АЛИСТЪР МАКЛЕЙН

ОРЪДИЯТА НА НАВАРОН
 ГЛАВА I

Прелюдията. Неделя
01,00 - 09,00

Нощ. По прогнилата ламаринена стена на хангара

драсна една кибритена клечка, изсвистя и се разгоря в
миниатюрно жълто огънче.
Мелъри проследи с поглед светлинката в дланите на
капитана. Огънчето освети застиналото лице на
напрегнато заслушалия се човек. Клечката угасна.
- След пет минути ще бъдат тук - рече полковникът. -
Няма вятър. Да тръгваме. Ще ги посрещнем на
контролния пункт. - Той млъкна, погледна въпросително
към Мелъри и като че ли се усмихна, но тъмнината е
измамна - в гласа му нямаше дори сянка от усмивка. -
Нищо, запасете се с търпение, млади човече. Днес
нещата не вървят съвсем добре. - Той рязко се завъртя и
се запъти с широки крачки към смътно мержелеещата се
сграда в края на летището.
Мелъри сви рамене и бавно го последва. До него се
поклащаше още един човек, широкоплещест и набит.
Мелъри мрачно се запита: „Колко ли време му е било
необходимо на Дженсън да придобие такава походка?
Сигурно тридесетина години...“
Но работата не беше само в походката. Капитан
Дженсън, шефът на отдела за диверсии и подривни
операции в Кайро, възприемаше като нещо най-
обикновено интригите, измамата, фалшификациите и
маскарада с преобличането. От Александрета до
Александрия Дженсън се ползваше с уважение сред
работниците - наистина уважение, придружено с
порядъчна доза страх. В ролята на камилар той бе
надминал бедуините в околностите. Из всички пазари и
тържища на Изтока не можеше да се открие по-истински
просяк от него с такива язви по тялото. Ето такъв бе
Дженсън. Днес обаче той бе облечен като моряк.
Звездната светлина меко проблясваше в позлатения
ширит на еполетите и в околожката на неговата
фуражка.
Пресякоха утъпкания пясък, сетне под краката им
глухо закънтя бетонът на пистата за излитане. Мелъри
дълбоко въздъхна и неочаквано се извърна към
Дженсън:
- Слушайте, сър, какво означава всичко това? За какво
е цялата тази внезапност? Цялата тази секретност? По
дяволите, каква връзка имам аз с всичко това? Едва
вчера ме извикаха от Крит. За осем часа ми оформиха
документите. Казаха, че ми дават едномесечен отпуск. А
какво излиза?
- И какво излиза? - промърмори Дженсън.
Ами никакъв отпуск! - каза огорчено Мелъри. - Дори не
ме оставихте да поспя през нощта. Викат ме в щаба,
задават ми куп тъпи въпроси за изкачванията ми в
Южните Алпи. Посред нощ ме измъкват от леглото,
заповядват ми спешно да се срещна с вас. Някакъв
побъркан шотландец ме вози през проклетата пустиня,
пее пиянски песни и ми задава стотици още по-тъпи
въпроси.
- Пък на мен ми се стори, че това е едно от най-
успешните ми превъплъщения - произнесе самодоволно
Дженсън.
- Едно от вашите... - Мелъри се запъна, като си
припомни всичко онова, което надрънка пред стария
капитан с бакенбардите, който караше щабната кола. -
Съжалявам, сър. Дори през ум не ми мина, че...
- Разбира се, че няма да ви мине - прекъсна го
Дженсън. - И не биваше да ви минава. Исках да си
изясня дали ставате за такава работа. Сега съм убеден,
че точно вие сте тоя, който ни е необходим. Пък за
отпуска - не знам. Често се питат дали хората от отдела
за диверсии са с всичкия си, но дори ние никога не сме
пращали самолет до Кайро само за да вземем младшите
офицери да си поразтърсят сланинките - сухо завърши
той.
- Все пак не разбирам...
- Търпение, момче, търпение, както току-що те
посъветва достопочтеният полковник. Времето е
безкрайно. Умението да чакаш, търпеливо да чакаш - ето
това се цени на Изток.
- Само четири часа за три дни. И то общо - рече
разчувствано Мелъри. - Само четири часа... Ето ги!
Двамата неволно присвиха очи - осветиха ги
внезапните огънчета на пистата за приземяване.
Бетонната пътека като стрела потъваше в тъмнината.
Буквално след минута тежко и непохватно се приземи
първият бомбардировач, зарулира и спря почти наравно
с тях. Сивата маркировъчна окраска по тялото и
опашката на самолета беше надупчена от куршуми и
снаряди. Страничните крила бяха изкривени, единият
мотор бе излязъл от строя и бе облят с масло.
Плексигласът на кабината също бе пробит от куршуми и
се бе пропукал.
- Само четири часа ли сте спали, капитан Мелъри? -
мазно попита Дженсън. - Почвам да подозирам, по
дяволите, че сте щастливец, щом сте сварили да поспите
и толкоз.
Задушната и неуютна стая на контролния пункт бе
ярко осветена. Няколко карти и графици по стените,
двадесетина паянтови стола и небоядисана маса - това
бе цялото обзавеждане.
Полковникът от авиацията, Мелъри и Дженсън вече
седяха край масата, когато вратата се отвори и влезе
първият екипаж на току-що приземилата се ескадрила.
Най-отпред, присвил очи от необичайната светлина,
вървеше чернокос набит пилот с шлем в ръката. На
рамото на униформата му в цвят каки ясно се открояваха
белите букви „Австралия“ Той седна мълчаливо срещу
тях, без да иска разрешение, извади пакет цигари и
драсна клечка по повърхността на масата.
Полковникът имаше вид на типичен офицер в оставка,
а и говореше като такъв.
- Джентълмени, пред нас е командирът на ескадрилата
Торънс, австралиец. Той ръководеше атаката на остров
Наварон... Бил, господата пред теб са капитанът от
кралския флот Дженсън и капитанът от експедиционния
корпус Мелъри. Интересува ги остров Наварон. Какво
можеш да разкажеш за днешния полет?
„Наварон... Ето защо съм тук - помисли си Мелъри. -
Наварон. Всеки, който дори малко е служил по Източното
Средиземноморие, знае за този остров - мрачно,
непристъпно укрепление край турското крайбрежие с
голям гарнизон. Един от малкото острови в Егейско море,
над който през цялото време на бойните действия
съюзниците не успяха да установят контрол, камо ли да
го превземат.“
Торънс заговори бавно, като трудно сдържаше гнева
си:
- Същински ад, сър. Не атака, а самоубийство. - Той
внезапно млъкна и мрачно се загледа пред себе си в
тютюневия дим. - И все пак ще ми се да се върна още
веднъж там. По пътя насам си говорихме с момчетата за
това. Ще ни се да хвърлим без парашут право на
Наварон оня шегаджия, дето е измислил операцията.
- Чак толкоз ли е ужасно, Бил?
- Чак толкоз, сър. Нямахме дори най-малък шанс за
успех. Честна дума, никакъв шанс. Най-напред не ни
провървя с времето. Веселяците от метеорологичната
служба извадиха обичайната партенка.
- Обещаха ви подходящо за полет време ли?
- Ами да. Подходящо. Деветдесет и девет процента -
горчиво каза Торънс. - А пък трябваше да се снишим до
хиляда и петстотин метра. Чак такава разлика? Все едно,
и иначе щеше да ни се наложи да слезем до три хиляди
метра над морското равнище и после пак да набираме
височина: скалата изцяло закрива обекта. Със същия
успех можем да хвърляме листовки с призив сами да
взривят проклетите си оръдия. В един тесен сектор
немците са съсредоточили едва ли не половината от
всички зенитки в Европа, а тая ивица е единственият
удобен подход към целта. Рас и Конърс бяха свалени
първи. Дори не успяха да хвърлят бомбите си.
- Зная, зная - кимна съчувствено полковникът. - Чухме
ги. Радиовръзката беше добра. Нали Малквин беше
свален северно от Есекс?
- Да. Но за него не се вълнувайте. Старата му етажерка
все още се поклащаше върху вълните, когато вече
летяхме обратно, а той самият бе в надуваемата лодка. С
него всичко е наред - повтори Торънс.
Дженсън погледна през масата към набития австралиец
и едва забележимо се усмихна.
- Само един въпрос, командире. Доколкото разбирам,
не ви се ще да се връщате там още веднъж?
- Това, по дяволите, вече е съвсем вярно - изръмжа
Торънс.
- Защо?
Торънс вече не се сдържа:
- Защото не съм привърженик на самоубийството.
Защото не искам да жертвам напразно живота на
добрите момчета. Защото не съм господ и не мога да
правя чудеса.
- И тъй, твърдите, че е невъзможно? - настойчиво
запита отново Дженсън. - Това е изключително важно.
- За мен моят живот също не е маловажен. Както и
животът на моя екипаж. Сър, това е невъзможно. Поне за
нас. - Той прокара ръка по умореното си лице. - Може би
с него ще се справи „летящата крепост“, „дорнието“ с
новите радиоуправляеми глайдбомби... Не зная. Затова
пък зная, че за тях нашите бомби са като снежни топки.
Не - горчиво отбеляза той, - нищо няма да се получи.
Освен да натъпчем с взрив някой самолет тип „комар“ и
да го пуснем с таран право в гърлото на пещерата, дето
са разположени тия оръдия?! Може би само така...
- Благодаря ви, командире. На вас и на вашия екипаж.
- Дженсън се изправи. - Сигурен съм, че сте направили
всичко, което зависи от вас. Жалко, че не сте успели. И
тъй, полковник?
- Свободен сте, Торънс - каза полковникът и когато той
излезе, преведе Дженсън и Мелъри през страничната
врата в кабинета си. - Е, това,$, джентълмени. - Той
счупи червения восък на бутилка талискер и донесе
няколко чаши. - Бил Торънс има най-добрата, най-
опитната ескадрила в Африка. Бомбардирал е нефтените
райони на Плоещ. Като орехчета ги е чупил. Само Бил
Торънс би могъл да осъществи днешната операция. И
щом казва, че е невъзможно, задачата действително е
неизпълнима, повярвайте ми, Дженсън.
- И преди това го знаех. - Дженсън мрачно се вгледа в
кехлибара на чашата, която държеше в ръката си. - Но
не със сигурност. Жалко, че дузина хора е трябвало да
платят с живота си, за да докажат моята правота...
Остава единственият вариант... той е само един...
- Само един - повтори полковникът и вдигна чашата. -
Да пием за успеха си на остров Ксерос.
- За успеха на Ксерос - отзова се Дженсън. Лицето му
остана сурово.
- Слушайте - примоли се Мелъри, - нищичко не
разбирам. Може би ще си направите труда да ми
обясните...
- Ксерос - прекъсна го Дженсън - е ремарката, след
която иде ред на вашата поява. Светът е театър, момче...
Е, и така нататък. Дойде вашият ред да се появите на
сцената и да вземете участие в тая малка комедия. -
Усмивката на Дженсън не беше радостна. - Пропуснахте
първите две действия, но не се разстройвайте. Предстои
ви да бъдете главен герой в пиесата, независимо дали го
искате или не. И така - Ксерос. Трето действие, първа
сцена. Появява се капитан Кейт Мелъри.
Дженсън караше тежкия щабен хамбър с увереност и
умение, които бяха отличителна черта на всичките му
дела.
Мелъри се бе навел над разгърнатата на коленете му
едромащабна адмиралтейска карта на южната част на
Егейско море и я осветяваше с бледия лъч на джобното
си фенерче. Той внимателно изучаваше изпъстрените с
червени квадратчета райони на Спардезите и Северните
Додеканези. Сетне се изправи, разкърши рамене - дори в
Египет нощем захладнява, и погледна към Дженсън.
- Струва ми се, че вече се ориентирах, сър.
- Отлично. - Дженсън гледаше сивата лента на
прашния път пред себе си. Той се виеше в белите лъчи
на фаровете. - Отлично - повтори той. - А сега си
представете, че вече сте в пристанището на Наварон, на
брега на овалното заливче в северния край на острова.
Кажете какво ще видите оттам.
Мелъри се усмихна.
- Горе-долу на четири мили на изток ще видя турския
бряг, косо отминаващ на северозапад, към точката
северно от Наварон. И още - една стръмна скала, по-
скоро на изток. А веднага след скалата, на около
шестнадесет мили на север - нос Демирка. Не е ли така?
Освен това на една линия с него ще видя остров Ксерос.
На около шест мили западно - остров Мейдос, първия от
Лерадския архипелаг, заемащ около петдесетина мили в
посока североизток.
- Шейсет - кимна Дженсън. - Имаш добро око, момче.
Имаш достатъчно смелост и опит. - Замлъкна за минута. -
Надявам се дяволски да ти провърви. Само господ знае
колко ти е нужно да ти провърви.
Мелъри очакваше продължение, но Дженсън сякаш бе
потънал в размисли. Единствено свистенето на гумите и
приглушеното бръмчене на силния мотор нарушаваха
нощната тъмнина. Накрая Дженсън, без да откъсва очи
от пътя, тихо заговори:
- Днес е събота. По-скоро е ранното утро на неделя. На
остров Ксерос има хиляда и двеста души. Хиляда и
двеста войници, които ще бъдат убити, ранени или
пленени до идната събота. - Кратка крива усмивка
премина по устните му и веднага изчезна. - Как ви
харесва да държите в ръцете си живота на хиляда
човека, капитан Мелъри?
Няколко дълги секунди Мелъри наблюдаваше
непроницаемото лице на капитана и сетне се извърна.
Хвърли поглед към картата.
„Хиляда и двеста души на Ксерос. Хиляда и двеста
очакват смъртта. Ксерос и Наварон. Ксерос и Наварон.
Как се казваше в стихотворението, което толкова години
бе учил в малкото пастирско селце край Куинстаун?
„Чимборазо...“ Точно така: „Чимборазо и Котопакси, вие
откраднахте сърцето ми.“ Ксерос и Наварон. Звучат също
така слято, както тия две имена. Ксерос и... Ксерос и...“
Той поклати глава в опита си да се съсредоточи.
Всичките елементи на загадката постепенно идваха на
местата си.
- Преди осемнадесет месеца, след падането на Гърция,
немците завзеха почти всички острови от Спорадите. По
онова време италианците контролираха повечето
острови от Додеканезите. До миналия септември
постепенно завзехме почти всички големи острови.
Освен Наварон. Прекадено костелив орех. Просто го
заобиколихме. Знаете ли как реагираха немците?
- Неудържимо?
- Точно така, яростно. Трудно е да се преоцени
политическото значение на Турция в тази част на света.
Тя винаги е била или потенциален партньор, или
потенциален противник. Повечето острови са
разположени само на няколко мили от турското
крайбрежие. Въпросът за възстановяването на доверието
към Германия беше на дневен ред. Немците хвърлиха в
боя всичко, което можеха - парашутисти, морски
десантчици, алпийски отряди, цели пълчища „щуки“.
Заради тази операция те изтеглиха от италианския
фронт пикиращите бомбардировачи. Това е... След
няколко седмици ние загубихме повече от десет хиляди
войници и всички острови, които бяхме завзели
дотогава. Освен Ксерос.
- Значи сега е негов ред?
Дженсън извади две цигари, изчака Мелъри да запали,
изхвърли клечката през прозореца, през който на север
от шосето се виждаше бледата пелена на Средиземно
море.
- Да. Сега ще ударят Ксерос. Не сме в състояние да го
спасим. В Егейско море немците изцяло ни превъзхождат
във въздуха...
- Но... защо сте сигурен, че това ще стане през идната
седмица?
Дженсън въздъхна.
- Момче, Гърция гъмжи от агенти на съюзниците. Само
в Атина и Пирея има над двеста. И...
- Двеста! - недоверчиво възкликна Мелъри. - Казахте...
Дженсън се позасмя.
- Вярвай ми, това са все още дреболии в сравнение с
ордата немски шпиони, които гостоприемно държим в
Кайро и Александрия. - Той отново стана сериозен. -
Информацията ни поне е точна. Във вторник по изгрев
цяла армада от платноходки и гемии ще излезе от Пирея,
ще премине бързо през Цикладите, ще се промъкне
между островчетата... Любопитна ситуация! Нали така?
Денем не рискуваме да излизаме в Егейско море - боим
се от бомбардировките, а немците не смеят да си
покажат носа нощем. Щом се стъмни, отряди от
ескадрените ни миноносци излизат на лов, но още преди
изгрев се измъкват на юг. А малките корабчета изчакват
през деня под прикритието на отделни островчета. И все
пак не сме в състояние да им попречим в подстъпите към
Ксерос. Навярно немците ще се озоват там в събота или
в неделя. Ще нанесат едновременен удар по море и по
въздуха. Десетки техни юнкерси-52 са на база в
покрайнините на Атина. Ксерос няма да издържи и два
дена.
- Ама нали имаме флот, сър! Евакуация? Флотът без
съмнение...
- Флотът! - с пауза между звуковете изрече Дженсън. -
Флотът не е заинтересован. На него му е дошло до гуша
да се занимава с Източното Средиземноморие и, с
Егейско море. Дошло му е до гуша без каквато и да било
полза да се подлага на все нови и нови удари. Немците
вече извадиха от строя два линкълна, осем крайцера,
четири от които са потопени, и около дузина есминци...
А дребните корабчета са неизброими. И за какво? За да
може нашето командване да си играе с берлинските си
колеги на котка и мишка край жълтите скали? Тая игра
им доставя голямо удоволствие. На всички, освен на
хилядата моряци, потопени в тая игра, освен на
десетките хиляди томита, индуси и австралийци,
страдали и умирали на тия острови, тъй и неразбрали в
името на какво са пожертвали живота си.
Пръстите на Дженсън върху волана побеляха, устата
му се сви сурово. Дженсън имаше отлична представа за
обратната страна на събитията...
- Хиляда и двеста души ли казахте, сър? - попита
Мелъри.
- Да, хиляда и двеста души. - Дженсън го погледна
бегло и се извърна. - Прав си, момче. Разбира се, че си
прав. Казах го ей така, без да му мисля. Без съмнение
ще им помогнем. Дори да загинат още два - три
есминеца. Дявол ги взел... Прости ми, момче, няма
повече да говоря за това. Сега слушай. Слушай
внимателно. Ще се наложи да ги евакуираме през нощта.
Денем няма да ни се удаде такава ситуация: около
триста „щуки“ само чакат появата на някой есминец на
Нейно Величество. Ще се наложи да извършим
евакуацията именно с тях. Транспортите и ветроходите
са прекалено бавни. На север от Лерадските острови те
няма да могат да се движат, защото няма да успеят да се
върнат в базата. Разстоянието е прекалено голямо.
- Но Лерадите са разтеглени в дълга верига - рискува и
отбеляза Мелъри. - Нима есминците не могат да минат
между тях?
- Между островите ли? - Дженсън поклати глава.
- Проливите гъмжат от мини като зеленчукова градина
от картофи. Там дори с лодка не може да се мине.
- А проливът Мейдос - Наварон? И той ли е миниран?
- Не. Той е дълбок. Надълбоко не е възможно да се
поставят мини.
- Тогава точно там трябва да се иде. Нали така, сър?
Исках да кажа: от едната страна са турските
териториални води, а от другата...
- Щяхме да навлезем в турски води още утре посред
бял ден, ако това можеше да ни помогне с нещо -
уморено изрече Дженсън. - Ако нищо не се промени, ще
ни се наложи да изберем западния пролив. Той е още по-
подходящ: пътят е по-кратък, няма мини, няма да има
международни усложнения.
- Как ако нищо не се промени?
- Говоря за оръдията на Наварон. - Дженсън дълго
мълча, сетне бавно, развълнувано повтори, както се
повтаря името на стар и опасен враг: - Оръдията на
Наварон. Те обезсмислят всичко. Прикриват северните
входове към двата пролива. Ако можехме да затъкнем
гърлата на оръдията в Наварон, гарнизонът на Ксерос
щеше да се евакуира още тази вечер.
Мелъри не отрони нито дума.
- Това не са обикновени оръдия - спокойно продължи
Дженсън. - Морските експерти уверяват, че калибърът
им е поне девет дюйма. Смятам, че това са двеста и
десет милиметрови гаубици. Нашите войници по
италианския фронт се боят от тях повече от всичко друго
на света. Опасни оръдия. Снарядът лети с малка скорост,
затова пък дяволски точно. Между другото - добави той
мрачно, - каквато и да им е конструкцията, за пет
минути успяха да потопят „Сибарис“
- „Сибарис“ ли? Подочух нещо...
- Крайцер с осемдюймови оръдия. Изпратихме го преди
около четири месеца да се поперчи пред немците.
Мислехме, че ще е просто като на парад, все едно
обикновен морски поход. Но те потопиха „Сибарис“.
Спасиха се само осемнайсет моряци.
- Боже господи! - Мелъри бе поразен. - Дори представа
нямах...
- Преди два месеца организирахме голяма атака на
Наварон. Въздушен десант с поддръжка от флота. -
Дженсън не обърна внимание на възклицанието на
Мелъри. - Знаехме, че почти не бива да се надяваме на
успех. Наварон е неразрушима скала, но и нашите
войски бяха подбрани. Най-добрите десантници, които
можеше да бъдат открити. - Дженсън замълча и
невъзмутимо довърши: - Разбиха ги на пух и прах.
Всичките ги избиха, до един. За десет дена два пъти
хвърлихме диверсанти, момчета от специалната морска
служба. - Той присви зиморничаво рамене. - Изчезнаха.
- Така ли?
- Така. А това, днешното, беше отчаян опит на изгубил
картоиграч... И какво? - Дженсън късо и невесело се
засмя. - Ами точно аз съм тоя „шегаджия“, когото Торънс
и момчетата му са искали да хвърлят над Наварон без
парашут. Но бях принуден да постъпя така. Знаех, че
операцията е безнадеждна, но все пак бях принуден да я
проведа.
Огромният хамбър намали, почти безшумно се плъзна
покрай ниските коптори и къщурки по западното
предградие на Александрия. Сивата бледа ивица на
разсъмването освети небето.
- Май не ставам за парашутист - със съмнение изрече
Мелъри. - Дори никога не съм виждал парашут.
- Няма да се наложи да използваш парашут. - Дженсън
млъкна и съсредоточи цялото си внимание върху пътя,
който стана още по-лош.
- Но защо избрахте мен, капитане? - попита Мелъри.
В сивеещата мъгла усмивката на Дженсън бе почти
неуловима. Той рязко завъртя кормилото, за да
заобиколи една чернееща яма, и отново изправи колата.
- Страх ли те е?
- Разбира се. Не се обиждайте, сър, но вие описахте
всичко по такъв начин, че бихте прекършили желанието
на всеки. Тоест, съвсем не исках да кажа това...
- Всичко разбирам. Виновен е странният ми маниер да
се шегувам... Защо ти ли? Специални качества, моето
момче. Говориш гръцки като грък, немски - като немец.
Имаш зад гърба си осемнайсет месеца безупречна работа
в Белите планини на Крит - убедително доказателство за
способността ти да оцеляваш на завзета от врага
територия. - Дженсън изхъмка. - Дори не можеш да си
представиш колко подробно досие за теб имам на
разположение.
- Това не ме учудва - развълнувано отбеляза Мелъри, -
но познавам поне трима офицери, които отговарят на
подобни изисквания.
- Да, има и други - съгласи се Дженсън. - Но друг Кейт
Мелъри не може да се намери. Кейт Мелъри! - патетично
възкликна той. - Кой не е чувал за Кейт Мелъри в
добрите довоенни години! Най-добрият алпинист, най-
добрият катерач, който някога е имала Нова Зеландия.
Разбира се, че за новозеландеца най-добрият алпинист
на Нова Зеландия е най-добрият алпинист в света.
Човекът-муха, покорителят на непристъпните върхове,
победителят на отвесните канари и на немислимите
пропасти. Цялото южно крайбрежие на Наварон - весело
продължи Дженсън - се състои от една немислима
стръмнина. Нито една издатина, категорично няма за
какво да се хванеш.
- Разбирам, сега разбирам - промърмори Мелъри. Да
попадна в Наварон по най-трудния път.
- Точно така - потвърди Дженсън, - вие трябва да се
изкатерите там. Ти и твоите момчета. Четирима са.
Веселите алпинисти на Мелъри! Подбрани са
изключително прецизно. Всеки от тях си разбира от
работата.
Около десетина минути пътуваха в мълчание. От
пристанището свиха надясно, към центъра, затрополиха
по калдъръмената настилка на „Рю Сьор“, изскочиха на
площад „Мохамед“, сетне покрай борсата - надолу, към
улица „Шериф паша“. Разсъмваше се.
- Къде отиваме, сър?
- При единствения човек в Средния изток, който би
могъл да ви помогне с нещо, при мосю Йожен Влакос от
Наварон.
***
- Храбър човек сте, капитан Мелъри. - Йожен Влакос
нервно заусуква дългите тънки влакна на черните си
мустаци. - Бих казал, храбър и глупав, но смятам, че
човек не бива да бъде наричан глупак, когато само
изпълнява заповед. - Той се вгледа в безстрастното лице
на Дженсън. - Няма ли друг път, капитане?
- Това е последната ни надежда, сър.
Влакос кимна с разбиране и се усмихна на Мелъри.
- Той ме нарича сър. Аз съм обикновен грък, ръководя
малко хотелче. А капитанът от кралския флот Дженсън
ме нарича сър. Това е приятно за един старец. -
Известно време мълча. - Да, сега съм старец, капитан
Мелъри. Сега съм беден и скучен старец. Но някога бях
човек на средна възраст, богат и доволен от живота.
Някога притежавах прекрасно парче земя. Сто квадратни
километра в най-прекрасната страна, която господ бог е
дал на земните същества. А как обичах земята си! - Той
се засмя и прекара ръка по гъстата си посивяла коса. -
Разбира се, ще речете, че за всеки собственик неговото
е най-доброто на земята. Капитан Дженсън нарече тази
земя „дяволска скала“ Но ние я наричаме Наварон.
Мелъри погледна учудено към Дженсън и той кимна
утвърдително.
- Много поколения Влакос са владеели острова. Преди
осемнадесет месеца спешно измъкнахме господин
Влакос. На немците не се хареса дейността, която той
разви на острова.
- Да, трудно е да се каже как нещата можаха да се
извъртят така. Немците вече бяха приготвили за мене и
за двамата ми синове специални килии в затвора. Но
стига за семейство Влакос. Просто ми се ще да ви
съобщя, че живях на Наварон четиридесет години и за
четири дена съставих карта - той посочи към масата. -
Изцяло можете да се доверите на информацията, която
ви даваме аз и тази карта. Разбира се, все нещичко се е
променило, но има неща, които никога не се променят.
Планините, заливите, проходите, пещерите, пътищата»
къщите и най-главното - укреплението - са останали
такива, каквито са били преди няколко века, капитан
Мелъри.
- Разбирам, сър. - Мелъри внимателно сви картата. -
Много благодаря.
Влакос забарабани с пръсти по масата и погледна към
Мелъри.
- Капитан Дженсън ми каза, че момчетата ви говорят
гръцки, че ще бъдете облечени като гръцки селяни. Вие
ще бъдете... как беше на английски... напълно
самостоятелна група. Ще действате на свой страх и риск.
Моля ви, гледайте да не прибягвате до помощта на
жителите на Наварон. Немците са безпощадни. Ако
надушат, че някой ви е помогнал, ще унищожат не само
него, но и цялото село: мъже, жени, деца. Вече се е
случвало. И може пак да се повтори.
- На Крит също се е случвало - съгласи се Мелъри. -
Виждал съм го със собствените си очи.
- Ето на - кимна Влакос. - Немците са особено жестоки
в нашата страна.
- Обещавам ви, сър... - започна Мелъри.
- Момент - с жест го възпря Влакос. - Ако се окажете в
безнадеждно положение, можете да се обърнете към
двама души. На селския площад в Маргарита, дето е на
входа на долината, на около три мили от укреплението,
под първото маслиново дърво ще намерите човек на име
Лука. На Лука можете да поверите дори собствения си
живот. Той има един приятел - Панаис.
- Благодаря ви, сър. Ще запомня. Лука и Панаис, а
също село Маргарита, първото маслиново дърво на
площада.
- Лука и Панаис, само тези двамата - повтори Влакос с
молба в гласа.
- Давам ви дума, сър. Колкото по-малко са
участниците, толкова по-добре и за нас, и за
съотечествениците ви. - Мелъри бе учуден от
настойчивостта на стареца.
- Надявам се, надявам се - произнесе Влакос.
Мелъри стана и протегна ръка.
- Напразно се вълнувате, сър. Никой няма да ни види и
ние никого няма да видим. Интересуват ни само
оръдията.
- Да, оръдията... Тия ужасни оръдия. - Влакос поклати
глава. - Ами ако...
- Моля ви... Не се вълнувайте. Всичко ще мине добре -
меко, но настойчиво каза Мелъри.
- Господ да ви помага! Остава ми само да съжалявам,
че не мога да тръгна с вас.
 ГЛАВА II

Неделя. Нощ
19,00 - 02,00

- Чашка кафе, сър?

Мелъри измуча, размърда се и с труд отвори очи. Той
раздразнено си помисли, че военновъздушните сили
никога няма да се наканят да тапицират тия дяволски
железни кресла, последна дума на модата: тялото го
болеше тъпо като след тежка работа. По навик погледна
светещия циферблат. Едва седем! Значи е спал по-малко
от два часа! И защо го събудиха?...
- Чашка кафе, сър? - младият войник радист с
импровизиран поднос в ръка търпеливо очакваше
събуждането му - няколко чашки кафе димяха върху
капака на сандък от патрони.
- Извинявай, момче, извинявай. - Мелъри се
приповдигна, взе чашката и помириса кафето с вид на
познавач. - Благодаря. Честна дума, мирише съвсем като
истинско.
- Точно така. Истинско кафе - доволно се усмихна
радистът. - В кухнята си имаме собствен кафеник с
цедка.
- Ами че вие сте просто вълшебник! - недоверчиво
поклати глава Мелъри. - Ето ти ограниченията на
военното време в кралската авиация! - Той се облегна в
креслото и с удоволствие отпи от кафето. Случайно
погледна през илюминатора, обърна се към радиста и
със съмнение посочи насечения планински пейзаж, който
отминаваше долу: - По дяволите! Трябваше да сме тук
два часа след падането на мрака... А сега едва е
притъмняло... Може би пилотът?
- Над Кипър сме, сър - ухили се войникът. - Ей там, на
хоризонта, се вижда Олимп. Всеки път правим кръг,
когато летим към Кастелросо. За да не ни забележат,
сър. Затова винаги се отдалечаваме толкова много от
Родос.
- Ех, че го рече. За да не ни забележат... - подразни го
провлачен глас. Говорещият се беше» проснал като
чувал, това бе най-точната дума. Острите му колене се
издигаха над креслото на няколко дюйма над
брадичката. - Ох, ще припадна. За да не ги забележели!
- повтори той в блажено изумление. - Правим кръг към
Кипър! Прехвърлиха ни с моторница на двайсет мили от
Алекс, за да не може никой от острова да забележи как
се издигаме във въздуха. И сетне какво? - Той с труд се
приповдигна в креслото, погледна мимоходом в
илюминатора и пак рухна на седалката, очевидно уморен
от подобно усилие. - Сетне ни натикват в тая стара
етажерка, дето сигурно всеки и от сто мили ще я
забележи, особено сега, в тъмното, защото тъпанарите
са я боядисали в най-белия от всички бели цветове.
- Белият цвят ще ни спаси от жегата - застъпи се за
своя самолет войничето.
- Мене, синко, жегата не ме тревожи - мрачно каза
американецът. - Жегата дори ми харесва, ама снарядите
и куршумите, дето могат да пробият дупчици не съвсем
там, където трябва, хич не ми се нравят... - И макар че
това изглеждаше невъзможно, той потъна в креслото с
още няколко дюйма, уморено притвори очи и веднага
заспа.
Младият радист се усмихна на Мелъри.
- Виждате ли как се вълнува?
Отпивайки от кафето, Мелъри още веднъж погледна
към спящия, като се възхищаваше на блаженото
безразличие на тоя човек.
Да, ефрейтор Дъсти1 Милър беше от тия, дето ти е
приятно да си имаш работа с тях. Мелъри огледа
останалите.
 Всички бяха славни момчета, с които бе приятно да си
имаш работа. От един поглед към четворката той можеше
да се закълне, че напълно подхождат на замислената
операция. Мелъри още не ги познаваше, но внимателно
прегледа подробни досиета за тях и остана доволен.
Вярно, че срещу името на Стивънс стоеше мъничка
въпросителна. Мелъри погледна към светлорусия
младеж, почти момче. Той разглеждаше с интерес
земята, която изчезваше под бялото крило на
съндърленда. Лейтенант Енди Стивънс бе включен в
групата по три причини. Той ще управлява кораба, който
ще ги отведе до Наварон; първокласен алпинист е и има
зад гърба си няколко сложни изкачвания; говори
свободно древногръцки и новогръцки език.
„Но той е млад, дяволски млад - мислеше си Мелъри,
докато гледаше към Стивънс. - А младостта невинаги е
хубаво качество. За партизанската война на Крит това
обстоятелство често се оказваше съдбоносно. Там не се
водеше война, в която тръбят фанфари, реват мотори и
се цени пренебрежението към смъртта в разгара на
битката. Там се изискваше търпение, издръжливост и
постоянство, там високо се ценеше умението да
надхитриш и измамиш врага, а подобни качества не се
срещат често у младите хора.“
Енди Стивънс обаче имаше вид на способен ученик.
Мелъри още веднъж крадешком погледна към Милър.
Дъсти Милър на бял кон с тръба в ръце? Не, това Мелъри
не можеше да си го представи. Милър не приличаше на
сър Ланселот. По-скоро имаше вид на загубил илюзиите
си човек.
Наистина ефрейтор Милър бе живял на земята точно
четиридесет години. Роден бе в Калифорния. Три
четвърти ирландец, с малко полска кръв. През
последните двадесет и пет години се бе изхитрил да
види толкова сражения, да изживее толкова рисковани
приключения, че щяха да стигнат за дузина животи.
Вадеше сребро от рудниците на Невада, пробиваше
тунели в Канада, гасеше
пожари в нефтодобива по целия бял свят. Беше в
Саудитска Ардбия, когато Хитлер нападна Полша. Негови
далечни роднини по майчина линия живееха във
Варшава. Това обстоятелство бе напълно достатъчно у
Дъсти да заговори ирландската кръв и той възприе
нападението на нацистите над Полша като лична обида.
Още с първия самолет отлетя за Британия, завъртя
главите на военните чиновници и постъпи в авиацията.
Но за неописуемо възмущение на Дъсти чиновниците го
изпратиха да служи на бомбардировача „Уелингтън“.
Първият полет на Милър се оказа и последен. Той се
издигна във въздуха от летище „Мениди“ край Атина и
след няколко минути моторът отказа. Дъсти кацна
принудително в едно оризово поле на няколко мили
северозападно от града. Това се случи през една от
януарските нощи на 1941 година, кацането бе успешно,
но остатъка от зимата Дъсти изкара в кухнята на същото
това летище „Мениди“, проклинайки с най-страшни
ругатни неуспеха си. През април, без да спомене никому
нищо, той напусна кралските военновъздушни сили и
пое курс на север, към албанската граница, към
истинския фронт. После разправяше, че влязъл в бой
двайсет дни преди най-близката танкова дивизия. По-
късно остатъците от частите им бяха евакуирани на
транспортния кораб „Сламат“, а „Сламат“ бе потопен от
немците. Взеха Дъсти Милър на есминеца „Ринек“, но
него също го потопиха. Дъсти се спаси и накрая се добра
до Александрия на стара гръцка гемия, твърдо решен
никога повече да не изпробва силите си във въздуха и
по море. След няколко месеца той вече служеше в
експедиционния корпус, действащ в Либия, в тила на
немската отбрана. Дъсти бе пълна противоположност на
лейтенант Стивънс. Младият, бодър, коректен, безукорно
облечен, изпълнен с ентусиазъм Стивънс и съсухреният,
мършав, сякаш изплетен от въжета, много видял, с
патологично отвращение към външния блясък Милър,
получил прякора Дъсти. Не ще откриете в никой речник
гръцките думи, които знаеше Дъсти. Милър го взеха по
една причина. Той бе известен на Интелиджънс сървис
из Средния изток като гениален специалист-подривник,
точен и акуратен в работата си. Милър бе смятан за най-
добрия подривник в Южна Европа.
Зад Милър седеше Кейси Браун. Набит, тъмнокос и
пълен свързочник, родом от бреговете на река Клайд. В
мирно време старшина Браун работеше като инженер на
известната корабостроителница в Гарелоха. Както
обикновено чиновниците от кралския флот не повярваха
и зачислиха Браун като свързочник - беше си прекалено
очевидно, че пред тях стои изключително опитен
механик. Това, че на Кейси Браун не му провървя, се
превърна в късмет за Кейт Мелъри. Служебното досие на
Браун сочеше, че е познавач на партизанската война,
ветеран от морската спецслужба и два пъти награждаван
за подвизи в Егейско море и на либийска земя.
Петият и последен от групата седеше точно зад
Мелъри, но нямаше смисъл да се обръща, за да го види.
Мелъри го познаваше по-добре, отколкото когото и да
било друг на света. Андреа, лейтенант Андреа, който
през всичките осемнадесет месеца служеше под негово
командване на Крит. Гигантът Андреа с боботещ смях и
трагично минало. Те заедно се криеха из пещерите, в
процепите на скалите, в изоставените овчарски
къщурки, когато немските разузнавателни части и
разузнавателни самолети ги преследваха. Андреа се
превърна в неговото алтер его, във второто му „аз“. За
Мелъри да наблюдава Андреа означаваше да наблюдава
самия себе си в огледалото. Съвсем не взеха Андреа
заради това, че е грък, мс знае добре езика, обичаите и
психиката на островните жители. И дори не заради това,
че те с Мелъри се бяха сработили отлично, макар да
взеха предвид и едното, и другото. Включиха го в
групата по една-единствена причина - присъствието на
Андреа осигуряваше надеждна защита и сигурност на
останалите. Издръжлив, тих и безпощаден грък,
изключително стремителен, въпреки че бе пълен.
Неговата котешка лукавост мигновено можеше да се
смени с изблик на буйна ярост - такъв беше Андреа,
великолепна бойна машина. Андреа тяхната
застрахователна полица, тяхната гаранция срещу
неуспехите.
Мелъри бе доволен. Дори да беше обърнал цялото
Средиземноморие, Дженсън не би успял да набере по-
добра група. Внезапно се досети, че най-вероятното
беше Дженсън да е постъпил точно така.
В осем часа стана съвсем тъмно. Мелъри влезе в
пилотската кабина и видя съвсем идилична сцена. Обвит
в кълба тютюнев дим, капитанът пиеше кафе, а вторият
пилот, след като небрежно махна с ръка на Мелъри,
наново се втренчи в опротивелите му уреди.
- Добър вечер - с усмивка каза Мелъри, - мога ли да
вляза?
- Винаги се радваме да ви видим - увери го вторият
пилот.
- Помислих, че сте заети... - Мелъри замълча и попита:
- Кой управлява самолета?
- Джордж. Автопилотът. - Капитанът с чашка кафе в
ръка посочи към черното сплескано сандъче, чиито
очертания едва се различаваха. - Трудолюбиво момче,
греши по-рядко от онова лениво псе, дето е дежурно
сега...
- Какви са плановете за тази нощ?
- Да оставим вашите момчета в Кастелросо, когато
хубавичко се стъмни. - И добави искрено: - Не разбирам.
Да вдигнеш цял самолет от такава класа заради петима
души и сто килограма екипировка. И то за Кастелросо.
Последният самолет, който летя нощем насам, се разби.
Подводни заграждения, мамка им! Само двама се
спасиха.
- Знам. Чух за това. Съжалявам, но аз също
изпълнявам заповед. Пък колкото до останалото -
забравете го. Предупредете екипажа да си държи езика
зад зъбите. Никога не са ни виждали.
Пилотът мрачно кимна.
- Всичките вече са ни плашили с военен съд. Човек
може да си помисли, че сме на война...
- Ще оставим тук някое и друго сандъче. Ще тръгнем
към брега в други дрехи. Ще се погрижи ли някой за
нашите парцали, като тръгнете да се връщате?
- Роджър. И - всичко хубаво. Желая ви всичко най-$
хубаво, капитане. Тайните са си тайни, но имам
предчувствие, че страшно ще ви е необходим късмет.
- Ако е така, това няма да ви попречи да приземите по-
добре самолета - усмихна се Мелъри.
- Не се безпокой, братко - рязко каза пилотът. - Не
забравяй, че аз също съм в тоя проклет самолет.
В ушите им още звучеше грохотът на мощните мотори
на съндърленда, а малката моторница с тъпа муцуна
вече бе изплувала безшумно от мрака и спираше до
осветения корпус на хидроплана. Не губиха време за
разговори. След пет минути и петимата с цялата
екипировка се озоваха на борда на моторницата, а след
още пет минути тя спря до каменната дига в Кастелросо.
Хвърлиха в мрака двете въжета. Нечии ловки ръце ги
подхванаха и ги закрепиха. Ръждива желязна стълба,
вкопана във вдлъбнатината на стената, се губеше
нагоре, към звездното небе над главите им. Мелъри едва
бе изкачил последното стъпало, когато от мрака изникна
човешка фигура.
- Капитан Мелъри?
- Тъй вярно.
- Капитанът от сухопътните войски Бригс. Моля,
заповядайте на хората си да изчакат тук. Полковникът
иска да ви види. - Гъгнивият глас далеч не звучеше
радушно.
Мелъри се ядоса, но премълча. Изглежда Бригс
обичаше да си поспива и да гаврътва по няколко чашки
джин. Навярно късното им посещение беше го откъснало
от някое от тия занимания.
Те се върнаха след десетина минути, придружени от
ординареца. Мелъри погледна към трите изправени
фигури на края на дигата, позна ги, огледа се.
- Къде се дяна Милър? - попита той.
- Тука, началник, тук съм - с тежка въздишка отвърна
Милър, като отлепяше гърба си от масивния дървен
бордюр и лениво се изправяше на крака. - Почивах си,
началник. Тъй да се каже, набирах сили след първите
вълнения.
- Когато дойдете съвсем на себе си, Матюс ще ви
отведе в квартирата - злъчно каза Бригс и кимна към
спътника си: - Матюс, ще останете на подчинение на
капитана. Заповед на полковника. - Тонът на Бригс не
оставяше съмнение, че лично той смята заповедта на
полковника за пълна глупост. - И още нещо. Не
забравяйте, капитане, какво каза полковникът: два часа.
- Знам, знам, нали бях там и полковникът ми го каза -
уморено отвърна Мелъри. - Е, момчета, да тръгваме, ако
сте готови.
- А какво да правим с екипировката, сър? -
нерешително запита Стивънс.
- Оставете я тука. Хайде, вървете, Матюс.
Матюс се насочи покрай дигата по стръмните
нащърбени стъпала, останалите поеха след него, като
следваха стъпките му. Изкачиха се, свиха надясно,
спуснаха се надолу по тясна криволичеща уличка,
влязоха в една къща и изкачиха скърцащите дървени
стъпала. Матюс отвори първата врата в коридора.
- Тук, сър. Ще ви чакам пред вратата.
 - По-добре изчакайте долу - посъветва го Мелъри, -
колкото по-малко знаете, толкова по-добре за вас.
Той затвори вратата. Малка мрачна стаичка,
прозорците, покрити с тежки плътни завеси, маса и
половин дузина столове. В далечния ъгъл изскърцаха
пружините на единственото легло - там блажено се
изтегна ефрейтор Милър.
- Страхотно. Като в хотелска стая - измърмори той. -
Съвсем като у дома. Разбира се, обзавеждането не е
достатъчно. - Тук се досети: - А къде ще спят останалите
момчета?
- Ние няма да спим, вие също. След два часа
продължаваме нататък.
От леглото се раздаде стон.
- Ставай, ставай, войниче - безжалостно
продължаваше Мелъри.
Милър спусна крака от леглото и с любопитство се
втренчи в Андреа. Огромният грък методично
обискираше стаята. Оглеждаше шкафовете, заничаше
зад картините, зад завесите и дори надникна под
леглото.
- Но какво прави той? Прах ли търси? - попита Милър.
- Търси подслушвателни апарати - подхвърли Мелъри.
- Винаги постъпваме така, иначе отдавна нямаше да сме
сред живите. - Той се порови във вътрешния джоб на
черния си морски кител, извади морската карта и
другата, която му бе дал Влакос. Разгърна ги и двете
върху масата. - Моля всички да дойдат тук. През
последните две седмици несъмнено сте си задавали
стотици въпроси. Надявам се отговорът да ви се хареса...
Позволете ми да ви запозная с остров Наварон.
Вече бе единадесет, когато Мелъри прибра картата от
масата, облегна се на стола, огледа замислените лица на
четиримата и заключи:
- Ето, джентълмени, това е нашата задача. Ако всичко
това ставаше на кино, сега трябваше да кажа: „Има ли
въпроси, момчета?“ Но това ще го пропуснем, защото
сега знаете толкова, колкото и аз.
- Той нарича единствената дупка в немската отбрана
една гола скала, дълга четвърт миля и висока сто
двадесет и два метра! - Милър мрачно се наведе над
тенекиената кутия с тютюна и с една ръка ловко сви
тънка цигара. - Да се побъркаш, началник. Че аз дори от
стълбите падам, по дяволите! - Той дръпна дълбоко и
изпусна облак дим. - Самоубийство. Това е думата, която
търсех. Едно на хиляда е шансът да се доберем до тия
проклети оръдия на по-малко от пет мили!
- Милър, отговорете ми какъв е шансът на момчетата от
Ксерос да оживеят, а?
- Мм-да. Момчетата на Ксерос - съкрушено поклати
глава Милър. - Бях забравил за тях. Мислех за себе си и
за тая проклета скала. - Той с надежда погледна през
масата към масивната фигура на Андреа. - Освен ако
Андреа не ме качи дотам... Здраво момче е.
Андреа мълчеше, очите му бяха притворени и навярно
мислите му сега бродеха някъде надалеч, на хиляди
мили от Кастелросо.
- Ще ви вържем за ръцете и краката и ще ви издърпаме
нагоре с въжета. Ще гледаме да изберем по-здравичко
въже - небрежно подхвърли Стивънс и погледна
въпросително към Мелъри. - Сам ли се каните да се
изкачвате, сър, или пък...
- Момент. - Андреа неочаквано се изправи и забоботи
на бърз английски жаргон, който бе усвоил по време на
работата си с Мелъри. Той припряно надраска на късче
хартия няколко думи. - Момент. Имам план за изкачване
на скалата. Ето я схемата. Как смятате, капитане,
осъществимо ли е?
На късчето хартия с едри печатни букви бяха написани
две думи: „Продължавайте разговора.“
- Ясно - замислено провлачи Мелъри. - Не е зле,
Андреа, не е зле. Планът ти безспорно има шансове за
успех. - Той обърна листчето така, че всички да могат да
видят написаното.
Андреа по котешки меко вече се движеше към вратата.
- Остроумен план, нали, ефрейтор Милър? -
продължаваше Мелъри, все едно нищо не бе станало. -
Ще ни спести доста трудности.
- М-да. - Изразът върху лицето на Милър не се
промени: очите му бяха полузатворени, от устата му се
виеше струйка дим. - Май Андреа наистина реши
проблема и ще успеете да ме вдигнете цял и не вредим. -
Той непринудено се разсмя, като завинтваше една
тръбичка със странна форма към дулото на автоматичния
пистолет, който внезапно се бе появил в лявата му ръка.
- Само че не ми е съвсем ясно какво означава тази
странна крива и освен това ето тия точки до...
Всичко приключи за секунди. Андреа отвори вратата,
протегна ръка, вмъкна в стаята отчаяно
съпротивляващото се човече, пусна го на пода и затвори
вратата. Това бе сторено безшумно и бързо. Мургавият
остролик левантинец в бяла риза и сини панталони
стоеше неподвижно и мигаше начесто от необичайно
ярката светлина. Внезапно ръката му се плъзна под
ризата.
- Пази се! - рязко кресна Милър и вдигна пистолета, но
Мелъри го възпря.
- Чакай - спокойно изрече той.
Синкавото острие на ножа се метна назад и мигом се
понесе обратно. Но се случи нещо необяснимо - ръката с
ножа замря във въздуха, а бляскавото острие
потрепваше на няколко дюйма от гърдите на Андреа.
Раздаде се жалостив вик и зловещо хрущене на кости.
Огромният грък стисна със сила китката на левантинеца,
с два пръста внимателно взе ножа, като родител, който
пази любимото си, но неразумно чедо. Ножът се обърна
и крайчецът му опря в гърлото на левантинеца. Андреа,
ласкаво усмихнат, гледаше в обезумелите очи на
шпионина.
Милър подсвирна и измърмори:
- Я виж ти! Ясно е, че Андреа и друг път се е
занимавал с подобни нещица.
- Сигурно е така - иронично се отзова Мелъри. - Да
разгледаме веществено доказателство номер едно,
представено от Андреа.
Андреа доведе задържания до масата. Подобният на
пор левантинец с помътнели от страх и болка очи
придържаше с ръка осакатената си китка.
- Как смяташ, дали тоя тип е прекарал дълго пред
вратата? - обърна се Мелъри към Андреа.
Андреа прекара огромната си длан по гъстите си,
черни къдрави коси с леко побеляващи слепоочия.
- Не знам точно, капитане. Според мен чух нещо като
шумолене преди около десет минути, но си помислих, че
слухът ме лъже. После отново се чу шумолене преди
около минута. Така че се боя...
- Преди около десетина минути ли казваш? - Мелъри
погледна към задържания. - Името? Какво правеше зад
вратата?
Отговор не последва. Неприветливи очи, неприветливо
мълчание. Андреа докосна с юмрук тила на шпионина и
той уплашено извика.
- Капитанът те пита нещо. Отговаряй на капитана -
укорително рече Андреа и отново докосна с юмрук тила
на нещастника, тоя път по-енергично.
Неизвестният заговори бързо, възбудено, като
жестикулираше отчаяно. Андреа въздъхна и възпря
словесния поток, като с лявата си ръка затвори устата на
задържания. Мелъри учудено погледна към Андреа.
- Според мен е кюрд или арменец, капитане. Не зная
този език.
- Аз пък още по-малко. Говориш ли английски? -
запита той.
 Черните, пълни с омраза очи се заковаха върху
Мелъри. Левантинецът мълчеше. Андреа отново го
блъсна с юмрук в тила.
- Говориш ли английски? - настоятелно повтори
Мелъри.
- Англиски? Англиски? - Раменете и лактите му се
свиха в традиционния жест на неразбиране. - Ка ингли.
- Казва, че не знае английски - измърмори Милър.
- Може да знае, може пък и да не знае - безстрастно
отбеляза Мелъри. - Подслушвал е, а нямаме право да
рискуваме. Твърде много неща са поставени на карта. -
Очите му станаха сурови и безпощадни, в гласа му
зазвуча метал. - Андреа!
- Да, капитане.
- У тебе е ножът му. Бързо и чисто. Под лопатката.
Стивънс възкликна, скочи на крака.
- Боже мой, сър. Боже мой! Какво правите?...
Той замлъкна, когато видя как задържаният устремно
се хвърли към далечния ъгъл, като прикриваше със свита
в лакътя ръка главата си. Стивънс бавно прехвърли
погледа си върху тържествуващия Андреа, забеляза
разбиращите усмивки на Браун и Милър и се почувства
пълен глупак. Пръв заговори Милър.
- Я виж ти! Може би той говори английски?
- Може и да говори - съгласи се Мелъри. - Никой няма
да седне да слухти на ключалката цели десет минути,
ако не разбира нито дума от разговора. Браун, я
извикайте Матюс. - След няколко минути на вратата
изникна ординарецът. - Повикайте тук капитан Бригс. И
по-бързичко, моля.
Войникът стоеше нерешително.
- Капитан Бригс спи. Строго ми е наредил да не го
будя.
- Сърцето ми се облива в кръв само при мисълта, че
съм принуден да наруша покоя на капитан Бригс. За
един ден той е спал повече, отколкото аз за цяла
седмица. - Мелъри погледна часовника, черните му
вежди се сключиха над уморените му кафяви очи. -
Имаме твърде малко време. Незабавно го доведете тук!
Разбирате ли, незабавно!
Матюс изкозирува и изчезна. Милър се изкашля и
няколко пъти примлясна с език.
- Всички хотели са едни и същи. Пълна бъркотия.
Забележете, веднъж бях на конференция в Цинцинати...
Мелъри уморено поклати глава.
- Просто сте предубеден към хотелите. Тук живеят
военни, разквартирувани са офицери.
Милър искаше нещо да възрази, но размисли.
Безспорно американецът бе добър познавач на хората.
Дълбоко в душата си Милър бе убеден, че са се
захванали с безнадеждна работа. Важна, безнадеждна и
според него самоубийствена. Но вече бе съобразил защо
за главен в групата бе назначен този врял и кипял
почернял новозеландец.
Всички мълчаха, докато в рамката на отворената врата
не се появи капитан Бригс. Гологлав, с копринен шал
около врата вместо якичка. Белият шал ясно
подчертаваше червения му врат и изпитото лице. Когато
Мелъри за пръв път разгледа Бригс у полковника, си
отбеляза: повишеното налягане и високото жизнено
равнище на тиловите плъхове. Оказа се обаче, че
чувството на негодувание може да добави по лицето на
капитана още няколко дълбоки червени тона.
- Това вече е прекалено, капитан Мелъри - раздаде се
гъгнивият му глас. - Не съм ви хлапе! Имах напрегнат
ден и...
- Запазете това за мемоарите си и погледнете тоя
тъпак в ъгъла - прекъсна го Мелъри.
Бригс почервеня още повече, пристъпи в стаята с
гневно стиснати юмруци, но сякаш се препъна - съзря в
ъгъла свитата безформена фигурка.
- Боже мой, Николай!
 - Познавате го. - Това беше потвърждение, а не
въпрос.
- Разбира се, че го познавам - изръмжа Бригс. -
Николай, момчето от пералнята.
- Е, да не би в задълженията му да влиза обикалянето
нощем по коридорите и подслушването пред вратата?
- Какво искате да кажете?
- Това, което казах - търпеливо повтори Мелъри. - Той
подслушваше.
- Николай ли? Не вярвам!
- Ей, по-спокойно! - кресна Милър. - По-напред
помисли кого наричаш лъжец.
Бригс погледна към черното око на автоматичния
пистолет, насочен към него, преглътна слюнката си и
припряно се обърна.
- И какво от туй? Подслушвал бил! Че Николай не
говори нито дума английски. - Той се усмихна насила.
- Може и да не говори - сухо се съгласи Мелъри. - Но
добре разбира английски. Няма цяла нощ да обсъждам
тоя въпрос, нямаме време. Направете си труда да
арестувате тоя тип и да го държите напълно изолиран до
края на седмицата. Дали е шпионин, или просто
любопитен, но му станаха известни много неща. След
това можете да постъпите с него по ваше усмотрение.
Лично аз бих ви посъветвал да го махнете по-далечко от
Кастелросо.
- Бихте ме посъветвали? Я виж ти! - Бригс отново бе
възвърнал обичайната си наглост. - Кой сте вие, че да ми
заповядвате, капитан Мелъри?! - Той наблегна на думата
„капитан“.
- Тогава ви моля да бъдете така добър - уморено
произнесе Мелъри. - Не мога да ви обясня, но е много
важно. На карта са поставени хиляди жив...
- Хиляди животи ли?... Що за мелодраматична глупост!
- ухили се злобно Бригс. - Предлагам ви да запазите тия
думи за мемоарите на рицаря на плаща и кинжала,
капитан Мелъри.
Мелъри стана, обиколи масата и спря до Бригс.
Кафявите му очи гледаха студено и спокойно.
- Прекалено се уморих да споря. Ще направите всичко
точно така, както ви казах. Иначе ще позвъня в щаба на
флота, ще се свържа по радиото с Кайро и тогава, кълна
ви се, още с първия кораб ще ви изпратят в Англия, на
палубата за войниците.
Лицето на Бригс се покри с бели петна.
- Е, хубаво, хубаво, защо са тия глупави заплахи? След
като толкова много ви се иска... - Той безуспешно се
опитваше да скрие уязвеното си самолюбие. - Матюс,
извикайте часовия.
Торпедният катер се носеше на запад - север - запад,
като ту зариваше нос, ту излиташе наново върху
вълните. Силните авиационни мотори монотонно го
теглеха на половин мощност. За стотен път през тази
нощ Мелъри си погледна часовника.
- Закъсняваме ли? - попита Стивънс.
Мелъри кимна.
- Трябваше да тръгнем направо от съндърленда. Та там
имаше пристан.
- Хващам се на бас за пет лири, че им е отказал
моторът - промърмори Браун.
- Вярно. Откъде го разбра? - съгласи се изуменият
Мелъри.
- С тия нещастни мотори на торпедните катери винаги
се случва едно и също. Капризни са като холивудски
звезди.
В тъмната каюта настана тишина.
- Ами ако закъснеем? - отбеляза Милър. - Защо да не
позасилят малко скоростта. Казваха ми, че тия корита
вдигат от четиридесет до петдесет възела.
- И без това си пролича, че сте новак в морето - не
намясто каза Стивънс. - Сигурно никога не ви се е
случвало да се возите на торпедни катери в лошо време.
Милър не отговори, щеше му се да се разсмее.
- Капитане!
- Да, какво има? - сънено запита Мелъри, който се
беше изтегнал на една плоска скара.
- Не ме засяга, началник, ама щяхте ли да изпълните
заплахата си по адрес на капитан Бригс?
Мелъри се разсмя.
- Това наистина не ви засяга, но да си призная,
нямаше да изпълня заплахата, просто не бих могъл.
Нямам толкова власт, за да... освен това никак не съм
сигурен, че между Кастелросо и Кайро има радиовръзка.
- Аха. Тъй си и мислех. - Ефрейтор Милър почеса
наболата си брадичка. - Ами ако той беше съобразил, че
блъфирате, капитане? Тогава?
- Щях да застрелям Николай - спокойно отвърна
Мелъри. - Нямаше да имам друг изход.
- Така си и мислех. Сега започвам да вярвам, че
операцията има шанс да не се провали. Все пак по-добре
беше да го застреляме, а заедно с него и тоя педант,
капитана. Нещо не ми хареса изразът на лицето на тоя
Бригс, когато влизаше в стаята. Като че ли гнусно, като
че ли... той просто беше готов да ви разкъса. Ами че вие
го стъпкахте, а за такива балони като него няма нищо
по-оскърбително на тоя свят.
Мелъри не отговори. Той спеше здраво. В бездънните
глъбини на неговия сън не можеше да проникне дори
мъчителният рев на моторите, набрали пълна мощност,
когато торпедният катер навлезе в тихия Родоски
пролив.
 ГЛАВА III

Понеделник
07,00 - 17,00

Те стояха на стария кей.

- Поставяте ме в неудобно положение, драги.
Клиентите на компанията „Рътлидж“ винаги са
получавали най-доброто.- Офицерът шибна ослепително
чистия си крачол с камшика с дръжка от слонова кост и
презрително посочи с блестящия връх на обувката си
към широката двумачтова стара гемия, акостирала с
кърмата към полуразрушения пристан.
Мелъри скри усмивката си. Майор Рътлидж с грижливо
подстриганите си мустаци, с ослепителната си униформа,
шита по поръчка, поразително се открояваше на фона на
дивите гористи канари, скрили малкия залив.
Небрежната самоувереност и величественото
безразличие на майора навеждаха на мисълта, че
заливът е неуместен редом с него.
- Вярно е, че гемията е имала по-добри времена -
съгласи се Мелъри. - И все пак тъкмо тя ни е
необходима, сър.
- Това категорично не го разбирам. - Майорът
раздразнено свали една прелитаща муха. - Какво ли
само не съм изнамирал за момчетата през последните
осем - девет месеца: гемии, продукти, яхти, рибарски
лодки - всичко. Все още обаче никой не ми е искал най-
вехтия и стар кораб, който изобщо може да се намери.
Повярвайте ми, не е толкова просто да се направи това.
- Лицето му придоби страдалческо изражение. -
Момчетата знаят, че обикновено не се занимавам с
подобен боклук.
- Кои момчета? - полюбопитства Мелъри.
 - Ами там, на островите - Рътлидж лениво посочи на
северозапад.
- Ама нали островите са заети от немците...
- Този също. Но все пак трябва да имат някъде база, не
е ли така? - търпеливо обясни Рътлидж. Внезапно лицето
му светна. - Слушайте, старче, знам какво ще ви свърши
работа. Кайро настоява да ви намеря кораб, който да не
привлича вниманието и да не бъде подложен на
проверка. Какво ще кажете за немска лодка тип Е? В
отлично състояние е. Била е в ръцете на един-единствен
собственик, грижлив човек. В Англия щях да получа за
нея десет хиляди. След едно денонощие ще бъде при
вас. Един мой приятел в Бодрам...
- Бодрам ли? - попита Мелъри. - Бодрам? Но... но това
е в Турция?
- В Турция ли? О, вярно, точно така е - съгласи се
Рътлидж. - Само че, сами разбирате, все пак трябва
отнякъде да получавам стока - добави той, сякаш за да
се оправдае.
- Благодаря - усмихна се Мелъри. - Трябва ни точно
тази гемия, не можем да чакаме.
- Сърдете се на себе си. - Рътлидж вдигна ръце в знак,
че се предава. - Две мои момчета ще натоварят
екипировката ви.
- По-добре да го направим сами, сър. Виждате ли,
багажът ни е специален.
- Както искате - съгласи се майорът. - Тук ме наричат
„Рътлидж, Който Не Задава Въпроси“. Скоро ли ще
излезете в морето?
Мелъри погледна часовника си.
- След половин час, сър.
- Какво ще кажете за малко кафе и омлет с бекон?
- Много благодаря, с удоволствие - усмихна се Мелъри,
обърна се и бавно си тръгна от кея, като вдъхваше с
наслада ухаещия на билки, замайващ главата въздух на
егейската утрин.
 Възсоленият привкус на морето, омайващо сладкият
аромат на орловите нокти, острата миризма на мента -
всичко се бе смесило в изящен опияняващ букет,
неуловим и незабравим. Чак до самите пасбища се
простираха яркозелените стръмни склонове, обрасли с
борове, орех и дъб. Благоуханният бриз носеше оттам
мелодичния звън на камбанки - натрапчива тъжна
музика, сполучлив символ на безметежното спокойствие,
което отдавна бе напуснало егейските брегове.
Мелъри неволно поклати глава и ускори крачка.
Другарите му седяха на същото място, където малко
преди разсъмване ги бе свалил торпедният катер. Милър
се беше изтегнал в цял ръст на земята и се беше
прикрил с шапката си от ниските златисти лъчи на
изгряващото слънце.
- След половин час потегляме. Ще ни донесат закуска
след десет минути. Хайде да натоварим екипировката. -
Мелъри се извърна към Браун. - Искате ли да огледате
двигателя?
Браун с въздишка се изправи на крака и без какъвто и
да е ентусиазъм погледна към овехтялата очукана гемия.
- Ама че работа, сър. Ако и двигателят е като кораба...
- Той съкрушено поклати глава и чевръсто скочи на
палубата на гемията.
Андреа и Мелъри го последваха. Останалите им
подадоха багажа от пристана. Най-напред чувал със
стари дрехи, сетне храната, газовото котлонче и
топливото, тежките алпинистки обувки, чуковете,
куките, брадвичките, макарите с въжета на телена
основа - всичко необходимо за едно изкачване. Сетне
внимателно подадоха радиоприемника и предавателя и
накрая риначката за сняг със старомодна механична
ръчка. След тях се появиха винтовките, два шмайзера,
два брена, маузер и колт. Последва куфар с грижливо
подбрани дреболии: джобни фенерчета, огледала, два
комплекта документи, алкохол - мозел, узо, рецина.
Много внимателно наместиха край предната мачта две
дървени сандъчета. Едното със средни размери, зелено,
обковано с мед. Другото - малко и черно. В зеленото
имаше мощен експлозив ТНТ, амонал, няколко
стандартни блока динамит. Пак там бяха опаковани
гранатите и запалките към тях, гумирани маркучи. В
ъгълчето наместиха чантата с железните стърготини,
счуканото стъкло и залятата с червен восък бутилка с
калий. Всичко това бяха взели, имайки предвид
вероятността на Дъсти Милър да се удаде случай да
прояви редкия си талант на бомбаджия. В черното
сандъче се пазеха само детонаторите, електрически и
ударни - с гърмящ живак, толкова чувствителни, че се
задействаха дори ако върху тях изпуснеха птиче перо.
Едва бяха наместили и последното сандъче, когато от
люка на машинното отделение се показа главата на
Кейси Браун. Той продължително огледа гротмачтата,
бавно отмести погледа си върху фокмачтата и със същия
безстрастен израз погледна към Мелъри.
- Имаме ли платна за тия чудеса, сър?
- Мисля, че имаме. За какво става дума?
- Работата е там, че един господ знае колко скоро ще
ни потрябват - горчиво отвърна Браун. - Машинното
отделение е купчина стари вехтории. А най-ръждивото,
най-голямото парче желязо е валът на двигателя. Стар
двуцилиндров „келвин“, мой връстник. Правен е преди
около тридесет години. - Браун огорчено поклати глава.
- Гние тук от години, сър. Целият се е разпаднал.
Отделни части и резервни детайли се въргалят по пода.
Бунищата в Гарелоха са просто дворци в сравнение с
това машинно отделение.
- Майор Рътлидж казваше, че до вчера гемията е била
в движение - меко изрече Мелъри. - Качвайте се на
брега, ще закусваме. Напомнете ми да вземем няколко
тежки камъка.
 - Камъни ли?! - уплашено го погледна Милър. - Да
влачим камъни на тая развалина?
Мелъри усмихнато кимна.
- Ами че тая проклета лодка и без туй е тръгнала към
дъното! - развика се Милър. - Защо са ни камъни?
- Скоро ще видите.
След три часа Милър наистина видя това, когато сви
светлосинята си униформа на стегнат възел и я спусна
зад борда: привързаният камък отнесе всичко на дъното.
Упорито лъхтящата гемия се движеше на север по
лазурното, гладко от безветрието море на миля от
турския бряг.
Милър мрачно се разглеждаше в огледалцето. Целият
бе облечен в черно, с изключение на тъмновиолетовия
колан около тънката му талия и чудновато
избродираната жилетка, опален от слънцето. Черни
сандали с шнурове, черни шалвари, черна риза и сако.
Дори пясъчните му коси бяха боядисани в черно.
- Слава богу, че земляците няма да ме видят -
развълнувано каза той, като оглеждаше критично
останалите, облечени с незначителни изменения по
съвсем същия начин. - Е, нищо. Може пък да не съм
толкова страшен? Слушайте, началник, защо са ни
всичките тия преобличания? Казват, че два пъти сте
били в немския тил. Веднъж преоблечен като селянин, а
другия път - като механик.
Мелъри отпусна възела с униформата и камъка зад
борда.
- А сега можете да видите какво носи добре облеченият
наваронец.
- Говоря за друго. Защо трябваше два пъти да се
преобличаме: в самолета и сега?
- А, ето какво било! Армейско каки и бяла флотска
униформа в Александрия, светлосиня униформа в
Кастелросо и на острова на майор Рътлидж, а сега
носията на гръцките селяни? Навсякъде можеше да има
осведомители. Замитахме следите, ефрейтор.
Милър кимна разбиращо, погледна чувалите от
носиите, съсредоточено се намръщи, наведе се и
измъкна оттам бяла роба.
- Това на местните гробища ли ще го носим? - мрачно
се пошегува той. - Ще се преобличаме ли като
привидения?
- Снежни халати - кратко поясни Мелъри.
- Какво?!
- Снежни. Сняг. Бял. На Наварон има доста високи
планини. Може да се наложи да се крием из тях. Затова
ни трябват халатите.
Милър беше потресен. Без да каже нито дума, той се
изтегна на палубата, сложи ръце зад главата си и
затвори очи. Мелъри се позасмя към Андреа:
- Момчето иска до насита да си полежи на слънце
преди покоряването на арктическата пустиня... Не е
лошо. Може би и ти ще подремнеш? Аз ще поседя на
вахта.
Вече пет часа гемията се движеше покрай турския
бряг. Омаломощен от топлото ноемврийско слънце,
Мелъри се намести до фалшборда, очите му внимателно
следяха небето и хоризонта. Андреа и Милър спяха.
Кейси Браун изобщо не можеше да бъде измъкнат от
машинното отделение. Понякога той се качваше на
палубата да глътне свеж въздух, но времето между
появите му все повече се увеличаваше: старият „келвин“
изискваше внимание. Браун регулираше нестабилното
ниво на смазката, подаването на въздух. Болеше го
глава, караше го на сън - тесният люк едва-едва
пропускаше въздух.
В кормилната рубка лейтенант Стивънс следеше бавно
отминаващия турски бряг. Както и Мелъри, той не
откъсваше очи от морето. Но не го обследваше щателно,
квадрат след квадрат, а преместваше поглед от брега
към картата, от картата към личащите отпред острови, от
островите към стария спиртен компас, който едва
забележимо потрепваше на позеленялата карданова
кука, от компаса - отново към брега. От време на време
поглеждаше към небето или към разгърнатата на сто и
осемдесет градуса панорама на хоризонта. Опитваше се
да не поглежда само към оплютото от мухите парче
огледало. Раменете го боляха, макар че два пъти го
сменяха на щурвала. Слабите му загорели ръце бяха се
вдървили върху напуканите ръчки. Той се опитваше да
се отпусне, да премахне напрежението, което сгърчваше
конвулсивно мускулите на ръцете му, но пряко волята му
мускулите отново се свиваха напрегнато. Устата му беше
пресъхнала, устните му се бяха напукали. Не помагаше и
топлата вода, която отпиваше: каната беше нагрята от
слънцето. Противно го глождеше под лъжичката, левият
му крак се сгърчваше в спазъм. Лейтенант Енди Стивънс
бе завладян от страх. Не, не защото никога не бе
помирисвал барут. Откакто се помнеше, той винаги се бе
страхувал. И сега можеше да си припомни всичките
дребни страхове, като се почне от подготвителното
училище. Тогава го бе блъснал в басейна баща му, сър
Седрик Стивънс, известен изследовател и алпинист.
Баща му твърдеше, че само така може да научи сина си
да плува. Спомни си колко отчаяно се бореше, колко
много вода нагълта от уплаха. Спомни си как до сълзи му
се смяха баща му и двамата му по-големи братя, огромни
и весели. Едва се измъкваше от водата, и те отново го
бутваха в басейна...
Баща му и братята му благоговееха пред физическата
сила. Те дори не можеха да си представят, че някой не
изпитва удоволствие от скок във водата от петметров
трамплин или от бясно препускане през немислими
препятствия. Нищо не им струваше да се изкачат на
главозамайващо висока скала или да тръгнат с пробита
лодка в бурното открито море. Те накараха и него да
прави всичките тези неща. Енди беше впечатлително
момче, страхуваше се от насмешки. Често към чувството
му за физически страх се примесваше и чувството на
боязън от неуспеха. В края на краищата той започна да
се страхува от самия страх. За да преодолее този страх
от страха, Енди стана алпинист. И то доста опитен. Баща
му и братята му спряха е насмешките. Но Енди не се
избави от страха, а само се научи да го прикрива. Той
винаги вървеше срещу страха, винаги се бореше с него,
винаги се мъчеше да го преодолее. Ето и сега всичките
му сили бяха насочени към тази борба. Най-много от
всичко Енди се страхуваше, че страхът му ще бъде
забелязан...
Поразителната, невероятна синева на Егейско море,
меките смътни силуети на анадолските върхове на фона
на чисто измития ултрамарин на небето навяваха
спокойствие. Спиращото дъха разнообразие на оттенъци
на облетите от слънце отминаващи острови, искрящата в
снопчета лъчи сияйна набръчкана повърхност на водата
и освежителният, мек, ароматен югоизточен бриз носеха
топлина, сладостно-мъчителна сънливост. Безкрайното
тръскане на стария „келвин“ и безметежното
спокойствие върху палубата напомняха само за мир.
Невероятно бе това да събужда страх... Войната
изглеждаше толкова далечна. В крайна сметка обаче
войната беше тук. Тя постоянно напомняше за себе си.
Два пъти над гемията прелетя немски хидроплан-
разузнавач. Сетне два самолета се снишиха над тях и
удовлетворени от мирния вид на корабчето, отново
набраха височина. Очевидно базата им беше на Родос.
Макар че самолетите бяха италиански, сигурно ги
пилотираха немци, изпратили доскорошните си съюзници
в концлагери след капитулацията на Италия. На сутринта
преминаха на половин миля от голяма шхуна с фашистки
флаг. По обед с оглушителен рев покрай гемията
профуча бързоходен немски катер, толкова близко, че тя
се разклати върху вълните. Мелъри и Андреа с
размахани юмруци високо проклинаха ухилените
матроси. Но нямаше никакви опити да бъде задържана
гемията: англичаните и немците се стараеха да не
нарушават без нужда неутралитета на турските
териториални води. И все пак тези непрестанни появи на
вражески кораби и самолети непрекъснато напомняха за
войната.
Бавно се движеха стрелките на часовника и с всяка
минута ги доближаваха до отвесната скала, която все
още предстоеше да бъде преодоляна. На петдесет мили
по курса се виждаха назъбените върхове на остров
Наварон, безлюдни, далечни, извисени като мрачни
грамади на фона на яркосиньото небе.
В два и половина неочаквано двигателят отказа.
Монотонното тракане внезапно се смени с угнетяваща
тишина. Мелъри се хвърли към люка.
- Какво стана, Браун? - тревожно викна той. -
Машината ли се счупи?
- Не е съвсем така, сър. - Браун все още се занимаваше
с двигателя и гласът му звучеше глухо. - Просто го
изключих. - Той се изправи, непохватно се измъкна от
люка, седна на палубата и жадно поемаше свежия
въздух. Въпреки загара лицето му беше бледо.
Мелъри внимателно го погледна.
- Имаш такъв вид, като че ли някой те е наплашил до
смърт.
- За тия два - три часа съвсем ме отрови проклетата
дупка. - Браун прокара ръка по очите си. - Направо ми
се пръска тилът, сър. Въгледвуокисът не е съвсем
приятна работа. - Той посочи към двигателя. - Виждате
ли оная вертикална тръбичка с кълбото отгоре,
водоохладителя? Тръбичката е по-тънка от хартия. Тя и
досега изпускаше по-малко, ама преди около час се
спука. Искри, дим, около шест дюйма пламък. Наложи се
да я изключа, проклетата, сър.
 Мелъри не разбра много-много, но кимна.
- Може ли да се поправи, Браун?
- Не, сър. Трябва да се завари или да се запои. - Той
категорично заклати глава. - Долу сред различните
боклуци съзрях една резервна част. Дяволски е
ръждясала и е също толкова ненадеждна като първата...
Все пак ще опитам, сър.
- Ще му помогна - отзова се Милър.
- Благодаря, ефрейтор. Колко време ще ни отнеме
това, Браун?
- Около два часа, а може и цели четири. Гайките и
болтовете са ръждясали, ще се наложи да ги срежа или
да ги изпиля, или пък да търся други.
Мелъри замълча, тежко се извърна и се качи горе при
Стивънс, който вече бе напуснал рубката и седеше на
бака. Енди погледна въпросително към Мелъри.
- Около четири часа ще се мотаем. Андреа и аз ще се
заемем с платната.
След два часа те вече доста се бяха отдалечили от
териториалните води. Двигателят мълчеше. Гемията
наближаваше голям остров на осем мили на запад -
северозапад от мястото на аварията. Мелъри реши да се
приближат към брега. Тук по-трудно ще ги забележат,
отколкото в открито море. Той погледна часовника и
премести огорчен поглед към отдалечаващото се
безопасно турско крайбрежие. Сетне напрегнато се
вгледа в тъмната ивица море, суша и небе на изток.
- Андреа, виждаш ли?
- Да, капитане. - Андреа мигом изникна до него. -
Катер. На три мили. Върви право към нас - добави той
тихо.
- Да, върви към нас - неохотно се съгласи Мелъри.
Всички се събраха заедно. Мелъри не си губеше
времето напразно.
- Ако не се лъжа, това е същият катер, който
срещнахме сутринта. Няма да бъдат деликатни, ще
направят щателен обиск. Въоръжени са до зъби и търсят
приключения. Явно няма да се ограничат с полумерки.
Относно това не бива да се заблуждаваме. В никакъв
случай не бива да допуснем обиск. С нашия товар на
борда. - С две думи той съобщи плана си.
Стивънс внезапно почувства как го загложди под
лъжичката и кръвта се дръпна от лицето му. Радваше се
единствено че никой не бе забелязал треперещите му
колене. Гласът му също потрепна:
- Но, сър... сър...
Мелъри видя бледото му лице, обезкръвените нокти,
впити в перваза на рубката.
- Вие, вие няма да направите това, сър! - Гласът на
Енди прекъсваше от вълнение. Около минута той
беззвучно мърдаше устни и накрая се изпусна: - Това е
убийство, сър. Просто убийство.
- Млъквай, пале! - кресна Милър.
- Престанете.- Мелъри възпря американеца,
внимателно го погледна и премести поглед върху
Стивънс. Очите му бяха студени. - Лейтенант, основен
закон във войната е стремежът да се постави
противникът в най-неизгодните условия и да не му се
оставят шансове за успех. Или ние ще ги унищожим, или
те нас. Ще ги изпратим на дъното, иначе те ще ни
потопят, а с нас и хиляда момчета от остров Ксерос. Ами
че всичко това е толкова просто, лейтенант. Това дори
не е въпрос на съвест.
Стивънс чувстваше, че всички го гледат. За тази
минута той намрази Мелъри. Разбираше, че мрази
неумолимата логика на изречените думи. Мелъри, идолът
на всеки начинаещ алпинист, най-добрият катерач на
довоенна Британия, чиито фантастични изкачвания
даваха храна за сензационни вестникарски заглавия.
Мелъри, два пъти претърпял неуспех в сблъсъците с
устремния Ромел в пясъците на пустинята, Мелъри,
трикратно отказал се от повишение в службата, за да не
се разделя с партизаните от Крит. За всичко това
Стивънс помисли в един миг. Той бавно вдигна поглед
към мършавото загоряло лице, към рязко очертаната,
сякаш изсечена в камък извивка на устата, към гъстите
черни вежди над кафявите очи, в които имаше студенина
и съчувствие. Стана му ясно, че капитан Мелъри се
намира от другата страна на неговите оценки и
съждения.
“ Както казва ефрейтор Милър, не беше мой ред да се
изказвам. - Той се усмихна пресилено, погледна към
устремно носещия се към тях стражеви катер, наново
почувства слабост в коленете, но сега гласът му звучеше
по-твърдо: “ Няма да ви подведа, сър.
- Никога не съм се съмнявал в това - усмихна се
Мелъри и погледна към Милър и Браун. - Подгответе
всичко незабележимо. Те ни наблюдават през биноклите.
- Той се обърна и мина напред.
Андреа пое след него.
- Прекадено строго се отнесе с момчето. - Андреа го
каза без упрек и осъждане, просто отбеляза факта.
- Зная. Не исках... - Мелъри сви рамене. - Но това
беше необходимо.
- Може би си прав - промълви Андреа. - Да, беше
необходимо. Смяташ ли, че ще използват оръдията, за да
ни спрат?
- Може би. Време е да заемем местата си. Започвам аз
- сухо завърши Мелъри.
Тежкото пухтене на двигателя премина в меко бучене,
изчезнаха пенестите вълни пред носа на кораба и
немският катер се плъзна само на два метра от гемията.
Мелъри седеше на сандък от риба и старателно
пришиваше копче към старото си сако. Той отлично
виждаше и шестимата немски моряци. Единият от тях
прегърбен седеше зад картечница „шпандау“, поставена
върху триножник. Трима стояха на палубата с насочени
напред автоматични карабини. „Шмайзери“ - отбеляза
Мелъри. На вратата на рубката се виждаше капитанът на
катера - навъсен млад лейтенант с „Железен кръст“ на
куртката. От люка на машинното отделение поглеждаше
още една любопитна физиономия. Мелъри не можеше да
види цялата палуба: закриваше я плющящото под
поривистия вятър платно. Но тъй като картечарят, който
непрестанно въртеше дулото на „шпандау“, държеше на
прицел само носовата част на гемията, естествено бе да
се предположи, че на носа на катера има още една
картечница.
Лейтенантът със суровото лице сви в рупор дланите си
пред устата.
„Достоен възпитаник на хитлерюгенд“ - помисли си
Мелъри.
- Свалете платната!
Мелъри се вкамени. Иглата безжалостно се впи в
дланта му, но той не забеляза. Лейтенантът беше дал
командата на английски!
„Стивънс е прекалено млад, прекалено е неопитен -
отчаяно мислеше Мелъри. - Ще клъвне на тая въдица,
няма начин да не клъвне...“
Стивънс обаче не се поддаде. Той отвори малко
вратата на рубката, показа се, сложи длан до ухото си и
безсмислено се втренчи в небето. Той дори отвори уста
от учудване, като отлично разиграваше глупак, който не
разбира командата. Мелъри бе готов да го разцелува. Не
само с държането си, но и с облеклото, и с черния
боядисан перчем Енди сега приличаше на обикновен
гръцки моряк, недоверчив и необщителен.
- Какво-о-о? - викна той.
- Свалете платната! Ей сега ще слезем на борда ви - и
пак на английски.
„Упорит е мерзавецът“ - помисли си Мелъри вече по-
спокойно.
Стивънс все така безсмислено гледаше към немеца,
после с недоумение се втренчи в Андреа и Мелъри. Те
също толкова убедително изписаха на лицата си
учудване. Стивънс отчаяно сви рамене.
- Виноват, не разбирам немски! - викна той. - По
нашенски не говорите ли? - бързо изрече той на
безупречен гръцки разговорен език. Вярно, че това бе
езикът на Атика, а не на жителите от Архипелага, но
Мелъри не се съмняваше, че лейтенантът няма да долови
разликата.
- Незабавно спрете лодката! Ще слезем на борда ви.
- Спрете лодката! Че кой си ти, заради тебе да спираме
лодката! Ама че работа!... - Възмущението му беше тъй
неподправено, потокът от ругатни и проклятия бе
толкова натурален, че лейтенантът за миг се обърка.
- Давам ви десет секунди - прекъсна го лейтенантът.
Той вече бе дошъл на себе си, държеше се студено и
официално. - После ще открием огън.
Целият вид на Стивънс изобрази покорство и той се
обърна към Андреа и Мелъри.
- Нашите повелители казаха последната си дума.
Махайте платната! - подхвърли той.
Те бързо и ловко свалиха платната. Мелъри изтегли
към себе си кливера, ската го и мълчаливо клекна.
Знаеше, че го изучават десет зли очи. Платното
покриваше коленете и старото му сако. С отпуснати
върху коленете ръце, с целия си външен вид той
излъчваше униние. На палубата със свистене падна
второто платно. Андреа го застъпи, направи няколко
неуверени крачки към носа, но се спря и отпусна
тежките си ръце. Дизеловият мотор боботеше все по-
глухо, колелото на руля се завъртя и масивният немски
катер одраска борда на гемията. Трима немци с насочени
шмайзери бързо, но така, че да не попаднат в сектора на
обстрел на собствените си картечници (втората вече
можеше да се види), скочиха на палубата на гемията.
Единият от тримата моментално се хвърли напред към
мачтата и застана там да държи целия екипаж на мушка.
Всички освен Мелъри, когото бяха оставили на грижите
на картечарите. Мелъри отбеляза безупречната
съгласуваност на военната машина. Той вдигна глава и
се огледа с чисто селско безразличие. Кейси Браун бе
приклекнал край машинното отделение. Дъсти Милър се
бе настанил на две крачки от него и с подчертано
трудолюбие изрязваше парче ламарина от една
консервена кутия, очевидно кръпка за мотора. Държеше
ножицата в лявата си ръка, макар Мелъри да знаеше
отлично, че не е левак. Нито Стивънс, нито Андреа
помръдваха. Войникът край мачтата се беше втренчил в
тях. Останалите двама бавно обикаляха палубата.
Немците се държаха свободно, като господари на
положението, на които дори не им идва на ум, че са
възможни някакви усложнения. Те тъкмо минаваха
покрай Андреа. Спокойно, точно и чисто Мелъри стреля
през сакото в картечаря, обърна своя брен и часовият
край мачтата рухна, пронизан от картечния ред. Той още
не беше паднал върху палубата, а в ръката на Кейси
Браун се мярна безшумният пистолет на Милър, който
бяха скрили сред частите за мотора. Кейси стреля три
пъти и вторият картечар се свлече зад дисковия
пълнител, а мъртвите му пръсти конвулсивно стиснаха
ръкохватката на картечницата. Милър доизряза
трисекундния химически взривител и хвърли
тенекиената кутия в люка на машинното отделение на
немците. Стивънс метна връзка гранати в рубката, а
Андреа, бърз и точен като нападаща кобра, обхвана с
огромните си ръчища главите на минаващите край него
войници и със сила блъсна челата им. Всичко стана за
миг. Петимата изпопадаха. Немскцят катер се скри в
кълба дим, в езиците на пламъка и дъжд от отломки.
Мелъри все още продължаваше да трака с брена, но
ехото на взрива бе затихнало, лентата на автомата бе
заяла и над Егейско море отново се възцари всевечната
тишина. Оглушал от двата взрива, Мелъри се изправи на
крака и се олюля. Учуди се. Той не предполагаше какво
може да направи взривът, предизвикан от връзка
гранати и малко тротил. Саморъчно направената бомба
на Милър бе пръснала дъното на машинното отделение.
Отломките от катера горяха. Мелъри се обезпокои:
високият стълб черен дим бе отличен ориентир за
немския разузнавателен самолет. Той успя да види
разрушената рубка и трупа на лейтенанта, увиснал
върху изкривения щурвал: жалко подобие на човека,
който преди няколко секунди даваше заповеди с нагъл
глас. Във вътрешността на потъващия катер глухо
гръмнаха бензиновите резервоари и той се наклони към
кърмата. Килът се оголи, водата засъска, изтласквайки
пламъка, и катерът се скри във водата. Слънчевите
петна се заклатиха, започнаха да се раздалечават на
кръгове. Само няколко трески и една каска плуваха,
сред нефтените кръгове. Егейско море отново стана
мирно и безметежно.
Мелъри огледа гемията и другарите си. Браун и Милър
наблюдаваха потъващите отломки. Стивънс, цял и
невредим, бе застанал на вратата на рубката. Лицето му
беше мъртвешки бяло, но през цялото време на кратката
схватка той беше на висота. Бузата на Андреа беше
цепната. Гъркът стоеше над телата на двамата
автоматчици. Лицето му не изразяваше нищо. Мелъри
дълго гледа към Андреа, сякаш възстановяваше
подробностите на станалото.
- Мъртви ли са?
Андреа кимна:
- Прекадено силно ги ударих.
Мелъри се извърна. От всички хора, които бе срещал,
никой не можеше да бъде сравнен с Андреа по ярост към
враговете. Той убиваше фашистите като кучета, убиваше
ги безжалостно, умело и безпощадно. И макар да не
смяташе, че е в правото си да отнема човешки живот,
ръката му никога не трепна. Той, който обичаше
близките си повече от всичко на света, не оправдаваше
убийството, както се опитват да правят фашистите под
прикритието на национализма. Той ги убиваше, за да
даде възможност на други, по-добри хора да живеят.
- Има ли друг ранен? - престорено бодро запита
Мелъри. - Никой? Чудесно. Хайде тогава да се измитаме.
Колкото по-бързо, толкова по-добре. - Той погледна
часовника си. - Почти четири. Време е за връзка с
Кайро. Оставете за минутка машинариите си, Кейси.
Опитайте да хванете Кайро.
Той погледна небето, което вече розовееше на изток.
Поклати глава.
- Няма да е лошо да разберем прогнозата за времето.
Връзката беше отвратителна. Миниатюрният
репродуктор хриптеше като задушен, но през
смущенията се раздаде:
- Ревен вика Пастернак. - Това бяха позивните на
Кайро, повториха ги два пъти. Браун изтрака отговора.
Отново се раздаде глухият глас: - Ревен вика Пастернак.
Пастернак, аз съм Ревен. Хикс минус едно. Потвърдете.
Хикс минус едно.
Мелъри шумно си пое въздух. Съобщението
означаваше, че атаката към Ксерос е определена за
събота на разсъмване, един ден по-рано. И така,
операцията е в петък. Точно след три дена.
- Потвърдете. Хикс минус едно! Разбрано - спокойно
каза Мелъри.
- Източна Англия. Метеорологичен бюлетин -
продължаваше безразличният монотонен глас. „Източна
Англия“ означаваше северната част на Архипелага.
Мелъри знаеше това. - Привечер е възможно падане на
барометъра. Значителни валежи. В близките пет часа
застудяване. Източен вятър. Сила на вятъра шест - седем
бала.-Утре се очаква ясно време.
Мелъри се обърна и тръгна към кърмата. Ама че
положение! Оставаха само три дена. Моторът е за
никъде. Задава се буря. Той с надежда си спомни, че
командирът Торънс нямаше много високо мнение за
работата на метеорологичната служба. Но беше трудно
да се отдава на розови надежди. Огромни буреносни
облаци се носеха право към тях.
 ГЛАВА IV

Понеделник. Вечер
17,00 - 23,00

На запад, на хоризонта, в морето потъваше

огненорижият диск на слънцето. Тъмнееше водата на
залива. Присъствието на светилото се усещаше
единствено по блестящата завеса на галещия лек
дъждец.
Златистите лъчи осветяваха древната стражева кула на
върха на скалата, извисена на трийсетина метра над
устието на реката. Те се преливаха върху полираните
плочи на прекрасния бял пирейски мрамор, горяха върху
бляскавата повърхност на дулата, които надничаха от
тесните амбразури на масивните стени; тези лъчи
осветяваха извиващия се паяк на свастиката върху
закрепения над прозореца флаг. Полуразрушеният замък
и сега представляваше мощна и непристъпна позиция,
контролираща реката и морския бряг. Той се виждаше
добре в пролуката на шубраците от калуна, които бяха
скрили гемията. Бавно, сякаш без желание, Мелъри
отпусна бинокъла и мрачно рече на Андреа и Стивънс,
чиито силуети едва се различаваха в полумрака на
рубката:
- Възхитително! Просто гениално. Талантливият
командир Мелъри не би могъл да измисли нищо по-
добро. На сто мили в околността това навярно е
единственото заливче с немски патрул. Би могъл да
обиколиш поне стотина острова, за да се натъкнеш на
него. Сега ми остава само да ида и да унищожа
немците... Я още веднъж да погледнем картата, Стивънс.
Стивънс разгърна картата, покри я с брезента и запали
фенерчето. Болезненото усещане за страх отново плъзна
у него. Неприязнено погледна към Андреа, сякаш
обиден, че той бе открил немския пост едва преди
няколко минути. Мелъри се наведе над картата. Стивънс
привидно безразлично дръпна от цигарата. Тютюнът се
бе овлажнил, не можеше да се пуши.
„Сигурно горе имат оръдия - лениво си помисли
Стивънс. - Без оръдия как ще задържат залива...“
Той разтърка с ръка бедрото си над коляното, но не
успя да спре противното треперене - страхът бе по-силен
от него. И все пак гласът на Стивънс звучеше твърдо:
- Напразно се обиждате, сър. Това е единственото
удобно място за спиране. В такава буря нямаше да
успеем никъде да се доближим до брега.
- Точно така. Самата истина е. - Мелъри сви картата. -
Нямаше къде другаде да се скрием. Най-удобният залив,
в който може да се изчака бурята, и немците са схванали
тоя неоспорим факт преди нас. Точно затова трябваше
да предположа, че те непременно ще поставят патрул.
Но както се казва, като ти падне главата, не ти е мъчно
за косата. - Той повиши глас. - Шефе!
- Ей! - глухо се разнесе от машинното отделение.
- Как е там, Браун?
- Не е чак толкова отвратително, сър. Почти го стегнах.
Мелъри кимна облекчено.
- Колко има още? Час ли?
- Там някъде, сър.
- Час... Като че ли всичко е наред. - Мелъри отново
погледна към Стивънс и Андреа. - След час ще
отплуваме. Мракът ни е добре дошъл, ама без огън
трудничко ще се измъкнем от тоя дяволски канал.
- Сър, смятате ли, че ще се опитат да ни задържат? -
Гласът на Стивънс звучеше прекалено неестествено.
Беше сигурен, че Мелъри го забеляза.
- Не смятам, че ще ни посрещнат изпънати мирно и ще
ни поздравят с три оръдейни изстрела... Как смяташ,
Андреа, колцина са?
 - Видях двама - замислено отвърна Андреа. - Трима са
или четирима, капитане. Малък пост. За такива обекти
немците не хабят много войници.
- Май че имаш право - съгласи се Мелъри. - Основният
гарнизон е в селото, на седем мили оттук, ако се съди по
картата. И не ми се вярва... - Той се запъна и напрегнато
се заслуша.
Като се проклинаше, че не е оставил патрул - на Крит
подобно нехайство щеше да му струва живота, Мелъри
отметна брезента и внимателно се измъкна на палубата.
Не взе оръжие, но за всеки случай грабна половин
бутилка мозелско. Мелъри усърдно се направи на пиян,
мина, залитайки, по палубата и се вкопчи във въжето, за
да не рухне зад борда. На брега, на десетина ярда от
него, се бе изправил немски автоматчик. Мелъри нагло
се втренчи в него. Вече е късно да се мисли за пост.
Преди да пристъпи към разговор с автоматчика,
Мелъри разклати бутилката и отпи. Мършавото загоряло
лице на немеца се изкриви в гневна гримаса. Мелъри не
му обърна внимание. Небрежно изтри уста с ръкава на
черната си куртка и предизвикателно огледа от горе до
долу войника.
- Ей, какво искаш, по дяволите? - нахално и спокойно
запита той като истински островитянин.
Мелъри видя побелелите стави на пръстите му върху
цевта на автомата. Мярна му се мисълта дали не
прекали? За себе си не се страхуваше - в машинното
отделение бяха притихнали, а ръката на Дъсти Милър
никога не бе прекалено далеч от безшумния автоматичен
пистолет, но не му се щеше да има усложнения. Поне
сега, когато в стражевата кула имаше най-малко две
скорострелни „шпандау“.
Войникът едва се сдържа. Трябваше да има
наблюдателността на Мелъри, за да забележи следи от
колебание и объркване. Гърците, дори полупияните,
никога не разговаряха с окупаторите с подобен тон, ако
не чувстваха превъзходство в сила. Мелъри разчиташе
да се възползва именно от това.
- Какъв е този кораб? Накъде отивате? - Войникът
говореше гръцки бавно, с паузи, но съвсем сносно.
Мелъри отново надигна бутилката, като сладостно
примляскваше с устни, отпи една - две глътки и като се
откъсна от гърлото, я огледа любовно.
- У немците много ми харесва умението да правят
прекрасно вино - високо рече той. - Мога да поспоря, че
не бива да го опитвате! Познах ли? Пък помията, дето я
правят горе2, е толкова тъпкана със смола, че може да се
използва само като гориво за фенери. - Той млъкна за
миг. - Разбира се, ако познавате честни хора по
островите, ще ви снабдят с малко узо, но рядко някой от
нашите може да прави узо, по-добро от мозелското или
от рейнвайна.
Войникът се намръщи. Като повечето военни той
презираше предателите, дори и да бяха на тяхна страна.
Вярно е, че в Гърция предателите не се оказаха чак
толкова много.
- Питам ви какъв е тоя кораб и накъде отива? - студено
повтори той.
- Гемия „Агион“. С товар за Самос - гордо отвърна
Мелъри и добави многозначително: - По заповед.
- Чия заповед? - запита войникът.
- На господин коменданта от Вата, на генерал Крейбел
- почтително каза Мелъри. - Разбира се, че сте чували за
хер генерала, нали? - Мелъри знаеше, че това ще
подейства: за командващия десантните войски генерал
Крейбел, поклонник на желязната дисциплина, се
знаеше отвъд пределите на островите. Мелъри можеше
да се закълне, че лицето на войника побледня, но той не
се успокои.
- Имате ли документи? Препоръчителни писма?
Мелъри въздъхна уморено и се обърна към рубката.
 - Андреа! - викна той.
- Какво искаш? - масивната фигура на гърка се показа
в отвора на вратата. Той беше чул разговора и
продължаваше играта на Мелъри: една отворена бутилка
вино почти се скриваше в лапата му. Той се приближи и
рече недоволно: - Не виждаш ли, че съм зает. - Сетне
огледа войника и пак така недоволно попита: - Какво
иска?
- Пропуските ни и препоръчителните писма на хер
генерала. Долу са.
Андреа се спусна надолу, като мърмореше. Хвърлиха
въжето на брега, притеглиха кърмата и предадоха на
войника документите. Те бяха отлично направени. Чак
до фотостатичното факсимиле на генерал Крейбел нищо
не можеше да предизвика и най-малкото подозрение за
оформянето им. Войникът им върна документите с
неясни думи на удовлетворение. Едва сега Мелъри видя,
че пред него стои почти юноша, на около деветнайсет
години: чисто открито лице, което не приличаше на
лицата на младите фанатици от есесовските дивизии,
схватливи живи очи... Мелъри си помисли, че не му се
ще да убива това момче във войнишка униформа.
Направи знак на Стивънс. Той му подаде полупразна
кошница с бутилки мозелско, а Мелъри посочи
наблюдателната кула:
- Колко човека сте горе?
Войникът мигом застана нащрек, по лицето му отново
се появи враждебният недоверчив израз. Глухо попита:
- Защо ви е?
Мелъри в престорено отчаяние протегна ръце нагоре,
изстена и огорчено се обърна към Андреа:
- Виждаш ли ги какви са? На никого не се доверяват.
Мислят, че всеки... - Той припряно се обърна към
войника. - Не искаме да си създаваме грижи всеки път,
когато се отбиваме тук. Ще ходим към Самос пак след
няколко дена. Трябва да откараме пратка мозелско -
поясни той. - Генерал Крейбел добре снабдява... е-е-е...
специалните си агенти. Да, сигурно горе, на жегата, не я
карате много добре. Ето, вземи по бутилка на калпак...
Колко бутилки?
Успокояващото споменаване, че пак ще се върнат,
името на генерала и примамливото предложение
окончателно освободиха войника от подозрителността
му. Навярно помогна и фактът, че немецът си представи
реакцията на другарите си. Ако разберат, че е отказал
алкохол...
- Само трима сме - недоволно измънка войникът.
- Ето ти три бутилки - поощрително рече Мелъри. -
Другия път ще ви докарам рейнвайн. Прозит! - Той
раздруса бутилката си, показвайки добри маниери пред
немеца, и гордо добави: - Ауфвидерзеен...
Войникът промърмори някакви думи на благодарност,
постоя нерешително, сконфузено погледна бутилките,
рязко се обърна и бавно закрачи по брега. Бутилките
тънко потракваха в ръката му.
- Само трима. Това облекчава задачата ни - заключи
Мелъри.
- Браво, сър! Страхотен спектакъл! - горещо го
прекъсна Стивънс.
- Просто спектакъл - поправи го Мелъри, като
небрежно се изтегна на палубата край люка. - Просто
спектакъл, дявол го взел!
- Потресаващо беше, шефе, макар че не разбрах нито
дума!
- Благодаря ви, но се боя, че поздравленията са малко
преждевременни - измърмори Мелъри. Внезапната
студенина в гласа му ги озадачи, всички погледнаха по
посока на показалеца му.
Войникът се бе спрял на двеста ярда и се бе обърнал
към гората. След миг съзряха още един, който говореше
възбудено нещо на първия и сочеше към гемията.
Накрая и двамата изчезнаха в шубраците.
 - Ред и дисциплина! За днеска стига! Захващайте се за
работа. Прекадено подозрително е, ако бяхме
игнорирали тоя случай. Но още по-подозрително е да му
придаваме прекалено голямо значение. По-добре да не
се струпваме - заключи Мелъри.
Милър и Браун слязоха в машинното отделение, а
Стивънс влезе в рубката. Мелъри и Андреа останаха на
палубата да „пият“ вино.
Дъждът престана да ръми. Вятърът все още беше
силен. Върховете на боровете се огъваха под напора му,
но брегът надеждно защитаваше гемията.
- Как мислите, какво става, сър? - разнесе се гласът на
Стивънс откъм тъмната рубка.
- Всичко е ясно. Предупредили са ги. Те са нащрек, та
нали и досега нямат сведения от катера, който бе
изпратен да ни провери. Той имаше антена, спомняте ли
си? - Мелъри говореше високо, за да го чуват всички.
- И защо са толкова недоверчиви? Не мога да ги
разбера - каза Милър.
- Сигурно поддържат връзка с щаба по радиото. Или по
телефона. Сигурно са предупредени. Сега ще започне
суматоха.
- Може би ще изпратят срещу нас малка армия? -
мрачно се пошегува Милър.
Мелъри поклати глава.
- Няма да стане. Напряко са седем мили, а през
планините и горските пътеки - цели десет. И то в пълна
тъмнина. Няма да им дойде на ум. - Той посочи с
бутилката към наблюдателната кула. - Днес ще им бъде
най-дългата нощ.
- Значи всеки миг да очакваме стрелба с „шпандау“? -
чу се гласът на Стивънс.
Мелъри отново поклати глава.
- Няма да има такава. Сигурен съм. Подозрителни са и
ни смятат по-скоро за пирати, отколкото за мирни
рибари. Но когато момчето им разкаже за писмата и
документите от самия генерал Крейбел, това сигурно ще
ги порази. Ще позвънят в щаба. Комендантът на такъв
малък остров няма да се осмели да арестува агентите на
генерала. Той ще запита Вати, ще получи отговора на
генерала, че и представа си няма за такова нещо. Тогава
на коменданта ще му остане само да си гризе ноктите от
яд, че не са ни застреляли веднага. - Мелъри погледна
към светещия циферблат. - Разполагаме с минимум
тридесет минути.
- Това е достатъчно, за да вземем лист и молив, да
запишем последните си желания и да си съставим
завещанията - мрачно произнесе Милър. - Не виждам
изход, шефе.
Мелъри се усмихна.
- Не се вълнувайте, ефрейтор. Все ще предприемем
нещо. Ще организираме малък гуляй направо тук, на
палубата.
Последните думи от песента - мръсен превод на гръцки
на популярната „Лили Марлен“ - се разтвориха във
вечерния сумрак. В наблюдателната кула едва ли ще
чуят нещо от песента - вятърът духа в противоположната
страна. Но тропотът от краката им и размахването на
бутилките са достатъчно доказателство за пиянска оргия
за всички, които не са слепи и глухи. Мелъри се
подсмихна, като си представи объркването на немците,
които следят подозрителната гемия - в това нямаше защо
да се съмняват. Обитателите на гемията съвсем не се
държаха като разузнавачи, които знаят, че нямат много
време на разположение.
Мелъри надигна бутилката към устните си и пийна
няколко глътки - виното беше вкусно. Не беше за чудене
- бяха напълнили бутилките от резервоарчето с питейна
вода. Той погледна към другарите си. Милър, Браун,
Стивънс. Андреа го нямаше, но Мелъри не го търсеше.
Той знаеше, че Андреа се е свил в рулевата рубка с
граната и револвер в ръка.
 - Вярно - решително каза Мелъри, - възможно е да
получиш Оскара си. Я да се задействаме по-убедително.
- Той рязко се дръпна назад и с вик забоде пръст в
гърдите на Милър.
Милър се развика. Бяха застанали един срещу друг,
бясно жестикулираха и се караха ужасно. Така
изглеждаше всичко отстрани. Ето че Милър, като се
поклащаше пиянски, се надигна и се нахвърли с юмруци
върху Мелъри. Той незабавно скокна и само след
секунда на палубата започна жесток побой.
Противниците си стоварваха тежки удари, докато
здравият юмрук на американеца не отхвърли Мелъри към
рулевата рубка.
- Отлично, Андреа - рече падналият, без да се обръща
към спотаения грък. - След пет секунди. Успех. - Той не
доизрече последните думи и се вдигна на крака.
В ръката на Мелъри се озова една бутилка, която той
яростно запокити към Милър. Милър се отдръпна и
нанесе прав удар в челюстта на командира. Мелъри
застена от болка, безпомощно се опита да хване в ръце
въздуха и се пльосна зад борда. Още половин минута на
палубата цареше невъобразима глъчка и се раздаваха
вопли. Това време беше напълно достатъчно на Андреа,
за да преплува цялото заливче под водата. Мелъри
отчаяно размахваше крака из водата, като се опитваше
да се изтегли на палубата, а грабналият една канджа
Милър бе изпълнен с решимост да му пръсне главата.
Останалите бяха увиснали върху Милър и се опитваха да
го удържат. Накрая успяха: повалиха го, вързаха го и
тогава помогнаха на Мелъри да се изкатери на палубата.
След минута цялата компания от пияни, привикнали на
побоища хора вече се бе разположила покрай люка и
пийваше поред от поредната отпушена бутилка. Свадата
беше забравена, противниците се бяха помирили и
седяха прегърнати.
 - Много мило се получи, много мило - одобрително
рече Мелъри. - Наградата Оскар трябва да се даде на
ефрейтор Милър.
Дъсти Милър мълчеше. Неподвижно и потиснато
гледаше бутилката в ръката си. Накрая се размърда.
- Не ми се нрави всичко това, шефе - измърмори той
мрачно. - Да бяхте пратили и мене с Андреа. Един срещу
трима. А те са нащрек. Чакат евентуално нападение. -
Той погледна с упрек към Мелъри. - Дявол да го вземе,
шефе. Не се уморявахте да твърдите, че задачата е
дяволски важна...
- Разбира се - спокойно отвърна Мелъри. - Именно
затова и не ви изпратих с него. Щяхме само да му
пречим. Дъсти, вие не познавате Андреа. - Мелъри за
пръв път наричаше така ефрейтора и Милър бе поласкан
от тази тъй неочаквана фамилиарност. Той престана да
се мръщи. - Никой от вас не го познава, а аз го
познавам. - Мелъри посочи към ясния силует на кулата,
вписан във фона на тъмното вече небе. - Просто весел
огромен момък, вечно усмихнат и шеговит. Сега е вече
горе. Прокрадва се през гората като котка. Най-едрата и
най-опасната котка, която сте виждали. Ако не се
съпротивляват, Андреа няма да ги убие без нужда.
Когато реших да го изпратя там, при ония момчета, имах
чувството, че вече съм ги сложил на електрическия стол
и включвам тока.
Тези думи направиха голямо впечатление на Милър.
- Отдавна ли го познавате, шефе? - Това бе
полувъпрос, полутвърдение.
- Отдавна. Андреа служеше в редовната армия и
участва в албанската война. Разказваха ми, че
италианците се ужасявали от него и от вездесъщите му
патрули, действащи срещу дивизията „Тоскански вълци“.
Тогава на много неща се наслушах за него. Разбира се,
не от самия Андреа. Подобно нещо е невъзможно. С него
се срещнахме по-късно, когато се опитвахме да
задържим Сръбския проход. Бях младши лейтенант в
щаба на Анзакската бригада. Андреа... - той направи
ефектна пауза - беше подполковник от дванадесета
гръцка моторизирана дивизия.
- Какво, какво? - учудено попита Милър. По лицата на
Стивънс и Браун също се изписа недоверие.
- Правилно чухте. Подполковник. Доста прилично ме е
изпреварил - насмешливо се усмихна той. - Видяхте
Андреа в съвсем друга светлина, нали?
Те мълчаха. Мекият, отзивчив, общителен Андреа,
почти простак - и изведнъж такъв висок офицерски чин.
Английското високомерие бе достойно посрамено.
Мелъри се усмихваше доволно. Прекадено неочаквано
съобщение. Не се възприемаше толкова лесно... Сега
много неща станаха разбираеми за тях: спокойствието на
Андреа, увереността в себе си и в постъпките си и
накрая - вярата на Мелъри в непогрешимостта на
Андреа, уважението му към мнението на гърка, когато се
налагаше да се съветва с него, а това се случваше доста
често.
„Не е чудно - помисли си Милър, - дето нито веднъж не
съм чул Мелъри да заповядва на Андреа. А Мелъри
никога не се е колебал, ако е било необходимо да
използва званието си.“
- След Сърбия всичко взе да рухва стремително -
продължаваше Мелъри. - Андреа разбра, че хейнкелите
са изравнили със земята Трикала, малкото градче,
където живеели жена му и трите му дъщери. Добрал се
дотам, но не можел с нищо да помогне на семейството
си. Фугасна бомба паднала в градината пред къщата и не
оставила камък върху камък от нея.
Мелъри млъкна, запали цигара и през кълбата дим се
вгледа в неясните контури на крепостта.
- Единственият човек, когото срещнал, се оказал
братовчед му Григорис. Григорис беше с нас на Крит. И
сега е там. От Григорис чул за фашистките зверства в
Тракия и Македония, а тъкмо там живеели родителите
му. Те с Григорис се преоблекли в немски униформи -
можете да си представите как се е сдобил с тях:
реквизирал немски камион - и се понесли към
Протосами. - Мелъри запрати фаса зад борда.
Милър не преставаше да се чуди: вълнението, по-скоро
дори отсянката на вълнение, чужда на този грубоват
новозеландец, се усещаше в думите му. Но Мелъри вече
бавно продължаваше:
- Те пристигнали привечер за печално известното
протосамско избиване. Григорис ми разказваше как
преоблеченият в немска униформа Андреа стоял и се
смеел, когато десетина войници-монархисти връзвали
гърците двама по двама и ги хвърляли в реката. В
първата двойка били баща му и мащехата му, вече
мъртви.
- О, боже! - Дори Милър бе загубил хладнокръвието си.
- Това е просто невероятно.
- Стотици гърци умирали така. Обикновено ги давели
живи - прекъсна го Мелъри. - Докато не разберете как
гърците ненавиждат фашистите, няма да можете да си
представите какво е това ненавист. Андреа изпил някоя
и друга бутилка вино с войниците, разбрал, че
родителите му са били убити рано сутринта... от тяхна
страна съпротивата била безсмислена. През нощта той
последвал войниците в ръждясалата желязна барака,
където се били настанили. Нямал нищо освен един нож.
Андреа прекършил врата на часовия. Влязъл в бараката,
заключил вратата и счупил газената лампа. Григорис не
знае какво е ставало там. Андреа излязъл след няколко
минути изпотен, опръскан от главата до петите в кръв.
Григорис разправяше, че от изоставената барака не се
чул ни един стон.
Мелъри отново замлъкна. Този път никой не отрони
нито дума. Стивънс потръпна и загърна по-плътно
износеното си сетре: стана му студено. Мелъри запали
друга цигара, усмихна се на Милър по посока на
наблюдателната кула:
- Сега разбирате ли, че там само щяхме да му пречим?
- Да. Мисля, че да - призна Милър. - Не мисля, просто
предполагам. Но не всичките, шефе! Не би могъл да ги
убие.
- Всичките - прекъсна го Мелъри. - После той
организира партизански отряд и животът на фашистките
патрули в Тракия се превърнал в ад. По едно време
отрядът бил преследван от цяла дивизия. В Родопите го
предали. Били хванати той, Григорис и още четирима.
Изпратили ги в Ставрос, искали да ги предадат на
военен съд в Солун. През нощта Андреа се измъкнал на
палубата... Разоръжили охраната. Поели курс към
Турция. Турците искали да ги интернират - със същия
успех биха могли да интернират някое земетресение!
Накрая Андреа се добрал до Палестина. Там сред
ветераните от албанската война се формирал гръцки
батальон. - Мелъри неочаквано се разсмя. - Арестували
го като дезертьор. Сетне го освободили условно, но в
новата гръцка армия не се намерило място за него. Но
ето че бюрото на Дженсън, наслушало се за него,
знаело, че Андреа е създаден за диверсионни
операции... Ние заедно отплувахме за Крит.
Около десетина минути цареше мълчание. Понякога се
преструваха, че си пийват от бутилката. Това беше
заради патрула в кулата, макар Мелъри да знаеше, че
немците вече няма да могат да различат нищо освен
неясни очертания. Гемията се поклащаше. Високите
стремителни борове, тъмни и стройни като кипариси,
бяха надвиснали над тях. Мрачни, смущаващо тревожни
в мрака. Вятърът унило, проточено пееше реквием във
върховете им. Мистична и зловеща нощ, изпълнена с
тревожни знамения, внушаваща неосъзнати страхове...
Неочаквано се раздаде веселият възглас на Андреа,
който ги накара да скочат на крака. Стори им се, че
поразената гора се отдръпна от брега, когато се чу
смехът на Андреа. Гъркът не изчака да притеглят към
брега кърмата на гемията, а се хвърли във водата и с
няколко маха преодоля ивицата вода. Лесно се изкатери
на палубата, усмихвайки се от висотата на ръста си, като
английски дог разтърси гъстия си перчем и протегна
ръка към бутилката вино.
- Сигурен съм, че няма смисъл да питам дали се е
получило - усмихна се Мелъри.
- О, не, няма смисъл. Беше прекалено лесно. Те се
оказаха просто момчетии, дори не ме забелязаха. -
Андреа глътна от бутилката и доволно се усмихна. -
Дори с пръст не ги докоснах - победоносно
продължаваше той, - е, може би лекичко пернах всеки
един. Те всички гледаха насам, надолу, когато влязох.
Обхванах ги, прибрах им автоматите и ги заключих в
мазето. Сетне малко поразкривих „шпандау", съвсем
мъничко.
„Е, ето го и края - хладнокръвно реши Мелъри. - Край
на всичко - на борбата, на надеждите, страховете, на
любовта и смеха, на всеки от нас. Ето докъде дойдохме.
Край, край за нас, край за хиляди момчета на Ксерос.“
Той машинално прокара ръка по осолените си от
морските пръски устни, по възпалените си от системно
недоспиване очи, които нищо не виждаха пред себе си
освен първобитна разярена тъмнина. Стовариха му се
безкрайната умора и невеселите мисли. „Всичко ще
изчезне, всичко. Освен оръдията на Наварон. А те ще
продължават да съществуват, те наистина са неуязвими.
Дяволите да ги вземат! Дяволите да ги вземат. Дяволите
да ги вземат... Господи, колко време и сили загубихме
без полза! Край на вехтата гемия. Тя се разпада на
части, пука се по шевовете.“
Действително гемията се разпадаше, превърнала се в
играчка на безпощадните вълни и яростния вятър, който
я подкарваше напред. Още щом излезе иззад
прикриващата я от бурята скала, тя започна да тече.
Движеше се бавно към южната покрайнина ца Наварон
по неспокойната повърхност на морето. Движеше се
тромаво, като непрекъснато свръщаше встрани и
понякога се отклоняваше от курса с петдесетина
градуса. Отначало обаче шевовете все още държаха.
Напорът на вълните не бе така силен и настойчив.
Бурята отслабваше, но това вече нямаше съществено
значение: гемията бе протекла и помпата не бе в
състояние да изсмуче водата от трюма.
Мелъри се изправи. Гърбът му беше отекъл - два часа
подред той се накланяше и изправяше. Навеждаше се и
се изправяше, като подхващаше кофите вода, които му
подаваше Дъсти Милър от люка към трюма. Господ знае
как се чувстваше Дъсти! Лицето му бе изкривено от
напрежението. Само желязната воля го принуждаваше
да се задържа на крака и да продължава тази
безсмислена работа - да изтребва морето от трюма.
Мелъри възхитено тръсна глава:
- Дяволски е издръжлив тоя янки!
Той с труд пое дъх и се огледа. Разбира се, не можеше
да види Кейси Браун. Превит надве в теснотата на
машинното отделение, отслабнал от отровния дим, с
главобол, той нито за минута не напускаше мястото си.
Така си и седеше там със стария си „келвин“, грижеше се
за него като любеща майка. Андреа работеше край
помпата безспирно, без да вдигне глава. Не забелязваше
нито люлеенето, нито злобните пориви на вятъра. Ръцете
му се движеха нагоре и надолу. Безспирно, непрестанно.
Той работеше вече почти три часа и изглеждаше, че ще
работи вечно. Мелъри издържа до помпата само час и
двайсет минути. Но си помисли, че не съществува предел
на човешката издръжливост.
Учуди го Стивънс. Четири часа подред се бореше
юношата с изтръгващия се от ръцете му щурвал, който
подскачаше и препускаше в ръцете му подобно на
устремен кон. Мелъри заключи, че Енди се справя
блестящо с работата на рулевия, макар че трудностите
му бяха по-малки от тия на останалите. Той се държа
храбро. Вълните, които заливаха палубата, му пречеха
да разгледа Стивънс по-добре. Забеляза само упорито
стиснатата уста и тъмните кръгове под очите му. Дясната
половина на лицето му бе обляна в кръв - беше се
отворила раната на слепоочието му. Мелъри извърна
глава. Наново се зае с кофата. „Отлични момчета -
помисли си той, - какви момчета!...“ Нямаше думи да
изрази възхищението си от тях. Прекалено уморен беше,
иначе щеше да намери думи, достойни за тези мъже.
Устата му пресъхна. „Защо трябва да умрат точно сега
тези великолепни момчета? Да умрат така безсмислено.
Впрочем смъртта не търси целесъобразност...“ Мелъри
стисна зъби, когато си припомни думите на Дженсън за
британското командване, което си играе с войниците
като с пешки. Разбира се, за тях е нищо да загубят и
тази група. Това не ги вълнува особено, защото могат да
изпратят на смърт още хиляди такива, с които може да
се играе като с оловни войничета.
За пръв път Мелъри помисли за себе си. Той смяташе,
че вината за гибелта на групата ляга преди всичко върху
командира - не е съумял да ги опази. „Това е моя вина,
моя вина - наново и наново мислеше той. - Аз ги вкарах
в тоя капан.“
Оставаше да се чака неизбежният край. Той не можеше
да се избави от чувството за вина пред тези момчета.
„Командирът е длъжен да предприеме нещо - вяло
размишляваше Мелъри, - нещо да направи...“ Той
изпусна кофата и се хвана за мачтата - една тежка вълна
заля палубата и едва не го отнесе зад борда. Бесният
водовъртеж, разпенен и стремителен, се носеше из
гемията като опустошаващ смерч. Мелъри не обръщаше
внимание на фантастичното зрелище. Той напрегнато се
вглеждаше в мрака, надявайки се на чудо, очаквайки от
този първобитен мрак спасението. „Мрак, дявол да го
вземе... Мрак.“ Гемията се клатеше като треска. Старият
кораб жалостиво скърцаше. Излиташе високо нагоре и
потъваше в преизподнята. Невидимото и враждебно море
само се усещаше в непосредствена близост, като всяка
секунда заплашваше с гибел.
Мелъри отчаяно се опитваше да си припомни нещо... И
внезапно го осени: „Вятърът! Вятърът, вятърът
отслабна!“ Вятърът бързо се успокояваше. Обхванал с
ръце мачтата, Мелъри си спомни как вкъщи, в
планините, пристъпите на вятъра не го засягаха край
скалите. Ето и тук: две капризни вълни - връщане.
Мисълта го зашемети: „Скали! Те са край скалите на
Наварон!“
Мелъри се хвърли към люка на машинното отделение.
- Пълен назад! - закрещя той на Браун. Кейси се
обърна. - За бога, старче, пълен назад! Край скалите
сме!
Той припряно скочи на крака и в миг преодоля
разстоянието до рулевата рубка. Измъкна джобното
фенерче.
- Скали, Стивънс!... Почти сме върху тях. Андреа и
Милър все още са долу!
Той освети с лъча Стивънс, видя спечената кръв,
безучастните неподвижни очи. Видя бялата, едва
забележима фосфоресцираща линия напред по курса,
постоянно изчезваща и появяваща се отново.
Една вълна подхвана гемията и скалистият бряг
изчезна. Тъмнината отново погълна всичко.
 ГЛАВА V

Понеделник. Нощ
01,00 - 02,00

Час и половина продължи изкачването.

Мелъри се провря в пукнатината на отвесната скала на
клифа, заби куката, здраво стъпи с крака върху нея и се
опита да даде почивка на умореното си, измъчено тяло.
„Две минути - помисли си той. - Само две минути,
докато Андреа се изкачва.“
През проточения вой на вятъра той чуваше
металическо стържене. Гъркът съвсем безрезултатно се
опитваше да преодолее отвесната скала. Краката на
Андреа, обути в здрави обувки с шипове, безпомощно се
плъзгаха по гладкия камък в търсене на опора. Мелъри
чувстваше как потрепва свързващото ги въже. Вятърът
се опитваше да ги помете от гладката повърхност на
клифа.
Ръцете му бяха разранени до кръв. Тялото го болеше
тъпо. Въздухът със свистене нахлуваше в белите му
дробове. Мелъри дишаше тежко и мъчително - така диша
бегачът маратонец през последните километри от пътя
си. До него наново достигна скърцане на метал по
камъка. Силният монотонен вой на вятъра не можеше да
го заглуши... Трябваше да предупреди Андреа да бъде
максимално предпазлив...
Само седем метра до върха. Тези последни метри
изискваха концентрация на волята и настойчивост, но
силите му вече бяха на предела.
„В подобна обстановка - огорчено си помисли Мелъри -
никой не би могъл да предупреди Андреа да бъде по-тих.
Това не е по силите ми.“
Самият той свали алпинистките си обувки, привърза
шнуровете, прикрепи ги към колана си и остана по
чорапи, които сега се бяха превърнали в парцали.
Подбитите му крака кървяха. Но всяко зло за добро: ако
не бе направил това, едва ли щеше да преодолее и
началните седем метра от изкачването. Още с първите
стъпки той откри, че в тази ситуация обувките са съвсем
непригодни. Надяваше се да ги обуе на върха, но
връзките им се откъснаха някъде по средата на
изкачването и обувките бяха безвъзвратно изгубени.
Изкачването беше жестока, безпощадна агония. Не
можеше да бъде и друго. То принуждаваше да бъде
забравена дебнещата опасност и притъпяваше риска от
самото катерене. При подобен вятър да увиснеш на
крайчеца на пръстите на ръцете или краката си вече
означаваше да се излагаш на смъртна опасност! А се
добавяха дъждът и тъмнината! Наложи се да забие
стотици куки в монолитната скала, да размотае стотици
метри застраховащо въже, за да може дюйм по дюйм да
се добере до ей тази цепнатина, за да може с труд да се
провре в нея и най-накрая да се сдобие с минута покой.
Подобно изкачване не му се беше налагало да прави в
живота си. Подобно изкачване, знаеше го със сигурност,
повече никога в живота няма да му се наложи да прави.
Ако, разбира се, остане жив... То изискваше огромно
изкуство, храброст, сила и - най-вече - дух. Мелъри се
раздаде целият. Без остатък. А до върха на клифа
оставаха още не по-малко от седем метра! Спортният
хазарт - клифът бе предизвикателство за алпиниста, -
пък и вечният стремеж към риска, пък и гордостта, че в
цяла Южна Европа той беше единственият, който бе
способен на подобно изкачване - ето какво го движеше.
И още нещо: мисълта, че времето за хората на Ксерос
изтича...
Прихванал въжето с лек жест, Андреа замря над
гладката, надвиснала над козирката издатина. Краката
му се люлееха във въздуха без никаква опора. Накичен с
тежките намотки на въжетата, със стърчащи на всички
страни от колана му куки, гъркът напомняше
корсикански бандит от комична опера. За миг той
прехвърли могъщото си тяло в тясното пространство до
Мелъри, промъкна се в цепнатината и изтри мокрото си
чело, както винаги широко усмихнат.
Мелъри му се усмихна в отговор.
„Андреа - помисли си той - не трябва да е тука. Това е
мястото на Стивънс.“
Но Стивънс все още не беше се оправил от шока, бе
загубил доста кръв и не можеше да върви втори.
Необходим беше първокласен алпинист, за да вдигне
оборудването, умело да хвърля въжетата, да забива и
изтръгва куките. Последното бе разумна предпазливост:
нямаше нужда да оставят следи от катеренето. Мелъри
го каза на Стивънс и той неохотно се съгласи, като се
опитваше да не покаже недоволството си. Несъмнено
Стивънс бе първокласен алпинист, но онова, което
изискваше Мелъри, едва ли бе по силите му. На Мелъри
дори не му трябваше алпинист, а човек-стълба: той
толкова пъти при изкачването заставаше на гърба на
Андреа, на раменете му, на вдигнатите му нагоре длани,
а на едно място не по-малко от десет секунди стоя
направо върху главата му. И Андреа нито веднъж не
трепна, не помръдна нито дюйм. Този човек сигурно
беше направен от желязо и беше твърд като камъка,
върху който стоеше. Откакто настъпи мракът през тази
паметна вечер, Андреа действаше без почивка. Подобна
работа би могла да пречупи двамина обикновени люде,
но гъркът съвсем не изглеждаше уморен.
Мелъри погледна към пукнатината, сетне нагоре,
натам, където през тъмнината се мяркаше ивица бледо
небе, наведе се към самото ухо на Андреа.
- Само седем метра, Андреа - рече той с пресекващ
шепот. - Последните седем метра. Няма да представляват
особена трудност за нас. Пукнатината излиза право на
гребена на клифа. Можем да смятаме, че сме стигнали
върха.
Андреа замислено погледна към пукнатината, замълча.
- По-добре си свали обувките - предложи Мелъри. - По-
малко шум.
- В нощ като тази, при такъв вятър, дъжд и тъмница, на
такъв клиф... - В гласа на Андреа нямаше нито
съмнение, нито въпрос. В него по-скоро се дочуваха
нотки на съгласие. Те толкова отдавна бяха заедно, така
се бяха научили да се разбират от половин дума, че
поясненията бяха просто излишни.
Андреа закрепи въжето към забитата кука - връзката
свърши. Сто и двайсет метра изключително здраво въже
се губеха надолу от издатината, на която се бяха
настанили, и стигнаха до самото подножие на клифа -
там очакваха останалите. Андреа свали обувките,
откъсна от колана си гирлянда от куки, прикрепи всичко
това към въжето, извади двуострия метален нож в
кожена кания, погледна към Мелъри и кимна разбиращо.
След всички изпитания първите три метра от
останалите общо седем се сториха на Мелъри като
разходка из парка. Подпрян с гърба се на скалата,
здраво притиснал длани към отсрещния край на
пукнатината, той безшумно и ловко оперираше с ножа,
като разширяваше отверстията за куките, които с ръце
забиваше във вдлъбнатините изкачващият се до него
Андреа. Мелъри се стараеше да закрепи куката по-
високо, хващаше се за нея с ръка, набираше се,
клатейки крака във въздуха, и се вкопчваше за
следващата издатина. След няколко минути пръстите му
се захванаха за края на стръмнината.
Ръцете му се натъкнаха на голям камък. Той сви
краката си и рязко изхвърли тялото си до кръста на
върха на клифа. Последното усилие го довърши. Той
отпусна глава на камъните и застина изнемощял.
 Още щом очите му попривикнаха, Мелъри се втренчи с
невиждащ поглед в неведомата тревожна тъмнина.
Цялото му същество, цялото му съзнание бе
концентрирано в зрение и слух. За пръв път той
почувства инстинктивен страх и осъзна беззащитността
си. Наруга се, че отказа да вземе от Дъсти Милър
безшумния пистолет.
Отначало не видя нищо. Сетне формите, очертанията,
издатините на височините постепенно започнаха да се
проявяват. Някак незабележимо тъмнината престана да
бъде тъмнина за Мелъри. Той веднага позна всичко
наоколо: върхът на клифа съвсем точно съответстваше
на описанията на мосю Влакос. Тясната гола ивичка земя
се точеше покрай стръмния край на клифа. Безредно
разхвърляни валчести камъни я обрамчваха. Зад тях се
мяркаха неясните очертания на стръмните планински
склонове.
Бяха преодолели първия етап! Бяха видели първия
проблясък на успеха.
„Голяма работа - мислеше си Мелъри, - клифът,
прехвърлянето през морето... Дреболии! Най-
немислимото щастие е, че достигнахме тази висока цел -
единственото място, където немците не са поставили
часови. Защото да се изкачиш по скалата е невъзможно.
Невъзможно е... А ние сме тук.“
Мелъри се развесели. Това веселие го завладя. Той се
напрегна, изпружинира с крака, опря длани във
влажната студена земя, надигна се до кръста над
повърхността на канарата и замря. Застина подобно на
големия камък под ръцете си. Сърцето му заби някъде
край гърлото.
Един от камъните се помести. Нямаше съмнение.
Високи обувки, дълъг шинел с непромокаема наметка и
каска - всичко бе прекалено познато.
„Дявол да го вземе тоя Влакос! Дявол да го вземе
Дженсън! Дявол да ги вземе тия всезнайковци, дето си
седят вкъщи в безопасност! Тия учени мъже от
разузнаването, дето дават на хората невярна
информация и ги изпращат на сигурна смърт! - Мелъри
тутакси се изруга. - За подобно нещо човек трябва да е
винаги готов.“
Часовият се премести още четири - пет крачки встрани,
леко обърна глава, като се вслушваше във високия
протяжен вой на вятъра и търсеше в него звука, който го
накара да застане нащрек.
Мелъри дойде на себе си. Съзнанието му трескаво
заработи. Десет към едно, че часовият е чул как той.се
катереше. Мелъри не е въоръжен. Едва ли имаше смисъл
да влиза в схватка с въоръжен и съхранил силите си
човек след подобно изкачване. Оставаше му единствено
да се спусне долу, в пукнатината.
Много бавно Мелъри се плъзна по края на скалата.
Знаеше, че часовият може да улови движението му
съвсем неволно. И тогава... Тогава край. Мелъри
разбираше, че силуетът му отчетливо се откроява на
фона на тъмния край на пропастта.
Смекчавайки всяко движение и затаил дъх, Мелъри
почти незабележимо се спускаше надолу. Силуетът на
немеца вече се виждаше вляво от него само на някакви
пет метра. Но часовият все така гледаше настрани,
защото в лицето го биеше вятърът. Това спаси Мелъри.
Когато се плъзна обратно по скалата в пукнатината и
увисна на крайчето на пръстите си, към него се
придвижи Андреа.
- Какво стана? - шепнешком попита той.
- Часови. Чу нещо и наостри уши - прошепна Мелъри.
Ръцете му бяха отекли от напрежение.
Неочаквано той отскочи от Андреа, наведе глава и
прилепна към скалата. Андреа направи същото, почти
независимо от Мелъри. Лъч светлина, силен и
ослепителен за привикналите към тъмнината очи, се
запремята, зашари по издатината на скалата. Немецът с
фенерче в изпънатата ръка методично изследваше края
на пропастта. По лъча Мелъри определи, че се движеше
на около половин метър от края.
Часовият не искаше да рискува. Да върви по края на
свличащата се, предателска ивица в края на скалата
беше опасно. Можеха да го сграбчат за краката две
силни ръце и да го хвърлят сто и двайсет метра надолу.
Лъчът приближаваше бавно, но неумолимо. Отвесната
стръмнина не можеше да спаси смелчаците - нямаше
къде да се скрият. На Мелъри му стана ясно, че немецът
не е просто подозрителен. Немецът знае, че тук има
някой. Той няма да прекрати търсенето, докато не
открие кой е. А те нищо не можеха да направят... съвсем
нищо.
- Камък - прошепна Андреа, като се наклони към
Мелъри, - ей там, зад него.
Внимателно и бързо Мелъри се хвана за края на
скалата. Земя, само земя - корени на треви и дребни
камъчета. Нищо не му попадаше под ръка. Поне да
имаше парченце мрамор! Той по-скоро почувства,
отколкото видя как ръката на Андреа се протегна към
гладката повърхност на куката. Тънкият шарещ лъч бе
само на трийсет сантиметра от него. И дори в този
отчаян миг Мелъри го доядя - ами че в колана му бяха
останали няколко неизползвани куки. Съвсем беше
забравил за тях.
Той замахна и хвърли куката в мрака. Секунда. Втора.
Точеха се прекалено бавно. Мелъри вече бе решил, че
не е улучил. Лъчът бе само на един дюйм от рамото на
Андреа. Тогава обаче се раздаде рязък металически
звук. Лъчът за миг замря. Рязко се метна настрани.
Зашари безцелно в тъмнината, като се опитваше да
открие източника на звука. Сетне отново за кратко
замря. И ето че лъчът вече методично претърсваше
облите камъни вляво от Мелъри и Андреа.
 Когато не откри нищо подозрително, часовият се
втурна натам, като в бързината се пързаляше и се
препъваше. Карабината му се удряше във фенера. Този
звук - на метал в метал - се чуваше съвсем ясно. Той не
бе изминал дори десет метра, когато Андреа се появи на
ръба на скалата. Голямата черна котка безшумно
пропълзя под прикритието на камъка, сля се със сянката
му и изчезна...
На около двадесетина метра от тях лъчът от фенерчето
боязливо претърсваше камък след камък. Андреа удари
два пъти с дръжката на ножа в камъка. Часовият рязко
се обърна и наново хукна тромаво назад. Пешовете на
шинела му се вееха. Фенерът се люлееше на колана му.
В светлината му Мелъри успя да види бялото, изопнато
от страха лице с широко разтворени очи.
Кой знае какви панически мисли, невероятни и ужасни,
минаваха сега през главата на немеца. Шумът на върха
на скалата. Дрънченето на метала по камъните.
Напрегнатото нощно бдение... Без съмнение тук, на тази
враждебна земя, у него се пораждаха страх и чувство на
самота.
Мелъри почувства известно състрадание. Този човек
приличаше на него. Някой вероятно го обича. Той е
нечий съпруг, брат. Или пък син. Принудили са го да
върши мръсната и неблагодарна работа на завоевателя.
Мръсна и опасна. Заповядали са му да дойде в чужда
страна, където нощем се случва да изпитва чувството на
самота и страх.
„Последна нощ, защото след минута той ще бъде
мъртъв...“
Мелъри подаде главата си.
- Помощ! - викна той. - Помощ! Падам!
Войникът се беше спрял на метър и половина от
камъка, зад който се беше притаил Андреа. Лъчът на
фенерчето освети главата на Мелъри. Часовият за
секунда се стъписа. Но мигом се опомни и вдигна
карабината за стрелба. Ръката му посегна към затвора. И
внезапно изгрухтя. До слуха на Мелъри стигнаха силен
конвулсивен стон и ударът на ножа на Андреа...
Мелъри погледна към мъртвия часови, към
безстрастното лице на Андреа, който изтриваше острието
в края на сакото си. Гъркът бавно се вдигна на крака и
постави ножа в канията.
- И така, Кейт, ето защо сега нашият млад лейтенант си
гризе долу ноктите. - Андреа се обръщаше към Мелъри
по звание само в присъствието на странични хора.
- Да, точно затова - съгласи се Мелъри. - Предполагах
нещо подобно. Ти също. Прекадено много съвпадения:
немският катер, неприятностите с наблюдателния пост, а
сега и това - Мелъри изруга тихо, но изразително. -
Нашият приятел капитан Бригс от Кастелросо е свършен.
В близкия месец ще го махнат оттам. Дженсън ще се
погрижи.
- Пуснал е Николай...
- Кой друг може да знае, че ще слезем точно тук?!
Доста старателно заличавахме следите си. - На Мелъри
не му се искаше да мисли за това. Той хвана Андреа за
ръката. - Немците са съобразителни Люде. Макар да са
убедени, че не е възможно да слезем в такава нощ и на
такова място, все пак сигурно са разхвърляли поне
дузина часовои по върха на скалата. - Мелъри неволно
сниши глас. - Но те няма да възлагат на един-единствен
часовой отговорността по охраната. Затова...
- Сигнализация - довърши Андреа. - Би трябвало да
имат начин за бързо уведомяване на останалите.
Светлинната сигнализация...
- Не, не - възрази Мелъри. - Защо да издават със
светлина постовете си! Телефон... Точно така. Помниш
ли, че на Крит имаха цели километри полеви телефонни
кабели.
Андреа взе в ръка фенерчето на часовия, прикри лъча
в огромната си ръка и започна да търси. След минута се
върна.
- Точно така е. Телефон - тихо изрече той. - Ей там,
под скалата.
- Е, срещу това не можем да направим нищо. Ако
зазвъни, ще се наложи да отговорим. Инак те тутакси ще
се озоват тук. Остава да се надяваме на небесата да
нямат тая дяволска парола. Но това не им подхожда.
Някой задължително ще дойде тука. Смяната...
Сержантът, който проверява постовете... Или пък някой
друг. Може би часовият на всеки час трябва да съобщава
за себе си. Някой все ще дойде. И то много скоро.
Андреа, по-бързо трябва да приключим с изкачването.
- Ами тоя нещастник? - Андреа посочи към сгърчения
силует в краката си.
- Хвърли го ей там - изрече с гримаса на отвращение
Мелъри. - На тоя заплес вече му е все едно. Не си струва
да оставяме излишна следа. Току-виж немците си
помислили, че часовият се е доближил препалено много
до края. Планинският чакъл е ронлив и коварен... Виж,
може би има документи. Никога не се знае кога могат да
ни потрябват при случаи.
- Не са полезни дори наполовина в сравнение с
обувките му. Нали си бос - Андреа махна към веригата от
планини. - Няма да можеш да изминеш и пет крачки по
скалите с тия изпокъсани чорапи.
След около пет минути Мелъри дръпна три пъти
въжето, което се губеше надолу в мрака. Получи ответен
сигнал. Размота макарата здраво въже и го хвърли
надолу, като закрепи единия край за колана си.
Най-напред издигнаха грижливо опакованото в
спалните чували сандъче с експлозива. Сандъчето при
всеки порив на вятъра се удряше в издатините.
Подсигурен, Андреа се бе наклонил над самата пропаст и
намотаваше дебелото въже с привързан към него трийсет
и пет килограмов товар толкова леко, колкото някой
друг би измъквал риба от реката. След три минути
експлозивът беше горе. А след още пет минути там се
озоваха и сандъчето с детонаторите, оръжието -
карабини и пистолети, също грижливо опаковани в
спални чували.
Въжето за трети път се отправи надолу, в дъжда и
тъмнината. И за трети път започна да го прибира с ръце
неуморимият Андреа. Мелъри събираше въжето в залива.
Неочаквано той дочу възклицанието на Андреа.
С два скока Мелъри се оказа на края на стръмнината и
сграбчи ръката на могъщия грък.
- Какво стана, Андреа? Защо спря? - Той замлъкна и се
помъчи да разгледа въжето в ръцете на гърка. Андреа на
няколко пъти го подръпна с някой и друг метър само с
два пръста. Въжето не носеше товар.
- Да не се скъса? - недоверчиво попита Мелъри. -
Армирано със стомана въже?
- Едва ли.- Андреа бързо намота останалите дванайсет
метра. - Някой е завързал лошо възела. Товарът се е
откъснал
Мелъри искаше да каже нещо, но внезапен проблясък
разпори тъмнината от небето чак до върха на скалата. И
двамата неволно примижаха. Изтрещя гръмотевица.
Времето не на шега се бе разлудувало. Оглушителните
тътнежи звучаха като присмех на природата над
беззащитността на хората. Като че ли след светкавицата
мракът бе станал още по-гъст. Постепенно ехото се
загуби някъде в дълбините на острова сред долините и
горите.
- Господи, ами че това е съвсем наблизо. Трябва да
бързаме, Андреа. Всеки миг може да ни освети
светкавица... Какво издигна последния път?
Въпросът беше напразен, след като предварително бе
уговорено, че ще вдигат екипировката в определена
последователност. Той просто се хващаше за сламката,
но със сигурност знаеше, че това вече нищо няма да
промени.
 - Провизиите. Всичките провизии - тихо отвърна
Андреа. - Печката, горивото, компасите, картите.
Мелъри стоеше нерешително. Студенината на
отчуждението бе разтревожила душата му повече,
отколкото острият вятър и шибащият дъжд. Той си
представи какво има да изтеглят на тоя враждебен
остров без храна и огън. На рамото му легна огромната
ръка на приятеля му.
- Е, няма какво, Кейт. Помисли си само колко ще е
доволен мързеливият ни приятел ефрейтор Милър... Не
се огорчавай, това са дреболии.
- Да, разбира се, че са дивотии... - Той хвърли топката
въже в пропастта.
След петнадесет минути откъм тъмнината и дъждовната
завеса се показа разчорлената глава на Кейси Браун.
Гръмотевиците приличаха на канонада. Андреа
продължаваше да издига багажите. А омотаният с въжето
Браун седеше, обронил уморено глава, без дори да свали
от гърба си кутията с предавателя. Двойното подръпване
на въжето извести на Андреа, че Дъсти Милър е
започнал изкачването си.
Измина още четвърт час. Силуетът на Милър се очерта
в края на пропастта. Дъсти се издигаше, без да бърза, с
упоритостта на навит механизъм. Ето че се опря в края
на скалата и като слепец зашари по пръстта.
Озадаченият Мелъри се приведе и надникна в бледото
му лице - очите на Дъсти бяха затворени.
- Отпуснете се, ефрейторе - съчувствено му подсказа
Мелъри. - Вече сте на върха.
Дъсти Милър бавно разтвори очи. Надникна в
пропастта, потръпна и чевръсто, на четири крака
пропълзя под прикритието на най-близкия камък.
Мелъри вървеше до него и го наблюдаваше с
любопитство.
- Защо си затваряте очите, като сте вече горе?
- Не съм ги затварял - възрази Милър.
 Мелъри замълча.
- Затворих ги долу и ги отворих едва тука - уморено
изрече Милър.
- Какво? Изкачвали сте се със затворени очи? - Мелъри
бе поразен.
- Да. Точно така е, шефе - оплака се Милър. - Отново в
Кастелросо, отново на твърда почва. Когато пресичам
улицата и стъпвам на тротоара, винаги се хващам за
най-близкия стълб - той замлъкна, хвърли поглед към
Андреа, който почти бе увиснал над пропастта, и
потръпна. - Братко! О, братко! Достраша ме!
„Преодолявай страха! Пресрещай го!“ - стократно си
повтаряше Енди Стивънс. Някога психиатърът му бе
подсказал този начин.
„Преодолявай страха. Пресрещай го. Кажи си, че
преодоляваш страха. Той съществува само в тебе. Трябва
да го прогониш. Повтаряй си, че не се боиш. Ще станеш
смел. Ще преодолееш страха. Той ще изчезне като
сянка, като мъгла.“
Така се убеждаваше Енди. А страхът не минаваше.
Беше жив в него. Беше обгърнал сърцето му в студените
си лапи. В стомаха си чувстваше противна тежест.
Гадеше му се. Полубезсъзнателно състояние.
Прекалено силно бе нервното напрежение. С голям труд
той прогонваше желанието си да разтвори впитите във
въжето пръсти. И тогава всичко ще изчезне. Всичко ще
свърши.
Енди плачеше. Сълзите му се смесваха с дъжда. Енди
Стивънс се страхуваше, че е изгубил самоуважението си.
Преди в това самоуважение се състоеше единствената
възможност да се спаси от страха. Сега всичко бе
изчезнало. Сега всички знаят, че се страхува. Че е
подвел другарите си. Така размишляваше той. Разкриха
го Андреа и Мелъри. Дотогава не беше срещал такива
хора. От подобни хора не можеш да скриеш слабостите
си. Трябваше да изкачва скалата редом с Мелъри, но той
взе Андреа. Мелъри знаеше, че той се страхува. Два
пъти едва не ги бе подвел - в Кастелросо и при
приближаването на немския катер. А днес заради
неговото нехайство се беше откъснал чувалът с
провизиите. Никой не вярваше, че той може да върви
заедно с Мелъри. Тъкмо той, морякът, кормчията, бе
направил неправилен възел. Храната и горивото бяха
паднали в пропастта. Хиляди хора на Ксерос зависеха от
неопитността на Енди. Изтощен, той простенваше гласно,
почти скимтеше от страх и самобичуване и безсмислено
се катереше по въжето.
Високо пронизително иззвъняване се раздаде в
тъмнината на върха на скалата. Мелъри мигом се
напрегна, пръстите му се свиха в юмруци. Отново
настоятелен звън. Мелъри понечи да тръгне към
телефона, но се върна при Андреа. Огромният грък го
погледна с интерес.
- Да не би да промени решението си?
Мелъри кимна утвърдително.
- Ще звънят, докато не получат отговор - промърмори
Андреа. - А ако не получат, ще се появят тука. И то
много скоро.
- Зная. Зная. Ще трябва да се примирим с това.
Въпросът е само кога ще се появят.
Мелъри огледа върха на скалата. Милър и Браун стояха
на различни страни по пътеката, на около петдесет
метра от мястото на изкачването си. Те не се виждаха в
мрака.
- Не си струва да рискуваме. Гласът би могъл да ме
издаде. Часовият е изчезнал безследно. Ние качихме
екипировката. Всички са тук освен Стивънс. Изпълнихме
първата част на операцията. Слязохме на острова. Никой
не знае, че сме тука.
- Прав си - кимна Андреа. - Стивънс ще бъде тук след
около две - три минути. Глупаво е да хвърляме всичко
под опашката на кучето и да се отказваме от
постигнатото. - Той помълча и спокойно заключи: - Ще
дотичат. Ей сега ще бъдат тук.
Телефонът замлъкна също толкова внезапно, както и
бе започнал да звъни.
- Зная. Смятам, че Стивънс... - Мелъри се обърна на
токовете си и подхвърли през рамо: - Наглеждай го,
моля ти се. Ще предупредя останалите, че очакваме
гости.
Мелъри бавно тръгна по пътеката, като се опитваше да
върви по-далеч от ръба на пропастта. Обувките на
немеца му бяха малко тесни. Дори не искаше да мисли
на какво ще заприличат краката му след ходенето из
планините. Внезапно той замръзна. Твърд метален
предмет се опря в гърба му.
- Предай се. Или смърт - решително произнесе един
провлачен гъгнив глас. След всичко преживяно за Дъсти
Милър бе блаженство да се намира на твърда земя.
- Остроумно. Много остроумно - процеди Мелъри и
погледна учудено Милър. Американецът вече бе свалил
дъждобрана, тъй като дъждът внезапно бе спрял, а
сакото и панталоните му бяха съвсем мокри. Шегата
беше нелепа, но нямаше време да се занимава с подобни
глупости.
- Чу ли телефона?
- Телефон ли? Значи това беше телефон? Да, чух го.
- Телефонът на часовия. Проверяваха го или нещо
подобно. Не отговорихме. Ще дотичат тук съвсем скоро.
Възможно е да се появят откъм твоята страда. А може
пък и откъм страната на Браун. Други пътища за насам
няма. Иначе ще си счупят вратовете, ако тръгнат да се
промъкват по скалите. - Мелъри махна към
безформената купчина от камъни. - Затова бъдѝ нащрек.
- Добре, шефе. Да стрелям ли?
- Не си струва. По-добре ни предупреди веднага. След
пет минути се връщам.
 Мелъри забърза към Браун. Когато минаваше покрай
проснатия на земята Андреа, гъркът престана да се
взира в пропастта и обърна глава.
- Вече го чувам. Някъде наблизо е.
- Отлично. Кажи му да побърза - пътьом подхвърли
Мелъри.
След около десет метра той спря. Някой тичаше по
пътеката срещу него, като се хлъзгаше и препъваше в
камъните.
- Браун - тихичко го повика Мелъри.
- Да, сър. Аз съм. - Браун вече бе до него. Дишайки
тежко, той махна към пътеката. - Някой идва насам. И то
бързо. Светлината на фенерчетата направо подскача.
Сигурно тичат.
- Колко са? - попита Мелъри.
- Поне четири - пет души. - Браун все още не можеше
да си поеме дъх. - Може би и повече. И сам можете да ги
видите. - Той се запъна в недоумение. - По дяволите!
Няма ги. Изчезнаха. Кълна се обаче, че току-що бяха...
- Не се вълнувай, видял си ги - мрачно произнесе
Мелъри. - Не ти се е сторило. Очаквах гости.
Предпазливи са... Далеч ли са?
- Не по-далеч от двеста метра.
- Върви да вземеш Милър. Кажи му да побърза.
Мелъри притича до ръба на пропастта и се наведе над
легналия Андреа.
- Появиха се, Андреа. Отляво. Поне петима са. Може и
повече. Ще бъдат тук след две Минути. Къде е Стивънс?
Виждаш ли го?
- Да. Вече се е добрал до пукнатината... - Мелъри не
чу останалото. Той сам видя Стивънс. Изглеждаше
измъчен. Пълзеше по въжето бавно - като паралитик,
като старец. Едва местеше ръцете си.
- Ама че работа! - изруга Мелъри. - Какво му става?
Така ще се катери цял ден. - Мелъри направи рупор с
ръцете си. - Стивънс! Ей, Стивънс!
 Но съдейки по всичко, Енди не го чу и продължаваше
механично да мести ръце.
- Близо е до върха - прошепна Андреа. - Както
забелязваш, той дори не повдига главата си. Когато
алпинистът не вдига нагоре глава, той вече е свършил. -
Сви рамене. - Ще се спусна да му помогна.
- Не! - Мелъри сложи ръка на рамото му. - Стой тук. Не
мога да рискувам и двама ви... Да, какво има? - извърна
се той, усетил тежкото дишане на Браун зад гърба си.
- Бързо, сър! Побързайте, за бога! - Кратки, отсечени
фрази, но той ги изрече на пресекулки с дълбоки
вдишвания. - Те са съвсем близо!
- Върни се при Милър между скалите - с тревога в
гласа заповяда Мелъри. - Прикрийте ни... Стивънс!
Стивънс! - Но отново думите му бяха отнесени от вятъра.
- Стивънс! За бога, човече! Стивънс. - В гласа му се
прокрадваше отчаяние, но може би именно това разби
пелената от изтощение, която бе обгърнала катерача.
Той спря и вдигна главата си към звука.
- Немци идат насам,- Мелъри изговаряше думите
толкова високо, колкото бе възможно. - Покачи се до
издатината и не мърдай повече. И нито звук. Разбра ли?
Стивънс повдигна ръката си, че е разбрал, прибра
глава още повече между раменете си и продължи
изкачването. Сега дори по-бавно, неловко, като
начинаещ.
- Мислиш ли, че разбра? - обезпокои се Андреа.
- Предполагам. Не зная. - Мелъри потръпна и докосна
ръката на Андреа.
Заваля отново, все още леко, и между капките Мелъри
зърна на около тридесет метра вляво търсещия лъч на
прожектора, който оглеждаше скалите.
- Издърпай въжето - пошепна той на Андреа. - Той ще
се задържи за издатината... Давай, да изчезваме оттук!
Двамата запълзяха, като използваха единствено
лактите и колената си. Внимаваха да не докоснат и най-
малкото камъче. Без оръжие Мелъри се чувстваше
безпомощен, напълно беззащитен. И същевременно
знаеше, че страховете му са напразни. Ако макар и за
миг лъчът на прожектора ги осветеше, това означаваше
смърт, но не тяхната, а на немците. Мелъри бе напълно
сигурен в Милър и Браун... Сега обаче беше важно да
останат незабелязани от патрула. Оставаха още два -
три метра, когато лъчът два пъти мина край тях, на една
ръка разстояние. Те замряха, с лица почти потънали в
меката почва. Накрая някак ненадейно изчезнаха в
безопасност сред скалите.
В същия миг се появи Милър, едва различима сянка
сред огромните камъни.
- Съвсем навреме - пошепна иронично той. - Защо не
изчакахте още половин час? - Посочи вляво, където
блещукаше прожекторът. Немски говор се чуваше почти
отчетливо. - Трябва да се отдръпнем навътре. Ще го
търсят и между скалите...
- Него или телефона - измърмори Мелъри в знак на
съгласие. - Прав си все пак. Вземи оръжието и
раницата... Ако се разтърсят прекалено и намерят
Стивънс, ще трябва да действаме без бавене. И по
дяволите шума. Използвайте автоматите!
Енди Стивънс чу, но не разбра. Страхът беше изчезнал
и той ужасен усети, че повече не е в състояние да се
уплаши. Страхът все още се криеше в душата му, но тя
бе унищожена от крайното му изтощение, от
невъобразимата умора, която изгаряше цялото му тяло.
Той не разбра как стана, но петнайсет метра по-долу
блъсна главата си в острия скален ръб. Дълбока рана
сцепи черепа му почти до костта. Силите му изтичаха
заедно с пулсиращата кръв.
Той чуваше Мелъри, чуваше нещо за издатина, до
която трябва да стигне, но умът му отказваше да приеме
думите. Всичко, което Стивънс съзнаваше, бе, че той се
катери и че трябва да се катери, докато стигне върха.
Затова баща му го подиграваше, както и братята му.
Трябваше да стигне върха.
Той почти стигна пукнатината, опрян на секача, който
Мелъри бе забил в скалния процеп. Впи пръсти, отметна
глава и се отърколи в издатината. До върха имаше не
повече от три метра. Установи го просто, без изненада
или радост. Върхът беше там и той трябваше да го
стигне. Дочуваше гласове. Смътно учудване премина
през главата му, че приятелите му не правят и опит да
му помогнат, не издърпаха въжето, с което изкачването
на тези три метра ставаше тъй лесно, но не почувства
огорчение, не почувства нищо: може би те искаха да го
изпитат. Какво значение имаше това - трябваше да
стигне върха.
Той стигна върха. Внимателно, точно както Мелъри го
бе направил преди него, заби пръсти в скалата, оттласна
се с крака, като при това събори съвсем малко камъчета
и пръст, и се прехвърли с цялото си тяло. Видя мятащата
се светлина от прожекторите, чу възбудени гласове и
внезапно мъглата, обвила съзнанието му, се разпръсна.
Вълната на страха го заля и той разбра, че гласовете са
на враговете му и че те са унищожили неговите
приятели. Той осъзна, че вече е сам, че всичко се е
провалило и това е краят, че усилията му са били
напразни. И пелената отново го покри, не чувстваше
нищо освен празнота, пустота, всеобемаща
безнадеждност и отчаяние и тялото му бавно се отпусна
към края на скалата.
После впитите в земята пръсти се разтвориха с
облекчението на секач, ударил последния удар по
падащото дърво. Страхът бе изчезнал, единствено
пустотата бе останала и тя отпусна ръцете му до тялото.
Той се почувства като каменен отломък, поклащащ се на
самия край на бездната.
Не издаде и звук, нищо: последният му вик не напусна
гърдите му и той загуби съзнание. Тренираният слух на
прикрилите се сред скалите хора долови тягостното
пукване на костта, когато левият му крак, попаднал под
тежестта на цялото тяло, се счупи.
 ГЛАВА VI

Понеделник. Нощ
02,00 - 06,00

Немският патрул се оказа точно такъв, от какъвто

Мелъри се страхуваше - опитен и много, много
педантичен. Командирът му - млад сержант -
притежаваше и въображение, което беше още по-опасно.
Четирима с каски, високи ботуши и сиво-зелено-
кафяви маскировъчни униформи. Най-напред намериха
телефона и позвъниха в базата. След това младият
сержант изпрати двама да претърсят стотина метра от
края на пропастта, докато той и четвъртият войник
оглеждаха скалите наоколо. Претърсването бе методично
и внимателно, но двамата войници не рискуваха да се
приближават много до пропастта. За Мелъри действията
на сержанта бяха съвсем естествени и логични. Ако
часовият бе заспал някъде или му бе прилошало, той би
се прикрил наблизо сред камъните. Мелъри и останалите
бяха в безопасност.
Ето че започна това, от което Мелъри се страхуваше -
методична проверка около края на пропастта. Сержантът
бавно тръгна по крайчеца на скалата, внимателно
придържан от другарите си. Той проверяваше всеки
сантиметър от земята, като я осветяваше с мощния си
прожектор. Внезапно спря, възкликна и почти заби
лицето си в камъка. Нямаше съмнение какво бе открил -
дълбоката следа от въжето, което се бе търкало в меката
почва по края на скалата... Тихо и някак плавно Мелъри
и останалите трима се изправиха на колене и лакти, като
нагласиха оръжията си безшумно в нужната посока.
Никой не се съмняваше, че патрулът ще открие Стивънс -
мъртъв или в безсъзнание - съвършено безпомощен във
вдлъбнатината долу. Нужно бе само една немска
карабина да се насочи към тялото на Стивънс, дори
неволно, за да бъдат простреляни и четиримата.
Очевидно трябваше да умрат.
Немският сержант се наведе към края на пропастта.
Главата и раменете му висяха във въздуха. Жълтото
петно на фенерчето шареше надолу. Спотаилите се мъже
не чуваха нито звук. Само стонът на вятъра и шумът на
дъждовните капки по мократа трева. Най-после
сержантът се дръпна назад и се изправи, като
поклащаше глава. Мелъри с жест заповяда на останалите
да се свият още повече зад камъните. Полъхът донесе до
тях мекия баварски изговор:
- Това е Ерих... бедният... - Ярост и съчувствие се
смесваха в гласа на сержанта. - Предупреждавах го.
Ругах го, че е невнимателен, че приближава много често
до края на пропастта. Тя е ужасно коварна на това
място. - Сержантът неволно отстъпи няколко крачки
назад към пътечката и отново се взря в отпечатъка по
мократа пръст. - Тук се е подхлъзнал..., но това едва ли
е толкова важно сега!
- Мислите ли, че той е мъртъв, сержант? - питащият
беше почти дете, нервен и изплашен.
- Трудно е да се каже... сам виж!
Юношата страхливо полегна до края на пропастта и
треперещ погледна в нея. Останалите си разменяха
кратки реплики. Мелъри се обърна към Милър и му
пошепна на ухото:
- Как беше облечен Стивънс, когато остана долу?
- Не съм сигурен - отвърна Милър. И помълча. -
Разбира се, дявол да го вземе! Двамата едновременно си
сложихме маскировъчните костюми.
Мелъри кимна поуспокоен.
„Немските дъждобрани са почти същия цвят... и косите
на часовия бяха черни - спомни си той. - Вероятно
отгоре се вижда само главата и облеклото. Тъй че
грешката на сержанта е не само разбираема. Тя е
неизбежна.“
Младият войник внимателно се изправи.
- Прав сте, сержант. Това е Ерих - гласът му все така
трепереше. - Мисля, че е още жив. Стори ми се, че
помръдна. Не може да бъде от вятъра.
Лапата на Андреа стисна Мелъри за лакътя. Той
въздъхна с облекчение: „Стивънс е жив, слава на бога.
Ще го измъкнем оттам.“ Той дочу как Андреа шепнешком
съобщи вестта на останалите и радостно се усмихна.
Дженсън вероятно нямаше да одобри радостта му.
Стивънс изпълни ролята си - докара лодката до Наварон,
качи се по скалата. Сега е контузен и вече е в тежест за
групата. А това намалява и без друго незначителните
шансове за успех на операцията. За висшето
командване, което изпраща санитари да събират
ранените, подобна дейност само забавя играта и кара
целия кораб да се клати насам-натам. Стивънс явно не
се прояви като добър войник и не умря веднага. Тъй че,
по мнението на височайшите, най-добре би било да се
избавят от него, като скрият тялото завинаги в студените
вълни, които се пенеха в подножието на скалата.
Мелъри стисна юмруци и си даде дума, че момчето ще
живее, ще се върне у дома и - мамка й на тази тотална
война, в която отсъства всичко човешко!... Та Стивънс е
просто момче, потиснато, изплашено момче, при това
най-смелият сред тях.
Сержантът разви бурна дейност. Заповеди като поток
се посипаха към войниците. Думите се лееха бързи,
отсечени и уверени. Доктор, шина, санитарна носилка,
патерици, люлка с кука - отлично подготвеният педант
не пропусна нищо. Мелъри замръзна в напрегнато
очакване, обзет от мисълта колко души ще останат, ако
въобще останат. Мисълта да се отърват от тях без шум
засега не му минаваше през ума, защото трябваше само
да пошепне на Андреа и за патрула нямаше повече
шансове за спасение, отколкото за бедните козлета при
срещата им с гладния вълк.
Скоро сержантът реши този проблем вместо него.
Спокойната властност, жестокото безсърдечие, които
правеха немския фелдфебел най-добрия в света военен
механизъм, дадоха на Мелъри възможности, за които той
не би могъл и да мечтае.
Сержантът спря да дава заповеди. Младият войник
отново докосна ръкава му и посочи края на пропастта.
- Какво ще правим с бедния Ерих, сержант? -
неуверено попита той. - Може би трябва... Не мислите
ли, че някой трябва да остане край него през това
време?
- С какво ще му помогнеш, ако останеш? - ехидно
попита сержантът. - Ще държиш ръката му ли? Ако се
помръдне от мястото, ще падне. Ще падне и толкова. И
няма да има никакво значение дали ще останат един или
сто души - те ще могат само да наблюдават как пада. Не
забравяйте да вземете колчета, въже и пики.
Тримата войници се обърнаха и бързо, без да
промълвят нито дума, тръгнаха да изпълняват
заповедите. Сержантът се обади по телефона, доложи
всичко някому и тръгна в противоположната посока - да
проверява останалите постове. Така поне реши Мелъри.
Петното от фенерчето му все още се виждаше, а Мелъри
прошепна на Браун и Милър да заемат старите си
постове. Все още се чуваха равномерните крачки на
немския сержант по каменистата пътечка, а пуснатото в
пропастта въже вече се изпъваше под тежестта на
Андреа и Мелъри. Те достигнаха издатината, преди
въжето да престане да се люлее.
Стивънс, превит в неестествена поза, лежеше върху
окървавената си буза. Устата му бе отворена, кракът
изкривен нагоре. Внимателно Мелъри намести
изкълчената става. Стивънс не дойде в съзнание, но от
устните му се отрони стон, после още един. Мелъри се
стараеше да не се отвлича. Стискаше зъби до болка в
челюстите и продължаваше работата си. Много бавно и
внимателно повдигна крачола на Стивънс и за секунда
затвори очи. Костта бе пробола месото и кожата.
- Тежко счупване - той едра-едва отпусна, крака и
пръстите му напипаха нещо твърдо малко по-високо от
обувката на Стивънс. - Боже мой - промълви той. - Още
едно счупване. Лошо е положението на момчето, Андреа.
- Наистина - сериозно потвърди гъркът. - Тук нищо не
можем да сторим.
- Абсолютно нищо. Най-напред трябва да го вдигнем
горе. - Мелъри се изправи и погледна вертикалната
скала. - Но за бога, как...
- Аз ще го вдигна. - В гласа на Андреа липсваше
отчаяната решителност, характерна за такива мигове.
Той просто съобщаваше и гласът му не даваше и повод
да се усъмниш в казаното. - Помогни ми само да го кача
на гърба си и да го вържем...
- И кракът му ще се люлее на парче кожа! - опита се да
възрази Мелъри. - Стивънс едва ли ще издържи. Той ще
умре, ако направим такова нещо!
- Той ще умре, ако не го направим - отбеляза Андреа.
Няколко секунди Мелъри го гледа и мълчаливо кимна.
- Да, той ще умре, ако не го вдигнем горе. Нямаме
избор. - И веднага се спусна по въжето, опря се в
издатината малко под тялото на Стивънс, два пъти омота
въжето около кръста му и погледна нагоре.
- Готов ли си? - просто попита той Андреа.
- Готов съм - просто отговори гъркът, хвана Стивънс
под мишниците с огромните си лапи и започна да го
повдига, докато Мелъри го подбутваше отдолу. Няколко
пъти от гърлото на юношата се изтръгнаха дълги
хрипкави стонове. Най-после счупеният крак на Стивънс
премина от ръцете на Мелъри в далеч по-здравите ръце
на Андреа. Неподвижното и стегнато като на кукла лице
на Стивънс, мокро от дъжда и окървавено, увисна назад.
Мелъри се издърпа нагоре и с тихи ругатни завърза с
втвърдените си пръсти възел, за да закрепи тялото на
момчето. Правеше всичко автоматично: пред очите му бе
все така разбитата глава на Стивънс, отвратително
извита назад, размитата от дъжда кръв по лицето,
раненото слепоочие, покрито с тъмнорусите коси -
дъждът бе успял да измие боята им.
„Проклет обущар - яростно се изпъна Мелъри. -
Дженсън трябва да научи за това. Можеше да платим с
човешки живот!“ И нещо го сепна: мислеше не за това,
което трябваше. Мелъри изруга повторно. Себе си. По-
грубо. И се удиви от баналността на мислите си.
Ръцете на Стивънс, свързани в китките, надянаха на
шията на Андреа така, че юношата да остане върху
гърба на гърка. След минута Андреа беше горе. Ако
седемдесетте килограма - теглото на Стивънс -
представляваха някаква тежест за Андреа, това не
личеше. Издръжливостта на гиганта бе наистина
невероятна. Малко преди края кракът на Стивънс се
закачи за остър камък. Викът му приличаше на кратък
шепот, на стон. Но страшен - подобен на няма агония.
Андреа се изправи. Мелъри разряза възлите.
- Андреа, пренеси го навътре - пошепна - и ни чакай
на първата удобна площадка, която намериш!
Андреа кимна, без да откъсва замисления си поглед от
момчето, което държеше в ръце. А Мелъри се вслушваше
в унилия вой на вятъра. Но с него не идеше
подозрителен звук. Единствено издигащото се и
затихващо погребално опело на бурята между камъните
и съсъкът на дъжда, който се превръщаше в скреж върху
замръзналата земя. Той потръпна. Нервно размърда
плещи и започна да прибира въжето. Чак когато го събра
на кръгове в краката си, се сети за забитата пика в
подножието на падината, от която висеше стометрово
въже.
 Умората го давеше. Не му даде възможност да се ядоса
на себе си. Но и образът на Стивънс не се изтриваше от
паметта му. Едва ли не с меланхолия той спусна отново
въжето, слезе, отвърза второто и захвърли пиката в
пропастта. След по-малко от десет минути вървеше вече
с Милър и Браун между камъните.
Намериха Стивънс, защитен от грамадна скала на
стотина метра от пропастта, поставен върху площадка,
не по-голяма от билярдна маса. Плащът покриваше
тялото му, но и той, и камъкът не го спасяваха от студа,
а само го предпазваха от дъжда и вятъра. Андреа почти
не обърна внимание на другарите си, които започнаха да
свалят от гърбовете си раниците. Андреа се занимаваше
с ранения - той вече бе разрязал и свалил алпинистката
обувка и открил потрошения, подут крак.
- Христос на кръст! - Това в устата на Милър звучеше и
като молитва, и като проклятие: кракът на Стивънс
изглеждаше ужасно - Милър коленичи, за да го разгледа
внимателно. После се полуобърна към останалите: -
Нещо трябва да измислим за крака му, шефе. А нямаме и
минута време. Момчето ми изглежда като идеален
кандидат за моргата!
- Знам. Но трябва да го спасим, Дъсти. Длъжни сме да
опитаме всичко. - Мелъри също приклекна. - Нека го
огледаме внимателно.
Милър махна небрежно с ръка.
- Остави го на мен, шефе. - Гласът му бе толкова
заповеднически твърд, че Мелъри не реагира. - Бързо
аптечката. И разпънете палатката.
- Сигурен ли си, че ще се оправиш? - И едновременно с
въпроса Мелъри усети, че не се съмнява във
възможностите му. Но просто му дойде на устата.
- Слушайте, шефе - спокойно заговори Милър, - целият
ми живот е минал сред шахти, тунели и взривове. И съм
видял стотици откъснати ръце и крака. Общо взето сам
съм ги лекувал и ампутирал. - Той изкриви устни в
усмивка. - Сам си бях шеф тогава. И ми се струва, че
сега ми е от полза.
- Наистина - Мелъри го потупа по рамото. - Добре, той
е твой, Дъсти. Но палатката... - той извърна глава към
пропастта. - Имам предвид...
- Е, шефе - Милър уверено и внимателно обработваше
раните на Стивънс със същите ръце, с които поставяше
взривовете, - няма да правим тук подвижна болница. Но
ще ни трябват колчетата от палатката, за да шинираме
крака.
- Да, естествено, колчетата. Не ми е минавало през
ума, че могат да служат за шини... За. нищо ,не мислех,
освен...
- Но те и така няма да ни послужат, шефе.- Милър
отвори аптечката и извади нужното под светлината на
фенерчето. - Морфин, това ще ни послужи. Иначе
момчето ще умре от шока. После добро място за
прикритие и топла дреха...
- Място, топла дреха! - грубо го прекъсна Мелъри. Той
гледаше неподвижния юноша. Заради него групата се
лиши от печката и нужното за нея. Устата му се изви в
мрачна гримаса - момчето само се наказа. - А къде? За
бога, къде? Къде мислите да намерите подобно място?
- Е, това не знам, шефе - просто рече Милър, - но сме
длъжни да го намерим не само за да намалим
въздействието на шока. С крак в такова състояние и
намокрено до кости, момчето с лекота ще хване
пневмония. А и тази открита рана! Само да се инфектира
и той... - гласът замря, защото думите бяха излишни.
Мелъри се изправи.
- Струва ми се, че сега ти си шефът - имитацията на
американския акцент беше отлична.
Милър рязко вдигна глава и учудването му се смени с
уморена усмивка. Отмести поглед и се наведе над
Стивънс. Мелъри чу скърцането на зъбите и почувства
студа с цялото си тяло. Но Дъсти не му обръщаше
внимание, беше се съсредоточил изцяло в движенията на
ръцете си. Дрехите му бяха подгизнали от дъжда.
Мелъри недоумяваше как Милър бе успял да се измокри
толкова стабилно сякаш бе ходил на баня.
- Грижете се за него, аз ще потърся място. - Мелъри не
бе сигурен, че ще успее, но в тези вулканични скали
трябваше да се намери някакво прикритие, някаква
пещера. През деня, разбира се, щяха да намерят. Но в
тъмнината можеха да разчитат само на случайността.
Той зърна Кейси Браун с посивяло от умора лице да се
изправя на треперещите си крака.
- Къде си тръгнал, шефе? - запита Мелъри.
- За другите боклуци, сър.
- А ще се оправиш ли? - Очите на Мелъри изгаряха
радиста. - Не изглеждаш шампионски.
- Не го усещам - откровено призна Браун и се загледа
в Мелъри. - Но без да бъда нахален, сър, не бих казал,
че вие в последно време изглеждате по-добре.
На малката площадка се възцари пълна тишина. Само
навремени се чуваха едносрични думи на Милър и
Андреа, наведени над строшения крак на Стивънс, и
стоновете на ранения. Морфинът постепенно започваше
да действа. Милър заработи по-бързо, без да се
притеснява от реакциите на Стивънс. Той изправи крака,
намести костта, притисна бандажа и шината, завърза я
здраво към крака и се изправи, за да разкърши гърба си.
- Дявол да го вземе, свършихме работа - уморено
заключи той и махна с ръка към ранения. - Като че ли аз
самият не се чувствам по-добре от него... - И застина с
протегната предупредително ръка. - Чувам шум, Андреа!
- пошепна.
Андреа се засмя.
- Просто Браун се връща. Чух го преди минута.
- Откъде знаеш, че е Браун? - предизвикателно запита
Милър. Беше недоволен от себе си и без охота прибра
пистолета си.
 - Браун добре се справя със скалите - меко каза
Андреа, - но все пак е много уморен, а капитан Мелъри...
- Той вдигна рамене. - Наричат ме Голямата котка. Чувал
съм ги. Но капитанът в планината, сред скалите е нещо
повече от котка. Той е дух. В Крит му казваха точно
така. Че е до теб, ще разбереш, ако те потупа по рамото.
Милър се сви зиморничаво.
- Бих искал вие двамата по-малко да се правите на
духове на тоя остров - отбеляза той и се загледа в
Брауй, който се приближаваше с походката на смъртно
уморен човек. - Ей, Кейси! Как си?
- Горе-долу. - Браун промълви някаква благодарност,
когато Андреа му помогна да свали от гърба си сандъка с
взрива и механизмите. - Вече всичко е тук. Капитанът ме
изпрати, а той остана при пропастта. Чухме гласове от
пътечката. Иска да разбере как немците ще възприемат
липсващото тяло на Стивънс. - Браун уморено седна
върху сандъка. - Надява се да разбере какво смятат да
правят след това.
- Струва ми се, че можеше теб да остави там, а този
проклет сандък да донесе той - изръмжа Милър.
Разочарованието от постъпката на Мелъри го направи
разговорлив. - Той е доста по-як, всичко... - Дъсти
внезапно млъкна и потръпна от болка: пръстите на
Андреа стиснаха китката му като клещи.
- Не си справедлив, друже - рече гъркът. - Може би си
забравил, че Браун не разбира нито дума немски.
Милър затвори устата си и тихичко затърка ръката си,
проклинайки се наум.
- Пак тая бъбрива уста - уморено каза той. - Милър,
който приказва, за да не заспи. Така трябва да ме
наричат. Вие трябва да ме извините и изобщо... Какво
имаме за днес, джентълмени?
- Капитанът каза да продължим през скалите от
дясната страна на хълма. - Браун уморено се усмихна на
Милър. - Нареди да му оставим сандъка и тази раница.
Той ще ги носи.
- Пощадете ме - замоли Милър. - И без друго ми се
струва, че съм висок само петнайсет сантиметра. -
Погледна към Стивънс, покрит с матовия, мокър плащ,
после към Андреа. - Андреа, страхувам се, че...
- Естествено - гъркът бързо се наведе, зави в плаща
ранения и го вдигна без напрежение.
- Ще тръгна пръв - отсече Милър. - Ще напипвам най-
добрия път за теб и Стивънс. - Той метна на гърба си
раницата и генератора, леко се заклати от тежестта им.
Мина му през ума колко е изтощен. - Така ще бъде
временно - допълни той. - После ще трябва и двама ни
да носиш.
Мелъри не прецени времето, което му трябваше, за да
настигне групата. С трийсет килограма на гърба вървеше
прекалено бавно. Мина повече от час от раздялата с
Браун, а все още не виждаше никого напред.
Но той се обвиняваше напразно. Лична вина нямаше.
Завърналият се немски патрул, преглътнал новата
изненада, отново започна да оглежда мястото буквално
сантиметър по сантиметър. Мелъри очакваше свит в
напрежение, че някой ще предложи да се спуснат върху
издатината и внимателно да проверят всичко, но тази
идея очевидно не идваше наум на никой от германците.
И добре, защото остатъците от клиновете и пиките сред
камъните непременно щяха да издадат групата. Немците
вероятно мислеха, че щом часовият е паднал долу, няма
какво да го търсят.
След като прекратиха издирването, те известно време
обсъждаха по-нататъшните си действия. Без да вземат
някакво решение, оставиха нов часови и тръгнаха по
пътечката заедно със спасителните средства.
Другарите на Мелъри преодоляха за това време доста
голямо разстояние. Релефът ставаше все по-равен.
Огромните скали свършиха рязко в подножието на
склона. По-нататък имаше разкалян коларски път.
Мелъри си помисли, че ги е изпреварил. Сред вихрите от
мокър сняг той имаше възможност да огледа склона, но
не забелязваше никакво движение. Предполагаше, че
Андреа няма да спре, докато не намери укритие. А на
навяваните от вятъра склонове нямаше нищо, което дори
малко да напомня на нещо подобно. Накрая Мелъри
буквално се блъсна в хората си. Тъкмо бе изкачил
дългия гръб на поредната скала, когато чу шум от
гласове, видя слабата светлина зад брезента, прикриващ
отвора на миниатюрна пещера точно в краката му.
Милър рязко се дръпна, след като усети на рамото си
нечия ръка. Вече бе изтеглил наполовина пистолета си,
когато разбра кой е. Тежко се облегна на скалата.
- Ех, ех, ех, вие, шантавите! - Мелъри с облекчение
свали от тръпнещите си плещи тежкия багаж и с
благодарност погледна смеещия се беззвучно Андреа. -
Какво смешно има?
- Споменах на един приятел - рече с усмивка Андреа, -
че ще те усети едва когато почувства ръката ти на
рамото си. Стори ми се, че не ми повярва.
- Все пак можехте поне да се изкашляте - оправда се
Милър. - Всичко е от нервите ми, шефе. Не приличат на
ония преди четиридесет и осем часа.
Мелъри го погледна с недоверие, накани се да каже
нещо, но се отказа, като зърна бледото лице на Стивънс.
Под бялата превръзка на челото го гледаха широко
открити очи. Мелъри направи няколко крачки и
коленичи.
- Ето че се събуди - и му се усмихна. Стивънс отвърна
също с усмивка. Устните - по-бели от лицето.
Изражението - отчаяно. - Как се чувстваш, Енди?
- Не толкова зле, сър. Наистина не толкова зле. -
Налетите с кръв очи бяха тъмни и изпълнени с болка.
Наведе глава към бинтования си крак. Вдигна поглед и
виновно се усмихна на Мелъри. - Съжалявам, че така се
получи, сър. Дяволски глупаво стана.
- Не е глупаво. - Мелъри отсичаше всяка дума. - Това е
престъпна небрежност. - Знаеше, че всички го
наблюдават, но очите му виждаха единствено Стивънс. -
Престъпна, непростима небрежност - повтори той
спокойно. - Предположих, че си загубил много кръв, но
не забелязах, че имаш две дълбоки рани на челото. А
бях длъжен да забележа. - Изви устни в крива усмивка. -
Не чу какво ми казаха тия двамата, когато стигнахме
върха. А бяха прави. Не трябваше да се качваш
последен особено в твоето състояние. Това беше
безумие. - Той отново се усмихна. - Наложи се да те
качваме нагоре като чувал с въглища, което и стори
великолепната група алпинисти Мелъри - Браун... Бог
знае как успяха. Сигурен съм, че никога няма да узнаем.
- Той се наведе и докосна здравото коляно на Стивънс. -
Прости ми, Енди, знаех, че си безкрайно уморен.
Стивънс се размърда неловко, но смъртнобледият
пергамент на бузите му се заля със слаба руменина от
учудване и удоволствие, предизвикани от думите на
Мелъри.
- Моля ви, сър, не говорете така. Съвсем не беше така.
- Млъкна, притвори очи, дъхът му просвистя през
стиснатите зъби, болката на вълна премина през тялото
му. После вдигна очи към Мелъри. - Аз самият нищо не
направих за изкачването. Едва-едва си спомням...
Мелъри мълчаливо го гледаше, веждите му
въпросително се извиха.
- Страхувах се до смърт при всеки метър от
изкачването - рече съвсем просто Стивънс. Той даже не
се учуди, че говори неща, които по-рано не би казал
дори пред заплаха от смърт. - Никога досега в живота си
не съм се страхувал така.
Мелъри бавно заклати глава, като търкаше с ръка
брадата си. Той беше наистина потресен. После
насмешливо се усмихна на Стивънс.
- Разбирам, че наистина си новак, Енди - и пак се
усмихна. - Сигурно си мислиш, че аз съм си припявал,
докато се катерех по тая дяволска скала? Мислиш, че не
съм се страхувал ли? - Запали цигара и продължи да
гледа Стивънс през димния облак. - Страх не е точната
дума. Бях изтръпнал от ужас. И Андреа също. Ние
прекалено много сме изпитали, за да не се страхуваме.
- Андреа! - Стивънс се засмя и едновременно се сгърчи
от болка, защото тялото му се раздвижи.
На Мелъри се стори, че Стивънс е загубил съзнание, но
той веднага заговори с хрипкав от болка глас.
- Андреа! Той се е страхувал? Не мога да повярвам. Не
мога.
- Андреа се страхуваше. - Гласът на огромния грък бе
необикновено ласкав. - Андреа винаги се страхува. За-,
това е жив все още. - И той се загледа в едрите си ръце.
- Защо толкова много загинаха? Защото не се
страхуваха, както се страхувах аз. Те не изпитваха страх
от всичко, от което човек трябва да се страхува. Винаги
има нещо, от което трябва да се пазиш, а те го
пропускаха. Но Андреа се боеше от всичко. Стараеше се
нищо да не забрави. Това е то. - Той погледна Стивънс с
усмивка. - Няма страхливи и смели хора на този свят,
синко! Има само издръжливи. За да се родиш, да живееш
и да умреш, трябва много издръжливост. Дори повече от
много. Всички сме смели и всички се страхуваме. Този,
когото наричат смел, може би е по-страхлив от нас. Но
той е с пет минути по-смел от нас. А понякога с десет и с
двадесет минути по-смел от нас. В случая колкото е
нужно на един капнал и изподран човек да се изкатери
по скалата.
Стивънс не отговори нищо. Главата му падна на
гърдите. Рядко в живота си се бе чувствал тъй щастлив и
спокоен. Вече знаеше, че не може нищо да скрие от
Андреа и от Мелъри. Но не се досещаше, че това вече
няма значение. Чувстваше, че иска нещо да каже, а не
можеше. Смъртно беше уморен, прекалено, за да си
обясни всичко.
Милър гръмко се изкашля.
- Достатъчно сте говорили, лейтенант - твърдо рече
той. - Трябва да поспите поне малко.
Стивънс го погледна, после въпросителният му поглед
се насочи към Мелъри.
- Най-добре направи това, което ти казаха, Енди -
подсмихна се Мелъри. - Защото излиза от устата на твоя
хирург и болногледачка. Той ти оправи крака.
- О, не знаех, благодаря, Дъсти! Ъъъ... трудно ли
беше?
Милър махна небрежно с ръка.
- С моя опит? Обикновено счупване - излъга той. - Дай
ми ръката си, за да полегна на нея, Андреа. - И се
извърна към Мелъри. - А вие, шефе?...
Двамата излязоха навън и застанаха с гръб към
ледения вятър.
- Трябва да намерим място за огън и сухи дрехи за
малкия - бързо изрече Милър. - Пулсът му е около сто и
четиридесет, а температурата - 39,5 градуса. Има треска,
виждате как изключва от време на време.
- Знам, знам - горчиво отговори Мелъри. - И няма
надежда да намерим топлина из тая дяволска планина!
Да влезем поне да потърсим някакви сухи дрехи.
Влязоха. Стивънс още не спеше. Андреа и Браун
лежаха от двете му страни.
- Тук ще нощуваме - заяви Мелъри. - Нека се нагласим
по-удобно. Имайте предвид - бързо добави той, - че сме
прекалено близо до брега, за да спим спокойно... Все
пак немците още не подозират, че сме на острова, а
отдалече не могат да ни забележат. Дори можем да
помислим и за някакъв комфорт.
- Шефе... - Милър имаше намерение нещо да каже, но
млъкна.
 Мелъри го погледна с учудване. Обхвана го познатото
предчувствие за беда.
- Какво има? - рязко запита той. - Казвайте!
- Лоша новина, шефе. - Милър започна внимателно. -
Трябваше по-рано да ви съобщя..., но всеки се
надяваше, че другият пръв ще ви го каже... Часовият,
който вие с Андреа бутнахте в пропастта...
Мелъри кимна мрачно. Започваше да се досеща.
- Падна върху скалите долу - продължи Милър. - Не е
останало много от него, но е... по камъните и морето...
- Ясно - измърмори Мелъри, - а пък аз се чудех как тъй
си се намокрил толкова?
- Опитвах се пет пъти, шефе. - Милър просто
докладваше. - Другите ме задържаха с въже. - Той сви
рамене. - Не успях. Идиотските вълни всеки път ме
отблъскваха назад.
- След три - четири часа ще бъде светло.- Мелъри
сякаш говореше само на себе си. - До четири часа
немците ще разберат, че сме на острова. След
разсъмване ще изпратят лодка да провери.
- Има ли значение? - намеси се Стивънс. - Той може да
е просто паднал...
Мелъри повдигна брезента и се взря в нощта. Беше
студено. Отново валеше сняг. Пусна брезента.
- Пет минути - рече разсеяно той. - Ще тръгнем след
пет минути. - Той се обърна към Стивънс с лека усмивка.
- Ние също забравяме. Трябваше да ви кажа, че Андреа
го ръгна с нож направо в сърцето.
Часовете, които последваха, бяха сякаш изтръгнати от
нощен кошмар. Безкрайни, тъжни часове на падания и
ставания, на клатушкания и „твърди стъпки“.
Претръпнали мускули, свличащи се раници, търсене в
тъмнината и сред виелицата. Часове на жажда и глад.
Часове на крайно изтощение.
Вървяха на запад. По склона на планината. Първото
нещо, което немците можеха да помислят, бе, че са
тръгнали на север, навътре в острова... Без компас. Без
звезди и луна, които могат да помогнат. Мелъри се
ориентираше само по усещането за наклона и по
паметта, запазила картата, която господин Влакос му
показваше в Александрия. Постепенно се убеждаваше,
че са заобиколили планината и се придвижват в
дълбочина по някаква тясна клисура.
Снегът се превърна в основния им враг. Мокър, тежък,
пухкав. Въртеше се около тях в дебела, подобна на
одеало покривка. Завираше се зад врата, втичаше се в
обувките, мушеше се в ръкавите, пълнеше уши, уста,
очи. Покриваше лицата с ледена маска. Беше трудно, но
от всички най-много страдаше Стивънс. Влажните дрехи,
с които беше, се превърнаха в лед. Нямаше възможност
да се сгрее от движенията си. Два пъти Андреа спираше,
за да докосне с ръка сърцето му, защото се боеше, че
младежът е мъртъв. Но и Андреа не можеше да определи
- ръцете му бяха замръзнали и напълно безчувствени.
Оставаше му само да върви напред, да се спъва и
изправя.
Към пет сутринта Мелъри нареди да се вържат с въже.
Качваха се по склона. Остър, хлъзгав, предателски
склон, по който растяха само няколко мършави храсти.
Около двайсет минути се изкачваха тежко по
изострящата се стръмнина, като се ръководеха
единствено от тила на предния човек. Пръв вървеше
Мелъри. Не смееше да мисли как се чувства Андреа,
който завършваше върволицата. Неочаквано
стръмнината намаля и после все така внезапно изчезна.
Преди да се усетят, изкачиха върха. Вързани, с нулева
видимост! Сега се спускаха в долината. Сива, нерадостна
светлина пробиваше ниското небе.
Господин Влакос уверяваше, че южната част на
Наварон е като сито - покрита с пещери. Пред тях се
появи първата, повече или по-малко реална в утрото.
 Тесен, вулканичен тунел. Сред грамада потрошени
камъни, която в небрежна нишка се спускаше по склона
на триста или дори петстотин метра надолу. Към
долината, все още укрита сред нощния мрак.
Не бе истинска пещера. Но на замръзналите, изтощени
хора тя се струваше добро укритие. Имаше място за
всички. Няколко камъка прикриваха входа от вихрещия
се сняг. Провесиха брезента и го затиснаха. Почти
опипом в тъмното свалиха мокрите дрехи на Стивънс,
сложиха го в спалния чувал и го завиха плътно. Наляха
и няколко глътки бренди в устата му. После всички, дори
железният Андреа, рухнаха на влажния под и заспаха
мъртвешки сън. Забравиха за студа, за глада, за
мокрите, замръзнали дрехи, за болките в ръцете и дори
за опасностите, които ги дебнеха.
 ГЛАВА VII

Вторник
15,00 - 19,00

Слънцето, прилично на филия, покрита със скреж,

изпълзя от облака. То отдавна бе минало зенита си и
бързо слизаше на запад, към планинския склон. Андреа
повдигна края на брезента и се огледа. Известно време
стоя неподвижно, като се опитваше да възвърне
кръвообращението в крайниците си и да свикнат очите
му на снежното сияние. След това излезе от
прикритието, с няколко крачки се добра до върха,
изпъна се, легнал в снега, и допълзя до самия край.
Бавно огледа панорамата пред себе си.
Далеко долу се простираше почти симетричната
долина. Тя някак внезапно се изтръгваше от обятията на
острите планински върхове, които се плъзгаха към
север. Най-близкият, с очертания на бик каменен връх
беше увиснал сякаш в размисъл над долината. „Костос,
най-високата планина в Наварон“ - помисли си Андреа.
Те бяха прекосили левия й склон в тъмната нощ. На
около пет мили на изток се издигаше друга планина,
която бе малко по-ниска. Още по-далеч - близо четири
мили север-североизток - под линията на снега и
самотните овчарски къщи, около брега на малка рекичка
имаше малко селце, заградено с хълмове. Според
картата това би трябвало да е село Маргарита.
Погълнат от огледа, Андреа се опитваше да определи
източника на звука, който го бе събудил. Звукът проби
пелената на съня, накара го да скочи на тръпнещите си
крака и го събуди, преди още съзнанието му да е дало
сигнал за опасност. Отново чу същия звук - три пъти в
три секунди - високо, пискливо изсвирване, което ехото
повтаряше с извивки. Още не бе отзвучало, когато
Андреа се дръпна и пропълзя обратно.
След половин минута се върна, вече с бинокъла на
Мелъри в ръце. „Да, това са те“ - мрачно си каза Андреа.
Двайсет-трийсет войници в дълга верига изкачваха
снежния склон на Костос и внимателно проверяваха
всяка падина, всяка купчина камъни по пътя си. Бяха в
маскировъчни облекла, но от две мили разстояние той ги
виждаше ясно. Ските им бяха по гърбовете, личаха
върху белия сняг. Тези черни линии се клатеха и
подскачаха, когато войниците се плъзгаха и падаха по
стръмния склон. От време на време в центъра на групата
някой координираше пътя й. „Той свири“ - забеляза
Андреа.
- Андреа! - гласът от пещерата беше много тих. - Какво
е станало?
С предупредително вдигнат пръст Андреа се обърна
към показалия се изпод брезента Мелъри. Брадясал, със
смачкано облекло, той търкаше почервенелите си вежди
и се стараеше да свикне с ослепителния блясък на снега.
Андреа го повика с жест) и Мелъри послушно тръгна към
него, като се мръщеше от болка на всяка крачка.
Пръстите на краката му бяха подути и слепени от
съсирена кръв. Не беше свалял обувките от мига, когато
ги бе взел от мъртвия немски часови. Той и не искаше да
го прави, не искаше да разбере в какво са се
превърнали пръстите му. Внимателно се качи до Андреа
и потъна в снега.
- Цяла дружина ли са?
- Само част от нея - промълви Андреа. - Но погледни
през бинокъла, Кейт. - И му показа склона на планината.
В окулярите попадна нишката немски войници. Мелъри
нетърпеливо нагласи фокуса, хвърли още един поглед и
замислено отпусна ръце. Сдържаността му напълно
отговаряше на момента.
- WZB - тихо рече той.
 - Егери - съгласи се Андреа. - Алпийският корпус. Най-
добрите им планински части. Не е добре, Кейт?
- Някой може и да ни изпусне, но тези не. Те ще ни
намерят. - Той вдигна бинокъла, за да ги погледне още
веднъж.
Педантизмът, търпението, внимателното търсене
дразнеха особено от разстояние. Дори страх
предизвикваше неумолимото приближаване на
мъничките фигурки.
- Господ знае защо им е дотрябвал тук алпийският
корпус - продължи Мелъри, - но за нас е достатъчно, че
са по дирите ни. Вероятно вече знаят, че сме тук, и цяла
сутрин претърсват източния склон на Костос. Защото
общото мнение е, че това е най-удобният маршрут за
влизане навътре в острова. Там не са намерили нищо, но
знаят, че носим ранен и не може да бъдем далече.
Всичко става въпрос на време, Андреа!
- Въпрос на време - повтори като ехо гъркът и се взря
в небето. - След час, най-много час и половина ще бъдат
тук. Слънцето няма да е залязло, а ние ще бъдем в
пещерата. - Той погледна Мелъри с усмивка. - Не можем
да оставим момчето, не можем и да тръгнем, ако го
вземем. При всички случаи ще загинем.
- След час няма да бъдем тук - някак безразлично рече
Мелъри. - Ако останем, ще умрем или ще ни погребат в
някоя от камерите, за които разказваше господин
Влакос.
- Естествено това не е най-добрият изход - спокойно
допълни Андреа. - Като че ли ще стане, нали, приятелю?
От всички възможни варианти, както би се изразил
Дженсън.
Мелъри неловко се размърда, но гласът му бе твърд,
когато заговори:
- Същото мисля и аз, Андреа. Обикновеното
съотношение: един процент вероятност. Знаеш, че
винаги е така - в гласа му прозвуча умора.
 - Разбира се, че знам - усмихна се Андреа. - Но ти не
се притеснявай. Да вървим, приятелю. Трябва да
съобщим на останалите тази приятна вест.
Милър извърна глава, когато двамата спуснаха
брезента зад себе си. Той преглеждаше счупения крак на
Стивънс, разтворил докрая спалния чувал. Фенерчето-
молив бе сложено на раницата.
- Кога ще сме в състояние да направим нещо за
момчето, шефе? - В гласа му ясно личеше раздразнение.
- Този непромокаем спален чувал е станал като сюнгер с
вода, а и момчето също. Съвсем се е вкочанясал. Като
пипам петите му, напомнят ми замразено говеждо.
Трябва му топлина, шефе. Топла стая и нещо топло за
пиене. Иначе край. - Милър потръпна и огледа вяло
стените на пещерата. - Бих казал, че и в първокласна
болница шансовете му да оживее не са големи... Просто
губи живота си в тази ледена гробница!
Милър не преувеличаваше. Водата капеше монотонно и
на ручейчета се спускаше по плесенясалите стени на
пещерата. На пода замръзваха. Никъде нямаше отток.
Задушна и влажна дупка.
- Може би той ще попадне в болница по-рано,
отколкото си мислиш - сухо отбеляза Мелъри. - Как е
кракът?
- По-зле - откровено отговори Милър. - Като го гледам,
много по-зле. Току-що смених превръзката. Повече нищо
не мога да сторя, шефе. Всъщност и това е само загуба
на време. А вие какво се майтапите с болницата?
- Не е майтап - сериозно каза Мелъри, - а просто един
от неприятните житейски факти. Насам идва немска
група. Специална. И търси точно нас. Разбира си от
работата и ще ни намери. Това е съвсем сигурно.
Милър изруга.
- Екстра - бе горчивата му забележка. - Колко далеч
са, шефе?
- На малко повече от час път.
 - А какво мислите да правим с малкия? Да го оставим?
Като че ли това е единственият изход?
- Стивънс ще бъде с нас. - Гласът на Мелъри не
допускаше спорове.
Милър мълчаливо и внимателно го погледна. И лицето
на Мелъри не изразяваше нищо повече от решителност.
- Стивънс ще бъде с нас - повтори той. - Ще го носим,
докато умре. Това ще стане скоро. А после ще го
хвърлим в снега, нали? Да, така е, Дъсти. - Мелъри
машинално изтърси снега от дрехите си и отново се
втренчи в Милър. - Стивънс знае прекалено много.
Немците разбраха, че сме на острова, но не знаят как
възнамеряваме да проникнем в крепостта. Не знаят и
кога ще минат корабите с войниците покрай острова. А
Стивънс знае. Те ще го накарат да говори. Скополаминът
ще развърже езика на всеки.
- Скополамин!? На един умиращ? - Милър не вярваше
на ушите си.
- А защо не? И аз бих постъпил така. Ако бях немец и
знаех, че моите оръдия и половината от крепостта могат
да хвръкнат във въздуха при господ бог.
Милър не сваляше очи от него, усмивка разкриви
устните и главата му сякаш сама се заклати.
- С моята...
- Чувал съм го. С твоята голяма уста. - Мелъри го
потупа по рамото. - Положението не ми харесва повече,
отколкото на теб, Дъсти! - Обърна се и отиде навътре в
пещерата. - Как се чувстваш, шефе?
- Не чак толкова зле, сър. - Кейси Браун току-що се
беше събудил. - Случило ли се е нещо?.
- Много работи - увери го Мелъри. - Немците идват
насам. След половин час трябва да изчезваме - погледна
часовника си. - Точно в четири! Как мислите, дали да не
се свържем с Кайро?
- Дано стане - откровено призна Браун. Той се изправи
мъчително. - Вчера не се грижехме достатъчно за
радиостанцията. Но ще опитам.
- Благодаря ти, шефе. Внимавай само антената да не
стърчи над скалите. - Мелъри се обърна и искаше да
излезе от пещерата, но се загледа в Андреа, който
седеше до входа на голям камък. Тъкмо бе поставил
оптическия мерник на карабината и завиваше ствола и
приклада й в спалния чувал. Карабината се превърна в
бяло вързопче.
Мелъри внимателно следеше сръчните движения на
гърка. Андреа го погледна отдолу нагоре, изправи се с
усмивка и взе раницата. След половин минута вече бе в
белия маскировъчен костюм и завързваше качулката с
шнурчета. Обу меките брезентови ботуши, взе маузера и
отново се усмихна.
- Мислех си, че трябва да изляза, капитане - рече той
меко. - Разбира се, с ваше разрешение.
Мелъри няколко пъти поклати глава.
- Каза ми да не се безпокоя - промърмори той. -
Трябваше да се сетя. - Не се чувстваше притеснен, че
някой от групата сам взима решения. Андреа не можеше
да отвикне от времето, когато си бе господар. Почти
винаги неговите въпроси бяха просто проява на
уважение или свеждане на информация. Мелъри се
чувстваше дори по-удобно, че не носи тази отговорност.
С Милър той говореше за Стивънс безразлично само за
да скрие мъката си, че се налага да постъпва така с
момчето. Но тежестта лежеше на сърцето му. А сега
взетото решение възприемаше друга насока.
- Извинете ме - с мрачна усмивка добави Андреа. -
Трябваше да доложа... Но мисля, че се досетихте. Това е
най-добрият изход от положението, нали?
- Само това може да ни измъкне - призна Мелъри. - Ти
смяташ да ги отведеш нагоре, към върха?
- Единственият начин. На ски в долината ще ме стигнат
за минути. Разбира се, няма да се върна, докато не се
стъмни напълно. Тука ли ще бъдете?
 - Някой ще остане. - Мелъри погледна към Стивънс,
който разтриваше очите си. - Трябват ни храна и топли
дрехи, Андреа - каза съвсем тихо. - През нощта ще сляза
в долината...
- Да, да, трябва да направим всичко възможно -
продължи мислете му Андреа. - Докато е време. Той е
още съвсем дете. Може би няма да е за дълго... - Той
вдигна покривалото и погледна небето. - Ще се върна
към седем.
- Към седем - повтори Мелъри. Небето вече
потъмняваше под тежките облаци. Вятърът на пориви
изпращаше снежни кълбета пред входа на пещерата.
Мелъри потръпна и грабна огромната ръка на гърка. -
Господи, Андреа - спокойно настоя той, - пази се!
- Пази се - без капка радост се усмихна Андреа, като
изтегли леко ръката си. - За мен не мислете - гласът му
бе спокоен, доброжелателен. - Ако искаш да се помолиш
на бога, направи го за тези нещастници, които са
изпратили да ни заловят. - И излезе. Платнището падна
зад гърба му.
Мелъри в нерешителност остана пред входа, като
гледаше безсмислено в тънкия процеп светлина.
Изведнъж рязко се обърна, влезе навътре и приседна
пред Стивънс. Главата на младежа си почиваше върху
меката ръка на Милър, очите му бяха хлътнали и не
изразяваха нищо. Мелъри се усмихна с надежда, че
шокът още не е настъпил.
- Браво, браво, събудихме се най-после. По-добре
късно, отколкото никога. - Отвори непромокаемата
табакера и я протегна на Стивънс. - Как се чувстваш,
Енди?
- Премръзнал съм, сър. - Стивънс отказа цигарата и се
опита да се усмихне на свой ред. От този опит нещо у
Мелъри се скъса.
- А кракът?
 - Струва ми се, че и той е замръзнал. - Стивънс без
всякакво любопитство загледа бялата топка на крака си.
- С една дума, нищо не чувствам.
- Замръзнал - избухна Милър. - Казва измръзнал.
Дяволска неблагодарност за моята първокласна
медицинска помощ!
Слабата усмивка плъзна и изчезна. Отново погледна
крака и втренчи очи в Мелъри.
- Вижте какво, сър, не си струва да се залъгваме -
започна тихо той. - Не искам да изглеждам
неблагодарник. Непоносима ми е мисълта за евтиния
героизъм, но... Та аз съм просто камък на шията ви и...
- Да те оставим, така ли? - прекъсна го Мелъри. - Да те
оставим да замръзнеш тук до смърт или да попаднеш в
ръцете на немците. Забрави тази мисъл, синко. Ние ще
направим нещо и за теб, и за тези оръдия.
- Но, сър...
- Вие ни оскърбявате, лейтенант - отново избухна
Милър. - Засягате самолюбието ни. Освен това като
професионалист съм длъжен да завърша вашия случай
до пълното ви оздравяване. А ако си въобразявате, че
смятам да го върша в някаква въшлива немска болница,
то...
- Достатъчно - Мелъри го прекъсна с едно движение на
ръката си. - Край на спора. - Видя как бузите на болния
порозовяха от удоволствие и благодарност блесна в
угасналия му поглед. Досрамя го заради тази
благодарност. И го заболя, защото се безпокоеше не
само за ранения, а и за вероятността да ги предаде -
волно или неволно...
Мелъри се наведе и започна да развързва обувките си.
- Дъсти - рече той, без да-вдига глава.
- Да?
- Когато свършиш хвалбите за своето лекарско
изкуство, опитай се да го използваш. Ела и виж какво
става с крака ми. Бих казал, че обувките на часовия не
ми помогнаха особено.
След четвърт час мъки Милър откъсна края на
лейкопласта около крака на Мелъри, изправи се бавно и
с гордост огледа резултатите от труда си.
- Прекрасно, Милър, прекрасно - измърмори
американецът, - даже Джон Хопкинс в Балтимор... -
изведнъж спря, намръщи се, вперил поглед в
бинтованите крака на Мелъри. - Току-що забелязах една
малка подробност, шефе.
- Време беше - намръщено допълни Мелъри. - Как си
представяш да вкараме тези крака в дяволските, обувки?
- И потръпна от студ, слагайки мокрите вълнени чорапи.
Вдигна обувките на часовия и ги разгледа с отвращение.
- Четиридесет и втори най-много. Отвратително!
- Четиридесет и четвърти - каза кратко Стивънс и
протегна своите обувки, едната от които беше разрязана
от Андреа. - Този отвор може да се зашие. На мен сега
изобщо не са ми нужни. И моля ви, сър, без откази. - Той
тихичко се засмя, но веднага млъкна от болка в крака. -
Моят пръв и може би последен влог в бюджета на тази
екскурзия. Как мислите, сър, какъв медал ми се полага?
Мелъри взе обувките, гледа дълго Стивънс и се
извърна от отметналото се платнище. Залитайки влезе
Браун, остави на земята предавателя, антената и извади
кутия цигари. Тя падна от вкочанените му пръсти,
потъна в калната вода и стана кафява. Браун изруга
късо, без яд, потупа джоба си, но разбра, че е
безполезно, и просто седна на най-близкия камък. Беше
крайно изтощен.
Мелъри запали и му подаде цигарата.
- Какво става, Кейси? Предаде ли нещо?
- Те предадоха малко. Съвсем. Едва се чуваше. - Браун
дръпна дълбоко с наслада. - Аз не успях да пробия.
Вероятно тази идиотска планина на юг пречи.
 - Възможно е - съгласи се Мелъри. - И какво ново от
нашите приятели в Кайро? Продължават ли да ни
призовават за велики подвизи? Заповядват ли да
продължим започнатата важна работа?
- Няма новини. Само адски се безпокоят от нашето
мълчание. Предадоха, че от този момент ще са на вълна
всеки четири часа. Повториха го десет пъти. И с това
завършиха.
- И разбира се, тяхното съобщение значи
изключително много за нас - ехидно отбеляза Милър. -
Приятно е да научиш, че някой живее с проблемите ти.
Че те поддържа морално. - Той посочи с пръст към
изхода на пещерата. - Бих казал, че германските хрътки
ще се уплашат до смърт, като разберат. Ти погледна ли
към тях, преди да се върнеш?
- Не успях - мрачно рече Браун. - Но ги чувах. Като че
ли командирът им даваше заповеди. - С някаква
меланхолия взе карабината и постави пълнителя. - Вече
са близо, може би на по-малко от миля.
Групата немци наистина се бе приближила на половин
миля от пещерата, когато командирът й забеляза, че
десният фланг отново е изостанал: южният, по-стръмен
склон затрудняваше движението. Оберлейтенантът
нетърпеливо изсвири три пъти, рязко и кратко. Двата
пъти изсвирванията бяха заповедни, остри и ехото ги
връщаше от покритите със сняг склонове, за да умрат в
дълбините на долината. Но третото изсвирване умря още
в зародиша си. Прекъсна с едно долно „до“, което
премина в дълъг, спазматичен стон. Оберлейтенантът
миг стоя прав с изумен израз на лицето, после се
прегъна на две и се строполи в снега. Якият сержант се
втренчи глупаво и загледа строполилия се офицер.
Съобрази нещо, погледна към върха с ужас, отвори уста,
за да закрещи, но вместо това въздъхна и уморено
приседна до неподвижното тяло на лейтенанта.
Умираше, когато до ушите му достигна злият, подобен на
удар с камшик, изстрел.
Близо до западния връх на Костос, скрит във V-образна
падинка, лежеше Андреа. През окуляра на оптическия
мерник той виждаше ясно преследвачите и преди да се
опомнят, простреля още трима от тях. Лицето му беше
напълно спокойно. Даже веждите не се помръдваха от
отката на пушката. Очите му бяха безизразни. Погледът
не беше нито твърд, нито безмилостен - само празен и
без всякаква емоция. Разумът не работеше в такива
мигове, защото Андреа беше опитен боец, знаеше, че не
бива да мисли, когато се води битка на живот и смърт.
Той отпусна дулото надолу и се взря в разпръскващия
се барутен дим. Противникът изчезна. Изчезна от
погледа му, прикрит зад огромните .морени, заровен в
безкрайното снежно одеало. Но все още беше там, на
склона, и все още беше опасен. Андреа знаеше, че
немците бързо ще се съвземат след внезапната смърт на
командира им - в Европа нямаше по-добре обучени
войници от планинските стрелци от батальона на
егерите. Те ще го гонят докрай, ще го хванат или убият,
ще направят всичко, което е по силите на човека. Ето
защо Андреа застреля офицера им. Той можеше да спре
атаката, да пренебрегне преследването му, ако си
обясни защо е тази внезапна флангова атака. Андреа се
подаде зад камъка. Автоматен откос рикошира като
шевбод от камъните пред него. Очакваше това - изпитан
трик на пехотна атака - прибежки и пълзене под
прикритието на куршумите. Лягаш и на свой ред
прикриваш другаря си. И така докрая, съвсем просто и
ефикасно. Андреа зареди нов пълнител, прилепи се до
земята и отпълзя петнадесет крачки вдясно. Внимателно
избра новата засада и спря. Нахлупи качулката и бързо
погледна надолу.
Нов автоматен ред удари камъните, които току-що бе
напуснал. Половин дузина немци притичваха нагоре по
склона, по трима от всяка страна. И отново залягаха в
снега. Андреа се прикри, потърка мръсната си, обрасла
брада: „Лошо, много лошо. Дяволска работа. Тези
немски лисици никога няма да се втурнат направо в
атака.“ Те се придвижваха като ветрило от двете му
страни. Веригата им го обхващаше в полукръг. Не беше в
най-добрата позиция, но можеше да се оправи с подобно
развитие на нещата. По-рано бе забелязал спасителен
овраг, който се извиваше зад него по склона. Но едва
сега съобрази, че западният край на кръга се
приближава към пещерата, от която трябваше да ги
отклони.
Обърна се по гръб и погледна небето. С всеки миг
ставаше по-тъмно. Тъмнината се усилваше и от тежкия
сняг. Денят си отиваше. Гъркът огледа издигащата се
грамада на Костос - няколко скали и вдлъбнатини
разчупваха еднообразието на склона. Още един път
провери наблюденията си. А автоматите на планинските
стрелци отново заговориха. Той видя, че маневрата се
повтаря, и не се колеба. Откри напосоки огън, като
едновременно скочи и се хвърли към открития склон.
Плъзна се надолу, а пръстите му продължаваха да
натискат спусъка. Нов скок и вече беше зад купчина
камъни. Тридесет и пет, тридесет, двадесет метра.
Никакви изстрели отсреща. Направи котешки скок. Още
десет метра, а беше все така неуязвим. Гмурна се в
избраното прикритие направо върху корема и гърдите и
в твърдостта на ребрата си усети как се блъскат
дробовете му. Беше се задъхал.
Едновременно се опита да възстанови дишането си и
смени пълнителя. Хвърли бегъл поглед към върха на
планината и скочи на крака само след десетина секунди.
Отново започна да стреля където му падне. Нямаше и
смисъл да се цели, защото виждаше единствено
плъзгавия склон под краката си и далечните падини по
планината. Свършиха патроните и карабината стана
безполезна. Отдолу всеки автомат, всяка пушка
стреляше. Куршумите свистяха наоколо, рикошираха в
твърдия камък, ослепяваха го струйките сняг изпод тях.
Но вечерта вече падаше над планината и Андреа стана
сянка, бягаща сянка на фона на призрачния пейзаж. Да
се различи каквото и да било върху заснежения склон бе
трудно по всяко време. Но непрекъснатият огън на
немците все пак беше опасен. Андреа не губеше време.
Някакви невидими ръце дърпаха полите на
маскировъчния му халат. Бягаше почти по права линия.
Още три метра и той рухна по лице в новото прикритие.
Обърна се по гръб, извади от горния си джоб
огледалце и го вдигна нагоре. Отначало нищо не успя да
види, защото долу тъмнината бе още по-гъста, а и
огледалцето се бе изпотило от близостта на тялото му.
Но от студения въздух се изчисти и той различи двама -
трима, после всички немци, които тромаво бягаха нагоре
по склона. Видя и двамата войници, които затваряха
дясната страна на веригата. Андреа свали огледалцето и
въздъхна с облекчение. Погледна небето и присви очи -
снежинките подлютиха зениците му. Отново се усмихна.
Някак лениво сложи последния пълнител и подготви
карабината за стрелба.
- Шефе! - Гласът на Милър беше тежък.
- Да. Какво има? - Мелъри отърси снега от лицето и
яката и се вгледа в бялата пустош пред себе си.
- Шефе, когато сте били в отделенията, не ви ли се е
случвало да четете разкази за това как хора са се
загубвали в снежна буря и са се въртели по цял ден в
кръг?
- Имах точно такава книга в Куинстаун - отговори
Мелъри.
- Въртели са се в кръг, докато загинат - упорстваше
Милър.
- О, за бога - нетърпеливо рече Мелъри. Краката му
даже в големите обувки на Стивънс изтръпваха. - Как
може да сме се въртели в кръг, когато през цялото време
се спускаме надолу? Къде мислиш, че сме? На някаква
вита стълба ли?
По-нататък Милър вървеше в напрегнато мълчание.
Мелъри беше до него. До глезените затъваха в кишавия
сняг, който кротко и непрекъснато валеше през
последните три часа. От момента, когато Андреа отведе
търсещите ги егери в грешна посока. Дори в средата на
зимата в Белите планини на Крит не се бе случвало да
вали подобен обилен сняг. „А има толкова острови на
вечното слънце!“ - тъжно си каза Мелъри. Не можеше да
предвиди снега, когато решиха да отидат в село
Маргарита за храна и дърва. Но и тогава не би променил
решението си. Макар че Стивънс вече не страдаше от
болката, той отслабваше пред очите му. Неотложната
необходимост ги принуждаваше да извървят този път.
Луната и звездите бяха зад тежките облаци и
естествено почти нищо не можеше да се види по-далеч
от три метра. Загубата на компаса ги правеше почти
безпомощни. Мелъри не се съмняваше, че ще намерят
селото - толкова бе просто: слизаш по склона и вървиш,
докато стигнеш ручея, който пресича цялата долина.
После по него вървиш на север, докато не стигнеш
Маргарита. Но какво ще стане, ако снегът им попречи да
намерят малката пещера сред огромната планинска
пустиня?...
Мелъри едва не извика - желязната ръка на Милър го
хвана за лакътя и го дръпна долу в снега. Прикри очите
си с длан и се взря в бялата покривка, която вихрено се
издигаше в тъмнината. Най-после само на няколко метра
различи тъмен силует. Едва не се блъснаха в него.
- Това е планинска къща - тихо пошепна той на ухото
на Милър. Забелязал я бе по-рано следобед. Къща на
половината път между пещерата и Маргарита. Почти по
права линия. Облекчено въздъхна от прилив на
увереност: след половин час, а дори и по-рано ще бъдат
в селото.
- Най-елементарна координация ти липсва, скъпи
сержант - промърмори той. - Да се загубим, ходили сме в
кръг! Нужна е повече вяра в... - Млъкна: пръстите на
Милър още по-силно се впиха в лакътя му, лицето му
почти се долепи до неговото.
- Чух гласове, шефе - едва издума той.
- Сигурен ли си? - усъмни се Мелъри, забелязал, че
пистолетът със заглушител все още е в джоба на Милър.
Милър направи пауза.
- Мамка му, шефе, вече в нищо не съм сигурен -
пошепна раздразнено той. - През последния час нищо
друго не съм правил, освен да си въобразявам всякакви
идиотщини. - Отметна качулката си, за да чува по-добре,
протегна се напред и след секунда отново се наведе към
Милър. - Както и да е, сигурен съм, че чувам нещо.
- Да видим какво е. - Мелъри отново се изправи. -
Мисля, че грешиш. Не може да са егерите. Те бяха почти
изкачили Костос, когато ги видяхме за последен път. А
такива къщи се използват само през лятото. - Той пусна
предпазителя на своя „калибър 45“ и бавно, приведен,
се приближи до най-близката стена на къщата. Милър
вървеше до него.
Притиснаха се до тънката, обшита с шперплат стена и
замряха. След няколко секунди Милър се успокои.
- Вътре няма никого. Ако има, той значи е прекалено
тих, а това е невъзможно. Върви нататък, аз ще те
пресрещна. При вратата. Тя е откъм долината.
Заобикаляй ъглите по-отдалече. Ще ти помогне, ако
внезапно се натъкнеш на засада.
След минута бяха в къщата. Затвориха добре вратата.
Като прикриваше с ръка лъча на фенерчето, Мелъри
провери всеки ъгъл на вехтата постройка. Къщата бе
съвършено необитаема. Под от пръст, полуразпаднала се
печка и ръждив фенер с „прилеп“ на него. Това беше
всичко. Нито маса, нито столове, нито кюнци, нито
прозорци.
Мелъри се приближи до печката, вдигна фенера и го
залюля във въздуха.
- Не са го ползвали отдавна, но има достатъчно газ. Ще
ни е полезен в пещеричката, ако успеем да я открием
отново... - Замръзна, буквално се срасна с пода. Ослуша
се. Очите му се втренчиха в празното, главата му леко се
наклони. Меко, внимателно той остави лампата и
спокойно се приближи до Милър. - Напомни ми да ти се
извиня - пошепна. - Дай ми пушката си и продължи да
говориш.
- Отново този Кастелросо - гръмко се оплака Милър,
без да мигне дори. - Това е адски скучно. Китаец, ловя
се на бас, този път непременно е китаец. - Сега
говореше сам на себе си.
Мелъри се отдръпна на един метър от хижата и тръгна
да я заобикаля. Автоматичният му пистолет беше в
кобура. Подмина два ъгъла и се приближи към третия,
когато забеляза неясната сянка, която се метна към него
с насочена напред ръка. Мелъри отскочи встрани, изви
се в движение и нанесе страшен удар с юмрук в стомаха
на нападателя. Онзи рухна с болезнен стон. Мелъри
измъкна пистолета, постави падналото тяло на Мушка и
зачака. Прекалено леко, прекалено подозрително бе
поведението на нападателя. Мелъри пристъпи към него и
доста силно го удари по коляното. Този изпитан трик
винаги даваше резултат, защото болката беше кратка, но
изключително силна. В отговор нито звук, нито мърдане.
Мелъри се наведе, хвана падналия за ремъците на
торбата, която носеше, и го повлече към къщата. Беше
много лек. Съжали, че е ударил толкова силно.
Милър го чакаше до разтворената врата. Мълчаливо се
наведе и помогна на Мелъри да го пренесат навътре в
къщата.
 - Не беше зле, шефе - похвали го той. - Не чух нищо. А
кой е този шампион тежка категория?
- Нямам понятие - Мелъри поклати глава. - Само кожа
и кости. Затвори тази врата, Дъсти, и да огледаме какъв
улов сме хванали.
 ГЛАВА VIII

Вторник
19,00 - 00,15

Дребният човек се размърда, простена и седна. Мелъри

го подпря откъм гърба, онзи разтърси главата си,
трескаво си пое въздух, присви очите си и с усилие
правеше опити да дойде на себе си - да се отърси от
тежестта в главата си и от кръговете, които му се
явяваха пред очите. Най-после изправи бавно тялото си
и в слабата светлина на фенера огледа отначало
Мелъри, после Милър и отново се спря на Мелъри.
Мургавите му бузи придобиваха нормалния си цвят,
огромните му мустаци се наежиха от възмущение, а
очите му потъмняха от гняв. Дребният мъж ядно махна
ръката на Мелъри от плещите си.
- Кои сте вие? - попита на чист английски. В гласа му
почти не се долавяше акцент.
- Простете, но колкото по-малко знаете, толкова ще е
по-добре за вас - усмихна се Мелъри, като се стараеше
да не обиди дребния мъж. - Как се чувствате?
Дребният мъж внимателно разтри слънчевия си сплит и
с болезнена гримаса сви краката си в коленете.
- Здравата ме цапардосахте.
- Наложи се. - Мелъри опипа с ръка зад себе си и взе
отнетата от дребния мъж дряновица. - Май че се
опитвахте да ме ударите с това чудо. Какво очаквахте?
Че ще си снема шапката, за да ви бъде по-лесно?
- Развеселихте ме. - Той отново изпъна крака и с
враждебна подозрителност се вгледа в Мелъри. - И
коляното ме боли - добави обвинително.
- Да се върнем на въпроса. Защо ви беше тази пръчка?
- Исках да ви огледам по-спокойно що за човек сте -
нетърпеливо поясни дребният мъж. - И това е
единственият безопасен начин. А ако сте от планинския
батальон? Но защо и коляното...
- Паднахте лошо - прекъсна го Мелъри, без да мигне. -
Какво правите тук?
- А кой сте вие? - контрира дребният мъж.
Милър се прокашля и демонстративно погледна
часовника си.
- Всичко това е много забавно, шефе.
- Прав си, Дъсти. Огладняхме. - Мелъри му подаде
торбата на заловения. - Я виж какво има вътре.
Дребният мъж не помръдна.
- Храна - с блаженство отговори Милър. - Печено месо,
хляб, сирене, вино! - Милър без охота завърза торбата и
учудено погледна дребния мъж. - Много подходящо
време за пикник.
- Ясно. Американец, янки - подсмихна се дребният
мъж. - Така е по-добре.
- Какво искаш да кажеш? - в гласа на Милър явно
личеше подозрение.
- Огледайте се - любезно предложи дребният мъж и
небрежно кимна към далечния ъгъл на къщата. - Вижте
там!
Мелъри се обърна и разбра, че са в капан. Спокойно
докосна ръката на Милър.
- Не се върти и не пипай пистолета. Този приятел не е
сам. - Стисна зъби и се изруга за глупостта си: „Гласове.
Дъсти спомена, че е чул гласове. Очевидно съм
поуморен, отколкото си мисля.“
Висок и слаб мъж преграждаше вратата. Лицето му
беше напълно скрито от качулката. В ръцете си стискаше
пушка. „Къса карабина „ли инфелд“ - спокойно отбеляза
съзнанието на Мелъри.
- Не стреляй! - бързо заповяда дребният мъж на
гръцки. - Мисля, че това са хората, които търсим,
Панаис.
 Панаис! На Мелъри му стана по-леко на сърцето. Това
име спомена Йожен Влакос в Александрия.
- Номерът не е лош, нали? - усмихна се дребният мъж
на Мелъри и огромните му мустаци ехидно се
повдигнаха. - Пак ви питам кои сте вие?
- Специален отряд - незабавно отговори Мелъри.
Дребният мъж кимна доволно.
- Капитан Дженсън ви е пратил, нали?
- Ние сме между приятели, Дъсти. - Той загледа мъжа
пред себе си. - Вие сте Лука? „До първата маслина на
площада в Маргарита...“
Дребният мъж засия от радост. Поклони се и протегна
ръка.
- Лука. На вашите услуги, сър!
- А той е Панаис, нали?
Мрачната фигура до вратата мълчаливо кимна.
- Ние сме - дребният мъж просто грееше. - Лука и
Панаис. Значи още ни помнят в Кайро и Александрия? -
попита с гордост в гласа.
- Естествено. - Мелъри скри усмивката си. - Те имат
много високо мнение за вас. И по-рано сте помагали в
борбата с немците.
- Пак ще помагаме - бързо допълни Лука. - С какво
можем да бъдем полезни?
- С храна, Лука. Трябва ни храна.
- Имаме - гордо каза Лука и посочи торбата. - Взехме
я, като тръгнахме към планината.
- Значи сте тръгнали към планината... - Мелъри беше
потресен. - А откъде научихте, че сме тук? И дори че сме
на острова?
Лука го прекъсна с жест.
- Не беше толкова трудно. Още преди разсъмване
немските отряди минаха през Маргарита на юг. И през
цялата сутрин претърсваха източния склон на Костос.
Разбрахме, че някой важен „гост“ е дошъл. Иначе
немците няма да побеснеят. Освен това се понесе слух,
че немците са прекъснали пътеката през скалите от
запад. Те не са предполагали, че ще се изкачите по
непристъпния западен склон и сте ги объркали напълно.
Тогава тръгнахме ние и ви намерихме...
- Нямаше никога да ни откриете, ако...
- Непременно щяхме да ви намерим - прекъсна го
уверено Лука. - Двамата с Панаис познаваме всеки
камък, всеки храст, всяка тревичка на Наварон. - Лука
се сви и погледна навън към виелицата. - Не бихте ли
могли да си изберете по-добро време?
- Можехме и по-лошо - мрачно отговори Мелъри.
- Да, миналата нощ - съгласи се Лука. - Нормален
човек не бе способен да предположи, че ще дойдете
миналата нощ. В този вятър и дъжд. Никой не можеше да
чуе самолета. Никой не можеше дори да сънува, че ще
скочите...
- Дойдохме по море - прекъсна го Милър. - И се
изкачихме по южния склон.
- Какво? По южния склон? - Лука не повярва. - Досега
никой не е успял да се изкачи по скалите на южния
склон. Това е невъзможно.
- Горе-долу същото си мислехме, когато го бяхме
изкачили наполовина - откровено призна Мелъри. - Но
Дъсти е напълно прав. Направихме го.
Лука отстъпи една крачка. Лицето му нищо не
изразяваше.
- А аз повтарям, че е невъзможно!
- Той говори истината - спокойно каза Милър. - Четете
ли понякога вестници?
- Разбира се! Чета - възмути се Лука. - Да не мислите,
че аз... как е по английски... съм неграмотен?
- Спомнете си тогава. Малко преди началото на
войната - Милър говореше бащински. - Спомнете си за
хималайски експедиции. Би трябвало да сте виждали
негови снимки не веднъж или дваж. - И той
многозначително погледна Мелъри. - Само че по онова
време е изглеждал далеч по-представително. Да, би
трябвало, да знаете. Той е Кейт Мелъри от Нова
Зеландия.
Мелъри не каза нищо. Забеляза объркването на Лука,
облещените му очи и сведената му глава. Нещо
проблесна в паметта на дребния мъж, лицето му се озари
от широка усмивка, която изтри и последните остатъци
от подозрението. Лука приятелски протегна ръка.
- Прав сте, в името на небето! Мелъри! Разбира се.
Шампионът. - Той хвана ръката на Мелъри и я разтърси с
огромно въодушевление. - Наистина, както казва
американецът, трябва да се обръснете... изглеждате по-
стар.
- Дори се чувствам старец - мрачно потвърди Мелъри. -
А той е сержант Милър, американски гражданин.
- Още един прочут алпинист? - Лука беше възбуден. -
Още един планински тигър?
- Изкачи южния склон, както никой преди него не го е
правил - потвърди Мелъри, погледна часовника си и
после Лука в очите. - В планината са останалите. Нужна
ни е незабавна помощ, Лука. Изключително много ни е
необходима. Веднага. Известно е какво ви заплашва, ако
ви заловят, че ни помагате, нали?
- Какво ни заплашва? - Лука презрително се усмихна. -
Лука и Панаис, наваронските лисици? Ние сме
призраците на нощта. - Той вдигна торбата на гръб. - Да
вървим. Да занесем храната на другарите ви...
- Една минута. - Ръката на Мелъри отново легна на
рамото на Лука. - Трябва ни печка и дърва. И също...
- Печка! Дърва! - Лука не вярваше на ушите си. -
Какви са другарите ви в планината. Грула старици?
- Трябват ни също бинтове и лекарства.- Мелъри бе
търпелив. - Един от нас е в тежко състояние. Страхуваме
се, че няма да оживее.
- Панаис! - рече Лука. - Бързо в селото! - Сега Лука
говореше на гръцки.
 Мелъри обясни къде се намира пещерата. Лука го
преведе на другаря си и като се убеди, че той го е
разбрал,
за момент застина нерешително, като подръпваше края
на мустаците си. Погледна към Мелъри.
- Вие сам бихте ли намерили сега пещерата?
- Господ знае - призна новозеландецът. - Честно
казано, едва ли!
- Тогава ще дойда с вас. Знаете ли, Панаис ще бъде
затруднен: наредих му да донесе одеала... и не съм
сигурен, че...
- Аз ще го придружа - предложи Милър. Спомнил си
беше изкачването и дългото пресичане на планината. -
Подобна разходка ще ме ободри.
Лука преведе думите му на Панаис, който
непрекъснато мълчеше: очевидно не знаеше нито дума
английски. Но той неочаквано бурно започна да
протестира и Милър го погледна с учудване.
- Какво се случи с това момченце? - попита той
Мелъри. - Сякаш не се зарадва на компанията ми?
- Каза, че ще се справи, и иска да върви сам - обясни
Мелъри. - Сигурен е, че ще върви по-бавно, ако сте
двамата. - Заклати глава с престорено учудване. - Сякаш
някой може да накара Дъсти Милър да върви бавно!
- Абсолютно! - Лука буквално се втрещи от ярост.
Продължи разговора си с Панаис, като жестикулираше
активно и размахваше пръст.
Милър се извърна към Мелъри в очакване.
- Какво му казва този път, шефе?
- Истината - гласът на Мелъри беше тържествен. -
Казва, че трябва да е горд, че ще има възможност да
върви с известния по цял свят американски алпинист. -
Мелъри се ухили. - Панаис трябва доста да се потруди
днес, за да докаже, че жителите на Наварон могат да
ходят толкова бързо колкото шампионите.
- О, господи! - простена Милър.
 И не забравяй на връщане да му подаваш ръка там,
където е по-стръмно.
За щастие отговорът на Милър бе отнесен от силните
пориви на вятъра.
Виелицата увеличаваше непрекъснато силата си.
Снегът блъскаше на струи като камшик и сълзите
бликаха от притворените очи. Мокрият сняг се топеше
мигновено, щом докоснеше дрехите им. Бяха подгизнали
до кости, замръзнали и вкочанени. Лепкавият сняг
оставаше и по подметките, трупаше се и обувките
тежаха като олово. Вървяха изключително бавно,
препъваха се и едва влачеха крака. Нямаше никаква
видимост - не виждаха дори собствените си крака.
Движеха се в някаква сивобяла безформена купчина,
която се виеше, почти плаваше във въздуха. Лука
вървеше по склона спокойно, с увереността, с която
ходим в собствения си дом.
Гъркът беше пъргав като планински козел и също тъй
неуморим. Непрекъснато говореше, цялото му същество
изразяваше радостта, че върши важна работа. Не се
интересуваше каква, имаше значение само, че е
насочена срещу врага. Разказа на Мелъри за трите
последни нападения над острова, за техния провал. По
някакъв начин немците били предупредени откъде ще
дойде нападението. Те очаквали и самолетите откъм
морето, и отряда морска пехота. Командосите заедно с
цялото им снаряжение били унищожени. Двете групи
парашутисти също нямали късмет, поредица случайности
ги пратили право в ръцете на противника. Той му
разказа за това как двамата с Панаис едва се спасили от
смърт в опитите си да помогнат на парашутистите.
Панаис дори бил заловен, но убил двама часови и се
изплъзнал. Лука му разказа и за разположението на
немските войски, за патрулните двойки, разпръснати по
целия остров, за бариерите на двата единствени пътя и
накрая за това, което му бе известно за форт Наварон.
„Панаис може би ще ви разкаже повече - допълни той. -
Панаис два пъти е бил във форта. Веднъж останал цяла
нощ.“ Знаел всички пътеки на форта и можел да разкаже
за оръдията, за бараките, за офицерските помещения, за
артилерийския склад, за охраната, за тайните сейфове.
Мелъри подсвирна - те не ре надяваха да научат толкова
много. Трябваше да се измъкнат от преследвачите си, да
стигнат форта, да влязат вътре. Но ако успеят, Панаис
би трябвало да им покаже останалото... Без да се усети,
Мелъри ускори крачка, като се наведе още повече под
яростните пориви на вятъра.
- Приятелят ви Панаис очевидно е изключителна
личност - бавно рече той. - Разкажете ми още за него,
Лука.
- Какво да ви разкажа? - Лука тръсна глава. - Какво
знам за Панаис? Едва ли някой знае много за него.
Върви му, сякаш господ го е взел под крилото си. Смел е
до лудост. По-лесно вълкът ще пощади стадо или гладен
лъв ще си легне с агънце, отколкото Панаис да диша
един и същ въздух с германците. Това го знаят всички,
но никой не знае нищо за Панаис. Винаги благодаря на
господа, че не съм немец, докато Панаис е на острова.
Той не подбира, удря в гръб. - Лука млъкна за миг. -
Ръцете му са целите в кръв.
Мелъри неволно потръпна, като си спомни мрачната
фигура, хлътналите очи, безстрастното лице. Той
започна да му харесва.
- Може би трябва да знаете повече - възрази Мелъри. -
И двамата сте от Наварон, нали?
- Да, така е.
- Та това е малък остров и сте живели на него цял
живот...
- Ето в това грешите, майоре! - Лука бе решил да
повиши в звание Мелъри. Независимо от протестите на
Кейт той държеше твърдо на своето. - Аз, Лука, дълги
години бях в чужбина. Помагах на господин Влакос.
Господин Влакос - с гордост поясни Лука - е
изключително важна личност.
- Зная - кимна Мелъри. - Консул. Запознах се с него.
Чудесен човек.
- Срещали сте се? С г-н Влакос? - В гласа на Лука
личеше удоволствие, почти възторг. - Чудесно.
Великолепно. Разкажете ми по-късно за това. Той е
велик човек.
- Говорехме за Панаис - меко напомни Мелъри.
- А, да. Панаис. Споменах, че дълго време отсъствах.
Когато се върнах, него го нямаше тук. Баща му беше
умрял. Майка му се омъжила втори път. Панаис беше
отишъл при втория си баща и при доведените си сестри в
Крит. Вторият му баща бил или рибар, или фермер, не
съм сигурен. Бил убит от немците при Кандия, в самото
начало на войната. Панаис откраднал лодка и помагал
на съюзниците да избягат от Крит. Немците го хванали.
Обесили го за китките на селския площад. Там, където
живеело семейството му. Не е далеч от Кастел. Така го
били, че ребрата и гръбначният му стълб почти се
оголили. И го оставили да умре. После опожарили
селото. А семейството на Панаис изчезнало. Разбирате
ли ме, майоре?
- Разбирам - мрачно отвърна Мелъри. - Но Панаис...
- Трябвало е да умре. Но се оказал прекалено здрав.
По-здрав от сух дрян. През нощта приятели отрязали
въжето и го скрили в планините.. Там останал, докато
оздравял напълно. После отново се върнал в Наварон.
Дявол знае как. Може би е гребал с малка лодка от
остров на остров. Никога не е говорил защо се е върнал.
Сякаш му доставя по-голямо удоволствие да убива немци
на родния си остров. Не зная, майоре, мога само да
добавя, че храна, сън, светлина, слънце, жени, вино не
значат нищо за този дявол. Дори по-малко от нищо. -
Лука спря. - Подчинява ми се, защото съм свързан с
Влакос. Но и аз се страхувам от него. Да убива, да убива
и само да убива - това е смисълът на живота му. Лука
замръзна и подуши въздуха като хрътка, усетила дивеч.
Удари петите си, за да изтърси снега от обувките си и
тръгна по склона. Не се съмняваше, че е на прав път.
- Далече ли е, Лука?
- Двеста метра, майоре. Не повече. - Лука издуха
снежинките от тежките си мустаци и изруга. - Няма да
съжалявам, че сме вече на мястото.
- И аз също. - Мелъри си спомни с обич мократа
пещера и хлъзгавите камъни.
Ставаше все по-студено. Вятърът събираше скорост.
Воят му се разнасяше навсякъде. Налагаше се да се
.превиват почти надве, за да преодоляват съпротивата
му. Неочаквано спряха и се спогледаха. Наоколо беше
само снежна пустиня. Наведоха глави и се ослушаха.
Звукът, който сякаш дочуха, не се повтори.
- Вие също ли чухте? - попита Мелъри.
- Аз съм. - Мелъри се обърна рязко по посока на
басовия глас. Грамадната фигура се издигна от снега. -
Цистерна мляко върху бял фон е просто чудо в
сравнение с вас. Снегът заглушаваше гласовете ви.
Чудех се дали трябва да стрелям...
- Откъде се взе, Андреа? - Мелъри го гледаше учудено.
- Търсех дърва - обясни Андреа. - Изкачих Костос още
при залез слънце, когато снегът беше престанал за
малко. Готов съм да се закълна, че видях къща в
долината. Не много далече. Тя тъмнееше върху снега...
- Прав сте - прекъсна го Лука. - Това е колибата на
стария Лери, лудия. Той пасеше кози. Всички го
предупреждавахме, но Лери не слушаше никого освен
козите си. Намериха го замръзнал.

Свещта пушеше, пламъкът й тръпнеше от внезапния

порив на вятъра и пълнеше пещерата с движещи се
сенки. Но тя догаряше. Овъгленият й фитил почти
докосваше камъка. Лука свали маскировъчния си халат и
запали ново парче от гинещото пламъче. За миг двете
свещи горяха заедно и Мелъри успя за първи път да
разгледа гърка внимателно. Дребна, но здрава фигура в
тясно сако, тъмносин цвят, обшито по края с черен
ширит. Сакото бе опасано с червен пояс. Лицето бе
мургаво, усмихнато, мустаците бяха наистина
великолепни и Лука ги носеше като знаме. Усмихнат,
миниатюрен Д’Артанян, целият обсипан с оръжия.
Мелъри видя очите му с тънки бръчки наоколо, печални,
сякаш уморени навеки. Успя да прочете в тях
неописуема скръб. Втората свещ угасна и лицето на Лука
потъна в сянката.
Стивънс лежеше изпънат в спалния чувал. Дишаше
хрипкаво, отривисто. Не спеше, когато влязоха, но
отказа и ядене, и пиене. Обърна се към стената. Заспа
тежкия сън на болен човек. Изглеждаше, сякаш не усеща
никаква болка. „Лош признак - помисли си Мелъри. -
Най-лошото!“ Прииска му се Милър да се върне по-
скоро.
Кейси Браун обра последните трохи, отпи вино и се
Изправи на вкочанените си крака. Уморено вдигна
брезента и тъжно се загледа във виелицата. Потръпна,
пусна брезента и се подготви да предава. Мелъри
погледна часовника си. Беше дванайсет без петнайсет.
Време за връзка с Кайро.
- Искаш ли да опиташ още веднъж, Кейси? В такова
време аз дори куче не бих пуснал навън.
- И аз също - мрачно потвърди Браун. - Трябва да
опитаме, сър. През нощта е по-лесно да се свържа. Ще
се покача нагоре по склона. Ако го сторя през деня,
незабавно ще ме засекат.
- Вероятно си прав, Кейси. Ти си специалист. - Мелъри
го гледаше учудено. - Но защо си взел толкова излишни
неща?
- Мисля да покрия радиостанцията и да се пъхна
отдолу с фенерчето - обясни Браун. - А въженцето ще
вържа да се размотава по пътя. Ще ми се да се върна
обратно при вас.
- Не е зле - каза Мелъри одобрително. - И бъди
внимателен. Малко по,-нагоре склонът преминава в
истинска пропаст.
- Не се притеснявайте за мен, сър. С Кейси Браун нищо
няма да се случи. - Снежен порив, плясък на брезент и
Браун изчезна.
„Ако Браун успее...“ Мелъри се изправи и вдигна
качулката си.
- Хайде, джентълмени. Към къщичката на стария Лери.
Кой иска да си направи нощна разходка?
Андреа и Лука скочиха едновременно. Мелъри поклати
глава.
- Един е достатъчен. Трябва някой да остане при
Стивънс.
- Той спи дълбоко - рече Андреа. - Едва ли ще му се
случи нещо, докато събираме дърва.
- Нямам предвид това. Но и не бива да рискуваме. Ако
по някакъв начин попадне в лапите на германците, те ще
го заставят да говори така или иначе. Рискът е
прекалено голям.
- Ха! Не се безпокойте, майоре - каза Лука. - На миля
наоколо няма и един немец, честна дума.
Мелъри помисли и се усмихна.
- Прав си. Изнервил съм се. - Наведе се над Стивънс и
полека го бутна. Юношата се размърда, застена и бавно
отвори очи. - Ще вървим за дърва. Връщаме се след
няколко минути. О’кей?
- Разбира се, сър. Какво може да се случи? Само ми
оставете пистолет и изгасете свещта. - Усмихна се. - И
предупреждавайте, когато влизате.
Мелъри изгаси свещта. Пламъчето се извиси и угасна.
Хора и предмети в пещерата потънаха в тъмнина.
Новозеландецът се завъртя на пръсти и излезе. Андреа и
Лука вървяха след него. След десет минути те намериха
полуразрушената къща, а след още пет Андреа изкърти
вратата от пантите и я превърна в купчина дъски.
Понесоха към пещерата колкото дърва можеха да носят.
Вятърът, който духаше северно от Костос, удряше право
в лицата им. Те се вкочаняваха от студа и яростния сняг,
който просто свистеше край ушите им. Въздишка на
облекчение се изтръгна от тях, когато пристигнаха на
завет пред пещерата.
Без да вдига брезента, Мелъри повика тихо Стивънс.
Не получи отговор. Отново. Заслуша се. Бързо
погледна към Андреа и Лука зад себе си. Внимателно
остави дър,- вата и извади колта. Дръпна предпазителя
му и насочи фенерчето.
Лъчът освети пода на пещерата, запълзя по-нататък,
спря, обходи и най-далечните ъгли, върна се в средата й
и замря, сякаш нещо го заболя. На под& се въргаляше
спалният чувал. Стивънс беше изчезнал.
 ГЛАВА IX

Вторник. Нощ
00,15 - 02,00

- Значи съм сбъркал - промърмори Андреа. - Не е бил

заспал.
- Определено - съгласи се и Мелъри навъсено. - Изигра
ме и успя да чуе всичко, което казах - сви устни той. -
Сега знае защо толкова държим на него. Хич не бих
искал да съм на мястото му в момента.
Андреа кимна.
- Досещам се защо си тръгна.
Мелъри хвърли поглед към часовника си и се насочи
към изхода на пещерата.
- Двайсет минути - едва ли може да е отишъл много
далече за това време. А може и по-малко да са. Той не
може да ходи, а се влачи - най-много да е на петдесет
метра. Ще го открием за четири минути. Светете си с
фенерчетата и махнете качулките. Няма кой да ни види в
тази виелица. Разпръснете се нагоре по хълма, а аз ще
проверя в дерето.
- Нагоре по хълма? - зачуди се Лука, поставяйки
дланта си върху ръката му. - С този крак...
- Казах: нагоре по хълма - сопна се нетърпеливо
Мелъри. - Стивънс може да разсъждава и е доста посмел,
отколкото мислим. Сигурно разчита да решим, че е
тръгнал по лесния път. - Мелъри поспря, после продължи
навъсено: - Никой смъртно ранен човек, който се опитва
да се измъкне от нас, не би поел по лесния път. Хайде!
Откриха го точно за три минути. Вероятно не бе
очаквал, че Мелъри ще тръгне да го търси в тази посока,
или пък ги беше чул да се катерят по склона, тъй като бе
успял да се окопае зад надвисналата преспа, която
преграждаше издатината над ръба на дерето. Почти
идеално прикритие, но кракът му го издаде. Опипващата
светлина на фенерчето и острият поглед на Андреа
попаднаха върху тънката тъмна струйка кръв, която се
просмукваше в снега. Когато го откриха, беше в
безсъзнание - от студ, от изтощение или пък
агонизираше поради счупения си крак. Най-вероятно и
от трите.
Върнаха се в пещерата и Мелъри се опита да излее
малко узо - огнено и спиращо дъха местно питие - в
гърлото на Стивънс. Имаше-смътното подозрение, че
това може да се окаже опасно, или пък беше опасно в
случай на шок - той не можеше да си спомни добре, - но
все пак беше по-добре от нищо. Стивънс се задави, от
устата му пръсна фонтан от течността, закашля се, но
все пак погълна част от питието. С помощта на Андреа
Мелъри оправи разхлабените шини на крака му, спря
процеждащата се кръв, след което постла одеало и
покри момчето с всички сухи завивки, които успя да
намери в пещерата. После се отпусна уморено и извади
цигара от непромокаемата си табакера. Нищо повече не
можеше да направи, докато Милър не се върнеше с
Панаис от селото. Той беше убеден, че и Дъсти нищо не
може да стори. Никой не можеше да му помогне.
Лука вече бе запалил огън до входа на пещерата.
Сухите гнили дърва горяха с високи пращящи пламъци и
без никакъв дим. Топлината бързо се разпростря из
пещерата и тримата мъже се скупчиха край
успокоителната топлина. Снегът по покрива започна да
се стапя и през няколко цепнатини отгоре се
запроцеждаха тънки, но все по-засилващи се струйки
вода, които с плясък се разбиваха по чакълестия под.
Земята скоро се превърна в тресавище. За Мелъри и
Андреа тези неудобства обаче бяха почти нищожни, тъй
като за пръв път през последните трийсет часа те имаха
възможност да се стоплят. Мелъри чувстваше как
топлината прониква в него като някаква благословия,
цялото му тяло се отпуска, клепачите му натежават...
С гръб, подпрян на стената, той почти се унасяше в
сън, допушвайки цигарата си, когато внезапен порив на
вятъра и повей сняг докараха в пещерата Браун, който
уморено смъкна каишките на предавателя от рамената
си. Беше мрачен както винаги, но уморените му клепачи
се вдигнаха при гледката на огъня. С посиняло лице и
треперещ от студ - беше стоял неподвижно повече от
половин час на този мрачен и замръзнал хълм - той се
сви безмълвно до огъня, измъкна неизбежната цигара и
се взря замислено в пламъците, като не обръщаше
внимание нито на облаците пара, които почти веднага го
обгърнаха, нито на острата миризма, която се разнесе от
опърлените му дрехи. Изглеждаше безкрайно сломен.
Мелъри се протегна за бутилката, наля малко от
затоплената рецина (вино, подсилено със смола) и го
подаде на Браун.
- Излей го веднага в устата си - посъветва го той. -
Така няма да му усетиш вкуса.
Той подпря с крак предавателя и отново погледна
Браун.
- Този път и зарове няма, а?
- Не си заслужаваше труда, сър - Браун се намръщи от
лепкавата сладост на виното. - Връзката беше отлична -
и тук, и в Кайро.
- Измъкнал си се. - Мелъри се изправи, както седеше,
после нетърпеливо се наклони напред. - А те доволни ли
бяха, като получиха вест от своите скитащи момчета?
- Не казаха. Първото, което ми наредиха, беше да
млъкна и да не си отварям устата.- Браун побутна
замислено огъня с димящия си ботуш. - Не ме питайте
как, сър, но те знаят, че през последните две седмици
там е пристигнала екипировка за две - три малки
контролни станции.
Мелъри изруга.
 - Контролни станции! Дявол да го вземе, много е
удобно!
Пробягна му мисълта за номадското съществувание на
бегълци, което същите тези контролни станции бяха
принудили него и Андреа да водят в Белите планини на
остров Крит.
- По дяволите, Кейси, на подобен остров с големината
на чиния биха могли да ни открият и със затворени очи.
- Да, така е, сър - кимна Браун.
- Чувал ли си за тези станции, Лука? - попита Мелъри.
- Не, майоре, нищо не съм чувал - сви рамене Лука. -
Боя се, че дори не знам за какво говорите.
- Не ми се вярва. Не че има значение - вече е твърде
късно. Кажи докрай добрата новина, Кейси.
- Това е почти всичко, сър. Няма предавания за мен -
по заповед. Ограничения в кодовите съкращения -
положителни, отрицателни, повторение, заповедни - и
други подобни. Продължителни предавания само при
спешни случаи или когато прикриването и без това е
невъзможно.
- Като от килиите на осъдените на смърт в онези малки
зандани на остров Наварон - промърмори Мелъри. -
Умирам скоропостижно.
- При цялото ми уважение, сър, това не е смешно -
каза Браун мрачно. - Тяхната нападателна флота -
главно гемии и германски торпедни моторници - е
отплавала тази сутрин от Пирея - продължи той. - Към
Четири часа сутринта. В Кайро очакват, че ще наближат
Цикладите около полунощ.
- Много умно. Къде иначе биха могли да отидат? -
Мелъри запали нова цигара и погледна навъсено към
огъня. - Все пак, добре е, че са тръгнали. Това ли е
всичко, Кейси?
Браун мълчаливо кимна.
- Добре, тогава. Благодаря ти, че излезе навън. Не е
зле да влезеш и поспиш, докато може... Лука смята, че
ще бъдем в Маргарита преди зазоряване и ще останем
там цял ден. Той е намерил някаква изоставена шахта,
която била подходяща. А утре вечер ще продължим към
Наварон.
- Господи! - изстена Браун. - Нощес - прогизнала
пещера. Утре - изоставена шахта, вероятно наполовина
пълна с вода. Къде ще отседнем в Наварон, сър? Сигурно
в криптата на местната гробница?
- Както вървят нещата, това може да се окаже
единственото подходящо място - каза Мелъри сухо. - Да
се надяваме на по-добро. Тръгваме преди пет.
Той видя как Браун легна до Стивънс и насочи
вниманието си към Лука. Дребният човек седеше на
някаква кутия от другата страна на огъня и блажено се
наслаждаваше на пламъците. От време на време местеше
един камък, обвит в дреха, и го поставяше под
вкочанените крака на Стивънс. Постепенно той забеляза,
че Мелъри го наблюдава, и вдигна поглед.
- Изглеждате разтревожен, майоре - каза раздразнено
Лука. - Изглеждате... как се казва?... загрижен. Не
харесвате плана ми, а? Мислех, че сме се разбрали...
- Не се тревожа за плана ти - каза Мелъри откровено. -
Дори не се тревожа и за теб. А за тази кутия, върху
която си седнал. В нея има достатъчно експлозив да
взриви боен кораб. А ти си само на метър от огъня.
Просто не е здравословно, Лука.
Лука неохотно се отмести и подръпна края на единия
си мустак.
- Чувал съм, че този тротил може да се възпламени и
че гори хубаво - като бор, пълен с мъзга.
- Така е - съгласи се Мелъри. - Можеш също така и да
го огънеш, да го подредиш, нарежеш с трион, да скочиш
отгоре му и да го удариш с ковашки чук и единственото,
което ще постигнеш, е ползата от упражняването. Но ако
това нещо започне да се изпотява в гореща и влажна
атмосфера, тогава изпаренията кристализират. О,
братко! А в тази дупка започва да става доста горещо и
влажно.
- Ще го изнеса! - Лука стана и се отдалечи към
вътрешността на пещерата. - Навън... - той се поколеба.
- Освен ако снегът и влагата...
- Можеш да го оставиш заровен в сол десетина години
и това няма да го повреди - прекъсна го Мелъри
поучително. - Но тук има разни запалителни капсули,
които биха могли да пострадат. Да не говорим за оная
кутия с детонаторите до Андреа. Просто трябва да го
изнесем навън и да го покрием с нещо.
- Пфу! Лука има по-добра идея! - дребният човечец
вече намяташе пелерината си. - Хижата на стария Лери!
Това е мястото. Точно така! Оттам можем да го вземем по
всяко време, а ако се наложи, набързо пак да го скрием.
Преди Мелъри да успее да възрази, Лука се наведе,
вдигна сандъка с усилие, полу заобиколи, полу се
повлече покрай огъня и се отправи към заслона. Той не
бе направил и три крачки, когато Андреа го настигна,
взе от него сандъка и го сложи под мишница.
- Ще ми позволиш ли...
- Не, не! - обиди се Лука. - Мога да се справя. Не е кой
знае какво.
- Знам, знам - успокои го Андреа кротко. - Но тези
експлозиви трябва да се носят по определен начин. Аз
знам как - поясни той.
- Така ли? Не знаех. Сигурно е така, както казваш. Е,
тогава аз ще нося детонаторите.
С ненакърнена чест Лука приключи спора, вдигна
малкото сандъче и се затътри към изхода на пещерата,
следвайки отблизо Андреа.
Мелъри погледна часовника си. Беше точно един
часът. Милър и Панаис скоро ще се върнат, помисли си /
ой. Вятърът бе поутихнал и снегът почти бе спрял. Сега
щеше да бъде по-лесно да вървят, но пак щяха да
оставят следи. Неприятна, но не и фатално. Нали щяха
да се махнат преди разсъмване, да се спуснат направо
надолу по хълма към подножието на долината. Там едва
ли имаше сняг, а дори и да имаше, можеха да отидат до
потока, който се виеше през долината, така че да не
оставят следи зад себе си.
Огънят загасваше и студът отново пълзеше към тях.
Мелъри потрепери в мокрите си дрехи, хвърли още
дърва в огъня и се загледа в пламъците, които лумнаха и
изпълниха пещерата със светлина. Браун се беше свил
на земята и спеше. Стивънс, с гръб към него, лежеше
неподвижно и дишаше учестено и бързо. Един бог
знаеше колко щеше да издържи момчетото умираше,
както каза Милър/но „умиращ“ беше доста
неопределено. Когато един мъж, един смъртно ранен и
умиращ мъж реши да не умре, той става най-силното и
издръжливо същество на света. Мелъри беше виждал
подобни случаи. Но може би Стивънс не искаше да
живее. Да оживее, да преодолее тези смъртоносни рани -
това щеше да означава да докаже на себе си и на
другите, че е все още достатъчно млад и достатъчно
чувствителен и че толкова много е бил раняван и
толкова е изстрадал в миналото, че за него това би било
най-важното на света. От друга страна, той съзнаваше
какви ужасни трудности причинява. Беше чул Мелъри да
го казва. Пък и знаеше, че неговата най-голяма грижа не
беше състоянието му, а това, че биха могли да го
заловят, да не издържи и да признае всичко - беше чул
Мелъри да го казва и знаеше, че вече няма приятели.
Беше много трудно, почти невъзможно да се вземе
решение. Мелъри поклати глава, въздъхна, запали нова
цигара и се приближи до огъня.
Андреа и Лука се върнаха след по-малко от пет минути,
а почти веднага след тях идваха Милър и Панаис.
Чуваше се как Милър се изкачва по дерето, подхлъзва
се, пада, ругае почти неспирно, огънат под голям и
неудобен товар. Той буквално падна на прага на
пещерата и се строполи до огъня. Приличаше на човек,
който наистина е преживял доста неща. Мелъри му се
усмихна съчувствено.
- Е, Дъсти, как мина? Дано Панаис да не те е
пришпорил много.
Милър като че не го чуваше. Той се взираше
недоверчиво в огъня и изпитото му лице бавно се
отпускаше, докато топлината проникваше в тялото му.
- Дявол да го вземе! Погледни това! - изруга той
ядосано. - До среднощ се катеря по проклетата планина
с печка и газ, достатъчни да стоплят цял слон. И какво
намирам? - той си пое дълбоко дъх, за да им каже какво
намира, после потъна в напрегнато мълчание.
- На твоята възраст човек трябва да следи кръвното си
налягане - посъветва го Мелъри. - Как мина останалото?
- Мисля, че добре - Милър държеше в ръката си голяма
чаша с узо и започваше отново да се разведрява. -
Взехме завивките, аптечката...
- Ако ми дадете одеалата, ще завия С тях младежа -
прекъсна ги Андреа.
- А храна? - попита Мелъри.
- Да. Извадихме запасите, шефе. Купища храни. Този
Панаис е истинско чудо. Хляб, вино, козе сирене, чеснов
салам, ориз... всичко.
- Ориз? - сега беше ред на Мелъри да не вярва. - По
това време на островите не може да се намери подобно
нещо, Дъсти.
- Панаис успя - Милър беше доволен. - Той го взе от
кухнята на немското командване. Някакъв човек, на име
Шкода.
- От немското командване... Шегуваш се!
- Това е самата истина, шефе. - Милър глътна
половината узо на една глътка, след това въздъхна
шумно и доволно. - Старчето Милър се завъртя около
задния вход, коленете му трепереха като кастанетите на
Кармен Миранда, готов беше всеки момент да хукне, а
младежът тук седи и си дърпа цигарите. У дома, в
Щатите, този човек сигурно би натрупал милиони като
крадец, който се промъква по тъмно през прозорците на
горния етаж.
Връща се след десет минути и влачи тази проклета
чанта - Милър просто махна с ръка. - Не само че
разчисти килера на командването, но взе на заем и сак,
в който да сложим нещата. Ще ти кажа, шефе,
общуването с този човек ми докарва сърдечни пристъпи.
- Но... нямаше ли пазачи, часови?
- Мисля, че си бяха взели отпуск, шефе. Този Панаис е
като ням - никога не казва нищо и дори аз не мога да го
разбера. Предполагам, че вече всички са излезли да ни
търсят.
- И дотам, и обратно не срещнахте никого? - Мелъри му
додаде чаша вино. - Хубава работа, Дъсти!
- Дело на Панаис, не на мен. Аз просто го
придружавах. Освен това успяхме да попаднем на едни
приятели на Панаис - по-скоро той ги търсеше. Сигурно
са го предупредили за нещо. После той подскачаше от
вълнение и се опита да ми разкаже - Милър сви рамене.
- Не бяхме на същата вълна, шефе.
Мелъри кимна към другия край на пещерата. Лука и
Панаис седяха един до друг, Лука слушаше, а Панаис
говореше бързо и тихо, като същевременно усилено
ръкомахаше.
- Доста е развълнуван от нещо - каза Мелъри
замислено. После повиши глас: - Какво има, Лука?
- Разни неща, майоре - Лука подръпна гневно края на
единия си мустак. - Скоро трябва да тръгваме - Панаис
иска да вървим веднага. Чул е, че германският гарнизон
ще проверява през нощта селото къща по къща - към
четири часа, според информацията на Панаис.
- Доколкото разбирам, това не е редовна проверка? -
попита Мелъри.
 - Не се е случвало от доста месеци. Сигурно мислят, че
сте се измъкнали от техните патрули и се криете в
селото - изсмя се Лука. - Ако питате мен, не смятам, че
знаят какво да мислят. За вас това не е нищо, разбира
се. Вие няма да сте тук. А дори и да бяхте, нямаше да ви
открият. Би било много по-безопасно след това да
дойдете в Маргарита. Но ние с Панаис - трябва да ни
заварят в леглата ни. За нас ще е по-трудно.
- Разбира се, разбира се. Не трябва да поемаме
никакви рискове. Но имаме много време. Ще слезем за
час. Но първо крепостта.
Той бръкна в джоба на ризата си и извади картата,
която Йожен Влакос му беше начертал, обърна се към
Панаис и заговори с лекота на островния гръцки
диалект:
- Ела, Панаис. Разбрах, че познаваш крепостта така,
както Лука познава зеленчуковата си градина. Вече знам
доста, но искам да ми разкажеш всичко за нея -
местоположението, оръдията, военните складове, щаба,
казармите, постовете, обходния маршрут, изходите,
алармените системи, дори и това къде сенките са по-
тъмни и къде по-светли. Разкажи ми всичко. Независимо
от това колко малки и незначителни могат да ти се
струват някои подробности, трябва да ми кажеш. Ако
някоя врата се отваря навън, вместо навътре - и това ми
кажи. Това би могло да спаси хиляди животи.
- И как майорът мисли да влезем? - попита Лука.
- Още не знам. Не мога да реша, преди да съм видял. -
Мелъри усети как Андреа го гледа настойчиво, после
отклони погледа си. В базата те бяха разработвали
планове за превземане на крепостта. Но всичко
зависеше от обстоятелствата и Мелъри съзнаваше, че
трябва да сведе броя на случайностите до минимум.
Почти половин час Мелъри и тримата гърци
разглеждаха картата на светлината на пламъците, свити
до огъня. Мелъри проверяваше това, което му беше
казано, като подробно отбелязваше с молив новата
информация, която Панаис му даваше - а Панаис имаше
такива сведения в изобилие. Изглеждаше почти
невъзможно един човек да е разбрал толкова много неща
при двете си тайни отивания до крепостта - и то в мрака.
Той имаше невероятната способност да вижда и запомня
подробности - а Мелъри бе сигурен, че това бе свързано
и с огромната му омраза към германците - и запечатваше
всичко във фотографската си памет. С всяка изминала
секунда Мелъри усещаше как надеждите му се
увеличават.
Кейси Браун бе отново буден. Въпреки че беше
уморен, гласовете наоколо го бяха измъкнали от
неспокойния му сън. Той се приближи до мястото, където
Енди Стивънс полубуден лежеше подпрян на стената и
на моменти говореше разбираемо, след това изпадаше
отново в несвяст. Браун видя, че няма какво да прави.
Милър бе почистил и превързал раните, и то доста
успешно с помощта на Андреа. Той се отдалечи към
изхода на пещерата, заслуша се в разговора, който
четиримата мъже водеха на гръцки, премина зад
паравана да го лъхне малко студеният и чист нощен
въздух. Седемте души вътре в пещерата и непрекъснато
горящият огън, както и липсата на каквато и да е
вентилация, бяха направили въздуха неприятно топъл.
Той се върна след трийсет секунди и дръпна паравана
зад себе си.
- Тихо, всички! - прошепна той. Махна с ръка зад себе
си. - Навън има нещо, малко по-надолу по склона. Чух го
два пъти, сър.
Панаис тихо изруга, завъртя се на краката си като дива
котка. В ръката му проблесна дълга около трийсет
сантиметра кама с две остриета и преди някой да беше
успял да каже каквото и да било, той бе изчезнал зад
паравана. Андреа понечи да го последва, но Мелъри
протегна ръка.
 - Стой на мястото си, Андреа. Нашият приятел Панаис
постъпи малко прибързано - каза той тихо. - Може да
няма нищо, а може да е противникът... О, по дяволите! -
В този момент Стивънс бе започнал да бълнува
несвързано и на висок глас. - Сега ще започне да
Говори, не можете ли да направите нещо...
Андреа вече се бе навел над болното момче, държеше
ръката му в своята, галеше го по пламналото чело и
косата с другата си ръка и му говореше успокоително,
тихо, неспирно. Отначало Стивънс не обърна внимание,
продължаваше да бръщолеви несвързани думи, но
постепенно хипнотичният ефект на ръката, нежното
докосване и шепотът му въздействаха и бърборенето му
затихна до едва доловимо мърморене, а най-после
съвсем спря. Внезапно той отвори очи и отново беше
буден и съвсем на себе си.
- Какво има, Андреа? Защо си?...
- Шшт! - Мелъри вдигна ръка. - Чувам някого...
- Това е Панаис, сър. - Браун надзърташе през един
процеп на паравана. - Качва се по дерето.
След миг Панаис беше, отново в пещерата и клекна до
огъня. Изглеждаше напълно отвратен.
- Там няма никой - докладва той. - Видях някакви кози
на хълма, но това е всичко. - Мелъри преведе на
останалите.
- Не ми се стори като шум от кози - каза Браун мрачно.
- Звукът беше различен.
- Ще погледна - скочи Андреа. - Да бъдем сигурни. Но
мисля, че тъмният греши.
Преди Мелъри да успее да каже нещо, той беше
излязъл също така бързо и тихо, както и Панаис преди
него. Върна се след три минути и поклати глава.
- Панаис е прав. Няма никой. Дори козите не видях.
- И сигурно това е било, Кейси - каза Мелъри. - Все пак
не ми харесва. Снегът почти спря, вятърът стихва и
долината вероятно гъмжи от германски патрули. Мисля,
че е време двамата да тръгвате. За бога, внимавайте.
Ако някой се опита да ви спре, стреляйте на месо. И без
това ще хвърлят вината върху нас.
- Да стреляме на месо! - засмя се сухо Лука. - Ненужен
съвет, майоре, когато с нас е тъмният. Той никога не
стреля по друг начин.
- Добре, тръгвайте! Ужасно съжалявам, че се замесихте
в тази каша, но все пак - хиляди благодарности за
всичко, което направихте. Ще се видим в шест и
половина.
- В шест и половина - повтори Лука. - В маслиновата
горичка на брега на потока, южно от селото. Ще чакаме
там.
След две минути те се изгубиха от погледа и нито звук
не се чуваше в пещерата, освен слабото пращене от
въглените на загасващия огън. Браун беше застъпил на
пост, а Стивънс бе изпаднал в неспокоен и болезнен сън.
Милър се наведе над него за момент, после леко се
отдалечи към отсрещния край на пещерата, където
седеше Мелъри. В дясната си ръка носеше смачкани
окървавени бинтове. Поднесе ги към Мелъри.
- Вижте това, шефе - каза той тихо. - Сигурен съм, че
ще усетите.
Мелъри се наведе и рязко се отдръпна, носът му се
сгърчи от отвращение.
- Господи, Дъсти! Това е лошо! - той спря, тъй като
беше сигурен. Знаеше отговора, преди да се обади
отново. - Какво, по дяволите, е това?
- Гангрена. - Милър тежко се отпусна до него и хвърли
превръзките в огъня. Гласът му прозвуча уморено и
обезсърчено. - Газова гангрена. Разпростира се като
горски пожар. Неминуемо ще умре. Само си губя
времето.
 ГЛАВА X

Вторник. Нощ
04,00 - 06,00

Германците ги плениха малко след четири часа

сутринта. Отпуснати и упоени от съня, те нямаха
никакъв шанс, нито каквато и да е надежда да окажат
съпротива. Замисълът, времето и изпълнението на удара
бяха безупречни. Изненадата беше пълна.
Андреа се събуди пръв. Някакъв странен шум беше
достигнал до онази част от него, която никога не спеше.
Той се изви, подпря се на лакът със същата безшумна
скорост, с която ръката му се протегна за заредения
маузер. Но мощният сноп бяла светлина, блуждаеща из
пещерата, го заслепи и протегнатата му ръка застина,
преди да бе чул кратката заповед на човека, който
държеше прожектора.
- Не мърдайте! Всички! - Безукорен английски, почти
без следи от акцент, ледено заплашителен глас. - Ако
мръднете, ще умрете!
Светна още един прожектор, после трети и пещерата
бе залята от светлина. Мелъри беше напълно буден и
неподвижен. Той погледна ослепителните лъчи и
примижа от болка. Зад отражението на светлината, на
фона на пещерата успя да различи неясни силуети,
приведени над цевите на автоматите.
- Вдигнете ръце над главата и се обърнете с гръб към
стената! - Увереният глас изискваше незабавно
подчинение. - Погледнете ги добре, сержант!
Въпреки че тонът бе по-скоро разговорен, нито лъчът
на прожектора, нито цевта на автомата не помръдна ни
най-малко.
- Лицата им са напълно безизразни, очите им не
проблясват. Опасни хора, сержант. Англичаните
подбират добре убийците си!
Мелъри усети как го залива почти осезаема вълна на
горчивина от поражението и дори усещаше тази
горчивина в гърлото си. За една частица от секундата,
колкото да се свие сърцето му, си представи това, което
беше неизбежно, но в момента, когато мисълта се
оформи, той рязко я отхвърли. Всичко - всяко действие,
всяка мисъл, всеки дъх - трябваше да бъде съсредоточен
върху настоящето. Надеждата си беше отишла, но не
невъзвратимо - поне докато Андреа беше жив. Той се
питаше дали Кейси Браун ги беше чул да идват и какво
беше станало с него. Понечи да попита, но успя да се
възпре тъкмо навреме. Може би не го бяха хванали.
- Как ни открихте? - попита тихо Мелъри.
- Само глупаците горят хвойна - каза офицерът
презрително. - Ние бяхме на Костос целия ден и почти
цялата нощ. И умрял би усетил миризмата.
- На Костос? - поклати глава Милър. - Как... ?
- Стига! - Офицерът се обърна към някого зад себе си.
- Скъсайте този параван - заповяда той на немски - и ни
прикривайте и от двете страни. - Той отново огледа
пещерата и махна едва забележимо с ръката си, в която
беше фенерът. - Добре, вие тримата. Излизайте - и
внимателно. Повярвайте ми - моите хора търсят повод да
ви застрелят, вас - гадни свине!
Злостната омраза в гласа му издаваше силната му
убеденост в това, което говореше.
Бавно, с ръце хванати над главите, тримата мъже се
изправиха на крака. Мелъри не бе направил и една
крачка, когато гласът на германеца изплющя като
камшик и го закова на място:
- Стой! - Той насочи лъча на фенера си към купчината,
където беше Стивънс, после посочи рязко към Андреа. -
Отдръпнете си! Кой е този?
- Няма защо да се страхувате от него - каза Мелъри
тихо. - Той е един от нас, но е тежко ранен. Умира.
 - Ще видим - каза офицерът твърдо. - Хайде, към
задната част на пещерата!
Той изчака тримата мъже да подминат Стивънс, стисна
в едната си ръка пистолет, а в другата фенера, коленичи
и бавно се придвижи под огневата линия на двамата
войници, които вървяха след него. Всичко бе извършено
с такъв хладнокръвен професионализъм, че сърцето на
Мелъри се сви.
Офицерът рязко протегна ръката си, в която държеше
пистолета, и отметна завивките. По цялото тяло на
момчето премина тръпка, главата му се метна настрани и
той изстена в безсъзнателна агония. Офицерът бързо се
наведе, при което твърдите, чисти черти и русите коси
под качулката му бяха осветени от яркия сноп на
фенера. Хвърли бърз поглед към изкривеното от болка
лице на Стивънс, към ранения му крак, сбърчи нос от
неприятната миризма от гангрената и се отдръпна,
намествайки обратно завивките върху него.
- Истина е - отбеляза той кротко, - ние не сме варвари.
Не мога да се бия с умиращ човек. Оставете го. - Той
стана и се отдалечи. - Останалите да излязат навън.
Мелъри видя, че снегът съвсем беше спрял и по
проясняващото се небе започваха да блещукат звезди.
Вятърът също бе стихнал и въздухът се беше затоплил.
Възможно беше до обяд снегът да се стопи почти изцяло.
Той се огледа наоколо с привидно безгрижие. Нямаше
и следа от Кейси Браун. У Мелъри започна да тлее все
по-ярка надежда. Старшина Браун бе препоръчан за тази
операция от най-високо място. Двете редици лентички, с
които той бе награден, но които никога не носеше,
говореха за неговата смелост. Той имаше изключителна
слава като партизанин и бе държал автомат. Ако беше
някъде навън... Като че ли бе изрекъл гласно надеждите
си, защото германецът ги разби мигновено.
- Може би се чудите къде е вашият часови? - попита
той с присмех. - Не се страхувай, англичанино, той е
наблизо и спи на своя пост. Страхувам се, че е заспал
доста дълбоко.
- Убили сте го? - Мелъри стисна ръце така, че дланите
го заболяха.
Другият сви рамене с безкрайно безразличие.
- Наистина не бих могъл да кажа. Всичко стана толкова
лесно. Един от моите хора лежеше в дерето и стенеше.
Майсторско изпълнение - направо да го съжалиш - почти
успя и мен да подведе. И вашият човек като пълен
глупак дойде да види какво става. Друг от нашите
чакаше горе, хванал с ръка цевта на пушката си. Много
ефикасна хватка, уверявам те...
Мелъри бавно разтвори стиснатите си юмруци и се взря
мрачно надолу към дерето. Разбира се, че Кейси би се
хванал на подобен номер, нямаше начин след всичко,
което се бе случило по-рано същата вечер. Той не би си
позволил отново да се държи като глупак и да извика
два пъти „вълк“. Затова бе решил първо да отиде и
провери. Внезапно на Мелъри му хрумна, че може би
Кейси Браун е чул нещо преди това, но той бързо се
освободи от тази мисъл. Панаис едва ли би допуснал
грешка, а Андреа никога не грешеше. Мелъри отново се
обърна към офицера.
- Е, къде отиваме?
- В Маргарита, и то веднага. Но първо трябва да
направим нещо.
Германецът, почти на неговия ръст, бе застанал
открито пред него, с револвер, насочен на височината на
кръста му, изключен прожектор, висящ свободно от
дясната му страна.
- Само още една малка подробност, англичанино. Къде
са експлозивите? - той почти изплю думите.
- Експлозиви? - Мелъри вдигна учудено вежди. - Какви
експлозиви? - попита той, после се олюля и падна, а
тежкият прожектор описа полукръг и го освети право в
лицето. Той замаяно поклати глава и бавно се изправи
отново на крака.
- Експлозивите - прожекторът отново бе хванат, гласът
бе мек и тих. - Попитах те къде са.
- Не знам за какво говорите. - Мелъри изплю един
счупен зъб, избърса кръвта от наранените си устни. -
Това ли е начинът, по който германците се отнасят с
пленниците си? - попита той надменно.
- Млъквай!
Светлината от фенерчето отново се метна. Мелъри я
очакваше и понесе удара възможно най-уверено. Но
въпреки това фенерчето го удари високо по скулата, под
слепоочието, като почти го зашемети. След момент той
бавно се надигна от снега, цялата половина на лицето му
бе пламнала от болка, гледката пред очите му бе
размазана и нефокусирана.
- Ние се бием чисто! - Офицерът дишаше тежко, с едва
сдържан гняв. - Ние се бием според Женевската
конвенция. Но това са правила за войници, а не за
шпиони и убийци...
- Ние не сме шпиони! - прекъсна го Мелъри. Той имаше
чувството, че главата му се разпада.
- Тогава къде са ви униформите? - попита офицерът. -
Шпиони сте! Шпиони и убийци, които нападат откъм
гърба и прерязват гърлото!
Гласът му трепереше от гняв. Мелъри се обърка - в
това възмущение нямаше нищо фалшиво.
- Режем гърла? - той поклати глава объркано. - За
какво, по дяволите, говорите?
- Собствената ми свръзка. Безобиден пратеник, още
момче - дори не беше въоръжен. Намерихме го едва
преди час. Защо ли си губя времето!
Той спря и се загледа в двамата мъже, които се
изкачваха нагоре по дерето. Мелъри постоя застинал за
момент, проклинайки лошия късмет, който бе изпречил
умрелия на пътя на Панаис - не би могло да е друг -
после се обърна да види какво бе привлякло вниманието
на офицера. Той с труд фокусира болящите го очи,
погледна превитата фигура, която се изкачваше по
склона, подпирана от грубия допир с щика на пушката.
Мелъри изпусна дълга и мълчалива въздишка на
облекчение. Лявата страна на лицето на Браун бе
покрита със засъхнала кръв от един дълбок разрез над
слепоочието, но иначе нищо му нямаше.
- Надясно! Сядай на снега, всички! - Той махна към
няколко от своите хора. - Вържете им ръцете!
- Вероятно сега ще ни застреляте? - попита Мелъри
тихо. Трябваше веднага да разбере. Не им оставаше
друго, освен да умрат, но поне можеха да умрат прави и
борейки се. Ако обаче нямаше да умират тъкмо сега,
почти всяка друга възможност за съпротива би била по-
резултатна.
- За жалост все още не. Груповият ни командир в
Маргарита, капитан Шкода, иска преди това да ви види,
въпреки че може би би било по-добре за вас, ако
наистина ви застрелям сега. Тогава господин
комендантът на Наварон става комендант на целия
остров. - Германецът леко се усмихна. - Но това е само
отлагане, англичанино. Ще хвърлите топа преди залез
слънце. Тук, в Наварон, не се церемоним много с
шпионите.
- Но, сър! Капитане! - С вдигнати като за молитва ръце
Андреа пристъпи напред, но бе внезапно спрян от две
дула на пушки, които се блъснаха в гърдите му.
- Не съм капитан - лейтенант съм! - поправи го
офицерът. - Старши лейтенант Турциг, на вашите
заповеди. Какво искаш, дебелако? - попита надменно
той.
- Шпиони! Вие казахте шпиони! Аз не съм шпионин! -
Думите бързо валяха и се препъваха една в друга, като
че той не можеше да ги изрече достатъчно бързо. - Бог
ми е свидетел, не съм шпионин! Аз не съм от тях! Очите
му се разшириха и се взираха, устните му се движеха
безмълвно в промеждутъците между изреченията. - Аз
съм само един грък, един беден грък. Те ме принудиха
да им бъда преводач. Кълна се, лейтенант Турциг, кълна
се.
- Ах, ти, жълта гадино!
Милър изскърца злостно, после изсумтя от болка, тъй
като прикладът на една пушка се заби в кръста му,
малко над бъбреците. Той се спъна, падна върху ръцете
и колената си, осъзнавайки, докато падаше, че Андреа
играе някаква роля, че Мелъри трябваше да изрече само
няколко думи на гръцки, за да излезе наяве лъжата на
Андреа. Милър се изви в снега, поклати леко глава,
надявайки се, че изопнатото му от болка лице би могло
да се изтълкува и като гняв.
- Ах, ти, двуличен и продажен даго! Ти, гадна свиня,
ще ти дам аз на тебе...
Чу се глухо тупване и Милър припадна в снега -
тежката ски-обувка го беше улучила точно зад ухото.
Мелъри мълчеше. Той дори не погледна към Милър. С
безпомощно свити юмруци и стиснати устни се взираше
упорито в Андреа през присвитите си очи. Знаеше, че
лейтенантът го наблюдава, усещаше, че трябва да
подкрепя Андреа. Той изобщо нямаше представа какви
са намеренията му. Но щеше да го подкрепя до края на
света.
- Е - мърмореше замислено Турциг, - крадците излизат
от строя, а?
На Мелъри се стори, че долавя незначителни нотки на
съмнение и колебание в гласа му, но лейтенантът не
рискуваше.
- Няма значение, дебелако. Вие избрахте жребия си с
тези убийства. Как казваха англичаните? „На каквото си
постелеш, на такова ще легнеш.“ - Той погледна
хладнокръвно грамадния грък. - За теб май ще трябва да
притегнем специална бесилка.
 - Не, не! - при последната дума гласът на Андреа се
извиси рязко и страховито. - Казвам ви истината! Не съм
от тях, лейтенант Турциг, Бог ми е свидетел, че не съм от
тях! - Той изви отчаяно ръце, а кръглото му лице се
изкриви от болка. - Защо трябва да умирам, когато сам
не съм направил нищо? Не исках да идвам. Аз не съм
войник, лейтенант Турциг!
- Виждам - каза Турциг сухо. - Огромно количество
кожа, което покрива торба желе с твоите размери - и
трепериш за всеки сантиметър от нея. - Той погледна
към Мелъри и Милър, който все още лежеше по лице в
снега. - Ама и твоите приятели са си избрали един
спътник!
- Всичко ще ви кажа, лейтенант, всичко мога да ви
кажа! - Андреа пристъпи развълнувано напред, горящ от
желание да заздрави своето преимущество, да притъпи
наченките на съмнение. - Аз не съм приятел на
съюзниците - ще ви го докажа, и може би тогава...
- Ах, ти, проклет Юда!
Мелъри понечи да се хвърли напред, но двама едри
войници го хванаха и завързаха ръцете му отзад. Той се
съпротивлява известно време, после утихна и погледна
съкрушително към Андреа.
- Ако се осмелиш да отвориш устата си, обещавам ти,
че няма да оживееш...
- Млъквай! - гласът на Турциг беше много хладен. -
Достатъчно контраобвинения съм слушал, достатъчно
евтини мелодрами съм видял. Още една дума и отивате
при приятеля си върху снега. - Той замълча за миг,
погледна го, после се обърна отново към Андреа. - Нищо
не обещавам. Кажете, каквото имате да казвате. - Дори
не се и опита да замаскира отвращението в гласа си.
- Ще решите сам. - Смесица от облекчение, сериозност
и слаби искрици надежда, възвръщаща се увереност.
Андреа поспря и направи драматичен жест към Мелъри,
Милър и Браун. - Това не са обикновени войници - те са
хора на Джелико, от Специалната корабна служба.
- Кажи ми нещо, което не бих могъл да отгатна и сам -
изръмжа Турциг. - Английският граф е като бодил в
плътта ни от доста месеци насам. Ако това имаш да ми
казваш, дебелако...
- Почакайте! - Андреа вдигна ръка. - Все пак те не са
обикновени хора, а специално подбрани кадри -
десантна част, както сами се наричат - долетели
миналата неделя през нощта от Александрия в
Кастелросо. Същата нощ са напуснали Кастелросо с
моторница.
- С торпедна лодка - кимна Турциг. - Това вече го
знаем. Продължавай.
- Вече го знаете! Но как...
- Няма значение как. Побързай!
- Разбира се, лейтенанте, разбира се.
Никакво трепване по лицето на Андреа не издаде
облекчението му. Това беше единственият опасен момент
в историята. Николай, разбира се, беше предупредил
германците, но не му бе хрумнало, че присъствието на
грамадния грък в групата си заслужава да бъде
споменато. Разбира се, нямаше причина специално да го
споменава, но ако го беше направил, това щеше да бъде
краят.
- Торпедната лодка ги е стоварила някъде на
островите, северно от Родос. Не знам къде. Там те са
откраднали една гемия и са преплавали с нея турските
води, срещайки се с голяма немска патрулна лодка, и са
я потопили. - Андреа поспря да види ефекта. - По онова
време аз самият бях на не повече от половин миля в
рибарската си лодка.
Турциг се наклони напред.
- Как са успели да потопят толкова голяма лодка?
Колкото и да е странно, той не се усъмни, че лодката е
била потопена.
 - Престорили се, че са безобидни рибари като мен
самия. Тъкмо ме бяха спрели за проверка - каза Андреа
целомъдрено. - Както и да е, вашата патрулна лодка
мина покрай старата гемия. Съвсем наблизо. Внезапно
оръдия започнаха да стрелят и от двете страни, два
снаряда попаднаха в мотора на вашата лодка, мисля.
Пуф! - Андреа стрелна драматично ръце нагоре. - Това
беше краят!
- Ние се чудехме... - каза Турциг тихо. - Е,
продължавай.
- Какво сте се чудили, лейтенант? - Очите на Турциг се
свиха и Андреа побърза.
- Преводачът им е бил убит в борбата. Те ме
предизвикаха да говоря английски - прекарал съм много
години в Кипър - плениха ме, накараха синовете ми да
карат лодката...
- За какво им е бил преводач? - попита Турциг,
изпълнен с подозрение. - Много от британските офицери
говорят гръцки.
Ще стигна и до това - каза Андреа нетърпеливо. - Как,
за бога, очаквате да свърша разказа си, ако
непрекъснато ме прекъсвате? Докъде бях стигнал? А, да.
Принудиха ме да остана с тях, после моторът им се
повреди. Не знам какво стана - бях долу. Мисля, че
бяхме в някакъв проток, поправяхме двигателя, а после
имаше гуляй - няма да повярвате, лейтенант Турциг, че
мъже, тръгнали на такава отчайваща мисия, могат да се
напият - и след това отново отплавахме.
- Напротив, вярвам ти - Турциг кимаше бавно с глава,
като че тайно разбираше нещо. - Наистина ти вярвам.
- Нима? - Андреа се престори на разочарован. - Е,
попаднахме в страхотна буря, лодката се разби в
скалите в южната част на острова и...
- Стой! - Турциг се отдръпна рязко, а в погледа му
проблесна подозрение. - Почти ти повярвах! Повярвах
ти, защото знаем повече, отколкото си мислите, и досега
ти казваше истината. Но не и сега. Ти си умен, дебелако,
но не толкова, колкото си мислиш. Едно нещо забрави -
или може би не го знаеш. Ние сме от Вюртембергския
алпийски батальон - разбираме от планини, приятелю,
повече от когото и да било друг в света. Самият аз съм
прусак, но съм изкачил всичко, което си е струвало да се
изкачва в Алпите и Трансилвания, и ще ти кажа, че
скалата в южната част на острова просто не може да
бъде изкачена. Невъзможно е!
- Невъзможно може би за вас. - Андреа поклати глава
тъжно. - Тези проклети съюзници ще ви победят. Те са
умни, лейтенант Турциг, дяволски умни.
- Обясни по-точно - нареди кратко Турциг.
- Точно така. Те знаят, че хората смятат за невъзможно
скалата да бъде изкачена. Затова са решили те да я
изкатерят. Вие не бихте и помислили, че може да стане,
че експедиция може да попадне на остров Наварон по
този начин. Но съюзниците са рискували, намерили са
ръководител на експедицията. Той не говори гръцки, но
това няма значение, тъй като на тях им трябва човек,
който може да се катери. И те намират най-големия
алпинист в света в наши дни. - Андреа поспря, за да
увеличи ефекта, после изпъна напред драматично ръка.
- И това е човекът, който те са избрали, лейтенант
Турциг! Самият вие сте алпинист и би трябвало да го
познавате. Името му е Мелъри - Кейт Мелъри от Нова
Зеландия!
Последва кратко възклицание, счупване на вейка,
Турциг пристъпи напред и пъхна фенерчето почти в
очите на Мелъри. Около десет секунди той се взира в
нараненото и окаяно лице на новозеландеца, после
бавно спусна ръката си, рязката светлина очерта
заслепителен кръг в снега около нозете му. Веднъж,
дваж, половин дузина пъти Турциг кимна с разбиране.
- Разбира се! - мърмореше той. - Мелъри... Кейт
Мелъри! Разбира се, че го знам. Няма човек в моето
отделение, който да не е чувал за Кейт Мелъри - той
поклати глава. - Трябваше да го разпозная. Трябваше да
го разпозная още веднага. - Той постоя известно време с
наведена глава, безцелно ровейки с върха на десния си
ботуш в мекия сняг, после рязко вдигна поглед. - Преди
войната, дори и по време на войната бих се гордял да ви
познавам, бих се радвал да се срещна с вас. Но не тук и
не сега. Вече не. Бог ми е свидетел как бих искал да
бяха изпратили някой друг. - Той се поколеба, тъкмо да
продължи, и промени решението си, обръщайки се
уморено към Андреа. - Моите извинения, дебелако. Ти
наистина каза истината. Продължавай.
- Разбира се! - Кръглото лице на Андреа бе една
самодоволна усмивка. - Както казах, изкачихме се по
скалата - въпреки че момчето там в пещерата бе тежко
ранено - и обезвредихме часовия. Мелъри го уби -
добави Андреа смутено. - Беше честна борба.
Прекарахме по-голямата част от нощта на границата
между живота и смъртта и чак на зазоряване открихме
пещерата. Почти бяхме умрели от глад и студ. Оттогава
сме тук.
- И оттогава нищо не се е случило?
- Напротив. - Андреа даваше вид, че изпитва огромно
удоволствие, наслаждаваше се от това, че е център на
внимание. - Двама души дойдоха да ни видят. Не знам
кои бяха - през цялото време лицата им бяха прикрити -
нито пък знам откъде дойдоха.
- Няма значение - отбеляза Турциг строго. - Знам кой е
бил там. Познах печката. Тя е на капитан Шкода.
- Наистина ли? - Веждите на Андреа се вдигнаха от
изненада. - Не знаех. Е, говориха известно време и...
- Успя ли да чуеш нещо? - прекъсна го Турциг.
Въпросът бе толкова естествен и спонтанен, че Мелъри
спря да диша. Беше чудесно изпипано. Андреа щеше да
се хване - нямаше начин. Но тази нощ Андреа бе
придобил необикновена смелост.
 - Да ги чуя! - Андреа стисна здраво устните си,
използвайки огромни усилия да бъде търпелив, взря се в
небето с яростна молба. - Лейтенант Турциг, колко пъти
трябва да ви повтарям, че аз съм преводачът? Те можеха
да говорят единствено чрез мен. Разбира се, че знам за
какво говореха. Казаха, че ще взривят големите оръдия
в пристанището.
- Не съм си и помислил, че са дошли тук да укрепват
здравето си - каза Турциг язвително.
- Но не знаете, че имат планове за крепостта. Не
знаете, че Ксерос ще бъде нападнат в събота сутринта.
Не знаете, че поддържат непрекъсната радиовръзка с
Кайро. Не знаете, че британски разрушители ще
преминат в петък през нощта през Мейдоските проливи
веднага щом големите оръдия бъдат обезвредени. Не
знаете...
- Достатъчно! - Турциг плесна с ръце, а лицето му се
просветли от вълнение. - Кралската флота, а? Чудесно,
чудесно! Това искахме да чуем. Но стига! Запазете
останалото за капитан Шкода и коменданта на
крепостта. Трябва да тръгваме. Но преди това - още
нещо. Експлозивите - къде са те?
- Уви, лейтенант Турциг, не знам. Изнесоха ги и ги
скриха - стана дума, че в пещерата било прекалено
топло. - Той махна с ръка към западната седловина, в
посока точно противоположна на хижата на Лери. -
Мисля, че някъде натам. Но не мога да бъда сигурен, тъй
като и не биха ми казали. - Той погледна горчиво към
Мелъри. - Британците са си такива. Не вярват на никого.
- Господ ми е свидетел, че не ги виня за това! - каза
Турциг прочувствено. Той погледна Андреа с
отвращение. - Повече от всякога бих искал да те видя да
висиш от най-високия ешафод на Наварон. Но хер
комендантът на града е любезен човек и възнаграждава
информаторите. Може би ще имаш късмета да живееш,
за да предадеш още свои другари.
 - Благодаря ви, благодаря ви! Знаех, че сте честен и
справедлив. Обещавам ви, лейтенант Турциг...
- Млъкни! - каза Турциг презрително. После заговори
на немски: - Сержант, вържете тези хора. И не
забравяйте дебелия! По-късно можем да го развържем,
за да занесе болния до гарнизона. Оставете часови.
Останалите идвате с мен - трябва да открием
експлозивите.
- Не можем ли да накараме някой от тях да каже къде
са, сър?. - предложи сержантът.
- Единственият, който би ни казал, не може да го
направи. Той вече ни каза всичко, което знаеше. А
останалите - е, сбърках за тях, сержант.
Той се обърна към Мелъри, наклони леко глава и
заговори на английски:
- Грешка на правосъдието, хер Мелъри. Всички сме
много уморени. Почти съжалявам, че ви ударих.
Той рязко се обърна и бързо се изкачи на брега. Две
минути по-късно бе останал само един войник на пост
За десети път Мелъри сменяше неудобното си
положение, опъвайки въжето, с което бяха завързани
двете му ръце зад гърба, и за десети път осъзнаваше
безполезността на тези действия. Както и да се извиваше
и обръщаше, мокрият и ледено студен сняг се
просмукваше през дрехите му, смразяваше костите му и
го караше да трепери. Очевидно човекът, който бе
вързал възлите на въжето, си познаваше добре работата.
Мелъри се питаше раздразнено дали Турциг и хората му
имат намерение цялата нощ да търсят експлозивите. Бе
изминал повече от половин час, откакто бяха тръгнали.
Той се отпусна, облегна се върху снега по склона на
дерето и погледна замислено Андреа, който седеше
изправен точно пред него. Той бе видял как Андреа с
наведена глава, прегърбен и с вдигнати рамене, бе
направил титанично усилие да се освободи секунди след
като часовият им бе дал знак да седнат. Видя как
въжетата се впиват и дълбаят почти до потъване плътта
му, както и как раменете му леко хлътнаха, когато се
предаде. Оттогава гъркът-гигант седеше тихо и само
ругаеше часовия, досущ като човек, задържан по
някаква ужасна грешка. Единствената проверка на
здравината на въжетата, с които бе вързан, бе
достатъчна. Старши лейтенант Турциг бе много
наблюдателен, а подутите, ожулени и кървящи китки не
биха се вписали в образа, който Андреа се опитваше да
си изгради.
Майсторско изпълнение, размишляваше Мелъри,
забележително поради спонтанността и
импровизираността си. Андреа бе казал доста от
истината, поне толкова, колкото можеше да се докаже
или да се провери. Оставаше да повярват в останалата
част от историята. В същото време той не бе казал на
Турциг нищо съществено, нищо, което германците и сами
да не биха могли да открият - освен замисляната от
флотското командване евакуация на Ксерос. Мелъри
гневно си спомни колко беше слисан и потресен, когато
чу Андреа да говори тези неща, но Андреа се оказа доста
по-предвидлив от него. Имаше голяма вероятност
германците и без това да подозират - вероятно щяха да
се досетят, че британско нападение върху оръдията на
Наварон едновременно с германската атака над Ксерос
едва
ли би могло да бъде случайно. Очевидно бягството им
отново зависеше от това, доколко Андреа щеше да успее
да убеди похитителите, че казва истината, както и от
относителната свобода на действие, която би могъл да си
извоюва. Нямаше никакво съмнение, че именно новината
за предлаганата евакуация бе наклонила везните в
негова полза в очите на Турциг. Фактът, че Андреа бе
посочил съботата като деня на нападението, придаваше
още по-голяма достоверност, тъй като това бе началният
вариант на Йенсен - очевидно фалшива информация,
подадена на неговите агенти от германското
контраразузнаване, което знаеше, че е невъзможно да се
прикрият приготовленията за нападението. А ако Андреа
не бе казал на Турциг за разрушителите, той едва ли би
успял да изглежда убедителен. Вероятно всички вече
щяха да висят на бесилките в крепостта, оръдията щяха
да останат на мястото си и да разрушат флотските
кораби.
Всичко беше много объркано, прекалено сложно за
състоянието, в което бе главата му. Мелъри въздъхна и
отмести погледа си от Андреа към другите двама. Браун
и дошлият в съзнание Милър седяха с вързани зад
гърбовете ръце, взирайки се в снега, като от време на
време поклащаха замаяните си глави. Мелъри лесно бе
могъл да разбере какво чувстваха - цялата дясна
половина на лицето го болеше жестоко и непрекъснато.
Нищо друго освен болящи и счупени глави, помисли си
Мелъри с горчивина. Той се питаше как ли се чувства
Енди Стивънс, хвърли безцелен поглед покрай часовия
към тъмния вход на пещерата и се вкамени от внезапен,
почти неописуем ужас.
Бавно и с преднамерена небрежност той отмести
погледа си от пещерата по посока на часовия, който
седеше върху предавателя на Браун, свит над шмайзера
върху коленете си, с пръст на спусъка. Моли се на бога
да не се обърне, повтаряше си Мелъри, моли се на бога
да не се обърне... Нека поне още малко да остане така,
още малко... Без да осъзнава, Мелъри почувства, че
погледът му отново се премества по посока на входа на
пещерата.
Енди Стивънс излизаше от пещерата. Дори на бледата
звездна светлина всяко движение бе ужасно ясно, той
напредваше сантиметър по сантиметър, мъчително
влачейки се по гърди и корем, тътрейки след себе си
ранения си крак. Поставяше ръцете си под раменете,
надигаше се нагоре и напред, докато главата му
увисваше под раменете му от болка и изтощение, лягаше
върху мекия и мокър сняг, а после повтаряше целия
мъчителен процес отново и отново. Момчето беше
изтощено и страдаше, но умът му все още работеше. За
прикритие то бе метнало върху раменете и гърба си бял
чаршаф, в цвета на снега, а в дясната си ръка носеше
алпинистки клин. Вероятно бе чул поне част от това,
което Турциг беше казал - в пещерата имаше две - три
пушки и той лесно би могъл да застреля часовия, без
дори да излиза. Но сигурно се беше сетил, че изстрелът
би докарал немците в пещерата доста преди да успее да
препълзи през дерето, а и едва ли по този начин би
освободил приятелите си.
Стивънс имаше да измине около пет метра, пресметна
Мелъри, най-много пет метра. Дълбоко в дерето, където
бяха те, южният вятър се усещаше като едва доловима
въздишка в нощта. Други шумове нямаше, нищо освен
собственото им дихание и от време на време
раздвижването, когато някой размърдаше схванат или
замръзнал крак. Трябва да ме чуе, ако дойде наблизо,
помисли си Мелъри отчаяно, дори в този мек сняг той би
трябвало да ме чуе.
Мелъри наведе главата си и започна да кашля силно,
почти без да спира. Часовият го погледна, отначало
изненадано, после раздразнено.
- Тихо! - заповяда часовият на немски. - Веднага
престани с тази кашлица!
- Huesten? Huesten? Кашлица, нали така? Не мога да
спра - опита се Мелъри да протестира на английски. Той
се закашля отново, по-силно, по-настойчиво отпреди. -
Вината е на вашия старши лейтенант - обясни той. - Той
изби зъбите ми. - Мелъри избухна в нов пристъп, който
потисна с усилие. - Нима е моя вината, че се давя от
собствената си кръв? - попита той.
Стивънс вече беше на не повече от три метра, но
малкото му сили се бяха почти изчерпали. Той не
можеше повече да се вдигне и да се подпре на раменете
си и затова напредваше само с по няколко сантиметра.
Накрая съвсем спря и лежа неподвижно около половин
минута. Мелъри помисли, че е загубил съзнание, но
постепенно младежът отново се надигна, този път събрал
всичките си сили. Тъкмо бе започнал отново да се
насочва напред и припадна, тупвайки тежко в снега.
Мелъри започна да кашля отново, но беше твърде късно.
Часовият скочи от кутията и се метна с едно движение, а
черното дуло на шмайзера бе насочено почти в самите
крака на момчето. После той разбра какво става и се
отпусна, сведе цевта на пушката си.
- Така! - каза той кротко. - Пиленцето е излязло от
гнездото. Горкото пиленце! - Мелъри премигна, когато
видя, че прикладът на пушката е готов да се стовари
върху беззащитната глава на Стивънс, но реакцията на
часовия бе просто механична. Той спря приклада на
сантиметри от измъченото лице, наведе се, почти нежно
взе клина от треперещата ръка и го запрати към дъното
на дерето. После внимателно вдигна Стивънс за
раменете, подпъхна сгънатия чаршаф вместо
възглавница, поклати с недоумение глава и се върна на
мястото си върху кутията с боеприпаси.
Капитан Шкода беше дребен слаб човек, малко под
четиридесетте години, стегнат, подвижен, жизнерадостен
и безкрайно зъл. Имаше нещо изначално зло в дългия му
като връв мършав врат, който се проточваше над
раменете му с подплънки, имаше нещо отблъскващо в
несъразмерно малката, подобна на куршум глава,
кацнала отгоре. Когато тънките безкръвни устни се
разтегнеха в усмивка, което се случваше често, те
разкриваха идеални зъби. Но усмивката не озаряваше
лицето му, а само подчертаваше жълтеникавата кожа,
необичайно опъната върху острия нос и високите скули,
набръчкани около белега от сабя, който прорязваше
лявата буза от веждата към брадичката. Независимо
дали се усмихваше или не, зениците на хлътналите му
очи оставаха неподвижни, черни и празни. Дори в този
ранен час - нямаше още шест часа - той беше
безупречно облечен, прясно избръснат, с още мокра,
лъщяща коса - рядка, тъмна и олисяла над слепоочията,
отметната над челото му и пригладена назад. Иззад
масата - единствената мебел в караулното помещение,
където имаше само пейки - се виждаше само горната
част на тялото му. Въпреки това човек инстинктивно се
досещаше, че ръбовете на панталоните и блясъкът на
високите му ботуши са безукорни.
Той често се усмихваше и сега, след като старши
лейтенант Турциг приключи своя доклад, отново бе
усмихнат. Отпуснат назад и положил лакти на
облегалките на стола, Шкода подпря с мършавите си
пръсти брадичката си, усмихна се благосклонно и огледа
караулното помещение. Нищо не убягна от безизразните
му очи - часовият на вратата, другите двама стражи,
които бяха зад завързания пленник, Андреа, седнал на
пейката, където тъкмо бе положил Стивънс - едно лениво
завъртане на тези очи обхвана всичко.
- Отлично, старши лейтенант Турциг! - изръмжа той. -
Добра работа, наистина добра работа!
Той погледна замислено тримата мъже пред себе си,
техните наранени и покрити със засъхнала кръв лица,
прехвърли погледа си към Стивънс, който лежеше почти
в безсъзнание върху пейката, усмихна се отново и леко
вдигна вежди.
- Малка неприятност, а, Турциг? Пленниците май не са
били много... ъ-ъ... услужливи?
- Те не оказаха съпротива, хер, съвсем никаква - каза
Турциг твърдо. Тонът му съответстваше напълно на
сериозността на темата, но очите му излъчваха
отвращение и скрита враждебност. - Е, може би моите
хора бяха доста ентусиазирани. Не искахме да допуснем
грешка.
 - Съвсем правилно, лейтенант, съвсем правилно -
измърмори одобрително Шкода. - Тези хора са опасни и
човек не бива да поема рискове. - Той побутна назад
стола си, стана с лекота, обиколи масата и спря пред
Андреа. - Освен може би този, лейтенанте?
- Той е опасен само за своите приятели - каза кратко
Турциг. - Нали ви казах, хер. Той би предал и майка си,
за да спаси кожата си.
- И иска да ни се пише приятел, а? - попита Шкода
замислено. - Един от нашите смели сътрудници,
лейтенант.
Шкода протегна нежно ръката си, прокара я порочно
надолу през бузата на Андреа, при което тежкият
пръстен с печат на средния му пръст разкъса кожата и
плътта. Андреа извика от болка, хвана с ръка кървящото
си лице и се наведе, вдигайки дясната си ръка над
главата в отчаяно търсене на прикритие.
- Забележително допълнение към въоръжените сили на
Третия райх - промърмори Шкода. - Не сбъркахте,
лейтенант. Жалък страхливец! Инстинктивната реакция
на ранен човек е безпогрешно доказателство. Странно -
мърмореше той - колко велики мъже постъпват така.
Предполагам, че е част от равновесието в природата...
Как се казваш, смели ми приятелю?
- Папагос - измърмори Андреа мрачно. - Петер
Папагос.
Той махна ръката си от бузата си и я погледна с очи,
които бавно се разтвориха от ужас, после започна да я
трие о панталона си с уплашени и бързи движения, а на
лицето му бе изписано явно презрение. Шкода го
наблюдаваше с присмех.
- Май не обичаш да гледаш кръв, а, Папагос? - попита
той. - Особено когато е собствената ти кръв?
Няколко секунди минаха в мълчание, после Андреа
внезапно вдигна глава, а пълното му лице бе сгърчено от
страдание. Изглеждаше, като че всеки момент щеше да
се разплаче.
- Аз съм само един беден рибар, Ваше височество! -
избухна той. - Вие ми се присмивате и казвате, че не
обичам кръв, и това е самата истина. Не обичам също и
страданията, и войната. Не искам да участвам в подобни
неща.
Грамадните му юмруци бяха стиснати в безполезна
молба, лицето му бе набръчкано от болката, гласът му
беше по-висок с една октава. Това бе майсторско
представление на отчаяние и дори Мелъри усети, че
почти е в състояние да му повярва.
- Защо не ме оставите на мира? - продължи той
патетично. - Единствено господ ми е свидетел, че не съм
войник...
- Безкрайно невярно твърдение - прекъсна го сухо
Шкода. - Този факт вече е станал очевиден за всички
присъстващи в стаята. - Той сложи между зъбите си
нефритено цигаре й продължи да размишлява. - Значи,
казваш, рибар...
- По дяволите, той е предател! - прекъсна го Мелъри.
Комендантът започваше да проявява прекален интерес
към Андреа. Шкода внезапно се извъртя, застана пред
Мелъри с ръце, хванати зад гърба си, и люлеейки се на
пети и пръсти, присмехулно го огледа отгоре до долу.
- Е! - каза той замислено. - Великият Кейт Мелъри,
най-големият алпинист на нашето време, идолът на
предвоенна Европа, покорителят на най-недостъпните
върхове в света. - Шкода тъжно поклати глава. - И като
си помислиш, че всичко свършва така... Съмнявам се, че
потомците ще поставят последното ви изкачване сред
най-великите. Само десет стъпки ви делят от бесилките в
крепостта на Наварон. - Шкода се усмихна. - Доста
неприятна мисъл, а, капитан Мелъри?
- Дори и не мислех за това - отвърна любезно
новозеландецът. - Това, което ме тревожи, е лицето ви. -
Той се намръщи. - Сигурен съм, че някъде съм го виждал
вече. - Гласът му се сля с мълчанието.
- Наистина ли? - Шкода се заинтересува. - В Бернските
Алпи може би? Често преди войната...
- Сетих се! - лицето на Мелъри се проясни. Той знаеше
какъв риск поема, но всичко, което би привлякло
вниманието към него, вместо към Андреа, бе оправдано.
Той се обърна към Шкода: - Беше преди три месеца, в
зоологическата градина в Кайро. Един мишелов, хванат в
Судан. Доста стар и крастав екземпляр беше - продължи
извинително Мелъри, - но имаше съвсем същия мършав
врат, клюнесто лице и плешива глава...
Мелъри прекъсна рязко, люшна се назад - извън обсега
на Шкода, който със сиво-синкаво лице и блестящи зъби,
оголени от гняв, замахна към него с юмрук. Ударът бе
нанесен с цялата жилава сила на Шкода, но гневът
помрачи усещането му за време и юмрукът се люшна в
празното пространство. Той се спъна, успя да се
изправи, след което падна на пода и извика от болка,
когато тежкият ботуш на Мелъри го ритна право в
бедрото, точно над коляното. Едва бе докоснал пода и
отново скочи, подобно на котка, пристъпи напред и се
строполи отново, тъй като раненият му крак се огъна под
тежестта му.
За миг в стаята настъпи ужасена тишина, после Шкода
се надигна с болка, подпирайки се на ръба на тежката
маса. Той дишаше учестено, тънките му устни
образуваха твърда бяла линия, големият саблен белег
пламтеше на фона на жълтеникавото лице, изцедено от
всичката си руменина. Не погледна нито към Мелъри,
нито към някого от останалите, но бавно и обмислено, в
почти заплашителна тишина, започна да се придвижва
към отсрещната страна на масата, като тътренето на
дланите му, плъзгащи се върху кожената повърхност,
стържеше дразнещо по изопнатите нерви.
 Мелъри стоеше неподвижно и го гледаше с безизразно
лице, проклинайки се за безразсъдството си. Беше
отишъл твърде далече. В себе си той не се съмняваше -
нито пък някой друг в тази стая би могъл да се съмнява,
че Шкода искаше да го убие, а той - Мелъри, не желаеше
да умре. Единствено Шкода и Андреа щяха да умрат:
Шкода от ножа на Андреа - той триеше кръвта от лицето
си с опакото на ръкава си, а пръстите му бяха на
сантиметри от калъфа, а Андреа от пушките на часовите,
тъй като ножът беше единственото му оръжие. Ах ти,
проклет глупак, глупак такъв, си повтаряше
непрекъснато Мелъри. Той извърна леко глава и
погледна с крайчеца на окото си най-близкия до себе си
часови. Най-близко, но все пак на около два метра.
Мелъри знаеше, че часовият ще го покоси, че
градушката едри сачми от шмайзера ще го разкъса още
преди да е прекосил разстоянието. Но щеше да опита.
Трябваше да опита. Това бе най-малкото, което дължеше
на Андреа.
Шкода се пресегна към задната страна на масата и
отвори едно чекмедже, откъдето извади пистолет.
Автоматичен, както забеляза Мелъри безпристрастно.
Малка, чипоноса играчка от синкав метал, но
смъртоносна играчка, точно такава, каквато би могло да
се очаква от Шкода. Той бавно натисна спусъка, провери
пълнителя, върна го обратно с дланта си, перна
предпазителя и вдигна поглед към Мелъри. Очите му
изобщо не се бяха променили - бяха студени, тъмни и
празни както винаги. Мелъри стрелна с поглед Андреа и
събра силите си за конвулсивно мятане назад. Ето че
идва, мислеше си той в ярост, ето така умират
проклетите глупаци като Кейт Мелъри - а после съвсем
внезапно и неосъзнато се отпусна, тъй като погледът му
все още беше върху Андреа и бе видял, че Андреа прави
същото, а огромната му ръка се плъзна надолу без
какъвто и да е нож в нея.
 Чу се шум от боричкане и Мелъри успя да зърне
Турциг, който прикова ръката на Шкода с пистолета в
нея към повърхността на масата.
- Не така, хер! - умоляваше го Турциг. - За бога, не по
този начин!
- Махнете си ръцете - прошепна Шкода. Втренчените
празни очи не се отклоняваха от лицето на Мелъри. -
Махнете си ръцете, казах - освен ако не искате да ви
сполети същото като капитан Мелъри.
- Не можете да го убиете, хер! - настояваше упорито
Турциг. - Просто не можете. Заповедите на хер
коменданта бяха съвсем ясни, капитан Шкода. Водачът
на групата трябва да му бъде заведен жив.
- Ще бъде застрелян при опит за бягство - каза Шкода
упорито.
- Няма смисъл. - Турциг поклати глава. - Не можем да
избием всички, а останалите пленници ще проговорят. -
Той разхлаби хватката си около ръцете на Шкода. - Жив,
каза хер комендантът, но не каза колко жив. - Той снижи
поверително гласа си. - Може би ще имаме някои
трудности да накараме капитан Мелъри да говори -
предложи той.
- Какво! Какво каза? - Мъртвешката усмивка проблесна
отново и Шкода възвърна напълно равновесието си. -
Вие сте прекалено ревнив, лейтенант. Напомнете ми
някой път да ви обясня. Подценявате ме. Та аз точно
това се опитвах да направя - да сплаша Мелъри и да го
накарам да говори. А сега вие развалихте всичко.
Той все още се усмихваше, гласът му бе мек, почти
шеговит, но Мелъри не си правеше илюзии. Той дължеше
живота си на младия лейтенант от Вюртембергския
алпийски батальон. Колко лесно човек би могъл да
изпитва уважение към човек като Турциг, ако не беше
тази проклета, луда война... Шкода отново стоеше пред
него, беше оставил пистолета си на масата.
 - Да спрем с тези глупости, а, капитан Мелъри? -
Зъбите на германеца блестяха на ярката светлина от
лампите над главите им. - Нямаме цялата нощ на
разположение, нали?
Мелъри го погледна, после мълчаливо се обърна. Беше
достатъчно топло, почти задушно в това малко караулно
помещение, но той усети внезапен необясним студ.
Веднага разбра, без да знае защо точно, но го разбра с
абсолютна увереност, че дребният човечец пред него е
безкрайно зъл.
- Е, май сега не сме толкова разговорливи, а, приятел?
- промърмори той като на себе си, после вдигна поглед,
усмивката му беше по-широка от всякога. - Къде са
експлозивите, капитан Мелъри?
- Експлозиви? - Мелъри повдигна вежди в недоумение.
- Не знам за какво говорите.
- Не си спомняте, а?
- Не знам за какво говорите.
- Така. - Шкода отново промърмори нещо на себе си и
застана пред Милър. - А ти, приятел?
- Разбира се, че си спомням - отвърна Милър веднага. -
Капитанът се е объркал.
- Разумно момче - изръмжа Шкода, но Мелъри можеше
да се закълне, че долови някаква нотка на леко
разочарование. - Продължавай, приятел.
- Капитан Мелъри не обръща внимание на
подробностите - провлечено каза Милър. - Аз бях с него
този ден. Той обиди благородната птица. Не беше
мишелов, а лешояд.
За секунда усмивката на Шкода изчезна, после отново
се възвърна, така рязко очертана и безжизнена, сякаш
бе изрисувана върху лицето му.
- Големи умници, не мислиш ли, Турциг? Това, на което
британците казват мюзикхолни комедианти. Остави ги да
се смеят, докато могат, докато палачът не е затегнал
примката около шията им... - Той погледна Кейси Браун.
- Може би ти...
- Защо не се ритнеш сам? - изръмжа Браун.
- Да се ритна сам? Не ми е познат този израз, но
допускам, че не е комплимент. - Шкода извади цигара от
плоска табакера и замислено я почука върху нокътя на
палеца си. - Хм. Това не би могло да се нарече готовност
за сътрудничество, лейтенант Турциг.
- Няма да накарате тези хора да говорят, хер. - Гласът
на Турциг прозвуча тихо, но уверено.
- Възможно е, възможно е.- Шкода не бе ни най-малко
обезпокоен. - Въпреки това ще получа информацията,
която искам, и то до пет минути.
Той се приближи бавно до бюрото, натисна едно копче,
натъпка цигарата в нефритеното си цигаре и се облегна
на масата. Във всяко действие, дори и в безцелното
кръстосване на бляскавите ботуши, прозираше
арогантност и небрежно презрение.
Внезапно се отвори една странична врата и двама
мъже нахълтаха в стаята, подпирани от цевта на пушки.
Мелъри сдържа дъха си, усещайки как ноктите му се
впиват в дланите. Лука и Панаис! Лука и Панаис,
вързани и кървящи. Лука от разрез над окото, Панаис от
рана на главата. Значи и тях са хванали въпреки
предупрежденията му. И двамата бяха по ризи. Лука
беше без великолепния си елек, украсен с петелки,
алената станта и малкия оръжеен арсенал, който носеше
под сакото си. Той изглеждаше някак патетичен и тъжен
- странно, тъй като бе почервенял от гняв, а мустаците
му бяха щръкнали по-свирепо от всякога. Мелъри го
погледна като напълно непознат, а лицето му не
изразяваше нищо.
- Е, сега, капитан Мелъри - укорително каза Шкода, -
няма ли да поздравите двама свои стари приятели? Не?
Или може би просто сте стъписан? - предположи той
кротко. - Не сте очаквали толкова скоро да ги видите, а,
капитан Мелъри?
- Какъв е този евтин трик? - попита Мелъри
презрително. - Никога досега не съм виждал тези хора.
Погледът му срещна очите на Панаис, задържа се
неволна върху тях. Имаше нещо ужасяващо в омразата и
дивата неприязън, които извираха от тези очи.
- Разбира се, че не - въздъхна Шкода уморено. - О,
разбира се, че не. Човешката памет е толкова къса,
нали, капитан Мелъри? - Въздишката бе съвсем
престорена - Шкода безкрайно се забавляваше, като
котка, която си играе с мишка. - Все пак ще опитаме
отново.
Той се извърна, отиде до пейката, където лежеше
Стивънс, дръпна одеалото и преди някой да успее да
предположи какви са намеренията му, удари с опакото
на дясната си ръка счупения крак на Стивънс, точно под
коляното... Цялото тяло на младежа се сгърчи от
конвулсивен спазъм, но без никаква въздишка или стон.
Той все още бе в пълно съзнание, усмихваше се срещу
Шкода, кръв се сцеждаше по брадичката му там, където
зъбите му се бяха впили в долната устна.
- Не трябваше да правите това, капитан Шкода - каза
Мелъри. Гласът му съвсем не приличаше на шепот. Той
почти кънтеше в застиналата тишина на стаята. - Ще
умрете заради това, капитан Шкода.
- Ще умра, значи, така ли? - Той отново удари с ръка
счупения крак и отново не последва реакция. - Тогава
сигурно мога да умра и два пъти, а, капитан Мелъри?
Този младеж е много, много силен - но британците имат
меки сърца, нали, скъпи ми капитане? - Ръката му нежно
се плъзна по крака на Стивънс и обхвана обутия в чорап
глезен. - Имате точно пет секунди да ми кажете
истината, капитан Мелъри, иначе се боя, че ще трябва да
поразместя тези шини, О, небеса! Какво му е на този
дебел идиот?
 Андреа бе пристъпил няколко крачки напред и сега
стоеше на около метър, олюлявайки се.
- Навън! Пуснете ме навън! - Той дишаше кратко и
учестено. Наведе глава, с една ръка на гърлото си, а
другата на стомаха си. - Не мога да издържам! Въздух!
Въздух! Трябва ми въздух!
- А, не, скъпи ми Папагос, ще останеш тук и ще се
забавляваш. Ефрейтор! Бързо! - Той видя очите на
Андреа да се изцъклят нагоре така, че се бялнаха. - Този
глупак ще припадне! Махни го, преди да се е стоварил
върху нас!
Мелъри хвърли бърз поглед към двамата часови, които
се втурнаха, забеляза невероятното презрение, изписано
по лицето на Лука, после стрелна Милър и Браун, улови
ответното спускане на клепача на американеца, както и
едва забележимото кимване на Браун. Още когато
двамата стражи дойдоха зад гърба на Андреа и
преметнаха отпуснатите му ръце през раменете си,
Мелъри се полузавъртя наляво и видя, че най-близкият
часови беше на около метър от него, погълнат от
зрелището с олюляващия се гигант. Беше лесно,
безкрайно лесно - пушката висеше отстрани, той би
могъл да го удари под лъжичката, преди дори онзи да
усети какво става...
Мелъри наблюдаваше като омагьосан как ръцете на
Андреа се изплъзват от раменете на двамата часови,
които го придържаха, докато китките му се спряха до
вратовете им, с длани насочени навътре. Последва
внезапното надигане на мускулестите рамене, Мелъри се
метна конвулсивно настрани и назад, рамото му се заби
със страшна сила в стомаха на часовия, на сантиметри
под гръдната кост. Последва експлозивен вик на
страдание и блъскане в дървените стени на стаята, след
което знаеше, че този часови ще бъде в безсъзнание
поне за известно време.
 Още докато се навеждаше, той чу болезненото удряне
на глави една о друга. Сега, когато се извърна встрани,
успя да зърне друг часови, който бе повален на пода под
двойната тежест на Милър и Браун, а после видя Андреа
да измъква автомата от войника от дясната си страна.
Шмайзерът се озова в грамадните му ръце, на нивото на
гърдите на Шкода, още преди изпадналият в
безсъзнание човек да се бе смъкнал на пода.
За една секунда, а може би две, движението в стаята
секна, като че остър нож бе прерязал звуковете.
Мълчанието бе рязко и абсолютно, но определено по-
шумно от борбата, която го предшестваше. Никой не се
движеше, никой не говореше, дори никой не дишаше.
Шокът, безкрайната неочакваност на случилото се като
че ги бяха омагьосали.
После тишината избухна от отривист звук, оглушителен
в това затворено пространство. Веднъж, дваж, триж,
безмълвно и крайно внимателно Андреа простреля
капитан Шкода в сърцето. Ударната сила на куршумите
вдигна дребния човечец от пода, запрати го до стената,
задържа го там за една невероятна част от секундата с
разперени ръце, като че приковани върху грубите греди,
подобно на разпятие, после той се свлече безжизнен на
земята като гротескна счупена кукла, удряйки
непредпазливо главата си в ръба на пейката, преди да
падне на пода по гръб. Очите му все още бяха широко
отворени, все така студени, тъмни и празни в смъртта,
каквито бяха и в живота.
С шмайзера, насочен така, че да държи под прицел
Турциг и сержанта, Андреа извади от калъфа ножа на
Шкода и сряза въжетата от ръцете на Мелъри.
- Можете ли да хванете тази пушка, капитане?
Мелъри огъна един - два пъти схванатите си ръце,
кимна и мълчаливо взе пушката. С три стъпки Андреа се
озова зад вратата към преддверието, притисна се към
стената, изчака, направи знак на Мелъри да се отдалечи
колкото се може повече от полезрението му.
Вратата внезапно се отвори. Андреа успя да види
единствено дулото на цевта на пушката, подаваща се зад
нея.
- Старши лейтенант Турциг! Was ist loss? Wer schoss...
(Какво става? Кой стреля?) - Гласът избухна в задавена
кашлица, а Андреа подпря с подметката си вратата. За
миг той се озова от външната страна на вратата, хвана
мъжа, който падаше, изтегли го встрани от вратата и
надзърна в съседното помещение. Един кратък оглед,
след което затвори вратата и я подпря отвътре.
- Няма никой там, капитане - докладва Андреа. -
Очевидно има само един тъмничар.
- Добре! Развържи останалите, Андреа! - Той се
извърна към Лука, усмихна се при комичния вид на
дребния човечец, който се опитваше на свой ред да се
усмихне - отначало колебливо, но постепенно усмивката
му се разшири от ухо до ухо, което стопи
недоверчивостта му.
- Къде спят мъжете, Лука? Войниците?
- В една хижа насред лагера, майоре. Това са
квартирите на офицерите.
- Лагер? Искаш да кажеш...
- Бодлива тел - каза Лука кратко. - Три метра висока и
опасваща всичко.
- Изходи?
- Един-единствен. С двама часови.
- Добре! Андреа, всички в съседната стая! Не, не вие,
лейтенант. Вие седнете тук. - Той посочи стола зад
голямото бюро. - Ще ви потърсят. Кажете, че сте убили
един от нас при опит за бягство. После изпратете за
часовите на вратата.
За миг Турциг не отговори. Той гледаше незрящо как
Андреа преминава покрай него, влачейки за яките
двамата войници, изпаднали в безсъзнание. После се
усмихна, но това беше гневна усмивка.
- Съжалявам, че ще ви разочаровам, капитан Мелъри.
Вече твърде много загуби понесохме поради моята сляпа
глупост. Няма да го направя.
- Андреа! - Мелъри повика кротко.
- Да! - Андреа бе застанал на входа на преддверието.
- Мисля, че някой идва. Има ли изход от тази стая?
Андреа кимна безмълвно.
- Навън! През входа. Вземи ножа си. Ако лейтенант... -
Но той говореше на себе си. Андреа бе вече излязъл,
измъквайки се през задната врата, безшумен като
привидение.
- Ще направите това, което ви казвам - каза Мелъри
тихо. Самият той застана зад вратата на съседната стая,
откъдето през пролуката на касата на вратата се
виждаше входът. Автоматът му беше насочен към Турциг.
- Ако не го направите, Андреа ще убие човека на
вратата, после ще убием вас и лостовите вътре. След
това ще намушкаме с нож стражите на портала.
-Деветима убити - и то за нищо, тъй като и без друго ще
избягаме... Ето го сега - гласът на Мелъри не бе шепнещ,
а очите му бяха безжалостни върху не по-малко
безмилостно лице. - Деветима убити, лейтенант, и то
само поради наранената ви гордост.
Последното изречение преднамерено бе изречено на
гладък разговорен немски език и устните на Мелъри се
свиха при вида на едва доловимото хлътване на
раменете на Турциг. Той знаеше, че е спечелил, тъй като
Турциг се бе надявал да заложи за последен път на това,
че Мелъри не знае немски, и че сега тази последна
надежда бе разбита.
Вратата се отвори рязко и на прага застана едни
войник, който дишаше тежко. Той бе въоръжен, но
облечен само с потник и панталони въпреки студа.
 - Лейтенант! Лейтенант! - Заговори той на немски. -
Чухме изстрелите...
- Всичко е наред, сержант. - Турциг наведе глава над
едно отворено чекмедже, преструвайки се, че търси
нещо, за да не събуди съмнение с това, че бе сам в
стаята. - Един от нашите пленници се опита да избяга...
Спряхме го.
- Може би санитарят...
- Боя се, че го спряхме завинаги.- Турциг се усмихна
уморено. - Можете да организирате погребението за
сутринта. Междувременно кажете на лостовите на
вратата да дойдат тук за малко. После можете да си
легнете. Ще умрете от студ.
- Да кажа ли да изпратят смяна за караула?
- Не, разбира се! - каза Турциг нетърпеливо. - Само за
минута е. Освен това единствените хора, от които трябва
да бъдем пазени, са вече вътре. - Устните му се свиха за
миг, когато осъзна какво бе казал, несъзнателната
ирония в думите си. - Побързай, човече! Нямаме много
време! - Той изчака, докато звукът от тичащи стъпки
утихна, после погледна настойчиво Мелъри. - Доволен
ли сте?
- Напълно. И приемете най-искрените ми извинения -
каза Мелъри тихо. - Мразя да правя подобни неща с
човек като вас. - Той погледна към вратата, откъдето
влезе Андреа. - Андреа, попитай Лука и Панаис дали има
телефонна централа в тези помещения. Кажи да я
разбият и да откачат всички слушалки, които намерят. -
Той се засмя. - После побързай обратно към нашите
посетители на портала. Без теб бих бил загубен.
Турциг проследи с поглед широкия отдалечаващ се
гръб.
- Капитан Шкода беше прав. Имам още много да уча. -
В гласа му нямаше нито горчивина, нито омраза. -
Дебелакът ме изигра.
 - Не сте единственият - успокои го Мелъри. - Той е
надхитрил повече хора, отколкото аз познавам... Не сте
първият - повтори той. - Но мисля, че можете да
извадите най-голям късмет.
- Защото съм все още жив ли?
- Защото сте все още жив - повтори като ехо Мелъри.
След по-малко от десет минути двамата часови от
портала се бяха озовали при другарите си в задната
стая, пленени, обезоръжени, вързани и със запушени
уста, толкова бързо и безшумно, че това предизвика
професионалното възхищение на Турциг въпреки
голямото му огорчение. Със здраво вързани ръце и крака
той лежеше в един ъгъл на стаята, а устата му все още
не беше затисната.
- Мисля, че сега разбирам защо вашето командване ви
е избрало за тази мисия, капитан Мелъри. Ако някой би
могъл да разчита на успех, това сте вие, но все пак сте
обречен да се провалите. Невъзможното си е
невъзможно. Въпреки това имате страхотен екип.
- Ще се справим - отвърна скромно Мелъри. Той хвърли
бърз поглед към стаята, после се усмихна на Стивънс.
- Готов ли си да поемеш отново на път, млади момко,
или това ще ти се стори доста скучно?
- Готов съм, когато кажете, сър. - Лежейки на носилка,
която Лука като по чудо бе успял да измъкне отнякъде,
той въздъхна блажено. - Пътуване в първа класа този
път, както подобава на един офицер. Пълен разкош. Не
ме интересува колко дълго ще пътуваме!
- Говори само за себе си - изръмжа навъсено Милър.
Той трябваше да държи отпред носилката, където беше
по-тежката част. Но свиването на веждите му подсказа,
че с тези си думи той нямаше намерение да обижда
никого.
- Е, да тръгваме. Още нещо. Къде е лагерното радио,
лейтенант Турциг?
- За да го разбиете, предполагам?
 - Точно така.
- Нямам представа.
- А ако ви заплаша, че ще ви пръсна главата?
- Няма да го направите. - Турциг се усмихна, въпреки
че усмивката му бе леко изкривена. - Предвид на
обстоятелствата бихте ме убили с лекотата, с която бихте
убили и муха. Но не бихте убили човек за това, че е
отказал да ви даде подобна информация.
- Нямате да учите чак толкова много, колкото ви е
казал вашият покоен и все още непогребан капитан -
призна Мелъри. - Не е чак толкова важно... Съжалявам,
че трябва да правим това. Вярвам, че вече няма да се
срещнем - поне до края на войната. Кой знае, може би
някой ден дори да се катерим заедно по планините.
Той даде знак на Лука да запуши устата на Турциг и
бързо излезе от стаята. Две минути по-късно те вече
бяха напуснали казармите и се сляха безопасно с
тъмнината и маслинените горички, които се простираха
към южния край на остров Маргарита.
Когато след доста време излязоха от тях, вече почти се
зазоряваше. Черният силует на Костос се топеше в
ранната рехава сивота на раждащия се ден. Духаше
топъл южен вятър и снегът по хълмовете започваше да
се топи.
 ГЛАВА XI

Сряда
14,00 - 16,00

През целия ден лежаха в горичката с рожковите,

скрити сред гъстака от стари дървета, притиснати към
предателския чакълест склон, който се простираше до
мястото, което Лука наричаше „Игрището на дявола“.
Лошо и неудобно прикритие, но едва ли можеха да искат
нещо повече. То осигуряваше идеална защита откъм
гърба. Лекият морски бриз галеше скалите на юг, а
слънчевите отблясъци озаряваха безоблачното небе. Но
най-величествена бе несравнимата с нищо гледка към
обляното от слънце тръпнещо Егейско море.
От лявата им страна, преминавайки през леките
нюанси на синьо, индигово и виолетово, в далечния
безкрай се простираха Лерадските острови. Един от тях -
Мейдос - бе толкова близо, че можеха да се видят
рибарски къщи, които проблясваха на слънцето. През
този тесен пролив след малко повече от ден щяха да
преминат корабите на Кралската флота. Отдясно, в
далечината, на фона на стръмните Анадолски планини,
подобно на огромен ятаган се извиваше турското
крайбрежие. На север забитото острие на нос Демирка,
ограден със скали и набразден с бели пясъчни
заливчета, достигаше до ведрата синева на Егейско
море. Също на север, отвъд носа, обвит в далечна
морава мараня, остров Ксерос като че се полюшваше в
блажен сън на повърхността на морето.
Това беше спираща дъха гледка, която караше сърцето
да застива от красотата на огромния полукръг озарено от
слънцето море. Но Мелъри не я забелязваше, той
обгърна всичко това само с бегъл поглед, когато застъпи
на пост малко след два часа. Опрян на ствола на едно
дърво, той се взираше безкрайно, докато очите го
заболяха от напрягане, към това, което очакваше да
види. Трябваше да ги види, за да успее да ги унищожи -
оръдията на крепостта на остров Наварон.
Градът Наварон - с около четири - пет хиляди жители
според Мелъри - бе разположен близо до вулканичния
полукръг на пристанището - полукръг, толкова дълбок,
толкова обхватен, че образуваше почти пълен кръг, само
с един тесен отвор, подобен на гърло на бутилка, на
северозапад. Този вход бе силно осветяван от
прожектори и охраняван и от двете страни с
минохвъргачки и артилерийски батареи. На по-малко от
три мили на североизток от рожковата горичка всеки
детайл, всяка уличка, всяка гемия и катер в
пристанището бяха ясно видими за Мелъри и той ги
оглеждаше отново и отново, докато ги научи почти
наизуст: на запад от пристанището хълмът се спускаше
към маслиновите горички, а прашните улици стигаха
почти до самата вода; на юг той се издигаше, а улиците
бяха почти успоредни на морето и водеха към старата
част на града; скалите на изток, надупчени като от
шарка от бомбите на Освободителната ескадрила на
Торънс, се простираха на около петдесет метра над
водата, след което се извиваха в неописуема издатина
над морето; голямото възвишение от вулканични скали
върху издатината - възвишение, отделено от града под
него чрез висока дига, която стигаше до самия край на
скалата; двете редици зенитни оръдия, големите
радарни скенери и казармите на крепостта, плоски, с
тесни амбразури, построени от големи монолитни
блокове, доминираха над цялата гледка - включително и
огромната черна пукнатина в скалата, точно под
фантастично надвисналия ръб.
Мелъри бавно кимна, почти несъзнателно. Това беше
крепостта, която предизвикваше съюзниците вече
осемнадесет месеца, която определяше цялата
плавателна стратегия в района на Спорадите, откакто
германците бяха тръгнали от континента към островите.
Тя бе блокирала всякаква плавателна дейност в района
от 2000 квадратни мили между Лерадите и турското
крайбрежие. Сега, когато я видя, всичко му се изясни.-
Непревземаема по суша - командната кула осигуряваше
защитата. Непревземаема по въздух - Мелъри осъзна
колко
самоубийствено е било изпращането на ескадрилата на
Торънс срещу редиците от грамадни противовъздушни
оръдия, защитени от издадената скала. Непревземаема
по море - ескадрилите „Луфтвафе“ на Самос се грижеха
за това. Прав беше Йенсен - само партизанска саботажна
група би могла да се надява на някакъв шанс, и то почти
самоубийствен шанс, но Мелъри знаеше, че не може да
иска повече.
Той замислено пусна бинокъла си и разтри очи с
опакото на ръката си. Най-после почувства, че знае
срещу какво се изправя, и бе благодарен за това, че го
знаеше, за възможността, която му бе дадена да проведе
това разузнаване отдалече, да се запознае с терена, с
географията на града. Вероятно това бе единственото
място на целия остров, което предлагаше такава
възможност, наред с прикритие и уединеност. Той
нерадостно помисли, че не беше негова заслугата като
ръководител на групата за откриването на подобно
място. Идеята беше изцяло на Лука.
А той дължеше доста повече на дребничкия грък с
тъжните очи. На Лука хрумна отначало да се изкачат по
долината откъм Маргарита, да дадат време на Андреа да
вземе експлозивите от хижата на стария Лери, да се
уверят, че няма непосредствена опасност и не ги
преследват. Биха могли да се изтеглят и през
маслиновите горички, докато се загубеха в подстъпите
на Костос, но той ги бе превел през Маргарита, където
бяха минали по предишните си следи и бяха спрели
срещу селото, докато Лука и Панаис се бяха промъкнали,
подобно на привидения през вдигащия се здрач, бяха
взели горни дрехи за себе си и на връщане се бяха
вмъкнали във военния гараж, бяха прекъснали
запалването на щабната кола и камиона на германците -
единствения транспорт на Маргарита - бяха разбили
предавателите им. Именно Лука ги беше повел през
дълбокия ров право към блокадния пост на пътя при
устието на долината - беше почти смешно лесно да
обезоръжат часовите, само един от които бе буден. И
най-после отново Лука беше настоял да вървят през
калната просека в долината, докато стигнат до шосето на
по-малко от две мили от самия град. На стотина метра
по-надолу се бяха отклонили наляво през полегата
местност, покрита с пепел от лава, в която не оставаха
следи, и бяха стигнали до горичката с рожковите тъкмо
по изгрев слънце.
И всичко бе наред. Всички тези внимателно подбрани
воини, които и най-големият скептик не би могъл да не
признае за такива, бяха действали безпогрешно. Милър
и Андреа, които стояха на стража сутринта, бяха видели
как войниците от гарнизона в Наварон претърсваха
часове наред къща след къща целия град. Мелъри реши,
че това би ги направило двойно и дори тройно по-
сигурни на следващия ден. Твърде малко вероятно бе
проверката да се повтори, а дори и това да станеше, тя
щеше Ха бъде извършена с малка част от първоначалния
ентусиазъм. Лука си беше свършил добре работата.
Мелъри извърна глава и го погледна. Дребният грък
още спеше - прилепен до склона зад няколко пъна, не бе
помръднал от пет часа. Самият Мелъри беше все още
смъртно уморен, краката го боляха, а очите му горяха от
безсъние, така че не можеше да си позволи да лиши
Лука от почивката му. Той си я бе заслужил, а пък и бе
останал буден цялата предишна нощ. Също и Панаис, но
Мелъри видя, че Панаис вече се събуждаше и отмахна
дългата черна коса от очите си. По-скоро беше буден,
тъй като преходът му от съня към будното състояние бе
внезапен, бърз и пълен като при котка. Мелъри
виждаше, че той е опасен, почти отчаян и изпълнен с
омраза към враговете, но въпреки това не знаеше нищо
за Панаис, съвсем нищо. А се съмняваше дали това
изобщо щеше някога да стане.
Нагоре по склона, почти в средата на горичката,
Андреа беше издигнал висока около метър и половина
платформа от счупени клони и вейки, подпрени с пръти
от рожкови, така че да се запълни мястото между склона
и дърветата. Платформата бе широка около метър и
двайсет, а Андреа се беше постарал да е колкото може
по-равна. Там лежеше Енди Стивънс, все още на
носилката и все още в съзнание. Доколкото Мелъри
забелязваше, Стивънс не бе затварял очи, откакто
напуснаха с Турциг пещерата. Той като че ли не
изпитваше необходимост да спи или пък бе загубил
всякакво желание за това. Вонята, която се разнасяше от
гангренясалия му крак, беше ужасна и отравяше въздуха
наоколо. Мелъри и Милър погледнаха крака почти
веднага след пристигането в гъстака, откриха го,
огледаха го, усмихнаха се и успокоиха Стивънс, че
раната се затваря. Под коляното кракът бе станал почти
напълно черен.
Мелъри отново вдигна бинокъла си, за да хвърли още
един поглед към града, но го свали почти веднага, тъй
като някой го докосна по ръката. Беше Панаис,
разтревожен, неспокоен, почти ядосан. Той направи
жест към залязващото слънце.
- Часът, капитан Мелъри? - каза той на гръцки с тих,
съскащ и настойчив, почти неизбежен глас, както си
помисли Мелъри, гледайки загадъчния жилав човек. -
Колко е часът?
- Два и половина или там някъде - вдигна
въпросително вежди Мелъри. - Ти се тревожиш, Панаис.
Защо?
- Трябваше да ме събудите, трябваше отдавна да ме
събудите! - Той беше ядосан. - Мой ред е да застъпя на
пост.
- Но ти не си спал предната нощ - каза Мелъри
убедително. - Просто не беше честно...
- Мой ред е да застъпя на пост, казвам ви! -
настояваше упорито Панаис.
- Добре, тогава. Щом настояваш. - Мелъри познаваше
твърде добре силно изразената гордост на
островитяните, за да си позволи да спори. - Един господ
знае какво бихме правили без Лука и теб... Ще постоя
още малко.
- А, затова значи ме оставихте да спя! - Мъката в очите
и гласа изобщо не бе прикрита. - Вие не вярвате на
Панаис...
- О, за бога! - започна Мелъри раздразнено, после спря
и се усмихна. - Разбира се, че ти вярваме. А може би все
пак ще отида да подремна, щом си любезен да ми
предоставиш тази възможност. Ще ме събудиш ли след
два часа?
- Разбира се, разбира се. - Панаис почти сияеше. -
Няма да забравя.
Мелъри се затътри до средата на горичката и лениво се
изпъна до терасата, която си беше подравнил. Известно
време той наблюдаваше Панаис, който крачеше
неуморно напред-назад в периметъра на горичката, но
изгуби интерес, когато го видя да се покатерва сръчно
сред клоните на едно дърво, откъдето имаше възможност
да наблюдава околността от високо. Мелъри реши да се
възползва от съвета му и да подремне.
- Капитан Мелъри! Капитан Мелъри! - Една тежка ръка
го разтърсваше за рамото. - Събудете се! Събудете се!
Мелъри се раздвижи, обърна се по гръб, бързо седна и
отвори очи. Панаис се беше надвесил над него, а
тъмното му мрачно лице бе неспокойно. Мелъри поклати
глава, за да се отърси от сънливостта, и с едно рязко
движение се изправи на крака.
- Какво има, Панаис?
- Самолети! - каза той бързо. - Цяла самолетна
ескадрила идва към нас!
- Самолети? Какви самолети? Чии самолети?
- Не знам. Още са далече. Но...
- В каква посока? - попита Мелъри.
- Идват откъм изток.
Двамата изтичаха към края на горичката. Панаис
посочи на север и Мелъри веднага ги видя.
Следобедното слънце озаряваше острия кръст на крилата
им. Щуки, да, помисли той твърдо. Седем... не, осем - на
по-малко от три мили разстояние, летяха в две редици
по четири на не повече от седем - осемстотин метра
височина... Той осъзна, че Панаис настойчиво го
дърпаше за ръката.
- Хайде, капитан Мелъри! - каза той развълнувано. -
Нямаме време за губене!
Той го дръпна и посочи с протегната ръка призрачните
назъбени скали, които се извисяваха стръмно зад тях,
скали, безумно разцепени от напълнени със скални
отломки дефилета, които се виеха навътре в проломите
или спираха така внезапно, както и бяха се образували.
- „Игрището на дявола“! Трябва веднага да отидем там!
Веднага, капитан Мелъри!
- Защо, по дяволите? - погледна го учудено Мелъри. -
Нямаме основание да мислим, че идват към нас. Как
може? Никой не знае, че сме тук.
- Не ме интересува! - Панаис беше упорит в
убедеността си. - Аз знам. Не ме питайте как така знам,
защото не съм единственият. Лука ще ви каже - Панаис
разбира от тези неща. Знам го, капитан Мелъри, знам го!
За момент Мелъри се взря в него, без да разбира нищо.
Не можеше да има съмнение в неговата сериозност и
безкрайна искреност, но излитащите почти като
автоматен откос думи наклониха везните в полза на
инстинкта пред разума. Почти без да го осъзнава и
определено без да знае защо, Мелъри хукна нагоре по
хълма, подхлъзвайки се и препъвайки се по чакъла.
Видя, че другите вече са станали, събрали са раниците
си и са хванали в ръце пушките в напрегнато очакване.
- Бързо нагоре към края на гората! - извика Мелъри. -
Бързо! Стойте там под прикритие - ще трябва да минем в
този процеп между скалите. - Той посочи между
дърветата към неравната пукнатина в скалата, на около
четиридесет метра от мястото, където стоеше,
благослови Лука за интуицията му при избора на
скривалище с толкова удобна възможност за измъкване.
- Изчакайте заповедта ми, Андреа! - Той се обърна и
видя, че нямаше нужда от заповед. Андреа вече бе
награбил умиращото момче в ръцете си заедно с
носилката и одеалата и се катереше нагоре по хълма
между дърветата.
- Какво има, шефе? - Милър се озова до Мелъри, както
се катереха нагоре по хълма. - Нищо не виждам.
- Ще чуеш, ако млъкнеш за момент - каза Мелъри
строго. - Или просто погледни нагоре.
Милър, легнал по корем, на по-малко от три метра от
края на горичката, се изви и протегна шия нагоре.
Веднага забеляза самолетите.
- Щуки! - той като че не можеше да повярва. - Цяла
ескадрила от проклетите щуки! Не може да бъде, шефе!
- Може и е факт - каза Мелъри твърдо. - Йенсен ми
каза, че германците са очистили италианския фронт от
тях - над двеста са извадени от строя през последните
няколко седмици. - Мелъри погледна към ескадрилата,
която вече бе на по-малко от половин миля. - И са
докарали цялата тази гадост над Егейско море.
- Но те не търсят нас - опита се да го опровергае
Милър.
 - Страхувам се, че е обратното - каза Мелъри тъжно.
Двата бомбени ешелона тъкмо се бяха подредили в
права линия. - Боя се, че Панаис има право.
- Но... но те ни отминават...
- Не - каза хладно Мелъри. - Ще останат. Само
погледни водещия самолет.
Докато говореше, водачът на ескадрилата наклони
подобните на чайка крила на юнкере 87 рязко към
пристанището, направи полукръг и пикира надолу, без
да изключва мотора, насочвайки се право към горичката
с рожковите.
- Остави го! - изкрещя Мелъри. - Не стреляй! - Щуката,
с докрай натиснати въздушни спирачки, се беше
закрепила над центъра на горичката. Нищо не можеше
да го спре, но един случаен изстрел можеше да направи
така, че той да падне отгоре им и тогава шансовете им
щяха да са съвсем нищожни... - Прикрийте се с ръце и
наведете глави!
Той не последва собствения си съвет, погледът му
проследи бомбардировача на всеки метър от
разстоянието му до земята. Петстотин, четиристотин,
триста, засилващото се кресчендо на тежкия мотор
започваше да заглушава ушите му, щуката рязко се
отблъсна от мястото си, след като бе пуснала бомбата си.
Бомба! Мелъри седна, втренчвайки очите си в синевата
на небето. Не една бомба, а дузини от тях, на такива
рояци, като че се блъскаха помежду си, забивайки се в
центъра на горичката, удряйки старите и закърнели
дървета, чупейки клони и заравяйки се чак до перките в
мекия чакълест склон. Запалителни бомби! Мелъри едва
успя да осъзнае, че им бе спестен ужасът от 500-
килограмова фугасна бомба, когато запалителните бомби
избухнаха със свистене и кипене в буйна магнезиева
белота, която бързо достигна и разруши сенчестия мрак
на горичката с рожковите. За части от секундата
ослепителният блясък отстъпи пред гъсти смрадливи
облаци парлив черен пушек, набразден от тънки
червеникави пламъци, които отначало бяха малки, но
постепенно езиците им обгърнаха и облизаха дърветата.
Щуката все още се издигаше нагоре след пикирането и
не се бе уравновесила напълно, когато сърцевината на
гората със старите сухи дървета бе погълната от
пламъци.
Милър се извърна и побутна Мелъри, за да привлече
вниманието му през пращящата гръмотевица на
пламъците.
- Запалителни бомби, шефе - съобщи той.
- А ти какво мислеше, че ще използват? - сряза го
Мелъри. - Кибрит? Те се опитват да ни задушат, да ни
обгорят, да ни изкарат на открито. Фугасните бомби не
са подходящи за гористи местности. В деветдесет и девет
на сто от случаите това би подействало. - Той се
закашля, когато лютият дим достигна дробовете му, и се
опита да надзърне с насълзените си очи през върховете
на дърветата. - Но не и този път. Не и ако имаме късмет.
Не и ако задържат още поне половин минута. Виж този
дим!
Милър погледна. Гъст, спиралообразен, прорязван от
огнени искри, търкалящият се облак бе вече на една
трета от разстоянието между пролуката, обградена от
горичката, и скалата, носен нагоре от лекия морски
зефир. Това беше съвършената, идеалната димна завеса.
Милър кимна.
- Ще се промъкнем под него, а, шефе?
- Нямаме избор - или ще тръгнем, или ще останем и ще
изгорим, или ще бъдем разкъсани на хиляди частици. А
може и двете. - Той повиши глас. - Някой вижда ли какво
става горе?
- Подреждат се за следващ удар над нас, сър - каза
Браун мрачно. - Първият самолет още кръжи.
- Изчаква да види какво ще направим. Няма да чакат
дълго. Трябва да тръгнем.
 Взря се нагоре по хълма през търкалящия се облак, но
той беше прекалено гъст, навлезе в насълзените му очи
и всичко се смеси в замъглено сияние. Не се знаеше
докъде стига горният край на облака, но те не можеха да
си позволят да чакат, докато бъдат сигурни. Пилотите на
щуки не се славеха с търпението си.
- Всички надясно! - извика той. - Движите се петнайсет
метра покрай дърветата в следата от облака, после
право към дефилето. Не спирайте, докато не навлезете
поне на стотина метра. Андреа, ти ще водиш. Тръгвайте!
- Той се взря през заслепяващия дим. - Къде е Панаис?
Не последва отговор.
- Панаис! - извика Мелъри. - Панаис!
- Може би се е върнал за нещо. - Милър спря и се
извърна. - Да отида ли...
- Продължавай! - каза Мелъри свирепо. - И ако нещо
се случи на младия Стивънс, ще те държа... - Но Милър
благоразумно се беше отдалечил, а Андреа, препъвайки
се и кашляйки, бе до него.
Мелъри стоя нерешително няколко секунди, после се
втурна надолу към центъра на горичката. Може би
Панаис се беше върнал за нещо, а той и не разбираше
английски. Но Мелъри едва бе изминал и пет метра и бе
принуден да спре и да закрие лицето си с ръка.
Топлината беше изгаряща. Панаис не можеше да бъде
там долу, не би издържал и секунда в тази пещ. Мелъри
се задушаваше, косата и дрехите му започваха да тлеят
и той се измъкна пълзешком нагоре, блъскайки се в
дърветата, подхлъзвайки се, падайки и отново
подпирайки се на краката си.
Той притича към източния край на горичката. Нямаше
никой. Отново се втурна към другия край, към облака,
сега почти напълно заслепен. Свръхтоплият въздух
изгаряше гърлото и дробовете му, а той се задушаваше,
дишаше тежко и мъчително. Нямаше смисъл повече да се
бави, не можеше да направи нищо повече, нищо, освен
да спаси самия себе си. Ушите му бучаха от пращенето
на пламъците, от бушуването на собствената му кръв и
от пищящия и спиращ сърцето рев на пикиращата щука.
Той отчаяно се метна напред по плъзгащия се под
краката му чакъл, препъвайки се и добирайки се с мъка
до ръба на облака.
Не знаеше дали е ранен и не го интересуваше. Дишаше
задъхано, изправи се тежко и насила затътри болящите
го крака към върха на хълма. Въздухът беше огласян от
тътена на моторите и Мелъри знаеше, че цялата
ескадрила се впуска в атака. После се метна
безразсъдно на земята, когато първата фугасна бомба
избухна в разтърсващ дим и пламък, като изригна на по-
малко от четиридесет метра отляво пред него. Пред него!
Докато се катереше нагоре, превит и залитащ, Мелъри се
проклинаше за кой ли път. Ах, ти, идиот такъв, мислеше
той побеснял и объркан, ах, ти проклет глупак! Изпрати
останалите на смърт. Трябваше да се сети за това. О,
Господи, трябваше да помисли. Едно петгодишно дете би
го проумяло. Разбира се, че германците ще бомбардират
горичката. Те бяха видели очевидното и неизбежното
също така бързо, както и той, и сега обсипваха с бомби
ивицата дим между горичката и скалата! Петгодишно
дете... Земята под краката му избухна, една гигантска
ръка го изтръгна и го запрати на земята, след което го
обгърна мрак.
 ГЛАВА XII

Сряда
16,00 - 18,00

Мелъри правеше отчаяни опити да се измъкне от

дълбините на черното, подобно на транс вцепенение, за
миг докосна повърхността на съзнанието си и веднага
пропадна отново в мрака. Всеки път се мъчеше да се
задържи за мигновените проблясъци на съзнание, но
умът му беше като празно пространство, тъмно и
безсилно, и макар да знаеше, че съзнанието му пак бяга
и той губи връзката с реалността, дори и това усещане
му се изплъзваше и отново попадаше в празнотата.
Кошмар, помисли си притъпено по време на един от по-
продължителните проблясъци на съзнание. Имам
кошмар, все едно че знаеш, че имаш кошмар и че ако
отвориш очи, той ще свърши, но не можеш да отвориш
очите си. Опита се да ги отвори, но нищо не се получи,
тъмнината беше все така дълбока, той още бе потънал в
страшния си сън, а слънцето все така си светеше на
небето. Поклати глава бавно и отчаяно.
- Аха! Вижте! Най-после признаци на живот! - не
можеше да обърка бавния, носов провлачен говор. -
Старият магьосник Милър отново победи!
Последва миг тишина, миг, в който Мелъри все по-ясно
осъзнаваше затихващия гръм на самолетите, парливия
смолист дим, който дразнеше ноздрите и очите му, после
една ръка се подпъхна под раменете му и той чу
убедителния глас на Милър в ухото си:
- Опитай от това, шефе. Стара реколта бренди. С нищо
не може да се сравни.
Мелъри почувства студеното гърло на бутилката, килна
глава назад и дръпна силна глътка. Почти веднага се
изправи рязко, седна и се задави, кашляйки и борейки
се за въздух, докато огненото узо изгори лигавицата на
устата и гърлото му. Той се опита да каже нещо, но успя
само да изграчи, зяпна за чист въздух и се взря
възмутено в коленичилата до него фигура. Милър от своя
страна го погледна с нескрито възхищение.
- Видя ли, шефе? Какво ти казах? Несравнимо е - той
поклати възбудено глава. В миг отваряш широко очи,
както би казал поетът. За пръв път виждам човек след
шок и мозъчно сътресение да се възстановява толкова
бързо.
- Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? -
попита Мелъри. Огънят в гърлото му бе позатихнал и той
отново можеше да диша. - Да ме отровиш ли искаш? -
Той ядно поклати глава, опитвайки се да отърси
туптящата болка, а мъглата все още витаеше около
гънките на мозъка му. - Ама и ти си един доктор! Шок,
казваш, и първото нещо, което ми предписваш, е
алкохол...
- Както искаш - прекъсна го Милър строго. - Или това,
или многократно по-голям шок след около петнайсетина
минути, когато германците отново се появят.
- Но те си отидоха. Вече не чувам щуките.
- Този път ще дойдат откъм града - каза Милър унило. -
Лука току-що съобщи за тях. Половин дузина бронирани
коли и камиони с артилерийски оръдия, големи колкото
телеграфни стълбове.
- Ясно.
Мелъри се извърна и видя лека светлина в една
извивка на стената. Пещера - почти тунел. Малкият
Кипър - Лука бе казал, че някои от по-старите хора го
наричали така. „Игрището на дявола“ бе като восъчна
пита, надупчена с пещери. Той се усмихна тъжно при
спомена за мигновената си паника, когато си помисли,
че е ослепял, и отново се обърна към Милър.
- Отново беди, Дъсти, отново неприятности. Благодаря,
че ме свести.
 - Налагаше се - каза кратко Милър. - Предполагам, че
едва ли щяхме да те занесем много надалеч, шефе.
Мелъри кимна.
- Не може да се каже, че минаваме през най-равната
местност.
- И това също - съгласи се Милър. - Но по-скоро исках
да кажа, че почти не е останал човек, който да те носи.
Кейси Браун и Панаис са ранени, шефе.
- Какво! И двамата ли? - Мелъри стисна очи и бавно
поклати ядно глава. - Господи, Дъсти! Бях забравил за
бомбата... за бомбите. - Той се протегна и хвана ръката
на Милър. - Много ли са зле? - Толкова малко време
оставаше, а толкова много неща трябваше да направят.
- Много ли са зле? - Милър извади пакет цигари и
предложи на Мелъри. - Съвсем не са толкова зле... ако
успеем да ги заведем в болница. Но ужасно ще ги боли и
куцат, ако ще трябва да се катерят нагоре-надолу из
тези проклети клисури. За пръв път виждам дъното на
каньон да е почти толкова отвесно, колкото и стените.
Още не си ми казал...
- Съжалявам, шефе, съжалявам. Рани от шрапнел и при
двамата, точно на едно и също място - на лявото бедро,
малко над коляното. Няма счупени кости или разкъсани
сухожилия. Преди малко превързах крака на Кейси -
раната е доста дълбока. Но той ще го разбере, когато
започне да ходи.
- А Панаис?
- Сам си оправя крака - каза Милър кратко. - Странен
човек. Дори не ми позволи да го погледна, да не говорим
да го превържа. Мисля, че щеше да ме намушка с нож,
ако се бях опитал.
- По-добре го остави на мира - посъветва го Мелъри. -
Сред местните жители има разни табута и суеверия.
Важното е да оживее. Въпреки че все още не мога да
разбера как е успял да стигне дотук.
 - Той тръгна пръв - обясни Милър. - Заедно с Кейси.
Сигурно не сте ги видели в пушилката. Катереха се
заедно, когато ги раниха.
- А как аз се озовах тук?
- Няма награда за първия верен отговор. - Милър
посочи с палец над рамото си към грамадата, която
изпълваше наполовина пещерата. - Малкият тук отново
извърши своето чудо като свети Бърнард. Исках да отида
с него, но той не пожела. Каза, че щяло да му бъде
трудно да носи и двама ни нагоре по хълма. Е, аз не се
огорчих кой знае колко - въздъхна Милър. - Мисля, че
просто не съм роден за герой, това е.
Мелъри се усмихна.
- Още веднъж ти благодаря, Андреа.
- Благодаря! - Милър беше възмутен. - Човекът ти
спаси живота, а ти му казваш само „благодаря“!
- След първите десетина подобни преживявания
думите просто не ми стигат - отвърна сухо Мелъри. - Как
е Стивънс?
- Диша.
Мелъри кимна към светлината и сбърчи носа си.
- Зад ъгъла е, нали?
- Да, доста страшно е - призна Милър. - Гангрената е
тръгнала над коляното.
Мелъри се изправи замаяно и хвана пушката си.
- Как е той всъщност, Дъсти?
- Мъртъв е, но просто не умира. Ще свърши до залез.
Един господ знае как успя да оживее досега.
- Колкото и да е самонадеяно - промърмори Мелъри, -
мисля, че аз знам как става.
- Първокласни медицински грижи? - каза с надежда
Милър.
- Така изглежда.- Мелъри се усмихна на все още
коленичилия ефрейтор. - Но не това имах предвид. Е,
господа, на работа.
 - Единственото, което мога да върша, е да взривявам
мостове и да хвърлям пясък в мотори - съобщи Милър. -
Стратегията и тактиката са над възможностите на моя
обикновен мозък. Но все пак мисля, че онези долу са
избрали доста глупав начин да се самоубиват. За всички
заинтересувани би било много по-лесно, ако просто се
застрелят.
- Склонен съм да се съглася с теб. - Мелъри се намести
по-удобно зад натрошените скали на входа на клисурата,
недалеч от обгорените и димящи останки от горичката с
рожковите непосредствено под тях и погледна отново
към алпийския отряд, който се катереше в разпръснат
строй по стръмния и незащитен склон. - Те определено
си знаят работата, но се обзалагам, че изобщо не я
харесват.
Тогава защо, по дяволите, го правят, шефе?
- Вероятно нямат избор. Първо, това място може да
бъде атакувано само фронтално. - Мелъри се усмихна на
дребничкия грък, който лежеше между него и Андреа. -
Лука е избрал добро място. Доста ще трябва да
заобиколят, за да ни нападнат изотзад, а би им отнело и
цяла седмица да минат през дяволското бунище зад нас.
Второ, след няколко часа ще се стъмни, а те знаят, че
нямат никакви шансове да ни нападнат на тъмно. Накрая
- което е по-важно от останалите две причини, повече от
сигурно е, че комендантът на града е силно подгонен от
Главното командване. Залогът е твърде голям дори и
вероятността ние да стигнем до оръдията да е едно на
хиляда. Не могат да допуснат Ксерос да бъде евакуиран
под носа им, да загубят...
- Защо не? - прекъсна го Милър. Той разтвори широко
ръце. - Толкова много непотребни скали...
- Те не могат да си позволят да бъдат унижени пред
турците - продължи Мелъри търпеливо. -
Стратегическото значение на тези острови в Спорадите е
незначително, но политическата им значимост е огромна.
Адолф едва ли има нужда от друг съюзник в тези места.
Той изпраща хиляди войници, стотици щуки и
алпийските отряди - най-доброто, което има, а те му
трябват безкрайно много на италианския фронт. Но
трябва да увериш потенциалния си съюзник, че си
достатъчно надежден, преди да успееш да го убедиш да
се откаже от удобната си и сигурна позиция и да се
присъедини към теб.
- Много интересно - отбеляза Милър. - И?
- И германците без някакви угризения ще изпратят
тридесет или четиридесет от своите най-добри отряди, за
да бъдат насечени на малки парченца. Не е някакъв
особен проблем, когато го решаваш, седнал зад някое
бюро на хиляди мили оттук... Нека се приближат още на
стотина метра. Ние с Лука ще започнем от средата, а ти
и Андреа - отстрани.
- Това не ми харесва, шефе - оплака се Милър.
- Не мисли, че на мен ми харесва - каза тихо Мелъри. -
Убиването на хора, изпратени на самоубийство, е твърде
далеч от представите ми за развлечение, а дори и за
война. Но ако не ги ударим, те ще ударят нас. - Той
прекъсна и посочи към блесналото море, където Ксерос
лежеше кротко на мъгливия хоризонт, а залязващото
слънце хвърляше хиляди отблясъци. - Какво мислиш, че
ще направят с нас, Дъсти?
- Знам, знам, шефе. - Милър се размести. - Не ми
говори. - Той дръпна вълнената си шапка над челото и
се взря мрачно надолу по склона. - Кога ще започне
масовото клане?
- След стотина метра, казах. - Мелъри отново погледна
надолу към крайбрежието и внезапно се усмихна,
доволен, че може да смени темата. - Никога досега не
съм виждал телеграфни стълбове така внезапно да
заблестяват, Дъсти.
Милър погледна оръдията, изкарани на шосето зад два
камиона, и се изкашля.
 - Аз само повторих това, което ми каза Лука - оправда
се той.
- Какво ти е казал Лука? - възмути се дребничкият
грък. - За бога, майоре, този американец лъже
непрекъснато.
- Е, може би съм сбъркал - каза Милър великодушно.
Той отново се взря в оръдията и челото му се набразди
от объркване. - Първото е минохвъргачка, мисля. Но
какво, по дяволите, може да е другото...
- Също минохвъргачка - обясни Мелъри. - Петцевна и
много гадна. „Небелверфер“ или „Стенещата Мини“. Вие
като всички души в ада. Сигурно е, че ще ви смрази
кръвта, особено след мръкване - но въпреки това трябва
да се внимава и за другата. Шестинчова минохвъргачка,
почти сигурно е, че използва осколочни бомби - след нея
се чисти с метла и лопата.
- Точно така - изръмжа Милър. - Всички се
развеселихме. - Но той беше благодарен на
новозеландеца, че се опита да отклони мислите им от
това, което трябваше да направят. - Защо не ги
използват?
- Ще го направят - увери го Мелъри. - Само да открием
огън и да разберат къде сме.
- Господ да ни е на помощ - промърмори Милър. -
Осколочни бомби ли казахте? - Той изпадна в мрачно
мълчание.
- Всеки момент - каза тихо Мелъри. - Само се надявам
нашият приятел Турциг да не е в този отряд. - Той се
пресегна за бинокъла си, но спря изненадано, когато
Андреа се наведе през Лука и го хвана за ръката, преди
да бе успял да вдигне бинокъла. - Какво има, Андреа?
- Аз не бих използвал това, капитане. То вече ни
издаде веднъж. Мислих и реших, че не може да е друго.
Отражението на слънцето върху лещите...
Мелъри се взря в него, бавно пусна бинокъла и кимна
няколко пъти.
 - Разбира се, разбира се! Чудех се... Някой не е
внимавал. Няма друг начин, не би могло да има друг
начин. Едно малко проблясване е било достатъчно да ни
издаде. - Той спря, спомни си нещо, после се усмихна
гневно. - Може и аз да съм бил. Всичко започна, след
като бях на пост. Панаис нямаше бинокъл - той поклати
глава огорчено. - Сигурно съм бил аз, Андреа.
- Не ми се Вярва - каза Андреа. - Вие не можете да
допуснете подобна грешка, капитане.
- Не само че мога, а и съм я допуснал. Но после ще
съжаляваме за това.
Средната част на неравната редица вървящи напред
войници, които се подхлъзваха и препъваха по
предателския чакъл, беше почти достигнала долната
граница на овъглените останки от горичката.
- Достатъчно се приближиха. Аз ще се погрижа за
бялата каска в средата, Лука.
Още докато говореше, той чу лекия стържещ звук, с
който останалите трима наместиха цевите на пушките си
между закриващите ги отпред скали, и почувства
вълната на погнуса, която премина през съзнанието му.
Но докато говореше, гласът му остана твърд, спокоен и
почти обикновен.
- Сега! Справете се с тях!
Последните му думи бяха уловени и заглушени от
пронизващия, огнен залп на автоматите. С четири
картечници в ръце - две „Брен“ и два 9-милиметрови
шмайзера - това не беше война, както той бе казал, а
същинско жестоко клане на беззащитните фигури,
движещи се по склона. Тези фигури все още бяха
зашеметени и не можеха да разберат какво става. Те се
разтърсваха, завъртаха се около оста си и се
строполяваха, подобно на марионетки в ръцете на
полудял кукловод. Някои оставаха там, където падаха,
други се търкулваха надолу по стръмния склон, а ръцете
и краката им се мятаха в гротескната
непоследователност на смъртта. Само единици застинаха
на мястото, където бяха ранени, с безжизнени лица,
замръзнали в празна изненада, после уморено се
свличаха върху каменистата повърхност под краката си.
Почти три секунди изминаха, преди малцината все още
живи - около една четвърт от огъналата се редица - там,
където огнените залпове не се бяха срещнали, да
осъзнаят какво става и отчаяно да се хвърлят върху
земята, търсейки някакво несъществуващо прикритие.
Френетичното бълване на картечниците спря рязко и
едновременно, като че звукът бе съсечен с гилотина.
Внезапната тишина бе странно потискаща - по-шумна и
по-натрапчива дори и от предшестващата я гръмотевица.
Чакълестата маса под лактите скърцаше остро, когато
Мелъри леко се надигна и погледна към двамата мъже от
дясната си страна - Андреа с невъзмутимото си и
безизразно лице и Лука, с очи, в които проблясваха
сълзи. После долови тихото мърморене отляво и отново
се извърна. Непримиримият, подивял американец
ругаеше кротко и безспирно, като удряше отново и
отново свития си юмрук в острия чакъл пред себе си, без
да обръща внимание на болката.
- Още веднъж, господи. - Тихият глас звучеше почти
като молитва. - Само това искам. Само още веднъж.
Мелъри докосна ръката му.
- Какво има, Дъсти?
Милър го погледна, очите му бяха студени и
неподвижни, сякаш изобщо не го виждаше, после
премигна няколко пъти и се ухили, а порязаната му и
натъртена ръка механично бръкна за цигарите.
- Фантазирам си, шефе - каза той просто. - Само си
фантазирам. - Той тръсна пакета цигари. - Искате ли?
- Това нечовешко копеле, което е изпратило горките
хора по този хълм - каза тихо Мелъри. - Сигурно се е
радвал на картинката, когато е видял пушките ни, а?
Усмивката на Милър рязко изчезна и той кимна.
 - Знаех си, че така ще стане. - Той рискува и надзърна
зад един камък, после отново се дръпна назад. - Долу
има осем, а може би и десет от тях, шефе - докладва той.
- Горките, като щрауси са - опитват се да се прикрият
зад камъни с големината на портокали... Да ги оставим
ли?
- Да ги оставим! - повтори Мелъри. Почти му се
повдигаше от мисълта за още смърт. - Няма да посмеят
повече. - Той внезапно спря и инстинктивно се наведе в
мига, когато цяла шепа куршуми от картечница се
блъснаха в стръмната скала над главите им и
рикошираха. Дерето се изпълни с вой.
- Няма да опитат ли? - Милър вече нагласяше пушката
си в скалата пред себе си, но Мелъри хвана ръката му и
го дръпна.
- Няма ли? Слушай! - Още един откос, после втори, а
след това се чу дивашкото тракане на картечница,
ритмично прекъсвано от странни, получовешки
въздишки, когато пълнителят преминаваше през затвора
на цевта. Мелъри усети как косата му бавно настръхва.
- Шпандау. Ако веднъж си чул шпандау, не можеш да
забравиш този звук. Остави... сигурно е закрепена на
някой от онези камиони и не може да ни стори нищо...
Повече ме безпокоят ония минохвъргачки долу.
- А мен не - каза Милър. - Те не стрелят по нас.
- Тъкмо затова се тревожа... Ти какво мислиш, Андреа?
- Същото като вас, капитане. Изчакват. Това дяволско
игрище, както го нарича Лука, е същински лабиринт и
могат да стрелят само на сляпо...
- Това няма да продължи дълго - прекъсна го Мелъри и
посочи на север. - Ето че идват очите им.
Отначало самолетите бяха като петънца над нос
Демирка, но скоро се различаваха ясно и все по-
доловимо беше бръмченето откъм Егейско море. Мелъри
ги гледаше учудено, после се обърна към Андреа.
 - Да не би да ми се привиждат разни работи, Андреа? -
Той посочи към първия от двата самолета - висококрил
малък боен моноплан. - Нима това може да е ПЗЛ?
- Може и е тъкмо това - измърмори Андреа. - Стар
полски самолет, който използвахме преди войната -
обясни той на Милър. - А другият е стар белгийски
самолет - „Брегю“, както им казвахме. - Андреа засенчи
очите си и погледна към двата самолета, които сега бяха
почти точно над тях. - Мислех, че всички са вече извън
строя.
- И аз - каза Мелъри. - Сигурно са събрали разни части
и са ги сглобили. А, видели са ни - започват да кръжат.
Но защо, по дяволите, използват тези остарели и
смъртоносни капани...
- Не знам и не ме интересува - каза рязко Милър. Той
тъкмо бе погледнал иззад камъка пред себе си. - Тези
проклети оръдия долу се подреждат срещу нас и дулата
им са доста внушителна гледка. Не може да се сравни с
телеграфни стълбове. Осколочни бомби ли казахте?
Хайде, шефе, да се махаме оттук!
И тъй премина остатъкът от този кратък ноемврийски
следобед - в сурова игра на краткотрайни въздушни
нападения и криеница сред клисурите и назъбените
скали на Дяволското игрище. Самолетите определяха
правилата на играта. Летейки високо над главите им, те
наблюдаваха всяко движение на преследваната група
под себе си и предаваха информацията към оръдията на
крайбрежното шосе и алпийския отряд, който се бе
изкатерил през дефилето над горичката от рожкови
веднага след като самолетите съобщиха, че позицията е
напусната. Двата стари самолета скоро бяха заменени с
по-модерните „Хеншел“. Андреа каза, че ПЗЛ и без друго
не биха могли да издържат повече от час във въздуха.
Мелъри беше между два огъня. Колкото и неточни да
бяха минохвъргачките, някои от смъртоносните
осколочни бомби попаднаха в дълбоките клисури, където
избухването им в затвореното между отвесните стени
пространство не би могло да не бъде смъртоносно.
Няколко от тях паднаха толкова близо, че Мелъри бе
принуден да потърси убежище в някои от дълбоките
пещери, с които изобилстваха стените на каньоните. Там
те бяха в достатъчна безопасност, но безопасността
беше илюзия, която можеше да доведе единствено до
поражение и плен. През временните затишия алпийските
групи, които те отблъсваха с поредица от краткотрайни
ариергардни престрелки, можеха да се приближат
достатъчно, за да ги обградят и пленят. За кой ли път
Мелъри и хората му бяха принудени да прибягват между
бомбите от минохвъргачките, за да разширят
пространството между себе си и нападателите. Те
следваха несломимия Лука там, където той ги водеше,
често пъти рискуваха без особено голяма вероятност за
успех. Една бомба попадна в пукнатина, която водеше
навътре, зарови се в чакълестата земя на двайсетина
метра пред тях. И тя далеч не бе единствената този
следобед. При шанс едно на хиляда обаче не избухна. Те
се отдалечиха колкото бе възможно повече от нея, почти
сдържайки дъха си, докато успяха да отидат на
безопасно разстояние.
Около половин час преди залез слънце изкачиха
последните каменисти метри от стръмното и почти
отвесно дъно на клисурата, а после спряха до
надвесената стена, където тя отново се спускаше и
завиваше рязко надясно и на запад. Нямаше повече
бомби от минохвъргачката след онази, която не
експлодира. Мелъри знаеше, че шестинчовата и странно
виеща „Небелверфер" има ограничен обхват и при все че
самолетите още кръжаха над главите им, полетът им
беше безполезен. Слънцето се спускаше към хоризонта и
дъната на клисурите вече потъваха в сенчест здрач,
незабележим отгоре. Но алпийските отряди - упорити,
неотстъпчиви, тренирани войници, живеещи единствено
за да отмъщават за убитите си другари - бяха съвсем
наблизо зад тях. А те бяха добре обучени, свежи,
пъргави, с почти неизразходвана енергия, за разлика от
неговия малък отряд, изтощен след продължителните
дни и безсънните нощи на трудности и борба...
Мелъри се свлече на земята до ъгловатата извивка на
клисурата, откъдето можеше да наблюдава. Той изгледа
останалите с измамна небрежност, подсказваща
отчаянието, с което приемаше ситуацията. За бойна
единица бяха в доста окаяно състояние. И Панаис, и
Браун бяха тежко ранени, а на последния лицето бе
посивяло от болка. За пръв път, откакто напуснаха
Александрия, Кейси Браун беше апатичен, безжизнен и
безразличен към всичко. Мелъри прие това за лош знак.
На Браун му пречеше и предавателят, висящ на гърба му
- с решителна непреклонност той бе пренебрегнал
категоричната заповед на Мелъри да го зареже. Лука
беше уморен и това му личеше. Сега Мелъри осъзна, че
неговата физика не пасваше на духа му, тъй като
заразителната усмивка, която не слизаше от лицето му, и
перченето на великолепно завитите мустаци
контрастираха твърде рязко с тъжните му уморени очи.
Милър, както и самият той, беше уморен. Но както и
самият той, можеше да продължава да бъде уморен още
доста време. А Стивънс все още бе в съзнание, макар
дори и в здрача на каньона лицето му да изглеждаше
странно прозрачно, а ноздрите, устните и клепачите му
бяха безкръвни. Андреа, който го беше пренасял нагоре
и надолу по тези стръмни каньони - ако по тях въобще
можеше да се върви - почти два часа без прекъсване,
изглеждаше както винаги - неизменно непоколебим.
Мелъри поклати глава, извади цигара, понечи да
запали клечка кибрит, но си спомни, че самолетите все
още кръжаха отгоре, и хвърли клечката. Погледът му
безцелно се зарея на север по дължината на каньона и
той бавно се вкамени, смачквайки и надробявайки на
парченца незапалената цигара между пръстите си. Тази
клисура нямаше никаква прилика с другите, през които
досега бяха минали - беше по-широка, съвсем права и
поне три пъти по-дълга - и доколкото той можеше да
види в здрача, далечният край беше препречен с почти
отвесна стена.
- Лука! - Мелъри се беше изправил, забравил за цялата
си умора. - Знаеш ли къде сме? Познаваш ли това място?
- Но разбира се, майоре! - Лука бе почти обиден. - Не
ви ли казвах, че на времето ние с Панаис...
- Но това няма изход, то е като задънена улица! -
настоя Мелъри. - Ние сме затворени тук, човече, хванати
сме в капан!
Лука се ухили дръзко и засука края на мустака си.
Дребничкият човечец се забавляваше.
- Е? Майорът не вярва на Лука, така ли? - Той отново
се ухили, после поомекна и потупа с ръка стената до
себе си. - Ние с Панаис разработвахме този път цял
следобед. Покрай тази стена има много пещери. Една от
тях излиза в друга долина, която пък води до
крайбрежния път.
- Да, разбирам. - Облекчение премина през Мелъри и
той отново се отпусна на земята. - И къде е изходът към
тази долина?
- Точно срещу Мейдоския проток.
- Колко далече е от града?
- На около пет мили, майоре, а може би шест. Не
повече.
- Добре, добре! А вие сигурни ли сте, че може да
намерите тази пещера?
- По всяко време и със завързани очи - похвали се
Лука.
- Добре! - Още докато говореше, Мелъри се метна
силно на една страна, извивайки се във въздуха, за да
не падне върху Стивънс. Той тупна тежко до стената
между Андреа и Милър. В момент на необмислена
небрежност се бе изложил на показ откъм клисурата,
която преди малко бяха напуснали. Картечният откос
откъм долния край - на не повече от сто и петдесет
метра - мина почти покрай главата му. Дрехата му върху
лявото рамо бе пробита, а куршум одраска самото рамо.
Милър коленичи до него, опипа раната и прокара
предпазливо ръка по гърба му.
- Непростима непредпазливост - измърмори Мелъри. -
Но не мислех, че са така близо.
Той не беше толкова спокоен, колкото гласът му. Ако
дулото на този шмайзер се бе оказало на десета от
сантиметъра по-надясно, сега щеше да бъде без глава.
- Добре ли сте, шефе? - Милър бе объркан. - Да не
би...
- Лоши изстрели - успокои го Мелъри бодро, - не биха
могли да улучат и плевня. - Той се изви и погледна през
рамото си. - Не обичам да се правя на герой, но това
наистина е само драскотина... - Той с лекота се изправи
и хвана пушката си. - Съжалявам, господа, но е време да
тръгваме. Колко далеч е тази пещера, Лука?
Лука потърка наболата си брада и усмивката му
изведнъж изчезна. Той бързо погледна Мелъри, а после
отново отклони поглед.
- Лука!
- Да, да, майоре. Пещерата... - Лука отново потърка
брадата си. - Е, не е много близо. Всъщност тя е на края
- довърши той притеснено.
- На самия край ли? - попита Мелъри тихо.
Лука кимна нещастно и се взря в земята около нозете
си. Дори краищата на мустаците му като че се отпуснаха.
- Колко удобно! - каза Мелъри бавно. - О, наистина е
много удобно! - Той отново се отпусна на земята. -
Просто не ни върши работа, това е!
Той наклони замислено глава и не я вдигна дори
когато Андреа насочи „брен“-а иззад една скала и
изстреля кратък откос надолу, по-скоро в знак на
отчаяние, отколкото надявайки се да улучи някого.
Минаха още десет секунди, след което Лука отново се
обади, а гласът му едва се чуваше:
- Ужасно съжалявам. Страшно е. Бог ми е свидетел,
майоре, не бих го направил, ако не мислех, че все още
са доста далече зад нас.
- Не е твоя вината, Лука. - Мелъри бе развълнуван от
очевидното нещастие на дребния човечец. Той докосна
скъсаното рамо на дрехата си. - И аз мислех същото.
- Моля ви! - Стивънс сложи ръка на рамото на Мелъри.
- Какво не е наред? Не разбирам.
- Боя се, Енди, че всички останали разбират. То е
много, много просто. Трябва да вървим още половин
миля по тази долина без каквото и да е прикритие.
Алпийският отряд е на по-малко от двеста метра от
клисурата, от която току-що се измъкнахме.
Той поспря, докато Андреа изстреля още един
безсмислен откос, после продължи:
- Ще направят същото, което правят и сега - ще
продължават да проверяват дали сме тук. В момента, в
който решат, че сме тръгнали, ще пристигнат за нула
време. Ще ни смажат, преди да сме изминали и
половината път, четвъртината път до пещерата - знаеш,
че не можем да се движим бързо. А те имат и няколко
„шпандау“ - ще ни направят на кайма.
- Разбрах - измърмори Стивънс. - Толкова хубаво го
обяснихте, сър.
- Съжалявам, Енди, но това е положението.
- А не може ли да оставите двама души за ариергард,
докато останалите...
- И какво ще стане с ариергарда? - прекъсна го сухо
Мелъри.
- Разбирам какво искате да кажете - каза младежът
тихо. - Не бях помислил за това.
- Да, но те ще помислят. Ето че има проблем, нали?
 - Изобщо няма проблем - съобщи Лука. - Майорът е
любезен, но вината е моя. Аз ще...
- Ти все такива ги вършиш! - сряза го Милър.
Той дръпна картечницата от ръката на Лука и я сложи
на Земята.
- Чу какво каза шефът - не е твоя вината.
За момент Лука ре взря в него ядосано, а после унило
се обърна. Като че ли щеше да заплаче. Мелъри същи се
вгледа в американеца, учуден от внезапната сила,
толкова неприсъща за него. Дъсти бе странно мълчалив
и замислен през последния половин час. Мелъри не си
спомняше да е казал нито дума през това време. Но
имаше достатъчно време да се безпокои за това после...
Кейси Браун опъна ранения си крак и погледна Мелъри
с надежда.
- Не можем ли да останем тук, докато се стъмни... да
стане съвсем тъмно, а после да се измъкнем...
- Няма да помогне. Тази нощ е почти пълнолуние, а и
небето е съвсем безоблачно. Ще ни хванат. И което е по-
важно, трябва да се доберем до града тази вечер след
залез, но преди полицейския час. Това е последният ни
шанс. Съжалявам, Кейси, но няма да може.
Изминаха петнайсет секунди, половин минута, после
всички се сепнаха, когато се обади Енди Стивънс.
- Лука беше прав, знаете ли? - каза той доволен.
Гласът му беше слаб, но изпълнен със спокойна
сигурност, което накара всички да насочат погледи към
него. Той се бе подпрял на един лакът, а в ръце бе
хванал „брен“-а на Лука. Увлечени в обсъждане на
проблема, никой от тях не беше чул как и кога той е
взел картечницата.
- Много е просто - продължи Стивънс тихо. - Нека само
помислим... Гангрената е тръгнала над коляното, нали,
сър?
Мелъри не каза нищо. Той не знаеше какво да каже,
пълната неочакваност го бе извадила от равновесие.
Само смътно съзнаваше, че Милър го гледа, умолявайки
го с поглед да каже „не“.
- Така ли е или не е така? - Гласът бе изпълнен с
търпение, със странна убеденост и неочаквано Мелъри
разбра какво трябва да каже.
- Да - кимна той. - Така е. - Милър То гледаше ужасен.
- Благодаря, сър. - Стивънс се усмихваше доволно. -
Наистина ви благодаря. Не е необходимо да изтъквам
предимствата на моето оставане тук. - Никой не го беше
чувал да говори толкова уверено, с авторитета на човек,
който владее положението. - Време е да сторя нещо
заради това, че все още съм жив. Само без сбогувания,
моля ви. Оставете ми няколко кутии с патрони, две - три
гранати и тръгвайте.
- Проклет да съм, ако го направим! - Милър стана и се
насочи към момчето, после внезапно спря, тъй като
картечницата бе опряла в гърдите му.
- Още една крачка и ще стрелям - каза Стивънс
хладнокръвно. Милър го изгледа продължително и
мълчаливо и отново бавно се отпусна на тревата.
- Ще го направя - увери го Стивънс. - Е, довиждане,
господа. Благодаря ви за всичко, което сторихте за мен.
Минаха двайсет секунди, трийсет, цяла минута в
необикновена, подобна на унес тишина, след това Милър
отново се изправи тежко - висок и строен, с провиснали
дрехи и лице странно изпито в настъпващия здрач.
- Сбогом, малкия. Мисля, че... е, може би не съм чак
толкова умен, все пак. - Той хвана ръката на Стивънс,
погледна измъченото му лице, понечи да каже още нещо,
после промени решението си. - Довиждане! - каза той
рязко, обърна се и се отдалечи бавно към долината.
Един по един го последваха и останалите, безмълвно,
освен Андреа, който спря и прошепна нещо на ухото на
момчето - нещо, което накара Стивънс да се усмихне и
кимне. Последен остана Мелъри. Стивънс му се усмихна
широко.
 - Благодаря ви, сър. Благодаря ви, че не ме
изоставихте. Вие и Андреа - нали разбирате. Вие винаги
разбирате.
- Ти... ти добре ли си, Енди? - Господи, помисли си
Мелъри, каква глупост казах.
- Честна дума, сър, добре съм. - Стивънс се усмихна
доволен. - Не ме боли... Нищо не чувствам. Страхотно е!
- Енди, не...
- Време е да вървите, сър. Другите ще чакат. Само ако
може да ми запалите цигара и да изстреляте няколко
откоса напосоки надолу към клисурата...
След пет минути Мелъри беше настигнал останалите, а
след петнадесет те достигнаха пещерата, която водеше
към крайбрежието. За момент спряха на входа,
заслушани в откъслечните изстрели, които се носеха
откъм другия край на долината, после безмълвно се
обърнаха и влязоха в пещерата.
Енди Стивънс лежеше по корем там, където го бяха
оставили, и се взираше във вече почти тъмната клисура.
Тялото му не чувстваше никаква болка, съвсем никаква.
Той смукна дълбоко от цигарата, усмихва се и сложи
нова пачка патрони в магазина на картечницата. За пръв
път в живота си Енди Стивънс беше безкрайно щастлив и
доволен. Най-после бе намерил покой със себе си. Той
вече не се страхуваше!
 ГЛАВА XIII

Сряда. Вечер
18,00 - 19,15

Точно след четиридесет минути те бяха в самия град

Наварон, на петдесетина метра от големия портал на
крепостта.
Мелъри се взираше отвъд масивната каменна арка,
която се извисяваше над тях. За кой ли път поклати
глава и се опита да се отърси от чувството на недоверие
и учудване, опита се да повярва, че най-после са
достигнали целта си. От доста време се нуждаеха от
почивка. Нормалната логика силно противоречеше на
лошия късмет, който ги преследваше безспирно, откакто
бяха пристигнали на острова. Все пак толкова бързо и
безпрепятствено бяха изминали разстоянието от
здрачната долина, където бяха оставили Енди Стивънс
да умре, до тази запусната и порутена къща в източната
част на градския площад на Наварон, че все още му
беше трудно да го повярва.
Е, не беше чак толкова лесно през първите
петнадесетина минути, спомни си той. Раненият крак на
Панаис му бе изневерил веднага щом влязоха в
пещерата и той бе припаднал. Вероятно е страдал
ужасно, помисли си Мелъри, с този разкъсан и грубо
превързан крак, но падащият здрач и тъмното му
безизразно лице прикриваха болката му. Той бе молил
Мелъри да го оставят, за да задържи алпийските отряди,
когато стигнат до Стивънс в края на долината, но Мелъри
грубо му бе отказал. Той направо бе казал на Панаис, че
е прекалено ценен, за да го оставят там, и че шансовете
алпийските отряди да попаднат именно в тази пещера
сред многото други са доста слаби. Мелъри не би искал
да говори така, но нямаше време за любезности и
Панаис сигурно схвана същността, тъй като не се опита
да протестира, когато Милър и Андреа го вдигнаха и го
подкрепяха, докато той куцаше през пещерата. Мелъри
забеляза, че накуцването е по-слабо - може би поради
помощта, а може би и поради това, че след като му бе
попречено да убие още неколцина германци, вече
нямаше смисъл да преувеличава страданията си.
Едва бяха излезли от пещерата и се насочваха през
гористата долина към тъмния блясък на Егейско море,
ясно забележим в здрача, когато Лука чу нещо и им
направи знак да мълчат. Почти веднага Мелъри също го
чу - мек гърлен глас, примесен с хрущенето на
приближаващи се по чакъла стъпки. Мелъри, който се
беше погрижил своевременно да се прикрият зад
дърветата, даде заповед да спрат и ядосано изруга, след
което чу зад себе си глухо тупване и леко заглушен вик.
Върна се да провери какво става и видя Панаис, проснат
на земята и в безсъзнание. Милър, който му помагаше,
обясни, че Мелъри ги е накарал да спрат толкова
внезапно, че той се е блъснал в Панаис и раненият крак
на гърка се е огънал, той се строполил тежко, а при
падането главата му се ударила в камък. Мелъри се
наведе, обзет от внезапно подновено съмнение. Панаис
беше упорит, той беше роден за боец и беше в състояние
да симулира инцидент, за да обърне нещата в своя полза
- в случая да получи възможност да повали още няколко
от враговете с пушката си..., но тук нямаше преструвка:
кървящата рана над слепоочието беше съвсем истинска.
Германският патрул нямаше никаква представа за
присъствието им и се изкачваше шумно по долината,
докато накрая се отдалечи дотолкова, че да не се чува и
звук. Лука бе помислил, че комендантът на Наварон се е
отчаял и се опитва да прегради всички възможни изходи
от „Игрището на дявола“. Мелъри смяташе, че това е
малко вероятно, но не му се спореше. Пет минути по-
късно те бяха се махнали от входа на долината, а след
още пет минути не само достигнаха до крайбрежния път,
но и обезвредиха двамата постови - вероятно
шофьорите, които пазеха един камион и щабната кола,
паркирани до пътя, като им свалиха униформите и
каските и после ги завързаха зад някакви храсти, където
никой не можеше да ги забележи.
Отиването им в Наварон се бе оказало странно лесно,
но пълната липса на съпротива бе обяснима, тъй като
никой не ги очакваше. Седнал на предната седалка до
Мелъри, облечен като него в германска униформа, Лука
караше голямата кола и я караше великолепно. Тази
способност, толкова необичайна за отдалечените
Егейски острови, така порази Мелъри, та се наложи Лука
да му припомни, че дълги години е бил шофьор на
Йожен Влакос. За по-малко от дванадесет минути
стигнаха до града - дребният човечец не само се
справяше превъзходно с колата, но познаваше и пътя
толкова добре, че направи почти невъзможното и почти
през цялото време кара голямата машина без фарове.
Пътуването не само бе лесно, но и съвсем спокойно.
Минаха покрай няколко камиона, паркирани покрай
пътя, а на по-малко От две мили от града срещнаха
група от двайсетина войници, които маршируваха срещу
тях в колона по двама. Лука намали скоростта - би било
много подозрително, ако я беше увеличил и застраши
живота на маршируващите, но включи мощните фарове,
които ги заслепиха, и натисна дрезгавия клаксон, а
Мелъри се наведе през десния прозорец и ги изруга на
чист немски, като им каза да се махат от пътя му. Те така
и направиха, а младшият офицер дори застана мирно и
изкозирува за поздрав.
Непосредствено след това минаха през една местност с
терасирани градини, оградени с високи стени, които се
намираха между полуразрушена византийска черква и
белостенен източноправославен манастир, построени
съвсем нелепо от двете страни на прашното шосе, след
което почти веднага навлязоха в покрайнините на стария
град. Мелъри имаше усещането, че тесните, виещи с£ и
полуосветени улици, покрити с груби камъни и високи до
коленете бордюри, са само сантиметри по-широки от
самата кола. После Лука се насочи към една извита като
дъга отсечка, където колата през цялото време се
катереше стръмно нагоре. Той спря рязко и двамата с
Мелъри огледаха набързо тъмната уличка, която бе
съвсем безлюдна, въпреки че до полицейския час
оставаше доста време. До тях имаше белокаменна стълба
без перила, успоредна на стената на една къща със
силно украсена козирка над площадката на външното
стълбище. Все още замаяният Панаис ги поведе нагоре
по тези стълби към къщата - той добре знаеше къде се
намира, минаха през един плосък покрив, слязоха по
други стъпала, прекосиха един тъмен двор и влязоха в
старата къща, където се намираха сега. Лука бе откарал
колата още преди те да стигнат горната площадка на
стълбите. Едва сега Мелъри си спомни, че не бе казал
какво смята да направи с нея.
Мелъри все още се взираше през дупката на стената
към портала на крепостта. Той осъзна колко силно се
надяваше нищо да не се случи на дребничкия грък с
тъжните очи, и то не само защото неговите неизчерпаеми
запаси и познания за местността бяха безценни за тях и
скоро отново можеха да потрябват. Мелъри силно се бе
привързал към него, към неговата неизменна бодрост,
ентусиазъм, готовност да помага и да угажда на
околните и най-вече заради пълната липса на егоизъм.
Много приятен дребосък беше и сърцето на Мелъри се бе
разтворило за него. Много повече, отколкото за Панаис,
помисли си той горчиво, а после веднага съжали за тази
мисъл. Панаис нямаше никаква вина, че беше такъв, а
освен това по своя тъмен и мълчалив начин той бе
направил за тях почти толкова, колкото и Лука. Но
фактът си беше факт - липсваше му топлата човечност
на Лука.
Липсваше му и бързият и интелигентен ум на Лука,
пресметнатият опортюнизъм, който почти граничеше с
гениалност. Идеята на Лука да се настанят в тази
изоставена къща бе блестяща. Не че беше трудно да
намерят празна къща - откакто германците бяха
превзели стария замък, жителите на града масово се
насочваха към Маргарита и други съседни села, като
най-бързи бяха обитателите на централната част на
града. Мнозина от тях не можеха да понесат близостта с
крепостната стена, ограждаща северната част на
площада, откъдето техните завоеватели постоянно
влизаха и излизаха през портала, стражите маршируваха
напред-назад и непрекъснато им напомняха, че са
загубили свободата си. Толкова хора бяха напуснали, че
повече от половината къщи откъм западната страна на
площада - най-близките до крепостта - сега бяха заети
от германски офицери. Но Мелъри искаше да има
възможност да наблюдава отблизо крепостта. Когато
дойдеше време да нанесат удара, щеше да се наложи да
изминат само няколко метра. И въпреки че един
компетентен гарнизонен командир винаги би бил
подготвен за непредвидени неща, Мелъри смяташе, че е
малко вероятно разумен човек да подозира, че
саботажна група може да бъде толкова самоубийствено
настроена, та да прекара целия ден на хвърлей място от
стената на крепостта.
Иначе къщата не беше нещо особено. Като дом, като
място за живеене едва ли би могла да бъде по-неудобна.
Беше безкрайно порутена, без обаче да е съборена.
Западната част на площада бе кацнала несигурно на
върха на скалата, докато в южната част имаше доста по-
модерни сгради от бял варовик и парийски гранит,
построени в особения стил, характерен за къщите на
островите - с плосък покрив поради зимните дъждове. Но
в източната част на площада, където бяха те, имаше
старомодни къщи от дърво и чим, подобни на онези,
които се срещат в планинските селца.
Утъпканият землист под под краката им бе неравен, на
издатини, очевидно предишните обитатели бяха
използвали предимно единия ъгъл, и то за различни
цели, включително и като място за изхвърляне на
боклука. Таванът бе направен от грубо изсечени
почернели греди, покрити с дъски, на свой ред измазани
с кал. От предишен опит с подобни къщи в Белите
планини Мелъри знаеше, че когато вали, покривите им
пропускат водата като сито. В единия край на стаята
имаше издатина, висока около метър, която се
използваше, подобно на други такива елементи от бита
на ескимосите, като легло, маса или пейка - според
случая. Иначе нямаше абсолютно никакви мебели.
Мелъри се сепна от нечие докосване по рамото и се
обърна. Зад него стоеше Милър, който упорито дъвчеше,
а в ръката си държеше полупразна бутилка вино.
- По-добре хапни нещо, шефе - посъветва го той. - Аз
ще наглеждам през тази дупка да не се появи някой
гъсок.
- Прав си, Дъсти. Благодаря ти. - Мелъри внимателно
се дръпна към другия край на стаята - вътре беше почти
пълен мрак, а те не искаха да рискуват и да палят
светлина. Той се придвижи опипом и стигна до
издатината. Неуморният Андреа бе прегледал
провизиите и бе сготвил нещо като ядене - сушени
смокини, мед, сирене, чеснов салам и печени кестени.
Ужасна комбинация, помисли си Мелъри, но беше най-
доброто, което Андреа можеше да приготви, пък и беше
твърде гладен, почти озверял от глад, за да си позволи
да обръща внимание на съдържанието на чинията си. А
когато поля погълнатото с малко от местното вино, което
Лука и Панаис бяха намерили предния ден, сладникаво-
смолистата тръпчивост на напитката заличи всеки друг
вкус.
Мелъри запали цигара, като внимателно прикриваше
пламъка на кибритената клечка, и започна за пръв път
да обяснява своя план за влизане в крепостта. Не се
налагаше да внимава да не би да говори високо -
няколко тъкачни стана в съседната къща, една от
малкото обитавани в тази част на площада, тракаха
непрестанно цялата вечер. Мелъри изпитваше смътното
подозрение, че и в това е замесен Лука, въпреки че му
бе трудно да разбере как е успял да се свърже със свои
приятели. Но приемаше със задоволство тази ситуация и
се опита да направи така, че останалите да разберат
указанията му.
Очевидно успя, тъй като нямаше никакви въпроси.
Няколко минути говориха общи неща, като обикновено
мълчаливият Кейси Браун говори най-много, оплаквайки
се от храната, пиенето, ранения си крак и твърдината на
пейката, където нямало до може да мигне цяла нощ.
Мелъри се ухили на себе си, но не каза нищо. Кейси
Браун определено отиваше към подобрение.
- Смятам, че говорихме достатъчно, господа. - Мелъри
се плъзна напред по пейката и се протегна. Как беше
уморен! - Сега е първият ни и последен шанс да се
наспим като хората. Ще дежурим през два часа - аз
застъпвам първи.
- Сам ли? - Милър се обади тихо от другия край на
стаята. - Не мислиш ли, че трябва да дежурим по двама,
шефе? Един отпред и един отзад. Освен това знаете, че
сме доста изтощени. Сам човек лесно би могъл да заспи.
- Той изглеждаше толкова разтревожен, че Мелъри се
засмя.
- Няма начин, Дъсти. Всеки ще пази там до прозореца,
а щом заспи, бързо ще се събуди, когато се удари в
пода. Толкова сме съсипани, че не можем да си позволим
без причина да губим сън. Първо съм аз, после ти, след
това Панаис, Кейси, накрая Андреа.
- Е, както кажете - съгласи се неохотно Милър.
Той сложи нещо твърдо и студено в ръката му. Мелъри
веднага го позна - беше най-скъпият предмет на
ефрейтора, автоматичният му пистолет със заглушител.
- Просто можете да надупчите любопитни натрапници,
без да събудите целия град. - Той полека се отдалечи
към задната част на стаята, запали цигара, известно
време пуши мълчаливо, след това изпъна краката си на
пейката. След пет минути всички, освен безмълвният
наблюдател на прозореца, бяха дълбоко заспали.
Две - три минути по-късно Мелъри застина нащрек, тъй
като чу тих шум отвън - откъм задната част на къщата,
както си помисли той. Тракането на становете в
съседните сгради бе спряло и сега всичко беше тихо.
Шумът отново се повтори, този път не можеше да има
грешка - леко почукване на вратата в края на коридора.
- Останете там, капитане - промърмори тихо Андреа и
Мелъри за стотен път се удиви на способността на
Андреа да се измъква от дълбок сън и при най-лекия
непривичен шум, но да не се събужда от гръмотевична
буря. - Аз ще отворя. Сигурно е Лука.
Беше Лука. Дребният човечец беше задъхан, почти
изтощен, но извънредно доволен от себе си. Той с
благодарност изпи чашата вино, която Андреа му наля.
- Ужасно се радвам отново да те видя! - каза Мелъри
искрено. - Как мина? Проследи ли те някой?
В тъмнината Мелъри видя, че Лука почти се е изправил
в цял ръст.
- Никой от онези тромави глупаци не може да види
Лука дори и при пълнолуние, а още по-малко да го хване
- каза той почти възмутен. После спря и си пое дълбоко
дъх. - Не, не, майоре. Знаех, че ще се тревожите за мен
и. затова се върнах тичешком. Е, не съм тичал чак през
целия път - поправи се той. - Все пак не съм толкова
млад като вас, майор Мелъри.
- Откъде се връщаш? - попита Мелъри. Той бе доволен,
че тъмнината прикрива усмивката му.
- От Вигос. Това е стар замък, построен от франките
преди много столетия, на около две мили източно оттук,
близо до крайбрежния път. - Той спря и отпи още една
глътка вино. - Е, може и да е на повече от две мили. Но
на връщане позабавих ход само два пъти за по една
минута. - На Мелъри се стори, че Лука вече съжалява за
това, дето в момент на слабост е признал, че вече не е
младеж.
- И какво прави там? - попита Мелъри.
- След като ви оставих, си помислих - отклони отговора
Лука, - аз винаги мисля - обясни той, - това ми е навик...
Та помислих си, че когато войниците, които ни търсеха
из „Дяволското игрище“, открият, че колата я няма, те
ще разберат, че вече не сме на онова прокълнато място.
- Да - съгласи се Мелъри предпазливо. - Да, ще го
разберат.
- И тогава ще си кажат: „Ха, на онези проклети
англичани им остава малко време.“ Те знаят, че
вероятността да ни хванат на острова е малка - ние с
Панаис познаваме всяка скала, дърво, пътека и пещера.
Значи ще се опитат да ни попречат да стигнем там. Ще
блокират всички пътища до града. Тази нощ е
единствената ни възможност да влезем. Слушате ли ме? -
попита той нетърпеливо.
- Опитвам се.
- Но най-напред - Лука разпери ръце с театрален жест,
- най-напред те ще проверят дали не сме в града. Ще
бъдат глупаци, ако блокират пътищата, след като ние
вече сме влезли в града. Те ще трябва да се уверят, че
не сме тук. Ще търсят. И то усилено. Как го казвахте - с
гъстия гребен!
Мелъри кимна бавно.
 - Боя се, че е прав, Андреа.
- И аз - отвърна Андреа безрадостно. - Трябваше да
помислим за това. Но може би ще успеем да се скрием -
на покрива или...
- С гъстия гребен, казах - прекъсна го Лука
нетърпеливо. - Но всичко е наред. Аз, Лука, го измислих.
Предчувствам, че ще вали. Облаците скоро ще закрият
луната и ще можем да се движим безопасно... Не искате
ли да знаете какво направих с колата, майор Мелъри? -
Лука очевидно се забавляваше.
- Съвсем я бях забравил - призна Мелъри. - Какво
направи с колата?
- Оставих я в двора на замъка Вигос. После източих
бензина от резервоара и го излях върху колата. А след
това драснах клечка кибрит.
- Какво си направил? - Мелъри не вярваше.
- Драснах клечка кибрит. Но мисля, че бях прекалено
близо до колата, тъй като почти не ми останаха вежди -
въздъхна Лука. - Жалко, хубава машина беше. - После
лицето му се проясни. - Но, майоре, господ ми е
свидетел, че гореше прекрасно.
Мелъри се взря в него.
- Защо, по дяволите?...
- Съвсем просто е - обясни Лука търпеливо. - Хората,
които ни търсеха из „Дяволското игрище“, сигурно вече
са разбрали, че колата им е открадната. Ще видят огъня.
И ще забързат натам - какво ще кажете?
- Да проверят?
- Точно така. Да проверят. Ще изчакат да затихне
огънят. Отново ще разследват. Никакви тела, никакви
кости в колата, значи ще претърсят замъка. И какво ще
намерят?
В стаята настъпи мълчание.
- Нищо! - каза Лука нетърпеливо. - Няма да намерят
нищо. После ще претърсят околността в радиус от
половин миля. И какво ще намерят? Пак нищо. Тогава ще
разберат, че са изиграни и че ние сме в града, и ще
дойдат да ни търсят тук.
- С гъстия гребен - измърмори Мелъри.
- С гъстия гребен. И какво ще намерят? - Лука поспря,
после избърза, като че някой можеше да му отнеме
първенството. - За пореден път няма да намерят нищо -
каза той победоносно. - И защо? Защото дотогава ще е
започнало да вали, луната ще се е изгубила зад
облаците, експлозивите ще са скрити... и ние ще сме си
отишли!
- Къде ще сме отишли? - Мелъри се чувстваше замаян.
- Къде другаде, освен в замъка Вигос, майор Мелъри?
Докато нощта се сменя с ден, те не биха се сетили
отново да ни търсят там.
Мелъри го изгледа мълчаливо и продължително, после
се обърна към Андреа.
- Капитан Йенсен допусна една грешка досега -
измърмори той. - Избра не този, когото трябваше, за
ръководител на експедицията. Но това няма съществено
значение. Докато Лука е с нас, не бихме могли да
загубим битката.
Мелъри леко постави раницата си на чимените плочи,
изпъна се и се взря в тъмнината, прикривайки с две ръце
очите си от леко ръмящия дъжд. Дори от мястото, където
бяха застанали - върху неравния покрив на най-близката
до крепостта къща в източната част на площада, стената
се простираше на четири-пет метра над главите им, а
издигнатите нагоре и хлътнали надолу островърхи кули,
редуващи се по протежението на стената, бяха
единственото, което се виждаше в мрака.
- Ето я, Дъсти - измърмори Мелъри. - Самата тя.
- Самата тя! - Милър беше ужасен. - И трябва... трябва
да мина през това?
- Знам, че ще ти бъде доста трудно - отвърна кратко
Мелъри. Той се ухили, потупа Милър по гърба и побутна
раницата до краката си. - Ще метнем това въже, куката
ще се закачи, ти ще се покатериш...
- И ще се разкървавя до смърт на тези шест реда
бодлива тел - прекъсна го Милър. - Лука казва, че това е
най-здравата тел, която някога е виждал.
- Ще използваме палатката за омекотяване на натиска
- успокои го Мелъри.
- Имам много деликатна кожа, шефе - оплака се
Милър. - Свикнал съм само на пружинен матрак...
- Е, имаш само един час да си намериш - каза Мелъри с
безразличие.
Лука беше пресметнал, че ще мине поне един час,
преди отрядът, който ги търсеше, да провери северната
част на града, а това даваше възможност на него и на
Андреа да започнат диверсията.
- Хайде, да скрием това и да се махаме. Ще заровим
раниците в този ъгъл и ще ги покрием с пръст. Извади
първо въжето. Там няма да имаме време да разтваряме
пакетите.
Милър коленичи, заопипва с ръце каишите, после
неочаквано възкликна ядосано.
- Това не е същият пакет - измърмори той с
отвращение. После гласът му рязко се промени: -
Въпреки че... почакай...
- Какво има, Дъсти?
Милър не побърза да отговори. В продължение на
няколко секунди ръцете му ровеха из пакета, после той
се изопна.
- Бавногорящият фитил, шефе. - Гласът му бе неясен
от раздразнение, от злобна ядовитост, което учуди
Мелъри. - Няма го!
- Какво? - Мелъри се наведе и започна да рови в
пакета. - Не може да бъде, Дъсти, просто не е възможно!
По дяволите, човече, та ти сам направи пакета!
- Така е, шефе - почти скърцайки със зъби каза Милър.
- А после някой се е промъкнал зад гърба ми и го е
разтворил.
- Невъзможно! - отсече Мелъри. - Просто не е
възможно, Дъсти. Ти затвори тази раница. Видях те как
го направи тази сутрин в горичката, а Лука я носи през
цялото време. А аз имам пълно доверие в Лука.
- И аз, шефе.
- А може би и двамата грешим - продължи тихо
Мелъри. - Може пък да е останал извън раницата.
Прекалено много си уморен, Дъсти.
Милър го погледна странно, замълча за момент, след
което отново започна да ругае.
- Моя е вината, шефе. Дяволите да ме вземат!
- Какво значи „моя е вината“? За бога, човече, та аз
бях там, когато... - Мелъри спря, стана бързо и се взря в
тъмнината към южната част на площада. Там бе
изтрещял единичен изстрел, тънкото и пронизително
изсвистяване на рикошет бе последвано от щракване на
карабина, след което настъпи тишина.
Новозеландецът стоеше неподвижно, с ръце
притиснати до бузите. Повече от десет минути бяха
минали, откакто те с Милър бяха оставили Панаис да
заведе Андреа и Браун в замъка Вигос - по това време те
би трябвало вече да са доста далеч от площада. А почти
сигурно беше, че и Лука не е там. Мелъри му беше дал
съвсем ясни указания - да скрие останалите блокчета
тротил на покрива, след което да изчака там, за да
заведе него и Милър до мястото. Но възможно бе нещо
де не е станало както трябва, винаги нещо може да се
обърка. Или да е имало капан... Но какъв ли е бил
капанът?
Внезапните изстрели от автомат прекъснаха мислите
му и за миг той се превърна целият в слух и зрение.
След това се обади по-лека картечница, само за няколко
секунди. Двете оръжия спряха едновременно така рязко,
както и бяха започнали. Мелъри не чака повече.
 - Събери нещата - прошепна той настойчиво. - Ще ги
вземем с нас. Нещо не е наред.
За половин минута те прибраха въжетата и
експлозивите обратно в раниците, нарамиха ги и
тръгнаха.
Превити почти о две, внимавайки да не вдигат шум, те
пребягаха през покривите към старата къща, където
трябваше да се срещнат с Лука. Бяха само на няколко
крачки от къщата, когато видяха една фигура да изплува
от сянката, само че тя не беше на Лука! Мелъри
изведнъж разбра това, тъй като фигурата беше доста по-
висока от Лука. Без да спира, той метна цялата си
деветдесеткилограмова тежест върху непознатата
фигура и я сграбчи в смъртоносна хватка. Рамото му
попадна под ключицата на човека, изкарвайки всичкия
въздух от белите му дробове, при което непознатият
нададе мъчителен вик. Секунда по-късно жилавите ръце
на Милър бяха събрани върху шията на мъжа, бавно
задушавайки го до смърт.
И той наистина щеше да го удуши, ако Мелъри,
подтикнат от някаква слаба интуиция, не се беше навел
върху сгърченото лице и изцъклените изпъкнали очи,
при което за малко да извика от внезапен ужас.
- Дъсти! - прошепна той дрезгаво. - За бога, спри!
Пусни го! Това е Панаис!
Милър не го чу. В здрача лицето му изглеждаше като
каменно, главата му хлътваше все повече и повече
между издигащите се рамене, той стягаше хватката си и
се мъчеше да удуши гърка със странно яростно
мълчание.
- Това е Панаис, глупако, Панаис! - Мелъри бе долепил
устата си до ухото на американеца, а ръцете му се
мъчеха да откъснат китките му, стегнати около гърлото
на Панаис. Той чуваше заглушеното потропване на
токовете на Панаис върху торфа на покрива и с всичка
сила дръпна китките на Милър. Два пъти досега той
беше чувал този звук от човек, удушен от ръцете на
Андреа, и съвсем сигурно знаеше, че същото ще сполети
скоро и Панаис, ако не накараше Милър да проумее
какво прави. Но Милър внезапно разбра, отпусна се
тежко, изпъна се, все още коленичил, и отпусна тежко
ръце до тялото си. Дишайки тежко, той се взря
мълчаливо в човека до краката си.
- Какво, по дяволите, ти става? - попита тихо Мелъри. -
Да не би да си оглушал или ослепял, а може би и двете?
- Ами знам ли, шефе... - Милър разтърка челото си с
опакото на ръката, а лицето му беше съвсем безизразно.
- Съжалявам, шефе, съжалявам.
- Защо, по дяволите, се извиняваш на мен? - Мелъри
отклони поглед от него и се взря в Панаис. Гъркът беше
седнал и разтриваше с ръце наранената си шия,
дишайки учестено и на големи глътки. - Но може би
Панаис ще разбере...
- Извиненията могат да почакат - прекъсна го грубо
Милър. - Питай го какво е станало с Лука.
Мелъри го изгледа, понечи да отговори, после промени
намерението си и преведе въпроса. Той изслуша
объркания отговор на Панаис - очевидно му беше трудно
дори да говори - и устните му се изопнаха в твърда
горчива черта. Милър видя как раменете на
новозеландеца хлътнаха надолу и почувства, че не може
да чака повече.
- Е, какво има, шефе? Нещо се е случило с Лука, така
ли?
- Да - отвърна безмълвно Мелъри. - Те са стигнали
само до алеята от задната страна и се били пресрещнати
от малък германски патрул. Лука се е опитал да ги
отблъсне, но картечницата го е прерязала през гръдния
кош. Андреа убил картечаря и отвел Лука, но според
Панаис твърде вероятно е да умре.
 ГЛАВА XIV

Сряда. Вечер
19,15 - 20,00

Тримата мъже излязоха от града без каквито и да било

трудности и се насочиха направо към замъка Вигос, като
избягваха главния път. Започваше да вали - силно,
непрекъснато. Земята беше кална и прогизнала, а
няколкото изорани ниви, през които минаваха, бяха
почти непроходими. Те тъкмо се бяха измъкнали от една
такава нива и видяха неясното очертание на
централната кула на крепостта - на по-малко от миля от
града, за разлика от преувеличените обяснения на Лука,
и минаха покрай една изоставена глинена къща. Милър
се обади за пръв път, откакто бяха напуснали градския
площад на Наварон.
- Много съм уморен, шефе. - Главата му се бе
отпуснала на гърдите му и той дишаше тежко. - Старецът
Милър май се поизтощи, а и краката му хич ги няма. Не
можем ли да поседнем вътре за няколко минути, шефе,
да запалим по цигара?
Мелъри го погледна изненадано и си помисли колко
отчайващо уморени бяха собствените му нозе, след което
кимна неохотно. Милър не би се оплаквал, ако не беше
на границата на изтощението.
- Добре, Дъсти, не мисля, че минута - две ще навредят.
Той бързо преведе на гръцки и влезе пръв вътре,
следван от Милър, който надълго и нашироко се
оплакваше от напредването на възрастта си. Щом
влязоха, Мелъри почти опипом се добра до неизменната
дървена пейка и се отпусна на нея, запали цигара, после
погледна нагоре объркано. Милър все още беше прав,
обикаляше бавно къщурката и почукваше по стените.
 - Защо не седнеш? - попита раздразнено Мелъри. -
Нали затова влязохме тук?
- Не, шефе, всъщност не. - Гласът му беше доста
провлачен. - Това беше само малък номер, за да влезем
тук. Искам да ви покажа две - три много специални
неща.
- Много специални? Какво, по дяволите, се опитваш да
ми кажеш?
- Потърпете, капитан Мелъри - помоли го Милър
учтиво. - Потърпете само още няколко минути. Няма да
ви отнема повече. Имате думата ми, капитан Мелъри.
- Много добре. - Мелъри беше озадачен, но доверието
му в Милър оставаше непоколебимо. - Както искаш. Само
ако може по-кратко.
- Благодаря, шефе. - Напрежението около
официалностите бе твърде силно за Милър. - Няма да
отнеме много време. Тук някъде трябва да има лампа или
свещ - нали казахте, че островитяните никога не
изоставят къща без тях.
- И това поверие ни беше много полезно. - Мелъри се
наведе и освети с фенерчето си под пейката. - Тук има
няколко свещи.
- Трябва ми светлина, шефе. Няма прозорци, проверих
го.
- Запали една, а аз ще изляза да проверя дали нещо се
вижда отвън.
Мелъри нямаше представа какви са намеренията на
американеца, но чувстваше, че Милър предпочита той да
не говори, и тази спокойна увереност предотвратяваше
всякакви въпроси. Върна се след по-малко от минута.
- Нищо не се вижда отвън - съобщи той.
- Добре. Благодаря, шефе. - Милър запали втора свещ,
после свали ремъците на раницата от раменете си,
постави я на пейката и замълча за момент.
Мелъри хвърли поглед към часовника си, а после
отново към Милър.
 - Щеше да ми показваш нещо - подсети го той.
- Да, точно така. Три неща, казах. - Той бръкна в
пакета и извади малка черна кутия, с големината почти
на кибритена кутийка. - Веществено доказателство „А“,
шефе.
Мелъри погледна с любопитство.
- Какво е това?
- Фитил с часовников механизъм.- Милър се опита да
отвори капака от задната страна. - Мразя тези неща.
Винаги ме карат да се чувствам като болшевик с тъмна
пелерина, мустаци като на Лука и сграбчил едно от тези
неща, подобни на гюлета, от което се подава съскащ
фитил. Но върши работа. - Той бе махнал задната част
на кутията и разглеждаше механизма с помощта на
фенерчето си. - Не и това обаче. То вече не става -
добави той тихо. - Часовникът му е наред, но
контактната стрелка е огъната назад. Това нещо би
могло да си тиктака до безкрайност, но не може да
възпламени дори фойерверк.
- Но как, за бога...?
- Веществено доказателство „Б“.
Милър като че не го чуваше. Той отвори детонаторната
кутия, внимателно извади един възпламенител от
ватираното гнездо и го разгледа отблизо на светлината
на фенерчето си. После отново погледна към Мелъри.
- Гърмящ живак, шефе. Само седемдесет и седем
грана3, но е достатъчно да ви откъсне ръцете. Дяволски
нестабилно нещо - най-малкото сътресение го
възпламенява.
Той го пусна на земята и Мелъри неволно премигна и
се отдръпна, когато американецът го смачка с тока на
обувката си. Но не последва експлозия. Изобщо нищо.
- Също не става, а, шефе? Почти сто на сто е сигурно,
че и останалите са празни.
 Той извади пакет цигари, запали една и наблюдаваше
как димът се извива и образува колелца около
затопления от свещите въздух. После прибра цигарите в
джоба си.
- Нали щеше и трето нещо да ми показваш - обади се
тихо Мелъри.
- Да, щях да ви покажа още нещо - гласът беше много
тих и на Мелъри изведнъж му стана студено. - Щях да ви
покажа един шпионин, един предател, най-злостния и
измамен убиец, когото някога съм познавал.
Сега американецът беше извадил ръка от джоба си, на
дланта му лежеше автоматичният пистолет със
заглушител, а дулото бе насочено в сърцето на Панаис.
Той продължи, по-тихо от всякога:
- Юда Искариотски е нищо пред това момче тук,
шефе... Свали си палтото, Панаис.
- Какво, по дяволите, правиш? Да не си полудял? -
Мелъри пристъпи напред, полусърдит, полуучуден, но бе
спрян рязко от протегнатата ръка на Милър, здрава като
железен прът. - Каква е тази глупост? Той не разбира
английски!
- Така ли? Тогава защо изхвърча от пещерата като
светкавица, когато Кейси каза, че е чул шум отвън... и
защо пръв излезе от горичката с рожковите следобед,
ако не е разбрал заповедта ви? Свали си палтото, Юда,
или ще ти прострелям ръката. Имаш две секунди.
Мелъри понечи да преметне ръце през Милър и да го
повали на земята, но спря внезапно при вида на лицето
на Панаис - оголени зъби, а въгленочерните очи
излъчваха готовност за убийство. Никога досега Мелъри
не бе виждал подобна злост в човешко лице - злост,
която рязко премина в ужасяваща болка и неверие,
когато куршумът калибър 32 прониза горната част на
ръката му, малко под рамото.
- Още две секунди и следва другата ръка - каза Милър
хладнокръвно. Но Панаис вече свличаше палтото си, а
тъмните му животински очи не се отделяха от лицето на
американеца. Мелъри го погледна, потръпна неволно,
после погледна Милър. Безразличие - помисли си той -
бе единствената дума, която можеше да опише как точно
изглеждаше лицето на Дъсти. Безкрайно безразличие.
Необяснимо защо Мелъри почувства по-силен студ от
всякога.
- Обърни се! - Пистолетът все още бе насочен.
Панаис бавно се обърна. Милър пристъпи напред,
хвана яката на черната риза и раздра гърба с едно
конвулсивно дръпване.
- Я, я виж ти, кой би го помислил? - бавно провлачи
думите си Милър. - Каква изненада! Спомняте ли си,
шефе, че това беше човекът, който е бил публично бит с
камшик от германците на Крит - били го, докато се
бялнали ребрата му под кожата. Гърбът му е в страхотно
състояние, а?
Мелъри погледна, но не каза нищо. Той бе абсолютно
объркан, умът му бе в състояние на вихър, мислите му се
мъчеха да се пригодят към новите обстоятелства,
напълно противоположни на предишните. По гладката
тъмна кожа нямаше нито белег, нито драскотина.
- Просто е оздравял набързо и от само себе си -
измърмори Милър. - Само гаден и извратен ум като моя
можеше да си помисли, че той е бил германски агент на
Крит, станал е известен на съюзниците като пета колона,
престанал е да бъде полезен за германците и е изпратен
обратно на Наварон с моторен катер под прикритието на
нощта. Побой! Дошъл бил дотук с гребна лодка! Само
хвърляне на прах в очите! - Милър поспря и устата му се
изкриви. - Чудя се колко ли сребърника е изкарал на
Крит, преди да го разкрият?
- Но за бога, човече, не можеш да осъдиш някого само
за това, че е изтървал някоя и друга дума! - протестира
Мелъри. Странно, но той не чувстваше такава ярост, с
каквато говореше. - Колко оцелели щеше да има сред
съюзниците, ако... ?
- Още не сте убеден, а? - Милър размаха небрежно
пистолета си към Панаис. - Навий си левия крачол,
Искариоте. Отново ти давам две секунди.
Панаис направи каквото му бе казано. Големите,
излъчващи отрова очи не се отклоняваха от Милър. Той
нави тъмния плат до коляното.
- Още по-нагоре! Така, момчето ми - окуражи го
Милър. - А сега свали превръзката! Веднага! - Изминаха
няколко секунди, после Милър поклати тъжно глава. -
Ужасна рана, шефе, ужасна рана!
- Мисля, че започвам да разбирам - каза Мелъри
замислено. По тъмнокожия жилест крак нямаше и
драскотина. - Но защо, по дяволите... ?
- Много просто. Има поне четири причини. Малкият е
предател и раболепен мазник - никое уважаващо себе си
влечуго не би се доближило и на миля от него, но поне е
умен. Той се престори, че кракът му е ранен, за да
остане в пещерата на „Дяволското игрище“, докато ние
четиримата се върнахме да спрем алпийските отряди,
които се катереха нагоре към горичката с рожковите.
- Защо? Страх го е било да не попречи на нещо?
Милър поклати глава нетърпеливо.
- Малкият не се плаши от нищо. Останал е, за да
напише бележка. По-късно използва крака си като повод
да се влачи известно време зад нас и да я остави там,
където е могла да бъде видяна. Вероятно така е и
станало. Може би в бележката се е казвало, че ние ще
отидем на еди-кое си място и дали те биха били така
любезни да изпратят организационен комитет, който да
се заеме с посрещането ни. И те го изпратиха, ако си
спомняте. Нали тяхната кола отмъкнахме, за да стигнем
до града... Тогава за пръв път изпитах подозрение към
този приятел - след като бе изостанал, той бързо ни
настигна, подозрително бързо за човек с ранен крак. Но
едва когато отворих раницата на площада тази сутрин,
разбрах със сигурност каква е работата.
- Ти спомена само две причини - подсети го Мелъри.
- Ще стигнем и до другите. Номер три - той щеше да
поизостане, когато комитетът щеше да ни пресрещне.
Този Искариот не би допуснал да го убият, преди да е
получил заплатата си. И четвърто - спомняте ли си онази
наистина вълнуваща сцена, когато той ви молеше да му
разрешите да остане в дъното на пещерата, която
водеше към долината? Да изпълни ролята на Хорацио на
моста?
- Да им покаже в коя пещера да търсят, искаш да
кажеш.
- Точно така. След това изпадна в отчаяние. Все още
не бях сигурен, но станах ужасно подозрителен, шефе.
Не се знаеше какво може да предприеме. Затова
здравата го цапардосах, когато последният патрул
излезе от долината.
- Разбирам - каза тихо Мелъри. - Наистина разбирам. -
Той погледна остро Милър. - Трябваше да ми кажеш.
Нямаш право...
- Щях да го направя, шефе. Но нямах възможност -
малкият беше наблизо през цялото време. Тъкмо щях да
започна да ви разправям преди половин час, когато
започна стрелбата.
Мелъри кимна с разбиране.
- Как се сети за всичко това, Дъсти?
- По хвойната - каза простичко Милър. - Ако си
спомняте, Турциг каза, че така ни е открил - усетил
миризмата на хвойна.
- Точно така. Ние наистина горяхме хвойна.
- Да, разбира се. Но той каза, че е доловил миризма
откъм Костос, а тогава вятърът не духаше откъм Костос
през целия ден.
- Господи - прошепна Мелъри. - Разбира се, разбира
се! Изобщо не ми е хрумнало.
 - Но германецът знаеше, че ние сме там. Как? Е, той
едва ли има по-голяма интуиция от мен. Значи му е било
подсказано, и то от този приятел тук. Спомняте ли си, че
ви казах, че той говори с някакви свои приятели в
Маргарита, когато слязохме в селото за провизии? -
Милър се изплю от отвращение. - Направо ме е излъгал.
Приятели? Не знам обаче дали не греша. Може и да са
му били приятели - германски приятели! И храната,
която каза, че е взел от кухнята на командването -
наистина е било така. Почти сигурно е, че е влязъл и е
поискал храна, а и старият Шкода дори му е дал сак,
където да я сложи.
- А германецът, който той уби по пътя към селото?
Сигурно...
- Панаис го уби - в гласа на Милър имаше някаква
уморена увереност. - Какво е един труп в повече за това
сияйно слънце? Вероятно се е спънал в горкия човечец в
тъмнината и е трябвало да го убие. Местни порядки. Пък
и Лука беше там, ако си спомняте, а той не е искал да
предизвиква подозрението му. А би могъл да хвърли
вината и върху Лука. Това не е човек... А спомняте ли
си, когато бе хвърлен в стаята на Шкода в Маргарита
заедно с Лука и кръв се лееше от раната на главата му?
Мелъри кимна.
- Лют кетчуп. Вероятно също от кухнята на
командването - каза горчиво Милър. - Ако Шкода бе
проиграл всички други възможности, все пак щеше да му
остане момчето като агент-провокатор. Не знам обаче
защо никога не попита Лука къде са експлозивите.
- Очевидно не е подозирал, че Лука знае.
- Може би. Но едно нещо копелето е знаело - как да
използва огледало. Сигурно е показал положението ни
на частите в гарнизона с помощта на слънчевите
отблясъци от огледало. Няма друг начин, шефе. После по
някое време тази сутрин е докопал раницата ми,
измъкнал е бавногорящия фитил и е сложил
възпламенителя с часовников механизъм и детонаторите.
Как не си е изгорил ръцете с гърмящия живак! Един
господ знае откъде се е научил да борави с подобни
неща.
- На Крит - кимна Мелъри. - Германците са се
погрижили за това. Шпионин, който не може да дублира
саботьор, не е подходящ за тях.
- Доста работа им е свършил - каза тихо Милър. -
Много добра работа. Ще им липсва приятелчето.
Искариотът е бил наистина доста умен.
- Да. С изключение на тази нощ. Трябваше да знае, че
поне един от нас ще прояви подозрение.
- Може би го е знаел - прекъсна го Милър. - Но е бил
погрешно информиран. Мисля, че Лука не е ранен.
Мисля, че малкият го е накарал да му отстъпи своето
място - Лука винаги се е страхувал от него, после се е
промъкнал до приятелите си на портала и им е казал да
изпратят силно подкрепление във Вигос, за да хванат
останалите. Помолил ги е да дадат няколко изстрела -
нашият малък приятел е добре запознат с местните
порядки, после се е промъкнал обратно през площада,
покатерил се е на покрива и е зачакал да ни издаде на
приятелите си веднага щом влезем през задната врата.
Но Лука е забравил да му каже едно нещо - че ще се
срещнем на покрива на къщата, а не вътре. И така
приятелчето се свива на покрива, чака да извести своите
за пристигането ни. Обзалагам се десет към едно, че има
фенерче в джоба си.
Мелъри взе палтото на Панаис и го претърси.
- Има.
- Това е. - Милър запали друга цигара, погледа как
клечката бавно догоря между пръстите му, после вдигна
поглед към Панаис. - Как се чувстваш, като знаеш, че ще
умреш, Панаис? Сигурно горките нещастници са
изпитвали същото, което и ти изпитваш сега, в мига
преди да умрат - всички жители на Крит, всички хора,
пристигнали на Наварон по море и въздух, които са
умрели само защото са вярвали, че си на тяхна страна?
Какво е това усещане, Панаис?
Панаис мълчеше. Лявата му длан бе затиснала
разкъсаната част на дясната му ръка и се опитваше да
спре кръвта. Той стоеше неподвижен, тъмното му злобно
лице бе покрито с омраза, а устните му бяха дръпнати в
почти нечовешка гримаса. В него нямаше никакъв страх
и Мелъри се подготви за последния отчаян опит за
спасяване на живота, който Панаис би направил, но
после погледна към Милър и разбра, че няма да има
такъв опит. Американецът излъчваше някаква странна
увереност и неизбежност, безкрайна непоклатимост на
ръцете и очите, които изключваха дори мисълта, да не
говорим за възможността за бягство.
- Затворникът няма какво да каже - гласът на Милър
беше много уморен. - Предполагам, че аз трябва да кажа
нещо. Предполагам, че трябва да дръпна дълга реч за
това как ще бъда едновременно съдията, съдебните
заседатели и палачът, но мисля, че не си заслужава
труда. Мъртвите не стават за свидетели... Може би
вината не е твоя, Панаис, може би има убедителна
причина за това, което си вършил. Един господ знае. Аз
не знам и не ме интересува. Твърде много умрели има.
Ще те убия, Панаис, и то още сега. - Милър пусна
цигарата си на пода на стаята и я смачка с крак. - Нищо
ли няма да кажеш?
- Боя се, че не мога да го направя, Андреа.- Лука се
отпусна уморено и поклати отчаяно глава. - Съжалявам,
Андреа. Възлите са много здрави.
- Няма значение.- Андреа се претърколи и седна,
опитвайки се да разхлаби здраво завързаните си крака и
китки. - Хитри са тези германци. Мокрите въжета могат
единствено да се срежат.
По типичния за себе си начин той не спомена, че преди
броени минути се бе извивал, 3£ да достигне въжетата
около китките на Лука, и ги. бе разхлабил с десетина
подръпвания на здравите си като стомана пръсти.
- Ще измислим нещо друго.
Той отклони поглед от Лука и се взря към другия край
на стаята, където до решетъчната врата димеше газената
лампа. Светлината от нея беше толкова неясна и жълта,
че Кейси Браун, омотан като насадена кокошка и леко
привързан с едно въже към желязната кука, висяща от
покрива, се виждаше само като някакво безформено
петно в противоположния ъгъл на покритата с каменни
плочи стая. Андреа невесело се усмихна на себе си.
Беше пленен за втори път този ден - и то със същата
лекота и внезапност, които не му даваха каквато и да
било възможност за съпротива. Неподозиращи нищо, те
бяха пленени в една стая на горния етаж секунди след
като Кейси бе приключил разговора с Кайро. Патрулът
знаеше къде точно да ги намери и след уверенията на
ръководителя им, че всичко е свършило, след
злорадстващото обяснение, което той даде за ролята на
Панаис във всичко това, неочакваността и успехът на
удара бяха лесно обясними. Не бе възможно да не се
повярва на неговите уверения, че нито Мелъри, нито
Милър не са имали възможност за измъкване. Но мисълта
за пълно поражение не минаваше през ума на Андреа.
Той отклони поглед от Кейси Браун и обходи с очи
стаята, като обръщаше особено внимание на каменните
стени и пода, куките, вентилационните тръби, тежката
врата с решетка. Човек би си помислил, че това е
тъмница, кула за мъчения, но Андреа и преди бе виждал
подобни места. Наричаха това място замък, но то
всъщност беше стара централна крепостна кула, не по-
голяма от господарска къща в имение. А отдавна
умрелите франкски благородници, които бяха построили
тези кули, сигурно бяха живели добре. Андреа знаеше,
че не беше тъмница, а чисто и просто килерът, където
бяха закачали на куки месото и дивеча и за да бъде
хладно, нямаше прозорци...
- Светлината! - Андреа се изви, гледайки към
димящата газена лампа, а очите му се присвиха.
- Лука! - повика той тихо. Дребният грък се обърна и
го погледна.
- Можеш ли да стигнеш лампата?
- Мисля, че да... Да, мога.
- Свали шишето - прошепна Андреа. - Хвани го с кърпа
- сигурно е горещо. После го завий в кърпата и го удари
на пода... леко. Стъклото е дебело - бързо ще срежеш
въжетата.
Лука се взря в него за момент с неразбиране, после
проумя и кимна. Той се затътри по пода - краката му все
още бяха завързани, протегна се, после ръката му
внезапно застина на сантиметри от лампата. Съвсем
наблизо се чу метално изтракване и той бавно вдигна
глава, за да види откъде идва то.
Ако бе протегнал ръката си, щеше да докосне цевта на
маузера, подаваща се заплашително през решетката на
вратата. Часовият отново прокара ядосано оръжието по
продължение на решетката и изкрещя нещо
неразбираемо.
- Остави, Лука - каза Андреа тихо. Гласът му беше
спокоен, без следа от разочарование. - Върни се тук.
Нашият приятел отвън не изглежда много доволен.
Лука покорно се върна, чу гърления глас отново, този
път по-бърз и обезпокоен, чу изтракването, когато
часовият махна пистолета си от решетката на вратата, чу
настойчивите му стъпки по каменния под отвън, когато
той изтича по коридора.
- Какво става с нашия малък приятел? - Кейси Браун бе
мрачен и уморен като винаги. - Изглежда разстроен.
- Той е разстроен - усмихна се Андреа. - Току-що
разбра, че ръцете на Лука са развързани.
- А защо не ги завърза отново?
 - Той може би мисли бавно, но не е глупак - обясни
Андреа. - Може би е клопка и отиде да повика
приятелите си.
Почти веднага чуха тупване като от затваряне на
далечна врата, звук от стъпки, които тичаха по
коридора, метално тракане на връзка ключове, стържене
на ключ в ключалката, рязко щракване, изсвистяване на
ръждясали панти, след което в стаята влязоха двама
войника, мрачни и заплашителни, с високи ботуши и
насочени автомати. Две - три секунди те оглеждаха,
докато очите им привикнат с тъмнината, после мъжът,
застанал най-близо до вратата, заговори:
- Ужасна работа, шефе! Оставиш ги за няколко минути
и виж какво става - цялата група е овързана като Хари
Худини по време на представление!
Последва кратка тишина, изпълнена с недоверие,
после и тримата се изправиха и се взряха в тях. Браун се
съвзе пръв.
- Крайно време беше - оплака се той. - Мислех, че
никога няма да дойдете.
- Той иска да каже, че вече не се надявахме да ви
видим отново - каза Андреа тихо. - Аз също. Но ето ви -
здрави и читави.
- Да - кимна Мелъри. - Благодарение на Дъсти и
неговото гадно и изпълнено с подозрения съзнание,
което прозря същността на Панаис, докато останалите
бяхме заспали.
- Къде е той? - попита Лука.
- Панаис ли? - Милър махна небрежно с ръка. -
Оставихме го, случи му се неприятност. - Сега той бе в
отсрещния край на стаята и внимателно режеше с острия
нож въжетата, с които бе завързан раненият крак на
Браун, като тихичко си подсвиркваше. Мелъри също
разрязваше въжетата около Андреа и обясняваше
набързо какво се беше случило, а също така слушаше
краткия разказ на грамадния грък за това какво ги бе
сполетяло в кулата. После Андреа се изправи,
разтривайки вцепенените си ръце, и погледна към
Милър.
- Това изсвирване, капитане. Звучи ужасно и което е
по-лошо, много силно е. Стражите...
- Не се тревожи - каза Мелъри мрачно. - Те не очакват
да видят Дъсти и мен отново... Но не са внимавали
достатъчно. - Той се обърна и погледна към Браун, който
куцаше по пода.
сг Как е кракът, Кейси?
- Добре е, сър. - Браун отговори, като че това нямаше
особено значение. - Свързах се с Кайро нощес, сър.
Рапортът...
- Ще почака, Кейси. Трябва да се измъкнем колкото се
може по-бързо. Добре ли си, Лука?
- Сърцето ми е разбито, майор Мелъри. Мой
сънародник... верен приятел...
- И това ще почака. Хайде!
- Много бързате - опита се да протестира Андреа. Те
вече бяха излезли в коридора, прекрачиха през тялото
на часовия пред килията им. - Ако всички са като този
приятел тук...
- В този квартал няма опасност - прекъсна го
нетърпеливо Мелъри. - Войниците в града - досега те би
трябвало да са разбрали, че или сме изпуснали Панаис,
или той е с нас. И в двата случая ще осъзнаят, че
сигурно ще побързаме да се измъкнем оттук. Помисли
сам. Вероятно вече са на половината път насам и ако
дойдат... - Той спря, взря се в разбития генератор и
останките от предавателя на Кейси Браун, които бяха в
ъгъла на входното антре. - Добре са ги подредили, а? -
отбеляза той с горчивина.
- Слава богу - каза Милър набожно. - Само това ни
оставаше да мъкнем. Ако видите в какво състояние е
гърбът ми от проклетия генератор...
 - Сър! - Браун бе хванал ръката на Мелъри, а това
действие бе толкова неприсъщо на обикновено
педантичния старшина, че Мелъри спря от изненада. -
Сър, ужасно е важно - за рапорта имам предвид. Трябва
да чуете, сър!
Безкрайната му сериозност привлече вниманието на
Мелъри. Той се обърна и погледна Браун усмихнато.
- Добре, Кейси, да чуем - каза той тихо. - Едва ли може
да има нещо по-лошо от сегашното.
- Може, сър.- Кейси Браун излъчваше нещо уморено,
разгромено и огромната каменна зала изглеждаше
направо смразяваща. - Боя се, че може, сър. Тази нощ се
свързах. Със самия капитан Йенсен. Направо полудя.
Цял ден ни е чакал да се появим в ефира. Пита какво е
положението ц, аз му казах, че точно в този момент вие
сте извън крепостта, но се надявам да бъдете в склада с
муниции до час или нещо подобно.
- Продължавай.
- Той каза, че това е най-хубавата новина, която е
чувал. Каза, че информацията му е била невярна, че са
го заблудили, че навлизането на флотата не е станало
през нощта в Цикладите, а са минали направо при най-
силната подводна и въздушна охрана, която е имало в
Средиземно море, както и че се очаква да стигнат
бреговете на Ксерос утре преди зазоряване. Каза също,
че нашите разрушители са чакали на юг цял ден,
преместили са се по здрач и чакали сигнал от него, за да
се опитат да минат през Мейдоските проливи. Казах му,
че нещо може да се провали, но той отговори, че не е
възможно това да се случи с групата на капитан Мелъри
и Милър, че не можел да рискува живота на хиляда и
двеста мъже на Ксерос само заради малкия шанс нещо
да се провали. - Браун внезапно спря и погледна
нещастно краката си. Никой в залата не помръдна и не
издаде никакъв звук.
 - Продължавай - повтори шепнешком Мелъри. Лицето
му беше много бледо.
- Това е всичко, сър. Няма друго. Разрушителите ще
минат през проливите в полунощ. - Браун погледна
светещия циферблат на часовника си. - В полунощ.
Остават още четири часа.
- О, господи! Полунощ! - Мелъри беше поразен, за миг
очите му престанаха да виждат, ръцете му с побелели
като слонова кост кокалчета се свиха от безсилно
отчаяние. - Ще преминат в полунощ! Господ да им е на
помощ! Сега само господ може да им помогне!
 ГЛАВА XV

Сряда. Вечер
20,00 - 21,15

Часовникът му показваше осем и половина. Осем и

половина. Точно трийсет минути до полицейския час.
Мелъри се сниши до покрива, притисна се към ниската
подпора, която почти стигаше до грамадните отвесни
стени на крепостта, и изруга на ум. Необходимо беше
само човек с фенерче да погледне от високо - по
протежение на цялата вътрешност на стената, на около
метър от върха, минаваше една тясна пътечка - и това би
било краят за всички. Достатъчно бе да ги освети един
лъч от фенерче. Не беше възможно да не ги видят.
Двамата с Дъсти Милър - американецът зад него бе
стиснал в ръце големия акумулатор от камиона - можеха
лесно да бъдат видени от всеки, който случайно
погледнеше в тази посока. Може би трябваше да останат
при другите, при Кейси и Лука, единият - зает с
връзването на раздалечени възли по едно въже, а
другият - с монтирането на огъната метална кука върху
дълга пръчка, която бяха отскубнали от някакъв плет
накрай града, където набързо се бяха подслонили,
докато конвой от три камиона изръмжа покрай тях на път
за замъка Вигос.
Осем и трийсет и две. Какво, по дяволите, правеше
Андреа там долу, се питаше раздразнено Мелъри и
веднага съжали за раздразнението си. Андреа не би
пропилял нито една секунда ненужно. Скоростта беше
жизнено важна, но прибързаността можеше да се окаже
фатална. Малко вероятно беше вътре да има офицери -
от това, което бяха видели, на практика половината
гарнизон се беше придвижил или към града, или извън
него по посока на Вигос, но ако имаше някой и ако дори
един от тях нададеше вик, това щеше да бъде краят.
Мелъри се взря в изгорената си длан, помисли за
камиона, който бяха подпалили, и се усмихна горчиво.
Засега подпалването на камиона беше единственият му
принос към среднощната акция. Другите заслуги
принадлежаха на Андреа или Милър. Андреа беше видял
в тази къща в западната част на площада - една от
няколкото съседни къщи, където квартируваха
офицерите - единствения възможен отговор на техния
проблем. Милър, на когото сега липсваха всичките
възпламенители с часовников механизъм, генераторът и
всички други източници на електричество, внезапно бе
казал, че му трябва акумулатор, и отново Андреа, чул
далечния шум от приближаващ се камион, бе блокирал с
тежки камъни входа към дългата алея към централната
кула, което бе принудило войниците да изоставят
камиона си до портала и да изтичат по алеята към
къщата. Да обезвредят шофьора и неговия спътник и да
ги бутнат в безсъзнание в канавката им бе отнело само
няколко секунди, почти колкото време бе необходимо и
на Милър да развинти клемите на тежкия акумулатор, да
намери резервната туба с бензин под задния капак, да
излее съдържанието върху мотора, кабината и
каросерията. Камионът избухна с трясък в пламъци.
Както бе казал Лука по-рано същата вечер,
подпалването на залети с бензин превозни средства си
криеше своите опасности - обгореното място на ръката
му го болеше ужасно, но както също Лука бе отбелязал,
камионът гореше великолепно. Донякъде беше жалко -
това бе привлякло към тях вниманието по-рано,
отколкото беше необходимо, но беше наложително да
унищожат доказателствата и да прикрият липсата на
акумулатора. Мелъри имаше доста богат опит и
уважаваше германците твърде много, за да ги подценява
- те можеха да съберат две и две по-добре от повечето
хора.
Той почувства, че Милър го докосва по глезена, сепна
се и бързо се извърна. Американецът сочеше зад него,
той отново се обърна и видя Андреа, който им даваше
сигнали откъм отсрещния ъгъл. Мелъри бе дотолкова
погълнат от мислите си, а гигантът-грък дотолкова
приличаше на котка в мълчанието си, че изобщо не бе
забелязал пристигането му. Мелъри поклати глава,
внезапно ядосан от собствената си разсеяност, взе
акумулатора от Милър, прошепна му да доведе
останалите, после се промъкна бавно и колкото можеше
по-безшумно през покрива. Акумулаторът като че ли
тежеше цял тон, но Андреа го измъкна от ръцете му,
вдигна го над перилата на стълбата, пъхна го под
мишница и ловко слезе към малкото антре, сякаш
въобще не носеше такава тежест.
Андреа излезе през отворената врата на балкона,
който гледаше към потъналото в тъмнина пристанище,
намиращо се почти на трийсет метра под тях. Мелъри,
който вървеше непосредствено зад него, го докосна по
рамото, когато той внимателно остави акумулатора на
земята.
- Някакви проблеми? - попита той тихо.
- Никакви, Кейт - изпъна се Андреа. - Къщата е празна.
Бях толкова изненадан, че я обиколих два пъти, за да се
уверя.
- Добре! Чудесно! Сигурно всички са излезли да ни
търсят. Интересно какво щяха да кажат, ако знаеха, че
сега седим в приемната им.
- Никога не биха повярвали - каза Андреа уверено. -
Това е последното място, където биха се сетили да ни
търсят.
- Как се надявам да си прав! - промърмори настоятелно
Мелъри. Той отиде до металната решетка на парапета,
който ограждаше балкона, взря се в чернотата под
краката си и потрепери. Обливащият го дъжд беше
толкова студен, че смразяваше до костите... Отстъпи
назад и разтърси парапета.
- Мислиш ли, че това е достатъчно здраво? - прошепна
той.
- Не знам, Кейт. Изобщо не знам - сви рамене Андреа. -
Надявам се.
- И аз се надявам - отвърна като ехо Мелъри. -
Всъщност няма значение. Така трябва да стане. - Той
отново се наведе доста навън от парапета и погледна
надясно и нагоре. В дъждовния нощен здрач можа само
смътно да различи още по-тъмното устие на пещерата,
където бяха двете големи оръдия, може би на около
дванадесет метра от мястото, където бе застанал, и поне
на десетина метра по-високо, а между тях бе отвесната
лицева част на скалата. Що се отнасяше до
достъпността, все едно че устието на пещерата бе на
луната.
Той се дръпна назад и се обърна, когато чу, че Браун
се добра с куцане на балкона.
- Иди в предната част на къщата и остани там, Кейси!
Стой до прозореца. Остави входната врата отключена.
Ако имаме посетители, пусни ги.
- Удари ги с нещо, намушкай ги с нож, но никаква
стрелба - измърмори Браун, - така ли, сър?
- Точно така, Кейси.
- Оставете тази дреболия на мен - каза мрачно Браун.
Той закуцука към вратата.
Мелъри се обърна към Андреа:
- Според мен остават двайсет и три минути.
- Така е. Девет без двайсет и три.
- Успех! - измърмори Мелъри и се усмихна широко на
Милър. - Хайде, Дъсти. Време е!
Пет минути по-късно Мелъри и Милър седяха в една
таверна малко встрани от южната част на площада.
Въпреки крещящо синьото, в което съдържателят на
таверната беше боядисал стени, маси, столове, полици,
всичко беше в един и същ ужасен цвят (почти из целия
остров винарните неизменно се боядисваха в синьо и
червено, а сладкарниците - в зелено), това беше мрачно
и зле осветено място, почти толкова мрачно, както и
строгите, праведни бойци с великолепни мустаци от
Войната за независимостта, чиито тъмни, изгарящи очи
блестяха от десетките избелели фотографии, закачени
по стените. Между всеки два портрета имаше ярка
реклама на бирата „Фикс“. Като цяло ефектът от декора
беше неописуем и Мелъри потрепери от мисълта какво
би се случило, ако съдържателят на таверната
разполагаше с по-ярка светлина от двете димящи газени
лампи, сложени на тезгяха пред него.
Всъщност сумракът вършеше добра работа. Тъмните им
дрехи, саката с ширити и високите ботуши изглеждаха
съвсем автентични, а черните тюрбани, които Лука бе
намерил неизвестно откъде, правеха впечатлението,
което би трябвало да правят в една таверна, където
всички местни жители - а в тази таверна те бяха около
осем - не носеха нищо друго на главите си. Дрехите им
бяха достатъчно подходящи, за да заблудят
съдържателя. Но пък едва ли можеше да се очаква дори
от собственик на таверна да познава всички жители в
един град с население пет хиляди души, а и един гръцки
патриот, какъвто Лука често се кълнеше, че е, не би
повдигнал дори и крайчеца на веждата си, щом в
помещението имаше германци. А тук имаше германци -
четирима, насядали около една маса близо до тезгяха. И
тъкмо поради това Мелъри се зарадва на сумрака. Той бе
сигурен, че двамата с Дъсти Милър нямат основание да
се страхуват физически от тези мъже. Лука с презрение
ги бе нарекъл „бабички“, а Мелъри бе предположил, че
това са по-скоро канцеларски плъхове, които посещават
тази таверна всяка вечер след работа. Но нямаше смисъл
без причина да им се навират пред очите.
 Милър запали една от своите лютиви и смрадливи
местни цигари и сбърчи носа си от недоволство.
- Ама че мирише тази гадост, шефе.
- Загаси я - посъветва го Мелъри.
- Няма да повярвате, но димът, който долавям, е много
по-противен.
- Хашиш - каза Мелъри. - Проклятието на
пристанищата по островите. - Той кимна към тъмния
ъгъл. - Ония момчета от селото ще го правят всяка вечер
до края на живота си. Те живеят заради това.
- Трябва ли да вдигат този невъобразим шум, когато са
тук? - попита Милър раздразнено. - Да бе видял тази
компания Тосканини!
Мелъри погледна групичката в ъгъла,- скупчена около
младежа, свирещ на бузуки - издължена мандолина, с
която пееха провлачени носталгични песни „рембетика“,
типични за хората, пушещи хашиш в Пирея. Според него
понякога тази музика би могла да има и някаква
меланхолична привлекателност, но точно в този момент
тя го дразнеше. Човек трябваше да изпадне в здрачно и
безметежно настроение, за да оцени подобни неща, а
никога досега той не се беше чувствал по-тревожен.
- Мисля, че наистина е неприятно - призна той. - Но
поне ни дава възможност да говорим, а не бихме могли
да го правим, ако те станат и си тръгнат.
- Дяволски ми се ще да се махнат - каза мрачно Милър.
- С радост бих мълчал.
Той с отвращение си взе от мезето - смес от накълцани
маслини, черен дроб, сирене и ябълки, сложено на
чинията пред него. Като добър американец и
дългогодишен пияч на бърбън никак не одобряваше
неизменния гръцки обичай да се яде, докато се пие.
Внезапно вдигна поглед и загаси цигарата си,
смачквайки я върху масата.
- За бога, шефе, колко още ще продължава това?
 Мелъри го погледна, после отклони погледа си. Знаеше
как точно се чувства Дъсти Милър, защото самият той се
чувстваше така - напрегнат като навита пружина, всеки
нерв изопнат до крайност. Толкова много зависеше от
следващите няколко минути. Тогава щеше да се разбере
дали всичките им усилия и страдания са били
необходими, дали хората на Ксерос ще живеят или ще
умрат, дали Енди Стивънс е живял и умрял напразно.
Мелъри погледна отново към Милър, видя нервните
движения на ръцете му, дълбоките бръчки около очите
му, здраво стиснатите устни, побелели във външните
ъгли, видя всички тези признаци на напрежение,
отбеляза ги, но не им обърна внимание. Като се изключи
Андреа, сред всички хора, които някога бе познавал, той
би избрал слабоватия мрачен американец за свой
спътник тази нощ. А вероятно би го предпочел и пред
Андреа. „Най-добрият саботьор в Южна Европа“ го бе
нарекъл капитан Йенсен в Александрия. Милър бе
извървял дълъг път от Александрия, и то сам. Тази нощ
беше неговата нощ.
Мелъри погледна часовника си.
- Полицейският час започва след петнадесет минути -
каза той тихо. - Балонът излита след дванадесет минути.
Имаме още четири минути, докато тръгнем:
Милър кимна, но не каза нищо. Той напълни отново
чашата си от шишето в средата на масата и запали
цигара. Мелъри видя един нерв, който пулсираше на
слепоочието му, и се позачуди колко ли подобни
треперещи нерви виждаше Милър по собственото му
лице. Питаше се още и как ли раненият Кейси Браун се
справя в къщата, където го бяха оставили преди малко.
Донякъде той имаше най-отговорната работа от всички и
трябваше в критичния момент да остави вратата
неохранявана и да се върне на балкона. Едно
подхлъзване там, горе... Видя, че Милър го гледа
странно, и се усмихна престорено. Трябваше да успеят,
просто трябваше. Замисли се какво ли щеше да стане,
ако не успееха, после се уплаши от тази мисъл. Не беше
хубаво да мисли за такива неща, не сега, не в този
момент.
Той се чудеше дали и другите двама са на постовете
си. Би трябвало да са там - групата, която ги търсеше,
отдавна бе излязла от горната част на града, но винаги
нещо можеше да се провали. Толкова много неща
можеха да се провалят, и то толкова бързо. Мелъри
отново погледна часовника си. Никога не бе виждал
стрелката за минутите да се движи толкова бавно. Той
запали последна цигара, наля си последна чаша вино,
слушаше без всъщност да чува странния оплаквателен
напев на погребалната песен откъм ъгъла. А после
песента на пушачите на хашиш стихна жаловито, чашите
бяха празни, а Мелъри бе станал.
- Всяко нещо с времето си - измърмори той. - Ето че
отново тръгваме.
Той бавно се насочи към вратата, като пътем каза лека
нощ на съдържателя на таверната. На входа поспря и
започна нетърпеливо да рови из джобовете си, сякаш бе
загубил нещо. Той видя, че вятърът навън бе стихнал и
валеше силно, камшиците на дъжда плющяха по
калдъръма, а докъдето му стигаше погледът, улицата
беше пуста и в двете посоки. Мелъри се огледа и изруга,
челото му бе набраздено от яд, той тръгна отново към
масата, от която току-що бе станал, а дясната му ръка бе
пъхната в огромния вътрешен джоб на дрехата му. Той
видя, че Дъсти Милър отблъсква стола си назад и става.
А после Мелъри спря, лицето му се проясни и ръцете му
вече не ровеха из джобовете. Той беше точно на метър
от масата, където седяха тримата германци.
- Мълчете! - Той говореше на немски, гласът му беше
тих, но уверен, също толкова заплашителен, както и
колтът 455 в дясната му ръка. - Ние сме отчаяни и
решени на всичко. Ако направите и едно движение, ще
ви убием.
Цели три секунди войниците седяха неподвижно, с
безизразни лица, но с широко отворени от ужас очи.
Последва бързо премигване на клепачите от страна на
мъжа, който седеше най-близо до тезгяха, трепване на
рамото, мъчително стенание в момента, когато 32-
калибровият куршум прониза горната част на ръката му.
Глухият звук, който издаде пистолетът със заглушител на
Милър, не можеше да бъде чут по-далеч от вратата.
- Съжалявам, шефе - оправда се Милър. - Може би е
болен от танца на свети Вит. - Той погледна с интерес
изкривеното от болка лице, тъмна кръв бликаше между
пръстите, притиснали силно раната. - Но май се е
излекувал.
- Излекуван е - каза мрачно Мелъри.
Той се обърна към кръчмаря - висок, меланхоличен
човек със слабовато лице и мустаци като на мандарин,
които се спускаха на воля от двете страни на устата му,
и му заговори бързо на местния островен диалект:
- Тези хора говорят ли гръцки?
Съдържателят на таверната поклати глава. Напълно
невъзмутим, той като че ли възприемаше въоръжените
схватки в заведението си по-скоро като правило,
отколкото като изключение.
- Не - каза той презрително. - Мисля, че говорят малко
английски, но не и нашия език. В това съм сигурен.
- Добре. Аз съм офицер от британското разузнаване.
Имате ли място, където да скрия тези хора?
- Не бива да правите това - опита се да протестира
кръчмарят. - Ще ме убият.
- О, едва ли.
Мелъри се беше прехвърлил от другата страна на
тезгяха, а пистолетът му бе допрян в стомаха на
кръчмаря. Едва ли някой можеше да се усъмни, че е
заплашен - и то заплашен смъртоносно - никой, освен
човек, който бе видял намигването на Мелъри.
- Ще ви завържа заедно с тях. Става ли?
- Добре. Има малка врата до края на тезгяха.
Стъпалата водят надолу към мазето.
- Добре. Ще го намеря. - Мелъри го блъсна толкова
силно и убедително, че човекът политна и падна зад
тезгяха. След това Мелъри отиде до певците на
„рембетика“ в отдалечения ъгъл на стаята.
- Вървете си вкъщи - каза той бързо. - И без това вече
почти е време за полицейския час. Излезте през задната
врата и помнете - нищо не сте видели, никого не сте
видели. Разбрахте ли?
- Разбрахме - обади се младият свирач на бузуки. Той
махна с ръка към приятелите си и се ухили. - Лоши хора,
но добри гърци. Можем ли да ви помогнем?
- Не! - твърдо каза Мелъри. - Помислете за вашите
семейства - тези войници ще ви познаят. Те сигурно и
без това добре ви познават. Нали идват тук почти всяка
вечер?
Младежът кимна.
- Тръгвайте тогава. Все пак - благодаря ви.
Минута по-късно в мрачното, осветено от свещта мазе,
Милър подпря най-близкия до себе си войник - този,
който по височина и конструкция бе най-подобен на
него.
- Английска свиня! - изръмжа германецът.
- Не съм англичанин! - сряза го Милър. - Давам ти
трийсет секунди да свалиш куртката и панталоните си.
Мъжът го изруга злобно, но не се помръдна да изпълни
нареждането. Милър въздъхна. Германецът проявяваше
смелост, но времето си течеше. Той се прицели в ръката
на войника и дръпна спусъка. Отново се чу познатият
глух звук и мъжът глуповато се взря в дупката, появила
се на лявата му ръка.
 - Нали не трябва да разваляме хубавите униформи? -
попита Милър общително. Той вдигна пистолета, а
войникът продължаваше да се взира в приклада на
пушката. - Следващият изстрел ще бъде между очите. -
Провлаченият му изговор издаваше пълно убеждение. -
Мисля, че няма да ми е необходимо много време да ви
съблека. - Но мъжът вече бе започнал да смъква
униформата си, хълцайки от яд и от болките в ранената
си ръка.
След по-малко от пет минути Мелъри, облечен както и
Милър в немска униформа, отключи входната врата на
таверната и предпазливо надникна навън. Дъждът
валеше още по-силно, а наоколо не се виждаше жива
душа. Мелъри кимна на американеца да го последва и
заключи вратата зад него. Двамата мъже отидоха до
средата на улицата, без изобщо да се опитват да търсят
прикритие или сянка. След петдесетина метра стигнаха
до градския площад, където завиха надясно към южната
му част, после минаха покрай източната част, без да
забавят крачките си покрай старата къща, където се
бяха крили по-рано същата вечер, дори и когато ръката
на Лука се показа загадъчно зад полуоткрехнатата врата
- ръка, в която тежаха две немски военни раници, пълни
с въже, възпламенители, жици и силно експлозивни
вещества. Няколко метра по-нататък те внезапно спряха,
свиха се зад едни огромни винени бъчви, изкарани пред
някакъв магазин, взряха се към двамата въоръжени
часови до портала, на по-малко от стотина метра, после
заровиха из раниците си в очакване на сигнала.
Не трябваше да чакат дълго - времето бе разчетено до
секунда. Мелъри тъкмо връзваше колана на раницата си,
когато поредица от експлозии разтърси центъра на града
на не повече от триста метра от тях. Експлозиите бяха
последвани от злостното тракане на картечница, а след
това от нови взривове. Андреа бе свършил великолепна
работа със своите гранати и саморъчно направени
бомби.
Внезапно и двамата мъже се отдръпнаха, тъй като един
бял лъч, идващ откъм някаква платформа високо над
портала - лъч, който бе на нивото на горната част на
източната стена, очерта всеки шип и жица бодлива тел
като със слънчева светлина. Мелъри и Милър се
спогледаха за миг, а лицата им бяха мрачни. Панаис не
бе пропуснал нищо - те щяха да бъдат приковани на тази
бодлива тел като мухи върху мухоловка и направени на
решето от картечните залпове.
Мелъри изчака още половин минута, докосна ръката на
Милър, стана и бясно хукна през площада, като
притискаше до себе си дългата пръчка с кука.
Американецът тичаше тежко след него. След няколко
секунди стигнаха до крепостта, а стреснатите часови ги
пресрещнаха на няколко метра до портала.
- Всички към Улицата на стъпките! - изкрещя Мелъри. -
Ония проклети английски саботьори са заклещени в една
къща там! Трябват ни минохвъргачки. Побързай, човече,
побързай, за бога!
- А портала? - протестира единият от двамата часови. -
Не можем да оставим поста! - Мъжът нямаше
подозрения, съвсем никакви. При тези обстоятелства -
пълния мрак, изливащия се дъжд, войника с германска
униформа, който говореше на перфектен немски,
очевидната истина, че наблизо се води някаква
престрелка - щеше да бъде невероятно, ако той бе
показал някакви признаци на съмнение.
- Идиот! - изкрещя към него Мелъри. - Глупак! Какво
има да се пази тук? Английските свине са на Улицата на
стъпките. Трябва да ги хванем! За бога, побързайте! -
извика той отчаяно. - Ако отново избягат, всички ще ни
изпратят на руския фронт!
Мелъри вече бе опрял ръка на рамото на мъжа, готов
да го блъсне напред, но не се наложи. Двамата мъже
тичаха презглава през площада и набързо се загубиха в
дъжда и тъмнината. След миг Мелъри и Милър бяха
вътре в крепостта на Наварон.
Навсякъде цареше пълна бъркотия - суетене и
объркване, което би могло да се очаква дори и при
закалените бойци от Алпийския корпус, които все пак
допускаха объркване, придружено с крещене на
заповеди, надуване на свирки, палене на двигателите на
камионите, сержанти, които тичаха насам-натам, гонейки
хората си да препускат или да се качват в чакащите
транспортни средства. Мелъри и Милър също тичаха
веднъж или два пъти през групи мъже, които се въртяха
в кръг около подвижния заден капак на един камион. Не
че те самите бързаха кой знае колко, но едва ли нещо би
могло да бъде по-очебийно и подозрително от гледката
на двама мъже, които вървят бавно сред цялата тази
бъркотия. И затова те тичаха, като навеждаха или
извръщаха глави всеки път, когато минаваха покрай
светлина, а Милър разгорещено и често ругаеше
непривичното упражнение.
Те заобиколиха два казармени блока отдясно, после
минаха покрай електрическата централа отляво, след
това край артилерийския склад отдясно и после покрай
гаража на отделението отляво. Сега се изкачваха почти
в тъмнина, но Мелъри знаеше къде се намира с точност
до сантиметър. Той толкова подробно бе запаметил
напълно съответстващите описания, дадени му от Влакос
и Панаис, че със сигурност би намерил пътя дори и в
пълен мрак.
- Какво е това, шефе? - Милър бе хванал Мелъри за
ръката и сочеше голяма правоъгълна постройка, която се
издигаше призрачно на хоризонта. - Да не би да е
местната тъмница?
- Воден резервоар - отвърна кратко Мелъри. - Според
Панаис тук би трябвало да има половин милион галона
вода. В случай на авария ще залее военните складове,
те са точно отдолу. - Той посочи плоска, прилична на
кутия, бетонна конструкция малко по-нататък.
Единственият вход към склада. Заключен и охраняван!
Сега наближаваха квартирите на старшите офицери -
комендантът имаше отделен апартамент на втория етаж с
директен изглед към масивната железобетонна кула,
откъдето се контролираха двете големи оръдия. Мелъри
спря внезапно, взе шепа кал, размаза я по лицето си и
посъветва Милър да направи същото.
- За маскировка - обясни той. - Специалистите биха го
сметнали за доста елементарно, но ще свърши работа.
Вътре светлината е по-силна.
Той светкавично изкачи стъпалата към офицерските
квартири и мина през летящата врата с такава устремна
сила, че едва не откачи вратите от пантите. Часовият на
командното табло го погледна учудено, а прикладът на
шмайзера му се опря в гърдите на новозеландеца.
- Махни това, идиот такъв! - изръмжа гневно Мелъри. -
Къде е комендантът? Бързо, глупако! Въпросът е на
живот и смърт!
- Хер... Хер комендантът? - запелтечи часовият. - Той
замина... Всички заминаха преди малко.
- Какво? Всички са заминали? - Мелъри се взираше в
него с присвити очи. - Каза, че всички са заминали ли? -
попита той по-кротко.
- Да, аз... сигурен съм, че те... - Той прекъсна рязко,
когато очите на Мелъри се преместиха в една точка зад
рамото му.
- Тогава кой, по дяволите, е това? - попита свирепо
Мелъри.
Часовият като всеки човек се хвана на въдицата. Още
докато се извръщаше, за да погледне назад, тежкият
удар го покоси малко под лявото ухо. Мелъри отвори
стъкления капак на командното табло, грабна със замах
всички ключове - около десетина на брой - от халките,
на които висяха, и ги пъхна в джоба си. Още двайсет
секунди им бяха необходими, за да завържат устата и
ръцете на часовия и да го заключат в шкафа, след което
отново затичаха към целта си.
Още една пречка оставаше да бъде преодоляна -
мислеше си Мелъри, докато тичаха тежко в тъмнината.
Той не знаеше колко души охраняват заключената врата
на склада, а и в този момент това не го интересуваше
особено. Беше сигурен, че и с Милър е така. Сега вече
нямаше за какво да се тревожат, нямаше нечовешко
напрежение и неопределени безпокойства. Мелъри би
бил последният човек на света, който би го признал,
дори не би го повярвал, но истината беше, че хора като
него и Милър бяха родени именно за подобни мисии.
Те извадиха ръчните си фенерчета. Мощните снопове
светлина кръжаха в необуздани дъги наоколо и
осветяваха запасите от зенитни картечници. За всеки,
който гледаше тяхното приближаване отпред, не би
предизвикала каквото и да е подозрение гледката на
двама мъже, които бягаха без какъвто и да е опит да се
прикриват, като единият от тях крещеше на другия на
немски, и двамата със запалени фенерчета, чиито
снопове светлина се вдигаха и падаха, вдигаха и падаха,
докато мъжете размахваха ръце. Но тези фенерчета бяха
добре прикрити и само много внимателен наблюдател би
забелязал, че наклонената надолу светлинна дъга никога
не минаваше встрани от бягащите крака.
Внезапно Мелъри видя две сенки, които се отделиха от
входа на склада, забави се и задържа фенерчето си за
миг, за да провери.
- Точно така - каза той тихо. - Ето ги, идват - само
двама са. По един за всеки, но първо да се приближат
колкото може повече. Бързо и тихо - един вик, един
изстрел, и с нас е свършено. И за бога, да не почнеш да
ги удряш с фенерчето. Няма да имаме светлина в склада,
а аз нямам намерение да пълзя с кибритена клечка в
ръка! - Той премести фенерчето в лявата си ръка, извади
своя колт, обърна го с дръжката напред, хвана го за
цевта, насочена само на сантиметри встрани от
приближаващите ги войници.
- Наред ли е всичко? - попита Мелъри. - Идвал ли е
някой тук? Бързо, човече, бързо!
- Да, да, всичко е наред. - Човекът бе разтревожен. -
Какъв, по дяволите, е целият този шум...
- Проклетите английски саботьори! - Мелъри изруга. -
Те убиха часовите и са вътре! Сигурни ли сте, че никой
не е идвал? Ела да проверим.
Той мина покрай часовия, опря фенерчето си в
масивната ключалка и се изпъна.
- Да благодарим на бога и за това! - Той се извърна,
остави заслепителния лъч светлина да попадне право в
очите на мъжа, промърмори някакво извинение и изгаси
фенерчето, като острото щракване бе заглушено от
глухия удар на дръжката зад ухото на войника, точно
под каската. Часовият се задържа на краката си, после
започна да се свлича и тогава Мелъри се олюля, когато
вторият часови залитна към него - олюля се, изправи се,
удари го силно с пистолета, след което се вкамени от
внезапно учудване, чувайки съскащия и глух звук на
автоматичния пистолет на Мелъри, и то два пъти един
след друг.
- Какво, по дяволите...
- Хитреци, шефе - измърмори Милър. - Наистина са
хитри. Имаше и трети човек отстрани до сянката. Това
беше единственият начин да го спра. - Пистолетът беше
запънат в ръката му и той се наведе над мъжа за миг,
след това се изправи. - Боя се, че съм го спрял завинаги,
шефе. - Гласът му беше безизразен.
- Вържи другите. - Мелъри не го чу съвсем добре, той
вече пробваше един след друг клюнове в ключалката на
склада. Третият ключ се превъртя и тежката стоманена
врата се поддаде леко на неговото докосване. Той
хвърли последен бърз поглед наоколо, но не видя
никого, не чу никакъв звук освен ръмженето на мотора
на последния камион, който се отдалечаваше от портала
на крепостта, а също и далечното тракане на
картечници. Андреа вършеше чудесна работа - само
дано не прекалеше и не оставеше оттеглянето си за
последния момент, когато можеше да се окаже твърде
късно... Мелъри бързо се обърна, включи фенерчето си и
влезе в помещението. Милър щеше да го последва,
когато станеше готов.
Отвесна стоманена стълба, прикрепена към скалата,
водеше надолу към пода на пещерата. От двете страни
на стълбата видя асансьорни шахти, незащитени дори и
от предпазни клетки. В средата им проблясваха метални
въжета, а от двете страни имаше метални перила, които
да насочват и подкрепят страничните пружинни колела
на асансьора. Спартански по конструкция, но напълно
подходящи - предназначението им не можеше да се
обърка - това бяха товарните асансьори, които водеха
към склада.
Мелъри стигна до пода на пещерата и описа с
фенерчето си полукръг. Това беше самият край на
огромната пещера, която имаше излаз под надвисналата
над пристанището скала. След известно вглеждане
разбра, че това не беше естественият край, а
допълнително изградено помещение, издълбано във
вулканичната скала. Тук нямаше нищо друго освен двете
шахти, спускащи се в непрогледния мрак, а също и друга
стоманена стълба, която водеше пак към склада. Но
складът можеше да почака - най-важното в момента
беше да проверят дали тук, долу, няма други часови и да
си осигурят резервен изход за бягство.
Мелъри бързо огледа тунела, осветявайки го с
фенерчето си. Германците бяха всепризнати майстори на
капани и клопки, осигуряващи защита на важни
инсталации, но вероятността в този тунел да има
някакъв капан бе малка. Все пак само на няколко метра
се съхраняваха стотици тонове силно избухливи
вещества.
Самият тунел бе просмукан от влага, подът бе покрит с
дъски. Беше висок над два метра и широк още повече,
но централната галерия беше много тясна - повечето
място беше заето от ролковите конвейери за големите
снаряди и гранати, по един от всяка страна. Конвейерите
внезапно се отклоняваха наляво и надясно, отвесният
покрив на тунела се издигаше стръмно в тъмнината на
купола и фенерчето освети две успоредни перила,
закрепени в здравия камък, на около пет - шест метра
едно от друго, прострени напред в здрача към зейналото
устие на пещерата. И тъкмо преди да загаси фенерчето -
търсачи, връщащи се от Игрището на дявола лесно биха
могли да забележат светлината в тъмното, Мелъри зърна
обръщателните дискове, с които завършваха перилата, а
над тях, подобно на някакви притаени митически
чудовища, се виждаха зловещите силуети на двете
грамадни оръдия на Наварон.
В ръката на Мелъри свободно висяха фенерчето и
револверът и той само смътно съзнаваше странното
треперене на върховете на пръстите си. Бавно вървеше
напред, но това не беше боязливото бавене и
настръхналото очакване на човек, предчувстващ някаква
беда - в пещерата нямаше часови, в това сега Мелъри
беше съвсем сигурен, а по-скоро беше странната, ленива
бавност, полувярата на човек, извършил нещо, за което
през цялото време е бил сигурен, че никога няма да
може да извърши, бавността на човек, застанал лице в
лице с враг, от който дълго се е страхувал, но когото
отдавна търси. Най-после съм тук - повтаряше си Мелъри
мислено. Най-после съм тук, аз успях и това са оръдията
на Наварон. Това са оръдията, които дойдох да разруша,
оръдията на Наварон, и аз най-после съм тук. Но някак
си още не можеше да го повярва...
 Все така бавно Мелъри доближи оръдията, заобиколи
обръщателния диск на лявото и го огледа колкото може
по-добре в здрача. Той бе поразен от големината му, от
огромната му ширина и дължината на цевта, която се
простираше далеч напред в нощта. Знаеше, че според
специалистите това бе деветинчово пехотно оръдие, и си
каза, че вероятно теснотата на пещерата преувеличава
размерите му. Той си каза тези неща, а след това не им
обърна внимание. Това оръдие бе най-голямото, което бе
виждал! Голямо? Господи, то беше гигантско! Глупаци,
слепи глупаци бяха онези, които бяха изпратили
„Сибарис“ срещу тези...
Потокът на мислите му бе рязко прекъснат. Мелъри
стоеше неподвижно, с една ръка, опряна на масивната
подставка на оръдието, мъчейки си да си спомни звука,
който го бе върнал в настоящето. Бе притворил очи, за
да чува по-добре, но звукът не се повтори и той
внезапно осъзна, че всъщност не някакъв звук, а по-
скоро липсата на какъвто и да е звук бе прорязала
мислите му и бе задействала някакъв подсъзнателен
предупредителен сигнал. Нощта бе станала неочаквано
тиха, много спокойна и в сърцето на града стрелбата на
картечниците бе престанала.
Мелъри изруга тихо наум. Той се бе отдал на
разсъждения, а времето си течеше. Със сигурност течеше
- Андреа се бе оттеглил и беше само въпрос на време
германците да открият, че са били измамени. И тогава
щяха да се втурнат обратно - нямаше съмнение, че щяха
да се върнат. Мелъри бързо разрови из раницата си,
извади навитото на колело трийсетметрово въже със
стоманена сърцевина. Аварийният изход - това трябваше
да се осигури преди всичко останало.
С навито като примка около ръката си въже той
пристъпи внимателно напред, търсейки подходящо
място, но не бе направил и три крачки, когато капачката
на дясното му коляно се удари в нещо твърдо и
неподатливо. Той потисна желанието си да изкрещи от
болка и опипа препятствието със свободната си ръка,
при което веднага разбра какво беше това - железен
парапет, който препасваше устието на пещерата.
Разбира се! Очакваше се да има нещо такова, някаква
бариера, която да предпазва от падане над ръба,
особено нощем. Той не бе успял да я види с бинокъла от
горичката с рожковите този следобед - въпреки че беше
близо до входа, тя бе прикрита в здрачината на
пещерата. Но трябваше да го предвиди.
Мелъри бързо се придвижи наляво, до самия край на
парапета, прекрачи го, завърза въжето здраво за
основата на отвесния стълб до стената и го изпъна,
отстъпвайки чевръсто към устието на пещерата. После
почти изведнъж той се озова там, а там нямаше нищо
под опипващия му крак - нищо, освен
четиридесетметрова пропаст към отрязаното откъм
сушата пристанище на Наварон.
От дясната му страна се виждаше едно тъмно,
безформено петно, лежащо върху водата - петно, което
би могло да е нос Демирка. Право напред, отвъд
тъмнокадифените отблясъци на Мейдоските проливи, той
зърна блещукането на далечни светлини. Това
подсказваше или увереността на врага, който си
позволяваше да пали светлини, или което беше по-
вероятно, тези рибарски хижи служеха като указатели за
местоположението на оръдията нощем. Отляво,
удивително близо, на не повече от десетина метра по
хоризонтала, но доста по-ниско от мястото, където се
намираше той, се виждаше издаденият край на външната
стена на крепостта, там, където тя граничеше със
скалата. По-нататък бяха покривите на къщите от
западната част на площада, а още по-нататък бе самият
град, извиващ се първо на юг, после на запад,
заобикалящ съвсем отблизо и следващ извивката на
пристанищната дъга. Отгоре... Отгоре не се виждаше
нищо, тъй като огромната надвиснала скала закриваше
повече от половината небе. Отдолу тъмнината бе също
така непроницаема, а повърхността на нощното
пристанище бе мастиленочерна. Там, долу, имаше
плавателни съдове, той го знаеше - гръцки гемии и
германски катери, но те биха могли да са и на хиляди
мили далеч оттук, тъй като не се виждаше нищо.
Краткият и всеобхватен оглед бе отнел едва десетина
секунди, но Мелъри не можеше да чака. Той бързо се
наведе, завърза двоен моряшки възел на края на въжето
и го остави на ръба. В случай на опасност можеха да го
ритнат навън в тъмнината. Щеше да стигне на около
десетина метра от повърхността на водата, пресметна
той - достатъчно, за да не докосне някой катер или
мачтата на някоя гемия, случайно движещи се из
пристанището. След това щяха просто да паднат,
рискувайки да си счупят нещо, може би върху палубата
на някой кораб, но трябваше да рискуват. Мелъри
хвърли последен поглед към стигийската чернота и
потрепери. Дълбоко в себе си той се надяваше, че
господ няма да реши двамата с Милър да се измъкват по
този начин.
Когато Мелъри се върна тичешком обратно през
тунела, Дъсти Милър бе коленичил на дъските до горния
край на стълбата, водеща към склада, а ръцете му бяха
заети с жици, възпламенители» детонатори и
експлозиви. Той се изпъна, когато Мелъри приближи.
- Мисля, че това ще им достави удоволствие, шефе. -
Той нагласи стрелките на часовниковия механизъм на
възпламенителя, заслуша се внимателно в едва
доловимото бръмчене, после се спусна по стълбата. -
Мисля, че може да стане тук, върху двете редици с
гранати.
- Където кажеш - съгласи се Мелъри. - Само да не е
много очебийно или прекалено трудно за намиране.
Дали те подозират, че ние сме разбрали, че часовникът и
възпламенителите са боклук?
- Няма начин - каза Мелъри уверено. - Когато намерят
това съоръжение тук, те ще се скъсат да се поздравяват
с успеха си - и няма да търсят повече.
- Звучи правдоподобно. - Мелъри беше доволен. -
Заключи ли вратата горе?
- Разбира се, че заключих вратата! - Милър го
погледна с укор. - Шефе, понякога си мисля...
Но Мелъри така и не успя да чуе какво си мислеше
Милър. Метален трясък отекна глухо в пещерата и
склада, потискайки думите му, а после затихна над
пристанището. Звукът отново се повтори, докато двамата
мъже се взираха безизразно един в друг, после отново и
отново, после за миг престана.
- Имаме компания - измърмори Мелъри. - Екипирани са
с ковашки чукове. Мили боже, дано само тази врата
издържи. - Той вече бягаше в прохода към оръдията, а
Милър го следваше наблизо.
- Компания! - Милър клатеше глава, докато тичаше. -
Как, по дяволите, дойдоха толкова бързо?
- Нашият покоен малък приятел - каза свирепо
Мелъри. Той се наведе над парапета, който опасваше
устието на пещерата. - Бяхме глупаци, като вярвахме, че
винаги говори истината. Но той никога не спомена, че
при отваряне на онази врата горе, в караулното
помещение, се задейства алармена инсталация.
 ГЛАВА XVI

Сряда. Вечер
21,15 - 23,45

Леко и сръчно Милър метна армираното със стомана

въже, което беше навито два пъти около горния край на
парапета, и Мелъри изчезна в тъмнината. Минаха
петнайсет метра, пресметна той, после седемнайсет,
двайсет, и когато почувства уговореното рязко
двукратно подръпване на сигналния шнур, увит около
китката му, веднага хвана въжето, наведе се и го
завърза здраво в основата на стълба.
После се изпъна отново, привърза се към края на
парапета, наведе се силно над ръба, хвана въжето с две
ръце колкото можеше по-надолу и започна бавно,
отначало почти незабележимо, после с все по-голяма
сила, да се люлее като махало. Колкото повече се
разширяваха маховете, толкова повече въжето се виеше
и подскачаше в ръцете му и Милър разбра, че Мелъри
вероятно се удря в голите скали, въртейки се
неконтролируемо. Но сега Милър не можеше да спре,
ударите на чуковете зад гърба му бяха почти безспирни.
Той се наведе още по-ниско над въжето и вложи цялата
сила на жилестите си ръце и рамене в усилието да
доведе Мелъри колкото се може по-близо до въжето,
което до този момент Браун вече трябваше да е метнал
от балкона на къщата, където го оставиха.
Далече долу, в дъждовната тъмнина на небето, на
половината разстояние между устието на пещерата и
невидимите води на пристанището, Мелъри се люлееше в
голяма дъга, на петнайсетина мъчителни и врязващи се в
плътта метри между двата полюса на махалото. Преди
това бе ударил силно главата си в една издатина на
скалата, като за малко не загуби съзнание и не изпусна
въжето. Но сега знаеше къде да очаква тази издатина и
се пазеше всеки път, когато я приближаваше, въпреки
че поради това се налагаше винаги да се върти в пълен
кръг. Беше благодарен, че беше тъмно и поне не можеше
да вижда. Ударът в скалата бе отворил една стара рана,
нанесена му от Турциг, и цялата горна част на лицето му
бе разкървавена, а очите му плуваха в кръв.
Но той не се тревожеше за раната и за кръвта в очите
си. Единственото, което имаше значение, беше въжето.
Беше ли въжето там? Случило ли се беше нещо на Кейси
Браун? Дали не го бяха заловили, преди да успее да
прехвърли въжето? Ако беше така, тогава положението
беше безнадеждно и те по никакъв начин не можеха да
преодолеят десетте метра между къщата и пещерата. Не,
въжето просто трябваше да бъде там. Но ако беше там,
защо не можеше да го намери? Вече на три пъти при
дясното отклонение на махалото се бе пресягал с дългия
си прът и бе чул как куката стърже отчайващо напразно
по голата скала.
И тогава, на четвъртия път, протегнал до болка и двете
си ръце, той усети как куката се закачва! Веднага
дръпна пръта и хвана въжето, преди да поеме с
обратното люшване на махалото, бързо потегли
сигналния шнур и постепенно се спря. Две минути по-
късно, почти напълно изтощен от двайсетметровото
катерене по мокрото хлъзгаво въже, той изпълзя незрящ
над ръба на пещерата и се хвърли на земята, съвсем
загубил дъх.
Бързо и без да каже нито дума, Милър се наведе,
изхлузи примките на двойния моряшки възел от краката
на Мелъри, развърза възела, завърза го за въжето на
Браун, дръпна го и видя как съединените въжета
изчезнаха в тъмнината. След две минути с тяхна помощ
тежкият акумулатор бе прехвърлен. След още две
минути, но този път много по-предпазливо, платнената
чанта с взрива, капсулите и детонаторите бе също
издърпана и лежеше на пода до акумулатора.
Не се чуваше никакъв шум, ударите на чуковете по
стоманената врата бяха спрели напълно. Имаше нещо
зловещо в това мълчание. Тишината бе още по-страшна,
отколкото целият предишен трясък. Дали германците
бяха съборили вратата, разбили ключалката и ги .чакаха
в здрача на тунела със заредени карабини, за да ги
убият мигновено? Нямаше обаче време за размисли,
нямаше време за чакане, нямаше време да се обмислят
шансовете. Времето за предпазливост бе изтекло и това
дали щяха да оживеят, или да умрат вече беше без
значение.
С тежкия колт 455 на кръста си Мелъри се прехвърли
през предпазната бариера, мина безмълвно покрай
големите оръдия и през прохода. Мястото бе пусто, а
вратата отгоре беше все още цяла. Той се изкачи бързо
по стълбата и на върха се заслуша. Стори му се, че чува
приглушени гласове и слаб съскащ звук от другата
страна на тежката стоманена врата, но не можеше да
бъде сигурен. Наведе се напред, за да чуе по-добре,
сложи длан на вратата, но внезапно се отдръпна,
потискайки вика си от болка. Точно над ключалката
вратата бе нажежена почти до червено. Мелъри се
спусна на пода на тунела тъкмо когато Милър се появи
залитащ под тежестта на акумулатора.
- Тази врата е гореща като при пожар. Сигурно са
запалили...
- Чухте ли нещо? - прекъсна го Милър.
- Някакво съскане...
- Кислородно-ацетиленова горелка - каза Милър. - Ще
обгорят ключалката. Ще им трябва известно време -
вратата е от армирана стомана.
- Защо не я взривят? С гелигнит или каквото там се
използва?
 - Забравете за това - каза бързо Милър. - Да не ви
минава такава мисъл, шефе. Верижната детонация е
нещо опасно - има шансове всичко да гръмне. Ще ми
помогнете ли?
Само след миг Дъсти Милър отново бе погълнат от
заниманията си, като че ли напълно забравил за
опасността отвън, за това, че трябваше да се връщат
обратно през скалата. Цялата задача му отне четири
минути - от началото до края. Докато Мелъри плъзгаше
акумулатора на дъното на асансьорната шахта, Милър,
който бе притиснат между проблясващите метални
плъзгачи на скрипеца, се наведе да разгледа задната
страна с фенерчето си и да разбере по резкия преход от
полирана към грапава метална повърхност къде се опира
пружиненото колело на повдигача. Доволен, той извади
лента черен изолирбанд, намота я десетина пъти около
оста, отстъпи назад и погледна: нищо не се
забелязваше.
Той бързо затисна краищата на двете гумирани жици
върху изолирбанда, по една от всяка страна, прилепи и
тях и отново установи, че не се вижда нищо освен
оголените стоманени краища. После ги свърза с две
десетсантиметрови телчета, които също прикрепи
отвесно, отгоре и отдолу към изолираната ос, на
разстояние по-малко от сантиметър една от друга. От
платнената торба извади тротила, капсулата и
детонатора - мостов живачен детонатор, вмъкнат и
завинтен според собствените му указания - сглоби ги и
свърза една от жиците от металната ос към клемата на
детонатора, където я завинти здраво. Другата жица
свърза с положителния полюс на акумулатора, а третата
жица - с отрицателния извод на детонатора. Беше
необходимо само елеваторът за снаряди да се спусне в
склада, което щеше да стане скоро, след като те
откриеха стрелба, и пружиненото колело щеше да
предизвика късо съединение с оголените жици, да
затвори веригата и да задейства детонатора. Той огледа
за последен път разположението на оголените жици и се
отпусна доволен. Мелъри тъкмо се беше спуснал по
стълбата откъм тунела. Милър го докосна по крака, за да
привлече вниманието му, тъй като той небрежно
размахваше стоманеното острие на ножа си на
сантиметри от оголените жици.
- Съзнавате ли, шефе - попита той кротко, - че ако
докосна това острие до тези изводи, цялото място ще се
взриви и ще стане на малки парченца. - Той поклати
глава. - Само едно неволно движение на ръката, само
едно леко докосване и Мелъри и Милър отиват при
ангелите.
- За бога, махни това! - изсъска нервно Мелъри. - И
нека най-после изчезваме оттук. Те вече са изрязали
почти полукръг на вратата!
Пет минути по-късно Милър бе в безопасност - беше се
оказало съвсем просто да се плъзне по опънатото на
четиридесет и пет градуса въже до мястото, където ги
чакаше Браун. Мелъри огледа за последен път пещерата
и сви устни. Питаше се колко ли войници обслужват
склада и оръдията по време на бойни действия. Горките
копелета - помисли си той, - едва ли някога щяха да
разберат. И тогава за стотен път си спомни за всичките
мъже на Ксерос и за зенитките, устните му се свиха и той
погледна встрани. После, без повече да гледа назад, се
плъзна над ръба и падна надолу в нощта. Той беше на
половината път, в най-ниската точка на извивката и
щеше да започне да се изкачва отново, когато чу
злостното отривисто чукане на картечница право над
главата си.
Милър му помогна да се прехвърли през парапета на
балкона, гледаше го с разбиране и често мяташе погледи
по посока на картечния огън. Мелъри осъзна слисан, че
най-силен беше огънят откъм тяхната, западната страна
на площада, само на три - четири къщи встрани от тях.
Пътят им за бягство бе отрязан.
- Хайде, шефе! - каза Милър нетърпеливо. - Нека се
измъкнем от този капан. Слизането надолу може да се
окаже опасно.
Мелъри поклати глава по посока на огъня.
- Кой е там, долу? - попита той бързо.
- Германски патрул.
- Тогава как, по дяволите, ще се измъкнем? - попита
Мелъри. - И къде е Андреа?
- На отсрещната страна на площада, шефе. Тези
птички там стрелят по него.
- Отсрещната страна на площада! - Мелъри погледна
часовника си. - Господи, човече, какво прави той там? -
Сега се движеше из къщата и говореше през рамото си. -
Защо го пусна да отиде?
- Не съм го пускал да отиде, шефе - каза Милър
внимателно. - Той беше излязъл, когато дойдох. Като че
ли Браун е видял голям патрул да тръгва да претърсва
поред къщите из площада. Започнали са от отсрещната
страна и са претърсвали по две - три къщи
едновременно. Андреа беше готов да се обзаложи, че те
ще обиколят целия площад и ще дойдат тук след две -
три минути, така че хвръкна като прилеп по покривите.
- За да им отвлече вниманието? - Мелъри бе застанал
до Лука и се взираше през прозореца. - Глупак! Луд!
Този път ще го убият, със сигурност ще го убият!
Навсякъде е пълно с войници. Пък и едва ли вече ще се
хванат на номера ни. Вече веднъж ги измами на
хълмовете, а германците...
- Не съм толкова сигурен, сър - прекъсна го Браун
развълнувано. - Андреа тъкмо освети с прожектор
мястото, където се намира. Те сигурно ще помислят, че
ще преминем през стената и... Гледайте, сър, гледайте!
Ето ги! - Браун почти подскачаше от вълнение, забравил
болката от ранения си крак. - Той успя, сър, той успя!
 Мелъри видя, че войниците от патрула се отделиха от
прикритието си в къщата вдясно от тях и хукнаха през
площада в разгънат строй. Тежките им ботуши тракаха
по калдъръма, те се препъваха, падаха, ставаха, губейки
опора по хлъзгавата мокрота на неравните камъни.
Мелъри видя блещукането на фенерите по покривите на
отсрещните къщи, неясните силуети на мъжете, които се
навеждаха ниско, за да не бъдат забелязани, и се
насочваха бързо към мястото, където Андреа бе стоял,
когато бе пуснал голямото като на циклоп око на
прожектора.
- Ще го нападнат от всички страни - каза Мелъри
достатъчно тихо, но юмруците му се свиха и ноктите се
забиха в дланите му. Постоя неподвижно няколко
секунди, бързо се наведе и вдигна от пода един
шмайзер. - Той няма друг шанс. Тръгвам след него. -
Обърна се рязко и също така рязко бе спрян от Милър,
който препречи пътя му към вратата.
- Андреа заръча да го оставим на мира, каза, че ще
намери начин да се измъкне - Милър беше много
спокоен, много убедителен. - Каза, че никой не може да
му помогне, за нищо на света.
- Не се опитвай да ме спреш, Дъсти - каза хладно
Мелъри, почти механично.
Той едва ли съзнаваше, че Дъсти Милър е там. Знаеше
единствено, че трябва веднага да се измъкне, да отиде
при Андреа и да направи всичко възможно, за да му
помогне. Двамата бяха преживели толкова неща заедно
и той дължеше твърде много на усмихнатия гигант, за да
го остави да си отиде така лесно. Не можеше да си
спомни колко пъти Андреа бе тръгвал след него, когато
му се струваше, че всяка надежда е загубена... Той
сложи ръка на гърдите на Милър.
- Само ще му пречите, шефе - каза Милър настоятелно.
- Нали вие казахте...
 Мелъри го отблъсна, отправи се към вратата, вдигна
юмрук и в този момент две ръце го хванаха за горната
част на ръката. Той спря и погледът му срещна
загриженото лице на Лука.
- Американецът е прав - настоя Лука. - Не трябва да
ходите там. Андреа каза, че трябва да ни заведете долу
на пристанището.
- Слезте долу сами - каза Мелъри грубо. - Знаете пътя,
знаете плановете.
- Трябва да вървим заедно, трябва всички да...
- Бих излязъл насреща на целия проклет свят, ако
можех да му помогна. - В гласа на новозеландеца имаше
дълбока искреност. - Андреа никога не би ме изоставил.
- Но вие ще го изоставите - каза тихо Лука. - Така ли
ще постъпите, майор Мелъри?
- Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
- Като не изпълните желанието му. Той може да е
ранен, дори убит, а ако вие тръгнете след него и убият и
вас, това обезсмисля всичко. Значи ще е умрял
напразно. Така ли искате да се отблагодарите на
приятеля си?
- Добре, добре, както искате - каза раздразнено
Мелъри.
- Така би искал Андреа - измърмори Лука. - В противен
случай...
- Престани да ме поучаваш! Е, господа, да тръгваме. -
Той отново бе спокоен, уравновесен, потиснал
първобитния си инстинкт да излезе и убива. - Ще минем
отгоре, по покривите. Вземете пепел от онази печка и
натрийте ръцете и лицата си. Да не се вижда нищо бяло.
И не говорете!
Петминутното придвижване надолу към стената на
пристанището премина в тишина. Не само че не видяха
никакви войници, но въобще никого не видяха.
Жителите на Наварон разумно спазваха полицейския час
и улиците бяха съвсем пусти. Андреа бе успял да
привлече към себе си преследвачите. Мелъри започна да
се страхува, че германците са го пленили, но тъкмо
стигнаха ръба на водата, и отново се чуха изстрели, този
път доста по-далеч, в най-североизточния край на града,
откъм задната част на крепостта.
Мелъри застана на ниската пристанищна дига,
погледна спътниците си, след това се взря в тъмните
очертания на водата. През силния дъжд той успя да
различи отляво и отдясно смътните петна на гемиите,
завързани с кърмата си към пристана. Отвъд тях нищо не
се виждаше.
- Е, едва ли можем да се измокрим повече от това -
отбеляза той. Обърна се към Лука в момента, когато
дребничкият човек искаше да каже нещо за Андреа. -
Сигурен ли си, че можеш да намериш това в тъмното? -
„Това“ беше десеттонният комендантски катер, дълъг
дванадесет метра и винаги завързан на около трийсет
метра от брега. Както бе казал Лука, механикът, който
изпълняваше ролята и на часови, спеше на борда.
- Смятайте, че вече съм там - похвали се Лука. -
Завържете ми очите и...
- Добре, добре - каза припряно Мелъри. - Вярвам ти.
Кейси, ще ми дадеш ли шапката си? - Той натика
пистолета в нея, нахлупи я плътно върху главата си,
плъзна се леко във водата и изплува откъм страната на
Лука.
- Механикът - каза тихо Лука. - Мисля, че ще се
събуди, майоре.
- И аз така мисля - каза Мелъри сурово. Отново се
чуваше тракането на картечници, последвано от
плющенето на маузер. - А сигурно са се събудили и
всички жители на Наварон, освен ако не са глухи или
мъртви. Ще спреш, щом видим лодката. Ще дойдеш,
когато ти кажа.
Изминаха десет секунди, петнадесет, после Лука
докосна Мелъри по ръката.
 - Виждам го - прошепна Мелъри. Смътният силует бе на
по-малко от петнадесет метра. Той тихо приближи, като
се опитваше да не удря водата с ръце и с крака. Най-
после видя неясната фигура на мъж, застанал на задната
част на катера, с лице към кърмата и встрани от люка за
машинното отделение. Той стоеше неподвижен и се
взираше по посока на крепостта и горната част на града.
Мелъри бавно обиколи кърмата и се показа от другата
страна. Бавно махна шапката си, извади пистолета,
хвана долния планшир с лявата си ръка. От разстояние
около два метра той знаеше, че не може да не улучи, но
тъкмо в този момент не можеше да застреля мъжа.
Перилата бяха само помощни, високи най-много половин
метър, а плясъкът от падането на тялото във водата
неминуемо щеше да предизвика вниманието на стражите
на пристанището.
- Ако помръднеш, ще те убия - каза тихо Мелъри на
немски. Часовият се вкамени. Мелъри видя, че в ръката
си той държи карабина.
- Остави оръжието. Не се обръщай.
Мъжът се подчини, Мелъри за секунди се измъкна от
водата и се качи на палубата, като не отделяше нито
погледа си, нито пистолета от гърба му. Пристъпи леко
напред, хвана пистолета за дръжката, нанесе удар,
прихвана го, преди да успее да падне през борда, и тихо
го положи на палубата. Три минути по-късно всички
благополучно се озоваха на катера.
Мелъри последва накуцващия Браун долу в машинното
отделение, наблюдаваше го как запали фенерчето си и
огледа с професионално око големия блестящ
шестцилиндров дизелов двигател.
- Това - каза благоговейно Браун - се казва мотор.
Каква красота! Работи с колкото цилиндъра искате.
Познавам го, сър.
- Никога не съм се съмнявал. Можеш ли да подкараш
лодката, Кейси?
 - Само минутка да поогледам, сър. - Браун
притежаваше бавната търпеливост на родения инженер.
Без да бърза, той освети с лъча на фенерчето си
безукорния интериор на машинното отделение, включи
горивото и се обърна към Мелъри. - Двоен контрол, сър.
Можем да я задействаме и отгоре.
Той огледа също така внимателно и кабинката на
щурвала, докато Мелъри нетърпеливо чакаше. Сега
дъждът бе отслабнал - не много, но достатъчно, за да
може да види неясните очертания на входа на
пристанището. Той за десети път се питаше дали
часовите там са предупредени за възможността да бъде
организирано бягство с лодка. Вероятността беше малка
- шумът, който създаваше Андреа, щеше да накара
германците да помислят, че бягството е последното
нещо, за което саботьорите мислят... Той се наведе и
докосна Браун по рамото.
- Единадесет и двайсет, Кейси - измърмори той. - Ако
разрушителите минат по-рано, има вероятност върху
главите ни да се изсипят хиляди тонове камъни.
- Готово е, сър - обяви Браун. Той посочи към
обсипаното с копчета контролно табло под екрана. -
Нищо особено, наистина.
- Радвам се, че мислиш така - измърмори Мелъри. - Ще
я подкараш ли? Само бавно и спокойно.
Браун се изкашля извинително.
- Все още сме вързани за шамандурата. А може би би
било добре, сър, ако проверим оръдията, прожекторите,
сигналните лампи, спасителните жилетки и
шамандурите. Полезно е да се знае къде са тези неща -
завърши той назидателно.
Мелъри тихо се засмя и го тупна по рамото.
- От теб би излязло голям дипломат. - Сухоземен човек
до последната си частица, Мелъри съзнаваше пропастта,
която съществуваше между неговите познания и тези на
Браун, и не се стесняваше да го признае. - Ще я изведеш
ли, Кейси?
- Дадено, сър. Бихте ли помолили Лука да дойде тук -
мисля, че е стръмно и от двете страни, но може да има
рифове или подводни скали. Човек никога не знае...
Три минути по-късно катерът бе на половината
разстояние до входа на пристанището, ръмжейки тихо на
два цилиндъра. Мелъри и Милър все още бяха облечени
в германските униформи и стояха на предната част на
палубата, а Лука беше свит в кормилната рубка.
Внезапно на около шейсет метра една сигнална лампа
започна да проблясва към тях, като в тишината на нощта
дори се чуваше настойчивото й тракане.
- Даниъл Буун Милър сега ще ви покаже как се прави -
изръмжа американецът. Той се приближи до
картечницата, закрепена отдясно на носа. - С моята
малка картечница аз ще ви...
Той рязко прекъсна и гласът му се загуби в
неочаквания шум откъм рубката. Някой чукаше на
морза,и то съвсем професионално. Браун бе предал руля
на Лука и сега изпращаше морзови съобщения към входа
на пристанището, а камшиците на студения дъжд
проблясваха през мъждукащите лъчи на лампата.
Вражеската лампа бе спряла, но отново засвети.
- Виж ти, те имали доста неща да си казват - каза
Милър възхитено. - Колко ще продължи тази размяна на
любезности, шефе?
- Бих казал, че почти свършва# - Мелъри бързо се
върна в кабинката на щурвала. Бяха на по-малко от
трийсет метра от входа на пристанището. Браун бе
объркал врага, беше спечелил ценни секунди, повече,
отколкото Мелъри очакваше. Но това не можеше да
продължава дълго. Той докосна Браун по ръката.
- Дай с пълна сила, когато балонът излети. - Две
секунди по-късно той отново бе заел позиция на носа с
шмайзер в ръце. - Това е твоят голям шанс, Даниъл
Буун. Не давай на прожекторите възможност да се
изравнят с вас - ще ви заслепят.
Още докато говореше, светлината от сигналната лампа
на входа на пристанището присветна рязко и два
ослепителни бели лъча, по един от всяка страна на
входа на пристанището, пронизаха заслепяващо
тъмнината, заливайки с жестокия си блясък цялото
пристанище. Този блясък продължи само миг и се стопи в
стигийския мрак, който като че ли беше разбит поради
безполезността си от два кратки картечни откоса. От
толкова близко разстояние бе почти невъзможно да не се
улучи.
- Залегни всички! - изкрещя Мелъри. - Всички долу на
палубата!
Стрелбата отшумяваше, притъпена от каменната дига
край пристанището. Кейси Браун включи и шестте
цилиндъра на двигателя и отвори широко регулатора, а
мощният рев на големия дизелов мотор заглуши всички
други звуци в нощта. Пет секунди, десет секунди... те
минаха през входа... петнайсет, двайсет, все още нито
изстрел, половин минута... все още бяха н& чисто, носът
се подаваше високо над водата, дълбоко потопената
кърма влачеше дългата си кипяща лента от
фосфоресцираща бяла пяна, а моторът гърмеше с пълна
мощ. Браун наклони катера плътно надясно, завивайки
към стръмните като стена скали.
- Отчаяна битка, шефе, но печели по-добрият. - Милър
бе станал и се придържаше за оръдието на палубата,
която се люлееше под краката му. - Ще има да разказвам
на внуците си.
- Сигурно сега претърсват града. Или пък зад ония
прожектори имаше войници. А може и напълно да сме ги
изненадали. - Мелъри поклати глава. - Както и да е,
просто имахме невероятен късмет.
Той се придвижи назад, към кабинката. Браун беше на
руля, а Лука почти грачеше от удоволствие.
 - Беше великолепно, Кейси - искрено каза Мелъри. -
Първокласна работа. Спри мотора, когато стигнем края
на скалите. Нашата работа е свършена. Аз отивам на
брега.
- Не трябва, майоре.
Мелъри се извърна.
- Защо?
- Не е необходимо. Опитах се да ви кажа, докато
слизахме, но вие непрекъснато ми повтаряхте да мълча.
- Лука говореше като обиден и се обърна към Кейси: -
Намали малко, моля те. Последното нещо, което Андреа
ми каза, майоре, беше, че ние трябва да тръгнем по този
път. Защо мислите, той се остави да бъде обкръжен до
скалите в северната част, вместо да навлезе във
вътрешността, където лесно би могъл да се скрие?
- Вярно ли е, Кейси? - попита Мелъри.
- Не питайте мене, сър. Тези двамата винаги говорят на
гръцки.
- Да, да. - Мелъри погледна ниските скали недалеч от
дясната част на катера, който сега беше със загасен
мотор и почти не се движеше, после погледна отново
Лука. - Сигурен ли си, че...
Той спря по средата на изречението и изскочи през
вратата на кабинката. Плясъкът - не можеше да има
съмнение за звука - бе дошъл почти право отпред.
Мелъри се взираше в тъмнината, където видя тъмна
глава, подаваща се над водата, на по-малко от шест -
седем метра от тях, наведе се и протегна ръка, докато
катерът бавно се плъзгаше. Секунди по-късно Андреа
стоеше на палубата, от него се стичаше вода, а голямото
му лице сияеше. Мелъри го въведе в кабинката и запали
слабата лампа.
- При все че е чудесно, Андреа, не мислех, че ще те
видя отново. Как успя?
- Скоро ще ти разкажа - засмя се Андреа. - Само да...
 - Ти си ранен! - прекъсна го Милър. - Рамото ти е
простреляно. - Той посочи червеното петно, избило по
прогизналата от вода дреха.
- Е, щом казваш. - Андреа се престори на силно
изненадан. - Само драскотина, приятелю.
- Да, да, драскотина! Същото щеше да кажеш и ако
ръката ти беше откъсната. Ела долу в каютата - това е
детинска работа за човек с моите медицински умения.
- Но капитанът...
- Ще почака. Милър не позволява да му разсейват
пациентите. Хайде!
- Добре, добре - каза Андреа послушно. Той поклати
глава с присмех и недоверие, но последва Милър и
излезе от каютата.
Браун отново отвори регулатора докрай и подкара
катера близо до нос Демирка, за да избегне и
минималната вероятност пристанищната батарея да ги
забележи. След няколко мили обърна на изток, а после
се отправи на юг към Мейдоските проливи. Мелъри
стоеше до него в кабината и се взираше в тъмните,
спокойни води. Внезапно той забеляза нещо бяло,
проблясващо в далечината, докосна ръката на Браун и
посочи напред.
- Май отпред има скали, Кейси. Може би са рифове?
Кейси погледна и замълча продължително, накрая
поклати глава.
- Приливна вълна - каза той равнодушно. -
Разрушителите са преминали.
 ГЛАВА XVII

Сряда. Полунощ

Капитан Винсънт Райън - командир на кралския

разрушител „Сърдар“ - се огледа в малката командна
кабина и подръпна замислено великолепната си брада а
ла капитан Кетъл. По-ужасни, по-решителни и по-добре
изглеждащи противници той никога не беше виждал,
може би като се изключи пиратският екипаж на „Байъс
Бей“, когото бе обезвредил с помощта на един младши
офицер от китайската станция. Той ги разгледа по-
отблизо, подръпна отново брадата си и помисли, че в
чувствата му има нещо повече от обикновена неприязън.
Не би искал да му поставят задача да обезвреди тази
група. Опасни, много опасни - разсъждаваше той, но му
беше невъзможно да каже защо. Тази тишина, тази
отпусната наблюдателност го караше да изпитва смътно
безпокойство. „Наемниците“ ги беше нарекъл Йенсен, а
капитан Йенсен подбираше убийците си добре.
- Някой от вас, господа, иска ли да слезе долу? -
предложи той. - Има гореща вода, сухи дрехи и топли
завивки. Няма да ги използваме тази нощ.
- Благодарим ви, сър.- Мелъри се поколеба. - Но бихме
искали да го видим.
- Добре тогава - каза бодро Райън. „Сърдар“ отново
набираше скорост, а палубата пулсираше под краката
им. - На ваш риск, разбира се.
- Ние живеем като омагьосани - провлачено каза
Милър. - Никога нищо не ни се случва.
Дъждът беше спрял и през разкъсаните облаци студено
проблясваха звездите. Мелъри се огледа и видя отвъд
завоя на пристанището Мейдос, а отдясно беше големият
масив на Наварон. Недалеч напред той различи тъмните
силуети на други два кораба, пред които белееха високи
вълни. Той се обърна към капитана.
- Няма ли транспортни кораби, сър?
- Няма транспортни плавателни .съдове. - Райън изпита
смесица от удоволствие и смущение от това, че го бяха
нарекли „сър“. - Само разрушители. Няма да е трудно.
Но няма време за губене - и без това вече изоставаме от
графика.
- Колко ще ни трябва да изчистим плажовете?
- Половин час.
- Какво! Хиляда и двеста човека? - Мелъри не вярваше.
- Повече - въздъхна Райън. - Половината от жителите
искат да дойдат с нас. Все пак можем да успеем за
половин час, но вероятно ще ни отнеме малко повече
време. Ще натоварим цялото преносимо оборудване,
което можем.
Мелъри кимна и огледа леката конструкция на „Сърдар
.
- Къде ще го сложите, сър?
- Уместен въпрос - призна Райън. - В пет часа следобед
лондонското метро е нищо пред тази мисия. Но ще ги
съберем някак си.
Мелъри кимна отново и погледна през тъмните води
към Наварон. Две минути още, най-много три и
крепостта щеше да се отвори. Той усети една ръка на
рамото си, извърна се и се усмихна на дребния грък с
тъжните очи, застанал до него.
- Малко остава, Лука - каза той тихо.
- Хората, майоре - измърмори той. - Хората в града.
Дали няма да пострадат?
- Няма. Дъсти казва, че горната част на пещерата ще
хвръкне право нагоре и ще се изсипе в пристанището.
- Да, но лодките...
- Престани да се тревожиш! Те са празни - нали знаеш,
че има полицейски час. - Той се обърна, тъй като усети,
че някой го докосва по ръката.
 - Капитан Мелъри, това е лейтенант Бийстън, моят
артилерийски офицер. - В гласа на Райън имаше лека
хладина, която подсказа на Мелъри, че въпросният
артилерийски офицер не пораждаше особено топли
чувства. - Лейтенант Бийстън се тревожи.
- Аз се тревожа! - Тонът му беше хладен, сдържан, с
някаква неопределима нотка на пренебрежение. -
Разбрах, че сте посъветвали капитана да не оказва
съпротива.
- Като че слушам комюнике на Би Би Си - отбеляза
Мелъри. - Но сте прав. Наистина така го посъветвах. Не
бихте могли да разположите оръдията освен с
прожектори, а това би било фатално. По същата причина
не може да се открие и огън.
- Боя се, че не разбирам. - В тъмнината почти можеше
да се види как веждите му се повдигнаха от недоумение.
- Бихте издали позицията си - обясни търпеливо
Мелъри. - Ще ви открият веднага. За две минути ще
приключат с вас. Имам основание да мисля, че познавам
качествата на техните стрелци.
- Такава е и флотата им - намеси се Райън. - Третият
им снаряд уцели складовото помещение на „Сибарис“.
- Имате ли представа защо е всичко това, капитан
Мелъри? - Бийстън все още не беше убеден.
- Радарноуправляеми оръдия - каза кратко Мелъри. -
Имат два огромни скенера върху крепостта.
- И на „Сърдар“ беше монтиран радар миналия месец -
отбеляза Бийстън. - Мисля, че самите ние бихме могли
да регистрираме някои попадения, ако...
- Едва ли бихте пропуснали. - Милър провлачи думите
си, а тонът му беше суров и провокиращ. - Дяволски
голям остров, Мак.
- Кой... Кой сте вие? - Бийстън беше объркан. -
Какво, по дяволите, искате да кажете?
- Ефрейтор Милър. - Американецът беше невъзмутим. -
Сигурно е много точен уред, лейтенант, щом може да
открие пещера сред стотици квадратни мили скали.
Последва моментно мълчание, след което Бийстън
измърмори нещо и се обърна.
- Вие засегнахте артилериста, ефрейтор - измърмори
Райън. - Той наистина иска да опита..., но ние няма да
откриваме огън... Колко време остава още, капитане?
- Не съм сигурен - той се обърна. - Какво ще кажеш,
Милър?
- Минута, сър. Не повече.
Райън кимна, но не каза нищо. Последва мълчание,
подсилвано от тихото плискане на водата и самотното
бръмчене на двигателя. Небето над тях все повече се
проясняваше и бледата лунна светлина напираше през
изтъняващите облаци. Никой не говореше, никой не се
движеше. Мелъри съзнаваше товара, който носеха върху
себе си Андреа, Милър, Браун и Лука. Роден в сърцето
на страната, израснал в подножието на Южните Алпи,
Мелъри знаеше, че е човек, свикнал предимно със
сушата. Морето и корабите му бяха чужди, но никога
досега в живота си не се беше чувствал така на мястото
си, никога досега не бе изпитвал такава принадлежност
към нещо. Беше безкрайно щастлив, беше изпълнен със
задоволство. Андреа... новите му приятели... направили
бяха почти невъзможното - как можеше да не бъде
доволен? Е, не всички щяха да се приберат по домовете
си - Енди Стивънс не беше сред тях, но колкото и да е
странно, това не го караше да се чувства тъжен, а само
леко меланхоличен... Андреа като че ли почти бе
отгатнал мислите на Мелъри, тъй като се наведе към
него в тъмнината.
- Той трябваше да е тук - измърмори гъркът. - Енди
Стивънс трябваше да е тук. Нали това си мислите?
Мелъри кимна, усмихна се и не каза нищо.
- Всъщност няма значение, нали, Кейт? - Това не беше
тревога, не беше въпрос, а само констатиране на факт. -
Наистина няма значение.
 - Няма никакво значение.
Още докато говореше, той погледна бързо нагоре.
Откъм централната кула на крепостта се извиси ярък
оранжев пламък. Мелъри дори не бе забелязал, че бяха
заобиколили носа. Над главите им се чу изсвирване и
грохот и в съзнанието му изникна нелепото сравнение с
влак, измъкващ се от тунел, след което грамадният
снаряд се разби в морето зад тях. Мелъри стисна устни и
несъзнателно сви юмруци. Сега му стана съвсем ясно как
е бил потопен „Сибарис“.
Той чу как артилерийският офицер каза нещо на
капитана, но не долови думите. Гледаха го и той
гледаше тях, но не ги виждаше. Мисълта му беше някъде
другаде. Друг снаряд - дали това щеше да последва? Или
ехото от тътена, предизвикан от първия снаряд, щеше да
огласи морето? Или може би... За пореден път той
мислено се връщаше в тъмния склад във вътрешността
на скалите. Едва сега видя хората там - обречени,
непознати хора - видя скрипците в асансьорните шахти,
на които се люлееха огромните снаряди, видя бавно
издигащата се елеваторна платформа, оголените жици,
доближени на сантиметър една от друга, блестящото
пружинно колело, плъзгащо се по металната релса,
лекия удар, когато...
Стълб от бял пламък изригна на стотици метри в
нощното небе и мощният взрив разкъса сърцето на
голямата крепост на Наварон. Нямаше огнени езици,
нямаше кълба от дим, само тази ослепително бяла
колона, която озари за миг целия град, извиси се почти
до облаците и изчезна, сякаш никога не беше я имало.
После постепенно започнаха зашеметяващите ударни
вълни, а накрая се чу дълбок и глух тътен и хиляди
тонове скали се изсипаха величествено в пристанището.
Хиляди тонове скали и двете големи оръдия на Наварон.
Тътенът още звучеше в ушите им и ехото заглъхваше
нейде отвъд Егейско море, когато облаците се разкъсаха
и се появи луната - голяма луна, която посребри тъмните
вълни около кораба и се отрази като дъга във
фосфоресциращата диря на „Сърдар“. А в далечината,
озарен от призрачната лунна светлина, бе притихнал
загадъчният остров Ксерос.

******
 Бележки

1
Прашен (англ.) - б. пр.
2
Така островните жители наричат материка. - Б. пр.
3
Един гран = 0,648 грама. - Б. пр.