ПЕТЪР ДИМКОВ

МОЯТ БАЩА

Лили Димкова

Поредица
СЛЪНЧЕВИЯТ ЧОВЕК

книга трета
 По технически причини това издание
съдържа само текста, без.снимките
за живота и делото на Петър Димков
и без цветните картини на Лили Димкова.
Но всеки, който пожелае, може да потърси
сайтовете за Петър Димков - Лечителя,
а картините на Лили са представени
в галерията на сайта „Добродетели”:

http://www.dobrodeteli.com/galery.htm

© Лили Димкова - автор

© Невяна Константинова Керемедчиева - издателка

ISBN 978-954-349-001-9 първо издание „ХРИКЕР”

и ИК „ВИДЕЛИНА” (2006)

© Второ издание – Lulu.com – 2010

ISBN 978-1-4461-4429-9
ПЕТЪР ДИМКОВ

МОЯТ БАЩА

Лили Димкова
Скъпи читателю, сядам срещу теб и
ти разказвам съкровените си спомени,
те бликат от сърцето ми, изпълнено с
любов. От рождението си до смъртта
на татко и мама винаги съм била с
тях. Работех на хонорар и това ми да-
ваше възможност да бъда вкъщи, да
участвам в ежедневието им и да им
помагам. Описах каквото съм видяла,
научила, почувствала. Аз съм худож-
ник, а не писател, затова те моля за
снизхождение. Татко, както всеки тво-
рец, най-точно можем да познаем от
трудовете му – „Българска народна
медицина”, „Хигиена и лекуване на ду-
шата – новият човек, творец на съдбата
си”, „Очна диагноза”, „Молитвеник”.

Лили Димкова

5
 Б лагословена съм от Бога, че ми е да-
рил родители – Петър и Мария Димкови. Ба-
ща ми беше съвършена в своята цялост-
ност личност. Влиянието му върху близ-
ките бе тихо, неизразимо, без поучения,
чрез начина на живот, чрез житейската
му философия, чрез лъчезарния оптими-
зъм, който го съпътстваше във всичко. Той
бе постигнал това вътрешно равновесие и
хармония, които вдъхват спокойствие, сила и
устойчивост при всички изпитания, за да
приема еднакво мъдро и големите скърби, и
големите радости. А това бе възможно бла-
годарение на дълбоката му вяра и упование
в Бога на любовта, мъдростта и истина-
та. В тази своя вяра той бе постигнал истин-
ското смирение. Спомням си го винаги благ,
всеотдаен, неотстъпно справедлив и винаги
погълнат от труда си – без припряност и пре-
небрежение към всекидневните нужди. С
нежна любов и признателност си спомням
образа на майка ми. Ако не бе тя до баща
ми, той никога нямаше да бъде това, ко-
ето беше. Саможертвеност – това бе ней-

7
ното основно качество. Не наложено от об-
стоятелствата, а вродено и неизменно през
годините. С безкрайна обич, енергия, гри-
жовност тя бе отдадена на семейството си и
на делото на татко за доброто на нуждаещите
се страдащи хора. Каква ведрина, топлота,
радост и взаимно уважение царяха в семей-
ната атмосфера на дома ни.

Всичко в живота на татко бе подчинено

на безграничната, неизгаряща вяра и стремеж
към Бог-Любов, Мъдрост, Истина. А Бог е
всичко и е във всичко. Той дава живот, зна-
ния, свобода на хората. Бог е вярата в него,
вярата във всичките лица на Бога. Най-лекият
път да познаем чрез душата и сърцето си Бо-
га е чрез образа на Бог-Любов. Чрез ума си,
със своята интелигентност, ще вървим по пъ-
тя на познаване на Бог-Мъдрост. А със своя-
та воля и разумност ние вървим към образа
на Бог-Истина, към свободата.

За да се придобие истинско знание, е

необходима съзнателна работа. Само кога-
то мислиш правилно, можеш да вярваш в Бо-
га. Господ има едно лице, но са хиляди отра-
женията на това лице.

8
 Ежедневно ние живеем в Бога, като сме
изпълнени с любов към него, към себе си и
към ближните. Ние сме обгърнати и изпълне-
ни със светлината – мъдростта. И свободата –
истината е, с която живеем в себе си.

Влагайки идеята за Бога в ума си, ние

тръгваме по пътя, за да Го търсим. Ние, вър-
вейки по пътя на любовта, мъдростта и исти-
ната, придобиваме Неговите качества и се
сливаме с Него. И откривайки Лицето Му,
ние разбираме, че това е, което сме търсили
винаги. От човек, който търси и опознава Бо-
га, се излъчва живот. Човек непрекъснато
трябва да поддържа вътрешната връзка с Бога
и Христа. А в Бога е щастието, блаженството,
разумността. Имаме право само на Бога да
служим. Бог е един, но в различните религии
са му дадени различни имена. Едно от най-
големите престъпления срещу Бог е фана-
тизмът.

9
 Някои мисли на татко
за Божествената Любов,
Божествената Мъдрост,
Божествената Истина
Любовта е космическа сила и всичко в
света се движи от нея. Любовта – внасяйки в
човека живот, светлина, знание, радост, то-
плина, свобода – го създава. Любовта е нещо
чисто, възвишено, тя е духовна храна. Живо-
тът е временно, частично проявление на Лю-
бовта. Любовта може да се познае само при
дълбоко разбиране на живота. Любовта на
Бога се изявява всеки ден към нас. Познани-
ето на Любовта носи радост и обич към всич-
ки. Любовта е божествена наука, която човек
трябва да изучава и прилага. Най-голямата
хармония, това е Любовта. Всички живи ду-
ши са части от едно цяло, което трябва да бъ-
де обичано. Любовта носи мир в душата. Си-
лата на човека е в любовта му. Който обича е
по-силен от онзи, когото обичат. Божията лю-
бов ние чувстваме и познаваме чрез хората,

10
животните, растенията, ангелите и всички
блага от природата – водата, храната, възду-
ха. Любовта изпълва разумния човек. Човек е
проявил любовта през деня, ако ближните му
са доволни от него, ако той е доволен от себе
си и Бог е доволен от него. В проявената лю-
бов е щастието. Любовта без музика и песен
не е любов. Песен да има и при страдание, и
при болест. Любовта ще бъде мощната сила
на новата епоха, която иде в света.

Божествената мъдрост внася в нас све-

тлината, знанието на реалния, божествения
свят.

Мъдростта огражда живота и му дава

всички условия отвън. Мъдростта учи, че ко-
гато това, към което се стремиш, ти се струва
невъзможно за постигане, трябва да изгово-
риш следните думи: „За мен е невъзможно,
но за Бога в мен е възможно.” Организира-
нето на по-висшите тела в човека, на т.нар.
„духовно тяло” става чрез съзерцание, кон-
центрация, медитация и молитва, проява на
Любовта и служене на Бога, на цялото. Ми-
съл, дошла от божествения свят, внася све-
тлина, хармония, лекота, радост. Добрата ми-

11
съл се свързва с известни сили в природата и
те ни помагат. Ние сме отговорни за мислите,
които изпращаме. Божественото е да мислим
върху добрата черта на даден човек, а не за
грешките и недостатъците му. Закон е, че как-
вото мисли човек, това ще направи, за какви-
то хора мислиш, и ти ще станеш като тях, с
каквито хора се заобикаляш, такъв ще ста-
неш. Силна вътрешна мисъл е необходима, за
да запазваш своята свобода. Мисълта е ис-
тинската реалност. Права мисъл е божестве-
ната мисъл. Мисълта става по-силна чрез лю-
бовта. Постиженията стават само с правата
мисъл.

Истината е огън пояждащ. Истината

безпогрешно сама се защитава. Истината въз-
ражда, обновява, подмладява. Истината носи
здраве. Болестите са резултат на лъжата. На-
рушаването на закона на истината води до бо-
ледуване. Истината, като пребъдва в човека,
го храни, в душата му настъпва мир, той ста-
ва богат. Живот, изпълнен с истина, дава
здраво, силно, красиво тяло. Човешкият дух
се изразява чрез очите като мисъл, той е път
към истината. Човек, като живее по истината,

12
се освобождава, носейки я вътре в себе си,
той е способен да направи каквото душата му
иска и да бъде радостен, доволен и свободен.

ТАТКО СМЯТАШЕ, че родителите мо-

гат да имат момче или момиче – каквото по-
желаят, и това зависи от силата на тяхната во-
ля. „Трябва да се постоянства в желание-
то при всяко събиране на родителите, до-
като жената забременее. За да се постиг-
не по-сигурно такава цел, всеки ден трябва
да се беседва на тази тема, тогава жела-
нието им навярно ще се сбъдне. Особено
майката трябва да се завладее от тази
мисъл, всяко съмнение и загриженост за
успеха трябва да се отстранят. Тогава
желаният резултат ще бъде сигурен.
Между духовното и материалното има
тясна връзка и може да се действа върху
материята чрез духа.” По този начин жела-
нието на татко и мама да им се роди момиче
се осъществило.

РОДИЛА СЪМ СЕ В СТАРА ЗАГОРА,

когато татко е служил там като офицер. Мама
ми разправяше, че всеки обед той се връщал
от казармата, вземал ме на ръце и ме извеж-

13
дал в градината – къщата имала хубава, голя-
ма градина. Когато валял дъжд, вземал чадър
и така, носейки ме на ръце, ме е разхождал.
Получили подарък плетено бебешко кошче-
люлка, но колкото пъти се опитвали да ме
сложат в кошчето, съм започвала да пищя,
все едно ме слагали на въглени. И махнали
кошчето, купили ми количка. Разбрали, че то-
ва кошче било изработено в затвора. Татко
казваше, че предметите поемат мислите,
чувствата на хората, които ги изработ-
ват. Излъчването, аурата, на човека се по-
пива от предметите. Дрехите, които носим,
също попиват и се изпълват с нашата аура.
Ето какво татко казваше за облеклото от ду-
ховна гледна точка: „Начинът на обличането
до известна степен също влияе на здравето.
Облеклото на човека е дори в състояние да
влияе върху неговото настроение. Тъмните
дрехи помрачават душевния лазур, светлото и
пъстро облекло създава повече настроение с
усмивки и радостни мисли. Затова трябва да
се обличаме разноцветно, както цветята, и
никога да не носим траур. Понеже дрехите
представляват до известна степен една духов-
на обвивка, нужно е и в най-голяма самот-

14
ност, и в обществото, човек да се облича в
ново, удобно и красиво. Грацията и елегант-
ността на облеклото изхождат обаче отвътре.
Има нещо от душата, което облича тялото.
Една част от излъчванията на нашите
мисли се поглъща от дрехите и когато ед-
на дреха се носи дълго, тя става просто
напоена с такива елементи. Всяка мисъл е
част от нас самите, всяка наша последна ми-
съл става част от нашето най-просто Аз. Кой-
то носи стари дрехи, внася в новото си Аз
мисли, които отдавна е отхвърлил от себе си
като отживели. От неговите стари дрехи про-
никват в новата му личност останки от всич-
ки лоши настроения и тревоги, грижи и ядо-
ве, които някога, изхождайки от него, са на-
поили тези дрехи. Значи той поставя един
тормоз на своето ново Аз със старото, умря-
лото Аз от миналите години. Този елемент на
лоши настроения и на психическо разтление
е това, което прави старите дрехи така да ни
омръзват. Те са новата, най-горна кожа върху
епидермата, която не е още препълнена и на-
тегната от духовни излъчвания в продълже-
ние на много дни. Даже и дрехи от хубави
дни не трябва да се пазят, защото не бива

15
да се завираме обратно в старото щастие.
Изразходване на сили е да носиш стари дре-
хи, да се обличаш с части на собствения си
труд от икономия. И змията даже не се връща
в старата си кожа по някакви икономически
съображения. Природата не носи стари дре-
хи, природата никога не пести като хората пе-
ра, козина и бои. Иначе скоро нейният прео-
бладаващ цвят би заприличал на този на ста-
ри панталони, а небесният свод би лъснал от
износване, като дрехи във вехтошарница.
Благодатно е да се обкръжава човек с пъстри
неща. Това, което радва окото, ободрява ду-
ха, а което ободрява духа, ободрява и тяло-
то. Бъдете богати във вашия дух, във ва-
шето въображение и в съзнанието си – и
материалното богатство ще дойде. Който
вижда себе си на най-долното стъпало на
стълбата, ще си остане през целия си живот
там. Избирайте дрехи със светли бои за всяка
възраст. Обличайте децата в бяло, пъстро.
Траурът трябва да се носи с креп на ръката.
Истинският траур не се състои в носене на
черни дрехи. Той трябва да е израз на възпо-
минание и на почит и да става не чрез носене
на черни дрехи, а чрез простота в облеклото.

16
И главно с достоен и сериозен живот. Носе-
нето на черни дрехи или на траур е чист
предразсъдък.”

За анемични деца препоръчваше да се

обличат в червено и да бъдат заобиколени по-
вече с червени предмети. Червеният цвят за-
силва жизнеността. А по-буйни деца да носят
повече синьо, то успокоява. Качествата на
цветовете имат дълбок смисъл и трябва
да се изучават.

Това бяха мислите на татко за облекло-

то.

ВРЪЩАМ СЕ В ДАЛЕЧНИТЕ СИ ДЕТ-

СКИ ГОДИНИ и спомени, от 1936 година, ко-
гато татко беше пенсиониран преждевремен-
но от армията с чин полковник заради репу-
бликанските си убеждения. Пенсиониран бе-
ше от цар Борис III. Върнахме се от Сливен в
София и се настанихме в дома на грос мама –
така наричахме майката на майка ми. Беше
хубава, стара, солидна къща, с прекрасна гра-
дина на ул. „Върбица”, близо до Докторската
градина. Малко останахме там. Мама и татко
купиха с обезщетението, получено от пенсио-

17
нирането му, двуетажна къща в Лозенец на
ул. „Златовръх” 47. Тогава Лозенец беше един
от крайните квартали на София. Нашата ули-
ца свършваше до гората, след нас повече къ-
щи нямаше. Нямахме тротоари, през зимата
беше доста, доста кално. Хвърляше се сгурия
пред къщите и се правеха пътеки, защото то-
гава се отоплявахме само с въглища. Целият
квартал беше от малки къщи с китни гради-
ни, пълни с плодни дръвчета. Беше тихо, спо-
койно. В нашия дом, освен мама и татко, го-
лемия ми брат Любомир, аз и Владко, който
се роди една година след покупката на къща-
та, живееше и сестрата на грос мама, танте
Мици. Тя беше от Виена, дошла в България,
след като баща й изживял фалит и се самоу-
бил във Виена. Нямала никакви средства и
татко, още преди моето раждане, я поканил
да живее у нас. С прекрасно благородство той
се отнасяше с нея като със своя майка – мило,
с уважение. А тя беше толкова нежна, добра и
грижовна, беше втората майка в нашия дом.
Живя до 1964 година.

Татко създаде прекрасна градина към

къщата ни. Той много обичаше цветята. С

18
някаква особена любов и нежност се отнася-
ше към тях, възхищаваше им се от цялото си
сърце. Цветята – децата на ангелите. Ко-
гато мама и татко купиха къщата, татко сам се
зае да организира и подреди градината. На-
черта план, как да бъдат лехите, и ги огради с
червени тухлички. Пътечките посипа с пясък
и посади цветя във всички лехи. Но го напра-
ви, после разбрах, така, както са астрологич-
ните изисквания. Например кръглата алея
беше цялата с бели цветя. Това беше във
връзка с луната. Най-любимото цвете на тат-
ко беше розата и той засади около петдесет
корена рози с най-различни цветове. Толкова
красиво цъфтяха! Градината беше станала ка-
то райска градина. Когато минаваха хора по-
край оградата, се спираха и дълго гледаха въ-
тре. А какво благоухание се разнасяше.

Години наред ние прекарвахме цялото

лято в градината. Имахме лятна кухня и бе-
седка до нея, обвита с пълзящи зелени расте-
ния, така че приличаше на зелена къщичка.
Мама и танте от сутринта приготвяха закуска,
обяд, всичко в лятната кухня. Закусвахме,
обядвахме, вечеряхме в беседката. Там имаше

19
маса, столове, имаше също електричество.
Татко сутрин слизаше с пишещата си маши-
на, сядаше на масата в беседката и там рабо-
теше. А ние, децата, си играехме. На мен ми
бяха оставили едно място от двора, не голя-
мо, но чудесно, където аз можех да си правя
каквато искам градина, да си засадя каквото
искам, да си подреждам лехички, както ми
харесва. Много беше приятно, но и полезно
за мен и развиваше въображението ми.

Татко много искаше от японските рози

да се направи една арка над входната порта и
да се влиза и излиза под розите. Това обаче
стана по-късно. Имаше и славей – любима-
та птица на татко, и през май той ни
омайваше с вълшебните си песни.

В градината имаше успоредка, лост с

халки, за да може Любчо да се упражнява.
Какви ли не гимнастически упражнения пра-
веше. Имаше една удобна лежаща люлка за
мен и Владко и по-малка люлка, на която лю-
леехме най-малкия ни брат. В тази градина
прекарвахме чудесни, безгрижни, хубави ле-
та, заобиколени с толкова грижовност, топло-
та от татко, мама и танте.

20
 Възможността да бъдем в градината по
цял ден през лятото не продължи много годи-
ни, защото известността на татко ставаше все
по-голяма и по-голяма, все повече и повече
хора идваха да търсят помощта му и беше не-
възможно да бъдем постоянно там заради на-
плива на хора. Но градината си остана все та-
ка красива. Вечер татко повечето пъти сам я
поливаше. Когато беше зает и никакво време
не му оставаше, това правех аз.

Татко имаше един пациент, Цветко,

който живееше в Драгалевци. Беше много до-
бър градинар и към татко изпитваше много
обич и уважение. Той започна да идва пролет
и есен и да се грижи за градината и да я под-
режда. Това продължи и след смъртта на тат-
ко, до кончината на самия Цветко. Огромната
му любов към цветята можеше да се сравни с
любовта на онези българки, възпети в народ-
ните песни, които с обич и грижовност са ре-
дили своите цветни градинки. Какви приказ-
ни букети ни носеше този Цветко от своята
си градина! Бяха невероятни – пъстри, краси-
во подредени по цвят, по форма. Букетите на
Цветко бяха единственото, което събуждаше

21
известно радостно чувство у мама в тежкото
й боледуване преди смъртта й.

ТОЗИ ДОМ Е ДОМЪТ НА МОЯ ЖИ-

ВОТ. В него прекарах живота си. Тука татко
работеше, приемаше, и мисля, че всички хо-
ра, които са идвали от цяла България, помнят
този дом, който носеше толкова здраве, вяра
и сила на хората. Когато дойдохме да живеем
тука, аз бях изкарала бронхопневмония и още
кашлях. Спомням си как всеки ден татко ме
вземаше за ръчичка и ме водеше в гората към
Борисовата градина, която беше на две мину-
ти от къщата ни. Разхождахме се много. Ни-
кога няма да забравя тези разходки. Татко
беше прекрасен разказвач. Той ми разказва-
ше чудесни приказки – за гномчета-джуджен-
ца, които са духовете на земята, и на мен ми
се струваше, че ги виждам в гората; за селфи-
дите – духовете на въздуха, за ундините, ру-
салките – духовете на водата, за саламандри-
те – духовете на огъня. За всички тях слушах
вълшебни приказки. Говореше ми за елфите,
които са в цветята, и аз разговарях с цветята и
мисля, че ги виждах и говорех с тях. Казваше
ми колко трябва всичко да се обича в гората,

22
колко трябва да пазим тревичките, цветенца-
та, никога да не късаме листенца, цветенца,
защото тях ги боли и те са живи. И че всич-
ко е живо и разумно в природата. И камъче-
тата са живи, и тях не трябва да ги ритаме, а
трябва всичко безкрайно, безкрайно да оби-
чаме, защото всичкото това е творение на Бог,
а той е нашият възлюблен баща, който ни
обича, който се грижи за нас. И в мен расте-
ше тази безкрайна любов към всичко живо –
и растения, и животни, и хора. И най-много
към татко, към мама, и най-, най-много към
Бог – нашия благ баща. Татко не само ми раз-
правяше приказки. Четеше ми приказките на
Братя Грим, приказките на народите, на Ан-
дерсен. Най-много обичах приказките на Ан-
дерсен, той също много ги обичаше. Любими
приказки ми бяха за Малката русалка и за
Снежната царица с героите Кай и Герда. Съ-
що и „Хиляда и една нощ”, която татко много
ценеше. Винаги след това сядах и ги рисувах,
колкото можех тогава. Също така си спомням
с много, много топлота и радост, как рано су-
трин, когато се събуждах, се измъквах от кре-
ватчето си, вмъквах се при татко, лягах на ръ-
ката му и молех за приказка. А татко, едно че

23
беше прекрасен разказвач на приказки, но и
сам съчиняваше чудесни приказки, при това –
с продължение, като сегашните сериали по
телевизията. Те винаги бяха поучителни, за
доброто и злото, като неизменно доброто по-
беждаваше. А чудесните приказни герои вър-
шеха своите невероятни подвизи в името на
доброто. В приказките децата приемат
разликата между добро и зло и то остава
за цял живот. Това бяха чудни, чудни сутри-
ни!

АЗ, ОТКАКТО СЕ ПОМНЯ, ВИНАГИ

РИСУВАХ. Дори мама казваше, че още кога-
то съм била на две годинки и едва съм гово-
рела, съм си седяла, драскала съм нещо и съм
казвала „шули аза” т.е. „рисувам ваза”. Мама
и татко ме поощряваха. Те вярваха в мен, а
това е неоценимо. Винаги гледаха и се рад-
ваха на рисунките ми. Това ми даваше вяра в
мен и аз много, много рисувах. Бях тихо и
кротко дете и най-любимото ми нещо беше
да седя и да рисувам. Когато бях на пет годи-
ни, ме записаха в балетната школа на Анастас
Петров. Упражненията се провеждаха всеки
ден от 18 часа в центъра на София. Родители-

24
те ми смятаха, че всекидневните физически
упражнения, които балетът изисква, в съчета-
ние с изпълняваната от пианистка класическа
музика, ще бъдат много благоприятни за хар-
моничното ми физическо и духовно развитие.
Понякога балетната школа изпращаше някол-
ко деца, между които бях и аз, да участваме в
балетни и оперни постановки на операта –
например в „Раймонда” или в „Аида”, където
имаше малки негърчета, които танцуваха, и в
разни други опери. Това беше много приятно,
много забавно, особено когато имаше и днев-
но, и вечерно представление, и ние трябваше
да останем от едното до другото. Бяха луди
игри из всички зали и коридори на Народния
театър, защото операта тогава беше в Народ-
ния театър, нямаха още собствено здание.
Мама или танте винаги идваха вечер и ме
вземаха, за да ме доведат вкъщи.

Продължих да уча балет десет години.

Когато навърших 15 години и вече твърдо бях
решила, че ще ставам художник, прекратих
упражненията по балет. Те ми отнемаха мно-
го от ценното време за уроци в гимназията и
за рисуване.

25
 Татко много държеше на музикално-
то образование на децата. Смяташе, че
това е нещо много съществено и важно за
духовното развитие на детето. Ето защо,
когато станах на осем години, започнах да
взимам уроци по пиано. Брат ми, Любомир,
взимаше уроци по цигулка. Учих пиано, до-
като завърших гимназия. След това, вече в
Академията, наистина нямах никакво време.

Благодарна съм на мама и татко и за ба-

летното училище, и за уроците по пиано, ко-
ито ми дадоха толкова много. Танте и мама
свиреха добре на пиано и това много ми по-
магаше.

ИСКАМ ДА КАЖА НЯКОЛКО ДУМИ

за семейството на мама. Баща й, моят дядо, е
завършил инженерство във Виена, където се
влюбил в баба ми, австрийска пианистка, въз-
питаничка на Виенската консерватория. Оже-
нили се. Довел я в България. За нея не е било
лесно. Условията тук не са били такива, с
каквито била свикнала във Виена. Но с голя-
ма любов те изградили хубаво семейство.
Майка ми е имала брат, десет години по-го-
лям от нея, който всъщност е станал причина

26
да се запознаят с татко. През време на Първа-
та световна война и двамата били ранени –
братът на мама и татко – и са лежали един до
друг в болницата. Мама с майка си е идвала
да види брат си. Там се запознала с татко. Би-
ло е любов от пръв поглед. Татко оздравял, но
още куцайки и с бастун започнал да идва на
гости на приятеля си от болницата. По това
време мама била ученичка, свирела им на пи-
ано, водели са дълги разговори. След като тя
завършила гимназия, се оженили. Татко е бил
на 34 години, мама на 18. Татко винаги във
всичко е бил безкрайно разумен. Не са имали
веднага деца. Тя е била само на осемнадесет
години. Той е искал тя да изпита от радостите
на младостта, балове, забави, пътувания.
След пет години се родило първото им дете –
Любомир, брат ми, през 1925 година. Седем
години след него съм се родила аз и пет годи-
ни след мене – брат ми Владимир. Тъй че
всяко дете е имало в своето детство пълно
внимание. Мама никога не е правила аборт.

Мама и татко се оженили през 1920 го-

дина. Веднага след сватбата им е имало голе-
ми съкращения в армията и татко бил съкра-

27
тен. Негов приятел, който живеел в Америка
и бил добре материално, им предложил да
емигрират и да им помогне. Татко-родолю-
бецът, отказал. Заминали за Виена, като ре-
шили, че там ще учат и двамата. Били са мно-
го, много влюбени, било е след Първата све-
товна война, имало е страшна инфлация, не-
вероятен глад. Учили и двамата една година,
до момента, в който мама тежко заболяла от
гладуване и мизеруване, и се прибрали. В то-
ва време се получила радостната вест, че тат-
ко отново е върнат в армията. И започват на-
значения от град в град: Бургас, Свищов, Со-
фия, Стара Загора, Варна, Карлово, Асенов-
град, Сливен. Татко, този голям, голям родо-
любец, навсякъде е работил каквото и както
може, за да помага на града, в който живее,
със своите възможности и дейност. Така в
Свищов е подкрепил дейно инициативата на
Стоян Заимов за реставрирането на кораба
„Радецки”. Във Варна е един от основателите
на Варненската филхармония и участвал в
построяването на паметниците на „Аспару-
ховия вал”, Могилата на Владислав Варнен-
чик, портала на казармите, реставрирането на
„Аспаруховата кула” и др. В Бургас е помог-

28
нал на бежанците, в Карлово помага за спася-
ването и възстановяването на къщата на Лев-
ски само за 40 дни. Във връзка с тази спаси-
телна акция той издава заповед без разреше-
ние от Министерството (нямало е време), за-
ради която бил даден на военен съд. Мама
разправяше как той се прибрал у дома и ни-
що не й казал, но тя усетила, че нещо се е
случило, и тогава той й признал, че е даден
на военен съд. Но благодарение на един друг
патриот, генерал Ватев, всичко минало благо-
получно и не е бил осъден. За всички тези
прекрасни негови родолюбиви дейности по-
дробно е описано в книгата на Николай Каф-
танджиев „Петър Димков – добре познатият
...непознат”. Той старателно, точно и подроб-
но е описал всичко, направено от татко в тези
градове.

СЛЕД ПЕНСИОНИРАНЕТО СИ през

1936 г. татко се посвети всеотдайно на при-
лагането на народната медицина. С нея той
бил свързан още от детството си. Неговата
майка била народна лечителка. Тя имала една
тетрадка с народни рецепти за лечение. Често
диктувала на малкия Петър рецепти, които

29
той е записвал там. Тази тетрадка е имала го-
лямо значение като насока в живота му. Баща
му, дядо Иван, е от възрожденски род и по ба-
щина, и по майчина линия. Бил борец за Бъл-
гарска независима църква. Произхожда от се-
ло Горно Броди, Серско. За да спаси своя и на
семейството си живот, емигрирал в България.
Настанили се в София на улица „Пиротска”,
където татко се родил на 19 декември (Никул-
ден) 1886 година. Дядо Иван бил свещеник в
църквите „Света Петка” и „Света Неделя”.
След пенсионирането си той продължил да
работи – в църквата „Света София”, близо до
къщата на леля Елена, сестрата на татко, при
която живеел. Тя идваше често у нас, беше
висока, много красива жена. Родителите ми
имаха към нея грижовно, топло отношение,
каквото беше и нейното към тях. Наложило
се цялото семейство на леля Елена да замине
за известно време и дядо Иван дошъл да жи-
вее у нас. Спомням си го – благ, кротък, дос-
толепен, с хубава бяла брада. Всяка сутрин,
знам от мама, от ранни зори отивал пеша до
църквата „Света София” за първата литургия.
Той почина у нас, на 98 години, леко и кротко
си заминал. Когато се връщаше от църква, ви-

30
наги носеше на нас, децата, гевречета, целу-
вахме му ръка и той галеше главичките ни.
Така си го спомням. Татко изпитваше към не-
го дълбока синовна обич и почит. Също така,
както и към майка си, за която ми е говорил с
много обич, признателност и почит. Първата
си книга – „Наръчник по природно лекуване
и живеене”, той е посветил на майка си. „На
светлата памет на покойната ми майка
Екатерина Димкова, на която дължа пър-
вите си познания и почит към природното
лекуване, посвещавам труда си. Призна-
телният й син, авторът”. Татко имал два-
ма братя, които били убити през войните, и
три сестри – леля Катерина, леля Елена и ле-
ля Недялка, която живееше в Кюстендил.
Нейният син, Харалампи Попанастасов, оби-
чаше и уважаваше татко (вуйчо си) и често
идваше да го види и да си поговорят вкъщи
или излизаха да се разходят. Татко знаеше за
интереса на Харалампи към историята на ро-
да ни и му разправил за чичо си от Цариград,
инженер Никола Димков, който пръв изработ-
ва проектоустав за международна организа-
ция. Издава го в брошура на френски език,
озаглавена „Звезда на съгласието”. Тази бро-

31
шура станала основа на 14-те точки на Устава
на Обществото на народите (по-късно ООН),
изработен от американския президент Томас
Уилсън. Но Харалампи срещна много спънки
в доказване авторството на инженер Н. Дим-
ков. Все пак през 1982 г. в Швейцария излиза
в луксозно издание трудът на Теодор Дими-
тров „Българо-швейцарско приятелство” в
чест на 1300 години от основаването на бъл-
гарската държава, в което намира място и
„Звезда на съгласието” на инженер Никола
Димков. Харалампи продължи да работи вър-
ху историята на рода ни до смъртта си, пона-
сяйки много лишения и неразбиране.

Когато татко бил на тринадесет години,

родителите му го изпратили в Русия, в Санкт
Петербург, в кадетски корпус. Там той завър-
шва висше военно училище. През време на
ученето си, успоредно посещавал и лекции
по медицина в Медицинския университет.
Интересувал се е също от хомеопатия, посе-
щавал лекции, беседи по Тибетска медицина.
Там намерил и първите книги за ирисова ди-
агностика на доктор Пекчели, която изключи-
телно много го заинтересувала и става след

32
това негов начин за диагностициране. Запоз-
нал се и с книгата на М. Платен за природо-
съобразен живот и лекуване, която става не-
гова настолна книга. Запленен е и от трудове-
те на Толстой, от неговите възгледи, които
приема изцяло и ги следва. След завръщането
си от Русия през 1909 г., той участва в Бал-
канската, Междусъюзническата и Първата
световна война. Раняван е осем пъти, някои
от тях много тежко. Едното от нараняванията
било в корема и трябвало да му направят теж-
ка операция, но нямало никакви опиати. То-
гава той попитал хирурга „А мога ли да пея?”
и през цялото време на операцията с пълен
глас пеел. Самият хирург бил толкова силно
удивен, че по-късно многократно разправял
за този случай и за въздействието, което ока-
зал неговият пример на останалите ранени.
При едно от тежките му ранявания изпаднал
в безсъзнание и войниците му помислили, че
е убит, но обичта им към него, техния коман-
дир, била толкова голяма, че те решили да не
оставят тялото му на врага. Четирима от вой-
ниците му с едно платнище пропълзели до
него, сложили го на платнището и пак с ла-
зене се промъкнали обратно. Оказало се, че

33
той всъщност бил жив и така успели да го
спасят. При друг случай един куршум щял да
го улучи право в сърцето, ако не била една
метална иконка на Света Богородица, която
неговата майка му дала, благославяйки го,
когато го изпращала на война. Той я носел
винаги в левия джоб на куртката си. Куршу-
мът улучил иконата, рикоширал в нея, което
спасило татко.

С много обич са се отнасяли войниците

му към него. Бил толкова млад, но те изпитва-
ли синовни чувства към него. Изключително
справедлив, строг, но и с много разбиране и
обич се отнасял с тях. Спомням си, че след
много години идваха в нашето семейство въз-
растни хора, които казваха „Ние бяхме негови
войници, искаме да си видим командира.”

Той беше награден с всички ордени за

храброст, които в България са били давани.
Сега се намират в Историческия музей във
Варна.

По време на войните той винаги е леку-

вал – и винаги успешно – своите войници, за-
болели от холера, тиф, дизентерия и др. бо-

34
лести с неговите си методи на лечение.
Запомнила съм една случка, разказана ни по-
късно от негов подчинен, не без чувство за ху-
мор. Било по време на Балканската война. Меж-
ду две сражения татко – млад офицер тогава –
наредил на своите войници да се съблекат го-
ли (същото направил и той) и да заровят всич-
ките си дрехи в пръстта, за да се спасят от
въшките, които по това време били истинска
напаст не само за тях, но и за цялата ни вой-
ска. При това били опасни преносители на бо-
лести. Татко бил убеден в успеха на своя нео-
бичаен метод, защото знаел, че хилядите мрав-
ки в пръстта ще изядат всички буболечки до
последната гнида. За беда точно в този миг ро-
тата внезапно била нападната от турски аскер.
И вероятно всички щели да бъдат избити, ако
техният командир не запазил самообладание и
не реагирал светкавично. С насочено оръжие
той се втурнал срещу нападателите, коман-
двайки с цяло гърло „Напред на нож!” Момче-
тата му, всички до един, го последвали, а тур-
ците побегнали с викове „Аллах!”, ужасени от
тези голи привидения. Много скоро за тази
случка вече знаели по целия фронт, а татковата
рота до края на войната била известна като
„голата рота”.

35
 Когато ни разказваше спомените си от
войните, татко с възхищение говореше за
храбростта на българските воини (каз-
ваше „чудо-войници”) и истински се възму-
щаваше от разни висшестоящи чиновници,
които със своята корумпираност нанасяли
огромни вреди и страдания на нашата войска.
Например разправяше случай, как в един мо-
мент войниците му се оказали боси, защото
ботушите им, вместо с подметки от гьон, би-
ли с някакъв картон. Друг път, преди начало-
то на решаваща и тежка битка, войниците му
докладвали, че куршумите, които са им даде-
ни, са халосни. Той издал заповед незабавно
да се изтеглят.

Татко е споделял с мен, че той никога

не е стрелял по човек. Винаги е стрелял във
въздуха, но в един момент, в едно много
ожесточено и тежко сражение просто не усто-
ял и насочил оръжието си за стрелба по про-
тивника. В същия момент един куршум се за-
бил точно пред краката му. Знакът бил ясен.
Той вдигнал оръжието си и никога не стрелял
по човек. Знам и за един случай, когато бил
пленен и бил пред разстрел. Водещият раз-

36
стрела го попитал за последното му желание.
Той поискал да му разреши да се помоли.
След края на молитвата офицерът го освобо-
дил, казвайки му „Бягай!”. В раницата си ви-
наги носел Библията и във всеки момент, в
който имал възможност, я четял. Библията
беше и книгата, която винаги стоеше на
бюрото му.

ВСЯКА СУТРИН, събуждайки се, той

благодареше на Бога за новия ден, който му
подарява, и за възможността да му служи
(„Благодаря Ти, Боже за всичко, което си
ми дал и си ме научил. Благодаря Ти за го-
лемите благодати, които имаш към нас,
ние Те познаваме, че си всемилостив, всеис-
тинен, всеблаг. Амин”). Препоръчваше пре-
ди ставане от леглото човек да се протяга
първо на гръб, след това на дясната и лявата
страна, силно като тигър. Ставайки, той вина-
ги си тананикаше. Започваше деня си с дъл-
боко дишане, гимнастика и четков масаж.
„Четковите масажи са най-простите сухи
масажи, които всеки с полза може да си ги
направи. Четковите масажи се правят с
обикновени четки за чистене на дрехи (с

37
естествен косъм), а най-добре с конски
четки, с които се четкат конете (мека –
за започващи, средна – за по-напреднали, и
твърда – за хора с тренирана кожа). Тех-
ника: тялото се трие със суха четка на
разни страни, както се четкат обуща, без-
различно в коя посока, до зачервяване. Това
трае, при възрастни, обикновено 10-20 ми-
нути. Четковите масажи се свързват с
гимнастически упражнения, дълбоки ди-
шания и въздушна баня. Те укрепват орга-
низма, усилват дейността на кожата и са
чудесно средство за каляване.” Същото пра-
веше и мама. Разбира се, аз им подражавах и
това ми остана навик за цял живот. След това
татко влизаше в банята, после закусваше и
сядаше на бюрото си. Прочиташе глава от
Евангелието и от книгата „Свещените думи
на Учителя”. Ето думите и напътствията на
татко: „Как трябва да се ползва от чадото
Божие тази свещена книга? След сутреш-
ната молитва, в която обезателно влиза
прочитането на една глава от Евангели-
ето, вземете в ръцете си тази книга с
кратката формула „Учителю, ръководи ме
в този момент и ми посочи със святата си

38
десница кои слова от тази книга са необхо-
дими за душата ми, за да ми послужат за
ръководство в тези съдбоносни за мене
дни”. Подир това, с двете ръце едновремен-
но отваряте книгата и прочитате напи-
саното (пасажа), на който сочи показале-
цът ви, внимателно изчитате и двете
страници и размишлявате върху тях.”
После прочиташе текст от „Завета на цветни-
те лъчи на светлината”, книга от Учителя, и
се обливаше мислено с цветните лъчи на све-
тлината, определени за съответния ден, след
което започваше ежедневието: преди обед
приготвяше плановете (рецептите) на болни-
те, които беше прегледал, прегледи на някои
спешни случаи и главно работа по съответни-
те книги, върху които работеше. Той, откакто
го помня, работеше основно върху своите три
книги: „Съкровищница на българската народ-
на медицина”, която непрекъснато попълваше
и доработваше. До 9-ти септември 1944 г.
книгата е имала четири издания под името
„Наръчник по природно лекуване и живее-
не”; „Очна диагноза” и „Хигиена и лекуване
на душата – новият човек, творец на съдбата
си”. Спомням си, моята начална учителка от

39
отделенията беше и пациентка на татко, и не-
гов духовен приятел. При един техен разго-
вор през 1941 г. той сподели с нея, че е поч-
нал да пише и книгата „Хигиена и лекуване
на душата”, а по-късно започна работа и
върху Молитвеника. Бюрото му беше винаги
пълно с книги, с изрезки, листчета, върху ко-
ито той си записваше съответни мисли към
дадените книги. Един път си спомням, бях на
тринадесет години, когато в една отворена
книга на бюрото прочетох „Ще дойде време,
когато хората ще се срамуват от яденето
на животните така, както сега от кани-
балството.” Това ми подейства като шок и в
този момент аз реших, че трябва да престана
да ям месо. Танте Мици много обичаше месо,
готвеше изключително вкусно и ни правеше
най-различни специалитети. Беше ми много
трудно да й съобщя, че повече няма да ям ме-
со. Знаех, че това ще я наскърби. Но го на-
правих. Очаквах, че татко, който разбира се,
беше вегетарианец, ще ме похвали за отказа
ми от месото, но той замълча. Това ме учуди.
По-късно разбрах, че той го е направил, за-
щото е искал да провери твърдостта на моето
решение. Мама също готвеше прекрасно, от

40
нея има издадена през 1936 г. „Нова вегета-
рианска готварска книга – за любители на
безкръвното и безотровно хранене – 1110 ре-
цепти с много практични съвети”. У нас ви-
наги сядахме на масата за обяд всички заедно
и никога обедът не започваше без молитва.
Това продължи и през цялото комунистиче-
ско време, когато атеизмът беше властващ и
молитвите бяха забранени. На обед почти ви-
наги имахме някой гост от дошлите на пре-
глед. След обяда татко винаги лягаше за око-
ло 45 минути да си почине. Той лягаше по
гръб в йогийската поза с леко разтворени кра-
ка, ръцете малко настрани от тялото, с длани
надолу. Правеше пълно отпускане на муску-
лите и моментално заспиваше. Винаги покри-
ваше очите си с кърпа, като предпочиташе да
бъде синя или зелена – тези цветове успокоя-
ват очите. Също така нощната лампа винаги
беше със синя или зелена крушка. След по-
чивката започваха прегледи. Той преглежда-
ше не по-малко от тридесет души на ден. На-
блюдавала съм го след прегледите: излизаше
от стаята страшно уморен, лицето му беше
прежълтяло, като изцеден. Отиваше в банята,
пускаше хладка вода от чешмата да тече вър-

41
ху главата му. Така оставаше известно време.
След това се избърсваше и се връщаше в ста-
ята, затваряше се. Ние знаехме, не го безпо-
кояхме. Така оставаше около половин час, в
който се молеше и медитираше. После изли-
заше напълно освежен, бузите му порозове-
ли, пълен с енергия. Много пъти, когато му
напомняхме, че се преуморява, казваше: „Аз
давам една конска сила, а отгоре ми дават
десет.” И това наистина беше така. Винаги,
когато го питаха как е, той отговаряше: „Сла-
ва Богу, по-добре, отколкото заслужавам.”

ИНТЕРЕСНА Е БИЛА СРЕЩАТА на

татко с Никола Нанков. Всъщност това е ре-
шаваща среща. Запознали се на една теософ-
ска беседа. Когато татко влязъл в залата, там
имало само едно свободно място, на което
той седнал, след като попитал човека до него.
Това бил Никола Нанков. Заговорили се и чи-
чо Кольо, така го наричах аз по-късно, му
разказал за Учителя. Татко проявил голямо
желание да го види, да се запознае с него и
Никола Нанков го завел и представил на Учи-
теля. Светъл, важен момент в живота на тат-
ко.

42
 Татко ходеше на беседите на Учителя.
Аз бях малка, за да ме води, но той взимаше
винаги със себе си големия ми брат Любо-
мир, който е имал това щастие да присъства
на беседите на Учителя. Едно от основните
неща, на които Учителя е учел, било любовта
към природата. Всичко в природата, всички
форми са символи на един вечен идеален
свят.

Татко беше голям турист, мама също.

От малка си спомням, че те много, много хо-
деха по екскурзии. Бях едва на пет години,
когато започнаха да ме водят и мен. Тогава на
Витоша се отиваше с трамвай до последната
спирка на Княжево и оттам се ходеше пеш.
Нямаше лифтове, нямаше автобуси. Беше си
истинска екскурзия. Обикаляхме из цяла Ви-
тоша, спяхме по хижите, вечер татко ми по-
казваше звездите, учеше ме, че навсякъде има
живот, че всичко в природата е живо. Спом-
ням си, един път ни разказа – на мен и на ма-
ма – как човек може да акумулира сили от
дърветата. Когато си уморен, облягаш гърба
си, без главата, на някакво хубаво здраво
дърво, като бук или дъб например, да няма

43
сухи клони по него. Слагаш лявата си ръка на
кръста, с длан, опряна на дървото, а дясната
ръка или на сърцето, или на слънчевия възел.
Така оставаш 15-20 до 30 минути. Разбира се,
през това време ти с нежност се обръщаш
към дървото, ти го обичаш, даваш му любов,
а то ти дава сила, енергия, жизненост. Това е
един от начините да поемеш енергия, да я
акумулираш. Друго: когато ходиш из плани-
ната, да седнеш срещу планинска река, срещу
течението й или срещу водопад, а ако си на
море – срещу морето, и така, гледайки водата,
ти поемаш от нейната енергия и сила. И също
след 15-20-30 минути отново си зареден.
Сред природата, когато сме били погълнати
от дивната й красота, с изпълнени с възторг
сърца, казвахме: „Велик си Ти, Господи, ве-
лики са Твоите дела, велико е името Ти,
над всичко, във всичко и във всички виждам
Теб, любя Теб, изпращам към Тебе любовта
си, ще Ти служа през цялата вечност.”

С мама и татко сме обиколили не само

Витоша, но и Стара планина, Рила, Родопите
и други прекрасни наши планини. Невероят-
но много получих от тези екскурзии. Аз усе-

44
тих природата, усетих живота в нея, поех го.
И след това в пейзажите, които рисувах, усе-
щах как този живот е в тях, как всичко, което
рисувам, всъщност е живо. Колко много ми
е дал татко! И то не толкова говорейки ми,
наставлявайки ме, а с живота, който водеше и
който беше толкова силен и невероятен при-
мер.

Родителите ми се прекланяха не само

пред красотата на природата, но и пред голя-
мото изкуство. Посещаваха концерти, теа-
тралните и оперни постановки. Понякога во-
деха и мен с тях. Незабравими спомени за-
пазих от тези посещения.

ТАТКО МНОГО ДЪРЖЕШЕ НА ДЪЛ-

БОКОТО ДИШАНЕ. Смяташе, че то е основа
за здравето. „Дълбокото дишане, прилагано
три пъти на ден по 15-20 упражнения (ка-
то ежедневна дихателна гимнастика), ре-
гулирайки душевните движения, укрепва
волята, създава ясен ум, весел дух и съдей-
ства на хармоничното развитие на тяло-
то и ума... С разумно, правилно дишане, чо-
век може да измени и съдбата си. Нерв-
ността и нетърпеливостта могат да се

45
премахнат със специални дихателни
упражнения, с които се внася повече маг-
нетизъм в организма. Но ако се правят по-
вече от три пъти на ден по 15-20 минути
упражнения, се набира повече енергия, коя-
то с голямото напрежение, което упраж-
нява, разрушава нервната система. При
правене на упражнението умът трябва да
е концентриран върху една божествена
светла мисъл, защото възстановявайки въ-
трешната си хармония, ние влизаме във
връзка с абсолютната хармонична среда,
която съществува в света... Заключение.
Дълбоките и бавни вдишвания и издишва-
ния, повторени няколко пъти през деня, не
само помагат за укрепването на всички
участващи в дишането мускули и за раз-
ширението на гръдния кош, но и увелича-
ват количеството на червените кръвни
телца – носители на съдържимия се в
кръвта кислород, ускоряват храносмила-
нето, повишават душевното ни настрое-
ние, създават бистър ум, укрепват волята,
усилват въобще обмяната на веществата
и с това целия жизнен процес. Научете се
да се наслаждавате на въздуха и вие ще бъ-

46
дете богато възнаградени.” Например, ко-
гато се разхождахме с него, той ми показваше
как, като ходя, да дишам дълбоко (вдишване
през носа, издишване през устата): три стъп-
ки се вдишва, пет стъпки се издишва, или пет
стъпки вдишваш, седем стъпки издишваш,
или седем стъпки вдишваш, девет издишваш,
зависи от това, кой колко може да поеме.
През деня поне три пъти човек трябва да пра-
ви дълбоко дишане, разбира се, преди ядене:
по 10-15-20 пъти сутрин, обед и вечер. Много
е важно при тези дълбоки вдишвания мисле-
но да се казват духовни формули – и при
вдишването, и при задържането, и при из-
дишването. В книгата на татко „Хигиена и
лекуване на душата” или в Молитвеника му,
също така в молитвениците на Учителя, има
прекрасни формули и всеки човек може да си
избере тази от тях, която чувства най-негова.
В трудовете на татко са предста-вени много
чудесни упражнения с дълбоко дишане.

ПРЕДИ 9-ТИ СЕПТЕМВРИ 1944 хо-

дехме редовно на почивка на море в Обзор.
Там имаше почивна станция на военните.
Искам да разкажа за режима, който татко

47
препоръчваше и който ние изпълнявахме.
Посрещане изгрева на слънцето: преди из-
грев слънце се отива на морето, тогава са
много силни йодовите изпарения и са много
полезни. Когато слънцето започва да се по-
казва, се гледа в него до оформянето му на
диск. Татко наричаше това Питагорова слън-
чева баня, която много усилва зрението. Вед-
нага след оформянето на диска да не се гледа
повече в него, защото е опасно за зрението.
Обръщаш се с гръб и около половин час се
оставя гръбнакът да бъде огрян от слънцето.
През това време е хубаво човек да каже фор-
мулата „Благодаря ти, Господи, за свеще-
ната енергия на божествения живот,
която ми изпращаш чрез слънцето. Живо
чувствам как всеки орган се изпълва с жи-
вот и здраве. Божественият живот е из-
раз на твоята любов към нас. Амин.” След
това може да се потича по мокрия пясък.
След като посрещнехме така слънцето, оти-
вахме на закуска и отново се връщахме на
морето, на плажа. Татко много препоръчваше
да се правят слънчеви бани със зелени листа.
Лягаш и се покриваш с големи зелени листа,
като опакото им е към тялото, а гладката стра-

48
на – към слънцето, така както е естественото
им положение в природата. След известно
време тялото под листата се покрива с пот,
чрез която се изхвърлят много отрови от ор-
ганизма. На лицето такава баня е едно от най-
ефикасните козметични средства за изчист-
ване и за хубава кожа. След това се влиза в
морето и се прави морска баня, най-добре,
разбира се, с плуване. Ако морската вода е
много чиста, татко препоръчваше да не се
взема след това душ, за да останат полезните
съставни части на морската вода по кожата.
Следват обяд, почивка и някъде към четири и
половина - пет часа отивахме отново на пла-
жа. Татко съветваше по това време на деня да
се седне на някой добре нагрят през целия
ден от слънцето камък или скала, за да се по-
еме от излъчващата се слънчева енергия. Това
е много полезно средство за колит, гастрит и
изобщо за целия организъм. Както казах и по-
рано, много е полезно да се седи на морския
бряг и да се гледа морето. Така се поема мно-
го сила и енергия от него. Татко не препоръч-
ваше да се остава на плажа по-късно от 10 -
10.30 часа преди обед. След обед, особено
към 14-15 часа, той смяташе, че е изключи-

49
телно вредно. Казваше, че това са черни
слънчеви лъчи. Като изпълнява този режим,
човек пълноценно поема полезното от
слънцето, пясъка, водата, праната. На пла-
нината също прилагахме този режим.

Татко беше убеден, че няма по-здра-

вословно нещо от слънчевите лъчи, прие-
ти с любов.

По отношение на храната препоръчва-

ше като най-здравословна храна плодовете,
защото те чистят както тялото, така и мисли-
те и чувствата на човека. След това са зелен-
чуците, после ядките (например девет ореха
вечер запазват силна паметта) и млечните
храни. Месото съдържа токсини, които тро-
вят организма.

Това, което съвършено пречиства фи-

зическото тяло на човека, фините му те-
ла, душата, духа – това е молитвата. Усе-
щах, че при татко молитвата избликва дълбо-
ко, от искрено убеждение. За него молитвата
имаше смисъл, ако се живее. Животът ни е
молитва в действие, живот и молитва трябва
да се преплитат докрай. Той смяташе, че мо-
жем да се молим постоянно с молитвено при-

50
зоваване, което е опора през деня и през це-
лия ни живот. Една от най-силните молит-
ви, които могат да се произнасят непрес-
танно, е така наречената Иисусова мо-
литва, молитва, съсредоточена върху име-
то на Иисус Христос: “Господи, Иисусе
Христе Сине Божий, помилуй мен, греш-
ния”. Изповядването на вярата в тази молит-
ва концентрира в себе си цялото Евангелие.
Смяташе, че Бог ни дава сила, но ние сами
трябва да се възползваме от нея. Човек е ця-
лостно същество – от тяло и душа, и затова
при молитвата трябва да полагаме и физичес-
ко усилие, като е от значение нашето внима-
ние и физическото положение, в което се мо-
лим.

Татко се беше научил да владее време-

то. И каквото и да правеше, каквото и да бе-
ше напрежението около него, съумяваше да
запази спокойствие и да остане лице в лице с
Господа в мълчание или с думи. Усещах как
татко живее в Божието присъствие, а
то се постига със словесно мълчание, с
тишина на чувствата, с безмълвие на ми-
сълта, с покой на тялото. Той беше овладял
възможността да изключва напрежението. А

51
това му даваше възможност да се вслушва в
тишината и да пребъде в абсолютния покой.
Той ми е говорил за оживялата взаимовръзка
с Бога по време на молитва и тогава казваше:
„Осветява се”, т.е., като казваме молитвата,
истинска светлина светва, която виждаме и с
физическите си очи. Първото, на което ме на-
учи, бе, че Бог е вътре в нас и няма пречки
за постигане на връзката с него, с нашия
благ баща. Името, което човек получава при
кръщението свързва човека с Бога. Затова, за-
почвайки прегледа на пациента, татко питаше
за малкото му име.

Скърбите и радостите идват при

нас периодически по закона на ритъма в
човека. Когато сме обзети от неразполо-
жения, скърби, тежки моменти, ние мо-
жем абсолютно да излезем от тях чрез мо-
литва, вдигайки нашето съзнание на по-
високо ниво. Татко знаеше, че чрез молитвата
се снемат висши енергии от божествения
свят и в човека се развива ново отношение
към другите – на нежност, на любов. Той ви-
наги я проявяваше към всички. Това се отра-
зяваше и върху чертите на лицето му – то ста-

52
ваше все по-одухотворено, все по-светло и на
края на живота му просто светеше.

Научи ме, че сутрин, с отварянето на

очите трябва да благодаря на Бога за деня,
който ми дава, и за възможностите да работя
за Него и за ближните си, казвайки форму-
лата: „Благодаря Ти, Боже, за всичко, което
си ми дал и си ме научил, благодаря Ти за
големите благодати, които си ми дал. Ние
Те познаваме, че си всемилостив, всеисти-
нен, всемъдър” (в Молитвеника на татко има
много сутрешни формули, които всеки може
да използва съобразно своите лични предпо-
читания). Още от малка ме научи, ставайки,
да кажа: „Ставам, стъпвам и тръгвам с
десния крак напред, за да ми върви леко в
днешния ден.” Също много е важно вечерта,
преди заспиване, да се помоли човек и да се
предостави в ръцете на Бога. Една много ху-
бава и силна формула ми беше казал, която
употребявам цял живот: „Господи, огради
тялото ми със светлината си и го пази.
Отивам да се моля, отивам да се уча, оти-
вам да работя. Искам да посетя школата
на всемирното бяло братство. Господи

53
Иисусе Христе, това е твоята воля.” След
това човек заспива спокойно и бързо. Като,
разбира се, си поставил в мир мислите си,
чувствата си и всичко, преживяно през деня,
си премислил и прекарал през любовта. Тат-
ко много държеше на духовните формули и
на силата, която те носят. Много от тях
са дадени в неговия Молитвеник. Много та-
кива формули има и в молитвениците на Учи-
теля. Те са прекрасни, много силни. Татко
смяташе, че когато човек е на улицата, между
хората, непрекъснато трябва да се свързва с
Бога чрез тези формули. Те са защита и огра-
да. Силна формула е: „Господ ми е задна и
предна стража и ме пази от всяко зло.
Амин!”Казва се три пъти. Татко ми обяснява-
ше, че злото напада откъм тила и затова във
формулата се казва първо задна и след това
предна стража. Също така, когато сме в пре-
возни средства, когато аурите ни се допират и
даже сливат с околните, ние трябва да имаме
силна, концентрирана мисъл, за да запазим
аурата си без вмешателство на чужди мисли и
чувства. Това става например, ако повтаряме
„Бог е любов. Бог е мъдрост. Бог е исти-
на.” По този начин ние помагаме и на окол-

54
ните. Тези мисли, тези чувства те ги поемат,
попиват и се отразяват в тях в зависимост от
тяхната степен на развитие. Ако сме в момент
на опасност и няма време за формула, за мо-
литва, тогава просто само призоваваме: „Гос-
поди, Господи, Господи!” и спасението идва.
Когато имаме недоразумение с някого или ня-
кой има враждебно отношение към нас, или
пък желаем да призовем доброто от някого
към нас, тогава има една много, много силна
формула. Обръщаме се мисловно към лицето
и му изпращаме мисълта „Обичам те, оби-
чам те, обичам те. Приеми ме в името на
Божията любов.” Казва се три пъти. Изпи-
тала съм тази формула не един път. Неверо-
ятни са резултатите, които дава. Казвайки
„Обичам те” ние обичаме божественото в
човека. Недостатъците на хората са нещо
външно, те не засягат човешката душа, тя е
чиста и свята. А недостатъците са нещо пре-
ходно и когато човек достигне до по-висока
степен на развитие той ще се освободи естес-
твено от тях.

Спомням си един случай, когато един

много близък на семейството ни човек имаше

55
възможност да даде, да помогне на друг, кой-
то нямаше, но не го направи. Аз отидох при
татко и му разправих случая с известно въз-
мущение, а той ми каза: „Ти не го съди, а
вместо него – дай.” Този съвет остана за ме-
не като правило. Веднъж се случи да присъс-
твам на една ужасна сцена на жестокост вър-
ху животно. Бях не на себе си. В този момент
аз просто се обърнах към Бога и казах: „Вър-
ни му това, което той прави.” Когато раз-
правих на татко, той каза „Не така. А ти ще
помолиш Бог да просвети този човек да
стане голям защитник на животните.”
Този начин можем да приложим и при други
различни случаи.

ДА УМЕЕМ ДА ПРОЩАВАМЕ – най-

важната стъпка в духовното развитие.
Първата крачка, с която се тръгва по ду-
ховния път – това е прощаването. Татко го
владееше. Нямаше някой, на когото той да от-
каже да помогне, защото човекът му е напра-
вил някакво зло. Винаги и за всекиго беше
отворено неговото сърце. Спомням си такъв
случай: когато завърших гимназия, за да про-
дължа да уча във ВУЗ, трябваше да получа

56
бележка от кварталната организация на ОФ
(Отечествен фронт). Аз исках да следвам в
Художествената академия, но този, който
трябваше да ми напише такава бележка, не
ми я даде, защото татко бил царски офицер.

Слава Богу, в квартала ни живееше же-

ната на убития партизанин Лука Кунин –
Маргарита Кунина, един прекрасен благоро-
ден човек, която на много хора вече беше по-
могнала. Тя ми даде необходимата бележка и
така можах да кандидатствам в Академията и
да я завърша. След това и в други случаи ми е
помагала, на татко също. Случи се така, че
този, който не ми даде бележка и искаше да
ми попречи да следвам, се разболя тежко и
дойде да иска помощ от татко. Тогава чух ма-
ма да казва: „Петя, ти ще го приемеш ли? Той
искаше да убие бъдещето на дъщеря ти.” А
той отговори: „Мими, по закона на мъ-
дростта аз не мога да откажа на никого,
който има нужда от помощ.”

За да имаме закрила през целия ден,

татко казваше, че задължително сутрин тряб-
ва да започнем с три молитви: „Отче наш” –
най-великата молитва на земята, Добра-

57
та молитва, дадена от Учителя, която е
връзка с целия Космос, и 91-ви псалм. За 91-
ви псалм казваше, че никога не трябва да
тръгваш на път, без да си го прочел или казал,
ако го знаеш наизуст. По време на деня колко-
то повече молитви казваш, прилагаш, толкова
е по-добре, защото както един извор, колкото
повече вода минава през него, повече се чис-
ти, така и човек се чисти с молитвите. Молит-
вите винаги трябва да се казват с дълбоко ди-
шане. Поема се дълбоко въздух, и задържай-
ки го, се казва едно от изреченията, издишва
се и така до края на молитвата. Хубаво е да
бъдат произнасяни шепнешком. Молитвата
„Отче наш” ни е дадена от нашия Спаси-
тел Иисус Христос за нашето спасение.
Основателите на религиите са хора като нас,
но работили много за своето усъвършенства-
не и достигнали висока степен на развитие в
пътя на своята еволюция. Но Христос не е от
човешка еволюция. Той е божествено, косми-
ческо същество, дошло от Централното слън-
це на Вселената, около което нашето Слънце
се върти. От това вселенско слънце идва
Христос. Христос е най-великото същество,
дошло на нашата Земя. Христос не може да

58
бъде сравняван с другите учители. Всички
останали са дошли, за да подготвят съзнание-
то на хората за неговото идване или да доне-
сат, съответно с времето и обстановката, нуж-
ните разяснения на Божествената истина. Не-
говото идване на Земята е велико събитие.
Човечеството единствено има свободна
воля и до идването на Христос е създало една
много тежка карма, която е пречела за негово-
то по-нататъшно развитие. Със своето идване
Христос променя това положение, поемайки
тежката карма, и със своя живот и смърт той
трансформира земната аура и я изпълва със
своята светлина. И с това създава благопри-
ятни условия вече за човешкото развитие по-
нататък. Останалата част от кармата ще се
плати чрез страданията на хората. Това е била
едната задача на идването на Христа. А дру-
гата – да донесе на Земята силата на лю-
бовта. Самият Христос е носител на любов-
та. И се дава на човечеството възможност да
започне своята еволюция. След неговото ид-
ване човечеството има възможността вече да
се издигне към Бога от материалния към ду-
ховния свят. Няма по-пълно изявление на
любовта на Земята освен Христос. Той е

59
облъчил всички същества със своята любов
и е дал възможност да възкръсне и разцъф-
ти човешката душа. И след като човек въз-
приеме тази Христова любов и тръгне по пъ-
тя на Любовта, тогава ще бъде поведен по пъ-
тя на Мъдростта и на Истината. Сега Христос
е най-близко до нас, най-близко до аурата на
Земята, и работи най-усилено. Нашето вре-
ме е много особено, неповторимо, ускорено
време, в което кармата се разплаща много
бързо, сгъстено, в един живот – толкова,
колкото преди в много, много животи. И
това е така, за да има възможност да се тръг-
не и премине в епохата на Водолея, която се-
га започва. Границата между инволюцията и
еволюцията е станала с идването на Христос.
Христос е трансформатор, защото без не-
го не можем да отидем при Бога. Христова-
та сила обновява напълно човека – ума, сър-
цето, душата, духа му. Всеки човек трябва да
има лично отношение с Христа. Христови-
ят дух се вселява в тялото на Иисус, кой-
то е великопосветен по време на Кръщени-
ето, и три години работи на Земята. Това
беше отношението на татко към Христа. Това
беше възгледът му за Христа. Най-правилно

60
вървиш по пътя на светлината, ако не
правиш на другите това, което не искаш
да правят на теб. Името на Господа Иисуса
Христа носи огромна сила в себе си и като
произнасяме името на Господа Иисуса Хрис-
та тази сила ни огражда, спасява и закриля.
Татко ми беше казал, когато вкъщи се почув-
ства някаква студенина, някакъв страх или
присъствие на нещо нечисто, някаква тъмна
сила, да се произнесе формулата: В името на
Господа Иисуса Христа и силата на светя-
щия, животворящ Господен кръст, да се
разпръснат и изчезнат всички нечисти,
тъмни сили, мисли, чувства от дома ми и
леглото ми. Това се придружава с прекръст-
ване на стените. Застава се в средата на стая-
та с лице към Изток, казва се формулата и се
прекръства стената три пъти и по посока на
часовниковата стрелка човек се завърта и се
прекръстват следващите стени, таван и под.
Това нещо може да се направи и ако човек е в
чужд дом, хотел и така нататък. Това съм го
използвала, пътувайки в чужбина с моите из-
ложби и действително изключително много
ми е помагало. Просто се чувства как се про-
чистват стаите, помещенията. Напръскването

61
със светена вода също е много силно и ефи-
касно. И една друга формула, изпълнена с го-
ляма сила, съм запазила от татко. Ако човек
трябва да пътува, предишния ден отправя
молба: Господи, моля те в името на Госпо-
да Иисуса Христа, в чието име Ти си благо-
волил да Те призоваваме, оставям себе си в
Твоите ръце по време на пътуването и мо-
ля за Твоята закрила, защита и спасение.
Да се изпълни святата Ти воля Божия над
мене. Същата тази формула може да се каже,
ако близък на човек пътува – по този начин го
предоставяш в ръцете на Бога със същите ду-
ми. Много важно е обаче да се каже точно ко-
га е пътуването, за къде е. Тези подробности
са много важни. Например при него идваха
студенти, наши близки, на които им предсто-
еше изпит, с молба татко да се помоли за ус-
пешното вземане на изпита. Той винаги пита-
ше кога ще бъде изпитът, на коя дата, по кой
предмет, при кой професор. Татко казваше, че
когато се прави заявка горе, трябва да бъде
точна, ясна и с пълни подробности. Човек
за всичко може да се помоли по този начин.

Молитвата на майката е една от най-

силните молитви. При проблеми с детето

62
майката може изключително много да помог-
не с молитвите си. Тези молитви се виждат от
ясновидците като силни ангели-хранители
около детето. Молитвата трябва да се отправя
към Бог така: „Господи, моля Те, в името на
Иисуса Христа, в чието име Ти си благо-
волил да Те призоваваме, моля Те помогни
детето ми...”(казва се малкото име на дете-
то и каква е молбата за помощ). Добре е мол-
бите да се продредят ясно, кратко и без
многословие. И всеки ден да се казва тази
молитва. Завършва се винаги с: „Да се из-
пълни волята Божия. Амин.”

ТАТКО МНОГО МИ Е ГОВОРИЛ ЗА

БОГОМИЛИТЕ, които той смяташе за
най-чисти последователи на Христа. Въл-
на от напреднали, велики души е била изпра-
тена от Бялата ложа на великото Всемирно
бяло братство през Х-и век на Земята, и то в
България, за да помогнат за възвръщане на
първоначалната чистота на Христовото уче-
ние. Великопосветеният Боян Мага, син на
Цар Симеон, е един от тези призвани да рабо-
тят за осъществяването на това велико дело.
Негов пръв помощник бил Поп Богомил, раз-

63
пространителят на богомилското учение сред
народа. Боян Мага е следвал тайна висша езо-
терична школа в Константинопол. Той е вла-
деел великите окултни закони и е работил с
тях. Много преди него великопосветеният
учител Орфей, който също е живял на терито-
рията на България, е донесъл висшата окулт-
на музика, утвърждаваща силата на живота
над смъртта. Той дарил народната медицина
на траките. А Боян Мага доусъвършенствал
тази народна медицина и ирисовата диаг-
ностика. На Боян Мага татко посвещава
книгата си „Българска народна медицина” в
три тома: „Посвещавам труда си на Боян
Мага, великия учен и мъдрец, един от родо-
началниците на нашата народна медици-
на и богомилството, и на светлата памет
на моята любима майка Екатерина Дим-
кова, от която съм получил първите си
познания по народна медицина. Авторът.”

Татко разказваше, че в древен Египет

лекарят Ел Акс на фараона Тутанкамон бил
жрец и голям учен, на когото от космическия
разум му били дадени знанията за ирисовата
диагностика. От Египет тя стигнала до Ин-

64
дия, Тибет, Китай, Вавилон... Наполеон, след
като се завърнал от Египет, донесъл две му-
мии, в чиито саркофази били намерени пис-
мени документи (папируси), съдържащи опи-
сание на ирисовата диагностика, и той ги по-
дарил на папата във Ватикана. Йезуитите от
там я усвоили и лекували, като уверявали, че
вършат чудо, като познават болестите, по-
глеждайки в очите.

Татко с въодушевление ми разказваше

как тези прекрасни богомили, изпълнени с
божествена любов и самопожертвувателност,
владеейки народната медицина и ирисовата
диагностика, странствали по света с торбич-
ка, пълна с билки. Гледали в очите на болни-
те, поставяли диагноза, давали им билки, ле-
кували ги. Обикаляли из цяла Европа и раз-
насяли великото духовно учение на богомил-
ството, на чистото християнство. Наричали
ги още албигойци, катари и с други имена...
Те внесли в Европа духа на Ренесанса. Оттам
произлизат други клонове на духовното дви-
жение, като розенкройцерството например,
заляло и Европа, и Америка. Татко с въоду-
шевление ми говореше за Боян Мага, за Ва-

65
силий Врач, за Поп Богомил и други богоми-
ли. Богомилите давали пълни права на жени-
те и ги приемали за равноправни на мъжете.
Те достигали в йерархията до най-високата
степен, наречена „съвършени”. Тези права
на жените са били предоставени в България
от богомилите още през Х в., докато в
Швейцария това става едва през ХХ в. – хи-
ляда години по-късно! В една от богомил-
ските легенди се разправя за Михаил Унгаре-
ца, който бил жена-богомилка, достигнала
ранг съвършен. Обикаляла и разнасяла уче-
нието из цяла Европа. Като помислим как
тогава са ходели пеша, при какви опасности
са вървели, с изпълнено с огнена любов сър-
це, безстрашие, самопожертвувателност. Тези
разкази ме вдъхновяваха и ме изпълваха с
желание да предам някои от образите им. И
благодаря на Бога, дадоха ми се тези образи в
медитации и молитви и направих цикъла
„Богомили”. Татко беше много доволен и
щастлив, когато го завърших.

Той ми е разправял, че заедно с неговия

приятел Никола Трифонов, който често идва-
ше вкъщи, чудесен брат, последовател на

66
Учителя Беинса Дуно, с Николай Райнов и с
професор Благой Мавров, също приятели на
татко, са правили сеанси и по духовен път са
получавали много знания за богомилите.
Имахме вкъщи, написано на пишеща маши-
на, Евангелието на богомилите и други кни-
ги. Бяха изключително интересни, много ми
дадоха в работата ми върху богомилите. Тат-
ко с горчивина ми говореше, и не само на
мен, на много още хора, че в България не се
ценят истинските, великите дела, извър-
шени на тази земя, и как именно този велик
момент на богомилството просто е потъпкан,
смачкан, неразгледан изцяло, а само едно-
странчиво и то от материалистична гледна
точка. Болеше го. И не само за богомилите,
но и за цялата богата история на малката ни
страна, наситена с толкова исторически цен-
ности, реликви и места, свързани със съдбо-
носни събития, а почти нищо не е обозначено
и достатъчно споменавано, така че да бъде
почитано и оценено и от българи, и от чужде-
странни туристи. Даваше за пример как в
Гърция и най-малките ценности са посочени.

Радвам се, че сега доста хора работят

върху богомилството, търсят истини и ги на-

67
мират, както например Невяна Константинова
и много други. И това би трябвало да се про-
дължи. То е един невероятен дар от небето,
даден на България. Защото България е три
пъти духовен център – Орфей, Богомилство-
то, Учителя Беинса Дуно. Учителя също мно-
го е говорил за богомилството и за богомили-
те.

СПОМНЯМ СИ, преди Втората светов-

на война животът беше много спокоен и мно-
го евтин. С пенсията на татко, която беше
малка, ние живеехме шест души, наистина
много скромно, но добре. И всичко беше по-
улеснено: млекарят носеше вкъщи току-що
издоено мляко – чисто и здравословно. Зар-
заватчията идваше от Дианабад с каруца, но-
сеше пресни зеленчуци, откъснати в ранни
зори, без изкуствени торове. Магазините бяха
пълни с всичко – и с български, и с вносни
стоки. А какви хубави играчки имаше! Но ко-
гато България влезе във войната като участ-
ник, всичко се промени. Животът започна да
става все по-труден и по-труден. Храните из-
чезваха една след друга. Настъпи момент,
когато почти нищо не можеше да се намери.

68
Въведоха се купони. Появи се „черната бор-
са” и всичко можеше да се купи – мляко,
масло, сирене, захар и какво ли не, но на бас-
нословни цени. Тези, които имаха пари, мо-
жеха всичко да си купят. Но ние нямахме тази
възможност. Спомням си, че мама вареше си-
ни сливи и джанки, разбира се без захар, и
това беше единственото нещо, което беше до
известна степен сладко. С този мармалад и
чаят се подслаждаше. Него пък го правехме
от обелките на ябълки. Имахме една ябълка в
градината, а в гората до нас събирахме диви
ябълки. Постепенно и въглищата изчезнаха и
се отоплявахме по малко само от кухнята, ко-
ято беше свързана с всекидневната, и там се
събирахме всички. Ние, децата там учехме,
мама и танте в кухнята според възможности-
те готвеха. Татко идваше всяка сутрин с пи-
шещата си машина, сядаше на края на масата
и работеше. Такава изключителна скромност,
Боже, в този мой баща! Как никога не каза
„По-тихо, деца, работя.” Спокойно, кротко,
смирено седеше на ъгъла и работеше, пише-
ше, пишеше, пишеше …

По време на войната и облеклото беше

голям проблем. Нямаше платове, нямаше дре-

69
хи. Мама преправяше от едно дете на друго,
каквото имахме, и така се справяхме. Спом-
ням си, че татко имаше едно-единствено пле-
тено вълнено бяло шалче. Не знам защо един
път му казах: „Татенце, дай ми шалчето си.”
Той спокойно и естествено взе шалчето, по-
даде ми го и каза „Вземи го.” Аз изтръпнах,
знаех, че това е единственото му шалче. „О,
не, не, татко, аз просто така го казах, изви-
нявай. Не го искам.” След това много пъти
съм си мислила с каква лекота той даваше
всичко. Цял живот съм наблюдавала – всичко,
каквото имаше, той най-естествено го дава-
ше. Това беше неговата същност.

БЯХ НЯКЪДЕ СЕДЕМ-ОСЕМГО-

ДИШНА. Един път вървяхме с мама и татко,
отивахме някъде, те ме водеха за ръка. Аз бях
между тях. Разговаряха. Татко каза на мама с
много особен глас: „Мими, знаеш ли, откри
ми се, Ръководителят ми е Лев Толстой.”
Вдигнах глава нагоре и погледнах лицето му,
беше особено, светло, възторжено.

ТАТКО СМЯТАШЕ, че България тряб-

ва да остане неутрална и не одобряваше ре-
шението на тогавашните управници да я въ-

70
влекат във войната. А когато дойдоха бомбар-
дировките, наистина всичко се промени...
Спомням си – първата голяма бомбардировка
стана на 10 януари 1944. Мама в този ден бе-
ше отишла преди обед да види една своя при-
ятелка в центъра и когато започнала бомбар-
дировката, тя била в един пететажен блок, ко-
операция, както се наричаха тогава. Скрили
се долу в скривалището, малко преди върху
сградата да падне бомба. От тежката въздуш-
на вълна мама получила много наранявания
от едната страна на лицето и едното ухо. Дъл-
го време, след като свърши бомбардировката,
нея я нямаше. Но си спомням с какво спокой-
ствие татко я чакаше и как това спокойствие
ни караше и нас, децата, да не плачем, да не
се притесняваме, да я изчакаме спокойно.
„Тя ще се върне жива, здрава” – казваше
той. И наистина, когато тя си дойде, беше са-
мо ужасно разстроена, разплака се и каза:
„Целият „Граф Игнатиев” е пострадал.
Постройките горят, хората бягат...” Това
беше началото. От София всички се евакуи-
раха. Нашият квартал също. Почти всички
хора избягаха. И постепенно, след още някоя
и друга бомбардировка, всичко опустя, оста-

71
нахме само ние в квартала. Нашата къща ня-
ма бетонна плоча, тя е гредоред. Когато поч-
ваха бомбардировките и сирените свиреха
тревога, ние слизахме в мазето. Не че щяхме
да се спасим от падаща бомба, но от летящи
парчета мазето можеше да ни запази. Мама и
татко бяха спокойни и хладнокръвни. И
това внасяше и у нас, децата, също тако-
ва спокойствие. Когато почваше бомбар-
дировката (обикновено нощем), обличаха ни
и слизахме в мазето. Спомням си, че винаги
първото нещо, което грабвах, беше една мал-
ка икона на Света Богородица с Христос, по-
дарена ми от дядо Иван – свещеника, донесе-
на от Божи гроб. И се молехме. Татко беше
така вглъбен в молитвата си. Просто це-
лият беше молитва, спокойствие, упова-
ние, вяра и ние около него стояхме всички и
също се молехме. Тогава се научихме на мо-
литвата „Свети Боже, Свети Крепки, Све-
ти Безсмертни, помилуй нас.” Той казваше,
че в такива моменти тя е много, много силна.

Един път чух татко да казва на мама:

„Знаеш ли, Мими, ако аз попадна в бомбар-
дировка и съм навън, спокойно ще седна на

72
земята и ще се моля. Толкова силно е в мен
упованието, че знам, че нищо няма да ми се
случи.” Това остана за мен през целия ми жи-
вот, това изречение, тази картина, той как из-
глеждаше, когато говореше за пълното упо-
вание.

Нямахме електричество, нямахме вода,

бяха паднали бомби в градския водопровод.
Ходехме в Семинарията, която имаше отде-
лен водопровод и затова там имаше вода. Ко-
гато имаше сняг – с шейна, иначе на количка,
натоварвахме съдове с вода и така ги носехме
вкъщи. Много беше трудно, но никой не се
оплакваше. Храната ни беше съвсем оскъдна.
Почти гладувахме. Мляко и млечни продукти
нямаше, захар нямаше, беше действително
учудващо как мама и танте почти от нищо все
пак приготвяха някакви ястия, за да ни нахра-
нят. Печка се палеше само в кухнята с дърва,
които намирахме в гората. А вечер мама пъл-
неше шишета с гореща вода за всеки, за да ни
бъде малко по-топло в леглото. Беше зима.
Спомням си, веднъж дойдоха хора от Асенов-
град да молят татко да замине за някакъв
тежко болен. И наистина татко замина. Ос-

73
танахме сами с мама и с бомбардировките.
Какво чувство за дълг имаше у татко към по-
етото дело „помагане на страдащите”, каква
самоотверженост. В такъв един момент на ис-
тинска смъртна опасност той тръгваше на
път и оставяше цялото си семейство. А и ма-
ма как спокойно приемаше, че това е в реда
на нещата. През тази нощ стана една от най-
силните и страшни бомбардировки (30-ти
март). Дълга бомбардировка беше, много
дълга. Часове наред стояхме в мазето. Когато
най-после сирените засвириха отбой, бяхме
вече съвсем замръзнали. Качихме се горе.
Мама сложи на кушетката във всекидневната
мен и Владко (малкия ми брат) да легнем. За-
ви ни хубаво с юрган да се постоплим. В това
време тя и танте се мъчеха да запалят печката
и да сложат да се свари чай, за да се сгреем
всички. В този момент стана нещо страшно.
Толкова силна експлозия беше, такъв трясък,
а след него още един. Аз инстинктивно вдиг-
нах юргана и завих през глава Владко и себе
си. И това беше спасение. Защото миг след
това върху юргана имаше цял пласт от натро-
шени стъкла – малки, големи. Щяха да ни на-
режат лицата, ако не бях вдигнала завивката.

74
Бяха експлодирали два бункера с пирокси-
лин, запалили се от запалителните бомби в
погребите. Погребите бяха на края на гората,
много близо до нас. Всички врати и прозорци
на къщата ни бяха счупени, а пък въздушната
вълна откъм погребите беше изкъртила про-
зорците и вратите с целите рамки. Всичките
кюнци бяха изскочили от гнездата си, цялата
къща беше в сажди и счупени стъкла. Беше
ужасно. На другия ден чакахме татко да се
върне. Не знаехме точно кога ще пристигне.
Влаковете бяха много нередовни. Градски
транспорт нямаше. Той трябваше от гарата да
си дойде пеш. Е, слава Богу, върна се. Запази
спокойствие, когато видя в какъв вид е къ-
щата. И с мама и Любчо се заеха да окачват
черги и одеяла върху зеещите дупки на мес-
тата на всички прозорци и врати, защото бе-
ше още доста студено. В такава обстановка
трябваше да живеем дълго време.

Този Великден, както винаги, по тради-

ция отидохме на църква – в Св. Седмочисле-
ници. Бяхме мама, татко, аз и Владко. През
деня църквите бяха празни, нямаше служба.
Разбира се, вървяхме пеша и никъде никого
не срещахме, нямаше хора, всичко беше пус-

75
то, празно, никакво движение, никакви коли,
опустошени сгради – зейнали, полуразруше-
ни, висящи от стените мебели, дрехи. Много
беше страшна картината. На път за църквата,
на моста на бул. „Евлоги Георгиев” над Пер-
ловската река, ни срещна една-единствена
жива душа – някаква стара баба. Цялата беше
в черно, с черна забрадка. Когато ни видя,
приближи се към нас, започна да се кръсти и
каза: „Господи, благодаря ти. Да видя деца
в София.” Разказах веднъж този спомен на
Блага Димитрова. Тя искаше да напише ро-
ман за татко, за тези и други спомени, които
имах за него. Но така и не стана, просто не
успях да го направя, да запиша всичко и да й
го дам. Така пропущаме някои големи и важ-
ни моменти и предложения. На ул. „6-ти сеп-
тември”, върху покрива на Министерството
на вътрешните работи видяхме една лека ко-
ла. Въздушна вълна я беше вдигнала и качила
горе. Спомням си, че много месеци след
свършването на бомбардировките, когато
вече всичко беше раз-чистено, имаше и град-
ски транспорт, колата продължаваше да си
седи горе на покрива. На нас, децата, това ни
беше много смешно и любопитно.

76
Спомням си вечерта, когато беше обявена
войната. Любчо се прибра и разказа, че в
центъра на града бранници (членове на мла-
дежката фашистка организация „Бранник”) и
германофили са започнали нападения над ев-
реи, чупене на витрини на еврейски магази-
ни, разграбване. Евреите бяха принудени да
носят жълти звезди на дрехите си, бяха ин-
тернирвани. За татко те бяха наши братя в бе-
да и с каквото можеше им помагаше. Негови
пациенти донесоха у дома свои ценности, за
да ги скрием. Татко и мама нямаха страх и
помагаха. След години, когато евреите се из-
селиха в Израел, започнахме да получаваме
колети с портокали (тогава те бяха рядкост) и
тамян. Така те изразяваха обичта и благодар-
ността си. Имаше достойни, прекрасни бъл-
гари, които проявяваха огромна смелост да
се противопоставят на безчовечната хи-
тлерова политика за изтребване на евреи-
те. България и Дания бяха единствените
страни, спасили своите евреи от унищо-
жение в лагерите на смъртта. Преди 1944
година мобилизираха татко и той замина за
Шумен. През лятото с мама и Владко отидох-
ме за малко при него. Беше незабравимо. За-

77
веде ни да видим Мадарския конник. За пръв
път го виждах и с интерес слушах обяснения-
та на татко за него. Заведе ни да разгледаме и
голямата джамия. На връщане дойде с нас до
Карлово, за да посетят той и мама вдовицата
на генерал Владимир Заимов, Ана Заимова,
която след неговия разстрел живееше в Кар-
лово. Татко, след завършването на военното
си образование в Русия, се завръща в Бълга-
рия през 1909 г. и се запознава и сприятелява
с Владимир Заимов. И двамата бяха републи-
канци и славянофили. След женитбата на тат-
ко двете семейства продължават приятелство-
то си.

Помня, отидохме до тяхната къща и

татко позвъни. Отвори ни Ана Заимова. Оста-
на за малко мълчалива и каза: „Идвате да ме
видите, и даже с децата? Хората се стра-
хуват да идват.” Татко е бил един от малци-
ната офицери, имали смелостта да се сбогу-
ват с генерал Владимир Заимов преди раз-
стрела му. След 9 септември 1944 г. Ана Заи-
мова помогна на татко в трудни за него мо-
менти. Приятелството им продължи. Синът
им Стоян и дъщеря им Клавдия също бяха

78
приятели на семейството ни. Стоян Заимов
беше посланик в Мароко, когато аз имах там
изложба. И бях поканена да отседна у тях
през целия месец, през който беше предста-
вяна изложбата ми.

ТАТКО ОБИЧАШЕ ГЕОГРАФИЯТА,

имаше завидни познания и всички в семей-
ството, когато се интересувахме за нещо,
свързано с географията, го питахме, а той ни
отговаряше с точност. Силно обичаше и исто-
рията и с много любов, жар и въодушевление
ни говореше за големите наши българи, дали
отпечатък в историята на народа ни, оставили
имената си и образите си като изразители на
нашата нация, като символи на най-високите
ни добродетели. Това са образи, факли на на-
родната ни свяст. Образи, носители на огро-
мен духовен заряд, незасегнат от вековете. Аз
ги носех в себе си, изграждах ги и нарисувах
една цяла плеяда от техните ликове. Започнах
с митичния Орфей. След това Паисий, Патри-
арх Евтимий, Св. Иван Рилски, Йоан Кукузел,
Св. Св. Кирил и Методий, Левски, Ботев,
Смирненски, Вапцаров, Ив. Вазов. Рисувах
главно техните лица, техните очи и чрез тях

79
предавах българската душевност. Рисувайки
ги, аз изявявах своето преклонение като чо-
век и като художник пред величието на тези
великани. Понеже за мен всичко е светлина
и движение – и тези портрети носеха то-
ва послание. През този период се приемаше
само социалистическият реализъм, а аз рису-
вах духовната страна на човека и на природа-
та. Това не се допускаше от цензурата, но аз
казвах: „Ако Бог е решил, то той ще създаде
условия изкуството ми да стигне до хората.”
И така стана. Имах изложби в София, в стра-
ната, в Ню Йорк – в музея на Николай Рьо-
рих, в Сан Франциско, Алжир, Мароко, Бер-
лин, Виена, Будапеща. Научих, че всичко ид-
ва на своето време, на своето точно време,
и затова трябва да бъдем спокойни и да зна-
ем, че когато трябва, то ще дойде. Но ние
трябва да работим, за да ставаме все по-
чисти, по-изпълнени със светлина и любов, за
да можем да поемем и да разберем истината,
която идва.

Всичко това дължа на татко. Например

за Левски, си спомням, ми казваше, че той е в
една от най-светлите сфери на духовния свят.

80
Много ми е говорил за влизането ни в епоха-
та на Водолея, на шестата раса – расата на
божествената любов.

Сега живеем в преходно, ускорено вре-

ме на ликвидация на вековна карма. Кармата,
която сме разплащали по малко във всеки жи-
вот, сега ликвидираме в един. Затова страда-
нията по цялата планета са така интензивни.
Природните катаклизми – увеличени. Подгот-
вя се влизането ни в епохата на Водолея, ид-
ването на шестата раса. Нашата пета, бяла ра-
са, е цивилизацията на усиления технически
прогрес, на оръжията и насилието. Следва-
щата епоха, на Водолея, ще възстановява све-
тлината. Тя ще бъде светеща раса, ще излъч-
ва, ще дава светлина. Ще има форми на кра-
сота и хармония. Шестата раса ще донесе и
постави като основа на живота абсолютната
любов към Бог – космичния разум, разумно
проявен живот на любов, разбиране и само-
жертва към ближните ни и към себе си. Ос-
новното при шестата раса ще бъде божестве-
на любов и свобода. В шестата раса човек ще
придобие ново сетиво. Космичното съзнание
на Мировата Любов ще се прояви чрез славя-

81
ните, особено в Русия, и оттам ще се пренесе
към другите народи. За шестата раса се под-
готвя нов континент в Тихия океан.

Колко дълбоки знания добих от татко, и

то дадени с толкова топлина! Нима има думи,
с които мога да изразя благодарността си?

В ОБСТАНОВКАТА, В КОЯТО ЖИВЕ-

ЕХ, изпълнена с толкова страдащи, болни хо-
ра, с техните отрицателни емоции, аз нау-
чих много уроци. Татко казваше, че с отри-
цателните чувства, лошите мисли, с които се
изпълваме, ние се самоубиваме; същото е и с
гневните думи, раздразнението, смущението,
подозрението, страха. Ние трябва да се из-
пълним с вяра, с надежда, тогава ще дойде
упованието, а упованието е сила, спокой-
ствие. И пряк контакт с божествените
сили, които винаги в такъв случай ни по-
магат и разрешават трудните въпроси от
ежедневието ни и в съдбовните ни момен-
ти. Татко спеше, работеше върху книгите си
и приемаше болните в една и съща стая.
Просто нямаше друга възможност вкъщи. Та-
ка и ние израснахме, сред болните. Слава Бо-
гу винаги здрави, не се заразихме от никаква

82
заразна болест. Спомням си обаче, когато се
роди Пети, моят син, и той спеше между ма-
ма и татко в същата стая, където влизаха
всички тези болни, аз един път казах на тат-
ко: „Татенце, но дали е редно все пак това
бебенце да живее в тази атмосфера, сред
тези болни?” На което той се усмихна и каза:
„Ами аз нали правя непрекъснато психи-
ческо чистене.” Да, това беше отговорът.
Той съдържаше всичко. Невероятна беше
скромността на татко, а и на мама. Те живе-
еха без никакви битови удобства, в толко-
ва скромна и трудна обстановка. Но няма-
ше оплаквания, нямаше недоволство. Бяха
доволни и изпълнени с работата, с делото. И
тази тяхна скромност просто се попиваше от
нас. Толкова съм им благодарна през целия си
живот, че поех тази скромност и тази липса
на желания за все повече, и повече, и повече.
Трябва ни само това, което е най-необходимо,
а останалото е работа, работа, работа за Бога.
Никога не вземаха пари на заем, спазваха на-
родната поговорка „Простирай се според
чергата си”.

Помня един момент, бях малка, и много

ми се искаше да уча в Американския колеж

83
или в „Санта Мария”, имаше тогава такова
училище. Това беше преди 9-и септември
1944. Те бяха ужасно скъпи, а ние живеехме
всичките шест души с малката пенсия на тат-
ко. Веднъж му казах: „Татенце, толкова ис-
кам да уча в „Санта Мария” или в Американ-
ския колеж, а пък ти нямаш пари.” А той ми
отговори: „Ако исках, бих могъл да бъда ми-
лионер.” „А защо не станеш?” – веднага по-
питах аз. Той отговори: „А защо ми е такава
раница на гърба!?” Това изречение ми остана
за цял живот. А той наистина можеше да бъде
милионер. Стотинки да беше вземал от всич-
ките хиляди хора, които преглеждаше цял жи-
вот. Но той не взе нито стотинка. Казваше:
„За дар от Бога пари не вземам”. Вкъщи ид-
ваха хора, които имаха желанието да помагат
на татко, защото действително работата беше
много. Бяха прекрасни хора, които наистина с
чисто сърце помагаха. Но имаше и такива, ко-
ито се съблазняваха от възможностите, и раз-
бирахме после, че зад гърба на татко са из-
ползвали името му, за да се облагодетелстват и
да печелят. За такива татко затваряше вратата
на дома си завинаги и казваше: „Този дом е
пробен камък за безкористие.”

84
 Много близко и скъпо ни беше семей-
ството на Мита и Йосиф Каменови. Някъде
около 1938-1939 г. татко излекувал Мита от
тежко гръбначно заболяване. След това се-
мействата ни станаха неразделни. Мама и
Мита бяха като сестри. Тя ме обичаше като
свое дете. От лечението на татко организмът
на леля Мита се пречистил и обновил основ-
но и тя роди момиченце на 45-годишна въз-
раст, а синът й беше на 20 години. Това мо-
миченце, Мария, ми е любима приятелка до
днес. Те подариха на татко пишеща машина
„Ерика”, безценен подарък за него, неговия
най-голям помощник до края на живота
му.

Около 1939 г. при татко дойдоха за ле-

чение Мария и Георги Христови с дъщерич-
ката си Адрияна. След излекуването им отно-
шенията лекар-пациент прераснаха в дълбо-
ко, искрено, всеотдайно приятелство за цял
живот, ние станахме с тях едно семейство,
Адриянчето чувствах като мъничка сестрич-
ка. Те бяха завладени от татковото дело и ста-
наха негови верни сътрудници. Леля Миче за-
почна да изучава задълбочено билките и от-

85
кри магазин за билки „Салвия” на ул. „Граф
Игнатиев”. Тя продаваше билки, като изпъл-
няваше точно билковите рецепти по плано-
вете (рецептите) на татко и безвъзмездно
обясняваше на болните как да провеждат ле-
чението с правенето на лапите, баните и т.н.
Идеята на татко за правене на мармалад от
зърната на полския бъз осъществи чичо Жо-
ро. Той направи работилница за през лятото в
гр. Казанлък, където правеше мармалада, а
после го продаваха в магазина. Вълшебните
свойства на полския бъз, който засилва имун-
ната система, татко открил по време на во-
енни учения в Дунавската равнина. Наблюда-
вал, че преди отлитането на прелетните пти-
ци през есента известно време те се хранят
главно със зрънцата на полския бъз. На тях
им е предстояло голямото пътуване на юг. За-
това им е било необходимо нещо много сил-
но, с което те са можели да го издържат. На-
блюдавал също как невестулка се биела със
змия и от време на време прескачала до един
бъзов храст, изяждала по няколко зрънца и
пак се връщала и нападала змията. И дей-
ствително, бъзът е нещо невероятно. Татко
беше изключително здрав човек и единстве-

86
ното, което съм забелязала, че винаги има
при себе си, беше шише с бъзов сироп, от
който вземаше по няколко лъжици на ден.
Ето няколко от рецептите на татко – за при-
готвяне на сироп и мармалад от зърната на
полския бъз и други:

Начин на приготвяне на сироп

от зърната на полски бъз
(не бъзовото дърво)
В стъклен буркан се нареждат измити,
добре узрели зърна от полски бъз – около 2
см. Покриват се с пласт от около 2 см захар и
така се редят зърна и захар, докато бурканът
се напълни приблизително на 3 см под отвора
му. Останалото пространство догоре се из-
пълва със захар. Отворът се завръзва с тензух
и бурканът се оставя на слънце за 4-5 дни.
След това съдържанието се бърка с лъжица,
за да се стопи захарта. Това продължава, кол-
кото дни е необходимо. След като захарта се
стопи напълно, сиропът се прецежда и се на-
лива в стъклени съдове. Съхранява се на
хладно. От сиропа се пие по 1 супена лъжица
сутрин, обед и вечер, 30 минути преди хране-

87
не. При по-чувствителен стомах се взима 30
минути след хранене.

Начин на приготвяне
на мармалад без захар
от зърна на полски бъз
Изцежда се сокът от добре узрелите
зърна на полски бъз и се вари на тих огън, ка-
то непрекъснато се отстранява образувалата
се пяна, която е горчива и ако не се отстрани,
мармаладът ще горчи. Варенето продължава
до получаване на гъстотата на мармалад. Съ-
хранява се в стъклени буркани и от него се
взима по начина, описан при сиропа.

При настинка и грип

Татко препоръчваше като най-ефикасно
средство срещу настинка и грип изпотяване-
то, което се подпомага и от пиенето на голе-
ми количества горещ липов чай.

Когато бяхме деца, за бързо и силно из-

потяване ни слагаха краката в кофа с гореща
вода (търпимо) с шепа морска сол в нея. Дол-
ната част на тялото, заедно с кофата, е завита

88
добре с одеяло така, че да не прониква хла-
ден въздух. С друго одеяло се завива добре
горната част на тялото, а на главата се слага
вълнена шапка. От време на време в кофата
се долива гореща вода и се пие горещ липов
чай. На нас, децата, презтова време ни четяха
приказки. Това продължава, докато челото се
изпоти. После, както човек е завит в одеяло-
то, ляга в затоплено легло, завива се и остава
така, докато се препоти. Чак след това се пре-
облича в сухи чисти дрехи. Много е важно да
се знае, че това се прави само ако температу-
рата на човек е под 38 градуса, сърцето е
здраво и кръвното налягане е нормално!

Билков чай за предотвратяване

на започваща кашлица
При първи признаци на започваща каш-
лица се сварява следният чай, който предот-
вратява нейното започване:

В литър и половина студена вода се

слагат 5-6 добре измити цели ореха (черупка
и ядка) – леко счукани, 1 шепа люспи от кро-
мид лук от най-горния пласт и 2 пълни супе-
ни лъжици мед. Ври на тих огън 20 минути,

89
след което се добавя 1 пълна супена лъжица
ленено семе. Сместа ври още 5 минути, след
което във врящия чай се прибавят 2 супени
лъжици подбел, 1 супена лъжица босилек и 1
супена лъжица анасон. Сваля се веднага от
огъня. Захлупеният съд се оставя да изстине,
след което се прецежда. Чаят се пие горещ,
по няколко глътки всеки 15-20 минути през
целия ден. Това продължава, докато изчезнат
всички признаци на кашлицата.

При хронична кашлица

Към половин литър бира се добавят: 2
лимона (добре измити с четка и сапун), раз-
рязани на четири, без семките, 400 гр мед, 1
супена лъжица ленено семе, 1 супена лъжица
подбел и 1 чаена лъжичка анасон. Сместа ври
на водна баня 30 мин. Оставя се да изстине
захлупена. След това се прецежда и се пие
през 2 часа като сироп за кашлица.

---------
СЛЕД 9-ТИ СЕПТЕМВРИ затвориха
всички частни магазини, включително и
„Салвия”, билковия магазин на леля Миче и
чичо Жоро. Но леля Миче продължи да пома-

90
га на татко, като обясняваше на болните, кои-
то татко пращаше при нея, как да прилагат
лечението му. Разбира се, безвъзмездно. Като
нея имаше и други хора, които също така от
сърце, с доброта, се стремяха да помагат на
болните, които татко изпращаше при тях, по-
магайки им дори в лечението. Такива бяха
Еги, Роза, Славка Цветкова, Стефка Дими-
трова, Цеца Йосифова. В провинцията татко
също имаше близки, които вече се бяха изле-
кували и желаеха да продължат да помагат и
на други за излекуването им. Такава помощ-
ничка в Лом беше Цецка Ставрева. С нея и
със семейството й станахме по-близки от
роднини. Татко смяташе, че който ти е близък
по дух, е по-важен от този, с когото имаш
кръвна връзка. В Стара Загора беше Добрина
Владимирова, на коята татко възвърна здра-
вето и живота. Тя стана близка на семейство-
то ни, татко я канеше да идва на разговори
при него и й разкриваше много духовни ис-
тини. И досега тя е моя приятелка. В Асенов-
град беше д-р Сийка Михайлова, която аз
помня още от дете. Бяхме деца, когато татко я
излекувал от много тежко заболяване. След
това тя завърши медицина и успоредно с

91
официалната медицина прилагаше и татково-
то лечение, за което беше гонена. Но тя беше
силен, вярващ човек, и продължаваше по ме-
тода на татко да помага на хората. Идваха
още много други хора да помагат, например
Славка Пуфкова и мъжът й Васил, които бяха
много отдадени на делото на татко. Олга Чол-
панова – жена на неговия приятел, големия
историк Борис Чолпанов, три години му по-
магаше ежедневно при прегледите. Славчо
Стойков и жена му Добрина, освен че пома-
гаха, предоставиха две лета вилата си в Сапа-
рева баня и гостоприемството си на татко, за
да може той да работи и довърши книгите си.
Татко обичаше тях и децата им и много от
знанията си сподели с тях. Също и Тома Ни-
колов, който и на мен помагаше при изложби-
те ми в чужбина. Това бяха хора, които безко-
ристно, от сърце и с доброта, помагаха на
татко в неговото дело. Лазар Георгиев, който
много му помогна в редактирането на книга-
та му. Семейството на професор Петър Пен-
чев, което осигури в последните лета на татко
и мама прекрасни почивки всред приказна
природа и ги стопли с любовта и вниманието
си. Колко обич изпитваше татко към децата

92
им Юлия и Георги! Мария Дондова, която
стана и моя много скъпа и близка приятелка.
Тя му помагаше също с редактиране и с пре-
писване. Спомням си, че когато Мария за
първи път дойде у нас за съвет, ми каза: „За
първи път виждам частен дом, на който
каменните стълби са изтъркани като в
учрежденията. Колко крака са минали през
тези стълби, за да бъдат така изтърка-
ни?!” Семейството на Живко Куновски беше
уважавано и обичано от татко, той ги посеща-
ваше и водеха дълги, задушевни разговори.
Колко обич даваше татко на Лидия Радоева и
Ваня Йовчева! Всеки ден получавахме голям
пакет с писма до татко, на които трябваше да
се отговори. Той нямаше физическа възмож-
ност на всички сам да отговори. Помагаше
му мама, помагах му и аз, помагаха му Ленче-
то и Митко Тодорови, Мария Станоева и още
много, много хора, които вършеха това от
сърце. Татко им беше истински благодарен.
Така между тях се създаде здрава духовна
връзка и близост. Татко имаше топло бащин-
ско отношение към тях и те усещаха това.

През 1946 г. при татко дойде семей-

ството на Минчо Христов от град Троян – да

93
молят за лечение на двете им деца. По-голя-
мата им дъщеря Стефка имаше силно главо-
болие и припадъци. С нея бяхме родени в ед-
на и съща година. А по-малката й сестра, ко-
ято беше боледувала от скарлатина, беше за-
губила слуха си. Родителите им приложиха
лечението на татко и ги излекуваха. Семей-
ствата ни станаха близки. А със Стефка прия-
телството ни продължава и досега. Майка й
получи тумор в матката, който тя успешно из-
лекува също по татковия метод. Когато идва-
ха в София, бяха наши гости, ние също им
гостувахме в Троян. Чичо Минчо беше един
от видните грънчари на Троян, но от работата
с оловни глазури беше развил цироза на чер-
ния дроб. С татковите методи на лечение се
излекува. Чичо Минчо беше добър, кротък,
мил, благ човек, носещ в себе си дарбата на
лечител, която татко прозря и му помогна да
развие. Даваше му книги, материали по при-
родно лекуване и живеене, за свойствата на
билките, за ирисовата диагностика. Той усвои
всичко и стана един от най-добрите народни
лечители. Също като татко с лупа правеше
очни диагнози по ириса. Всички болни, които
идваха от Троян и областта за помощ при тат-

94
ко, той пращаше при чичо Минчо. Голямото
им приятелство продължи до смъртта на тат-
ко. Татко нямаше ученици, не беше възмож-
но при гоненията му от властта. На чичо
Минчо той помогна с материали да развие
благословената му от Бога дарба. Имаше, и
още има хора, които се представят за уче-
ници на татко, но не са! Понякога татко ми
казваше: „Няма ли начин да се съобщи по
телевизията, че нямам ученици?”. Разбира
се, това в тогавашните условия беше невъз-
можно. За съжаление доста хора са злоупо-
требявали и злоупотребяват с името му и ко-
гато беше жив, и след смъртта му. Мама има-
ше много силна интуиция и безпогрешна пре-
ценка за хората и откакто се помня, чувах
предупрежденията й към татко за този или
онзи, но на него не му се искаше да повярва.
В края на краищата мама винаги се оказваше
права за користните им намерения и чувах
през целия си живот татко да казва: „Ех, Ми-
ми, ти беше права.”

Спомням си, че понякога получавахме

писма от чужбина без адрес, а на плика пи-
шеше само „Петър Димков, България”. Дори
и такива писма идваха.

95
 От ранни зори до късна вечер пред до-
ма ни чакаха множество болни хора, които
искаха да бъдат прегледани. Въпреки забра-
ната, ние приемахме и вкъщи, но не беше
възможно да бъдат приети всички. Те бяха
толкова, толкова много! С тях разговаряше
мама, а също и аз. Това беше най-трудният за
нас момент, защото за почти всички тези хора
татко беше повечето пъти последна надежда.
И в своята мъка, в своето страдание те мисле-
ха само за себе си и всеки казваше „Ама нека
само мене, моля ви се, само мене да приеме.”
Беше много тежко за нас да ги отпращаме.
Тази мъчителна бариера се осъществяваше
от мама и от мене. Никак не беше лесно,
никак. Татко даваше предпочитание глав-
но на децата. На децата никога не отказ-
ваше. Тях ги приемаше въпреки забрани, въ-
преки неприятности. При татко, заради стро-
гите забрани да преглежда, вече пускахме и
приемахме само хората, които бяха препоръ-
чани от близки – и те отговаряха и гарантира-
ха за тях. И както казах и преди, това бяха по-
не 30 души, които той преглеждаше на ден.
Или пък в някои къщи, също не по-малко от
30 болни. Татко пътуваше и в провинцията,

96
където го чакаха събрани болни хора. По ня-
кой път са се събирали много повече, откол-
кото е било определено, и татко се връщаше
преуморен. В такива случаи молеше мама да
му върже картофи на главата, за да избег-
не инсулт. Ето как се прилага това: 5-6 сред-
но големи картофа се измиват и настъргват с
кората, както за сладко от дюли. Напръскват
се с ябълков оцет и се оставят 30 минути,
след което добре се изцеждат, изсипват се в
торбичка от тензух и се слагат на главата по
цялата й обиколка, на челото от веждите на-
горе до края на тила. Отгоре се слага хавлие-
на кърпа и вълнена скиорска шапка и се стяга
с кърпа. Престоява цяла нощ.

Двадесет и пет души, наши близки,

имаха ключ от входната ни врата и можеха
да влизат, когато поискат, водейки някои
други свои близки болни. Нашият дом наис-
тина беше Аврамов дом. Спомням си, че аз
никога не можех да отида по нощница до ба-
нята, защото не знаех в кой момент ще се от-
вори вратата и ще влязат хора. Но всички
вкъщи приемахме това като даденост, която
не може да бъде по друг начин. Удивлявала

97
съм се на всеотдайността на татко. Понякога
вечер, след истински уморителен ден, да ка-
жем той вечеря и в същия момент се отваря
вратата, идва някой близък, води със себе си
болен и казва: „Извинявайте, но случаят е
спешен, моля ви се, прегледайте го.” Татко
оставаше спокоен и благоразположен и го
преглеждаше. Как никога не каза: „Уморен
съм вече, хайде елате утре.”

Спомням си и оздравелите хора, прило-

жили лечението и получили отново така жа-
дуваното здраве, с какви грейнали лица идва-
ха, с каква любов и с каква искрена благодар-
ност към татко. Това бяха празнични момен-
ти. А най-големият празник беше Петровден.
Бих го нарекала „Празника на благодарност-
та” в нашия дом. От сутрин до късна вечер по
улицата ни вървяха хора с букети и идваха
вкъщи да честитят имения ден на татко. Те
бяха изпълнени с обич и благодарност, защо-
то на всички тях той беше дал най-ценното –
здраве. Много от тези излекувани хора после
ставаха наши много близки приятели. Стъл-
бата пред дома ни беше винаги пълна с хора,
защото всички не можеха да влязат, изчакваха

98
тези, които бяха вече вътре. Стаята беше пре-
пълнена, вестибюлът беше пълен, всекиднев-
ната също. А цветята бяха толкова много, не
само във всички вази, но и в кофи – всичко
беше пълно с цветя. Накрая започвахме ние
да даваме цветя на тези, които си тръгваха.
Седмица преди Петровден танте и мама при-
готвяха най-различни видове сладки, соленки
и торти. И черпеха всички идващи. Някъде
около дванадест през нощта си тръгваха и по-
следните гости.

Странно беше, че последния Петровден

татко трябваше да посреща гостите в стаята
на Пети, сина ми, защото мама беше болна.
Все едно, че татко искаше да му предаде своя
опит да продължи по-нататък, защото Пети
вече следваше медицина.

ТАТКО БЕШЕ ВИНАГИ ЧИСТ,

спретнат, добре облечен, избръснат. Ето
някои негови мисли за дисциплината, която
при него беше изключителна. „Трябва да
имате ред във всичко, ред при лягане и ста-
ване, ред при ядене, ред при работа, ред при
физически упражнения. Всичко да се върши

99
навреме и да отнема толкова време, колко-
то е потребно, за да бъде направено добре
и основно без пресилване, съгласно правило-
то, което трябва да се запечата в ума ви:
Всяко нещо навреме и време за всяко не-
що.” Той казваше: „Научете се да се владее-
те. Изкуството да се владее човек изобщо
има голямо значение в живота му и трябва
да се притежава от всеки. Всеки трябва да
се научи как да избягва гнева, страха, гри-
жите, омразата, ревността, скръбта и
всичко, което угнетява духа. Това изкуство
не иде от само себе си, добива се не чрез че-
тене, а чрез дълги упражнения, точно та-
ка, както човек се научава да язди велоси-
пед чрез дълго упражняване, но веднъж
придобито това изкуство, човек е господар
на нещо неоценимо, защото доброто нас-
троение и самовладеенето са броня срещу
много трудности в живота. Имайте ред в
думите си, избягвайте бързото говорене,
което често се среща в разговорите. Нека
думите, изразите и мислите да текат
плавно, вместо да се изливат с бързина на
порой, който се пени и завлича със себе си
всичко, което срещне. Бъдете умерени в

100
държанието си и походката си. Дръжте се
прави, за да покажете, че сте силни. Гри-
жете се за тоалета си, за косата си, за
лицето си, за ръцете си, като че ли с то-
ва искате всякога да се харесате. Грижете
се за обличането си, за държанието си, за
линията си. Ще се държите така, като че
ли искате всякога да изглеждате млади и
здрави, и ще забавите идването на ста-
ростта. Бъдете спокойни, спокойствието
и редът са най-добрите приятели на тру-
да. Без спокойствие и ред душата напразно
се вълнува и трови. Спокойствието, редът
и редовният живот дават възможност на
човека да получи най-големи облаги от сво-
ята дейност. Безделието, от духовна глед-
на точка, е отрова, защото дава простор
на отрицателните чувства. Развивайте се
нравствено и физически. Колкото по-скоро
усъвършенствате душата си, толкова по-
скоро ще се наслаждавате от нея, защото
духовният живот е в сегашния момент.

Помнете, че здравето и доброто раз-

положение на тялото е това, което е
слънцето за растенията. Затова не се
вглеждайте в себе си, защото болестта

101
често зависи от нашето въображение. На
обед или вечеря сядайте на масата винаги
с весело лице и след молитва си кажете:
„Аз се храня мълчаливо, радостно, весело и
красиво.” Татко казваше „Мисълта, съсре-
доточението и самовнушението са основа
на всичко. Мисълта е извор на постъпки-
те, живота и проявленията. Изчистете
извора – и всичко ще бъде чисто. Да се нау-
чим чрез разсъдъка си правилно да мислим.
Обаче това господство на мислите се до-
бива не изведнъж, а с дълъг и постоянен
труд чрез най-полезната наука – размиш-
лението, защото да мислим значи да жи-
веем.”

Татко държеше изключително много на

самовнушението. Ето какво казваше той∗:
„Самовнушението е оръжие, присъщо нам
още от раждането. Това оръжие, или по-
добре казано, тая сила притежава неимо-
верно, напълно недостижимо могъщество,

∗
П. Димков, Наръчник по природно лекуване и жи-
веене, 4-то коренно преработено и допълнено из-
дание, С., 1939.

102
което, в зависимост от едни или други об-
стоятелства, поражда крайно печални по-
следици, а неврастениците, душевно бол-
ните, и въобще всички, които са жертва
на безсъзнателни самовнушения, добиват
чрез него душевното си равновесие. Затова:

1. Самовнушенията трябва да бъдат

добре обмислени и съсредоточени в няколко
къси главни формули, които по-късно ще се
повтарят буквално.
Формулата играе голяма роля за
успеха или неуспеха на лекуването. Лошо-
то формулиране на самовнушението не
само осуетява лекуването, но може и да
влоши положението, а за да се избегне то-
ва, ще изложа по нататък няколко точно
за тази цел примера.

2. Самовнушението, произнесено с
висок глас или само с тихо шепнене, но не-
пременно придружавано с движение на
устните, е заповед, на която се подчинява
подсъзнанието. Тая заповед се изпълнява
без наше знание, главно нощно време – по-
ради това, вечерното самовнушение играе
най-съществена роля и дава най-благопри-
ятни резултати.

103
 3. Има частни и общи формули за са-
мовнушение:

а) Частни формули за начинаещи. С

какво храни един болен духа си? – Храни го
с постоянните тревожни въпроси „Дали
ще ми помогне това?”, „Дали ще оздра-
вея?”, „Дали моят случай не е безнадеж-
ден?”. Редица въпроси, чиито отговор е го-
тов и самообезсърчителен.

Който се храни с такава лоша храна,

към него трябва да се приложи следната
рецепта:

З пъти на ден – сутрин, обед и вечер

– изправяйте се до отворения прозорец, по-
емайте дълбок дъх и повтаряйте настой-
чиво: „Хиляди се чувстват по-зле, откол-
кото аз. Имам пълно основание да бъда
благодарен.”

Една съвсем малка рецепта (форму-

ла), нали? Но трябва или да се следва стро-
го цяла седмица, или никак да не се изпъл-
нява. Едно от двете.

След изтичане на седмицата, ето ви

една нова рецепта (формула): на всеки два

104
часа след дълбоко издишване болният да
изговаря бавно „В мен управлява нов дух,
който не се подчинява на стария. Следова-
телно ще бъда здрав, защото здравият дух
гради здраво тяло”. Това да повтаря 20 пъ-
ти едно след друго. И резултатът ще бъде
повече от задоволителен.
б) Общи формули. Най-целесъобраз-
ната обща формула е изработена от Е.
Куе. Като резултат от многогодишна и
упорита работа и от безбройните си на-
блюдения той е изработил кратка форму-
ла, която трябва да се повтаря сутрин и
вечер. Тя трябва да се произнася със затво-
рени очи, със заемане удобна поза за отпус-
кане на мускулите, т.е. в постелка или удо-
бен стол – полугласно, с еднообразния тон,
с който монасите четат молитвата си.
Тая магическа формула е следната: „Всеки
ден, във всяко отношение, все по-добре и
по-добре ми става.”
Това самовнушение трябва да се пра-
ви колкото е възможно просто, пряко, ма-
шинално и без ни най-малко напрягане, с
една дума, тая формула трябва да се про-
изнася с тон, с какъвто обикновено мона-
сите четат молитвите си.

105
 Произнасяйки бавно, ясно и отчет-
ливо и наблягайки върху думите във всяко
отношение, ние насочваме върху тях на-
шето внимание. Това желание трябва да се
проявява без особена страстност, без вся-
какво напрягане на волята, но с твърда уве-
реност в постигането на успешен резул-
тат.

Силата на самовнушението е тъй го-

ляма, че само това, последното, обстоя-
телство е достатъчно, за да се разпрос-
тре влиянието на внушението върху всич-
ки състояния, от които желаем да се осво-
бодим; с други думи, тя е приложима във
всички случаи.

Тая формула трябва да повтаряме 20

пъти един след друг, броейки с броеница с
20 зърна. Тая малка дреболия (броеницата)
има голяма значение: тя спомага за меха-
ническото произнасяне на формулата, а
това е особено важно.

Когато човек изговаря тия думи, ко-

ито проникват в подсъзнанието, той не
трябва да мисли за нищо определено – ни-
то за болест, нито за грижи; той трябва

106
да бъде напълно пасивен, изпитвайки само
желание, а именно действително да му
стане по-добре. Думите „във всяко отно-
шение” имат обобщаващо значение.

По този начин формулата – посред-

ством органа на слуха – прониква механи-
чески в подсъзнателното „Аз” и като про-
никне там, веднага оказва съответства-
щото въздействие. Необходимо е тя да се
прилага през течение на целия живот – тя
има колкото предупредителен, толкова и
лечебен характер.

При това никога не трябва да се за-

бравя основният принцип на самовнушени-
ето: неизменима и пълна увереност в успе-
ха, дори и тогава, когато първите опити
са били завършени с неуспех. Причината за
вашето оздравяване ще бъде не надежда-
та, а силната увереност.

3. При самовнушението е необходимо

напълно да се изключва волята, а да се
обръщаме само към въображението, за да
се избегне между тях конфликтът, в кой-
то волята всякога се оказва победена.

107
 Ако през течение на деня или на нощ-
та почувствате неочаквано физическа бол-
ка, лечебна криза или душевно страдание,
кажете си с увереност, че никак не искате
да ги увеличавате съзнателно, а искате да
се избавите от тях. След това се поста-
райте да останете сами, разтворете очи-
те си и като погладите челото си с ръка
(ако е тежко на душата ви) или пък болно-
то място (ако страдате от физическа
болка) и повтаряйте гласно или полуглас-
но, колкото е възможно, с най-голяма бър-
зина: „Минава, минава, минава...”, докато
това се окаже нужно. Бързото повторение
е важно, защото всяко прекъсване, макар
от няколко секунди, е достатъчно да по-
мислим десет пъти, че не минава, и в та-
къв случай ще свършим с влошаване вмес-
то с подобрение. Никога не трябва при пов-
таряне на болките или друго неприятно
усещане, човек да се обезсърчава, да мисли
„Ето ги пак”, а незабавно да употреби ця-
ра – „Минава...” Тази процедура, която на
пръв поглед изглежда детинска, помага
много на душевните процеси. При извест-
на сръчност душевната или физическата

108
болка минава след 20-25 секунди. Ако след
известно време пак почувствате болка, за-
почнете отново да говорите. Ако при все
това болката не минава, трябва да повто-
рите внушението при заспиването, като
използвате съня като помощник: обикно-
вено на сутринта се констатира подобря-
ване.

Както общата формула: „Всеки ден

във всяко отношение все по-добре и по-
добре ми става...”, тъй и тази трябва да
се произнася все със същата вяра и със съ-
щото убеждение, а главно без всякакво на-
прягане.

Ако искаме да заспим, достатъчно е,

след като сме си легнали и се отпуснем в
леглото, преди заспиването да повтаряме
бързо думите „заспивам...” гласно, полу-
гласно или само с мърдане на устните.

Да се не забравя, че неуспехът в нача-

лото при тези самовнушения не трябва да
ни обезсърчава, защото след няколко опит-
вания, изведнъж ще забележим, че сме при-
добили способността да се владеем.

109
 Самовнушенията могат да се правят
винаги, стига човек да може да се откъсне
от външния мир и да се постави в потреб-
ното за самовнушение душевно и телесно
състояние, но най-удобното за него време е
несъмнено сутрин, тутакси след събужда-
нето, преди още върховното съзнание да се
е напълно възстановило, а подсъзнанието
да се е впуснало в дълбочините си: межди-
ната между тези две съзнания („смяна на
караула”) трае достатъчно време за пов-
тарянето на самовнушенията, а още по-
удобно от сутринта е вечерта преди зас-
пиване, защото самовнушенията, напра-
вени в това време, продължават през време
на съня, биват значи по-продължителни.

В случай на нужда, ако например през

деня се появят някои телесни болки или ду-
шевни нередности – фобии, мрачни мисли,
принудителни представи и пр., болният да
се оттегли в отделна стая, в която да не
прониква отникъде шум, да спусне перде-
тата, да седне удобно на стол, или още по-
добре да легне, да затвори очите си, ако
има наоколо шум, да затъкне с памук уши-
те си, да се съсредоточи в себе си и да ми-

110
сли онова, което иска да достигне по отно-
шение на болестта си, да ограничи внуше-
нието върху това, което в момента му до-
дява и го мъчи: „Това (страхът, лошите
мисли и пр.) минава...”. Формулата трябва
да се повтаря много бързо (20-30 пъти един
след друг), додето настъпи чувствително
подобрение, ако не пълно изчезване. Подо-
брението, при правилно приспособяване на
внушението, винаги настъпва до известна
степен, и то доста скоро. Подобно изоли-
ране в отделна стая за самовнушение е не-
обходимо само в началото. По-нататък
чрез упражнения (повтаряне) болният
скоро се научава да се поставя в потребно-
то за самовнушение състояние – да се от-
късне мислено от външния мир и да се съ-
средоточи в себе си – навсякъде: и в канце-
лария или бюро, в трамвая, на улицата,
между тълпата. Когато човек е погълнат
от една идея, външният мир за него не съ-
ществува.

Самовнушенията трябва да се пра-

вят не само мислено, но при изолиране в
стая – на глас, а в леглото при лягане и
ставане, ако има и други хора в спалнята,

111
шепнешком с отчетливо движение на уст-
ните и да чуят ушите шепота. Самовну-
шенията трябва да се правят редовно – су-
трин и вечер, а при по-тежки случаи и де-
нем, без изключение. Самовнушенията,
благодарение на тая редовност, ще ста-
нат един вид навик и ще вървят автома-
тично, без всякакво усилие от наша стра-
на, което е много важно.

Всяко самовнушение трябва да се

повтаря 20 пъти наред, а при остри случаи
– до настъпване на подобрението.

Колкото по-начесто се прави само-

внушението, толкова по-добре. Колкото е
по-късо и по-просто внушението, толкова
е по-добре. Не трябва да си правим никакви
специални внушения. Формулата: „Всеки
ден във всяко отношение все по-добре...”
обхваща решително всичко. По-долу за на-
предналите в самовнушението излагам и
няколко специални формули за разведряване
на духа.

1. Ако някой ден храносмилането ви

не отива добре, забравете моментните об-
стоятелства и използвайте пак въображе-

112
нието си. Въобразете си добри хранителни
вещества и редовно храносмилане, заедно с
всички приятни чувства, които то въз-
бужда. Повтаряйте по същия начин фор-
мулата: „Добре съм, храносмилането ми е
добро, изпитвам удоволствие при хранене-
то...”
В този случай храносмилателните
ви секреции ще добият нов импулс и храно-
смилателното ви разстройство, ако пра-
вилно сте изпълнили упражнението, ще
изчезне. След това се нахранете.

Мъката е причината, която често

пъти спъва храносмилането ви: вашето
самовнушение в този случай ще има двоен
ефект, то ще ви накара да забравите мъ-
ката и ще улесни храносмилането ви.

2. Когато почувствате приближава-

нето на известно безпокойство, проснете
се на пода или кревата (но без възглавни-
ца), дишайте бавно, дълбоко и повтаяйте:
„Аз съм спокоен, аз се чувствам добре...“

3. Ако сте обзет от някоя лоша

страст, ако сте разгневен и готов да от-
мъщавате, наблюдавайте усилващото се

113
успокоение над смутените ви мускули и въ-
трешноутробните ви органи, силете се да
се смеете и, дишайки дълбоко, пак си каже-
те: „Аз съм спокоен, аз съм господар на се-
бе си, добър съм, аз прощавам и чувствам
радостта, която ме обзема от това...”

4. Всяка вечер, преди да си легнете,

намирайки си в състояние на покой, който
предшества съня, употребявайте по същия
начин познатата формула: „Аз съм споко-
ен, аз съм силен, всекидневно се чувствам
все по-добре, щастлив съм, че живея, утре
ще бъда още по-радостен и по-добре, от-
колкото днес...”

Забележка: Прилагането на самовну-

шението и внушението не може да замени
природолечението, но е най-ценна помощ
при прилагането му и то, както за болния,
тъй и за лекаря.

Самовнушението помага при: астма,

парализа, хроническо възпаление на черва-
та, треперене на ръцете и краката от
нервно сътресение, липса на апетит, екзе-
ма, болка в кръста и краката, пресипване
на гласа, и др.
114
 II. Внушение. Внушението се опреде-
ля като процес, чрез който се въвежда в
мозъка една представа, която се възприема
от него. Дете, което си е уболо пръста или
леко наранило ръката, ще заплаче, понеже
усеща болки. Ако майката подуха на ръка-
та му и лекичко я погали и потрие и му ка-
же, че няма вече болки, че всичко се е свър-
шило, детенцето ще престане да плаче и
ще се усмихне.

Ако при това тя се закани на камъка,

то детето съвсем забравя болката. Ако ли
пък майката започне да го съжалява, или
се изплаши от кръвта, която е потекла
от ударването, то плачът и болките на
детето изведнъж ще се засилят... В случая
подсъзнанието на детето, на което каз-
ват, че не го боли вече, почва да вярва в то-
ва и почва да си въобразява, че не го боли, и
в действителност не чувства или преста-
ва да чувства болката.

Нощното внушение от второ лице

(без знанието на болния) може чрез подсъз-
нанието на болния много да ускори излеку-
ването на същия. Особено помага внушени-

115
ето при нервните и сърдечните болести.
Внушението се прави така:

Майката предварително казва на де-

тето, че довечера, когато ще заспи, тя ще
дойде при него, ще тури лекичко ръката си
върху челото и главата му, ще го гали и ще
му говори нещо и че всичко това няма да го
събуди, че то ще продължава спокойно да
спи и ще разбира хубаво това, което тя ще
му говори. И когато детето добре заспи,
тя полекичка ще се доближи до него, поле-
кичка ще тури ръката си върху главата му;
ще гледа да не го събуди чрез грубо движе-
ние или студени ръце. Ако ли детето, въ-
преки взетата предпазливост, се събуди,
нека майката остави ръката си върху гла-
вата му, като я премести, тъй, щото да
покрие очите му и каже с тих глас: „Зат-
вори, миличко, очите си и продължи да
спиш; много ти се спи, ти дремеш, заспи-
ваш, заспиваш, миличко...” И девет пъти
от десетте детето пак ще заспи и ще про-
дължи да спи спокойно. След малко тя ще
му каже: „Сега, миличко, спиш дълбоко, ху-
баво, и няма скоро да се събудиш, ти чуваш
какво ти говоря, но това не те събужда.”

116
Дойде ли работата дотам, майката ще
захване според случая, т.е. според това,
което иска да постигне, да прави внуше-
ние. За по-голяма нагледност привеждам
няколко примера:

Детето – момченце или момиченце,

страда от нощни напикавания. Водено е
то при няколко лекари, лекувано е дълго
време, непроизволното изпущане на урина
продължава.

Когато детето е подготвено чрез не-

колкократното му говорене във време на
сън, без да се събуди, майката сяда до него,
туря ръката си на главата му и му казва
приблизително следното: „Ти, миличко, се
напикаваш всяка нощ, което става поради
това, че спиш много дълбоко и не усещаш,
когато дойде време за пишкане; от днес на-
татък сънят ти става по-малко дълбок,
тъй че, щом се събере урина в мехура ти,
веднага ще усетиш, ще станеш, ще се из-
пишкаш и след това пак ще заспиш. Усе-
щането и събуждането ще става винаги,
щом мехурът се напълни. А освен това ме-
хурът ти започва да събира повече урина,

117
отколкото сега. Поради всичко това, ти
отсега нататък, веднага щом мехурът ти
се напълни много, ще усетиш в него леки
болки, които ще те събудят.”

Ако лекуването се затегне, внушение-

то може да се измени така: „Спиш спо-
койно, но не много дълбоко; щом се напъл-
ни мехурът, веднага ще усетиш, ще се съ-
будиш, ще се изпишкаш и незабавно пак ще
заспиш. Във време на сън не можеш вече да
пишкаш, понеже пикаенето на сън ще ти
докара болки в мехура, които ще те съ-
буждат.”

Внушението трябва да се прави ре-

довно всяка вечер, без изключение, додето
детето престане да се напикава. И наис-
тина, детето или наведнъж, или посте-
пенно, в продължение на 2-3 седмици, ще
оздравее съвършено.

Разбира се, при това лекуване майка-

та ще внимава детето да не яде солено, да
не пие след пладне много вода и при лягане
да изпразни мехура.

Друг пример... Майката има едно

мързеливо, лъжливо и крадливо дете. Това
118
я привежда в отчаяние, понеже бъдещето
му се рисува в мрачни бои пред умствените
й очи. Опасенията на майката са основа-
телни, понеже поради тези наклонности
от детето й не може да излезе добър и по-
лезен гражданин.

Внушението, съчетано с природосъо-

бразния живот, е единственото средство,
което може да спаси детето й. Тя може да
го приспособи във време на съня, по начина,
както е описан по-горе. Колкото по-рано
захване тя, толкова по-добри резултати
ще може да очаква. Затова нравствената
длъжност на всяка майка е да следи разви-
тието на децата си и щом забележи у тях
някои лоши наклонности, да захване борба
с тях още от най-крехката им възраст. И
ако повечето майки се захванат да правят
това, то не само ще подобрят бъдещето
на децата си, но ще изменят в благоприя-
тен смисъл цялото общество.

Внушението трябва да бъде горе-долу

така:
„Миличко, ти ставаш отсега друго
момче (момиче), вече не създаваш грижи и
неприятности на родителите си, които

119
толкова много те обичат; отсега ната-
тък ти се стараеш да ги слушаш, да из-
пълняваш точно заповедите им, да не ги
наскърбяваш, ставаш прилежно, послушно
и правдиво момче. Гледаш вече сам, без по-
кана, да учиш уроците си, ти вече не лъ-
жеш, понеже си разбрал, че това не е до-
бро, че добрите деца и изобщо добрите,
честни хора не лъжат; а ти имаш жела-
ние да станеш добро дете и като порас-
неш, ти ще станеш честен, от всички ува-
жаван човек, ти отсега нататък вече ня-
маш наклонност да крадеш, понеже си раз-
брал, че краденето е грях и престъпление,
за което крадецът се наказва и губи уваже-
ние на съгражданите си, а ти искаш, като
пораснеш, да носиш високо и гордо глава-
та си и да се ползваш с почит и уваже-
ние. И тъй, миличко, от днес нататък ти
си прилежно, правдиво и честно момче; ня-
ма мързел, няма непослушание, няма лъга-
не, няма крадене. Спи, дете, спокойно, ут-
ре ще се събудиш здрав, весел и бодър.”

Трети пример: Майката има дете,

болно от сърце. В случая ще използва фор-

120
мулата: „Сърцето ти от ден на ден става
все по-здраво и по-здраво...”

След това трябва пак да излезе от

стаята, за да не се разбудят децата. Този
най-прост способ дава превъзходни резул-
тати и не е трудно да се разбере защо.
През време на съня и тялото, и съзнание-
то на детето спят – те като да са изклю-
чени. Но неговото подсъзнателно „Аз” е
бодро. Родителите говорят направо с него;
тъй като то е крайно послушно и възприе-
ма без съпротива всичко, което слуша, от
ден на ден, по собствена инициатива, все
повече става такова, каквото родителите
биха искали да го видят.

Разбира се, тези или подобни на тях

внушения, трябва да се правят при всеки
удобен случай и денем в будно състояние, и
детето да се уверява, че то става вече до-
бро, послушно, прилежно, правдиво и че с
това доставя радост на родителите си.”

ТАТКО, МАМА И ДВАМАТА МИ

БРАТЯ имаха здрави и силни организми. Но
моят от рождение беше крехък, нежен. Татко
и мама полагаха цял живот грижи за здравето

121
ми. Когато имах здравословен или друг про-
блем, татко ми беше дал формула, с която да
си помагам: “Аз живея в Бога и Бог живее в
мене, в Бог няма болести, страдания, скър-
би, бедност, щом аз живея в Бога и Бог
живее в мене, и в мене няма болести, стра-
дания, скърби, бедност.” Казва се с пълна
вяра и упование. За засилване на жизнените
сили ме бе научил всеки ден да разтривам
костите зад ушите. Разтриването става силно,
под ред с всички пръсти – палец, показалец и
т.н. След като се изредят всички пръсти, раз-
триването продължава с показалеца и сред-
ния пръст заедно. След което с трите пръста
(показалец, среден и безименен) леко се по-
глажда ухото отгоре надолу, казвайки: „Аз
съм здрав, бодър, богат”. През това време
другата ръка е сложена с длан върху кръста.
Прави се три пъти с едната ръка и три пъти с
другата. Завършва с леко подръпване на дол-
ната месеста част на ухото, с палеца и показа-
леца. При трудности в живота, се казва силна
мантра за защита, която е следната: „Най-
свят, най-свят, най-свят е Господ Бог на
небесните сили.” Повтаря се три пъти.

122
 ОЩЕ ОТ МАЛКА татко ме водеше на
изложби, на театрални постановки, на кон-
церти и казваше „Възторгът е хубаво нещо,
действа здравословно и е необходим за под-
държане на душевното равновесие. Въз-
торгът към хубавото, към изкуството,
към художеството, към музиката, към
поезията. Въображението трябва непре-
къснато да бъде поддържано и развивано.”

ТАТКО ПРЕПОРЪЧВАШЕ да се дружи

с хора великодушни, добри, услужливи, весе-
ло настроени, доверчиви, с такива, чиито
силни и положителни чувства не са остарели
и не са отслабнали от времето. „Уважавайте
се, имайте вяра в себе си, това е най-добро-
то средство да внушите уважение и дове-
рие и на другите.” Татко имаше чудесно чув-
ство за хумор. Казваше „Смейте се по-
често. Смехът, не присмехът, който е по-
рок, е кислородът на душата, затова той
създава здрава кръв в тялото.” Той дълбоко
уважаваше труда. Престане ли да работи,
човек ще умре морално, физически и ум-
ствено. Той съветваше: „Работете физиче-
ски и умствено, но избягвайте винаги преу-

123
мората.” Той винаги работеше от сутрин до
вечер. Казваше, че трудът е живот и вода, ко-
ято, ако застои, се вмирисва. Не оставаше без
работа. Или четеше, или преглеждаше болни,
или пишеше. Когато отивахме на почивка,
той винаги носеше със себе си пишещата ма-
шина и там работеше всеки ден. За него ня-
маше събота, неделя или празник, винаги ра-
ботеше. Любознателността му беше огромна.
Той четеше много, беше енциклопедична
личност. Четеше и изучаваше задълбочено
свещените книги на народите и намираше
във всички тях единствената божествена
истина. Интересуваше се от всички духовни
учения и с уважение се отнасяше към всички
истини, дадени от духовните учители. Изпит-
ваше почит и благоговение към всички прате-
ници на Бялата ложа, Всемирното бяло брат-
ство, дошли да донесат на човечеството зна-
ние за божествената истина – Хермес, Зара-
тустра, Буда и древните свещени индийски
книги, Моисей (Старият завет), Мохамед (Ко-
рана) и най-великия пратеник на Бога, не от
земна еволюция, Иисус Христос (Новият за-
вет и духовната християнска литература). За
йога казваше: „Това е път към святост, но

124
без духовен учител не трябва да се прила-
га.” При него идваха болни пациенти, които
бяха прилагали йога и си бяха нанесли много
поражения: болен черен дроб, болно сърце и
други. Затова той казваше, че трябва да се
прилага много внимателно и с истински ду-
ховен ръководител, учител. Но смяташе, че
йога не е пътят на западния човек.

ТАТКО ЧЕСТО НИ Е РАЗКАЗВАЛ, че

майка му, нашата баба, много обичала да пее
и че песента била неделима част от нея. Пее-
ла много хубаво и постоянно. За него песента
също беше част от здравето. Без песен не мо-
жеш да бъдеш здрав. Казваше ми, че когато
е бил малък и след това в младостта си
“...всички пееха и затова бяха здрави”. Да
слушаш музика е прекрасно, но ако не пееш
не можеш да бъдеш истински здрав. Няма-
ше пациент, който той да не прегледа и да не
му даде наставления, да не му каже: „А сега
лекувай се и пей „Цвете мило, цвете крас-
но”, хубава българска песен.

ВЪЗГЛЕДЪТ ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО се
приемаше като неоспорима истина в нашето

125
семейство. Татко имаше принцип никога да
не говори какъв е бил в миналите си живо-
ти. И никога не го наруши. Когато бях около
четиринадесетгодишна татко ми даде да про-
чета романа „Безсмъртна любов” от Дук де
Помар. Един много ценен роман, който про-
следява развитието на душите и как посте-
пенно от живот в живот, попадайки в различ-
ни ситуации, душите развиват и облагородя-
ват низшите чувства на омраза и отмъщение
и как тези чувства се превръщат в безсмъртна
любов. След това ми даде и романа „Занони”
от Булвер-Литон – класически духовен ро-
ман, силно повлиян от обстановката в Европа
преди и по време на Френската революция.
Много светски и спиритуални теми, както се
вижда от него, продължават да са особено ак-
туални и до ден днешен. И оттогава жадно
започнах да чета окултна литература. А има-
ше вкъщи, имаше много, много книги, събра-
ни от татко. Спомням си за една малка книж-
ка на Кришнамурти „При нозете на Учителя”,
която ми направи невероятно силно впечатле-
ние и резюмираните истини в нея останаха за
цял живот в мен. Какво ли не четях, всичко,
което татко беше събрал – Хермес, Мориа, те-

126
ософска литература, Ани Безант, Лет Битер,
Елена Блаватска, какво ли, какво ли не. Всич-
ко това ми даваше толкова много знания, до
толкова много истини се докоснах. Също така
започнах да намирам преведени и написани
на пишеща машина трудове на Рудолф Щай-
нер. Татко също с интерес ги четеше. Тол-
кова много е дал този голям, голям Учител.
Четях и йогийска литература и успоредно с
това Учителя Беинса Дуно. Постепенно, пос-
тепенно усетих, че душата ми най-хармонич-
на се усеща с думите, словото на Учителя
Беинса Дуно, моя Учител.

ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТТА НА ТАТКО
беше невероятна, четеше, четеше, търсеше.
Много обичаше народните поговорки. Казва-
ше, че в тях е събрана вековната мъдрост на
човечеството. Също така ценеше легендите и
скритите дълбоко в тях истини. Обичаше рус-
ките класици – Толстой, Достоевски, Чехов,
Тургенев; ценеше Виктор Юго, Шекспир,
тяхната огромна мъдрост и човечност. Вина-
ги, когато имаше възможност, ходеше по кни-
жарниците, за да види какво ново е излязло.
Толкова много интересни и ценни книги ми

127
носеше и винаги все нещо, което ще ми е не-
обходимо, ще ми е интересно, ще е важно за
мен.

Брат ми Любомир също носеше в ду-

шата си голямата любов към книгите. Когато
беше ученик, понеже татко нямаше възмож-
ност да му купува всички книги, които той
искаше, ходеше през лятото по време на ва-
канциите да работи. Беше много добър елек-
тротехник, работеше в семейства, правеше
инсталации и със спечелените пари купуваше
само книги. Татко поощряваше неговото
желание да работи и с труда си да си купи
желаното от него.

КОГАТО БЯХ ОКОЛО 17-ГОДИШНА,

изживях излъчване от тялото. Беше един
следобед, ясен слънчев ден. Аз си бях полег-
нала, но не спях. И както лежах, изведнъж
видях цялата стая, гледана отгоре. Виждах
всички предмети съвсем ясно, виждах ле-
глото и своето тяло, лежащо върху легло-
то. Бях съвсем спокойна и любопитна. Раз-
глеждах всичко и си казах: „Значи така е,
когато човек умре. Така вижда своето тя-
ло и всичко наоколо.” Всичко беше съвсем,

128
съвсем ясно и точно. И след това изведнъж
отново бях в тялото си. Отидох при татко и
му разправих. И той ми обясни: „Получила
си един много важен урок. Ти си усетила
как запазваш ясно съзнание за всичко, въ-
преки че си извън тялото си. Само трябва
да знаеш, че не трябва да искаш сама да го
правиш. То се прави само с ръководството
на твоя ръководител. Иначе има опасност
в тялото да влезе блуждаещ дух и е много
мъчно след това да се освободи тялото.”

НАШЕ МНОГО БЛИЗКО СЕМЕЙ-

СТВО, Цеца и Пенчо Йосифови, бяха си взе-
ли целогодишно стая под наем в Драгалев-
ския манастир. С татко и мама им отивахме
на гости. Татко обичаше да отива там, защото
никой не го безпокоеше и можеше напълно
да си почине. Аз обожавах това място, особе-
но около реката, толкова беше красиво, както
през лятото, така и през зимата. Бяхме отиш-
ли там един зимен ден. Тогава съм била около
17-годишна. Ледът беше покрил с диамантен
блясък всичко. Татко и мама останаха в стая-
та на топло, аз отидох при реката. Седнах на
един камък до самата вода. Всичко беше по-
крито с лед. Толкова беше красиво. Слънцето

129
създаваше брилянти навсякъде наоколо. Во-
дата беше кристално чиста, така хубаво шу-
меше. И както седях, чух в шума на реката
мъжки глас, който пееше прекрасно. Напом-
няше ми на Деветата симфония на Бетховен.
Имаше нещо общо. Дълго време слушах, дъл-
го време пееше. Беше особен момент на хар-
мония с всичко, като че ли всичко живееше и
дишаше в хармония, в единство. Разправих
на татко и той ми каза, че с духовния си слух
съм чула пеенето и че има чисти духове, кои-
то обичат да пеят около чистите планински
извори и рекички. След това и друг път ми се
е случвало и е било прекрасно. За голяма на-
ша мъка чичо Пенчо беше арестуван, изпра-
тен в Белене и там загина. Един прекрасен
човек, беше земеделец.

А леля Цеца остана сама и посвети ос-

таналата част от живота си на делото на татко
– помагане на страдащите. На болните, които
търсеха и искаха помощ в лечението си, тя
помагаше безвъзмездно. И това продължи до
кончината на татко.

Беше му забранено да преглежда бол-

ни. Имахме много, много неприятности. –

130
Страшно тежки моменти. Когато не можеше
да приема вкъщи, наши близки го завеждаха
у тях, за да преглежда болните, техни позна-
ти, на които можеха да се доверят. Татко има-
ше трамвайна карта за всички линии, отива-
ше в съответните къщи и се връщаше с град-
ския транспорт. Едва през последните години
някои наши близки, отдали се на неговото
дело, като Ленчето и Митко Тодорови напри-
мер, идваха със собствената си кола и го во-
деха на адресите, където го чакаха хора за
преглед. Връщайки се, той беше също тол-
кова уморен, както когато преглеждаше вкъ-
щи, защото и в онези квартири също се съби-
раха много, много хора за преглед, а някой
път от едно място той отиваше във второ, в
трето, навсякъде, където го чакаха. Когато се
прибираше следваше процедурата с обливане
на главата с хладка вода, след това лягаше на
кушетката в трапезарията. Мама сядаше до
него, слагаше си ръката върху неговата ръка и
мило го питаше какво иска да вечеря. Бяха
толкова мили един към друг, никога не си
повдигнаха тон, никога не си казаха някаква
груба или обидна дума. Винаги имаха топли
отношения на обич и на уважение и това про-

131
дължи цял живот. Татко често казваше: „Ми-
ми всичко може, тя ще го направи”. Шест-
десет и една година бяха женени. Няма да за-
бравя последната година преди неговата кон-
чина. Ние винаги празнувахме техния сват-
бен ден, понякога имаше и шампанско. По-
следната година той вдигна чашата и каза „А
аз пръв.” Той не можеше да си представи, че
може да остане без мама. Тя цял живот все-
отдайно се грижеше за него, отнемаше му
всичките материални грижи, за да бъде той
оставен свободно да работи върху великото
си дело. Мама във всичко му беше незаме-
ним помощник. Превеждаше му от немски и
френски. Помагаше му, той се съветваше с
нея върху приложимостта на народните ре-
цепти, които непрекъснато събираше. Винаги
във всичко беше до него. При всички много
тежки моменти мама твърдо и храбро седеше
до татко. Така веднага след 9-и септември
1944, когато изчезваха и биваха убивани хора
без съд и присъда, един ден и у нас се звънна,
дойдоха двама души и без никакви обяснения
арестуваха и отведоха татко. Мама ми е раз-
казвала, че когато до два часа през нощта не
се прибрал, тя с ужас разбрала какво ще ста-

132
не. Позволила си по това късно време да
звънне на Неделчо Бранев, заместник-главен
прокурор на София, който беше получил из-
целение и помощ от татко. Той се оказал бла-
городен човек, който в нуждата на другия по-
могнал, и татко наистина се върна вкъщи.

В 1950 година дойдоха и направиха

обиск у дома. Ние, цялото семейство, с из-
ключение на танте Мици, не бяхме там. Из-
живяла е голям ужас, всичко са разбъркали,
всичко са претърсили. Много неща на татко
бяха отнесени. Слава Богу, на тавана не бяха
открили духовната литература, която татко
държеше в един голям сандък. Там имаше
много окултни книги и беседи на Учителя.

През есента на 1965 наши близки пока-

ниха татко да замине за Пловдив, където го
чакаха болни хора с надеждата да бъдат пре-
гледани от него. С такава цел той беше пъту-
вал много други пъти в провинцията. Този
път, интересно, с интуицията си мама толкова
не искаше той да тръгне, но татко беше обе-
щал и както винаги, сдържа обещанието си и
замина. Чакахме го, но той не се прибра. Не
можехме да разберем какво става, звъняхме в

133
семейството, където беше отишъл, но оттам
не отговаряше никой. По-късно разбрахме, че
къщата на нашите приятели била обградена
от милиция и всички в нея били арестувани.
След разпита на болните, при който всички
до един казали, че той не им е взел нито сто-
тинка, те били пуснати, но татко арестували,
защото именно той е бил целта им. Закарали
го в ареста и го затворили в едно подземие.
Жената на един от шефовете на пловдивската
милиция, която преди време била излекувана
от татко, узнала за тази случка и успяла да из-
действа да го извадят от подземието и да го
оставят в ареста. С това го е спасила. Татко
беше тогава на 79 години, беше късна есен.
Десет дена ние не знаехме къде е, какво е
станало с него, беше страшно. При кого ли не
ходихме, къде ли не молихме. Непрекъснато
се обаждах на писателя Георги Караславов,
който също беше получил помощ и изцеле-
ние от татко. Той задейства всички възможни
свои връзки, търсеше, обаждаше се, но не мо-
жа почти нищо да научи. Така минаха десет
дни. Чак на десетия ден най-после успяхме
да разберем къде е татко и че скоро ще бъде
освободен. През всичките тези дни чичо Жо-

134
ро Христов, наш много, много близък от пре-
ди войната (с него и жена му Мария бяхме
като едно семейство) пътуваше до Пловдив
всеки ден, за да го търси и се връщаше, без да
може да направи нищо. Когато след десет дни
го посрещнахме на гарата, татко беше неузна-
ваем. Едва се държеше на краката си. Дой-
дохме вкъщи, той легна, а аз се обадих на Ге-
орги Караславов, за да му кажа, че най-после
татко се е прибрал. Той веднага пристигна.
Влезе вътре, седна на стола до леглото му,
сложи ръка върху ръката на татко, гледаше го
и каза: „Ех ти, многострадални Петре!”, а
по бузата на татко се стече сълза. Държали се
с него ужасно. Наричали го шарлатанин, из-
мамник, убиец. Подигравали се с вярата му.
Но нищо не можеше да разколебае татко в
изпълнението на мисията му да работи за
Бога, служейки на своите ближни, пома-
гайки им. И съдебни дела имаше срещу него,
не едно. Слава Богу, намираха се добри и
признателни хора, които помагаха да не бъде
осъден, и то защо? – За това ли, че работеше,
за да помага на хората от сутрин до вечер, без
да взема от никого нито стотинка? Веднъж го
попитах: „Татенце, по какво може да се

135
познае един човек дали е духовен?” Той ми
отговори „По чувството за благодарност.”

ТАТКО МИ ГОВОРЕШЕ колко абсо-

лютно важна е разумността, и че разумността
предшества мира, а мирът е основата, върху
която се градят всички духовни постижения.
Търпението е качество, без което не може да
се върви напред. Този, който е тръгнал в
Божия път, тесния път, както казва
Христос, той знае, че трябва да търпи и
че за всичко има време и че всяко нещо ще
дойде на своето време и че Ръководителят
му, Учителят му никога няма да го остави
да се спре. Той знае кога и какво да му даде.
И затова татко казваше, че е много важно ес-
тествено да вървим по този път, нищо да не
искаме преждевременно, както има разни
школи, които ускорено развиват чакрите или
кундалини, и колко това всъщност е вредно и
след време ще даде своите тежки поражения.
Всичко с молитва, с медитация, с изчист-
ване на мислите, на чувствата, с облагоро-
дяването на характера ще дойде, но по ес-
тествен път.

136
 Ние винаги трябва да се молим и да ос-
тавим всичко в ръцете на Бога, с пълна вяра и
упование, защото Бог ще създаде условия да
получим това, което е най-доброто за нас. Но
това не изключва нашата активност. Необхо-
димо е активно да работим за това, което
искаме, и винаги да молим да се изпълни во-
лята Божия за това, което искаме, защото
не винаги знаем, искайки нещо, дали то е до-
брото за нас за в бъдеще. Ние в момента го
искаме и мислим, че е най-доброто, но може
би за бъдещето да не е така. И затова, когато
молим за нещо, ние ще кажем нашето жела-
ние, но след това трябва да добавим: „Но да
бъде, Господи, Твоята воля.” Татко много
държеше на това. И винаги ни го подчертва-
ше.

Разговарях с татко за медитацията. Ху-

баво е преди започване на медитация да се
направят дълбоки вдишвания. След това, ся-
дайки, гръбнакът трябва да бъде абсолютно
изправен. Най-важно е да се стремим да
владеем мислите си и със своята мисъл да
служим на истината. При медитацията
умът трябва да бъде буден, спокоен, съсредо-
точен и никаква мечтателност не трябва да

137
бъде допускана. Душата трябва да бъде спо-
койна, а мисълта установена. Възвишените
мисли правят нервната ни система все по-
чувствителна. С медитацията и молитвата
нашето съзнание се изпълва с един висок
идеал и в душата ни затрептява нещо велико.
При медитацията, при молитвата се преживя-
ва едно божествено състояние. Самата молит-
ва ни помага по най-разумния начин как да
изплатим по-лесно кармата си. При молитва-
та човек научава също каква е волята Божия.
Татко много сериозно ме предупреждаваше
за опасностите, които води преумората
от духовните занимания и как при тази
преумора може да се стигне до неврасте-
ния и още по-тежки болестни състояния.
Съветваше, че в момента, когато човек усети
лека умора трябва веднага да прекъсне. И да-
ваше пример с електрическата крушка, в коя-
то, ако се пусне по-силен ток, тя се пръсва.
Ето същото е и с нас. Когато ние прекалим и
повече духовна енергия премине през нас и
нашият организъм не може да я издържи, то-
гава вече стават органически повреди. Татко
смяташе, че медитацията не е за всички и че
ако човек няма вътрешно желание, стремеж

138
към нея, не трябва да я практикува. И тогава
молитвата е най-безопасният и най-благосло-
вен път към Бога.

Минутите на съзерцание са прекрас-

ни, когато умът ни се изпълва с възвишени,
лъчезарни образи.
Ние, хората сме колективни същества.
И не само от нашите опитности трябва да се
учим, но и от опитностите на всички остана-
ли и тогава ние ставаме частица от тази обе-
диняваща любов. Ние всички сме свързани и
ако един направи добро, с това повдига всич-
ки, и ако един направи зло, с това смъква
всички, затова трябва да сме отговорни за
всяка своя добра мисъл, чувство, постъпка, а
така също и за отрицателните.
Молитвата преди започване на работа е
много важна, защото тя създава връзка с ду-
ховния свят, откъдето идва помощ и вдъхно-
вение. Има една прекрасна формула, дадена
от Учителя, която също от татко ми беше да-
дена и винаги, преди да започна да рисувам, я
казвам: „Благодаря ти, Господи на любов-
та, ти, който си ме направил аз да мога,
Бог е в мен и той прави аз да мога. За Бо-

139
жията любов няма „не мога”, Бог е любов.
Амин.” Връзката, която се създава, е изклю-
чителна.

Изправеният гръбнак по време на ме-

дитация е много важен, но също така е важ-
но, когато ходим, да бъдем изправени, главата
нагоре, погледът направо. Да не бъдем отпус-
нати с наведени рамене, с наведена глава, с
поглед в земята. Тогава се свързваме с отри-
цателните сили. А когато главата ни е изпра-
вена, ние се свързваме с положителните
слънчеви енергии. Татко винаги ходеше до-
бре изправен.

На една прожекция на филма за него в

кино „Култура” някой на висок глас каза:
„Вижте, вижте, как бодро ходи изправен.”
Това правеше впечатление – и така трябва да
ходим.

Една хубава формула преди започване

на медитация е: „Аз съм моят висш инди-
вид, моята сила да мисля. Тя е несъкруши-
ма и всемогъща. Всеки мой атом произлиза
от нея, а тя е изпълнена с хармония. Нищо
не може да ми причини вреда. Любовта,
мирът, силата и изобилието са мои.”

140
 Задаваха някой път на татко въпроса
„Защо, чичо Петре, тези хора, които правят
добро, винаги срещат пречки и неприятнос-
ти, а тези, които вършат зло – поне привид-
но, някак им върви в живота и всичко е в
тяхна полза.” Той се усмихваше и казваше:
„Ами защото само с доброто може да се
върви нагоре, а за да вървиш нагоре и да
вършиш добро, трябва воля, но пътят на-
горе е стръмен, не е лесен, има пречки, има
спънки. А злото, това е нанадолнище.
Тръгни надолу и сам слизаш, без пречки, без
неприятности.” Доброто е естествената
същност на човека. И той трябва да полага
непрекъснати усилия и да разработва доброто
в себе си. А това става с воля, с постоянство и
с желание, непрекъснато да се вглеждаш в се-
бе си и да се стремиш сам към доброто. Зато-
ва е и дошъл човек на земята, за да разработ-
ва доброто в себе си. Но правенето на добро е
по-мъчно от правенето на зло, защото, ако не
си разумен и не прецениш мъдро доброто, ко-
ето искаш да направиш, как и кога да бъде
направено, ще причиниш повече вреда.

Имала съм в живота големи разочаро-

вания от приятели, за които съм мислела, че

141
са ми много близки, но които са ме предавали
и са постъпвали грозно, нечестно, коварно.
Изживявала съм го с голяма болка. Веднъж в
разговор с татко споделих мъката си. Той ми
отговори така, с една от неговите хубави при-
казки: Вървял един човек през полето. Било
зима, студ, всичко било сковано. И видял ед-
но замръзнало змийче. Дожаляло му, вдиг-
нал змийчето, сложил го в пазвата си на то-
пло и така вървял по пътя доста дълго. По ед-
но време змийчето се поразмърдало, стопли-
ло се от неговата топлина, бил го сложил до
сърцето си. След малко съвсем се окопитило,
оживяло и му казало: „Кажи сега къде да те
ухапя?” „Как така ще ме ухапеш – отгово-
рил човекът, – аз спасих живота ти.” – „Да
– казало змийчето, – но аз съм змия и по друг
начин не мога да постъпя. Мога само да по-
питам „Къде да те ухапя?” Така мъдро тат-
ко ми отговори на въпроса.

БРАТЯТА МИ И АЗ винаги сме изпит-

вали голяма обич един към друг. Помагахме
си. Когато съм имала нужда от нещо и те са
можели да ми помогнат, винаги са го прави-
ли. Същото е било и от мене към тях. Татко

142
се отнасяше еднакво към трима ни. Проявява-
ше еднаква обич към нас, еднакво разбиране
на нуждите ни, на желанията ни. И с каквото
можеше ни помагаше. И той, и мама бяха
прекрасни родители. С тази всеотдайна роди-
телска обич и грижа те дариха и моя син, ко-
гото отгледаха. Омъжих се още докато бях
студентка, мъжът ми също беше студент. Аз в
Художествената академия, той в Театралната
академия, отдел режисура. Живеехме при ма-
ма и татко. Детето се роди, мама ми помага-
ше много. Той завърши преди мене и замина
на работа по разпределение в провинцията.
Но бракът не тръгна, не вървеше. Един ден
татко ме повика и ми каза: „Разведи се, май-
ка ти и аз ще бъдем до теб и до детето.
Ще ти помагаме във всичко.” И така наис-
тина стана. До края на живота си и двамата
бяха до мене и до сина ми. Разводът ми беше
болезнен и неприятен. Татко ме посъветва
да отида в Руската църква при гроба на
Отец Серафим и да го помоля за помощ.
Получих огромна помощ, и не само тогава, а
и в други тежки моменти от живота си. Отец
Серафим, този светъл, сияен божествен дух,
избрал след физическата си смърт пътя на

143
безкористната помощ за страдащите човеш-
ки души. На гроба му винаги има молещи се
и призоваващи го хора. Мама и татко отгледа-
ха сина ми като своето четвърто дете. Мама
ми е разправяла, че наскоро след сватбата им
една гледачка им е гледала и невероятно мно-
го им е познала за живота; всичко, каквото им
е казала, се е сбъднало. Но предрекла, че ще
имат четири деца, и по-късно мама си мисле-
ла: „Е, само това нещо не стана.” Но кога-
то гледаха Петър – сина ми, когото кръстих
на татко, и това се сбъднало, той беше тяхно-
то четвърто дете. Безкрайно съм им благодар-
на – и на тях, и на двамата ми братя, които
също се грижеха за Пети, за любовта, с която
го обграждаха, и колко много във всяко отно-
шение му помагаха. Пети от малък попиваше
атмосферата на нашия дом, на този Аврамов
дом, и от малък все казваше: „Когато порас-
на, ще стана като дедко, ще лекувам хора-
та”. И наистина стана така, той завърши ме-
дицина и продължава делото на дядо си. Още
като беше малък, татко ми казваше: „Ти и Пе-
тър вървите по моята духовна линия. Той
ще бъде мой наследник.” Татко му остави
всичките си рецепти, планове, както той ги

144
наричаше. Остави му всичко, каквото може-
ше, от своите материали. Петър стана от-
личен ирисолог. Чудесно поставя диагноза
по ирисовата диагностика, също така и
лекува с плановете на татко. По специал-
ност той е офталмолог, хирург в Алексан-
дровска болница. Съпругата му Филипа, с
обич и разбиране е до него в живота и рабо-
тата му. Тя е изучила в дълбочина рецептите
на татко и всестранно помага на съпруга си.
И двамата с любов отглеждат дъщеря си Си-
мона. Когато синът ми навърши 16 години и
трябваше да си извади паспорт, водих дело с
баща му, за да може да носи фамилията Дим-
ков. Баща му се съгласи. Оттогава той е с на-
шето фамилно име – д-р Петър Атанасов
Димков. Мечтае да реализира мечтата
на татко – създаване на клиника, в коя-
то болните да бъдат лекувани по мето-
дите на народната медицина и с ком-
плексния метод за лечение, прилаган от
татко. Когато беше мъничък, някъде около
шестгодишен, открихме, че той вижда аурите
на хората. Татко дълго го разпитва и устано-
ви, че момчето съвсем ясно и точно вижда ау-
рата около всеки човек. Пети казваше, че най-

145
голямата, най-широката, най-блестящата, с
най-много цветове е аурата на татко. Една
привечер, си спомням, вече беше седемгоди-
шен, тичешком се върна вкъщи, ужасно упла-
шен, и връхлетя при татко. Той се обръщаше
към дядо си с „Дедко”. И му разправи, че ви-
дял един човек и около него имало такива и
такива цветове, а татко каза: „Да, това е аура
на убиец.” Странни неща проявяваше малки-
ят Петър. Един път по Коледа тръгнахме към
ЦУМ, където тогава имаше Дядо Коледа, кой-
то щеше да му даде подарък (разбира се,
предварително купен от нас). В трамвая си-
нът ми каза: „Мамче, нека да не отиваме
при Дядо Коледа, а да отидем в криптата
на „Св. Александър Невски.” Аз вече го бях
водила там. Останах учудена, но го заведох и
се оказа, че той вижда около някои икони
силно цветно излъчване, което го радваше. А
когато беше около 12-13-годишен, веднъж ми
каза: „Знаеш ли, мамче, че когато дедко си
слага ръката върху главата на пациента и
си затваря очите, до него застава едно
много светло и много блестящо същество
и му говори.” Татко, започвайки прегледа,
слагаше ръката си върху главата на пациента

146
и питаше за малкото му име, затваряше очи и
известно време мълчеше, молеше се. Тогава
това същество му е говорило. Отидох при
татко и му разправих за това. Той се усмихна
с неговата хубава мъдра усмивка и каза: „Да,
това е така.” Когато татко преглеждаше, ка-
раше пациента да седне пред него на един
стол, питаше го за малкото име, слагаше дяс-
ната си ръка върху горната част на главата,
затваряше очи и известно време оставаше та-
ка. Ето, този момент беше видял Пети. Татко
ми каза, че наистина в този момент на него
му се казва каква е кармата на болния, седящ
пред него, дали е излечима, или не и какво е
положението. Но даже и да знаеше, че няма
да бъде излекуван, защото е такава кармата
му, той нищо не му казваше, даваше му пла-
на, насоките и надеждата за излекуване.
Обясни ми, че според окултния закон, ако не
лекуваш болестта, ти в следващия живот се
раждаш с вродено заболяване. (Всяко заболя-
ване, знаем, е нарушение на някакъв закон и
трябва да бъде разплатено. Като прилагаш то-
ва лечение, ти всъщност ликвидираш кармата
си.). Ето, затова е толкова важно да бъде по-
ложено усилие за нашето изцеляване. Много

147
пъти съм чувала, че лечението на татко е теж-
ко, а той казваше: „А когато си нарушавал
закона, как искаш да си платиш, нали
трябва да направиш усилие за това.”

Когато Пети беше малък, мама и татко,

където и да пътуваха, на гости или на почив-
ка, винаги го водеха със себе си. Татко много
често ходеше на екскурзия със своя много до-
бър приятел Никола Нанков и винаги вземаха
със себе си и Пети. Правеха големи и хубави
екскурзии. В тях Пети много нещо пое за
природата, така, както татко и мен ме учеше.
Отивайки сред природата, трябва да бъдем с
отворени сетива и душа, за да я видим, позна-
ем и обикнем за цял живот. Татко често пред
много хора говореше с възмущение и болка
за безмилостното замърсяване, което води до
унищожаването на природата на планетата
ни. Казваше: „С каква цивилизация се горде-
ем, щом тя отравя и замърсява земята,
въздуха, моретата, планините, реките!
Изсича безразсъдно горите! Безмерна ал-
чност, която реже клона, на който сто-
им! Каква е тази гордост в човека, не виж-
да ли, че е един вирус на два крака в сравне-
ние с големината на Слънцето, а то е ка-

148
то грахово зърно в сравнение с други слънца
от безкрайния Космос? И мисли, че му е
позволено да върши всички тези престъ-
пления...” Предричаше идването на тежки,
непознати болести и засилване на алергиите.

ТАТКО БЕШЕ СПОКОЕН, УРАВНО-

ВЕСЕН. Една особена духовна сила се излъч-
ваше от него. Той непрекъснато работеше
върху характера си. Но в случаите на нес-
праведливости избликваше в него възмуще-
ние, което не винаги успяваше да овладее.
Мама ми е разправяла, че особено в младост-
та му, той доста силно е изразявал това въз-
мущение. Имало е такъв случай, когато е слу-
жел като офицер в Бургас. Той навсякъде, къ-
дето е бил, с всичките си сили, с каквото е
можел, се е стремял да помага. В Бургас се е
срещнал със страданието на бежанци. Обра-
зувал е комитет за подпомагането им и сам е
ходел с членове на този комитет при богати
хора, за да събират помощи за пострадалите
бежанци. Отишли при един от най-големите
богаташи в града. Когато му казали за какво
са дошли, той се обърнал и с много неприя-
тен и лош тон казал, че може да даде само ня-

149
каква нищожна сума. Татко толкова се възму-
тил, че измъкнал сабята си и я вдигнал във
въздуха. Фабрикантът се скрил под бюрото
си. Разбира се, татко нищо повече не напра-
вил, но онзи в уплахата си дал една голяма
сума. През целия си живот татко продължава-
ше да работи върху този свой недостатък –
изблика на възмущение, на гняв, въпреки че
това е предизвиквано от несправедливостта.
Той искаше и знаеше, че трябва да го овла-
дее. Спомням си, беше 1968 или 1969 година,
в една моя медитация много силно, много яс-
но, много точно, много неща ми се казаха: За
мене, за дома, за мама – че много я подкрепят
и бдят над нея заради саможертвеността й. –
Съобщено ми беше да кажа на татко, че един-
ственото нещо, което още не е овладял, това е
избухливостта, и че трябва да я овладее, на
което аз реагирах и казах: „О, не, не, аз не
мога това да му кажа.” Отговори ми се:
„Трябва, ще му го кажеш.” И така, след
свършване на медитацията отидох при него, с
малко свито сърце, защото го боготворях и не
можех да си представя как мога да говоря за
негова слабост. Казах му: „Татенце, трябва
да ти съобщя какво научих по време на ме-

150
дитация.” И му разправих всичко. Той ме
слушаше внимателно и когато му разказах то-
ва, което ми се каза за него, остана абсолют-
но спокоен, поклати глава, вдигна леко вежди
и каза: „Да, да, знам и работя усилено, та-
ка е. С Божия помощ и с това ще се спра-
вя.” И действително той ставаше все по-овла-
дян, все по-спокоен и накрая на живота си
нямаше вече следа от избухливост, от разгне-
вяване. Той беше истинската, самата благост,
спокойствие.

В 1968 г. НАРИСУВАХ портрета на

Учителя Беинса Дуно. Преди и по време на
рисуването изживях огромна, мистична
опитност, изключително състояние. По-
виках татко да го види. Той остана известно
време мълчалив, просълзи се и каза: „Да, то-
ва е духовният образ на Учителя”. След то-
ва го видяха ученици на Учителя, които годи-
ни са били до него и с цялото си същество са
работили за Божието дело – Цанка Дойнова и
брат й Николай, Никола Нанков, Весела Нес-
торова, и всички те потвърдиха впечатление-
то на татко. Безкрайно съм благодарна на Бо-
га за това, което се даде чрез мен.

151
 ОКОЛО 1969-70 г. нашият голям, пре-
красен поет на светлината Павел Матев, кой-
то тогава беше министър на културата, се
обърна с молба към татко да замине за Мос-
ква, където в Правителствената болница ле-
жеше известният руски поет Твардовски, бо-
лен от рак. Татко прие и замина, но както ле-
карите, така и татко, не можеха да помогнат,
той е бил в последния стадий на рак в главата
(в малкия мозък). Лекарите от болницата
приели татко с внимание и уважение. Събра-
ли се около него и проявили желание да спо-
дели с тях свои рецепти и възгледи за приро-
долечението. Татко им дал рецептата с алое
(има я в книгата му „Българска народна меди-
цина”), която много ефикасно засилва
имунната система и е изключително по-
лезна при начален стадий на рак, а също и
други рецепти. Когато се върна, беше радос-
тен и стоплен от отношението на руските ле-
кари от Правителствената болница в Москва,
за разлика от отношението на нашите, бъл-
гарски, лекари и преследването му тук.

Моята най-скъпа приятелка Вихра Та-

рабанова беше тогава в Москва с мъжа си и

152
живееха при един писател. Тя беше на 23 го-
дини и цялото обкръжение на писателя –ху-
дожници, поети и писатели, – е било около
тази възраст. Аз й съобщих, че татко е в Мос-
ква, тя и татко много се обичаха. Вихра отиш-
ла, взела го от хотела и го завела в къщата,
която според нея, била като излязла от рома-
ните на Достоевски. Татко бил във възторг от
срещата му с голямата компания от млади да-
ровити хора. Те също много го харесали. Раз-
правял им подробности от времето, когато е
учил в Русия, за елитния Санкт Петербург и
за Москва, която тогава била като голямо се-
ло, но въпреки това също така прекрасна. С
много топлота говорел за Русия и руските хо-
ра, които той истински обичаше. Споделил
един свой спомен. Бил е 14-15-годишен кадет
в Кадетското училище в Санкт Петербург, ко-
гато в града избухнала страшна епидемия.
Когато след едно нощно дежурство влезнал в
спалното помещение, видял, че всичките му
съученици, с изключение на един, били мърт-
ви. Той носел на гърдите си муска с билки,
дадена му от майка му, народната лечителка,
и вярваше че това го е спасило. Вихра разпра-
вяше, че на другия ден след срещата се почу-

153
кало на вратата и за всеобщо учудване влез-
нал татко, много му се зарадвали и били
крайно учудени, че е успял да намери къща-
та. Мислели го за 60-годишен, а той тогава
беше на 84 години.
В детството ми в София имаше голяма
епидемия от детски паралич. По татково нас-
тавление мама ни направи по една муска
(малка торбичка от плат), в която имаше ски-
лидка чесън, две-три зърна черен пипер, съ-
що толкова карамфил и парченце камфор. За-
качена на конец, тя висеше на врата ни върху
гръдната кост. Не знам дали е била същата,
която майката на татко е правила, но и тази е
много полезна.

В 1981 г. Павел Матев взе от изложбата

ми по случай 1300 години от създаването на
България, която беше в залата на Комитета за
култура и изкуство на булевард Стамболий-
ски, картината ми „Св. св. Кирил и Методий”
за сградата на Славянския комитет.

ПРЕЗ 1969 г. БЯХМЕ НА МОРЕ с два-

мата ми братя и сина ми в почивната станция
на Телевизията, близо до Златни пясъци, ко-
гато ми се обади нашата квартирантка и ми

154
каза, че с мама се е случило нещастие. Изва-
дила си е окото, в момента е в болница, в ло-
шо състояние, и трябва веднага да се върна. С
много големи трудности успяхме да намерим
билет за самолет за същата вечер. Синът ми
Петър, който беше малък, остана при Любчо
и Владко в станцията и аз заминах. В самоле-
та бях толкова притеснена, молех се непре-
къснато. В София валеше проливен дъжд.
Взех едно такси, върнах се вкъщи, видях се с
татко и той ми разказа какво се е случило: Тя
се качила на тавана нещо да чисти, но в тъм-
ното не видяла, че от една греда стърчи пи-
рон, който се е забил в окото й и то изтекло.
Била настанена веднага в Трета градска бол-
ница. След тежката операция, положението й
не било много добро. Преоблякох се, той ме
благослови, даде ми напътствия, взех едно
такси и тръгнах за болницата. Беше много
късно, а знаех, че в болницата много трудно
се влиза. Тогава всичко беше много по-стро-
го, отколкото е сега. Нямах представа точно
при кой лекар е в отделението. Знаех колко
строги са портиерите и започнах да пращам
мисли на обич и формулата „Обичам те,
обичам те, обичам те. Приеми ме в името

155
на Божията любов.” От все сърце я казвах.
Стигнах до болницата, влязох вътре, беше
пусто, празно, нямаше никой. Отидох при
портиера, погледнах го в третото око, както
казва татко, между веждите, с обич го поглед-
нах, разправих му случая и го помолих да ме
пусне и да ме упъти как да стигна до мама.
Странно беше, насреща си имах човек, който
с цялото си човешко разбиране и съчувствие
ме изслуша, прие, показа ми накъде да тръг-
на. Стигнах до стаята, беше тъмно, много ле-
гла имаше и всички спяха. Отидох при мама,
хванах й ръката, наведох се, целунах я, тя се
разплака. И така останах до нея цялата нощ.
След това дни наред всеки ден бях при нея,
връщах се вкъщи само за да й приготвя нещо
за ядене, защото от лекарства и притеснения
стомахът й се беше влошил и можеше да яде
само някои диетични неща, които аз й при-
готвях, някои сокове, които изстисквах у до-
ма. Когато тя не се чувстваше добре, оставах
и през нощта. Татко също я посещаваше, на-
рушавайки принципите си да не влиза в бол-
ница. В това време той сам се справяше вкъ-
щи и с Пети, който беше малък, и с болните.
Любчо и Владко не можеха да му помагат, за-

156
щото ходеха на работа. Така минаха няколко
седмици. Прибрахме мама у дома, но тя полу-
чи инфекция от преболедуван в болницата
грип. Положението беше тежко, трябваше да
бъде на антибиотици, лежеше на легло, почти
не можеше да става. Това продължи няколко
месеца. Тогава татко каза: „Ето в такъв слу-
чай ирисовата диагностика не може да по-
могне. Аз не мога да видя в това око какво е
положението.” Въпреки това той казваше:
„Това е една велика, голяма диагностика,
която би трябвало всеки лекар да прилага
и да ползва в останалите случаи, когато
няма повреда в очите”.

След операция няколко месеца не може

да бъде прилаган методът на лечение на тат-
ко. Това е при всички операции.

Татко й помагаше с обичта си, с по-

лагане на ръка на главата й. Това много по-
магаше. Много пациенти твърдяха, че след
като той сложел ръка на главата им, което ви-
наги правеше в началото на прегледа, питай-
ки за името им, са се почувствали веднага
много по-добре.

157
 Силна, магнетична личност бе-
ше татко.
Постепенно мама се оправи, възвърна
енергията си и започна отново да бъде неза-
менимата помощничка на татко – приемаше
болни, помагаше в писането на писмата, пое
отново всичко вкъщи – готвене, домакинства-
не. Слава Богу, всичко тръгна постарому. Са-
мо че с това око абсолютно нищо не вижда-
ше. Доста трудничко й беше, докато привик-
не да вижда само с едно око, но тя беше сил-
на жена. Всичко преодоляваше. Това не внесе
никаква промяна в характера й. Тя беше пак
ведра, мила, усмихната. Това нейно голямо
премеждие се отрази върху Пети, сина ми.
Двамата с мама имаха много дълбока духовна
връзка, толкова много се обичаха. Той стана
затворен, мълчалив, но постепенно възвърна
отново спокойствието си. Мисля, че му по-
могна най-много татко – с любовта си, с ми-
слите си, с някои свои действия, той успя и
възвърна радостта в душата на Пети. Тогава
той беше дванадесетгодишен.

Татко започна отново да ходи с него в

планината заедно с чичо Кольо Нанков. Татко

158
казваше, че планината е най-големият транс-
форматор на енергии, а същевременно и най-
големият лекар. Нищо друго не може да да-
де толкова здраве, сила, жизненост, жи-
вот, както планината. И татко гледаше ви-
наги когато имаше някаква възможност, про-
лука в многото си ежедневни задължения, за
един ден поне да се качи в планината. Тръгва-
ха сутринта с чичо Кольо и с Пети, отиваха
до Черни връх и вечерта се връщаха. Колко
много носеха със себе си, когато се връщаха
от екскурзията, каква жизненост, каква енер-
гия, каква сила се излъчваше от тях! Колко
много бяха поели от майката природа!

МАМА ПОСТРАДА с окото на девето

число, девети месец и бе настанена в стая но-
мер девет, на легло номер девет. Девет – чис-
лото на завършен кармичен цикъл. От нещас-
тието, което се случи с мама, започна кармич-
ният цикъл на разплащане на семейната ни
карма. За няколко години всички от семей-
ството минахме през тежки изпитания и стра-
дания. Брат ми Любомир, прибирайки се една
вечер, бе нападнат от хулигани и жестоко на-
ранен в главата, челюстта и окото, и по тяло-

159
то. Дълго време остана на легло, докато с по-
мощта на татко успяхме да го вдигнем отново
на крака. Синът ми Пети се разболя от сери-
озно кожно заболяване, което можеше да даде
много тежки, даже смъртоносни последици.
Благодарение на татко и това премеждие ми-
на. Аз се разболях от нерводермит и месеци
наред страдах от неописуеми сърбежи. Тогава
се убедих, че болката се понася по-лесно, от-
колкото сърбежа. Брат ми Владимир се схва-
на от радикулит и дълго време не можеше да
ходи. И това, слава Богу, мина. И тогава дой-
де най-страшното. Татко беше близък с Ван-
га, която идваше по някой път в София, без
да съобщава на никого. Идваше със сестра си
при татко, двамата оставаха сами и дълго си
говореха на духовни теми. Получи се съоб-
щение от Ванга, че е в болница в София, с
тежка вирусна бронхопневмония и че много
иска татко да отиде в болницата да я види.
Първоначално татко отказа отново да наруши
принципа си да не отива в болница. Имахме
една позната лекарка, близка и на Ванга. Тя
ходеше непрекъснато при нея и идваше у до-
ма да предава молбите й, докато татко се съ-
гласи. Разбраха се тя да го заведе един ден

160
надвечер, когато няма да срещне в стаята й
лекари. Преди това татко бил на няколко мес-
та, където го чакали болни да ги прегледа,
след което посетил Ванга в болницата. Вкъ-
щи се прибра доста късно. Същата вечер му
стана много зле, започна да повръща, получи
разстройство и след малко загуби съзнание.
Много се уплашихме, веднага се обадих в по-
ликлиниката на дежурната лекарка, която се
оказа д-р Ципушева, нашата участъкова ле-
карка. Тя беше с добро отношение към татко.
Дойде веднага, прегледа го, както беше в без-
съзнание и констатира, че татко е отровен.
Даде наставления. Ние се обадихме веднага и
на проф. Янчев, който дойде и също устано-
ви, че е отровен. Нощта мина много тежко,
той остана в безсъзнание. На сутринта състо-
янието му продължаваше да е същото, бълну-
ваше, непрекъснато се мъчеше да стане. Ние
едва го удържахме, а той постоянно повтаря-
ше: „Трябва да стана, трябва да стана!
Хората ме чакат, болните ме чакат.” Да-
же в безсъзнание той продължаваше да
живее с мисълта за своя дълг към болните
хора. Вечерта положението беше вече много,
много тежко. Проф. Янчев пак дойде, прегле-

161
да го, той продължаваше да бъде в безсъзна-
ние. Извика двамата ми братя и мене в друга-
та стая, без мама, и ни каза: „Той си отива.
Накрая е.” Аз скочих и извиках: „Това не е
вярно, той ще живее!” Просто такова чув-
ство изпитах, на което той отговори: „Много
съжалявам, но трябва да ти кажа, че на-
истина той си отива. Казвам ви го, за да се
подготвите. Ще опитам, ще направя още
нещо, дано успея да го спася.” И отново оти-
де при татко. Действително, след известно
време ни каза, че има малка надежда. Доста
време след това сподели, че в този момент
горната и долната граница на кръвното наля-
гане на татко са били почти слети, което
всъщност показвало края. Той му сложил ин-
жекция (тогава ми каза каква, но после съм
забравила), която е трябвало или моментално
да подейства като шок и да го върне към жи-
вот, или на момента да свърши, но той е бил
и без това вече на прага. И слава Богу, татко
прескочи. Но на другия ден вдигна висока
температура и състоянието му отново силно
се влоши. Повикахме пак професора. Той ус-
танови, че е развил вирусна бронхопневмо-
ния. Явно, при посещението си в болницата

162
се е заразил от Ванга и поради отслабването
на организма му вследствие на отравянето, е
развил бронхопневмония и в двата дроба. То-
гава, от прегледа на проф. Янчев, разбрах, че
само една четвърт от десния му бял дроб ра-
боти нормално. При едно от раняванията му в
гърдите куршумът пробил десния дроб и из-
лезнал през гърба. Той имаше на гърба голям
белег на мястото, където куршумът е разкъ-
сал тъканта. А странно, татко никога не се
оплакваше. И толкова много ходеше по екс-
курзии с този четвърт работещ дроб и други-
ят, слава Богу, нормален! Пневмонията се
развиваше и татко ставаше все по-зле и по-
зле. Беше ужасно. Мама от притеснение се
разболя. Останах аз денонощно да го гледам.
Проф. Янчев идваше всеки ден, лекуваше го с
антибиотик. Положението ставаше все по-ло-
шо, все по-критично. Нищо не можеше да
яде, само пиеше вода и то му я давах с тръ-
бичка, защото не можеше и главата си да пов-
дигне. Тогава той ме помоли вечер да прика-
дявам стаята с тамян и върху въгленчетата да
слагам изсушени черен дроб и сърце от риба.
Каза ми, че толкова е отслабнал, че тъмните
сили, тъмните духове използват това положе-

163
ние и много го измъчват, особено през нощта.
Правех това всяка вечер. Същевременно му
четях молитви, четях му от Евангелието и
всеки ден ме молеше да му чета от „Завета на
цветните лъчи на светлината” (книга от Учи-
теля) и да го обливам мислено с червените
лъчи. И той се стараеше, колкото имаше си-
ли, също да се концентрира и мислено да се
облее с животворните червени лъчи.

Спомням си един много страшен мо-

мент. Беше следобед, татко беше доста споко-
ен, заспа и аз си помислих, че мога да сляза
за малко долу да си почина. Тръгнах към вра-
тата и в момента, в който хванах дръжката,
една сила връхлетя върху мен, обърна ме
кръгом, но с такъв замах, че аз политнах об-
ратно в стаята и се хванах за тоалетката на
мама, която беше до вратата. Почти паднах. В
същия момент чух, че татко хърка. Хъркаше
ужасно, предсмъртно. Просто ме върнаха.
Изтичах до телефона, обадих се на проф. Ян-
чев. Той ми отговори: „Успокой се, явно то-
ва е краят. Нищо не може да се направи.”
Молих го да дойде незабавно, но той беше
непреклонен – кабинетът му в момента бил

164
пълен с пациенти, не можел да ги остави, и
ще дойде, когато приключел с тях. Тичешком
се върнах в стаята и разбрах, че единствено
само Бог може да го спаси. Паднах на коле-
не в средата на стаята и виках към Бога, при-
зовавах го с всичките си сили да спаси татко.
Как съм се молела, колко време съм се молела
– не помня. Но по едно време чух, че хърка-
нето започна да намалява и постепенно, пос-
тепенно заглъхна, спря и татко отвори очи.
Благодарих с цялото си същество на Бога –
Лекаря над всички лекари. Опасността и то-
зи път беше преодоляна.

Един следобед мама беше по-добре и

остана при татко, а брат ми Любомир дойде
от работа по-рано и с колата му отидохме при
реката на Драгалевския манастир, при тази
чиста планинска река, която аз толкова много
обичам и при която съм изпитала такива не-
вероятни моменти на чудеса. И се молихме,
молихме двамата за спасението на татко. По
вътрешен път ми се каза, че той ще оздравее
и че още дълго време ще лекува и ще помага
на хората. Върнахме се у дома. След няколко
дни татко сподели с мен, че имал тежко и

165
странно видение: Като че ли Сатана е дошъл
при него, без, разбира се, татко да го вижда,
такова чувство е имал и почнал да му показва
картини с гробовете от различните му живо-
ти. Татко отговорил „Какво искаш, да ме
плашиш ли? Със смъртта не можеш да ме
уплашиш. Както работя тука за Бога, та-
ка и горе, като си отида, пак ще продължа
да работя за Славата Божия.” След някол-
ко дни сутринта татко беше с особено изра-
жение, някак просветлено бе лицето му. Вик-
на ме да седна до него на леглото и ми каза:
„Тази нощ имах много силно изживяване.
Благословено посещение. До леглото ми се
очерта една светла сфера, която ставаше
все по-светла. Но аз, като знам какво
трябва да правя, казах: „Ти, който и да си,
повтори след мен: „И това е живот вечен
да познаем Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога
и Христа, когото си изпратил.” Татко ми
беше казал, че това е много силна формула и
винаги трябва да я казвам, когато има някак-
во присъствие. Ако е чисто, то ще остане, ако
е нечисто, ще си отиде. Когато казал форму-
лата, сферата блеснала с невероятно силна
светлина и Учителя застанал при леглото му.

166
Татко само промълвил: „Прости, Учителю,
но ти си ни учил така да проверяваме.” Не
ми каза повече казал ли му е нещо Учителя
или не. Но от този ден нататък започна оздра-
вяването на татко. То вървеше бавно, трудно.
Започна малко по малко да се храни. Все още
не можеше да става от леглото. А когато и то-
ва стана, като го поддържахме, правеше едва-
едва по някоя и друга крачка. Един път ми ка-
за: „Казаха ми, че още ще продължа да ле-
кувам и да помагам. И че младостта ми ще
се върне като на орел.” Зарадвах се. И дей-
ствително, бавно и постепенно той възвърна
силите си.

Един ден, още не беше съвсем добре,

ме помоли да приготвя подарък за проф. Ян-
чев – плат за костюм и някои други работи, и
ми продиктува бележка да сложа върху пода-
ръка: „Благодаря ти, че беше чист провод-
ник на светлите сили за възвръщане на мо-
ето здраве. Бог да те благослови.” През вре-
ме на боледуването му идваха много хора
разплакани, питаха как е, някои молеха само
от вратата да го зърнат и виждайки го на ле-
глото, се разплакваха с глас и си тръгваха
веднага. Но знам, че всички те се молеха и че

167
всички тези молитви помогнаха на татко. А аз
винаги съм чувствала татко като светец.

По време на боледуването си за всяко

нещо, което му подавах или правех за него,
колкото и слаб да беше, устните му винаги
промълвяваха: „Благодаря.” „Татенце, не-
дей, моля ти се, да ми благодариш” – молех
го аз. „Не – казваше той – за всяко нещо
трябва да се благодари.” Неговото мнение
беше, че само благодарният може да заси-
ли действието на жизнените функции на
своя организъм.

Имаше обаче и пациенти, които идваха

по време на боледуването му и искаха, въпре-
ки че е болен, да стане и да ги прегледа. Каз-
вах им: „Той не може, толкова е зле, че не
може да мръдне от леглото.” – „Ами ние
сме болни и имаме нужда. След като сме
дошли, той трябва да ни види.” Ето и такива
хора имаше и има.

Боледуването му беше през 1971 годи-

на. Десет години след това той продължи да
живее здрав пълноценен живот. Продължи да
работи върху книгите си, написа и Молитве-

168
ника. Десет години. Той почина през 1981 го-
дина.

Когато беше още много зле, се появиха

и много силни болки в стъпалото на единия
му крак. Тогава той ми каза, че и този крак е
бил ранен, имал операция и са извадени ня-
кои от малките костици на стъпалото. Но
след това не е имал вече проблеми. И добави:
„Явно е имало още нещо кармично, което
не съм изплатил. И ето сега и то дойде и
трябва да го разплатя докрай.”

След това боледуване на татко приклю-

чи семейната карма. Преди да почне този те-
жък период, ни беше на гости Ванга и ми ка-
за да нося неща с виолетов цвят (той дава ду-
ховна сила). Тя беше видяла страданията, ко-
ито ни очакват и силите, които ще са ми нуж-
ни. Слава Богу, след това всичко тръгна све-
тло, спокойно и мирно.

ПРЕЗ 1972 г. БРАТ МИ ВЛАДИМИР се

ожени. Съпругата му се казва Мая. Още пре-
ди да я видя за първи път, аз изпитах особена
обич и топлота дълбоко в душата си към нея.
Когато я видях, това чувство още повече се
засили. Тя ми призна, че също е изпитвала та-

169
кова особено чувство към мен още преди да
ме види. Мая беше готова душа. Тя беше от-
раснала в добро и здраво семейство, но с ате-
истични възгледи. Запознавайки се с татко и с
мама, влизайки в нашето семейство, тази от-
ворена душа жадно поемаше от татко духов-
ните истини. Всичко й беше близко, някак
познато. За нея беше радост колкото може по-
вече да научава. Татко и мама я приеха като
родна дъщеря, с обич и топлота. А ние двете
с нея станахме близки приятелки. Владко и
Мая живееха при родителите на Мая. Двете
семейства – родителите на Мая и нашето –
станахме много близки и с хубави чувства
едни към други.

През 1973 г. им се роди момиченце.

Всички с голяма радост го приехме, но се
оказа, че детенцето е с вродено тежко сърдеч-
но заболяване. Не след много време положе-
нието му се влоши и се наложи бебето да по-
стъпи в болница. Родителите на Мая бяха с
положително отношение към официалната
медицина и не приемаха лечението на татко,
въпреки че го уважаваха като човек, но таки-
ва бяха разбиранията им. Лекарите в болни-
цата положиха извънредно много грижи за

170
бебето, дори прекалено – може би отчасти и
заради високото обществено положение на
бащата на Мая. За съжаление детенцето по-
чина. Аз бях в болницата при него по време
на боледуването му и когато това се случи.
Няма да забравя един момент, който остана в
мен, в душата ми завинаги. Слагаха му не-
прекъснато инжекции и системи, болезнени,
детенцето плачеше. В един момент то ме по-
гледна. Аз изтръпнах, защото това не беше
поглед на дете, беше поглед на мъдрец. Гле-
даха ме очите на духа на детето, който ме
питаше: „Защо е всичко това?”. Беше мно-
го силно и стресиращо преживяване.

Мая и Владко изживяха много тежко

загубата на детенцето си, ние също. И си
спомням, че татко каза на Мая: „Ако до три
години след смъртта на детето вие имате
друго дете, в него ще се прероди същата ду-
ша.”

И действително Мая забременя и през

1975 г. се роди момиченце. Кръстиха го Вла-
димира. Детето беше на около три години,
когато разказа на майка си с невероятна точ-
ност подробности от миналия си живот от ле-

171
куването на първото им дете в болницата.
Мая беше поразена. Това беше толкова ис-
тинско и точно потвърждение за съществува-
нето на прераждането. И че душата, идвайки
отново, носи пълното съзнание и спомени от
миналия си живот. Но тези спомени се проя-
вяват само по някой път и само при някои ду-
ши, когато споменът е много силен и ясен.
Спомени от предишния живот се запазват
най-много до седемгодишна възраст. След
това всичко избледнява и остава дълбоко в
подсъзнанието – вложено и запазено. Ние
обаче не трябва да си спомняме миналото, за-
щото много тежки ситуации, в които тогава
сме изпадали с близки в настоящия ни живот
хора, биха попречили на сегашното ни разви-
тие и еволюиране. Това е безкрайна милост –
тази пелена на забрава, която се слага в се-
гашния живот – да не помним миналото.

Владимира растеше здраво и хубаво де-

те. Брат ми Владко, Мая и малката Влади чес-
то идваха у нас. Мама и татко ги посрещаха и
се грижеха с обич и радост за малката Влади.
Семената на духовните истини, които татко
посяваше в душата на детето, намериха бла-

172
гоприятна почва. Поникнаха и разцъфтяха в
готовата й душа. Днес тя е красива млада же-
на, умна, интелигентна, носейки доброто нав-
сякъде около себе си.

В НАШИЯ ДОМ празниците и тради-

циите винаги се спазваха. Те ни сплотяваха
още повече. Семейството ни живееше с тях, а
мама беше душата на семейството. Тя умееше
празниците наистина да ги направи празници
в дома ни. С какъв трепет чакахме всеки
празник! Ние, децата, посрещахме именните
дни с копнеж, в очакване на мечтания пода-
рък. Мама и танте Мици правеха много хуба-
ви торти. Имаше една, която всички вкъщи
много обичахме. Беше любимият сладкиш на
татко и дори на смях я наричахме „Димковата
торта”. На масата за празничния обяд сядах-
ме винаги с молитва. Преди да започнем обя-
да, поднасяхме подаръците на именника – ви-
наги с китка здравец, обвита с червен конец
за здраве. Следваше празничният обяд и на-
края тортата, която беше също толкова жела-
на и чакана. На рождените дни, разбира се,
имаше и съответния брой свещи върху торта-
та. Трябваше да си помислим какво най-мно-

173
го искаме, да си го пожелаем, докато духаме
свещите, и вярвахме, че то ще се сбъдне. И
така всички с трепет заставахме около маса-
та, рожденикът събираше целия въздух в дро-
бовете си и духваше. Татко стоеше винаги с
такава благост и радост, такава топлота ба-
щинска се излъчваше от него, а от мама –
гальовност, грижовност. Толкова бяха заду-
шевни тези празници, толкова бяха радостни!

На Баба Марта се събуждахме винаги

с вързана мартеничка на ръката и знаехме, че
тя е дошла през нощта и ни ги е вързала за
здраве. А след това вече получавахме и други
мартенички с фигурки, с най-различни неща,
които предварително си бяхме харесали и
бяхме си поръчали на баба Марта. Вярвахме,
че тя ги оставила у дома, и мама ни ги разда-
ваше.

На Великден винаги ни купуваха лачени

обувки и още от сутринта чакахме с трепет да
се събере цялото семейство. Всички излизах-
ме в градината и ние, децата, търсехме какво
ни е оставил Великденският заек. И в най-
различни места, под някое от цветята, нами-
рахме шоколадови яйца, някакви малки пода-

174
ръчета. Беше толкова хубаво, забавно, радос-
тно. А на Разпети Петък с мама сутринта
отивахме в църквата, за да се мушнем под ма-
сата под плащаницата за здраве. Вечерта на
Велика Събота, на тържествената Великден-
ска литургия, си носехме чашки, за да успеем
да донесем запалената свещ вкъщи. Беше та-
ка забавно и весело, като се връщахме, но-
сейки запалените свещи, кой ще успее да я
запази и донесе вкъщи и с нея да се запали
кандилото. Мама приготвяше чай, в който до-
бавяше изцеден сок от портокал, мандарина,
малко лимон. Чукахме се с яйцата, всеки ис-
каше да бъде борецът, за да бъде най-здрав
тази година. Разбира се, разрязвахме козуна-
ците, а те бяха различни – с орехи, с мак, с
бадеми и стафиди – кой от кой по-вкусни, на-
правени от мама и танте. От първия ден на
Великден, 40 дни четяхме на обед молитвата:
„Христос воскресе от мъртвите, смърт-
та със смърт победи и на мъртвите от
гроба живот подари”. След преминаването
на тези 40 дни, на обяд отново четяхме мо-
литвата: „Божията любов носи изобилен и
пълен живот”, която се казва три пъти.

175
 Мама и татко ни оставяха нас, децата,
доста свободни в игрите. В детството ни в
квартала нямаше почти никакви коли, имаше
големи празни пространства, където на воля
можехме да играем на народна топка и други
игри. На Заговезни възрастните палеха голе-
ми огньове и някои от момчетата ги преска-
чаха, маскирахме се. Беше забавно, весело.
Вкъщи винаги можехме да доведем колкото
искаме приятелчета, никакво ограничение
нямаше, играехме свободно и щастливо. Така
отрасна и моят син. Аз също не го огранича-
вах. И мама, и аз го оставяхме съвсем свобо-
ден. Той играеше с децата в близката гора на
индианци, на стражари и апаши, на какво ли
не. Татко смяташе, че по този начин детето
се развива свободно. Фантазията му, въобра-
жението му също много добре се развиват. А
въображението е изключително важно за чо-
века.

Коледа беше най-прекрасният празник

в нашия дом, за всички ни – и за децата, и за
големите. Родителите ми купуваха елха, а
прибраните от миналите години коледни иг-
рачки се изваждаха. Когато бяхме малки, вра-
тата на стаята, където беше елхата, се за-

176
ключваше и ни казваха, че Крискиндел и Дядо
Коледа ще я украсят, но дотогава ние не тряб-
ва да я виждаме. Това беше толкова интригу-
ващо и трепетно. На Бъдни вечер всички се
събирахме и чакахме. Звънваше се на входна-
та врата и това значеше, че всичко е готово,
че Дядо Коледа ни звъни, за да ни каже, че
подаръците са оставени. Влизахме в стаята,
беше тъмно, само елхата светеше с всичките
малки цветни лампички. От грамофона звуче-
ше „Тиха нощ, свята нощ”, след нея и други
коледни песни. Сядахме и притихнали изчак-
вахме да свърши мелодията. Едва тогава по-
глеждахме. За всеки член от семейството
имаше пакет, вързан с красива панделка, все-
ки получаваше своите подаръци. Татко ни
гледаше с топлота, от него се излъчваше тако-
ва достолепие. Докато седяхме и слушахме
„Тиха нощ, свята нощ”, виждах как той седи
със затворени очи и се моли. Атмосферата на
тези моменти наистина беше незабравима.
След това сядахме на коледната маса, отрупа-
на с традиционните постни ястия, и вечерях-
ме. Този празник остана незабравим и за
Мая, и за Владимира.

177
 Когато бях малка, си събирах парички-
те, които ми даваха по някой път, и с тях ку-
пувах за Коледа по някое подаръче, колкото
ми стигаха, на мама и татко. Така се радвах
да има подарък и от мен за тях двамата! Кога-
то пораснах, аз украсявах елхата. Това става-
ше в стаята на татко и мама. Няма да забравя
какво особено чувство изпитвах. Слагахме
елхата на тоалетката на мама, която беше до
бюрото на татко. Татко седеше на бюрото и
си пишеше. Аз до него украсявах елхата.
Имаше нещо толкова спокойно, уютно, праз-
нично. Около него винаги имаше една особе-
на, силна, магнетична атмосфера, нещо,
което не може да се обясни с думи.
Няколко седмици преди Коледа танте и
мама започваха да приготовляват коледни
сладки. Някои трябваше доста дълго да отле-
жават и затова се почваше по-отрано. Бяха
най-разнообразни, красиви и много вкусни.
Някои от тях връзвахме на конци и окачвахме
също на елхата. Миризмата на тези коледни
сладки беше нещо прекрасно и създаваше не-
забравимо коледно настроение в дома. За
малката Влади, която отрасна с тези коледни
празници, те останаха в душата й с нещо

178
много светло и красиво и ето нейните думи,
как ги е запомнила:

„Детските спомени не винаги са най-

ярките, нито най-значимите в живота на
човека. Често обаче те са сред най-роман-
тичните и ни изпълват с приятни усеща-
ния всеки път, когато ги извикаме в па-
метта си. Такива за мен са спомените за
прекарванията на Бъдни вечер. Къщички-
те от двете страни на улицата сякаш са
се сгушили под дебело бяло покривало (зи-
мите в моето детство все още бяха снеж-
ни, особено в последните дни на декември).
Дърветата в градините пред тях са затру-
пани със сняг. Прозорците светят привет-
ливо.

Моето, типично детско, вълнение, е

стигнало връхната си точка. Нямам тър-
пение да се озова край елхата и да разбера с
какво е възнаградил послушанието ми през
изминалата година Дядо Коледа. Но въпре-
ки това, сетивата ми жадно поемат кра-
сотата на бялата зимна приказка наоколо.
Още с прекрачването на прага се усеща ми-
рисът на запалени свещи и коледни ла-

179
комства. А също и магията – онази магия,
която може да представлява този празник
само за децата. Първоначално трябва да
вляза и (не)търпеливо да изчакам в друга
стая, а не там, където е елхата. Няма как.
Вратата на спалнята на дядо и баба, къ-
дето е дръвчето, е плътно затворена. Дядо
Коледа трябва, на спокойствие и далеч от
очите на всички, да го украси и да остави
подаръците под него. А когато свърши и
напусне къщата, ще ни извести с кратич-
ко, но толкова очаквано позвъняване на
входната врата.

Минутите сякаш са безкрайни, а

детското любопитство и желанието да се
промъкна и поне за миг да зърна вълшебния
старец – огромни. Но така и не се осмеля-
вам. Най-после се разнася дългоочакваният
звън. Отварянето на вратата на стаята
предизвиква у мен трепет, какъвто сигур-
но е предизвикало отварянето на входа на
прочутата пещера за Али Баба.

Вътре елхата блести в празничната

си премяна, украсена с играчки, грижливо
съхранявани от няколко поколения. От
стария грамофон в ъгъла се носят тради-

180
ционните и известни в цял свят коледни
песни – „Тиха нощ, свята нощ!”, „О, колед-
но дръвче” и т.н. А под елхата Дядо Коледа
е оставил цял куп красиви подаръци. Не е
забравил никого, но, разбира се, най-много
има за най-малкия член от семейството.
Традицията повелява да сдържа порива си
още малко, докато цялото семейство сяда
около елхата и известно време слуша пес-
ните, наслаждавайки се на тези безценни
мигове. А после с ентусиазъм, трупан в
продължение на 364 дни, се заравям в шаре-
ните пакети. Чувството е опияняващо. А
изненадата ми за пореден път е огромна.
Как ли Дядо Коледа се е досетил, как е нау-
чил, че съм си мечтала точно за тези иг-
рачки? На развълнуваното ми бърборене
възрастните откликват с мили и снизхо-
дителни усмивки. Често се обръщам към
дядо, нали е толкова стар, сигурно знае, с
куп въпроси: видял ли е кога точно са оста-
вени подаръците, знае ли как изглежда Дя-
до Коледа? А той само ме гледа с онази не-
гова неповторима блага усмивка и безкрай-
на нежност в очите. Това бе той: въплъ-
щение на благост и нежност.

181
 Малко по-късно цялото семейство
сяда около празничната трапеза, подреде-
на, както винаги, от баба. Нейно дело са и
вкусните ястия – до едно подбрани и при-
готвени според вековните коледни тради-
ции. Похапвам с удоволствие, но и с из-
вестна, почти неосъзната тъга. Защото
съвсем скоро всичко ще свърши. Още едно
приказно прекарване на Бъдни вечер ще ос-
тане зад гърба ни и ще се занижат нови
364 дни на очакване. До следващия път.
Отново излизаме в снежната нощ и тръг-
ваме към дома. Блажено стиснала поред-
ната кукла или играчка, подтичвам около
мама и татко. Снегът скърца под краката
ми. Главата ми е пълна с какви ли не мисли
за току-що отминалата вълшебна нощ. И
съвсем по детски и през ум не ми минава,
че за всяко подобно преживяване трябва да
благодарим и да скътаме спомена дълбоко в
сърцето си, защото нищо не е вечно и рано
или късно остава завинаги в миналото.

Днес Бъдни вечер продължава да е

прекрасен празник за семейството ни, но,
разбира се, магията отдавна вече я няма.
Не на последно място, защото и дядо, и

182
баба са покойници от много години. Двама
от най-добрите, всеотдайни и хуманни хо-
ра, които човек може да си представи. Ис-
тински пример на житейска мъдрост, не-
поклатима вяра в доброто, спокойствие,
благост, неизчерпаемо желание да пома-
гаш на околните, да излекуваш болката
им, да ги научиш да виждат хубавото в
живота и да изживяват пълноценно всеки
миг от него.” Така останаха татко и мама в
душата на Влади.

Нова година посрещахме също събрани

цялото семейство. Вечерята беше празнична.
Заставахме всички около масата прави и тат-
ко казваше на глас „Отче наш”. Това беше
един невероятен момент, ще го помня цял
живот! Тонът, с който той произнасяше мо-
литвата – каква вяра се излъчваше от него,
каква сила! След това мама му поднасяше ка-
дилница с разгорели въгленчета, върху които
слагаше тамян и той минаваше от стая в стая
и прикадяваше цялата къща за здраве. Връ-
щаше се. В средата на масата беше сложена
кръгла тава с новогодишната баница с късме-
тите. Това бяха надписани листчета, навити
на дрянови пръчици. Най-хубавият късмет

183
гласеше: „Света Богородица да ти пома-
га”. Татко завърташе тавата три пъти и към
когото се паднеше клечицата – това беше не-
говият късмет. Имаше най-различни вкусни
ястия, приготвени от майсторските ръце на
мама, а когато беше още жива танте – и от
двете. След вечерята играехме всички на ня-
какви забавни игри. Така до 12 часа, когато
си пожелавахме „Честита Нова година!”.
Всички целувахме ръка на татко. Той ни це-
луваше и благославяше. След това, когато
бяхме малки, сурвакахме и получавахме па-
рички. После синът ми Петър ни сурвакаше
всички, като започваше, разбира се, първо от
дедко си.

ВКЪЩИ ВИНАГИ имахме котки. Съ-

що така и няколко кучета сме имали, всички
бяха като членове на семейството – с толкова
обич се отнасяхме към тях. Ние, децата, ако
намерехме бездомно коте или кученце, вина-
ги го донасяхме у дома. Приемаше се, изкъп-
ваше се, нахранваше се. Грижехме се за него,
докато татко намереше измежду пациентите
си добри хора, които да го вземат. Татко каз-
ваше за котките, че са много полезни живот-

184
ни и че е много добре и е важно в едно се-
мейство да има котка, но да бъде гледана с
обич. Тогава котката става „астрална прахос-
мукачка”, по неговите думи. Тя поема всички
астрални отпадъци – отрицателни мисли и
чувства, напластени в дома, без това да вреди
на самото животно. Котката има много, много
жизнена прана, сила в себе си, затова може да
поеме отрицателните енергии, без да й навре-
дят. Котката притежава и лечебни сили. Тя
усеща, когато господарят й има някъде стра-
дание, болка, и сама ляга върху това място.
След 15-20 минути, до половин час, болката
намалява. Животното просто поема болката в
себе си и отдава от своята прана, а ние знаем,
че праната запълва в нашата аура местата, къ-
дето тя е нарушена и където всъщност е мяс-
тото на болката.

При татко бяха довели едно детенце,

което имаше доброкачествен тумор, една бу-
ца на шията. Родителите започнаха да прила-
гат лечението на татко. След известно време
дойдоха на контролен преглед и с радост по-
казаха колко много е спаднала бучката на ши-
ята на детето. Разправяха и нещо много инте-
ресно. Те имали котка. Детето и котката били

185
добри приятели. Когато се образувала тази
бучка, котката започнала упорито, когато де-
тето легне, да се настани и тя така, че да по-
крие болното място. И съчетанието на татко-
вото лечение с лежането на котката върху ту-
морчето бързо подобрило състоянието на де-
тето. След известно време те забелязали, че
туморът намалява, но на котката се образува-
ла бучка. Занесли я във ветеринарната клини-
ка, оперирали я и се оказало наистина, че
котката е получила доброкачествен тумор.

Татко обясняваше, че животните

могат в любовта си към своя господар да се
саможертват и да поемат съзнателно от
болестта му. Аз изпитах това нещо върху
себе си. След смъртта на татко изживях мно-
го тежък период. Мъката, която изпитвах то-
гава, създаде в мен отрицателни състояния,
вследствие на които получих гнойни процеси
– доста сериозни и тежки. По това време
имах един красив черен котарак, който много
ме обичаше, а и аз много го обичах. Забеля-
зах, че на неговото гръбче се появи голяма
буца. Занесох го във ветеринарната клиника,
упоиха го и когато го резнаха, оттам бликна
като фонтан гной. Той просто беше изтеглил

186
от мен гнойта. Такива са прекрасни тези на-
ши четириноги приятели и как само умеят да
се самопожертват и да ни помагат!

Татко разправяше една приказка – той

обичаше с приказки да илюстрира някои свои
мисли. Имало едно време един дервиш, който
обикалял селищата. Попаднал в голям град и
минавайки покрай една хубава къща, почу-
кал, за да помоли за гостоприемство и да бъ-
де нахранен. Стопанинът на къщата лежал с
много силни болки в крака, като казал, че то-
ва е от много дълго време и не може да наме-
ри лек. Дервишът му дал някакъв лек, но му
казал „Вземи си котка и нека тя лежи на
болното място, ще ти помогне.” И си за-
минал. След дълго време той отново минал
през този град, отишъл в същата къща, почу-
кал, приели го много радушно като скъп гост
и какво да види – стопанинът не с една, а с
няколко котки около себе си. Той обяснил на
дервиша: „Ами, твоят съвет беше прекра-
сен. Взех котка, минаха ми болките и ето,
взех още няколко, да не би случайно и някои
други болки да ми се появят, да си имам ле-
кари вкъщи.” Така татко с чувство за хумор
казваше за големите способности на котките.

187
 Ние, децата, донасяхме вкъщи и нара-
нени птиченца, паднали от гнездата си, гугут-
ки и други пилета, нуждаещи се от помощ.
Веднъж Любчо донесе един бухал, на който
беше счупено крилцето. Сложихме го на та-
вана и той беше лекуван. Изобщо в нашия
дом не само хората намираха помощ и ле-
чение, но и птици и всякакви животни.

Татко казваше, че животните, в голяма-

та си любов към господаря си, могат да усе-
тят опасността, която идва за него и даже с
цената на живота си да го спасят, саможерт-
вайки се.
С това те самите също правят крачка
напред в своята еволюция.

ОЩЕ КАТО МОМИЧЕ започнах да ус-

воявам мислите, вижданията, рецептите на
татко в областта на козметиката – наука за
разхубавяване и подмладяване.

Мисли на татко:
„За да бъде една жена красива, тя
трябва да бъде преди всичко здрава, със
здрав и весел израз на лицето, който е в
пълна зависимост от общото здравослов-

188
но състояние на тялото. А за да бъде здра-
ва, трябва да спазва природосъобразен жи-
вот. В болната кожа няма красота. Пора-
ди болна кожа могат да останат незабеля-
зани най-красиви форми, докато нежната,
гладка и здрава кожа най-често прикрива
някои несъвършенства. Ето защо кожата
се явява най-важният фактор за красота-
та. И най-важните заболявания, наруша-
ващи красотата, са тези на кожата. Пър-
вото условие обаче за една хубава и здрава
кожа е правилната обмяна на веществата
и редовното излъчване на сокове от стра-
на на вътрешните жлези на организма. А
това се постига с природни, естествени
средства. Преди всичко с помощта на пло-
довете, които съдържат минерални вещес-
тва и витамини. Освен това плодовете не
съдържат почти никаква готварска сол.
Най-здравословна е онази храна, която съ-
държа много малки количества готварска
сол. Затова именно е препоръчително един
ден в седмицата да не ядем нищо, освен
плодове и зеленчуци. По този начин се из-
бягва претоварване на организма с вредни
вещества, които проникват в него с преко-
мерната храна. А също така се пречиства

189
организмът от натрупаните в него отро-
ви, токсини и прочие. Най-богати с вита-
мини са френското грозде, лимонът, пор-
токалът, зелените пиперки, суровите до-
мати. Много е добре вечер преди лягане да
се изпие една чаша сок от домати.”

Татко настояваше да се запомни, че до-

като не се спазят правилата на душевната и
физическата хигиена, всички външни сред-
ства за разхубавяване на кожата са безрезул-
татни. „Съсипана от вътрешни причини,
кожата не лови нищо. Ето защо вътреш-
ните средства са много и много по-важни
от външните. Душевната хигиена се със-
тои в едно сравнително нормално и уравно-
весено отнасяне към условията на живота
ни и спокойно приемане на несгодите, кои-
то той ни поднася. Жените, които са веч-
но недоволни от живота си и не намират
сили за помирение, остаряват рано. Вмес-
то да се окайват и самоизяждат, те биха
могли да помислят как по-добре да органи-
зират живота си при тези условия, които
съдбата им е определила. Жените, които
успяват да избегнат гнева, злобата, за-
вистта, мъчно остаряват. Важен фактор

190
за поддържане на душевното равновесие и
спокойствие е редовният сън.

Искаме ли сега да се подмладим, дос-

татъчно е да се върнем назад към природа-
та, т.е. да се подчиним и следваме малки-
те физически природни закони: да подбира-
ме здрава, чиста, предимно растителна
храна, която чрез систематически диха-
телни гимнастики да свържем с животво-
рящия еликсир – кислорода, и редовния сън
(лягане между 22 и 23 часа в проветрена
спалня) – еднички пазители на истинска-
та естествена красота. От това тенът
става розов, очите добиват блясък и се из-
бягва прекомерното затлъстяване или сла-
бост. Освен това полезно е винаги да се ми-
сли за бъдещето, за да не се остарява
никога. За жената не трябва да съществу-
ва мисълта, че тя е вече възрастна или
майка на няколко деца и че някои развлече-
ния не са подходящи за нея. Полезно е след
обед и вечеря да изпива по една чашка дома-
тен сок или чай от исландски мъх.

За регулиране на храносмилането и
изчистване на храносмилателния канал
препоръчва се сутрин на гладен стомах да

191
се изяждат по пет-десет сини сливи или
три-шест смокини, от вечерта накисна-
ти в чаша студена вода, след което да се
изпие водата им. Преди лягане се пие сок
от плодове или от сурови моркови или дес-
тилирана вода – по една-две винени чаши.
И най-после да се спазват следните прави-
ла:

1. Не се сърди никога, не се ядосвай

много с грижи, не се карай с никого, пък и
дори с мъжа си.

2. Колкото повече можеш се смей и

то искрено, от сърце, търси шеги, прекар-
вай дълго време в компания с духовити и ве-
село разположени хора, чети хумористич-
ни списания и вестници и наблюдавай ко-
мичните страни на живота.

3. Не яж нито един залък повече от

това, което е достатъчно на човек да се
нахрани.

4. Често се къпи в хладка вода – 35

градуса по Целзий, пет-десет минути след
къпане ходи пеш и прави гимнастика.

192
 5. Не се плаши от слънцето и възду-
ха, оставай повече на свободен простор вън
от градския прах и пушек.

6. Не се страхувай от раждане, за-

щото истинската здрава жена се разхуба-
вява от това.

7. Хвърляй често поглед към огледало-

то. Трябва добре да опознаеш себе си и да
поправиш навреме всяка най-малка грешка
във външността си.

8. Силна воля и правилен избор за на-

чина на живот завладяват и унищожават
грозните страсти.

9. Трябва да желаеш да бъдеш млада

и ще го постигнеш.

10. Жената трябва да прави добро

впечатление на всички, не само на мъжа
си, но и на приятелите и на неприятелите
си, на кондуктора в трамвая и на просяка
на улицата.

11. Тайната на вечната младост и

красота се крие в здравето. Болният нико-

193
га не може да бъде красив. А тайната на
здравето е умереност във всичко – не пре-
калявай в нищо, дори и в най-необходимите
неща.

Ако жената иска да бъде привлека-

телна, трябва сама да се стреми да бъде
такава.”

Правила за запазване красотата

на лицето
Лицето се измива с хладка вода, като
вместо със сапун се намазва предварително с
печени пшенични трици, разбъркани на каша
с малко вода. След това добре се измива (без
сапун) отдолу нагоре. Попива се леко с мека
кърпа (без да се търка). За освежаване на ко-
жата: Лицето се измива с много гореща вода
– 42-45 градуса Целзий, като се плиска про-
дължително около 30 – 40 пъти. След това
плискате лицето 50-60 пъти със студена вода
– 20 градуса Целзий. Резултатът се забелязва
след 5-6 дни.

Много полезни за изчистване на лицето

са парните бани. С такива парни бани, когато

194
бях тийнейджър, изчистих лицето си от мла-
дежки пъпки. Правят се по следния начин: в
около 2 литра вряща вода се слага една-две
лъжици цвят от лайка, само да се запари. За-
хлупената тенджера се сваля от огъня. Сяда
се до нея, покрива се главата с хавлиена кър-
па и по малко, по малко се отваря капакът –
да бие парата в лицето. Така за десетина ми-
нути постепено капакът се отваря, докато па-
рата изчезне. След това лицето се наплисква с
хладка вода и се попива. След парната баня е
много полезно да се направи маска на лицето
от ситно настъргана на каша краставица. С
нея се престоява около 30 минути. Сваля се,
попива се и след това лицето се намазва с то-
пъл чист зехтин, който се държи около 20 ми-
нути. Изплакава се отново само с вода и се
попива леко.

Само с чист зехтин може да се поддър-

жа кожата на лицето в младостта до този мо-
мент, в който се усети, че това не е вече съв-
сем достатъчно.

Ето рецептата за един вълшебен крем

за поддържане еластичността на кожата до
дълбока старост: 50 грама чист зехтин, 18

195
грама какаово масло, 18 грама китова мас
(цитацеум), 8 грама чист пчелен восък, 1 су-
пена лъжица чиста домашна свинска мас, 10
грама розова вода и 20 грама глицерин. Всич-
ко това се слага в емайлиран съд или от йена-
глас и се държи на водна баня, докато се сто-
пи сместа. След това се сваля от огъня и с
дървена лопатка се бърка, докато сместа из-
стине и се сгъсти. Когато кремът е вече сту-
ден, се добавя по една ампула от витамините
А, Е и D и 5-6 капки тинктура бензое. Важно
е витамините да се слагат капка по капка и
леко да се бърка, за да не се пресече кремът,
същото се отнася и до капките бензое. Гото-
вият крем се поставя в бурканче и се държи в
хладилника, а за ежедневна употреба се дър-
жи малко количество на стайна температура.
Преди да се намаже кремът върху измитото
лице, то леко се намазва с чиста розова вода и
както е леко влажно, върху него се нанася
кремът.

Гимнастиката на лицето е задължител-

на. Тя се състои от следните упражнения:
всяка сутрин, след измиване на лицето и сла-
гане на крема, 10 пъти се казва звукът А,

196
следват звуците КС и О. След това се поема
въздух през носа, изпълват се бузите и през
устата (като че ли се свири с уста) се издухва
въздухът. После за мускулите под брадата се
прави следното упражнение: силно се изтяга
долната устна, като че ли искаме да я опрем
до носа, да я издигнем до носа. Всичките те-
зи упражнения се правят по десет пъти. Меж-
ду тях също по десет секунди почивка.

Гимнастика на мускулите на лицето:

„За да има лицето свеж и хубав вид, необ-
ходимо е да се даде и на неговите мускули
известно раздвижване, тъй както и на ос-
таналите мускули на тялото се прави
гимнастика. Като най-лесна и най-полезна
за лицето гимнастика се явява следната:
движете бързо и леко пръстите на ръцете
по последното по подобие биенето на бара-
бан. Докосванията на пръстите естестве-
но трябва да стават много нежно. Резул-
татът е отличен.”

За добро зрение е много добре сутрин и

вечер преди измиване на лицето да се прави
плискане на очите. С хладка вода се плиска
първо затвореното дясно око 12 пъти, след

197
това затвореното ляво око 12 пъти, след това
пак дясното око 13, после лявото 13. Така че
се събират по 25 плискания на всяко око. Из-
миването на лицето се прави след плискане-
то. Татко правеше това всяка сутрин и всяка
вечер преди лягане. Аз също го практикувам
цял живот. Много добре действа за засилване
на зрението.

Грижа за косата
Косата също изисква голямо внимание.
Да не се забравя, че косата боледува, когато
има неправилно и нередовно храносмилане и
изпразване на червата – запек. Миенето на
главата е много добре да става с жълтъци.
Два жълтъка се разбъркват добре с малко ро-
зова вода или чаена лъжичка чай от лайка.
Намазва се косата, както е суха, чака се около
минута-две, като през това време главата ста-
рателно се масажира с края на пръстите и
след това много добре се изплаква. Накрая
може да се сложи малко балсам и след две
минути отново добре се изплакава. Косата
става много хубава и важното е, че жълтъците
съдържат всички необходими елементи за
поддържане на здрава и хубава коса.

198
 Грижа за ръцете
„Ръцете след измиване да се избър-
сват до сухо и то всеки пръст поотделно
отгоре надолу към нокътя. Средство за за-
пазване на ръцете: смесват се 100 грама
глицерин, 50 грама одеколон и сокът на
един лимон. Преди намазването шишето
се разклаща.”

Грижи за краката
„Те не бива да бъдат по-малко, от-
колкото за другите органи. Чрез тях ние
въздействаме много ободрително върху
централната нервна система. Затова
всяка вечер преди лягане да се прави или
топла баня на краката със солена вода 36
градуса Целзий или пък хладка баня на кра-
ката 30 градуса Целзий. Ходене полугол и
бос, особено сутрин, докато си правим все-
кидневния тоалет и закуска, е извънредно
добре за самочувствието. Ако няма въз-
можност за бани, то поне да се измиват
краката до под коленете с вода – темпера-
тура 36 градуса Целзий.”

199
 Кафяви петна по кожата
„Трябва да се пречисти организмът
вътрешно – или водолечение с дестилирана
вода, или чай от исландски лишей. Диета –
лека вегетарианска храна с повече плодове
и зеленчуци. Външно – два пъти на ден
петната да се мажат със следната смес:
3 супени лъжици дървено масло (зехтин)
се разбъркват със сока на един лимон. И
както при всяко лечение самовнушението с
общата формула „Всеки ден във всяко от-
ношение все по-добре и по-добре ми става.”

Като заключение татко казва: „Закони-

те на красотата и на съвършеното здраве
са едни и същи. И едното, и другото зави-
сят от душевното здраве. Или с други думи
– от качеството на мислите, които най-
често текат от нас към другите и от дру-
гите към нас. Нашата старост е два вида
старост – старост на тялото и старост
на духа. Колкото по-стар, по-зрял е духът,
толкова по-способен ще бъде той да владее
тялото и да му въздейства по своя воля.”

Татко много препоръчваше лечение с

дестилирана вода. Вкъщи имаше апаратче за

200
приготвяне на дестилирана вода и той вина-
ги пролет и есен провеждаше това лечение.
Ето какво казваше∗: „Когато кръвта е за-
мърсена, тя се нуждае от пречистване, ко-
ето може да се постигне с едно промиване,
а именно с употреба на дестилирана вода,
която не съдържа никакви химикали, живи
организми и прочие. Само 10-20 минути
след употребата на дестилирана вода чув-
стваме как тя проявява натиск върху ми-
нералите и киселините в кръвта и изобщо
върху всички чужди вещества в кръвта.
Дали дестилираната вода се пие бързо, или
бавно, гореща или студена – няма особено
значение. Това определя всеки според себе
си. Който е нервноболен или пък има бо-
лест в черния дроб, по-добре е да пие вода-
та гореща. За да се получи нужният на-
тиск, трябва да се пият винаги по две ча-
ши от по 100-150 грама едната, и то една
след друга наведнъж. Дневно да се изпива 1-
2 литра (децата – 300-600 грама на ден),
според възрастта, а именно: при събужда-

∗
П. Димков, „Наръчник за природолекуване и живее-
не”, 4-то коренно преработено и допълнено изда-
ние. С., 1939.

201
не на гладен стомах да се изпие 200-300
грама дестилирана вода, преди или вместо
закуска пак 200-300 грама, преди обед пак
200-300 грама, преди вечеря към шест часа
пак 200-300 грама, подир вечеря към осем
часа пак 200-300 грама, точно преди лягане
да се пият още 200-300 грама. След това се
спи много хубаво и спокойно. След изпива-
нето на последната чаша вода – шестата,
болният ляга на дясната си страна и ле-
жи около 20 минути, за което време вода-
та напуща стомаха и след това, ако иска,
обръща се на лявата си страна и заспива.

Това водно лекуване не се позволява

само при водянка на краката или при общо
задържане на водата в организма, при сър-
дечен порок и при атеросклероза, както и
при атеросклеротична хипертония.

През това време какво може да се яде

и пие? – Всичко, каквото искате – не пове-
че от два-три пъти на ден, с изключение
на месо, риба, яйца. Сух фасул, леща и грах
(не повече от един-два пъти седмично).
Чай, кафе, какао, алкохол, т.е. храни, кои-
то дават много пикочна киселина – да не
се употребяват.

202
 При смущения, които се изразяват
във вид на различни спазми на кръвоносни-
те съдове, като измръзвания на кожата на
главата, побледнявания на кожата на ли-
цето, студени ръце и крака при най-малко
охладяване, болки в сърдечната област с
чувство на страх и задушаване, мигрена,
спастичен запек и други, се препоръчва на-
ред с вегетарианската плодова и безсолна
диета също и дестилирана вода. Добре е
още при сутришната закуска 10-20 мину-
ти след дестилираната вода да се вземат
и по две лъжички чисто дървено масло
(зехтин). Ако искаме да ускорим лекуване-
то, то трябва вечер един час след вечеря да
пием и по една чаша горещ чай, в който
сме попарили една лъжица исландски мъх,
пие се с утайката. Скоро започваме да
ядем много по-малко и правим избор на то-
ва, що ни се иска. След пет-седем седмици
се чувстваме вече възродени. При това ле-
куване лечебните кризи се явяват в много
по-лека форма, отколкото при другото во-
долечение.

Три важни действия ни осигурява

това водно лечение. То измива кръвта та-

203
ка, че тя остава чиста от чужди вещес-
тва. Второ, накарва всички отделителни
органи, а така също и цялото тяло, да
функционират правилно. Трето, жлезите
се нормализират, мозъкът действа много
по-активно, така че животът ни се виж-
да като игра, а същевременно се подмладя-
ваме. Най-добре е това водолечение да се
провежда през месеците март и октомври.

Дестилираната вода всеки може да

си приготви, ако има ракиен казан или пък
по принципа на същия си приготви такъв
домашен апарат за произвеждане на дес-
тилирана вода – от една обикновена тен-
джера или голяма кутия за халва с тенеки-
ен капак, на който е прилепена една фуния
с диаметър в основата 10 см. От тази фу-
ния следва една тенекиена тръба дълга 1 м
и широка 3 см, която съединява тенджера-
та с газеното тенеке, в което се охлажда
парата. Накрая ще кажа няколко думи, как
да различим доброкачествената от недо-
брокачествената дестилирана вода. Чис-
тата от всякакви примеси дестилирана
вода се разпознава от недоброкачествена-
та по това, че е лека и приятна за пиене и

204
непременно три-шест часа, след като за-
почне да се пие, кара човек по-често да ури-
нира. Недоброкачествената, нечистата
дестилирана вода често има някакъв дъх,
пада тежко на стомаха и не предизвиква
усилено уриниране. Затова най-добър съвет
е всеки сам да си я приготовлява.”

ПРЕЗ 1977 ГОДИНА В СОФИЯ дойде

снимачен екип от Ленинград, сега Санкт Пе-
тербург. На татко беше предложено да учас-
тва в един филм, който се казваше „Влез в
храма”. Той беше свързан с природата, с при-
родното лекуване, с хуманността и татко се
вписваше в него напълно. Спомням си, че
точно тогава имах изложба на ул. „Шипка” 6,
където за първи път бях изложила и цикъла
„Богомили”. Валя Никифорова, режисьор на
филма, и снимачният екип дойдоха в залата и
заснеха и част от изложбата. Направиха ин-
тервю с мен във връзка с татко. Филмът е бил
излъчен по Ленинградската (Санкт Петер-
бургската) телевизия с много голям успех.

ПРЕЗ 1977 г. ПРОФ. ЖУРЕН ГОЯЛ ОТ

ИНДИЯ бе на посещение в София. Той има-
ше официална среща с татко, но дойде и на

205
втора среща у дома. Професорът беше с пре-
водач, но по някои теми татко и той раз-
говаряха телепатично, атмосферата беше
много особена. Той много се заинтересува от
възможността за поставяне по ирисовата ди-
агностика на ранна диагноза на рака – някол-
ко години преди той да се е проявил. Покани
татко в Индия да предаде някои от знанията
си. Татко прие, но посещението не се реали-
зира. Татко го покани да види картините ми.
За цикъла „Богомили” той каза, че това са ед-
ни от най-чувствителните духовни образи,
които е виждал.

ПРЕЗ 1978 г. СВЯТОСЛАВ РЬОРИХ

имаше изложба в София. С Людмила Живко-
ва са разговаряли за татко и той е пожелал да
се срещнат. Дойде вкъщи с един от съветни-
ците на Людмила Живкова. Дълго разговаря-
ха на руски език с татко за билките. Свято-
слав Рьорих имал голяма плантация за билки
в Хималаите. Той разправи за билки, които
има само там, и за свойствата им, а татко му
описа билки, които виреят само в България и
имат изключителни качества. Татко с болка
говореше за безмилостното унищожение на

206
билки у нас поради непрофесионалното им и
недобросъвестно бране (много пъти ги из-
скубват с корени). За това безценно богат-
ство, което имаме и безразсъдно губим.

Татко му изказа своето възхищение и

преклонение пред баща му – великата лич-
ност Николай Рьорих, който беше един от
любимите му художници, също както и на
мен. Говорихме и за майка му, Елена Рьорих,
за писмата й, събрани в нейна книга. Тези
писма са отговори на въпроси, които тя е по-
лучавала от различни хора от целия свят. У
нас тази книга не беше издавана (по обясни-
ми причини), но ние с татко я бяхме чели от
екземпляр, внесен тук нелегално. Това напра-
ви на Святослав Рьорих голямо и много при-
ятно впечатление.

Аз показах на Святослав Рьорих пока-

ната, която бях получила от музея на Николай
Рьорих в Ню Йорк за откриване на моя из-
ложба там на 7 октомври 1979 година. След
разговора с татко той пожела да разгледа кар-
тините ми и им даде висока оценка.

ЗА ТАТКО най-великата сила беше

мисълта – силата на мисълта. „Затова,

207
каквото и когато мислим, ние съграждаме
от невидима материя нещо, което привли-
ча към себе си сили – да ни помагат или да
ни вредят според характера на мислите,
които изпълняваме. А ние, в своето леко-
мислие, забравяйки, че каквото мислим
днес, утре го вършим, и че всичко това, ко-
ето сме днес, е плод на минали мисли, с не-
обяснима дързост обвиняваме нашата съд-
ба, че била несправедлива към нас, когато
фактически истинските виновници за на-
шето положение сме си самите ние. За-
щото, забравяйки, че сме надарени от
Бога със свободна воля, не обръщаме почти
никакво внимание на случайните, лоши и
порочни мисли, които си свиват гнездо в
сърцето ни и създават в душата ни болез-
нено безпокойство. А пък това безпокой-
ство е именно причината, която ни тика в
кръчмите, болниците и затворите. Тя е,
която ни довежда и до краен песимизъм с
неговите последици, пълно телесно и ду-
шевно разстройство. В този случай, вмес-
то да бъдем несправедливи към съдбата си,
като й приписваме последиците на своите
грехове, не е ли хиляди пъти по-благоразум-
но да променим коренно възгледа и отно-

208
шението си към нашата собствена мисъл.
А първата крачка в това направление изис-
ква от нас да управляваме мислите си чрез
своя разсъдък. Това пък ще ни помогне да
заживеем нравстен живот, наградата на
който е истинското здраве и щастие.
Втората крачка изисква от нас да развием
у себе си навик за оптимистична мисъл.
Оптимистичните мисли са израз на ра-
дост и триумф на здравето ни. И тъй,
който мечтае за истинско здраве и щас-
тие, нека с всички сили започне да култи-
вира мисли нови, възвишени, радостни,
благородни и пропити с доброжелател-
ство към хората. Такива и само такива
мисли създават у нас хармония, красота и
весело настроение, които от своя страна
ни дават здрава кръв. Такива и само таки-
ва мисли са в състояние да ни подмладят
духовно и телесно и да ни помогнат да се
управляваме, т.е. да бъдем господари на
себе си. Защото всяка наша мисъл е една
действителност, една сила. Моля да си
повторите това два пъти: всяка мисъл е
камък за изграждане на нашата бъдеща
съдба, както за добро, така и за зло. И дей-
ствително, всичко, което ние искаме спо-

209
койно и без нетърпеливост обаче, здраво и
ясно ни очаква на пътя, по който вървим.
Никаква граница не съществува за силата,
на която се подчинява течението на мис-
лите.

Няма лекар, който може да премахне

болестите на тялото така, както ги пре-
махва радостната мисъл. Тези истини са
били приложени на практика от индий-
ските йоги още от най-древните времена.
Йогите са използвали мисълта като сред-
ство не само за лекуване чрез внушение и
хипноза, но и за себелекуване чрез самовну-
шение, като и двете тези средства умест-
но са свързвали с дихателните упражне-
ния.”

Татко разказваше и приказки във връзка

със силата на мисълта при болестното състо-
яние на хората. Разправяше приказката за
един дервиш, който попаднал в столицата на
едно голямо царство и там заварил много тъ-
га, много мъка. Султанът бил тежко болен.
Отишъл в двореца и предложил и той да го
лекува, наред с другите лечители. Пуснали го
и дервишът, като видял владетеля, разбрал, че
наистина е тежко болен и със страшни болки

210
в стомаха. Но погледнал султана и му казал:
„Знаеш ли, в стомаха, където мислиш, че
са ти много силните болки, има едно мъ-
ничко, мъничко змийче. От него са ти бол-
ките. Но голямата змия, голямото стра-
дание и опасност, е в големия пръст на
крака ти.” „А – казал султанът, – но там не
ме боли.” – „Да, защото си съсредоточил
мисълта си в стомаха, а там всъщност е
малкото змийче. То не е опасно. Долу, долу,
пръстът, там е голямата змия. Ето, по-
мисли си за това, а аз след време ще мина и
ще видя как си.” И наистина след време ми-
нал, влязал в двореца, заварил болния по-
добре. Като видял дервиша, султанът му ка-
зал: „Абе, знаеш ли, наистина нямам вече
никакви болки в стомаха. Онова змийче си
отиде и аз изобщо вече не усещам нищо,
хич и не го мисля, ама като мисля сега за
този пръст – там ме боли.” Дервишът му
помогнал да се освободи и от тази мисъл.
„Ето – казваше татко, – прехвърли мисълта
си на друго място, не мисли само за болка-
та и страданието, и със силата на ми-
сълта си ти можеш да се излекуваш.” И
разправяше един друг случай. Имало някакъв

211
световно известен лекар, който получавал
много писма, в които пациенти, болни, които
не можели да стигнат до него, му описвали
страданията си. Веднъж прочел две писма –
от едното, действително по всички симптоми,
които били описани, той разбрал, че за бол-
ния няма никаква надежда. От другото раз-
брал, че това е човек, който просто само си
въобразява, че има тук и там болест и пос-
тоянно живее в това болезнено състояние.
Извикал секретарката си и продиктувал на
единия: „Съжалявам, аз с нищо не мога да
ви помогна, Вашето положение е безна-
деждно.” На другия: „Вие само си въобразя-
вате, че сте болен. Всъщност, вие сте аб-
солютно здрав човек и нямате никакви за-
болявания.” Обаче секретарката му по не-
внимание разменила писмата и изпратила на
болния писмото, че е здрав, а на здравия – че
е безнадеждно болен. След известно време
здравият починал. Толкова много се изпълнил
с мисълта, че той е безнадеждно болен и че за
него спасение няма. А тежко болният оздра-
вял. Ето по този начин татко илюстрираше с
приказки мислите си – от какво огромно зна-
чение е ние сами да заживеем с мисълта за

212
добро здраве. И ако сме болни – оздравяваме,
оздравяваме, оздравяваме с всеки ден. И по
този начин със силата на мисълта ние не само
здравето, всичко можем да постигнем. Няма
по-голяма сила от силата на мисълта.

ПРОДЪЛЖАВАШЕ И ХОДЕНЕТО ПО
МЪКИТЕ, за да се издаде книгата на татко
„Съкровищница на българската народна ме-
дицина”. Като си помисли човек, че само две
страни в света имат такъв уникален труд –
Китай и България, и колко, колко пречки и
трудности трябваше татко да премине, за да
излезне на бял свят тази книга! Той изпитва-
ше голяма благодарност, а и всички ние, към
ген. Иван Михайлов. Действително, ако не
беше генералът, тази книга нямаше да излез-
не. Мир и светлина на душата му! През какви
подлости и интриги трябваше татко да мине.
Въртеше се около него един, който се праве-
ше на близък, и когато стана въпрос да се из-
берат трима рецензенти, той предложи свой
приятел – лекар – да бъде един от тях. Татко
вече беше започнал да се съмнява по отноше-
ние на този човек и един път ме викна и каза:
„Попитай какво ще ти кажат, като какъв
е този човек и какво е отношението му

213
към мене, аз също ще попитам и ще срав-
ним отговорите.” Ставаше въпрос по време
на медитация да получа отговор, както и той.
Отговорът беше, че той не само че не е прия-
тел, но е и враг. Но беше малко късно, защото
татко вече беше дал оригиналите от книгата
на този така наречен рецензент и той отказа
да ги върне. Положението беше критично, за-
щото се оказа, че това е единственият екзем-
пляр, който татко има. Слава Богу брат ми
Владимир успя чрез приятели да върне кни-
гата. След това беше назначен някакъв редак-
тор, който в много кратко време зачеркна три
четвърти от книгата. Татко беше ужасен и ка-
за: „Аз няма да я издам в този й вид.” Тога-
ва пак се намеси ген. Михайлов, махнаха то-
зи редактор и слава Богу книгата беше изда-
дена – с известни съкращения, но все пак в
доста нормален вид. Татко беше много,
много благодарен също и на главния редак-
тор проф. Стефан Тодоров, който направи
невероятното, за да излезе книгата. Но до
такава степен и той беше измъчен, че се раз-
боля тежко. Слава Богу накрая книгата излез-
на. Първият том – през 1979 година. Хората
се редяха през цялата нощ на опашка пред

214
медицинската книжарница, за да успеят на
сутринта при отварянето да си купят една
книга. Продаваше се само по един екземпляр.
Имаше хора, които се редяха по две нощи, за
да успеят да купят два екземпляра. Татко бе
благодарен. И как реагира той, когато този ог-
ромен негов труд видя бял свят? – С пълно
смирение и благодарност пред Бога и към Бо-
га, че го е удостоил да стане негов провод-
ник и да даде всичко това на страдащите
хора. Смирението не е някакъв външен белег.
То е нещо вътрешно, в съзнанието на човека.
Татко смяташе, че човек може да издържи на
съблазните в живота само ако се смири и раз-
чита на вътрешните сили в себе си. Защото
смиреният човек става възприемчив за
благата, които идват от невидимия свят,
и той придобива живот, дарби. Татко каз-
ваше, че според окултния закон, колкото по-
вече знания придобива човек, а с това и все
по-голяма мъдрост, толкова той става все по-
смирен. Той никога не казваше „Аз, Аз”. Ко-
гато му благодаряха хилядите хора, на които
той беше помогнал да придобият отново
здраве, той им посочваше нагоре и казваше:
„Не на мене благодарете, на Бога благода-

215
рете.” Скромността красеше и татко, и мама.
И двамата бяха толкова скромни, толкова неи-
зискващи, никаква алчност нямаше в тях, ни-
какъв ламтеж за придобиване на материални
блага. Тази скромност цареше и в семейство-
то ни. Сега съм толкова благодарна, обръщай-
ки поглед назад в живота си, колко много ми
е помогнало това качество, което придобих
благодарение на тях, което придобиха и мои-
те двама братя също.

Разказ на брат ми Владимир

„В края на 70-те години придружих
татко на едно пътуване до тогавашния
СССР. Бе по покана на първия секретар на
КПСС в Краснодарска област. Синът му бе
тежко болен и той помоли татко да оти-
де да го прегледа и да му предпише лечение.

Това пътуване донесе много приятни

емоции на баща ми. Той пазеше прекрасни
спомени от годините на следването си в
Русия. Обичаше тази страна и народа й.
Високо ценеше руската литература, музи-
ка и култура. Възхищаваше се на богатата
руска душевност.

216
 Руснаците му отвръщаха със също-
то. Способностите му на лечител отдав-
на бяха известни там. Навсякъде го посре-
щаха с топло чувство и голямо уважение.

В Краснодар прекарахме няколко дни.

Татко прегледа младежа, потвърди диагно-
зата и препоръча лечение, което след ня-
колко месеца го изправи на крака.”

Извадка от интервю с брат ми

Владимир
– Истина ли е, че баща ви е лекувал
Леонид Брежнев?

– Не, това е пълна измислица. Той са-

мо го прегледа един път и си каза мнение-
то. Това беше една много краткотрайна
среща (на която аз присъствах) по инициа-
тива на руската страна. Състоя се в Со-
фия, когато Брежнев пристигна за почивка
в Банкя. И тогава баща ми каза, че клима-
тът там не е благоприятен за здравето на
Брежнев, и той си тръгна за Съветския
съюз.”
-------

217
 МНОГО ОТ ВЛАСТВАЩИТЕ, въпреки
идеологията си, ходеха при Ванга да им пред-
сказва бъдещето, да им дава съвети. Също та-
ка идваха и при татко – да бъдат преглеждани
и да получават съвети за лечение. Но никой
от тях не направи нищо, за да може той сво-
бодно да помага на страдащите. Ползваха не-
говите знания, но за себе си. Единствен, как-
то и по-рано казах, генерал Иван Михайлов
помогна за издаването на книгите му. Само
това успя да направи, а то беше наистина не
малко.

При татко дойде за помощ и Людмила

Живкова. След претърпяната тежка автомо-
билна катастрофа й останало много страшно
главоболие и голям белег на челото, с които
официалната медицина не могла да се спра-
ви. Посещавала е болници и в западни стра-
ни, но без резултат. Тогава дойде при татко, за
да поиска съвет. Приложи татковото лечение,
което никак не е лесно и, особено в нейния
случай, беше доста продължително и трудно.
Прилагаше й го медицинската сестра Ани
Младенова. След като лечението приключи,
главоболието й изчезна абсолютно, белегът
от челото също. След това тя вече ходеше с

218
открито чело. По-късно, когато стана минис-
тър на културата, тя работеше усилено без
всякакво главоболие. След тази тежка катас-
трофа в нея настъпила особена промяна, коя-
то я обърнала към духовното. Тя осъзнаваше
това и казваше: „Ако би трябвало отново да
изживея катастрофата с всичките болки
и страдания, бих приела всичко това, зара-
ди тази промяна, която след нея стана в
мен.” Тя идваше при татко и дълги часове
разговаряше с него на духовни теми. Аз при-
съствах на тези срещи. Тя проявяваше много
голям интерес към всичко окултно. Започна
да взема книги от нас и да чете усилено.
Много бързо усвояваше всичко. Чичо Кольо
Нанков също й търсеше книги на окултна те-
матика и така я снабдявахме с всичко, какво-
то можехме да намерим. Тя изчете цялата те-
ософска литература, йогийски книги, Рудолф
Щайнер. Изключително бързо напредваше в
духовния път. Като че ли някаква светла сила
се беше вселила в нея. Имаше интересни и
големи духовни идеи, които искаше да реали-
зира. Каква завладяваща идея беше и Детска-
та асамблея „Знаме на мира”, с нейния девиз
„Единство, Творчество, Красота”! Тези

219
прекрасни думи да бъдат вложени в душите
на децата и те да ги носят през целия си жи-
вот – защото това, което е посято в детството,
и то в един такъв прекрасен момент на ра-
дост, на вдъхновение, между толкова други
даровити деца – това е нещо наистина пре-
красно и голямо. Тя казваше, че иска да ксе-
рографира всичките тези духовни книги и
постепенно да създаде една духовна библио-
тека. В разговорите с татко проявяваше мно-
го голям интерес към темата за богомилство-
то. Тя се обръщаше към татко с думите „Татко
Петьо” – така говореше с него. Той й разкри
цялата езотерична страна на богомилството и
тя беше решила да пише голям труд за бого-
милите. Но не успя да го осъществи. През
юли 1981 година Людмила Живкова почина
внезапно. Няколко месеца след нея, на 4 ок-
томври 1981 година, почина и татко.

Смъртта му за всички ни беше неочак-

вана. Той беше здрав. Ежедневието му про-
дължаваше да бъде същото, както винаги –
напрегнато от сутрин до вечер, с писане, че-
тене, преглеждане на болни. Нищо не под-
сказваше, че краят идва. Той почина в нощта
на събота срещу неделя. Съботите бяха обик-

220
новени работни дни за него. Даже същия ден
отиде на Витоша, местността Копитото, на
снимки за един от двата филма за него. Ве-
черта се прибра, чувстваше се както винаги,
вечеря, отиде в банята, след това си легна. На
сутринта мама видяла, че е починал. Лежал
съвсем спокоен в неговата поза (спящ по
гръб), лицето му спокойно, часовникът му
спрял на два часа и три минути. Шокът за нас
беше много тежък, много страшен, толкова
неочаквано беше. Мама в продължение на ча-
сове почти загуби разсъдъка си, просто не
можеше да осъзнае какво е станало. Толкова
жестока беше болката и мъката й. Аз се оба-
дих на Олга Чолпанова и на доцент Ели Дже-
раси, наши близки, които дойдоха веднага. Те
го умиха, облякоха, приготвиха. И започнах-
ме да се обаждаме вече там, където трябва.
Всичко това обаче ми е като в мъгла. Толкова
непоносима беше мъката ми, че не мога да си
спомня всичко кое как беше тогава.

В петък вечерта, преди татко да почине,

имах много интересно и странно изживяване.
Бях си легнала и, преди да заспя, невероятни,
силни, ярки светлини ме обляха. Това бяха
приказни цветове, толкова силни, толкова

221
блестящи и чувство на радост, на тържество,
на празник ме обхвана. Това продължи извес-
тно време, след това постепенно избледняха
силните цветове и блясъци и всичко изчезна.
Помислих си „Какво прекрасно нещо ще се
случи!” А след това, на другата нощ всъщ-
ност, татко почина. Чела съм от Учителя, че
когато една душа си заминава, която така са-
моотвержено, като татко, е работила за Бога
цял живот, служейки на хората, става празник
в невидимия свят и там с радост я посрещат.
Това съм преживяла, но аз не можах да го
усетя като празник, като видях татко починал.
Колко сме слаби някой път! Имаме знанието,
но нямаме силата да го приложим. На погре-
бението го изпратиха с военни почести. Из-
ключително много хора имаше. След това
един приятел на татко ми каза: „Толкова хора
помня само на погребението на Иван Ва-
зов.” И всички тези хора бяха дошли с благо-
дарност към татко, да му отдадат последна
почит. На всички той беше направил добро.
Всички го изпращаха с обич, с тъга, с призна-
телност.

Дни наред вкъщи идваха плачещи хора.

Едва издържах, толкова беше тежко. Цялата

222
тази тъга, цялата тази мъка! И много често
чувах една и съща фраза от наши близки:
„Той имаше към мене специално отноше-
ние.” Да, в голямото, безкрайно голямото
сърце на татко имаше обич за всички. Той
към много хора имаше специално отношение.

Кандилото гореше на нощното му

шкафче денонощно. А стола му пред бюрото
мама беше покрила с големи хартии, за да не
седне някой. Вечерта преди четиридесетте
дни (на другия ден щяхме да ходим на гроба
му) аз се качих горе, в стаята на татко и мама.
Всичко беше тъмно, мама беше в кухнята и
седеше на тъмно. През отворената врата виж-
дах само кандилцето, което светеше в стаята
им. Изведнъж забелязах, че пламъкът се из-
дига нависоко и спада, и пак, и пак. Влязох
вътре и в същия момент хартиите от крес-
лото на татко се вдигнаха високо във възду-
ха. Направих крачка назад и в следващия мо-
мент си казах: „Боже, това е татко! Нима
се плашиш от него?” Последва нещо особе-
но. С изключителна яснота вътре в себе си
чух гласа на татко, който започна да ми гово-
ри ясно и каза много неща за бъдещето. Едно

223
от тях обаче ме стресна и извиках: „Татенце,
моля те, предотврати го, моля те, не сега,
моля те, измоли от Господ да се отложи
малко.” И наистина той го е направил, защо-
то се отложи. Тогава той ми каза за следва-
щия ден, четиридесетте: „На гроба ми ще
има ангел, който ще благославя дошлите
да ме почетат.” И видях картината на бла-
гославящия ангел над гроба и наведените гла-
ви, тъгата и мъката на присъстващите. След
това имах доста срещи с татко, в които той по
вътрешен път ми говореше много съществени
неща. След всяка такава среща изпитвах ня-
каква невероятна, необяснима с думи радост,
която продължаваше не само в момента на
срещата, но и известно време след това. След
навършването на четиридесетте дни продъл-
жих да имам срещи с татко. При първата от
тях, си спомням, усетих вътре в себе си гласа
му, който ми каза: „Остави само свещта да
свети – имаше запалена свещ в стаята, – за-
гаси лампата.”Аз го направих и действител-
но после по-ясно чувах гласа му. След това го
правех вече, без той да ми го каже.

След известно време започнаха да ми

се обаждат наши близки и да ме питат дали

224
съм чула мълвата, че татко е бил отровен. За-
почнаха се разни приказки, съмнения, кой,
какво... Един път имах видение с татко, в кое-
то той със строг глас ми каза: „Вие от семей-
ството ми няма да говорите дали съм от-
ровен.” А аз попитах: „А отровен ли си?”
Той не ми отговори. Не поиска да отговори.

Една седмица преди неговата кончина

се случи нещо особено. Получихме съобще-
ние за колет. Много тежък, над 10-15 кило-
грама. Една наша близка, която беше вкъщи,
предложи да отиде с количка за багаж и да
вземе колета от пощата. Докара го в градина-
та и там го отвори, за да видим какво и как да
внесем. Обаче се оказа, че вътре има само
стари парцали – мръсни, грозни, изпокъсани
и в средата – един огромен черен камък. Оне-
мяхме ужасени. Двете изтичахме горе при
татко. Той каза: „Изгорете го веднага, не го
внасяйте вкъщи. Това е магия.” Изгоря
много трудно, просто не искаше да гори. По-
ливахме го със спирт, но едва-едва успяхме
да се справим. Кой го беше изпратил? Пода-
телят всъщност се оказа фалшиво име, не мо-
жахме да разберем. Татко – този свят, благ,

225
добър, изпълнен само с любов към хората чо-
век – и към него е имало някой или някои, ко-
ито са изпитвали омраза, злоба, завист и кой
знае какви чувства. Но всички за всичко отго-
варяме само пред Бога.

За мама смъртта на татко се оказа непо-

силна болка. След шестдесет и една години
съвместен живот, изпълнен с хармония, лю-
бов, разбирателство, тя просто не можеше да
живее без него. Вехнеше ден след ден. Годи-
на и половина след неговото заминаване той
ми каза – ясно и силно чух гласа му – „Ча-
сът настана, майка ти ще си замине. Аз и
дядо ти поп (баща му) ще сме до нея.” Вед-
нага след това мама се разболя тежко с много
силни болки в стомаха и корема. Заведох я
при професор Янчев. Направи й изследвания,
но не можа да се установи точна диагноза.
Прегледа я и д-р Райчо Павлов, който много
добре владееше ирисовата диагностика, но и
той остана със съмнение за диагнозата й. Тя
ден след ден просто се стопяваше. Болките й
бяха много страшни. Боледуването й продъл-
жи два месеца. Страданието й стана толкова
непоносимо, че помолих наш приятел лекар
да й помогне с болкоуспокояващи инжекции,

226
както при раковите болни, за да облекчи бол-
ките й. Той идваше така няколко дни и еди-
ния път ме викна вън от стаята и каза: „Ако
ти решиш, аз ще сложа по-силна инжек-
ция и тя леко ще си замине.” Интуицията
ми беше против. Казах: „Нека да си помисля
и ще ти отговоря.” След като той си отиде,
аз се помолих и отворих Библията. Отговорът
беше категорично Не. Смисълът беше, че чо-
век трябва да разплати и последното зрънце
от кармата си, и тогава да си замине. Тогава
разбрах, че никой няма правото да прекъсне
живота на когото и да е, с мисълта, че по този
начин му прави добро. Защото тогава той си
заминава, без да е разплатил кармата си и да
се е освободил.

Изключително тежко е да гледаш скъп,

близък човек, който боледува и изпитва тол-
кова непоносими болки. Денонощно бях при
нея. С много любов я обградих. Няма да за-
бравя един момент, когато седях на кревата
до нея и тя погали ръката ми и каза: „Ти си
велика болногледачка.” Може би „велика” не
беше точната дума, тя не можеше вече точно
да намира думите, но това остана за мене ка-

227
то топла ласка от нея. Няма да забравя по-
мощта на три бивши пациентки на татко, ста-
нали през годините едни от най-скъпите ни
близки – Вера (Верка Манолова), която идва-
ше с малкото си момченце Мишо нещо да из-
пере, нещо да помогне в даден момент. Също
така Цецка Ставрева от Лом, която в събота и
неделя, единствените й почивни дни, пътува-
ше, за да мога една нощ аз да поспя, а тя да
дежури при мама. И Славка Цветкова, която
също последните дни идваше да ме отмени,
защото моите сили бяха на края. Последната
й нощ аз някак усещах, че мама си отива.
През нощта сънувах татко, облечен в официа-
лен костюм, който дойде при мен, помилва
ме и каза: „Тук съм.” Събудих се, разсъмваше
се. Изтичах горе. Беше около пет часа. Казах
на Славка, че може да си тръгне. А в шест ча-
са мама почина, беше ме чакала да бъда до
нея в този момент, така както и аз го исках.
Склопих очите й, на най-прекрасната майка,
към която винаги ще изпитвам безкрайна
обич и благодарност.
Доста време след смъртта на татко про-
дължаваха разговорите ми с него. Един път
той ми каза, че е станал ръководител на ас-

228
трална болница. Видях блестящата като от
стъкло, като от кристал, сграда. След няколко
години един път той ми каза: „Сега ти пове-
че няма да ме викаш и да ми се обаждаш.
Аз ще идвам при теб.” И така стана. Една
нощ, си спомням, беше към два часа, преди
да си легна, се решех пред огледалото. И как-
то се гледах, изведнъж от моите очи ме гледа-
ха очите на татко. Стреснах се, погледнах –
продължаваше, не спря, продължаваше да ме
гледа погледът на татко от моите очи в огле-
далото. Попитах: „Татенце, ти ли си?” –
„Да – каза той – аз съм.” – „Значи ти идваш
при мен, дори и без да ми се обаждаш?” –
„Разбира се” – каза той.

Няма смърт, няма раздяла, ТЕ продъл-

жават, въпреки че са си отишли, да ни пома-
гат и да бъдат във връзка с нас. И дори е има-
ло моменти, в които съм усещала, че много
по-силно ми помагат и татко, и мама, откол-
кото когато бяха тука, когато действително те
бяха моят тил, моята закрила.

При много важни въпроси в живота ми

съм си позволявала да го призова и да го мо-
ля за отговор. Никога не ми се е разсърдил,

229
винаги ми е отговарял. Мир и светлина на ду-
шата му!

С мама не съм имала след смъртта й та-

къв ясен контакт, както с татко. Явно, че тат-
ко е един доста по-силен дух. Също така съм
я усещала – по един телепатичен, по-лек, на-
чин ми е отговаряла и сме имали връзка и
контакт.

Малко преди смъртта на татко завър-

шиха снимките на документалния филм за
него „Срещи с Петър Димков” на режисьо-
ра и сценариста Михаил Венков. Композитор
на филма е брат му Симеон Венков. Двамата
са внуци на един от най-добрите приятели
на татко – Михаил Минчев, адвокат, завър-
шил право в Лондон. Той и татко имаха мно-
го хубава дружба. Михаил Минчев имаше чу-
десна вила в Копривщица, която, разбира се,
след 9-и септември 1944 беше отчуждена, но
ни канеха и отивахме там на гости. Спомням
си, че внуците му Михаил и Венко, които бя-
ха доста по-малки от мен, винаги си играеха
там. Те също израснаха покрай дядо си в тази
негова дружба с татко. За съжаление татко не
можа да види филма завършен. Монтажът не
беше готов, преди той да почине. Скоро след

230
смъртта му филмът беше пуснат в кино „Кул-
тура”, втория салон, на ул. „Солунска”. Това
беше един прекрасен празник. Цял месец
филмът се въртеше, нямаше билети, залата
беше препълнена, аз ходех всеки ден. Отново
и отново да бъда с татко и със срещите си с
него, и с всички хора, които с трепет седяха в
залата и слушаха думите му.

Имаше обсъждане на филма, на което

ме помолиха да стана и да разкажа спомени
за татко. Няма да забравя с какво внимание, с
какви отворени очи и с каква любов ме гледа-
ха хората и слушаха всяка дума, която казвах.
Един кинокритик стана и каза: „Никога не
съм гледал с такъв интерес документален
филм - час и половина. Той ме заинтересу-
ва повече, отколкото един криминален
филм.” В провинцията чакаха филма с голя-
мо нетърпение. Но дългата ръка на академик
Малеев и тук се намеси. Филмът бе спрян.
Хората извън София не го видяха.

За татко се снимаше и още един филм.

Сценарист – Николай Кафтанджиев, режи-
сьор – Людмила Шишкова, приятелка на мен
и на брат ми Любомир. Тя изпитваше искрена

231
обич към татко. Филмът се казваше „С обич и
уважение, на Петър Димков”. Но Людмила
имаше сърдечно заболяване и, още преди да
успее да завърши филма, почина. Това беше
също преди смъртта на татко. Филмът дъл-
го остана незавършен. По-късно го завърши
документалистът Илко Дундаков и бе излъ-
чен по телевизията.

Филмът „Срещи с Петър Димков” за-

вършваше с кадър: мама и татко, хванати под
ръка – както винаги бяха вървели през целия
си шестдесет и еднагодишен благословен от
Бога съвместен живот – се отдалечаваха в
есенната гора, все по-надалеч и по-надалеч,
оставяйки сияйна следа...

232
ПЕТЪР ДИМКОВ – ПОСЛАНИКЪТ
НА ДУХА
Встъпително слово на Константин Златев
при представянето на книгата на Лили Димкова
„Петър Димков – моят баща”

Уважаеми дами и господа,

Уважаеми гости и приятели на българската духов-
ност и култура,
Когато застана пред духовния облик на личност
като Петър Димков, извисена като невидим монумент
сред измеренията на историята и човешкото битие,
застивам в почтително мълчание и свеждам глава.
Впечатляващи са мащабите на земната му изява, бла-
гословени са плодовете от десетилетното му раздава-
не на ближния – без отдих, без никаква мисъл за себе
си, без страх от явните и скрити врагове. Хора като
Петър Димков оставят след себе си диря от светлина
и златен прах, която не би могла да бъде заличена до-
ри от всемогъщата ръка на Времето. Напротив!
Именно то, всесправедливият съдник на човешките
стойности, съгражда с безпогрешна обективност пан-
теона на безсмъртните. Сред тях – и не само измежду
племето българско, но в пределите на планетата Земя
– своето достойно място заема Петър Димков: лечи-
телят, мислителят, хуманистът, офицерът, родолюбе-
цът, човекът с голямо сърце, пионерът в областта на
неизследваното, строителят на нова България, Посла-
никът на Божия Дух.

233
 Разгръщам с обяснимо вълнение страниците на
книгата, излязла изпод перото на неговата дъщеря –
забележителната наша художничка г-жа Лили Дим-
кова, и откривам, че езикът на авторката е пъстър и
колоритен като палитрата с бои, с които тя рисува
своите картини, излъчващи светлина и откровения...
В разказа й оживява атмосферата на миналото с ця-
лата му непринудена прелест, с неподправения аро-
мат на детството и младостта. Текстът е написан жи-
во и увлекателно, със завладяваща спонтанност и
простота на изказа. Позволете ми да го определя като
химн за живота на Петър Димков – живот-служение
на Бога и ближния, помагане на страдащите, както
се е изразявал самият той... Живот, пронизан открай
докрай с вяра в Създателя – мощна и непоклатима,
упование в Неговия Промисъл за света и човека, са-
моотвержено отдаване на силите и знанията си за це-
лите на физическото и духовното здраве на човечес-
твото. Живот на убеден Христов следовник, ученик
на Бялото Братство по убеждения и морал, мислене и
поведение. Живот на един подчертано толерантен
към всички хора човек. Личност с космополитен раз-
мах на мирогледа и на дейността си в служба на чо-
вешкия род.

От гледна точка на медицинската наука и лечител-

ското изкуство Петър Димков вече е получил призна-
ние като един от родоначалниците на ирисовата диаг-
ностика у нас и без съмнение неин най-виден пред-
ставител, при това не само в отечеството си. Той е

234
със сигурност най-изтъкнатият народен лечител по
нашите земи, чиято популярност още приживе далеч
надхвърля границите на страната ни.

През призмата на нравствената преценка се откро-

ява неговата абсолютна безкористност. Упражнявал е
уникалната си лечителска дарба с ненакърнимата
увереност, че тя е дар от Бога и трябва да бъде изпол-
звана в служение на хората. Професионалните му
умения и моралната му извисеност го правят „силна,
магнетична личност”... Той никога не налага въз-
гледите си, макар да е способен да ги защитава, аргу-
ментирано и с жар, когато е необходимо. Остава съ-
вършено хладнокръвен и концентриран във всяка си-
туация. Господар на себе си и на житейските даде-
ности. Притежава изрядна организация на времето,
овладял е напълно и използва максимално собстве-
ния си физически и духовен потенциал.

Представителите на тоталитарната комунистиче-

ска власт (които му забранявали да лекува и всячески
се стараели да го сплашат и да го принудят да се от-
каже да следва призванието си) не са успели да го
пречупят. Само много силен човек е в състояние да
издържи десетки години на подобен натиск. Човек,
който не само е издигнал в култ правилата на душев-
ната и телесна хигиена, но и сам ги спазва безуслов-
но. Човек, който е влюбен в природата и нейните кра-
соти. Възприема я и като извор на здраве, бодрост и
жизнерадост. Защитник е на чистата природа. От-
хвърля съвременната цивилизация в качеството й на
замърсител и отровител на природната среда. Убеден

235
защитник на природосъобразния начин на живот. Из-
тъква и обяснява достъпно благотворното въздей-
ствие на слънчевата светлина и топлина, дълбокото
дишане, въздуха, водата, всички естествени природ-
ни фактори. Твърди, че най-могъщо здравословно
влияние имат слънчевите лъчи, приети с любов. Ра-
детел е на вегетарианството. Според него най-здра-
вословната храна са плодовете, а след тях: зеленчу-
ците, ядките и млечните продукти. По убеждения е
пацифист – противник на войната и проливането на
кръв, а в същото време – храбър и съобразителен ко-
мандир. И без уговорки – отличен познавач на чо-
вешкото сърце. Две от книгите му („Молитвеник” и
„Хигиена и лекуване на душата”) са истински от-
кровения на Духа, изповеди на едно високо еволюи-
рало същество, жалони по пътя на търсещите Исти-
ната и жадуващи да пият от извора на Божествената
Мъдрост негови братя и сестри от планетарното чо-
вешко семейство.

Петър Димков тачи народната памет, която е свър-

зващо звено между поколенията българи, крачили по
тази земя. Цени искрено и народната мъдрост, както
и красотата и истините, с които се отличават шедьов-
рите на световната литература. Вярата му в Бога е не-
поколебима. Тя не е плод на показна религиозност, а
е дълбоко осмислена. Тя е вяра и в Божията Прамъ-
дрост и Провидение, хармонично съчетани с уваже-
ние към християнските и родови традиции, които
сплотяват семейството и създават атмосфера на то-
пъл домашен уют, на взаимност и духовно пречиства-

236
не и повдигане. За него молитвата е полет на духа
към Твореца, филтър на душевния катарзис. Изследва
и се отнася с уважение към всички духовни учения,
дадени на човечеството. Във всички тях открива Бо-
жествената Истина, изразена в различни редакции в
зависимост от потребностите на историческия и кос-
мическия момент.

В зряла възраст, Петър Димков среща Учителя

Петър Дънов (Беинса Дуно). Веднага възприема
идеите му, става негов последовател за цял живот.
Ученикът е срещнал своя Учител – две съдби, две
линии на индивидуално еволюционно развитие, ко-
ито очевидно са преплетени от векове, дори хиля-
долетия.

Като всеки истински духовен човек, Петър Димков

притежава ярко чувство за хумор. То му е ценен по-
мощник и в най-суровите изпитания на битието.

Изпитва дълбоко преклонение пред труда като не-

отменимо средство за изграждане на личността. Той
е човек с огромна духовна сила. Неизменно спокоен,
уравновесен, доброжелателен. Работи неуморно вър-
ху себе си през целия си живот. Внучката му Влади-
мира го определя с думите въплъщение на благост и
нежност. Той обича и животните като Божии съз-
дания и приятели на човека. Препоръчва във всеки
дом да има котка, която по естество е надарена със
способността да поема натрупаните отрицателни
енергии, без това да вреди на самата нея...

237
 Петър Димков смята, че най-великата сила е си-
лата на мисълта. Тя гради и разрушава, твори вселе-
ни и съдби, вае характери и лица. Положителната,
оптимистичната, добронамерената мисъл лежи в
основата на телесното и духовно здраве. Тя пречист-
ва и душата, и кръвта. Няма граници за устрема и
силата й!... Знанията му го довеждат до извода за
ефективността на внушението и самовнушението.

Възприема планината като най-големия трансфор-

матор на енергии и най-вещия лекар. За него тя е из-
точник на здраве, сила, жизненост и дълголетие. Дава
ценни напътствия и конкретни съвети за женската
красота. Най-важният фактор и в това отношение е
природосъобразният начин на живот...

Девизът на лечителя Петър Димков е: „Тайната

на вечната младост и красота се крие в здравето.
А тайната на здравето е умереност във всичко.”
Самият той, доживял пределната 95-годишна възраст,
е най-яркото доказателство за качествата на система-
та му за здравословен, осмислен и духовно извисен
начин на живот. Изграденото с Любов, чрез Мъдрост
и в Истина, не умира! Човекът, открил в дълбините
на съществото си Божествената искра и запалил с нея
огъня на беззаветното служение на Бога и ближните,
по право принадлежи към кохортата на безсмъртни-
те. Нетленна остава паметта му в Божието и народно-
то сърце.
Поклон пред личността и делото на Петър Дим-
ков!

238
 СЪДЪРЖАНИЕ

ПЕТЪР ДИМКОВ – МОЯТ БАЩА -

Лили Димкова – 3

ПЕТЪР ДИМКОВ – Посланикът

на Духа
(встъпително слово при представянето на
книгата на Лили Димкова) – Константин
Златев – 233