ТАТКО, ОБИЧАЙ МЕ!

Copyright © 2018 Александър Урумов

Всички права запазени.
Нито книгата като цяло, пито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани
под каквато и да е форма без писменото съгласие на автора.
Александър Урумов. Татко, обичай ме!
Редактор: Пролет Йорданова
Художник на корицата и предпечат: Росен Йорданов
Първо издание
ISBN 9789549213003
Александър Урумов
На татко, който ми посвети живота си. На Татко,
който ми посвети вечността.
 СЪДЪРЖАНИЕ

Ето го моя татко! 6

I. Началото.
Боже, жена ми ражда! 9
II. Добре дошли, деца!
Ти си най-важното за мен! 19
III. Съпругата.
Мама дъде е? 50
IV. Любов.
Баклавички в захарен сироп 82
V. Изборът.
Вяра, която постига 112
VI. Бащата.
Изграждащи думи 137
VII. Перо и пергамент.
Какво пишем в сърцата на децата си 181
Госпожо, мога ли да напиша за татко? 274
 &Wi) {0 М0Я UAClUA

- Книга за бащинството ли? - младият мъж ме поглежда

смутено, сякаш съм казал нещо нередно. Кракът му отпуска
педала на газта и колата намалява скоростта.
- Да, книга за бащинството - кимам и го поглеждам
учудено.
Много интересно, мисля си, защо се смути толкова?
- Много интересно - сякаш между другото казва моят
спътник.

Кимам. И очаквам той да продължи, думите му звучат като

начало.

- Напоследък много си мисля за това - гласът му издава

дълбоко вълнение. За първи път го виждам, казва се Росен.

Препоръчал ми го е наш общ приятел, разбрал, че си търся

строител - време ми е за малка къща извън града, където да
пиша на спокойствие. Затова пътуваме заедно с Росен, който
има строителна фирма. Разпознава ме като автор на романа
„Али Безсмъртния“ и му е любопитно каква е книгата, върху
която работя сега. И ето ни на темата за бащинството, оказала
се толкова вълнуваща за Росен...

- Имам жена, имам и любовница - както си е редно -

поглежда ме рязко той.
Ако е целял да ме изненада, успял е - защо му е да споделя
такива лични неща с човек, когото вижда за първи път. И
откъде се появи тази самоирония - фразата „както 9
си е редно“ прозвуча дори саркастично.
- С жена ми някак си... не знам, беше ми скучно. Пътувам
много, срещнах друга, която ме караше да се чувствам добре.
С жена ми стана още по-тъпо. Тя и не ми е точно жена,
нямаме брак, но имаме дъщеричка, на 5 години... Чудех се
какво да правя. И точно тогава една събота излязохме на кафе
в парка - и ние като другите, рядко ни се случваше. Стоях
там, пушех и гледах встрани. И се правех, че не виждам
умолителния поглед на жена ми да й обърна внимание...
Точно тогава дъщеричката ни дойде и доведе едно
момченце за ръка. Посочи ме с пръст съвсем отблизо и каза
на другото дете:
- Ето го моя татко! Виждаш ли, че и аз имам татко! Ето го
моя татко!
Ухилих се тъпо, докато включа какво казва. След това
станах, отидох настрани, обадих се на любовницата ми и й
казах:
- Дотук сме. Изтрий телефона ми, аз изтривам твоя. Край.
Ама защо, пита ме тя, какво съм сбъркала.
- Просто изтрий телефона ми и не ме търси повече.
Росен ме поглежда с поглед на куче, на което стопанинът
му се е скарал за някакво провинение, и добавя:
- Трябва да реша. Не мога повече така.
Колата се плъзга по магистралата. Мълчим.
- Ще решиш - казвам след минути. - Семейството е най-
важно.
При втората ни среща той сам започва разговора:
- Трябваше да реша това ли е жената, с която искам да
изживея живота си. И ако е тя - защо продължавам да живея
без брак с нея?
Не питам нищо. Той ще каже. И той казва нещо прекрасно:
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- Купих пръстен. И самолетни билети. Ще я заведа на
едно приказно красиво място и ще й предложа брак.
Какво по-хубаво от това, мисля си, какво по-хубаво от
това може да направи един мъж!
- Това е най-хубавото, което можеш да направиш!
- Знам - кима той, - знам!
И изведнъж ми хрумва:
- Ще ми позволиш ли да напиша тази история в книгата?
- Разбира се - изненадан е от въпроса, - разбира се!
- Но ще сменя името.
- Както решиш - поглежда ме с усмивка той.
И ето я тази истинска история - последна по своето
случване, - която стана първа в цялата книга.
Това бе втората ми и последна среща с Росен. Друг ще ми
построи къща някой ден.
Но пък каква история построихме двамата с него!
Каква красива история за едно семейство, за един дом и за
едно бащинство!
Бащинството е дом!
За този дом се разказва в тази книга.
Приятно четене!

8
 I.

Нервно набирам номера. Продължително свободно.

Затварям. Набирам втори път. Продължително свободно.
Добре, защо никой не вдига в това родилно отделение?!
Пожар ли има, какво става там?!
Каквото и да става, няма да се откажа! Набирам отново.
Дава свободно.
- Доктор Иванов слуша!
-Ало... ааааа, доктор Иванов ли е?!
- Да, слушам ви!
- Как е съпругата ми, докторе?! Аз съм Александър
Урумов, тя е Невена... ааа... - не се сещам за фамилията на
жена си!

- Да, Урумова.
- Да, да, Невена Урумова! Сутринта я приехте и... И от-
тогава не знам какво се случва, как е тя?!
- А, не се безпокойте. Всичко е наред. Поставих й две
инжекции, вече има разкритие и ще ражда след малко.
Обадете се по-късно следобед. Доскоро.
И затвори! Сякаш нищо не се е случило! Съвсем нищо!
Затвори, сякаш е съвсем обикновен ден! Направо не мога да
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
повярвам! Какъв доктор е този?! Не полагат ли клетва тези
хора да се грижат за страдащите си пациенти и за техните
близки?! Как може един доктор да постъпва по 11
този нечовешки начин?! Защо не ми обясни повече?! И как
така изведнъж всичко това...
„Не се безпокойте? Да не се безпокоя ли?! (Главата за-
почва да ме боли!) Как така да не се безпокоя, като точно
моята жена ще ражда?! Аз да не съм се безпокоял! Ами вие не
се безпокойте, вие! То вие не се и безпокоите, като ви слушам
- даже изобщо не ви пука! Което съвсем ме изнервя! Просто
губя контрол! Лошо ми е!
„Ще ражда след малко.“ Защо да ражда точно след малко?!
След колко малко?! Съвсем малко?! И как така след цели
девет месеца сравнително спокойствие, тъкмо си бяхме
свикнали с бременността, даже и аз бях свикнал, и сега
изведнъж...
Какво ти става бе, човече?! Нали уж си доктор!
„Вече има разкритие.“ Как така има разкритие?! Може
нищо да не разбирам, но това много добре го знам! Много
добре знам, че ако има разкритие, това значи, че наистина
след малко ще ражда. А точно тя никога досега не е раждала!
Този доктор трябва да знае, че тя никога не е раждала и затова
трябва да бъде много внимателен!
„По-късно следобед.“ Да, по-добре е да е по-късно! Така
няма да е съвсехМ веднага. Но следобед... кога следобед,
днес?! Ами то вече е един часът следобед. Значи то изобщо не
е много по-късно, може дори да е точно в този момент!
„Поставих й две инжекции.“ Какво е направил този
човек?! Инжекции?! Та тя не е болна, тя е само бременна,
защо инжекции?! И какво е имало в тези инжекции?! Ами ако
сега нещо й стане на нея?! Или ако нещо на детето?! И тези

I
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
доктори какво си мислят - че който им падне в
ръцете и могат да си правят каквото си поискат! Как така ще
бие инжекции на беззащитна бременна жена! И то не една, а
две инжекции! Защо?!
Започва да не ми стига въздух.
- Колега, какво става?
Как може така... две инжекции! Намерил безпомощна жена
и сега издевателства над нея! Доктор! Какъв доктор е тоя?! И
точно на такъв да попадне жена ми... две инжекции!
- Колега, добре ли си?
Вдигам глава към съседното бюро в редакцията, в която
работя. Гледам втренчено. Другите в стаята също ме гледат
странно. Защо ме гледат така странно? Стаята също изглежда
странно. И слънцето навън свети странно. Поглеждам през
прозореца и виждам колко странно се движат хората. Всичко
е странно! И тогава чувам устата ми да изрича нещо също
толкова странно:
- Жена ми ще ражда!
Грабвам си сакото от закачалката и тичам навън по ко-
ридора, оттам по стълбите...
Махам отчаяно на улицата и ето - идва първото такси и се
готвя да скоча вътре. Не, не мога да скоча, защото таксито е
заето от някакви неадекватни хора, които съвсем спокойно са
могли да си останат вкъщи. Ако бях на тяхно място, просто
щях да изляза и да го освободя за един човек, който бърза за
родилния дом. Но не - раздрънканият барутник с тези
досадници вътре просто минава край мен, надменно
поклащайки старите си ламарини. Кой ли е луд да се вози на
такива таратайки?
Аз. Само да карат бързо. Който бърза за родилния дом,

I
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
той се вози на всичко.
Алилуя! Второто такси спира и скачам като тигър на
задната седалка. Малко замаян, но все пак тигър. „За
родилния дом“, казвам точния адрес на болницата и се
вкопчвам в облегалката пред мен. Шофьорът не реагира.
Изобщо! И съвсем спокойно, едва-едва, просто си подкар- ва
таратайката. В този миг разбирам, че съм попаднал на най-
бавното и неудобно такси на света. Не стига, че се влачи като
костенурка, но е и супернеудобно. Седалката му е неудобна.
Прозорецът е нисък и нищо не е наред. Премествам се на
другата седалка. Никаква разлика, абсолютно същото е.
Добре, ще изтърпя някак си. Това все пак не е толкова трудно
в сравнение с раждането например. И в крайна сметка е по-
добре да си в такси, отколко- то в трамвай. Не защото е по-
удобно от трамвай - не и това такси. А защото в трамвая може
да чуете кошмарни истории, които да ви съсипят. Защото
само преди дни точно зад мен в трамвая бяха седнали две
бодри пенси- онерки. И вместо кротко да си гледат внучетата
вкъщи, както трябва да правят всички, те тръгнали нанякъде
без никаква цел и без ясна посока. И през цялото време не
спряха да дърдорят. Дърдорят ужасни неща! А специално
едната беше направо... Моля се наум и от време на време
мислено я призовавам: „Млъкни, зла жено!“. Казах си го поне
десет пъти, докато слушах техния диалог:
- Вие какво сте работили?
-Ами аз 40 години...
- И аз 40 години, и аз! Няма да повярвате, ама 40 години
изкарах като акушерка. И ако ви разкажа какви случаи съм
имала...
- Виж ти!
- Да, да, какви случаи, какво нещо! Например, когато
детето тръгне накриво или пък се завърти наобратно- значи

1
 I. Началото. Боже, жена ми ражда
или с дупето напред, или пък се покаже крак или ръка...
- Така ли?!
- Ами да, всякакви случаи, на какво ли не съм се нагле-
дала!
- Колко интересно!
- Да, да, много интересно! И тогава обикновено удрям с
лакът в корема. Ама силно! То така се удря! Значи засилвам
се и с цялата тежест - дум, дум, в корема.
„Дум, дум, в корема!“
Иска ми се да се обърна, да се засиля и нея да я думна в
корема. Или където и да е, но да я думна! Вместо това скачам
от мястото си и изхвърчам от трамвая на първата спирка.
Просто имам нужда да повървя пеша, да дишам софийския
въздух с пълни гърди. Какъвто - такъв. Все пак и в него има
кислород, донякъде. И докато вървя, си мисля с горчивина -
явно те са вече сред нас. Някога го подозирах, но сега го
чувам с ушите си - онези зли пришълци от далечния Космос,
които приемат човешки образ и идват на Земята, за да ни
изтребят. „Дум, дум, в корема.“ Абе, аз не знам защо
пропуснах да те думна в корема! Ей така, лельо - само за да
видиш хубаво ли е! И при това ти със сигурност не си
бременна! За разлика от жена ми!
Какъв шок - да удряш бременна жена в корема! Такова
нещо едно човешко създание не може да направи. Не! И даже
да се хвали на публично място с тези садистични действия. В
продължение на 40 години - „дум, дум“! И то

1
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

в родилния дом! Тази жена е за затвора! Как може да е пра-

вила такива ужасни неща - та това е родилният дом!
- Това е родилният дом.
Да, това си мисля и аз.
- Това е родилният дом - шофьорът на таксито го казва,
не съм аз.
Но е интересно, защото все едно и двамата си мислим за
едно и също нещо. „Дум, дум, в корема.“ Тази жена е
престъпник, как не са я хванали цели 40 години!
Стигнахме, това е родилният дом - таксиметровият
шофьор вече е сърдит и изнервен. Плащам и слизам, явно
това наистина е родилният дом.
Дали тази кръвожадна леля е работила тук?! Точно тук, в
този родилен дом?! Или може би все пак е работила в някой
друг далеч оттук. Защото този си изглежда съвсем нормално
и не вярвам някоя акушерка да постъпва така с родилките.
Тук със сигурност работят нормални хора, а не зли пришълци
от Космоса. Все пак жена ми ражда тук и отказвам да вярвам,
че и тук има „дум, дум“ - това си мисля, докато му оставям
рестото и излизам навън. Приятно време, даже прекрасно
време. Топъл, ласкав октомври. Човек може да се разходи
навън, да подиша чист въздух. Може би не точно тук, но това
няма чак такова значение. Да подишаш замърсен въздух със
сигурност е много по-безболезнено в сравнение с раждането
например. И затова обикалям сградата на болницата веднъж.
След това я обикалям втори път. И трети път - вървя бързо.
След което влизам в двора и отивам пред вратата на
родилното отделение. Заставам отпред и протягам ръка към
звънеца. Обаче съобразявам навреме - ами ако точ- м
 I. Началото. Боже, жена ми
ражда
но сега жена ми ражда и аз започна да звъня? И по тоя начин
попреча или нещо навредя на раждането? Не, не, по-добре да
почакам. Ще седна в някое кафене в малката уличка отстрани
на болницата. Избирам най-безлюдно- то. То е най-
безлюдното, защото е най-долнопробното, но в момента
важното е да няма хора около мен. Стойте по-далеч! Не ви
знам какви глупости ще започнете да говорите, о, вие -
извънземни вампири, превъплътили се в пенсионирани
злобни акушерки. По-далеч от мен!
- Свободно ли е? - пита ме някакъв мъж и сяда на един от
останалите три свободни стола.
Не е свободно, казвам наум, докато гледам пред себе си, а
той вече вдига ръка да поръча.
- Две големи ракии и четири кебапчета - обявява тър-
жествено този екземпляр и победоносно оглежда наоколо,
сякаш Наполеон обявява победата си при Аустерлиц.
Боже! 2оо грама ракия и четири кебапчета в 3 часа през
деня. Този от коя планета е?! Разбира се, носят му ги веднага
и без никакво забавяне, за да може той с дълбоко задоволство
да отпие от скоросмъртницата, докато аз ©маломощен си
мисля как се излъгах да седна точно тук.
- Жена ти да не би да ражда отсреща? - отхапва от едното
кебапче този ехиден пратеник на злото и премлясва с наслада.
Потресен съм! Бих искал да стана, да взема стола и да го
тресна по спиртосаната глава, но не усещам сила в себе си.
Измрънквам нещо неопределено, но покриващо целия
диапазон от „теб точно к‘во те интересува“ до „махни се зад
мен, Сатана!“
- Точно тая болница ли намерихте? Знаеш ли колко
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
случаи на мъртвородени деца има в тая болница?
Моля?! Не, наистина не вярвам, че това ми се случва на
мен! Трябва да стана и да се отдръпна настрани, защото със
сигурност всеки момент ще падне огън от небето и ще заличи
завинаги това въплътено адско зло!
- Как се казва докторът, при който ще ражда жена ти?
Трябва да му отговоря нещо. Ако му отговоря, може би ще
спре. Защото като не му отговарям досега и ей го - не спира!
Затова трябва да му отвърна по такъв начин, че да няма за
какво да се хване повече. Така се поддавам на изкушението да
го излъжа:
- Не го познавам.
- Е, хайде сега, не го познаваш! Как му е името? Понеже
аз не може да не го познавам. Пет години съм работил като
поддръжка в тая болница, всичките ги познавам. Как
изглежда?
Моля се Богу горещо да ме освободи от тоя кошмар!
Толкова ли много искам?! Не! Искам просто да е сутрин, в
която отварям очи и виждам жена ми и бебето у дома да си
спят кротко и спокойно.
- Ами един плешив, с мустаци - чувам се да измрън-
квам. Каквото и да направя, този не спира да ме тормози!
- Плешив, с мустаци ли!? Ами че това е доктор Иванов,
той е най-големият некадърник от всичките! Ти точно при
него ли намери да изпратиш жена си?!
Ставам и искам сметката! Не знам откъде намерих сили в
себе си, но наистина ставам и наистина плащам и наистина си
тръгвам! Имай милост, Боже мой! Нищо от тези думи да не е
истина, това искам! Нищо от тези думи да няма никаква сила
при раждането на жена ми!

1
 I. Началото. Боже, жена ми
Вече съм пред съдбовната вратаражда на АГ отделението и
някак си намирам сили да натисна сакралния звънец. Вратата
изглежда заключена така, сякаш от векове никой не е минавал
през нея и сякаш, никога няма да се отвори пред никого.
Вратата все пак се отваря - някаква сестра отвътре ме
гледа с върховна досада. Правя безмълвно знак с ръка, защото
толкова ми стигат силите и защото в този момент виждам д-р
Иванов, който говори с други хора в бели престилки.
Сестрата, със сигурност виждала стотици и хиляди като мен,
очевидно е наясно с моето състояние, защото ми прави знак
да вляза, след което потъва някъде навътре по коридора.
Влизам плахо след нея.
Доктор Иванов обръща глава към мен, поглежда ме така,
сякаш гледа през мен, и отново се обръща в другата посока.
Краката ми се подкосяват! Дано нещо с жена ми да не...
дано да са добре, дано!
Не смея да питам, не смея да мръдна, не смея... Нищо не
смея!
Доктор Иванов се разделя с другите хора, обръща се и
прави няколко крачки, като застава пред мен. Мисля, че ще
припадна.
- Честито, имате дъщеря, 3300 грама, детето и майката са
добре.
Нищо им няма! Нищичко! Жена ми е жива и здрава! Той
ми го каза, самият доктор: „Детето и майката са добре!“ Имам
и дъщеря. Значи вече съм баща. Мисля, че ще припадна. В
този момент по коридора се появява медицинска сестра,
бутаща едно болнично легло на коле
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
ла - жена ми лежи на него! Надвесвам се над нея, тя още е
замаяна от упойката:
- Момиче - прошепва жена ми едва-едва.
- Всичко е наред, миличка, слава Богу - всичко е наред!
Количката отминава, докато аз дълбоко си поемам въздух.
Добре, така е добре! Даже е чудесно! Имаме дъщеря и всичко
е наред. Докторът го каза - „детето и майката са добре“.
Майката е добре, с очите си го видях... По-добре съм вече и
аз, но като цяло не знам къде се намирам. Знам само, че вече
нищо няма да е същото. Замаян съм от цялото това раждане.
За мен мина много тежко! И си мисля... Да, през цялото време
една мисъл върви в подсъзнанието ми:
Жените никога няма да узнаят как се мъчим ние, мъжете,
докато те раждат!

1
 Малкото краче, което се отпечатва от вътрешната страна
на корема на жена ми, е някакъв тайнствен знак от
невидимите, непознати измерения на чудото, наречено живот.
Това миниатюрно ходилце с още по-миниатюрни пръстчета,
които за миг се изписват по кръглия коремен купол, е само по
себе си чудо. Всъщност плодът в утробата е малко ангелче,
което се разхожда по своето небе, докато на мен ми е дадено
да виждам отпечатъците от неговите крачета.
Това ангелче се е отзовало на любовта ни и пристига от
далечните вълшебни пространства в Царството на Раздавача
на живот.
И някъде там, през тези вечери на молитва и очакване,
през тези къси нощи и приказни сънища, прекосяваме
долините на човешките си страхове и притеснения. И из-
лизаме на топлия пристан на онзи ласкав октомврийски ден, в
който се появява наградата за любовта, търпението, болката,
вярата.
И е някак... сякаш съм го виждал някъде. За първи път е,
но точно така съм си го представял. Или по-скоро не бих
могъл да си го представя по друг начин! Ето, точно така -
жена ми е застанала на балкона на родилния дом, слънцето
грее точно зад гърба й и светлината му се разлива навсякъде
около нея, очертавайки силуета й. Засле-

20
 ТАТКО,
пяват ОБИЧАЙ
ме тези лъчи,ME!
но все пак някак си успявам да видя това
мъничко, съвсем мъничко мишле, което тя държи в ръцете си.
Силна е и смела - вдига го високо, за да го видя по-добре, и в
този миг светлината засиява навсякъде около бебето.
И колкото и смешно да е, гледам невярващо как нежните
ушички на това мъничко, чисто ново човече са някак си
светещо розови. За първи път виждам всичко това - и бебето,
и този невиждан досега светещо розов цвят. Малка, сладка
мишка с розови уши - какво е това чудо? Какво да направя, се
питам. И как ще се разбираме с теб, мое малко розово чудо?

Не е нужна сила, за да гушнеш някого -

нужна е слабост!
Ти си толкова мъничко, че когато занапред те вземам в
ръцете си, трябва да се прилепям към майка ти - за всеки
случай, така се чувствам по-сигурен, когато нейните ръце са
някъде около моите, готови да те поемат в себе си. Ръцете на
майка ти са по-малки, но по-нежни и много по-опитни от
моите - тези грижовни ръце по-добре знаят, те са толкова по-
умели, някак си са направени такива... А аз съм тромав,
непохватен и прекалено голям, несъразмерно голям съм.
Мисля си какво мога да правя, като съм един такъв... И тогава
си казвам, че искам и че мога да направя много неща. Искам
да направя всичко, от което имаш нужда, докато майка ти те
държи толкова добре. Аз мога да те защитавам. Да! Винаги
ще те защитавам! Много по-лесно ми изглежда от това да те
гушна в мен.

Усещам как силата ми ме плаши мен самия - страх ме е да не

ти навредя с тази моя ненужна за гушкане сила. Не е нужна
сила, за да гушнеш някого. Не е нужна сила, за да целунеш

2
 II. Добре
някого. Нужна е слабост. И вдошли,
тази деца! Ти си най-важното
привидна за мен
слабост се крие
най-голямата сила на всички светове- силата на Любовта.

Твоите бели пелени са моето бяло знаме!

Да обичаш, не значи да завладяваш. Да обичаш, значи да
се предадеш. И ако това е така, то аз се предавам. Не ме е
страх да се предам на тази побеждаваща любов! Твоите
безбройни бели пелени, мъничка моя принцесо, са моето бяло
знаме. Предавам се, твой пленник съм. Без битка, без
увъртане, без чудене - безсмислена е съпротивата, в сърцето
си вече знам как ще завърши тази неравна, вече спечелена от
теб битка. Затова намирам своето ново бойно поле в това да
се опитвам. Разбира се, че ще опитвам, защото добре знам - ти
си моята малка приказна принцеса, хитро скрита в тялото на
причудливо-смешно розово мишле. Но мен не може да ме
излъжеш, да знаеш. И затова ще се опитвам. Да се грижа
всеки ден за теб и да го правя все по-добре и по-добре. Ще се
уча да те прегръщам все по-смело и затова - все по-умело. Ще
те вдишвам и ще те завъртам край себе си, за да видиш и ти
какво значи да ти се вие свят от любов. И някъде там, в това
завъртане, разбирам каква е любовта на бащата. Ръцете му са
винаги до теб - за да те предпазят от падане и да играете
заедно. И сърцето му е винаги с теб - за да те обича и да
мечтаете заедно.

Малките патета в снега

А когато си мечтаете заедно, тогава си и фантазирате

заедно. Всъщност фантазията е много полезно нещо за
успокояване на едно плачещо дете. Като например три реално
несъществуващи патета в късна зимна нощ, скрити в

2
 ТАТКО,покривка
снежната ОБИЧАЙ ME!
под уличната лампа. Вземам плачещата си
дъщеря на ръце, изправя^м се пред прозореца и посочвам
някъде навън...
- Виждаш ли ги, пиленце? Ето там долу са, точно под
лампата... в снега... трите малки патенца, едно бяло, едно
жълто и едно зелено...
- Да! - плачът утихва. - Да, тати, виждам ги...
- Как са се гушнали едно до друго?
- Да, трите са се гушнали - очите й стават толкова големи!
Светлооката ми принцеса изрича думи с такава естествено
безкрайна вяра, че я поглеждам и ясно виждам трите патенца,
отразени в широко отворените й очи. Съвсем ясно се вижда -
бяло, жълто и зелено.
Как се казват ли? Мънчо, Звънчо и Кънчо. Бялото е Мънчо,
жълтото е Звънчо, а зеленото - Кънчо. Майка им ги е нарекла
така, защото Мънчо само мънка, все за нещо мърмори - „ту му
млякото горещо, ту пък друго нещо“. Звънчо пък има много
звънлив глас, много весело е това патенце и все си пее - като
звънче. А пък Кънчо... ех, този Кънчо. Ами много
непослушно е това зелено патенце Кънчо - едно му казва
майка му, а той прави съвсем друго. Никак не я слуша, на
майка му перушината цялата е побеляла от това непослушно
патенце. Ето и сега - този Кънчо да вземе да тръгне нанякъде,
без изобщо да се обади на майка си. И не само това, ами и
другите две патенца и те да тръгнат след него в снега. И те
също не са се обадили на мама. А тя колко пъти им е казвала
да се обаждат, когато решат да тръгнат нанякъде. И сега какво
е станало? Загубили са се и трите! И сега майка им къде ли не
ги търси и се притеснява за тях и цяла нощ ще й е мъчно. Но
няма страшно, това е само за поука. Защото патетата имат
пухкави пера и под снега им е топло. Така че още утре рано

2
сутринта майка им щеII.ги
Добре дошли,
намери и деца!
ще гиТиприбере
си най-важното за мен
на топло, и
ще им даде да пият липов чай.
И тук някъде моята малка принцеса престава да наднича
навън и успокоена се сгушва в мен, съзнанието й постепенно
потъва в пухкавите преспи на сънищата, очите й се унасят,
главата й пада на рамото ми... Лека нощ, малки непослушни
патенца, утре сутринта мама разтревожена ще ви открие,
скрити на топло под пухкавия сняг, и толкова много ще се
зарадва, че сте живи и здрави! И затова даже няма да ви се
скара, а пък вие вече няма да сте толкова непослушни... Може
би само понякога...
Лека нощ, моя първородна принцесо! Гледам те и си мисля
- всеки баща трябва да има поне една дъщеря! Лека нощ!

Появяването на престолонаследника
Това появяване е деликатно и аристократично, с при-
същата елегантна дискретност, която се превръща в стил още
преди да се роди.
Бебето се държи много по-спокойно, което постепенно
успокоява жена ми, че втората бременност ще е по-кротка от
първата - с буйното поведение на нетърпеливата да се
запознае с този свят наша дъщеря. И тъй като по това време
няма такава апаратура, както сега, приемаме това спокойно
поведение за достатъчно основание да решим, че ще имаме
още една дъщеря. Лично аз нямам нищо против - и при
първото раждане, когато жена ми беше убедена, че ще е
момче, и сега. Важното е децата да са добре, да са живи и
здрави. Пък каквото Бог даде. И след като толкова много
обичам дъщеря си, с любов ще посрещна още една принцеса в
живота ни. Бързо се настройвам на тази вълна. Ще имам втора
дъщеря - това е прекрасно! И ще я обичам също като първата!

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ
„Честито! ME!
Имате син).“ Ами сега?!
Гледам сестрата срещу мен и кимам неадресирано с цел да
покажа разбиране.
- Имате син - повтаря тя, - 3 килограма и 300 грама,
детето и майката са добре.
- Много ви благодаря - чувам се да казвам някак отдалеч.
Сестрата ме гледа странно, аз продължавам чинно да стоя
срещу нея. Не знам как се прави, не мога да си тръгна - не
знам защо. От уважение към сестрата вероятно. Или пък
поради друга, неизвестна за мен причина. Нямам идея.
Главата ми е празна. Няма нищо вътре. Само това - „детето и
майката са добре“. Това е добре! Сестрата сякаш чете през
очите ми, после се усмихва едва-едва и тръгва обратно по
коридора. Продължавам да стоя, но започвам да си мисля, че
аз също мога да вървя нанякъде - все пак защо не?
Излизам навън, в двора на „Шейново“, и се опитвам да

2
мисля логично върхуII. чутото
ДобреЬошли, деца! Ти си- най-важното
от сестрата значи така, заако
мен
имам син, това със сигурност означава, че не е дъщеря. Тоест
не е момиче. Но аз съм се настроил за момиче. Ок, настроил
съм се, но не е момиче. Добре. Майката и детето са добре.
Това е най-важното. „Имате син.“ Много добре го чух това.
Сестрата ми го каза на мен, нямаше никой друг в коридора,
бяххме само двамата. Поемам си дълбоко въздух. Имам син!
Боже Господи, имам син! Момче! Ами сега!? Сини дрешки
трябва да му купим. Момчетата носят сини дрешки, това
много добре го знам! Веднага трябва да отида и да му купя!
Не мога да му купя, защото не знам колко да са големи, само
жена ми знае. Тя знае всичко!
Имате син! Боже Господи! Моят син се роди днес! Син!
Хубаво е да имаш син - казва ми един приятел по-късно
през деня. Момчето си е момче - все пак син е това!
Гледам този мъдър човек с безкрайно възхищение и се
удивлявам на дълбоките му прозрения. Прав е! Напълно и
абсолютно прав! Синът си е син! Хайде де! Все пак момче е!
Усещам как започвам да се надувам. Не до пръсване, но
приблизително там някъде. Старая се да не ми личи, разбира
се, нека сме по-скромни, няма защо да се надуваме толкова.
Но не мога да се сдържа напълно. Ми човек като има син! Все
пак момче е!
И колкото и дълъг да е този ден, все пак свършва и зас-
пивам с тази мисъл и с тази мисъл се събуждам - имаме
дъщеря и син. Бог е толкова добър! Обичам го! Обичам и
целия свят, и всички хора по света! („Момче е, все пак!“)
Като цяло второто ни раждане мина по-леко за мен. И
имам син!

2
 ТАТКО, Трябва
ОБИЧАЙ ME!
да работя много - това знам!

Трябва да работя много - получил съм работа далеч отвъд

най-смелите си мечти. Прекрасно разбирам, че това е шансът
на живота ми и няма да го пропусна.
Всичко започва напълно неочаквано. Като репортер
отразявам първата публична изява на новото правителство на
България - служебен кабинет, назначен от президента Петър
Стоянов. Изненадващо за мен сред новите министри бе един
скромен и мълчалив човек - доскоро депутат от опозицията и
член на една малка партия, в която и аз самият тогава
членувах. Познавахме се оттам, доколкото може да опознаеш
такъв мълчаливец като него. И ето го сега - Георги Ананиев,
министър на отбраната. Виж го ти него - да му се не надява
човек!
Веднага след представянето на новия кабинет цяла група
от колегите журналисти се нахвърлят срещу него и виждам
как той буквално блокира от тази фронтална - и очевидно
неочаквана за него - атака:
- Как ще коментирате...
- Какво е първото нещо, което ще направите като ми-
нистър...
- Вярно ли е, че...
- Смятате ли, че точно вие сте най-подходящ за този
пост?
- Ще има ли промени в генералния щаб?
Става ми жал и заставам между колегите и силно обър-
кания от тази репортерска атака мой познат:
- Колеги, този човек е министър само от един час. Как
може да ви отговори на всичките тези въпроси? Дайте му

2
 II. Добре
няколко дни - да влезе дошли, деца! Ти сида
в министерството, най-важното за мен
се запознае с
информацията и да даде пресконференция. Нали обещавате да
дадете пресконференция, господин министър - обръщам се
към ошашавения човек, който автоматично започва да кима в
знак на съгласие.
Разбира се, колегите просто са длъжни да се пробват - те
самите добре разбират, че не могат да очакват никакви
конкретни отговори, и се оттеглят в търсене на други, по-
словоохотливи министри. А в това време Ананиев рови в
джоба си, изважда тефтерче и ме поглежда въпросително:
- Кой ти е телефонният номер?
- Стига бе - възкликвам аз, - да не би да ме поканиш на
работа в МО?
- Кажи ми кой ти е номерът и ще видим - уклончиво, но
настоятелно отвръща той.
Давам му своя номер и се разделяме. Всъщност това е
номерът в къщата на моя тъст, където в момента живеем с
моето семейство. Няма мобилни телефони по това време. Така
че - стационарният в дома на тъста ми. Същата вечер
чистосърдечно и развълнувано споделям за този разговор.
- И сега чакам да ми се обадят от Министерството на
отбраната и да започна работа там - завършвам своя разказ за
случката на деня.

Обадиха ли се от министерството?

Тъстът ми изслушва внимателно, с интерес и с лека

скептична усмивка. Оттук нататък денят ни започва и за
 ТАТКО,
вършва с ОБИЧАЙ
шеги и ME!
закачки на тема - обаждане от военното
министерство.
- Обадиха ли се днес? - дежурно пита тъстът ми вечерта.
- Днес не - отвръщам дежурно аз, - но утре ще се обадят.
Звънне ли телефон, тъстът ми реагира:
- Нека да вдигне Сашо, може пък от Министерството на
отбраната да го търсят.
- Наистина - отговарям, - може би звънят оттам - и вдигам
телефонната слушалка, за да разбера как обаждането не е от
там. Но продължавам всекидневно да поемам тези закачки.
В малката стаичка, в която има място за спалнята, две
нощни шкафчета и един гардероб, някак си се на^мира място
за кошчето на дъщеря ни. Нощта ни започва с при- спиване на
детето и продължава с молитва към Бог.
Всъщност молитвите започват паралелно с приспи- вапето,
защото дъщеря ни се оказва надарена със силен характер и
изключителни гласови данни.
Молим се и знаем, че няма на кого да разчитаме освен на
Господ. Откъде-накъде пък точно едно неизвестно ре-
портерче като мен, дошло в София от малко балканско градче
с един куфар и бременна съпруга, откъде-накъде точно той ще
започне работа в пресцентъра на Министерството на
отбраната? И какво като се познава с министъра - да не би
министърът да няма и други познати?
Молим се всяка вечер: „Святи Боже, търсим първо Твоето
царство и вярваме, че всичко останало ще ни се прибави!
Вярваме, че Ти си неограничен и че за Теб няма невъзможни
неща, молим Те в името на Исус Христос...“
И така нощ след нощ - в ^молитва. И ден след ден - в
очакване.

2
 След около месецII.тъстът
Добре дошли,
ми се деца!
връщаТи си
от най-важното за мен
работа и още с
влизането се усмихва:
- Как беше денят? Обадиха ли се от Министерството на
отбраната?
- Да, обадиха се - отвръщам спокойно.
- Обадиха се?! - повтаря невярващо той.
-Да, обадиха се - повтарям отново и го гледам в очите.
Изражението на лицето му в този миг бе достатъчна
компенсация за всички шеги и закачки през последния месец.
Това бе краят на един прекрасен и вълнуващ ден, започнал с
телефонно обаждане от кабинета на министъра на отбраната и
завършил със смайването на тъста ми. Това бе и краят на
шегите и закачките по мой адрес от негова страна. Оттук
нататък имах чувството, че ако му кажа, че са ми се обадили
от НАСА и отивам на мисия в Космоса, щеше да ме попита
само „кога тръгваш?“. Извън тези закачки обаче никога не
съм преставал да бъда благодарен за подслона и за
протегнатата ръка към мен и семейството ми в такъв труден
период.

Началото на нещо несънувано

А тази по Божия милост отворена врата в МО се оказва
само началото на един път отвъд най-смелите ми мечти. След
няколко месеца работа в пресцентъра министърът ме вика на
разговор при себе си. Бре! Дано да не съм объркал нещо,
мисля си, докато вървя по коридора към кабинета на първия
етаж. Само съм минавал покрай него, но никога не съм влизал
вътре. Всъщност не съм се и срещал с министъра от самия ден
на назначението ми. И не съм и посмял дори да потърся
разговор - ако прецени, той винаги може да ме повика. И ето,
това е денят, в който ме вика. За какво? Не ми става ясно в

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ
началото. СпокоенME!е, което ме успокоява и мен. Изслушва
търпеливо, продължава да мълчи дори и когато аз спра да
говоря, но това не е напрягащо мълчание. Обмисля моя
отговор и следващия си въпрос. Разговорът е дълъг, той
задава много въпроси, аз споделям искрено своето виждане за
необходимостта от много по-активна информационна
политика. Трябва да сме активни и ние да правим новините,
иначе изглежда така, сякаш никой не работи в това
министерство - изтърсвам в един момент и при това изобщо
не съжалявам за казаното. Или ще бъда наистина полезен на
човека, който ми е дал този шанс, или ще си събера багажа и
ще си търся работа другаде - очевидно няма среден път пред
мен. То кога ли е имало?
- Но аз работя по 12 часа на ден, как така никой да не
работи - поглежда ме изненадано министърът, почти засегнат
от думите ми.
-А хората откъде да знаят това - отвръщам му аз. И си
мисля - ако продължавам с такива резки апострофи, краят на
разговора няма да закъснее. Защото кой министър в крайна
сметка ще търпи някой да му говори така.
И докато си мисля това - в една дълга пауза, в която той
мълчаливо пуши, изведнъж ме поглежда в очите и ка-
тегорично казва:
- Имам нужда от човек като теб. Предлагам ти да по-
емеш моя личен PR като пресаташе на министъра. Няма
такава длъжност към момента, но като министър имам право
да създавам длъжности в моя кабинет. Ще издам заповед и от
другата седмица започваш.
Пресаташе на министъра на отбраната?! Не съм и мечтал
за това! Естествено, че започвам, иска ли питане?
Само месец по-късно отново получавам предложение - да
поема длъжността началник на управление „Връзки с

3
обществеността“. НоII. Добре
без дадошли, деца! Ти сидосегашните
изоставям най-важното заси
мен
отговорности за имиджа на министъра. Добре, мисля си аз -
това просто ще добави малко административна работа към
чисто PR-ските ми задължения и отговорности. Зад това
безлично-шаблонно наименование обаче се оказва една
огромна структура мастодонт с над 1300 души личен състав и
близо 20 милиона лева годишен бюджет. Дори не съм имал
идея на какво съм казал „да“. Не че ако имах, щях да кажа
„не“. Нямам път за отстъпление, назад е само отново
бременната моя съпруга - вече в осмия месец... Нямам път
назад, само път напред.
Няма да се уплаша, няма да се обезкуража и няма да се
откажа. Нямам никакво такова намерение, не и аз! Затова
сутрин в 7:30 ч. съм вече на работа, вечер се прибирам след 8
часа. Често и след го вечерта. Сутринта отново в 7:30.
Минават месеци и все повече влизам в час. Междувременно
случайно научавам, че шофьорите в министерството се молят
да не се паднат при мен - имам персонален автомобил, ако
раздрънканата „Лада“ е точно автомобил, но... каквото за
всички, това и за мен. Само дето много често се сменят тези
момчета зад волана - това ми прави впечатление дори и на
мен, постоянно потънал в хиляди
задачи и непрестанни телефонни разговори.
Докато накрая след поредната смяна зад волана се появява
един по-нервен шофьор и бързо ми разяснява каква е работата
- просто не може да се издържи на такова темпо, затова при
мен изпращали шофьори не по желание, а само за тяхно
наказание. Това е - хората не издържали при мен.
- А теб за какво провинение те изпратиха като мой шо-
фьор? -питам го замислено.
- Напсувах началника на гаража - отвръща нервно по-
редният потърпевш на моето убийствено всекидневие.

3
 ТАТКО,
И ОБИЧАЙ
докато той ME!
безмилостно превключва скоростите на
многострадалната руска бричка, аз си мисля, че не е трябвало
толкова строго да го наказват. Изглежда свястно момче,
говори прямо. Харесва ми. Мисля, че ще се сработим с него.
Всяка сутрин е точно навреме, за да ме вземе за работа.

Всяка сутрин се събуждам под душа

А аз всяка сутрин се събуждам под душа. Понякога се

събуждам и след душа, ако случайно пропусна да се облея със
студена вода накрая.
Под душа сутрин осъзнавам, че не съм разбрал кога е
минал вчерашният ден, кога съм се прибрал, кога съм заспал...
Не знам как така отново и отново съм под душа, постоянно
съм там. Сякаш преди малко отново бях тук и ето сега пак -
водата тече върху мен и някак си ме разбужда незнайно как.
Не може да отмие напълно умората,

3
 II. Добре дошли,
не може да отмие напълно стреса,деца!
не Ти си най-важното
може за мен
да ме събуди
напълно, но все пак помага. Усещам се чист и донякъде по-
бодър, това е добре. Така си казвам - това е добре.
Ден след ден. Срещи, разговори, прессъобщения, четене на
документи, коли, парламентарен контрол, летище, полет,
ескорт, националният химн, срещи, брифинги, хотел, ескорт,
летище, срещи, интервюта, вечери в полусън- но състояние,
сутрин под душа, обратно на работа.
Живея повече на работа, отколкото вкъщи. Прекарвам
време в разговори с министъра повече, отколкото в разговори
с жена си. И при него вероятно е така - жена му едва ли го
вижда по-често от времето, което моята жена прекарва с мен.
Това е цената, която трябва да платя за позицията, която
заемам. Нямам административен опит, изобщо не си правя
илюзии. Затова трябва да наваксвам с много труд и много
самоподготовка. Чета и се подготвям през всяка свободна от
срещи минута - Закона за отбраната и въоръжените сили
(имам подчинени военни), Кодекса на труда (имам подчинени
цивилни), Стратегия за национална сигурност (помагам на
министъра в парламентарните му ангажименти), английски
език (в училище учихме френски, но толкова и го научихме),
плановете на видовете въоръжени сили и военната доктрина
(трябва да знам всичко в крайна сметка!).

Отдалечаването - „нали за тях правя

всичко“?
Затова нямам много време за други неща. Нямам време и
за семейството си, но нали в крайна сметка именно

з
 ТАТКО,
за това ОБИЧАЙ
работя ME! много - за семейството си. Нали за тях
толкова
го правя, за кого иначе. И за какво точно ми е това на мен, ако
не заради семейството. Нямам близки в София, нямам ментор
или съветник зад гърба си, единствената ми сигурна защита е
посветеността в работата ми, за лоялността към министъра
дори не споменавам, то е ясно.
Работа! Трябва да работя много. Ето и сега - минавам само
за малко през вкъщи да си взема дрехи и тръгвам за летището.
Трябва да работя много. Мисля си, че това е единственият
начин да успея и постепенно, неусетно се отдалечавам от
ясното съзнание, че не трудът ми ми е дал този шанс. Че
отворената врата към тази възможност е плод на молитва и
резултат на истинско чудо. Но си казвам - трябва да работя
много. Това знам - трябва да работя хмного. Това съм видял
от баща си и това правя - работя. Да, знам, че „Отец ми, Който
е на небесата“ и че трябва „да търсим повече Божието
царство, а всичко останало ще ни се прибави“ и че
„праведният чрез вяра ще живее“... Но това знание започва да
остава някак си встрани... Започва да остава все по-встрани.
Встрани остават и добрите ми приятели, които престават да
ми звънят, за да не ме безпокоят. Така ми казват, когато
случайно се чуем или засечем някъде. За сметка на това се
появяват други, нови приятели, които винаги са около мен и
винаги са безкрайно услужливи. Те дори умеят да правят
комплименти така, че да не изглеждат като комплименти.
Знаят, че не обичам да ми се подмазват, и са се научили да го
правят така, че да не ме дразнят. Намират начин да те карат да
се чувстваш значим от това, което правиш. Даже някак си по-
значим, отколкото си всъщност. Ти го разбираш, но в крайна
сметка не е лошо някой да те оцени, нали? Така и така
толкова много хора те гледат с омраза само защото работиш в
държавната администрация. Никой не те пита колко много

3
работиш, никой не II.тиДобре
вярвадошли,
колкодеца! Ти си най-важното
много работиш. Изана
мен
никого не му пука! Само на тези няколко души край теб,
които стават все по-силни говорители в живота ти, все повече
определят решенията ти...

Малкото ми момче
не ме е виждало на светло!
И така един ден отключвам вратата на апартамента ни и
влизам вътре. Ранен предиобед, слънцето грее в очите ми и аз
леко примижавам. Влизането ми е неочаквано за жена ми,
въпреки че тя знаеше - на път за летището ще мина през
вкъщи да си взема куфара за пътуването. Виждам фигурата й
на фона на слънчевата светлина от прозорците зад нея, тя се
обръща изненадана от енергичното ми нахлуване в жилището.
И в този момент, когато очите ми вече са свикнали с
разликата между тъмния коридор и ярките лъчи в
апартамента, съзирам как за единия крак на жена ми се държи
едно изправено мъничко човече, с глава до коляното й, и как
наднича иззад нея и ме поглежда... и отново се скрива зад нея.
Разбира се, нямам време да се замисля над видяното, просто
си взимам багажа и тръгвам- бързам за летището. Нямам
време, полетът няма да ме чака мен, като се върна - ще
говорим...
И чак след като самолетът излита с напрягащо рязко
набиране на височина, сякаш иска да се забие като обви-
нителен пръст в небето... И чак след като рязко разхлабвам
възела на вратовръзката си и разкопчавам горните две копчета
на ризата си, за да си поема дълбоко въздух и да се отпусна
със затворени очи на седалката... Чак тогава тази гледка с
предпазливо надничащото малко човече зад жена ми отново
се завръща в съзнанието ми и аз изведнъж осъзнавам -

3
 ТАТКО,
малкото миОБИЧАЙ
мохмчеME!
се крие от мен! Малкото ми момче не ме е
виждало на светло! Малкият ми син се чуди кой е този
непознат за него чичко, който бързо се появява и бързо
изчезва! Чичкото, който излиза сутрин по тъмно, докато
моето момче още не се е събудило. Чичкото, който се връща
вечер по тъмно, когато моето момче вече е заспало. Чичкото,
който през почивните дни - ако не е в командировка или ако
не са го извикали отново в министерството! - е толкова
уморен, че спи цял ден и се събужда вечер по тъмно и пак не
може да види своето малко момче будно, по светло, и да си
играе с него...
Аз съм този непознат за детето си чичко! Аз!
Не може да е така, не искам да е така, откъде-накъде? Нали
всичко правя за тях, за него?! Нали?!
И когато осъзнавам, че нито едно от тези преминали за миг
в съзнанието ми самовнушения не работи, тогава се обръщам
към прозореца в самолета и гледам навън... Не виждам много
въпреки ясното небе, защото се появяват онези сълзи в очите
ми, които всеки път след това ще се появяват, когато си
спомням за този момент. Всеки път!
В този момент осъзнавам, че не може да продължава така.
И точно в този миг започвам да си мисля, че има едно-
единствено правилно решение.
Подавам си оставката!
Решавам го окончателно няколко месеца по-късно, след
дълъг размисъл и обсъждане със съпругата ми. Подавам си
оставката. И изпитвам огромно облекчение от това решение.
Имал съм поводи да го направя и досега. Все повече и повече
поводи. Много ясно усещам как край мен осребряват
доверието на хората, с които бяхме по площадите и
протестирахме срещу предишното правителство.

3
 II. Добре дошли,идеца!
Калкулативно и пресметливо всеТи сипо-надменно,
най-важното задо
мен
самозабравяне. Виждам в какво се превръщат мечтите за
промяна и за добро управление - в интриги и нарциси- зъм, в
лукавост и измами, опаковани в либерални лозунги за
„лошата държава“. Това е най-доброто оправдание да се
откраднат цели предприятия и цели отрасли от икономиката.
След това ще минат през няколко ръце, за да бъдат буквално
обрулени и затрити.
За какво беше всичкото това, мисля си. Довчерашни
съмишленици се гледат с нечовешка омраза, довчерашни най-
близки приятели взаимно се предават и се ненавиждат.
Публично се противопоставят една на друга висши държавни
институции, ръководени уж от принадлежащи към едно и
също общо политическо кредо лидери.
Пред очите ми се променят хора - сякаш не са същите,
напълно други са, сякаш никога не сме ги познавали. И с
такава страст, с такава злоба задраскват своето довчерашно
„аз“, заради което им вярвахме и ги подкрепяхме. Защо се
случва всичко това?! Защо всичко се вкаменява и от
студените ъгли започват да надничат паяци, започват да се
спускат паяжини на пустота? Мъртвило.
Смисълът е изгубен, останало е единствено огорчение.
Безпътица и огорчение. Всичко е свършило. А толкова много
хора се правят, че не виждат и не чуват!
През декември 1999 г., в центъра на своето разочарование,
написах ето това стихотворение, което никога досега не съм
публикувал:

Декември 1999
Измерват, режат, опаковат паяците ъгленото време в
мрежа иглено сребристи нишки. Не зная този истински
архив ли е на изсушена съвест и отсъстващи души. Или е

3
 ТАТКО,
само низОБИЧАЙ ME!
от ъглополовящи знаци, във който пращаме на
заточение отсечени - обречени на зима- спомени.
Не смеем да погледнем даже, за да не пречим

паяците да довършат
/почти готови са!/
математически зловещото си дело.
Да мерят, режат, опаковат
ъглите и мъглите
на проснатото в страх,
протрито вече
наше вчера.
Изстинало
като надгробно слово
и удобно
вкаменено минало.
Питам се-какво ли ще намерим под елхата
утре вечер?
Все пак, Нова година е...

Пустота и студ, и огорчение.

Да, огорчен съм от всичко. И ако има нещо хубаво в това
скъпоструващо осъзнаване, то е решението да се посветя на
семейството!
И преди съм си мислил да си тръгна от министерството
точно защото съм усещал как се отдалечавам от семейството
си. Усещал съм пукнатини, през които навява хлад и се
промъква дистанция. Онези дълги месеци, в които жената
изцяло се отдава на майчинския си призив и се посвещава на
детето. И в които всеки един от двама ни си мисли, че другият
трябва да му обръща по-голямо внимание. Че трябва да го
подкрепя повече от обичайното.

3
 Дълбоко в себе сиII.знам,
Добре че
дошли, деца!причината
аз съм Ти си най-важното
за това.заНо
мен
вече имам силата да си го призная честно пред себе си. И
затова вече съм решил - тръгвам си. Споделям го в работата и
изслушвам обратните аргументи. Не ме разколебават ни най-
малко. Не ми влияят, не ме карат да размисля. Просто ги
изслушвам и нищо друго. Още повече че междувременно и
моят началник министърът е сменен. Това прави нещата още
по-лесни, защото напълно ме освобождава от личния
ангажимент.
Мислил сЪлМ си за края на този период от живота ми.
Наясно съм, че няма вечни неща под това небе. Но съм
оставал заради сигурността на семейството ми. Сега вече
нямам никакви причини да остана.
Напускам. И не ме интересува, че никой в работата ми не
разбира защо. А всъщност е много просто.
Когато всичките социални илюзии се разпаднат, тогава с
пълна сила разбираш кое е най-важното нещо в живота ти.
За мен най-важното е семейството!

Ти си най-важното за мен!
Периодът 2OOI-2OO2 е най-трудният в живота ми до-
тогава- телефонът ми не звъни, забравен съм от множеството
довчерашни приятели, липсата на майка ми, отишла си преди
две години, не отзвучава с времето; като цяло трудно се
справям...
Като цяло е смазващо тихо. Поглеждаш телефона си за
обаждане от приятел... няма. Няма обаждания... дали има
приятели?
Като цяло заявилите се да ти бъдат учители по вяра,
надежда и любов се провалят на практическия изпит.

3
И заТАТКО, ОБИЧАЙ
теб остава ME!
по-тежката част - ти да издържиш този изпит
към тях. Защото това е твоят истински зрелостен изпит.
Като цяло се чувстваш сам в цялата вселена и от засле-
пяващата те болка не виждаш Бог до теб и в теб. Мълчиш и
гледаш някъде пред себе си, а духът ти крещи: „Боже, Боже!
Защо си ме оставил?“.
Като цяло усещаш, че умираш, и това трае непоносимо
дълго. Тогава някак си разбираш, че разпятието е дълбо-
чинно усещане. И че не ти самият, а само плътта ти е раз-
пъната. А духът ти знае, че е вече свободен.
Като цяло около мен вече е тихо и е време да започна
първата си книга - „Исус Христос - власт и политика“. Най-
трудното време в живота е най-прекрасното време за писане
на книга. Така че ако изпаднете в такъв труден период на
забрава и /само/изолация, просто седнете и напишете книга.
Какво ли друго може да правите? Пък и кога ли друг път ще
имате толкова свободно време?
Така правя аз в този случай. Нареждам десетки редици
книги по бюрото и около бюрото, край стола и навсякъде
наоколо - средно по десетина в купчинка, освен ако не са
обемистите томове на Йосиф Флавий, те самите са си една
купчинка. Стотина книги със стотици стърчащи листчета от
затворените им страници. И потъвам в една съвсем различна и
толкова прекрасна паралелна творческа действителност. Исус
Христос, Пилат Понтийски, Симон Петър, Ирод Велики, Йоан
и Яков, фарисеите, са- дукеите, Анна и Каяфа, Ирод Антипа,
Кесария Филипова, римските легионери... Моят свят е светът
на Юдея от I век след Христа.
Пиша цяла нощ, сутринта карам жена си на работа и
децата на детска градина, после се връщам и закусвам. Спя до
късен следобед, после излизам и ги вземам обратно. Говорим

4
си, заедно сме цялатаII.вечер.
Добре След
дошли,това
деца!теТиси
си лягат,
най-важното за мен
а аз сядам
пред компютъра. Работата ме поглъща, всичко върви
прекрасно - хаосът около мен е само привиден. Десетките
книги, с които съм се затрупал, имат своята вътрешна
логическа подредба. Никой не трябва да ги пипа - настойчиво
съм помолил жена ми, тя знае. Но тъща ми, която ни е на
гости, тя не знае! И така един ден се изправям пред бюрото си
и виждам с ужас как всички книги са подредени! Всички! В
стройни редици, еднакви по височина колони! Ужас! Не
искам да повярвам на очите си! Как ще ги подредя сега! И в
този момент влиза тъща ми, сияеща, очевидно в очакване на
похвала!
Както и да е, разбрахме се вече да не пипа нищо и тя
тържествено и докрай спази това свое обещание.
Някъде по това време, когато отново съм потънал дълбоко
в своята паралелна действителност, моята мъничка, тогава
седемгодишна дъщеря идва и ме пита едва-едва, толкова
плахо, с целия момичешки трепет на света:
- Тати, мога ли да попитам нещо?
Точно сега ли намери, мисля си аз, докато продължавам да
пиша?! Това е най~неподходящият момент! Тъкмо ми е
тръгнало писането, тъкмо напредвам в най-трудната глава -
социалните правила в Обетованата земя. Извинявайте, но кой
може да пише по тази тема, без да се напряга в усилието си да
го прави едновременно достоверно и доколкото може -
увлекателно. Изобщо кой би искал да пише по тази тема?! И
точно сега ли дъщеря ми намери да ме пита каквото и да е!
Нищо не й пречи да изчака малко, нали? В крайна сметка
защо да не изчака?! Другите деца си играят, намират начин да
не безпокоят родителите си, когато те пишат книга. От 7
години се подготвям за този момент, никой не искам да ми
пречи! Но не - тя е решила да ме заговори точно сега! Добре,

4
и азТАТКО, ОБИЧАЙ
я обичам, но неME!
можеше ли...
Всичко това върви едновременно и с висока скорост в
главата ми! Как да изключа този филм, в който съм влязъл -
край мен минават римски легиони, мога да ги докосна с ръка,
ако я протегна! На брега на Галилейското езеро съм, край мен
се оглеждат рибарите и се чудят дали точно тях призовава
този магнетичен Учител с протегната към тях ръка.
С огромно усилие излизам от тази завладяваща картина,
изключвам филма в съзнанието си и с мъка се завръщам у нас,
в нашето скромно жилище, далеч не толкова интересно като
времето на Исус...
И докато вдигам глава към моето малко момиче с цялата
си любов, твърде изненадващо с оглед на обстоятелствата,
чувам се как изричам с топъл глас:
- Да, милинко, ти си най-важното нещо за мен! Слушам те.
Дъщеря ми също е изненадана, виждам го в очите й! И в
този миг разбирам каква историческа победа е постигнала
любовта над егото.
Колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам
значението на тази победа в самия себе си. Трябва време да се
осъзнаят важните неща в живота. Но едно нещо разбрах още
тогава - трябва да повторя отново и отново тази победа, ако
искам да бъде постоянна практика. Трябва да я повторя, за да
може наистина да ми носи удоволствие, а не усещане за
трудност, за мъчително действие, което ще си остане
еднократен акт.
И все повече дисциплинирам себе си, все по-добър ставам
в постигането на този толкова нелек и толкова важен резултат
- не просто да не се сърдя, когато детето ми ме прекъсне в
моите занимания, а да изпитам радост от неговото появяване
точно в този момент!

4
 Кога един баща II. Добре дошли, до
е най-близо деца! Ти си най-важното за мен
звездите
Радост, която завладява всички моменти. И започвам всяка
вечер да приспивам децата си с гатанки. Те нямат търпение да
стане време залягане, защото идва и времето за гатанки.
Измислям ги в момента, импровизирам смело и нерядко
сполучливо, в рими и ритъм, от който и двете малки човечета
ахкат с широко отворени очи, а след това избухват в смях и
един през друг ме молят:
Хайде още една! Само още една!
И след много измишльотини от моя страна, и след много
смях и бърборене на висок глас двете мъничета започват да се
уморяват и да се унасят. Докато накрая клюмват и заспиват,
нерядко едно в друго или едно върху друго. За да ги взема в
ръцете си и да ги сложа по леглата. Гледам ги как заспиват,
толкова много се наслаждавам на тези мигове!
Гледам ги и през деня, докато си играят. Синът ми има
матова кожа, толкова фина и толкова нежна - прилича ми на
плюшена играчка. Косата му се ветрее, когато тича по
коридора, търкаляйки две колички с ръце. Самият той се
превръща в някакво миниавтомобилче - ръцете му се опират
на двете малки колички, а краката му не спират да бутат
цялото му тяло напред. Гледам го и си мисля: „Колко е красив
и съвършен!“. Поглеждам жена си, кимам в посока на
скоростно преминаващата количка край нас и й прошепвам:
„Виж го колко е красив и съвършен!“. След това се провиквам
след него:
- Ела тук, плюшена играчко! Не бягай, ще те хвана!
Малката количка се изнася с още по-голяма скорост,
докато аз го настигам и го хващам! И го намачквам, и го
нагризвам, и го нацелувам - докато той кряска, разбира се!
Това са си наши момчешки игри!

4
 ТАТКО,
Това ОБИЧАЙ ME!
е периодът, в който започвам да измислям всякакви
имена на моя малък наследник. Синът ми е класически
интроверт, а аз толкова много искам да си говорим, да си
общуваме, да бъдем много, много близки! И затова нежно и
внимателно, но постоянно и неотклонно го побутвам с думи и
закачки, за да го извадя навън от неговия свят. За да го водя
по пътеките извън собствената му вселена, извън неговата
зона на комфорт. За да си говорим и да се смеем заедно, за да
се научи да се шегува и да разпознава шегата, а не да я
приема като присмех или надсмиване, както изненадващо за
мен установявам, че се случва. Бавно и постепенно той
започва да ми се доверява и така отиваме все по-далеч и по-
далеч - двамата заедно! Ръка за ръка!
Чорапчо, III о кола дчо, Маслинчо
Някъде тогава започвам да му измислям закачливи имена,
на което в началото се сърди, но след това започва да се
залива със смях и да ги използва сам за себе си. Така се
появяват имена като Чорапчо - защото обикновено тича с
полусъбути чорапи из къщи и по някакъв чуден начин успява
да не се спъне в тях и да не падне на земята. Така и няма да
разберем с майка му какво е това свръхестествено умение на
нашия син.
Появяват се Шоколадчо и Шоколадовото мече и при-
казките, които измислям за Шоколадовата гора и нейните
чудни шоколадови животни. Появява се Маслинчо -
прозаично е, но някак си успяваше ако не да изяде всички
маслини на масата, то поне всички до една да ги нагризе.
Маслинен терминатор. Е, и очите му са като маслинки, на
мама.
Появяват се всевъзможни жабчета, всякакви попови
лъжички и какви ли още не закачливи имена, които все

4
повече карат момчетоII.ми
Добре дошли,
да се деца!-Ти
усмихва си най-важното
първо за мен
с очи, а после
и с лъчезарната негова усмивка. И дори започва да си ги
припомня и да иска да му помогна, защото не може да ги
запомни всичките. Накрая старателно ги записваме и молим
момичетата да ни помогнат, да не пропуснем нито едно. Тази
важна информация трябва да остане за поколенията!
Шегуваме се заедно, закачаме се и се смеем и ден след ден
ставаме по-близки и по-близки. Започвам да го разбирам все
повече - това е един много сериозен и изключително
отговорен млад мъж! Когато го питам вечер дали

4
 II. Добре дошли, деца! Ти си най-важното за мен
вече заспива, той съвсем естествено ми отговаря: „Опитвам
се“. Моят син не казва „да“, защото още не е заспал и това не
е точен отговор. Не казва и „не“, защото има желание да заспи
и вече е съвсем близо - унася се. Затова дава най-точния
отговор: „Опитвам се!“ Ето това е отговорът на моя уникален
малък син! И когато му задавам отрицателен въпрос - „Не си
ли гладен“ например, той отговаря правилно: „lie, гладен
съм!“. Отрицанието си е отрицание, затова трябва да се даде
положителен отговор чрез отрицание на отрицанието!
Изпълнен с логика, роден математик!
Все по-близко съм до моето момче, все повече го разбирам
и все повече се гордея с него!

Малкият мъж и голямата димя

По това време отиваме в Родопите, защото е лято и защото

най-накрая съм вече свободен. Пътуваме нагоре, все нагоре в
уютната планина, все по-навътре в опрощаващия покой на
могъщите й недра, сякаш влизаме в преддверието на храм
Господен. Синът ми се бори с една огромна диня на задната
седалка - поверили сме му я като на голям мъж, за да я пази и
подпира. Поглеждаме понякога назад, за да видим как се бори
храбро с тежкото зелено кълбо - битката е тежка, а успехът е
променлив. Понякога надделява той, понякога надделява
динята - зависи на чия страна ще застане посоката на
поредния завой.
И когато най-накрая пристигаме в Атолука, това при-
тихнало в планината райско кътче над родното ми Брацигово,
виждаме как малкото ни храбро момче е постигнало
окончателна победа над динята, като я е прегърнало с двете си
 ТАТКО,
ръце ОБИЧАЙ
и почти е ME!
легнало върху нея. И така е заспало.
Разтоварваме багажа без помощта му - малкият и храбър
победител има нужда от своята почивка. Оставяме на свежия
въздух да го събуди, докато внимателно го вземам на ръце и
го пренасям на полянката пред вилата.

И цялата Вселена ни вижда

Тук, високо в планината, има невидим ветрец, който
целува върховете на боровете и те се олюляват от тези нежни
въздушни целувки. Любовта е невидима, но е толкова силна,
щом дори и огромните борове са замаяни от нейната ласка.
Тук, високо в планината, има хора, които се поздравяват,
сякаш са израсли заедно от деца, нищо че се виждат за първи
път. Всичко е толкова приказно, защото чувствам как
всичките ми детски спомени са се сгушили някъде между
дърветата, завити на кравайче в топлия скут на летния
следобед, скрили са се в прозрачните шепи на тишината. И аз
съм някъде там, във всеки един от тях има по малко от мен, и
съм толкова щастлив да милвам децата си в техния сън.
Защото усещам как милувките ми се превръщат в спо1иен в
техните сънища или в сънищата на техните спомени.
Усещам как следобедът си тръгва под ръка със залязва-
щото слънце и как от върховете на боровете леко се спуска
завесата на нощта, открила звездната сцена на всичките
галактики.
Тук, високо в планината, има толкова дълбоко звезд
но небе! Безкрайно дълбоко е и цялата Вселена се вижда
оттам. И цялата Вселена ни вижда, когато сме там. Жена ми,
мен, децата ни.
А дъщеря ми се държи здраво обгърнала с ръчички главата
ми и ми шепне в ухото:

4
 -ТАТКО,
Тати, ОБИЧАЙ
в СофияME!
няма никакви звездички! А тук в небето
има толкова много звездички! Цялото небе е пълно със
звездички!
Усмихвам се и внимателно я нося на раменете си, здраво
стиснал крачетата й, за да не падне.
И вече знам... Да, да, най-накрая знам най-важното нещо
на света:
Един баща е най-близо до звездите тогава, когато носи
детето си на раменете.

4
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

Докторите казали на майка, че тази бременност може да я

убие - заради проблемите, които още от младостта си е имала
със сърцето.
- Трябва да направиш аборт, казали й, за какво ти трябва
да си рискуваш живота - нали така или иначе вече имаш едно
дете? Нали няма да останеш бездетна, защо си рискуваш
живота?
- Защото обичам детето, което нося, казала майка на
докторите. Обичам го и ще го родя.

5,100 килограма любов

И така ме родила моята майка - от любов. Сигурно много
ме е обичала, защото ме родила 5,100 кг. Огромна любов -
огромно бебе. Родила ме е въпреки всички опасения и
страхове за живота си. И когато след всичките й мъки ме
донесли при нея, тя ме взела в ръцете си и какво да види?
Ходилата на това огромно бебе били усукани и изкривени -
тежка луксация на краката. И тя се разплакала, милата - как
ще проходи това дете, цял живот сакато ли ще ходи, Боже? И
плакала, плакала с глас. Защото не си представяла как тези
изкривени крака ще могат да застанат по правилен начин
както крачетата на другите деца. Нямало ги тогава тези
съвременни технологии, които с 49
лекота коригират такива - колкото и тежки да изглеждат -
проблеми при раждането. И тогава се намерил един добър
човек - един от лекуващите лекари, каквито Господ винаги
изпраща в най-тежките часове за всеки човек:
- Недей да плачеш, момиче, всичко ще бъде наред. Синът
ти ще се оправи, ще ходи и всичко ще бъде наред. Недей да
плачеш, голям мъж ще стане синът ти. Запомни какво ти
казвам - голям мъж!
Започнали операции, после гипс. После пак операции и пак
гипс. Майка ми пътувала с мен в такси от малкото ми родно
градче до не толкова близкия голям град, докато баща хми
работел здраво, за да може да осигури този транспор - голям
за онова време лукс.
Това е майчината любов - любов с риск за живота. И
когато дължиш живота си на такава любов, нищо друго освен
преклонение не можеш да изпитваш.
Затова се прекланям пред майчината любов - на мъжа не
му е дадено да я изпита в себе си, но е толкова благословен да
я изпита към себе си!
Такава любов дарява живот и никога не трябва да за-
бравяме, че имаме този живот, за да даряваме любов!

Гнойна ангина за 8 март

Любовта, която усещам от малък. Това си спомням - на

всеки 8 март, единствен тогава празник за жената - аз лежа в
леглото у нас и изгарям от температура. Гнойната ангина ми е
специалитет - в най-острата й форма, бързо преминаваща в
бронхопневмония. Изгарям в огън, замъгляващ съзнанието - с
отворени очи виждам нажежени метални пръчки в стаята
около мен. Заключен съм в тази температурна пещ без изход,
когато изведнъж до мен достига нежният ангелски глас на
майка и усещам
ТАТКО, хладните
ОБИЧАЙ ME! й ръце на челото, на цялото си лице.
Красивата й чуплива коса е като плътна завеса, която изолира
съзнанието ми от кошмарите на изгарящите ме градуси,
любовта й започва да ме връща към реалността. Чувствам се
сигурен в мига, в който чуя гласа й - тогава вече знам, че
болестта отстъпва. Нажежените метални пръти се разбягват
надалеч и вътре в мен започва да се прояснява - всичко вече е
наред, щом майка ми е до мен. Добре съм.
Това беше нейният 8 март не една и две години - сякаш
нарочно го правех...
И после, когато се прибирам след някое момчешко сбиване
в махалата -с разкървавена уста и затворено око - и чувам как
буквално изплаква от болка да ме види така подреден...
Докато в другия край на махалата някоя друга майка също
така изохква, когато вижда другия участник в сражението да
се завръща в не по-добро състояние от моето.
И после, когато пораствам и започвам да закъснявам
вечер... Прибирам се след полунощ и минавам край спалнята
на родителите ми. Усещам, че майка не спи, надничам
тихичко вътре и шепнешком я питам:
- Защо ме чакаш? Защо не спиш?
- Когато имаш деца, ще разбереш - шепнешком ми от-
говаря и тя.
Сега, когато чакам моите деца, си мисля за тези нейни
думи.
- Защо не си лягате с мама? - ни питат те, когато ни
виждат в хола след полунощ. III. Съпругата. Мама дъде е

- Когато имате деца, ще разберете - им отговаряме ние.

Колкото аз тогава разбирах майка, толкова и децата ни
днес ни разбират нас с майка им. Така върви този свят и никой
на никого не трябва да се сърди. Всеки има своя ред и своето
време за достигане до своето знание.
Когато майка ми си отиде през един студен декемврийски
ден, не повярвах. Как така ще повярвам, че майка я няма? Че
моята майка вече я няма?! Откъде-накъде трябва да повярвам
в такава жестока нелепост, каквато е смъртта на една майка?
На моята майчица?! Откъде-накъде?!
Беше ми казала: „Саше, аз вече съм спокойна за теб и за
брат ти. Вече сте големи, имате своята опора - своите
семейства. Страхувах се, докато бяхте малки - заради болестта
си, да не би да си отида от тоя свят и да ви оставя мънички
сирачета. Затова и в онези години отказвах да ми направят
операция на сърцето - рискът ми се стори прекалено голям,
нищо че според лекарите при успех състоянието ми щеше да е
много по-добро. Не можех да рискувам. Как да оставя баща ви
сам да се грижи за вас? Но сега вече не се страхувам“. И така
си отиде - без страх. Отиде си в мир и в любов, спокойна за
децата си.
Говоря си наскоро с един приятел. Стойностен, фин човек
на възраст над 6о години, от онова патриархално възпитано
поколение, за което почтеност в делата, уважение към хората
и преклонение пред родителите са не просто думи, а начин на
живот. Виждам го тъжен, унил - очите му плуват в сълзи,
когато ми споделя, че майка му починала преди дни - на 93
години. И страда за нея, и му липсва... Майчица. На колкото и
години да е тя, на колко- то и години да е детето - майчица.
И се сещам за дните, когато почина майка ми. Колко
уязвим, колко раним, колко чуплив се усещаш... бездомен...

5
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Когато си отиде родител, детето се усеща като скрито в
стряха пиле, над което някой е отнел керемидката. Дотогава
то дори не е усещало колко много значи тази керемидка. И
изведнъж му става така студено и болно, и уязвимо, и
чупливо. Докато неусетно започва да привиква и да укрепва, а
гърбът му да става по-силен и по-здрав. Неусетно то самото се
е превърнало в керемидка за своите пиленца, скрити на сухо и
топло под неговата закрила.
Така върви този свят.
Такава е мъдрата Божия наредба.
И тя невинаги може да бъде проумяна напълно...

„Лалугер“ - всеки човек е една приказка

Както не може да бъде проумяно превръщането на една

лична история в типична за хиляди хора, изпълваща цели
театрални салони с възторжена публика, станала на крака и
със сълзи в очите след финала на моноспектакъла „Лалугер“.
Моят първи драматургичен текст, разказващ за моята майка и
за нашето куче Мики, което тя донесе у нас като съвсем
мъничко кутре.
За това как тя си отиде от този свят и как в същия ден и в
същия час си отиде и Мики. Той с майка дойде и с нея си
отиде - защото вярността си е вярност и в живота, и в смъртта.
И защото Мики винаги вървеше с майка в живота, затова
продължи да върви с нея и отвъд живота, в другите светове,
отвъд звездите. И всеки свят, в който майка и Мики влизат, ги
кани да останат в него - защото всеки свят се радва, когато
любов и вярност се влеят в него.
Когато Николай Урумов прочете тази история за пръв път,
подозрително ме попита:
- Откъде знаеш всичко това за мен? Това се случи с майка,

5
тя си отиде от сърце в един студен III. Съпругата. Мама
декемврийски дъдеи е
ден...
кучето вкъщи... и баща ми се казва Георги, като твоя. И
всичко е същото!
Да се смее ли човек, или да се разплаче - така се казва в
такъв случай. Преживели сме едно и също нещо в различни
години! И оттук нашият „Лалугер“ с Николай тръгна по своя
път - три фестивални награди, две номинации, над 180
представления, над 30 хиляди зрители... И още много, много
чудновати, пречистващи случки в различни градове на
страната и в различни страни по света...
Майка ми е направила този подарък от небето, защото
много ме обича. А майката на Николай Урумов е казала - нека
изпратя и аз на моя Николай! И така двете са ни изпратили
заедно този приказен, небесен „Лалугер“. А ние подарихме
цялата тази вълшебна приказка на публиката. Защото любовта
е такава - колкото повече даваш, толкова повече имаш от нея!

Божията любов чрез Невена

В деня, в който хмайка си отиде от този свят, 28 години по-

рано е родена съпругата ми. Точно на същата дата през
декември. Но трябваше да минат няколко години след
раздялата с майка, за да разбера нещо толкова ясно -

5
 ТАТКО,
когато ОБИЧАЙ
някой ME!от живота ни, Бог вече е планирал кой
си отива
да застане до нас занапред. Планирал го е отдавна, отпреди
десетилетия, отпреди хилядолетия, отпреди създаването на
света, отпреди началото на времето. И какво да искам повече
от това, че бяха приятелки с моята съпруга? Че майка ми
веднага със сърцето си усети и ми каза: Невена е правилният
човек за теб, тя те обича с цялото си сърце. Само дето не каза
„тя е способна да те изтърпи“, но то се подразбираше.
Майките знаят как да кажат важни неща чрез паузи и
мълчание. Даже мен ако питате, мълчанието специално при
майките говори повече от думите. Съпругата ми също владее
това изкуство - още отпреди да стане майка на децата ни.
Невена се появи тихо и дискретно в живота ми и така вече 25
години. Винаги нежна, внимателна. Винаги до мен,
съзнателно една крачка назад, съзнателно незабележима.
Веднъж цар Симеон II в едно интервю бе казал за своята
съпруга царица Маргарита: „Тя предпочита да бъде
незабележима и анонимна - както тя самата се шегува: като
госпожата от петия етаж, на която никой не й знае името“.
Моята госпожа от моя етаж е Невена. Не държи никой друг да
й знае името, освен семейството, на което се е посветила.
Винаги е до мен, за да ме обича и подкрепя. Да ме на-
сърчава, когато не виждам смисъл да продължа. Да ми
прощава, когато аз не мога да си простя. Да ме разбира, когато
аз не мога да разбера сам себе си. Да ме възпира, когато съм
сигурен, че никой не трябва да ме спира. И чак след това да
видя скритата опасност, от която съпругата ми ме е
предпазила. Някак си е знаела, и то без да има реална
информация. Просто така-усет, интуиция. Каквато мъжете не
притежаваме.

5
 III. Съпругата.
Нека си го кажем направо - Мама дъде е

по-висши са от нас!
Има много неразбираеми неща за нас, мъжете. И това е
естествено. Просто защото мъжете сме доста по-семпла
направа, ние сме простички и аналогови. Жените са сложни
дигитални системи. Наистина ние сме толкова семпли, че с
тази си особеност направо будим женското подозрение.
Виждали сте го в очите на някоя жена, нали? Напълно
непровокирано и напълно неразбираемо за нас наднича
въпросът: „Наистина ли си толкова семпъл/прост, или само се
правиш на такъв?“.
Как да ти повярват, че когато кажеш „здравей“, искаш да
кажеш просто едно „здравей“, след като в главата на жената
няма нито едно просто нещо. Как така едно „здравей“ ще е
просто „здравей“? Не, не е просто! Това си е някакво
измъкване от страна на мъжа! От едно такова просто
„здравей“ всяка жена би могла да направи - коя веднага, коя
след кратък размисъл - заключения в диапазона от „уволнили
са го!“ през „да отиде тогава майка му да му сготви!“, та чак
до „знаех си, че има друга! Трябваше да послушам Мимето,
като ме предупреждаваше!“.
Всичко е сложно! Вие казвате „супата е безсолна“, тя чува
„той не ме обича!“ Вие казвате „какъв дъжд се изсипва
навън!“, тя чува „той не ме обича!“. Вие нищо не казвате, тя е
по-убедена от всякога: „Той не ме обича!“.
Разбира се, това какво чува тя не е нищо повече от една
догадка, защото няма как един мъж да знае какво си мисли
една жена. Поради което може да се окаже и напълно

5
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

прав във всяко свое произволно предположение. Но не е

сигурно.
Сигурното е едно - с характерната ни моносъщност за нас,
мъжете, е невъзможно да си представим многоизмер- ните
емоционални трептения в женската душа. Нямаме
възприятията, чрез които да го осмислим. Добре де, ще го
кажа ясно - по-тъпи сме от тях. Което без съмнение е голяма
лекота и пряк израз на Божията милост. За нас е по-добре
така! Признавайки това обаче, трябва да сте хмного
внимателни, когато жена ви нещо ви говори. Трябва много
внимателно да се следи интонация, тембър, паузи между
думите, изражение. Трябва да се внимава дали го казва уж
между другото, или самото говорене е дру- гото. Да се
наблюдава дали го казва през рамо на излизане от стаята, или
на влизане с фронтален поглед, вперен в нищо неподозиращия
мъж. Дори и само един от тези напълно незначителни детайли
да бъде прОхМенен- ед- но-единствено нещо, - и тогава
същите думи вече значат нещо съвсем различно! Затова -
внимателно! Не ви трябва беля на главата!

„Жените говорят два езика и само единият от тях е с

думи“
Приписват тази брилянтна мисъл на Шекспир, което само
доказва нейната изключителна проникновеност. Но истината
е, че този цитат не може да бъде намерен в нито един сборник
с негови цитати. Ако авторът не е Шекспир, то тогава едва ли
някой друг мъж би бил способен да сътвори този шедьовър.
Напълно възможно е някоя жена
да го е споделила някога... Логично е,III.но
Съпругата.
не можем Мама
да дъде
сме е
сигурни. Най-малко защото, когато става дума за жена,
логиката - и особено мъжката й версия - е доказано не-
приложима.
Мъжката логика е семпла, женската логика е сложна и
интересна.
Трябва да призная за себе си, че много се дразня, когато
жена хми настоява за нещо без никаква видима логика. Няма
никаква видима причина да настоява! Всички факти,
обстоятелства и житейски указателни табели сочат в една
посока, но тя категорично държи и си настоява за съвсем
друга посока. Без никаква логика! Изключително изнервящо!
И от всичко най-дразнещо е, че точно в тези случаи
обикновено се оказва права. Да не кажа - винаги. А няма
логика!

Теди не яде риба!

Уговаряме се с приятели за обяд. Чувам се с мъжа към ю ч.

в същия ден, питам го какво точно биха искали да обядваме,
за да изберем мястото - поканата идва от мен. Разбирам от
този мой приятел, че и двамата със съпругата му биха
обядвали риба - нещо, което вече съм им предложил, и се
радвам, че приемат, понеже на мен също ми се яде риба.
Всичко е наред, всичко е ясно. Не и за жена ми. Докато
пътуваме към мястото, тя намира начин да подхвърли:
„Когато се чухме вчера, Теди ми спомена, че пости и не яде
нищо животинско“.
- Чудесно - отвръщам, - но Максим днес ми каза, че и
двамата биха предпочели риба. Мисля, че моята информация е
по~актуална.
- Така е - съгласява се жена ми, - но Теди пости още

5
 ТАТКО,
няколко дниОБИЧАЙ ME! няма да яде риба.
и вероятно
- Разбира се, милинка, няма съмнение, че е в пост, но
понеже днес, съвсем преди малко, няма и час, - се чух с
Максим и той ми каза...
- Да, знам, че се чухте, но понеже Теди е в пост...
Боже, Господи мой! - казвам си аз и се опитвам с цялото
търпение, на което съм способен, да обясня още веднъж как
само преди малко съм говорил и че...
- Да, точно така е, чухте се, но постът на Теди изключва
всичко животинско, а рибата...
Поемам дълбоко въздух и броя до 3, след което кате-
горично решавам, че след като аз съм мъжът в къщата, трябва
да спра преговорите, и отсичам, че съм прав! С ясното
съзнание, че вече и аз започвам да се разколебавам в това.
Имам опит с такива ситуации и в случая този опит никак не
ме подкрепя. Което също е дразнещо.
Разбира се, на обяд ядем риба само тримата, Теди яде ориз
с маслини. Нищо животинско не включва нейният пост, който
ще трае още десетина дни от днес нататък.

„Вземи си яке, ако искаш!“

Всъщност имам богата, изстрадана, емпирично доказана
експертиза по въпроса за женската логика. Един от
блестящите примери бе при мое пътуване до Франкфурт в
едно приятно, ласкаво, топло есенно време. При приготвянето
на багажа, в което моята съпруга е водеща фигура и за което
винаги ще й бъда дълбоко признателен, тя ме пита дали ще си
взема дебело спортно яке, „ако искам“. Честно казано, тоя
сложен номер с това „ако искаш“ така и не мога да го разбера
вече 25 години. Защото това „ако искаш“ изобщо не е „ако
искаш“, ами си е направо „съветвам те и ако не ме послушаш -
ще сгрешиш! Обаче никога няма да ти III.
го Съпругата. Мама дъде
кажа направо!“. Ето е
това е значението на „ако искаш“ в такъв женски вариант.
Нищо, примирил съм се. (Не съм се примирил, просто се
опитвам да свикна. Неуспешно.) И какво отговарям на тази
любезна подкана „ако искам“? Отговарям това, което би
отговорил всеки мъж. Отговарям, че не искам. Извинявайте,
обаче аз мъж ли съм, или какво?! „Моля те, махни го това яке
- отсичам категорично като авторитетен глава на че-
тиричленно семейство - няма да нося два куфара дрехи за два
дни“. Точно това й казах. Съвсем логично! Времето според
прогнозите беше слънчево и топло за сезона и със сигурност
се очакваше да остане точно такова. Та ще ти нося дебело
спортно яке, и то „ако искам“. Ми не искам! Ето това е - не
искам! В крайна сметка мъжът си е мъж! Хайде де! Все пак,
нали?
Такива семпли мисли ми минаваха през аналоговия ум,
докато самолетът се приземяваше на летището във
Франкфурт. И още в таксито на път за хотела започнах да
разбирам колко неправ съм бил да не искам. Защото пред
невярващите ми очи - в разрез с моето очакване и напук на
всички ласкаво-слънчеви топли прогнози - слънцето
енергично се оттегли и потъна в характерната за този регион
ниска слоеста облачност, с което цялата природа в този град
начело с атмосферната температура и започналите валежи се
настрои на вълна „дебело спортно
яке“. Даже и с качулка! Гледах с тъжна ирония тази подла
атмосферна ^метаморфоза, иронично усмихнат на собствената
си непредвидливост (разбира се, че е непредвидли- вост, а не е
просто чист мъжки инат!).
В крайна сметка потънал в едно отдалеч разпознаваемо
философско настроение се разхождах по любимите ми алеи
край река Майн в една твърде странна комбинация от дрехи.

6
ТакаТАТКО,
че акоОБИЧАЙ
по товаME!
време вие също сте се разхождали край
река Майн в добрия стар Франкфурт и сте се чудили кой е
този висок и намръщен мъж с екстравагантен стайлинг от
официален анцуг и официален дълъг шлифер - признавам си,
аз бях това. Аз бях! „Ако искаш“ или „ако не искаш“ - така
стоят нещата, това беше положението.
Този горчив жизнен опит - както обикновено се случва -
ми помогна да открия едно неизменно валидно правило, което
нарекох Пътнически закон на УрумовТол- дщайн. Честно
казано, този Голдщайн не го знам кой е, обаче с него звучи
много по-авторитетно, освен това е евреин, та и
конспиративни нотки се добавят. Което си е още една екстра -
хората не смеят много-много да питат за подробности - все
пак Голдщайн е това!

Какво гласи пътническият закон на

Урумов-Голдщайн
Ето какво:
„Ако жена ви ви каже да вземете нещо в багажа си, когато
пътувате, понеже случайно може да ви потрябва, и вие не го
вземете, то със сигурност ще ви потрябва. Ако го вземете,
вероятно няма да ви потрябва“.
След няколко подобни и повтарящи се случки през го-
дините, ако жена ми ми каже да си взема целия гардероб,
понеже може да ми потрябва, вече съм склонен да взема
гардероба със себе си. Вече нямам никакво намерение да
пренебрегна пряката връзка между спохменаването на моя
дреха от жена ми и острата необходимост от тази дреха в
пътуването ми, но само ако не съм я взел със себе си.
Разбира се, подчиняването на природните закони е просто
конформизъм от хмоя страна и признаване на фактите. Иначе
 III. Съпругата.
продължавам да не мога да проумея женската логика.Мама дъде е
Ето например какво ми казва жена ми - „моля те, слагай си
ризите на едно място“.
Какво може да означава това, при положение че всяка една
от ризите ми е на едно място. И изобщо как е възможно една и
съща риза да я сложиш едновременно на две места?

Пералнята като генератор на душевен мир

Не я разбираме женската логика и едва ли някога ще я

разберем. Както и едва ли някога ще разберем дълбоко
присъщата жизнена потребност на една жена от това пе-
ралнята да работи! Пералнята трябва да работи - с повод и без
повод. Този мистериозен източник на душевен мир за жената
не може да бъде разбран от простия мъжки ум. Но така или
иначе - пералнята трябва да работи, да смуче прах доволно, да
пие омекотител до насита, да центрофугира на воля и щедро
да ароматизира въздуха наоколо.

Това носи такава хармония, такава радост, такова блаженство!

И не е нужно да го разбираме ние, мъжете - просто нека да го
приемем като природна даденост и да гребем от него с пълни
шепи, тъй като нямаме друг избор.
Тъжно е, когато няма нищо, ама съвсем нищо, въпреки че
не може да няма, обаче няма! Няма нищо за пране! Кол- кото
и рядко да е, но и това се случва - бил съм свидетел на
няколко такива тъжни събития в 25-годишния ни съвместен
живот. Но радостта е доминирала категорично в много, много
пъти над мизерния брой тъжни моменти. И тогава! О, тогава
весела усмивка озарява женската душа, когато ръцете
нетърпеливо докопват някое текстилно парче щастие, бързо
натъпквано в пералнята. Затова едно от важните неща, които

6
 ТАТКО,
трябва ОБИЧАЙ
да знае единME!
мъж, е следното - винаги имайте подръка
някоя дреха за пране. Ако случайно нямате - чак пък толкова
да нямате не ми се вярва, ама нека да речем, че случайно
нямате, - тогава дайте една чиста своя дреха и кажете, че май
сте я обличали веднъж, ама не сте сигурен. Това е достатъчно,
от опит знам, че върши работа.
Мъжът е обречен на вечно недоумение от подобна не-
естествена за него страст. Той никога няма да улови - за миг
поне - онази скрита от него поезия на работещата пералня;
няма да проумее онази едва доловима замечтаност в погледа,
родена от аромата на омекотителя.
Мъжете няма да го схванем това. Не и в този мандат под
това небе. Никога няма да отговорим на онзи смазващ въпрос
с напълно неизвестен отговор: „Къде е другият чорап?“. Не се
е родил мъж, който да е в състояние да отговори адекватно на
този изобретен от Светата Дамска
Инквизиция коварен въпрос. Както и на питането: „Този
чорап откъде дойде?“. Неизвестно!

Жената обича солиден подарък!

Макар да има мъже, които се опитват! И то доста ре-

шително. Един мой приятел- адвокат, специалист по
търговско право - ми разказа за свой случай, при който негов
признателен клиент бил категорично решен да се отблагодари
за услугата на една дама, проявила служебно разбиране, което
не била длъжна да прави. Достатъчно заплетено ми го обясни
и адвокатът, така че и аз така заплетено ви го обяснявам. Но в
крайна сметка, простичко казано, клиентът на моя приятел
имал солидна причина да бъде благодарен на тази дама и
искал да й подари нещо наистина солидно. Нещо, което да си
тежи на мястото! И докато моят приятел стоял и се чудел как
така по-де- ликатно да попита какво III.
имаСъпругата.
предвид Мама дъде е
неговият
признателно-напорист клиент, мъжът решително произнесъл
сакралната дума:
- Пералня!
- Пералня?! - не повярвал на ушите си моят приятел.
- Всяка жена обича пералнята! Жената знае по-добре от
нас! Хем това е солиден подарък, тежи си на мястото!
- Ама как така пералня - смаял се адвокатът - не е ли
редно нещо по-фино, по-нежно... някакво колие например,
или някакъв накит... жените харесват такива неща.
Човекът срещу него, макар и снизходително, го изслушал -
все пак адвокат е най-малкото, и то от София. Две достатъчно
сериозни причини, за да бъде изслушан поне от едното
формално уважение. Но в погледа на клиента му прозирало не
само снизхождение, но и открито съжаление - уж адвокат, уж
хитър човек, и то от София, къде- то почти всички са хитри
хора! А в същото време толкова далеч от важните истини в
тоя живот.
- Пералня! - отсякъл клиентът. - Това е то солиден подарък,
в нея има тежест! Това не ти е тука някакво ко- лие-молие -
пералня е това! Защото не всяка жена харесва накитите, да не
говорим пък, че всяка жена си има свой тертип за накити,
неин вкус си има. Иди и разбери какви точно бижута харесва -
женска й работа, със сигурност няма да улучиш.
Обаче няма жена, дето не обича пералнята! Всяка жена
обича пералнята!
И тук вече, при този солидно-съкрушителен аргумент,
адвокатът вдигнал ръце и се предал. Така че, както виждате,
не всички мъже са лишени от усет като този мой приятел
адвокат. ИхМа и мъже, които, макар и рядко да се срещат, са
природно надарени с нюх и сетива спрямо това Божие чудо -
жената. Разбира се, правилото е безмилостно ясно - всяка една

6
женаТАТКО, ОБИЧАЙ
има такива ME! с каквито на един мъж не е дадено да
сетива,
разполага.

Жената е последното издание на

Създателя!
Жената е последната версия на Създателя - интуитивна до
съвършенство и безкрайно устойчива. Привидно е слаба и
уязвима - виждаш я да се олюлява като тръстика под силен
вятър, сякаш всеки миг вятърът ще я пречупи и ще я изтръгне
от земята. Но не, нищо подобно - тръстиката се олюлява, но
устоява. Докато същият този ураганен вятър може да изтръгне
огромен величествен дъб, изглеждащ непобедим и дори
надменно непоклатим под напора на вятъра. Гледаш го и си
мислиш - нищо не може да го помръдне! И точно тогава
ураганът го прекършва и хвърля на земята и дълго след това
хората говорят за тази разтърсваща катастрофа. Докато онази
нежна и видимо слаба тръстика продължава да устоява на
много ветрове и бури, много дълго след като дъбът вече го
няма и дори мястото му не може да се разпознае в гората.
Вътре дълбоко в себе си жената е непоклатима. Защото е
създадена от кост. Създадена е от реброто на Адам, намиращо
се отстрани, от тази част на тялото, която естествено е
предпазвана от ръката му. Не от костта на крака му например
- за да не бъде мачкана от него, и не от костта на рамото му
или на главата - за да не бъде по-високо от него. Харесвам
твърдението, че именно това е замисълът на Създателя -
реброто отстрани, равнопоставящо жената на Адам и
естествено закриляно от ръката на Адам. Подходящият
помощник, изпълняващ с появата си оригиналния план.
Твърдата кост, скрита и облечена в нежност. И изявяваща
своята твърдост само във време на крайна нужда.
 Мисля си, че точно затова във времеIII.наСъпругата. Мама дъде е
кризи и изпитания
жената проявява такава неподозирана устойчивост. Затова
често тя е по-корава от мъжа в онези гранични състояния, в
които се показва истинската, дълбоко скритата от
всекидневието същност на характера.
Мъжът е създаден от кал. Жената е създадена от кост.
Жената- това последно издание на Създателя, тази най-
съвършена негова версия.
Братя, нека си го признаем и нека бъдем свободни от
безпричинното ни его - казано е: «И ще познаете истината и
истината ще ви направи свободни».
Всеки мъж в сърцето си знае тази истина - този свят е
безсмислен без това съвършенство - жената!
Но само умният мъж може да се възползва от изящната
стихия, скрита в нежната женска натура. Това е изкуство,
разбира се, и то изкуство, достъпно за малцина избрани.

Жената като скрито оръжие

по време на ремонт
За щастие, имам такъв особено умен мъж сред всичките
мои преобладаващо умни приятели, който ми разкри този
висш пилотаж в небесата на женските психологически
тайнства. Конкретното приложение, което бе открил Кольо, бе
ефективната разправа с майстори по време на ремонт. Кольо
постоянно има майстори, защото постоянно нещо ремонтира в
някой от многото си имоти. Защото е логично, съгласете се,
когато си умен, да бъдеш и богат.
„Какво правя по време на ремонт“ - разкрива ми Кольо,
този същий стратег на психологическите методи и подходи.
„Тържествено и уважително каня съпругата си да огледаме
заедно докъде е стигнал ремонтът в съответния имот. За жена

6
 ТАТКО,
ми това ОБИЧАЙ
е едно ME!
не особено приятно изживяване, но тя винаги
приема, тъй като поканата я ласкае и тя я намира за израз на
доверие и за доказателство за своята важност като част от
целия процес на възлагане и контрол. Всичко това обаче не
прави изживяването по-привлекателно и още с влизането си в
обекта тя дава воля на емоциите си, родени от откриващия се
пред погледа й строителен хаос. Така че още от вратата,
ужасена от видяното, тя започва да нарежда: „О, не! Това е
ужасно! Това трябва да се оправи!“. И повтаря това във всяко
следващо помещение, в което влиза: „Това е ужасно! Това
трябва да се оправи!“ После излиза обратно и пред все по-
притеснените майстори отсича още по-категорично: „Не! Не!
Това е ужасно! Това веднага трябва да се оправи!“.
„Майсторите от своя страна - казва с усмивка моят приятел
- нямат никаква идея, че жена ми говори по принцип за хаоса,
който вижда, и няма нищо конкретно предвид. Но тъй като
самите майстори много добре знаят къде и какво са объркали,
започват да обясняват кое точно не е наред и как веднага ще
започнат да го оправят. А пък аз внимателно ги слушам,
гледам и още по-внимателно си отбелязвам кое точно
показват, за да проверя накрая дали са го оправили това
„ужасно нещо“.
Както се вижда, умният мъж винаги намира начин да
живее в хармония с всички страни от характера на своята
съпруга. И даже да ги постави в полза за цялото семейство.

Мирише на нещо вкусно

А и нали, както казва Самюел Джонсън, крайната цел на

всички амбиции е да имаш мир и хармония вкъщи. Каквото и
да става. И каквото и да е сготвено или да не е сготвено.
Случвало ми се е да се прибера вкъщи и да
 ТАТКО,
мирише на ОБИЧАЙ ME! вкусно. И като всеки нормален мъж,
нещо много
преди да кажа „добър вечер“, изтърсвам с първична
откровеност: „Много вкусно мирише“. Обикновено
очакванията ми са се оправдавали. Но е имало и случаи, в
които жена ми отвръща с усмивка: „Броколи има във
фурната“, и с видимо очакване на моята реакция. В такива
моменти на свой ред се усмихвам и пак така откровено
изтърсвам: „А нещо за вечеря дали има?“ Разбира се, все нещо
се намира за вечеря на един гладен мъж в мое лице.

Трябва да се държим мъжки, нали така?!

Това е велика тайна, която всеки баща трябва деликатно и
по подходящ повод да разкрие на своя наследник.
Този момент идва и при нас, при това съвсем неочаквано.
Синът ми, вече в горния курс на гимназията, един ден ми
звъни възмутен:
- Тате, тръгвам към доктора да си взема изследванията
(беше нещо дребно и превантивно, нищо сериозно), но мама
се приготви да идва с мен и да си говори с него. Защо изобщо
трябва да идва с мен?! Няма да ходя с нея, не съм малък!
Милото ми момче. Разбирам го прекрасно. Разбирам също,
че сега е моментът да му кажа една ключова житейска истина.
И затова изричам сакралното:
- Трябва да се държим мъжки, сине! Не можем да я спрем
майка ти, нека дойде с теб.
Той ми е изумен:
- Ама, тате, как да се държим мъжки, като тя ще се на-
ложи?
Поемам си дълбоко въздух и разкривам истината:
- Именно, сине, именно.
Пауза. Въздишка от другата страна на линията:

7°
 - Разбирам, тате. III. Съпругата. Мама дъде е
Въздъхвам и аз:
- Ти наистина си вече голям, сине.
И така завърши нашият разговор за този важен житейски
урок. Един от онези трудни уроци, с които се подготвяш за
дълъг и преобладаващо безоблачен сехмеен живот... Друг
такъв урок е, че трудно може да замениш мама, особено в
тържествени случаи.

Мама дъде е?
Научавам този урок преди години, на тържеството за Нова
година в детската градина на моя син, тогава тригодишен. За
първи път си мисля, че съм успял да заместя жена си пред
детето си. Първо, защото отивам навреме, а тя закъснява.
Чудо невиждано, съвсем сериозно го казвам - обикновено е
точно обратното. Още повече че в моя случай това „навреме“
от 2 минути е поради липса на дру- га работа, а нейното
планирано „закъснение“ от 30 минути е поради неотложни
служебни ангажименти и въпреки старанието й да ги избегне.
Така или иначе, аз съм там навреме и това е достатъчен повод
да се смятам за един крайно отговорен баща. Намирам тази
случайна своя точност за достатъчен повод да се оглеждам
твърде самодоволно наоколо, докато чакам тържеството да
започне. И така, децата си казват стихотворенията и си пеят
песничките,
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
а синът ми гледа тъжно към мен - причината ми е ясна, но съм
твърдо решен да го баламосам нещо. Все пак едно дете ако не
мога да баламосам, докато жена ми дойде, то тогава накъде
съм тръгнал едва ли не. Така че накрая го вземам на ръце,
прегръщам го и започвам да му говоря и да му пробутвам
някакви подръчни играчки. Много добре знам, че така се
прави. И докато той ме гледа с тъжните си черни очи и аха-
аха да се разплаче, аз храбро и самонадеяно продължавам -
„спокойно, мама всеки момент ще дойде, ето го тука зайчето,
ето го тукатаралежчето, ето, ние си играем и мама вече само
след малко ще дойде, а пък ето тука зайчето, какво е хубаво
само това зайче, виж го!“. Много оригинално, няма що. Но все
пак няма да се предавам, я.
И така си говоря аз, докато виждам как той се успокоява и
как всеки момент ще ме завладее надигащото се в мен
тържество, че все пак, макар и за мъничко, еъм успял да
заместя мама - хайде де! Пък и съвсем навреме съм отишъл -
абе, баща и мъж за пример! И точно в този момент на
самодоволство тревогата в очите на сина ми се превръща в
река от сълзи и той високо изплаква:
- Мама дъде е? Мама дъде е? (Още не можеше да произ-
нася „к“)
И тук някъде се разпадат и последните ми надежди, че
дори и за няколко минути ще мога да заместя мама на този
етап от живота на моя син. Това е отрезвяващо, разбира се, а
най-прекрасното от всичко е, че точно в този момент - сякаш
долетяла отнякъде - жена ми почти тичешком влиза в залата и
така всички вкупом се успокояваме.
Стратегическият съюз в семейството

Има един стратегически съюз в семейството и това е

съюзът между мъжа и жената. Така са поставени нещата от

7
самото начало - „мъжът ще остави бащаIII.сиСъпругата.
и майка сиМама дъде
и ще се е
прилепи към жената и те ще бъдат една плът“ (Битие 2:24). По
друг начин казано, ако не остави мъжът баща си и особено
майка си, няма как да се прилепи към жена си и да бъдат една
плът.
Родителите могат и са длъжни да помагат според силите
си, но не и да ръководят новото семейство. Мъжът и жената са
влезли в своите взаимоотношения и това е свещена тяхна - и
само тяхна! - територия.
Стратегическият съюз, намерил израз включително и в
сливането в една плът, е между мъжа и жената. И той остава
такъв, включително и когато дойдат децата! Този съюз не
преминава в други измерения! Той не е между единия родител
и едно или повече от децата. Защото това винаги е в ущърб на
другия родител, винаги го ощетява.
Така че този съюз:
• не е между майката и дъщерята, не е между майката и
сина;
• не е между бащата и дъщерята, не е между бащата и
сина;
• не е между жената и тъщата, мъжа и свекървата;
• не е в никакви други комбинации.
Тъжно е да се види случай, в който една-властна майка
превръща сина си в неспособен да взема и да отстоява
решения женчо, напълно подчинен на нейните внушения и
мисловни стереотипи. В случаи като този в очите на мъжа тя е
недостижим стандарт за неговата съпруга, която, каквото и да
прави, колкото и да се старае, все не може да готви като мама.
И все не може да чисти като мама.
И все не може да прави това и онова като мама.
И колкото и да се мъчи, пак не може като мама...
И накрая на много съпруги, трайно поставени в това

7
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
положение, логично им писва и те оставят женчото да си
живее щастливо завинаги с мама. Разбира се, това развитие
обективно не е добро за никого и оставя болка във всички
засегнати страни, особено когато такова семейство вече е
създало дете или деца. Най-засегнатите и най-страдащите са
тези малки и невинни душички, чието присъствие и невинност
така и не са успели да послужат като оня решаващ фактор за
преодоляване на патологичния егоизъм и пристрастеността на
родител към вече женения син или омъжената дъщеря. И тук
със сигурност много от вас се сещат за омъжени жени с 20
или 30 години брак, които продължават да живеят в щастлива
и не много тайна връзка с майка си - властната и тиранична
майка, непримирила се с фактите, въпреки че годините си
вървят и на малката й дъщеря вече й идва реда да става баба.
Такива случаи у нас има не един и два, по нашите географски
ширини са се превърнали в типология на сбъркан семеен
модел и затова е лесно да се сетите поне за един такъв случай,
и то свързан с лични ваши близки или познати.
Невижданият бунт на порива към свобода

Имах един познат - много интелигентно, образовано и

възпитано момче. За съжаление, с поведение и характер на
женчо. И нямам предвид влечение към мъжкия пол - не, ни
най-малко. Просто без никаква способност да поема
отговорност, да отстоява мнение. Или когато изненадващо го
прави, то е за незначителни детайли, без особено значение
заглавния въпрос в разговора. Накратко -тъжна работа. И така
си вървяха нещата, докато този човек не се разбунтува!
Когато изненадващо за всичките си познати той срещна
жената на живота си, тогава бунтът му беше несломим! Той се
скара с майка си, събра си багажа и се изнесе за изумление на
всичките си приятели и познати. И за ужас на майка си,

7
 III. Съпругата.
разбира се. И отиде да живее при своята любима,Мама
коятодъде
го е
подкрепяше в този бунт и която го приюти при себе си. Не
знам дали и сега, доста години по-късно, те живеят заедно в
мир, любов и хармония и със сигурност им го пожелавам. Но
знам със сигурност, че жената на неговия живот беше на една
възраст с майка му. Това беше таванът на въстанието му. Дори
и в бунта си той не бе стигнал по-далеч от стереотипите,
заложени от собствената му майка в неговото детство.

Никой не може да даде това, което няма

Всеки дава само това, което има - и точно това е проблемът

в матриархалния модел на „царицата майка“ и по отношение
на дъщерите. Този модел винаги изисква откриването на
слабохарактерни кандидат-съпрузи, които
да бъдат окончателно форматирани по образеца на под-
чинения баща-съпруг и да бъдат превърнати в същия об-
служващ персонал като него. Много често помощна роля
играе и семейната собственост като жилище или имоти,
наследствени на „царицата“ или пък усвоени от нея по силата
на властния й характер. Като казвам властен характер, нямам
непременно предвид мустаката женка с огромни бицепси.
Силата на такива „царици“ се крие в постоянството на
натякванията им и в манипулирането на слабите места в
характера на мъжете им. Техните мъже винаги са свършили
нещо не както трябва и винаги носят по-малко пари вкъщи,
отколкото трябва. Съседките на „цариците“ винаги имат
повече, защото съпрузите им печелят повече и умеят да
постигат повече. Най-добре това е илюстрирано с финалната
реплика от едно анимационно унгарско филмче от времето на
нашето поколение. В него вечно недоволната съпруга
произнасяше в края на всеки епизод сакралната фраза:

7
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
„Трябваше да се омъжа за съседа Пища Хуфнагел“. Който и
да е този Пища, без съмнение той е мразен от много мъже под
чехъл, които в сънищата си го убиват по особено мъчителен
начин. И то точно поради факта, че именно те, а не той, са се
оженили за тази свадлива жена. Както пише Соломон в своите
Притчи: „По-добре да живееш в ъгъл на тавана, отколкото в
къща, споделена със свадлива жена“ (Притчи 21:9). Цар
Соломон със сигурност е разбирал от жени, като се има
предвид, че е имал „седемстотин жени княгини и триста
наложници“. Вероятно това е причината в същата своя книга
да добави един още по-категоричен текст: „По-добре да
живееш в пуста земя, отколкото в

7
 III. Съпругата.
къща, споделена със свадлива жена“ (Притчи 21:19). Мама дъде е
Но като се има предвид, че седемстотин жени и триста
наложници означават на свой ред ни повече, ни по-малко от
хиляда тъщи, няма защо да се чудим, че цар Соломон
завършва недотам успешно своя земен път. Така де, не всички
са щастливи с една тъща, и то такава съвършена тъща като
моята! (Подмазвам се, разбира се, не го отричам. Но кой
женен мъж не би ме разбрал?)
На всички възмутени дотук феминистки, които задочно ме
питат: „Само жените ли са виновни? А няма ли да кажеш
нещо за домашното насилие?“, бих отговорил така - та нали
дотук говоря именно за домашно насилие, но с обратен знак и
с далеч по-фини и ефективни методи, неподлежащи на
съдебно преследване?
Но няма да спра дотук и ще потвърдя - за всичко спо-
менато дотук отговорни са не властните жени, които го
правят. Отговорни са слабохарактерните мъже, които не са си
на мястото. Главата на семейството е мъжът и затова негов
дълг е да бъде на нивото на своите отговорности като баща и
съпруг.
Властта си е власт, тя е неотменим и обективен фактор,
затова и отказът на един мъж да поеме правата и от-
говорността на тази власт не води до нейното отменяне,
ограничаване или изпаряване. Води единствено до поемането
й от някой/някоя друг/а.
Така че мъжът е крайно отговорен, който и каквото иска да
си говори.
Мъжът е отговорен за сигурността на жената - съпруга
и/или майка на децата му. Защото това е най-важното нещо за
една жена, създаваща дом. Липсата на закрила, на сигурност и
на предвидимост - естествено и на любов! - е причина за

7
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
много аборти и за много изоставени деца.
Изоставени деца, които - за разлика от преждевременно
убитите при умишлени аборти - са имали шанса да се родят,
да живеят. Имаше такива домове едно време. Наричаха ги
Дом „Майка и дете“ - какъв саркастичен евфемизъм.
Всъщност трябва да се казват Дом „Дете без майка и баща“.
Бях учител в такъв дом - като студент учех и работех през
цялото време. Това учебно заведение беше за деца до 8. клас и
представляваше пълен пансион. Наричаше се дом-интернат.
Представете си - дом, който е интернат. Дом за интернирани
сирачета или изоставени от родителите си деца. Какъв дом
може да бъде един интернат?!

Кроткият Васко и страшното черно куче

Там се запознах с Васко - русоляво кротко момче с
дълбоки тъмни очи на преждевременно помъдряло малко
човече. Беше в 3. клас, по-мъничък от децата, на които аз
преподавах. Беше различен от другите - кротък и вглъбен в
себе си, постоянно замислен, странно отчужден и
съзерцателен на фона на останалите препускащи напред-назад
момчета. И най-потресаващото от всичко - виждах други деца
да му посягат и да го удрят, без той да вдига ръка да се
защити! Стоеше безразличен към насилието, болката не беше
в състояние да го извади от дълбоката отдаденост на неговия
собствен далечен свят. Някакъв приказен малък мъдрец,
някакъв звезден Малък принц от дома-интернат. Завиждаха
му другите деца за това, че леля му- сестра на майка му -
идваше?редовно на свиждане и му носеше различни
лакомства. Дотолкова му завиждаха, че някои от тях си
измисляха как и те имат леля, която ще им дойде на свиждане.
Някои пък фантазираха дори, че майка им ще им дойде на

7
свиждане, но другите деца им се смееха,III. защото
Съпругата. Мамаче
знаеха, дъде
те е
не познават майка си и никога не са я виждали. Сигурно и
затова скачаха около жените от благотворителните организа-
ции, които им носеха лакомства по празниците - но не заради
лакомствата, не. Скачаха около тях и викаха: „Искам ти да си
ми майка! Искам ти да си ми майка!“. Жените се
просълзяваха, някои от тях откровено се разреваваха...
нямаше как да им станат майки, това детско желание бе
неизпълнимо дори и на Коледа. Дори и на Коледа сред
лакомствата липсваше майчината любов - най-сладкото нещо
под това небе. А може би - и над това небе.
Децата искаха майка за Коледа - най-скъпия подарък на
света. Но този подарък липсваше сред купищата сладкиши.
Само Васко не викаше и не подскачаше около тези жени - той
си имаше майка, най-хубавата и най-добрата, и нея си я
чакаше.
Говорех си с Васко в междучасията. Избягвах да го пре-
гръщам пред другите деца, защото случайно разбрах, че
именно заради моите прегръдки някои деца са го нападнали и
са го били - от ревност. Но си говорехме и той ми разказваше
за своята добра леля, която му разказвала за неговата добра
майка. И как един ден майка му непременно ще дойде и ще си
го вземе - така казала леля му - непременно ще дойде и ще си
го вземе, просто в момента не може. Но скоро, съвсем скоро...

7
 ТАТКО,
Беше ОБИЧАЙ
лято и бяхME!
дежурен в лагера в планината, къде- то
бяхме заедно с децата. Една сутрин след закуска Васко дойде
при мен. Очаквах да чуя някои от неговите толкова много
мечти за дом и семейство, за майка и любов. И точно така
тръгна разговорът.
- Когато стана голям - каза той, - ще се оженя. И много ще
слушам жена си, ще я гледам и няма да я бия.
- Чудесно, Васко, истинският мъж не бие жена си и се
грижи за нея - окуражих го аз.
- Ще си направя една голяма къща тук, в селото - про-
дължи Васко.
Къде ли другаде би могъл, помислих си аз, това дете не
познаваше света извън селото, в което бе този „дом“-ин-
тернат.
- И ще направя една огромна ограда - Васко вдигна очите
си към мен, за да види одобрителното ми кимване.
- Ще си имам и деца и ще ги обичам, ще се грижа за тях и
никога няма да ги дам в такъв дом, в какъвто са ме дали мен.
Очите ми се насълзиха. А Васко продължи:
- Моите деца ще си имат майка и баща и свой дом и
всички много ще се обичаме.
- Така трябва, Васко, точно така трябва - отроних.
- И тогава - каза Васко - ще си взема едно голямо и
страшно черно куче и ще го вържа пред къщата. Да стои зад
оградата и да чака...
- Това не го разбирам - казах изненадан, - какво да чака
зад оградата?
Васко на свой ред се изненада и внимателно ми обясни:
- Кучето ще гони майка, когато дойде да ме види.

8
 - Защо? - стъписах се напълно. III. Съпругата. Мама дъде е

Васко ме погледна в очите с дълбокия си, замисле- но-

кротък поглед и на свой ред попита:
- А тя защо сега не дойде да ме вземе? Защо ме е оставила
тук? Затова това страшно черно куче ще стои зад оградата и
ще я гони, когато дойде.
Не издържах, отдалечих се към най-близката сграда, скрих
се зад нея и се разревах. Разревах се неудържимо,
невъздържано - както дете, което е загубило майка си. И
някъде там, в онова юнско утро на 1990 г., високо в Родопите
извиках в сърцето си: „Боже, има ли те?! Ако те има, къде си?!
Какъв е смисълът от този живот, кажи ми?! Открий ми се!
Покажи ми защо е всичко това! Кажи ми защо е тази болка,
защо е тази мъка, защо?! Трябва да има някакъв смисъл зад
всичко това, трябва да има някаква причина, не може да бъде
толкова безнадеждно всичко?!“.
Никой не е намирал Бог в спокойни води и във време на
комфорт, в спокойните пристанища на планирано творческо
самоусъвършенстване.
Всеки е намирал Бог извън всичките си планове, във време
на буря и отчаяние, в периоди на липси и недостиг.
Защото точно в бурята човек позволява на Бог да го
намери.
И защото твоите изначални планове не включват Бог, но
Божиите изначални планове винаги са включвали теб.
Този, Който търсиш, отдавна търси теб.
И тъй като те обича толкова много, създал е една Жена
точно за теб.
Жената, която да те прави цял и завършен.
Съпругата.

8
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
А$ 1л«/gw $

„Каквото и да ви говорят, знайте, че става дума за пари.“

Виждал съм този надпис в не един и два офиса. Поставен е на
подходящо място, за да ориентира разговора по същество.
Добрата новина при този директен подход е, че пести време и
на двете страни.
По-важният извод, надхвърлящ законите на бизнеса, е, че в
живота всяко нещо има своята цена. Включително и самият
живот. Включително и най-малките детайли в него, като
например историите в тази книга, за която е платена цена и
затова в момента вие я четете. Цената е и в пари - за купувача,
и в преживявания - за героите в нея, и във врехме,
преживявания и труд - за писателя, и в пари и реклама - за
издателя.
Каквото и да ви говорят, знайте, че става дума за цена -
това е законът в човешките взаимоотношения. Невинаги пари,
но винаги цена.
И действие, и бездействие - всичко има цена. Нерядко
бездействието струва по-скъпо от действието. Нерядко
резултатът от действието хМоже да е безплатен за някого, но
само защото някой друг е платил цената.
И все пак мисля, че в семейството това правило звучи по
следния начин:

8
 Каквото и даIV.ви говорят
Любов. - в захарен сироп
Баклавички
знайте, че става дума за любов
Включително и парите, разбира се, са функция на любов и
отговорност - защото само в такива случаи те са заредени с
добро.
Любовта е смисълът на семейството. Не парите.
Не вярвайте на теориите за дистанцираност от децата, на
сдържаност, за това как децата трябва да се прегръщат и
целуват само когато спят. Как единствено чрез строгост и
суровост децата ще станат хора.
Основно два вида хора са последователите на тази теория-
първите не са получавали достатъчно нежност и ласка в
детството си и не са били насърчавани да я проявяват в
отношенията си към близките. А трудно се проявява това,
което не си получил.
Вторите се заблуждават, че точно чрез суровост и строгост
ще успеят да възпитат някакви свръхчовеци, които -
неуязвими от жаждата за любов и ласка - ще постигат
свръхуспехи.
Самите родители, съзнателно или несъзнателно прилагащи
тези принципи, искрено страдат в своите усилия да
заобиколят незаобиколимото. Любовта е незаобико- лима като
живота. Защото живот без любов е рана.
Моят баща - силен и достоен човек, отдал живота си на
семейството, изгубил майка си още на 14 години. Не- получил
достатъчно майчини ласки в трудното военно и следвоенно
време на 40-те години на XX век, пренебрегван от баща си,
той не беше научен от никого как да изразява своите чувства.
Този дефицит, за който нямаше
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
никаква вина, той беше превърнал в свое убеждение, в
своеобразен параван за истинската първопричина. Така баща
ми беше решил да вярва в правилото, че децата се милват и
целуват единствено докато спят. Възможно е да ме е милвал и
целувал, докато спя. Много ми се иска да е било така.
Истината е, че дори и в съня си не съм виждал баща ми да ме
целуне. Не му се сърдя, обичам го толкова много и се
прекланям пред неговата посветеност на дома и семейството!
Знам, че той просто никога не беше получавал нежност от
своя баща и затова не знаеше как се прави. И колкото повече
осъзнавах през годините, че никой не го беше целувал и
милвал като малък, толкова повече се стараех да пречупя тази
бариера в отношенията му към хората. И точно затова, вече в
неговата преклонна старост, често си намирах поводи да го
прегърна и да го целуна. В тези моменти ставаше много
неловко, защото той просто не знаеше какво да направи. И
затова непохватно, неубедено и объркано правеше
единственото, което знаеше - да се дръпне и да се опита да се
затвори в своята вътрешна зона на сигурност. Въпреки това аз
продължавах да се стремя към него точно с такива прояви на
любов и нежност.
Милият ми баща, който винаги беше толкова уверен, силен
и властен, а в тези случаи се сконфузваше и се чувстваше
толкова безпомощен и дори уязвим. Толкова е трудно
понякога да се разбере нещо толкова естествено - че любовта
е висша форма на уязвимост, защото е висша форма на
доверяване и разкриване. Когато обичаш, точно тогава си най-
уязвим. И въпреки това, или може би точно поради това,
любовта е даване. Никой не може да ти даде толкова много,
колкото може да ти даде любовта.
Дори и да ги носим в сърцата си, дори да мечтаем да ги
видим хора - без любов не можем да постигнем нищо със и за

8
децата си. IV. Любов. Баклавички в захарен сироп

Нищо, че ги носим в сърцата си

Всъщност това са стихове с автор Богомил Гудев, из-

никнали отнякъде в паметта ми.

Нищо, че ги носим в сърцата си

и мечтаем да ги видим хора.
Трудно се разбираме с децата си,
даже и когато си говорим.
За тях ежедневно, за тях ежечасно
се грижим, но нещичко все не достига.
А всичко е толкова просто и ясно,
спомнете си какви сме били дечурлига.
Хвалим ги и съдим прибързано,
мъчим ги в нашите калъпи.
Към себе си държим ги вързани, казвайки, че много са ни
скъпи.

Слушах тази песен на „Диана експрес“ през 8о-те години,

която дори и тогава не беше от най-известните им парчета,
така че кой ли си я спомня днес... Но аз си я спомням заради
горчивината, която чувствах всеки път, когато я слушах.
Усещах опасността от безкрайната пропаст и някъде там, през
8о-те, още като ученик си казах - не само на дело ще обичам
децата си, както баща ми правеше с неуморния си труд, но ще
изричам тази любов. Ще си говоря с тях, ще ги наставлявам не
само с пример, но и с думи. Ще ги съветвам винаги, когато те
поискат това, но някак между другото, без да се натрапвам. Не
просто ще ги обичам, а те ще знаят, че ги обичам! Любовта е
повече от парите, от дрехите, от всичко. Това разбрах още
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
като ученик и още тогава поисках повече от всичко да бъда
добър баща.
Децата ми и съпругата ми днес казват, че съм такъв. И това
е най-голямата награда за всичко, направено през годините.
Годините, в които разбрах и още нещо много важно - за да
бъдеш добър баща, много помага да си бил добър син. Ако си
останал с горчивина от своя баща, тази горчивина неизбежно
ще влияе върху отношенията ти към твоите деца, особено
когато имаш момче или момчета.
Затова, ако баща ти не те е прегръщал и целувал като
малък, не му се сърди и не го осъждай. Ако той е сред живите
под това небе, просто иди при него, прегърни го и го целуни.
И ако за тази цел трябва първо да му простиш, тогава му
прости заради примера, който тази прошка ще бъде за твоите
деца. Ти едва ли ще бъдеш безгрешен към тях. Дори и когато
имаш тежко наследство в отношенията с баща си дотолкова,
че си убеден как с лекота ще бъдеш по-добър баща от него.
Има една стара българска народна приказка, очевидно от
времето, когато в една къща са живели няколко поколения.
Тази приказка разказва как един син изхвърлил стария си
баща извън къщата и го хранел на двора, в някаква дървена
копанка. И смятал, че това е правилно и че всичко е наред.
Докато един ден видял своя малък син да дълбае едно парче
дърво. На въпроса какво точно прави, малкият отвърнал:
„Правя дървена копанка, за да има в какво да те храня вън на
двора, когато остарееш като дядо“. Разбира се, синът се
извинил на баща си, прибрал го обратно в къщата и се грижил
добре за него до края на живота му - както се изисква в
добрите приказки.
Каквото и да /не/ направим, то ще бъде пример за нашите
деца. Това е неизбежно, незаобиколимо вечно правило,
работещо неизменно и неотклонно.

8
 Отказът да простиш еIV. тежкаЛюбов. Баклавички
бариера, в захарен сироп
възпираща
случването на прекрасни неща в живота ни. Нещо повече -
този отказ може да роди горчиви плодове и да се превърне в
източник на негативно влияние и дори на тежка духовна
обремененост в следващите поколения.
Веднъж се заприказвах с непознат човек - продаваше кола
и аз проявих интерес. Срещнахме се и докато я оглеждах, той
изведнъж заговори:
- Не се разбирам със сина, само проблеми ми създава.
Караме се постоянно, омръзна ми. Аз му дадох бизнес, дадох
му хляб, а той ще се държи така с мен и ще ми отвръща. И
жена му ще ме кълне! Представяш ли си?! Щом е така, вземам
си всичко и те каквото искат да правят. Затова я продавам тая
кола на такава добра цена! Бях му я дал на него, ама всичко
беше дотук!
Слушах мълчаливо и си мислех колко ли му тежи на
душата, че да го сподели с човек, когото вижда за първи път.
А той продължаваше - какво му казал синът, той какво му
отвърнал... Единият какво направил, другият какво му върнал.
Нямало да прости на сина си и това е!
Слушах, без да го прекъсвам, и очаквах да ми каже откъде
тръгва това. Тази настървеност, този обвинителен тон, тази
омраза между най-близки хора?
Защото никога няма да повярвам, че е нормално да има
такива отношения между родител и дете.
И тогава този наранен и нараняващ мъж сам отвори дума
за най-важното - за корена на този проблем. И ми разказа как
неговата собствена майка се е настроила срещу своята майка,
защото искала да учи, но вместо това майка й я принудила да
работи и да помага в издръжката на семейството:
- Майка ми никога не прости на баба ми, че е отказала да
я изучи. Никога не й проговори, не я потърси и дори не отиде
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
на погребението й. Не й прости в живота, не й прости и в
смъртта!
Потресаващо колкото думите бе самото отношение на този
мъж - той се гордееше с това горчиво семейно наследство!
Нямаше никакво разбиране за дълбоките корени на тази
горчивина и за връзката им със собственото му поведение към
сина му. И за наследствените духовни проблеми във
взаимоотношенията му с него.
- И ти ли смяташ да постъпиш така със сина си? И той ли
смята да постъпи така с теб? Да не си говорите, да не си
простите, да не се потърсите един друг нито в живота, нито в
смъртта? - попитах го рязко и този човек сякаш се събуди от
сън, а после замръзна с втренчен в мен поглед.
- Трябва да му простиш - син ти е! Каквото и да е било,
трябва да му простиш! Така ще му помогнеш и на него да ти
прости. Не виждаш ли, че това е един омагьосан кръг?! И че
само прошката може да го разкъса.
- Ще му простя... той ми е син, ще му простя - чух го да
казва и разкаянието в думите му носеше надежда наистина да
се случи.
Разделихме се и повече не сме се виждали. Искрено се
надявам баща и син да намерят сили и да преодолеят това
тежко наследство от предците си. Защото е страшна мисълта
за това какво още по-тежко наследство ще оставят на своите
наследници.
Отказът да простиш, желанието за отмъщение - това е
сярната киселина в духовните измерения, това е смазваща
поколенческа обремененост. Неслучайна е рутинната лекарска
практика при преглед да бъдат задавани въпроси за
наследствени болести като диабет, сърдечна недостатъчност и
др. Защото е емпирично установено, че има родово предавана
предразположеност и уязвимост към различни болести или

8
опасност от инфаркт, инсулт иIV.др.
Любов.
ТоваБаклавички
е един видв захарен сироп
наследство
по неволя - въпреки желанието на нашите родители и деди.
Няма съмнение, че същото - и дори по-голямо! - е влиянието
на предаваните на поколенията духовни завещания и духовни
обремене- пости. Защото „видимите неща станаха от
невидимите неща“ - невидимата духовна обремененост ражда
видимите наследствени болести. И единствено прошката е
универсалният ключ към решаване на всеки проблем в
човешките отношения. Прошката е отношение на сърцето, а
не анализ на ума, така че не е задължително да проумяваш
някого или нещо, за да простиш. Прошката отключва вратата
към едно виеше ниво на мир, покой и благодат - на мир преди
всичко със самия себе си. И след това с целия останал свят.
Защото най-високото ниво в преодоляването на негативното
духовно наследство е първо да простиш на самия себе си. И
тогава библейската заповед „Да възлюбиш ближния си, както
себе си“ придобива неочаквано дълбок смисъл. Ако не си
простим на себе си, как може да простим на другите? Ако
мразим себе си, как може да обичаме другите?
Любовта прощава. Любовта дълго търпи и е милостива.
Любовта „на всичко вярва, на всичко се надява“.

Обичаните деца са като баклавички,

напоени в захарен сироп
Обикновено в навечерието на Рождество Христово майка
ми приготвяше любимия ми сладкиш - баклавата. Майка ми
правеше хубава, вкусна, сочна баклава с много орехи. Нямах
търпение да стане този апетитен сладкиш и затова още от
началото се увъртах около огромната тава с баклава и
припряно потропвах. Сигурно съм изглеждал много смешно,
но това е било последното нещо, което ме е вълнувало. Само
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
че колкото и да нервничиш и да поглеждаш часовника, при
този толкова характерен ориенталски сладкиш има
определено неумолимо технологично време. И нищо не може
да се направи, докато сухите корички не се залеят с горещ
захарен сироп. С това действие обаче чакането не свършва, а
продължава - дълго, тягостно, непомръдващо време, което
сякаш злорадо се наслаждава на невъзможността ти да се
насладиш на баклавата! Разбира се, всяко момче е напълно
убедено в безсмислието на такова чакане - не правех
изключение и аз. Затова още преди да е изстинал ароматният
сладък сироп, обилно залял изпръхналите сухи корички на
баклавата, взимах нож и вилица и започвах да опитвам от еди-
ния край. Не беше много вкусно така - корите още бяха сухи
отвътре, сиропът не беше проникнал в тях, но това е
единственият вариант, останал ти след бързия край на твоето
крехко търпение. Освен качеството обаче хубавото на
приготвената от майка ми баклава беше в нейното количество.
И точно това бе основната причина да стигна - след няколко
дни на успешни атаки - до онази част от тавата, в която
сладкишът напълно се беше възползвал от времето и обилно
бе попил захарния сироп. Е, това вече беше истинска баклава!
Признавах го в себе си, докато, примижавайки от
удоволствие, излапвах и последните парченца от това
кулинарно блаженство.
Каквото е захарният сироп за баклавата, това е любовта за
децата. Прави ги толкова сладки, толкова очарователни,
толкова напоени със сладост. Ако изпълните децата си с
любов, вие ги изпълвате с увереност. Обичаните деца са като
сладки баклавички, напоени в захарен сироп. Излъчват
сладост, спокойствие, любов. Ухаят на слънце и безгрижност.
Няма съмнение в тях, няма страх. Напротив - има надежда и
вяра, защото любовта им е дала всичко това.

9
 IV. Любов.неуверени,
Без любов децата растат уязвими, Баклавички встрахуващи
захарен сироп
се. Стават лесно чупливи, настръхнали като сухи кори,
оставени без най-важната съставка- сладостта. Оставени са
без захарния сироп, който всъщност прави баклавичките
толкова неустоими. Любовта е тази, която прави децата
силни, уверени и спокойни.
Хора, напоявайте децата си с любов и целият ви свят ще
бъде в сладък мир. Защото и вие самите ще бъдете част от
това блаженство, душата ви ще бъде напоена с надежда, вяра
и любов.
Как всъщност се случва това? И защо сред тези три висши
нива на човешкото духовно битие - вяра, надежда и любов -
като най-голяма е определена любовта? Наскоро се запитах
точно това - защо има такава градация и защо на любовта
категорично е дадено първото място? Ето какво пише в един
от най-известните пасажи в Библията, включван в безброй
сборници със световноизвестни цитати, посветени на любовта
- това е 13-а глава от Първо послание на апостол Павел до
коринтяните - тогавашните жители на днешния гръцки град
Коринт:
„И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и
всяко знание,
и ако имам всичката вяра, така че и планини да
премествам, а любов нямам, нищо не съм.
И ако раздам целия си имот за прехрана на бедните и ако
предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме
ползва.
Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не
завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не
безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не мисли
зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
всичко премълчава, на всичко вярва, на всичко се надява,
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
всичко търпи.“
I Коринтяни 13:2-7
Човек дълго може да се наслаждава на този върховен
поетичен шедьовър, разкрит в една привидно прозаична
форма. И съвсем логично да стигне до извода, че щом „дълго
търпи и е милостива“, очевидно любовта съдържа в себе си
търпение и милост. Но има нещо друго, наистина
изненадващо, нещо много повече!
Нека още по-внимателно и детайлно да се взрем в текста.
„Ако имам всичката вяра, така че и планини да пре-
мествам, а любов нямам, нищо не съм.“ Значи човек може да
има вяра, която да учуди целия свят, но същевременно в този
човек да няма любов. Значи може да се действа с вяра, но без
любов - как е възможно това?! И тогава си спомних как съм го
виждал с очите си, и то сред християни, и то сред християнски
лидери. Да действат с вяра, но без любов. Водени от ревност,
но не от любов. И се чудеха защо постепенно и неотклонно
всичко край тях опустява. Правещи всичко както трябва, но
без любов. Като онази печално известна старица, която в
ревностното си старание тичала да хвърли сухи дърва върху
кладата на мъченика на вярата Ян Хус, осъден и изгорен като
еретик. Религията е най-старателна в изгарянето на вярата.
Но нека продължим:
„И ако раздам целия си имот за прехрана на бедните и ако
предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме
ползва“.
Да дадеш всичко, което имаш, без за теб да има никакъв
смисъл от такова действие?! Да дадеш дори и последното
видимо свое нещо, с което разполагаш - собственото си тяло?!
И пак да няма никаква полза за самия теб от това?! Да, точно
това ни казва този текст! Може да раздадеш целия си имот с
надеждата за добър пример и за награда на небето. Може с

9
 IV. Любов.
делата си да демонстрираш своята Баклавички
истинска вярав захарен сироп
и истинска
надежда и все пак всичко да е напразно, безсмислено и
безплодно. Защото е без любов!
Логично това означава две неща:
1. Вярата и надеждата може да се проявяват без любов.
2. В такъв случай вярата и надеждата са непълни сами по
себе си.
Добре, но защо това е така? И защо все пак „сред тези
трите най-голяма е любовта“?
Отново и отново стиховете на апостол Павел се връщат в
ума ми, докато пиша тази книга. Разбира се, това е вечно
вдъхновяващ текст, блестящ образец на изящна словесност по
темата за любовта. Но не е само това - знам в сърцето си, че не
е само това. Има и още нещо, което трябва да разбера точно
от този текст, който уж така добре познавам.
И то идва като просветление, като откровение!
Било е пред очите ми - физическите очи, - но очите на
сърцето ми са го пропускали. Нещо толкова очевидно.
„Любовта на всичко вярва.“
Щом действа чрез вяра, значи любовта съдържа вяра в себе
си! Логично, нали?
Любовта „на всичко се надява“ - щом действа чрез на-
дежда, значи любовта включва надежда в себе си. Иначе
откъде може да дойде тази надежда в любовта?
Внезапният извод е, че любовта иманентно, присъщо,
изначално съдържа в себе си и вяра, и надежда.
И сега вече става ясно защо самият Бог е избрал да се
отъждестви с една-единствена дума. И тази дума е любов.
„Бог е любов“, казва Библията. Не вяра, макар че Творецът е
източник на вяра и макар че Исус Христос толкова много
говори за вярата.
Не надежда, макар че всички надежди са свързани с него и
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
всичко извън него е лишено от надежда. И въпреки това, в
този случай самият Създател се самоопределя чрез една дума
и тази дума е любов. Защото само любовта е съвършена
цялост, без дефицити, без никакви липси и без най-малки
недостатъци. Любовта съдържа милост, търпение, смирение,
себеотрицание, щедрост, дискретност. Любовта съдържа в
себе си и вяра, и надежда.
Любовта е съвършена, защото включва всички добро-
детели. И затова е най-голяма от всички.
И затова Библията чрез апостол Йоан казва, че „в любовта
няма страх, а съвършената любов изгонва страха...“.
Не вярата и не надеждата изгонват страха, а любовта.
Любовта и страхът са несъвместими, няма никаква
търпимост между тях. Те не могат да живеят под един покрив.
И затова е толкова права Майка Тереза, когато - практически
цитирайки апостола- споделя в едно от своите прекрасни
откровения:
„Ние мислим, че противоположността на любовта е
омразата, но всъщност това е страхът!“.
Страхът, а не омразата е противоположност на любовта.
Страхът е инкубатор на злото, страхът е църквата на всички
ереси! Страхът е мотив за много престъпления. Колкото
повече страх, толкова повече престъпления и толкова повече
загуби и липси.
Точно обратното на любовта. Колкото повече даваш,
толкова повече получаваш - това е любовта.
И както казва героинята в „Адмирал“ - прекрасния филм
на Андрей Кравчук: „Защото против всички закони на
физиката ти даваш, а твоето расте. И не свършва.
Това е благодат, дар, щастие. Така е. Не се смейте!“
Затова бих споделил следното:
Вграждайте любов в децата си.

9
 IV. Любов. Баклавички в захарен сироп
Любов, въплътена в дисциплина,
Любов, защитена чрез постоянство,
Любов, обърната към постижения,
Любов, обрисувана с правила,
Любов, вдъхновена от Божията любов.
Вграждайте такава любов в децата си и ще бъдете
щастливи да ги видите израснали силни, уверени и обичащи.

Резервоар, пълен с гориво от целувки

Любовта ни прави креативни и използва всеки опит да се
прояви.
Спомням си, когато децата бяха малки и на мен често ми
се налагаше да пътувам в чужбина - за щастие, само за по два-
три дни, с тях си измислихме една закачка. Винаги преди да
тръгна или предишната вечер, ако полетът ми беше много
рано сутрин, децата идваха при мен, прегръщаха ме и ме
целуваха. А аз настоявах да ме целуват още, за да са сигурни,
че резервоарът на сърцето ми е пълен с любов и няма да имам
проблем с горивото на отиване и на връщане. И двете деца с
удоволствие приемаха тази игра и дори, колкото и рядко да се
е случвало, ако аз забравях „да заредя“ с целувки, те самите
идваха при мен и ме подсещаха за това толкова важно
„гориво“.
А понякога при завръщане още от летището звънях у дома
с думите:
- С последните целувки се прибрах и точно като кацнахме,
горивото ми свърши! Бъдете готови за аварийно захранване с
целувки!
Познайте какво се случваше у нас - глъч и врява хме
очакваха още на прага и разбира се - обсада от прегръдки и
канонада от целувки! Истинска битка на любовта, в която
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
изобщо не оказвах съпротива. И си признавам, че никак не ми
бяха хмного тези прегръдки и целувки. Винаги исках още.
Защото нищо не е много, когато залогът е всичко. Защото
любовта е всичко. И най-прекрасните текстове и сентенции в
историята на човечеството са родени от любов и са посветени
на любовта. Като тези 7 откровения на Майка Тереза за
любовта:
1. Ние мислим, че любовта е чувство, но тя е действие!
2. Ние мислИхМ, че на сърцето не може да се заповядва,
но можем да го научим да обича!
3. Ние мислим, че любовта може да се заслужи, но за нея е
достоен всеки!
4. Ние хмислим, че противоположността на любовта е
ненавистта, но всъщност това е страхът!
5. Ние приемаме любовта като вид безумие, но в крайна
сметка тя е особена интуитивна разумност!
6. Ние мислим, че изразът „светлината на любовта» е
просто метафора, но любовта наистина осветява всичко
околно!
7. Ние мислим, че любовта е нещо интимно, но тя е пълна
откритост!
Това не е просто поезия, това е целият живот на Майка
Тереза, посветила го на най-презрените и най-безнадежд- ните
случаи от най-изпадналите групи на най-низшите касти в
Индия.
При един от първите такива случаи, по-късно станали
хиляди, Майка Тереза видяла как в клиниката, в която тя
доброволно помагала, донесли жена с проядено от проказа
тяло, което миришело ужасно. Не я приели при другите,
защото случаят очевидно бил безнадежден и затова никой не
изгарял от желание да се занимава с нея. Тогава Майка Тереза
лично измила и поговорила с жената, преди тя да издъхне

9
 IV. Любов.за
тихо. От този момент поела грижата Баклавички в захарен сироп
всички безнадеждно
болни и бездомни, за да облекчи страданията им. След време
основала първия дом за умиращи бедняци. Питали я как
успява в такива случаи да преодолее естественото за всеки
човек нежелание да се докосне до гниещите тела на
полумъртви хора. Отговорът на Майка Тереза бил кратък:
„Виждам Исус във всеки човек“.
„Чудо е това, което правите!“ - казвали й.
„Не е чудо това, което правим. Чудо е любовта, с която го
правим!“ - бил нейният отговор.
Делата на Майка Тереза са докоснали много умиращи тела,
думите й са стоплили много отчаяни сърца и са успокоили
много страдащи души! Делата и думите на тази благословена
и благославяща жена са израз на висша любов.
Жертвоготовна, саможертвена и принасяща сама себе си...
Любовта винаги дава и е винаги конкретна.
Като Спасителя на кръста, принесъл себе си с това
принципно отношение на даване, но все пак с конкретен
адресат. И този адресат си ти. Христос умря на кръста лично
за теб! За да не умреш лично ти. И възкръсна - за да
възкръснеш лично ти. И ако си мислиш, че все пак не става
дума за теб - да знаеш, че точно за теб става дума.
Става дума и за стотиците пъти в живота ни, когато нещо
ни се е разминавало по чудо. Когато сме се отървавали на
косъм от неприятности в работата или край нас се е случвало
нещо лошо, от което сме били предпазени по невероятен
начин. Има хора, които го наричат късмет. „Имах късмет“,
казват такива хора. И сигурно на техните ангели-пазители им
е омръзнал този шаблонен псевдоним, с който милиони хора
назовават Божията закрила, предпазваща хората от нещастие,
болест или смърт.
Любовта е смисъл и подкрепа. Най-големият смисъл и най-
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
голямата подкрепа.

Някой горе ви обича!

Мария е прекрасен човек и приятел, и майка на три деца.

Един ден много рано сутринта тръгва със свои познати с кола
за Гърция. Близо до Солун всички в колата заспиват, за
съжаление - и шофьорът.
Мария се събужда с усещането, че се задушава, и с на-
деждата, че кошмарът ще свърши с отварянето на очите. Но
кошмарът е реален и задушаването става още по-дълбоко.
Единственото, което чува, преди да изпадне в безсъзнание, са
ужасените викове на хора, опитващи се да помогнат.
По-късно ще разбере, че са се ударили с висока скорост в
голям камион, който колата настига и се врязва под него.
Шофьорът е най-тежко пострадал и след два дни умира в

9
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
болница.
Мария е с девет счупени ребра, които са предизвикали
вътрешни кръвоизливи, а едно от тях е пробило и сериозно
увредило черния дроб.
За нейното състояние разбирам късно същия ден от
объркания разказ на съпруга й Иво, който ме моли за
подкрепа- приятелски семейства сме и съм истински
притеснен от всичко чуто. Моля се преди всичко друго, след
което звъня на приятели за помощ. „Няма какво да се направи,
всичко е в Божиите ръце“, ми казва шефът на водеща болница
у нас, когато му описвам ситуацията. И добавя:
„Единственото, което можем да направим, е да се надяваме на
добрите грижи на гръцките колеги, а след трайното й
стабилизиране ще изпратя линейка да я прибере в нашата
болница и да се погрижим за нейното възстановяване“.
А ето какво ни разказва Мария, когато след транспор-
тирането й в България получаваме разрешение за свиждане и
отиваме да я посетим цялото семейство:
„В момента, в който се събудих в колата и усетих, че не
мога да дишам, се опитах да извикам, но не успях. Задушавах
се, не можех да издам никакъв звук. И когато си мислех, че
наистина умирам, изведнъж пристъпих в някаква светлина и
пред мен се откри прекрасна зелена поляна. Видях там и трите
си деца - как тичат и играят, как се смеят и се гонят. Съпругът
ми също бе там, хвана ме за ръка, тичахме заедно с децата,
смеехме се, беше такава невероятна радост, мир и покой. До
нас видях един човек със светли дрехи - сякаш самите дрехи
бяха направени от светлина - и косите му бяха такива светли и
падащи по раменете му. Гласът му беше като кънтенето на
много водопади и го чух да казва:
- Имаш девет счупени ребра и пробит черен дроб. Но не
се бой, само вярвай в мен и ще бъдеш напълно възстановена.
 Знаех, че срещу мен стои IV. Любов.
Исус Баклавички
Христос. в захаренсесироп
Усмихнах на
чутото:
- Но на мен ми няма нищо, чувствам се прекрасно, тук е
толкова хубаво...
- Не се бой, само вярвай в мен - повтори отново той.
След това поех дълбоко дъх, отворих очи и видях как вече
съм върху носилка и хора с бели дрехи ме качват в линейка.
„Не се бой, само вярвай в мен“, звучаха думите в душата ми,
докато отново потъвах в безсъзнание.
След което видях тялото си, положено на болнично легло -
ръцете и краката ми са вързани с колани, в устата ми има
тръба... системи, апарати край мен. И всъщност аз съм извън
тялото си...“
От очите на Мария текат сълзи, докато разказва всичко
това пред мен, съпругата ми и своя съпруг - вече е в
болницата в София, семейството й е далеч по-спокойно.
Следболничното й възстановяване е поето от мой познат
лекар - изключителен специалист с дългогодишен опит в тази
област. Първото му изискване е да се запознае с всички
изследвания от самото начало - първите снимки веднага след
инцидента, кръвните резултати и др. Взима ги в ръце, проучва
ги продължително, изглежда напълно погълнат. После вдига
очи към Мария и замислено отронва: „Някой горе ви обича!“.
И допълва в отговор на незададения въпрос в очите на Мария:
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- Веднага след катастрофата едно от счупените ребра е
стигнало застрашително близо до жизненоважна артерия в
тялото - на тази снимка се вижда разстояние от едва 2
сантиметра. При такова счупване ръбът на реброто се
превръща в опасно острие, подобно на наточен нож. При
срязване на тази артерия резултатът е сигурна смърт, дори ако
това се случи на операционната маса. Но знаете ли кое е
необяснимото във вашия случай? Необяснимо е как това
опасно острие не е прерязало артерията, като се има предвид,
че тялото ви е било измъкнато от колата, извивано е, качвано
е на линейката, която се е движила с висока скорост по
завоите край града, след това е сваляно от линейката и е
поставено върху леглото в болницата. И през цялото това
време нещо не е позволило това разстояние от 2 сантиметра да
бъде преодоляно и острието да среже артерията, като
предизвика фатални поражения.
Професорът направи пауза и добави:
- Затова казвам, че някой горе ви обича!

Как да обичаме с такава небесна любов -

любов „отгоре“
Синът ми е роден математик. Напълно невинен съм точно
за този негов талант, дошъл по Божия благодат като
наследство по линия на съпругата ми и нейния баща -
дългогодишен научен работник в Института по биомеханика в
БАН.
Оценъчната система на сина ми се основава на точност и
логика. Такъв е неговият поглед към нещата в живота, той по
рождение е отговорен човек. Смятате, че това е скучно? Не и
ако сте му баща или приятел. Синът ми е човек, на когото
може да се доверите и никога няма да имате повод да

1
 IV. Любов.
съжалявате. Ако поеме ангажимент, тойБаклавички в захарен
ще го изпълни. сироп
Всеки
иска да има такъв син, такъв приятел или такъв бизнес
партньор. Щастлив съм да имам такъв син и съм щастлив, че
си струваха всичките ми усилия да стигна до него и да
спечеля вниманието му. А тези усилия не бяха никак малко.
Просто защото той дойде втори на този свят, две години
преди него беше дъщеря ни. Моето момиче с характер,
толкова близък до моя. И беше толкова мъничка, но вече
знаеше кое е точно „онова“, което я молех да ми даде. Точно
така правех - потънал в своите мисли и идеи пред компютъра
посочвах в някоя посока и й казвах: „Моля те, подай ми
онова“. Тя ме наблюдаваше внимателно, изчакваше да я
погледна и посочваше едно след друго възможното „онова“,
което ^можеше да бъде мобилен телефон, книга или друго
нещо. Изобщо различни неща. Но дъщеря ми се ориентираше
много бързо, намираше „онова“ и ми го подаваше. Когато
пиша тези редове, знам със сигурност, че сега не бих постъпил
така. И колкото и да убеждавам сам себе си, че това е
помогнало да се развие нейната ситуационна интелигентност,
днес бих бил по-внимателен и по-търпелив. Точно толкова,
колкото е разликата между 30 и 50 години. 20 години са си
цяло едно поколение. Цяло поколение търпение - това е, което
днес вече имам.
Така или иначе, бяхме си установили този модел с дъщеря
ми и всичко беше наред. Или поне от моя гледна точка. Затова
очаквах подобна реакция и от сина ми, към
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

когото също започнах да се обръщам с молбата да ми подаде

„онова“. Каквато беше реакцията на едното дете, такава
очаквах да бъде реакцията и на другото дете. И двете са ми
деца, нали? Какво друго да очаквам освен еднаквост в
реакциите?
Мислите си, че е очевидно колко погрешно е такова
очакване? Е, наложи ми се да го разбера, макар да ми отне
известно време. И трябва да призная, че не се гордея с това
време, в което често повишавах тон на сина си и му се сърдех,
че продължава да се бави да ми подаде „онова“, въпреки че
според мен беше много ясно за кое „онова“ става дума! Ако
беше дъщеря ми, досега щеше да ме е разбрала - толкова ясно
е всичко!
Не, не се гордея със своята родителска незрялост. Дори и
сега, когато в спомените си виждам едно объркано малко
момче, което така и не разбира какво се иска от него, а има
такова голямо желание да получи одобрението на тате... очите
ми се насълзяват и сърцето ми се свива. И нищо, че синът ми
не си спомня тези моменти. И нищо, че те вече са отминали
някъде назад във времето. И нищо, че сме толкова близки с
моя син, че толкова се ценим един друг и че толкова се
гордеем един с друг. Важното е, че аз все още си спомням
тези мигове. И вероятно единствената причина да си ги
спомням е, за да мога да ги споделя с вас и вие да избегнете
една причина да сте тъжни след години.
Най-важното от всичко беше моята решителност да бъда
близо до сина си, да имам неговото доверие и любов като
отговор на моето доверие и любов. Наблюдавах го как си
играе, шепнех на съпругата ми: „Виж го колко е 104
красив, направо е съвършен“, докато тя се усмихваше на тези
мои думи. И постоянно си мислех как да се приближа повече
и повече до него? Къде IV.е Любов. Баклавички
ключът към ввътрешните
захарен сироп

пространства на неговия свят, от който толкова много исках

да бъда част?
Трябваше да се боря за това да разбера мисленето на сина
ми, да вляза в неговия свят, в който не се допуска така лесно.
Затова търсех всеки удобен момент, в който вратата се
отваряше, и влизах!

Колко бонбона изяде?!

Точно такъв момент се появи в една делнична до ба-

налност ситуация - синът ми само за минута успял да изяде
няколко бонбона от оставената на масата кутия. И майка му,
разбира се, му се кара от сърце:
- Как можа да изядеш толкова бонбони? Няма ли и други
хора в тази къща? Може ли така? Колко бонбона изяде? Ти
като егоист ли ще се формираш, като егоист ли ще растеш ти?
Гледам ги двамата и се чудя как да спра жена ми, защото
ми е жал за малкото ми момче, което стои с наведена глава и
видимо съжалява с цялото си сърце. Освен това чудесно си
спомням колко много бонбони съм изял аз като малък и как
искрено предпочитах майка ми да ми удари два шамара,
отколкото да ме мъмри и да ми се кара.
И в този момент синът ми вдига глава и с цялото чис-
тосърдечие на света отронва:
- Пет.
- Какво пет? Какво пет?! - жена ми се смайва и си
забра
вя останалата част от
ТАТКО, ОБИЧАЙ рецитацията.
МЕ!
- Пет бонбона изядох - пояснява синът ми, учуден от
нейната реакция.
Споглеждаме се с жена ми и аз веднага осъзнавам - точно
в този момент вратата към вътрешния свят на моя син е
широко отворена! Моят син е човек на точните науки и на
буквалното възприемане! Затова не може да разбере какво
искам от него, когато го моля да ми даде „онова“. В неговия
свят всичко има точно име и точно значение! Няма такъв
предмет като „онова“. Това нищо не му говори, „онова“ за
него е пълно отсъствие на смисъл!
Този миг ми откри толкова много знание за моя син,
колкото месеци и години преди това не успяха. Толкова
много лично откровение за необикновената личност на моето
момче! Благодарен съм на Господ за този и за други а
такива мигове на дълбоко просветление, на приближаване
един към друг в нашето семейство.
А синът ми точно в тази минута е решил да ни довърши,
създавайки своя собствена дума:
- Мамо - изрича той през сълзи на искрено разкаяние, - аз
обещавам никога повече да не сгоизвам!
И с това напълно неочаквано за него слага точка на
майчиния педагогически монолог. Споглеждаме се с жена ми,
усмихваме се и го прегръщаме.
Сърцето ми се изпълва с любов всеки път, когато се сетя за
този миг. Любовта, чрез която живеем. „Давайте на децата
любов, любов и отново любов и здравият разум ще дойде от
само себе си“, казва Астрид Линдгрен.
Любовта на бащата

Бяхме в един прекрасен български град на представяне на

книгата ми „Али Безсмъртния“. Пълна зала, много
развълнувани хора, дълга опашка за автографи и много лични
срещи след това. Получихме IV. Любов. Баклавички
и покана за обяд отв захарен сироп
едно мило
семейство на средна възраст, която приехме. Семейството
дойде заедно с децата си и както си говорехме пред
отрупаната с най-различни вкуснотии маса, едно от двете
прекрасни момиченца тихичко се обърна към баща си:
-Тати, би ли ми дал резенчето лимонче от кока-колата си?
Бащата си беше поръчал чаша кока-кола с резенче лимон
вътре, на което, увлечен в разговора, дори не бе обърнал
внимание. А всеки знае, че най-вкусното в една чаша кока-
кола е свежото лимонено резенче, потопено в студената
течност.
Бащата, естествено, веднага даде лимончето на детето си,
без да прекъсва разговора. Видях всичко това и спрях
разговора на масата с думите:
- Това, което направихте, е много интересно! Често
молбите ни към Бог са точно такива и точно толкова плахи:
„Боже, може ли да ми дадеш едно мъничко нещо?“.
Бащата и момиченцето ме гледаха учудено.
- Не едно резенче, ти би купил го килограма лимони, ако
детето ти поиска, нали? - попитах бащата.
- Естествено - кимна той.
- Защото я обичаш, нали?
- Разбира се!
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

- И за теб не е проблем да й дадеш много повече?

- Всичко е за децата ми - мъжът изглеждаше учуден от
въпросите ми.
Всичко е толкова ясно, защо изобщо питаш- беше
подтекстът на отговора му. И трябваше да поясня защо питам:
- Въпросът ми всъщност е защо ние искаме толкова малко
и толкова рядко от Създателя ни, който има всичко и който ни
обича, защото сме му деца. Ако обичаш някого, ти даваш.
Любовта е даване.
След този обяд ние потеглихме, а аз продължих да си
мисля за любовта и за всеотдайността, която любовта из-
лъчва. Любовта на бащата.
Случвало ли ви се е детето ви да дощъпурка рано сутрин
от своята стая във вашата спалня, да се покатери по леглото и
да поиска да се гушне във вас?
Най-хубавото нещо, което може да се случи на един мъж,
това е да бъде добър баща.
Да бъдеш добър баща като добрия Баща, Който ни е
създал - мъже, за това сме изпратени под това небе. Това
направим ли, всичко сме направили.
Защото да бъдеш баща е не само биологичен факт. Да
бъдеш баща е божествена привилегия.
Понякога, когато сме се събрали всички вкъщи, изричам:
„Аз съм добър баща“. Казвам го с интонацията на дете, което
е убедено: „Днес слушах, заслужавам шоколад“. И в този миг
получавам най-вкусния шоколад на света - признанието на
жена ми и децата ми, които казват от сърце: „Ти си най-
добрият баща на света!“
И това е най-важното от всичко, за което съм бил съз- ю8
даден! IV. Любов. Баклавички в захарен сироп

Любовта на бащата е земният образ на небесното ве-

ликолепие.
Веднъж се молехме със съпругата ми. Бях поканен да
говоря в една много близка до сърцето ми християнска
общност. Познавам Библията достатъчно, за да мога да
изградя библейски мотивирана и аргументирана лекция,
споделена от сърце и от лични преживявания. Или проповед,
ако звучи по-добре за църковна служба. Но много исках да е
нещо наистина лично, нещо много специално, много дълбоко.
Исках да е божествено послание.
И тогава, както се молехме със съпругата ми със затворени
очи, изведнъж в съзнанието ми се появи синът ми. Просто
влезе в стаята и ме погледна с ведрата готовност на добър
син, повикан от баща си и очакващ да чуе какво се очаква да
направи.
А аз продължавах да се обръщам към Бог в своята мо-
литва:
- Святи Боже, Който си направил небето и земята! Няма
по-велик от Теб!
И тогава в сърцето си чух тих, изпълнен с любов глас:
- Знам!
- Земята е подножие на нозете Ти! - продължавах аз.
- Знам! - идваше в сърцето ми.
- Ти си Господ на Силите, Който държиш времето и
вечността в ръцете Си!
- Знам! - отново чувах в мен. Дълбоко в сърцето ми.
Гласът на Този, на Когото се молех. (Надявам се тази моя
искреност да не е шокираща. Пък и да е, това е истината.)
Не бях шокиран, чувал съм го и преди. Но това повтарящо
се „Знам!“ ми се струваше лишено от всякаква логика! Бях
направо смаян:
 -ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Знаеш?! Естествено, че знаеш! Ти знаеш всичко,
Господи, Ти си Всеприсъстващ и аз знам, че Ти знаеш всичко!
И същевременно синът ми продължаваше да стои в моето
съзнание - вътре в стаята, прав, в очакване да чуе какво искам
от него.
- Какво искаш да чуеш от сина си? - усетих въпрос в
сърцето си.
- Че си най-добрият писател? Че си най-силният мъж на
света? Че си много умен, много красив? Че си най-
успешният?
Чувствах, че сърцето ми се съкрушава. Не, нищо от това не
беше толкова важно, колкото едни две думички.
- Какво искаш да чуеш от сина си? - попита ме Бог.
И усетих как от очите ми потичат сълзи.
- Обичам те! Това искам да чуя от сина ми, Господи!
Искам синът ми да ми каже, че ме обича!
- Това искам да чуя и Аз от теб - че Ме обичаш! - каза
Господ. Защото всичко друго знам и всеки може да го каже,
но точно това искам да чуя лично от теб - че Ме обичаш!
И тогава му казах през сълзи:
- Татко, обичам Те!
На Него - на Създателя на небето и земята.
На Владетеля на времето и вечността.
На Господаря на Небесните Сили.
На Всемогъщия, Който е любов.
Самият Той избра точно тази дума, която най-добре го
описва.
Любов.
Никой друг не може да каже на Бог „Обичам те!“ вместо
теб.
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

Ако можех да избирам майка, винаги щях да избера моята

си майка - както почти всички деца биха направили. Сигурно
затова и изборът ми на първа учителка съвпадаше с външния
вид на майка ми - висока, миловидна, с разкошна коса и
хубава прическа. Изборът и реалността обаче се разминават
вероятно защото реалността изобщо не се интересува от моята
представа за първа учителка. Дамата, която ме посреща в
предучилищната група, изглежда строг и дръпнат миньон -
твърде далеч от комфортните за мен измерения на познатите
ми женски стереотипи. А когато говори високо - през повечето
време,- изглежда, сякаш се кара. Това не ми харесва. Като
всеки чувствителен и леснораним малък мъж никак не се
радвам на подобно развитие. Първо, защото не става на моето,
и второ - вече го обясних подробно.
Оттук нататък започва първият ми важен урок за з ова как
съществените неща са невидими за очите. Госпожа Нели
Арабаджиева се оказва прекрасен педагог, с лично отношение
към децата като цяло, а пък конкретно към мен - с титанично
търпение към моите милион въпроси за всичко на света. След
години си давам сметка, че е била само на 25-26 години!
Майко мила! Толкова млада!
Тя е човекът, който ме въвежда в приказния свят на
вълшебните букви. Тя ме учи да чета, тя ми отваря вратата

111

към славни царства и ослепително красиви принцеси; към

далечни морета и пиратски битки; към Котарака в чизми и
Пипи Дългото чорапче; към „Патиланско царство“ и
„Приказен свят“; към „Робинзон“ и „Островът на съкрови-
щата“.
Тя е човекът, който заедно с мен за първи път разбра за
мечтата ми да бъда писател. Всъщност по-точното е - за
знанието, че ще бъда писател. В мига, в който се докосвам до
буквите, аз вече знам, че съм писател. Въпрос на време е, но
със сигурност на 5 години вече го знам със сигурност.
Книгите се превръщат в моя свят. Чета непрекъснато и
безразборно. Ровя се и търся какво означават непознатите
думички, непрекъснато разпитвам по-големите. Любозна-
нието ми надхвърля всяко притеснение, че някой може да ме
сметне за досаден. С течение на годините започвам да държа
по няколко книги отворени на масата пред мен- като една
богато наредена трапеза с различни вкусни ястия, на които да
се наслаждаваш. Десетилетия по-късно ще прочета една мисъл
на Джо Хил, потвърждаваща всичко, което опитът вече ми е
предал: „Всичко, което научих за писането на добри книги, го
научих от четенето на тонове добри книги“. Натрупването, без
което никой пишещ творец не може да бъде наистина добър
писател. Защото успехът не е само въпрос на талант, както
може да си помислят хората, флиртувайки с дадения им
талант.

Тежката цена на високомерието

Като ученик вече в горния курс аз бях точно сред тези хора.
И с удоволствие се забавлявах с реакцията на мои
 ТАТКО, ОБИЧАЙ
те съученици, които ME!
виждаха, че нямам идея за предстоящата в
следващия час класна работа по литература и все пак имах
шестици за разлика от тях. Но... високомерието винаги се
заплаща скъпо. Моят тежък урок дойде заедно с една нова
учителка по литература, която имаше по-различно отношение
към този предмет. Тя харесваше много повече българския
език, отколкото литературата. Емоционалното, образното,
поетичното въздействие при нея далеч отстъпваше пред едно
рационално и - според мен - объркващо дистанцирано
възприятие. И бързо раз- ' брах, че репутацията ми на най-
добрия но литература във випуска ще претърпи тежки
поражения от студения подход на тази странна жена. В
резултат на пълната липса на химия между нас силно започна
да страда литературата. Шестиците започнаха да намаляват,
петиците се увеличаваха. Появи се дори и една четворка, която
ми донесе няколкодневна депресия - ходех мълчалив и странен
като рицаря на печалния образ. Свикнал на бързи и безусловни
литературни успехи, придружени с неизменни хвалби, аз
започнах да се обезкуражавам. Исках си първото място, ама
комитетът по награждаването (в нейно лице) това изобщо не
го интересуваше. И същевременно - кажете ми къде е
логиката! - тази учителка четеше мои литературни съчинения
пред учениците от другите класове с многозначителния финал:
„Научете се да пишете като Урумов (винаги ме наричаше по
фамилия) и тогава искайте високи оценки!“. Малка утеха беше
изумлението на останалите ученици, защото тази жена след
това ми пишеше петица! На същите тези съчинения, които
даваше за пример!
Така започнах да закъсвам. И до такава степен, че започнах
да мисля дали да не кандидатствам в университета с друг
предмет. Може би биология и химия? Да стана доктор? Да

П
стана, ахма едва ли ще хме приемат,V. Изборът.
понежеВяра,
покоято постига
химия не
можех да изкарахМ повече от петица и не хми беше най-
любимият преДхМет. Не беше толкова ужасяваща като
алгебрата, но все пак - не върви. Биологията - добре, ахма
сърцето ми не е там.
Мен ако питате, исках да уча филология. Словото! Това е,
което винаги ме е привличало. Буквите, словото, литературата
- от хмига, в който влязох в този свят на петгодишна възраст,
никога не съхМ искал да излизахм! Знаех, че съ.м част от този
вълшебен свят и завинаги му принадлежа! И той завинаги хми
принадлежи! Но не и според тази учителка.
Сега разбирам, че някъде там съхМ се учил да се боря с
негативните обстоятелства. Но чак сега. Тогава беше много
тежко. Включително и онзи мохмент, в който тази жена
направи едно лично признание пред целия ни клас. По някакъв
повод тя сподели следното:
' - Всъщност аз исках да стана юрист. Правото винаги ме е
привличало, харесвало ми е... Но хмоят баща искаше да стана
учителка по литература и ето, аз съхМ учителка по
литература.
Слушах това и бях поразен. Тя не обича литературата! Това
не е нейният избор на професия, не е нейното призвание! Бях
не просто поразен, бях направо потресен! Не вярвах, че има
човек на зехмята, който да не обича литературата, а чух такова
шокиращо признание от устата на учителката ни по
литература!
 ТАТКО,
След ОБИЧАЙ
това ME! жал. Направо ме обхвана дълбока,
ми стана
безкрайна, всезавладяваща жал. Горката жена... Всичко това е
мъка за нея, най-малкото - безразличие, което пак е огромна
мъка. И как може, когато един учител не обича своя предмет,
да вдъхнови учениците си да го обичат?
Тази тъжна история завършва с една случка. След години,
когато някои вестници започнаха да публикуват мои стихове и
разкази, в учителската стая в нашата гимназия прочели мое
стихотворение на глас. И тогава учителката ми по литература,
гледайки през прозореца и без да се обръща към четящия, с
гордост подхвърлила през рамо::
- Урумов беше мой ученик!
Пиша това и се усмихвам - колко много изводи може да ни
подскаже Създателят само от една-единствена история? Стига
да отделим време за размисъл, случките от живота ни говорят
толкова много. А големият извод от тази история за мен бе
следният:

Няма да натрапвам никакъв

избор на моите деца
Ще ги науча да правят своя собствен избор и да носят
отговорността за него! И ще нося своята отговорност винаги,
особено за онзи дълъг период от време, в който децата са
мънички и не могат да вземат решения. Тогава ние сме
техните настойници и сме отговорни за всичко. Настойник е
една прекрасна дума, защото - поне според мен - тя съдържа в
себе си две действия - да стоиш и да настояваш. Мислите си,
че да стоиш не е действие? Напротив. Да защитаваш позиции
и устояваш на насрещния вятър изисква обикновено по-голяма
решителност и по-голяма енергия, отколкото да сменяш
позициите си в зависимост от натиска на хора и обстоятелства.

пб
Да отстояваш принципи! Най-лесно V. Изборът.
децата Вяра, която
се учат напостига
това
чрез личния пример на родителя и чрез близкото общуване.
Колкото по-добре познаваме децата си, толкова по-добри
решения ще вземаме в?лесто тях. Как можем да ги познаваме
добре? Като споделяме времето си с тях, като печелим
доверието им и като не им приписваме несъществуващи
качества или недостатъци. И като им дадем най-доброто за тях
образование. Не просто най-доброто възможно, а най-доброто
конкретно за тях.

Образованието е стратегическо решение

Със съпругата ми трябва да вземем решение за училището

на дъщеря ни. Разбира се, мислейки в перспектива дали това
наше решение би било добро и за сина ни. В нашия район, по
общо мнение, няма добри училища. С жена ми сме наясно с
този факт. Но за сметка на това има много удобни училища.
Накратко казано, очертават се два варианта - единият от тях е
изключително, изкушаващо удобен. Това е кварталното
училище, намиращо се буквално на петдесет метра от вкъщи.
Ако излезеш на балкона и се провикнеш, децата на
училищното игрище сигурно ще те чуят (особено ако се
провикне жена ми, след като синът ни не й е отговорил вече
няколко пъти).
Вторият вариант е добро училище, което и двамата ха-
ресваме и смятаме за най-подходящо, но то е доста отда

И
 ТАТКО,
лечено, ОБИЧАЙ
с много ME!
неудобен транспорт, като дори и училищният
му автобус обикаля из целия град, преди да дойде при нас.
И двамата със съпругата ми работим и е трудно дори да сме
навреме, за да чакаме училищният автобус да се появи в
квартала ни. Щеше да е толкова удобно просто да пуснем
децата си едно след друго в това най-близко училище и да си
спестим години наред тичане и чакане - в студ, сняг и жега.
Първият вариант беше тактически удобен и стратегически
погрешен избор. Вторият беше тактически неудобен и
стратегически верен избор.
Вече имахме съгласие при избора ни на детска градина за
децата. Тогава решиххме да изберем една добра детска
градина, все така неудобна за нас. Този избор сега ни помогна
да вземем правилното решение от стратегическа гледна точка-
да изберем по-отдалеченото училище, като пренебрегнем
удобството на близката дистанция за сметка на по-
качественото образование. Когато вече си направил един по-
малък правилен избор, той помага на следващия, по-труден, но
също правилен избор. Може всичко това да изглежда дребно,
но всеки голям път започва с първата крачка в правилната
посока. Така е и сега.
И продължаваме в годините да вземаме решения за нашите
деца, докато идва мигът, в който трябва да им помогнем те
сачмите да вземат свои решения. И не само това, но да вземат
общи решения, които засягат еднакво и двамата.
Леглото на два етажа

По това време спалнята на децата ни е малка и тясна стая, в

която е невъзможно да се съберат две легла с две бюра, да не
говорим за гардероб или библиотека, били те и детски. И тъй
като няма друга възможност, ясно разбираме, че трябва да
купим легло на два етажа, с чекмеджета за дрехи под леглото

тт
на първия етаж - това е естественотоV. Изборът. Вяра,Но
решение. която постига
какво да
бъде леглото? Истината е, че с жена ми вече сме огледали и
сме харесали легло. Можем да го поръчаме и да ни го
доставят. Но все пак това ще е леглото на децата и ни се иска
те също да имат думата и да си кажат мнението. Това е
принцип, който ще прилагаме през целия си живот занапред,
започвайки оттук - все повече и повече да ги питаме и да се
съобразяваме с тяхното мнение. Така, ако отговорността в
началото е юо% родителска, постепенно тези проценти трябва
да намаляват от наша страна и да се увеличават от страна на
децата. Децата растат и затова и родителите трябва да растат
заедно с тях. Как? Като им се доверяват все повече и повече.
Така или иначе, решаваме с жена ми да се доверим на този
принцип за правото на избор и за отговорността. Това
двуетажно легло не е малко пари спрямо възможностите на
нашия тогавашен семеен бюджет. Затова наистина трябва да
сме прецизни в този избор. Но пък и правото на избор на
децата трябва да е реално.
- А какво ще правим, ако децата не одобрят нашия избор и
си харесат друго легло, което не е толкова практично и в което
няма да съберем всички неща? - както винаги жена ми задава
на глас въпросите, които аз си задавам

п
9
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
наум.
- Ще приемем техния избор, няма никакъв друг начин -
давам единствения възможен честен отговор. Всяка игра има
своите правила, особено играта, в която децата трябва да се
научат, че има правила. Изборът винаги върви с отговорност
за последствията.
И така, отиваме четиримата да избираме легло за тяхната
стая. Влизаме в залата и се разхождаме между изложените
двуетажни легла, като честно посочваме кое точно ни
изглежда най-подходящо за тяхната стая. Обясняваме и
показвахме защо сме решили така - „ето толкова е размерът на
стената, на която ще бъде облегнато; такива точно чекмеджета
ни трябват, за да ни свършат работа и да съберем всичките ви
дрешки; това са причините да харесаме точно този вариант.
Надяваме се да ви хареса, но ако двамата заедно харесате
друго легло, ще го вземем него“. Наблягаме на „двамата
заедно“ и на общото им решение, защото искаме да
насърчаваме съгласието и взаимното съобразяване между тях,
за да се учат заедно да вземат решения.
Докато говорим с жена ми, виждам как децата са ед-
новременно озадачени и поласкани от начина, по който им
обясняваме - както възрастни говорят на възрастни.
Окуражаваме ги да огледат и други възможности, показваме
им още няколко, макар и не толкова подходящи легла. Стоим
чинно в очакване на решението им, докато те надничат
напред-назад край леглата.
И дали заради това видимо уважение в очакване на тяхното
решение, дали заради вече изграденото доверие в семейството,
дали заради любовта между нас - двете деца заедно посочват
леглото, което с майка им сме харесали като най-подходящо.
Въпросът е дали щяхме наистина да приемем тяхно друго
решение. Да, бяхме готови и щяхме да го приемем - разбира
се, при условие че решението имV. Изборът. Вяра,от
беше взето която постига
два^мата
заедно, защото и леглото беше едно за двамата заедно.
Това всъщност е началото на общото вземане на решения.
Това е раждането на нашия семеен съвет, това е първото му
заседание и първото общо решение на цялото семейство.
Предстои ни да използваме този семеен съвет много пъти
занапред, да обсъждаме различни въпроси и да решаваме
заедно какво да направим в много различни случаи. И
постепенно да прехвърляме от родителите към децата все
повече права, заедно със свързаните с тях отговорности.
Именно този деликатен и изискващ време и внимание
процес по постепенното оттегляне на родителя от личното им
пространство трансформира ролята ни от пълновластни
господари в авторитетни съветници. Ако сме достатъчно
мъдри и търпеливи - защото вярвам, че достатъчно силно ги
обичаме, - отношението на родителите към децата трябва да
израства заедно със самите деца. Тогава има взаимно доверие
и взаимно уважение. Впрочем трябва да съм бил строг към
децата си като малки, защото наскоро синът ми - вече на 20 -
ме погледна учудено и ми каза по конкретен повод:
- Тате, не мога да те позная! Като бяхме малки, ни въз-
питаваше толкова строго, а сега ни глезиш, и то дори пре-
калено! Не разбирам каква е логиката?
За моя изненада изобщо не се забавих с отговора си, явно е
бил в сърцето ми, а не в ума ми:
- Държах се строго, за да се научите на дисциплина и на
правила, с които да се изградите като личности. Детето се учи,
докато е малко. А сега вече съм спокоен, че сте наистина зрели
и отговорни хора, и мога да си позволя да ви глезя - защото
знам, че няма да злоупотребите.
Мисля, че това беше нещо важно и за двама ни и съм
щастлив, че синът ми го разбра и го запомни. Вярвам да му
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
бъде полезно на самия него като родител във възпитанието на
неговите деца.

„Да се изучи в САЩ“ и натрапеният

родителски избор
Да дадеш избор е едно, а да внушиш своята непостиг- ната
амбиция на детето си като негов собствен избор - нещо съвсем
друго.
Мисля си за Цветан, мой познат, който направи добър
бизнес със строителство и недвижими имоти. С предприемчив
дух и много работа той успя да изгради няколко жилищни
сгради по маршрута на метрото в София. Цените на всички
имоти вървяха нагоре, а цените на жилищата по линията на
метрото - още по-нагоре. Цветан действаше със замах, което
ми допадаше. Харесвах общителността, с която споделяше
своите планове, и страстта, която се излъчваше от думите му.
Но най-любимата му тема не беше неговият бизнес, а неговият
син. Беше го изпратил в елитен университет в САЩ да учи
мениджмънт и беше толкова горд с него. Всичките му планове
за бъдещето бяха свързани със завръщането на сина му -
Цветан беше убеден, че неговият наследник един ден ще
поеме управлението на семейния бизнес. Възнамеряваше
постепенно да се оттегли и сахмо да съветва своя син - „ако ме
попита“, усмихваше се той. Поне такива бяха неговите
планове. Но... нещата не се случиха по този начин.
Цветан внезапно се разболя, състоянието му бързо започна
да се влошава и само след няколко месеца разбрах, че си е
отишъл. Един от онези случаи на нелепа смърт, отнела живота
на хора с мащабни идеи. Вероятно това бе причината синът му
да се завърне. Казано накратко - момчето бързо разпродаде
много от имотите и сложи край на цялата успешна дейност на
бащата. И не става дума за упрек V. Изборът.
към товаВяра, коятоили
момче постига
за
оценка на действията му - това просто е факт. Факт е, че нищо
от очакванията на бащата не се случи. Всичките мечти на
Цветан как бизнесът му ще бъде продължен, развиван и
надграждан останаха напразни. Синът му не продължи нищо
от това, което бе започнал той. Не разви нищо от бизнеса,
който баща му жму бе завещал. Всичко приключи за по-малко
от година и сега дори и името на фирмата вече е забравено. И
не знам колко от всичките онези многобройни приятели на
Цветан изобщо си спомнят за него. Но аз го помня,
споменавам го с добро и си правя изводи, вземам си поуки от
неговия пример.
И си мисля, че едно е образование, друго е обучение. Едно
са знанията, друго са бащините съвети. Едно е уни-
верситетската банка, друго са практическите умения. Може би
ако Цветан бе задържал младежа край себе си и ако го бе учил
на всичко, което сахмият той бе постигнал
 ТАТКО,си,
в бизнеса ОБИЧАЙ ME!се справи по-добре от университетските
щеше да
преподаватели.
Може само да се предполага. Може би това момче имаше
съвсем различни мечти от тези, с които баща му би искал той
да обвърже бъдещето си. Дали Цветан изобщо някога бе
разговарял откровено със сина си за това какво е успех в
неговите очи? Може би не.
„Нищо, че ги носим в сърцата си и мечтаем да ги видим
хора.“
Парите и възможностите не са решение на проблема и не са
цел. Те са само и единствено средство - важно средство, но
нищо повече. Ако не сме в съгласие с децата си, парите няма
да решат нищо. Нито пък амбициите за постигане на резултат
на всяка цена.

Бъдете в лидерската група!

Неведнъж съм казвал на децата ни - никога не приемайте за
своя цел непременно и задължително да бъдете отличникът на
класа. Това не може да бъде целта на живота ви. Има и по-
важни неща от успеха в училище.
Виждал съм учудването в очите им - на фона на не-
престанното говорене за успех такива думи наистина звучат
странно. Защо ги казвам тогава? Защото харесвам по-
средствеността? Или защото не ми пука дали децата ми ще
бъдат добър пример за трудолюбие и отличие? Напротив,
много ми пука. Въпросът е там, че няма успех на всяка цена -
не и в училище. Въпросът е там, че има огромна разлика
между това да се учиш и да живееш в отличие, защото самият
ти си решил така, и от друга страна - на вся

Х2
ка цена да си отличникът на класа, V. Изборът.
за да Вяра, която постига
не разочароваш
амбициозните си родители. Да бъде отличник на класа коства
огромно напрежение на детето, като често в това напрежение
се съдържа и страх от провал. Кому е нужно това? По-добре е
децата да растат в атмосфера на спокойствие и сигурност, а
сред мотивите им за добри оценки в никакъв случай да не бъде
страхът от неуспех. Затова съм им казвал и преди като
ученици, казвам им го и сега като студенти - не е
задължително вие да бъдете лидерите и не е трагедия, ако не
сте отличници по всеки предмет. Но задължително трябва да
бъдете лидери в областите на своите таланти! Там е вашата
битка и в тази битка имате право единствено на настъпление.
Да, ще чувствате съпротива и ще усещате натиск в обратна на
желаната от вас посока. Ще има и време на устояване, което
може да изглежда и привиден застой. Но ако не се огънете и
ако не спирате да натискате натиска, този натиск ще отстъпи
пред вас. Ще видите, че ще отстъпи - знам много добре от свой
личен опит. Случвало се е много пъти - просто натискът
свиква с твоя натиск и отстъпва, защото разбира, че ти няма да
отстъпиш. А ти разбираш, че натискът не са само
обстоятелства, а нещо повече от това - натискът е
целенасочено изпитание на твоя характер.
За този опит се заплаща цена, разбира се, но тази цена си
струва всяка частица.
Имах такъв разговор със сина ми, беше в гимназията.
Гледам го, че споделя за отличните си оценки по български
език - все шестици. Разбира се, прекрасно е един математик да
има шестици по български, нямам нищо против. Дори се
радвам на малкия си принос да преодолее затрудненията по
този предмет. Хрумна ми да му представя граматиката като
поредица от аксиоми и теореми - просто правила, също като в
математиката. Само трябва да бъде разбрана тяхната вътрешна
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
логика и готово - казах на моето момче. Синът ми в оня
момент ме поглежда смаян от това откритие и по погледа му
разбирам, че това наистина е откровение за него. В резултат
следващите седмици и месеци успехът му по български рязко
се повишава - математикът е намерил подходящия подход.
По литература откровението идва далеч по-трудно, защото
той дълго отказва да приеме, че трябва със сто изречения да
предаде значение, съдържащо се в пет изречения. Защо? - пита
ме неразбиращо моят математик, докато аз внимателно и
кротко нося от девет кладенеца вода, та белким го убедя в
необходимостта от красноречивото многословие. Не съм
сигурен, че успявам - мисля, че той просто приехма
неизбежната необходимост от изпълнението на това гадно
условие като в трудна и неприятна хмате.матическа задача. Та
някак си успяваме да напред- нехМ и с литературата.
Дотук добре, даже хмного добре. Но 1ии се вижда не много
добре, когато се опитва да ме убеждава, че няма нищо страшно
в това да има петица по математика. Ами защото учителката
била много строга и поддържала хмного високо ниво и понеже
те и другите също така за~ късвали .много при тази учителка и
поради всичко това е съвсем естествено... Говори ми той и се
чуди защо не среща никакво разбиране, напротив, мълчанието
ми изглежда ясно му говори за дистанция и за липса на очак-
ваната от него обичайна подкрепа. Защото казаното от него не
успява пито да ме убеди, нито - още по-малко - да ме
вдъхнови.
- Сине - казвам му една вечер след поредния му неуспе-
шен опит - ти си роден математик. Бог ти е дал истински,
голям талант. Именно за математика, а не за литература. С
труд ти успяваш да постигнеш шестица по български език и
литература, въпреки че и двамата сме наясно - това не е
силната ти страна. И все пак ти постигаш истински успехи и аз
съм горд с тези твои успехи! И ти,V.точно
Изборът. Вяра, която
ти искаш постига
да убедиш
мен, а и себе си, че е някак си в реда на нещата да имаш 6 по
български език и 5 по математика? Не ми звучи никак
убедително, нямаш сериозни аргументи в подкрепа на такава
теза.
- Какво искаш да кажеш, тате? - синът ми всъщност вече
знае какво искам да кажа.
- Искам да кажа, че в областта на твоя талант - мате-
матиката - трябва да бъдеш отличник, защото тя е твоето
призвание. Да си най-добър или минимум да си сред най-
добрите по математика в твоя клас. Точно по български език
може да имаш петица, може да не си най-добър - на тебе друго
ти е дадено. Но не и по математика! И последно - радвай се, че
имаш толкова взискателна учителка по математика. Нищо, че
сега ти е трудно. Нататък ще ти бъде лесно именно защото
сега ти е трудно.
Синът ми остава с петица за първия срок, което приемам
без никакъв упрек. Познавам си детето и знам, че думите ми са
останали в него както добро семе в благодатна почва и ще
дадат плод - няма начин да не дадат! Защото това беше важен
разговор, с аргументи, с които синът ми видимо се съгласи и
които прие като свои. В
крайна сметка Влади се мобилизира и постигна отлична
годишна оценка по математика. И по-важното - завърши с
шестица в дипломата си от гимназията и с дълбока бла-
годарност към своята учителка по този предхмет. Имахме
приятното преживяване заедно със съпругата ми да поднесем
цветя и благодарности на тази прекрасна преподавателка за
нейната взискателност и за изключително добрата подготовка
на учениците й, сред които за щастие беше и нашият син.
А най-важното от всичко бе урокът, който той научи - на
когото много му е дадено, от него много ще се иска. Областта
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
на твоя талант е областта на твоето призвание и на твоето
предизвикателство. А когато някой е призван, тоест извикан,
той трябва да се държи отговорно и да отговори достойно на
този призив. И това да остане в него като добър пример на
успешен модел. Има достатъчно добри примери край нас.

Тате, искам да бъда като „Ливърпул“!

Напротив, лошите примери край нас са много, биха ме
апострофирали немалко хора. Така е, отговарям, но това също
е въпрос на избор - изборът какво да видиш, добър или лош
пример. А трябва ли тогава да си затваряме очите за лошото?
Разбира се, че не трябва. Трябва обаче още повече да ги
отваряме за доброто - това казвам и това се старая да правя.
Защото децата винаги са повлияни от примерите край себе си -
поради простата причина, че те са в такава възраст, в която
търсят своите житейски модели на следване, своята ценностна
идентичност. И наша отговорност е да насочваме вниманието
им към добрите примери, защото наистина - всеки пример
влияе, добър или лош.
Един много добър пример се появи пред очите на двамата
със сина ми през онази паметна нощ, в която за първи път той
остана да гледа мач заедно с мен - чак до полунощ. Тогава
Влади беше още малък и си лягаше рано. Но в онази топла
майска вечер, когато само няколко месеца го деляха от
сериозната и отговорна осемгодишна възраст, някак си вече му
беше дошло времето да останем заедно, по мъжки пред
телевизора в очакване на финала на Шампионската лига. И -
без дори да подозираме какво ни очаква да видим! - заедно да
се насладим на един наистина невероятен мач. Мигът беше
тържествен, защото за първи път майка му отиде да спи преди
него, а всяко малко момче много добре разбира какво значи
това! Значи, че вече е голямо! V. Изборът. Вяра, която постига

И така, останахме само двамата. Гледаме мача, гледахме и

не вярвахме на очите си - още през първото полувреме
„Ювентус“ вкараха като на шега три гола и изпуснаха с лекота
поне още толкова. Не беше за вярване - такава огромна видима
разлика в класите на двата отбора! Как е възможно?! Спомням
си, че синът ми каза нещо в смисъл - този мач е ясно как ще
завърши. Логично е, нали - все пак три гола са това, и то в
полза на отбор с такава добра защита!
И все пак по-скоро заради прословутия характер на
„Ливърпул“, реших да му опонирам - наистина 3 гола са
много, казах му, но въпреки тях, ако „Ливърпул“ повярва в
победата, ще победи. Синът хми ме погледна учудено с
тъмните си захмислени очи и аз реших, че трябва да повторя -
ако повярват, ще победят.
Последва едно извънземно второ полувреме за „Ливърпул“,
през което те успяха да отбележат 3 гола и да вкарат мача в
продължения. А след продълженията, завършили без гол,
започнаха дузпите! Това бяха хмигове, които някои от
зрителите ще помнят цял живот! „Ливърпул“ успяха да
победят с дузпи и да дадат старт на една невероятна
екзалтация, на една всеобща еуфория по трибуните на
стадиона и далеч извън тях! Разтърсваща футболна емоция, от
която си щастлив да бъдеш част дори и като зрител пред
телевизора!
Дали бях горд със себе си, че се осмелих пред сина си да
изрека прогноза за немислимото? Бях щастлив, и не за друго, а
защото това беше един прекрасен положителен пример за
следване.
Един модел на вяра в привидно невъзхможното, модел на
успяваща вяра.
Синът ми тогава ме погледна и ме попита:
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- Тате, ти как знаеше, че „Ливърпул“ ще победи?
Винаги ме е забавлявал този матехматически точен въпрос
на хмоя син - как знаеш? Обикновено въпросът е - откъде
знаеш, но моят син задава необикновени въпроси и затова пита
- как знам.
- Не знаех - леко го разочаровах, - но бях сигурен, че ако
вярват, ще победят. Когато човек вярва, той може да постигне
невъзможни неща. Така, както тази вечер направи „Ливърпул“.
Синът ми погледна към телевизора, след това отново с
тихо обожание вдигна очи към .мен и ми каза:
- Тате, искам да бъда като „Ливърпул“!
- Можеш, сине - отвърнах му, - можеш. Само вярвай!
И се е случвало да го насърчавам в годините след това, като
му казвам в напечени ситуации: „И не забравяй - ти си
„Ливърпул“!“. Може би си мислите, че това е трогателно и
мило, но че все пак такива мачове се случват само веднъж на
много години. Да, така е, прави сте, но ако сме чувствителни
да видим примери край нас - със сигурност ще ги видим дори
и в най-банални ситуации. Може да е и по време на аматьорска
игра на тенис на маса.
Играем веднъж със сина ми тенис на маса. Лято, привечер
на открито. Вече тийнейджър старша възраст, Вла- ди се
държи доста твърдо и никак не ми е лесно да го бия. Не се
отказвам, разбира се - ако ме победи, трябва да е честно.
Никакво сваляне на гарда от моя страна, въпреки отколешните
мечти на жена ми „да му пусна да ме бие детето“. Няма такива
филми!
И както сме потънали в играта, виждам как по пътеката
край нас минава млад мъж със самовлюбено изражение и с
походка на герест петел. На два метра зад него плахо
пристъпва малко момченце.
-Добрият родител задължително ще предпази детето си от
неволно отхвръкнало топче - казвам V. Изборът.
на синаВяра,
ми,която постига
докато за
всеки случай спираме играта за малко. - На негово място щях
да те взема на ръце, докато преминаваме, или поне да те хвана
за ръка, заставайки от страната на тенис масата, за да те
предпазя.
И тъкмо започваме отново играта, когато край нас минава
майка с малко момиченце. Младата жена спира, хваща ръката
на детето си и застава между него и тенис
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

масата, като ни отправя въпросителен поглед. Учтиво

спираме и ги изчакваме да преминат, докато синът ми се
усмихва, нагледно видял разликата.
- Не пропускай малките детайли - казвам му, - там се
крият големи заключения.
Сигурен съм, че един ден синът ми ще бъде разумен и ще
предпазва децата си в такива ситуации, докато те пораснат.

Бунт на кораба и боулинг за награда

Колкото и да се стараеш да си вкъщи на важни дати,

докато децата растат понякога трябва да пътуваш по работа в
чужбина. Не се оправдавам, макар че звучи точно така.
Наистина ми се искаше да си бъда вкъщи на финалната права
от подготовката на сина ми за математическата гимназия,
където беше решил да кандидатства. Това беше едно от
лесните решения, защото математиката винаги е била най-
привлекателният учебен предмет за него. Всъщност не просто
учебен предмет, а начин на мислене и възприемане на
околния свят. Така че - действаме в тази посока. И
очакванията ни са потвърдени още при подготовката на Влади
в школата, която той започва една година по-рано. Още на
входното ниво на всички деца им предлагат да опитат да
решат няколко трудни задачи. Успелите да го направят ще
получат бонус от половин годишна такса, ако продължат и
следващата, решаваща година. Синът ми се справя отлично и
ги решава. Бре, казвам си аз гордо. Как да не съм горд, след
като математиката никога не е била моя слабост или по-точно
- беше 132
 V. Изборът. Вяра, която постига
ми голяма слабост, понеже обикновено бях слаб по мате-
матика. Синът ми обаче превръща своя успех в правило и
следващата година, отново на входно ниво в школата, решава
други трудни задачи при същото условие - бонус от половин
годишна такса. Така той успя да ни спести цялата годишна
такса за подготовката си в седми клас и познайте дали не
бяхме горди с него, а и доволни заради спестените 700 лева. И
точно на финалната права на цялата тази многомесечна
интензивна подготовка, когато на сина ми му предстои
кандидатски изпит, аз трябва да летя в командировка. Не се
чувствам комфортно от това. Моля жена ми да ми звъни за
всяко нещо, което оцени като възможен проблем.
Още на другия ден тя ми звъни с безкрайно възмутен и
изискващ моята намеса глас:
- Той не иска да решава задачи! Категорично отказва да
учи! А има още само един ден - изпитът му е вдругиден!
- Добре, добре, само се успокой и ми дай да го чуя - от-
говарям възможно най-успокоително. Семейството ми са
дисциплинирани и самовзискателни хора и такова обаждане
ме прави по-скоро любопитен, отколкото разтревожен.
„Какъв е пък тоя бунт на кораба“, мисля си, докато гледам
корабите в средиземноморската синева край бреговете на
Малта.
- Тате, писна ми! Едно и също! Тези всичките задачи ги
знам! Писна ми! - въпреки усещащата се съвсем лека
извинителна нотка гласът на сина ми е твърд и категоричен.
„Момчето става мъж“, мисля си с гордост, докато го моля да
ми даде отново да чуя майка му.
- Слушай ме внимателно - старая се да звуча авторитетно
и спокойно, макар че цялата тази история има своя усмихващ
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

ефект - не го пресирай с решаване на задачи...

- Ама как така няма да решава, как така, като изпитът му
е... - моята отговорна съпруга е дълбоко възмутена от чутото
от мен, направо не вярва на ушите си.
- Чуй ме какво ще ти кажа - остави го да си почине, дай
му пари за боулинг (тогава това беше любимото му
занимание в свободното време) и ако той няма против,
разходи се и ти с него, пий едно кафе в мола, докато той
играе. Хапнете нещо и не говорете за задачи и изпити...
-Ама...
- Довери ми се и направи това, което те моля! - влагам
целия си авторитет в тези свои думи.
Слава Богу, жена ми ме послуша и свали нивото на бойна
готовност. Резултатът на Влади от решаващия изпит по
математика беше 5,71 - достатъчен да се чувства спокоен за
своето хМясто в Математическата. След като завърши
гимназията, той кандидатства отново с математика в
университета и беше приет. Сега е студент в една доста
трудна дисциплина - приложна математика, това беше
неговият избор - и се чувства добре. Дали съм му помогнал в
избора? Изборът вече беше подсказан достатъчно ясно от Бог
чрез дадения на сина ми талант. Аз просто помогнах на моето
момче да има достатъчно много информация и база за
сравнение, за да може да взема решения сам. Така той реши
първата степен - бакалавър - да бъде в областта на една точна
наука и ясно профилирана специалност, вместо да се насочи
към икономика или банково дело. И едва след като завърши
тази специал-

13
4
 V. Изборът. Вяра, която постига
ност, да продължи с магистърска степен в някоя подобна
икономическа или финансова дисциплина.

Битки по високи места за... високи места

Да растеш заедно със своето дете и твоето отношение на

родител да израства заедно с него - това е наистина двойна
благодат и върховно удовлетворение за един баща. Да
виждаш как детето ти е израснало като разумен и до-
бродетелен човек, с аналитично мислене и мъдро възпри-
емане на света край себе си - колко щастлив би бил всеки
родител в този случай.
Пътуваме наскоро двамата със сина ми през един от
старопланинските проходи - Беклемето. Прекрасно време
само за двама ни! Благословено време, в което си говорим и
си мълчим и си мислим върху думите и върху мълчанието. И
там, високо в планината, на самия хребет, приближаваме един
паметник във формата на арка. Вла- ди намалява скоростта -
чудесно е да имаш такъв внимателен и стабилен шофьор - и
пита какви са тези паметници. Отговарям, той се досеща за
конкретните битки по тези места и продължаваме да си
говорим и да обсъждаме историята. След което той замълчава
за малко и внезапно ми задава един въпрос-отговор:
- Тате, битките обикновено са се водили по високите
места, нали?
Поглеждам го, приятно изненадан от неочаквания, но
толкова точен и умен въпрос-отговор. Доволен съм, че вече
сам започва да се взира край себе си и да разбира езика на
примерите край себе си. А после добавям:

1
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

- Така е, сине, битките са се водили по високите места и за

високите места. Това са стратегическите позиции. А самата
битка също е избор. Самият човек е сбор от изборите, които е
направил или които е позволил някой друг да направи вместо
него. Отказът да направиш избор също е избор. Така че
бягството от поемане на отговорност не те освобождава от
отговорност.
Поглеждам към него отново, срещам погледа му и в очите
му ясно виждам - разбрал ме е. Моят син! Понякога му казвам
- ти си моят най-добър приятел. Той се усмихва като на
закачка. Но наистина, привилегията да бъдеш приятел с
децата си е божествена привилегия. Кой баща не би искал да
има приятелски отношения с децата си? Без да се размиват
границите и без да се разменят местата - приятелството
между родители и деца е възможно и знам това от опит. И в
този опит самият аз започнах да разбирам онези думи на
Спасителя, в които той нарича своите ученици свои приятели.
Самият Бог иска неговите деца да му бъдат приятели, а не
слуги. Не е ли божествено тогава децата ти да ти бъдат
приятели?
Особено ако това е общ избор.
Всъщност именно вярата в Христос е най-важният, най-
стратегическият избор на всеки един от нашето семейство.
Избор на вяра в привидно невъзможното.
Но в крайна сметка - избор на постигаща вяра.
 „Саше, баща ти влиза!“ - казваше ми майка подканящо и с
лек укор в гласа. Понякога просто потъвах в поредната
интересна книга и сякаш не бях в стаята - пътувах по далечни
острови из южните морета или превземах средновековни
крепости. Бях капитан на морска фрегата или пиратски
главатар, или пълководец на бойното поле...
„Саше, баща ти влиза!“ - гласът на майка ме връщаше в
стаята, за да ме подсети, че трябва да стана на крака. Така я е
възпитавала баба, когато дядо е влизал в стаята. Така ме
възпитаваше и мен, когато татко влизаше в стаята. Уважение,
почит, преклонение пред бащата - пред ръцете, които носят
хляба. Пред бащата, който ни е посветил живота си. Пред
главата на семейството - с почит на крака!
„Саше, баща ти влиза!“ - неведнъж с неохота се изправях,
защото трябваше да се завърна от далечните брегове на моето
толкова живо въображение. Но се изправях с искрен респект,
защото дълбоко почитах баща си. И така уважението се
въплъти в навик.
Никога баща ми не тръгна срещу майка ми. Никога не
вдигна ръка срещу нея. Никога не намекна за нещо такова.
Мисля, че никога и през ум не му е минало. Беше силен, много
силен човек. Посветен на дома, отдаден на семейството.
Патриарх.

Ц7
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

Това съм видял, това правя и аз.

Дом и семейство - и мъж, който е отговорен за тях.
В такъв свят се родих и в такъв свят израснах. Такъв беше
светът на моето поколение в семейно отношение. Един
прекрасен патриархален свят. Създадени сме в него,
израснали сме в него, носим го в себе си.

Да му намериш дамара!

Баща ми беше най-силният човек, когото познавах. Висок

към 185 см, кокалест и здрав, с мускули и сухожилия като
корабни въжета, той носеше под мишниците по една торба
цимент от по петдесет килогра^ма, без да пъшка.
Пе беше от най-приказливите хора моят баща. Рано
изгубил майка си, неполучил очакваната грижа от овдовелия
си баща, татко избрал най-трудния възможен път. Е1апуснал
училище и още на 16-годишна възраст отишъл в каменната
кариера край нашето малко планинско градче и започнал
работа заедно с големите мъже. Тази местност и днес
продължава да е пълна с характерния за района риолит. И
днес там има малко предприятие за добиване и обработка на
скални материали.
„Точно там завърших своето образование - в каменната
академия“, шегуваше се баща ми и само очите му едва се
усмихваха. Беше суров и твърд човек моят баща - суров като
условията, в които работеше, и твърд като камъните, които
обработваше. И като се замисля - точно от камъните
започнаха първите ми уроци в живота. Исках да бъда силен
като него и още от малък се опитвах да удрям камъните с
неговия чук и да ги разбивам на парчета, 138
както ги разбиваше той. И там някъде
VI.научих
Бащата.първия си урок
Изграждащи -
думи
камъните може да бъдат разцепени успешно единствено ако
уцелиш дамара. Не знаете какво е дамар? Ако погледнете в
речниците, ще видите, че дамар е турска дума, означаваща
жила в скала, по която скалата се цепи най-лесно. Думата се
използва и за подземно водно находище - намериш ли дамара,
намерил си достатъчно вода. Това е истинската тънкост,
тайният ключ, скритият вход.
Ако обаче удариш камъка неправилно, напряко на тази
отключваща жила, ще усетиш остра, тръпнеща болка. От-
катът е много болезнен, защото чукът буквално отскача и по
дръжката му веднага се предава обратно в ръцете ти
болезнено изтръпване, носещо изстрадан опит - не удряй
камъка срещу дамара, нищо няма да постигнеш! Може да
удряш цял ден, но резултат няма да има. Чудех се защо е така,
опитвах много пъти, докато се убедя, че единствено дамарът е
вход към желания успех. Не може иначе. Това запомних от
баща си, това ми се налагаше да си припомням многократно
през годините.
Този ценен урок по-късно ми помогна да разбера нещо
важно. Разбрах, че и с хората е така. Ако намериш дамара на
един човек, ако си внимателен и търпелив, той лесно би те
допуснал до себе си. И обратното - насила не става.
Силата не е достатъчна сама по себе си, даже понякога
пречи. Защото в човешките отношения не се влиза с взлом.
Освен ако не искаш да взривиш и да разрушиш всичко.
Впрочем и при камъка е така.
При него също трябва да ползваш различни инструменти.
Баща ми ползваше шила, които сам си закаляваше в
разискрената жарава, разпалена в малкото ни дворче. Стоях
край него и с широко отворени очи запомнях всеки огнен миг
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- шилата се нажежаваха до яркочервено и започваха да
излъчват искри. Тогава баща ми вземаше приготвените
наблизо метални щипци, вземаше едно шило, слагаше го на
наковалнята и започваше да го удря с чука. После го потапяше
в стоящата до него кофа студена вода и го оставяше върху
приготвената за целта каменна плоча.
Имаше дълги кръгли шила с пирамидален връх, с които
баща ми обработваше повърхността на каменните плочи.
Имаше къси и тумбести шила, които ми бяха доста смешни,
въпреки че той ги наричаше „ками“. Не ми приличаха никак
на ками, защото от книгите много добре знаех как изглеждат
камите на морските пирати - остри като бръснач, блестящи на
слънцето и закривени настрани, особено ако говорим за
камите на Сандокан. Но разбирах какво има предвид баща ми,
когато с дългите шила с пирамидален връх пробиваше дупки-
гнезда в каменните късове, в които слагаше тези „ками“. След
това здраво и с обиграни движения удряше последователно с
чука отгоре им, докато камъкът изведнъж се разпукваше както
узряла диня през лятото се разпуква под острието на ножа - и
тогава разбирах колко силно оръжие са тези „ками“. Разбира
се, че пиратските ножове бледнееха пред тях - може ли с
пиратска кама да разцепиш камък?! Не, невъзможно е! И
затова моят баща - мълчаливо разцепващ камъните с точно
прицелените си, отсечени удари - със сигурност беше много
по-силен и от Сандокан, и от граф Монте Кристо, и от
всякакви други любими герои от моето детство.
Защото им беше намерил дамара на камъните моят баща -
великан. А къде беше дамарът на моя баща и как лесно
можеше да се стигне до сърцето му? Това знаеше единствено
майка ми. Тя имаше ключ към баща ми, който винаги
работеше - само с поглед, само с жест тя му намираше дамара.
Баща ми беше човек на действието, не на приказките. И все
пак въпреки неговата лаконичност, VI.
а може би Изграждащи
Бащата. именно поради
думи
това аз много добре съм запомнил няколкото негови съвета и
вероятно ще ги помня, докато съм жив. Думите живеят дори и
тогава, когато примерът започва да избледнява във времето.

Винаги бъди пръв!

Всъщност, като се замисля дълбоко, точните му думи бяха:

„Работа се върши рано сутрин, затова ставай рано! И винаги
бъди пръв!“.
От опит знам колко ефективна е работата сутрин и знам, че
татко е говорил от свой опит, както обикновено. Но тъй като
сред тишината на нощта човек открива най-прекрасното време
за писане, с ранното ставане не- винаги му се получава.
Сигурно затова съм предпочел да запазя в активната си памет
преди всичко втората част от посланието.
Бъди пръв!
Баща ми беше пръв на своето професионално поле. Беше
най-добрият майстор строител. Спомням си как у нас идваха
кметове на села и градчета от цялата страна, които буквално
го молеха да поеме строителните обекти- в началото на 8о~те
години и най-малкото селце трябваше да има мраморен
площад, такава беше политиката на държавата. Имаше
осигурени средства в повечето случаи, но нямаше достатъчно
квалифицирани работници. Затова баща ми водеше
преговорите с твърда ръка. Спомням си го как гледаше строго
и отсичаше: „Кмете, пари има ли“. Това не беше въпрос. Това
беше евентуално довиждане.
„Има пари, има“, веднага отговаряха кметовете. Пазар-
лъкът, който баща ми провеждаше, винаги осигуряваше
такива пари, за каквито много майстори по това време можеха
да мечтаят. И затова имаше много желаещи да работят в
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
неговата малка частна бригада от 6-7 души. Всъщност това не
беше фирма, тъй като по това време нямаше частен бизнес,
комунизмът забраняваше частния бизнес и всичко беше
държавно. Практически баща ми и колегите му подписваха
индивидуални договори с общини и предприятия, но
продаваха труда и уменията си на фантастични за времето си
цени. Затова и колегите на баща ми спазваха желязната
трудова дисциплина, която беше наложил - в 8 без го се
включват машините за рязане на камъни и се започва работа.
10:30 - 15 минути почивка, която пушачите в групата
посрещаха с удоволствие, без да парадират с цигарите, тъй
като баща ми беше непушач и не обичаше това. 12:00 - обяд.
13:30 - започва се работа и се работи до 17:00 часа с кратка
почивка около 15 часа.
Никога не видях баща ми да пуши и никога не го видях
пиян - доста нетипично за един майстор-строител по това
време, а и днес. (Но много типично за старите
възрожденски майстори!) Чашка ракия или чаша вино, най-
много две, и то в особени случаи, и то винаги в почивен ден -
това му беше пиенето. Освен професионални умения
въздържанието и дисциплината бяха негласните, но твърди
изисквания към останалите в групата. Когато се налагаше,
това изискване ставаше и гласно, и ултимативно. Знам всичко
това, защото работих с тяхната бригада две години поред през
лятната ваканция. Бях още ученик и баща ми реши, че това е
добър начин да си прекарам лятото. Бързо се съгласих, защото
това ме правеше равен с мъжете и защото всичко, което
изкарах, щеше да си бъде за мен. Но нямаше никакъв
компромис в изискванията! Бях на 16 години, но работех като
мъж:, както работеха и останалите. Монтирахме мраморни
плочи на земята в центъра на град Съединение, правехме
площад по случай юо години от Съединението на Източна
Румелия с Княжество България... VI. Бащата. Изграждащи думи
Там баща ми първия ден ми показа какво да правя, на
втория ден дойде да погледне докъде съм. И ако през
следващите дни не правех нещата както трябва, просто
идваше при мен, буташе ме настрани и със здравите си ръце
хващаше и отлепваше още незалспналите мраморни плочи -
тогава работехме със земно-влажен разтвор от цимент и
пясък. Някои от плочите се чупеха, трябваше да меря отново и
отново да режа нови плочи на машината. И трябва да призная,
че тази педагогика работеше. Бързо се научих кос не трябва да
правя и как не трябва да хитрувам в качеството. Защото ако
сложиш няколко големи плочи, бързо ще напреднеш. Само че
баща ми имаше своите изисквания с точни указания как
„трябва да е разчупено, а не всичко да е дюс, да ми лепнете
няколко големи плочи и готово!“. Нямаше компромис към мен
в работата, да не говорим за глезотии, каквито баща ми никога
не допусна. А и да искаше, не можеше... не знаеше как.
Нежността обичайно идва от майката, а неговата си бе отишла
прека- лено рано, за да вложи запаси от нежност в душата му.
И така си вървеше в живота моят баща - без компромис към
себе си, без компромис към другите.
„Бъди пръв!“ за мен означава - не бъди посредствен! Не се
задоволявай с нищо второстепенно, с нищо второкласно, с
нищо недостатъчно. Давай най-доброто от себе си и със
сигурност ще успееш - това е моят превод на тези думи, на
това уча и децата си. Да бъдеш пръв не просто като някаква
неразбираема самоцел, а като истински постижима и
единствено достойна за сърцето ти цел.
Съветът да бъдеш пръв някак си естествено бе следван от
още един съвет -
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Никога не си жали труда!
Когато баща ми казваше: „Много си жалиш труда!“, това
винаги носеше упрек или ирония, често и двете. Тази ирония,
този упрек ме накараха от малък да не се пестя. Правя ли
нещо, трябва да го правя със сърце. Може и да изглежда
неправилно за някого, дори и тактически неразумно понякога,
но това беше разбирането на татко. Затова свикнах да не си
жаля труда още от малък. Търсех начин да го направя по-
ефективен, разбира се, но не и да имитирам работа.
Когато кандидатствах в Софийския университет, не си
жалех труда.
Когато учех за изпитите, след като ме приеха - не си жалех
труда.
След това, когато започнах работа като журналист, не си
жалех труда.
Когато работех в администрацията и от експерт стигнах до
директор - не си жалех труда.
Докато работех върху книгите и пиесите си - не си жалех
труда.
Докато работех върху тази книга - също не си жалех труда.
Тази шеста глава съм я чел, препрочитал и редактирал десетки
пъти. Не си жаля труда.
Това знам от баща ми, това правя. На това съм научен.
Така беше и с моята първа пиеса - „Лалугер“ по моя
сборник с разкази „Приказки в края на времето“. Пишех през
нощта, през деня ходех на работа. И пак се прибирах у нас, и
пак започвах да коригирам, добавям и пиша. Финалната
версия на пиесата е 19-а поред. 19 пъти преработих този текст
в продължение на повече от 6 месеца.
Близо година след началото на моята работа по текста се
състоя премиерата на „Лалугер“. И оттогава това любопитно и
чевръсто, макар и плашливо и уязвимо животинче, пропътува
света и мина през Брюксел, Берлин, VI.
Виена, Москва,
Бащата. Карлсруе,
Изграждащи думи
Мюнхен, Скопие, Люксембург, Монако и десетки, десетки
български градове и села. „Лалугер“ разсмя и просълзи
благодарни зрители на много големи и малки сцени.
Последваха и други успешни пиеси като „Тиква!“, „Ние,
българите“, „Който трябва“, „Пилето, което казва Ку“,
„Айфеловата кула“ и др. Идват и още...
„Бъди пръв! Не си жали труда!" Баща ми живееше
тези думи. Той ставаше рано и работеше здраво. И наистина
беше пръв. Беше един от първите работници, които отидоха
на работа в единствено възможната в тогавашна България
дестинация - Африка и конкретно Либия. Бях много малък
тогава, в средата на седемдесетте, но се радвах от сърце,
когато след дълго отсъствие баща ми се появи с шоколади и
шоколадови яйца, с труднодостъпните по онова време дънки и
луксозни фланелки, японски касетофон (как да преведем
„касетофон“ на следващите поколения?) и какво ли още не.
По-късно, по време на традиционните дълги неделни обеди,
татко разказваше смешни истории от годините работа в
Бенгази, Триполи и Сирт. И разбира се, не пропускаше да
спомене тогавашната власт, която му беше удържала близо
половината или дори повече от спечелените с тежък труд
пари. Нецензурните думи бързо ги предъвкваше заради
укоризне- ните погледи на майка ми: „Е, може ли така пред
децата!“.
Баща ми е имал трудно и бедно, дори обидно бедно
детство. И се бе зарекъл - нещо, което знам от майка ми, иначе
той с делата си го показваше - неговите деца да имат най-
хубавите дрехи, най-хубавите играчки, най-хубавите вещи.
Всичките усилия на младостта му и на зрялата му възраст бяха
насочени към материалното ни осигуряване. И наистина
никога в детството си не съм усетил материална липса.
Никога. Винаги чувствах достатъчност и сигурност. Всъщност
разбрах, че съм чувствал това, когато пораснах и се сблъсках
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
със свои проблеми. Разбрах колко много е струвала на татко
тази достатъчност, която съм приемал за даденост. Но разбрах
и колко много ми е дало това чувство за сигурност, усетих как
се е пропила в мен тази достатъчност и стабилност, тази
увереност. И това усещане остава в мен цял живот. А когато
ти самият си спокоен, уверен и сигурен, това се предава на
хората около теб. Те поемат от твоята увереност, започват да
разбират, че всичко е наред. И дори ако случайно не е, това е
само за кратко. И съвсем скоро всичко отново ще бъде наред.
Това спокойствие и сигурност по някакъв начин влияят и на
обстоятелствата около теб.
Да бъдеш син е идентичност. Да бъдеш син е при-
надлежност. Да бъдеш син е да знаеш откъде идваш, кои са
твоите корени, коя е твоята земя, кой е твоят дом.
Да бъдеш син е да имаш дом.
Ьащинството е дом. Бащинството носи сигурност,
бащинството влива сила.
И ако можех да поискам нещо повече от баща ми, на
когото дължа толкова много, бих поискал да имам повече
време с него. Бих искал да си е играл повече с мен. Бих искал
да знам повече за щуротиите и белите, които е правил в
детството си.
Ако четеш това и си казваш - моят баща е бил по-добър,
искам да знаеш, че се радвам за теб. Ако пък с горчивина си
мислиш: „Ех, защо баща ми не беше такъв“, имам нещо лично
за теб - ти можеш да бъдеш бащата, какъвто не си имал.
Да, именно това ти казвам - бъди бащата, какъвто си
искал да имаш!
Започни със словото, ако се питаш коя да е първата стъпка
по този път. Започни да говориш добри думи на детето си -
думи на кураж, думи на изграждане. В началото бе Словото,
казва Библията. Това е универсален принцип - Словото е във
всяко начало. Словото е семе, което VI. попада
Бащата. вИзграждащи
плодородната
думи
почва в душата на детето. И със сигурност ще даде плодове.
Затова ние, бащите, преди всичко трябва да говорим на децата
си. И да им показваме с дела силата на своите думи.

Какво толкова ти каза баща ти?!

Нашите думи, думите на бащите, изграждат децата.
Думите ни се вграждат дълбоко в основите на техните души.
Думите ни се превръщат в кладенци в сърцата им, откъдето
могат да си гребнат бистра студена вода в безводни периоди в
живота им. Думите ни се превръщат в опора за децата ни във
време на объркване и залитане, във време на нестабилност и
дезориентация.
Бащи, нека говорим на децата си! Само с хляб не се живее,
трябват и пътеводни бащински слова, с които да преминават
през трудните периоди от живота.
Бащинските думи са сила. Те разкриват характера на
бащата, показват неговата същност. Вярата в думите на
бащата може да промени цели светове, дори може да създаде
цели светове. Защото ние сме създадени по Божи образ и
подобие и затова в нашата ДНК е скрита толкова могъща
творческа сила.
„Мъже на честта“ е един филмите, достигнали най-дълбоко
в душата ми. Чернокожият Карл Брашиър (Куба Гу- динг-
джуниър) от Колорадо отива на служба във флота и след
невероятни изпитания се превръща в първия чер- нокож
подводен водолаз във флота на САЩ. Старшина Санди Смит
(Робърт де Ниро), направил всичко възможно да спре, а после
и да смачка упорития твърдоглавец, е принуден да преодолее
скрупулите на цялата си професионална кариера и накрая не
само подкрепя Брашиър, но и не крие своята възхита от силата
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
на неговия характер.
Една от ключовите сцени във филма е избухването на
старшина Смит пред неотстъпчивия курсант, намерило израз
във въпроса: „Какво толкова ти каза баща ти, когато те
изпрати тук?“.
„Бъди най-добрият!“ - отговаря веднага Брашиър, без нито
за секунда да се замисли. Много добре знае думите на баща си
- заветните думи, благодарение на които е стигнал дотук.
Защото, когато попаднеш в изпитание, твоята идентичност ще
бъде изпитана.
„Ти вече си най-добрият!“ - отронва старшина Смит,
донякъде самият той невярвайки, че е изрекъл тези думи.
Гледал съм този филм десетки пъти и ви препоръчвам да го
гледате поне веднъж, ако все още не сте го направили. От този
филм има доста цитати, които си струва да бъдат запомнени.
И този цитат е на Карл Брашиър - това е неговият отговор на
съвета на Смит просто да си вземе багажа и да се върне
обратно, откъдето е дошъл.
„Аз съм моряк, сър! В моя щат има само кални ферми и
мулета, няма какво да правя там“, отвръща младежът.
Моряк ли?! Как така си моряк, а пък идваш оттам, къ- дето
„има само кални ферми и мулета“?! Кой ти каза, че си моряк,
след като в твоя роден щат няма море, а само кални ферми?!
Баща му го е казал - бъди най-добрият! Където и да
отидеш, с каквото и да се захванеш - бъди най-добрият. Затова
и синът е най-добрият моряк - защото думите на
бащата дават идентичност. Ако Брашиър беше отишъл на
работа в сладкарски цех, щеше без никакво съмнение да прави
едни от най-добрите сладкиши. Защото е повярвал в думите
на баща си - бъди най-добрият!
Бъдете добри хора чрез вяра в Бог - това е най-важното,
това казвах на децата си още от малки. Дали е наивно, дали не
съм им говорил празни приказки? Ако Изграждащи
VI. Бащата. имах такива
думи
притеснения, нямаше да им говоря такива думи.
Думите на бащата дават идентичност, дават принад-
лежност. Те са водещ ориентир в координатната система на
живота. Защото думите на бащата имат власт!

Искам да имам щастливо детство!

Думите на бащата са закон за сина. Особено когато сина

това го устройва. Спомням си една случка, която влезе в
хрониките на семейните ни закачки и зае едно от челните
места в условия на сериозна конкуренция. В основата на тази
закачка е волното ми детство в моето родно градче - в
безкрайните гори в подножието на Родопите. Понякога
момчешката ни банда не се прибирахме по цял ден - бродехме
из горите, играехме на стражари и апаши, криехме се из
храстите, беряхме плодове и какво ли още не. Моите деца
нямаха такова детство в бетонираните детски площадки на
столицата. И затова ми беше тъжно - мълчах си, за да запазя
детското им блажено незнание за откритите горски
пространства; за притихналите, дъхави планински долини; за
корените на дърветата, които се протягат по стръмнините като
приятелски ръце и ти помагат да вървиш нагоре и нагоре...
 VI. Бащата. Изграждащи думи
Имаше време, предстоеше да им разказвам много неща и
заедно да се разхождаме из горите на моето детство -
удоволствие, което по-късно неведнъж имахме щастието да
споделяме цялото семейство. Но не и в онзи период, в който
се случи тази случка със сина ми. В онзи период
единственото, което можех да направя, е да наложа ка-
тегорично вето над опитите на майка му да го прибере по-
рано вкъщи.
- Прибирай се, вече с тъмно навън - викаше му тя от
прозореца в карето на нашия блок.
- Остави го, нека да поиграе още малко - казвах в такива
случаи.
И това бе необичайно изключение в неизменната ни обща
позиция във възпитанието на децата. Разбира се, само след
минути жена ми отново беше на балкона, тъй като
майчинският инстинкт й даваше убедеността, че това „още
малко“ вече е изминало.
- Влади, прибирай се веднага! - викаше отново тя. В един
такъв момент застанах до нея и умолително, но твърдо казах:
- Остави детето да поиграе още малко. Нека да има
щастливо детство!
Жена ми с нежелание се оттегли, с което никак не ме
заблуди - защото една жена отстъпва само тогава, когато това
й е необходимо за прегрупиране на силите и за едно ново, още
по-решително настъпление. Но какво беше моето учудване,
когато след половин час на прозореца се водеше нечувана до
този момент словесна битка.
- Как така няма да се прибираш, как така? - викаше
изумена жена ми, с една нетипична за нея нотка на ярост
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
в гласа. Отидох до прозореца и преди да се покажа, чух синът
ми с категоричен тон да отвръща:
- Няма да се прибера! Тате каза да имам щастливо дет-
ство! Няма да се прибера!
С усилие се сдържах да не се засмея на висок глас и
единствено вярата в доказаната педагогическа сила на
единството между мен и жена ми ми помогна да се въздържа.
Съпругата ми видя усмивката в очите ми, но беше прекалено
изумена, за да я сподели:
- Чу ли го какво казва?! Нямало да се прибира!
А синът ми ме гледаше с такова очакване за подкрепа и с
такава вяра и молба в очите, че аз нямах друг избор, освен да
й кажа умолително:
- Остави го да поиграе още малко.
Всъщност точно това беше моят избор - синът ми да се
чувства максимално свободен и да играе навън... поне още
малко.
Много се смяхме след това, когато си припомняхме тази
случка. Даже и съпругата ми се смееше, макар да й трябваше
малко време, за да й мине. И разбира се, че синът ми напълно
го устройваха бащините думи в този случай, та затова така
горещо ги бе прегърнал и така силно разчиташе на тях. Но
това не променя правилото за тяхната сила и легитимност.
Бащините думи са легитимен източник на сила и уве-
реност, особено когато синовете ги устройва според кон-
кретната ситуация. Но като всяка шеговита истина тази също
трябва да бъде пояснена. Бащините думи имат мигновено
действие и отложено действие, бърз смисъл и бавен смисъл.
I

Разбирането на големите бащини съвети в живота ни -

онези думи, които се превръщат в основа на нашето разбиране
за света и в модел за действие - обикновено изисква повече
време, понякога дори и повече от десетилетие. Именно защото
тези животоопределящи завети навлизат в дълбочина
VI. Бащата. Изграждащиидуми
се
превръщат в неделима част от личностната ни идентичност, от
житейската ни философия и от фундамента на нашата вяра.
<>

Вече си на седем години!

Когато децата бяха още мънички, обичахме да ходим

всички заедно на сладкарница. И сега обичаме да излезем
заедно на обяд или вечеря - нищо, че децата са вече големи и
самостоятелни, тоест имат пълното право да им е скучно с
родителите им. Разбира се, добрата храна винаги повишава
интереса към такива семейни похапва- ния, така че всички да
бъдат щастливи и да се радваме на живота заедно. И го
правим без повод - просто се уговаряме от днес за утре и
готово. Има особен чар, когато нещо е без повод, просто така.
А има и чаровни моменти, които са с неочакван повод. Такова
беше хрумването да изляза сам с дъщеря ми, когато навърши
седем години. Съпругата ми хареса тази идея - тя винаги е
насърчавала онова специално време за общуване между мен и
някое от децата. Ако всекидневието е такова, че бащата
прекарва по-малко време с децата в сравнение с времето,
което майката е заедно с тях - тогава идеята за такова специал-
но време между баща и дете е нещо много добро. И затова е
важно предварително да създадеш очаквания на детето
 a
ТАТКО,
за нещо ОБИЧАЙ ME!
празнично. Очакванията са част от събитието! Те хму
придават изключителност, правят го специално и особено
значимо и - най-важното! - правят специални и изключителни
участниците в това събитие! Затова е толкова съществено да
вдъхнеш усещането за празничност на всяко събитие, което би
искал да се превърне в специален спомен за детето.
И така с дъщеря ми отидохме в любимата ни сладкарница.
По това време не си го позволявахме често, а поръчките ни
бяха съвсем премерени, нищо излишно и нищо от рода „нека
този път да опитаме ето това“. Всеки от нас имаше любима
торта и си я поръчваше с удоволствие. А и съпругата ми
винаги е била добра в умереността, да не кажа, че е стисната,
слава Тебе, Господи - и преди, и сега. Амин.
Но в този случай беше различно. Дъщеря ми можеше да си
поръча всичко, без да бързаме, както нерядко се е случвало.
Имахме цялото време на света, а сервитьорката, усетила
важността на мига, също се държеше с дъщеря ми като с
голям човек.
- Ти си вече голяма, ти си вече на 7 години! - казах на
дъщеря ми и продължих с това колко важни са тези първи 7
години за всеки човек. Казах й колко много сме се старали
двамата с майка й да й дадем най-доброто от себе си. Защото
има един израз - „първите седем години“, през които се
поставя основата на възпитанието за цял живот.
Говорех й като на голям човек и това щеше да е така и
занапред. Същият скромен ритуал се повтори и когато синът
ми навърши седем години. Ритуалът по преминаване на по-
високо житейско стъпало, отбелязвайки края на един етап и
началото на нов - заедно, ръка за ръка. Защото винаги съм
вярвал в децата си и - слава Богу! - винаги съм имал
подкрепата на съпругата ми за такова отношение. Това помага
на децата да израстват с увереност, защото усещат доверието

Ц4
към тях. И това доверие ги прави силни и спокойни
VI. Бащата. да поемат
Изграждащи думи
отговорност. Без доверие, без вяра в детето няма как да
очакваме то да бъде уверено. Сеем ли доверие, ще пожънем
увереност. Сеем ли недоверие, ще пожънем неувереност.
Каквото посеем, това и ще пожънем. Този неотменим закон в
природата и в човешките взаимоотношения е един от най-
важните уроци в живота ни. Особено във взаимоотношенията
с децата ни. Макар понякога - забравяйки за него - ние самите
да го правим труден за прилагане.

Стой с лице към трудностите!

Съвсем неочаквано за мен разбирам, че синът ми е научил

един такъв труден урок, докато едно лято играем тенис на
маса и с удоволствие наблюдавам уверената му игра. Все по-
трудно вземам геймовете, все по-близо е той до победата.
Което е радост за всеки добър баща - да вижда, че синът му
расте, заяква, става все по-силен и започва да го превъзхожда
в една или друга област. Най-впе- чатляващото за мен е, че
когато забивам силно топката в неговата страна на масата, той
стои с лице към топката и връща все по-спокойно тези
невъзможни довчера топки. Някои от тях дори на свой ред ги
връща със забиване. Впечатлен съм и не го крия:
- Браво, сине! Играеш мъжки, не се криеш от силните ь

’ Ц5
топки!
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Синът ми ме поглежда замислено и отговаря:
- Когато бях по-малък и ти забиваше толкова силно, аз се
обръщах с гръб, за да се предпазя - изглеждаха ми толкова
силни и толкова опасни твоите удари. Тогава ти казваше - не
се обръщай с гръб, не бягай от трудностите. Трудностите
се решават с лице към тях, не с гръб към тях! И макар
да ми се струваше трудно, запомних тези твои думи и това се
стараех да правя - и сега вече виждам резултатите.
Бях изумен. Замислих се и си спомних как майка му ни
гледаше, радваше се и напомняше да бия по-внимателно,
защото той е още малък. А аз отвръщах, че точно като малък
трябва да започне да свиква да се бори и да не се страхува. За
да може, като расте, да преодолява страха и да бъде успешен и
смел.
Бях забравил кога съм му казвал всичко това... но тези мои
думи бяха придобили свой собствен живот в неговото сърце,
бяха работили в него, бяха се вградили в паметта и в
характера му. И да - бяха превърнали едно предизвикателство
и препятствие в стъпало и ново, по-високо ниво на развитие и
разбиране в съзнанието на едно момче.
Добрият бащински съвет е безценен, особено даден
навреме. Думите на бащата са изграждащи думи! Дълбоко се
замислих тогава край тенис масата колко голяма сила имат
думите на бащата. Замислих се как самият аз помнех думите
на баща ми и осъзнах как с времето те все по-дълбоко са
работили вътре в мен. Замислих се как ние, синовете, помним
думите на бащите и с годините точно това споделяме: „Баща
ми казваше...“. И същевременно все по-силно се открояват
грижите на майките - ласката, нежността, храната, любовта в
майчините очи.
Заветните думи на бащата и нежната любов и грижа на

i$6
майката - това остава в душите и в сърцата на синовете.
VI. Бащата. Изграждащи думи
Сигурно затова и Бог е изпратил Слово на своите деца. И
не кога да е, а в самото начало - „В началото бе Словото“. И
то не къде да е - „И Словото бе у Бога“. И то не какво да е - „И
Словото бе Бог“.
Словото ни, думите ни ще останат в сърцата на децата ни!
И не казвайте „това не важи за мен!“ Ако си родител, това
важи точно за теб! Най-ценният капитал е този, който влагаме
в сърцето на детето си. Думите имат сила. Думите влияят на
реалността. Самите ние сме създадени чрез слово и чрез слово
ни е вдъхнато жизнено дихание! Самите ни души са
изговорено и оживотворено Слово! Светлината е създадена
чрез Слово - „И Бог каза: „Да бъде светлина“. И стана
светлина“.
Създаващото светлина Слово!
Затова нека говорим на децата си думи на мир, на живот и
на окуражаване, а не думи на объркване или отчаяние.
Понякога, когато кажа добри и мили думи на някой човек,
реакцията му ме натъжава. Защото е толкова трогнат и
толкова благодарен, и толкова объркан! И тогава разбираш
този човек колко рядко чува насърчителна, блага приказка.
Всекидневието му е изпълнено с остри, агресивни,
нараняващи думи.
Острите думи са като оси - жилят, причиняват болка, сеят
отмъщение.
Ако някой родител казва на детето си, че е простак, нека да
не очаква изискани обноски.

U
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Ако го нарича глупак, нека да не очаква мъдри мисли и
умни действия.
И не защото детето е такова, каквото го нарича родителят,
а защото думите на родителя имат творческа сила. Думите на
родителите творят реалности в душите на децата им!
Това, че детето ви не се вмества във вашите очаквания, не
означава, че нещо не му е наред. Само с добро и любов можем
да пожънем добро и любов. Защото каквото посеем, това ще
пожънем!
Добрите слова са като медоносни пчели - те носят сладост,
превързват рани и правят живота ни благ.
Добрите слова са вечност, а във вечността не съществува
време.
Добрите думи имат вечен срок на годност.
Затова във вечността на добрите думи - само за един земен
миг! - могат да се посеят семена и те да изникнат, да се
разлистят, да разцъфтят и да дадат плод. И в миг да разцъфтят
цветя и градини.
Думите са градините на вечността.
Затова „за всяка празна дума, която кажат, човеците ще
отговарят в съдния ден“.
Всяка празна дума-градина се превръща във въпрос - защо
е празна тази градина? Всяка дума ще бъде припомнена...
Какво сеем с думите си във вечността?
Празните думи са като празни къщи, в които никой не
живее.
Защо тогава ги строим?
Защо понякога изговаряме нараняващи думи към децата
си?! Защо проектираме своя страх от собствените си пропуски
върху тях?!
 Ти си нетърпимаVI.глезла!
Бащата. Изграждащи думи

Беше време за важно решение- къде да учи нашата дъщеря,

седемгодишна по това време. Питаме тук, питаме там и накрая
решаваме с моята съпруга в кое училище ще я запишем. Хем е
държавно, защото по това време ние нямаме нито възможност,
нито убеждение за конкретно частно училище. Хем е на доста-
тъчно високо ниво, с добри консервативни традиции.
Намираме за положителен факта, че има нещо като приемен
изпит за влизане, което по същество е събеседване с психолог.
За да не стресирам дъщеря ми, започвам да я подготвям
десетина дни по-рано. И ако приемете един съвет -
подготвяйте децата си предварително за важните неща. Дайте
им време самите те да се подготвят психически, да не се
стресират и да не са под напрежение. Обяснете им, говорете
им, успокоително отговорете на въпросите им. Това ще ги
накара да осъзнаят както важността на събитието, така и
своята собствена важност. Ще усетят, че им вярвате и че
разчитате на тях. Защото така ги привличате и ги карате да се
чувстват участници, а не статисти. Давате им права и
отговорности, издигате ги до себе си като големи хора.
Хубаво ви говоря тези неща сега - и този съвет наистина е
добър и наистина е работещ. И в този конкретен случай беше
точно такъв. По вместо да подготвя дъщеричката си за един
сериозен разговор, аз й обясних как
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

този изпит не е толкова важен. Все пак тя все още не знаеше

значението на думата „изпит“. Затова й казах, че ще се срещне
с една леличка, ще си поговорят малко и след това с дъщеря
ми отиваме на сладкарница. Акцентът беше върху
сладкарницата.
- Няма защо да се притесняваш- казах на дъщеря ми, -
това е една добра леличка.
Дотук добре. Отидохме в уречения ден в училището за
срещата, влязохме вътре в стаята и разговорът започна. Само
че когато започна разговорът с добрата леличка, се оказа, че
тя задава доста конкретни логически въпроси, онагледени с
таблици, за което дъщеря ми не бе достатъчно подготвена.
Познавам си детето, знам колко съвестен и отговорен човек е
дъщеря ми. Щях да видя това още в първи клас - една вечер,
след като се върнахме от семейно пътуване, влязох в стаята й
и я видях да плаче.
- Защо плачеш? - попитах я.
- Защото ми се спи, а не съм си написала домашното.
- Миличка, наспи се, веднъж може да отидеш и без до-
машно! Учителката ти ще разбере, ти винаги се справяш,
може веднъж да пропуснеш! Нека да напиша бележка до нея,
ще я помоля да те извини.
- Не мога - отвърна ми дъщеря ми през плач, - не мога да
отида без домашно!
И го написа. Победи съня и го написа това глупаво до-
машно.
Но това щеше да се случи по-късно. А сега дъщеря ми се
намираше в една ситуация, която бе изцяло моя отговорност.
Аз бях човекът, подценил ситуацията, затова не можех да се
сърдя, че тя не се справяше по характерния тбо
 VI. Бащата. Изграждащи думи
за нея отличен начин. Както и да е, разговорът свърши най-
накрая и излязохме навън. Вървяхме по училищния коридор,
когато погледнах дъщеря ми и срещнах големите й, светли,
усмихнати очи, изпълнени с очакване да бъде похвалена. Тя
се бе настроила точно по начина, по който я бях подготвил аз,
и се бе държала свободно и усмихнат© - така, както се говори
с една добра леличка. И тогава - притеснен от евентуален слаб
резултат и ядосан преди всичко на себе си - тогава аз
избухнах срещу детето си:
- Ти си една нетърпима глезла! - да, спомням си, че й казах
точно това. И го повторих, и го потретих.
Докато очите на дъщеря ми се изпълваха със сълзи и по
бузите й потекоха тези чисти детски сълзи. Тя беше смаяна,
защото не се случваше често да избухна по такъв начин. И в
основата на това избухване бе страхът от провал, за който -
съвсем справедливо! - аз щях да бъда отговорен. И вместо да
спра, продължавах да й се карам на нея. Защо? Защото бях
виновен аз, но си го изкарвах на някой друг. И на кого? На
дъщеря ми, на детето ми. За това, че е направила точно това,
което съм й казал да направи.
Отидохме на сладкарница след това, както бях обещал.
Извиних се на дъщеря ми за избухването си. След това я
помолих да ми прости, прегърнах я, искрено съжалявах за
думите и за тона си, и за всичко от моя страна. И тя ми
прости, милата ми дъщеричка. Тя ми прости с цялата си
детска искреност и от цялото си сърце. Но аз не си простих!
Не можех да си простя! И тогава започна едно мъчение, което
толкова добре си спомням. Ден след ден - просто не можех да
се понасям! Ако е имало период в християнския ми живот, в
който съм се мразел така ис~ крено и безпощадно - това е бил

1
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

точно този период. Сигурно поне още десет пъти съм я молил
за прошка. Тя се учудваше:
- Тати, ама нали вече ти простих!
И пак ми прощаваше. И пак не можех да се понасям. Беше
кошмар! Несвършващ кошмар. Съпругата ми също не
можеше да ми повлияе - споделих й, разбира се, - а толкова ни
се искаше и на двама ни да може да ми повлияе.
Минаха повече от десет дни, през които постоянно се
сещах за онова свое толкова глупаво, толкова несправедливо,
толкова подло, толкова предателско, толкова малодушно
избухване!
Преживявам го и сега. И като човек, който си признава
този мохмент на хмалодушие, ви хмоля от сърце - не го
правете! Не наказвайте децата си заради своите грешки,
заради своите пропуски... Наказанието на съвестта ни е
неописуехмо болезнено и продължава непоносимо дълго!
Ако има добра новина в този случай, това е, че съвестта ни
е жива. И това е прекрасно, това е животоспасяващо! Защото
ИхМа и друга възможност - хМного тъжна при това, - при
която процесите са необратихми до невъзхмож- ност.

Какво си направила със сина ми?!

Животът ме срещна с този човек. Енергичен и забързан,
около 55-годишен мъж, с отсечен говор и неспокойни очи.
Собственик на добре уредена малка пекарна, той работи от
ранни зори до късен мрак с кратка почивка в следобедните
часове. Павел познава лично много от своите клиенти, винаги
е на тяхно разположение и често лично той приема поръчките
им по телефона без значение дали са нещо обичайно, или са
 VI. Бащата. Изграждащи думи
специални поръчки за празнични поводи. Бодър и енергичен,
нерядко лично той обслужва зад щанда в пекарната и лично
той доставя поръчки на свои дългогодишни клиенти, за да им
покаже уважението си.
Нормално е такъв човек да има приличен жизнен стандарт
и да притежава няколко имота в София и край нея. Изобщо
всичко изглежда наред. Само едно не му е наред на Павел -
семейството. Напуснал жена си и я оставил дълги години тя
да се грижи сама за единствения им тогава 5-годишен син.
Когато се завърнал от своето дългогодишно отсъствие, през
което работил в различни страни из Европа, той потърсил
среща със сина си. И за свое огромно учудване и искрено
възмущение срещу него застанал един разхайтеи 21-годишен
младеж, без никаква посока в живота и без никаква мотивация
за нещо градивно.
Не знам защо Павел реши да ми се довери, но го направи и
разказваше с искрено възмущение и очакване да се съглася с
него:
- Срещу себе си видях един наркоман, който не искаше
нищо друго от меп освен пари и който постоянно се държеше
като ощетен - постоянно му бях длъжен за нещо. И тогава
един ден се обадих на жена ми, видяхме се и я попитах
възмутен право в очите - какво си направила със сина ми?!
Какво добро дете на 5 години ти дадох, а ти какъв провален
21-годишен наркоман ми връщаш?!
Какъв праведен гняв, нали? Жена ти ли е виновна за твоя
избор да оставиш сина си без бащина грижа? Цели 16
години?! И сега дори и всичките пари на света няма да ти
стигнат, за да поправиш пропуснатото. Дори да оставиш
всичко друго, което ти не си готов да направиш, пак няма да
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

наваксаш този огромен и очевидно непоправим пропуск. И

колкото и да се грижиш за клиентите си, те няма да заменят
липсващото ти семейство. Колкото и пари да печелиш, няма
да върнеш времето назад. Колкото и да си успешен в своя
малък бизнес, трябва да се случи чудо, за да поправиш този
огромен пропуск и да преодолееш пропастта между теб и твоя
син.
И въпреки че Павел години наред се опитва да привлече
сина си към себе си, включително и подарявайки му негова
собствена пекарна и давайки му прекрасна възможност да
печели и да се издържа сам, резултатът не е окуражителен.
- Синът ми мрази този бизнес - споделя възмутен Павел. -
Той мрази дори и клиентите. Веднъж бях свидетел как с
омраза говори за тях - представяш ли си! „Ето ги, каза синът
ми, пак идват някакви клиенти насам и се влачат... как не
спряха цял ден да се влачат към пекарната.“ Тогава не
издържах и му ударих един шамар: „Тези клиенти те хранят, а
ти ги мразиш! Неблагодарен безделник!“.
Павел направи пауза, след това ме погледна тъжно и
добави:
- Тогава синът ми с равен тон ми отвърна: „Мразя и пе-
карната, мразя и клиентите, защото мразя теб. И всички те ми
напомнят за теб“.
След тази случка бащата отнел пекарната от сина си, дал я
под наем на други хора и прекъснал връзката с него. Така
бяха завършили на оня етап неговите опити да се сближи с
него и да поправи грешката си, поне донякъде.
 VI. Бащата. Изграждащи думи
По-добре да не бях срещал баща си!

„Случайно“ е неточна дума. Нищо не е случайно. Нео-

чаквано -да. Непланирано - да. Неподозирано, невъобразимо,
невъзможно изглеждащо - да, това са верните синоними на
заблуждаващата дума „случайно“.
Това си мислех, когато пишех настоящите редове и за-
почнах разказа с думата „случайно“. И се поправих.
А историята е следната. Преди години работех заедно с
едно момче - колега, в едно общо помещение. Приятен човек,
станахме близки. И в един „случаен“ разговор се оказа, че
колегата ми - близо 40-годишен по това време - не си спомня
баща си. Никога не го е виждал през целия си съзнателен
живот. Били съвсем малки със сестра му, когато бащата се
разделил с майка им. Просто я изгонил навън с две малки
деца - братче и сестриче. Оттам нататък майката сама се
грижила за двете си деца. Как е успявала и какво й е струвало
това?!
И как може да живее спокойно един баща след това, което
е направил?! Как може да спи спокойно?!
Как може никога да не се поинтересува, да не ги потърси?!
Не знам. Не разбирам. Никога не съм го разбирал и никога
няма да го разбера. Не искам да го разбера. Бог да има милост
над такива мъже.

Но от разговора ни с моя колега ми стана ясно, че

всъщност бегло познаваем баща му. Бегло, но достатъчно, за
да знам къде живее и да мога да се обърна към него, ако
колегата ми няма против. И да се опитам да направя среща,
ако синът иска да види баща си за първи път след близо 40
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

години. И за първи път в съзнателния си живот.

- Да, бих искал - отвърна колегата ми известно време след
този разговор.
Тогава отидох и намерих бащата - гледах го как се при-
ближава към мен с очакване да чуе за какво го търся. И си
мислех каква поразителна прилика има между него и сина му.
Колко много си приличат в походката, фигурата, лицето,
усмивката...
- Работя със сина ти, когото не си виждал от бебе - казах
му направо, нямах никакво намерение да се обяснявам. Щеше
да ме отхвърли и да си тръгне, както е отхвърлил сина си, или
щеше да превъзмогне шока и намери сили в себе си.
Мъжът замръзна. Но не ме отхвърли, не избяга. Просто
стоеше замръзнал и чакаше следващите ми думи.
- Искаш ли да се срещнеш с него?
- Той... как е? - мъжът говореше като омагьосан.
- Той е добре, умен и образован, има добра работа, има
добра заплата. А ти имаш две внучета.
И пак повторих:
- Искаш ли...
-Да, да, искам - бащинското беше взело връх над страха.
И това беше наистина вълнуващо да се види.
После дойде време за срещата. Удържаха на думата си и
двамата. Синът срещна баща си за първи път в съзнателния си
живот. И малко след като двамата се ръкуваха- в онази
единствена минута, преди да ги оставя заедно, - видях в очите
на сина, вперил поглед в баща си, онзи неизбежен въпрос:
„Защо?“.
„Защо ме отхвърли? Защо ме изостави? Какво ти бях
направил? Защо никога не ме потърси? Защо? Защо? Защо?“
 VI. Бащата. Изграждащи думи
Не исках да бъда на мястото на този баща.
Тръгнах си и ги оставих да си говорят.
След това се срещнах с бащата - беше развълнуван от тази
среща. Говореше с любов за сина си, за внуците си - колко са
хубави и двамата, колко са умни.
Слушах го. И се радвах, и в същото време ми беше тъжно.
Много повече ми беше тъжно.
40 години бащино отсъствие.
Пропуснати утрини в планината.
Пропилени залези край морето.
Непосрещнат заедно първи учебен ден.
Пропуснат абитуриентски бал, отсъствие от сватбата,
никаква идея за раждането на внуците.
Чак сега се радваше този биологичен баща, на когото
синът приличаше толкова много! Само че бащинството не е
само биология. Много повече е бащинството от биологията!
Дали ако беше потърсил сина си, децата си през тези
години - дали щеше да бъде различно?
- По-добре да не го бях срещал - промълви колегата, като
се видяхме дни по-късно.
Стана ми болно - все пак се надявах на нещо повече от тази
среща. Заради тях самите, не заради мен. Но синът каза точно
това - „по-добре да не го бях срещал“. Не го попитах защо. И
оттогава никога не го попитах нищо повече по тази тема.
Колко горчивина има в тези думи, Боже мой- „по- добре да
не го бях срещал“!
Единственото, което все пак ми се иска, е вътре в себе си
синът да е простил на баща си. Най-многото, което може да
бъде постигнато.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

И докато отзвучаваше този горчив отглас вътре в мен, си

мислех колко прекрасно би било, ако след добрите думи,
които съм чувал от моя колега за майка му, можех да чуя:
„Ако знаеш баща ми колко е добър!“.
С онова пристрастие, с което съм чувал синове да говорят
за бащите си. И - много по-често - бащи да говорят за децата.

Ако знаеш синът ми колко е добър!

Едно от нашите златни момичета в художествената
гимнастика е Елена Бинева, дъщеря на моя приятел Слави
Бинев. Да си „златно момиче“ в България, означава да си
легенда още на 19 години. Такива бяха легендарните
шампионки на Нешка Робева отпреди 30 години, такива са и
днешните мохмичета на Илиана Раева, самата тя една от
онези легендарни шампионки.
Познавам Елена като по-малка, ако мога да използвам
думата „познавам“ за едно мълчаливо и лаконично отго-
варящо момиче, което съм виждал няколко пъти - макар и да
сме били заедно в продължение на часове със семейството й.
И все пак мисля, че я бях разгадал - както винаги определях
хората, които ме впечатляваха с имена на приказни герои.
Елена беше Ледената кралица - заради толкова необичайната
за своята детска възраст сдържаност и заради своето
благородство като осанка и като поведение. Елена искрено
впечатляваше със своето органично присъщо достойнство и
самодисциплина- те просто се излъчваха от нея. Беше видимо,
че това момиче не си поставя ниски цели и че е готово да
плати цялата цена за хоризонта, който вижда пред себе си.
Цялото й същество - погледът й, походката й, осанката й -
 VI. Бащата. Изграждащи думи
всичко в нея казваше ясно:
- Аз не те закачам и ти не ме закачаш! Просто спазвай
дистанция и всичко ще е наред!
Закачах се с баща й, че Елена винаги си ходи със своето
лично пространство около себе си, което винаги караше
Слави да избухва в заразителен смях. Според мен трябва да го
канят в домове за тъжни хора и да го карат да се смее там.
Няма да остане нито една тъжна физиономия край него.
Та както и да е, минаха години и Елена започна да постига
успехи в художествената гимнастика на големи форуми.
Спомням си как майка й - състезателка в същата дисциплина-
наблюдаваше съчетанието й в интернет, останала без дъх от
притеснение. Докато логично се стигна до златните медали с
ансамбъла по художествена гимнастика на няколко световни
и европейски състезания. Вълнувах се като всеки българин за
успехите на нашите момичета и бях толкова горд - и
продължавам да съм, - че лично познавам една от тези големи
като характер, като сърца и като успехи наши момичета.
Закачах се със Слави:
- Никога не съм си представял, че лично ще познавам
бащата на Елена Бинева.
Баща й се усмихваше щастливо, с разбиране към моята
закачка, но веднага добавяше с огромна страст:
- Ами Кало? Ти знаеш ли Кало колко е добър?!
И се впускаше в подробни обяснения за успехите на
Калоян - сина му, който е състезател по таекуондо - и за
различните формати и категории, в които той има победи и
медали. Никога не можах да ги запомня, а не се и опитвах.
Запомнящото се бе бащинското му застъпничество и за
другото успяло в спорта негово дете. И колкото и пъти да го
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

закачах за Елена, толкова пъти той импулсив- но ми

изброяваше успехите на Калоян.
Разбирам тази пристрастност и привързаност толкова,
толкова добре!
Защото съм го преживял със своите деца и винаги, когато
съм чувал похвали за едното от тях, съм започвал да
изтъквали успехите на другото.
Когато се прибирах вкъщи преди време - тогава децата
бяха още малки... (Има две глаголни времена в родителския
календар - първото е „тогава децата бяха малки“ и второто е
„тогава децата бяха вече пораснали“.)
Та когато се прибирах у нас в онзи период, винаги се
радвах, когато едното от тях отваряше вратата и ме по-
срещаше на прага. Толкова е мило, когато твоята рожба те
посрещне с прегръдка у дома, нали?
И винаги питах детето, което ми отваря, къде е другото
дете. Нецзменно, постоянно, винаги! Като някакъв
подсъзнателен импулс.
Веднъж зърнах в очите на сина ми учудване - сигурно и
преди си е било там, но ние понякога пропускахме да се взрем
в очите на децата си. И тогава, виждайки това ис- крено
детско недоумение, се усмихнах:
- Мислиш, че винаги питам за сестра ти, нали? Но когато
тя хми отваря, сине, аз винаги пита.м за теб и те търся теб.
Малкият хми син дълбоко се замисли и може би за първи
път погледна нещата от тази гледна точка.
Бащата винаги пита къде е детето, което не вижда у дома.
Защо пиша това?
Защото небесният ни Баща също пита къде са децата,
които отсъстват от до1иа.
 VI. Бащата. Изграждащи думи
Ако ти си едно от тези деца - да знаеш, че Баща ни про-
дължава да пита за теб.
Истинският баща никога не изоставя, истинският баща
винаги пОхМага.

Щом татко е тук, вече всичко е наред!

ИзгарЯхМ от температура, а не знам къде точно се на-

мирам. В някакво жилище на непознати хора, даващи стая на
непознати хора, включително на студенти като .мен. Някъде
край зала „Универсиада“, но къде точно? Лежа на това чуждо
легло в тази чужда стая, за щастие съм си взел изпита, но
гадната температура хМе унася в някакъв коШхМарен
полусън. Не мога да стана, не хмога да се прибера у до.ма в
Брацигово. Знам, че трябва да стана и да потърся помощ, но
хми е трудно. По-лесно е да лежа, ще се опитам така, може би
температурата ще спадне и тогава ще стана. Разбирам, че се
самозаблуждавам, но така е по-лесно. Самозаблудата
оправдава бездействието, убеждава те, че така трябва. Няма
логика да се бориш, няма смисъл. Действието е нелогично,
защо изобщо да ставаш? Но ставам. Бавно и несигурно,
отивам до вратата, излизам в коридорчето и чукам на
съседната врата. Моля да се обадя по телефона, защото се
чувствам зле и предлагам да платя.
Неохотно ми посочват стационарния телефон- по това
време, през есента на 1990 г., за мобилни телефони дори и не
мечтаем. Звъня и по изключение се моля да вдигне баща ми.
По изключение не ми трябват пари, иначе щях да се моля да
вдигне майка ми. Тя е по-жалостива и по-щедра, нищо че пак
от баща ми ще ги вземе парите. По правило вдига майка ми,
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

разбира за какво става дума и веднага дава телефона на баща

ми. Казвам му как се чувствам и му обяснявам с помощта на
домакините къде точно се намирам. Връщам се и лягам на
леглото, температурата отново ме унася, но вече съм спокоен.
Знам, че татко ще дойде и ще се погрижи за мен. Въпреки че
това неочаквано пътуване до София, и то по такъв притесни-
телен повод, няма да е най-приятното нещо за него. Това няма
значение, мисля си, докато се унасям - татко ще се погрижи. И
в просъница - не знам колко време е минало - чувам шум,
отваряне на врати и гласа на баща ми:
- Сашо къде е, къде е синът ми?!
След миг вратата се отваря и баща ми наднича в стаята,
после енергично влиза вътре, идва до мен и ми помага да
стана. Със свободната ръка взема чантата ми - този силен и
суров човек - и ми казва с развълнуван и необичайно топъл
глас:
- Хайде да си отидем у дома!
Докато несигурно пристъпвам по коридора навън и докато
слизаме по стълбите заедно, и докато излизаме навън и
отиваме до колата. И докато влизаме в колата и баща ми
потегля. И докато се отпускам и отново се унасям в
затоплящото се купе, в главата ми отзвучават думите на татко
- у дома, отиваме си у дома. Татко дойде да ме вземе и вече
всичко е наред.
Минаха много години оттогава. Ожених се и дойдоха
децата, а майка и татко си отидоха. Бащата, който закриля и
който се грижи, вече бях аз. Позната ми е мисълта „дано
всичко да е наред“, когато неочаквано и в работно време видя
името на сина ми или дъщеря ми, изписано на дисплея на
мобилния ми телефон. Колкото и да ми е напрегнато, вдигам с
 VI. Бащата. Изграждащи думи
думите:
- Ако не е спешно, да се чуем по-късно?
Обикновено не е спешно, чуваме се по-късно и обикновено
всичко е наред.
Но при едно такова обаждане чух сина си, едва изричащ
думите:
- Тате, изгарям от температура!
- Къде си?!
- У нас, в моята стая.
- Слушай, иди до кухнята, където държим лекарствата-
вземи един течен аналгин...
- Тате, много ми е зле, не мога да стана от леглото...
Тичах по коридора навън от сградата, преди да кажа на
сина си: „Идвам!“. Синът ми е мъжко момче, не е
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
глезльо, и затова знаех, че е серирзно. Вече нищо друго
нямаше значение на този свят - срещата, която прекъснах,
изумените погледи на хората в стаята, от която изскочих -
нищо друго освен сина ми! Скочих в колата на улицата,
пуснах аварийните и натиснах газта! По-бързо, по-бързо!
Карах както никога преди и никога след това не съм карал!
Всичките ми сетива бяха изострени до непозната крайност -
сякаш имах очи и на гърба си, сякаш знаех от кой ъгъл ще
излезе кола и къде трябва да спра за миг, за да избегна
опасност! Молех се на Бог да ме пази от катастрофа, за да
стигна по-бързо при сина ми - само това исках в този момент!
Бях готов на всичко - дали ще ме видят полицаи, дали ще ме
глобят, или ще ми вземат книжката, дали ще стане нещо на
колата от това бясно каране - нищо от това нямаше значение!
Щеше да е заслужено, но само да е, след като помогна на сина
ми!
След 15-ина минути - които ми се сториха часове! - влязох
вкъщи. Синът ми лежеше в стаята си със затворени очи,
навлечен с няколко дебели дрехи. Сложих ръка на челото му -
изгаряше. Течният аналгин му повлия веднага, температурата
му спадна и той заспа. Аз стоях до него и някак си знаех -
всичко вече беше наред!

И аз имам право да те взема!

Във филма „Царство небесно“, разказващ история от

времето на кръстоносните походи, има трогателна,
незабравима сцена, говореща толкова силно за най-съ-
кровените, най-свещените измерения на бащинството.
 VI. Бащата. Изграждащи думи
Обстоятелството, че действието в този филм се развива през
средните векове - на едно хилядолетие дистанция от наши
дни, - доказва неотменния характер на бащинството.
В тази история млад мъж извършва едно от възможно най-
тежките престъпления - убива човек. И когато идват конници,
за да го вземат, отнякъде се появява баща му и му спасява
живота - с риск за своя собствен живот. Бащата, за първи път
срещнал сина си само часове преди този инцидент, е тежко
ранен в тази битка. Умирайки от нанесената му рана, той се
приготвя да предаде рицарството на младия мъж.
Наследникът - наясно с тежестта на извършеното
престъпление - се обръща неразбиращо към баща си с думите:
- Аз убих човек и тези конници имаха правото да ме
вземат.
И тогава бащата, без изобщо да се замисля, отговаря
кратко и ясно:
- И аз също!
Каквото и да е направил синът, бащата има право да му
помогне. Да помогне на сина, а не на престъпника. Да даде
сили на сина да се пребори с престъпника!
Толкова дълбоко ine впечатли това кратичко, но толкова
категорично „И аз също!“. Толкова силна е тази решителност,
изпълваща това ултимативно „И аз също!“, въплътило
безусловното право на бащата да подкрепи сина си, да спаси
живота му. Въпреки убийството, въпреки преследването му
като престъпник, въпреки, въпреки!
Бащата има право да помогне на сина си. На сина, а не на
престъпника! И това не е само право, това е дълг, пулсиращ в
бащините вени!
В „Царство небесно“ бащата умира от раната, понесена
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

при защитата на сина. Но дори и когато бащата си е отишъл,

той не престава да бъде баща.

„Ако четеш това, значи годината е 2030!“

Преди няколко години писаха за една тежка автомобилна
катастрофа. Шофьорът загива на място. Млад мъж на 35
години, бизнесмен.
Поредната катастрофа на поредния непризнаващ пра-
вилата гражданин със скъпа кола. Няма особена разлика от
другите.
Разликата е, че познавах този млад мъж. Истината е, че
още тъгувам за него - винаги, когато се сетя за това момче.
Харесвах го, беше мечтател с голям хоризонт на мислене.
Жоро беше не само смел мечтател, но и неуморен
работохолик, който не щадеше най-вече себе си. Имаше
безброй бизнес идеи и конкретни бизнес проекти в главата си
много от които бе започнал и които водеше уверено напред.
Водеше и много хора напред, умееше да ги увлича със себе
си, създаваше у тях очаквания, които не разочароваше. И
затова самият той беше своеобразен капитал за една малка
община като моето родно Брацигово.
Жоро беше добър човек- плодотворен и действен.
Виждаше смисъл да работи и да създава въпреки песимизма
на мнозина. Не беше арогантен, въпреки възможностите си,
беше необичайно внимателен и необичайно мъдър за
възрастта си. И заради всичко това го харесвах.
Да, беше бърз и неразумен като шофьор. За съжаление.
Подхвърлих му веднъж, като го видях как стремглаво
пристига за среща:
 VI. Бащата. Изграждащи думи
- Жоре, много натискаш газта, друже.
Той се уСхМихна и ме погледна- поглед на елегант- но-
дързък чаровник, но винаги внимателен в думите си - и
отвърна:
- Двата ми мобилни непрекъснато звънят, хора ме чакат
за срещи и в София, и по морето - трябва да пътувам и натам.
Няма време, бат‘ Сашо, много работа!
Скорост - смъртният грях на нашето време.
Ако беше сложил колан, щеше да е жив като всички
останали в колата. Така казаха след това оцелелите- всички от
които със закопчан колан. Аквапланингът не е аквапарк, знам
го от опит. Плувал съм в такова безвремие, в което секундите
се втечняват и стават гъсти като желе, а филмът, който се
прожектира в съзнанието ти, е твоят собствен живот. И тогава
си казах:
- Боже, спаси децата ми!
Не мислех за съпругата си дори, камо ли за себе си. С тях
да не стане нещо, Боже! И някак си разбрах в онази секунда,
че не трябва да натискам спирачка... Трябва да вдигна крака
от педала на газта и само да се моля.
Съвършено невредим, съвършено предпазен и с урок за
цял живот. Урокът, че скоростта трябва да е съобразена с
пътните условия -120 по магистрала беше прекадено бързо за
онази дъждовна река по асфалта. И въпреки че жена ми ме
предупреди - „караш бързо“, - пак не намалих. Никога след
това не забравих този случай. Никога няма да забравя и
Божията протекция.
Не знам какво точно е станало в онова „Ауди А6“, когато е
хлътнало в голямата локва с оттекла се дъждовна вода. Не
знам дали Жоро пак е карал бързо - всичките други пътници
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

твърдят, че точно този път е карал по-внимателно заради

поройния дъжд.
Знам, че Жоро го няма, и ми е мъчно не заради проектите
му, макар че това отне надежди от живота на много хора.
Мъчно ми е за един баща, който е бил в същата кола и е
прегръщал вече бездиханното тяло на първородния си син.
И най ми е мъчно за това, че едно малко, съвсем малко
момиченце вече няма да прегърне баща си. И заради това
мило дете, и заради толкова младата му майка - непознати, но
близки до мен след всичко случило се - трябваше да напиша
едно писмо.
За да може това дете да запомни баща си като добър човек
- какъвто той наистина беше. Защото е толкова важно едно
дете да чуе добри думи за баща си. Когато има такъв и
особено когато го е изгубило.
Ето това е писмото, което написах до дъщеричката на
Жоро. Някой ден тя ще го прочете.
„Мило момиче,
Щом държиш това писмо в ръцете си, значи вече си на 16,
а годината е 2030. Написах го отдавна, през ноември 2015 г.,
когато ти беше още едно мъничко, много мъничко човече.
Сигурно си имала много въпроси в своето пътуване из този
свят, сигурно си намирала и много отговори... а ако знаеш
още колко много отговори очакват да им зададеш
подходящите въпроси...
Но знам, че на един въпрос така и не успяваш да намериш
отговор, въпреки че си питала много хора и въпреки че те
дълго са ти разказвали... но не, това никога не ти е било
достатъчно. И затова ти питаш другите и себе си отново и
отново: „Какъв е бил моят баща? Обичал ли ме е? Каква си е
 VI. Бащата. Изграждащи думи
мечтал да стана? Дали ще е щастлив да ме види днес? Какво
би ми казал, ако можеше да се срещнем?“.
Баща ти беше прекрасен приятел, който увличаше хората
със и след себе си. Той беше умен и проницателен човек,
мислеше мащабно и виждаше много по-далеч от другите,
затова не можах да повярвам, че не е видял онази локва на
пътя след летния неделен дъжд. Ограниченията му пречеха...
ограниченията на скоростта, ограниченията на колана зад
волана... Времето все не му стигаше да постигне всичките си
цели, всичките си планове... затова бързаше, винаги бързаше...
А най-много бързаше вечер - за да се върне при теб и майка
ти. Вие бяхте радостта, смисълът, пристанището, покоят,
сънят...
А теб, мило момиче, теб баща ти те обичаше безкрайно. Ти
беше и ти си неговата принцеса завинаги. Би бил толкова горд
с теб, би бил толкова щастлив. И ако можеше да те види днес,
просто щеше да затаи дъх от възхищение... бащите са такива,
мило дете, те невинаги знаят какво и как да кажат на своите
момичета... невинаги намират думи... а и дори да знаят,
невинаги имат сила да го изрекат... от възхищение, от
обожание, от любов.
Баща ти беше много красив, строен, с чаровна и дръзка
усмивка, която много му отиваше... но ти се досещаш за това,
нали? Имаш негови снимки и когато застанеш пред /
огледалото, сама виждаш чертите му върху лицето си,
очертанията на силуета му върху фигурата си.
Ще спра дотук, защото колкото и да ти разказвам за твоя
баща, това никога няма да бъде достатъчно за теб. Ти никога
няма да спреш да се питаш, да се опитваш да си го
представиш, да сънуваш как разговаряш с него...
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

Но в едно бъди напълно сигурна - баща ти те обичаше

безкрайно. И когато в онзи ден ти казаха, че тати вече се е
превърнал в звездичка на небето, а ти се взираше в синевата и
се чудеше коя ли точно звездичка е тати... И когато по-късно
се опитваше да си представиш гласа му, и толкова много ти се
искаше да го чуеш, да си говориш с него, а не го чуваше...
Знаеш ли защо? Защото той просто е затаил дъх от
възхищение пред очарованието на своето момиче.
Защото ти си толкова красива!
И затова мълчи баща ти.
Мълчи от възхищение, от обожание.
И от любов.“
Защото истинските бащи си остават бащи дори когато вече
ги няма.
 Мислите си, че аз съм писател, а вие не сте?
Мислите си, че нямате нищо общо с писането? Че никога
не сте могли да пишете и никога няма да можете?
Нека ви кажа нещо - не се сърдете, но не сте прави. Вие
отдавна пишете.
Всеки от нас е перо, което пише в живота на
хората около себе си.
Пише с живота си, с думите си, с делата си.
Всеки един от нас.
Майка хми си отиде преди 20 години от този свят, отдала
живота си за брат ми и за мен. Лицето й избледнява в
спомените, а снимките помагат да бъде запазено за внуците.
Но нейните думи живеят в сърцето хми. Думите на майка.
Ето например тези думи: „Няма потолямо добро от това да
приемеш чуждо дете като свое дете и да го отгледаш като
свое дете!“.
Бях дете, когато тя казваше тези думи. Струваха ми се
толкова добри и толкова естествени - като майка. Тя беше
добра и естествена.
Днес някои от връстниците на децата ми вече имат свои деца
- толкова време е минало! Но думите й живеят 182
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
в мен. Тези думи ни водят с моята съпруга днес, когато
кандидатстваме за осиновители.
Когато вярваме, че любовта лекува всяка травма от от-
хвърляне, от изоставяне...
Когато очакваме.
„Няма потолямо добро от това да приемеш чуждо дете
като свое дете и да го отгледаш като свое дете!“
Майка не беше писател, но думите й стоят изписани в
сърцето ми.
Някои от вашите думи ще останат в нечие сърце през
целия му живот - като пътеводна светлина.
Вие ще сте ги изписали - както перо пише по перга- мент.
Това е човекът - перо, което пише. И пергахМент, върху
който се пише.
Какво пишехМ с перото на своите думи? С перото на
своите дела?
Какво пишат перата на нашите близки върху пергамента
на нашето сърце? Перата на хората, които СхМе удостоили с
влияние в живота ни?
Какво аз искам да изпиша върху пергамента в сърцата на
моите деца?
Кои са тези лични мои житейски уроци, които искам да им
оставя като завещание.
Много съм мислил върху това.
И ето кое хми се стори най-важно от всичко - това са тези
24 бащини съвета към моите деца.
I. Учете се от пропуските на родителите си
Умните хора се учат от грешките си, а още по-умните хора
се учат от грешките на другите. Като правило грешките и
пропуските носят повече поука, отколкото успехите и
победите.
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
Наблюдавах внимателно моите родители, нашите близки и
приятели и се стараех да се уча от по-големите от мен -
потолеми и на години, и на умения, и на познания. От малък
се стремях да се уча от хора, които ме превъзхождат в опит и
познания. Да изучавам онези модели, които те са изградили в
живота си. И то не като религиозна норма, в никакъв случай.
Опитът е емпирична информация, гъвкави модели за
ползване в различни ситуации.
Защото, където някой преди мен не е успял, това не значи,
че и аз няма да успея. Напротив - длъжен съм да опитам, това
е естественият стремеж към по-високо ниво. Да вървиш по
неотъпкани пътеки към върховете и да усещаш съпротивата
на насрещния вятър, е нещо безкрайно мотивиращо!
По-трудният урок за мен се оказа противоположната
ситуация - нагласата за успех там, където някой друг вече е
успял. Трябваше да платя цена, за да разбера, че ако някой
друг е успял, това изобщо не означава, че задължително и аз
ще успея. Няколко пъти повтарях този житейски курс лекции
и няколко пъти животът ме късаше на изпита. Няколко пъти
егото ми беше наранено от факта, че хора с пс по-висок
(както бях убеден) потенциал от моя успяват там, където аз
така и не успях.
И всъщност най-важният урок е, че егото ти не може
да бъде мотивация за действие. Ако позволиш на егото-
частично или генерално - да те води, то в крайна сметка ще те
заведе до - частичен или генерален - провал. Егото е най-
коварният и заслепяващ ни враг, който ние самите храним и
отглеждаме и на който ние самите вливаме сила, като се
вслушваме в него и вършим дела според съветите му. Няма
нищо по-добро от това да оставиш егото си да умре
от глад. Свободата от егото е висша форма на свобода!
Истината е, че ние не сме абонирани за успеха или

1
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
неуспеха на някой друг човек. Всеки има свой уникален
собствен път и това прави живота на всеки от нас неповто-
римо приключение. СахМО по себе си предизвикателство. И
самонаблюдението е част от това предизвикателство. Защото
то ти помага да назовеш своите пропуски. Като припряността
например, с която продължавам да се боря след толкова
години.
Припряност.
Припряността, която може да се нарече и привързаност, е
сестра на немарливостта. На пръв поглед може да изглежда
странно, защото припряността понякога се приема за израз на
готовност и дори на старание или посветеност. А всъщност не
трябва да имаме никаква заблуда - припряността е най-
големият враг на успешното завършване. Нищо, че имитира
старание и посветеност. Припряността - мислим си понякога -
може да ни спести време и да ни помогне да наваксаме
изостанала работа. Всъщност това е едно дълбоко погрешно и
напълно илюзорно схващане. Никаква припряност и
привързаност няма в успеха. Всичките ми творчески успехи
са плод
на благословени
VII. Перо ивпергамент.
оригиналността си в идеи,
Какво пишем сърцатасъчетани
на децата сси
вдъхновение и неуморен труд.
Вдъхновяваща идея в точното време заедно с упорита
работа и търпение за узряването на плодовете на труда - това
е моят урок за успеха. И в него привързаността никога не
намери своето място.
И не само при мен. Нерядко съм виждал как хора съз-
нателно са възприели стил на припряност и привързаност и са
го превърнали в една откровена имитация на уж работна
всеотдайност и старание. А това е просто един параван. Една
целенасочена /само/заблуда и старателно изграждана
привидност, която инерцията на дните превръща във
всекидневие.
И самият факт, че припряността толкова успешно имитира
старание и усърдие, е най-силното доказателство за нейната
същностна противоположност.
Припряността не е качество, припряността е недостатък.
Припряността пилее време и средства, тъй като резултатът й
обикновено е липса на качество и необходимост някой - най-
често някой друг - да попълва липси и да поправя
недостатъци. В моя случай най-често това е съпругата ми,
която ме гони по стълбите към улицата с очилата ми в ръка.
Или мобилния ми телефон. Или ключовете за колата. Или
чадъра. Ще спра дотук, че с всяка следваща дума се чувствам
все по-виновен. Разбира се, неведнъж ми се е случвало да се
върна с колата от път, за да си взема мобилния телефон или
нещо друго.
Припряността нерядко е в резултат на комбинацията от
свръхамбициозност и недобро планиране на задачи и срокове.
Не слушайте какво ви говорят тези свръх-амби-

Т8
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
циозни и недобре планиращи работата си хора, които ще се
опитат да опровергаят тези думи само защото не искат да
признаят тяхната достоверност.
Послушайте човек, който се бори точно с тези недос-
татъци не заради друго, а защото ги е разпознал като
проблем. Ако не разпознаем проблема, няма как да се
преборим с него. Може ли човек да се пребори с нещо,
което според него не е никакъв проблем? Кой се бори с
несъществуващи неща?
Разсеяност.
Любимият ми виц на тема разсеяност е за един професор -
естествено, професор е единица мярка за разсеяност.
Та този професор излязъл от кабинета си, като сложил
бележка на вратата: „Ще се върна след 15 минути“. Върнал се
след известно време, погледнал бележката и си помислил:
„Нищо не са 15 минути, ще седна да го почакам, той ще се
върне бързо“.
И седнал да го чака - все пак 15 минути нищо не са. Нищо
не е и да си забравиш мобилния телефон в офиса, докато
излизаш по спешност навън, но чакаш важен разговор именно
по мобилния.
Случи ми се веднъж. Не мога да се върна обратно, защото
тичам за среща навън. И си мечтая - ех, сега ако мобилният
ми телефон беше в мен, можех да се обадя в офиса и да
помоля някой колега да ме настигне до мястото на срещата и
да ми донесе мобилния телефон. Хитра идея! Точно в този
момент обаче напипвам във вътрешния джоб на връхната ми
дреха някакви правоъгълни очертания - мобилният ми
телефон е в мен! Веднага звъня в офиса и бързо давам
разпореждания на секретарката - влез в моя кабинет,
мобилният ми трябва да е отгоре на бюрото ми. Моля те,
вземи го и го донеси еди-къде си! Спешно!
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
Последва кратка пауза и внимателно питане като към
ментално предизвикан човек в мое лице:
- Господин Урумов, не ми ли се обаждате от мобилния?
В такива моменти радостта на човека е пълна - хем има
мобилен, хем има връзка с офиса, та ако си е забравил мо-
билния тахМ, вече има кой да му го донесе.
Но когато става дума за забравяния и закъснения, човек
трябва да отдели време и да систематизира своите по-
стижения в тази посока. Направих го и аз и ето какво се
получи.

Топ 7 на моите забравяния и закъснения

Пътувал съм в над 40 страни по света. И в много от тях

съм оставял но нещо от себе си. В една страна оставих риза, в
друга - сако, в трета - зарядно за лаптоп и за мобилен, в
четвърта - тоалетни принадлежности, в пета - чорапи.
Всъщност чорапи съм оставял в много страни и мисля, че
това е плод на някакъв заговор срещу личността ми.
Като се замислих и надникнах в спомените си, се оказа, че
има доста интересни случки. В едни от тях си намирах
нещата или те ме намираха мен, а в други никога вече не
успявахме да се съберем заедно. Като този случай със
забравената възглавница в един хотел в центъра на Стокхолм.

7. Възглавницата в Швеция
Летя за Стокхолм, после с кола от летището към хотела.
Шофьорът си разказва нещо, аз си го слушам и въпреки че ме
боли главата от полета и от смяната на времето - тук е много
по-студено от България, с тежък влажен въздух, - все пак съм
спокоен, защото имам тайно оръжие. Това е моята удобна
възглавница, която си нося в куфара и с която не ме е страх от

1
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
отвратително неудобните пухени или каквито и да са там
хотелски изобретения за безсъние. 11а мен вече не ми пука от
това - спя спокойно от деня, в който взех със себе си своята
удобна възглавница. Най-удобната възглавница е чистата
съвест наистина, прав е класикът, но ако реалната ви
възглавница е неудобна, тогава ще имате цяла нощ за дълги
разговори с чистата си съвест. Така че спя две нощи на
удобната си възглавница, а на третата нощ съм вече в София.
Край на оловноси- вите северни морски води, край на
тъмночервените скали и на приведения буквално до раменете
ти небосвод. Край и на възглавницата - нямам идея как успях
да я забравя. Хайде, ризата и вратовръзката, които също
забравих, можех и да не ги нося, имам и други. По
възглавницата... Все пак не мога да не спя. Обаждам се в
хотела и обяснявам колко важна е тази възглавница за мен.
Отсреща не успяват да прикрият своето неразбиране - може
би тази възглавница има сантиментална стойност за мен? Не,
няма сантиментална стойност, просто ми е удобна. Аха, а
може би това е щастливата ми възглавница? Явно ме вземат
за някаква суеверна кукувица. Каквото и да е, трябва да има
обяснение, нали? Да, отсичам категорично, това е моята най-
щастлива възглавница и не си представям живота без
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
нея! Моля ви, ще си платя пощенските разходи, изпратете ми
я за моя сметка. Отсреща са щастливи, че най-накрая са
разбрали що за откачалка им се обажда, и тържествено
обещават да я върнат възможно най-бързо. В крайна сметка,
всичките ми опити да се сдобия с това безценно спомагателно
съоръжение за отдих удрят на камък, на тъмночервен шведски
камък. С цялата си любезна готовност и след няколко дълги
разговора, включително клетвено уверение как възглавницата
със сигурност вече е навлязла в българското въздушно
пространство - и въпреки платената куриерска такса -
възглавницата никога не се появи. Остана ми да разчитам
единствено на чиста съвест и на търпение в дългия път към
успешното мирно съжителство с друга възглавница. Честно
казано, докато пиша това, изпитвам тъга по онази, моята си
възглавница. Сигурно Бог е искал да ме освободи от тази
тежка зависимост, да бъда отново свободен човек, и затова е
допуснал това бедствие, не знам. Но едва ли някой ще оцени
тази щастлива възглавница по начина, по който я оценявах аз.
И това е толкова тъжно... По-добре да не мисля... Жалко,
смятах шведите за добри хора.
С лека ръка обобщаваме, нали? Заради един човек сме
готови да направим заключение за цял народ. Има хора, които
биха изразили резерви към всички гърци например. Но няма
да бъдат прави.

6. Джиесем и пешеходна зона

В бързането за среща в Атина слизам от таксито и за-
бравям джиесема си вътре. И то докато си говоря с шофьора,
който тъкмо ми обяснява, че живее с българка ~ много добра
и работлива жена, която изпращала всяко спестено евро на
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
сина си в България... Той също й помагал с каквото може. И
някак си му е мило за нея, усеща се обич в гласа му... Видимо
грубоват мъж, с почти заплашително боботещ глас, с ръбовата
глава и небръснато лице. А пък такава нежност и загриженост
в думите му, такава любов... Виж го ти него. Да не очаква
човек такива нежни думи с такава ласка, скрита вътре в тях.
Сигурно това си мисля, докато слизам от таксито и малко
късно установявам, че служебният ми мобилен е останал
вътре в колата. Звъня от личния си мобилен с надеждата този
ръбоват човек да вдигне. Вдига. Не мога да се върна обратно,
боботи извинително той, защото е еднопосочна улица, но ще
те чакам през няколко улици.
Намирам го, той ми дава мобилния, благодаря му. Не го
питам за името му. И като се замисля, не се упреквам. Този
ръбоват човек с небръснато лице и с толкова красива душа
остава в спомените ми с добротата си.
Безименната доброта е най-красивата доброта!

5'. Биг джиесем с маруля и майонеза

Било е преди време, тъй като отдавна не ползвам
„Макдоналдс“. И го бях забравил, честно казано. Съпругата
ми ме подсети за тази случка - освен за много други неща
съпругите са до нас, за да ни подсещат за това-оно- ва. И в
паметта ми веднага изплува онзи интересен миг, в който
излизам от „Макдоналдс“ и само след минута - на път към
колата - се усещам, че мобилният ми телефон не е в мен.
Забравил съм го на масата, може би върху таблата с менюто.
Не знам. А много искам да знам, поради което се изстрелвам
обратно вътре. Поглеждам към масата- чиста е, не разбираем
защо е това бързане от персонала. С помощта на управителя
намирам сервитьорката, която е извършила това коварно
хигиенно деяние - не, тя не е виждала никакъв мобилен
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
телефон, нито на масата, нито на таблата. ПитахМ я пак - да,
напълно сигурна е. И наистина в този момент изглежда като
човек, който никога в живота си не е виждал какъвто и да е
телефон, да не говорим за моя. Вярвам й. Дори ако се
кандидатира за президент, бих гласувал за нея - толкова
честни очи виждам срещу себе си. Добре, значи не е тя.
Изпълнен с подозрения към останалата част от света, се
обръщам към масите с хора, нагъващи всякакви вредни неща.
Всички тези подвластни на индустрията за бързо хранене
същества ми изглеждат съмнителни. И най-съмнителното от
всичко е, че дори изобщо не ме поглеждат! Сякаш никой от
тях никога не е докосвал хмоя джиесем и никой от тях никога
не го е прибирал в джоба си. И ако е така - тогава къде е?
Сигурно крадецът хме гледа с крайчеца на окото си и
вътрешно ми се присмива! Кой си ти, клети човеко? Казано е:
„Не кради!“. Кой си ти? Страх те е да си признаеш. Ето, онази
млада двойка там става и си тръгва. И може би си излиза с
един джиесехМ повече, отколкото е влязла. А Ихмам толкова
телефонни номера вътре, не хми е толкова за апарата! Боже,
по.могни ми да открия крадеца сред толкова хмного
подозрителни лица, събрани на едно .място! Сякаш
световният синдикат на крадците има годишна среща тук!
ВръщахМ се обратно при управителя и го моля да позвъня -
моят джиесем дава свободно. Оглеждам залата - никой не
реагира. Хитрец е този крадец! На-
истина, аз изключвам телефона си от звук - нещо, което и сега
съм направил. Така че нищо не се чува. Тогава се обръщам
към управителя и правя решителната, последна и най-отчаяна
стъпка. Той ме поглежда съжалително и кима в знак на
съгласие. След което заедно със сервитьорката с честните очи
вземаме чувала с отпадъци, в който тя е сигурна, че е
изхвърлила отпадъците от моята табла и сред тях не е имало

1
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
никакъв мобилен телефон. И го изнасяме навън зад сградата и
го изсипваме на земята. Всевъзможни боклуци се разпиляват
по земята и точно тогава пред очите ми - залепен за две
омазани с майонеза листа от маруля, се търкулва и моят
джиесем. Биг джие- сем с маруля и майонеза! Толкова се
радвам! Толкова съм щастлив! Вземам го и усмихнат
поглеждам сервитьорката, която никога не го беше виждала и
която никога не го беше изхвърляла в чувала с отпадъци!
Честните й очи искрят от споделена радост, тя тича и носи
салфетки в радостна възбуда. Избърсвам моя многострадален
джиесем и си го прибирам, за да го разглобя и старателно да
го измия. И през цялото това време не ми излиза от ума една
мисъл - ето така се радва Бог, когато ни извади от кофата с
боклук, където всеки един човек неизменно стига в своя път
без Бог.

4. Брюкселски паспорт за 20 долара

В този случай се молех на Господ от сърце, защото нямаше
никакъв друг шанс да успея да излетя от Брюксел. Както бях
сигурен, че паспортът ми е във вътрешния джоб на сакото,
изведнъж усетих, че джобът е празен. Пликът с документи,
пари и паспорт не е там. Проверявам всички-
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си те
останали джобове и отново вътрешния джоб на сакото за
всеки случай. Не, няма го. Проблемът в този случай е, че съм
част от делегация начело с министъра на отбраната, а освен
него - генерали от Генералния щаб, посланика ни в Белгия и
НАТО, военното ни аташе и кой ли още не. Всички са тахМ,
даже и аз, само дето паспорта ми го няма. Такъв неудобен
факт по принцип трудно може да бъде скрит в момента, в
който човек минава през паспортен контрол. А неудобното на
неудобните факти е свойството им да се разчуват, което в
случая е въпрос на секунди. Направо ми става лошо. Почти
толкова лошо, колкото лошо ме поглежда министърът, а аз
неуспешно се правя, че не забелязвам този поглед. Но съм
наясно, че времето до полета върви по-бързо, отколкото на
мен ми се иска. Нямам идея какво да правя, Господ да ми е на
помощ. И Господ ми изпраща помощ в лицето на военното ни
аташе - Иване, жив да си! Той звъни в хотела и моли да
погледнат в моята стая на телевизора дали няма един син плик
- междувременно си спомних къде съм забравил всичките
документи, ама малко късно. От хотела разбират, че е спешно,
и отговарят веднага - да, тук е пликът, паспортът е вътре.
Какво би искал мосю? Мосю би искал веднага да дойдат на
летището, и то по възможност преди да излети самолетът за
София. Дали мосю би платил 20 долара на таксито, по което
веднага ще тръгне синият плик към мосю? Разбира се, мосю
би платил не 20, а 40 долара с огромно удоволствие само и
само документите да долетят по най-бързия начин до мосю!
Излизам навън, за да чакам таксито с 20 долара в джоба -
годината е 1999, а еврото още не е въведено като обща
европейска валута, ползват се доларът и германската марка.
Таксито идва забележително бързо - не толкова, колкото
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
ми се иска, но все пак достатъчно време преди полета.
Заветният син плик е в ръцете ми, паспортът - също. Минавам
през контролите и настигам някъде по пътя групата, като леко
и небрежно се примъквахМ към нея. И ако нямаше толкова
сърдити погледи, насочени към мен, можех да продължа да се
правя, че нищо не се е случило.

3.Спринт на 200 метра и 2 мобилни телефона за

награда
Това обаче не е нещо кой знае какво в сравнение с друг
случай, този път във Франкфурт. Гледам разсеяно по
обичайния маршрут от летището до хотела на „Кайзер щрасе“,
категорично отсъствайки мисловно, докато таксито се
придвижва към целта. Слизам от колата пред хотела,
шофьорът ми сваля багажа, плащам му и той си тръгва.
Мисловното ми отсъствие продължава още минута - минутата,
през която си вземахМ куфара и правя няколко крачки към
преддверието на хотела. И изведнъж осъзнавам, че и двата ми
мобилни телефона са останали на задната седалка на голямата
черна лимузина, която вече се е отдалечила достатъчно по
малката „Весер щрасе“ в посока на река Майн. Любима моя
река! Буквално хвърлям куфара си във фоайето на хотела и
хуквам след таксито. Може би изглежда безсмислено, но със
сигурност е единственото възможно. Тичам като луд и хич не
ми пука как ме гледат минувачите по улицата - все пак 184 см
висок мъж и съответното телосложение, с костюм и
вратовръзка, да спринтира като за медал на световното
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
но лека атлетика. Вероятно не се вижда всеки ден такава
гледка в стерилно изглеждащия - поне преди миграционната
вълна - финансов център на Европа. Не ми пука от изумените
погледи, разбира се, важното е да догоня таксито - какъв друг
избор имам? Цялата ми информация, лична и служебна
кореспонденция, телефонни номера, всичко! Всичко е в тези
два графитеносиви метални правоъгълника. И трябва чудо да
се случи, за да успея!
Чудото се случва с помощта на няколкото дълги светофара
и един ремонт на уличното платно на „Весер щрасе“ На
третия светофар шофьорът явно ме вижда в огледалото,
защото леко отбива встрани и пуска аварийните. Дотичвам
запъхтян до колата, отварям задната врата, вземам си
телефоните - в огледалото виждам смаяната му физиономия,
със сигурност не разбира какво се случва, защото не ги е
забелязал - и изкашлям едно „Данке шойн“, след което
затварям вратата. Да е жив и здрав, сега трябва да се опитам
да нормализирам дишането си. Трудно е да не дишаш по
обясними причини, обаче е трудно и да дишаш с пълни гърди
този студен и влажен въздух... Яко съм се нагълтал със студ и
въпреки съпротивата ми, съчетана с горещ чай и аспирин, се
прибирам в София болен. Все пак става дума за Германия през
ноември, не са Хаваите през юли. Това за Хаваите през юли е
друга история, която стана възможна благодарение на друго
мое закъснение. Честно казано, моето дълбоко вътрешно
убеждение е, че този път съм напълно невинен и че цялата
вина за това закъснение е на една дама от наземния персонал
на летище София. Но жена ми твърди нещо съвсем различно,
вероятно от чисто женска солидарност - иначе нямам друго
обяснение. А според мен закъснението в този случай стана ето
така.

2.На път за Хазаите -„Полетът е затворен! Вие

няма да летите!“
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Часът е 5 сутринта и заедно с жена ми пием чай на ае-
рогарата. Билетите са в мен, куфарът е до мен - само ръчен
багаж, нямах време да си подготвя нещо повече, ще си купя
дрехи и други необходими неща от някой магазин на остров
Мауи, закъдето пътувам. Защо нямах време? Защото днес
сутринта е събота, а до четвъртък на обяд аз категорично
заявявах на организаторите от „Хагай Интернешънъл“, че
няма да пътувам за този почти едномесечен семинар. Работа,
няма как. Ще се молим да дойдете, неизменно отговаряха те.
И явно молитвите им са отворили вратата към пътуването,
защото най-накрая в четвъртък вечер аз им се обаждам и
развълнуван им съобщавам:
- Ще пътувам, имам разрешение, взех си отпуск.
Кратка пауза от другата страна на линията:
- Ама вие нямате билети, ние отменихме всички ре-
зервации, нали казахте, че няма да пътувате.
Ама как няма да пътувам, от няколко години отлагам това
участие и сега най-накрая всичко е наред при мен! А и вие
нали казахте, че се молите да мога да пътувам?!
Ами молихме се, но след вашите толкова категорични три
поредни мейла, че нямате възможност, най-накрая отменихме
всичките ви резервации.
Тишина по линията. Отсреща мълчат и аз мълча. Отчаян
съм. Сутринта нямаше да пътувам, следобед вече
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
всичко - в моето съзнание поне - беше наред, а сега ми казват,
че не може. И кой е виновен? Аз, то е ясно, на кого да се
сърдя. След тези безмълвни няколко секунди чувам:
- Дайте ни малко време да проверим какво може да се
направи.
Давам, къде ще ходя. То всъщност май никъде няма да
ходя. Хаваи и семинари - ще ги гледам през крив макарон.
Този израз за кривия макарон беше любим на баща ми, когато
искаше да илюстрира как няма да стане нещо. „Ще ги гледаш
през крив макарон“, казваше той, когато ми се ядосваше за
нещо. Та и сега май ще е така - часът е вече и вечерта,
разликата във времето е 13 часа, там сега е 12 на обяд.
Телефонът звъни:
- Алекс, има опция да летиш събота сутрин, но трябва да
направим нови резервации и това ще оскъпи билета с 2оо
долара. Ще платиш ли тази разлика?
Ще я платя, без колебание отговарям, естествено, че ще я
платя. Хората поемат огромната част от всички разходи, а
както ще разбера после - това ще бъде едно несравнимо с
нищо преживяване сред приятели християни от цял свят, в
невероятна атмосфера на любов и здрава работа. А знанията и
преподавателските умения за работа с хора ще се окажат
безценни. „Хагай Интернешънъл“, обичам ви! И далеч не само
заради това пътуване!
Но в момента чакам за полета, ей ме тук в 5 часа сутринта,
пия чай и използвам всяка минута да си побъбря с жена ми.
Истинско блаженство за една жена - мъжът й да иска да си
говорят всякакви незначителни неща за живота като такъв.
(Този тъп израз „като такъв“ е на един мой колега от
университета: „Колега, какво ще кажеш за тази дама като
такава?“ Каква друга би могла да е една дама, освен дама?!
Шантава работа.) Все пак проверявам да не изпусна самолета

1
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- понеже жена ми ме подсеща за часа - няма да го изпусна,
отговарям аз, подкрепен и от една дама от наземния персонал.
„Спокойно - казва тя - виждате ли тези огромни опашки,
всичките хора са за Париж, както и вие.“ Ми добре тогава, пия
си чай и се радвам на изгрева. До момента, в който - вече на
проверката за багаж - чувам като гръм от ясно небе глас на
диктор: „Последно повикване за господин Александър
Урумов!“ Не мога да повярвам! Последно повикване ли?! Че
кога беше първото повикване?! Но нещо ми говори, че с
диктор на летище не се спори, и затова бързо си прибирам
движимата собственост от лентата и тичам към паспортния
контрол. И преминавайки почти на бегом през него, срещу
себе си виждам оглеждаща се служителка на летището с
уплашено лице. Хич и не питам мен ли търси, ами я от-
минавам с бърза скорост на път към изхода за самолета. Тя
също не пита аз ли съм този толкова търсен господин, ами
тича след мен, сякаш ще ме настигне. Настига ме на изхода.
Там вече няма никакви пътници, няма никой, с изключение на
още три уплашени жени и един твърде важен младеж на 20+
години, който очевидно се смята за Господ Бог. Проблемът е,
че се държи враждебно и гледа много лошо, за разлика от
Господ Бог, който е добър. И който ми е единствената
надежда и в този случай.
- Вратата на самолета е затворена, „ръкавът“ е дръпнат,
няма как да се качите на борда - казва ми този всесилен
младеж и по всичко личи, че не се шегува.
- Аз съм за този полет, ето ме - отговарям му видимо
неадекватно, тъй като много ми се иска да не съм чул пра-
вилно казаното от него.
- Вие не разбирате - не може да летите, защото сте
закъснели и защото вратата е затворена, полетът е вече
затворен.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- Не мога да не летя...
- Не е толкова страшно, полети за Париж има и следобед,
може и утре - успокоява ме той.
- Вижте - отговарям аз с огромно старание да говоря
спокойно, - не мога да не летя с този полет, защото аз не летя
за Париж, а за Хаваите, няма как да направя връзка...
- Дайте ми билетите си - изведнъж отсича той. Подавам
ги с готовност и с огромно очакване - като дете, което подава
стотинки на чичкото със сладоледа. Всесилният ги взема от
ръката ми, къса ги на ^малки парченца с огромна ярост - шок!
- и ги хвърля в коша до себе си. Няма сладолед!
- Не мога да повярвам - чувам се да казвам. - Аз трябва да
летя за Хаваите...
Всесилният мълчаливо ме поглежда с дълбока неприязън,
вдига слушалката на телефона пред себе си и изрича:
- Върнете „ръкава“ обратно и отворете вратата на са-
молета, има един пътник, който трябва да се качи!
Нищо не разбирам, абсолютно нищо. Нали току-що ми
скъса билетите, как така ще пътувам, нали нямам билети?! И
дори не осъзнавам, че в този момент той вече удря с ярост по
клавиатурата и че принтерът пред него започва да печати
някакви хартии, които се оказват новите ми билети -
предишните са били вече анулирани и затова той ги скъса.
Усещам, че съм мокър, когато влизам в самолета - мокър съм
от спринта и от стреса. Вдигам поглед и веднага го свеждам
отново - десетки погледи с искрена омраза са се вперили в
мен. На тези хора току-що им се е изяснила причината
излитането да се бави вече 20 минути. Правя се на невидим и
се смушвам на моето място. В главата ми звучи само едно:
„Вратата е затворена, полетът е затворен, не може да летите...
не може да летите...“. Нищо, че вече съм в самолета. „Не може
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
да летите...“ Не мога, ама мога! Слава на Бога! Летя! И това
пътуване след толкова години на отлагане и след толкова
минути на напрежение ме отвежда в центъра на едно от най-
въл- нуващите ми преживявания в целия ми живот. Прежи-
вяването „Хагай“ - лидерското обучение, което промени
живота ми. За него ми предстои да пиша така, както самото то
написа и продължава да пише страници от моя живот. Между
другото, като говорим за страници и за писане, най-голямото
съкровище на един пишещ човек е неговият компютър.
Особено ако не е направил архив на писанията си. И ако го
изгуби заедно с неиздадени романи, сценарий за филм,
сценарии за пиеси, сборници с разкази, стихосбирка и не знам
още какво... Години труд, захвърлени в едно такси. В
Букурещ.

I. Всичко е загубено! Апокалипсис в Букурещ

Прибирам се след работна среща от Букурещ за София. Пак
в такси, този път от хотела до летището. И докато опаковат с
найлон куфара ми на летището - опаковъчната машина,
намотаваща куфари и чанти с найлон срещу кражби, е
задължителен атрибут в Букурещ и в София, - се оглеждам за
чантата си с мобилния компютър.

Има защо да се оглеждам.

Вътре са текстовете на всичките ми издадени книги,
всичките ми неиздадени книги- една художествена и една
документална, всичките ми неиздадени стихотворения, един
неиздаден сценарий за 12-сериен филм, още няколко
започнати книги и няколко готови, но недоставени пиеси.
Плюс всякакви нахвърляни идеи за книги, сценарии, пиеси,
сборници с разкази и всевъзможни хрумвания. Нямам архив,
не съм си направил и back up, за да дублирам информацията.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Безценно и невъзстановимо съдържание.
Но колкото и да се оглеждам, чантата с лаптопа я няма.
Завива ми се свят и трябва да седна. Защото осъзнавам, че
чантата е останала на задната седалка на таксито. Не знам
какво е името на компанията, не говоря румънски, нямам
много време до самолета, плаче ми се и изпитвам огромно
желание да се събудя от този кошмар. Категорично не вярвам,
че всичко това е истина. Но излизам веднага навън и започвам
да разпитвам първия срещнат таксиметров шофьор, чакащ
клиенти край летището. Неговата кола също има тези зелени
ивици, които единствено си спомням от „моето“ такси, в което
се намира - надявам се, вярвам! - моят лаптоп и никой не го е
взел.
Шофьорът ме гледа с дълбоко състрадание - кой знае как
съм изглеждал! - и с благодарност усещам, че той разбира
моята болка - думите „такси“ и „мобайл къмпю- тър“ са
международни все пак. Кима с глава, взема ради- станцията си
в ръка и нещо обяснява - „българин“ (за да ориентира другия
шофьор) и „.мобайл къмпютър“ от неговата уста звучат
обнадеждаващо. След което изслушва
отговора на диспечерката - разбрала го е и ще провери,
обяснява ми той със знаци да изчакам. Как да изчакам, като
ще си изпусна самолета за София?! А как да си хвана
самолета, като не мога да си тръгна без лаптопа с целия ми
дългогодишен труд! По-скоро ще остана да живея на
летището като героя на Том Ханкс в един филм отпреди
години. Но в момента не ми остава нищо друго, освен да
гледам улмолително този румънски ангел Божий така, както
Авраам почтително е гледал Божиите ангели.
„Идва, идва, чакай тук“ - кима ми този таксиметров ангел в
румънска плът и кръв. Не знам как го разбирам, но го
разбирам - жестът му е успокоителен и ясен. „Чакай тук!“
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Чакам. Ама колко да чакам, като самолетът ми излита? Не
веднага, но ще излети, няма да ме чака. Аха, идва едно такси
със зелени ленти! Това е, кое да е друго?! Това си е моето
такси и ми носи лаптопа! Не, не е това такси, дръпвам се в
последния момент встрани, а шофьорът ме гледа странно. Не е
този шофьор, който очаквам. И още едно такси така, и още
едно... Дали си струва да тичам така към всяко зелено-
ивичесто такси? Хората наоколо ме гледат съжалително: „Не е
наред с главата този човек“, говорят очите им. И в този
момент в поредното приближаващо такси невярващо
разпознавам „моя“ шофьор! Паркира точно пред мен!
Отварям задната вратаи... лаптопът ми си стои там! Чаровно,
небрежно, толкова мило килнат на една страна, полупаднал от
седалката, полуостанал на седалката! Толкова мила, толкова
кокетно застанала вещ не съм виждал никога досега в целия
си живот! „Не съм видял, че има чанта“, буквално се смее
шофьорът и я сочи, докато аз я прегръщам, както прегръщах
жена си в сват-
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата па децата си
бения ни ден - убеден, че оттук нататък само смъртта ще ни
раздели! Обирам всички останали пари по джобовете си и
този румънски пратеник на Милостивия Бог се сдобива с
няколко десетки евро. Всичко в брой, което се намира в
джобовете ми! И за да бъде чудото в своята божествена
цялост - стигам навреме на гейта и си хващам самолета за
София. Прегърнал съм чантата с лаптопа - завинаги заедно!

Професорът и чуждото палто

Ако трябва да съм изчерпателен, невинаги потърпевшият

от моята разсеяност съм самият аз. Има и други пострадали.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Така например веднъж се уговарям за обяд с един професор.
Истински професор, от добрата стара школа. Академична
личност, видно е отдалеч. И когато го видя, не чакам да
наближи, ами ставам на крака и му помагам да си свали
палтото - както подобава към заслужил деятел на
академичната дейност. След което си поръчвахме, обядвахме
кротко и почтено и си говорИхМ на сложни теми от глобален
характер и вселенска значи- хмост. Като напрИхМер кой къде
е посрещнал Нова година, оценката ни за времето навън и
метеорологичните прогнози за идните дни и други, също
толкова важни неща. Такъв обяд по дефиниция е питателен и
изисква почивка, която професорът смята да си позволи, а аз
трябва да тръгна към офиса. Преди това, разбира се, свалям
палтото му от закачалката, където хмного добре знам, че съм
го закачил. И му помагам да го облече, както подобава на
уважителното ми отношение към неговата академична осанка.
Всичко е наред, разделяме се след неколкократни
благопожелания за здраве и успех. Обаче след трийсетина
минути професорът ми звъни.
- Професоре, ти не си ли почиваш вече, нещо случило ли
се е? - питам ангажирано.
- Какво да си почивам, като това палто не е моето-
смутено отвръща академичната осанка.
- Бре, как така да не е твоето - не вярвам аз, - сиво палто
беше, същата кройка, твоето е!
-Абе сиво е, верно, и със същата кройка, и това е верно.
Ама не е моето! Друго палто си ми дал!
- Ама как друго - все още не вярвам аз, - ти не усети ли
разлика?
- Абе усетих, че е малко отесняло, ама викам си - нали
обедвАхме, пък аз хапнАх повечко... та затова. (Наистина
хапнАхме добре, ама...) Ама сега гледам по джобовете други
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
работи, пък моите неща и документите ми ги няма...
- Не се шегуваш, нали? - последно решавам да уточня,
осъзнавайки колко нелепо е това предположение.
- Не, не, други работи има по джобовете, не са моите...
Не може да е истина, мисля си, не може да е истина!
Спестявам подробностите, но потърпевшият непознат, чието
палто съм помогнал на професора да облече, проявил мъдрост
и си тръгнал... без палто, като оставил палтото на моя приятел
да виси на закачалката в ресторанта. И заръчал да го
уведомят, щом му пристигне палтото от осъзналия грешката
си непознат - в лицето на професора.
В крайна сметка, както се казваше в една студентска за-
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
каяка от края на социализма - щастливият край завърши с
хепиенд.
Как да не се съгласи човек с моя зъболекар, който един ден
ми се оплаква, докато аз го слушам безропотно с широко
отворена уста:
- Много разсеяни са станали хората напоследък - онзи ден
например един пациент си забрави пистолета при мен. И даже
не си го потърси, докато аз не му се обадих да му кажа да
дойде да си го вземе. Добре, какво ми намеква той - да взема
да се гръмна ли?
Едно е тъжното в тези весели истории - свикваш с тези
свои недостатъци, защото те веселят околните, а и теб, след
като мине време. И приемаш недостатъците като свой личен
специфичен чар, като твоя характерна особеност, на която
държиш. Това е тъжното. Защото подобно самовлюбване в
такива очевидни недостатъци е най-голя- мата пречка пред
тяхното разпознаване като недостатъци - човек престава да
бъде несъгласен с тях. И това практическо съгласие с тях ги
узаконява, легитимира ги, прави ги неизменна част от самия
теб. Ето това е тъжното. Но докато се борим с тези пропуски,
значи можем да победим!
Има и много други начини да си чаровен, без да забравяш
и губиш вещите си. Точността например е много чаровно
нещо, особено когато приятелите ти са винаги навреме за
срещите.
И точността, и приятелите са нещо много важно. Особено
добрите приятели. Защото те са фактор на влияние в живота
ни. За съжаление, лошите ни приятели също са фактор на
влияние.

2
 2. „Лошите
ТАТКО, ОБИЧАЙ ME! другари покваряват
добрите нрави“
Заобикалящата ни среда влияе върху нашите разбирания,
убеждения, ценности и решения. Влияе върху нашата
идентичност и самовъзприемане.
Илма вечни модели в човешките взаимоотношения. Когато
започнем системно да ходим там, където не трябва, тогава
започваме неусетно да вършим това, което не трябва. Защото
идентичността е избор. Нашите дела са резултат от
нашата идентичност. Така че този, на когото позволим
да влияе за определяне на нашата идентичност, на него
логично даваме правото да влияе и върху нашите дела.
Има два библейски модела с много тъжно развитие в
резултат на неподходяща компания.
- Моделът „Ева“ - знаем историята за Ева и змията и как
жената бе прелъстена от „най-хитрото животно“, както е
наречена змията. Само че рядко се питаме къде точно беше
Адам, когато остави Ева да скучае, да се мотае из Едемската
градина и накрая да се завърти точно покрай единственото
дърво, чийто плод беше забранен за ядене? Единствената
забрана в безкрая на рая, с толкова много други дървета с
вкусни плодове, включително и дървото на живота? Къде
точно беше Адам? И защо веднага след грехопадението Бог
извика: „Къде си, Адаме?“. Защото Адам се беше опитал да се
скрие, осъзнавайки греха си - греха, който винаги ни отделя от
Бог? Това са много въпроси, чиито отговори са извън този
конкретен модел на неподходяща компания.
За да имаVII.такава
Перо и пергамент.
компания,Какво пишем в сърцата
обикновено има на децата
някой си
съ-
отговорен - дали това е съпругът, оставил жена си без
внимание и без любов, или пък са родителите, оставили
детето си без внимание и комуникация, без усещането за
сигурност или без добрия пример на собствения си живот.
Така или иначе, отговорен е самият човек и в случая на
разговора със змията консумацията на забранения плод и
загубата на вечния живот е резултат от манипулирания избор
на Ева. В основата на тази нейна грешка бе пролуката,
празнотата във взаимоотношенията на Адам. Тази пролука
повлия за края на техния рай в Едемската градина. Така Ева
стигна до онзи напълно ненужен, безсмислен и най-
деструктивен в цялата човешка история разговор със змията.
Ева се съгласи със змията, Ева последва змията. Адам също -
чрез Ева - последва змията. От свят на светлина, щастие,
хармония и предостатъчност Адам и Ева изпаднаха в свят на
1ирак, скръб, омраза и дефицит.
И всичко това само защото се довериха на неправилната
личност, приемайки врага за свой приятел.
- Моделът „Лот“ - това е пример за един зле придружен
човек и този човек се казва Авраам, чичото на Лот. Определен
да бъде „бащата на много народи“, Авраам взема със себе си
своя племенник за спътник в дългия си и изстрадан път към
обещаната от Бог земя на завета. Само че този път, който със
сигурност е пътят на Авраам, със сигурност не е пътят на Лот.
Този път не е предвиден за племенника. Дали поради това,
дали поради други качества, но племенникът Лот има чудната
способност да се озовава там, където не му е работата.
И затова обикновено върши това, което не трябва. Въпреки
любовта на чичото към него двамата трябва да се разделят
като резултат от спречкванията между собствените им слуги -
предлогът е, че водните ресурси са недостатъчни за

20
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
увеличаващите им се стада. А истинската причина е, че Лот
има системен проблем с разпознаването и съобразяването с
авторитета на своя ментор и покровител, приел го като свой
син след смъртта на родния му баща. Дори и след тази раздяла
Лот обикновено продължава да се озовава на неподходящи
места и в неподходяща компания и обикновено чака някой
друг да го спасява от кашите, които забърква. И обикновено
това е Авраам. След което Лот обикновено продължава да си
прави това, което не трябва.
Типът „Лот“ винаги разчита на други и винаги си мисли, че
знае повече от своите спасители, които така и не разпознава
като спасители, а като някакви негови - неизвестно защо и с
какво - длъжници. И затова въпреки че той самият е останал
известен като „праведния Лот“, трябва да се има предвид, че
това сравнение е на фона на останалото население на Содом.
Този град, до който Лот достигна и се засели в резултат на
своя ненаситен стремеж към по-висок стандарт на живот.
Виждали ли сте такива хора? Затънали до ушите в създадени
от самите тях проблеми. Превърнали се в синоним на про-
блемни ситуации и едновременно с това - компетентни по
всички възможни въпроси. Такива хора непрекъснато затъват
в толкова невъзможни за постигане каши, че човек се чуди как
изобщо са могли да попаднат в тях.
Едно от техните дежурни оправдания са негативните
обстоятелства. За тях негативните обстоятелства са
непрестанен спътник. Но хората тип „Лот“ отказват да
признаят, че негативните обстоятелства най-често са плод на
негативни хора и на негативни съвети. Защото хората тип
„Лот“ непрекъснато се бутат там, където не трябва, и сред
тези, които не им подхождат. Причината е, че типът „Лот“
имат проблем със своята идентичност - с начина, по който
възприемат самите себе си. Те винаги са с усещането за
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
недостатъчност, за недоо- цененост и колкото и повече
внимание да получават и успехи да постигат, това усещане
вътре в тях продължава да стои и да ги тормози. Колкото и да
имат - не стига. Каквото и да получат - малко им е. Каквото и
да им обещаят - те са убедени, че заслужават повече. И заради
този климат вътре в тях самите те са неподходяща компания.
Колкото и да се мъчите с тези хора, резултатът неизбежно ще
е негативен за вас.
Добрата новина е, че когато ги опознаете, ще можете да се
пазите от тях. Това е доброто на старите приятели, за разлика
от новите приятели.
Веднъж си купих нови обувки, изглеждаха чудесно.
Пробвах ги, повървях малко - бяха удобни. Но когато ги носих
цял един ден, направо ми смачкаха краката.
И изведнъж ми хрумна, че новите обувки са като новите
приятели - трябва да повървите заедно, за да придобиете
реална представа за тях.
Иначе позволявате собствените ви неправилни очаквания
да ви манипулират.
3. Разпознавайте манипулаторите и ги
дръжте далеч от себе си!
Трудността при разпознаването на манипулаторите е, че те
са прекалено близо до нас.
Толкова близо, че не ги виждаме добре.
Толкова незаменими, че не си представяме как ще се
справяме без тях. Самата мисъл, че тези мили хора, които
винаги са готови да ни се притекат на помощ, могат да бъдат в
ролята на манипулатори, ни изглежда скандална и обидна.
Точно в този мотиент се сещаме за някои хора сред най-
близките до себе си и си казваме - не и той! Не и тя! Може би
сме прави и - разбира се - лично наше е решението кои хора да

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
държим близо до себе си.
Манипулаторите обикновено се появяват в моменти на
житейски кризи и обикновено помощта им се изразява в това
да ни изслушат и да си изплачем неволята пред тях. Те са като
Стената на плача, на която наистина можем да излеем болката
си, но за разлика от Стената са изключително подвижни и
хлъзгави, ако се опитаме реално да се опрем на тях. Те не са
даващи хора, щедростта им е чужда. По правило те самите не
са сред най-успелите хора. По-скоро са вечно неоценени
неудачници, на които вечно някой пречи и вечно някой не
отдава заслуженото. Манипулаторите нямат дългогодишни
приятелства, защото все някога ги разкриват и затова те се
прехвърлят на следващата си жертва - в биологията термините
са паразит и гостоприемник. Целта на това духовно
паразитиране има съвсем конкретни измерения и обикновено
става дума за задоволяване на егото на манипулатора - за
наша сметка, или напълване на собствената им банкова сметка
- пак за наша сметка. Нерядко тези две неща вървят ръка за
ръка. Добрата новина е, че всяка манипулация има
сравнително кратък срок на годност и в повечето случаи не
трае цял живот. Лошата новина е, че може да трае години
наред. И нека не споменаваме за най-лошия вариант, при
който все пак трае цял живот. В този случай обаче става дума
не за манипулация, а за съзнателно или несъзнателно избрана
съдба.
Какво е началото на всяка манипулация? Началото е в
съгласието. „Ще ходят ли двама заедно, ако не се съгласят?“,
казва се в Библията /Амос 3:3/. Въпросът очевидно е
риторичен, а отговорът е очевиден - съгласието е задъл-
жително условие за приятелството. Първата цел на тази
порода хора е да ни сложат своите „очила“ и да виждаме света
през тяхната гледна точка за хората и събитията.
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
Мащабните манипулатори обикновено са добри оратори-
блестящата риторика е необходимо условие за завладяване на
сърцата на милиони.
Индивидуалните манипулатори обикновено са добри
слушатели - търпеливото изслушване е необходимо условие за
завладяване на душата на един човек.
Тяхното умение е да се превърнат в изповедници, раз-
меняйки търпение за информация. Целта им е да узнаят
повече и повече за нас, за да могат да ни манипулират,
използвайки именно нашите собствени думи, съкровени
мисли и чувства, които сме имали неблагоразумието да
споделим с тях. Неусетно и хитро ни обвързват с изречените
от устата ни думи, за да определят бъдещи наши действия в
своя полза: „Ти нали каза това и това? Ти го каза, нали? Значи
сега, щом си казал това и това, ти трябва да направиш това и
това“.
Виждате ли с каква хитра логика манипулаторите из-
плитат от нашите собствени думи въжетата на нашата
собствена зависимост.
Неслучайно едно от библейските определения за този тип
хора е „сплетници“ - оплитащи, сплитащи, заплитащи. Иначе
са привидно толкова смирени, толкова скромни.
Фалшивата скромност е обичайният параван на мани-
пулатора. Зад нея се крие огромното его на един безкрайно
недоволен човек, дълбоко убеден, че заслужава много повече
от света около себе си. Затова си го изкарва на нас.
Може да разпознаете манипулаторите по няколко белега,
които обикновено действат в съвкупност:

1. Чувствате се потиснати при/след всяка среща с тях,

усещате несвобода. Самата мисъл за тях ви носи несвобо- да и
зависимост. Разбира се, вие предпочитате да я възприемате

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
като сигурност, тъй като в тяхната компания се чувствате
някак защитени. Но това е само защото преди това тези хора
са ви накарали да се чувствате вътрешно несигурни, за да
могат те самите да се превърнат във вашия външен източник
на сигурност, или с други думи - на зависимост. Те са ви
направили зависими от себе си не за да ви дадат сигурност, а
да ви държат в несигурност. До такава голяма степен, че да се
чувствате едва ли не виновни за всичко.
2. Непрекъснато си мислите какво биха казали или
направили те, ако бяха на ваше място в конкретна ситу-
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
ация. Именно това е несигурността, която те самите са ви
осигурили. На мен самия ми се е случвало да си мисля какво
ли би направил един или друг човек - хора, на които съм се
възхищавал и които са имали влияние в различни етапи от моя
живот. Добре, но значи ли това, че съм позволил да бъда в
ролята на манипулиран и че тези хора са ме манипулирали?
Не, не значи. Именно заради това не трябва да забравяме, че
всички тези белези за разпознаване на манипулаторите
работят в съвкупност, всички заедно.
3. Чувствате се длъжни да обяснявате всяко свое действие,
имате чувството, че все оставате някак си недо- разбрани. И то
точно от човек, който ви е създал впечатлението, че не просто
ви разбира прекрасно, но и е човекът, който ви разбира най-
добре от всички! Е, тогава защо трябва непрекъснато да се
обяснявате? Защото той е манипулатор, а вие сте
манипулирани - точно заради това. И тъй като това състояние
е именно зависимост, а не свобода, то може да се развие и да
се превърне в нещо много опасно за вас самите. Това
взаимоотношение ви прави уязвими, предавайки
изключително влияние на друг човек над вас. А с всяко
влияние може да бъде и злоупотребено. Именно това е
историята на Самсон и Далила - тази класическа история,
изградена върху нарицателен пример за злоупотреба с
влияние. Накратко, любимата жена на надарения с
неописуема физическа сила евреин Самсон го принуждава да
й разкрие корените на своята сила, като продължително време
систематично го разпитва и му досажда - „и понеже тя му
досаждаше с думите си всеки ден и го измъчваше, така че
душата му се притесни до смърт, той й откри цялото си сърце“
/Съдии 16:16-17/. Резултатът от тази проява на слабост и
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
доверяване на погрешния човек води Самсон до
обезсилването му, пленяването му от филистимците и
ослепяването му.
4. От една страна- с думи ви насърчават, от друга страна -
в действие ви спъват. И това е само за да ви контролират и да
ви държат в зависимост от тях самите. Веднъж видях
разменени реплики между две сестри. Едната беше
публикувала в профила си във Фейсбук информация за
някакво значимо постижение. Сестра й иронично бе попитала
в коментар под този пост: „И това ти ли си го направила?“.
След което уязвената жена се бе впуснала в дълги коментари
как не става дума за нея и как тя не е способна никога да
направи нещо такова, и как тя не е имала предвид себе си, а
просто така го е постнала, но не за нея става дума, а за друг
човек... Сестра й с един-единствен язвителен въпрос я бе
накарала да се чувства виновна и да се обяснява, почти да се
сахмоунижава. Ако човек познава и двете сестри, е напълно
достатъчно да си направи извод за силната манипулативна
зависимост в техните отношения.
И накрая - направете си един експершмент. Абстрахирайте
се от всичко друго спрямо някого. От спОхМени,
впечатления, симпатии, отношения, обществено мнение,
предразсъдъци, очаквания.
Абстрахирайте се от всичко друго и гледайте само в очите
на този човек.
Дали е ваш близък, или сте го виждали само на снимка -
няма значение. Но го гледайте само в очите!
Ще стигнете до много интересни изводи за много хора.
А за някои от тях ще бъдете много изненадани.
Опитайте! От собствен опит го споделям.
Натоварващите филми и натоварващите хора се
познават още през първите $ минути. Оттам нататък е
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
мъчение и неуспешна самозаблуда.
И най-големият съюзник на манипулаторите са собст-
вените ни слабости и заблуди.

4. Не поливайте безплодни дървета в

градините на вашите взаимоотношения!
Всичките ни ресурси под това небе са ограничени. Време,
средства, сили - всичко това е ограничено. Затова, когато ги
изразходваме - а ако сме мъдри, трябва да говорим за
инвестиране! - тогава ни е необходим много ясен фокус, точен
прицел, конкретна цел и реалистични очаквания в процеса на
тяхното инвестиране. И нямаме право да ги пилеем, напротив.
Ето например аз съм инвестирал стотици часове в създаването
на тази книга. Можех да изживея цялото това време по съвсем
различен начин, но моят избор беше да го превърна в книгата,
която сега държите в ръцете си. Конкретно постижение,
носещо конкретно послание - иначе защо да си пилея времето
по този начин, ако няма резултат?
Но невинаги се получава така. Дали заради дълг, който ние
самите сме си внушили, или заради някакво чувство за вина,
което на нас са ни внушили, дали поради някаква друга
причина - всеки от нас има безплодни дървета в градините на
своите взаимоотношения с други хора. Безплодни дървета, в
които сме инвестирали години усилия в напояване,
подхранване, пръскане, резитба, охрана. И никакъв плод не
сме набрали, макар че дори сме виждали богат цвят във вид на
обещания. Но нищо повече от това. Резултатът от всичките ни
усилия е единствено загуба на време и на ресурси. Това са
„черни дупки“, от които нищо няма да произлезе. И ние го
знаем, но дали по навик, или по друга причина, продължаваме
да пилеем време и усилия. Огледайте се и ще разберете кои са

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
безплодните дървета. Те обикновено са близо до нас или са
близки до нас.
Някога имах един приятел. Намирах го за много мъжко
момче и много исках да имаме дългосрочни приятелски
отношения, да правим заедно бизнес и планове за бъдещето,
да имаме приятелски семейства. Изобщо да Схме като братя.
Но колкото повече усилия полагах за това, толкова повече
нещата не вървяха. Включително не вървеше и малкият ни
съвместен бизнес, който уж тръгна добре. В крайна сметка
трябваше да се разделим и всеки да поеме по своя път.
Оттогава минаха години. Нищо, което направи това момче
през живота си след това, нямаше добър резултат въпреки
привидното добро начало и дори въпреки добрите пари, които
се появяваха край него в първия етап от начинанието. Всичко
завършваше с дълги запои и с дълги дългове, които
продължават да го преследват и сега. Впрочем при него това
бе тенденция още от времето на нашето съвместно начинание
- започваше се с пиянски запои и се завършваше с искане на
пари назаем. Докато накрая му платих неговия дял, за да се
разделим с мир. Единия ден той ми каза една цена, на другия
ден дойде и добави 20% отгоре. Не бил изчислил
 VII. Перопът.
правилно първия и пергамент. Какво пишем
Честно казано, и 30%в сърцата на ми
отгоре да Ъецата
бешеси
поискал, пак щях да му ги дам - нищо, че дълго време след
това ги изкарвах с тежък труд заедно със съпругата ми, с
която вече бяхме семейство. Има раздели, които си струват
високата цена - особено разделите с безплодните дървета в
градините на нашите взаимоотношения.
Много пъти съм бил благодарен, че съм се разминавал с
ниска цена за много ценни житейски уроци. Стрували са си
цената тези толкова важни уроци. Но и много пъти съм се
укорявал за рецидиви през годините - този урок за
безплодните дървета съм го повтарял и друг път. Явно е
трябвало да го науча добре. Слава Богу, мисля, че вече съм го
постигнал. И с пълно право не правя никакъв компромис по
този предмет от житейския университет.

5. Стойте далеч от мъгли без дъжд

Има такива хора - като мъгла без дъжд. Иначе е много
влажно и едва се вижда от мъглата. Мислиш си, че всеки
момент ще завали. Но никога, никога не вали! Въпреки всички
знаци, сигнали, очаквания...
Има такива хора - мъгла без дъжд. Не си губете времето с
тях.
Каква е разликата между безплодните дървета и мъглите
без дъжд? Ако си задавате този въпрос, то е, защото бързо сте
видели приликата - и тя е липсата на позитивен резултат,
отсъствието на добър плод. Приликата е, че винаги оставате с
празни ръце въпреки всичките ви усилия и въпреки доброто
ви желание.
А разликата е, че докато спрямо безплодните дървета,
често лишени от амбиции, ние самите имаме активно от-
ношение, то мъглите без дъжд са изключително амбициозни,

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
обещаващи и изключително активни към вас.
И постоянно дават надежди, че ще завали. Обикновено
такива хора често искат нещо съвсем малко от вас - важното е
обаче да го получат точно в този момент, веднага. Срещу
което щедро изсипват всички звезди от небето, плюс бонус
една-две неизвестни на никого галактики, които ще бъдат
само за вас. Обаче друг път. Някога в далечното бъдеще.
Мъглата без дъжд - за разлика от безплодното дърво -
може дори да ви покани на обяд и - не е за вярване! - дори да
плати целия обяд. Една малка моментна инвестиция с едни
големи обещания за бъдещето, в които вие заемате централно
място - и това е напълно заслужено, защото вие сте прекрасни,
чудесни, най-красиви и невероятно умни. Но сте недооценени
- затова такова признание не само, че е заслужено, но е и
доста закъсняло. Така че от вас се иска да свършите нещо
съвсем дребно в контекста на този обяд. Защото все пак
безплатен обяд няма, така че ако ви почерпят сега, вие трябва
да почерпите следващия път.
По плодовете им ще ги познаете, казва Библията. Което
включва и липсата на плодове.
Имам един познат - нека го наречем Мартин. Мартин умее
да прави пари за себе си и да дава обещания на всеки около
себе си. Елегантен, с добър изказ и с добри обноски, той
винаги се върти някъде около силните на деня. Винаги
споменава известни хора, фа^милиарно наричайки ги на
малко име. Мартин е винаги много натоварен, но все
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
пак може да ви отдели часове. Времето му просто не стига за
всичките му изключителни идеи, но без проблем може да ви
изгуби час-два в общи приказки. Дори ще ви обещае да ви
включи в някой свой проект. Невероятна привилегия, за което

2
вие трябва да направите сега и веднага нещо малко и само
между другото. Той може и без това, но все пак... Малко, но
веднага!
Мартин е винаги с големите си идеи, които никога няма да
стигнат до вас. Неговата цел е да получи от вас едно врабче в
ръката, а в замяна на това ще ви даде десетки гълъби в
небесата.
Реално врабче срещу виртуални гълъби.
Дъжд никога няма да завали от тези мъгли. Познавам
мъглата без дъжд на име Мартин от 20 години и никога досега
от тази мъглявина не съм видял да вали дъжд извън обсега, в
който влиза сахмият той. Нищо друго за когото и да било.
Струва ли си да си пилеем времето с такива мъгли без
дъжд?
Не, не си струва.

6. Отворени врати, затворени врати

Винаги съм бил благодарен на Бог за вратите, които е

отварял пред хМсн. Вълшебни моменти, с нищо незаслужени.
Любов.
Такъв вълшебен момент на Божия любов беше онзи ден, в
който получих известието за приехмансто ми в Софийския
университет. Беше мечта, която не СхМеех да мечтая. Мечта
отвъд мечтите. Сигурно съм бил достатъчно смел, щом съм
кандидатствал в СУ „Климент Охридски“ без достатъчна
подготовка, след 2 години казарма и загуба на много знания.
Но по-скоро си беше отчаяно желание. Бог обича отчаяните
желания, защото най-добре проявява своето величие.
Такъв беше моментът, в който получих покана за участие в
курса за международни преподаватели в „Хагай
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Интернешънъл“ - лидерската платформа, която ми даде
толкова много като чувствителност в работата с хора и която
ме срещна с толкова много приятели от цял свят.
И същевременно съм бил толкова недоволен - за вратите,
които Бог е затварял пред мен. Тръшкал съм се като глезено
дете пред витрини на лъскав магазин. А пътят ми е бил в
друга посока. И с времето разбирам, че е трябвало да
благодаря за затворените врати дори повече,
отколкото за отворените врати към мечтани
възможности.
С времето разбирам, че затворените врати са протекция.
С времето разбирам още, че най-важните врати са вътре в
нас.
Кои врати отваряме, пред кого, с какво отношение? Кого
допускаме край нас, кого допускаме вътре в нас?
Ако имате проблеми с вратите около себе си, проверете
вратите вътре в себе си.
Отговорът е вътре в нас.
И не забравяйте - когато една врата пред теб се затвори,
Бог отваря друга врата.
Паузата между двете действия е всъщност изпитание,
понеже точно тогава човек малко се изнервя.
7. Бъдете добри служители!

Алберто Бенини в своя гениален филм „La Vita е Bella“

играе ролята на сервитьор. Чичо му, собственик на ресторант,
търпеливо го учи как да сервира пиле. Героят се нервира - или
е прекадено дистанциран, или е прекадено сервилен. Чичото
го наставлява с няколко кратки изречения, които завинаги
остават в съзнанието на човек:
„Не бъди дистанциран. Ти не си началник на клиента.
Не бъди и сервилен - ти му служиш, но не си му слуга.

2
Jf Бог служи на хората, но не им е слуга“.
Умението да служиш е виеше умение! То е първоначал-
ното, за което човек е призван. Което не означава, че призивът
да служиш стои по-високо от взаимоотношенията с хората.
Напротив, най-често той се явява като резултат от
взаимоотношения и те в огромна степен влияят и определят
нашето служене.
Ключово е да осъзнаем разликата между това да служиш и
да прислугваш.
Първото е осъзнат дълг, предполагащ лично достойнство и
уважение към себе си и другите, водещо до заслужено
удовлетворение.
Второто е показно раболепие и неискрена сервилност,
натрупващи омраза и завършващи с бунт и /само/разру-
шение.
Това е универсално валидно правило на всички нива - от
семейство, малък бизнес и местна общност до държавна
администрация и корпоративно управление.
Да служиш е Божествена привилегия.
Да прислугваш е дяволска манипулация.
Да служиш или да прислугваш- двете нямат нищо общо.
Трябва ясно да ги различаваме. И да знаем, че ако не
можеш да работиш за други, да разпознаваш и да уважаваш
потребностите на другите, тогава трудно ще се научиш да
работиш и за себе си.
Ключово важно е работодателят, шефът, началникът да
бъде възприеман като авторитет. Отношението към него
трябва да бъде отношение на уважение. Ако такова
отношение трайно липсва, не е било изградено или е
ерозирало и разрушено, значи е време човек да си търси друга
работа.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
И още едно, решаващо за успеха в работата условие. То е
винаги, във всичко да влагаш страст, да влагаш огънче
от себе си - иначе крайният резултат ще бъде далеч от
всички очаквания. Има и една такава приказка, която
прекрасно илюстрира този съвет - нека ви я разкажа.
Увлечен в преследване на дивеч, един царски син се
изгубил привечер във вековна гора. Лутал се, препускал
напред-назад и накрая видял светлинка далеч в мрака.
Стигнал той малка къщурка, надникнал вътре - белобрад
старец готвел нещо на огнището. Примолил се момъкът на
стареца да го прислони за през нощта и да му даде да хапне.
Смилил се дядото, сипал му от своята гозба, постлал му да
легне и така минала нощта. Още в тъхмни зори изпратени от
царя конници намерили къщурката и прибрали принца в
двореца. С влизането принцът поискал да му сготвят гозбата,
каквато ял при стареца. Изпратил обратно войници със злато и
дарове за благодарност и с молба за рецептата. Засмял се
старецът - за какво са ми злато и дарове, аз си имам всичко. И
ги върнал обратно с поздрави към принца и с подробната
рецепта. Толкова просто нещо, учудили се готвачите, веднага
го забъркали и поднесли на принца. Каква е тая гадост,
избухнал той, като опитал и направо хвърлил блюдото
настрана.
Ами всичко направихме както трябва, мънкали готвачите
след втория опит със същия резултат. Пратете да доведат
стареца, че главите ви отрязвам, разгневил се принцът. Дошъл
старецът, кротко разпитал треперещите готвачи - лучец
сложихте ли с малко мазнинка, чушчица и доматче добавихте
ли със солчица, едно яйчице и червен пиперец накрая турихте
ли? Всичко, даже и по повече, кимали готвачите. Замислил се
старецът и изведнъж се сетил - а на огънче сложихте ли го?

2
Готвачите онемели - не, на огън не се сетили да го сложат...
Ами няма някак, поклатил глава старецът, без огънче- то
всичко си остава безвкусно и блудкаво, и безполезно...
Това е поуката от тази приказка - винаги да пазим в себе си
онова небесно огънче, което ни предпазва от все-
проникващия блудкав формализъм и безвкусицата в об-
ществените и личните отношения и ангажименти.
Това вдъхновяващо огънче носи истинската наслада от
труда на човека.

8. Гледайте отвъд етикетите - там са

истинските стойности
Добрите жени пестят от промоции. Жена ми веднъж
купила промоционална стока в един супермаркет, но на

касата се оказало, че цената е различна.

„Ама как така? - възмутила се жена ми. - Етикетът на рафта
показваше по-ниска цена.“
„Съжаляваме, явно има разминаване“ - казали на касата. А
когато има разминаване, важното е какво пише на самия
продукт. На този продукт пише, че е по-скъп, и затова
етикетът на рафта не важи. И жена ми платила по-високата
цена.
На касата ще бъдем оценявани по съдържанието в нас, а не
по етикетите върху нас.
Етикет или съдържание - на кос държим повече?
Защото в живия живот много често има разминаване
между тези две понятия. Етикетите са социален продукт на
този свят - имат своето основание, но нито са окончателни,
нито са непреодолими, нито трябва да бъдат абсо~
лютизирани, нито трябва да бъдат приемани безкритично -
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
напротив! Ние определяме дали и доколко приемаме
социалните етикети, с които хората се/ги облепват.
Фейсбук например е показателен за разминаването между
самопожелателен социален етикет и реално съдържание. Има
хора, сложили си „християнин“, а на стените им от години
живеят предимно котенца, коли и екзотични дестинации. А
пък именно най-мъдрата книга казва, че „от препълнено сърце
говорят устата“. С каквото е пълно сърцето ти, това ще говори
устата ти.
И тук етикетите не вършат никаква работа, тук действа
единствено съдържанието.
Съдържание отвъд етикетите - такъв е случаят, за който
Христос казва: „Пазете се от кваса на фарисеите!“
Христос никъде не казва: „Пазете се от кваса на прос-

2
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

титутките!“ въпреки че бяха сред най-презрените категории

по онова време. Напротив, Христос общуваше с тях и
приемаше тяхната почит, защото бе израз на разкаяние
вследствие на проявената милост и прошка.
Христос никъде не казва: „Пазете се от кваса на про-
кажените!“, въпреки че бяха най-отхвърлената група по онова
време. Напротив, Христос се приближава до тях и ги
изцерява, защото любовта е потоляма от изолиращия ги закон
на Мойсей.
Никъде не казва: „Пазете се от кваса на римляните!“
въпреки че бяха най~омразните поробители по онова време.
Напротив, Христос излекува слугата на един римски стотник,
защото в сърцето на един римлянин видя вяра, каквато не
видя в избрания Израил.
Никъде не казва: „Пазете се от кваса на самаряните!“
въпреки че бяха обявени за нечист народ и евреите се гнусяха
от тях.
Дори напротив, Христос дава за пример добрия сама-
рянин, помогнал на непознат за него зле пострадал човек. И в
историята остава именно този пример - добрият са- марянин.
Защото доброто действа отвъд етикетите на този свят.
„Пазете се от кваса на фарисеите!“ Най-страшната зараза е
фарисейската - това е вярата в социални етикети, чието реално
съдържание е много далеч от надписите на рафта.
Лицемерието, притворството, надменността - това бе
реалното съдържание на фарисеите. Гласовете на онази
самодостатъчност, която внушава, че всъщност Бог е из-
лишен.
И затова Христос предупреди бъдещите апостоли: „Пазете
се от кваса на фарисеите!“.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ
Истинското ME!
съдържание е отвъд социалните етикети, отвъд
социалните роли.
В тази зона „отвъд“ се случват всички значими неща във
взаимоотношенията между хората.
Защото всеки човек би искал от него да се интересуват
като човек, а не като социална роля или социална позиция.
И - да! - след края на времето ни под това небе ще бъдем
оценявани преди всичко като човеци, а не като социални
позиции.

9. Взаимоотношенията са
от решаващо значение!
Взаимоотношенията са ключово важен фактор в живота
ни. Всички значими успехи в живота ми са резултат от
взаимоотношения. А най-значимите успехи са децата ми и те
са плод на взаимоотношенията с моята съпруга.
Социални постижения, творчески успехи - всичко е в
резултат на доверие между мен и друг човек, с когото взаимно
сме избрали да се доверим един на друг.
И винаги трябва да помним, че първо са взаимоотноше-
нията, а чак след това отговорностите и правата, възникнали
като резултат от взаимното доверие.
За да го направим по-конкретно- ето един пример. Веднъж
назначих човек на работа. Назначението зависеше изцяло от
мен и от моя подпис. Човекът беше с добра биография, с
лично присъствие, с чувство за хумор, съобра- зитслност и
ситуационна интелигентност. Човек, който освен всичко
друго демонстрираше безкрайно уважение и декларираше
лична лоялност. Всичко необходимо за назначение, та и
повече от необходимото. С две думи - цветя и рози. След
назначението този човек, който дотогава правеше всичко
 VII. Перо
възможно само и пергамент.
за една Какво пишем
кратка среща с мен,в изведнъж
сърцата на се
Ъецата
оказаси
изключително заета личност. Наблюдавах с интерес тази
странна метаморфоза, докато един ден го попитах дали не би
искал да се видим и да поговорим. „С удоволствие - отвърна
той, - ама не мога да вдигна глава от работа. Хайде като се
поосвободя някой ден “ Имаш работа ли, помислих си? Да,
защото аз те назначих, иначе нямаше да имаш работа.
Както и да е, той продължи по своя път, а аз си направих
логичните изводи.
Така се случва и в отношенията ни с хората, а и с от-
ношенията ни с Бог. Молим за нещо, получаваме го, бла-
годарим /или не/ и продължаваме напред. И вече сме заб-
равили, а понякога дори започваме да си въобразяваме, че сме
го получили, защото сме заслужили. Нищо подобно! Най-
големите възможности в живота ни сме ги получили
по милост, по благодат, в резултат на благоволение.
Защото някой ни е харесал, защото някой е региил да
ни даде шанс - така, както вероятно и той самият е
получил шанс от някой друг преди това.
Взаимоотношения!
И като споменаваме Бог, ето един прекрасен стих от
Псалмите на Давид:
Търсете Господа и Неговата сила,
търсете лицето Му винаги!
/Псалми 105:4/
Интересно, нали? Интересно е, че се говори да искаме
сила, а да търсим лицето Му. Защо не ръцете Му - нали силата
идва от ръцете? Формално погледнато. Само че цар Давид, за
когото Библията казва, че е бил „човек по сърцето на Бога“, е
стигнал до най-важното, ключово разбиране. И това е
разбирането за взаимоотношенията като източник на всички
блага. Давид е търсил лицето на Бог, защото приятел се гледа

2
 ТАТКО, Просяците
в лицето. ОБИЧАЙ ME! гледат в ръцете, приятелите

гледат в лицето.
Да имаш взаимоотношения с някого, означава толкова
много. Означава, че ти имаш частица от самия него и той има
частица от теб. Има частица от твоето време, от твоите мисли,
от твоите емоции, от твоите планове, от твоята подкрепа.
С всеки един от вас, които четете този текст, имаме
взаимоотношения - вие отделяте минути от своето време, за
да прочетете послание, за което съм отделил усилия и време.
Това е взаимоотношение- заедно имаме едно общо време и
един споделен текст.
Ако мога да си позволя етимологична творческа свобода,
бих казал, че първата част от словосъчетанието „вза-
имоотношения“ произлиза от двете думи „заедно имаме“.
Добре де, може и да не е точно така етимологично, но
смислово е точно така.
Взаимоотношенията са основа, върху която стоим.
И ще стоим здраво и прави само тогава, когато имаме
правилните взаимоотношения.
Със Създателя - преди всичко, с близките си - наред с това,
със себе си - някъде в този ред.
Една от най-големите лъжи в християнските среди е,
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си че

може едновременно да имаш дефектно отношение към хората

и перфектно отношение към Бог.

Печална лъжа и /само/разрушаваща /само/измама. Нищо

подобно.
Взаимоотношенията. Върху тях е изградено всичко. Ние
самите сме създадени, за да имаме взаимоотношения с нашия
Създател - Адам и Ева бяха сътворени за взаимоотношения с
Бог. И провалът на Адам и Ева бе израз на катастрофално
погрешното им отношение към Бог, разрушило основата на
техния свят - взаимоотношенията им с Бог.
Моделът „Адам“ е вечно актуален модел за размисъл.
Адам, който загърби своето взаимоотношение с Ева и така се
срина всичко. Този модел съществува и днес - работата за
един мъж е по-важна от семейството му, или дори и той да не
мисли така, с всяко свое действие изгражда точно такова
впечатление ден след ден. И така много дни, месеци и години
наред. Много добре знам какво говоря, защото съм бил в тази
роля и познавам този тип мислене. Слава Богу, с търпението и
любовта на съпругата ми, с Божията помощ и с дълбоката ми
привързаност към дома и семейството заедно сме
преодолявали не един и два трудни момента, а понякога и
цели кризисни периоди. Но любовта винаги е побеждавала и
това е истинският общ триумф над всяка отделна заплаха.
Дори и тази книга е плод на взаимоотношения, защото
стана възможна единствено с пълната подкрепа на нашето
семейство. Подкрепа, за която винаги съм бил благодарен!
 ТАТКО, ОБИЧАЙю.
ME!Бъди благодарен!
Благодарното сърце е получаващо сърце. Благослове-
нисто не отива при неблагодарния. Огледайте се около вас и
потърсете удовлетворени хора, в мир и хармония със самите
себе си, които същевременно са винаги небла- годарни. Не
казвам успели хора, защото успехът е нещо много
относително и обикновено се има предвид материалният
успех. Не, имам предвид удовлетворени и спокойни хора, с
мир и спокойствие в себе си, които едновременно с това да са
системно неблагодарни.
Мисля, че няма да намерите такива хора. Мирът и
хармонията изключват неблагодарността, защото небла-
годарността носи безпокойство и обърканост. Неблаго-
дарността е сестра на горчивината, която винаги разяжда
човек отвътре и никога не му позволява истински да се
зарадва на живота, на себе си, на близките си и дори на
успехите си.
Неблагодарният винаги се чувства ощетен и затова никога
и нищо не му е достатъчно. Благият дар не отива при него,
благият дар отива на адреса на благодарния. Защото всичко,
което имаме, ни е било позволено да го имаме, било ни е
дадено. Всичко ни е дадено, но нищо не е даденост.
Затова много често хората губят това, което не могат да
оценят и за което не са благодарни. Благодарността е дом на
изобилие. Защото именно чрез отношение на благодарност
човек задържа даровете от Бог и от хората и чрез
благодарност разширява пределите на своите успехи.
Ако това ви звучи много общо, нека ви разкажа нещо

2
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
съвсем конкретно.
Бях застанал на платното и колите внимателно ме от-
минаваха, както се отминава луд. Сигурно наистина съм
изглеждал като луд в онази юлска утрин, но просто трябваше
да спра такси - закъснявах за кандидатстудентския си изпит!
Трябваше да спра такси! Една жена, спомням си, започна да
вика от близката спирка: „Дръпни се оттам, хмомчс, ще те
удари някоя кола!“ „Не мога - отвърнах аз, - закъснявам за
изпит!“ И тази жена започна да кърши ръце - ех, защо не мога
да ти помогна... а толкова искам да ти помогна!
Ето това съм запомнил от онази гореща юлска утрин на
1989 г. Бях се объркал и отидох на друго място, близо до
Студентски град. А изпитът беше в Биологическия факултет,
на Семинарията. Нищо не ми говореше тогава, не познавах
София, нищо не знаех... Знаех само, че трябва да стигна
навреме, трябва да го издържа, трябва да успея! И стоях там,
на средата на платното... спря такси, взе ме... караше със
скоростта на костенурка, но успях да стигна минута преди да
затворят вратите... тичах като луд по коридорите...
Сега живея близо до това място. Много често минавам
оттам. И си спомням тази жена... не лицето й, не фигурата й,
не дрехите й...
Спомням си сърцето й. Как искаше да ми помогне. И как
всъщност ми помогна! Защото изведнъж разбрах, че в тази
огромна и непозната София има поне един добър човек. В
лицето на тази жена.
И поне един благодарен човек - в мое лице.
Което е достатъчно, нали?
ii. Ако искате да растете - преодолявайте
бариерите вътре в себе си!
Този урок е един от най-важните житейски уроци лично за
мен. ТАТКО, ОБИЧАЙ
Безкрайно ME! урок, чрез който научаваш, че
ценен
истинският растеж е вътре в теб. Истински трайните
постижения са резултат от комбинация между призив,
постоянство, труд, усилия и вяра.
Това е един от най-болезнените уроци, защото действието
е изцяло на наша територия, изцяло вътре в нас. И това
обикновено коства болка. И обикновено болката идва от егото
ни, принудено да отстъпи назад.
Когато беше на 11-12 години - в онзи период, предше-
стващ бързото физическо израстване на момчетата, синът ми
беше пълничък за ръста си. Нито за миг не съм имал
притеснение дали ще се справи с това предизвикателство.
Имал съм този проблем и аз, и все още го имам, но знаех, че
той ще се справи по-добре и по-трайно от мен. Защото има
моето разбиране, моята любов, търпение и подкрепа до себе
си - на своя страна! Бащиното разбиране, любов и
подкрепа са могъщи съюзници за всяко едно дете! И с
моя син беше така. В периода, в който той приличаше по-
скоро на тюленче, аз му говорех, че трябва да прилича на
еленче. Беше си една наша закачка, която може би изглежда
грубовата, изразена чрез написано слово. Но вложените в нея
безусловно приемане, разбиране, любов и търпеливо
подтикване към системни физически действия няма как да не
доведат до позитивна промяна. Защото детето не е виновно,
че е пълно или че е слабо, или че нещо не му харесваме. В
тази възраст неговият
VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

проблем е изцяло наша отговорност.

Нашият пример, нашето отношение имат решаващо

значение. И тогава споделих на сина ми този важен урок:
 ТАТКО, ОБИЧАЙ
Победата ME!отвъд болката на усилието.
се крие
Правиш лицеви опори и усещаш болка - победата е отвъд
тази болка. Продължавай всеки ден! И всеки ден ще
разширяваш територията на своите възможности. Болката ще
отстъпи територията си, няма къде да ходи.
Тичаш в парка и чувстваш как дишането ти се затруднява -
победата е отвъд това затруднение. Продължавай! И ще
намериш правилното си дишане, ще усетиш огромен резерв,
сякаш някакъв неподозиран резервоар от кислород се отваря
вътре в теб.
Усетиш ли натиск - натисни го. И натискът ще отстъпи! А
ти ще станеш по-силен. И още по-силен - след всеки нов
успех вътре в самия теб!
Ще започнеш да се сърдиш на самия себе си, когато
почувстваш нещо да ти се опира системно и да ти пречи да се
разширяваш вътре в себе си. И тази сърдитост, това
несъгласие с бариерите вътре в теб ще ражда нова победа и
ново разширяване в териториите в невидимата твоя вселена.
Когато един силен човек серазсърди на себе си, той
влиза в тежка битка, в която побеждава свой недос-
татък и минава на по-високо ниво.
Когато слаб човек се разсърди на себе си, той губи
битката и прехвърля сърдитото си отношение към
целия околен свят.
Лично на мен ми е омръзнало от слаби хора, избрали
заробващото его на своята посредственост пред издига-
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
щата сила на несъгласието със своята слабост.
Хора, които намират всевъзможни причини и обяснения за
своята пасивност. Хора, които винаги са жертва и никога не
нахмират смелост за стъпка напред.
Нека децата ни да бъдат в битката срещу бариерите вътре
в себе си.
Нека децата ни да знаят къде е скрита победата.

12. Приемайте предизвикателствата!

ИхМа предизвикателства, през които трябва да минехМ, и
уроци, които трябва да научим. Нито един житейски урок не
хможе да бъде спестен и всъщност не е необходихмо да бъде
спестяван. Всичко, което се опитахме да заобиколим или да
си спестИхМ, се връща при нас с натрупаните за периода
лихви. Изправя се отново пред теб, но още по-трудно от
предишния път.
За сметка на това пък всяко преодоляно изпитание е
стъпало от вътрешното стълбище на израстването - точно в
измерението, предвидено за теб още преди появата ти на този
свят.
Никога не се обяснявайте и никога не се оплаквайте! Тази
прекрасна мисъл на британския политик и премиер
Бенджамин Дизраели си струва да бъде запомнена и при-
лагана в действие.
Търсете причините за неуспеха си първо и предим-
но в самите себе си! И то не за да се самосъжалявате, а за
да нахмерите скритите отвъд неуспеха ключове кЪхМ успеха.
Бъдете разрешението на проблема, а не обяснението
за съществуването на проблема. На този свят 234
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

има прекадено много ненужни обяснения и прекадено малко

ефективни разрешения.

Защо ви е да бъдете банално обяснение? Бъдете ориги-

нално разрешение! И вярвайте - особено когато изглежда
невъзможно! Защото иначе каква вяра е това?
Когато работех върху биографичния роман „Али Без-
смъртния“, направих среща с един екип на една разпрос-
транителска компания, в чийто бизнес влиза и издателска
дейност.
Включих цялата си убеденост и жар, докато им разказвах
историята и накрая завърших:
- Това е една разтърсваща история, тази история ще стане
бестселър!
- Чували сме много такива- студено ми отговориха
отсреща.
И после сякаш включиха пожарогасителя - върху мен се
изсипаха негативни думи като канонада от парчета лед - как
нищо не ставало от тая история, как имало под път и над път
такива истории, как лично те са чували стотици точно такива
истории и затова нямало да вложат и един лев в издаването на
тази книга.
Изслушвах ги, без да ги прекъсвали, сякаш не се отнасяше
за мен. Всъщност то и не се отнасяше за мен, защото дълбоко
вярвах в необходимостта от тази книга, поради което вярвах и
в успеха й. И виждах как лишената ми от емоция реакция ги
объркваше все повече и повече.
- Няма да вложим нито един лев - чух последното
изречение от ледената тирада, след което настана неловка
тишина, увиснала във въздуха с моята съзнателна подкрепа.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- Ами не влагайте - отвърнах спокойно след една при-
лично дълга пауза, докато пред мен се бе натрупала цяла
камара е ледени думи, които обаче изобщо не ме бяха до-
коснали.
- Моля?! - изумиха се отсреща.
- Не очаквам пари от вас. Ще вложа свои лични средства,
защото дълбоко вярвам, че тази история е вълнуваща,
уникална и следователно - печеливша. Аз ще направя всичко,
вие просто я продавайте и печелете своята отстъпка. Една
молба имам към вас - сложете я на касите, предлагайте я на
хората, когато попитат за нещо интересно за четене. Просто
направете най-доброто за нея така, както и аз ще направя
своето най-добро за нея като автор.
Така приключихме онзи разговор преди издаването на
книгата. И тези хора наистина допринесоха по един чудесен
начин за нейното разпространение, за което съм искрено
признателен. Разговорът ни в първата му част, както вече
споделих, изобщо не ме бе засегнал.
Само няколко месеца по-късно биографичният роман „Али
Безсмъртния“ се превърна в най-продаваната книга на
съвременен български автор за цялата тази година.
Преведена бе на английски и е достъпна във всякакви
формати в „Амазон“. После излезе и на немски език, а брат
ми Али Дини, чиято история се разказва в нея, имаше
привилегията да я представи в десетки градове в Германия,
Австрия и Швейцария. Превърна се в тотален бестселър.
И когато започнах работа по тази книга, която държите в
ръцете си, отново се обадих на тези приятели от раз-
пространителската фирма, за да ги помоля за мнението им по
нейното издаване.
- Не ни питай - отвърнаха, - след „Али Безсмъртния“
нямаме какво повече да ти кажем. Ти преобърна представите

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
ни, ние не сме виждали такова нещо за всичките 25 години, в
които сме в този бизнес. Така че най-добре продължавай да си
правиш нещата, както си знаеш. И ни докарай още бройки от
„Али Безсмъртния“, защото свършихме количеството.
Всяка дума дотук е факт и истина.
А найтолямата истина е тази: Вярвайте и не спирайте,
молете се и не спирайте, не си жалете труда и не
спирайте, търсете Божията воля за живота си и не
спирайте.
И ще успеете!

13. Не влизайте в чужди битки

и не водете чужди войни!
На света има повече желаещи да ви използват, отколкото
вие допускате. Те биха били щастливи да ви въвлекат в свои
битки, които вие да приемете като свои лични каузи. Това е
една от големите и типични грешки на добронамерените хора
с чувство за справедливост.
От горчив опит знам колко много безценно време и
безценни емоционални и духовни ресурси могат да бъдат
похабени, ако човек води чужди битки и войни като свои и
влезе в чужди бойни полета. Озовавал съм се в чужди за мен
военни части и съм воювал за постигане на съвсем различни
цели от тези, заради които съм смятал, че жертвам толкова
много от себе си.
Затова ясно и категорично реших за себе си едно - мо-

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
ята битка с битката за душите и сърцата на хората, в която аз
участвам по Божията воля, на Божията страна и в Божието
име. Каквото добро правя на хората, правя го в Божието име.
Това добро не е заради мен, а заради Бог и затова тези, които
са ми благодарни, трябва да отправят благодарността преди
всичко към Бог. Дълбоко вярвам, че на Него принадлежи и
Царството, и силата, и славата сега и завинаги.
Минал съм през доста интересни моменти, за да стигна до
това разбиране. И през доста интересни уроци. Като този
например:
На село гледаха животни. Във всяка къща имаше обор и
животни в него. На горния етаж е плевнята, а на долния етаж
нощуват животните - крава, теле, овце, прасе/та, кокошки...
Където има толкова животни, има и мляко, и вълна, и яйца. И
много отпадъци, естествена тор, която се събира в една
дълбока отпадна яма и периодично се разхвърля из двора или
се извозва до нивите в околностите на селото. Тази отпадна
яма се пълнеше догоре, с връх, ставаше като малка планина.
Планина от нечистотии. Наричаха я купище. Някой ден щях
да осъзная колко много високи места в нашето общество са
изградени от същия този материал, с който изобилстваха
купищата в селските дворове.
Бях много малък, едва ли повече от 6-7-годишен, когато
един ден се загледах в купището и докато бабите, улисани в
сладка приказка, вдигнат глава, аз вече нагазвах в него. И
колкото и чевръсто да реагираха, когато ме видяха нагазил
навътре - а те реагираха със скоростта на млади девойки, а не
на баби, - вече бях успял да се потопя до 238
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
гърдите в дълбоката кафява каша. Бабите бяха ужасени! На
кой нормален човек може да му мине през ум подобно нещо?!
И докато ме изваждат отвътре, и докато събличат дрешките
ми и ги хвърлят настрани, и докато ме къпят и обличат в
чисти дрехи - всички баби ме питат едно и също: „Ами защо,
бе баби, защо?!“.
Исках да проверя колко е дълбоко, отговарям кротко аз и
се чудя, че тези баби, които иначе толкова много знаят, сега
не виждат нещо толкова очевидно.
Просто исках да проверя колко е дълбоко.
Мина известно време и някак си разбрах, че този урок вече
съм го минал. И когато някой иска да ме набута в лайната - не
че не са успявали и не че аз не съм се набут- вал сам и друг
път през годините, - вече добре знам: няма смисъл от това.
Купището е дълбоко, ^мирише и е безсмислено да се пробва
колко е дълбоко.
Такива са и чуждите битки, и чуждите войни.
Не ни е там мястото, няма какво да правим там.

14. Давайте! И плащайте своята цена!

От баба ми знам тази мъдра приказка: ръка, която дава, не

осиромашава.
Самото появяване на този свят е даване. Дадена ни е
любов, дадена ни е сила, дадено ни е място под слънцето,
даден ни е път.
Дадено ни е да даваме!
Най-сигурният начин да бъдеш неизбежно благо-
словен и постоянно благославян е самият ти да си
благословение за другите хора.

Най-сигурният достъп до чиста изворна вода е, когато тя

2
 ТАТКО,
извира ОБИЧАЙ
в теб, но не ME!
остава вътре в теб, а излиза навън! Само
това е сигурният начин тази вода да не се превърне в блато, а
да бъде винаги прясна и свежа.
Бог вдъхва жизнено дихание в някой човек и таланти
заедно с това. Човекът взема талантите и започва да замеря
Създателя с тях - такъв бил тоя Бог, онакъв бил, изобщо не му
пукало за този велик творец...
Бог го гледа, чуди му се на акъла и вземе, че си поеме дъх
обратно.
Прибира живота и талантите обратно в себе си.
Защото животът ни е времето между две Божии въздишки.
Идваме от Него и се връщаме в Него.
И няма вечни под това небе.
Силният е този, който плаща цената. Цялата цена.
Затова Исус Христос е най-силният под това небе - защото
на кръста плати цялата цена за цялото човечество веднъж и
завинаги.
Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя
Единороден син, за да не погине нито един, който вярва в
Него, но да има вечен живот.
/Йоан 3:16/
Спасението на човека не е на лизинг. Спасението е изцяло
платено на кръста.
Едно нещо струва толкова, колкото някой е готов да
заплати за него. Ако се чудим колко струваме, нека видим на
кръста Кой даде живота си за нас и ще разберем колко високо
сме оценени от Създателя. И колко много сме получили. И че
точно заради това сме призвани и да даваме.
С даване е свързана и тази случка, която остава в сърцето
ми.
Това момче ме заговори с видимо притеснение след
представянето на „Али Безсмъртния“ - в оная мразовита
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
декемврийска вечер във Велико Търново - и едва го чух да
казва:
- Искам да ви подаря моя екземпляр от „Али Без-
смъртния“, защото разбрах, че посещавате затвори и по-
дарявате книгата. Купих си я с голямо желание - макар че съм
студент и нямам големи възможности. Но като чух за
посещенията ви в затворите, искам чрез вас да я подаря на
някой затворник - той има по-голяма нужда от тази книга.
Ето, вземете я!
Помня думите на това момче и помня как нещо ме стисна
за гърлото. И го помолих да го снимам... Казва се Андрей.
Уверих го, че ще подаря книга от негово име на някой
затворник и ще му кажа, че тази книга е подарък от Андрей.
Така и направих - подарихме 1иного книги на затворници. А
неговата книга го помолих да запази за себе си. За Андрей -
Първозвания да дава.
Толкова е вдъхновяващо да знаеш, че някъде там по пътя
пред нас има такива момчета и момичета.
С протегнати за добро ръце.
И с протегнато за добро сърце.
И заради тях всичко си струва.
Както и за хората, които още не знаят, че Бог им изпраща
подарък.
Чрез някой друг Андрей.
Защото сърцето е първозвано да дава. Дори и когато

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
изглежда, че джобът е празен. Както бе празен и джобът на
онази вдовица, която даде две лепти дарение за храма. Това бе
цялото състояние на една жена, попадаща в най-уязвимата
социална категория в древен Израил и поради това специално
защитена от Мойсеевия закон заедно със сираците и
чужденците. Но в Библията е останал запис за нейното
дарение не защото е много голямо - напротив, номинално
погледнато е доста малко, а защото това бе всичко, което тя
имаше. Но сърцето й бе призвано да дава и тя прие този
призив и влезе в неговите измерения с цялото си сърце и с
цялото си, толкова скромно, финансово състояние.

1$. Никога няма да ви харесат всички,

затова не си губете времето!
„Ако искате да ви харесват всички, не бъдете лидери.
Продавайте сладолед“, казва Ерик Гайгер.
Бях в девети клас, когато една какичка ми каза: „Ти какво
си мислиш - че всички те обичат ли?! Не всички те обичат!“.
Бях потресен! Не всички ме обичат ли? Как така не всички
ме обичат?! Стоях и не можех да повярвам на чутото! До този
момент бях дълбоко убеден, че всички ме обичат! Никога не
си бях представял нещо различно! Винаги всички край мен са
ме обичали - и майка, и татко, и брат ми, и бабите ми, и
братовчедите ми, и съседите ни... Всички!
И изведнъж тази кака ми казва, че не всички ме обичали!
Когато за първи път осъзнаеш, че не те обичат и че дори те
мразят не заради това, което правиш, а заради това, което си
ти самият, е доста объркващо. Няма логика, нали! Да бъдеш
отхвърлян заради самия себе си!
Когато намериш отговора на въпроса защо е тази омраза и
откъде черпи своето „вдъхновение“, тогава всичко идва на

2
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
мястото си. Тогава разбираш, че те мразят не заради теб
самия, а заради дадената ти благодат и таланти. Защото оттам
идват твоите успехи, твоят мир, твоята вяра, твоята усмивка.
И от този момент за теб вече е много по-лесно. Защото си
разбрал, че тези, които те мразят, нямат проблем с теб. Те
имат проблем с Бог. Ами нека да си го решават тогава.
Това, че немалък брой хора на този свят не знаят какво да
правят с живота си, не е проблем, който можеш да решиш.
Това, че тези хора са приели като водещ смисъл в живота
си да пречат на другите, не е твоя отговорност.
Появата на тези хора в живота понякога може да има и
скрит за нас смисъл. Макар че в своята естествена реакция на
раздразнение пропускаме тази възможна тяхна роля.
Имало е ситуации, при които в живота ми се е появявал
човек, когото съм приемал и на когото съм помагал и който
ми се е отплащал единствено с неприязън и интриги. Колкото
повече съм му помагал, толкова по-голяма неблагодарност и
неприязън съм получавал насреща. Докато накрая съм си
тръгвал. И едва после съм разбирал, че е имало много знаци
към мен, маркиращи края на един етап от живота ми и
необходимостта от влизане в нов жи~
тейски сезон. Но съм отказвал да приема тези знаци. И тогава
Бог е допускал такива хора в живота ми - като едно по-
настойчиво подсещане, че е време за промяна! Точно такива
случки и такива хора могат да се окажат Божието побутване
към нашата следваща крачка напред, към нашето следващо,
по-високо стъпало по пътя пред нас.
Единственият безгрешен човек, някога вървял под това
небе, не беше харесван от всички. И Самият Той не се
стремеше да бъде харесван от всички!
Не само това - Христос се оказа в крайна сметка неха-
ресван от достатъчно свои съвременници, чиито гласове
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
надделяха в желанието си да го видят разпънат на кръста.
„Ученикът не е по-голям от учителя си“, каза Учителят. И
учениците му имаха възможност да се уверят на собствен
гръб в правотата на тези думи.
Противниците му се подиграваха на апостол Петър,
защото беше неук рибар, и се възмущаваха на дързостта му да
споделя етични норми и принципи на Христовата вяра. Но
това не означава, че биха се вслушали в думите на един добре
подготвен и образован ерудит, защото апостол Павел беше
такъв. И апостол Павел беше отхвърлен от същите тези хора с
думите: „Полудял си, Павле! От голямата ти ученост си
полудял!“.
Но ако това изглежда чудно и нелогично, нека видим
какво беше отношението към Йоан Кръстител и към самия
Исус Христос. Йоан беше аскет, напълно чужд на всеки
алкохол, предпочитащ уединението на пустинята. Враговете
му говореха, че е обладан от някакъв нечист дух.
Христос пък, който беше толкова комуникативна и со-
циално активна фигура, споделящ компанията и трапезата на
хора от най-различни социални прослойки - на него му
сложиха етикет „винопиец“, приятел на проститутки и
данъчни.
И дори Самият Христос също бе обвинен, че действа чрез
силата на дявола!
Така че - дори и да си Бог - пак не можеш да угодиш на
хората.
Дори и да си Бог, не искаш да им отнемеш свободата да
говорят това, което е в сърцата им. „Защото от препълнено
сърце говорят устата“.
И защото всеки опит има своя шанс за успех.
Само опитът да се харесаш на всички е предвари-
телно обречен на провал. Ако с цяло сърце се стремите
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
към Божието благоволение, тогава ще имате и одобрението на
хората.
Или пък няма да имате одобрението на хората.
11о със сигурност това одобрение няма да е толкова важно
за вас.
Делата те определят.
Ь1е искреното оплюване зад гърба ти и неискрените
комплименти в лицето ти - и двете не заслужават внимание.
Затова не спирай въпреки всичко.
И помни - всичко истинско се постига въпреки всичко
фалшиво.

16. Никога не се страхувайте!

Като бяхме малки, в махалата ни имаше едно момче, което

през ваканциите идваше на гости на баба си в Брацигово.
Това ми изглеждаше романтично, защото аз си живеех там
през цялото време, а освен това си нямах баба и дядо в
Брацигово.
Бяхме малки, в първи или втори клас, аз бях по-едър от
това момче, но по някаква причина бях признал, че то е по-
силно от мен. Физиката нямаше значение в този случай,
защото аз бях отстъпил. Другите момчета често идваха и ме
питаха наистина ли той е по-силен от мен и винаги бяха
изненадани да чуят моето потвърждение. Докато един ден
изненадващо за мен самия аз отговорих по различен начин:
„Не, аз съм по-силен от него!“. За моя изненада те веднага
отидоха и му казаха. Тези, които си мислите, че ви
окуражават, много често са просто едни сеирджии.
И ето го това момче ядосано идва да си потърси
първенството:
- Вярно ли е, че си казал, че си по-силен от мен?
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
Не е лесно в такъв момент. Никога не е лесно, когато
кажеш на един хроничен проблем, който някак си допуснал да
доминира в живота ти, че той вече не ти е проблем. Първата
работа на този проблем е да се опита да ти докаже, че не си
прав.
- Вярно ли е, че си казал, че си по-силен от мен? - попита
ме ядосано моят проблем и даже се опита да ме блъсне,
доколкото имаше силата за това.
Тогава за първи път почувствах, че реалният проблем е
страхът вътре в мен, а не слабичкото мотиче пред мен. Не
знам дали и как щях да се преборя със страха, но в този
момент видях край мен да минава баща ми с колата. Майка
ми беше до него, но аз виждах преди всичко баща ми.
Силният ми баща, когото през целия си живот не видях
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
да се страхува от някого.
И тогава на свой ред блъснах проблема си и проблемът
изхвърча на два метра назад. След което се усмихна не-
вярващо и си тръгна. Така прави всеки проблем с име на
човек, когато твърдо застанете срещу него.
Всичко това се случи за миг и затова успях да видя гордата
усмивка на баща ми, докато премина край мен в същия този
миг. Той беше разбрал всичко и изглеждаше горд с мен. Баща
ми всъщност никога не би се намесил пряко на моя страна в
моите битки с проблемите, които аз трябва да реша. Той
отказваше да ме упрекне и тогава, когато вкъщи идваха да се
оплакват от мен при поредното момчешко сражение в
махалата. Това бяха моите битки и аз трябваше да намеря
начин да се справя - това беше разбирането на баща ми. Като
малък понякога ми се искаше да дойде и само за миг да реши
всичките ми проблеми. Знаех, че може! Само че когато
пораснах, разбрах, че той просто ми е вярвал. Вярвал е, че
неговият син може да преодолява бариери и да върви напред
със своя кураж и със своите сили. Защото неговият син носи
неговото ДНК - на бащата, който пе се страхува от нищо. Да,
такъв беше моят баща и аз нося неговото ДНК. И когато
говоря за земния ми банда, имам предвид и 11ебесния ми
Баща. Същото е, правилата са същите!
И тези правила са валидни и от моя страна към сина ми.
Първата победа на всеки победител е победата над
страха в себе си. Истинската победа е именно победата над
страха. Останалото е логично следствие.
Думите на бащата, които децата ни чуват. И примерът на
живота ни, който децата ни виждат. Ако тези две неща вървят
заедно днес в живота ни, утре няма да има нищо, което да
спре децата ни. И затова още от съвсем мънички трябва да ни
разпознаят нас, бащите им, не само като техни закрилници от
 ТАТКО, ОБИЧАЙ
опасностите, ME! техни съюзници срещу страха. Да ги
но и като
научим да се борят със страховете си и да ги побеждават -
още от малки.
Веднъж гледахме един филм двамата с малкия по това
време мой син - „Апокалипто“ с Мел Гибсън. Беше ми
интересно какъв ще е този филм, който Гибсън ще направи
след „Страстите Христови“. „Апокалипто“ се оказа истинско
преживяване, което остави отпечатък на дълбоки нива в
сърцето ми. Една от сцените - всъщност шокиращо
натуралистично предадена, показва един племенен вожд,
пленен заедно с цялото си племе. И малко преди да бъде
брутално заклан - през очите на сина си, с опрян в гърлото
остър нож, - този мъж, гледайки сина си право в очите, изрече
лаконичното: „Не се страхувай!“ В следващия миг отнеха
живота му. Но включително и в този момент мъжът не
отмести погледа си от своя син, той продължаваше да го
гледа и очите му продължаваха да говорят:
- Не се страхувай! Не се страхувай!
Гледахме тази тежка сцена и тогава аз се обърнах към сина
ми и му казах, гледайки го в очите:
- Не се страхувай!
Може би все още беше малък за този урок, може би беше
тежко самото допускане, че един баща може да си отиде по
такъв начин. Но този урок е от онези големи уроци, които се
учат цял живот. Никога не е прекалено рано и никога не е
прекалено късно за него. Урокът, че страхът ражда омразата,
а не обратно. Затова Христос многократно отправя това
послание:
- Не бой се, само вярвай!
Не се страхувай! Защото страхът е причината, а омразата е
следствието. Когато бъде атакувана причината, следствието
неизбежно ще изчезне. Затова Спасителят казва:
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
„Съвършената любов изпъжда страха“. Именно страха, който
е причината. Победен ли е страхът, победена е и омразата.
Затова бащата трябва да е силен съюзник в битката на
детето си срещу страха. И да му помогне никога да не се
страхува!

17. Самонаблюдавайте се!

Колкото и да е напрегнато всекидневието ви, намирайте

време за критичен поглед към самите себе си. Са-
монаблюдението и самооценката за поведението и все-
кидневието ви, за решенията ви и за резултатите от тях са
ключово важна част от самите вас. Времето за честен поглед
и критичен анализ на собствените ни дела е безценно време.
Критериите за оценка са единствено Христовите критерии -
кос е добро за хората около вас и за самите вас, го е казал
Христос. Святият Дух е най-добрият съветник и най-добрият
помощник, особено в процеса на самоанализ. Той е и най-
нежният изобличител, който някога може да докосне сърцето
на човек.
Към края на тази книга, когато вече завършвах тази седма,
последна глава, бях на обучение на остров Мауи, Хаваи.
Интензивна, благословена 12-часова програма в „Хагай
Интернешънъл“ - разтягане отвъд рамките, които си приел за
възможни. Болезнено на моменти, защото егото ти, което се
представя за лидерство, е принудено да отстъпи територии на
истинското лидерство в теб.
Лидерство, което да служи на другите край теб, а не да
обслужва егото в теб.
Отивах на брега на Тихия океан всяка една от онези
сутрини още преди лъчите на изгрева да са целунали съ-
буждащия се хоризонт над морския безкрай. И да, ще бъде

2
 ТАТКО,докрай
откровен ОБИЧАЙ- ME!
разплаквах се от това свято присъствие
край мен и вътре в мен.
Една от тези сутрини, докато вървях обратно от океана по
улицата на изгрева, Божият глас дойде в сърцето ми:
- Сине, хората често обичат общо и по принцип, но ви-
наги отхвърлят и нараняват конкретно и лично.
- Така е, Господи, такива са хората - отвърнах в сърцето
си, - точно такива са, много добре ги познавам.
И точно в този момент, както си вървях към изгрева с
примижали очи и разсъждавах колко прави сме ние с Бог за
всички други хора, изведнъж към мен се приближи един
местен пияница - пропаднал човек, когото вече бях забелязал
от сутрешните си разходки как още преди изгрев щастливо
надигаше бутилката. Този нехранимайко, който очевидно
презираше водата и за пиене, и за миене, протегна към мен
ръка с незапалена цигара в нея. Щеше да поиска огънче, а със
сигурност това беше претекст да поиска пари, с каквито да си
купи още пиене - банална история. Затова, без да спирам да
вървя, му направих знак да стои настрана от мен и го
отминах, възхищавайки се на Божията мъдрост - хората
обичат общо и отхвърлят конкретно.
- Ето, точно това имах предвид - дойде в сърцето ми
Божият глас. Докато съвсем конкретно отминавах този
конкретен пияница, изпълнен с принципна любов към
човечеството като цяло.
Не бихте ли се просълзили на мое място?
Святият Дух е най-нежният съветник и никой по- добре не
би могъл да каже в сърцето ни толкова болезнени истини с
такава майчина любов. Сърцето си трябва да пазим чисто, за
да чуваме истините от този любящ Съветник. „Повече от
всичко, което пазиш, пази сърцето си, защото в него са
изворите на живота“, казват Притчи Соломонови.
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
Бъдете внимателни към съдържанието на сърцето си - да
не би някое вредно семе, на което мястото не е там, неусетно
да се е промъкнало вътре. Правете си постоянно
инвентаризация на сърцето, изхвърляйте вредните
семена! Защото ако не бъдат хванати навреме, точно те ще
дадат отровни плодове и ще направят големи поразии. И
тогава може да дойде и /временна!/ загуба на вярната посока,
може да се появи демотивация, може да покълне дори и
огорчение - сярната киселина за човешкия дух.
Затова помнете - всяко време за градивно самонаблю-
дение и за честна самооценка е прекрасно инвестирано време!
18. Бъдете дръзки!
И разпознавайте момента, в който да проявите дързост!
Какво е дързост ли?
Дързост е съзнателно действие, идващо от дъл-
боко убеждение и поставящо на изпитание правила
или авторитети, които видимо са срещу всеки здрав
разум.
Дързост е отхвърлянето на Истанбулската конвенция от
българското общество - един изключително коварен
документ, целящ разрушаването на семейството от мъж и
жена и ерозирането на националните институции, скроен от
европейската бюрокрация в Съвета на Европа и прокарван от
Европейската комисия.
Когато един от неговите апологети в Страсбург излезе
пред някои български телевизии и с надменност и презрение
заяви как противниците на Истанбулската конвенция са
„жители на бивши комунистически страни, които днес са
силно повлияни от религиозните си възгледи“, усещах
единствено гняв. Бих казал - свещен гняв. Това бе нетърпимо
и несъвместимо с каквото и да е мълчание!
Тази жена, този джендър апологет, за чиято издръжка

2
 ТАТКО,
моята ОБИЧАЙстрана
„най-бедна ME! в Европейския съюз“ от 25 години
насам плащаше по i милион евро на месец, за да може тя да си
получава заплатата! Тази жена, която всъщност се
предполага, че трябва да работи за моята страна! Тази жена си
позволяваше да ни упреква, да ни уязвява, да ни поучава по
този отвратителен начин! И тогава - през она
зи ранна пролет - отвърнах с текст в моя блог urumov.bg, в
който питах:
- Как така един служител на наша издръжка си позволява
да ни поучава?
- Как така представител на страна, участвала в сделката
на Запада със Сталин, при която не само България, но и цяла
Източна Европа бе продадена на Съветския съюз, за да може
същият този Запад да си запази собствената кожа - как така
този потомък на предатели ни упреква нас,
източноевропейците, че сме бивши комунистически страни?!
Що за наглост от страна на предателите?!
- Ако ние сме от бивши комунистически страни, днес
повлияни от религиозните си християнски възгледи, може ли
да кажем, че такива еврочиновници като тази госпожа са от
бивши фашистки страни, днес повлияни от своите
антихристки възгледи?
Тази статия само за часове имаше хиляди, после десетки
хиляди четения. Беше прочетена и там, закъдето беше
предназначена. И тази въпросна госпожа - каквито и да са
причините за това - от i септември на същата тази 2018 година
вече не беше на работа в Съвета на Европа. Което е правилно.
Неправилното е, че изобщо някога е била назначавана там.
Нейното освобождаване е резултат от дързост - моята
дързост; дързостта на хората, които ме подкрепиха; дързостта
на целия български народ. Та ето това е дързост. Но когато
решите да проявите дързост, бъдете сигурни, че Бог е с вас.
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си
Дързостта на Давид не е безумие, напротив - надменността на
Голиат е безумие. Давид е просто Божият отговор на това
безумие. Така че действайте

2
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

и ще видите колко интересно ще стане, дори безкрайно

занимателно. Ще видите как едни много страшни и безкрайно
надути чичковци и лелички ще изпуснат въздуха, с който са
напомпани, и ще изглеждат толкова смешни, безпомощни и
нелепи.
Говорете смело срещу лъжата - защото в началото е
винаги Словото и то е пробиващо, то е разрушаващо кре-
постите на врага, който е бащата на лъжата.
В онези дни на битката срещу Истанбулската конвенция,
когато говорех открито и смело срещу тази чудовищна лъжа с
етикет „борба срещу насилието срещу жените“, а всъщност
целяща да поквари и съсипе и децата, и жените, и
семейството от мъж и жена! - точно тогава се срещнах с един
пенсиониран генерал от британската армия. Неведнъж
проявявал смелост на бойното поле, този мъж бе избрал
безмълвното благоразумие на пенсионните години. Сигурно
затова с такова учудване, а и с възхищение - защото
споделяше казаното - ме запита в процеса на нашия разговор:
- Не е ли опасно за теб да говориш така радикално и
открито?
- По-опасно е за мен да мълча - отвърнах му, - защото
утре ще мога да говоря единствено обяснения защо днес съм
мълчал.
Когато вярата ви в Бог е основанието на вашата дързост и
когато сте готови да платите цената при какъвто и да е развой
на ситуацията или процеса - дори това да е една огромна
възможна загуба за вас - действайте! Бъдете дръзки!
Дерзайте! Защото Бог е с вас, а Той никога и никого не е
предал! Той е винаги верен, дори и в периодите 254
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

или моментите, в които ние се държим невярно. По не и Бог!

Бог е винаги верен!

Затова - дсрзайте!
Дързостта на Давид не е безумие.
Надменността на Голиат е безумие.
Дързостта на Давид е просто Божият отговор на безу-
мието.
А победата е в Божиите ръце.

19. Не се огорчавайте!

Това беше най-тежкият период в живота ми. В една кратка

отсечка от житейския ми път изгубих майка си, след това
започнах да губя себе си, после напуснах работата си, по
същото време изгубих една чужда битка, която погрешка
приех за своя (войната бе спечелена след години, но това вече
нямаше значение за никого). Усещах бездънно празно
пространство под себе си и това продължаваше безкрайно
дълго. И не знаех кога отново ще усетя почва под краката
си...
Тогава разбрах какво е семейството за един мъж. Се-
мейството е всичко за един мъж. Никога повече не заб-
равих този урок.
Но нещо междувременно се бе промъкнало в мен. Гор-
чивина, неудовлетвореност и обида. Убеденост, че заслу-
жавам много повече, а не го получавам. Незаслужено и
несправедливо нещо ми е отнето.
Някъде по това време цялото семейство бяхме на море в
Бургас, обядвахме в една скромна закусвалня - това можехме
да си позволим - и тогава го видях. Силует на
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
човек. Посред бял ден, на фона на влизащата отвън светлина
през голямата стъклена витрина- открояващ се, очертан от
сгъстен въздух. Силует на човек. Знаех, че го виждам само аз.
Знаех, че това е нещо лично за мен. И чух глас в сърцето си -
толкова нежен, толкова мил, толкова ласкав глас. Неземна
обич! И тази обич бе пропита в думите, които изговаряше в
сърцето ми. Значението на тези думи няма нищо общо с
любовта, с която бяха изречени. Любовта дОлМинираше над
тяхното значение. И все пак значението на тези изречени с
неземна любов думи беше шокиращо:
- Защо Ме разпъваш?
Не разбирах. Как така мога да вярвам в Него, да се моля и
да очаквам подкрепа от Него - и едновременно с това да Го
разпъвам?! Да, нещата не се случваха както аз исках, но
никога не съм се отричал от Христос, след като съм повярвал
в Него. Никога! И как така сега, изведнъж... и откъде-накъде?
- Не те разпъвам, Господи - отговорих в сърцето си. А
въпросът си стоеше същият и по същия начин:
- Защо Ме разпъваш?
Не можех да го призная, не исках да го призная. Дори
днес, 17 години по-късно, не искам да е така! Но някъде
дълбоко в мен сърцето ми знае истината. И тази истина е, че
Бог знае по-добре от нас състоянието на сърцето ни. Това бе
състоянието на моето сърце тогава.
Горчивината е като сярна киселина за духа. До-
пуснем ли я вътре в себе си, тя действа като поразяваща
духовна отрова, като духовна проказа, проникваща навсякъде
в нас. Язва, достигаща и отравяща неподозирани дълбочини в
сърцето ни.
И тогава избуява и завист, тогава се изпълваме с от-

25
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

мъстителност, тогава устата започват да говорят язвително,

злобно дори...
Затова каквито и грешки да допускате, през какви-
то и изпитания да минавате - не допускайте огор-
чение! В никакъв случай! Нищо не оправдава допускането на
огорчение, нищо не го компенсира. Защото, докато стои
отвън, проблемът е по-лесно решим. Когато обаче го
допуснем вътре в нас, тогава става по-трудно решим. Защото
ние самите се превръщахме в част от проблема и преди
всичко - ние трябва да се излекувахме. И трябва да започнем
от сахмото признаване на проблехма...
Бог е способен да изцели всяка рана, която не се
правим, че нямаме.

20. Не допускайте да ви вменяват вина

И то не защото не хможе да сгрешите спряхмо някого.

Напротив! Точно защото хМОЖСхМ да сгрешим, точно
затова не трябва да позволяваме някой друг да ни вменява
вина. Когато допуснем грешка във взаимоотношенията,
сахмите ние трябва да поискахме прошка и на свой ред да
простИхМ.
Но в никакъв случай не трябва да позволявахме да ни
ВхМеняват Защото тези, коитоуспеятдави
вина.
вменят вина, всъщност ви вменяват дълг към самите
тях. Оттук нататък тези хора ще ви управляват
така, както се управлява дълг, който вече е тяхна
собственост. Парадоксално е, но е факт - вината е ваша, но
други я управляват! Управлението на хора чрез вина е
дяволско изобретение. Защото тази ваша вина ще трябва вие
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

да я изкупвате. Така, както се изплаща дълг. Как точно? Тези

изнудвани, които са ви вменили вината, те ще ви посочат
пътя, по който да я изкупите. Кога ще я изкупите? Никога.
Целта на изнудваните не е да изкупите вината си чрез
диктуваните от тях действия. Целта им е да диктуват
действията ви възможно най-дълго.
Управлението чрез чувство за вина е нещо отвратително.
Тежка зависимост, понякога - за огромно съжаление! -
доживотна зависимост. Жени - жертви на домашно насилие,
са ми разказвали как те самите са се чувствали виновни
заради това, че са пребивани от насилниците си. И как
започват да развиват комплекс за вина заради това, че
периодично са пребивани брутално! Вместо насилниците им
да се чувстват виновни, жертвите се чувстват виновни! И това
чувство на вина започва да руши фундамента на човешката
личност.
Кулминацията в един от любимите ми филми - „Добрият
Уил Хънтинг“, е моментът, в който психиатърът д-р Шоп
Магуайър (Робин Уилямс) се изправя срещу своя пациент Уил
Хънтинг (Мат Деймън) и изрича:
- Вината не е твоя.
Уил е гениален математик, живеещ напук на всички
правила и всички очаквания към него. Причината е, че е бил
системно малтретиран в детството си и затова е ре- шил да се
подиграе с целия свят, с изключение на няколко- то свои
верни приятели.
И д-р Магуайър, докато държи в ръка папка със снимки на
малтретирания Уил, както и информация за неговото минало,
изрича отново и отново:
- Вината не е твоя.
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

И отново:
- Вината не е твоя.
- Знам - отговаря Уил нахакано, в типичен свой стил.
- Вината не е твоя - отново повтаря Шон.
- Знам - кима Уил.
- Вината не е твоя!
Нещо в Уил започва да се променя, някакви ледове за-
почват да се разчупват.
- Вината не е твоя - за пореден път изрича Шон.
И изведнъж Уил Хънтинг рухва и се разплаква, пре-
гръщайки Шон и изливайки в сълзи цялата мъка, злоба,
отмъстителност, горчивина от насилието върху себе си и
омразата вътре в себе си.
Това е моментът, в който това момче прощава сам на себе
си за всички лоши неща, причинил на други хора и най-вече
на самия себе си. Затова бъдете свободни от чувство за
вина и никога не внушавайте на никой друг такова
усещане,..
И още нещо много важно - не водете разговори за минали
неща с хора, на които не им пука за вас. А също така не
водете разговор за бъдещи неща с хора, на които не им пука
за вас.
Най-добре на тези хора изобщо да не им обръщате вни-
мание. Защото личната свобода е плод на лично решение.

21. Прощавайте и бъдете свободни!

Така както прошката е свобода, така отказът да простиш е

доброволно робство.
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

Със сигурност много хора биха се разсърдили на втората

част от това твърдение. Биха обяснили как е невъзможно да
бъде простено това, което са им причинили на тях. Как такава
болка не може да бъде забравена и как не могат и не искат да
забравят и да простят...
Прекрасно разбирам такава позиция, защото аз самият съм
бил в такава ситуация, живял съм с обвинения в себе си и съм
се борил с тези обвинения. Познавам отровната сладост
на чувството да си жертва и да обвиняваш онзи,
който те е наранил. Това може да трае много, много
дълго. И да живее в неподозирани дълбочини в душата на
човека. Да, знам го от опит.
Бях много влюбен в едно момиче, бях на 18 години, а тя -
на 16. Когато си момче на 18, поне по мое време, ти се налага
да служиш в армията за поне 2 години (във флота се служеше
3 години). И така, влязох в казармата, както всички, а тя след
няколко месеца ми написа едно прощално писмо, каквито
получаваха много момчета в казармата. Класическа история.
Преживях го тежко, животът буквално изгуби смисъл за мен.
Бях като мъртъв, жив мъртвец. Имам снимка от този период -
празен поглед. Минаваха ми най-безумните мисли, които
могат да минат през ума на човек. След това започнах да
намирам смисъл в омразата. Омразата започна да ме крепи, да
ми дава сили, да ме води напред, да ме мотивира за живот.
Мечтаех си да се изправя срещу тази вече бивша моя
приятелка, да я погледна в очите и да я залея с омразата си. И
застанах - при една от следващите си отпуски се срещнах с
нея. Беше в една ученическа квартира, бяхме само двамата -
иначе пред вратата имаше нейни приятелки и мои приятели,
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата па децата си
едва ли са били спокойни. Но когато една от приятелките й
явно не издържа и отвори вратата, тревожно надничайки
вътре, видя моето лице, обляно в сълзи. Нещо се бе счупило в
мен и цялата тази мъка, болка, омраза се взриви вътре в мен и
се превърна в сълзи. Прегърнах момичето, което все още
обичах, докато правех усилия да се овладея. После се
дръпнах и се обърнах към прозореца с гръб към нея, докато
тя излизаше от стаята - объркана и неразби- раща какво се
случва... Това беше цялата среща...
След това се виждахме пак в компания, говорехме си,
смеехме се. Всеки имаше вече своята посока. След това
животът ни отведе в много различни посоки. Колкото и
години да минаваха, знаех вътре в себе си - не бях без-
различен и не бях й простил. Това не се промени с времето.
Годините, които минаваха, не можеха да влияят на чувството
на болка и отказ да простя. На убеждението, че някой ми е
отнел нещо и че това нещо ми е отнето несправедливо. Сякаш
някъде дълбоко вътре в мен имаше някаква капсула, ревниво
пазеща паметта за случилото се и за неслучилото се. Всичко
бе толкова живо и толкова истинско в мен - споменът,
обвинението...
И дори да съм се заблуждавал, че всичко е вече минало,
един ден разбрах, че съм се лъгал. Един ден, когато тя ми
поиска приятелство във Фейсбук, а аз го приех, за да започнат
отново онези вече водени в миналото диалози на взаимни
упреци и обвинения. Беше ни ясно и на двамата, че не сме
един за друг. И все пак, и все пак... Продължавах да не съм
безразличен и продължавах да не й прощавам. 28 години по-
късно! Аз - женен, с две големи деца. Тя - омъжена, също с
две деца. И нищо от това не влияеше на
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
яростта ми, на обвиненията срещу нея! Без значение, че се
чувствах и се чувствам щастлив с моята съпруга и моето
семейство! Без значение, че ако времето се върнеше назад,
отново бих се оженил за моята съпруга и за никоя друга!
Защо тогава продължавах да обвинявам тази жена?! Защо
продължавах да я смятам за виновна за онази моя мъка - тя ме
беше изоставила, тя, тя, тя! Онова 18-годишно наранено
момче, онова младо войниче вътре в душата ми
продължаваше да я сочи с пръст и да иска възмездие след
толкова много години.
Глупаво ли ви звучи всичко това? Със сигурност беше
болезнено. Много от глупавите неща имат свойството да са
много болезнени.
Наслаждавах се на това ожесточение вътре в мен, когато
карах кола и по радиото пускаха една песен - „Prayer in С“. В
нея се пееше: „Когато моретата залеят сушата и вече няма
никакви хора, не мисли, че ще ти простя. Когато ръцете ни се
покрият с бръчки и косите ни посивеят, не мисли, че ще ти
простя“. Страшно звучи, нали? Тази песен излезе през 2014 г.
и дори тогава - толкова години по-късно - това чувство
живееше вътре в мен. Да, тя беше човекът, на когото смятах,
че няма да простя никога. Аз, който познавах Библията.
Който се молех с молитвата „Отче наш“ и изричах: „Прости
греховете ни така, както и ние прощаваме на нашите
длъжници“. Който вярвах в прошката и познавах силата на
прошката, защото многократно бях прощавал и на мен ми
бяха прощавали.
Бих простил на всеки, но не и на нея!
И все пак някъде тахМ, в онези банални вече диалози за
това кой и колко е виновен, които отново и отново водехме
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

след 28 години... Някъде там разбрах, че ние всъщност сме

били деца. И тези деца трябваше да си простят едно на друго
и да си простят на самите себе си.
Вече знаех какво трябва да направя. И простих.
Не ме питайте как - не знам как, защото винаги съм
мислел, че е невъзможно. Но се оказа възможно. И тази
прошка донесе със себе си една съвършена, блажена свобода.
Сега, когато пиша тази книга, ясно осъзнавам, че тази
прошка е прерязала нещо. Прерязала е здравото, стоманено и
вече ръждясало въже към тежката котва на мрак и злоба, за да
ме освободи от нея.
Свободата, донесена ми от прошката, ме изпрати в нови
измерения на наслада и радост от живот и творчество.
Имате ли усещане за скованост и несвобода?
Прошката е решението. Прошка към тези, които
обвинявате. Прошка към самите вас.
Нека завърша този разказ с един епизод от филм, който
дълбоко ме развълнува и който съм запОхМнил толкова
добре: „Поробването - истинската история на Фани Кем-
бъл“.
Фани Кембъл е една от първите бели жени - борци срещу
робството в САЩ, приела тази борба като своя кауза. Тя има
преки наблюдения върху живота на робите, тъй като живее в
робовладелско имение. Разделя се със своя съпруг
робовладелец Пиърс Бътлър, отказващ да се вслуша в нейните
молби и аргументи, и се посвещава изцяло на борбата за
свобода на робите. След отмяната на робството съпругът й
вече е останал сам в имението и когато Фани се отбива във
фермата и влиза вътре в къщата, Пиърс се обръща към нея
сякаш никога не са се разделяли.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
- Знаеш ли - казва й просълзен бившият й съпруг и вече
бивш робовладелец, - знаеш ли какво ми казаха последните
роби, когато си тръгваха оттук? Казаха ми: господарю, сега ти
си вече свободен! Ти си вече свободен!
И се разплака - този толкова суров и толкова непреклонен
мъж и господар. Защото осъзна, че робите са били по-
свободни от него и че истинският роб всъщност е бил самият
той.
Защото много често това, което си мислим, че
владеем, всъщност ни владее самите нас.
Омразата и непростителността, реваншизмът и от-
мъстителността са много коварни слуги. Те са само привидно
наши услужливи и покорни слуги, а всъщност, когато ги
приемем като наши слуги, те бързо се превръщат в наши
лукави и коварни, безмилостни господари.
Затова не ни трябват нито като слуги, нито като гос-
подари.
Затова - нека прощаваме!
Прошката е свобода! Прощавайте и бъдете сво-
бодни!

22. Бъдете добри ученици!

Ако е вярно, че животът е най-добрият учител, ние добри
ученици ли сме?
Ако е вярно, че човек се учи, докато е жив, тогава, ако
спре да се учи, жив ли е все още?
Добрите учители задават добри въпроси.
Добрите ученици задават добри въпроси.
Както казваше един познат преподавател: „Въпроси не
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

задават само две категории хора - тези, които знаят всичко, и

тези, които не знаят нищо. Всички останали задават въпроси“.
Толкова важно е да си задавате въпроси за света около вас.
Още по-важно е да си задавате въпроси за света вътре във
вас.
Ученичеството е толкова важно нещо, че последната
заповед на Христос към неговите апостоли бе: „Идете и
правете ученици сред всичките народи“ /Матей 28:19/.
Ученичеството, което изгражда и което води нагоре.
Не съм видял човек, който отказва да се учи - без значение
дали в университета като учебно заведение, или в живия
живот като университет - и който да върви нагоре. Няма
развитие, няма напредък без ученичество. Знам това от опит.
Имало е време, в което съм спирал да се уча. Спирал съм да
/си/ задавам въпроси. Спирал съм да се интересувам от света
в мен и света около мен. В такова време на огорчение в един
труден период от живота ми бях започнал да мисля, че нищо
няма значение. Нищо не ми беше интересно, нищо не ме
радваше. Нищо не привличаше вниманието ми. Нищо не ме
провокираше.
Когато сега се обърна назад във времето, ясно виждам как
тогава всъщност напълно съм бил изгубил способността си да
се уча. Интелектуално отегчение като резултат от духовна
горчивина, която те обезверява и ти внушава, че нищо няма
значение.
Сега, 17 години по-късно, знам истината. Истината е,
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
че всичко има значение. Всеки детайл има смисъл, дори и
понякога разбирането на този смисъл да идва значително по-
късно.

23. Изграждайте характер!

Калвин Кулидж, американски президент от края на 20-те
години на миналия век, е бил пословичен със своята
лаконичност. Веднъж една дама отишла при него по време на
прием и му казала:
- Господин президент, обзаложих се, че мога да ви на-
карам да кажете повече от две думи.
- Вие изгубихте - отвърнал Кулидж.
Сред неговите известни афоризми е фразата „Никога не
съм съжалявал за нещо, което не съм казал“.
Но това, което най-много ми се иска да цитирам, е ето тази
мисъл на Кулидж:
„Нищо не може да замени упоритостта! Талантът не може
да я замени: няма нищо по-досадно от талантлив неудачник.
Гениалността също не може да я замени: нищо
непостигналият гений е част от известна поговорка. Об-
разованието също не става за заместител на упоритостта -
светът е пълен с образовани ренегати. Единствено
упоритостта и решителността са всемогъщи!“
С уговорката, че всемогъщ е само Бог и че Кулидж има
предвид упоритост и решителност като инструмент на
добротворния характер, трябва да признаем, че е прав.
Победителят не се предава! Ако се предаде, няма как да е
победител. Затова са толкова важни решителността и
упоритостта. Точно в този ред - първо да вземеш реше- 266
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на Ъецата си

нието, а после да го защитиш с упоритост и последователност

в поведението и действията си. Или в отказ от действия - ако
си поставен под натиск да правиш зло.
Поставени под натиск, талантът и образованието ще
приемат формата на натиска. Образованието ще те предаде-
познавахМ талантливи и образовани хора с добри експертни
качества, за които няма проблем да служат на всяка кауза
срещу заплащане. Това не е лидерство. Това е опортюнизъм.
Не го осъждаме, констатирахме го. Л опор- тюнизмът е
всичко друго, но не и лидерство.
Лидерът е личност с характер.
Характер, който побеждава при равни други условия.
Много често характерът побеждава и при неравни други
условия.
Няма победител без характер на победител.
Характерът е най-важното.
Българският тенисист Григор Димитров е един из-
ключителен талант, чаровно и усмихнато момче, очевидно
работил много здраво върху своите спортни ухмения. Често
може да се види негов удар в класации на Евро- спорт за най-
красиви изпълнения. И все пак нещо очевидно не достига.
Защо при такъв очевиден талант и при такава висока класа
този харизматичен млад мъж все още няма нито един
спечелен турнир от Големия шлем при мъжете? Какво не му
достига, което го имат шахмпионите Федерер, Надал,
Джокович? Не му достига единствено характер на шампион.
Вяра, която да побеждава при равни или дори при неравни
други условия.
Само здравото дърво на характера може да понесе
тежките дарове на таланта. Ако дървото е хилаво,
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

рано или късно се пречупва под тежестта на дадения му

талант.
Дарбата постига своя пълен успех единствено чрез ха-
рактера на личността, на която е даден. Ако един талантлив
човек не изгражда устойчив характер, рано или късно
талантът му ще започне да се обезсмисля. И дори ще се появи
чувство за вина, водещо към житейски провал. В кварталните
кръчми е пълно с провалени таланти, удавени в
самосъжаление и алкохол. Виждал съм ги, говорил съм си
неведнъж с такива хора - те си припомнят своите минали
успехи или намерения да постигнат успехи. И винаги стигат
до момент на провал в характера. Не ги е предал талантът им,
който им е даден от Създателя. Предали са се самите те в
полето на своя неизграден характер.
„Ако тогава бях приел това предложение, днес щях да
бъда...“ - това изречение съм го чувал толкова много пъти!
Отказът да приемеш предизвикателството в решителен
мохмент може да струва много. Най-тежкото последствие от
нерешителност в решителен момент обаче е мисълта, че
„може и така, няма нищо страшно да бъдеш като много
други“. Отказ от уникалност, каквато всъщност всеки
притежава. Мнозинството се отказват от своята вродена
уникалност. По-лесно е да се слееш с мнозинството, има
много доказателства от приложната психология за тази
човешка страна.
Отказът от уникалност е отказ от лидерство.
Както здраво дърво без плодове става само за огрев, така е
много опасно хилаво дръвче с тежки плодове. Затова злото не
атакува пряко таланта-талантът е небесен дар и е недостижим
за пряка негова атака. Злото атакува характера и ако там
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си

успее, тогава талантът е лесна плячка.

За радост, има добри синове, които се учат и прилагат
наученото. Синът ми е такъв добър син и добър житейски
ученик.
В процеса на завършване на точно тази глава веднъж той
се прибра вкъщи и ми каза:
- Тате, победих в турнир по тенис на маса. Когато стигнах
до полуфинала, видях, че другите три момчета са равни с мен
по технически умения. Не можех да ги победя с техника.
Можех да ги победя единствено с характер. И затова стоях
уверено срещу тях, връщах дори и най-трудните им удари и
никога не се обръщах с гръб към техните атаки. Колкото и
силно да удряха, аз стоях с лице към тях и отвръщах още по-
силно. Точно това ги обезкуражаваше, виждах как губеха
вяра, че могат да ме победят. И тогава аз ги побеждавах.
Кой баща не би бил щастлив, когато чуе как синът му е
приложил на дело неговите съвети и това го е направило
шампион - пък било то и в един аматьорски турнир по тенис
на маса между приятели. Не подценявайте малките
неща и малките победи. Те изграждат големите
неща и големите победи.
Истинското лидерство е скрито в края на една дълга
редица от привидно малки, незначителни победи.
Ето какво казва един голям шампион и исторически
победител:
„Характерът, който взема връх в моменти на важни ре-
шения, вече е бил утвърден от хиляди други избори, правени
в привидно незначителни моменти. Бил е утвърден от всички
онези „малки“ избори през изминалите годи-
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

ни - всички онези пъти, когато гласът на съвестта се е борил с

гласа на изкушението, нашепвал лъжата, че „всъщност това
няма значение“.
Характерът е бил утвърден чрез онези всички ежедневни
решения, когато животът е изглеждал лесен, а изпитанието -
далеч. Решения, които малко по малко, стъпка по стъпка са
развили навици или на дисциплина, или на мързел; навици на
жертвоготовност или на само- разглезване; навици на дълг,
чест и висока нравственост или навици на безчестие и срам.“
(Роналд Рейгън)
Малките решения, незначителните на пръв поглед. Може
и да ги отминем тези малки решения, но това ще бъде голяма
грешка.
Такова малко решение взех веднъж, когато ритахме топка
в махалата на моето детство в любимото ми родно градче
Брацигово.
Това бе толкова отдавна - аз бях на 15 години, а голямата
звезда на европейския футболен терен по това време бе
французинът Мишел Платини. Живеехме в свят без интернет
и само с една телевизионна програма, която работеше по
няколко часа на ден. Не се оплаквам, защото четяхме много
повече книги и развивахме критично мислене. Което е много
по-добре от това да очакваш Гугъл да мисли вместо теб, а
телевизионните образи да заместват силата на твоето
въображение.
Та както ритахме топка в махалата, казах на другите деца,
че е правилно да изричат ПлатинИ с ударение на второто „и“,
а не на първото „и“, както правеха всички. Защото е
французин, а пък те все на последната гласна слагат
ударението. И въпреки че по това време нашите тв 270
 VII. Перо и пергамент. Какво пишем в сърцата на децата си
коментатори го наричаха ПлатИни.
Всички деца много ми се смяха. Някои буквално из~
попадаха на земята от смях. ПлатИни е правилното, отсякоха
вкупом накрая, след като достатъчно дълго ми се
подиграваха.
Знаех, че съм прав, и не отстъпих, нищо че останах са-
мотен и осмян. Макар че беше толкова изкусителна мисълта
да „призная“, че греша, и да си спестя подигравките.
По-късно разбрах, че на много хора край нас им трябва
време да излязат от погрешната сигурност на познатите им
неправилни клишета. Трябва им време да пораснат до една
висшестояща за тях истина.
Това е периодът, в който вие ще бъдете самотен и потънал
в подигравки.
Но ако истината е достатъчно важна за вас, значи си
струва всичко.
А Мишел все пак е ПлатинИ, с ударение на последната
сричка. Днес изглежда смешно дори да се коментира този
очевиден факт. Съгласен съм, и аз така ^мислех още през
1984 г. Но тогава трябваше да проявя характер, за да защитя
този днес толкова очевиден факт.
При равни други условия характерът побеждава.
Много често - и при неравни други условия характерът
побеждава.
Няма победител без характер на победител.
Има победител без външен вид на победител - Давид
изглеждаше пълен аутсайдер на външен вид.
Има победител без харизма на победител - Мойсей беше
пълен аутсайдер като комуникатор. Толкова беше схванат в
езика, че му трябваше говорител и затова брат му Аарон пое
тези функции.
Но няма победител без характер на победител.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Всеки, който се проваля, се проваля в своя
характер.
Адам - най-първият от всички хора - се провали в ха-
рактера си.
Соломон - най-мъдрият владетел в историята - се провали
в характера си.
Самсон - най-силният воин в историята - се провали в
характера си.
Само характерът гарантира крайния успех.
Затова от всичко, което изграждате, най-много изграж-
дайте характер!

24. Вярвайте в Бог - винаги и при всички

обстоятелства!
И ето ни накрая на тази поредица от бащински съвети,
които бих искал да напиша върху пергамента в сърцата на
моите деца.
Всеки един от тях е изстрадан и толкова важен, че съм го
предпочел пред десетки други, защото не всичко бих могъл да
събера в една книга.
И именно заради това се запитах - кой е съветът завет,
който бих избрал, ако трябваше да споделя само един от
всичките? Кое е онова ядро, онова малко семе, от което
израства всичко добро?
Ако трябваше да избера един-единствен завет от всичките
мои съвети, то този завет би бил именно този: винаги
вярвайте в Бог!
Каквото и да се случва и каквото и да не се случва-
вярвайте в Бог!
Каквото и да ви говорят хората, обстоятелствата, на-
строенията, емоциите, усещанията - вярвайте в Бог!
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!
Каквото и да виждат очите ви и каквото и да чуват ушите
ви - вярвайте в Бог!
Бог е истината и светлината. Истина и светлина, които ще
стават все по-ярки в средата на сгъстяващия се мрак в
съвременния свят.
Изкуственият интелект, който ще помага на човека във все
повече области, но и същевременно ще измества човешкото
във все повече области.
Биотехнологиите, които ще се очаква да служат за уве-
личаване на продължителността на човешкия живот и
подобряване на човешкото здраве, докато същевременно ни
водят във все по-непознати и все по-опасни територии.
Правата на човека, които носят все повече безправие на
все повече хора. И както каза един приятел, коректно е да го
цитирам - Мартин Карбовски: „Никога досега правата на
човека не са били нарушавани по-брутално в името на
правата на човека“.
Джендър идеологията, която обещава свобода, а всъщност
разрушава човешката личност отвътре.
Толкова много лъжи. И само една Истина.
Но тя е напълно достатъчна, за да победи всички лъжи на
света!
Затова ето това е върховният, ултимативният завет, който
давам на своите деца:
Вярвайте в Бог!
Винаги и при всички обстоятелства - вярвайте в Бог!
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

Това казал синът на мой приятел, когато учителкат; им

дала домашно да напишат писмо за мама по случай < март.
- Госпожо, мога ли да напиша за татко?
- Напиши, Гошко, напиши - отвърнала госпожата.
И Гошко написал за таткото - как се грижи за него v брат
му, как е посветил живота си на тях двамата. Големт момчета
са вече - завършват гимназия, записват универ ситети.
Но това детско писмо си стои. „Мога ли да напиша з<
татко?“
Този татко е мой приятел от детството.
Разплака се, когато му казах, че пиша книга за бащин-
ството. А аз се стъписах - какво толкова казах?!
Тогава той ми даде това писмо - писмото на своя сиг до
самия него. Каза ми: „Пази го ти, нека да стои при теб“
Вътре в това писмо пише:
„Благодаря ти, че се грижиш за мен, татко!
Благодаря ти, че всеки ден си до мен.
Благодаря ти, че ме учиш на отговорност и на достойн-
ство.
Благодаря ти, че си пример за мен.
Благодаря ти, татко!“
По случай 8 март.

274
 Майката отсъства от живота им. Подписала е при развода
и двете деца да останат при бащата. Няма други деца, има
свой живот, свои цели. Кариера, фитнес, външен вид. Няма
друг съпруг, така й е добре. Така е решила, така се харесва,
това прави.
Рядко срещан пример, знам.
Но тази книга също е нетипична.
Тази книга е за таткото, който иска да научи децата си на
отговорност и достойнство.
Тази книга е за таткото, който иска да е пример за децата
си.
Тази книга е за таткото, чиято фигура дори на 8 март се
вижда зад силуета на мама и носи закрила и любов на цялото
семейство!
Тази книга е за таткото, който, след като я прочете, ще се
обърне с цялото си сърце към своето семейство!
За татко.
За татко написах тази книга.
 ТАТКО, ОБИЧАЙ ME!

27
6
27
7