Rodopa e Predel - 2019 - Za Pechat

Елена Алекова
РОДопа е предел
Публицистика
На корицата
„Родопската Богородица“ край с. Света Петка
Снимка Елена Алекова
РодопА е предел
© Елена Алекова, автор

© Петър Добрев, дизайн на корицата
ISBN 978-954-378-167-6
РОДОПа е ПРЕДЕЛ
Публицистика
Съюз на тракийските дружества в България

Тракийски научен институт
ПК „ТРАКИЯ“
Сдружение Дружба „Родина“
ТАНГРА ТанНакРа ИК
София, 2019
Поредица
ДРУЖБА „РОДИНА“
Етническата и религиозна толерантност

е всепризната характеристика на българите
в многовековната ни история.
Съществуват множество факти и събития за това –
известни, позабравени и недоосмислени.
В тази поредица широк кръг автори и изследователи
предлагат на общественото внимание
исторически факти, неподвластни
на присъдата на времето,
както и съвременни анализи и интерпретации по тях.
Наречена е в памет на Дружба „РОДИНА“ –
уникалната организация на българите мохамедани,
чиито идеи, личности и дейност са най-ярък пример
за моралното съчетаване
на родолюбие и религиозна толерантност.
Родопа е предел • 5
ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ
Акад. Георги Марков
Истината за българите мохамедани се отстоява всекидневно от родо-

любци като на бойно поле, защото се намират майкопродавци и отцеру-
гатели, които не се спират пред нищо в името на „златния телец“. Сис-
темната пропаганда на отродителите напира да бръкне с мръсни ръце
в душите на родопчани, за да ги разделя и противопоставя пак и пак в
интерес на външни сили. Хартията търпи всичко, но със словото не бива
да се злоупотребява за нечисти цели, а ако това се случи, то следва да по-
лучи незабавен и достоен отпор. Нацисткият министър на пропагандата
Йозеф Гьобелс е оставил трайно правило: „Една лъжа повторена сто
пъти – става истина“. Нека не чакаме дори повторението на лъжата,
за да не се породи и капчица съмнение в нейната неизбежна несъстоя-
телност.
Поетесата Елена Алекова е стигнала до народополезната идея да из-
даде предлаганият на вниманието на любознателния читател сборник от
свои студии и статии, рецензии и отзиви, мнения и интервюта, писани и
обнародвани през последните две и половина десетилетия. Тя успешно
опровергава разпространеното твърдение, че творците на мерената реч
„витаят в облаците“, защото неведнъж се сблъсква със „злобата на деня“
и стъпва здраво на земята. Впечатляваща е защитата на нейните земляци
от с. Мугла срещу художествената измислица във филма „Гори, гори,
отънче“, която преднамерено изкривява историческата истина в разрез
със заветната връзка между родители – род – Родина, късана от шепа
безродници. В противоположност авторката утвърждава забележителна-
та мисионерска дейност на отец Боян Саръев сред „унизените и оскър-
бените братя и сестри“. Друг радетел на правдата е открит в летописе-
ца Живко Сахатчиев от Якоруда, който се бори против преднамерената
турцизация на българите мохамедани и призовава държавните институ-
ции да престанат с престъпното си бездействие. Авторката е достатъчно
обективна, за да изтъкне градивната роля на Величко Караджов за ико-
номическото и културното развитие на някогашния Смолянски окръг,
роля, която е пред очите на всички и при една разходка из новия център
на Смолян.
Елена Алекова изобличава фалшификаторите на историята, чието
потайно намерение е да обосноват с неверни аргументи съществуването
6 • Елена Алекова
на някакви си „родопски турци“ или поне на отделна „помашка етни-

ческа общност“. Това напомня за решението на Коминтерна от начало-
то на 1934 г. да създаде добруджанска, тракийска и македонска нация,
като политическа поръчка за уж наближаващата „световна пролетарска
революция“. Тито прави македонска и мюсюлманска босненска нация с
твърде печални последици след разпадането на Югославия. Неосманиз-
мът и прословутата „Ислямска дъга на Балканите“ в стратегическите
планове на пантюркизма предупреждават, че разкритите злоупотреби
с общественото търпение не са плод на местна самодейност. Родопите
действително трябва да останат крепост на българщината срещу над-
висналата заплаха от страна на новия султан в Анкара, чието „широко
сърце бие“ за Кърджали и Шумен със заканата за щедро раздаване на
„османски шамари“.
Наследството от Османската империя продължава да тежи поради
разделението, натрапено преди няколко века чрез насилственото ислями-
зиране на част от българския народ. Авторката спори със злонамерени-
те „тълкуватели“ на историята, които стигат до „историческа фантас-
тика“ чрез измислянето на невероятни „теории“ относно произхода на
българите мохамедани. Тя е достатъчно добре подготвена, за да докаже
с факти, че не трябва да се смесват умишлено верската и националната
принадлежност. „Помачени“ са хора, претърпели мъката на кланета и
гонения, чиято драма в душите трябва да бъде добре разбрана с цената
на братско помирение и единение.
От прочетеното в следващите страници трябва да призная търпени-
ето и последователната упоритост на Елена Алекова, когато, без да се
принизява до поръчковите изпълнители, търпеливо оборва техните ин-
телектуални по форма недоразумения. Учудвам се на самообладанието ѝ
при четенето на такива нездравословни пасквили, за да ги стовари върху
недозрелите им глави. Аз лично не успях да дочета „Балканските войни
в Родопите 1912-1913“ на Исмен Реджепов поради неговото откровено
безочие на утвърден фалшификатор. Дискусията ми с Ефрем Моллов в
едно телевизионно студио пък се „закучи“, когато, притиснат до стената,
той премина на диалект, наречен от него „помашки език“. Задоволих се
да отбележа, че в Родопите не казват на турски „айрян“ както в София, а
„бърканица“ или „мътеница“.
Някои, предимно по-млади, учени се впрягат срещу определено въз-
награждение в изпълнението на подхвърлени отвън проекти като сбор-
ника „Турците в България“, полят при представянето му с българско
вино, предоставено от турския посланик. Елена Алекова е обявена за

„патриотарка“, но нейната основателна критика на поръчковото съчине-
ние не е отхвърлена с научни аргументи, а чрез лепене на политически
етикет. Твърдението за „масовото доброволно приемане“ на исляма е
внушено от Анкара и с право е наречено от авторката – „небивалица“. За
съжаление, никой не търси отговорност от тези уж „видни учени“, които
злепоставят името на научните институти, където са избрани да работят
с изискване за лоялност към тяхната „фирма“.
Значително място в книгата е отделено на Европейския институт „По-
мак“, чийто стремеж към създаване на „помашки етнос“ придобива евро-
пейски измерения чрез клевети до Съвета на Европа. Авторката разнищва
„помакологията“ на „пророка Моллов“ с убедителни доказателства за
неговото плагиатство. Зашеметяващото „откритие“ за наследниците на
Кир ІІ Велики и преобразяването на кан Кубрат могат да ни разсмеят, но и
възмутят поради невижданата наглост на болна фантазия. Връх на мани-
пулацията е измисленото интервю на британския премиер Дейвид Каме-
рън, което уж не било нарочно обнародвано в българските медии поради
„неудобното“ съдържание. Подобни „борци за истината“ рухват чрез съ-
поставените от Елена Алекова текстове на достоверните извори.
Говорителите на т.нар. „помашка общност“ политизират историята,
за да променят настоящето във вреда на националните интереси. Елена
Алекова разкрива задълбочено техните злословни фалшификации чрез
позоваване и разобличаване, което я прави убедителна в нейната прав-
дивост. Наречената от нея „помакофантастика“ се стреми да „покаже
на света“, че потомците на ислямизираните българи са „всичко друго, но
не и българи“. Европейският институт „Помак“ настоява гръмогласно за
„свободно самоопределение на помаците“, обаче според авторката та-
къв „етнос“ изобщо не съществува и „кръвта вода не става“. Клеветите
в Брюксел издават заслепената от омраза пропаганда на „помаколозите“,
чиито твърдения се разминават с действителността.
В „Родопа е предел“ е отразено тълкуването на 100-годишнината от
Първата балканска война, която според набедените самодейни „истори-
ци“ била „завоевателна“ и българската армия извършила „геноцид сре-
щу родопското население“. За съжаление, ДПС не позволи ген. Васил
Делов да бъде обявен за „почетен гражданин“ на Кърджали, а Ахмед
Доган произволно свърза войната с „възродителния процес“. Елена Але-
кова с основание посочва злонамерената книга на Джъстин Маккарти
за „етническото прочистване на османските мюсюлмани“, в която се
наричат „изконни земи“ на Османската империя тези земи, който тя е

завладяла с ятагана през ХІV в. Всъщност геноцидът е извършен от мла-
дотурците над тракийските българи през страшното лято на 1913 г. Ци-
тираната от авторката международна Карнегиева анкета отразява стра-
данията на българите от различно вероизповедание, но този безспорен
документ явно не върши работа на фалшификаторите, защото и според
свидетелствата, предоставени в него, „помаците са българи“.
Елена Алекова заслужено остро критикува преминалия на чужда
служба Хюсеин Мемишоглу, който си позволява дори да фалшифици-
ра документи на някогашната Дружба „Родина“, заела се според него
с „побългаряването на помаците“. Той заклеймява и превеждането на
Корана на български език, за да бъде разбираем от българите мохамеда-
ни на техния майчин език. Лъжите му продължават и за „насилствено-
то побългаряване“ през 70-те години на миналия век, когато в язовира
на Доспат уж били „изхвърлени приблизително 1850 трупа на помаци“.
Ужасяващите художествени измислици се ширят и по страниците на
друг сборник, в който са публикувани „спомени за възродителния про-
цес“, като в него „хиляда души“, закачени по дърветата, зловещо „се
люлеят на вятъра“.
Част трета на „Родопа е предел“ е посветена на човека и писате-
ля акад. Николай Хайтов, свързал неразривно съдба и творчество с ро-
допските българи. Елена Алекова изпълнява своя морален дълг към бе-
лежития творец, бранейки го от недостойните нападки на закъснелите
критици. Тя напомня за общественото вълнение при разгорещените спо-
рове относно поп Кръстьо и гроба на Левски, изтъквайки гражданска-
та позиция на писателя. Сполучлива защита е получила и книгата му
„Родопски властелини“, в която е обоснована тезата, че кърджалиите са
„гробарите“ на Османската империя, въпреки мъката, причинена на съ-
народниците ни. Авторката обяснява и становището на Николай Хайтов
относно участието на българи мохамедани в Баташкото клане по заповед
на „пазарджишките бегове първенци“. Башибозукът е опълчението в
Османската империя и е насочван от Високата порта, за да се оправдава
после с „личното отмъщение“ при зверствата. Елена Алекова проследя-
ва и борбата на родолюбивия писател против „отродителите“ на Родо-
пите, защото, каквото и да ни внушават отвън и отвътре ние, българите
християни и мохамедани, „сме от един корен“.
Публицистиката на Елена Алекова съчетава силата на фактите с пла-
ма на поезията, което я прави истинска и четивна. Авторката е толкова
убедена в правотата си, че я предава убедително и на неизкушения от

тематиката читател, за да почувства и разбере премеждията в съдбата на
родопските българи. Аз се надявам, че всеки прочел тази народополезна
книга, когато се озове във вълшебните Родопи, ще погледне с други очи
и на природата, и на историческите паметници, и на своите сънародници
в планината на Орфей. Придобитите знания ще спомогнат за усилване-
то на българщината, от която толкова много се нуждаем в епохата на
всеядната глобализация, за да можем успешно да римуваме Отечество
с Човечество.
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Питала съм се дали е моя работа да пиша по проблема за българи-
те мохамедани и лъжите и разноречията, свързани с тях, още повече че
това са самотни занимания, отнемат много време, костват нерви, носят
безсъници, възкресяват нагарчащо минало, раждат безпокойства и стра-
хове, които се сбъдват, създават непредвидими пречки, провокират из-
девателства, удари под кръста от хора, които уж би следвало да те пазят
откъм гърба, натоварват с изключително тежка отговорност, независимо
чия страна вземаш – на истината или на лъжата, и главно – поемаш не-
посилен товар, защото тук има болка, много-много болка, трупана от
векове, която е трудно да се издържи.
Отговорът е нееднозначен. От една страна, не е моя работа. Първо,
защото съм литератор и най-малко искам да се занимавам с този проб-
лем. Второ, защото за мен лично такъв проблем не съществува. Докол-
кото той все пак се разпалва от време на време в обществото, смятам,
че това се прави изкуствено и ако не се засяга, от само себе си ще от-
мре. А се засяга (и нагнетява) преднамерено (отвън и отвътре) от сили,
враждебни на България, бидейки в основата на техни интереси – ико-
номически, стратегически, геополитически. Подгрява се и от пишман
политици или бабаити, намиращи в него отдушник на комплексите си за
малоценност.
От друга страна, има нещо, което не ме оставя безучастна към проб-
лема. Първо, защото съм родена в Родопа планина и съм изпитала всички
теготи на родопчани, всички съмнения, видяла съм много прекършени
крила и съдби, много преглътнати сълзи, много полети и превъзмогва-
не – през болка и разочарования. И искам да споделя това, което мисля
по въпроса, да помогна, да кажа на всеки, който има нужда: „Не тъгувай,
не се отчайвай, друже! Бъди! Нито едно унижение не струва нищо пред
чудото, че си жив и живееш“... Второ, защото имах велик учител като
Николай Хайтов, който ме научи да обичам България повече от себе си,
да работя и бодърствам за нея... Трето, защото се оказа, че невежеството
в нашето общество относно българите мохамедани е повсеместно. Дори
сред моите приятели писатели има такива, които не са в час по въпроса.
Едни съвсем сериозно ги смятат за отделен етнос. Други ги потупват
снизходително за „пред очи“, но ги презират и затварят пред тях пъти-
щата за реализация. А се срещат и такива, които възприемат смяната
на имената им през 70-те години като нечувано насилие – не искат и да
знаят, че противене е имало само в единични случаи и в отделни села,

че повечето българи мохамедани са приели приобщаването към корена с
отрада и облекчение, че за младите днес такъв проблем не съществува и
дори се учудват, че въобще е имало... И не на последно място, защото се
убедих, че публични лъжи трябва да бъдат опровергвани публично още
докато се раждат; че лъжците трябва да бъдат разобличавани на часа.
Една лъжа, повторена сто пъти, става истина – освен ако не я разобли-
чиш поне веднъж. Но и лъжа, казана веднъж, след 100 години ще се
приема за истина, ако не я опровергаеш, защото ще е останала само тя. А
щом османисти, историци, социолози и писатели в по-голямата си част
предпочитат „благоразумно“ да мълчат, някой трябва да си сложи глава-
та в торбата, пък да става каквото щè.
Благодаря на всички мои приятели, познати и непознати, които
не се страхуват да изговарят истината за българите мохамедани на
висок глас!
***
Изброените по-горе първо, второ, трето и т.н. обаче не са причи-
на, а по-скоро аргументи. Причината е друга, а именно – въпреки че не
исках да се занимавам с този проблем, той непрекъснато ме „преследва-
ше“ през годините, предопределяше по някакъв начин съдбата ми (из-
невиделица в главата ми тръгваха неповиквани и нетърсени изречения,
които не ме оставяха на мира, докато не ги споделя на хартия, ако и да
ги гонех; някаква непоколебима увереност ме обземаше, че тъкмо аз
трябва да направя това и никой друг въпреки нежеланията ми; отнякъде
нахлуваше в мен неподозирана сила, когато страхове и съмнения ме
оборваха, и се изправях и крачвах през най-естествения инстинкт за са-
мосъхранение въпреки страховете и съмненията и т.н.). За моя най-го-
ляма изненада тъкмо чрез статия по темата се появих „с гръм и трясък“
в литературата през 90-те години на миналия век. Да, това стана не чрез
някаква необикновена стихосбирка или зашеметяващ сборник с разка-
зи, както си мечтаех, а чрез „Моята България“ – първата ми публицис-
тична статия въобще и първа по този проблем. Веднага щом я прочете,
Николай Хайтов, председател на Съюза на българските писатели тога-
ва, ме покани да работя във в. „Български писател“, основан от самия
него година-две преди това, което реши проблема ми с безработицата.
Предвид факта, че в периода от 1987 до 1994 г. бях в Москва, още не
знаех в подробности, че след промените от 10 ноември 1989 г. се е надиг-
нала мощна вълна на отродяване на българите, изповядващи исляма. Бях

шокирана от факта, че дори в президентството и моя любим Софийски
университет „Св. Климент Охридски“ хора като Михаил Иванов, Анто-
нина Желязкова, Цветана Георгиева и др. се потят усилено, за да обосно-
ват научно и да доказват, че тези българи са друг – „помашки“ – етнос.
Николай Хайтов с тях главно водеше тогава битката си за България и
българщината в Родопите (вж. публикациите му „Кой разпалва отроди-
телните процеси“1, „Българите мохамедани не се предадоха“2, „Мелни-
цата, наречена училище“3 и др.). И аз някак случайно, но естествено се
намерих от неговата страна на барикада. Това реши по-сетнешното ми
житие-битие в литературата и въобще.
Разбира се, когато на 4 февруари 1995 г. започнах да пиша „Моята
България“, не предполагах в какви тресавища навлизам. Бях млада и
наивна. Смятах, че словото е сила, която може да промени света към
добро, да го обърне към истината, да го отведе до светлината. И досега
пазя тази вяра, ако и всичко наоколо да ме опровергава, защото... Оказа
се, че чрез думите могат да се разпространяват и чудовищни лъжи, да
се спекулира и манипулира – все уж в името на истината, в името на чо-
века. И невероятното съвпадение... Същата вечер, докато пишех „Моята
България“, по БНТ, без аз да знам, излъчвали първа серия на „Гори, гори,
огънче“ по сценарий на Малина Томова4, като още на следващия ден се
разрази обществена дискусия, всъщност – скандал, в който освен по-
търпевшите жители на моето родно село Мугла, нарочени за прототипи,
освен писатели, журналисти и общественици, които им съчувстваха, се
включиха и тъй наречените, по-скоро самонаречените тогавашни „инте-
лектуалци“ во главе с президента Желю Желев5.
В автограф от 3 февруари 2000 г. към юбилейното издание на „Диви
разкази“ и „Шумки от габър“ (1999) в едно книжно тяло Николай Хай-
тов написа, че ми завещава „родопската литературна нива“. Тогава не
обърнах внимание на „родопска“, а само на – „литературна“. Сега вече
знам, че ми е завещал тъкмо „РОДОПСКАТА ЛИТЕРАТУРНА НИВА“ и
не си правя илюзии, че литературата е откъсната от живота и историята
на общността, в която писателят се ражда, израства и твори.
Писателят е кръвно, фатално и необратимо свързан с живота
и историята на своя народ. Словото му има смисъл, ако изявява,
съхранява и умножава верността му към родината. Всичко друго
е безсмислица и празно дърдорене, в което думите нямат енергия,
нито сила и топлота и дрънчат на кухо.
***
В началото на новия век опитите за изобретяване на „помашки
етнос“ секнаха. И слава богу! Затова, когато през пролетта на 2012 г.
Стефан Груев ме запозна с Димитър М. Димитров, управител на ТАН-
ГРА ТанНакРа ИК, и той заговори за Българомохамеданската култур-
но-просветна благотворителна дружба „Родина“, създадена през 1937
г. в Смолян, унищожена след 9 септември 1944 г. и нововъзстановена в
София на 1 ноември 2009 г. (под името Дружба „Родина“), изпаднах в
недоумение – нима някой все още се занимава с този проблем, та нали
Николай Хайтов се беше справил успешно с него! Но... и тази среща се
оказа съвсем не случайна.
Събитията по-нататък показаха, че „огънчето“, подпалено от Мали-
на Томова, е угаснало само привидно – под пепелта въглените му са били
живи и са чакали сгоден момент, за да се разгорят отново. Месец-два след
срещата Димитър М. Димитров, който е и секретар на Дружба „Родина“,
донесе от Смолян книжлето „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо
бе скрита историята на помаците“ на никому неизвестния пчелар Ефрем
Моллов6. На 7 юли 2012 г. същият учреди в Смолян Европейски инсти-
тут „Помак“, който веднага се самоопредели като „единствен законен
представител на помаците в България“7. Така се завихриха нови шмен-
ти капели за българите мохамедани, докато след някоя и друга година на
фойерверки и невъобразима пукотевица Ефрем Моллов ведно с лъжите
и непомерните си мераци не изчезна от публичното полезрение.
Същевременно най-сетне и до нас достигнаха фантасмагорични из-
мислици на разни турски професори (Илкер Алп, Хюсеин Мемишоглу
и др.) относно българите, изповядващи ислям, обозначавани от тях като
„помаци турци“, „помашки турци“ и т.н. С тях дори се позанимава про-
куратурата. И лъжите им относно десетките хиляди жертви по време на
преименуването на българите мохамедани през 70-те години на миналия
век бяха опровергани. Известни и неизвестни представители на нашата
научна общност отново понадигнаха гласец. Откроиха се сред тях проф.
Евгения Иванова от Нов български университет и едно напористо, на-
хъсано момче (Георги Зеленгора), завършило СУ „Св. Климент Охрид-
ски“. Но и техните лъжи се спукаха като балони.
По повод на приказка, че се срещат хора, които изкарват хляба
си с лъжи от този род, голямата не само като певица, но и като човек
Валя Балканска веднъж каза: „Но как се поглъща такъв хляб?“. На-
истина – КАК!
***
„Артистичните“ среди (и те – да не останат назад!) също се отчетоха.
На 22 февруари 2015 г. по БНТ бе излъчена радиопиесата на Силвия Чо-
лева „Името, твоето име“8. Авторката се опита да се закачи за изфиряса-
лата слава на „Гори, гори, огънче“. Напънът ѝ остана безуспешен. През
2015-а се появи антологията „Когато ми отнеха името. „Възродителният
процес“ през 70-те – 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюл-
манските общности“9 под съставителството и редакцията на проф. д-р
Зейнеп Зафер от Анкарския университет и доц. д-р Вихрен Чернокожев
от Института за литература при БАН, както и книгата „Малка човешка
мелодия“ на Йордан Д. Радичков10, внук на големия Радичков, с мижаво
разказче по темата („Въпросът за дънките“).
В случая с артистичните среди дебне коварна опасност. Могат да те
обвинят, че ограничаваш „свободата на словото“ и правото им на „худо-
жествена измислица“. Посмей да ги обвиниш в нещо, да изкажеш мне-
ние, различно от тяхното – на луд ще те направят, ще станеш за посме-
шище, ако и ти да имаш право на мнение, ако и за теб да важи същата
тази свобода на словото. Абсурдът е пълен – те имат своите права да
внушават и налагат лъжи и измислици, които съвсем пряко засягат ре-
ални хора, обгарят реални съдби, а ти нямаш право да опровергаваш лъ-
жите и измислиците им, „художествени“ и всякакви други. Те минават
за напредничави, модерни, свободни, разкрепостени. А ти – за старомо-
ден, несвободен, назадничав, и те разкостват, презират, осмиват, завират
в миша дупка.
Но освен „художествена измислица“, дами и господа, има в лите-
ратурата и „художествена правда“ и освен свобода на словото има и
отговорност за словото. Ако нямаш сетиво за бяло и черно, за здраво
и болно, за истинно и лъжовно – не само във видимите им аспекти,
но и в най-тънките, прозрачните (на границата, където едното сякаш
прелива в другото, но лъжата все пак си остава лъжа, а истината –
истина), то какъв писател си тогава?
***
Сборникът „Родопа е предел“ е съставен от статии, отзиви, студии,
писани през годините, и от интервюта с известни писатели и обществе-
ници. Някои от тях са с незначителни редакторски поправки и допълне-
ния, които не променят тяхното звучене или смисъл, а само доуточняват
и доизясняват определени неща. Постройката следва хронологията на
събитията от 90-те години до наши дни и датите на написването и публи-

куването на материалите. Освен уводни и заключителни думи, сборни-
кът съдържа три части: „Моята България“, „Много пушилка, а после?“ и
„Новото битие на Николай Хайтов“.
В Част първа „Моята България“ са включени статии, провокирани
от общувания с Николай Хайтов, от събитията след 10 ноември 1989 г.,
свързани с българите мохамедани, филма „Гори, гори, огънче“ и лъжите
в турски издания от 70-те години, а също така отзиви за книги на Боян
Саръев, Живко Сахатчиев и Величко Караджов, интервюта с отец Боян
Саръев, акад. Антон Дончев и проф. Андрей Пантев.
Част втора „Много пушилка, а после?“ съдържа статии и студии,
в които се нищят издънките в дейността на Европейски институт „По-
мак“ от създаването му през 2012 г. до неговото изчезване през 2014 г. и
кореспонденцията му с европейските институции, критически бележки
за квазинаучни „трудове“ на Хюсеин Мемишоглу, Исмен Реджепов, Ге-
орги Зеленгора и др., както и за „артистичните“ импровизации по тема-
та на Силвия Чолева, Азис Азазоглу (Азис Бей) и Йордан Д. Радичков.
Включени са и отзиви за книжната продукция на ТАНГРА ТанНакРа
ИК (от поредицата „Дружба „Родина“), както и интервюта с издателя
Димитър М. Димитров, секретар на Дружба „Родина“, и публициста То-
дор Коруев.
В Част трета „Новото битие на Николай Хайтов“ е направен прег-
лед на публицистиката на родолюбеца писател по различни проблеми,
свързани с българите, изповядващи ислям. Студията е провокирана от
статия на литературния критик Атанас Лазовски и книга пасквил на Ис-
мен Реджепов.
***
Относно названията на потомците на насила или по принуда исля-
мизираните българи у нас... Названието „помаци“ съществува отпреди
Освобождението и тогава има локален характер; за пръв път се среща
официално в османски регистри от 1873 г. Названието „българи моха-
медани“ влиза в употреба за пръв път малко след Освобождението през
1878 г. След 1990 г. някои изследователи предпочитат да използват назва-
нието „българи мюсюлмани“, което тъй и не успява да получи граждан-
ственост. В книгата, предвид нейната специфика и тематика, използвам
названието „българи мохамедани“ или „българи, изповядващи ислям“,
както и, когато е наложително, названието „помаци“. Последното и не-
говите производни най-често са в кавички, тъй като от 90-те години на

миналия век вежи и невежи хорица му запредаваха смисъл на етноним,
заговориха за „помашки етнос“, „помашка нация“, „помашки език“ и за
какво ли не от този род, което е безсмислица и няма нищо общо нито с
историческите факти, нито с днешната реалност.
По принцип всички названия, обозначаващи потомците на насила
или по принуда ислямизираните българи, в наше време са анахронизъм,
нонсенс и нямат място нито в ежедневието ни, нито в политическото,
нито в каквото и да е друго говорене. Защото са неоправдани. Защото
са обидни. Защото разделят и отделят. Да не говорим, че повечето от
българите в Родопите са атеисти и, главно, че днешната ни държава е
светска и няма нищо общо с някогашната Османска империя, изградена
върху принципите на исляма и деляща поданиците си на мюсюлмани
(правоверни) и всички останали (неправоверни). Да разделяме гражда-
ните на една светска държава, каквато е съвременна Република Бълга-
рия, на мохамедани и всички останали е остатък от робските времена,
който най-сетне трябва да бъде преодолян и забравен. Днешните нрави
не са някогашните нрави. И човекът е свободен. Никой не обозначава
християните като „българи православни“, „българи католици“, „българи
протестанти“, нито пък назовава, да речем, „българи индуисти“, „бълга-
ри будисти“, „българи кришнаити“, „българи атеисти“ поклонниците на
индуизма, будизма, Кришна съзнание и невярващите. Въпросът за вяра-
та е съкровен, неприкосновен, дълбоко личен. Не за показ. Не касае по-
литиката, нито държавата. Вярата не е от човека – към тоя свят. Вярата
е от човека – към оня свят.
Надявам се в скоро време проблемът с българите мохамедани
(в частност „помашкият синдром“, който тресе някои вятърничави
представители на „научните“ и „артистичните“ среди у нас и на юг
от нас) да отпадне от дневния ред на българското общество. Време
е той да стане история и да остане в историята, както му се полага.
А човекът – да се обърне към Бога не за да го видят и да му мерят
капата, но с чисто сърце и с чиста душа, ако има потребност от Него,
независимо какво е името Му (и неговото собствено име).
19 – 29 юли 2018 г.
Част първа
Моята България
МОЯТА БЪЛГАРИЯ
В. „Български писател“, бр. 8, 20 – 27 февруари 1995, с. 1, 12 – 13*
Започвам да пиша и веднага ме срязва мисълта: „А няма ли твоите

наивни, макар и искрени, „от душа“ писания да те разделят с близките
ти, с детството и спомените, с отишлия си вече от живота баща, с всички
ония преди теб, които вече ги няма, които дори не познаваш, но на които
дължиш съществуванието си?“. С други думи: дали не предавам, дали
не се отказвам от своите родители, от своя род – едно от нравствените
престъпления, за които пред съвестта и пред Бога може би прошка няма.
Не знам. Но все пак съм длъжна да напиша това, да потърся обяснение
и вероятно оправдание за себе си, рискувайки да спечеля съмнителното
доверие на хора, които са ми чужди и на които едва ли е нужна (вътреш-
но нужна, духовно нужна, а не заради едни или други социалнополити-
чески, материални или морални изгоди) подобна изповед.
***
Родители, род, родина. Този лексически ред възникна в главата
ми съвсем случайно, като породи противоположни чувства. От една стра-
на, ми направи впечатление „причинно-следственото“ смислово един-
ство на думите, подчертано от еднаквия им корен (род-), в движението
от конкретното (родители) през полуконкретното-полуабстрактното
(род) към напълно абстрактното (родина). От друга страна, ме порази
противоречието между тях, когато трябваше да определя дали, изменяй-
ки на родителите, на рода си, аз не изменям и на родината. Какво в дейст-
вително за мен е моята родина или по-точно – коя е моята родина?
Ако този въпрос си го зададе българин, той веднага и ще отговори:
„Моята родина е България“. Ако си го зададе човек, принадлежащ към
етническо малцинство у нас, той ще се позамисли и вероятно под влия-
нието на едни или други користни подбуди ще посочи България или стра-
ната, към която етнически се причислява. (Това, разбира се, в България е
възможно и никого не възмущава. Но както е известно, в Щатите човек,
към каквато и народност да принадлежи, е преди всичко и единствено
американец и едва след това, може би – от еди-какъв си произход.) Ако
* Някои от статиите са публикувани в повече от едно издания. Тук и по-нататък се по-

сочва само изданието с първата публикация.
обаче този въпрос си го зададе потомък на насила или по принуда ис-

лямизирани българи, какво би трябвало да отговори той? Неизвестно.
Българите гнусливо се дърпат от него: „Предател!“ (Стигало се е до ку-
риози. През родното ми село Мугла има туристически маршрут. Мине се
не мине време, и някой от туристите току подпита дядковците там нещо
от рода на: „Вярно ли е, че вие, помаците, имате опашки?“. Това – съв-
сем сериозно. И онези – съвсем сериозно: „Да! Ако искате, ще ви ги
покажем“.) В същото време около „голямата екскурзия“ през 1989 г.
българските турци люто се заканваха: „Когато се върнем с танковете, ще
избием първо помаците, задето ни предадоха!“. (Е, вярно, върнаха се.
Но не с танкове, а със съдрани гащи. Но нейсе...) Между другото: в ми-
налото с. Мугла е горено няколко пъти – и от турци, и от българи. Нали
разбирате, „за всеки случай“!...
А българите мохамедани се оглеждат и ослушват в недоумение: хем
българи – хем не за България, хем мохамедани – хем не
за Турция! (Макар и да не е много ясно защо тъкмо Турция, а не някоя
друга ислямска страна!) Тогава? Може ли човек да живее без родина?
И някак естествено беше да се породи у някои от тях идеята (или
да им я породят!), че са „различни“, „други“, и че са дори отделен етнос
(„помашки етнос“), водещ началото си от НЯКЪДЕ от НЯКОГА. Тази
идея нàй се е харесала на Турция (и май не само на нея!), щом в пресата
им вече я подхванаха. И пак: защо тъкмо на Турция?
***
Без да се впускам в подробни обяснения за това какво означава етно-
сът, искам само да попитам: Какъв ще да е този етнос, който не е запазил
поне една дума от своя роден език? Нали дори от „претопилите се“ ня-
кога сред славяните древни българи са останали и до днес думи в езика
ни? А този – „помашкият“ – етнос не е претопен. Живеели са си хората
по планинските скатове и никой не е изявявал претенции да ги „прето-
пява“. Неизвестно защо обаче в тамошния „НЕ-български“ диалект се
срещат много старобългарски форми. Първото, което ми идва наум, е
тройката показателни местоимения: есва (есова) – за близък пред-
мет; ОНВА (онова) – за далечен предмет; етва (това) – за предмет,
който не е нито толкова наблизо, нито много надалече. Тази троичност
се е запазила и по отношение на частиците за членуване: планина-
са – планина-на – планина-та; голяма-са – голяма-на –
голяма-та.
Какъв ще да е този етнос, който не е съхранил поне един от своите

обичаи, вярвания, обреди? Затова пък в детството си бях свидетел на
много дохристиянски ритуални празнувания (пролетно гонене на змиите
и гущерите например, празник, свързан с цветята, в началото на август
и др.), които там се тачат и до днес. Какъв ще да е този етнос, който е
загубил всякакъв спомен или не е съхранил поне предчувствие за своята
историческа родина? А „помаците“ са имали превъзходни условия да
предават от поколение на поколение подобен спомен: били са и продъл-
жават да бъдат многочислена, компактна група.
Получи се някак сложно. А в действителност един прост факт е дос-
татъчно показателен. Отдавна знаех за съществуването на с. Лясково в
Девинско. Преди две-три години приятел ми каза, че е от Лясково, и като
разбра, че знам селото, обясни: „Но има две села, които се наричат Ляс-
ково. Едното е в Девинско, другото – до Асеновград. По време на помо-
хамеданчването, за да не си сменят вярата, някои избягали от Девинско.
В чест на родното си село новото селище нарекли също Лясково. И до
днес роднинските връзки между семейства от двете села не са прекъс-
нали“.
Това тези тъй непаметливи хора са успели да запомнят! Това тези
хора, забравили фолклора на далечната си „прародина“, са успели да
съхранят в песни и предания! Някой вероятно ще каже: „Легенди! И
нищо повече!“. Но пак в с. Мугла се знае например, че в околностите му
е имало три църкви, разбира се, разрушени до основи. Ако предразпо-
ложите някого, може и да ви покаже основите им. Във времената на де-
мокрацията на никого не хрумна да построи тези църкви отново. Затова
пък в центъра на селото се е бялнало обновеното – от кого ли? – минаре.
Това – между другото...
***
Земята, по която вървях, небето, което виждах, тревите, птиците... –
това беше родината на най-ранното ми детство. После – Чинтулов, Кара-
велов, Ботев, Славейков, Вазов... И още – Смирненски и Вапцаров, Хан-
чев, Джагаров... И още, и още... Нима е възможно да забравя как секваше
дъхът ми, как тръпки ме побиваха, когато ги четях? И родината разши-
ряваше постепенно своите координати, оформяйки в мен и чувството за
вечност, за непреходност, за печал... „Хубава си, моя горо, меришеш на
младост...“11 – мълвя в себе си и сега и пак съм готова да заплача или
поне да закрещя от болка, непонятно защо, както тогава.
Тази детски наивна, възторжена представа за родината се замени

по-късно от чувството, че родината... тоест онова, което извън родното
място би трябвало да бъде моя родина, е някак враждебно настроено
към мен. То сякаш не искаше да ми бъде родина. Бях вече в Смолян. И
за първи път тогава се сблъсках с глухата неприязън, с полускриваното
презрение към българите мохамедани като към хора от „втора ръка“, кои-
то нямат еднакво право на живот с другите хора в общата им България.
(Днес тези негативни чувства са се превърнали в пълно безразличие от
страна на християните българи към съдбата на новопотурчваните им
братя!)
Веднъж ме попитаха: „Защо те е срам да казваш, че си от Мугла?“.
Вероятно предполагаха, че е от честолюбие. Признавам, беше ме срам и
може би ме е срам още, защото... Защото искам да имам родина и в нея
да не бъда човек от „втора ръка“.
Ако, бидейки българин мохамеданин, си дръзвал да постигнеш нещо,
това в зависимост от обстоятелствата се тълкуваше различно, но винаги
недоброжелателно: „Ах, да... Той там по оная линия...“. Или: „Нужно
е да се каже където трябва, че той е такъв, и веднага ще му дадат да
разбере“. Все едно някой се е втурнал някому да помага, па макар и по
„оная линия“, а и по каквато и да е друга, или някой може да попречи на
онова, на което е съдено да стане. При всички случаи обаче едва ли към
подобни издевателства човек с достойнство може да остане безучастен.
***
Далече от родината, далече от всички „за“ и „против“, човек, без
дори да иска, определя своето истинско, зряло отношение към нея. Там
я разбира, проумява съпричастността си към нея, неотменимата обрече-
ност да ѝ служи.
Москва. Общежитие. Слушам родопски песни. И пак ми се плаче.
И пак ми се крещи от болка. Не само заради самите песни. Не! Този
път – и защото звучат някъде вътре в мен тънките, пискливи гласове
на жените от моето родно село, когато пееха същите тези песни, звучат
плътните гласове на мъжете, на майка ми и на баща ми, вече отишъл си
от света:
Руфинка й болна легнала

на високана планина,
никой до нея немаше,
сал една стара майчица

чеша и вода даваше
и на Руфинка думаше:
„Руфинко, моя дощерко,
мила ли ти е рубаса,
мила ли ти е диньоса?“
„Мале ле, стара майчинко,
не ми е мила рубана,
не ми е мила диньона.
Най ми е желно и бално –
сичко от земе излиза,
а аз ша в земе да влеза“.12
И възкръсва детската представа за родината, свързана с вечността. И

прекрачва границите на битието. И превзема смъртта.
Кой казва, че нямам родина? И кой казва, че нямам право да наричам
родината си родина? Да. Тя не е онова, което някои се мъчат да ми натра-
пят за нея. Тя не е някаква си там „забравена историческа родина“ или
място, където ще съм човек от „втора ръка“. Моя родина е родината на
моето минало и на моето бъдеще, на моето детство и на моите старини.
Тя е мястото на моето раждане и мястото, където ще се прибере и угасне
моето тяло.
Бяхме малки. Една от стринките ни разказваше за някакъв ужасен
вечен огън, но като видя уплашените ни лица, започна да ни говори за
рая.
И ето, спомням си. Лято. Слънчев ден. Пътят за вкъщи. Вървя и си
мисля: „Ако има рай, искам раят да бъде такъв: с тази пътека, с това
слънце, с мама и татко, с моите приятели, с пчелите и бръмбарите, с тре-
вата, с всичко, с всичко, което сега ме заобикаля!“.
Това е моята родина. Моята България!
***
Преди време във в. „Демокрация“ млад автор13 обясняваше защо
не иска да бъде български писател. Не завиждам на това бъл-
гарско момче, дето му е позволен луксът да избира български или небъл-
гарски писател да бъде. И макар че е ясно какво точно има предвид то,
все пак дори и така, метафорично казано, желанието му звучи зловещо
за този, за когото подобен лукс не че не е разрешен, а е немислим.
Ех, момчето няма да бъде български писател. Какво пък толкова?

То просто няма да бъде и никакъв писател. Ничии писатели няма. А
родината си едва ли някой може да избере. Може само да я постигне,
за да не бъде в нея чужденец, а да се превърне в плът от плътта ѝ, в дух
от духа ѝ, в кръв от кръвта ѝ. Но не онази кръв, която може медицин-
ски да се изследва. А кръвта, червената кръв, истинската кръв, която е
животът!
***
В Софийския университет най-скъпи ми бяха лекциите по старобъл-
гарски език и литература. Тогава не разбирах, сега знам защо. Как да не
са ми скъпи? Та нали в онези времена (IХ – Х век) започва самоосъзнава-
нето и самопознаването на българската народност. Най-българските вре-
мена! За по-малко от век след официалното приемане на християнството
и Кирило-Методиевите писмена един „варварски“ народ се превръща
в народ просветен, създал ненадминати литературни шедьоври. Един-
ствен по рода си феномен в световната история! Този народ се осмелява
пръв да наруши „триезичната догма“14, да преведе на своя „варварски“
език светите книги и на него да изповядва своята вяра.
Така за разлика от много други народи (в това число и европейски-
те!) още тогава и най-простият българин е отивал на църква и е слушал
на родния си език Светото писание, на родния си език е произна-
сял молитвите, с които е призовавал Бога. Затова може би българинът е
скромен и прост във вярата си, не изпада в суета и показност. Затова и
църквите му са някак скромни, някак... домашни. И Бог е някак по-земен
за него, по-близък, сякаш насаме с него.
Отново Москва. Слушам „Полиелей на българката“ от Иоан Куку-
зел. Композиторът го е посветил на майка си... И досега не мога да про-
умея защо мисля, че майка му е от Родопите: дали защото някъде съм
чела това, или защото нещо от скръбната протяжност на мелодията, от
беззащитната ѝ откритост и сурова красота извикваше във въображение-
то ми планината?
Ако Родопите имаха душа, Иоан Кукузел сякаш я беше уловил и въп-
лътил в своята небесна музика.
***
Днес хората са широко, макар и повърхностно осведомени относно
трите основни религии и всички останали религиозни и псевдорелиги-
озни учения. Днес всеки е свободен (сбърках: свободен, но не и в Родо-

пите!) да избира по какъв начин да вярва в Бога.
За човек, който неочаквано изпита потребност от вяра, обаче е трудно
да вземе решение. „Коя религия е истинна? – пита се той. – По кой път да
поема?“ Вероятно един от „координатите“, едно от „тихите“ напътствия
на Бога, поне на мен така ми се струва, е страната, в която се е родил. За
българина мохамеданин това е България. Православна България!
И той би трябвало да избере православието. Но тук неочаквано възниква
подозрението: дали, оставайки верен на родината си, той няма да изне-
вери на родителите, на рода си!... (Хрумва ми сега... Ако един потомък
на българи мохамедани е атеист и не изповядва исляма, какъв мохаме-
данин е? Не е ли само българин като всички останали – православни,
католици, протестанти, атеисти и т.н.? Но дори и да изповядва исляма,
какъв е проблемът, че трябва непременно да го „белязваме“, отделяме
със специално название?)
Преди няколко години се помина баща ми. Не знам каква е била пос-
ледната му воля (почина внезапно, а бях в Москва), но на нас, децата
му, ни бе казано, че трябва да го погребем по мюсюлманския обред, в
противен случай той няма да бъде погребан. Оставям този прецедент без
коментар. Още повече, че баща ми бе атеист. В дните след погребението
започнах пред баба и майка ми да чета на глас Библията. Не знам защо.
Просто така. Усетих потребност. Баба ми София се радваше: „Ето, наме-
ри се кой да му чете. А ние съжалявахме, че няма...“. Тогава не знаех, че
след смъртта на християнин трябва да се чете Псалтирът или Евангелието
със съответните тропари и молитви. (Какво правят мюсюлманите, не знам
и досега.) Просто четях Библията. И баба ми се радваше, задето тъкмо
тогава вкъщи се четеше свят текст. Предполагам, че щеше да се радва и
когато научих „Молитва за умрял извън Църквата“ – към свети мъченик
Уар (нему е била дадена благодатта да измоли спасение за починалите
непокръстени родители на света Клеопатра)15.
И се питам: „Ако изневеряваш на рода си, заменил някога поради
едни или други причини християнската вяра с исляма, дали си в изне-
вяра по отношение на предците си, които далече-далече преди това са
били християни? Можеш ли ти, имаш ли право да съдиш своя близък,
взел някога решението, което и до днес тегне над родовата ти съдба като
проклятие? Какво ли е мислел и преживявал той тогава лице в лице със
смъртта – не просто личната смърт, а смъртта на рода, на семето въоб-
ще? Какво е говорел насаме с Бога?“. Думите на поп Алигорко от „Време
разделно“ на Антон Дончев още от детството са се врязали като острие-

та в съзнанието ми:
„И дълго-дълго се борих с моя Бог, комуто бях служил досега, и бор-

бата на Якова, който се борил с Бога и му надвил, беше като борба на
деца пред моята борба, докато надвих Бога в сърцето си и му рекох ал-
лах, а не Исусе. И му го рекох през плач, който кънтеше над
цялата планина, та ме оглушаваше, ала по-добре плач и
сълзи от живи очи, отколкото изтеклите очи на мъртъв-
ците под пещерата (подч. – Е. А.)“.16
Какво повече да се добави към това? Какво тук някого да съдиш?

„Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък...“17. А и щом ножът не
до твоя кокал е опрял и не знаеш как, ако опре, ти самият би постъпил,
не е ли по-добре да не съдиш?
Грехът на родителите не тежи върху главите на децата.18 Днес потом-
ците на насила или по принуда помохамеданчените някога българи са
категорични – те искат да носят български имена, те искат да бъдат
българи. Мнозина от тях приемат православието. При това – без никакво
насилие, без даже каквато и да е пропаганда от страна на църквата. По
съвест! Докато шантажи и заплахи съпътстват налагането на чуждо-
верски обичаи и начин на живот, налагането на език, на който „помаци-
те“, българите мохамедани, българите в Родопите не са говорели никога.
Всичко това – уж в защита на „правата и свободите на човека“.
И вместо протегната братска ръка за помощ – „Гори, гори, огън-
че“19, филмът по „спомени“ на Малина Томова.
***
Току-що по телевизията съобщиха, че съселяните ми от Мугла протес-
тират срещу пускането на филма по Българската национална телевизия.
Друг е въпросът, че в оправдание един от създателите наговори мъг-
ляви, общи приказки от рода на: обичаите, видите ли, в различните родоп-
ски области били различни, имало несъответствия (доколкото мугленци
отказали филмът да бъде сниман в селото, това е станало в с. Рибново)...
Нали никой няма да тръгне из Родопите да търси истината!
Искам да благодаря на мугленци за родолюбието им, за това, че раз-
сеяха и последните ми съмнения. Не, не съм загубила своите близки,
своето детство, своите спомени. Благодаря им!
КЪДЕ Е ДРАМАТА
В. „Славянски вестник“, бр. 9 – 10, октомври – ноември 1995
Тази бележка е по повод на един четирисериен филм, който вече

пътува по света, за да покаже народа ни такъв, какъвто никога не е бил.
Става дума за „Гори, гори, огънче“ и дискусията, тръгнала веднага след
излъчването на първа серия.20 Не бих се занимавала с подобно творение,
ако не бях предизвикана. Първо, като човек, който се е родил и живял в
с. Мугла. Второ, като зрител, който не може да остане безучастен към
абсолютното разминаване на демонстрирани намерения от страна на
създателите и реални „художествени“ резултати.
От първа серия на филма не се разбра почти нищо, но жителите на
Мугла, нарочени за прототипи, омерзени от лъжата за тях, протестираха
спонтанно още на другия ден. Може би затова преди втората серия има-
ше дообяснение от страна на създателите, че филмът целял да покаже
„истината“ за онова трагично време, когато сред българите мохамедани
течеше процесът по преименуването им (другояче казано, процесът по
приобщаването им към българската нация, към която и принадлежат!).
Иначе кой щял да съхрани тази „истина“ за бъдещето? Нали, както някои
твърдят, тамошните хора са късопаметни – не помнят дори „историчес-
ката“ си родина...
На фона на масовото възмущение в с. Мугла от изопачаването на
историческата истина обаче претенцията на авторите за „правдивост“ и
техните „адвокати“ ми се сториха съвсем неуместни. Те ли знаят каква е
била истината за онези събития или хората, които са ги преживели?
Преди трета серия (на 6 февруари 1995 г. вечерта), явно поядосани
от неблагодарността на твърдоглавите планинци (такава чест им напра-
вили!), създателите на филма скалъпиха нещо като коментар. (Бива ги за
такива работи!) Бяха поканили критик, кинокритик и дори етнограф. Те
трябваше да поразяснят (благодарим за снизхождението!) някои термини
и тънкости от „занаята“ като – „смесване на времена и пространства“,
„метафора срещу насилието“, „художествена измислица“, „катарзис“
и т.н. По лицата им се четеше силно недоумение от реакцията на хората.
Госпожа етнографката дори възкликна: „Не разбирам къде е проблемът,
какъв е проблемът, какво в този филм провокира една обида?“.
С общи усилия „коментаторите“ стигнаха до извода, че и създате-
лите на филма, и жителите на селото, където той е правен (с. Рибново)
са били добронамерени, но по всяка вероятност зад всички тези проте-

сти стои нечия недоброжелателност. Но чия недоброжелателност и с
каква цел се е пръкнала тя – тъй и не се разбра.
Докато слушах същия този разговор в студиото на БНТ, имах чув-
ството, че „коментаторите“ търсят под вола теле. Не беше ли редно за-
едно с тях да бъде поканен поне един от протестиращите мугленци, за
да обясни тяхната позиция „от първа ръка“? А от същото предаване
научихме, че протестни телеграми е имало не само от Мугла, но и от
много други места.
Междувременно... Оказа се, че филмчето е направено в съзвучие със
схващанията на президента Желю Желев и с помощта на Центъра за ет-
нически и междукултурни изследвания към президентството. В Дома на
киното дори бяха привикани на „купон“ интелектуалци специално за да
защитят творческата свобода на сценаристката Малина Томова (все едно
някой ѝ я е отнемал!). Там президентът се обяви срещу Николай Хайтов
и отец Боян Саръев. Но събралите се тогава писатели не застанаха зад
президента Желю Желев.21
***
Някога, гледайки блудкав западен филм, Вапцаров попита:
Къде е тука нашата съдба?

Къде е драмата?
Къде съм аз, кажете?22.
След „Гори, гори, огънче“, без да искам, си зададох същия въпрос. И

навярно си го е задал не един човек, който волю-неволю е бил очевидец
и участник в отразените събития. Къде във филма е драмата – на човека,
на рода, на вярващия? Та там дори и помен от драма няма! По-скоро –
има! Но тя някак е... извън филма. Защото е драма на създателите.
Във филма има само претенции да се пресъздаде историческата прав-
да, макар и през призмата на уж художествената измислица. И всичко би
било прекрасно, ако го нямаше това палаво и някак ненужно в случая
„уж“. Ако го нямаше... Но го има! И го има съвсем закономерно. То се
поражда и от плакатността при стъкмяването на художествената картина,
и от досадно натрапчивата черно-бяла художествена палитра, и от предна-
мерено плоското разрешение на една изключително сложна художествена
задача. Все характеристики, които напомнят известен метод в изкуството
на близкото ни минало – социалистическия реализъм. Но с обратен знак!

Нещо като... – защо не? – демократически реализъм.
Но освен „художествена измислица“ има в изкуството и художестве-
на правда, за която създателите на филма май са забравили. Тя също не
ограничава творческата свобода. Само че звучи по-честно и по-мъжест-
вено. И предполага отговорност – отговорност пред жизнената правда
при абсолютна неограниченост на художествената интерпретация.
По какъв начин беше показано училищното обучение на децата нап-
ример, което по онова време, за разлика от днес, имаше чисто български
характер? Ако вярваме на филма, онези селяни не са имали понятие за...
(пардон, едва не написах „за своята родина“!) за България. И как ще го
имат, когато според филма и малкото интелигенти, попадали само „по
разпределение“ при тях, са ги приобщавали единствено към световната
култура: Вагнер, Екзюпери, „Бийтълс“... Оставаше вместо измисления
прякор (Брежнев) на един от селяните във филма (разбирай, как тогава
дори простите селяци са се подмазвали на руснаците!) да се сложи ис-
тинският прякор (Рейгън) на човек от Мугла, за да се покажат и докажат
и „резултатите“ от старанията на тези трудолюбиви тогавашни учител-
ки. Щом ще сме сервилни, поне да е докрай, нали!
Опитът да се окарикатури изконното българско чувство на признател-
ност и любов към Русия също беше плосък и самоцелен. И после – чешки
събития, есперанто, цветя от Гърция (все едно в България ги няма!)... –
въобще всичко друго, не и самата България! Ах, да... Имаше я и България.
След изпълнението на някаква „соцреалистична“ съветска песничка по
радиоточката се съобщи, че следва откъс от „Българска сюита“ на Панчо
Владигеров. Но радиото междувременно беше спряно.
Оказа се, че според „Гори, гори, огънче“ в тези родопски селца бъл-
гарското е било привнасяно, по-точно – ехото му е долитало случайно
само с шума на милиционерските коли или с тропота на ботушите на
наказателните войнишки отряди. И неизбежно българският интелигент,
изобразен във филма, т.е. човекът, който никога не е разбирал духовния
свят на суровите планинци (видно е, че не го разбира и до днес!), е заста-
вал на тяхна страна срещу... (така поне излиза!) единствения „символ“
на България във филма.
***
Черквата с трите входа – за християни, мюсюлмани и будисти – е лю-
бопитно хрумване. Още повече че авторитетни историци са побързали да
предупредят човечеството: най-кървавите стълкновения и ереси се поя-

вяват там, където се срещат хиперкултурите (християнство, ислям, буди-
зъм...), особено във времена на кипеж и промени като днешните. Самата
идея за единение на хора, които не могат да си поделят цял свят, е пох-
вална. Но, уви, на фона на останалите внушения в „Гори, гори, огънче“
тя звучи лицемерно, нелепо и дори абсурдно. Как може да предлагаш
една черква на хората, след като вече на верска основа си провокирал
нова болка в душите им и си прокарал предпоставки за ново делене, за
нова агресия тъкмо във връзка с вярата? На туй отгоре – какви будисти в
Родопите! Да бяха поне орфици... Впрочем, в Корана е казано:
„За всеки от вас сторихме закон и път. И ако желаеше Аллах, щеше
да ви стори една общност, но [така стори] за да ви изпита в онова,
което ви е дарил. И надпреварвайте се в добрините! Завръщането на
всички вас е при Аллах и Той ще ви разкрие онова, по което бяхте в
разногласие“.23
С други думи, всеки човек е храм Божий24 и – в онзи смисъл (на

филма!) – храм с една врата: вратата към Бога, независимо дали ще е
християнин, мюсюлманин или будист. А за да бъде до Бога и с Бога, не е
нужно нищо друго освен едно: „Надпреварвайте се в добрините...“.
***
Известно е, че човечеството се разделя със своето минало, като се
смее. Това го припомням специално за оказалия „любезно съдействие“,
както е обявено, при работата над филма Радой Ралин... Пишете си,
господине, вашите епиграмки („в рамки“25, „без(с)рамки“ или „с през-
рамки“)! Просто си гледайте Вашата работа! Художествената правда е
не само по-широка от жизнената, както твърдят създателите на филма,
наричайки я „художествена измислица“. Тя е и по-мъдра, някак... по-
милостива. Може би две-три Ваши епиграмки щяха да са по-правдиви
от всяка – и от най-правдоподобната! – „художествена измислица“ на
екрана. Тях суровият планинец може би щеше да прочете, да избърше
след това случайна сълза, появила се в окото му от пиперлиите подправ-
ки, и най-сетне да се изсмее с пълен глас, разделяйки се с миналото си
(нали разбирате, нещо като... „катарзис“, като „пречистване“!) Вместо
да протестира.
РОДИНАТА НЕ СЕ ПРИДОБИВА,
А СЕ ПОСТИГА
Думи за книгата на отец Боян Саръев
„Гласът на викащия в пустинята“ (1996)
В. „Български писател“, бр. 18, 6 май 1996, с. 5
„Гласът на викащия в пустинята“26 (първа част на автобиографична-

та трилогия на Боян Саръев) поражда асоциация с „Житие и страдание
грешнаго Софрония“. И двамата автори са духовни лица. И двамата пи-
шат своето „житие и страдание“. И двамата използват белетристични
похвати в агиографския жанр и отразяват твърде реалистично времето,
в което живеят. Но докато Софрониевата книга в агиографията е нещо
като Сервантесовия „Дон Кихот де ла Манча“ в рицарската литература
(същото пренебрегване-преобръщане на жанровите канони, на понятия-
та за високо и низко, сериозно и смешно с акцент върху пародийното),
при Боян Саръев повествованието се изгражда по други закони, много
по-близки до тези на житието. Пародията, глумата над жанра са харак-
терни за епохи, които са съзрели за промяна, за обновление, а не за време
на разразили се политически и естетски страсти и разруха като нашето.
И все пак приликите са налице.
Един от законите при изграждане на композицията при житийния
жанр например, умело използван от Боян Саръев, е съчетаването на
нереалното, чудесното, фантастичното с реалното, обикновеното,
ежедневното. При това всеки детайл носи дълбок символичен сми-
съл:
„Аз бях Аполон. Не, не, Херкулес бях, изпратен на този висок връх да
пази спящия Вулкан“ (с. 5).
Следва великолепна, антична по размах на въображението, по проз-

рачност и хармония природна картина. С предчувствие за катастрофа,
неизменно съпътстващо полета на човека. И с основание. Защото из-
веднъж – „огромна огнена лава изригна от кратера и с вихрена сила ме
отнесе“ (с. 6).
Повествованието се пренася сред „прашна улица с много коли“ (с. 6).
Тази картина отпраща към първата картина само с вулканичните капки
по стъкленото човече, появило се внезапно там. Човечето започва да съ-
нува. Повествованието и тук се прекъсва, за да се премести в планинско

селце със схлупени къщурки. Наред с напълно реалния пейзаж авторът
рисува и прадревна картина на мощното възземане на света по пътя на
живота:
„От дълбините на Космоса слънцето мъчително и яростно напи-

раше да се роди. Хоризонтът силно пламтеше, като че бушуваха далеч-
ни пожари и сякаш гореше Вселената. Малкото стъклено човече усети
цялата родилна мъка на света“ (с. 8).
И докато недоумяваш какво значат всички тези наглед несвързани

една с друга картини, неочаквано се появява „луничаво и сламенокосо
момченце“ (с. 8). В последния спазъм на събуждането, в „мъглявините
на зреещата зора“ (с. 7) двете малки същества (момченцето и стъкле-
ното човече) се вторачват едно в друго – „и се познаха“ (с. 8). Оказва се,
че всичко това е било пророчество, явило се на русокосото дете по време
на сън... Нещо като самосъзнаване на античната душа сред девствените
недра на планината, сред чистотата от правремето на човечеството – при
планинските пастири (асоциация с пастирите на Аркадия или още по-
рано – с пастирите на Ханаан може би).
По-нататъшната история на сламенокосото дете наистина съвпада
с историята на стъкленото човече от съня. Самото то е крехкото човече,
самото то се терзае и плаче за себе си и за другите, захвърлени по пъти-
щата на огромния и жесток свят.
Сюжетът със стъкленото човече се появява още веднъж, когато след
години главният герой решава да сложи край на живота си. Тук епизо-
дът, подобно на първия, е също многопластово символичен. Но на пре-
ден план изпъкват вече други художествени внушения:
„Стъкленото човече падна и се разби на тротоара на хиляди пар-

ченца. Слънцето се отрази в тях с всичките си цветове и се образува
дъга, която бе като арка на небесния купол“ (с. 78 – 79).
Античният човек, вехтият човек, езичникът умира, за да се роди от

него човекът на Новия завет.
След тази символична смърт историята за стъкленото човече няма
повече да се вклинява в стройната хронология на повествованието. Ан-
тичният човек се е превърнал в християнин. И вместо величествения
Херкулес, страж на спящия Вулкан, пред нас се изправя потомъкът на

Адам – човекът, осъзнал своята изначална греховност пред Създателя:
„Гледах Го и аз – един гнусен и земен червей, недостоен да се нарече

дори човек“ (с. 79).
Основен компонент на свръзка между чудото и действителността

в житието е видението. То винаги идва да обясни чрез необяснимото
особени екзистенциални ситуации, които човешкият разум е безсилен
да проумее. Такова например е пограничното състояние между живота
и смъртта. Кой връща към живот гаснещото, заприличало „по обем и
тежест на... гълъбче“ (с. 10) момченце, което всички очакват да умре?
Връща го Иисус – в образа на непознато момче, което всяка нощ идва в
стаята му, докато детето оздравее. Кой връща към живот решилия се на
самоубийство мъж? Връща го самият Бог Отец, явил му се в миговете на
съдбоносното решение.
Изборът е другата загадъчна екзистенциална ситуация, която в жи-
тието се разрешава чрез видението. Неслучайно в литературата на екзис-
тенциализма му е отделено такова голямо внимание. Но докато при ек-
зистенциалистите всичко е просто и ясно, предопределено от желязната
логика на разума, на събитията, които текат едно след друго в неизменна
последователност, в агиографията съзряването на избора е забулено в
тайнственост. Изборът е предпоставен от нещо по-висше от разума – от
предчувствията на душата, в прозренията на духа: винаги неочаквани,
винаги необясними, винаги мъдри.
Като използва видението, Боян Саръев, може би неволно, проявя-
ва мистериозната връзка-следствие между избора и предназначението,
между свободната човешка воля и волята Божия. Дузина „благообразни
мъже с дълги бради и ореоли на главите си“ (с. 80) се появяват пред ду-
ховните взори на главния герой, след което той чува глас:
„Който иска да върви след Мен, нека се отрече от себе си. Да вземе
кръста си и да Ме последва“.27
Оттук насетне главният герой решава да възроди душата си чрез те-

жък и изнурителен труд на полето. Да си припомним – Бог наказва Адам
да изкарва хляба си от земята с мъка и пот на лицето, за да изкупи своя
грях.28
Следващото видение, в което главният герой лично изживява разпя-

тието на Иисус, бележи нова посока на живота му. С цялото си семей-
ство Боян Саръев приема християнството и става дякон, после – свеще-
ник. Тогава той е на 33 години, т.е. на Христова възраст – отново символ!
Интересни в случая – и като факт, и като символ – са двете срещи на
новопосветения с отец Христофор Събев. Първоначалното възхищение
от отеца е заменено с разочарование – заради неговото предателство и
лицемерие.
Въпреки известната схематична и малко едностранчива композиция
книгата е свидетелство за наличието на белетристична дарба у Боян Са-
ръев. Картините от селския бит с всичките неволи, суеверия, радости,
които съпровождат живота на планинеца, са възсъздадени с вещина и
верен художествен усет. Усилната жътва по време на постите; пресел-
ването на семейството; историите за баба Пагона, за прадядото на авто-
ра, за сиромаха, попаднал в града, за селяните от Корница, Брезница
и Лъжичник, за дядо Никола Ламбев, певец в кърджалийската църква
„Св. Георги Победоносец“; случката в селска кръчма по време на новото
потурчване след 1989 г. – всички тези, а и още много други прекрасни
епизоди могат спокойно да битуват и като отделни разкази.
Наличието на агиографски и белетристични елементи обаче не ли-
шава книгата „Гласът на викащия в пустинята“ от основното ѝ предназ-
начение – да бъде документ на епохата. Твърде сложна епоха. В криво-
лиците и съмненията на един човешки живот е отразена съдбата на цяла
общност от хора, които някога историята е поставила на кръстопът и ги
тласка до ден днешен към изпитни и отчаяния: българите мохамедани.
Вечните изгнаници в собствената си родина. Вечните жертви на интриги
и шантажи, използвани от политическите парвенюта в несекващата им
надпревара към властта. Унижения, пронизали обърканото ни детство.
Унижения, помрачавали идеалите на младостта ни. Унижения навсякъ-
де – отвсякъде – през целия ни живот. Това казва за ориста на българите
мохамедани Боян Саръев със своята книга. Преминал през горнилото на
страданието, той много добре знае цената на изкуплението и победата.
Но, уви... само на победата над себе си! Не и на победата над хорските
предразсъдъци, тесногръдие, жестокост.
Покръстването на българите мохамедани днес е велик личностен и
исторически акт; акт на свободната воля на човека, съобразена с повели-
те на съдбата (съда Божий) – и затова несравним с помохамеданчването,
наложено преди векове у нас с огън и меч. И ако въобще човек не може
да изкупи вината на друг човек, ако въобще децата не могат да изку-

пят греха на своите родители, то потомците на насила или по принуда
помохамеданчените някога българи – днес, чрез акта на покръстването,
изтръгват проклятието от своя род. И макар че дълго време ще отзвучава
в тях споменът за горчивините, а още по-дълго ще се утаяват в душите
им презренията и надмеността от страна на съотечествениците, с пълен
глас искам да заявя, че българите-мохамедани съхраниха себе си за доб-
рото и светлината.
„Унижени и оскърбени,
братя и сестри!
Обръщам се лично към всеки от вас с много болка, надежда и лю-
бов, защото вашето страдание е и мое, вашата болка е и моя, аз съм
плът от плътта ви и кръв от кръвта ви, трагедията ви е моя лична
съдба“ (с. 110 – 111)...
Така започва Възванието на отец Боян Саръев към българите моха-

медани, написано непосредствено преди учредяването на Движението
за християнство и прогрес „Св. Иоан Предтеча“29. Възвание, родено в
религиозен подем и ревност към Бога. Така главният герой на „повест-
та“ става едно с онези „унижени и оскърбени“, към които се обръща, за
да докосне болката му, за да докосне надеждата му и любовта му всяко
човешко сърце. Така главният герой на „житието“, следвайки подсказ-
ката Божия и своя труден избор, се посвещава в служение на Бога, като
доброволно се отказва от живота, който е водел дотогава. А какъв по-
голям човешки подвиг от този!...
***
„Унижени и оскърбени, братя и сестри...“ Плаках над тези думи.
Плаках за хилядите отрудени мъже и жени, за оскъдния им залък, за
прокудената им надежда. Плаках за хилядите ни братя и сестри, съси-
пани от безизходицата, изоставени от всички, в безсилие да се справят с
участта си. Плаках за майките и бащите ни... Дано това Възвание стигне
до всеки от тях. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и Аз
ще ви успокоя...“30 С тези думи Иисус се обръща към страдащите и отец
Боян Саръев ги е вплел в повествованието си.
Без каквото и да е озлобление, без каквото и да е осъждане, но твърдо
и категорично във Възванието е показана истината за българите мохаме-
дани – такава, каквато е: за превратностите на историята, която бездушно

„се разпорежда“ със съдбата им; за предателствата и меркантилността
на политическите чиновници в България; за агресивните домогвания на
чуждоземни „движения“ и сили; за обидното безразличие на съотечест-
вениците им; за исляма – онази невидима „китайска стена“ между тях
и другите българи:
„МЕЖДУ НАС – четем във Възванието – И ОСТАНАЛАТА ЧАСТ

ОТ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД СТОИ ЕДНА НЕВИДИМА, ПРОЗРАЧНА,
НО НЕПРЕОДОЛИМА , ФАТАЛНО ПРЕДОПРЕДЕЛЯЩА „КИТАЙСКА
СТЕНА“ – ИСЛЯМЪТ“ (с. 113).
Изходът според отец Боян Саръев е един – да преодолеем инерт-

ността и отчаянието! Само така „ще дойде просветлението, ще
разчупим фаталната и черна сфера, в която историята и
времето са ни заключили“ (с. 115).
Служението си на Бога авторът свързва със служенето на родината,
на България, в името на нейните най-онеправдани и наскърбени чада.
Точно това е то истинското служение на Бога – когато си в съприобще-
ност с „отрудените и обременените“.
Родолюбива и човеколюбива е мисията на отец Боян Саръев в наше-
то време на нихилизъм и нови посегателства спрямо българите мохаме-
дани. Знае се, че родината, освен географско и „биографично“ понятие,
е понятие духовно. В този смисъл тя не се придобива само по право на
рождение, а и се постига по право на синовна преданост.
Дълбоко съм убедена, че българите мохамедани ще останат верни на
своята истинска и единствена родина въпреки новите изпитания. Вяр-
вам в силата на техния дух.
Книга за българската воля

Думи за книгата на Живко Сахатчиев
„Второто потурчване на Якоруда 1990 – 1995 година“ (1996)
В. „Български писател“, бр. 20, 14 – 20 май 1996, с. 5
Историята е нещо като трезор, в който истината за съществуването

на човечеството се съхранява неподправена. Историците, служейки най-
често на конюнктурни интереси (или на кесията), изопачават повече или
по-малко тази истина.
И все пак историята е такава, каквато е, а не такава, каквато „би мо-
гла“ или „би трябвало“ да бъде съобразно политическите, геополити-
ческите и всякакви други „ветрове“ на деня или нечии слаби ангели. И
ролята и значението на историческия факт не се определят от дълбоко-
умни тълкувания и „преоценки“, а единствено от непосредствените пос-
ледици за по-нататъшното развитие на обществото, държавата, света. В
този смисъл, струва ми се, историк е не този, който „ЧЕТЕ“ и „ПРЕПРО-
ЧИТА“ историята, а този, който я ПИШЕ – летописецът. Такъв летопи-
сец е Живко Сахатчиев. Прочетете книгата му „Второто потурчване на
Якоруда 1990 – 1995 година“31 и ще се уверите.
В тази книга „научното“ тълкуване отстъпва място на факта, на до-
кумента – на истината за времето. Авторът е не просто очевидец, но и
участник в събитията. Когато се налага да покаже определено явление
като следствие на миналото, той не изпада в логореята на свободното и
„творческо“ търсене на истината, а отново се обръща към документа,
към фактите. За да докаже българския корен на българите мохамедани
например, той цитира списък на джелепкешаните (от 1576 г.), изказва-
не на Мидхат паша (от 1878 г.), „Всеобща енциклопедия“ (от 1898 г.)
на турския учен Саами бей Фрашери, английската Университетска ен-
циклопедия, френската Голяма енциклопедия, Карнегиевата анкета (от
1914 г.) и др.
За да докаже колко карикатурно нелеп може да бъде „прочитът“ на
историята, когато е подчинен на маниакални, великодържавнически
цели, Живко Сахатчиев цитира самите абсурдни „исторически“ под-
мени, изопачавания, фалшификации. От такъв род е например брошура-
та „Същност на последните кланета в Родопите“32 от 1972 г., издадена в
Истанбул от антибългарската „Асоциация за култура и солидарност на
родопските турци“.
Родопите според автора на брошурката били заселени едва през XI

век от „кумански турци“ на някаква „Кумано-печенежка турска феде-
рация“ (с. 3). По-нататък същият стига до зашеметяващи изводи:
„Помаците-турци нямат никакво отношение, кръвно и наследстве-

но с българите и другите етнически групи на Балканите. Помаците са
истински и чистокръвен турски елемент...“ (с. 4).
И всичко това – за да се наложи мнението, че „...Както вчера, така

и днес всеки помак е съзнателен враг на българите и славяните“ (с. 4).
По същия начин в брошурката се интерпретират безстрашно и съби-
тия от най-новата ни история, участниците в които са все още живи.
„...на 13 март 1972 година 7-ма пехотна дивизия е избила десетки

хиляди наши сънародници (т.е. турци – бел. Е. А.) в Родопите, стотици
хиляди са били задържани и ранени“ (с. 10).
Всички онези, които в Турция прочетат брошурката, а и някои бъл-

гари тук, в България, е възможно да си кажат, че не знаят за такива
събития, но щом така пишат, може нещичко и да е имало. За мен, коя-
то съм живяла в Родопите по същото време, всичко това е безогледна
лъжа. А и какви „сънародници“ на турците са българите мохамедани?
Живко Сахатчиев цитира и друг истанбулски източник на смехот-
ворни твърдения във връзка с историята на родопските българи и съ-
битията от 70-те години в Родопите – сп. „RODOPLULARIN. Гласът на
родопчаните“33 от 1973 г. В него например е публикувана карта, на коя-
то Родопите са показани като област, обхващаща цяла Южна България,
включително Рила и Ихтиманска Средна гора. Да не говорим как история-
та е там „пренасътворена“ – от всичките страници се лее такава неверо-
ятна историческа фантастика, че наистина започваш да се смееш на глас.
С какви ли чувства биха чели българите, а и гърците, сърбите, русите,
унгарците, поляците и всички други европейци писания, в които се раз-
казва за подвизите на редица „помашки ханове“, разгромили Византия,
руските и украинските князе, „руско-унгарската армия“ (с. 29); за това,
че след разпада на онази „Турска кумано-печенежка федерация“ – „пече-
нежките турци“ се оттеглили в Босна и Херцеговина, че по българските
земи едва през 1185 г. кумано-турският вожд Асен и братята му основали
кумано-турска държава (с. 31)? Или пък твърдения от рода на:
„Никога родопските помаци турци няма да станат българи. Нито

една инстанция и нито един отговорен фактор няма право да се съм-
нява в техния турски произход. Повтаряме още веднъж, че докато
свят светува, те ще останат турци и мюсюлмани. Да се борим за
тази наша национална идея, за нас ще бъде повод за гордост и дос-
тойнство...“ (с. 8).
И тази пантюркистка пропаганда, представяте ли си, днес се раз-

пространява в Родопите от емисари на антибългарщината уж в защита
на човешките права!?...
***
Опровержение на историческата измислица е самата измислица.
Живко Сахатчиев правилно не се е впуснал да привежда факти от исто-
рията, за да разобличи историците фантасти – нали всеки мислещ човек
е длъжен да знае историята на своята страна и на света. А и друга е за-
дачата на автора. Той ПИШЕ историята на СВОЕТО време, пречупена
през призмата на един шокиращ по бруталност процес – турцизацията
на изконно българско население в самата България пред безучастните
погледи на повечето българи, с мълчаливото съгласие и благословия на
нашенски управници и световната „демократична“ общественост (вж.
главите: „Не им прощавай, Господи, защото те много добре знаят как-
во правят“, „Анкетната комисия на Народното събрание“, „Заплахите на
ДПС и отпорът на ВМРО“, „Българският народ трябва да знае тези име-
на“, „Отворено писмо до г-н Стивън Войен...“ и др.).
От книгата научаваме още, че Симеон Сакскобургготски, който живее
в странство, също си е позволил да вземе отношение по този въпрос – раз-
бира се, в съгласие със силните от мира сего.
Какъв парадокс се получава при това! Българинът, който със силата
на фактите и документите, тоест съвсем законно, защитава национални-
те си интереси в България, предизвиква възмущението на „демократич-
ната“ общественост и неодобрението на „Величеството“! А турчинът,
който се бори за някаква си своя „национална идея“ (с. 8) с претенции
към чужди територии, събужда в тях съчувствие!
***
Любопитни в книгата са цитатите от доклада на Ахмед Доган, про-
четен на Втората конференция на ДПС (1993 г.):
„...Няма да позволим на никого, в това число: президент, прави-

телство, изпълнителни органи, политически сили, да диктува наши-
те права и свободи в този район... ДПС защитава индивидуалните и
колективните права на човешките общности и ще продължава да се
опредметява в тази дейност. Ако в този контекст трябва да изберем
между приоритетите на националната сигурност и правата на чове-
ка, ние ще изберем правата на човека, господа, и всичко, което следва
от това...“ (с. 136).
Добре се леят думите на Ахмед Доган – като шербет. Ала възникват

въпроси. Правата на човека, но на кой човек – на този, който лъже и
шмекерува, или на този, на чията страна е истината? Правата на чове-
ка, но в името на какво – на истината или на лъжата? Правата на чове-
ка, но от гледна точка на чия правда – на правия или на неправия, на
невинния или на виновния? Какви ще да са тези „права на човека“, в
защита на които според Ахмед Доган нищо чудно да се случат страш-
нички неща:
„Верижната реакция може да бъде толкова неочаквана и гранди-

озна, че на Европа ще ѝ се наложи да чете твърде дълго балканската
история, преди да се осмели да ни помогне...“ (с. 136).
Тогава за какви „човешки права“ става дума, след като лидерът на

ДПС заплашва да посегне на основното човешко право – правото на жи-
вот, само и само за да е на неговото?
Все в защита на човешките права Ахмед Доган заявява:
„Втората ми мисия е – да направя всичко възможно, за да може у

помаците да се изгради турско самосъзнание. Аз съм длъжен да ги изу-
ча турски език и да ги приобщя към турската нация“ (с. 125 – 126).
А правата на човека?... Дори няма нужда от коментар.

Едно е ясно. Чрез шантажи, заплахи и насилие започва второто по-
турчване на Якоруда и Родопите. Това става чрез смяна на имена-
та – именно СМЯНА, а не ВРЪЩАНЕ (!!!) на имената, защото
хората вече получават не някогашните си имена, сменени през 70-те го-
дини, а нови имена – с турски фамилии, които нито те някога преди това
са носели, нито пък са ги носили някога техните предци.
Потурчването се извършва и чрез преподаване на турски език в мес-

та, където той никога не е бил „майчин“. Провежда се дори изучаване на
Корана, но не от мохамедани по вяра, а от мохамедани, тъй да се каже, по
наследство, които в по-голямата си част са просто атеисти. Да не гово-
рим за това, че се строят огромни джамии навсякъде – дори там, където
никога преди това не е имало. Да не говорим за агресивната протурска
пропаганда, която не може да бъде спряна.
Всичко това се случва по свидетелствата на Живко Сахатчиев с бла-
гословията на Стивън Войен, служител в посолството на САЩ в София:
„Действайте! Ние сме зад вас...“ (с. 137). Стивън Войен едва ли изразя-
ва своето лично мнение.
***
Надявам се книгата „Второто потурчване на Якоруда 1990 – 1995
година“ да бъде прочетена и от българи мохамедани, и от българи хрис-
тияни, от политици и църковни деятели у нас. Време е някой да пред-
приеме най-сетне някакви мерки всичко това да бъде спряно. При такова
кощунствено поругаване на националното ни достойнство са престъпни
всяко безразличие, всяка пасивност, всяко сервилничене пред силните
на деня.
Боже мой! И всичко това – в края на ХХ век!
Остава все пак утешението, че ако не на настоящето, книгата на
Живко Сахатчиев ще бъде нужна на бъдещето. Тя носи истината за на-
шето време – нашия позор, нашето отчаяние, нашата вяра, – и ще помог-
не на потомците ни да стигнат до истината за него.
Историята ражда националните предатели, но и националните ге-
рои. Те творят бъдещето. Бъдещето ще ги съди според делата им.
ЕДИН ОТ ИЗБРАНИЦИТЕ НА ВРЕМЕТО
Пред мен са книгите на Величко Караджов „С дълг и обич“ (1990),

„Истината за родопските българи“ (1995) и трилогията „Изповед за ро-
допските българи“ (1996): „Пред олтара на родината“, „Твърдина бъл-
гарска“, „В памет на Родопа“.34 Прочетох ги като земляк на автора, като
негов съпричастник по съдба, като негов съвременник, макар и по-млад,
и като свидетел на много от онова, за което става дума в тях.
„Написах тази книга – споделя Величко Караджов в първата книга,

от 1990 г. – по вътрешна духовна потребност, без особени литературни
претенции, но с дълг и обич. Не съм специалист литератор, а обикновен
труженик и общественик в родния ми край и сред родните ми хора. Ис-
ках да разкажа искрено и честно каква е била историческата съдба на
тази българска земя и нейните добри хора, как те са се променили във
времето, какви са станали.“
Това авторът би могъл да каже във всяка една от книгите си. Днес,
в наше време то звучи странно. А и като какво освен като анахрони-
зъм звучат за някои днешни люде думи от рода на „вътрешна духовна
потребност“, „дълг и обич“, „обикновен труженик и общественик“,
„искрено и честно“, „родния ми край“, „добри хора“? Достатъчно е
да хвърлим поглед към заглавията на който и да е от високотиражните
ни всекидневници, за да се уверим, че е така: „Бомба попиля жилищен
блок“, „Искат „Комар“ срещу кметове и чиновници“, „Родното бунище –
спирка по пътя към Третия свят“, „Пловдивските ченгета смело стрелят
на месо“, „Нови аларми стряскат хайдуците“, „Италия залови българин
трафикант на проститутки“, „Въоръжени отмъкват дрехи за $ 230 000“,
„Изнасилват 17-годишна в Червен бряг“, „Двама нападат катаджия“... И
това е само част от хрониката на един ден от нашето ежедневие!
***
Величко Караджов ни предлага хрониката на цяла епоха от разви-
тието на Родопския край – епохата след 9 септември 1944 г. Представя
истината за нея, която – вярвам – нито един родопчанин не ще оспори,
освен ако синьо-сивата мъгла не е помрачила паметта му и вихрушката
на промените не е отвяла естественото му чувство за признателност и
благодарнoст.
He знам какво е било в другите краища на България – не съм живяла

там, не съм видяла. Но за Родопите съм сигурна: през 60 – 80-те годи-
ни там се разгръщаше едно наистина изумително по мащаби и духовни
измерения строителство. Полагаха се темелите на един по-различен от
някогашния живот, на един красив бит, на една нова душевност, освобо-
дена от кошмарите и криволиците на миналото.
Тогава не разбирах някои неща – смятах, че всичко това се случва,
защото така се полага, защото така трябва да бъде и не може да бъде дру-
гояче. Много по-късно разбрах, че не съм права, че нещата се случват
благодарение на волята, на всеотдайността на определени хора, избрани
от самото време, за да осъществят неговите повели. Често те заплащат
това с личното си щастие и дори с живота си.
Величко Караджов бе един от избраниците на времето.
***
Отиват си хората, а с тях – и истината за времето, в което са живели.
Остава историята с фактите и документите. Но фактите и документите,
както вече се убедихме, могат да бъдат фалшифицирани, изопачавани,
подменяни. А и новото поколение – по всичко си личи! – едва ли ще се
интересува от тях. Причината, разбира се, е не точно в него, а в онези,
които не желаят то да знае истината. Вместо нея те му пробутват някаква
смесица от площадно-медийно лозунгстване и сладникава сервилност.
Вместо ценности му предлагат псевдоценности. Вместо живот му под-
насят псевдоживот. На преден план изтъкват бруталността, жестокостта,
покварата, егоизма. И колко наивно, старомодно, красиво звучи на този
фон призивът от „онова“ време: „Всичко за човека! Всичко за благото на
човека!“.
Величко Караджов разказва ИСКРЕНО И ЧЕСТНО за живота на ро-
допчани – за изостаналостта на нашия край преди 50-те години, за ко-
лосалното строителство след това, за победите и пораженията, успехите
и грешките, съпътстващи този процес. Постепенно пред нас израства
фигурата на СЪЗИДАТЕЛЯ Величко Караджов. И досега си спомням
как хората говореха за този „наш човек“ (само родопчанинът може да
разбере дълбокия, бих казала дори езотеричния смисъл, който изразът
„наш човек“ носи в Родопите!). Той събуждаше възхита, обожание в сър-
цата на обикновените хора. Но и омраза – не у тях, а у другите. Защото
Величко Караджов закриляше добрите хора от своя край и се грижеше за
тях. А на другите – завистливите, кариеристите, псевдопатриотите – им
пречеше. Не в буквалния смисъл на думата, разбира се, но с моженето

си, с това, че светеше.
***
Много са измеренията, в които можем да проследим съзидателната
дейност на Величко Караджов.
Съзидателят е преди всичко СTPОИTEJI. Величко Караджов е един
от ръководителите при изграждането и пускането в експлоатация на Ро-
допския минен басейн. (Който се съмнява в безкористието на българо-
съветската дружба, който се съмнява в потребността за България и Родо-
пите от разработването на тази минна зона нека прочете книгата му „В
памет на Родопа“ (1996), за да се увери, че е на погрешен път.)
Под ръководството на Величко Караджов е построен заводът за изо-
лирани проводници в Смолян, а така също и новият център на Смолян.
Когато от първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Смолян той е
избран за заместник-министър на търговията, в интервю с него на въп-
роса за какво съжалява в живота си заявява:
„...съжалявам за проточилото се повече от 15 години изграждане

на търговския комплекс на новия център в Смолян. И още краят му не
се вижда (...). Второ – след тържествата по откриването на новия
уникален център през 1983 г. вече дума не се продума за идеите и раз-
работването на неговия втори етап на развитие, който ще доосмисли
и още повече ще оползотвори вече направеното. И третото, което ме
тревожи, е цялостното завършване на големия издателско-полигра-
фически комплекс „Родина“ (...), на който последните две-три години
преди пенсионирането ми през септември 1989 г. бях ръководител на
строителството и пълномощник на Министерския съвет“.35
Тази болка може да бъде само болката на строителя. Търговският

комплекс в центъра на Смолян още не е завършен. Още не се говори
нищо за втория етап от разработването на този център. А недовърше-
ното здание на ИПК „Родина“ с изпочупени стъкла и зейнали прозорци
край един от най-главните магистрални пътища на България в начало-
то/края на София прилича на гигантски скелет – достолепен символ на
всичко онова, което „демокрацията“ ни донесе.
***
Съзидателят е и ТВОРЕЦ на историята. Той не само пази и пре-
дава на бъдещето заветите ѝ, но и я твори. Отрасъл с трагедията на ро-
допските българи – на онези от тях, чиито предци някога са заставени
насила или по принуда да заменят вярата си, Величко Караджов прави
всичко възможно да предотврати последиците от това историческо дея-
ние. Той е един от зачинателите на народностно-възрожденския процес
сред потомците на насила помохамеданчените българи в Родопите. При
това отчита, че всяка къща има основи, всяко дърво има корен, всяко
съвременно събитие има историческо предисловие. Животът, историята
не започват и не свършват с нас. Затова не се уморява да напомня факти,
документи, свидетелства, събития от националната ни история и исто-
рията на Родопите, които доказват българския произход на българите
мохамедани. Приобщаването им към българския народ, чиято плът и
кръв са те, към историческата и духовната им родина (ако и често тя да
се е държала към тях не като майка, а като мащеха!) е най-естествения
процес, който според него не подлежи на никакво съмнение. Още пове-
че че приобщаването би освободило затормозеното съзнание на хората,
пренебрегвани и от свои, и от чужди, би ги спасило от комплексите, раз-
двоеността, колебанията, душевната драма...
Така Съзидателят започва да твори историята. Кротко, ненатрапчи-
во, без насилие, по инициатива на самите хора през 70-те години на ми-
налия век се захваща промяна на бита, навиците и поведението на бъл-
гарите мохамедани, извършва се смяна на турско-арабските им имена с
български. Величко Караджов е вътре в процеса.
Воювайки със съвременните фалшификатори на историята днес,
той, в интервю за в. „Зора“, ясно прокарва „разликата между истин-
ския възродителен процес сред българите мохамедани“ през 70-те годи-
ни на миналия век „и тъй наречения „възродителен процес“, свързан с
насилствено кампанийно преименуване и побългаряване на етнически-
те турци“ през 80-те години. За него (а и въобще!) „това са два различ-
ни процеса, нямащи нищо общо помежду си нито в подходите, нито в
действията на осъществяване“.36
В книгата „Истината за родопските българи“ (1995) Величко Ка-
раджов категорично разобличава несъстоятелността на един от хитро-
умните методи на турските националисти – смесването на категориите
народност и религия, а именно: „Който е мохамеданин, той е турчин,
който е турчин, не може да не е мохамеданин“.
Родолюбецът добросъвестно припомня приливите и отливите на от-

родителните вълни сред родопското население след Освобождението.
Отнася се критично към всички опити родопци, изповядващи исляма,
да бъдат използвани като печеливш коз в ръцете на недобросъвестни
политици. Подчертава своеобразието на народностно-възрожденския
процес в края на 60-те началото на 70-те години сред тях в Среднородо-
пието. Според него:
– никога преди това приобщаването на родопските българи към Бъл-
гария не е било провеждано в такива големи размери (в процеса факти-
чески участва доброволно цялото население);
– никога преди това приобщаването не е било осъществявано тол-
кова деликатно, ненасилствено, с почитане правото на свободния избор
след самостоятелното, трудно постигане на истината: „Влез във всеки
дом, работи с всеки човек...“ – това е бил неговият девиз;
– никога преди това (освен отчасти по време на „родинското“ движе-
ние през 30-те години) приобщаването не е било свързано само с промя-
на на името, но и с промяна на начина на живот – на бита, поведението,
светогледa на родопчанина. С една дума, на съзнанието. Или... на себе-
осъзнаването.
Религията е на заден план. И дори не е на какъвто и да е план. Веро-
ятно защото времето на Величко Караджов е такова – религията тогава
се смята за отживелица и се пропагандира атеизмът. Затова изглежда на
никой и през ум не му минава да вникне в сърцевината на трагедията
при българите мохамедани. След като позорът от насилствената смяна
на вярата винаги е бил „крайъгълният камък“ на тяхната трагедия, може
би е било необходимо именно връщането им – но ДОБРОВОЛНОТО
ИМ ВРЪЩАНЕ! – към лоното на християнството, за да се изтръгне из
корен и мъката им. Това днес се опитва да върши друг един апостол на
Родопите – отец Боян Саръев. Но при все това, стореното от Величко Ка-
раджов за приобщаването на българите мохамедани към българския им
корен е достойно за възхищение. И той получава възхищение и до днес
от хората – добрите хора, обикновените хора в Родопите.
***
Създателят е и ЛЕТОПИСЕЦ – градител на паметта. Hо не за себе си
и за своята дейност повествува в книгите си Величко Караджов, а за оно-
ва, което са свършили всички знайни и незнайни люде, полагали в Сред-
нородопието основите на обновлението. Когато разказва за изграждането
на Новия център в Смолян, той споделя, загърбвайки всяко честолюбие

и егоцентризъм:
„То не е моя или на някой друг деец заслуга, а дело на хората от це-
лия окръг. В неговото изграждане участваха много талантливи специа-
листи, строители и ръководители от Смолянския край, имаше помощ
от центъра, а и от други окръзи“.37
Величко Караджов не прави само анонимно „отдаване на почит“ към

строителите на Родопския край. Особено показателна в това отношение
е книгата му „В памет на Родопа“ (1996), където той не просто изрежда
имената на много от участниците в изграждането на Родопския минен ба-
сейн например и въобще на „милитe хoра“ от Родопите, но и ги портре-
тува в отделни очерци: „Инж. Райчо Мирчeв“, „Кина Евтимова – нашата
учителка“, „Дора Василева – смолянската кметица“, „Haшият съгражда-
нин професор Асен Шопов“, „Чавдар Пехливанов – „Всички сме еднакви,
коренът ни е български “, „Бай Митю Мазния“ и др.
Проникнати с лиризъм и красота са спомените на Величко Караджов
от неговото детство и юношество, включени в раздела „Преживяното“
(„С дълг и обич“, 1990). В неговото непретенциозно повествование осо-
бено ярко се открояват образите на майка му и брат му като носители на
изконните български добродетели и човешка мъдрост. А с краеведчес-
ките си изследвания и очерци за Златоград и Златоградската селищна
система, Маданската, Неделинската, Кирковската общини, Старцево и
др. несъмнено влага свой принос за изучаване на историята и съвремен-
ното развитие на Родопите.
Може на някой да се стори пресилено, но според мен Величко Кара-
джов е един от строителите на съвременна Родопа, един от истинските
патриоти и родолюбци. Колкото и анахронично за някои да звучат думи
като „строител“, „патриот“, „родолюбец“ днес, във времената на тотал-
ната разруха и национален нихилизъм в мащаби, невиждани досега.
1996
Допълнение с днешна дата
В края на март 2018 г. получих по пощата страничка от смолянския

вестник „Отзвук“. Така разбрах за възникналата дискусия по повод на
това дали Новия център в Смолян да носи името на Величко Караджов

или не. Реших да изпратя тази този свой отзив, като в самото начало до-
пълних следното:
„През 1996 г. Николай Хайтов ми даде няколко книги на Величко

Караджов с желание да кажа какво мисля за тях. В онова далечно вре-
ме написах отзив, носейки спомена за грандиозното строителство на
Новия център в Смолян. Като ученичка и студентка дори имам скром-
но участие в изграждането му и до днес се гордея с това. Повтарям,
гордея се с нищожния принос, който имам. А каква гордост би следвало
да са за човек идеята и осъществяването на такъв невероятен тогава
за мащабите си проект!
Каквито и мнения за Величко Караджов днес да има, едно е несъм-
нено – че с изграждането на Новия център Смолян придоби нов, съв-
ременен облик, събра в едно своите три лица, превърна се в център и
символ на Среднородопието с очарователен изглед и мощно духовно из-
лъчване. Това именно е причина той и досега да остава и администра-
тивно селище, и средище на духовност и българщина.
Затова си позволявам да се включа в зародилата се дискусия по по-
вод предложението на Анастас Вълчев Новия център да бъде наречен
на името на Величко Караджов, като изпращам отзива си за книгите
на този голям родопчанин – строител, творец на историята на своя
край и летописец на една епоха“.
Статията беше публикувана във вестника малко след като я изпра-

тих.38
МЕЖДУ ИСТИНАТА И ЛЪЖАТА
В. „Български писател“, бр. 29, 17 – 23 септември 1996, с. 6
Сред множеството абсурди, които нашето объркано време ни натра-

пи, ето че доживяхме – в края на ХХ век! – да станем свидетели на нещо
наистина уникално: ОПИТ ЗА ФОРМИРАНЕ НА НОВА НАЦИЯ – „ПО-
МАШКА НАЦИЯ“! Това начинание, наглед лековато-безсмислено, ли-
шено от каквито и да е културно-исторически основания, в действител-
ност крие в себе си огромен взривен потенциал. Защо?
Без да са премахнати едни от главните причини за възникване на
военни конфликти по света – съперничеството между хиперкултурите
(християнство, ислям, будизъм и т.н.) и борбата за национална независи-
мост, днес у нас методично се създават нови предпоставки за конфликти.
Това става под формата на невинни занимания с въпросите за малцин-
ствата и протича „нежно“ (подобно на „нежните революции“ в някои бив-
ши соцстрани, довели до „нежното“ изтребление на сума народ – къде от
хронично недохранване, къде от хроничен стрес).
Проблемът за потомците на насила ислямизираните българи през
XVI – XVII век в Родопите заема особено място сред сериозните „научни“
изследвания, свързани с малцинствата. Нещо повече. Тази тема, както из-
глежда, тепърва ще бъде „разработвана“ с още по-голяма „научна“ стръв.
Та нали тук се преплитат и зарядът на малцинственото недоволство, и
възможността за междунационални дрязги, и претенциите за хиперкул-
турно надмощие. Специалните „научни“ подходи при „изследване“ на
проблемите от този род са историческата фалшификация и подправянето
на събития от по-ново време. Между тези два подхода има съществена
разлика, макар че наглед те могат да ни се сторят много близки.
Когато например двама симпатяги с бели ризки и черни панталонки
(конфекция) ти обясняват, че християнството се е разпространявало най-
рано в Северна Америка, се смееш: докъде може да доведе невежеството!
Мисълта, че тези момци поне знаят къде се намира България – как иначе,
щом са ѝ „гости“! – те развеселява още повече. Но когато само преди
месеци в съседство с нашата страна – в Босна – избиваха един народ по
всички правила на верския фанатизъм – с рязането на глави и трите пръс-
та на дясната ръка, чрез които православните се кръстят, а ти набиваха
и набиват в главата ти, че всъщност убийци са самите жертви, които уж
провеждали „етнически чистки“, това вече е тревожен симптом.
Да, историята е такава, каквато е. И всеки опит за нейното фалшифи-

циране буди само съжаление и смях. Но ако се подправя, при това съв-
сем съзнателно, настоящето в угода на... небезизвестни „национални“
интереси, на които трябвало да служи не само целият свят, но и войната
и мирът (слушай предизборните приказки на американския президент
Бил Клинтън), с това шега не бива. Колко невинна кръв беше пролята в
Босна, колко човешки съдби бяха разбити там!
***
За създаването на мита за „помашката нация“ у нас се използват и
двата вида фалшификации. При това, подправят се не просто историята
и настоящето на една част от българите, но се представят в невярна свет-
лина и битът им в наше време, и съзнанието, и светоусещането, и дори
физиологическите им характеристики.
Напъните за отчуждаване на българите мохамедани от рода им при-
надлежност датират не от днес. Всъщност дори самото им ислямизиране е
акт, насочен към отчуждаване от своите, без това автоматично да означава
приобщаване към чуждите. Насилието или принудата никога не могат да
привлекат към себе си симпатии. Насила ислямизираните някога българи
се обособяват и от турците (мюсюлманите) – заради националното разли-
чие, и от българите (християните) – заради верското различие. За поро-
бителя това е достатъчно. Те са българи, но не са християни; не са турци,
но изповядват исляма като тях. Не е сигурно дали ще се приобщят докрай
към властта, но може би и няма да са срещу нея. Или нещо подобно...
Затова турчинът запазва недоверието си към тях. И естествено, защото
осъзнава, че той не им е брат, а поробител и насилник. Не разбирам обаче
враждебното отношение на българите християни. Та нали ислямизирани-
те българи са техните братя и сестри, кръв от кръвта им! Както и да е...
За това, че целите на ислямизацията на българите са преди всичко
политически, а не толкова религиозни, говори фактът, че в Корана ни-
къде не става въпрос за насилствено налаганe на исляма над вярващите
в Единия Бог юдеи, сабии (сабеи)39 и християни, а само над идолопок-
лонниците – многобожници, защото...
„Онези, които вярват, и юдеите, и християните, и сабеите, онези

[от тях], които вярват в Аллах и в Сетния ден, и вършат праведни
дела, имат отплатата си при своя Господ и не ще има страх за тях, и
не ще скърбят“.40
Така че правилото на Римската империя „Разделяй и владей!“ е било

валидно с пълна сила и за империята на османлиите.
Политически са били и причините на различни правителства от
по-новата ни история, когато са подемали акции за смяна на турско-
арабските имена на българите мохамедани с български или обратно.
Забележете – на имената, не на вярата! Смяната на вярата предполага
смяна на светогледа, на вътрешния човек, на същностното в човека, до-
като смяната на името е само външен израз на личностната промяна. В
античността, а и въобще в езотеричната духовна практика, когато човек
е трябвало да бъде посветен, е приемал и ново име. Тази традиция се е
съхранила и в християнството – когато човек се замонашва, той приема
ново име. При помохамеданчването насила или по принуда приеманата
вяра е водела след себе си приемане и на ново име – отглас вероятно на
стародавната духовна практика, само че вече насилствено или принуди-
телно налагана в посока, нежелана от „посвещавания“.
През целия ХХ век у нас смяната на имената – от турско-арабски на
български и обратно – в едно или друго време е по-скоро кампанийна,
недообмислена. На всичко отгоре, лишена от съкровената промяна вът-
ре в самия човек и извършвана главно в зависимост от политическата
конюнктура на деня, тя се превръща във фарс и се възприема от потър-
певшите като гавра над човешкото им достойнство. „Кой в действител-
ност съм аз, след като онова, което ме самоидентифицира – името, е
недълговечно като ланския сняг?“ – пита се такъв човек. И едва ли може
да си отговори.
Е, има хора и... хора. Веднъж попитах баба, родена през 1912 г. в
Кавала, кое е истинското ѝ име. А тя: „Турците ме наричаха Суфиѐ, гър-
ците ми викаха Софѝя, а тук съм баба Софка. Но както и да ми казват,
все съм си аз“. Това „все съм си аз“, струва ми се, е съхранило българите
мохамедани от самоотчуждението. Човек, намерил себе си, няма нужда
от име, за да се самоидентифицира и самоопределя, нали...
***
През 1972 г. в Истанбул е издадена брошурата „Същност на послед-
ните кланета на турците в Родопите“41 (днес тя безпрепятствено се раз-
пространява у нас). Който мисли, че знае историята на България и на
света, нека прочете следните редове и тогава да прави изводи за собст-
вената си осведоменост:
„Родопите са били заселени едва в ХІ век. Преди това не са били

заселени. През 1087 и 1091 г. със създаване на Кумано-печенежката
турска федерация много племена от куманските турци са се заселили
в Родопите. Помаците са приемници на куманските тюрки, останали
в Родопите след разпадането на Кумано-печенежката турска федера-
ция. Помаците-турци нямат никакво отношение, кръвно и наследстве-
но с българите и останалите етнически групи на Балканите“ (с. 3 – 4).
Същите нелепици срещаме и в друг един опус („Помашките

турци и тяхната история“), публикуван в истанбулското списание
„RODOPLULARIN. Гласът на родопчаните“42 година по-късно, от който
любознателният читател може да научи и други прелюбопитни подроб-
ности от българската, пардон, „помашката“ (!) история в този аспект:
„Научната и историческа истина е следната: „Помашките турци“

принадлежат към групата на „огузските турци“ и са наследници на
„куманските турци“, които са се настанили в Родопите през ХІ век“;
(с. 26); „...Истинските предци на днешните помаци-турци са Асеневата
династия, освободили България от византийско робство“ (с. 30) и т.н.
Нещо повече. От въвеждащите думи към сп. „RODOPLULARIN.

Гласът на родопчаните“ („Кои са причините за издаването на това списа-
ние?“), писани на 1 май 1973 г., разбираме, че, „когато през 1358 г. осман-
ските турци през Одрин насочват своите завоевания към Родопите, там
те срещат и намират като „мюсюлмани“ „кумано-къхчагски турци“,
характеризиращи същността на „автотхонното“ (местно) население“
(с. 2). Та тези именно наследници на „куманските турци“, които живеели
в Родопите от ХІ век нататък, помагали на „османските турци“ в съсипва-
нето на България в края на XIV век. Забележете абсурда: хем „куманските
турци“ мюсюлмани помагали на „османските турци“ мюсюлмани през
ХІV век да заробят собствената им страна, която някога самите те осво-
бождавали от византийско робство, хем по-късно султаните в Истанбул се
страхували от планинците, та се наложило да ги помохамеданчат („изтур-
чват“) насилствено или чрез принуда, за да осигурят рахатлъка си! И за
това свидетелстват не само летописът на Методи Драгинов и Беловската
хроника, но и десетки и стотици други документи (летописи, приписки,
писма, пътеписи на османски хронисти, чуждестранни пътешественици и
будни българи. По османските регистри дори може да се проследят вълни-
те на помохамеданчването („изтурчването“). Но защо са ги помохамеданч-

вали („изтурчвали“), та нали вече са си били турци, а и мюсюлмани?
***
От брошурата „Същност на последните кланета на турците в Ро-
допите“ (1972) разбираме още, че тези загадъчни „помашки турци“ не
просто се оказват с история, по-загадъчна и от самите тях и никому
неизвестна, но че те имат и свой език, който няма нищо общо с българ-
ския: „...помашко-турският диалект не е под влиянието на българския
или друг славянски диалект“ (с. 8). Да, нелепици. Още по нелепо обаче
е, че някой въобще мисли така и че може би си вярва, че му вярват и дру-
ги хора, които нито знаят, нито мислят, нито искат да знаят и да мислят.
Затова вероятно не е трудно да се „докаже“ пред тях, че думата „помак“
(„помаци“) идва от глагола „помагам“, защото, както вече стана ясно,
„куманските турци“ помагали на „османските турци“ в бастисването
на България, т.е. на собствената им родина.
Иди доказвай на невежия, че нова дума се създава по строги грама-
тически правила, а не по случайни хрумнали някому асоциации. Българ-
ският език принадлежи към славянските езици, които са част от индо-
европейското, а не тюркското езиково семейство. Затова, ако ще вървим
по логиката на словообразуването, думата „помак“ няма как да се из-
влече от думата „помагач“, защото в езика ни няма такива граматически
закони, по които това да стане. А съвсем закономерно е значението на
думата „помак“ да се извлече от съществителното „мъка“ (диал. „мака“)
през прилагателното „помъчен“ (диал. „помачен“), което, подчинявайки
се на славянските фонетични закони за палатализациите*, дава новата
дума („помак“). Много просто, но... скучно за онзи, който най-малко се
интересува от каквато и да е наука и достоверност.
Компетентните турски „историци“, по съвместителство и „езиковеди“,
се доказват и като също толкова компетентни „физиолози“ и „генеалози“.
В това се убеждаваме пак от брошурката. В съответствие „с исторически-
те принципи, с логиката и етимологията, с анализа и положителната
научна мисъл“ (с. 8) – така поне сами твърдят! – те са стигнали до за-
шеметяващия извод, че „физиологическият характер на българите е от
монголоиден тип, а помаците-турци са русокоси, сини очи и хармонично
* В случая – първа палатализация, при която звукът „к“ пред гласните от първата реди-
ца (е, ен, и, ь, я) преминава в „ч“ и обратно.
телосложение“ (с. 8). Реално обаче авторитетно доказаният „монголои-

ден тип“ на българите е толкова очевиден, колкото и русокосо-синеокият
славянски тип на наследниците на някогашните „кумански тюрки“ (с. 3).
***
Дотук добре. Човек чете и се забавлява, но... Много скоро нещата
загрубяват, защото всичките романтико-исторически фантасмагории в
брошурата „Същност на последните кланета на турците в Родопите“ са
само прелюдия и фон на представената по-нататък „баталия“ около по-
редната смяна на имената в Родопите през 70-те години на ХХ век. Така
разбираме „Как стана последният катаклизъм в Родопите“, а именно:
„На 13-14 март 1972 г. всички дивизии и полкове в Родопите, подси-

лени с 3500 полицаи и 1000 гранични кучета, в късните часове на нощта
са нападнали 850 села в Кърджалийски, Смолянски и Благоевградски ок-
ръг. Десетки хиляди наши сънародници (т.е. турци – бел. Е. А.) били изби-
ти с дулата на оръжието и кучетата. Зверствата на 13 март са били
нечувани досега. Първи са оказали съпротива младежите и жените от
Доспат, Барутин и Триград със сопи, камъни и железни пръчки срещу
29-ти Девински пехотен полк и 8-ма рота в Доспат. Всеки от тях се сръ-
жавал със сопа в ръка и унищожавал червените разбойници“ (с. 10)35.
А сега само си представете младежи и жени, грабнали „сопи, камъни

и железни пръчки“, които, „макар и без оръжие“, унищожават като мухи
полицаи и войници в пълно бойно снаряжение, как ги обръщат в бяг и как
едва след като научили за отстъплението им, ръководителите от София се
намесили. И така, на следващия ден „моторизирани български дивизион-
ни части“ (с. 10) избили десетки хиляди турци, а стотици хиляди били
задържани и ранени. И какво? Излиза, че през 1972 г. Родопите са били
обезлюдени! Но нейсе. Подобно изопачаване на истината няма нужда от
опровергаване – то самò се обръща срещу себе си.
На следващата година в сп. „RODOPLULARIN. Гласът на родопчани-
те“ (1973), подхванало инерцията, набира кураж и започва със заплахите.
Отправя директно „Открито предупреждение към лицата от заинтересо-
вания отдел на нашето (т.е. тяхното, турското – бел. Е. А.) министерство
на външните работи!“, в което деянията на властите в България спрямо
родопското население са описани с такъв драматизъм, че неволно се се-
щаш за събеседничката на чудомировата „кака Сийка“:
„Не се преструвайте, че не чувате страданията на турците от Ро-

допите, които чрез убийства и мъчения се ликвидират. Ако до сега вие
не сте обследвали, открили и установили имената на живи изгорените
с бензин, на нарязаните, в името на турското и Исляма, парче по парче
с дъскорезна машина, на обезчестените и след това избити с автома-
тично оръжие, на лекарите, които са скопени, а зъбите им избити, пак
повтаряме, към вас съжалението ни е безкрайно и безгранично“ (с. 16).
В уводната част на списанието списвачите дори се саморазпалват за

борба:
„...Никога родопските „помаци-турци“ няма да станат българи.

Нито една инстанция и нито един отговорен фактор няма право да се
съмнява в техния „турски произход“. Повтаряме още веднъж, че дока-
то свят светува те ще останат „турци“ и „мюсюлмани“ Затова и ние
ще продължим борбата с всичките си материални и духовни възмож-
ности, с които разполагаме. Да се борим в името на тази „национална
идея“ за нас ще бъде повод за гордост и достойнство, даже ако в име-
то на тази висока цел ни бъде съдено да станем прицел на куршумите
на българските агенти. Може да бъдем ликвидирани или да преживеем
най-тежки страдания и мъчения. Не се и страхуваме от нито една
отрицателна реакция. Защото сме „гласа“ на една национална идея от
всички страни“ (с. 8).
Обърнете внимание: „сме „гласа“ на една национална идея от всич-

ки страни“. А сега да си спомним, че в Османската империя, изградена
не върху народностна, а върху религиозна основа, всеки мюсюлманин се
е водел за привилегирован поданик на империята, а всеки немюсюлма-
нин се е смятал за „гяур/ин“. Вероятно от спомена за онези далечни го-
дини в главите на някои великотурски шовинисти в Турция от наше вре-
ме всеки изповядващ исляма у нас се идентифицира с турчин! В случая
обаче, ако обърнахте внимание, става дума не за една страна, а за повече
от една, за „всички страни“ („една национална идея от всички стра-
ни“). Сега да си представим за миг как същите тези храбреци ще кажат
на арабите, иранците и иракчаните например или на пакистанците, ин-
донезийците, суданците, както и на всички по света, които изповядват
исляма, че са турци! Ще кажат, ама...
***
А у нас... Какво се случва у нас двайсет години по-късно, т.е. какво
се случва днес, през 90-те години?
Първо. Президентът Желю Желев разреши да се изследва кръвта и

да се мерят черепите на българите мохамедани, за да се доказват абсурд-
ните тези на неговия съветник по национално-етническите въпроси и
вероизповеданията Михаил Иванов и компания. Но защо ли трябваше да
се губи време и да се харчат държавни средства, след като „гениалните“
догадки за по-различния от този на българите генетически произход на
„помаците“ са били изнесени на бял свят още през 1972 г. от турските
им колеги?
Второ. През 1992 г. български учени, и те навярно въоръжени с „по-

ложителната научна мисъл“, издадоха учебника „Записки по история
на България (681 – 1878 г.)“43. В него се твърди, че пет века у нас е има-
ло не турско иго, както го знаехме дотогава, а „османско присъствие“;
че пред момчетата, вземани насила за еничари, се откривали „възмож-
ности за бляскава кариера в османския двор“, което, неизвестно защо,
било възприемано трагично от българите и затова го нарекли „кръвен
данък“. Ислямът бил приеман доброволно от българите, понеже „от-
крива път към стопански и обществен просперитет“.
Срещу тази тенденция се борела само православната църква. (Инте-
ресно коя точно православна църква в България, след като независима
Българската православна църква по онова време – до втората половина
на XIX век, е нямало, а гръцката православна църква векове наред си е
съществувала в империята тихо и кротко наред с исляма и с мълчаливо-
то одобрение на турските власти е угнетявала българите. Знае се дори,
че доста от насилствените помохамеданчвания у нас са били провокира-
ни от гръцки нисши и висши духовници).
Твърде „модерно“ е обяснено от авторите на злополучния учебник и
хайдутството:
„По своята същност и форма... е български вариант на характер-

ното за всички средновековни общества разбойничество, чрез което
селяните се опитват да намалят степента на експлоатация и да пре-
разпределят общественото богатство в своя полза“.
А трагедията на насила помохамеданчените в Родопите и навсякъ-

де из страната българи – избитите им родове, белязаната им за векове
напред съдба на кръстопът, се изчерпва в този учебник само с няколко
думици. Това били „...моменти на религиозен фанатизъм, в който рели-
гията се променя с насилие“.
Трето. През 1995 г. у нас се заразпространява едно още по-

„авторитетно“ научно издание – „Връзки на съвместимост и несъвмес-
тимост между християни и мюсюлмани в България“ (година и място на
издаване не са посочени)44. То е осъществено с финансовата помощ на
Комисията на Европейската общност и Международния център по проб-
лемите на малцинствата и културните взаимодействия (в София) с ръко-
водител Антонина Желязкова, приближената на президента Желю Желев.
Тактично е подчертано:
„Изложените в него становища са на авторите... и не представят

официалното становище на Комисията на Европейската общност“.
В този сборник е показана една, общо взето, идилична картина на

мирното съжителство между християни и мохамедани у нас. Че е мирно,
мирно е. Обикновените хора навсякъде по света живеят миролюбиво,
защото знаят много добре, че в разгара на междуособици от какъвто и
да е характер те ще са пушечното месо, първите и последните жерт-
ви. Виновниците обикновено остават ненаказани, а имената им влизат в
учебниците по история.
Авторите на изданието обаче се правят, че не разбират едно мно-
го простичко нещо – историческата наука не се гради върху данни от
социологически изследвания. Един-единствен фрагмент например от
антично произведение на изкуството може да обори и най-стройната
научна теория, ако тя се е опирала най-вече върху романтични или (по)
желателни предположения, още повече ако става дума за социологичес-
ки проучвания, които днес, бидейки мощно манипулативно средство,
са на мода.
В статията „Етнически плашила в печата и традиционните модели на
общуване между християни и мюсюлмани в България“ например Донка
Димитрова твърди, че и при погребалните обреди се чувства взаимното
влияние между двете общности, като понякога „...разбира се, ходжите
се опитват да „въведат ред според Корана“, но „никой не ги слуша“.
Там, където ходжите отказват погребение на мюсюлманин с българ-

ско име, хората имат по две имена (Родопите)“.
Кой не знае, че и християните, и мюсюлманите стриктно спазват ка-
ноните при погребване на мъртвите и не са заимствали нищо едни от
други. „Взаимното влияние“, което на Донка Димитрова ѝ се привижда,
идва от факта, че българите мохамедани на вид са приели друга вяра, но
са съхранили в сърцето си вярност към християнството, към българската
си кръв. И тъкмо християнските елементи в погребалната обредност при
тях говорят за това. Защото в гроба те безнаказано и скришом влагали
вярата, която изповядвали вътре в себе си, в „скришната си стая“45,
далече от чуждите очи (на потисника, но и вече! на брата си по кръв).
На туй отгоре твърде елементарно Донка Димитрова разрешава едно
съществено противоречие, възникващо, когато ходжи в Родопите не ис-
кат да погребат хора с български имена. Да оставим факта, че ходжите
(уж духовни люде!) поругават тайнството на смъртта и отлагат прибира-
нето на тялото в пръстта, където му е мястото в очакване на по-сетнеш-
ните сбъдвания, както и факта, че стресират и шантажират близките на
мъртвия... Това са човешки неща и за тях всеки ще отговаря пред Бога,
независимо кой как го нарича – Иехова, Аллах или Иисус... Проблемът е
в това, че се подправя историята.
През лятото в едно смолянско село починал млад човек. Ходжата
отказал да го погребе в ковчег, защото „не се полагало така“. Майката
на починалия била готова да чака дни наред, но да погребе сина си като
българин. Наложило се да поканят ходжа от Смолян, който да извърши
обреда по погребението. И той го извършил, макар че бил заплашван от
фанатици да не се бърка там, където не му е работата.
За съжаление, тази победа над селския ходжа е единична. В много
родопски села мъртвите ги погребват по мюсюлмански обред въпреки
тяхната последна воля и волята на близките им. И какво ще стане след
време? След евентуални разкопки „учени“ ще констатират, че в планина-
та не са живели българи, а мюсюлмани (разбирай – турци!). Спомням си
как скърцаха със зъби фанатиците, когато в гробове на уж мюсюлмани
в Родопите бяха откривани християнски кръстове (един от знаците на
скритото християнство). Това ходжите помнят много добре и днес съв-
сем съзнателно тръгват към подправяне на историята за в бъдеще. Тъй
че Донка Димитрова и компания наивно си мислят, че в случая нещата
се свеждат само до името.
Четвърто. Артистичната ни интелектуална прослойка също не оста-

на безучастна. Бе създаден филм недоносче („Гори, гори, огънче“46), по
който – за наш срам! – в Германия учениците щели да изучават образа на
българката (!?!). Дали създателите на филма бяха чели уникалните ис-
танбулски издания от началото на 70-те години не знам. Но и за тях като
че ли Родопите имаха история от ХI век нататък. Храмът с трите входа,
който във филма символизираше единството на трите световни религии –
християнството, исляма и будизма (само българо-будисти липсваха на Ро-
допите!), говори за това. Тъй и тъй „творците“ се бяха занимавали с пла-
нината. Да се бяха позаинтересували поне от нейната история, тръгнала
векове-векове преди Христа. И пак щеше да има във филма им три рели-
гиозно-философски системи (орфизъм, християнство, ислям), но поне
всичко щеше да е основано и върху някаква историческа достоверност.
Защото можеш да се смееш например над измишльотините за куманския
произход на българите мохамедани, но като си спомниш положението в
Босна отпреди някой и друг месец, търпки те побиват. А в Босна според
същите онези турски исторически фантасти – „авторитетните“ сътруд-
ници на сп. „RODOPLULARIN. Гласът на родопчаните“! – са отишли
„печенежките турци“ след разпадането на Кумано-печенежката тур-
ска федерация (с. 31).
Така че играта си е игра. Но... игра с огъня!
Колелото е завъртяно
и никой не е в състояние да го спре
Разговор на Елена Алекова с отец Боян Саръев
В. „Български писател“, бр. 29, 17 – 23 септември 1996, с. 7
– Какво в днешно време ви подтикна да обърнете внимание на

вярата и по този начин да защитите българщината в Родопите?
– Смятам, че този въпрос трябваше да бъде поставен много отдавна.
Духовността е това, което ще спаси не само Родопите, но и цяла Бълга-
рия. Казвам, че трябваше да бъде повдигнат този въпрос много отдавна,
защото още Софроний Врачански забелязва, че вяра хич с пушка не би-
ва47, а нашите държавници и политици от 1913 година, когато Родопите
са вече в рамките на Българската държава, чак до ново време насилстве-
но, имам предвид „с пушка в ръка“ или под други форми на принуда и
натиск, ту побългаряваха, ту потурчваха потомците на помохамеданче-
ните българи, които са неделима част от българския народ.
Затова казвам, че само с една формална подмяна на името, без да
се даде приоритет на вярата, нищо по същество сериозно и трайно не
може да се постигне. Знае се добре, че когато се подменят само паспор-
тите и се сменя именната система от турско-арабска с българска и обрат-
но (а тези процеси непрекъснато са текли напред-назад), няма трайни
резултати. Напротив... Родопчаните са били винаги разменна монета
около избори, преди избори, след избори и така нататък. Очевидно ни-
кой никога не е имал сериозно намерение да разреши състоянието на
раздвоеност у тези хора и окончателно и безвъзвратно да ги приобщи
към останалата християнска част на българския народ, където е естест-
веното им място.
По внушение свише аз стигнах до прозрението, че този насилствено
помохамеданчен и откъснат от Българската православна църква народ
може да бъде спасен, да се почувства пълноценен и никога вече да не
бъде играчка в ръцете на българските политици и недалновидната по
отношение на него българска политика само като се върне в лоното на
православието. Не казвам като приеме православието, християнството, а
к а т о с е в ъ р н е, защото Родопите са били част от него, в състава на
Българската православна църква, и тяхното място е там.
– А не е ли малко „ретро“ това ваше желание, не е ли „минала

модата“ да се използва в подобни случаи вярата, защото днес хората
като че ли са религиозни за показ, а някои – определени полити-
ци например, използват религията за едни или други меркантил-
ни цели, ръководени не толкова от вътрешна потребност, от вяра в
Бога. В този смисъл вашият път не е ли малко „старомоден“?
– Това е сериозен въпрос. Но мисля, ако приемем, че религията и
вярата са мода и на тази мода вече ѝ е минало времето, тогава трябва да
скръстим ръце, да се пръснем по целия свят и да закрием, да ликвидира-
ме българската държава. Аз не виждам и не мога да си представя как би
просъществувал по-нататък българският народ без православието, без
Българската православна църква.
Нека погледнем из Европа и другите краища по света и ще видим,
че колкото един народ е по-цивилизован, толкова повече държи на своя-
та вяра, на своята църква, на своето минало. Така че нищо друго не ни
остава, освен да се съобразяваме с тези обективни дадености, без които
едно нормално и културно общество не може да съществува. И разбира
се, чрез вярата, чрез едно нравствено и духовно израстване на нацията
трябва да се създадат допълнителни предпоставки и за стабилен мате-
риален просперитет.
А че вярата се използва понякога за недобросъвестни цели, вината
не е в самата вяра, не е в Църквата, а в отделните хора, съвестта на кои-
то допуска да злоупотребяват с такива интимни и съкровени чувства у
народа.
– Пречи ли ви някой да изпълнявате вашата мисия?

– Процесът, който протича в момента в Родопите, е голям и ще трае
може би десетилетия, докато нещата заемат своите естествени места.
Имам предвид процеса на духовно съзряване, на формиране на ново
религиозно самосъзнание, тоест на християнското православно само-
съзнание у потомците на насилствено помохамеданчените българи. Да,
това ще е един дълъг процес. Той, бих казал вече, има повече обективен,
отколкото субективен характер. Колелото е завъртяно и никой не е в със-
тояние да го спре.
Естествено е, че има сили, които са заинтересувани този процес да
бъде прекратен или, ако не може да бъде прекратен, поне да бъде заба-
вен. Но никой не е в състояние окончателно и безвъзвратно да го спре.
Смятам, че народът български от Родопите разбра пътя към спасението
и ако не организирано, то индивидуално – всеки за себе си – ще тръгне

по тази пътечка, която ще ни доведе до спасително време.
– Моето лично впечатление е, че вашата дейност среща много

обективни трудности. В Родопите сега е силен натискът от страна на
ислямски фундаменталисти, сектанти и т.н. В същото време, поне
досега, не съм чула за някаква по-сериозна подкрепа, материална
или духовна, на вашата дейност. За политиците да не говорим...
– Да, проблемите са далече от някои. Така е. Но налице е морална-
та, макар и мълчалива подкрепа на Българската православна църква. А
конкретно някаква реална помощ ние не можем да очакваме в настоящия
етап нито от православната църква, нито от държавата, защото самите те
имат нужда от помощ. А трудно може да даде помощ някой, който сам
има нужда от помощ. Давещият се не може да спаси давещ се, ако мога
да си позволя тази игра на думи. Но страшното е, когато този давещ
се може да повлече след себе си и други. А точно това правят нашите
политици. Волно или неволно, потъвайки, те дърпат и една голяма част
от българския народ. Разнебитват и деморализират българската нация,
което ще даде много тежки последици и потомците ни ще трябва да имат
твърде голяма воля, родолюбие и търпение, за да съберат отново нашата
нация, съставните ѝ части, да я сглобяват отново, да я интегрират нрав-
ствено, да я изграждат духовно и материално.
Това изглежда като едно непрекъснато завръщане. Такава като че ли
е орисията на българската държава – непрекъснато да се връща към пър-
воначалната си точка и да започва всичко отначало, да стига донякъде
и пак да се връща. Това всъщност са познати процеси, но какво можем
да направим? В края на краищата, това, което хората сами си направят,
никой не може да им го направи. Колкото и да сме интелигентен народ,
ние не можем, за голямо съжаление, да си изберем един интелигентен
държавник, политик, на когото наистина да се доверим и който ще из-
пълни една съзидателна и градивна държавническа мисия, каквито мно-
го народи и държави са имали и имат в настоящия момент.
– Много рядко се чува да е построен нов храм в Родопите, а кол-

ко минарета, колко джамии бяха издигнати само от 1989 година на-
сам, броят им не се знае...
– Наистина никой не им знае броя. Аз често пъти използвам и пак
ще използвам израза, че това, което турците в България не можаха да
построят за петстотин години, сега го построиха за пет години, и мина-

ретата станаха повече от дърветата. А православни храмове не само че
не се строят, но и много рядко може да се чуе, че е започнало въобще да
се строи. Дори и това, което имахме до 1989 година като храмове, парак-
лиси и т.н., и то продължава да се руши, без някой да обръща внимание
на този факт. Финансова, материална подкрепа няма отникъде. Хайде, че
не можем да строим, не можем. Но поне да съхраним това, което имаме,
поне в настоящия етап да отстоим на външния напор на друговерци и
неправославни, за да можем в един определен момент, когато държавата
се стабилизира материално и духовно, да започнем от това, което е било,
което сме имали... Всъщност тук според мен е голямата драма, нашата
трагедия.
– През 1990 година основахте Движение за християнство и прог-

рес „Св. Йоан Предтеча“, което си поставя за върховна цел потом-
ците на помохамеданчените насила българи в страната и извън нея
на основата на пълна доброволност и вътрешна потребност посте-
пенно и масово да се върнат в лоното на православната църква. Как
хората, към които конкретно е насочена дейността на Движението,
се отнасят към това, което вършите?
– Мисля, че се ползвам с любовта и доверието им. Но тъй като про-
цесът е неограничен във времето и даже в пространството, тъй като е
поставен върху основата на пълна доброволност, ние не можем сега да
искаме всички изведнъж да тръгнат след нас и да се покръстят. Най-
важното е, аз още в началото на разговора казах, че се появи едно ново
духовно-религиозно самосъзнание, че възникна един духовен процес,
който обаче протича индивидуално в душата на всеки умен човек. Поло-
жителен факт е, че този процес съществува. Но всичко е индивидуално,
неповторимо и дали човекът ще приеме светото кръщение днес или утре,
или след десет години не е толкова важно. Важното е, че процесът е на-
лице и ще продължава да протича, докато като цяло Родопите отново се
превърнат наистина не само в българска, но и в християнска твърдина.
– Тази година издадохте автобиографичната книга „Гласът на

викащия в пустинята“. Защо написахте книгата? Какво ви подтик-
на да го направите?
– Дали искахме или не, но се появи по-широк обществен интерес и
към дейността на Движението „Св. Йоан Предтеча“, и към моята скром-
на личност. Затова, вместо да обяснявам на всеки поотделно – което

всъщност на практика не е възможно – кой съм, откъде идвам, къде оти-
вам и каква е дейността, целите и задачите на Движението, реших да
го направя в една изповедна форма, за да може всеки, който проявява
интерес, да вземе книгата и да се запознае. А и исках да се изчистят ня-
кои съмнения, които се таят съзнателно или несъзнателно в чувствата и
мислите на определени хора, че това е било някакъв съмнителен процес
и мотивациите му са от по-„такъв“... характер, че едва ли не се изпъл-
нява някаква държавна поръчка. То да беше така, поне щях да мисля,
че, слава богу, държавата проявява интерес, тоест, че защитава своите
интереси. За голямо съжаление, не е така.
– Някои хора се смущават от факта, че преди време сте работили

в органите за сигурност. Лично на мен това не ми пречи. Смятам, че
духовните неща сами идват при човека, че те му се откриват. Но мно-
зина се колебаят как да се отнасят към вас. Казват си може би – този
ли ще учи другите на вяра, който някога е бил от другата страна...
– Ами и апостол Павел... Не! Всъщност аз не съм гонил христия-
ни.48
– Нямам предвид християни, разбира се.

– Дa, аз съм си вършил работата. Полицейската работа е твърде се-
риозна, мъжка работа, стига да можеш да я вършиш както трябва. Това е
професия, достойна за уважение. Мисля, че е време вече да престанат да
хвърлят упреци срещу полицията и полицейските служители...
Колкото до това, че някога съм бил полицай, а сега проповедник, това
няма нищо ненормално и неестествено. И апостол Павел е бил полицай,
но това въобще не му е попречило да проповядва Христовото учение и
да се превърне в един от най-ревностните негови разпространители.
Жетвата е голяма – жетварите са малко

Разговор на Елена Алекова с отец Боян Саръев
В. „Български писател“, бр. 19, 11 май 1999, с. 1, 6
– Уважаеми отче*, разкажете нещо повече за вашето Движение

за християнство и прогрес „Св. Йоан Предтеча“ отвътре, че то в
публичното пространство за него се говори какво ли не...
– Дейността ни е публична, понякога съвсем съзнателно – демонстра-
тивно показна, в присъствието на журналисти, защото има много спеку-
лации и злоупотреби с дейността на Движението. Нека всички със собст-
вените си очи видят, нека чуят със собствените си уши как родопчани,
потомци на насилствено помохамеданчени някога българи, се връщат до-
броволно в лоното на Българската православна църква.
Има спекулации, че това ставало чрез измама, чрез насилие, чрез
заплахи, че се извършвал нов „възродителен процес“. Вярно, това е нов
възродителен процес, но с положителен знак. Докато на други места тече
„възродителен процес“ с обратен знак – към асимилация и потурчване
на българско население.
Основната задача, върховната цел на Движението „Св. Йоан Предте-
ча“ са записани в неговите Устав и Програма: на основата на пълна доб-
роволност, вътрешна духовна потребност и осъзната нужда потомците
на насила помохамеданчените родопчани да се върнат отново бавно и
постепенно в Българската православна църква, да направят своя религио-
зен избор в православието и чрез православието да се самоидеитифици-
рат като православни българи. Така те ще престанат да бъдат обект на
спекулации, мъдрувания, хитрувания, на разбиване на тяхното нацио-
нално самосъзнание като българи.
Движението беше наречено „Св. Йоан Предтеча“, защото преди две
хиляди години св. Йоан Предтеча проповядваше в Йорданската пустиня
и на река Йордан покайно кръщение, изпратен от Бога да подготви пътя
за проповедта на Господа Иисуса Христа. Нашето Движение има подоб-
на задача – да прокарва, да проправя пътя за християнството в Родопи-
те след насилственото помохамеданчване на българското население по
тези земи през XVI – XVІІІ век.
* Предвид ограничения обем на вестника и други мои публикации в този брой, въпроси-
те ми бяха отпаднали. Сега ги възстановявам.
Най-случайно (макар че и вярващите, и невярващите знаят – случай-

ности няма, има осъзната необходимост) се оказа, че името на манастира
край Кърджали, чиито основи са открити още в началото на 60-те годи-
ни*, е също „Св. Йоан Предтеча“. Тогава бяха правени някакви разкопки,
проучвания. Основите бяха изчистени и бе построена защитна покривна
конструкция с намерението всичко да си остане в този вид во веки ве-
ков. Преди няколко години след едно съвместно предаване по БНТ с арх.
Христо Генчев говорихме за манастира и неговото евентуално възстано-
вяване. И доколкото музейните работници и служители твърдяха, че той
не може да бъде възстановен, арх. Генчев каза: „Няма нещо, което да не
може да бъде възстановено, когато човек иска това!“. Така започнахме да
работим около тази идея. Беше подготвен проект. Тогава научих името
му, а Движението вече съществуваше...
– И все пак защо дейността ви е трън в очите на определени

хора? Да и наслояванията на миналото, на някогашното мислене
си казват думата, но виждаме, че не само те са причината. На кого
пречите и с какво?
– Най-важното за мен е това, че днес в Родопите тече едно ново ре-
лигиозно съзнание, че населението гравитира масово към православие-
то. Колко точно са се кръстили – не е толкова интересно. Колко ще се
кръстят – също не е толкова важно. За мен въпросът дали Родопите ще
се върнат в православието или не – не стои. Това ще стане!
Друг е въпросът дали останалата част от техните братя – българите
християни, ще ги приемат като равноправни, пълноценни. Дали въобще
ще ги приемат нормално. Защото тук-таме вече се чуват подмятания от
рода на: „Така им се полага на тези помаци! Ще приемат, къде ще идат да
не приемат!“, и т.н. Такива неща не ми е приятно да чувам. Нито дори да
си ги помисля. Дали ще се кръстят или не, родопчани по плът и по кръв,
по дух и по бит са си българи! Дали ще изповядват исляма, дали ще
изповядват евангелизма, дали ще бъдат адвентисти, протестанти, пра-
вославни или католици – това е личен проблем на всеки. За мен помаци
не съществуват. Съществуват българи. Съществува изконно българско
население в Родопите. За мен това, че те ще приемат християнството, е
повече от ясно.
* На миналия ХХ век – бел. Е. А.

В природата съществува един закон: всяко действие ражда противо-

действие. Това е съвсем естествено, нормално и закономерно. Най-тъж-
ното в нашия случай е, че противодействието идва не оттам, откъдето
мислехме, че ще дойде. Идва от нашите български интелектуалци. Не
знам дали някой си спомня един Източноевропейски институт по хума-
нитаристика. Негови хора ходят из Родопите и внушават на родопчани,
че не са българи. И никой не им пречи! Съвсем нормално е например
имаминът на с. Бял извор да каже: „Махнете го този гяурин, този бо-
гослужител! Той ви мъти главите! Той ви лъже!“. Нормално, защото си
пази стадото. Не иска да се отнема от стадото му. Той е убеден мюсюл-
манин, може би е и искрено вярващ човек, искрено изповядва, пропо-
вядва и пропагандира своето мюсюлманско учение. Но примерно една
Антонина Желязкова, която при Желю Желев беше дори към президент-
ството, да каже: „Знаем го ние онзи там поп в Родопите с осанка на майор
от Държавна сигурност... Той е дълбоко законспириран агент на разуз-
навателните служби... Изпълнява поръчки...“. Даже стига до абсурда да
твърди, че съм провокатор за етническия мир в Родопите, че нарочно
кръщавам хората, за да предизвикам Босненски и Косовски варианти и
конфликти.
Така че противодействието дойде от своите! Често ме питат: „ДПС
не ти ли създават проблеми? Не те ли заплашват, че ще те убият?“. Няма
да ме убият от ДПС. ДПС много добре знаят манталитета на българина:
„Защо да си цапаме ръцете с него? Защо да си слагаме, грях на душата,
когато те сами ще си го убият?“.
– Какво мислите по въпроса за помашката партия, за която бъл-

нува Камен Буров? Възможна ли е такава партия и въобще има ли
политическо бъдеще у нас?
– Няма Помашка партия. Такава партия не съществува! Има регис-
трирана такава организация по документи в съда. А иначе едно пияно
момче от с. Жълтуша Камен Буров, бивш миньор със съвсем посред-
ствени духовни възможности, просто иска да е нещо, явно – лидер. Има
мания да лидерства. Но няма възможности. Беше събрало около себе
си няколко човека. Но те бяха членове не на тази Помашка партия, а на
някогашната Демократична партия на труда, която щеше да разрешава
проблемите на живеещото в планинските и полупланинските области
население, а специално за родопчани щеше да оправя икономическото
им положение.
Та това момче отиде в Съединените щати за две седмици и откри не-

българския си етнически произход! Тогава всички, които бяха около него,
се разграничиха от него, разбягаха се. Питам ги: „Какво става с нашия
човек там?“ – „Оставѝ го“. Дори като влезе кръчмата, странят от него.
Няма с кого вече едва ракия да изпие. А иначе раздава длъжности, депу-
татски места, вживява се... Та той си няма дори управителен съвет! Няма
изградени структури. Да не говорим за членска маса... Затова казвам, че
няма такава партия. Дори в селото си няма последователи. Преди да съз-
даде партия, го бяха предложили за кмет на селото. Ceгa и за кмет не го
предлагат. Видяха го, че не става за нищо, дори кметския стол изтърва...
Но фактът не е за подценяване. Не е за подценяване идеята, която
това момче се опитва да прокара. И вината не е в него. Вината е в нашите
журналисти и масмедии, защото му обръщат внимание. Те, изглежда, в
стремежа си да го парират или тревожно да сигнализират на общество-
то, без да се усетят, му правят имидж. Правят го герой. Така че ефектът
е обратен.
– Не е ли твърде рисковано да се работи на духовното поле, което

сам сте си избрали?
– Десета година Движението ни работи интензивно, денонощно. Но
не ние променихме самосъзнанието на родопчани. Ние просто преду-
сетихме накъде ще се развият духовните процеси в Родопите. След ус-
тановяването на демократичната власт в България религията зае своето
основно и естествено място в бита, културата и ежедневното поведение
на българина. Поставихме въпроса така: „Православните християни ще
отидат в православните храмове. Турците ще отидат в джамиите. А това
изконно българско население с българско самосъзнание, с български
дух, с българско мислене и български бит къде отиде? То никога няма да
отиде в джамията!“. Изводът ни беше: „Когато по един естествен начин
всички се връщат към вярата си, трябва просто и потомците на насил-
ствено помохамеданчените българи в Родопите да се завърнат в право-
славната църква“. Ето, този процес предугадихме и се опитахме да го
катализираме и управляваме, за да протече по-организирано и по-бързо,
да не става индивидуално, защото е трудно човек сам да намери сили,
да преодолее психологическата бариера, която му пречи. Понякога го
спира дори непознаването на последователността и начина, по който се
извършва богослужението. Пита се може ли, не може ли; трябва ли, не
трябва ли... И така нататък...
Ето до какво се свежда нашата мисия, нашата дейност – до методи-

чески указания за това къде и по какъв начин може да стане завръща-
нето на човек, живеещ в Родопите, в лоното на Българската православ-
на църква. Разбира се, извършваме и самото кръщение. Засега правим
масови кръщавания, защото такава потребност назря по почти цялата
територия на Родопите, с малки изключения, в района на Мадан и Ру-
дозем, да речем. Но и там не всички, а само някои от местата са малко
по-трудни, все още там хората не са се осъзнали напълно, не са приели
пълноценно това, че са българи по произход и дух.
– Сигурно има и проблеми, срещате трудности – това, което пра-

вите, наистина е уникално по своя характер. Справяте ли се с пре-
дизвикателствата, нови и стари?
– Една лавина се срива и ние не можем да я овладеем. Този масов
процес, това ново духовно самосъзнание, мотивират и едно ново пове-
дение. Ние не сме в състояние да посрещнем духовните потребности на
тези хора. Понякога ни упрекват: „Дойдохте тук, говорихте ни, пропо-
вядвахте ни и сега, когато имаме нужда да построим xpaм, когато имаме
нужда от масови кръщавания, вас ви няма...“.
Е, да... Когато започнахме, нещата не стояха така дори в перспекти-
ва. Нашата дейност според мен в бъдеще трябва да обхване много по-
голям кръг и от инстанции, и от хора. Какво имам предвид? Българската
православна църква трябва неминуемо да се ангажира с този проблем.
Държавата трябва да помага в строителството на храмове. Повтарям,
процесът вече става неуправляем. В определени моменти имам чувство-
то, че лично аз съм си свършил моята работа, щом като че ли вече нищо
не можем да направим – не за да убедим хората, а за да посрещнем тех-
ните нови духовни потребности. Но доколкото е по силите ни, доколкото
е възможно, помагаме.
Всяка година излизат нови духовни, свещенически кадри, които
Движението е кръстило, подготвило, пратило в учебните заведения (Се-
минарията, богословските факултети) като стипендианти. Това са млади
хора без опит в организационната работа, въобще без какъвто и да е жи-
тейски, социален и обществен опит; не са работили с хора. Засега вър-
шат, това, което им се каже. Но пък докато им обясня къде да идат, какво
да направят, по-лесно ми е да ида и сам да си свърша работата. Така или
иначе, ще се работи. Жетвата е голяма, жетварите са малко49. Жетвари
няма. Това всъщност е проблемът.
Патриаршията ни не се ангажира с него. Нещо повече – пази се от

него. Защото той изисква наистина една много силна, много здрава по-
зиция, крие определен риск и е опасен. Сферата е много деликатна. Бъл-
гарската православна църква може да бъде обвинена евентуално в аси-
милационна политика, в мисионерство и т.н.
В момента Движението издържа около десетина стипендианти в
Пловдив и София. Някои от тях завършиха и се ръкоположиха. Година
и половина работихме за откриването на богословска катедра в Кър-
джалийския институт. От следвщата 1999 – 2000 учебна година там ще
има такава катедра. В нея наши млади хора – момчета и момичета, ще
се учат за духовници, преподаватели, мисионери в Кърджали и в Родо-
пите.
– Имате ли представа какво става с новопокръстените по-ната-

тък? Споделят ли как се чувстват, след като са приели светото кръ-
щение?
– Хората желаят кръщението. Не са го изживявали никога преди
това. Веднага, седмица или месец след него казват: „Очаквали сме, ис-
кали сме, надявали сме се, че по някакъв начин ще се променим, но чак
толкова да ни олекне и толкова хубаво да ни стане, не сме очаквали!“.
Това е типичен отговор на тези, които са се кръстили. Те обясняват на не-
кръстените: „Ако знаете колко е хубаво да мине човек през кръщението,
нямаше да се бавите и час да го направите“. Изпитват някакво духовно
удовлетворение. Сякаш някаква празнота, някакво празно място в тях се
запълва. Изчиства се болката. Раздвоението се премахва. С други думи,
кръщението действа като балсам за болните, за страдащите им души.
Приобщават се и веднъж и завинаги проблемът им е решен! Не може
човек да изстрада светото кръщение, да го желае силно, да го приеме, да
стане християнин и в същото време този факт да не промени неговото
съзнание и поведение. А по принцип родопчани са си добри хора, чест-
ни, трудолюбиви, почтени. Когато се прибави нещо и от християнския
морал, представете си какво се получава.
Идеята според мен се породи по Божи промисъл. Предполагам, че
Бог вече е снел изпитанията от българите мохамедани и е решил отново
да ги вземе в своята кошара.
– Напоследък се чуват все по-силни гласове богослужението да

се води не на църковнославянски, а на съвременния български език,
за да бъдело то разбираемо. Предвид специфичната обстановка, в

която работите, вие лично какво мислите по въпроса?
– Всички богослужения в Служебника, Требника и другите книги
са преведени на съвременен литературен български език. Свещеникът
избира на какъв език да служи – църковнославянски или новобългарски.
Има две мнения. И двете са правилни. Една част от богословите казват:
„Не можем да служим на езика, на които ежедневно се псуваме, ругаем,
клеветим, обиждаме! Искаме да служим с думи, които не се използват
в ежедневието!“. После, църковнославянският език е съхранен почти в
онзи му вид, на който са служели още при създаването на Българската
православна църква. Той носи една друга атмосфера. Той е една неви-
дима, здрава духовна нишка с поколения свещеници, служили векове
наред – с Кирил и Методий, Климент, Горазд, Наум... Когато служа на
църковнославянски, усещам как невидимо, но реално присъстват около
мен край светия олтар всички наши братя и сестри духовници от Сред-
новековието до днес. Усещам как те съществуват! Как ги има!
От година-две съм избрал да служа на съвременен литературен бъл-
гарски език. Той звучи не по-зле от църковнославянския. Така че чета
и службата, и проповедите си на новобългарски, стига да има кой да ги
слуша...
Има ли свършек драмата

на българите мохамедани
В. „Дума“, 22 ноември 2003, с. 16, 25
За всеки народ, както и при човека, идва време за изпитание.
„И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Костантин,

поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово и сите кметове и попове от
друзите села и като бьеше много гладия, пашата остави още четири
оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье.
(...) Нашите се турчиха до Богородица (августа). Които се не изтур-
чиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите. (...)
Асан оджя за кашмер натера потурняците, та расипаха сите црък-
ви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви. И така
Божию попущению расипаха се блъгарете в Цепина. Помени, Господи,
грешнааго и недостойнааго раба твоего Методия Драгинов от село Ко-
рова. Записа се в лето 1600.“50
Това свидетелства летопис за страшно време, за съдбовна беда, спо-

летяла българите от Чепинското корито.
Оттук започва драма, чийто свършек не се вижда и днес – на хора-
та, останали българи и съхранили българщината в Родопите, макар и на
толкова висока цена: вярата.
Помаците. Не знам защо недобронамерени люде влагат злост и през-
рение, когато произнасят тази дума, дошла от мъката („маката“), при това
толкова злост и презрение, че българите мохамедани я приемат за обид-
на. Но ще кажа на омъчените ни братя: „Не се обиждайте! Защото, ако
има нещо, което удостоверява злочестините, настигнали предците ви, и
умива греха им, това е тази дума: Помаци. Не се огорчавайте! Защото,
ако има нещо, което сочи първопричината и сочи разрешението на ва-
шата днешна кръстопътност, това е тя. Езикът има памет. Езикът кодира
Истината в себе си. Закодирал е и истината за онези злочести събития,
които са прегазили предците ви, които и до днес объркват ненавременно
и ненадейно понякога вашия живот. А истина, през която прозират стра-
дания и състрадание, не може да бъде обидна. Тя само подсказва пътища
за изкупления и изцеление“.
***
Всеизвестно е, че българинът – бил той християнин или мохамеда-
нин – е всичко друго, но не и религиозен фанатик. Вярва в единия Бог,
пали му свещи, кланя му се, но е повече суеверен, отколкото религиозен.
Родопчани не са изключение. И християните, и мохамеданите в Родопи-
те говорят един и същи език, пеят едни и същи песни, разказват едни и
същи предания, имат едни и същи вярвания, чиято давност не се знае,
едни и същи суеверия стягат сърцата им. Но... въпреки това драмата на
българите мохамедани няма равна на себе си.
В есето „Мустафа-Гоговото“ (в книгата „Шумки от габър“51) Нико-
лай Хайтов по неповторим начин е изразил тази драма. От една страна,
тя е подклаждана от отношението на другите (своите и чуждите) към
помъчения:
„Своите са го дърпали насам, чуждите – нататък, и в такова люш-

кане нататък и насам минали не година-две, а векове, без да се усети
той на твърдо място. Турците винаги са го презирали, защото са виж-
дали зад Мустафа Гого и са го наричали „дьонме“, а своите са го подо-
зирали, защото зад Гого е надничала сянката на Мустафа“ (с. 64).
От друга страна, сърцеведецът прозира и драмата вътре в самия по-

мъчен, която не му дава покой и разяжда сърцето му:
„В песните – Гого, в клетвите – Мустафа; в езика – Гого, в молит-

вите си – Мустафа; в потурите си – Гого, в чалмата – Мустафа!
Тоя разпнат между полумесеца и кръста наш родопчанин и брат
Гого-Мустафа!“ (с. 64).
***
Защо все пак Гого е станал Мустафа?
В случая имам предвид името. Защо се е извършило помохамеданчва-
нето по българските земи е ясно – отвоюване на стратегически позиции,
подсигуряване на защитен, „правоверен“ вал около столицата на империя-
та и, не на последно място, укрепване на властта над раята чрез нейното
разделение и противопоставяне. Но защо тъкмо името е сменено?
Промяната на светогледа, на начина на живот винаги е била съпро-
вождана със смяна на името. Девойката, да речем, която с омъжването
си става жена, сменя и фамилията си. Днес езотеричната, съкровената
значимост на този акт се е поизтрила, но това не значи, че още не е в

сила. Ако се обърнем към духовните традиции на човечеството, ще ви-
дим същата закономерност. Когато в орфизма ученикът приема посве-
щение, т.е. преминаване в по-висша духовна степен, той получава ново
име. Смята се, че Орфей не е рожденото име на младежа от царски род,
който по времето на Моисей, т.е. през ХIII век преди Христа, се появил
в Тракия, а е името му на посветен, което той получил от египетските
жреци в Мемфис и което подсказва мисията му. (Според Е. Шюре Орфей
е финикийско име и означава „изцеляващ със светлина“52.) В християн-
ската духовна традиция замонашването също е съпроводено с промяна
на името. Така например Константин става Кирил, а Страхота – Мето-
дий, и ние и до днес отдаваме почит на светите братя, първоучители
славянски Кирил и Методий.
Затова и помохамеданчването става със смяна на името. Нова вяра –
нов живот – ново име! Разликата е само в това, че за първи път „пос-
вещаването“ в нова вяра е било съпровождано с поголовни кланета и
невероятна жестокост. Планинците нямали дворци и придворни хро-
нисти, които да опишат трагичните събития и да ги оставят за история-
та. Но те все пак са останали в паметта на родопчани, предавани от
баща на син, уста на уста. За да понесе всичко това, без сърцето му да
се взриви, родопчанинът е превърнал потресаващите факти от помо-
хамеданчването в легенди. И така фактите са останали през вековете –
като легенди, а не като действителни събития. Дори самата природа се
е грижела понякога да съхрани паметта и да я предаде на езика, който
да я донесе до нас.
***
И така: нова вяра – нов живот – ново име за родопчанина! Но не и:
нова душа – нов език – нова народност, доколкото другата вяра, другия
живот, другото име са му натрапени чрез насилие!
Преди няколко години някой се беше разтичал да изнамери и фор-
мира у нас „помашка нация“. Тъкмо тогава – някак случайно – се понесе
вестта, че съседите ни гърци най-неочаквано открили и признали нов –
„помашки език“, дори и речник, и граматика издали.
Е, в съседна Турция още през 70-те години на миналия век се бяха
погрижили да обосноват „научно“ подобни тези. В една тамошна брошур-
ка53 например четем нелепости, които по фантастичност бият творенията
и на най-великите сред великите фантасти на Холивуд. Създателите на
„Междузвездни войни“ и „Звездни рейнджъри“, „Матрицата“ и „Термина-

тор“ ряпа да ядат пред тях! Едва ли бих опровергавала глупостите, които
в тази брошурка са публикувани, ако тя не се разпространяваше и досега
в Родопите – на ксерокс – от ръка на ръка – с такава тайнствено-съзак-
лятническа сериозност, все едно се проповядва ново откровение. А че
твърденията в нея са глупости – съмнения няма. Например: „Родопите
са били заселени едва в ХI век. Преди това не са били заселени“ (с. 3).
За траките (колалайти, кикони, беси, сатри и др.), създатели на една от
най-древните космогонични системи, няма да говоря. А и някогашните
елини са се постарали доста усърдно да превърнат тракийския певец,
гадател, посветен и жрец Орфей в мит, за да потулят, че голяма част от
митологията им е заимствана от неговата.
Няма да говоря и за славяните (смолени и рупци), дошли по тези
места след време. Топонимията на Родопите е красноречива сама по себе
си. Дори само Смолян да кажем, или Рупите – и всичко е ясно! Тези наз-
вания да не би от небето да са паднали? Или името на самите Родопи! Да
не би и то да е просто митология, тръгнала от сантименталната история
за Хемус и сестра му Родопа, които поради греховната си любов били
превърнати от Зевс в планини, разположени една срещу друга – вечно
да се гледат, но без да могат да се докоснат? А названието Тракия! И то
ли идва от въздуха? „Тракия“ според френски учен и филисоф мистик
Фабър Д’Оливе е финикийска дума и означава „ефирно пространство“,
„небесна твърд“, от поетите и посветените на Гърция, като Есхил, Пла-
тон и др., то е възприемано символично и означава „страна на чистата
доктрина и на раждащата се от нея свещена поезия“, а от философска
гледна точка – „съвкупност от учения и традиции, които утвържда-
ват произхода на света от божествения Разум“.54
Няма да преразказвам историята на траките или на славяните, защо-
то е известна на всички историци, траколози и медиависти, освен на ня-
кои турски „учени“, предпочитащи, разбира се, да остават анонимни, за
които – явно – историята на света започва с историята на огузо-туркмен-
ските племена, които през ХI век, предвождани от Селджуките, започват
набези от север към Армения, Грузия и Византия и така в началото на
ХII век влизат в хрониките им под названието „турци“ (названието „Тур-
ция“ се споменава за първи път през 1190 г. в хроника за кръстоносци,
тръгнали на поход за земите в Мала Азия, завзети от огузо-туркменски-
те племена).
Същите нелепици четем и в едно истанбулско списание55:
„...Така през 1087 г. куманските турци заедно с дошлите с тях на

Балканите част от печенезите основават „Кумано-печенежка турска
федерация“, която обхваща земите на България, Македония, Нови пазар,
Косово, Босна и Албания. Столици на тази федерация са били Кумано-
во и Сараево. След ликвидирането на тази федерация, чрез интригите
на Византия, печенежките турци се оттеглят окончателно в Босна и
Херцеговина. А в България, освободена през 1185 г. от византийско иго,
кумано-турския вожд Асен и братята му основават „кумано-турска
държава“. Тя просъществува до 1394 г., когато пада под властта на
османските турци. „Кумано-турската държава“ се управлява от динас-
тиите на Асен (Асена), Тертер и Шишман, които имат кумано-турски
помашки произход“ (с. 31).
И какво? Излиза, че от 1346-а, когато османците се закрепяват на

Галиполския полуостров, до 1396 – годината, в която България замръква
поробена, те фактически са воювали срещу своите братя „кумано-тур-
ци“, а не срещу българите; и не християни са били победени, а мюсюл-
мани. Тогава кого турците са помохамеданчвали по-късно?
Да, династиите на Асеневците и Тертерите имат кумански произход.
Но куманите, отеснени от татарите и печенегите, идват в България, прие-
мат нейния език, изповядват официалната ѝ – православна! – религия,
смесват кръвта си с кръвта на нейните чада и фактически се претопяват.
Да не забравяме, че и произходът на рода Цамблак е кумански. А този
род е дал духовни стожери на нашето православие (и не само нашето!)
като Евтимий, патриарх Български, като Киприян, митрополит Киевски,
Московски и на цяла Русия, и Григорий Цамблак, митрополит Киевски.
***
Тъй или иначе, проблемът с българите мохамедани не просто не е
разрешен. В него тлее страховита взривна сила и чака своето време. Още
повече че той съсредоточава в себе си три конфликтни заряда – малцин-
ствен (ако измислят „помашки етнос“), междунационален (при скандал
с двете ни съседки), хиперкултурен (в съперничеството за надмощие
между християнството и исляма). С тази „помашка нация“ и с този „по-
машки език“, както е тръгнало, току-виж сме осъмнали някой ден с три
Българии – под различни имена – на Балканския полуостров! Колко му
е, след като днес вече има две? При това не без помощта на услужливи,
национално безотговорни български управници... Не дай боже!
КОГАТО СЕ ЗАЛАГА НА НЕВЕЖЕСТВОТО

В. „Тракия“, бр. 17, 14 септември 2006, с. 4
Проблемът кой ще владее духовно (и не само!) Родопите отдавна е

надхвърлил тясно националните рамки и се е превърнал в едно от средо-
точията на най-различни чужди геополитически домогвания. Като че ли
само българските държавници от Освобождението до днес не са разбира-
ли това. В един или друг период от новата ни история те са правели опити
да приобщят тамошното българско, но изповядващо исляма население
към българската (християнска) общност или да го откъснат от нея – в
зависимост от политическите си амбиции. Но никога не са се отнасяли
към драмата му с подобаваща за случая сериозност, с отговорност пред
историята, с национална отговорност и просто с чисто човешка добросъ-
вестност. Да не говорим за съпричастие и милосърдност.
Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед назад през вековете – към
онези исторически събития, белязали съдбата на поколения родопчани,
за да се уверим, че кръстопътното положение на Родопите никак не е
било подценявано, но, за съжаление, все от чуждоземци.
Да бъде дадено място кръстопътен възел, какъвто са Родопите, е дар
от съдбата за държавата. Но и проклятие. Ако недалновидни, себелю-
биви политици, лишени от стратегическо мислене, пренебрегнат този
дар, той наистина се превръща в тегоба. Много добре са разбирали това
управниците на Османската империя. Затова още след превземането на
Балканския полуостров те започват да ислямизират част от коренното
му население. Така, от една страна, го разделят – брат срещу брата, от
друга, го приобщават към империята, която се е крепяла не върху народ-
ността (за това не може да става и дума за една империя!), а върху об-
щата религия – исляма. Абсолютно централизирана власт, опряна върху
абсолютно единобожие! Така че причините за помохамеданчването на
компактни български християнски маси в Родопите, Тракия и Македо-
ния са много повече политико-стратегически и съвсем не са свързани
толкова с духовно-религиозни подбуди (т.нар. свещена война – джихад).
За сведение, в Корана е казано, че правоверният трябва да воюва само
срещу неверниците и многобожниците езичници, а не срещу единобож-
ниците, които ще бъдат възнаградени от Аллах за това, че вярват в Него
и в Съдния ден и живеят благочестиво. Колко точен е аргументът там:
„Нима ще започнете да се препирате с нас заради Аллаха, когато

Той е наш Господ и ваш Господ? За нас – нашите дела, а за вас – вашите
дела, и ние пред Него пречистваме вярата си“.56
***
Първото масово помохамеданчване на българите се извършва през
1515 г. при султан Селим I. Потърпевша е голяма част от населението на
Източните Родопи, Тракия, Македония и Северна България. От 1625 до
1660 г. е ислямизирана постепенно една трета от живеещите в Западните
Родопи и по течението на река Места българи, а през 1666 г. – българи-
те от Чепинското корито. От Чепинско започва другото масово помоха-
меданчване на родопчани, завършило през 1670 г. Този път са ислями-
зирани българите от Западните Родопи и среднородопските селища от
Смолян до Златоград. Всички тези помохамеданчвания са се провеждали
насила.
Интересен е един факт. Ислямизиране на българите се е извършвало
почти по цялата територия на България, но толкова много легенди, пре-
дания и песни, свързани с него, са се появили само в Родопите. Същест-
вуват и до днес. Понякога имаш чувството, че зад всеки камък, зад всяко
дърво, зад всяка местност в тази планина се крие някаква страшна тай-
на, някаква трагедия. Това успява да улови и предаде Николай Хайтов в
есето си „Мустафа-Гоговото“ в „Шумки от габър“57. Мустафа-Гоговото
се нарича запустяла нива край с. Добралък, Асеновградско, чийто няко-
гашен собственик Гого ходжите „изтурчили“ в Мустафа. Колко проница-
телен е писателят сърцевед:
„Кой е бил този Гого? Никой не знае... Ако е имало предание, то

е угаснало, ако е имало белег, той е заличен, ако е имало спомен, той
е потулен. Унищожени са всички свидетели на престъплението, с из-
ключение на „Мустафа-Гоговото“ – едно име, събрало в себе си болка
и протест, песен и плач, нож и мехлем, едно име, запазено от самата
Природа като символ на родопската Голгота, като предупреждение,
че всяко престъпление има своите Свидетели“ (с. 63).
***
С насилственото ислямизиране на християните на Балканския по-
луостров османците не само осигуряват спокойствие, макар и относи-
телно, в империята, но и правят крачка към пълната им асимилация.
Неслучайно оттогава и досега помохамеданчването се възприема като

равнозначно на „потурчване“. Тоест – религиозната принадлежност се
приравнява към националната. Една от далекобойните цели на султана-
та. От тази гледна точка доста по-различен смисъл придобива фактът,
дето помохамеданчваните родопци казвали, че вярата си ще дадат, но
не и езика си. Това предание, разпространявало се сред българите (и
мохамедани, и християни), е достигнало до нас в книгата на Стою Н.
Шишков „Българо-мохамеданите. (Помаци)“ (1936)58.
Между другото, груповите и индивидуалните помохамеданчвания в
Родопите продължават и през целия ХІХ век, дори до 1912 г., като заедно
с това властта в Турция препятства строителството на черкви и въобще
националното себеутвърждаване на тамошните българи. Държи ги в не-
вежество. Не е истина, ще кажат някои „тълкуватели“ на историята от
гледна точка на днешното статукво. Е, ако свидетелствата на един съвре-
менник на тези недотам лицеприятни нещица не са истина... В писмо на
Найден Геров до граф. Н. П. Игнатиев от 18 януари 1871 г. четем:
„...турското правителство се старае да задържи в по-раншното

невежество населението на посочената планина (Родопите – бел. Е. А.),
което в по-голямата си част се състои от помаци (потурчени българи),
които и досега говорят помежду си на български и рядко някой от тях
знае турски език, така че развитието на чувството за народност в на-
селението от този край може да бъде неизгодно за турците“.59
Две години по-късно, на 17 септември 1873 г., австрийският консул

в Русе Монтлонг пише в доклад до австрийския министър на външните
работи граф Андраши:
„Българският митрополит предаде днес следния мемоар, засягащ

многото, разраснали се в последно време, мръсно-търговски сделки,
отвличания и насилствени похищения на малолетни български момиче-
та заради исляма.
Митрополитът заяви, че генерал-губернаторът оставя случаите
без последствие“.60
А в донесение № 46 от 24 август 1876 г. на Н. Даскалов от Варна до

руския генерален консул в Русе В. Т. Кожевников срещаме прелюбопит-
на подробност:
„Тайните прийоми и цел на турското правителство не са неизвестни

за българите, които открито проповядват невъзможността от по-на-
татъшно съвместно съжителство с турците. Българските патриоти
говорят, че ако Европа настои и този път на прежното статукво
в Европейска Турция, то на българската нация предстои неминуе-
мо или поголовно потурчване, или изселване в Америка, или накрая и
едното, и другото заедно, т.е. част от нацията ще бъде принудена да
премине в исляма, а друга да се изсели (подч. от мен – Е. А.). Последна-
та мисъл се пропагандира засега тайно от американските методисти в
Цариград“.61
За това колко стратегически изгодно е географското положение

на полуострова и на Родопите и как то трябва да се владее и използ-
ва за политически цели, говори и последователно коварната политика
на т.нар. велики сили при разрешаването на балканския проблем през
XIX и първата четвърт на ХХ век. Тяхната „загриженост“ към коренното
християнско население на Балканите особено ярко проличава при кори-
гирането на Санстефанския мирен договор от 1878 г. Чрез решенията на
Берлинския конгрес от 1878 г. големи части от територията на България
са върнати отново на Османската империя. Върнати са и Родопите.
***
През ХХ столетие огнищата на напрежение в Родопите продължават
да тлеят, като от време на време избухват с по-малка или по-голяма сила.
Една от сериозните стъпки по ускоряване на процеса на народностното
себеутвърждаване на българите мохамедани е предприетата от държав-
ното ръководство на страната ни през втората половина на века смяна на
техните турско-арабски имена с български.
Във връзка с тези събития се активизира дейността на определе-
ни политически кръгове в Турция. През 1970 г. в Истанбул български
изселници създават Дружество за култура и солидарност с родопските
турци, преобразувано по-късно в Дружество за култура и солидарност с
родопските и дунавските турци. През 1972 г. дружеството издава брошу-
рата „Последното турско клане в Родопите“, разпространявана на бъл-
гарски език под заглавие „Същност на последните кланета на турците в
Родопите“62.
През 1973 г. излиза бр. 1 на сп. „RODOPLULARIN. Гласът на родоп-
чаните“63. Повдигнатите в него „тези“ за произхода и историята на „ро-
допските турци“ или „помаците-турци“ по същество и научна стой-

ност са толкова смехотворни, че дори не можеш да ги наречеш пародия
на пародиите. Историческите фалшификации се натрупват една връз
друга в геометрична прогресия – от уводната статия, та до последната.
Изглежда, наследниците на някогашните османци и до днес залагат на
НЕВЕЖЕСТВОТО. Иначе как да си обясним откровения цинизъм, с кой-
то те подменят историческата истина до неузнаваемост:
„Днес „автотхонната“ турска същност на Родопите представлява

единствено населението, което има „помашко-турски образ“. (...) Родоп-
ските „помаци-турци“ нямат никакво отношение и „примеси“ както с
българите, така и с другите балкански „етнически елементи“ (с. 2);
„В историческото минало елините, славяните и прабългарите не
са се настанили в Родопите като едни гъсти общности. „Ономасти-
ката“ на Родопската география и нейното „топонимно“ лице се про-
менят основно с идването и движението между турците – хуни, узи,
печенези, кумано-къпчаги“ (с. 4 – 5).
Всичко това четем в уводната статия на списанието. А ето любопит-

ни подробности от историята на „помаците-турци“ по-нататък: „Още
през 996 г. помашките турци, начело със своя хан Володар започнали
систематично да нападат Русия. (...) След 1037 г. те покоряват Ро-
допите, Западна Тракия, Пирин и Вардарска Македония“ (с. 26 – 27).
Уплашени от появата им пред стените на Константинопол, византийците
изпращат голяма войска срещу техните съюзници печенежките турци.
Но, уви, „при Перистхалб съюзените печенежки и помашки турци раз-
биват византийската армия. Потърпели тежко поражение, византий-
ците са принудени да искат мир“ (с. 27). След множество победи над
руснаците помашките турци са неудържими, защото... „През 1067 г. в
Русия навлиза една голяма помашко-турска войска и окончателно раз-
бива руските войски, предвождани от руските принцове Чеслав, Все-
волод и Светослав. Така след 1070 г. украинските и руските князе би-
ват принудени да приемат господството и хегемонията на помашките
турци“ (с. 27 – 28). Разбира се, завоевателите не спират дотук. През
1087 г. кумано-турските и печенежко-турските войски се насочват към
Източна Тракия и принуждават византийците да подпишат мир с техни-
те вождове и после... „Така поставили на колене Византия куманските
турци и печенежките турци преминават към действия за завладява-
нето на днешните полски земи и разбиват на пух и прах тамошните

сили“ (с. 28).
Това са само част от славните подвизи на „помашко-турските ха-
нове“ или „помашко-турските принцове“ (с. 28), както ги обозначават
в списанието, из Източна, Югоизточна и Средна Европа, посочени от
анонимния автор. Що се отнася до нашите земи... „С отхвърлянето на
византийското робство и хегемония и обявяването на автономията на
България през 1185 г. от кумано-турския хан Асен, се създава кумано-
турска държава. Тя просъществува до 1394 г., когато попада под влас-
тта на османските турци“ (с. 28).
Тъкмо тук, струва ми се, е повече от наложително да си припомним
думите на Мидхат паша (1822 – 1884), управител на Дунавския вилает, а
по-късно – велик везир на Османската империя:
„Трябва да се отбележи, че сред българите има повече от един

милион мохамедани. В това число не са включени нито татари, нито
черкези. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се
мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исля-
ма през епохата на завоеванието и през следващите години. Това са
чеда на същата тази страна, на същата тази раса, произлезли са от
същото това коляно. А между тях има една част, които говорят само
български“.64
След думите на висшия османски служител, мисля, няма какво да се

коментират нелепостите на турските „историци“. Но когато се залага на
невежеството...
Историческата фантастика по страниците на сп. „RODOPLULARIN.
Гласът на родопчаните“ от 1973 г. след 90-те години на миналия век вър-
ху размирния окървавен фон на Балканите започна да придобива съв-
сем ново значение, защото... От Югославия в наше време бяха отделени
Босна, Херцеговина, Словения, Хърватия, Македония. Косовският кон-
фликт прерасна в трагедия. Активизира се движение за осъществяване
на идеята за „Велика Албания“. В Гърция официално бе признато съ-
ществуването на „помашка нация“ и „помашки език“. У нас се запод-
хвърляха тезите за наличието на „помашки етнос“. Тези процеси на Бал-
каните влияят твърде благотворно върху възраждащия се пантюркизъм,
чийто орган може спокойно да бъде и споменатото списание. Впрочем,
ето още едно многозначително твърдение във въпросното списание от-
носно случилото се на Балканския полуостров към края на ХІ век, което

има пряка връзка с днешния ни ден:
„Родопите, Западна Тракия и Македония биват оставени на по-

машките турци, съюзници на печенежките турци. А самите печенеж-
ки турци се оттеглят към Косово, Нови пазар и Босна. Така благода-
рение на съюзяването на куманските турци с печенежките турци през
1087 г. на Балканите се създава „Турска кумано-печенежка федерация“.
Столица на федерацията става гр. Куманово, намиращ се в днешна
Вардарска Македония. В пределите на федерацията се включват или
са подчинени: България, Западна Тракия, Македония, Албания, Косово,
Нови пазар и Босна и Херцеговина“ (с. 27).
Към това трябва да се прибавят и задачите, които сп. „RODOPLULA-

RIN. Гласът на родопчаните“ си поставя през 1973 г., а именно (най-
важната!) да изследва „1. Геополитическото положение на Родопите.
2. Геоетническото положение в Родопите. 3. Геостратегическото по-
ложение на Родопите“ (с. 5); „Родопите представляват интерес и за
следното: 1. По отношение на отбраната на Източна Тракия. 2. От-
браната на Западна Тракия. 3. Отбраната на района около Егейско море.
4. Във връзка със стратегическите замисли и проекти на НАТО“ (с. 6).
Така личната драма на насила ислямизираните някога родопчани и
техните потомци днес постепенно, почти незабележимо се превръща
в проблем, който засяга пряко националните интереси на страната ни,
нейната териториална и духовна цялост. Този проблем прехвърля гра-
ниците на България и може да се превърне в общобалканска трагедия,
подхранваща всякакви войнолюбиви настроения.
***
Непосредствено след 1989 г. българските управници не бяха на ви-
сотата, която се изисква за решаването на съдбата на родопското насе-
ление. От най-високи управленски кръгове излизаха заповеди я за из-
следване на кръвта му, я за измерване на черепите му с цел да се докаже
неговият небългарски произход. Друг е въпросът какво доказаха изслед-
ванията – че типологическите характеристики на съвременните българи
мохамедани са като на древните траки. Е, това вече не беше интересно,
за да бъде излъчено като топновина – и без туй си се знаеше. И история-
та се потули. В съда официално бе регистрирана Помашка партия. В нея
едва ли членуваха и няколко души. И все пак!... (Между другото, съз-

дателят ѝ Камен Буров осъзна небългарския си произход в САЩ, които
по това време защитаваха националните си интереси с бомби и крилати
ракети на километри от нас.) За масовото строителство на минарета и
джамии в Родопите да не говорим...
Има ли изход? Има. И то – не един. Но един от тях, мисля, е реши-
телен. Голямото започва от малкото, значителното – от незначително-
то. Щом първопроблемът е в някогашното насилствено преобръщане на
Гого в Мустафа, защо последвалите проблеми да не се разрешат чрез доб-
роволното преобръщане на Мустафа в Гого днес, още повече ако Гого не
се самосъзнава като Мустафа? Но не само чрез смяна на името (което е
формално), а чрез връщане на вярата. Чрез смяна на вътрешния, а не на
външния човек! В този смисъл мисията на отец Боян Саръев придобива
особено важни измерения. И е хубаво, че политици нямат нищо общо с
нея. Защото единствено в сърцето си, насаме с Бога човек постига себе
си, намира пътя си, примирява се със своето минало, решава своето нас-
тояще и своето бъдеще.
РОДОПИТЕ ПОСТЕПЕННО
ЩЕ РАЗКРИВАТ КРАСОТАТА СИ
Разговор на Михаил Григоров с Елена Алекова
В. „Българска армия“, 3 август 2007, с. 22
– Госпожо Алекова, родена сте в Родопите, как усещате този все

още недобре проучен и изненадващ свят?
– В Родопите легендата за Орфей не се възприема като мит. Аз съм
от Смолянския край, където Орфей се смята за реална личност. Всички
знаят, че той се е родил и живял точно там. Не мога да кажа откъде идва
тази убеденост, но и според мен няма съмнение, че е живял наистина.
Древните елини, струва ми се, нарочно са го превърнали в мит, за да се
потули, че голяма част от тяхната космогония е заимствана от неговата
космогония. И според някои езотерични учения Орфей е реално същест-
вуваща личност, бил е цар-жрец, преминал е духовно обучение в Египет,
където приема името Орфей – на посветен, което, от финикийски преве-
дено, означава „изцеляващ със светлина“65.
Това, че напоследък Родопите започнаха да откриват своите тайни,
мисля, е само началото, защото там, откъдето се започна, Източните Ро-
допи, е в действителност периферията. Знае се, че Орфей е действал в
Средните Родопи. Или поне всеки истински родопчанин знае това.
Едно не мога да разбера – защо и как е станало това прекъсване на
духовната традиция! И ние едва сега започваме смътно да се досещаме
за едно, за друго. Това за мен е необяснимо. Дали е предначертано от вис-
ши сили, или хората са го направили? Но при всички случаи Родопите
ще се разкриват тепърва и ще дават големи знания за себе си и за живота.
Неслучайно са една от седемте свещени планини в света.
– Новите открития променят до известна степен и възгледите ни

за историята...
– Да. Според вече споменатите учения Орфей е създал своята ду-
ховна доктрина в Родопите, сред планинските тракийски племена. Но
вижда, че те са войнствени и умират в битка млади, не могат да закрепят
културата, затова се спуска на юг.
Племената там, също тракийски, са земеделски, уседнали. Такива
племена създават цивилизацията, културата. Това са земите, които днес
наричаме Беломорска Тракия. Надписът над вратата на Делфийския
храм „Познай себе си и ще познаеш Вселената и Боговете“е мисъл на

Орфей.66
Така че Родопите все още има какво да кажат на света. Винаги, ко-
гато ходя там, се ражда в мен благоговейно чувство. Вече доста години
живея извън Родопите, но усещам тяхната свещеност, очарование – от-
далече тези неща като че ли се усещат по-силно.
– Десетилетия наред се налагаше ограничена представа за Родо-

пите, единствено като за място, където живее измъчено население,
на което насилствено е била сменена вярата. Не мога да си пред-
ставя един смазан народ да създаде „Излел е Делю хайдутин“, а и е
ставало дума, че Родопите са някакъв космос!
– Това става не десетилетия наред, а може би – вече столетия. Всичко
тръгва от 60-те години на XVII век, когато започва помохамеданчването
на Родопите, в частност на Централните Родопи. Да, някои са сменили
вярата, но не са предали народността. В една от книгите си за българи-
те мохамедани един от най-добрите ни родоповеди Стою Н. Шишков
разказва предание, предавало се от уста на уста през вековете. По време
на помохамеданчването планинците казвали, че вярата си ще дадат, но
езика си – никога67. Тоест те ще си останат българи. Индусите например,
които изповядват исляма, да не би да са станали турци? Или персийци-
те? Или арабите?...
Има и друг един момент. Моето поколение и поколението преди нас
растяхме атеисти. Ако един българин не е вярващ, той какъв е – моха-
меданин, християнин, езичник или някакъв друг? Защо, ако предците
му са били мохамедани, той е обозначаван непременно като българин
мохамеданин, а ако предите му са били християни, езичници или ня-
какви други, той не е обозначаван като българин християнин, българин
езичник или някакъв друг? Какъв е българинът, който е приел будизма
за религия? Защо не го наричат българин будист? Защо не го „самооп-
ределят“ като индиец или като представител на някакъв несъществуващ
етнос – меркурианин, да речем, ако ще е извънземен, или пък каквото
там на някого му хрумне...
У нас е станало припокриване между помохамеданчване и потурч-
ване, което е абсолютно погрешно. Направо недопустимо! Човек в Ро-
допите, помохамеданчен насила, никога не се е наричал или самоопре-
делял като турчин, още по-малко – като „помак“ (в смисъл на етноним).
Но го наричат и „самоопределят“ като такъв днес. Това е грешката, която
и днес се прави от уж образовани хора – смесва се религиозната при-

надлежност с народността. Друг е въпросът, че в Османската империя
е имало хора от различни националности, които, за да просперират, до-
броволно са приемали исляма. Тъкмо техните потомци, струва ми се, и
до днес се турчеят... Не ги разбирам... Вярвай си в Аллах! Но си остани
българин! Едното не противоречи на другото! Кой те лъже, че след като
си мюсюлманин, респективно ставаш турчин? А защо не – арабин, ка-
къвто е пророкът Мохамед? Защо турците не са станали араби, когато
между VІ и ХІ век са взели исляма от арабите?
Не мога да кажа кога точно е започнало смесването на едното с дру-
гото. Но е още от турското робство. Оттук-нататък вече тръгва ограни-
ченото виждане за помъченото население в Родопите от страна на бъл-
гарите християни.
И планината, като космос, се затваря.
Но ето, един Николай Хайтов показа по изящен начин душевната
красота и богатство на родопчанина. Той фактически постави началото
на отварянето на Родопите. Символично, разбира се... И след него дой-
доха и другите неща...
– Нека внесем но-голяма яснота, защото е видно, че неразбории-

те идват от ограниченото разбиране на нещата.
– Ще дам пример с моя прадядо. Той е учил в Солун. Знаел е четири
езика. Познавал е лично Екзарх Стефан и Кемал Ататюрк. В българските
християнски села е изпълнявал задълженията на поп, в българските мо-
хамедански села – на ходжа. Казвали са му „християнският ходжа“ Той
ми даде КЛЮЧА! Ключа да разбера за какво става дума. В общуването
си с Бога хората вървят по различни пътища. Важно е всеки човек да
стигне до Него. И тук съвсем не става дума за земните препирни, за това
кой какъв е и какъв не е.
Днес родопчанинът, след като знае историята на своя край, може
свободно да избира Пътя си – как да вярва и в какво да вярва. Да, и днес
има фалшификации, че, да речем, българите мохамедани са някакъв от-
делен етнос, не помнят историческата си родина, езика си, вярванията
си. Но, съгласете се, че разбирайки трагедията на предците си, разбирай-
ки откъде е тръгнала собствената им трагедия, тези хора днес могат да
поправят всичко по най-невероятен начин! Или всъщност по най-веро-
ятния... – отиват в черквата и се връщат в лоното на християнската вяра,
без да съдят никого, още по-малко предците си, защото не знаят какво те
някога са преживели. В това отношение, мисля, съдят слабаците – хора,

които сами не биха издържали изпитанието. Силният човек знае, че това
е сложно решение, и не съди. В същото време Бог е един и всички вървят
към Него, независимо какъв път са избрали.
Затова Родопите се бяха затворили. Но дойде време те да се разтво-
рят и да открият своите тайни от най-дълбока древност. Постепенно ще
покажат цялата си красота.
– Сега, ако ми позволите, ще се пренесем от Родопите в Москва,

в сърцето на славянството и по-специално в Литературния инсти-
тут „А. М. Горки“, който сте завършили. Какво ви донесе този кон-
траст?
– Веднага искам да уточня, че нямаше контраст. Първото ми впечат-
ление от Москва беше, че от едни необятни пространства – на планината,
съм преминала в други необятни пространства – на този необикновен
град. Руските пространства са огромни, но не ме уплашиха, защото бях
свикнала с огромните пространства на планината. Родното ми село Муг-
ла се намира под най-високия родопски връх Перелик. Вече бях гледала
света от тези висоти и за мен Москва беше нещо родно. Да оставим кръв-
та... Мнозина са ме питали как ми е действала ширината. Ето така – като
нещо съвсем родно. Високите неща по света си приличат.
Отивайки в Москва, попаднах в сърцето на световната литература.
Защото в Литературния институт „А. М. Горки“ освен великата руска и
съветска литература се изучаваше световната литературна класика, изу-
чаваха се древните литератури, историята на изкуството, на религиите.
И ни преподаваха отлични литератори, огромни капацитети в своята об-
ласт и въобще. Бях там в периода на голям кипеж – от 1987 до 1994 г., по-
неже завърших и аспирантура, свързана с руската емигрантска поезия.
Това също беше време на отваряне – отваряне на руската литература.
Нали и тя беше „затворена“ в известен смисъл...
Явно има времена, когато нещо се затваря, и времена, когато то се
отваря.
– Какво става със съвременната българска литература?

– Променя се. Не може светът като цяло да се променя, а литерату-
рата да остане такава, каквато е била. В литературния водовъртеж по-
паднах във време, когато тази промяна беше твърде яростна. Всичко се
преустройваше, кипеше. Водеше се битка за Съюза на българските пи-
сатели, защото определена група писатели искаха да го приватизират.

И всичко създадено от 1944 г. насам бе подложено на наплевателства.
Обругани бяха дори Вапцаров, Смирненски, Вазов, включително Ботев.
Да не говорим, че срещнах материали, в които се обругаваха Паисий
Хилендарски и патриарх Евтимий Търновски...
Днес много стойностни имена от СБП са премълчавани, защото имат
неблагоразумието да остават или да стават негови членове. Не казвам, че
всички в СБП са велики. Но сред тях има големи писатели и аз не знам
защо днес те трябва да се премълчават. Нямаме право да премълчаваме
големите си имена в литературата. Литературата е единен процес. Не мога
да приема това разделение на писателите. Може да ви изглеждам малко
консервативна, но не смятам например, че всичко, което в литературата
е модно, е и стойностно. Модата ще отмине, но истинските, красивите
неща, които са създали хората, живеещи днес, ще останат. Слава богу!
ДА БЪДЕШ БУДИСТ
ОЩЕ НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ СИ ИНДИЕЦ
Още по темата за „помашкия етнос“
Сб. „Заблуди и фалшификации за произхода на българите

мохамедани“. Научна конференция, Смолян, 2009 г.
ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2010, с. 155 – 165
Темата за „помашкият етнос“ отдавна не е нова за българското об-

щество. Тя тръгна от 1990 г. нататък, когато някои българи мохамедани
завъзстановяваха турско-арабските си имена. По-точно – когато започ-
на тяхното ново дори не помохамеданчване, а потурчване. Защото не
всички възстановиха някогашните си имена, а получиха нови – чисто
турски – без характерните за нашия език наставки -ов/-ова и -ев/-ева на
презимето и фамилията.
ВМЕТКА С КЪСНА ДАТА
Как се е стигнало до това може да разкаже повече Михаил

Иванов, взел активно участие в кампанията и даже в констру-
ирането през 1990 г. на съответния закон, според както сам спо-
деля в интервю от 2011 г. за сайта „ГЛАСОВЕ“:
„Това беше вечерта на 4 март 1990 г., когато една редак-

ционна група, включително представители на няколко неправи-
телствени организации, се бяхме събрали да работим в сгра-
дата на парламента върху последната редакция на Закона за
имената, с който да бъде възстановено правото на свободен
избор на име. На другия ден предстоеше законът да бъде раз-
гледан и приет от Народното събрание“.68
Михаил Иванов вероятно и ще разтълкува непреодолимото

противоречие между точка (1) и точка (6) в § 2. (Изм. – ДВ, бр.
94 от 1990 г.) от „Преходни и Заключителни разпоредби“ в За-
кона за имената. Едната гласи: „(1) Българските граждани, на
които принудително са заменени имената, могат по свое же-
лание да възстановят предишните си имена“, а другата – „(6)
Възстановяването или промяната на бащините и фамилните
имена може да се извършва по желание на гражданите и без

съответните наставки, посочени в чл. 6 на този закон“.69
Всъщност като как българи мохамедани „могат по свое же-
лание да възстановят предишните си имена“ и същевременно
имената, пак по тяхно желание, да не са същите, а други, т.е.
„без съответните наставки, посочени в чл. 6 на този закон“ –
тогава какво възстановяват? А наставките, посочени в чл. 6 на
закона най-случайно са „-ов, -ев, -ова, -ева“, т.е. онзи елемент
от името, който е характерен именно за българските презимена
и фамилии и който досега показваше родовата, народностната
принадлежност на човека, носещ такова име. Оттук вече, т.е. от
имената, нехарактерни за българската именна система, е една
крачка до фантазиите за „помашки турци“ или „помашки ет-
нос“. На практика, някои от хората били принудени/подмамени
„отгоре“ не просто да възстановят имената си без тези наставки,
а да вземат съвсем нови, други, турски имена. Знам го от оче-
видци и потърпевши във Велинградско, където този процес е
най-видим. Помолих ги да ми кажат имената си, а те попитаха:
„Кое от трите?“ – „Как три?“... И от дума на дума ми разказаха
за принудата „отгоре“ от 90-те години. Когато споделяха това, в
очите им напираха сълзи.
Поначало мислех, че този хитроумен ход за откровеното
турцизиране на българите мохамедани през 90-те години на ХХ
век е дело на Ахмед Доган. Оказа се, че не съм била права. Един
от хората, които носят пряка отговорност за небивало предател-
ство спрямо тях, е Михаил Иванов. Той като че не разбира как-
во всъщност е направил и в посоченото вече интервю за сайта
„ГЛАСОВЕ“, под красноречивото заглавие „Ахмед Доган няма
принос за връщането на имената на турците и помаците“, така
се тупа в гърдите – все едно е извършил не предателство, а ня-
какво кой знае какво геройство.
Към подобен внезапен завой на официалната политика спрямо бъл-

гарите мохамедани се притуриха и процеси, които в края на миналия век
променяха и формираха новата геополитическа обстановка на Балкани-
те и по света.
1. Още през 70-те години на миналия век в Турция пантюркистки
кръгове започнаха да издават пропагандни материали, които и до днес
се разпространяват сред българите мохамедани в Родопите. Тези мате-

риали, плод най-вероятно на възпалени мозъци, са пълни с нелепости
относно някакъв митичен исторически произход на „помаците турци“
преди още османското нашествие на Балканите.
2. През 1990 г. Гърция призна наличието в нея на „помашки език“,
респективно на „помашки етнос“, като дори издаде „Помашко-гръцки
речник“, за да се защити донякъде от агресивните напъни на Турция да
турцизира гръцките граждани, изповядващи исляма, които тъй или ина-
че са българи мохамедани.
3. Отделни помакофантасти от арабски среди привнесоха откритие-
то, че „помаците“ са съществували (като мюсюлмани!) още от времето
на Александър Македонски, т.е. VІ век преди Христа – също нелишена
от мозъчно възпаление хипотеза.
4. САЩ започнаха да кроят нова геополитическа карта на Балканите
(и света) съобразно вездесъщите си „интереси“.
И така, през 1993 г. Камен Буров, след командировка и обучение
в САЩ, регистрира в родното си село Жълтуша Помашка партия (Де-
мократична партия на труда), тръбейки пред средствата за масова ин-
формация, че „400 хиляди помаци ще се пишат малцинство“ и че те са
„дискриминирана етническа група“. А миналата година проф. Адриан
Палов, председател на партията Демократичен прогрес и благоденствие,
заяви, че той и неговите поддръжници искат да се признае съществува-
нето на „помашки етнос“ в България.70
В средата на 90-те години на миналия век ентусиазирани „специа-
листи“, под вещото ръководство на тогавашния президент д-р Желю
Желев, се хвърлиха да търсят доказателства за принадлежността на
българите мохамедани към друг етнос, като изследваха кръвта им. Е да,
изследванията показаха, че предците на българите мохамедани са древ-
ните траки, та шумотевицата около тях се изпари от само себе си. А и
партията на Камен Буров беше еднодневка. Но мераците на определени
кръгове в българското общество за признаване на „помашки етнос“ не
стихват и до днес.
Много неща се изписаха и разпространиха през последните годи-
ни за българите мохамедани в публичното пространство. Затова ще се
съсредоточа само върху някои морално-етически аспекти на проблема,
свързан с тях, и ще се опитам да откроя причините, които в самата тяхна
общност, в тяхното съзнание, ги тласкат да поставят и поставят въпроса
за различния си етнически произход. Изключвам политическите амби-
ции на някои хорица, които (амбиции), макар и да съществуват, съвсем

не са определящи и в същината си са обречени на провал.
***
Драмата на българите мохамедани е с вековна давност. Започва от мига,
в който се дочуват зурните на прииждащите към поселищата на предците
им султански войски в далечните робски векове – та какво освен болка,
мъки и унижения вещае вражески аскер, който с нищо не е показвал, че е
просветен и милостив! Минава през гонения, лишения, кървища и смърт,
докато не узрява в съзнанието на някои от тях решението да сменят вярата
си, щом това е причина за физическото им изтребление – та нали човек
се ражда за живот, а не за безсмислена смърт и изчезване на семето му от
лицето на земята!... А колко от тях, бидейки деца, не са имали дори право-
то на избор? Ами „кръвният данък“? Ами „трите синджира роби“? Ами
отвличанията на девойки в харемите? Ами...
От помохамеданчването до днес се сипят обвинения срещу бълга-
рите мохамедани, че имали остър нюх към оцеляването. И какво лошо
в това? Всяко живо същество на тоя свят, всеки род и вид се стреми да
оцелее – инстинктът за самосъхранение е заложен в самата природа на
живота. Човекът да не би да е изключение от естеството? Когато гла-
вите хвърчат под ятагана, самият живот подсказва спасението, самата
природа изостря инстинкта за самосъхранение. Това е най-естествената
реакция на всяка живина. Но има и нещо друго... Не знаем и няма на-
чин да узнаем как човекът е пречупвал душата, сърцето, волята си, за
да вземе това окончателно решение. Не знаем и няма начин да узнаем
колко от тях въобще са могли да вземат някакво решение, защото децата,
останали без близки, не биха могли и няма как да вземат каквото и да е
решение... „Помачени“ – хора, претърпели мъка (диал. „мака“). „Пома-
ци“ – хора след мъката.
Така че самата идея потомците на българите, приели някога насил-
ствено или чрез принуда исляма, да бъдат обособени в друг етнос – „по-
машки етнос“, е абсолютно нелогична. Та нали „помаци“ са наречени
тъкмо силом помохамеданчените българи заради мъката, през която са
преминали, които – по силата на това обстоятелство – остават верни на
кръвта. А. Убичини в студия за Източна Румелия, отпечатана след Бер-
линския конгрес в парижкото Списание за география, подчертава при-
надлежността им към българската народност:
„Помакът, станал мюсюлманин, се различава напълно от османлия-

та. Той изобщо не е забравил българския си произход и гордо парадира
с него... Съхранил е по-голямата част от обичаите и ритуалите, и суе-
верията на своите християнски предци; призовава, както останалите
българи, св. Георги, св. Димитър и св. Никола, почита същите аязма
(свещени чешми), вярва в същите талисмани. Езикът, на който той
говори, е един от най-чистите български диалекти и именно той е пре-
доставил на издателя на „Родопски песни“ – Веркович, най-добрата
част от своята народна поезия“.71
Оттук е съпротивата на българите мохамедани днес срещу показва-

нето на нравите им като турски и срещу каквито и да е попълзновения
от страна на комплексари политици и пишман учени да ги обособяват в
различен от българския етнос.
Същевременно е имало по време на турското робство и българи,
които доброволно са приели исляма. Те именно са се и турчеели, а по-
томците им се турчеят и до днес, като се самоопределят за турци. Не се
е чуло обаче никой от тях да се самоопределя като „друг“ (т.е. от друг,
неизвестен нам етнос). А още по-малко те биха искали да ги наричат
„помаци“ – това не просто противоречи на историческата истина, защо-
то предците им никаква мъка не са изпитали от доброволната смяна на
вярата, напротив – изпитвали са благините на властта и привилегиите
след смяната, но дори ще ги обиди – нали те така гордо-гордо се само-
определят като турци!
***
Случи се наскоро един познат да ми даде свои нахвърляни бележки
във връзка с помохамеданчването. Неговата теза беше, че ислямът в Бъл-
гария е приет доброволно от богомилите и последователите на някогаш-
ния орфизъм – като някакъв техен протест срещу официалното правосла-
вие. Допускам, че може би е имало и такива случаи. Но нали еретиците
сами по себе си вече са показали своя протест срещу християнството,
приобщавайки се към еретизма?
Когато заразправях за насилственото помохамеданчване в Родопите,
за паметта на езика и на кръвта, за легендите, които там се предават от
род в род, моят познат поиска от мен едва ли не жив свидетел от онова
време, за да му докажа „тезата“ си. Легендите според него не доказва-
ли нищо. Но нали тъкмо легендите, историческите предания, свързани
с помохамеданчването (най-вече с названията на местности, запуснати

селища и др.), са по същество онези съвсем автентични, живи разкази за
действително протекли, реални събития, които родопчани са съхранили
в паметта си и са предавали нататък, но само са ги нарекли легенди, за-
щото са добавили към тях фантастичен елемент. А го добавяли само за-
щото съзнанието на тогавашния българин е било фолклорно или просто
защото са искали да превърнат реалния спомен в нещо нереално, за да го
приемат и да свикнат с него – има неща, които човек психологически не
може да приеме току-така, макар и да са факт.
В с. Мугла например се знаят много истории от онова непосилно
време, свързани с названията на местности и предавани от поколение на
поколение. Знаят се дори местата и имената на трите църкви, сринати до
основи. И само една от тези истории съдържа фантастичен елемент – ис-
торията за Червена стена. От тази скала по време на насилственото помо-
хамеданчване се хвърляли людете, които не искали да приемат чуждата
вяра. Това е реалният факт. И фантастичният елемент – камъните почер-
венели от кръвта им и са кървави (червени) и до днес. Оттук и названието
Червена стена. Съжалявам, че не е останал жив човек от онова време,
за да докаже на моя познат, че това не е легенда, а реално историческо
събитие.
***
И тъй, след като не знаем нищо от съкровените мигове, в които ду-
шата на предците ни се е пречупвала и устата им е продумвала: „Ал-
лах!“, а не: „Господи Иисусе Христе!“, нима имаме право да ги съдим?
Още повече – да съдим потомците им, които нямат непосредствена, а
и никаква вина за друговерието, което носят просто по наследство, без
понякога дори и да изповядват исляма?
И кой си позволява да съди?... Само като си представиш ужаса – кла-
нетата, кървищата, погрома!... Силният може да проумее, да приеме, да
прости. Онзи, който, поставен пред подобно изпитание, би се хвърлил
в пропастта, би подложил главата си на дръвника. Съди слабакът, който
не би чакал дори да го заплашат. Затова нервничи. Затова е непримирим.
Защото... себе си съди, себе си преодолява.
И какво е било по-сетнешното съществуване на българите мохаме-
дани, които след времената на насилие са останали живи? Било е съ-
ществуване, изпълнено с несигурност, със смърт, дебнеща не от една,
а от много посоки, защото всеки е имал „основателна“ причина да се
нахвърля срещу тях. Нима османецът, „изуверил“ ги насилствено, се е

надявал, че в тяхно лице има съюзници? Между истински правоверните
мюсюлмани и помохамеданчените насила или по принуда има разлика
и тя ще се запази за вечни времена, колкото и да сменяш имената им в
едната или в другата посока.
Същевременно българите християни също се отнасяли с недоверие
към помъчените си братя. Едно заради друговерието, друго заради по-
привилегированото им положение. Тук не би било излишно да се каже,
че християните в България по време на турското робство са останали
християни не само поради силата на характера и якостта на духа си.
Очевиден е фактът, че там, където не е било стратегически нужно, осма-
нецът не е прибягвал до насилствено помохамеданчване. Така че да не се
перчат много-много потомците на българите християни днес, а само да
благодарят на Господ, че злото е подминало предците им.
И какво, в крайна сметка, се оказва? Оказва се, че векове наред и мю-
сюлмани, и християни са притеснявали българите мохамедани – горели
селата им, изтребвали ги физически, унижавали ги психически, съсипва-
ли живота им, бъдещето им, обричали ги на презрение. За мюсюлманите
врагът е бил един – християните. За християните врагът е бил един – мю-
сюлманите. А за българите мохамеданите всички са били врагове – и чуж-
дите, и своите, по-точно – и своите-„чужди“ и чуждите-„свои“. Самите
те никога не са захващали бран нито срещу мюсюлманите, нито срещу
християните, защото са разбирали, че няма на тоя свят нищо по-голямо
от човешкия живот, че е важно как ще проживееш отпуснатото ти време
на земята, дали ще ходиш в Господните пътища, а не това по кой точно
път ще вървиш към Бога! Че няма обща вина, колективна вина. Вината
винаги е индивидуална, лична! И когато се явиш пред Господ, незави-
симо дали Го наричаш Елохим, Иехова, Саваот, Буда, Христос, Аллах,
Вселенски разум..., ще отговаряш пред Него за престъпленията, преда-
телствата, подлостите, мръснините, които самият ти си вършил – и сам
по себе си, и в общ пожар! И още по-точно: ще отговоряш пред себе си,
защото не Господ ни наказва, а ни наказват – по силата на естеството –
самите наши зли дела, които тайно или явно творим в живота си. Господ
е просто свидетел, „регистратор“ на извършващия се самосъд.
***
Но да поразмислим за кръвта, за родството между българи мохаме-
дани и българи християни и за кръвния грях, който българите христия-
ни вършат, притеснявайки братята си по кръв, защото българите моха-

медани са тъкмо техни единородни братя, а не братя на мюсюлманите
турци. Защото коренът на всеки човек, на всеки българин не започва
от ХVІІ – ХVІІІ век, когато основно е станало насилственото помоха-
меданчване на родопското население. Не започва дори от края на ХІV
век, когато фактически страната ни е завоювана окончателно и тръгва
поединичното или масово помохамеданчване на народа ни. Коренът на
всеки от нас е древен и няма как в кръвта ни да не тече кръв от общи-
те ни (изповядвали езичеството, а по-късно и християнството) предци.
Една и съща кръв! А не различна! Нека тези, които се съмняват в това,
направят родословно дърво на своя род, което в корените си да отива
по-далече от едно-две поколения; да преминат през 1878-а, годината
на освобождението ни от турско робство, а после да прекрачат – и през
1396 г., когато става окончателното ни заробване от османците; да идат
още по-назад и да пресекат края на ІV – началото на V век, когато Ни-
кита Ремесиански покръства Родопите; да стигнат до ХІІІ век преди
Христа, когато е живял Орфей, и по-нататък, и тогава да ме „оборват“.
Корените на всеки човек се губят в дълбоката древност и всички ние
днес – и българи християни (православни, католици или протестанти),
и българи мохамедани, и българи будисти, и българи богомили, и бълга-
ри дъновисти и българи атеисти – сме едно единно, неделимо, взаимо-
свързано генетическо цяло, колкото и да не искаме да си го признаем.
Споменавам родството, защото една от главните причини, които спо-
ред мен тласкат някои от българите мохамедани към обособяване в отде-
лен етнос, е тъкмо присъдата, която българите християни, братята им по
плът и кръв, отсъждат над тях. Пренебрежението им, ненавистта им. И
е главна, защото идва не отвън, внушена от някоя друга страна със свои
геополитически интереси, макар че го имам и този момент, а отвътре –
там, където ВИНАТА, КАКТО И ИЗКУПЛЕНИЕТО, Е ВЪВ ВСЕКИ ОТ
НАС! Да сложим ръка на сърцето си и да признаем – всеки своята вина,
всеки своята зла дума, всеки своя лош поглед, всеки своята непримири-
мост, всеки своето пренебрежение, всеки своята безпричинна омраза. И
после да простим! Защото това ще е първа крачка към завръщането ни
към корена, а значи – и към помирението. И тогава, когато оставим в нас
кръвта да проговори, защото сега кръвта ни мълчи, тогава всички въз-
духарски теории относно „помашкия етнос“ ще се обезсмислят от само
себе си – дори когато някоя от „великите сили“ е решила.
***
Объркването и размесването на понятията „религиозна принадлеж-
ност“ и „народност“ в Османската империя по онова време също играе
своята пагубна роля и до днес и спомага за това българите мохамедани
да търсят друго, каквото и да е название за тях само и само да не ги на-
рочват за турци. Защото често пъти помохамеданчването се е възприе-
мало от народа ни като ПОТУРЧВАНЕ. А българинът, помохамеданчен
насила или по принуда, никога не се е самоопределял като турчин. Та
нали, по свидетелствата на А. Убичини „езикът, на който говори той,
е един от най-чистите български диалекти“72! Защо ще запазва той в
най-чист вид българския език, освен ако този език не е бил езикът на
предците му? И ако това не му признават неговите единокръвни братя,
то по-добре да бъде наречен всякакъв, но не и турчин, защото турците са
виновни за трагедията на рода му, продължаваща векове, и за неговата
днес лична трагедия.
След като Османската империя като държава се образува и изгражда
не върху етнически, а върху религиозен признак, всеки изповядващ исля-
ма се е възприемал от висшата ѝ администрация като неин пълноправен
поданик, който е могъл да се възползва от всички привилегии на властта.
Затова и повечето от великите везири на Портата се е случвало да бъдат
помохамеданчени християни. Впрочем напоследък в пресата се изнесе
„новината“, че и Кемал Ататюрк е българин мохамеданин (роден в албан-
ското село Голо Бърдо, в което и до днес живеят българи мохамедани).
Сюлейман паша, палачът на Стара Загора, където по време на Руско-тур-
ската война от 1877 – 1878 г. са избити над 10 хиляди цивилни, е всъщност
френският евреин Сев, професор по литература в Сорбоната. Мехмед Али,
главнокомандващ турската армия, е Карл Дитрих (Шарл Детроа) от Елзас.
Вейсел паша, загубил битката при Шейново, е фон Вайсел от Прусия. Хо-
барт паша, оглавявал флотата, е англичанин.
Тъкмо религията използват османците след окончателното пороб-
ване на земите ни като оръдие за асимилация на завареното население.
Като насилственото или принудително помохамеданчване е ставало по
много начини, както вече споменах: чрез „кръвния данък“, положил ос-
новата на еничарството, чрез насила отвличани български девойки в ха-
ремите, чрез масовите помохамеданчвания и т.н. Доброволно приелият
исляма се е и потурчвал, т.е. изменял е на кръвта. Помохамеданченият
насила или по принуда българин си е оставал българин, оставал е верен
на кръвта. Така и до днес.
След освобождението ни от турско робство, започва асимилация на

българите, мохамедани и християни, и в Източна (Одринска) Тракия в
Турция, и в Западна (Беломорска) Тракия в Гърция. Резултатът от тази
асимилация обаче е половинчат. Затова в наше време се роди причудли-
вата теория на гръцките политици за „помашки етнос“, съществуващ
по северната им граница, и призна неговия славяногласен език, защо-
то езикът на българите мохамедани в Гърция все пак не е гръцки, но и
български, според гърците, не би трябвало да бъде наричан, та затова и
бе назован „помашки език“. Така е. В едно или друго време в Гръцко са
се стремели да опазят „помаците“ от всяка мисъл за българското, за да
забравят най-сетне, че по народност са българи. От този факт България,
за съжаление, никога не се е възползвала – поне правата им да защити.
Но са ги пазели и от турцизация, понеже по религиозен признак те при-
надлежат към ислямската общност, от което пък Турция не пропуска да
се възползва... Какво да се прави – балкански нрави, получени най-веро-
ятно по наследство от дългите векове под робство...
А иначе колко народи по света изповядват исляма като религия, но
на никого не му хрумва да ги нарече турци или да ги обособява в няка-
къв отделен етнос, а още по-малко да ги асимилира: арабите например,
иранците, иракчаните, народите на Централна Азия, Северна Африка,
или онази част от индийците, китайците, индонезийците, жителите на
Европа и Северна Америка и др., които са го приели и го приемат за
свой път към Бога. Насилствено ислямизиране през Средновековието
е имало и в Испания, а никой и досега не е нарекъл испанците, приели
тогава исляма, както и техните потомци, турци или... маври. Защо само
у нас, в самото наше българско общество, се е получило това смесване
на понятията вяра и народност? Не знам! Може би – особености на на-
ционалния характер.
Но каквато и да е причината за това, ще попитам: „А как да наре-
чем българите протестанти? Или българите католици? Или българите
униати? Ами българите будисти? Или българите кришноити? А как да
наречем онези, които по света са приели богомилството, тръгнало от
България? Или дъновистите по света? А защо българите православни
християни ги наричат българи, а не например византийци или... гърци,
или пък – още по-основателно – евреи, защото християнството е възник-
нало по тамошните земи? Какъв точно етнос са българите православни
християни, след като и те, досущ като българите мохамедани, говорят на
родния си български език? Да не би и те да нямат спомен за историческа-
та си родина и да говорят на език, който тук, по тези територии, са зава-

рили, на несъществуващи космически пришълци!“. Толкова е абсурдно,
че чак смешно.
Около V век преди Христа в Индия се ражда Сидхарта Гаутама, Ша-
кямуни, историческият Буда, създателят на будизма. Постепенно неговото
учение се разпространява в Средна Азия, Тибет, Шри Ланка, Югоизточна
Азия, както и в Китай, Монголия, Корея и Япония, а днес печели последо-
ватели в Европа и Северна Америка. Не съм чула изповядващите го почти
380 милиона по целия свят някой да ги нарича индийци. Да, действително
не съм чула. И никой не е чул. Защото... ДА БЪДЕШ БУДИСТ, ОЩЕ НЕ
ЗНАЧИ, ЧЕ СИ ИНДИЕЦ И ОЩЕ ПО-МАЛКО – ЧЛЕН НА НЯКАКЪВ
НЕСЪЩЕСТВУВАЩ, ПО-ТОЧНО ВИРТУАЛЕН ЕТНОС, ПРЪКНАЛ СЕ
ЕДИНСТВЕНО В ГЛАВА С БОЛЕН МОЗЪК! По-очевидно нещо от това,
здраве му кажи! Нали? Тогава откъде-накъде българите, приели насил-
ствено или по какъвто и да е друг начин исляма, се нарочват за турци или
им натрапват несъществувал никога „помашки етнос“?
И ако все пак се „изобрети“ и озакони този „помашки етнос“ у нас,
защото днес у нас просто всичко е възможно, тогава ще кажа само:
„Рано или късно човек се изправя пред Господ и дава „отчет“ за всичко,
което е натворил. Пред Господ всеки ще застане със своята вина, а не с
чуждата – със своята зла дума, със своя лош поглед, със своята непри-
миримост, със своето пренебрежение, със своята безпричинна омраза,
със своето насилие. И тогава... Господ да му е на помощ!
За „Време разделно“
и мъдростта на историята
Разговор на Елена Алекова с акад. Антон Дончев
В. „Гайда“, Смолян, бр. 10, 7 октомври 2011, с. 4 – 5
– Господин Дончев, за родопчани твоето творчество е придоби-

ло по особен статут. Имам пред вид „Време разделно“73. Времето на
помохамеданчването е болна тема за Родопите. Би ли споделил как
романът се появи на бял свят?
– Появата на романа „Време разделно“ като част от моята биография
е до много голяма степен случайно. Някак си се натрупаха редица обстоя-
телства, някои от които странни, други – нормални, които ме накараха
да се замисля... Най-напред срещнах Стефан Дичев (вечна му памет!),
който ми каза, че са го канили да напише роман за помохамеданчването
на българите в Родопите и му предлагали вила, кола, секретарка. Стана
дума за това, че в Централния комитет на партията са искали да бъде на-
писан роман, който да осветли за родопското население историческите
събития, свързани с помохамеднаването. След време срещнах Стефан
Дичев... „Отказах се!“ – „Защо?“ – „О, темата е ужасна!“ Обърнали се
към Андрей Гуляшки, обърнали се към Емилиян Станев. И всички са
отказали... Така си и остана. Към мен никой лично не се е обръщал.
После се случи да отидем в Момчиловци 35 – 40 души писатели.
Аз бях най-млад сред тях. Значи трябва да е било 1962 г. По време на
четеното изгасна токът. Чакаме половин час. Казват: „Няма да дойде
токът“. И ни заразвеждаха по къщите. Всеки спи в някоя къща в селото,
няма хотел. Като най-млад, останах последен. Почти един час вървим
из селото в пълна тъмнина. Изведнъж – някакъв плет. Може би се вижда
в дъното някаква къща. Черна нощ е. Двама сме останали. И моят прид-
ружител – към мрака, застанал на плета от струпани шубраци, който му
стига някъде до кръста: „Елице... Елице... Елице...“. Все едно че вика
някого от гроба... Отваря се вратата. Излиза бяла сянка – една жена.
Риза до петите. Разпусната коса. Със свещ в ръка. Очевидно момичето
вече е било легнало. Беше доста късно. И минава през двора боса. И...
не знам, може би тая риза ѝ беше тясна, може да ѝ е било студено на
краката, но тя със съвършено ситни стъпки, все едно че някой – „фуу-
ууууу...“ – я е духнал и тя върви към нас като привидение. С наведени
очи. Красива млада жена. Или момиче. И придружителят казва: „Елице,
писателят Антон Дончев е определен да спи у вас“. Тя нищо не каза.

Изобщо не ѝ чух гласа. Така с наведена глава, долната част на лицето
ѝ беше малко особено осветлено отдолу – от свещта... Изобщо някаква
езотерика има в цялата тая работа. Обръща се. Тръгвам след нея. Влизаме
в къщата. Отваря някаква врата. И виждам стаичка, може би килер – два
на два метра. Едно войнишко одеяло, легло, стол. Остави свещта. Дигна
си очите. Погледна ме. Нищо не каза – дори „лека нощ“, нищо... Остави
свещта и си тръгна.
Легнах аз. Ставам на сутринта. Излизам навънка. Двор. Една баба
прави катми. На един камък излива тестото. Наплисках се. Нямаше чеш-
ма. Седнах. Носи ми бабата катми и... „Добро утро, мойто момче! Спа
ли добре?“ Гледам аз наляво, гледам надясно – няма момиче... Викам:
„Майко, снощи ме посрещна едно момиче – да ѝ благодаря за...“ – „Какво
момиче?“ – „Викаха я Елица...“ – „Аз се казвам Елица“... От една стра-
на – нормално. Ако тя е баба, може на нея да е кръстена. Казвам: „Едно
младо момиче...“ – „Никакво момиче няма в къщата. Аз съм сама!“...
Разбрах аз, че бабата не желае да издава момичето. Изядох катмите. Вър-
нах се в София. Ама нещо ме човърка. Чудя се какво беше това. Има та-
къв един момент на... видение, на нещо странно, нещо особено... Чудно
е, че бабата скри момичето.
Взех една командировка от Съюза на писателите – дадоха ми само
75 лева командировъчни, за да обикалям из Родопите 15 или 25 дни, не
помня. Никога преди не бях ги обикалял... А тръгнах из Родопите, за да
пиша съвременен роман – „Червено знаме над лястовичите гнезда“. Не
го написах. Тук-там, тук-там, накрая – в Момчиловци, направо при попа
Константин Канев. Той сътвори онази, голямата, „История на Момчи-
ловци“. Питам го така и така. И той: „Няма Елица.“ – „Как няма Елица!
На луд ли ме правиш?“ – „Казвам ти, момче, Елица няма! Аз съм ги
кръщавал, аз съм ги погребвал. Елица няма!“ Мисля си: „Е, тая работа
се закучи!“.
Отивам в Румъния. Водят ме в някакъв провинциален музей. Виж-
дам едни гравюри „Войната с турците“... Не можеш да си представиш
какви ужаси! В сравнения с тях картините на Гойя са детски рисунки.
Отивам в Унгария. И там – „Eничари набиват човек на кол“. Страш-
на гледка! Пет-шест души нещастници ги накачулили дори не на кол, а
на някакви стълбове...
Тогава осъзнах, че тая тема ме преследва. Върнах се аз. Отивам пак
в Родопите. Тогава те бяха абсолютно други Родопи. Като си спомня, и
леко ме досмешава. В Окръжния съвет се събират и търсят столове по

стаите – три счупени стола... Пътят беше... две коли не могат да се раз-
минат, ония, грамадните камиони на ГОРУБСО... Това през 1962 – 1963 г.
И същевременно – тия прекрасни хора! Тия попове по черквите! Тогава
видях сандъчетата с костите, обичая...
В с. Змеица правят един салон с гипсови тавани за 1000 души. Пи-
там ги: „Хора, какво правите? Кой ще идва?“ – „Неее! Това ще бъде едно
голямо село!“. Събарят всичко наред. Казвам им: „Оставете една стара
къща, направете я музей – да видят хората как сте живели“. Не! Те съба-
рят всичко, дигат къщи по три етажа... И тогава реших: „Ще седна да го
напиша аз тоя роман!“.
– Значи никой не те е карал, никой не ти го е поръчвал, както

мнозина смятат или те обвиняват?
– Никой не ме е карал по простата причина, че от ЦК бяха канили
други хора и на мен просто ми беше ясно, че книга се търси. Само че
работата се оказа малко по-сериозна.
Как написах книгата? Три пъти я започвах. Първия път ме свари една
невероятна зима с цял метър сняг. В София цъфтят дърветата и цветята,
аз отивам в Родопите, а там падна сняг до кръста. Върнах се обратно.
Втори път отидах – хванаха ме бъбречни кризи. Всичко това го имам
написано в дневника си. Това е единственият ми роман, за който имам
дневник. И два пъти съм го прекъсвал заради бъбречни кризи. Дори го
пишех с пуловер на кръста и на всяко стъпало, като изкачвах стъпалата,
спирах. Въпреки това го написах. От инат!
Как обаче завърши историята с момичето? Историята завърши в
наши дни. Разбрах коя е Елица. И го разбра Дора Янкова, която беше
кмет на Момчиловци. Тя ми каза: „Слушай, тя не е Елица, тя е Йѐлица...
Затова никой не те е разбрал и никой не ти е казал, че има такава жена.
Но тя почина преди две-три години“. Така не можах да се срещна с
Йѐлица. Значи цялата мистерия е била в това, че тя е Йѐлица, а не
Елѝца!
– Колко интересно! Значи е трябвало да се появи тя и тази тайн-

ственост във връзка с нея, за да създаде подтика в теб за писането
на романа?...
– Тя е екзотичното в цялата история – откъде се появи, къде изчезна,
няма я, попът не я знае, не я е кръщавал...
Другият подтик е вече, когато отидох и се запознах с тия хора, когато

започнаха да говорят. Тоя говор, тоя различен език, това пеене, излъчва-
нето... Това са хора с друго излъчване, с друга мекота. Не знам, може би
има някакъв вътрешен, как да го нарека, не е страх... Някаква мекота,
която не е характерна за другите краища на България. Това са хора, кои-
то не проявяват никаква агресивност. Даже и тези, които бяха от управ-
лението, и те някак си по-друг начин разговаряха с тях... Но бяха много
откъснати. Това категорично беше един изоставен край на България по
онова време.
– А какво стана с романа по-нататък? Подкрепиха ли го тези,

които бяха го поръчвали макар и на други писатели?
– Довършвам книга и я давам. Не щат да я издадат. Малко пре-
ди това става скандалът с Генчо Стоев за „Цената на златото“. И в
Централния комитет – дандания: „Защо издаваш такива книга? Защо
се бъркате в тия работи? На какво прилича това?“... Имало е някак-
ви вълнения, някакви чудесии, които не съм ги разбрал. И отказват да
прочетат книгата. За това е писал Атанас Наковски. И той пита Петър
Пондев защо. Казват: „Оставете книгата и след пет-шест месеца ще
видим. В момента при тая бъркотия е невъзможно...“. Наката, вярвам
му, че е било така, отсича: „Напускам издателството! Как е възможно
да отхвърляте книга, без да сте я прочели?“. Понеже днес приказват
за фаворизация. А това... Каква фаворизация е това? Атанас Наковски
едвам отървава книгата! Така че борбата е била да ги накара да я про-
четат. И я прочетоха.
– След като „Време разделно“ все пак излезе, как я посрещнаха

читателите?
– Писателите я посрещнаха доста особено. Първата рецензия написа
редакторът на първата ми книга Георги Константинов. Рецензията я има
и всеки може да я прочете. Горе-долу звучи така: хубаво, ама можеше да
бъде още по-хубаво, а и можеше да бъде една трета по-малко, можеше да
бъде това, можеше да бъде онова...
Човекът, който даде сигнал да се обърне внимание на книгата, беше
Николай Хайтов. Той написа една статия. И я публикува не в централен
вестник, а в провинцията, не помня дали не беше в Сливен. В нея той даде
категорична, изключителна оценка. В нея казваше: „Аз не знам как Антон
Дончев го е направил, но го е направил“. Това е... И книгата тръгна.
Имаше голямо значение това, че Родопите я посрещнаха много доб-

ре. Толкова добре, че книгата влезе едва ли не във всяка къща. Почнаха
да я четат, да ме канят. Оказа се, че някъде я четат в черквата от ам-
воните. Дори веднъж и аз присъствах в една черква, докато я четоха.
По-възрастните хора я приемаха като абсолютна истина. Не можеш да
им обясниш, че това са измислени записки. Те мислят, че записките са
наистина намерени. Много лично приемаха всичко.
– Романът все пак има и своите отрицатели. Те се появиха напос-

ледък. Коя е причината?
– Да, има хора, които се опитаха да отрекат в последно време насил-
ственото помохамеданчване... Ето какво ще им кажа: Не може да бъде
създадена такава атмосфера в нацията, без да е съществувало събитието!
Не може във всяко село, във всеки от малките градове да не се знае какво
е станало! Невъзможно е! Невъзможно е да го измислят! Невъзможно е
да измислят пещерите. Невъзможно е да измислят старите селища, кои-
то са съборени. Названията на местностите... Легендите... В Смолянско
имената на онези двеста души, които са изклани, ги има издълбани... Ама
нямало исторически сведения! Ама нямало го написано черно на бяло!...
Първо, когато аз пишех, тези записки на попа, този исторически бе-
лежник си бяха исторически свидетелства. След това ги атакуваха, че са
фалшификати. Освен това има приписки към евангелия, има надписи по
стените на манастири... Някой трябва да направи чудовищна мистифика-
ция, за да убеди една нация за нещо, което не е станало!... После, ние ро-
вехме гробовете. Виждаш го човека – отгоре с ислямския камък, а вътре,
дето е легнал – кръстът до него. Изровени гробове – и вътре погребани
кръстовете. Значи е било християнско гробище и когато разравят гроба,
не начупват кръста, а го слагат в гроба и го зариват с мъртвеца.
Без съмнение, минало е някакво страшно събитие над тая планина.
– През 80-те години на миналия век режисьорът Людмил Стай-

ков създаде и филм по сценарии на „Време разделно“74, който днес
също е атакуван, че едва ли не бил направен заради „възродителния
процес“ по онова време...
– О, да... Романът, между другото, започна втория си живот като сце-
нарий, който също е интересен и по-малко се знае.
През 1965 г., година след излизането му, Цветан Стоянов (и него Бог
да го прости!) занася романа на Петър Увалиев, който тогава се казваше
Пиер Ув, в Лондон. Прочита го Петър Увалиев, прави кратко съдър-

жание (20 – 30 страници), превежда го на италиански и на английски,
превежда и 20 – 30 страници от романа. И дава всичко това на един
английски издател и на италианския продуцент Карло Понти, мъжа на
София Лорен. (Петър Увалиев е възпитател на София Лорен, тя е израс-
ла като човек в къщата му.)
Така тръгва другият живот на „Време разделно“ – като роман, пре-
веждан в чужбина, и като основа за сценарий. Разказвам това нещо, за-
щото то ме принуди да продължа да чета по темата. Едно на ръка, че
четох, за да напиша романа, но още повече четох след това. Появиха се
италиански, френски, немски сценаристи. И аз трябваше да давам аргу-
менти, да казвам и на тях какво да четат. Например един от италианските
сценаристи, с който правихме вариант за телевизията, се зарови във Ва-
тикана. И ми пращаше някои неща на италиански. Страшно интересни
сведения намерих! Понеже помохамеданчването на Родопите е съвпада-
ло по време с обсадата на Кандия, на остров Крит, тоест на Венецианско-
турската война, във Ватикана имат доста документи за нея... После... В
един румънски музей намерих огромна чиния, на която беше нарисувана
битката за Кандия. Страхотно нещо! Никой не я знаеше. Фотографирах
я, донесох я в България, снимката разбира се, а не чинията – румънците
си я държат. Какво стана, не знам... Но мисълта ми е, че аз продължих да
се занимавам с темата. Вероятно имам познания... В момента не знам да
има друг специалист, който да е чел колкото мене.
Тия млади хора и някои от учените днес критикуват така, защото
просто не знаят, нямат задълбочени знания. Те атакуват това, атакуват
онова. Лесно се атакува, като не знаеш...
Аномалията Босна! Два и половина милиона изповядващи исляма
изведнъж се пръкнали в центъра на Балканския полуостров! Ами че те
са насилствено помохамеданчени от Мехмед ІІ Завоевателя! Знае се де-
нят. Знае се какво точно е станало... Сцената на помохамеданчването
във „Време разделно“ е взета точно оттам! Точно там е имало дръвник.
Точно там е имало чалми. Някой да го пише това нещо?... Не мога да ги
разбера! Не мога!
А Селим І е тръгнал да помохамеданчва поголовно цялото население
на Балканския полуостров. Върнали са го улемите*. Казали са: „Султа-
* Авторитетни познавачи на исляма, на неговата история, традиции и тълкуване; на-

четени богослови.
не, няма да стане тая работа!“. Между другото, те са били по-силни от

него. Както са били по-силни и от Мехмед ІІ Завоевателя, те вероятно и
са го убили. Защото това е империя, ръководена по принципа, по който в
момента се ръководи Иран. Не са наричали свещените лица яатоласи, но
те са имали такава сила, каквато ние не можем да си представим. От една
страна, е султанският двор, но, от друга, са командвали ония, улемите.
Те са държали духовния скелет на империята. И в момента, в който тоя
духовен скелет се е разклатил, Османската империя тръгва назад. Дока-
то те са държали империята, а това е някъде до средата на ХVІ век, до
ХVІІ век, тя е била велика държава.
– Каква е ролята на Еничарския корпус, елитната султанска

войска, за укрепването на Османската империя? Еничарите, знайно
е, се набирали задължително от християнски семейства.
– Еничарският корпус? Работата с него е много по-сложна. Става
дума за кръвния данък. Той не създава само еничари, а създава господ-
стващата класа на Османската империя. Прибират набора на тези мом-
чета. Вземат се деца само от селата, не от градовете. Еврейчета не се
вземат, само християнчета – българи, гърци, сърби, албанци, грузинци,
арменци. От целия Балкански полуостров се събират деца. Вземали са
деца и от Персия... Изсред тях най-напред се отбират най-красивите.
Задължително физически много красиви. Задължително високи. Това е
първият подбор. Вторият подбор е чрез интервю. Комисия прави интер-
вю с всеки от тия, избраните, около 100–150 души. След това те отиват
в една школа, която се казва „Ендерун-и хумаюн“ и която е разположена
на входа на султанския дворец. Там те се учат за управници, за лиде-
ри. Първо ги правят мюсюлмани, защото преди това те задължително е
трябвало да бъдат християни. Учат ги на турски. Две-три години им пре-
подават задължително изкуство и култура. И физкултура... Оттам излиза
великият Синан, който е построил джамията „Коджа дервиш Мехмед
паша“ (сега църквата „Св. Седмочисленици“) в София.
– Говори се дори, че Коджа Мимар Синан е от Широка лъка, че е

прочутият майстор Манол, възпят в народните ни песни...
– Да, ние, българите претендираме, че Синан е българин. От друга
страна, гърците намериха документи, в които той пише, че е грък. Тук
няма противоречие. Защото като вземат много малко момчето, там го
дават на ислямско семейство, за да го научи на турски език, на обичаите
и на религията. Много е вероятно Синан да е бил даден на гръцко семей-

ство, приело исляма – то да го вкара в пътя. Значи великият Синан, най-
големият архитект на империята, си е абсолютно доказано (това никой
не го атакува) християнско момче, жертва на кръвния данък.
И всичките 47 велики везири от периода на величието на Османската
империя, чиито имена съм виждал, всички те до един са християни, прие-
ли така исляма, тоест – еничари. Защо? Това способства борбата про-
тив корупцията. По социално положение еничаринът е роб. Няма майка,
няма баща, няма братя, няма сестри. Няма имущество. Имуществото е
на султана. Животът му е на султана. Султанът всеки момент може да го
убие – праща му една торба с навито въже вътре и той се самоудушва.
А то... правиш един турчин везир. И какво следва? Ами братята му, ами
сестрите му, ами родата му... А еничаринът е никой. Той е само войник
на исляма. Гениално!
Освен това тези хора ги учат на обноски, те говорят помежду си и
с другите хора само на „ви“. Не могат да жестикулират с ръце. Хранят
се изключително красиво. Държат се великолепно. Най-малкото пови-
шаване на тон или нещо друго и следва наказание. За всичко – строги
наказания, физически и духовни. Цяла Европа с възхищение гледа дип-
ломатите на Османската империя – най-добрите мъже, с най-доброто
държание, с по три-четири езика. Нито един от тях не е турчин. Той,
за да се издигне, за да му дадат длъжност и прочие, преди това трябва
да е бил християнин, тоест да носи първородния грях, че не е бил по-
корен на султана. И това е робът, който на другия ден, може да получи
въженцето.
Другата част вече, здравите момчета, стават еничари. Единствената
редовна армия във възхода на Османската империя е Еничарският кор-
пус. Всичко друго е опълчение. Спахията е човек, който има земя, има
рая, ходи на лов. Султанът му праща знака, той яхва коня и с два-трима
души, с шестима души отива... Като свърши кампанията, така да се каже,
той се прибира при жената и децата си. А еничаринът отива в казармата.
Него го обединява казанът, оджакът. Агата на еничарите носи на главата
си не орлово перо, а лъжица. (Откъде идва думата чорбаджия? Идва от
думата чорба...) Водачът на еничарите, най-страшният човек в Осман-
ската империя и, представи си – на главата му стърчи лъжица. Това са
хора, събрани около казана. Това са нещастници. Те нямат нищо.
Тъкмо тези хора от Еничарския корпус са спечелили всички големи
първи победи на Османската империя – битката при Никопол, битката
при Варна. В битката при Анкара (Ангора) от 1402 г., когато монголски-
ят завоевател Тимур (Тамерлан) разбива Баязид І и го пленява, енича-
рите са избити до последния човек. Сърбите и татарите, които тогава
са съюзници на турците, се измъкват. Крилата. Еничарският корпус не
отстъпва... Кой превзема Сирия и Египет? Еничарският корпус. Това са
нашите момчета. Ние сме Османската империя.
– Тогава може ли да се каже, че по време на турското робство

народът ни всъщност си е благоденствал? Така поне твърдят някои
„изследователи“ и дори го наричат „османско присъствие“.
– Народът ни не е благоденствал. Трябва най-напред да имаме пред-
вид, че робството трае 500 години. Тоест за тия 500 години съдбата на
българския народ се променя. Защото сме попаднали в обсега на т.нар.
„османска цивилизация“. Сега у нас се появи една страшна книга на
Тойнби „Изследване на историята“75. Вътре има и за арабско-ислямската
цивилизация. Оценката, която той дава за тази цивилизация – добре, че
не сме я дали ние, защото щяхме да се смразим с турците!... – е страш-
на, аз него го повтарям. Всеки, който иска, може да прочете Тойнби.
Това е единственият случай според него, когато един номадски народ
(селджуките) създава цивилизация, която трае векове. Всички други но-
мади са правели държави за по 120 – 130 години. Но тая цивилизация
(на Османската империя), в която има господари и има рая в полуроб-
ско състояние, компрометира изцяло всякакви разговори за каквото и
да е благоденствие по онова време! Не можеш да благоденстваш, като
си втора категория човек. Ти поначало си имаш печат. Това е форма на
цивилизация, която дели хората, както казва Тойнби, на говедари и до-
битък. Това е държава, която се управлява така, както номадът управлява
говедата си. Той е говедар, ти си говедо, ти си рая!... То и едно говедо
може да благоденства в края на краищата, но...
Така стоят нещата. Нещата трябва да се приемат. Историята трябва
да се прочете. Историята трябва да се приеме.
– Днес се спекулира и с това, че българите мохамедани едва ли

не доброволно са приемали исляма и то само за да се облагодетел-
стват.
– Тази възможност, приемайки исляма, да минеш на горния етаж, как-
то (в романа) го казва ходжата на българските първенци, вероятно е съб-
лазнила някои хора да приемат исляма. Вероятно на някои са им давали
по две торби ечемик и те са ги вземали... Ами измират от глад, имат деца

вкъщи, ще вземе торбата, в края на краищата, ще каже: Аллах... – нали
живее! Но наред с това очевидна е съпротивата – и вътрешна, и външна –
против помохамеданчването!
Но, от друга страна, някъде през ХV – ХVІ век господстващата класа
все пак се е сафаресала. Селим І е пратил войската си да направи цялото
балканско население мохамедани. Но са го върнали ония, улемите: „Ей,
момче, ако на всички им сложим чалми, кой ще оре, кой ще сее? Как си
я представяш тая работа?“. Каквото успял да помохамеданчи дотогава
обаче останало помохамеданчено.
Тая порочна поначало основа на „османската цивилизация“ ни кара
поне да мълчим. Благоденствал... Народът не може да благоденства като
рая! Освен това не може идеалът на едно общество да бъде идеалът на
една кравеферма. Какво прави кравата? Пасе или ѝ дават ярмата. Е, дър-
пат ѝ циците за мляко нагоре-надолу, ама има покрив над главата, пазят
я от вълците... Може ли идеалът на едно общество да бъде идеалът на
една кравеферма? Може ли да се изправиш и да кажеш: „Ами даваха
ярмичка... Ами ходехме си така по поляните...“.
– И ви колеха от време на време...

– „Е, голяма работа, та то си е съвсем нормално, иначе... Иначе пак
ще ни колят!“...
Самата „османска цивилизация“ е била сбъркана в основата и неслу-
чайно се появява Мидхат паша, през 1876 г. и Конституцията, неслучай-
но се появяват младотурците, Кемал Ататюрк... Те са разбирали, че тая
работа така няма да върви. Те са го виждали.
– Говорят, че Кемал Ататюрк също е бил роден в семейството на

българи мохамедани в Албания. Вярно ли е?
– Половината от тях чистокръвно, чистогенно са били свързани с тая
работа... Защото така се е объркала цялата история, че то къде са остана-
ли чисти турци? Какво представляват султаните? Ами че те не се женят
за туркини. След три-четири поколения колко турска кръв остава, колко
чиста кръв? Това, което е било – било. Не може да се отрича.
Фактът обаче, че по този начин е съставена турската нация, е ог-
ромно преимущество. Това просто е сплав, сплав на много малко сел-
джукска кръв и твърде много християнска кръв, защото в момента на
величието на Османската империя съотношението е било 26 милиона
(рая) към 500 хиляди (турци), тоест 1 към 50. Колко турска кръв е това?
Така че от тая гледна точка, турците са една млада, изключително силна
нация. На 15 септември т.г. в България влезнаха 600 хиляди ученици на
7 и половина милиона население. Това са някъде 6 – 7 на сто от населе-
нието. В турските училища влезнаха 16 милиона ученици, тоест 20 на
сто от населението в Турция. Знаеш ли какво значи това нещо? Това е
невероятно! Това е енергия!
– В Родопите днес се строят много минарета, а все по-малко

църкви. Това не са ли опити за отродяване на родопското населе-
ние?
– Това просто е експанзия на една религия. По начало днес богове-
те се завръщат, религиите се намират в подем... Това са изключително
деликатни работи. Човек трябва много точно да мери думите си и да ги
мери не заради друго, а за да бъде изключително точен.
Три религии има, с които ние работим – юдаизъм, християнство и
ислям. Те се появяват една след друга. Всяка се появява, за да промени
нещо в другата религия. Иисус се появява на основата на юдаизма с
всичките пророци преди него. Самият Той се чувства такъв. Той про-
меня юдаизма. Ислямът се появява на основата на юдаизма и христи-
янството. И той променя някои неща. Има един фантастичен разговор
между византийския император от края на ХІV – началото на ХV век
Мануил ІІ Палеолог и един ислямист теолог. В него тези неща са казани
почти точно, въпреки че разговорът е бил воден преди 600 – 700 годи-
ни. Ислямът се мъчи да приближи Бога до хората. Затова е възникнал
и в това се състои неговата сила. От друга страна, той има недостатъци
и не е много ясно как ще ги преодолее, въпреки че би трябвало да ги
преодолее. Според мен главното е отношението към жената. Той спря-
мо християнството е връщане назад в отношението към жената. Но тъй
като в момента него го изповядват млади народи, той черпи сила от
младостта на самите общества, които го изповядват. При положение, че
християнството го изповядва България, която праща в училищата 7 на
сто от населението, а Турция изповядва исляма и праща в училищата
20 процента от населението... Това е кръв, това е младост, това е сила!
Затова ислямът е силен... Но от друга страна, християнството, ако има
самочувствието, че дава по-точни отговори на големите въпроси на чо-
вечеството, ами да ги извика тия отговори! Да ги извика с по-силен
глас! Да ги покаже! Не е нужно да се бием, за да доказваме това. Навре-
мето са го доказвали с мечове... Но просто се видя, че мечът не доказва

нищо.
– Да се върнем към „Време разделно“. Ти получи ли от родопча-

ни признанието, което би следвало да получиш от тях?
– Аз мисля, че да. Поне хората, които съм срещал, са ми били приз-
нателни. Но има и още нещо друго, което също е важно. След публикува-
нето на романа получих 300 – 400 писма, които пазя и досега. Голямата
част от тях, 90 на сто, бяха от други краища на България, не от Родопите.
И те бяха благодарност, че съм накарал хората, които ги пишат, да преце-
няват по друг начин българите мохамедани. Тоест българите християни
признават, че от мойта книга са разбрали, че българите мохамедани са
мъченици. Защото една пропаганда, която казва: „Дали му една торба
ечемик и той станал мохамеданин...“, създава съвсем други представи и
настроения.
– Ти си почетен гражданин на 26 градове, в това число и на Смо-

лян. Значи родопчани все пак те почитат?
– Бях на 33 години, когато отидох в Смолян...
– Оттогава са минали много години. Родопите вече не са запад-

нал край. Още навремето бяха започнали да се издигат. Изградиха се
пътища. Имаше рудодобив, промишленост, предприятия, цехове...
– Аз присъствах на този възход на Родопите. Той беше резултат не
толкова на държавна политика, а на философия и на действие на самите
родопчани. Трябваше един хубав човек да го постигне... Величко Ка-
раджов! Дадоха 5 милиона лева за центъра на Смолян. Нали тогава се
обновяваха центровете. И Величко Караджов събра Окръжния съвет
(тогава беше Окръжен съвет) и им казва: „Вижте какво: на гол тумбак –
чифте пищови. Ще правим център! Но погледнете какво става – хората
напускат селата. Защо напускат селата? Няма пътища. Няма електри-
чество. Дайте да направим план. Във всяко родопско село ще издигнем
три здания – културен дом, кооперация, жилища на доктора, на учители-
те. Ще оправим пътищата...“. И така парите за окръжния град се пръскат
за пътища – тук няма път и тук, и тук, и тук... И спряха изселването! 20
на сто от населението се бяха изселили. Имаше села, където хората сами
отсякоха дърветата, издигнаха стълбовете и си прокараха ток. Ходеха
да кандардисват местните хора горе в планината, на които не можеха
да дадат пътища и електричество: „Слезте долу в Смолян“. И някакъв

старец, местен партизанин се оказа... „Петьо... Петьо...“ – „Кажи, дядо
Иване?“ – „Тебе не те ли хванаха полицаите?“ – „Хванаха ме!“ – „Биха
ли те?“ – „Биха ме!“ – „Що не те пребиха? Що са те оставили жив? Да ме
накараш мене да си оставя къщата, да си оставя нивата и да слезна долу
в Смолян! Че какъв човек си ти бе?“...
Оставиха ги... Направиха пътищата. Направиха културни домове.
Направиха цехове. Големите предприятия ги заставиха да направят це-
хове по селата, за да може жените да работят. Защото мъжете отидоха в
рудодобива, отидоха да секат в горите, а жените останаха по къщите...
Направиха шивашки кооперации, кооперации за плетене, за тъкане... В
Италия изнасяха продукция! Направо невероятна история! Родопа си
свърши сама работата!
(Със съкращения)
Родопите символизират
историята на Балканите
Разговор на Елена Алекова с проф. Андрей Пантев
В. „Гайда“, Смолян, бр. 12, 21 октомври 2011, с. 9
– От самото създаване на българската държава на Балканския

полуостров Родопите винаги са имали по-особена съдба. Били са ту
към Византийската империя, ту към България, ту отделно деспот-
ство... По време на турското робство също има проблем – помохаме-
данчването... Може би географското разположение си е дало думата
или нещо друго... Защо са такава една „ябълка на раздора“?
– Аз в никакъв случай не бих казал, че съм познавач на тази локална
история, която, повече или по-малко, е и национална. Но всеки район се
ласкае от колективната си памет, че е особено място. Разбира се, Родопи-
те в миниатюр символизират преходната, динамична, често пъти и кър-
вава история на Балканите, поради което полуостровът е бил наричан от
пътешествениците дори не ДРУГАТА, а ДИВАТА Европа...
Идеята, че в Родопите се създава особено силно развито усещане за
българска принадлежност и за едно благородно различие, разбира се, се
дължи най-вече на този особен натиск, на който е подложено българско-
то население тук. Има сериозни етнолози, които твърдят, че това е реф-
лекторен комплекс, при който, когато много те притискат, обикновено
още по-остро усещаш чувството си за различие, за принадлежност към
други и, защо не, за особен вид етноисторическа и културна мисия. От
друга страна, следва да имаме предвид и това, че планинският, а не град-
ският въздух прави човека свободен. Има една такава мисъл на Маркс:
гражданският въздух прави човека свободен. Специално на Балканите,
ако обърнем внимание на историята на национално-освободителните
движения за целия Балкански полуостров, ще видим, че в равнините по
естествени причини не е могло да се развие духовна и най-вече полити-
ческа и национална идея за възраждане. Много лесно е да подложиш на
подчинение, а понякога и на унищожение жителите на една равнинна
местност, където конницата лети и помита всичко. Много по-трудно е
това да направиш в планините. Неслучайно в историята на българския
национализъм тъкмо подбалканските градчета са извор на революция
и на книжовност. Ако направим справка кой кой е в балканската исто-
рия, ще видим, че по-голямата част от бъдещия национален елит – не
само политическия, но и културния, произлиза от селата. Големите бъл-

гарски градове стават след Освобождението. Дотогава българинът не е
имал просто какво да прави в един град, който обикновено е бил или
търговски център, или военна крепост.
Така че родопчани като че ли най-добре са изработили един имунен
рефлекс, при който колкото повече са им внушавали, че не са българи,
или са ги покорявали, те толкова по-големи българи са ставали. Както
ирландците, когато им отнемат насилствено не само държавността, но
и езика (в Ирландия от ХVІІ век не се говори вече ирландски, а само
английски език), толкова по-различни са ставали те от англичаните, го-
ворейки английски. Особеният климат на родопската душевност според
мен се дължи на този благоприятен фактор като планинския релеф и
неблагоприятните условия – опитите за ислямизация, за гърцизация, за
национално обезличаване и пр.
– Историята на Родопите през ХХ век също е доста драматична...

– В началото на ХХ век се прави една от големите грешки в страте-
гията на българската политика – България не насочва усилията си към
Тракия и Родопите, а се отдава повече на онзи носталгичен, но само емо-
ционално оправдан и разбираем рефлекс да търси, както е в песента, „во
Струга града, мамо, дюкян“. Което би било прекрасно, разбира се, но
пътят на България към топлите морета минава през Тракия и през Родо-
пите! И това до голяма степен довежда до онзи стратегически парадокс,
когато ти си (под „ти си“ разбирам българският излаз) на 20 километра
от морето, а се спречкваш за едни много прекрасни като история и мина-
ло райони, но които нямат същото стратегическо, търговско и най-вече
културно значение. Това според мен също е важно, когато говорим за
спецификата, драмата и съдбата на родопчани.
В българската конотация на регионални особености „родопчанин“
винаги е с позитивно излъчване. Няма условности като при „северняк“,
„софиянец“, „дунавско племе“ и пр. И това вероятно има някакви обяс-
нения, които аз не мога да дам, без да съм местен човек. Едно е ясно, че
има някакво различие и това различие е изцяло положително в полза на
родопчани.
– До 1989 г. знаехме, че българите мохамедани са си българи, чии-

то предци са били заставени да приемат насила или по принуда ис-
ляма. След 1989 г. определени политически кръгове започнаха да
подхвърлят, че българите мохамедани са друг етнос... През целия ХХ

век властите са се опитвали да приобщават българите мохамедани,
а в годините на демокрация се прокара това перфидно отродяване.
То ли предопределя някакво напрежение в българското общество
днес спрямо българите мохамедани?
– Без да се правя на съдник или назидател, смятам, че ние все още не
сме намерили истинския път към евентуалното... не, не приобщаване –
думата е друга, не сме намерили истинския път към евентулната близост
с това население. Хем го смятаме различно. Хем се държим леко пренеб-
режително с него. И това е резултат от много години бит, манталитет,
отношение, високомерие, ако щеш...
Тук възникват някои основни въпроси, които не знам дали си струва
да повдигаме. На Балканите национализмът е езиково обоснован: „Аз
съм българин, защото говоря български.“, „Аз съм сърбин, защото говоря
сръбски.“ И затова тези изкуствени държави, които се създадоха сега –
Босна и Херцеговина, Косово, дори Черна гора... Наскоро излезе на бъл-
гарски език книга, където прочетох: „превод от черногорски“. Това, поне
за мен, без да съм езиковед, е смехотворно. Така и на фона на това, че
българите мохамедани се смятат ако не за турци, поне за мюсюлмани,
този натрапчив аргумент: „Ти, като не знаеш турски, какъв мюсюлманин
си?“, е доста смешен. Защото австралийците не знаят „австралийски“ и
канадците не знаят „канадски“, но се смятат за различни и от французи-
те, и от англичаните. Значи невинаги езикът е индикация за народностна
принадлежност, особено при исляма, където знаем, че Иван не може да
бъде мюсюлманин, Джон не може да бъде мюсюлманин, Павел не може
да бъде мюсюлманин. Сменят се имената. Германските генерали, които
отиват в Турция на служба в навечерието на Първата световна война, си
сменят имената, за да станат офицери инструктори в турската армия.
Между другото, ние тогава също бяхме в съюз с Турция... Този факт
най-често се прескача, но е доста травмиращ! Не можеш да го обясниш
на чуждестранна публика студенти. Не можеш да кажеш: „Вярно, 800
хиляди българи са избити и изпъдени от Тракия, но след две години
България прави военен съюз с Турция против Русия!“. Този факт у нас
може да върви, нали, към някоя патриотарска вечеринка. Но пред една
аудитория, дори и да не е академична, а просто средноосведомена, звучи
нелепо. Но това е странична тема.
Значи според мен приобщаването, както казват, благородната или не
съвсем благородна „асимилация“ на българите мохамедани, не е изобре-
тение на комунизма. Тя започва през 1912 г. За съжаление обаче, ние все

още не сме успели да привнесем привлекателен финес в нашия опит
да обясним, че исторически българите мохамедани са българи. После
има и друго нещо – ПРОИЗХОДЪТ НЕ НОСИ КАЧЕСТВО. Ако баба
ти е била красавица, това не значи, че и ти си такава. И изразът „белег
по рождение“ се отнася само за бемка или за някакъв недъг, но не и за
вечно качество. Това, че имаме най-старото злато в света, не ни прави
най-знатните хора. Тука ние всички залитаме, особено някои историци,
но и писатели. Хората на Родопите ще станат значими като босненски-
те мюсюлмани на Иво Андрич тогава, когато станат граждани на света,
когато тяхната съдба я почувстват и други хора като своя... Затова Антон
Дончев е ценен в чужбина, защото той показва една драма, която няма
само български измерения. Тя има общочовешки измерения. И в Сърбия
така е ставало. И във всички християнски страни.
– В едно интервю с Антон Дончев наскоро той дори каза, че сце-

ната във „Време разделно“ с дръвника е взел едно към едно от помо-
хамеданчването на Босна при превземането на Сърбия.
– А днес какво? Днес станахме свидетели на това, че тези бошняци,
които са сърби мюсюлмани – нищо повече, макар и да имат държава още
от ХІІ – ХІV век... тези бошняци се бият неистово с братята си правос-
лавните сърби. Така че трябва много да внимаваме с българите мохаме-
дани, за да не повлечем ненавист. Нашата история, специално в нейния
родопски контекст, точно това трябва да покаже: НАРЕД С БЪЛГАРИ
ТРЯБВА ДА ИМА И ЧОВЕЦИ...
(Със съкращения)
РОДОПА Е ПРЕДЕЛ
Сп. „Родопи“, Смолян, бр. 5 – 6, 2011, с. 75 – 79
Родопите... Планината, където съм поела първата си глътка въздух.

Планината, където изпървом осъзнавах какво е родината и в сърцето ми
избуяваха първите кълнове на любовта към нея. Непреодолима и непре-
ходна. Любов като вричане. Любов като обричане. Любов като обеща-
ние. Любов като себепознание и себевъзмогване.
Често са ме питали дали не съм забравила Родопите, дали не съм им
изневерила, след като години вече не живея там? Не разбирам тези въпро-
си. Нима можеш да забравиш нещо, което е винаги в теб – плът от плътта,
кръв от кръвта, дух от духа ти? За мен Родопите не са просто родно място.
Родопите са моят свят. Моето минало, настояще и бъдеще. Моето раждане
и моята смърт. Моето тук и сега, навсякъде и завинаги. Моята радост и
моята сълза. Отблизо и отдалече. Когато съм там и когато съм където и да
е другаде.
Родопите... Планината на Тракия, Високата земя. Планината на ле-
чителя Орфей, певеца и провидеца. Кървящата рана на България. Хрис-
тиянската твърдина. Злочестата несрета. Планината на мъчениците и на
болката.
Кой обърна съдбата ѝ? И защо я обърна? Разделна планина ли е тя
или планина, която събира? Тези въпроси са се въртели все, откакто съм
започнала да смислям едно-друго от участта ѝ. И не просто да смис-
лям, а и да поемам върху гърба си удари, обиди, ругатни, презрения,
насмешки – като човек, роден в Родопите. И отговорите в зависимост
от зрелостта на сърцето и остротата на вътрешните бдения са били раз-
лични.
Бе време, когато осъждах нашите предци, прегънали воля пред ята-
гана. После дойде времето на жалостта. След него – времето на разби-
рането. И после – времето на прошката. Сега е друго време, но за него
ще стане реч по-късно. Преди това искам да попитам нещо онези, дето
мразят, онези, дето отричат, онези, дето презират своите единокръвни
братя българите мохамедани. Знае ли някой от днес живите какво всъщ-
ност някога, преди векове, се е случвало? С подробности и в детайли?
Без пощи и преса, без телевизия и радио, без интерент и фейсбуци, без
телефони, „петолъчки“, смартфони и космически спътници, чрез които
час по час да го уведомяват кой настъпва, какво прави и накъде върви...
Представял ли си някой от днес живите себе си, сам, очи в очи с ужа-
са, под святкащото острие на ятагана, сред кървищата и труповете на
съсечените си близки, приятели и съселяни (съграждани), със сломено
сърце и кипящ мозък как избира между Иисус и Аллах, как отстоява – и
главата му хвърчи, или как се пречупва?
А дечицата, останали в миг сами на този свят, без дори да разбират
какво става? Какво право на избор са имали те? Могли ли са въобще да
избират или да решават каквото и да е? И тъкмо такива случаи на по-
робвани, помохамеданчвани и избивани деца не са били рядкост дори
през ХІХ и ХХ век, особено след Априлското въстание... Ето какво раз-
казва например френският журналист от белгийски произход Иван дьо
Вестин:
„Изоставените деца, които скитали из полето, били отведени и

продадени средно по петдесет пиастра едното – малко повече от еди-
надесет франка, – а малките момичета, които били хубави, били от-
ведени в Цариград, за да бъдат продадени на тайните пазари, които
винаги са съществували. Те ще бъдат разпределени в харемите, в които
жените винаги имат по едно или няколко малки момичета, които те
отглеждат, за да ги продадат, когато пораснат. Това са техните мал-
ки привилегии...
Разказах за жестокостите над пленниците по пътя, говорих за тях
многократно и пак трябва да се върна на тях, защото в бележките
си намирам един забравен факт. Човек се обърква сред толкова много
ужаси.
Башибодуците тласкали пред себе си изоставените деца, тези мал-
ки нещастничета, които били направили сираци. Те били продали много
от тях и понеже вече не намирали купувачи, отивали да предлагат на
друго място стоката си, броят на която се увеличавал с всички срещ-
нати по пътя хлапета. Тези уморени и умиращи от глад деца не можели
да следват палачите си и започнало избиването“.76
Анри Пиер дьо Вестин, приел заради симпатия към българите псев-
донима Иван дьо Вестин, е един от първите западни журналисти, който
успял да проникне в България непосредствено след Априлското въс-
тание през 1976 г. Своите статии за френския вестник „Фигаро“, из-
пълнени с потресаващи подробности за случващото се в България след
потушаване на въстанието, той издава по късно в книга под заглавие
„Voyage au pays des Bachi-Bouzoucks“ („Пътуване в страната на баши-

бозука“), издадена на български под заглавието „Пътуване в страната
на въстаналите българи“ едва през 1971 г. (почти сто години след френ-
ското издание).
Защо не помислим и над това, че хората, обръщани в исляма с наси-
лие, не са били обучавани като самоотвержени и непреклонни воини на
Христа подобно на рицарите, нито са били смирени аскети, посветили
се на Бога и готови на подвиг в Негово име. Не са били нито военни,
нито хайдути, нито монаси. Били са деца и старци, мъже и жени, родени
не за бран, а за мирен труд – орачи, копачи и занаятчии... Те не са въз-
приемали себе си като избрани. Идеята за някакво богоизбраничество
им е била непозната и чужда. Вярата им е била вяра на най-обикновени
миряни – безискусна и проста. А срещу себе си са имали елитна пехотна
войска – еничарите, обучавани да сеят смърт, безмилостни и незнаещи
жалост бойци, непобедими в битка. И въпреки това легендите и преда-
нията са донесли до нас сведения за изключителен героизъм на мнозина
изсред планинците, предпочели смъртта пред исляма.
***
Когато говорим за насилственото помохамеданчване, струва ми се,
не бива да забравяме, че има нещо по-голямо от човека и рода – родина-
та. А по-голяма от родината е вярата. А над вярата и над всичко друго е
Господ. А Господ е живот. А животът е кръвта. А кръвта е родината и се
предава от човек на човек, от род в род. И кръгът се затваря.
Не бих се наела да търся какви са били предопределенията Божии
за човека, роден в Родопите и помохамеданчен насила, и за онези, които
след това го презират и съдят. Но мисълта човешка е суетна и се изкуша-
ва. И аз съм се изкушавала неведнъж.
Когато сред кървищата и ятаганите човекът е промълвял Аллах
вместо Иисус, той го е правел не само в името на кръвта и на живота. Но
и в името на родината. Защото, ако бъдат избити всички българи и кръв-
та българска изтече в пръстта, как би се съхранило българското семе
по изконните български земи? Човекът се е пречупвал във вярата, но е
запазвал българска земята си. И земята е българска до днес. И ще бъде
българска, докато стъпват по нея българи, независимо каква вяра изпо-
вядват, колкото и да се мъчат да ги отродяват в родината им, колкото и
да ги асимилират отвъд границата. Защото можеш да промениш вярата,
можеш да фалшифицираш историята, можеш да смениш дори родината
и езика си, но кръвта не можеш. Кръвта на човека остава непроменена. И

само от човека зависи дали ще ѝ изневери, или ще ѝ остане верен.
Но дали и вярата е била загубена напълно?... Останали са безброй
свидетелства за това, че помохамеданчените насила родопци са сменили
калпака с феса и са промълвяли с уста Аллах вместо Иисус, но са запази-
ли сърцата си православни и в себе си са били вречени на Иисуса. А коя
вяра е истинната? Онази, която изваждаш на показ, или онази, която е
скътана дълбоко в теб и озарява вътрешностите ти с неотразима и чиста
светлина? Многото гробове на българи мохамедани, в които преди вре-
ме бяха открити кръстове, за какво говорят? Говорят за това, че отгоре
(онова, което се вижда) гробът е мохамедански, а вътрешността му (оно-
ва, което е съкровено) е християнска. И кръстовете в гробовете са знак,
оставен за потомците – да знаят, че техните предци са били християни
и тяхно е правото, както и изборът, когато има възможност за избор, да
се върнат към християнството. Свободно, а не под угрозата на меч или
каквато и да е друга угроза. Това по същество представлява „скритото
християнство“.
Веднъж, преди да почине, мой чичо ме попита дали не знам някоя
християнска молитва. Като разбра, че знам, и то не е една, помоли да
му кажа някоя. Чудех се коя, защото ги знаех по църковнославянскому,
а исках да я разбере. Накрая реших молитвата да е дадената ни от самия
Спасител, която всеки би трябвало да разбере или поне усети. И започ-
нах: „Отче наш...“. Но чичо веднага ме прекъсна: „Аааа... Това всеки го
знае... Иже еси на небесех. Да святится имя Твое, да приидет Царствие
Твое, да будет воля Твоя...“. „Ти пък откъде го знаеш?“ – учудих се аз.
А той: „Учил съм го...“. Така и останах със зяпнала уста. Учил го е като
дете и го е запомнил за цял живот (а вече наближаваше деветдесетте!).
Някой би казал, че тези, моите, разсъждения са софизъм. Но аз не от-
ричам помохамеданчването. Нито изопачавам фактите. Само се опитвам
да постигна вътрешните основания, доводи, причини, принудили родо-
пеца да сложи фес на главата си, макар и със затворено за Аллаха сърце.
Доколкото е имал избор, разбира се. Избор имаме ние сега. И имаме пра-
во на избор, права на човека. Имаме и време, и спокойствие, т.е. всич-
ки необходими условия за размисъл. А той е трябвало да взема решение
мълниеносно, връхлетян ненадейно от напастта и смъртта.
Да оставим това, че българите мохамедани са съхранили езика си и
родопският говор и досега си остава ненадминат по чистота и благозву-
чие сред българските говори. Да оставим и това, че са съхранили спо-
мена за страшното време в легенди и предания, за бастисаните църкви

и опожарените непокорни села, за юначествата и мъченичеството. Да
оставим, че не са забравили християнските празници. Да оставим, че са
втъкавали жаждата си по красота в най-невероятни шевици и багри – на
китениците, халищата, постелките, чемберите и гуглите, елеците и ри-
зите, престилките и поясите, фустаните и потурите, чорапите, цървулите
и терлиците си. Че са изливали болката и любовта си в невероятни по
звучина и дълбочина на прозренията песни, та би могло с право да се
твърди, че който не е слушал родопски песни, ставайки завинаги техен
пленник, той е пропуснал едно от чудесата на света. Родопските песни
сякаш извират от сърцето на планината тъкмо затова, защото родопци не
просто обичат планината, а са се сраснали с нея. А то е нещо неизмери-
мо по-обречено и съдбовно от това да се вричаш в любов към нея – май-
ката и закрилницата, родната стряха и родината. То е отдаденост докрай
и завинаги. Вярност завинаги. Непреклоненост.
Песента е свидетелство за проживения ужас, за незатихващата болка.
В никой друг български край не са създадени такива песенни шедьоври.
Защото там, където има насилие, винаги се ражда съответстващо на си-
лата му противодействие. Срещу ятагана се е вдигнала песента. И ето –
ятаганът го няма, а песента е останала. И ще пребъде.
***
В различно време различно съм виждала смисъла на насилственото
помохамеданчване в Родопите. Веднъж ми се е струвало, че това е поли-
тика на империята, която е искала да заздрави и укрепи позициите си и
гърба си в непосредствената близост до столицата – та нали Родопите са
естественият ѝ щит пред евентуална заплаха откъм християнска Европа.
Защо не! Но така и самата християнска Европа фактически се е сдобила
с щит, много по-мощен и сигурен от войските и хитроумните ѝ диплома-
ции. Идва ми наум тук стихотворението „Принос към европейската ис-
тория“ на родопеца поет Ивайло Балабанов – колчем го прочета, сълзи
овлажняват очите ми и не мога да ги спра:
Европа, млада и непохитена,

четеше своя рицарски роман,
когато във зора незазорена
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,

Европа възклицаваше по Бах...
А с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.
Когато, обкръжена от слугини,
тя тънеше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини
гяурките вървяха пет за грош.
Когато тя строеше катедрали,
и замъци – във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян;
въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави,
и всъщност си остана непревзета
страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклия пушка, с проста сопа,
със камък и стрела от бучиниш
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!77
Друг път съм си обяснявала насилственото помохамеданчване с ис-

торията на християнството, в частност на православието (което идва от
„право славя“ , „славя правилно“). А историята на християнството, тръг-
вайки от мъченическата смърт на Иисуса, е история на мъченичеството.
Империята, която го изповядваше – Византия, изчезна. България, която
го прие от нея, която въздигна и извиси книжовността си до небивали
висоти и, оставайки държава на плътта, стана и „държава на духа“78
(по определението на акад. Дмитрий Лихачов), бе съкрушена и почерне-
на. И после, в мрачините на робството, Господ прати и тази мъка, това
изпитание за вярващите – помохамеданчването, за да отсее верните от
неверните. Прати го на всички. Не само на тези, които бяха подложени
непосредствено на жестокостта, които на вид се сломиха, но останаха
верни в сърцата си (Господ е милостив и съди с Божиите си мерки, а не
човешките). А и на тези, които гледаха безучастно отстрани и облекчено

въздишаха, че не точно върху тях е налетяло небивалото нещастие, кои-
то не помогнаха с юначества, които не утешиха с милосърдност, които
не простиха с разбиране.
Господ прие избитите и изкланите за вярата в Родопите като мъче-
ници за вярата. Но прие, струва ми се, като мъченици и склонилите сред
насилието глава – нали не всекиму е дадено да понесе непомерен ужас и
невъобразимо страдание и да продължи живота след това. Но най-вече
защото в сърцата си оставаха верни, ако и да живееха ден след ден, до
края на живота си, с убийствената мисъл, че са се пречупили, с презре-
нието и омразата на единокръвните си братя...
Колкото до онези, които запазиха вярата си само по силата на това,
че тях никой не отиде да ги помохамеданчва, онези, които затвориха за
воплите на братята си уши и очи – за страданията им, които вкоравиха
сърцата си за страдалците и станаха най-яростните им съдници и така –
ден след ден – триста години и повече след погромите... Не помислиха ли
поне веднъж, че насилственото помохамеданчване освен всичко друго е
и изкушение за самите тях, българите християни – и истинските христия-
ни, и тия, дето (особено напоследък) се правят на християни, бидейки
неверници в сърцата си.
Всеки човек изкупва греховете си, докато е жив. Ако са му повечко и
не успее, го следват в Отвъдното и надеждата му е в старанията на живи-
те. Но ако са толкова повечко, че му останат до Съдния ден неизкупени и
не ги покрие милостта Божия, те го завличат завинаги в геената огнена,
откъдето няма възврат към живота. Само един грях на земята се изкуп-
ва до девето коляно. Той не е свързан с вярата, а с проливане на кръв и
много, много мъка. А от времето на погромите над родопци са дошли
и са си отишли много повече от девет колена. Припомням това, за да
кажа, че ПОТОМЦИТЕ НА НАСИЛА ИЛИ ПО ПРИНУДА ПОМОХА-
МЕДАНЧЕНИ БЪЛГАРИ НЕ НОСЯТ ВИНА ЗА ГРЕХОВЕТЕ НА ПРЕД-
ЦИТЕ СИ79. НЕ НОСЯТ И ДИВИДЕНТИ ОТ ЗАСЛУГИТЕ ИМ. ВСЕКИ
СВОИТЕ ВИНИ ИЗКУПВА. ВСЕКИ ЗА СВОИТЕ ДОБРИНИ ЩЕ БЪДЕ
НАГРАДЕН. ТОВА ВАЖИ С ЕДНАКВА СИЛА И ЗА ПОТОМЦИТЕ НА
ОНЕЗИ, КОИТО СА ПОМОХАМЕДАНЧВАЛИ, И ЗА ПОТОМЦИТЕ НА
НАСИЛА ПОМОХАМЕДАНЧЕНИТЕ, И ЗА ПОТОМЦИТЕ НА БЪЛГА-
РИТЕ ХРИСТИЯНИ, ОТВЪРНАЛИ ЛИЦА ОТ СВОИТЕ БРАТЯ.
Няма колективна вина, вина обща. Има вина лична, вина индивиду-
ална. И никому от живите не е дадено да съди когото и да е от живите
и живелите. Един Господ е Съдникът за всички. И всеки ще е осъден

от собствените си дела. И който е обръщал в чужда вяра. И който е бил
обърнат. И който е презирал. И който е бил презрян.
***
Насила или по принуда помохамеданчените българи са предали на
поколенията след себе си истината за страшното време. Потомците им са
я съхранили и я предават на поколенията нататък. На тях не им трябват
исторически сведения и документи, за да си доказват, че това е истина.
Нито Михаил Иванов или Антонина Желязкова им трябват, за да знаят
какъв е коренът им, каква е кръвта им, какви са типологическите им ха-
рактеристики и коя е „историческата“ и реалната им родина.
Нямало било исторически сведения за насилственото помохамеданч-
ване, значи такова нещо изобщо не се е случвало! Това е тезата на онези,
които днес фалшифицират историята, за да постигат свои лични, полити-
чески или геостратегически цели. Толкова са им знанията... Защото има
множество документи и свидетелства. Но да ги питаш какви документи
по принцип изискват от хората, живеели във време, когато книжовността
е била унищожена и огънчето на просветата е креело само в манастирите?
Нима Турция би им предоставила документи за събития, които уличават
Османската империя в чудовищни престъпления, само и само за да могат
Михаил Иванов, Антонина Желязкова и тям подобни да доказват съмни-
телните си тези?
***
Изкушението, на което е подложен българинът християнин спрямо
помохамеданчените българи е коварно, почти непреодолимо – изкуше-
нието да мрази, да обижда, да презира и по този начин да способства
за отродяването на своите братя, за отчуждаването им от народностния
корен. И най-вече – изкушението да съди, загърбил основни нравстве-
ни повели на християнството: НЕ СЪДИ, ЗА ДА НЕ БЪДЕШ СЪДЕН80.
ПРОСТИ, ЗА ДА ТИ БЪДЕ ПРОСТЕНО81.
Случи ми се веднъж да пътувам от Кърджали към Асеновград. Сър-
цето ми се късаше, докато пътят се извиваше по билото на планината
и почти от всяко селце, закътано сред зеленината, проблясваше остро-
върхо белосано минаре. Можеше да не се виждат къщите, но минарето
проблясваше. И се попитах тогава: „Какво правим ние, за да спрем ми-
наретата? Какво?“. Наслушали сме се на приказки от рода на: отродяват
Родопите, ислямизират Родопите, откъсват Родопите, строят минаре до

минаре! И все с отсянката на презрение към „помаците“ и „Помаклъ-
ка“!... А кой всъщност строи минаретата? Българите мохамедани ли, дето
нямат пари за прехрана, камо ли за минарета и джамии, в които тъй и
тъй няма да стъпят никога? ДПС-то ли, дето мисли само как да се набута
в поредния парламент, за да пълни гушки и джобове, но собствените си
гушки и джобове, а не чуждите? Не толкова и турците ги строят, макар
че го правят. Строят ги най-вече войнстващи ислямисти от арабски свят,
но не за да отродяват Родопите, а просто за да налагат исляма съгласно
заветите на пророка им. Знае се дори кой плаща и на девойчета от Родо-
пите, за да ходят облечени като „мюслюманки“. Някой да ги спира?
Какво правят българите християни в това време, докато привърже-
ници на радикалния ислям работят той усърдно у нас в името на Аллаха?
Да, те презират. Да, те обиждат. Да, те мразят. Да, те отричат. Но не строя-
щите минаретата. А единокръвните си братя! Какво конкретно правят
българите християни, за да спрат инвазията на исляма? Дали възстано-
виха поне една църква от разрушените някога църкви в Родопите? Или
застроиха камбанария до камбанария редом с минаретата? Не! Само го-
ворят. (Изключенията като отец Боян Саръев и Тодор Батков са твърде
малко!) И ако това е непосилно за тях, защо не правят посилното, което
е и най-естественото и най-душеполезното за човека – защо не разбират,
защо не съчувстват, защо не обичат, защо не прощават? Нали за това от
тях – като християни – ще се изиска? Казано е: ЛОЗЕТО НЕ МОЛИТВА
ИСКА, НО ИСКА МОТИКА. И е казано, че ВЯРА БЕЗ ДЕЛА НЕ СТРУ-
ВА НИЩО И ДЕЛАТА ОПРЕДЕЛЯТ ЧОВЕКА, ТЕ ЗА НЕГО СВИДЕ-
ТЕЛСТВАТ, ТЕ ГО ОБВИНЯВАТ, ТЕ ГО И ОПРАВДАВАТ. Всичко дру-
го е прах и плява. И суета.
Българите мохамедани заявяват принадлежността си към България.
Ако българите християни не ги искат, това си е техен проблем. Но не
общ, не колективен проблем. А проблем индивидуален и личен. На все-
ки отричал. На всеки презрял. На всеки обидил. На всеки мразел.
В този смисъл Родопа е планина, която разделя. Но и събира. Брат
с брата. Кръв с кръвта. Родопа е предел, който всеки българин, бил той
християнин, мохамеданин, езичник или атеист, трябва да премине, за
да намери себе си и другите. Не го ли премине, остава при заблудата и
греха, при невежеството и мрака.
Част втора
Много пушилка, а после?
Време да престанем
да отделяме от българския народ
българите, изповядващи ислям
Думи за сборника „Дружба „Родина“ –
минало и съвременност“ (2012)
5 ноември 2012, БТА

Изказване на пресконференцията по повод на 75-годишнината
от създаването на Българомохамеданската културно-просветна
и благотворителна дружба „Родина“
Изданието „Дружба „Родина“ – минало и съвременност“ (2012)82 е

дело на Сдружение „Дружба „Родина“ и Тангра ТанНакРа ИК и е вклю-
чено в поредицата „Дружба „Родина“ на издателството. Целта на тази
поредица, според както е заявено от зачинателите, е да се издирват и
предлагат на общественото внимание неизвестни или известни, но по-
забравени и недоосмислени факти от нашата история, доказващи етни-
ческата и религиозната толерантност на българите. Широк кръг автори
и изследователи представят историческите факти такива, каквито са –
неподвластни на присъди на времето, устойчиви на „нови прочити“ и
недобросъвестно интерпретиране.
Изданието е по повод на 75-годишниния юбилей от основаването на
Българомохамеданската културно-просветна и благотворителна дружба
„Родина“ на 3 май 1937 г. в Смолян. Представлява сборник от докладите,
които прозвучаха на научна конференция, проведена на 24 април 2012 г.
в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Конференцията бе
организирана от Сдружение Дружба „Родина“, Национална библиотека
„Св. Св. Кирил и Методий“, Исторически факултет на Софийски универ-
ситет „Св. Климент Охридски“, Департамент „История“ – Нов български
университет, Университет по библиотекознание и информационни тех-
нологии, Българско историческо дружество, Сдружение за национално
съхранение, Център за изследвания на българите и ТАНГРА ТанНакРа
ОБЩОБЪЛГАРСКА ФОНДАЦИЯ.
В предговора акад. Георги Марков подчертава уникалния характер
на създадената от българи мохамедани през 30-те години на миналия век
организация, поставила си за задача културното въздигане на българите,
изповядващи исляма:
„Благородната идея на приобщаването и единението – изтъква

той – е винаги жива и задължаваща, защото другото е разделение
и противопоставяне в интерес на външни сили. Родинци залагат на
просвещението – срещу невежеството, на родолюбието – срещу от-
стъпничеството, на корените – срещу секирата. Тяхното дело, макар
и престъпно посечено след 9 септември 1944 г., е толкова жилаво и
оригинално, че не се среща и в световната история“ (с. 5 – 6).
Темите на докладите гравитират около две основни ядра: историята

на Дружба „Родина“ и нови изследвания, провокирани от злободневни
проблеми във връзка с българите мохамедани.
Историята и дейността на Дружба „Родина“ са обект в статиите на
Александър Маринов („Личните дневници на Петър Маринов за основа-
ването и дейността на Дружба „Родина“), Стоян Райчевски („Учредител-
ни и устройствени документи на Дружба „Родина“), чл.-кор. Стоян Ми-
хайлов („Оклеветяването и фалшификациите на Родинското движение
на престават“), доц. д-р Георги Митринов („Интересни езикови данни
от с. Мустафчево, Ксантийско, публикувани в сборник „Родина“), Зоя
Начева („Архивът на Дружба „Родина“, съхраняван в Държавен архив –
Смолян“) и Светозар Казанджиев („Дружба „Родина“ в Смолянско – нас-
ледство и приемственост“).
Към второто ядро доклади, нищещи проблемите на деня, са изслед-
ванията на доц. д-р Стоян Танев („Помашки етнос“ в Република Бълга-
рия през ХХІ век – утопия или реалност?“), проф. д.ик.н. Евгени Сачев
(„Етнос, етнични стереотипи и спекулации с етничния статус на бълга-
рите мохамедани“) и Станислава Неделчева („Създаването на „помаш-
ки“ сайтове и влиянието им за формиране на „помашки етнос“).
В сборника ще прочетете още за „Забравени примери на взаимна зак-
рила на българи християни и мохамедани в кризисни времена“ от доц.
д-р Христо Гиневски – примерите са от годините на робството и Руско-
турската освободителна война от 1877 – 1878 г., „Общи щрихи на дър-
жавната политика към българите мохамедани 1879 – 1928 г.“ от Димитър
Гюдуров, както и „Музикален фолклор и идентичност на българите мю-
сюлмани от Тетевенско“ от доц. д-р Веселка Тончева.
Бих искала да заостря вниманието към един от проблемите, който
сам по себе си вероятно не е особено значителен, но недоизясняването
му води до създаване на недоразумения от рода на Европейски институт
„Помак“. Това е проблемът за названието на българите, изповядващи ис-
ляма. Може да го проследите в статиите на доц. д-р Стоян Танев, доц.

д-р Веселка Тончева и Димитър Гюдуров. Само ще напомня, че в ста-
тията си от 6 март 2012 г. „Идентичност и идентичности на помаците в
България“ проф. Евгения Иванова исторически добросъвестно посочва,
цитирам:
„Названието „помаци“ се появява за първи път в османските ре-

гистри през 1873 г. Терминът „българи мохамедани“ е употребен за
пръв път след възстановяването на българската държава през 1879 г.
(статия на Михаил Маджаров във в. „Народний глас“)“.83
И същевременно, едва след 1990 г. някои изследователи използват в

свои публикации термина „българи мюсюлмани“. Така че създаването
на нови, публично озвучени термини като „помашки етнос“, „помашка
нация“ и пр. производни от този род просто се обезсмислят. Да не гово-
рим за „теориите“ относно етимологията на името и за факта, че назва-
нието „помаци“ тогава е локално, а не валидно за българите мохамедани
изобщо.
А защо „мохамедани“, а не „мюсюлмани“? За да се знае, че става
дума за българите, изповядващи исляма, а не изобщо за мюсюлманите
у нас, които, бидейки български граждани, могат да бъдат и турци, и
татари, и цигани, да речем, и всякакви други по етнос. Така названието
„българи мохамедани“ е по-малко спекулативно откъм недобросъвестно
използване в посока на „щом си мюсюлманин, си турчин“ или „щом си
„помак“, си от друг етнос“.
В крайна сметка, струва ми се, че вече е време да престанем въобще
да отделяме българите, изповядващи исляма, с каквито и да е названия
от този род, както не обособяваме с отделно название българите право-
славни християни, българите католици, българите евангелисти, българи-
те будисти и българите езичници или атеисти. Все пак живеем в светска
държава и е редно религията, която изповядваме, да не е определяща при
самоопределянето ни като българи или като каквито и да е други граж-
дани на същата тази държава.
Нови небивалици за „Помаците“
В. „Труд“, 27 ноември 2012, с. 18
Докато се сляга пушилката след поредната „бомба“, хвърлена от

Ахмед Доган, за „общ прочит“ на историята, а Лютви Местан тълкува
пред ошашавения българин дали „общ прочит“ означава „нов прочит“...
Докато в Пазарджик тече процесът срещу 13-те имами за проповядване-
то на радикален ислям... Докато всяка вечер на малкия екран под формата
на нескончаемо дълъг турски сериал се нищи и нищи „историята на една
любов“, неизвестно защо онасловена „Великолепният век“... Докато
всичко това се случва, в българското обществено пространство се прък-
на нов юридически субект – Европейски институт „Помак“.
От публични изявления на лидера му Ефрем Моллов и други негови
членове се разбира, че те не се възприемат нито като политическа пар-
тия, нито като етнос. Просто това е „...една научноизследователска гру-
па и ще привлечем както български, така и чужди специалисти, които
да дискутират тази тема“.84
При учредяването на организацията на 7 юли т.г. само 13 души от
поканените за тази цел са подписали учредителния протокол и устава.
Другите са си тръгнали, защото според Ефрем Моллов някои неща, кои-
то там се обсъждали, не били възприети от всички.
Какво точно не са възприели те, можем само да гадаем. Но след дъл-
гия път на своето „припознаване и определение“ на първата си прескон-
ференция в София учредителите „на висок глас“ заявиха, че помашките
родове имат тракийски, арабски, персийски, прабългарски, богомилски
и арнаутски корен:
„Ние приемаме, че ПОМАЦИТЕ са съвкупност от тези родове и в

обединението и единството си, изграждат и създават съвременната
ПОМАШКА ОБЩНОСТ“.
Това разбрахме от тяхното изявление „КОИ СМЕ НИЕ“, раздавано

на пресконференцията в София прес и съхранено в личния ми архив.
Плод на „научните“ изследвания, които се правят в този Европейски
институт сега-засега са две книги: „Има ли бъдеще Велика Булгария или
защо бе скрита историята на помаците“ на самия лидер Ефрем Моллов
(2012)85 и „Балканските воини в Родопите 1912-1913“ (2012) на Исмен
Реджепов86. За високия коефициент на „научност“ говори написаното

(на лош български език!) в тях. В първата например т.нар. достоверни
доказателства се основават единствено на „предаване на древното зна-
ние от поколение на поколение“ (с. 55). Според тази родова памет „по-
маците“ са наследници на прабългарите и езикът, на който са писали те,
е персийският. Названието „помаци“ идвало от времето на цар Борис
І (ІХ век), когато православието е признато за официална религия на
България. Царят нямало как да похристиянчи петимата прабългарски
магове, които заедно с него управлявали страната, те отишли в Родопите
и завещали на наследниците си названието „pu mag“, ще рече – „пети-
мата магове“ (с. 53 – 54). Неизвестно как заедно с маговете в Родопите
се оказали и трима суфии (суфизмът е аскетично течение в исляма), пра-
тени от някакъв си халиф (неизвестно кой). И така, остава загадка как
тези магове, които заради преданост към древната си вяра отказват да
приемат християнството и напускат царския двор, изведнъж без никаква
съпротива приели исляма.
Да оставим и факта, че не само в историята на България, но и в исто-
рията на Османската империя векове наред никъде по никакъв начин не
се споменава за такава етническа или религиозна общност – „помаци“.
Проф. Евгения Иванова, която се води за специалистка по историята на
българите мохамедани, и в статията си „Идентичност и идентичности
на помаците в България“, и в „Предговор“ към сборника „Помаците:
версии за произход и съвременна идентичност“ (2013) добросъвестно
посочва, че „понятието „помак“ се появява за първи път в регистър
от 1873. (Македония и Одринско... 1995:4-6, 117, 124-135 и др.) Веро-
ятно ежедневната му употреба предшества тази поява“87. Това било
локално название, а не валидно изобщо за всички българи, изповядващи
ислям. В Родопите специално българите мохамедани са били известни
като „ахряни“ (което според някои изследователи идва от средновеков-
ното название на Родопите – Ахридос).
Във втората книга на института „Балканските воини в Родопите
1912-1913“ за Априлското въстание се твърди:
„В онова време, обаче ако инсценировката не се назореше Април-

ското въстание първо би приключило като една кокошкарска история и
едва ли би предизвикало някаква реакция – отзвук от Великите държа-
ви. И за да не се получи този фал, на всяка цена трябваше да стане, т.е.
да се предизвикат турски кланета в Батак и Перущица, но след като и
турците не се включват в общия замисъл трябваше да се извърши са-

моклане – ритуално клане в Баташката историческа църква...“ (с. 6).
Един вид – става дума за ритуално самоубийство, за което дал тон

Кочо Чистеменски, като пръв избил семейството си.
В края на книгата Исмен Реджепов прави зашеметяващото откритие,
че през Балканските войни родопското население било подложено на
масово изтребление, холокост:
„Политиката на управляващите притискаше помашкото населе-

ние и го държеше в положение на физически геноцид... Да, РОДОПСКИ
ХОЛОКОСТ.... ГЕНОЦИД ...“ (с. 132).
Така, благодарение на Европейския институт „Помак“ най-сетне раз-

брахме, че холокостът е български патент, далеч преди появата на Хит-
лер и Мусолини. Злодеи сме били още преди да стреляме по папата, да
утрепем Георги Марков, да задигнем тленните останки на Чарли Чаплин
и пр. Какво да се очаква от хора, които си организират самоклане?!
Всичко това се случва пред очите ни – книги, пресконференции, ту-
пурдии, сериали със султански хареми и истанбулски чаршии... Дали не
е сън? Не, не е!
Зад кулисите
В. „Дума“, 8 януари 2013, с. 15
Далеч съм от мисълта, че определени народи днес са жертва на ня-

каква световна конспирация. Но това, което наблюдавам през послед-
ните месеци у нас, ме кара да се замисля дали все пак не съществуват
хора, от които зависи съдбата на човечеството. Или просто е прав онзи
библейски провидец Ездра, който пет века преди Христа пророчества:
„Колкото светът слабее от старост, толкова ще се умножи зло-

то за живите; още повече ще се отдалечи истината, и ще се доближи
лъжата...“.88
***
От лятото насам по неведоми пътища в ръцете ми попаднаха три
книги, в които истината е толкова отдалечена, а лъжата – толкова близо,
че чак главати ми се завъртя.
Над първата – „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита
историята на помаците“ на Ефрем Моллов89 – се смях от сърце. Бе пре-
калено невежо написана. Защото... Да ръсиш послания от рода на това,
че България ще се спаси от кризата само ако се възстанови „ханската
институция“ и ако приемем еднозначно факта, че „ханът на Велика
Булгария ще бъде от рода на „pu mag“ (с. 147), т.е. на „помаците“, нас-
ледници на прабългарските велики магове от времето и обкръжението
на цар Борис І през ІХ век (с. 53 – 54), е наистина смешно и невежо.
Втората – „Балканските воини в Родопите 1912-1913“ на Исмен
Реджепов90 – ме потисна. Беше съвсем прекалено невежо написана. И
звучеше (подобно на първата!) като лош превод от турски. Защото... Да,
забавно е, дето авторът приписва на Николай Хайтов думите „който
има ухо, нека чуе...“91, понеже не знае, че са от Откровението на Иоан
Богослов и че писателят родолюбец просто ги използва за заглавие на
книгата си „Който има ухо, да чуе...“92. Но е потискащо някой да се кичи
с името на Николай Хайтов, да твърди, че се е учил от него, и същевре-
менно да пише:
„Левски е предаден от свои. Конвоират го от Къкрина до София.

Конвоят е с пушки и то без патрони. Не се ли намери един българин
да го освободи? Не се ли намери един българин, който да го погребе по

християнски? Явно Левски не е бил толкова популярен сред сънародни-
ците ни, явно чужди са били акциите на Левски. За това са и го нарича-
ли, за това са и го смятали за „джингиби“...
Априлското въстание е силно хиперболизирано. Баташкото клане –
също. Всъщност вече се доказва от истинските рицари на историческа-
та правда, че случаят е криминално битов и не е имало такова масово
клане, както се митологизира...“ (с. 45).
От третата книга – сборника „Турците в България“93 – изпаднах в

униние. Тя не е написана от невежи хора на лош български език. Изда-
телят и автор на предговора Антони Георгиев е с над 20-годишен стаж
в различни медии, включително BBC и Радио Свободна Европа/Радио
Свобода в Мюнхен и Прага. Доц. д-р Божидар Алексиев, доц. д-р Гали-
на Лазарова и доц. д-р Доротея Добрева са от Института по етнология
и фолклористика към БАН. Доц. д-р Йорданка Бибина и доц. д-р Ор-
лин Събев работят в Института по балканистика с център по тракология
към БАН. Доц. д-р Иванка Влаева е асоцииран член на Института за
изследване на изкуствата към БАН и преподавател в Югозападния уни-
верситет в Благоевград. Радко Попов е православен богослов, работил
в BBC Лондон, специализирал християнско-мюсюлмански отношения
в САЩ. Димана Трънкова е завършила археология в СУ и от 2000 г. е
журналист.
Книгата е луксозна. Издание е на от Vagabond media (впрочем, в Реч-
ник на чуждите думи четем: „ВАГАБОНТ(ИН) м. (чрез рум. vagabond,
от фр. vagabond по лат. vagabundus ̓скиталец ̓) Нечестен, непочтен
човек; нехранимайко“94). Издадена е на български (2500 тираж) и на ан-
глийски (1500 тираж). За тиража разбрахме на пресконференцията от 14
ноември 2012 г. в БТА, на която книгата бе представена.
Самата пресконференция твърде любопитна. На нея присъстваха пос-
ланици и представители на различни посолства. Турският посланик бе
поставен на видно място, до водещия Антони Георгиев, който, мине се,
не мине време и натъртваше: „Турският посланик ще почерпи с българ-
ско вино“. Залата бе препълнена. През голяма част от времето се говоре-
ше на английски – без превод на български. На английски бе и изказва-
нето на турския посланик.
На въпроса дали някъде в книгата е употребено понятието „турско
робство“, Антони Георгиев парира какво точно питащият влага в дума-
та „робство“, защото, ако има предвид онези „три синджира роби“, за

които се пее в народните песни... Иронията му не остана незабелязана.
После допълни, че след като османците напуснали България, оставили
една процъфтяваща икономика...
Попитаха авторката на статията за тюркските и мюсюлмански мал-
цинства в България (Димана Трънкова) кои са източниците, от които е
черпила сведения, че „помаците“ са наследници на узи, кумани, гагаузи
и селджуки, и защо не ги е посочила. Тя изтъкна, че книгата не е научно
издание, за да посочва източници...
На твърдението на български журналист, че тази проява е просто
„турско-американска седянка“, една от авторките сподели колко добро-
съвестно изследват нещата, които изследват, и как лично тя се гордее, че
е поканена и участва в издаването на книгата.
Уместно е да уточня, че изданието бе донесено половин час преди
пресконференцията и никой от присъстващите нямаше как да се подгот-
ви с въпроси по него. Затова навярно нямаше дискусия, каквато книгата
предполага. Но не дискусия бе нужна на организаторите.
Докато хората се оттегляха към масата с българското вино, с което
турският посланик почерпи присъстващите, попитах една от авторките
фолклористки дали изразът „три синджира роби“ все пак не свидетел-
ства за робството. Димана Трънкова обаче се намеси: „Остави я, остави я!
Не разговаряй с нея! Не виждаш ли, че е от патриотарите!“ – и ги повлече
към шведската маса с българско вино от турския посланик. Фолклорист-
ката все пак успя да ми подвикне: „Това е артефакт, а не документ!“ – „Но
какви документи очаквате оттогава? Нали всичко е било разрушено, а
духовността и книгите – унищожени? Нямало е как тогава българинът
да оставя документи, за да защитавате вие днес абсурдните си тези. След
като не е могъл по друг начин, народът в песните ни...“ – „Българите са
разрушавали, а не турците!“ – намеси се третата дама. „Моля? Искате да
кажете, че при нашествието на османците българите са разрушавали?“ –
„Е, това е война. Вие какво очаквате?“...
(Разбира се, документи, удостоверяващи робството по нашите земи –
колкото щеш, но не там е работата.)
***
Сборникът „Турците в България“ е в ръцете ми. Въпреки че е напи-
сан от „видни български учени“ (тъй са представени на корицата отзад),
тя не се различава съществено от „научните“ подходи, използвани от
авторите на споменатите по-горе две книги за „Велика Булгария“ и Бал-

канските войни.
На фона на приказките за процъфтяващата българска икономика, ос-
тавена от османците след Освобождението, да подкрепяш с цитати от
„Под игото“ на Иван Вазов своите възторзи от либерализма на султана,
който, видите ли, не се интересувал от религията на поданиците си, е по-
вече от недоразумение. Иначе било осъдително, дето някогашната власт
(преди 10 ноември 1989 г.) ни карала да гледаме на 3 март чернобелия
филм „Под игото“.
Особено впечатляваща в сборника е статията за тюркските и мю-
сюлманските малцинства в България, написана от Димана Трънкова95...
Авторката популярно ни запознава с официалните теории за произхо-
да на „помаците“ в Македония, Гърция, Турция и България, където има
„помаци“, като подчертава, че теориите се менят в зависимост от поли-
тическата конюнктура във всяка една от тях. Пропуснала е да отбележи,
че днешните граници на България не съвпадат с етническите ѝ граници
и по странно съвпадение там, където в тия балкански страни се срещат
„помаци“, все е някогашно българско землище.
Авторката твърди, че „помаците“ са приели исляма доброволно за-
ради облаги, без да уточнява дали това са били българи – за българи
ги смятали само в България, като комунистическата власт дори сътво-
рила мита за тяхното насилствено помохамеданчване. Проблемът с тях
възникнал по време на Възраждането, когато започнало националното
самоопределение на българите, защото „помаците“ говорели български,
но религията им била религията на османците.
Така Димана Трънкова попада в списъка на топфантастите от Евро-
пейски институт „Помак“. В популярното си изследване тя дори не се
сеща да спомене като как са е справила с този проблем Гърция, опитвала
се да осъществи тогава своята мегали идея (него време държава Маке-
дония не е съществувала дори като идея!) и защо в османските регис-
три не е отбелязана такава народностна група, нито е посочен какъвто
и да е проблем между българи и „помаци“. Авторката допълва, че през
50-те години на миналия век комунистите просто решили да разграни-
чат българите мохамедани от турците и ги принудили да се запишат в
новите си паспорти като „българи“, което предизвикало протести и т.н.
Хем българският им произход бил проблем още през Възраждането, хем
комунистите са нещо сгафили, че българите мохамедани са българи и
това ги обиждало!
Безполезно е да се представят пред Димана Трънкова топоними и

свързаните с тях исторически легенди и предания като доказателство за
насилственото помохамеданчване на българите. За нейното популярно
четиво подобни „артефакти“ и доказателства не са от значение. Не знам
как тя би обяснила простичкия факт, че в никой документ от неизчис-
лимите и перфектни архиви на Османската империя векове наред не е
било споменавано названието „помак“ (това според изследване на проф.
Евгения Иванова става едва през 1873 г.96), както и това, че „помаци“ е
било локално название.
Бих помолила младата дама, кандидат за доцент и доктор, при ня-
коя от многобройните си командировки в Турция да попита кои точно
българи мохамедани наричат там „помаклар“ – онези ли българи, изпо-
вядващи исляма, които останаха в Източна (Одринска) Тракия след Рус-
ко-турската освободителна война, или потомците на онези, които след
войната останаха в България?
Ще ѝ подам жокер. След 1878 г. в пределите на Османската империя
остават 1 500 000 българи, турците, които тогава остават в България, са
между 500 – 600 хиляди. През 1944 г., след реформите на Кемал Ататюрк
в Турция няма (или поне не е регистриран) нито един българин, а турци-
те в България са станали със 100 хиляди повече.
***
Не знам какво точно се случва зад кулисите, но това, което излиза на
сцената, е потискащо за всеки българин. (Преди месеци в записките на
наш съвременен държавник прочетох, че при едно от пътуванията му в
странство в самолета му дали карта, на която нямало България, но имало
Македония!) Какво въобще става?
В книгата „Турците в България“ има жокер и за мен. В края на пред-
говора издателят Антони Георгиев цитира подхвърлената на шега фраза
на бившия американски вицепрезидент Ал Гор. Тя имала „горе-долу
следния смисъл: ще дойде време, когато Европейският съюз ще моли
да се присъедини към Турция, а не обратното“, след което издателят
допълва, че „Това не е рецепта за поведение или препоръка за поли-
тика, а и в оригиналния му контекст е било изречено полушеговито.
Но си струва българите в ХХІ в. да се замислят върху сериозната му
страна“97.
През 1990 г. в 7-то Велико народно събрание лидерът на ДПС Ахмед
Доган произнесе многозначителните думи: „Пътят на България за Евро-
па минава през Босфора“. България вече стана член на ЕС и без да ѝ се

налага да заобикаля през Босфора. Но ето че тия дни турският министър
за ЕС Егемен Багъш се провикна от Будапеща: „Дръж се, Европа, Тур-
ция идва да те спаси!“98.
Е, ДА МУ МИСЛИ ЕВРОПА (И НИЕ БАРАБАР С НЕЯ)... ТУРЦИЯ
ИДВА ДА НИ СПАСЯВА...
„ПОМАЦИТЕ“ –
НАСЛЕДНИЦИ НА КИР ІІ ВЕЛИКИ
ИЛИ МАРСИАНЦИ
В. „Отзвук“, Смолян, бр. 8 (2055), 21 – 22 януари 2013, с. 5,
в. „Отзвук“, Смолян, бр. 9 (2056), 23 – 24 януари 2013, с. 5*
Миналата 2012 година НЕ скандализира българското общество с

учредяването на 7 юли в Смолян на Европейски институт „ПОМАК“.
Безхаберието у нас към опасността, която носи натрапването пак и пак
на „помашката“ тема на дневен ред, си обяснявам донякъде с това, че
май свикнахме със спорадичното ѝ възпламеняване, наглед безрезултат-
но, вече 20 години. Силно се надявам незаинтересуваността ни да не е
червена лампичка, че имунитетът ни като народ вече се стопява, защото
претенциите за отделянето на „помашки етнос“ у нас нарастват с нарас-
тването на безработицата и на апетитите на определени хорица за власт
или нещо повече.
И докато ние високомерно си кротуваме и наблюдаваме отстрани наг-
лед безрезултатните усилия („толкова е ниско нивото, че не си струва
да се приема на сериозно“), темата за „помашкия етнос“ у нас прекрачи
границите на страната ни и, неизвестно как, се вмъкна чак в „Постмони-
торинговия диалог с България“ (проекторешение) на докладчика в Пар-
ламентарната асамблея на Съвета на Европа Лука Волонте от Италия.
Ето една от мерките, които ще се предложат в него на България: за „да
продължи напредъка и потвърди устойчивостта и необратимостта на
реформите“, тя трябва „да осигурява пълно прилагане на всички изисква-
ния на Рамковата конвенция за закрила на националните малцинства,
особено онези, отнасящи се до сферата на прилагането на Конвенцията
от гледна точка непризнаването на съществуването в България на
помашко и македонско малцинство и подписването и ратификацията
на Европейската харта за регионални или малцинствени езици (ETS
№ 148)“. Прилагане на Рамкова конвенция за Защита на национални мал-
цинства по отношение на „помашкото малцинство“ у нас, а после и при-
знаване на неговия „малцинствен“ език? Ако това не е тревожно...
* Статията бе публикувана за първи път във в. „Дума“ (от 8 януари 2013, под заглавие
„Кой измисля „помашки етнос“ в България“, с. 22), но със съкращения. Затова в случая
посочвам данните на втората, т.е. на пълната публикация.
Тревожно е също, че радио Дойче веле разгласи това като свършен

факт, т.е. че ПАСЕ едва ли не вече ни дърпа ушите, а всъщност проекто-
решението тепърва ще бъде гласувано – на следващата пленарна сесия
на ПАСЕ, която ще се проведе след повече от месец, на 21 – 25 януари
2013 г. в Страсбург.
претенциите на лъжепророка ефрем
Не знам кой точно е консултирал италианеца Лука Волонте (от Гру-

па на Европейската народна партия, чиято роля в изграждането на съ-
временния облик на Европа е значителна) относно съществуването на
„помашко малцинство“ в България. Но при всички случаи това ще да е
бил човек, меко казано, абсолютно невеж. Нищо чудно да е бил виден
„помак“ или „помаколог“ като председателя на Европейски институт
„Помак“ Ефрем Моллов например, който миналата година издаде кни-
гата „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на
помаците“99.
Без да съм сигурна, че високопоставен еврослужител ще се вслуша
в мнението на редови българин, роден между впрочем в същия район,
откъдето е и „помакът“ Ефрем Моллов, ще си позволя да говоря публич-
но, защото не мога и не искам да мълча, тъй като чрез своето проекторе-
шение той унижава човешкото и националното ми достойнство, както и
достойнството на немалък брой българи.
Пропускам факта, че Ефрем Моллов, самоопределящ се като мю-
сюлманин и суфий, се обявява за пророк: „В ръцете си държите книга
пророческа...“ (4 корица). Само заради хората, които биха му повярва-
ли поради наивност или незнание, ще припомня изречение от Корана,
където недвусмислено е казано, че „Мухаммед не е баща на никого от
вашите мъже, а е Пратеника на Аллах и последният от пророците“100.
Следователно, според Корана, свещен за всеки мюсюлманин, Ефрем
Моллов е лъжепророк. И лъжемюсюлманин, естествено, щом се сили да
оспорва Корана.
И така, доколко изворите за възникването и историята на „помаци-
те“, приведени в „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита
историята на помаците“, са научни, обосновани и автентични? Въпро-
сът е особено важен в случая, тъй като авторът претендира да е най-ком-
петентният „помаколог“:
„С тази книга искам да сложа край на споровете за произхода

на помаците, какви точно са те и откъде са дошли. Умните ще ме
разберат, а на другите ще кажа, че това знание е пазено точно 1111
години, но е дошъл сега момента да бъде споделено и разбрано“ (4
корица).
Между другото, спорове за произхода на „помаците“ нямаше доп-

реди 20 – 30 години, защото тогава всички знаеха, че така – с привкус
на обида – наричат българите у нас, които изповядват исляма, насила
или по принуда помохамеданчвани по време на османското владичество.
Спорове по този въпрос е нямало и по време в самата Османска импе-
рия. Това го потвърждават и всеизвестните думи на Мидхат паша, велик
везир и висш османски държавник, за онези „повече от един милион мо-
хамедани“, които „не са дошли от Азия, за да се установят в България,
както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи,
преобърнати в Исляма през епохата на завоеванията и следващите го-
дини. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от
същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят
друг език освен български“101.
Но как така Мидхат паша, един от най-висшите държавници, който
е имал свободен достъп до всички, включително и секретните документи
на империята, на всичко отгоре самият той „помак“, е пропуснал да ги
назове „помаци“ и дори е заблуждавал европейците относно етническия
им произход! Да не би някой да му е плащал за това или да го е заплаш-
вал, за да заблуждава света в полза на България?
„ПЛЯЧКАТА“ НА ПЛАГИАТОРА ЕФРЕМ
Ефрем Моллов, освен че претендира да е единственият носител на

истината за „помаците“, се перчи, че е едва ли не единственият носител
на Истината, която ще отвори пътя за новото време – „време духовно,
време на чистите души“, „времето на просветените“ (с. 8 и на 4 ко-
рица). Като един от „просветените“, представящ себе си за суфий, той
е отделил цяла глава на суфизма (религиозно-мистично аскетично те-
чение в исляма) – „Какво е суфизъм и защо е част от родовата памет на
помаците“. Тя се различава съществено от другите глави. Дори ми се
стори, че книгата е писана поне от двама души (ако не и повече), нямащи
нищо общо помежду си, и после е някак донатаманявана, достъкмявана,
пришивана с бели конци. Вярно, в началото на главата за суфизма авто-

рът пише:
„Не всеки суфий може да каже това, което е написано по-долу,

затова си позволих да покажа и други мнения и изказвания по този въп-
рос“ (с. 65).
Но докато я четях, не срещнах нито едно чуждо име, нито едно чуж-
до мнение, изказване и т.н. Просто вървеше текст, от който не се раз-
бираше, че той не е на автора. В него се демонстрираха респектиращи
познания. За дълбоките и светли прозрения, които бяха в абсолютен
контраст с другите послания на книгата, да не говорим. Те ми напомня-
ха дори на невероятните откровения на Хазрат Инаят Хан, суфий, жи-
вял в края на ХІХ – началото на ХХ век, индиец по произход, оставил
ни в наследство няколко книги (някои от тях са издадени за първи път
в православна Русия!). Отгърнах за всеки случай книгите му и... Така
разбрах, че Ефрем Моллов беше взел едно към едно текстове от този
индиец, без никъде и по никакъв начин да укаже, че го цитира. Нещо
повече. Следвайки книгата му, открих, че текстът на Хазрат Инаят Хан
е не само механично съкращаван, а и накъсан от други, също чужди
текстове, за които също нямаше указание. Ефрем Моллов просто си ги
бе присвоявал на принципа „копи-пейст“, известен още като плагиат-
ство или като кражба!
Ето структурата на самата глава за суфизма*:

1. 10 реда текст на Ефрем Моллов, включващи и вече цитираното
негово признание (с. 65).102
2. Откъси от „Мистични медитации (Учението на суфите)“ на
Хазрат Инаят Хан (из глава „Суфизъм“).
От: „Суфизмът (арабски: ‫فوصت‬, taṣavvuf; персийски: ‫نافرع‬, erfan)
е философия сред религиите и религия сред философиите...“ – до: „...и
затова светът ги е нарекъл суфии, от корена саф, което на арабски
означава „чист“ (в текста на Ефрем Моллов на с. 65).103
3. Целият текст от Речник в сайта „М.И.Р.“ („Инфоекспрес“) (Су-
физъм – the Next Generation).
* Всички публикации, посочени по-нататък, от които Ефрем Моллов е крал текстове,

могат да се намерят в интернет.
От: „Суфизмът е още езотеричен ислям, духовно течение, възник-

нало скоро след установяването на мюсюлманството...“ – до: „...Но
ако ти се моля заради Теб самия, не ме лишавай от вечната си красо-
та!“ (в текста на Ефрем Моллов на с. 65 – 66).104
Впрочем, „Но ако ти се моля заради Теб самия, не ме лишавай от
вечната си красота!“ е част от цитат на произведение на Рабия Ал-Да-
вия, чието име Ефрем Моллов също не посочва.
4. Цялата статия „Суфизъм“ от сайта „Religiology.org“.
От: „Суфизмът е мистична традиция в исляма. Названието идва
от „тасаууф“, буквално навличане на власеница...“ – до: „...и тъкмо
тогава става възможно предаване на енергия (барака) от учителя на
ученика“ (в текста на Ефрем Моллов на с. 66 – 72).105
5. Част от статията „Фарид ад-дин Аттар“ в „Уикипедия“ .
От: „Фарид ад-дин Мухаммад ибн Ибрахим Аттар е персийски
поет и суфиски теоретик...“ – до: „...Името Аттар е творчески
псевдоним. То означава „химик“ (в текста на Ефрем Моллов на с. 72 –
73).106
Хазрат Инаят Хан (из глава „История на суфизма“).
От: „Суфизмът никога не е имал начало и никога не е възниквал като
историческо явление...“ – до: „...те имали многобройни последователи,
сред които Садик и Али“ (в текста на Ефрем Моллов на с. 73 – 74);107
След съкращение: от: „В най-древни времена било основано Брат-
ството „Чистота – Сафа“...“ – до: „...няма различие в мъдростта;
различни са само формите, в които се проявява“ (в текста на Ефрем
Моллов на с. 74);108
След съкращение: от: „Централна тема в живота на суфия е свобо-
дата на духа...“ – до: „...Отговор на този порив може да се намери в при-
добиването на духовност“ (в текста на Ефрем Моллов на с. 74 – 75).109
7. Целият текст „Статии и есета: СУФИЗЪМ“ в „Truden.com“.
От: „Суфизъм – това е мистична традиция, чиято цел е духов-
но преобразяване и съвършенство...“ – до: „...следното изречение на
Пророка Мохаммад: „Шариат – са моите думи, тарикат – моите
действия, хакикат – моето вътрешно състояние“ (в текста на Ефрем
Моллов на с. 75 – 80).110
8. Част от статията „Суфизъм“ в „Уикипедия“.
От: „Класическите суфистки учители дефинират суфизма...“ –
до: „...Традиционни суфистки практики са повтарянето на имена-
та на Бога и специфичния аскетизъм“ (в текста на Ефрем Моллов

на с. 80).111
Хазрат Инаят Хан.
Из глава „Суфизъм“: от: „Суфиското преклонение към природата
се е родило...“ – до: „...не е способен да види по-далеч от тесните рамки
на своите собствени идеи“ (в текста на Ефрем Моллов на с. 80 – 84);112
Из глава „Целта на суфия“: от: „Целта на суфия в живота е...“ –
до: „...неговата единствена цел – осъществяването на истината“ (в
текста на Ефрем Моллов на с. 84 – 87);113
Из глава „Различни степени на духовно развитие“: от: „Чове-
чеството може да бъде разделено на три основни групи...“ – до: „...не е
толкова просто да станеш човек. Понякога цял един живот не стига“
(в текста на Ефрем Моллов на с. 87 – 88).114
10. Целият текст на „Ранните учени за суфизма“ в „BGISLAM.
WORDPRESSE.COM“.
От думите на Имам Ебу Ханифе до думите на Ибн Абидин (общо 12
имена) (в текста на Ефрем Моллов на с. 88 – 91).115
11. Списъкът на „известни суфии“ (в текста на Ефрем Моллов на
с. 91 – 92).116
Не можах да издиря откъде е заимстван, но съдейки по имената, ще
да е бил съставен от не особено запознат с европейската култура човек.
Защото в него наред с „всички пророци“ (с. 91) са поставени Настрадин
Ходжа (?), Хитър Петър (?), Вилхелм Тел (?), Робин Худ (?), Екзюпе-
ри, Сервантес, Петър Дънов, Раковски, Айнщайн, Толстой, Васил Лев-
ски, Захари Стоянов, Йосиф Тито (тъй е написан от автора), Людмила
Живкова... А как биха могли литературни и легендарни персонажи (по-
ставените от мен под въпрос) да бъдат „известни суфии“ (с. 91)?117
12. Следват заключителни 15 реда на Ефрем Моллов118, написа-
ни в стила на останалата част на книгата, от което излиза едва ли не, че
всичко казано в главата за суфизма предсказва идването на новото време,
че то вече е започнало от 5 май 2012 г. (запомнете тази дата, защото по-
нататък я има и в по-друг контекст) и че то, както пише Ефрем Моллов,
„ще е времето на Една религия и Една Истина за всяко племе на
Земята и за всеки един човек. Времето на древната религия на пра-
българите. Времето на суфиите“ (с. 92).
Фактът, че Ефрем Моллов си признава: „Повечето думи (всъщност
всичките думи, посветени на суфизма – бел. Е. А.) не са мои. Те при-
надлежат и са казани от хора, имащи отношение към мъдростта

на суфизма...“ (с. 65), не свалят от него отговорността за това, че не е
посочил имената на тези хора, след като е цитирал творбите им едно към
едно. Нещо повече – с заимстваните текстове той манипулира читате-
лите си по няколко начина, недопустими за един „просветен“ човек, за
какъвто се представя:
1) Като ги накъсва и разбърква, както му е угодно (така е направил с
откъсите от Хазрат Инаят Хан);
2) Като механично пренася думи от един заимстван текст към друг
(уточнението „(арабски: ‫فوصت‬, taṣavvuf; персийски: ‫نافرع‬, erfan)“ от
Речника в сайта М.И.Р. внезапно се е оказало в текст на Хазрат Инаят
Хан);
3) Като прави своеволни съкращения, без да ги указва, или като пре-
махва вътрешните заглавия на заимстваните текстове, които поставят
други, различни от акцентите на ограбения автор;
4) Като умишлено сменя структурата на абзаците и „болдва“ (по-
черня) някои от пасажите и така също измества акценти в автентичния
текст;
5) Като от време на време вмъква свои думици или направо редакти-
ра чуждите текстове (от рода на: „можем да направим извода...“ вместо
„от това следва...“, „някои питат“ вместо „някои се учудват“ и др.).
А на някои места вкарва директно свои си думи и твърдения, които са
в тон с останалата част от книгата му – все едно всичко заимствано до-
казва невероятните му тези и „научни“ открития“, за които след малко
ще стане дума. В биографията на Фарид ал-дин Мухаммед ибн Ибрахим
Аттар например на мястото на изречението: „На младини пътува из Еги-
пет, Туркестан и Индия...“, четем:
„На младини пътува много, посещавал е и Родопите. От това вре-

ме пазим и негова книга. Преписвана е многократно, като същата се
ползва и сега. Минал по пътя на прабългарското племе и през Египет се
прибира в Персия“ (с. 72).
В откъс от Хазрат Инаят Хан, който започва с думите „В наши дни

задачата на суфиското движение...“ (с. 81) авторът не е посочил, че
става дума за време отпреди 100 години, но в края на абзаца е вмъкнал
свое изречение, без да го отделя като свое:
„Именно тази философия и религия (т.е. суфизма – бел. Е. А.) прок-

ламират древните прабългари през 555 пр.н.е.“ и т.н. (с. 81).
Подобни собствено негови „вметки“ в чуждите текстове има още на

три места.119
И какво, в края на краищата, излиза? Излиза, че новото време, „време
духовно, време на чистите души“, „времето на просветените“ (с. 8),
което идва, е провъзгласявано от човек, който... Обикновено в общество-
то такива хора са наричани плагиатори, другояче казано – крадци!
То че това ново духовно време ще дойде – ще дойде, без съмнение,
но едва ли измамниците и крадците ще са част от него.
ЗАШЕМЕТЯВАЩИТЕ „НАУЧНИ ОТКРИТИЯ“ НА ЕФРЕМ
1. „Помаците“ на Кир ІІ Велики

Собствено в авторската част на книгата (ако въобще и там автор-
ството не е съмнително) Ефрем Моллов прави голям брой зашеметява-
щи „научни“ открития, които едва ли бих разобличавала, ако го нямаше
проекторешението на Лука Волонте. Чрез тях нашенецът слага край на
споровете за произхода на „помаците“.
И какви точно аргументирани „научни“ доказателства на своите тези
привежда той? Ами никакви. Освен някакъв неидентифициран „древен
текст“ (с. 10) и няколко мистериозни пророчества, древни и от по-ново
време. Излишно е да уточнявам, че не е посочено откъде те са взети.
Според този „древен текст“ историята на прабългарското племе,
т.е. на „помаците“ започва така:
„...И дойдоха в земите на племето АЛАМ две племена от изтока –

племето на БУЛГАРИТЕ и племето на МАГОВЕТЕ... Две перски пле-
мена. Приеха ги в земите аламски, защото показаха стария корен и
родство. Показаха знание, което трябваше да се изпълни. И се сродиха
тези три племена и станаха силни и знаещи. Те бяха основата на Вели-
ката перска държава на хана КУРУШ – синът на Слънцето, и създа-
доха за нея вяра от древното, която беше предопределена да пребъде“
(с. 9 – 10).
От тълкуванията на Ефрем Моллов разбираме, че държавата, която

древните прабългари са създали, е Персийската империя, а „ханът Ку-
руш“ е Кир ІІ Велики, нейният създател. Това, че Персийската империя

е първата „Велика държава“ на прабългарите, е и първото впечатлява-
що „научно“ откритие на Ефрем Моллов! Второто му, също впечатля-
ващо откритие е това, че Кир ІІ Велики (Куруш е персийското му име)
е бил „хан“. Известно е, че владетелската титла „хан“ влиза в употреба
едва след VІ – VІІ век и то преимуществено при монголите и тюрките, а
Кир ІІ Велики, който е титулуван от Ефрем Моллов като шахиншах, т.е.
„цар на царете“, основава Персийската империя още през VІ в. преди
Христа Анахронизми от този род са допустими в литературата. Но в
художествената литература. В текст, който обявява истини от последна
инстанция, употребата им все пак следва да се избягва.
В подкрепа на свои абсурдни твърдения Ефрем Моллов се позовава
на текста от Глинения цилиндър на Кир ІІ Велики, известен като „Об-
ръщението на Кир“ към вавилонците. Дори го илюстрира с две снимки.
После го обявява за „основен закон на прабългарското племе“ (с. 12) и
след думите: „А ето и неговия текст...“ (с. 12) – го показва сканиран
на четири страници! И слава Богу, че го показва, защото така всеки и
с просто око вижда, че това не е автентичният текст. Текстът на Кир е
написан на вавилонски, а авторът ни го предлага на персийски, като не
дава превод на текста. Затова се обърнах за помощ към доц. д-р Иво Па-
нов, ръководител на специалност „Иранистика“ в СУ „Св. Климент Ох-
ридски“, един от най-добрите познавачи на персийската история и език
у нас. Така разбрах, че текстът, който Ефрем Моллов показва, дори не е
„Обръщението на Кир“, както сам той твърди, а текст, който се отнася до
обръщението, който на всичко отгоре е така съкращаван, че е напълно
объркан.
Но... на вратата чука поредното зашеметяващо „научно“ откритие на
Ефрем Моллов. То също е илюстрирано с две снимки – на гробницата
на Кир ІІ Велики. Надписът и към двете е един и същ: „Текето на хан
Куруш в днешен Иран“ (страниците със снимки не са номерирани).
Какво всъщност представлява текето? Първоначално „теке“ е озна-
чавало жилище на мюсюлмански духовен водач и негови ученици, а по-
късно – комплекс от сгради с гробница на мюсюлмански светец в центъ-
ра. Там в определени дни се събирали дервиши или бекташи, като то им
служело за подслон. И така, според Ефрем Моллов излиза, че ислямът
(като религия на древните прабългари) е съществувал цели дванайсет
века преди раждането на пророка Мохамед! Наистина впечатляващо!
2. Митарствата на „помаците“ през времена и пространства

или... „защо бе скрита историята на помаците“
Следват исторически фантасмагории за прабългарите от разселване-
то им по Азия и после по Европа до наши дни, коя от коя по-екзотични
и ексцентрични, за които авторът на „Има ли бъдеще Велика Булгария
или защо бе скрита историята на помаците“ дори не е помислял да пред-
ставя доказателства. Вероятно защото смята, че те от само себе си се
подразбират. Но ще предам накратко малка част от историята на „пома-
ците“, доколкото тя според не съвсем завоалираните послания на Ефрем
Моллов може да промени не само демографската карта на България и
Балканите, а и съдбата и облика на съвременна Европа и Азия. Правя
го точно заради членовете на ПАСЕ – да се замислят поне, като ще ни
размахват пръст относно „помашкато малцинство“ у нас, а не че иначе
си заслужава.
След сложни династически перипетии, войни и векове на пречист-
ване чрез номадство прабългарското племе се придвижва от Персия до
Кавказ, където създава втората си „Велика Булгария“ – тази на Кубрат,
който вече е приел в Константинопол християнството (този факт, разби-
ра се, е премълчан от Ефрем Моллов). Тук някъде, в цитирано от Ефрем
Моллов „Пророчество“ от 555 г. за първи път и се появява наименова-
нието на някакъв прабългарски род „pu mag“ (в превод от персийски
това според него значело „петимата магове“) (с. 23), от който щели
вече да бъдат хановете на прабългарите. От историята е известно, че
владетелите ни от този период са от рода Дуло, включително Кубрат и
синовете му. По-късно владетели на Дунавска България са и от други
родове (Вокил и Угаин). Никъде в историческите източници по никакъв
начин не се споменава прабългарски род „pu mag“. Как така! Нима и
тогава е бил гонен, та се е наложило да живее в нелегалност!
Но да се върнем към историята в интерпретация на Ефрем Мол-
лов... Кубрат имал петима сина – Котраг, Бат Баян, Алцек, Кубер и
Аспарух. Котраг и Бат Баян останали в Азия. Алцек обединил племе-
на, родствени на аварите (генетичен продукт от смесването на хуни,
алани и прабългари), и с тях поел към „сърцето на Римската импе-
рия“ (с. 24). Кубер тръгва с племена, смесили прабългарска и аланска
кръв, към Солун. Аспарух с представители на трите стари прабългар-
ски племена се устремил към Константинопол. Той и създава третата
„Велика Булгария“. Тези трима синове на Кубрат според поредното
„Пророчество“ трябвало да изградят „Велика Булгария“, простираща
се на пет морета (с. 25). Но не успели. Вероятно с това ще се заеме

Ефрем Моллов...
След покръстването на България през ІХ век от цар Борис І, петима-
та прабългарски Велики магове заедно с 5 555 мъже, жени и деца бягат
от столицата в Родопите. Оттук-нататък в качеството на „научен“ източ-
ник в „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята
на помаците“ започва да се мярка някаква тайнствена „книга (китаб)“
(с. 57). Според написаното в нея главният жрец дава на забягналите с
него прабългари в Родопите името „pu mag“, откъдето и се е появило
съвременното им название „помаци“.
Е, това, че великият везир Мидхат паша, бидейки сам от племето на
„помаците“, не ги е забелязал; това, че проф. Евгения Иванова в статия-
та си „Идентичност и идентичности на помаците в България“ от 6 март
2012 г. отбелязва, че „понятието „помак“ се появява за първи път в ре-
гистър от 1873“120 (представяте ли си, в абсолютно подробната и пер-
фектна документация, която Османската империя води, за първи път това
понятие се появява едва в края на ХІХ век, малко преди освобождението
на България!); това, че българите мохамедани в Родопите са били нарича-
ни „ахряне“, а че „помаци“ са се наричали българите мохамедани в други
области... – за Ефрем Моллов не е от особено значение. Той с артистична
лекота разбива на пух и прах всичките тези факти. На него просто не фак-
ти са му нужни.
И така, „помаците“ именно създават през ІХ век в Родопите четвърта-
та „Велика Булгария“ (с. 102). Макар нейното съществуване да е според
автора „абстрактно“, „виртуално“ (нещо като Летящия Холандец...). Тази
призрачна държава по същество е играла ключова роля в историята на
Балканите, тя е дърпала конците на европейската политика и е предопре-
деляла почти всички значими събития в Европа през вековете до днес.
3. „Помаците“ през ІХ век в „пъклените планове“ на Фотий

Вече, струва ми се, е абсолютно ясно с какъв човек си имаме ра-
бота. Такива хора най-често са наричани лъжеучени. Но не в това е
бедата. Не е и в това, че той строи теориите си върху мистериозни
„древни текстове“ и пророчества или като заимства чужди текстове.
Бедата е в това, че той чрез откраднатото манипулира читателите, за
да предизвиква противопоставяне и ненавист между българи мохаме-
дани и българи християни. Така например разсъжденията на светлия
миротворец Хазрат Инаят Хан за „човека-животно“, „човека-демон“
и „разумния човек“121 Ефрем Моллов използва, за да пробужда омраза

към християните (с. 125).
Според него приемането на християнството в България е осъщест-
вяване на „пъклен план“, замислен от патриарх Фотий (с. 35). „Про-
водници на пъкленият Заговор“ (с. 37) са св. Кирил, който всъщност е
„шейтан (дявол)“ (с. 44), и брат му св. Методий, покровителите на Ев-
ропа, наречени от помаколога „родоотстъпници от коляното на хана
Кубер“ (с. 44). Самото налагане на плана на Фотий е представлявало
„няколко години на смърт, гонения и кръстилки“ (с. 46), на „зверства“
(с. 47). Впрочем... според Ефрем Моллов сред българите християни и
до днес съществуват „човеци-демони“, „хора-дяволи“ (с. 118), „демони-
християни“ (с. 119, 125), с които те трябва сами да се справят. И т.н., и
т.н. – оценки, определения, обвинения, многократно повтаряни по стра-
ниците на книгата.
Нима това е Истината, която, провъзгласена от Ефрем Моллов, ще
отвори „сърцата на хората към доброта и братска любов“ (с. 8), както
пише той? Или цялата тази омраза, непримиримост, демонизиране на
православието ще отвори сърцата на българите християни и българите
мохамедани към добро и разбирателство между тях? Съмнявам се...
Виж, друго нещо са посланията на Хазрат Инаят Хан. И ако Ефрем
Моллов не ги беше просто „копи-пействал“, а ги беше чел и се беше
вслушвал в тях, имаше какво да научи. Или поне нямаше да ги представя
за свои. Като това например:
„Целта на суфия в живота е да не се отказва от никаква религия

и да не отхвърля никое общество. За каквото и да става дума – за
християнство, за будизъм, за юдаизъм, за индуизъм или някакво друго
учение или общество, било то Теософското общество, Новата епо-
ха или Християнската наука – той не се стреми да открие техните
слаби места и възможни недостатъци, а вижда доброто във всичко...
Целта на суфия е като целта на целия свят – постигане на знание,
но в същото време той се стреми да постигне хармония и единство
с другите и не търси различия. Неговата цел е не да види двойстве-
ността, а единството във всичко. И тази цел е всъщност целта на
всички религии... Отношението на суфия към всички други религии е
само едно – уважение“.122
Как „Бъзикилийкс“ избъзика Ефрем
А какво би казал британският премиер Дейвид Камерън, когато на-

учи за някакво мистериозно интервю, което уж бил давал пред BBC?
Ефрем Моллов го цитира цялото в книгата си (с. 142 – 146) и поне го е
оставил в кавички, макар и, както вече се очаква, да не е посочил кога
точно е било излъчено то, нито в кое предаване на BBC, нито името на
този, който го е направил, нито източника, откъдето го е взел, нито пре-
водача, защото едва ли Дейвид Камерън е говорил на български. Само
се учудва, дето „типично по български, това интервю не бе показано
в нито една българска медия и не бе направен коментар в нито един
вестник“ (с. 141 – 142).
И все пак откъде Ефрем Моллов е взел това интервю, след като няма
акъл да го скалъпи сам? Поровете се в блога „Бъзикилийкс“ и ще наме-
рите отговора123. А още преди да го намерите, щом влезете в блога, най-
отгоре ще ви се натрапи надписът:
„Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде!? –

Или частна теория на НЕвероятностите!“.
А вдясно ще прочетете обяснението:
„Всичко написано на тази страница е художествена измислица

и не отговаря на действителността. Съвпадението с реални съби-
тия, свързани с действително съществуващи субекти и обекти, носе-
щи същите имена както героите в изложените писмени текстове е
случайно и неволно. (...)
Читателите са единствените, които носят отговорност, за това
как приемат информацията от художествените измислици. Никой
няма право да я разпространява (информацията), тълкува и внушава
като истинна. (...)
Използването на материали от този блог става само с разрешение
на авторите му или ако сложите линк към нашата страница“.
Ефрем Моллов не само си е позволил да разпространява, тълкува

и внушава като истинна една художествена измислица, без да поиска
разрешение от авторите и без да сложи линк към страницата на блога,
а тъкмо тя, художествената измислица, е „отключила“ в него дързостта
да ни предлага „нов модел на развитие“ на България, като е приготвил

едно съвсем малко изпитание за нас, свързано с това „дали ще бъдем
готови да приемем с гордост възстановяването на ханската институ-
ция... Ще приемем ли еднозначно и това, че ханът на Велика Булгария
ще бъде от рода на „pu mag“ (с. 147).
Дали „помаците“ не са
богомили или пък... марсианци?
Но да се върнем към ПАСЕ и проекторешението на Лука Волонте

и да поразсъждаваме над едни думици, които прозвучаха на първата
пресконференция, спретната от Европейски институт „Помак“ на 15 ок-
томври 2012 г. в София прес. Тогава бе прочетено Отворено писмо от
ръководството на института до президента, председателя на Народното
събрание и премиера на Република България с искането да бъдат отме-
нени честванията по повод 100-годишнината от Балканската война. То
завършваше с думите, подчертани дебело:
„Очакваме Вашето държавническо отношение и решение. Едно-

милионната ПОМАШКА ОБЩНОСТ е вперила поглед във Вас. Вяр-
ваме в Единството и Ви приканваме към него“.124
Но откъде се взе тази „ПОМАШКА ОБЩНОСТ“, че на всичко от-

горе – и „едномилионна“? При преброяване у нас от началото на 90-те
години на миналия век като българи мохамедани, чийто майчин език е
българският, се афишираха 143 хиляди души125. Общо, а не само тези от
Родопите. В Родопите те са далеч по-малко и те именно приемат прозви-
щето „помаци“ като обида, а тъкмо тях Ефрем Моллов причислява към
„помашката общност“!
А сега ми кажете, при очевадната демографска криза по нашите земи
как точно тези българи се изхитриха да увеличат прираста си няколко
пъти, че за 20 години да станат един милион? И ако това е невъзможно,
откъде Европейски институт „Помак“ изчисли този един милион „пома-
ци“, след като у нас дори онези 143 хиляди българи мохамедани все пак
не са се самоидентифицирали като „помаци“?...
Да потърсим отговора в книгата „Има ли бъдеще Велика Булгария
или защо бе скрита историята на помаците“. На 5 май 2012 г. според
Ефрем Моллов започва нов период от развитието на човечеството, кой-
то ще доведе до „фактическото обединяване на двете съществуващи

държави – сегашната Република България и виртуалната четвърта
Велика Булгария. Обединената държава ще се нарича Велика Булгария“
(с. 133). Тъкмо тази пета „Велика Булгария“ ще мие границите си на пет
морета (с. 25).
А откъде ще се намерят нейните един милион поданици? Как от-
къде? От Европа! Та нали там отдавна са заложени скрити етнически
„бомби“, само дето тя досега не е и подозирала за тях. Защото там са
потомците на Алцековите прабългари. И на Куберовите прабългари. И
не само те! Там са намерили благодатна почва и богомилските идеи. Или
Европа не помни патарените, катарите (албигойците) и валденсите? А
потомците им и до днес живеят в Италия, Испания, Германия, Велико-
британия, Франция, Андора и къде ли не. Само дето Европа не знае ис-
тината за богомилите, а Ефрем Моллов вече я провъзгласява, защото „на
прага сме на нещо Велико, не само по отношение на прабългарското
племе и техните наследници, на прага сме на Велико време за всички
държави и за всички истински хора на този свят“ (с. 140). Според
тази „истина“ богомилството е не просто християнска ерес, а най-вече
етнически белег. Защото богомили са онези прабългари, които, оставай-
ки в двореца край цар Борис І, а после и край цар Симеон Велики, чрез
богомилството се противопоставили на християнството. Неговите пък
създатели Баян Мага (Боян) и Кормисош (Богомил) усвоили древните
практики и мистицизма от суфиите. Когато след смъртта на Богомил тези
прабългари отишли в Родопите, ханът на виртуалната четвърта „Велика
Булгария“, която на едно място е наречена и с друго име – „Пумакия“
или „Помакия“ (с. 102), просто ги приел като братя. Така се обединили
богомилите и „помаците“ (вж. гл. 8 „Кои са богомилите и защо част от
тях приеха исляма“). Така впоследствие и петата „Велика Булгария“ ще
се сдобие с един милион поданици, носители на древната прабългарска
кръв, населяващи цяла Европа, Азия, Америките и всички останали кон-
тиненти.
Може да се направи, разбира се, и една по-оптимистична, макар и не
по-малко фантастична прогноза.
След пресконференцията Васил Войнов, един от ръководството на
Европейски институт „Помак“, се мъчеше да ме увери, че е марсианец.
На довода ми, че няма как да е марсианец, защото на Марс не живеят
хора, той включи на „краставицата...“ (помните вица за краставицата,
нали), че отнемам правото му на самоопределение, че ние, „родените на
жълтите павета“, по думите му, не знаем „за какво точно става дума в
Родопите“...
Така че нищо чудно под „едномилионна ПОМАШКА ОБЩНОСТ“
ръководителите на Европейски институт „Помак“ да имат предвид не
потомците на древните прабългари, разсеяни по цяла Европа, а някак-
ви същества, дошли от космоса (може да ги наречем и „марсианци“
или „космически човечета“), за които – подобно на техните събратя от
НЛО-тата – хем знаем, че ги има, хем никой не ги е виждал. Като приз-
рачната им държава през вековете, наречена от Ефрем Моллов Велика
Булгария – първа, втора, трета, четвърта, че и пета, а кой знае дали не и
шеста, марсианска!
МНОГО ПУШИЛКА, А ПОСЛЕ?

В. „Отзвук“, Смолян, бр. 24 (2071), 27 – 28 февруари 2013, с. 22, с. 5;
в. „Отзвук“, Смолян, бр. 25 (2072), 1 – 3 март 2013, с. 22, с. 5
Прочетох с интерес „2013 ще бъде годината на помаците“ на Ефрем

Моллов126 в „отговор“ на моята статия „Помаците“ – наследници на Кир
ІІ Велики или марсианци“127.
Чудех се какво ли ще ми „отговаря“, след като нищо не съм го пи-
тала – просто съм посочила факти относно книгата му „Има ли бъдеще
Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците“ (2012)128,
които той евентуално трябваше да опровергае. Но не ги опроверга. А
тези факти го представят като човек, когото в едно читаво общество
наричат плагиатор (т.е. крадец на чужди текстове), и го показват като
лъжепророк, лъжемюсюлманин и лъжеучен.
И невероятно! Ефрем Моллов, който всъщност е този човек, анга-
жира още и още общественото внимание, вместо, разобличен така не-
опровержимо от фактите, да се извини на хората, че ги е подвеждал, и
да се оттегли. Помните, в началото на месеца германската министърка
на образованието Анет Шаван подаде оставка след обвинения в плаги-
атство129. Същото направи и унгарският президент Пал Шмит миналата
година пак заради скандал с плагиатство130. Някъде след разобличение
от подобен род си правят харакири. А нашият човек сигурно дори се
готви за кандидат депутат, ако не и за нещо повече.
След като няма как фактите да опровергае (за това е нужно да събере
всички екземпляри от книгата и да ги използва за подпалки през зимата),
Ефрем Моллов вдига срещу мен пушилка до небесата. Но когато пушил-
ката се слегне, остават пак само... фактите, които го разобличават. Дори
ни предоставя нови.
Превъплъщения Ефремови
И така, от „отговора“ му разбираме още, че:
1. Ефрем Моллов не е автор на тази книга

(не казвам, че е лъжец!).
Първо, защото никъде не съм твърдяла, че не той е автор на книгата,
а той първо за това се защитава (по принципа „гузен негонен бяга“):
„Ефрем Моллов е авторът на тази книга и никой друг“ (бр. 19). И, вто-
ро, защото той дори не знае откъде откраднатите текстове в „неговата“
книга са откраднати.
„Обвиняваш ме – пише той, – че съм присвоил текстове от едни

руски книги, в които е писано за суфия Хазрат Инаят Хан. Искам да
бъда много ясен. Не знам да превеждам от руски и не познавам книгите
на Хазрат Инаят Хан“ (бр. 19).
Благодаря, че е така пределно ясен! Това, дето съм вметнала, че за

първи път прозренията на Хазрат Инаят Хан (а не нещо за него) са из-
дадени в православна Русия, беше само за да подчертая толерантността
на православието спрямо другите религии. Никъде не съм твърдяла, че
Ефрем Моллов е присвоявал текстове, превеждайки ги от руски. Но ако
беше автор на „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита ис-
торията на помаците“, той щеше да познава трудовете на индийския су-
фий, в частност щеше да познава поне българското издание на „Мистич-
ни медитации (Учението на суфите)“ (2001) на Хазрат Инаят Хан131, от
което е крал текстове дума по дума, запетайка по запетайка. Неслучайно
наблягам на запетайките, защото и те го обвиняват. А Ефрем Моллов
важно-небрежно се оправдава:
„Кога първо е казано нещо за суфизма или кой първо го е казал, като
въпрос не стои на дневен ред, защото това древно знание е предавано
многократно. Всеки един има правото да интерпретира оставеното
от древните учители“ (бр. 19).
Как ще обясни тогава по какъв начин текстовете, които е крал от

индиеца (и не само от него!) са се озовавали в книгата му не като интер-
претации, а едно към едно дори със запетайките? Моите уважения към
свръхестествените му („пророчески“) възможности, но съвсем ясно се
вижда от другия му текст, че откъм правопис той не уважава особено
много запетайките.
Честно казано, подобна откровена кражба някак си не ми се връзва
с признанието му:
„Мога само да се обучавам да бъда от истинските хора и да придо-

бия по-съвършени човешки качества“ (бр. 19).
Крадци ли са истинските и съвършените хора? И кой обучава крадците

(на чужди текстове, истории и територии)? Да, знанията на суфизма (и не
само на суфизма) принадлежат на всички, но са плод на усилията и проз-
ренията на конкретни хора, чиито имена просветените знаят и помнят.
Удивителното е, че Ефрем Моллов дори не си е направил труда да
провери откъде е плагиатствал, след като съм посочила и авторите, и
заглавията на крадените текстове, както и как в интернет те могат да
бъдат намерени. Да се радва, че все още никой не го е погнал по Закона
за авторското право и сродните му права. Нищо чудно и това да стане,
ако той продължава така усърдно да шуми около себе си, след като се е
писал за автор на книга с крадени чужди текстове.
2. Ефрем Моллов не отличава художествена измислица

от реалност (не казвам, че е невеж!).
Защото интервюто на Дейвид Камерън в блога „Бъзикилийкс“132 е
тъкмо художествена измислица, а той продължава да твърди, че е ис-
тинско – веднъж (в книгата), като говори, че е „дадено за BBC“, но,
видите ли, „типично по български“ то не било показано и коментирано
по „нито една българска медия“ (с. 141); друг път (в статията), като уве-
рява: „било е само проект за излъчване...“, и нарочно се говорело, че не
е излъчено, „за да не стане дипломатически скандал“ (бр. 19).
Някой нещо да разбира?... Кое от двете му различни твърдения, ка-
зани публично, е вярно и ако е вярно второто, по какви пътища Ефрем
Моллов е разбрал, че е било само „проект“, защото няма как това да го
е научил от блога. В блога четем:
„В интервю за ВВС британският премиер се обърна към герман-

ския канцлер Ангела Меркел с думите: „Моля не ми давайте за пример
българите!“. Това той стори в отговор на въпроса на водещия журна-
лист защо не е подкрепил договора за спасяването еврото“.133
Тъй или иначе, интервюто е художествена измислица. И не защото на

мен ми се иска да е така, а защото това казват създателите на самия блог
(дано и тях Ефрем Моллов не обвини в дискриминация, задето отнемат
правото му да тълкува измислица като истина!). Нито тяхното уточнение,
нито думичките „невероятно“, „бъзикилийкс“ или „частна теория на
НЕвероятностите“, свързани с блога, впечатляват Ефрем Моллов. Той
дори не разбира, че избъзикан, по-скоро – че сам се е „избъзикал“, че и в
този случай попада под ударите на Закона за авторското право и сродни-

те му права. А може да предизвика и дипломатически скандал, ако още
упорства, че една художествена измислица е наистина интервю с британ-
ския премиер, и оправдава с него сепаратистките си амбиции. (Добре, че
никой не го приема насериозно!)
3. Ефрем Моллов не е чел текста от Глинения цилиндър

на Кир ІІ Велики (не казвам, че е неосведомен!).
А този текст все пак е основополагащ в „неговата“ книга, посочен е
като „основен закон за прабългарското племе“ (с. 12). Хубаво е, че отча-
ян от моето невежество, той най-после цитира нещо от него в превод от
персийски, като ни уверява:
„За да не съм голословен, ще посоча няколко пасажа от него, преве-

дени на съвременен български език“ (бр. 19).
Ето пасажите, които той цитира, уверявайки ни, че са текст от Гли-

нения цилиндър на Кир:
„- Всички членове на човешкия род се раждат свободни и прите-

жават равни права. Всички притежават разум и съвест, и трябва да
постъпват един към друг в дух на братство;
- Всеки без никакво деление от гледна точка на раса, цвят на кожа-
та, пол, език, религия и всякакви други убеждения, а също така и народ-
ност, обществено положение, богатство, рождение и всякакво друго
положение, да се възползва от всички видове права и свободи, предвиде-
ни в този обявен текст;
- Всеки има право на живот, свобода и индивидуална сигурност;
- Никой не може да бъде държан в робство и робството се забра-
нява във всякаква форма;
- Никой не може да бъде подлаган на изтезание или наказание или
да се постъпва с него насилствено или противно на измеренията за
човещина;
- Всеки има право да бъде признат за лице пред закона и има право
да бъде зачитан навсякъде като личност;
- Всички са равни пред закона и без всякакво деление имат право да
се възползват от покровителството и подкрепата на закона и т.н. и
т.н.“ (бр. 19).
Ето и текста от Цилиндъра на Кир, преведен от студенти по специал-

ността „Иранистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“:
„На негоден човек [т.е. Набонид] било поверено да господарува над

страната. [...] Той се наложил над тях. Издигнал подобие на Вавилон-
ската кула и [...] в Ур и другите места за поклонение всеки ден без ни-
каква боязън изпълнявал ритуали, нечестиви за тях [...]. Той не спазвал
ежедневните жертвоприношения и ги забранил, намесил се в местата
за поклонение [...], в свещените храмове. Не почитал Мардук, господаря
на боговете, постоянно вършел зло срещу града на Мардук, [...] угнетя-
вал жителите му. Като чул виковете им, господарят на боговете се
разгневил [...] за идолите, които напуснали жилищата си и се намира-
ли сред тях, разгневен, че [Набонид] ги е занесъл във Вавилон. Мардук,
възвишеният, господарят на боговете, се обърнал към всички угнетени
жители и чужденци в Шумер и Акад и се смилил над тях. Мардук започ-
нал да оглежда земите в търсене на праведен цар, когото да води. Той
извикал името му: Кир, цар на Аншан; призовал го да бъде владетел на
целия свят. Царят управлявал с правосъдие и правда всички хора, над
които той [т.е. Мардук] му дал власт.
Мардук, великият владика, пазител на своя народ, гледал радостно
на неговите добри дела. Той му наредил да отиде в неговия град Вави-
лон. Съпровождал го по пътя към Вавилон, бил негов спътник и прия-
тел в похода към страната му. Неговата огромна армия, неизброима
като пясъка в морето, напредвала, въоръжена до зъби. Той му позволил
да влезне в неговия град Вавилон без битка, той спасил Вавилон от уг-
нетението. Той предал Набонид в ръцете му. Всички хора от Вавилон,
от Шумер и Акад, князе и управители, се поклонили и целували краката
му. Те се радвали и сияели, че той поема царството. Този, който им
помогнал да се върнат от смъртта към живота и който премахнал
гнета над тях и всички тегоби, те с радост провъзгласили за свой цар
и възхвалявали името му.
Аз съм Кир, цар на света, великият цар, могъщият цар, цар на Ва-
вилон, цар на Шумер и Акад, цар на четирите страни на света, син на
Камбиз, великия цар, цар на Аншан, внук на Кир, великия цар, цар на
Аншан, потомък на Чишпиш (Теисп), великия цар, цар на Аншан, от
древен царски род, чието управление боговете Бел и Набу обичат, чие-
то царуване те желаят, за да са доволни сърцата им. Когато влязох
във Вавилон без битка, взех си господарско жилище в царския дворец
сред радост и веселие. Мардук, великият владика, ми се довери като

на човек, който обича Вавилон, и аз ежедневно му се покланях. Моята
огромна армия влезе във Вавилон с мир, аз не позволих на никого да зап-
лашва хората на Шумер и Акад. Подобрих благосъстоянието на града
Вавилон и всички свещени центрове. А жителите на Вавилон, [...], кои-
то Набонид бе угнетявал, а това не се нрави на боговете и не е подоба-
ващо, освободих от тегобите. Мардук, великият владика, се зарадва на
моите добри дела. Той милостиво изпрати благословението си над мен,
Кир, царя, който го боготвори, и над Камбиз, моя син, който е потом-
ството ми, и над цялата ми армия.
Всички царе от Горното море до Долното море [т.е. от Средизем-
но море до Персийския залив], тези, които живеят в царски чертози,
и тези, които живеят в отдалечени места... царете на запад, които
живеят в шатри, всички поднесоха почитта си към мен във Вавилон и
целунаха краката ми.
От Вавилон в Ашур и Суза, Акад, Ешнунну, Замбан, Ме-Турну, Дер до
земите на гутите, в свещените храмове от другата страна на Тигър,
в светилищата, които дълго време бяха разрушени и изоставени, вър-
нах идолите на боговете, които някога са били там. Събрах всичките
им жители и ги върнах по домовете им. По заповед на Мардук, великия
владика, всички богове на Шумер и Акад, които Набонид бе донесъл във
Вавилон и с това бе разгневил господаря на боговете, аз върнах цели в
светилищата им, в техните жилища, от които са доволни. Нека всич-
ки богове, които аз върнах в техните свещени градове, се молят всеки
ден на Бел и Набу да бъдат дълги дните ми, за да мога да се застъпвам
за тяхното благополучие. Жителите на Вавилон благословиха царува-
нето ми и аз установих мир по всичките земи.
Засилих Великата стена на Вавилон, стена от тухли, които пре-
дишният цар бе построил, но не бе завършил строежа. [...], която не
обкръжаваше града от външната му страна, [...] със смола и тухли,
я построих наново и приключих неговата работа. [...] Обковах с мед
прекрасни порти [...] Видях надпис с името на Ашурбанипал. [...] За
вечността“.
Някой да забелязва приликите между двата текста? Имаше една та-

кава игра: нарисувани са две еднакви наглед картинки с определен брой
незначителни разлики, условието е да се намерят разликите. И така...
аз обръщам играта и предлагам на многоучения „помаколог“ да намери
приликите между текстовете от неговия измислен Цилиндър на Кир и

истинския Цилиндър на Кир и да ги покаже на хората, на които разчита,
защото може и да не ги виждат.
И за какво собствено „не ми стискало“ да покажа Обръщението на
Кир? Мисля, че на самия Ефрем Моллов не е трябвало да му стиска! Аз
не оспорвам посланията на Кир ІІ Велики – просто съм казала, че ци-
тираният в книгата текст на персийски не е самото Обръщение на Кир,
а друг текст. Което, както се вижда, е вярно. В думите ми няма нито
„жлъч“, нито „омраза“ (бр. 19), каквито ми се приписват, а само исти-
ната. Ако истината обижда Ефрем Моллов, аз каква вина имам?
След като стана ясно какво той смята за текст на Кир и какво наис-
тина е самият текст, имам два въпроса към него, които в първата статия
му спестих:
1) Как той като „истински мюсюлманин“ (бр. 19), за какъвто се пред-
ставя, ще обясни на вярващите „помаци“, че техният Бог не е Аллах, а
Мардук? И ако по силата на някаква си своя логика успее да ги убеди, че
това е един и същи Бог, как тогава ще им обясни кои точно в системата
на единобожието са боговете Бел и Набу, за които се споменава в текста
на Кир? Защото в Корана е казано: „Вашият Бог е единственият. Няма
друг Бог освен Него, Всемилостивия, Милосърдния“134.
2) Аз съм член на човешкия род, значи според едно от цитираните
от Ефрем Моллов „послания“ на Кир ІІ Велики съм се родила СВО-
БОДНА и притежавам РАВНИ ПРАВА. Нямам ли право на свободата
да избирам по кой път да вървя? И ако съм избрала да бъда даоистка,
дзенбудистка, католичка или протестантка, да вярвам в Индра, Амон
Ра или Маниту, Тангра, Аполон или Перун, Йехова, Христос или Ал-
лах, него какво го бърка? Нали пак в Корана е казано: „Няма принуда в
религията...“135.
За какъв „помашки“ печат по рождение бълнува той: „печатът е
сложен по рождение“ (бр. 19)? Ако въобще човек се ражда с печат, този
печат е един-единствен – на живота и на смъртта. Всичко друго е въпрос
на личен избор.
И уж човек има свободата да избира, поне според „основния закон на
прабългарското племе“ (с. 12), провъзгласен, както се разбра, от Ефрем
Моллов, а не от Кир ІІ Велики, а в действителност, пак според логиката
на Ефрем Моллов, всеки, който приеме исляма, е ангел, а който предпо-
чете друг път е шейтан, предател, родоотстъпник.
4. Ефрем Моллов (най-после!) откри на европейските политици

истината за техния произход (не казвам, че е глупав!).
Ето какво твърди той:
„...Права си все пак, че Европейски институт „Помак“ наложи

разглеждането на този важен за всички помаци въпрос за признаване-
то ни като европейско малцинство. Права си и затова, че потомци на
Алцековите булгари създадоха тези проекторешения (на ПАСЕ – бел.
Е. А.)“ (бр. 19).
Докато пишех статията си за книгата, през цялото време ми се щеше

да предупредя Лука Волонте и колегите му, че логиката на нашия изтък-
нат „помаколог“ и тях ще ги нарочи за „помаци“ или, в краен случай,
за „булгари“, но не се реших – все пак това изглеждаше прекалено аб-
сурдно и противоречащо на добрия тон. А в случая Ефрем Моллов им го
казва очи в очи, макар че – в негов си стил – го влага в моите уста, без аз
никога да съм твърдяла подобно нещо. Никъде не съм твърдяла и това,
че ръководеният от него институт е наложил за разглеждане на каквото
и да е в ПАСЕ, още по-малко на нещо, свързано с признаването на „по-
маците“ за „европейско малцинство“ (бр. 19). Колкото и да съм невежа,
все пак правя разлика между „помашко малцинство“ и „европейско мал-
цинство“. „Европейско малцинство“ биха могли да бъдат европейци в
Америка, Африка, Азия или Австралия, да речем, а не някъде в Европа,
само че все още на никой досега не му е хрумнало да обособява малцин-
ства по континентален признак.
Нима Ефрем Моллов си въобразява, че бих се занимавала с несъстоя-
телната книга, която е подписал, за да му правя реклама, макар и отри-
цателна! Та аз имам книгата от самото ѝ представяне на 5 май 2012 г. в
Смолян, но не реагирах, защото тя сама по себе си не заслужава никакво
внимание. Просто за европейските политици, които трябваше да вземат
важно решение, извадих на бял свят истината на Ефрем Моллов за „по-
маците“ – като най-просветен сред „помаколозите“. Защо ми се сърди
тогава? Нали това иска – истината да излезе наяве? Е, извинявам се, че не
някой друг, а самият той носи отговорност за това доколко неговата исти-
на е истина и доколко тя се разминава с фактите. Думичката „смятаме“
(бр. 18 и 19), която той постоянно употребява, за да обвинява, още не
означава, че това, което казва той, е истина. Едно е да „смяташ“, друго е
да знаеш, трето и четвърто е да приведеш факти.
5. Ефрем Моллов е много начетен и последователен адепт

на учението за етноса, възникнало в СССР
по времето на Сталин (не казвам, че е сталинист!)
Към тази мисъл ме наведоха думите му за мен:
„Бърка много сериозно три основни понятия – народност, религия и

етнос. Не прави разлика между български граждани и принадлежност
към етноса „Българи“. Как тогава да разбере горката, че съществува
и етноса „Помаци“?“ (бр. 18).
Прав е Ефрем Моллов, че аз, горката, не разбирам какво той иска да

каже, както и какво общо има между понятията народност и граждански
статус на даден човек и защо религията е поставена редом с понятията
народност и етнос... Затова относно етноса ще цитирам думи на проф.
д.ик.н. Евгений Сачев от статията „Етнос, етнични стереотипи и спе-
кулации с етничния статус на българите мохамедани“, публикувана в
сборника „Дружба „Родина“ – минало и съвременност“ (2012):
„Това понятие е въведено от представители на силно идеологизи-

раната съветска наука, т.е. то е преимуществено разработвано, въ-
ведено и използвано от съветската и постсъветската етнология и со-
циална антропология с цел да бъдат обслужвани етнополитическите
интереси на съветската и постсъветската панруска идея за евроази-
атско превъзходство...
Целта е била да се изгради единна съветска нация, а сега – на един-
на евроазиатска мултинационална общност...
Основите на теорията за етноса се поставят през 30-те го-
дини на ХХ век от руско-съветския етнограф и етнолог Сергей
Широкогоров...“.136
В книгата „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита ис-

торията на помаците“ е проследена историята на прабългарите от древна
Азия до съвременна Европа, като според автора още в Азия се е появила
ханската династия на рода на помаците („pu mag“) (с. 53 – 54). Това явно
се е случило в дълбока нелегалност, защото никой летописец и историк
не е оставил никакви сведения за такъв прабългарски династически род,
нито са открити каквито и да е документи и археологически находки,
които да удостоверяват появяването и съществуването му. Но как така?
Нали тогава още е нямало дори Аспарухова България? Нямало е нито

онзи „човек-шейтан (дявол)“ Кирил (с. 44). и брат му Методий; нито
онзи „самозабравил се държавник“ цар Борис І (с. 47), нито Дружба
„Родина“, Държавна сигурност и БКП, които да го гонят, колят и забра-
няват, нито „горката“ (бр. 18) Елена Алекова е била, която да го предава
и отрича (определенията са на Ефрем Моллов)...
След прочита на книгата едва ли някой си представя, че петата „Вели-
ка Булгария“, за която „пророчества“ авторът, която ще бъде управлявана
от „помашки хан“ и ще мие граници на пет морета (с. 25), ще е в рамките
на Тъмръшката република, на Родопите, на България или на Балканите.
Съвсем ясно е, че на автора му се привижда евроазиатско ханство с „едно-
милионна помашка общност“137 и управляваща „помашка аристок-
рация“ (с. 151). На тях ще служи многомилионното християнско населе-
ние от всички азиатски и европейски страни, които ще влизат в рамките
на ханството. Това население ще бъде известно най-вероятно като гяури,
кав(у)ре, рая или нещо подобно. „Велика Булгария“ ще е верен съюзник
на „Велика Турция“ (с. 151), с която заедно ще управляват. Двете държави
ще се споразумеят за спорните територии и, както авторът сънува:
„По този начин ще се създаде и диамантът на Евразия – Истанб-

ул, т.е. древният Константинопол, който ще стане остров и ще бъде
Слънцето в короната на Велика Турция“ (с. 151).
И всичко това, представете си, го говори ръководителят на ЕВРО-

ПЕЙСКИ институт „Помак“, който бърза да ми „напомни“, че като такъв
е „пръв сред равни“ (бр. 19). След като са „равни“, защо тогава другите
12 членове не се появяват по масмедиите? Нямат ли тази свобода? Нямат
ли това право? Дали пък ако „първият“ някога все пак им даде думата,
няма да разберем защо институтът се нарича именно ЕВРОПЕЙСКИ?
Това, че институтът се е обърнал към европейските ценности, в замисъ-
ла си е нещо чудесно и аз поздравявам учредителите му за това. Но, как-
то се вижда, Ефрем Моллов не към Европа ги тласка, а към Анадола.
6. Ефрем Моллов е много добър човек, търпелив и кротък

(не казвам, че е лицемер!).
Това проличава от всички неистини, клевети и обиди, които е нагово-
рил за отец Боян Саръев (бр. 18 и 19), за членовете на Дружба „Родина“
(бр. 18), за Георги Петканов (бр. 18) и др. Впрочем: обадих се на Георги
Петканов и го попитах кога и къде е казал думите, които Ефрем Моллов

също е вложил в устата му138. Георги Петканов отрече да е произнасял
тези думи, като подчерта: „Никъде и по никакъв повод!“.
Не знам кой би повярвал, че ръководителят на Европейски инсти-
тут „Помак“ се стреми към разбирателство, след като прочете дори само
думите му срещу тези достойни хора. След такива думи и лъжи никой
няма да повярва и на най-възвишени, провъзгласявани в цял глас добри
намерения. Както една муха (има и друга, по-точна дума) затрива цяла
каца с мед, както една детска сълза е способна да обезсмисли цялата хар-
мония на битието, така и от една неправилна дума може да рухне цяла
логическа система.
То и каква ли логика има в мераците на Ефрем Моллов, че той иска
дори да ги хваля и рекламирам? Например това, дето ще се бори за „из-
равняване на двете основни религии“ (бр. 19). И кои точно „основни ре-
лигии“ ще изравнява Ефрем Моллов – наследеното от древната Персий-
ска империя многобожие с исляма ли? или вярващите в Мардук, Бел и
Набу ще изравнява с вярващите в Христос? или исляма ще изравнява с
християнството?
Още превъплъщения Ефремови
От скромните му признания разбираме още, че:

7. Ефрем Моллов е личност, която държи на думата си.
И баба знае да държи на думата си, когато представя чужди думи за
свои или слага свои думи в чужда уста.
8. Ефрем Моллов провъзгласява древни „помашки“ пророчест-
ва и думи на „старци“ (бр. 19).
Забележете, това пак са чужди думи, не негови и той пак не посочва
имена. Хайде, в древните книги може и да не е посочен авторът. Ами
мъдрите родопчани, дето днес са говорили на Ефрем Моллов, които той
нарича „старци“, нямат ли си имена? Впрочем духовните учители са
му предали знанието, за да се научи на нещо, а не за да се крие зад тях и
постоянно чрез тях да се оправдава.
9. Ефрем Моллов е „помашки“ аристократ (бр. 19).
Без коментар.
10. Ефрем Моллов е говорител на „едномилионната помашка
общност“, за която вече стана дума.
Кой ли пък го е упълномощил за такъв?
11. Ефрем Моллов ръководи, и то твърде „демократично“ (???),

Европейски институт „Помак“.
12. Ефрем Моллов е много активен и има невъобразимо богато
въображение...
Браво!
Не разбрах само за какво трябва да му искам прошка, след което той
щял великодушно да ми прости. Та аз не съм го обидила с нищо. А и
човек прощава и без специално да му искат прошка. В това и е силата и
чудото на прошката.
И дори някак си му се е изплъзнало, че не за него съм писала. Този,
за когото съм писала, много добре ме е разбрал. Затова Ефрем Моллов е
загубил почва под краката си. Иначе не би дигал толкова пушилка. И не
би бил така уплашен. Защото само на уплашен човек се привиждат приз-
раци и чудовища, каквито на него се привиждат. Сега като си помисля:
всъщност аз не съм обвинявала автора на книгата, че служи на някого, а
Ефрем Моллов – отново по принципа на негонения гузен – заявява:
„За разлика от теб, аз съм независим човек във всяко едно отноше-
ние и нямам господари, които да ми диктуват какво да пиша“ (бр. 19).
Сега – за пушилката...
Нито името ми някога е посоченото от Ефрем Моллов име. Нито съм

станала Елена Алекова с опрян в гърдите ми автомат (както вероятно
му се иска) – достатъчно е да разбере как Пейо Тотев Крачолов е станал
Пейо Яворов, как Елисавета Любомирова Белчева е станала Елисавета
Багряна, как Димитър Иванов Стоянов е станал Елин Пелин, как Никола
Делчев Гугов е станал Павел Вежинов, как Райна Иванова Радева-Мито-
ва е станала Калина Малина или поне как Абу Али ал-Хюсеин ибн Абда-
лах ибн Сина е станал Авицена, а Абдул Валид Мохамед ибн Ахмед ибн
Мохамед ибн Ахмед ибн Ахмед е станал Авероес и ще разбере, че нищо
криминално, нередно или недостойно не се е случило с мен (а Алекова е
бащиното ми име, иначе би трябвало да се подписвам с Христова, каква-
то е фамилията ми по мъж).
Нито съм предала своя род и своята родина. Нито, макар и родена в
Мугла, съм „помакиня“, както ме титулува, а още по-малко – „мръсна
помакиня“ (бр. 18 и 19) (това определение храбрият „помашки“ благо-
родник пак е вложил в чужди уста!) .
Нито проявявам омраза и нетърпимост към когото и да е, дори към

него, напротив – любопитен ми е.
Нито съм „учредител“ на възстановената Дружба „Родина“ и не се
крия зад гърба на никого от тези добронамерени хора, нейните членове
(явно Ефрем Моллов иска да се изкара герой – все пак едно е някаква
си проста авторка на стихосбирчета да опровергава лъжите му и съвсем
друго – това да са много хора, „господари“ (бр. 19)!).
Нито имам нещо общо с бившата Държавна сигурност, с някогаш-
ната Дружба „Родина“ и Възродителния процес от 80-те години (дори
само заради, както се казва, ЕГН-то ми!). Нито съм била когато и да е
комунистка.
Нито работата и работното ми място са секретни. Биографията ми не
е тайна за никого, всичко може да се провери и докаже.
Знам коя съм, кой е моят род и коя е моята родина – реалната, а не
някаква „абстрактна“ родина, която той проповядва (дори в заглавието
на „отговора“ му има „пророчески“ замашки от този род!). Знам откъде
идвам и накъде отивам. Никога не съм криела произхода си. Напротив –
гордеела съм се с него. Всеки може да се убеди, че е така, ако прочете
книгите ми „Отвъд думите“ (проза, 2006) и „Моята България“ (публици-
стика, 2007). В тях съм писала за всичко това, без въобще да съм знаела
за съществуването на Ефрем Моллов.
В статията „Помаците“ – наследници на Кир ІІ Велики или марсиан-
ци“ съм посочила факти, които развенчават фалшификациите в книгата
му за „Велика Булгария“ (с. 141). Ако Ефрем Моллов е приел да бъде
авторът, значи наистина е храбрец. Тогава да не се крие зад фирмата
„Европейски институт „Помак“, нито зад „едномилионната помашка
общност“ и да не говори от името на всички българи, изповядващи
исляма, защото не са го упълномощили за това. Дори и без да съм про-
рок, ще кажа, че нито 2013 ще е година на „помаците“, нито някога ще се
възроди някогашното ханство, нито Ефрем Моллов ще стане „помашки
хан“, а още по-малко – депутат, след като така се самокомпрометира.
Точно той да хленчи, че го дискриминират по отношение на свобо-
дата на словото, мисля, е излишно. С неговата активност!... Колко пъти
го слушахме и от централните медии, и по пресконференции, които ор-
ганизира със завидно старание. Нямам нищо против да се изявява. Така
по-неопровержимо се вижда кой е Ефрем Моллов в действителност, т.е.
че той най-малко е такъв, какъвто се рисува в своите самовъзхвали. Сво-
бодата на словото, както все повече ще се уверява, е нож с две остриета.
Но най-важното: човек, дори добре да живее, все някога застава пред

Бога. Нека е сигурен, че в Небесната книга са записани не само всичките
ни дела и думи, но и онова, което дори само сме помислили. И ще поне-
сем отговорност за всичко.
Планината отдавна е научила мен и всички родопчани (с малки изклю-
чения като него!) да отграничаваме истина от илюзии, реалност от плаши-
ла, действителност от фантазии. Измислиците за другите, които Ефрем
Моллов говори, показват единствено това, което той е в същината си. Кое-
то е той лично, а не всички българи, изповядващи исляма, с които при ця-
лото му желание няма как да се идентифицира. Затова, след като книгата,
която е подписал, неопровержимо го показва като абсолютно невеж, няма
защо да приписва невежеството си на всички. (Любопитно ми е дори от
кое Евангелие, понеже не е посочил, цитира думите на Иисус Христос:
„О Господи, успях с твоята помощ умрял да съживя, но не успях невежа
да науча“ (бр. 19), защото в четирите евангелия от Библията такива думи
няма. А, да. Вероятно ще да е някоя древна „помашка“ книга („китаб“) от
времето на Кир ІІ Велики, съхранена в родопските пещери.)
Лъжите му просто са фантазии, илюзии, призраци, чудовища, пла-
шила, роящи се само в собствената му глава, затова лично не ме зася-
гат и бих ги подминала с мълчание. Но не мога да мълча, когато някой
фалшифицира историята с документите и фактите, когато спекулира с
надеждите и вярата на чистите и почтени хора, които живеят в Родопите.
Не мога да мълча – тъкмо заради моя род, заради моите братя и сестри
родопчани, чиято болка е и моя болка, заради моята реална, истинска и
единствена родина България!
Ефрем Моллов ме обвинява, че съм предала някакъв измислен от
него род на „помаците“ („pu mag“). Обвинява ме, че съм предала някак-
ва „помашка общност“, наброяваща един милион, каквато никъде освен
в негово въображение не съществува – известно е, че при преброяването
в началото на 90-те години на миналия век за българи мохамедани, чийто
майчин език е българският, се обявиха 143 хиляди души. Обвинява ме,
че съм предала някаква „абстрактна“, „виртуална“ (с. 133) по думите му
в книгата за „Велика Булгария“ (с. 141), т.е. мяркаща се само в неговата
глава родина. Той – с неговия виртуален род, с неговата виртуална общ-
ност, с неговата виртуална родина „Велика Булгария“ (с. 141). Аз – със
своя истински род, със своите истински братя и сестри родопчани, със
своята истинска родина България. Всеки сам решава на какво да бъде
верен и какво да предава. Нали?
Колкото до вярата и това – кой прав, кой крив, ще припомня едно

изречение от Корана:
„Нима ще започнете да се препирате с нас заради Аллаха, когато

Той е наш Господ и ваш Господ? За нас – нашите дела, а за вас – вашите
дела, и ние пред Него пречистваме вярата си...“.139
Ефрем Моллов – със своите дела. Аз – с моите дела. И всеки от наши-

те съдници – с неговите си дела. Пред Бога. Когато му дойде времето.
P. S. Понеже Ефрем Моллов „много ясно“ се изразява, като

казва (подчертано!): „Лично аз и представляваната от мен
институция на помаците нямаме желанието, а съответно и
свободното време да отговаряме на твоите писания. Затова
си позволих да бъда по-подробен и изчерпателен за да разбе-
реш, че тази тема не е твоя и нямаш нужните познания за
да се упражняваш по нея. Заявявам ти, че е под нашето дос-
тойнство да продължаваме да го правим...“ (бр. 19), – аз, как-
то той иска, го разбирам правилно и му предоставям свободата
и правото да не ми отговаря.
Впрочем – никога не съм му отнемала тази му свобода и
това му право.
Допълнение с днешна дата. Без коментар
По повод на празника на Община Смолян през октомври т.г. бях там.

Приятели ми дадоха в. „Отзвук“ с думите: „Все някога идва Видовден“.
В него прочетох публикацията „Прокуратурата дава на съд Ефрем Мол-
лов заради книгата му за помаците“ (от 15 октомври 2018 г.):
„Районната прокуратура в Смолян внесе обвинителен акт срещу

Ефрем Моллов за книгата му „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо
бе скрита историята на помаците“. Делото вече е насрочено за 16 но-
ември и предстои призоваването на подсъдимия смолянчанин и свидете-
лите. Обвинителният акт е внесен от бившия районен прокурор Георги
Кърпаров, който от две седмици работи в прокуратурата в Пловдив.
Срещу бившия пчелар и председател на Европейски институт
„Помак“ Ефрем Моллов са повдигнати две обвинения. Първото е, че
на 5 май 2012 г. в Народно читалище „Христо Ботев“ в Смолян, къ-

дето той представя книгата си „Има ли бъдеще Велика Булгария или
защо бе скрита историята на помаците“, чрез нея е проповядвал дис-
криминация, като е прокламирал егоцентризъм, чрез абсолютизиране
и етническо разграничение на група от хора, причисляващи се към по-
машкия етнос, като с това са се дисквалифицирали всички други бъл-
гари. Проповядвал е и омраза на етническа принадлежност. Второто
обвинение е, че е проповядвал омраза на религиозна основа.
Обвинителният акт е доста солиден и в него е направен обстоен
анализ на книгата, придружен с цитати от нея. Назначена е и съдебна
експертиза, в която са включени трима експерти. Сред тях е Милко Ва-
силев, бивш съветник по политическите въпроси на министъра на отбра-
ната в зората на демокрацията, а след това зам.-директор на Служба
„Военна информация“ в МО, анализатор и началник на отдел „Страте-
гически анализи и прогнози“ в Национална служба „Сигурност“ – МВР.
В изготвянето на експертизата участват още доц. д-р Мария Левкова
от Института за исторически изследвания при БАН, както и проф. Агоп
Гарабедян, директор на Института по балканистика при БАН и вещо
лице по делото за радикален ислям срещу Ахмед Муса и 13-те имами.
Проверката срещу Ефрем Моллов започна в началото на 2014 г. след
сигнал на Държавната агенция за национална сигурност за проповядва-
не на омраза на религиозна основа. Сигналът на ДАНС първоначално бе
изпратен в Окръжна прокуратура – Смолян, заради съществуващи дан-
ни за проповядване на фашистка или друга антидемократична идеоло-
гия по чл. 108 от НК. След постановен отказ преписката е препратена
на Районната инстанция по компетентност с указание да се прецени
дали да бъде образувано досъдебно производство по чл. 164 от НК или
да се постанови отказ. На 10 февруари Районната прокуратура образу-
ва наказателно производство.
Адвокат на автора, който в момента живее със семейството си в
Норвегия, е бившия окръжен прокурор на Смолян Славчо Кържев“.140
Месец по-късно, на 15 ноември 2018 г., ден преди делото, „Труд“ уве-
доми, че депутати от ВМРО (Александър Сиди, Искрен Веселинов и Кра-
симир Богданов) са съпричастни към случващото се в Смолян. И още:
„Историята на прокурорската преписка започва през далечната

2013 г. и е образувана по сигнал, че лицето Ефрем Моллов, който
чрез книгата си „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита

историята на помаците“ е проповядвал дискриминация и етническа
омраза спрямо българите – деяние, което, според обвинителния акт,
е престъпление по чл. 162, ал. 1 от Наказателния кодекс. В същата
книга Моллов насажда и религиозна омраза и нетърпимост, което
представлява престъпление по чл. 164, ал. 1 от НК, обясни пред
медиите Сиди, който е отговорник от ръководството на ВМРО за
област Смолян.
Лицето Ефрем Моллов е добре познато в Смолян и областта с езика
на омразата си и своята открита нетърпимост и агресивни проповеди
срещу християнската религия и българския етнос. Ето защо ние питаме
каква е причината делото срещу подобен човек, опасен за етническия
и религиозен мир, както и за националната сигурност на България, да
се бави вече пета година. Интересен е и фактът, че единственият
прокурор, който имаше доблестта да внесе обвинителния акт в съда
вече не работи в прокуратурата в Смолян.
Ние, патриотите от ВМРО – БНД (Българско национално движе-
ние – бел. Е. А.), имаме основателни съмнения, че Ефрем Моллов се полз-
ва с политически чадър от определена политическа партия със сериозни
позиции в този регион. Нашето основателно притеснение, свързано с
делото, което ще се гледа утре, е то да не бъде върнато за доразглеж-
дане в прокуратурата и да не стигне повече до съдебна инстанция“.141
На 16 ноември от Нова телевизия разбрахме – Видовден се отлага:
„Районният съд в Смолян отложи делото за проповядване на

етническа омраза и радикален ислям спрямо българите, съобщи Нова
телевизия.
Обвиняем по делото е Ефрем Моллов, автор на книгата „Има ли
бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците“.
Съдът не даде ход на делото, тъй като обвиняемият и неговите
адвокати не са известени в предвидения по закон 7-дневен срок. Ефрем
Моллов и защитниците му не се явиха на делото. (...)
Делото бе отложено за 21 декември“.142
А на 21 декември също бе отложено...

Това вече сме го гледали. Скучна история (по Чехов)...
АБСУРДИТЕ БЪЛГАРСКИ
В. „Дума“, 7 май 2013, с. 22
Тия дни бях в Смолян. Като всяко селище, обхванато от преизборна

треска, и там – шетня, плакати, дебати на чашка и по салони...
Повгледах се в плакатите, за да мерна все пак дали няма сред кан-
дидат-избраниците и мои приятели. И какво да видя – на челно място
Ефрем Моллов!!!
И какво чак толкова удивително има, дето Ефрем Моллов е кандидат
депутат, че слагам три удивителни след името му, ще попита някой.
В случая удивителните след името му могат да бъдат много повече,
но толкова правописът ми позволява. На първо място – задето Ефрем
Моллов въобще се кандидатира за депутат! На второ място – задето е
водач в листата на коалиция „ГОРДА България“!
Да, разбира се, като всеки български гражданин и българският граж-
данин Ефрем Моллов има право да се кандидатира за народен предста-
вител. Не му оспорвам нито правото, нито свободата да се кандидатира.
Но питам се дали има моралното право за това?
Миналата година в Смолян Ефрем Моллов издаде книгата си „Има ли
бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците“143
и учреди заедно с неколцина души Европейски институт „Помак“, който
той и оглави. В целите, които този институт си е поставил, преобладават
думите „културен“ „културно-исторически“, научен“, „духовен“ и пр.
Но... културата, историята, науката и духовността за този негов инсти-
тут са пречупени през доста, меко казано, невежа призма. Това се вижда
с просто око, ако прочетете книгата на Ефрем Моллов за тази „Велика
Булгария“. В нея Ефрем Моллов се самоизтъква като едва ли не най-
големият познавач на помашката история, претендирайки, че най-после
ще сложи, както пише, „край на споровете за произхода на помаците,
какви точно са те и откъде са дошли“ (4 корица).
Колкото и да му се иска на Ефрем Моллов да бъде най-ученият поз-
навач на „помашката история“ обаче, това няма как да стане, защото:
1) „Помашка история“ няма, тъй като не съществува нито такъв ет-
нос, нито такова племе!
2) Защото познанията по история на автора са крайно оскъдни – в
книгата му няма един исторически факт от историята, който да не е не-
верен или изопачен (в посока присвояване на чужда история – историята
на древната Персийска империя, на Кубратова България и на Дунавска

България – и преобразяването ѝ в „история на помаците“).
Закономерно възниква въпросът: имат ли право невежи хора да се
кандидатират за депутати? Да, имат. Защото са граждани на България.
Иначе излиза, че се ограничават правата им, и те могат да нададат такъв
вой, че не само в Европа, но и на Марс ще ги чуят (споменавам Марс, за-
щото един от лидерите на Европейски институт „Помак“ Васил Войнов
веднъж вече се легитимира пред мен като „марсианец“ и като му казах,
че няма как да е такъв, защото на Марс не живеят хора, той ме обвини,
че нарушавам правото му на самоопределение).
Така че всичко опира до това дали ние, избирателите, ще предпоче-
тем невежи хора за депутати. Дали ще оставим невежи хора да решават
съдбите ни!
***
И тъй, дали Ефрем Моллов като автор на книгата „Има ли бъдеще
Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците“ и като
председател на Европейски институт „Помак“ има морално право да се
кандидатира за народен представител?
Наблягам на моралното, защото, пишейки своята теория за „произ-
хода на помаците“ и за тяхната религия, Ефрем Моллов всъщност е пла-
гиатствал, т.е. откраднал е едно към едно текстове на индийския суфия
Хазрат Инаят Хан от книгата му „Мистични медитации. Учението на
суфите“, както и текстове от различни сайтове и блогове („М.И.Р.“ („Ин-
фоекспрес“), „Religiology.org“, „Тruden.com“, „BGISLAM.WORDPRESS.
COM“, „Бъзикилийкс“ и др.), включително и от „Уикипедия“.144 Не ста-
ва дума за интерпретация на текстове, а за откровена кражба, за „копи-
пействане“ едно към едно, без посочване на източниците!
Това поражда крайното ми недоумение! Че нали уж сме в Европа, в
Европейския съюз! Нали си имаме работа не с какъв да е, а с Европей-
ски – именно ЕВРОПЕЙСКИ! – институт „Помак“! А кое поведение е
европейско? Да си плагиотор, крадец на чужди текстове и да се кандида-
тираш за народен представител? Или...
Миналата година унгарският президент Пал Шмит бе обвинен в пла-
гиатство и подаде оставка145. Тази година след скандал за плагиатство
същото направи и германската министърка на образованието Анет Ша-
ван146. В европейска ли държава живеем ние, след като откровен плагиа-
тор, вместо да си кротува, дръзва да се кандидатира за депутат!
И ако той е дръзнал, защото, да речем, в неговата морална система

тази кражба фактически минава за достоен акт, превръщайки го в на-
четен учен историк и религиовед, кой европеец може да му повярва и
да приеме кандидатурата му, като дори го поставя за водач на листа? В
случая съвсем не става дума за лудия и зелника, а за нещо много по-важ-
но...
Този, който гласува доверие на Ефрем Моллов, е Слави Бинев! Все
си мисля, че лидерът на ГОРД просто не знае каква динена кора в лицето
на това лице си е подложил. Едно на ръка, че Ефрем Моллов е плагиа-
тор! Друго на ръка, че...
В „Оперативната програма за управление и антикризисни мерки
за периода 2013–2017 година на коалиция „ГОРДА България“ един от
седемте приоритета е, цитирам, „ПАТРИОТИЗЪМ: при отстояване на
страната в ЕС и единството на българската нация“147. Не знам как
Слави Бинев ще съвместява отстояването на „единството на българска-
та нация“ с мераците на Ефрем Моллов за обособяване и признаване у
нас на „помашки етнос“. И още – как Гражданско Обединение за Реал-
на Демокрация (ГОРД) на Слави Бинев ще се справи с афишираните в
книгата на Ефрем Моллов „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо
бе скрита историята на помаците“ (2012) претенции за „възстановяване-
то на ханската институция“ (с. 147)? Защото председателят на Евро-
пейски институт „Помак“ предлага „нов модел на развитие“ (с. 147) на
България – не демократична република, не дори царство, а ХАНСТВО!
Според него този модел, свързвайки ни с „Велика Турция“ (с. 151), ще
ни отърве от кризата. Всичко зависело пак само от нас, избирателите,
уверява ни той, по-конкретно, както той пише:
„Ще приемем ли еднозначно и това, че ханът на Велика Булгария ще

бъде от рода на „pu mag“ (с. 147).
Виждате ли колко елегантно и почти незабележимо се преминава от

кражбата история и кражбата на текстове – към кражба на територии и
на държава.
***
На 13 април 2013 г. на митинга при стартиране на преизборната кам-
пания на Коалиция „ГОРДА България“ Слави Бинев се обърна към нас,
избрателите, с думите:
„Днес искам да говоря пред Вас за нещо, което ние някак пропуска-
ме – това е илюзията, това е измамата, това е лъжата...“;
„Всяка илюзия, измама и лъжа е базирана на ловкостта и на ваше-
то невнимание“.148
Както се вижда, драги избирателю, всичко наистина е в наши ръце.

Когато моралът на кандидатите ни за народни избраници приема и пла-
гиатството за достойнство, само ние можем да ги спрем! Явно примерът
на европейските политици като Пал Шмит и Анет Шаван е все още не-
валиден за нашите географски ширини.
Така че да внимаваме, да бъдем будни, за да не позволим на ловки и
пъргави амбициозни човечета да ни заблудят за пореден път! Да не поз-
волим на разни създатели на илюзии, измамници и лъжци да превърнат
прекрасната ни родина в държава на абсурдите, в АБСУРДИСТАН!
ЗАЩО ЗЕЛЕНГОРА СЕ сили

ДА ПРОМЕНЯ МИНАЛОТО
Дейността на Европейски институт „Помак“ със седалище в Смо-
лян, който беше създаден миналата година, ме интересува заради един-
единствен факт, че съм от Смолянския край. Неин председател е Ефрем
Моллов. Публичната дейност, която този институт развива, е повече от
смехотворна и ако не са някои средства за масова информация, които да-
ват трибуна на председателя му и двама-трима от неговите сътрудници,
едва ли би се чувало нещо за него. На местно ниво тя предизвиква само
насмешка у хората. Научната му дейност, обявена за приоритет сред за-
дачите му, е абсурдна. Да твърдиш научно, че помаците са „едномили-
онна общност“149 и имат едновременно тракийски, арабски, персийски,
прабългарски, богомилски и арнаутски корен150, не е съвсем в рамките на
здравия разум. Да пророчестваш, че 2012-а ще е година на помаците и че
едва ли не България ще загине, ако българите не приемат решение дър-
жавата им да стане ханство и не преглътнат изпитанието да я управлява
„помашки хан“ , също е извън всякакви граници на здравомислието.
Едва ли би следвало да се обръща особено внимание на дейността
на този институт и на медийните изяви на лидерите им, ако те не бяха
толкова агресивни. Да, от всяка тяхна медийна изява лъсва тяхното неве-
жество, но – съгласете се – всяка тяхна медийна изява по някакъв начин
набива в общественото съзнание названията „помак“, „помаци“ и не-
изменно поражда досадата: Какви са пък тези? Какво и те искат? И така
нататък. След което инстинктивно в нашето общество тръгва някаква
негативна реакция и работи за разделение, обособяване на, както обичат
да казват, „различни“, на „други“.
Научната дейност на Европейски институт „Помак“ засега се изрази
в издаването миналата година на две книги: „Има ли бъдеще Велика Бул-
гария или защо бе скрита историята на помаците“ на Ефрем Моллов151 и
„Балканските воини в Родопите 1912–1913“ на Исмен Реджепов (оказа
се псевдоним на Никола Чуралски)152. Научното невежество така изо-
билно струи от тях, че и на тях не би следвало да се обръща внимание,
ако не бяха откровените лъжи, които се внушават на хората из Родопите.
Защото след шумното им огласяване, което не оправда очакванията и
пророчествата, тези книги внезапно изчезнаха от публичното простран-
ство и едва ли не се оказаха библиографска рядкост, но пък се заразпрос-
траняваха, вече тихомълком, от ръка на ръка, в джамиите.
Две са основните лъжи, лансирани в тези книги.

Първата голяма лъжа е, че помаците са отделен етнос и че този
етнос води началото си от древността. При Ефрем Моллов – от времето
на Кир ІІ Велики, основателя през VІ век преди Христа на Персийската
империя, титулуван от автора като „хан Куруш“ (с. 10). Глиненият цилин-
дър на Кир ІІ Велики, известен като „Обръщението на Кир“ към вавилон-
ците според Ефрем Моллов е „основен закон на прабългарското племе“
(с. 12), който помаците следват и досега. При Исмен Реджепов (Никола
Чуралски) помаците са съществували 3000 години преди Христа, защото
оттогава датирали „помашките песни“ във „Веда словена“, записани от
„народоука от Македония Веркович“ (разбира се, той има предвид бос-
ненския хърватин Стефан Веркович), като дълбокоумно заключава:
„А,за да има помашки песни, значи е имало помаци. А религията на

помаците всеки случай не нито езическа,а най-малко не била и христи-
янска“ (с. 79).
И коя, мислите, е била древната, съществувала 3000 години преди

Христа религия на помаците според нашия народоук? Разбира се, че исля-
мът! Нищо че ислямът като религия се е появил през VІ век след Христа.
И тук се откроява втората голяма лъжа на именитите „учени“, че
в България е съществувал ислям преди османското завоевание на Бал-
каните, че самото османско завоевание всъщност е било освобождение
на помаците от пъклените заговори и гонения от страна на християните
спрямо тях. Лъжата се пръква в книжлето на Исмен Реджепов (Никола
Чуралски) само и само за да докаже той абсурдното си твърдение, че
„БАЛКАНСКАТА ВОЙНА СЕ Е ВОДИЛА НЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО
НА ПОМАЦИТЕ, А СРЕЩУ ПОМАЦИТЕ В РОДОПСКИЯ МАСИВ. От
фактологията е видно, че всъщност става дума ЗА ЕTHO-PЕЛИГИОЗ-
НО ПРОЧИСТВАНЕ. Етно, защото помаците от древността, сиреч
от епохата на „скритото християнство“, са считани за турци, за ет-
нически турци“ (с. 76). Ако под древността и тук се разбира онази древ-
ност (от 3000 години преди Христа, за която само преди редове ставаше
дума), излиза че и християнството е с такава давност. Но това е невъз-
можно, защото новата ера започва с рождението на Христос, а „скритото
християнство“ е било в катакомбите на Рим, т.е. в първите векове след
Христа. Ако под древността и тук се разбира онази същата древност
отпреди 3000 години преди Христа, излиза че още тогава „помаците“
са били нарочени за турци. Но това е невъзможно, защото названието

„турци“ се появява едва през ХІІ век след Христа?
И „пророкът“ Ефрем Моллов, и „изследователят“ Исмен Реджепов
(Никола Чуралски) се кълнат, че провъзгласяват истината от последна
инстанция и че над тях е само Бог, а като единствен „научен аргумент“
първият посочва „пророчества“ от някаква стара книга „китаб“ (с. 28),
която май само той е виждал, и разкази на „стари поколения“ (с. 137), а
вторият – „разказите на мама“ (с. 58). Истината е, че в тяхната истина,
както вече се убедихме, няма и помен от истината.
И още... Вместо текста от Цилиндъра на Кир например Ефрем Мол-
лов показва някакъв сканиран текст на персийски (с. 12 – 16), който, ока-
за се, няма нищо общо с текста от самия Цилиндър на Кир153. Цитира и
някакво мистериозно интервю на британския премиер Дейвид Камерън
пред BBC (с. 142 – 146), което той никога не е давал и което, оказа се,
е откраднато от блога „Бъзикилийкс“ (чийто надслов е: „Бъзикилийкс –
Истината такава, каквато можеше да бъде!? – Или частна теория
на НЕвероятностите!“154). Да не говорим за това, че Ефрем Моллов е
плагиатствал от „Мистични медитации (Учението на суфите)“ на Хазрат
Инаят Хан и от какви ли не други сайтове и блогове.155
Защо им е нужно на тези хора да фалшифицират историята не е труд-
но да се досетим. Но не очаквах, че някой ще си позволи да го каже едно
към едно, както прави това видният „помаколог“ фалшификатор на исто-
рията Георги Зеленгора. В статията „Балканската война – масова смърт
и етническото прочистване“ той също окачествява тази война като „на-
силието над помаците и етническото прочистване“156. В завършека на
друга статия („Защо изгониха Троцки от България“) той споделя защо
се е заел да разконспирира историята, като буквално пише: „Защото,
ако искаме да променим настоящето, първо трябва да
променим миналото“.157 Миличкият!... Как се променя нещо, кое-
то вече не съществува! Да, можеш да го подменяш и фалшифицираш, но
не и да го промениш.
Затова трябва да изобличаваме лъжците. Защото днес се смеем над не-
вежеството им. Но ако не ги опровергаем днес, след сто години хората вече
няма им да се смеят, а ще им вярват, понеже няма да имат другата гледна
точка, другия ориентир, другото мнение. Съгласете се: нашите потомци,
бъдещите българи няма как да знаят истината, ако не им я оставим.
28 ноември 2013
псевдопророчестВА
и жалки плагиатства
В. „Дума“, 21 декември 2013, с. 9
Напоследък председателят на Европейски институт „Помак“ Ефрем

Моллов така се активизира в публичното пространство, че заплашва да
засенчи популярността на известен наш политически лидер в най-цве-
тущия му период. Щял да създава Партия ПОМАК, която, разбира се,
няма нищо общо с несъществуващия „помашки етнос“, нищо че самият
Ефрем Моллов преди година се изяви като пророк, историк, единствен
провъзгласител на истината за помаците и говорител на „едномилионна-
та помашка общност“158, без някой от българите, изповядващи ис-
ляма, да го е упълномощавал за това (може да е говорител само на онези
13-ина души, учредили на института му, след като те нямат нищо против
това). Друг е въпросът, че да се говори за „едномилионна помашка
общност“ в България е просто смехотворно, а за такава бе оповесте-
но на първата пресконференция на Европейски институт „Помак“ през
октомври 2012 г. Днес вече Ефрем Моллов се изцепва безапелационно:
„Ние сме многомилионна транснационална общност, която се намира
в шест държави на Балканите, в Западна Европа и в Америка“159. И се
изцепва не къде да е, а в предаването „Всяка неделя“ на Кеворк Кевор-
кян от 1 декември 2013 г. по Нова телевизия.
Ефрем Моллов дори издаде книга: „Има ли бъдеще Велика Булгария
или защо бе скрита историята на помаците“160. По този начин се прочу с
невероятните си „приноси“ в българската и европейската история.
Защо му правя такава реклама, ще попита някой. Ами защото въпре-
ки медийната популярност на ексцентричния пчелар, автор на книга и
лидер на несъществуваща многомилионнна общност, книгата му остава
все още недостатъчно огласена. А в нея той е развил подробно полити-
ческата си платформа – ултранова, прелюбопитна и крайно екзотична.
Време е най-после хората да разберат с кого точно си имат работа и като
разберат, да му премерят капата. А то известни историци и културоло-
зи все спорят с него около оглушителните му научни „открития“ и така
българските граждани (православни, католици, протестанти, мюсюлма-
ни, поклонници на Тангра, на Кришна или атеисти) нямат възможност в
цялостен план да се запознаят с политическия модел, който той предлага
и който според него ще е спасителен не само за България, но и за целия

свят.
НЕЩО КАТО НОСТРАДАМУС
„На прага сме на нещо много Велико – пророчи Ефрем Моллов в

книгата, – не само по отношение на прабългарското племе и техните
наследници, на прага сме на Велико време за всички държави и за всички
истински хора на този свят“ (с. 140).
И две уточнения.
Първо. В цитатите пропускам онези места, където Ефрем Моллов
говори с общите приказките на всеки политик, които той все пак имаше
възможност да оповестява по медиите каквото си иска.
Второ. Пропускам и неистинското интервю с британския минис-
тър-председател Дейвид Камерън пред BBC, защото авторът го е от-
краднал от блога „Бъзикилийкс“, чието мото е: „Бъзикилийкс – Ис-
тината такава, каквато можеше да бъде!? – Или частна теория на
НЕвероятностите!“.161 При това Ефрем Моллов не само го е взел, без
да посочва източника, но и го представя за истинско, и вдъхновен от
неговите „невероятности“, строи новия си политически модел. Така и
пише:
„Не мога да оставя такива думи без коментар. На първи прочит

анализът показва, че този голям европейски политик посочва безпъти-
цата на сегашна България. Показва ясно, че това е краят на държава-
та ни, на обществото ни. Показва края на българския народ. Това, до
което сме стигнали в сегашно време е път без изход. Необходимо е да
се потърси нов път, да се потърси алтернатива. Ако Дейвид Камерън
не бе англичанин, бих помислил, че той е наследник на прабългарското
племе и държавност, че във вените му тече кръвта на най-великите ни
ханове. Но не е, а говори с думите на нашите предци“ (с. 146).
БЪЛГАРИЯ ДА СТАНЕ ХАНСТВО
И така, каква е политическата платформа на Ефрем Моллов, опове-

стена в книгата му? В глава 13 „Как да си простим и да възродим Велика
Булгария“ той казва:
„Време е да предложим нов модел на развитие, за да спасим това

което още може да бъде спасено. Време е да предложим истинско
Бъдеще на нашите деца и внуци, за да не се отвърнат от нас, за
да не ни заплюят в лицата и да се преселят в други земи. Време е
да възстановим древната ни държавност по най-бързия възможен
начин.
Когато приемем статута на Велика Булгария, ще трябва да
преодолеем и първото изпитание. То ще се изразява в това, дали
ще бъдем готови да приемем с гордост възстановяването на ханска-
та институция и дали ще приемем еднозначно наследника на тази
титла. Наследникът от коляното на Истинският ни хан. Коля-
ното, което запазихме през всичките тези векове. Ще приемем ли
еднозначно и това, че ханът на Велика Булгария ще бъде от рода на
„ри mag“. Така ще стане ясно, дали сме готови да изминем послед-
ните крачки по пътя на Пророчеството, дали сме готови да ста-
нем по-духовни и по-истински човеци и дали сме готови да имаме
Велика държава.
Откъде да започнем?“ (с. 147 – 148).
ДА ИЗГОНИМ ТЕЗИ, КОИТО НЕ МИСЛЯТ КАТО НАС
„Тъй като ние, помаците – пише Ефрем Моллов, – като наслед-

ници на прабългарското племе сме унижавани, гонени, кръстени и
убивани, казваме на висок глас следното: братя християни, проща-
ваме Ви всичко това, което направихте срещу нас от времето на
Покръстването, от времето на последния български хан. Ако през
този период сме Ви направили нещо лошо, простете ни и Вие. Нека
бъдем единственият народ на Земята, който е забравил лошите
дела, загърбил е религиозните си различия и да сме първите, възроди-
ли истинската и чиста братска любов. Нека забравим различията,
независимо от естеството им и да изпълним древния принцип – доб-
ри мисли, добри думи, добри действия. Нека заедно покажем, че сме
достигнали по-високо духовно ниво и това да бъде заряда, който ще
ни позволи да финализираме Пророчеството. Ако има такива, които
се противопоставят на това Велико Бъдеще, нека направим заедно
един последен грях – да ги изгоним при славяните или при тюрките,
в зависимост от това на кого служат“ (с. 148).
ДА ИМА засега ДВЕ РЕЛИГИИ В СТРАНАТА,

А В БЪДЕЩЕ – САМО ЕДНА
„Ясно е, че ще останат и двете ни религии – допуска Ефрем Мол-

лов, – но духовенствата им е необходимо да ги усмирим, като ги от-
къснем от всякакви техни съюзи и световни организации. Да се въз-
станови и възцари при тях чистотата и светостта. Да се утвърди
принципът на равенство и равнопоставеност на двете ни религии. До
момента, когато хората ще достигнат по естествен път до Велика-
та Истина – че има Един Бог, една религия и един повелител.
Да се разреши сключването на смесени религиозни бракове и утвър-
ди принципа, че мъжът е носителят на религията. Трябва да е ясно де-
цата каква религия носят. Тази реформа ще е основополагаща за новата
ни държава. Въвеждане в училищата на религиозното обучение, за да се
възстанови морала и уважението между поколенията“ (с. 148 – 149).
ДА СЕ ВЪЗСТАНОВИ ТИТЛАТА ХАН
„За утвърждаване на новите обществени отношения – продъл-

жава Ефрем Моллов, – ще е необходимо свикване на Велико народно
събрание и провъзгласяване на Конституцията на Велика Булгария.
Такова ще е и името на обновената ни държава.
Ще се възстанови статутът на хана, като обединител на пле-
мената и гарант за бъдещето и просперитета. Ще бъде истински
„баща“ на нацията. Пълна забрана на политическите партии и про-
порционалната избирателна система. Както видяхме до сега, про-
порционалните листи и липсата на обществен контрол доведоха
сегашната държава до закриване. Поемането на пряка отговорност
ще е основно положение в новата Конституция“ (с. 149).
НОВИЯТ МЕСИЯ... ПОВЕЛЯВА
„Четвърто: създаване на проспериращ

обществен модел и икономика.
Сега тук няма да пиша нищо – споделя Ефрем Моллов (явно иконо-
миката изключва риториката). – Ако стигнем до финала на Пророчест-
вото, както е заложено, ще напълним тази част от книгата със съдър-
жание. Този модел ще бъде създаден от най-чистите хора на новото
обединено общество и ще включва идеи, забравени от съвременните

общества, но идеи, водещи до висок стандарт и благополучие.
Така завършвам тази книга. Книгата, която дава Истината за мое-
то племе и за моя род от древността до наши дни. Това е книгата, коя-
то ще се чете многократно, за да бъде разбрана в дълбочина. Книгата,
която ще напътства хората, избрали пътя на Истината и Любовта
към Единствения. Книгата на истинските хора, предопределени да съз-
дадат Бъдещето на този свят.
Преди да затворя тази книга на висок и ясен глас заявявам:
В името на Единствения ни Бог и „изина“ (диал. разрешение –
бел. Е. А.), който ми е даден, възстановявам статута на Велика Бул-
гария. На тази свещена дата – 05.05.2012 г., провъзгласявам петата
Велика Булгария“ (с. 150 – 151).
„ВЕЛИКА Булгария“
ЧАСТ ОТ БЪДЕЩА „ВЕЛИКА ТУРЦИЯ“ (?)
„Призовавам – се провиква въодушевено Ефрем Моллов – държав-

ното ръководство и целия Народ на сегашната ни Република Бълга-
рия да припознае древната си държава. До края на сегашната година
да изберем Велико народно събрание и да създадем най-демократич-
ната Конституция, правена някога. Да възстановим и продължим
традициите на прабългарската държавност и да създадем истинска
Велика държава на човеците. Държава, в която ще цари равенство
между хората, без опити за господство на едни групи над други, в
която ще цари равенство между племената.
Призовавам също така държавното ръководство на Великата
държава на тюрките да подари на Велика Булгария земите до гра-
ницата, поставена от хан Крум и обещани на Ататюрк и неговото
племе, в които да се населят помаците, които ще дойдат от се-
гашната Република Турция, както и привържениците на Мустафа
Кемал. Да се направи с общи усилия каналът, свързващ Черно с Мра-
морно море, като така ще се изпълни точно написаното в Проро-
чеството, че границата между двете Велики държави – на прабъл-
гарите и тюрките, ще бъде само вода.
По този начин ще се създаде и диамантът на Евразия – Истан-
бул, т.е. древният Константинопол, който ще стане остров и ще
бъде Слънцето в короната на Велика Турция. Не може и не бива да се
сърдим за това, че прабългарите загубихме съревнованието за този

Величествен град. Ние сами с недалновидна си държавническа поли-
тика предопределихме този резултат“ (с. 151).
Това са думите на Ефрем Моллов. Оставям ги без коментар, защото

те сами по себе си са коментар.
P. S. Само ще напомня, че пишейки „пророческата“ си

книга „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита
историята на помаците“, освен текста от сайта „Бъзикилийкс“
Ефрем Моллов е плагиатствал текстове на индийския суфия
Хазрат Инаят Хан от книгата му „Мистични медитации. Уче-
нието на суфите“, както и текстове от различни сайтове и бло-
гове, включително и от „Уикипедия“.162 Че кражбата (каквото
е и плагиатството) според законите на хан Крум се е наказвала
с рязане на ръце, така и според шариата. Че в съвременна Ев-
ропа заради плагиатство хвърчат постове,163 а Ефрем Моллов
като ревнител и пазител на прабългарската законност и като
най-същински мюсюлманин не само не отряза ръцете си, с
които е присвоявал чужди текстове (според както го изискват
законите на хан Крум и шариатът), но и като председател на
Европейски институт „Помак“ не си подаде оставката или
поне не промени името на института си в посока, различна от
европейската, защото – очевадно е! – европейците имат раз-
лично от неговото чувство за морал. Че откровеното плагиат-
ство не го спря да се кандидатира за депутат преди няколко
месеца (впрочем... тогава вместо очакваните 4 – 5 хиляди гла-
са той получи малко над 100). Че, както се вижда, откровеното
плагиатство не му пречи и сега да се натрапва като лидер на
новоучредяваща се партия.
Явно новият морал, който Ефрем Моллов проповядва, не
му подсказва, че плагиатството е нещо неморално. Лъжите,
които ръси насам и натам също не стряскат съня му. В оно-
ва декемврийско издание на предаването „Всяка неделя“ по
Нова телевизия, за което стане дума по-горе, той например
заяви, че „Търновската конституция от 1879 година, най-
демократичната от конституциите на съвременна Бълга-
рия, признава, че сме етнос“164 (т.е. че „помаците“ са етнос).
Това е арогантна лъжа – в Търновската конституция дори не

е употребена в какъвто и да е смисъл, контекст или подтекст
думата „помак“, нито нейни производни. А още по-малко се
говори за един или друг етнос. Понятието „етнос“ е въведено
в употреба много по-късно – в съветската наука през 30-те
години на ХХ век, а у нас – главно след промените от 1989 г.
Бих искала да попитам всички, които гордо се самооп-
ределят и самоназовават като „помаци“, не се ли срамуват за
това, че хора с морала на Ефрем Моллов им се пишат говори-
тели, лидери и пророци?
А иначе... родопчани, изповядващи исляма, и до днес се
почитат като най-чисти хора. И като най-чисти българи, раз-
бира се.
ДУШИ БЕЗ ОТЕЧЕСТВО

Смешен плач или...
за втория доклад на Европейски институт „Помак“
до европейските институции
В. „Родопи вест“, Смолян 25 – 26 март 2014, с. 9

(под загл. „Ефрем пише за Ефрем или... плач Ефремов“)
В годините на т.нар. преход у нас се зароди нов клон в историогра-

фията – помакофантастика. Този нов клон напоследък се развива със
страшна сила в най-различни направления/жанрове (книги, интервюта,
отворени писма, доклади). Най-характерната му артистична особеност
е изобилието на елементи на квазиистория (лъжеистория), исторически
хорър и утопия.
Помакофантастиката. Представители
Класическа помакофантастика например е книгата на Ефрем Мол-

лов „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята
на помаците“ (2012)165. (Между другото във връзка с тази книга Район-
на прокуратура – Смолян, е образувала досъдебно производство, като
дознанието е по чл. 164 от Наказателния кодекс – за проповядване на
„омраза на религиозна основа чрез слово, печат или други средства за
масова информация, чрез електронни информационни системи или по
друг начин“166). Първенството ѝ се мъчат да оспорват и други ярки твор-
би – трилогията (засега!) на Салих Бозов например „В името на... име-
то“ (т. І, 2005; т. ІІ, 2011; т. ІІІ, 2013)167 и зашеметяващото „изследване“
на Исмен Реджепов (Никола Чуралски) „Балканските воини в Родопите
1912-1913“ (2012)168.
Откъм Гоце-Делчевско също напира мощна конкуренция – заяве-
ният като четирилогия труд „Помаците – изстрадана история“ на Петър
Япов169. Вероятно заради този си труд фантастът е предложен тъкмо от
Европейски институт „Помак“ за почетен гражданин на гр. Гоце Дел-
чев, какво че от 1946 до 1989 г., в уж мракобесното за „помаците“ вре-
ме, работата му е била свързана с обслужване на най-висшата партийна
номенклатура – Митко Григоров, Станко Тодоров, Людмила Живкова,
Тодор Живков и др.170. Разбира се, приносното му за помакофантасти-
ката заглавие не е посочено в неговата биография. Петър Япов дори е
академик и съвсем не е учудващо, че, както сам се хвали, е станал такъв

в Македония.
Към тази стройна редица от помакофантасти бих добавила и бив-
шия преподавател по история на БКП в бившия ВМЕИ „В. И. Ленин“
в София, впоследствие преподавател в Университета „Хаджеттепе“ в
Анкара проф. д-р Хюсеин Мемишоглу с не по-малко зашеметяващата
му помакофантастика „Страници от историческото минало на помаци-
те“ (1991)171 в превод на английски с тенденциозното заглавие „Pages of
the History of Pomaks Turks“ (т.е. „Страници от историята на турските
помаци“), който заради лъжи и спекулации, свързани със събитията сред
българите мохамедани през 70-те години също се обследва от прокура-
турата. Нищо чудно, че той пък от доцент в България е станал вече про-
фесор в Турция. Добавям го, но с уговорката, че неговите квазинаучни
тези не са нещо ново, а се основават на постиженията на турски май-
стори на историческия хорър, които още през 70-те години на миналия
век ни натрапиха невероятната си фантастика в брошурката „Същност на
последните кланета на турците в Родопите“172 и сп. „RODOPLULARIN.
Гласът на родопчаните“173, издадени в Истанбул.
По стъпките на нашенските помакофантасти успешно вървят и Мех-
мед Дорсунски, и Георги Зеленгора. Споменавам ги, за да се знаят.
Помакофантастиката. тези, антитези и задачи
Основната теза на помакофантастиката у нас е, че потомците на ис-

лямизираните българи, са всичко друго, но не и българи. За да докажат
това, помакофантастите по правило използват хватките на квазиистория-
та, като предлагат такива неправдоподобни теории за произхода им, че
даже среднообразованият човек с най-общи познания по история ахва
от изненада. Ефрем Моллов разкрива квазиисторическия си подход
дори още в заглавието на книгата, внушавайки директно, че има някаква
„скрита история на помаците“, която е протичала зад реалната история
на света, и в частност на българите, и която по същество е истинската
история на България. (Друг е въпросът, че колкото ги има „помаците“
като племе, етнос, нация или каквото там, толкова я има и „скритата ис-
тория на помаците“, но нейсе – нали за фантастика говорим.)
Хорърските елементи в книгите на помакофантастите ни са от раз-
личен характер, като най-отчетливо се проявяват, когато стане дума за
приемането на християнството в България през ІХ век. Оттогава основ-
ният източник на материал за хорърите на нашенците е историята на

православна България. Главните персонажи, които в тях всяват ужас,
гонейки, давейки и унищожавайки „помаците“ – нещо като вампирите,
зомбитата, арахнидите (от филма „Звездни реинджъри“) или орките (от
„Властелинът на пръстените“) и всякаквото там мистично зло в класи-
ческия и неокласическия хорър – са светите братя Кирил и Методий, цар
Борис І Покръстител, св. Паисий Хилендарски, борците за национал-
но освобождение, дори мъчениците от Батак. След освобождението ни
от турско робство тази роля е вменена на Русия, българската държава,
Дружба „Родина“, учредена през 1937 г., и т.н., за да се стигне до днеш-
но време, когато най-голямото страшилище в техните фантастически
писания стават българските учени, общественици, политици, писатели,
издатели, журналисти, ДАНС и всичко, що е българско и не се връзва на
лъжите им. (И тук... колкото ги има „помаците“ като етнос, толкова ги
има и гоненията, враждите и преследванията спрямо тях. Това обяснява
защо въпреки непрестанните гонения през вековете „помашкият етнос“
подобно на Летящия Холандец е неунищожим – как се унищожава нещо,
което не съществува?)
Утопията (квазиутопията) при нашите помакофантасти започва там,
където свършва несъществуващото минало и виртуалното настояще на
„помаците“. Във фантазиите на пророка Ефрем Моллов например утопия-
та се „материализира“ в границите на няк аква пета „Велика Булгария“,
която всъщност е „ханство“, ръководено от „помашки хан“ и „помашка
аристокрация“, с 5 – 6 милиона „помашко население“ и многомилион-
на рая, представлявана от останалите народи на Балканите и Мала Азия.
Тази „Велика Булгария“ ще управлява Евразия ръка за ръка с „Велика
Турция“ (с. 147 – 151). Евала за въображението!...
И тъкмо когато книгите дадоха летящ старт на помакофантастите
ни... за членство в едно от писателските сдружения например (веднъж
по телевизията Ефрем Моллов не съвсем скромно заяви, че и той би
могъл да кандидатства за член на СБП само защото е написал книга), и
те взеха, че ни разочароваха – друга им била задачата. Оказа се, че пома-
кофантастиката им е нужна не за осъществяването на подобни нищожни
мечти, а за докопване до властта. Това по същество е причината да се
заемат с изобретяването на етнос – без език, без отечество, без корени,
без съдба.
Но на кого пак и пак е изгодно да си играе с огъня по нашите гео-
графски ширини, да не ни оставя на мира? Защото целият този квази-
исторически тюрлюгювеч, сам по себе си непредставляващ интерес от

какъвто и да е характер, съвсем не е безобиден. Тъкмо през изкривената
му призма неговите създатели се опитват да преиначат реалното ни днес,
като за тази цел през 2012 г. дори бе създаден у нас Европейски институт
„Помак“. Но дали наистина и през ум не им минава, че това е невъзмож-
но, защото няма как да създадеш реално настояще – от минало, което
въобще не е било. Най-много да станеш за смях... Георги Зеленгора, като
най-млад изсред тях, разбира се, направи опит, но той бе неуспешен...
Естествено!
А Европейски институт „Помак“ като е завихрил една дейност, свят
да ти се завие! От една страна – издателска: две от книгите, посочени
по-горе, са издадени от него. От друга страна – медийна: то пресконфе-
ренции ли не бяха, интервюта ли не бяха, летене от телевизия на телеви-
зия ли не беше. От трета страна – политическа: участие в избори, учре-
дяване на партия. От четвърта страна – епистоларна: отворени писма,
декларации, доклади...
Тъй и се появи на бял свят втори доклад на Европейски институт
„Помак“ – относно „Положението на помаците в Република България,
проявите на дискриминация срещу тях и нарушаването на човешките им
права“174, адресиран до... председателя на Европейската комисия Жозе
Мануел Барозу, президента на ПАСЕ Жан Клод Миньон, действащия
председател на ОССЕ, външния министър на Швейцария, директора на
Бюрото за демократични институции и човешки права към ОССЕ Янез
Ленарчич, върховния комисар по националните малцинства на ОССЕ
Астрид Торс, посланиците на страните от ЕС и САЩ, Представител-
ството на Европейската комисия в България и представителите на бъл-
гарските и чуждестранни медии. Докладът, който си е чисто и просто
помакофантастика, е публикуван на 10 януари 2014 г. от Информацион-
на агенция „Европомак“ и представлява нещо като отчет на Европейски
институт „Помак“ пред европейските институции, без те да са искали
такъв от него – чалнати ли са, за да искат доклад относно нещо, което
не съществува? (Впрочем... претрупани от дейност по оклеветяването и
омаскаряването на България в Европейски институт „Помак“ не смог-
ват да напишат отчет пред Централния регистър според както изисква
Законът за юридическите лица с нестопанска цел от организациите за
осъществяване на дейност в обществена полза, каквато е и самият ин-
ститут. Но да не издребняваме...)
„помаци“: Етноним или просто едно

от многото прозвищА на българите мохамедани?
Защо и такъв важен документ като доклад пред европейските инсти-

туции смятам за помакофантастика? Много просто. Защото потомците
на ислямизираните българи, упорито наричани от Ефрем Моллов „по-
маци“, са представени в него като отделна „транснационална етниче-
ска общност, пръсната в различни райони на Балканите и Мала Азия и
изповядваща исляма“. Тази общност според него населява днес „шест
държави България, Турция, Гърция, Македония, Албания и Косово“. По-
нататък се разбира, че „естествено възникналият и наложил се от ве-
кове (де бре, де бре!... – бел. Е. А.) етноним „помаци“ е заменен в офи-
циалното говорене (у нас – бел. Е. А.) от изкуствено създадени понятия
като „българомохамедани“, „българи мохамедани“, а в по-ново време и
„българи мюсюлмани“.
Не е излишно да напомня и тук, че ислямизираните българи нико-
га по време на робството не са се самоидентифицирали като „помаци“
официално. В Османската империя така в ежедневието са се назовава-
ли българите с ислямско вероизповедание само в някои области. За ло-
калния характер на употребата на тази дума говори Мишел Лео в кни-
гата си „България и нейният народ под владичеството на Османската
империя, такава, каквато са я видели англосаксонските пътешественици
(1586 – 1878). Откриването на една народност“, публикувана у нас още
през 1949 г., но само на френски език. Книгата излиза у нас и на българ-
ски език едва през 2013 г. Издава я ТАНГРА ТанНакРа ИК под заглавие
„България и нейният народ под османска власт през погледа на англо-
саксонските пътешественици (1586 – 1878)“. Мишел Лео подчертава, че
по време на робството по нашите земи има не само православни, но и
придържащи се към исляма българи, а после добавя:
„Името помаци днес се прилага към всички българи мюсюлмани,

което изглежда по-рано е обозначавало само някои регионални групи.
„На някои места те са познати под името помак (от глагола пома-
гам)“, казват госпожиците Макензи и Ърби*. От своя страна Ъркърт
* Под линия, в бележка под номер 16, към тези думи на Макензи и Ърби е уточнено:
„Етимологията, предлагана от пътешествениците, без да е напълно изоставена, е
подложена на сериозни възражения“.
различава „две основни племена на българи мохамедани: тулеманите,

които заемат планинските райони на Родопите над Йенидже, и пома-
ците, които се простират на север в посока на Дунав и границите със
Сърбия“.175
Мишел Лео (1918 – 1975 г.) е френски дипломат, културен аташе на

Франция у нас, директор на Френския институт в София, преподавател в
Софийския университет, а по-късно и в Итъни колидж, Англия. Цитира-
ните от него Дейвид Ъркър, Дж. Мюр Макензи и А. П. Ърби са англий-
ски пътешественици от втората половина на ХІХ в.
Колкото до вековете, в които се е налагал „етнонимът „помаци“...
В статията „Идентичност и идентичности на помаците в България“ са-
мата проф. Евгения Иванова, която в ЕИ „Помак“ боготворят, задето не
е чужда на някои от техните идеи, посочва, че за първи път названието
„помаци“ в османските регистри е упоменато през 1873 г., като вметва,
че това става вероятно поради „ежедневната му употреба“176. За какъв
естествено възникнал и наложил се от векове етноним тук става дума?
Нима учен, който се занимава с балканистика, антропология, етническа
политика, каквато е проф. Евгения Иванова, би пропуснал да отбележи в
своите научни трудове откога в историята на света съществува название-
то „помаци“, ако то наистина е съществувало отпреди векове? Съмнявам
се. Та той би извел на преден план откритието си независимо дали то ще
е угодно или неугодно за някого. Да не говорим, че напоследък и проф.
Евгения Иванова все по-често говори, че „помаците“ са ислямизирани
българи...
Но защо Ефрем Моллов толкова се дразни от названията „българо-
мохамедани“, „българи мохамедани“ и „българи мюсюлмани“? Защо
например не се е оплакал на европейските политици, че в Турция за „по-
маците“ се използват названията „родопски турци“ и „помашки турци“
например или че в Гърция, членка на ЕС, те са наричани „славяноезич-
ни елини“? Това не го ли обижда? Или не го обиждат прозвищата им в
различните етнографски области на България и извън България? А те
са тъй много... Ето, „тулемани“, да речем, както са се наричали според
Дейвид Ъркър ислямизираните българи в Родопите. Или „дьонме“ (т.е.
ренегати, изменници), както самите османци са ги наричали по време на
робството ведно с ислямизираните евреи. Или според както акад. Миха-
ил Арнаудов посочва в книгата си „Родопските помаци“ (2010 г.), писана
още в началото на 50-те години на миналия век:
„В някои краища на някогашната Европейска Турция (до 1878 г.)

християните са наричали съседите си помаци с разни други прозвища:
„поганци“ (т.е. неверници) в Неврокопско, „аповци“ (от албанското
„апо“, чичо, братко) в Кичевско, „торбеши“ (от „торба“) в предели-
те на Шар планина. Турците пък са прибягвали до презрителните или
подигравателни прозвища „ерум-динли“ (полуверници) около р. Арда,
„дилсъзи“ (безезичници), т.е. незнаещи турски (в Македония)“.177
Доц. д-р Стоян Танев, който в Шуменския университет „Епископ

Константин Преславски“ преподава нова и съвременна история, както
и етнически общности в България – история и съвременност, в простор-
ната си студия „Помашки етнос“ в Република България през ХХІ век –
утопия или реалност?“ добавя още названия към вече посочените:
„...В други краища на българското етническо землище българите мо-

хамедани имат други названия: ахряни, бабечене, мърваци, дилсъзи (т.е.
безезични, защото не знаят турски език), потурнаци, мияци и др.“.178
Не, нищо друго не обижда Ефрем Моллов, никакво друго название

не го стряска, освен названията „българомохамедани“, „българи моха-
медани“ и „българи мюсюлмани“, защото в тях е закодирана истината
за родовата принадлежност на тези омъчени хора, а истината е една: ТЕ
СА ЧИСТИ БЪЛГАРИ.
Названията „българомохамедани“, „българи мохамедани“ и „бъл-
гари мюсюлмани“ извеждат на преден план и факта, че в наше време
отделянето на тези българи по религиозен признак е лишено от съдър-
жание, защото какъв „мохамеданин“ („мюсюлманин“) е съвременният
българин, чиито предци са ислямизирани, ако той изобщо не е вярващ,
ако кракът му не е стъпвал в джамия и не е се е придържал към каквито
и да е религиозни правила, нито е спазвал каквито и да е постановки или
канони на исляма! Та нали (най-елементарното) „мохамеданин“ значи
последовател на пророка Мохамед, а „мюсюлманин“ – всеки човек, от-
даден на Аллах и изпълняващ неговите повели? Следователно потомци-
те на ислямизираните българи, които днес са атеисти, са само българи,
каквито и без това са си. Затова се плашат Ефрем Моллов и компания
от названията „българомохамедани“, „българи мохамедани“ и „българи
мюсюлмани“, защото те обезсмислят всичките им фантастически тео-
рии. Лъжците се плашат от истината.
Същевременно, ако някой е атеист, това не означава непременно, че

той остава такъв до края на живота си. Всеки човек може да изпита пот-
ребност от вяра, потребност от Бога и да Го потърси. И като Го потърси,
той е свободен – СВОБОДЕН! – да намери СВОЯ път към Него. Свобо-
ден да избере измежду всички религии – християнство, ислям, будизъм,
та дори многобожието, съществувало в някогашната Персийска империя
на Кир ІІ Велики, чиито повели според помакофантастиката „помаци-
те“ следвали и до днес. Кой ще му забрани? Ефрем Моллов? Или някой
друг? Никой не може да му забрани! Така и е записано в чл. 10, ал. 1 от
Хартата на основните права на Европейския съюз (2007 г.):
„Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията.

Това право включва свободата да променя своята религия или убежде-
ния и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивиду-
ално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обуче-
ние, религиозни обреди и ритуали“.179
Да, свободата предполага право на свободен избор, какъвто Ефрем

Моллов не признава, защото под една или друга форма, под път и над
път твърди, че избралият исляма атеист, потомък на ислямизирани бъл-
гари, е постъпил правилно и разбиращо се от само себе си, естествено,
но ако, не дай боже, е избрал християнството, тогава той, Ефрем Моллов,
стоварва всички грехове върху главата му, като на първо място го зак-
леймява като предател. Дори си позволява да твърди, че да си „помак“ е
„печат по рождение“180, като това за него означава, че си мюсюлманин
по рождение и че ислямът ти е даден веднъж и завинаги още преди да
си се родил, независимо от волята ти. Това ако не е в абсолютно наруше-
ние на цитирания по-горе чл. 10, ал. 1 от Хартата на основните права на
Европейския съюз (2007 г.), здраве му кажи! А уж си имаме работа не с
какъв да е, а именно с Европейски (!) институт „Помак“...
Но човек се ражда с кръвта си, а не с религията си. Религията се
мени, името се мени, ала кръвта остава. Затова и клейми Ефрем Мол-
лов така настървено отец Боян Саръев – най-красноречивия пример и за
свободен избор на един атеист, потомък на ислямизирани българи, и за
смелост (смелостта му да стане не просто християнин, но и служител на
Христа). Неговото служение на Бога в доклада на Европейски институт
„Помак“ е наредено сред „най-бруталните прояви на асимилаторската
политика на Българската държава към помаците“...
Свободата обаче не е свободия. Свободният избор предполага отго-

ворност. Отговорност за избора, който човек прави. Всеки, който посяга
на чуждата свобода, поема върху себе си и чуждата отговорност. Горко
на онзи, който посяга на чуждата свобода и се нагърбва с чужд товар,
непосилен за него, защото на човек е дадена сила да понася само собст-
вените си тегоби.
За кого работи европейски институт „помак“?
Не за Бога обаче мисли Ефрем Моллов, а за себе си. Понесен на

крилете на фантазиите, той продължава да гради утопия след утопия.
В главата му се мярка ту собствената му особа в ролята на депутат във
Велико народно събрание, който ще променя Конституцията, ту някакво
„ханство“ България, ту нещо като империя – „Велика Булгария“, чиито
граници се мият от пет морета181. В доклада дори е посочена територия-
та, на която при очертаването на границите на тази призрачна империя
би се развивал евентуален балкански етнически конфликт – България,
Турция, Гърция, Македония, Албания и Косово.
Но откъде Ефрем Моллов набира „научна“ подковка, че и самочувст-
вие, за да тръби и пред европейските политици подобни нелепости, но...
опасни нелепости? На общо събрание на Дружеството за култура и со-
лидарност на румелийските турци от 2 юни 2013 г. турският министър-
председател Реджеп Ердоган се обърна с пространна реч към „всички
турци, албанци, бошнаци“, като подчерта:
„Братя, ние сме едно и никога няма да ни разделят… Докато Тур-

ция расте, става по-богата и по-силна, и нашите братя на Балканите
ще имат полза от това... За нас няма разлика между Истанбул, Анка-
ра, Измир, Бурса, Едирне и Скопие, Призрен, Сараево, Тирана, Солун,
Кърджали и Шумен. Ние не можем да живеем отделно от тях“.182
Може би случайно, а може би не, страните, които Ефрем Моллов

посочва в доклада си като населени с „помаци“, едно към едно съвпадат
със страните, посочени от Ердоган.
Ето за какво и за кого собствено работи Европейски институт „По-
мак“ – за реставрирането на една исторически погребана империя (то е
все едно италианците да реставрират в наше време Римската империя
или иранците – Персийската, нали...).
И ако набиращият скорост неоосманизъм днес не е опасност за Ев-

ропа, здраве му кажи!
Ужасът на Ефрем:
„помаците“ навсякъде са българогласни
Какви аргументи за наличието на „помашка етническа общност“

у нас изтъква Европейски институт „Помак“ пред европейските инсти-
туции, за да ги убеди, че „помаците“ са отделен етнос и че е нужно да
дърпат ушите на българите, задето не ги припознавали като такъв? „По-
машка“ история или територия? Или „помашки“ език и култура? Нищо
подобно! Не можеш да изобретиш нещо от нищо. Не можеш да създа-
деш от нищото нито история, нито територия, нито език, нито култура,
можеш само да ги откраднеш от другите и да ги припознаеш за свои.
Ефрем Моллов вече има опит в крадене на чуждото – та нали, без окото
му да мигне, е плагиатствал текстове от Хазрат Инаят Хан, от блога за
измислени новини „Бъзикилийкс“, представяйки измислиците за исти-
на, и от други блогове и сайтове, като ги прави „свои“ в книгата си за
„Велика Булгария“.183 Само че за това свое нечисто деяние лидерът на
Европейски (!) институт „Помак“ не е уведомил европейските институ-
ции...
Че своя история „помашкият етнос“ няма – е от ясно по-ясно. Че
територия няма – също. Значи ще откраднат. С историята това вече се
случва. Остава да се случи и с територията.
Кои са възможните опции пред Европейски институт „Помак“ за
присвояване на територии например върху базата на откраднатата от дру-
ги племена и народи история? При положение, че от института се базират
върху днешното разпространение на „помашкия етнос“, това биха били
териториите на посочените в доклада шест страни. Ако се базират на по-
макофантастиката, т.е. на „скритата история на помаците“, вече разкри-
та ни от Ефрем Моллов, би следвало да присвояват земите, където се
е разпростирала Персийската империя от времето на Кир ІІ Велики. А
после – и земите на Кубратовата Стара Велика България. А по-нататък –
и на Волжска България. А тръгнем ли по дирите на Аспаруховите, Алце-
ковите и Куберовите българи, се пренасяме в Европа през Македония, та
до Албания и Италия. А ако прибавим и историята на богомилската ерес,
разпространила се надлъж и нашир из Европа (защото – който още не е
разбрал – и богомилите са „помаци“, т.е. етнос), виждаме, че цяла Европа
може да превърне в земя за присвояване. А вие се смеете... (Между дру-

гото, едно от названията на богомилите в Европа е съвсем красноречиво,
ако ще се говори за етнос във връзка с тях – „бугри“, т.е. българи. Иначе
са известни и като „бабуни“, „катари“, „патарени“, „албигойци“ и т.н.)
Ако пък вземем предвид и факта, че след Великите географски открития
европейците се пръсват къде ли не по света, а с настъпването на косми-
ческата епоха... Но да спрем дотук.
Въпросът за „помашкия език“ е не по-малко главоболен от въпроси-
те за историята и територията. Защото, според както помакофантастите
го разбират, „помашки език“ може да бъде всеки диалект на българския
език. Но също така може да бъде всеки диалект на турския, гръцкия,
сръбския, албанския език, че дори на фарси или на арабския, руския,
италианския, френския, английския, испанския, нали... по съвсем съща-
та логика.
Е, „помашки език“ ЗАСЕГА е родопският диалект на българския
език. Само защото така са решили в Европейски институт „Помак“.
Кои са те да решават ли? Нима не знаете? Информационна агенция
„Европомак“ публикува на 19.05.2013 г. „Хроника на най-успешната го-
дина за помаците“ на Георги Зеленгора, в която четем:
„Едно е ясно, оттук нататък помашкото движение е легитимен

фактор в страната, който никой не може да поставя под съмнение и
с който всички ще трябва да се съобразяват. Изоставането от съсед-
ните страни не само е наваксано, но предвид на фрагментацията на
помашките общности и организации в другите държави на български-
те помаци и на тяхната легитимна организация Европейски институт
„Помак“ се пада отговорността да бъдат обединителен център на
световното помашко движение“.184
Междувременно в предаването „Сблъсък“ по TV 7 (от 22.02.2014 г.)

Ефрем Моллов съобщи на българските зрители една нечувана новина:
„Многобройните, милионите помаци в Турция в момента учат по-

машки език и аз лично съм занесъл българския буквар, за да учат помаш-
ки език с българската азбука. Така че, когато някой казва, че Моллов
работи срещу България, трябва да сведе глава, защото не знае какво
прави Моллов“.185
От уточненията на Ефрем Моллов по-нататък относно „милионите

(?!?) помаци в Турция“ разбрахме, че „те са български граждани от
едно време, изгонени от тази държава“, т.е. от България.
За негово сведение: по време на „голямата екскурзия“ от 1989 г. на-
пусналите България български граждани са около 360 хиляди, от тях до
края на 1990 г. се завръщат в България над 120 хиляди. Откъде тогава
в Турция за 20 – 25 години се появиха МИЛИОНИ „помаци“? Не, не
си мислете онова, което и аз си помислих. Тези МИЛИОНИ „помаци“
съвсем не са потомци на онези ислямизирани българи и българи хрис-
тияни, които остават в Източна (Одринска) Тракия след Руско-турската
освободителна война от 1877 – 1878 г., защото впоследствие християни-
те са избити или прогонени от там, а какво е станало с ислямизираните
българи разбираме от преброяването през 1944 г., след реформите на Ке-
мал Ататюрк в Турция, когато в резултат на асимилаторската политика
спрямо тях „няма“ (или поне не се е обявил) нито един българин, нито
дори „помак“ – всички са се оказали турци...
И защо само в Турция се изучава „помашки език“ с български буква-
ри? Какво ще кажат за това гърците като първооткриватели на „помаш-
кия език“? Истината е, че както и да ги наричат днес – „торбеши“ или
„ахряни“ (Македония), „помаки“ (Гърция) или „помаклар“ (Турция), –
единственото, което обединява потомците на ислямизираните българи,
е това, че са българогласни. Какъвто и корен да им изнамират днес – че
уж били наследници на древни елини (Гърция), на узи, печенеги, кума-
ни, селджуки (Турция) или на траки, персийци, прабългари, богомили,
араби, арнаути (нашенските фантасти) и т.н., – единственото, което ги
обединява, е това, че са българогласни. Където и да живеят. Където и да
са запратени от нуждата или произвола на съдбите.
Приносите на европейски институт „помак“

в европейското законодателство и Европа
За изясняването на тоя важен въпрос ще тръгнем от единственият

аргумент за съществуването на „помашки етнос“, който Европейски ин-
ститут „Помак“ засега е извадил:
„Всички досегашни прояви на насилие и дискриминация към пома-

ците са оправдавани с техния предполагаем български произход. Не-
зависимо дали подобно твърдение има някакви основания, абсолютно
недопустимо е неговото използване за вменяването на идентичност.

Идентичността е въпрос на лично вътрешно усещане и разбиране на
всеки неин носител и тя трябва да се определя единствено от свобод-
ното волеизявление на личността. Правото на самоопределение е ос-
новно човешко право, гарантирано от редица международни докумен-
ти. За съжаление, България, която е подписала тези документи, никога
не е зачитала това право“.
Забелязахте ли логиката: дори да има някакви основания за българ-

ския произход на „помаците“, да се твърди подобно нещо е „абсолютно
недопустимо“, защото...
Така че ПОМАКЪТ Е ПОМАК, ЗАЩОТО САМИЯТ ТОЙ ТАКА
СЕ САМООПРЕДЕЛЯ, ТЪЙ КАТО ИМА ПРАВО НА ТОВА, ГАРАН-
ТИРАНО МУ ОТ НАЙ-РАЗЛИЧНИ МЕЖДУНАРОДНИ ДОКУМЕНТИ!
ТОЕСТ, ДА БЪДЕШ ПОМАК НЕ Е ВЪПРОС НА ИСТОРИЧЕСКИ ОБ-
СТОЯТЕЛСТВА И НАРОДНОСТНО, РОДОВО ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ,
А ЕДИНСТВЕНО НА САМООПРЕДЕЛЕНИЕ.
В разговор непосредствено след първата пресконференция на Евро-
пейски институт „Помак“ в София прес на 15 октомври 2012 г. финансо-
вият директор на института Васил Войнов ми каза, че е марсианец. Ко-
гато му възразих, че няма как да бъде марсианец, защото на Марс просто
не живеят хора, той ме обвини, че нарушавам правото му на самооп-
ределение. Неговата логика е досущ като логиката в доклада. С други
думи: щом Васил Войнов се самоопределя като марсианец, той е марсиа-
нец, а не българин, нито „помак“, защото да бъде марсианец е неговото
„вътрешно усещане и разбиране“, както и „свободно волеизявление“!
От международните документи става ясно, че отделният човек може
да избира към коя от съществуващите народности да принадлежи. В Ев-
ропейски институт „Помак“ са извели тази постановка до нейния абсурд,
а именно: ОТДЕЛНИЯТ ЧОВЕК ИМА ПРАВО ДА ИЗБИРА И КЪМ КОЯ
ОТ НЕСЪЩЕСТВУВАЩИТЕ НАРОДНОСТИ ДА ПРИНАДЛЕЖИ! Това
според мен си е истински принос на Европейски институт „Помак“ в евро-
пейското законодателство! Представяте ли си – ЧОВЕК ИМА ПРАВО ДА
БЪДЕ И ТОВА, КОЕТО ТОЙ ПРОСТО НЯМА КАК ДА БЪДЕ, ПОРАДИ
ПРОСТИЯ ФАКТ, ЧЕ ТО НЕ СЪЩЕСТВУВА, НО ФАКТЪТ, ЧЕ ТО НЕ
СЪЩЕСТВУВА, НЕ ПРЕЧИ НА ЧОВЕКА ДА БЪДЕ ТЪКМО ТОВА!
На фона на това откритие разрешението на прочутата Хамлетовска
дилема „Да бъдеш или да не бъдеш?“186 си е просто фасулска работа.
Откъде-накъде Шекспир ли? В друго предаване по телевизията –

„Свободна зона“ на Коритаров (от 27 ноември 2013 г.) – Ефрем Моллов
показа, че е вещ и по въпроса за Шекспир. За начало обясни на водещия
откъде Европа е взела ценностите: „Оттук! От нас! Ценности, цен-
ности... разбирате ли?“. Явно Коритаров не разбираше, само искаше
лидерът на Европейски институт „Помак“ да му преведе на „помашки
език“ фразата „Дездемона, къде ми е кърпата?“ от трагедията „Отело“
на Шекспир. Ефрем Моллов прие въпроса като подигравка към него, в
това число и към бълнуваната от него „помашка общност“, и категорич-
но отсече: „Аз не мога да превеждам неща, които са чужди на нашата
ценностна система“. Хем от „помаците“ европейците взели ценности-
те, хем европейските ценности били чужди на „помашките“. Изуменият
Коритаров не повярва на ушите си: „Шекспир чужд ли е на вашата цен-
ностна система?“. И отговорът: „Да, чужд е. Да, да... Ние имаме други
ценности. Ето това е големият проблем!“.187
Да, наистина, това е големият проблем на Ефрем Моллов, че европей-
ските ценности явно са чужди на „европейският“ му институт. Вероятно
затова европейците още си блъскат главата над дилемата ДА БЪДЕШ
ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ, след като стратезите от Европейски институт „По-
мак“ отдавна са я разрешили и дори развили в посока как МОЖЕШ ДА
БЪДЕШ дори когато Е НЕВЪЗМОЖНО ДА БЪДЕШ! Има още да се
учат тез европейци!...
Но още по-голям проблем на Ефрем Моллов му е, че не знае и няма
как да знае език, който не съществува. Дори родният диалект му се из-
плъзва.
Да бъдеш или да не бъдеш?...

„помак“ или марсианец?...
В тълкуванията на Европейски институт „Помак“ за правото на са-

моопределение председателят му Ефрем Моллов има и известни лични
приноси – понякога той просто решава кой ДА БЪДЕ „помак“, и кой
ДА НЕ БЪДЕ. Спомням си с него участвахме в едно предаване на Сте-
фан Солаков. Тогава му казах, че ако вярвам на книгата му за „Велика
Булгария“, аз може и да съм принцеса. Той поля надеждите ми със сярна
киселина – нямало как да бъда такава, понеже изобщо не съм „помаки-
ня“. Не знам какви метаморфози е преживял оттогава, но в доклада на
института му до европейските институции вече ме е „самоопределил“
в доклада като такава. Впрочем в други свои публични изяви той дори
вкара в обръщение и фразата „мръсна помакиня“188 просто защото го
уличих в плагиатство.
Ще уточня само, че няма как да се вместя в определението за „по-
маците“ като „транснационална етническа общност, пръсната в раз-
лични райони на Балканите и Мала Азия и изповядваща исляма“. Първо,
никога не съм изповядвала исляма. Второ, няма такава етническа общ-
ност нито на Балканите, нито в Мала Азия. Такава етническа общност
съществува само в неговата глава и затова той самият, според както му
скимне, произвежда или разжалва „помаци“ – веднъж мен, друг път –
родопчаните, трети път – бошняците, по-нататък – иранците, италиан-
ците, французите, руснаците... То е все едно да твърдиш, че марсианците
са транспланетарна етническа общност, пръсната из различни райони на
космоса и изповядваща исляма, само защото Васил Войнов се самоопре-
деля като марсианец.
В сайта „Pomak.eu“ прочетох следния текст, който като че най-добре
илюстрира въпроса за идентичността и мераците на „помаците“:
„Re: Kонференция-„Помашките Турци на Балканите“ By: EvroPO-

MAK Date: Март 14, 2011, 21:54
Май, че пред време наречията и определенията за Помаците също
се коментираха доста, но мислемь, че според местоживеенето и те-
риториалната определеност се стигна до некакво общо разбиране за
Помаците, че те са си Помаци, но там където живеят за по-голема
точност спрямо държавата се обозначаваха като:
България – Български Помаци;
Турция – Турски Помаци;
Гърция – Гръцки Помаци;
Македония – Македонски Помаци;
Даже и в Хамериката и в Еспаната може да се гордеем, че има бая
Американски Помаци и доста Испански Помаци;
Нищо чудно след време, скоро време да имаме и в космоса некой –
Космически Помак, че то зерь ако чуем, там има вечь една Космическа
Помашка песничка, що пък да нема е некой КосмоПомак от Маданско
или от другаде, нали така и така се очаква Помаците да превземат
земята и въздуха, че в туй нема ичь нищо нередно!
А, и в туй сигурь нема нищо лошо да се знае и да се коментира на
различни конференции било то в Туркията, било то в Болгарията, за
онейья невидими людье – Помаците, те за това нема да станат пък по-

лоши отколкото са били до сьоадень или за след време, стига да могат
да оцелеят като Помаци, че то и всеки си се знае, като какъв иска да
съществува и да пребивава на дьюньята докатть стъпва по нея!“.189
Отрезвяващата реалност
Относно милионите „помаци“, които уж населяват някакви терито-

рии на Европа и Азия... Реалността е далеч по-отрезвителна и от най-от-
резвителните научни или риторични доводи, които могат да се измислят.
Първо, самият Европейски институт „Помак“ е сдружение от 13 души с
говорител – техния председател Ефрем Моллов. Второ, на предишните
избори в коалиция с „ГОРДа България“ Ефрем Моллов водеше листата в
Смолянска област и спечели всичко на всичко малко над 100 (сто) гласа,
т.е. едва ли и всички роднини, неговите и на съверците му от листата, са
гласували за тях... Така че когато Ефрем Моллов се себеизживява като
говорител на „помаците“, нека се има предвид, че не става дума евенту-
ално за някакви милиони хора от Европа и Азия, изповядващи исляма,
както на него му се привижда, защото те дори не знаят, че са „помаци“
и че въобще Ефрем Моллов съществува, а само за тези тринайсетина
членове на ръководения от него институт, които явно са му дали това
право, щом не реагират. Какво по-лесно от това да говориш от името на
своите подчинени, които, и да не са съгласни, едва ли ще ти опонират.
А къде-къде по-лесно е да говориш от името на нещо като „помашката
етническа общност“, което не съществува! Обикновено зад другите се
крият онези, които се страхуват да бъдат себе си. А онези, дето се крият
зад нещо, което не съществува, са за друго място – всички знаем кое.
Дори в тон с помакофантастиката и новото време, когато се органи-
зират екскурзии до Марс, бих предложила на Ефрем Моллов да се от-
каже от названието „помашки етнос“, щом толкова дразни българското
общество, и да се съсредоточи в изобретяването на „марсиански етнос“,
тъй и тъй дясната му ръка е марсианецът Васил Войнов. Уверявам го, че
и усилията му, и резултатите от тях ще бъдат не по-различни. Дори аз
лично бих го направила веднага хан на марсианците – хем пророчест-
вото му ще се сбъдне, хем той ще миряса (макар че знае ли човек!), хем
всички ще си отдъхнат, хем в усвояването на космическите територии
ще отхвърчим далеч по-напред от всички други племена, етноси, наро-
ди и нации и всякаквите там американци, руснаци и китайци има да ни
дишат праха от подметките. И най-важното, марсиански хан звучи къде-

къде по-съвсем и по-така от „помашки хан“!
А то какво? Сами сме свидетели как на изнемогналия от пчеларския
бизнес, от обществените си, медийни, научни, епистоларни и пр. изяви
Ефрем Моллов му се наложи да създава и Партия ПОМАК, за да се „за-
качи“ за властта, чрез която ще осъществява мечтите си за нова Консти-
туция, за ханския трон (пардон – кон!)... Кой ще го избере за хан ли? Ами
никой! Той сам ще се самоопредели като такъв. Нали международните
документи му гарантират правото на самоопределение и щом той се са-
моопредели като хан, значи ще е хан...
И хитроумният му ход относно названието на Партия ПОМАК, кое-
то, видите ли, идвало не от онова, което ние всички си мислим, а от
онези кухи на фона на цялата му куха риторика думици – Патриотично
Обединение за Многообразие, Автентичност и Култура. Дали наистина
той си въобразява, че европейските политици са балъци и ще се хванат
на въдицата му, та им се оплаква как му се пречело по нейното учредя-
ване?
Абсурди – и в цялото, и в детайлите
В статията си „Един донос на Партия ПОМАК“ за в. Дума“ от 26

февруари 2014 г. Велислава Дърева окачествява доклада като „публичен
донос“, от който научаваме, „...че българската историческа наука, бъл-
гарската литература, българското изкуство и българските медии са
свърталище на арогантни мошеници и хулигани, един ксенофобски вер-
теп, едни академично-литературно-медийни расистки шпицкоманди,
сдружени в страховитата Банда на академиците, тази организирана
престъпна група, предвождана от споменатите лица – (акад. Георги)
Марков и (акад. Антон) Дончев, които се ползват от покровителство-
то на „тайните служби“190.
Някои вероятно си мислят, че Велислава Дърева преувеличава. Уве-
рявам ги, че не е така. Достатъчно е дори да се изредят само вътреш-
ните заглавия на доклада, за да се види, че тя просто извежда на виде-
ло абсурда на постановки, родени според мен в съзнание, останало във
времето на „студената война“: „Нарушения на правата на помаците от
български учени“; „Медийна агресия срещу изразяването на помашка-
та идентичност“; „Време разделно“ – основният стълб на пропагандната
машина“; „Натискът на службите за сигурност върху помашките активис-
ти“; „Възпрепятстване на бизнеса и трудовата реализация на помашки

активисти“; „Възпрепятстване на контактите на помашките активисти с
международни институции“; „Националистическата истерия около съз-
даването на партия ПОМАК“...
Абсурдът става още по-абсурден, когато в доклада четеш как в Бъл-
гария етнос, какъвто няма, е подложен на „постоянно етническо про-
чистване“ и най-брутално асимилиране; как при преброяването у нас
от 1 февруари 2011 г. чрез „агресивен натиск от страна на национа-
листическите организации и извънпарламентарната ксенофобска ор-
ганизация ВМРО“ е била „отхвърлена възможността за изразяване на
помашка етническа принадлежност“ (каквато няма!).
Същевременно Европейски институт „Помак“ не споменава нищо за
асимилаторската политика на турците спрямо онези ислямизирани бъл-
гари, останали в пределите на Османската империя след 1878 г., а после
и в светска Турция. Не споменава нищо и за Гърция, където след прек-
рояване на границите през 1913 г. също остават ислямизирани българи,
които в различни времена в зависимост от политиката са подлагани ту
на турцизиране, ту на елинизиране...
Разбирате ли какъв само абсурд на абсурдите се докладва в Европа –
БЪЛГАРИЯ ПРОВЕЖДА АСИМИЛАТОРСКА ПОЛИТИКА СПРЯМО
БЪЛГАРИ! И се докладва с една-единствена цел – дискредитиране на
страната ни пред европейските институции.
Да не говорим за детайли от доклада, някои от които са повече от
смехотворни като например...
Първи детайл. Оказва се, че в титаничната „агресивна психологиче-

ска война“, която българската наука и българските медии (двата „основни
фронта“ на тази война) водят за „налагане на българска идентичност
на помаците“, най-страховитото им оръжие е – забележете! – „твърде-
нието, че думата „помак“ е обидна“.
И какво тук му е страшното? Та не е ли наистина обидна? В ро-
довата памет на ислямизираните българите е останало определението
„ПОМАК-АХМАК“, а оттук и поговорката: „Като съм помак, да не съм
ахмак?“. Ефрем Моллов и компания, разбира се, веднага биха ревнали,
че това е вековна дискриминация на „помаците“ от страна на българите,
но съвсем очевидно е, че не е така, защото българите биха казали „по-
мак-глупак“, а не „помак-ахмак“. Думата „ахмак“ (тур. аhmak) наистина
ще рече глупак, глупав човек, но е турска! И се вижда, че дори една-
единствена думица, останала и до днес в поговорка, разкрива истината

за отношението на османците към ислямизираните българи.
За тези, които ще кажат, че пословиците и поговорките не са доказа-
телства, а артефакт, ще се позова на Светослав Духовников, първия гла-
вен мюфтия на самостоятелното Смолянско мюфтийство на българите
мохамедани, съществувало от 1942 до 1986 г., един от учредителите на
Дружба „Родина“ през 1937 г. в Смолян. Роден през 1914 г. в с. Търън,
Смолянско, той е от първите следосвобожденски поколения в Родопите
и е имал възможност да черпи истината за робството непосредствено от
разказите на живелите по време на робството свои родители и близки. В
интервю за в. „Денят“ от 1991 г. Светослав Духовников споделя:
„Българите мохамедани, изповядващи мюсюлманска религия, ни-

кога не са се считали за турци. А и турците никога не са ни призна-
вали за такива. За тях ние, българите мохамедани, винаги сме били
„по-други“ – хора от „по-долна ръка“. Те никога не са хранили доверие
към нас. Обидно ни назовават ту „помаци“, ту „ахряни“, т.е. „изо-
станали“;
„Техните (на турците – бел. Е. А.) представители винаги са били на-
ясно, че нашият квас е по-различен от техния въпреки религията. Тех-
ните просветени и умни хора са също наясно с историческата истина
за произхода ни, защото срещу историческите свидетелства не може
да се върви. А истината я има и в техните архиви, писана от техни
историци, пътешественици и държавници. Да не споменавам пък за не-
зависимите чуждестранни източници, които не можем да обвиняваме,
че са били пристрастни...“.191
В изследването си „България и нейният народ под османска власт

през погледа на англосаксонските пътешественици (1586–1878)“ (2013)
Мишел Лео цитира книгата „Турция“ (1877 г.) на Джеймс Бейкър, от коя-
то научаваме, че помаците „...запазват българския си език, носиите си
и националните занаяти. Те са изключително ревниви по отношение на
турците и никога не страдат от навлизане на въоръжена сила в тех-
ните планини. Имат репутацията на смели войници и отлични ездачи,
но не са принудени като албанците от безплодието на планините си
да търсят препитание с военна служба“192. Впрочем, Мишел Лео вече
е подчертал, че „Бейкър наблюдава честно и прави бележки за това,
което вижда, без да взима страна. Той не е неприятел нито на турци-
те, нито на българите“193, така че няма как да обвиняваме колониалния

лейтенант в пристрастност към българите.
Мишел Лео цитира и книгата „Пътешествия в славянските провин-
ции на Европейска Турция“ (1867 г.) на английските пътешественички
Дж. Мюр Макензи и А.П. Ърби, които ни дават още сведения:
„Славяните, станали мохамедани, живеят предимно в селските

райони и продължават да говорят славянски език... Веднъж имахме за
охрана български мюсюлманин. Той позволи да ни кажат в негово при-
съствие, че все още е християнин в сърцето си. Стара расова омраза ги
кара да се изправят срещу гърците в не един бунт; но те също толкова
мразят турците и следователно са съгласни със своите сънародници
християни както в техните национални антипатии, така и в упорито-
то запазване на родния си език“.194
Втори детайл. В доклада проличава невероятното салто мортале на

Ефрем Моллов по отношение на медиите, които се скъсаха да му обръщат
внимание и да го канят. От вестник на вестник, от телевизия на телеви-
зия... Горкият! Как ли издържа?... Преди време дори го подкачих, че сво-
бодата на словото е нож с две остриета. Но той едва ли ме е чул, а може
зад думите ми да е провидял (нали, божем, е написал „пророческа“ книга)
заплаха за ограничаване на правото му да говори каквото си иска, защото
медийните му изяви не секнаха. Така ден след ден лъсваше в истинския
си блясък неговата несъстоятелност, докато самият той се самозалъгваше,
че трупа рейтинг. Внезапно се оказа се, че медиите за него били не мед, а
жило и че те всъщност осъществявали „агресия срещу изразяването на
помашка идентичност“ (така пише в доклада на института му до евро-
пейските институции) и че излагациите на Ефрем Моллов не са плод на
собствената му некомпетентност, а произтичат от проявената ксенофобия
и расизъм на журналистите, както и на всички учени, писатели и общест-
веници, които му опонират, какво че според гарантираните им от между-
народната общност права те също имат право на мнение.
И тук – новият принос на Европейски институт „Помак“ в европей-
ското законодателство, а именно: ВСЕКИ ЧОВЕК ИМА ПРАВО НА
МНЕНИЕ, НО КОГАТО МНЕНИЕТО НА „ПОМАК“, ДОРИ И НЕВЕЖ,
СЕ СБЛЪСКА С МНЕНИЕ НА ДРУГ ЧОВЕК, ОСОБЕНО АКО Е УЧЕН,
ТО ПО ПРЕЗУМПЦИЯ СЕ РАЗБИРА, ЧЕ „ПОМАКЪТ“ Е ПРАВ, ДОРИ
КОГАТО Е КРИВ, ЗАЩОТО СПОРЕД МЕЖДУНАРОДНИТЕ ДОКУ-
МЕНТИ ИМА ПРАВО НА МНЕНИЕ, И АКО В СПОРА ГО ОБОРЯТ,

ТОВА Е ДИСКРИМИНАЦИЯ, КСЕНОФОБИЯ, РАСИЗЪМ.
Трети детайл. Оказа се, че някакви потайни, мистични сили в наша-

та страна осъществяват „възпрепятстване на контактите на помашки-
те активисти с международни институции“. Да видим как става това
според както е описано в доклада:
„На 11 ноември 2013 г. членовете на Европейски институт ПОМАК

трябваше да бъдат изслушани от делегация на Комитета по наблюде-
ние по прилагането на Рамковата конвенция за защита на национални-
те малцинства към Съвета на Европа. Изслушването бе насрочено за
14,00 часа в хотел „Арена ди Сердика“ в София. По този повод членове-
те на института се бяха събрали предния ден на редовно заседание във
Велинград. На сутринта преди тръгването за София се установи, че
колата на председателя на института Ефрем Моллов е с нарязани гуми
и одраскана, за което има образувано досъдебно производство, но без
резултат досега. Заради инцидента и даването на показания в полиция-
та групата закъсня с десет минути за изслушването. Съвпадането на
инцидента с изслушването и липсата на резултат от разследването ни
дават основания да тълкуваме това като провокация, опит за сплаш-
ване и възпрепятстване на участието в този форум“.
Но работа на европейските политици ли е да четат това, а – по-ната-

тък – и оплакванията на Ефрем Моллов относно проблемите в личния
му бизнес, които, неизвестно защо, се представят като покушения сре-
щу несъществуващата „помашка етническа общност“? (Представяте
ли си – една гръмко провъзгласяване на лични провали е стигнало дори
до Брюксел! Какъв цинизъм!) А не се ли досеща тоз човек, че относ-
но рязаните гуми на колата му във Велинград и счупеното стъкло на
магазина му в Пловдив той и приятелчетата му също може да са сред
заподозрените, защото най-вече те имат полза от медийния шум и въ-
обще от всякакъв шум, особено когато на крака им е дошла европейска
делегация...
Така, в общи линии, се вижда, че докладът, започнал с витиевати
кьорфишеци, към края се превръща в нещо като... Ефрем пише за Ефрем.
По точно – в плач Ефремов. Смешен плач (по Ботев).
P. S. Понеже говорихме за международни документи, кои-

то и България е подписала... Преди време Ефрем Моллов се
прочу с това, че е плагиатствал (за плагиатството му може да
прочетете в статията „Помаците“ – наследници на Кир ІІ Ве-
лики или марсианци“195. Та ще му напомня чл. 17, ал. 2 от Хар-
тата на основните права на Европейския съюз (2007 г.), кой-
то гласи: „Интелектуалната собственост е защитена“196.
Това ще рече, че в рамките на ЕС плагиатството, т.е. кражба-
та на чужди текстове е престъпление. (Тъй като „помашкият
език“ е стар език според Ефрем Моллов и в него няма екви-
валент на по-нови думи и изрази като например „Пролета-
рии от всички страни, обединявайте се!“, което разбрахме
пак от „Свободна зона“ на Коритаров от 10.02.2013 г.197, бих
искала за „помаците“, дето знаят само „помашкия език“, да
направя уточнение във връзка с израза „Интелектуалната
собственост е защитена...“, че книгата на Хазрат Инаят Хан
например, от когото председателят на Европейски институт
„Помак“ е плагиатствал, е интелектуална собственост.)
ЧЕСТВАНЕТО НА 100-ГОДИШНИНАТА
на БАЛКАНСКАТА ВОЙНА –
ДВЕТЕ ГЛЕДНИ ТОЧКИ НА ПАТРИОТИЗМА
Parvomai.NET, 18.05.2014
(на адрес: http://parvomai.net/neus/157259/)
Отбелязването на 100-годишнината от началото на Балканската вой-

на и последиците от нея раздели през 2012 г. българското общество. Този
път от неочаквана посока – на патриотизма. Крайъгълен камък бяха Ро-
допите. Към традиционното разбиране, че вследствие на Балканската
война от Българската армия са освободени изконно български терито-
рии, останали след Берлинския конгрес в рамките на Османската импе-
рия, в това число и Родопите, се появи (за всеобщо удивление!) и друго
мнение – че България е агресор и е водела война завоевателна, която не
е донесла нищо добро на родопското население.
„Новите прочити“ на Балканската война
Ето и хронологията на събитията, чрез които бяха оповестени в пуб-

личното пространство „другите“ гледни точки за Балканската война.
1. На 7 юли 2012 г. в Смолян бе учреден Европейски институт „По-

мак“. Една от задачите, които той си постави, бе: „да насърчава научните
изследвания и проучвания за произхода на помаците и тяхната роля за
разбирателството и утвърждаване и съхраняване за поколенията“198.
Едно от първите му дела в тази посока беше издаването (?) и нелегално-
то разпространение на пасквила на Исмен Реджепов (Никола Чуралски)
„Балканските воини в Родопите 1912-1913“199, от който научихме, че:
„Войната на 1912 година не бе война на родопчани, тя не бе война

за родопчани. ТЯ БЕ ВОЙНА СРЕЩУ РОДОПЧАНИ. НЕ РОДОПЧАНИ
БЯХА ВИНОВНИ ЗА ТРАГЕДИЯТА СИ, А ТЕЗИ, КОИТО ГИ РАЗМЕНИ-
ХА ЗА КОРОНА!
Родопите в онова жестоко и безхаберно време бяха бакалия. И тази
бакалия бе изтъргувана на унизително ниска цена. Планината с хората
бе стока. Тя се изтъргува. Купувачът- Турция бе международно упъл-
номощена да ползва стоката според нуждите си. Полученото срещу
стоката се брой на самото гише, а гишето бе масата на преговорите.

С какво право тогава получилият облагата /короната/ се сдоби с право-
то си да иска стоката обратно? От гледна точка на международното
публично право, Турция е в правото си да се брани. А за да се брани,
когато е налице Балканския съюз трябва да разстави военна сила за
противодействие срещу евентуален агресор. През Балканската война
България се явява в положение на агресор спрямо Турция, в това число
и спрямо териториалното ѝ разширение по силата на Берлинския кон-
грес и Топханенската сделка“ (с. 49).
Ако някой, „спъвайки“ се в тази странновата фразеология, не разби-

ра докрай какво Исмен Реджепов (Никола Чуралски) иска да каже или не
вярва, че това е възможно, ще цитирам още нещичко от пасквила:
„Едно ориентирало се към европейските стандарти общество,

едно общество прегърнало за идеал човешките права, следва да снеме
ореола за Балканската война, следва да я осъди и признае геноцида из-
вършен срещу родопското население“ (с. 71).
Става дума за българското общество, което според пасквилописеца

следва да снеме ореола на Балканската война и да признае и осъди гено-
цида, извършен от България, над родопското население. Тъй и завършва
скудоумията си той – с натъртването: „Да, РОДОПСКИ ХОЛОКОСТ...
ГЕНОЦИД ...“ (с. 132). като че сам усещайки, че това, което твърди, не
е съвсем за вярване.
Наричам написаното от Исмен Реджепов (Никола Чуралски) пасквил
заради, от една страна, несмислените му твърдения, граничещи с абсурда;
от друга страна, заради това, че изданието няма международен стандартен
номер на книга (ISBN), т.е. не е регистрирано по общоприетите правила
за книга у нас и по света. Да не говорим, че пасквилописецът не е посочил
списък на използвана литература и така пише, сякаш е бил пряк участник
в събитията – отпреди сто, че и повече години. (Във връзка с „Балканските
воини в Родопите 1912-1913“ доц. д-р Лизбет Любенова написа шеговита
статия – „Голямото зяпане“, която публикува през 2012 г. в сп. „Минало“200.
Прочетете я. Ако не друго, поне ще се посмеете от сърце.)
2. На 15 октомври 2012 г. на специална пресконференция на Евро-

пейски институт „Помак“ в София прес от водещия бе прочетено Отво-
рено писмо до президента, председателя на парламента и премиера на

България. В него се подчертаваше:
„Желаем да изтъкнем, че последиците от тези войни не се приемат

еднозначно от всички граждани на България.
Когато говорим за тези събития в Родопите, ние жителите на
тази планина сме разделени в мненията си, а също така все още се пом-
нят извършените престъпления и зверства срещу Помаците“.201
От тогавашните и последвалите публични прояви на Европейски

институт „Помак“ стана ясно, че зад този институт и неговите позиции
стоят комай само 12-те му членове (това е целият му състав) во главе с
председателя Ефрем Моллов. Напомням го, за да елиминирам една заб-
луда, която се внушава чрез общите фрази от този род, че едва ли не зад
позицията на Европейски институт „Помак“ стоят много хора – някаква
едномилионна, както те се изразяват, че (напоследък) и многомилионна
„помашка общност“.
3. На 21 октомври 2012 г. на тържествената сесия на Общинския

съвет в Кърджали по повод 100 години от Освобождението номинацията
на ген. Васил Делов за почетен гражданин на Кърджали не бе приета,
след като 16 общински съветници от БСП и ГЕРБ гласуваха „за“, а 22-
ма общински съветници от ДПС се въздържаха.202 Разбира се, все от тая
гледна точка, че Балканската война не се приемала еднозначно от бъл-
гарските граждани.
4. На 4 ноември 2012 г. на областната отчетно-изборна конференция

на ДПС в Кърджали тогавашният лидер на ДПС Ахмед Доган се изказа в
подкрепа на решението на кърджалийските общинари:
„Може би трябва да се направи семинар, за да се ограмотим всич-

ки за това, че е необходим общ прочит на нашата история, на исто-
рията на Балканите и Балканската война. Общият прочит означава не
само да се съобразиш с политическата си целесъобразност, но и с дру-
гостта на съседа, с неговите проблеми. Не само да издигнеш в правило
определено военно събитие, но да включиш в него и човешкото измере-
ние, защото всяка война е свързана с много страдания, всяка война има
тотален характер...“.203
Ахмед Доган подчерта още, че Балканската война „...не само е вой-

на на победители и победени, а война за етническо прочистване и дру-
ги форми, които ние по-късно определихме като различни вариации на
„възродителен процес“.
Необходими уточнения...
Първо уточнение. Идеята на Исмен Реджепов (Никола Чуралски)

за „физическия и духовен геноцид над мюсюлманската общност в Бъл-
гария“ (с. 71) от Освобождението през 1878 г. и възстановяването на
българската държавност до наши дни, включително и по време на Бал-
канската война от 1912 – 1913 г., бе „пусната в обръщение“ от Салих
Бозов още през 2005 г., когато той издаде първото си томче „В името на...
името“204 с претенцията, че говори истината от последна инстанция. А в
книгата няма дори списък на използвана литература и въобще тя, подоб-
но на пасквила на Исмен Реджепов (Никола Чуралски), се разпростра-
нява нелегално.
(Между другото... Доколко „истината“ на Салих Бозов е истина и
доколко тя е зловредна може да се види в публикациите: „За една поръч-
кова книга, която провокира към образа и разваляне на „комшулука“ на
Александър П. Маринов от 2011 г. във в. „Отзвук“205 и „Историята на
Балканската война в Родопите според писанията на „историка“ Салих
Бозов“ на доц. Георги Митринов от 2013 г. в сп. „Родопи“206.)
Второ уточнение. През 2010 г. у нас бе издадена книгата на Джъс-

тин Маккарти „Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османски-
те мюсюлмани 1821–1922“207, в която глава пета („Балканските войни“) е
изцяло посветена на разглеждания проблем. От самото заглавие на кни-
гата се разбира, че авторът включва и Балканската война в процесите на
едновековното „етническо прочистване на османските мюсюлмани“,
извършвано този път от българите. Не случайно в пасквила си Исмен
Реджепов (Никола Чуралски) се позовава на него.
Доколкото от предговора на ст.н.с. д-р Веселин Ангелов към бъл-
гарското издание разбираме, че Джъстин Маккарти е американски де-
мограф, че преподава история в Университета в Луисвил, Кентъки, и
че книгата „е подкрепена с доста солидни и необорими научни дока-
зателства. Видно е, че става въпрос за сериозен научен труд, който
може да служи като еталон за хуманизъм и толерантност. Маккар-
ти просто ни е предоставил в пълна степен и по коректен начин само

конкретните исторически факти“ (с. 10); доколкото, както се вижда
от случая с Исмен Реджепов (Никола Чуралски), този „сериозен научен
труд“ може да служи за основа и на множество други фалшификации
и пасквили; доколкото отзивите у нас и по света за този труд са доста и
варират от пълно отрицание и недоумение до пълно одобрение и апло-
дисменти; и, не на последно място, доколкото самият Джъстин Маккар-
ти претендира за научност и коректност, ще си позволя да изкажа ня-
колко свои недоумения.
Един сериозен научен труд в областта на демографията и история-
та би следвало да се опира, поне според приетите стандарти, на досто-
верност на фактите например. На всички факти! Дали е така в книгата
на Джъстин Маккарти? Ето един от фрапиращите в тази посока при-
мери:
„И докато кланетата в България са дело предимно на черкези и

въоръжени турски елементи, османското военно командване не е далеч
от идеята да издава заповеди за разрушаване на български села и из-
биване на невинни хора, за да се даде урок на българите. Подобни звер-
ства са в основата на подхода „за назидание“ – българите е трябвало
да видят какво ще се случи на онези, които дръзнат да се бунтуват
или подкрепят бунтовници, така че да не правят нито едното, нито
другото от страх. Най-известният нанесен погром е този на Бояджик
(Батак) през май 1876 година от османския генерал Шевкет паша, ко-
гато – според съществуващите данни – са убити 166 мъже, 8 жени и
12 деца (186 човека от общо 1300-те жители на града). Шевкет паша
е изпратен от Едирне, за да потуши въстанието в Бояджик, а клането
е за назидание на бунтовниците в района“ (с. 77 – 78).
Не е нужно да си особено начетен, за да видиш дори само в тези

няколко изречения очевидната недостоверност, свързана непосредстве-
но с нещата, за които американският професор пише. Българин и с еле-
ментарни познания по география и история знае, че ямболското селище
Бояджик съвсем не е родопското селище Батак и че Бояджишкото клане
по време на Априлското въстание от 1876 г., известно и като „Кървавото
хоро“, е на второ място по жестокост и масовост след Баташкото клане в
нашата история, но не е самото Баташко клане и няма нищо общо с него,
освен че е извършено във връзка с потушаване на Априлското въстание.
Или може би се лъжа в начетеността на съвременния българин, защото,

ето – имало е български преводач, български издател, български учен,
написал към изданието предговор, и всеки от тях би могъл да хване тази
грешка, да предупреди автора, та поне в българското издание да не я
повтаря, но това не се е случило, значи...
И така, като обикновен читател, защото не съм нито демограф, нито
историк, вече мога ли да бъда сигурна, че и останалите факти в книгата
са достоверни? А и как читателите по света биха разбрали, че в нея има
подобни неточности? Разбирам, всеки може неволно да сгреши. Но не
е ли недопустимо, дори престъпно да се допускат грешки в книга като
книгата на Джъстин Маккарти, която преобръща до голяма степен, да не
кажа изцяло, гледната точка към исторически събития, способни и до
днес да взривят дори със случайна искрица и Балканите, този барутен
погреб на Европа, и Кавказкия регион, и Средна Азия, и Крим!...
Един начетен и прехвален американски професор според мен би тряб-
вало, когато говори за Бояджишкото клане от 1876 г., да не бърка с. Боя-
джик с друго село поне заради факта, че там е родословният корен на
Джон Атанасов, създателя на компютъра, още повече че тъкмо в това кла-
не е убит дядото на Джон Атанасов, а баща му, който впоследствие емиг-
рира в Америка, остава жив в прегръдките на убития, но е ранен в главата
и цял живот носи белега от куршума и спомена за клането.
Трето уточнение. То е свързано отново с Джъстин Маккарти, по-

точно с това доколко той, като учен и като демограф, е коректен в своята
книга, и пряко засяга някои от съвременните аспекти при тълкуването и
оценката на Балканската война...
Като начало ще обърна внимание на заглавието на книгата – „ЕТНИ-
ЧЕСКО ПРОЧИСТВАНЕ НА ОСМАНСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ“. Не се
ли вижда от пръв поглед, че то е заредено с убийствено манипулатив-
но внушение тъкмо заради набиващата се некоректност в него? Нима
за един демограф не е пределно ясно, че поставянето на определението
„ЕТНИЧЕСКИ“ в един семантичен ред с определението „ОСМАНСКИ“,
че и с понятието „МЮСЮЛМАНИН“ е само по себе си абсурдно? За
какво „ЕТНИЧЕСКО ПРОЧИСТВАНЕ“ говори той във връзка с осман-
ците например? Нали с понятието „османци“ в Османската империя са
идентифицирани само благородниците, управляващата върхушка, а не
обикновените турци? Доколкото знам, никой никога не е избивал пого-
ловно османската върхушка от началото до края на съществуването на
империята и ако е имало дворцови преврати, те са били дело на самите

османци и няма как да бъдат окачествени като каквато и да е форма на
„етническо прочистване“. А като се има предвид и това, че представите-
лите на тази върхушка са имали различен народностен произход (прак-
тика е било ръководните и дипломатическите кадри на империята да се
вземат от еничарския корпус), излиза, че и самото използване на думата
„османски“ в такава пряка връзка с думата „етнос“ е манипулативно.
Още повече, когато става дума за учен демограф.
Не знам дали Джъстин Маккарти, отново като учен демограф, би мо-
гъл да отговори и на въпросите: Откога и религиозната общност, каквато
са мюсюлманите, е станала етнос? И ако мюсюлманите са етнос, значи
ли че в него освен турците в Турция се включват изповядващите исляма
иранци в Иран, иракчани в Ирак, араби в Саудитска Арабия, индийци в
Индия, индонезийци в Индонезия и мюсюлманите, принадлежащи към
различни етноси и граждани на всички други страни по света?
Можем, разбира се, да приемем, че Джъстин Маккарти обособява
условно понятието „османски мюсюлмани“ (идентифициращ мюсюл-
маните в рамките на Османската империя) и го използва като работен
термин. Но какво търси едно условно понятие (или работен термин),
нямащо нищо общо с понятието „етнос“ нито в едната му част („ос-
мански“), нито в другата му („мюсюлмани“) в израз като „ЕТНИЧЕСКО
ПРОЧИСТВАНЕ НА ОСМАНСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ“? Умишлено
или отново неволно Джъстин Маккарти прави грешка, като в случая
смесва, размива едно в друго понятията „етнос“ и „религиозна общ-
ност“? Защото това вече не е грешка, която просто подронва научния
му авторитет, както беше в случая с Бояджик (Батак), а грешка много
сериозна, заредена с непредвидими последствия, тъй като поражда вну-
шения, че поробените от Османската империя народи са се борели не
срещу своите поробители османците, а срещу всички поданици на им-
перията, което не е съвсем точно (да си припомним думите на Левски,
че те, нашите революционери, не се борят срещу турския народ, а срещу
султана и неговите закони), и още – че християнските народи са се бо-
рели срещу мюсюлманите, т.е. християните – срещу мюсюлманите. На
фона на взривените през 2001 г. нюйоркски Кули Близнаци разбирате ли
за какво опасно внушение иде реч?...
И другата манипулация на Джъстин Маккарти, произтичаща от не-
говата некоректност в тази посока – че не поробените (християни) ве-
кове наред са жертва на поробителите (османците), а поробителите са
тяхна жертва и днес християнските народи трябва по всякакъв начин да

изкупват своя грях, да връщат някакви дългове и т.н. (Засега у нас това
се онагледява с проблема за вакъфските имоти, като май пак се забравя
или умишлено пропуска, че това са заграбени от османците български
земи, т.е. имоти на български институции, манастири, църкви и граж-
дани, които султанът е предоставял безвъзмездно за изпълняването на
духовно-религиозни, административни и други дейности в Османската
империя.)
Разбира се, не само в заглавието, но и по страниците на цялата кни-
га Джъстин Маккарти заличава етническия състав на мюсюлманите в
Османската империя, „претопява“, така да се каже, етносите в „милле-
та“ (религиозната общност). Той си знае защо. Но понеже темата ми е
свързана с Балканските войни, ще се спра само на глава пета от труда
му, онасловена „Балканските войни“. В нея срещаме различни таблици.
Една от тях е „Населението на Османската Европа, 1911 г. по провин-
ции и религии (миллет)“. В нея американския демограф показва броя на
населението в „провинциите“ Одрин, Селаник (Солун), Яня, Манастир,
Ишкодра и Косова, като религиите (миллет) на населението са: „мю-
сюлманска“, „гръцка“, „българска“; за графата „обща“ е посочено, че
тя съдържа групи, невключени в таблицата, като евреи и римокатолици
(с. 165). Следва таблицата „Османска Европа през 1911 г. Население в
проценти по миллет“, в която населението е посочено като: „мюсюлма-
ни“, „гърци“, „българи“, „други“ (с. 166). В друга таблица – „Население
през 1911 г. преди Балканските войни“ (тук вече дори не е уточнено, че
населението е разделено по „миллет“, т.е. по религиозен признак) – са
посочени „мюсюлмани“, „гърци“, „българи“, „евреи“, „други“ в „гръц-
ки владения“, „български владения“ и „сръбски владения“ (с. 210). В
контекста на „ЕТНИЧЕСКОТО ПРОЧИСТВАНЕ“, изведено в заглавие-
то на книгата на Джъстин Маккарти, за кой етнос в Османската империя
наред с гърци, българи, евреи и други се досещате веднага, щом стане
дума за мюсюлмани? За арменци? Или за албанци? Или... А нима в Ос-
манската империя само етническите турци са мюсюлмани? Въпросите
са риторични...
Възхищавайки се на „коректността“ на Джъстин Маккарти и в тези
таблици, може да се каже също така за приносите му и в религиознание-
то. Та той като учен демограф изцяло преобръща дори и религиознание-
то, защото според така представените от него таблици, направени по
„миллет“ (т.е. по религиозен признак), излиза, че в Османската импе-
рия е имало не поданици, които са изповядвали исляма, християнството

(православие и католицизъм) и юдаизма, а поданици, които са изповяд-
вали исляма, еврейската религия, римокатолицизма и някакви българска,
гръцка и др. религии, каквито няма. Православието не е нито българска,
нито гръцка, нито каквато и да е друга национална религия.
О, да... Американският професор всъщност използва документи на
Османската империя и е естествено тази империя да е имала своя поли-
тика относно народностите, които я населяват, и народностния състав
на мюсюлманите, както и специфични форми на отчет на населението,
които от гледна точка на националните държави, различните вероизпо-
ведания и мерките на нашето съвремие изглеждат не особено логични,
често и абсурдни. Но тогава коректно ли е един съвременен учен демо-
граф в наше време, което е все още време на националните държави и на
различните вероизповедания, известни и строго регламентирани от ве-
кове, да си позволява подобна волност при интерпретациите, като дори
извежда некоректността си в заглавието на свой фундаментален труд?
Четвърто уточнение. То също е свързано с книгата на Джъстин

Маккарти, но с друга негова некоректност, която отново пряко засяга ня-
кои от аспектите на тълкуването и оценката на Балканската война днес и
въобще „новите прочити“ на историята ни...
Първата глава на книгата си Джъстин Маккарти наименува „ЗЕМЯ
ЗА ОТНЕМАНЕ“. Оттук тръгва друга от основните му манипулации,
отнасяща се до проблема за освободителния или не характер на Балкан-
ската война. Защото „земята за отнемане“ всъщност са територии на
Османската империя, които обхващат, както самият той посочва:
„Кримския полуостров, значителна част от Кавказкия регион, Из-

точна и Западен Анадол, Югоизточна Европа от Албания и Босна до Чер-
но море – земи почти изцяло включени в Османската империя. Географ-
ски към тях принадлежат райони от Румъния и Южна Русия, където
мюсюлманите са мнозинство сред различните етнически групи“ (с. 12).
От историята е ясно, че това са територии, които османците са заг-

рабвали с кръвопролитни войни още от ХІІІ – ХІV век (времето на сул-
тан Осман І, 1258 – ок. 1324 г., дал името на империята) до края на ХVІІ
век (битката при Виена от 1683 г.), откогато Османската империя започ-
ва да губи земи, а не да се разширява. Нима не е по-логично тогава да се
каже ЗЕМЯ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ? Нали през вековете в света са въз-

никвали и са изчезвали много империи. Всички те са увеличавали тери-
ториите си чрез експанзия срещу други племена, народи, държави. И са
рухвали тъкмо поради факта, че завоюваните племена, народи, държави
не са търпели чуждото господство (под каквато и форма да е било то) и
рано или късно по насилствен или мирен път са се отървавали от него.
Всяка въоръжена съпротива срещу агресора, завършила с отхвърляне на
господството му, в световната история и до днес се нарича ОСВОБОЖ-
ДЕНИЕ. Изведнъж при Джъстин Маккарти се оказва, че това всъщност
не е ОСВОБОЖДЕНИЕ, а ЗАВЛАДЯВАНЕ (ОТНЕМАНЕ НА ЗЕМИ).
Тоест – че Османската империя, заробила десетки народи и страни и
държала ги в робство векове наред, е жертва на тези народи и страни и в
този аспект, защото те, видите ли, не освобождават собствените си земи,
които империята е присвоявала от тях през вековете, а ги отнемат от нея.
Така че американският демограф отново ни подлага на една много, мно-
го голяма и съвсем не безобидна манипулация.
Как всичко това изглежда, проектирано в българската история? Бъл-
гария е окончателно покорена от османците в края на ХІV век и просъ-
ществува под господството им до 1878 г. Този период от нейната исто-
рия е известен като ТУРСКО РОБСТВО. Затова Руско-турската война
от 1877 – 1878 г. е освободителна за България и подпомага възстано-
вяването на българската държавност. По силата на Берлинския договор
от 1878 г. нейни територии остават отново в пределите на Османската
империя. Затова тяхното отвоюването от Османската империя по-късно
е също ОСВОБОЖДЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИТЕ, които ги населяват. И въп-
реки че тогава Османската империя ГУБИ ТЕРИТОРИИ, то това не са
собствено нейни територии, а български територии, отнети от нея през
ХІV век, които българите в началото на ХХ век просто си възвръщат.
Това, че напоследък понятието ТУРСКО РОБСТВО се сменя с евфе-
мизма ОСМАНСКО ПРИСЪСТВИЕ, не променя нито този факт, нито
природата на обществено-политическите отношения по време на осман-
ското потисничество у нас. Както и да се нарича господството на Осман-
ската империя над завладените от нея земи – ТУРСКО РОБСТВО или
ОСМАНСКО ПРИСЪСТВИЕ, названието не може да отмени нищо от
онова, което се е случвало него време. А онова, което се е случвало във
всички поробени от османците християнски страни е всеизвестно.
Защо обръщам специално внимание на тази манипулация на Джъс-
тин Маккарти? През 2013 г. издателство „Вагабонд медия“ пусна на па-
зара книгата „Турците в България“208. На пресконференцията по този по-

вод попитах присъстващите авторки (сред тях имаше и фолклористки)
как ще си обяснят наличието в народното ни творчество на изрази като
„три синджира роби“ и др., след като внушението на книгата, в която
участват, е, че турско робство в България не е имало. Казаха, че народни-
те песни не са документи, а артефакти и не могат да бъдат доказателство
за историческата наука. На въпроса ми какви български документи очак-
ват от време, когато българската държавност и книжовност са унищоже-
ни, крепостите – сринати, а просветените хора – избити или избягали в
странство, за да се спасят, те отговориха, че е било война и че българите
също са избивали турците. Контрирах, че турците са били завоеватели, а
българите са защитавали родината си... Вече нямаше кой да ми отговори.
Една журналистка на свободна практика, и тя – авторка, а и редакторка
на сборника*, тутакси ме нарочи за „патриотарка“ и ги „отърва“ от мен.
А дори не се заяждах, просто ми беше любопитно.
Наглед нищо особено – някаква дребна делнична случка. Но, от дру-
га страна – докъде водят манипулациите от рода на тази, която прави
Джъстин Маккарти! Значи не само пасквилописци или кваизисторици,
но вече се срещат и учени у нас, дето не правят разлика между това
да завоюваш територии и това да защитаваш територии; между това да
отнемаш чужди територии и това да си възвръщаш собствените терито-
рии. А може би правят, но... Ето, тук е проблемът!
С риск да се отклоня от темата, но специално за фолклористките от
БАН, авторки в сборника „Турците в България“, ще цитирам писмо на
монаха Бартоломео де Яно от 3 февруари 1443 г.:
„От шест години насам турците са отвлекли от християнската

земя повече от 400 хиляди християни, заробили всички, погубили и уни-
щожили множество от царствата и областите на Сърбия, Склаво-
ния, Далмация, Трансилвания, България, Босна и особено на кралства-
та Унгария и Саксония, като не смятаме старите и болните, които
убили и обезглавили, понеже не можели да ги откарат; като не вземем
под внимание градове, крепости и селища с цялата им околност, които
разориха с огън и меч. Ние го видяхме дори със собствените си очи и го
наблюдавахме и сега. За този, който види това, от жалост смъртта
би му била по-приятна, отколкото да го види или да го е видял. Осо-
* Димана Трънкова.
бено пък клетите християни и християнки, отвеждани в робство с

въжета, железни вериги, навързани двама по двама в този град, в ло-
жите на венецианските търговци и генуезци, християни на брой около
6000 [души]. Много горко е, понеже сарацините [докарват] ежеднев-
но по 10 – 12. Безропотно, както се води добитък на пазар, те плачат
и пъшкат жално, като молят за божия милост и просят помощ от
християните, откъдето и да минат, без някой да смее са им продума
и дума... Видяхме и малки деца, и девойчета, водени и носени в кафези,
както се носят птици на пазар, на коли и на коне. Много жално е за
гледане...“.209
И още едно писмо – от 1611 г. – на Марино Бици, антиварски католи-

чески епископ, до папата, в което се описва положението на българите
под турско робство и което също удивително тясно кореспондира с твър-
денията за „трите синджира роби“ от „артефактите“ по нашите земи:
„Миналата година дошъл един първенец, изпратен от султана, за

да събира [насила] синовете на християнските народи. От много годи-
ни съществува обичай да бъдат вземани [такива деца], за да служат
нему и на неговия сарай. Поради това [епископът Петър Солинат] пре-
кара големи страдания. Споменатият [католически] епископ на София
и бедният християнски народ скриха младежта по планините, горите
и пещерите [около Чипровци], за да запазят за светата вяра и да не я
дадат в ръцете на неверниците – и то не без голяма загуба за своята
бедност...“.210
Фактът, че не е останала крепост, която да не е срината до основи, е

повече от красноречив относно „миролюбивия“ характер на османски-
те нашествия по нашите земи през ХІV век, завършили със завоюването
на България и изчезването ѝ от политическата карта на Европа. Неиз-
вестно защо, въпреки „благоприятните“ условия, които „османското
присъствие“ осигурило веднага, след първия ден на своето установя-
ване у нас, първата организирана съпротива срещу него се ражда още
през 1404 г. – въстанието на Константин и Фружин. Неизвестно защо,
въпреки „благоденствието“ на българския народ през цялото време на
„османското присъствие“ у нас, тази съпротива на българите срещу по-
робителя не е стихвала и се е проявявала ту под формата на хайдут-
ството и четничеството, ту под формата на въоръжени въстанически
действия. И така – до Априлското въстание от 1876 г., станало причи-

на за обявяването на Руско-турската война от 1877 – 1878 г., наричана,
също неизвестно защо, освободителна. Каква неблагодарност! Осман-
ците осигурили благоденствие, рахатлък в държавата, а българите се
отказвали и от благоденствието, и от рахатлъка, петимни да умират за
някаква си свобода!...
Разбира се, всяка въоръжена съпротива се е потушавала жестоко
от Високата порта, като по правило потушаването винаги е надхвърля-
ло границите на позволеното и се е превръщало в поголовна разправа
с беззащитното население, известно като рая. За това говорят не само
стотици и хиляди артефакти, но и множество документи от онова вре-
ме. В случая ще се позова на Релацията на Стефан Кнежевич, Софий-
ски католически архиепископ във втората половина на ХVІІ в., писана
непосредствено след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. и
докладвана на Висшия католически съвет в Рим през 1689 г. В доклада
четем:
„Архиепископът на София в България описва окаяното положение

на своя диоцез през миналата (1688) година, когато турците, подози-
райки, че християните биха могли да се обединят с успешно напредва-
щата императорска (австрийска – б.м.) войска, която се приближава-
ла към тази (Българската) провинция, наредили:
Първо. Да бъдат посечени всички християни от римо(католическо-
то) вероизповедание, както следва, а именно: всички мъже, както ста-
рите, така и младите, да бъдат избити, освен момчетата до шестна-
десетгодишна възраст, които да бъдат заробени заедно с младите
жени, а старите (жени) също да бъдат убити.
Второ. Черквите, манастирите и къщите на християните да бъ-
дат сринати до основи и изравнени със земята, което е било изпъл-
нено.
Селищата, които претърпели това разорение, са Чипровци – рези-
денцията на архиепископа, Копиловци, Железна и Клисура, където от
децата и жените били заробени повече от 2000 души извън избитите.
Останалата (част) от тези християни на брой 3000 души (били при-
нудени) непредвидено да изоставят всички свои имущества, за да спасят
живота си и след като преминали Дунава, намерили убежище във Вла-
хия, където (сега) живеят в крайна немотия и измират от глад...“.211
Самият Стефан Кнежевич не е бил журналист, изпратен от европей-

ска държава или Русия да отразява събитията, нито анкетьор, изпратен
да констатира фактите. Бил е очевидец на събитията, но и потърпевш –
за да спаси живота си, се е наложило да премине Дунав, като при това е
бил ограбен.
Практика да се вземат роби е имало в Османската империя дори през
ХІХ в., по време на Априлското въстание например. Френският дипло-
мат Албен Розе (аташе към посолството на Франция в Истанбул през
1875 – 1876 г.), който посещава Батак след разигралата се там трагедия,
пише, че се е наложило великият везир, най-вероятно притиснат от ре-
акцията на световната общественост спрямо кланетата в България, да
издава Прокламация към валиите, генералите и пр. (от 25 юли 1876 г.),
чрез която се е забранявало на черкезите и останалите нередовни войски
да вършат подобни издевателства над хората.212
Тук бих искала да обърна внимание на Джъстин Маккарти върху една
немаловажна подробност... Цели пет века османската власт е „назидава-
ла“ българите, издавайки „заповеди за разрушаване на български села и
избиване на невинни хора“ не просто като абстрактна идея, от която тя не
е била далеч, а като абсолютна жестока реалност. Тъй че във времето на
Априлското въстание българите много добре са знаели какво в Осман-
ската империя се случва на „онези, които дръзнат да се бунтуват или
подкрепят бунтовници“, и въпреки това не са се уплашили и са въстана-
ли. Да оправдаваш не само като демограф, не само като учен, т.е. все пак
просветен човек, а и въобще като човек зверства на която и да е власт над
беззащитно население с това, че тези зверства са „в основата на подход
„за назидание“, както господин професорът оправдава зверствата на ос-
манската власт над беззащитното българско население през април 1876 г.
(с. 77–78)213 – това е не просто противоречащо на разума, не просто цинич-
но, но и във висша степен антихуманно.
Пето уточнение. Какви нови, непознати документи предоставят

изобретателите на „новите прочити“ на Балканската война? Написа-
ното в „книгата“ на Салих Бозов „В името на... името“ например се
базира на... разкази на старици и старци, които според думите на авто-
ра са били „с дълъг, над 80 – 90 – 100 – 110 – 120 г живот“ (с. 4). Исмен
Реджепов (Никола Чуралски) пък пише пасквила си „Балканските воини
в Родопите 1912-1913“ според собствените му признания „по разказите
на мама“ (с. 58). Това е всичко!...
Затова, ако някой наистина се интересува от автентични свидетел-

ства и документи за Балканските войни, може да намери такива на първо
място в книгата на акад. Любомир Милетич „Разорението на тракийски-
те българи през 1913 година“, която през 2013 г. беше преиздадена214. В
допълнение може да потърси и в книгата „Етническото прочистване на
българите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия (1903 – 1913 – 1923)“
на Стоян Райчевски, издадена през 2013 г.215. Разбира се – и в множество
други книги и източници, но и тези само са достатъчни.
Акад. Любомир Милетич е свидетел на Балканската война и послед-
валите я събития. Лично придружава членовете на международната ко-
мисия, финансирана от американския филантроп Андрю Карнеги, коя-
то идва на Балканите и подготвя Доклад на международната комисия за
разследване причините и провеждането на Балканските войни (известен
като Карнегиевата анкета). В предговора към „Разорението на тракий-
ските българи през 1913 година“, която подготвя за печат през 1915 г.,
той пише:
„Тук излагам резултатите от тая своя л и ч н а а н к е т а в ъ р х у

р а з о р е н и е т о н а т р а к и й с к и т е б ъ л г а р и. Изложението си
придружавам и с част от фотографическите снимки на лица и мест-
ности, които направих през време на пътуването си...
Написах т а з и к н и г а като принос към подробната история
на великите събития от 1912 – 1913 година. Доводите си подкрепям
с многобройни цитати от разкази на съвременници и повечето непос-
редствени участници и очевидци, които сам лично можах да разпитам.
Всички данни проверих от разни страни и затова спокойно мога да
кажа, че т е с ъ д ъ р ж а т с ъ щ а т а и с т и н а“ (с. 28).
Във въведението си към книгата „Етническото прочистване на бъл-

гарите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия (1903 – 1913 – 1923)“
Стоян Райчевски уточнява, че след въвеждащата студия в книгата след-
ват няколко раздела с автентични документи: два от тях представляват
дипломатически документи, съставяни от българските представители
в Одрин и Цариград, за разорението на българските селища в Източна
Тракия във връзка с Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. и
след това, както и за принудителното изселване на българското населе-
ние от Мала Азия през 1914 г. По-нататък авторът посочва:
„Вторият и четвъртият раздел съдържат сведения от бежанците,

съответно от Източна Тракия през 1913 г. и от Западна Тракия през
1920–1923 г., записани собственоръчно от тях самите или диктувани
на местните чиновници през 1924 г., когато се провежда анкета за ус-
тановяване на заграбените им имоти и имущества в родните места,
откъдето са били прогонени насила. Тези документи се публикуват за
първи път...“ (с. 8).
Пропуснах да отбележа по-горе, че в „книгата“ на Салих Бозов също

има фотографии – портретни снимки на хората, които са били анкетира-
ни, на надгробен камък от Сивинското гробище, на част от Тъмръшко-
то землище, на Шейтан кьопрю (Дяволския мост), на Шехитлер чешма
на с. Горно Прахово, на джамията в с. Трън с три шерефета, на Саръ
Баба теке, на Колачевата къща в с. Юрпек, на Агушевия конак, на Се-
пет кьопрю и на части от карти, включително и (!) „Диалектологична на
Родопските говори по проф. Д-р Любомир Милетич“. Исмен Реджепов
(Никола Чуралски) също претендира за илюстративен материал, който
озаглавява „Родопската трагедия в снимки и факти“. Следват снимки на
църква, на паметна плоча на двама райковци (строители на църкви), на
надгробна плоча от Тъмръш и... рисунки, за които авторът уточнява:
„Репродукциите са изпълнени от водни-падчанина Антон Асенов –

Художника по идея на разказаното в тази книгата и чутите от него
спомени“ (с. 145).
Излишно е да уточнявам какво може да видите на снимките, напра-

вени собственоръчно от акад. Любомир Милетич при обиколките му из
разорените български землища и публикувани в книгата му заедно със
снимки на бежанци, градове и местности от региона, както и на сним-
ките, направени от комисията, изготвила Карнегиевата анкета, и публи-
кувани в книгата на Стоян Райчевски заедно с други снимки от онова
време и факсимилета на най-различни документи.
Поломен от видяното, акад. Любомир Милетич, възкликва, че „т р а -
кийският български погром няма себеравен в нова-
т а н и м ъ ч е н и ч е с к а и с т о р и я“ (с. 27).
Сто години по-късно Стоян Райчевски, запознал се със стотици тога-
вашни документи, заявява:
„Когато отбелязваме стогодишнината от Балканската война

(1912 – 1913 г.) и правим равносметка от дистанцията на времето за
огромните жертви, дадени от българския народ в тази освободителна
за останали по силата на Берлинския договор от 1878 г. в пределите
на османската държава наши сънародници в Македония и Тракия, не
може да не заклеймим най-тежкото престъпление срещу човечество-
то в началото на ХХ век – етническото прочистване на българите от
Източна Тракия през 1913 г., осъществено с огън и меч – с насилия,
убийства и палежи, от редовната турска войска и башибозука в грубо
погазване на Лондонския мирен договор, определил границата между
Турция и България по линията Мидос – Енос, призната и потвърдена от
всички велики сили като окончателна“ (с. 7).
Всеки сам решава на какво да вярва – на документални свидетелства

или на пасквили.
Шесто уточнение. Посъбрала печален опит със съвременните изоб-

ретатели на „нови прочити“ на историята, ще добавя автентичните сви-
детелства и на един чужденец, все още неизвестен за широката публика.
Става дума за Владимир Сис, чешки журналист, публицист, писател и
историк, един от 94-мата чужди журналисти, командировани в България
през 1912 г., в самото навечерие на Балканската война, военен корес-
пондент на пражкия вестник „Народни листи“, и книгите му „От бойни-
те полета на България. Впечатления на военния кореспондент“ (Прага,
1913; София, 2012)216 и „Критичните дни на България. Дневник на воен-
ния кореспондент – 1913 г.“ (Прага, 1914; София, 2005)217.
В България на български език дневникът на Владимир Сис излиза –
забележете! – над 90 години след неговото издаване в Прага! Представля-
ва низ от впечатления, бележки и размисли за това, което Владимир Сис
е наблюдавал в България него време. Другата му книга, с впечатленията,
се появи в България на български език – забележете! – почти 100 години
след нейното издаване в Прага! В нея са събрани репортажите на Влади-
мир Сис най-вече от фронтовете на Балканската война. И в двете книги
са илюстрирани със снимки, правени от автора или (с автора) от други
хора.
Да видим сега как един чужденец, непосредствен наблюдател на
събитията, тълкува причините за избухването на Балканската война и
какъв според него е нейният характер спрямо българското население,
останало в рамките на османската държава? В статията „Преди моби-

лизацията“ от книгата „От бойните полета на България. Впечатления на
военния кореспондент“ Владимир Сис твърди, че войната няма как да
бъде избегната:
„Никой не се съмняваше в нейната необходимост и неизбежност.

Знаеше се, че е необходима преди всичко в интерес на балканските на-
роди. Сърби и българи вече не можеха да търпят издевателствата
над тяхното население или кръвните им братя в Македония. И ако
християнска Европа все още издигаше лозунгите на Бисмарк, че за „ня-
какви си“ 40 000 християни, убити от Турция, не трябва да се държи
сметка, то малките балкански държави бяха на друго мнение. Вой-
ната беше необходима и в интерес на мира на Балканите и оттам за
цяла Европа. Македония, тази страна с вечна анархия, насилия и прев-
рати трябваше да бъде освободена, за да не се обезпокояват напразно
съседните държави. В интерес на всяка една от тях беше в нейните
съседи да владее мир и порядък. Тъй като турците не само не бяха
съгласни с този ред, но се опитваха някак да извършат изискваните и
нужни от и за Европа реформи, те не само не решаваха, а още повече
задълбочаваха анархията на Балканите. Беше необходимо да се появи
някой „външен фактор“, който да „даде урок“ на турците относно
техните задължения към поданиците им. Освен това населението в
съседните царства беше принудено да живее вечно в крайно напреже-
ние, усилвано постоянно от нови и все по-тревожни съобщения за на-
силия и притеснения в непосредствена близост с хората от тяхната
кръв и вяра“ (с. 13 – 14).
Колкото до самата война... Ето думите на Владимир Сис, плод на

непосредствените му впечатления. Без коментар...
„Побеждавани след всяка своя крачка, турците напускаха полесра-

жението, оставяйки след себе си опустошения, смърт и изгорени села.
Българските войски, където и да отидеха, намираха само опожарени
места, обезобразени трупове, умиращи селяни, опустошени градини и
ниви и разграбени църкви“ (с. 49);
„Трябва да се видят труповете с отрязани носове, уши, езици, тряб-
ва да се видят бременните жени с разпорени кореми и плодът, забоден
върху гърдите им, трябва да се видят изнасилените деца, старците с
разбити черепи и с разкъсана кожа на гърба и чак тогава да се разбере

какви са чувствата в душата на всеки българин, който трябваше да
броди сред потоци от пролята невинна кръв...“ (с. 49 – 50);
„А ако не беше бързата намеса на победните български войници,
щеше да бъде унищожено цялото население. Бягащите турци нямаха
много време, за да покажат „своята храброст“ пред безпомощното
население. Друго щеше да бъде, ако българите имаха повече кавалерия,
за да противостои на редица злодеяния на башибозуците, та дори и
затова да ги разстрелват на местопрестъплението“ (с. 50).
Владимир Сис, пражанин, журналист, военен кореспондент, обикно-

вен човек, човек с неподкупна съвест, свидетел на всичко, за което пише,
в предговора към следващата си книга „Критичните дни на България.
Дневник на военния кореспондент – 1913 г.“ заявява, че я посвещава на
българския войник:
„Селиолу, Петра, Лозенград, Бунар Хисар, Люлебургас, Чорлю, Де-

деагач, Булаир, Одрин, Криволак, Кочани, Китка, Султан тепе, Черни
връх, Ангиста, Кукуш, Дойран, Пехчево...
Безпримерен героизъм, безгранична жертвоготовност, високи идеа-
ли за правдата и истината, гореща любов към Отечеството и свобода-
та – това увековечава тези имена.
Не бих могъл по друг начин да изразя възхищението и обичта си към
българския войник, този Ян Хус на Балканите, затова му посвещавам
тази книга“ (с. 23).
Бих искала да попитам Салих Бозов, Никола Чуралски и членовете

на Европейски институт „Помак“, Ахмед Доган и кърджалийските об-
щинари от ДПС защо чужденецът Владимир Сис посвещава книгата си
именно на българския войник? Въпросът е риторичен...
Седмо уточнение. То е във връзка с домораслите ни историци, кои-

то с голяма доза високомерие и с блеснали от радостната превъзбуда на
първооткриватели очи и ни светват за едно, за друго от българската ис-
тория през призмата на техните „нови прочити“... В действителност, ако
по-внимателно се вгледаме във всичките „нови прочити“ на историята
ни днес, ще се убедим твърде скоро, че това всъщност са „стари прочи-
ти“ – толкова стари, колкото самата история, особено що се отнася до
Османската империя. Това важи и за Джъстин Маккарти с тази само раз-

лика, че неговата манипулативна книга „Смърт и изгнание. Етническо
прочистване на османските мюсюлмани 1821 – 1922“ минава за „серио-
зен научен труд“ (с. 10) и се превръща в един от основните източници
и инструменти за фабрикуване на „нови прочити“. Вече стана дума за
някои от тях. Но има и други.
Когато османците завладяват територии например, те разделят по-
робеното население, за да го владеят по-лесно и безпроблемно. Затова
главно част от него е ислямизирана насила или по принуда. (Което не
значи, че е нямало и доброволни изменници спрямо вярата – нагажда-
чи винаги и навсякъде ще се намерят!). Защо именно една част? Много
просто! Защото, ако всички са правоверни, кой ще им работи ангарията,
кой ще пълни хазната им, как ще се обновява със свежа кръв еничар-
ският им корпус? Тук е коренът на един от „новите (стари) прочити“ на
историята ни – за насилственото или не ислямизиране на българите по
време на турското робство и въобще за произхода на ислямизираните
българи.
Впоследствие помохамеданчването идва дюшеш на османските
управници и за други шменти-капели. След всяко свое злодеяние и из-
девателство над раята те просто са измивали ръцете си чрез другите.
Веднъж са противопоставяли българи срещу българи, както е в случая с
Баташкото клане от 1876 г. Колко по-удобно е за османската власт да го
представи като междуселищна вражда на българи с различни вероизпо-
ведания. Така, от една страна, тя заблуждава Европа и света, а от друга,
насъсква българи срещу българите, от което разделението между тях се
разраства неимоверно. Тук е коренът на другия „нов (стар) прочит“ на
историята ни – не османската власт, а българи са воювали срещу бълга-
ри, защото поначало са си такива.
От цитираните по-горе думи на Джъстин Маккарти във връзка с кла-
нето в Бояджик при потушаване на Априлското въстание през 1876 г.
разбираме, че понякога властта се оправдавала чрез черкезите или ня-
какви неизвестни „въоръжени турски елементи“ (с. 77). От изложение-
то на архимандрит Мелетий от 24 януари 1904 г. до екзарха в Цариград
(Истанбул) за положението на българското население в Лозенградско
след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. (известно като
„Кървавият рапорт“ на архимандрит Мелетий и публикувано от Стоян
Райчевски в „Етническото прочистване на българите в Източна и Запад-
на Тракия и Мала Азия (1903–1913–1923)“) научаваме, че понякога власт-
та нарочвала за виновни арнаутите. Между другото самият архиманд-

рит Мелетий неколкократно подчертава, че вината е изцяло на турското
правителство, а не на арнаутите. Оттук и третият „нов (стар) прочит“ на
историята ни – не османската власт, а черкези, арнаути и други неиден-
тифицирани „турски елементи“ са безчинствали над невинното българ-
ско население.
Осмо уточнение. От „Кървавият рапорт“ на Мелетий научаваме и

нещо друго, почти невероятно, а по същество – коренът на още един
„нов (стар) прочит“ на историята:
„Чак когато всичко се опустошило; когато Раклица, Курията, Де-

рекьой, Коево и пр. се обърнали вече на пепелища, без жива душа, ко-
гато кръвта на мъченически загиналите в обърнатите на касапница
български села позасъхнала, тогава чак властта отива в с. Раклица и
др. Но, уви, не за да даде помощ, а да състави акт, в който да изтръгне
признание от останалите селяни, че селото е изгорено от комитите,
подписването на които актове селяните дързостно отхвърлили, като
заявили, че те знаят имената на злосторниците, които са войници и
турци от околните села“ (с. 144).
Османската власт приписва злодеянията си на комитите! Тоест, из-

лиза, че дори онези, които са се вдигнали на бунт, за да освободят своите
земи и своите поробени братя, всъщност са опустошавали земите си и за
избивали братята си! Ако това не е абсурд на абсурдите, не знам...
Впрочем, за още по-оригинални фалшификации от този род, върше-
ни от турската власт по време на Илинденско-Преображенското въста-
ние съобщава и Димитър Стамболиев в главата с красноречиво заглавие
„Турските зверства“ от книгата си „Въстанието в Странджа и турски-
те зверства“ (1903)218. От една страна, за да оправдаят жестокостите и
грабежите над мирното население на Малко Търново, местните турски
чиновници и разни други „турски елементи“ инсценират например през
нощта срещу 9 август някакво сражение с комити, които уж нападали
града, а всъщност... „взеха в засада градът, и часът на един по турски,
по особен знак от командира, започнаха да стрелят срещу къщите на
населението. Това обстрелване се продължи през разни периоди чак
до сутринта, с цел да измъчват населението“ (с. 80 – 81), като за „да
докажат, че не те са виновниците на станалото, а самите комити
стреляли, и че в самия град има такива, навремени от разни краища

се пропущаха и по някои залпове от кримкови пушки. Съмнителните
къщи бяха прошарени, прозорците изпотрошени, а освен това, на су-
тринта нови изтезания...“ (с. 81). Въпреки че претарашването на града
показало, че в него няма комити, постановчиците не спрели дотук, за-
щото през следващата нощ, по свидетелствата на Димитър Стамболиев,
„освен засадата на градът, откъдето идеха залпове от маузерки и
кримки, вътре в градът, на няколко места, турците бяха направили
ламища (каменарски взривове – бел Е. А.), напълнени с барут, които
щяха да заместват динамитните бомби на въстаниците“ (с. 81 – 82).
На всичко отгоре, продължава Димитър Стамболиев, „...на 11-й сутрин-
та [за] да уведомят мюсюлманския свят за несносното си положение
и да внушат на мирната рая по-голям страх, изпратиха жените и де-
цата си в Лозенград, с цел да оправдаят извършените си досега дела и
то тогава именно, когато една-две хилядна войска се беше напратила
на Малко Търново, като бързаха да потвърдят лъжливия слух, че две
хиляди въстаници нападнали градът и били в намерение да го превзе-
мат“ (с. 82). Постановчици – няма що...
Но да се върнем към Балканската война. В книгата „Разорението на
тракийските българи от 1913 година“ и акад. Любомир Милетич също
говори за изопачавания на истината, но вече през 1913 г., когато българ-
ската войска е била представяна пред света като вършителка на деяния-
та над турци, гърци, сърби, а вероятно и българи, които тя всъщност е
освобождавала:
„...А в туй време, когато се извършваха над злощастното наше на-

селение в Македония и Тракия най-големите жестокости от страна
на освирепелите ни неприятели, в чужбина се сипеха върху България
безчет хули, че уж българите извършили тия жестокости. Дълбоко
покъртен от тракийското небивало народно нещастие, а не по-малко
възмутен и от реченото изопачаване на истината, почнах да събирам
данни за насилия над мирното българско население...“ (с. 27).
Това, ще викнат веднага изобретателите на „новите (стари) прочити“

на историята ни, е българската гледна точка... Тогава да видим гледната
точка на чужденците. Във връзка с изопачаванията на истината спрямо
българите баронеса Варвара Икскул фон Хилденбандт пише на 29 ав-
густ 1913 г. писмо219 до руския учен историк Максим Ковалевски. Тази
самоотвержена жена, вместо да се радва на охолството си, става мило-

сърдна сестра и ръководи медицинска мисия по фронтовете на Балкан-
ските войни. Ще цитирам писмото ѝ. Без коментар...
„Драги приятелю,
Говорила съм ти толкова много за България и ти винаги си посре-
щал моите разкази с интерес, така че сега не се колебах да ти пиша,
понеже истината превръща това в мое действително задължение по
повод на една статия, която се появи в един от последните броеве на
„Daily Telegraph“, привидно произхождаща от руски дипломат, изпра-
тен от неговото правителство да направи разследване относно „бъл-
гарските жестокости“ в Одрин. Казвам „привидно“, защото за щас-
тие общественото положение на лицето, което е отговорно за тази
„информация“, събрана в продължение на два дни, е вече официално
опровергано. Историята е дело на един вестникарски кореспондент
(името му не се дава), който по своя собствена инициатива предпри-
ел да извърши „разследване“, ако изобщо такава дума може да бъде
употребена, с цел да представи редица трудни проучвания, които изис-
кват много повече време, за да бъдат сериозни и повече или по-малко
верни. Повече или по-малко верни, защото, струва ми се, че postfactum,
имайки предвид състоянието на духовете на бившите воюващи, техни-
те национални особености, както и взаимните им ожесточения, почти
невъзможно е да се стигне до цялата истина. Несъмнено аз не твър-
дя, че правя това в момента. Единствено бих желала да докажа чрез
фактите, които съм видяла със собствените си очи, че най-добрите
намерения – и няма съмнение, че кореспондентът е бил вдъхновяван от
такива намерения, – често пъти постигат резултати, които са мно-
го далеч от истината. Той заявява, между другото, че град Одрин е
бил ограбен и полуразрушен от българите, когато те влезли в него. Аз
отидох в Одрин на третия ден след българската окупация и първото
ми впечатление, когато навлязох в града, бе огромно учудване от реда,
който цареше там въпреки обстоятелството, че полицаите по това
време бяха само 30 души и че улиците буквално преливаха от войници и
войскови части, които вървяха в една или друга посока, очевидно рад-
вайки се на победата, но без да направят каквото и да е, което би могло
да обиди победените.
Пред джамия „Сюлеймание“ се беше събрала голяма тълпа, която
искаше да влезе вътре, но вратите бяха затворени u постовите войни-
ци отказваха да допуснат когото и да било. Когато ме видяха в дрехи-

те на милосърдна сестра и придружена от един леко наранен български
офицер, те ни пуснаха в джамията през една от малките странични
врати, където нямаше навалица. Запитах защо не се допускат хора-
та без специално разрешение и часовият ми отговори, че войската е
нанесла известни щети на джамията през първия ден, поради което е
трябвало да бъдат взети незабавни мерки. Огледах се наоколо с трево-
га, опасявайки се от това, което бих могла да видя, и очаквайки приз-
наци на непоправими щети. Но с изключение на една дупка в покрива,
направена от избухнал снаряд по време на обсадата – в ъгъла на едно
от малките стълбища, всичко останало беше в съвършена изправност.
Разкошният килим, произведение на изкуството с неизчислима стой-
ност, беше внимателно навит, а плочите под него бяха покрити с ро-
гозки. Полилеите от ковано желязо, които украсяват вътрешността
на джамията, бяха в много добро състояние, с изключение на десетина
от тях, които очевидно от дълго време са имали нужда от поправка.
Навсякъде цареше безупречна чистота. Явно бе, че джамия „Сюлейма-
ние“ по това време съвсем не представляваше картината на „ограбено
и омърсено“ здание.
Оттам отидох до едно консулство, където чух вълнуващи разкази
за опустошенията, извършени в джамията, и разни злокобни подроб-
ности. Хората бяха много изненадани, когато им описах това, което
току-що бях видяла. Ако такива истории можеха да се разказват в
този момент и в този град, то можем да си представим какви легенди
могат да бъдат създадени след няколко месеца!
Кореспондентът на „Daily Telegraph“ е също много далеч от дейст-
вителността при своето описание на убийството на един грък от бъл-
гарските войски. Инцидентът се случи, докато бях в Одрин. Видях мърт-
вото тяло, което бе оставено покрито на улицата, но което можеше
спокойно да се види от хората на мястото, където е паднало. Този грък,
турски поданик, открил турски войници, скрити в една малка джамия.
Той показал тяхното скривалище на един български офицер, който мина-
вал по улицата с една полурота. Турците очевидно забелязали това дви-
жение на гърка, тъй като залп от пушечни изстрели веднага бил даден
от полузатворените прозорци и гъркът паднал смъртно ранен. Тогава
българският офицер дал заповед на своите войници да се разпръснат и
да открият огън по скрилите се хора; и ако паметта не ме лъже, били са
дадени 30 жертви. Считам, че офицерът е действал правилно.
В първите дни е имало чести случаи, по-специално нощем, когато

криещи се хора, турски войници или други, се възползвали от абсолют-
ната тъмнина, в която потъва градът, за да стрелят по минувачи. Ко-
мандващият генерал издал съответно заповед, разлепена из целия град,
според която всички жители на къщите, откъдето се дадат такива
изстрели, ще бъдат нападнати и убити с щикове. Тази заповед беше
абсолютно необходима, тъй като жертвите от тези нападения бяха
стигнали значителен брой. Независимо от нейната суровост, тази за-
повед спаси живота на много хора. Мога да заявя, макар че бях в Одрин
четири пъти през петнадесетте дни след завземането на града, нито
един път не чух, че българските войници са извършили действия на наси-
лие, на грабеж или на други изстъпления. Имаше няколко случая на гра-
бежи през първия ден, обаче те бяха незабавно и строго наказани и тези
случаи не се повториха. Положително щях да науча за някакъв подобен
случай, колкото и малък да е той. Аз знам, че някои чужденци – колек-
ционери на антични предмети, действително предлагаха големи суми за
килими и други ценни предмети, обаче не намериха нищо за продажба 24
часа след влизането на българските войски.
Разрушението, причинено по време на отбраната главно от снаря-
дите на обсаждащите войски, бе много малко в сравнение с броя на из-
стреляните снаряди. Мисля, че съм права, когато заявявам, че в почти
всяка улица имаше най-много една или две къщи, които бяха разрушени.
Тук отново се дава едно много неправилно тълкувание на понятието
„жестокости“, извършени по отношение на турските военнопленни-
ци, страдащи от холера. Режимът, на който те бяха подложени, бе
несъмнено много суров: те бяха изложени на дъжда и на студа през
нощите и бяха напълно лишени от каквото и да е внимание. Но как би
могло да бъде иначе, когато болниците на Одрин бяха вече препълне-
ни с турски ранени, и то в такова плачевно състояние, че аз можах
да намеря само 20 места (при отвратителни условия) за българските
офицери, които бяха почти умиращи и които не можеха да бъдат пре-
насяни по-нататък, а трябваше на всяка цена да бъдат преместени
от Кара юсуф. Това бе името на малкото гръцко село, на разстояние 7
мили от града, където се намираше руската мисия на братството на
Кауфман, която аз ръководех в продължение на 5 месеца (два месеца
през време на обсадата на Одрин прекарах в Кара юсуф). Ние имахме
общо 25 палатки за ранените, а над 5000 ранени минаха през наши-
те ръце през дните на атаката. И при най-добри разпореждания не
беше възможно да се грижим сериозно за всички случаи. На всяка цена

трябваше да се намери повече място и за да се погрижа за това, аз
тръгнах на третия ден за Одрин. Въпреки всичките ми усилия, въпреки
желанието на българските власти да ме снабдят с всичко, което беше
абсолютно необходимо, успях да намеря само 20 легла. Останалата
част от тежко ранените трябваше да бъдат пренесени най-напред до
Кърк клисе (Лозенград), на разстояние 55 мили от Кара юсуф, и след
това, поради липса на помещения в Лозенград, да бъдат преместени до
Мустафа паша (Свиленград) – на 70 мили разстояние, като за целта
се използваха каруци, теглени от волове по много лоши пътища. Щом
като българите не са били в състояние да се погрижат за какъвто и да
е подслон на собствените си ранени в Одрин, можеше ли да се очаква,
че те ще успеят да намерят подслон за хиляди турци, които страдаха
от холера, и които трябваше да бъдат изолирани от останалите плен-
ници и от ранените войници?
От хуманитарна гледна точка участта на тези нещастници оче-
видно трябва да бъде обект на състрадание и българите трябваше да
бъдат в състояние да ги третират по друг начин. Аз само представям
съществуващите факти и бих искала да изтъкна, че при дадените об-
стоятелства някои действия, които на пръв поглед изглеждат ужася-
ващи, стават обясними. Във всеки случай, обвинението трябва да бъде
отправено не спрямо българската армия, а към лошите медицински
служби, които изобщо не бяха подложени на критика. Ако трябва да се
говори за жестокостта и безчовечността, които олицетворяват вой-
ната – а трябва да се има предвид, че тя е по същество отрицание на
всякаква човечност, – то тези думи трябва да бъдат приложени към
нечуваните страдания и към пълната липса на внимание за храбрите
български войници. Те жертваха живота си за своята страна с радос-
тен възторг, който е достоен за древните стоици. Те умираха в грозни
условия, главно по причина на недостатъчна грижа, на неспособността
и на безразличието на военно-медицинските власти, които с редки из-
ключения показваха пълна небрежност към науката и към професията,
която имаха незаслужената чест да упражняват. Вината ще трябва
да се отправи към тях. Те трябва да бъдат съдени и наказани, за да не
увековечат в бъдещето щетите, които вече нанесоха през тази война.
Европейският печат е пълен с описания за „български жестокос-
ти“, извършени срещу турци, гърци и сърби. Странно е да види човек
такова пристрастно единодушие при отправяне на обвинения, които е
много трудно, почти невъзможно, да бъдат проверени. През време на

това, което се нарича „Втората война“ – т.е. от възобновяването на
военните действия между българи и турци до завземането на Одрин от
турците, – нито един чужд кореспондент не бе допуснат в поделенията
на българската армия. Единствено нашата мисия се движеше заедно
с предните български части. И аз мога да потвърдя, че през време на
двата месеца, които прекарах в Кара юсуф, не само не видях нито един
случай на обезобразяване на ранени или на мъртви, но не съм и чула да се
говори нещо подобно. След обсадата на Одрин от българите действи-
телно видях турски трупове, които лежаха със стотици по пътищата
и по бойните полета. Те бяха ужасни, понеже разлагането на телата бе
започнало. Те лежаха непогребани в продължение на няколко дни, поне-
же нямаше достатъчно хора да съберат всички мъртъвци, а жегата бе
неописуема. Но никога не съм виждала нито един труп, който да е бил
обезобразен. Видяхме десетки ранени турци. Те горчиво се оплакваха от
лошия начин, по който са третирани от своите офицери, но нито един
от тях не каза нищо за някакви „български жестокости“.
Когато напуснах Одрин, видях членовете на една мисия на англий-
ския „Червен кръст“, които бяха дошли да лекуват турски войници от
холера. Те се оплакваха от липса на подходящи помещения, от липса
на внимание и грижа, но никой не ми спомена нещо за жестокости,
извършени от българите спрямо турски военнопленници. Разбира се,
съществували са подобни случаи, но никога не бих могла да повярвам,
че виновните български войници са действали със знанието или – както
понякога се твърди – с насърчаването на своите офицери.
За да обобщя, моето впечатление от пет месеца и половина, пре-
карани сред войниците в Пловдив, Лозенград, Свиленград и Кара юсуф,
е че, тази война беше един кръстоносен поход на аскети, вдъхновени
от фанатичен патриотизъм. Оргиите, развратът, „жените“, които
са голяма част в една война, тук липсваха напълно. Нито през дългите
дни на обсадата, нито в дните на радост от победата не видях пиян
войник или офицер. Мога да продължа още много дълго с това писмо,
защото, когато си помисля за миналото, което е все още толкова близо
и вече толкова страшно изличено, хиляди случки се връщат в паметта
ми и всички те са осветени от пламъка на един патриотизъм, готов
за всякакво себеотрицание. Но опасявам се да не злоупотребя твърде
много с Вашето търпение. Това, което искам да направя, е да ви предам
свидетелските показания на един очевидец, който може да каже нещо
за неточността на някои обвинения. Европа е виновна в извършването

на една голяма несправедливост, като покрива с такъв облак от грозни
престъпления хора, които се биха при изключително трудни условия,
които се биха със стоическо геройство, без да роптаят, хора, които
умираха като мъченици, без каквито и да са оплаквания, със сърца, из-
пълнени с вяра във величието и мощта на своята родина.
Аз мисля, че познавам българите, както добрите, така и лошите.
Но сега не мога да не се поклоня пред тях с най-дълбоко уважение и с
най-горещо възхищение.
Ако мислите, че това, което ви пиша, може да бъде от някаква полза,
можете да употребите моята информация, както намерите за добре.
Искрено ваша, В. Икскул“ (с. 541 – 546).
В предговора към книгата си „Критичните дни на България. Дневник

на военния кореспондент – 1913 г.“ Владимир Сис също е отбелязал ин-
формационното, така да се каже, затъмнение в Европа спрямо България,
което във времето след Балканските войни се е създавало изкуствено от
противниците на българите:
„Известно е, че през време на войната със съюзниците България беше

отлъчена от света и че не получи достъп до форума на Европа, който
да изслуша гласовете, преди да наложи своя съд над воюващите страни.
Никой в Европа, следователно и у нас, не знаеше какво беше положението
по това време в София, докато Белград и Атина заливаха европейската
общност с неблагоприятни за България известия“ (с. 23).
Но какво е накарало и баронеса Варвара Икскул фон Хинделбантд,

и Владимир Сис да оставят непременно в писмен документ (писмо,
книга) своите свидетелства на очевидци за случилото се на Балкани-
те през 1913 г. – някакви облаги или слава? Нищо подобно! Те не са
имали нужда нито от облаги, нито от слава. А и какви облаги и каква
слава би им донесъл техният протест срещу силните на деня в Европа,
които него време са решавали съдбините на света и в частност – на
балканските народи? Онова, което е накарало две чисти и силни сърца
да се противопоставят така непоколебимо срещу несправедливостта на
Европа спрямо българите, е ИСТИНАТА. „Истината превръща това
в мое действително задължение...“ (с. 541) – споделя баронесата в на-
чалото на писмото относно подтика си да го напише. Заради истината
и военният кореспондент Владимир Сис предлага за публикуване своя

дневник – истината, която европейците е трябвало да знаят, преди да
съдят когото и да е. Той е сигурен, че ако не европейците, поне „...чеш-
кият читател ще прочете за това, за което нищо не знаеше, което
умишлено беше премълчавано от печата или беше изопачено така, че
нямаше нищо общо с действителността“ (с. 23).
Могат да се приведат дори свидетелства на турски военачалници
за благородното държане на българите към пленените турски войници
и офицери. Плененият Явер паша през ноември 1912 г. край Мерхамли
например в интервю за в. „Вечерное время“ споделя:
„– Аз се бях приготвил да сложа костите си на бойното поле, почна

любезно нашият разговор с Явер паша, но съдбата е решила другояче,
да се предам и да бъда пленен. Аз се утешавам с това, че се предадох
последен.
– Признавате ли за победена турската армия от съюзническите
войски?
– Не! Част от турската армия е разбита, но това още не значи, че
армията е победена.
– А с какво обяснявате вие този разгром на част от турската ар-
мия?
– Мъчно е да се каже. Мен ме учуди съзнателността и интелигент-
ността на българския войник. Аз имах случай да беседвам с тях и нека
си призная, мислех, че това са преоблечени офицери. Изумителна е бър-
зината на движението в настъпленията. Това е ураган, ураган, който
може да се прояви при едно замахване на саблята на командуващия.
Забележителна е и бойната подготовка.
– Позволете ми сега да ви задам само един въпрос, каза пашата и
стана. Въпросът, който твърде много ме занимава. Вие, българите, не
храните ли към нас, пленените турци, ненавист, злоба, злорадство, или
вам е заповядано да се отнасяте по такъв начин към нас? Като почнем
с Негово Величество и свършим ей с този опълченец, който варди до
моите врата, всички ни оказват горещ, приветлив прием.
– Да бъдат любезни и приветливи с пленниците, това е дълг на по-
бедителите, казах аз“.220
Девето уточнение. От „Кървавият рапорт“ на архимандрит Меле-

тий в книгата на Стоян Райчевски разбираме една прелюбопитна под-
робност – че османската власт не просто фалшифицира фактите, като

приписва зверствата си на комитите, но е имала практиката да го прави,
без дори да изчаква да мине известно време; фалшифицирала е, когато
нещата все още са се случвали непосредствено, пред очите на хората!
И даже се е опитвала да изтръгва признания от самите потърпевши, да
изфабрикува дори фалшив документ, както е в случая със с. Раклица,
където отива, както духовникът твърди, „не за да даде помощ, а д а
с ъ с т а в и а к т, в който д а и з т р ъ г н е п р и з н а н и е о т о с -
т а н а л и т е с е л я н и, че селото е изгорено от комитите...“ (с. 144).
В случая, който архимандрит Мелетий описва, османската власт не
успява да състави фалшив документ, но дали във всички случаи не е ус-
пявала да го направи...
Във връзка с бродещите през 1913 г. в Одрин и тамошните чуждес-
транни консулства сюжети и лъжи относно ремонта на джамията „Су-
леймание“, които веднага сред това стават „сензационни новини“ в евро-
пейската преса, баронесата възкликва: „Ако такива истории можеха да
се разказват в този момент и в този град, то можем да си представим
какви легенди могат да бъдат създадени след няколко месеца!“ (с. 542).
А какво да кажем ние за това, което днес се „разказва“ и преразказва за
събитията от онова време, днес – не дни, не месеци дори, а цели 100,
че и повече години след случилото се тогава? При това нямам предвид
само „легендите“ на онези над 80 – 90 – 100 – 110 – 120-годишни мъже
и жени, които Салих Бозов споменава и с които бил разговарял (?) (с. 4),
нито имам предвид само „разказите на мама“ (с. 58), с които Исмен
Реджепов (Никола Чуралски) най-после, във времето на всепозволеност-
та у нас и появата на Европейски институт „Помак“, се е решил да ни за-
познае в своите безсмислици за Балканските войни. Имам предвид най-
вече „новите (стари) прочити“ на историята ни от наши съвременници,
които не бих нарекла дори учени (макар че имат дипломи), защото напо-
добяват ловци на сензации, или по-точно на... „учени папараци“. Явно
е дошло времето да заговорим за „жълта история“ и да свикнем с нея,
както вече сме свикнали с „жълтата преса“ – поне да знаем, че е „жълта“,
когато надаваме ухо за глупостите ѝ, а не да имаме все пак „едно наум“ –
за всеки случай, дори когато се правим, че не я забелязваме. Само че на
фона на все по-увеличаващата се безпросвета у нас и по света нейните
глупости внезапно могат да се окажат твърде опасни.
Излишно е да си мечтаем, че някога Турция ще извади документи,
доказващи например насилственото ислямизиране на поробените хрис-
тияни в Османската империя или документи за всичките зверства, изде-

вателства и погроми над поробените народи, извършвани от османската
власт. Има ли на света държава, която би се гордяла с подобни деяния, за
да ги документира? И ако Османската империя ги е документирала, то
би ли си позволила Турция в наше време да ги показва? Та нали все пак
живеем в ХХІ век и днес това би било самоубийствен самокромпомат! А
не самокомпромати са ѝ нужни днес на Турция. Напротив, напротив... За
какво, мислите, пробутват на Балканите, на Европа и света сладникави-
ни от рода на сериала „Великолепният век“? Е, това, че ни ги пробутват,
има и една хубава страна. Така успяхме да видим, макар и ей тъй, между
другото, как османската власт е наказвала онези свои служители, които
не са успявали да се справят с метежите и бунтовете в империята, и как
е толерирала и награждавала онези, които са успявали да ги потушат.
А щом за времето си и в рамките на тази империя подобни деяния са
минавали за подвиг, за заслуги към властта и са се осребрявали (с пари,
имоти, постове и т.н.), логично е да се допусне, че са били и документи-
рани.
И тук неизменно възниква въпросът: след като Турция днес е от-
ворила османските архиви за своите и чуждестранните учени (включи-
телно и за българските!), то какви точно документи им се дават на тези
учени – документите, които отразяват автентичната истина и фактите,
или документите ментета, правени, както вече се уверихме, „на място“ и
даже по времето, когато събитията все още са протичали?
Честването на 100-годишнината от Балканската

война – двете гледни точки на патриотизма
Всъщност във формулираната по този начин тема има уловка, която

не се забелязва на пръв поглед. Няма две гледни точки на патриотизма.
Защото макар и да пледираш, че си по-голям патриот от патриотите, че
милееш повече от всички за България и за благото на България, как-
то по правило пледират гръмогласно всички българохулници, нима си
патриот, ако смяташ, че Балканската война не е освободителна спрямо
българите, населяващи него време българските землища, останали под
османска власт, независимо дали тези българи са били християни или
изповядващи исляма?
В „книгата“ си „В името на... името“ Салих Бозов говори за „родоп-
ски мюсюлмани“ (с. 8 и нататък), без да уточнява етническата им при-
надлежност. Интересно какви точно по народност са те – българи, турци

или гърци? Коя е тяхната родина? Питам, независимо от това към кой
етнос принадлежи самият Салих Бозов и коя е неговата родина, защото
от отговора на този въпрос ще се разбере дали за родопчани Балканската
война е освободителна или не.
В сборника „Турците в България“ наред с данни за юруци, татари и
гагаузи има статия и за „помаците“, в която по всевъзможни начини се
налага мнението, че това не са потомци на ислямизирани българи, а ня-
какъв неидентифициран все още етнос, който на Балканите бил наричан
по разному и който, според както се твърди в различните балкански стра-
ни, имал различен произход.221 Пишман историците Салих Бозов, Исмен
Реджепов (Никола Чуралски) и „юнаците“ от Европейски институт „По-
мак“ споделят това мнение, само дето и досега не са идентифицирали
тяхната родина. Но те също така забравят или умишлено пропускат, че в
Родопите живеят и българи християни – коренно население, а не дошло
или „внесено“ отнякъде. Тези българи християни често са били в кръв-
но родство с ислямизираните българи (деца и родители, братя и сестри)
от времето на самото помохамеданчване и спомените за кръвните връзки
между тях са се предавали в родовете им от поколение на поколение, та
и до днес. Показателно и поучително за пишман историците ни е дето и
демографът Джъстин Маккарти, който е използвал най-вече архивите на
Османската империя и е публикувал множество таблици, отнасящи се все
до етническия състав на населението в нея, никъде в книгата си не споме-
нава думата „помак“ – нито в посока на етнос, нито в посока на религия.
Според Карнегиевата анкета, публикувана през юли 1914 г. във Ва-
шингтон, Македония и Беломорска Тракия (в това число и Родопите!)
са били населени с българи и тъкмо българите са били преобладаващи-
ят етнос там.222 А членовете на разследващата международна комисия
съвсем не са случайни люде и повечето съвсем не са се славели като
защитници и приятели на България. Австроунгарецът Йозеф Редлих е
професор по държавно право във Виенския университет. Валтер Шю-
кинг от Германия е професор по право в Марбургския университет. Ан-
гличанинът Франсис Хърст е редактор на „Икономист“. Сънародникът
му Хенри Брейлсфорд работи като журналист. Има и двама французи, от
които барон д’ Естурнел дьо Констан е сенатор, а Жюстен Годар – депу-
тат от Камарата на представителите. Историкът Павел Милюков от Ру-
сия е член на Държавната дума, американецът Самюъл Дътън работи в
Колумбийския университет. Тъкмо благодарение на техния доклад част
от Родопите, а така също и от Странджа, Пирин и поречието на Струма

след Балканските войни се присъединяват към България. Нещо повече –
този доклад легитимира пред света историческите основания на бълга-
рите спрямо техните си територии. Достатъчно е да се види етническата
карта на региона, изготвена от тази комисия, за да млъкнат най-после
клеветниците на България. Най-вече защото ще се уверят, че България
е единствената страна на Балканите, която вследствие на войните ос-
вен всичко друго губи и свои територии. Идва ми наум тук и книгата
на Петър Дървингов „Духът на историята на българския народ“ (1932).
В предговора към нея авторът, съвременник на събитията, полковник,
участник в Балканската война, пише:
„Съседите ни, които владеят пространни земи от българската

родина, полагат всички усилия, за да се закрепят в своите завоевания,
като не се спират пред нищо. Турците изгониха българите от Тракия и
не ги допущат да се повърнат в своите родни места. Ромъните заселя-
ват в Южна Добруджа цинцарски населения, за да отделят българите
в тая старинна българска земя от тия на царство България. Сърбите
не дават дума да се проговори за защита на македонските българи,
които през всичките времена от VІІ век до наши дни, в продължение
на дванадесет столетия, са играли едни от най-главните роли в исто-
рията на българския народ; сърбите не позволяват на българите под
тяхна власт да се наричат българи. Гърците не са по-малко жестоки
спрямо героичните български покрайнини от Южна Македония, които
бяха люлката на нашата просвета в ІХ век, на общото българско въз-
раждане в ХІХ век и на бележитото Илинденско въстание в 1903 г.;
гърците наричат българите в Гърция славяногласни елини.
Ето така българският народ извън границите на българската дър-
жава е подложен на пълно етническо унищожение. И понеже по света
е притъпена съвестта към доброто и истината, гласът на българите
за защита остава глас, вопиющ в пустиня“.223
А за сведение на Салих Бозов, Исмен Реджепов (Никола Чуралски)

и членовете на Европейски институт „Помак“, на кърджалийските об-
щинари от ДПС и Ахмед Доган, заключението в Карнегиевата анкета
е, че по време на Балканските войни само българската войска не е из-
вършвала жестокости над мирното население. Това заключение напълно
съвпада с мнението на непосредствения наблюдател на военните съби-
тия Владимир Сис, както и с мнението на баронеса Варвара Икскул фон

Хилденбандт, също непосредствен наблюдател на случвалото се тогава.
Значи, ако в Родопите по това време, а и много преди него, са живее-
ли българи, а някой гражданин на България, чиято родина е България,
твърди днес, че Балканската война не е освободителна за тях, дали той
е български патриот? Не, не е! Защото е на страната на онази държава,
спрямо която Балканската война изглежда завоевателна. А как наричат
подобен род хора в родината им? Наричат ги предатели. Просто и ясно.
Държавата, чиято страна вземат, не е тяхна родина. Така че няма как да
бъдат и нейни патриоти. Тъкмо такива хора наричам аз души без оте-
чество...
(Не съм съвсем сигурна, но вероятно тук някъде можем да търсим
днес междата в сърцето, бележеща разликата между насила ислямизира-
ните някога българи и онези българи, които доброволно – заради облаги
или от страх – са приемали исляма.)
***
През 1939 г. излиза книгата „Низ ужаса на пламъците“, която повест-
вува за събитията от 1913 г. Авторът ѝ Никола З. Шумарев е от с. Булгар-
кьой, известно с това, че на 7 юли 1913 г. турски аскер събира мъжете му и
ги избива, след което го опожарява. Оцелелите са отвлечени и отведени
в Кешан, после – в Галиполи. Впоследствие оцелелите и след новите из-
девателства по пътя (от Булгаркьой до Галиполи) идват в България. Сред
тях е и Никола З. Шумарев, тогава ученик в четвърто отделение. Книгата
му представлява документален разказ за случилото се с булгаркьойци. В
нея попаднах на покъртителен епизод – толкова неочакван, че няколко
пъти го четох, докато осъзная, че е истина. Когато турските войници с
бежанската колона се придвижват към Кешан, една от бежанките вижда
млад турчин, криещ в шепа лицето си, и го пита:
„– Защо, момко, плачеш? Когато ний не трябва да млъкнем, че всич-

ко изгубихме, а ний самите не знаем къде отиваме.
– Всекиму на ваше място биха изсъхнали сълзите, бабо. Аз плача, за-
гдето съм безсилен и не мога нищо да ви помогна. Защо са тия войни?...
А ако без тях не може, то какво сте извършили вий, цивилното населе-
ние, жените и децата, та ви подлагат на нечовешки страдания?
Бояджийката не отговори нищо“.224
Това не е художествена измислица, след написването на която авто-

рът е подскачал от радост, задето му е дошла наум. Това е една от кар-
тините на самия живот. Дори би могла да остане незабелязана. И това е
най-потресаващото...
И си спомням завета на тракийци: „Не забравяйте, но не отмъщавай-
те!“. Наистина: не отмъщавайте! Защото възмездието не върви по пъти-
щата на човека, а следва своите пътища и неотменно настига тези, за кои-
то е предназначено. Злото само себе си убива... Но и не забравяйте! За да
не ви манипулират отново и отново! За да не се повтаря повече всичко
това! Жертвите в една война заслужават почит. Всички жертви. Не само
невинните. Но невинните особено. Неслучайно Димчо Дебелянов, един
от участниците в Балканската война като обикновен български войник,
а по-късно и в Първата световна война, в която загива като подпоручик,
след едно от сраженията пише зашеметяващия стих: „Мъртвият не ни
е враг“225.
Наистина, мъртвият не ни е враг. Време е да простим на всички
мъртви. Време е да се смирим пред смъртта. Нека душите ни останат
чисти, както останаха чисти душите на нашите предци дори когато ми-
наваха през ада.
Във всяко предание и легенда

има зърно от истина
Васил Колевски. „Зърна от истината.
Българските писатели за българите мохамедани“.
(под загл. „Неуморимият Васил Колевски“)
Не помня вече по какъв конкретен повод ми се обади по телефона

веднъж проф. Васил Колевски и от дума на дума стигнахме до новия му
подготвен за издаване ръкопис с работно заглавие „Българските писате-
ли за българите мохамедани“. „Боже мой, какъв нов ръкопис! Каква нова
книга! Та той вече толкова години е навъртял!“ – промержеля в главата
ми. Но колкото и да не ми се вярваше, след няколко дни получих по
имейла ръкописа. С молба да намеря, ако мога, издател.
Неуморимият Васил Колевски! Роден е точно преди 90 години – на
6 март 1925 г. в с. Яврово, Асеновградско, – а волята му за живот, за
дела, за полезно действие е несекваща. Ще подчертая: именно – за по-
лезно действие! Защото „Зърна от истината. Българските писатели за
българите мохамедани“ не е книга „юбилейна“, макар че излиза в юби-
лейна за автора година. Не е книга поредна, която да подхрани твор-
ческото себелюбие и егото на автора. Не е книга, написана, за да може
той просто „да се занимава с нещо“, понеже вече няма друга работа.
Такива книги – колкото щеш.
„Зърна от истината. Българските писатели за българите мохамедани“
е полезна книга. Нужна книга. Насъщно необходима за днешния наш
български ден. Защото (както се убедихме от всичко случило се в общес-
твото ни след 1989 г., в повечето случаи граничещо с абсурда) проблемът
с потомците на ислямизираните българи все още остава актуален. Не е
далечно времето, когато в началото на 90-те години Камен Буров се опит-
ваше да създаде „помашка партия“, което се опита да направи миналата
година и не по-малко кресливият му „подгласник“ Ефрем Моллов. Не е
далечно времето, когато в изобретяването на нов – „помашки“ – етнос се
впрегна редица, бих ги нарекла, квазиучени или помакофантасти, кои-
то дори история на „помаците“ спретнаха от древността до наши дни и
напредсказаха светло бъдеще на България под управлението на „помаш-
ки хан“. А, което е най-интересно, редица уж учени, които би следвало
да са наясно с историческата истина за ислямизираните българи, току
се позоват в изследванията си на тези квазинаучни съчинения. Не знам

защо. Може би за по-голяма „достоверност“ или „научност“...
Неуморимият Васил Колевски! През 1951 г. завършва българска и рус-
ка филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През
1955 г. защитава дисертация в Московския държавен университет „Ми-
хаил Ломоносов“ (Москва). Ректор на ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Старши
научен сътрудник в Института за литература при БАН. През 1968 г. в
Института за световна литература в Москва защитава докторска дисерта-
ция. Директор на Института по руски език и литература при БАН. Главен
редактор на сп. „Болгарская русистика“ и председател на Дружеството на
русистите в България... Автор на 34 книги по проблемите в българската и
руската литература, литературната теория и история, обществения живот
и др. Дори тези бегли щрихи на живота му са достатъчни, за да се убедим,
че е неуморим. Но и непримирим. Вечно търсещ. Вечно горящ. Верен на
корените, на идеалите, на себе си.
Край родното му Яврово е открита катакомба – вкопана в земята,
по-точно подземна черквица, където явровлии са се молели скришом
на своя Христос в първите години на робството. Времето и чумата за-
личили следите ѝ, но през 1854 г., когато се копаели основите на храма
„Св. Богородица“, работниците се натъкнали на тази уникална построй-
ка. Така предавалото се векове наред от уста на уста предание, че това
място е свещено, в крайна сметка се оказало истина. Този факт, както и
много други, нему подобни, са дали основание на знаменития явровски
свещеник Борис Харалампиев да каже, че „във всяко предание и легенда
има зърно от истина“226. Оттук е тръгнал проф. Васил Колевски. Оттук
е тръгнал и другият син на Родопа Николай Хайтов.
„Зърна от истината. Българските писатели за българите мохамеда-
ни“ не претендира за всеобхватност. Но би могла да послужи като ос-
нова за едно бъдещо мащабно изследване по тая тема. Защото така, а не
иначе се гради Родината: над книгата – книга, над църквата – църква, над
историята – история, над истината – истина.
ХЮСЕИН МЕМИШОГЛУ –
НОСИТЕЛЯТ НА ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА
„Българите мохамедани. Лъжи и спекулации“. Първа част.
Като деца си разказвахме различни истории. Най-често измислени.

Кой какво чудо е видял, какъв подвиг е извършил, каква каша е надробил.
Знаехме си, че измисляме, ама се слушахме с отворена уста. Искахме да
е истина. Ахкахме и охкахме. И си вярвахме. Ако и да се съмнявахме
понякога, все си имахме едно наум, в смисъл че – знае ли човек...
Имаше сред нас едни хитреци обаче, дето все им се искаше да са с
едни гърди напред, най-много внимание да съберат, най-много възхита
да предизвикат. И като захващаха едни опашати лъжи, край нямаше. Точ-
но тези лъжльовци, които не знаеха мяра в лъжите и се самозабравяха,
обявявахме за НОСИТЕЛИ НА ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА. Не си спомням
защо тъкмо така, но така. Когато за първи път участвах в подобно разтя-
гане на локуми, лъжльото беше доста опашат и дълго след това смятах,
че НОСИТЕЛ НА ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА всъщност означава пациент
на... Карлуково. Луд.
„Помашкият синдром“, който през последните години тресе у нас
някои умници, ме накара да си спомня тази детинска игра. Нищо кой
знае какво – просто неколцина претенденти за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛ-
КА. Познавачи на миналото и бъдещето на „помаците“. Наричам ги
историци папараци. Или помакофантасти. Според както дойде. Най-
често лъжите им дори не са истински лъжи, а полулъжи-полуистини.
Правдоподобни. Наукоподобни. За да изглеждат като истини.
В надпреварата за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА са се включили и едни
пишман учени, дето все се правят, че не знаят (или наистина не зна-
ят!) разликата между религиозна и етническата принадлежност и току
пишат за мюсюлманите, като че става дума за етнос. Подобно на оня
американски демограф – проф. Джъстин Маккарти, който дори написа
книга под заглавие „Смърт и изгнание. Етническо прочистване на ос-
манските мюсюлмани 1821 – 1922“ (2010)227. „Етническо прочистване
на османските мюсюлмани“! Разбирате ли? Голям умник! Османци-
те (кастова прослойка – на управляващите Османската империя, коя-
то включва хора от различни народности) били етнос, да не говорим
за мюсюлманите (религиозна общност)! По-очевадна безсмислица от

това не знам...
Но има един сред всичките тез умници – проф. Хюсеин Мемишоглу,
който в книгата си „Страници от историческото минало на помаците“228,
излязла на български език в Анкара през 1991 г. (на английски език под
заглавие „Pages of the history of pomac Turks“, Анкара, 1991; на турски
език под заглавие „Balkanlarda Рomac Türkleri“, Истанбул, 2005), разказ-
ва такива опашати лъжи, че с право може да бъде определен за НОСИ-
ТЕЛ НА ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА. С него дори се занимава прокуратура-
та. Защото лъжите му са от тези, дето не просто подменят историята, а
уронват престижа на страната ни, сеят омраза и жажда за отмъщения и
могат да взривят етническия и религиозния мир в региона.
Не е възможно в рамките на една статия да се обхванат и опроверга-
ят всичките му лъжи... както се казва, където пипнеш книгата му – „ми-
рише“ . Затова ще се спра на няколко от най-очевидните.
Малко предистория...
Хюсеин Мемишоглу. Хюсеин Мехмед Мемиш. Роден с. Коялоба, об-

щина Кирково, област Кърджали, България. Член на Българската кому-
нистическа партия (БКП). Студент и асистент в СУ „Климент Охридски“.
Доцент във ВМЕИ „В. И. Ленин“ (днес Технически университет) в София,
където преподава история на БКП; през 1988 г. е забягнал от Виена в Тур-
ция. Професор в Анкарския университет, където преподава „история на
балканските народи“ (според както сам казва в интервю на Румяна Узуно-
ва с него229, направено в Париж на 4 юни 1989 г., където той е представител
от Турция на Конференцията за човешките права на 35-те страни, подпи-
сали Хелзинкските споразумения). От други източници230 научаваме, че е
преподавал и в университета „Сюлейман Демирел“ – гр. Бурдур.
Какви точно са били историческите му занимания и интереси в
България относно българската история и как точно е преподавал той
история във ВМЕИ „В. И. Ленин“ разбираме също от въпросното ин-
тервю:
„Кандидатската ми дисертация за доктор по история на Бълга-

рия ми е на тема за участието на турското население на България в
борбата против фашизма. Това ми е първата книга, дисертация, и по
тази тема имам издадена книга, която е публикувана през 1977 година.
Втората ми книга е за участието на турското население в България в

изграждането на социализма, където се разкрива дяла, участието на
това население в икономическия живот на страната, в строителство-
то, в различните отрасли, също така тяхното културно развитие...“;
„История на България и история на БКП, която се преподава във
висшите учебни заведения е една такава история, където историчес-
ките факти са изопачени и историята се използва като наука в под-
крепа на режима, на сегашното комунистическо правителство. Доста
исторически факти са изопачени…“.231
Явно е, че като член на БКП и като преподавал по история на БКП

в български вуз Хюсеин Мемишоглу по онова време е нямало как да не
бъде „в крак“ с начина на преподаване на историята в българските вузо-
ве, поне както го представя пред Румяна Узунова, и съответно е изопа-
чавал историческите факти в подкрепа на някогашната власт, щом друг
начин на преподаване не му е бил известен, защото, предполагам, би го
споделил пред своята събеседничка. Аз пък в средата на 80-те години
бях студентка в СУ „Св. Климент Охридски“. И досега си спомням из-
пита по история на БКП. Знаехме, че на лекциите преподавателят беше
твърде свободен при поднасянето и интерпретирането на фактите, но
въпреки това, преди да прекрачим вратата за изпит, се предупреждавах-
ме, че той не обича натегачите (в смисъла на Хюсеин Мемишоглу) и че
колкото си по-разкрепостен в мисленето и тълкуването, толкова по-ви-
сока оценка ще получиш. Така и беше наистина.
Какви са историческите занимания и интереси на Хюсеин Меми-
шоглу в Турция относно балканската история, дали и там, в Анкарския
университет „Хаджеттепе“ и Бурдурския – „Сюлейман Демирел“, той
все така е продължил да изопачава историческите факти в подкрепа на
тамошните властимащи разбираме от „Страници от историческото ми-
нало на помаците“. В превод на английски език заглавието на книга-
та е своевременно и преднамерено видоизменено: „Pages of the History
of Pomaks Turks“ („Страници от историята на турските помаци“). През
1991 г. той все още се е подписвал като доц. д-р Хюсеин Мемишоглу, по-
късно, след издаването на книгата, е станал професор. Скоро може и ака-
демик да го направят. Още повече, че през 2011 г. той вече е произведен
в чин „кърджалийски писател“, „писател-професор“232, представял в
Бурса новата си книга „Помашките турци в Балканите“.
„Страниците...“. Структура
Какво собствено представляват „Страници от историческото минало

на помаците“? Обемът я има, я няма 60 – 70 страници (втората част с
документите и фотографиите след заключението на с. 47 книгата няма
номерация). Съдържанието – сякаш студентска курсова работа:
„ПРЕДГОВОР – Проф. Джемил Къванч;

ВЪВЕДЕНИЕ;
ЧАСТ ПЪРВА:
1. Историческото минало на помаците,
2. Названието „помак“ и езикът на помаците,
3. Дейността на българските правителства за побългаряване на
помаците и прилаганите методи за заплаха и натиск,
4. Заключение;
ЧАСТ ВТОРА:
ДОКУМЕНТИ И ФОТОГРАФИИ“.
В краткия „Предговор“ проф. Джемил Къванч се е поупражнил да

определя стратегическата цел на българската политика, която според
него била – „да предотврати изпадането на българското население в
положение на малцинство“ (с. 1). Дори измисля задачи на политиците
ни, редейки нелепост след нелепост:
„Българските правителствени ръководители прекрасно знаят, че

след като успеят да побългарят помаците и турците, ще стигнат мно-
го по-лесно крайната си цел. Ето защо първата и най-важна задача за
тях е асимилирането на тези две общности, които са представители
на един и същи народ – турския...“ (с. 1).
Но дотам ли се е усъвършенствала турската историческа наука, че с

един замах да елиминира дори свидетелствата, оставени от някогашните
османски държавници, като великия везир Мидхат паша, всеизвестния
управник и на Русе, който твърди, че сред българите християни има над
един милион българи мохамедани, които не са нито татари, нито черке-
зи, нито са дошли от Азия, че те „са потомци на същите тези българи,
преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите го-
дини. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от
същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят
друг език освен български“233? Разбирам нашите чеши-езици и помако-
ведци, които, избивайки комплекси, пълнят форумите и „книгите“ си с
глупости относно това колко и защо не трябвало да се вярва на Мидхат
паша, но една историческа наука да пренебрегва свидетелство от този
род... Явно в турската историческа наука всичко е възможно и локумът
се цени повече от истината!
Проф. д-р Джемил Къванч дори си позволява да излъже за нещо, кое-
то може да се провери с просто око в същия този миг. Той твърди, че
Хюсеин Мемишоглу е написал произведението си, основавайки са на ис-
тините, посочени от него в предговора, като „с документи и фотографии
той доказва, че помаците са чисти турци“ (с. 2). Разбира се, веднага и
старателно проверих документите и снимките, предоставени ни от авто-
ра в края на книгата, защото това би било мощен пробив в областта на
историята и етнологията у нас. Но, уви, не намерих какъвто и да е доку-
мент или снимка, които да доказват подобно абсурдно твърдение. Пред-
полагам, че професорът е прочел само „Съдържание“ и е бил подведен от
автора, иначе едва ли би лъгал така едно към едно.
Навлизане в темата
Самият Хюсеин Мемишоглу също не се церемони много-много, а

„въвежда“ читателя директно в „сърцевината на материята“:
„...помаците са потомци на куманските турци, които през ХІ век

са се заселили в Пиринска Македония и Родопите. Всеизвестна е исто-
рическата истина за куманските турци, които през ХІ век са дошли на
Балканите и отричайки се от шаманизма, са приели исляма, след което
са се влели в редиците на османските турци...“ (с. 9).234
Някой да си спомня документ, фотография, какъвто и да е факт или

артефакт за съществуването на турци и ислям в Родопите и Пиринска
Македония, въобще на Балканите по това време? Не, не си спомня.
Няма как да си спимни, защото няма нищо подобно! Нито в историче-
ските съчинения от този период, нито в административните регистри на
България, Византия или Сърбия, а по-късно и на Османската империя
няма каквито и да е сведения за „кумански турци“ или пък за „пома-
ци“, които – на всичко отгоре – да са приемали исляма три века преди
османските нашествия по тези земи. Впрочем самият Хюсеин Меми-

шоглу по-нататък (визирайки M. T. Gökbilgin, 15 ve 16, asirlarda Edirne
ve Pasa Livâsi, Istambul, 1952, като и A. Gevant Eren. Pomaklara dair. Türk
Kültürü, Sayi 4, Subat, 1963, s. 38) неволно потвърждава същото:
„В османските регистри от периода след покоряването на Румелия

не съществуват названията „българомохамедани“ или „помак“. До края
на ХІХ век западните автори също не споменават никъде понятието
„помак“. А. Боуе, който през 1839 година осъществил пътешествие из
Балканите с изследователска цел, първи споменава, че в някои градчета
и села на Ловешки и Севлиевски райони живеят помаци, поради което
тези места са били наричани помашки селища. Той не дава никакви све-
дения за произхода на думата „помак“ и за начина по който въпросното
население се е заселило по тези места. А. Боуе не представя и никакъв
исторически документ във връзка с този въпрос“ (с. 17).
Благодарим за подробната информация! И то – дадена от автор, ко-

гото просто няма как да заподозрем във великобългарски шовинизъм. Тя
напълно доказва, че ако и названието за ислямизиран българин „помак“
да е съществувало в местно наречие (подобно на много други такива
местни названия – „ахрянин“, „мървак“, „торбеш“ и т.н.), то наистина
не е било използвано като обобщено название на всички ислямизирани
българи, нито пък в качеството му на етноним. Османците едва ли биха
пропуснали, ако не друго, поне да споменат в регистрите си „помаците“,
още повече ако, според както твърди Хюсеин Мемишоглу, те са били
нейни най-добри съюзници и братя и са им „помагали“ да завладеят Бал-
каните.
Не е имало по време на Османската империя необходимост и от наз-
ванието „българомохамеданин“, защото в нея не етническият признак
е бил определящ за общността, а религиозният. Затова наред с мюсюл-
манския миллет като общност е съществувал и рум миллет (общността
на източноправославните християни, в който освен гърци влизали бъл-
гари, сърби, албанци, аромъни и др.), като главното разделение е било на
„правоверни“ и „неверници“. Българският миллет е официално признат
едва през 1861 г. През ХІХ век обаче тази система на администриране
постепенно се разпада и по-късно се заменя с нова, съобразена с идеите
на османизма.
„Историческото минало на помаците“
Част първа на „Страници от историческото минало на помаците“ е

съставена от няколко раздела.
Първият раздел („Историческото минало на помаците“) представ-
лява по-разширено глаголстване по поставената във въведението теза.
Дори не си заслужава да я опровергаваме, поради само един-единствен
факт: на историческата наука у нас и където и да е по света (освен в
главите на турски учени от рода на Хюсеин Мемишоглу) не са известни
„кумански турци“, които, вливайки се „в редиците на османските тур-
ци“ (с. 9), постепенно стават „помаци“.
Затова споровете за произхода на несъществуващия етнос „пома-
ци“ ще оставим на невероятните капацитети от Европейски институт
„Помак“, които биха светнали автора с техните нови „научни“ пости-
жения в тази област. Един от тях (Ефрем Моллов) например издири
най-древния засега праотец на „помаците“ и той се оказа не кой да
е, а основателят на Персийската империя Кир ІІ Велики (с. 9 – 12).235
Друг от тях (Васил Войнов) с поглед в бъдещето, в крак с новото вре-
ме и ерата на космическите екскурзии пък определи „помаците“ като
марсианци. Това са най-новите постижения, иначе има и други – едни
от други по-агресивно екзотични, което предизвиква в квазинаучните
среди такова объркване, че чак свят им се вие...
Приемането на исляма в Родопите и Пиринска Македония станало
(според Хюсеин Мемишоглу) все в периода от ХІ – ХІІІ век, включи-
телно до 1345 г., понеже се случвало я някой византийски управник, я
някой бей (Гаази Умур бей, син на Айдън, например) да пресели там
„анадолски турци“ („юрушки турци“) – с цел да укрепи границите на
Византийската империя. Та тъкмо тези анадолци и обърнали в исляма
„куманските турци“, населяващи района (с. 13 – 14). Но как ли в ис-
торическите извори от онова време и този важен исторически факт е
пропуснат? Неизвестно...
„НАЗВАНИЕТО „ПОМАК“ И ЕЗИКЪТ НА ПОМАЦИТЕ“
От втория раздел („Названието „помак“ и езикът на помаците“) на-

учаваме любопитни подробности за родопския диалект в нашия език,
за които никой български лингвист досега си е нямал и понятие. При
търсенето на произхода на думата „помак“ Хюсеин Мемишоглу не е
бил особено усърден, просто е използвал готовата формула, че „помак“

иде от „помагач“ (с. 14), понеже, като вече ни е уведомил, „куманските
турци“ помогнали на османлиите да завладеят Балканите (с. 9), т.е. зе-
мите им. И толкова...
Но „изследванията“ му, свързани с „помашкия език“, са просто
уникални! Разбира се, и на „помашкия език“ авторът не отделя подо-
баващо внимание – спира се на него не за друго, а понеже той бил най-
сигурното доказателство, използвано на българите, когато пробутвали
теориите си за българския произход на „помаците“. Според Хюсеин
Мемишоглу „езикът на помаците се състои от 30 процента укра-
инско-славянски, 25 процента кумано-къпчански, 20 процента огузко-
турски, 15 процента ногайски, и 10 процента арабски думи“ (с. 22), а
най-важната причина за наличието на каквато и да е „славянска“ лек-
сика в него дори не е фактът, че векове наред „помаците“ са живеели с
българите, а „това, че през Х – ХІ век куманските турци са осъщест-
вили контакти със славяните в Украйна, Бесарабия и на Балканите
и че в продължение на 200 – 300 години са живели и странствували
из славяно-руските земи“ (с. 23). Опирайки се на явно видния турски
езиковед Ахмет Айдънлъ, според когото „фонетичният акцент на по-
машкия език“ е повлиян най-вече от „някогашния чагатайско-турски
език“ (с. 23), както и на още по-видния в това отношение Ahmet Cevat,
авторът е категоричен:
„...от езикова гледна точка помаците не са осъществили никакви

сношения с българите, което доказва и невалидноста на твърденията
по отношение на езика на помаците с което българите злоупотребяват
най-много“ (с. 24).
Научните спорове и във връзка с несъществуващия „помашки език“

обаче ще оставим за „капацитетите“ от Европейски институт „Помак“
с техните най-нови „открития“, макар че засега не се е чуло нещо за-
шеметяващо от тяхна страна – нито Ефрем Моллов е овладял все още
„помашкия език“ (както се разбра от честите му изяви в средствата за
масова информация той дори майчиния си родопския диалект не знае,
камо ли да овладее език, който не съществува!); нито пък се е чуло Ва-
сил Войнов да е осъществявал на „помашки“, на „марсиански“ или на
какъвто и да е друг подобен език вербални контакти с марсианци...
***
Разбира се, дотук Хюсеин Мемишоглу не издържа конкуренцията
на останалите претенденти за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА. Своята каква-
годе история на „помаците“ и каква-годе теория за „помашкия език“ той
скалъпва на две – на три, колкото да покаже, че има някакво понятие от
историята и лингвистиката. В сравнение с Ефрем Моллов – ехехехеее-
ее!... Ефрем Моллов също има (ако въобще има!) само някакво понятие
от историята и лингвистиката, но в книгата си „Има ли бъдеще Велика
Булгария или защо бе скрита историята на помаците“ (2012) ги е май-
сторил такива едни опашати, че Хюсеин Мемишоглу може само да му
диша прахта от петите.
С какво обаче бившият софийски доцент по история на БКП и на-
стоящ професор (анкарски и бурдурски) по балканска история взема за-
видна преднина в надпреварата за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА? С „изслед-
ванията“ си в областта на новата и най-новата история на България. Тук
просто няма кой да му съперничи. Той е на върха. Той е върхът! И поне-
же стана дума дали и в Турция, в турските вузове той е продължил прак-
тиката си да изопачава историческите факти, както е постъпвал, бидейки
преподавател по история на БКП във ВМЕИ „В. И. Ленин“ в София... –
предвид обилния доказателствен материал от книгата му „Страници от
историческото минало на помаците“, с основание можем да кажем, че не
просто е продължил, но и я извежда до съвършенство.
И така, ако съвсем леко перифразираме онази му мисъл („История
на България и история на БКП, която се преподава във висшите учебни
заведения е една такава история, където историческите факти са изо-
пачени и историята се използва като наука в подкрепа на режима, на
сегашното комунистическо правителство. Доста исторически факти
са изопачени...“236) от интервюто с Румяна Узунова, излиза, че... история
на Балканите и история на турците на Балканите, която се преподава
във висшите учебни заведения в Турция е една такава история, където
историческите факти са изопачени и историята се използва като наука в
подкрепа на режима, на сегашните турски правителства, които никога не
са се отказвали от исторически реванш на Балканите и от реставриране-
то в една или друга форма на Османската империя. Доста исторически
факти са изопачени...
Да видим как конкретно прави това самият Хюсеин Мемишоглу с
историята на България след Освобождението.
„Страниците...“ за балканската война
Трети раздел („Дейността на българските правителства за побълга-

ряване на помаците и прилаганите методи за заплаха и натиск“) е посве-
тен на периода от Освобождението на България (1878 г.) до 70-те години
на миналия век. И тук ще се спра само на по-съществените въпроси, за-
сегнати от Хюсеин Мемишоглу, които под една или друга форма комен-
тират и останалите претенденти за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА.
Един от тях е въпросът за Балканската война и за нейния освободи-
телен характер. Тонът на Хюсеин Мемишоглу е изцяло в унисон с онази
истерична кампания за оклеветяване на българите, която някога нейните
противници в Балканските войни през 1912 – 1913 година подхващат
с цел да наклонят везните на общественото мнение на Европа, както и
решенията при подписването на мирните договори на Балканите в своя
полза. Тогава, макар да не били чак толкова гръмогласни, българите все
пак са имали своите защитници. Така в крайна сметка се стига до неза-
висимо разследване, организирано от фондация „Карнеги“ за междуна-
роден мир. Деветчленна анкетна комисия провежда едномесечно проуч-
ване, както днес се казва, „на терен“, и след няколко месеца публикува
доклад (Доклад на международната комисия за разследване причините
и провеждането на Балканските войни), известен най-вече като Карне-
гиевата анкета237.
На първо място, доколкото в писанията на претендентите за ЖЪЛ-
ТАТА ФЛАНЕЛКА се оспорва главно освободителният характер на Бал-
канската война, което автоматично променя гледната точка в оценките и
преоценките ѝ, ще цитирам какво мислят за нея просветените европейци,
членове на анкетната комисия, които, както е известно, са безпристраст-
ни – не вземат страната на ни една от държавите участници във войната:
„Още веднъж ще отделим отбранителната война и войната за не-

зависимост от другите видове войни. Една такава война няма нужда
да се смесва с каквато и да е друга война, тъй като самата тя пред-
ставлява съпротива срещу войната, срещу покоряването на една стра-
на и срещу потисничеството. Такава война е върховен протест срещу
насилието, тя е изобщо протест на слабия срещу силния. Точно такава
беше Първата балканска война. Ето защо тя беше славна и много по-
пулярна в целия цивилизован свят“ (с. 104 – 105).
Не е излишно (за пред помакофантастите) да подчертая, че в края на

ХІV век войната, която Българската държава води срещу османците, е
отбранителна, а Балканската война от 1912 – 1913 г. е война за независи-
мост на българите от онези територии, останали в пределите на Осман-
ската империя по силата на Берлинския договор.
В отношението си към Балканската война Хюсеин Мемишоглу не
прави изключение сред помакофантастите и тогава, когато тръгва да
вменява на българската войска престъпление след престъпление, като
предоставя за тази цел и „документи“. Първият от тях е писмо на „Енвер
/паша/“238 (така е написано!) „ДО ГЛАВНОТО КОМАНДВАНЕ“. Кой е
Енвер паша и каква точно роля е играл в хода на Балканската война, спо-
ред както е в Карнегиевата анкета (вж. главата „Одрин“):
„През месец юли българите започват да се оттеглят, а турците

минават в офанзива. Тракия отново е превърната в боен театър. Енвер
бей е единодушно обвиняван, че изпратил арабска и кюрдска кавалерия
преди редовната войска. В разказите на пострадалите българи тези
„арапи“ много често се сочат като извършители на престъпления-
та. Комисията събра много доказателства в подкрепа, че турските
офицери понякога сами са предупреждавали българите за идването на
„арапите“ и ги съветвали да се крият. Един войник – „арапин“, кой-
то бил католик, действително признал пред свой приятел, че изрични-
те заповеди на неговия капитан били най-напред да опожаряват и да
разграбват, след това да убиват мъжкото население, а после жените
(в този случай всички предпочитали да бягат). Този „арапин“ каза, че
лично е изпълнявал дадените му заповеди. Не бихме споменавали този
разказ, ако той не произхождаше от много достоверен източник, като
ние знаем и името на съответния войник, но естествено се въздържа-
ме да го споменем тук“ (с. 120).
За автентичността на писмото на Енвер паша, а и за който и да е от до-

кументите на Хюсеин Мемишоглу не се наемам да съдя, доколкото знам
безбрежната недобросъвестност, с която претендентите за ЖЪЛТАТА
ФЛАНЕЛКА се отнасят към документите. Прословутият Ефрем Моллов
например вместо текста от Цилиндъра на Кир (основният според него
закон, спазван от „помаците“ и до днес!), написан на старовавилонски,
бе публикувал в книжлето си „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо
бе скрита историята на помаците“ объркани тълкувания по тази текст на
персийски (с. 12 – 16), а така също представяше за истинско едно измис-

лено интервю с английския премиер Дейвид Камерън (с. 142 – 146)239.
Това, че всъщност Хюсеин Мемишоглу пак нещо шмекерува, може
веднага да се види. В желанието да покаже час по-скоро зверствата на
българската армия той цитира (по думите му) „коментар“ на кореспон-
дента на в. „Дейли телеграф“ м-р Смит, позовавайки са на друг един ква-
зинаучен капацитет Илкер Алп (Dr. Ilker Alp, Belge ve fotograflarla Bulgar
mozalimi (1878 – 1989), Ankara, 1990, Belge s. 55):
„От близкото до Едирне (Одрин – бел. Е. А.) село Чюрюк до Кошу-

кавак /Крумовград/ – във всички мюсюлмански села българите са събо-
рили или опожарили сградите на свещените джамии“ (с. 30).
А когато след няколко страници стигнеш до факсимилето на писмо-

то на Енвер паша, което е и преведено, виждаш, че това е цитат от пис-
мото и не е никакъв коментар на м-р Смит, а думи на самия паша, който
излага „в резюме разказа на офицера, придружавал м-р Смит по време
на неговото пътуване“240.
Изобщо около всяка „информация“ или „факт“ от онова време, пред-
ставени от помакофантастите и свързана с евентуални безчинства на
българите спрямо останалото население, винаги витае някаква особена
атмосфера на... как да го кажа... на обърканост, на тайнственост – уж
„кореспондетът“ го има, ама го няма, все нещо е пропуснато, друго е
казано-недоказано, трето – чуто-недочуто... Тази атмосфера е отлично
предадена в Карнегиевата анкета по повод на информация, публикувана
в „Дейли телеграф“:
„На Комисията бе предоставена възможност да изследва жесто-

костите, приписвани на българите, след като са превзели Одрин. На 20
август 1913 година „Daily Telegraph“ публикува голям материал, изпра-
тен на вестника от г-н Ашмийд Бартлет и отпечатан под впечатля-
ващото заглавие „Страховит доклад на руски служител“. На 26 и 27
август същият доклад се появи в Цариград в „Le Jeune Turc“, официал-
ния орган на т.нар. „Комитет за единение и напредък“. Тъй като тази
втора публикация включваше подробности, пропуснати от вестника,
то информацията в „Le Jeune Turc“ явно беше оригиналната. На 28 ав-
густ „Le Jeune Turc“ разкри източника на своята информация в резул-
тат на едно неофициално руско опровержение от 27 август, поместено
в „La Turquie“. Неофициалният орган на руското посолство в Цариград

декларира следното: „Ние сме упълномощени да изразим категорично
опровержение на информацията, поместена в „Daily Telegraph“ и въз-
произведена в „Le Jeune Turc“, която се приписва на някакъв руски слу-
жител. Никакъв руски служител не е бил упълномощаван да извършва
проучвания в Тракия и Одрин или да получава каквато и да е информа-
ция: следователно никой не в състояние да направи такъв доклад. Нито
пък руските консули са регистрирали фактите, споменати в „Daily
Telegraph“. В отговор на това опровержение, което положително про-
излизаше от руското посолство, „Le Jeune Turc“ заяви, че въпросни-
ят документ не е бил съставен от руски служител на действителна
служба, а от бившия генерален консул Машков, който всъщност е бил
кореспондент на „Новое время“. Трябва да се допълни, че телеграфни-
ят „доклад“ на г-н Машков е бил отхвърлен от неговия вестник и че
според изказването на колегите му от печата в Цариград разноските
за неговата телеграма, които възлизали на над 150 турски лири, били
възстановени от „Комитета за единение и напредък“. Самият вест-
ник „Le Jeune Turc“ заяви: „Г-н Машков несъмнено се е опасявал, че
вестникът („Новое время“) като изключително българофилско издание
[Това съвсем не отговаря на действителността.] може би няма да пуб-
ликува резултатите от това осемдневно изследване в Одрин и затова е
изпратил екземпляри от него на председателя на Министерския съвет
и на външния министър.“
Естествено е истинността на документа, който направи много
дълбоко впечатление в Европа, да се приема с предубеждение поради
неговия произход и история. Все пак тези съображения помагат да се
разбере духът, в който той е съставен“ (с. 103 – 104).
Карнегиевата анкета: „Помаците са българи...“
Карнегиевата анкета прави на пух и прах и основната фалшифика-

ция, прокарана от Хюсеин Мемишоглу в „Страници от историческото
минало на помаците“, а именно – че „помаците“ са турци и че през це-
лия период от Освобождението на България до днес българските власти
само това и правели, че ги „побългарявали“. А ето, никъде в Карнегие-
вата анкета не се споменава „помаците“ да са били принуждавани от
българите да се отказват от тяхната народност. Напротив! Всичко е било
тъкмо за да ги приобщят към техните братя по кръв и родство – българи-
те християни! Това кръвно родство за никого тогава не е предизвиквало

никакво съмнение. Така и за членовете на Карнегиевата анкета. Ето как-
во четем в доклада им:
„Нека споменем тук широко прилаганата от българите практи-

ка за насилствено покръстване в християнската вяра. Помаците са
българи по народност и език, които в даден период от турското за-
воевание са били насилствено принудени да приемат Исляма. Те не
говорят турски език и са запазили някои от традиционните спомени
на християнското си минало. Но в повечето случаи обстоятелствата
са ги направили фанатични мюсюлмани. Техният брой в новоосвобо-
дените територии възлиза на не по-малко от 80 хиляди, съсредото-
чени главно на север и на изток от Неврокоп. Светият синод на Бъл-
гарската православна църква е възприел план за масово връщане към
християнството, като много често Синодът разчита на подкрепа от
военните и цивилните власти, а също така несъмнено и от страна на
въстаническите чети. Обикновено не е било нужно да се прилага ня-
какво реално насилие; заплахите, подкрепени с наличието на явна сила
и власт, гарантираща тяхното прилагане, се оказва достатъчна, за
да накара цели села да се подчинят и да извършат покръстването“
(с. 73);
„Помаците са български планински жители, покръстени от тур-
ците в Исляма преди няколко века. Те наброяват около 400 000 души и
населяват високите плата на Северна Македония. Мъжкото население
от най-близките села говори турски и е напълно ислямизирано. Жени-
те от своя страна продължават да говорят български и са останали
верни на някои славянски обичаи. В по-далечните центрове обаче, като
например в Родопите или в Тиквеш, помаците са останали верни на
моногамията и на своите народни песни. Тук славянският тип е дори
много по-чист, тъй като населението не се е смесвало с хора отвън. Те
не са се подчинили на Исляма, за да запазят общественото си положе-
ние, както е при славянската аристокрация на Балканите. Помаците
представляват селско население, макар че в продължение на два века
младите хора служат в турската армия и все още са запазили своя
воинствен и фанатичен дух. Следите от насилственото ислямизиране
могат понякога да се намерят в имена на местности като например
„Мехрилот“ или „Хибили“ в Източните Родопи, означаващи „Делен“
или „Сечен“, т.е. местата, където те са били „делени“ от тези, кои-
то приемали Исляма, и местата, където са били съсечени отказалите

да се подчинят“ (с. 145 – 146).
И тогава къде отива главното обвинение на Хюсеин Мемишоглу:

„Още през първите дни на Балканската война българските власти са за-
почнали да прилагат натиск върху помаците, за да станат българи ...“
(с. 29)? Отива на бунището. Същото важи и за обвиненията му към всич-
ки по-нататъшни български правителства, чиято единствена цел според
него била да асимилират „помаците“, като ги „побългарят“.
„Страниците...“ за 20-те години на ХХ век
Особено смешен и нелеп е поплакът на Хюсеин Мемишоглу, когато

започва да говори за образованието, което българските правителства от
20-те години на ХХ век до ново време провеждали все със същата една-
единствена цел – „побългаряването“, т.е. „у помаците да бъде всадено
антитурско и антимюсюлманско мислене“ (с. 35) Оттук-нататък авто-
рът така оплита конците, че тотално се объркваш:
1. Хем „помаците“ имали собствен „помашки език“, за съществуване-

то на който авторът само преди няколко страници ни е предоставил нео-
борими доказателства, хем той се възмущава, че не се е разрешавало сред
тях „обучението на турски език“ (с. 35). А на какъв собствено език тряб-
ва да се води обучението в дадена държава сред нейните поданици – на
нейния официален език или на официалния език на чужда някоя държава?
И защо, ако си имат „помашки език“, „помаците“ трябва да се обучават на
турски, и ако не им се разрешава да се обучават на турски, то това непре-
менно е някакво страшно престъпление спрямо тях?
2. Хем „помаците“ населявали Родопите и Пиринска Македония още

от ХІ век, известни като територия на България, хем тяхна родина е Тур-
ция, която, ако не се лъжа, се появява като република (държава) през
1922 г., скъсвайки драстично с наследството на Османската империя. И
ако „помаците“ се раждат, живеят и умират в България от онова далечно
време и до днес, а при това са и българи (вж. отново цитираните по-горе
Мидхат паша и Карнегиевата анкета), то какво е неправомерното в това,
че възстановената след османското робство българската държава ги е
възпитавала в дух на родолюбие? И какво престъпно вижда Хюсеин Ме-
мишоглу в тези техни действия, че ги чак заклеймява, натяквайки: „по-

лагали са се усилия за внушаване и заменяне на обичта им към Турция
като към родина с обич към България като такава“ (с. 35).
3. Хем у „помаците“ било насаждано „антимюсюлманско“ мисле-

не, хем „те са били принуждавани да четат и изучават на български
стиховете от Корана, изказванията на Мохамед по верски въпроси и
да проповядват на български език“ (с. 35). Но какво лошо в това, че Ко-
ранът и думите на Мохамед са преведени на български език. Ако в това
има нещо лошо, значи и преводът им на турски или на който и да е друг
език не е нещо по-добро. И какво по-естествено от това на българи да
се проповядва на български? Нима Хюсеин Мемишоглу смята, че е по-
естествено това да става на турски език или на арабски – езици, които
тези българи и без друго не знаят? А защо не да им се проповядва на...
„помашки език“ или на марсиански?
4. Колко абсурдно звучи и обвинението на Хюсеин Мемишоглу,

свързано с „помаците“, че „в училищата им са били назначавани учите-
ли от български произход“ (с. 35) А какви учители да бъдат назначавани
в българските училища и за българи?...
В действителност всичкият този гръмогласен поплак на Хюсеин Ме-

мишоглу е само заради това, че през 20-те години на миналия век бъл-
гарската държава прави всичко възможно да образова поданиците си и
да повдигне нивото на тяхната култура, с други думи – да компенсира
изостаналостта, наследена от Османската империя, и да ги приобщи към
общоевропейските ценности. Той по същество заклеймява като престъп-
ление всичките ѝ стъпки в тази посока, защото знае, че образованият
човек, не може да бъде манипулиран и подвеждан, лъган и воден за носа.
Знае много добре Хюсеин Мемишоглу, че само пред хора невежи и ма-
локултурни той може успешно и безнаказано да изопачава факти, затова
необразоваността и ниската култура са му по душа. Неистината вирее
само сред невежеството!
„Страниците...“ за Дружба „Родина“
Апетитът явно идва с яденето. Така и Хюсеин Мемишоглу, усетил

сладостта на турските локуми, които обилно разтяга, постепенно наби-
ра инерция и... стига до Българомохамеданската културно-просветна и

благотворителна дружба „Родина“, възникнала в Смолян през 1937 г. по
идея и в средата на самите ислямизирани българи. Главната задача, коя-
то учредителите ѝ си поставят, е да приобщават българите мохамедани
към корена им, да ги отворят за новия живот и за света. Тук пишман
историкът става толкова нагъл в лъжите, че дори си позволява да фал-
шифицира текст, факсимиле от който също е представил в книгата си.
Когато говори за целта на Дружба „Родина“ в недоброжелателен аспект,
той цитира нейния Устав:
„а/ Да работи за взаимно опознаване, сближение и подпомагане

между помаците (тук и в следващия абзац – подч. Е.А.) и българите
християни в Родопската област;
б/ Да събужда и развива българско народностно чувство у помаци-
те...“ (с. 38).
Какво четем във факсимилето на самия Устав няколко страници след

това? Четем, че целта на Дружбата е:
а/ Да работи за взаимно опознаване, сближение и подпомагане

между българите мохамедани (тук и в следващия абзац – подч. Е.А.) и
българите християни в Родопската област;
б/ Да събужда и развива българско народностно чувство у българи-
те с мохамеданско вероизповедание...“.241
Мислите ли, че тази подмяна на „българите мохамедани“ и „бълга-

рите с мохамеданско вероизповедание“ с названието „помаци“ в текста
на Хюсеин Мемишоглу е неволна грешка? Аз не мисля. За нас, бълга-
рите, е ясно, че „помаците“ всъщност са ислямизирани българи. Но за
чуждата читателска аудитория това не просто не е ясно, напротив – от
текста на Хюсеин Мемишоглу, опрял се на билюк турски учени, тя вече
знае, че „помаците са чисти турци“ (с. 2).
Всичко това не напомня ли на онази особена атмосфера на сбър-
каност, на прикритост, за която вече стана дума – уж всичко е точно,
ама е и някак не съвсем наред... Е, едва ли някой ще седне да превежда
правилно факсимилето на Устава на английски (или на турски) език, за-
щото в случая той е представен като автентичен документ. Така че и ако
някой чужденец от просто любопитство пожелае да провери дали цити-
раното от автора съответства на автентичния текст, това за него би било

невъзможно, освен ако не знае български език, но дори и да забележи
несъответствието, най-много да го отчете като приумица или грешка на
преводача.
Наглостта на Хюсеин Мемишоглу не свършва дотук. Той твърди, че
Дружба „Родина“ била създадена от „българските власти“ (с. 38), след
което „под силен натиск населението на около 30 села е било принудено
да сформира подобни дружества“ (с. 38). Ако това е така, защо тогава
властите са се ограничили да създават дружби само в Смолян и околно-
стите му, защо не са открили подобни дружества във всички „проблемни“
райони? Всеки може да прочете четирите сборника „Родина“ (вече ги има
и в интернет242), излизали през 1939, 1940, 1941 и 1944 г., и да се увери, че
идеята за създаването на подобна културно-просветна и благотворителна
организация се ражда в средите на самите българи мохамедани.
Друга от безогледните лъжи на Хюсеин Мемишоглу спрямо тези
чисти и пламенни идеалисти е дето той ги представя като поборници
срещу исляма. Така и пише в книгата си:
„Същинската цел на „културно-просветните дружества“ е била

да всаждат у помаците „антитурски“ и „антимюсюлмански“ идеи и
откъсвайки ги от турско-мюсюлманската общност, да ги „побълга-
рят“ и „похристиянчат“ (с. 38).
Колкото и да набива и набива обаче авторът своята теза за „побълга-

ряване“ на „помаците“, толкова по-неясно си остава как собствено може
да бъде „побългарен“ един българин! Но нейсе...
Но бих искала да разбера какво точно „похристиянчване“ авторът
приписва като цел на родинци. Родинци са уникални тъкмо с това, че за
първи път правят ясно и категорично разграничение между вероизпо-
ведание и народност. С всяка своя дума, с всяко свое действие те под-
чертават, че изповядването на исляма не пречи на това да си българин.
Затова и наричат Дружбата – „българомохамеданска“, за да подчертаят,
че са българи, ала изповядват исляма, което не им пречи да си оста-
нат българи. Всъщност и тази безочлива лъжа на Хюсеин Мемишо-
глу може лесно да бъде опровергана, ако се отгърне неговата книга на
факсимилето на родинския Устав, само че, неизвестно защо, точно на
тази съществена част от него, буквите са така размазани, че текстът не
се чете (поне така е в моя екземпляр). Какво пишман историкът крие
от Устава по този хитроумен начин? Крие текста, в който е посочено

едно от средствата, чрез които Дружбата ще преследва целите си (и
има защо да го крие, защото текстът опровергава една от лъжите му –
относно „антимюсюлманството“ на родинци), а именно:
„в/ бди за строго придържане към религиозните догми на мюсюл-

манството и Корана, който трябва да стане разбираем за мъжете,
жените и децата...“.243
Показателни в това отношение са и думите на Камен Боляров от реч-

та му на първата българомохамеданска вечеринка в Смолян, проведена
на 24 февруари 1937 г. и предшествала учредяването на Дружба „Роди-
на“. (Камен Боляров (Ариф Бейски) се смята за идеолог и зачинател на
Дружба „Родина“, и първата бългоромохамеданска вечеринка, и учре-
дяването на Дружба „Родина“ са по негова идея, той и е председател на
Дружбата до закриването ѝ през 40-те години на ХХ век.) Позволявам
си по-дълъг цитат от речта му, защото няма нищо по-силно от словото и
делата на родинци, което би могло да прозвучи в тяхна защита:
„Да напуснем сградата на невежеството и тъмнината и да лит-

нем към светлина и напредък – това е нашият стремеж и това е съкро-
веното ни желание, защото времената се менят, епохите се създават,
всичко върви стремително напред, а ние не трябва да тъпчим на едно и
също място, не трябва безучастно да следим живота и неговия възход,
защото всяко време си иска своето, не само иска, но и се налага, незави-
симо от нашите желания и нежелания.
Не искам никой да тълкува криво думите ми. Аз моля своите събра-
тя, българите мохамедани, да погледнат ясно на положението, на своя
живот, на живота на тия, които ни обикалят, изобщо и на световния
живот и да разберат, че не може да се живее така, както сме живели
досега, защото, както казах, всяко време си иска своето, а то ще го
вземе и от нас въпреки нашето желание или нежелание.
Аз моля и нашите събратя, българите християни, да се отнесат
със съчувствие към нас и да ни помогнат, па и в бъдеще да ни пома-
гат, да можем да се изравним културно и така да представляваме под
един скиптър едно семейство, едно неразривно свързано цяло. Тук аз не
говоря за религия. Не докосвам никак въпроса за религията. В нашето
отечество всеки е свободен да изповядва своята религия каквато и да
е тя. Религията няма нищо общо с културния подем и народностното

чувство. Не само на нас, но и на цялото човечество религиозните чув-
ства не пречат за културните начинания и напредък. Не само не пре-
чат, а, напротив, помагат им, като ги облагородяват, сочат им правия
път към просвета, знания и светлина. Само за просветения човек има
място на тоя свят. Невежеството и тъмнината са опасни спътници
и ние трябва да се борим с тях.
Време е всеки един от нас да изостави своите прости разбирания и
да заживее редом с нашите събратя и целия български народ, да зажи-
вее с неговата култура, копнежи и идеали, защото въпреки религиозни-
те различия ние сме чада на едно общо отечество, на една обща роди-
на, защото България е наша родина, тя ни е родила и откърмила и ние
трябва да я обичаме повече от себе си, да работим за нейния напредък
и да я пазим като очите си. Само тогава ние ще бъдем достойни синове
на своята родина, когато с всичките си сили заработим за нейния нап-
редък, за да я видим могъща и велика, тъй както е била някога“.244
Някой да вижда тук „антитурска“ или „антимюсюлманска“ (с. 38)

пропаганда, каквито Хюсеин Мемишоглу е видял в дейността и думите
на родинци? Да, любов към България, към родината, към родното из-
бликва от всяка дума. Но това далеч не означава омраза към Турция или
която и да е друга страна по света. Да, любов към просветата, знанията
и културата, които носят светлина (затова и наричат Дружбата – „кул-
турно-просветна“). Но това далеч не означава омраза към вярата, към
исляма, християнството или която и да е друга религия. Дори Коранът
според родинци, както сами се уверяваме, четейки Устава, е трябвало да
стане „разбираем за мъжете, жените и децата“245. Затова те и го пре-
веждат (първи!) на български език, те и въвеждат (първи!) в джамиите
българския език. Защото са проумели простичката истина, че невежата
вяра води към мрака, а просветената вяра извежда на светлина.
„Страниците...“ за 70-те години на ХХ век
Как Хюсеин Мемишоглу е отразил в „Страници от историческото

минало на помаците“ събитията от 70-те години на миналия век, когато
се извърши смяна на имената сред българите мохамедани?
Верен на себе си и своята преднамерена теза, разбира се, той и във
връзка с тези събития говори за „насилствено побългаряване“ на „по-
машкото население“ (с. 43). И се започва една... Именно заради тези

опашати, но толкова опашати, че чак драконовски лъжи Хюсеин Меми-
шоглу остава ненадминат сред останалите претенденти за ЖЪЛТАТА
ФЛАНЕЛКА. Вероятно и през ум не му минава, че това все още не е съв-
сем история и има достатъчно живи свидетели, които биха опровергали
нелепостите му веднага, освен в единичните случаи на майкопродавци,
чиито мозъци вече са промити от такива преподаватели като него. Но
да видим все пак до какви резултати са го довели псевдонаучните му
изследвания:
„...между 14 и 18 март 1972 година – пише той – поради отказа

да сменят турските си имена с български, в Доспат са били убити 278
души, в Боротин (Барутин – бел. Е. А.) – 315, в Триград – 194 души.
Поради извършените от 14 до 18 март 1972 година масови зверства и
убийства, хиляди представители на помашкото население от Родопи-
те са принудени да се укрият в гористите райони на планината. След
като настойчивото преследване на Българските въоръжени сили и ми-
лиция не дава желания резултат, по инструкции на ръководители на
Държавна сигурност, в горите е хвърлен отровен газ. В резултат на
това са отровени хиляди помаци. След тези нечовешки действия само
в планинските долини около Самоков са открити труповете на 131
души. Изследванията, направени върху труповете, показват, че преди
да бъдат убити, жертвите са подложени на физически изтезания. В
околностите на Юндолския балкан са открити трупове на много мъже
и жени, които дори не са били заровени в земята. Докато една част от
труповете са оставени на различни места, друга част са изхвърлени
в реките и язовирите на района. Например в язовира на град Доспат
са изхвърлени приблизително 1850 трупа на помаци. (...) По време на
операцията от 18 май 1972 година в Якоруда 30 помашки младежи са
убити под предтекст, че отказват да подпишат декларациите за „доб-
роволна“ смяна на турските си имена...“ (с. 43 – 44).
Истината за 70-те години на ХХ век
Не бих искала да коментирам, ако и да има какво да се коментира в

случая. Не бих се позовавала и на очевидци на случило се – та нали оче-
видец е бил и самият Хюсеин Мемишоглу и тъкмо тогава, през 1971 г.,
бидейки член на партията, е започнал да преподава история на БКП във
ВМЕИ „В. И. Ленин“ – София (според както разбираме от интервюто на

Румяна Узунова с него246)... Просто ще се позова на няколко документи от
по-ново време, неогласени досега, от официална кореспонденция, които
ще хвърлят допълнителна светлина върху събитията от 70-те години.
По повод книгата на Хюсеин Мемишоглу ръководството на Сдру-
жение Дружба „Родина“ от 2009 г., наследило принципите и идеите на
Българо-мохамеданската културно-просветна и благотворителна Друж-
ба „Родина“, изпраща на 11 февруари 2013 г. писмо до президента Ро-
сен Плевнелиев, председателя на Народното събрание Цецка Цачева,
премиера Бойко Борисов и главния прокурор Сотир Цацаров, в което
между другото се подчертава:
„Тази книга, както и много други издания с подобни факти за т.нар.

възродителен процес се разпространяват в смесените райони на Бъл-
гария и в Турция „като топъл хляб“, от ръка на ръка, а държавните
институции и от двете страни не вземат никакво отношение по тях.
Те насаждат негативизъм и недоверие към съвременна демократична
България относно искреността и добронамереността в действията ѝ
за преодоляване на раните от т.нар. възродителен процес.
Затова ние, обединените българи мохамедани и християни от въз-
становената Дружба „Родина“, като наследници на старата Дружба
„Родина“ от 1937 г., която също е била преследвана и ликвидирана от
комунистическата власт след 9 септември 1944 г., се обръщаме към
Вас с молба да бъде сформирана извънредна парламентарна комисия,
която, заедно с компетентните държавни органи и с помощта на ав-
торите на тези книги, да обследва изнесените факти, така че жерт-
вите най-сетне да получат справедливост, виновните – възмездие, а не
декларации“.247
Отговорът на Върховна касационна прокуратура е с дата 7 март

2014 г. В него категорично е подчертано, че твърденията на Хюсеин
Мемишоглу са, меко казано, партенки:
„Окончателното становище след извършената проверка е, че

твърденията на Мемишоглу за 278 бр. жертви в Доспат, 315 бр.
жертви в с. Барутин, 194 бр. в гр. Триград, 131 бр. в района на гр. Са-
моков, 30 в гр. Якоруда и 1850 трупа, изхвърлени в язовир „Доспат“, и
т.н. не отговарят на истината“.248
В средата на август т.г. в Сдружение Дружба „Родина“ е получено

Постановление (гр. София, 15.08.2014 г.)249 на Военно-апелативна про-
куратура, където се подчертава същото. След прочита му многото въпро-
си, възникнали във връзка книгата на Хюсеин Мемишоглу, се изясняват
от само себе си:
1. Какви са източниците, който авторът използва?

В постановлението четем:
„Авторът се е позовал на периодичните издания „Tanitim“ („Запоз-

нанство“) 1986 г., „Turk kulturu“ („Турска/Тюркска култура“) 1972 г.,
„Turk Dunnyasi“ („Турски/Тюркски свят“) 1972 г., както и на книга-
та на турския автор Ilker Alp „Beige ve Fotograflarla Bilgar mezalimi
1878 – 1989 г.“ („Българските издевателства в документи и снимки
1878 – 1989 г.“). Тези вестници и списания са издавани от изселниче-
ските организации в Република Турция. Изданията не са открити, въп-
реки опитите, чрез отдел „Международен обмен“ в Националната
библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Според мнение на служите-
ли от отдела, турските им колеги не са отзивчиви по подобни теми.
Чрез този отдел е доставена от университетската библиотека в гр.
Гьотинген, ФРГ, книгата „Страници от историческото минало на
помаците“, издадена на английски език. Колкото до цитираната от
Мемишоглу книга на Ilker Alp, тя е достъпна на английски език в На-
ционалната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, но авторите на
фотографиите, поместени и в „Страници от историческото минало
на помаците“, не са упоменати. В книгата на Мемишоглу, за техен
източник е посочен Архива за микрофилми към Национална библио-
тека под № Н А 4951. След направена справка в НБ „Св. св. Кирил и
Методий“ е установено, че микрофилм с такъв номер не съществува.
Вероятно се има предвид турската национална библиотека, но това
не може да бъде проверено по линия на международния обмен, тъй
като подобна практика не съществува. Микрофилмите са достъпни
единствено там, където се съхраняват. По отношение на фотогра-
фиите – никой от хората, от които са снети обяснения, не са потвър-
дили тяхната автентичност по отношение на времето, местата и
събитията, които са обект на проверката“.
2. Откъде са взети документите

и фотографиите във втората част на книгата?
В постановлението четем:
„Фотографиите и документите, публикувани от Хюсеин Мемишог-

лу в посочената книга са били взети от сборник със съставител Ilker Alp
озаглавен „Beige ve Fotograflarla Bilgar mezalimi (1878 – 1989 г.)“, Ankara,
1990; „Българските издевателства c документи и снимки (1878 – 1989 г.).
Същият сборник под заглавие „Documents and photographs“ е издаден и
на английски език от издателство „Rustem“ в Лондон, Великобритания,
през 1988 г. Едновременно с това, той е излязъл в Никозия и Истанбул.
Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. София разполага с
английското издание. В него съставителят, както и Мемишоглу не дава
никакви данни за автора на снимките, нито за времето и мястото, къде-
то са направени. От извършената по преписката проверка категорично
е установено, че твърденията на X. Мемишоглу за 278 жертви в Доспат,
315 в Барутин, 194 в Триград, 131 в района на Самоков, 30 в Якоруда, за
1850 трупа изхвърлени в язовир „Доспат“ и т.н. не отговарят на исти-
ната. Предвид това може да се приеме, че публикуваните фотографии
(някои от тях не са фотографии, а рисунки) не се отнасят към обстоя-
телствата, свързани с преименуването на българите мохамедани и Хю-
сеин Мемишоглу и Илкер Алп са направили своите твърдения без никакво
основание“.
3. Измислиците на Хюсеин Мемишоглу

срещу цифрите и фактите
От постановлението разбираме, че в хода на проверката са снети
обяснения от десетки „различни длъжностни лица в съответните ре-
гиони по онова време и от пострадали и наследници на загинали по вре-
ме на преименуването през 1972 г.“. А ето и резултатите от проверката
на Софийска градска прокуратура, приведени в Постановлението:
„От обясненията е видно, че във връзка с тези събития има общо

11 жертви: област Кърджали – Казим Ибрахим Паша от с. Диаман-
дово, общ. Кирково – прострелян при оказана физическа съпротива, на
30.04.1972 г. починал в болницата в гр. Ардино; област Смолян – Не-
джибе Келосманова от с. Барутин, общ. Доспат – при акция на мили-
цията на 16 – 18.03.1972 г. е нападнала служители – получила е нара-
нявания и след около 10 дни е починала в болницата в гр. Девин; Емине

Ибрахимова от с. Барутин, общ. Доспат – не е ясно дали е жертва на
насилие – била е лежащо болна в дома си, където е починала (подробнос-
ти относно смъртта на двете жени има също така и в справка per. №
Т-5782/24.08.2012 г. по пр. пр. № 496/2012 г. по описа на СГП); област
Благоевград – Алиш (Сафедин) Ибрахим Осенски от гр. Якоруда – участ-
ник в групата от около 400 човека, които на 10.05.1972 г., предприели
поход от района на с. Якоруда към гр. София за изразяване на протест
срещу смяна на имената (групата преминала пеш през Рила, но е спряна
от органи на реда в землището на гр. Самоков – наследниците на Осен-
ски сочат, че там върху него е упражнено насилие, вследствие на кое-
то, на 13.05.1972 г., по време на обратния път към родното си място
той е починал); Емин Мехмедов Црънков от гр. Якоруда. Наследниците
му твърдят, че поради нанесен побой, на 24.07.1972 г. е починал в болни-
цата в Разлог; Георги Неофитов Цинцев от гр. Якоруда – длъжностно
лице – твърди се, че е убит по повод водена от него пропаганда за смяна
на турско-арабските имена на българските мюсюлмани; Хюсеин Ка-
раалил от с. Корница, общ. Г. Делчев, Мухарем Барган от с. Корница.
общ. Г. Делчев, Салих Амидеин от с. Корница, общ. Г. Делчев, Тефик Ха-
джи от с. Брезница, общ. Г. Делчев, и Исмаил Кальор от с. Брезница, общ.
Г. Делчев – жертви на събития, свързани с преименуването и случили се
в с. Корница на 29.03.1973 г., и които не са споменати в книгата на
Мемишоглу. Всички загинали са били погребани от близките си в при-
съствие на други жители на съответните населени места. Освен тях
не са били установени други жертви, свързани с кампанията по смя-
ната на имената на българите с ислямско вероизповедание за периода
1972 – 1973 г. Гражданите, от които са били снети обяснения, кате-
горично опровергават твърденията на Хюсеин Мемишоглу за броя на
жертвите, както и за мащабите и формите на упражнявано насилие,
описано в книгата му „Страници от историческото минало на пома-
ците“. Видно от приложените смъртни актове е, че в посочените в
книгата периоди и райони, в които живеят преобладаващо българи
мюсюлмани, всички регистрирани смъртни случаи са били съизмери-
ми с нормалната смъртност на населението и не кореспондират по
никакъв начин с твърденията на Мемишоглу. По отношение на граж-
даните, несъгласни с тази политика, е предприета мярка „Принуди-
телно разселване“, а други са осъдени на различни срокове лишаване
от свобода заради убийства, опити за убийства и др. престъпления,
извършени по повод съпротивата им при смяна на имената. Имало

пострадали от физическо насилие, но липсват данни за разрушаване
на къщи и/или увреждане на каквато и да е друга собственост.
Установило се също така, че връщане на български имена същест-
вувало още преди 1972 г. Дотогава част от българите мюсюлмани вече
са сменили турско-арабските си имена по собствени подбуди. Към та-
кава стъпка са прибягвали обикновено по-млади, образовани и общест-
вено активни хора. До края на 1971 г. около 1/3 от етническите бълга-
ри с ислямско изповедание в Кърджалийски окръг са приели български
имена“.
Поклон пред паметта на загиналите! Тя по никакъв начин няма да

бъде изтрита от сърцата на техните близки...
Сега да се върнем към живите, които се опитват да спекулират с
паметта. Впрочем, когато фактите говорят, думите са безсилни. Затова и
тук не бих си позволила коментар.
Да честитим на Хюсеин Мемишоглу високия приз НОСИТЕЛ НА
ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА, който се дава на заслужили опашати лъжци и
разтегачи на локуми. Пожелаваме му със здраве да го носи дълги години
като клеймо на челото, което също никога нищо няма да изтрие и заради
което ще бъде сочен с пръст – за назидание на поколенията.
Допълнение с днешна дата
Предвид големия интерес към това кой ще е следващият носител

на жълтата фланелка, напук на правилата за „поддържане на ин-
тереса към събитието“, ще съобщя неговото име предварително.
Това е отново турски учен, по-точно квазиучен – д-р Илкер Алп,
професор в Тракийския универитет. Роден е в Скопие през 1953 г. На-
учната му кариера започва в Анкарския университет, а докторска сте-
пен получава с изследването си „Българските зверства през Балканските
войни (1912-1913)“. През 1990 г. в Анкара излиза книгата му „Beige ve
Fotograflarla Bilgar mezalimi (1878 – 1989 г.)“, т.е. „Българските издева-
телства c документи и снимки (1878 – 1989 г.).
Сборникът, който го изгласка далече напред изсред останалите пре-
тенденти за жълтата фланелка, е „Bulgarian Atrocities. Dokuments
and Photographs“ (на английски език: изд. „Rustem“, London, 1988; съ-
щата година е публикувана и в Никозия и Истанбул), т.е. „Българските

зверства. Документи и фотографии“. Доколкото доцент, а вече и профе-
сор като него, Хюсеин Мемишоглу посочва неговите книги като източ-
ници на информация, името му също се споменава в цитираните по-горе
документи от прокуратурата.
За мен лично безогледните му лъжи и партенки си личат и без да се
намесва прокуратурата. За с. Мугла например турският професор, в над-
пис под снимка на мугленци, твърди:
„The notables of Mugla village of Pashmakli township came together by

the orders of Dr. Dimirar Dimitrof, the provincial secretary of the Pashmakli
Communist Party; Hiristo Ginevski and Ivan Gavazof, provincial secretaries
to the Party sections; Kostandin Lalҫev, the chief of public security; and
Keserof, chief of the Secret Service Section. They were officially proposed
to be BULGARIZED. Upon the refusal of the proposal, the 21st Infantry
Regiment in Pashmakli raided the village on 14 March 1972, ravaging the
village and killing the inhabitants, indiscriminating women and men, until 18
March 1972. The survivors took shelter in the Rhodops mountains (National
Library Microfilm Archives, N.A-4951)“.*250
Това означава, че аз не би следвало да съм жива или поне че би

трябвало да запомня такава изключителна проява на жестокост („звер-
ства“) – в случай че съм оцеляла случайно, скривайки се някъде из
планинските шубраци. Как се забравя подобен ужас, ако наистина е
преживян? Такова събитие променя съдба изцяло. Такова събитие пре-
обръща всичко – мислене, чувствителност, психика... Ако човек наис-
тина е преживял подобно нещо, нима би написал и една дума от това,
което тук, в тази книга, е написано? Никога...
* „Първенците на село Мугла са събрани в град Пашмакли по заповед на д-р Димитър

Димитров, провинциален секретар на Комунистическата партия в Пашмакли; на
Христо Гиневски и Иван Гавазов, провинциални секретари на партийните секции;
на Костандин Лалчев, началникът на Държавна сигурност; и на Кесеров, началник
на отдел „Тайни служби“. На тях (т.е. на мугленските първенци – бел. Е. А.) им
е официално предложено да бъдат БЪЛГАРИЗИРАНИ. След като те не приемат
предложението, 21-и пехотен полк в Пашмакли атакува селото на 14 март 1972 г.,
разрушава го и избива жителите му, жени и мъже, до 18 март 1972 г. Оцелелите се
скриват в планината Родопите (Националната библиотека Microfilm Archives, NA-
4951)“.
И ако жителите на с. Мугла, без разлика на пол и възраст, са били

избити, а къщите им разрушени през март 1972 г., то кой през март
1995 г. протестираше срещу оня злополучен четирисериен филм „Гори,
гори, огънче“ по сценарий на Малина Томова, който изопачаваше ис-
тината за тяхното делнично житие-битие? И ако протестиращите са
били оцелели от това избиване хора и техни близки, защо те, когато са
им предложили филмът да се снима в селото, не са искали и да чуят за
това, та той впоследствие е заснет в с. Рибново? Нали филмът беше чу-
десна възможност във времето на демокрация, на свобода на словото и
на „всичкопозволеност“ да се покажат и те на видело, да уведомят света
за своята злочестина, да споделят сърцераздирателни спомени? И защо
вместо да аплодират „Гори, гори, огънче“ след неговото излъчване, как-
то вероятно са очаквали създателите, а и защитниците му, облъчени от
лъжите за процесите от 70-те години, защо мугленци се обявиха против
филма? Въпросите са риторични.
За капак на всичко „интелектуалците“ во главе с тогавашния пре-
зидент Желю Желев ги нарочиха за маша на службите – същите ония
служби, които само преди двайсетина години според турския професор,
роден в Скопие, са ги избивали с нечувана жестокост...
И АЗ, С ОЧИТЕ СИ ВИДЯЛА, ЧЕ ПРЕЗ МАРТ 1972 ГОДИНА НИ-

КОЙ НИКОГО В СЕЛО МУГЛА НЕ Е ИЗБИВАЛ И ЧЕ НИТО ЕДНА
КЪЩА ТАМ ОТ НИКОГО НЕ Е БИЛА РАЗРУШЕНА (О, ДА! ОСВЕН
СТАРИТЕ КЪЩИ, КОИТО ХОРАТА САМИ РАЗРУШАВАХА, ЗА ДА
СИ ПОСТРОЯТ НОВИ, УДОБНИ И ПРОСТОРНИ ДВУЕТАЖНИ И
ТРИЕТАЖНИ КЪЩИ!), С ДВЕ РЪЦЕ ПОДКРЕПЯМ РЕШЕНИЕТО
СЛЕДВАЩИЯТ НОСИТЕЛ НА ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА ДА БЪДЕ
ПРОФ. д-р Илкер Алп, ВЪПРЕКИ СВИРЕПАТА КОНКУРЕНЦИЯ
ОТ СТРАНА НА ЕФРЕМ МОЛЛОВ, ИСМЕН РЕДЖЕПОВ (НИКОЛА
ЧУРАЛСКИ), ПРОФ. ЕВГЕНИЯ ИВАНОВА, ГЕОРГИ ЗЕЛЕНГОРА И
ДРУГИ ПОДОБНИ.
РОДОЛЮБИЕ И РЕЛИГИОЗНА ТОЛЕРАНТНОСТ

3 ноември 2017, гр. Гоце Делчев
Изказване на тържествено събрание по повод на 80-годишнината
на Българомохамеданската културно-просветна и благотворителна
дружба „Родина“ – с участието на акад. Георги Марков,
съпредседател на Дружба „Родина“ , Петко Колев,
секретар на Дружба „Родина“, и съмишленици
Българомохамеданска културно просветна и благотворителна друж-

ба „Родина“ е учредена на 3 май 1937 г. в Смолян от младежи моха-
медани и християни, решени да работят за културното, образователно-
то и духовното възземане на Родопския край. След 9 септември 1944 г.
нейните ръководители и членове са обявени за фашисти, постиженията
им са заклеймени. През 1947 г. Дружбата преустановява дейността си
напълно и е закрита. На 1 ноември 2009 г. в София родолюбиви бълга-
ри, запленени от идеите им, създават Сдружение „Дружба „Родина“ и
продължават делото.
Уставът на днешната Дружба „Родина“ е близък до устава на няко-
гашната, но и е съобразен с предизвикателствата на съвременността.
Неин девиз е „РОДОЛЮБИЕ И РЕЛИГИОЗНА ТОЛЕРАНТНОСТ“. Тя
има клонове в цялата Родопа планина, както и в Пиринско и Тетевенско,
разширявайки периметъра на някогашната Дружба „Родина“, обхващала
Смолянска област, Ардинско, Неврокопско и Пещерско.
През 30-те и 40-те години на миналия век родинци си поставят зада-
чи, свързани с оттласкване от османското наследство в бита, ежедневие-
то и главите на хората, изповядващи ислям, със засилване на народност-
ните чувства в тях и приобщаването им към образованието, културата и
духовните постижения на българския народ. От 1939 до 1944 г. издават
четири сборника „Родина“, които популяризират дейността им и са един
от най-достоверните източници за движението.
Усилията на техните духовни наследници днес са съсредоточени в
две направления:
1) Популяризиране на дейността на родинци и продължаване на тях-
ното дело;
2) Пресичане на опитите за отродяване на българите, изповядващи
ислям, и в този аспект изобличаване на лъжците, спекулантите и фалши-
фикаторите на историята, старата и новата. За целта към ТАНГРА Тан-
НакРа ИК е създадена специална книжна ПОРЕДИЦА „ДРУЖБА „РО-

ДИНА“. От известно време функционира и сайт на Дружба „Родина“.
За около десет години в поредицата „Дружба „Родина“ са издадени
17 книги, които тематично бихме могли да оформим условно в три раз-
дела:
1. Сборници, посветени на членове на някогашната Дружба „Ро-

дина“, както и на съидейници и съратници на движението. Те съдър-
жат техни спомени, статии, изказвания и художествени творби, документи,
снимки и кореспонденция, както и статии и изследвания за тях: „Мустафа
Шарков и Дружба „Родина“ в Чепинско“ (сборник с доклади)251, „Христо
Караманджуков – радетел на българщината в Родопите“ на Петър Мари-
нов252, „Христо Караманджуков и Родопите“ (сборник с доклади)253. Под
съставителството на Александър Маринов, син на Петър Маринов, един
от учредителите на старата Дружба „Родина“, излизат книгите: „Симеон
Фисински – един от Дружба „Родина“ (съсъставител Зоя Начева)254, „Сто-
ил Кумецов – един от Дружба „Родина“255, „Светослав Духовников –
един от Дружба „Родина“256, „Камен Боляров – основателят на Дружба
„Родина“257 и „Спомени за живота и страданията ми“ на Асен Зеров258.
Очаква се сборникът „Братан Шукеров – народният зъболекар“ (съсъста-
вител Зоя Начева)259.
2. Сборници за Дружба „Родина“, в които миналото „корес-

пондира“ с настоящето и бъдещето на организацията: „Дружба
„Родина“ – спомени за бъдещето...“260, „Дружба „Родина“ – минало и
съвременност“ (сборник с доклади)261, „Припек – минало и настояще“
(авторски колектив)262. И пак под съставителството на Александър Ма-
ринов: „Дейци на „Дружба „Родина“ – почетни граждани“263 и „Учи-
тели – будители и радетели за българщината от с. Абланица, община
Хаджидимово“264.
3. Издания, в които се развенчават лъжците, спекулантите и

фалшификаторите на историята и родовата принадлежност на бъл-
гарите, изповядващи ислям: „Заблуди и фалшификации за произхода
на българите мохамедани“ (сборник с доклади)265, „Българската дъга на
исляма“ на Георги Кулов266, „Зърна от истината. Българските писатели
за българите мохамедани“ на проф. Васил Колевски267, „Българите мо-
хамедани – лъжи и спекулации. Част първа“ (съставител Александър
Маринов)268. Очаква се втора част на сборника, която освен статии на

съвременни учени, публицисти и писатели ще съдържа и кореспонден-
цията на Дружба „Родина“ с държавни и обществени институции, про-
куратурата и частни лица по повод на лъжи, разпространяващи се в пуб-
личното пространство от политици, квазиисторици и псевдописатели.
Какви са лъжите, спекулациите и фалшификациите знаем всички и
не е нужно да ги споменаваме и обсъждаме в момента. Важно е да пазим
сърцата си от тях. Защото всичко, което не е от истината, отпада, когато
истината дойде. Да не отпаднем от истината само защото поради глу-
пост и невежество сме се прилепили някога към лъжата.
В сайта на Дружба „Родина“, освен четирите броя на сборника „Ро-
дина“, издавани в периода от 1939 до 1944 г., може да намерите и пове-
чето от тези книги269.
***
Няколко думи извън темата, но все по темата, които бих искала да
споделя.
По въпроса за името...
Баба ми се казваше София. Родена е в Кавала през 1912 г. Освен
български знаеше гръцки и турски. Когато я питахме какво е истинското
ѝ име, отговаряше: „Гърците ме наричаха Софѝя, турците – Суфиѐ, сега
ми викат баба Софка... Както и да ме казват, все съм си аз...“.
Така си е. Имената са дадени, колкото да се разпознаваме. Те не са
това, което сме. Не са нито причината да ни има, нито причината да ни
няма. И без име, човек знае кой е. Не му е необходимо име, за да знае,
нито му трябват думи, за да се опише. Както и да ни казват, ние все сме
тези, които сме, а не някои други.
По въпроса за вярата...
Пътят на човека към Бога е строго индивидуален, интимно личен.
Човек сам, а не в съобщност с когото и да е върви към Бога и Го открива.
Дори когато е всред съмишленици, човек не чувства Бога заедно с всич-
ки и като всички, а сам по себе си и в себе си.
Чрез Моисей са получени десетте Божи заповеди на Стария завет:
1) „Да нямаш други богове, освен Мене“; 2) „Не си прави кумир и ни-
какво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята,
и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи...“; 3) „Не

изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог...“; 4) „Помни съботния
ден, за да го светиш... недей върши в него никаква работа...“; 5) „Почи-
тай баща си и майка си...“; 6) „Не убивай“; 7) „Не прелюбодействувай“;
8) „Не кради“; 9) „Не лъжесвидетелствувай против ближния си“; 10)
„Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния
си, (нито нивата му) нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела
му, (нито никакъв негов добитък) – нищо, което е на ближния ти“.270
В тези Божии заповеди се съдържа всичко необходимо, за да живеем

праведно. Който не ги спазва – живее в грях и си плаща за това.
По въпроса за пречистването...
На места в Корана става дума за иудеи и християни. В Сура 2 на-
пример е казано, че те също ще бъдат възнаградени, задето вярват в
Бога и Съдния ден и живеят благочестиво. И по-нататък:
„Нима ще започнете да се препирате заради Аллаха, когато Той е

наш Господ и ваш Господ? За нас – нашите дела, а за вас – вашите дела,
и ние пред Него пречистваме вярата си“.271
Ще рече, не думи, препирни и войни са нужни, а благочестиви дела,

за да сме чисти пред Бога.
По въпроса за любовта...
Апостол Павел ни учи от Евангелието:
„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам,
ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар
и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава
силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам,
нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на
изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува“.272
Да следваме душеспасителните послания на древ-

ните пророци и мъдреци. Да продължим родолюбивата
и човеколюбива мисия на нашите славни предшест-
веници.
МИНАЛОТО НЕ БИВА ДА ТЕЖИ НА БЪДЕЩЕТО

Разговор на Елена Алекова с Димитър М. Димитров,
секретар на Дружба „Родина“
и управител на Тангра ТанНакРа ИК
В. „Отзвук“, Смолян, бр. 40 (2686), 3 юни 2018, с. 4 – 5*
– Г-н Димитров, вие сте един от секретарите на Дружба „Роди-

на“. Разкажете що за организация е тя? Как е създадена? Какви
цели и задачи си е поставила?
– Като организация Дружба „Родина“ възникна спонтанно. Учредих-
ме я на 1 ноември 2009 г. в аулата на Софийския университет „Св. Кли-
мент Охридски“. В нея членуват над 95 процента българи мохамедани
(от Родопите, Тетевенско и Североизточна България) и няколко процен-
та българи християни, предимно от София. Организацията вече девет
години се занимава с културно-просветна дейност.
– Какво провокира създаването ѝ? Някакъв конкретен повод

или просто решихте?
– Няколко са причините, които ни подтикнаха. Една от тях е, че ни
попаднаха документи и архивни материали от някогашната Българомоха-
меданска културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“ (1937 –
1947 г.), заличени от знанието на българското общество. Това ни провокира
като издателство да ги направим достояние на широк кръг хора.
След като прочетохме тези документи и архиви на „Дружба „Роди-
на“, осъзнахме, че и днес има сили в България, в областта на политиката
и на културата, които полагат сериозни усилия да отдалечат българите
мохамедани от българския им корен, да ги обявят за небългари, като дори
фалшифицират историята, свързана с тях, да променят техния начин на
мислене и впоследствие да създадат „помашка нация“. Това е второто,
което ни провокира. Решихме, че е време – по примера на някогашната
Дружба „Родина“ – да дадем отпор на тези антибългарски попълзновения
от страна на нечистоплътни хора, които с псевдонаучни книги и изслед-
вания се опитват да подменят идентичността на нашите сънародници с
ислямско вероизповедание. Започнахме да говорим коя е била старата
* Интервюто бе публикувано още на 31 май 2018 г. в сайта на вестника (вж. на адрес:

http://www.otzvuk.bg/minaloto-ne-biva-da-tezhi-na-badeshteto/).
Дружба „Родина“ и каква е историческата истина за българите мохамеда-

ни. Вече сме издали 17 книги в тази посока. Издаването и разпростране-
нието на тези книги е основната дейност на новата Дружба „Родина“.
– Може ли да се каже, че сте наследници на някогашната Дружба

„Родина“? Нея ли сте възстановили, или това е нова организация?
– Ние не сме правоприемници на старата Дружба „Родина“, ние
просто припознахме Устава, по който родинци са работили, и той стана
и наш Устав. По него днес работим като културно-просветна организа-
ция, главно като издаваме книги. Имаме структури в много краища на
Родопите, както и много симпатизанти, които ни подкрепят и участват в
дейността на Дружба „Родина“.
– Разкажете нещо за старата Дружба „Родина“...

– Възниква на 3 май 1937 г. в Смолян в читалище „Христо Ботев“ по
идея на двадесетина българи мохамедани и двама българи християни –
Петър Маринов и Георги Петров. След пламенната реч на бъдещия пред-
седател Камен Боляров (тогава Ариф Бейски) те се сплотяват и решават
да учредят организация, която веднага започва много широка и бурна
обществено-полезна дейност и става известна в Родопите като „Култу-
рата“. Изграждат над 40 клона. Занимават се с култура и просвета, ор-
ганизират курсове по готварство и шивачество (за жените). Провеждат
вечеринки, които се посрещат с изключителен интерес – дотогава жена
от тези среди в читалище не е стъпвала, а ето че жени дори започват да
участват в представления. Излизат извън Родопите – слизат до Пловдив,
идват до София, на екскурзии. Постепенно тръгва и промяна на облек-
лото – махат се тестемели, фереджета, фесове, мъжете слагат каскети. И
въобще започват живот, който се приближава до живота на целокупното
българско общество. Още през 1938 г. те избират за химн на Дружба
„Родина“ песента „Мила Родино...“, която става химн на Народна Репу-
блика България едва през 1964 г.
През 1942 г. те се обръщат към правителството с молба да разреши
на онези от тях, които желаят, да сменят имената си, и то по съдебен път,
а не произволно. И след като им е разрешено, те, запазвайки исляма като
вероизповедание, приемат български имена – Камен, Росен, Латинка...
Така преди драматичните събития около 9 септември 1944 г. над 70 хи-
ляди българи, които изповядват исляма в Родопите, са с български име-
на, избрани от самите тях и променени по съдебен път.
– Какво се случва след 9 септември 1944 г.?

– След 9 септември този естествен възрожденски процес сред наши-
те сънародници, изповядващи исляма, е прекъснат, за съжаление. Ръко-
водството на Среднородопския партизански отряд „Колю Шишманов“,
т.е. бъдещият академик Кирил Василев и Никола Палагачев (след като на
3 септември 1944 г. Кирил Василев нелепо ранява командира на отряда
Братан Шукеров, той, бъдещият академик, става заместник-командир по
политическата част, а Н. Палагачев – командир), вземат обратен курс –
обявяват Дружба „Родина“ за фашистка организация, връщат арабско-
турските имена, отново забулват жените и... накратко казано, посичат
старата Дружба „Родина“. Петър Маринов и Светослав Духовников са
изгонени от Родопите. И двамата минават през затворите, Народният съд
в Асеновград ги съди. Разполагаме днес с протокол от делото, което там
се е провело, и най-тежкото обвинение срещу тях е, че са карали децата
да ходят на училище. Съдията, възмутен, става и казва, че за това не
трябва да ги вкарват в затвора. Но дълги години те живеят далече от Ро-
допите. Срещу Камен Боляров също започва някакъв скалъпен съдебен
процес, на който е осъден на смърт. Убит е на 11 април 1951 г. – гробът
му и до днес не е известен. Трагичната е съдбата и на Маньо Шарков,
мюфтията на Велинград. На него му е забранено да упражнява професия-
та си, три години е бил в Белене, след това до последните си дни работи
като строителен работник. Просто човешки драми. Но така или иначе,
организацията, както и нейните ръководители са окончателно попиляни
и цялото им възрожденско дело е зачеркнато за дълги години.
Едва след 60-те години партийните функционери се осъзнават и въз-
обновяват онова, което са правили членовете на Дружба „Родина“, за
да се стигне до събитията през 1972 г., когато започват пак да сменят
имената на българите мохамедани. Но, за съжаление, вече го е нямало
онова възраждане, онзи ентусиазъм – на българи мохамедани от 30 –
40-те години на миналия век, онзи естествен полъх на свободата. През
70-те години подходът е партийно-административен, чиновнически. Да,
ефектът е бил положителен, но... едно е – когато дадено нещо хората
сами го правят, друго – когато то се прави по партийно-административна
линия.
– И тогава за какво са били преследвани родинци? За нищо…

Единствената им вина е, че са работили за България и българщина-
та в Родопите. Не е ли време да бъдат реабилитирани?
– Това е една от главните задачи на новата Дружба „Родина“ – да

намерим начин да реабилитираме всички тези хора, защото те наистина
са били преследвани само за това, че са били родолюбци. Това, което
направихме на този етап, е да ги предложим за почетни граждани там,
където те са работили и са допринасяли ползи за българското общество.
За наша удовлетвореност, общината във Велинград ни подкрепи и напра-
ви почетни граждани Маньо Шарков и Герасим Попов. Площадът пред
мюфтийството там дори вече носи името на Маньо Шарков, поставихме
му и мраморна плоча. Издадохме две книги в негова памет. В Пловдив
беше по-сложно, защото искахме да направим почетни граждани Камен
Боляров, Петър Маринов, Светослав Духовников, а там не ги познава-
ха. Да, бяха чували за Петър Маринов до известна степен благодарение
на публикации на сина му Александър Маринов, но за Камен Боляров
и Светослав Духовников не знаеха нищо, нито пък за Дружба „Роди-
на“. След неимоверни усилия от наша страна Общинския съвет подкре-
пи предложението ни. Най-сложно беше в Смолян. В Общинския съвет
имаше представители и на ДПС. Но и там станаха почетни граждани
(за втори път, но в друг град) Камен Боляров, Светослав Духовников и
Петър Маринов. Всичко това сме отразили в специална книга („Дейци
на Дружба „Родина“ – почетни граждани“273).
И още нещо. Преди две години направихме предложение до Българ-
ския антифашистки съюз да преразгледа действията на смолянската пар-
тийна организация след 9 септември 1944 г. относно Дружба „Родина“.
На свое заседание БАС се разграничи от нейните действия и в момента
работим съвместно.
Направили сме същото предложение и до Националния съвет на БСП.
(В скоби ще вметна, че по повод на 80-годишнината на Дружба „Родина“
през 2017 г. ние получихме поздравителни адреси от президента на Бъл-
гария Румен Радев, кмета на Смолян Николай Мелемов и от Корнелия Ни-
нова, председател на Националния съвет на БСП.) Надяваме се и там да
преразгледат дейността на някогашната партийната организация в Смолян
и да осъдят промененото отношение към Дружба „Родина“. Предполагам,
че макар и трудно, ще вземат решение да се разграничат от тях. Това не е
присъда, това е един морален акт, който наследниците на родинци очакват,
защото просто... Как да го кажа... Няма думи, с които да оправдая безум-
ните действия на партизаните след 9 септември 1944 г. в Смолянско по
заличаването на Дружба „Родина“ и нейните ръководители.
– Да не хвърляме вината върху всичките партизани. Извърши-

телите си имат имена…
– Да, разбира се. Кирил Василев, заместник-командир по политиче-
ската част на Среднородопския партизански отряд „Колю Шишманов“,
и командирът Никола Палагачев (станали такива след раняването на
Братан Шукеров) са главните действащи лица. Останалите приемат тех-
ните решения и под ръководството на Иван Радев от Пловдив, който от-
говарял за партийната организация в Смолян, предприемат всички онези
действия, които днес човек не може да си обясни и които всъщност ни-
кой досега не е обяснил. Вече си отидоха всички, които са участвали в
разгрома. Остава само да четем документите и да гадаем. Това е.
– Имате ли подкрепата на съвременните учени (историци и ос-

манисти), на общественици и писатели?
– Имаме, разбира се. Още когато започнахме, в самия зародиш, зад
нас застанаха плътно акад. Георги Марков (тогава той беше директор на
Института за исторически изследвания при БАН), проф. Георги Бакалов
(светла му памет!), проф. Илия Тодев (директор на Института за истори-
чески изследвания при БАН след акад. Марков), проф. Христо Матанов
от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, които са историци,
и още – доц. Стоян Танев, почетен професор на Шуменския университет
„Епископ Константин Преславски“, Стоян Райчевски, известен изследо-
вател на Родопите, доц. Георги Митринов от БАН. Много ни помагат и
Зоя Начева, директор на Държавен архив – Смолян, както и Александър
Маринов, син на секретаря на старата Дружба „Родина“ Петър Мари-
нов. За наша радост, в дейността ни се включи и един млад изследова-
тел – Явор Саръев, който защити дисертация на тема „Българоезичните
мюсюлмани в Източна Тракия през втората половина на ХХ в.“274. Вече
я издадохме като книга – в нея за първи път се осветлява живота на бъл-
гарите мохамедани, живеещи в Северна Гърция.
Мога да изредя още десетки имена на наши учени, които подкрепиха
със познанията и капацитета си издателската дейност на Дружба „Роди-
на“ и се противопоставиха с научни аргументи на онези „добронамере-
ни“ изследователи на, както те го наричат, „помашкия етнос“ в България,
какъвто няма. Така се даде научност на този спор, стигнахме до провеж-
дане на научни конференции по темата за лъжите и спекулациите. Имаме
вече няколко издания в тази връзка, предстои да издадем още няколко
книги, с които ще осветлим цялата история и днешния ден на нашите съ-
народници, изповядващи исляма – кои са те, откъде са и въобще, всичко,

което е свързано с тях. Истината трябва да излезе такава, каквато е.
– За какви точно лъжи и спекулации става дума?

– Като се започне от „фундаменталните“ (в кавички!) книги на „ака-
демик“ (пак в кавички!) Петър Япов и негови последователи и се стиг-
не до разни писания на проф. Евгения Иванова, да речем. Япов и нему
подобни се удряха преди време в гърдите, че били измислили какви ли
не теории за произхода на българите мохамедани, като нито един от тях
дори не споменаваше, че имат български произход и че са приели ис-
ляма: една част – насилствено, което е факт (писано е много на тази
тема), друга част – „доброволно“ (това, за „доброволното“, не може да
се докаже, а е в кавички, защото хората тогава са били принудени иконо-
мически, от обстоятелствата – за да оцелеят, те и техните семейства). Та
тези пишман учени изкарват българите мохамедани всякакви други, но
не и българи, в най-добрия случай – богомили, които са били прогонени
и са се скрили в Родопите от цар Борис и похристиянчването, но таки-
ва данни няма. Няма данни, че православието в българската държава е
предприемало гонения и убийства. Няма.
– Всъщност самите богомили са били християни, макар и по-осо-

бени – богомилството е християнска ерес... Но това е друг въпрос...
– Точно така... Други абсурдни теории „доказват“, че българите моха-
медани са араби, пленени от византийците в битките и заселени в Родо-
пите... Има и „куманска теория“... И още една теория – че пет века преди
кан Аспарух българи, изповядващи исляма, са дошли тук от Волжска
България. Такива теории са измислени още няколко. Нито една от тях,
пак подчертавам, не допуска, че те са българи, православни християни,
приели по принуда – икономическа или физическа, исляма. Но мисля, че
в момента с изследванията на ДНК и другите анализи, които се правят от
акад. Ангел Гълъбов, ще се види по безспорен начин кой какъв е.
– Има ли „помашки език“? В Гърция през 90-те години се издадо-

ха дори речници, а у нас преди година-две за такъв говореше Ефрем
Моллов, както и Георги Зеленгора, завършил Софийския универси-
тет „Св. Климент Охридски“, впоследствие защитил докторат...
– След няколко публикации на наши водещи учени по тази тема през
последните години не съм забелязал някой да твърди, че „помашки език“
съществува. Преди това твърдяха, че има, но след като се осветлят от ис-

тината, подобни нелепи твърдения просто изчезват. Нито в Гърция могат
да го измайсторят, нито Ефрем Моллов успя, а още по-малко Георги Зе-
ленгора. Въобще след нашите публикации спряха да пишат на тая тема.
Но има по-опасни спекулации и лъжи, които се измислят и тиражи-
рат – за събитията от 1972 г., когато се извърши смяната на имената на
българите мохамедани. Шампион при изфабрикуването на подобен род
лъжи е Илкер Алп, професор от Турция, автор на книгата „Българските
зверства. Документи и фотографии“275 от 1988 г. В тази книга няма нито
един верен ред. По негови сметки убитите българи мохамедани (той ги
нарича „турци“) при смяната на имената са над 50 – 60 хиляди. Тази
книга се разпространява на английски език, на турски език. Това е наис-
тина опасен лъжец, затова го дадохме на прокуратурата за разследване.
Той „върви в комплект“ с друг лъжец, който малко е заимствал от него,
но не всичко – Хюсеин Мемишоглу, бил дълги години преподавател по
история на БКП във ВМЕИ „В. И. Ленин“ в България, сега е турски
професор. Той има една книга – „Страници от историческото минало на
помаците“276 от 1991 г., в която е изфабрикувал доста лъжи и която се
разпространява на български, турски и английски езици.
Най-фрапиращата лъжа, която тиражират и двамата, е тази, че съ-
ществуват 1850 трупа на „помаци турци“, поединично избити и хвърлени
в язовир „Доспат“, че със самолети с боен отровен газ са били избивани
„помаци турци“ по горите на Родопите и край Самоков. Такива неща,
знаете, въобще не са се случвали. Известен е броят на жертвите277.
– Какъв е той?
– Всичките жертви и от двете страни (имам предвид и милиционе-
ра от Сърница, и войничето в Корница, което е убито по погрешка от
туркофили, и онези две жени от Барутин, за които се казва, че са почи-
нали от рани по-късно и за които не е още известно дали са били убити,
защото при съдебни проверки се установи, че в Барутин няма жертви),
общо между седем и девет души са загубили живота си, бих казал, при
нещастни случаи. Те не са били убити от милицията или от войската,
която уж била стреляла в тълпите. За какви хиляди или десетки хиляди
говорят Хюсеин Мемишоглу и Илкер Алп? Неизвестно...
А не бива да се лъже и спекулира с тези неща, защото в нашия реги-
он това е взривоопасно. За съжаление, тези лъжи минават покрай ушите
на доста изследователи, които работят на тази тема досега, просто не ги
забелязват, не ги отразяват, не ги опровергават. Но все още има живи сви-

детели на тези събития и ние сме длъжни да кажем истината такава как-
вато е, докато те са живи. Мисля, че в поредицата от издания на Дружба
„Родина“ ние постепенно разкриваме истината и, живот и здраве, ще про-
дължим да я разкриваме. Бъдещите поколения трябва да знаят истината.
– Кажете някои от заглавията на вашите издания...

– През 2009 г. например ние правихме конференции на тази тема,
вследствие на което излезе книгата „Заблуди и фалшификации за про-
изхода на българите мохамедани“ (сборник с доклади).278 От по-ново
време е първата част на сборника „Българите мохамедани – лъжи и
спекулации“279. Излезе през 2016 г. Сега подготвяме втора част. В тези
книги водещи наши учени от Българската академия на науките, от Со-
фийския университет и други изследователи, публицисти и писатели
правят научно издържана критика и или споделят своите научни дире-
ния по публикации на лъжците, спекулантите и фалшификаторите на
историята. Според мен доста добре се получава, дето се води научен
спор, чрез който се разкрива обективната истина.
– Има ли интерес към подобни издания днес? Към кого са насо-

чени вашите книги?
– Книгите са насочени към българското общество, към българските
политици и държавници, към симпатизантите на Дружба „Родина“, но
и към нейните отрицатели, опоненти, защото в България научната кри-
тика е сведена до минимум или въобще отсъства. Поне така е днес. Как
е било преди 10 ноември 1989 г., не мога да коментирам, защото не съм
се занимавал в детайли с тая тема. Но днес, в тази свободия, всеки – кой
когато си поиска – пише каквото му хрумне и смята, че това, което му
е хрумнало, е вярно, докато не бъде опроверган. Изследователи, които
работят с нас, са се фокусирали и анализират всяка книга по проблеми-
те, свързани с българите мохамедани, която излиза. Разбира се, книги,
които обективно отразяват събития и факти, не ги подлагаме на научна
критика и не ги коментираме. Напротив – приветстваме ги. Но книги,
като тези на Илкер Алп и Хюсеин Мемишоглу, които вменяват вина на
България за неща, каквито не са се случвали, и които предизвикват омра-
за примерно в една Турция спрямо нас, българите, те са обект на научна
критика. Представяте ли си какво става, когато 80 милиона турци четат
книги, които са ужасни, когато гледат и филми, които мултиплицират
лъжите? А с Турция в момента сме съседи и трябва да градим добросъ-

седски отношения. Същите тези книги с лъжи са вкарани в западни биб-
лиотеки – един Господ знае какъв е тиражът им. Докато нашите книги,
за съжаление, излизат само на български език, в ограничен тираж. Е, за
наша радост, със силите, с които разполагаме, успяваме да ги разпрос-
траним в Родопите, в библиотеките из страната, но, общо взето, нямаме
тази мощ, която стои зад разпространителите на лъжите и спекулациите.
– У нас също си имаме професори, които спекулират с темата

за българите мохамедани – проф. Евгения Иванова например. През
90-те години имаше дори някакъв център към президентството
(Желю Желев беше тогава президент), в който работеха Антонина
Желязкова, Михаил Иванов. Книгата на Георги Зеленгора, в която
ставаше дума за съществуването на „помашки език“, бе написана и
издадена под ръководството на един университетски преподавател
(доц. Михаил Груев). Значи не можем да говорим, че само профани
се занимават с темата и фабрикуват и разпространяват лъжи.
– Тези учени, които вие споменахте, за съжаление, едностранно,
спекулативно, некоректно поднасят информация за българите мохаме-
дани и то все с този уклон по всякакъв начин да ги отделят от българите
християни, да отрекат общия им произход. Те също са привърженици
на екзотичните теории за произхода на българите мохамедани, за които
говорихме, те не подлагат на научна критика нелепостите, макар вече да
са доказано несъстоятелни, подминават със затворени очи лъжите и спе-
кулациите на Илкер Алп и Хюсеин Мемишоглу и извършват една още
по-зловеща пакостна работа, защото се крият зад маската на български
учени, които ужким са обективни...
Проф. Евгения Иванова вече е разобличена. Чл.-кор. Стоян Михайлов
има една много хубава студия, публикувана през 2012 г. („Оклеветяване-
то и фалшификациите на Родинското движение не престават“280), с която
прави на пух и прав нейната ехидна книга „Отхвърлените „приобщени“
или процеса, наречен „възродителен“ (1912 – 1989)“281 от 2002 г. Анто-
нина Желязкова, която със селективно избрани съдби поднася темата за
българите мохамедани, е разкритикувана от акад. Николай Хайтов282 още
навремето. Михаил Иванов е от същия ранг и той подбира хора едно-
странно, за да доказва абсурдни тези. На мен ми е интересно защо тези
учени мълчат, когато издадем някоя от нашите книги. Ето, девет години
Дружба „Родина“ издава книги, в които доста остро ги критикуваме... а
в техни публикации те не ни закачат – да кажат истина ли е, не е ли ис-

тина... Не коментират това, което издаваме. Правят се, че то не излиза.
Много пъти сме ги канили на научни конференции. Не идват... Тоест, ние
ги забелязваме, а те нас не ни забелязват. Не че ни е притрябвало тяхното
внимание – ясно е защо си кротуват. Но слава богу, че през последните
години, след като направихме поредицата за лъжите и спекулациите, поне
спряха да пишат. Не ги забелязваме на хоризонта. Последната книга, коя-
то излезе, беше на Георги Зеленгора283 – за помаците в Турция и за техния
„помашки език“, но и той някъде потъна... Разменихме преди време една
кореспонденция с него и научния му ръководител доц. Михаил Груев,
който дори не съм сигурен, че беше чел тая книга. Но не получихме отго-
вори от тях. И сега си кротуват, някъде се скриха. Не знам къде.
– Споменахте Николай Хайтов. Той подкрепи ли усилията ви?

– Познавахме се добре с него. Бяхме единомишленици в издателска-
та дейност на ТАНГРА ТанНакРа ИК. За съжаление, тогава ние още не
знаехме нищо за Дружба „Родина“ и не работехме по темата. Той вече си
беше отишъл, когато тази тема ни стана близка. Тогава именно ни попадна-
ха негови публикации. Така разбрахме, че е той е работил преди нас по нея
и е направил изключително много. Просто сме се разминали мъничко – с
десетина години във времето. Какво да се прави – всеки в своето време
работи. Но Господ да го благослови за всичко, което е направил в тази
посока. Радвам се, че и ние мислим по начина, по който той е мислил.
Важното е, че сега нашите усилия се наслагват, макар, докато беше той
жив, да не сме коментирали с него нещата. Той е направил изключително
много за нашите сънародници българи мохамедани и е имал куража и
силата да води тази борба през годините почти сам. Негова е заслугата
например за това Петър Маринов, Светослав Духовников и другите ро-
динци през 70 – 80-те години отново да се върнат в Родопите.
– Мине се не мине време, и проблемът с българите мохамедани

пак и пак се подкладе. Уж всичко е ясно, уж това, уж онова... А не
отмира. Няма ли най-после да бъде преодолян завинаги?
– Този проблем можеше отдавна, отдавна да бъде забравен в Бъл-
гария, защото, както е известно, кръвта вода не става, интегрираме се,
работим и вървим заедно напред. Никой у нас не се интересува кой какво
име носи, каква религия изповядва. Но има сили, злонамерени сили – от
средите на политиците или духовниците и учените, които се финансират
зад граница и които с този въпрос непрекъснато продължават да спеку-

лират. Дружба „Родина“ фактически е контрапунктът на тези сили. В
държавата няма кой друг да спре тези хора. Те, финансирани отвън, си
организират някакви закрити конференции, публикуват си книги, пра-
вят си някакви псевдоизследвания, моделират си някакви нови малцин-
ствени групи, разпространяват лъжи и затварят българите мохамедани,
капсулират ги, гледат да ги отграничат от българския народ. А сме една
нация, един народ. Имаме една родина, една държава. Ако се спре със
спекулациите, лъжите и интригите, мисля, че няма защо нашата държава
нещо да прави, за да приобщава българите мохамедани. Те са си част от
нея и много добре го знаят. Дори дейността на Дружба „Родина“ сама ще
затихне, защото просто няма да има нужда от нея.
– Като оптимизъм ли да разбирам тези думи?

– Живеем в ХХІ век. България е член на Европейския съюз. Светска
държава сме. В момента да се връщаме столетия назад е глупост. Но има
злонамерени хора, които от това живеят и трябва да правят нещо, за да оп-
равдаят парите, дето получават, затова спекулират – с наука, с политика,
с религия, с произход, с всичко. Днес е не просто много важно, а изклю-
чително важно на тези хора да им се даде отпор – научен, политически,
религиозен. Отпорът, който ние можем да предложим, е като разгръщаме
научна критика и като осветляваме лъжите им. Но вече е наложително
според мен да се намесят и държавните институции и органи, а те, за
наше учудване, още не се намесват. Едно е сигурно, докато има лъжи,
спекуланти и фалшификатори по темата, ще я има и Дружба „Родина“.
– Не разбират ли, че това тяхно заиграване с лъжите е твърде

опасно на фона на глобалния сблъсък днес между християнските и
мюсюлманските ценности? А ние сме на границата между христи-
янството и исляма, което усложнява нещата, да оставим, че сме и
обременени исторически...
– Да, обременени сме и според мен единственият начин да излезем
от омагьосания кръг на тази историческа обремененост е да изведем ис-
тината наяве. Каквато е – такава. Нещо се е случило. Факт е. Но нека то
си остане в историята. Да се търси исторически реваншизъм и не знам
какво си, и не знам защо си... в момента е безсмислено. Безсмислено е и
да се спекулира с миналото, и миналото да се пренася в бъдещето. Защо-
то миналото не бива да тежи на бъдещето.
КЪМ ИСТИНАТА СЕ ВЪРВИ С ИСТИНА

5 май 2018 г., Държавен архив – Смолян
Слово на премиерата на книгата „Д-р Братан Шукеров –
народният зъболекар“ (2018)284 – с участието
на Димитър М. Димитров, секретар на Дружба „Родина“,
Зоя Начева, директор на ДА – Смолян, и Александър Маринов,
член на УС на Дружба „Родина“
На 3 септември 1944 г. вечерта до връх Момина вода прозвучава фата-

лен изстрел. Командирът на Среднородопския партизански отряд „Колю
Шишманов“ д-р Братан Шукеров е ранен в гръб от Кирил Василев, чийто
автомат „Стен“ произвежда единичен изстрел. Очевидци няма. Започват
разнотълкувания на случилото се, които не стихват и до днес. Раненият е
закаран в болницата в Устово, където на 23 септември 1944 г. умира от ра-
ната си. Новото ръководство на партизанския отряд (Никола Палагачев –
командир, Кирил Василев – политкомисар) и новата отечественофронтов-
ска власт (в лицето на Лазар Марински, първи секретар на Околийския
комитет на Работническата партия в Смолян) демонстрират загриженост
към Братан Шукеров, а в действителност извършват пропуски, проявяват
небрежност и безхаберие – дали покрай еуфорията след победата, дали
заради нещо друго... Въпроси – без еднозначни отговори.
Трагичният инцидент е ключов момент както за по-нататъшното раз-
витие на Смолянския край, така и що се отнася до съдбата на родинци,
родинското движение и българите мохамедани. Защото тъкмо Никола
Палагачев, Кирил Василев, а с тях и Анастас Примовски подемат ини-
циативи и реални действия за ликвидирането на Българомохамеданската
културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“ и резултатите
от нейната дейност, като по този начин връщат обновителния възрож-
денски процес сред българите мохамедани, зародил се в техните среди,
почти до кота нула.
Дори само тези факти са достатъчни, за да се убедим, че издаването
на сборника „Д-р Братан Шукеров – народният зъболекар“ е повече от на-
временно и задължително. Друг е въпросът, че той поставя и много дру-
ги питанки от морално-нравствено естество, но и дава много отговори,
невъзможни в годините между 1944 и 1989 г. В него са публикувани (за
първи път!) множество документи и свидетелства, които хвърлят допъл-
нителна светлина около познатите факти и някои сенчести „съпътства-
щи“ ги събития. Още повече че съставителите са събрали на едно мяс-

то противоречиви гледни точки и позиции, обнародвани през годините,
включително и от по-ново време. Изключително находчиво хрумване!
***
Няколко думи по структурата на сборника...
В самото начало, след бележките на съставителя и редактора, е ста-
тията на доц. д-р Христо Гиневски „Защо Братан бе оставен да умре“.
Авторът е категоричен:
„Не искам да съм съдник и не мога да бъда. Но мога да кажа, че с

идването на Никола Палагачев, Лазар Марински и Кирил Василев, кои-
то придружават Иван Радев, в околията и партийната организация
настъпват противоречия, раздори, няма единение. Насажда се омра-
за към Братан Шукеров – най-обаятелната фигура в района, с много
човешки качества, любимец на населението. Води се реално борба за
лидерство, за овладяване на партийното ръководство, както и на пар-
тизанската дружина. Води се борба за бъдещата власт, която е на
хоризонта. Към тези прояви не е безучастен и Иван Радев.
Всичко това води до кончината на Братан Шукеров, умрял от „прия-
телски“ куршум“ (с. 18 – 19).
Следва биографичен очерк от март 1969 г., чийто съставител е Ни-

кола Примовски, главен редактор тогава на в. „Родопски устрем“. Макар
и написан с характерния за времето патос и емоционална приповдиг-
натост, очеркът, е сред най-изчерпателните източници за живота и дей-
ността на д-р Братан Шукеров – поне сред тези, които съм чела.
Три от частите на сборника са изцяло документални: „Документи от
архивните фондове в ДА – Смолян, и ДА – Пловдив“, „И още от архи-
вите. Спомени и др.“ и „Приложения“, която включва „Снимки от лич-
ния фонд № 457К на Братан Шукеров в Държавен архив – Смолян“ и
„Библиография на публикациите за д-р Братан Шукеров“. Тази библио-
графия, разделена на две части („Историко-документални и мемоарни
материал“ и „Художествени материали“), е възможно най-пълна, обшир-
на и обхватна. Повечето от документите и снимките са неизвестни и не-
публикувани досега. През 2018 г., научил за подготовката на книгата и за
предстояща изложба за Братан Шукеров, Манол Ружинов от Устово пре-
дава на ДА – Смолян, ризата и пуловера, с които неговият съгражданин
е бил прострелян (на тях се вижда дупката от куршума). Дрехите са били

дадени на устовчанина от Братановата майка в деня на погребението, а
сега вече са в ДА – Смолян, където ще бъдат надлежно съхранявани (в
книгата са показани на снимки).
***
Що се отнася до фактите покрай прострелването на Братан Шуке-
ров, комай вече всичко е ясно, след като в нея са публикувани дори сви-
детелските показания от 1947 г. по повод на смъртта му. Припомням, че
през 1947 г. Централната контролна комисия при ЦК на БРП (к) назна-
чава специална комисия, която да разпита свидетели на случилото се, да
издири факти и документи по случая. В тази връзка са събрани показа-
ния от Атанас Чернев, Иван Недялков от Асеновград, другар на Братан,
чието име не е посочено, и Атанас Грозев от с. Писаница. Показанията
са публикувани едно към едно – с факсимилета на оригинала.
От Държавен архив в Смолян и Пловдив са предоставени и други до-
кументи, които осветляват обстоятелствата около смъртта на командира:
писмо на един от най-близките му приятели Атанас Тодоров от 20 август
1985 г. до Никола Кучмов в ОК на БКП – Смолян, относно инициативата
на Никола Палагачев да се издаде книга със спомени за Братан (с факси-
милета на оригинала). Според Атанас Тодоров това би било „кощунство“
с паметта на Братан, както и „голяма обида“ за близките и другарите
му (с. 87). В книгата ще прочетем и несъгласията на Атанас Тодоров по
повод на колективен спомен на Никола Палагачев, Кирил Василев и Дичо
Узунов в сборника със спомени за съпротивителното движение през 40-те
години на миналия век „Победният щурм“ (1984) (вж. „Кощунство с па-
метта на Братан Шукеров“ – заглавието е на съставителя). Атанас Тодоров
твърди, че тримата са си позволили преиначавания и отклонения от ис-
тината. Бележките му са предоставени в Окръжния партиен архив (днес
ДА – Смолян), според както е написал, „за ползване при нужда“ (с. 131).
В сборника са включени още спомени на близки приятели на Братан
Шукеров, с които е споделял несретнишките неволи като интерниран,
концлагерист или партизанин (Ташо Карамитев, Атанас Тодоров, Мурджо
Стоев...), както и спомен на Димитър Мариновски за баща му – партиза-
нина Михаил Мариновски, според когото прострелването на д-р Братан
Шукеров „не е случайно“. Тъкмо на него раненият командир казва: „Не
бой се, Максиме. От другарски куршум не се умира“ (с. 135) (Максим,
разбира се, е партизанското му име).
***
Знаменателни в разкриването на истината за времето преди и след
9 септември 1944 г., за тогавашните нрави и партийни страсти са пуб-
ликациите след промяната на 10 ноември 1989 г. – на Иван Ставракев
„По-добре късно, отколкото никога“ и на Атанас Тодоров „Трима срещу
Братан“ през 1991 г. във в. „Родопски устрем“. Двайсетина години по-
късно по страниците на лявото списание „Понеделник“ (на Александър
Лилов) се разгаря полемика между Дичо Узунов (в защита на акад. Ки-
рил Василев) и чл.-кор. Стоян Михайлов. Тази полемика също е отразе-
на в книгата.
Проф. Вълкан Вълканов се опитва през 2010 г. в сп. „Родопи“ да
разгледа „случая Братан Шукеров“ в по-различен, по-общ аспект – на
Сталиновите репресии в СССР (вж. „Политическите репресии над бъл-
гарските комунисти през 1944 г. (Защо бе убит д-р Братан Шукеров)“).
Опитът му е по-скоро неуспешен, тъй като не е представен нито един
документ, факт или улика за подобно вмешателство – авторът разчита
само на риториката, опираща се на всичкопозволеността в говоренето
и мисленето след 1989 г. С фрази като „Да проследим, макар и хипоте-
тично досието на д-р Шукеров“ (с. 203) в съветските архиви и с чети-
ри-пет хипотетични отговора на четири-пет хипотетични въпроса не се
стига до истината. А и противно на неговото желание – или в унисон с
него (кой знае!), доказаната вина на конкретен човек, прострелял смър-
тоносно другаря си, по същество се прикрива зад големия гръб на Ста-
лин; с други думи: не Кирил Василев – волно или неволно, е убиецът на
Братан Шукеров, а Сталин. Иди го гони, ако друга работа си нямаш...
Удобно прикритие! Но, уви, само риторично. Риториката не се нуждае
от доказателства...
А по страниците на списанието се разгаря нова полемика. Дичо Узу-
нов остро реагира на нападките на проф. Вълкан Вълканов, като директ-
но го обвинява още от заглавието на статията си – „Скудоумие или нрав-
ствена недостатъчност“. Полемиката е уталожена с публикуването на
спомена на Петър Маринов („Памет за Братан Шукеров“). Предсмърт-
ните думи на Братан: „Майко, аз ще си умра, но за честта на партията
няма да търсите отговорност от никого за моята смърт!“ (с. 229), кои-
то привежда родинецът, отново хвърлят в смут: колкото и да изглежда
всичко от ясно по-ясно, самият прострелян с ни една дума или действие
не е обвинил никого, напротив, напротив...
***
Споменът „Памет за Братан Шукеров“ на родинеца Петър Маринов,
както и студията на чл.-кор. Стоян Михайлов „Трагичната съдба на дело-
то на Дружба „Родина“ – след 9 септември 1944-а“ добавят нови нюанси
към обществено-политическата картина от онова смутно време преди
и след 9 септември 1944 г. В тях по категоричен начин е доказана из-
ключително вредната роля на никола-палагачевци, кирил-василевци и
анастас-примовци за разрешаването на българомохамеданския въпрос
веднъж и завинаги, защото те наистина посичат инициативите, подети
от самите българи, изповядващи ислям, доброволно и със саможертва,
като членове и съмишленици на Дружба „Родина“.
Петър Маринов разказва за срещи с Братан Шукеров, на които той
споделял, че одобрява дейността на Дружба „Родина“ и че това било
мнението на цяла група комунисти в Смолянско. Същото се потвърж-
дава от решенията на нелегалната регионална партийна конференция,
проведена на 4 август 1940 г. на връх Караманджа (близо до хижа „Сту-
денец“), под ръководството на Братан Шукеров, секретар на Околийския
комитет на партията тогава:
„Засегнал се и въпросът за партийното отношение към Дружба

„Родина“ на българите мохамедани – си спомня родинецът. – Приело
се, че тя е младежка прогресивна организация. „Против нея са чор-
баджиите и богатите, а това значи, че тя е организация на бедня-
ците, трудовите хора и работниците“ – казал един от делегатите.
Потвърдило се главното в дейността на „Родина“, че работата ѝ и
е за просвета, знание и осъзнаване, следователно тя трябва да бъде
подкрепяна и от комунистите“ (с. 224).
А през 1942 г. Братан Шукеров насърчава Петър Маринов: „Карай-

те в това направление... плодовете на вашата дейност ще се видят в
бъдеще“ (с. 224).
Впоследствие отношението на партийната организация към Дружба
„Родина“ става коренно различно. По-подробно за тази промяна можем
да прочетем в студията на Стоян Михайлов. Авторът разказва за следва-
щата партийна конференция, проведена на 19 юни 1944 г. на Черни връх,
на която секретарят на Околийския комитет Братан Шукеров дори не
присъства, бидейки изолиран от другарите си (Никола Палагачев, Кирил
Василев, Лазар Марински и техни съмишленици) и на която се налага
„антиродинската линия“ (с. 235) на партията. Чак ме е срам да цити-

рам специалния позив по българомохамеданския въпрос, приет от кон-
ференцията, но той не ни е спестен от Стоян Михайлов. Така или иначе,
след деветосептемврийските събития от 1944 г. Дружбата е обявена за
фашистка. Делото на родинци е обезсмислено. Председателят на орга-
низацията Камен Боляров е ликвидиран, едни от членовете ѝ попадат
в затвор или лагери, други са мачкани по места, трети са прогонени от
Родопите без право да се завърнат там почти до края на живота си.
Гледайки от висотата на нашето съвремие, виждаме ясно, че тези го-
нения са проява на абсолютно политическо и всякакво друго късоглед-
ство, направо – престъпление. Трудно е човек да повярва, че подобно
поведение въобще е възможно. Но фактите са неопровержими. Послед-
ствията от него тегнат и до днес в съдбата на Родопа като цяло и на все-
ки родопчанин – в частност. Дори историята да осъди прегрешилите, тя,
за съжаление, не може да върне времето назад и да поправи стореното.
Именно затова днес пак и пак берем горчивите плодове от делата на анти-
родинците. И ето, познахме ги, според както е казано – „по плодовете им
ще ги познаете“285, но какво от това? Да, ще се съгласим с акад. Георги
Марков, който обобщава че „в историята освен истина трябва да има и
справедливост“ (с неговата статия под това заглавие завършва основният
корпус на сборника), все с надеждата, че справедливостта най-после ще
възтържествува в живота. Само че... на практиката истината е все по-да-
лече, лъжата е на прага, удря през пръстите, затваря очите, проглушава
ушите, води за носа и сърцата са омрачени, а ние чакаме справедливостта
да дойде. Как би дошла справедливостта без истината? Та дори и с исти-
ната? Кой от човеците е достатъчно безпристрастен и чист, за да въздаде
справедливост? Остава ни да се осланяме на обещаното: „Отмъщени-
ето е Мое, и Аз ще отплатя, кога им се разклати ногата“286. Но кога
точно ногата на нечестивците ще се разклати? Незнайно... Може би зад
пределите на времето... И зад пределите на човека...
***
И още нещо забележително в сборника. За първи път в практиката
ми на четящ човек се случва в една книга да срещна „Бележки на със-
тавителя“, „Бележки на редактора“ (едновременно и съставител) и „Бе-
лежки на издателя“, както е в сборника за д-р Братан Шукеров. Видимо
личността на „народния зъболекар“ е твърде обаятелна, а злощастната
му съдба, която насища образа му с трагизъм, го прави още по-привле-
кателен за нас – хората от другото време. Съставителят Александър Ма-

ринов изтъква скромността на Братан и неговата всеотдайност, когато
помага и на бедните хора по селата и в града, и в кипежа на антифашист-
ката съпротива. Зоя Начева, редактор и съставител, подчертава свобо-
долюбието и чистотата на Братан, които го правят неприспособим към
условията на „лични противоречия, разногласия, неприязън“ (с. 11) и, в
крайна сметка, предвещават гибелта му:
„Особено при наближаване на 9 септември 1944 г. такива като

него са били по-ценни като мъртви, отколкото като утрешни съпер-
ници за властта, която някои вече са предвкусвали. Удобен начин да ги
превърнат в герои от паметниците, да се скрият зад тяхната слава и
да продължат да вършат подмолно своите спекулации, лъжи и интри-
ги кариеристите от новата власт“ (с. 11).
Издателят Димитър М. Димитров поставя ребром няколко въпроса,

които биха могли да бъдат и риторични: Защо автоматът на Кирил Васи-
лев не е бил поставен на предпазител, след като са се знаели недостатъ-
ците му, а и обстановката не е била екстремна? Защо Братан Шукеров не
е бил преместен в Пловдив веднага след 9 септември 1944 г.? И ако това
е било невъзможно (предвид състоянието на ранения), защо в Устово не
е бил докаран от Пловдив или София по-голям специалист?... Димитър
М. Димитров обаче надмогва частния случай и отправя директни въпро-
си към българското общество, към самите нас:
„Въпросът на въпросите е дали ние, българите, сме в състояние да

загърбим личните си страсти и непомерни амбиции в името на отечест-
вото, на общото благо и на добруването на всички. Защото в повест-
та за живота и смъртта на Братан Шукеров и след това се оглежда
българското общество от втората половина на ХХ век такова каквото
е – без грим и без украси. Докога политическата и държавническата
недалновидност ще са определящи за съдбините на България, в част-
ност на Родопите и на тамошните жители? Докога самоуправство-
то, безхаберието, интриганството, националната безотговорност и
чувството за безнаказаност ще са основни лостове в движението ни
напред и нагоре по Стълбата (на властта) и в упражняването на влас-
тта? Докога ще завиждаме и ще пречим на онези, които по силата
на историческите обстоятелства или лични добродетели се откроя-
ват сред нас като лидери, като водачи народни, понесли на плещите
си непосилното бреме да намерят изход от задънени улици, в които
животът понякога захвърля народите по своя ход? Не е ли време да се
поучим от грешките на миналото, да се отърсим от тях и да заживе-
ем правилно и праведно?“ (с. 283 – 284).
***
От фактите и документите, представени в сборника, човек не би
могъл да добие съвсем ясна представа как точно се е случило нелепото
прострелване на д-р Братан Шукеров – нямало е очевидци освен два-
мата (стрелялият и потърпевшият). И двамата са имали причина нещо
да утаят, да не доизкажат (Кирил Василев – за да не си навреди, Братан
Шукеров – за да не навреди на партията!). Фактите са такива, каквито са.
Оттам-нататък всичко е въпрос на интерпретации. Затова един свежда
нещата до нелепа случайност, друг вижда личните вражди и борби, трети
се съсредоточава в партийните търкания и битки за надмощие, четвърти
се опира на Сталиновите репресии и т.н.
Участниците в трагедията вече не са сред живите. Всеки със своя-
та вина. Всеки със своята правота. Дано са си простили. Защото вече не
са подвластни нито на човешки съд, нито на съда на историята, нито на
собствения самосъд, нито на покаяние или изкупление, изправени пред
безпристрастния Съдия, Който ще ги съди – нали Негово е отмъщението
и Той ще отплати. Да не се бъркаме в работите Му. Ние можем само да
се молим за тях. И да сме им благодарни – за уроците, които получих-ме.
Главно – КЪМ ИСТИНАТА СЕ ВЪРВИ С ИСТИНА. Всичко друго е шум
зад вратата, прах – на вятъра, врата – в полето, гонене на Михаля и на
облаците. Истината дава живот на словото и в добавък – сила. Далече от
истината словото не струва пукнат грош, не струва нищо. Истината не се
сервира парче по парче, порция след порция, половинчато. Истината вина-
ги е цяла. И се открива само когато човек изчисти сърцето си от наслоения
и паяжини. Истината обича чистите по сърце и им се открива в каквито и
одежди да я обличат, зад каквито и була да я прибулват разни хитреци.
Позволих си тези думи за истината, защото исти-
ната е тази, която ще спаси нашия Родопски край от
кръстопътиците, в които политици, държавници и
просто злоумишленици непрекъснато го поставят –
истината за миналото, истината за настоящето, исти-
ната за нас самите. Това е.
Защо тази рана не зараства,

а продължава да кърви
Разговор на Елена Алекова с Тодор Коруев,
главен редактор на в. „Тракия“
В. „Отзвук“, Смолян, бр. 60 (2706), 3 – 9 септември 2018, с. 4 – 5
– Проблемът за българите мохамедани е рана за отечеството ни,

която все не зараства – ту се затвори, ту пак започне да кърви. Само
за последните 20 – 25 години сме свидетели на няколко отродителни
вълни спрямо тях. Защо е така? Имаш ли отговор, след като следиш
отблизо процесите и не си безучастен към проблема?
– Ти улучи най-точно приказката: това е рана, която все не зараства –
ту се затваря, ту пак започва да кърви. Не зараства и кърви, защото има
сили, които никак, ама никак, не искат тя да се затвори, напротив ще им се
все да кърви, да гнои и никога да не зарасне, и още повече – не искат да се
забрави. Първом сред тия, които подхранват тая рана, са политиците, кои-
то си играят с това бедно и изстрадано планинско население. Заради тесни
партийни интереси и предизборни боричкания, заради някакви идеологи-
чески калъпи, заради временни външнополитически ползи. Христоматиен
пример: за да спечели изборите през 1914 г. Васил Радославов върна към
исляма покръстените българи мохамедани от Западна Тракия. И сделката
с турските имена докара погромаджиите на власт. Николай Хайтов на-
рече „разкръстяването“ на Родопите най-голямата политическа грешка в
българската история след подялбата на Българското царство между Иван
Шишман и Иван Страцимир. Историкът Стайко Трифонов писа: „Поста-
вено е началото на една опасна спирала. Периодично се сменят турско-
арабските имена на българите мохамедани с български. След това отно-
во се връщат турските имена и така до наши дни“.
След 9 септември 1944 г. новата власт от политическо късогледство
и криворазбран интернационализъм не само направи крачка назад – при-
нуждавайки възродените „помаци“ (поставям тази дума в кавички, за-
щото тя е омразна за днешните потомци на някога ислямизирани бълга-
ри) да се „обезбългарят“, но извърши престъпление, като обяви Дружба
„Родина“ за фашистка и подложи на гонения и преследвания дейците на
святото и честно възродително движение, родило се сред самите българи
мохамедани – без натиск и принуда. И това добро дело „на ползу роду“
не остана ненаказано. През 1974 – 1976 г. бе извършено масово побъл-
гаряване на турско-арабските имена сред българите мохамедани. Вярно

имаше и неразбиране и отпор от заблудени и фанатизирани елементи,
поощрявани от имами и туркофили, имаше и „милиционерска намеса“,
но мнозинството българи мохамедани приеха с облекчение и като избав-
ление българските си имена и бързо забравиха турските. Обаче Живко-
вият „възродителен процес“ от 1984 г. сред турскоезичното население
отново обърна колата, за да се говори днес, че ако има нещо общо между
помаците и турците, то е „вярата“, но и „възродителният процес“.
Удари часът на демокрацията и от Народното събрание чухме един
възторжен глас с тон на избавител: „Връщаме ви имената!“. Какво вър-
наха: без -ов, -ев, -ова, -ева във фамилиите, както беше преди. А някои
българи мохамедани се сдобиха за първи път с турско-арабски имена,
тъй като носеха българско име още от рождението си.
От притискане до стената и разправа със сила до кокетиране и прит-
ворна ласка – в такава широка амплитуда се движеше отношението на
българските управници към българите мохамедани през десетилетията.
– Ти винаги си вземал страната на защитниците на истината, ко-

гато определени люде са се опитвали да фалшифицират истината – и
в исторически план (нямало насилствено помохамеданчване в Родо-
пите и т.н.), и в нашето съвремие (българите, изповядващи исляма,
били отделен – „помашки“ – етнос, нямащ нищо общо с българите,
и т.н.). Кому е притрябвал целият този цирк, всичкото това преина-
чаване и изопачаване, в което, откъдето и да го погледнеш, няма и
капчица здрав смисъл?
– Истината е открита пред нас като разтворена книга, като ясно
слънце е, но все ще се намери някой, който да я засенчва, да я помра-
чава, та ако може дори да ѝ отнеме светлината. Ще познаете истината и
истината ще ви направи свободни, четем в Евангелието на Йоан287. Тия,
които изопачават истината, отричат я, фалшифицират я, спекулират с
нея, доукрасяват я с измислици, крадат историята и я препрочитат свой-
ски, не са свободни. Те играят по чужда свирка, трансмисии са на чужда
воля, целуват чужди кунки. И се превръщат в отродители, проводници
на антибългарското, хулители на националната ни идентичност, дори в
оплаквачки по Османската империя.
Но да продължим със силите, които ровят с мръсни пръсти в кървя-
щата рана, за която говорим... Движението за права и свободи като откро-
вена етнорелигиозна (ще добавя – и противоконституционна) партия се
възползва от религиозните чувства на българите мохамедани и се опитва

да изгради у тях турско самосъзнание. И не скрива намерението си да съз-
даде единна етномюсюлманска общност чрез привличането на българите
мохамедани. За жалост, има и резултати: в едно от преброяванията в се-
лата от поречието на река Места 28 хиляди българи с мохамеданска вяра
се писаха турци. Откъде се пръкнаха турци в Якоруда, след като до 1989 г.
там нямаше нито един?
Да припомням ли реакцията на ДПС по предложението освободите-
лят на Кърджали ген. Васил Делов да бъде удостоен посмъртно за по-
четен гражданин на града? Как да загърбим и хулните думи на Ахмед
Доган и на Лютви Местан за Балканската война, с които те отрекоха
освободителния ѝ характер. ДОСТ не пада по-долу от ДПС, не може да
скрие топлата си връзка с Турция. Няколкото опита да се създаде помаш-
ка партия не успяха, но това само увеличи апетита на ДПС и ДОСТ да
се разпореждат господарски в районите с българи мохамедани, както и
усърдно да работят за ислямизирането и турцизирането им. Родопа пла-
нина се превърна в разграден двор, в който шетат чалмалии, воини на
исляма – фундаменталисти, те носят в поясите си не само корани, те са
въоръжени и с „научна“ книжнина, която трябва да набие в главите ни,
че народността не струва пукнат грош, „правата вяра“ е която омесва в
едно тесто всички човеци, вярващи в Аллаха от Турция и Босна, че чак
до Китай. В джамиите се раздава откровено антибългарска литература.
Според една справка на Евростат България е на трето място след Гер-
мания и Франция по брой на джамиите. Неслучайно най-страховитите
джамии в новото време бяха издигнати в селища, в които има българи
мохамедани – с. Чепинци, Мадан, Рудозем, с. Търън и др. На всяка кере-
мида... джамия – горчиво се шегува колегата Борис Данков288. Турците са
в ръцете на исляма, сега поискаха да „вържат“ и българите мохамедани.
Да не забравяме и Турция, която се опитва майчински, нали е ана-ватан,
да се грижи за мюсюлманите у нас, включително и за българите моха-
медани. Към нескриваната намеса във вътрешните ни работи по време
на избори, към „благотворителността“ на турското религиозно „мегами-
нистерство“ ДИАНЕТ, към спонсорирането на мюсюлмански храмове
от южната ни съседка и от приятелски ней ислямски държави, към дей-
ността на изселническите организации (има и помашки, и общи) трябва
да добавим и голямата наука, която раждат учени глави в Турция, за да
докажат, че българите мохамедани са чисто и просто „родопски турци“.
Или са „кумански турци“ – древно тюрско племе, загубило майчиния си
език, тъй като било асимилирано от българите. Тиражират се и теории,

че помаците са изповядвали исляма и преди падането на България под
османско робство. Не само в Турция, но и в Гърция научната мисъл се
напъва да изкара българите мохамедани какви ли не – помаци, тюрки,
кумани, турци, траки, елини – само и само да не признае неоспоримото:
че те са българи и вярата, която изповядват, не е отнела народността. И
езикът им е български, а „помашки език“ няма.
– От Освобождението през 1878 г. насам са работили на родопска-

та нива много книжовници и краеведи. В какво, най-общо, се състои
смисълът на тяхното дело? Помогнаха ли техните трудове и усилия
за осъзнаването на нацията ни като единно цяло – да разберат напри-
мер и мохамеданите, и християните, че са братя по кръв и че не раз-
ни учени със съмнителна научна репутация и самозванци политици
ще определят родството им, а от тях самите, само от тях, от тяхната
воля и желание зависи да живеят като братя? Или всичкото, което са
сторили предвидливите ни предци родолюбци, е напразно?
– Вече два века книжовници – народоуци, краеведи, историци, езико-
веди, етнографи, фолклористи изследват произхода, миналото и обичаи-
те, песните и езика на помаците в Родопите и Тракия и не един и двама от
българските писатели се докоснаха до различни страни от живота на бъл-
гарите с мохамеданска вяра. От родопските книжовници и днес може да
се научи най-много какво е било и е в душата на българите мохамедани.
И как различията във вярата са използвани от османските властници, а и
по-сетне нашите управници са противопоставяли умишлено мохамедани
и християни, но братя по кръв. Родоповедите пишат за българите моха-
медани с познаване и с любов. Мнозина от българите в другите краища
на страната и днес не са наясно с т.нар. помашки въпрос. Безпросветието
около тази тема е масово. Това обяснява защо понякога с късогледството
си, с безтактността си и най-вече с безпросветността си сме бъркали гру-
бо в душите на своите събратя, с които сме сукали от една и съща майчи-
на гръд, говорим един език, пеем едни песни. Мисля си, че си заслужава
да се преиздадат някои от книгите на родопските книжовници, особено
на Стою Н. Шишков и сбирките с родопски фолклор.
Аз пък продължавам да изтъквам силите, които поддържат кървяща-
та рана, която е в центъра на нашия разговор. Може да се види чудно ня-
кому – сред заподозрените е и Главното мюфтийство, което българският
бюджет започва да подхранва наред с Българската православна църква.
Мюфтиите работят срещу България. Само едно доказателство. Според

Главното мюфтийство у нас съществува „помашки етнос“ и „помашки
език“. Висшите имами преди време направиха допитване – анкета сред
мюсюлманите в България, която си е чиста спекулация да се внушава
на изконното българско население от Родопите, че говори някакъв из-
мислен „помашки език“, че родопчанинът не е българин мохамеданин,
а нещо друго – например „помак“ . Във възможните отговори на анке-
тата за езици не се сочи българският, който действително говорят по-
томците на ислямизираните българи, а само „помашки“ редом с турски,
ромски. Дори само тази позиция показва антибългарския характер на
това уж социологическо проучване, в което има провокации: „Каква е
причината според Вас, част от мюсюлманите да използват български
имена?“ и „Коя страна приемате за Ваше отечество: България или
Турция?“. Мюфтиите май са затънали до гуша в антибългарското блато.
Като виждам как българските управници се загрижиха на ислямското
вероизповедание, нищо чудно благодарение на бързо пълзящата исля-
мизация българската дъга на исляма да стане скоро факт. Още повече че
след победата на Ердоган на изборите вече нищо не може да го спре в
набезите му за възкресяване на османизма на Балканите.
– От Освобождението насам в средите на българите, изповяд-

ващи ислям, неведнъж са протичали процеси на приобщаване към
останалите българи, но и на разобщаване от тях. Какво би казал
на съвременните млади хора, които за далечното и близкото ни ми-
нало знаят само по това, което са им разказвали или което четат в
учебниците, а най-често – по това, което слушат да се коментира в
обществото, а то невинаги е в съответствие с историческата прав-
да. За събитията от 70-те години на миналия век например, когато
бяха преименувани българите мохамедани, се говорят какви ли не
небивалици – двама турски професори (Илкер Алп и Хюсеин Меми-
шоглу) дори пишат за десетки хиляди жертви, като на тях и техните
лъжи, в опитите си да обособи българите мохамедани в отделен ет-
нос, се опира нашата професорка Евгения Иванова. Бил си съвре-
менник на тези събития. Толкова ли страшни са били?
– Процесът на преименуване на българите мохамедани в повечето
райони премина нормално, повечето от тях бяха осъзнали, че турско-араб-
ските имена ги разделят от българите, и поискаха доброволно да премах-
нат тази вече омразна другост. Но в няколко селища в Западните Родопи
имаше инциденти. За тези събития разказва честно и откровено един от

„възродителите“, партийният деец Петър Дюлгеров, в книгата си „Разпна-
ти души“289. А книгите на турските професори Илкер Алп и Хюсеин Ме-
мишоглу са събрани накуп лъжи и фалшификации. И докато Илкер Алп
от Одринския университет ги прикрива зад измислени документи и сви-
детелства за български зверства от 1878 до 1989 г., то Хюсеин Мемишог-
лу от Анкарския университет се прави на свидетел на български злодея-
ния над мюсюлманите. Макар че като „социалистическа номенклатура“
се подвизаваше като доцент по история на БКП в ВМЕИ „В. И. Ленин“
и автор на книги, венцехвалещи участието на турците в антифашистката
борба и в строителството на социализма. Правилно си го нарекла „носи-
телят на жълтата фланелка“290 в групата на историците папараци, един
от пишман умниците, които използват „помашкия синдром“.
Евгения Иванова, професорката-политоложка от Нов български уни-
верситет, в съставения от нея сборник „Помаците: версии за произход и
съвременна идентичност“ открива „все по-ясно очертаващите се тенден-
ции за изтъкване на собствено етническо самосъзнание“291, сиреч открива
„помашки етнос“. Еврика! И не отстъпва нито на йота от твърденията си.
– Като стана дума за Евгения Иванова... Когато разни невежи

хора се мъчат да изобретят „помашки етнос“, е разбираемо – не зна-
ят, не разбират и нищо повече не може да се направи. А ето, Евгения
Иванова или пък... има един Георги Зеленгора – за тях не можеш да
кажеш, че са невежи. И докато над нелепостите на първите се сме-
ем, то опровергаването на вторите трябва да бъде на съответната
научна висота. Неколцина са тези, които аргументирано и силно се
противопоставят на лъжите им – чл.-кор. Стоян Михайлов, доц. д-р
Стоян Танев, доц. д-р Георги Митринов и др. Не говоря за писатели-
те... Защо според теб османистите и историците си кротуват?
– Тъжно, но и срамно е, че има български учени, които четат превратно
историята, направо лъжат, съчиняват небивалици и това едва ли правят
заради някаква модерност или заради привързаност към „чистата наука“. Те
са обсебени от заразителните идеи на неолиберализма и мултикултурализма,
но тази зависимост не се осъществява без инвестиции. Права си, че срещу
такива като Евгения Иванова и Георги Зеленгора трябва да се дава отпор
със сериозни научни аргументи. Освен изброените от теб учени има и
други, като проф. Петър Петров, Стоян Райчевски, доц. Игнат Минков,
доц. Ивайло Христов, доц. Лизбет Любенова, Христо Тепавичаров, Георги
Кулов и краеведи и публицисти като Борис Данков, Живко Сахатчиев, Ефим

Ушев и др., които разобличават псевдотеориите за произхода на българите
мохамедани. По често трябва да се връщаме към трудовете на Страшимир
Димитров и Стайко Трифонов. За съжаление, част от османистите историци
са още под влиянието на възгледа на проф. Цветана Георгиева, която отрече
съществуването на насилствено помохамеданчване в Родопите, тъй като
нямало документални свидетелства. Автентичността на летописа на поп
Методи Драгинов – писмен паметник от ХVІІ век от пазарджишкото село
Корова за помохамеданчването на част от българите в Чепинското корито,
бе оспорена от историка „ревизьор“ Илия Тодоров292 и някои отродители
поискаха да върнат старото име на селото Корова, което днес се нарича
Драгиново. Разказът на Методи Драгинов отразява събития от 1666 –
1669 година, а хрониката е съставена през 1670 г. Наистина в „История на
Османската империя“, чийто автор е Ахмед Садулов, минаващ за български
учен, не се споменава за никакви помохамеданчвания и насилия, а само за
„безкомпромисна политика и действия за стабилизиране“293. Твърдението
на Илия Тодоров през 1984 г., че летописът на Методи Драгинов е
фалшификат, дойде дюшеш за поддръжниците на денационализацията
на българите мохамедани, за мълчаливите съглашатели с разни теории за
„помашки език“, „помашко малцинство“ и „помашка народност“. Но ето
че списание Rhodopica публикува статия на Елена Грозданова и Стефан
Андреев294, която отхвърли всички съмнения и несъгласия на Илия
Тодоров и затвори устата на Махиел Кийл, автор на студията „Краят на
поп Методи Драгинов“, който усърдно се занимаваше с омаскаряването
и дискредитирането на поп Методи Драгинов. Така се воюва днес от
истинските учени и за Беловската хроника, в която четем: „Кога се чепинци
изтурчили, тогава по планини, по Гумюрчинско (Гюмюрджинско), по
Филибийско 74 се потурчиле...“.295
Разбира се, либерастващите учени, чалга историците и политици са
тези, които предизвикват от време на време спорове: имало ли е турско
робство, владичество, или е било присъствие; имало ли е насилствено
помохамеданчване, или нашенци са приемали правата вяра „доброволно“
и заради интерес и привилегии. В тези празни дискусии няма победител.
Те само сеят съмнения у недоверчивия и безпросветен народ.
Заради знаменития си роман „Време разделно“, който получи
признанието на читателите и в „Голямото четене“ и е най-превежданият
български роман в чужбина, големият писател Антон Дончев и досега е
разпъван на кръст. Не само такива капацитетки като бившата българска
снаха французойката Мари Врина и присадената на ниската холандска

земя Даниела Горчева, българка, мразеща семката си, но и нашенски
либерално мислещи кокони като Евгения Иванова и Албена Хранова
не спират да тръбят, че повествованието е романтично-митологична
измислица, неотговаряща на историческата истина (нямало насилствена
асимилация!) и е скалъпено по поръчка на Държавна сигурност в подкрепа
на „възродителния процес“. Ако река, че толкова им е шиникът, няма да
е вярно, защото дьонметата не винаги са будалеви, но като чужди слуги
са без свян и национална съвест.
– Оптимист ли си относно окончателното разрешаване на проб-

лема с българите, изповядващи ислям днес, а той все някога трябва
да бъде разрешен – веднъж и завинаги! Не би следвало хора столетия
да се люшкат от едната крайност в другата, не е човечно постоянно
да бъдат нащрек, да бъдат на кантара, да бъдат употребявани като
пионки в политиката и геополитиката. Какъв според теб трябва да е
пътят за окончателното приобщаване – името, религията, народнос-
тното самоопределение, манталитетът? Или нещо друго?
– Преди дни отец Боян Саръев предаде на Държавния архив в
Кърджали документи и снимки за своята многогодишна дейност на ползу
роду. Вижда се колко много народ благодарение на него се покръства.
Отецът сам достига до разбирането, че Аллах не е неговият бог, и прави
съдбовен избор – за това свое проглеждане и освестяване разказва в
книгата си „Гласът на викащия в пустинята“. Знае се, че той отвори
очите на много българи мохамедани и те приеха православната вяра. За
съжаление, според мен не получи подкрепата, която заслужаваше святото
му дело – от Светия синод, от Пловдивската митрополия, от държавата
и от обществото. Синът на отеца – Явор Саръев, продължава пътя на
баща си, той изследва българите мохамедани в Гърция и ги защитава от
турските и гръцките посегателства.
В много от родопските селища черквите са занемарени, няма
свещеници, камбаната не бие. Ще дам само един пример от с. Припек,
Джебелска община. Там потомците на помохамеданчени българи са с
български имена, мнозина са приели православната вяра, но всяка крачка
към българизиране среща отпор от „турската“ власт в Джебел. Мечтата
да си построят черква май ще си остане мечта.
Ясно е, че един от пътищата за окончателното приобщаване на
българите мохамедани е религията – приемане на православието, тогава
всички различия изчезват. И не само с това. Мнозина от българите

мохамедани не са силно религиозни, има и много атеисти. Но трябва
да се започне с имената. Името да е българско, защото езикът е това,
което ни прави неразделими и от една народност. Ще ми се да припомня
думите на Салих ага Сиврията от Смилян, българин с мохамеданска вяра,
посрещнал на нож ходжите, пратени от Цариград, да учат миллета на
турски език: „Копаранас ще разменя, потуреся ще разменя, лю езикът не
мога размени, оти ми е останал от майка“. Струва си да се припомнят
тия думи, казани преди близо 150 години не къде да е, а във владенията на
падишаха и то от влиятелен негов поданик, защото днес в демократична
и свободна България се допуска обезбългаряване, отродяване, дори
направо казано турцизиране. „А българите мохамедани, изповядващи
мюсюлманската религия, никога не са се смятали за турци“, казваше
Светослав Духовников, и продължава: „А и турците никога не са ни
признавали за такива. За тях ние, българите мохамедани, винаги сме
били „по-други“ – хора от по-долна ръка, те никога не са хранили
доверие към нас. Обидно ни назовават ту „помаци“, ту „ахряни“, т.е
„изостанали“. Техните представители винаги са били наясно, че нашият
квас е по-различен от техния въпреки религията. Техните просветни и
умни хора са също наясно с историческата истина за произхода ни,
защото срещу историческите свидетелства не може да се върви“296.
Но ето че наши учени продажници и чужди пишман историци наемници
„вървят“ срещу историческата истина. А кой ще ги възпре, препъне или
вразуми? Ако не българските учени.
А що се отнася до историците, не друг, а най-големият български
историк акад. Георги Марков бие тревога: „Ако учените мълчат за фал-
шификациите за произхода на българите мохамедани, резултатите ще
са като в Босна – клаха се християни и мюсюлмани, затова държавата
да се намеси“297.
Засега държавата мълчи! И е тъжно!
Дълг не само на учените, но и на нас, писателите, публицистите и
журналистите, е да попросветим народа, така че все повече българи, и
най-важното – младите да разберат, че с българите мохамедани въпреки
религиозните различия сме заквасени от един и същ квас, че в наша-
та национална среда това население има своите дълбоки корени, своята
естествена расова, културна и историческа връзка. И то се нуждае от
разбиране и съчувствие, особено сега във времето на всепозволеност в
разградения двор, наречен демократична България.
ЗА ИСТИНАТА,
„ХУДОЖЕСТВЕНАТА ИЗМИСЛИЦА“
И ЦЕНАТА НА ЖИВОТА
Срещат се писатели, които, лакоми за известност, а и защо не – за по-

вечко грошове в кесията, разчитат в творчеството си на пикантната тема,
двусмисленото внушение, понякога и на откровените лъжи и директното
манипулиране на исторически факти и събития, нежели на таланта си. Ве-
роятно защото не вярват в себе си, виждайки, че талантецът им е оскъден,
та трябва с нещо (я със скандал, я с хитринка някаква) да го компенсират,
или просто защото са заслепени от митологеми и идеологии... Те, разби-
ра се, прикриват шменти-капелите си зад удобния за случая литературен
похват „художествена измислица“. Хитроумно, нали – хем лъжата са про-
изнесли, хем не носят за нея отговорност, нито пък им се вменява вина,
понеже лъжата минава за литературна „хватка“, на която, като писатели,
имат право. Ако номерът им не мине, визират „свободата на словото“.
За такъв род писатели темата за българите мохамедани, особено
темата за преименуването им през 70-те години на ХХ век, е твърде
апетитна, защото е и пикантна, и скандална в нейните „нови прочити“.
Какво ще ги спре да спекулират? Родолюбие? Правдолюбие? Вярност
към истината? „Но моля ви – ще ме прекъснат. – Престанете с ваши-
те безсмислици!“ Наистина... Страната е разграден двор, любовта към
отечеството е отживелица, верността е на изчезване, парица е царица,
въобще безнадеждно положение, а аз съм тръгнала с „безсмислици“ да
ги занимавам... Или ще ги спре фактът, че литературните им писания за-
сягат някого до смърт? „Но моля ви, моля ви... – ще ме прекъснат. – Как
си позволявате да посягате на свещената ни писателска свобода!“
Най-малко смятам, че темата за българите мохамедани (и която и
да е тема) е табу за писателя. Най-малко. Но има нещо, което отделя
истинския писател от шменти-капеления, зърното от плявата. Мярата на
истинността е мяра за таланта. И в този случай, и във всеки друг. Да,
имало е смяна на имената на българите мохамедани през 70-те години.
Да, имало е единични случаи на противене. И този драматичен сблъсък
на различни светогледи е наистина добра писателска тема. Но ако ще
я отразяваш в аспекта на новите пропагандни клишета, а не се вкопа-
еш в трагичната безизходица, пред която е бил поставен човекът в тази
ситуация, и не я обгледаш цялата отвътре, във всичките ѝ тъмнини и
светлини, сенки и полусенки, с какво си по-различен от онези писатели,

които днес критикуваш и презираш само защото те са се опитали да я
интерпретират в аспекти, различни от твоите?
Ти не мислиш за това. Ти заковаваш: „Името е човекът“. И край.
Ефектна фраза. Но какво означава тя? Нищо. Защото не човекът е създа-
ден за името, а името – за човека, нали. Каквото и име да носи човек, не
можеш да си го представиш, ако нямаш за него лични впечатления, не-
посредствени или косвени. Каква информация за човека дава, да речем,
името Братухчо?... По какъв начин определя човека името Гуца или Ма-
рулка, Муйо, Патьо, Пръндачка, Телефонко, Труфи, Унчо, Цоликофер,
Юфка? (Такива имена наистина съществуват!) Шегата настрана. Различ-
ните имена – Аврам („велик баща“), Авраам („баща на много народи“) и
арабският еквивалент Ибрахим (пророк) – нима попречиха на библейския
праотец да бъде това, което е? Или монашеските имена Кирил и Мето-
дий попречиха на Константин и Страхота, синовете на солунянина Лъв,
да изпълнят своето високо предназначение? А може би имената Авицена
и Авероес попречиха на согдиеца Абу Али ал-Хусайн ибн Абдалах ибн
ал-Хасан ибн Али ибн Сина и арабина Абдул Валид Мохамед ибн Ахмед
ибн Мохамед ибн Ахмед ибн Ахмед да бъдат велики мюсюлмански мис-
лители, медици? Кое точно от имената им е човекът?
В случая с българите мохамедани дори не за самото име толкова ста-
ва дума. Защо ти, любителю на драмата и екшъна в изкуството и живота,
не опишеш със същата сила на отрицанието и страстта например как се
чувства човекът, който години наред се е люшкал като че в безвъздуш-
но пространство, поднасян от чуждите, презиран от своите, лишаван от
правото на родина? А така години наред, и десетилетия, са се чувствали
българите мохамедани в собственото си отечество – уж българи, но не за
България. Защо не поплачеш – но истински, а не с изстискани от нищото
сълзи – за това, дето им натрапват за родина чужда държава (Турция),
без в нея да са се раждали, нито живели, без да имат там нито корен,
нито небе за полет? Защо не поплачеш, задето допреди няколко години
им пробутваха за родина и някаква несъществуваща „Велика Булгария“
с виртуално минало и още по-виртуално бъдеще („помашко ханство“
во главе с „помашки хан“ и „помашка аристокрация“, с. 25)298. Постави
се, търсачо на пикантериите и сензациите, на тяхно място? Отдай им
заслуженото внимание. Премини с тях през катадневния ад. Осъди оне-
зи, дето им отнемат правото да принадлежат към българския народ, от
който, макар и изповядващи исляма, са изконна част. Взри се през този
аспект и в своята вина – да не би и ти да си от онези, дето ги лишават

от това им естествено право, като ги водят за турци, или самонадеяно
им скалъпват етнос („помашки етнос“), какъвто не е съществувал и не
съществува? Тогава може и да стигнеш до корена на трагедията им, а
той е дълбок, много дълбок, с векове по-дълбок, отколкото в неведени-
ето ти изглежда. Тогава описвай и единичните случаи на недоволство и
протест от 70-те години срещу смяната на името. Използвай колкото си
искаш „художествената измислица“, но го прави художествено и жизне-
но правдиво, за да има словото ти тежест и енергия, власт и сила и да
въздейства, а не да звека глухо и досадно като ръждива тенекия.
Ако пък съобразно „новите прочити“ на историята ще агитираш, че
преди векове българи приемали исляма, а с него и мюсюлманско име
само доброволно, което ще рече че са правили това само по убеждение,
приемайки Аллах за истинния Бог (лично аз твърде много се съмнявам
в това!), че тогава нямало икономическа принуда (финансови причи-
ни и желание за просперитет в империята или буквално спасяване на
семейството от глад), физически насилия, кланета и погроми, защо от-
немаш днес правото на техните потомци доброволно да се приобщават
към своя народ, като сменят името си от турско-арабско на българско,
защото знаят историята и помнят корените си, и защото – най-сетне –
желаят да отърсят от плещите си бремето, „завещано“ от предците им,
желаят да се освободят от кошмарите веднъж и завинаги. А повечето от
тях дори не изповядват исляма...
***
Три са художествените творения, третиращи смяната на имената на
българите мохамедани от 70-те години, които в днешно време ме впе-
чатлиха с привкус на горчивина: радиопиесата „Името, твоето име“
на Силвия Чолева (2015)299, антологията „Когато ми отнеха името“.
„Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на ХХ век в ли-
тературата на мюсюлманските общности“ (2015)300 и разказът „Въп-
росът за дънките“ (в книгата „Малка човешка мелодия“, 2015)301 на
Йордан Д. Радичков, внук на големия Радичков. Между другото, дали
от неведение, от небрежност, от недоглеждане или съвсем умишлено и
недобронамерено, но и в трите книги се допуска една и съща груба греш-
ка – авторите (или съставителите) смесват процеса на приобщаване на
българите мохамедани към България, тръгнал след Освобождението от
1878 г., с процеса по преименуването на българските турци от 80-те годи-
ни на ХХ век, известен и като „възродителен процес“. За Силвия Чолева

и младия Радичков е ясно – не са в течение, но това едва ли може да се
каже за съставителите на антологията. Още в заглавието ѝ („Възродител-
ният процес“ през 70-те – 80-те години на ХХ век в литературата на мю-
сюлманските общности“) те са сложили двата процеса под една шапка
(„възродителният процес“), а с наглед правилното и някак невинно до-
уточняване по-нататък („мюсюлманските общности“) се допълнително
акцентира върху единността, т.е. че тези различни по същество процеси
са едно и също нещо. Размиването на народностния признак за сметка на
религиозния е изпитано средство за заличаване на народностите в няко-
гашната Османската империя, управлявана и скрепявана единствено по
принципите и постулатите на исляма. Днес кой има сметка да заличава
народности, и по-специално – българската народност?
Впрочем това смесване започна още през 90-те години на миналия век
и първият, който реагира срещу него, бе, разбира се, Николай Хайтов. Ето
какво каза той по този въпрос в интервю през 1992 г. за в. „24 часа“:
„...тъй нареченият „възродителен процес“, протекъл в края на

1984 – началото на 1985 г., който се изрази в насилствена кръщавка
на етническите турци, е едно, а истинският възродителен процес, за-
почнал преди сто години (началната дата е 1885 г.), е съвсем друго!
Смесването сега на двата процеса се прави нарочно, за да се опорочи
и опозори истинският възродителен процес, протекъл главно с помощ-
та на просвещението и културата“.302
Гнилите кокили на Силвия Чолева
Радиопиесата „Името, твоето име“ на Силвия Чолева бе излъчена

по Българското национално радио на 22 февруари 2015 г. Чухме приз-
нанието, че е посветена на „светлата памет на Малина Томова“303, сце-
наристката на „Гори, гори, огънче“. С възкресяването на скандалната
история на филма от 90-те години на миналия век авторката вероятно
целеше да вдигне повече шум около новото си творение. Само че... Ни-
какъв шум не се вдигна. Е, по време на самото излъчване около 45 мину-
ти от радиото се вдигаше някакъв шум, но той така и си остана „шум зад
вратата“. Нямам предвид изпълнението на Цветана Манева – нейният
талант блестящо открои безсилието на текста, макар и безсилният текст
постоянно да си играеше лоши шеги с нейния талант.
А шум не се дигна, защото радиопиеската бе само пошловата „худо-

жествена измислица“ с елементи на изкуствен драматизъм и не засегна
ничии чувства с конкретна и нагла лъжа, както се бе получило с фил-
ма „Гори, гори, огънче“, който накърни чувствата и честта на жителите
на цяло едно родопско село, дало най-много вишисти, както се казва,
на глава от населението изсред селата в Смолянския край. Затова кога-
то двайсет години по-късно някой се опита да възкреси скандала около
филма, историята се повтори като фарс, на който никой не обърна вни-
мание... При това Силвия Чолева бе позакъсняла с излъчването и така и
не успя да яхне новата вълна на отродяването на българите в Родопите,
тръгнала от 2012 г. покрай гласовития пчелар Ефрем Моллов и неговия
Европейски институт „Помак“, която се скрòти безславно след година-
две. Не че не е опитвала – сама разказва (вж. информацията на Теодора
Димова „Премиера на Радиотеатъра...“ в сайта на БНР от 21 февруари
2015 г.304) как през 2013 г. издала сборника с разкази „Гошко“, в който
включила разказа „Името“ (тъкмо 2013-а бе годината, в която агресив-
ният многознайко Ефрем Моллов се вихреше с пълна сила из медиите –
скандал след скандал), но тогава никой не обърнал внимание на разказа
ѝ, затова се решила да го излъчи по БНР, поразмествайки някои акценти
и вече под заглавие „Името, твоето име“.
Шум не се вдигна и защото в художествено отношение радиопиес-
ката бе твърде слаба. Какъв обществен отклик се очаква от скучно дър-
дорене на стара жена за манджите, прането, гладенето, пазаруването,
новините и сериалите, кулинарните канали, мебелите (ведно с парцали-
те и старите чорапогащници), децата, внука, прическата, „коленете ме
въртят“, самотата, бастуна, очилата, шапката, ботите, чехлите, болки-
те в кръста, сметките, „малките хитрости“305? Какъв обществен резо-
нанс се предполага от всевъзможни тривиалности и тинтири-минтири
от рода на: „За болката думи няма“, „Животът дава с шепи в мла-
достта, а после си го взима“, „Важното е в главата на човека какво е,
какво мисли, разсъждава ли“, „Животът минава бързо“, „Често под
повърхността на спокойното езеро се крие някое странно същество“
и т.н.? И сред цялата тази досада и скука – само няколко абзаца, само
две-три минутки по темата. Не ВЪТРЕ В ТЕМАТА, а ПО ТЕМАТА –
„от птичи поглед“ (от наблюдения отвън, от репортажи по телевизията
и т.н.). Оттук е фалшът. Оттук е лицемерието. Думите – повърхностни.
Чувството – изкуствено, изсмукано от пръстите, подсилено от драма-
тичното актьорско изпълнение:
„От твоето кратко, но толкова мило писмо, разбирам, че наисти-

на си щастлив в Турция. Малко ме изненада, че не си се връщал тук тол-
кова години, защото отдавна тези, които се връщат, не са преследва-
ни. И въобще нещата са съвсем различни от времето, когато ти избяга.
Вече никой насила не сменя имената на хората... Сигурно е тежко, да...
да се казваш Зафер, а да те накарат насила да станеш Зефир. Подиг-
равка! Какво друго да е? Когато баба ти, дядо ти и цялата ти рода са
с турски имена. Все едно аз да стана от Ангелина на Айла.
Не съм мислила какъв си и какъв е коренът ти – дали си турчин,
помак или българомохамеданин... П-ро-с-то т-е о-би-ч-ам. На теб си-
гурно ти е било толкова обидно, че сега не искаш да се върнеш дори
веднъж. Задраскал си родното си място. (...)
Знаеш ли, тогава с младежко нехайство гледах на ставащото, на
тези преименувания. За тях се чуваха само слухове. Ставаше далеч от
София и се говореха доста противоречиви неща. Никой не казваше, че
хора са преименувани насила. Не само малкото име, но и фамилията.
Не само живите, но и починалите...
Никаква, ама честно, никаква представа нямах в началото точно
какво става в страната и как хората дори са жертвали живота си,
но не са искали да си сменят имената. Властта умееше, както всяка
власт го умее, добре да си прикрива срамните действия...
По-късно разбрах истината. Научих какво е било. Някак си не си
давах сметка, че името носи съдбата на човека, че не може да бъде
току-така променяно заради една или друга власт. Мислех и за роди-
телите ти в онова градче. Как са преживели всичко това? Как ли са се
чувствали тогава? Обидата, унижението и страха... А за капак ти –
невъзвращенец! Нали така му казваха...
Защото тук в София нещата се представяха на хората по друг
начин. Пишеха се други книги по поръчка, които да убедят, че хората
били българи, а после ги потурчили и така ще се върнат към корените
си. Чиста пропаганда! Мюсюлманите сами искали да се нарекат с бъл-
гарско име и им давали списъци, от които да си избират. Ако се опъва-
ли, партийните секретари, милиционери, активисти от ОФ-то, даже
учители избирали имената им вместо тях...
Това научих. Десетина години по-късно, когато беше започнала „го-
лямата екскурзия“. Вече не се криеше така усърдно. След още няколко го-
дини се разбра, че имало и побои, и убийства даже. Някои били хвърлени в
затвора. А говореха, че отивали за новите си имена като на празник...“.
Тогава защо реагирам ще попитате, след като самото творение не

заслужава внимание. Реагирам заради „ефекта на пеперудата“ (от „Гори,
гори, огънче“), който Силвия Чолева бе умишлено потърсила, защото,
ако наистина би искала да се поклони пред паметта на Малина Томова,
както откровеничеше в саморекламното жужене по БНР, тя би следвало
да наблегне на художествените постижения и достойнствата на самата
Малина Томова като поетеса и авторка на сценарии, нежели да напомня
само за скандалите около този филм, създаден по неин сценарий:
„Опитах се да видя под микроскоп – откровеничеше Силвия Чо-

лева – една лична история, свързана със събитията от 1972 година,
когато се провежда кампания по насилствено преименуване на пома-
ците у нас. Още през 90-те, когато Малина Томова, Румяна Петкова
и Светла Ганева направиха филма „Гори, гори, огънче“ (1994), съм раз-
говаряла с Малина Томова, чийто сценарий е основан на лични впечат-
ления. Реакцията срещу филма тогава показа, че обществото ни не си
беше дало сметка за какво става дума. Патриотарските настроения
се активираха дотам, че не само службите, неизтребимите служби!,
реагираха със заплахи към Малина Томова, но писателят Николай Хай-
тов си позволи да я нарече „отродителка“ и още по-силно: „Огън тряб-
ва да изгори „Гори, гори, огънче“!. Но най-тежкото за авторите на
филма беше, когато възмутените селяни от Мугла писаха писмо да се
спре филма, защото не отразявал точно живота им... Милиционерът,
превърнал се после в свещеник Боян Саръев, също порица публично фил-
ма. Авторитетните гласове, които го защитиха, като президентът
Желю Желев, писателите Радой Ралин, Георги Мишев и много други,
бяха заглушени и филмът не се излъчи повече на малкия екран“.306
Реагирам и за това, дето Силвия Чолева преекспонира острото възму-

щение на мугленци от 90-те години. Тогава разните там „авторитетни
гласове“ представяха хората от с. Мугла ту като кукли на конци, дърпани
от умели уж кукловоди (веднъж службите, друг път БСП-то, трети път
не знам кой...), ту като примитиви, които се обявяват против изкуството.
А те не се бяха обявили срещу филма като произведение на изкуството,
бяха реагирали само срещу лъжата за тях, която чрез филма се гръмко
натрапваше на цялото ни общество (впоследствие тръгна и по света).
Както се вижда, двайсет години по-късно Силвия Чолева отново говори
за тях така, все едно не те са жертва на лъжите, скалъпени от създателите
на филма, а създателите на филма са тяхна жертва. Нещо повече. В свое

интервю за Интернет Радио „Binar“ (проект на БНР) от 2015 г. Силвия
Чолева възкреси версията, че мугленци нямали собствен мозък и че про-
тестът им бил иницииран от службите:
„Службите не спят! Помня как тя (Малина Томова – бел. Е. А.)

се обърна навътре оттогава, нещо се „счупи“ в нея. Според мен не е
очаквала чак такава злост, такава манипулация – бяха въздействали
дори на селяните от Мугла да напишат възмутено писмо до телевизия-
та, че във филма животът им не бил отразен какъвто е...“.307
Била имала Малина Томова лични впечатления за „онези“ събития

от краткотрайното си пребиваване в селото, а онези, дето са преживели
събитията, като че нямат лични впечатления и само чакат някой („служ-
бите“ или... „интелектуалците“) да им ги създаде. Абсурд на абсурдите!
Уместно е да припомня тук реакции на мугленци в пресата от 90-те
години (в анкета на в. „Дума“ от 17 февруари 1995 г.)308:
Красимира Величкова, с. Мугла

„Срамувам се, че сте била моя учителка, заради лъжата, заради
грубото изопачаване на действителността. Няма дете в нашето село,
което да е било спирано от училище. От някогашния V „а“ клас всич-
ки ученици продължиха основното си образование. Един от тях сега е
главен директор на ГОРУБСО – Рудозем, седем са с висше образование,
петима са учители, а останалите имат средно специално образование.
Явно паметта ви е изневерила или пък по някаква поръчка умишлено
злоупотребявате с истината. Художествената измислица не може да
бъде за сметка на душевното ни нараняване. Затова е време публично
да се извините за нанесените ни рани и унижения“;
Асена Чаушева и Румяна Рангелова, с. Мугла

„Питаме госпожа Томова, когато беше учителка в нашето село,
кога е чувала там да звучи турска музика? И дали някога е виждала
жени, обути в шалвари. Така наречената художествена измислица оба-
че доведе до трагичен край една жена от селото. Тя се прости добро-
волно с живота си, защото не можа да понесе факта, че снаха ѝ се
снима във филма ви с шалвари“.
Дано някога и Силвия Чолева разбере защо нещо у Малина Томова

тогава се е „счупило“. Поне след тези думи на потърпевшите от „Гори,
гори, огънче“. Ако не разбере, здраве да е. И все пак защо да не помисли:
сценарият е написан по спомени за едно село, а филмът е заснет в друго
село – с други, изцяло различни обичаи, което е наложило промени в сце-
нария (говореше се за това в дебатите тогава). Дали сценаристката е била
предупредена за промените, няма как да разберем сега, а тъкмо „тук е за-
ровено кучето“: ако е знаела за тях и не се е възпротивила, значи е приела
лъжата и е отговорна за нея и за последствията от нея, и значи, че хората
от Мугла са нейни жертви; ако не е знаела, значи е била подведена от ос-
таналите автори на филма, поставена пред свършен факт, без възможност
да реагира, и значи, че тя е тяхна жертва. И в двата случая има за какво да
се обърне навътре и в нея нещо да се „счупи“ и без намесата на мугленци,
тайните служби, БСП-то, световната конспирация и каквото там...
Колкото до радиопиеската... В съобщение (в сайта на БНР – Бургас)
от 2017 г. виждаме, че тя също шества из България:
„Името, твоето име“ – радиотеатър на Силвия Чолева, режисьор

Снежина Петрова в ролята Цветана Манева ще бъде представен тази
вечер от 20 часа в Гранд Хотел и СПА Приморец в рамките на фести-
вала Порт Прим Арт Фест. (...)
...Радиотеатърът ще се излъчва и в ефира на БНР – Бургас тази
вечер от 23.00 ч.“.309
Хубаво е да имаш под ръка национална медия (авторката е редактор

в редакция „Култура“ на програма „Христо Ботев“ на БНР и водеща на
предаването „Артефир“)...
„Възродителният процес“ и загубените

в прехода между „художествената
измислица“ и реалността
Пак през 2015 г. в издателство „Изток-Запад“ под съставителството

на проф. д-р Зейнеп Зафер (от Филологическия факултет в Анкарския
университет,) и доц. д-р Вихрен Чернокожев (от Института по литера-
тура към БАН) излезе антологията „Когато ми отнеха името. „Възроди-
телният процес“ през 70-те – 80-те години на ХХ век в литературата на
мюсюлманските общности“310. В бележката „От съставителите“ четем:
„В резултат на този съвместен труд образци от старателно скри-

ваните десетилетия наред памет и съзнание, опазени в художестве-
ната и документалната литература на мюсюлманските общности за
срамния „възродителен процес“, можаха да излязат на бял свят. И да
разкажат високо и ясно своята истина за престъпленията на комунис-
тическия режим в Народна република България“ (с. 8).
Да видим сега как тези „образци“ разказват „високо и ясно своята

истина“, каква точно е тази истина, дали тя си остава само частна, само
тяхна си истина и дали не преминава в „художествена измислица“ или
пък в нагла лъжа. Ще цитирам най-драматичния от епизодите – спомена
на Хасан Оджаклъ за събитията в с. Ябланово от 18 – 20 януари 1985 г.
(Хасан Оджаклъ е един от героите в откъса от книгата на Азиз Азазоглу
или Азиз Бей „Епопеята Ябланово“):
„Заслизах и не можех да повярвам на очите си. Търках ги, ококорвах

се, но виждах една и съща гледка: БЛИЗО ХИЛЯДА ДУШИ ОТ ДВЕТЕ
СТРАНИ НА ШОСЕТО БЯХА ЗАВЪРЗАНИ ПО КЛОНИТЕ НА ДЪРВЕ-
ТАТА ЗА КРАКАТА И РЪЦЕТЕ – МЪЖЕ И ЖЕНИ... ТЕЛАТА ИМ СЕ
ЛЮЛЕЕХА КАТО ПРАЗНИ ЛЮЛКИ НА СЛИВЕНСКИЯ ПАНАИР?!
Ще кажете защо? По-късно разбрах, че милицията и армията ня-
мали на разположение пет-шест хиляди белезници, за да ги арестуват
по нормалния начин, и са прибегнали до подръчните въжета. За да не
избягат защитниците на Ябланово, от съседните села, когото са нас-
тигали, го връзвали с краката нагоре за най-ниските клони на овощни-
те дървета край шосето Ябланово – Малко село...“ (с. 348).
За миг да си представим крехките овошки и провесените по тях мъже

и жени с краката нагоре. Зимата е сурова, температурите са изключително
ниски – минус 20 градуса. Хасан Оджаклъ бяга от Ябланово към Малко
село през Балкана, криейки се от властите, слиза към шосето, за да пресече
реката, вижда потресаващата картина и почти мълниеносно успява да пре-
брои близо хиляда души, без да го забележат милиционерите, които иначе
важно се въртели с палки и автомати и се кискали „като пачаври“ (с. 348).
А анкетиращият не може да повярва на чутото и пита сладкодумеца:
„– Готов ли си да се закълнеш с ръка в Свещения Коран пред михраба

на джамията, драги ми Оджаклъ? Да не би да си имал зрими халюцина-
ции от свръхвъзбудените си сетива, както например ми каза, че ти за-

мирисало на топъл хляб между овощните насаждения в лютата зима на
същия ден, защото нямаш съмнение, че там наблизо нямало хлебопекар-
ница? Не е много лесно да повярвам на казаното, умът ми не го побира?
Готов съм! – отговаря Хасан Оджаклъ – По едно време и аз си по-
мислих същото, затова се срещнах много по-късно с хората, закачени
като бутове в месарница за клоните, с които иначе бяхме на предни-
те линии на съпротивата. Десетките защитници на Ябланово на 19
януари 1985 г., с които се срещнах след това и в селото ни, и в Чорлу,
потвърдиха и ми разказаха още по-големи небивалици (обърнете вни-
мание: „небивалици“! – бел. Е. А.) какво са направили с тях по-късно в
полицейското“ (с. 348 – 349).
В епилога на книгата авторът Азиз Азазоглу (Азиз Бей) добавя:
„ГЕНЕРАЛ НИКОЛА ГАНЕВ, ТОГАВА ШЕФ НА ОКРЪЖНО УПРА-

ВЛЕНИЕ НА МВР – СЛИВЕН, И КОМАНДВАЩ ВСИЧКИ БОЙНИ ПОД-
РАЗДЕЛЕНИЯ СРЕЩУ ЯБЛАНОВО НА 19.01.1985 г., по Божие внушение
не посегна на живота си, а след 10.11.1989 г. отиде в село Ябланово и от
цялото оредяло яблановско население поименно поиска прошка, постави
330 стръкчета цветя на турските гробове на всичките 330 мистериозно
починали яблановци в годините на „Възродителния процес“ (с. 349).
Дружба „Родина“, която подготвя документална книга за събитията,

свързани с преименуванията на българите мохамедани от 70-те години
на миналия век, както и с т.нар. „възродителен процес“ сред българските
турци от 80-те години, е изпратила писмо до държавните институции
и до главният прокурор Сотир Цацаров с молба да бъдат разпоредени
„проверки на фактите за събитията“ от 18 – 20 януари 1985 г. в с. Яб-
ланово, с цел „да се установят хилядата души, завързани и увесени с
въжета по клоните на дърветата край шосето между село Ябланово
и село Малко село, както и извършителите на това злодеяние“, а също
и „имената на 330-те мистериозно починали яблановци в годините на
Възродителния процес, причините за тяхната смърт и виновниците за
това“311. От своя страна, Върховна касационна прокуратура е изпратила
писмо до Окръжна прокуратура – Сливен, от което разбираме, че глав-
ният прокурор е разпоредил проверка на посочените факти и обстоятел-
ства. В писмото се уточнява:
„Ползвайте разкази на по-възрастни граждани от различни веро-

изповедания. Възложете и проверка на място в гробищния парк в с. Яб-
ланово, за да се установят турските гробове на мистериозно почина-
лите 330 яблановци. При проверката освен посоченото в искането на
Дружба „Родина“, чрез смъртните актове, установете и периода на
смъртта. За да се говори за мистерия, то в много кратък период от
време следва да е настъпил летателният резултат (ако има такъв) за
всички“.312
Не мога да повярвам, че доцент от Института по литература при

БАН, какъвто е д-р Вихрен Чернокожев, се е опрял на „сламката“, че
това е литература, а писателите имат право на „художествена измисли-
ца“, защото какво друго би го накарало да се подпише като съставител
под тази откровена лъжа. Та нали в антологията Азиз Азазоглу (Азиз
Бей), е представен като „автор на редица книги с документално записа-
ни спомени и разкази за „възродителния процес“ през 70-те – 80-те го-
дини на ХХ век“ (с. 439), а и неговата книга „Епопеята Ябланово“ открай
време се води за документално четиво. Дори името и съдбата на един
от персонажите (на цитираният вече Хасан Оджаклъ, който се кълне в
Корана, за да препотвърди истинността на казаното от него – толкова
му е вярата!) се припокрива едно към едно с името и съдбата на реално
съществуващ човек, който участва в антологията с няколко стихотворе-
ния и биографична бележка. Или и той е „художествена измислица“? Не
знам вече... Човек съвсем се обърква...
И уж „художествена измислица“, а ето – това не пречи на Михаил
Иванов през 2009 г. да се позове на книгата на Азиз Азазоглу (Азиз Бей)
„Епопеята Ябланово“ (2004) като на единствено документално свиде-
телство, когато в свое интервю313 за „Mediapool.bg“ говори за случая в
Ябланово. Това не пречи и на Силвия Чолева през 2015 г. да смята, че
тази „художествена измислица“ всъщност е източник на най-достоверна
информация. В интервюто си за Интернет радио „Binar“ тя дори пледира
да четем антологията, за да знаем какво някога се е случило и за да не
ни манипулират:
„Казват, че темата вече не е актуална... Но зараснали ли са ра-

ните? Пак казвам – нека се говори за тези моменти от историята ни,
да се прочете тази книга, например, да се усети всяка лична трагедия.
Когато знаеш, трудно ще те излъжат и манипулират“.314
Права е Силвия Чолева, че „когато знаеш, трудно ще те излъжат и

манипулират“. Но ако с лъжи и фалшификации ще се опитва тя или кой-
то и да е да ни просвещава, благодарим за усилието. Не е необходимо.
А какво точно би следвало да знаеш, за да не се окажеш лъган и ма-
нипулиран – лъжата, истината или и двете? И ако сам избереш да „зна-
еш“ лъжата, а не истината или и двете, то кой ти е виновен, че си лъган
и манипулиран? Ако пък, на всичко отгоре, хитроумно прикрил се зад
„художествената измислица“ като похват, тръгнеш да налагаш лъжата в
съзнанието на хората и тази лъжа не е съвсем безобидна, а може в един
момент и да взриви обществото, то тогава не си ли ако не престъпник, то
поне най-обикновен измамник, който заслужава порицание? За миг да си
припомним например в „Епопеята Ябланово“ на Азиз Азазоглу (Азиз Бей)
от сборника „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-
те – 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности“
(2015), който Силвия Чолева така горещо рекламира, наивните до идиоти-
зъм твърдения на „литературния персонаж“ „очевидец“ Хасан Оджаклъ за
въоръжените до зъби милиционери и армията, които, видите ли, нямали
под ръка, т.е. не са се сетили да вземат „пет-шест хиляди белезници“, но
пък, сякаш от нищото (защото иначе няма откъде) се появили в ръцете
им толкова „подръчни въжета“, та се намерило с какво да навържат „с
краката нагоре за най-ниските клони на овощните дървета край шосето
Ябланово – Малко село“ бягащите хора. Който си мисли, че милиционе-
рите и войниците са взели тези подръчни въжета предварително, ще да е
голям умник – сетили се, въоръжени до зъби, да вземат, неизвестно защо,
въжета, а не взели белезници, които им били повече от нужни...
Интересно в случая е и фактът, че броя на белезниците и въжетата
(пет-шест хиляди), необходим за навързването на близо хиляда души,
Хасан Оджаклъ е успял в суматохата и в ужаса си да изчисли, а не забе-
лязва, спомняйки си на свобода и на рахат, че двата му съседни абзаца
„се гледат накриво“, както обичаше да казва мой приятел, когато два сти-
ха не си пасваха един с друг. Защото в единия абзац „литературният пер-
сонаж“ „очевидец“ твърди, че хората били „ЗАВЪРЗАНИ ПО КЛОНИТЕ
НА ДЪРВЕТАТА ЗА КРАКАТА И РЪЦЕТЕ“ и веднага в следващия – че
„когото са настигали, го връзвали с краката нагоре“ (с. 348). Иди раз-
бери кое е вярно! Остава да си представим сега и хилядите овощни дър-
вета край шосето... Колко гигантски ще да са били те, за да може хиляда
тела да бъдат провесени с краката нагоре по най-ниските им клони, тези
клони да ги удържат в лютия студ, без да се счупят, а на всичко отгоре
телата и да се люлеят на вятъра „КАТО ПРАЗНИ ЛЮЛКИ НА СЛИВЕН-

СКИЯ ПАНАИР“ (с. 348)...
Фантазия, фантазия. Но тази надхвърля всякакви граници!...
P. S. Идва ми наум големият руски поет Николай Гуми-

льов, който съветвал младите да правят „зрителна проверка
на метафората“, за да не стават смешни... С други думи: да,
„художествена измислица“, но и тя трябва да бъде с мяра...
Встрани от темата, но все по темата
Доколкото отговор от Окръжна прокуратура – Сливен, във връзка

със запитването на Дружба „Родина“ все още не е получен, ще посоча
други два случая на злоумишлена лъжа относно броя на жертви от 70-те
и от 80-те години, доколкото в антологията става дума и за двете съби-
тия. Отклонението го правя специално за Силвия Чолева, защото иска
да знае, а на мен би ми се искало освен „художествените измислици“ за
събитията, които живо я интересуват, да знае и някои факти във връзка с
тях, за да не бъде съвсем лесно лъгана и манипулирана.
1. Относно 70-те години...
Лъжата:
По повод на традиционния възпоменателен митинг в Барутин срещу
т.нар. възродителен процес през 2015 г. областният председател на
ДПС Салих Аршински дава изявление пред журналисти в Смолян. В
информация на Анита Чолакова за смолянския вестник „Отзвук“ четем:
„По думите му 25 човека са били убити по време на смяната на

имената в нашата област“.315
Реалността:
След като Салих Аршински не откликва на молбата на Дружба
„Родина“, оповестена малко след това в Открито писмо до него в „Отзвук“,
да предостави „имената на тези мъченици, родните им места“ и ако
има, „документи и информация за обстоятелствата около тяхната
смърт“316, организацията се обръща с молба за съдействие към предсе-
дателя на ДПС тогава Лютви Местан, народните представители от район
Смолян, областния управител Недялко Славов, кметовете на общините в

областта и главния прокурор Сотир Цацаров. В отговора на областната ад-
министрация на Смолян (от 10 юни 2015 г.) до Дружба „Родина“ четем:
„...в Областна администрация – Смолян, са подадени 2 (две) ис-

кания за изплащане на еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ (Закона за
политическа и гражданска реабилитация, чл. 1, ал. 1, т. 7 – бел. Е. А.),
по които претендира репресия във връзка с насилствена смяна на
имената. Същите искания обаче са подадени лично от заявителите,
а не в качеството им на наследници на репресирано лице, загинало във
връзка с насилствената смяна на имената, поради което за убийства
в случая не би могло да се говори. Налице са други 2 (две) искания, по
които с решения от 1993 г. на Регионалната комисия за политическа и
гражданска реабилитация – Смолян, е призната репресия по чл. 3, ал. 2
от ЗПГРРЛ, а именно нанасяне на побой от представители на МВР,
вследствие на което репресираното лице умира. Съгласно цитираната
разпоредба, наследниците – деца, съпруг и родители или братя и сес-
три, когато няма други наследници, на осъдените на смърт, чиито при-
съди са изпълнени, на безследно изчезналите след 9 септември 1944 г.,
на убитите на обществени места, в жилища или при опит за бягство,
на загиналите в затвори, трудововъзпитателни общежития, арести и
други подобни места, както и при обстоятелства, свързани с техния
произход, политически убеждения или религиозни вярвания, на убитите
при опит за бягство през границата и на загиналите във връзка с на-
силствената промяна на имената получават еднократно обезщетение
за неимуществени вреди. Видно от посочената правна норма, съща-
та, освен случаите на загинали във връзка с насилствената промяна
на имената, визира и други хипотези, при които репресираното лице е
починало. Поради това не би могло да се твърди с категоричност, че по
така подадените до Областен управител на област Смолян две иска-
ния от наследници на репресирани лица се има предвид именно репресия
„загиване във връзка с насилствената промяна на имената“.317
2. Относно 80-те години...
Лъжата:
1. На 301 заседание на 41 Народно събрание (от 11 януари 2012 г.),
което гласува Декларация, осъждаща насилствената асимилация на бъл-
гарските мюсюлмани, внесена от Иван Костов и група народни предста-

вители, депутатът от ДПС Тунчер Кърджалиев, заместник-председател
на Парламентарната група на ДПС, заявява:
„...прочетох някъде, че според архивите на Министерството на вът-

решните работи през този период физически са унищожени 617 човека.
Един Господ знае каква е истинската цифра“.318
2. В публикация от 14 януари 2012 г. в сайта на Дойче веле („Белите

петна в паметта на България“) по повод на приетата вече Декларация,
Е. Барух затвърждава думите на Тунчер Кърджалиев, като пише:
„Двайдет и две години след началото на т.н. „демокрация“ няма

нито един осъден за опитите за насилствена асимилация на български-
те мюсюлмани, нито за физическото унищожаване на 617 души, както
свидетелстват архивите на МВР“.319
Реалността:
Дружба „Родина“ прави опити да научи първоизточника на инфор-
мацията за 617-те жертви и от Тунчер Кърджалиев, и от Еми Барух,
и от МВР. Търсенето се оказва направо „ходене по мъките“ и, в край-
на сметка, е безуспешно. За това научаваме от Открито писмо, което
Дружба „Родина“ пише до Петер Лимбур, генерален директор на Дой-
че веле, по повод на публикацията „Белите петна в паметта на Бълга-
рия“ от Е. Барух:
„Г-н Тунчер Кърджалиев, депутат в 41-то Народно събрание, в

свое изказване в 301-то заседание от 11.01.2012 г. говори също за „617
убити мюсюлмани“ по време на възродителния процес (вж. Приложе-
ние 2). На въпроса за източниците, от които е почерпил тази инфор-
мация, той посочи въпросната статия в ръководената от Вас медия,
макар и публикувана там три дни по-късно, на 14.01.2012 г. (вж. При-
ложение 3).
Обърнахме се със същия въпрос към г-н Александър Андреев, за-
веждащ българската редакция на „Дойче веле“, но той ни препрати
към авторката на статията (вж. Приложение 4). В писмото си до
г-жа Еми Барух (вж. Приложение 5) ние ѝ предложихме да запълним
заедно „белите петна“ в българската история, а на въпроса ни откъ-
де е почерпила информацията за „617 убити мюсюлмани“, тя не посо-

чи източника си на информация, а ни отговори: „информацията е от
публични източници и сигурно някой изследовател по темата може да
ви помогне“ (вж. Приложение 6).
На 4.01.2016 (вж. Приложение 7) уведомихме г-жа Барух, г-н Кър-
джалиев и г-н Александър Андреев, че независимо от положените от
нас усилия не можахме да открием нито документи, в които да се по-
сочват „617 убити мюсюлмани“, нито изследовател на т.нар. възро-
дителен процес, който да посочва подобна цифра, нито какъвто и да е
друг публичен източник. На повторното ни запитване до тях нямаме
смислен отговор и до днес (вж. Приложения 8, 8.1., 8.2., 8.3.).
В тази връзка считаме за уместно „Дойче веле“, като уважавана и
обетивна световна медия, да се разграничи от статията на Еми Барух
с редактор А. Андреев, в която се вменява на България несъществуваща
вина и която подбужда етническа и религиозна омраза. Подчертаваме,
че през 2013 г. журналистката е била уволнена от „Дойче веле“, както
бе огласено в средствата за масова информация, тъкмо поради това,
че многократно е нарушавала журналистическите стандарти на ме-
дията, а именно „стриктното разделяне на мнение от информация
или пък подкрепянето на твърдения с доказуем фактически материал“
(вж. Приложение 9)“.320
И отговор от МВР – в писмо от 24 юни 2015 г., подписано от зам.-

министъра на вътрешните работи, по повод на запитване на Дружба „Ро-
дина“:
„...в Дирекция „Информация и архив“ – МВР, беше извършена провер-

ка, при която беше констатирано, че цитираните от Вас г-н Тунчер Кър-
джалиев, зам.-председател на ПГ на ДПС в 43-то ОНС, и г-н Констан-
тин Георгиев, автор на книгата „Филетизъм или проклятие“ не са сред
учените, журналисти, политици, общественици и обикновени граждани,
ползвали архивни документи в читалнята на ДИА – МВР“.321
Въобще... Нещо като обърканата история за „Енвер/паша/“, „м-р

Смит“ и придружаващия го офицер при друг един любител на „худо-
жествените“ и всякаквите други измислици доц. (вече проф.) Хюсеин
Мемишоглу в неговите „Страници от историческото минало на помаци-
те“ (1991)322. Или като още по-обърканата история за „г-н Ашмийд Барт-
лет“, „г-н Машков“ и една „страховита“ публикация в „Le Jeune Turc“

в Истанбул, която научаваме в подробности от Карнегиевата анкета323. С
други думи – нещо като „тука има, тука нема“, само че не на игра.
Е, нека и тези неща знае Силвия Чолева, пък да вярва на когото си щè.
Въпросът за дънките на Йордан Д. Радичков
„Въпросът за дънките“ се появи в сборника с разкази на Йордан Д.

Радичков „Малка човешка мелодия“ (2015)324. Появата му бе неочаквана,
някак не лично предпоставена (роден през 1990 г., авторът не е обреме-
нен дори с това да бъде мълчалив или отдалечен свидетел на „онези“
събития), непровокирана от нищо, безпричинна, както ми се струва. В
разказа става дума за преименуването на жителите на едно „помашко
село“ – в шпалир от наредени по всички коридори на кметството вой-
ничета „в пълно бойно снаряжение, изпънати като пръчки“ селяните
влизат при кмета и излизат омърлушени (с. 95). По едно време някакъв
мъж се развиква, че не може така, заплашил, че „ще изколи всички посег-
нали на неговата свобода“, бръкнал в пояса си и... едно от войничетата
го застреляло (с. 97). Междувременно през селото минават други военни
камиони – „Те бяха натоварили помаци от едно пиринско село и ги возе-
ха нанякъде“ (с. 98). Разказчето завършва неочаквано:
„Междувременно главнокомандващият телефонира в завода за

дънки „Рила“ и постави въпроса за закупуването на над хиляда чифта
дънки. Трябвало шалварите да бъдат иззети от помашките села и вед-
нага да бъдат заменени. След това затвори телефона и се обади на
друг номер, известен само на него. Попита колко души вече са извозени
към Турция. От другата страна му отговориха:
– Сто хиляди. До два дни ще изнесем още двеста и петдесет хиляди.
– Добра работа, другарю – отговори главнокомандващият, зат-
ръшна телефона и покани следващия селянин да влезе в кабинета.
– А Вие, другарю, как се казвате?“ (с. 98).
И процедурата по преименуването продължила, сякаш нищо не се е

случило. Толкова по сюжета и съдържанието.
Няма да се спирам на анахронизмите и неистините – плод на авторо-
вата артистична небрежност, които подсказват, че младежът и хал хабер
си няма какво е било времето и как хората тогава са живеели (естестве-
но, след като не е бил още роден)... Ще се спра само на няколко факта.
От разказа разбираме, че е ставало преименуване на „помаци“, по време
на което се е случило нелепо убийство, при това – за немай нищо, зара-
ди една кърпичка. Разбирам, младият Радичков, като всеки автор, има
право на „художествена измислица“. Макар че... според мен сериозни-
ят писател би следвало при всички случаи да проучи времето, за което
пише, още повече ако темите му са болезнени и би могъл неволно да
провокира обиди, да бърника незараснали рани, да възкресява и умно-
жава лъжи, но главно, за да е художествено достоверен. Ако младият Ра-
дичков е чул, че е имало някакви убийства покрай „онези“ събития, поне
да бе поразровил документите, да бе поразучил обстоятелствата около
тях – предполагам, че щеше да остане доста изненадан от реалността и
нямаше току-така да си пъха носа където не му е работа.
От разказа му научаваме, че по време на преименуването 350 хиляди
„помаци“ (българи мохамедани) са „изнесени“ към Турция. Опитах се
да си спомня като кога е ставало подобно „изнасяне“. Не успях. За всеки
случай потърсих достоверни източници на информация. И в тях нищо не
открих. След 9 септември 1944 г. преименуване на българи мохамедани
(„помаци“) има в периода 1959 – 1961 г. и от края на 60-те години до
1972 г. Но нито тогава, нито когато и да е държавата не е ги е „изнася-
ла“ в Турция. Документите сочат, че през този период (от 9 септември
1944 г. до края на 70-те години) са се изселвали единствено „български
граждани от турски произход“ или т.нар. „български турци“ по тяхна
си инициатива. Чл.-кор. Стоян Михайлов посочва (в книгата си „Въз-
рожденският процес в България“, 2016), че изселническите вълни през
50-те, 60-те и 70-те години са били в резултат на „турската националис-
тическа пропаганда“325. Как е ставало това?
В сборника „Българи и турци“ (2016) можем да се запознаем по-под-
робно с фактите (вж. „Двустранните отношения в дати“326). Когато през
1947 г. Анкара обявява, че е готова да приема турци от Балканите въз
основа на съществуващите спогодби, българските турци постепенно са
обхванати от изселническата истерия – България дори се опитва да ту-
шира страстите, но в крайна сметка, преговаря с Турция за приемане на
изселници, само че Турция вече дава заден ход. От българска нота до тур-
ското правителство (от 10 август 1950 г.) разбираме, че „на 54 028 бъл-
гарски турци са издадени задгранични паспорти, но само 15 835 от тях
са получили турски входни визи и турската страна създава пречки пред
изселващите се“ (с. 318). На два пъти през 50-те години Анкара затваря
границите си, вследствие на което българската държава се отказва да из-

селва свои граждани. Но Турция възобновява своята пропаганда в среда-
та на българските турци и изселническата треска отново обхваща голяма
част от тях. Стига се до Нота на МВнР (от 25 юли 1956 г.) до легацията
на Турция в София, в която правителството заявява, че е готово „да раз-
гледа благосклонно въпроса за заминаването на български граждани от
турски произход при свои близки, изселили се вече в Турция“ (с. 318), но
по принцип е против масово изселване. На 5 юли 1957 г. Турция предлага
преговори и е готова да приема „дневно по 1000 емигранти в периода
април – септември и до 500 души в останалите месеци“ (с. 319), обаче
България позволява да се изселят поименно само 2500 български турци,
чиито вече близки живеят в Турция. На 22 март 1968 г. Тодор Живков и
Сюлейман Демирел подписват втората след 1925 г. спогодба „За изсел-
ване от НРБ в Република Турция на граждани от турски произход, чиито
близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г.“, която влиза в сила
през 1969 г. Проточилото се десет години „събиране на семейства“ прик-
лючва през 1978 г., като „между 1969 и 1978 г. в Турция се установяват
около 130 хиляди изселници“ (с. 320). Впрочем, това е времето на „студе-
ната война“ и чрез цялата тази своя непоследователна политика Турция
дестабилизира икономически и политически страната ни. (Цитатите са
от справката „Двустранните отношения в дати“, подготвена от проф. Ис-
кра Баева и проф. Евгения Калинова).
Нарочно припомних всичко това и цитирах официални документи,
за да се види, че изселването е ставало по междудържавни спогодби,
като в тях са визирани само „български турци“ и „граждани от турски
произход“, а не българи мохамедани („помаци“). И че България най-мал-
ко е имала интерес да „изнася“ просто така работната си ръка в чужбина.
Как на младия Радичков му е хрумнало въобще, че за три дни от дадена
държава могат да бъдат прокудени току-така 350 хиляди души, които
същевременно безпроблемно ще бъдат приети от друга държава! А, да...
Забравям, че е писател, че това е литература – с всевъзможните ѝ „худо-
жествени измислици“, алюзии, хиперболи, метафори, абсурди, анахро-
низми... Какви ти там факти, каква истина, какви пет лева?...
Но защо се учудвам на момчето Радичков, прохождащо все още в
писането на разкази, след като и сериозни уж учени „се подхлъзват“ на
тая тема, претендирайки дори за научност, точност, достоверност. Такъв
например е Румен Аврамов, водещ се за икономист и стопански исто-
рик от Центъра за академични изследвания. В книгата си „Икономика
на „възродителния процес“ (2016), издадена с любезното съдействие на

фондация „Америка за България“, той мимоходом, досущ като момчето
Радичков, цитира някакво читателско писмо до в. „Йени Ъшък – Нова
светлина“ от 1979 г. В него четем:
„През 1973 г. започнаха да сменят имената на помаците. Доката-

раха в Родопите войска и понеже не беше достатъчно, започнаха да
обстрелват помаците отгоре с хеликоптер“.327
Под линия, в бележка под номер 147, Румен Аврамов веднага сочи и
източника: „ЦДА, ф. 325Б, оп. 1, а.е. 45, л. 95. Писмо до вестник „Йени
Ъшък – Нова светлина“, 17 юни 1979“. И никъде по-нататък не под-
лага на критически анализ абсурдните твърдения в писмото, нито пък
представя изследването си за „художествена измислица“, напротив – той
използва писмото, за да доказва научните си тези. Попитан обаче офи-
циално къде и кога се е случило обстрелване на „помаци“ с хеликоптер,
имало ли е ранени и убити, дали пострадалите (или техни наследници) са
овъзмездени, кои са потърпевшите и изпълнителите и дали виновниците
са наказани, Румен Аврамов си измива ръцете чрез неизвестния никому
автор на писмото, който... – иди го гони, ако си нямаш друга работа:
„Текстът, където се споменават въпросните обстоятелства –

пише Румен Аврамов до съпредседателите на Дружба „Родина“ в писмо
от 29 март 2017 г.328, – е цитат от постъпило в редакцията писмо от
17 юни 1979 г. (л. 95 от архивна единица № 46). То носи подпис на Ахмед
Мехмед Исмаилов от село Вокил (Сунгурлар), Силистренски окръг –
български турчин, желаещ да получи паспорт за изселване в Турция.
Събитията през 1973 г. се припомнят от него като един от епизодите
в множеството опити на комунистическия режим да асимилира чрез
преименуване. Документът не съдържа данни, въз основа на които да
бъде отговорено на поставените от вас четири въпроса. Писмото е
публично достъпно в Държавна агенция „Архиви“: за целите на ваше-
то издание бихте могли да се запознаете с пълния му текст, а и да про-
учите дали във фонд 325 Б е налице интересуваща ви информация.
Държа да отбележа, че приведеният цитат коментирам наред
с други свидетелства (с. 94 и сл. от книгата ми) относно опасения и
страхове на българските турци за възможно тяхно предстоящо пре-
именуване. Те отразяват преди всичко лични преживявания, нагласи,
настроения и травми, като написаното няма непременно доказател-

ствена сила за всеки конкретен факт.
Що се отнася до употребата ми на названието „помак“, искрено
съжалявам за доловената обидна конотация. Подобно намерение от
моя страна, разбира се, напълно отсъства. Следвал съм обичайната
говорима практика и езика на документите, без да навлизам в научните
дебати за характера на тази общност, които са извън моята компе-
тентност.
Благодаря за поканата да се включа в авторския ви екип. Това не ми
е възможно поради несъгласие с идейната платформа и с традициите
на Дружба „Родина“.
Не е ли доста наивно, дето Румен Аврамов се прави, че не носи

отговорност за лъжата на Ахмед Мехмед Исмаилов от с. Вокил (Сун-
гурлар) – наивно, защото едно е жител на село Вокил, Сунгурларско,
да пише до вестник или до някого си, а друго – български икономист
и стопански историк да цитира подобни писания като доказателство за
свои постановки в научно изследване, макар тези писания, както сам
твърди, да нямат „непременно доказателствена сила за всеки конкре-
тен факт“.
Още по-наивно изглежда обяснението му, че не навлиза в научни-
те дебати за характера на „тази общност“ (общността на „помаците“,
т.е. на българите мохамедани) и че дебатите са извън неговата компе-
тентност – наивно, защото темата на изследването му, обявена още от
заглавието на книгата му, е „Икономика на „възродителния процес“ и тя
задължително изисква той да е компетентен по въпроса. Поне за да не
бърка смяната на имената на българите мохамедани от 70-те години със
смяната на имената на българските турци през 80-те години (второто съ-
битие именно е наречено по случайно изтървана реплика „възродителен
процес“ и то няма нищо общо с първото), а към това – за да не пише, че
през 1973 г. „комунистическият режим“ е „асимилирал“ същата „тази
общност“ на „помаците“ (т.е. на българите мохамедани), защото е не
само ненаучно, нелепо и смешно, но и абсурдно някой да твърди, че
българи някога са асимилирали българи, още повече – да го твърди под
шапката на Център за академични изследвания!
За целите на негови бъдещи издания по темите за българите мохаме-
дани и българските турци (след като те го интересуват така живо) или в
случай, че реши да преиздава „Икономика на „възродителния процес“,
би му било полезно, струва ми се, да се запознае с книгите и сборниците,

които ТАНГРА ТанНакРа ИК издава в поредицата „Дружба „Родина“, а
и да проучи дали в Архива на „Дружба „Родина“ е налице интересува-
ща го информация. Поне би открил, че „обстрелването“ на българите
мохамедани през 70-те години „с хеликоптер“ е една от многото лъжи,
родени в не съвсем здрави глави, летящи на крилете на фантазията някъ-
де извън България, и ако не желае да изглежда смешен в академичните
среди, сред каквито вероятно се движи в Центъра за академични изслед-
вания, би следвало да подлага на критика подобни твърдения от какъвто
и източник да ги е почерпил.
Но да се върнем към Йордан Д. Радичков и неговия на пръв поглед
невинен „въпрос за дънките“... Дали пътят, по който младият белетрист
е тръгнал, ще го изведе до високата българска литература? Времето ще
покаже. Иначе с това си книжле той грабна наградата за белетристика
на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ през
2016 г., въпреки моите възражения. Когато при обсъждането на награди-
те представях аргументите си, останалите членове на журито ме гледаха
като извънземно и с оня скрит укор на... видите ли, ограничавала съм
свободата на словото, заглушавала съм истината и т.н. Чак се почувст-
вах неудобно... Дали обаче, колкото и награди и признания да получиш,
можеш да станеш голям, а и какъвто и да е белетрист, щом не те е еня за
„художествената“ и за жизнената правда? Въпросът е риторичен.
„художествената измислица“ –
на взривоопасната межда
Пак по повод на приказки за хиляди жертви през 70-те години сред

българите мохамедани – лъжи, изфабрикувани от споменатия някъде по-
горе доц. (вече проф.) Хюсеин Мемишоглу в книжлето му „Страници от
историческото минало на помаците“ (Анкара, 1991)329, което се разпрос-
транява из Родопите от 90-те години насам нелегално, Софийска районна
прокуратура е издала Постановление от 26 юни 2015 г. В него е казано:
„В резултат на извършените до момента проверки категорично

може да се твърди, че сочените от автора данни за брой на жертви-
те, имена на служители на МВР, приложен снимков материал за изде-
вателства над българските мюсюлмани по време на преименуването
им през 1972 – 1973 г. не отговарят на истината“;
„По преписката безспорно се установяват безпротиворечиви дан-

ни за извършено престъпление по смисъла на чл. 162, ал. 1 от НК (На-
казателния кодекс – бел. Е. А.) за това, че чрез разпространяване на
невярна информация в своята книга от 1991 г. Мемишоглу е подбуждал
към омраза, основана на етнос, вероизповедание, националност“;
„Съгласно текста на посочената разпоредба за това престъпление
законодателят е предвидил наказание „Лишаване от свобода“ от една
до четири години и „Глоба“ от пет хиляди до десет хиляди лева, както
и обществено порицание...“.330
Хюсеин Мемишоглу отървава кожата си само защото според проку-

рора „абсолютната давност по настоящото наказателно производство
е изтекла през 1999 г.“. Само дето лъжите му щъкат насам-натам и про-
дължават да мътят главите на хората, което не снема тревогата от днев-
ния ред на обществото ни. Напротив. И как се съхранява етнически мир,
изграден върху лъжи и „художествени измислици“, които го взривяват?
Как се поддържат добросъседски отношения между две държави, ако са
заложени върху лъжи и „художествени измислици“, които ги разединя-
ват? Как се оцелява на взривоопасната межда между християнството и
исляма с лъжи и „художествени измислици“, които провокират насилие?
Някой ще попита какво общо има един доцент, бивш преподавател
по история на БКП в някогашния ВМЕИ „В. И. Ленин“ и настоящ про-
фесор по история на балканските народи в Анкарския университет с ли-
тературата. Има, разбира се. След написването на своите „Страници от
историческото минало на помаците“, а и на други книги, той, както се
разбра, вече минава за писател, така че и неговите опашати лъжи също
могат да се крият зад удобната литературна „хватка“, каквато е „худо-
жествена измислица“.
И докъде се простира правото на писателя да интерпретира в „ху-
дожествена измислица“ и откровена лъжа действителността, когато на
карта са заложени човешкото достойнство и човешкият живот? Докъде
се простира правото на писателя да изопачава истината (събитията, фак-
тите, документите, историята), когато на карта са заложени отечеството,
истината, устоите? Писател ли е писателят, който не разбира за какво
точно става дума или се прави умишлено на идиот?
Всеки сам намира своя отговор. И сам си плаща за избора.
7 април – 7 ноември 2018 г.
Част трета
Новото битие
на Николай Хайтов
Сп. „Везни“, бр. 9, 2016, с. 97 – 122;
сп. „Везни“, бр. 10, 2016, с. 146 – 155
(под загл. „Реченото от него на две не става.
Живото слово на отечестволюбеца Николай Хайтов“)
1. Въведение
След като Николай Хайтов ни напусна, започна новото битие на Ни-

колай Хайтов и реченото от него. Противно на здравия разум, въплътен
в народното – за мъртвите или добро, или нищо, във времето след него-
вата смърт, наред с добрите и превъзходните, се чуха и други, не съвсем
добри думи за него. Просто враговете му не се успокоиха, не млъкнаха
и след като него вече го нямаше на земята. Не бяха жалели живия. Не
пожалиха и мъртвия. Макар че за Николай Хайтов да кажеш, че е мър-
тъв, изглежда някак абсурдно. Може да се каже само: доколкото той вече
не е сред нас от плът и кръв. И толкоз. Защото... Неговото слово е живо
слово. Неговият дух будува. Неговият щит, споен от думи, още ни пази.
Мислела съм си, когато се е случвало да прочета или чуя нещо гнило
във връзка с него, дали не трябва да кажа нещо в негова защита. Дори са
ме подтиквали да направя това. Но съм се отказвала. И то не само защото
с Жени Божилова, съпругата на писателя, сме си говорели, че е безсмис-
лено – като да доказваш, че нямаш сестра, а и защото реченото от него е
всъщност най-красноречивото оръжие, най-силната противоотрова сре-
щу всяка словесна и прочее напаст и нападение спрямо него. Каквото и
да чуете за него, каквото и да прочетете, ако се разколебаете в неговата
чистота и извисеност, вземете книгите му. Там ще намерите отговор на
всичките си въпроси. Там колебанията ви ще се изпарят мигновено.
Има едни юнаци обаче, дето не го критикуват. Напротив – хвалят
го. Някак със загриженост за него. С уж добронамереност. И затова –
много по-зловредни. И твърде подли. Защото хитроумно заблуждават
непредубедените или онези, дето още не са запознати с Николай Хайтов
и неговото многожанрово, многопосочно и многосмислово творчество,
пишейки се дори за негови много близки приятели и поради този факт
вдъхващи доверие.
Две са творенията, които в това отношение ме сепнаха и предизви-
каха да отговоря: статията „Не принизявайте Вазов, щадете Хайтов“ на
Атанас Лазовски331 от 2009 г. и пасквилът „Балканските воини в Родопи-
те 1912-1913“ на Исмен Реджепов (Никола Чуралски)332 от 2012 г. Това,
последното, оповестено като книга, наричам пасквил – едно, защото
само по себе си не е нищо повече от несмислено злословие спрямо Бъл-
гария и българите, но и защото така и не се разбра дали то наистина видя
бял свят в книжно тяло (говореше се от председателя на Европейски
институт „Помак“, който се перчеше като издател, че било отпечатано в

200 екземпляра, колкото да се проверяла реакцията в обществото, и че
после тиражът му щял да се увеличи) или си остана в оня вариант без
ISBN, който, като всичките подобни писания, се разпространява в Ро-
допите нелегално от ръка на ръка или хвърчи по имейлите. Европейски
институт „Помак“ преди време обаче се включи с пасквилчето в общия
хор, подет от Ахмед Доган, ДПС и компания срещу Балканската война и
нейния освободителен характер333, и, струва ми се, постигна половинча-
то някои свои цели.
И творението на Атанас Лазовски не е нищо повече от хула спрямо
родолюбеца Николай Хайтов, така че спокойно може да се причисли и то
към същия жанр. Само че то е публикувано не къде да е, а във в. „Словото
днес“, органа на Съюза на българските писатели, и това вече само по себе
си е тревожен симптом – за състоянието на писателския съюз. Уместно е
тук да припомня, че последните десетина години от живота си писателят
не дори посвети, а подари (това е точната дума!) на СБП! Последните си
златни години за творчество334! Защото още имаше сила и имаше жела-
ние и хъс да твори. „Споря, следователно съществувам...“335 – обичаше
да парафразира думите на Декарт. Защото се бореше за България, като
я виждаше в опасност. А най-мощното му оръжие в тази борба бе твор-
чеството. Бори се до последния си дъх. И продължава да се бори. Твор-
чеството му живее ново битие, след като той ни напусна, тъкмо чрез тази
борба. То воюва за България и днес. И ще воюва, докато я има. Така е с
голямата литература.
(Апропо... Исках този път да избегна думите на възхита към ли-
чността и делото на писателя, но това пак се оказа невъзможно...)
2. ПО СЛЕДИТЕ НА МНИМИТЕ ЗАЩИТНИЦИ
Онова, което ме накара да откликна на писаното от Атанас Лазовски

и Исмен Реджепов (Никола Чуралски) за Николай Хайтов, е, че и двама-
та посягат с нечисти ръце на неговото родолюбие. И двамата подправят
родолюбивата му позиция: единият, като я отрича, под маската на заг-
рижеността – „...щадете Хайтов“ (с. 8), базирайки се на книгата му
„Родопски властелини“ (1965); другият, като я величае, под маската на
уж приятелството – „Познавам почти интимно личността на академи-
ка...“ (с. 46), нищейки проблемите около Балканските войни и ислями-
зираните българи в такъв антибългарски контекст, че чак косите ти да се
изправят. И двамата – чели творбите му както дяволът чете Евангелието.
Гледам и гледам (за кой ли път!) нелепите им текстове и не вярвам на
очите си – нима е възможна такава мерзка подмяна на определена, стро-
го обозначена и подкрепена с железни доказателства позиция, изречена
с толкова ясни и мощни думи, каквито са думите на Николай Хайтов за
България и българщината, защитена с толкова категорични дела, каквито
са делата на Николай Хайтов за България и българщината, съпроводена
с толкова тревога и грижа, с тъга и радост за България и българщината,
че няма накъде повече. Наистина не е за вярване...
Атанас Лазовски – с неговото несмислено отрицание:
„Писателят водач чрез писано и говорено слово, чрез телевизия и

театър се опитваше безусловно да налага своите оценки за нещата. И
ги представяше обикновено като „народни“, „патриотични“, „родо-
любиви“. Те донякъде, в някои от случаите биваха наистина и градивни,
и навременни. Но повече ощетяваха, изкривяваха – противопоставяха
се на традиционния древен порядък на българския светоглед.
С разнородните си дела Хайтов имаше амбиция да се добере до ко-
рените – за да пресича, да пренаглася, да пренасочва жизнените енер-
гии. И не можеше да се самоосъзнае, разбира се, доколко опасен враг е
на същинското величие на своя народ. Напротив – имаше самочувствие
на ненадминат по родолюбие българин, от когото единствено зависи
националното бъдеще...
Напоследък пак се появяват писания из пресата в защита на напа-
дания Николай Хайтов. Защото го обвиняват за криминални някогашни
деяния. Май през целия свой дълъг живот е бил атакуван по този на-
чин.
Криминални сюжети почти не ме интересуват. Но това, което с

„Родопски властелини“ направи Хайтов, е непростимо: изравни нацио-
налните ни герои с изроди, с турски хайти, с отцепници, с духовни пре-
датели на народа ни. Такива псевдонаучни, псевдохудожествени дър-
зости нямаме право да подминаваме...“ (с. 9).
Исмен Реджепов (Никола Чуралски) – с неговото несмислено уж-

съприобщаване:
„С творчеството си, той не само ме закърми, но и окончателно и

безвъзвратно дооформи като гражданин на България. Живеейки в сър-
цето на планината и в рожделната си среда, аз съм непредубедения,
домашен извор за отношението на родопчани към Академика. Не се
притеснявам, не се срамувам да кажа, че то не бе еднозначно, че малка
част от родопчани под влияние на неграмотния си фанатизъм и диваш-
ко внушение, го считаха и за съжаление продължават да го считат за
душманин, т.е. за човек, който всичко правил да преобърне помаците в
българи. В болшинството си планинци скланят глава пред подвига на
академика, който посвети целия си жизнен и творчески път в защита
на трудовата, социалната и духовна реализация на помаците. Едва ли
има някой друг такъв колос на воюващия дух, който в такава степен
да се е сродил със съдбините на помаците. За него съдбините на пома-
ците са част от съдбините му, част от съдбините на целия български
народ. Той не делеше помаците от останалата част на населението
в България. Воюваше не за физическо, а за духовно и чисто човешко
сродяване, без да анулира религиозна самоопределеност. За беда някои
не го разбраха или пък не смееха да го признаят, не го признават и
днес, защото злонравието си подклаждат с провокирани несъвмести-
ми вражди между помаци и християни...“ (с. 46).
***
Разбира се, Атанас Лазовски се застрахова предварително, като се
опитва да обезкуражи евентуални защитници на големия писател. Обя-
вява, че Николай Хайтов „е застрашен от неубедителни възхвалите-
ли, от „адвокати“, които явно не почитат Истината. Личи от пръв
поглед също така, че Мярата им е чужда и омразна – защото ги кара
да се чувстват джуджета. Или им е просто непонятна – като нещо
излишно, измислено, безсмислено. И Божията логика за тях е неприем-
лива, неразбираема“ (с. 9). Та кой би искал другите да мислят за него,

че не почита истината, че мярата му е чужда, омразна и непонятна, че е
някакво си джудже!...
Знам искрената възхита на хората от творчеството, личността и дело-
то на Николай Хайтов. Видяла съм с очите си с колко енергия и желание
те са се включвали в инициативи, свързани с увековечаване на името му
(под каквато и да е форма на памет). Най-малко бих ги обкичила с опре-
деленията на Атанас Лазовски. Писател от ранга на Николай Хайтов няма
нужда от каквито и да е „възхвалители“ или „адвокати“ – творчеството,
което ни е оставил, само по себе си работи в негова несекваща и повече от
убедителна защита и възхвала. Пък и не виждам с какво Мярата може да
кара човек да се чувства джудже. Та нали затова е Мяра, за да е с мяра!
За какво иначе? И пред нея няма как човек да се чувства нито джудже,
нито исполин. Мярата не обижда. Мярата съизмерва. Тя просто е едно от
лицата на истината... Да не говорим за това как и доколко самият Атанас
Лазовски е проумял „Божията логика“, за да осъжда на всичко отгоре
другите, че за тях тя е „неприемлива“ и „неразбираема“ (с. 9)? Не се ли
досеща, че изпада в конфузно положение, защото... Как беше у апосто-
ла – „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са
непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! Защо-
то, кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник?“336!
За статията на Атанас Лазовски съм писала още през 2012 г.337. Отно-
во с риск да попадна в графата на онези „другополюсни люде“, обичащи
Николай Хайтов и поради това обречени да изчезнат изпод „метлата
на Ликвидацията“, която Атанас Лазовски размахва и която според него
„няма да остави на Земята нито едно криво, опърничаво, назадничаво,
късогледо, нахално присъствие“ (с. 8), няма и сега да я подмина. Първом,
ще се опитам да потърся скритите пружини, върху които са скрепени не-
говите непремерени хули срещу Николай Хайтов. Така ще се види дали в
случая Атанас Лазовски е такъв ревнител на Истината (Истината с главна
буква, както самият той я пише), за какъвто се представя, или „мяра“ му
е полуистината-полулъжата, която е най-измамната, най-подвеждащата
сред лъжите, която всъщност е откровената лъжа. Ще се види и доколко
е непредубеден в своите хули и въобще доколко наистина Мярата му е
близка и скъпа на сърцето. И тогава всичко ще си дойде на мястото.
Някой ще попита дали това мое усилие си заслужава нервите и вре-
мето, дали въобще трябва да се отговаря на подобни писания? Ще му
отговоря: заслужава си. Защото напоследък тъкмо по родолюбивите
теми, които Николай Хайтов е зачепквал, съм се сблъсквала с такива

невероятни лъжи, минаващи за „нови прочити“ на историята, че да се
неначудиш. А най-удивителното е, че безродници, криещи се зад псев-
доними, ироними и разни-празни (в голямата си част невежественици),
това и чакат – да се хванат за по-начетените от тях, по-заслужилите,
по-известните и да доказват чрез тях от абсурдни по-абсурдни тези, хи-
потези и твърдения. Какво гарантира, че след време някакъв безродник
няма да оспорва и отрича всички родолюбиви и родополезни книги и
идеи на Николай Хайтов, опирайки се именно на писанията на такъв
„начетен и умен“ човек като Атанас Лазовски? Нищо. Затова няма да
пожаля сили и време.
3. НИКОЛАЙ ХАЙТОВ,
АТАНАС ЛАЗОВСКИ И ПОП КРЪСТЬО
Винаги ме е учудвало защо Николай Хайтов държеше да обяснява

някои детайли, до най-тънките, от биографията си. Сега го разбирам.
Защото е искал да покаже истината за себе си, сякаш предчувствайки,
че няма да го оставят на мира и след смъртта му. Едва ли е допускал, че
ще оспорват и неговото родолюбие. Затова не се е подготвил за пряка
съзнателна самозащита в тази посока. Но ни е оставил книгите си. В
тях всеки ред свидетелства за неговото родолюбие. Четох и препрочи-
тах „Родопски властелини“ например само за да видя онова „непрос-
тимо“ нещо, за което Атанас Лазовски го обвинява, но в написаното от
родолюбеца не забелязах нищо, което би хвърлило и сенчица, петънце
върху непомръкващата слава на националните ни герои, камо ли нещо,
което да ги изравнява, както литературният критик твърди, „с изроди,
с турски хайти, с отцепници, с духовни предатели на народа ни“. Ни-
какви „псевдонаучни, псевдохудожествени дързости“ не срещнах, нито
нещо, което да прави книгата „зловредна“ и „антибългарска във всяко
отношение“ (с. 9), както Атанас Лазовски пророчи. Значи причината за
появата на статията му пасквил съвсем не е в книгата и не е в Николай
Хайтов, а в самия него.
Не знам какви точно са били междуличностните им отношения, но
от статията на Атанас Лазовски можем да се досетим за едно-друго. Ето,
имало е например разминаване между тях във връзка с това дали поп
Кръстьо е предал Левски – тъкмо заради позицията на Николай Хай-
тов, който не смята, че поп Кръстьо е предател, литературният критик
сипе обвинение след обвинение, приписвайки на писателя дори бого-
борчество:
„По същество през десетилетията той системно воюваше с Бо-

жественото начало, със светийската чистота на Левски и Вазов. Ва-
зов определи попа от Ловеч като „червяк“. Не, упорстваше бившият
лесничей, не и не – не съм съгласен! Чист и свят възрожденец е поп
Кръстю, клеветят го цял век.
Публикувах голяма статия в два броя на „Антени“. Това стана след
1989 г. Съвършен предател, негоден за революционна борба, изобщо
негодник, велик с лукавството си, по-съвършен от Юда... Доказвам ги
тези неща детайлно. Фактите са налице. Самопризнанията са извест-
ни – предателят не млъкваше и след Освобождението. Опитваше се да

принизява, да каля, да осъжда като убиец и пр. Апостола... Ето това
ценят у поп Кръстьо нашенците, непонасящи и неразбиращи сияйните
българи и светостта изобщо...“ (с. 9).
Не бих искала да се разпростирам тук относно същината на спора

между двамата – кой е прав от тях, кой е крив. Само ще посоча – Нико-
лай Хайтов не е единственият поддръжник на тезата, че поп Кръстьо не
е предал Васил Левски.
Още от 1873 г., когато тръгва мълвата за предателството на поп Кръс-
тьо, разпространявана от членове и сподвижници на революционния ко-
митет в Ловеч, е имало хора, твърдо убедени, че това е клевета. Сред тях
са ловчанският митрополит Йосиф (1876 г.), окръжният управител на
Ловеч Филип Симидов (1880 г.), сътрудникът на Левски Яким Шишков
и синовете му, поп Георги Антипов, Евстати поп Стефанов, Васил Джа-
барски и др. Дори Петър Кунчев, по-малкият брат на Левски, е ходил до
Ловеч, за да заколи лично свещеника, но след среща с него се убедил, че
той няма вина, и нищо не му сторил.
След Освобождението кръгът от защитници на поп Кръстьо се раз-
ширява, сред вярващите в неговата невинност са именити обществени-
ци, интелектуалци, писатели, както и негови съграждани – Стоян Заи-
мов, Данаил Кацев-Бурски, Стилиян Чилингиров, Илия Краев, Илия
Еврев и др. Николай Хайтов се присъединява към тях някъде в края на
ХХ век – наред с Николай Генчев, Марко Семов, Матей Милчев, Евтим
Танчев, Жельо Желев и др. В защита на поп Кръстьо застават и Георги
Мишев, Иван Петев, Христо Темелски, Вътьо Раковски, Марко Ганчев,
Стоян Михайлов, Георги Бакалов, Константин Косев, Божидар Димит-
ров...
Идеята за невинността на поп Кръстьо се прокарва свободно тъкмо
след 1989 г. (дотогава не е „на мода“!) и тъкмо тогава излизат не само
статии, но и книги в негова защита: на Димитър Панчовски „Послед-
ните дни на Васил Левски“ (1990)338 и „Предателите на Васил Левски“
(1996)339, да речем, както и книгата на Иван Петев „По-важни моменти
от живота и делото на Йеродякон Игнатий – Васил Левски“ (1993)340. В
Ловеч дори е създадена фондация („Граждани срещу насилието“), една
от задачите на която е поп Кръстю Никифоров да бъде реабилитиран. А
на входа на ловешкия храм „Успение Богородично“ е поставена памет-
ната плоча с надпис:
„В този храм служи поп Кръстю Тотев Никифоров, живял: 1838 –

1881 г., борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата
му памет бе помрачавана 120 години“.341
Николай Хайтов не е писал специално статия или някакво изслед-

ване в защита на поп Кръстьо. Мислех, че съм пропуснала да прочета
това или че просто не мога да го намеря в богатото му публицистично
наследство. Но ето, наскоро в ръцете ми попадна книгата на Петко Еврев
„Предател ли е поп Кръстьо? „За“ и „против“ (2015), в която възможно
най-подробно са проследени споровете по този въпрос от 1873 г. до наши
дни. Петко Еврев посочва, че писателят се е застъпвал за поп Кръстьо
„в редица форуми и телевизионни предавания през 90-те години“342, а
в личен разговор, когато ми даде книгата си, разказа как баща му Илия
Еврев, един от страстните защитници на набедения свещеник, се е за-
познал с Николай Хайтов през 80-те години, как са обсъждали темата,
след което именно писателят се е запалил. Петко Еврев, който тъй ста-
рателно е проследил всички мнения „за“ и „против“, цитира само три
публикации, в които Николай Хайтов мимоходом, подчертавам – МИ-
МОХОДОМ! – се обявява в защита на поп Кръстьо:
1) Интервю с писателя за в. „Отечествен глас“ от 1984 г.:

„Върху поп Кръстьо Никифоров тегнат много сериозни улики и по-
дозрения, но досега аз не съм попаднал на нито едно пряко доказател-
ство, че залавянето на Левски в Къкринското ханче е станало в резул-
тат от предателството на поп Кръстьо. Нито едно!“.343
2) Интервю за в. „24 часа“ през 90-те години:

„Свещеникът става жертва на една жестока клевета. Исто-
рията отдавна я е опровергала, но това не е известно на широката
общественост“.344
3) Статия („Предателят в сянка“) в сборника „Предатели и предател-

ства в българската история“ (1993):
„Я си представете, че се очисти поп Кръстьо от обвинението
в предателство или пък се разбере, че и народът не е имал възмож-
ност да го предаде, нито да го спаси след залавянето му! С какво то-
гава теоретиците на генетичната ни малоценност ще ни мачкат
самочувствието?“.345
Впрочем, тъкмо в тази си статия Николай Хайтов, визирайки кни-

гата на Димитър Панчовски „Последните дни на Васил Левски“ (1990),
изтъква, че „версията за предателството на поп Кръстьо е навярно
най-ловко скрояваната у нас мистификация, извършена между другото
с фалшифицирани документи“346.
Някой в думите на родолюбеца в защита на поп Кръстьо да забелязва
и следа от богоборчество, в което го обвинява Атанас Лазовски („той
системно воюваше с Божественото начало“, с. 9) тъкмо във връзка с
поп Кръстьо? Та това обвинение е абсурдно и дори само заради факта,
че Николай Хайтов защитава от нападки един служител на Бога!... И
какво общо има проблемът за предателството или не на поп Кръстьо
„със светийската чистота на Левски и Вазов“ (с. 9), та Атанас Лазов-
ски е така непримирим и обиден от позицията на писателя?
Мога да говоря за преклонението на Николай Хайтов към Левски и
към Иван Вазов дълго, позовавайки се на делата и творчеството му, но в
случая ще посоча само две лични свидетелства. През юни 2000 г. в На-
родно читалище „Наука – 1936 г.“ (днес „Николай Хайтов – 1936“ г.) се
проведе вечер по повод 150-годишнината от рождението на Иван Вазов.
Повече от два часа говори Николай Хайтов за народния писател и чудно
беше това говорене – всъщност той даде думата на самия Вазов, четей-
ки откъси от неговата литературна критика, публикувана в пловдивския
вестник „Народен глас“ през 80-те години на ХІХ век. След всеки откъс
Николай Хайтов правеше чудесни асоциации с днешния ден на Бълга-
рия, чрез което изтъкна – ясно, категорично и непосредствено – актуал-
ността на неувяхващото Вазовото слово, 110 – 120 години след като е
било написано. Изтъкна я тъкмо във времето, когато тръгна изхвърляне-
то на Вазов от учебниците:
„...Надявам се да се случи нещо непредвидено – обобщи той, – което

да обърка тия сметки и планове. Защото без Вазов сме заникъде. Той е
темелът на България. Всъщност той и з м и с л и България: с драмите
си, с поезията си, с прозата си. Той уплътни духовната сфера на Бъл-
гария със своята личност, идеи и представи заедно със Софроний Вра-
чански, Ботев, Каравелов, Петко Славейков и по-късно Йордан Йовков,
Елин Пелин и по-младите, които вървят по техните стъпки. Цяло едно
столетие премина под неговото обновително присъствие и навярно за-
това са непрестанните опити да бъде творчеството му прокудено от
нашето съвременно училище“.347
Що се отнася до Левски, не мога да не отбележа, че една от пос-

ледните книги, които Николай Хайтов издаде приживе, беше отново...
„Гробът на Васил Левски. Сборник с исторически и археологически
документи и свидетелства“ (2002)348. И за какво, мислите, му беше ця-
лата тази титанична битка („8 години работа и изтощителна борба“,
както сам я определя в разговор с Любка Захариева за сп. „Тракия“ през
1992 г.349) за гроба на Левски? За да помпа мускули или честолюбие?
Нищо подобно! Тази битка той водеше, за да опровергае, по думите
му от същия разговор, „преднамерената заблуда, че софиянци не са
се погрижили за тленните останки на своя Апостол“350. И най-вече
защото битката му за Левски, в случая за гроба на Левски, бе сред най-
важните му битки за българския народ, за България. В края на живота
си споделяше пред мен (а и не само пред мен, но и пред мнозина още
писатели и приятели бе споделял), че през годините е искал и би искал
дори, ето, в последните си дни да напише книга за Апостола, и съжа-
ляваше, че вече няма време.
И какво в преклонението на Николай Хайтов към Апостола и Иван
Вазов дава основание на Атанас Лазовски да го нарежда сред онези, кои-
то не само не разбират, но и не понасят „сияйните българи и светостта
изобщо“ (с. 9)? Какво?... На всичко отгоре този тон на Атанас Лазов-
ски... Забележете епитетите, които лепва на поп Кръстьо само защото е
решил, че щом той е решил, че поп Кръстьо е предател, то значи, че поп
Кръстьо е предател и това не подлежи на никакво съмнение: „съвършен
предател, негоден за революционна борба, изобщо негодник, велик с лу-
кавството си, по-съвършен от Юда“ (с. 9)... А, любопитно, статията си
литературният критик е публикувал тъкмо след 1989 г., когато започват
да излизат все повече и все по-сериозни изследвания и книги в защита
на поп Кръстьо! Буди крайно недоумение и това, дето Атанас Лазовски
се нахвърля с такава ярост не срещу тези изследователи, посветили дори
живота си, за да доказват невинността на поп Кръстьо, а срещу Николай
Хайтов, който просто си позволява да сподели публично, че се съмнява
във вината на поп Кръстьо.
Като стана дума за езика и тона, разликата между родолюбеца и не-
говия опонент е повече от очебийна, бих дори казала – поразителна. В
книгата „Време за разхвърляне на камъни“ (1994) в статия по повод 121
година от гибелта на Апостола например Николай Хайтов, опирайки са
на спомени на очевидци и най-нови съвременни изследвания, подчер-
тава:
„Сериозните изследователи на комитетското дело са почти еди-

нодушни: Левски пада в ръцете на турската полиция „благодарение“
провалянето на обира на турската поща в Арабаконак, извършен от
неговия помощник Димитър Общи“.351
Нито в тези думи, нито по-нататък писателят е обкичвал Димитър

Общи, доказания предател, с етикети от рода на тези, с които Атанас
Лазовски обкичва поп Кръстю, чиято вина дори още не е доказана, а
още по-малко родолюбецът е унижавал или оскърбявал опонентите си.
Помня как веднъж през 2002 г. (книгата му „Гробът на Левски“ вече бе
излязла) той сподели пред мен, че е намерил още аргументи в полза на
своята теза, които ще съкрушат напълно противниците му. Попитах го
защо не използва тези нови доказателства час по-скоро. Отговори, че
нарочно ги премълчава – иска да види как ще реагират опонентите му на
излизането на книгата, а и все таи надежда, че те най-после ще мирясат.
Знаем какъв страстен полемист беше Николай Хайтов, затова следва-
щите му думи ме стъписаха: „Човек трябва да е милостив към хората. И
към враговете си. Трябва да им оставя шанс, възможност да се поправят.
Така че противниците ми... Ако си замълчат, ще ги пожаля. Но ако ме
нападнат, имам какво да им кажа“.
В последното интервю, което даде за в. „Български писател“ (по това
време интервютата от него за вестника вземах аз), месец преди смъртта
си, той отклони въпроса, свързан с поредните маломерни претенции на
някакви негови опоненти в СБП, и бе пределно лаконичен, когато отго-
варяше на други въпроси. Словоохотлив оставаше само, когато говоре-
ше за гроба на Левски (книгата му току-що бе излязла тогава). А когато
го попитах дали е премълчал нещо в книгата си за гроба на Левски, от-
говори:
„Премълчах, но скоро ще го наваксам. Опитах се да стесня кръга на

засегнатите, но се оказа, че напразно съм ги пожалил“.352
Жалко, не му стигна време да покаже тези нови доказателства. Жал-

ко не за друго, а заради, тъй да се каже, народните работи. Но... тъй или
иначе, истината за гроба на Левски все някога ще излезе наяве, само че
вероятно ще е много след нас, когато няма да е жив нито един от участ-
валите в дискусията и нито един засегнат.
4. ЛИТЕРАТУРНИ КРИТИЦИ
И РОДОПСКИ ВЛАСТЕЛИНИ
В статията на Атанас Лазовски, впрочем, четем още нещо, което

също дава отговор на въпроса откъде у литературния критик е накипяла
такава енергия на отрицанието спрямо Николай Хайтов вече конкретно
във връзка с книгата му „Родопски властелини“:
„Тази зловредна, антибългарска във всяко отношение книга има май

няколко издания в големи тиражи. Писах и не завърших преди триде-
сетина години (в началото на 80-те години на миналия век – бел. Е. А.)
голяма статия за властелините. Но се убедих: никъде няма да я пуб-
ликуват, авторът властелин е затворил вратите на всички редакции.
Социалистическата държава, комунистическата партия планираха ог-
ромни средства за цензуриране, за опазване „идейната чистота“, „пра-
вилната линия“. Бдителните цензори обаче опазваха волнодумствата
на автори като Хайтов“ (с. 9).
Долавяте ли как в тези думи влиза в действие всеизвестната биб-

лейска истина, че никой пророк не е приет там, където се е родил353.
Тъй и „землякът“ на Николай Хайтов не иска да му признае това, което
за всички останали тъй и тъй е пределно ясно. И няма какво тук той да
намесва нито социалистическата държава, нито комунистическата пар-
тия, нито някаква си имагинерна цензура, уж дирижирана от Николай
Хайтов („авторът властелин е затворил вратите на всички редакции“,
с. 9), защото не друго, а тъкмо самоцензурата го е спирала до напише
дори това, което сам твърде силно е искал – да би го написал, щяхме да го
прочетем днес, със задна дата... „Бдителните цензори“ на соца, видите
ли, спирали нещо, което е съществувало дори само в главата на литера-
турния критик (все едно са знаели какво там шава!), а пропускали „вол-
нодумствата“ (с. 9) на Хайтов, нарочвания него време дори за фашист.
Знаем какво значеше него време да бъдеш набеден за фашист!... От тези
голословни твърдения на Атанас Лазовски проличава, че се срещат хора,
които не могат да простят на Николай Хайтов не просто таланта му, но и
мъжеството му, гражданската му смелост да пише свободно това, което
мисли. Завистта не знае граници. Затова толкова много фалш извира от
афишираната уж грижа на литературния критик към писателя и опазва-
нето на паметта за него:
„И ето – застъпвам се за моя земляк. С тези повтарящи се власте-

лински подходи на негови почитатели и близки популярният автор
може още и още да бъде не извисяван, ами отблъскван от сърцата,
от умовете на най-стойностните българи – все по-нанадолу, навън и
отвъд границата на справедливостта“ (с. 8).
Какво лицемерие! Ако ще се застъпва за писателя с тези наплева-

телства спрямо него, каквито четем в статията му „Не принизявайте Ва-
зов, щадете Хайтов“, бих го посъветвала да не се старае чак толкова. Пи-
сателят няма нужда от застъпници като него. Той има народната любов.
Тя е достатъчна.
***
Доколко невероятното обвинение на Атанас Лазовски в статията „Не
принизявайте Вазов, щадете Хайтов“ във връзка с „Родопски властели-
ни“ (1974)354, че, видите ли, писателят изравнил „националните ни герои
с изроди, с турски хайти, с отцепници, с духовни предатели на народа
ни“ (с. 9), е предубедено, пристрастно и злоумишлено може да се види,
като се прочете самата книга.
Не знам какво – дали наистина прословутата нашенска завист,
дали някаква по-изострена чувствителност душевна, която е кара-
ла литературния критик да тръпне пред суровите картини от живота
на родопците, рисувани мощно талантливо от писателя, или просто
слепота – му е попречило да види една основна разлика между влас-
телин (като водач бунтовник) и властелин (като кърджалийски гла-
ватар), подчертана дебело от Николай Хайтов още в предговора на
„Родопски властелини“. Историята на водачите бунтовници (каквито
са Иванко и деспот Слав) според писателя „е всъщност историята на
родопската политическа драма в нейните върхови моменти, когато
страстният копнеж към свобода преминавал в действие, копията
замествали криваците, оралата отстъпвали на боздуганите, а ов-
чарските идилии били замествани с кървави битки с чуждоземните
потисници“ (с. 6). Благодарение на такива водачи народът е поемал
„глътка въздух, преди челюстите на съдбата отново да са го стис-
нали за гърлото“ (с. 6). Да, това са „отцепници“, но те се „отцепват“
не от България, а от чуждоземния потисник (Византийската импе-
рия). Важно нещо, което Атанас Лазовски не споменава. Не просто
неволно изпуска, а пропуска злоумишлено само и само за да защити
несмисленото си твърдение, че Николай Хайтов изравнява национал-

ните ни герои с националните предатели. Кърджалийските главатари
(каквито са Емин ага, Мехмед Синап и Аджи ага) са най-обикновени
„честолюбци“, „хайти“ (с. 6), които според писателя използвали „не-
доволството на местното планинско население от иноплеменните
и от своите потисници... за постигане на техните властолюбски и
користни цели“ (с. 6). В действителност те също са „отцепници“, но
спрямо Османската империя, като някои дори са правели опити за обе-
динени действия с цел отделяне от нея.
Тъкмо тук някъде и намира Николай Хайтов положителните влияния
на кърджалийството за нашата история, без, разбира се, да отрича или
оборва жестоката истина за него. На първо място, подчертава това, дето
„за българите не е било без значение, че кърджалиите воюват срещу
омразното им султанско царство; защото разгромът на това царство
ще да е било за тях една многоочаквана, желана перспектива, изход от
политическата и социалната безизходица“ (с. 126). Друг е въпросът,
че кърджалийските главатари използват недоволството на хората в своя
лична полза и изгода. Но дори и при това положение писателят намира
положителната за българския народ роля на кърджалийството в истори-
чески аспект, защото доказва, че със своите действия кърджалиите са
„гробарите“ (с. 144) на Османската империя: „кърджалиите сепнаха
с грозния си рев задрямалото в средновековна дрямка Отоманско цар-
ство“ (с. 144). Те и са причината българинът от пасивна жертва вече да
се превърне в активен защитник на честта си, защото „принудиха султа-
на да даде оръжие в ръцете на българите и ги въвлякоха като сила във
водовъртежа на кървавите събития“ (с. 144).
Каквито обаче и да са изводите на писателя за кърджалийството,
най-малко можем да го обвиним в антиродолюбиви чувства. Той е съв-
сем наясно, че, от една страна, „за нас, българите, не може да бъде
прогресивно едно явление, каквото е кърджалийството, след като е
свързано то с изтреблението на голяма част от нашия народ. А това
изтребление е факт неоспорим, както е неоспоримо, че ако не беше то,
освобождението от отоманското владичество щеше да завари Бъл-
гария не с два милиона, а може би с три пъти по два“ (с. 145 – 146).
Същевременно – в рамките на Османската империя кърджалийството
„разклати старите земевладения и повлече след себе си бурния иконо-
мически подем в началото на ХІХ век“ (с. 234). Само ограничен и сляп
човек не би се съгласил с това.
Не на последно място бих искала да посоча и думите на Николай Хай-

тов в предговора, които Атанас Лазовски също е пропуснал, препускайки
отгоре-отгоре из страниците на книгата, или злонамерено премълчава:
„Историята ни дава познания, но това познание едва ли ще има

някаква особена цена, ако то не се превръща в благородно чувство и
съзнание. Ако историята душевно не ни облагородява, ако не ни въоду-
шевява и възпламенява към благородно помисли, пориви и дела“ (с. 7).
Ето това всъщност е вътрешният подтик, вътрешният порив, движел

перото на писателя, докато е писал „Родопски властелини“, както и всич-
ки негови книги, статии, размисли и анализи, в които градивен елемент
и главен обект на изображение е била историята. Кое сърце наистина не
би се възпламенило за благородни подвизи и дела, четейки историите на
писателя за родопските бунтовници и защитници народни? И същевремен-
но, кое сърце не би трепнало и не би заклеймило робството с всичките
му последствия, изстъпления, издевателства над човека и живота, които то
позволява, прониквайки в суровата и жестока истина за кърджалийските
главатари, пресъздадена с неподражаема мощ от писателя?
Благодарение на своята невероятна проницателност Николай Хай-
тов като никой друг проумя какво точно са Родопите за историята, за
България и за човека. За него Родопите не са просто географско понятие
или родно място, а са междинен край, планина на предела – „трагич-
ният вълнолом, където са се блъскали държавните приливи и отливи,
бушували са вълните на ожесточените войни, а политическите везни
непрекъснато скърцали ту нагоре, ту надолу, задавайки или надежди и
упования, или страх и отчаяние. Надежди и упования – когато свобода-
та се е задавала, или страх и отчаяние – когато си е отивала“ (с. 6). За
него Родопите не са просто гранична полоса между различни държавни
формирования, религиозни системи и цивилизационни модели, а са „бо-
лезненият ръб, където са се допирали робията и свободата“ (с. 6).
Същевременно планината е предел. Предел за човека. Предел между
човека и човека. Предел вътре в самия човек. Междата, отделяща Добро
от Зло в човека, Големия от Малкия човек в него. Мястото, откъдето чо-
век може да пропадне с главоломна бързина в бездната или да се издигне
във висината – в зависимост от избора, който сам прави. Вероятно това
именно спасително пречистване Аристотел в глава 6 на своята знамени-
та „Поетика“ е нарекъл „катарзис“355.
5. Като стана дума за човека...
Веднъж в личен разговор във връзка с книга, която високо ценя,

Николай Хайтов каза: „Обърнала ли си внимание на героите в нея?
Всички са черно-бели. Такива хора в живота няма. И в най-големия
злодей има нещо добро – любов към майка и баща, към някого... Така
и с положителните герои... Еднопланови ги е нарисувал колегата, все
едно не са хора“. (Да уточня, Николай Хайтов не знаеше моето мнение
за книгата.) Тогава осъзнах, че може да имаш писателски талант, но да
не разбираш човека и да го изобразяваш схематично, съобразно пред-
намерени тези, които се въртят само в главата ти, не и в живота, и ако
е така – напразно ти е бил даден талантът, защото литературата трябва
да бъде човеколюбие, животолюбие. Това е нейната мяра – любовта
към човека, към живота, а не схема или теза, пръкнала се в нечий пи-
сателски мозък.
Да видим каква е мярата, с която Атанас Лазовски мери в своята ста-
тия поп Кръстьо и Николай Хайтов, през която и ги съизмерва с Левски
и Вазов. Дали тя е онази Мяра, която на него му се иска и която е едно от
лицата на истината, или е просто някаква си негова лична „черно-бяла“
предпоставена мяра, която не вижда нито човека, нито живота, нито ги
признава. Лекотата, с която литературният критик лепи етикети и разда-
ва лаишко правосъдие, сочи еднозначен отговор на този въпрос. Затова
му е така леко и безотговорно да бичува, защото във въображаемия свят,
който сам рисува, всичко е възможно и лесно. Само че за надделяването
в един спор решаващ фактор са не градусите на емоцията, а фактите и
аргументите.
При Николай Хайтов е съвсем, съвсем различно. Човеколюбиво.
Правдиво. Тъкмо – с мяра. В цялото му творчество е така. Включително
и в книгата „Родопски властелини“, която Атанас Лазовски громи с неп-
ремерена омерзеност. Всеки, дори не особено проницателният читател
веднага забелязва разликата, която писателят прави в „Родопски власте-
лини“ между „кърджалията Емин ага“ (с. 71) и „устовския деребей
Аджи ага“ (с. 235), от една страна, и от друга – „хубавия и страшен
Мехмед“ (с. 147), защото мярата му е именно човекът:
„Емин ага започва като разбойник, умира като разбойник, сеейки

през целия си живот само разорение и смърт. И оставя зад себе си само
една-единствена грозна дума – „кърджалия“ нищо друго!
Защото само делата, изградени с любов към хората, надживяват

времето и живеят във времето заедно със своите създатели“ (с. 146).
„Заедно със Синапя умират, както се казва в доклада на Кно-

белсфорд, всички негови съратници с изключение на трима тежко ра-
нени. Това е знаменателно. Знаменателен е фактът, че Синапювите
хайти са останали верни на своя главатар до смърт, което може да
означава само едно, че са го обичали. Сè едно откъде е идвала притега-
телната сила на Мехмед Синап върху съратниците му – дали от него-
вата справедливост... или от неговото юначество, от неговата хубост
или от неговата грозота, но фактът, че те са си дали живота за него,
достатъчно говори, че тоя страшен мъж е можел да бъде привлекате-
лен и обаятелен“ (с. 193).
„И във възхода и в падането си Аджи ага наподобява останалите

свои събратя – Емин ага и Мехмед Синап, – разбити в своите „гнезда“,
докато са отбранявали своите кули и конаци, своите чифлици и стада.
Има обаче и разлика: силата на Аджи ага се стопява както и силата на
Еминджика много бързо и неочаквано, което означава, че те, за разлика
от Синапя, са нямали истинска бойна дружина, а сбирщина от плячка-
джии“ (с. 234).
Да не говорим дето още в предговора си писателят разкрива, че по-

вествованието му няма да е строго подчинено на принципите на науката
история, опираща се само на документите, фактите и всичко онова, което
от нейна гледна точка подлежи на „инвентаризация“ (с. 6), а ще върви
през описание на страстите и характерите на историческите личности,
на чувствата и преживяванията, които също са моторчета, макар и скри-
ти от очите, но имащи своята роля, понякога решаваща, за „задвижва-
нето“ на сложния механизъм на историята, за едни или други решения,
избори, постъпки и дела на човека.
Схематична, плоска „черно-бяла“ мяра Атанас Лазовски прилага и
когато прави оня внезапен и абсолютно неоправдан, бих казала дори, не-
позволен паралел между Йордан Йовков и Николай Хайтов. Имам пред-
вид това, дето си позволява да „сблъсква“ думите на Моканина „Боже,
колко мъка има по тоя свят, боже!“, финални за Йовковия разказ „По
жицата“356, с фактологията и атмосферата на геройства и насилия, която
цари в „Родопски властелини“. Нима наистина Атанас Лазовски не раз-
бира, че това са несъвместими и несравними неща?... Като се замислиш

обаче дори и думите на Моканина, при едно добро и добронамерено же-
лание, биха могли да се коментират в полза на Николай Хайтов. След
като например се изтъкне силата на публицистичния и писателския му
талант да изобразява нажежено и със изследователска стръв и страст об-
рази и събития; след като се подчертае широтата на възгледите му, която
обаче никога и в никакъв случай не прекрачва границата на отечество-
любието; след като се очертае ролята на „Родопски властелини“ предвид
съвременните опити да се преиначава историята в посока на „осман-
ското присъствие“, а не на турското робство... – думите на Моканина
биха паснали в техния извечен контекст след всеки един от очерците за
кърджалийските главатари, при това – в защита на Николай Хайтов, при
това – съвсем на място, защото мъката, която кърджалиите са причиня-
вали на обикновените хора, на българите, няма равна на себе си. А тази
мъка родолюбецът също е предал неподражаемо.
6. ЛЮБОПИТНА ПОДРОБНОСТ...
С нея и ще направя прехода от „защитника“ на Николай Хайтов (Ата-

нас Лазовски) към „поклонника“ на Николай Хайтов (Исмен Реджепов/
Никола Чуралски), т.е. прехода от едно лицемерие към друго. Така ще се
очертае подмяната, която Исмен Реджепов (Никола Чуралски) използва
като основен метод (или нещо такова) при неговия „нов прочит“ на ис-
торията:
„Наскоро прочетох изследванията на академик Николай Хайтов

за родопския войвода Мехмед Синап. Там той също споменава за тра-
гедията на тъмръшлиики, но по недостоверна информация на братов-
чед ми Ферад Чуралски твърди, че това е станало по време на бунта
на Мехмед Синап и че това кърваво дело е на самия Мехмед Синап.
Лека му пръст на братовчед ми Ферад, но казаното от него не почива
на никаква логика от всякаква гледна точка. Разваления телефон за
който споменах се е задействал от него като последен във веригата.
Вярвам на мама, защото тя е очевидец на трагедията“ (с. 60).
Да, в очерка за Мехмед Синап от „Родопски властелини“ Николай

Хайтов наистина е цитирал записки на Ферад Халилов Чуралски (с. 177
и нататък). Но се питам: нима Никола Чуралски (Исмен Реджепов) чак
сега, „наскоро“, както пише, т.е. някъде през 2012 г., е прочел очерка на
своя „приятел“ и „учител“ Николай Хайтов за Мехмед Синап, издаден
преди толкова години (още през 1974-а), още повече, че в този очерк са
използвани записки на негов братовчед и че е по тема, която явно живо го
интересува? И ако го е прочел още при излизането му, както според мен
без каквото и да е съмнение е било, защо тогава не е реагирал – офици-
ално или поне на четири очи пред братовчед си, пред писателя? Защото,
ако би реагирал по някакъв начин, би се и похвалил днес, със задна дата.
Но не е! Значи тогава е приемал написаното от Николай Хайтов (респ.
разказа на братовчед си Ферад Чуралски) за истина, а сега не го приема!...
Е да, версията с късния прочит е удобна, защото, както разбираме, Ферад
Чуралски вече го няма, за да го обори, няма го и Николай Хайтов.
Или, ще кажете, майката на Никола Чуралски може да е разказала
спомените за Балканската война на сина си едва тия години. Да е жива
и здрава жената, но, съгласете се, ако е преживяла Балканската война
и пази толкова ярки и толкова много спомени за нея с всичките им там
подробности, детайли и т.н., би следвало през 2012 г. да е била поне на

120 – 130 години! Възможно ли е на такава възраст в спомени човек да
отдели с точност какво сам е преживял, какво и за кого са му разказвали
край огнището?
От очерка на Николай Хайтов „Хубавия и страшен Мехмед“ разби-
раме, че тогава, т.е. преди 40 – 50 години, Ферад Чуралски е обследвал
цялата история на Мехмед Синап твърде сериозно и че в нея разказът за
жените от Тъмръш е просто епизод. Същият този негов разказ за съдбата
на тъмръшлийските девойки се донякъде припокрива с едно предание,
което пък са запазили внуците на майстора, строил навремето конака на
Мехмед Синап в Алъкьой. И се пита човек: и само думите на своя бра-
товчед Ферад за тъмръшлийките ли е прочел Никола Чуралски от Нико-
лай-Хайтовите „Родопски властелини“, а не и преданието, оставено от
строителя на Мехмед-Синаповия конак, преплетено в повествованието,
та смята, че разказаното от братовчед му „не почива на никаква логи-
ка от всякаква гледна точка“ (с. 60)? Защото тъкмо в целия контекст
на повествованието на Николай Хайтов за Мехмед Синап (и въобще за
кърджалиите!) този разказ си е съвсем на място. Всъщност не на мяс-
то звучи тази история във варианта, в който е пресъздадена в „Трети
разказ – Тъмръшлийки“ в книгата на Исмен Реджепов (Никола Чурал-
ски) „Балканските воини в Родопите 1912-1913“, посочен като разказ
на неговата майка. Уместно е тук да се уточни, че зловещите истории,
свързани с Балканската война, пишман историкът назовава „разкази на
мама“ (с. 58), т.е. на жена, която, както вече стана дума, ще да е била
вече 120 – 130-годишна, когато най-сетне се е решила да му ги сподели.
Горката! Дали изобщо е предполагала в каква каша ще я забърка синът
ѝ!... Но като се замислиш, какво хитроумно и удобно прикритие са тези
„разкази на мама“. Особено ако майката вече не е сред живите и няма
как да удостоверим дали изобщо е разказвала на сина си всичките тези
невероятно-фантастични истории...
А най-важното е, че тъкмо този тъй съмнителен „разказ на мама“,
какъвто е „Трети разказ – Тъмръшлийки“ дава основание на Исмен
Реджепов (Никола Чуралски) да направи генерален извод, свързан с Бал-
канската война, за „...нечуваните издевателства на една свирепа армия
от бандити, които за кощунство на преживелите трагедията се на-
рича армия-освободителка на поробените братя в Родопите“ (с. 60).
Тази „свирепа армия от бандити“ е Българската армия, ако някой не е
разбрал.
Само че каквото и да пише Исмен Реджепов (Никола Чуралски) от

името на майка си, когато се обърнем към документите и писмените сви-
детелства от онова време, ще се убедим, че нещата са съвсем различни,
противоположни. Всички източници удостоверяват пословичната дис-
циплина, морала и порядките, които са царели в Българската армия по
време на Балканските войни: Карнегиевата анкета357, книгите на чешкия
журналист Владимир Сис „От бойните полета на България. Впечатления
на военния кореспондент“ (Прага, 1913; София, 2012)358 и „Критичните
дни на България. Дневник на военния кореспондент – 1913 г.“ (Прага,
1914; София, 2005)359, писмо на баронеса Варвара Икскул фон Хилден-
бандт от 29 август 1913 г. до руския историк Максим Ковалевски360 и др.
Читателят сам ще реши на какво да вярва – на автентични свидетелства
или на истории, разказвани със задна дата, чиято достоверност няма как
да се провери.
Сега да насочим вниманието си към нещо, на пръв поглед несъщест-
вено. Във връзка с кърджалийските набези на Мехмед Синап Николай
Хайтов рисува цялата жестока картина на поругания, жестокост и смърт,
но въпреки това той не просто не си е позволил да съди или клейми
с ненужни, сърцераздирателни епитети кърджалията, а дори по повод
разказаното от Ферад Чуралски не пропуска да отбележи: „Нека тоя
разказ и да е преувеличен...“ (с. 178). Пред всичките гръмки и злокоб-
ни епитети на Исмен Реджепов (Никола Чуралски) спрямо българските
войници („свирепа армия от бандити“ (с. 60) и т.н.) дори само това
съмненийце на Николай Хайтов говори много, много повече. То е като
онова малко камъче правда, което преобръща цялата каруца от лъжи на
псевдоисторика.
Сега си мисля, колко хубаво е, че записките на Ферад Чуралски са
попаднали в ръцете на Николай Хайтов, а не на старателния му братов-
чед и „изследовател“ Исмен Реджепов (Никола Чуралски)! Представете
си само как те биха били до неузнаваемост преиначени от последния в
някакви си непонятно откъде пръкнали се „разкази на мама“ (или... в
не по-добрия случай – унищожени!), за да се потули завинаги истината
за това, което е било.
Но... Господ си знае работата... Съхранени, прибрани в книгата на
Николай Хайтов, изследванията на Ферад Чуралски са останали за поко-
ленията. Останали са такива, каквито са! И вече никакъв родоотстъпник
или отродител няма как да ги унищожи или преиначи в своя или нечия
чужда угода.
7. БЕЗСМИСЛИЦИТЕ НА ИСМЕН РЕДЖЕПОВ

(Никола Чуралски)
Сега да видим доколко е почит почитта, която Исмен Реджепов (Ни-

кола Чуралски) изразява към Николай Хайтов в пасквила си „Балкански-
те воини в Родопите 1912-1913“ (2012), редейки умилителни признания
от рода на... „с творчеството си, той не само ме закърми, но и оконча-
телно и безвъзвратно дооформи като гражданин на България“ (с. 46);
доколко е ученик на Николай Хайтов, дали въобще има нещо общо с Ни-
колай Хайтов, дали изобщо го е чел и дали и представа си има кой точно
е Николай Хайтов? Не че за хората, които познават писателя и творчест-
вото му дори повърхностно, не е ясно и от единствения пример, който
посочих, че пасквилописецът се опитва да ни заблуди. Но ще припом-
ня позицията на родолюбеца по тези въпроси заради лековерните нови
читатели, чиято представа днес за историята най-често се изгражда от
„новите прочити“ на историята, които определена част от съвременната
научна гилдия услужливо и безкритично им предлага. Също така важно
е да разберем за какво въобще на Исмен Реджепов (Никола Чуралски)
му е притрябвало да се изтъква като приятел на Николай Хайтов, а на
всичко отгоре накрая, в карето, където уточнява източниците си, да по-
сочва дори името му? Ще си позволя в случая повечко цитати, за да не си
помисли някой, че чрез анализа си манипулирам или редактирам в своя
угода абсурдните му твърдения и идеи.
За начало предлагам една особено проникновена негова мисъл – за
смях, разведряване и настройка на сетивата към абсурдното: „Мъдрост-
та на националните ни герои Хитър Петър и Настрадин Ходжа са
плод на вековни народни творчески приклаждания“ (с. 47).
Относно Паисий Хилендарски...
Според Исмен Реджепов (Никола Чуралски):
„...атонския монах Паисий Хилендарски написа най-съвършенната

си лъжовна книга „История Славянобългарская“, изпъстрена с чудо-
вищна фантастична митологизация на несъществуващи царе и бит-
ки. Но за да се измъкнем от лабиринта на лъжите му измислихме, че
това е благородно дело, за да се сепне и стимулира българския народ
към национално пробуждане. И този свещен лъжец е канонизиран за
светец от Българската православна църква вместо да бъде анатемо-

сан“ (с. 109).
Относно робството, борците за свобода и българския народ...
Според Исмен Реджепов (Никола Чуралски) българският народ не е

бил под робство и е нямало защо да вдига бунтове, затова и се е отнасял
с пренебрежение към всички, които са ратували освобождението и на-
ционалното му освестяване. Така и Левски не бил освободен от никого,
докато го конвоирали от град в град, та до София, при положение, че,
както пасквилописецът пише, „...конвоят е с пушки и то без патрони“:
„Не се ли намери един българин да го освободи? Не се ли намери

един българин, който да го погребе по християнски? Явно Левски не е
бил толкова популярен сред сънародниците ни, явно чужди са били ак-
циите на Левски. За това са и го наричали, за това са и го смятали за
„джингиби“ (с. 45).
На фона на безоблачните реалности в Османската империя по мне-

нието на Исмен Реджепов (Никола Чуралски) и смъртта на Ботев е била
безсмислена и случайна:
„Никой освен Ботев не се решава да направи рейда от Козлодуй

през България, за да подигне духа на народа! Нали е бил под робство?
Защо не го последва в похода му за „хляб и свобода“? Съзаклятниците
в Румъния са знаели, че народът ни няма нужда от бунтове и въстания,
но вместо да запазят Ботев са го пожертвали...“ (с. 45).
Относно Априлското въстание и трагедията в Батак...
По същия парадоксален начин Исмен Реджепов (Никола Чуралски)

тълкува и Априлското въстание. Според фантасмагоричните му твър-
дения:
„...ако инсценировката не се назореше Априлското въстание първо

би приключило като една кокошкарска история и едва ли би предизвика-
ло някаква реакция – отзвук от Великите държави. И за да не се получи
този фал, на всяка цена трябваше да стане, т.е. да се предизвикат
турски кланета в Батак и Перущица, но след като и турците не се

включват в общия замисъл трябваше да се извърши самоклане – риту-
ално клане в Баташката историческа църква“ (с. 6).
Априлското въстание според Исмен Реджепов (Никола Чуралски)

не е било нищо повече от „криминален метеж“, от „терористичен
акт“, който дори „от съвременна гледна точка, съобразно междуна-
родното законодателство“, представете си, „покрива съставките на
разбирането за геноцид“ (с. 13). Става дума за геноцид, извършен от
българите над мирно турско население! А вие какво си помислихте? И
по-нататък:
„Априлското въстание е силно хиперболизирано. Баташкото кла-

не – сьщо. Всъщност вече се доказва от истинските рицари на исто-
рическата правда, че случаят е криминално битов и не е имало такова
масово клане, както се митологизира“ (46).
Относно Балканската война...
Нищейки въпроса за ислямизираните българи и тяхната роля в хода

на Априлското въстание, Исмен Реджепов (Никола Чуралски) стига до...
Балканската война. Тук някъде той и съприобщава към абсурдните си
„размишления“ Николай Хайтов:
„Но тази митологизация (т.е. клането в Батак – бел. Е. А.) изигра

лоша шега за помашкото население в Родопския регион...
В основата на психологическата обработка на населението от
Пловдивския регион в навечерието на Балканските воини бе митологи-
зацията на баташкия случай, които в очите на хората се представяше
като кървава епопея.
Драго ми е, гордея се, че срещу този гнусен антинаучен фалшифи-
кат се изправи с опасен за него риск, съвременният колос на българска-
та научна литература и краезнание, академик Николай Хайтов. Под
всякакво достойнство ще е, ако някой си мисли, че академика Николай
Хайтов е нарочен адвокат на помаците.
Академик Хайтов с основните си разработки за „помашката кар-
та“, антиприноса на Атанас Примовски и публикуваното в списание
„Родопи“, срещу напъните на семейство Манолови и други публикации,
блестящо доказа, че помаците винаги са били и са пушечното месо в

политическото противоборство.
Академикът доказа, че помашкият въпрос винаги е бил и е печелив-
шия коз за политически и религиозни въжеиграчи в политическия ко-
мар.
Спирайки се на трагичната априлска пролет и проследявайки съби-
тия от нея до 1912 година и след нея, стига до извода, че основна греш-
ка на разработващите плановете за мобилизацията в навечерието на
Балканската война е набирането на военен контингент от пловдивски-
те села“ (с. 46 – 47).
Малко му е на Исмен Реджепов (Никола Чуралски) съприобщаване-

то на Николай Хайтов към неговите несмислени твърдения относно бъл-
гарите мохамедани и Балканската война, та посяга и на други родопски
краеведи и историци:
„Академик Хайтов, след него и Ангел Вълчев и други честни автори

по свои пътища доказват, че изкуствено насажданата омраза след
април 1876 година срещу помаците прераства в мъст. И циреят на
мъстта се пукна още в първите дни на Балканската война, 1912 годи-
на“ (с. 48).
Констатациите на Исмен Реджепов (Никола Чуралски) за самата

Балканска война са не по-малко несмислени, дори шокиращи. Задавайки
някъде из страниците театрално въпроса: „Война на мъстта ли бе Бал-
канската война, 1912 година“ (с. 48), той, в крайна сметка, заключава:
„Съвсем основателно смятам, че тя е срив в националната ни исто-

рия и че тя е един от върховете в пантеона на черното безсмъртие. И зая-
вявам честно, открито и без притеснение: БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ
1912 ГОДИНА НЕ БЕ ВОЙНА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!!!“ (с. 23);
„Едно ориентирало се към европейските стандарти общество,
едно общество прегърнало за идеал човешките права, следва да снеме
ореола за Балканската война, следва да я осъди и признае геноцида из-
вършен срещу родопското население“ (с. 71).
Всичко това идва от „факта“, убеждава ни Исмен Реджепов (Никола

Чуралски), че тогава Българската армия не е освобождавала поробените
единокръвни братя българи, а просто е клала мирно родопско население,

неидентифицирано като народност, определено единствено и еднознач-
но като изповядващо исляма (все едно в Родопите никога не са живеели
християни!), и го е клала все заради... както вече се досещате, онази „ми-
тологизация“ на Баташкия случай, който се представял от някакви лоши
хора нарочно като „кървава епопея“, за да оправдава клането по време
на Балканската война... Ето затова именно му е трябвало на пасквило-
писеца да отрича един потресаващ исторически факт като трагедията в
Батак от май 1876 г., пренасяйки я в областта на измислицата, мита, за да
оправдава и доказва несмислените си твърдения за Балканската война.
Една лъжа в книгата му води до друга лъжа, тя – до трета, и така не-
усетно лъжа след лъжа се множат в геометрична прогресия, в неуправ-
ляема лавина, за да се стигне до абсурда:
„В същност става дума за един процес на етно-религиозно про-

чистване в родопския масив започнал през страшната и жестока
1912-та, който не е преставал. И този процес на прочистване пре-
минава през войни, пожарища, кланета, убийства, кръстилки, про-
вокирани изселвания в съседна Турция, поради простата причина, че
помашкото население е било считано за турски елемент, преминава
през кръстилки, през икономически и духовни санкции, през социално-
битови ограничения, поставяне при условия на под критични граници
на физическо и духовно оцеляване, преминава през малтретиране, пре-
минава през безсрамни и аморални ограничения за духовно възвисяване,
през драстични мероприятия за прекършване на крилете в полет на
десетки поколения“ (с. 75 – 76).
В крайна сметка, всяка лавина от лъжи, се сгромолясва и рухва от

само себе си. Затова, когато в края на книгата Исмен Реджепов (Никола
Чуралски) предлага да приемем предложената от него и неговите съ-
мишленици декларация, завършваща с думите, че Балканската война е
„едно престъпление, извършено в пазвите на Родопа планина“, по-точ-
но – холокост, „да, РОДОПСКИ ХОЛОКОСТ... ГЕНОЦИД...“ (с. 132),
няма какво повече да направим, освен да се засмеем на висок глас. На
фона на несмислените му напънати и високопарни лъжи тези иначе сил-
ни и страховити думи звучат кухо и празно. Кухота, в която лъжите му
се самоизчерпват и изпаряват.
8. КАКВО БИ НАУЧИЛ ОТ НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

ЕДИН ЛЮБОЗНАТЕЛЕН УЧЕНИК?
Относно Паисий Хилендарски...
В своите „Светогорски записки“ (1987)361. Николай Хайтов се прек-

ланя пред „знаменития Паисий“, който „подпали искрата на Възраж-
дането“ (с. 129). Паисий според него „е бил обладан от една идея, коя-
то ще го накара не само да създаде първата история на своя народ, но
и сам ще я разнася от село на село и от град на град“ (с. 164). Той е
„пръв между нашите будители народни“ (с. 164).
Още през 80-те години на миналия век Николай Хайтов дори е п р о -
в и д я л какво ще се случи с Паисия днес, предчувствал е появата на
такива хулители Паисиеви като Исмен Реджепов (Никола Чуралски). В
записките си от Атон той си представя какво би било, ако Паисий въз-
кръсне и се провикне към българите с гръмовен глас, призовавайки към
национално освестяване: „О-О, НЕРАЗУМНЕ!“ (с. 166) – какъв ритори-
чен похват, но и какво провидчество след това! –
„Първо – вещае писателят, – ще го обявят за дилетант и в история-

та, и в езика; други ще му скръцнат да си гледа броениците; трети ще
го нарекат „пурист“, патриотар и националист и този път едва ли ще
му се размине, както през лето 1762-ро“ (с. 166 – 167).
Нещо да кажете?
Относно робството, борците за свобода и българския народ...
Какво е мнението на Николай Хайтов за робството се видя още дока-

то разглеждах книгата му „Родопски властелини“ (1974). Но най-ярко се
открои, когато след 1989 г. в обществото ни на мястото на определението
„турско робство“ взе да се налага понятието „османско присъствие“ и се
започнаха „новите прочити“, свързани с османския период от историята
на България. В повечето от публицистичните си изяви от 90-те години
на миналия век писателят намираше начин да се противопостави на по-
добни безумия. Една от първите и най-мощни публикации по темата е
статията му „Изкуството да се прави черното – бяло“, писана по повод
излизането през 1992 г. на поредния учебник по история „Записки по
история на България – 681 – 1978“362, където е обнародван един от пока-

зателните в това отношение „нови прочити“ на историята. В статията си
Николай Хайтов подчертава:
„...Дори разделът, посветен на туй владичество, откровено нари-

чан в по-старите учебници „тъмно робство“, ще го намерите в „За-
писките“ под енигматичното заглавие „Българските земи в контакт-
ната зона на две цивилизации“.
Както виждате, нищо не подсказва нито в заглавието, пък и в съ-
държанието, че тези земи са били разорени от едно опустошително
нашествие, преди да бъде окончателно сложен яремът на свареното
в „контактната зона“ християнско население. По нищо не личи, че
включването на контакта между двете „цивилизации“ е станало с це-
ната на яростни битки, масови кръвопролития и разселвания, че е има-
ло „кръвен данък“, еничарство и една неотслабваща през цялото време
неспирна асимилация“.363
В същата статия Николай Хайтов отговаря и на въпроса защо всъщ-

ност са необходими всичките тези „нови прочити“, започнали по негово
време, продължаващи, както знаем, и след като той се пресели в отвъд-
ното. На фона на пораждащите се днес тенденции на юг от нас за реаби-
литиране на Османската империя неговият отговор е по същество про-
рочески – според писателя на някого е нужно в българското общество,
в главите на подрастващите „...да се всади изопачена, идилична пред-
става за робството и да се обезсмислят или поне омаловажат всич-
ките ни опити за освобождение от „османското присъствие“, а защо
не – и възможните опити за неговото възстановяване“364. Представяте
ли си! Още през 1993 г. година той прозира, че някой ще се опитва да
реабилитира Османската империя в „реални граници“, т.е. ще се опит-
ва да възстановява турското робство под друга форма на „присъствие“!
Той предрича, а днес вече ние сме свидетели на опасната неоосманистка
мечта на някои турски управници и на реалните им стъпки за нейното
осъществяване. Да си припомним само думите на президента на Турция
Реджеп Тайип Ердоган в Истанбул през 2013 г. (тогава в качеството му
на премиер на Република Турция):
„Докато Турция расте, става по-богата и по-силна, и нашите бра-

тя на Балканите ще имат полза от това. За нас няма разлика между
Истанбул, Анкара, Измир, Бурса, Едирне и Скопие, Призрен, Сараево,

Тирана, Солун, Кърджали и Шумен. Ние не можем да живеем отдел-
но от тях. Аз не мога да захвърля на една страна нещата, които съм
преживял в Мостар, Прищина или Призрен. Любовта и интереса на
хората там се показват към мен и аз ги чувствам. Както гледаме на
нашите градове, така гледаме и на градовете в този регион...“.365
И обвиненията, подобни на Исмен-Реджеповите, че народът ни не

освободил Левски или че не последвал Ботев, не са от вчера и не са
патент на пасквилописеца. На всички такива обвинители на българ-
ския народ, че бил малодушен, пасивен, робски настроен или че нищо
не бил направил, за да предотврати трагичната развръзка в съдбата на
Левски или на Ботев и др., Николай Хайтов дава достоен отговор в ста-
тии, писани, както се казва, по „горещите следи“. На тази злоумишлена
спрямо българския народ тема писателят се спира доста изчерпателно в
статията „Историята, историците и „критиците“ на българския народ“,
публикувана през 1987 по страниците на в. „Литературен фронт“, впос-
ледствие и в книгата „Време за разхвърляне на камъни“ (1994). Още
тогава тъкмо покрай обвинения срещу народа ни, свързани със съдбата
на Левски в дните преди гибелта му, писателят предупреждава: „Съ-
вестта на българския народ не е сметище, за да хвърляме всички бок-
луци там!“366. И още тогава – отново провидчески! – той отговаря и на
всички днешни и бъдещи хулители на народа ни в този аспект:
„...Един или няколко души са причина за залавянето на Апостола,

но за предател ще бъде обявен целият народ. Един или няколко души не
са направили опит за неговото освобождение, но за виновен ще бъде
провъзгласен целият народ.
Измамата е толкова явна, че не би заслужавало да се разисква, ако
последиците не бяха толкова тежки и опасни. Но пита се, какво би ста-
нало, ако повярваме, че нашият народ е наистина мизерен и страхлив,
пасивен, нихилист, готов на всякакви компромиси; че той е нравствено
загинал и дълбоко увреден от робството – кой в наше време би си мръд-
нал пръста за този народ? Кой би жертвал за него нещичко от себе си?
Та нали хора като Раковски, Ботев, Левски и Бенковски, които са вдигна-
ли въстанията, са го правили за него? Тези, които са умирали на бесил-
ките, са го вършили в негово име, за негова слава и негово добро поради
една-единствена подбуда – че са му вярвали и са го обичали“.367
Вече през 1993 г. Николай Хайтов (вж. статията му „Предателят в

сянка“ по повод залавянето и гибелта на Левски) е наясно, че повдигане-
то на всички тези обвинения спрямо българския народ преследва и друга
цел – да ни унижи като народ, да смаже националното ни самочувствие,
да ни обезличи:
„Я си представете, че се очисти поп Кръстьо от обвинението в пре-

дателство или пък се разбере, че и народът не е имал възможност нито
да го предаде, нито да го спаси след залавянето му! С какво тогава тео-
ретиците на генетичната ни малоценност ще ни мачкат самочувст-
вието? Да оставим настрана каква е изгодата им да го вършат“.368
Относно Априлското въстание, трагедията в Батак...
Първо, Николай Хайтов най-малко е допускал, че ще се намери някой

българин, който би кощунствал така и би окачествявал Априлското въс-
тание като „кокошкарска история“ (с. 6), „криминално-битов случай“
(с. 46) или „терористичен акт“ (с. 13), покриващ – спрямо турците...
ТУРЦИТЕ (!!!) – „съставките на разбирането на геноцид“ (с. 13), как-
то кощунства Исмен Реджепов (Никола Чуралски) в „Балканските воини
в Родопите 1912-1913“ (2012), за да опровергава подобни твърдения. Но
като отечестволюбец не е пропуснал да покаже възхитата си пред под-
вига на онези обикновени хора, участвали в кървавата пролет на 1876 г.
Когато четем статията му от 70-те години на миналия век „Оръжието“ на
априлци“, не можем да не се съгласим с него, че силата на Априлското
въстание е не в победата, а именно в саможертвата:
„Ръководителите на въстанието не са били толкоз слепи да не

виждат оскъдните изгледи за успеха и – колкото и странно да е – имен-
но поради това техният подвиг се превърна в героическо дело, в една
върховна проява на българския национален дух, толкова по-висока, кол-
кото по-безнадеждно е било въстанието като военно предприятие. В
Априлското въстание няма тактика и стратегия, няма военна опит-
ност и оръжие, остри ятагани и барут, но то ни е оставило пример на
саможертва и себеотрицание“.369
Второ, Николай Хайтов никога не е смятал, че трагедията на Батак

е „ритуално самоклане“ (с. 6), а още по-малко – че е „гнусен антинау-
чен фалшификат“ (с. 47), както Исмен Реджепов (Никола Чуралски) си

бълнува в смисъл, че никаква трагедия нямало и че патриотари българи
просто митологизират „случая Батак“, за да създават изкуствено вражди
между българи християни и мохамедани.
Николай Хайтов много добре знае историческата истина за Батак и
не се страхува да се изправи, както се казва, очи в очи с нея. Писателят е
наясно кой тръгва срещу историческата истина дори още когато пепели-
щата от погрома над Батак не са угаснали и е наясно кой върви срещу ис-
тината и кому е изгодно това и до наше време. Затова в началото на 70-те
години на миналия век в различни публикации: (в сборниците „Публи-
цистика“ (1975), „Миналото на Яврово, Девин, Манастир“ (1985), „Вре-
ме за разхвърляне на камъни“ (1994) и др., – той подчертава категорично
кой точно и защо разиграва „помашката карта“, като от само себе си се
разбира, че неговата позиция е полярна на тази, която му приписва Ис-
мен Реджепов (Никола Чуралски).
В една от тези публикации Николай Хайтов анализира грешките и
неточностите в книгата на Атанас Примовски „Бит и култура на родоп-
ските българи“ (1973)370. Това е статията „Антипринос“ към историята
на Родопите“. В нея той цитира позицията на Хътън Дюпои, английския
вицеконсул в Одрин по време на Априлското въстание, натоварен от
правителството си да разследва априлските събития. Английският дип-
ломат пише в доклада си:
„Доколкото можах да узная, имам основания да вярвам, че жители-

те на Перущица първи предизвикали яростта на турците с убийството
на двама мюсюлмани от съседното село и по този начин сами станали
причина за гибелта на селото си... Все пак – продължава Дюпои – по
мое мнение извършеното предизвикателство от това село едва ли може
да оправдае страхотната загуба на хора и материални щети, при-
чинени от помаците-башибозуци...“ („Априлското въстание 1876 г.“,
Сб. документи, стр. 523 – 524.)“.371
В изследването „За Ахмед ага Тъмръшлията и за едно тълкуване на

неговата роля в потушаването на Априлското въстание“ пък Николай
Хайтов цитира още редове от доклада на Хътън Дюпои:
„Разправя се без всякакъв опит за прикриване (пише още по-ната-

тък „безпристрастният“ изследвач), че руският консул в Пловдив бил
единственият виновник за печалните нещастия, сполетели това цве-

тущо село (Перущица – б.м.). То било нападнато от башибозуците под
командата на Тъмръшлията Ахмед ага... Перущица на 13, а Батак на
9 май“.372
Николай Хайтов се обръща и към изследванията на Ангел Вълчев

(Исмен Реджепов/Никола Чуралски, разбира се, използва и неговия труд
„Тъмраш“ (1973)373 по свое усмотрение, преобръщайки позицията му с
краката нагоре). Писателят, визирайки Ангел Вълчев, показва, че пози-
цията на Хътън Дюпои не се различава особено от позицията на ново-
сформираното след преврата на 17 – 18 май 1876 г. турско правителство,
чиято първа работа е „... да назначи комисия, която „да изследва причи-
ните и виновниците за въстанието“:
„Комисията (пише Вълчев) трябвало да докаже, че виновници са

първо – българите, подтикнати от чужди страни, и по-специално от
Русия; второ – некадърните управници от старото правителство, кои-
то са вече свалени, и трето – местните водачи на мюсюлманското на-
селение, които не са се покорявали на централната власт...“ (Сп. „Ро-
допи“, кн. 8 и 9/1970 г., стр. 54 и следващите.)
Английската дипломация, която по туй време е в пълна подкрепа
на новото правителство на Турция, също не седи със скръстени ръце
и затова английският министър на външните работи телеграфически
нарежда на английския вицеконсул в Одрин Дюпои незабавно да замине
за Пловдив, да проучи нещата и веднага да го информира, като предва-
рително подсеща своя вицеконсул, че жестокостите „са извършени от
турските нередовни войски“, т.е. башибозуците. (Сб. „Априлско въс-
тание 1876 г.“, стр. 509.)
Както вече се убедихме, Хътън Дюпои съставя своя доклад така, че
напълно задоволява както външния министър на Англия, така и новото
правителство на Турция“.374
По-нататък в очерка за Ахмед ага Тъмръшлията в полезрението на

Николай Хайтов се появява и Васил Дечов, другият среднородопски
книжовник с голям принос за предаването на истината за Априлското
въстание на поколенията (както вече се досещате, и неговата позиция
е изопачена до неузнаваемост в пасквила на Исмен Реджепов /Никола
Чуралски). Според Николай Хайтов Васил Дечов „...беше отлично схва-
нал къде бият обвинителите на Ахмед ага Тъмръшлията, като Хътън

Дюпои и наивно доверилите му се чужди или родни „изследвачи“ на Ап-
рилското въстание. С безпогрешна интуиция Дечов разбра освен това,
че тука не става дума само за една временна дипломатическа маневра,
но за трайно, сериозно обвинение към нашите събратя – родопските
българи мохамедани – в едно братоубийство, което някои „доброжела-
тели“ на българската нация искаха да поставят като зловеща прегра-
да между България и българите мохамедани“375.
За приноса на „родопския Омир“ (така писателят назова Васил Де-
чов в свой автограф за мен към книгата „Миналото на Чепеларе“ от
1978 г., на която той е редактор и към която е написал предговор)376
по този въпрос Николай Хайтов говори и по-късно, през 80-те години,
в статията „Пирамида на заблудите“, като признава, че всъщност Васил
Дечов пръв сред родопските историци осъзнава къде бият фалшифика-
циите около Ахмед ага Тъмръшлията. При това тук става дума не само за
„трайна психологическа преграда“ между българите мохамедани и оста-
налите българи, подчертава писателят, а за нещо много по-сериозно:
„Ако пък искаме да бъдем докрай откровени, трябва да добавим,

че думата „психологическа преграда“ е твърде мека, че тъкмо тези
обвинения в братоубийство, палачество, зверство и пр. към българите
мохамедани изградиха в първите десетилетия след освобождението на
България една неприязън между „палачи“ и „потърпевши“ и създадо-
ха психологическите предпоставки за изселването близо на половина-
та от родопското българомохамеданско население зад границите на
родината“.377
През 90-те години на миналия век, когато започнаха отродителни-

те процеси в Родопите, Николай Хайтов подхваща темата за Баташкото
клане и участието в него на българите мохамедани. В негово интервю
от 1991 г. („Помашката карта“ в голямата игра“) четем, че тази „карта“
влиза в действие тъкмо тогава, по време на Априлското въстание, след
като „пазарджишките бегове първенци“ издават заповедта за разправа с
батачани. Писателят уточнява, че това е писано „в издадената от англи-
чаните „Синя книга“, том І, с. 145 (изданието е от 1887 г.). Писано е и
в книгата на Д. Страшимиров – третата част – и е добре обяснено, че
Ахмед ага Барутанлията не е имал намерението да извърши така на-
реченото второ клане (смятал е да засели Батак с хората, оцелели от
първото клане), но все пак решава да пита чрез един изпратен до пазар-
джийските бейове вестител – арнаутина Селим – „да пощади ли гяу-
рите“. Пратеникът се е върнал с отговора: „На Баташките гяури ко-
ремът им да се изсуши!“ – и тогава започва втората касапница...“.378
Николай Хайтов посочва още, че чепинските българи мохамедани
не са искали да воюват с батачани и са го направили „след едно много
сериозно сплашване от името на правителството“, че са били военно
мобилизирани и че, най-важното, „...като мохамедани те били задъл-
жени от религиозния закон (от Шериата) не само да се бият, но и да
извършат заповяданото им клане. Страшимиров отлично го е обяс-
нил в главата „Пепелища“ в Историята на Априлското въстание. Из-
вестно ви е понятието „свещена война“ – то и сега е в обращение. За
разлика от светските войни характерните за исляма свещени войни се
обявяват чрез тъй наречените „фетви“ (свещеноправни решения), про-
изходящи от най-високия духовник Шейх юл Исляма. Такава една фетва
е намерена в Софийския османски архив от 1743 година“.379
Генералният извод на писателя е, че опасността от възникването на
нови и нови свещени войни си остава все същата и до днес и че тъкмо
тази е причината „помашкият въпрос да изниква с нова сила в наше вре-
ме“. Според него „това си е старата мина със закъснител – баташка-
та и сенклеровската. С тая разлика, че мината веднъж избухва, а „по-
машкият въпрос“ се възпламенява периодически. При всеки кризисен
момент!“380. Ето защо, смята Николай Хайтов, ако искаме да няма пов-
торение на историята, е нужно да се работи за преодоляване на невежест-
вото сред българите мохамедани (аз бих допълнила – и сред българите
християни) по този въпрос, за да знаят всички, че ние не сме неприятели,
врагове, а единокръвни братя. Тогава никакви заблуди от рода на Исмен-
Реджеповите (Никола-Чуралските) не ще имат почва в умовете, нито в
сърцата ни и нищо няма да ни обърне едни срещу други.
Относно Балканската война...
Какво е мнението на Николай Хайтов за Балканската война може да

се разбере от книгата „Балканската война в спомените на съвременници
и участници“ (1973)381. Спомените на съвременници и участници в нея е
записвал Петър Маринов, а литературната обработка е направил Нико-
лай Хайтов. В предговора „Бурната хилядо деветстотин и дванадесета“
(публикуван и в книгата „Публицистика“ на Николай Хайтов) писате-
лят показва защо съвместната му с Петър Маринов книга е с приносно

значение за документалната книжнина за Балканската война и най-ве-
че защо ни кара да съпреживяваме трепетно събития, случили се преди
толкова време:
„Откъде идва това вълнение?

То идва от трясъка на строшените окови, от дивната радост на
освободените родопски жители, от опиянението на първите победи, от
чудните примери на храброст и самопожертвувателност, които пъл-
нят летописа на кратката, но драматична Балканска война“.382
Дори само тези няколко думи на Николай Хайтов не оставят ни-

какво съмнение, че според него Балканската война е освободителна за
Родопския край. Разбира се, писателят няма как, а и не си поставя за
цел да подмине или прикрие факта, че това е война, в която както във
всяка война, се лее кръв, се случват трагедии, се преобръщат изцяло
съдби, събития, посоки... А Балканската война е особено драматична
за родопчани и той, като душеведец, не може да не вникне в тази драма
докрай:
„...Сложната и без друго обстановка се драматизира още повече

от различията в религиозната принадлежност на родопските българи.
Особено за родопските българи мохамедани Балканската война, която
ги поставя между „наковалнята и чука“ (между религията и народ-
ността), е особено тежко изпитание“.383
От статията му научаваме още, че повечето от българите мохаме-

дани, живеещи в пределите на Османската империя, които, щат не щат,
по силата на военните закони е трябвало в тази война да се бият срещу
единокръвните си братя българи, са дезертирали от османската армия;
че при военния сблъсък между българи и турци „попадналите по среда-
та „българи мохамедани“ са понесли върху себе си много незаслужени
несгоди“384; че е показателен сговорът за взаимна защита по време на
военните действия между българите мохамедани и християни. Съгласе-
те се, че ако самите българи мохамедани са приемали Балканската война
като завоевателна спрямо тях, както 100 години след нея се мъчи да ни
уверява Исмен Реджепов (Никола Чуралски), опирайки се на някакви из-
мислени „разкази на мама“, те едва ли биха бягали от османската войска
и със сигурност биха защитавали рамо до рамо с турците своето застра-

шено от завоюване отечество, още по-малко биха влизали в каквито и да
е договорки, сговори и съюзи с българите християни.
В интервюто „Помашката карта“ в голямата игра“, за което вече ста-
на дума, ще видим също, че още през 1991 г. Николай Хайтов дава непос-
редствени отговори по всички въпроси, които Исмен Реджепов (Никола
Чуралски) – къде лицемерно, къде подло, къде невежествено – е поста-
вил в наше време. Когато например интервюиращият (Иван Василев)
пита писателя дали масовата кръщавка на българи мохамедани по време
на Балканската война е насилие, писателят, от своя страна пита: дали
това е единственото насилие тогава? Какво е станало с коренното насе-
ление на Тракия при оттеглянето на българската армия към сръбската
граница? Мислите, че не знае ли? Много добре знае и не спестява жес-
токата истина, както и суровите изводи:
„Стотици, хиляди хора попадат под този башибозушки валяк, едни

загиват, други са принудени да напуснат завинаги родните си места.
Така съседите ни решиха с един замах етническия проблем в Източ-
на Тракия. Ако не възразявате – това е също насилие, с тази разлика от
„кръщавките“, че в единия случай на хората се свалят имената, а във
втория – главите“.385
В същото интервю Николай Хайтов обяснява и защо е взето решение

за покръстването на българите мохамедани в някои райони. Причината
съвсем не е в „кръвожадността“ на българите, както се опитва да ни вну-
ши Исмен Реджепов (Никола Чуралски). Просто турското командване
подготвя няколко диверсионни акции в тила на армията ни при форсира-
нето на границата, в които са ангажирани местни българи мохамедани.
Това като какво се смята в условията на война? Питам Исмен Реджепов
(Никола Чуралски), разбира се, защото на всички други е ясно. Жал-
ко, продължава Николай Хайтов, че в историята на Балканската война
„тези подробности са „изтървани“, а и, за съжаление, все още никой
не е преглеждал с нужното внимание документацията в архивите. Изво-
дът му е впечатляващ:
„Затова помашката „кръщавка“ през 1912 година стърчи сред ос-

таналите събития ни в клин, ни в ръкав. Третира се като самоцелно ня-
какво насилие, а се премълчава един поразителен факт: че не е отбеля-
зано нито едно кръвопролитие по време на кръщавките! Не твърдя,

че поне възрастните българи мохамедани са слагали калпаци на главата
с „ура“, но налице са в архивите множество документи, че голяма част
от населението е приемало кръщавките драговолно: заявления има от
много села, изявяващи желание да се покръстят“.386
Попитан как си обяснява драговолното покръстване, Николай Хай-

тов отговаря, че: от една страна, след Батак и Перущица думата „помак“
е обвързана с лоша слава; от друга страна, огромното душевно сътресе-
ние на българите мохамедани след внезапното отстъпление на османска-
та войска също е изиграло своята роля; на трето място, покръстването
им дава обещание за равноправно развитие сред събратята им христия-
ни; на четвърто място, не са без значение и съхранените традиции от
старината – „в много помашки домове жените са си пазели иконките на
Богородица и свети Георги“ и е нямало многоженство; на пето място,
езикът им все още си бил „най-чист български език“); и не на последно
място, в някои села при погребенията имало „двойна презастраховка:
с надгробен камък над земята (с чалма), и втори камък под него – с
кръст“.387
Николай Хайтов подчертава категорично, че от покръстването не
е засегнат нито един турчин, дори в Кърджалийско! Също така той не
забравя да припомни, че „българите не подгониха тюркоезичното на-
селение в Кърджалийско през 1912 – 1913 г. и не допуснаха кланета и
погроми“388!
9. ЛЮБОПИТНА ПОДРОБНОСТ...
Малко встрани, но и в темата.

В статията си „Не принизявайте Вазов, щадете Хайтов“ Атанас Ла-
зовски намекваше за някакви „криминални някогашни деяния“ (с. 9) за
които Николай Хайтов бил обвиняван и които самия него, литературния
критик, не го интересували... Не го интересуват, ама ги напомня, нали,
просто ей така, за да очерни писателя – нищо не му пречи, пък и писателя
го няма, за да се защити... Сетих се за това покрай книгата „Балканската
война в спомените на съвременници и участници“ (1973), съвместна за
Петър Маринов, записвал спомените, и Николай Хайтов, обработвал и
допълвал спомените, на чиято корица е посочено само името на писате-
ля. Тази книга, както и друга съвместна книга на двамата – „Родопските
комити разказват“ (1972)389 също е попадала в полезрението на съвремен-
ните литературните „детективи“. Слава Богу, че в случая с Петър Мари-
нов истината за „криминалните деяния“ на Николай Хайтов, излезе ная-
ве и то чрез свидетелството на възможно най-непосредствения свидетел
„по делото“ – Александър Маринов, сина на Петър Маринов. В статията
„Как се създадоха книгите „Родопските комити разказват“ и „Балканска-
та война в спомените на съвременници и участници“ той разказва за при-
ятелството между баща си и писателя, като представя подробности от
съвместната им работа по книгите:
„Спомням си, когато Николай Хайтов посещаваше Пловдив, идва-

ше у дома. Аз отварях вратата, а той с благата си усмивка питаше:
– Сандо, тук ли е „патриарха“? (Така наричаше той баща ми –
„патриарх на родопското краезнание“).
И започваха едни дълги разговори, разглеждане на ръкописи, спомени
за „минало-незаминало“, разказване на родопски остроумия и зевзелъци,
но и обсъждане на важни проблеми, свързани с миналото и настоящето
на родопския край. В повечето случаи Хайтов слушаше внимателно и
от време на време задаваше въпроси. Майка ми слагаше върху печката
в кухнята червени родопски картофи, захлупваше ги с голяма пръстена
паница, за да станат сладки и сипкави като „кестени”, изваждаше от
домашната туршия и Хайтов похапваше с наслада и удоволствие.
При едно такова идване (в началото на 60-те години на миналия
век) баща ми показал папката със записите на комитите и участници-
те в Балканската война. Хайтов я разгледал и изказал мнение, че тя
не става за роман, но ако се „пипне“, ще се родят интересни разкази.

Оттогава минало доста време. Машинописка преписала на чисто и с
голяма разредка записите. Баща ми дал екземпляр на Хайтов да работи
по него както намери за добре, но с условие името му да не фигурира
никъде, защото неговите отрицатели ще спрат печатането. В про-
дължение на две години Хайтов извършил огромна работа върху ма-
шинописа. Най-напред се запознал с наличната литература за Македо-
но-Одринското революционно движение и Балканската война, за които
малко знаел дотогава. След това разделил материалите и ги обособил
отделно за комитите и отделно за Балканската война. Тъй като запи-
сите са правени в минало свършено време, повечето в трето лице на
глаголите, Хайтов споделил, че е добре те да се пренапишат от първо
лице. Той се беше вече утвърдил като писател със сочен, картинен и
цветист език в разкази от първо лице. Наложило се някъде да прераз-
казва, съкращава, съпоставя и размества материала, но само езиково, а
фактологията си останала същата. По този начин разказите станали
по-живи, по-одухотворени и по-сочни. В процеса на работата между
двамата се уточнявали различни детайли – как да се подредят разка-
зите, къде е възможно да се спомене неговото име и т.н. Уточнило
се и заглавието. Отначало било само „Родопските комити“. То обаче
давало представа за историческо изследване или очерк, затова Хайтов
предложил заглавието да бъде „Родопските комити разказват“. От
това веднага проличал живият език на разказвачите.
Но работата на Николай Хайтов не свършила до тук. Той написал
по един прекрасен предговор за двете книги. От тях личи, че е прегледал
огромна литература по въпроса, проучил различни документи и исто-
рически извори, за да ни представи картината на случващите се съби-
тия, превратностите на епохата и личностите – автори на записите,
увлекателно и с отговорност за историческата достоверност. Пред-
говорът към комитите представлява цяло научно изследване. (...)
Някои от разказвачите повтаряли едни и същи факти и случки, за-
това Хайтов включил само тези, които били по-колоритни, живописни
и характерни.
Така книгата включва 33 спомена, между които и на две „ко-
митки” – на споменатата вече Шина х. Тодорова и Дана Щаврочи-
на от с. Момчиловци. С невключените в книгата разкази читателят
може да се запознае в машинописите, съхранявани в личния фонд на
П. Маринов в Държавния архив – Пловдив. (...)
По същия начин е подготвена и книгата „Балканската война в спо-

мените на съвременници и участници”. Отпечатана е във Военното
издателство през 1937 г., т.е. една година след „комитите”. Подбрани
са 16 разказа, литературно обработени от Николай Хайтов. (...)
Защо написах всичко това? И днес все още ме питат познати и
непознати – защо баща ми е позволил на Николай Хайтов да издаде
книгите от негово име, че Хайтов е „окрал“ материалите и други ма-
шинописи и по този начин П. Маринов бил „измамен и ощетен“!
Искам да заявя, че истината е такава, каквато съм я описал по-
горе. Живите все още бивши смолянски ръководители на властта не
смеят да признаят, че с петното „фашист“, което те лепнали тогава
на П. Маринов, пресекли всякакви пътища за неговата творческа и об-
ществена изява. И благодарение на непредубедеността на Н. Хайтов,
без да се съобразява с конюнктурата на деня, книгите видяха бял свят,
за да оставят на поколенията свидетелства на участници в тези съби-
тия. Наред с официалните документи, те дават допълнителни знания,
важни и съществени за проучване миналото на Родопския край. И нека
веднъж завинаги се спре със спекулацията за „кражбата“ на Н. Хайтов
и авторството на двете книги. Такова е било желанието на баща ми!
Важното е, че ги има и са оставили своя знак!“.390
10. ИСМЕН РЕДЖЕПОВ (НИКОЛА ЧУРАЛСКИ)

ЗА БЪЛГАРИТЕ, ИЗПОВЯДВАЩИ ИСЛЯМ
Позицията на Исмен Реджепов (Никола Чуралски) в книгата му „Бал-

канските воини в Родопите 1912-1913“ спрямо ислямизираните българи
е повече от двусмислена. Умишлено замъглена. По същество – объркана
и противоречива, което дава основание да се мисли, че е в пряка зави-
симост от времето, в което пасквилописецът е писал по проблема. Ре-
шавайки да издаде книга, той просто набързо е събрал всичко на едно
място и къде поради мързел (да го прочете внимателно, да го редактира
и направи единно, да уеднакви понятията), къде поради природна прос-
тота го е оставил както е било, смятайки, че и така е ясно. Нищо чудно
тюрлюгювечът да се получава и заради различните източници, които той
е използвал, като по гореописаните причини не си е направил труда да
внесе яснота.
Относно етническата принадлежност

на българите мохамедани...
Противоречивото отношение на мнимият изследовател по този въп-

рос проличава докато още лицемерно се кълне в любов и признателност
към Николай Хайтов. От една страна, писателят бил за родопчани „душ-
манин“, който „всичко правил да преобърне помаците в българи“ (с. 46).
Тоест, „помаците“ не са българи (иначе защо би искал да ги „преобърне
в българи“!)... О, не, не, не... прекалено смело е, затова... От друга стра-
на, Николай Хайтов е човекът, който воювал за тяхното „духовно и чис-
то човешко сродяване, без да анулира религиозна самоопределеност“,
въпреки онези, дето не го признават и дето „злонравието си подклаж-
дат с провокирани несъвместими вражди между помаци и християни“
(с. 46). Тоест, „помаците“ просто не са християни (няма как и да бъдат,
щом изповядват исляма!)... Да, да, да, става дума за сродяване... Ама вие
какво... Не, не, не онова сродяване, за което си помислихте, онова, дру-
гото, „духовно и чисто човешко сродяване“, което, нали разбирате, няма
нищо общо с народностното... В крайна сметка според Исмен Реджепов
(Никола Чуралски) Балканската война не е нищо повече от „етнорели-
гиозно прочистване“ (с. 85) спрямо „помаците“, което продължава и до
днес. Следователно за пасквилописеца „помаците“, т.е. българите, изпо-
вядващи ислям, са все пак отделен етнос, различен от българския.
Предвид факта, че зад издаването (разпространението) на този пас-

квил на Исмен Реджепов (Никола Чуралски) застана Европейски инсти-
тут „Помак“, мъглявата му позиция относно етническата принадлежност
на „помаците“ се изяснява напълно. Институтът обяви, че „помаците“ са
отделен етнос. Да припомня, че самият председател на института Ефрем
Моллов се прочу през 2012 г. с напъна си да докаже, че този етнос – „по-
машкият“, води началото си от най-дълбока древност, че помаците всъщ-
ност са основателите на Персийската империя (което е станало през VІ
век преди Христа при управлението на Кир ІІ Велики, или както Ефрем
Моллов го нарича в свое книжле пасквилче391 „хан Куруш“ (с. 10). В
претенциите си за обособяването на „помашки етнос“ неколцината юна-
ци от Европейски институт „Помак“ стигнаха дори до Парламентарната
асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). Но мераците им се провалиха.
Относно произхода, корена на „помаците“...
Какво мисли по този въпрос Исмен Реджепов (Никола Чуралски),

няма никакво значение за никого, дори за самия него, но той не се е отка-
зал да пише и... Бедният! Направо е раздвоен, та чак разтроèн, противо-
речащ си и самоотричащ се на всяка крачка. Предлага ни не една, а цели
три (а вероятно и повече), една от друга по-достоверно-фантастични,
компетентно-невероятни теории.
От една страна, според него „помаците“ са българи, приели исляма

по време на робството, т.е. от ХІV век нататък:
„Приятелят ми Дичо Кузманов от Смолян ми подари сборника „Ос-

мански извори за ислямизационните процеси на Балканите, XVІ – XIX
век /С, 1990 БАН/“. Ако се доверим на този извор, логично е да се повяр-
ва на дирижираната / напоследък версия, че у нас не е имало насилие,
че видите ли приемането на исляма е ставало по съвсем безобиден и
доброволен начин, че видите ли, българите са се натискали да станат
друговерци.
Този извор ми напомня за версията ми и е в нейна подкрепа. Не би
могло да няма и доброволно приемане на исляма. Единичните случаи са
се събирали, записвали в грижливо съхранявани документи. Те са „жи-
вото“ доказателство, че всичко тогава е ставало доброволно. А да сме
срещали някъде турски извор за насилие? Не ще го срещнем, защото
такъв не се е създавал. Дори и насилствените случаи са оформени като

доброволно приемане на вярата“ (с. 47 – 48).
Все пак е знаменателно това, дето Исмен Реджепов (Никола Чурал-

ски) пише, че в документацията на Османската империя „дори и насил-
ствените случаи са оформени като доброволно приемане на вярата“
(с. 48)! Значи още тогава, когато събитията непосредствено са протича-
ли, османската власт е фалшифицирала и подправяла документи! Осо-
бено полезно е да се има предвид, когато се налага да се позоваваме на
някогашните османски „документи“, да не говорим за фабрикуваните
със задна дата такива!
От друга страна, според пасквилописеца „помаците“ са прабълга-

рите на Аспарух, приели исляма далеч преди османската инвазия на Бал-
каните, т.е. през VІІ век, а вероятно и по-рано:
„Макар и в по-ограничен вариант и достъп все пак излязоха на бял

свят и ние доживяхме да се запознаем, чрез специализирана литература
с истината за прабългарската империя, приела по времето на прабългар-
ския хан Аламуш исляма от арабите за духовна близост, икономически и
духовен просперитет на империята. Научаваме от източниците още, че
Казан е била столица не само на хаганата, но и духовен ислямски център.
Научаваме още, че Иван Грозни се заема със задачата да покръсти от
Московска Русия град Казан и империята. Усилията за християнска ин-
вазия и религиозна асимилация, е и една от причините за раздвижване на
древните прабългари. В новите си земи голяма, част от тях са с ислямско
вероизповедание. Предпазливо се предполага, че с това cи вероизповедание
те идват и в днешните ни земи. Те се смесват със славяни и траки.
Официално това става през 681 година според наши историци, но
напоследък се лансира и идеята за много по раншно съществуване на
държавно образование. Ако е така, то е вярна и застъпваната теза, че
в Родопите е имало ислям преди османлиите да завладеят земите ни“
(с. 77).
Кратка историческа справка... Хан Алмуш, владетел на Волжска Бъл-

гария, приема исляма и името Джахар ибн Абдаллах в началото на Х век.
Иван Грозни царува през ХVІ век, тогава именно Русия завладява Повол-
жието. Хан Аспарух основава Дунавска България 681 г., т.е. VІІ век. А сега
прочете още веднъж предложения от Исмен Реджепов (Никола Чуралски)

„нов прочит на българската история“ (с. 77), който вече цитирах преди
малко, за да се насладите още веднъж на самоувереното му невежество!
От трета страна, според Исмен Реджепов (Никола Чуралски) в тре-

тата му достоверно-фантастична версия „помаците“ са съществували
3000 години преди Христа и не са били никакви езичници, както вероят-
но си мислите; нито са били християни, както вероятно никога не бихте
се изкусили да предположите. „Помаците“ са си били чисти мюсюлмани
още оттогава:
„Проучванията ми ме водят до тезата, че всъщтност военната

османска експанзия в началото на 13 век в България и продължила до
първата половина на 16 век е и отговор на насилственната хрисияни-
зация коренното държавообразуващо прабългарско население, основно
изповядващо исляма. Отговорът на българските апологети,че в дохрис-
тиянска България е съществувало езичеството не отговаря на истина-
та. Народоукът от Македония Веркович при записването на помашки-
те песни по безспорен начин установява, че помашките песни датират
от преди 3000 години преди Христа. А, за да има помашки песни, значи
е имало помаци. А религията на помаците всеки случай не нито езичес-
ка, а най-малко не била и християнска /вж. „Веда Словена“ – сборник с
помашки песни на Ст. Веркович“ (с. 79).
Не звучи ли съвсем налудничаво тезата, че ислямът е съществувал

3000 години преди Христа, тъй като Аллах предава откровенията на Мо-
хамед от 610 г. след Христа до 632 г., когато пророкът умира. Излиза, че
„помаците“ са изповядвали ислям 3600 години, че и повече преди поява-
та на самия ислям!...
Относно наименованието на българите, изповядващи ислям...
В пасквила си Исмен Реджепов (Никола Чуралски) ги назовава ту

„помаци“, ту „българомохамедани“, ту „българи мохамедани“ и ги из-
режда (под наименованието „помаци“) веднъж – сред етнически, друг
път – сред религиозни общности. Едва във втората част на книгата се е
подосетил, че противоречията в това отношение са в повечко и заплаш-
ват целостта на пасквила му. Затова се опитва да ги изглади:
„...По-нататък в цитиране на документите ще се убедим, че съ-

ществува колебание при употребата на прозвището. Ще срещаме ту
българомохамедани, ту „помаци“, ту „българи, изповядващи исляма.
Това са употребявани синоними според господстващата политическа
система... От гледна точка на националния им статус те могат да
носят гражданство и прозвища на името на националните държави,
но корена им е един и същ. Ето защо са тъй неудачни и злощастни опи-
тите в нашата сгряна (вероятно има предвид „страна“ – бел. Е. А.) за
религиозната им асимилация“ (с. 82 – 83).
Нещо да разбрахте? И аз не разбрах. Но това няма никакво значе-

ние.
11. НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

ЗА БЪЛГАРИТЕ, ИЗПОВЯДВАЩИ ИСЛЯМ
Отстояването на българщината в Родопите е съществена част от

голямата битка на Николай Хайтов за България. Затова този въпрос е
ключов в публицистиката на родолюбеца и преди, и след промените от
1989-а. Особено през 90-те години на миналия век. Тогава бе времето,
когато определени сили изсред българите мохамедани и в българското
общество (отделни представители на университетската общност и пре-
зидентството) поколебаха основите на българщината в Родопския край.
Тогава откъм Жълтуша се обади „помакът“ Камен Буров, обявявайки, че
ще прави „помашка партия“, а откъм София неколцина отродители се
засилиха научно-обосновано да отделят от българския народ „помашки
етнос“. Този въпрос Николай Хайтов засяга в много от своите публика-
ции в края на века, като дори някои са посветени изцяло на него: „Бъл-
гарите мохамедани гласуват като всички българи“ (1992), „Кой разпалва
отродителните процеси“ (1993), „Славянско племе ли са помаците, или
са марсияни? Крайно време е да бъде образувана „Жълтушенска помаш-
ка република“ (1993), „Българите мохамедани не се предадоха“ (1993),
„Снимка изобличава фалшификациите с „помашкия етнос“ (1994), „Ро-
допите ще станат втора Босна, когато великите сили решат“ (1994), „Ако
признаваме „малцинствата“ по религиозен признак, на земята ще въз-
никнат хиляди нови държави“ (1998) и др. Дори само заглавията на пуб-
ликациите са достатъчни, за да се види позицията на Николай Хайтов по
този въпрос.
Удивително е, че още през 1992 г. в статията „Българите мохамедани
гласуват като всички българи“ писателят, без още да се е задвижил валя-
кът на отродяването в Родопите, предупреждава:
„На въпроса дали се чувстват българи, среднородопските българи

мохамедани отговориха убедително с „да“ за България и българщина-
та за първи път от 115 години насам!
Разбира се, с това проблемът с родопските българи мохамедани не
се изчерпва. Борбата за тях и тяхното самосъзнание отсега все повече
ще се изостря...“.392
В съпоставка с днешното време какъв само провидец (ОТНОВО!) е

Николай Хайтов, нали!
Относно етническата принадлежност

на българите мохамедани...
Според родолюбеца всички опити за отделянето на българите мо-

хамедани в отделен етнос са свързани със сепаратизъм; нищо чудно
според него, ако задграничните кукловоди на балканските държави ре-
шат да отделят Родопите от България, у нас да се изиграе сценария,
който вече бе изпробван в Босна и Македония. Затова, анализирайки
вота на родопчани в парламентарните и общински избори от 1992 г.,
той е така радостен, че те всъщност са отговорили „убедително с „да“
за България и българщината“! Неговата тревога е, че в дейността за
обособяването на българите мохамедани в отделен етнос се е включила
като че ли цялата държавна машина, затова в интервюто под заглавие
„Кой разпалва отродителните процеси“ (за сп. „Македония“ от 1993 г.)
подчертава:
„Време е да се разбере, че „изследванията“ на помашкия говор с

оглед обявяването му за „небългарски“ се вършат от нашия Софийски
университет, по-точно от катедрата по етнология. Средства за тези
лъженаучни изследвания се отделят и от самото Президенство. По-го-
ляма част от съветниците в Президенството, свързани с етническата
сфера, са отявлени проводници на помашкия сепаратизъм. (...) А като
ги наричам „проводници“, имам предвид техни отпечатани трудове,
техни документирани мнения и изявления...“.393
Той дори изрежда имената на отродителите, за да се знаят: Михаил

Иванов, Антонина Желязкова, Цветана Георгиева (завеждащ катедра по
етнология към СУ), Татяна Костадинова (зам.-министър на образование-
то през 1992 г.) и др. В статията „Българите мохамедани не се предадоха“
(за в. „Зора“ от 1993 г.) той допълва още имена, като и посочва някои от
задграничните инициатори на различни научни форуми у нас, целящи да
докажат небългарския произход на българите мохамедани (германската
фондация „Фридрих Науман“, американската организация „Проект за
етнически отношения“, основана през 1991 г. в Пристън, Ню Джърси и
др.). Николай Хайтов е сигурен, че опитите за обособяване на „помашки
етнос“ еднозначно не са нищо друго освен „опасна и явно враждебна
спекулация с българите мохамедани“:
„...Пред очите ни се разиграва един чисто политически, с научни

декори, театър, един безцеремонен опит на професионални дестабили-
затори да откъснат от българската национална общност в Родопите
едно „помашко малцинство“. Босна е красноречив пример до какво мо-
гат да доведат подобни неуморни старания“.394
А в статията „Език свещен“ (за в. „24 часа“ през 1993 г.) Николай
Хайтов подчертава, че най-невероятното е, дето „за пръв път на дър-
жавно ниво се работи за собственото ни претопяване, нещо възможно
само при колониален статут или върло предателство“395.
Да, той не се колебае да оповести, че въпросът за българите моха-
медани е ключов за оцеляването ни като народ. В интервю с него (за сп.
„Летописи“ през 1993 г. под заглавие „За пътищата и кръстопътищата на
пътеписа“) Любка Захариева също зачепква този проблем и в отговора,
от който косите ти настръхват, писателят е крайно категоричен. Според
него „помашкият въпрос“ за държавата ни представлява „закол“396 („за-
кол“ ще рече онова място от врата на прасето, заемащо площ около 20
стотинки, което е най-подходящото за убиване на прасето само с едно
леко движение). Зловещо. Но точно.
В това тъкмо интервю Николай Хайтов изрича и знаменитите си
думи за общността, която съществува между българите в Родопите – мо-
хамедани и християни:
„Ние сме един корен, или – както майка ми казваше – един огън.
Няма лош и хубав огън. Ние сме „един огън“ – и за лошо, и за доб-
ро“.397
В края на 90-те години, по-точно през 1998 г., когато в парламента се

засуетиха да приемат Конвенцията за малцинствата, Николай Хайтов би
тревога чрез статията си „Ако признаваме „малцинствата“ по религио-
зен признак, на земята ще възникнат хиляди нови държави“:
„...Не мога да повярвам, че може да се стигне до лекомислено ре-

шаване на този проблем. Да бъдат помаците признати от българския
парламент за небългарска малцинствена група. Подобно харакири би
означавало началото на края на държавата и нацията ни. Нямам ни-
какво колебание по тоя въпрос“.398
Относно произхода, корена на „помаците“...
За Николай Хайтов „помаците“ без никакво съмнение са българи,

които по време на робството са били принудени чрез насилие (с редки
изключения – доброволно) да приемат исляма. В тази връзка за него
няма две мнения. Още в предговора „Тъмръш – слава, позор или заблу-
да?“ към книгата на Ангел Вълчев „Тъмръш“ (1973) той подчертава,
че изследователят на това родопско селище и рода на Караходжовците,
управниците на Тъмръш и нахията, „...се докосва до един въпрос, който
е за нас извънредно важен – въпроса за произхода на българите мо-
хамедани, за тяхната българска националност. Много добросъвест-
но, убедително и с необходимата научна прецизност авторът ни дава
маса доказателства за това, че тъмръшлии са коренни българи, наси-
ла принудени да приемат мохамеданството през втората половина на
17 век“399.
Във всички случаи, когато се налага да обяснява техния произход,
Николай Хайтов най-често се позовава на османския държавник Мидхат
паша, генерал-губернатор на Дунавския вилает и велик везир, по-точно
на прословутите му думи в интервюто „Турция в своето минало, настоя-
ще и бъдеще“ за френско списание от юли 1878 г. Според Мидхат паша
българите мохамедани са наследници на българи, преобърнати в исляма
по време на завоеванията, които не говорят на друг език освен българ-
ски.400
Когато в началото на 90-те години на миналия век жълтушенецът
Камен Буров провъзгласи, както напомня и Николай Хайтов, че „пома-
ците са славянско племе, което и преди 681 г. е живяло по тези места
(в Родопите – бел. Е. А.)“, писателят иронично се тюхка, че вече не знае
на кого да вярва – дали на някогашния османския държавник, дали на
днешния жълтушенски честолюбец:
„Прерових книжнината, в която е отразено проникването на юж-

ните славяни в нашите земи, но не открих сред споменатите от хро-
нистите двайсетина славянски племена да е имало племе „помаци“.
Нито преди, нито след 681 г. Това ме кара да мисля, че марсияните, за
които толкова много се е говорило и писало, са навярно именно тези Бу-
рови помаци. Вместили са се те незабелязано още преди 681 година сред
племената „смоляни“, „драговичи“ и „ мърваци“, за които е устано-
вено, че презаселват Родопите в края на петия век, и така укриват
от зорките погледи на историците своето никому досега неизвестно

етническо „малцинство“.401
(Удивително! Още в началото на 90-те години на миналия

век Николай Хайтов е провидял и появата на марсианеца Ва-
сил Войнов през 2012 г.!)
За писателя е ясно, че и най-незначителните детайли могат да пре-

борят лъжата. Ето, открил е една снимка от началото на ХХ век. Най-
обикновена снимка. Но на нея... на нея е правнучката на известния
преди време среднородопски администратор Агуш ага, облечена в
старинна българска носия! Тази носия, уверява ни Николай Хайтов
в специална публикация – „Снимка изобличава фалшификациите с
„помашкия етнос“ (за в. „168 часа“ през 1994 г.), – е сварена по време
на потурчването в края на ХVІІ в. и е така „консервирана“ в средите
на българите мохамедани, както е и сварена, защото администратори на
Среднородопието са били българи мохамедани, а те са известни като
„фанатични пазители на старите нрави, облеклото и обществения
ред“. Така се е запазила и националната самобитност на населението,
което, макар и помохамеданчено, не е приело например многоженството,
а за сексуално посегателство върху жена в средите му е било прилагано
най-суровото наказание – смърт.402
Доколкото в пасквила си Исмен Реджепов (Никола Чуралски) се
опира на родопските народни песни (назовавайки ги „помашки пес-
ни“), за да доказва небългарския произход на „помаците“, ще припом-
ня, че за Николай Хайтов, както четем в отзива му към „Народни песни
от Средните Родопи“ (1973) (сборник с 1025 песни, събрани от Атанас
Райчев) под заглавие „Принос за националната ни култура“, тъкмо те,
песните, създадени в Родопа, са едно от сигурните доказателства за
общия произход на родопчаните мохамедани и християни, защото „...в
тях ние откриваме общите народностни, битови, езикови и истори-
чески корени между родопските българи с мохамеданска вяра и оста-
налите българи. Няма два вида песни в Родопите – за мохамедани и
християни. Имало е, има и ще има само един вид народни песни – на
родопските българи, възникнали от един език, от една природа, от
едно сърце!“403.
В други публикации родолюбецът посочва други детайли, доказва-
щи българския произход на „помаците“, като например в статията „Ро-
допите ще станат втора Босна, когато великите сили решат“ (за в. „Неде-
лен стандарт“ през 1994 г.):
„Сега в Родопите се разкопават стари гробове. Откриха се хрис-

тиянски базилики... Тези хора са запазили християнските си обичаи до
самия край на ХІХ век. Чак след това започва ислямизирането им. Виж-
те надгробните камъни. Те са с формата на чалмата, но в основата им
е поставено кръстчето. За всеки случай. Затова и тези хора говорят
само на български, един песенен български“.404
Относно наименованието на българите, изповядващи ислям...
По въпроса за наименованието на ислямизираните българи Нико-

лай Хайтов пише специална статия („Защо „българо-мохамедани“, та не
„българи“?!“) още през 70-те години на миналия век. Много преди още
да знаем, че ще настъпи такова невероятно време като днешното, когато
ще се оспорва дори българския корен на българите мохамедани, писате-
лят разсъждава над това как би следвало да ги наричаме. От една страна,
прозвището „помаци“, според както смятат български учени, идва от ду-
мата „помъчени“, което напомня за принудителна промяна на вярата, но
пък защо насила да се възстановява това прозвище, след като си е изжи-
вяло времето, пита той. От друга страна, названието „българи мохаме-
дани“ трудно си пробива път, а е и в противоречие с действителността,
защото тогава, през 70-те години на миналия век, никой от младите не
стъпва в джамия; използването му е безсмислено, както е безсмислено
и използването на аналогичното название „българи християни“ (в този
ред могат да се добавят най-спокойно и названията „българи католици“,
„българи протестанти“, „българи будисти“ и т.н.). В крайна сметка, зак-
лючава Николай Хайтов, в Родопите всички различия между мохамеда-
ните и християните родопчани вече са заличени, а...
„А за какво е тогава нужно да поддържаме това различие с една

грозна, натрапена, никому непотребна дума, каквато е „българо-моха-
меданин“?
Най-сетне, защо „българо-мохамедани“, та не българи?!“.405
12. ЗАЩО ПАСКВИЛОПИСЕЦЪТ ИЗБРА

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ?
Едва ли е необходимо да се покажат всички отлики между това,

което родолюбецът Николай Хайтов е изповядвал цял живот, и онова,
което при съмнителни обстоятелства се е открило в един момент на ро-
доненавистника Исмен Реджепов (Никола Чуралски), за да се види, че
последният няма как да е какъвто и да е ученик на писателя нито във
връзка с българите мохмедани, нито във връзка с каквото и да е друго, а
най-малко по родолюбие? Ако би бил, той едва ли би написал пасквил
като „Балканските воини в Родопите 1912-1913“. За отечестволюбеца
отношението към българите мохамедани въобще е в най-голяма степен
мерило за отношението към българщината. А, както твърди в свое ин-
тервю за в. „Бизнес блок“ през 1993 г.: „България и българщината са
едно. Не може да има България без българщина. Без преданост и обич
към отечеството и самобитна национална култура“406...
Тогава за какво на пасквилописеца му е било необходимо да се по-
зовава на Николай Хайтов и да проглушава ушите ни с лицемерно прек-
лонение пред него, след като техните позиции се разминават напълно и
дори нямат пресечна точка? Дали заради най-обикновена непремерена
суета от негова страна? Едва ли. Макар че го има и това. Е, тъкмо за та-
кива суетливци народът е казал – барабар Петко с мъжете.
Но най-главната причина според мен Исмен Реджепов (Никола Чу-
ралски) да постъпи така се корени в желанието му да привлече подло
Николай Хайтов, един от най-страстните радетели на българщината,
едва ли не в съучастничество при прокарването на абсурдни, невероят-
ни антибългарски тези, срещу които писателят по същество се е борел
цял живот, и по този начин да обезсмисли цялото му дело! По същата
причина редом с Николай Хайтов пишман историкът „привключва“ на
своя страна и Раковски, и Захари Стоянов, и родоповедите Васил Дечов,
Стою Н. Шишков, Ангел Вълчев, и кого ли не още изсред нашите борци
за национално освобождение и родолюбиви книжовници.
И му е било необходимо още – за да компрометира писателя именно
като родолюбец. Досущ като Атанас Лазовски – с лицемерната му грижа
за Николай Хайтов и паметта за него! Вероятно двамцата и се възхи-
щават на хитроумните си „маньоври“, без и да виждат, че са съшити с
бели конци. Защото, за разлика от тях, Николай Хайтов винаги ще бъде
учител по българщина, докато България я има.
13. ЗАКЛЮЧЕНИЕ...
Преди години един български писател нарече епохата на насилие над

вярата в Родопите ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО и сложи това за заглавие на своя-
та знаменита книга. Антон Дончев.407 След векове на разделност Николай
Хайтов провидя надеждата за НОВА СРЕЩА. И ни я предаде. Чрез един
незначителен на пръв поглед детайл – названието на една запустяла пла-
нинска местност: Мустафа-Гоговото (едноименното есе е публикувано за
първи път в книгата „Шумки от габър“, 1965). Да, Гого е станал Мустафа!
Да, всичко от неговия бит и свят е унищожено (камбанарии, камбани,
кръстове... дори преданието) и не са останали никакви свидетелства за
трагедията му! Да, своите са го люшкали насам, чуждите – натам... И
така – дни, месеци, години, векове! Да, бил е „в песните – Гого, в клет-
вите – Мустафа, в езика – Гого, в молитвите – Мустафа“ (с. 64)408. Но е
останало едно име: Мустафа-Гоговото! И е СТАНАЛО едно име! Името
на една запустяла местност в планината... Споменът за един човек с две
имена... Като свидетелство за разделеното! Но и за събраното! Мустафа и
Гого. МУСТАФА-ГОГОВОТО...
ИМА ВРЕМЕ ЗА РАЗДЕЛЯНЕ... ИМА ВРЕМЕ ЗА СЪБИРАНЕ...

В НЕВЕРОЯТНИТЕ СИ „ДИВИ РАЗКАЗИ“409 НИКОЛАЙ ХАЙТОВ
СЪБРА ИМЕННО ДВЕТЕ ПОЛОВИНИ НА РАЗДЕЛЕНОТО В ЕДНО
ЦЯЛО, КОЕТО ПРЕВЪРНА В ОБРАЗИ И СЪДБИ, В ХОРА. СЪБРА ГИ
В ОБЩНОСТ, В НАРОДНОСТ!
ТАКА ЧЕ ВРЕМЕ Е ДА СЕ ОБЪРНЕМ КЪМ ОТЦЕРУГАТЕЛИТЕ
С ДУМИТЕ: „О, НЕРАЗУМНИ И ЮРОДИ, ПРЕСТАНЕТЕ ДА НИ ДЕ-
ЛИТЕ! ВРЕМЕТО НА РАЗДЕЛБАТА СВЪРШИ!“. А НА ДРУГИТЕ, НА
СТРОИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ, ДА КАЖЕМ: „БРАТЯ, ХВАЩАЙТЕ
СЕ ЗА РАБОТА! ДОЙДЕ ВРЕМЕ ДА СЕ СЪБЕРЕМ! ДОЙДЕ ВРЕМЕ
ДА СТАНЕМ ЕДНО – ЕДИН НАРОД, ЕДНА СЪДБА, КАКВИТО ВИ-
НАГИ СМЕ БИЛИ!“.
ТОВА НИ ЗАВЕЩА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ. А РЕЧЕНОТО ОТ НЕГО
НА ДВЕ НЕ СТАВА.
Вместо епилог към книгата

(За това как се родиха две песни и още нещо)
По темата за българите, изповядващи ислям, може да се говори раз-

лично. От гледна точка на турското робство или на свободния живот в
Българско – по един начин, и съвсем по-друг – от човешка гледна точка.
От гледна точка на съвременната обществено-политическа и геополити-
ческа ситуация или на застрашената днес национална идентичност на
българите мохамедани – по един начин, и съвсем по-друг – от обектив-
на гледна точка. От гледна точка на доброволно приелия исляма или на
насилствено помохамеданчения българин, на днешния продажник или
родолюбец – по един начин, и съвсем по-друг начин – от гледна точка на
вярата в Бога. Всеки във всяка една от гледните точки би имал при това
своята правота – в случай че не използва лъжата като довод.
По принцип при допира на две или повече хиперкултури (в случая
на християнство и ислям) съществуват два аспекта на взаимодействие:
СБЛЪСЪК или СРЕЩА. По традиция аспектът на взаимодействие между
християнството и исляма у нас е СБЛЪСЪКЪТ. Главно защото ислямът
се появява на хоризонта в момент, когато България губи политическата
си независимост от ятагана на неговите носители. Друго на ръка, че по
време на турското робство приелият исляма (независимо дали приемането
е станало доброволно, насилствено или по принуда) веднага е бил поста-
вян в привилегировано положение спрямо неправоверния гяурин. А всяка
неравнопоставеност, както се знае, е източник и повече от основателна
причина за конфликт. Така на практика Османската империя осъществява
сред поданиците си принципа „Разделяй и владей!“, върху който се гради
всяка империя, като разширява териториите и величието си върху гърба
на останалите племена и народи. По силата на своята природа СБЛЪСЪ-
КЪТ се храни не с друго, а с кръв и със страдание човешко.
Но и по време на робството е имало българи, които са разбирали, че
е възможен и другият аспект на взаимодействие – СРЕЩАТА. Кой не
знае думите на Васил Левски в писмо до Ганчо Митов от Карлово относ-
но бъдещата свободна България:
„Всичките народи в нея ще живеят под едни чисти и свети закони,

както е дадено от Бога да живее човекът. И за турчина, и за евреина
пр. каквито са, за всичките ще да е еднакво, само ако припознават за-
коните наравно с българина. Така ще е в нашата България!... Ние не
гоним турския народ, нито вярата му, а царя и неговите закони, с една
дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но
и самия турчин.
В Българско не ще има цар, а „Народно управление“ и „всекиму свое-
то“. Всеки ще служи според вярата си и ще се съди законно, както
българина, така и турчина и пр. Свобода и чиста република“.410
Само че... Васил Левски става курбан за България в гигантския об-

ществено-политически СБЛЪСЪК. Защото, за да се стигне до СРЕЩА-
ТА, т.е. до духовното взаимопроникване и взаимообогатяване между
хиперкултурите, е необходимо не да зариеш глава в пясъка, а да се из-
правиш очи в очи със СБЛЪСЪКА и да го преодолееш, ако е възможно.
Затова през 1864 г., на връх Великден, дяконът Игнатий взема съдбовно
решение – да се посвети на освобождението на Българско, и захвърля
монашеското си расо. Той е наясно, че се обрича на опасно дело и че най-
вероятно ще загине в осъществяването му. Ето защо, след като сам отряз-
ва косата си, я дава на майка си. Поръката му към Гина Кунчева била: ако
чуе, че е загинал, да погребе вместо него косата.
Това преди време ми припомни народният певец Илия Луков, за да
се роди нашата обща песен „Вричането на дякона Игнатий“:
Мрак и робство, мила майко, шестват по земята.

Хвърлям расото и тръгвам, ето ти косата.
Смърт ме дебне, смърт незнайна. Може някой ден
да загина и погребеш ти косата вместо мен.
Ти разбираш, мила майко, как се брани чест,

как е нужна, мила майко, свободата днес!
Да забравим що е мъка, що е робски гнет
и свободни, волни, горди да вървим напред!
Стига мрак и тирания! Време е децата

да се върнат от чужбина, да строят страната.
И отечеството наше да се възроди.
Нов живот из съсипните, майко, да се изгради.
Сбогом, сбогом, мила майко, сбогом и прощавай!

Пътят е трънлив и страшен, битката – неравна.
Но си струва да пожертваш младост и живот,

за да бъде и пребъде, майко, българският род.
Музиката на Илия Луков е изключително въздействаща.
***
След Освобождението на България (през 1878 г.) СБЛЪСЪКЪТ меж-
ду християнството и исляма остава, като при по-нататъшните екстраор-
динарни обстоятелства (четнически акции, въстания, войни) – следствие
от решенията на Берлинския конгрес, дори се нагнетява още повече. В
новоосвободените територии неравнопоставеността между българите
християни и българите, изповядващи ислям, вече се обръща наопаки. С
други думи, правилото „Разделяй и владей!“ продължава да бъде в сила
и в нововъзстановената държава, ако и вече да го няма политическия
гнет от страна на Високата порта. Същото правило и досега се използ-
ва от умели играчи на геополитическата сцена, а нашето общество все
още не проявява необходимата душевна зрялост и политическа воля, за
да превъзмогне веднъж и завинаги този СБЛЪСЪК. Днес СБЛЪСЪКЪТ
намира израз в непрекъснато възпламеняващия се проблем с българите
мохамедани – най-често през онова мантрическо дуднене, че са някакъв
друг, измислен етнос.
***
Миналото обаче ни е дало примери и за СРЕЩАТА между християн-
ството и исляма – въпреки разноречията. За да стигне до разбирането за
този аспект на взаимодействие при крайно неблагоприятните обстоятел-
ства, човек е трябвало да притежава голямо и просветено сърце, както и
широта на мисленето и обич към хората. Известна е например историята
за Кара Али, българин мохамеданин от Чепинско (дн. Велинградско).
Научих я пак от Илия Луков. Една сутрин той се обади по телефона от
Велинград, за да ми я разкаже веднага след като я беше чул от бай Георги,
когото не познавам. По-късно Георги Дишлянов разказа историята пред
читателите на информационния седмичник „Темпо“411 на Велинград:
„Кара Али е бил един от тези хора, който в онова трудно време се е
включвал като комита в чети и дори е участвал в Илинденско-Преобра-
женското въстание през 1903 г., в борбите за освобождение на Маке-
дония и Одринска Тракия. Нашият съгражданин Георги Пашов лично е
срещал Кара Али през 1970 г. в района на с. Кръстава, когато бившият

комита е бил вече на около 105 години. В този район има и местност,
която носи неговото име“.
Значи чуждата, наложена силом вяра не е пречела на този сърцат

българин да обича своето отечество, да милее за него, да се бори за него-
вото освобождение. Значи във вярата конфликт няма – конфликтът е на
друго ниво и може да бъде разрешен. Георги Дишлянов се позоваваше
на проф. Елена Огнянова, фолклорист и писател:
„Разказвали са ми за един помак, Кара Али, от Чепино. Взел живо

участие в комитетските работи. Уж живеел мирно, тихо, трудолю-
бив и изчезвал по някое време, а той ходил на помощ на комитите, за
да се освободим от турците. Бил човек с голям авторитет, служел за
пример. Живял е до сто и десетина години и когато да умре, повикал
щерките, не синовете си, и поръчал да отворят един сандък, в който
били скътани комитските му дрехи, с тях да го погребат. Като казал:
„Молех се на Аллаха да ми държи здраво ръката с ятагана да накажа
тия, които ме отвърнаха от моя, от бащиния и майчин Бог Христос.
Но и когато съм влизал в джамията, моята българска кръв ми говоре-
ше за моя род и като си удрях главата при намаз, аз си шепнех „Отче
наш и Аллах на моите деца, запазете българската им кръв, да знаят и
помнят прадядо си Кара Али...“. За тоя човек трябва да има песен, ама
нали тайно е бил комита, не знаят битието му“.
След телефонния разговор с Илия Луков се родиха думите на втора-

та наша песен „Кара Али“:
Зад мен остана само черна мъка.

Пред мен е срещата със вечността.
Животът ми бе не живот, а пъкъл,
белязан с полумесец и Христа.
Комита бях, жесток, суров и славен.

Да, грешен съм и... Бог да ми прости!
Но кой ли бог греха ми ще прощава,
душата ми когато отлети?
В джамията се молех за децата –

да имат хляб и здраве, и мечти.
Христос бе с мен сред ада. И в душата
към Него виках: „Господи, прости!“.
Българин по кръв,
българин по род,
по език и слава
бях, съм и такъв
в целия живот
и в смъртта оставам.
Долавям нощем – вика ме небето.

когато тръгна сам към оня свят,
комитските ми дрехи облечете –
със тях пред Бога да се появя.
Аз, земния човек и баш комита,

Кара Али, на планината цар,
със сълзи на очи да го попитам
защо ми беше целият кошмар!
Музиката на Илия Луков и към тоя текст е изключително въздейст-

ваща. Георги Дишлянов допълва, че когато бай Георги чул песента, се
прекръстил и казал:
„Дай боже, да слушат песента и да знаят за тежкото тегло на

един истински българин. Не е важно дали си православен, католик, про-
тестант, мохамеданин, и каква друга религия да е, а важно е българин
да си останеш“.
***
Все в този аспект...
Помнят се още делата на Касъм ходжа от родопското село Мугла.
Учил е в Солун, другарувал е и с Екзарх Стефан, и с Кемал Ататюрк. Бил
прочут с това, че в мохамеданските села изпълнявал задълженията на хо-
джа, а в християнските – когато се налагало – задълженията на свещеник,
доколкото не във всички родопски селища него време имало свещеници,
а в ежедневния живот хората имали нужда от духовно лице – я за сватба,

я за погребение, я за кръщене, я за молитва и ходатайство...
Чувала съм за първия му такъв случай, за който разказвам в кни-
гата „Отвъд думите“ (2006). Било в Девин. Някакъв си Никола се бил
споминал преди дни и нямало кой да го „опее“. Роднините научили за
пристигането на Касъм ходжа в градчето и крайно притеснени отишли
при него с молба той да извърши опелото. За най-голяма изненада той
не само се съгласил, но и ги успокоил с думите: „Не ме увещавайте. Аз
съм длъжен да го направя. Като свещенослужител, ако откажа, това
ще е най-големият грях, който ще съм извършил“. Изкарал Касъм ходжа
опелото както си му е редът, т.е. досущ като свещеник, и накрая казал:
„Никола си живял, Никола и те изпращаме. Амин“. Оттогава тръгнало
прозвището му „християнският ходжа“.412
Винаги съм се учудвала откъде-накъде на Касъм ходжа му е дошло
наум това тъй мъдро съждение („Не ме увещавайте. Аз съм длъжен да
го направя. Като свещенослужител, ако откажа, това ще е най-голе-
мият грях, който ще съм извършил“), жизнено нужно, доброполезно и
направо спасително за нашия край. Не знам дали широкото му сърце е
стигнало самò до този невероятен за онова време извод, или пък му е
помогнало обучението в Солун. Така или иначе, какъв голям урок по
братолюбие и родолюбие за всички онези, дето и днес са непримирими,
и днес вредят на единението и единството!
Наскоро обаче в ръцете ми попадна изследването на Мишел Баливе
от Франция „Двама привърженици на религиозното единение на хрис-
тияни и мюсюлмани през ХV век – турчинът Бедреддин от Самавна и
гъркът Георги Трапезундски“413. В него прочетох за шейх* Беддредин
(1358/1359 – 1419 г.), когото генуезският управител на о. Хиос пожелал
да покани, за да разпространява учението си на острова. Тамошните
свещеници и монаси се съгласили, защото той би могъл да им „разкрие
тайните на Божието послание“ (с. 108). Бях много удивена от този
факт. Същевременно пред пратениците на Хиос, които били христи-
янски монаси, шейх Беддредин казал също едни наистина удивителни
думи:
„Ако ние сме разделени от религията, то това е с Божие тайнство.

Ние имаме един Бог и всички сме служители на Бога“ (с. 114).
* В смисъл на мюсюлмански религиозен водач.

Французинът Мишел Баливе се опира на „Животопис на шейх Бед-

дредин“, написан от хафъз Халил бен Исмаил, внук на шейх Беддредин,
откъдето научаваме, че шейхът е селджукски турчин по баща (Израил)
и християнин по майка (Телек), роден близо до Одрин (в църквата на
Самавна), след като Тракия е завоювана от турците. Изключително наче-
тен и вещ тълкувател, обаятелен събеседник, автор на мистични книги,
Шейх Бедреддин основава дервишки орден, който просъществува дълги
години (след време някои от неговите последователи започват да се са-
моопределят като къзълбаши и бекташи). Обесен е на чаршията в Сяр
(дн. Серес) заради бунтовете срещу султана, които организира и в които
взема участие.
В изследването си Мишел Баливе посочва различни практики за
съвместяване на юдаизма, християнството и исляма. Най-любопит-
на за мен, във връзка с „християнският ходжа“, е практиката на т.нар.
„побратимяване“, която включва не насилствено приемане на исляма,
нито насилствено покръстване, а общи моления в едно и също свято
място, както и „изпълнение на мюсюлмански ритуали от монах или на
християнски ритуали от дервиш“, като „това не изключва паралелна
практика на тяхната първоначална религия с открито синкретично
намерение“ (с. 116):
„...един таен ученик на Хаджи Бекташ от византийска провинция

приел някакъв пратеник на Учителя. След като свършила службата,
той отвел проводения на тайно място, гдето се преоблякъл като дер-
виш, извършил моленията си, после надянал одеянието си на християн-
ски свещеник.
През ХVІІ век известният евреин Сабатай Зеви не се отказал да из-
ползва подобни практики. Приобщен към исляма, привлечен към ордена
на дервишите бекташи, той продължил успоредно с това да изпълнява
юдейския ритуал“ (с. 116).
Сега вече не се учудвам и на чичо ми, който през 2004 г., почти де-
ветдесетгодишен, ме попита дали знам някоя молитва. И когато започ-
нах „Отче наш...“, той каза, че тази всеки я знае, и я изкара – по църков-
нославянскому – докрай. „А ти откъде я знаеш?“ – го попитах крайно
учудена. „Учил съм я“ – каза. Но не полюбопитствах повече. Жалко.
Чичо вече си отиде и няма как да го питам кой, кога и защо го е учил на
християнските молитви. Просто си спомних за „християнския ходжа“ и
някак ми стана ясно от само себе си. И през ум не ми е минавало тогава,

че ще дойде време, когато отново някой ще поставя съдбата на българи-
те в Родопите на карта, както това се случи покрай Европейски институт
„Помак“ през 2012 г., за да любопитствам докрай.
***
И още в този аспект...
През 30-те години на ХІХ в. ентусиазирани младежи от средата на
българите мохамедани в Родопите стигат до идеята, че изповядването на
исляма не е в противоречие с това, че са българи, и осъзнават, че наложе-
ното им от минали събития капсулиране в рамките на общността не само
ги отчуждава от техните сънародници българите християни, но и ги от-
далечава съдбоносно от развитието, прогреса и духовните постижения
на човечеството. На 3 май 1937 г. в Смолян те учредяват Българомо-
хамеданската културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“,
която си поставя за цел „да работи за взаимно опознаване, сближение
и подпомагане между българите мохамедани и българите християни
в Родопската област“414 (според както четем в нейния устав чл. 2, а/).
Колко затрогващи и изпълнени с чиста вяра са мечтите им, прокрадващи
се в протокола по повод на първата българомохамеданска вечеринка, из-
несена на 24 февруари 1937 г.:
„Група младежи българи мохамедани в гр. Смолян, ръководени от

чисто вътрешни подбуждения и ясно съзнание, че е дошло време и ние
да заживеем един културен живот в духа на новото време и да дадем
подтик към народностното пробуждане на нашите съверци и сънарод-
ници от Родопския край, които досега са живели един съвсем затво-
рен живот, спъвани от ред традиции и причини, и така са останали
най-назад в културно отношение от всички отклонки на славянското
племе, решихме да скъсаме отношенията си с вековното невежество и
да поведем народа към един нов живот и културен възход за благото и
честта както на нас – българите мохамедани, така и на целокупното
ни отечество България. Ние добре знаем, че сме българи по народност
и че по една или друга причина преди 3 – 4 века сме приели мохамедан-
ската вяра. Това обаче не ни пречи ни най-малко да се чувствуваме чле-
нове на общото славянско семейство. Заблуждението, в което са тъ-
нали нашите деди, искаме да отхвърлим и да заживеем в радост, още
повече сега, когато се чувствуваме с едно сърце и с една душа с нашите
сънародници – българите християни. Нашето желание е пламенно и

ние сърдечно ще се стремим да се изравним и да заживеем с един на-
истина задружен културно-обществен и родолюбив живот с нашите
събратя – българите християни, към които храним особена надежда
да ни помагат и упътват, гдето стане нужда...“.415
Тук разбираемо ми идва наум прозрението на Джеляледин Руми,

персийски поет и суфий от ХІІІ в., предходник на шейх Бедредин:
„Не съм нито християнин, нито евреин, нито персиец, нито мю-
сюлманин; не съм нито от Изтока, нито от Запада. Настрани съм от
дуализма. Прозрях, че двата свята са един-единствен“.416
Особено изненадващ и показателен е фактът, че трийсетина години

преди песента „Мила Родино“ да стане химн на България, родинци я
избират за свой химн.
***
И още в този аспект...
Има едно невероятно село във Велинградско – Света Петка. Носи
името на най-българската сред светиците – св. Петка, и едновременно е
изцяло българомохамеданско. Съвсем близо до Юндола – предела между
Родопите и Рила. На Юндола грее параклис. Името му също – „Св. Пет-
ка“. Построен е на поляната, където става ежегодният събор на селищата
от целия район. Пределът е място, което не само разделя, но и събира –
различни хора, различни светове. С ъ б и р а и самата светица св. Петка.
Известна е като св. Параскева-Петка Епиватска (родена е в гр. Епиват,
Тракия, в семейството на българи), но и като св. Петка Търновска или
Българска (от 1238 г. до падането ни под турско робство светите ѝ мощи
са в църквата „Св. Петка Търновска“ в столицата Велико Търново). В
нейно „кратко животоописание“ четем:
„Живее през ХI век, просиява с чудни монашески и аскетични под-

визи в светите земи на Палестина и завършва земния си път в родния
си Епиват, където нетленните ѝ мощи извършват многобройни чуде-
са. Оттам започват нейните дълги посмъртни скитания по земите на
Балканския полуостров, които я правят „своя“ и за българи, и за сърби,
и за румънци, и за гърци“.417
Когато разказах на Петко Тотев, изумителен литературен критик и

историк, за това село, носещо името на светицата, той се твърде изнена-
да, защото бил чувал, че в многобройните странствания на нейните мощи
там, където монасите спирали за почивка, хората издигали параклиси с
нейното име, а там, където оставали да нощуват, се появявали манастири
в нейна чест; така с точност можело да се проследи по кои точно места
мощите са преминали. А в случая не просто параклис – цяло селище е
приело нейното име. Явно чудо някакво ще да се е случило тъдява, за да
отдадат на св. Петка родопците такава почит.
От старото село днес почти нищо не е останало. Основите на парак-
лиса все още личат, макар че вече са се скрили в земята. Планината ги
пази. Новото село е по-встрани. А новият параклис, построен на Юндола
след промените и осветен на 14 октомври, Петковден, 1999 г., посреща
пътниците в тишина и светлина. „Отворен е по всяко време – обяснява
Мустафа Гюнай или Муртето, както го знаят в с. Света Петка, – за да
може хората, имащи потребност, да влизат, когато си поискат. Който иска
влиза – без значение на вярата... Вземат свещичка, оставят парите ей в
тая касичка и макар че никой не пази параклиса, никой не краде и не
прави золуми. Всички в околността знаят, че е отворен винаги, знаят за
касичката, но почитат святото място и не го сквернят“. Мустафа Руньо,
по-известен като Милко, който е с нас, потвърждава думите му.
Според житието за св. Петка на патриарх Евтимий тя я „застъпница
на тези, които са в неволи, и пристанище на тези, които са изложени
на бури“418 и е „свята застъпница за всички бедствуващи и изнемогва-
щи от житейските злини“419 (по „Кондак, глас 6“ от песнопенията, пос-
ветени на нея). Ако продължим в тази посока – като помним за с. Света
Петка и за едноименния храм на Юндола, – няма как да не се стъписаме
пред неизбежното и закономерно заключение: св. Петка е закрил-
ница не на едни или на други българи, а на всички бъл-
гари, НЕ НА ЕДни ИЛИ НА ДРУГИ ХОРА, А НА ВСИЧКИ ХОРА.
Кой когато има потребност, тя е наблизо. В сърцето. в
храма. Далече от любопитните очи. Далече от недобро-
желатели. Кой от земните човеци ще я спре ДА ИМ ПО-
МАГА, след като сам господ бог ѝ е разпоредител?
И с нова сила – въпросът: Какво съдбовно събитие НАИС-
ТИНА, чудо или рвение, горене по Бога и праведниците
ще да е предпоставило наричането на цяло село с ней-
ното име точно тук, по тези места? Или е било нарече-
но така в мигове на пророческо предчувствие за гря-

дущите бури и беди на тоя край и неговите люде?...
В есе за светицата и житието на Патриарх Евтимий за нея Петко
Тотев подчертава, че старобългарският книжовник, прославяйки духов-
ните подвизи на св. Петка в края на ХІV в., е съвсем близо до погибелта
на всичко българско и християнско, но...
„Виденията на последния патриарх на Търновград и на светицата

закрилница преминават през тъма и мрак, за да възсияят с възкръснал
народ в грядущето. Робства, злорадства на завоеватели и унижения на
поробени не са повече от облаци пред всегдашното слънце, което свети
за всички“.420
***
По-встрани от параклиса „Св. Петка“ на Юндола други тайни е съх-
ранила планината. Ако тръгнеш по-нататък, ще се натъкнеш от едната
страна на пътя на две огромни стъпки, вдълбани направо върху камъка,
раздалечени една от друга на около трийсетина метра. Стъпките удиви-
телно наподобяват стъпката на Богинята майка от странджанското ме-
галитно светилище Беглик таш, а и големите каменни блокове, които
още по-нататък се открояват, навяват същата мощ, каквато се усеща в
Странджа. Каменният масив изсред Родопа поразява всичките човешки
сетива. И след малко я виждаш (ако имаш способност да виждаш, раз-
бира се) – някак прислонена към огромните камъни – Богородица с мла-
денеца... По-точно Родопската Богородица с младенеца. Съвсем ясно се
откроява, че е тъкмо р о д о п с к а. Скулптора, изваяна в камъка от сама-
та природа. „Някой ни подсказва – чувам отдалече гласа на Муртето, – че
всичко е едно...“ Погледнати от задната страна, камъните представляват
сякаш грамадна костенурка (един от най-древните символи на земята,
впрочем).
Още по-нататък върху скала, полупотънала вече в земята, цялата в
мъх, трева и четуна – изрисувани полумесец и кръст. „Останали са от
старите времена – обяснява Муртето. – Кой ги е изписал, никой не знае,
но пак ни подсказват, че всичко е едно. Преди години намериха тук ка-
менна плоча с някакви знаци, подобни на букви, които никой не успя да
разчете, но иманяри я откраднаха. Какво да се прави – иманярите са на-
всякъде.“ Тази плоча с непонятни знаци (букви?) подсказва, че полуме-
сецът и кръстът вероятно датират от много стари, може би прастари вре-
мена, още повече че наблизо са каменните грамади с вградената в тях

родопчанка с младенец (дори не е необходимо да напомням, че много
преди появата на исляма полумесецът е бил християнски символ и дори
е символ и до днес на самата Дева Мария). Но това е друг въпрос...
Жалко, че иманярите са навсякъде. И не само те. Навсякъде са и оне-
зи, които съзнателно разбиват историята, изтриват следите, преиначават
и разнотълкуват фактите – само и само за да заличат паметта. Чу се, след
време, че дори тези знаци, съхранени от Родопа край село Света Петка, за
да ни подсказват за единството, някой вече се е опитал да заличи. И може
би е успял. Но успял или не, едно е сигурно – планината пази ис-
тината и няма да я предаде на забрава. Въпреки алчността
и зломислието на едни или нехайството на други, въпреки всички лъжи,
измамничества и словесни еквилибристики Родопа пази паметта за това,
което е било, и рано или късно – след ден, след години, след векове – я
открива на хората, за които тя е насъщна и необходима. Нищо няма да из-
трие паметта, щом самата природа я съхранява. Нито лъжовни тези. Нито
хитроумни „нови прочити“ и фалшификации на историята. Нито поли-
тически трикове. Нито дипломатически пируети. Нито „художнически“
хулиганства и посегателства. Нито зла воля. НИЩО! Някой ще разруши
камъка с Родопската Богородица – планината ще я извае отново в нов
камък, по-як от предишния. Друг ще заличи скалата с кръста и полумесе-
ца – планината ще ги издълбае в нова скала, по-здрава от първата. Човек
може да спечели битка с човека. Народ може да спечели битка с друг на-
род. Но никой не е спечелил и няма как да спечели битката с Бога.
***
Примери от този род, възвестяващи и налагащи СРЕЩАТА между
различните хиперкултури – колкото щеш. Избрах най-характерните,
колкото да се видят посоките на единството. Човекът сам избира по кой
път да върви: по пътя на лъжата, разногласията и погибелта или по пътя
на истината, единението и светлината. И сам поема отговорността за
своя избор. Сам плаща и се разплаща за всичко. И е така не само в личен
план – за човека, но и за всеки народ. Въобще – за човечеството.
Какъв ще е нашият избор днес съвсем не е без значение. Защото в
наше време въпросът за взаимодействието между християнството и ис-
ляма в световен мащаб става все по-тревожно актуален. Как да избегнем
СБЛЪСЪКА, който вече заплашва човечеството с гибел? Как да спасим
и хората от неизбежните локални конфликти, възникващи по границата
на двата различни цивилизационни модела (дали граница държавна или

граница в „териториите“ на сърцето)?
Едно е безпощадно ясно: НЕ СБЛЪСЪКЪТ Е ОСНОВАТА, ВЪРХУ
КОЯТО МОЖЕ ДА СЕ ОПРЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО В ОСЪЩЕСТВЯВА-
НЕ НА НАДЕЖДИТЕ СИ ЗА МИР И БЛАГОПОЛУЧИЕ НА ЗЕМЯТА.
Всичките мечти в тази посока биха се превърнали в реалност само ако
хората – човек подир човек, народ подир народ – преглътнат болката,
обидата, презрението, егоцентризма и алчността и пожелаят да се
срещнат: в политиката и в живота. И тогава няма как другото, чуж-
дото да бъде възприемано като д р у г о, ч у ж д о, още по-малко ще е то
враждебно и опасно. Другото, чуждото ще обогатява душата, ще разши-
рява съзнанието, ще освобождава от закостенялост.
ТАМ, КЪДЕТО СЕ НАМЕСВАТ ПОЛИТИЦИ, КЪСОГЛЕДИ И НЕ-
ВЕЖЕСТВЕНИ, СЕ РАЖДА СБЛЪСЪКЪТ МЕЖДУ ХИПЕРКУЛТУРИ-
ТЕ. ТАМ, КЪДЕТО СЕ НАМЕСВАТ ОБИКНОВЕНИТЕ ХОРА, ЧОВЕ-
ЦИТЕ, СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА СРЕЩАТА НА СВЯТ СЪС СВЕТОВЕ...
ТАМ, КЪДЕТО СЕ НАМЕСВАТ НИЩИ И КРЪВОЖДАНИ ДУШИ,
ДУШИ „ВЪРЗАНИ“, ТЛЕЕ СТЪЛКНОВЕНИЕ, ТАМ, КЪДЕТО СЕ НА-
МЕСВАТ ДУШИ ПРОСВЕТЕНИ И ЗРЯЩИ, СВОБОДНИ, ПРОБЛЯС-
ВА ЕДИНЕНИЕ ДОРИ НА НИВО ПОЛИТИКА. ДА, АПОСТОЛА Е
ПРАВ – БЪЛГАРИ И ТУРЦИ, ХРИСТИЯНИ И МОХАМЕДАНИ БИХА
МОГЛИ ДА ЖИВЕЯТ СПОКОЙНО И БЛАГОЧЕСТИВО В ПРЕКРАС-
НОТО НИ ОТЕЧЕСТВО. НО САМО, по неговите думи, „под
едни чисти и свети закони, както е дадено от Бога да
живее човекът“421.
ДАЙ БОЖЕ И НАШЕТО ВРЕМЕ ДА РОДИ СВОИТЕ МЪДРЕЦИ И
СВОИТЕ АПОСТОЛИ, КОИТО ДА ОСЪЩЕСТВЯТ ВЪВ ВСЕПЪЛНО-
ТА СРЕЩАТА НА СВЯТ СЪС СВЕТОВЕ.
26 август – 16 ноември 2018 г.

БЕЛЕЖКИ
„Вместо предговор“
1
Николай Хайтов. „Кой разпалва отродителните процеси“. Интервю. – Сп. „Ма-
кедония“, бр. 3, 1993; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І. ИК
„Христо Ботев“, С., 2002, с. 125 – 134.
2
Николай Хайтов. „Българите мохамедани не се предадоха“. – В. „Нова зора“, бр.
37, 14.09.1993; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І..., с. 222 – 225.
3
Николай Хайтов. „Мелницата, наречена училище“. Интервю. – В. „Нова зора“, бр.
39, 28.11.1993; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І..., с. 225 – 231.
4
Четирисерийният филм „Гори, гори, огънче“ по сценарий на Малина Томова бе
излъчен по БНТ в четири поредни вечери от 4 до 7 февруари 1995 г.
5
Вж.: Д-р Михаил Иванов, старши научен сътрудник ІІ степен по теоретична и
математична физика, съветник на Президента на Република България по национал-
но-етническите въпроси и вероиповеданията. „Национално-етническите въпроси и
вероизповеданията в обсега на вниманието на президентската институция през перио-
да 1 септември 1990 – 1 декември 1996“. – „OMDA“. Wonderland Bulgaria (на адрес:
http://prehod.omda.bg/page.php?IDMenu=838&IDArticle=1025). В гл. 10 „Филмът „Гори,
гори, огънче“ четем (запазен е правописът на автора):
„На 24.02.1996 г. в Дома на киното се провежда дискусия за филма „Гори, гори,
огънче“, в която взеха участие редица видни български творци – Георги Мишев, То-
дор Андрейков, Боян Биолчев, Рангел Вълчанов, Ивайло Петров, Милан Огнянов, Димо
Димов, Иван Цанев, Георги Дюлгеров, Панайот Денев, Асен Владимиров, Искра Димит-
рова, авторите на филма и много други. В дискусията се включва и президентът Же-
лев, като по-специално казва:
„В България възродителният процес беше едно от най-мръсните, най-гнусните и
най-тъмните престъпления на комунистическия режим. Аз мисля, че цялата тази ра-
бота, особено когато се свързва и с проблемите на националната сигурност, когато
на българския народ се внушава надвиснала опасност над националната сигурност от
един филм, за качествата на който аз не мога да съдя, аз не съм специалист и в случая
не за това става дума, мисля, че се отнася за една добре премислена и предварително
планирана провокация, с цел да се внедрява в съзнанието на българския народ, на бъл-
гарската общественост, както беше подчертано от един от ораторите, че такова
нещо не е имало или ако е имало такива събития, те имат съвсем друг смисъл.
...И затова интелигенцията отново трябва, както в 1988 г. от този салон, в
1989 г. започна да отстоява отново завоюваните граждански и политически свобо-
ди и особено творческата свобода на самата интелигенция, без която за развитие-
то на никаква култура не може и да става дума.“
6
Ефрем Моллов. „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята
на помаците“. Смолян, 2012. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цита-
та и е запазен правописът на автора.
7
Страницата с първоизточника на цитата вече не е налична. Европейски институт
„Помак“ изчезна от обществената сцена така внезапно, както се беше появил. Със себе
си повлече и Информационна агенция „Европомак“, където Георги Зеленгора бе писал за
учредяването на института и бе го окачествил като „единствено законен представител
на помаците в България“. Затова посочвам косвен източник: Велислава Дърева. „Поле-

тът на пчеларя. Партия „Помак“ – генезис“. – В. „Дума“, бр. 4 (6706), 7.01.2014, с. 16.
8
Теодора Димова. „Премиера на Радиотеатъра: „Името, твоето име“ от Силвия
Чолева – неделя, 22 февруари 2015 от 16,00 часа“. – „БНР“, 21.02.2015 (на адрес: http://
bnr.bg/hristobotev/post/100524464).
9
„Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на
ХХ век в литературата на мюсюлманските общности“. Съст. проф. д-р Зейнеп Зафер и
доц. д-р Вихрен Чернокожев. Изд. „Изток-Запад“, С., 2015.
10
Йордан Д. Радичков. „Въпросът за дънките“. – Кн.: Йордан Д. Радичков. „Малка чо-
вешка мелодия“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2015, с. 95 – 98.
„Моята България“
11
Стихотворението на Любен Каравелов „Хубава си, моя горо...“ е публикувано за
първи път в сп. „Знание“, бр. 9, 15.05.1885.
12
Една от знаковите родопски народни песни. Говори се, че е сътворена преди
повече от 150 години по действителен случай и че гробът на Руфинка (от Орфинка) се
намира край с. Попрелка.
13
Степан Поляков. Някога бе член на Литературния кабинет на младите писатели
студенти „Димчо Дебелянов“ при Централния студентски дом в София и се познавахме.
14
„Триезичната догма“ („триезичната ерес“) тръгва от края на ІV век. Прово-
кирана е от надписа на Христовия кръст „Този е Царят Иудейски“, „написан на гръц-
ки, латински и еврейски“ (От Лука Свето Евангелие 23:38). Намира най-точен израз в
„Етимологии“, кн. ІХ, на епископ Исидор Севилски: „Три са свещените езици: еврей-
ски, гръцки и латински, които по цялата земя най-много блестят. На тези три ези-
ка Пилат е заповядал да бъде надписът на Господния кръст“. Вж.: „Старобългарска
литература“. Енциклопедичен речник. Второ преработено и допълнено издание. Съст.
Донка Петканова. Изд. „Абагар“, Велико Търново, 2003, с. 517.
През ІХ в. светите братя Кирил и Методий се преборват с догмата. Известни са ду-
мите на св. Кирил, произнесени на диспута му с триезичници във Венеция: „Не пада ли
от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли
всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а ис-
кате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате
Бога за безсилен, та да не може да даде това, или го смятате за завистлив, та не иска
[да го даде]? Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога
всеки на своя език. Известно е, че такива са арменците, персите, абазгите, иверите, суг-
дите, готите, аварите, тирсите, хазарите, арабите, египтяните, сирийците и много
други...“. Вж.: „Пространно житие на Константин – Кирил. Житие и деяния на блажения
наш учител Константин Философ, първия наставник на славянското племе“. – „Словото“
(на адрес: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=415&WorkID=14855&Level=1).
15
„Молитва за умершего вне Церкви“. Служба, бденная, святому мученику Уару,
емуже дана бысть благодат умолити за умершия Клеопатрины прародители, не сподоб-
льшияся прияти святого Крещения.
16
Цит. по: Антон Дончев. „Време разделно“. Откъс четвърти. – Блог „Читанка“ –
„Моята библиотека“ (вж. на адрес: https://chitanka.info/text/2249/36).
17
От Иоана свето Евангелие 8:7.
18
„Душа, която съгрешава, ще умре; син не ще понесе вината на баща, и баща не
ще понесе вината на син, правдата на праведния при него си и остава, и беззаконието
на беззаконния при него си и остава...“. Книга на пророк Иезикииля 18:20.
19
Вж. бел. 4.
„Къде е драмата“
20
Статията е по повод дискусията, свързана с филма „Гори, гори, огънче“ (вж.
бел. 4), тръгнала спонтанно от протеста на мугленци, които не бяха съгласни да се
изопачава по такъв брутален начин животът им през годините.
21
Вж. бел. 5.
22
Никола Вапцаров. „Песни за човека/Песни о человеке“. Изд. „Книга“, Москва,
1989, с. 272.
23
Коран. Сура 5:48. Тук и нататък е използвано изд.: „Превод на Свещения Ко-
ран“. Прев. Цветан Теофанов. Издава Главно мюфтийство на мюсюлманите в Републи-
ка България, С., 2006 (освен ако не е посочено друго).
24
„Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“. Първо
послание на свети апостол Павла до коринтяни 3:16.
25
Радой Ралин. „Епиграмки в рамки“. Худ. Борис Димовски. Изд. „Георги Бака-
лов“, Варна, 1983.
„Родината не се придобива, а се постига“

26
Боян Саръев. „Гласът на викащия в пустинята“. Издава „Пени“ ООД – ЧАП Хол-
динг АД, С., 1996. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
Ако днес бях написала отзива, той би бил различен, разбира се. Тогава просто нав-
лизах в темата. Някои неща не знаех (доколкото от 1987 до 1994 г. не бях в България),
други – не разбирах. Но съдбата на отец Боян Саръев и неговата самоотвержена, смела,
родолюбива дейност живо ме интересуваха (така е и до днес!), за да не отбележа своето
първо докосване до необикновената му личност.
27
От Марка свето Евангелие 8:34.
28
Вж.: „А на Адама рече: загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дърво-
то, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, – проклета да е земята поради
тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще
ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба
си...“. БИТИЕ – Първа книга Моийсеева 3:17 – 19.
29
Става дума „ВЪЗВАНИЕ към българите мюсюлмани в страната“ написано от
отец Боян Саръев, което предшества по-нататъшната му родолюбива и духовна дей-
ност. А тя, според както четем на корицата отзад, се изразява в следното: „Кръстите-
ля – така родопчани наричат отец Боян Саръев. През 1990 г. Боян Саръев основава
Движението за християнство и прогрес „Св. Йоан Предтеча“ и става негов лидер.
Мисията му е да върне в лоното на християнската вяра потомците на насилствено
помохамеданчените българи. Той започна с индивидуални и масови кръщенки в Кър-
джалийско, Крумовградско, Ивайловградско, а по-късно и в Централните Родопи...“.
Как самото Движение за християнство и прогрес „Св. Йоан Предтеча“ е обра-
зувано научаваме пак от книгата: „На 18 април 1990 г. отново се събрахме десетки
родопчани в апартамента на Иван Караджов във „Възрожденци“ (жилищен квартал
в Кърджали – бел. Е. А.) за учредяване на Движение за християнство и прогрес „Св.

Йоан Предтеча“. След прочитането на „Възванието...“ се проведоха дебати и раз-
исквания. После събранието прие Устав и Програма на Движението. Съгласно тях
върховна цел на Движението е потомците на помохамеданчените насила българи в
страната и извън нея на основата на пълна доброволност и вътрешна потребност
постепенно и масово да се върнат в лоното на Православната църква. Според Уста-
ва и Програмата организацията трябваше да работи сред родопското население – да
проповядва Христовото учение, да разпространява християнската литература и да
подготвя народа за Св. Кръщение. Да издирва младежи и да ги праща в семинариите
да се подготвят за духовници и бъдеши проповедници. Организацията си поставя-
ше за цел да възстановява порутените храмове в Родопите и подобрява тяхното
вътрешно и външно благолепие, а там, където няма, да изгражда нови храмове и
параклиси“. Вж.: Боян Саръев. „Гласът на викащия в пустинята“..., с. 119 – 120.
30
От Матея свето Евангелие 11:28.
„Книга за българската воля“

31
Живко Сахатчиев. „Второто потурчване на Якоруда 1990–1995 година“. Статии,
писма, документи, разговори. Изд. „Зеница“, Пловдив, 1996. Навсякъде по-нататък
страниците са посочени след цитата.
32
„Същност на последните кланета на турците в Родопите“, Истанбул, 1972. Нав-
сякъде по-нататък страниците са посочени след цитата и е запазен правописът на ав-
тора.
33
Сп. „RODOPLULARIN. Гласът на родопчаните“. Месечно актуално-политичес-
ко списание, бр. 1, май 1973. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цита-
та и е запазен правописът на автора/авторите.
„Един от избраниците на времето“

34
Книгите на Величко Караджов ми даде през лятото на 1996 г. Николай Хайтов,
за да ги прочета, а после му ги върнах.
35
Вж. и: в. „Марица“, Пловдив, 5.05.1993.
36
Вж. и: в. „Зора“,16.06.1992.
37
Вж. и: в. „Марица“, Пловдив, 6.05.1993.
38
Вж.: Д-р Елена Алекова. „Величко Караджов – един от избраниците на време-
то. – В. „Отзвук“, бр. 27 (2673), 12 – 15 март 2018 г., с. 5.
„Между истината и лъжата“

39
Членове на иудео-християнска секта, най-вероятно „мандеите“, т.е. „християни-
те“ на Йоан Кръстител.
40
Коран. Сура 2:62.
41
Вж. бел. 32.
42
Вж. бел. 33.
43
Петър Ангелов, Цветана Георгиева, Георги Бакалов, Димитър Цанев. „Записки
по история на България (681 – 1878 г.)“. Изд. „Булвест-2000“, С., 1992.
44
„Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в
България“. Издава Международен център по проблемите на малцинствата и културни-
те взаимодействия, [С., 1995].
45
„А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата,
помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно,
ще ти въздаде наяве...“. От Матея свето Евангелие 6:6.
46
Вж. бел. 4.
„Колелото е завъртяно и никой не е в състояние да го спре“

47
„А, ефенди, хич вяра сас пушка бива ли?...“. Вж.: Софроний Врачански. Житие
и страдания грешнаго Софрония. – Сайт „Слова български“ (на адрес: https://slova.bg/
audio-records/author/bulgarian-authors/435-sofronii-vrachnski).
48
„А Савел одобряваше убийството му. В ония дни се дигна голямо гонение сре-
щу църквата в Иерусалим, и всички, освен апостолите, се разпръснаха по страните
Иудейски и Самарийски. А Стефана погребаха благоговейни човеци и го много опла-
каха. Савел пък пакостеше на църквата, като влизаше по къщите и, влачейки мъже и
жени, предаваше ги на затвор...“. Деяния на светите апостоли 8:1 – 3;
„А Савел, дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа, дойде
при първосвещеника, та измоли от него писма за Дамаск до синагогите, щото, които
намери да следват това учение, мъже и жени, вързани да ги доведе в Иерусалим. Но,
когато той беше на път и наближаваше до Дамаск, изведнъж го огря светлина от не-
бето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш?
А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш.
Мъчно е за тебе да риташ против ръжен. Той, разтреперан и ужасен, проговори:
Господи, какво искаш да направя? А Господ му рече: стани и влез в града; и ще ти се
каже, какво трябва да правиш. А човеците, които вървяха с него, стояха вцепенени,
като чуваха глас, пък никого не виждаха. Савел стана от земята и, макар да бяха
очите му отворени, никого не виждаше; и водейки го за ръка, заведоха го в Дамаск. И
три дни не виждаше, и нито яде, нито пи.
А в Дамаск имаше един ученик, на име Анания, комуто във видение Господ каза:
Анание! Той отговори: ето ме, Господи! А Господ му рече: стани, та иди на улицата,
която се нарича Права, и подири в Иудината къща един тарсянин, на име Савел; ето
той се моли, и видя във видение мъж, на име Анания, влязъл и възложил ръка върху
него, за да прогледа. Анания отговори: Господи, слушал съм от мнозина за тоя човек,
колко зло е сторил на Твоите светии в Иерусалим; той и тук има власт от първосве-
щениците да върже всички, които призовават Твоето име. Но Господ му каза: иди,
защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Изра-
илеви. И Аз ще му покажа, колко трябва той да пострада за Мое име.
Анания отиде и влезе в къщата и, като възложи върху му ръце, рече: брате Сав-
ле! Господ Иисус, Който ти се яви по пътя, по който дохождаше ти, ме прати, за да
прогледаш и да се изпълниш с Дух Светий. И изведнъж сякаш люспи паднаха от очите
му, и той веднага прогледа и, като стана, покръсти се; а като прие храна, подкрепи
се. И преседя Савел няколко дни с учениците в Дамаск; и веднага начена да проповядва
в синагогите за Иисуса, че Той е Син Божий. И всички, които слушаха, се чудеха и ду-
маха: не е ли тоя, който гонеше в Иерусалим призоваващите това име, и тук затова е
дошъл, за да ги заведе вързани при първосвещениците? А Савел се усилваше все повече
и смущаваше иудеите, които живееха в Дамаск, доказвайки, че Този е Христос...“.
Деяния на светите апостоли 9:1 – 22.
„Жетвата е голяма – жетварите са малко“

49
„Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като
овци, които нямат пастир. Тогава казва на учениците Си: жетвата е голяма, а ра-
ботниците малко, затова, молете Господаря на жетвата да изпрати работници на
жетвата Си....“. От Матея свето Евангелие 9:36 – 38.
„Има ли свършек драмата на българите мохамедани“

50
Цит. по: Стефан Захариев. „Географико-историко-статистическо описание на
Татарпазарджишката кааза“. Фототипно издание с коментар. Издателство на Отечес-
твения фронт, С., 1973, с. 67 – 68. Старопечатният шрифт е обърнат в новопечатен.
51
Цит. по: Николай Хайтов. Избрани произведения в два тома. Т. ІІ. „Шумки от
габър“. Изд. „Абагар“, С., 1998. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след
цитата.
52
Эдуард Шюре. „Великiе посвященные“. Очерк эзотеризма религiй. Калуга, 1914,
с. 182. Тук и по-нататък прев. Е. А.
53
Вж. бел. 32.
54
Эдуард Шюре. „Великiе посвященные“..., с. 178.
55
Вж. бел. 33.
„Когато се залага на невежеството“

56
Коран. Сура 2:133 (139). По изд.: Коран. Перевод академика И. Ю. Крачковско-
го. МНПП „Буква“, Москва, 1991. Прев. Е. А.; вж. и: „Нима спорите с нас за Аллах, а
той е и нашият Господ, и вашият Господ? Нам са нашите дела и вам са вашите дела.
На него сме предани“. Вж.: „Превод на Свещения Коран“. Сура 2:139. Прев. Цветан
Теофанов...
57
Вж. бел. 51.
58
„Едно твърде характерно предание, което се приказва и у българи-мохамеда-
ни, и у българи-християни има въ случая, и то въ Окманъ-ери, покрайнината при гр.
Ксанти въ южнитѣ спускове на Родопа къмъ Бѣломорието. Борбата е била упорита
и дълготрайна за проникване и завладяване отъ турцитѣ тѣзи мѫчно достѫпни пла-
нини. Най-после и дветѣ страни се съгласили, решили и туземците, казали: „дѝнътъ
(вѣрата) си даваме, ала дѝлът (езикътъ) не“. И така станало: вѣрата си изгуби-
ли, ала езикътъ си български, роденъ, запазили и до днес...“. Вж.: Ст. Н. Шишковъ.
„Българо-мохамеданитѣ. (Помаци)“. Историко-земеписенъ и народоученъ прегледъ съ
образи; St. N. Chichkoff. „Les Bulgaro-Mohamѐtans. (Les pomaks“). Coup d’oeil historique,
gѐographique et etnographique avec illustrations. Издава Търговска печатница, Пловдив,
1936, с. 102.
59
Петър Петров. „По следите на насилието“. Документи и материали за налагане
на исляма. Ч. І. Второ основно преработено и допълнено издание. Автор на предговора
и съст. Петър Петров. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1987, с. 181.
60
Пак там, с. 162.
61
62
Вж. бел. 32.
63
Вж. бел. 33.
Мидхат паша. „Турция: Минало, настояще, бъдеще“. – Сп. „Научен преглед за

64
Франция и чужбина“, бр. 49, 1878, с. 1152 (на адрес: https://bg.wikipedia.org/wiki/Мид-

хат_паша).
„Родопите постепенно ще разкриват красотата си“

65
Вж. бел. 52.
66
Вж.: Эдуард Шюре. „Орфей (Мистерiи Дiониса)“. Кн. 5. – Эдуард Шюре. „Вели-
кiе посвященные“..., с. 175 – 206.
67
Вж. бел. 58.
„За бъдеш будист още не значи, че си индиец“

68
„Михаил Иванов: Ахмед Доган няма принос за връщането на имената на турци-
те и помаците“. Интервю на Димитрина Чернева. – „ГЛАСОВЕ“, 25.05.2011 (на адрес:
http://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/mihail-ivanov-ahmed-dogan-nyama-
prinos-za-vrushtaneto-na-imenata-na-turtsite-i-pomatsite).
69
Закон за имената на българските граждани. – В. „Държавен вестник”, бр. 20,
9.03.1990 (на адрес: https://www.ciela.net/svobodna-zona-darjaven-vestnik/document/21322
89537/issue/1082/zakon-za-imenata-na-balgarskite-grazhdani).
70
Вж.: Ангел Митрев. „Въобразеният етнос на политическия непотизъм“. – „МОНД
дипломатик“. Българско издание. Октомври 2008 (на адрес: https://bg.mondediplo.com/
article326.html).
71
Вж.: Стоян Райчевски. „Българите мохамедани“. Издава Български бестселър –
Национален музей на българската книга и полиграфия, С., 2004, с. 77. (Стоян Райчевски
цит. по изд.: Ubicini, A. La Roumelie orientale depons le traite de Berlin. Revue de Geographie,
Tome 6, Paris, 1880, p. 109).
72
Пак там.
„За време разделно“ и мъдростта на историята“

73
Антон Дончев. „Време разделно“. Изд. „Български писател“, С., 1964.
74
Филмът е под заглавие „Време на насилие“ (1988). Режисьор Людмил Стайков, по
сценарий на Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков и Радослав Спасов.
75
Арнълд Тойнби. „Изследване на историята“. Т. 1 – 3: т. 1. „Възникване и развитие
на цивилизациите“, т. 2. „Разпадане и разлагане на цивилизациите“, т. 3 „Универсални
държави и универсални църкви“. Изд. „Захарий Стоянов“, С., 1995.
„Родопа е предел“
76
Иван дьо Вестин. „Пътуване в страната на въстаналите българи“. Прев. Дора
Кършовска. Изд. на Отечествения фронт, С., 1971, с. 201.
77
Ивайло Балабанов. „Песни за старо вино“. Поетичен сборник в два тома. Т. ІІ.
„Часовник за бъдеще време“. Изд. „Български писател“, С., 2004, с. 6.
78
„Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Ме-
тодий. И тази държава на духа, в която в сплотен строй стояха зад българския народ
езикът, писмеността, литературата, не можаха да я победят чуждоземни завоевате-
ли...“. Вж.: Калина Канева. „Симетрия на времето. Срещи и разговори с акад. Дмитрий
Лихачов. Писма. Автографи“. Кн. І. Изд. „Дума 2008“, С., 2012, с. 137. Прев. Е. А.
79
Вж. бел. 18.
80
„Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще
бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш
сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще
кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има
греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да
извадиш сламката от окото на брата си...“. От Матея Свето Евангелие 7:1 – 5.
81
„Тогава Петър се приближи до Него и рече: Господи, колко пъти да прощавам
на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли? Иисус му отговаря:
не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем. Затова царството небесно
прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Когато по-
чна той да разчистя сметката, доведоха при него едного, който му дължеше десет
хиляди таланта; а понеже тоя нямаше с какво да заплати, господарят му заповяда
да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати; тогава
тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: господарю, имай търпение към мене, и всич-
ко ще ти изплатя. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости
дълга. Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше
сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш;
тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към
мене, и всичко ще ти изплатя; но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да
изплати дълга. Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха,
та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило. Тогава господарят му го повика
и казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не тряб-
ваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? И като се
разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг. Тъй
и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата
си прегрешенията му...“. От Матея Свето Евангелие 18:21 – 35.
„Време е да престанем да отделяме от българския народ

българите, изповядващи ислям“
82
Дружба „Родина“ – минало и съвременност“. Доклади от научна конференция,
София, 24 април 2012 г. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2012. Навсякъде по-нататък стра-
ниците са посочени след цитата.
83
Проф. Евгения Иванова. „Идентичност и идентичности на помаците в Бълга-
рия“. – Сп. „Либерален преглед“, 6.03.2012 (на адрес: http://www.librev.com/index.php/
2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1516-2012-03-06-09-21-19). Статията бе пуб-
ликувана и в Информационна агенция „Европомак“, но заедно с агенцията изчезна
и тя.
„Нови небивалици за „помаците“

84
„Председателят на новорегистрирания Европейски институт „Помак“ – Смолян,
Ефрем Моллов: Преходът в България ще свърши тогава, когато помак поеме управлението
на държавата“. Интервю на Зарко Маринов. – В. „Отзвук“, бр. 122 (2021), 22 – 23.10.2012;
(вж. и на адрес: https://www.pomak.eu/board/index.php?topic=3650.2360;imode).
85
Вж. бел. 6.
86
Исмен Реджепов. „Балканските воини в Родопите 1912-1913“. Издава Европейски
институт „Помак“, Смолян, 2012. Грешката „воини“ (вм. „войни“) е на автора. Навсякъде
по-нататък страниците са посочени след цитата и е запазен правописът на автора.
87
Проф. Евгения Иванова. „Предговор“. – Сб.: „Помаците: версии за произход
и съвременна идентичност“. Съст. Евгения Иванова. Издателство на Нов български
университет, С., 2013, с. 5. В скобите е визирана кн.: „Македония и Одринско“. Ста-
тистика на населението от 1873 г., С., 1995.
„Зад кулисите“
88
Трета книга на Ездра 14:16 – 17.
89
Вж. бел. 6.
90
Вж. бел. 86.
91
Откровение на Иоана Богослова 2:7.
92
Николай Хайтов. „Който има ухо, да чуе...“. Литературна анкета. С., 2001.
93
Сб. „Турците в България“. История, традиции, култура. Под редакцията на Ан-
тони Георгиев и Димана Трънкова. Изд. Vagabond Media, С., 2012.
94
„Речник на чуждите думи в българския език“. Изд. на Българската академия на
науките, С. 1982, с. 159.
95
Димана Трънкова. „Тюркски и мюсюлмански малцинства в България“. – Сб.
„Турците в България. История, традиции, култура“..., с. 34 – 54.
96
Вж. бел. 87.
97
Антони Георгиев. „Не в чернобяло. Предговор“. – Сб. „Турците в България. Ис-
тория, традиции, култура“..., с. 11.
98
„Дръж се, Европа, Турция идва да те спаси“ е турското мото в преговорите с
ЕС“. – Дневник, 7.12.2012 (на адрес: https://m.dnevnik.bg/evropa/razshiriavane/2012/12/
07/1963431_druj_se_evropa_turciia_idva_da_te_spasi_e_turskoto/).
„Помаците“ – наследници на Кир ІІ Велики или марсианци?“

99
Вж. бел. 6.
100
101
Вж. бел. 64.
102
Тук и по-нататък, в съответните бележки, ще цитирам цялата глава за суфизма от
книгата „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците“,
като вляво предлагам текста, от който Ефрем Моллов е крал, а вдясно – неговия текст.
Промените и разнописът ще бъдат подчертани, а пропуснатото ще е посочено в квад-
ратни скоби. Правописът на авторите е запазен. И така – няколкото реда Ефремови:
„Какво е суфизъм
и защо е част от родовата памет на помаците
В тази глава ще прочетете за философия и религия, дошла от древността, обо-

гатена чрез непрестанно развитие и усъвършенстване. Повечето думи не са мои.
Те принадлежат и са казани от хора, имащи знание и желание да го кажат.
Не всеки суфий може да каже това, което е написано по-долу, затова си позволих
да покажа и други мнения и изказвания по този въпрос. Сложно е за разбиране, но
истинските хора и тези, които вървят по този път ще ме разберат. Нека вашата вяра в
Единствения и Всемогъщ Бог да Ви води“ (с. 65).
103
Хазрат Инаят Хан. „Мистични медитации. Учението на суфите“. Прев. Цвета-
на Стоянова, ИК „Шамбала“, С., 2001; вж. гл. „Суфизъм“. – Блог „Читанка“ – „Моята
библиотека“ (на адрес: https://chitanka.info/text/14615/3).
Хазрат Инаят Хан: Ефрем Моллов (с. 65):
Суфизмът е философия сред религии- Суфизмът (арабски: ‫فوصت‬, taṣavvuf;
те и религия; сред философиите. В кръга персийски: ‫نافرع‬, erfan) е философия сред
на религията се представя като филосо- религиите и религия сред философиите. В
фия благодарение на характерната за него кръга на религията се представя като фи-
свобода на мисълта. Сред философските лософия, благодарение на характерната
системи изглежда като религия поради за него свобода на мисълта. Сред фило-
идеализацията на Бога от суфиите, посве- софските системи изглежда като религия
щението на самия себе си и поклонение- поради идеализацията на Бога от суфиите,
то. Тези хора биват наречени от другите посвещението на самия себе си и покло-
суфии, но самите те не са си давали ни- нението. Тези святи хора са наричани от
какво име. Те са били свободни и чисти другите суфии, но самите те не са си да-
от определения, от имена и етикети, от вали никакво име. Те са били свободни и
персонални различия, и затова светът ги чисти от определения, от имена и етикети,
е нарекъл суфии, от корена саф, което на от персонални различия и затова светът ги
арабски означава „чист“. е нарекъл суфии, от корена саф, което на
арабски означава „чист“.
„Суфизъм“. – „М.И.Р.“ („Инфоекспрес“) (на адрес: http://mirbg.info/rechnik/Су-

104
физъм).
„М.И.Р.“: Ефрем Моллов (с. 65 – 66):
СУФИЗЪМ[, араб. ‫فوصت‬, taṣavvuf; Суфизъм [...] е още езотеричен ислям,
перс. ‫نافرع‬, erfan.] Езотеричен ислям, духовно течение, утвърдило се скоро след
духовно течение, възникнало скоро след установяването на мюсюлманството. Това
установяването на мюсюлманството. Това мистично течение включва широк набор
мистично течение включва широк набор от вярвания и практики, посветени глав-
от вярвания и практики, посветени главно но на Божествената Любов и отдаването
на Божествената Любов и отдаването Ѝ. ѝ изцяло. [...]
[Суфи ордените (тарики) са възникнали
вероятно в Близкия Изток, но днес има Според теософията на суфизма,
последователи из цял свят.] Според тео- космосът е излъчване на Единствения
софията на С., космосът е излъчване на и той [...] съществува в непрекъснато
единствения, и той [е създаден и] същест- движение.
вува в непрекъснато движение. Затова
суфи мистиците се въртят в кръг под ри- Затова суфи-мистиците се въртят в
тъма на ударни инструменти. Този ритуа- кръг под ритъма на ударни инструменти.
лен танц е бил практикуван и доразвиван Този ритуален танц е бил практикуван и
от дервишите. Отдава се значение [и] на доразвиван от дервишите. Отдава се зна-
поезията [(вж. ос. Руми)], на особени зву- чение [...] на поезията [...], на особени
кове, подобни на източните мантри (зи- звуци, подобни на източните мантри (зик-
кри). Във всички случаи е важен духовни- ри). Във всички случаи е важен духовният
ят наставник – шейх или муршид, който наставник – шейх, шах или муршид, кой-
показва пътя към пречистване на душата то показва пътя към пречистване на душа-
и приближаването й към Бога. та и приближаването ѝ към Бога.
О, Боже, ако ти се моля поради О, Боже, ако ти се моля поради

страх от преизподнята, то нека да изго- страх от преизподнята, то нека да из-
ря в нея. И ако ти се моля, надявайки се горя в нея. И ако ти се моля, надявайки
на рая, изключи ме от него. Но ако ти се се на рая, изключи ме от него. Но ако
моля заради Теб самия, не ме лишавай от ти се моля заради Теб самия, не ме ли-
вечната си красота! шавай от вечната си красота!
[(Рабия Ал-Давия)] [...]
105
„Суфизъм“. – „Religiology.org“ (на адрес: http://religiology.org/religions/islam/
sufism):
„Religiology.org“: Ефрем Моллов (с. 66 – 72):
Суфизмът (тасаууф) е мистичната тра- Суфизмът (тасаууф) е мистичната
диция в исляма. Названието идва от „тасау- традиция в исляма. Названието идва от
уф“, букв. навличане на власеница; [при- „тасаууф“, буквално навличане на вла-
вичното] облекло на мистиците аскети [е сеница, което е и самото [...] облекло на
груба власеница. Етимологично название- мистиците аскети [...].
то им е свързано и със „сафа“, чисти].
Исторически суфизмът се разпрос- Исторически суфизмът се разпрос-
транява успоредно с разпространението транява успоредно с разпространението
на исляма, най-активно присъствие в све- на исляма, най-активно присъствие в све-
та има от VIII до ХVIII век. Самите суфии та има от VIII до ХVIII век. Самите суфии
считат своята традиция за вътрешно споя- считат своята традиция за вътрешно
ваща човечеството от древността. Суфиз- спояваща човечеството от древността.
мът се разбира като като начин на живот, Суфизмът се разбира като като начин
истинен път [(тарика)], непрекъсната ве- на живот, истинен път [...], непрекъсна-
рига на духовна традиция на просветля- та верига на духовна традиция на прос-
ване и единение с Аллах, която има свои ветляване и единение с Аллах, която
форми на проявяване чрез феноменална- има свои форми на проявяване чрез фе-
та, исторически установена религия. За номеналната, исторически установена
суфия е неотменно разбирането, че той религия. За суфия е неотменно разбира-
е причастен към вътрешната истина на нето, че той е причастен към вътрешната
всички религии. А ислямът се приема като истина на всички религии. А ислямът се
феноменалната среда, която дава възмож- приема като феноменалната среда, която
ност за най-пълно и автентично изявяване дава възможност за най-пълно и автен-
на същината на суфизма. тично изявяване на същината на суфизма.
Семената на суфизма са били посяти „Семената на суфизма са били
по времето на Адaм, посяти по времето на Адем (Адaм),
напъпили са по времето на Нух, напъпили са по времето на Нух (Ной),
разцъфтели са по времето на Ибрахим, разцъфтели са по времето на Ибрахим
започнали са да се развиват (Аврам), започнали са да се развиват по
по времето на Муса,
съзрели са по времето на Иса, времето на Муса (Мойсей), съзрели са

дали са чисто вино по времето по времето на Иса (Исус), дали са чисто
на Мохамед. вино по времето на Мохамед.“
„Чистото вино“ е символ на чистата „Чистото вино“ е символ на чистата

непрекъсната същност на суфизма, коя- непрекъсната същност на суфизма, коя-
то се разкрива в своя предел в средата на то се разкрива в своя предел в средата на
исляма. В този смисъл суфизмът е езо- исляма. В този смисъл суфизмът е езо-
терична традиция, която свързва себе си терична традиция, която свързва себе си
с екзотеричния ислям. Но правоверният с езотеричния ислям. Но правоверният
ислям остава сам по себе си екзотеричен. ислям остава сам по себе си езотеричен.
Отношението му към суфизма през сред- Отношението му към суфизма през сред-
новековието е като към еретично явление новековието е като към еретично явление
в ислямската доктрина. Сблъсъкът с орто- в ислямската доктрина. Сблъсъкът с орто-
доксалните ислямски възгледи става при- доксалните ислямски възгледи става при-
чина знаменитият мистик Ал-Халладж да чина знаменитият мистик Ал-Халладж да
бъде осъден на смърт (922 г.) заради раз- бъде осъден на смърт (922 г.) заради раз-
бирането, че е едно с божествената Исти- бирането, че е едно с божествената Исти-
на (Ал-Хакк). на (Ал-Хакк).
След ХVII век суфизмът се „скрива“, След ХVIIІ век суфизмът се „скри-
оттегля се от формите на публично при- ва“, оттегля се от формите на публично
съствие в религията. [Предполага се, че] присъствие в религията. [...] Той остава в
той остава в скрити форми в духовното скрити форми в духовното пространство
пространство на човечеството. на човечеството.
Суфиите изповядват единствеността Суфиите изповядват единствеността
на Бога и единността Му с всичко същест- на Бога и единността Му с всичко същест-
вуващо, споделят идеите за равновесност- вуващо, споделят идеите за равновесност-
та на външните и вътрешните форми на та на външните и вътрешните форми на
живот, на макрокосмос и микрокосмос, за живот, на макрокосмос и микрокосмос, за
усъвършенстването на човека, за разбира- усъвършенстването на човека, за разбира-
нето и за любовта. Суфизмът обявява себе нето и за любовта. Суфизмът обявява себе
си за религия на любовта. Един от най-ав- си за религия на любовта. Един от най-ав-
торитетните суфии, андалузецът Ибн ал- торитетните суфии, андалузецът Ибн ал-
Араби (ХII в.) казва: Араби (ХII в.) казва:
Сърцето ми може да приеме
„Сърцето ми може да приеме всяка
всяка форма:
форма. За монаха то би станало манас-
за монаха то би станало манастир,
тир, за газелите – пасбище, за правовер-
за газелите – пасбище, за правоверния –
Кааба, ния – Кааба, то би могло да стане сви-
то би могло да стане свитък тък от Тора или Корана. Моята вяра е
от Тора или Корана. любов, накъдето и да свърнат нейните
Моята вяра е любов; камили, любовта ще си остане моята
накъдето и да свърнат нейните камили, религия и вяра.“
любовта ще си остане моята религия
и вяра.
Най-ранната школа на ислямската Най-ранната школа на ислямската

мистика се утвърждава в Багдад около мистика се утвърждава в Багдад около
своя лидер Джунайд (830-910 г.). Джунайд своя лидер Джунайд (830-910 г.). Той раз-
разработва възгледите за „фана“ и „джам“. работва възгледите за „фана“ и „джам“.
„Джам“ е събиране, пределно единство, „Джам“ е събиране, пределно единство,
самосъсредоточаване на мистика и него- самосъсредоточаване на мистика и него-
во единение с присъстващия в Името си во единение с присъстващия в Името си
Аллах. Възгледът за „фана“ също става Аллах. Възгледът за „фана“ също става
централен за целия суфизъм. „Фана“ най централен за целия суфизъм. „Фана“ най
буквално може да се разбира като „угасва- буквално може да се разбира като „угасва-
не“, угасване на съзнанието; интерпрети- не“, угасване на съзнанието. Интерпрети-
ра се като пределен стадий на мистичното ра се като пределен стадий на мистичното
възхождане, „разтваряне“ в единия Бог. възхождане, „разтваряне“ в единия Бог.
Достигналият „фана“ суфий става изрази- Достигналият „фана“ суфий става изрази-
тел на автентичното състояние на суфия тел на автентичното състояние на суфия
в сферата на временното пребиваване на в сферата на временното пребиваване на
човека в земния живот – да бъде „в света, човека в земния живот – да бъде „в света,
но не от света“. но не от света“.
Ал-Халладж разкрива смисъла на Ал-Халладж разкрива смисъла на
мистичното възхождане като достигащо до мистичното възхождане като достигащо
изразяване на самия Бог чрез човека. Едно до изразяване на самия Бог чрез човека.
от прекрасните имена на Аллах, Ал-Хакк, Едно от прекрасните имена на Аллах,
Истината, от което мистикът се прониква в Ал-Хакк – Истината, от което мистикът
резултат на своя дълъг и труден аскетичен се прониква в резултат на своя дълъг и
опит, прави самия човек изразител на това труден аскетичен опит, прави самия чо-
Име (а във всяко от своите Имена Бог при- век изразител на това Име (а във всяко от
съства в пълнота и неделимо). „Слава на своите Имена Бог присъства в пълнота и
Този, Който изяви Своята човечност като неделимост). „Слава на Този, Който изяви
мистерия на славата на Своята сияеща Бо- Своята човечност като мистерия на слава-
жественост“. Това е мистерия на връзката та на Своята сияеща Божественост“. Това
на Божията любов с човешката. [Но този е мистерия на връзката на Божията любов
езотеризъм, коментира Анри Корбен, като с човешката. [...]
че ли „компрометира“ трансцендентност-
та на абстрактния монотеизъм, т.е. чисто
екзотеричния възглед (Анри Корбен. Ис-
тория на ислямската философия. С., 2000,
с. 267).]
[Ибн ал-Араби] [...]

Пътят на суфия като метод предпола- Пътят на суфия като метод предпола-
га единство на външно и вътрешно пъте- га единство на външно и вътрешно пъте-
шествие и се основава на разбирането за шествие и се основава на разбирането за
изначално дълбинно знание (ма’рифа), в изначално дълбинно знание (ма’рифа), в
постигането на което човекът става съвър- постигането на което човекът става съвър-
шен. В интерпретацията на Ибн ал-Араби шен. В интерпретацията на Ибн ал-Араби
образец на съвършен човек е пророк Му- образец на съвършен човек е пророка Му-
хаммад. Прилагайки езотеричната мето- хаммед. Прилагайки езотеричната мето-
дика на свързване на буквени и числови дика на свързване на буквени и числови
значения, ал-Араби прояснява смисъла значения, ал-Араби прояснява смисъла
на името Мухаммад чрез числото 33, т. е. на името Мухаммед чрез числото 33, т. е.
една трета от съвършенствата на Аллах, една трета от съвършенствата на Аллах,
изразени в Неговите Имена. И това гово- изразени в Неговите Имена. И това гово-
ри за максималното съвършенство, което ри за максималното съвършенство, което
е възможно за човека и което Пророкът е възможно за човека и което Пророкът
изразява в смисъла на името си. Можем да изразява в смисъла на името си. Можем да
мислим, смята Ибн ал-Араби, за конкре- мислим, смята Ибн ал-Араби, за конкре-
тен Мухаммад и за вечен Мухаммад, и веч- тен Мухаммед и за вечен Мухаммед, и веч-
ният Мухаммад е тъждествен на всички ният Мухаммед е тъждествен на всички
расули. Или, иначе казано, видимите фор- расули. Или, иначе казано, видимите фор-
ми са само завеса на истинната, вътрешна ми са само завеса на истинната, вътрешна
реалност: реалност.
Аскезата е необходима според суфий- Аскезата, но не крайната, е необхо-
ските учители заради вътрешната битка дима според суфиските учители заради
на адепта за очищение на страстната му вътрешната битка на мистика за очище-
душа, „нафс“, от нечистотата на помис- ние на страстната му душа, „нафс“, от
лите, от изкушенията. Тя е условие, за да нечистотата на помислите, от изкушения-
се предприеме „небесното пътуване“. Не- та. Тя е условие, за да се предприеме „не-
обходимо условие е и преодоляването на бесното пътуване“. Необходимо условие
стереотипите на мисленето, на неговата е и преодоляването на стереотипите на
обремененост от двойствеността; обичай- мисленето, на неговата обремененост от
ното ни съзнание е затворено, оковано в двойствеността. Обичайното ни съзнание
тези стереотипи. Основателят на ордена е затворено, оковано в тези стереотипи.
на въртящите се дервиши Джалаладдин Основателят на ордена на въртящите се
Руми (ХIII в.) търси пътища за проникване дервиши Джалал ад-дин Руми (ХIII в.)
в „затвореното“ съзнание на привързания търси пътища за проникване в „затворе-
към света човек в притчите и алегориите. ното“ съзнание на привързания към света
Не оставайте свързани със стената, върху човек в притчите и алегориите.
която се виждат само отраженията – при-
зовава Руми, – търсете вечния източник на Не оставайте свързани със стената,
светлината. върху която се виждат само отражения-
та – призовава Руми, – търсете вечния
източник на светлината.
Възгледите за пътя на суфия получа- Възгледите за пътя на суфия получа-

ват различни интерпретации. Една от тези ват различни интерпретации. Една от тези
интерпретации принадлежи на последо- интерпретации принадлежи на последо-
вателя на идеите на Джунайд Наджмуд- вателя на идеите на Джунайд – Наджмуд-
дин Кубра (ХIII в.) от Хорезми. Ал-Кубра дин Кубра (ХIII в.) от Хорезми. Ал-Кубра
странства много, разработва своите идеи странства много, разработва своите идеи
в различни трактати. Според него съвър- в различни трактати. Според него съвър-
шенствата[, атрибутите] на Аллах, обозна- шенствата [...] на Аллах, обозначавани с

чавани с Имена, пребивават „в Небесата“ Имена, пребивават „в Небесата“ и мис-
и мистикът следва да осъществява „не- тикът следва да осъществява „небесни
бесни пътешествия“ за да достигне „мес- пътешествия“ за да достигне „местата“,
тата“, обитавани от тези Имена. Човек е обитавани от тези Имена. Човек е в състоя-
в състояние да вмести в себе си Божиите ние да вмести в себе си Божиите съвър-
съвършенства, обозначавани с Неговите шенства, обозначавани с Неговите имена,
имена, с изключение на „Аллах, Всеми- с изключение на „Аллах, Всемилостивия,
лостивия, Милосърдния“. В тези Имена Милосърдния“. В тези Имена същината на
същината на Аллах остава трансцендент- Аллах остава трансцендентна по отноше-
на по отношение на човека дори в апогея ние на човека дори в апогея на мистични-
на мистичните му постижения. Пътят на те му постижения. Пътят на суфия следва
суфия следва да доведе до проникване да доведе до проникване в същината на
в същината на поклонението на единия поклонението на единия Бог. За битието
Бог. За битието на Бога можем да знаем на Бога можем да знаем само това, че то
само това, че то е създаващо битие Божие е създаващо битие Божие действие, раз-
действие, различно и дори обособено от лично и дори обособено от непостижима-
непостижимата Божия същност. Ал-Кубра та Божия същност. Ал-Кубра разработва
разработва възгледа за десет принципа, възгледа за десет принципа или десет
или десет необходими компонента, степе- необходими компонента, степени на мис-
ни на мистичния път: тичния път:
• покаяние (тауба), - покаяние (тауба);
• аскеза (зухд), - аскеза (зухд);
• уповаване на Аллах (таууакул, което оз- - уповаване на Аллах (таууакул, което
начава и самоотречение), означава и самоотричане);
• самоограничение до най-необходимото - самоограничение до най-необходимото
(канаат), (канаат);
• усамотение (узлат), - усамотение (узлат);
• дхикр (зикр; постоянно припомняне на - дхикр (зикр; постоянно припомняне на
Аллах), Аллах);
• съзерцателност (тауаджух – пълно от- - съзерцателност (тауаджух – пълно от-
връщане от мирското), връщане от мирското);
• търпеливост (сабр, която включва и - търпеливост (сабр, което включва и
пълно неприемане на джихад като военни пълно не приемане на джихад като воен-
действия), ни действия);
• съзерцание (мураккаба – пълно съсре- - съзерцание (мураккаба – пълно съсре-
доточаване върху Аллах, върху пророка, доточаване върху Аллах, върху пророка,
върху аяти на Корана), върху аети на Корана);
• доволство (риза). - доволство (риза).
По време на мистичното възхождане По време на мистичното възхождане,
на адепта може да се явява неговият отвъ- на мистика може да се явява неговият от-
ден двойник, шахид ал-гайб. По същество въден двойник, шахид ал-гайб. По съще-
той като посветеният в отвъдното е на- ство той като посветеният в отвъдното е
деждният наставник [на адепта]. Напълно надеждният му наставник [...].
съсредоточеният и преминаващ последо-
вателно през десетте степени на възхож- Напълно съсредоточеният и пре-

дане човек преминава според Ал-Кубра минаващ последователно през десетте
през различни цветови състояния, за да степени на възхождане човек преми-
достигне във финалния миг до съзерцание нава, според Ал-Кубра, през различни
на зелена светлина. Тази светлина е дори цветови състояния, за да достигне във
отвъд черната светлина на непостижимата финалния миг до съзерцание на Зелена
Божия същност – тя е светлината на веч- светлина. Тази светлина е дори отвъд
ния живот. черната светлина на непостижимата
Божия същност, тя е светлината на веч-
ния живот.
Централен момент в практиката на Централен момент в практиката на
суфиите е дхикр (зикр), припомнянето на суфиите е дхикр (зикр) – припомнянето
Божието име. Разбирането за ролята на на Божието име. Разбирането за ролята
дхикр се черпи от аяти на Корана[, напр.: на дхикр се черпи от аети на Корана [...].
„О, вярваши, често споменавайте Аллах!“ Според Ал-Халадж дхикр е начин суфия
(33: 41)]. Според Ал-Халадж дхикр е на- да поддържа постоянно активна паметта
чин адептът да поддържа постоянно ак- си за Аллах, за да приеме в екстаз все-
тивна паметта си за Аллах, за да приеме в присъствието Му. За него, както и за Ал-
екстаз всеприсъствието Му. За него, както Газали (1058-1111г.), дхикр е средство на
и за Ал-Газали (1058-1111), дхикр е сред- възхождане, етап от подготовката на чове-
ство на възхождане, етап от подготовката ка да приеме всецяло Бога. Във всеки слу-
на човека да приеме всецяло Бога. Във чай, припомнянето на Божието име не се
всеки случай, припомнянето на Божието интерпретира като форма на вокация, на
име не се интерпретира като форма на во- призоваване на Бога.
кация, на призоваване на Бога.
Дхикр може да се извършва индиви-
Дхикр може да се извършва индиви-
дуално, в усамотение, но и едновременно
дуално, в усамотение, но и едновременно
от всички, принадлежащи към общността.
от всички, принадлежащи към общността.
В общите форми на дхикр се утвърждават
В общите форми на дхикр се утвърждават
съпътстващи действия – ритуално върте-
съпътстващи действия – ритуално върте-
не, ритуален танц.
не, ритуален танц.
[...]
[Абу Хамид ал-Газали]
Най-дълбинният стадий на дхикр,
Най-дълбинният стадий на дхикр е
според Абу Хамид ал-Газали, е дхикр на
според Абу Хамид ал-Газали дхикр на
сърцето. На този стадий е постигната и ти-
сърцето. На този стадий е постигната и
шина на телесното (усамотение, което той
тишина на телесното (усамотение, което
смята за необходимо), постигната е и ти-
той смята за необходимо); постигната е
шина на „устата“, защото в припомнянето
и тишина на „устата“, защото в припом-
заглъхва всяко човешко слово, и тишината
нянето заглъхва всяко човешко слово, и
на сърцето – сърцето на мистика се „раз-
тишината на сърцето – сърцето на адепта
тваря“, за да приеме Божието присъствие
се „разтваря“, за да приеме Божието при-
в такава пълнота, че самото туптене на
съствие в такава пълнота, че самото туп-
сърцето да бъде вече пулсирането на Бо-
тене на сърцето да бъде вече пулсирането
жието име. Дхикр може да се произнася на
на Божието име.
Дхикр може да се произнася на глас глас (дхикр джахри) или да бъде вътрешна
(дхикр джахри) или или да бъде вътрешна реч (дхикр хафи).
реч (дхикр хафи).
Абдул Абд ал-Халик Гиджувани Абдул Абд ал-Халик Гиджувани
(ХII в.), основател на братството Хо- (ХII в.), основател на братството Хо-
джаган, разработва метод, път на тихия, джаган, разработва метод, път на тихия,
вътрешен дхикр. Този път включва осем вътрешен дхикр. Този път включва осем
стъпки: стъпки:
съзнателно, овладяно дишане (хуш дар - съзнателно, овладяно дишане (хуш дар
дам; диханието да е живо свързано с Бо- дам) – диханието да е живо свързано с Бо-
жието присъствие); жието присъствие;
наблюдаване на крачките (назар бар ка- - наблюдаване на крачките (назар бар ка-
дам; да се следи с поглед точното място, дам) – да се следи с поглед точното място,
където ще се стъпи, да не се оставя погле- където ще се стъпи, да не се оставя погле-
дът да блуждае); дът да блуждае;
пътуване към родината (сафар дар ватан; - пътуване към родината (сафар дар ва-
монек да следва следва пътя към истин- тан) – монек да следва следва пътя към
ната си родина – към самия Творец; спо- истинната си родина – към самия Тво-
деля се възгледа за необходимо външно рец. Споделя се възгледът за необходимо
и вътрешно пътуване, във външните си външно и вътрешно пътуване, във външ-
пътувания човек може да открие съвърше- ните си пътувания човек може да открие
ния си Водител); съвършения си водач;
усамотение в тълпата (халуат дар анджу- - усамотение в тълпата (халуат дар ан-
ман; усамотението може да е външно и джуман) – усамотението може да е външ-
вътрешно – при външното човек се оттегля но и вътрешно. При външното човек се
самотен се съсредоточава върху дхикр, а оттегля самотен, съсредоточава се върху
при вътрешното, истинското усамотение, дхикр, а при вътрешното, истинското уса-
и сред тълпата той не чува нищо и остава мотение и сред тълпата той не чува нищо
отдаден единствено на дхикр в тишината и остава отдаден единствено на дхикр в
на сърцето си); тишината на сърцето си;
припомняне (ядкард; „кард“ е същината - припомняне (ядкард) – „кард“ е същи-
на дхикр, а „яд“ е извършването на дхикр ната на дхикр, а „яд“ е извършването на
в сърцето); дхикр в сърцето;
възвръщане (базгащ; самообладание, - възвръщане (базгащ) – самообладание,
мисълта да се пази от разсейване, от раз- мисълта да се пази от разсейване, от раз-
концентриране); концентриране;
внимателност (нигахдашт; взиране в - внимателност (нигахдашт) – взиране в
сърцето, т. е. сърцето да се пази от про- сърцето, т. е. сърцето да се пази от про-
никване на лоши помисли); никване на лоши помисли;
спомняне (яддящ; адептът да пази сърце- - спомняне (яддящ) – мистикът да пази
то си в присъствието на Аллах – така той сърцето си в присъствието на Аллах –
може да осъзнае и да прояви и чрез себе така той може да осъзнае и да прояви и
си светлината на Същността на Единстве- чрез себе си светлината на Същността на
ността (анвар аз-зат ал-ахадия). Единствеността (анвар аз-зат ал-ахадия).
Суфийските общности се обединяват Суфийските общности се обединяват

около учител (шейх). Отношенията учи- около учител (шейх). Отношенията учи-
тел-ученик са сакрални, непосредствени и тел-ученик са сакрални, непосредствени
не се институционализират. Учителят съб- и не се институционализират. Учителят
людава конкретни подходи към всеки уче- съблюдава конкретни подходи към всеки
ник и е в състояние да му предава духовна ученик и е в състояние да му предава ду-
енергия (барака). Името на Фаридуддин ховна енергия (барака). Името на Фарид
Атар [(Химикът)] (1150-1229) е свързано ад дин Атар [...] (1150-1229) е свързано
със суфийското упражнение „стоп!“ – в със суфиското упражнение „стоп!“ – в оп-
определен момент ученикът спира вся- ределен момент ученикът спира всякакви
какви движения по заповед на учителя, и движения по заповед на учителя и тъкмо
тъкмо тогава става възможно предаване на тогава става възможно предаване на енер-
енергия (барака) от учителя на ученика. гия (барака) от учителя на ученика.
„Фарид ад-дин Аттар“. – „Уикипедия“ (на адрес: https://bg.wikipedia.org/wiki/

106
Фарид_ад_дин_Аттар):
„Уикипедия“: Ефрем Моллов (с. 72 – 73):

Фарид ад-дин Мухаммад ибн Ибра- Фарид ад-дин Мухаммед ибн Ибра-
хим Аттар [(‫ ;راطع نیدلادیرف‬още – Фари- хим Аттар [...] е персийски [...] поет и су-
дадин, Фаридуддин) (ок. 1142 – 1220)] е фиски теоретик, един от тримата „Велики
персийско-таджикски поет и суфистки тео- суфии“. Роден е през 1150 г. в гр. Ниша-
ретик, един от тримата „Велики суфии“. пур [...], провинция Хоросан [...] в дне-
Роден около 1142 г. в Нишапур [– град] в шен Иран. На младини пътува [...] много,
провинция Хоросан[, разположен югоза- посещавал е и Родопите. От това време
падно от Мешхед,] дн. Иран. На младини пазим негова книга. Преписвана е мно-
[пътува из Египет, Туркестан и Индия]. гократно, като същата се ползва и сега.
Малко е известно за неговия живот. Роден Минал по пътя на прабългарското племе и
в семейството на преуспяващ аптекар, той през Египет се прибира в Персия. Много
получил отлично образование по медици- малко е известно за неговия живот. Роден
на, арабски и теософия в медресето към в семейството на преуспяващ аптекар, той
гробницата на имам Реза в Мешхед. [Спо- получил отлично образование по медици-
ред неговата „Мосибат-наме“ („Книга на на, арабски и теософия в медресето към
страданията“) работел при баща си, след гробницата на имам Реза в Мешхед. [...]
чиято смърт поел дрогерийния бизнес.]
Аттар е сред най-известните поети- Аттар е сред най-известните поети-
мистици на Иран. Заедно със Санаи оказ- мистици на Иран. Заедно със Санаи оказва
ва силно влияние върху Руми и неговите силно влияние върху Руми и неговите су-
суфистки възгледи. [И двамата поети са фиски възгледи. [...] За Аттар Руми пише:
споменати от него неколкократно със
засвидетелствано дълбоко уважение.] За „Аттар скиташе из Седемте доли-
Аттар Руми пише: ни на любовта – ние сме все още на една
пътечка.“
„Аттар скиташе из Седемте доли-
ни на любовта – ние сме все още на една
пътечка.“
Името Аттар е творчески псевдо- Името Аттар е творчески псевдо-

ним. То означава [‚билкар‘, ‚дрогерист‘, ним. То означава [...] „химик“.
‚парфюмерист‘].
107
Хазрат Инаят Хан. „Мистични медитации. Учението на суфите“...; вж. гл. „Ис-
тория на суфизма“. – Блог „Читанка“ – „Моята библиотека“ (на адрес: https://chitanka.
info/text/14615/2#textstart):
Хазрат Инаят Хан: Ефрем Моллов (с. 73 – 74):
Суфизмът никога не е имал начало и Суфизмът никога не е имал начало
никога не е възниквал като историческо и никога не е възниквал като истори-
явление. Той е съществувал винаги, защо- ческо явление. Той е съществувал ви-
то светлината винаги е била вътрешната наги, защото светлината винаги е била
същност на човека. В своите най-висши вътрешната същност на човека. В свои-
проявления тази светлина може да бъде те най-висши проявления тази светли-
наречена Познание на Бога, а Божест- на може да бъде наречена Познание на
вената Мъдрост – суфизъм. Суфизмът Бога, а Божествената Мъдрост – суфи-
винаги се е практикувал, а неговите про- зъм. Той винаги се е практикувал, а не-
поведници са били сърцати хора и поради говите проповедници са били сърцати
това учението принадлежи както на своя хора и поради това учението принадле-
[майстор] основоположник, така и на жи както на своя [...] основоположник,
всички останали. така и на всички останали.
Според преданието първият пророк
бил Адам, което означава, че още първият Според преданието първият пророк
човек на земята носел мъдрост. Сред чо- бил Адам, което означава, че още първият
вешкия род винаги са се намирали хора, ко- човек на земята носел мъдрост. Сред чо-
ито страстно са се стремели към мъдрост. вешкия род винаги са се намирали хора,
Отивайки в уединение, хората на духа са които страстно са се стремели към мъд-
търсели истината и служейки на другите, рост. Отивайки в уединение, хората на духа
с благоговейна преданост са се учили от са търсели Истината и служейки на други-
тях на мъдрост. Малцина са онези, които те, с благоговейна преданост са се учили от
са успели да разберат онова, на което учат тях на мъдрост. Малцина са онези, които
божествените избраници, но величието на са успели да разберат онова, на което учат
тяхната личност е привличало мнозина. И божествените избраници, но величието на
хората казвали на пророка: „Ние ще тръг- тяхната личност е привличало мнозина. И
нем след теб, ще ти служим, ще ти вярваме хората казвали на пророка: „Ние ще тръг-
и никога няма да последваме други“, а све- нем след теб, ще ти служим, ще ти вярва-
тците им отговаряли: „Деца мои, благосла- ме и никога няма да последваме други“, а
вям ви, правете така, постъпвайте точно светците им отговаряли: „Деца мои, благо-
така. Трябва да живее-те по този начин“. славям ви, правете така, постъпвайте точ-
И давали на хората знания и закони, които но така. Трябва да живеете по този начин“.
възпитавали у тях покорност и човечност. И давали на хората знания и закони, които
Така се раждали религиите. възпитавали у тях покорност и човечност.
С течение на времето истината била Така се раждали религиите.
изгубена. Появил се стремеж към господ-
ство, а след това идеализиране на собст- С течение на времето истината била
веното общество и отричане на другите. изгубена. Появил се стремеж към господ-
И постепенно мъдростта изчезвала. Рели- ство, а след това идеализиране на собст-

гиите се утвърждавали, макар и трудно, веното общество и отричане на другите.
но светът бил в такъв стадий на развитие, И постепенно мъдростта изчезвала.
че не могъл да приеме суфизма. Неговите
последователи били осмивани, презирани Религиите се утвърждавали, макар и
и подлагани на гонение. Наложило се да трудно, но светът бил в такъв стадий на
се скрият от света, усамотени в планин- развитие, че не могъл да приеме суфизма.
ски пещери. Неговите последователи били осмивани,
презирани и подлагани на гонение. Нало-
жило се да се скрият от света, усамотени в
планински пещери и „диви места“.
Когато дошъл Христос суфиите били Когато дошъл Христос суфиите били
сред първите, които се вслушали в него- сред първите, които се вслушали в него-
вото учение, а по времето на Мухаммад вото учение, а по времето на Мухаммед
суфиите от планината Джафа първи от- суфиите от планината Джафа първи от-
кликнали на неговия призив. Едно от тъл- кликнали на неговия призив. Едно от тъл-
куванията за произхода на думата „суфи- куванията за произхода на думата „суфи-
зъм“ се свързва с названието на планината зъм“ се свързва с названието на планината
Джафа. Именно Мухаммад открил за су- Джафа. Именно Мухаммед открил за су-
фиите пътя към Арабия, където те имали фиите пътя към Арабия, където те имали
многобройни последователи, сред които многобройни последователи, сред които
Садик и Али. Садик и Али.
108
Хазрат Инаят Хан: Ефрем Моллов (с. 74):
В най-древни времена било основано В най-древни времена било основа-
Братството „Чистота – Сафа“. Неговата но Братството „Чистота – Сафа“. Неговата
главна насока била следната: опознай себе главна насока била следната: опознай себе
си и ще познаеш Бога. Тези братя, позна- си и ще познаеш Бога. Тези братя, позна-
ващи своята природа, са били суфиите, ващи своята природа, са били суфиите,
защото суфизмът е учение за самопозна- защото суфизмът е учение за самопозна-
нието. нието. Това е учението, философията
и религията на прабългарите. Това са
създали те.
Суфиите и йогите се разбирали едни Суфиите и йогите се разбирали едни
други, тъй като разликата помежду им е други, тъй като разликата помежду им е
само една: йогите се стремят повече към само една: йогите се стремят повече към
духовност, а суфиите – към човечност. Йо- духовност, а суфиите – към човечност. Йо-
гите смятат, че е по-добре да бъдеш Бог, а гите смятат, че е по-добре да бъдеш Бог, а
суфиите – че трябва да бъдеш човек, защо- суфиите – че трябва да бъдеш човек, защо-
то ако в някой е останал само духът, той то ако в някой е останал само духът, той
винаги рискува да изчезне, защото нашето винаги рискува да изчезне, защото нашето
тяло има свойството да пропада. Суфиите тяло има свойството да пропада. Суфиите
смятат, че щом като нашето тяло има пот- смятат, че щом като нашето тяло има пот-
ребности и желания, те трябва да се удов- ребности и желания, те трябва да се удов-
летворят. Според тях човек трябва да по- летворят. Според тях човек трябва да по-
лучи от живота всичко, което е по силите лучи от живота всичко, което е по силите
му, но ако нещо е извън силите му, той не му, но ако нещо е извън силите му, той не
бива да се разстройва. Между йогите и су- бива да се разстройва. Между йогите и су-
фиите няма съществено различие, защото фиите няма съществено различие, защото
няма различие в мъдростта; различни са няма различие в мъдростта; различни са
само формите, в които се проявява. само формите, в които се проявява.
109
Централна тема в живота на суфия е Централна тема в живота на суфия е
свободата на духа. Великият персийски свободата на духа. Великият персийски
поет-суфи Руми веднъж казал: „На земята поет-суфий Руми веднъж казал: „На земя-
душата е заключена в тъмница и остава та душата е заключена в тъмница и остава
в нея дотогава, докато живее на земята“. в нея дотогава, докато живее на земята“.
Осъзната или неосъзната, във всеки от Осъзната или неосъзната, във всеки от нас
нас живее острата мъка на душата, стре- живее острата мъка на душата, стремяща
мяща се да се изтръгне от плен, да разкъ- се да се изтръгне от плен, да разкъса ско-
са сковаващите я пътища. Отговор на този ваващите я окови. Отговор на този порив
порив може да се намери в придобиване- може да се намери в придобиването на
то на духовност. духовност.
110
„Статии и есета: СУФИЗЪМ“. – „Тruden.com“, 23.01.2005 (на адрес: http://truden.
com/article184.html).
„Тruden.com“: Ефрем Моллов (с. 75 – 80):
Суфизъм – това е мистична традиция, Суфизъм – това е мистична тради-
чиято цел е духовно преобразяване и съ- ция, чиято цел е духовно преобразяване
вършенство. [Като културно-историческо и съвършенство на човека. [...]
явление суфизмът започва да се формира
в рамките на исляма през VIII – X в.] Идеи- Идеите на суфизма са универсални и
те на суфизма са универсални и могат да могат да бъдат открити в множество дру-
бъдат открити в множество други рели- ги религии и учения.
гии и учения. Това е път, водещ търсе-
щия към Реалността. Този път е многооб- Това е път, водещ търсещия към
разен като живота и е уникален за всеки Реалността и Истината. Този път е мно-
човек, въпреки, че крайната цел е една. гообразен като живота и е уникален за
В основата на суфизма лежат любовта и всеки човек, въпреки че крайната цел е
преданността. Само любовта дава на чо- една. В основата на суфизма лежат лю-
века възможност да се откаже от своето бовта и преданността. Само любовта
АЗ, което представлява препятствие към дава на човека възможност да се отка-
постигането на истината. Когато покрива- же от своето „Аз“, което представлява
лото на „самосебе“ си бива отхвърлено, се препятствие към постигането на исти-

открива истинското, божественото АЗ. ната. Когато покривалото на „самосе-
бе“ си бива отхвърлено, се открива ис-
тинското, божественото „Аз“. Отпадат
преградите.
[КАКВО Е СУФИЗМ?] [...]

Суфизмът е школа за вътрешно про-
Суфизмът е школа за вътрешно проз- зрение, а не обсъждане. Суфизъм – това е
рение, а не обсъждане. Суфизъм – това е преобразяване, а не заучаване на инфор-
преобразяване, а не заучаване на инфор- мация получена от втора ръка. Това, ко-
мация получена от втора ръка. Това, кое- ето има отношение към просветлението,
то има отношение към просветлението, не може да бъде изразено с думи. За това
не може да бъде изразено с думи. За това суфите твърдят, че: „Това, което може да
суфите твърдят, че: „Това, което може да бъде изказано, не е суфизъм.“ Или както е
бъде изказано, не е суфизъм.“ Или както е казал Джалал ад-дин Руми: „Когато неща-
казал Джалал ад-дин Руми: „Когато неща- та опират до самата Любов, каквото и да
та опират до самата Любов, каквото и да съм казал, описвайки и обяснявайки Лю-
съм казал, описвайки и обяснявайки Лю- бовта, се срамувам от него.“
бовта, се срамувам от него.“
Така всичко, което известните суфи Така всичко, което известните су-
са казвали за суфизма е само опит да из- фии са казвали за суфизма е само опит
разят с думи личното си вътрешно състоя- да изразят с думи личното си вътрешно
ние. Те могат да демонстрират опреде- състояние. Те могат да демонстрират
лени характеристики на суфизма, но не определени характеристики на суфиз-
могат да бъдат негово всеобхватно опре- ма, но не могат да бъдат негово всеобх-
деление. Все пак, ако се опитаме да дадем ватно определение.
подобно определение то би звучало така:
„Суфизъм – това е път към Абсолютната Все пак, ако се опитаме да дадем по-
Реалност. Пробуждащата сила за движе- добно определение то би звучало така:
ние по този път е Любовта, а средството
за движение – целеустременото съсредо- Суфизъм – това е път към Абсо-
точаване и вътрешната уравновесеност в лютната Реалност. Пробуждащата сила
произволна ситуация. Цел на този път – е за движение по този път е Любовта, а
Бог.“ С други думи, в края на суфиския средството за движение – целеустреме-
Път не остава нищо освен Бог. ното съсредоточаване и вътрешната
уравновесеност в произволна ситуация.
[ЦЕЛ НА СУФИЗМА] Цел на този път е Единствения Бог. С
други думи, в края на суфиския Път не
Целта на суфизма е постигането на остава нищо освен Бог.
Абсолютната Реалност, но не така, както [...]
ни я разясняват учените хора с помощта Целта на суфизма е постигането
на логически доказателства и нагледни на Абсолютната Реалност, но не така,
примери, а каквато е сама по себе си. Та- както ни я разясняват учените хора с
кова знание може да бъде постигнато само помощта на логически доказателства
с „окото на сърцето“ – посредством озаре- и нагледни примери, а каквато е сама

ние и духовно съзерцание. по себе си. Такова знание може да бъде
постигнато само с „окото на сърцето“ –
[ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА СУФИ] посредством озарение и духовно съзер-
цание.
Суфи е този, който се отправя в [...]
странстване по пътеката на любовта и Суфият е този, който се отправя в
преданността към Абсорютната Реалност. странстване по пътеката на любовта и
Той вярва, че познаването на Реалността преданността към Абсорютната Реалност.
е достъпно само за Съвършенния Човек, Той вярва, че познаването на Реалността
несъвършенния е сляп по отношение към е достъпно само за Съвършенния Човек,
това знание именно поради силата на свое- несъвършенния е сляп по отношение към
то несъвършенство. Суфият смята, че това знание, именно поради силата на
обикновенния „нормалния“ човек страда своето несъвършенство. Суфият смята, че
от болестта на несъвършенството, която обикновенния „нормалния“ човек страда
влияе на неговата способност да възприе- от болестта на несъвършенството, която
ма и различава, заставяйки го постоянно влияе на неговата способност да възприе-
да се заблуждава. По този начин, обикно- ма и различава, заставяйки го постоянно
венните хора със своето несъвършенство да се заблуждава. По този начин обикно-
изказват разбирането си за Реалността и венните хора със своето несъвършенство
без да осъзнават това, изпадат в заблуж- изказват разбирането си за Реалността и,
дение. без да осъзнават това, изпадат в заблуж-
Съвременната психология доказа, че дение.
човешкото поведение в значителна степен
е обусловено от подсъзнанието. Суфите Съвременната психология доказа,
от своя страна, предполагат че плътската че човешкото поведение в значителна
или подбуждащата душа (нафс-и аммара) степен е обусловено от подсъзнанието.
установява тираничен контрол над пове- Суфиите от своя страна предполагат,
дението и мисълта, скривайки Реалност- че плътската или подбуждащата душа
та. Като следствие, при човек живеещ под (нафс-и аммара) установява тираничен
такъв контрол отсъства способността за контрол над поведението и мисълта,
различаване на истината. скривайки Реалността. Като следствие
при човек живеещ под такъв контрол,
[ДА БЪДЕШ В СВЕТА, НО НЕ ОТ отсъства способността за различаване
СВЕТА] на Истината.
[...]
От гледна точка на суфите мързелът От гледна точка на суфите мързелът
и безделието са уродливи качества. За и безделието са уродливи качества. За
това те се стараят, доколкото е възможно, това те се стараят, доколкото е възможно,
да служат на обществото, в което живеят. да служат на обществото, в което живеят.
Те нямат друг избор, освен да изберат ня- Те нямат друг избор, освен да изберат ня-
каква професия, приемайки външно учас- каква професия, приемайки външно учас-
тие в обществените дела, а вътрешно, се тие в обществените дела, а вътрешно, се
занимават с Бога. Саади казва: занимават с Бога. Саади казва:
Чувал ли си някога за създание, „Чувал ли си някога за създание,

Едновременно присъстващо едновременно присъстващо и отсъст-
и отсъстващо. ващо. Аз се намирам сред хората, но
Аз се намирам сред хората, сърцето ми е на друго място.“
Но сърцето ми е на друго място.
От гледна точка на суфиите живо-
От гледна точка на суфите животът в тът в хармония с обществото – това е
хармония с обществото – това е най-мъчи- най-мъчителната форма на аскетизъм
телната форма на аскетизъм и умъртвяване и умъртвяване на плътта. Още повече,
на плътта. Още повече, че такава хармо- че такава хармония се смята в суфиз-
ния се смята в суфизма за олицетворение ма за олицетворение на човешкото съ-
на човешкото съвършенство. Този, който вършенство. Този, който не е способен
не е способен да живее в добросъседски да живее в добросъседски отношения
отношения с околните, в действителност с околните, в действителност е болен.
е болен. Като следствие, тези, които се Като следствие, тези, които се отричат
отричат от обществото и в своя стремеж от обществото и в своя стремеж към
към въздигнат духовен живот избират уе- въздигнат духовен живот избират уеди-
динението, се разглеждат от суфизма като нението, се разглеждат от суфизма като
несъвършени и [тъжни] (ограбени) хора. несъвършени и [...] ограбени хора.
От това следва, че за „пътуващия“ не
е достатъчно да следва само духовния Път. Можем да направим извода, че за „пъ-
За да стане Съвършен човек, той трябва да туващия“ не е достатъчно да следва само
умее да се приспособява към обществото духовния Път. За да стане Съвършен човек,
и да живее в съгласие с него. Той е длъжен той трябва да умее да се приспособява към
не само да служи на другите, но и никога обществото и да живее в съгласие с него.
да не изпитва усещанания, които му при- Той е длъжен не само да служи на другите,
чиняват безпокойство и раздразнителност но и никога да не изпитва усещанания, ко-
при общуване с хората. За него живота ито му причиняват безпокойство и раздра-
сред хората е проверка за стремежа му да знителност при общуване с хората. За него
постигне съвършенство, защото именно живота сред хората е проверка за стреме-
в обществото той може да докаже, че не жа му да постигне съвършенство, защото
се влияе от страсти и личностни амбиции. именно в обществото той може да докаже,
На този етап суфият не се засяга от злото, че не се влияе от страсти и личностни ам-
което другите се опитват да му причинят. биции. На този етап суфият не се засяга
Ученик, който се безпокои и се дразни от от злото, което другите се опитват да му
това, се смята за невярващ. причинят. Ученик, който се безпокои и се
дразни от това, се смята за невярващ.
Хафиз е казал: Хафиз е казал:
Да станем обикновенни: приемайте Да станем обикновенни: приемай-
упреците и им се радвайте, те упреците и им се радвайте, тъй като
тъй като да изпитвате досада да изпитвате досада по вашия Път оз-
по вашия Път означава неверие. начава неверие.
Ученикът, изпитващ обида, вижда Ученикът, изпитващ обида, вижда
двойнствеността в света: той още го прие- двойнствеността в света: той още го прие-
ма за реален и следователно не е прекра- ма за реален и следователно не е прекра-

тил опитите да „приписва на Бога прия- тил опитите да „приписва на Бога прия-
телство“. [(?)] телство“. [...]
[ВЕРИГАТА НА ДУХОВНАТА ПРИ- [...]

ЕМСТВЕНОСТ (СИЛСИЛА) И ПРАВО- Суфите приемат, че човек не може да
ТО ДА БЪДЕШ НАСТАВНИК] се смята за Духовен Наставник, докато не
премине всички стадии на Пътя под ръко-
Суфите приемат, че човек не може да водството на Съвършен човек. Той трябва
се смята за Духовен Наставник, докато не да бъде признат за [...] учител от предход-
премине всички стадии на Пътя под ръко- ния такъв. Накратко, той трябва да види
водството на Съвършен човек. Той трябва целия път и да премине по него до края,
да бъде признат за [майстор/]учител от опознавайки го в съвършенство. Тази
предходния такъв. Накратко, майсторът връзка на посвещаване, съществуваща в
трябва да види целия път и да премине по автентичните суфиски ордени произлиза
него до края, опознавайки го в съвършен- от Пророка и чрез него – достига до Бога.
ство. Тази връзка на посвещаване, същест- По такъв начин, човек, който не е включен
вуваща в автентичните суфиски ордени във веригата на духовната приемственост,
произлиза от Пророка и чрез него – дос- от гледна точка на суфиите, няма право
тига до Бога. По такъв начин, човек, който да наставлява другите. Ако подобен чо-
не е включен във веригата на духовната век не е преминал по Пътя и не е усвоил
приемственост, от гледна точка на суфи- неговите принципи под ръководството на
те, няма право да наставлява другите. Ако предшестващия учител, той не може нито
подобен човек не е преминал по Пътя и да помага на другите, нито да ги настав-
не е усвоил неговите принципи под ръко- лява. Също така съществува опасност,
водството на предшестващия учител, той този псевдо-учител да приеме феномена
не може нито да помага на другите, нито на трансфер за вярност (ирадат) и, без
да ги наставлява. Също така съществува дори да знае, да предаде собствените си
опасност, този псевдо-учител да приеме дефекти на друг човек. Това означава, че
феномена на трансфер за вярност (ирадат) този, който не е получил разрешение от
и, без дори да знае, да предаде собствени- предишния учител, включен във верига-
те си дефекти на друг човек. та, не само не е в състояние да води един
Това означава, че този, който не е по- ученик през стадиите на съвършенството,
лучил разрешение от предишния учител, но дори може да го превърне в болен и ду-
включен във веригата, не само не е в със- шевно ощетен човек.
тояние да води един ученик през стадиите
на съвършенството, но дори може да го Затова е необходимо да бъде даден
превърне в болен и душевно ощетен чо- „изин“. Това е основно правило, част
век. от философията на прабългарите и по-
маците.
[ПРЕТЕНДИРАЩИТЕ, ЧЕ ПОЗНА-
ВАТ СУФИЗМА]
[...]
Образованите хора, имащи социоло- Образованите хора, имащи социоло-
гическа информация или знания за тео- гическа информация или знания за тео-
ретичните положения в суфизма както и ретичните положения в суфизма както и

претенции, че го разбират, не притежават претенции, че го разбират, не притежават
качествата на суфите. Или по-добре каза- качествата на суфиите. Или по-точно ка-
но, няма никаква връзка между техните зано, няма никаква връзка между техните
познания и качествата притежавани от познания и качествата, притежавани от
последователите на суфизма. Няма никак- последователите на суфизма. Няма никак-
во основание да се приема, че тези хора во основание да се приема, че тези хора
са научили и разбрали какво виждат су- са научили и разбрали какво виждат су-
фите с „окото на сърцето“. Поради тази фите с „окото на сърцето“. Поради тази
причина, за самите суфи изказванията на причина, за самите суфи изказванията на
подобни хора са без значение, макар, че подобни хора са без значение, макар, че за
за останалите не-суфи, те могат да бъдат останалите не-суфии, те могат да бъдат и
и полезни. полезни.
[СЪВЪРШЕННИЯ ЧОВЕК] [...]

Както от теоретична гледна точка,
Както от теоретична гледна точка, така и от духовна, Съвършен човек е този,
така и от духовна, Съвършен човек е който се е измъкнал от властта на плът-
този, който се е измъкнал от властта на ската и пробуждаща се душа (нафс-и ам-
плътската и пробуждаща се душа (нафс-и мара). Реалността около него, също както
аммара). Реалността около него, също и вътрешния му свят се определят от ка-
както и вътрешния му свят се определят чествата на висшата природа, благодаре-
от качествата на висшата природа, благо- ние на което, той се освобождава от лич-
дарение на което, той се освобождава от ното си „Аз“ и достига единение с Бога.
личното си Аз и достига единение с Бога. Такъв човек става огледало, отразяващо
Такъв човек става огледало, отразяващо Абсолютната Реалност. Наблюдаващият
Абсолютната Реалност. Наблюдаващият го не би видял нищо друго освен Истина-
го не би видял нищо друго освен Исти- та.
ната.
В суфизма единственото достъпно В суфизма единственото достъпно
средство за постигане на съвършенство средство за постигане на съвършенство
е личното пречистване и следването на е личното пречистване и следването на
съвършен Духовен Наставник [(кутба)]. съвършен Духовен Наставник [...].
Периодът на обучение под ръководството
на учител е известен под наименованието Периодът на обучение под ръковод-
тарикат – Път. Що се отнася до шариа- ството на учител е известен под наимено-
та – [свободата от задължения, обедине- ванието тарикат – Път. Що се отнася до
ни в] мюсулманския религиозен закон, шариата – [...] мюсулманския религиозен
то суфите го разглеждат като „начално закон, то суфите го разглеждат като „на-
училище“ за духовността. Последващия чално училище“ за духовността. Послед-
шариата тарикат – е по-висока степен на ващия шариата тарикат е по-висока степен
обучение. Заключителния стадий води на обучение. Заключителния стадий води
човек до достигането на хакикат – Исти- човек до достигането на хакикат – Исти-
ната и Абсолютната Реалност. ната и Абсолютната Реалност.
За това разделяне на духовния Път на За това разделяне на духовния Път на

три етапа, суфите се позовават на следно- три етапа, суфите се позовават на следно-
то изречение на Пророка Мохаммад: то изречение на Пророка Мохаммад:
„Шариат – са моите думи, тарикат –
моите действия, хакикат – моето вътреш- „Шариат – са моите думи, тари-
но състояние.“ кат – моите действия, хакикат – моето
вътрешно състояние.“
111
„Суфизъм“. – „Уикипедия“ (на адрес: https://Суфизъм).
„Уикипедия“: Ефрем Моллов (с. 80):
Класическите суфистки учители де- Класическите суфистки учители де-
финират суфизма като „учение, чиято цел финират суфизма като „учение, чиято цел
е поправянето на сърцето и отвръщането е поправянето на сърцето и отвръщането
му от всичко друго, освен от Аллах Теа- му от всичко друго, освен от Бог“ или като
ля“ или като „учение, чрез което човек „учение, чрез което човек може да научи
може да научи как да пътува в Божестве- как да пътува в Божественото присъствие,
ното присъствие, да пречисти вътрешната да пречисти вътрешната си същност от
си същност от нечистотата и да я разкраси нечистотата и да я разкраси с различни
с различни похвални черти“. Традиционни похвални черти“. Традиционни суфистки
суфистки практики са повтарянето на име- практики са повтарянето на имената на
ната на Аллах Теаля(зикр) и аскетизма. Бога и специфичния аскетизъм.
112
Хазрат Инаят Хан. „Мистични медитации. Учението на суфите“...; вж. гл.
„Суфизъм“. – Блог „Читанка“ – „Моята библиотека“ (на адрес: https://chitanka.info/
text/14615/3#textstart):
Суфийското преклонение към при- Суфиското преклонение към при-
родата се е родило под въздействието на родата се е родило под въздействието
учението на Заратустра. Склонността на на учението на Заратустра. Склонност-
суфизма към жертвоприношение е урок от та на суфизма към жертвоприношение
Авраам. За своите чудеса той е задължен е урок от Авраам. За своите чудеса той
на Мойсей. Предупреждавайки за бъдещи е задължен на Мойсей. Предупрежда-
опасности суфизмът черпи знания от Ной вайки за бъдещи опасности суфизмът
– най-великият пазач от миналото. Непри- черпи знания от Ной – най-великият
емането на аскетизма во-ди началото си от пазач от миналото. Неприемането на
Соломон, а свещената музика напомня за крайния аскетизъм води началото си от
песните на Давид. Стремежът към само- Соломон, а свещената музика напомня
жертва се базира на примера на Христос, за песните на Давид. Стремежът към
а в човечността се вижда въздействието саможертва се базира на примера на
на личността на Мухаммад. Ето защо су- Христос, а в човечността се вижда въз-
фиите са ученици на всеки наставник, по- действието на личността на Мухаммед.
следователи на всяка религия, познаващи
мъдростта във всичките ѝ аспекти. И зато- Ето защо суфиите са ученици на все-
ва независимо от всичките си постижения ки наставник, последователи на всяка ре-
те остават отворени за света. лигия, познаващи мъдростта във всичките
Много хора казват: „Ние вярваме ѝ аспекти. И затова независимо от всич-

само в Мойсей или в Христос“. Други ките си постижения те остават отворени
твърдят, че вярват само във Ведите или в за света. Много хора казват: „Ние вярва-
други древни свещени писания. За суфия ме само в Мойсей или в Христос“. Други
не е важно кой е казал това или онова, важ- твърдят, че вярват само във Ведите или в
на е същността на казаното. Ако намира други древни свещени писания. За суфия
истината в думите на Заратустра, той я не е важно кой е казал това или онова, важ-
приема. Ако среща истина в Кабалата, на е същността на казаното. Ако намира
приема и нея. Суфият приема словото на истината в думите на Заратустра, той я
Христос и Библията и вижда истината в приема. Ако среща истина в Кабалата,
Корана. Той приема веданта – сред суфии- приема и нея. Суфият приема словото на
те е имало много повече велики ученици Христос и Библията и вижда истината в
на веданта, отколкото индуси. Във всичко Корана. Той приема веданта – сред суфии-
суфият вижда свещено писание. те е имало много повече велики ученици
[Дара, брат на Аурангзеб, е сред пър- на веданта, отколкото индуси. Във всичко
вите чужденци изучили Ведите, който суфият вижда свещено писание.
спомогнал за разпространяване на нами- [...]
ращите се в тях знания. По време на ца-
руването на Акбар в земите му били по-
строени християнски църкви, еврейски
синагоги и мюсюлмански джамии и той
посещавал всичките. Това е убедително
доказателство за суфийските му възгледи.
Когато умрял великият поет Кабир, инду-
си и мюсюлмани започнали да си оспор-
ват правото да го изпратят в последния му
път. Индусите искали да кремират тялото,
а мюсюлманите да го предадат на земята.
И едните и другите вярвали, че той при-
надлежи към тяхната вяра. А всъщност
суфият вижда истината във всяка вяра.
Той никога не би казал, че тази религия
или другата религия не е негова. И индуси
и мюсюлмани идват на гробовете на вели-
ките светци-суфи, като гроба на Хваджи
Моин-уд-дин-Чишти в Аджмир.]
Суфият вижда истината във всичките Суфият вижда истината във всичките
ѝ форми. Ако някой му предложи да отиде ѝ форми. Ако някой му предложи да отиде
в християнска църква и да се помоли, той в християнска църква и да се помоли, той
ще направи това с удоволствие. Ако друг ще направи това с удоволствие. Ако друг
го покани в синагога и поиска да се помо- го покани в синагога и поиска да се помо-
ли така, както правят евреите, той ще бъде ли така, както правят евреите, той ще бъде
абсолютно готов за това. Намирайки се абсолютно готов за това. Намирайки се
сред мюсюлмани, той ще произнася намаз сред мюсюлмани, той ще произнася намаз
заедно с тях. В индуистки храм ще види заедно с тях. В индуистки храм ще види
истинския Бог, живия Бог заедно с идола. истинския Бог, живия Бог заедно с идола.
Будисткият храм ще го вдъхнови и няма Будисткият храм ще го вдъхнови и няма
да го заслепява с идолопоклонничество. да го заслепява с идолопоклонничество.
И все пак, истинският храм за суфият е в И все пак, истинският храм за суфият е в
неговото сърце, в което живее Любимият, неговото сърце, в което живее Любимият,
този, на когото еднакво се кланят както този, на когото еднакво се кланят както
мюсюлмани, така и кафири. мюсюлмани, така и кафири.
В наши дни задачата на суфийското
движение е да установява пълно взаимно В наши дни задачата на суфиското
разбиране между отделните хора, народи движение е да установява пълно вза-
и раси и да помага на онези, които се стре- имно разбиране между отделните хора,
мят да открият истината. Неговата основ- народи и раси, и да помага на онези,
на задача е да утвърждава осъзнаването които се стремят да открият истината.
на божествеността на човешката душа. За Неговата основна задача е да утвър-
това е създадено и суфийското учение. ждава осъзнаването на божествеността
[Съществува, неразбиране не само на човешката душа. За това е създадено
между Изтока и Запада и между христия- и суфиското учение. Именно тази фило-
ните и мюсюлманите, предали на Запа- софия и религия прокламират древни-
да опита на суфизма, но и между самите те прабългари през 555 пр.н.е.
християни, както и между хората въобще.]
Като школа суфизмът е дошъл на Запад от [...] Като школа суфизмът е дошъл на
Изток, но самият суфизъм, като послание, Запад от Изток, но самият суфизъм, като
е дошъл на земята свише. В този смисъл послание, е дошъл на земята свише. В този
суфизмът не принадлежи нито на Изтока, смисъл суфизмът не принадлежи нито на
нито на Запада. Суфийското езотерично Изтока, нито на Запада. Суфиското езоте-
учение се опира на традициите на древ- рично учение се опира на традициите на
ните школи на суфизма, съществували в древните школи на суфизма, съществува-
продължение на различни исторически ли в продължение на различни историчес-
етапи, но суфийското послание има своя ки етапи, но суфиското послание има своя
собствена традиция. То е повече от школа, собствена традиция. То е повече от школа,
то е самия живот; то е отговор на молбата то е самия живот; то е отговор на молбата
на цялото човечество. на цялото човечество.
Него прокламират прабългарите в

онези древни времена и това са запази-
ли техните наследници.
Суфизмът е религия, ако някой иска Суфизмът е религия, ако някой иска
да учи неговата вяра; той е философия, да учи неговата вяра. Той е философия,
ако някой иска да изучава неговата мъд- ако някой иска да изучава неговата мъд-
рост; той е мистицизъм за онзи, който се рост. Той е мистицизъм за онзи, който се
стреми да бъде ръководен в разкриване стреми да бъде ръководен в разкриване
на своята душа. И все пак е далеч от тези на своята душа. И все пак е далеч от тези
неща. Суфизмът е светлина и живот, под- неща.
хранващ всяка душа и възвишаващ смърт-
ния до безсмъртие. Той е послание за Суфизмът е светлина и живот, под-

любов, хармония и красота. Той носи бо- хранващ всяка душа и възвишаващ
жествено послание. Неговото послание е смъртния до безсмъртие. Той е посла-
послание на епохата, защото дава отговор ние за любов, хармония и красота. Той
на призива на всяка душа. Това послание носи божествено послание. Неговото
не се побира в думите, а в божествената послание е послание на епохата, защото
светлина и енергия, които изцеляват ду- дава отговор на призива на всяка душа.
шите, дарявайки ги с покой и божествен Това послание не се побира в думите, а
мир. Суфизмът не е нито деизъм, нито в божествената светлина и енергия, кои-
атеизъм – деизмът означава вяра в Бог, то изцеляват душите, дарявайки ги с
който се намира непостижимо далеч на покой и божествен мир.
небето, атеизмът означава да се живее без
вяра в Бога. Суфият вярва в Бога. Но в кой Суфизмът не е нито деизъм, нито
Бог? В Бога, от който сам е произлязъл, атеизъм – деизмът означава вяра в Бог,
Бог в него и около него. [Както е казано който се намира непостижимо далеч на
в Библията, ние живеем, движим се и съ- небето, атеизмът означава да се живее без
ществуваме в Бог. Ето такова е учението вяра в Бога. Суфият вярва в Бога. Но в кой
на суфизма.] Бог? В Бога, от който сам е произлязъл,
Бог в него и около него. [...]
Суфиите вярват в Бога като в иде- Суфиите вярват в Бога като в идеал-
алния „Аз“ вътре в истинския живот, ния „Аз“ вътре в истинския живот, като в
като в колективното Съзнание, а също колективното Съзнание, а също и като в
и като в Бога на двата свята, Владетеля Бога на двата свята, Владетеля на бъде-
на бъдещите дни, Вдъхновителя на пре- щите дни, Вдъхновителя на прекия път,
кия път, Този, от Когото всичко е произ- Този, от Когото всичко е произлязло и към
лязло и към Когото всичко ще се върне. Когото всичко ще се върне.
В действителност не може да има много
религии – има само една. Не може да има В действителност не може да има
две истини и не може да има двама по- много религии – има само една.
велители. Както има само един Бог, така
има и една религия, един повелител и Не може да има две истини и не може
една истина. Уязвимото място на чове- да има двама повелители.
ка е в това, че възприема за истина само
Както има само един Бог, така има
онова, което е делнично и обикновено,
и една религия, един повелител и една
а онова, което не е свикнал да чува или
истина.
да мисли за него, го плаши. Подобно на
пътник, загубил се далеч от дома в чужда Уязвимото място на човека е в това,
страна, душата на човека странства сред че възприема за истина само онова, което
явления и вещи, непривични за нея. Но е делнично и обикновено, а онова, кое-
пътят към съвършенството означава из- то не е свикнал да чува или да мисли за
дигане над ограниченията, стремеж към него, го плаши. Подобно на пътник, за-
такава височина, от която очите не мо- губил се далеч от дома в чужда страна,
гат да различат границите на отделните душата на човека странства сред явления
страни или континенти, а виждат целия и вещи, непривични за нея. Но пътят към
свят като едно цяло. Колкото по-високо съвършенството означава издигане над
се издигаш, толкова по-широк става тво- ограниченията, стремеж към такава ви-
ят хоризонт. сота, от която очите не могат да различат
границите на отделните страни или кон-
тиненти, а виждат целия свят като едно
цяло. Колкото по-високо се издигаш, тол-
кова по-широк става твоят хоризонт.
Суфиите на никого не предписват Суфиите на никого не предписват

принципи, но това е различно от обикно- принципи, но това е различно от обик-
вения живот, където да нямаш принципи новения живот, където да нямаш прин-
означава да бъдеш много лош човек. Ня- ципи означава да бъдеш много лош
кои се учудват: как е възможно да си пос- човек.
ледовател на учението на суфизма, щом
като в него няма определени принципи. Някои питат – как е възможно да си
Отговорът е прост: това, което е добро за последовател на учението на суфизма,
един човек, може да бъде лошо за друг. За щом като в него няма определени принци-
някого е много добре да бъде монах и да пи. Отговорът е много ясен. Това, което е
седи по цял ден в църквата или в джамия- добро за един човек, може да бъде лошо за
та, но това може да не е подходящо за друг. друг. За някого е много добре да бъде мо-
На него може да му е необходимо да отиде нах и да седи по цял ден в църквата или в
в кафенето или в ресторанта и да разбере джамията, но това може да не е подходящо
смисъла на придобития там опит. за друг. На него може да му е необходимо
да отиде в кафенето или в ресторанта и да
разбере смисъла на придобития там опит.
На Изток на свещено мястото, къде- На Изток на свещено мястото, къде-
то трябва да се изрази уважение, хората то трябва да се изрази уважение, хората
слагат на главата си шапка или тюрбан, слагат на главата си шапка или тюрбан,
т.е. всичко е точно обратно на западната т.е. всичко е точно обратно на западната
традиция. На Изток преди да се влезе в традиция. На Изток преди да се влезе в
индуистки храм, джамия или друга све- индуистки храм, джамия или друга све-
щена сграда е необходимо да се събуеш. щена сграда е необходимо да се събуеш.
На Запад не се позволява да влезеш бос в На Запад не се позволява да влезеш бос в
църквата. Ако на брамините се бе налага- църквата. Ако на брамините се бе налага-
ло да носят тежки обувки, каквито носят ло да носят тежки обувки, каквито носят
европейците, щяха да се чувстват зле и европейците, щяха да се чувстват зле и
постоянно да страдат от преумора. Обув- постоянно да страдат от преумора. Обув-
ките им трябва да бъдат леки и прости, за ките им трябва да бъдат леки и прости, за
да могат без проблеми бързо да се свалят да могат без проблеми бързо да се свалят
и обуват. Предписанията за всяка религия и обуват. Предписанията за всяка религия
са се давали в съответствие с определени са се давали в съответствие с определени
времена и места. времена и места.
От край време хората воюват заради От край време хората воюват заради
принципи. Заявяват, че твърдо стоят зад принципи. Заявяват, че твърдо стоят зад
едни или други принципи и че тези прин- едни или други принципи и че тези прин-
ципи ги правят по-добри от други хора, ципи ги правят по-добри от други хора,
които се придържат към други норми. За които се придържат към други норми. За
суфия обаче няма добро или лошо. Не- суфия обаче няма добро или лошо.
говият единствен морал е да бъде добър
към другите. Ето защо светът не може да Неговият единствен морал е да
го разбере, защото човечеството все се бъде добър към другите.
стреми към принципи и иска някой да му
посочи кое е добро и кое лошо. Всички Ето защо светът не може да го разбе-
ние виждаме добрите или лошите неща ре, защото човечеството все се стреми към
в зависимост от гледната ни точка, а това принципи и иска някой да му посочи кое е
означава, че на първо място трябва да се добро и кое лошо. Всички ние виждаме
възпитава тя. Суфият изпълва с духовност добрите или лошите неща в зависимост
всичко, до което се докосне. Той вижда от гледната ни точка, а това означава, че
навсякъде единство и хармония. Религия- на първо място трябва да се възпитава
та на суфия е любовта, затова предписа- тя. Суфият изпълва с духовност всичко,
нията на другите религии не означават до което се докосне. Той вижда навсякъде
нищо за него. Борбата за принципите той единство и хармония. Религията на суфия е
оставя на онзи, който не е способен да любовта, затова предписанията на другите
види по-далеч от тесните рамки на своите религии не означават нищо за него. Борбата
собствени идеи. за принципите той оставя на онзи, който
не е способен да види по-далеч от тесните
рамки на своите собствени идеи.
113
„Целта на суфия. – Блог „Читанка“ – „Моята библиотека“ (на адрес: https://chitanka.
Целта на суфия в живота е да не се Целта на суфия в живота е да не се
отказва от никаква религия и да не отхвър- отказва от никаква религия и да не от-
ля никое общество. За каквото и да става хвърля никое общество. За каквото и да
дума – за християнство, за будизъм, за става дума – за християнство, за будизъм,
юдаизъм, за индуизъм или някакво друго за юдаизъм, за индуизъм или някакво дру-
учение или общество, било то Теософско- го учение или общество, било то Теософ-
то общество, Новата епоха или Християн- ското общество, Новата епоха или Хрис-
ската наука – той не се стреми да открие тиянската наука – той не се стреми да
техните слаби места и възможни недоста- открие техните слаби места и възможни
тъци, а вижда доброто във всичко. Всеки недостатъци, а вижда доброто във всичко.
човек в света прави онова, което смята за Всеки човек в света прави онова, което
най-добро и дори според другите да не е смята за най-добро и дори според другите
така, във всеки случай той мисли, че пос- да не е така, във всеки случай той мисли,
тъпва по най-добрия начин. Целта на су- че постъпва по най-добрия начин. Целта
фия е като целта на целия свят – пости- на суфия е като целта на целия свят – пос-
гане на знание, но в същото време той се тигане на знание, но в същото време той
стреми да постигне хармония и единство с се стреми да постигне хармония и един-
другите и не търси различия. Неговата цел ство с другите и не търси различия. Не-
е не да види двойствеността, а единството говата цел е не да види двойствеността,
във всичко. И тази цел е всъщност целта а единството във всичко. И тази цел е
на всички религии. Разликата е само в всъщност целта на всички религии. Раз-
това, че тази цел е била провъзгласявана с ликата е само в това, че тази цел е била
по-голяма или по-малка откровеност през провъзгласявана с по-голяма или по-мал-
различни етапи от световната еволюция. ка откровеност през различни етапи от
Бог съществува като неактивно и съ- световната еволюция.
вършено Съзнание, чието съвършенство Бог съществува като неактивно и съ-
лежи в Неговата самодостатъчност. Той вършено Съзнание, чието съвършенство
проявява активност в проявленията. Тук лежи в Неговата самодостатъчност. Той
суфият също открива единството на Бога. проявява активност в проявленията. Тук
Бог винаги е пред очите му. Приема всяка суфият също открива единството на Бога.
добрина и независимо от кого произхожда Бог винаги е пред очите му. Приема всяка
тя – от приятел, от баща или майка – я въз- добрина и независимо от кого произхожда
приема като дар от Бога. Бог се проявява тя – от приятел, от баща или майка – я въз-
чрез нашите приятели, майки и бащи. Вся- приема като дар от Бога. Бог се проявява
ко задължение, всяка благодарност, които чрез нашите приятели, майки и бащи. Вся-
той изпитва, [той] ги изпитва към Бога. ко задължение, всяка благодарност, кои-
Приятелството, любовта към родителите, то той изпитва, [...] ги изпитва към Бога.
роднините, приятелите, любимата – всич- Приятелството, любовта към родителите,
ко това суфият приписва на Бог. роднините, приятелите, любимата – всич-
[В стиховете на суфийските поети ко това суфият приписва на Бог.
често се възпяват къдриците на любима- [...]
та, защото поетът открива божието прояв-
ление в образа на любимата. Той открива
Бог и в родителите, и в приятеля. С всяка
въздишка повтаря името на Бога и затова
счита всяко дихание за голяма ценност, с
която нищо в света не може да се сравни.
Някой ще попита: „Защо трябва да се пов-
таря едно и също нещо милион пъти? Ако
има разнообразие в мислите не е ли по-
добре!“ Но само посредством една мисъл,
същата тази мисъл, човек може да се слее
със своя извор.]
Възниква въпросът: суфият има ли Възниква въпросът: суфият има ли
за цел да стане лечител или ясновидец, за цел да стане лечител или ясновидец,
да общува с духове и да изследва света да общува с духове и да изследва света
на феномените, желае ли да открие в себе на феномените, желае ли да открие в себе
си проповедника и учителя, търси ли при- си проповедника и учителя, търси ли при-
съствието на Бога, мечтае ли да попадне съствието на Бога, мечтае ли да попадне
на небето или да следва някаква конкрет- на небето или да следва някаква конкрет-
на религия? Отговорът е ясен: нито едно на религия? Отговорът е ясен: нито едно
от изброените неща не е негова цел. от изброените неща не е негова цел.
Много хора желаят да придобият мис- Много хора желаят да придобият
тични знания и да станат лечители, за да мистични знания и да станат лечители, за
лекуват себе си и близките си, без да пла- да лекуват себе си и близките си, без да
щат болнични сметки и да оздравяват без плащат болнични сметки и да оздравяват
помощта на лекар. Тези способности могат без помощта на лекар. Тези способности
да се породят у суфия при неговото прид- могат да се породят у суфия при негово-
вижване към по-високи цели. Той може да то придвижване към по-високи цели. Той
добие всички нетрадиционни способности, може да добие всички нетрадиционни
вървейки по пътя, но да се спре и да се със- способности, вървейки по пътя, но да се
редоточи само върху тях за него означава спре и да се съсредоточи само върху тях
да постъпи толкова необмислено[, колкото за него означава да постъпи изключител-
онзи човек, който тръгнал за гарата да пос- но необмислено. [...]
рещне свой приятел, но по пътя се запри-
казвал със случайни познати и закъснял].
Търси ли суфият някъде присъствие- Търси ли суфият някъде присъствие-
то на Бог? Зависим ли е от медитацията, то на Бог? Зависим ли е от медитацията,
предписана от някой пророк или учител? предписана от някой пророк или учител?
Не! Той не търси присъствието на Бог, Не! Той не търси присъствието на Бог,
защото където се говори за присъствие защото където се говори за присъствие
или отсъствие се появява двойственост, а или отсъствие се появява двойственост, а
неговата цел е единството. В единството неговата цел е единството. В единството
може да има и неприсъствие. Той съвсем може да има и неприсъствие. Той съвсем
не се стреми да се свърже с някой учител не се стреми да се свърже с някой учител
завинаги. Не желае да отиде в рая, тъй завинаги. Не желае да отиде в рая, тъй
като вижда рай навсякъде около себе си. като вижда рай навсякъде около себе си.
Само въображението може да по- Само въображението може да по-
могне на човек да види Бог пред себе си, могне на човек да види Бог пред себе си,
защото всъщност Бог възниква в сърцето защото всъщност Бог възниква в сърцето
му. Преди да произнесе дори една дума, тя му. Преди да произнесе дори една дума, тя
вече е чута от Бог. Когато се моли в стая- вече е чута от Бог. Когато се моли в стая-
та си, той не е сам, а заедно с Бог. За него та си, той не е сам, а заедно с Бог.
Бог не е някъде на недостижимите небеса.
Той е редом с него и в него, небето е на За суфият Бог не е някъде на не-
земята, а земята става небе. За него няма достижимите небеса. Той е редом с него
нищо по-живо от Бог и по-понятно от Бог и в него, небето е на земята, а земята
и всички имена и форми, които минават става небе.
през неговото съзнание, са изпълнени с
него. Всяка дума и молитва на такъв чо- За него няма нищо по-живо от Бог
век е живо слово. То носи благословение и по-понятно от Бог и всички имена и
не само на него, но и на всички обкръжа- форми, които минават през неговото съз-
ващи го. Единствено такъв начин на мо- нание, са изпълнени с него. Всяка дума и
литва е истински и само такава молитва молитва на такъв човек е живо слово. То
достига пълно осъществяване. носи благословение не само на него, но и
на всички обкръжаващи го.
Единствено такъв начин на молит-
ва е истински и само такава молитва
достига пълно осъществяване.
В какво се състои целта на суфия? В какво се състои целта на суфия?

Той се стреми да достигне до такова пре- Той се стреми да достигне до такова пре-
живяване, в което няма нищо от „прежи- живяване, в което няма нищо от „прежи-
вяването“ в обикновения смисъл на тази вяването“ в обикновения смисъл на тази
дума. Съществуват две тенденции: стре- дума. Съществуват две тенденции:
меж към проявление, което ни довежда - стремеж към проявление, което ни
в този свят на разнообразие; [и] стремеж довежда в този свят на разнообразие;
към неактивност, която ни връща към - [...] стремеж към неактивност, която
онова състояние, от което сме излезли. ни връща към онова състояние, от което
Съвършенството се състои не в отделното сме излезли.
непроявление и не в отделното проявле- Съвършенството се състои не в от-
ние, а в единството на двете. делното непроявление и не в отделното
По пътя към проявлението душата проявление, а в единството на двете. По
събира около себе си всевъзможни вибра- пътя към проявлението душата събира
ции от различни нива, с които е влизала около себе си всевъзможни вибрации от
във взаимодействие – от най-фини до най- различни нива, с които е влизала във взаи-
грубите физически. Но и в това открива- модействие – от най-фини до най-грубите
ме съвършенството на Твореца. Не бихме физически. Но и в това откриваме съвър-
могли да се радваме на възвишеното, ако шенството на Бога. Не бихме могли да се
не съществуваше и низшето, не бихме радваме на възвишеното, ако не същест-
могли да се радваме на сладкото, ако го вуваше и низшето, не бихме могли да се
нямаше горчивото. Ако всичко е хубаво, радваме на сладкото, ако го нямаше гор-
не бихме могли да се наслаждаваме на чивото. Ако всичко е хубаво, не бихме
доброто. Ако съществува само един цвят, могли да се наслаждаваме на доброто.
въобще не бихме могли да получим удо- Ако съществува само един цвят, въобще
волствие от многообразието на цветовете. не бихме могли да получим удоволствие
[Спомням си думите на поета: „Господи, от многообразието на цветовете. [...] Хи-
позволи ми да не живея в този свят, къде- ляди, стотици хиляди несъвършенства съ-
то камфорът, памукът и костта се считат ществуват само за да стане възможно про-
за еднакво бели!“ Колкото повече цветове, явлението на едно велико съвършенство.
колкото повече оттенъци има, толкова по- Сещам се за едно сравнение с художник,
голяма е нашата радост.] Хиляди, стоти- който рисува картина. Той има бои и чет-
ци хиляди несъвършенства съществуват ки. Създава изображения. И не знае дали с
само за да стане възможно проявлението първия, с десетия, стотния или с хилядния
на едно велико съвършенство. Сещам се щрих ще го направи точно.
за едно сравнение с художник, който ри-
сува картина. Той има бои и четки. Създа-
ва изображения. И не знае дали с първия,
с десетия, стотния или с хилядния щрих
ще го направи точно.
Задачата на суфия е да свали пок- Задачата на суфия е да свали покри-
ривалото. Душата на човека е толкова валото, да премахне преградите пред себе
плътно скрита под пласт от всевъзможни си. Душата на човека е толкова плътно
вибрации, че самата тя не може да се от- скрита под пласт от всевъзможни вибра-
крие. Посредством медитацията и други ции, че самата тя не може да се открие.
практики суфият първоначално премах- Посредством медитацията и други прак-

ва физическото тяло и се опитва да види тики суфият първоначално премахва фи-
онова, което може да види без него. След зическото тяло и се опитва да види онова,
това той отстранява от себе си астралното което може да види без него. След това той
измерение, в което човек живее със свои- отстранява от себе си астралното измере-
те мисли и чувства, за да открие какво се ние, в което човек живее със своите мисли
осъзнава без това измерение. [Съзнанието и чувства, за да открие какво се осъзнава
е подобно на завеса, пред която стои ня- без това измерение. [...]
кой с малко фенерче в ръце. Светлината от
фенера пада върху завесата и отделя или
очертава част от него, от която получава
впечатление за цялото.]
Суфият се стреми към самоосъщест- Суфият се стреми към самоосъщест-
вяване и го постига с помощта на своя бо- вяване и го постига с помощта на своя бо-
жествен идеал, на своя Бог. По този начин жествен идеал, на своя Бог. По този начин
той се докосва до истината, която е край- той се докосва до истината, която е край-
ната цел и страстният стремеж на всяка ната цел и страстния стремеж на всяка
душа. Това не е само осъществяване. Това душа. Това не е само осъществяване. Това
е щастие, което е невъзможно да се изрази е щастие, което е невъзможно да се изрази
с думи. Това е покой – онзи покой, за кой- с думи. Това е покой – онзи покой, за кой-
то тъгува всяка душа. то тъгува всяка душа.
Как суфият достига това състояние? Как суфият достига това състояние?
Практикувайки присъствието на Бога; Практикувайки присъствието на Бога,
осъзнавайки единството на всичко съ- осъзнавайки единството на всичко съ-
ществуващо; работейки всеки миг, съз- ществуващо, работейки всеки миг, съз-
нателно или подсъзнателно, задържайки нателно или подсъзнателно, задържайки
при своите видения истината, за да не при своите видения истината, за да не
даде свобода на илюзиите, пристигащи даде свобода на илюзиите, пристигащи
една след друга, да откъснат погледа му една след друга, да откъснат погледа му
от абсолютната истина. Не е важно как от абсолютната истина. Не е важно как се
се наричат отделните секти, култове и наричат отделните секти, култове и веро-
вероучения, важно е това, че докато ду- учения, важно е това, че докато душите
шите се стремят към тази цел, за суфия се стремят към тази цел, за суфия всички
всички хора ще бъдат суфии. Отношение- хора ще бъдат суфии.
то на суфия към всички други религии е
само едно – уважение. Неговата религия Отношението на суфия към всич-
е служенето на човечеството, а неговата ки други религии е само едно – уваже-
единствена цел – осъществяването на ис- ние. Неговата религия е служенето на
тината. човечеството, а неговата единствена
цел – осъществяването на истината.
114
„Различни степени на духовно развитие“. – Блог „Читанка“ – „Моята библиотека“ (на
адрес: https://chitanka.info/text/14615/5#textstart):

[На санскритски има три особени [...]
понятия: Атма – Всеобща душа, а също
конкретна душа, индивидуалност, лич-
ност; Махатма – велика душа, просветле-
но същество, духовна личност и Парамат-
ма – божествен човек, осъзнал себе си,
Богоосъзнаваща душа. Както е казано в
„Гайян“: „Ако изучите човека, ще наме-
рите толкова много в него“ – ето защо
човек (имам предвид всеки човек) има
голяма възможност да се развива в духов-
ните сфери. Обикновеният ум дори не е
в състояние да си представи широтата на
достъпните за човека духовни сфери. Под
израза „божествен човек“ от древни вре-
мена се разбира главно човек и малцина
осъзнават, че в действителност означава
Божествен човек. Причината е, че всички
вярващи отделят човека от Бога и издъл-
бават между Бог и човек толкова дълбока
пропаст, че се появява необходимост да я
запълнят с нещо, което наричат религия.
Вярата е като разделителна стена между
Бога и човека. Тя приписва всички гре-
хове на човека, а цялата святост на Бога.
Тази идея не е лоша, но е много далеч от
истината. При разглеждането на първото
понятие – Атма – ] човечеството може да Човечеството може да бъде разделе-
бъде разделено на три основни групи. В но на три основни групи. В първата група
първата група влизат хората-животни, във влизат хората-животни, във втората – хо-
втората – хората-демони, а в третата – чо- рата-демони, а в третата – човешките съ-
вешките същества. [Един индийски поет щества. [...]
пише: „В живота има толкова много труд-
ности, че дори за човека е трудно да бъде
човек“.] Човекът-животно мисли само за яде-
Човекът-животно мисли само за яде- не и пиене, неговите постъпки с нищо не
не и пиене, неговите постъпки с нищо не се различат от действията на животните,
се различат от действията на животните, които търсят единствено удовлетворява-
които търсят единствено удовлетворяване не на естествените си потребности. Чо-
на естествените си потребности. Човекът- векът-демон е този, у когото собствения
демон е този, у когото собствения „аз“ е „аз“ е станал толкова силен и мощен, че
станал толкова силен и мощен, че не вижда не вижда нищо друго и у него напълно е
нищо друго и у него напълно е изчезнало изчезнало всякакво чувство за благород-
всякакво чувство за благородство, доброта ство, доброта и справедливост. Такова съ-
и справедливост. Такова същество черпи щество черпи удоволствие от страданията

удоволствие от страданията на другите, от- на другите, отговаря със зло на стореното
говаря със зло на стореното добро и изпитва добро и изпитва наслада от безнравствени
наслада от безнравствени постъпки. Броят постъпки. Броят на принадлежащите към
на принадлежащите към тази група е доста тази група е доста голям.
голям. След това е разумният човек, този, След това е разумният човек, този, в
в който са развити чувствата. Възможно е който са развити чувствата. Възможно е
лекарите да имат друга представа за това лекарите да имат друга представа за това
кой човек е нормален, но от гледна точка на кой човек е нормален, но от гледна точка на
мистицизма само човек, в който има равно- мистицизма само човек, в който има равно-
весие между разум и чувства, само човек, весие между разум и чувства, само човек,
отворен за чувствата на другите, който е отворен за чувствата на другите, който е
осъзнат във всичките си постъпки и отчита осъзнат във всичките си постъпки и отчита
възможните им последствия за обкръжава- възможните им последствия за обкръжава-
щите, е наистина разумен. Казано с други щите, е наистина разумен. Казано с други
думи – не е толкова просто да станеш чо- думи – не е толкова просто да станеш чо-
век. Понякога цял един живот не стига. век. Понякога цял един живот не стига.
115
„Ранните учени за суфизма“. – „BGISLAM.WORDPRESS.COM“ (на адрес:
https://bgislam.wordpress.com/ранните_учени_за_суфизма/?preview=true&preview_
id=150&preview_nonce=5fa8bd0ae3).
„BGISLAM.WORDPRESS.COM“: Ефрем Моллов (с. 88 – 91):
РАННИТЕ УЧЕНИ ЗА СУФИЗМА Какво казват другите за суфизма?
Имам Ебу Ханифе (85-150г. по Хи- Имам Ебу Ханифе (85-150г. по Хи-
джра): „Ако не бяха две години, щях да джра): „Ако не бяха две години, щях да за-
загина. В продължение на две години бях гина. В продължение на две години бях в
в компанията на Джафер ес-Садик и при- компанията на Джафер ес-Садик и придо-
добих духовното знание, което ме напра- бих духовното знание, което ме направи
ви гностик в Пътя.“ [Ед-дурр ел-мухтар, гностик в Пътя.“ [...]
том 1]
Имам Малик (95-179г. по Хиджра): Имам Малик (95-179г. по Хиджра):

„Който учи фъкъх, но не учи тасаввуф, ще „Който учи фъкъх, но не учи тасаввуф,
се поквари, и който учи тасаввуф, но не ще се поквари и който учи тасаввуф, но
учи фъкъх, ще стане еретик. А който ком- не учи фъкъх, ще стане еретик. А който
бинира двете, ще стигне до Истината.“ комбинира двете, ще стигне до Истина-
[Али ел-Адави, том 2] та.“ [...]
Имам еш-Шафи’и (150-205г. по Хи- Имам еш-Шафи’и (150-205г. по Хи-

джра): „Бях в компанията на суфии и нау- джра): „Бях в компанията на суфии и нау-
чих от тях как да говоря, как да се отнасям чих от тях как да говоря, как да се отнасям
с хората с търпимост и меко сърце и те ме с хората с търпимост и меко сърце и те ме
въведоха в пътищата на суфизма.“ [Кешф въведоха в пътищата на суфизма.“ [...]
ел-Хафа, Аджлюни, том 1]
Имам Ахмед бин Ханбел (164-241г. Имам Ахмед бин Ханбел (164-241г.
по Хиджра): „О, сине, трябва да седиш с по Хиджра): „О, сине, трябва да седиш с
хората на суфизма, защото те са извор на хората на суфизма, защото те са извор на
знания и пазят споменаването на Аллах в знания и пазят споменаването на Аллах
сърцата си. Те са аскети и притежават най- в сърцата си. Те са аскети и притежават
възвишената сила.“ [Танвир ел-кулюб] най-възвишената сила.“ [...]
Имам ел-Газзали (450-505г. по Хи- Имам ел-Газзали (450-505г. по Хи-

джра): „Наистина знаех, че суфиите са джра): „Наистина знаех, че суфиите са
търсачите по пътя на Аллах, както и че търсачите по пътя на Аллах, както и че
тяхното поведение е най-доброто пове- тяхното поведение е най-доброто пове-
дение, както и че пътят им е най-добрият дение, както и че пътят им е най-добрият
път, както и че техните навици са чисти път, както и че техните навици са чисти
от грехове. Те са премахнали от сърца- от грехове. Те са премахнали от сърца-
та си всичко друго, освен Аллах, и са ги та си всичко друго, освен Аллах, и са ги
превърнали в корита на течащи реки, чрез превърнали в корита на течащи реки, чрез
които получават знания за Божественото които получават знания за Божественото
присъствие.“ [Ел-мункиз] присъствие.“ [...]
Фахруддин ер-Рази (544-606г. по Фахруддин ер-Рази (544-606г. по

Хиджра): „Пътят на суфиите за търсене Хиджра): „Пътят на суфиите за търсене на
на знания е да се разделят с този светски знания е да се разделят с този светски жи-
живот и те постоянно са заети със споме- вот и те постоянно са заети със спомена-
наване на Аллах във всички свои дейст- ване на Аллах във всички свои действия и
вия и в поведението си.“ [Итикадат фурак в поведението си.“ [...]
ел-муслимин]
Имам ен-Невеви (620-676г. по Хи- Имам ен-Невеви (620-676г. по Хи-

джра): „Характерно за пътя на суфиите е, джра): „Характерно за пътя на суфиите е,
че винаги пазят Присъствието на Аллах в че винаги пазят Присъствието на Аллах в
сърцата си, независимо дали са сред хора сърцата си, независимо дали са сред хора
или са сами, следват сунната на Пророка или са сами, следват сунната на Пророка
(саллеллаху алейхи веселлем), щастливи (саллеллаху алейхи веселлем), щастливи
са с това, което Аллах им е дал.“ [Мака- са с това, което Аллах им е дал.“ [...]
сид ет-тевхид]
Ибн Tеймиййе (661-728г. по Хи- Ибн Tеймиййе (661-728г. по Хи-

джра): „Суфизмът има своите реалности джра): „Суфизмът има своите реалности
и познания, за които суфиите говорят в и познания, за които суфиите говорят в
науката. Някои от тях са, че суфи е чо- науката. Някои от тях са, че суфият е чо-
век, който се пречиства от всичко, което век, който се пречиства от всичко, което
го възпира от споменаването на Аллах и го възпира от споменаването на Аллах и
който е изпълнен със знание за сърцето и който е изпълнен със знание за сърцето и
знание за ума до такава степен, че златото знание за ума до такава степен, че златото
и камъкът са едно и също нещо за него. и камъкът са едно и също нещо за него.
Суфизмът е защита на ценните неща и из- Суфизмът е защита на ценните неща и из-
оставяне на призива за слава и суета, за да оставяне на призива за слава и суета, за да
се достигне до състояние на праведност, се достигне до състояние на праведност,
защото най-добрите от хората след про- защото най-добрите от хората след про-
роците са праведниците, тъй като Аллах роците са праведниците, тъй като Аллах
е казал: „Които се покоряват на Аллах и е казал: „Които се покоряват на Аллах и
на Пратеника, те са с онези, които Аллах е на Пратеника, те са с онези, които Аллах е
дарил: пророците, всеправдивите, жертва- дарил: пророците, всеправдивите, жертва-
щите се за вярата и благочестивите. Колко щите се за вярата и благочестивите. Колко
добри са те за другари!“ [ен-Ниса, 69] Ня- добри са те за другари!“ [...]
кои хора критикуват суфиите и тасаввуфа Някои хора критикуват суфиите и
и казват, че те са новатори и че са извън тасаввуфа и казват, че те са новатори и
сунната, но истината е, че те се стремят че са извън сунната, но истината е, че те
към подчинение пред Аллах [муджтехи- се стремят към подчинение пред Аллах
дин фи таатиллях], така както други от [муджтехидин фи таатиллях], така както
хората на Аллах са се стремили към под- други от хората на Аллах са се стремили
чинение пред Аллах. Така че сред тях ще към подчинение пред Аллах. Така че сред
откриеш първенците по приближеност, тях ще откриеш първенците по приближе-
заради техния стремеж [ес-сабик ел-му- ност, заради техния стремеж [ес-сабик ел-
карраб бихасаб иджтихадихи]. А някои мукарраб бихасаб иджтихадихи]. А някои
от тях са от хората на Десницата [Асхаб от тях са от хората на Десницата [Асхаб
ел-йемин, споменати в Корана в сура ел- ел-йемин, споменати в Корана в сура ел-
Вакиа], но са по-бавни в развитието си. И Вакиа], но са по-бавни в развитието си. И
това е произходът на суфизма. След това е това е произходът на суфизма. След това
той бил разпространен и той има своя ос- е той бил разпространен и той има своя
новна линия и клонове.“ [Меджму фетава основна линия и клонове. [...]
Ибн Теймиййе ел-кубра, том 11, Книга Чудесата на светците са абсолютно
за суфизма] Чудесата на светците са аб- истински и точни – [...] това се приема от
солютно истински и точни [като] това се всички мюсюлмански учени. И Коранът е
приема от всички мюсюлмански учени. И посочил това на различни места, както и
Коранът е посочил това на различни мес- хадисите на Пророка (саллеллаху алейхи
та, както и хадисите на Пророка (саллел- веселлем) са го споменали, и само нова-
лаху алейхи веселлем) са го споменали, и торите и техните последователи отричат
само новаторите и техните последователи чудотворната сила на светците. [...] Ибн
отричат чудотворната сила на светците.“ Теймиййе казва: „Това, което се смята
[Ел-мухтасар ел-фетава, 603 стр.] Ибн за чудо на светец, е, че понякога све-
Теймиййе казва: „Това, което се смята за тецът може да чуе нещо, което другите
чудо на светец, е, че понякога светецът не чуват, и да види нещо, което другите
може да чуе нещо, което другите не чуват, не виждат, без да е заспал, а да е в буд-
и да види нещо, което другите не виждат, но състояние на зрението. И той може
без да е заспал, а да е в будно състояние да узнае нещо, което другите не могат,
на зрението. И той може да узнае нещо, чрез откровение или вдъхновение.“ [...]
което другите не могат, чрез откровение
или вдъхновение.“ [Меджму фетава Ибн
Теймиййе, том 11]
Таджуддин ес-Субки (727-771г. по Таджуддин ес-Субки (727-771г. по

Хиджра): „Нека Аллах да ги похвали [су- Хиджра): „Нека Аллах да ги похвали [су-
фиите] и да ги приветства и нека Аллах ни фиите] и да ги приветства и нека Аллах ни
събере с тях в Рая. Твърде много неща са събере с тях в Рая. Твърде много неща са
казани за тях и твърде много невежи хора казани за тях и твърде много невежи хора
са казали неща, които нямат нищо общо с са казали неща, които нямат нищо общо с
тях. А истината е, че тези хора са изоста- тях. А истината е, че тези хора са изоста-
вили света и са се заели с богослужения. вили света и са се заели с богослужения.
Те са хората на Аллах, чиито молби и мо- Те са хората на Аллах, чиито молби и
литви Аллах приема, и посредством кои- молитви Аллах приема, и посредством
то Аллах поддържа човешките същества.“ които Аллах поддържа човешките съ-
[Муид ен-ниам, глава „Тасаввуф“] щества.“ [...]
Джелялюддин ес-Суюти (849-911г. Джелялюддин ес-Суюти (849-911г.

по Хиджра): „Тасаввуфът сам по себе си по Хиджра): „Тасаввуфът сам по себе си е
е най-доброто и най-почетното знание. най-доброто и най-почетното знание. Той
Той показва как да се следва сунната на показва как да се следва сунната на Про-
Пророка (саллеллаху алейхи веселлем) и рока (саллеллаху алейхи веселлем) и да се
да се страни от нововъведенията.“ [Тайид страни от нововъведенията.“ [...]
ел-хакикат ел-алиййе]
Ибн ел-Каййим (691-751г. по Хи- Ибн ел-Каййим (691-751г. по Хи-

джра): „Можем да сме свидетели на ве- джра): „Можем да сме свидетели на вели-
личието на хората на суфизма в лицето на чието на хората на суфизма в лицето на
ранните поколения мюсюлмани от това, ранните поколения мюсюлмани от това,
което е споменато от Суфян ес-Севри (по- което е споменато от Суфян ес-Севри (по-
чинал в 161г. по Хиджра) – един от най- чинал в 161г. по Хиджра) – един от най-
великите имами на втория век и първе- великите имами на втория век и първе-
нец сред правоведите. Той е казал: „Ако нец сред правоведите. Той е казал: „Ако
не беше Хишам Ебу ес-Суфи (починал в не беше Хишам Ебу ес-Суфи (починал в
115г. по Хиджра), никога нямаше да усетя 115г. по Хиджра), никога нямаше да усетя
въздействието на най-леките форми на ли- въздействието на най-леките форми на ли-
цемерието на душата... Сред най-добрите цемерието на душата... Сред най-добрите
хора са суфиите учени по фъкъх.“ [Мена- хора са суфиите учени по фъкъх.“ [...]
зил ес-саирин]
Ибн Абидин (1198-1252г. по Хи- Ибн Абидин (1198-1252г. по Хи-

джра): „Търсачите по пътя на суфизма, джра): „Търсачите по пътя на суфизма,
не чуват, освен от Божественото присъст- не чуват, освен от Божественото присъст-
вие, и не обичат друг, освен Него. Като си вие, и не обичат друг, освен Него. Като си
спомнят за Него, плачат, а като Му благо- спомнят за Него, плачат, а като Му благо-
дарят, са щастливи; Аллах да ги благосло- дарят, са щастливи; Аллах да ги благосло-
ви.“ [Рисаил Ибн Абидин] ви.“ [...]
116
на помаците“..., с. 91 – 92:
„Познаваме ли известни суфии? Ето малка част от тях:
- всички пророци
- Настрадин Ходжа
- Хитър Петър
- Вилхелм Тел
- Робин Худ
- Авицена
- Антоан дьо Сент-Егзюпери
- Мигел де Сервантес
- Рене Генон
- Сейнт Ив Д‛Алвейдър
- Учителят Дънов
- Г. С. Раковски
- д-р Методи Константинов
- Алберт Айнщайн
- Лев Толстой
- Салих ага от Пашмакли
- Рифат бей от Неврокоп
- Ахмед ага от Тъмръш
- Риза бей от Солун, осиновителят на Ататюрк
- Мустафа Кемал Ататюрк
- Васил Левски
- Захари Стоянов
- Йосиф Тито
- Людмила Живкова“.
117
Може би част от отговора се крие в изпуснатия от Ефрем Моллов текст („Нас-
традин Ходжа“) от „Суфизъм“ в „Religiology.org“ (на адрес: (на адрес: http://religiology.
org/religions/islam/sufism). Вж. бел. 105. Ето и самия текст:
„В средите на мюсюлманите се ползват с голяма популярност притчите за На-
страдин Ходжа („ходжа“ ще рече „учител“), които са достояние на културата на
всички балкански народи.
Безспорно едно от най-популярните свидетелства на мистиката на суфиите са
приказките от 1001 нощ. Суфийски идеи изразяват стиховете на Джалаладдин Руми,
на Саади Ширази, на Омар Хаям. Тези идеи имат решаващо влияние върху Сервантес,
автора на „Дон Кихот“. Предполага се, че те са повлияли и създаването на такива
значителни произведения като „Вилхелм Тел“ и „Робин Худ“.
118
„Според това, което ни е завещано от поколенията и записано в книгата
(китаб), завършва един голям период от развитието на човечеството. Свършва
етапът на господството на религиите и господството чрез религиите. Завършва
ерата на псевдо-религиите, на изопачената Истина и на религиозните фалши-
фикациии.
Според прабългарските разбирания за света на 5 май 2012 год. започва новият
период в развитието на човечеството. Първите пет години се водят преходни и
това е даденото ни време за осъзнаване и пречистване. Дошъл е краят на хората-

животни и хората-демони. Ще останат на земята само чистите човешки съще-
ства, превръщайки се постепенно в съвършени, чрез любовта към Единствения и
чрез него, достигайки до Абсолютната Истина.
Това ще е времето на Една религия и Една Истина за всяко племе на Земята
и за всеки един човек. Времето на древната религия на прабългарите. Времето на
суфиите“. Вж.: Ефрем Моллов. „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита
историята на помаците“..., с. 92.
119
За всички разминавания и вметки вж. подчертаните места в посочените по-горе
текстове от книгата му (от бел. 103 до бел. 118).
120
Вж. бел. 87.
121
Вж. бел. 114.
122
Вж. бел. 113.
123
„Камерън към Меркел: „Моля не ми давайте за пример българите!“. – Блог
„Бъзикилийкс“, 3.01.2012 (на адрес: https://neverojatno.wordpress.com/2012/01/03/ca
meran/).
124
„Отворено писмо“ от ръководството на Европейски институт „Помак“ до пре-
зидента, председателя на Народното събрание и премиера на Република България“,
огласено на първата пресконференция на института на 15.10.2012 г. в София прес.
Страницата на посоченият от мен преди време адрес http://pomaknews.com/bg/?p=947 в
„Рomaknews Agency“ от 6.11.2012, вече не може да бъде намерена. По-нататък цитирам
по тази публикация, съхранена в личния ми архив.
125
Вж.: Николай Хайтов. „Славянско племе ли са помаците, или са марсияни?
Крайно време е да бъде образувана „Жълтушенска помашка република“. – Сб.: Нико-
лай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І..., с. 166.
„Много пушилка, а после?“

126
Ефрем Моллов. „2013 ще бъде годината на помаците“. – В. „Отзвук“, Смолян,
бр. 18 (2065), 13 – 14.02.2013, с. 5; бр. 19 (2066), 15 – 17.02.2013, с. 5. Броят на вестника
ще се посочва непосредствено след цитатите.
127
Вж. на с. 141 – 156 в настоящото издание. Ефрем Моллов отговаря на публика-
цията във в. „Отзвук“.
128
Вж. бел. 6.
129
„Обвинената в плагиатство германска министърка на образованието пода-
де оставка“. – „Днес+“, 9.02.2013 (на адрес: http://www.dnesplus.bg/News.aspx?n=
599853).
130
„Унгарският президент Пал Шмит подаде оставка след скандала за плаги-
атство“. – „Дарик“, 2.04.2012 (на адрес: https://dariknews.bg/novini/sviat/ungarskiqt-
prezident-pal-shmit-podade-ostavka-sled-skandala-za-plagiatstvo-880086).
131
Хазрат Инаят Хан. „Мистични медитации. Учението на суфите“. Прев. Цве-
тана Стоянова, ИК „Шамбала“, С., 2001. – Блог „Читанка“ – „Моята библиотека“ (на
адрес: https://chitanka.info/book/2981-mistichni-meditatsii).
132
Вж. на с. 153 – 154 в настоящото издание.
133
Вж. бел. 123.
134
135
136
Проф. д.ик.н. Евгений Сачев. „Етнос, етнични стереотипи и спекулации с ет-
ничния статус на българите мохамедани“. – Сб.: „Дружба Родина“ – минало и съвре-
менност“..., с. 15.
137
Вж. бел. 124.
138
„За да съм по-конкретен, ще цитирам думите на бившия вътрешен министър
Георги Петканов, казани пред негови съпартийци:
„Трябва да знаете едно важно нещо по отношение на помаците. Те са два
вида. Единият – това са помаците, които са помаци по произход. Те не са страш-
ни за нас. Те се карат и се водят и са много страхливи. Техния дял трябва да увели-
чаваме. Една част от тях, за служба и работа, предават своите братя и роднини.
Те са нашите съюзници срещу останалите. Вторият вид – това са помаците не
само по произход, но те са помаци по убеждение. Те са помаци по вяра. При тях е
заложено да помагат и да пазят своите братя. Хубавото е, че техният брой не
е особено голям, но те поддържат духа на останалите. Срещу такива трябва да
работим с всички средства, но така, че да не ни заподозрат, защото са способни
да провалят нашите планове. Типичен случай за втория вид е онзи изявен помак
от Смолян“. Вж.: Ефрем Моллов. „2013 ще бъде годината на помаците“. – В. „Отзвук“,
бр. 18 (2065), 13 – 14.02.2013, с. 5.
139
Вж. бел. 56.
140
Елена Павлова. „Прокуратурата дава на съд Ефрем Моллов заради книгата
му за помаците“. – „Отзвук“, 15.10.2018 (http://www.otzvuk.bg/prokuraturata-dava-na-
sad-efrem-mollov-zaradi-knigata-mu-za-pomatsite3/); в. „Отзвук“, бр. 70 (2716), 15 –
17.10.2018, с. 1 и 3.
141
„ВМРО: Имаме съмнения, че подсъдимият за радикален ислям Ефрем Моллов
се ползва с политически чадър“. – „Труд“, 15.11.2018 (на адрес: https://trud.bg/имаме-
съмнения-че-подсъдимият-за/).
142
„Отложиха делото за етническа омраза в Смолян“. – „News.bg“, 16.11.2018 (на
адрес: https://news.bg/crime/otlozhiha-deloto-za-etnicheska-omraza-v-smolyan.html).
„Родопа е предел“ бе готова и планирана за издаване през 2018 г. Нарочно я заба-
вих, изчаквайки новата дата на делото – 19 декември 2018 г. Уви, безрезултатно.
„Абсурдите български“
143
Вж. бел. 6.
144
145
Вж. бел. 130.
146
Вж. бел. 129.
147
Вж.: „Коалиция „ГОРДА България“ обяви водачите си“. – „Факти.бг“, 8.04.2013
(на адрес: https://fakti.bg/bulgaria/63441-koalicia-gorda-balgaria-obavi-voda chite-si).
148
Вж.: „Слави Бинев: Всяка илюзия, измама и лъжа е базирана на ловкостта и на
вашето невнимание. „ГОРДа България“ стартира предизборната си кампания с митинг
пред Министерски съвет“. – „btv НОВИНИТЕ / БЪЛГАРИЯ“, 13.04.2013 (на адрес:
https://btvnovinite.bg/bulgaria/izbori/parlamentarni-izbori-2013-2.html).
„Защо Зеленгора се сили да променя миналото“

149
Вж. бел. 124.
150
„– Приемаме за вярно, че част от помашките родове имат тракийски корен;
– Приемаме за вярно, че част от помашките родове имат арабски корен;

– Приемаме за вярно, че част от помашките родове имат персийски корен;
– Приемаме за вярно, че част от помашките родове имат прабългарски корен;
– Приемаме за вярно, че част от помашките родове имат богомилски корен;
– Приемаме за вярно, че част от помашките родове имат и арнаутски корен.“
Из текста „Кои сме ние“, огласен на първата пресконференция на Европейски институт
„Помак“, 15.10.2012, София прес. – Личен архив.
151
Вж. бел. 6.
152
Вж. бел. 86.
За това кой се крие зад името Исмен Реджепов всъщност писа още в края на минала-
та 2012 година публицистката Велислава Дърева и никой не я опроверга:
„Книгата“ е „Балканските войни в Родопите 1912-1913“, изд. Европейски ин-
ститут ПОМАК, Смолян. 150 стр., 12 илюстрации, наречени репродукции (за автен-
тичност). Художник – Антон Асенов. Тираж – 500. Разпространява се в джамиите.
Съдържание – спекулативен тюрлюгювеч, неизбродима киша. Автор – Исмен Редже-
пов. Псевдоним.
Кой е той?
На последната страница пише, че „книгата е изградена по“ Ангел Вълчев, Нико-
лай Хайтов, интернет, народни разказвачи и... Никола Чуралски (споменат трижди).
В сайта Books.bg има анонс от 13.11.2011 г.: „Предстои издаването на съвместна
книга „Балканските войни в Родопите“. Автори: Никола Чуралски-писател и Антон
Асенов-художник... Очаквайте скоро книгата на пазара“.
Каквото попадне в интернет, там остава. Писателската гордост на псевдо-
нима – също: „В едноименната си книга „Балканската война в Родопите (1912 г.)“
правя извод, че...“.
Сайтът pomak.eu представя псевдонима така: „Никола Чуралски е помак, роден
в с. Водни Пад (Дишук Дере), общ. Девин, обл. Смолян, с името Джамал Реджепов Чу-
ралски... Учител, специалист по български език и литература, руски език, физическо
възпитание. С придобито военно образование. Първият среднист, първият учител от
селото, първият кадрови офицер като ЗКПЧ на гранична застава. Учил право в СУ,
краевед, изследовател, репортер, писател, публицист. Един от всички и като всички,
и малко не съвсем. Ясен, борбен, волеви...“. Вж.: Велислава Дърева. „Псевдоним пише
псевдоистория“. Ч. І. – В. „Дума“, 11.12.2012, бр. 287, с. 11 и 14 (и на адрес: http://www.
duma.bg/node/44533); сб. „Българите мохамедани. Лъжи и спекулации“. Ч. І..., с. 193 –
200. Цит. по вестника, с. 11.
153
Вж. на с. 148 – 149 и на с. 160 – 163 в настоящото издание.
154
155
156
Георги Зеленгора. „Балканската война – масова смърт и етническо прочиства-
не“. – Електронно списание „Либерален преглед“, 15.10.2013 (на адрес: http://librev.
com/discussion-bulgaria-publisher/2196-2013-10-15-09-58-22).
157
Георги Зеленгора. „Защо изгониха Троцки от България?“. – Електронно спи-
сание „Либерален преглед“, 22.10.2013 (на адрес: http://librev.com/discussion-bulgaria-
publisher/2201-2013-10-22-07-34-52).
„Псевдопророчества и жалки плагиатства“

158
Вж. бел. 124.
159
Вж.: „Всяка неделя“, 1.12.2013. Водещ Кеворк Кеворкян. Тема „Има ли нуж-
да от помашка партия?“. С участието на акад. Георги Марков. – „YouTube“, 1.12.2013
(на адрес: https://www.youtube.com/watch?v=Cmw8pMnFsZE); вж. и: „Ефрем Моллов:
До 1970-та помаците нямаха право да учат висше, Търновската конституция ги при-
знаваше като етнос“. – „24 РОДОПИ“, 1.12.2013 (на адрес: http://rodopi24.blogspot.
bg/2013/12/1970.html).
160
Вж. бел. 6.
161
162
163
Вж. бел. 129 и 130.
164
Вж. бел. 159.
Впрочем в Търновската конституция става дума единствено за „друговерци“, кои-
то би следвало да спазват законите на държавата като всички останали:
„40. Християнете отъ неправославно исповедание и друговерците, било природ-
ни подданници на Българското Княжество, било приети въ подданство, а така също
и чужденци, които постоянно или само временно живеятъ въ България, ползуватъ се
съ свобода на вероисповеданието си, стига испълнението на техните обреди да не
нарушава съществующите закони.
41. Поради религиозни убеждения никой не може да отбегнува отъ испълнението
на действующите и задължителни за всекого закони.
42. Църковните работи на християне отъ неправославно исповедание и на дру-
говерци, управляватъ се отъ техните духовни власти, но подъ върховний надзоръ
на над-лежний министръ, споредъ законите, които ще се издадътъ за тоя предме-
тъ.“ Вж.: Конституция на Българското княжество. (Приета на 16.04.1879 г.). Глава
ІХ. ЗА ВЕРАТА. – „Народно събрание на Република България“ (на адрес: http://www.
parliament.bg/bg/17).
„Души без отечество“

165
Вж. бел. 6.
166
„Районната прокуратура в Смолян е образувала досъдебно производство за
книга на лидера на Европейски институт „Помак“ и новосформиращата се партия
„Патриотично обединение за мир, автентичност и култура“ (ПОМАК) Ефрем Мол-
лов.
„Производството засега е срещу неизвестен извършител. Ще се разследва дали
чрез въпросната книга се подбужда и проповядва омраза, основана на раса, народност
и етническа принадлежност“, съобщи Иван Спиров от Окръжната прокуратура в
Смолян“. Вж.: „Разследват книга на лидера на ПОМАК“. – В. „Труд“, 22.02.2014, с. 3.
167
Салих Бозов. В името на... името“. Т. І. Издава Фондация „Либерална интегра-
ция“, С., 2005; Т. ІІ. Издава Фондация „Либерална интеграция“, С., 2011; Т. ІІІ. 2013
(без ISBN).
168
Вж. бел. 86.
169
Петър Япов. „Помаците“. Издава Сдружение „Мостове“, 2006 (без ISBN).; „По-
маците – изстрадана история“, 2010. И толкоз... засега.
170
„Европейски институт „Помак“ предлага нови почетни граждани на Гоце Дел-
чев“. – Информационна агенция „Европомак“, 12.08.2013 (на адрес: http://europomak.
com/?p=1147). Страницата не може да бъде намерена, доколкото Информационна аген-
ция „Европомак“ е вече закрита. По-нататък цитирам по тази публикация, съхранена
в личния ми архив.
171
Хюсеин Мемишоглу. „Страници от историческото минало на помаците“. Анка-
ра, 1991. Навсякъде по-нататък страниците са посочени непосредствено след цитата и
е запазен правописът на автора.
172
Вж. бел. 32.
173
Вж. бел. 33.
174
„Положението на помаците в Република България, проявите на дискриминация
срещу тях и нарушаването на човешките им права“. – Информационна агенция „Евро-
помак“, 12.08.2013 (на адрес: http://europomak.com/?p=1747). Страницата не може да
бъде намерена, доколкото Информационна агенция „Европомак“ е вече закрита. По-
нататък цитирам по тази публикация, съхранена в личния ми архив.
175
Мишел Лео. „България и нейният народ под османска власт. През погледа на
англосаксонските пътешественици (1586 – 1878)“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2013,
с. 228.
176
Вж. бел. 87.
177
Михаил Арнаудов. „Родопски помаци“. Изд. „Български писател“, С., 2010,
с. 49 – 50.
178
Доц. д-р Стоян Танев. „Помашки етнос“ в Република България през ХХІ век –
утопия или реалност?“. – Сб. „Дружба „Родина“ – минало и съвременност“..., с. 32.
179
„Харта на основните права на Европейския съюз“. – „EUR-Lex“. Официален
вестник на Европейския съюз, 26.10.2012 (на адрес: https://eur-lex.europa.eu/legal-
content/BG/TXT/?uri=celex%3A12012P%2FTXT).
180
Ефрем Моллов. „2013 ще бъде годината на помаците“. – В. „Отзвук“, Смолян,
бр. 19 (2066), 15 – 17.02.2013, с. 5.
181
на помаците“..., с. 25.
182
Вж.: „Ердоган ще се грижи за Шумен и Кърджали. Това обяви преди няколко
дни в Истанбул турският премиер Реджеп Тайип Ердоган“. – „Българи“, 20.06.2013 (на
адрес: http://българи.net/erdogan_shte_se_grizhi_za_shumen_i_kyrdzhali-n2-7289.html).
183
Вж. на с. 143 – 146 и на с. 149 – 150 в настоящото издание.
184
Георги Зеленгора. „Хроника на най-успешната година за помаците“. – Инфор-
мационна агенция „Европомак“, 19.05.2013 (на адрес: http://europomak.com/?p=723).
Страницата не може да бъде намерена, доколкото Информационна агенция „Европо-
мак“ е вече закрита. По-нататък цитирам по тази публикация, съхранена в личния ми
архив.
185
Вж.: „Сблъсък 22.02.2014 част 2 от 4“. Тема: „Има ли етническо напрежение преди
изборите?“. Първи рунд: „ЕФРЕМ МОЛЛОВ СРЕЩУ МАРИЯ КАПОН“. – „Gustobrat“
(на адрес: https://www.gustobrat.com/сега-и-завинаги-2-епизод-91-бг-ауди_35c0abfd4.
html); „Сблъсък 22.02.2014 част 2 от 4“. Втори рунд: „АЛЕКСАНДРИНА ВЛАДОВА
СРЕЩУ ОГНЯН СТЕФАНОВ“. – „YouTube“, 22.02.2014 (на адрес: https://www.youtube.
com/watch?v=Ckg9g9n9bvs); „Сблъсък 22.02.2014 част 4 от 4“. Трети рунд. „С жокер
ИВО ТАНЕВ“. – „VBOX“ (на адрес: https://www.vbox7.com/play:49d2cb1c60). Думите

на Ефрем Моллов може да се чуят в Трети рунд и са финални за предаването.
186
Уилям Шекспир. „Хамлет“. Прев. Валери Петров. С., 1985; Трето действие. –
Блог „Читанка“ – „Моята библиотека“ (на адрес: https://chitanka.info/text/4531/9).
187
„ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ ПОМАК в „Свободна зона“, ТВ ПЛЮС“. –
„YouTube“ (на адрес: https://www.youtube.com/watch?v=AZE-VKD90fE).
188
Вж. бел. 126.
189
Вж.: „Full Version: Kонференция-„Помашките Турци на Балканите“. – „Pomak.
eu“, 12.03.2011 (на адрес: https://www.pomak.eu/board/archive.php?topic=4219.0).
190
Велислава Дърева. „Един донос на партия ПОМАК“. – В. „Дума“, бр. 47 (6749),
26.02.2014, с. 13.
191
„Светослав Духовников: Антибългарски сили цепят нацията ни“. – В. „Денят“,
19.05.1991.
192
Мишел Лео. „България и нейният народ под османска власт. През погледа на
англосаксонските пътешественици (1586 – 1878)“..., 2013, с. 228.
193
194
Пак там, с. 228 – 229.
195
Вж. на 143 – 148 в настоящото издание.
196
„Харта на основните права на Европейския съюз“. – „EUR-Lex“. Официален
вестник на Европейския съюз, 26.10.2012 (на адрес: https://eur-lex.europa.eu/legal-
content/BG/TXT/?uri=celex%3A12012P%2FTXT); от 10.02.2013 г., вж. (на адрес: http://
www.youtube.com/watch?v=AZE-VKD90fE).
197
Вж. бел. 187.
„Честването на 100-годишнината от Балканската война –

двете гледни точки на патриотизма“
198
Из въвеждащите думи на председателя на Европейски институт „Помак“ Ефрем
Моллов на първата пресконференция на института на 15.10.2012 в София прес. – Ли-
чен архив.
199
Вж. бел. 86.
200
Евробългарски Зяпач (разпознаваем псевдоним на Лизбет Любенова). „Голямо-
то зяпане“. – Сп. „Минало“, бр. 1, 2013, с. 91 – 96; форум „БГ Наука“ на сп. „Българска
наука“, 9.12.2012 г. (на адрес: http://nauka.bg/forum/index.php? showtopic=14492).
201
Вж. бел. 124.
202
Вж.: „ДПС провали обявяването на освободителя на Кърджали ген. Делов за
почетен гражданин“. – „Сега“, 21.10.2012 (на адрес: http://www.segabg.com/article.
php?id= 620716).
203
„Ахмед Доган: Балканската война е и война за етническо прочистване“. – „me-
diapool.bg“, 4.12.2012 г. (http://www.mediapool.bg/ahmed-dogan-balkanskata-voina-e-i-
voina-za-etnichesko-prochistvane-news199159.html).
204
Салих Бозов. „В името на... името“. Т. І. Издава Фондация „Либерална инте-
грация“, С., 2005. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
205
Александър П. Маринов. „За една поръчкова книга, която провокира към образа
и разваляне на „комшулука“. Отворено писмо до Салих Бозов, гр. Мадан, автор на кни-
гата „В името на... името“. – В. „Отзвук“, Смолян, 19.10.2012.
206
Доц. Георги Митринов. „Историята на Балканската война в Родопите според
писанията на „историка“ Салих Бозов“. – Сп. „Родопи“, Смолян, бр. 3 – 4, май-август
2013.
207
Джъстин Маккарти. „Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османски-
те мюсюлмани (1821 – 1922)“. Изд. „Галик“, С., 2010. Навсякъде страниците са посо-
чени след цитата.
208
Вж. бел. 93.
209
Петър Петров. „По следите на насилието“. Документи и материали за нала-
гане на исляма. Ч. І. Второ основно преработено и допълнено издание..., с. 275 – 276;
вж. и: „Френски пътеписи за Балканите (ХV – ХVІ в.)“. Съст. и ред. Б. Цветкова. С.,
1975, с. 62 – 63. Цит. по Петър Петров.
210
Петър Чолов. „Чипровското въстание 1688 г.“. Тангра ТанНакРа ИК, С., 2008,
с. 46 – 47; вж. и: „Положението на българския народ под турско робство“. Документи и
материали. С., 1953, стр. 83 – 84. Цит. по Петър Чолов.
211
Петър Чолов. „Чипровското въстание 1688 г.“..., с. 129; вж. и: Ст.н.с. д-р Йоан-
на Списаревска. „Положението на българския народ през последните десетилетия на
XVII в. в неиздадени писма и релации на изтъкнати католически дейци“. – „Известия
на държавните архиви“, т. 52, 1986, с. 387 – 406.. Цит. по Петър Чолов.
212
Илия Тодев. „Батак 1876 – мит или история?“. Тангра ТанНакРа ИК, София,
2013, с. 144. Проф. Илия Тодев цитира част от документ, оставен от Албен Роже, под
заглавие „Опровержение на доклада на Едиб ефенди“. Едиб ефенди е официалният
анкетьор, изпратен от османската власт след погрома над Батак.
213
Вж. бел. 207. Перифразирам цитираните в началото на статията думи на Джъс-
тин Маккарти за клането над беззащитното българско население в Бояджик, осъщест-
вявано от войската под ръководството на Шевкет паша при потушаване на Априлското
въстание през 1876 г.
214
Любомир Милетич. „Разорението на тракийските българи през 1913 година“.
Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2013. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след
цитата.
215
Стоян Райчевски. „Етническото прочистване на българите в Източна и Западна
Тракия и Мала Азия (1903 – 1913 – 1923)“. Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2013. Навсякъ-
де по-нататък страниците са посочени след цитата.
216
Владимир Сис. „От бойните полета на България. Впечатления на военния ко-
респондент“. Изд. „Хайни“, С., 2012. Навсякъде по-нататък страниците са посочени
след цитата.
217
Владимир Сис. „Критичните дни на България. Дневник на военния кореспон-
дент – 1913 г.“. С., 2005. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
218
Д[имитър] Стамболиев. „Турските зверства“. – „Въстанието в Странджа и тур-
ските зверства“ от Д. Стамболиев. Изд. „Либра скорп“, Бургас, 2008, с. 81 – 82. Нався-
къде по-нататък страниците са посочени след цитата.
219
„Писмо от баронеса В. Икскул до г-н Максим Ковалевски“ (Салсомаджоре, 29
август 1913 г.). – Георги Илиев. „Лятото на 1913 г.“. Документирани свидетелства за ге-
ноцида над българите. Изд. „Изток-Запад“, С., 2013, с. 541 – 546. Навсякъде по-нататък
страниците са посочени след цитата.
220
Вж.: Златко Попчев. „Войводата Руси Славов“. Шумен, 2003; Петър Дървин-
гов. „Психологическа и стратегическа студия по пленяването на Явер паша“. С., 1924.
Цит. по „Войводата Руси Славов“ на Златко Попчев, с. 36 – 37.
221
Вж. бел. 95.
222
„Карнегиевата анкета“. Изд. „Абагар“, Велико Търново, 1995; ДОКЛАД НА
МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ за разследване причините и провеждането на БАЛ-
КАНСКИТЕ ВОЙНИ. Фондация „Свободна и демократична България“, София 1995
(на адрес: http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/index.html). Навсякъде по-нататък стра-
ниците са посочени след цитата.
223
Петър Дървингов. „Духът на историята на българския народ“. С., 1932, с. 3.
Правописът е осъвременен.
224
Никола З. Шумарев. „Низ ужаса на пламъците“. (Ехо от родовата памет). Изд.
„Макро студио“, С., 2010, с. 74.
225
Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Димитър Бояджиев. „Стихотворения“. Изд.
„Български писател“, С., 1973, с. 78.
„Във всяко предание и легенда има зърно от истина“
Васил Колевски. „Зърна от истината. Българските писатели за българите моха-
226
медани“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2015, с. 27.

„Хюсеин Мемишоглу – носителят на жълтата фланелка“
227
Вж. бел. 207.
228
Вж. бел. 171.
229
Румяна Узунова. „Свободата на духа и човешките измерения в Европа“. Разговор
с Хюсеин Мемишоглу. – „OМДА“ (на адрес: http://www.omda.bg/ public/arhiv/rumyana_
uzunova/rumyana_svoboda_na_duha_5.html). Страницата вече не може да бъде намерена.
По-нататък цитирам по тази публикация, съхранена в личния ми архив.
230
Вж.: „Безродниците от „Бал-Гьоч“ ще доказват принадлежността на помаци-
те към турската общност“. – Телевизия „СКАТ“ (на адрес: http://www.skat.bg/news.
php?action=7&newsID=12442).
231
Вж. бел. 229.
232
Вж.: Мехмед Мехмед. „В Бурса обсъждаха темата за помашкия етнос“ . – „Арда“,
Кърджали, 21.03.2011 (на адрес: http://ardanews.info/?p=7962).
233
Вж. бел. 64; вж. и: „История на Българите. Военна история“. Книгоиздателска
къща „Труд“, изд. „Знание“ ЕООД. С., 2007, с. 239 (вж. на адрес: http://books.google.bg/
books?id=HDQn3tJkyUcC&pg=PA239&lpg=PA239&dq=).
234
Тази история с „куманските турци“ да ви звучи познато? Разбира се, защо-
то ни препраща към брошурката „Същност на последните кланета на турците в
Родопите“, издадена през 1972 г. в Истанбул, както и към истанбулското списание
„RODOPLULARIN. Гласът на родопчаните“ от 1973 г. (вж. на с. 37 – 39 и с. 51 – 55 в
настоящето издание).
235
Вж. бел. 6.
236
Вж. бел. 229.
237
Вж. бел. 222.
238
Част втора „Документи и фотографии“ в книгата на Хюсеин Мемишоглу не е
номерирана.
239
Вж. на с. 149, с. 153 – 154 и с. 159 – 163 в настоящето издание.
240
Вж. бел. 238.
241
Сборникъ „Родина“. Издание на българо-мохамеданската културно-просвѣтна
и благотворителна дружба „Родина“ въ гр. Смоленъ. Кн. І (1937 – 1938). Печатница
„Хр. Г. Дановъ“ – О.О. Д-во Пловдивъ, 1939, с. 34 (вж. на адрес: http://drujbarodina.org/
wp-content/uploads/2015/09/1939-SbornikRodina-kniga1_chast1_str1do100.pdf). Навсякъ-
де правописът е осъвременен.
242
Всички броеве вж. в сайта на Дружба „Родина“ (на адрес: http://drujbarodina.
org/izdania/).
243
Вж. бел. 241. Сборникъ „Родина“, кн. І..., с. 35.
244
Вж. бел. 241. Сборникъ „Родина“, кн. І..., с. 21 – 22.
245
Вж. бел. 241. Сборникъ „Родина“, кн. І..., с. 35.
246
Вж. бел. 229.
247
Писмо на Дружба „Родина“, изх. № 1611/11.02.2013 г. – Архив на Дружба „Ро-
дина“.
248
Писмо от Върховна касационна прокуратура, № 2015/2013 от 07.03.2014 г. – Ар-
хив на Дружба „Родина“.
249
Писмо от Военно-апелативна прокуратура, № 269/2014 от 15.08.2014 г. С при-
ложение: Постановление, гр. София, 15.08.2014 г. – Архив на Дружба „Родина“.
250
Dr Ilker Alp. „Bulgarian Atrocities“. Documents and Photographs. „Rustem“, Lon-
don – Nicosia – Istanbul, 1988, с. 159.
„Родолюбие и религиозна толерантност“

251
„Мустафа Шарков и Дружба „Родина“ в Чепинско“. Доклади. ТАНГРА ТанНакРа
ИК, Велинград, 2010.
252
Петър Маринов. „Христо Караманджуков – радетел на българщината в Родопи-
те“. Спомени, писма и документи. ТАНГРА ТанНакРа ИК, Смолян, 2011.
253
„Христо Караманджуков и Родопите“. Сборник с доклади от научната конфе-
ренция в Смолян на 2 и 3 май 2011 г. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2012.
254
„Симеон Фисински – един от Дружба „Родина“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2012.
255
„Стоил Кумецов – един от Дружба „Родина“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2013.
256
„Светослав Духовников – един от Дружба „Родина“. ТАНГРА ТанНакРа ИК,
С., 2014.
257
„Камен Боляров – основателят на Дружба „Родина“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С.,
2015.
258
Асен Зеров. „Спомени за живота и страданията ми“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С.,
2017.
259
Сборникът вече е издаден: „Братан Шукеров – народният зъболекар“. ТАНГРА
ТанНакРа ИК, С., 2018.
260
„Дружба „Родина“ – спомени за бъдещето...“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2009.
261
„Дружба „Родина“ – минало и съвременност“. Доклади от научна конференция,
София, 24 април 2012 г. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2012.
262
„Припек – минало и настояще“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2010.
263
„Дейци на „Дружба „Родина“ – почетни граждани“. Сборник от документи, био-
графични справки, отличителни знаци и снимки. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2012.
264
„Учители – будители и радетели за българщината от с. Абланица, община Ха-
джидимово“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2013.
265
„Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани“. Материали
от научната конференция, Смолян – 29 октомври 2009 г. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С.,
2010.
266
Георги Кулов. „Българската дъга на исляма“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2011.
267
Проф. Васил Колевски. „Зърна от истината. Българските писатели за българите
мохамедани“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2015.
268
„Българите мохамедани. Лъжи и спекулации“. Статии, бележки, научни докла-
ди, писма. Ч. І. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2016.
269
Вж. бел. 242.
270
Втора книга Моисеева – Изход 20:3 – 17.
271
Вж. бел. 56.
272
Първо послание на свети апостол Павла към коринтяни 13:1 – 3.
„Миналото не бива да тежи на бъдещето“

273
Вж. бел. 263.
274
Явор Саръев. „Българоезичните мюсюлмани в Източна Тракия през втората по-
ловина на ХХ в. Помаците в Ксанти и Комотини“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2018.
275
Dr Ilker Alp. „Bulgarian Atrocities“. Documents and Photographs. „Rustem“, Lon-
don – Nicosia – Istanbul, 1988.
276
Вж. бел. 171.
277
278
Вж. бел. 265.
279
Вж. бел. 268.
280
Стоян Михайлов. „Оклеветяването и фалшификациите на Родинското движе-
ние не престават“. – Кн.: Стоян Михайлов. Възрожденският процес в България. Второ
допълнено издание. Изд. „М-8-М / АССА-М“, С., 2016, с. 321 – 334.
281
Евгения Иванова. „Отхвърлените „приобщени“ или процеса, наречен възродите-
лен (1912 – 1989)“. Издава Институт за източноевропейска хуманитаристика, С., 2002.
282
Вж. бел. 1.
283
Георги Зеленгора. „Помаците в Турция“. Издател „Библио.бг“, С., 2014.
„Към истината се върви с истина“

284
„Братан Шукеров – народният зъболекар“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2018.
Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
285
От Матея свето Евангелие 7:20.
286
Пета книга Моисеева – Второзаконие 32:35.
„Защо тази рана не зараства, а продължава да кърви“

287
„Тогава Иисус казваше на повярвалите в Него иудеи: ако вие пребъдете в сло-
вото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви
направи свободни...“. От Иоана свето Евангелие 8:31 – 32.
288
Борис Данков. „Пълзящата ислямизация“. – В. „Дума“, бр. 72 (7921), 16.04.2018,
с. 8; сайт на в. „Дума“, 16.04.2018 (на адрес: http://www.duma.bg/node/164882).
289
Петър Дюлгеров. „Разпнати души“. Моята истина за възродителния процес
сред българите мохамедани. ИК „Христо Ботев“, С., 2000.
290
291
Проф. Евгения Иванова. „Предговор“. – Сб.: „Помаците: версии за произход и
съвременна идентичност“..., 2013, с. 6.
292
Илия Тодоров. „Летописният разказ на поп Методи Драгинов. – Сп. „Старобъл-
гарска литература“, бр. 16,1984, с. 56 – 79.
293
Ахмед Садулов. „История на Османската империя“. Изд. „Фабер“, С., 2000.
294
Елена Грозданова, Стефан Андреев. „За и против хрониката на поп Методи Дра-
гинов – без пристрастия и предубеденост“. – Сп. „Rhodopica“, бр. 1 – 2, 2002, с. 465 –
482.
295
По-подробно за това вж.: Тодор Коруев. „Приписки за мъченичеството на Кръс-
тогорието“. – В. „Нова Зора“, бр. 47, 23.12.2008; сайт на в. „Нова Зора“ (на адрес: http://
www.novazora.net/2008/issue47/story_05.html).
296
Вж. бел. 191.
297
„Акад. Георги Марков: „Няма да чакаме талибани да гърмят“. Интервю на Ани
Любенова. – В. „Родопи ВЕСТ“, Смолян, 29 – 30.07.2009; сб. „Българи мохамедани.
Лъжи и спекулации“. Ч. І... Цит. по сборника, с. 323.
„За истината, „художествената измислица“ и цената на живота“

298
Вж. бел. 6.
299
„Името, твоето име“ – Силвия Чолева“. Радиотеатър. – „БНР“, 9.05.2015 (на ад-
рес: https://www.youtube.com/watch?v=gU1LYG6TLUQ). Файлът е звуков.
300
Вж. бел. 9.
301
Вж. бел. 10.
302
Николай Хайтов. „Националист – това е нормалното ми агрегатно състояние“.
Интервю. – В. „24 часа“, 5 – 6.12.1992; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в Бъл-
гария“. Кн. І..., с. 110 – 115. Цит. по сборника, с. 113.
303
Вж. бел. 299. Посвещението звучи в 43-ата минута.
304
Вж. бел. 8.
305
Вж. бел. 299. Всички цитати тук и нататък са по този звуков файл.
306
Вж. бел. 8.
307
„Силвия Чолева. „Просвещение. Не от Гугъл“. Интервю на Белослава Димитро-
ва. – Интернет Радио „Binar“, 2015 (на адрес: http://Binar.bg/28316/silviya-choleva/).
308
„Огънче, което гори душите“. Анкета под рубриката „Ало, „Дума“. – В. „Дума“,
бр. 41, 17.02.1995.
309
Екатерина Капрова, Бс. „Радиопиесата „Името, твоето име“ ще се излъчва в
ефира на БНР – Бургас тази вечер“. – „БНР – Бургас“, 11.10.2017 (на адрес: http://bnr.
bg/burgas/post/100882888/radiopiesata-imeto-tvoeto-ime-shte-se-izlachva-v-efira-na-bnr-
burgas-tazi-vecher).
310
Вж. бел. 9. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
311
Писмо на Дружба „Родина“, изх. № 42/ 02.04.2015. – Архив на Дружба „Ро-
дина“.
312
Писмо от Върховна касационна прокуратура до Окръжна прокуратура – Сли-
вен, вх. № 2015/2013 г./ София, 14.04.2015 г. – Архив на Дружба „Родина“.
313
„Михаил Иванов: „За тези събития трябва да се пише в учебниците“. Интервю
на Даниела Горчева. – „Mediapool.bg“, 22.03.2009 (на адрес: https://www.mediapool.bg/
za-tezi-sabitiya-tryabva-da-pishe-v-uchebnitsite-news150414.html).
314
Вж. бел. 307.
315
Анита Чолакова. „От ДПС канят само ДПС на митинга в Барутин, но нямат
забранителен списък“. – В. „Отзвук“, бр. 33 (2381), 23 – 24.03.2015.
316
Дружба „Родина“. „Открито писмо до г-н Салих Аршински – областен
председател на ДПС – Смолян“. – В. „Отзвук“, бр. 41 (2389), 15 – 16.04.2015.
317
Писмо от Областна администрация – Смолян, изх. № РД- 01-12-713/10.06.2015. –
Архив на Дружба „Родина“.
318
„Стенографски дневници на Народното събрание“. 301 заседание, 11.01.2012,
с. 45.
319
Е. Барух. „Белите петна в паметта на България“. – „DW“ (Дойче веле), 14.01.2012
(на адрес: https://p.dw.com/p/13jMY ).
320
Открито писмо, до г-н Петер Лимбург, генерален директор на Дойче веле
и др., изх. № 3/18.02.2016. – Архив на Дружба „Родина“. Ето и списъка на указаните в
писмото приложения, според както са описани в него:
„2. Писмо на Дружба „Родина“ с изх. № 48/10.06.2015 г. до г-н Тунчер Кърджали-
ев; Стенограма от 41-то НС, 301 заседание, изказване на г-н Т. Кърджалиев.
3. Имейл-отговор от 17 юни 2015 г. на г-н Тунчер Кърджалиев.
4. Имейл-отговор на г-н Александър Андреев от „Дойче веле“ от 15 юли 2015 г.
5. Писмо на Дружба „Родина“, изх. № 53/01.07.2015 г., до г-жа Еми Барух.
6. Имейл-отговор на г-жа Еми Барух от 24 юли 2015 г.
7. Изпратено писмо по ел. поща на Дружба „Родина“ (изх. № 1/04.01.2016 г.) до
г-жа Еми Барух, г-н Тунчер Кърджалиев и г-н Александър Андреев.
8. Изпратен имейл от Дружба „Родина“ до г-н Тунчер Кърджалиев на 28.01.
2016 г.
8.1 Изпратен имейл от Дружба „Родина“ до г-жа Еми Барух и г-н Александър
Андреев с отговора на г-н Тунчер Кърджалиев от 26.01.2016 г.
8.2 Писмо-въпрос от 18.06.2015 г. от Тунчер Кърджалиев чрез г-жа Цецка Цаче-
ва до г-жа Румяна Бъчварова, относно предоставяне на информация от архивите на
МВР във връзка с журналистическо проучване за т. нар. „възродителен процес“.
8.3. Отговор до г-н Тунчер Кърджалиев от МВР, УРИ: 812100-22245. екз. № 2/
25.06.2015 г. чрез Народно събрание вх. № 554-06-909/25.06.2015 г.
9. Публикувана статия „Дойче веле“ се извини на Цветан Василев и уволни Барух
и Бедров“ от 20.09.2013 г. на имейл страницата на http://offnews.bg/news/Balgariia_l/
Doiche-vele-se-izvini-na-Tcvetan- Vasilev-i-uvolni-Baruh-i-Bedrov_245099.html“.
321
Писмо от Министерство на вътрешните работи, УРИ: 812100-21980, екз. 1/24.06.
2015. – Архив на Дружба „Родина“.
322
323
324
Вж. бел. 10. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
325
Стоян Михайлов. Възрожденският процес в България..., с. 66.
326
„Двустранните отношения в дати“. – „Българи и турци“. ТАНГРА ТанНакРа
ИК, С., 2016, с. 318 – 320. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
По тези проблеми вж. и: Йордан Баев, Николай Котев. „Изселническият въпрос в бъл-
гаро-турските отношения след Втората световна война“. Ч. І, ІІ – Сп. „Международни
отношения“. 1994, кн. 1, с. 16 – 27; кн. 2, с. 50 – 61.
327
Румен Аврамов. „Икономика на „възродителния процес“. Изд. „Рива“. Център
за академични изследвания. С., 2016, с. 95. Книгата е издадена „с любезната подкрепа
на фондация „Америка за България“.
328
Писмо на Румен Аврамов до съпредседателите на Дружба „Родина“, 29.03.2017. –
Архив на Дружба „Родина“.
329
Вж. бел. 171.
330
Постановление, гр. София, 26.06.2015 год. Софийска (14) районна прокуратура,
№ 50 388/02.072015 г., София. – Архив на Дружба „Родина“.
„Новото битие на Николай Хайтов“

331
Атанас Лазовски. „Не принизявайте Вазов, щадете Хайтов“. – В. „Словото днес“,
бр. 25, 24.09.2009, с. 8 – 9. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
332
Вж. бел. 86.
333
334
„...Ето това не може да ми прости човекът (Иван Гранитски – бел. Е. А.), кой-
то ме подстори да приема председателството на Съюза, за да го извадя от батака
и за да загубя шест златни годинки от живота си. Бог да ги прости!“. Вж.: „Николай
Хайтов: Това си беше опит за преврат“. Интервю на Елена Алекова. – В. „Български
писател“, 14.11.2001; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. ІІ. С.,
ИК „Христо Ботев“, 2002, с. 369 – 379; Цит. по сборника, с. 379.
335
Николай Хайтов. „Споря – следователно съществувам!“. – В. „Кой си ти?“,
12 – 22.07.1993; сб.: Николай Хайтов. „Време за разхвърляне на камъни“. ИК „Христо
Ботев“, С., 1994, с. 282 – 291. Цит. по сборника, с. 291.
336
Послание на св. ап. Павла до Римляни, 11:33 – 34.
337
Вж.: Елена Алекова. „Писателят, гражданинът, човекът. Думи за Николай Хай-
тов“. – Сб. „Гражданската съвест на Николай Хайтов“. Трета национална конференция
за творчеството на писателя 2012 г. Изд. „ЗОВ КОМЕРС“, С., 2013, с. 11 – 25; Елена
Алекова. „По невидимите магистрали“. Книга трета. Издава Национален литературен
салон „Старинният файтон“, С., 2013, с. 25 – 39.
338
Димитър Панчовски. „Последните дни на Васил Левски“. Профиздат, С., 1990.
339
Димитър Панчовски. „Предателите на Васил Левски“. Изд. „Литера прима“, С.,
1996.
340
Иван Петев. „По-важни моменти от живота и делото на Йеродякон Игнатий –
Васил Левски“. Voennoizdatelski kompleks „Sv. Georgi Pobedonoset︠s︡“, С., 1993.
341
Георги Тодоров. „Митът за предателството на поп Кръстьо“. – В. „Култура“, бр. 7,
27.02.2005 (и на адрес: http://www.online.bg/kultura/my_html/2357/georgi.htm).
342
Петко Еврев. „Предател ли е поп Кръстьо? „За“ и „против“. АСКОНИ-ИЗДАТ,
С., 2015, с. 72.
343
Пак там. За този цитат Петко Еврев посочва като източник едно интервю на
Николай Хайтов за в. „Отечествен глас“ (Пловдив, бр. 83, 6.04.1984).
344
Пак там. За този цитат Петко Еврев само уточнява, че е от интервю за в. „24
часа“, без да дава подробности за изданието.
345
Пак там. Вж. и: Николай Хайтов. „Предателят в сянка“. – „Пантеон на черното
безсмъртие: Предатели и предателства в българската история“. Изд. „Български писа-
тел“, С., 1993; Николай Хайтов. „Време за разхвърляне на камъни“..., с. 231 – 254. Цит.
по Петко Еврев.
346
Николай Хайтов. „Предателят в сянка“. – Сб.: Николай Хайтов. „Време за раз-
хвърляне на камъни“..., с. 232.
347
Николай Хайтов. „Вазов измисли България“. – В. „Български писател“, С.,
1993, 21.06.2000; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. ІІ..., с. 192 –
204. Цит. по сборника, с. 204.
348
Николай Хайтов. „Гробът на Васил Левски“. Сборник с исторически и археоло-
гически документи и свидетелства. ИК „ГорексПрес“, С., 2002.
349
Николай Хайтов. „Предизвикани изповеди“. – Сп. „Тракия“, кн. 3 и 4, 1992; сб.:
Николай Хайтов. „Време за разхвърляне на камъни“..., с. 94 – 225. Цит. по сборника,
с. 122.
350
Пак там.
351
Николай Хайтов. „Димитър Общи – предател, герой или двоен шпионин?“. –
Сб.: Николай Хайтов. „Време за разхвърляне на камъни“..., с. 339.
352
„Николай Хайтов: Не е време за оптимизъм“. Интервю на Елена Алекова. –
В. „Български писател“. С., бр. 20, 29.05.2002, с. 3.
353
„...Никой пророк не е приет в отечеството си...“. Евангелие от Лука, 4:24.
354
Николай Хайтов. „Родопски властелини“. Държавно издателство „Христо Г.
Данов“, Пловдив, 1974. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
355
Аристотель. „Поэтика“ („Об искусстве поэзии“). Государственное издатель-
ство Художественной литературы. Москва, 1957, с. 56.
356
Йордан Йовков. „Разкази“. Изд. „Български писател“, С., 1980, с. 355. Думите
на Моканина: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“, Атанас Лазовски ги цити-
ра неправилно: „Боже, колко мъка има в тоя свят!“ (с. 9).
357
Вж. бел. 222.
358
Вж. бел. 216.
359
Вж. бел. 217.
360
Вж. бел. 219.
361
Николай Хайтов. „Светогорски записки“. Изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив,
1987. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.
362
Вж. бел. 43.
363
Николай Хайтов. „Изкуството да се прави черното – бяло“. – Сп. „Родопи“,
кн. 2, 1993; сб.: Николай Хайтов. „Време за разхвърляне на камъни“..., с. 78 – 93. Цит.
по сборника, с. 83.
364
365
„Ердоган: За нас няма разлика между Истанбул, Бурса, Скопие, Кърджали,
Шумен. – „Родопи 24“, 19.06.2013 (на адрес: http://rodopi24.blogspot.bg/2013/06/blog-
post_19.html).
366
Николай Хайтов. „Историята, историците и „критиците“ на българския на-
род“. – В. „Литературен фронт“, бр. 50, 10.12.1987; сб.: Николай Хайтов. „Време за
разхвърляне на камъни“..., с. 5 – 19. Цит. по сборника, с. 14.
367
Пак там, с. 17 – 18.
368
Николай Хайтов. „Предателят в сянка“. – Сб.: Николай Хайтов. „Време за раз-
хвърляне на камъни“..., с. 234.
369
Николай Хайтов. „Оръжието“ на априлци“. – Сб.: Николай Хайтов. „Публици-
стика“. Изд. „Български писател“, С., 1975, с. 315.
370
Атанас Примовски. „Бит и култура на родопските българи“. Издава Българска
академия на науките, С., 1973.
371
Николай Хайтов. „Антипринос“ към историята на Родопите“. – Сп. „Родопи“,
кн. 1 и 2, 1975; сб.: Николай Хайтов. „Публицистика“..., с. 179 – 238; сб.: Николай Хай-
тов. „Миналото на Яврово, Девин, Манастир“. Изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985,
с. 554 – 612. Цит. по „Публицистика“, с. 229 – 230.
372
Николай Хайтов. „За Ахмед ага Тъмръшлията и за едно тълкуване на неговата
роля в потушаването на Априлското въстание“. – Сп. „Родопи“, кн. 1 и 2, 1975; сб.:
Николай Хайтов. „Публицистика“..., с. 129 – 178; сб.: Николай Хайтов. „Миналото на
Яврово, Девин, Манастир“..., с. 554 – 612. Цит. по „Публицистика“, с. 166 – 167.
373
Ангел Вълчев. „Тъмраш“. Издателство на Отечествения фронт, С., 1973. Назва-
нието „Тъмраш“ или „Тъмръш“ и производните му цитирам според както са написани
в използвания източник.
374
Николай Хайтов. „За Ахмед ага Тъмръшлията и за едно тълкуване на неговата
роля в потушаването на Априлското въстание“. – Николай Хайтов. „Публицистика“...,
с. 167 – 168.
375
376
„На Елена – подарявам и тази книга – чучур – да пие, да се напие, както съм
пиел и аз за прослава на Родопския Омир – В. Дечов. 15.ІІІ.1999 /п/“. – Васил Дечов.
„Миналото на Чепеларе“. Кн. І. Второ издание. Изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1878,
280 с. (Николай Хайтов е автор на „Предговор към второто издание“, с. 7 – 14.)
377
Николай Хайтов. „Пирамида на заблудите“. – Сб.: Николай Хайтов. „Миналото
на Яврово, Девин, Манастир“..., с. 627 – 628.
378
Николай Хайтов. „Помашката карта“ в голямата игра“. – В. „Земя“, 14.12.1991;
сб.: Николай Хайтов. „Време за разхвърляне на камъни“..., с. 62 – 77. Цит. по сборника,
с. 64.
379
380
Пак там, с. 65 – 66.
381
Николай Хайтов. „Балканската война в спомените на съвременници и участни-
ци“. Държавно военно издателство, С., 1973.
382
Николай Хайтов. „Бурната хилядо деветстотин и дванадесета“. – Цит. по сб.:
Николай Хайтов. „Публицистика“..., с. 258 – 259.
383
384
Пак там.
385
Николай Хайтов. „Помашката карта“ в голямата игра“. – Сб.: Николай Хайтов.
„Време за разхвърляне на камъни“..., с. 68.
386
387
Пак там, с. 69 – 70.
388
389
Николай Хайтов. „Родопските комити разказват“. Издателство на Отечествения
фронт, С., 1972.
390
Александър Маринов. „Как се създадоха книгите „Родопските комити разказ-
ват“ и „Балканската война в спомените на съвременници и участници“. – Сп. „Родопи“,
Смолян, 2009, бр. 5 – 6, с. 71 – 73; „Литературен свят“, бр. 16, януари 2010 (на адрес:
http://literaturensviat.com/?p=22402).
391
Вж. бел. 6.
392
Николай Хайтов. „Българите мохамедани гласуват като всички българи“. –
Сп. „Родопи“, кн. 3, 1993; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І...,
с. 97 – 101. Цит. по сборника, с. 101.
393
Николай Хайтов. „Кой разпалва отродителните процеси“. Интервю. – Сп.
„Македония“, бр. 3, 1993; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І...,
с. 125 – 134. Цит. по сборника, с. 126 – 127.
394
Николай Хайтов. „Българите мохамедани не се предадоха“. – В. „Нова зора“,
бр. 37, 14.09.1993; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І..., с. 222 –
225. Цит. по сборника, с. 225.
395
Николай Хайтов. „Език свещен“. – В. „24 часа“, 22.05.1993; сб.: Николай Хай-
тов. „Време за разхвърляне на камъни“..., с. 255 – 258. Цит. по сборника, с. 256.
396
Николай Хайтов. „За пътищата, кръстопътищата и пътеписа“. – Сп. „Летописи“,
кн. 7 – 8, 1993; сб.: Николай Хайтов. „Време за разхвърляне на камъни“..., с. 292 – 314.
Цит. по сборника, с. 302.
397
Пак там.
398
Николай Хайтов. „Ако признаваме „малцинствата“ по религиозен признак, на
земята ще възникнат хиляди нови държави“. – Сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне
в България. Кн. І..., с. 629. Статията е с дата 2.10.1998.
399
Николай Хайтов. „Предговор“. – Ангел Вълчев. „Тъмраш“..., с. 7 – 10; сб.: Ни-
колай Хайтов. „Публицистика“..., с. 261 – 265 (под загл. „Тъмръш – слава, позор или
заблуда?“). Цит. по „Тъмраш“, с. 9.
400
Вж. бел. 64.
401
Николай Хайтов. „Славянско племе ли са помаците, или са марсияни? Край-
но време е да бъде образувана „Жълтушенска помашка република“. – В. „24 часа“,
9.05.1993; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І..., с. 165 – 167.
Цит. по сборника, с. 165.
402
Николай Хайтов. „Снимка изобличава фалшификациите с „помашкия етнос“. –
В. „168 часа“, 17.01.1994; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І...,
403
Николай Хайтов. „Принос за националната ни култура“. – Сб. „Народни песни от
Средните Родопи“. Съст. Атанас Райчев. Издава Българска академия на науките, С., 1973;
сб.: Николай Хайтов. „Публицистика“..., с. 271 – 273. Цит. по „Публицистика“, с. 272.
404
Николай Хайтов. „Родопите ще станат втора Босна, когато великите сили ре-
шат“. – В. „Неделен стандарт“, 16.10.1994; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в
България“. Кн. І..., с. 342 – 344. Цит. по сборника, с. 343.
405
Николай Хайтов. „Защо „българо-мохамедани“, та не „българи“?!“. – Сб.: Ни-
колай Хайтов. „Публицистика“..., с. 280.
406
Николай Хайтов. „Не може да има България без българщина“. – В. „Бизнес
блок“, 25 – 30.11.1993; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България“. Кн. І...,
407
Първото издание на романа „Време разделно“ на Антон Дончев е през 1964 г.
408
Вж. бел. 51.
409
Първото издание на „Диви разкази“ е през 1967 г., само три години след „Време
разделно“ на Антон Дончев.
„Вместо епилог към книгата“

410
Емил Шекерджийски. „Левски за себе си“. Второ издание – фототипно. Изд.
„Шалом“ и НЧ „Емил Шекерджийски – 1919 г.“, С., 2012, с. 44 – 45. Правописът в
цитата е осъвременен.
411
Георги Дишлянов. „Стихове и песен за Кара Али, комитата от Чепинско“. –
В. „ТЕМПО. Велинградски новини“. Информационен седмичник, бр. 03 (1029), 14 –
20.01.2014; „Велинград“, 14.01.2014, публикувано от „Темпо“ (на адрес: http://www.
velingrad.com/modules.php?name=News&file=article&sid=9108). Цит. тук и по-нататък
по електронната публикация.
412
Елена Алекова. „Отвъд думите“. Свидетелства. Университетско издателство
„Св. Климент Охридски“, С., 2006, с. 230.
413
Мишел Баливе (Франция). „Двама привърженици на религиозното единение на
християни и мюсюлмани през ХV век – турчинът Бедреддин от Самавна и гъркът Ге-
орги Трапезундски“. – сб.: „Трима радетели за мюсюлмано-християнско единение през
ХV век“. ИК „Гутенберг“, С., 2012. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след
цитата.
414
Сб.: „Дружба „Родина“ – спомени за бъдещето...“..., с. 41.
415
416
Мишел Баливе (Франция). „Двама привърженици на религиозното единение на
християни и мюсюлмани през ХV век – турчинът Бедреддин от Самавна и гъркът Ге-
орги Трапезундски“. – сб.: „Трима радетели за мюсюлмано-християнско единение през
ХV век“..., с. 137.
417
„Св. преподобна Параскева-Петка Епиватска (Търновска)“. Кратко животоопи-
сание. – Сайт „Православието“ (на адрес: http://www.pravoslavieto.com/life/10.14_sv_
Petka_Epivatska_Bulgarska.htm).
418
„Св. преподобна Параскева-Петка Епиватска (Търновска)“. Живот и подвизи на
нашата преподобна майка Петка и как бе пренесена в преславния град Търново. Напи-
сано от господин Евтимий, Патриарх Търновски. – „Православието“ (на адрес: http://
www.pravoslavieto.com/life/10.14_sv_Petka_Epivatska_Bul-garska.htm).
419
„Св. преподобна Параскева-Петка Епиватска (Търновска)“. Църковни песно-
пения. – „Православието“ (на адрес: http://www.pravoslavieto.com/life/10.14_sv_Petka_
Epivatska_Bulgarska.htm).
420
Петко Тотев. „Остави пустинята и се върни в родната земя“. – Петко Тотев.
„Единословия български“. Кн. І. ИК „Нов свят“, С., 2016, с. 86.
421
Вж. бел. 410.
СЪДЪРЖАНИЕ
Встъпителни думи – Акад. Георги Марков / 5

Вместо предговор / 10
Част първа
МОЯТА БЪЛГАРИЯ
Моята България / 19
Къде е драмата / 27
Родината не се придобива, а се постига / 31
Книга за българската воля / 37
Един от избраниците на времето / 42
Между истината и лъжата / 49
Колелото е завъртяно и никой не е в състояние да го спре.
Разговор на Елена Алекова с отец Боян Саръев / 60
Жетвата е голяма – жетварите са малко.
Разговор на Елена Алекова с отец Боян Саръев / 65
Има ли свършек драмата на българите мохамедани / 72
Когато се залага на невежеството / 77
Родопите постепенно ще разкриват красотата си.
Разговор на Михаил Григоров с Елена Алекова / 85
Да бъдеш будист още не значи, че си индиец / 90
За „Време разделно“ и мъдростта на историята.
Разговор на Елена Алекова с акад. Антон Дончев / 101
Родопите символизират историята на Балканите.
Разговор на Елена Алекова с проф. Андрей Пантев / 114
Родопа е предел / 118
Част втора
МНОГО ПУШИЛКА, А ПОСЛЕ?
Време е да престанем да отделяме

от българския народ българите, изповядващи ислям / 129
Нови небивалици за „помаците“ / 132
Зад кулисите / 135
„Помаците“ – наследници на Кир ІІ Велики или марсианци / 141
Много пушилка, а после? / 157
Абсурдите български / 174
Защо Зеленгора се сили да променя миналото / 178
Псевдопророчества и жалки плагиатства / 181
Души без отечество / 188
Честването на 100-годишнината на Балканската война –
двете гледни точки на патриотизма / 210
Във всяко предание и легенда има зърно от истина / 245
Хюсеин Мемишоглу – носителят на жълтата фланелка / 247
Родолюбие и религиозна толерантност / 275
Миналото не бива да тежи на бъдещето.
Разговор на Елена Алекова с Димитър М. Димитров / 279
Към истината се върви с истина / 290
Защо тази рана не зараства, а продължава да кърви.
Разговор на Елена Алекова с Тодор Коруев / 298
За истината, „художествената измислица“ и цената на живота / 307
Част втора
НОВОТО БИТИЕ НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ
1. Въведение / 333
2. По следите на мнимите защитници / 335
3. Николай Хайтов, Атанас Лазовски и поп Кръстьо / 339
4. Литературни критици и родопски властелини / 345
5. Като стана дума за човека... / 349
6. Любопитна подробност... / 352
7. Безсмислиците на Исмен Реджепов (Никола Чуралски) / 355
8. Какво би научил от Николай Хайтов един любознателен ученик? / 360
9. Любопитна подробност... / 371
10. Исмен Реджепов (Никола Чуралски) за българите, изповядващи ислям / 374
11. Николай Хайтов за българите, изповядващи ислям / 379
12. Защо пасквилописецът избра Николай Хайтов? / 385
13. Заключение / 386
Вместо епилог към книгата / 387
Бележки / 400
За автора
Елена Алекова е родена в с. Мугла, Смолянска област. Завършва основно

училище в родното си село, Политехническа гимназия „Васил Левски“ в Смо-
лян (бившата Ксантийската държавна непълна смесена гимназия, преместена
в с. Райково през 1920 г., днес Профилирана природо-математическа гимназия
„Васил Левски“) и специалност „Български и руски език и литература“ в Учи-
телски институт „Дичо Петров“ (днес филиал на Пловдивския университет
„Паисий Хилендарски“). Следва две години „Българска филология“ в Софий-
ски университет „Св. Климент Охридски“. През 1987 г. постъпва в Литератур-
ния институт „А. М. Горки“ в Москва, в семинара по проза на известния руски
писател Руслан Киреев. През 1992 г. завършва като магистър по литература.
Същата година постъпва в Литинститута като аспирантка и през 1994 г. защи-
тава дисертация на тема, свързана с руската емигрантска литература през ХХ
век (за творчеството на поета емигрант Георгий Иванов), като придобива научна
степен доктор по филология (Doctor of Philosophi in Philologi). Неин научен ръ-
ководител е забележителния руски литературовед проф. Владимир Смирнов.
Работи като редактор и отговорен редактор във в. „Български писател“, из-
дателство „Български писател“, ИК „Христо Ботев“, главен редактор на в. „Тра-
кия“ и в. „Съвременно читалище“, като главен експерт в Министерството на
културата и служител в Националния литературен музей. Няколко години води
Литературната гостоприемница при Народно читалище „Д-р Петър Берон –
1926 г.“ и е един от ръководителите на Националния литературен салон „Ста-
ринният файтон“.
Носител е на Специалната литературна награда „Николай Хайтов“, Нацио-
нална награда за поезия „Дамян П. Дамянов“, Национална литературна награ-
да за публицистика и есеистика „Богомил Нонев“, както и на Международната
литературна награда „ЮГРА“ в номинацията „Славянска книга“ (Русия), Пър-
ва награда за поезия „Бдение на Кокинските зори“ (Македония), Литератур-
ната награда „Ергосфера“ на издателство „Фльорир“ за 2018 г., Наградата „На
словесата свързващата нишка“ за най-добър художествен превод за 2018 г. от
руски на чужд език (Русия) и др.
Издала е 12 стихосбирки: „И не каза никой защо“ (1995), „Детство“ (1996),
„Ненужни стихове“ (1997), „Преди камбаните да отзвънят“ (2001), „Прозрения“
(2002), „Дете на Бога“ (2004), „Нещо повече“ (2005), „Вграждане“ (2008), „В
градините на залеза“ (2009), „Сънища и скрижали“ (2012), „Каквото...“ (2015) и
„ПСАЛТИР за всеки ден“ (2017), както и романа в стихове „Милена“ в две час-
ти (1998 и 1999). Автор е на сборниците с литературна критика „По невидимите
магистрали“ (кн. 1, 2003, кн. 2, 2011, кн. 3, 2013), на белетристичната книга
„Отвъд думите“ (2006), на сборниците с публицистика „Моята България“ (2007)
и „КРУШЕНИЕТО. Към историята на СБП 1990 – 2016 г.“ (2016), на книгата
„Сеячът на безсмъртие. Думи за Николай Хайтов“ (2010) и на томче със стихове
в проза „Гонене на вятъра“ (2014).
Нейни творби са преведени на руски, беларуски, чешки, словашки, хърват-
ски, сръбски и други езици. Има издадени две книги със стихове и пътеписи в
превод на руски: „Сотворение ангела“ (Санкт-Петербург, 2014) и „Последний
снег“ (Тюмен, 2016).
Превежда от руски и беларуски. Книги с нейни преводи са: Георгий Ива-
нов. „Разпад на атома“. Лирико-есеистична проза (сп. „Летописи“, кн. 7/8, С.,
1994), Александър Яковлев. „Здрач“. Мемоари. (С., 2005), Владимир Масалов.
„И нека есента изгаря“. Избрана лирика (С., 2008), Владимир Исайчев. „Страна
на доброта и светлина“. Избрана лирика (С., 2009), Дмитрий Мизгулин. „Дъж-
довен ден“. Избрана лирика (Варна, 2013), Илья Виноградов. „Балканский
блокнот“. Стихотворения; Иля Виноградов. „Балкански бележник“. Стихотво-
рения. Двуезична (Мурманск, 2017); Георгий Адамович. „ЕДИНСТВО и други
стихотворения“, Книга първа (С., 2019); Георгий Адамович. „КОМЕНТАРИ“,
Книга втора (С., 2019).
Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журна-
листи, Съюза на учените в България, Съюза на тракийските дружества в Бъл-
гария и Тракийския научен институт. От 2012 г. членува в Дружба „Родина“, а
от 2013 г. е член на нейния Управителен съвет.
БИБЛИОТЕКИ В ЧУЖБИНА,
КОИТО ПОЛУЧАВАТ КНИГИ НА
ТАНГРА ТанНакРа ОБЩОБЪЛГАРСКА ФОНДАЦИЯ
ЧРЕЗ МЕЖДУНАРОДНИЯ КНИГООБМЕН
НА НАЦИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА
„СВ.СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ”
Библиотека на Конгреса Вашингтон, САЩ;

Публична библиотека Ню Йорк, САЩ;
Библиотека на Университета на Индиана Блумингтън, САЩ;
Библиотека на Станфордския университет Станфорд, САЩ;
Библиотека на Вашингтонския университет Сиатъл, САЩ;
Библиотека на Мичиганския университет Ан Арбър, САЩ;
Калифорнийски университет Бъркли, САЩ;
Библиотека на Йейлския университет Йейл, САЩ;
Британска библиотека Лондон, Великобритания;
Библиотека Бодлеана Оксфорд, Великобритания;
Национална библиотека Париж, Франция;
Руска държавна библиотека Москва, Русия;
Библиотека за чуждестранна литература Москва, Русия;
Институт за научна информация по обществени науки
Москва, Русия;
Национална библиотека на Беларус Минск, Беларус;
Академия на науките на Украйна Киев, Украйна;
Народна библиотека Варшава, Полша;
Народна библиотека Прага, Чехия;
Народна библиотека Белград, Република Сърбия;
Народна и университетска библиотека
Скопие, Република Македония
Родопа е предел
Първо издание
Българска
Формат 16/70×100
ISBN 978-954-378-167-6
Редактор Димитър М. Димитров

Дизайн на корицата Петър Добрев
Коректор Милена Христова
Предпечат Валя Минкова
Печат Мултипринт ООД
Съюз на тракийските дружества в българия

ТРАКИЙСКИ НАУЧЕН ИНСТИТУТ
ПК „ТРАКИЯ“
СДРУЖЕНИЕ ДРУЖБА „РОДИНА“

e-mail: drujbarodina@mail.bg
ТАНГРА ТанНакРа ИК ООД

ПК 1832, София 1000, България
тел.: (02) 986 44 19, факс: (02) 986 69 45
e-mail: mail@tangra-bg.org; www.tangra-bg.org
За продажба на едро и дребно

Книжна борса „Искър“,
ул. „Поручик Христо Топракчиев“ 11, ет. 3, офис 19,
тел.: (02) 943 77 98, e-mail: nadejda@tangra-bg.org
Книжарница „Тракия“,
София, ул. „Стефан Караджа“ 7А

Rodopa e Predel - 2019 - Za Pechat

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Rodopa e Predel - 2019 - Za Pechat

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Елена Алекова

© Елена Алекова, автор

Съюз на тракийските дружества в България

Етническата и религиозна толерантност

Истината за българите мохамедани се отстоява всекидневно от родо-

на някакви си „родопски турци“ или поне на отделна „помашка етни-

вино, предоставено от турския посланик. Елена Алекова е обявена за

наричат „изконни земи“ на Османската империя тези земи, който тя е

убедена в правотата си, че я предава убедително и на неизкушения от

знаят, че противене е имало само в единични случаи и в отделни села,

нала мощна вълна на отродяване на българите, изповядващи исляма. Бях

събитията от 90-те години до наши дни и датите на написването и публи-

говите производни най-често са в кавички, тъй като от 90-те години на

Започвам да пиша и веднага ме срязва мисълта: „А няма ли твоите

* Някои от статиите са публикувани в повече от едно издания. Тук и по-нататък се по-

обаче този въпрос си го зададе потомък на насила или по принуда ис-

Какъв ще да е този етнос, който не е съхранил поне един от своите

Тази детски наивна, възторжена представа за родината се замени

Руфинка й болна легнала

сал една стара майчица

И възкръсва детската представа за родината, свързана с вечността. И

Ех, момчето няма да бъде български писател. Какво пък толкова?

озни учения. Днес всеки е свободен (сбърках: свободен, но не и в Родо-

разделно“ на Антон Дончев още от детството са се врязали като острие-

„И дълго-дълго се борих с моя Бог, комуто бях служил досега, и бор-

Какво повече да се добави към това? Какво тук някого да съдиш?

Тази бележка е по повод на един четирисериен филм, който вече

са били добронамерени, но по всяка вероятност зад всички тези проте-

Къде е тука нашата съдба?

След „Гори, гори, огънче“, без да искам, си зададох същия въпрос. И

на близкото ни минало – социалистическия реализъм. Но с обратен знак!

предупредят човечеството: най-кървавите стълкновения и ереси се поя-

С други думи, всеки човек е храм Божий24 и – в онзи смисъл (на

В. „Български писател“, бр. 18, 6 май 1996, с. 5

„Гласът на викащия в пустинята“26 (първа част на автобиографична-

Следва великолепна, антична по размах на въображението, по проз-

нува. Повествованието и тук се прекъсва, за да се премести в планинско

„От дълбините на Космоса слънцето мъчително и яростно напи-

И докато недоумяваш какво значат всички тези наглед несвързани

„Стъкленото човече падна и се разби на тротоара на хиляди пар-

Античният човек, вехтият човек, езичникът умира, за да се роди от

Херкулес, страж на спящия Вулкан, пред нас се изправя потомъкът на

„Гледах Го и аз – един гнусен и земен червей, недостоен да се нарече

Основен компонент на свръзка между чудото и действителността

Оттук насетне главният герой решава да възроди душата си чрез те-

Следващото видение, в което главният герой лично изживява разпя-

да изкупи вината на друг човек, ако въобще децата не могат да изку-

Така започва Възванието на отец Боян Саръев към българите моха-

дани – такава, каквато е: за превратностите на историята, която бездушно

„МЕЖДУ НАС – четем във Възванието – И ОСТАНАЛАТА ЧАСТ

Изходът според отец Боян Саръев е един – да преодолеем инерт-

Книга за българската воля

В. „Български писател“, бр. 20, 14 – 20 май 1996, с. 5

Историята е нещо като трезор, в който истината за съществуването

Родопите според автора на брошурката били заселени едва през XI

„Помаците-турци нямат никакво отношение, кръвно и наследстве-

И всичко това – за да се наложи мнението, че „...Както вчера, така

„...на 13 март 1972 година 7-ма пехотна дивизия е избила десетки

Всички онези, които в Турция прочетат брошурката, а и някои бъл-

„Никога родопските помаци турци няма да станат българи. Нито

И тази пантюркистка пропаганда, представяте ли си, днес се раз-

„...Няма да позволим на никого, в това число: президент, прави-

Добре се леят думите на Ахмед Доган – като шербет. Ала възникват