Джейхан Алтънйелеклиоглу — Синът на вдовицата

На Демет…

Почитаемият Майстор:

„Братя, нека запазим тайните

на най-сигурното място — в сърцата си.“

От масонския ритуал за Първа степен:

По друго време.

Картепе, Сапанджа[1]

Тази сутрин Самуел Коен беше щастлив. Дори внезапното посещение на Шеба Раам преди
отпътуването му за Йерусалим тайно от медиите и безпокойството на цялото семейство
при връщането му с хеликоптера на следващия ден не развали настроението му.
Наистина не беше лесно да посрещне най-богатия човек в света без знанието на
журналистите.

Съпругата му успя да подготви имението за двайсет и четири часа. Като към

прислугата им се добавеше армията бодигардове и помощници на Бенжамин, беше
настанал същински ад, но всичко премина. Преди Бенжамин да си тръгне, Сара го
поласка с думите: „Никога няма да ви забравим, господин Раам“. Отговорът му просто
смърдеше на високомерие: „Сигурен съм, госпожо. Зная, че няма да ме забравите.“

„Глупак! Вече те забравихме“, промърмори си Самуел.

Е, да, идването в Турция на евреина с къдрави коси, гърбав нос и тежък поглед, на
когото се кланяха държавници и крале, преспиването в дома му, макар и за една нощ,
бяха погъделичкали суетността му. Разчуеше ли се за посещението на Бенжамин (а
Самуел щеше да направи всичко възможно за това), конкурентите му щяха да се пръснат
от завист и да се паникьосат с кого всъщност си имат работа — с Коен или с Раам, но
дотам.

Отвори прозореца. Пред него се ширна безкрайната гора, стигаща до езерото. Вдъхна
дълбоко чистия въздух и се протегна. Все още не разбираше целта на посещението на
Раам. Самуел Коен се смяташе за крал на бизнеса в Турция, но Бенжамин Шеба Раам
беше друго нещо. Беше царят на света, кралят на кралете. Беше император. И защо
императорът го посети? Нямаше отговор на този въпрос. Беше поговорил за инвестиции
и международното положение, проведе един телефонен разговор и си замина.

А последният им разговор беше странен колкото посещението:

— В Ню Йорк ли се връщате, господин Раам?

— Аз винаги се връщам в Йерусалим, Самуел. Където и да съм по света, винаги се

връщам в Йерусалим. Където и да отида, винаги тръгвам оттам. Това е свежо начало за
мен. Помириша ли светия въздух на Йерусалим, мога вече да отида където трябва.

Самуел се ядоса на себе си заради зададения въпрос. Беше изпаднал в неловко

положение. Човекът щеше да предприеме в Йерусалим кампания, която да изправи света
на крака; естествено, че отиваше там. За какво ставаше дума? За хиляда деца?

Не беше изтръгнал названието на проекта. И все пак трябваше да покаже, че няма да

остане в сянка.

— През последните години — започна, подсмивайки се под мустак — май вместо на

святост, замириса на кръв и барут, господин Раам. И на касетъчни и фосфорни бомби.

Раам сякаш не го чу. Вперил поглед в празното пространство, като че виждаше нещо
там, промърмори:

— Свещеният Йерусалим. Майка на всички ни. Меката на израелците.

Обърна се и въздъхна, преди да се отправи към хеликоптера. После попита:

— За теб не е ли така, Самуел? — тонът му беше по-скоро обвинителен, отколкото

въпросителен.

Странен човек беше Бенжамин Раам. Но никой нямаше право да съди хората с несметно
богатство като неговото.

— Ти пък като че ли не си странен! — промърмори си Самуел. Ако питаха Сара, щеше да

изброи стотици негови странности. А ако се прибавеха и странностите в бизнеса му,
нямаше да имат чет и брой.

Реши, че трябва да изхвърли от ума си и странността, и необичайното посещение на

Бенжамин. Какво ли имаше наум? Скоро ще се разбере, помисли си. Сега трябваше да се
съсредоточи върху по-важни неща. Днес непременно следваше да приключи сделката с
японския холдинг. Вече нямаше никакви пречки. Накрая онези с дръпнатите очи бяха
клекнали пред условията му.

От малката работилница, наследена от баща му, беше направил промишлен гигант,

произвеждащ почти всичко. Ако беше жива, майка му щеше да каже на баща му: „Видя
ли, Яков, синът, за който твърдеше, че няма да стане човек, сега е на върха в
Турция.“

И това беше истина. Самуел Коен беше на върха. От седем години „СамБер Холдинг“ се
нареждаше на второ място сред петте най-мощни фирми в Турция. Сключеше ли този
договор, вече можеше да провъзгласи империята си. Върху нощното шкафче до
великолепното легло стоеше последният брой на „Форбс“. На корицата се кипреше
Самуел. Под снимката пишеше: „Името на чудото“.

Да не бяха проклетите телефони, нищо нямаше да помрачи настроението му. Всъщност

беше заличил от съзнанието си този ужасяващ глас. Промърмори: „Ненормалник, милион
долара, а? Ти си откачил напълно. Да си сложа главата в торбата, как не!“

Дори споменът за тенекиения глас по телефона сякаш помрачи настроението му. Каза
си: „Не, Сам, не допускай това. Днес е твоят звезден миг. Наслади се на победата
си.“
Когато влезе сред изобилната зеленина на лимоновата оранжерия, го посрещна чудната
миризма на печен хляб, смесена с лимонов аромат. Умираше си за тази миризма. Тя го
караше да се чувства жив.

Първото, което видя, беше дъщеря му Ребека. Вече осемнайсетгодишна, тя не се

задържаше много у дома. Естествено, това го притесняваше. Защото скандал в такъв
момент щеше да съсипе всичко.

— Добър ден, татко.

— Добър ден, Ребека.

Момичето неохотно целуна поднесената буза.

Жена му показа лицето си иззад вестника, който четеше, а после го остави на масата.

— Самуел — каза, — костюма, който ти купих, страшно ти отива.

Никой не изричаше „Самуел“ като жена му. Тя така секси произнасяше М-то в първата
сричка, че дори на тази възраст нещо трепна в него.

— Винаги съм се доверявал на вкуса ти, Сара — отговори и я целуна.

— Все още не мога да повярвам, Сам — прошепна Сара. — Мистър Раам, пред който се
кланя цял свят, дойде в дома ни, за да те отведе за откриването на кампанията си.
Не мога да ти опиша колко съм горда.

Че то няма нищо за описване, помисли си Самуел. И той беше горд като Сара.

— Да — отговори, симулирайки нехайство, — Бенжамин демонстрира колко държи на мен.

— А ти му отказа. Докара вода от сто кладенеца, за да не отидеш на празненството,

където ще бъдат президенти и министри.

В погледа ѝ се четеше открит упрек.

Самуел се разсмя поласкан.

— Това е правило номер едно в бизнеса, скъпа. Не се казва „да“ веднага.

Седна на мястото си и за да прекрати темата, отпи от портокаловия сок.

— А ти как си, Джошуа?

Момчето щеше да отговори, но Самуел не му даде възможност.

— Сега остави тези книжа, става ли? Не желая синът ми да се занимава с борсови
спекулации — и без да му остави време за отговор, се обърна към жена си: — Какво
пишат вестниците, скъпа?

— Израел се готви да посрещне господин Раам. И ти да беше оти… — и в този момент

телефонът иззвъня.

— Да, Самуел Коен — гласът му беше горд и доволен.

— Здравей, Сам.

Самуел настръхна — това беше тенекиеният глас.

— Какво искаш?

— Времето изтече, Сам. Трябва да решиш.

Сара забеляза, че мъжът ѝ пребледня като платно.

— Нещо неприятно ли, скъпи?

Но Самуел я прекъсна с жест.

— Съветът на Седемте чака решението ти.

— Ти си луд — просъска в слушалката Самуел.

От другата страна се направиха, че не чуват.

— Готов ли си да носиш камъни в Храма на Соломон? Ще станеш ли войник на царството?

Самуел отговори директно, както винаги.

— Виж какво — задъха се. — Разкарай ми се от главата. Коен не може да бъде ничий
войник.

От слушалката избухна плашещ смях.

— Жалко — прошепна отсрещният. — Ти си знаеш, Сам. Избираш предателството вместо

почестите. Тувалкаин не прощава на предателите.

Когато хвърли телефона на масата, лицето му беше мъртвешки бяло.

— Какво става, скъпи? Кой беше?

— Някаква откачалка.

Отпи още няколко глътки портокалов сок, като се опитваше да се успокои.

— Добре де, кой беше? Познаваме ли го? Как се казва?

— Смъртта — кратко отговори Самуел. — Беше Смъртта.

Излезе от оранжерията под смаяните погледи на жена си и децата. След секунда беше
пред внушителната врата на офиса си. За момент спря сред мраморните гръцки колони.
Ненормалник, каза си. Още от сутринта… И как ли е научил личния ми номер?

Качи се в колата си. Шофьорът забързано седна зад волана. Бодигардовете се затичаха
към колите. Лимузината потегли бавно. След нея тръгна и конвоят на охраната с
четири коли. Заобиколиха внушителния басейн в римски стил пред офиса и се отправиха
към гората по застланата с чакъл алея. Шофьорът на Самуел увеличи скоростта.
Другите веднага се синхронизираха с него.

Когато стигнаха до дървения мост над малката рекичка, на бодигарда до шофьора му се

счу звънене на телефон точно отдолу. Самуел също го чу, но нямаше време дори да се
усъмни. Дългата черна лимузина излетя във въздуха от страшен взрив. Вторият взрив я
пръсна на части. Те се разхвърчаха нагоре и избухнаха в пламъци.

От ударната вълна предната кола се обърна, удари се в дебелия ствол на една бреза и
се превърна в отломки.

Но пътуващите в задната кола имаха по-малко късмет. Засипаха ги частите на

лимузината, станали на огнени топки. Част от шасито проби като копие подпалилия се
джип на охраната.

Всичко се случи за три секунди. После гората възвърна тишината си. Чуваха се само
крясъците на излитащите птици и пукотът на разхвърчалите се горящи части от колите.
От блъсналия се в дървото джип се дочу стон. Лявата врата внезапно се отвори.

Един силует малко по-нататък, скрит в гъстата сянка на дърветата, непроницаема за

слънчевите лъчи, се вгледа към мястото. Първо видя два крака. И мъж, от чийто корем
шуртеше кръв. Бодигардът шокирано сложи ръка на корема си. Изненадано погледна
течащата между пръстите му кръв. Подви крака и се строполи на земята. Уплашена от
шумотевицата катеричка в последния момент успя да се изплъзне изпод падащия върху
нея мъж и хукна към най-близкото дърво.

Когато силуетът се убеди, че и последната му жертва е мъртва, излезе от укритието

си. Носеше ловджийска жилетка върху гащеризон на дървар. От дебелия колан на пояса
му безжизнено висяха три катерички и бял заек. Наведе се и вдигна прегънатата за
пълнене пушка. Тръгна по хълма надолу, подсвирквайки си. Ако някой го видеше, щеше
да го помисли за неделен ловец. И нямаше много да се заблуди. Само че не ловуваше
катерици, а хора.

Извади симкартата на телефона, детонирал бомбата, и я изгори. С голям камък натроши

телефона на пластмасов прах. Сложи праха и картата в кутия и я изсипа в тоалетната
на първата срещната бензиностанция, като пусна водата.

През мобилния телефон влезе в интернет и провери банковата си сметка. Видя, че в

нея на името на несъществуваща фирма на Кайманите незабавно са преведени точно
двеста и петдесет хиляди кинта.

В леденосините му очи за миг припламна искра.

Истанбул

Когато момичето влезе, професор доктор Сарп Кая изучаваше някакви рентгенови
снимки. Тя веднага забеляза тревогата му.

— Лошо ли е?

Той беше толкова вглъбен, че макар да чу гласа ѝ, не схвана въпроса.

— Значи е зле — констатира Филиз и отиде до болничното легло зад паравана. Чак
тогава Сарп разбра, че е дошла секретарката му и е казала нещо.

— Извинявай, Филиз, напоследък съм нещо разсеян. Дори не забелязах, че си влязла.

Докато оправяше чаршафа, Филиз си помисли: Че какво ли пък забелязваш — хубостта ми

или че съм луда по теб? Направи опит да се усмихне, за да не издаде мислите си.

— Май ме попита нещо, а?

— Нали гледате снимките на господин Джелял, попитах зле ли е.

Сарп дори не се обърна да я погледне. Това му безразличие я влудяваше.

— Имаме проблем с панкреаса — и посочи с тънка метална показалка една от снимките

на таблото. — Гледах снимките, но умът ми беше другаде.
— Наистина ли? — изведнъж се развълнува Филиз.

— Мислех за експлозията на Картепе. Страшна работа.

— А, така ли — измърмори момичето. В гласа ѝ се прокрадваха нотки на разочарование.

— Взривили са Самуел Коен, нали? Прав сте, трагедия.

— Прекарахме там един уикенд с приятели миналата зима. Тогава видях дома му. Не
къща, а дворец.

— И какво от това? Ето че си отиде. Толкова пари, имоти и лукс… Някой пое ли
отговорността?

— До този момент — не. Но работата е ясна. Евреин е. Или е дело на Ал Кайда, или на
някоя палестинска радикална групировка.

Изведнъж на Филиз Буран темата ѝ дотегна. Хвърли мушамата, с която се канеше да

покрие чаршафа, и отиде при доктора. Мислеше си, че няма как този човек да не усети
парфюма, който си беше пръснала отново преди да влезе в стаята.

Но той не го усети! Край, реши тя. Нямаше повече да дава почти една четвърт от
заплатата си за дрехи и парфюми, за да го впечатли. Без друго нямаше смисъл. Върна
се при болничното легло и нервно застла мушамата.

— Нещо си притеснена, май?

Изненада се. Божичко, докторе, си рече. Какъв е този интерес? Притеснена ли? Ще се
пръсна от притеснение.

— Нее, не съм.

Но тонът и изражението издаваха лъжата ѝ.

Когато минаваше покрай него, Сарп погледна запътилата се към бюрото си жена, която
излъчваше приятен аромат. Късата подстрижка много ѝ отиваше. Така повече се
открояваха веждите, големите черни очи и чипият ѝ нос. А устните с блестящо червило
винаги казваха: Ето ме, тук съм. Още малко и щеше да плъзне поглед надолу, но
извърна глава.

— Не, мъчи те нещо — настоя. — Личи си. Да няма нещо вкъщи?

Момичето се опита да скрие изненадата си от това неочаквано внимание и започна да

подрежда опаковките с лекарства.

— Не.

— Да не си се разделила с гаджето?

— Колко пъти ви казах, че нямам гадже, господин докторе.

Нарочно натърти върху думите „господин докторе“. Сарп беше поразен от чувствата,
които пробягаха през лицето ѝ. Не че не беше виждал изблици на гняв, но за пръв път
такива… Не можеше да ги определи. Това момиче е странно днес.

— Тогава си уморена — рече кратко и седна в креслото. — Аз съм виновен. Много те

товаря. Работата тук, болните. Аз. Пък и вкъщи.

Филиз се опита да каже нещо, но Сарп я прекъсна:

— Моля да ме извиниш. Ако приятелят ти няма да се разсър-ди, нека излезем довечера.
Да пийнем нещо, а?

Филиз не повярва на ушите си. Да излязат? Боже мили, какво му ставаше на този
човек? Беше казал „приятелят ти“ с усмивка, която открои прелестните му трапчинки.
Колко пъти го беше виждала да се усмихва през трите години, откакто работеше тук?
Може би три?

Вдигна ръце, сви пръсти като котка и просъска:

— Казах ви, че нямам приятел.

Сарп закри лицето си с шепи, сякаш се страхуваше да не го одраска:

— Добре де, добре. Нямаш. Разбрахме ли се? Ще излезем ли довечера?

В този момент иззвъня телефонът. Момичето вдигна при второто позвъняване.

— Кабинетът на доктор Сарп.

Докато слушаше гласа отсреща, лицето ѝ помръкна.

— Да — отвори с нежелание. — Господин докторът е тук.

Затвори телефона и каза:

— Корай Булут.

— Корай ли? — зарадва се Сарп Кая и взе мобилния си. Още щом от другата страна
отговориха, изкрещя:

— Къде си бе, несериознико! Къде беше цяла година?

Известно време слуша мълчаливо. Тревогата на Филиз нарастваше с всеки миг. Откъде
се беше взел този точно сега?

Корай Булут беше най-близкият приятел на доктора. Нямаше го цяла година. И щом сега
го търсеше… Господи, моля те, не тази вечер, помоли се наум.

— Бомба ли? Чух, естествено. А? Ужасно, наистина. Едва ли… Сигурно е Ал Кайда…
Недей пак, недей… Не преувеличавай… Добре — каза Сарп на приятеля си. — Довечера в
нашата кръчма на Аслан, нали… Окей.

Филиз беше смазана. Случило се беше онова, от което се боеше. Тъкмо Сарп прояви
интерес и предложи да излязат вечерта, когато надеждите ѝ рухнаха. И минута не бяха
продъл-жили щастието и надеждата. За да спре сълзите, отвори широко очи и стана.
Тръгна към банята и чу гласа на Сарп:

— Можеш ли да си представиш?

Не мога, прошепна Филиз, докато затваряше вратата и бършеше сълзите си. Не мога да
си представя, не мога и да мисля повече.

Отвън все още се чуваше гласът на Сарп:

— Човекът внезапно изчезва. Голямото момче ме търси след една година. И през ум не
му минава да ме пита как съм. Имало нещо много важно. Във връзка с убития
бизнесмен. Съвсем друго нещо имало зад тая работа. Страшни неща и трябвало веднага
да ми ги разкаже. Корай винаги е такъв. Завърши политология, захвана се със
стратегически изследвания и съвсем му се разхлопа дъската. Навсякъде вижда
заговори. От гимназията си пада по мистериите и шифрите. Свикнал съм да изчезва от
време на време, ама този път беше за дълго… Сега си е внушил, че ще го убият.
Филиз? Чуваш ли ме? Ще ни резервираш ли маса довечера при Аслан? Че нашият ще лети.
Светът бил в опасност, видиш ли, и той имал нужда от мен.

Йерусалим

Табелата с надпис на иврит и английски „Гурион внос-износ“ над входа на

четириетажната сграда на една от тесните улички, водещи към булевард „Цар Соломон“,
беше достатъчно голяма, та да се види от всеки. Зад стъклената врата на приземния
етаж имаше всичко, което би убедило влизащите, че тук наистина се развива такава
дейност. Млади хора, усилено работещи на компютрите си, инвестиционни специалисти,
комисионери по митнически, транспортни и всякакви други операции. Гигантски
монитори, показващи в реално време промените по световните борси, големи кръгли
никелирани часовници, сочещи часа в поне десетина столици. Не беше подмината нито
една подробност. Но всъщност не беше нищо повече от декор за прикриване на
електронното сърце на Израел.

Асансьорът в специална клетка, към която се излизаше от четвъртия етаж, водеше към
съвсем различен свят. Тук се помещаваше Центърът за секретни операции на
израелското разузнаване. За разлика от оживлението горе, на това място цареше пълна
тишина. На шест подземни етажа, по коридори в четирите посоки бяха разположени
безброй стаи. Вратите на всички бяха затворени. Върху им имаше сензори за пръстови
отпечатъци. До тях се виждаха миниатюрни табели с букви и цифри от рода на А001,
А023, В112. В коя стая какво се върши знаеха ограничен брой агенти, водещи
операцията, началникът на Центъра за секретни операции генерал Леви Аарон и
директорът на МОСАД Езра Барак.

На шестия подземен етаж се намираше Центърът за дигитални операции, или както Леви
Аарон обичаше да го нарича — Нервните окончания. Сравнението беше съвсем уместно.
Защото в Израел, където сигурността беше по-важна от всичко останало, апаратурата
на този център можеше да проследи дори летяща муха. Стените от пода до тавана бяха
покрити с плазмени монитори. Залата се осветяваше единствено от синкавата им
светлина. Чрез подавана от главния пулт команда по тях се явяваха едновременно
различни изображения. Така пръстовите отпечатъци, ДНК кодовете, личните данни,
изображенията и кадрите в реално време на милиони хора чрез охранителните камери
„Мобесе“, показващи всяка точка на Израел, се следяха на живо двайсет и четири часа
в денонощието.

И в този ден по всички монитори в „Нервните окончания“ течаха безброй изображения,

цифри и букви. На екрана срещу главния пулт „Мобесе“ показваше преминаването през
граничните пунктове на палестинците в Йерусалим. Точно до него се виждаше входът на
хотел „Цар Давид“, фоайето и бавно изпъл-ващата се конферентна зала.

Пред двата пулта седяха двама офицери. Капитаните Абирам Бен-Цви и Офра Зелингер.
На екрана пред Абирам вече почти нямаше синьо. По огромния монитор течаха
едновременно различни кадри и движения. Едничкото останало синьо квадратче изведнъж
оживя и показа суровото лице и побеляла коса на генерал Леви Аарон.

— Как е положението, Бен-Цви?

Генерал Леви Аарон винаги така в упор изстрелваше въпросите, чиито отговори вече
знаеше.

— Готови сме, господине.

— Така ли? — и замълча за миг. Погледът му се плъзна встрани и се върна обратно в
камерата. Абирам си каза, че генералът поглежда контролния екран. Сега щеше да го
засипе с въпроси.

— Хотелът?

— Чист.

— Паркингът?

— Свободен. Допускат се само коли със сини пропуски.

— А шофьорите?

— Проверяват ги.

Агент Абирам се подсмихна мислено. Превозващите държавни и правителствени глави

шофьори преминаваха през скенери, които оглеждаха и вътрешните им органи. Самият
той от мястото си можеше да види съдържанието на стомаха и червата на всеки. Така и
трябваше да бъде. Времето на хората живи бомби, изхвърчали на улицата с широки
палта, под които криеха взривни устройства, вече отмина. Сега беше ред на
погълнатите бомби. Терористите носеха взривните вещества в стомаха си и докато
стигнеха целта, прикриваха миниатюрното електрическо устройство дори под превръзка.
И буум! Стотици хора хвръкваха във въздуха заедно с тях.

— По-нататък?

Абирам се върна към действителността от гласа на генерала, чакащ отговор.

— Има придружители до напускането на паркинга.

При тези думи Офра Зелингер вътрешно се изсмя. Придружители убийци!

— Пътищата от „Бен Гурион“ до хотела?

— Чисти.

— Знам — избоботи генералът. — Затова сме тук. Какво е състоянието на възловите

места? Това питам.

Бяха свикнали с това. Не се знаеше кога ще избухне вулканът под спокойната

външност.

— Терминалът и пистата са отговорност на екип Алфа.

— Пътниците?

— В сектор А няма пътници. Колкото има, ще изчакат до часа по Гринуич в сектор Б.

— Реакции?

— Незначителни.

Генералът погледна Абирам, сякаш казваше: „Тия ги разправяй на шапката ми“. Най-
дребната реакция започваше с въпроса: „Що за безобразие?“ От кадрите на
охранителните камери по летище „Давид Бен Гурион“ ставаше ясно, че нервите на
пътниците, държани от часове в малка зала, всеки миг ще избухнат.

— Предпазни мерки?
Аарон питаше за екипите, които в случай на нападение веднага щяха да се опитат да
го предотвратят или поне да ограничат смъртоносното му въздействие, като обезвредят
терористите.

— По местата са, господине.

Аарон кимна.

— До един.

По изражението на генерала стана ясно, че натиска клавиш на клавиатурата. Сигурно в

момента гледаше изображението от камерата в каската на някой от екип Алфа.

— До един — повтори Абирам. — С всеки имаме видео- и аудиовръзка.

— Чистота на зоната?

Агентът изведнъж се ядоса. Такива бяха стилът, методите и похватите в работата, но

това късаше нервите. Естествено, генералът знаеше, че сапьорските екипи
непрекъснато оглеждат всеки сантиметър от пътя, че многократно проверяват всички
сгради и през последните четирийсет и осем часа не са мигнали. Но пак беше длъжен
да попита. Три проверки. Всичко се проверява по три пъти.

— Чиста е — промърмори, опитвайки се да скрие досадата си.

— Колата?

— Неговата, бронираната. На пистата.

— Двойникът?

— Готов, чака на изхода на сектор А.

— Ескортът?

— Същата двойка. Два „Хамъра“ отпред. Отстрани осем — по четирима полицаи с

форсирани мотори. Отзад две служебни коли на екип Алфа и четири цивилни. Една кола
с дигитален заглушител. Две линейки.

— Резервният маршрут?

— Свободен.

— Екипите за заблуда?

Това бяха опитни агенти, които щяха да вдигнат шум при приближаването на дублиращия
конвой, сякаш в него е гостът, и тъпи полицаи, мислещи, че лицето наистина минава
оттам.

— Готови.

Генералът отново кимна:

— Хотелът? Етажите, стаите, фоайето, ресторантите, кухнята, пералнята, магазините,

тоалетните?

— Всичко е под наблюдение. Екипите са свързани помежду си. От два дни не се приемат
клиенти. Всяка освободена стая е претърсена. Вратите са отворени. В хотела няма
други освен нас, господине.

— Залата?

Опита се скришом да види отражението на Офра в плазмения екран. По дишането ѝ

разбра, че и нейното търпение е на изчерпване. Но какво да се прави? Всичко
трябваше да се провери търпеливо и без нерви. Нямаше друг начин за обезопасяването
на Израел. Особено днес. При наличието на сериозно предупреждение за атентат.

— Килимите са сменени, господине. Всяко кресло е претър-сено. Тапицерията е

проверена за химични и биологични агенти. Всеки квадратен метър се наблюдава.
Катедрата е изолирана с устойчиво на бронебойни куршуми стъкло.

— Дигиталният щит?

— Затворен в час нула девет Чарли. Установено е, че не пропуска сигнал нито

навътре, нито навън.

— Персоналът в залата?

— Нашите го заместиха.

— Децата?

Сега Абирам натисна клавиш. Едно от изображенията насреща му изчезна. На негово

място се появиха група момченца и момиченца с бели дълги роби и сини биета по края
на яките и ръкавите.

— Вътре са.

Леви Аарон отново погледна скришом другия екран на бюрото. Абирам не го виждаше, но
знаеше, че генералът чете въпросите си оттам.

— Стената?

Стената на плача щеше да бъде затворена за туристи до обяд. До отпътуването на

височайшия гост никой нямаше да плаче и търка нос в Стената зад Храма на Соломон.

— Затворена.

— Куполът?

Абирам Бен-Цви леко обърна глава наляво. В плазмената стена погледна блестящия под
вече почервеняващите слънчеви лъчи Купол на Скалата.

— Чист. Обезопасен. Затворен.

Генералът кимна удовлетворено.

— Въздушното пространство?

— Самолетът излетя в час шестнайсет нула девет Чарли. В шестнайсет двайсет и четири
въздушното пространство ще бъде затворено. Два часа и дванайсет минути.

— Изтребителите?

Този път Абирам си каза: Проклетото копеле. Като че не беше бизнесмен, ами
президент или премиер. Само за тях се прилагаше такъв протокол.
— Четири „Миража“ — отсече.

Аарон усети гнева в гласа и изражението на капитана. Вдигна едната си вежда.

Загледа го мълчаливо. Не е ли прав, каза си. От колко дни вече Израел е на тръни.
Каквато и да е тази кампания, защо не си я прави в Ню Йорк?

— И така? — измърмори с безизразен глас. Тонът му изискваше отговор.

— Готови сме, господине.

Абирам забеляза, че ръката на генерала се протяга вдясно. Включва другия екран,

помисли си. Почти видя там физиономията на шефа на МОСАД Езра Барак.

— Готови сме — каза кратко натам Аарон. Изслуша указанията, кимна и отново насочи
поглед към капитана.

— Шестнайсет и двайсет и една — каза. — Започваме.

Абирам погледна часовника на монитора.

— Шестнайсет и двайсет и една — повтори. Натисна един бутон на пулта. От

дигиталните нервни окончания на Израел до стотици точки в Йерусалим едновременно
пристигна дигиталната команда „Старт“. Израел вече беше готов за посрещането на
Бенжамин Шеба Раам.

Кулата подаде координатите за кацане на джета на Раам над Кипър. „Боинг 747“, копие
на американския президентски самолет „Еър Форс 1“, зави наляво.

— След единайсет минути кацаме, господине.

Бенжамин Шеба Раам чу съобщението и вдигна чашата си:

— За любимия Йерусалим!

За миг се вгледа в стотиците мехурчета. Изпи шампанското на един дъх.

Бронираната лимузина на Бенжамин Шеба Раам премина като светкавица по булевардите

на Йерусалим. През бронираното стъкло Раам ненаситно поглъщаше окъпания в лъчите на
вечерното слънце град, на който се беше обрекъл.

Любимият ми Йерусалим, каза си. Въздъхна с копнеж.

В унесеността си не чу тихия дигитален сигнал в лимузината. Секретарката му, опряла

гръб в преградата за шофьора, каза нещо в микрофона до бузата си и отиде при Раам.

— Господине…

— После.

— Моля?

— После казах, Дивиния.

— Господине, от Истанбул… Боя се, че е лоша…

Раам измърмори и вдигна телефона до себе си.

— Слушам.
Безизразно се заслуша.

— Кога? — попита. — Всички ли? За Бога. Ужасна работа — и послуша още малко. — Да —
каза накрая. — Непременно ме уведомете. Добре, не, аз ще се обадя на Сара Коен.

Линията прекъсна. Без да отделя поглед от Йерусалим през прозореца, Раам измърмори:

— Можеш ли да си представиш, убили са Самуел Коен. Вдигнали са нещастника във

въздуха. Няколко часа след отпътуването ми.

Момичето прошепна нещо, но Бенжамин не я чу.

— Това е животът — въздъхна. — Самуел беше толкова весел на вечерята снощи. А тази
сутрин… — и погледна навън. — Свържи ме с жена му.

Момичето натисна някакви бутони на телефона си. Изчака. Заговори толкова тихо, че
дори Раам не я чуваше.

— Лекарите са дали успокоителни на Сара Коен, господине — каза тихо. — Спяла. На

телефона е дъщеря му.

Бенжамин вдигна телефона си:

— Ребека? Много съжалявам. Вие… вие да сте живи и здрави — и се заслуша. — Права
си, ужасно е, наистина. Истинска трагедия. Категорично. Знаеш колко обичах баща ти.

Лицето му беше тъжно:

— Как е Сара? Разбирам. Нее, не я буди. Кажи, че съм я търсил… Моля… Ако има нужда…
Ааа, разбира се. Кога е погребението? Разбирам. Непременно ще дойда. Не, няма. Бива
ли такова нещо? Приятел в нужда се познава. Имам много важно събрание тази вечер в
Йерусалим, знаеш, споменах ви. Иначе веднага щях да се върна. Естествено. Добре — и
остави телефона. Замислено потъна отново в панорамата на течащия покрай него
Йерусалим.

Завиха край ъгъла на хотел „Цар Давид“, бомбардиран по време на използването му

като щаб от англичаните. Пред вратата на хотела лимузината беше посрещната от армия
охранители.

След две минути Бенжамин Шеба Раам вече вървеше към залата, на чиято врата пишеше
„Амбасадор“. Още преди да се появи на вратата, се разнесе нежен женски глас:

— Уважаеми гости, дами и господа… Господин Раам… Господин Бенжамин Шеба Раам.

В същия миг в залата с двеста и петдесет места към него обърнаха глави насядалите
държавни и правителствени водачи или съответните министри от сто петдесет и четири
държави. Някои станаха на крака.

Докато светлините в залата постепенно потъмняваха, на платформата вляво от

катедрата детски хор в бели роби запя „Привет, спасителю на Йерусалим“.

Когато детските гласове се извисиха в най-вълнуващото, разтуптяващо сърцата

кресчендо: „Протегни ръце, Спасителю, счупи оковите ни! Спаси светинята на
светините Йерусалим!“, един лъч прониза синкавата светлина до вратата и обля
влизащия Бенжамин Шеба Раам.

Пръв се изправи израелският президент. След секунда колебание — унгарският премиер.

После мексиканският. Накрая всички станаха прави.
Докато Бенжамин Шеба Раам вървеше към катедрата, съпроводен от вълнуващата,
композирана специално за случая музика, и аплодисментите, лъчът не го изпускаше.
Първото, което се виждаше в тъмнината извън лъча, бяха снажните тела на четирите му
горили. Зад тях бързаха група съветници в еднакви облекла. Когато Раам излезе на
катедрата, всички те застанаха в сянката зад гърба му, която криеше лицата им.

Раам енергично изкачи трите стъпала и развълнувано и щастливо огледа продължаващите

да го аплодират гости. Вдигна ръце. Обърна се и дари със сърдечна усмивка децата,
пеещи последните ноти. Когато отново се обърна към залата, победоносното му
изражение изчезна. На негово място се появи скромно смирение, сякаш едва сега
забелязваше изправилите се държавни глави на сто петдесет и четирите страни, дошли
да го изслушат.

— Моля ви, моля ви — протегна ръце към тях. Залата се изпълни с шума от
едновременното сядане на двеста и петдесет души. Раам леко се поклони за поздрав.
Лъчът, очертаващ кръг от светлина около него, изчезна. Върху екрана зад катедрата
се появи изображението на джамията Ал Акса[2] със златния купол и стената зад Храма
на Соломон. Върху изображението се насложи логото на предприетата от Раам кампания
„Хиляда деца, един мир“.

Докато песента постепенно затихваше, се извиси гласът на Раам:

— Дойдох тук… — започна. С жест прекрати последните овации: — Дойдох да се посветя

на трайния мир по тази свята земя, преживяла толкова войни, робства и мъки. Дойдох
да се закъл-на, че ако трябва, ще дам цялото си богатство за тази кауза. Няма нищо
по-свято от мира.

И докато хорът припяваше тихо, гласът на Раам се извисяваше на талази:

— А вие — протегна ръка към присъстващите, — вие помислихте ли? Готови ли сте за
мир до края на вечността? Готови ли сте да отделите малка част от ресурсите на
страните си за мира? Да обявите война на войната? Да подкрепите детската армия на
мира?

В залата избухнаха аплодисменти. Той огледа присъстващите с решително и щастливо

изражение. В този момент в стотици страни стотици телевизионни канали, повечето от
които собственост или съдружници на Раам, предаваха на живо тържеството в
Йерусалим. Един говорител казваше:

— Тази вечер сме свидетели на ново историческо начало, уважаеми зрители. Целият
свят, воден от Бенжамин Шеба Раам, се мобилизира за създаването на ново поколение,
което ще се посвети на мира. Към хилядата деца, започнали това пътуване, всяка
година ще се присъединяват нови хиляда. Бели, черни, християни, мюсюлмани, евреи,
палестинци — хиляди деца ще си подадат ръце. За да построят за себе си свят без
войни…

Бенжамин Шеба Раам изчака да затихнат ръкоплясканията. Бавно тръгна към детския хор
в бели роби. Блестящ светлинен кръг освети детските лица.

— А вие? — попита ги Раам. — Готови ли сте?

Хорът, съставен от деца от всички раси, отговори в един глас:

— Готови сме.

— Ще направите ли онова, което ние не успяхме?

— Ще го направим.
— Ще създадете ли нов свят без войни?

— Ще създадем.

— Заклевате ли се?

— Кълнем се!

Раам възторжено вдигна ръце и викна:

— Господи, чуй гласа им!

Позата му подхождаше повече на духовник, отколкото на бизнесмен.

— Пред Храма на Соломон, пред Свещения камък на Купола на Скалата, пред Църквата на
Божи гроб децата се обричат на мира. Чуй клетвата им!

Детският хор подхвана друга песен: „Поздрав на приятелството, хиляди поздрави на

мира“.

Бенжамин Шеба Раам запя заедно с децата. Един по един и гостите започнаха да
припяват.

„Поздрав на приятелството, хиляди поздрави на мира.“

— Леле, майко — каза Офра Зелингер, без да отделя поглед от кадрите по плазмените
екрани в Дигиталния оперативен център. — Това не е кампания. Страхотно шоу.

Капитан Абирам Бен-Цви кимна.

— Каквото и да е, но какво ще стане? Какво ще правят с хилядите деца? Ще започнат

война срещу войните ли?

Абирам се усмихна:

— Хиляда деца от всякакви раси и народи ще преминат специално обучение. Ще се

налеят милиарди долари, естествено. Както разбираш, ще им промият мозъците за свят
без войни. После още хиляда деца. И още хиляда… Така постепенно ще формират цяло
ново поколение, което не познава войните и омразата, не отчита различията…

— Ами интересите? — попита Офра със съмнение. — Границите, бедността, мизерията…

Какво ще стане с битките за интереси, с генно заложената в човешките клетки омраза?

— Не го мисли — и Абирам се захвана с бутоните пред себе си. — Остави го да похарчи

милиарди долари. Има политици, които ръкопляскат в знак „И ние сме за това“, но още
преди да прекрачат прага, ще забравят обещанията си — обърна се към колежката си и
продължи: — След час и двайсет минути Раам ще си тръгне. До свободата остават само
осемдесет минути, агент Офра, мисли за това.

— Ти също — отговори момичето и посочи нов кадър на екрана. — Какво прави този? С
кого отиде да разговаря?

Абирам наблюдаваше същото. Бенжамин Шеба Раам беше слязъл от платформата в края на
песента „Поздрав на приятелството, хиляди поздрави на мира“ и беше тръгнал сред
гостите. Всички мислеха, че ще се ръкува с президента на САЩ, с генералния секретар
на ООН, с френския или руския президент, но той подаде ръка на възрастен мъж на
втория ред.

Абирам занатиска разни клавиши и приближи образа, увеличавайки и звука.

— Турският премиер — промърмори. — Въпреки бомбения атентат близо до Истанбул е
дошъл на тържеството, макар и за няколко часа. Нали взривиха приятеля на арабите
Самуел Коен…

В този момент от високоговорителя се чу гласът на Раам:

— Много съжалявам, господин премиер — и му попречи да се изправи. — Моля, не

ставайте. Много мило от ваша страна да дойдете въпреки трагичния инцидент. Моля,
приемете съболезнованията ми.

Премиерът отговори нещо, но то не се чу. Офра Зелингер настройваше потенциометрите

на звука.

— Разбра ли се? — чу се гласът на Раам.

— Сигурно пита дали някой е поел отговорността — каза момичето.

По поклащането с глава на премиера разбраха, че отговаря отрицателно. Бенжамин Шела

Раам се изправи и каза с уважение:

— Отново поднасям съболезнованията си. Вие загубихте уважаван съгражданин, а аз —

приятел. Снощи бяхме заедно у тях. Много тъжно. Доскоро.

Обърна се и си тръгна.

— Какво мислиш за това? — попита Офра безучастно.

— За кое?

— За взривяването на Самуел Коен, разбира се.

Абирам вдигна рамене. Продължи работата си и отговори:

— Няма го евреина, приятел на арабите.

С крайчеца на окото забеляза усмивката на колежката си на съседния пулт.

Истанбул

Тя тихо стана от леглото. Обви голото си тяло с нощницата. Пристъпи на пръсти до

прозореца, за да не събуди мъжа до себе си. Не разбираше защо в такава тъмна нощ
всичко е синьо.

Полека отвори прозореца. Нощният мраз нахлу в миришещата на пот и похот стая.
Гръмотевично хъркащият след бурния секс мъж се размърда, вероятно от повея на
зимния вятър. Момичето застина на място. Той се събуждаше от най-малкия шум, вадеше
оръжието изпод възглавницата, изчакваше да се убеди, че всичко е наред, и отново
преминаваше в настъпление с вонящото си на пот тяло. Ръцете му стискаха като
менгеме и не оставаше ненасинено, ненахапано и неударено място по нея.

От четири години беше на улицата. Свикнала беше с такива неща. Някои клиенти я
биеха, други искаха да ги бият. Ако мъжът плащаше добре, тя стискаше зъби и
понасяше боя. Но този не приличаше на другите. Сякаш се любеше не заради
удоволствието, а заради боя.

Два дни не бяха излизали от стаята. Използваха румсървиз. Нейно задължение бе да

отваря вратата на служителя. Защото чуеше ли почукване, мъжът грабваше пистолета и
тичаше в банята. Всъщност повечето ѝ клиенти не обичаха да се показват.
Докато той беше в банята, тя скришом пребърка сакото му и откри нещо ужасно. В
десния ръкав имаше дълъг нож на пружина. Приличаше повече на сабя. Не се издаде, че
го е намерила, но се уплаши още повече. Много от клиентите ѝ имаха оръжие. Не това
ѝ правеше впечатление. Но за пръв път срещаше някой със скрита в ръкава сабя.

Седна в креслото пред прозореца и запали цигара. Загледа се в тънката струйка дим.
Мъжът в леглото се размърда и продължи да спи.

Мръсник, помисли си тя. Усещаше болки по тялото и в костите. Стига толкова, рече
си. Дотук. Омръзна ми. Бягай, момиче. Ставай, обличай се и изчезвай, преди да се е
събудил.

Точно тогава иззвъня телефонът му. Жената се разтрепери от страх. Сякаш бомба бе
гръмнала в тишината. Онзи ей сега щеше да се събуди. Взе телефона преди да е
звъннал втори път и докато се опитваше да намери бутона „затвори“, чу глас:

— Скорпион?

Жената съвсем се паникьоса. Беше натиснала погрешния клавиш. Досега не беше чувала
такъв глас. Не приличаше на човешки, а на някакво стържене. Сякаш нещо се
раздираше. Наподобяваше на шум при отваряне на консерва.

Удар по рамото я отхвърли в средата на стаята. Блъсна се в масичката и извика от

болка.

Мъжът я изрита и се наведе за телефона.

Тогава момичето за пръв път чу гласа му, подобен на змийско съскане:

— На телефона.

Кой беше той? Застанал прав, слушаше стърженето от слушалката без да диша.

Разговорът продължи съвсем кратко. Може би пет или десет секунди.

Какво ли можеше да се каже за толкова кратко време? Може би някакъв код. Дали
„скорпион“ не беше код?

Сърцето ѝ се разтупка. Този е терорист! — изпищя наум.

Мъжът погледна часовника си. Докато издишаше, от устата му се чу: „Хъ, хъ“.

Зеленият дисплей на телефона угасна. Разговорът беше приключил.

Мъжът я срита и я обърна към себе си. Носът ѝ прокърви. Кръвта потече от устната по
брадичката ѝ.

Той се наведе и дръпна главата ѝ към себе си. С една ръка грубо изтри течащата по
устата ѝ кръв. С другата стисна гърдата ѝ. По бялата кожа остана кървава следа.

Време е за подмазване, помисли жената. Последен бой и край.

— Не исках да те будя — прошепна.

Но мъжът с мъртвешкия поглед направи нещо неочаквано.

Сграбчи я за ръката и я повлече към банята. Тикна я под душа, пусна водата и се
върна в стаята. Жената се стресна от ледената вода. Струите бодяха плътта ѝ като
игли, но помагаха за проясняване на съзнанието ѝ. Малко беше останало. Някой го
беше повикал и той щеше да си тръгне. А тя щеше да се отърве. Последен бой,
последен секс и щеше да си отиде. Единственият начин да се отърве без много
поражения беше да се преструва.

Обърна се и докато въртеше крановете, за да стопли водата, завесата на душа шумно

се дръпна. Момичето погледна през рамо. Мъжът все още беше гол. Косматите му гърди
се издуваха като мях. Изразът на лицето му беше странен. Влезе под душа и я
прегърна отзад. Притисна бедрата ѝ към слабините си и я вдигна от пода. Известно
време я задържа така. Тя се опита да изпружи крака, за да стигне пода, но не успя.
Висеше във въздуха в стисналите я като менгеме ръце. Вече много я болеше и ужасно
се страхуваше.

После той я вдигна още. Краката ѝ вече се люлееха във въздуха. След това дойде
последният удар. Мъжът стисна тялото ѝ с все сили. Гръбначният ѝ стълб изхрущя. Той
стисна отново и отпусна хватката. Тя падна в душкабината като празен чувал. При
падането главата ѝ първо се удари в крановете, а после в издигнатите нагоре плочки
вдясно. Дори по-малко опитно от неговото ухо би доловило разтрошаването на черепа.

Нямаше нужда да проверява дали е умряла. Това беше смъртната хватка. Беше я
прилагал на терористите от Ал Кайда в Багдад. Никой не оцеляваше. Докато влизаше в
стаята, се чу гласът, оприличен от момичето на змийско съскане:

— Скорпионът не оставя следи.

След десет минути караше бясно колата си към мястото на срещата.

Водата щеше да отмие пръстовите отпечатъци. Когато полицията откриеше трупа на

момичето, щеше да реши, че се е подхлъзнала и паднала в банята.

Името му не фигурираше в хотелския регистър.

А снимките от камерите не го интересуваха.

На тях щеше да се види как влиза и излиза тайнствен мъж с посребрени коси и леден
поглед. Но още на другия ден той щеше да излезе с бръсната глава. А за очите си
беше избрал черни лещи.

Когато фаровете осветиха табелата с надпис „Частна собственост. Влизането

забранено“, той сви по тясната пътека вдясно и увеличи скоростта. Заслепи го
светлина от неизвестен източник и той наби спирачките. Беше пристигнал.
Заплашителен глас нареди:

— Остави оръжието на дясната седалка!

Не го виждаше, но знаеше, че насреща му е насочен автомат, готов да избълва огън.

Подчини се.

— Излез бавно!

Слезе.

— Тръгни към светлината!

Заслони очи с ръка и тръгна. Внезапно стана тъмно. Дали светлината угасна, или това
беше временна слепота от блясъка на многото лукс? Затвори очи. Когато ги отвори,
видя извисяващата се в мрака внушителна сграда и вратата между колони като в
гръцките храмове.
— Върви!

Тръгна. Вратата насреща му изскърца и се отвори на две страни. Още преди да е

влязъл в асансьора, тя се затвори. Усети как пропада надолу. Главата му изведнъж се
замая. Тогава усети ужасната миризма, изпълнила кабината. Потърси да се хване за
нещо. Последното, което видя преди да затвори очи, съвсем го обърка. Това е
призрак, помисли си. Или сън. Че какво друго би могло да бъде? Мъж с облекло от
времето на Римската империя го наблюдаваше приведен от вратата на асансьора. Чу
някой да казва:

— Скорпиона е в гнездото.

Бавно притвори клепачи. Опитваше се да не заспи, но не успя. След няколко секунди

отпусна глава и пропадна в мрака.

Истанбул

— Как си, Майсторе, отдавна не сме се виждали.

Седяха на най-отдалечената маса в кръчмата на Аслан, до джамията с асмата. Корай

беше дошъл пръв и избрал маса в дъното. Когато Сарп предложи да седнат по-напред,
той го дръпна за ръката и каза:

— Недей, Майсторе, нека поговорим на спокойствие. Улицата ще ни разсейва.

— Не ме наричай така.

— Защо? Още ли не си станал? Като се разделихме, беше втора степен. Мислех, че вече
си оставил инструментите на калфа и си облякъл майсторската престилка.

Сарп се огледа наоколо. Беше се затъжил за Корай. Но мразеше подигравките му с

масонството.

— Да не си се провалил на изпита? — засмя се Корай. — Хайде, Сарп… Толкова трудни

ли станаха масонските изпити? Не мога да повярвам. Ще отвориш списание „Архитект
Синан“, ще препишеш няколко стари статии, ще вмъкнеш обич, храм, братство,
равенство и тем подобни, ще добавиш няколко думи от себе си и готово. Нали така
правят повечето братя?

— Не започвай отново — скастри го Сарп. — Въобще не правят така.

Заговореха ли за масонство, все спореха. След последния си разговор се бяха

разделили скарани точно по тази причина. И оттогава не беше виждал Корай. Сарп
внезапно реши да промени темата:

— Значи случаят със Самуел Коен много те заинтересува?

Корай кимна. Сарп заговори с ококорени очи, сякаш наблюдаваше излитането на

лимузината във въздуха:

— Пратиха го в космоса пред дома му. Можеш ли да си представиш?

— Не ми се мисли. Само не казвай, че масоните са замесени.

Корай Булут вдигна рамене, а Сарп продължи:

— Работа на Ал Кайда. Така изглежда.

По лицето на Корай премина сянка.

— Така ли мислиш? Според мен не бива да бързаш. Очевидното може да те подведе.

— Както и да е — отговори Сарп. — Стига с това, кажи какво става с теб. Изчезна за
цяла година.

— Петнайсет месеца.

— Все едно. Що за човек си ти? Не можа ли веднъж да се обадиш? Жив ли си, умрял ли
си, ни вест, ни кост. Слава Богу, че се обадих на Суна и тя каза, че си в Япония.

Корай леко се засмя.

— Какво? — погледна го недоверчиво Сарп. — Не беше ли в Япония? И сестра си ли

излъга?

— Налагаше се, Майсторе — загадъчно се усмихна Корай.

Докторът пак се огледа.

— Стига Майсторе, та Майсторе — прошепна. — Виж какво, само не казвай, че има жена
— няма да ти повярвам. Цяла година заради жена… Добре де, не си човек, който ще
тича по жена петнайсет месеца.

— Защо мислиш, че съм тичал по жени?

— Ами къде тогава? Мисля, че ми дължиш обяснение. Да не би след петнайсет месеца да

си ме викнал на чашка, сякаш нищо не е било?

— Чашка ли, Майсторе? — в гласа му имаше неприкрита подигравка. — Да не би масоните

да са забранили пиенето? Да не сте се отказали от ракията на Братската софра[3]
долу, след като приключите театъра в ложата, а? Жалко. Не мога да ти се сърдя. То
си е твоя работа.

Вдигна чаша. Докторът го изгледа гневно. Ако в очите зад очилата с дебели рамки не
беше просветнало така познатото му пламъче, щеше да стане и да си тръгне. Но очите
на Корай го проучваха, следяха реакциите му, в ума му явно се смесваха спомени и
алармата в мозъка му се задействаше, за да реши дали да каже онова, което искаше да
каже. Сигурен беше в това. Корай не го беше викнал тук напразно. Имаше да му казва
нещо важно. Но от деня, в който разбра, че е масон, не преставаше да се заяжда и да
го подиграва на всяка среща.

Изведнъж Сарп бе обзет от предчувствието, че онова, което Корай не може да се реши

да му каже, е свързано с масонството. Дали пък не иска да стане масон, помисли си.
Дано е така. Ще го побъркам. Никога няма да се отърве от подигравките ми.

Като видя, че Сарп не е вдигнал чашата си, Корай хвана своята за ръба и я чукна в
неговата.

— Наздраве, Майсторе. За новата ни среща.

Докторът не успя да отговори. Докато да вдигне чашата, Корай се протегна и го хвана

за китката:

— На много места бях, Майсторе.

— Къде например?

Корай не го пусна. Сарп остана с ракията в ръка.

— Малта, Берлин, Лондон, Париж, пак Лондон, Ню Йорк, Йерусалим и последно отново в
Малта. Вчера се върнах и веднага ти се оба…

— Йерусалим ли? — прекъсна го Сарп. — Какво, по дяволите, си търсил там? Всеки ден
се взривява палестинец с бомба на кръста. Хората мрат като мухи. За кръв ли си
жаден, приятелю? Какво, по дяволите, прави там? Има и по-лесни начини да умреш, не
знаеш ли?

Корай най-сетне пусна ръката му. Наблюдаваше го как поднася ракията към устните си.

— Търсих камъка на тайната.

Каза го толкова тихо, че Сарп не разбра.

— Какво, какво си търсил?

Корай се приведе още повече над масата. Нямаше и следа от веселостта и шеговитостта
му преди малко.

— Изчезналия камък — рече тихо. — Загубен от Великия Княз-пазител на Свещената[4]

тайна.

Ядоса се, като видя как приятелят му го зяпа с отворена уста.

— Какъв масон си ти, Майсторе, не знаеш ли за изгубения камък?

Сарп нищо не разбираше. В ложата много се говореше за камъни. Масоните бяха зидари.
Стараеха се да изградят Храм на любовта за човечеството и все полираха камъни.
Камъкът всъщност беше символ. На егоизма, нетърпението и още много други
отрицателни човешки качества. Чрез получаваното в ложата възпитание масоните се
стремяха да се отърсят от тези недостатъци и да станат съвършени. Ето това се
наричаше полиране на камък. Формираха сами себе си. Колкото повече хора дялаха и
полираха камъните, толкова по-скоро щеше да бъде построен Храмът на любовта. Това
беше всичко. Куп напудрени лафове. Може и да беше чувал за някакъв изгубен камък,
но не си спомняше. Поклати отрицателно глава.

— Майсторе — започна Корай умолително, — изгубеният камък. Изчезнал от Храма на

Соломон. Наистина не мога да повярвам. Ти не знаеш, че титлата за трийсет и втора
масонска степен е Велик Княз на Свещената тайна? Задачата му е да пази камъка. Но
камъкът изчезнал.

Дойде ред на Сарп да се смее. Започна кротко, но постепенно избухна. Посочи

приятеля си с пръст:

— Няма да се откажеш, нали? Чий, чий камък?

След като изстреля въпроса през залп от смях, се успокои и добави:

— Абе, Корай, това са митове и легенди… Няма никакъв княз. Как можеш да вярваш в
такива неща?

— А ти не вярваш ли? Нали си масон. На теб ти промиват мозъка с такива приказки. Ти

се занимаваш с тайни.
Сарп вече се беше успокоил напълно.

— Няма никакви тайни, друже. Всичко е ала-бала. Колко пъти да ти го казвам? Всичко
е символично. Тайната също. Отърси се от тези обвинения на масонските врагове.
Измислиците за тайни…

— Но ти си се клел да не разкриваш тайните, нали? Щом са измислица, защо карат

хората да се кълнат, като ги приемат в ложата? Мечове, престилки, а?

— Няма да обсъждам това с теб, Корай — отговори обидено Сарп. — Ако мислиш, че
мечовете са игра, говориш като обикновен използвач. Защото ти си безумно
недоверчив. Каквото и да кажа, никаква полза. Осем години се опитвам да ти обясня,
че в масонството няма нищо загадъчно…

— Опитваше се, но аз не ти вярвах. Ти си мислиш, че това е истината. Казваш,

каквото са ти казали. Обаче аз знам какво говорят на теб и на такива като теб.

— Спри, за Бога! Прави са, че вълкът козината си мени, но нрава — не. Едно време
във всичко виждаше дългата ръка на комунистите. После — на ЦРУ. Спомняш ли си
страшната суша в Анкара през студентските ни години? Чак земята се пукаше. И тогава
изневиделица рукна пороен дъжд. Реките преляха. Много квартали бяха наводнени. А ти
твърдеше, че ЦРУ е предизвикало дъжда. Хвърлили дъждовна бомба, ама нещо прекалили
в сместа. Или нарочно прекалили, та да ни сплашат.

Приятелят му се засмя:

— Така е, недоверчив съм, ама ти пък си много наивен. Съмнението е майка на

прогреса. А наивността — баща на глупостта. Нямаш представа за света. И продължаваш
със затворени очи да ми повтаряш приказките от ложата… Ти папагал ли си, професоре?
Храмът на човечеството… любов, братство, свобода, равенство, справедливост.
Престани, за Бога! Отвори си очите най-сетне. Странни неща се случват по света.
Времето изтича.

— Сега ще кажеш, че масонството е организация, обслужваща тайните цели на

еврейството.

— Не точно, но да го наречем така.

— Моя е вината. Не трябваше в университета да ти давам книгите на Джеват Ръфат

Атилхан[5]. Много ти дойде. Тайната държава след франкмасоните. Сигурно тогава си
превъртял.

— Ти пък като че ли не се повлия. Кой почука на вратата и ми бутна в ръцете

четивото „Истинската бъчва с игли“?

И двамата се засмяха. В смеха им се долавяше приятелска топлота. Усетиха как се

отпускат. Не беше възможно да четеш книгите на Атилхан и да не търсиш навсякъде
ционистки агенти и масонски игри. Евреите въртят света на пръста си и се стремят
към Великата ционистка империя. За тази цел използват масоните и премахват всички,
които им пречат. Храмът на Соломон в Йерусалим щеше да се построи от костите на
неевреите…

— Нека прекратим тази тема, ако искаш — рече Сарп. — Масон съм и вярвам в този
идеал. Ти не си и го смяташ за заплаха. Не можем да се разберем. Нека всеки върви
по пътя си.

Корай хвана ръката на приятеля си над масата.

— Толкова ли съм глупав, та да твърдя, че милиони масони в историята на света са

служили на тайните еврейски цели?

— Боже мили, що за обрат?

— Не е обрат, Сарп. Моцарт еврейски агент ли е бил? Волтер, Русо и мнозина масони с
международна слава и почит, допринесли много за човечеството, на ционистките цели
ли са служили? Но и ти се съгласи. Някаква скрита сила командва тази организация. И
евреите, и християните в нея. Ето това е Свещеният съюз. Пътищата му си простират в
безкрайността, до Деня на Страшния съд. Преди масоните се използваха за проникване
в недостъпни места. За да докарат на важни позиции подлъганите със сладки приказки
за човечност и братство, без национално самосъзнание свои хора. Но не те викнах да
спорим за това.

— А защо?

— За да те помоля за помощ, Сарп. Не вярвам на никой друг.

Сарп се изненада. Познаваше Корай добре. Беше упорито и недоверчиво копеле. Всичко
преувеличаваше и все измисляше сценарии, но не беше страхливец. Но сега за пръв път
виждаше страх в очите му. Корай беше уплашен. И то много.

— Помощ ли? — прошепна. — За какво? Казвай бе, човек! Какви си ги забъркал? Какво
става?

— Опасността е голяма, Сарп. Ще бъде извършено престъп-ление. Ако не го

предотвратя, светът ще загине. Трябва да съобщя. Но са по петите ми. Усещам как се
приближават. Трябва да ми помогнеш, приятелю!

Истанбул

— Събуди се, Скорпион!

Гласът взриви мозъка му:

— Събуди се, Скорпион!

Отвори очи. Сетивата му бяха будни. Но нямаше нито звук, нито шум, нито дори
движение на въздуха. И когато клепачите му отново натежаха, бомбата пак избухна:

— Събуди се, Скорпион!

Той беше Скорпиона. Това беше кодовото му име.

И Скорпиона се събуди.

Опита се да стане, но не можа. Обади се към мрака:

— Скорпион слуша!

Сам не позна кънтящия си в металните стени глас:

— Скорпион слушаа…

— Скорпион слууу…

— Скорпиооон…

Пълна тишина отвсякъде.

Всичките му системи бяха алармирани. Опита се с поглед да пробие катранения мрак и
да долови дори бръмчене на муха. Завъртя глава, търсейки сянка или движение.

И преди се беше случвало. До последно получаваше заповедите по куриер и ги

изпълняваше. Нямаше и най-малка представа как Онзи го намира. След разпускането на
създадения заради терористите в Ирак Екип АХ нямаше връзка с организацията.
Наистина, беше участвал в една-две трансгранични операции, но те бяха нищо за
агент, програмиран да убива. Всъщност и организацията го беше заличила от списъка
си. Беше променил самоличността, външността, миналото си, всичко — сякаш не беше
съществувал такъв човек. Скорпиона се беше родил на четирийсет години.

Печелеше от дребни чистки. Беше убиец, наеман от бизнесмените за ликвидиране на

съперниците им. И внезапно Онзи беше установил контакт.

Имаше едно-единствено условие.

Летален изход и никакви следи.

Леталният изход означаваше смърт за целта.

Той така и правеше. Убиваше и не оставяше следи.

Докато преди получаваше указанията по куриер, сега нещата внезапно се бяха

променили. Нареждането за последната операция мъжът му даваше лично.

Всъщност не го беше виждал. Той беше само сянка. Дори гласът не беше истински.
Променяше го с дигитално устройство, като така предотвратяваше разпознаването при
запис.

Не знаеше кой е човекът и какво цели. А и не го интересуваше. В неговата професия

нямаше въпроси. Някой възлагаше задача, той отиваше и убиваше. И толкова.

Чиста работа, чисти пари. Това беше и неговият принцип.

Но последната задача го обърка. Една нощ телефонът иззвъня и скърцащ глас изрече
паролата с куриера. „Ще дойдат да те вземат. Не се съпротивлявай“, беше казал
скърцащият.

На въпроса „Ти кой си?“, му беше отговорено „Синът на вдовицата“.

Дойдоха още преди да затвори телефона. Той не се противопостави и изпълни

нареждането на скърцащия глас. Последва пътуване като днешното. Накрая го изправиха
пред нареклия го „Скорпион“ или по-точно — срещу сянката му. Този път човекът,
чието убийство му възложиха, беше бизнесмен от Турция.

Жертвата беше един от най-богатите в страната. По името веднага разбра, че е

евреин. Имаше инвестиции в много държави. Участваше в доста международни холдинги.
Дори американските списания го наричаха Джуджето император. Действително беше нисък
на ръст. Но спонсорираните от еврейски капитали списания го наричаха джудже не
заради ръста, а за провалянето на израелските операции в Палестина.

„Тувалкаин не прощава предателството“, беше казала сянката. „Предателят трябва да

отлети на Марс.“

Тувалкаин ли? Този пък кой е?, беше си помислил Скорпиона. За пръв път онази вечер
се беше запитал кой е този човек. Дали не беше агент на МОСАД?

Но не след дълго се отказа от това. Защо МОСАД, притежаващ най-добрите агенти в

света, ще дава милиони долари на наемен убиец за премахването на израелски враг?
Можеха да го пречукат в някой ъгъл и толкова. И какво беше значението на този
човек, та убийството му да струва двеста и петдесет хиляди кинта?

В такъв случай беше организация или нейно по-секретно разклонение. Чичо Сам беше
решил да премахне някаква опасност и веднага си беше спомнил за иракските „чистачи“
АХ. Това беше по-близо до ума, но пак не обясняваше заплащането. Но не беше негова
работа да задава въпроси.

И ето че беше изпълнил заповедта. Самуел Коен беше отлетял за Марс. Сега на дисплея
на компютъра проблясваше шестцифрената сума в сметката на Кайманите.

И след като го викнаха отново, значи и работата, и парите бяха значителни.

Внезапно насреща му заиграха цветове, точно както през онази нощ. Отгоре се спусна
ветрило от зелена светлина. В зеленото пробягваха жълти, червени и синкави форми.
Най-напред се появи великолепно бюро. Играта на цветове продъл-жи още малко и в
триъгълна сребърна рамка се показа око, което го гледаше. След последен проблясък и
преливане на цветове се очерта огромен силует на мъж, криещ лице в сянката.

Пак холографски номера, помисли си. Триизмерното изображение на далечната фигура се

проектираше с лазер.

— Имаш нова задача, Скорпион.

— Слушам.

— Осем цели. Както обикновено. Летален изход. Пределна чистота.

Осем ли?

— Кои са?

Ръката на сянката се протегна напред в светлинния кръг. Показалецът сочеше дясната

стена. Една зона се освети.

На превърналата се в екран стена се виждаха осем снимки. И под всяка — по два реда
бележки.

— Прочети и запомни.

Той вече го беше направил. Като му дойдеше времето, щеше да си спомни.

— Две от тях са жени.

Металният глас се изсмя страховито.

— Само не ми казвай, че не убиваш жени, Скорпион.

Смехът продължи още малко.

— Защото няма да ти повярвам. Съжалявам за момичето в хотелската стая. Хубава беше.

Жалко, много лошо е паднала. Счупил ѝ се гръбнакът и умряла на място. Какъв
трагичен инцидент, нали? Добре, че не е изпитала болка. Така каза полицията. И
черепът ѝ май бил счупен, такива нещо подочух. Само не можах да проумея синините по
ръцете. Сякаш я е стискал октопод.

Как този беше разбрал толкова бързо? Що за организация е това? Имаше очи и уши
навсякъде. Следеше и него. Не биваше да го забравя.
Скорпиона предпочете да замълчи. Трябваше да се съсредоточи върху целите. Отново
погледна снимките. За Бога, помисли си. Един само да очистя, земята ще се разтресе.

Прокънтелият смях беше още по-зловещ от преди.

— Точно както си мислиш — въздъхна сянката. — Един само да изчезне, ще настъпи ад.
И особено ако един след друг заминат и осемте. Но какво да се прави? Тувалкаин иска
така.

Скорпиона продължи да наблюдава внимателно изображенията, които ту се появяваха, ту

изчезваха върху превърнатата в екран стена.

След секунда мълчание гласът продължи:

— Имаш осем нови фирми, Скорпион. Осем фирми, чиито кодове на сметките ще знаеш
само ти. За всяка работа по петстотин хиляди. Схвана ли?

Схванал беше.

— Не зная какво ще правиш с толкова пари — отбеляза гласът. — Ще можеш да се мериш

с Тръмп и Бил Гейтс.

И отново избухна в истеричен смях.

— Това е всичко… Не бързай с последната мишена. Приближи я, но не прави нищо. Чакай

заповедите ми. Може да го оставя за себе си.

Млъкна. Известно време се чуваше хрипливото му дишане. Изображението беше толкова

реално, че на Скорпиона му се стори, че усеща гадния му дъх.

Когато букетите от светлини затанцуваха отново, сянката изхриптя:

— За малко да забравя. Последната ти изява беше много показна, Скорпион. А

Тувалкаин наказва с меч!

Спусналото се от тавана ветрило зелена светлина внезапно изчезна. Формите и

цветовете се изгубиха един по един. Остана само окото в сребърния триъгълник. После
и то угасна. Скорпиона изведнъж се изгуби в светлината.

Истанбул

Корай Булут весело вдигна чаша, сякаш не той беше изломотил преди малко:
„Човечеството е в опасност, преследват ме. Усещам, че се приближават, помогни ми!“

— Огън за братството ни!

В тона му нямаше подигравка. Явно под „братство“ разбираше не масонското, а тяхното

дългогодишно приятелство. Но откъде знаеше символа „да запалим огън“? Или го беше
казал случайно?

— Огън — отговори.

Чукнаха чашите си:

— Огън за справедливостта!

Май пак бълнуваше.

— Огън!
— Огън за равенството!

След всеки огън отпиваха по глътка.

След заседанието за избор на нов ръководител масоните слизаха долу и сядаха край
масата. Церемонията се наричаше Потири агапи. На тази вечеря имаше цял куп
символични названия. Вместо чиния се казваше керемида, вместо вилица — кирка,
вместо чаша — оръжие. Новият Почитаем казваше: „Да заредим оръжията, братя!“, и
чашите се напълваха; когато Почитаемият видеше пълните чаши, нареждаше: „Огън с
оръжията, братя!“. Масоните ставаха на крак, протягаха чаши и в един глас казваха
„Огън!“.

Смешна, но впечатляваща церемония. И явно Корай познаваше и нея, и ритуала.

— Огън, добре — усмихна се Сарп.

— Огън!

Поднесоха чаши към устните си и отпиха. След три „огъня“ ракията в чашите свърши.

Корай се разсмя:

— Следващия път огънят ще е за Енох.

— Енох ли? Този пък кой е?

Корай размаха показалец.

— Не познаваш ли пророка, който според вашата масонска литература е прапрадядо на

Ной? Известен е като създател на масонството преди Потопа. Зидарят Енох, изградил
един над друг девет тайни купола под земята.

— Не, не го познавам.

Корай отново размаха пръст. Сега завъртя и глава. Усмихваше се като палаво дете. Но
Сарп долавяше тревогата в погледа му, която се опитваше да скрие зад дебелите
очила.

— На бас, че не си чувал за Иавал и Тувалкаин!

— Не съм.

— Абе, що за масон си ти? — и впи в него строгия си, питащ поглед. — Ти подиграваш
ли ми се? Не си ли масон?

— Ох, Корай, ще ме побъркаш! Разбира се, че съм!

— Какво значи „съм“? Така ли се отговаря? Ако някой те попита: Масон ли си?, трябва
да отговориш: Така ме наричат братята. Това е масонски отговор.

— Добре де, исках да кажа, че съм масон.

Беше го прошепнал неволно и се озърна да не е чул някой.

— Страхлив брат. Боиш се дори да кажеш какъв си. Що за масонство е това, кажи ми?
Не си и чувал за Иавал и Тувалкаин.

— Не съм, да. Толкова ли е важно? Кажи, какви са тия Джа… и каквито и да са там?
Корай отново вдигна пръст, но този път не го размаха.

— Тия Иавал и Тувалкаин са несъщи братя на Ной. Абе, ти да не би да нямаш и

масонски речник? Там го пише. Вземи да прочетеш.

— Ама ти майтапиш ли се с мен, Корай? Какви ги плещиш, за Бога?

— Не е майтап и не плещя. Напълно сериозен съм.

— Виж какво, Корай, цяла година… Е, добре де, зарадвах се, че ще те видя след
петнайсет месеца и доприпках. Заради теб отбих едно ужасно красиво момиче. А ти си
ме почнал, то Менох ли не щеш, то Джабал ли… Ако продължаваш така, ставам и си
тръгвам. Утре ме чакат две трудни операции.

— Първо, не е Менох, а Енох. Не е Джабал, а Иавал. Джаба е от филма „Междузвездни

войни“. Онова огромно чудовище. Ако го кажеш пред някого, ще станеш за резил — и
бодна от салатата си. — Ха, наистина ли започна да излизаш с онова нещастно момиче?

— Нещастно ли? Кого имаш предвид?

— Филиз Буран, секретарката ти.

— И защо да е нещастна Филиз?

— Защото се чуди какво да направи, та да я забележиш, да ѝ обърнеш внимание. Лудо

влюбена е в теб. Но ти не виждаш по-далеч от носа си. Май ти е дошъл умът в мое
отсъствие…

Направо ще ме побърка, помисли си. Откъде знае, че ако не беше ме потърсил, щях да
изляза с нея? Но се замисли за друго. „Лудо влюбена е в теб…“ Думите на Корай се
завъртяха в ума му… Така ли беше наистина?

Корай продължаваше да го наблюдава. Той отговори на погледа му. Притесни се и

зарови из чинията с мезета.

— Да вземем ли още една порция пържен патладжан?

Замълчаха. Сарп повика сервитьора и даде нова поръчка. И тогава разбра защо е бил
неспокоен от самото начало. Корай непрекъснато поглеждаше към вратата. Щом се
отвореше, той се извръщаше да види влизащите. Ето, сега пак го направи. Проследи с
поглед влезлите мъж и жена.

— Чакаш ли някого?

— Неее.

— Не отделяш очи от вратата.

— Не мога да се отърся, навик ми е. Все гледам кой влиза и кой излиза.

— Едно време не правеше така.

Корай се протегна към чашата си:

— Огън!

— Хайде, по-кротко. И двамата ще шофираме.

Корай кимна и остави чашата. Посегна за салфетка.

Дали знаеше, че масоните наричат салфетката „знаме“? Сарп вече дебнеше всяко
действие на приятеля си. Очевидно знаеше за масонството повече от него самия.

Но вече нямаше никакви тайни. И какво ли да се крие? Всичко, което за масоните беше
тайна, се въртеше навсякъде като медалите на Червената армия, от която навремето
светът е треперил. Цели чаршафи излизаха в интернет. Това го разбираше, но не му
беше ясно как е възможно по книжарниците да се продават книги за масонските степени
и ритуали. Иначе те се раздаваха единствено на масоните. Как тогава се появяваха на
пазара? Дали не ги крадяха от масонските домове? Сега дори по интернет се продаваха
степени. „Първа масонска степен… Сложи 30 лири в кошницата.“

Очевидно това беше работа на някои братя. На недоволните или обидените. Вероятно си
отмъщаваха чрез тайните.

Всъщност Сарп не схващаше защо се крие всичко това. Нека всички четат и знаят.
Какво толкова? Въпросните книги съдържаха красиви думи за висши идеали и съвети.
Щом работеха за човечеството, нека хората да знаят това.

Корай извади химикалка и започна да пише по салфетката.

Сарп протегна врат и се вгледа. Дълга отвесна линия. Над нея — по-къса,
хоризонтална.

Обърна рисунката към Сарп:

— Какво е това?

— Безформено „Т“.

Обърна салфетката отново към себе си. Нарисува колелце в мястото на допиране на
чертите.

— Виждал ли си това досега?

Сарп се замисли.

— Не съм. Прилича на колие. Какво е?

— Crux Ansata на латински. Чувал ли си го в ложата или другаде, споменавал ли го е

някой пред теб?

— Не съм го чувал, Корай. Нито някой го е споменавал пред мен. А трябва ли? Моля
те, престани с тези загадки и обясни както трябва. За какво става дума?

— Мечът с дръжката. Намерен е в Древен Египет. Според легендата са го използвали

жреците в храмовете на Хермес[6].

— Легенда ли?

— Да… Става дума за преди три-четири хиляди години. Не те ли интересуват масонските

предания?

— Вече съм сигурен. Няма лек за твоята болест. Легенда за названието. Приказка.
Натъкмяване. Измислица. Защо да вярвам?

— Никой слух и никоя легенда не изникват от нищото. Само не ми казвай, че и за

Хермес не си чувал!
— Е, за него съм чувал. Бивш аржентински футболист.

Корай не обърна внимание на подигравката на приятеля си.

— Не, господинчо, не е. Живял е в Древен Египет. Смята се за прародител на всички

науки. Според някои е самият Енох. Но датите много не съвпадат. Помежду им трябва
да има около пет-шест хиляди години. Създателят на херметизма[7]. Масонството води
началото си от него…

Внезапно Корай млъкна. Отново погледна към вратата. В кръчмата влизаше едър мъж. С
бръсната глава и злобно изражение. Стоеше на вратата и оглеждаше масите.

— Аз изчезвам — прошепна Корай. — Ако този тръгне подире ми, веднага тичай на
улицата и викай колкото можеш. Ако не тръгне, плати сметката. Ще се видим в Старата
винарна.

Стана, без да му даде възможност да отговори. Бързо тръгна към вратата. Гологлавият
го следеше с поглед.

Сарп усети как се напрягат мускулите и нервите му. Тялото му се изпъна като струна.
В ума му зазвъняха милиони предупредителни звънци. Значи приятелят му наистина беше
в опасност, иначе нямаше да направи толкова детинско нещо. Изчака развоя на
събитията, готов да скочи.

Корай вървеше между масите. А застаналият на вратата мъж все така го наблюдаваше. В
един момент Сарп си помисли, че онзи гледа и него над рамото на приятеля му.

Една крачка… Още една. Две крачки оставаха между гологлавия и Корай. Каквото и да
станеше, щеше да се случи след две крачки.

Мъжът се дръпна от вратата и даде път. Корай почти се промуши край него, отвори
вратата и излезе в коридора. Вратата на пружина веднага се затвори след него.

От напрежение устата на Сарп беше пресъхнала като пустиня.

Гологлавият се обърна и погледна след Корай.

Сарп леко се надигна от стола. Пресмяташе с колко крачки ще стигне до изхода.

През витрината видя как се отваря вратата към улицата. Корай вече беше вън, сред
огромната тълпа, която едва се разминаваше. Напразно се уплаши, глупчо, помисли си.
Кой можеше да му направи нещо в тази навалица?

Докато минаваше пред витрината с ръце в джобовете и вдигнати рамене, Корай хвърли
незабелязано поглед вътре и излезе от полезрението.

Сарп се правеше, че гледа другаде, но вниманието му беше насочено към гологлавия.

Той внезапно се обърна и погледна изопнатия като пружина Сарп. Той отвърна на
погледа му. Мъжът се отдалечи от вратата и тръгна към бара в дъното. Мина през една
маса от Сарп. Седящите на нея се опитаха да преместят столовете си, за да му
направят място. Гологлавият ги погледна и им се ухили. Сарп продължи да го
наблюдава скришом чак докато го видя да сяда на високо столче пред бара.

Кой беше този човек? И защо като го видя, Корай пребледня като платно? Гологлавият
наистина ли следеше приятеля му? Защо? Каква работа можеше да има Корай с този
противен тип? Хиляди въпроси препускаха в ума на Сарп. Внезапно се почувства много
уморен. Прочисти с вода пресъхналото си гърло. „Сметката!“, викна на сервитьора.
Сарп Кая влетя като хала в Старата винарна. Беше препъл-нено, както винаги. Много
от клиентите стояха прави на групи. Тумбестите винени чаши с високи столчета по
масите от светлината на свещите приличаха на едри рубини. Стените бяха декорирани с
наредени една над друга бъчви с вино. На човек му идеше да завърти канелката и да
си наточи.

Едно време от цигарен дим нищо не се виждаше, но сега не беше така. Пушачите вече
излизаха навън. Множество мъже и жени дърпаха настървено от цигарите, отпивайки
вино, и димът в тъмната нощ образуваше сиви и сини облаци над главите им. Механата,
а не пространството пред нея, трябваше да е задимена и мрачна. На никого не му се
пиеше в такава чиста механа. И собствениците бяха приглушили светлините, за да
създадат задушевна и малко меланхолична атмосфера. Нямаше цигарен дим и миризма.
Вместо тях властваше тежката смес от възкисело вино, разни парфюми, евтини
дезодоранти и пот.

Сарп не беше в състояние да забележи и мисли за това. Беше много ядосан. Усещаше
как тялото му още трепери от преживяното преди малко нервно напрежение.

Паниката беше напразна, но явно Корай много се страхуваше, за да се разтревожи

толкова. И страхът му беше заразен. Беше прихванал и него. Докато вървеше от
кръчмата на Аслан към винарната, непрекъснато поглеждаше назад, стараейки се да не
го показва. Дори като в полицейските филми, щом минеше покрай витрина, спираше и
търсеше гологлавия в отраженията.

Разблъска навалицата и мина напред. Корай пак беше седнал в дъното. Облегнат на
бъчвите по стената, се взираше пред себе си. Пред погледа му беше цялата механа.
Както и всеки, който би се приближил.

Когато го видя, понечи да се изправи. Сарп го натисна по рамото и го възпря.

— Виж какво — прошепна в ухото му, — нямам нито желание, нито време да си играя на
шпионин. Ако ми кажеш човешки какво става, давай. Иначе си тръгвам и не искам да те
виждам повече.

Корай вдигна глава и изгледа приятеля си над очилата.

— Ще ти разкажа — отговори и го дръпна за ръката да седне. — Но не е толкова

просто. Дълго и объркано е.

— Нищо, ще те изслушам.

— Ще ме помислиш за луд.

— Вече те мисля. И то за опасно луд.

По лицето на Корай пробяга горчива усмивка.

— Кой беше оня в кръчмата, дето толкова те уплаши? Познаваш ли го?

— Не.

— Виждал ли си го досега?

— Не. Никога.

— Лъжеш. Или си се уплашил и избягал от непознат човек? Сякаш видя дявола. А мен
наричаш страхливец.

— Припознах се.
— В кого?

— В убиеца.

— Какво?

Изненадата на Сарп разсмя Корай.

— Казах ти. Ще решиш, че съм се побъркал.

Сервитьорката дойде при тях и те млъкнаха. Корай поръча. Когато момичето записа
поръчката и се отдалечи, той внезапно попита:

— И за Содом и Гомор ли не си чувал?

Пак ли, понечи да възрази Сарп. Но беше решил да го изслуша.

— Чувал съм — отговори отегчено. — Притчата за онези градове, които Бог унищожил с
огън.

— Разказ, фигуриращ в книгите на три религии, не може да бъде притча, приятелю. Ако
обиколиш израелско-йорданската граница и идеш до езерото Лот, ще разбереш.

— Какво общо има приказката със страха, че някой те следи? Хайде, кажи ми!

Корай щеше да каже. Решил беше. Щеше да изложи на опасност обичния си приятел, но
нямаше избор.

— Дълго е, но ще се постарая да резюмирам.

— Не резюмирай, разкажи всичко.

— Би отнело дни и седмици, Сарп. Сега няма време. Времето изтича. По-късно ще
узнаеш всичко с подробности. Засега се задоволи с разказа ми и малко се поразрови
по тези въпроси. За Бога, моля те да направиш това. Заради мен. Заради себе си.

Млъкна. Посочи претъпканата механа.

— Заради тях.

Търпението на Сарп се изчерпваше.

— Стига речи, разказвай.

— Слушай тогава… Всичко започва преди Потопа.

Сарп въздъхна наум, но не го прекъсна.

— Ной имал двама несъщи братя. Иавал и Тувалкаин. Господ го известил за Потопа. А
той разказал на тях. Казал им, че ще построят кораб и ще приберат живите същества,
за да ги спасят. Но как да построят толкова голям и мощен кораб с тогавашните си
познания? Ной съобщил, че Господ го е посветил в седем тайни науки.

— Седемте тайни ли?

Корай намести може би за петдесети път тази вечер очилата си с дебели рамки.

— Да — отговори. — Братята му полюбопитствали. И го притиснали да издаде тайните.

— Я виж ти, интересно. И какви били тайните?

Корай пренебрегна иронията.

— Според масонската литература това са Граматиката, Логиката, Реториката,

Аритметиката, Геометрията, Музиката и Астрономията.

— Брей, брей — не се въздържа Сарп и се засмя. — Ама че тайни. Докато е строил

ковчега, Ной е просвещавал и е пял. И с право. Ако не е пял, как щели да минат
двете години на Потопа? А граматиката навярно му е трябвала, за да обучава
животните в ковчега!

Корай се ядоса.

— Не си измислям. Така масонските източници определят тайната на седемте науки.

— Извинявай, извинявай — Сарп направи опит да се стегне и да го успокои.

— Ной прошепнал седемте тайни на братята си. Иавал ги вдълбал в камък, за да не се

изгубят при Потопа. Но Господ бил поверил още една тайна на Ной. Нея той скрил от
братята си.

— Леле! Осмата тайна? Колко загадъчно!

— Не се занасяй. Тувалкаин научил осмата тайна. Седемте записал върху еленска кожа.
А осмата издълбал върху каменен куб.

— Браво! — промърмори Сарп. — И каква била тази страшна тайна?

Корай продължи, сякаш не беше чул.

— С известен само на него шифър записал осмата тайна и под нея изрисувал онова.

— Чакай да отгатна — прекъсна го Сарп. — Онова, което нарисува на салфетката… Как

се казваше… О, Боже…

— Ансата… Кръстът с дръжка.

— Йес! Точно така!

Друг път Корай би се ядосал. Щеше да стане и да си тръгне, но сега не му беше

времето. По-точно, време нямаше. То изтичаше.

— Поставил каменния куб в изработен от него метален цилиндър и го пуснал във

водата.

— Ама той доста се е потрудил бе, Корай! Хем дърводелец, хем железар, хем
каменоделец, хем художник. Всичко му е идвало отръки. Браво. Къде ги сега такива?

Корай щеше да изпсува, но в този момент сервитьорката донесе виното и той замълча.
Изгледа внимателно Сарп. Когато момичето се отдалечи, каза със странна интонация:

— Нали на входа на храмовете ви има две колони? Едната каменна, другата — метална?

— Е, и? — избоботи Сарп. — Осмата тайна в ложите ни ли се крие? Спри, за Бога!

Такава дивотия не са изръсили дори ислямистите — най-отявлените масонски врагове!
Прекрачваш границите.
— Слушай! — рязко каза Корай. — Хиляди години след Потопа Хермес намерил цилиндъра
на Тувалкаин. Научил седемте тайни. Добил всички знания. Но не разкрил шифъра на
каменния куб. Усетил, че там има нещо недобро. Сигурно си е помислил: Ако не е
така, защо да се маскира с шифър. Хермес предал йерархично седемте тайни на жреците
си. Харесал и кръста с дръжката, изрисуван от Тувалкаин върху еленската кожа. И
накарал да го вдълбаят в храмовите стени. Можеш да го видиш навсякъде по пирамидите
и в Долината на царете. Египтяните мислели, че това е ключът от вратата към другия
свят. Фараоните щели да се възнесат на небето с поставените в гробниците лодки, да
отключат вратата с него и да се сдобият с вечен живот.

Прекъсна, за да отпие вино. Премлясна и продължи:

— А Хермес се мъчел да разгадае шифъра. Бог му помогнал. Божествената тайна била

застрашена. Защото каменният куб, върху който Тувалкаин издълбал осмата тайна, бил
в храма. Можела да попадне в ръцете на недобросъвестни хора. Но ако я научел
Хермес, щял да разбере, че трябва да я скрие. И Господ му помогнал. Хермес разгадал
шифъра за една нощ. Обхванал го ужас. Господ му рекъл: Ето, виждаш. Никой освен теб
не бива да узнае осмата тайна. Дори фараонът…

— Нека фараонът не я научава, а аз.

— Това било такова познание, че притежателят му щял да превземе света и да властва

над вселената. Никаква сила или мощ не можели да му противостоят.

— Хайде, бе! Разказвай де, какво било това?

— Тайната на огъня, унищожил Содом и Гомор — прошепна Корай след кратко мълчание. —
Формулата на антиматерията… Унищожителна сила, убиваща светлината и раждаща мрака.
Карта на тайните пътища към безсмъртието…

— Колко дълга е била тази тайна? Като формула ли? Чакай малко, че съвсем се
обърках. Кое е първо, Потопът или Содом и Гомор?

— Потопът…

— Момент, момент — усмихна се доволно Сарп. — Сега те пипнах! Щом Потопът е пръв,
значи Тува или който и да е оня, е научил осмата тайна, която пък е формула за
нещо, което не се е случило, но ще се случи? Значи Господ е дал осмата тайна на Ной
в смисъл, че ще направи еди-какво си един ден? За да го подготви? Дори да е така,
нещо не схващам как Хермес е съобразил всичко това — не можа да се удържи повече и
избухна в смях. — Божичко, Корай! Добре, че се обади! Отдавна не съм се забавлявал
така.

Корай го изгледа накриво.

— Всъщност е много просто — каза. — Ако онзи, който знае какво е станало със Содом
и Гомор, не е тъп като теб, ще разгадае шифъра на Тувалкаин и ще открие връзката.
Ужасът ще блесне пред очите му. А Хермес не е бил глупав. И тайната не се отнася
само до страшната сила, която убива светлината и ражда мрака… Забрави ли за тайния
път към безсмъртието?

— Таен път към безсмъртието… Олеле, мале. Тайната на безсмъртието, значи?

Корай не отговори, а само го погледна.

— А ти виждал ли си този каменен куб?

— Не, не съм — рязко завъртя глава Корай.

— Добре. И какво направил Хермес? Вече всичко било в ръцете му, нали? Светлина,
мрак, безсмъртие и бог знае още какви тайни е научил. Все нещо трябва да е
направил. Например преврат срещу фараона.

Корай го изгледа укорително, но предпочете да замълчи.

— Хермес — продължи — казал на Господ: „Осмата тайна зарових на най-сигурното място

— в сърцето си“. Спомняш ли си тези думи? Нали така казвате в ложата? Изгорил
еленската кожа на Тувалкаин. Запазил единствено частта с кръста с дръжката.
Разтрошил каменния куб с осмата тайна. Тя вече била на сигурно място. И когато и
той умрял, щяла да си отиде заедно с него.

— Добре де — възрази Сарп, — човечеството е спасено. Какво те тревожи?

— Ти не ме слушаш. Не следиш мисълта ми — отговори Корай и ядосано се огледа

наоколо. — Няма да стане. Глупак съм бил да мисля, че ще ми обърнеш внимание. Сега
опасността е още по-голяма. Защото ако ми се случи нещо, няма кой да следи врага.

— Добре де, добре. Не се пали толкова, слушам те. Обаче е толкова заплетено…

Корай намести очилата си с показалеца.

— Всичко било наред до един момент. Чак докато…

— Докато какво?

— Докато Хермес не се усъмнил в правилността на постъп-ката си. Започнал да си

мисли: „Дали е правилно напълно да унищожа тайната? Може би в бъдеще човечеството
ще има полза?“ После се решил. Казал тайната на един зидарски чирак на име Хирам
Абиф[8], на когото имал доверие.

Лицето на Сарп Кая светна от удоволствие.

— Слава Богу! Вече се чудех как ли се свързва това с масоните. Но те

предупреждавам: няма да понеса, ако кажеш, че Хирам Абиф ни е навлякъл тази беля!

— Не говори глупости. Хермес познавал качествата и ума му. Вярвал му. Това бил
едничкият човек в света, на когото било възможно да се повери осмата тайна. И Хирам
я заровил в сърцето си. И тъй като при строежа на Храма на Соломон нямал вяра на
никого, издълбал собственоръчно с чука шифъра на Тувалкаин върху четири каменни
куба. Скрил ги в четирите ъгъла на храма. На изток и запад, на север и юг. Схващаш
ли? Така масоните подреждат посоките. По този начин тайната не се загубила, а била
скрита. Когато асирийският цар Навуходоносор превзел Йерусалим и изравнил със
земята Храма на Соломон, камъните изчезнали.

— Ох — каза Сарп и се изправи, — аз пък очаквах да кажеш, че благодарение на осмата

тайна масоните ще превземат света. Но не сме прави да наричаме Навуходоносор
варварин. Той е спасил света и човечеството.

Корай завъртя глава:

— Изчезнали са три от четирите камъка на майстор Хирам. Западният, южният и

северният. Но четвъртият…

— Източният?

Корай плътно се приближи до Сарп и прошепна:

— Да, източният.
— Еее?

— Източният камък не е изчезнал, Сарп. Осмата тайна е намерена. Камъкът с нея е у

някого.

— У кого?

— Пак няма да ми повярваш.

— Ами опитай.

— Последният… — и Корай пак се огледа наоколо —…каменен куб — наведе се през масата
към приятеля си — е у турчин.

— Какво? Я стига!

Сарп неволно беше скочил на крака. Когато Корай му изшътка, усети, че стои прав.
Мълчаливо седна и погледна приятеля си. Опита се да разгадае израза на очите му.
Не, Корай фанатично вярваше в разказа си.

— Чуй сега — каза след малко. — Зарежи тези стратегии и проучвания. Напиши роман,
сценарий или нещо друго, което изисква такова огромно въображение.

Тогава Корай направи нещо съвсем неочаквано. Стисна здраво ръката на Сарп и я
разтърси.

— Това е истината — прошепна. — Тайната на Тувалкаин се върна след пет хиляди

години. И камъкът е в ръцете на турчин. Но той вероятно не знае това. Представа си
няма за опасността.

В очите му се четеше див ужас.

— У кого е? — отново попита Сарп. — У някой масон ли?

Приятелят му сякаш не го чу. Гласът му стана толкова слаб, че едва се долавяше:

— Някой търси камъка с тайната, Сарп. И знае у кого е.

— Сигурно е у масон — иронизира го Сарп.

Корай поклати глава:

— Научил е къде е камъкът. И той, и притежателят му са в опасност. Трябва веднага

да го предупредя. Утре заминавам за Анкара. Ако не успея, ще се случи най-
страшното. Той разбра, че аз знам къде е камъкът. И прави всичко да ми попречи да
предупредя собственика му. Убиецът е по петите ми, Сарп. Опасността е огромна.
Застрашен е не само притежателят на камъка, но и цялото човечество. Трябва да му
попречим. Ако не аз, то ти.

Сарп изпи последната глътка в чашата си. Набързо прехвър-ли през ума си събитията
от вечерта и разказа на Корай. А той беше съвсем невероятен. Още малко да стигне до
Адам и Ева. Каква ли ще е тайната, способна да унищожи света? Що за глупава
фантастика. Бяха минали седемдесет-осемдесет години, откакто човечеството беше
открило тази тайна. И тя се наричаше атомна бомба. Какво по-страшно от това можеше
да има?

— А знаеш ли какво значи Тувалкаин на иврит? — замислено попита Корай.

Откъде можеше да знае. Вдигна рамене.

— Тувалкаин на иврит се произнася Тебел Канах. Първата дума означава земя, а

втората — владетел. Тоест Владетел на света.

— И какво общо имат тези измишльотини с масонството? Все още не схващам.

Корай го изгледа особено.

— Нямат — отговори. — Но жокерите, които ще те отведат до тайната, са скрити в

масонските книги. Ако ги откриеш, ще стигнеш като мен до камъка на тайната. Помисли
малко.

Сарп го изгледа с празен поглед.

— И ти ми казваш — глуповато започна той, а заради нахлуващите в ума му притчи и

легенди по никакъв начин не успяваше да се концентрира, — че зад всичко това не
стоят масони, така ли?

— И да, и не.

— Недей да извърташ. Кажи ми истината. Масонска игра ли е, или не?

Корай поклати глава.

— Тогава кой стои зад всичко това? Америка, Израел или британците?

— Никой от тях — тихо отговори Корай. — Страшна сила. Над държавите. Тайната
държава.

Сарп рязко се изправи. Не можеше да каже: „Глупости са това. Ти си се побъркал,

дрънкаш ми еврейските фобии на Джеват Ръфат Атълхан“, понеже не искаше да обиди
приятеля си.

— Ще помисля — отговори.

— Действай. Проучи. Виж събитията и легендите през моите очила — каза Корай, като
свали очилата и ги поднесе под носа на приятеля си. — Няма време, Сарп. Ако нещо ми
се случи, гледай всичко през очилата ми. И се съобразявай с това.

— Кого? — попита неразбиращо Сарп. — Кого трябва да предупредя? Какво да му кажа?

Корай отново се огледа. Приведе се към Сарп.

— Ако нещо ми се случи, не позволявай да се възцарят мракът и безсмъртието. Виж

всичко през очилата ми. Тогава ще разбереш кого да предупредиш. Ако ти кажа сега,
ще те изложа на опасност.

После замълча. Внимателно нагласи очилата си.

— Кога свършват масонските заседания?

Хайдее, рече си Сарп. Както си говореше за опасности и тайни, Корай изведнъж пак
беше преминал към масонските термини. Разумът му май ту идваше, ту се губеше. Дали
да не споделя с приятеля си психиатър в болницата? си помисли. Нямаше друго
обяснение — приятелят му имаше психически проблем. Реши да му играе по свирката:

— В полунощ — отговори като масон.

— Сега полунощ ли е?

— Точно полунощ.

— Тогава да се разотидем — прошепна Корай, сякаш закриваше заседание на ложата.

Направи опит да се усмихне.

Прегърнаха се. С мъка в сърцето Сарп целуна приятеля си по бузите. Мислеше си:
Господи, какво му стана на това момче?

На раздяла Корай го хвана за ръка:

— Знаеш ли от кого се уплаших и избягах от механата на Аслан?

— От кого?

— От палача на Тувалкаин.

Истанбул

Сарп Кая не можа да дойде на себе си дълго време след излизането от винарната. Не
искаше да се качва в колата. Излезе на булевард „Истиклял“ и зави вдясно към
трамвая. Бейоглу затихваше, но все още живееше. Групи туристи, разотиващи се по
хотелите. Уморени, отегчени ловци на женска плът и дебнещите ги сводници. Няма да
се промени този квартал, помисли си. Преди сто години е било така, и след сто ще
бъде.

Вървеше, вдишвайки дълбоко и без да мисли за нищо. За пръв път от толкова години му
се припуши. Какви ги дрънкаше Корай? Това не можеше да бъде плод на здрав разум.
Действително беше превъртял от търсене на теории за конспирацията. Жалко. Такъв ум,
такова образование, такава всестранна култура, а виж какво стана!

Енох, прапрадядото на патриарха Ной. Корай го беше провъзгласил за прародител на

масонството. Сарп не беше чувал името му. После пък беше забъркал Хермес с
масоните. Да, веднъж беше чел, че масонството е повлияно от херметизма. Но всичко
беше забулено в легенди. Не се знаеше дори дали наистина е съществувал някакъв
Хирам Абиф. Може и той да беше масонска измислица.

Само наивник би приел сериозно приказките на Корай. Ето на, Тувал не знам кой си
написал седемте Божи тайни на еленска кожа, ето на, намерена била още една тайна.
За силата, която щяла да унищожи света, и дори за формулата на безсмъртието. И
тайната след хиляди години попаднала в нечии ръце. На турчин при това. Но някой
друг научил за местонахождението ѝ и че Корай също го знае. И сега в опасност били
и притежателят на тайната, и Корай. Ако онзи се сдобиел с тайната, щял да превземе
света.

Щял, щяло, щяла, усмихна се вътрешно Сарп. Втъкани едно в друго легенди, предания,
измислици. И моля ви се, всичко това го имало в притчите, вдъхновили ритуалите на
висшите масонски степени. Историята на пророците го доказвала. Но това, което
наричат история на пророците, не са ли също предавани от ухо на ухо легенди,
приказки, фантазии? Мойсей се изкачил на планината. А Господ с огнено перо изписал
върху камък десетте си заповеди. Не прилича ли на възкръсването на Христос?

Сарп нямаше нищо против хората да вярват в такива неща. Но не беше за вярване, че
един професор и изследовател като Корай, изучавал положителни науки и признат
капацитет в световната политика, ще създаде от такива приказки теория на
конспирацията и отгоре на всичко ще се опита и него да убеждава.

Спря в началото на улица „Нур-у Зия“. Улицата, на която през петнайсет дни от осем
години насам идваше за заседание на масонската ложа, беше както винаги потънала в
тайнствен мрак. Вероятно никоя друга улица в света не заслужава такава загадъчност,
си помисли. За непосветените това си беше зле осветена, възтъмна улица. Но за
обичащите да крият всичко зад завеса от символични тайни и загадъчност масони не
можеше да се намери по-подходящо от това място. Без да знае защо, Сарп влезе в
уличката. Докато слизаше по нея, си помисли: Да, хората непременно се питат защо
навлизаме в мрака, затваряме вратите и обясняваме всичко с тайни и загадъчни
приказки. Нормално е да си мислят: „Там става нещо и затова го крият“. В
масонството, затварящо се в мрака зад вратите на храма, за да се предпази от
враговете и опозицията си, накрая си даваха сметка, че тази тайнственост дава
основания за подозрения и неприязън, но май вече беше късно.

Болните мозъци все още ни мислят за еретици и израелски шпиони, каза си. Блатото на
подозренията ражда точно такива конспиративни сценарии. На всичко отгоре сега го
прави най-добрият ми приятел. И то убедено.

Спомни си физиономията и паниката на Корай, когато видя оня човек на вратата на

кръчмата. И думите му точно преди да се разделят:

— Знаеш ли от кого се уплаших и избягах от механата на Аслан?

— От кого?

— От палача на Тувалкаин.

Първо си помисли, че приятелят му се шегува. Но не! Не беше шега. Той наистина

вярваше в тези щуротии.

Кой беше онзи гологлавец? Наистина ли следеше Корай? Ако беше така, защо не беше
тръгнал след него, когато приятелят му избяга, блед като платно?

Корай определено е луднал, промърмори. Чалнал се е. Братът на Ной в механата на

Аслан! И по петите на Корай… Кой щеше да повярва на този брътвеж? Тази вечер всичко
беше приказка. Имаше само едно истинско нещо. Страхът в очите на Корай.

Реши още щом отиде в болницата сутринта, да разкаже всичко на Хикмет Тимур. Той
самият беше малко перко, но прекрасен психиатър.

Но какво щеше да му разкаже? „Аз съм масон. А един приятел се е втренчил в

масоните.“ Така ли щеше да му каже? Ако пък заговореше за Ной, Тувал еди-кой си,
осмата тайна и прочие, Хикмет и него щеше да сметне за луд. Защото нормален човек
не би приел сериозно такива неща и не би ги преразказал. Разказвачът не беше за
лекар, а за лудницата.

Тъмният тротоар сви наляво с лека дъга.

И тогава нервите му се изопнаха.

Разтрепери се от глава до пети. Това проскърцване ли беше? Има ли някой зад гърба
ми?

Какво ставаше? Може би някой друг беше завил по улица „Нур-у Зия“ от булевард
„Истиклял“?

Но нервите не приемаха логиката на ума. Сърцето му заби учестено. Какъв беше този
шум и причината да го възприеме като заплаха? Веднага разбра отговора. Не бяха
стъпки. Нито животни.

Забави крачка, за да разбере какъв е шумът, от който космите му настръхнаха. Не чу

нищо друго, освен собствените си стъпки. После съвсем спря и се ослуша в тишината.
И сега не чу друго — само ударите на сърцето си.

„Заблудил си се“, каза на висок глас, за да се окуражи. „Приказките на Корай ти

опънаха нервите. Заради глупостите, набивани в главата ти цяла вечер, умът ти си
играе игрички. Иска да мислиш, че някой те следи. Няма никакъв шум.“

И тъкмо се готвеше да продължи, упреквайки се за глупостта си, когато чу същия шум.

Шумолене. Коварно прошумоляване.

Ударите на сърцето му зачестиха и пулсът му се ускори. Несъзнателно се облегна на

стената.

Сякаш нещо се влачеше по земята.

Стъпки нямаше, но шумоленето приближаваше.

Бягай, изкрещя вътрешният му глас. Бягай, Тувалкаин е по петите ти!

Май полудяваше. Засипа ругатни по адрес на Корай.

Шумоленето съвсем приближи. Още малко и щеше да излезе от завоя и да се сблъска с

него. Онова, което издаваше този коварен звук.

Разумът му настояваше да потисне желанието за бягство. Побегнеш ли, свършен си.

Като него ще паднеш в плен на страховете и подозренията си.

Остана на място. Сдържа дъха си.

Шумоленето приближи още повече. По улицата, през камъните, се тътреше нещо голямо.
Нещо без крака!

Бягай, още веднъж изкрещя вътрешният му глас.

Труп! Някой влачи труп по паважа. Бягай!

Нервите му бяха опънати до скъсване. Обля го пот. Огледа къде да се скрие, но не

намери. Всички врати бяха здраво залостени. Само в изхода на улицата към малкото
площадче от прозореца на втория етаж на голяма стара кооперация се процеждаше
немощна светлина. Тя не осветяваше дори прозореца. Изведнъж си спомни дивотиите на
Корай за осмата тайна. Силата, убиваща светлината и раждаща мрака! Тук светлината
беше умряла, всичко тънеше в мрак. Направи опит да си припомни улицата. На
площадчето по-нататък имаше паркинг, където понякога оставяше колата си. Там трябва
да има някой, помисли си. Реши да забърза натам, но вече беше късно. Шумоленето
зави в уличката и Сарп се озова лице в лице с него.

Почти се сблъска с мъж, повлякъл огромен чувал. От слабост бузите му бяха хлътнали
навътре. Очите му проблясваха от огромни вдлъбнатини. През скъсаната риза стърчаха
кокалестите му гърди. Под липсващия от коленете надолу панталон нямаше обувки.
Човекът беше бос.

Той също се стресна, когато съвсем неочаквано се сблъска с някого зад тъмния ъгъл.

Сарп премести поглед от босите нозе към големия чувал, който едва теглеше.
— Уплаши ме до смърт — изхриптя мъжът през изпадалите си зъби.

— И ти ме стресна — каза Сарп и нервите му изведнъж се отпуснаха. Мъжът с босите

крака пусна чувала върху студения паваж. С дългите си пръсти, които в тъмното
приличаха на пръсти на скелет, почеса безкосмените си гърди.

— От масоните ли излизаш?

— Нее — отговори нервно. — Какви масони?

Мъжът седна на тротоара. Вдигна глава към Сарп и продължи:

— Това им е сградата. Вечер сума ти мъже влизат там. Паралии. Костюмари.

— Костюмари ли?

— Сиреч богати.

Замълча и огледа Сарп.

— Като теб — засмя се. Устата зад липсващите зъби заприлича на пещера. — Тайни неща
правели вътре.

— Тайни ли?

— Аха. Джемил ми разказа. Продавачът в книжарницата на Рифат. Той всичко знае. Аз

не разбирам. Такива или онакива, вика Джемил, ама са свестни хора. Понякога се
случва някой да ми даде пари.

— Наистина? Ти все тук ли обикаляш?

— Навсякъде. Нощем, де. Събирам хартия. Пълня чувала и го отнасям на прекупвача.

Дава ми по някоя лира. Но масоните не изхвърлят хартия.

— Защо? — заинтересува се Сарп.

— Не знам. Джемил казва, че си горят документите. За да не четат другите тайните

им.

Май тоя Джемил имаше развинтено въображение, рече си. Има да се надлъгват, ако се
съберат с Корай. По устните му плъзна доволна усмивка.

— Дай един тутун.

Вдигнал глава, се усмихваше на Сарп. Явно вече го смяташе за приятел, за да си

поиска нещо.

— Не пуша.

— А ракия пийш ли?

Сега ще поиска пари за пиене, помисли си Сарп.

— Не…

Мъжът го погледна учудено.

— Айде, бе! — явно не му вярваше. — Тутун не пушиш, ракийца не пийш, ми тогаз защо
живейш?

Доволен от успокоението си, Сарп каза:

— Майтап. Цигари нямам, но пари за ракия имам — бръкна в джоба на панталона си и

подаде на мъжа останалата от винарната петдесетачка. — Пий едно и за мен.

Човекът сграбчи банкнотата. Потърка я в мръсната си черна брада, дълга цяла педя, и
измърмори нещо.

— Хайде, чао — каза Сарп и импулсивно тръгна в обратната посока.

— Къде тръгна — изненада се мъжът. — Не идваше ли оттам?

— Аха — кимна Сарп, — но ми е любопитно за масоните, дето ми разказа. Не съм знаел,

че сградата е тяхна. Ще ида да погледна. Може все още да вършат нещо скришно там.

Без да дочака отговор, зави зад ъгъла и се изгуби от погледа на мъжа.

Той погледна след него и промърмори:

— Със сигурност е масон. Прави се на ударен. Как само бръкна в джоба и извади
петдесет кинта, а? Аз ако си бръкна в джоба, ще си пипна само та. ците.

Мърморейки се изправи. Продължи да влачи чувала в обратната посока. Кой знае и тоя
какви тайни работи върши, си мислеше. Ама стига, де! Да върши, каквото си иска.
К`во ти пука? Щом дава петдесет кинта, е читав човек.

Лондон

Джон Ашли Съливан отегчено удари с чукчето.

Чук, чук, чук! Три удара през равни интервали.

Беше време за закриване на заседанието за повдигане в степен чирак.

След него с чукчето удари Първият надзирател.

Чук, чук, чук!

Същото направи и Вторият надзирател.

Чук, чук, чук!

Заседанието беше вяло. Най-досадно му беше да слуша докладите на чираците за

повдигане в степен. Великият учител, Почитаемият на Ложата на пергела Съливан не
издържаше тази скука.

Беше повдигнат в двайсет и трета философска степен и влязъл сред масоните на най-
високо ниво във Великобритания, но все още му се налагаше да търпи това. Защото
колкото и да се издигнеше един масон, най-важна беше работата в Синята ложа. Ето,
това беше тя. Да се занимаваш с чираци и калфи. То и стигналите до степен майстор
не се отличаваха много от тях, ама нейсе.

Що за глупости пишеха изобщо? Това ли беше нужно? Такива ли бяха темите за

повдигане в калфа? Да бяха влезли в библиотеката да се поровят малко. Подръка им
беше най-богатата масонска библиотека в света, но тези господа не си даваха труд да
си вдигнат задниците и да поработят. Да не си представяха масонството като
търговско сдружение? В докладите им нямаше нито философски синтез, нито
чистосърдечна и убедителна искреност. Всичко беше сухо и постно. Преписали бяха
фрази от посвещаването и отгоре на това ги четяха сричайки, без да им мигне окото.
Нямаше нито изглаждане на камъни, нито любов, братство, благородство. Празни
приказки.

Но за съжаление щяха да ги повдигнат, защото им беше дошло времето за това. И дори

след година щяха да получат свидетелството за майсторска степен. Така стояха
нещата. Давай пари, плащай членски внос, чакай си реда и се издигай. Колко жалко,
че масонството беше паднало дотам.

— Братко Първи надзирател — обади се, — получи ли всеки брат заслуженото?

— Да, Почитаеми.

— Братко Втори надзирател, кога завършва заседанието на чираците?

— В полунощ, Почитаеми.

— Братко Втори надзирател, стана ли полунощ?

— Да, точно полунощ е, Почитаеми.

— Времето настъпи. По традиция и според обичаите ни закривам заседанието. Ще

припомня на всички ви клетвата за мълчание. Следвайте ме в „Уставна поза и знак“.

Съливан не издържаше тази сцена. Наоколо му имаше масони от десет-петнайсет години.

Но някои от тях все още не заемаха уставната поза по правилата. Стана и тръгна
както трябваше, независимо от досадата си. Регалиите и украшенията по престилката
му дрънчаха на всяка крачка. Затвори Свещената книга.

— Братя — обърна се ядосано към присъстващите, — да не забравяме клетвата и

обещанията си. Да ги спазваме и в живота. Да пазим тайните на професията по
традиция на най-сигурното място — в сърцата си. Оттук нататък остава само да се
отнасяме един към друг с любов, преданост и чистосърдечност.

Дрън-дрън, рече си. Само това оставало! Че тия хора могат ли да се свържат с любов,
преданост и чистосърдечност? Къде ти! Всичко това е минало!

— Братя, свободно от позата на преданост! Братко Първи надзирател, как се срещат и

разделят масоните?

— По правилата, Учителю.

— Да се срещнем по правилата, братя — каза Съливан.

Всички масони в Храма се изправиха. Събраха се зад него и зад ръководителите на

ложата.

В този момент отзад се чу сприхав глас. Това най-много го дразнеше. Беше ред на
бившия Почитаем.

— Пожелаваме — започна Робърт Кларк — Великият архитект на Вселената…

Еее… А после? После нямаше. Два реда не може да запомни глупакът, ядоса се Съливан.
А кралицата беше направила „сър“ този тъпак. Първият надзирател зашепна в ухото му
и той заекна:

— Великият архитект на Вселената, на нас и света… на всички… — млъкна и изчака

подсказване. Вероятно суфлирането на Първия надзирател се чуваше и извън Храма.
— Да помогне на всички хора по света. Братската любов да се разпръсне навсякъде.

— Да бъде — извикаха всички в хор.

— Да се разпръснем със спокойствие в сърцата, братя — каза нетърпеливо Джон Ашли

Съливан. Тръгна през вратата на притъмняващия Храм към светлата зала.

Отиде направо при умивалника и се погледна в огледалото. Отсреща го гледаше здрав

за шейсетте си години, макар и повехнал мъж. По главите на повечето му връстници не
беше останало нищо, но неговите вълнисти коси, преминаващи от жълт в металeн
оттенък, бяха пълни с живот. А новият им цвят му отиваше още повече. Сините очи
гледаха строго. Тъмносиният двуреден костюм по поръчка от пръв поглед лъхаше на
аристократизъм.

Имаше красива жена, две дъщери, успешен бизнес, социални контакти, стигащи до
двореца, прекрасна къща близо до Кардиф и тайно любовно гнезденце в един от
богаташките квартали на Лондон, където живееше метресата му Ема.

Дори само при мисълта за нея лицето му пламваше. Тя знаеше как да го накара да се
чувства млад и силен. Джон Ашли Съливан мислеше, че съпругата му подозира за
нейното съществуване, но си мълчеше. Не протестираше, като ѝ кажеше, че има
заседание, и отиваше два пъти месечно в Лондон за по две-три нощи. Не обръщаше
внимание и на бизнес пътуванията му по една седмица или десет дни. Вероятно не
желаеше да разваля дългогодишния щастлив и охолен живот заради някаква си малка
курва. Това напълно удовлетворяваше Джон. Наличието на извънбрачна връзка беше
недопустим скандал за всеки масон. И то не заради някакви морални подбуди. А защото
обществото и съпругите не можеха да си представят, че и те са способни на това.
Много от братята имаха любовници. Всички го знаеха, но си траеха. Докато някоя
сестра (така се наричат съпругите и дъщерите на масоните) не вдигнеше олелия. И
веднага всички забравяха, че и те го правят, и отлъчваха провинилия се брат. С
непукизма си неговата съпруга го пазеше именно от такъв скандал.

С една дума, допреди месец — до отпътуването с жена си Сюзан за САЩ — той имаше
прекрасен живот. Сега проклинаше деня, в който прие поканата за тържеството по
случай стогодишния юбилей на Ложата на Нара. В поканата се упоменаваше „със
сестрите“. В противен случай щеше да заведе в Ню Йорк Ема, а не Сюзан. Програмата
включваше Бяла вечеря в храма след кратката церемония. Тоест с участието на
сестрите. Сложили бели ръкавици, те щяха да заемат местата си в южната част. Една
от тях щеше да се изправи и да прочете написаното от мъжа ѝ или от друг масон
приветствие. После следваха разходки, естествено.

Всъщност Бялата вечеря беше наистина прекрасна. Сюзан идеално играеше ролята си на
масонска съпруга. С всички братя се държеше сърдечно и почтително, но дистанцирано.
Успяваше да не показва ревността си от сестрите, които смяташе за по-млади и по-
хубави от себе си. Скръстила ръце в бели ръкавици на гърдите, тя слушаше като
прехласната речта на вещицата насреща ѝ, сякаш бяха свещени слова.

Всичко беше точно. До момента, когато след слизането рано сутринта на Сюзан долу за
разходка със сестрите не иззвъня телефонът.

Последва някакъв кошмар. И от този ден изчезна радостта, спокойствието, увереността

му, всичко. Дори любовните игри на Ема не можеха да го разсеят. Искаше да забрави,
но онази сянка, гласът и думите ѝ не излизаха от ума му.

— Готов ли си да участваш в съграждането на Свещения храм, Джон?

— Вече трийсет години изглаждам необработените си камъни.

Какъв ужасяващ смях само!

— Остави тия детинщини, Джон. Синът на вдовицата те избра. Приготви се за свещената

си задача. Скоро Храмът на Соломон ще се въздигне отново.

Изпадна в ужас още когато го взеха от хотела. Страх вледени сърцето му щом
нахлупиха качулка на главата му в колата. Помисли си, че е жертва на терористичен
акт.

— Къде ме водите?

От колата му отговори метален глас:

— При мен, Джон. При Майстора покровител[9] на Соломоновия храм. Не се страхувай,

Джон. Поне докато не вършиш глупости. Бъди търпелив. Когато стана масон, не ти ли
казаха да бъдеш търпелив? Ще разбереш всичко.

Не знаеше колко минути или часове е пътувал с колата. Нито накъде пътува. Оттам го
бяха издърпали за ръцете. Когато свалиха качулката, се озова в стая без прозорци. В
средата имаше кресло и никой друг, освен него. Придружителите му бяха изчезнали.

Съливан тръгна към креслото.

— Добре дошъл, Съливан.

Заедно с ужасяващия глас от тавана се спусна зелено вет-рило светлина. В празното

пространство пред него се завъртяха цветове и пред изображението на око в сребърен
триъгъл-ник се появи силует. Светлината беше така програмирана, че половината
тънеше в мрак.

Холограма! Съливан беше чувал за това. Наричаха го триизмерно изображение. Сега то

беше пред очите му. Реално като да го пипнеш, но призрак, който не можеше да
докоснеш.

— Къде съм?

— Добре дошъл на Зизон[10], Съливан!

— Зизон ли? Какво е това?

Настъпи тишина.

— Не знаеш ли какво е Зизон?

Гласът замълча, очаквайки отговор.

— Най-святото място в Храма на Соломон. Sanctum Sanctorum. Светая светих.

Работилницата на положилите клетва да съградят храма отново. Староеврейските
документи го наричат Зиза. Знаеш ли какво означава?

— Не знам — извика.

Холограмата не обърна внимание на внезапния изблик на гняв. Стържещият глас беше

напълно спокоен. Продължи като наставник — убедително, кротко и подред.

— Всичко ще научиш, не се безпокой. Да използваш скала с 24 деления. Да дълбаеш

камъка с перо. Да мериш ъгли с пергел, да ги събираш с триъгълник, да проверяваш
камъните на Храма с отвес. Всичко ще научиш. Това е първият ти урок: Зиза означава
блестяща светлина. Наричай я Зизон или Зиза; сега ти си в Зизата. Сиреч в извора на
светлината, на огъня. Тя е забравена преди три хиляди години. Загубена е
божествената сила, която да я запали.

— Кой си ти?

— Достатъчно ли е да кажа, че съм Синът на вдовицата?

— Стига глупости. Веднага ме върнете, откъдето ме взехте.

Сянката изобщо не се трогна.

— Неках[11] — просъска. — Какво означава?

— Убий — като в транс отговори Съливан. Знаеше думата от масонските ритуали.

— Некам[12] — изгърмя този път гласът. — Кажи какво значи.

— Отмъщение.

— Браво, Съливан. Взе изпита. Убий и отмъсти. Това е паролата ни. По пътя те
попитах, Съливан. Сега те питам за последен път: готов ли си за длъжността?

— Каква длъжност?

— Велик Княз-пазител на Свещената тайна.

Боже, какви дивотии!

— Какво има, Съливан? Изненадан ли си? Повдигам те в трийсет и второ ниво.

— Все още съм на двайсет и трето.

— Да, но беше Пазител на ковчежето с тайната. Сега си Княз на тайната. Ти ще я

пазиш при новото съграждане на Храма на Соломон.

— И ти ли вярваш в легенди? Каква е тази тайна?

Изображението на сянката нетърпеливо помръдна.

— Скритата от Майстор Хирам тайна. Тайната на Тувалкаин.

— Моля?

— Камъкът с тайната е намерен, Съливан. Голямата тайна е в ръцете на профан[13].

— Вижте какво, господине. Не знам кой сте. И не желая да знам. Ще приема като шега
всичките ви нелепи брътвежи. Веднага ме пуснете. Върнете ме в хотела и да забравим
всичко.

— То едва сега започва — просъска холограмата. — Съветът на Седемте посветени

действа. Имаме много работа.

Съливан се огледа за изход. Но такъв нямаше. От четири страни го заобикаляха гладки

стени. Не беше ясно дори откъде са излезли придружителите му.

— Какво искаш от мен — попита унило.

— Нищо — отговори сянката. — Засега… Вече си на разположение на Съвета на Седемте

посветени. Велики Княже, пазителю на Свещената тайна, братко Джон Ашли Съливан от
трийсет и втора степен, гордей се, че си избран. И чакай да свирне тръбата.

— Каква тръба?

Отново проскърца ужасяващият смях, последван от заплаха:

— Не знаеш ли кога свири тръбата?

Джон Ашли Съливан не успяваше да превъзмогне шока. Чувстваше се като идиот, говорещ
с призрак.

— Това са легенди. Митове и легенди…

— Млъкни — кресна гласът. — Не е легенда, а действителност. Истина на десет хиляди

години. Ако тайната попадне в ръцете на профан, Храмът ще бъде застрашен. Тувалкаин
ще препаше меча, ще надуе тръбата и ще призове зидарите към действие. А сега има
опасност, Съливан! Тайната е у профан.

Съливан не вярваше на ушите си. Това бяха такива идиотщини, че не можеше да са

истина. Някакъв луд, който се страхуваше дори да се покаже, се опитваше да съживи
легендите. И най-лошото, искаше да участва в тях. Според разказаното от сянката
предание при преминаване на тайната в ръцете на непосветен мечтата за новото
съграждане на Храма на Соломон щеше да се провали завинаги. Тайната трябваше да се
върне. На каквато и да било цена. Така казваше легендата.

Докато се канеше да попита сянката у кого е тайната, за да я разприказва още малко,

в зеления лъч около нея се появиха изображения. Бледи, неясни и объркани. Едното
май беше на автомобил. Някакъв тичаше да отвори вратата и от автомобила слезе
възрастен мъж.

Кой беше този? Изглежда ми познат, помисли си Съливан. Не можеше да си спомни. Но

го познаваше. Беше сигурен в това.

Кадрите изчезнаха така внезапно, както се бяха появили, и в снопа зелена светлина
отново изникна безформения холограмен силует.

— Не се страхувай, Велики Княже на Свещената тайна. Съветът на Седемте посветени

действа. Тувалкаин препаса меча.

— Кой си ти — измърмори Джон Ашли Съливан. Гласът му постепенно премина в крясък. —

Кой си ти? Кой?

— Тувалкаин. Притежателят на Свещената тайна!

Съливан настръхна от ужас. Всичките му косми щръкнаха.

— Върви си и чакай — прошушна сянката. — Гледай как Тувалкаин ще отреже

протегнатата към Осмата тайна ръка! Траурът свърши. Открити са следите на изгубения
камък. Тайната на огъня и живота е на една ръка разстояние. За да възтържествува
Маслинената планина[14]. Започва строежът на Храма на Соломон. Изгубеният камък ще
бъде върнат на мястото му. Светлината на Зизон ще озари света. Удари часът на
новото съграждане на Храма на Соломон, от планината отново ще прозвучи свещената
тръба на Давид, ще бъде отмъстено на наследниците на трижди разрушилите Храма, на
опиталите се да издигнат Господ над Йехова!

Змийският съсък беше преминал в налудничав брътвеж.

— Децата на тайната отдавна запретнаха ръкави, Съливан! — извика сянката. — Часът

настъпи! Времето за действие на Синовете на вдовицата! Облечи си престилката, вземи
си инструментите и започвай да работиш за Свещения храм. Хайде, върви си вече,
Княже на Свещената тайна! Не карай Светицата на Храма — нашата сестра — да те чака!

Гласът и холограмата постепенно изчезнаха.

Когато в празното пространство отново затанцуваха цветове, Джон Ашли Съливан се

вцепени. Показаха се две момичета. Диана се качваше в колата, а Ан ѝ махаше с ръка.

— Колко са красиви и жизнени, нали Съливан? — проскърца гласът. — Имаш много

красиви дъщери. Не отделяй поглед от младите ни сестри. Защото всеки момент може да
им се случи нещо, Съливан. Да катастрофират например. Да умрат!

После в стаята се разнесе тенекиеният кикот.

— Върви си, Съливан. Но не забравяй: Неках и Некам — Убий и Отмъсти! Нека винаги в
ушите ти отеква клетвата за опазване на тайните на Храма. Тувалкаин не прощава на
изменниците!

Оттогава Джон Ашли Съливан не беше на себе си. Животът му се бе преобърнал. На

главата му отново нахлузиха качулка и колата го остави на съвсем непознато място.
Веднага погледна регистрационната табела, но тя вероятно беше фалшива.

После в ума му внезапно изплуваха последните думи на стържещия глас: „Имаш много
красиви дъщери. Не отделяй поглед от младите ни сестри. Защото всеки момент може да
им се случи нещо, Съливан. Да катастрофират например. Да умрат! Не забравяй
клетвата за пазене на тайна!“

Той изпъшка: „Господи, момичетата ми са в опасност!“

Върна се в хотела като болен. Легна си веднага. За да не отиде в библиотеката на

Конгреса, беше казал на Сюзан, че го боли главата. Щом жена му излезе, включи
телевизора и седна пред него като безмозъчен. Опита се да премисли случилото се, да
открие някаква логика, да изтълкува налудничавите брътвежи на сянката, но не успя.

Внезапно нещо на екрана го накара да подскочи от мястото си. Не веднага разбра

какво точно активира алармата в мозъка му. После извика: „Мили Боже! Ето кого ми
показа сянката!“. Спомни си отговора на въпроса кой е:

„Тувалкаин! Върви и чакай! Гледай как Тувалкаин ще отреже протегнатата към Осмата
тайна ръка!“

Много се страхуваше. Толкова много, че не можеше да се преструва.

Тувалкаин не се шегуваше.

Съливан знаеше, че трябва да говори. Че трябва да разкаже случилото се, видяното,

чутото, всичко.

Но все отбягваше тази мисъл. Животът на дъщерите му беше в опасност. Трябваше да

мълчи. Трябваше да запази тайната в сърцето си.

После отхвърляше това решение. Ако замълчеше, човека, когото видя, щеше да умре. А
със смъртта му светът щеше да се обърка. Поне някоя негова част. И Съливан не
можеше да предвиди накъде щеше да плъзне хаосът след това.

Така минаха дни на нерешителност. Беше взел доста предпазни мерки, беше увеличил
охраната. Диана и Ан вече ходеха на работа, тайно следени от бодигардовете. Беше
сменил телефоните. Ако беше възможно, би сменил и дома си. Щеше да избяга и от
Великобритания.
Накрая снощи беше сметнал, че глождещата ума му нерешителност е по-опасна от
каквото и да било решение. И за да не се отметне отново, веднага беше вдигнал
телефона в кабинета си.

— Да се срещнем — беше казал в слушалката. — Ела утре в кабинета ми.

— Не може. Ще се срещнем в „Галския дракон“. В девет вечерта.

Истанбул

Натисна звънеца, мислейки си: Какво правя аз. Това беше лудост. Явно го беше
прихванал от Корай.

Не забеляза как дойде дотук. Беше станало за миг. Беше извил волана към
„Джихангир“[15]. След преживения на улица „Нур-у Зия“ ужас беше повървял известно
време по осветения булевард „Истиклял“ и после свърна обратно при трамвая. Вече
беше съвсем тъмно. До Галатасарай[16] не срещна никого освен двама-трима пияници.
Оттам пое към Тепебашъ и взе колата си от паркинга. Но не потегли веднага. Къде да
отиде? Не му се прибираше в самотния дом. И какво щеше да прави там? Мислите щяха
да го нападнат. Страховете също. Щеше да си спомня брътвежите на Корай и да си
представя ужасяващи сцени. Щеше да му се присъни Тувал… не знам кой си. Да крещи:
„Осмата тайна е у мен. Ще подпаля света“ и да размахва меча си. Щеше да скочи,
подгизнал от пот.

Смени скоростта и от ъгъла на „Пера Палас“ сви към Долапдере. Не знаеше къде отива.
Отправи се към „Таксим“ и вместо да завие към „Харбийе“, внезапно се озова на
„Съраселвилер“. Премина покрай немската болница, сви вдясно, влезе в „Гюнешли
сокак“ през една тясна пресечка и спря на трийсет метра по-нататък пред един блок.
Пред дома на Филиз.

Смъкна прозореца и задиша нощния въздух. Запита се: Какво търсиш тук, момче? Скоро
ще съмне, защо се довлече тук?

Не можеше да си отговори. Внезапно си спомни думите на Корай: „Момичето се чуди как

да ти се хареса и да я забележиш, но ти не виждаш по-далеч от носа си… Лудо влюбена
е в теб…“ Това ли беше единственото, което трябваше и беше запомнил от тази дълга
нощ? Най-вероятно. Това беше единствената смислена приказка сред откаченото
бръщолевене на Корай. „Лудо влюбена в теб… А ти не виждаш по-далеч от носа си.“

Така ли беше наистина? Може би Корай беше прав. И той действително лапаше мухите.

Изведнъж си спомни, че в кабинета беше поканил Филиз да излязат да пийнат нещо и

след обаждането на Корай я беше забравил. Не само забравил, но ѝ беше поръчал да им
запази маса при Аслан. Дори не му хрумна да се извини. Кой знае колко я беше
обидил. И особено ако Корай беше прав, че тя се интересува от него, страшно я беше
наранил.

Докато мислеше, започна да си припомня подробности, които потвърждаваха правотата

на Корай. Откакто беше споменал, че харесва съчетанието на черно и червено,
момичето смени целия си гардероб. Почти всеки ден се обличаше в червено и черно.
Например черен панталон с тясна червена блуза. На следващия ден — великолепна черна
риза под червен костюм… Ей такива неща. Няколко пъти го беше канила на гости под
различни предлози. „Ще готвя мантъ[17], докторе. За неколцина приятели. Заповядайте
и вие.“ Или: „Скромно парти, докторе, ако искате, елате“. „Със съученичките от
италианския лицей всяка година се събираме в дома на някоя. Е, вече не са момичета,
а млади жени. Със съпрузи, годеници, приятели… Някои водят и децата си. Много е
забавно. Ще им бъде приятно, ако дойдете.“
Не се беше отзовал на никоя покана. Дори през ум не беше му минало, че не
„момичетата“, а Филиз щеше да се радва.

Освен това тя знаеше всички подробности за него — рождения му ден, зодията,

асцендента, щастливото му число, любимото му ядене и песен. Всичко за него.

А той какво знаеше за нея? Нищо. Не, не съвсем. Ето, знаеше къде живее.

И сега стоеше пред вратата ѝ.

Добре, и какво щеше да направи? Защо беше дошъл? Какво очакваше? Да не мислеше, че
жената, която не забелязваше извън кабинета, ще му се хвърли на врата? И то по това
време?

За последните пет минути погледна часовника си четвърти път. Три и дванайсет.

Доста се беше измъчил да намери място за паркиране. Като излизаше от колата, се

надяваше, че ако повърви малко, ще се опомни и ще се откаже от замисъла си. И ще си
отиде вкъщи. Където никой не го чакаше.

Когато отново застана пред блока „Азми бей“, пак си погледна часовника под
светлината на уличната лампа. Три и седемнайсет.

Потърси на таблото със звънците номер седем. Но не виждаше добре в тъмното. Помисли
си, че ако сгреши звънеца, ще отнесе сума ти псувни. Не беше сигурен дали и Филиз
няма да го наругае за ранното събуждане. Дори да го видеше насреща си.

Като видя номер седем, се поколеба за миг. Накрая натисна звънеца. Изчака. Но нищо
не се случи. Та момичето да не спеше до вратата? Почака още малко. Пак нищо.
Поколеба се дали да повтори. Може би Филиз не си беше у дома. Може приятелят ѝ да
беше у тях. Или тя да беше при него. В прегръдките му. Сарп се изненада на
раздразнението си. Каза си: Какво ти става? Ти ли ще ѝ кажеш кого да прегръща?

Изнервено натисна отново звънеца. Зачака. Да не би звънецът да не работеше?

Възможно бе, но категорично нямаше да звъни трети път. Всичко тази нощ беше
объркано и нелепо. Дори присъствието му тук. Ако вратата не се отвори, ще си отиде
и ще забрави всичко.

Погледна часовника си. Три и осемнайсет. Та само минута ли беше минала от първото
позвъняване? На него му се струваше цял час.

Тъкмо си каза: „Тръгвай си, момко“, когато чу шум. От домофона се разнесе сънен
глас:

— Кой е? Кой звъни?

Гласът на Филиз.

— Аз съм — рече смутено, връщайки се до вратата. — Сарп Кая.

Секунда мълчание.

— Кой? — попита гласът. Момичето не можеше да повярва.

— Аз съм, Филиз. Сарп. Знам, че е много късно…

— Сарп… Ох, извинете… Моля ви… Отварям веднага.

От автоматичната брава се разнесе изщракване. Сарп избута тежката врата и тръгна

към асансьора. Натисна бутона за четвъртия етаж. След двайсет секунди беше пред
вратата на апартамент номер седем. Тя беше затворена. Но зад нея се чуваше шум.
Натисна звънеца. Светлината от шпионката потъмня за миг.

— Докторе?

— Аз съм.

Зад вратата се чу забързано топуркане.

Очевидно се опитваше да се приготви. Може би не се беше облякла още. Мисълта за

голата Филиз му замая главата.

Иззад вратата първо се чу тупурдия, после вик от болка.

— Добре ли си, Филиз? Какво става?

— Ударих си крака в шкафа.

Топуркането продължи още малко.

Вратата се открехна. Веригата още не беше махната. Момичето надникна над нея:

— Ох, извинявайте. Колко съм несръчна.

Чу се изтракването на веригата. Накрая вратата се отвори със скърцане.

— Извинявайте, много извинявайте… Накарах ви да чакате.

Явно беше нахлузила нощницата в последния момент.

— Знам, че е много късно. Всъщност ти извинявай — каза Сарп.

Момичето разтревожено го изгледа:

— Случило ли се е нещо, докторе?

Сарп изломоти нещо, което дори сам не разбра.

— Влизайте.

— Да не те безпокоя?

Що за тъпотия? Вбеси се на себе си. Това ли се казваше на жена, която си вдигнал от

леглото в три и половина?

— Не — отговори Филиз. Обърна се и тръгна към кухнята. — Вие влезте и седнете. Ще

сложа чай и идвам.

Сарп тръгна към хола. През прозореца насреща в пълния ѝ блясък се виждаше нощната
прелест на Мраморно море, Юскюдар[18] и Босфора. Не му се щеше да запали лампата и
да унищожи тази красота. Седна на първото кресло, което видя на светлината от
антрето.

— Много красив изглед имаш.

Веднага съжали за тези думи. Защото те щяха да ѝ напомнят безбройните отказани

покани.
— Благодаря — отговори Филиз от кухнята. — Не е лош. Може би заради това обичам
Джихангир. Можеш да прегърнеш морето.

Да прегърнеш морето! Сарп се изненада от това определение. Много поетично. Той

нямаше общо с изкуството и поезията, но това му хареса. Досега не беше забелязал
колко романтична е Филиз.

— Под наем ли е?

Ето още един тъп въпрос. Можеше ли момиче, работещо за жълти стотинки, да си
позволи такова жилище? Естествено, че беше под наем. И вероятно висок.

— Не — отговори момичето. — Остана от майка ми. Тук съм родена. Детството ми мина в
този дом. След смъртта на нашите остана за мен. Иначе как бих могла да живея в
Джихангир?

Пак беше изтърсил нещо ни в клин, ни в ръкав. Можеше ли да бъде толкова апатичен
към човек, с когото работеше? Замъл-ча. Заслуша се в трополенето на съдове оттатък.

— Какво се е случило? — обади се Филиз от кухнята.

Така де, трябва да има някаква причина да ти звънят посред нощ.

— Днес бях много невъзпитан — успя да отговори Сарп. — Дойдох да ти се извиня.

Настъпи мълчание.

— Май на това му викат, че извинението е по-лошо от прегрешението. Да те събудя по

това време за извинение. И за това ме извини. И за двете.

— Моля, няма значение.

Сега се чу шум от другия край на апартамента. Вероятно от спалнята. Явно се облича,

помисли си Сарп.

— Досега ли бяхте с господин Корай?

При споменаването на Корай тревогата на Сарп се завър-на. Ако му бяха казали, че

един ден ще се разтревожи при споменаването на най-добрия му приятел, за нищо на
света не би повярвал. Но ето че се случи.

— И да, и не.

Отвътре нещо се отвори и затвори. Приличаше на гардеробна врата.

— Къде е бил цяла година?

Филиз отново беше в кухнята. Оттам се чуваше тропане на прибори.

— Къде ли не. Нали го знаеш Корай… Изобщо не се е променил. Главата му пак е пълна
с щуротии.

Филиз влезе с поднос. Изненада се, като го видя да стои на тъмно.

— Боже, съжалявам — каза притеснено. — Забравих да запаля лампата.

Докато оставяше подноса на масичката, Сарп се обади:

— Нарочно не запалих осветлението. За да се насладя на гледката.

Разбра, че момичето се изненадва от неподвижността му. Трябваше ли да включи
осветлението или не? При положение че дошлият за пръв път в дома ѝ гост се
наслаждаваше на гледката?

— Извинявай — изправи се Сарп. — Аз ще запаля — отиде и натисна ключа. Холът грейна

в светлина. Филиз бавно остави подноса.

Сарп веднага забеляза, че се е сресала набързо. Сложила беше и малко червило. Едва
забележимо. От повече нямаше и нужда впрочем.

Взе подадената му чаша.

— Притесних те.

Лека усмивка. Сарп за пръв път забеляза колко хубава е усмивката ѝ.

— Захар?

— Една бучка, моля… Благодаря.

— Аз го пия без захар. Знаете…

Сарп разбърка чая. Изведнъж спря. Дали не го бъркаше твърде шумно? Какво ти става
бе, момче, укори се. Като е шумно, шумно е и толкоз. Какво от това? Да не се
опитваш да ѝ се харесаш?

— Виж, Филиз — покашля се. Опитваше се да спечели време и да подреди мислите си. —
Непременно някоя вечер… — но не довърши. Тъкмо да каже: „Ще излезем да пийнем
нещо“, когато телефонът в джоба му зазвъня пронизително.

Какво пък беше това сега? Кой го търсеше? От болницата ли звъняха? Погледна
часовника си. Три и четирийсет и седем. Като видя на дисплея името на Корай, се
стресна. Може и да беше луд, но не би направил това. Никога не би звънял по това
време.

— Корай?

— Сарп…

Макар и шепнещ, гласът на Корай беше изпълнен с ужас.

— Какво става?

— Не забравяй…

Гласът му беше толкова тих, че едва се чуваше.

— Кое?

— Igne Natura Renovatur Integra…

— Какво?

— Чуй ме добре… Igne Nitrum Roris Invenitur… — гласът на Корай съвсем заглъхна.

— Какво приказваш?

— Iustum Necore Reges Impios…

— Какво говориш, Корай, за Бога?

— Гледай през моите очила, Сарп, моля те!

— Какви са тези бръщолеве…

— Дойде, Сарп. Тук е. Усещам го…

— Кой?

Подскочила при звъна на телефона, Филиз се ядоса, като разбра кой се обажда. Корай
не го оставяше на мира дори по това време. Но като видя уплашения израз на Сарп,
попита:

— Какво става?

Докторът ѝ махна с ръка да замълчи.

— Успокой се — каза в слушалката с неподозирано за себе си спокойствие. — Кажи ми

какво става.

— Дойде, Сарп. Тук е. Помогни ми…

В този момент в съзнанието му изплуваха всички налудничави приказки на приятеля му.

— Извика ли полиция?

— Те нищо не могат да направят.

— Защо?

— Той е тук. Чувам дишането му.

— Кой?

— Той… той… Палачът на Тувалкаин.

— Веднага изчезвай оттам — изкрещя Сарп, обзет от паника. — Незабавно!

— Късно е — отговори Корай отпаднало.

— Корай!

— Не забравяй… Сарп… камъкът… Оох!

Това беше ужасяващ стон, надделяващ над всички шумове. Сарп скочи на крака. Закрачи
из хола, обзет от паника.

— Корай! Корай! Говори! Отговори ми, Корай!

Филиз също се изправи. Притисна ръце към гърдите си и тръгна след Сарп. Нещо
страшно се беше случило. Много страшно. Ужасно.

На Сарп се стори, че чува звук от раздиране. После нещо падна на земята. Сигурно
телефонът на Корай.

— Корай?
Шумът секна. Ухото го болеше от притискането на телефона. После чу шум от влачене.
Някой тътреше нещо. Спомни си за мъжа с чувала, който го уплаши до смърт на улица
„Нур-у Зия“. Същият звук. Можеше да предположи какво се влачеше, но се страхуваше
дори да помисли за тази вероятност.

Чак тогава забеляза, че Филиз го следва и пита:

— Какво става, Сарп?

— Корай — изохка, тичайки към антрето. — Веднага трябва да тръгвам…

— Ще дойда и аз!

— Не! Аз веднага…

— Не и този път, Сарп Кая — извика Филиз Буран. — Не и този път!

След пет минути препускаха с колата на Сарп към Левент IV.

Истанбул

— Няма ли да ми кажеш какво става?

Филиз плахо беше прошепнала въпроса. Защото Сарп Кая неспирно ругаеше и блъскаше с
юмруци по волана.

— Господ да ме накаже. Да ме накаже. Това е заради мен.

Момичето го гледаше уплашено.

Никога досега не го беше виждала такъв. Поведението му излизаше извън контрол.

Докато стигнат до площад „Таксим“, три пъти блъсна БМВ-то в парапета на тротоарите
по тесните улички на „Джихангир“, но дори не забеляза. Само псуваше, блъскаше
волана и повтаряше като в просъница:

— Трябваше да му повярвам. Корай знаеше. Знаеше. Трябваше да му повярвам.

— Какво знаеше?

Сарп я погледна за пръв път, откакто се бяха качили в колата.

— Страхуваше се.

— От какво?

Спомни си уплахата на Корай при вида на гологлавия в кръчмата на Аслан. После в ума
му отекна гласът на приятеля му:

Знаеш ли от кого се уплаших и избягах от механата на Аслан?

От кого?

От палача на Тувалкаин.

Дали съществуваше такова нещо? Разбира се, че не. Но със сигурност ставаше нещо.
Корай не трябваше да умира. Трябваше да живее. Иначе никога нямаше да си го прости.

— Кажи, от какво се страхуваше Корай?

— Да не го убият — процеди Сарп през зъби. Сам се уплаши от гласа си.

— Боже Господи! Да го убият! Чуваш ли се какво говориш? Кой ще иска да убие Корай
Булут?

Това вероятно беше някакъв кошмар. Непременно беше така. След малко ще съмне и ще
се събудя, помисли си Сарп. И всичко ще премине като лош сън.

И Корай нямаше да му е разказвал тези врели-некипели сценарии за заговор. Нямаше да

има глупости за не знам коя си тайна. Нямаше да сметне влезлия в механата мъж за
палача на някой си Тувалкаин, умрял преди пет-десет хиляди години.

Сутринта, преди да тръгне за болницата, телефонът щеше да звънне и Корай щеше да

каже: „Как си Майсторе, добре си прекарахме снощи, нали?“ И да допълни иронично,
както винаги: „Как са синовете на вдовицата, а?”

Сарп знаеше, че нищо такова няма да се случи и се боеше до смърт.

Не беше помогнал на най-добрия си приятел. Беше го оставил сам, макар да беше

предупреден и му беше поискана помощ.

Влязоха в обратното платно малко след моста на Меджидийекьой. Сарп рязко изви
волана и гумите изскърцаха пронизително. Колата зави наляво. В последния момент
избегна сблъсъка с един ван, паркирал до тротоара, като рязко натисна спирачката.
Филиз беше закопчала предпазния колан и откакто видя лудешкото му шофиране,
стискаше здраво ръкохватката над себе си. Момичето се разтресе на място, а Сарп,
който нямаше колан, удари глава в ръба на огледалото. По челото му веднага потече
тънка струйка кръв.

— Мили Боже — извика момичето. — Ранен ли си?

Той опипа челото си.

Видя кръвта по пръстите си.

— Нищо ми няма — отговори бързо. — Малка драскотина. Ще пощипе и ще завехне.

Запали двигателя, угаснал при рязкото спиране, и настъпи газта. Със страшен рев
БМВ-то се втурна към Зинджирликую.

— Слушай сега — обърна се към Филиз. — Като стигнем до дома на Корай, ще останеш в
колата.

Момичето понечи да отговори, но Сарп не ѝ даде възможност.

— Никакви възражения. Не знам какво ме чака там. Не мога да се тревожа и за теб.

За пръв път говореше толкова рязко. Усещаше го, но нямаше избор. Не знаеше какво ще
завари. Може би убиецът беше още там. Можеше да го нападне. Защото онзи, който
уплаши Корай в кръчмата, беше видял и него.

— Разбра ли? — продължи. Течащата по челото му кръв вече образуваше червена пелена
пред погледа му. Филиз се опита да попие кръвта с кърпичка, но той рязко дръпна
глава.

— Разбра ли, попитах? Остави това. Не ме карай да те излагам на опасност!

Филиз внезапно потръпна от щастие. Колко странен беше животът! Това бяха най-
очарователните думи, които чуваше от Сарп, откакто работеше за него. И бяха
изречени в нощта на ужасите. При други обстоятелства би отговорила: „Не се
безпокойте за мен. Мога и сама да се грижа за себе си“, но не го каза, а само
прошепна:

— Добре.

Сарп зави като светкавица, с писък на гуми по пътя от Маслак към Левент IV. На
табелата в ъгъла на тясната улица Филиз прочете „Исхан Хилми Алантар“.

БМВ-то спря с вой на спирачки. Сарп изскочи от колата и изкрещя на Филиз:

— Заключи се отвътре. Не излизай, докато не те потърся. Дръж телефона до себе си.

Звънни ми при най-малко съмнение. После набери 155. Незабавно!

Побягна, без да дочака отговора на момичето. Филиз беше напълно объркана. Сарп не
тръгна към охраняваната входна врата на комплекса, а се прилепи до стената, за да
се скрие. Успя да се изкачи и се прехвърли от другата страна.

Дали нападателят беше тук? Прикривайки се зад дърветата, Сарп тръгна към
апартамента на приземния етаж, като непрекъснато ругаеше наум.

Играе си с огъня. Хем се страхува, че го следят, хем живее на приземния етаж. Може
ли човек да бъде толкова глупав?

Апартаментът беше тъмен. Единственият светещ прозорец в сградата беше на ъгловия

апартамент на шестия етаж. Дали не бяха чули нещо?

Опита се да види часовника си в тъмното. Четири и шестнайсет… От последния вик на

Корай бяха минали шестнайсет минути. На пръв поглед не бяха кой знае колко, но
можеше да имат жизненоважно значение. Деветстотин и шейсет секунди, които не можеха
да се върнат.

Какво беше казал Корай по телефона? „Дойде… Тук е!“

И какво беше това на латински? Корай му беше казал да не го забравя, но той не успя
дори да го запомни.

Колко ли души бяха? Този въпрос съвсем го подлуди. Корай беше казал „дойде“. Но
може би в градината се спотайваше още някой. Нямаше друг начин. Трябваше да поеме
риска. Нямаше смисъл да влиза в дома откъм входната врата. Трябваше да се опита
през задния вход откъм градината. Корай също влизаше и излизаше оттам.

Приведе се и измина още няколко крачки.

На всяка спираше и се ослушваше. И отново. Всичко тънеше в гробна тишина. Мъртвешка

тишина, мина му през ума.

Вече беше на площадката пред вратата. Стъпваше на пръсти, за да не вдига шум по

плочките. Масата, на която пиеха ракия с Корай в топлите летни нощи. Скарата, на
която Корай печеше мръвките. Столът му. Трябваше да се отърси от нахлулите спомени
и да отвори ума, очите, ушите и всичките си сетива. Трябваше да бъде тих като
смъртта и безмилостен като нападателя на приятеля му.

Приближи съвсем, опасявайки се от нападение. Сърцето му още малко да изхвръкне от

гърлото. Още една крачка. Вратата беше отворена.

Сарп Кая леко бутна открехнатата врата. Спря и се ослуша. Никакъв звук. Бавно
приближи към кухнята.
Внимаваше да не се блъсне в нещо. Обърна се наляво. Тъй като много пъти беше влизал
в кухнята на Корай, знаеше накъде да върви. Бавно пристъпи още една крачка. Отново
спря. Наоколо цареше пълна тишина.

Внезапно усети някакво безпокойство. Може би и Корай беше изпитал това чувство.
Може би заради това беше казал по телефона: „Тук е, усещам го“. Не чуваше нищо, но
беше убеден, че не е сам.

Изчака, без да мърда. Всичко можеше да се превърне в маратон на търпение. Ако

действително не беше сам, един от двамата непременно щеше да се раздвижи. И да
заплати с живота си. Сарп беше сигурен в това. И както не носеше дори джобно ножче,
това щеше да е той.

Очите му постепенно свикнаха с тъмнината. Помъчи се да различи предметите върху

кухненския плот. Трябваше да е тук, до фурната. Протегна ръка без да мърда. Тук
беше. Наборът от ножове на Корай! Осем различни по размер ножа, забити в дърво. Без
да вдига шум, напипа най-дългия и полека го извади от гнездото му. Стоманата
проблесна за миг. Стисна ножа здраво и почака още малко. Сега поне имаше някакъв
шанс.

Сърцето му съвсем зачести ударите. Направи още една крачка. Вече беше до вратата
към дългия коридор. Изчака. Ако не беше сам, онзи също щеше да действа. Заслуша се
със затаен дъх…

Сега го чу. Вече беше сигурен. В апартамента имаше още някой. По-скоро усещаше,
отколкото чуваше дишането, което онзи сдържаше. Ако не беше лекарският му слух,
нямаше да го чуе. Накъсано, учестено дишане от притискането на уголемени дробове в
гръдния кош. Убиец с болестта ХОББ[19].

Стисна ножа още по-здраво. Може би в момента беше на мушката на огромно автоматично
оръжие. Приведе се още повече и пристъпи още една крачка.

Внезапно се подхлъзна вдясно. Първо му се стори, че чува тропот, а после стържене.

За да смали целта, коленичи. Ако беше възможно, щеше да пробие стената с гърба си и
да потъне в нея.

Тихо спря. Сърцето му блъскаше като лудо. Щеше да види и най-малкото движение, да
чуе и косъм да паднеше и светкавично да забие ножа, който стискаше в ръката си.

Почака, но нищо не се случи. Нито звук. Вече не усещаше и дишането на мъжа. Отново
се ослуша. Не, никакво дишане. Тогава се стресна от хрумналата му мисъл. Дали не
беше Корай? Ами да, можеше да е тежко ранен. Докато той пълзеше по пода с нож в
ръка и съчиняваше екшъни, приятелят му може би береше душа в спалнята. Може би
чутото одеве накъсано дишане беше неговото. Може би вместо да побърза и да го
спаси, от страх беше прекъснал живота му.

Пружината изведнъж се отпусна и Сарп с неочаквана за себе си бързина се озова в

стаята, от която преди няколко секунди беше доловил дишане.

Тук нямаше нищо друго, освен леглото на Корай и няколко вещи.

Умът му веднага попита: „Къде е мъжът? Къде отиде? Дали не се скри някъде, за да те
ликвидира, като установи местоположението ти?“

Чу проскърцване. Изведнъж го обля пот. Мъжът беше преминал към действие. Щеше да го
нападне всеки момент. Сарп съвсем замръзна на мястото си. Цялото му същество се
подготви за контраатака. Нямаше да се даде без бой.

Заслуша се в тишината. Отвори широко очи, за да види всяко движение. Известно време
нищо не се случи. После му се стори, че чува шумолене и след него забързани стъпки.
Дали не се заблуждавам, нададе ухо. Сякаш някой тичаше вън.

Точно тогава се случи нещо съвсем неочаквано. В непрогледния мрак избухна бомба.
Така се стори на Сарп пронизителния звън на телефона, който вибрираше в джоба му.

Смръзна се на място. Две телефонни бомби в разстояние на един час. Свършен беше.
Оставаше само куршумът. Беше въпрос на време.

Извади от джоба си телефона, който не спираше да раздира тишината, и видя на

дисплея името на Филиз. Да не беше ѝ се случило нещо? За какъв дявол доведе тук
момичето, запита се и натисна зеления клавиш.

Страхливо поднесе слушалката към ухото си и чу гласа ѝ:

— Сарп, някой излезе отвътре!

— Кой?

— Не знам. Ти нали прескочи една стена?

— Да.

— Един мъж изскочи оттам. Известно време се кри в подножието на стената. После се
изправи. Великан някакъв.

Сега разбра какви са били стъпките преди малко. Докато той се гушеше тук вир-вода
от страх, убиецът беше избягал.

Наруга се. Вече беше сигурен. Това беше трополенето преди малко. Мъжът беше намерил
начин да излезе в градината и да избяга. Изтърва го на косъм. На косъм, промърмори.

И сега момичето беше самљ. Филиз беше в опасност! Сарп се смрази при тази мисъл. Но
веднага изскочи от укритието си. Така или иначе вече нямаше нужда да се крие и
страхува.

— Къде е — викна в слушалката, — къде е онзи?

— Отиде си — отговори Филиз. — Мина покрай мен и изчезна. Легнах на пода, за да не

ме види.

— Стой така — задъха се. — Не мърдай и остани така. Чуваш ли? Само не мърдай. Може
да се е скрил някъде и да чака да се покажем.

— Добре — тихо каза Филиз. — Сарп?

— Какво? Да не се е случило нещо? Нещо видя ли?

— Не — прошепна момичето. — Исках да кажа… Такова… Сърдиш ли се, че се обадих?

— Щях да получа удар.

— Извинявай. Трябваше да ти кажа…

— Няма нищо. Не забравяй какво ти поръчах.

— Какво ще правиш сега?

— След като изтървах птичката, ще потърся Корай Булут. Надявам се да не го намеря

както се страхувам.

Отиде в хола. Запали светлината и се вкамени от ужас.

Набитото му око разбра, че Корай е мъртъв още щом го зърна.

Лежеше в море от кръв. Точно пред вратата на хола. Оттам беше дошла смъртта.
Коварно. Тялото му беше странно сгърчено. Дясната ръка беше протегната напред,
сякаш сочеше нещо. Под масичката се търкаляха очилата с дебели рамки. Лявата му
ръка беше под гърдите. Единият крак беше изпружен. А левият без обувка беше свит
към корема.

Наведе се над безжизненото тяло на приятеля си. Кръвта беше започнала да се

съсирва. Беше умрял преди поне четирийсет минути. Когато приближи още, забеляза
източника на кървенето.

По дяволите!

Гърлото на Корай Булут беше прерязано от край до край. Сарп не успя да потисне
крясъка и гнева си. „Заради мен, заради мен.“

Обърна се и с все сила заби юмрук в стената. Дори не усети болката. Сгърченият сега
тук бездиханен човек само допреди няколко часа се смееше и го поднасяше с тънка
ирония. Сарп беше проумял, че разказаното от Корай изобщо не е брътвеж.

— И какво от това? Какво от това? — извика гневно. Хлипания стиснаха гърлото му.

Внезапно усети, че тича из апартамента. Запали всички светлини. Огледа внимателно

масата в хола, бюфета и библиотеката. Поради мъката и паниката си не обърна
внимание, че всичко е с краката нагоре. Няма, повтаряше си. Няма. Или имаше, но той
не забелязваше. Огледа и другите стаи.

„Трябва ми цигара. Макар едно дръпване.“ Но нямаше. Върна се в хола. Успокой се,
повтаряше си непрестанно. Успокой се. Сега трябва да направиш толкова много за
него. Окажи му сега помощта, която ти се досвидя приживе.

Седна така, че да не вижда трупа. Изпи оставената вода. Хвана с ръце главата си и
постоя неподвижно. Почувства се малко по-добре. Виждайки Корай в това състояние,
поне способността му да мисли започна да се възвръща. Пое си дълбоко дъх. Усети как
кислородът раздвижва кръвта във вените му.

Вероятно първо трябваше да уведоми полицията. Трябваше да съобщи някак и на

сестрата на Корай. И да попречи на Филиз да види това. Извади телефона, за да
набере 155, но се отказа. Първо трябваше да се поогледа.

Вдигна глава и отново потръпна от ужас.

Как така не беше забелязал досега хаоса наоколо? От библиотеката на лявата стена
всичко беше изхвърлено на пода. Книги, рамки, украшения — всичко. Опаковките на
дисковете под плазмения телевизор бяха разтворени и изпочупени. Тапицериите на
дивана и фотьойлите бяха раздрани и дунапренът се подаваше навън. Всички масички
бяха съборени. Картините по стените бяха извадени от рамките.

Борил се е с убиеца, помисли си. Но веднага се отказа от това заключение. Ако се

съдеше по местоположението на тялото, Корай е бил нападнат в гръб. Вероятно дори не
е могъл да се съпротивлява.

А може би е заварил мъжа, докато онзи е претърсвал дома му. Когато убиецът е
разбрал, че стопанинът се прибира, се е скрил някъде. И докато Корай, видял
състоянието на хола, се е обаждал на Сарп, го е нападнал.

Изведнъж разбра защо гологлавият от механата не тръгна след Корай. Какво щеше да
направи сред уличната тълпа? Вместо да го следи, е отишъл в дома му преди него и му
е устроил капан. И след като извършил кървавото си дело, обърнал всичко наопаки да
намери търсеното.

Ако се съдеше по безпорядъка, очевидно е търсил нещо важно. Но не беше ясно дали го
е намерил.

Май дойдох по време на претърсването, промърмори. Както той беше усетил

присъствието на убиеца, така и онзи беше доловил дишането и миризмата му.

В този момент Сарп се стресна от споходилата го мисъл. Възможно беше сега неговият
труп да лежи до този на Корай. Вероятно убиецът коварно се домогваше и до него.
Смъртта ме прескочи, помисли си. Но засега.

Усети как дишането и пулсът му се нормализират. Умът му вече работеше като машина.

Коленичи до трупа на Корай. Раменете му се разтресоха от плач.

— Прости ми — прошепна. — Не знаех, не разбрах. Нали казваше, че умът ми хвърчи във

въздуха, така е.

Реши да претърси приятеля си. Но това нямаше да е редно. До идването на полицията

нищо не биваше да се пипа. Нищо не биваше да докосва. А и навярно убиецът го беше
направил преди него. Нима човек, преровил така дома, нямаше да претърси жертвата?

Сарп погали косите на приятеля си и престана да плаче.

— Обещавам ти — каза. — Няма да оставя това така. Каквото и да си търсил, ще го

намеря и няма да спра, докато не пратя в ада копелето, което ти стори това. Кълна
се.

Извади телефона си, за да позвъни в полицията и внезапно настръхна.

Телефонът!

Телефонът на Корай не се виждаше никъде. Убиецът го беше взел. И последният набран

номер беше там. Убиецът вече беше на един клавиш разстояние от него.

Преди да позвъни в полицията, му хрумна нещо щуро.

— Направи го, синко — рече. — Ако не ти, той ще го направи. Нека гадът да разбере,
че си по петите му. Нека усети до мозъка на костите си яростта и гнева ти.

Набра номера на Корай. Какво ли не би дал да чуе от апартамента характерния сигнал

на „Нокиа”! Но не го чу. А телефонът звънеше някъде. Най-вероятно в джоба на
убиеца.

Никой не вдигна. След известно време връзката прекъсна. Дали пък не беше захвърлил
телефона при бягството си?

Отново набра номера. „По петите ти съм, копеле.“

Телефонът звънеше ли, звънеше… И тъкмо да затвори, вдигнаха. Мобилизира всичките си
сетива, слух и разум, за да чуе някакъв звук.

И го чу. Същото хрипливо дишане като в апартамента на Корай.

— Ти, копеле мръсно — просъска. — Ще те пипна. Бягай накъдето ти видят очите, скрий
се в миша дупка, ако щеш. Ще те намеря. Заклевам се. Ще те намеря и ще те удавя в
собствената ти кръв. Ще те ликвидирам, докато се мъчиш да поемеш още глътка въздух
в болните си дробове… Чуваш ли…

Връзката прекъсна. Убиецът го беше чул. Беше почувствал гнева и омразата му. Вече
нямаше връщане. Предстоеше разплата, която щеше да приключи със смъртта на единия.

— Но ти ще пукнеш — извика в слушалката, макар да знаеше, че линията е прекъсната.

Мисълта, че убиецът е чул гласа му, предизвика у него странно усещане. Сега беше
напълно спокоен.

Натисна три клавиша. Сигурно се включваше записващо устройство.

— Сто петдесет и пет, полиция. Слушам ви.

Сарп си пое дълбоко въздух.

— Искам да съобщя за убийство.

Представи се и даде адреса.

— Да, на местопрестъплението съм.

Изслуша отсрещния.

— Жертвата е Корай Булут — каза задавено. — Приятел съм му.

И затвори.

София

Беше тъмно като нощ. Посланик Волкан Демиркан отпи още една глътка от кафето си.
Изведнъж поройният дъжд забарабани по прозореца на стаята. Що за дъжд в разгара на
лятото? От онзи трагичен есенен ден в Рим ненавиждаше такова време. И в онзи
проклет ден дъждът шибаше така като камшик по града. Издуха дима от цигарата към
великолепния полилей.

Притеснено стана и отиде до прозореца. Докато минаваше покрай изящната резбована

тоалетка от орехово дърво, стара поне колкото полилея, погледът му се спря върху
огледалото в позлатена рамка. Спря за миг и се вгледа в мъжа с посребрени
слепоочия. Който и да видеше тънките бръчки по челото и около очите му, щеше да
предположи душевните му терзания. А в зеленикавите му очи щеше да прочете дълбока
скръб. Леко прегърбеният нос свидетелстваше за воля и сила, а съразмерните устни,
здравото и все още свежо тяло караше жените да се обръщат след него, но това не
правеше впечатление на Волкан Демиркан.

Открехна пердето и се загледа в улицата, по която колите минаваха, вдигайки фонтани

от вода. Дъждът беше толкова силен, че чистачките им не смогваха да се справят с
водната пелена по стъклата.

Всъщност би трябвало да е доволен от живота. След преживения кошмар от химическите

атаки, хвърлили света в ужас, българската столица беше почти като санаториум за
него. Бурята на химическия тероризъм беше отминала, помитайки много жертви,
включително двете му любими същества, и за него бяха останали призраците. Волкан
знаеше, че те никога няма да го напуснат.

Лицето му се сгърчи от болка. Пред очите му изникна малкото русо момиченце, което с
разперени ръце тичаше по улиците на Рим.

„Гледай, тате, летя.“

След това пред погледа му преминаваше Жале, викаща: „Не тичай Сибел, ще паднеш!“

Жале и Сибел сега бяха му обърнали гръб и хвърляха монети във Фонтана на любовта.
Господи, колко красиви бяха и двете! С гордост и удоволствие ги наричаше жените на
Волкан. Шестгодишното момиченце много не разбираше това, но страшно му се радваше.
Веднага се ухилваше, защото баща ѝ смяташе и нея за жена. Ако я оставеха, щеше да
черви устните си, да нахлузи майчините обувки с токчета и да отиде на пазара. Но тя
никога нямаше да порасне. Дори в мечтите на баща си щеше да си остане все на шест.

„Я да чуя какво си пожела“, питаше Волкан.

С русите си къдрици дъщеря му приличаше на ангел. Те вече не бяха на мода, но Жале

казваше: „Всяко момиченце трябва да носи панделки в един период от живота си“, и
връзваше косата ѝ с огромна червена панделка.

„Не казвам. Пожеланията не се казват.“

В спомена му иззвъня телефон.

„Волкан!“

Гласът на Жале.

„Скъпа?“

От слушалката се носеха ужасяващи викове.

„Какво става там, мила?“

„В метрото сме… Любими… Нещо… Влакчето… Спря… Дим… Миризма…“

Жале едва говореше от кашлица… Чу плача на Сибел.

„Мамо, гърлото ми… Мамо!“

„Жале! Жале!“, крещеше и той, обхванат от ужас и паника. „Какво става?“

„Не… знам, скъпи. Хората… уми… ох… падат…“

Сибел продължаваше да плаче от болка.

„Не пла…чи, рож…бо… Се…га ще ми…“

Гласът на жена му все повече отслабваше.

Плачът на Сибел изведнъж спираше, а в помътеното му съзнание се извисяваше викът на

Жале. Слаб, но пълен с болка.

„Сибел… дете…то… ми! Боже! Вол… кан!

„Жале! Жале! Какво става със Сибел?

„Люби…ми… ние… умира…“

Гласът на жена му също секна. От слушалката се чу падане на нещо.

С телефон до ухото Волкан се затича и пусна телевизора. По РАИ 1 развълнувано

говореше жена.

„Прекъсваме програмата за новините от последния час. Извършен е атентат срещу

метрото в Рим. Повтарям, атентат срещу метрото в Рим.“

Боже милостиви!

Треперещ от ужас, Волкан тичаше из стаята, крещейки в слушалката:

„Жале! Сибел. Моля ви, говорете! Жале… Скъпа?“

Телефонът работеше, но никой не отговаряше. Чуваха се само писъци.

„Метрото е спряно“, казваше говорителката. „Все още нямаме информация от

пресцентъра за атентата… Нито за извър-шителите… О, един момент… Пристигна някаква
информация.“

Жената притискаше слушалката с пръст към ухото си, за да чува по-добре.

„Да. И парижкото метро е било нападнато като римското… От Лондон също пристига
известие за атентат… Берлин…“

„Ало, Жале! Сибел… момиченцето ми. Господи, Господи. Какво става… Ало! Никой ли не
ме чува?

Никой… Единствено пълна тишина. И някакво странно съскане. Толкова.

— Господине! Моля ви, господине. Случило ли се е нещо?

Плътният глас зад Волкан Демиркан прекъсна потока на спомените му.

Застанал зад него, аташето от ВВС, полковник Окан Тансел, го гледаше разтревожено.
Понеже идваше от тренировка, полковникът беше в спортен екип. Носеше анцуг и
маратонки. Сините му очи светеха като прожектори върху загорялото лице. Както
всички пилоти, дори когато гледаше отблизо, очите на Окан шареха по лицето на
събеседника, сякаш проучваха нещо надалеч.

— Добре ли сте, господин посланик?

— Добре съм — промърмори Волкан. — Нищо ми няма.

Но лицето му беше мрачно. Чашата потракваше върху чинийката в ръцете му. Като видя,
че аташето го гледа в ръцете, я остави на масичката. Окан Тансел беше най-обичаният
и доверен приятел сред подчинените му. Тръгна към бюрото, като се опитваше да се
усмихне.

— Помислих, че повече няма да работите. Като видях шофьора Седат, си рекох да

намина.

— Добре си направил, Окан — и посланикът с жест покани госта си да седне. — Ще пиеш

ли кафе?
— Благодаря, ще пия — седна Окан на предложеното му място.

Докато посланикът натискаше копчето и поръчваше кафе, полковник Окан се ядосваше на

себе си. Как можа да му зададе такъв тъп въпрос: „Случило ли се е нещо?“ Какво
можеше да се случи? Какво повече можеше да се случи на човек, загубил жена си и
дъщеря си при терористичен акт в Рим? А той взе, та го попита.

Реши да смени темата.

— Има ли новини от Анкара?

— Има — притеснено отговори Волкан. — Твоичкият ме викна в стаята за шифроване.

„Твоичкият“ беше външният министър Джандемир Гюнер. Отвращаваше се от него.

Министърът го мразеше и би го убил, ако не се страхуваше от премиера Еге Тунабою.

— Не го обичаш. А той се е затъжил за теб и те вика на криптографа.

Млъкнаха при влизането на служителя с кафето. Спогледаха се с усмивка.

Окан Тансел отпи кафе и продължиха да мълчат. Изгаряше от любопитство какво е искал
министърът. Но не можеше да разпитва началника си за засекретен разговор. А и
министърът не беше пратил шифрограма, а извика посланика на апарата. Значи
разговорът беше толкова секретен, че трето лице не биваше да се намесва.

— Поиска да науча намеренията на българите — кратко отговори Волкан, който знаеше

какво си мисли приятелят му.

— По кой въпрос? — попита неволно Окан.

— Не е за вярване.

— Ще ми кажеш ли?

— Защо не? Доколко сериозни са намеренията им да излязат от Европейския съюз… И…

дали ще ратифицират Договора за забрана на микробиологичните агенти, оръжия и
тестове, подписан от нашия премиер.

— Не мога да повярвам. Министърът те вика на криптографа, за да те пита за

информация, която вестниците бълват ежедневно?

— Точно така.

Волкан Демиркан беше умислен.

— Направил го е само за да те тормози. Да те дразни — плъзна иронична усмивка по

лицето на Окан. Но посланикът остана напълно сериозен.

— Освен това — продължи колебливо — искаше да знае дали има промяна в позицията ми
по договора. Нареди шифрограмата да бъде на бюрото му до двайсет и четири часа.

— Защо?

Пак се беше изтървал неволно. Можеше ли да зададе такъв въпрос на човека, чиито
дете и жена бяха станали жертва на химически тероризъм и беше посъветвал премиера
за сключването на международен договор за забрана на тези ужасни оръжия?

— Точно това ми се видя странно. Позицията ми е ясна. Аз не съм военен. Нито учен.
Нямам представа защо има нужда от такива оръжия. Според мен никакъв приоритет не
може да оправдае произвеждането им. Не го намирам за хуманно. Добре познавам силата
и поражението им.

Замълча и изгледа приятеля си. Окан кимаше и слушаше.

— Заедно с премиера работихме по този проект…

— Ти свърши основната работа — вметна Окан. — Ти убеди премиера. Ти го насърчи.

Осигури му подкрепа, използвайки връзките си в много страни.

— Джандемир Гюнер беше против това още като съветник, преди да стане министър.
Водихме трудна и упорита вътрешна и външна борба срещу големи сили. Гюнер направи
всичко възможно да провали инициативата. Но не успя. Сега договорът трябва да се
ратифицира. Церемонията ще се състои в Истанбул. И след като съм положил толкова
усилия, ме пита дали не съм си променил мнението! Може ли такава простотия? Но
Джандемир Гюнер не е прост. Целта му е друга. Не знам какво му се върти в главата.

Полковникът отпи още глътка от кафето. Наистина беше странно.

— И какво ще му пишеш?

— Знаеш.

Окан Тансел прочисти гърлото си. Прекръстоса краката си. След като сръбна още
веднъж от кафето, каза:

— Генералният щаб не е удовлетворен. Военните се съмняват безкрайно много.

Навремето подписахме Договора за неразпространение на ядрено оръжие и какво стана?
Вързахме си ръцете. Всеки си правеше каквото си иска и си произвеждаше атомна
бомба. И ние се озовахме в ядрен пръстен.

Волкан Демиркан слушаше полковника внимателно.

— Да, сега Русия и Щатите имат тонове химични отпадъци и ядрени глави, колкото да
унищожат света — продължи Окан. — Във Форт Дистрикт ежедневно се произвеждат бацили
и бактерии, които могат за минути да унищожат човешкия род. И кой знае какво още
произвеждат всякакви други. Не слагам в сметката Русия и Северна Корея. Да не би
Китай да стои със скръстени ръце? Разбира се, че човечеството има нужда от
международна забрана. Но проблемът е, че…

— Дали ще спазват забраната? — изправи се Волкан Демиркан.

Окан Тансел кимна:

— Да предположим, че държавите ще я спазват, но съществуват множество непредвидими

терористични групировки. Вкарай в лабораторията някой, който има понятие от химия,
и за няколко часа ще унищожи маса народ…

— Трудностите са ми ясни — промърмори Волкан. Отнесеното му изражение изчезна. Сега

погледът му беше решителен. — И какво, да се предадем ли? Трябва да се сключи този
договор и всеки да го спазва. На всяка цена. Каквото и да струва. И която и сила да
се опита заради печалбата да си играе със смъртоносни бактерии, вируси,
болестотворни микроби, трябва да знае, че всичко ще ѝ се стовари на главата.

Замълча и погледна Окан в очите:

— И наистина да ѝ се стовари, полковник — добави. — Светът трябва да се стовари на

главите им. Колебанието и съмнението са слабост. Не може да поверим света в ръцете
на луди.
Полковникът смени темата за втори път.

— Утре ще използваш почивния ден, за да напишеш това ли?

— О, не. Това ще го претупам за час. Днес ми се обади българският външен министър

Уди Стоичков. Премиерът им щял да даде градинско парти за националния празник.

— На това време ли?

— Може утре да се оправи. Ако не, вероятно ще ни приемат вътре. В резиденцията на

премиера, но не било официално. Нито многолюдно. Няколко приятели, каза Стоичков.
Съвсем по домашному. Ако искаш, можеш и по шорти. Знаеш, обикновен обяд. С
картонени чинии, маратон по надяждане на крак. Държи да отида. „Непременно“, рече.
Не приемал отказ. Трябваше да го чуеш как каза: „Трябва да дойдеш, Турко. В твой
интерес е.“ Познаваш го, обикновено е начумерен. Никога не се усмихва, но по
телефона се заливаше от смях. И аз отвърнах: „Ще дойда. Непременно.“

Полковникът се усмихна.

— Да не би специалната причина да е русата му секретарка, а? Може да е забелязал

как я гледаш като се обърне.

— Окан! — престорено протестира Волкан.

— Без тия номера, господин посланик — също така престорено сериозно отговори
полковникът. Стана и се отправи към вратата. Преди да излезе, се обърна:

— На приема миналия месец забелязах как я гледаш. А може и тя да го е накарала да

те покани. А?

Отвори вратата и излезе. Докато вървеше към стаята си, в ума му кънтеше гласът на
посланика Не можем да оставим човечеството на луди.

Всъщност лудите вече бяха превзели света. Те бяха навсякъде — по най-високите

държавни постове, във финансовия сектор, промишлеността, търговията и науката. Бяха
безскрупулни и смъртоносно опасни. Особено когато се опитваха да им попречат.

Играят си с огъня, помисли си, свивайки по десния коридор. И двете страни си играят
с огъня!

Истанбул

Когато на вратата се позвъни, Сарп се беше замислил дълбоко. Но не успяваше да се

съсредоточи. Докато си блъскаше главата за причината на убийството, мисълта му се
разпиляваше в други посоки: „Как да попреча на Филиз да влезе?“

И преди да си отговори, започна да мисли за сестрата на Корай.

„Какво ще кажа сега на Суна? Как ще ѝ го съобщя? Нима трябва да ѝ кажа: Ела, че
някакво копеле преряза гърлото на брат ти?”

При третото позвъняване стана. Като видя физиономията си в огледалото при

закачалката, си рече: „Заподозрян номер едно“.

Косата му беше разрошена, очите кървясали, изнурено, болно лице. Който и да го

видеше, щеше да го помисли за убиец.

Непременно щеше да бъде първостепенният заподозрян. Защото беше съобщил за

убийството и се намираше на местопрестъплението. Нали така ставаше в романите и по
филмите? Обикновено убиецът съобщаваше за престъплението. А полицията най-много
щеше да се заинтересува какво търси посред нощ в дома на жертвата.

„Защо не позвънихте, а влязохте през задния вход?“

Ей такива невинни въпроси щяха да задават непрекъснато, докато не откриеха

несъответствие. И той всеки път щеше да повтаря едно и също.

— Идвам — обади се. Опита се да оправи косата си с една ръка.

Отвори вратата.

— Филиз!

Момичето беше стигнало преди полицията. Гледаше го с ядосан, уплашен и питащ

поглед.

— Не влизай.

Тя се опита да го заобиколи.

— Да не искаш да откача, за Бога?

— Моля те, Филиз, не искам да влизаш.

— Още ли няма да ми кажеш нищо? Мъртъв ли е?

Сарп Кая кимна.

— Затова не искам да влизаш — каза тихо.

Търпението на Филиз се беше изчерпало.

— Виж какво — избута шефа си, — това, което ще заваря вътре, няма да е по-страшно
от тревогата и напрежението, изживени навън.

Съпротивата на Сарп беше сломена.

— И не забравяй — допълни Филиз вече в коридора, — че съм не само секретарка, но и

медицинска сестра. Има ли смисъл да припомням колко мъртъвци съм виждала?

Сарп ѝ даде път и каза с отпаднал глас:

— Поне не влизай в хола. Не искам да го виждаш.

Въпреки огромното си любопитство, Филиз тръгна към кухнята. Но Сарп не успя да ѝ

попречи да види проснатия точно пред вратата на хола крак на Корай и отхвръкналата
обувка.

Филиз се строполи на кухненската маса.

— Много ли е лошо?

Сарп отново кимна.

— Застрелян ли е?

— Престани да питаш. Мъртъв е и толкоз. Така или иначе, какво значение има?
Момичето го погледна с насълзени очи:

— Застрелян ли е? — попита отново с леден глас. — Искам да знам.

— Нож.

— Причината?

Той изведнъж се ядоса.

— Филиз — каза рязко, — да не те е изпратила полицията за предварителен разпит?

Какви са тези въпроси, за Бога?

— Просто искам да знам. И мисля, че имам право. Изчезналият за цяла година Корай
Булут изведнъж звъни. И то като получих поканата, която чакам от толкова време.

Замълча и погледна Сарп в очите. Подсмръкна.

— Знаеш ли какво си мислех отвън, свита от страх часове наред в колата? Защо сега?
Трябваше ли да опропасти всичко тъкмо когато най-сетне успя да забележиш
присъствието ми?

Замълча, за да избърше очи с ръкава на якето.

— Странно, нали? — промърмори. Очите ѝ се бяха зачервили от търкане и изглеждаше

зле. — Да не мисля ли така? Изчезнал за цяла година, не можеше ли да почака още
ден-два, си мислех. Може би още щеше да е жив. И ние може би…

Безпомощно скръсти ръце на гърдите. Вдигна глава, но се посвени да го погледне в

очите. Знаеше, че няма да понесе неодобрение.

— Когато Корай се обади, ти дори забрави, че си ме поканил. Поръча да запазя маса

не за нас, а за вас. Цяла нощ говори с него… А сега… Той е там…

Думите вече едва се отронваха от устните ѝ. Сълзите течаха по бузите ѝ, оставяйки

черни следи от спиралата по миглите.

— Там… Лежи безжизнен… — продължи. — Намушкан. При това положение много ли е чудно,
че искам да знам причината за убийството?

Момичето изглеждаше като излязло от филм на ужасите. Сарп се изненада на желанието

си да я прегърне. Със зачервените си очи, изцапани бузи, разрошени коси и потъмняло
от недоспиване, страх и гняв лице вероятно беше най-грозната жена в момента, но
Сарп кой знае защо изпитваше непреодолимо желание да я прегърне и да избърше
сълзите ѝ.

Стой си на мястото, каза си. Не забелязваш ли в каква опасност си? Или пък тъкмо
опасността предизвикваше тези чувства?

— Уверявам те, че не знам — каза тихичко. — Наистина не знам, Филиз. Да, говорихме
много. Ти познаваш Корай. Пак разви куп сценарии. Тайни-майни, опасности и тем
подобни. Ще повярваш ли, че не го приех сериозно и дори не го слушах внимателно…
Брътвежи някакви…

— Тайни и опасности ли? Разкажи. Къде е бил цяла година например?

Сарп изведнъж се съвзе от споходилата го мисъл. Филиз незабавно трябваше да се

махне оттук. Хвана я за ръцете. Усети топлината и треперенето ѝ.
— Сега трябва да си тръгваш — каза тревожно. — Полицията ще пристигне всеки момент.
Не бива да те завари тук. Засега им стига един заподозрян.

— Заподозрян ли? Кой?

— Аз.

Забеляза, че Филиз не схваща и се усмихна. Това никак не подхождаше на ситуацията,

но му дойде отвътре.

— Първо в мен ще се усъмнят. Не се забърквай и ти. Един от нас трябва да е

свободен.

— Ще те арестуват ли? Това ли имаш предвид?

— Не мисля. Но ще ме задържат известно време. Ще задават въпроси. Ако те заварят

тук, заподозрените стават двама. Затова трябва веднага да тръгваш.

Момичето искаше да възрази, но той я спря.

— Обещавам ти, че щом полицията ме пусне, ще ти разкажа разговора с Корай.

Филиз взе чантата си. Докато вървеше към входната врата, се опитваше да не поглежда
към хола.

— Още нещо — каза Сарп Кая. Хвана ръката ѝ и я спря. — От теб искам две неща. Но
няма да питаш за причината.

Филиз го погледна изненадано.

— Без въпроси — настоя Сарп. — Първо, няма да ходиш в кабинета и в дома ми. По
никакъв начин. Дори да те повикам, няма да го правиш. Ясно ли е?

Филиз кимна смутено.

— Второ — продължи Сарп, — купи и за двама ни ваучери за телефон.

— Ваучери ли?

— Не зная сега как се купуват. Едно време май искаха лични документи. Ако още е
така, няма да показваш. Нито мои, нито твои. Ако трябва, купи с документите на
майка ти. Измисли нещо. Но в никакъв случай не давай лични данни.

Погледна момичето в очите.

— И последно — добави тихо. — Огледай се дали не те следи някой. Ако се усъмниш,

смени няколко превозни средства. Оттук отивай право у вас. Не излизай, докато не те
потърся. И в никакъв случай не ми звъни.

— Плашиш ме, Сарп.

Отвори вратата.

— Добре — прошепна той. — Всъщност това искам. Ако се страхуваш, ще оживееш.

— Приятелят ви имаше ли врагове, докторе?

Що за глупав въпрос. Ако така се водеше разпитът, в архива с неизвестни извършители

щеше да влезе и делото на Корай. Вдигна рамене.

— Не зная — отговори на комисаря. — Едва ли.

Апартаментът гъмжеше от полиция. Непрекъснато влизаха и излизаха.

Полицейският фотограф, заснел трупа на Корай от различни ракурси, сега снимаше

всичко в дома. Една служителка насипваше с някакъв прах и вземаше пръстови
отпечатъци. А двама други полицаи очертаваха с дебел флумастер трупа на приятеля
му. За да се знае позата на тялото след откарването му в моргата. Във всяка стая
имаше полицаи. В кухнята, банята и задната градина. Пред уличната врата.

— Добре — каза комисарят, записвайки в малък бележник. — Корай Булут сам ли

живееше?

— Да.

— Сигурен ли сте?

Естествено, че беше сигурен. Кимна.

— И откъде сте така сигурен? Все пак възрастен мъж. Не е ли нормално да има връзка?

Връзка? Корай ли? Завъртя глава.

— Не.

— Защо? Приятелят ви не се ли интересуваше от жени?

Сарп изгледа комисаря, без да крие раздразнението си.

— Какво искате да кажете? Не ви разбрах. Разбира се, че се интересуваше. Какво

намеквате?

Комисарят записа нещо в бележника.

— Ако се е интересувал, не е ли странна липсата на връзка?

— Не — отговори рязко.

— Тоест, не е водил жени в дома си, това ли имате предвид?

— Нищо нямам предвид, комисар. Не сме се виждали повече от година. Дори да е имал
връзка в този период, аз не знам. Но доколкото ми е известно, нямаше нищо
постоянно.

— Разбирам.

Не беше убеден, че разбира.

— Както и да е — продължи комисарят, след като записа още нещо в бележника. — Преди
малко казахте, че не сте се виждали повече от година, така ли?

— Да.

— Може ли да попитам защо, докторе. Скарани ли бяхте?

Ах ти, хитрецо, каза си. Започна се. Опитва се да разбере имам ли причина да го
убия.
— Нее — отговори напълно спокойно. Сам се изненада от хладнокръвието си. — С Корай
сме приятели от двайсет години. И през това време не сме се скарали нито веднъж.

— Чудесно. В днешно време не се среща често такова приятелство. И след като не сте
били скарани, защо не сте се виждали толкова дълго?

— Не знам — отговори Сарп категорично. Беше решил засега да не разказва за срещата

им снощи. А въпросите на комисаря доказваха, че решението му е правилно. Може и да
не разсъждаваше безпогрешно, обаче смяташе, че загадъчността, обвиваща убийството,
не е по силите на полицията. — Всъщност — продължи — бил е на пътешествие.

— Това не ви ли се стори странно? Ако аз имах толкова близък приятел, щях да го

потърся и да го уведомя преди пътуването. Цяла година изобщо ли не ви се обади?

— Не.

— И изведнъж вчера се появи и ви потърси?

— Точно така.

— Като се видяхте, не ви ли разказа какво е правил една година?

— Работел по някаква книга — излъга Сарп втори път. — Обиколил няколко държави за
проучвания.

— Спомена ли сюжета?

— Не. Изобщо не засегна тази тема. Само веднъж се оплака, че имал още много работа.

— Не каза ли в кои страни е бил?

— Е, за това доста говорихме. Германия, Великобритания, САЩ, после отново Германия,

Франция. Така каза.

— Интересно. Двама много сърдечни приятели се срещат отново след година и си

говорят за Германия, Великобритания, Америка и прочие. Не е ли странно?

— Май не ме разбрахте добре, господин полицай…

— Комисар — поправи го той.

— Моля да ме извините, комисар. Не сме говорили за географията и историята на тези

страни, разбира се. То е ясно…

И го погледна многозначително.

— За мен не е — сухо отговори комисарят.

Въобще не се изненадвам, помисли си Сарп.

— Ами за… — прошепна — за жените, с които се запознал в тези страни…

— О, сега ми стана ясно — и комисарят заразглежда Сарп с ледено изражение. — Цяла

година Корай Булут не ви е потърсил. Изниква внезапно. Разказва ви за жените в
страните, където е бил. И после го убиват.

Сарп предпочете да замълчи. Това беше ключовият момент на разпита.

— В колко казахте, че сте се разделили?

— Не съм казвал. Май наближаваше един.

— Защо май?

— Защото си погледнах часовника като поискахме сметката. Наближаваше дванайсет и

половина. Сигурно сме седели още десет-петнайсет минути.

— Какво стана след това?

— Разделихме се.

Сега ще ме пита къде съм отишъл, помисли си. Поколеба се дали да каже, че е ходил
при Филиз. Едно беше ако кажеше, друго — ако не кажеше.

— Какво направихте, като се разделихте с Корай Булут?

— Отидох си у дома, естествено. Тази сутрин ме чакаше операция.

— Много жалко, очевидно не сте отишли за операцията. Това добре ли беше или не за
болния?

Ядоса се.

— Неосъществените операции приемам като лош късмет за пациентите ми — отговори

студено. — Всеки хирург мисли така. И това е истината.

Комисарят го погледна без да отговори.

— Някой видя ли ви? Че се прибирате вкъщи? Портиер или съсед?

— Аз не видях никого. Но не знам дали някой е видял мен, може да проверите.

— Тогава не погледнахте ли отново часовника?

Тонът му беше подигравателен.

— Разбира се, погледнах го. Три без двайсет. И веднага си легнах.

Това също беше опашата лъжа.

— Продължете, докторе.

— Телефонът иззвъня.

— Беше приятелят ви…

— Да, беше Корай.

— И какво каза, докторе? Можете ли да си спомните точно?

— Поиска веднага да отида.

— Как каза това?

— Сякаш беше уплашен. Говореше шепнешком.

— Какво точно каза, докторе? Чакам едно изречение от вас.

— Амии… Има някой, каза. Вкъщи има някой.

Това не беше точно лъжа. По-скоро беше непълно.

— И вие се качихте в колата и дойдохте тук, заварихте го убит и ни се обадихте…

— Точно така стана.

— Убиецът беше ли вътре, като пристигнахте?

Сарп Кая поне четири пъти беше казал това.

— Нали ви казах.

— Кажете ми още веднъж. От повторение глава не боли. Дори има полза. Обикновено си
спомняш нещо пропуснато.

— Разказах ви всичко, което си спомням — отегчено отговори Сарп. — Да, беше вътре.
Чух дишането му. Отидох по посока на звука. Но не открих никого. Само прозорецът
беше отворен.

— Смятате, че е избягал оттам.

— Не смятам, а съм сигурен, господин полицай.

— Комисар! — поправката този път беше направена с по-рязък от предишния тон. — Защо
ли не е избягал през задния вход, откъдето е влязъл?

Идиот, каза си Сарп. Този или беше глупак, или се опитваше да го изкара от
равновесие, за да издаде нещо.

— Нямаше как, комисар. Аз бях там — процеди.

— И сега ми казвате, че убиецът, който с един замах е прерязал гърлото на вашия

приятел, висок един и деветдесет и предполагам, тежащ деветдесет кила, се е уплашил
от вас и е побягнал?

— Да, така мисля. Така трябва да е.

— Значи, щом е усетил присъствието ви, се е отказал да търси каквото и да е било

там и е избягал през прозореца. Така ли мислите?

Сарп се опитваше да се успокои, но комисарят сякаш беше решен да не му даде тази

възможност. Въпреки че знаеше колко ненавижда произнасянето на званието му, Сарп
натърти:

— Господин полицай, да не се опитвате да намекнете нещо?

Чудно. Очакванията му не се сбъднаха. Полицаят не го поправи на комисар.

— Нее — вдигна рамене. — Опитвам се само да подредя мислите си и да вляза в главата

на убиеца. Убийците обикновено не постъпват така, както разказвате.

— Така ли? Не знам, понеже не съм убиец. А как постъпват тогава?

— Когато ликвидира жертвата, убиецът се успокоява. Всичките му сетива се отпускат.

Чувства се в безопасност. И ако точно тогава разбере, че не е така, става още по-
опасен. Преминава към действие този път не за да убие, а да се защити. Предпочита
да убие, вместо да избяга.

Сарп се изненада.

— Значи можеше да ме убие?

Комисарят се вгледа в очите му.

— Можеше — прошепна. — На негово място аз бих го направил — и лицето му се изкриви

в гримаса. — Късметлия сте, докторе. Сега тук можеше да лежи и вашият труп.

Сарп Кая навъсено погледна в питащите му очи.

— Имате много странно чувство за хумор, господин полицай.

Настъпи моментно мълчание.

— Обзалагам се, докторе, че накрая ще свикнете да ме наричате комисар.

Долният му клепач потрепна. Когато се ядосаше, по лицето му започваха тикове.

— Последен въпрос. Засега. Защо влязохте през задния вход?

Беше запазил най-опасният въпрос за накрая. Сарп разбираше значението на отговора.

— Не зная. Бях развълнуван. И може би уплашен.

— Сигурно сте бил уплашен — погледна го полицаят в очите. — Уплашили сте се да не

ви забележи охраната на комплекса. Не са ви видели да влизате.

Беше го притиснал в ъгъла. Най-добре нападай, помисли си.

— Какво очаквахте да направя? — тонът му беше по-рязък от желаното. Не беше разумно

толкова да притиска полицая. Ако той пожелаеше, можеше да го отведе. После върви да
гониш Михаля. Но повече не можеше да се сдържа. Понижи малко глас.

— Приятелят ми каза: Идвай бързо, има някой вкъщи — продължи. — Куп въпроси биха се
задали на посетител в четири сутринта. Не исках да губя време. Вие какво бихте
направили на мое място? Дали щяхте да позвъните на вратата след дълга беседа с
охраната? Простете, но тогава мислех единствено как да помогна на Корай. Незабавно.
Жалко, че закъснях.

Комисарят го изгледа продължително.

— Изглежда е точно така — каза накрая. — Толкова засега, докторе.

Сарп се зарадва. Вероятно това забеляза и полицаят, който не сваляше очи от него.
Правиш грешки, укори се.

— Мога ли да си вървя?

— Не.

Какво? Какво означаваше това? Тъкмо си мислеше, че е свършило…

— Арестуван ли съм?

Колко писклив беше гласът му. Съвземи се, рече си. Държиш се като виновен. Стегни
се.
Комисарят го изгледа намръщено.

— Това ли трябва да направя? — попита с метални нотки в гласа.

В този момент Сарп Кая си помисли: „Този се отвращава от мен. Дори не се преструва.
Гледа ме, сякаш казва: И за най-дребното бих го сторил.“

— Малко трябва да изчакате. Прокурорът е на път. Може и той да има въпроси.

— Имам куп работа. Трябва да кажа на сестрата на Корай. Не знам как да го направя…

— Не се безпокойте. Ние вече го направихме.

Сарп усети как се смразява. Кой знае как го бяха съобщили. Но тайно се зарадва.
Поне не той беше ѝ казал за трагедията.

— Благодаря ви — промърмори.

Комисарят тръгна към вратата. Спря за момент. Внезапно се обърна. Върна се обратно
и каза:

— Има още нещо.

Лицето му беше угрижено.

— Слушам ви.

— Какво според вас е търсил убиецът? Точно когато сте го заварили? Имате ли
предположение?

— Не.

— Приятелят ви не спомена ли нещо?

— Не.

— Документ, диск, бележки, знам ли?

— Нямам понятие. Не е споменавал такова нещо.

— Нали казахте, че пишел книга?

Ето още една клопка, рече си Сарп.

— Не казах, че пишеше. Корай каза, че пишел книга. Двете неща са различни.

— Аз казвам същото, докторе… Бележки по започнатата книга или… в компютъра му…

Сарп изведнъж подскочи. Досега не се беше сетил. Втурна се към кабинета. Комисарят
мълчаливо го последва. Погледна от вратата към бюрото. Нямаше го. Нямаше лаптопа на
Корай, който винаги стоеше отворен на бюрото.

Разпери ръце и промърмори:

— Отнесен е. Убиецът го е взел.

Всичко ли беше изчезнало с Корай?

Няма да допусна да изчезне, каза си. Никога.

Истанбул

Филиз не можа да повярва на ушите си.

— Тувалкаин ли? Кой е той, за Бога?

Сарп Кая набързо преразказа чутото от Корай.

— Какво? Корай Булут е бил убит заради легенда отпреди десет хиляди години?

Очите ѝ бяха широко отворени от изумление.

— Но това е глупост… Лудост дори…

Не довърши думите си и тревожно закръстосва из стаята.

— Нали не очакваш да повярвам в това? Дори децата биха се изсмели.

Сарп беше изтощен. Сякаш всички чувства го бяха напуснали. С изненада установи, че
дори мъка не изпитва. В него зрееше само едно неопределено чувство: омраза. Искаше
час по-скоро да отърве света от оня или онези, които му бяха отнели Корай.

Успя само да кимне утвърдително.

Беше уморен, ядосан, главата му се пръскаше от напрежението да даде на прокурора

същите отговори, както на полицията, и от бурята в душата му, когато видя
състоянието на Суна, която дотича разстроена веднага след като беше научила от
полицаите за убийството на брат си. Те не бяха ѝ показали тялото. Успяла беше
единствено да зърне босия му крак изпод небрежно хвърления върху трупа чаршаф. Не
бяха ѝ казали и че е заклан. Бил убит и толкова.

Когато Суна видя там най-добрия приятел на брат си, се хвърли на врата му с плач.
Единственото, което Сарп можа да направи, беше да не я остави да плаче сама,
повтаряйки: „Закъс-нях, закъснях“.

Досетил се беше и да ѝ каже:

— Не ходи у вас няколко дни — когато полицаите предложиха да я закарат. — Вземи

малко дрехи и иди у Филиз. Като ме пуснат и аз ще дойда.

Суна беше тръгнала без възражения. Сякаш тялото и умът ѝ бяха отделно. Гледаше, но
не виждаше, слушаше, но не чуваше. Приличаше на робот.

Когато прокурорът му каза, че е свободен, Сарп първоначално не го чу. Погледна го с

празен поглед. Мислеше за латинските думи, които Корай каза по телефона преди да
умре. Изобщо не можеше да си ги спомни.

— Можете да си вървите.

Чу го едва на втория път. Значи разпитът беше приключил. Но не усети успокоение.

Нищо не беше приключило. Ясно му беше, че всичко едва започва. Дойде му наум
шаблонният израз от телевизионните новини: Вече нищо няма да бъде както преди.

— Можете да си вървите — повтори прокурорът. — Нямате повече работа тук.

Полицаите също се разотиваха по двама, по трима. Не се виждаше и комисарят, задал

му изнервящи въпроси. Извади от джоба си визитката му и я погледна.
Хаккъ Каплан. Комисар. Криминален отдел…

Точно преди да излезе, прокурорът се беше обадил зад гърба му:

— Докторе, може отново да ми потрябват показанията ви. Не напускайте Истанбул

известно време.

Беше подкарал колата обратно към Джихангир. Филиз го чакаше с нетърпение. Когато му
отвори вратата, си помисли, че ще му се хвърли на врата. Беше забелязал както
внезапния порив, така и въздържането в последния момент.

— Много се забави, притесних се.

— Току-що ме пуснаха.

Затвори вратата и по коридора към хола попита:

— Суна дойде ли?

— Дойде, горката. Много е зле. Дадох ѝ успокоително. Спи вътре.

Чак тогава Сарп забеляза, че от отварянето на вратата момичето шепне.

— Извинявай. Не те попитах, но бях принуден. В един момент си помислих, че не бива

да си стои вкъщи. И не се сетих за друг освен теб. Извинявай.

— Няма нищо. Добре си направил. Аз също те очаквах. Щях да предложа да доведем

Суна.

Сарп се беше строполил изтощен в креслото.

— Кафе?

— Моля.

Когато Филиз се върна с двете димящи чаши, Сарп беше почти заспал.

Минута-две отпиваха кафе и мълчаха. Филиз заговори първа.

— Сега изпълни обещанието си.

— Обещанието?

— Да. Разкажи ми всичко. От самото начало.

И той разказа. Всичко. С едно изключение.

Как телефонът му е звъннал в градината след раздялата с прокурора.

Паниката, която го завладя, когато видя изписаното на дисплея име на Корай.

Как без да се усети, се скри зад едно дърво.

Как натисна слушалката и чу онова болно дишане.

Как изкрещя: „Ах ти, болно копеле!“

Ужасяващият смях на убиеца от другия край на линията…

Той не беше проговорил, но посланието беше ясно: Наблюдавам те. По петите ти съм.

Не разказа това на Филиз. Тя без друго беше много уплашена. Ако страхът ѝ се
усилеше, можеше да направи грешка. А в този момент в живота им нямаше място за
грешки. Защото грешката означаваше смърт. И Сарп Кая отлично знаеше това.

— Не знаех, че си масон — изведнъж каза Филиз.

— Това притеснява ли те?

— Не-е-е. Защо да ме притеснява? А и много не разбирам. Само исках да кажа… Тоест

предпочитам да науча от теб.

— Масоните не обичат да говорят за това.

— Защо? Нещо скришно ли правят?

— Нищо скришно не правят масоните, Филиз. Откъде ти хрумна това?

— Не зная — вдигна рамене момичето. — Така съм чувала. Имали си храм. Там участвали
в тайни ритуали. Ей такива неща. Всъщност никога не съм помисляла, че можеш да се
занимаваш с тайни работи.

— Не са тайни — притеснено вметна докторът. — Всичко това са измислици. Няма

ритуали. Това си е кръжок. Има дневник, регистрация. За безопасността на членовете.
Да, наричаме храм сборното място, но това е просто название. Събираме се и
разговаряме.

— Тогава защо се страхуваш да признаеш, че си масон?

Вече му беше писнало от тези разпити с подозрения.

— Филиз — изръмжа, — не се страхувам. Всеки е свободен да признае, че е масон. Но

ето заради такива неоснователни обвинения хората се притесняват да се афишират.

— А може ли да влезе всеки, който иска?

— Не, разбира се.

— Ето, виждаш ли? Значи има какво да криеш.

— Ох, Филиз, няма. Нима всеки може да влезе, където му хрумне? Не си ли виждала
клубове с надпис: „Само за членове“? И масонството е такъв клуб. Отворен само за
членовете си. И затворен за външни хора.

Момичето замълча. После продължи с умислено изражение:

— Това са легенди. Масоните наистина ли вярват в такива щуротии?

Дали вярваха? Сарп внезапно се притесни от този въпрос. Естествено, че не вярваха.

Опита се да се усмихне, за да прикрие отегчението си.

— Аз не вярвам. Не допускам, че и другите масони вярват. Май само се преструваме,

че вярваме, нали? Защото масонството вече се състои само от символи. Никой не зида
стени. Претворяваме идеалите си чрез знаците на някогашните зидари, това е всичко.

— В такъв случай откъде произлизат всички тези легенди? Каква нужда има от тях?
Храмове, пергели, Храмът на Соломон… Как могат възрастни хора да се занимават с
детинщини?

За момент Сарп помисли да каже, че във всеки масон се крие дете, но се отказа.

Филиз погледна през прозореца към морето и полека намигащото над отсрещния бряг
слънце. В погледа ѝ отново се прокрадваше съмнение.

— Четох някъде, че масоните работели за интересите на Израел.

— Опашати лъжи. Значи американци, германци, французи, японци, чилийци, исландци,

индийци и масоните от не знам колко още нации работят за Израел? Как може да се
обясни такова нещо?

За момент на Сарп се стори, че отговаря на въпросите на Корай. Точно такива въпроси

му беше задавал той, когато научи, че е масон. „Какво ще кажеш, Майсторе, като
всички масонски ритуали са заимствани от Тората? Не ти ли се струва странно?“

Наистина му се беше минавало през ума, но му отговори, че не бива да търси под вола
теле.

— Корените на масонството лежат в древността, братко калфа. И е напълно нормално да

останат следи от тогавашните цивилизации, култури, философии и религии.

На него също му се бе сторило нормално. Но ето че хората изпитваха подозрения към

такава близост.

Сарп повтори същото пред Филиз.

— Ако речеш да търсиш, ще откриеш следи и от християнството, и от исляма — допълни.

Филиз го погледна, сякаш казваше: „Не ти вярвам“.

— Както и да е — рече. — И какво ще правим сега?

— Купи ли ваучери?

Филиз стана и донесе два плика от масата.

— Искаха ли ти лична карта?

— Не.

Сарп отвори единия плик, извади симкартата и тъкмо да я сложи в телефона си,
изпъшка.

— Какво има?

— Как така не се сетих!

— Какво не се сети?

— Не е достатъчно да сменим картите. Заради джипиес устройството в паметта на

телефона могат лесно да ни открият.

— И какво ще правим?

— Трябва да се отървем от тези апарати. Да купим нови. Два телефона, за които не се

знае, че са наши. Може да бъдат регистрирани и на чуждо име. В противен случай
лесно ще ни проследят. Ще ни открият като нищо.
— Да ни проследят ли? — попита учудено Филиз. — А ние ще бягаме ли?

Когато видя, че Сарп извръща глава, стана и отиде при него.

— От кого бягаме? Кой ще ни преследва?

Като забеляза растящия страх в погледа ѝ, Сарп още веднъж съжали, че я е замесил.

— Така е думата, миличка. Имах предвид подслушването на телефоните. Не искам никой

да ни слуша. Технологиите много напреднаха. Не следиш ли новините за подслушвания?
Дори да не говориш, апаратът изпълнява функцията на микрофон. Дори в този момент
може би слушат какво си говорим.

— Нека слушат. Какво от това. Не правим нищо тайно.

— Естествено. Но онези специалисти, които изкарват на екрана, говорят такива неща,

че да настръхнеш.

— Не сменяй темата, докторе. Зная какво е джипиес. Устройство, показващо къде се

намира апаратът в момента. Ще ми кажеш ли има ли нещо притеснително полицията да
знае къде са телефоните ни? От полицията ли бягаме? Каква вина имаме?

Момичето го наблюдаваше. За пръв път снощи беше установил, че му е трудно да я

погледне в очите. Или за пръв път виждаше колко са красиви? Опита се да избегне
погледа ѝ.

— О, не — поправи се Филиз. — Схванах. Не от полицията. От някой друг бягаш ти.

— От никого не бягам. Само че…

Гласът му беше толкова немощен, че и сам не си повярва.

— Много неумел лъжец си, докторе — прекъсна го Филиз. — Бягаш или по-точно, искаш
да избягаш.

— От кого?

Момичето се наведе към него.

— От убиеца на Корай Булут — каза тихо. — Бягате от палача на Тувалкаин. Не е ли

така?

Лондон

Беше осем и десет.

Джон Ашли Съливан бързаше да не закъснее за срещата. Защото агентите на МИ6 не

чакаха.

Не беше останал за Братската софра след заседанието в ложата.

Бързо слезе по стълбите и се вля в потока забързани минувачи по улица „Грейт Куин“.
Премина на отсрещния тротоар, провирайки се между колите със светещи като светулки
стопове. Забърза към метрото.

Слезе една спирка по-рано. Настръхна, докато се качваше с ескалатора.

Следваше ли го някой?
Всъщност причината да остави мерцедеса и да тръгне с метрото беше страхът да не го
проследят.

Обърна се рязко и се огледа. „Дрън-брън“, измърмори. И да го следяха, как можеше да

разбере? Зад гърба му се качваше цяла тълпа. Все пак се вгледа в задните. Две
възрастни жени. Млад чилиец. Сикх с огромна черна чалма. Един още малко да свърши
работата с гаджето си на място, жена, дърпаща се от нечии опипващи я ръце. Зад тях
двама шумни ученици. По-нататък не виждаше.

Излезе на булеварда и погледна часовника си. Имаше още дванайсет минути. Пое
дълбоко дъх. Пъхна ръце в джобовете на пардесюто си и продължи. Искаше му се всичко
да свърши час по-скоро и да се озове в гарсониерата, в горещите прегръд-ки на Ема.
Тази нощ дори можеше да ѝ поиска да го накаже. Умираше да го просне гол по корем и
да го шиба с кадифения камшик. Това го караше да чувства как кръвта му играе във
вените, а растящото желание бие като барабан в ушите му. Каза си: Какво да се
прави, всеки си е малко луд. Аз също. Уважаваният бизнесмен Джон Ашли Съливан
смяташе своите извратености за невинни в сравнение с тези на останалите. Че защо
пълни самолети отнасяха разни хора през уикенда до Сингапур и къде ли не? Той си
беше уравновесен. Уравновесен и спазващ правилата. Истински масон. Дали наистина е
така, запита се.

В интерес на истината, не знаеше отговора на въпроса. Беше си го задавал

нееднократно. Дори в такива нощи — след като накараше Ема да го бие, когато
останеше сам и плачеше от срам. Но не знаеше отговора. Вече и не искаше да го знае.

Вярваше, че е добър човек, добър британец и добър гражданин. Онова, което се канеше
да направи сега, го доказваше. Подлагаше се на огромен риск. И не само себе си, но
и дъщерите си.

Но друг изход нямаше. Щеше да неутрализира един луд, заплашващ света, и да не

допусне тази откачалка да опозори масонството, завещано преди три-четири хиляди
години от дедите на зидарите.

Сега вече крачеше по-уверено. Щеше да направи това. Помисли си: Длъжен съм. Цената
може да е висока, но срещу това те ще предпазят мен и семейството ми.

Ръцете на масона трябваше винаги да бъдат чисти. Извади ги от джобовете и ги

погледна. Моите са чисти, усмихна се. И онова малко кадифено нещо в леглото е само
игра, придаваща цвят на живота. Вярваше, че има право на това.

Покрай него откъм улица „Оксфорд“ премина шумна многобройна група. Ако се съдеше по
знаменцата в ръцете им, по наметалата и червено-белите анцузи на някои от
момчетата, идваха от мач на „Арсенал“. Шумната им радост говореше, че „Арсенал“ е
победил „Манчестър Юнайтед“.

Сменяше тротоарите няколко пъти, за да провери дали не го следят. Внезапно

променяше посоката и се връщаше обратно. После отново се обръщаше и продължаваше.
Опитваше се да не излиза от тълпата. Не вървеше нито в края на улицата, нито покрай
стените. Внимаваше винаги да е в средата на тълпите минувачи.

Площад „Пикадили“ беше многолюден както винаги. Един поток от хора отиваше към
парка, друг — към клубовете в противоположната посока. Сводниците и проститутките
още не бяха започнали работа. Площадът все още беше на разположение на джебчиите,
тръгнали на лов за богати, но разсеяни туристи, на мошениците и уличните търговци.
Клубовете, дискотеките, ресторантите и кръчмите бяха претъпкани. Черната ирландска
бира се лееше като река.

Подобно на всеки пристигнал в Лондон гал и той предпочиташе да вечеря не в тъпите

английски клубове, а в галска таверна. И най-добрата в това отношение беше Галският
дракон. Отдалеч забеляза табелата на ресторанта с червен дракон върху бяло-зелен
фон.

Опита се да се успокои. Заровете бяха хвърлени и нямаше връщане назад. Трябваше да

действа.

Посрещна го метрдотела Пати, който с всяко движение сякаш казваше: Аз съм гей, да
знаете. Всъщност се казваше Патрик, но всички му викаха Пати. И той не се сърдеше.
Дори ако някой новодошъл кажеше „господин Патрик“, присъстващите винаги го
поправяха „кажи Пати“.

— Добър вечер, Пати.

— Добре дошли, господин Съливан. Масата ви е готова.

Поведе го към закътана малка кръгла маса с червен абажур. Там все още нямаше
никого. Налагаше се да почака. Съливан мразеше да чака. Особено в моменти като
този, когато усещаше, че върви по ръба на пропастта. Нямаше търпение всичко да
приключи. Да свърши и известно време да го няма. Да вземе Ема и да забегнат в
горите на Ява. Повече не издържаше на този стрес.

Но не стана онова, от което се страхуваше. Още преди да седне на стола, някой каза
зад него:

— Добър вечер.

Кога беше дошъл този човек? Преди секунда го нямаше.

— По телефона звучахте уплашено, господин Съливан.

— Страхувам се наистина — кимна.

— И какво искате да предадете на МИ6?

— Гарантирате ли моята и на семейството ми сигурност?

— Да.

Много небрежен отговор.

— Говоря сериозно — ядоса се. — Няма да продължа без гаранции за сигурност.

Мъжът внезапно стана.

— Чакайте, къде тръгнахте?

— Господин Съливан, не знам какво ви е положението. Нито информацията, която искате

да ни предадете. Единственото, което знам, е, че със службите на Нейно величество
не се прави пазарлък. Затова смятам, че срещата ни трябва да приключи.

Същински проклет британец, каза си Съливан. Студен и самовлюбен. Потисна гнева си.

— Информацията ми е много важна и опасна. Трябва да ме опазите.

— Информацията ви, каквато и да е тя, без да я познавам или по-скоро — без да ѝ
повярвам, не подлежи на такива условия.

Млъкна и впи леден поглед в гърчещия се от притеснение Съливан.

— Ако сте решили да говорите, слушам ви. Но трябва да го чуя само аз. Моля ви да се
държите така, сякаш говорите за жени, мачове, конни надбягвания и подобни.

Сега на Съливан му идеше да си тръгне. За кого го вземаше този? Какъв смисъл имаха
тия тъпи игри ала Джеймс Бонд?

Но трябваше да седне и да говори. Не можеше повече да носи това бреме. Този луд
трябваше да бъде спрян. И то преди да му се е обадил да каже: „Задачата ви очаква,
Велики Княже на Свещената тайна“.

И Джон Ашли Съливан заговори. Разказа всичко от игла до конец. Опита се да опише
гласа на мръсника.

— Като рязане на тенекия с тъпа ножица.

— Кажете нещо повече за сянката.

Какво да каже? Не беше видял нищо в тъмното.

— Само сянка. Холограма.

— Нямаше ли нещо отпред, отзад, до нея? Календар, ножица, нож за хартия, знам ли,
каквото и да е? Картина отзад?

— Дори да е имало, не се виждаше.

— Сигурен ли сте? Помислете добре. Подробностите са изключително важни.

Изведнъж си спомни.

— Око — прошепна развълнувано. — Отзад май имаше око в триъгълник…

— Нещо друго?

Какво друго? Какво означаваше това сега? Не му ли вярваше? Гадняр такъв, помисли
си. Казвам ти, че светът е в опасност, какво повече искаш?

— Извинете, не разбрах.

— Някакъв друг детайл, искам да кажа. Някаква сричка или необичаен друг глас. Знам
ли. Единственият свидетел на преживяното засега сте само вие.

Изведнъж си спомни истинската причина за идването си тук. Разказа за показаните му

като стар черно-бял филм кадри. За мъжа в тях.

— Кой беше, познахте ли го?

Протегна се през масата и прошепна името на човека в ухото на агента.

За пръв път агентът на МИ6 се стресна. За пръв път изглеждаше заинтересован.

— Сигурен ли сте?

— Да.
— Възможно ли е да сте се припознали?

— Не съм. Той беше.

— Добре, но защо ви го е показал?

— Откъде да знам.

— Помислете добре. За какво говореше, когато започна показването на снимките. Точно

в този момент!

— За някаква тайна.

— Тайна ли?

— Да. Обаче не обикновена. Символична тайна. От масонските истории.

— И каква е тайната?

— Ами… Не знам точно. Говореше някакви безсмислици от типа на: Тайната на Тувалкаин
е в чужди ръце. И точно в този момент започнаха кадрите.

— Възможно ли е да е искал да видите този човек?

Че какво друго, тъпако, какво друго, ядоса се Съливан. Разбира се, че му го показа.

— Искам да кажа, господине, дали е целял да ви покаже, че тайната е във въпросното

лице? Така ли е?

— Мисля, че това беше целта му.

— Какво стана после?

— Бях много уплашен. Много стреснат. Затова не познах веднага човека от снимките.
Дали наистина беше той? Ако да, значи е в голяма опасност и няма представа за това…
И тогава каза…

Млъкна и се помъчи да си припомни.

— Какво каза, господин Съливан? Помислете добре. Искам от вас точната фраза.

— Ами… — започна, впил поглед в празното пространство, сякаш там хвърчаха търсените
думи. — Каза… Не бой се, Велики Княже на Свещената тайна. Съветът на Седемте
посветени заседава. Тувалкаин препаса меча. Точно това каза.

По лицето на агента плъзна странно изражение.

— Велик Княз на Свещената тайна ли? — попита. Явно едва се удържаше да не се

изсмее. — Ако правилно съм разбрал, това сте вие.

Ако беше млад, при такава подигравка Съливан щеше да повали с юмрук този отсреща.
Но вече не беше млад. Освен това беше в опасност. Кимна мълчаливо.

— Какво означава това, господин Съливан, бихте ли пояснили?

Този сега на разпит ли го подлагаше? Когато разказваше преди малко, беше споменал и
това. Да не би да се правеше на разсеян и да проверяваше има ли противоречия в
разказа?
— Казах го преди малко, но се боя, че е убягнало от вниманието ви — не можа да
скрие реакцията си. — Масонско звание. Знаете, в масонството има степени. Това е
една от тях.

— Коя, господин Съливан?

— Трийсет и втора.

— Не бяха ли общо трийсет и три? Така си спомням. Значи ви остава едно стъпало до
върха.

— Не — поясни веднага. — Аз не съм трийсет и второ ниво. Той каза, че ме повдига.

— А вие коя степен сте, господин Съливан? Прегледах досието ви, но май съм
забравил. Ако не е тайна, разбира се.

— Двайсет и трета — отговори веднага.

— Може ли така да се прескочи направо на трийсет и втора?

— Нали ви казах, че е луд.

Сега агентът се наведе към него.

— Как се беше нарекла сянката, казвате?

— По няколко начина. Например Пазител на Храма. Син на вдовицата… — замълча и

погледна агента. — Тувалкаин — прошепна, оглеждайки се тревожно.

Беше разказал всичко, което знаеше. Джон Ашли Съливан изпитваше противоречиви
чувства. Усещаше, че камък е паднал от плещите му. Но вътрешният му глас казваше:
Ето, сега загази, братко Съливан. Хвърли в огъня и себе си, и децата си.

Поиска сметката. Всъщност наближаваше единайсет. Всеки момент Пати щеше да бие
звънеца и сънливо да се провикне: „Последно питие“. Пет минути след двайсет и три
часа в „Галския дракон“ вече нямаше светлини. С изключение на кухненските.

Излезе от заведението. Закрачи в нощта. По едно време усети, че спокойствието го

напуска. Завладяваше го все по-смразяващ страх. Внезапно промени решението си.
Нямаше да ходи в гарсониерата в богаташкия квартал. Желанието го беше напуснало.
Беше смазан и унил. А имаше и задължения. В тази ситуация не можеше да остави
семейството си само. Спря до уличен художник, рисуващ дебела жена с дете в
прегръдките, и извади телефона си.

— Ема?

Чу гласа на момичето. Сладката Ема. Кой знае как го чакаше. Сигурно беше облякла
последния му подарък. Онзи кожен комбинезон, който плътно обвиваше тялото ѝ,
оставяйки открити само гърдите… По друго време дори само при мисълта за тази гледка
щеше да се разтрепери целият. Но не и сега.

— Не — каза с уморен глас. — Не мога да дойда. Но слушай сега. Не ме е викнала

Сюзан. Просто съм уморен. А и рано сутринта трябва да бъда в Бристол. Моля… Не…
Естествено… Обичам те. До другата седмица… Може да отидем в чужбина. Добре.

Затвори телефона.

Продължи към площада. Беше заръчал на шофьора да го вземе в единайсет от

„Пикадили“. Щеше да го закара в богаташкия квартал. Но понеже промени намерението
си, сега го чакаше дълъг път. По това време му предстоеше да измине тричасово
разстояние, за да излезе на М4 и да стигне до Кардиф. Шофьорът му от седемнайсет
години, Джеймс, умееше да пази тайна. Нееднократно го беше доказал. Заедно
остаряваха. Беше достатъчно дискретен, за да не обсъжда любовните похождения на
шефа си. Съливан забързано тръгна към мястото на срещата и навлезе в парка, още по-
тъмен заради сенките на дърветата.

Вече беше късно, когато забеляза проблясването на ножа в ръката на излезлия иззад
дървото мъж. Докато ножът с ужасяващо хрущене прерязваше гърлото му, погледна
убиеца в очите. Мечът на Тувалкаин, помисли си. И това беше последната му мисъл.
Стисна с ръце гърлото си, свлече се на земята и падна настрани.

Около главата му се образува локва кръв.

Убиецът се наведе и извади телефона от джоба му. Избърса окървавения нож в дрехите
на жертвата. „Щрак“, чу се в мрака. Дългият нож се скри в канията на пружина в
десния ръкав на сакото на убиеца. Той излезе от парка, мина през тълпата, зяпаща
последните клиенти на въртящата се будка в центъра на площада, и спря такси.

Агентът на МИ6 влезе в комуникационния център на службата в Найтсбридж[20] веднага

след раздялата със Съливан. На металната табела над входа пишеше „Дейта Електроник
ООД“. Нямаше никого освен охраната на вратата. Качи се с асансьора до втория етаж.
Мина през дългия коридор. Влезе в канцеларията си. Запали настолната лампа със
зелен абажур. Седна пред компютъра. Натисна първо иконката за шифроване. Написа
съобщението си в появилия се на дисплея правоъгълник:

Източник: Джон Ашли Съливан.

Код: Оранжев. 03/07-1

Оранжевото беше предпоследната степен на тревога при спешност. 03 беше кодът за

тероризъм, 07 за заговор, а -1 за готовност.

Цел: ******* **** ****

Служебният компютър вече дори беше шифровал името. В МИ6 можеше да го разчете
единствено госпожа Джесика Тейлър.

Той си представи физиономията на шефа на МИ6 Тейлър, когато прочете съобщението. Тя

моментално щеше да грабне телефона и да каже: „Патрик, веднага искам да те видя!“
Завеждащият операциите Патрик О‘Нийл щеше да се приготви да го разкъса, защото го е
прескочил и се е отнесъл директно към шефа и преди да се отзове на повикването,
щеше да му се обади и да каже: „Какви пак си ги забъркал, Терънс?“

Сви рамене. Описа в подробности разказаното му от Съливан. Предаде искането му за

охрана и не пропусна да прибави одобрението си.

Беше стигнал до края на доклада.

„ИСКАНЕ: Тройно оранжево.

ПРЕДЛОЖЕНИЕ: Да се уведомят съответният министър и целта.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: DOG-3. ***G/IMH-yet.“

Терънс искаше международна тревога. Оранжевата беше предпоследната. Следваше

бедствието. DOG-3 бяха специалните сили, които можеха да се упълномощят в много
секретни и специални ситуации и то с допитване до кралицата лично от премиера.
Нямаше нужда дори да изписва кода ***G/IMH-yet, но с него настояваше за тризвездна
секретност и право за убиване от специалните сили. Нямаше по-висока степен на
секретност от тризвездната.

Знаеше колко здрави са нервите на Джесика Тейлър, наричана в службата Желязната

лейди, но сигурно след Патрик щеше да се свърже с „Даунинг стрийт“ 10[21] и да
поиска среща с премиера, обяснявайки, че положението е много сериозно.

Досега не ѝ се беше случвало агент Терънс Хемингуей да се заблуди. Откакто разкри

заговор срещу кралското семейство, той се превърна в един от най-уважаваните агенти
на МИ6. Щом по силата на дадените му пълномощия ѝ пращаше директно шифрограма
посред нощ, значи бяха изправени пред страшна беда.

Провери написаното. Натисна бутона „изпрати“.

Вероятно в спалнята на директор Тейлър дисплеят на компютъра премигваше в червено.

Изтри изпратеното съобщение. Провери дали не е останало в паметта. Компютърът беше

чист като мозъка на новородено.

Разтреби бюрото и загаси лампата. На излизане се обърна да огледа кабинета за

последен път.

След трийсет секунди беше в асансьора на етажа. Той все още стоеше там.
Следователно никой не беше влизал или излизал. Натисна копчето за повикване и
вратата се отвори. Агент Хемингуей влезе в кабината с препускащите в ума му десетки
въпроси и натисна копчето за партера. След двайсет секунди кабината спря с леко
разтърсване. Зачака отварянето на вратата.

— Да не си тръгнете без да се сбогувате, агент Хемингуей?

Дулото на ППК-25 със заглушител сочеше между веждите на агента.

Направи единственото възможно нещо. Разпери ръце, за да увери отсрещния в липсата

на оръжие.

Дулото леко помръдна да ги вдигне още.

Терънс повдигна още ръцете си. Ако получеше дори една десета от секундата, това
беше най-подходящата поза да стовари юмрука си като чук по главата на нападателя.
Но се съмняваше, че той ще му я отпусне.

Погледнаха се в очите.

— Страх ли те е, Терънс?

Гласът му беше подигравателен, носов и сух.

— Наистина трябваше да помислиш дали да съобщиш на шефа си приказките на оня

глупак, в които повярва. Или се лъжа? Още ли не си съобщил? Или написа, че някакъв
ти е разказвал приказки, но ти не си му повярвал?

Веднага показа, че не допуска тази вероятност.

— И то по това време?

Косата му беше странна. Сякаш имаше камък на главата, та висеше накриво. Или беше
перука? Разбира се, че беше перука. И имаше цветни лещи в невероятно студените очи.
Защото никое човешко око не можеше да бъде така изцъклено.
Вече нямаше време. Терънс Хемингуей веднага разбра, че мозъкът му подава команда
към пръста на спусъка.

Но се лъжеше. Убиецът беше изпратил заповедта не към спусъка на ППК-25 в лявата си

ръка, а към държаната отзад дясна. Когато пружината в ръкава на сакото му се разви,
вече беше късно. Ръката се изхвърли светкавично. Когато дългият нож в нея се плъзна
по гърлото на Терънс, той първоначално не почувства нищо. Видя само струята кръв,
боядисала в миг вратата на асансьора. Юмрукът му, вдигнат за удар по главата на
убиеца, остана във въздуха. Докато се свличаше по вратата, ножът го удари отново.
Терънс падна. Между краката на убиеца забеляза лежащия в море от кръв охранител,
когото беше поздравил на влизане в сградата. Остана неподвижен в собствената си
кръв. Излизащият от прерязаната му дихателна тръба въздух правеше мехурчета в
кръвта.

Истанбул

— Слушам те — каза комисар Хаккъ Каплан на помощника си. — Да започнем от онзи

самовлюбен доктор.

Помощникът му разтвори бележника си.

— Лекар хирург Сарп Кая. Роден в Чешме през 1975 година. Ерген. Завършил
Истанбулския медицински…

— Пропусни това — рече нетърпеливо. — Кажи нещо важно.

— Масон…

— А така. Продължавай.

— Член на ложата на Свободните и Приети масони. Влязъл е преди седем години.

— Да беше казал масон ястреб.

Помощник-комисарят Мурат Келкит възрази:

— Човекът е майстор масон, комисар.

— Знаеш ли колко степени има масонството?

— Трийсет и три.

— Да, ама нашият доктор е още на трета. Майстор, както казваш. Майсторите са
Звеното на Неопитните в масонството. Те самите не знаят това. Мислят си, че като
станат майстори, вече всичко знаят. Но не е така. Те са само частта над водата,
върху ледника.

Браво, каза си Хаккъ Каплан. Откъде извадих толкова знания? Остана много доволен.
Всъщност умираше от скука. Не бяха мръднали ни на сантиметър в разследването на
бомбения атентат в Сапанджа. Нямаха и никакви улики. От Самуел Коен бяха останали
шепа части. Интересното беше, че никой досега не пое отговорността за атентата. Ако
беше Ал Кайда или някой подобен, веднага щяха да признаят. Но мълчанието беше
пълно.

— Ерген.

— Това го каза, Мурат.

Младият полицай се подсмихна.

— Официално е ерген. Докторът е известен хирург. Заможен. Кабинетът в Тешвикийе е

препълнен. Хубав мъж. Жените тичат подире му. Затова официално ерген, но в
действителност едва ли.

— То и ти не се смяташ ерген тогава. Още преди да си изпратил едната, влиза

другата.

Помощник-комисарят щеше да каже нещо, но се въздържа. Съсредоточи се в бележника

пред себе си.

— Според получените от джиесем оператора данни сутринта в три и четирийсет и една е

бил търсен от жертвата.

— Да…

— Разговорът е продължил двайсет и една секунди.

Мурат Келкит отново погледна в бележника.

— На доктора са звънeли и в четири и петдесет и пет. Тогава трябва да е бил на

местопрестъплението.

— Научи ли кой го е търсил?

— Секретарката му.

Комисар Хаккъ Каплан погледна помощника си.

— По това време? Това не ти ли се струва странно? Очевидно е много отдадена на

работата си — тонът му беше язвителен. — Иначе защо ще звъни на шефа си по това
време? Ето те теб. От години работим заедно, но никога не си ми звънял в четири и
петдесет и пет.

— Разговорът е прекъснат след двайсет и шест секунди.

Хаккъ Каплан се почеса по започналата да оредява коса.

— Защо ли секретарката е трябвало да се обади за двайсет и шест секунди в четири и

петдесет и пет през нощта? Явно докторът не обича дългите разговори. Колко каза, че
е продължил първият разговор?

Мурат Келкит погледна в бележника.

— Двайсет и една секунди.

Комисарят стана и тръгна замислено из стаята. Отиде да погледне през прозореца.

— Слушай сега — и пак се почеса по главата. — Свържи се с мобилния оператор. Проучи

къде са се намирали абонатите, търсили Сарп Кая по това време…

— Питах вече — отговори помощникът му. По лицето му се четеше гордост.

Комисарят се обърна към прозореца.

— Не мога да повярвам. Да не искаш да кажеш, че си свършил това, без да чакаш

указания от мен? — и погледна обидено. — Шегувам се — обърна го на закачка. —
Откъде е търсен докторът първия път?
— От местопрестъплението.

— А докторът къде е бил в този момент? Дали е хъркал вкъщи, както каза?

Помощникът се усмихна.

— Дали е хъркал, не знам. Бил е на адрес в Джихангир.

— Че той не живее там. Надявам се да си научил кой е обитателят на този адрес.

— Няма да повярвате.

— Опитай.

— Секретарката на Сарп Кая, Филиз Буран. Той е бил в дома ѝ в ранната утрин.

Комисарят сякаш не се изненада.

— А второто обаждане?

— От Филиз Буран…

— От дома ѝ в Джихангир.

— Не, комисар… Според джипиес данните апаратът, от който е търсен Сарп Кая в този
момент, е бил на улицата на престъплението.

Хаккъ Каплан очевидно не беше очаквал това.

— На улицата пред дома на Корай Булут?

Мурат Келкит кимна.

— Жената е била пред дома на жертвата.

Изражението на комисаря беше странно. Помощникът му го познаваше много добре.

Началникът му гледаше така, когато спипваше виновника.

— Друго?

— След четири и петдесет и пет Сарп Кая е провел още един разговор. Този път той е
звънял. От мястото на убийството.

— И на кого?

— Ако кажа, че пак няма да повярвате, ще се сърдите ли?

— Няма, Мурат. Явно докторът е пълен с изненади. Вече нищо не може да ме изненада.
На кого е звънял?

— На убития Корай Булут.

Комисарят се стресна.

— Какво? На жертвата?

— Казах ви, че няма да повярвате.

— Е, и?

— Разговорът е продължил четирийсет и седем секунди.

— Четирийсет и седем секунди с мъртвец — и комисарят отново закрачи из стаята. —

Четирийсет и седем секунди с мъртвец…

Внезапно спря пред подчинения си.

— Къде е бил телефонът на Корай Булут, когато докторът е позвънил, Мурат? Където си
мисля ли?

— Където и този на Филиз Буран. На улицата на местопрестъплението…

Очите на Хаккъ Каплан блеснаха.

— Там е бил убиецът. При момичето.

— Извинете, не ви разбрах.

— Няма нищо сложно. Май приемам доктора несериозно. Като е забелязал липсата на
телефона на Корай, веднага е направил връзката. Потърсил е убиеца на приятеля си. И
не с мъртвеца, а с убиеца му е говорил няколко секунди…

— Четирийсет и седем — промърмори Мурат Келкит. Не беше помислил за тази

вероятност.

— Щом установиш къде е бил онзи апарат по това време, отивам да ти искам от шефа
награда. — Като видя отчаяния поглед на помощника си, извика: — Изчезвай! Отивай да
разбереш. Ако се наложи, извади съдебна заповед за мобилния оператор. Но разбери.
Веднага!

Помощник-комисарят Мурат Келкит преглътна.

— Ами… — измърмори.

— Какво „ами“? Къде е тоя телефон?

— Всъщност разбрах…

— И къде е телефонът?

— В средата на Мраморно море, комисар. Последният сигнал, в единайсет и двайсет и

три, е прихванат между Бостанджъ и остров Хейбелиада. По всяка вероятност от
междуградски кораб.

Хаккъ Каплан се тръшна в стола си. Доброто настроение го беше напуснало, в устата
си имаше метален привкус. Убиецът с часове беше обикалял Истанбул с телефона на
жертвата в джоба си. Беше извлякъл всички данни от паметта и го беше изхвърлил в
морето. Ето, че убиецът избяга, рече си.

— Измъкна се гадината.

— Да арестувам ли доктора, комисар?

Хаккъ Каплан го изгледа намръщено:

— Не го арестувай, дръж го под око.

— Ама… Не разбирам…

— Следи го… Двайсет и четири часа. Искам поне два доклада дневно, Мурат.

— Пак не раз… — помощник-комисарят не успя да довърши изречението.

— Не ме ядосвай! Следи го! С набирането на номера на Корай Булут докторът подписа

смъртната си присъда. Убиецът ще се върне за него.

София

На следващата сутрин дъждът беше намалял. Волкан Демиркан приготви колата и каза на
чакащия на вратата шофьор:

— Ти си върви, Седат. Аз ще карам. Само преди това свали знаменцата и смени

номерата.

След като Седат тръгна, се качи на мерцедеса. Закопча колана. Запали двигателя и
леко подаде газ.

Бронираният мерцедес зави вдясно при стадион „Васил Левски“. Остави вляво бившия
хотел „Москва“ и тръгна по булевард „Витоша“.

Помисли си: Времето се оправя, облаците се вдигат. Всъщност никак не му се

празнословеше с цяла зала дипломати. Беше достатъчно потиснат. Имаше нужда от
светлина и въздух. Нуждаеше се от светлината като от вода.

Дори не беше навършил трийсет години, когато стана посланик. Същата година се ожени
за Жале. Първото му назначение беше в Пакистан. Взе жена си и хукна към Исламабад.
Бяха очарователни дни и за двамата. Мистиката на Ориента ги омая. Четиридневното
пътуване до Лахор беше като втори меден месец. Жале беше влюбена в екзотичните
цветя на Градините Шалимар. Там беше съобщила на Волкан.

— Любими, готов ли си за присъединяването към семейството на още един Демиркан?

Спомни си как закрещя от радост, как прегърна съпругата си сред цветята и я подгони
като луд.

Жале се беше върнала в Истанбул за раждането. Новината за раждането на Сибел

съвпадна с известието за постигането на споразумение между двете съседни страни за
решаване на Кашмирския проблем по разработената от него формула. Този
дипломатически успех му бе донесъл международно признание. Беше разрешил стогодишен
проблем, но това не го интересуваше, гореше от нетърпение час по-скоро да зърне
малката си дъщеричка.

Премина в дясната лента. Волкан обичаше измитата от дъжда софийска атмосфера.

Българската столица беше пълен със зеленина град. Сега блестяха широките улици и
кубетата на катедралата, извисяваща се точно зад Парламента. Внезапно промушилото
се през обвилите града черни облаци слънце вече галеше листата на дърветата.
Слънчевите лъчи придаваха на София атмосферата на ренесансовите икони с Исус.
Освободилата се от облаците светлина струеше над града.

Открехна прозореца и вдиша чистия въздух. За момент, за миг забрави за всичко. Ако
не усещаше приближаването на силна буря, сигурно щеше да запее:

Yesterday! All my troubles seemed so far away…

Тази стара класика на Бийтълс изпълняваха в ресторанта на първата им среща с Жале,

докато се гледаха в очите.
Сърцето му се разтуптя. Завъртя волана към булевард „Балкански“. Малко по-нататък
намали на червения светофар. Докато слушаше ритмичния сигнал за ляв завой, усети
аромата на Жале. Носът го засмъдя. Не можеше да забрави миризмата и на двете. Нито
на жена си, нито на дъщеря си.

Зави наляво от „Васил Левски“, към „Евлоги Георгиев“. Настъпи още малко газта.
Трафикът тук беше по-оживен. Опитваше се да кара мерцедеса колкото е възможно
повече по средата, за да не изпръска пешеходците със събралата се покрай тротоара
вода.

Минавайки покрай зелената площ около хотел „Хилтън“, го видя на левия тротоар.
Кракът му внезапно натисна спирачката. Бавно премина в лявото платно. На гърба си
носеше червена раница. Също като неговата. И също като него вървеше с малки, но
бързи крачки. Доближи още малко до тротоара. Погледна през прозореца. Беше мургав и
с мръсна брада като терориста в Рим. Мъжът също го видя. Погледите им се срещнаха.
Волкан Демиркан сякаш отново преживяваше онзи момент.

Имаше една-единствена разлика. Сега се намираше в брониран мерцедес. А преди седем

години като луд разблъскваше полицаите, които не му позволяваха да влезе в
станцията на римското метро, станало обект на химическа терористична атака.

— Жена ми и дъщеря ми са вътре!

Полицаят го сграбчи за яката.

Докато се дърпаше, викайки: „Дипломат съм, ще вляза, не можете да ме спирате“, го

забеляза.

На гърба си носеше червена раница. Беше леко прегърбен. Сякаш в раницата имаше нещо
тежко. Вървеше със ситни, но бързи крачки. Беше мургав, с мръсна брада. За момент
прехвър-ли вниманието си от полицая върху него. Имаше нещо странно. Нещо не на
място.

Внезапно проумя. Наоколо беше същинска лудница. Всички крещяха, тичаха, сирените на
полицейските коли, линейките и пожарната свиреха оглушително. А мъжът с раницата
беше невероятно спокоен. Не се интересуваше от случилото се. Вървеше, сякаш не
виждаше какво става наоколо му. Възможно ли беше това? Не, не беше. Човек нямаше ли
да се обърне да види какво става, нямаше ли да попита, да се загледа? А той не
правеше нищо такова. Само все по-бързо се отдалечаваше.

Обикновено Волкан Демиркан слушаше вътрешния си глас. Защото много рядко го беше
лъгал. „Тичай“, казваше вътрешният му глас. „Хвани го.“ И щом се затича, мъжът
веднага го забеляза. Щом установи, че Волкан е по петите му, хукна да бяга.

„Дръжте го“, крещеше Волкан. „Ще избяга!“

Италианските полицаи не бяха схванали веднага.

„Ще избяга, хванете го! Тичайте!“

Няколко полицаи се включиха в преследването, спомнили си наставленията от

обучението: Бягащият от местопрестъп-лението непременно трябва да бъде спрян.

Волкан вече го настигаше. Почти чуваше дишането му. Явно раницата беше толкова
тежка, че го забавяше. По едно време понечи да я свали от рамото си, но разбра, че
това ще го забави още повече и се отказа.

Между тях имаше най-много две крачки. Когато Волкан скочи отгоре му, видя как
ръката му бързо се издига. Бяха паднали заедно. Опита се да го обърне и да извади с
пръсти онова, което беше пъхнал в устата си, но беше късно. Когато полицаите
дойдоха, вече бълваше бяла пяна. Със силен гърч тялото му се изпружи и застина.
Смъртта настъпи за по-малко от десет секунди.

Двама полицаи рязко издърпаха Волкан от трупа. Докато той се опитваше да им обясни,
че е дипломат, трети отвори червената раница и извади четири вързани едни за друг
пожарогасителя.

Вечерта по РАИ 1 прочетоха официалното изявление на полицията за намерените туби в

раницата на терориста, заловен от турския посланик, който беше изгубил в
нападението жена си и дъщеря си.

„Специалистите откриха във флаконите силно отровен газ. При ужасяващото нападение
не се е спасил никой от влака, в който се е качил един от очевидно двамата
терористи. Жалко, но триста двайсет и шест души…“

Нямаше нужда хората да знаят повече. Не биваше да се всява паника с обяснението, че

щом газът се смеси с въздуха, веднага атакува дихателната система, причинява
верижни мозъчни кръвоизливи и незабавна смърт.

Волкан Демиркан шофираше колата непосредствено до мъжа на тротоара. Заради бавното

си придвижване в лявата лента беше събрал опашка след себе си. Не обръщаше внимание
на гневните клаксони. Срещна погледа на мъжа. Той се ухили и му махна с ръка.
Обърна се и продължи по пътя си. Малко след това прегърна чакащото го момиче, също
с раница на гърба.

Настъпи газта и се отправи към пресичащия булевард „България“ подлез. Даде десен
мигач, за да влезе в средната лента. Когато погледна в огледалото, видя по нея да
се движи военен конвой. Състоеше се от три коли — две патрулки, предвождани от
джип. Спря мигача и намали, за да даде път на конвоя. Докато джипът го
изпреварваше, отдясно видя войника на волана, който не отделяше очи от пътя. До
него седеше офицер, изправен като бастун. Конвоят забързано се отдалечи.

Волкан покара още малко в лявата лента, даде отново мигач и премина в дясната. Но
не увеличи скоростта. Не желаеше да се лепне зад военните.

Подмина пресечката с „Пенчо Славейков“ и заслиза към подлеза. Погледна вляво.

Направи му впечатление липсата на насрещно движение. А този участък беше много
натоварен по цял ден. Заради поглеждането вляво не забеляза как веднага след
кръстовището трима войници излязоха иззад дърветата и спряха движението зад него.
Със светлоотразителната си жълта палка единият отклони колите към „Славейков“.

Запали фаровете преди навлизането в двестаметровия подлез. Това беше по-скоро

тунел. Тунел, който към средата завиваше наляво.

Влезе в подлеза и точно в средата на завоя видя сложена от военни бариера. Дали не
бяха от предишния конвой? Три патрулки и джип. Преградилият пътя войник с автомат
му махна да спре. Нямаше как. Пътят беше изцяло преграден. Спря.

Докато да натисне копчето за сваляне на прозореца, войникът вече беше отворил

вратата.

— Слезте.

— Моля?

— Слизай!
Тонът му беше рязък. В това време от джипа слезе офицер.

— Моля, господин Демиркан. Направете каквото ви казват. Веднага. Незабавно

напуснете колата.

Обърнал се беше към него на фамилия. Значи го познаваше.

— Какво означава това…

Не успя да довърши. Изключително учтивият дотогава офицер го хвана за ръката и го

издърпа навън.

— Слезте, ви казах. Веднага.

Всъщност вече беше слязъл.

— Мобилният ви?

— Ей, хайде да ми…

Пак не успя да довърши. Сега войникът го обискира грубо. Извади телефона от джоба
на панталона му и взе портфейла с личната и банковите му карти.

— В джипа — рязко изкомандва офицерът. — Живо, живо!

Заведоха го с блъскане до джипа. В същото време от едната патрулка излезе цивилен.

Войниците набързо свалиха пуловера на Волкан и му го хвърлиха. Цивилният го нахлузи
и се затича към мерцедеса. Волкан видя как единият войник хвърли през прозореца в
колата му телефона и портфейла. Цивилният на волана освободи ръчната спирачка и
даде газ. Оставеният с включен двигател мерцедес изтрещя и се втурна напред.

Колата с ръмжене премина край издърпаната встрани от двама войници бариера. Зави и
се изгуби от погледа. Сигурно отдавна беше излязла от подлеза. „Седемнайсет
секунди“, викна един войник с хронометър в ръка.

Волкан Демиркан беше шокиран. Да му бяха казали предварително, никога нямаше да

повярва. Посланикът на съседна страна отвлечен посред бял ден и то от военни. Да не
би пък да не бяха военни? Всеки можеше да намери униформа.

Обърна се към офицера, който още го държеше за ръка. Дръпна се и освободи ръката
си.

— След като се обръщате на име към мен, значи знаете кой съм. Напомням ви, че
извършвате престъпление в международен мащаб. Незабавно ми дайте обяснение.

Офицерът възпитано се усмихна.

— Мога единствено да се извиня, господине. Аз съм военен и изпълнявам заповеди. И

сега това направих. Само това мога да ви кажа. Сега ви моля да се качите в джипа.
Извинете мен и подчинените ми за грубото поведение.

Колко правилен английски говореше офицерът! Много рядко българите говореха такъв
перфектен английски.

Нямаше какво да се прави. Качи се в колата, без да се налага да го бутат. Офицерът

седна до него. Тогава Волкан забеляза затъмнените задни стъкла.

— Следяхте ли ме?
— Не, господине.

— Не бяхте ли в онази военна кола, която преди малко мина покрай мен?

— Не, господине.

— Как така? Само преди няколко минути ме изпревари съвсем същият конвой от три
служебни коли и джип.

— Така е, господине — леко се усмихна капитанът.

— Те ли ме следяха?

— Ние от сутринта сме на подлеза.

Демиркан усещаше как го заливат вълните на гнева.

— А те? — попита ядосано.

— Те минаха пред вас и продължиха.

— Значи сега ми казвате, че отвличането ми е планирана операция? Отвличането на

посланик?

Офицерът не отговори. Войникът се качи, седна зад волана и попита:

— Можем ли да тръгваме?

Вероятно капитанът беше направил незабелязан от Волкан жест, защото момчето веднага
се обърна напред.

— Защо? — изкрещя Волкан.

Капитанът го погледна напълно спокойно.

— Извинете ме, господине. Не зная. Разбирате, че дори да знаех, нямаше да ви кажа.

Ясни са ви тези неща. Наредено ми е да ви взема и отведа. При изключителна
секретност. И аз изпълнявам заповедта. Толкоз. А при това вие не сте отвлечен,
господине. Колата ви в този момент напуска София. Опасявам се, че ще претърпи
катастрофа — и погледна посланика. — Казах ви повече от допустимото. Сега не
създавайте повече проблеми.

Тогава Волкан забеляза вълнената качулка в ръцете му.

— Сложете това на главата си.

Другата врата се отвори и още един войник седна до Волкан. Разбрал, че посланикът
няма да изпълни нареждането, капитанът насила нахлузи качулката на главата му.
Наоколо притъмня.

Заради качулката Волкан не виждаше нищо друго, освен черна стена. Опита се да
прецени посоката по завоите на джипа. Невъзможно беше. Джипът завиваше твърде
често.

Спомни си казаното снощи от българския външен министър Уди Стоичков: „Скачай в

колата и пристигай, комшу. Нямаш нужда от шофьор и официално облекло.

„Може да объркам пътя, Уди. Само веднъж-дваж съм го минавал. И винаги с шофьор.“
„Няма да го объркаш. Излезеш ли на булевард „България“, карай все направо. Мини
през подлеза и карай до кръстовището с „Никола Петков“. Оттам ще видиш гората. Като
завиеш по шосе 63, пътят за Бояна ще ти остане вдясно. Ще видиш няколко
разклонения. По което и да тръгнеш, ще те изведе. Но ако искаш, ще ти пратя
ескорт.“

„Вместо него предпочитам Седат.“

„Комшу, той само ще те води. Ти ще управляваш колата.“

„Добре, добре. Ще дойда сам. Все ще се оправя.“

„Разбрахме се тогава. Но непременно те чакам. Никакво отмятане. Поканата е

специално за теб. Ще видиш.“

Гласът още звучеше в ушите му. „Излезеш ли на булевард „България“, караш все
направо. Минаваш през подлеза…“

Подлезът. Където го отвлякоха!

Мили Боже! Не можеше ли да стигне по друг път до резиденцията на премиера? Разбира

се, можеше. Всеки път в София в края на краищата извеждаше до Бояна. А резиденцията
беше в гората. Обаче Уди подробно му беше описал маршрута. Следователно българският
министър участваше в капана.

По време на пътуването не получи от офицера нито един отговор на въпросите си,

освен: Извинете ме, господине. И не след дълго престана да пита.

Прикладът на новия късоцевен ТТРПК-14 на седналия от дясната му страна войник го

блъскаше в гърдите при всяко разлюляване на джипа. Това оръжие имаше много голяма
ударна сила и далекобойност. Подробно ги бяха запознали с него в Полицейската
академия. Засега се използваше единствено в специалните бойни части. Значи беше
отвлечен от спецназ. Доколкото видя, всички войници в тунела бяха с такова оръжие.
Шансът за оцеляване на целта беше равен на нула. Защото в момента на попадението
куршумът избухваше като ръчна граната.

Спряха с рязко натискане на спирачките. Не виждаше, но чуваше.

— Документите ви — наредиха строго отвън.

Чу шумолене на хартия.

Кратко мълчание.

— Изгаси двигателя и чакай.

Капитанът понечи да възрази.

— Чакай! — този път гласът беше по-рязък. Подчинението на капитана му се стори

странно. Нямаше съмнение, че мястото беше строго охранявано и постовият можеше да
си позволи да държи тон на кадрови офицер.

Това не може да е Бояна, помисли си Волкан. Пътуването беше продължило може би

повече от час. А резиденцията на премиера Тодор Петров беше на пет минути от
тунела. Това беше друго място.

Макар да знаеше, че няма да получи отговор, попита:

— В Бояна ли сме? Там ме чакат премиерът и външният ви министър.

Както и предположи, отговор не последва.

След известно време отново чу шумолене на хартия.

— Минавай!

Шофьорът включи двигателя, но известно време почака. Чакаше да вдигнат бариерата.

Бавно подаде газ.

Сега липсваше монотонният звук от триенето на гуми в асфалт. Сякаш се движеха по

шосе. Колата леко подрусваше.

За да не издаде паниката си, измърмори:

— Пътят е развален, а? Или е станала война и сме на фронта?

Капитанът не реагира на духовитостта му. Отдясно реагираха с удар на приклада в

гърдите му.

Изведнъж Волкан Демиркан избухна.

— Виж какво, капитане — кресна изпод качулката за сняг. — Кажи на това псе до мен
да внимава с оръжието. Ако продължи да ме блъска в гърдите, при пръв удобен случай
ще му навра дулото в…

Капитанът разбра продължението. И войникът вдясно отдръпна от гърдите му ТТРК-14.

Продължиха още половин час и отново спряха рязко.

Отвън се разнесе тропане като по чакъл. Бяха пристигнали.

Всички врати на джипа се отвориха. Военните от двете му страни тръгнаха да слизат.

Капитанът го хвана подръка и го поведе. Офицерът се стараеше да бъде колкото е
възможно по-предпазлив, но за Волкан Демиркан не беше лесно да слезе със завързани
очи. Докато протягаше в празното левия си крак, удари някъде дясното коляно.
Изпъшка от болка.

— Махнете вече това от главата ми!

Не го махнаха.

Прав беше, под краката му имаше чакъл.

— Дотук, господин Демиркан — прошепна му офицерът. — Моите задължения свършват

дотук. Отново моля за извинение, господине.

Волкан измърмори нещо неразбираемо. Беше напълно объркан. Наистина беше отвлечен.
Но що за отвличане беше това? Не бяха вързали ръцете му. Устата му не беше
запушена. Капитанът беше изключително учтив. Оставаше само да му се хвърли на
врата. Но какъв тогава беше смисълът на всичко това? Само му бяха попречили да види
къде го водят.

Вратите на задните коли се затвориха. Чу някой да казва:

— Четирийсет и шест минути и трийсет и седем секунди.

Друг отвърна:
— Двайсет и три секунди предварително.

Значи бяха приключили операцията двайсет и три минути по-рано от планираното. Чу

как докаралият го джип и трите служебни коли се отдалечават.

Хванаха го под мишниците. Направи няколко плахи стъпки по чакъла. Мъжът отдясно
предупреди:

— Стъпала! — толкова бяха внимателни. Леко повдигна крак.

— Четири стъпала!

След четирите стъпала излезе на равно. Сякаш там го чакаше някой. Чу шум на
токчета. Тънки женски токчета.

Преведоха го през някаква врата. Волкан Демиркан вече усещаше, че е в затворено

помещение. След три-четири крачки почувства преминаването през друга врата.
Приличаше на тежка. Защото му се стори, че един от водачите му се затрудни с
отварянето ѝ. Преброи още четири стъпки и внезапно токчетата пред него замлъкнаха.

Някаква ръка се протегна и свали качулката му. Буйните му коси плъзнаха по челото и
той затвори очи, за да се предпази от силната светлина насреща си. И я видя през
мигли. Пред него стоеше красивата руса секретарка на българския външен министър Уди
Стоичков.

Жената беше прибрала на кок дългата си руса коса. Това ѝ придаваше сериозен и
официален вид. Когато и да я видеше, Демиркан си представяше прекрасната ѝ коса,
разпиляна по голите рамене. Обаче сега не му беше до зелените очи на Ирена, чипия
нос и подлудяващите форми на гърдите ѝ, подаващи се през сякаш нарочно забравените
разкопчани две копчета на блузата.

— Протестирам срещу това безобразие — каза гневно на жената, като се опитваше

смутено да се усмихне.

Ирена сякаш искаше да каже нещо, но сумтящият през нос Волкан не ѝ позволи.

— Веднага някой да ми даде смислено обяснение. И незабавно да ме върнат в

посолството. Веднага! Чуваш ли, Ирена?

— Моля за извинение, уважаеми господин посланик — с треперещ гърлен глас отговори

жената.

— Извинение ли? Днес от сутринта някой все ме моли за извинение, но никой не ми

казва какво става.

— Наистина молим за извинение… Много съжаляваме…

— Съжалявате значи. Получавам покана. Тръгвам към резиденцията — да, разбира се,
забравих да спомена, че непременно трябваше да съм без шофьор. И посред бял ден по
маршрута съм отвлечен от спецназ с автомати. Нахлузват ми страховита маска на
главата и вие само съжалявате!

Волкан млъкна. Вниманието му бе привлечено от часовника над вратата зад гърба на

секретарката. Тринайсет и трийсет и три. При навлизането му в подлеза беше максимум
дванайсет и половина. Значи всичко беше свършило за близо четирийсет и пет минути.

Очевидно не бяха се отдалечили много от София. А може би го бяха разходили из

града.
— Къде съм? — изкрещя. — Чакам обяснения. Веднага.

— Добре дошъл, комшу.

Докато Ирена кършеше ръце и се опитваше да измисли отговор, двойната врата зад нея
се отвори и се показа веселото лице на българския външен министър Уди Стоичков,
който му беше устроил този капан. Той здраво разтърси ръцете на Волкан, сякаш нищо
не беше се случило.

— Уди, ще ми обясниш ли този маскарад или като се върна в посолството да поискам

обяснения с нота?

Министърът го хвана подръка и го поведе към вратата, от която току-що беше излязъл.

— Малко търпение, друже.

— Търпение ли? Доведоха ме тук против волята ми. Войниците ви насила ме отвлякоха,
Уди. А ти се смееш.

— И пак търпение, комшу — каза Стоичков и посочи с глава към вървящата от другата
му страна секретарка.

— Ирена от снощи се старае да организира възможно най-учтивото ти докарване. Дори

докато пътувахте, чух как дава указания на специалния екип по радиостанцията. Ти си
достатъчно умен, приятелю, та да не обиждаш красивата жена, която толкова се
занимава с теб.

— Още ли няма да ми кажеш какво става, Уди?

Заедно преминаха през отворените пред министъра врати. Волкан видя, че Ирена и
другите останаха отвън. Повече и крачка нямаше да направи. Спря. Рязко издърпа
ръката си от тази на министъра.

— Какво е това място, Уди?

Министърът отново го хвана подръка и докато го водеше към асансьора вляво, тихо
прошепна:

— Ка Де Се.

Каза го толкова тихо, че не се чу.

— Какво е това?

Министърът го дръпна в асансьора и натисна едно копче. Вратата се затвори и бързо

потеглиха надолу.

Уди Стоичков пусна ръката на Волкан. Докато оправяше дрехите си, тихо каза: Комитет
за държавна сигурност.

Значи това беше много секретно място, където се съхраняваха най-важните тайни на
българската държава и се вземаха най-секретните решения. Всички държави имаха
подобни учреждения. Сателитите не можеха да ги подслушват. Място, в което отникъде
не можеше да се проникне, недостъпно за камери. Такива места се смятаха за сърцето
на държавата. И сега той беше в сърцето на българската държава. Насила го бяха
довели при това. Но защо?

— Защо съм тук?

— Така трябва, приятелю.

Асансьорът друсна и спря. Вратата се отвори. Стоичков излезе пръв. Мястото

приличаше на кутия. Министърът спря пред скенера отпред. Притисна към устройството
на нивото на главата си първо дясната, после лявата си длан и изчака. Устройството
светна в червено. Министърът вдигна глава, погледна уреда и в този момент червената
светлина бързо затанцува наляво-надясно.

После стана зелена.

— Уди Стоичков — произнесе министърът към устройството. — Мъж. 67 години. Ръст един
и седемдесет и два. Тегло осемдесет. Кръвна група B, Rh положителен. Данни за ДНК…

Докато устройството анализираше данните, Стоичков се усмихна и поклати глава.

Намигна на Волкан.

— Защо съм тук, Уди?

На помощ му дойде металният глас на устройството:

— Правомощия от първа степен. А08. Допуск до тринайсет трийсет четири седемнайсет.

Единайсет трийсет и четири и седемнайсет GMT.

Металната стена пред тях изведнъж се плъзна в две страни. Министърът поведе Волкан
по металния коридор отпред.

— Трябваше да дойдеш тук, приятелю. Но ако ме питаш защо, не знам.

— Не знаеш ли?

— Не. Но ти ще научиш след малко. Аз не знам, но ти ще разбереш.

— А защо с отвличане бях доведен тук? Поне това ми кажи.

— Принудени бяхме. Англичаните настояха за това.

Волкан млъкна от изумление. Мозъкът му се опитваше да осмисли последните четири

думи.

— Англичаните ли?

— Да. Британският външен министър иска да говори с теб — и погледна в изумените очи
на Волкан. — А и ти не си отвлечен, приятелю — допълни. — Излезе с колата на
неделна разходка. И за съжаление претърпя катастрофа..

Истанбул

Сарп беше длъжен да предвиди опасността. Отправи стотици напътствия към Филиз и
излезе. Известно време не биваше да кара колата. Всъщност от блъскането тук-там
БМВ-то не беше много използваемо. Тръгна към ъгъла на улица „Гюнешли“ и спря
излизащо от немската болница такси.

Слезе една пресечка преди блока с кабинета си. Известно време наблюдава сградата.
Веднага ги забеляза. Полиция, рече си. Единият се правеше, че продава гевреци по
това време на нощта. Другият уж лъскаше обувки.
Нарочно тръгна към тях и сложи крак върху сандъчето за обувки. Полицаят се стресна
от неочакваната му постъпка.

— Има ли някакво движение — попита усмихнато Сарп.

— Моля?

— Някой да е влизал или излизал, питам.

— Никой не си е лъскал обувките — измърмори полицаят. — А и нямам от вашата боя.

— Аз няма и да ги боядисвам.

Объркването на полицая развесели Сарп.

— Аз — каза, навеждайки се към него — съм собственикът на кабинета. — Видя ли

някого?

— Не — отговори служителят притеснено.

Продавачът на гевреци забеляза, че колегата му разговаря с наблюдаваното лице, и

тръгна към тях.

— Добре — каза Сарп и свали крак от сандъчето. — Отивам да си взема някои нужни
неща.

Тръгна към блока, оставяйки двамата в недоумение. Както и предполагаше, полицията

го следеше. Почти чу как, едва преодолели изумлението си, докладват на комисаря по
радиото: „Въпросното лице е тук“. Сигурно наблюдаваха и дома му. Добре направих, че
премълчах за Филиз, каза си. Поне нея да не забърквам в тази каша. В противен
случай и пред тях щяха да стоят ваксаджия и геврекчия.

Блокът беше чист и поддържан. Първият етаж беше изцяло зает от фризьорски салон. На
втория бяха офисите на известна туристическа агенция и застрахователно дружество.

Кабинетът му беше на третия етаж. В съседство имаше зъболекар и адвокат, а насреща

— психиатър.

Качи се в асансьора и натисна копчето за третия етаж. Обзе го тревога. Дали нямаше
да завари вратата зееща?

Тя беше затворена. Извади ключовете и предпазливо отключи. Тихо се вмъкна и

предпазливо затвори след себе си. Тръгна от малкото антре към коридора вляво.
Изключително луксозният кабинет — по-скоро салон — беше точно насреща му. До него
беше стаята на Филиз.

Отвори остъклената врата и неволно извика:

— Мръсно копеле!

Убиецът го беше изпреварил.

Всичко беше нагоре с краката. Стъклената маса беше прекатурена. Компютърът — на

пода. Шкафовете и чекмеджетата бяха изпразнени, книгите бяха разпилени по земята.
Всички столове и кресла, дори кушетката за прегледи бяха нарязани и изтърбушени.
Може би с ножа, прерязал гърлото на Корай.

Хаосът беше по-голям, отколкото в дома на Корай. Сякаш беше минал ураган. Стаята на
Филиз беше в същото състояние. Кухнята, банята… навсякъде.

„Какво търси копелето?“, запита се. За да докара всичко в това състояние, са му

били нужни поне час-два.

Известно време се оглеждаше с празен поглед. Когато шокът премина, се опита да

изправи луксозната стъклена масичка. Гадното му копеле. Вдигна компютъра. Постави
дисплея на масичката. Дано болничните картони са запазени, се помоли, докато го
включваше. От устройството се разнесоха странни звуци. Тъмният екран изведнъж
светна. Доктор Сарп Кая се разтърси от нов шок. На екрана стоеше огромен кръст с
черна дръжка.

Подписът на Тувалкаин!

Нямаше смисъл да остава тук повече.

Като светкавица изхвърча от сградата. Докато минаваше покрай ваксаджията на

отсрещния тротоар, забеляза как прибира радиотелефона в джоба си. Най-вероятно беше
съобщил в центъра, че заподозреният е излязъл.

— Качи се горе — просъска на минаване. — И кажи на комисаря да преследва убиеца, а

не мен!

Тръгна към дома си, макар и да знаеше какво ще завари. Вече се съмняваше във
всекиго. Подразни се, като срещна погледа на таксиметровия шофьор в огледалото:

— Има ли нещо?

Шофьорът изглеждаше изненадан:

— Не. Какво да има?

— Не знам, теб питам. От самото начало си ме зяпнал в огледалото.

— Не се ядосвай, друже — ухили се шофьорът. — Сякаш си видял дявола…

Кой знае как изглеждам, помисли си. Недоспал, съсипан, уморен, бесен, уплашен и
гладен…

— Де да го бях видял — промърмори.

— Моля? Казахте ли нещо?

— Да бях го видял, викам.

Шофьорът леко извърна глава към прозореца и се загледа в кършещото бедра под
минижупа момиче на тротоара.

— Неее — изгъргори, без да отделя поглед от краката на момичето. — Защо ти е да

гледаш дявола бе, братче? Гледай ангелите!

Сам хареса шегата си. Заля се в смях и погледна клиента си в огледалото. Но като
видя изражението на Сарп, усмивката му замръзна. Тоя или е утрепал, или ще утрепа
някого, помисли си. И повече не проговори. Докато Сарп не му каза да спре.

На няколко пъти спираха и потегляха. Постоянно сменяха посоката. Така се опитваше

да заблуди евентуалните преследвачи. После внезапно се отказа поради загнездилата
се в ума му мисъл.
— Дай към „Ниспетийе“ — нареди на шофьора. — Карай към квартал Алкент.

Че защо му беше на убиеца да го следи? Можеше да влезе в дома му, да си сипе уиски
и да го чака, метнал крак връз крак. На негово място така щях да направя, помисли
си.

Докато таксито влизаше в квартала, беше спокоен неочаквано и за себе си.

— Чакай вдясно. Ако не се върна до пет минути, викай полицията.

— Какво? — шофьорът го гледаше ужасен. — Полицията ли?

— Прави каквото ти казвам. Моля те. Изчакай. Потърси ги, ако не дойда — пъхна
стотачка в ръката му през прозореца и се отдалечи.

Наближаваше полунощ. Повечето съседи спяха. Тихо се качи на четвъртия етаж. Докато
пъхаше ключа в ключалката, си мислеше дали сърцето му няма да се раздумка като
тъпан, но не стана така. Беше спокоен. Ужасяващо спокоен. И все пак допускаше какво
ще намери.

Завъртя ключа и отвори. Протегна ръка през пролуката и включи осветлението. Светна
и лампата на хола вляво.

Убиецът отново го беше изпреварил. Бавно се прокрадна през коридора и погледна в

хола.

Точно както очакваше. Домът му, също като кабинета, приличаше на бойно поле.

С една разлика.

Комисар Корай Булут. Седнал в едно кресло насред хаоса, се усмихваше и го чакаше.

— Добре дошли, докторе — прошепна. — Вече мислех, че няма да дойдете.

Сарп тръгна сред разхвърляните вещи като пострадал от земетресение.

— Очаквах, че вие и хората ви наблюдават дома и кабинета ми.

— Вашата секретарка…

Сарп сепнато се обърна.

— Да не ѝ се е случило нещо?

— Бъдете спокоен — каза комисарят, като видя изписания по лицето му страх. — Как се
казваше? Такова…

— Филиз Буран.

— Да, госпожа Филиз и сестрата на Корай Булут, госпожа Суна, са в безопасност. В

момента са в хола на дома ѝ в Джихангир заедно с трима мои хора. Секретарката ви е
много възпитана и умна жена. Щом научила, че подчинените ми от часове наблюдават
дома ѝ отвън, веднага ги повикала да ги почерпи. Заместникът ми страшно харесал
баницата.

— Престанете, моля ви — каза рязко.

— Добре — отговори Хаккъ Каплан. — Но при едно условие. Вече ми кажете истината. И
ми обяснете какво означава този знак на стената…
Сарп едва тогава забеляза изрисувания с червен спрей на стената кръст с дръжка.
Настръхна от ужас. Червената боя се стичаше надолу като кръв.

— Какво е това, докторе?

Дали щеше да разбере, ако му отговореше, че е подписът на Тувалкаин? Но нямаше и

намерение да му казва. Дори се насили да се усмихне:

— Ами… Опит на непрофесионален художник.

— Непрофесионален художник ли?

— Като гледах графитите на младежите по стените, си мислех, че е лесно да се работи

със спрей. Но не било вярно. И всичко оплесках. Ще се наложи боядисване. Няма как.

— Да не искате да кажете, че това е ваше дело?

— Казвам, че не успях. Вярвайте ми, че една сърдечна операция е по-лесна от спрея.

Комисарят се усмихна скептично.

— Ясно. Значи, вие го нарисувахте, но неуспешно. Боята е била повечко и потекла.

— Точно така.

Хаккъ Каплан хвана Сарп за яката и го изправи.

— Но все още не сте ми казали какво е това.

— Ами… Символ.

— О! — отговори Хаккъ Каплан. — Естествено… Символ. Да де… Как пък не се сетих?

Сигурно е масонски…

Масонски ли? Тоя знае ли, че съм масон?

Той ако не знае, та кой ли друг? Полицай е все пак. Трябваше да има цялата
информация за него. Кой знае какво ли не още…

— Да — отговори направо. — Масонски символ е.

— Тоест масоните имат и други символи, освен пергела и правоъгълника?

Задоволи се с кимване.

Позвъняването на телефона спаси Сарп от нов въпрос. Хаккъ Каплан отвори и се

заслуша. Усмихнато гледаше Сарп.

— Един таксиметров шофьор се обадил в полицията. Казал, че докарал някакъв мъж на

този адрес, който му заръчал ако не се върне до пет минути, да звъни в полицията.
Описал клиента си като „току-що видял дявола“. Много приличал на вас, докторе.

Проклинаше се наум. Беше забравил за шофьора при вида на дома си и комисаря.

— Добре — каза комисарят в слушалката. — Благодарете на шофьора. Кажете му, че

виделият дявола мъж сега гледа полицията. Не зная кого би предпочел.

Пъхна телефона в джоба си. Седна отново, без да откъс-ва очи от лицето на Сарп. Той
известно време отговаряше на втренчения му поглед. И когато разбра, че повече няма
да издър-жи, се опита да стане.

— Неее — спря го комисарят. Вторачи се още известно време в очите му, след което
посочи ужасната, разтекла се по стената рисунка и отсече: — Херметистки кръст.

Сарп трябваше да положи доста усилия, за да не издаде изненадата си.

— Не се стряскай толкова — продължи полицаят. — Не съм се обаждал в ложата да питам

каква е тази рисунка, открита на стената на ваш член. Знаете ли, докторе, интернет
е вълшебно нещо. Има ги дори масонските тайни. Можете ли да си представите?

Тоя иска да ме изнерви, помисли си Сарп. Опитва се да ме ядоса и успява.

— Вижте, господин полицай — натърти нарочно, стараейки се да прикрие яда си. Много
се зарадва на преминалото мигновено през лицето на комисаря гневно изражение. —
Няма никакви масонски тайни. Всичко това са бабини деветини.

— Интересно. Аз мисля също като вас. Но няма значение какво мисля аз. Важното е, че
така мисли един масон. Вероятно вашите висши офицери няма да бъдат много доволни да
чуят, че това са бабини деветини.

Сарп усети, че търпението му се изчерпва и иска да прекрати разговора час по-скоро.

Изправи се и каза:

— Ако искат, да са доволни, ако не искат — да не са. В момента не съм в състояние

да говоря за…

Не успя да довърши. Дори не разбра кога комисарят се протегна и го цапардоса по

шията с опакото на ръката. Усети само удара. Строполи се обратно на мястото си.
Нуждата от въздух заглуши дори болката. Отвори уста и се опита да напълни дробовете
си колкото е възможно повече. След първото вдишване се разтресе от кашлица.

— Ей — изтръгна се от устата му. Но не знаеше какво повече да каже.

Хаккъ Каплан го стисна за яката и го изправи.

— Престани с номерата — просъска. — Не ме разигравай. Или ще ти щракна белезниците

и ще те отведа.

— Белезници ли? — опълчи се докторът, едва поемайки си дъх. — На какво основание?

— Основания доста, докторе. Например за предварително планиране на убийството на

приятел… Не ти ли харесва?

— Никой не би повярвал, че мога да убия човек и най-вече Корай…

— Защо? Ти не режеш ли хората, докторе? Свикнал си с това. И какво? Този път си

използвал ножа не в операционната, а в дома на приятеля си. Представи си
вестниците: „Известен сърдечен хирург прерязва гърлото на приятеля си“. Кой знае
как ще украсят новината. И особено ако научат, че е замесена жена…

— Не забърквайте Филиз в това. Тя няма нищо общо.

Без да пуска яката му, комисарят замъкна Сарп до фотьойла, на който беше седнал
преди малко, и го тръшна в него. Той все още се задъхваше. Строполи се в креслото.

— Така ли? На мен пък не ми се вярва.

Опита се да се овладее. Ако не измислеше нещо, щеше да изпусне контрола.

— Всъщност и двамата нямаме нищо общо. Приятелят ми телефонира. Има някой вкъщи,
каза. И аз тръгнах веднага. Това е всичко.

— Значи този мотив не ти харесва. Добре. Така да е. Ще измислим друго основание.

Комисарят подпря лакти в облегалките на креслото и се наведе към него:

— А как ти се струва следното: да те пъхнем зад решетките, защото си наел убиец за

приятеля си?

— Наемен убиец? — не можа да се въздържи да не се разсмее въпреки ситуацията.

— Че какво? За мен е много убедително и вълнуващо. А на бас, че медиите ще го

раздухват дни наред… Известен хирург и приятелят му стратег се влюбват в една и
съща жена. Двама неразделни приятели от детинство се намразват заради една дяволита
жена. Хирургът измисля план как да не отстъпи любимата на приятеля си. И наема
убиец да му пререже гърлото.

— Знаете, че говорите глупости, нали?

— Изобщо не са глупости, докторе. Имам доказателства.

— Какви доказателства?

— Че сте говорили с убиеца на приятеля си.

Сарп зяпна.

— Не звъняхте ли на наетия убиец след престъплението, още до трупа на приятеля ви?

Обхвана го паника. Значи полицаят беше установил, че е звънял на телефона на Корай.

Ето как моментна ярост можеше да струва твърде скъпо. Обаждането до прибралия
телефона на Корай убиец можеше да се превърне в улика за обвинението. Убедителна
при това.

— Това е лъжа.

— Лъжа ли, докторе? Не ме разсмивайте. Не потърсихте ли липсващия телефон на Корай

Булут?

— Потърсих го.

— Не предположихте ли у кого е?

Естествено, предположил беше. Точно затова позвъни. За да изкрещи яростта и

омразата си в лицето на мръсника. С надеждата, че той ще се стресне и ще допусне
грешка. Но сега самият той беше стреснат.

— Предположих — прошепна. Гласът му прозвуча като стенание.

— У кого беше телефонът, докторе? В убиеца, нали? Дали не греша?

— Не грешите — и се изправи. С една ръка още разтриваше гърлото си. — Знаех, че

телефонът е в убиеца. То беше ясно. Позвъних и демонстрирах омразата си. Заклевам
се, ще те пречукам!, изкрещях. Доволен ли сте? Ще го повторя. Ще спипам тоя мръсник
и ще му прережа гърлото. Добре го казахте — като режа, режа както трябва.
Спря да си поеме дъх. Комисарят го наблюдаваше.

— Има още нещо, което не знаете. Да ви го кажа.

— Какво е то?

— Убиецът ми позвъни.

Хаккъ Каплан се престори на изненадан.

— Какво говорите?

— Да! Убиецът ми се обади. За да ме предизвика.

— Така ли? И какво каза? Можете да ми кажете, нали?

— Нищо не каза — просъска Сарп в лицето му. — Чух само дишането му. Дишаше като
животно. Същото болно дишане, което чух в къщата. Искаше да ми каже: „И аз съм по
петите ти“.

Изведнъж силите го напуснаха. Беше на път да се предаде. Отново се свлече в

креслото.

Комисарят го гледа още известно време, после посегна и оправи реверите му.

— Моля за извинение.

— Какво?

— Моля да ме извините, докторе. Май прехвърлих мярката. Трябва да признаете, че

имам достатъчно основания да ви подозирам.

— Зная.

— Но усещам, че не сте убиец.

— Само че не го показахте.

— И вие ме предизвикахте. Когато разбрах, че сте звънили на убиеца, си рекох: „Дали

не греша?“ Двама добри приятели. Единият е намерен мъртъв. Приятелят, съобщил за
убийството, е заварен до трупа. Има и жена. А вие скрихте от нас, че жената е била
на местопрестъплението.

Сарп замълча.

— Двама мъже, една жена… Подходяща тройка за престъп-лението. Труп. Съобщил за

убийството приятел и жена. Ситуация за криминален роман. Не е ли така?

Пак не отговори. Само леко кимна.

— Отгоре на всичко известилият за убийството, който скрива от полицията

присъствието на жената на местопрестъплението, звъни на телефона, за който
предполага, че е взет от убиеца. На мое място не бихте ли се усъмнили, че това е
престъпление от страст и е замесен наемен убиец? Да, приемам, че е наивно, но не
можете да си представите с колко наивни убийства се сблъскваме. Длъжен съм да се
уверя.

— И уверихте ли се?
Комисарят се усмихна.

— Убеден съм, че не сте ми казали всичко.

— Не — възрази Сарп, стараейки се да прозвучи убедително. — Разказах всичко, което

знам.

— И това ще впиша в списъка с лъжите, докторе. Не ми казвате истината по някаква

неизвестна за мен причина.

— Не е вярно.

— Според вас защо е убит Корай Булут?

Комисарят изстреля въпроса като куршум.

— Не знам. Повярвайте ми. Ако знаех…

— А аз знам — въздъхна Хаккъ Каплан, натъртвайки думите. — Знам и мотива за

убийството, и защо криете от мен.

— Така ли? Бихте ли ми казали?

— Нали ми обяснихте, че приятелят ви нямал много жени и момичета?

— Не съм казвал такова нещо. Тъкмо обратното.

— Да бе, да. И това е в списъка с лъжите. Женкар бил. За мен Корай е жертва на
непристойна връзка.

Сарп зина.

— В никакъв случай!

— Чуйте сега — прекъсна го комисарят. — Знаели сте тайната на живота му. Вероятно
затова сте се карали. Може би по същата причина не сте се виждали цяла година.
Масоните не харесват такива неща, нали? Тоест, ако най-близкият ти приятел е такъв…

— Какви ги дрънкате — скочи Сарп. — Да говорите така за мъртвец… Не мога да

повярвам.

— Няма нищо за невярване, докторе. Снощи Корай е скъсал връзката си с онзи. А може
би е скъсал преди това и един удар с ножа…

— Ти си луд — кресна Сарп. — Ненормален. Не искам да слушам повече, разбра ли?

Корай беше нормален. Напълно. Млад. Родолюбец. Женкар. Умен. А ти…

Сарп Кая внезапно забеляза израза в очите на комисаря. Нервите му веднага

алармираха. Разиграва ме. За да се ядосам, да се разбунтувам и да се разприказвам,
та да не се петни паметта на Корай. Сдържайки гнева си, обърна глава и извика:

— Повече няма да слушам тези обиди. Ще взема някои дрехи от стаята и изчезвам
оттук. Със или без белезници.

Забързано излезе от хола. Влизайки в обърнатата наопаки стая, се смееше наум: Ах

ти, тарикат такъв. Още малко и да налапам въдицата.

Комисар Хаккъ Каплан също се смееше в хола.

„Май си отвикнал, синко Хаккъ“, си мислеше. „Вече не умееш да се преструваш. Виж,
дори докторът не се хвана на въдицата ти.“

Извади малкия бележник от джоба си. Написа две кратки изречения:

Лъже. Лъже за всичко.

София

„Това е абсолютно безобразие“, каза си Волкан Демиркан. Чувстваше се като в

шпионски филм.

Когато тайната врата се затвори зад гърба му, постоя слисан известно време. В
дъното на мрачния коридор светеше лампа. Чуваше се някакво бучене. Когато тръгна
към светлината, то се усили. По никакъв начин не схващаше случилото се. Какво ли
имаше да му казва британският външен министър, та се налагаше такава глупава
тайнственост? След няколко крачки се озова пред стъклена врата. Когато фотоклетката
го улови, вратата се отвори. Сега бученето беше по-близо.

Тръгна към източника на светлината по завиващия вдясно коридор. След последната

извивка го очакваше още една изненада.

— Това пък какво е?

Пред него имаше огромен басейн. И в центъра му — гигантско метално кълбо. Бликащите
от осем отвора около него струи го обливаха. Действащото на нервите бучене идваше
от тази водна бомбардировка.

С приближаването до кълбото една част от него се разгъна като мост насреща му. Той
забърза към очакващия го в кълбото британски външен министър Оливър Винсънт Калвин.
При всяка негова крачка мостът от сферата се прибираше нагоре. След затварянето на
капака бученето на водните струи остана отвън.

Кълбото беше напълно изолирано от околния свят. Подслушването на разговорите в него

беше невъзможно. Невъз-можно беше и проникването вътре с термални камери или с най-
съвременните подслушвателни средства. Волкан знаеше, че подобна система съществува
и в Анкара. Не беше я виждал, но беше чувал за нея. Най-секретните държавни решения
се вземаха на такива изолирани места. Разбира се, те навсякъде бяха различни.
Германците например използваха хидравлична система за издигането на стаята за
съвещания на върха на сградата. Американците работеха под земята. Каква ли беше
руската система? Всички притежаваха само една обща особеност: нищо да не се вижда,
да не се чува, да не изтича.

Британският министър седеше до метална съвещателна маса. В сферата нямаше нищо

друго освен нея и дванайсетте стола наоколо ѝ. Оливър Винсънт Калвин стана и
протегна ръка.

— Добре дошли. Благодаря, че се отзовахте на поканата ми.

Беше около четирийсет-четирийсет и пет годишен. Върху челото му падаше кичур

вълниста руса коса. Очите му бяха изумително сиви. Ако не бяха овалните очила с
черни рамки, погледът им можеше да вледени душата на събеседника. Но леко
свличащите се по носа очила придаваха одухотвореност на лицето му. Тънките му устни
едва помръдваха при разговора. Типичен британец. Надменен, студен, потаен, но и
точно толкова възпитан.

Волкан още се чувстваше като в шпионски филм. Министърът беше доловил мислите му:

— Моля да ме извините за тайнствеността.

— Защо да ви лъжа? За мен беше много изнервящо както желанието да се срещнем, така
и начинът на докарването ми тук и това загадъчно място.

Оливър Винсънт Калвин намести очилата си с пръст и се усмихна:

— Прав сте. Но нямаше друг начин да избегнем очите и ушите на БК-седемнайсет.

БК-седемнайсет беше най-съвременният шпионски спътник, изпратен в космоса миналата

година. Уж щял да търси други цивилизации във вселената. Да улавя сигнали от
дълбините на космоса и да търси следи от разумен живот. Може би вършеше и това, но
всички знаеха, че това е гигантско ухо за тайните на сигурността. Така във
Вашингтон вече можеха да видят и чуят каквото пожелаят.

— Дойдох тук неочаквано, уважаеми господин посланик. Взети бяха всички мерки за
секретност, но когато слязох в София, бях убеден, че се е разчуло. Знае се къде
съм. Наложително е обаче да не се разбере за срещата и разговора ни. Затова бяхме
принудени да прибегнем до тези, опасявам се, глупави за вас средства.

Любопитството на Волкан растеше. Какво се опитваха да скрият британците от

господарите си американци, на които бяха безусловно предани? Кимна и продължи да
слуша.

— Поради това — продължи Калвин — правителството ни помоли българите за съдействие

да ви докарат тук по някакъв начин, но категорично под строга секретност. Тази
среща трябваше да се проведе в напълно изолирана обстановка. Предоставиха ни тази
стая за шифроване. От момента на напускането ви на тази стая на българските колеги,
модерните термални локатори на БК-17 няма да уловят дори телесното ви излъчване.
Коридорите и металната сфера не пропускат и телесната топлина. Не е възможно да се
подслуша разговорът ни. Всъщност не знаят, че сте тук.

— О, естествено — нервно каза Демиркан. — Аз съм катастрофирал…

— И сте загинал — студено се усмихна британецът. — Никой не знае, че сте жив и сте
тук.

— Лъжете се, господин министър — репликира Волкан. — Българите знаят.

— Двама българи. Уди и секретарката му.

— И цял батальон военни — усмихна се иронично. — Малко ли са свидетелите, че съм

жив и съм тук?

Британецът се опита да смени темата.

— Трябва да ви кажа, че ми губите времето, господин посланик. Вие също закъснявате

за пътешествието, което ще предприемем.

— Какво пътешествие? Къде отиваме?

— В Истанбул — кратко отговори Калвин. — Тайно и незабавно.

Волкан усети, че губи търпение. До гуша му беше дошло от тези глупости.

— Какво искате от мен, господин министър?

Беше се изправил и навъсено наблюдаваше събеседника си.

— Искам да предадете съобщение на премиера ви. Изключително секретно и съдбоносно.

— Вие сте външен министър. Знаете, че реципиентът на посланика е външният му
министър — понечи да възрази, но британецът го прекъсна с жест.

— Единствено на премиера ви. Разбирате ли? Съобщението е предназначено единствено

за премиера ви. Няма да се шифрова. Ще се каже директно на адресата. На срещата
няма да присъства трето лице.

За толкова години в дипломацията не беше му се случвало нищо подобно. За хиляден

път в ума му се върна същият въпрос: „Какво става?“

— Както знаете, мой началник е външният министър. Аз съм му подчинен — настоя той,
опитвайки се да изкопчи още нещо от британеца.

В сивите очи на министъра припламна искра.

— Не си и помисляйте дори. В никакъв случай. Нямаме му доверие.

Глупости, мина му през ум. Като нямат доверие на Джандемир Гюнер, как могат да
вярват на посланика му? Съвсем се обърка. Калвин веднага усети това.

— Наблюдаваме ви, господин посланик. Трагедията ви разтърси всички ни. Възхитени

сме от смелостта ви при терористичната атака в Рим. Знаем, че можем да ви се
доверим заради безмилостната ви борба срещу тероризма и всички лудости.
Приветстваме усилията ви за забрана на химичните оръжия. Вие убедихте премиера си
да оглави тази инициатива. Но в този момент Великобритания се интересува от друго
ваше качество.

— Така ли? От кое?

— От предаността ви към Еге Тунабою.

— Какво общо има личното ми уважение и привързаност към премиера с отвличането и

докарването ми в това кълбо?

Оливър Винсънт Калвин впи сивите си очи в лицето на Волкан. Ръцете му върху масата
не бяха спокойни. Показалецът му опипваше големия пръстен на лявата ръка. Сякаш го
галеше. Погледът на Волкан се спря на червената фигура на пръстена. Изглеждаше му
позната, но не се сещаше откъде. Внезапно се сети за друго необяснимо нещо. Нещо,
което го тревожеше от идването му тук.

— Ако ви кажа, че въпросът е от жизненоважно значение, дали ще направите връзката,

господин посланик?

Е, стига толкова смехории, Волкан, рече си.

— Какво искате да му предам, господин министър?

— Бих желал отново да ви напомня, че тази информация е жизненоважна за съдбините на

света. Много по-важна от вашия и моя живот.

Волкан стисна зъби и пак попита:

— Какво е съобщението?

Оливър Винсънт Калвин наля в чашата си вода от кристалната кана на масата. Отпи
няколко глътки, вперил леденостудените си очи във Волкан. Очевидно още го
преценяваше. Накрая се реши. Посланикът нямаше да ги предаде.
— Готви се операция срещу Турция.

— Каква операция?

Британецът отпи още глътка.

— Агентите докладваха, че подготовката е в ход.

Волкан Демиркан изведнъж се обля в пот.

— Америка или Русия? Или Израел? Кой? Кой готви операция?

Министърът бавно остави чашата на масата. Насочи към посланика пръста с пръстена.

— Мисля, че никой от тях. Това е извън тях, неизвестна за нас сила. Тайна държава.

— Тайна държава, непозната сила… Много глупаво. Каква военна операция извън
държавата…

Министърът хвана ръката на Волкан през масата. Погледът на посланика отново попадна
върху пръстена. Виждал съм го това някъде, помисли си.

— Не става дума за класическо нападение. Застрашени са светът и цивилизацията ни. И

единствен той може да попречи.

— Кой?

Оливър Винсънт Калвин се наведе към Волкан, продължавайки да стиска ръката му:

— Премиерът ви Еге Тунабою.

Волкан неволно се засмя:

— И аз бях отвлечен, за да му предам това? Това ли е съобщението?

Калвин впи безизразните си очи в тези на Волкан.

— Не — прошепна. — Премиерът ви ще бъде убит!

Сякаш бомба падна в металното кълбо.

Истанбул

— Ще пиете ли кафе? — попита комисар Хаккъ Каплан. — Ще се разсъните.

— Не ми се спи.

— Странно. Очевидно така ми се е сторило. Вероятно когато преди малко влязох в

стаята, главата ви не е била върху масата. Както и да е, аз съм почти заспал. И
имам нужда от кафе.

Вдигна телефона, без да дочака отговор:

— Донесете две кафета. Черни. Без мляко, моля. И внимавайте да не са от ония три в
едно, две в едно и подобни, че ще ви ги излея във врата.

Усмихна се и погледна Сарп Кая:

— Направо полудявам като поискам кафе и ми донесат от ония пакети, разтворени във
вряла вода. Кафето трябва да мирише на кафе. Да бъде черно. Да ти се отлепят
клепачите.

Хаккъ Каплан се наведе, извади от чекмеджето си голям плик и го метна пред Сарп
Кая.

— Какво е това?

— Снимки от местопрестъплението.

Сарп притегли плика към себе си. Една от снимките се подаваше навън до половината.
Там се виждаше кракът на Корай Булут без обувка.

— Не е приятно, но ви моля внимателно да ги разгледате.

— Длъжен ли съм?

— Не. Но разчитам на вниманието ви, докторе. Вижте дали няма някакъв детайл, който
ни е убягнал. Нещо, което да привлече вниманието ви. Нещо странно. Нещо не на място
или нещо, което липсва например.

Сарп Кая неохотно започна да разглежда снимките. Съще-временно се питаше защо са

нужни толкова много снимки. Снимки на трупа в различни пози. Фотографии на
прерязаното гърло на Корай отдалеч, отблизо и от различни ъгли… Очите му, които
беше затворил. Ръцете. Позата на пода. Свитият към корема крак. Протегнатият към
вратата друг крак без обувка. Обърнатата мокасина малко по-нататък.

Преглътна, за да разкара буцата в гърлото си. Очите му се замъглиха. Знаеше, че

Хаккъ Каплан следи всяко негово движение. Но не можа да предотврати насълзяването
на очите си. Прехапа устни. Но пак не можа да спре потеклата по бузата му сълза.

Внезапно сякаш игла се заби в мозъка му. Също както докато стоеше до трупа на
Корай. Имаше нещо странно. Или както беше казал комисарят: „Нещо, което липсва, или
нещо, което е там, но не трябва да бъде“. Нещо, забелязано на местопрестъп-лението,
го беше разтревожило. И сега, докато разглеждаше снимките, му бодеше в очите. Не
биваше да е там. Но какво? Какво беше онова, което му приличаше на знак, на
послание, на шифър?

Не успя да го открие и при третия преглед на снимките. Въпреки многото кафета очите
му вече се затваряха. Най-вероятно втората безсънна нощ щеше да приключи тук, в
полицейския участък, върху бюрото на Хаккъ Каплан. Защото вече беше решил да заспи
точно тук.

— Открихте ли?

Гласът на комисаря сякаш идваше през мъгла. Много отдалеч.

Поклати глава.

— Нищо ли не ви направи впечатление?

Да, но какво точно беше.

— Не.

— Съвсем нищо ли?

— Съвсем.
— Добре тогава — каза комисарят и събра снимките. Внимателно ги сложи в плика и го
прибра в чекмеджето. — И все пак, ако си спомните нещо…

— Ще ви се обадя.

— Разбрахме се… Сега, както ви обещах, хората ми ще ви откарат.

— Не се безпокойте, ще си отида и сам.

— Знам, че можете. Но не ми се ще единственият ми свидетел да заспи на някой ъгъл

или да го намерят някъде с прерязано гърло.

Сарп го изгледа мрачно. Усещаше, че едва се държи на краката си, но не успя да се

въздържи.

— Нали преди ви казах, че имате странно чувство за хумор, господин полицай?

Хаккъ Каплан се засмя.

— Толкова лъжи изприказвахте, докторе, че не успях веднага да си спомня.

Стисна подадената ръка.

— Благодаря ви за съдействието — каза комисарят. — О, за малко да забравя. Госпожа

Филиз и сестрата на Корай Булут се преместиха преди няколко часа.

— Какво? Пренесоха ли се? Какво значи това?

— Госпожа Суна си спомни, че има ключове от дома на нейна приятелка, заминала за

САЩ за шест месеца. Обзаведена къща. Или по-скоро вила. Заобиколена с висока
ограда. Момчетата наслагаха камери тук-там. Помогнахме им веднага да се нанесат.
Известно време ще живеете там. Да не забравяме, че госпожа Суна беше така любезна
да предостави една стая до входа на трима колеги.

Сарп не знаеше да се радва или да се ядосва. Единственото, което искаше в този

момент, беше да сложи глава на възглавницата.

— Къде е тази къща?

— Не много близо. До Саръйер. В Зекериякьой. Познавате ли района? Горист… И близо

до морето.

„Зекериякьой“, измърмори Сарп, „поне да беше точно на българската граница. Не

можаха ли да намерят по-отдалечено място да ги скрият?“

Комисарят се обади точно като излизаше:

— Докторе!

Обърна се и го погледна отегчено. Очите му неволно се затваряха.

— Да ви попитам за рисунката на стената у вас.

— Коя рисунка?

— Дето прилича на кръст. Не сте успели да я нарисувате със спрей.

Сарп веднага предупреди мозъка си: „Внимавай, клопка“.

— Кръстът с дръжка ли? Да. Какво е станало с него?

— Исках да ви питам за спрея. Потърсихме го в дома ви, но не го открихме.

— Изхвърлих го — изрече първата лъжа, която му мина през ума.

— Жалко. Но навярно си спомняте марката.

— Не, комисар — отговори уморено. — В такова състояние съм, че за името да ме

попитате, едва ли ще си го спомня.

— О, извинете — усмихна се Хаккъ Каплан. — Много ви се спи, разбира се. Няма

значение, не е толкова важно. Обаче от Съдебна медицина взеха проба от стената.
Тази боя не се продавала у нас. Вероятно сте я донесли от чужбина.

Сарп кимна, опитвайки се да се усмихне. Докато вървеше към служебната кола, която
щеше да го откара, се ругаеше непрестанно. Даде първата фира, синко, си казваше. В
такова тресавище затъна, че с всяка минута приближаваш дъното.

Управляващият колата полицай непрестанно го наблюдаваше в огледалото за обратно

виждане. Колегата му до него също току се обръщаше да види дали не ги следят.

— Ако искате, поспете малко.

Шофьорът май каза още нещо, но Сарп не го разбра. Гласовете постепенно затихваха.
Накрая настъпи тишина. Престана да се съпротивлява на страшната тежест на клепачите
си. Главата му клюмна напред.

Пред очите му се редяха снимки. Снимките на безжизненото тяло на Корай Булут.

Редяха се една след друга. Внезапно Сарп вдигна глава.

„Очилата!“

— Моля? — погледна го шофьорът в огледалото.

Очилата на Корай, извика на ум… Бяха отхвръкнали от очите му и паднали на метър по-
нататък. А протегнатата напред ръка на Корай сякаш ги сочеше. Това привлече
вниманието му, още щом видя трупа. Но тогава не беше доловил смисъла. Сега вече го
схващаше.

— Казахте ли нещо? — попита отново шофьорът.

Нервите на Сарп се изопнаха.

— Питах дали стигнахме — отговори. Нямаше намерение да каже на полицията за

очилата. Поне не сега. Докато не ги видеше.

— Още малко — усмихна му се шофьорът в огледалото. — Завихме към Бахчекьой. След

пет минути пристигаме.

Изобщо не ми пука, помисли си Сарп. Докато не намереше очилата, нямаше да може да

заспи. Опита се да си ги припомни. Внезапно пред очите му се появи Корай. Също
както онази нощ, беше свалил очилата и ги поднасяше към носа му. „Няма време.
Погледни през очилата ми, Сарп. Виж с моите очила.“

Как не го разбрах, ругаеше се. Това беше знак. Корай беше му го казал още през
онази нощ. Точно преди да умре и умирайки. С последния си дъх.

Къде ли бяха сега очилата на Корай? Сигурно ги е прибрала полицията. Ако беше така,
интересът му щеше да събуди подозрение. Но трябваше да намери очилата на Корай час
по-скоро.

Пет минути по-късно спряха пред заобиколена със стени къща. Градинската врата се
отвори. Сарп забеляза поне четирима цивилни полицаи на различни позиции. Тръгна по
тясната пътека, обградена с изоставени, неподдържани цветя към триетажната вила със
спуснати щори на приземния етаж. Изведнъж вратата се отвори и се показа Филиз.

— Едва не умряхме от притеснение.

Сарп усети как душата му се стопля. Това беше непознато досега за него усещане.
Всъщност жените, които харесваше, винаги му бяха въздействали и караха нещо да
трепне в него, но сега беше по-различно. Да, имаше и желание, но чувствата му в
момента бяха нещо повече от сексуален нагон. Жена да се притеснява за него. Да го
посреща. Това го правеше щастлив. Въпреки преживения ужас.

— Суна добре се е сетила за тази къща — каза, опитвайки се да синхронизира говора

със слуха си.

— Къде беше?

— Комисарят ме пусна току-що. Не са ви създавали неудобства, нали?

Момичето го въведе в стая с пуснати щори и включи осветлението.

— Не — отговори тихо. — Дори бих казала, че за техните представи бяха любезни.

— Има ли нещо неприятно, Филиз?

— Зададоха няколко въпроса, това е всичко. Помощникът на твоя комисар. Дето се

мисли за Джеймс Бонд.

— Притеснили са те.

— Не, не са.

— Филиз! — гласът му прозвуча малко грубо.

— Е, добре — седна в креслото Филиз. — Малко се ядосах. Той ме попита дали съм
имала връзка с Корай.

— Какво?

Момичето кимна неохотно.

— И много се интересували дали с теб имаме връзка.

— Простаци. Не могат без истории за любов и ревност. Защото са най-лесни. Какво му

отговори?

— Че познавах Корай. Че съм го виждала само няколко пъти. И че нямам връзка.

— А на втория въпрос какво отговори?

Филиз нервно се изправи:

— За днес ми стига, докторе. Не желая повече да слушам въпроси и да им отговарям.

Тръгна към вратата.

— Ако искаш да хапнеш, да идем в кухнята.

— Как е Суна?

— Пита всеки полицай, който ѝ се изпречи, кога ще получи трупа на брат си.

Сарп тъжно кимна.

— За два дни може би хиляда пъти се обади в полицията и Съдебна медицина, за да

пита за погребението. Мисля, че сме тук от шест-седем часа. Но Суна повтори същото
поне сто пъти. Само да я видиш…

Гласът ѝ затрепери и не успя да довърши. Сарп видя, че очите ѝ се овлажниха.

Прегърна я и я притегли към себе си. След моментно колебание Филиз се отпусна.
Облегна глава на гърдите на Сарп. Това беше първата им прегръдка и дори не разбраха
защо треперят.

Сарп избърса с ръка сълзите ѝ и тя се овладя.

— Благодаря, моля за извинение. Вече съм добре.

Когато влязоха в кухнята, завариха сестрата на Корай Булут изправена пред

прозорците, независимо от спуснатите щори. В стъклото като в огледало се отразяваше
смазаното от скръб лице на Суна.

Тя не забеляза влизането им. А и Сарп не знаеше какво да ѝ каже. Какво да я попита?

Как е? Мълчаливо отиде да седне до масата.

След малко жената се обърна. Погледна ги мълчаливо. Нямаше нужда от приказки. Очите
ѝ достатъчно издаваха болката ѝ.

Сарп отново се закле пред себе си: Ще намеря онзи копелдак, който стори това на
Корай и те накара да преживееш тази мъка, ако ще в миша дупка да се скрие, и ще го
ликвидирам.

Суна се обърна и отново се загледа в прозореца.

— Кога ще предадат тялото?

Гласът ѝ беше безчувствен.

— Мъртвецът не може да чака. Така казват. Излезе ли душата, тялото желае час по-
скоро да отиде в земята. Иначе не можело да намери покой.

— Прокуратурата щяла да съобщи, Суна.

Сарп се изненада на безразличието в гласа си.

— Ами — каза, сякаш говореше за нещо маловажно, — полицията предаде ли ти личните

му вещи?

— Личните вещи ли?

— Да. Онова, което са намерили в него. Портфейлът, ключовете, парите, очилата,

часовникът…

Суна не отговори.
— Филиз — тихо каза Сарп, — ще искам от теб нещо много важно.

— Слушам.

— Обади се в Съдебна медицина. Ако са приключили с процедурите, им кажи, че госпожа

Суна иска да получи личните вещи на брат си. Това е много важно за нея. Нали
разбираш? Кажи, че искаме малко да потушим мъката ѝ или нещо такова. Измисли нещо
там.

Филиз посегна към стационарния телефон. Първо взе от справки телефона на Съдебна
медицина. После се обади. Отговори ѝ запис. „Ако знаете вътрешния номер…“ Изчака.
Записаният женски глас изреждаше: ако търсите еди-какво си, натиснете еди-кой си
клавиш и така нататък. Накрая каза: „Изчакайте свързване с оператор“. И тя зачака.
И когато вече полудяваше от дигиталната мелодия, която сякаш щеше да звучи вечно,
се чу мъжки глас: „Да?“ Тя отговори, както беше заръчал Сарп. Мъжкият глас каза:
„Свързвам ви с дежурния, не затваряйте.“ Започна нова криза на изчакване със същата
мелодия. И тъкмо да затвори, когато по-сънлив от предишния глас измрънка: „Какво
има?“ Филиз се извини за късното обаждане. Търпеливо повтори искането си. Слушаше
отсрещния, повтаряйки: „Да, разбирам… Естествено. Добре“, и затвори.

— Какво стана?

Сърцето на Сарп напираше да излезе от гърдите му.

— Такива вещи се изпращали с протокол в прокуратурата. Само тя можела да ги получи.

Ако ставало дума за дело — в този случай гражданско — вещите на убития се смятали
за улики и оставали за досието в Съдебна медицина. И тъй като случаят няма да се
закрива, ако извършителят остане неизвестен, прокурорът можел и да не ги предаде на
роднините. Утре можем да получим точна информация. По това време не можели повече
да ни помогнат.

— Мръсник — скочи Сарп от мястото си.

Дори отнесената кой знае къде в спомените си Суна се изненада от гневния крясък на
Сарп. Мърморейки, проследи излизането му от кухнята и затичалата се подире му
Филиз.

Сарп излезе в коридора и от яд ритна стената. А може би са ги намерили, каза си.

Ако ги бяха открили, тайната вече беше в ръцете на полицията. Запита се: Какво би
искал Корай? Дали онова, което мислеше за скрито, каквото и да е било то, да бъде
намерено от Сарп или от полицията? Естествено, би искал аз да го открия. И може би
щеше да ми каже. Но палачът на Тувалкаин не му даде възможност.

Внезапно си даде сметка, че приема съществуването на Тувалкаин. Това добре ли беше

или не? Не показваше ли, че вече е повярвал на разказаното от Корай? Разбира се, че
беше повярвал. Това означаваше. Човечеството беше в опасност и това беше
завещанието на Корай към него.

— Какво става пак, Сарп?

Сарп дръпна момичето под стълбището за горния етаж. Опитвайки се да не бъде чут от
изпълнилите къщата полицаи, каза:

— Трябва да получим вещите на Корай, Филиз. Особено очилата. Да ги намерим, преди

полицията да е преровила всичко.

— Очилата ли? Нещо не разбирам.

Хвана момичето за рамото и го погледна в очите.

— Може и да греша — каза тихо, — но в тези очила има нещо.

— Какво има?

Вдигна рамене.

— Не знам. Но мисля, че е така. По-скоро се моля да е така. Някакъв знак, някакво

съобщение… Де да знам, трябва да има нещо такова.

— И какво ще правим? Как ще вземеш очилата от прокурора? Нали чу, че завинаги

можели да останат там?

Сарп я погледна в очите.

— Не аз, Филиз — каза. — Ти ще ги вземеш.

София

„Ще убият премиера ви!“

Думите на британския министър дълго отекваха в ума му. След като преодоля
първоначалния шок, Волкан Демиркан успя да попита:

— Кой?

Оливър Винсънт Калвин вдигна рамене:

— И знаем, и не.

Волкан се изсмя нервно.

— Да не ми казвате, че сте организирали целия този маскарад, за да предупредите за

нападение, което я знаете, я не знаете от кого ще бъде извършено? Уважаеми господин
министър, нека вече приключим с тази комедия.

— Комедия ли?

За пръв път гласът на Калвин прозвуча като нож:

— Май не ме разбрахте. Казвам, че премиерът ви ще бъде убит.

— А пък аз ви питам от кого.

— Наистина не знаем. Бъдете сигурен, че ако знаехме, нямаше толкова да се

престараваме в това, което наричате комедия — министърът млъкна. Сега в погледа му
се четеше гняв. — Естествено, знаем някои неща. Откъслечни. Не можем да направим
връзката. Или онова, което си мислим, че знаем, не ни води към нищо и към никого.
Поне засега. Всичко е в сянка.

— И като сме в това кълбо, поне кажете какво знаете.

— Първо — каза британският министър, ставайки замислено от мястото си, — както и

вие помислихте в началото, зад това не стои държава или нечие разузнаване.

— А какво?

— Сила, наричаща себе си Зизон. Могъща сила, превишаваща държавите и действаща

извън тях. Влиятелна като държава. Затова преди малко я нарекох Тайната държава.
— Зизон ли?

— Това е едно от употребяваните имена. Има и други. Все още не знаем истинското
название на тази сила, нито структурата и целта ѝ.

— Друго?

— Премиерът ви е една от мишените ѝ. Поне така мислим. Имаме някои разузнавателни

данни. Премиерът ви стои пред целта на тайната държава и е пречка, която трябва да
се премахне.

— И каква е същинската ѝ цел?

— По този въпрос не разполагаме с нищо друго, освен с няколко несвързани приказки.

— След толкова много загадки съм готов да чуя и тези, господин министър. Бихте ли
ми разказали по-ясно всичко отначало? Искам да кажа онова, което знаете.

Министърът започна да обикаля из металното кълбо със загрижено изражение.

— През последните две години се случват необясними неща. Нападения, които на пръв
поглед нямат връзка помежду си.

— Като например?

— Например атентатът срещу американския сенатор демократ Едуард Карлайл. Сигурно

сте чули.

— Противникът на Израел. Ако не се лъжа, беше намерен в асансьора с прерязано

гърло.

— Да. И американците, и ние смятаме, че това не е обикновено убийство или

терористичен акт.

— Обикновен тероризъм не съществува, господин министър — намръщено вметна Волкан. —

Терорът си е терор. Понякога го извършват организации, друг път държави. Може би
по-често държави. Сенаторът не водеше ли кампания за неутрализиране на еврейското
лоби в САЩ? Идеалната цел за МОСАД.

— ЦРУ не мисли така. И нашата служба МИ6. Да, по неизвестни причини той защитаваше
ислямския свят. Все нападаше Израел. Християнският свят го критикуваше за
антиизраелската му позиция. Прокламираше: „Кръстоносци, свалете оръжието“, но
доловихме и нещо друго. Ще попитате какво, но засега нямам отговор. Ще го разберем.
Само това мога да ви кажа: арабско-ислямският приятел Карлайл не е убит от
израелски агенти.

Волкан се вгледа в студените очи на министъра:

— Защо сте толкова сигурен?

— Понеже — отговори колебливо Калвин — получихме съобщение.

— Съобщение ли?

Британският министър кимна:

— По-скоро изображение и стържещ, ужасяващ глас.

— Изображение на нападението ли?

— На човешка сянка. Тъмна сянка пред лого, представляващо огромно око в сребърен
триъгълник.

— А анализът на гласа? Направен ли е?

— Стотици пъти. Но тъй като гласът е съпроводен от дигитални ефекти, не може да се

разпознае. Не може да се стигне до притежателя му.

— И какво казва сянката със стържещия глас?

Министърът престана да крачи.

— Едно-единствено изречение — каза той, заставайки пред Волкан. — Мечът на

Тувалкаин наказа изменника.

— Какво?

— Мечът на Тувалкаин наказа изменника.

Сивите очи на британския министър проучваха изражението на посланика.

— Сигурен съм, че досега не сте чували това име.

Волкан кимна.

— Повечето от нас също не бяха го чували — продължи Калвин. — Може и някой да го

знае, но президентът на САЩ, британският премиер и шефовете на ЦРУ и МИ6 не са го
чували — като вас. Вече го научиха.

— И какво е това?

Министърът загадъчно се усмихна:

— Грешен въпрос. Не „какво“, а „кой“ трябваше да попитате.

— Добре. Кой?

— Един от несъщите братя на патриарха Ной.

— Моля?

Днес определено е ден на изненади, помисли си Волкан:

— Какъв на Ной?

Едва се сдържаше да не се разсмее, но министърът го усети.

— Прав сте да се смеете. Не се притеснявайте. Много други, научили кой е Тувалкаин,

постъпиха като вас. Масонският речник го нарича несъщ брат на Ной. Според легендата
е бил първият, обработвал руда.

На Волкан му трябваше време, за да възприеме чутото. Министърът продължи:

— Като се поразровихме, открихме куп неправдоподобна информация. Ако изобщо може да
се нарече информация. Легенди за Потопа и прочие. Но друго привлече вниманието ни.

— Мога ли да попитам какво?

— Значението на Тувалкаин в староеврейския.

Волкан го погледна въпросително

— Владетел на земята. Господар на света. Не е ли странно? Мисля, че сянката имаше

предвид второто значение.

Волкан за известно време потъна в мислите си. Както и да го въртеше, не можеше да

придаде смисъл на чутото. Убиват някакъв американец, после някакъв побъркан поема
отговорността чрез изображение, говорейки за наказанието на Тувалкаин. И какво общо
имаше това с днешните събития? Британският министър поръчва отвличането му при
непостижима и за филмовите сценарии тайнственост, за да му каже: „Премиерът ви ще
бъде убит“. Британският посланик в Анкара можеше да поиска среща и да го каже на
Еге Тунабою. Каква нужда имаше от всичко това? Тувалкаин или който и да беше, имаше
ли връзка с това предупреждение за атентат?

— Това ли е всичко? Твърденията ви единствено на това ли се основават?

— Не. Вчера в родината ви един бизнесмен от еврейски произход е бил взривен заедно
с армия бодигардове.

— Самуел Коен.

— Да. Бенжамин Шеба Раам преди началото на кампанията си „Хиляда деца, един мир“ в
Йерусалим тайно от всички го е посетил в дома му в Турция. На следващата сутрин
взривиха Коен в бронираната му лимузина.

— МИ6 да не мисли, че нападението е осъществено от Тувалкаин?

Калвин се ограничи с вдигане на рамене.

— А ако целта не е бил Самуел Коен? — прошепна Волкан.

— Естествено, има такава вероятност, която трябва да се вземе на сериозно. Сигурен

съм, че при първите оценки и анализаторите са мислели така. Може би целта е бил
Бенжамин Шеба Раам. Но бомбаджията е сбъркал адреса. Знае се колко богат е той. И
всъщност се страхува от атентат. Никога не обявява предварително посещенията си. И
ние научаваме къде е или по време на полета, или след приземяването. И ЦРУ, и МИ6
са много разтревожени от това. Хубавото е, че пътува с личната си охрана и цял куп
съветници. Има и дубльори. Същински негови копия. За заблуда. Много късно научихме,
че Раам е в Истанбул. Един наш аген, който случайно се намирал на летището, видял
самолета и ни предупреди.

— Не ми казвайте, че е преметнал и ЦРУ.

— Защо? От нас научиха.

Волкан се замисли.

— Но сега сте сигурни, че Раам не е бил целта, така ли? Защото получихте
изображението със стържащия глас след този атентат?

— Да — кимна министърът. — Ето това съобщение: Светкавицата на Тувалкаин изгори

предателя. Iustum Necore Reges Impios…
— Какво значи?

— На латински е. Убийството на безродните крале е законно.

— Извинете ме, господин министър — каза Волкан, — но все още не виждам връзка между
тези нелепости и твърдението ви за убийството на премиера ни. Както и с причиненото
ми.

— Прав сте. И ние не я направихме. Много от нас мислеха, че това е някакъв

побъркан. Но Тувалкаин продължи да наказва. Едно след друго започнаха да се случват
много странни неща.

— Например?

— Един много богат евреин, отново в САЩ, беше открит с прерязано гърло в имението
си. Масон от висока степен. До тялото беше оставен видеозапис. Трябва ли да кажа от
кого?

— Тувалкаин?

— Да. Сега стържещият глас произнесе: „Тувалкаин не прощава измяната на

еврейството“. Добави, че препасалите меча му палачи ще продължат да наказват
изменниците.

— ЦРУ какво мисли? — внезапно попита Волкан Демиркан.

— ЦРУ ли? Мисля, че както винаги търсят връзка с Ал Кайда.

— Но вие не смятате така?

Калвин замълча. После продължи, сякаш не беше чул въпроса:

— Множество известни люде — бизнесмени, банкери, архитекти и учени — изчезват

внезапно. Нечии трупове се откриват. А други пропадат вдън земя. Повечето от
изчезналите внезапно се появяват след няколко дни. Например Йохан Майер, един от
титаните на немската промишленост, беше един месец в неизвестност. Никой не попадна
по следите му. Но един ден отключи вратата на офиса си във Франкфурт и се настани
на бюрото.

— Е, и? Какво каза? Къде е бил?

— Не каза много — усмихна се министърът. — А всички мислеха, че е преживял кратка

любовна авантюра, както останалите. Дори сигурно сте чули, че съпругата му го
остави. Заведе дело за изневяра, получи половината му богатство като обезщетение и
си замина. Макар и лишен от богатство, той не опроверга твърденията ѝ.

— Странно.

— Има и по-странно. Съпругата му загина при пътна злополука няколко месеца по-
късно, преди да е успяла да профука обезщетението. При разследването се установи,
че три дни преди катастрофата е вложила всички пари в акциите на фирма на
Кайманите. После стана ясно, че фирмата е обявила фалит в деня на смъртта на жената
и не е останало нищо освен табелата.

— Интересно.

— Аха. Не се ли интересувате от сумата, която е завлякла съпругата му?

Всъщност не се интересуваше. Не успяваше да направи връзката между разказаното и
убийството на премиера. Но от учтивост попита:

— Колко?

— Триста седемдесет и два милиона евро.

Неволно подсвирна.

— През последните две години се случиха много фалити, за които да се подсвирне.

Милиарди евро се стичат в нечия или нечии каси посредством днес регистрирани, а
утре обявяващи фалит фирми на Каймановите острови.

— Разбирам, господин министър, но все пак…

— Търпение, друже… Един британски евреин, масон на най-високо ниво, беше намерен с
прерязано гърло в парк насред Лондон.

— До трупа пак ли имаше послание от Тувалкаин?

Британският министър подмина тънката насмешка.

— Точно преди да го убият е разговарял с наш агент — продължи. — Агентът бе убит

същата нощ, господин посланик. За наш късмет минути преди да бъде убит, агентът е
докладвал на шефа на МИ6 за закрилата, която поискал масонът в замяна на
показанията си.

— Това вече е интересно. Надявам се да ми разкажете за доклада.

— Убитият е потърсил агента ни с искане за среща, за да му разкаже нещо

изключително важно. По вашему къртицата, а по нашему източникът, му разказал как
преди известно време бил отвлечен в САЩ, където пребивавал за юбилейното честване
на масонска ложа от някой, нарекъл се Пазител на Храма на Соломон и Син на
вдовицата. С него разговаряла сянка пред лого с огромно око в сребърен триъгълник.
А гласът ѝ бил стържещ. Източникът го характеризирал като раздиране на ламарина.
Сянката му казала, че Великият Княз на Свещената тайна е бил наказан за измяната си
и постът му е вакантен. „Назначавам те за Велик Княз“, рекла. Знаете ли, че това е
названието на трийсет и втора, предпоследната масонска степен? — и продължи, без да
дочака отговор: — Допълнила, че много скоро в Йерусалим отново ще се издигне Храмът
на Соломон.

— Всичко това е луд…

— Така изглежда. Сянката разказала на убития, че камъкът с тайната на Тувалкаин е

намерен, че „Съветът на Седемте посветени“ се е захванал за работа и той трябва да
е готов за длъжността си. После добавила Ако тайната премине в ръцете на профан,
Храмът ще бъде застрашен. Мечът на Тувалкаин…

— Тувалкаин ли?

— Да, сянката казала точно така: „Тувалкаин ще препаше меча, ще надуе тръбата и ще
призове зидарите на работа. В момента има опасност! Тайната е в ръцете на профан“,
прошепнала.

— Профан ли? Това пък какво означава?

— Така масоните наричат останалите. Смятах, че знаете.

Британецът помълча и продължи отново:

— Когато източникът, когото Сянката произвела във Велик Княз на Свещената тайна,
попитал кой е този профан, започнало холографско видео. Убитият познавал показаното
лице, но от вълнение не успял веднага да си спомни. След кратката прожекция сянката
казала: „Не се страхувай, Велики Княже на Свещената тайна. Съветът на Седемте
посветени започна работа. Тувалкаин препаса меча.“ Източникът споделил с агента, че
извикал: „Кой си ти?“, и получил отговор „Тувалкаин“.

— Какво?

— Добре чухте, приятелю.

— Несъщият брат на Ной, значи?

Министърът отново не обърна внимание на зле прикритата подигравка в тона на Волкан

Демиркан…

— Както източникът казал на агента, след това скърцащият глас изревал: „Върви си и
чакай! Виж как Тувалкаин ще отреже протегнатата към Осмата тайна ръка!“ Не
пропуснал да го заплаши, че ако го предаде, ще убие дъщерите му.

Волкан се чудеше какво да каже и как да постъпи. Нима негово превъзходителство

външният министър беше дошъл тук да му разказва приказки? Заради някакви лудешки
брътвежи ли се разиграваше целият този маскарад? С отвличането и с тази толкова
секретна среща? Възможно ли беше това? Да не би пък онова, което му се струваше
несвързан брътвеж, да водеше към ужасяващ заговор?

— Сега стигам до онова, което всъщност ви интересува — откъсна го от разсъжденията

му гласът на Калвин. — Макар и в първия момент източникът да не се е сетил кого му
е показала сянката, нарекла се Тувалкаин, след врьщането си в хотела видял жертвата
по телевизията и го познал. Възрастният мъж, който му бил показан в отговор на
въпроса: „Кой е профанът, взел тайната?“ И кой, мислите, е бил?

Волкан изведнъж усети как всичките му нерви се опъват.

— Само не ми… — започна, но не успя да завърши.

— Да — с жест го прекъсна Оливър Винсънт Калвин, — премиерът ви Еге Тунабою…

Изчака да види ефекта от думите си.

— Тувалкаин ще убие министър-председателя ви. Не се съмнявайте в това. Досега е

изпълнил всичките си закани.

При последните думи на министъра Волкан вече беше станал на крака.

— Онзи англичанин — каза тихо — е убит след като признал всичко, нали?

— Да. Непосредствено след излизането му от ресторанта, където са се срещнали с

агента ни. Единственият ни шанс беше изпратеният от агента незабавно доклад. След
раздялата си с източника той отишъл в централата на МИ6. Изпратил шифрованото
съобщение директно на шефа. Не е нужно да пояснявам, че това не се случва често
освен в изключителни случаи и че могат да се възползват единствено агенти със
специални правомощия. Агентът е бил убит на излизане от Централата. И двамата са
били заклани. Какво беше казала сянката?

Министърът замълча, сякаш търсеше отговор на въпроса. Повтори израза с особен

тембър: „Тувалкаин препаса меча.“
— Какво стана със съпругата и дъщерите на убития британец?

— Живи са. Беше им назначена охрана, както е настоял в рапорта си убитият агент.

— Още един въпрос, господин министър. Все още не проумявам тази комедия. Защо
могъщото британско правителство не съобщи това директно или чрез служителите си на
премиера ни, а… такъв… Използва толкова глупав начин?

Калвин го изгледа с леден поглед:

— Не съм упълномощен да ви кажа това сега, господин посланик — и замълча. — Но

трябва да ви съобщя още нещо.

— Слушам ви.

— Агент на МИ6 никога не би докладвал директно на шефа информация, в която не е

убеден. Никога. Щом го казва агент на МИ6, значи Тувалкаин наистина е препасал
меча.

Истанбул

Когато Сарп Кая влезе в улица „Нур-у Зия“, отдавна беше минало два часът. Всъщност
планираше да дойде по-рано, но докаралият БМВ-то пред дома му полицай се беше
заинатил: „Където и да ходите, идвам и аз!“. Не беше никак лесно да преметне
полицая, когато остави колата в подземния паркинг на Рибния пазар. И не беше
сигурен, че го е надхитрил. Може да се беше скрил някъде и в този момент да
докладваше на комисаря по радиостанцията: „Заподозреният влезе в улицата на
масоните, шефе“.

Не се вълнуваше много дали ще разберат къде отива. С Филиз бяха решили да действат.
Вероятно в момента тя се опитваше да се добере до прокурора и да вземе очилата.
Нейната задача е по-трудна от моята, помисли си. От добрата игра на Филиз зависеше
откриването на очилата. Тя трябваше да убеди прокурора, че сестрата на Корай
безутешно плаче за вещите му.

Докато слизаше по стръмния наклон, си мислеше, че за пръв път идва тук денем.
Слънцето беше заличило тайнствеността на нощта. Сега не би настръхнал като снощи,
ако чуеше шум зад себе си. Спря вляво, под табелата „Велика ложа на Свободните и
Признати масони“. Чудно как сградата, от която не проникваше никаква светлина и
приличаше на изоставена, навяваше същото чувство и през деня. Вътре сигурно
работеха петнайсетина служители. А и някои от длъжностните лица живееха там. Не
знаеше броя на кухненския персонал. Би трябвало по това време сума ти народ да
подготвя приборите и храната за вечерната Потири агапи.

Погледна назад към стръмнината. Нямаше никого. Май успях, помисли си. Полицаят не
се виждаше никъде. Сигурно е изгубил следите ми.

Натисна звънеца. Почака. Известно време нищо не се случи. Тъкмо да позвъни

повторно, чу стъпки отвътре. Вратата се отвори. Покровителят[22], застанал на
процепа, за да покаже, че няма да допусне нежелани гости, го позна. Освен
необходимите му, той не знаеше имената на стотиците масони, които влизаха и
излизаха от сградата, но помнеше всяко лице.

— Добре дошли, Майсторе.

Сарп също не го познаваше по име, но той беше от постоянното присъствие. Винаги го

превеждаше директно нагоре, без да го среща с навалицата в долното фоайе. За пръв
път идваше денем. Защо ли? Беше тук от двайсет и пет години. Все още не можеше да
преодолее тревогата при вида на звънящ на входа посред бял ден масон. Не знаеше
защо. Не беше и мислил за това. Масоните не обичаха дневна светлина. Така че
следваше да идват тук след залез-слънце. С изключение на висшите офицери и
служителите, появяването на който и да било по това време будеше чувство за
опасност. Това беше глупаво, но беше така. Струваше му се, че ще се случи нещо
лошо.

„Какво търсиш тук по това време“, прочете Сарп в очите му.

— Отивам в библиотеката — каза Сарп и тръгна към стълбите насреща.

— Разбира се, Майсторе. Мисля, че госпожа Шуле е там. Ако не, значи е в
секретариата.

Шуле беше разумна жена, библиотекарката на Великата ложа. Малко попрецъфтяла, но с

хубави ръце и крака. На Сарп му се струваше, че държеше повече да я уважават,
отколкото да я харесват. И той го правеше. Демонстрираше уважение. Сигурно заради
това щом го видеше, Шуле го поздравяваше и тихо питаше: „Как сте?“. Това за нея
граничеше с флирт.

Сарп изкачи няколко стъпала, усещайки в тила си погледа на Покровителя. Обърна се

неочаквано, сякаш се беше сетил нещо, и едва не се блъсна в следващия го по петите
служител.

— О, прощавайте — каза той разтревожено. — Реших да дойда с вас. Да ви помогна, ако

не намерите госпожа Шуле.

Или да провериш къде отивам, каза си Сарп, но замълча.

— Благодаря, но няма нужда. Ами… Има ли сега някой от длъжностните лица?

— Все едно не съм ви казал, но Високопочитаемият Велик секретар е в кабинета си.

Идва всеки ден в единайсет и половина. Стои до три и половина. Понякога и през
уикендите. Не му е лесно. Толкова работа има в ложата. Тръгва си в три и половина и
се връща вечер в шест-шест и трийсет.

— Очевидно братът главен секретар е много зает.

— Така е — каза покровителят и изкачи още едно стъпало. — Ако зависеше от него,
Почитаемият майстор Селим Санер щеше все тук да стои.

— Като съм дошъл, да ида да го поздравя, ако е удобно.

— Знаете ли кабинета му? На последния етаж. Точно срещу този на Великия майстор.
Ако срещнете госпожа Севим, тя ще ви помогне.

Бяха на етажа с библиотеката.

— Но първо библиотеката — каза Сарп с надеждата да се отърве от преследвача си. —

Благодаря за съдействието ви.

— Моля, Майсторе — студено отговори мъжът и внимателно заслиза обратно. След

няколко стъпала се обърна да види дали Сарп е влязъл в библиотеката, но него вече
го нямаше.

В библиотеката нямаше друг освен Шуле. Сарп затвори вратата след себе си и тръгна
наляво към бюрото ѝ. Тя се стресна от стъпките в тихото помещение. Вдигна очи от
вестника пред себе си и като видя Сарп Кая, тревогата в изражението ѝ изчезна.

— Заповядайте, господине. Как да ви бъда полезна?

До този момент Сарп не беше мислил какво ще прави в библиотеката. Най-много да
питаше за книга за херметизма. И за да печели време докато измисли отговора, попита
възможно най-любезно:

— Как сте, госпожо? Да не ви безпокоя?

— Моля ви, хубава работа. Масоните не се интересуват много от библиотеката. Особено

по това време. Ето защо се изненадвам, като чуя стъпки — изведнъж ѝ се стори, че е
прекалила, и допълни, за да замаже грешката си: — Защото са много заети. Вероятно
нямат достатъчно време за четене. Заповядайте, какво търсите?

Сарп си нахлузи най-чаровното и топло според него изражение и се наведе към жената.
Каза първото, което му хрумна:

— Ритуала за трийсет и второ ниво.

Както и очакваше, жената се изненада. Ококори очи и прошепна:

— Не ви разбрах, господине.

— Майтап, майтап — веднага се ухили Сарп. — Знам, че не мога да получа ритуалите за

по-висока от моята степен. Тъпа шега.

— О — усмихна се жената и сложи ръка на гърдите си. Появилото се за миг тревожно

изражение изчезна. — Всъщност и да искам, не мога да ви помогна.

— Защо?

— Ритуалите за всяко ниво стоят при съответния Почитаем. Не в библиотеката. Поне

откакто аз работя тук е така.

Сарп реши да бъде още по-чаровен. Опря лакът в дебелите томове на бюрото на жената
и зае театрална поза:

— Много глупаво — рече. — В нашата библиотека ги няма, но в интернет са на рояци.

Ушите на Шуле внезапно пламнаха като подпалени. Това значеше ли, че желае мъжа?
Опита се да си спомни откога не бяха пламвали ушните ѝ раковини. Не можа. Май от
много отдавна, изхленчи наум.

— Прав сте. Аз не се ровя често. Но много почитаеми се оплакват от същото. От

интернет — усети как жадно го гледа и се овладя. — Както и да е. Искате ли някаква
конкретна книга?

По зачервените бузи и погледа на жената Сарп Кая разбра, че е постигнал желания

ефект.

— Всъщност — каза — напоследък се интересувам от херметизъм.

— По тази тема можете да прочетете много в списанието на ложата, „Архитект Синан“.

Всъщност сега трудно се намират старите броеве, но мисля, че ще мога да ви помогна.

— Ще ви бъда много благодарен. Но аз търся нещо по-обобщено. Ровенето из списания

иска повече време..

— Така е.

Жената стана, тръгна бавно пред Сарп и се запъти към картотеката.

— Ами — промърмори той, — това ще ви затрудни. Аз искам да посетя и Почитаемия
Селим Санер. На връщане ще се отбия за книгата, за да не ви преча сега.

— Моля, разбира се. През това време ще потърся нещо за вас.

Сарп благодари и излезе. Посещението в библиотеката беше безрезултатно. Само беше

впечатлил Шуле и беше научил, че инструкциите с ритуалите не стоят в библиотеката и
по-точно, не се дават на недостигналите съответното ниво.

Качи се на последния етаж.

— Извинете — каза на идващото насреща му с няколко папки в ръце момиче, — искам да

посетя Почитаемия ни Велик секретар. Дали може да ми отдели няколко минути?

Жената го погледна с крайчеца на окото, продължавайки да върви:

— Не зная. По какъв въпрос?

— Нищо специално — тросна се Сарп. — Идвах в библиотеката. Като научих, че майстор

Селим Санер е тук, реших да се отбия да го поздравя. Това е.

Сега жената спря. Изгледа го накриво под очилата.

— За кого да предам?

— Майстор Сарп Кая.

Беше натъртил на званието си. Но това не направи никакво впечатление на жената,

работеща при масони на високи нива. И след като се движеше между двайсет и пето,
трийсето и трийсет и второ ниво, какво да се впечатлява от трето?

— Изчакайте. Ще попитам — и продължи по пътя си.

Почука на една врата и отвори. Влизайки, се обърна и отново погледна Сарп. Той си
помисли, че не ѝ е симпатичен. Може и да не му каже, че искам да го видя. Да излезе
след малко и да каже: Извинете, много е зает, елате друг път, майстор Сарп, или
нещо подобно…

Когато жената излезе от стаята, той се отърси от мислите си. Секретарката се насочи
към него.

— Очакват ви. Но не се бавете много. Тъкмо си тръгва.

Той се отправи към вратата, без да отговори. Почука тихо и влезе.

Мъжът беше изненадващо жизнен за възрастта си.

Това беше първата мисъл на Сарп, като видя Селим Санер.

Високопочитаемият Велик секретар наближаваше седемдесетте, но движенията и погледът

му не отговаряха на годините. Посивяващите от възрастта сини очи оглеждаха
събеседника много енергично. По едно време се почувства като на рентген. Стори му
се, че мъжът претегля ума му, чете мислите и отгатва намеренията му.

— Майсторе — пристъпи към бюрото, — извинете за безпокойството.

Селим Санер пъргаво се изправи. Ставите на такава възраст не позволяваха да рипнеш

като младеж, но той беше скочил при влизането му като пружина.
— Добре дошъл, братко.

Сарп колебливо стисна протегнатата му ръка. Какво можеше да се случи? Дали щеше да
му позволи да прегледа ритуалите? Ами ако от притеснение объркам поздрава,
разтревожи се. Ако Великият секретар се усъмни, можеше да го подложи на изпит по
масонство. Не можах да ги науча тия неща, помисли си. Ако ме попита: „Масон ли
си?“, трябва да отговоря: „Братята ме приемат като такъв“. Ако стисне ръката ми по
масонски и попита: „Какво изисква това?“, ще отговоря: „Една дума“.

Да, но повече не си спомняше.

Усети характерното притискане на китката и отговори по съответния начин.

Вероятно правилно беше подал знака, защото Високопочитаемият Велик секретар седна в
креслото под голямата картина с пергел и правоъгълник на стената.

Всъщност Сарп си представяше кабинета по друг начин. По-тайнствен. Но това беше

обикновен офис. На стената до него имаше огромен метален шкаф и остъклена
библиотека срещу бюрото.

Единственото, което издаваше кабинета на масон от висока степен, бяха

правоъгълникът и пергелът зад Селим Санер. И някои дребни предмети по бюрото.
Необработен камък под формата на куб. Малко длето за дълбаене на камък и чук.
Линия. Череп отляво. И пясъчен часовник. Онази нощ му бяха разяснили значението им,
но всичко беше влязло през едното и излязло през другото му ухо.

— Как сте, братко?

Тонът на Селим Санер беше приятелски. Сарп реши също да се държи сърдечно. Всъщност
не смяташе, че може да скрие нещо от тези очи.

— Моля да ме извините, Високопочитаеми… — каза.

По лицето на възрастния мъж плъзна топла усмивка.

— Бъдете спокоен, братко. Много ще се радвам, ако ме наричате само брат Селим или
майстор Селим. Ние не използваме много масонските си звания извън храма.

— Разбирам — измърмори Сарп. — Извинявайте. За пръв път влизам в кабинета на брат

от такава висока степен. Малко съм объркан.

— Объркан ли, братко? — изненадано попита Селим Санер.

— Да. Представях си по-различна обстановка.

Възрастният мъж отново се усмихна.

— Какво очаквахте? По-помпозно или по-просто?

— Да си кажа право, Високопочитаеми… Извинете, майстор Селим, смятах, че висшите

офицери обитават по-разкошни или знам ли, по-тайнствени места.

— О, този кабинет е достатъчно разкошен. Вижте, светлината на масонството огрява

навсякъде. Светлината на обичта и братството се разпръсква навсякъде. Какъв по-
голям разкош от този?

Сарп се почувства като мързелив ученик, нахокан от учителя си. Мъжът посочи
необработения камък и длетото върху бюрото си.
Нямаше да се изненада, ако се оплачеше: „Все още дяламе камъните си“. Това беше
показност. Една от демонстрациите на смирение при масоните. Ако кажеш на някой
масон колко е добър, той веднага ще наведе глава и ще въздъхне: „Ами, ние все
полираме камъните“.

Целият масонски живот не стигаше за полирането на камъни. Или за стремежа към

усъвършенстване посредством любовта.

Сарп усещаше, че вече е време да каже нещо. След като беше стигнал дотук, нямаше
намерение да си тръгне с празни ръце.

— Дойдох в библиотеката… — започна.

— Много се радвам. Братята не я ценят достатъчно. А тя е много богата. Масони или

не, не успяхме да накараме хората си да обикнат четенето. Какво търсехте, братко?

— Ритуала за трийсет и втора степен.

Бинго!

Селим Санер видимо се стресна. Погледна Сарп без да крие изненадата си.

— Голям шегобиец сте.

— Такъв съм си, майстор Селим. Но сега не се шегувам.

Лицето на Почитаемия замръзна. Но маската на усмивката още беше там.

— Мисля, че брат от трето ниво трябваше да знае, че това е невъзможно. Греша ли?

— При цялото ми уважение, опасявам се, че грешите.

— Така ли? — гласът му беше леден. — Как разбрахте?

— Аз съм на трето ниво. Не мисля да преминавам към философските степени. Поне

засега. Но преди да стигна дотук, успях да прочета ритуала за девето ниво например.

Синьото в очите на Селим Санер беше съвсем избледняло, погледът му беше стоманен.

— Ако ме попитате на колко години съм, знам как да отговоря. „Четири пъти по две
плюс едно.“ Нали е така? След това научих какво е Съветът на Деветте избрани и
кървавата кама. Вече познавам и Фарос овчаря, сина на Миям. Онзи овчар, който издал
пред Съвета на Деветте избрани къде се крият убийците на Хирам…

Сарп Кая щеше да продължи, но Селим Санер се изправи.

— Явно предпочитате да бъдете повече груб, отколкото шеговит. Ние знаем, че

ритуалите ни се въртят по книжарниците и се публикуват в сайтовете на
масономразците. Но все пак…

Сарп също се изправи:

— И си мислите, че пазите тайна… Уважавам това. Нямах намерение да бъда груб. Моля
за извинение, ако сте го приели така. Аз съм само реалист. Нали на това ни учат в
ложата? Винаги да търсим реалността. Нали заради това искаме „светлината на
истината да озари навсякъде“? Наистина не разбирам защо от мен трябва да се крие
онова, което всеки профан би научил с един клик. Моля да ме извините.
Мъжът бавно пристъпи насреща му. Впи рентгеновия си поглед в очите му. Претегля ми
ума, помисли Сарп. Прави ми мозъчна томография.

Селим Санер го наблюдава известно време, после направи нещо съвсем неочаквано.
Сложи ръка на рамото на Сарп.

— Прав сте, младши братко — каза тихо. — Враговете не спят. Чрез тези публикации
целят да ни обградят в обръч на страх и съмнение. Винаги са правили така. Опитват
се да отдалечат хората от нас. Това им е играта. Да ни вкарат в капан, за да
разкрием тайните си. А всъщност знаят, че нямаме такива. Но се преструват, че не
знаят. Защото ако признаем, че онова, което наричаме тайни, не е нищо повече от
масонски символ, наследство от хилядагодишната масонска история, който ни държи
заедно и ни обвързва, ще се разпилеем. Ще престанем да съществуваме. Ще се отърват
от нас. Ще отпадне най-голямото препятствие пред въвличането на човечеството в
мрака. Храмът на човечността, който се стремим да изградим, ще се срути безвъз-
вратно върху главите ни. Ето защо трябва въпреки всичко да се придържаме към
древните си обичаи и традиции. Да скрием тайните на най-сигурното място — в сърцата
си.

— От кого? — попита Сарп. Интонацията му беше малко по-рязка, отколкото би желал. —

Един от друг ли?

— Да. Един от друг. Такъв е обичаят. Само с вярност към обичаите можем да продължим
да съществуваме. Първото, което трябва да усвои един масон, е търпението, другото е
да знае, че не може да иска онова, на което няма право. Спомнете си легендата за
Хирам на вашето ниво. Той е жертвал живота си, за да не издаде на калфите тайната,
на която нямали право. Всички сме подобни на Хирам и трябва да постъпваме като
него. Или мракът ще погълне светлината.

Ако друг беше чул това, щеше да го сметне за заучен текст. Но Сарп виждаше, че
говори убедено, както му е на сърцето. Селим Санер се беше посветил на масонската
мисъл и йерархия. През целия си живот беше вървял като масон в ложите, беше гледал,
ставал и сядал като масон и сигурно милиони пъти беше чувал и разказвал същите
легенди. Не случайно се стигаше до това ниво. Научените от него на първите три
степени „тайни“ бяха шменти капели. Не мислеше, че „тайните“, научени от възрастния
човек насреща му, на това ниво са по-различни. Но след онази нощ си задаваше все
един и същ въпрос: Имаха ли масоните наистина тайни, които да предизвикат смъртта
на Корай?

Великият секретар удари няколко пъти Сарп по рамото.

— Разбирам вълнението и откровеността ви. Уважавам прямотата ви, братко. Но кажете

ми, защо трийсет и втора степен? Има ли специална причина?

Сарп впи поглед в избелелите му очи, за да не пропусне и най-незначителната

реакция.

— Искам да науча каква е ролята на Великия Княз-пазител на Свещената тайна, това е.

Известно време се гледаха без да помръднат и без да дишат.

В очите на Селим Санер за миг припламна искра. Сарп не пропусна студената и остра
като нож светлинка. В този поглед имаше и страх, и заплаха. Но май повече паника,
рече си Сарп. Високопочитаемият изпадна в ужас.

Възрастният мъж го тупна още веднъж-дваж по рамото и се отдалечи. Но докосването му

сега не беше бащинско.

— Не мога да ви помогна. Не знам.

— Как? Вие не сте ли трийсет и второ ниво? Или трябваше да кажа Велик Княз на
Свещената тайна?

Високопочитаемият Велик секретар тръгна към вратата, за да покаже, че срещата е

приключила, но се обърна и го погледна.

— Масон съм — каза тихо.

— О, знам, майсторе. Казаха ми го. Помни клетвата за пазене на тайните. Но някой я

е забравил.

— Аз не съм — отвори мъжът вратата.

Сарп тръгна към изхода и спря пред Селим Санер:

— Да бяхте имали повече време. Мислех да поговорим за Тувалкаин.

Излезе, без да дочака отговор. Направи две крачки. Върна се и протегна ръка, сякаш
казваше: Как можах да забравя. Ръката на възрастния човек беше студена. Може би и
леко трепереше. Не направи масонското ръкостискане.

Без да се притеснява дръпна стареца към себе си и ритуално го целуна три пъти по
бузите.

— Дали не познавате някой, който да ме осведоми за меча на Тувалкаин? — попита. —

Ако не е тайна, разбира се.

Селим Санер не се поддаде. С леден глас промърмори:

— Най-добре, братко, си намерете някой разказвач на приказки. Явно прочетените

грешни и неверни неща са ви отвели в света на приказките.

Внимателно затвори вратата зад Сарп. Върна се на бюрото си. Поседя замислен
известно време. После вдигна телефона.

— Утре ми припомни, момичето ми — каза на секретарката, — да се срещна с Почитаемия

майстор на ложата на Сарп Кая. И да напиша предупредително писмо на любопитния
доктор.

София

— Уважаеми зрители, прекъсваме предаването, за да прочетем съобщение от

пресцентъра. Турският посланик в София Волкан Демиркан е загинал в катастрофа на
пътя към Витоша.

Екранът на Българската телевизия се раздели на два сектора. Появи се снимка на

посланика отпреди години. От времето след загубата на съпругата и дъщеря му в Рим.
Не можеше да се намери по-подходяща снимка за известяване на трагедията, помисли си
Волкан.

Опитваше се да събере мислите си след разговора с британския външен министър в

българската ДС. Последният му въпрос към Оливър Винсънт Калвин, преди да се
разделят, беше:

— Вие вярвате ли на тези безсмислици? Тоест в съществуването на някой си Тувалкаин?

Мъжът го беше погледнал учудено.

— Естествено, не — тонът му беше категоричен. — Но ако бяхте попитали: „Вярвате ли,
че наоколо обикаля някой, наричащ се Тувалкаин“, щях да отговоря положително. Защо
да идвам тук, ако не вярвах? И да предизвиквам подигравките ви?

След като британецът си тръгна, в изолираната от очи и уши метална сфера влезе Уди
Стоичков. Вратата вече беше отворена, нямаше го и водния щит от пръски в средата на
басейна. Всичко секретно беше казано. Беше време за действия.

Българският външен министър Стоичков приятелски тупна по рамото умисления Волкан.

Не знаеше какво са говорили с британеца, но от самото начало беше подчертал
секретността и необичайността на започнатата операция, както и изключителното
положение. Отиде в задното помещение на кълбото и се върна с две бири. Остави
едната пред него.

— Турският посланик Демиркан беше широко известен и ценен в дипломатическите среди

— продължи говорителката. — Демиркан работеше в София от две години и играеше важна
роля в развитието на българско-турските отношения. Уважаеми зрители, сега на живо
по телефона от мястото на инцидента… Да, на телефона е свидетел на произшествието…

До статичната снимка на Волкан и лицето на говорителката се появи звукова графика с

надпис „телефонна връзка на живо“.

— Представете се, моля.

— Васил Панчев.

— Видяхте ли катастрофата?

— Не точно. Тогава вървяхме със съпругата ми ей нататък и чухме шум.

Последва нещо смехотворно. Мъжът разказа как чул взрив, като се затичал по посока
на шума и бил принуден да се скрие зад едно дърво, когато видял из въздуха да
хвърчат камъни и парчета метал.

Говорителката упорстваше:

— Видяхте ли колата? Трупът на посланика вътре ли беше?

— Колата беше изхвърчала на трийсет-четирийсет метра надолу. Беше обгърната в

пламъци. Как да видим? Нищо не се виждаше. Дойдоха още някакви хора. А ние влязохме
в онова кафене и телефонирахме на полицията.

Посланикът отпи голяма глътка бира. Уди дръпна съседния стол и седна.

— Е, какво усещаш, като гледаш репортажа за смъртта си?

Не отговори. Само изгледа Уди от упор. Мисълта му беше другаде.

Умът му сновеше между възможностите да повярва или не на чутото след репликата: „Ще
убият премиера ви“.

В какво се забърках, се питаше. Това беше нечуван скандал. Великата Англия кара
силите за сигурност на една страна да отвлекат чужд посланик на територията си, да
разиграят фатална катастрофа и му казват: „Върви да спасяваш премиера си. Ще го
убие някаква сила, която не познаваме“.

Стана и започна да обикаля около масата, без да обръща внимание на Уди.

И сега искат от мен да повярвам на всичко това и без никой да разбере — понеже
официално съм мъртъв — да отида в Истанбул. В никакъв случай в Анкара, каза
британският министър. Със сигурност ще ви разпознаят. Трябваше по някакъв начин да
се добере до Еге Тунабою и да му каже: Някакъв луд ще ви убие. На един възрастен
човек, който напълно му вярваше и дори му казваше: Обичам те като собствен син, не
ме будалкай. Той самият не вярваше, а как Еге Тунабою щеше да повярва на
предупреждението „Ще ви убият“ от внезапно появилия се насреща му смятан за мъртъв
Волкан?

Край на великолепната ми кариера, помисли си. Дотук било писано значи.

Спомни си въпроса, който преди малко зададе на британския външен министър Оливър
Винсънт Калвин:

— Как ще съживите мъртвец, господин министър?

— Моля? — обърна се той и го погледна с възпитано учудване. — Не ви разбрах?

— Какво има да не разбирате. Убихте ме. Да речем, че съм повярвал на разказа ви.
Качвам се на английска подводница в Черно море и тайно слизам в Истанбул. Спасявам
живота на премиера. И после? Как ще ме съживите? Мислили ли сте за това? Шефът на
МИ6 няма ли готов сценарий?

Очакваше утвърдителен отговор.

— Изобщо не сме мислили. А и още не сте умрял, приятелю. Всичко зависи от отговора
ви. Ако приемете задачата, колата ви ще изхвърчи от тесния планински път в
пропастта и ще изгори. Българската телевизия ще разпространи новината по света. Ако
не приемете, нямам много възможности. Освен, разбира се, да се моля информацията за
силата и честността ви да е вярна. Ще ви съпроводят оттук до колата ви. И всичко
това няма да се е случило. Аз не съм бил тук, не сме се виждали — ще продължим
играта. Но ако кажете нещо, правителството на Нейно Величество яростно ще
опровергае тези глупави лъжи.

Волкан Демиркан не издържа и прихна.

— Моля ви се. Правителството на Нейно Величество е обмислило всичко до най-дребните

детайли, но не и как ще върне към живот убития.

Калвин го беше изгледал ледено. Най-малко десет пъти беше чел досието на Волкан.
Знаеше, че не е лесен, но не предполагаше, че е толкова докачлив. Елтън Грийн,
профайлърът на МИ6, изслушвайки цялата информация, беше отсякъл: „Ще се съгласи.
Внимателен, но пламенен. Носи всички особености на етноса си. Турците не обичат да
мислят дълго. Искат веднага да действат. Мисля, че след като му кажете, че ще убият
премиера им, няма да чака повече. Ще побърза веднага да достави информацията. Може
да стане опасен за онези, които се опитат да му попречат. Известно е как залови
терориста в Рим.“

Елтън Грийн беше казал: „Ще действа веднага“, но с непрестанните си въпроси Волкан
беше опровергал профайлъра на МИ6.

— Не забравяте ли нещо, господин министър?

— Какво?

— Причината.

— Не ви разбрах.

— Ще обясня. Защо Тувалкаин иска да убие премиера ни?

Британският министър беше замълчал, а след малко дойде и отговорът:

— Не знаем. Нямаме никаква идея. Вероятно смята господин Тунабою за пречка пред
целта си… А и…

Калвин замълча, сякаш се беше отказал в последния момент.

— И?

Мъжът беше вдигнал рамене.

— За съжаление не знаем.

Волкан само беше свил устни.

— Господин посланик, разбирате, че не мога дълго да остана тук. Кажете ми

незабавно, приемате ли задачата или не. Трябва да издам редица важни нареждания с
оглед на решението ви. Приемате ли?

Какво друго му оставаше? Беше взел решение още когато чу „Ще убият премиера ви“. И
все пак подходи предпазливо:

— Дипломатът получава нареждания само от шефа си.

— Престанете вече. Не ме будалкайте. Тук нямате шеф. И да имахте, не мисля, че би

ви възложил задачата, за която ви моля. Според нашето разузнаване Джандемир Гюнер
би се опитал да скрие тази информация. Защото би имал достатъчна подкрепа по пътя
към властта, ако премиерът ви умре, нали? Начело с Германия, доста европейски
столици, оръжейни магнати и куп други сили биха били доволни да видят господин
Гюнер, подал сигнали от Анкара на различни адреси още от времето като съветник, че
може лесно да бъде използван на мястото на Еге Тунабою.

— Както вие използвахте Уди ли?

Погледът на министъра в този момент можеше да вледени всекиго.

— Моля ви, господин Демиркан.

Той всъщност беше прав. Ако се случеше нещо на Еге Тунабою, Джандемир Гюнер щеше да
седне в стола му и да пее от радост.

— Така е, тук нямате началник — процеди Калвин. — И за тази мисия ви моли Нейно…

С рязък жест Волкан Демиркан пресече думите му:

— Моля ви, господин Калвин. Нямам нужда от началник. Тук сам съм си такъв. Цял
живот съм си бил сам началник.

— И така? — британецът все не успяваше да довърши мисълта си. Едва беше успял да
попита: — Ще ме зарадвате ли?

Волкан се вгледа в очите му и кимна.

— Радвайте се, господин министър. Кажете на Нейно Величество, и тя да се радва.

Защото ако всичко това се окаже празен балон, повече няма да можете да се радвате.
Нито вие, нито правителството на Нейно Величество. Всички ще станете за смях.

Оливър Винсънт Калвин беше направил нещо неочаквано за британската студенина: беше
прегърнал Волкан:

— Вече можете да умрете, господине.

Протегна се към странния уред, който беше поставил на масата и натисна едно копче:

— Започвайте!

Волкан не откъсваше погледа си от него. Вероятно можеше да разбере тези наивни

приказки, легенди, сценарии с отвличане, не знам какво си на Храма на Соломон и
прочие. Но повече го изненадваше пристрастието на Калвин в тази история.
Британската държава ли беше лично заинтересована, или този студен човек?

Волкан усещаше, че отговорът на въпроса ще се окаже много важен в един момент.

Интуицията му никога не беше го подвеждала. Но ако сега го попитаха защо, не можеше
да отговори.

— Имате един час — беше станал министърът. — Починете малко. След час един
хеликоптер ще откара вас и свързочника ни във Варна. Там ще останете пет часа. През
това време той ще вземе всички необходими мерки да не ви разпознаят. Някои дребни
промени. Ще изминете шест мили с моторница. Както ви казах преди малко, ще се
качите на наша подводница. Рано призори ще бъдете в Истанбул.

Оливър Винсънт Калвин беше стиснал ръката на Волкан с думите:

— Историята не забравя великите хора. Крале, царе, императори. Но не те, а такива

като вас я пишат, господин Демиркан. Надявам се при следващата ни среща да мога да
ви кажа колко важна и трудна задача сте изпълнили.

Нямаше повече какво да се каже. Министърът беше натиснал копче на масата и беше
тръгнал към вратата на металната сфера.

— Не си тръгвайте, преди да ми отговорите — се беше обадил Волкан зад гърба му. —

Как ще ме съживите?

Докато вратата се отваряше като мост през басейна, пръскайки струи, Калвин се беше
обърнал да го погледне:

— Това оставихме на турското разузнаване.

— Защо?

— Така е по-добре за вас. Вашите много добре знаят как да съживят мъртвия и да
премахнат живия — и тръгна по моста. — Повярвайте ми, че ако правителството на
Нейно Величество реши да ви съживява, ще оплеска работата.

Смеейки се, беше напуснал шифровъчната клетка, която предотвратяваше наблюдението и

подслушването на срещата им, оставяйки Волкан в дълбок размисъл и тревога.

И сега, докато българският външен министър зорко го наблюдаваше, премисляше всичко

случило се.

По нареждане на Калвин операцията беше стартирана незабавно. Първата бомба гръмна

след четирийсет минути по българската телевизия:

— Турският посланик загина при катастрофа.

Сега, докато си пиеше бирата с българския външен министър Уди Стоичков, забъркал го
в тази история, очакваше началото на втория етап.
Реши да попита Уди за нещата, които обмисляше от известно време.

— Калвин отиде ли си?

— Дори не отиде до тоалетната след раздялата с теб, комшу. Скочи в хеликоптера и

отлетя за аерогарата.

Беше ред на същинския въпрос.

— Остана ли някой от британците?

— Да.

— Така ли? — попита уж нехайно. — Колко души?

Българският министър избухна в смях.

— Хиляда души, комшу, хиляда души.

Волкан отпи глътка бира и изчака Стоичков да се успокои.

— Какво целиш, Демиркан?

— Колко човека, Уди? Колко британци остави той тук?

— Един — прошепна министърът. — Прави нещо в съседната стая. След малко ще дойде —
и погледна многозначително Волкан. — На твое място никога повече не бих обърнал
гръб на Ирена Павлова.

— Какво общо има това? Престани току да намесваш тази жена в разговора, Уди.

— Аз съм ти приятел, комшу. Подчертавам това дебело. Защото последния път, в който
видях Ирена, зареждаше оръжието — и българинът сложи ръка на устата си и се опита
да сподави смеха.

— Оръжието ли? Защо?

— Вероятно да застреля твоя британец.

— Моят британец ли? Какви ги бръщолевиш, Уди? Никак не ми е до шеги, да знаеш.

— Британецът…

Не можа да довърши. На отворената врата на металната сфера се показа униформена

стройна, руса и синеока прекрасна жена. Насочи се право към него и протегна ръка:

— Капитан Гардения Нериса — изрече съвършен глас. — Придадена съм към вас като
офицер за свръзка.

За миг Волкан така се ядоса, че забрави кавалерството.

— Не разбрах — гласът му издаваше недоволството му.

Застаналата по войнишки насреща му жена нито за секунда не отмести очи.

— Назначена съм като офицер за свръзка при вас. Ще ви отведа и предам на първия
пункт. После си тръгвам.
— Е, това е добре. Службата ви ще е кратка значи.

Жената се опитваше да се държи неутрално, но Волкан забеляза гневните искри в

погледа ѝ.

— Грешите — отговори студено. — Пак ще се срещнем. Ще бъда с вас до отмяна на

заповедта за задачата.

Само това липсваше. Ако знаеше, че свързочникът на Калвин е жена, никога не би

приел. При тези обстоятелства не можеше да понесе женски номера и глезотии.

Капитан Гардения стисна ръка и на Уди Стоичков и се обърна.

— Ще бъда готова след пет минути — погледна големия цяла педя часовник с компас и
хронометър на китката си и добави: — След седем минути ще ви чакам отвън.

После се обърна и тръгна към вратата. Дори торбестата униформа не успяваше да скрие
красивата фигура на притежателката си.

Уди се направи, че щипе Волкан под масата.

— Ако кажеш, веднага да те съживим, комшу. Не ти знам задачата, но аз на твое място

доброволно бих умрял заради тази мацка.

Истанбул

Полицаят, когото смяташе, че е преметнал, го чакаше на ъгъла на булевард „Истиклял“

и улица „Нур-у Зия“. Като видя Сарп, се ухили в смисъл „Няма да ми избягаш“.
Престориха се, че не се познават. Сарп тръгна към „Таксим“. След известно забавяне
цивилният полицай го последва, без да го изпуска от очи.

На Сарп отвътре му вреше и кипеше. Носеше под мишница двете книги от Шуле. Когато
видя размерите им, веднага реши да не ги чете. Това щеше да бъде загуба на време. А
и вероятността да не изясни престъплението и да не научи нищо, което би помогнало в
залавянето на убиеца на Корай, беше голяма.

Почти нищо не беше излязло от посещението във Великата ложа. Но поне вече
действаше. „Нищо не научихме, но се приближихме до горещата точка“, промърмори. Не
знаеше какво значи това, но така мислеше. Нещо беше напипал. Беше се докоснал до
нещо. Припомни си изненаданото изражение на Селим Санер, когато чу за Великия Княз
на Свещената тайна и Тувалкаин. Дали беше изненадан да чуе това от масон на трето
ниво, или имаше нещо друго? Не можа да прецени.

Докато вървеше, току се обръщаше да погледне назад. Установи, че видът на следващия

го по петите полицай му дава чувство за сигурност. Вероятно се беше обадил на Хаккъ
Каплан да докладва: „Въпросното лице излезе“. Терминът „въпросното лице“ го
влудяваше. Така беше докладвал по радиостанцията и полицаят, съпроводил го от
полицейското управление до вилата в Зекериякьой: „въпросното лице, въпросното
място“.

Реши да повърви, вместо да отиде до паркинга, където беше оставил БМВ-то. Лек
ветрец погали лицето му. Ех, да не бяха последните два дни, помисли си. Тогава
вероятно би си затананикал мислено. Толкова хубаво беше времето.

Първото, за което се сети в този миг, върнал го сякаш към живота, беше Филиз. Дали
беше успяла да убеди прокурора? Извади телефона от джоба си. После го прибра
обратно. Спомни си, че на раздяла предупреди момичето: „Няма да си звъним освен при
спешен случай. Полицията вероятно ни подслушва. Нека не издаваме къде сме. Ако се
наложи да разговаряме, да не се споменават думите прокурор и очила. Особено ти.
Отиването ми в масонската ложа няма да е изненада за Хаккъ Каплан. Но твоето
отиване в прокуратурата ще го усъмни. Гледай да се отървеш от следящия те полицай.
Комисарят не бива да узнае, че си ходила в прокуратурата. Ако разбере, че търсим
нещо, или ще ни попречи, или ще ни го отнеме.“

Май дрънкам глупости, каза си. Доколко можем да заблудим полицията? Накрая всичко
ще излезе наяве. Криейки информация, вероятно възпрепятствам разкриването на
престъп-лението. И ако Хаккъ Каплан реши, може да ни вкара и двамата на топло за
това.

Вътрешният му глас незабавно възразяваше. Тъкмо сега дрънкаш глупости. Ако

трябваше, Корай би потърсил полицията. Щеше да разкаже всичко и да поиска охрана.
Имаше куп приятели в МИТ[23] и Военното разузнаване. Но не го направи. Довери се
само на теб. От теб поиска помощ. А ти му се подигра, че е луд. Сега си му длъжник.
Плати си дълга. Изпълни завета му. Спри Тувалкаин. Само така ще отмъстиш за него.

„Май и аз откачам.“

Друго обяснение нямаше. Само луд би направил всичко това. Точно като Корай.
Чувството за вина и желанието за мъст го бяха стиснали за гърлото. Ако му бяха
казали, че ще преследва някого, живял преди десет хиляди години, би се изсмял. Но
сега не му беше смешно. „Да се продънят в ада и Тувалкаин, и палачът му“,
промърмори, без да му пука какво си мислят минувачите.

Известно време вървя притеснен и разтревожен, после се обърна да погледне. Потърси

с поглед полицая отзад. Там си беше. Когато Сарп внезапно спря, той се метна зад
една сергия с вестници.

Изведнъж се сепна като убоден с игла в гърба. В ума му изплуваха последните думи на
Великия секретар. „Намерете си някой разказвач на приказки.“

Отхвърли гнетящите го тревоги. Съзнанието му се проясни. Тихичко си каза: „Боже

мили! Естествено! Трябва ми разказвач на приказки.“

Ясно беше, че в ложата нямаше да научи тайните на ритуалите и легендите. Но можеше

да намери някой историк и да го пита за всичко, което му хрумнеше. Само да не е
масон, разбира се. Не знаеше дали професор Емин Левент е масон, или не.

Реши да опита. След като беше започнал, трябваше да продължи. Не вкарвай напразно
човека в беда, рече си. Ако полицията научи адреса му, професорът щеше да отговаря
на куп въпроси.

Нямаше време за планове. Все едно как щяха да се развият събитията, трябваше да се
отърве от опашката си.

Веднага зави обратно. Тръгна към сергията, пред която стоеше натоварения с
преследването му полицай. Докато минаваше покрай него, се ухили и му намигна.
Подмина лавката и премина от другата страна на трамвайната линия. Опита се през
рамо да наблюдава действията на полицая. И той беше тръгнал, но от срещуположната
страна на релсите.

Сарп спокойно се отправи към Галатасарай. Устройваше го това, че полицаят вървеше

по отсрещния тротоар. Спря пред музикален магазин, обърнал кой знае колко ватовите
си колони към булевард „Истиклял“. Comandante Сhe Guavera трещеше с все сили.
Едно време това беше любимата им песен с Корай. Слушаха я тайно и криеха снимките
на Че из гънките на портфейлите си.

Спомни си как един ден Корай ядосано беше казал:

— На тази страна ѝ трябва един Че.

— И защо?

— Трябва ни един Команданте да разпалва революционния огън в сърцата ни, приятелю.

— За да го обесим ли?

— Какво?

— За да бъде обесен ли, питам. Не обесихме ли Дениз Гезмиш, Юсуф, Хюсеин? Не

разстреляхме ли Синан и Махир, а?

Помисли си колко много му липсва Корай още отсега. Носът го засмъдя. „Не е време за
спомени, храбрецо“, промър-мори.

Изведнъж се озова в пълен с хора безистен. Ускори крачка. Тичешком слезе по

стълбите на долния етаж. Свърна вдясно към задния изход. Полицаят сигурно се беше
уплашил и също беше влязъл в безистена. Щом излезе на улицата, зави вляво. Хлътна в
първата от поредицата кръчми. Тръгна направо към тоалетната. Влезе и затвори
вратата.

Изчака десет минути. За щастие никой не похлопа по вратата. Ослуша се в гласовете

отвън. Не чу нищо друго освен крясъците за приканване на проходящите по улицата
туристи. Леко открехна вратата, мислейки си: Сигурно ще се сблъскам с полицая.
Нямаше го. Бързо прекоси заведението и изскочи на улицата. Тръгна, опитвайки се да
не привлича внимание, без да се оглежда за цивилния полицай. Първо наляво, после
надясно и пак наляво. Свиваше по всички тесни улички на Бейоглу, наподобяващи
лабиринт.

Накрая спря на един ъгъл. Докато чакаше сърцето му да се успокои, се огледа във
всички посоки. Не видя полицая. Може би беше изгубил следите му.

Влезе в някакво кафене и се отправи към касата. Каза, че батерията на мобилния му е

паднала и попита дали може да проведе кратък градски разговор.

Потърси и извади от портфейла си визитката на Емин Левент. Пъпчивото момче на

касата неохотно му разреши, пре-дупреждавайки го да е кратък, и той избра номера.

— Да?

— Извинете за безпокойството, учителю, аз съм Сарп Кая. Помните ли ме?

— Да не сте си сменили телефона? На дисплея не излиза името ви. Но аз го помня.

Развали се май тая проклетия.

— Батерията ми падна и звъня отвън.

Усети успокояването в отсрещния глас.

— Какво правите, откакто не сме се виждали? Май нещо не сте в настроение, а? Вчера
срещнах името ви в един вестник. Имало убийство и вие сте били там.

— Приятелят ми. Позвъни ми. Отидох веднага, но беше късно. Разбирате ли? — и
добави, прекъсвайки започналия с „Ъхъ… ъхъ… да“ Емин Левент: — Незабавно трябва да
говоря с вас.

— Във връзка със случая ли?

— Ами… — отговори Сарп Кая, долепяйки се до стената, за да не може да го чуе

любопитното пъпчиво момче — например с Храма на Соломон…

— Бих желал веднага да те поканя, но тази вечер имам среща с една красавица,
докторе. Ще пием вино на Босфора. Нали схващаш? След определена възраст шансовете
да забиеш красива жена не са големи…

Настъпи тягостно мълчание.

— Не се обиждай, моля те — продължи Емин Левент с бащински тон. — Виж какво, знам
някои неща по въпроса, но по-добре потърси учителя Феридун. Феридун Озан.
Египтолога. Световна величина в историята на религиите. Доста остаря наистина, но
няма по-добър от него в областта на древните загадки. Сега ще му се обадя. Ти му
звънни след петнайсетина минути и искай среща.

Истанбул

Хаккъ Каплан беше нервен. Когато се нервираше, трябваше или да запали цигара, или
да намери някого, на когото да се накрещи.

Сякаш не стигаше бомбеният атентат на Сапанджа, ами и убийство му се беше струпало

на главата. Всъщност с покушението срещу Самуел Коен се занимаваше отделът по
тероризъм, но мобилизираха цялата полиция. Вдигнаха я на крак, защото жертвата беше
не само индустриален магнат, но и евреин. Вътрешният министър лично беше разпоредил
всички звена да помагат на отдела за тероризъм. Всеки обвиняваше полицията.

След като не можеше да запали цигара, трябваше да приложи другия метод за справяне
с положението: да намери кого да нахока.

Вдигна телефонната слушалка. Набра четири цифри.

— Шереф, Назъм там ли е?

Тонът му беше достатъчно остър. А полученият отговор смръщи и лицето му.

— Как така го няма? Може ли да напусне бюрото си по време на техническо

проследяване? Цигара ли, какво не знам… До пет минути да е кабинета ми с днешните
резултати от прослушването. Разбра ли? Или пак да ти обяснявам?

Трясна слушалката.

Много добре знаеше, че причината за нервността му не е никотиновият глад. Но по

никакъв начин не можеше да установи какво е. Умът му беше в случая Корай Булут.
Усещаше нещо гнило. Имаше нещо странно в този случай. Какъв беше мотивът на
убийството? Класическият триъгълник ли? Сиреч любов, ревност и пари. Отначало това
беше помислил. Но с течение на времето отхвърляше тази версия.

Първият доклад от аутопсията ясно изтъкваше, че гърлото на жертвата е прерязано

професионално. Убиецът си познаваше занаята. Гърлото беше прерязано отведнъж, с
едно движение отляво надясно. Каквото и да беше оръжието, то беше остро като
скалпел.

Това винаги го насочваше към Сарп Кая. Рязането и скалпелите бяха негова
специалност. Кой по-добре от хирурга би могъл да знае къде и как да среже?
Дихателната тръба и хранопроводът на жертвата бяха прерязани с един замах. На
гръкляна имаше само един разрез. Каквото и да беше оръжието, беше прерязало и
поддържащия черепа гръбначен стълб.

Дори на пръв поглед да се набиваше вероятността за престъпление от страст към една

жена, обичана и от двамата, той не откриваше в Сарп Кая типа убиец, както много му
се искаше по едно време. Да, мъжът беше самовлюбен, умен и хладнокръвен, но
изглеждаше твърде чувствителен за убиец.

Друга причина да изостави хипотезата за Сарп като убиец беше онази проклета врата.
Задната. Ако трябваше да убива приятеля си от любов, ревност или каквото и да било,
защо да влиза през задната врата? Щеше да позвъни, дори да дойде в апартамента
заедно с него и докато си приказват, да му види сметката.

Ами ако е отворил задната врата след убийството? Не беше ли възможно? За

заблуждение на полицията? Комисарят беше обмислил всички тези версии преди да види
телефонните разпечатки. Версията за наемен убиец също беше отпаднала поради
позвъняването на Сарп от местопрестъплението. Кой поръчител щеше да звъни на наетия
от него убиец от трупа на жертвата?

Беше изискал и гласовите записи с прокурорско нареждане от мобилния оператор. Сарп

ясно казваше по телефона на убиеца, че ще го очисти. И всъщност само това би могъл
да му каже, надвесен над трупа на приятеля си.

Не можеше окончателно да го изтрие от списъка на заподозрените, но увереността, че

Сарп е невинен, надделяваше все повече. Хаккъ Каплан мразеше това усещане.
Полицейските учебници не допускаха симпатии към заподозрян. Нямаше нито невинни
хора, нито невъзможни престъпления. Сарп преспокойно можеше да е такъв. Но Хаккъ
Каплан усещаше затихването на това чувство. И ако вторият съмнителен е
секретарката, беше единствено престъпление от страст.

Хаккъ Каплан се засмя вътрешно. Момичето няма друга вина освен любовта си към
доктора, помисли си. Не го е оставила сам и се е озовала на местопрестъплението.

И в списъка на заподозрените нямаше трети.

Убиецът беше неизвестен.

Мотивът на убийството не се знаеше.

Оръжието на убийството липсваше.

Нула до нулата, нищо налице.

А Хаккъ Каплан беше наредил подслушване на телефоните на Сарп и Филиз. Може би нещо
щеше да излезе при разговорите им. Кой знае? След като онзи беше обърнал с краката
нагоре дома на Корай, този на доктора и кабинета му, явно не беше открил търсеното.

Вероятно убиецът мислеше, че онова, което търси, е у доктора, любимата му или в

Суна, сестрата на Корай. Непременно вярваше, че някой от тримата го е скрил. В
такъв случай щеше да се върне.

А той това и чакаше. Рано или късно убиецът щеше да се върне. Заради тримата на
мушката му. И тогава щеше да се сблъска с Хаккъ.

На вратата се почука.

— Влез!
Целият гняв се изсипа в гласа му.

Вратата се открехна и се подаде главата на полицай.

— Шефе?

— Казах влез, бе, човек. Какво стърчиш там?

Полицаят плахо влезе и застана пред бюрото.

— Изпуши ли си цигарата? — внимателно се вгледа в него. За момент напрежението на

служителя му сякаш изчезна. — Да не си я хвърлил заради мен?

Полицаят съвсем се успокои, мислейки, че всичко е наред.

— Не съм, комисар.

— Но аз ще те изхвърля, Назъм — избоботи Хаккъ Каплан. Гласът му изтрещя в

коридора.

— Полицай Назъм Айдоган. Отговори ми. Напуска ли се службата по време на техническо

проследяване?

— Не — измънка полицаят с наведена глава.

— А ти защо я напусна? Заповедите ли не зачиташ или мен?

Почервенелият полицай се опита да промърмори нещо.

— Какво казваш, Назъм, не чувам.

— Извинявайте, комисар. Няма да се повтори.

— Прекрасно. Като те уволня, ще впиша в досието ти: „Извини се. Каза, че няма да се
повтори“.

— Комисар…

— Млък! Казах да дойдеш с дешифровките от днес. Шереф не ти ли предаде?

— Предаде ми.

— Аз ли съм сляп, Назъм? Или ги забута някъде?

Назъм Айдоган се сви, сгърчи се и накрая си пое дълбоко дъх.

— Няма записи, господине.

— Какво?

— Днес не са разговаряли.

Хаккъ Каплан зина.

— Да не се е повредила техниката?

— Не.
— Значи, нито звук, а?

— Не.

Ето на това Хаккъ Каплан никога не би повярвал. Не можеше двама лудо влюбени да не
се потърсят часове наред.

— Сигурен ли си? Виж какво, Назъм — и комисарят блъсна назад стола си. — Ако
техниката се е скапала и ти не си разбрал, а заради пушенето не си проследил
разговора на двамата заподозрени, веднага погледни картата. Избери си някакво
място. Защото, кълна се, ще те изпратя вдън земя. И ще направя всичко възможно да
си останеш все там.

— Сигурен съм, комисар.

Вдигна телефона. Изкрещя:

— Шереф! — без да отделя поглед от полицая насреща си. — Я провери работи ли

апаратът на тоя глупак Назъм! — и се втренчи в полицая, сякаш искаше да му каже:
„Ще видиш ти!“.

— Какво? А… Стига, бе…Никак ли? Зелен сигнал и неразвита макара, а?

Отново трясна слушалката.

— Нямало записи — промърмори. С опакото на ръката направи знак на Назъм Айдоган да

си върви.

Нещо ставаше. Сигурен беше. Отново грабна телефона.

— Потърсете агента, който следи Филиз Буран. Къде са те?

— Хикмет сега говори, комисар. Въпросните са се прибрали. Заедно.

— Добре.

Обаче вътрешният му глас възрази, че не е добре. Никак.

Взе радиотелефона.

— 3144?

От слушалката първо се разнесе електронно бръмчене.

— Слушам.

— Къде си?

— Там ли е лицето?

— Изпусна ли лицето?

— Така е.

— Какво прави то толкова време?

Мълчание.

Комисарят повтори повикването.

— 3144?

— Слушам?

— Какво прави то?

Този път мълчанието беше по-кратко.

— В Нишанташъ ли?

— Не питам за 3144. Какво прави лицето?

След металния глас 3144 отговори:

— Във фризьорския салон.

Хаккъ Каплан усети пристъп на паника. Какво правеше при фризьор момичето в такъв
ден? Трупът на приятеля им още не беше погребан.

— Колко време прекара там?

— Целия ден.

— Осем часа?

— Точно така.

— 3144, обади се по телефона.

— Слушам.

Опечалена жена да прекара в козметичен салон осем часа… Не беше за вярване.

Вдигна телефона при първото позвъняване.

— Къде беше ти по времето, когато жената беше в салона — изрева на 3144.

Докато слушаше обяснението на подчинения си, по лицето му преминаха цветовете на

дъгата.

— Много възпитана дама, шефе. Каза ми: „Имам доста работа. Няма да изляза преди
пет. Вие не се морете. Без това много ви ангажираме. Заради нас си нарушихте
стереотипа. Дори вкъщи не се прибирате. На ъгъла има сладкарница. Вместо да стоите
тук прав с часове, чакайте там. Щом свърша, ще дойда. Ще се приберем заедно.“

— И ти отиде да чакаш там.

— Да, шефе.

— И жената стоя там осем часа.

— Точно така.

Точно така друг път, щеше да каже Каплан, но се въздържа.

— Сигурно от мястото си виждаше салона, а?

Полицаят замълча за момент.

— Ако сладкарницата беше отсреща, щях да виждам. Но тя е малко встрани на същия
тротоар….

— Тоест осем часа не си виждал жената.

Отговор не последва.

— Еее — кресна Хаккъ Каплан. — Говори, де!

— Жената дойде малко след пет, както обеща. Не ми даде да платя. Тръгнахме си.

— Поне беше ли се разкрасила?

Полицаят се изненада от този въпрос на комисаря, когото наричаха „Барута“. Той не

интимничеше с подчинените си.

— Ами и аз от това се изненадах, шефе.

— От кое?

— Нямаше никаква промяна. Каквато влезе в салона, такава излезе. Какво са ѝ

правили, аз…

— Ти си идиот — завърши изречението му комисарят. — Ти си срам за гилдията. Да те

изиграе една жена.

Сигурно щеше още да крещи, но нямаше възможност. На вратата се чукаше.

— Изчакай — викна в слушалката. Притисна я с длан и зачака отварянето на вратата.

Но тя не се отвори. През матовото стъкло виждаше застаналия пред нея полицай.

— Ей ти, пред вратата. Влез!

Вратата се отвори. Полицаят измърмори нещо като:

— Казахте чакай…

— Какво има?

— Обади се Нусрет.

— Той пък кой е? Да не съм длъжен да помня имена? Кой му е кодът?

— 3145 шефе.

— Опашката на Сарп Кая?

— Да.

— Какво иска? Ако иска да го сменя, ще има да почака.

— Не, шефе… Ами… Загубил го е.

Случило се беше онова, от което се страхуваше. Тия правеха нещо. Жената се беше
изплъзнала за цял ден. Сега и доктора го нямаше.

— Некадърници! — удари по бюрото. Беше забравил полицая на телефона.

— Свържи ме с прокурора — кресна в слушалката.

— Шефе, аз съм, 3144.

— После ще се разправям с теб, 3144. Сега изчезвай от очите ми. И цяла нощ ще
останеш пред стаята на момичето. И се моли да не се е случило нещо важно през тези
осем часа. Защото само Господ може да ти помогне. Схващаш ли, само Господ!

Трясна телефона. Това беше за трети път и ако пак го направеше, или слушалката щеше
да се счупи, или да стане дупка в телефона.

Пак вдигна. Изчака. Когато дишането му се нормализира, каза:

— Свържете ме спешно с офиса на прокурор Давут Байрактар. Дано е там.

Най-омразното за прокурорите беше да ги безпокоят вкъщи и по мобилния. За тях

работното време започваше в девет и свършваше в пет. И Хаккъ Каплан искаше такова,
но уви, не ставаше.

Вдигна телефона, щом звънна.

— Свързвам ви с господин прокурора, не затваряйте, моля.

Заслуша влудяващия Турски марш на Моцарт в слушалката. Кой беше измислил тази
система? Длъжен ли беше сега при това нервно напрежение да слуша това?

— Какво става, комисар Каплан? — попита бащински глас отсреща.

— Извинете за безпокойството. Сигурно тъкмо си тръгвахте.

— След малко. Днес се уморих. По онова твое дело. Онзи, дето намушкал жена си…
Направихме разследване. Копелето ми скъса нервите. Да знаеш, Каплан, трябва да
искаме доживотна присъда. Иначе след няколко години ще излезе и ще убие още някого.
Такова животно…

Прокурорът замълча.

— Какво ново при теб? Случило ли се е нещо?

— Ами… — умислено отговори Хаккъ Каплан. — Май става нещо, господин прокурор. За
убийството на Корай Булут. Дето в дома му…

— Закланият изследовател. Еее, какво има?

— Имаше двама заподозрени, както знаете.

— Да.

— И сега нещо става.

— Какво?

— Загубили са следите на Сарп Кая. И жената, преметнала следящия полицай и

изчезнала до вечерта.

— Нещо да не бъркате, комисар? Тя беше тук допреди два часа. Цял ден ме е чакала.
Заради разследването…

Хаккъ Каплан се втрещи.

— Там ли е била? — едва успя да каже.

— Да. Разговаряхме около петнайсет минути. Съжалих я, поканих я, цял ден беше
чакала. Всъщност никак не ми беше до разговори…

— Какво искаше?

— Сестрата на жертвата била много зле. По цял ден плачела и нареждала „Нито трупа
ми показаха, нито ми го предадоха. Поне вещите му да ми предадат, да ги помириша и
целуна“. И момичето затова дошло.

— И?

— Погледнах делото. Дали има нещо, което трябва да задър-жаме. Няма. Един панталон.
Окървавена риза. Часовник. Очила, обувки… Бельо и чорапи. Даже портфейл нямаше.
Съдебна медицина е приключила предварителното разследване. В доклада се казва, че
не е открито нищо, което да подпомогне следствието. Реших да не я мъча, като ги
задържам.

— И ѝ ги предадохте?

— Дадох ѝ ги и си тръгна.

Хаккъ Каплан за малко да каже: Ама че глупост си направил. Но си замълча.

— Както и да е — промърмори. — Извинете за безпокойството…

— Какво стана с доктора?

— Ходил при масоните. И преди малко преметнал полицая по следите му.

— Какво става, комисар Каплан? Ако искаш, веднага ще издам заповед за задържане.

Имаше време за това. Не биваше от бързане да изтърве птичката. Да оставим доктора

да си подскача като врабче. Във всеки случай накрая…

— Не — отговори тихо.

— Нали казваш, че е изчезнал?

— Не се безпокойте. Ще го намерим.

Затвори телефона.

За три кървави парцала ли беше чакало момичето цял ден прокурора? Дори да е така,
защо ще крие това от полицията?

Отваряй си очите, Хаккъ, каза си. Убиецът ще действа отново.

Варна

Руският хеликоптер Алигатор КА-52 беше завил наляво и беше излетял преди дванайсет
минути. Седяха един до друг. Волкан дори не се обръщаше да погледне жената.
Всъщност и капитан Гардения Нериса сякаш не се интересуваше от него.

За пет минути след напускането на металната сфера жената беше съблякла униформата,
беше обула тесни черни джинси и същия цвят широк пуловер върху тях. Жилетка без
ръкави завършваше тоалета ѝ. Когато Волкан Демиркан излезе през друга врата на
пистата зад зорко охраняваната сграда, тя вече го чакаше с раница през рамо.
Перките на Алигатор КА-52 се завъртяха още щом Волкан и Уди се показаха на изхода.

Поздравиха се едва-едва.

И грим няма по лицето, помисли си Волкан. Не, май около очите имаше лек молив. И
бледа червенина по устните. Кожата ѝ беше безупречна. Що за щуротия такава жена да
стане офицер, помисли си. После пропъди мисълта от ума си. Какво значеше „такава
жена“?

В коридора след широкото пространство в металната сфера ги чакаше Ирена Павлова.

Веднага разбра, че е напрегната. Дори не го погледна в лицето. Само се обърна и
тръгна пред тях, полюшвайки бедра.

— Нали ти казах, комшу — прошепна Уди, като му смигна. — Не обръщай гръб на Ирена,
че оръжието ѝ е заредено.

Неволно се засмя.

Стигнаха до някаква врата и Ирена се отдръпна, за да минат. Очевидно не желаеше да

излиза навън. Волкан реши да ѝ се подмаже:

— Ирена, вие няма ли да дойдете?

— Други ще ви придружат — тросна се жената, без да го погледне.

— Бих предпочел вас.

Черните облаци по лицето ѝ сякаш се разпръснаха.

— Ами — измърмори — аз също.

През вратата пръв излезе Уди. Капитан Гардения Нериса се обърна към тях с развети
от вятъра руси коси.

Волкан се наведе, за да се защити от все по-бързо въртящите се перки, и тръгна към

хеликоптера. Като мина покрай нея, той я поздрави почти незабелязано с очи. Получи
също толкова студен отговор. Заедно ще работим с тази жена, рече си притеснено.

Сложи оставената на седалката му каска и седна. Гардения също прибра доколкото можа
косата си под каската. Приближи микрофона до устните си. Рязко свали очилата и
застана неподвижно. Вратите от двете страни на Алигатор КА-52 шумно се затвориха.
Моторът над главите им затрещя и хеликоптерът излетя отведнъж.

Как ли е посрещнато известието за смъртта ми, помисли си. Нямаше кой да скърби за
него. Нито майка, нито баща. Нито съпруга, нито деца щяха да плачат за него. И все
пак смъртта му щеше да предизвика реакции. Вероятно съобщението беше паднало като
бомба в софийското посолство и в министерството в Анкара. Сигурно външният министър
Джандемир Гюнер не можеше да си намери място от радост. Представи си как Еге
Тунабою много опечален казва: „Така ли? Как е станало?“. Вероятно приятелите му в
министерството подготвяха погребението. Имаха толкова много работа. Да се докара
трупът от София, да се намери място в гробищата на Външно министерство, да се
подготви церемонията и така нататък. И когато всичко свърши, щяха да зарият в гроба
някой българин вместо него.

Стресна се от внезапно дошлата му мисъл. А трупът? Служителите в посолството

сигурно вече бяха изискали тялото от българските власти. И после? Как щяха да
докажат, че трупът е негов?
— Какво ще стане с трупа ми?

Беше отправил въпроса към капитана, без да обърне глава.

— Моля?

— Какво ще стане с трупа?

Момичето се изправи разтревожено. Вдигна визьора на кас-ката и го погледна.

— Голям шегобиец сте.

Волкан видя гнева в погледа на капитан Гардения Нериса и схвана грешката си.
Пилотът беше чул въпроса. Може би и останалите.

— Имате право — много весело каза момичето. — Когато се разделихме, изглеждаше

съвсем като труп. Вече не носи на пиене.

Гардения майсторски беше извъртяла темата към клюка за някакъв непознат.

— Да — включи се той в замазването на грешката. — Това е то българската сливова

ракия. Докато пиеш, не се усеща. Влиза като ликьор. И аз първия път бях много зле.

— Като труп — отекна смехът на момичето от слушалките на каската. Чу се друг смях.

На пилота.

— И особено ако я смесиш с вода. Удря като куршум.

— Точно това ми се случи — каза Волкан. — Цяла нощ лежах като труп.

Сега Гардения казваше с поглед: „Стига толкова“. После произнесе на глас:

— Сигурно са му дали нещо. Едно горчиво кафе и след непробуден сън на сутринта нищо
няма да му има.

Волкан не чу всичко. Мислеше си какъв ли цвят са очите ѝ. Сини? Или зелени? Рече
си: Каквито и да са — като океана, ту просветляват, ту потъмняват.

— Колко още ще летим? — обърна се той към пилота.

— След седемнайсет минути кацаме.

След допуснатата грешка повече не се осмели да отвори уста. Мълчаха седемнайсет

минути. Но при пръв удобен случай щеше да повтори въпроса на капитана с очи като
океан.

„Какво ще стане с трупа ми?“

Мълчанието продължи и в колата след кацането на хеликоптера. Само Гардения изписка

като глезено момиченце:

— Много съм гладна. Да седнем да хапнем при удобен случай.

Когато след двайсет минути влязоха в центъра на града, шофьорът показа сградата
вляво:

— Операта.

— Да спрем някъде тук — кокетно каза Гардения на шофьора. — Не мисля, че ще издържа

до хотела. Искам веднага да намерим място да залъжа малко глада си.

Войникът се усмихна в огледалото на вероятно най-красивата жена, която беше виждал

през живота си:

— Като свием зад ъгъла, ще видите чудесни рибни ресторанти по крайбрежието.

Приближи до тротоара. Те слязоха. Когато колата потегли, войникът ги погледна в

огледалото и на Волкан му се стори да го чува как си казва: „Късметлия. Намерил
жена за чудо и приказ…“

Горкият, и представа си нямаше за мълчаливата война помежду им.

— Наистина ли огладняхте?

— Разбира се, че не — отговори Гардения с напълно различен от ласкавия предишен

глас. — Искаше ми се час по-скоро да се смесим с тълпата.

— Сега можем ли да говорим?

Капитанът изглеждаше съвсем като зазяпала се по витрините жена. Аз вероятно играя

съпруга ѝ, помисли си Волкан.

— Колко знаеш?

— Какво колко?

— За задачата.

— Всичко.

— Колко, капитане?

— Ще ви изпратя. В Истанбул отново ще ви намеря и охранявам.

— Охрана ли? От кого?

— Това е моя работа. Не си спомням да съм ви питала за задачата ви. И вие не ме

питайте.

— Не знаеш ли задачата ми?

— Не. И не ме интересува.

Изведнъж Гардения Нериса направи нещо съвсем неочаквано: хвана Волкан подръка и
така продължиха по тротоара.

Той се смая. Първата жена, хващаща го подръка след Жале. Неволно се дръпна.
Капитанът веднага махна ръката си.

— Извинете.

Погледна я с крайчеца на окото. Явно момичето беше много изненадано от реакцията

му.

— Не знам защо реагирах така — измърмори той виновно. — Аз моля за извинение.

Известно време вървяха мълчаливо. Волкан я спря пред едно кафене.

— Знаеш ли сценария?

— Колкото е необходимо.

— Катастрофата?

— О, да — отговори момичето. По устните ѝ плъзна бегла усмивка. После се завърна

британският израз.

— В тази катастрофа аз…

— Много тъжно — каза тя кратко.

Волкан забеляза, че сега тя го наблюдава с крайчеца на окото.

— Какво ще стане с трупа ми?

— Какво да стане?

— Лесно може да се установи, че не е моят.

— Колата ви се взриви — прошепна Гардения. — Така че трупът не може да се

разпознае.

— Пак може да се усъмнят. По костите или нещо друго могат да разберат, че не съм
аз.

— Не допускам — отговори като капитан момичето. — Няма причина да се усъмнят. По

трупа ще открият и ДНК проби.

— Какво?

— Да. Вашето ДНК.

Волкан не вярваше, че могат да се справят толкова бързо.

— Къде, как? — попита недоверчиво.

Гардения не сметна за необходимо да прикрие удоволствието си от изненадата на

мръщилия ѝ се от самото начало мъж.

— От косата ви — каза подигравателно. — Капе. Трябва да я подхранвате. В колата ви

се намериха достатъчно косми за ДНК тест.

Не можа да отговори. Само изгледа накриво момичето. Скришом погледна отражението си

във витрината, покрай която минаваха. Права беше. Челото му беше доста оголено. Кой
знае как изглежда темето, натъжи се. Ако ще оплешивявам, да оплешивявам, ядоса се
на себе си. Да не би да искам да се харесам някому?

— Ние все пак не мислим, че ще сметнат смъртта ви за съмнителна и ще предприемат

някакво детайлно проучване. Скърбейки за загубата ви, ще ви погребат веднага.

Изведнъж Волкан хвана ръката ѝ и я спря.

— Искате ли да седнем да пийнем нещо?

Гардения погледна часовника си. Сега той беше съвсем обикновен.

— Трябва да намерим булевард „Братя Шкорпил“. Имаме среща в хотел „Сплендид“.

— С кого?

— С онзи, който ще резервира стая на свое име и ще подготви нужните материали.

— Виж какво, капитане — избухна Волкан изведнъж. — Омръз-на ми да отмъщаваш с

високомерие само защото усещаш, че присъствието ти ме изнервя. Може и да съм те
засегнал. Но нервността ми няма отношение към твоята личност. Единствено съм малко
объркан от събитията напоследък и не съм свикнал да си съдействам с жени в такива
дела. Това е всичко.

Гардения Нериса погледна ръката му, все още държаща нейната.

— Добре би било да свикнете — каза. Гласът ѝ беше смразяващ. — Ако това ще ви

успокои, приемете ме само като войник. Би било по-добре. Цивилен офицер. Толкова.
Що се отнася до високомерието, не бих се извинила за това. Просто отговарям на
вашия стил „кавказки принц“. Явно успешно.

Вдигна глава и го погледна с усмивка:

— Въпреки това смятам да приема поканата ви.

— Покана ли?

— Да. Да не би да не съм чула? Стори ми се, че споменахте нещо за пиене.

Седнаха. Волкан си поръча бира. А Гардения — кока-кола.

Известно време отпиваха мълчаливо.

— Този, с когото ще се срещнем — внезапно се обади Волкан, — какво ще донесе?

— Дрехи за вас. И маскировка.

— Грим ли?

— Боя за коса, очила с метални рамки. Вероятно малко ще подсилим веждите ви. Може
да прибавим мустаци. Не знам още. Ще видим.

Усмихна му се без ирония.

— Два последни въпроса?

— Стига да знам отговорите…

— Отвлеклият ме екип български ли беше? Носеха български униформи, но въпреки това…

Гардения замълча. Явно премисляше отговора. После кратко рече:

— Не. Само униформите бяха български.

— Трябваше да се досетя — усмихна се Волкан. За пръв път от сутринта усмивката му

беше сърдечна. — Никой българин не говори такъв перфектен английски.

— Следващия път ще внимаваме — отпи още глътка от колата си капитанът. — Наложи се

да действаме спешно. Не се сетихме за българския акцент. Но и да бяхме, едва ли
щяхме да се справим толкова бързо.

— Мога ли да попитам от каква част бяха?

— Това последният въпрос ли е?

— Не.

— Тогава да минем към него.

— Предпоследен — каза Волкан. — Защо станахте военна?

Въпросът беше зададен умишлено. За да я хване неподготвена. Но тя сякаш го очакваше

— Защото така исках.

— Наистина ли?

— Разбира се. Какво чудно има? Исках да бъда офицер. Баща ми беше такъв. Танкист.
Загина при операция „Пустинна лисица“ в първата война в Залива. Съобщението ни
донесе един офицер. И когато го прошепна на майка ми, за да не чуя, взех решението
си.

— Знаеш ли как е загинал?

Момичето замълча. Загледа се в морето.

— При влизане в някакво село видял иракско дете край пътя. Плачело върху трупа на
жена. А покрай него минавали стотици танкове. Татко скочил от танка. Изтичал при
детето. Искал да го спаси от веригите. Детето обаче се изправило и насочило
„Калашников“. Седемнайсет куршума извадили от тялото на баща ми. Колко ми се искаше
да поема поне един от убилите го куршуми.

— Разстроих те.

Момичето се изправи и се стегна.

— И последният въпрос?

— Ето го последния: Коя си ти? Тоест коя си в действителност?

Момичето го изгледа продължително. Толкова дълго, че Волкан има време да си каже:

Какви красиви очи има това момиче.

— Гардения Нериса — отговори кратко. — Твоят щит пред смъртта.

Истанбул

Професор Феридун Озан беше дяволит старец. Знаеше, че посетителят му е известен

хирург.

— Емин ми каза, че се интересуваш от историята — думите му бяха прекъснати от

пристъп на кашлица. Същевременно внимателно наблюдаваше Сарп. — Заповядай, влез —
успя да каже между пристъпите. — Тъкмо се канех да изпия чаша вино. И ти искаш,
нали?

— Ако не ви затруднява.

Той вече беше отишъл в кухнята. Сарп влезе в хола, съпроводен от тракане на съдове.

— Благодаря ви, че не отказахте срещата. И че ме приехте в дома си по това време.

— Няма нищо — обади се Феридун Озан от кухнята. — Да се поразвлека благодарение на
теб. Откъде започваме? От Храма на Соломон ли?

Професорът се върна с две чаши вино. Подаде едната на Сарп. С другата в ръка седна
в креслото.

— Наздраве, докторе.

Феридун Озан допря устни до чашата, отпи глътка и се облиза.

— Какво ще кажеш? Откъде предпочиташ да започнем?

— Мисля първо да поговорим за внуците на Енох.

— За Ной ли? Какво си намислил, докторе? Омръзна ти да режеш и се обърна към

легендите и историята на религиите ли? Познаваш Енох, нали?

— Не съвсем — измънка. — Бог му разкрил тайни, а той ги скрил девет ката под
земята. Ной май имал двама несъщи братя.

— Да. Иавал и Тувалкаин.

При споменаването на второто име косите на Сарп настръх-наха.

— Всички знаят за Ной и Потопа. Какво по-различно очакваш от мен?

— Опасявам се, че ще се изморите.

— Няма — отново допря чашата до устата си, натопи устни във виното и ги облиза. —
Моля. Господ се ядосал, че народът на Ной се отклонява от правия път, че затъва в
безнравственост и се кланя на идоли. Ной все предупреждавал: „Хора, служете на
Бога. Не се кланяйте другиму. Върнете се към него, преди да ви е стоварил беда на
главите“, но напразно. Дори го предизвиквали: „Ако казваш истината, нека ни изпрати
бедите да го видим“. И Ной какво да прави, оплакал се: „Господи, помогни ми. Не
можах да ги победя.“ Останалото го знаеш. Господ решил да накаже хората, които
измъчвали пратеника му и се подигравали с него. Казал на Ной да построи кораб. За
да се справи, му разкрил поверените на Енох тайни.

Възрастният професор млъкна и пийна още една глътка, преценявайки ефекта от разказа
си върху госта.

— Та това е — каза после. — Не забравяй, че това са само предания. Не се знае дали

Бог наистина е поверил тайна на Ной. Няма нито свидетели, нито документи.

Сарп се замисли.

— Защо Господ непрекъснато издава тайни някому — попита внезапно. — Първо на Енох.
След като той ги заровил под девет земи, значи са били опасни. В такъв случай защо
ги е споделил и с Ной?

Професорът се смя дълго.

— Опасен си, докторе. Страхотен събеседник… — и посочи нагоре с ръка. — Никой не е

записал и обяснил защо онзи отгоре е постъпил така. Но божествените тайни били
дадени на Ной. Така се вярва. Истина ли е или не, не мога да знам. А преданията
предизвикват ума. Сигурно в устните предания има някаква загадъчност, че да минават
от поколение на поколение. Хората бързо забравят безинтересното. Ако не бяха
приказките за тайната, това предание нямаше да се запази в продължение на хиляди
години до днес. Задаваш ли на логиката, на ума си въпроса как е умрял Ахил от
стрелата в петата му? Не, разбира се. Е, това е същото. Някой казва „приказка“ и
подминава със смях, друг вярва.

— Вие от кои сте, професоре? От ония, които се смеят, или които вярват?

Професорът го изгледа продължително. Откакто беше влязъл в дома му, Сарп за пръв
път го виждаше толкова сериозен.

— Докторе — каза тихо, — човек не бива да се присмива на неща, в които човечеството

е вярвало хилядолетия.

— Значи вярвате в наличието на скрита божествена тайна?

— А ти? — попита професорът. — Ако не вярваш, какво искаш тогава?

Сарп Кая се смути. Феридун Озан беше прав. Щом не вярвам в скритата от някого
Божествена тайна, какво търся тогава, помисли си. Или ще приема като комисар Хаккъ
Каплан, че Корай е жертва на ревност?

Разбира се, че вярваше. Макар да не искаше. Длъжен беше да повярва. Корай беше
умрял, защото вярваше.

— Извинете ме — каза на професора. — Трябва да се обадя по телефона.

Погледна часовника си. Минаваше десет и четвърт. Веднага избра номера на Филиз. Кой
знае колко се беше ядосвала и тревожила. И тъй като я беше предупредил да не му
звъни, не беше го потърсила.

Тя вдигна веднага. Вероятно чакаше до телефона. Сигурно веднага се е задействало

записващото устройство, рече си.

— Искаш да ни умориш от безпокойство ли, докторе?

Всъщност тя се тревожеше, но предпочете множественото число. Явно и Суна, сестрата

на Корай, беше до нея.

— С един приятел се заприказвахме. Извинявай. Не забелязах как мина времето.

Момичето замълча, сякаш не знаеше какво да каже, после попита:

— Добре ли си?

— Да. А ти?

Това беше парола, за която се бяха уговорили. Мярка срещу подслушването на

телефоните. Ако Филиз запиташе както сега: „Добре ли си?“, това щеше да означава:
„Научи ли нещо“. Отговор „Да“ означаваше „Някои неща“. Въпросът на Сарп „А ти“
значеше „Взе ли очилата“.

С разтуптяно сърце зачака отговора ѝ.

— Ох — рече недоволно Филиз.

Какво пък означаваше това?

— Филиз, добре ли си, или не?

— Не особено.
Очевидно прокурорът не ѝ беше дал очилата на Корай.

— Добре, остави. Не се ядосвай.

— Кога ще се прибереш?

— Не зная. Не ме чакайте, лягайте си.

Затвори телефона.

— Хубава ли е?

— Моля? Кой?

Феридун Озан се направи, че не чува въпроса.

— Ти си луд, докторе.

— Защо?

— Ако не беше луд, щеше ли да ме питаш за хилядолетни легенди, когато вкъщи те чака
красива жена? Хайде, върви си. Дори на моите години не бих понесъл хубава жена да
ми се сърди.

— Ако сте уморен, веднага си тръгвам. Но стигнахме до най-интересното. Сега не бих

заспал.

— Не вярвам да си толкова луд, та да спиш с хубава жена до себе си.

Изведнъж на Сарп му хрумна нещо. През целия ден не бяха разговаряли с момичето.
Сигурно комисар Каплан се е усъмнил нещо. Особено ако някой полицай я е видял в
прокуратурата. Вероятно беше бесен, че са преметнали опашките си. Веднага трябва да
проведа операция по успокояване, помисли си.

— Ами — каза забързано, — може ли да завъртя още един телефон? След това ще
продължим.

— Друга жена ли? — весело се усмихна професорът. — Играеш си с огъня. Това е по-
опасно от всякакви тайни.

— Ще се обадя на един полицай.

— Полицай ли?

— Който гори от желание да ме закопчае. Днес му извъртяхме кофти номер. Ако ми

разрешите, искам да му кажа, че съм с вас. Дори да не му кажа, за нула време ще
разбере откъде се обаждам.

Професорът го изгледа внимателно. Погледът му беше искрен. В наше време не се

срещаше често искрен поглед. Май се забърквам в нещо опасно, помисли си. Но
приключението е за предпочитане пред съня.

Изправи се. Протегна ръце.

— Този полицай — измърмори — дали ще ме закопчае, защото пих вино с теб?

Сарп завъртя глава и разпери ръце.

— Е, какво да се прави. Потърси полицая. Ако те попита за какво сме говорили, на

твое място бих отговорил: „За китайската династия Мин. За подземната теракотена
армия“. И за да не се стресне от думата армия, бих добавил, че това са статуи.

* * *

Полицаят Назъм, който след скастрянето и за миг не беше се отделил от записващата

подслушвателна апаратура, нахълта в кабинета на Хаккъ Каплан.

— Комисар! — от вълнение беше забравил да почука.

— Обади се, шефе… той… обади се…

Хаккъ Каплан застина, опитвайки се да възприеме чутото.

— Въпросното лице на въпросното момиче…

— Престани с глупостите. В моя кабинет си, няма нужда от шифър. Никой няма да чуе.
И да чуе, не го интересува.

— Докторът се обади на момичето. И двамата по мобилните.

— И?

— Записах ги.

По израза на лицето му Назъм не разбра дали комисарят е доволен или бесен.

— Какво каза?

— Нищо — промърмори Назъм.

— Нищо ли? Обадил се е да каже нищо ли?

— Попитаха се как са.

— И?

— Дайте ми пет минути, шефе, веднага ще донеса дешифровката. Всъщност е кратка.

Хаккъ Каплан стана. Бързо тръгна към Назъм. От страх полицаят се сви в ъгъла.

— Няма нужда от дешифриране. Тръгвай с мен.

На бегом стигнаха до стаята за подслушване.

— Пусни го.

Назъм пренави лентата. Натисна пусковия бутон. От апарата първо се разнесе гласът
на Филиз.

— Искаш да ни умориш от безпокойство ли, докторе?

— С един приятел се заприказвахме. Извинявай, не забелязах как мина времето.

Мълчание.

— Добре ли си?

Въпроса зададе Филиз.

— Да. А ти?

— Ох…

— Филиз, добре ли си, или не?

— Не особено.

— Добре, остави. Не се ядосвай.

— Кога ще се прибереш?

— Не зная. Не ме чакайте, лягайте си.

Назъм натисна клавиша.

— Това е всичко.

Хаккъ Каплан потъна в размисъл. Това магаре Сарп Кая искаше да му повярва ли? Че
след десет-дванайсет часа се е обадил на момичето да го пита как е? Така ли беше?
Този разговор беше кодиран. Със сигурност. Какво беше казал на момичето. „Добре,
остави. Не се ядосвай“. Какво искаше да остави момичето? Какво беше станало или не
беше станало, та да го остави? То се случи, каквото се случи. Приятелят им лежеше в
моргата. Това ли трябваше да остави?

— Странно. Нали? — промърмори.

Въпреки че не беше задал въпроса към Назъм, той се включи:

— Странно е, шефе.

— И то много, при това — каза Хаккъ Каплан. Замисли се. Момичето поне трябваше да
каже на доктора, че е говорила с прокурора. А може би Сарп го знаеше. Или че ще
говори. Тогава не трябваше ли да попита: „Какво говорихте с прокурора?“ Не беше ли
това най-логичното?

Вдигна глава като събудил се от сън. Погледна Назъм, сякаш го виждаше за пръв път.

— Установи ли мястото на обаждането?

Полицаят пребледня като платно.

Като го видя, се разсмя.

— Не бой се, Назъм — измърмори. — Не се мре два пъти. А ти вече си мъртъв,

храбрецо.

И тъкмо полицаят си помисли, че комисарят е омекнал и се майтапи, когато

гръмотевицата тресна отново.

— Незабавно разбери откъде се е обадил! Изчезвай!

Обърна се. Беше доволен. По пътя към кабинета се подсмихваше тайничко. Казваше си:
„Ах ти, отворко! Ще ми правиш номера, а? Давай, давай. Ще дойде и моят ред. Не знам
какви ги въртиш и сучеш, но ще разбера. Кодиран разговор, а? Да ти видя утре
кодовете, като те докарат тук!“

Извади мобилния от джоба си. Без да погледне дисплея, изрева:

— Какво има?

Като чу гласа отсреща, се обърка. Заплашителното му изражение се смени с

подигравателно.

— Оооо! Драги ми докторе, на какво дължа тази чест?

— Моля за извинение — каза Сарп. — Трябваше да ви се обадя по-рано. Не успявам да

се съсредоточа. Първо отидох в ложата. Имах някои неща за вършене. Свърших ги.
После реших да се обадя на приятел, когото не съм виждал отдавна. Покани ме да
пийнем и не можах да откажа. Сега съм при него.

— Така ли? Каква чест. И кой е този приятел?

— Вероятно го познавате. Професор Феридун Озан.

— Историкът ли?

Той беше по-известен от Сарп Кая. И Каплан веднъж беше слушал негова лекция в
университета „Боазичи“. Нещо за история на религиите. Залата беше претъпкана. Какво
ли търсеше в дома му докторът посред нощ?

— Хубаво — изръмжа. — Не пропуснахте ли нещо, уважаеми Сарп Кая?

— Пропуснал ли? Възможно е. Последните два дни съм толкова разсеян. Какво
пропуснах, комисар?

— Полицаят, който пратих да те следи. Преметнал си го. От четири часа те няма.

Полицията е на крак. Хванат ли те, ще ти щракнат белезниците на място, докторе.
Схващаш ли?

— О! — чу се натъжен глас от другата страна. — Моля за извинение. Много лошо се

получи. И полицаят да ме извини. Никого не съм премятал, комисар. Исках само да се
поразходя, за да се разведря.

— Малко повече си се разходил. Не забеляза ли липсата на охраната?

— Неее… — отговори Сарп. — Тайно следене. Мислех си, че сега е пред дома, в който
се намирам. Вярвайте ми, много съжалявам. Явно сме се загубили. Без да искам,
поставих подчинения ви в неудобно положение.

Това не е доктор, а артист, помисли си Хаккъ Каплан.

— Как е госпожица Филиз?

— Не питайте. Много е ядосана. Пет минути преди разговора с вас се сетих, че не съм
ѝ се обадил. Умрели от притеснение. Както и да е, оправиха се нещата. Но не беше в
настроение. Всъщност утре мислехме да дойдем при вас. Да се извиня пред вас на
подчинения ви, който ме изтърва.

Комисарят се възхити на умелите му лъжи и хладнокръвие. Губи се с часове, полицията

го търси под дърво и камък из целия град, а той по никое време звъни и казва: „Ето
ме“. Преструва се, че нищо не крие, дори казва при кого е и се опитва да вдъхва
доверие. Вероятно се стреми да държи всички настрана от онова, което преследва.
Прекрасно, докторе, каза си. Спокойно си играй играта още известно време. После аз
излизам на сцената. Тогава ще започне истинският мач.

— Не идвайте преди обяд.

— Добре, разбрахме се.

Точно преди да затвори, извика в слушалката:

— Докторе, как ще се върнете сам в Зекериякьой по това време?

— Знам пътя, комисар. Не се безпокойте. И сам мога да си отрежа пъпната връв.

— А убиецът може да реже гърла, докторе. Внимавайте.

Анкара

Лицето на Еге Тунабою се сгърчи от болка. Този бодеж го подлудяваше. Малко да се

измори, и започваше. Церемонията в Йерусалим го беше изтощила. Само няколко часа,
но се беше изморил. Но как да откаже на Бенжамин Шаба Раам? Човекът инвестираше
милиони долари в Турция. Беше възродил замрелия проект ГАП. Язовири, централи,
заводи. Раам беше озеленил Югоизтока. И след като не само американският и руският,
а всички световни лидери си счупваха краката от бързане, той не можеше да не отиде.

Нов бодеж като нож се заби в кръста му и го откъсна от мислите му. Лекарите
настояваха за операция, но той нямаше време да се почеше, камо ли да лежи по
болници. И външният министър Джандемир Гюнер се беше вкопчил в предложението за
операция и все повтаряше: „Час по-скоро трябва да я направите“. А като му
отговаряше: „Бързаш да се отървеш от мен ли?“, почервеняваше като домат. Засмя се
въпреки болката. Беше сигурен, че ако за малко го оставеше, веднага щеше да замрази
Договора за забрана на микробиологичните агенти, оръжия и разработки, в който беше
вложил толкова усилия.

Джандемир Гюнер беше категорично против проекта. Първоначално се беше мотивирал, че

всички имат такива оръжия. „Складовете им са претъпкани. А ние нямаме. Този договор
е в наш ущърб.“ Обиколил беше всички страни, беше лобирал в кулоарите и залите на
ООН и беше успял да наложи условие запасите от такива оръжия да бъдат унищожени в
рамките на три години. И какво? Джандемир беше опонирал: „Нима ще го спазят?“
Питаше: „Какво стана с ядрените оръжия? Кой си унищожи запасите? Америка, Русия или
Израел? Великобритания или Франция? Никой. Точно обратното. Нови членове влязоха в
ядрения клуб. Пакистан, Индия, Китай, Северна Корея, Иран. Може би за някои не
знаем. Защо не искате да го приемете? След разпадането на Съветския съюз атомните
бомби се пренасят с чували. Сигурно вече са в ръцете на терористичните
организации.“

Това беше вбесило Еге Тунабою: „Целта на този договор е предотвратяване на

разпространението и може би най-важното, забрана на опитите. Не ме дразни, господин
Джандемир, като се правиш, че не знаеш.“

И Тунабою беше ударил с юмрук по бюрото: „Аз съм премиерът. Ако не си съгласен с
политиката ми, подай си оставката и прави каквото искаш!“

Знаеше, че той не е готов на това. Душа даваше да го свали и да заеме мястото му,
имаше си и поддръжници, но още нямаше нужната подкрепа за действия.

Въпреки болката при раздвижването се протегна и взе от библиотеката поставената на

видно място рамкирана снимка. Загледа се в усмихващата му се зад стъклото жена.
Въздъхна: „Ех, Мерал, това започна след като ти си отиде. Остави ме в ръцете на
лешоядите.“
Сърцето му се стопли. Погледна към вратата на хола, сякаш оттам щеше да влезе Мерал
и да каже: „Какво става, господин Еге, защо мързелуваш тук?“

Бяха минали шест години откакто Мерал Тунабою го напусна след четирийсет и две
години брак. Само сложи ръка на гърдите си и така остана. А нямаше и десет дни,
откакто беше минала на контролен преглед.

Когато телефонът иззвъня, пред погледа му се нижеха щастливите им студентски

години. Дните, когато ръка за ръка се разхождаха из парка с лебедите, предложението
му за брак, раждането на Пелин, когато тя го подкачи: „Дядо“… И после… Единствената
и огромна грешка в живота му. Голям и срамен грях, висящ като обеца на ухото му…
Скъпата сметка за моментна слабост, която още плащаше и щеше да плаща до края на
дните си…

Кой знае колко още щеше да продължи пътешествието му във времето, ако телефонът не
беше звъннал.

Беше обезопасената линия. Стана с пъшкане. Отиде в кабинета. Вдигна слушалката.

— Господин премиер?

— Слушам.

Обаждаше се шефът на Националната разузнавателна служба.

— Слушам, господин Коркмаз. Да не сте научили нещо за убийството на Самуел Коен?

Фуат Коркмаз беше смел като името си[24]. Беше започнал от най-ниско ниво, беше
участвал в безброй операции и след двайсет и една годишна служба се беше издигнал
до върха.

— Уви, не, господин премиер — и замълча. — Съжалявам, че ви безпокоя вкъщи, но…

— Не ме безпокоите — излъга. — Кажете.

— Преди малко — започна Коркмаз колебливо — получихме шифрограма от София.

— Така ли? И как е нашият посланик с лъвското сърце?

— Ами… — измънка директорът — шифрограмата е от аташето от ВВС, полковник Окан

Тансел.

От аташето? Странно. Защо при наличието на посланик аташето ще праща шифрограма на

МИТ? Премиерът усети как го обхваща безпокойство.

— Нещо неприятно ли, господин Фуат?

— Опасявам се, че да, господин премиер.

— Какво казва полковникът?

— Получихме шифрограмата преди единайсет минути, господине. Полковник Тансел преди

това я изпратил на Външно министерство. А после на нас за информация…

— Господин Коркмаз — този път гласът му беше строг. — Прочетете ми шифрограмата.

— Слушам, господине… Пише, че… Станала е катастрофа… В София… Посланикът…

— Волкан е катастрофирал — прекъсна го разтревожено.

— Да, господине. Посланик Волкан Демиркан е полетял със служебната кола в…

— Какво? Боже мили! Тежко ли е ранен?

Езикът му не се обърна да попита за най-лошото.

— За съжаление, господине… Загубихме посланика… Колата се е взривила в пропастта и…

Сега Фуат Коркмаз не завърши изречението.

Настъпи продължително мълчание.

Очите на Еге Тунабою се насълзиха. Велик човек си отиде, да.

После промърмори:

— Господин Фуат, да няма някаква грешка?

— Не вярвам, господине. Българските власти са го потвър-дили официално. Напълно…

тоест… много съжалявам, господин премиер… напълно е изгорял…

— Това да не е някакъв саботаж? Да не са направили нещо на колата му? Българите

разследват ли?

— Те не допускат нападение. Но все пак разследвали. И посолството…

Когато затвори телефона, Еге Тунабою още беше в шок.

Заедно бяха разработили много важни инициативи.

Смелчага, казваше си винаги за Волкан Демиркан. Съвсем подходящ за мой външен

министър.

Дори и при страданието за изгубените си в терористичния акт в Рим съпруга и дъщеря

не беше поставял на заден план държавните дела. Винаги го беше подкрепял,
непрекъснато. Ако Договорът за забрана на микробиологичните агенти и оръжия и
опитите с тях беше стигнал до ратифициране, то беше заслуга на Волкан. Спомни си
как се беше озъбил на американския представител в подкомисията на Съвета за
сигурност: „Какво правите?“, беше укорил дамата, от която всички се страхуваха
поради близостта ѝ с президента. „Да не си мислите, че ще се затворите на вашия
континент и единствени в света ще оцелеете? И преди мислехте така. Казвахте:
Тероризмът няма да стигне до нас. И какво стана? Прекоси океана и събори кулите на
главите ви. Утре ще се случи същото. А сега и опасността е по-голяма. Съвсем малка
туба може да причини повече жертви от биологичните и химичните оръжия, които
складирате във форт Дистрикт. Може дори да нямате време да измъкнете президента от
Белия дом.“

А сега този мощен глас замлъкна, каза си и се стовари в креслото.

Телефонът иззвъня пак. Този път беше другият. Ядосано вдигна:

— Ало!

Така изкрещя, че отсрещният замълча.

— Господин премиер?
Говореше на английски. Каза си: Кой ли е пък този? Точно сега ли?

— Да — отговори троснато.

— Аз съм Уди Стоичков, господине. Българският външен министър.

— Да?

Еге Тунабою се помоли отсреща да опровергаят съобщението.

— Много съжалявам, господине. Имам лоша…

— Казаха ми, господин министър — прекъсна го с отпаднал, лишен от всякаква надежда

глас.

— Моите съболезнования. Волкан Демиркан беше не само отличен дипломат, но и мой

добър приятел. Може да се каже, че загубих личен приятел, господине.

— А аз син, господин Стоичков — и изтри с опакото на ръката потеклата по бузата му

сълза.

— Вчера — продължи Стоичков — говорихме по телефона. Не е за вярване.

— Прав сте. Мислех, че такива като Волкан не умират.

— Може би моментът не е подходящ, господине, но…

— За какво не е подходящ, господин Стоичков?

— Негово превъзходителство Демиркан напоследък често говореше за смъртта.

— Не разбирам. Това какво значи?

— Вчера например, господине. Спомена за онзи ужасяващ случай в Рим. Каза, че жена
му и дъщеря му са погребани в Истанбул. Имал място на Босфора…

— Гроб ли? Да, Жале и Сибел са погребани в семейната гробница.

— Точно така. Семейната. Така каза… Не се сетих веднага…

— Е, и какво?

— Ами така. Каза сякаш на себе си: „Един ден и аз ще умра. Искам да ме погребат при
близките ми в Истанбул…“

— Разбрах ви, господин Стоичков — каза Еге Тунабою. — Волкан ще се събере с

близките си.

— Много сте проницателен, господине. Точно това казваше Волкан. И… ето, давам ви
нашия премиер.

Никак не му се искаше, но нямаше друг изход. Българския премиер изказа

съболезнования от свое, на правителството и още на някои си хора име.

— Искам да ви уверя, че ако мога да направя нещо, ще бъда на ваше разположение с

всички държавни инструменти — каза.

Съживи го, дощя му се да извика. Върни ми Волкан!

— Благодаря ви — прошепна. — Убеден съм, че съседите ще направят всичко необходимо.
Нашите служители ще координират нужните действия.

И след още няколко куртоазни приказки затвориха.

Еге Тунабою стана ядосано. Беше се обадил директорът на МИТ. Българският външен
министър беше изказал съболезнования. Българският премиер беше предложил
съдействие. Но нито звук от собствения му външен министър. „Къде си, Джандемир?“,
измърмори. „Почина твой подчинен. В земята ли потъна?“

Натисна бутона до крака си под бюрото. В стаята на охраната, където стояха

четиримата охранители на входа, като единият не откъсваше поглед от изображенията
на камерите, поставени навсякъде из сградата и градината, се разнесе звън. Двама
охранители изхвърчаха като стрели от лък.

— Излизам, Метин. Да приготвят колата ми — нареди Еге Тунабою на широкоплещестия

телохранител, появил се на вратата едва след дванайсет секунди.

След седемнайсет минути специално произведеният брониран Линкълн SLX зави в улицата
на Министерския съвет. По две коли на охраната чакаха готови пред и зад служебната
премиерска кола. Джип с електронно заглушаване и най-отзад напълно оборудвана
линейка с медицински персонал завър-шваха конвоя.

На слизане от колата болката в кръста стана нетърпима. Сякаш ножове се забиват в

бъбреците ми, помисли си.

Въпреки вечерния час светеха всички прозорци на сградата. Навремето изкачваше

стъпалата тичешком. Сега успяваше едва едно по едно. Имаше още една разлика. Тогава
беше заобиколен само от двама-трима телохранители. Сега от двете страни на
стълбището имаше живи стени.

Кемал Черния слезе на бегом с двамата си заместници. Много бързо беше пристигнал.
Всъщност главният секретар не заслужаваше това прозвище. Беше побелял, с внушаващо
доверие лице. Истински представител на бялата раса. Но всички, с изключение на
премиера, го наричаха Кемал Черния.

Веднъж Еге Тунабою го беше попитал защо му викат така. Той се беше изчервил и навел
глава. „И главният секретар на бившия ни премиер Сюлейман Демирел се казвал Кемал,
господине. Бил мургав, лека му пръст. Затова му викали Кемал Черния… Вероятно по
аналогия…“

Кемал Селъшък дойде до премиера и наведе глава за поздрав. Обърна се кръгом. Сега
подчинените му наизлязоха на стълбите, по които той беше слязъл тичешком.

— Моите съболезнования, господине.

Еге Тунабою кимна. Когато влязоха през голямата врата, където двама полицаи стояха
за почест, ги посрещна Тижен Барлас, притиснала бележник до гърдите си. Болката,
която прочете в погледа ѝ, се предаде и на него. Причината за вида му сега беше не
само измъчващият го бодеж. Смъртта на Волкан го беше съсипала. Поеха към извитите
мраморни стълби, водещи към горния етаж от просторна зала, в която срещу входа
стояха две изключително ценни корейски вази, надвишаващи човешки бой.

Тижен Барлас вече трийсет години беше секретарка на този беловлас, опак човек. За
трийсет години нито веднъж не беше допуснала той да се ядоса или наскърби. Но
въпреки голямата ѝ обич не можеше да промени съдбата. Нещастията не бяха напуснали
премиера. През последните десет години го бяха връхлетели като ураган. Първо беше
загубил голямата си дъщеря и внука, след по-малко от две години беше починала и
малката му дъщеря. А когато загуби и жена си, остана сам-самичък.
Тижен обичаше Еге Тунабою с невъзможна любов, но той оставаше верен на Мерал.
Естествено, Тижен не броеше онази голяма грешка, за която премиерът мислеше, че
никой не знае. Вероятно действително беше тайна, останала само между двама души. Но
Тижен знаеше. Навярно съдбата беше определила да я узнае, за да страда още повече.

Беше ред на играта, която играеха всеки ден на това стълбище. Точно по средата
въздухът в дробовете на Еге Тунабою свършваше. И понеже количеството млечна
киселина се увеличаваше, задните мускули на краката му се втърдяваха като стомана и
причиняваха болка. Но той беше упорит като магаре и горд като орел. Не желаеше да
спре и да си почине. Тогава на сцената излизаше Тижен. Хвърляше се към него, сякаш
точно тогава трябваше да му каже нещо:

— Господин премиер!

— Какво има, госпожо Тижен?

— Две спешни съобщения, господине.

И докато се увереше, че поне малко е отдъхнал и се е успокоил, четеше съобщенията.

И продължаваше, докато се убеди.

Никога не бяха разговаряли за тази игра. Тижен беше изготвила сценария, а премиерът
доброволно играеше ролята си. И макар да знаеше, че целта на секретарката е
почивката му, играеше по свой си начин, даже понякога ѝ се сопваше: „Сега ли
намери, госпожо Тижен!“ Но винаги след почивката на стълбите. Такъв си беше Еге
Тунабою.

Но тази вечер тя наистина имаше спешни съобщения.

— Господин премиер!

Играта започна. Еге Тунабою и придружаващите го спряха на стъпалата.

— Какво има, госпожо Тижен?

Лицето му беше съвсем пребледняло. Погледът му беше замъглен. Същият беше като умря
малката му дъщеря, помисли си Тижен Барлас. Като призрак.

— Чакат ви за разговори, господине.

— Остави ги за сутринта, госпожо Тижен. Не им е времето сега.

— Не мисля, че могат да се отложат, господине. Посланикът ни…

С Волкан ли е свързано? Може би Джандемир най-сетне се е сетил да ме информира,

помисли си.

— Американският президент, британският премиер, външният министър. Германският

премиер, израелският…

Подаде му списъка и се отдръпна.

— Настояват да изкажат съболезнования по телефона. Ако заповядате, ще ви свържа.

Премиерът така енергично кимна, че белите му коси се разхвърчаха.

— Свържи ме тогава.
После замислено и бавно продължи по стълбите. Заедно със следващите го зави вдясно
и се отправи към кабинета си.

На вратата спря и се обърна към жената вляво:

— Тижен — каза тихо, — кажи да ми бият онези инжекции.

Тижен ли? Тижен ли ме нарече? Да не съм чула грешно? След трийсет години!

Той опипа крака си с ръка.

— Казах вече. Готови са — отговори тя тихо.

— Благодаря, Тижен.

Трийсет години беше мечтала за този момент. И когато вече мислеше, че никога няма
да се случи, Еге се беше обърнал към нея по име. И то на два пъти.

Стори ѝ се, че кръвта залива бузите ѝ. Въпреки възрастта нямаше нито една бръчка.
Ситната мрежа около очите се забелязваше само при много внимателно вглеждане. От
години вече не боядисваше косите си. Така, естествени ги смяташе за по-красиви. В
никакъв случай не беше пълна. И никога не е била. Беше слаба, висока и стройна.
Красива жена, чула в младостта си много мъжки въздишки. Дори сега, с руменината по
бузите, не можеха да ѝ се дадат годините.

Докато вървеше към кабинета си, почувства удовлетворение. Отдавна беше забравила
това усещане. Облегна гръб на затворената врата, сложи ръце на гърдите си и се
заслуша в ударите на сърцето си.

Заобиколи бюрото и седна, натисна с показалец чипия си нос и потисна надигащия се

плач. В този момент на телефона светна зелен сигнал.

Веднага натисна бутона.

— Моля?

— Тижен — каза премиерът, — външният министър обади ли се?

— Не, господине. Не ми е звънял.

— Така си и мислех. Този ку… — Еге Тунабою в последния момент овладя гнева си и
успя да преглътне сричката чи. — Обади му се. Чакам го. До десет минути. Ако не,
изобщо да не идва.

— Веднага, господине. Ей сега ще му звънна — каза доволно Тижен. — Да започна ли да

ви свързвам междувременно?

— Първо със София. Дай ми военния аташе.

— Обадиха се от центъра на Бенжамин Шеба Раам в Ню Йорк. За погребението на Самуел

Коен. Питат за датата.

— Разбери и им отговори.

Когато му съобщиха за пристигането на Джандемир Гюнер, инжекциите бяха направени и

болката стихваше. През това време разговаря с американския президент, после с
британския премиер и външния министър. Всички изказаха съболезнования. Британският
външен министър заяви, че ще присъства на погребението. Попита къде ще бъде
церемонията.
Това се стория малко необичайно на Еге Тунабою. Не беше нормално министър да пита
премиер за мястото на погребение. Но все пак отговори: „В Истанбул, Волкан искаше
да бъде при семейството си“.

„Ясно, господине. Надявам се да се видим в Истанбул. Да споделя мъката ви.“ Не

усети как напрежението в гласа на министъра изведнъж изчезна. Що за ненужни
приказки? Умрелият си беше умрял. Другото нямаше значение. Волкан нямаше да разбере
къде ще го погребат, кой ще дойде и кой не.

После съжали. В грешка си, старче, рече си. Тази страна трябва да изпрати Волкан
подобаващо на заслугите му.

Когато Кемал Черния съобщи за пристигането на Гюнер, Еге Тунабою беше като наточена
сабя.

— О, господин министър — каза иронично, докато външният министър се приближаваше по

онзи си противен рачешки начин.

— Искали сте да ме видите, господине…

— А, да… Обезпокоих те… Да не те вдигам от масата за бридж?

— Бях в министерството — измънка Джандемир Гюнер. — В кабинета си… От София…

— Така ли? Значи София първа те обезпокои… Колко невъз-питано.

До този момент гласът на премиера беше толкова тих, че не можеше да се чуе в другия
край на кабинета. Ако не бяха искрите омраза, ясно четящи се в погледите и на
двамата, човек можеше да си помисли, че си говорят близки приятели.

— Чудя се — каза Тунабою — щеше ли да ми кажеш? Не следваше ли да науча лично от

външния си министър, че наш посланик е загинал трагично в чужбина?

— Аз…

— Само в случай на война ли би се обадил?

— Отидох в министерството, щом разбрах. Имаше куп неща за вършене. Пък и знаех, че
от МИТ ще ви…

— Куп работа ли, господин Джандемир? По погребението на Волкан ли? Кой знае с какво
удоволствие сте се заели…

— Не ви разбирам, господине — тонът на външния министър беше леден.

— Помня, че поне четири пъти си ми поднасял подготвени от теб заповеди за връщането

на Волкан в центъра и закопаването му в министерските кабинети. Та си помислих
колко ли си се зарадвал, като си научил, че посланикът никога повече няма да се
върне. Да не би да греша?

— Моля ви.

— Едва ли твърдиш, че си обичал и уважавал Волкан.

Очите на Джандемир Гюнер се свиха като на пепелянка, готвеща се за нападение.

— Няма да отричам, че не се обичахме. Но смърт…

Еге Тунабою го прекъсна с жест.

— Смъртта не е ли изход? Отърва се от Волкан. Завинаги.

— Ако ще продължавате така, ще бъда принуден да се оттегля. Не съм заслужил такива

думи. Аз съм министър.

— Да, министър си. В моето правителство. Мога ли да попитам каква беше тази работа,
заради която забрави задължението си да ме информираш?

— Не можете да си представите колко подробности има по едно погребение. Разходите

се поемат от българските власти. Ще се сформира екип. Ще се подготви самолет.
Разпращане на писма до посланиците в Анкара. Организация на мястото за церемонията,
осигуряване на гробно място, разпечатване на снимките на посланика, определяне кой
ще произнесе надгробното слово. И накрая пренасяне на трупа в Анкара.

— Волкан няма да се пренася в Анкара.

Никога гласът на премиера не беше отеквал така в кабинета.

— Не ви разбрах.

— Волкан ще бъде погребан в Истанбул.

Джандемир Гюнер беше истински смаян.

— Ами церемонията пред министерството…

— Не мисля, че Волкан би пожелал да бъде докаран пред сградата, в която ти си

министър…

— Ама, моля ви! Много обидно…

— Церемонията ще се извърши в Истанбул.

Външният министър замълча, за да смели чутото и да набележи нова тактика съобразно

променената ситуация.

— Щом е така — каза после, — тръгвам веднага към Истанбул за приготовленията.

— Няма нужда. Координацията ще поемат от Министерския съвет. Не искам да те виждам

там.

Май моментът настъпи, помисли си Джандемир Гюнер. Моментът да тресне вратата и вече
директно да обяви война на стария глупак. Но не беше сигурен. Гневът отново
надделяваше над разума му.

— Виждам, че… — започна, но веднага млъкна. Не можеше да върне казаната дума.

Трябваше добре да обмисли какво да каже.

Еге Тунабою забеляза колебанието по потъмнялото от ярост лице на мъжа.

— Виждаш, че… — подтикна го да се доизкаже.

— Повече не можем да работим заедно.

— Какво говориш? Наистина ли?

— Утре оставката ми ще бъде на бюрото ви.

Погледна в пълните му с омраза очи. Никога не би предположил, че ще изпита такова
удоволствие в деня на покрусата от смъртта на Волкан. Радваше го мисълта за
отмъщението заради Волкан. В твоя памет, синко, помисли си.

— Няма нужда от това, Джандемир — каза сухо. — Преди малко подписах заповедта за
уволнението ти — взе един лист и го протегна на Джандемир Гюнер. — Има ли смисъл да
казвам, че президентът я чака с голямо нетърпение? — и хвърли листа на бюрото. — Но
ще те задържа още малко в креслото ти.

— Повече няма да работя с вас.

— Няма да работиш. Ще седиш там, докато ти кажа да станеш.

Като видя как мрачната физиономия стана аленочервена, сърцето му подскочи от

удоволствие.

— Ще оповестя в пресата, че съм подал оставка.

— Твоя работа. Но имай предвид, че отвориш ли уста, записите на онзи диск

моментално ще стигнат до световните медии. Чакай да помисля, къде ли беше дискът?
А, ето го — и му показа опакования диск.

— Че какво има на този диск?

— Проблемът ти, Джандемир. Запис на преговорите ти с оръжейните производители.

Лицето на Джандемир пребледня като тебешир.

— Всичко е тук. Всичките ти мерзости. Получените подкупи — и мобилизирайки цялата

си енергия, протегна ръка. — Сега се махай — размаха пръст. — Затваряй си устата и
си стой. Аз само ще издърпам креслото изпод теб. Но щом разберат оръжейните
магнати, че напразно са отишли парите им, ще те ликвидират.

Джандемир понечи да пристъпи към бюрото, но се отказа. Бързо вдигна дясната си ръка
и заплашително насочи показалец към премиера.

— Само че ти няма да дочакаш това — просъска.

Варна

Подводница Принц HMS 024

— Време е — каза Гардения Нериса.

— Добре, да вървим.

Вече половин час Волкан Демиркан се гледаше в огледалото, за да свикне с новата си

физиономия. Най-трудно щеше да му бъде да свикне със сребристобялата си нова коса.
Човекът, с когото се срещнаха в хотел „Сплендид“ — а той определено беше от МИ6,
доста беше настоявал да бъде руса или поне кестенява, но Гардения не отстъпи от
бялата.

Сега Волкан носеше очила с кръгли метални рамки. Те бяха без диоптър и както каза
момичето, странно променяха лицето му. Не схващаше смисъла, но и много не се
замисли. Нямаше и сили да попита дали му отиват. Приличам на дърто конте, все си
повтаряше.

На горната му устна бяха пробвали различни мустаци. Докато се гледаше в огледалото,

Гардения също го проучваше обстойно и казваше: „Не става. Не пасват.“

Какво значеше това? Че не му отиваха ли? Вярно, че черните мустаци не се връзваха с

бялата коса, смешни бяха, но имаше няколко побелели в кутията на агента. Накрая
решиха, че новото му лице ще бъде без мустаци. Мъжът първо изстиска нещо на веждите
му, после пръсна отгоре някакви ужасни косми.

„Посявка на вежди“, каза. „Дай Боже да се хванат. Не се притеснявайте“, успокои го.

„При измиване падат веднага. Само внимавайте спреят за пръскане да не попадне в
очите. Аз го пробвах. Половин час не можах да отворя очи от болка.“

Гардения застана пред него и дълго наблюдава новите му вежди. „Ех“, рече неволно.
Волкан се ядоса, но не каза нищо.

Още при полета от Лондон до София Гардения Нериса беше видяла снимката му на
компютъра и го беше намерила за привлекателен. И сега се опитваше да неутрализира
мъжкарското му излъчване. Но веждите, придаващи твърдо и бунтовническо изражение,
бяха предизвикали обратния ефект. Изглеждаше по-опак, отколкото беше в
действителност. А Волкан с всяка минута ставаше все по-непоносим, сякаш за да
оправдае ефекта на веждите.

Когато момичето каза: „Окей“, мъжът извади фотоапарат от чантата си и направи

няколко снимки.

„За новата ви карта. Ще ви я дам в Истанбул.“

На излизане от хотела вече се беше смрачило. Всичко блестеше в светлини. Улиците

бяха оживени. Кафенетата, бирариите и ресторантите се пукаха по шевовете, туристите
прииждаха на тълпи.

Българският представител на МИ6 ги откара с колата си на брега, заливан от бурните

черноморски вълни. По протежението на Златни пясъци вече преливаха безбройните
увеселителни заведения. Излязоха от колата и повървяха известно време. Досущ
приличаха на забавляващите се във Варна туристи.

— Няма ли да ме хванете подръка?

— Подръка ли? — смаяно го изгледа капитанът. — Нека не ви стряскам отново.

Не отговори. Само се усмихна незабележимо. Момичето внимателно го хвана подръка.

Известно време повървяха така покрай ресторантите. Много отдавна беше забравил
какво е жена да те държи подръка.

— Ако някой ни наблюдава, ще ни помисли за скарана двойка — измърмори, поглеждайки

разстоянието помежду им въпреки допрените ръце. После внезапно се издърпа и хвана
момичето за ръка. Не беше го мислил. Нито възнамерявал. Беше инстинктивно. Той
самият беше изненадан колкото и момичето.

Двама влюбени, хванати за ръка, се разхождаха вечерта по брега на Златните пясъци.

— Моторницата е на този кей — каза мъжът. И посочи силуета отпред в морето.

— Нямаше ли да е по-добре да се качим на усамотено място?

— Щеше да привлече вниманието. Не забравяйте. Хората са свикнали да наблюдават и да

съобщават. Вярно, че е минало много време, но навиците не се забравят лесно. Там,
където смятате, че е усамотено, има твърде много очи. А тук е оживено. Всеки се
занимава със себе си. Тълпата е сляпа.
Тръгнаха по дървения кей. Моторницата беше в края му. Първо скочи българинът. После
Гардения. Без да обърне внимание на протегнатата му за помощ ръка. Последен се качи
Волкан. След минута моторницата, пореща морето с двигателя на кърмата, се изгуби в
мрака.

На лодката нямаше светлини. Ако не беше косата на седналата насреща му Гардения,

тъмнината щеше да е още по-потискаща. В нея русите коси на момичето се вееха като
осветено знаме. Ако сваля баретата, може и моята нова коса да блести така, помисли
си.

Светлините на Варна постепенно се отдалечаваха. Известно време плаваха мълчаливо.

Морето стана по-бурно. Носът на лодката понякога се изправяше вертикално и водата
от носа, разнасяна от вятъра, биеше в лицата им.

— Пристигнахме — загаси мотора българинът. Извади нещо от кутията на рула и натисна

копче. Ръчно фенерче. Остана прав.

След спирането на мотора вълните се усещаха повече. Българинът също едва се

удържаше на крака.

Волкан се огледа. Търсеше голяма подводница. Все трябва да я видя, мислеше си. Но и
надалеч не се виждаше нищо.

— Четири минути и дванайсет секунди — каза капитан Гардения.

Забеляза, че момичето е напрегнато, макар да се опитваше да изглежда спокойно.

— Къде ще те намеря в Истанбул?

— Аз ще те намеря. Там, където излезеш. Ще бъда там с новата ти лична карта и още
няколко неща.

— Защо не дойдеш с мен?

— Такава е заповедта.

— Да не би правителството на Нейно Величество да вярва като едновремешните пирати,

че жена на борда носи нещастие?

— Едва ли — отговори тихо.

— Никога ли не оспорваш заповедите?

— Никога. Аз съм войник.

Волкан първо чу тътен. Едновременно с това морето под тях се разбесня.

— Хей, какво става? Буря ли започва?

— Дръжте се здраво — извика Гардения, за да я чуе през шума. — Пристигнаха.

Веднага изпълни нареждането. Никога не беше харесвал излизането в морето с такива

малки лодки. И сега тази ли черупка щеше да се бори с надигналото се море? Когато
погледна преди малко, светлините на Варна на шест мили се виждаха на нивото на
погледа. А сега изглеждаха доста по-ниско. След пет секунди пък бяха високи като
минаре. Защото морското ниво ту се вдигаше, ту спадаше.

Тътенът постепенно се усили. Вълните откъм носа ту ги повдигаха нагоре, ту ги

сваляха.
— Ще ни потопи — извика Волкан на българина.

Той се разсмя, но това не се чу от страшния шум на вятъра и водата.

— Не се безпокой — извика с все сила. — Досега не се е случвало.

— Често ли се срещате по този начин?

— Колкото е необходимо — отговори българинът. — Това е най-сигурният начин за

отвличане. Ето я!

Когато Волкан бързо обърна глава в указаната от него посока, видя страховита маса,
издигаща се като стрела от морето. Това беше носът на подводницата. Вдигащото се
отвесно туловище бавно се изравни с морското равнище и зад него изплава друга тъмна
маса. Постепенно се издигна. Вече целият корпус на подводницата беше над водата и
от отворите по повърхността се изпомпваше вода.

Българинът отново запали мотора и изви руля към подвод-ницата.

Волкан забеляза проблясък на кулата ѝ. Последваха го три тичащи по корпуса човешки

фигури.

— Три минути — каза българинът. — Не може повече да остане на повърхността. Понеже

не е подала рапорт за изплаване. Веднага трябва да се потопи. Побързай.

След малко моторницата с басов звук се допря до металния корпус на подводницата.

В сравнение с моторницата тя се извисяваше като внушителен блок. Не беше достатъчно

да повдигне глава, за да види мъжа, сипещ заповеди от кулата. Толкова беше високо.
Как ли щеше да се покачи на тази мокра, плъзгаща се и наклонена грамада? И то за
три минути. Сигурно една вече беше минала.

Обърна се да погледне момичето и срещна тревожния му поглед.

— Внимавай — каза тя. — Много внимавай.

Имаше нещо странно в погледа и гласа ѝ. Но в момента на Волкан не му беше до това.

— Хайде! — викна някой отвисоко. — Който ще идва, да идва! Това е подводница! Не е

лондонски туристически автобус.

Волкан се хвана за мократа въжена стълба, чийто край държеше българинът. Обърна се
още веднъж да погледне момичето, издърпа се нагоре и стъпи на първото стъпало.
После на второто. Тогава забеляза, че отгоре бавно издърпват стълбата. Така здраво
беше стиснал въжето, че то прерязваше дланите му. Още една крачка.

Кракът му се плъзна. Чу изпискването на Гардения. В един миг цялото му тяло увисна

във въздуха, прилепено към металния корпус. Една вълна го заля. Моряците
продължаваха да теглят стълбата нагоре. С огромно усилие успя отново да постави
крака си на стълбата. Скоро се усети как лази по извития корпус на подводницата.
Един моряк го хвана за ръката и го изтегли. Извика мислено: Успях! Успях! Качих се!

Докато моряците го теглеха към отвор, от който излизаше светлина, се обърна да

погледне отново. Колко малка изглеждаше моторницата долу. Махна с ръка.

— Довиждане! — извика към момичето.

Докато слизаше надолу по стръмните стъпала, люкът отгоре му вече се беше затворил.
След минута дочу и бученето на нахлуващата през капаците вода.

— Потапяне! — извика някой.

— Потапяне! — повтори друг.

Трети глас заизрежда някакви цифри: три, три, шест, девет… седем, четири, две,
осем… Танго, Фокстрот!

— Дълбочина 10 и расте.

Отстрани се разнесе онова късащо нервите бибипкане, което беше чувал по филмите.
Явно сонарите вече претърсваха морското дъно.

— Дълбочина 20.

Волкан Демиркан усети, че ушите му заглъхват и главата му се замайва.

— Добре дошли на Принц HMS 024.

Обърна се.

Гледаше го усмихнат мъж на средна възраст в камуфлажно облекло.

— Полковник Джордж Майкъл — протегна ръка мъжът. — Командвам тази девойка.

Щом наричаше подводницата девойка, явно се гордееше с нея.

Стисна здраво подадената му ръка.

— За мен е удоволствие. Жалко, че не мога да си кажа името.

Капитан Маршал се усмихна.

— Нищо. Аз ви познавам.

Волкан изведнъж се сепна, сякаш го бяха цапардосали. Що за секретност? Всички ме

познават, рече си. В това малко пространство имаше поне още шестима войници. Всички
слушаха разговора и капитанът сигурно ей сега щеше да каже:

— Волкан Демиркан, нали? Запознахме се еди-къде си.

Но това не се случи.

— Не бяхте ли Борис Иванов? Прочутият художник?

Като видя изражението на капитана, си отдъхна.

— О, да — измънка.

В този момент някой извика:

— Дълбочина 80 и продължава.

— Не разбирам от изкуство — продължи капитанът. — И особено от модернистично. Четох

някъде да казвате „Аз рисувам голи жени“. Но като гледали картините ви, питали къде
са жените.

— Вероятно защото за модели използвам авточасти и разни непотребни неща. А те не

приличат на жени.

Всички моряци в командния отсек се разсмяха. Чу как управляващият сонара каза на

колегата си, който водеше подводницата с нещо подобно на кормило:

— Голям пич бил тоя художник.

— Джон! — обърна се капитанът към офицера до себе си. — Заведи Борис Иванов в
каютата му. Да се подсуши. И му дай сухи дрехи.

Обърна се отново към него и стисна ръката му.

— Вечерята е в осем в офицерската каюта. И не си разваляйте удоволствието, като се

притеснявате за 24-те ракети и атомния реактор, които носим. Всичко е под контрол,
не берете грижа. Няма никаква опасност.

Докато вървеше след офицера, си мърмореше: Ти и представа си нямаш. Над главата ми

е надвиснала много по-голяма опасност от твоите ракети и ядрени глави.

Истанбул

След като излезе от дома на Феридун Озан, Сарп бързо се отправи към паркинга,
запали БМВ-то и даде газ.

Очите му не се отделяха от огледалото за обратно виждане. Опита се да разбере дали

го следят. Влизаше и излизаше от различни улици. Спираше и чакаше. Тръгваше
внезапно. Но нямаше никой. Когато накрая изведнъж сви по улицата пред себе си, за
малко не се блъсна в паркирала кола. Веднага спря БМВ-то и зачака отзад да светнат
фарове. Но никой не дойде. Дори никой не влезе в уличката. Вече беше сигурен. Никой
не го преследваше.

Отново излезе на Маслак. Зави към горския път вляво от отбивката за Тарабя. Намали
скоростта заради тесния и криволичещ път. Пред него беше пусто. Доколкото можеше да
види, поне нямаше мигащи като светулки стопове. Погледна в огледалото за обратно
виждане. Зад него беше тъмно. Само на един завой, когато натисна спирачки, му се
мярна червената светлина на собствените му стопове.

Опита се да се съсредоточи в разказа на професор Феридун Озан. Не можеше да се

каже, че е научил повече, отколкото от Корай. И може би напразно си беше изгубил
времето. Професорът също беше споменал осмата тайна. Но нямаше и най-дребен намек
относно онова, което тя представляваше. Все още оставаше въпросът как тайната е
изчезнала и после се е намерила и какви биха били последиците. Дори и да беше
вярно, каква е връзката с масонството? Защо Корай се опитваше да прехвърли мост
между осмата тайна и масоните? После беше казал, че тя е в ръцете на турчин. Кой
беше той? И как щеше да го открие?

Видя го на широк завой след два километра. Тук пътят завиваше почти обратно. Два
големи фара с дълги светлини. На километър, километър и половина зад него имаше
кола.

Пътят зави отново вдясно и фаровете изчезнаха от поглед. Но знаеше, че автомобилът

го следва. Защото до Бентлер нямаше къде да отбие.

Измина още два километра в тъмното. Пътят малко се изправи. Продължи да шофира с
поглед в огледалото. И в него отново се отразиха същите силни фарове. Сега
разстоянието помежду им беше не повече от петстотин-шестстотин метра.

Съсредоточи се във все по-заслепяващите го светлини. Бяха малко високи и

разстоянието помежду им изглеждаше по-голямо от нормалното. Какво беше това? Джип
или пикап?

Опита се да прогони от ума си споходилата го мисъл. Беше почти сигурен, че от Мачка

дотук не беше проследен. Това бяха почти петнайсет-двайсет километра. Спри де,
опита да се успокои. Може някой да пътува от Тарабя към Бахчекьой. Пътят да не ти е
бащиния. Всеки може да минава. След малко ще го подмине и ще си продължи.

Намали скоростта от седемдесет на петдесет. Ей сега щеше да се разбере. Ако

дистанцията помежду им се скъсеше, щеше да се успокои, че някой си отива вкъщи. Но
ако и той намалеше, нямаше да има съмнение, че го следва. Известно време внимателно
наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Установи, че фаровете не приближават.
Онзи беше забавил. Увеличи скоростта. Фаровете не се отдалечиха. Значи, и онзи беше
ускорил. Сега пътят зави наляво и фаровете изчезнаха.

Профуча покрай магазините на Бентлер. Пътят към лесотехническия факултет вече беше
прав като стрела. Дебелите дървета от двете му страни на светлината от фаровете
изглеждаха като великани, протягащи към него ръце, но щом ги подминеше, изчезваха в
мрака. Защото отзад нямаше какво да ги освети. Но това не продължи дълго. Върху
правото шосе падна силна светлина. Подминаваните дървета сякаш го гонеха към двата
силни фара отзад. Помежду им нямаше и сто метра. Преследвачът беше ускорил. Явно,
не искаше да го изпусне. Защото от двете страни на шосето имаше много странични
улици, по които да свие и да се изгуби.

Сарп започна да се поти. Пулсът и сърдечната му дейност се ускориха. Не се

паникьосвай, не се паникьосвай, повтаряше си, но опасността приближаваше, усещаше
я.

Това отзад не беше полицейска кола. Май беше малък пикап, купуван вместо джип
заради по-ниския данък. Черен, като танк.

Помоли се оня отзад да продължи към Бентлер или да завие по странична уличка. Но
напразно. Пикапът решително го следваше.

Вдясно към Бахчекьой почти се допряха. Сарп реши да отбие вдясно и да спре. По това
време нямаше светещи прозорци, но все пак наоколо живееха хора. Ако се развикаше,
щяха да излязат и да притичат. Поне щеше да го сплаши.

Дали ще имаш време да извикаш, помисли си. Един куршум. Или едно движение. Ръката
му се плъзна към гърлото. Стори му се, че усеща рязването на ножа.

След Бахчекьой пътят щеше да стане по-опасен. Най-напред имаше отвесна стръмнина,
после започваха един след друг тесни и остри завои. Човек да убиеха, нямаше кой да
чуе, и така в продължение на четири-пет километра. Освен да се надява, че ще се
натъкне на жандармерийска патрулка, можеше да направи още нещо. Да не отнема газта.
Не биваше да спира в никакъв случай.

И двамата бързо изкачиха нагорнището. Вземайки светкавично разстоянието, завиха

наляво. На първия завой гумите изпищяха пронизително. Същият звук се разнесе и при
следващия.

Изведнъж му се стори, че е ослепял. В огледалото за обратно виждане сякаш пламнаха

десетки хиляди свещи.

Пикапът имаше още сума ти фарове. Шофьорът беше пуснал всичко, с което разполагаше,
за да го заслепи. Видя се принуден да махне едната си ръка от волана, за да обърне
огледалото. БМВ-то зави с писък вляво и едва не се блъсна в парапета.

— Копеле! — изкрещя.
Извъртайки огледалото за обратно виждане, успя до известна степен да се отърве от
слънцата отзад, но това не попречи на заслепяването в страничните огледала. Вече
съвсем ослепяваше. На всеки завой свистенето на гумите се смесваше с мирис на
изгоряло. „Дръж се“, викаше си Сарп. „Дръж се, момчето ми, излезеш ли на правата
отсечка, си спасен. Дръж се!“

Със сигурност и онзи в пикапа мислеше по същия начин. Фаровете отзад изведнъж свиха
вляво.

На влизане почти един до друг в завоя усети как дясната броня на пикапа го удари
отляво. БМВ-то се разлюля и се плъзна вдясно. Пикапът го изблъскваше към дърветата
вдясно. Спирачките значеха смърт. А ако се оставеше на съдбата, щеше да се забие в
дърветата и да стане на парчета.

И Сарп направи точно обратното. Натисна газта докрай. Отървалото се от блъскането

на пикапа БМВ скочи като бясно на пътя. Беше спасен. Засега. Пак ще се опита,
помисли си.

— Ела ми, де — изкрещя. Но всъщност искаше точно обратното. Онзи да се махне.

Така силно стискаше волана, за да не го изпусне от потните си ръце, че пръстите го

заболяха.

Пикапът завиваше според виражите ту надясно, ту наляво, като продължаваше да го

блъска. Онзи изглеждаше решен да го сплеска в дърветата. Стисна зъби. С всеки удар
в бронята се изправяше пред смъртта. И всеки път подаваше на мозъка същата команда.
Никакви спирачки! Дай газ! Давай, давай!

Доколкото си спомняше, оставаха два завоя. После пътят съвсем се стесняваше. Докато
единият водеше през храсталаците до хребетите на Саръйер, другият слизаше вляво по
надолнището към Зекериякьой — Ускумрукьой. И точно там, на влизане във вилната зона
Зекериякьой, имаше жандармерийски участък. Трябваше да оживее дотам. Само няколко
километра оставаха до спасението.

Пикапът отново го настигна. Нервите на Сарп се изопнаха. Мозъкът му се приготви да

приеме всяка заповед на очите, ръцете и краката. Зачака удара в бронята. Но такъв
не последва. Погледна в предното огледало. Отзад беше тъмно. Халогенните фарове
осветяваха пътя вляво.

— Ако дойде някой насреща, спукана му е работата — промър-мори Сарп. След като онзи
съобразяваше това, явно разбираше, че ще се отърве. Значи, щеше да изиграе
последния си коз. Последният смъртоносен удар. Може би щеше да стреля.

Сега бяха един до друг. Погледна с крайчеца на окото си пикапа, без да отделя
поглед от пътя. Прозорците бяха затъм-нени. Нищо не можа да види.

Известно време продължиха рамо до рамо към смъртта. Заедно влизаха в завоите.

Изведнъж се случи нещо съвсем неочаквано. Когато пътят малко се изправи, левият
прозорец на пикапа бавно се плъзна надолу.

И той го видя.

Същият гологлав, злобен тип, когото видя в кръчмата на Аслан.

Онзи, който Корай нарече „палачът на Тувалкаин“.

Убиецът, чието дишане чу и усети миризмата му, когато още не знаеше, че приятелят
му лежи в хола с прерязано гърло.
Палачът също го погледна с крайчеца на окото си.

Сарп оприличи главата му на череп. Сякаш на мястото на очите имаше дълбоки черни
кладенци. Два кладенеца, в които гореше огън.

Сарп побесня. Адреналинът го заля от глава до пети.

И точно тогава направи нещо неочаквано за убиеца.

Без да чака удара в БМВ-то, изви бързо волана вляво, към пикапа.

— Ах ти, копеле! — извика. — Я да те видя сега! Ще те размажа!

Нощта се изпълни първо с плътен звук, после с ужасяващо стържене от допирането на

метали един в друг.

Черепът престана да се хили. Сарп забеляза припламването на страха в очните му

кухини. Удоволствието беше неописуемо.

За няколко секунди, които му се сториха векове, двете коли се движеха успоредно със
стържене на метал в метал. В светлината на фаровете Сарп забеляза две тъмни сенки,
които се появиха и изчезнаха. Прилепи. Два прилепа, търсещи откъде да смучат кръв,
помисли си.

— Това няма да е моята кръв, нещастнико — извика.

Между двете коли се беше появил процеп от сантиметър-два. Черепът също се беше
съсредоточил в пътя, опитвайки се да овладее управлението.

Сарп гръмко се изсмя. Още веднъж чупна волана вляво. БМВ-то силно удари предния
десен калник на пикапа.

Сарп забеляза как за миг калникът хлътна навътре. Колелото на убиеца сега се
въртеше, биейки в метала.

Пикапът се плъзна вляво към парапета. И точно преди да се забие в дърветата, онзи
овладя волана и подскочи напред, пръскайки дребния чакъл по края на пътя като
куршуми.

Сега убиецът беше пред него — кола „Тойота Хайлукс“. Опита се да запомни номера. Но
това беше излишно. Щеше да се окаже крадена.

Даде газ, за да настигне малко отдалечилата се тойота. Беше решен да види сметката
на убиеца.

— Не бягай, мръснико! Ей сега ще отмъстя за Корай. Ще намерят трупа ти там, до

дърветата!

Отново бяха броня до броня при навлизането в последния завой. Този път предната
дясна броня на БМВ-то хлътна между задния калник и бронята на тойотата. Пикапът
сякаш хвърли къч, но силният двигател спаси убиеца и от този удар.

Докато караха един зад друг по правия път към кръстовището на Зекериякьой, Сарп
забеляза мигащите червени и сини светлини на кола, изкачваща стръмнината вляво.

Жандармерията!

Спасен съм!
Изведнъж се отпусна.

Убиецът също беше видял синьо-червените светлини, изкачващи се от долния път към
кръстовището пред тях. Възползва се от моментното колебание на Сарп и бързо навлезе
в него. В светлината на фаровете видя, че дясната предница на тойотата, която беше
блъснал два пъти преди малко, е пред разпадане. На кръстовището колата занесе.
Задната лява гума се блъсна в бордюра. Това беше добре за убиеца, защото колата
залитайки се върна на пътя и зави вдясно, точно обратно на посоката, от която
идваше жандармерията. Червената светлина на единствения оцелял стоп се изгуби сред
храсталаците.

— Не бягай, копеле! — процеди Сарп през зъби. — Ти изпусна възможността. Сега е мой
ред. Така или иначе ще те очистя!

Отвори прозореца. Подложи се на нахлуващия отвън свеж нощен въздух.

Запита се: Сега какво да правя?

Спри полицаите.

Но веднага се отказа от тази идея. Докато им обяснеше ситуацията, убиецът отдавна

щеше да е изоставил пикапа и изчезнал в нощта. Единственото, което щяха да намерят
полицаите, щеше да бъде един разнебитен пикап, регистриран кой знае на чие име.

И мен не бива да виждат, рече си. Ако жандармеристите видеха излизащото по това
време от гората изпотрошено БМВ, непременно щяха да го спрат. И после върви и
обяснявай. Сарп вече искаше час по-скоро да се прибере. Там, където го чакаше
Филиз.

Намали скоростта. Опита се да прецени разстоянието за навлизане в кръстовището

едновременно с патрулката. Високият половин метър парапет от бордюрни камъни беше
създал такъв вид на детелината, че идващата отгоре кола не се виждаше от долната. И
той щеше да използва това.

Така и стана. Мигащите синьо-червени светлини преминаха от другата страна на

боядисаните в жълто и бяло бордюрни камъни и се изгубиха. Сарп погледна в
огледалото за обратно виждане. Патрулката се отправи не към Саръйер, където сви
убиецът, а към горския път, на който се беше разиграло смъртоносното преследване.

Навлизащият през прозореца хладен въздух му се отрази добре. Спусна БМВ-то, от

което се разнасяха всякакви звуци, по наклона към светлините на вилите.

Подводница Принц HMS 024

— Ако поспите няколко часа, ще се почувствате по-добре, Борис Иванов.

Огледа се, хванат натясно. Волкан беше забравил, че това е кодовото име, измислено
от капитана Джордж Маршал при качването му на подводницата, за да скрие истинската
му самоличност.

След кратко мълчание успя да се овладее.

— Ще имам ли толкова време? — попита.

— Ще ви събудят половин час преди изплаването — отговори капитанът. — Предполагам,

че това е достатъчно за подготовката ви. И екипажът ще ви помогне.

Волкан Демиркан са зачуди доколко капитанът беше наясно със събитията. Дали знае
кой съм в действителност? Или че съм жив мъртвец?

Подробностите за такава секретна операция непременно бяха достояние на един-двама

души — на британския премиер, външния министър и шефа на МИ6. А, и на онзи русокос
капитан. Но не вярваше, че тя знае всички детайли.

Двете чаши вино по време на вечерята на капитанската маса му се отразиха чудесно.

Помогнаха му да се почувства по-добре и по-спокоен.

Докато вървеше към каютата си след офицера, над чийто джоб на ризата пишеше Дарвин,
главата му сякаш се замая един-два пъти. Не можа да прецени дали това се дължеше на
изпитото вино, или на люшкането във водата на двутонното огромно метално туловище.

Дарвин влезе в помещение, където можеше да застане едва един човек. Дръпна
надиплената завеса в цвят бордо на отсрещната стена. Когато Волкан видя чистото
легло с чаршафа и спалния чувал, изглеждащи като колосани, разбра колко много му
липсва сън.

— Това е моята каюта. Ще ви сменя спалното бельо.

— Благодаря. А вие къде ще спите?

Мила усмивка озари лицето на Дарвин.

— Тази нощ съм дежурен.

— Ясно.

— Шумът никога не липсва в подводниците. Ако се заслушате, няма да заспите. Не

обръщайте внимание и се отпуснете. Аз ще ви събудя.

Офицерът излезе в коридора и докато се готвеше да дръпне външната завеса на

отделението, сякаш нещо му хрумна и попита:

— Какво е усещането, господин Иванов?

— Моля?

— Искам да кажа… ами… Моля да простите невъзпитанието ми… Но съм любопитен.

Любопитството е опасно, моряко, рече си Волкан, но попита:

— За какво сте любопитен?

— За жените, господине. Онези, голите. Нали такива рисувате?

— О, да.

— Да стоите така с часове, докато пред вас има гола жена… Едва ли е лесно… А?

Без да може да си обясни причината, изведнъж си представи Гардения Нериса. Но

веднага пропъди образа от съзнанието си.

— Трудно е, Дарвин. Повярвай ми. Наистина е трудно — ухили се. Нямаше как другояче
да отговори.

— Разбирам ви, господине. Моля да ме извините за въпроса.

Дръпна завесата зад себе си и Волкан се отпусна в леглото както си беше. За
неопределено време би могъл да изхвърли от съзнанието си мислите и плановете, но не
и да пренебрегне това друсане. Всяко завъртане на вала, задвижващ вероятно
надвишаващите човешки бой части на подводницата, отекваше в тъпанчетата му, а с
клетките си долавяше всички тайнствени звуци на борда.

Затвори очи, но не за да спи. А за да планира как да се добере в най-скоро време

тайно до премиера Еге Тунабою.

Когато Дарвин дръпна завесата, отделяща каютата от коридора, завари Борис Иванов,
наречен „пич“ от оператора на сонара, седнал в леглото.

— Не можахте ли да заспите, господине?

— Нее. Тъкмо се събудих.

А Волкан не беше и затворил очи. Размишляваше повече от три часа, но не успя да

намери решение на въпроса.

Докато през първия час витлото на подводницата отекваше в главата му, той се
опитваше да анализира случилото се през последните четирийсет часа.

Всичко изглеждаше така глупаво, че беше дори смешно. Но вече знаеше, че не е нито
глупаво, нито смешно. След като една държава беше предприела толкова сериозна
операция, значи е налице толкова сериозна опасност, че неговите познания и ум не
можеха да я приемат.

А през последните два часа като в кошмар кроеше планове за добиране до премиера Еге
Тунабою. Повечето бяха неприложими. Не можеше да му каже по телефона „Трябва да се
видим“. Но непременно трябваше да се срещнат. Как обаче? Не можеше дълго да се
показва навън. Защото беше мъртъв. Кой знае медиите как бяха разтръбили смъртта му.
Вероятно вестниците и телевизиите бълваха снимките му. Въпреки усилията на Гардения
и на агента във Варна, някой можеше да го познае. Това би било провал на всички
планове. Даже не смееше да помисли каква бомба би избухнала. Може би такъв позор би
спасил премиера от смърт, но никой не би повярвал на разказа му. Министърът ясно го
беше предупредил за позицията на британците: „Ще отречем“.

Ами изгорялата служебна кола и неговото ДНК по трупа, какво щеше да стане с тях?
Как щяха да ги обяснят?

Почти сякаш чу ледения глас на британския министър: „Това е работа на българските

колеги. Непременно ще измислят някакво обяснение. Като например, че сте блъснали и
убили някакъв българин, в ужаса си сте напъхали трупа в колата си и сте я блъснали
в пропастта, а за заблуда сте оставили ДНК по тялото и тайно сте избягали в Турция
или нещо подобно. Вярвайте ми, че по тази тема могат да се напишат стотици
сценарии.“

Дори да беше казал: „Никой не би повярвал на такава измислица“, британецът сигурно

би се изсмял: „Да знаете на какви по-големи измислици вярват хората, ще се смаете,
друже.“

Той единствен щеше да остане под разрушенията от земетресението, което щеше да

предизвика разпознаването му от някого. Щяха да го нарекат „лудия дипломат“.
Медиите щяха да се влюбят в такова заглавие. „Известен дипломат, загубил жена си и
детето си при терористичен акт, заболя от шизофрения вследствие на душевната криза.
Според специалисти в напреднал стадий на болестта пациентите стават жертва на
въображенията и страховете си и твърдят, че са в опасност. Поради това се смята, че
шизофрениците могат да се превърнат в смъртоносно оръжие за себе си и останалите.
Твърди се, че злополучният дипломат може да е направил това, мислейки, че страната
и премиерът му са в опасност. Подчертава се, че лечението на откарания в болница
бивш посланик е невъзможно.“

После щяха да го накарат да замълчи. Може би с инжекция. Може би с инсценировка на

самоубийство. Но със сигурност щяха да го накарат да млъкне.

А Тайната държава, за която докладваше британският агент непосредствено преди

смъртта си, щеше да продължи да заплашва света.

Неясно защо, но Волкан беше твърдо убеден в наличието на такава опасност. Както
вярваше и в замисленото убийство на премиера Еге Тунабою.

От черните мисли го отърва дръпването на завесата от Дарвин и въпросът му:

— Не можахте ли да заспите, господине?

— Време ли е?

— Капитан Маршал ви очаква, господине.

Джордж Маршал се беше привел към осветената карта на бюрото и нареждаше нещо на
заместника си. Някакви неразбираеми цифри.

— Как сте? Отпочинахте ли?

— Малко.

— Разбирам. Заспиването за попаднал за пръв път на подводница е трудно. Поздравявам

ви, ако сте успели.

— Пристигнахме ли?

— Почти. Вече навлизаме в Босфора.

— Не усетих да излизаме на повърхността.

— Не сме.

Не очакваше такъв отговор. Замисли се и си каза: Хайде де.

— А кога ще изплаваме?

— Няма да изплаваме.

Джордж Маршал отново се наведе над картата и зареди някакви цифри.

— Как така няма да изплаваме?

Командирът пренебрегна изненадата на пътника си. Навигаторът повтаряше казаните от

капитана числа, без да отделя поглед от екрана пред себе си. Пръстите му тичаха по
клавиа-турата. И матросът до подобния на волан прибор се включи в безсмисления
разговор от поредица числа. На Волкан му се струваше, че подводницата се изкачва.

— Май не чухте въпроса ми.

Джордж Маршал се изправи. Сега имаше онова надуто британско изражение.

— По-точно — промърмори, — ние няма да изплаваме. Обаче вие ще изплувате, господин
Иванов.

Джордж Маршал не обърна внимание на един след друг зададените въпроси въпреки ясно
изразеното учудване:

— Аз ли? Как? Какво значи това? Това метално чудовище няма ли да излезе над водата?
Да не искате да изляза от подвод-ницата под вода?

Зададе още много въпроси, но вместо да отговори, капитанът се обърна към Дарвин:

— Лейтенант, подгответе господин Иванов. Това са последните тринайсет минути.

Проверете всичко. Часът в момента е нула три нула седем Браво… Излизането е в нула
три двайсет Браво.

Важно протегна ръка, сякаш се сбогуваше със срещнат по лондонските улици приятел:

— Успех, господин Иванов. Щастливи бяхме да ви приемем.

Волкан се опита учтиво да протестира, но Дарвин лекичко го подбутна:

— Оттук.

Докато Волкан Демиркан ядосано се навеждаше, за да излезе през дупката в коридора,

чу зад себе си въпроса на Джордж Маршал:

— Нали можете да плувате, господин Иванов? Не се безпокойте, всичко ще бъде наред.

Дарвин невероятно сръчно му надяна водолазния костюм, като не спираше да говори:

— Изобщо не се притеснявайте. Имате достатъчно кислород.

— Вие сте луди — избухна Волкан. — И ти, и командирът ти. За какво ме вземате? За
риба ли?

— Не се вълнувайте. Паниката в изходната камера и във водата води единствено до

загуба на кислород. Поемете си дълбоко дъх. И всъщност няма от какво да се боите.

— Нима? Ще изстреляте мен, а не торпедо…

— Това многократно сте го правили в ученията по спасяване. Налягането в капсулата

ще предизвика въздушен мехур. Той ще ви издигне и изведе от кораба. Рискът е
толкова нищожен, че все едно не съществува.

— Но все пак го има, нали?

— Повърхността е съвсем близо, господине.

— Колко близо?

— Нямам право да отговоря.

Когато му сложи очилата, останаха открити само носът и устата. Като видя черната
кутия с маркуч в ръцете на Дарвин, Волкан съвсем се стресна.

— Какво е това?

— Кислородният апарат.
— За колко минути?

— Достатъчно.

Старши лейтенант Дарвин закрепи единия край на апарата към устата му.

— Ще натиснете тук. Ще направим проверка в отсека за изравняване на налягането. До

отварянето на шлюза ще поддър-жаме аудио и видеовръзка. Щом излезете на
повърхността, натиснете копчето на фенера на дясната си китка. Близо до вас ще чака
моторница. Ще ви забележат.

Лейтенантът провери всичко по него.

— Сега отиваме в камерата. Там ще направя последната проверка.

Волкан изведнъж установи, че върви свободно през водонепроницаемия проход.

— Няма ли да ми дадете плавници? — попита малко поуспокоен.

— Нямате нужда, господине.

Така де, за какво му бяха плавници? Щяха да го изстрелят на повърхността като

ракета.

— Знаете ли къде сме?

— Не съвсем. Обаче мисля, че ще излезете на повърхността при канала.

— Ние му казваме Босфор, не канал.

Дарвин изобщо не се интересуваше от това уточнение.

Изведнъж на Волкан се стори странна липсата на какъвто и да било моряк от

тръгването за обличане до момента. Сякаш бяха опразнили тези части на подводницата.

— Стигнахме, тук е — бяха застанали пред овална издутина, напомняща капак на

гигантска перална машина. Дарвин погледна часовника си. Заслуша се в гласа в
слушалките.

— Разбрано. Готов е — каза в микрофона пред устата си. — А тук, господине — обърна
се спокойно към него, — е нашата капсула за изстрелване. Ще влезете вътре. После
люкът ще се затвори. Погледнете, ще ви наблюдавам оттук. Ще изпълнявате
нарежданията ми. Ако не потръгне, започваме отначало. Ясно ли е?

Волкан само кимна. Ясно беше, разбира се. Какво друго можеше да каже? „Отказвам се“
ли?

Внезапно вниманието му привлякоха найлоновите торби отстрани.

— Какво е това, лейтенант?

— Боклук — притеснено прошепна Дарвин. — Ще го изхвър-лим.

— Как така? С мен ли…

— Съжалявам, господине. Принудени сме, защото в момента на отваряне на шлюза

турските подводничари ще ни прихванат. Нещо трябва да изхвърлим. И това се налага,
за да помислят, че изхвърляме боклук. Иначе всичко ще се провали. Знаете, че
превозването на цивилни в подводници и нелегалното им вкарване в страната
противоречи на международното право…

— Добре, добре. А не противоречи ли на международното право изхвърлянето на боклук

от подводница в един от най-красивите световни градове?

— Противоречи. Но не го правим често. Понякога сме принудени.

Волкан отново усети как гневът пулсира във вените му. В това време Дарвин въведе в
клавиатурата на капака куп числа. Вратата се отвори със скърцане. Волкан се наведе
и погледна вътре. Приличаше на черна отвесна тръба. Точно колкото да се вмести
човек.

Лейтенантът първо напъха четирите големи найлонови торби.

— Ваш ред е, господине.

— Как да застана?

— Прав.

То и нямаше друг начин.

Дарвин отново провери костюма и апаратурата му.

— Сега ще свържа кислородния маркуч и ще затворя вратата. Като дам команда,

натиснете копчето за мундщука върху апарата и щом усетите въздуха, го затворете.
Ако не го усетите, ми сигнализирайте.

Когато вратата със скърцане се затвори след него, Волкан бе обзет от ужасяващо
чувство за самота. Вероятно в капсулата беше студено. Разтрепери се.

— Отворете го, господине.

Натисна копчето на мундщука. Усети навлизащия през устата и носа му в дробовете

въздух.

— Е?

— Работи.

— Затворете сега. И ме слушайте внимателно. По заповед на капитана клапаните ще се

отворят. Вътрешността ще започне да се пълни с вода. Като ви дам знак, отворете
мундщука и започнете да дишате през тръбата. Поемайте въздух равномерно. Бъдете
сигурни, че имате достатъчно кислород. Не се безпокойте. Ако усетите нещо нередно,
веднага ми съобщете.

— Каква нередност?

— Каквато и да е. Недостиг на кислород. Прекомерно сърцебиене. Световъртеж. Гадене.

— И сега ги усещам — опита се да се усмихне.

— Успокойте се, доколкото е възможно.

— Не мога да гарантирам това, лейтенант.

— Разбирам ви, господине. Когато капсулата се напълни изцяло, ще се чуем за

последен път. Щом се приготвите, бордовият люк ще се отвори и налягането ще ви
изхвърли от кораба.

— Заедно с боклука.

— Заедно.

Гласът в слушалките замлъкна.

По непрекъснатото кимане Волкан разбра, че лейтенантът слуша нарежданията на

капитана.

— Последни шейсет секунди, господине.

— Хайде, Дарвин, щом е така. Да я свършваме тази работа.

Лейтенантът се изненада от веселите нотки в гласа му.

— Радвам се, че сте се успокоили, господине. Сега моля да сложите мундщука.

Изпълни нареждането.

— Последни четирийсет секунди, господине. Люкът се затваря.

Чу стърженето. Вратата на пералната се затвори над него. За момент миризмата на

боклука, на която се опитваше да не обръща внимание, стана нетърпима.

— Последни трийсет. Клапаните се отварят.

Водата за миг стигна до коленете му. Ледена вода. Нивото ѝ продължи да се покачва.
Вече виждаше лицето на Дарвин през водна стена.

— Отворете клапата на кислорода. Последни десет. Девет… осем…

— Натисни това проклето копче, Дарвин!

— Браво на вас, господине.

Усети експлозията с ушите си.

Обученият в дипломатическите отношения разум се затрудняваше с привикването към

непознатите условия. Ужасяваща болка сгърчи тялото му. Струваше му се, че гигантски
октопод го е сграбчил в пипалата си. В средата на гърдите си усещаше неимоверен
натиск. Обзе го чувството, че под краката му е избухнала бомба и създаденият
въздушен вакуум го всмуква. Усети как бързо го издига нагоре по тръбата. Видя
торбите с боклук да се издигат покрай него като ракети поради по-малкото си тегло.
Може би и той щеше да изскочи като снаряд на повърхността. От налягането някои
торби се бяха разкъсали и боклукът се изсипваше.

Това го паникьоса. Боже мили, изкрещя наум. И аз мога да се пръсна. Уплаши се да не

изтърве мундщука и го притисна с ръка.

Внезапно мракът се промени. Стана по-тъмно и по-студено. Ако не се броеше

звънтенето в ушите, тишината беше оглушителна. Вече не се намираше в Принц, кораба
на Нейно Величество, а в студеното течение на Босфора. Погледна надолу и му се
мярна слаба светлина. После и тя изчезна. Отворът, през който излезе, беше близо до
носа на подводницата и се затваряше.

Спомни си указанията на Дарвин. „Натиснете копчето на фенера на дясната си китка.“

Не беше лесно. Не успя.

Настръхна, като видя гигантския силует на металното чудовище отдолу. Подводницата

се плъзгаше надолу под водата. В тъмнината видя двете витла, които пръскаха водата
след нея. Олеле, надигна се писъкът в него. Мозъкът започна да подава сигнал за
тревога.

Отдалечи се! Издигни се! Не стой! Страховитият водовър-теж ще те засмуче!

Предизвиканият от витлата невероятен водовъртеж беше само няколко метра под него и
постепенно се издигаше до нивото му. Повлечеше ли го, всичко беше свършено, всичко!

Опита се да се издигне с бясно пляскане. В съревнованието между живота и смъртта и

сантиметрите добиваха изключително значение. Вече не виждаше подводницата, но
разпенената вода все още бележеше пътя на витлата. Вдигна глава. Въздухът и
звездите трябваше да са някъде там. Няколко метра по-нагоре. И животът, естествено.
А смъртта беше няколко крачки по-надолу.

Забеляза, че резките движения бяха затруднили дишането му. От този шок мозъкът му
отново заби тревога. Какво беше казал Дарвин? „Поемайте равномерно въздух. Не се
паникьосвайте. Паниката води до преразход на кислород.“

А той правеше точно това. Беше обзет от паника. Изразходваше прекомерно много
кислород.

„Успокой се“, заповяда на мозъка си. „Не е останало много.“

Може и да не беше останало, но и кислородът в малкото апаратче свършваше. Дробовете

му се напрягаха. Болката достигна ушите му. Трябваше му въздух. Въздух. Още малко.
Още минутка. Жадно пое с нос и уста последните количества кислород и ги препрати в
дробовете.

Погледна надолу да види дирята от витлата на подводницата. Нямаше нищо. Тъмнината я

беше погълнала. Като се вгледа по-внимателно, забеляза далеч вдясно слабия отблясък
на пяната. Помисли си: Преди малко беше вляво, сега е вдясно. Избегнах водовъртежа.

С последно усилие се раздвижи. Един лакът, още един… Движенията му се забавяха. С

ужас установи, че тялото му натежава и едва движи ръцете си от тежестта им. Главата
му се замая. Кислородният апарат се откачи и потъна. Повече от това, здраве му
кажи, рече си. Изпусна първото мехурче през устата. После още едно. Мехурчетата на
смъртта, помисли си. С всяко се приближаваше все повече до нея. Съзнанието му се
замъгляваше. Не можеше да се помръдне. Свършено беше.

Внезапно усети нещо върху ръката си. Сякаш нещо във водата го беше докоснало.
Повей. Повей ли?

Спасен съм!

Тялото му изскочи над водата като торпила.

Спасен съм! Спасен съм! Спасен съм!

Видя звездите. И ивицата светлина вдясно. Фарове на кола.

Жив съм!

Както беше полуприпаднал преди няколко секунди, така изведнъж се съживи. Усети
кръвта отново да нахлува във вените му. Главата му беше над водата! Жадно загълта
въздух, за да напълни дробовете си, които бяха на ръба на пръсването.
Когато малко се поуспокои, се огледа наоколо си. Нищо нямаше. Съвсем далеч се
очертаваше силует на лодка. Спомни си за фенера на китката. Натисна копчето. Когато
светлината лумна в лицето му, всичко наоколо изчезна. Сякаш ослепя. „Глупак“, викна
си ядосано. Всъщност беше наясно, че гневът е израз на радостта, че е жив. „Да беше
насочил напред светлината.“

— Не се безпокойте. Тук сме. Добре дошъл.

Гардения Нериса.

Целият се разтрепери от радост. Помисли си да изскочи от водата и да задуши

момичето в прегръдките си. Това му причини нов стрес, който потисна предишния.

Истанбул

Вече беше два часът, когато Сарп спря пред вилата. В стаята на Филиз на втория етаж
светеше. Градинската врата се отвори и дежурният полицай се показа. Същият, когото
беше преметнал през деня. Обиденото му и гневно изражение показваше колко калай е
отнесъл. Той веднага грабна радиотелефона. И докато се готвеше да докладва за
пристигането на Сарп, забеляза състоянието на БМВ-то. Направо се втрещи.

Вратата на вилата се отвори и Филиз се втурна насреща му. Хвърли се на врата му без
да продума. И какво повече да каже? Обичаше го. Независимо от това дали чувствата ѝ
бяха споделени или не.

Сарп застина с вдигнати ръце, но после здраво прегърна топлото ѝ, прекрасно тяло.
Вдъхна аромата ѝ. Почувства ударите на сърцето ѝ върху гърдите си.

Помисли си, че ако преди малко се беше размазал в дърветата, нямаше да изпита това
щастие, и настръхна. Колко хубаво беше да си жив и да прегърнеш жена. Нямаше такъв
спомен. Никоя жена, която беше прегръщал, не го беше накарала да почувства по този
начин живота и щастието.

Застинаха така. С прокашлянето си полицаят, който бързаше да научи какво се е

случило, за да докладва на шефа си, развали магията на мига.

— Откъде идваш, докторе?

— От ада — отговори Сарп, без да пуска момичето.

Полицаят първоначално помисли, че го подиграва. Но като видя изражението на Сарп,

отказа да се гневи. Каквото и да беше правил, докторът още беше стресиран.

В този момент и Филиз забеляза състоянието на колата. Задната броня си беше на

мястото с отчупен край. Предната — почти паднала. Лявата страна беше прорязана
открай докрай и превърната в развалина. Левият калник беше хлътнал, а страничната
врата — разцепена. Десният преден калник беше нагънат като хармоника. Изскочилият
от гнездото си фар висеше на кабел.

— Какво се е случило, Сарп? — закри Филиз устата си с ръка.

Той не отговори. Погали я по раменете и се опита да я успокои. Краката му

трепереха.

— Извинявай, приятелю — обърна се към полицая, докато с Филиз вървяха ръка за ръка
към къщата. — Днес постъпих лошо с теб. Кажи на Хаккъ Барута, че въпросното лице се
е върнало от ада. И че повече няма да прави така.
Влязоха в къщата и затвориха вратата.

Тръгнаха направо към кухнята. Филиз веднага сложи чай.

— Искаш ли първо вода?

Сарп кимна.

Момичето бързо напълни една чаша.

— Няма ли да ми разкажеш какво се е случило?

Отново кимна. Но първо изпи водата. За да прочисти изсъх-налото си от напрежение

гърло.

Филиз се наведе и понечи да събуе обувките му, но той не позволи. Погледите им се

срещнаха.

— Какво се случи — попита Филиз, за да се предпази от огъня в очите му.

— Убиецът — прошепна Сарп — се опита да ме ликвидира.

Разказа ѝ всичко. Без изключение.

— Не разбра ли, че те следи? — попита момичето, изслушало мълчаливо всичко за

смъртоносната гонитба.

— Зад мен беше чисто. Значи някак е научил, че ще мина оттам. И ми устрои засада на
връщане. Познава и колата. Изчака ме и се залепи зад мен.

Изведнъж се вцепени от споходилата го мисъл. Убиецът знаеше, че ще мина оттам.

Беше сигурен, че не е проследен от дома на Феридун Озан в Мачка до мястото, където

го видя за пръв път. Явно убиецът е знаел, че ще мине оттам. Беше се спотаил в
засада и изчакал идването му. Хубаво, но как? Как беше научил това?

„Колко души знаеха откъде ще минеш?“, попита вътрешният му глас. Така де, някой
трябваше да е информирал убиеца. Да, но кой? Полицията! Да не би Хаккъ Каплан да му
съдействаше? „Глупости“, промърмори.

Феридун Озан? Беше ли казал на професора? Не можеше да си спомни.

Главата го заболя от преживяното напрежение и мислите, подклаждащи страховете му. И

във вилата знаеха откъде ще мине. Филиз и Суна. И полицаите, сложени пред вратите
от Хаккъ Каплан.

Вероятностите водеха единствено до въпроси, които човър-каха страховете и

съзнанието му. Потръпна. Каза си: Как ли пък не! Филиз ли или Суна ще предупредят
убиеца? Това е лудост.

Засрами се от съмненията си.

— А ти какво свърши? — попита, за да смени темата. — Прокурорът не ти ли даде нищо?

Момичето стана, без да отговори. Излезе в антрето. След десет секунди се върна с
чантата си. Без да отделя поглед от Сарп, порови в нея и сложи нещо на масата.

— Даде ми.
Очилата! Очилата на Корай Булут.

Усети нов прилив на адреналин в тялото си.

— Но… Ти каза, че… — заекна.

Като видя радостта му, и тя се засмя.

— Да, бях ти сърдита, че не се обади. Исках да те ядосам… За наказание.

Корай стана и я прегърна.

— Как успя? Нямах никаква надежда.

— Не беше много трудно.

Сарп я пусна разтревожено. Тези прегръдки ставаха опасни. Защото нямаха време за
тях.

Взе очилата в ръце и започна да ги оглежда. Същевременно се молеше наум: Моля те,
нека намеря търсеното.

Най-обикновани очила. Може да бяха скъпи, но все пак само очила. Очила с рогови
рамки. Само дръжката зад ушите беше по-дебела. Почти колкото палец. Сложи си ги.
Усети удебелената рамка върху ушите. Погледна Филиз и измърмори:

— Странно.

— Кое е странно? Дръжките ли? Прав си. Защо Корай си е купил такива? И аз ги
пробвах, ушите ме заболяха.

— Дръжките са дебели, но има нещо друго странно.

— Кое?

— Нямат диоптър. Обикновени стъкла.

Свали очилата и започна да ги опипва. Прокара показалец по дръжките. Корай не

правеше нищо без причина. Очила с обикновени стъкла. След като носеше тези глупави
очила и особено с такива дебели рамки, непременно имаше някаква причина. Да не би
да ги е използвал не за гледане, а за пренасяне на нещо? Дори умирайки, сочеше
очилата. От вътрешната страна, където дръжката се съединяваше с рамката, имаше
мъничко винтче. Поигра си с него. Нищо.

— Имаш ли нож? — запита нервно. — Нещо с остър връх.

Филиз прерови чекмеджетата.

— Това става ли?

Сарп взе ножа, задържа острия връх като отвертка и се опита да развие винта. Не
мърдаше от мястото си.

— Със сигурност има нещо в тези очила. Убеден съм.

Успокой се, каза си. Опитай отново. Използвай не само ръцете, но и ума си. След
като е в гнездото, защо не помръдва?

Опита се пак да завърти наляво, но не можа. Опита на-дясно, отново нищо.

В този момент чу някакъв звук. Едва доловим.

Вдигна глава и погледна момичето.

Филиз също беше наострила уши.

— И ти ли чу?

— Май сякаш…

— Сякаш се намести в гнездото.

— Да.

Сарп изтри с опакото на ръката замъглилите се очила. Насочи цялото си внимание към
винтчето. Промяната беше толкова незначителна. Но я забеляза. Сякаш винтчето беше
слязло надолу с по-малко от микрон. Тогава се чу звукът. Леко натисна без да го
завърта.

Цък!

Остави ножа. Започна да разтрива дръжката с палеца и показалеца. Леко, като

милувка. След няколко секунди я забеляза. Пукнатина колкото косъм се появи върху
удебелението в края на дръжката.

Преди малко я нямаше. Разтревожи се да не е пукнал рамката при притискането на

винтчето.

С разтуптяно сърце опита отново. Погледът и слухът му бяха съсредоточени във

върховете на пръстите.

Пукнатината леко се разтвори и в удебелението на дръжката се оформи квадратен

отвор.

Отвор с миниатюрен къс хартия.

— Ето на! — извика. — Точно както си мислех.

Филиз също се задушаваше от вълнение. Притиснала ръце към гърдите, повтаряше едно и
също:

— О, Боже! О, Боже!

Сарп се помъчи да извади хартията, повтаряйки:

— Хайде, хайде! Не ще, ще се скъса.

Безпомощно погледна момичето:

— Има ли нещо мъничко, Филиз? С което да бръкна и да я извадя?

Безнадеждността в очите на Филиз изведнъж изчезна. Отново изтича до кухненските

шкафове. Шумно разрови чекме-джетата. Но не откри нищо подходящо. Погледна Сарп,
който още се мъчеше да извади хартията:

— Няма пинсети. Фиба ще свърши ли работа?

Затича се без да дочака отговора. Обърна чантата си върху масата и намери

търсеното.

— Вземи.

Той се опита внимателно да подхване хартията с върха на фибата. Дръпна леко.

Листчето се показа. Можеше да се скъса всеки миг.

— Прилича на вестникарска хартия — измърмори. — Или нещо подобно.

Леко разтвори фибата, за да не скъса подхванатия край. Натисна малко повече,

опитвайки се да хване по-здраво място. Милиметър по милиметър затегли затисналата
се в леговището си хартия. Повтори движенията няколко пъти. Успя да извади
достатъчно, та да продължи с ръка. Остави фибата и хвана листчето с върха на
пръстите. Подръпна. С всяка секунда хартията излизаше все повече. И накрая изскочи
напълно.

Филиз грабна сгънатото на четири листче. От вълнение не можеше да командва пръстите

си, за да го разгъне. Накрая успя и погледът ѝ изведнъж помръкна.

— Е? — нетърпеливо попита Сарп.

— Вестник.

Сарп се люшна между радостта и разочарованието.

— Дай да видя.

В скривалището беше напъхано сгънато на четири малко парче вестник.

От едната страна бяха изписани три малки вестникарски реда. От другата страна
нямаше нищо.

Сарп обърна отново изписаната страна. Прочете двете думи на първия ред:

— Slute Bttry…

Погледна втория ред:

— Thoms Frncis Fremntle…

И третия:

— L Vlett.

Какво означаваше това?

Какво общо имаше това с тайната на Тувалкаин и жестокото убийство на Корай? Нима
Корай Булут беше използвал очилата с огромни рамки и обикновени стъкла, за да скрие
тази безсмислица?

Искаше нещо да му каже.

Slute Bttry…

Thoms Frncis Fremntle…

L Vlett.

На пръв поглед нямаха смисъл нито поотделно, нито заедно. Но такъв непременно
имаше. Това беше Корай Булут. Той си падаше по кодове и шифри. Луд беше по такива
неща. Дори в гимназията заедно измисляха шифри. Например не изписваха третата и
последната буква на думите. Така се получаваше неразбираем текст. „А в то моич зл с
влби“ би трябвало да се чете „Аз в това момиче зле се влюбих“.

Корай смяташе това за детинско и лесно разгадаемо и беше измислил цяла азбука.
Специално за тях двамата. Буквата А беше малък квадрат. Сарп беше поискал и Б-то да
бъде квадрат с точка в него, но Корай се беше възпротивил: „Така ще се разбере, че
са последователни. Нали след А идва Б. Като две последователни букви. В най-лошия
случай се правят двайсет и девет по двайсет и девет варианта и се открива.“ И те
бяха приели индиферентен знак за Б. Обърнато V.

Тази бележка със сигурност беше шифрована. Но не говореше нищо на Сарп. Гледаше
бележката неразбиращо. Умът му не работеше.

— Напразно се мъчихме — гласът на Филиз го откъсна от мислите му. — Тук няма нищо —
и започна да прибира съдържанието на чантата.

Внезапно Сарп настръхна. Възможно ли беше? Защо не, помисли си.

— Корай е такъв. Способен на всякакви чудатости.

Филиз изненадано се обърна:

— Моля?

— Нищо — отговори Сарп. Мисълта му се беше озвучила и изскочила през устата. Обърна
листа откъм празната страна. Вгледа се внимателно. Докато потриваше хартията между
пръстите си, сърцето му зачести ударите. Боже Господи! Как не се сетих по-рано?

— Свещ! — извика. — Трябва ми свещ. Свещ! Свещ!

Показа на Филиз хартията, която още мачкаше в пръстите си:

— Това е писмо от умрял — каза възбудено. — Пристигна писмо от Корай, Филиз.

От вълнение не успяваше да запали донесената от Филиз свещ. Когато най-накрая от

фитила се издигна хилав пламък, той сложи листчето над него.

— Ще го подпалиш.

— Не бой се. Още в гимназията ги правехме тия номера с Корай.

— Тайнопис ли?

— Да. Корай направи едно тайно мастило. Всъщност получаването му не беше трудно,
нито тайно. Но възприемането му като такова удовлетворяваше жаждата ни за
приключения. Написваш писмото с това мастило. След като изсъхне, не остава нищо. Но
като се затопли на свещ…

Вдигна хартийката. И двамата не виждаха нищо.

Сарп го подържа още малко на пламъка на свещта. Хартията щеше да се сбръчка всеки
момент. Обърна я с последна надежда.

— Ето!

Върху празната задна страна започваха да се появяват някакви кафеникави форми. Те

ставаха все по-отчетливи.
Филиз посочи горния ляв ъгъл:

— Това… Това… е главно И.

В десния ъгъл Сарп видя Н.

В един от долните ъгли излизаше буквата Р. И в последния ляв ьгъл отново излезе И.

— I.N.R.I. — каза Филиз. — Има точка след всяка буква.

— Да.

— И това ли е всичко? Какво означава?

Сарп вече не можеше да овладее треперенето. Беше вир-вода от пот. Лицето му гореше.
Не биваше да е само толкова. Не беше се мъчил толкова само за четири букви.

— Чакай — каза на увесилото нос момиче. Потопи листчето в чашата, донесена преди
малко от Филиз с остатък от вода.

— Ей, какво правиш? Ще се изтрие.

— Не бой се. Това е друг номер на Корай с тайнописа.

Сърцето му се сви, когато заговори за него като жив, сякаш ей сега щеше да влезе и
да го подкачи: „Какво става, още ли не сте разгадали шифъра ми?“

Почакаха десетина минути с разтуптени сърца. Сарп извади хартията от водата и я

поднесе към пламъка.

Появиха се два реда тънички знаци:

Остров-парцел; Едно: 1–1/ Две: 2–1./ Дванайсет 3–3/ Едно 4–4/ Три 3–4./ Четири: 1–
1/ Три: 1/ седем 2–7/ осем 1–2/ едно 1–1.

Четири: 1–1/ девет 4–2/ Едно: 1–4/ Десет: 6–3/ Осем: 1–1 едно 1–2/ Три: 3–1/ Девет:
1–1.

Отдолу бавно излязоха още няколко реда:

Три: 6–1/ Едно: 2–4/ Дванайсет: 1–2/ Три: 5–1/ Девет: 1–3/ Десет: 1–7/ Шест: 8–4/
Пет: 1–1/ Девет: 1–1/ Седем: 2–4… Девет: 4–1/ Три: 1–1/ Десет 4–1/ Единайсет: 1–8/
Осем: 1–5/ Пет: 2–1/ Две: 3–2/ Дванайсет: 2–2/… Едно: 1–2/ Три: 5–5/ Три: 5–17/
Четири: 6–1/ Девет: 2–1/ Две: 4–17/ Девет: 3–3/ Десет: 4–3/ Седем: 2–3/ Пет: 3–1/
Единайсет: 1–7/ Седем: 1–3

И накрая Корай съвсем открито беше написал: „Питай“. „CDA25T/ 301“.

— Опаа — промърмори Филиз, без да забележи щастливото му изражение.

— Какво е това? Четири букви и куп числа.

— Корай проговори, Филиз. Проговори ни от ада.

— Аз не го разбрах. Какво казва?

— Ах ти, проклетнико — измърмори Сарп, сякаш приятелят му беше насреща. — Шифър, а?

Заклевам се, ще го разчета.
— Сарп — упрекна го момичето, — говори ли се така за умрял?

От връхлетялата го мисъл радостта на Сарп угасна:

— Нека не казваме на Суна за тази хартийка.

— Защо?

— Не знам. Може би ще я заболи, че от очилата на брат ѝ е изскочил шифър.

Истанбул

Пристигналият рано сутринта във вилата в Зекериякьой комисар Хаккъ Каплан беше като
буреносен облак. Сарп Кая мълчаливо изслуша ругатните на бесния от гняв полицай.
Защото беше прав. Този път смъртта беше минала по допирателната. Следващия път може
да не извади такъв късмет.

— Пак те питам — беше креснал Хаккъ Каплан. — Какво криете двамата от мен?

И двамата бяха подготвени за гневния изблик. Филиз затрепка с мигли като невинно
девойче и замънка:

— Нищо. Какво можем да кри…

— Не питам вас, госпожице.

Тя се опита колкото може да извърти темата:

— Казвате двамата, комисар, това не е ли множествено число?

— Не ме учете, госпожице. Ясно е кого и за какво питам. Нека направим следното. Ще

попитам в единствено число. Какво криете от мен, докторе?

— Нищо.

— Обяснете ми тогава. Кой иска да ви убие?

— Откъде да знам, комисар.

— Стига вече глупости — Хаккъ Каплан пое дълбоко въздух и се опита да понижи тона.
— Намерихме ви над трупа на приятеля ви. Целият в кръв. Кръвта на Корай Булут.
Можехте да бъдете убиец. И тази вероятност още съществува. Само че сега не
задълбавам в нея. Тогава убиецът е друг. Той е взел телефона на приятеля ви и е
избягал. Вие веднага сте набрали номера. Часове след това ви е избрал той, но без
да говори. Както казахте, чули сте само дишането му. Той е хвърлил телефона в
морето. И снощи някой се е опитал да ви убие с пикапа си. Но вие твърдите, че не
знаете кой — и говорилият спокойно досега Хаккъ Каплан внезапно избухна: — За
глупак ли ме мислите, докторе? — погледна го гневно и насочи показалец. — Да не
очаквате да ви повярвам?

— Но това е истината, комисар.

— Истината е, че лъжете. И двамата.

Ядосано тръгна из стаята. Сега наблюдаваше Филиз. Явно се опитваше да подразбере

нещо по изражението ѝ.

— На кого телефонирахте вчера, госпожице?

Филиз се стресна.

— На никого — и се ококори от страх. — Никого не съм търсила.

Хаккъ Каплан долови в гласа ѝ паниката на хванат на местопрестъплението и се

зарадва.

— Още една лъжа. Едно птиченце ми каза, че оттук е воден телефонен разговор.

Лицето на Филиз се проясни:

— О, извинете — каза. — Била е кака Суна. Видях я да говори по мобилния. Един

приятел, каза.

— Нима? Но вие не питахте кой, нали? — момичето вдигна рамене. — Имате ли представа
кого може да е търсила? Не, чакайте, не отговаряйте. Нека предположа. Не, откъде
бих могъл да знам, нали? Тогава нека попитам така. Не чухте ли едно изречение или
поне дума от този разговор?

— Комисар!

Хаккъ Каплан не очакваше такъв рязък тон от нея.

— Да не мислите, че бих подслушвала толкова наскърбена жена като нея?

— Не, разбира се — възрази комисарят. — Как бихте направили такова нещо? Само питам
дали не сте чули нещо без да искате? Ей така, случайно. Явно не сте. Нищо, не е
толкова важно. Аз съм виновен. Трябваше да включа в подслушването не само вашите,
но и мобилния на госпожа Суна.

Загубил надежда за Филиз, отново обърна гневен поглед към Сарп. Тръгна към него и
застана пред фотьойла му.

— Виж какво, докторе — каза меко, — имам си достатъчно грижи. Заради взривяването
на онзи Самуел Коен не само нашата държава, но и цял свят ми виси на главата. Утре
трябва да наблюдавам целия град. Цяла тълпа държавници пристигат за погребението.
Ако беше умрял някой от нас — например ти, — на никого нямаше да му пука. Но онзи
хем е много богат, хем е евреин. И някакъв Раам ли, Садам ли, онзи трилионер
американец…

Сарп любезно се усмихна, надявайки се да успокои комисаря:

— Бенжамин Шеба Раам.

Но без ефект.

— Какъвто и да е — избухна Хаккъ Каплан. — Като че не ни стигат нашите, ами и той

се е повлякъл. Ще захвърлим всичко и ще го пазим. Ще глезим горилите му. И покрай
всичко това хич не ми дреме, че някой ще те убива. Повярвай ми, хич. Единственото,
което ме интересува, е да приключа делото. Да изясня убийството на Корай Булут и да
приключа проклетото дело. И ако заради това се налага, ще те… — посочи Сарп —
обърна се и насочи заплашителния показалец към Филиз — и вас госпожице, ще тикна в
дранголника без да ми мигне окото.

Филиз тъкмо да каже: „Но, комисар, невинни сме“, но Хаккъ Каплан не ѝ даде
възможност. Допря показалеца до устните си:

— Шшшшт!
След като си пое дъх няколко пъти, за да се успокои, полицаят изръмжа:

— Последен шанс. Кой искаше да те убие снощи?

Сарп вече беше проумял, че трябва да подхвърли нещо на комисаря. Знаеше, че не може
дълго да разиграва трите маймуни[25]. Все нещо трябваше да му каже. Или по-точно,
да се престори, че му казва.

— Ами… — рече колебливо.

— Какво докторе, какво?

— Идват ми наум няколко предположения.

— Например? Кажете и ние да ги обмислим.

— Може да е роднина на пациент, който ми има зъб.

— Роднина на пациент ли?

— Какво чудно има? Не всеки си тръгва здрав от операционната. Губил съм пациенти. И
то не малко. Това е съдбата на хирурга.

Сарп въздъхна и млъкна. След малко продължи:

— За някои всъщност вече нищо не може да се направи.

Хаккъ Каплан дотук беше слушал и кимал. По устните му заигра усмивка.

— Сега казвате, че роднина на някой убит при операция пациент с пикап под наем е
тръгнал през гората посред нощ да търси отмъщение…

Явно не бяха открили пикапа. Направи се на ударен:

— Пикап под наем ли?

Комисарят обаче не поддаде.

— Устроил ви е засада. И когато сте минали самичък оттам — понеже се отскубнахте от

охраната, която ви бях зачислил, — е тръгнал подире ви. Неколкократно налетя
насреща ви с пикапа, опитвайки се да ви убие.

— Казах го само като възможност.

— Други възможности няма ли?

— Има — едносрично отговори Сарп.

— Ами да чуем тогава.

— Убиецът на Корай да иска смъртта ми.

— Какво говорите? — направи се на изненадан Хаккъ Каплан. Личеше, че много се

забавлява. — Значи допускате, че убиецът на Корай Булут иска и вас да премахне?

— Ами, както казах и такава възможност съществува.

— Да де, възможност. А защо?

— Защо ли?

— Да. Защо? Защо убиецът на Корай Булут да иска да ви убие?

— Откъде да знам.

— Даде ли ви нещо Корай Булут? За да го скриете например. Онзи е обърнал с краката

нагоре дома, кабинета ви… — обърна се към Филиз: — И вашия дом, госпожице, за да
търси нещо. Слушам ви, докторе. Какво е търсил според вас?

— Не зная.

— Даде ли ви нещо приятелят ви? Диск например. Или лаптоп, който не сме открили.
Или някаква електронна играчка?

— Нищо подобно, комисар — категорично отсече Сарп. — Казах ви преди. Не бяхме се

виждали с Корай повече от година. Онази вечер се срещнахме за пръв път, поговорихме
и се разделихме.

— Точно тогава може да ви е дал нещо. Да ви е казал: Следят ме, вземи това и го
скрий.

— Няма нищо такова.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— В такъв случай убиецът мисли, че Корай Булут ви е дал нещо.

— Обаче не е.

— Само че той не го знае.

Замисли се. Извади цигара, пъхна я в устата си, но не я запали.

— Онази вечер — продължи замислено — приятелят ви каза ли нещо необичайно?

— Какво например, комисар?

— Де да знам, просто необичайно. Нали беше изследовател? Нещо във връзка с някого
например.

— Някого?

— Вероятност, докторе, само вероятност. За някой политик. Или известен бизнесмен.

Тайна, чието научаване може да доведе до убийство. Сега се сещам, докторе. Не ви ли
спомена за Самуел Коен? Убийствата бяха поредни, нали така? Не сте ли говорили за
това?

— Онази нощ говорихме повече за вътрешна и външна политика.

— Колко интересно! Не сте се виждали година и половина. И на първата среща говорите

за вътрешна и външна политика.

— Говорихме за Европейския съюз. По-скоро Корай говореше. Беше убеден, че е пред

разпадане. Че се е сгромолясала идеята за единна европейска държава. Че либералите
насаждат християнските ценности като общи европейски такива, но мюсюлманското
население в Европа се увеличава, съответно и ислямските ценности се
разпространяват, което няма да остави безразлични консерваторите начело с Ватикана.

— Май вие не мислите така.

— Право да ви кажа, изобщо не ме интересува, комисар.

Хаккъ Каплан взе между пръстите си незапалената цигара и го погледна удивен:

— Как така, докторе? Мислех, че сте на точно противоположното мнение.

— Защо?

— Защото масоните са най-отявлените защитници на така наречените от Корай Булут

„Общоевропейски ценности“, измислени и раздухвани от еврейските либерали, не е ли
така?

— Масоните ли?

— Да, докторе. Масоните като вас… Равенство, братство, справедливост и прочие.

Любов, мир, демокрация…

Тук му се противопостави, синко, рече си Сарп. Темата ставаше опасна.

— Не мислех, че масонството има някаква връзка с разследването на престъпление.

Комисарят впери пускащ искри поглед в очите му.

— Наистина няма — рече тихо. — Както разказвахте за разговора ви няколко часа преди
убийството, и темата се извъртя, та стигна дотук.

Отново пъхна цигарата между устните си. После изведнъж се обърна към Сарп, сякаш
току-що се беше сетил нещо:

— Корай Булут беше ли масон, докторе?

Отдавна е проверил това и е разбрал, че Корай не беше масон. Но защо ме пита

тогава, помисли си Сарп.

— Не — отговори възможно най-безразлично. — Не беше масон.

— Така ли? А помежду си не спорехте ли за това? За масонството?

— Защо да спорим?

— Знам ли. От онова, което е казал приятелят ви за Европейския съюз, добивам

усещането, че е бил против масонството.

В ума на Сарп светна предупредителна лампичка. Този непременно е разбрал нещо,

помисли си. Как само извъртя приказката към масонството.

— Заблуждавате се — отговори, без да избягва изпитателния поглед на комисаря. —

Корай беше изключително начетен и демократичен човек. Но не разбрах какво имахте
предвид с масонските идеи. Мисля, че както повечето хора, и вие имате погрешна
представа за целите и идеалите на масонството.

— Никой не го е грижа за мнението ми за масонството. Тук е важно мнението на Корай

Булут. Най-добрият му приятел е масон, но той не прегръща тези идеи. Не реагира ли,
когато научи, че сте масон?
Вече беше сигурен. Хаккъ Барута беше научил нещо. Но какво? Дали да не кажа
истината от самото начало, помисли си. Разбираше, че греши, като подценява Хаккъ
Каплан. Ако беше казал истината за онази нощ, може би престъплението щеше да бъде
разкрито досега.

— Защо да реагира? И двамата сме зрели хора. Можем сами да избираме пътя си.

— Аз бих се ядосал.

— Вероятно. Не криете неприязънта си към масонството.

— Не, докторе, не го казвам в този смисъл. Тоест, бих се впечатлил, ако най-добрият
ми приятел от детинство тръгне по път, който не отговаря на убежденията ми. Бих го
попитал защо. Е, нищо, значи вашата принадлежност към масоните не създаде проблеми
и спорове помежду ви, така ли?

Сарп усети, че за да бъде убедителен, трябва малко да отстъпи. Полицаят беше прав.
Не беше възможно изобщо да не са говорили.

— Е, не е точно така — промърмори. — Говорихме разни неща.

— Какви например?

— Корай кой знае защо смяташе, че масоните бързо просперират.

— А не е ли вярно?

— Не е.

— Стига, докторе. Всички знаят, че масоните се подкрепят взаимно и бързо се

издигат. Не е ли така и в политиката? Четох някъде, че Сюлейман Демирел бил масон.
Когато издигнали кандидатурата му за председател на партията, съперникът му доказал
с документи принадлежността му. Масоните обаче издали удостоверение, че това не е
вярно. И така Демирел станал партиен лидер. А после премиер.

На Сарп му беше дотегнала тази тема. Корай също я беше подхващал при безбройните им
нощни разговори. Как Демирел бил масон и братята му го издигнали с фалшив документ.

— И какво от това? — беше попитал Сарп. — Какво като е бил фалшив? Нима ще пресекат
пътя на брат, имащ възможност да стане премиер? Един Велик майстор, Недждет Егеран,
е изготвил документа. И правилно е постъпил. Нима е за лошо? Турция спечели велик
държавник.

Изведнъж си спомни как Корай го слушаше и въртеше глава. „Нали масоните били
почтени? Подхожда ли им да издават на масон удостоверение, че не е такъв?“

Не подхождаше, разбира се. Заради случая с Демирел турските масони се бяха

разделили на две. Две Велики ложи, ненавиждащи се помежду си.

От спомените го откъсна гласът на Хаккъ Каплан:

— Тайнствеността в масонството ме интересува повече от това, докторе. Имали някакви

тайни, а?

Сега вече внимавай, момче, каза си Сарп. Полицаят със сигурност знае нещо и ще те
постави натясно. Готви се за белезниците. На път си да те закопчаят за
възпрепятстване на разследването с лъжливи показания. Виж само как дебне Филиз.
Какво толкова я е зяпнал? Опитва се да долови и най-дребната промяна в изражението
ѝ.

— Ох, пак тези тайни — засмя се Сарп. Сам се чудеше на хладнокръвието си. — Няма
никакви тайни. Както отлично знаете, нашата организация е регистрирана по Закона за
сдруженията. Държавата познава членовете и регистрите ни. Ако имаше нещо скрито-
покрито, откъде щяхте да научите, че съм масон? — погледна го право в очите и
продължи: — Дружество, отворено единствено за членовете си. Можете ли да влезете в
клуб, в който не членувате? Не можете. Ето така сме и ние. Заседанията ни са
закрити за немасони. Понякога правим и открити. Мога да ви поканя. Елате да
послушате.

— Ами тайните?

— Това всъщност са детинщини. Приказки и легенди. Това е. Навремето масоните, или

зидарите, са обикаляли от държава в държава, от град в град и са строели църкви,
катедрали и дворци. Всяка група зидари си имала професионални тайни. И за да не се
издадат те на друга група, се събирали тайно и обу-чавали в тайните на занаята
приетите в групата чираци. Сиреч тайните на древните масони са били свързани с
професията. Но вече няма каменоделци. Нашите тайни са символично продъл-жение на
традициите им.

Комисарят го изгледа продължително.

— Така да е — рече и се обърна към Филиз: — Не съм забравил вчерашното ви

приключение при фризьора, госпожице.

— Така си е — отговори тя, схванала намека му. По лицето ѝ пак се изписа невинното
момичешко изражение. — Повече няма да заблуждавам служителя ви. А Сарп няма да си
подаде и носа навън без охрана.

За пръв път откакто влетя в къщата Хаккъ Каплан се разсмя.

— И да иска, няма да успее, госпожице — каза. — Наредих на подчинените си да му

сложат стоманени белезници, ако отново се опита.

— Не се тревожете — рече Сарп. — Взехме си поука.

— Искрено се надявам да е така.

Хаккъ Каплан излезе и затвори вратата след себе си. И тъкмо Сарп да каже на Филиз:
„Научил е нещо“, вратата се отвори отново. Хаккъ Каплан протегна шия и каза:

— За малко да забравя, докторе. Исках да попитам дали сред получените от

прокуратурата вещи няма нещо, което ни се е изплъзнало от вниманието.

— Жалко, но не. Нищичко.

— Така си и мислех. Но исках да съм сигурен. Може би нещо скрито в хастара…

Внимателно изгледа и двамата.

— Ясно. Нищо. Само казвам. Сигурно щяхте да ми кажете, ако имаше нещо. Укриването
от полицията е престъпление, нали, докторе?

Отдръпна се и затвори вратата, без да дочака отговор. Сарп и Филиз мълчаливо се

спогледаха. Случи се точно както очакваха. Хаккъ Каплан отново отвори вратата и се
ухили:

— Докторе, онази нощ убиецът видя ли ви? Струва ми се, че така казахте.
— Не вярвам да съм го казал. Нямаше и как да ме види. Освен че беше тъмно, бяхме и…

— Да, в различни стаи. Но друго не разбирам. Откъде знаеше убиецът по кой път ще
минете?

Погледна ги изпитателно и се дръпна от вратата:

— Ясно. Нямате представа.

Вратата се затвори и повече не се отвори. Този път Хаккъ Каплан наистина си беше
отишъл.

Истанбул

Когато се качи на катера „Зодиак“, Волкан беше почти замръзнал. Гардения Нериса
веднага го покри с одеяло.

Не успяваше да овладее треперенето и тракането на зъбите. Знаеше, че това се дължи

не толкова на студа в морето, колкото на ужаса от изхвърлянето му на повърхността
като торпила от движещата се на кой знае каква дълбочина ядрена подводница.

Жената се наведе и взе термос от пластмасовото дъно на небрежно полюшващия се

катер. Дори само ароматът и парата на течащото в чашата топло кафе бяха достатъчни
на Волкан да се позатопли.

— Пийте. Или предпочитате от вашия чай?

Пое картонената чаша в шепите си и я поднесе към устните си. С благодарност усети
протичането на топлата течност в тялото си.

— Къде сме?

И веднага съжали. Аз съм истанбулец. Откъде можеше да знае капитанът на някакви си

британски спецсили къде точно в Босфора се намират?

Глътна още малко кафе и погледна към азиатския бряг. Там, където се намираха, имаше
много редки светлини. Те се сгъстяваха доста по-далеч. А вдясно крайбрежната улица
се извиваше като гирлянда от жълтеникави светлини. Това бяха фаровете и стоповете
на колите. Зад тях се издигаха силуетите на спящите вили. Когато се вгледа по-
внимателно, забеляза в тъмното познатата сянка на една сграда. Рече си: Тарабя. В
морето при Тарабя сме.

— Да — рече Гардения Нериса, опитвайки да се усмихне, — Тарабя.

Изненада се от хубавото ѝ произношение на думата. Но идването ѝ сама с катера

„Зодиак“ съвсем го беше смаяло.

— Сама ли си?

Ето ти още един тъп въпрос, рече си. Сляп ли си, нали виждаш, че е сама? Вероятно
преживеният ужас беше замъглил логиката му.

— Има друг на брега.

Момичето му протегна нещо в черен плик:

— Облечете тези сухи дрехи.

Как? Тук ли? Пред теб ли?

— Съблечете всичко от себе си. Иначе ще се разболеете.

Волкан все още трепереше. Но не искаше да се съблича — при това чисто гол — пред
жена.

— Моля ви. Не можем да останем дълго тук. Като тръгнем, вятърът ще ви пререже.

Момичето усети колебанието му и леко се усмихна.

— Аз съм офицер. Ще ви успокои ли, ако ви кажа, че съм видяла повече от дивизия
голи мъже? А и нямам намерение да ви гледам.

— Не се занасяйте — опита се да замаскира Волкан глупавата си срамежливост. Опита

се с ръка да достигне ципа на неопреновия костюм на гърба си. След няколко
несполучливи опита разбра, че няма да може.

— Нека ви помогна.

Волкан вече нямаше сили да се противопоставя. Обърна се гърбом. Гардения свали ципа
до кръста му. Когато видя голия мъжки гръб, по лицето ѝ се появи странно изражение.
На заядливо момиченце. Трудността започваше оттук нататък. Тъй като Волкан не
можеше да се изправи, не беше възможно да съблече костюма му през краката. Това
трябваше да направи сам. Няколко пъти се опита да стане в катера. Но всеки път той
или се накланяше встрани, или изправяше нос. Накрая се предаде и сърдито каза на
наблюдаващата го жена:

— Капитане, махни това проклето нещо от краката ми.

Въпреки помощта на Гардения освобождаването от залепналата като кожа по тялото му

дреха не беше лесно. Не успя да предотврати свалянето и на последното парче плат
заедно с гумения костюм. Задърпа одеялото от гърба си в опит да се покрие отпред.

Накрая стана. Първо сухи гащета. После суха фланелка. Върху тях риза с дълъг ръкав,
поло и елек без ръкав. Вълнена барета на главата.

— Благодаря.

Капитанът не отговори и запали двигателя. „Зодиак“ полегна на кърмата, вирна нос и

се втурна към брега.

— Кога пристигна в Истанбул?

— По обяд.

— С редовен полет ли?

— Неее.

— А, с хеликоптер, разбира се.

— Не, с кола. По магистралата. Като британска туристка. Елизабет Фейърчайлд.

Вече бяха близо до брега. Гардения намали скоростта. Носът на „Зодиак“ допря
водата.

— Сега къде отиваме?

— Вкъщи.

— Вкъщи ли?

— Да. Малко ще си починете. Можете да планирате работата по задачата си. Ако

желаете нещо от мен, кажете. А после…

Той забеляза недалеч островръх покрив.

Резиденцията!

Не знаеше да се смее ли, или да се ядосва.

Изхвърлят го насред Босфора от британска атомна подводница, посреща го британското

разузнаване и тайно го стоварва на сушата току пред лятната президентска
резиденция!

— Не можахте ли да намерите друго място — измърмори. — Това е правителствено. Не

гледайте, че е тъмно. Вътре бъка от охрана и полиция.

Гардения Нериса поклати глава и каза:

— Вилата е в ремонт — от поведението ѝ ставаше ясно, че знае на кого принадлежи

сградата. — По това време има трима пазачи. Един вътре. Друг в караулката до
стената. Третият отзад, към входа за гората. А и ние ще излезем малко по-далеч.

Брегът беше доста висок. Гардения пое курс към подобната на будка постройка, която
се виждаше горе. Волкан позна и нея. Кафене, в което няколко пъти беше влизал. Едно
време тук се събираха пушачите на наргиле, за да съзерцават Босфора. От другата
страна на булеварда беше резиденцията на немския посланик.

Когато момичето допря катера до високата стена, отгоре хвърлиха въже. Докато
Гардения го връзваше за халката на носа, към тях беше преметната въжена стълба.

Каква ужасна нощ само! Всичко, от което се отвращаваше, му се случваше едно след
друго.

— Ти първа — каза ядосано на момичето.

Тя за пръв път не възрази. Хвана се с две ръце за педя широката стълба. Когато
вдигна десен крак до четвъртото стъпало, кръстът ѝ се оголи. Тогава Волкан забеляза
оръжието. Узито беше майсторски закрепено в средата на кръста.

След момичето и той направи същото. Хвана здраво стълбата с две ръце. Вдигна високо
десния си крак и го опря на третото стъпало. Но като изтегли тялото си нагоре,
наруши равновесието на стълбата. Само че бързо се справи. Изтегли и повдигна левия
крак. На третия напън вече беше горе. Един мъж му протегна ръка за помощ. Още преди
да успее да се запита откъде се появи този човек, облеченият изцяло в черно мъж
слезе надолу по въжената стълба. Гардения отвърза края ѝ. Двигателят на катера
отдавна работеше.

— Има ли смисъл да питам кой беше този?

— Помощник.
— От вашите ли? — от погледа на момичето разбра, че въпросът е зададен неправилно.
— Тоест британец ли е?

— Не — отговори капитанът. — От вашите.

Турчин, помагащ на британските агенти!

— Майтап, майтап — каза момичето. Гневното изражение сочеше, че я е принудил да

обяснява. — Британец. От логистиката. Осигури катера и колата. Сега ще почисти
катера.

— Аха.

— Колата е тук.

Тръгнаха към паркинга на кафенето.

— За предател ли щяхте да го помислите, ако беше турчин? — усмихнато попита

капитанът.

Волкан рязко спря.

— А вие как наричате работещите за нас британци? Герои ли?

— Но нали сме в един отбор?

— Когато интересите се разминават, отборите не са важни, капитане. В Кримската

война се бихме рамо до рамо с британците и французите срещу руснаците. Но след
шейсет години те се нахвърлиха насреща ни за подялба на териториите ни.

Тръгна отново, без да чака отговор:

— Далеч ли е къщата?

Гардения Нериса натисна копчето на дадените ѝ преди малко от мъжа ключове. На

няколко крачки по-нататък фаровете на рейндж роувъра присветнаха и угаснаха с
бипкане.

— Близо е.

— Познаваш ли пътя? Да не се загубим. Скоро ще съмне.

Сега момичето го изгледа ядосано.

Когато излязоха на шосето за Тарабя, Волкан промърмори:

— Каква е тази къща?

— Чиста.

— Чиста ли?

— Да. Чиста. Тоест сигурна.

— Да не е служебно жилище на някой от посолството?

— Не.

Ами разбира се. Как можах да не се досетя, укори се той.

— На МИ6 е, нали?

Момичето не отговори.

— Сега пак ще кажеш, че сме от един отбор, но къщата не се ли разконспирира с

отиването ми там?

— Не — отговори Гардения Нериса, без да отделя поглед от пътя. — След операцията ще

я закрият.

Ами така де, кой знае колко тайни адреса в Истанбул притежаваха чуждите
разузнавания. А Турция — нито един, доколкото му беше известно.

— Как осигурявате чистотата?

— Не ми са известни техническите детайли. Само знам, че е чисто.

Зави наляво от площад „Тарабя“.

Известно време се изкачваха. После колата зави вдясно. Влязоха в гориста местност.
Не след дълго сред дървета изскочи триетажна постройка.

— И трите етажа ли държите?

Капитанът отново не отговори.

— Шпионска квартира — усмихна се Волкан. Докато отваряше вратата, Гардения Нериса

го погледна дали не се шегува.

— Шегувам се — ухили се. — Ти да видиш нашата шпионска квартира в Лондон. Точно

срещу Бъкингамския дворец.

Зарадва се от мисълта, че момичето непременно ще докладва тази лъжа. Търсете,

търсете, засмя се наум.

Забеляза, че тя не отключи с обикновен ключ. Ключалката беше секретна. Всяко

завъртане на ключа водеше до освобождаване на сачмен лагер. Като касова врата.
Преброи поне девет превъртания. Но беше невъзможно да разбере колко са наляво и
колко — надясно.

Когато вратата се отвори, ръката на Гардения се плъзна към кръста ѝ и узито

мигновено проблесна. Тя направи знак на Волкан да мълчи и тихо се стрелна вътре. С
гръб до стената се плъзна вдясно и с лява ръка го прикани да влезе. Волкан
несъзнателно хвана ръката ѝ и предпазливо пристъпи. Двамата застанаха един до друг,
опрели гърбове в стената.

Той се разтрепери от топлината на ръката ѝ. А беше и много мека за офицер от

специалните части.

По едно време помисли да я пусне и разхлаби пръстите си. Но веднага се отказа.

Допирът му допадаше. Стисна ръката ѝ още по-здраво. Момичето усети моментното
колебание и стискането след него. Обърна глава и той срещна проблясващите ѝ в
тъмнината тюркоазени очи. Известно време постояха така.

Пръв се съвзе капитанът.

— Чисто е — прошепна. Освободи ръката си и извади от джоба малък фенер.

Намираха се в просторен тъмен хол. Без никакви прозорци! Вляво имаше врата, а
вдясно — стълбище. Момичето с узито бързо стигна до вратата. Бутна я с него и
влезе. Широко стълбище водеше нагоре.

След няколко секунди се изкачиха рамо до рамо. По стьпалата, осветявани от снопа

лъчи на фенерчето, падаше сянката на оръжието.

Проверката на цялата къща отне две минути. Започнаха от третия и слязоха на втория
етаж. Волкан се пресегна да отвори една врата горе, но момичето го спря.

— Стаята за шифроване, а?

Гардения само кимна.

— Добре де, ще потършувам, докато отсъстваш.

И двамата знаеха, че няма да направи това.

Момичето натисна бутон на втория етаж и всичко се обля в светлина. Помещението беше
почти същото като хола на долния етаж. Единствената разлика беше огромният прозорец
с изглед към Босфора, облян от първите утринни лъчи и комфорт-ната мебелировка.
Бюро. Два големи дивана. Кресла. Масички. Плазмен телевизор. Бюфет вдясно, към
стълбите. Вратата вдясно се отваряше към кухня.

— Уверяването, че е чисто, отне малко време — отбеляза Волкан. — Май не разчиташ

много на чистотата, а?

— По навик. Всеки квадратен метър е обезопасен. Нужни са само девет секунди, за да

се разбере, че е влязъл непознат, който няма това право.

— А аз съм непознат.

— Точно така. Разпознат сте преди девет секунди и сте сравнен с данните, които
въведох в системата.

— Какво щеше да стане, ако бях неприятел?

— Щяхте да бъдете заловен.

Гардения Нериса прецени, че е разказала достатъчно за тайната квартира на МИ6.

— Сега се отпуснете. Телефонът върху масичката е свързан в мрежата. Не е подходящ

за секретни разговори. За тях използваме друг телефон горе. Докато си починете, аз
ще докладвам и веднага се връщам. Ще направя чай и ще хапнем нещо — погледна Волкан
в очите и се усмихна: — Морската ви маскировка се е развалила, присадените вежди са
паднали. Опасявам се, че за да ви уподобя със снимката в новите ви документи, ще
трябва доста да си поиграя.

Гардения тръгна по стълбите нагоре, а Волкан се отпусна в едно кресло пред

телевизора. Взе дистанционното и го пусна.

На екрана видя себе си.

Сутрешните новини започваха с него. А вечерните сигурно бяха завършили пак с него.

— Драги зрители, трагичната загуба в катастрофа на посланика ни в София Волкан

Демиркан предизвика голяма скръб в страната и чужбина.

Изображението се смени. Сега се виждаха останките на изгоряла кола. Множество

български полицаи правеха нещо около тях. После се видя носилка с черен чувал.
Трупът ми, помисли си.

— Премиерът Еге Тунабою квалифицира инцидента в София като „голяма трагедия“ —

продължи говорителят. — Премиерът каза: „Турция загуби ценен дипломат, а аз —
приятел“. От много държави в Анкара валят съболезнования за смъртта на Волкан
Демиркан. Премиерът Тунабою съобщи, че снощи британският премиер и външният
министър са се обадили лично да предадат съболезнованията си за смъртта на
посланика ни. За погребението на ценения за международните си успехи дипломат
Демиркан в Турция ще пристигнат външните министри на много страни като САЩ,
Великобритания, Германия, Франция, Италия и на първо място Пакистан и Индия заради
приноса му в решаването на проблема в Кашмир…

Беше станал тема за чудовищна лъжа. Щяха да пристигнат маса хора и да стоят
почтително пред неизвестен труп.

Стори му се странно пристигането на толкова много министри за погребението му. Да,

вероятно го обичаха, но той все пак беше обикновен чиновник. Всеки ден умират
дипломати, но за ничие погребение не се организираше почетно изпращане от външните
министри. Как щеше да погледне тези хора в очите, когато всичко се разкриеше?

Внезапно една мисъл го прониза като стрела. Дали всичко щеше да се разкрие
наистина?

Когато в София попита британския външен министър: „Как ще ме съживите?“, той се

беше изненадал от въпроса.

Няма да ме съживяват!

Така или иначе, Волкан Демиркан беше умрял. Нямаше проблем да премахнат тялото му.

Не гледаше екрана и не слушаше говорителя.

Когато всичко приключеше, щяха да го ликвидират.

— Ето ме. Мисля, че заслужаваме по един хубав чай.

Това беше Гардения Нериса. Тя бързо слезе по стълбите и отиде в кухнята.

— Слушате новината за смъртта си ли? — попита весело. — Всички канали цял ден
предават за вас — гласът ѝ вече се разнасяше от кухнята. — Не очаквах, че ви обичат
толкова.

Британски свързочен офицер, помисли си. Каква свръзка осъществяваше всъщност?

Задачата беше негова. Той трябваше да стигне до премиера. И да го предупреди за
заговора. Толкова. Каква е ролята на капитана в тази работа, запита се. Може би тя
е убиецът ми! Как не се сетих досега? Като изпъл-ня задачата, ще ме премахне. Ще
прекрати връзката ми с живота. Ето това е задачата ѝ!

Влезе в кухнята след момичето, разтреперан от своето предположение.

— Може ли да изчакате още минутка в хола? — усмихна му се тя.

Красива убийца! Зашеметяващ стрелец!

Да, със сигурност това беше задачата на Гардения. „Чисто!“ И искаше да го остави
сам.

— Защо? — попита изведнъж с неприязнен тон. — Отрова ли ще ми сложиш в чая? Не е ли

още рано? Не съм изпълнил задачата.

Капитанът бавно се обърна към него. Усмивката ѝ беше изчезнала. Не беше я виждал
такава. Приличаше на готвеща се за атака пантера.

— Отрова ли казахте?

— Бих предпочел куршум.

Думите бяха изхвърчали от устата му като куршуми.

Сините очи на Гардения го оглеждаха.

Изненадана е, помисли си Волкан. Убиецът е шокиран. Но все пак — браво. Опитва се

да се усмихне.

Без да сваля очи от него, момичето сложи чайника на печката. Обърна се и тръгна към
него.

— Прав сте, ваше превъзходителство — каза с леден тон. — И аз бих предпочела

куршум.

Истанбул

Филиз намигна на Сарп. Преди да затвори телефона, каза:

— Много благодаря. И двамата обещаваме. Никакви лудории повече.

Беше получил разрешение от Хаккъ Каплан да провери дома си, превърнат от убиеца в
бойно поле.

— Но при едно условие — беше предупредил той. — Ще отидете с моите хора. И нито за
минута няма да им изчезвате. Защото днес без друго всичко ще ври и кипи заради
погребението на Самуел Коен. Ето защо не ме натоварвайте и със себе си. Ясно ли е?

И сега пътуваха към Джихангир на задната седалка на полицейската кола. Още преди да
излязат на пътя за Маслак се усещаше, че в Истанбул има извънредно положение. На
всяко кръстовище имаше полицейски коли. Улиците, водещи към Таксим, Бейоглу и
трамвая бяха затворени.

— Ако бяхме тръгнали сами, никога нямаше да се доберем дотук — промърмори Филиз, за
да преодолее неудобството, че са под полицейско наблюдение.

Телефонът на седналия отпред полицай звънна.

— Да, шефе… Не, още не сме стигнали… Точно така… Пътуваме…

Сарп внезапно усети ръката на момичето върху своята. Сякаш там беше кацнала мъничка
птичка. Страхувайки се да не отлети, се постара да се наслади на това докосване с
всичките си сетива.

Полицаят се обърна към тях и подаде телефона на Сарп:

— Шефът е на телефона.

Помълча известно време, подготвяйки се за бомбардировка от въпроси. Насили се да

прозвучи весело:

— Добър ден, комисар.

— Явно сте в добро настроение, докторе. Вече си мислех, че обичате да ме
изненадвате.

— Защо?

— Онази вечер бяхте в смъртна надпревара с някой, който искал да ви смачка в

дърветата. И след като се справихте с въпросите ми, не вярвах, че така оптимистично
ще започнете деня. Реших да поговорим още малко. Естествено, ако сте готов. Така
поне няма да усетите пътуването.

— Слушам ви — отговори тихо.

— Онзи шофьор, който се опита да ви убие. Убиецът. Видяхте ли го?

— Моля, не ви разбрах?

— Нали видяхте мръсника, който се опита да ви убие, докторе?

Сарп изведнъж се съсредоточи. Разбира се, че го беше видял. Пред очите му се появи
образът на гологлавия, станал причина за пребледняването на Корай в механата на
Аслан. Нямаше как да забрави ужасната физиономия, която видя през прозореца на
пикапа „Тойота“ през нощта. Но как да каже това на Хаккъ Каплан? Никога не беше
споменавал за събитията в механата и за светкавичното бягство на Корай, когато видя
влизащия гологлавец.

— Там ли сте, докторе?

— Да.

— Питах ви дали сте видели онзи мръсник.

— Не — гласът му беше категоричен и решителен.

— Как така? Десният прозорец на намерения от нас пикап беше отворен. Все трябва да
сте видели нещо.

— Не, комисар. Не съм. Сигурен съм. Да, забелязах отварянето на прозореца. Но

внимавах в пътя. Ако се бях обърнал дори за секунда, щях да се блъсна в някое дърво
и да се пребия. Забелязах само някакъв силует. Нищо повече.

— Така да бъде — изръмжа комисарят. — Трябваше да ми кажете, че е отворил

прозореца. Незначителни за вас неща може да са много важни за нас. Мисля, че
няколко пъти ви повторих това. И се надявам повече да не го забравяте.

Сарп понечи да отговори, но комисарят го прекъсна:

— Опишете ми накратко този силует. Помислете добре и се опитайте да си спомните.

Как беше облечен? Доколкото сте успели да видите. С яке или сако? Форма на черепа?
Голям или издължен? Всичко е от значение.

Сарп веднага си помисли дали да не му подхвърли нещо. Защото трябваше да отговори.

Усещаше го. Помисли си: Вероятно с това поведение вредя на Корай. Възпрепятствам
залавянето на убиеца, като не казвам истината на полицията. Винаги щом го налегнеше
това усещане, вътрешният му глас възразяваше: „Няма такова нещо. Ако Корай Булут
беше искал, сам щеше да потърси полицията. Но той избра теб. Довери ти се. На прав
път си, Сарп Кая. Това е твоя работа, не на полицията. Ти ще намериш убиеца. Ти ще
разплетеш възела. Плати си дълга към Корай.“
Добре де, прекъсна вътрешния си глас. Все пак трябва да кажа нещо на полицията.

— Ами… — измърмори. И зачака Хаккъ Каплан да извика: „Какво, докторе, какво?“, но

нищо такова не се случи. Другата страна мълчеше.

— Както казах, беше тъмно. И понеже пътят минава през гората, както знаете, е още
по-тъмно. Дървета и…

— Но фаровете бяха пуснати, докторе… Все е имало някаква полза?

— О, да… Ето затова казах, че видях силует. Но вътрешността на колата беше

катраненочерна.

— И?

— Май главата му беше голяма.

— Голяма?

— Така мисля.

— Продължавайте.

— Кръгла. Голямо кълбо.

— Голямо кълбо — повтори думите му Хаккъ Каплан. — Какво ви кара да мислите така?

— Не зная. Може би…

— Може би?

— Нямаше коса.

— Тоест?

— Вероятно е плешив.

— Помислете добре, докторе. Това е важно. За пръв път ми казвате нещо съществено. И
искам малко по-конкретно. В какъв смисъл плешив? С опадала коса ли? Как го
възприехте, като го видяхте?

— Не, не. Не с малко коса. Просто гологлав. Както го знаем.

— Как знаем гологлавия? С гола глава ли?

— Гологлав казвам. Тоест с бръсната глава. Това е модерно напоследък.

От другата страна се чу въздишка. В смисъл: „Най-сетне“.

— Тогава младеж?

— Защо мислите така?

— Защото обикновено младежите си бръснат главите. Глупаво, нали? Едно време

проклинахме, че ни бръснат в казармата. Че ни отнемат чара, нали? Не се поглеждахме
в огледалото. А сега пари дават да им обръснат главите.

— Мисля, че жените вече такива харесват.

— Не вярвам — сърдито отсече Хаккъ Каплан. — Ако се бяхте обръснали, дали госпожица
Филиз пак щеше да ви харесва?

Сарп тъкмо да отговори, когато комисарят продължи:

— Дали не е имал нещо на главата, докторе? Нали понякога надяват чорап да не им се

вижда лицето. Може ли и той да е имал нещо такова? В такъв случай бихте го сметнали
за гологлав.

— Не. Гологлав си беше. Сигурен съм.

— Сигурен сте. Тъмно е. В момент на паника виждате само силует. Но сте сигурен.
Така ли?

На ти сега, ядоса се Сарп. Хем търси информация, хем като му кажеш нещо, започва да
те подозира.

— Я кажете, докторе, дали не сте виждали и преди този силует?

— Какво? Не разбирам…

— Тоест, щом сте толкова сигурен, дали не сте виждали този силует, този плешивец…
някъде преди? Да ви е минало през ума: „Прилича ми на един плешивец, дето видях
еди-къде си“? Помислете добре.

Сарп вече беше напълно убеден, че не е справедлив към полицая. Струваше му се, че
Хаккъ Каплан всеки момент ще попита: „Не видя ли тоя тип в кръчмата в нощта на
убийството?“

— Не — отговори категорично. — Не съм помислял такова нещо.

— Добре — прошепна комисарят. — Попитах ей така. Може ли човек да мисли това пред
лицето на смъртта?

Точно така си помислих, рече си Сарп. Мъжът от кръчмата. Палачът на Тувалкаин.

Убиецът на Корай. Спомни си уплахата си: Ей сега ще ме убие.

— Има ли още нещо, комисар?

— Не.

Линията прекъсна. Той остана с отворена уста. Вече беше ясно. Хаккъ Каплан трупаше
камък връз камък и издигаше стена около него. И много скоро щеше да го затвори сред
стените заради лъжите му.

Истанбул

— И аз предпочитам куршум.

Отговорът на капитан Гардения Нериса се заби като куршум в мозъка му. Волкан
Демиркан си помисли, че момичето ще извие ръка назад като светкавица и ще грабне
узито.

Сега се гледаха като двама диви каубои, готови да се хванат за пистолетите. Само че
единият носеше узи на кръста. А другият нямаше и джобно ножче.

Пускайки искри, виолетовите очи го наблюдаваха още известно време. После по лицето
ѝ отново се появи изразът на непослушното момиченце.
— Шегувам се — засмя се Гардения. — Откъде, за Бога, ви хрумна за отровата?

— Защо искаш да изляза от кухнята?

— Защото — обърна се пак към печката капитан Нериса — съм принудена да си направя
място, което да не виждате.

— Какво?

— Моля ви — каза момичето този път по-скоро обидено, отколкото умоляващо. А очите ѝ
бяха толкова искрени.

Върна се в хола. Откачам, помисли си. Преживяното, безсънието и умората ми се

отразяват. Страховете отварят пред мозъка вратите към подозрението и съмненията.
Защо ще искат да ме убият?

Погледна екрана. Новините за смъртта му продължаваха. Изведнъж сърцето му се сви.

Появиха се снимки на Жале и дъщеря му. После на тримата заедно. Няколко снимки,
останали от щастливите им дни. Сигурно бяха ги получили от министерството. Че
откъде другаде? Разказваха за трагедията със сълзливи изрази. Буца заседна в
гърлото му. После на екрана се показа непозната жена. Заразказва колко добър човек
бил Волкан и колко щастливо си живеели с жена му и дъщеря му.

За малко да полудее. Не я познаваше. Никога не я беше виждал. Но на екрана под

името ѝ пишеше „бивша съседка на загиналия посланик“.

— Каква съседка — изкрещя. — Аз не познавам тази жена!

— Казахте ли нещо? Ей сега идвам.

Гардения влезе с поднос в ръце. Под мишница носеше нещо като чанта.

Остави подноса на масата. Протегна му малката чантичка.

— Това е ваше.

— Какво е то?

— Новите ви документи за самоличност.

Дръпна ципа. Извади синя карта в пластмасова обвивка. Отгоре стоеше снимката му.

Гьокхан Карайел.

— Харесва ли ви новото име?

Всичко беше както трябва, чак до ЕГН-то.

— Още при първата проверка ще се установи, че е фалшива заради ЕГН-то.

— Не мисля така, господине. В регистъра на населението съществува Гьокхан Карайел.

Всичките му данни са истински. До снощи в двайсет и един и трийсет и седем нямаше
такъв, но вече е там. Разбрахте ли ме?

Населението на Турция беше намаляло с един при смъртта му и отново се беше

увеличило с един при раждането на Гьокхан Карайел. Единствената разлика беше, че
Карайел се е родил на четирийсет и една години.

— Трябва да наизустите данните от картата. Роден сте в Анталия. Баща ви се казва

Джемал. Майка ви — Айше. Кръвната ви група е В положителна.

Кимна.

— Какво работя?

— Търговия. В чантата има всичко необходимо. Две банкови карти. Карта от

Търговската палата, паспорт и шофьорска книжка. И известно количество пари в брой,
ако не се лъжа.

За всичко беше помислено, точно като за него.

— С каква търговия се занимавам? След като съм от Анталия, може би имам хотел или
нещо подобно?

— Не. В текстила. Конфекция.

Отровната атмосфера, появила се преди малко в кухнята, беше изчезнала. Волкан

Демиркан беше умрял по документи и се беше родил Гьокхан Карайел. Вече беше ясно
как ще живее.

— Схванах — ухили се. — Поне да беше дамско облекло.

Гардения също се усмихна.

— Точно така. Дори бельо.

Обърна новата си карта. Не се сдържа да не се засмее, като видя датата на издаване.

Пишеше „подновена“.

— Не могат да я издадат при раждане, я. На четирийсет и една годишно бебе — и

прихна.

Погледна към екрана и усмивката му замръзна.

Корай Булут! Това е Корай Булут!

Грабна дистанционното и усили звука.

— Уважаеми зрители, намереният убит в дома си преди три дни известен изследовател,
специалист по международни отношения Корай Булут ще бъде погребан днес. Церемонията
ще се…

Убит!

Гардения каза нещо, но Волкан не я чу.

Две други думи го изгориха отвътре.

— Известният изследовател е открит в дома си с прерязано гърло…

Прерязано гърло! По дяволите, прерязано е гърлото на Корай! Как беше възможно това?

— За престъплението на полицията е съобщил след зов за помощ от Корай по телефона

отишлият на местопрестъплението известен сърдечен хирург Сарп Кая. Разследването на
полицията продължава…

— Какво става, господине?

— Шшшшшт!

Милиони въпроси нахлуха в ума му. Кой беше убил Корай, при това така зверски? Защо?

Не можеше да откъсне поглед от екрана. Корай се усмихваше с бликащите си от ум очи

иззад очилата. Вероятно изображението сега беше от дома му. От жилищния квартал.

Полицаи… После отново усмихнатото лице на Корай.

Бяха се запознали след терористичното нападение в Рим. Корай беше дошъл за

разследването на случая и два месеца бяха работили заедно по организационната и
идеологическата структура зад него. Нападението беше осъществено точно когато се
смяташе, че от Ал Кайда са се снижили след трагедията с кулите близнаци. Това беше
ужасяващо престъпление, проведено едновременно в Лондон, Мадрид, Рим, Париж, Атина,
Брюксел и на още много други места. Беше отчетена дори часовата разлика. Всички го
бяха приписали на Ал Кайда. За пръв път Корай Булут беше предположил, че това може
да е дело на друга структура.

Спомни си казаното една вечер от него: „Това е широкомащабна операция,

железокръвни[26] ми приятелю. Вярно, Ал Кайда провежда такива. Но техните операции
са точкови. Нали така? Най-голямата беше с кулите близнаци. Два самолета за тях,
един за Пентагона. А сега са ударени четиринайсет страни и седемнайсет града.
Едновременно. Това е глобална атака. Даже според мен не бива да се нарича
терористична. Това е глобална война. Третата световна.“

„Какво искаш да кажеш, Корай? Че някаква държава ли стои зад атаките?“

„Дори да не е държава, е нещо подобно. Тайната държава!“

И оттогава Корай все търсеше „Тайната държава“. На тръгване от Рим му беше казал:
„Не унищожим ли тази тайна сила, светът ще падне на колене.“

А сега го нямаше.

Бяха му прерязали гърлото като на жертвен овен.

— Какво става? Кой е този?

Като не получи отговор, Гардения Нериса разтърси ръката на Волкан.

— Кой е този човек, моля?

Волкан се отскубна и опита да се съвземе. Кръв заливаше сърцето му.

— Един приятел — прошепна тъжно.

— Какво се е случило?

— Мъртъв е.

— Какво?

— Някакъв изрод му е прерязал гърлото.

Истанбул

— Как ще кажем на Суна? — Филиз тръгна към кухнята, без да чака отговора на Сарп.

Беше тежък ден. И още не беше свършил. Когато Филиз влезе с полицаите в дома си в
Джихангир и видя състоянието му, се обля в сълзи, а на Сарп му се стори тъпо да ѝ
каже: „Не се ядосвай“. Как да не се ядосва?

Апартаментът не беше по-добре от този на Сарп. Убиецът основно беше претърсил

навсякъде, за да открие исканото. Всичко беше нахвърляно по пода, креслата,
възглавниците и леглото бяха раздрани с нож. На стената беше изрисуван с червен
спрей онзи проклет кръст с дръжка. Подписът на Тувалкаин. Излишната боя течеше по
стената на жилището на Филиз, подобно на кръв от кръста, също като по стената у
Сарп.

Единствено телевизорът беше здрав. Един от обикалящите подире им като сенки полицаи
го беше пуснал.

— Синагогата „Неве Шалом“ преживява един от най-важните си моменти — разказваше

някаква кореспондентка. — Церемонията по погребението на известния бизнесмен Самуел
Коен, загинал при бомбен атентат, събра на едно място най-значимите личности в
политиката и бизнеса. Тук е и премиерът Еге Тунабою. Точно до него виждам
пристигналия от Ню Йорк с частния си самолет най-богат човек на планетата Бенжамин
Шеба Раам. Разбрах, че двамата ще разговарят след малко. Взети са изключителни
мерки за сигурност… Истанбулската полиция не дава пиле да прехвръкне.

Съсипаната от вида на бащиния си дом Филиз не успя повече да сдържи гнева си и

викна:

— Спрете това!

Един полицай взе дистанционното и изключи телевизора.

След това Филиз повече не продума и цял ден беше заета да оправя и подрежда
жилището си. Сарп направи всичко по силите си, за да я успокои; накрая я склони да
се върнат.

Сега бяха у дома. Какъв ти дом, помисли си Сарп, влизайки през вратата. Къщата на
някаква приятелка на Суна. Може би стопаните и представа си нямаха, че в леглата им
спят чужди хора. Че домът им е пълен с полиция.

Един въпрос измести тези му мисли. Дали убиецът беше стигнал до Суна?

Така де, беше претърсил дома и кабинета му. Беше обърнал наопаки жилището на Филиз.
Вероятно беше влизал и в дома на Суна в комплекса „Кору“. Но Хаккъ Каплан нищо не
беше споменал. Не е искал да я тревожи и с това, помисли си. Реши в удобен момент
да попита комисаря.

— Как ще кажем на Суна? — попита за втори път от връщането им Сарп. — Как ще

съобщим на сестра му, че погребението е утре?

— Нека направя чай — измърмори Филиз. — После ще помислим.

— Суна не се ли държи малко странно?

— Странно ли? Какво имаш предвид, Сарп?

— Не знам. Не искам да я обидя, но такова хладнокръвие нормално ли е според теб?

Брат ѝ е мъртъв. Отгоре на всичко — заклан. А Суна…

— Е спокойна, искаш да кажеш. Естествено. В шок е, Сарп. А и не е толкова спокойна,

колкото си мислиш. Непрестанно плаче. Колко пъти я чух да стене: „Не ме послуша, не
ме послуша“.
— Странно е, че не попита за дома си.

— За дома си ли? — изненадано го погледна Филиз.

— Да. Когато ти разбра, че е влизано у вас, веднага отиде да се молиш на комисаря.

А Суна изобщо не се поинтересува. Не трябваше ли да се запита дали и у тях не е
влизано?

— Казах ти, Сарп. Суна е в шок. Опитва се да го преодолее. За известно време не

можем да очакваме от нея нормални реакции. А може би затова е телефонирала вчера.
Може би е дала ключове на съседка. Да ѝ се е обадила да провери. Откъде да знаем?

— Може и да си права. Както и да е… Добре ще ни дойде един чай.

Сарп извади от скривалището намерената в очилата на Корай бележка и внимателно се

вгледа. Цял ден беше размишлявал над това. Първо прегледа двата реда на предната
страна.

Slute Bttrey…

Thoms Frncis Fremntle…

L Vlett.

Буквите сякаш затанцуваха пред погледа му. Опита се да си припомни всички хитрости
в писането, които с Корай използваха в училище. Но през последните три дни умът му
беше подложен на такава бомбардировка, че паметта му беше загубила услужливостта
си.

По едно време реши да опита на глас. „Slute“, каза. На какъв ли език беше тази
дума? На турски ли? Или на латински, както му беше прошепнал Корай с последния си
дъх?

“Bttry“, прочете втората дума. „Slute Bttry“… Внимание. Две главни букви.

— Чаят — дори не беше чул, че Филиз е влязла.

— О, благодаря.

Разбърка чая и шумно отпи. Усети хлъзгането на топлата течност по езика си.

— Провери ли Суна?

— Спи. Толкова е смазана горката. Ти откри ли нещо?

Завъртя отрицателно глава.

— Slute Bttry — показа на Филиз първите две думи на бележката. — На какъв език са
според теб?

Докато момичето мислеше, Сарп внезапно установи, че това няма никакво значение.
Няма значение дали е на турски или на китайски, каза си. Ти комплектовай думите.
Тогава ще се появи някакъв смисъл.

— Салют — рече си умислено. Сякаш изведнъж тресна светкавица. Ах ти, хитрецо,

трепна от радост.

— Намира ли се лист и молив?

Филиз на секундата достави исканото.

— Откри ли?

— Не съм сигурен. Едно време като млади изпускахме някои гласни от думите, дори
изобщо не използвахме гласни. Я да опитам, дали ще се получи нещо?

Написа С на хартията. Сложи до нея А… SALUTE…

— Хей — възторжено извика Филиз. — Това не значи ли здравей?

— Да — възбудено продължи да пише Сарп.

Б… До него изписа А. БА… И после останалото. TTRY… BATTERY.

Батерия ли? Нали това означаваше на английски?

Поздрав, батерия. Що за тъпотия, друже?

Сърцето му трепна, когато забеляза, че реагира така, сякаш Корай беше насреща му.

— Продължавай — каза Филиз. — Може би като комплектоваш всички, ще се появи смисъл.

Написа THOMS на хартията. После вмъкна А. THOMAS. Име… Допълни и следващото:

FRANCIS FREMANTLE…

Томас Франсис Фримантъл? Той пък кой беше? Не беше чувал за такъв. А и не си
спомняше през онази нощ Корай да го е споменавал.

Ред беше на последната дума.

L Vlett.

До Л постави A — LA VLETT!

— Божичко — извикаха едновременно. Ла Валета… Столицата на Малта…

Отново погледна бележката.

Salutte Battery… Thomas Francis Fremantle… La Valetta..

Корай описваше нещо, някакво място, но какво? Батерията не пасваше тук.

Внезапно Сарп скочи.

— Компютърът не беше ли в малката стая горе?

— Да.

Изкачиха стълбите тичешком. Влязоха в кабинета, стараейки се да не вдигат шум, за

да не събудят Суна. Филиз веднага включи компютъра. Сарп влезе в интернет и отвори
Гугъл. Написа Ла Валета. Избра нужната карта от списъка. Нетърпеливо изчакаха да се
махне пясъчният часовник. След секунди, които им се сториха векове, на дисплея се
появи малък градски план. Сарп развълнувано увеличи картата и затърси улиците и
булевардите.

“Triq Santa Maria.“

Филиз промърмори, че вероятно на малтийски Triq означава улица.

— Какво търсиш? Улица, започваща с Томас ли?

— Не зная — отговори. — Просто гледам. Единственият адрес, който извадихме, е Ла

Валета. А Корай сочи нещо там. Гледам да намеря някаква следа.

Беше си съставил план и преравяше улиците, булевардите и площадите на картата от

север към юг.

Triq St. George.

Triq Melita.

Triq Sicili.

Plc. St. John.

— Това навярно значи площад — посочи появилото се на дисплея каре — площад Сейнт
Джон.

След четирийсет минути очите му пламтяха от близкото вглеждане в екрана.

— Ето — извика развълнувано. — Ето го!

Миниатюрна ръка на дисплея сочеше една улица: „Виж стрелката“.

Филиз се приближи и се вгледа в дисплея.

Triq Battery!

— Пише Батери, Сарп. Улица Батери. Значи това е показвал Корай. Улица Батерия. Що
за име?

Още малко да се запрегръщат от радост.

— Какво става? Какво сте се развикали?

Уплашено се обърнаха. Сестрата на Корай стоеше на вратата и ги гледаше.

— Случило ли се е нещо, деца? От какво се вълнувате толкова? Ти ли изкрещя, Сарп?

Какво има на дисплея?

Изведнъж се сепнаха. Радостта им угасна. Филиз скришом погледна Сарп. Без да каже
нищо, Суна се приближи и погледна монитора.

— Това е Ла Валета.

Сарп и Филиз изненадано се спогледаха. Когато каза „Ла Валета“, лицето на Суна беше
помръкнало. С опакото на ръката побутна малката бележка до клавиатурата.

— Миналата година ходихме с Корай в Малта — каза. — Имаше работа там. Взе и мен.
Град като музей. Последно пак е бил в Малта. Но кой знае защо скри от мен. Каза ми,
че е в Токио. А той бил в Ла Валета. Случайно научих. От… ами… Върна се един ден
по-рано. И когато самолетният билет изпадна от джоба му, разбрах, че се връща от
Малта. „Нали беше в Токио?“, попитах. Почервеня като рак. „Там бях. Върнах се през
Малта“, отговори. Не разбрах защо трябваше да ме лъже…

И Сарп си припомни, че в механата на Аслан Корай беше казал: „Току-що се връщам от

Малта“.
— А вие защо гледате картата на Ла Валета?

Суна беше опитала да зададе въпроса неангажирано, но Сарп усети любопитството в

тона и погледа ѝ.

— А, нищо специално — отговори по-тревожно, отколкото би желал. — Така, просто

гледаме.

— Ако не сте ходили, непременно идете някой ден. Вълшебно място.

Приближи още до монитора:

— Чакайте да видя.

Сарп стана от стола. Суна седна на мястото му и протегна ръка към мишката.

— Какво гледате? Тук някъде трябва да има крепост. А, ето я.

Малката ръка сега сочеше малко вляво от линията на „Triq Battery“.

— Малтийците я наричаха El Bakara или El Baraka. Нещо подобно. Гледа към залива.
Веднъж седнахме в кафенето там.

И гласът ѝ беше безизразен като лицето ѝ.

— Някога е било крепост. Заобиколена с широки водни канали. Сега са превърнати в

пътища. Не може да се влезе в залива без да се мине пред крепостта. От нея са
обстрелвали с топове неприятелските кораби. Ето защо и нашият Тургут Рейс не е
могъл да влезе. Все още стоят редиците оръдия.

Една дума, един израз прободе Сарп като игла. „Обстрелвали неприятелските кораби…
Редиците оръдия все още стоят… Много топове…“

— Какво каза? — прекъсна я. — Какво каза, че стои?

Суна се изненада, но тихо отговори:

— Топове.

— Не, нещо друго каза. Как стоят топовете?

— Какво ти става Сарп, за Бога? Има много топове. Подредени един до друг…

— Батарея[27]! — викна Сарп развълнувано. — Не батерия, а батарея. Артилерийска

батарея…

Докато Суна неразбиращо наблюдаваше този изблик на радост, Сарп се обърна към
Филиз:

— Схващаш ли, артилерийска батарея. Стрелящите по врага топове вероятно са стреляли

и за поздрав на пристигащите приятелски кораби, нали? Салуте Батери… Приветстващата
батарея… в Ла Валета.

Сарп не можа да се въздържи. Грабна Филиз и я вдигна от стола. Докато я въртеше

като пумпал, погледът му попадна върху Суна. Радостта му се изпари. Полека остави
грейналата от щастие Филиз. Взе бележката с шифъра на Корай, която Суна преди малко
беше отблъснала от клавиатурата с опакото на ръката си.
Точно излизаше от кабинета, когато Суна се обади зад него:

— Сарп, Корай каза ли ти какво е правил в Малта?

— Нее.

— Той не би скрил нищо от теб. Изобщо ли не е споменавал Малта?

— Ами… — престори се Сарп, че мисли — Не си спомням. Каза, че е бил на много места,

но не мисля, че е споменал Малта. Не, не е. Ти нещо знаеш ли, Суна?

Жената внезапно извърна поглед:

— Как мога да знам какво е правил брат ми, като е скрил от мен къде е ходил?

— Понеже се заинтересува от пътуването му до Малта.

— Да — обърна се тя рязко към Сарп. — Заинтересувах се. Брат ми е бил там само
двайсет и четири часа преди да го убият. А вие изведнъж търсите в интернет Малта и
улиците ѝ. Не е ли естествено любопитството ми?

Истанбул

Убиецът въздъхна дълбоко. Притеснено запали цигара. Остарявам, промърмори. Вече

правеше грешка след грешка.

Всъщност причакването на жертвата в дома ѝ беше лош избор. Трябваше да тръгна

подире му от кръчмата и да го пречукам в някой тъмен ъгъл, помисли си. И спокойно
да претърся апартамента след като го очистя. Дръпна силно от цигарата. Усети
навлизането на дима в дробовете и после изкачването му към ноздрите. Проследи в
насрещното огледало издухването му през носа. Мамка ти, изруга образа си. Ядосано
загаси фаса в пепелника. „Ей заради тая пукница ще умреш, още я смучеш.“

Отиде да погледне през прозореца. Вече зазоряваше. Дръпна резето и излезе на

балкона. Потрепери от утринния хлад. Загледа се във все по-оживения трафик долу.
„Красив град“, каза си. От хотелската стая на двайсетия етаж виждаше морето и дори
отсрещните острови. „Хубаво място за живеене.“

Но той беше тук за да убива.

Втората ми грешка беше, че не го убих преди да се обади на онзи, помисли си. Много
се беше забавил с претърсването. И нищо не беше намерил. Трябваше да допусне, че не
е скрито в апартамента. И в жилището на другия го нямаше. Както и на момичето.

Третата груба грешка беше оставането му там до идването на приятеля, на когото

жертвата се обади, когато усети присъс-твието му. Но той беше допуснал маса грешки
при тази операция.

Погрешно беше да бяга от дома, преди да убие приятеля. Да вдигне телефона на

жертвата, когато иззвъня, после да набере обратно… Всичко беше погрешно. И опитът
му да убие онази нощ другия в гората.

Дали ме позна?

Мисълта се загнезди в ума му. Преди това не беше му хрумвала.

Може да го беше забелязал онази вечер в механата. Когато го видя през прозореца на
пикапа, вероятно беше разбрал, че иска да го премаже виденият в кръчмата човек. Как
ще ме познае, опита се да се успокои. Стотици хора влизаха в кръчмата. И той беше
като тях, все пак.

Ами ако жертвата ме е разкрила, загложди го съмнението. Забелязал е, че го следя и

виждайки ме в механата, е казал на приятеля си. Преспокойно може да е така.

Внезапно сцената изникна пред очите му.

Още на вратата погледите им с жертвата се бяха срещнали и мъжът беше напуснал

незабавно. В чашата си имаше още уиски. И чинията му беше пълна. Беше хукнал
веднага. Беше побягнал.

Сети се, че и новата му мишена беше станала. И неговото пиене и ядене си стояха.
Защо не бяха тръгнали заедно? Не беше обърнал внимание и това също беше грешка.
Веднага трябваше да промени плана. А ти какво направи, упрекна се. Устрои капан на
жертвата в дома му според първоначалното решение.

И така?

Жертвата разбра кой е убиецът. Вече не се съмняваше в това. Може би после пак са се
срещнали другаде със своя приятел и всичко му е разказал.

Убиецът изтръпна. Това чувство не му беше познато. Стори му се, че чува стържещия
глас:

— Целта не бива да си отваря устата, Скорпион. Чу ли? Не бива да проговаря. Мечът

на Тувалкаин трябва да прекъсне дъха му. Незабавно.

Вече беше убеден, че целта е проговорила.

А дали онзи те видя?

Въпросите го човъркаха. Дали онзи е разбрал, че опиталият се да го убие с пикапа е

гологлавецът от механата?

Не му се вярваше. Да, беше го погледнал през прозореца, но… Горският път беше
непрогледно тъмен. Вътрешността на пикапа също. Фаровете не осветяваха достатъчно
назад, за да го види.

„Само секунда“, измърмори. Толкова продължи споглеждането.

Погледна перуката на леглото. Взе я. Да бях надянал проклетото нещо на главата си,
рече си. Да не бях мислил за сърбежа.

Късно беше за съжаления.

Полицията непременно беше разпитала онзи дали е видял кой иска да го убие. И тогава
лесно биха свързали инцидента със заклания труп. Убиецът на Корай Булут сега
преследваше открилия трупа му приятел.

„Чорапът започва да се разплита“, изхриптя гневно. Нека оня си търси, а аз да

свърша наполовина оставената работа.

Полицията вероятно издирваше в Истанбул убиеца, прерязал гърлото на единия и опитал

се да премаже другия, чрез направения по откъслечните описания робот. Значи му
трябваше ново лице.

Стана и хвърли куфара на леглото. Дръпна ципа. Мушна ръка под съдържанието и
затърси. Напипа майсторски замаскираното скривалище и извади дълъг плик.
Чантата с гримове за хиляди лица.

Застана пред огледалото. Потърка брада и замислено огледа лицето си. Очите му бяха
кървясали, с дълбоки сенки. Установи, че заприличва на череп. Озъби се на
огледалото. Ненапразно го наричаха лицето на смъртта. Никой, зърнал това лице, не
беше оживял. „С изключение на оня, който изпуснах в гората“, укори се той.

Внимателно постави върху тоалетката извадения от сака тънък плик и го отвори. Леко
издърпа изкуствените мустаци и ги закрепи над устната си. Погледна в огледалото. Не
се хареса. Изпробва четири вида. Спря се на третия. Беше ред на брадата. Изпробва
първата, която му хареса. Не беше зле, но не пасваше с цвета на мустаците. Брадата
беше черна, а мустаците — прошарени. Единственото подходящо в чантичката беше
цялостна брада, свързваща се с мустаците около устата.

„Това става“, каза си. Свали я и внимателно намаза с течност необходимите места.
После сложи първо брадата. След нея — мустаците. Никак не е зле, огледа черепа с
брада и мустаци в огледалото. Сложи си и перуката. Мразеше я, но нямаше друг начин.
Турската полиция търсеше гологлав убиец.

Последни смени лещите. Сега се гледаше с леденостудени сиви очи.

Цялото му тяло се напрегна при звъна на телефона. Какво ти става, запита се,
протягайки ръка. Стегни се.

Той беше. Стържещият.

— Знаеш ли как убиват скорпионите?

— Беше злощастен случай — опита се да измрънка.

— Злощастен ли? — се чу ужасяващо раздиране от слушалката. — Злощастен?

— Ще се справя. Повече няма да се…

Не успя да завърши изречението.

— Можеш ли да направиш три от две, Скорпион?

Докато трескаво търсеше отговора, гадното стържене в слушалката изрева:

— Можеш ли? Отговори.

— Не.

Разнесе се смразяващ смях.

— Но ти направи, Скорпион. Направи три от две! Може да направиш и четири, и пет.

Тогава разбра въпроса. Имаше предвид избягалата му жертва и проститутката, която не

влизаше в сметката.

— Ще се справя — каза, опитвайки се да звучи спокойно.

— Справи се. С всичко. Веднага.

— А другият? Дето каза да чакам знак?

Стърженето престана.
— Чакай — пак замлъкна, после продължи: — А може да ми потрябва някой друг. Змия
вместо Скорпион.

Какви ги приказваше този проклет тенекиен глас? Да не си мислеше, че ще го изтрие

като с гума?

— Не. Не можеш да направиш това.

— Наистина ли? И защо?

Трябваше да отговори веднага. Една дума не на място, една слабост или нерешителност
щеше да му бъде краят. Знаеше това.

— Скорпионът си свършва работата докрай — каза колкото можа по-решително. — Винаги

е било така…

— Но направи три от две — просъска гласът. — Три от две.

Убиецът се направи, че не чува:

— Ще се справя. С всичко.

— Хайде де.

И двамата чуваха дишането си.

— Не отговори на въпроса ми — каза скърцащият.

— На кой въпрос?

— Как се убиват скорпионите?

Убиецът почувства как кръвта замръзва във вените му. Прехапа устни, за да не
започни да реди ругатни, започващи с: „Ти, проклет маниак“.

— С огън — проскърца гласът. — Палят огън около него. Когато скорпионът разбере, че
не може да се измъкне, се убожда.

Последва неистов изблик на стържене.

— Полял съм с бензин около теб, Скорпион. Чакам да драсна клечката.

Чу се ужасяващ смях и линията прекъсна.

Това беше смъртна присъда. Или щеше да умре той, или останалите.

Истанбул

— Не мога да разреша това — намръщи се Гардения Нериса.

— Какво? — извика Волкан Демиркан. — Какво не можеш да направиш?

— Да разреша.

Това момиче разхубавяваше ли се от гняв? Като се ядосаше, в очите ѝ светваха

звезди.

— Кой ти иска разрешение? Ти да не си ми началник, та ще ми разрешаваш?

— Задължението ми е да ви пазя. Много е опасно. Не можете да го направите.

— Всичко мога да направя — просъска в лицето ѝ. Харесваше му да крещи на това

прекрасно създание. Това прозрение го удиви. Да ѝ крещи, да я разтърсва за рамото,
да раздруса главата ѝ докато русите ѝ коси се разлетят във въздуха, да види гневно
свитите ѝ устни и…

Боже мили, рече си, уплашен от мислите си. Искам да я целуна.

Беше пожелал да целуне Гардения още след изстрелването от подводницата, когато

изскочи на повърхността, спасявайки се от смъртта, и чу гласа ѝ. Тогава го беше
отдал на радостта от избавлението. Но сега? Сега защо искаше да я целуне?

Капитанът не закъсня да забележи промените в изражението му. Но сега нямаше време

за това. Този лудньо беше на път да провали всичко.

— Бъдете разумен — опита се да го укроти. — Непременно ще ви познае някой. Не

можете да отидете сред толкова много хора. А и аз не мога да ви опазя в такава
тълпа.

Той я изгледа навъсено:

— Аз сам ще се пазя. Както съм го правил до днес. Защо отказваш да ме разбереш? Той
ми беше приятел. С приятелството си ми помогна да се върна към живота в най-тежкия
момент.

— Разбирам.

— Щом разбираш, не ми пречи да отида на погребението му.

Момичето поклати отрицателно глава.

Упорита руса коза, каза си.

— Кой знае колко съсипана е Суна. Поне съболезнования да ѝ…

— Суна ли? Коя е тази?

— Сестрата на приятеля ми. Запознахме се в Рим. После идва в Рим още няколко пъти.
Виждахме се.

Когато тя моментално се обърна и го погледна, разбра грешката си.

— Не — рече забързано. — Не ме разбра. По-скоро аз не се изразих правилно. Не е

това. Тоест разхождахме се из Рим. Дори веднъж и премиерът Еге Тунабою се случи
там. Разходих ги двамата. — Изведнъж се изненада. Че защо ти обяснявам, помисли си.
Мисли си каквото искаш. — Непременно трябва да видя Суна. Да изкажа съболезнования.

Всъщност знаеше, че момичето е право. Въпреки това инатливо настоя:

— Ще отида. Тя ще разбере, че трябва да си мълчи. Ако не, ще ѝ кажа. Страхотна е.

Ще разбере и ще си мълчи. Повярвай ми.

Докато говореше, обзет от гняв, безнадежност и мъка, видя, че момичето се пресяга

за дистанционното.
— Остави това нещо — извика. — Не искам да гледам смъртта си и трупа на приятеля
си.

После тръгна към стълбите за долния етаж.

— Тръгвам, капитане. Или ще дойдеш с мен и прави, каквото знаеш, или стой тук и ме
чакай като послушно момиче.

— Волкан!

За пръв път го наричаше по име. Нещо трепна вътре в него. За пръв път след Жале
една жена така сладко произнасяше името му. Но пак се врътна яростно.

— Какво има?

Гардения беше насочила дистанционното към него.

— Не мога да ти позволя да отидеш.

— Аз учих в пансион, капитане — усмихна се хитро. — Винаги бягах без разрешение.

Обърна се и тръгна към стълбите, но Гардения настоя:

— Не можеш да напуснеш този дом.

Закова се на място. Дистанционното! Сега разбираше защо момичето държи

дистанционното.

— Не можеш да постъпиш така! — извика и се обърна. Лицето му пламтеше от гняв.

Очите му хвърляха искри.

— Ще ти взема това и ще отворя вратата. Ако трябва, ще те набия и пак ще го взема.

Ако трябва, дори ще те убия!

— Можеш ли? — изпъшка Гардения, ставайки. — Би ли го направил наистина?

Върна се бързо до нея. Дишаше тежко. Но Гардения беше напълно спокойна. Дори
вдигнатата ръка на Волкан не я разтревожи.

— Дай ми ключа, капитане.

Тя впери поглед в очите му вместо отговор.

Ръката му увисна във въздуха. Опита се да сломи с поглед упорството ѝ. Дори не

усети как мълниите в очите му за миг потънаха в спокойно море. Само гледаше очите
ѝ. И усещаха дъха си по устните и лицето си.

Хвана Гардения за раменете и я разтърси. Косите ѝ като златни класове се разлетяха

във въздуха. Но не се възпротиви, не мръдна. Ако трябваше да се сбият, той нямаше
много шансове. Капитанът беше от спецназ и макар и жена, определено познаваше много
техники извън обичайните.

— Гардения — промълви без да иска. Той също за пръв път я наричаше по име. — Дай
тоя ключ. Моля те — беше наясно с умолителния си тон.

— Не мога, Волкан.

Дъхът му сякаш пареше лицето ѝ.

Случи се нещо неочаквано. И за двамата. Ръцете му, разтър-сващи раменете ѝ,
внезапно се отпуснаха. Устните им почти се докоснаха. Усетиха влажно, топло
съприкосновение. Чуваха ударите на сърцата си. Нейните устни леко се открехнаха.
После се целунаха като умиращи от жажда.

Когато се пуснаха, бяха запъхтени.

Гардения не отделяше очи от неговите. Вдигна празната си ръка. Волкан Демиркан

усети мекия, прохладен допир до лицето си. Пръстите ѝ се плъзнаха в косите му.
Допря се до него и го притисна, предавайки отново устните си на неговите.

Гардения Нериса дръпна устните си с все сила и се спаси от зъбите му. С дясна ръка
протегна встрани дистанционното, натисна един бутон и каза:

— Изчакай. Тръгваме заедно.

Истанбул

В двора на джамията „Тешвикийе“ имаше две погребения. На генерал от запаса и на

Корай. Покритите със знамена ковчези лежаха един до друг. Всички гледаха да се
скупчат около собствения си мъртвец. В двора имаше много военни, понеже единият
беше офицер. До главата и краката на генерала стояха на пост двама войници. До
главата на Корай беше застанала Суна. Изправена и неподвижна като статуя.

Малко по-нататък със сведени глави стояха Сарп и Филиз. Той трепна внезапно от
дошъл зад гърба му глас:

— На мушката си, докторе. Много лесна мишена.

Гласът идваше точно зад тила му. Нямаше нужда да се обръща. Познаваше собственика
на гласа. Комисар Хаккъ Каплан.

Дъхът му отново лизна тила му:

— На твое място бих гледал не напред, а наоколо. Дали нямам някой познат. Някоя
гола глава например.

Това предупреждение го накара да вдигне поглед.

Дворът на джамията беше доста препълнен. Офицерите зад ковчега на генерала бяха
готови за молитвата.

Посетителите на Корай Булут бяха малко. И церемонията в университета не беше

многолюдна. Ректорът и един студент бяха произнесли похвални слова. След това
няколко вяли аплодисменти и купени явно в последния момент стръкове карамфили бяха
изпроводили приятеля му. В двора на джамията до ковчега на Корай имаше неколцина от
университетската церемония. И те самите.

Толкоз, рече си. Учи, съсипвай се, посвети се на страната си, създай си име в
света, предай знанията си на много студенти. И накрая заради проучване за заплаха
срещу човечеството някакъв копелдак ще ти пререже гърлото и на погребението ти ще
дойдат шепа хора, а на това на Самуел Коен ще се блъскат хиляди. Дори премиерът. И
онзи Раам ще дотича от другия край на света.

Сви ямруци от надигащия се в него гняв. Ако и изпълнилите обедния намаз напуснат
джамията и тръгнат под строй с генерала, приятелят му щеше съвсем да осиротее.

Внезапно си спомни някои елегии на Джахит Съткъ:

Царуването ти е колкото намаз! Трон ще ти е камъкът надгробен.

Толкова кратко ли щеше да бъде наистина величието на приятеля му?

— Няма да разреша това.

— Моля?

Филиз погледна какво става, но не разбра.

— Нека малко се разгърнем — викна на военните зад генералския ковчег. Посочи с ръка
пространството помежду им. — И цивилните, както военните, имат нужда от почит.

Първи се размърдаха неколцина офицери. Когато няколко глави от почетното множество

отпред се обърнаха, разбраха грешката си. Надигна се ропот. Група офицери с виновен
израз преминаха в тяхната група. Сега и Корай имаше опечалени.

— Така е по-безопасно, докторе.

Сарп се ядоса на комисаря за шегата му в такъв момент. Обърна глава и го изгледа

през рамо. Комисарят вероятно беше усетил гнева в погледа му:

— Войската гарантира сигурността — гласът му беше сериозен, а изражението —

извинително. Преглътна забележката си.

Скоро разбра, че не само войската гарантира сигурността. Градината на джамията

бъкаше от полицаи. Много от тях бяха цивилни. По стените караулеха полицаи с
автомати.

— Малко сте прекалили — прошепна назад.

— Така ли смяташ?

— Оня ще посмее ли да влезе в такава тълпа?

— В тълпата по-лесно ще свърши работата си — прошепна в ухото му Хаккъ Каплан. — Но

си прав, докторе. Аз мисля същото. Ще се опита да те убие далеч от тълпата.

— Какво?

В този момент установи, че полицаите с автомати по обкръжаващите джамията стени са

с гръб към двора и наблюдават околните сгради.

— Отсреща ли?

— И Кенеди беше убит от прозорец.

Разтревожено погледна към Филиз и Суна. Тъй като бяха най-отпред, двете жени
представляваха открита като него мишена. Снайперист. Три куршума. И край.

Разтревожено се опита да застане пред жените. Хаккъ Каплан го дръпна рязко за якето
и го спря.

— Не мърдай. В безопасност са.

Как ще са в безопасност, помисли си.

— Не бой се — прошепна комисарят. — Да не мислиш, че ще допусна да си умреш с

тайните?

А Суна, която не се отделяше от ковчега, внезапно беше завладяна от странно

усещане. Нещо я беше смутило. Бавно обър-на глава и се огледа назад. Постоя така
известно време. Ето го онова, което я беше смутило. Стойка, познат поглед. Нещо,
което не следваше да съществува. Нещо невъзможно!

Веднага се обърна напред. Опита се да скрие вълнението си. Сърцето ѝ се разтупка

бясно. Дори хваналата я подръка Филиз усети ударите му.

— Какво има, Суна?

— Нищо — промърмори.

— Развълнувана си. Ела малко да се отдалечим. Пак ще се върнем.

— Не. Добре съм.

Но не беше.

Сигурно полудявам, помисли си.

Как може да види нещо, което не съществува? Но го беше видяла. Беше видяла
невъзможното.

Внезапно пак погледна назад.

Там беше!

Един мъртвец! Един призрак!

Господи! изстена наум. Главата ѝ се замая. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне от гърдите

ѝ. Сигурно се припознаваше.

Погледите им се срещнаха. Неговите очи!

Погледът му сякаш казваше: Недей! Не! Мълчи!

Но как можеше да мълчи?

Мъртвецът изведнъж се раздвижи. Прекоси множеството и се насочи към нея.

Суна ужасена се обърна напред. Сега в ума ѝ отекваха все едни и същи думи. Не е
възможно. Не може да бъде. Само прилика. Нищо повече. Нали казват, че хората си
приличат. Така е.

Усети движение зад гърба си. Гърбът ѝ настръхна от ужас. Всичките ѝ косъмчета се
изправиха при мисълта, че мъртвецът е зад нея.

— Моите съболезнования.

Неговият глас.

С отчаяно усилие Суна се обърна към гласа. Неговите очи.

Мъртвецът бързо се протегна през последните двама, останали между тях и я прегърна.
Суна усети топлината на страните му по лицето си.

— Мълчи — прошепна ѝ. — Моля те, мълчи.

— Ама… — промърмори тя.

— Зная… Моля те… Моля те, Суна.

Мъртвецът се отдалечи. Беше нахлупил шапката върху очите си.

Суна се паникьоса. Какво да правя сега, помисли си. Филиз се обърна да види с кого
говори Суна. Но той вече се беше отдалечил със свита между раменете глава.
Погледнат отзад, приличаше на шапка без глава на раменете.

— Този кой беше, Суна?

— Не зная — отговори все още шокираната Суна, опитвайки се да успокои лудо биещото
си сърце.

Ще полудее. Не можеше да отговори на блъскащите се в ума ѝ мисли.

Силно дръпна Сарп за ръката.

— Кажи, Суна.

Уплаши се, като видя паниката в погледа ѝ.

— Случило ли се е нещо? Да не си видяла нещо?

Тя го дръпна още по-силно да се наведе към нея.

— Да — прошепна с глас, издаващ преживения шок и ужас. — Видях нещо. Един мъртвец!

— Суна! — прошепна Сарп, отдръпвайки се изненадано. Погледна в разширените ѝ от

ужас очи. Явно мъката беше замъг-лила ума ѝ.

— Той е тук. Жив е.

— Кой?

Суна приближи плътно устните си до ухото на Сарп, закривайки ги с ръка, за да не

чуе никой друг голямата тайна.

— Волкан — прошепна едва доловимо. — Приятелят на Корай, за чиято смърт в София

съобщиха.

Думите на Сарп замръзнаха в устата му.

— Какво говориш, Суна…

Тя заби нокти в дланта му и просъска:

— Шшшшт! Повярвай ми. Тук е. Видях го. Говори с мен.

Сарп се вгледа в очите ѝ въпреки болката от ноктите ѝ.

Те бяха искрени. Може би уплашени и тревожни, но не бяха очи на безумец.

Шепненето им заинтригува Филиз.

— Какво става, да видим? — попита палаво, мушкайки се между тях. Суна реагира много
неочаквано на тази намеса. Здраво разтърси ръката на Филиз. После веднага погледна
Сарп.

— Къде?

— Отзад. При стената… До него има жена. Със забрадена глава.

Сарп се изправи. Хаккъ Каплан сигурно беше доловил шушукането им. Обърна се.

— Комисар!

Чудо на чудесата! Беше си отишъл. Това го зарадва. Поне нямаше да е принуден да

обяснява. Ако кажеше, че сестрата на Корай е видяла в двора загиналия преди два дни
в катастрофа посланик, кой знае как щеше да му се подиграва. Обърна се. Погледна
назад през рамо.

Видя го. Човекът, за който говореше Суна, беше там.

На главата си носеше типичната за австралийците широкопола шапка. И сякаш не

разчиташе на сянката ѝ върху очите си, та сега извади от джоба и нахлузи тъмночерни
очила. Шалът около шията криеше устата му. Всъщност се виждаше само носът му.

Мъжът също го забеляза.

Няколко секунди се гледаха един друг.

Мъжът с шапката сякаш казваше: „Аз съм мъртвецът, за когото говори Суна“. После
допря през шала пръст там, където трябваше да са устните. Мълчи!

Сарп се обърна напред, питайки се: Какво става? Първо беше получил писмо от умрял.
После се беше появил друг мъртвец.

Въпреки настояването на Гардения Нериса, Волкан Демиркан остана докрай на

церемонията. Сякаш това не стигаше, ами я изостави и направи намаз заедно с
множеството.

Нарушаваш всички правила, ядосваше се капитанът. Освен всичко друго беше оставила
оръжието в колата. Волкан беше казал, че полицията ще обискира и се оказа прав.

След това продължи да прави неща, които я хвърляха в паника.

— Сега отиваме на гробищата — заинати се.

— Ти си луд — възпротиви се тя. — Жената те позна. И друг може да го направи.

— Аз позволих да ме познае.

— Телевизиите може би отдавна вече съобщават: „Смятаният за загинал посланик е

видян в Истанбул“ — каза с последна надежда.

— Ама че новина!

Гардения усети как съпротивата ѝ се обезсмисля. Чувстваше надвисналата опасност.

— Волкан — прошепна.

— Знаеш ли, умирам да ми викаш Волкан.

— А аз умирам от страх.
— Не бой се, нищо няма да се случи.

— Ти наруши всички правила. Те знаят и чуват всичко.

— Какво знаят?

— Ами…. — измърмори.

— О, да, разбирам — каза гневно Волкан, като я погледна. — Къщата се подслушва. Има
ли скрити камери? Разбира се.

— Ти нищо не знаеш. Оставих дори оръжието си. Не мога да повярвам какво направих.
Това е непростима слабост. Слабите не оживяват.

— Ясно. Извинявай. Не биваше да те подлагам на това. Но бях длъжен, Гардения. Не

можех да обърна гръб и да продължа, след като чух за убийството на Корай. В твоята
работа няма ли място за чувства?

— В моята работа — отговори тя с режещ като нож тон — емоциите означават провал и
смърт.

— Изобщо не е вярно — веднага възрази Волкан. — Чувствата изострят ума, дават сили,
мотивират.

Тя сви устни, като продължи да гледа напред и да рови с крак земята.

— Аз приех тази задача — продължи Волкан, — понеже чувствата ми го поискаха. И

сега, след случилото се в къщата, се чувствам по-добре. Преди да те целуна, ми беше
все едно дали ще умра. Животът ми след смъртта на жена ми и дъщеря ми загуби
всякакъв смисъл. Но сега отново има. Ще свърша работата и ще живея. А ти ще ми
помагаш. Това е всичко.

Капитанът неволно се засмя.

— Сега върви и кажи на Суна и мъжа до нея да дойдат вкъщи.

— Какво?

— Дай им адреса. Кажи им да дойдат незабавно. И никаква полиция. Само двамата със
Суна.

— Никога — дръпна ръката си Гардения. — Никога няма да направя това.

— Защото къщата ще се разконспирира ли?

Не отговори.

— Вече е разконспирирана всъщност. Нали Гьокхан Карайел научи за секретната къща на

МИ6? Ти също каза вчера, че ще я опразнят. Какво значение има тогава?

— Категорично не.

— Защо отказваш да ме разбереш — измърмори Волкан, — трябва да се доверя някому.

Вярвам на госпожа Суна. Длъжен съм да повярвам и на онзи, комуто тя има доверие.
Чух по новините. Точно преди да бъде убит, Корай му е позвънил и е поискал помощ.
Това значи, че му е вярвал.

— О, Господи! — тихо изписка Гардения. — Да не искаш да кажеш, че ще споделиш с

непознат задачата си, която дори аз не знам?
— Просто вярвам, че той няма да се развика: „Смятаният за мъртъв дипломат е жив“.
Ясно ли е? Той е открил трупа на Корай. Трябва да разбера какво знае.

Млъкна и я погледна в очите.

Гардения усети, че се размеква.

— Не ме гледай така.

— А освен това — прошепна Волкан — има и друга, много важна причина. Сестрата на
Корай може да ми бъде много полезна. Познава отблизо онзи, когото трябва да видя.

Гардения Нериса се отправи към групичката при ковчега.

Истанбул

Срещнаха се по залез-слънце. За да не затруднява повече Гардения, Волкан реши да ги

чака в отдалечената гориста местност в началото на пътя към къщата.

Докато вървяха към мястото на срещата, Гардения беше замислена и притеснена.

— Решил ли си? — попита тихо.

— Кое?

— Да се срещнеш с тях.

— Разбира се. Защо, станало ли е нещо?

— Не — отговори Гардения. — Просто е много опасно. А ако полицията ги следи? Ако не

могат да се отскубнат?

Вече много закъсняваха. От другата страна на шосето спря такси. Слязоха трима души.
Суна, докторът и една красива жена.

Изчакаха отминаването на таксито. После тръгнаха към дърветата. Сестрата на Корай

направи първата крачка:

— Волкан — извика и се хвърли на врата му. — Какво става?

— Ще обясня — кратко отговори той. — Някой проследи ли ви?

Сарп поклати отрицателно глава.

— Как заблудихте полицията?

— Трудно, но се справихме.

— Аз поканих двама ви — прошепна Волкан, сочейки с брадичка Филиз.

— Филиз Буран — твърдо каза Сарп. — Когато всичко свърши, ще се оженим.

Какво?

Дори Суна се втрещи от изненада. Разбрала беше, че се обичат, но не очакваше такова

признание.

Филиз дълго време остана с отворена уста. Стоеше като истукан. Единственият признак
за живот бяха радостните пламъци в очите ѝ. Кръвта нахлу в лицето ѝ, което
доказваха пламналите ѝ страни. Докато сърцето ѝ пърхаше от радост, Сарп се пресегна
и хвана ръката ѝ.

— То и тя сега го научи, но нищо. Ако ми имаш доверие, ще имаш и на любимата ми. А

аз как да се доверя на човек, взривил света със смъртта си?

Волкан се направи, че не чува. Той също хвана ръката на момичето до себе си, всяко
движение на което издаваше напрежение.

— Гардения Нериса. Когато това свърши, ще се сгодим.

Двамата мъже се засмяха.

Беше ред на Нериса да се шокира.

— Волкан! — промърмори.

— Българка ли е? — попита Сарп.

— Англичанка. От разузнаването. Капитан.

— Моля? — бързо се отдръпна Сарп. — Ти луд ли си бе, човек? — изсъска в лицето му.
— Да не очакваш да се доверя на някой, който се разхожда наоколо с британски агент,
докато подготвят погребението му?

— Именно. Ако не мога да спечеля доверието ти с истината, с какво друго бих могъл?

— Разкажи за номера с катастрофата.

— За сигурността на държавата е, това стига ли? Задоволи се засега с това, докторе.

И ми разкажи за убийството на общия ни приятел.

— А ако те издам?

— Няма да го направиш — усмихна се Волкан.

— Не бъди толкова сигурен.

— Даже съм напълно сигурен. Приятел на Корай не би ми навредил.

— А ако го направя?

Лицето на Волкан Демиркан се изопна.

— Аз млъквам, Гардения ще каже. Да знаеш, че под красотата ѝ се крие железен юмрук

— и го погледна в очите: — Виж какво, докторе, нямам никакво време. Говори.

— Защо пожела да говорим?

— Защото имам предположение за дейността на Корай, затова. След терористичните

атаки в Европа, Корай пристигна в Рим. Прегледа маса документи. Даже успя да влезе
в архивите на Ватикана. И докато светът настояваше, че зад атентатите стои
радикална ислямска терористична организация, пръв Корай започна да търси
структурата Тайна държава.

Тайна държава ли? Тези две думи му бяха достатъчни. Взе решение. Трябваше вече да
сподели този товар с някого. Вероятно само след няколко часа Хаккъ Каплан, полудял
от измък-ването им от полицая, щеше да го спипа и да го принуди да говори. Нека
тогава пръв научеше за мъртвия посланик. След като Корай му се беше доверил, и той
щеше да го стори.

— Ще разкажа всичко. Но нека седнем някъде.

— Не може — възпротиви се Гардения Нериса. — Да идем в къщата.

Изненадан, Волкан я хвана за ръка и я дръпна настрани.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Но нали сутринта каза, че…

— Ние имаме една приказка — усмихна се момичето, — че разликата между

пренебрегването на една и на хиляда забрани е само в трите нули.

— Знаеш ли какво правиш?

— Да.

— Никой не трябва да чуе разговора ни. А наричаното от теб къща е огромно око и ухо
на сателит. Не става. Дори аз да се съглася, той веднага ще се усети.

— Няма.

Без да чака отговора на Волкан, Гардения каза:

— Мистър Сарп — и се приближи до него. — Мястото, което ви предлагам, е тайната

квартира на британското разузнаване.

— Моля?

— Да. Подслушва се седем дни в седмицата по двайсет и четири часа в денонощието.

Всичко се записва.

— Тогава защо ни…

— Ако ми се доверите, ще обезвредя системата.

— А те ще обезвредят теб — намеси се Волкан.

— Несъмнено. Но първо ще поискам разрешение. Ако го получа, няма проблеми.

— Няма нужда — каза Сарп. — Ако негово превъзходителство вярва на Великобритания,

аз не вярвам. Хайде, всеки откъдето е.

— Мистър Сарп — гласът на капитана изплющя като камшик, — не искам да вярвате на

британското разузнаване, а на мен, Гардения Нериса.

Сарп се вгледа в нея.

— Дайте ми половин час — прошепна момичето. — Независимо със или без разрешение,
очите и ушите на къщата ще се затворят. Заклевам се, че ще ви чуе само Господ.

В същия този момент Хаккъ Каплан сипеше ругатни в кабинета си. Радиотелефонът беше
зазвънял, докато проучваше снимките от убийството на Корай Булут и отчета на
Съдебна медицина.
— Трийсет и четири нула осем — каза притеснен глас. — Трийсет и четири осемдесет и
пет… Въпросните лица не са се прибрали.

Комисарят гневно скочи от креслото. Веднага грабна телефона.

— Намерете оня и двете жени — кресна. — Щом ги открият, да ги арестуват. Искам и

тримата тук преди зазоряване — и трясна слушалкака.

Продължавайки с една ръка да рови снимките и доклада, с другата избра някакъв

номер.

— Прати ми тъпака Нусрет. Да се вдига от тях и да идва. Намери ми и прокурора по

делото на Корай Булут. Не, недей. Аз ще го потърся.

Избра номера на прокурора. Зачака.

— Пак изчезна — каза кратко. — Моля? Сарп Кая… Свидетел номер едно по убийството на
Корай Булут… Сега е с двете жени… И аз щях да помоля за това… Ако заповедта е със
задна дата, ще бъде добре. Да. И забрана за напускане на страната… Благодаря.

Затвори телефона.

„Моли се, Сарп Кая“, промърмори. „Моли се аз да те намеря преди убиеца. Майката ще
ти разплача, но ще ти спася живота.“

Грабна радиотелефона.

— До всички екипи — каза. — Код девет нула едно.

Цялата истанбулска полиция беше мобилизирана.

И в миша дупка да бяха се скрили, щяха да ги открият.

— Кой казваш, докторе?

Волкан мълчаливо изслуша разказа на Сарп Кая. Докато не каза „Тувалкаин“.

— Какво? Какво каза?

Сарп, който вече започваше да се дразни от безразличието му до този момент,

промърмори:

— Слава Богу. Вече мислех, че си си глътнал езика. Корай каза „Тувалкаин“. Един от
двамата несъщи братя на Ной.

Волкан Демиркан си повтори името наум. Това беше невероятно. Не беше ли същото
проклето име, което му прошушна британският министър? Прошепнатото на агента на МИ6
име малко преди да бъде прерязано гърлото на къртицата на разузнаването в
масонската ложа. Чувството му не го беше подвело. Съмненията го загризаха още щом
чу по новините, че гърлото на Корай Булут е било прерязано. Беше се опитал да
прогони тези съмнения, казвайки си, че не може да има връзка, но ето че съпоставяше
двете престъпления.

— Защо това име толкова привлече вниманието ви? — попита Сарп. — Чували ли сте го
преди?

Само поклати глава.

— Не спирай, докторе. Първо разкажи всичко докрай. Не пропускай нищо. После аз ще
говоря. Така че ще имаш възможност да задаваш въпроси.

Сарп продължи разказа си. Накрая Волкан рече замислено:

— Добре — и доля вино на Сарп. — Каза ли Корай кой стои в дъното на тази история?

— В началото не. Понеже аз не приех сериозно разказа му. Попитах го: „Значи зад
тези събития стоят Израел и масонството. Опитват се да превземат света. Това ли
искаш да кажеш?“

— И? Какво отговори?

— Каза „Не“, разбира се. Всъщност каква връзка може да има осмата ли, коя ли там
тайна с масоните?

— Не е ли възможно? Масонството е пълно с тайни, нали? Така съм чувал.

— Не. Преувеличения. И клевети. Така наречените тайни са само символи. Няма никакви
тайни и нищо повече от приказки, базиращи се на цял куп измислени легенди.

— Но не е ли странно, че разказът на Корай, използваните от него думи, имена,

звания, са все заимствани от масонските ритуали?

— Да. Съвпадение.

— Масон ли си, докторе?

Кръвта нахлу в главата му. Гневно изгледа Волкан.

— Какво общо има това сега? Мислиш, че защитавам масонството ли?

— Само питам дали си масон.

— Масон съм и какво от това? Или и ти си от ислямистите, които смятат масоните за

безбожни израелски агенти? Не по моите пети върви агент.

— Такова обвинение отправят не само мюсюлманите и ислямистите, както ги наричаш. А

и християните. Защо папите нееднократно са забранявали масонството?

— Не съм дошъл тук да обсъждам с теб масонството, друже, ясно? Приех да вляза в
това гнездо на шпиони, за да видя дали ще ми помогнеш да заловя убиеца на приятеля
си, опитал се да премаже и мен. Ако продължаваш така, тръгвам си.

— Извинявай — веднага каза Волкан. — Нямам намерение да съдя нито теб, нито
масонството. Полюбопитствах, това е. Моля за извинение.

— Добре, няма значение. Продължаваме ли?

— Въпросът е, кой според Корай стои зад всичко това?

— Попитах го същото. САЩ ли, Израел ли, Англия ли. Защото случи ли се някъде нещо,
все за тях се сещаш.

— И?

— Никоя от тях, каза. „Велика сила. Наддържавна. Тайната държава.“ Точно…

Волкан не чу останалото. Докато Сарп разказваше, пъзелът се подреждаше. Съветът на

Седемте посветени… Великият Княз на Свещената тайна… Палачът на Тувалкаин… Храмът
на Соломон… Всичко си идваше по местата. По едно време, докато Сарп говореше, му се
стори, че слуша британския министър Оливър Винсънт Калвин.

— Корай дълго ти е разказвал, за да представи общата картина… Много информация.

Езотерика, в която е трудно да повярваш. Тайни… Легенди… Камъни… Храмове… Ной…
Енох… Иавал… Тувалкаин… Куп имена и събития… Можеш да изгубиш представата за
реалност сред толкова много детайли.

— Аз вече я изгубих — усмихна се Сарп. — Ако онези очила…

— Не бързай. Ще стигнем и до тях. Първо да пресеем информацията и да резюмираме. По

неизвестни за нас причини Корай Булут се заравя в легендите за масонските ритуали…
Убеден е, че нещата, които мислим за легенди, наистина са се случили. Има тайна.
Осмата тайна. Опасност. Стига до важна информация. Разбира, че и друг като него
търси същата тайна. Въпросният узнава, че Корай знае истината и е попаднал по
следите му, затова го ликвидира. Така ли е? Всъщност историята е много проста.

— Накъде биеш?

— Има два въпроса. Казал ти е, че зад това не стои определена държава. Първи
въпрос: къде е организацията, наречена от Корай „Тайната държава“? Кой я оглавява?
Втори въпрос: къде е каменният куб, за който Корай казва, че е намерен?

— Можеш да попиташ „У кого“.

— Какво каза? — Волкан се надигна от вълнение. Впи поглед в Сарп. — У кого?

— У един турчин.

Дори всички камбани на катедралата „Свети Петър“ във Ватикана не биха били толкова
силно, колкото онези в главата му. Вътрешният му глас не спираше да пита: „Нима?
Нима? Възможно ли е?“. А защо не? Колко неща, смятани за невъз-можни, се бяха
случили досега. Дори изстрелването му като торпила над водата от атомна подводница.
Защо да беше невъз-можно?

— Корай спомена ли име?

— Не. Няма име.

Ключът за разгадаване на тайната на Тувалкаин, която можеше да унищожи света, беше

в ръцете на турчин. Корай знаеше името му. Той беше в опасност. И за да не излага
на опасност и Сарп, не беше му го казал. Може би беше записал някъде цялата
информация. Ето защо палачът на Тувалкаин беше обърнал наопаки апартамента след
убийството, както и домовете на Сарп и Филиз и лекарския кабинет. И тъй като
подозираше, че Корай е предал информацията, а може би и търсеното нещо, сега искаше
да убие Сарп. Онзи турчин, който беше намерил изгубения камък — който и да е той —
също беше в опасност. Единствената пречка пред плана на Тайната държава за
превземане на света беше собственикът на камъка с тайната.

Притеснено се заразхожда из стаята. Вече няма съмнение, рече си. И този човек тук,
и аз, сме по следите на едно и също нещо.

— Тези очила. Да поговорим за тях. Шифрованата бележка у теб ли е?

Сарп видимо се поколеба. Ако предадеше и бележката от очилата на Корай, вече нямаше
да разполага с нищо. Да, имаше му доверие, но в края на краищата той служеше на
британското разузнаване. Може би беше допуснал огромна грешка, разказвайки му
всичко.
— Хайде, докторе — нетърпеливо го подкани Волкан. — Престани да се съмняваш в мен.
Заедно сме в това дело. Заедно ще отмъстим за смъртта на приятеля ни. Повярвай ми.

Сарп свали сакото. Обърна го наопаки. Беше прикрепил с безопасна игла обвитата в
малък найлонов плик бележка под хастара. В свободното място под мишниците. Вкара
пръсти в разкъсания хастар и измъкна пликчето. Когато Волкан се пресегна да я
вземе, бързо я дръпна обратно.

— Твое превъзходителство — изръмжа, — ако не си онзи, за когото те мисля, си

мъртъв. Не забравяй: Скалпелът ми е по-остър от меча на палача на Тувалкаин.

Волкан се протегна и взе бележката.

Slute Bttry…

Thoms Frncis Fremntle..

L Vlett.

На пръв поглед — три безсмислени реда. Погледна внимателно следящия го Сарп.

— И ти — каза тихо — разгада това…

— Ние — възрази Сарп, посочвайки горния етаж. — Тримата.

— Какво знаят жените?

— Филиз — всичко.

— Суна?

Поклати глава.

— Не ѝ казахме за бележката.

— Защо? — изненада се Волкан.

— Не зная. Просто не ѝ казахме.

— Значи сподели с Филиз онова, което се поколеба да ми дадеш, и не каза на Суна?

— И какво от това — избухна Сарп. — Момичето не се мотае с британски агенти, ваше

превъзходителство.

— Гардения не е шпионин, докторе. Военен е. Офицер.

— Британски.

— Виж какво…

Спогледаха се сърдито.

— Добре де, какво пише тук? — промени темата Волкан, протягайки бележката.

— Salutte Battery… Thomas Francis Frementle… La Valetta…

— Ла Валета ли?
— Да. Малта… Ще откриеш Томас Франсис Фримантъл в интернет. Сега нека не обяснявам.
Салют Батъри е място в Ла Валета. Артилерийска батарея в превърната в парк крепост…

— Артилерийска батарея ли?

— Да.

— Това ли е всичко?

— Корай е оставил дълго писмо.

— Отзад на бележката няма нищо.

— Дай ми я — усмихна се Сарп. Първо я прекара над пламъка на свещ, после я потопи в
половин чаша вода. Подаде я на любопитно наблюдаващия Волкан. — Казах ти, че
писмото е дълго.

— Бре, да му се не види! — първото, което забеляза Волкан бяха инициалите I.N.R.I.

— Видя ли ги?

— Буквите ли?

— Да. I.N.R.I.

— Това са инициалите от кръста на Христос — прошепна. — Обозначават юдейския цар

или нещо такова.

— Имат още куп значения.

— Така ли? Не знаех. И какви?

— Ще кажа първото, което ми хрумва — важно отговори Сарп. — I.N.R.I… Iustum Necore
Reges Impios…

— И какво означава?

— Законът позволява убийството на безродните царе. Това напомня ли ти нещо?

И още как, помисли си Волкан. Но се задоволи с кимване.

Съсредоточи погледа си върху трите реда в средата на листа. Но загуби надежда, като
видя поредицата букви и цифри. Вдигна глава и срещна усмивката на доктора.

— Надявам се да кажеш, че си разчел и това.

— Уви — въздъхна Сарп този път. — За да го разчета, трябва да ида до Ла Валета. Но

вече не е възможно.

— Защо?

— Защото заради разговора с теб цялата турска полиция е по петите ми. Макар да
бяхме строго предупредени, преметнахме полицаите и избягахме от охраняваната вила.
Видят ли ме, ще ме закопчаят. Хаккъ Барута се закле.

— Кой е Хаккъ Барута?

— Комисарят, разследващ убийството на Корай Булут.

— И защо ще прави това? Ти не си виновен.

— Според него съм. Според мен също. Не съм му казал ни дума от това, което ти
разказах. Но като разбра, че няма да ме разприказва, ме нарочи за стръв. Убиецът ще
налапа стръвта и ще ме подгони, а Хаккъ Барута ще го спипа. Това е идеята.

— Добре де, но защо да арестува теб?

— По две причини: първо, за да ме пази. Но не мисля, че това е толкова важно за

него. Второ, заради укриване на информация от полицията, дори за лъжа и
възпрепятстване на разследването. Каза, че това ме прави съучастник в убийството.

— Тогава тръгвай веднага.

— Хаккъ Барута ще ме пипне още преди да съм влязъл в летището.

— Няма — изправи се Волкан. — Ела с мен.

— Чакай малко — възпротиви се Сарп. — Какво си намислил?

— Британският агент ще те отвлече.

Хукна нагоре по стълбите. Сарп го настигна и здраво стисна китката му.

— Не забрави ли нещо, твое превъзходителство? Щеше да ми разкажеш защо си мъртъв.

Волкан се обърна. Дълго време се оглеждаха изпитателно.

— След като те изслушах — каза Волкан, слагайки ръка на рамото на подозрително

наблюдаващия го мъж, — не остана много за разказване. Ще ти кажа следното: И
двамата действаме за една кауза. И двамата вървим по едно въже. Целта ни е една. Ти
си се заклел да отмъстиш за отнет живот, а аз — да спася живот.

Потупа Сарп по рамото и продължи нагоре.

— Хайде, стига приказки, та да ви пращаме час по-скоро в Ла Валета.

— Нас?

Волкан Демиркан спря на две стъпала под доктора и погледна към него:

— Да, вас двамата — усмихна се. — Теб и Филиз.

— А Суна?

— Тя ми е нужна, докторе. Спасяването на онзи живот зависи от нейната помощ.

— Вече е много късно за страх — каза Филиз Буран, когато останаха сами. — Ако
мислиш, че си постъпил правилно, разказвайки му всичко, защо се тревожиш?

Сарп знаеше, че е права, но не можеше да се овладее. Беше разказал всичко на човек,

смятан за мъртъв, при това с британски агент до себе си и в квартира, наблюдавана и
подслушвана от англичаните, а не беше получил нищо в замяна.

Спомни си думите на Волкан: „И двамата имаме еднакъв мотив“. В това имаше някакъв
смисъл, но какъв?

— Страхуваш се да не ни издаде ли?

— И да ни издаде, какво от това? — вдигна рамене Сарп. — Най-много да каже на
полицията. Така или иначе, накрая Хаккъ Каплан ще ни сгащи. Тогава бог да ни е на
помощ.

— Нещо не ми е ясно.

Сарп се изненада от кръстосването ѝ из стаята със сериозно изражение. Глупак такъв,

повтаряше си. Как можа години наред да не забележиш тази красота, тази сърдечност?

— След като Волкан ти е казал, че мотивът ви е един и същ, какво общо имат
британците с убийството на Корай? Какво преследват те?

Ако Сарп знаеше отговора, нямаше да има проблем. Изобщо нямаше да се притеснява.

— И представа си нямам — безпомощно разпери ръце. — Аз съм лекар. Не ги разбирам

тези работи. Обичам да си играя на полицай, но агентурата и шпионажът ми идват в
повече. А и това… — не можеше да намери правилната дума. — Това… Не е точно такова.
Ние търсим тайна на десет хиляди години. Убиецът на Корай е по петите ни. Защо?
Смята, че Корай, преди да умре, ми е казал и може би ми е дал нещо. А сега единият
край на тайната се проточи до Малта. И бинго! Появи се някакъв, когото цял свят
мисли за мъртъв. Той твърди, че и двамата търсим едно и също. А аз търся само
убиеца. Това е. Ако го открия, ще му изтръгна сърцето. Заклел съм се. А Волкан
какво преследва? Защо се е захванал с този маскарад? Току-що е научил за убийството
на Корай. И защо се мъкне с британски агент?

Без да поглежда, усещаше погледа на Филиз върху си. След като при запознанството ѝ
с Волкан беше казал: „Като свърши всичко, ще се оженим“, повече и дума не обели по
този въпрос. А беше сигурен, че тя го чака с нетърпение.

Изречението просто беше изхвръкнало от устата му. Не беше предварително обмисляно.

Но щом го каза, сякаш планина падна от плещите му. А сега се страхуваше.

— Как мислиш — рече колкото да наруши мълчанието, — Гардения наистина ли може да ни

отвлече, преди Хаккъ Каплан да ни е заловил?

— А ти сериозно ли?

Започва се, каза си Сарп. Чакаше го труден изпит.

— Моля?

— Сериозно ли мислиш онова, което каза, когато ме запознаваше с Волкан и русата

шпионка?

— Какво съм казал?

— Не ме будалкай. Сериозно ли беше?

— Напълно.

Момичето известно време се опита да смели отговора, който макар и за момента разсея
съмненията ѝ.

— Очакваш да ти повярвам ли? — измърмори. — Години наред изобщо не ме забеляза.

— Значи вече съм.

— И сега… След толкова години… Изведнъж… Дори без да почувстваш нужда да ми покажеш
чувствата си, да попиташ за моите, да ми направиш предложение… Обявяваш женитбата
ни.

— Да — отговори виновно.

— И очакваш да ти повярвам?

— Не очаквам — каза, без да вдигне глава. — Настоявам.

— Едва ли някое друго момиче е получавало такова предложение за брак.

— Сигурно — рече тихо. Накрая вдигна глава и погледна Филиз в очите. — Защото никое
друго момиче не е било обичано като теб.

Можеха да говорят още дълго, но бяха принудени да прекратят темата, която ги

вълнуваше, заради идването на Волкан и Гардения.

Когато Волкан забеляза изписаното по лицата им щастие, си каза: Ето, това е хубаво.
Беше време за представяне на плана.

Истанбул

Когато Хаккъ Каплан влезе в кабинета на заместника си, го завари да разглежда

заснетото от полицейските камери погребение на Корай Булут.

— Комисар — започна Мурат Келкит, — тръгна, господине, тръгна.

Изглеждаше така, сякаш „бурята Каплан“, разразила се в Дирекцията по сигурността

след изчезването на Сарп Кая и двете жени, беше стихнала. След като цяла нощ беше
беснял, комисарят изведнъж си помисли, че може би така е по-добре. Може би за
следствието щеше да е по-добре, ако по петите на онзи не се влачеше полиция.
Докторът търси нещо и каквото и да е то, знае, че с нас няма да го намери, каза си.

Жертвата му беше казала или дала нещо. Или беше открил нещо в предадените от
прокурора вещи. Това беше очевидно. Нещо, което го възпираше да се довери на
полицията. Нямаше представа какво е то, но беше сигурен, че съществува. „Щом е
така, разхлаби малко примката около него“, измърмори си сутринта. Нека мисли, че се
е отскубнал. Да търси спокойно каквото и да било. И когато го открие, ти бъди там и
хвърли въжето на шията му.

Тази мисъл го успокои. Насочи вниманието си към кадрите от погребението, където за

последен път бяха забелязани Сарп и двете жени. Не знаеше какво става, но със
сигурност в тези кадри имаше нещо, което можеше да доведе до резултат. Нещо се беше
случило там. Нещо, което му беше убягнало.

Когато нахълта в стаята на Мурат Келкит, той се беше смразил и от двайсет минути се
опитваше да анализира детайлите от кадрите. Щеше да се ядоса на липсата на
съсредоточаване у заместника си, но се отказа. Складът на яростта му беше
изпразнен. И докато не се заредеше отново, повече нямаше да крещи.

— Кой тръгна, Мурат? — попита младият полицай. — Като знаем кой тръгна, ще
действаме съобразно това.

— Премиерът, шефе. Господин премиерът тръгна.

— Какво говориш? Това е невъзможно — погледна го заядливо. — Не ти ли е искал

разрешение, Мурат?

— Преди малко чух шифровано съобщение. Вероятно за укриване от медиите. За

насочване към комплекса Кору.
— Иии?

Мурат Келкит погледна недоверчиво шефа си.

— Щом чух „комплекс Кору“, моментално наострих уши. Премиерът отива в комплекса
Кору. Веднага се усъмних. И се запитах, кой живее там.

— Виж сега, храбрецо — спокойно каза комисарят, — много се стараеш, но напразно.

Овладях си нервите. Край на гнева. Поне днес яростта ми ще почива. Нали? Няма да
полудявам. Дори да продължиш да ги опъваш, няма да те стисна за гушата. Само ще си
запуша ушите. Исках да си затворя и очите, но не и за тези кадри. Трябва да ги
държа отворени, за да гледам монитора. Та кой живеел там?

Мурат Келкит заговори бавно, за да се наслади на удовлетворението да усети как се

издига в очите на началника си. Сякаш всяка сричка му предизвикваше оргазъм.

— Шефе… Сестрата на Корай Бу…

Не успя да довърши. Хаккъ Каплан скочи.

— Само не ми казвай, че шефът на охраната е предупредил за отиването на премиера

при Суна, Мурат. Недей, ако ти е мил животът.

— Но е така — едва успя да каже заместникът му. — Премиерът отива в дома ѝ. Щом чух
съобщението, веднага проверих. Адресът съвпада.

Защо? Защо отива при тази жена? Въпросът изгърмя като топ в главата на Хаккъ
Каплан. Защо премиерът отива при сестрата на жертвата?

— Домът е празен!

— Зная, шефе.

Хаккъ излетя в коридора като светкавица. Нищо друго нямаше значение. Премиерът
отиваше в дома на сестрата на жертвата с прерязаното гърло, който оттогава стоеше
празен. Каза си: Разплита се. Възелът се разплита. Трябва да стигна пръв до там.

Заместникът му се затича да го настигне и му препречи пътя:

— Може би господин премиерът не знае, че домът е празен. Ако наредите…

— Глупак! Все още ли не схващаш? Жената се връща. Може би и тримата. Не ти ли

светва? Нашият лъжлив доктор иска да стигне до премиера. Тичай! Трябва да стигнем
на адреса преди премиера.

На качване в колата чуха очакваното съобщение по радиото:

— Трийсет и четири седемнайсет… Трийсет и четири нула едно?

Трийсет и четири нула едно беше неговият код. Вместо Хаккъ Каплан, Мурат Келкит се
пресегна за микрофона, окачен на таблото.

— Слуша.

— Комплекс Кору… Жената се върна… Влезе вкъщи.

— Сама ли е? — изкрещя Хаккъ Каплан. — Питай. Сама ли е жената. Има ли някой с нея?
— Сама ли беше?

— Тъй вярно. Има ли указания? Чакаме посетител.

— Добре, че говори кодирано — промърмори Хаккъ Каплан. Направи нарушение още първия
червен светофар и настъпи газта. Заместникът му знаеше, че ще има още много пътни
нарушения.

— Затвори това — изръмжа комисарят. — Сега всички полицейски кореспонденти слушат

радиото ни. Колкото камери има, ще се изсипят там. Да не правят нищо. Да чакат
пристигането ми.

* * *

— Колко минути минаха? — попита Волкан Демиркан.

— Преди три минути попита същото — отговори Гардения Нериса. Впили погледи в третия
етаж на отсрещната сграда, чакаха в колата знака на Суна: Чисто е, идвай.

Беше принуден да убеждава не толкова Гардения, колкото Сарп Кая.

— И ние идваме — се беше заинатил докторът. — Щом отивате в дома на Суна, искам да
видя какви ще ги забъркате там. И ние ще присъстваме.

— Това е невъзможно. Нямаш ли ми доверие?

— Нямам, ясно ли е? Нямам. И защо да имам? Голяма глупост направих, като ти

разказах. Както се мотаеш с британски агент, така сигурно работиш и за чуждо
разузнаване.

— Не говори глупости.

— Всичко ти изпях. А от теб — нито звук — и внезапно си спомни за присъствието на

Суна. Прошепна в ухото на Волкан: — И двамата много държите да замина за Малта. Кой
знае каква е играта? — беше просъскал, а после повиши глас: — И сега ни разделяш
със Суна. Защо отивате в дома ѝ? Какво има там? Полицията търси и нея. Веднага ще я
хванат.

— Никого няма да хванат.

— Хубаво. Значи няма какво да спорим. И ние идваме.

— Не можем да отидем всички, не разбираш ли?

— И защо? Тук дойдохме заедно, забрави ли? Дори Лондон ни гледаше. Само дето не се
ръкувахме с агентите.

— Това е друго. Както каза, полицията вероятно наблюдава дома на Суна.

— Ха! Ето, че те пипнах! Нали одеве каза, че никого няма да хванат?

— Полицията не търси мен. Нито Гардения. Тук сме с фалшиви самоличности. Не мисля,
че търсят и Суна. Затова казах, че няма да хванат никого. Но ако вие дойдете, ще ви
отведат и двамата. Ще подберат и нас, понеже сме заедно.

— Щом е толкова опасно, не ходете и вие.

Волкан плътно беше приближил до мъжа, който вече го наблюдаваше с открита

враждебност.
— Набий си това в дебелата глава, друже. Вие с Филиз ще чакате тук. Ще отида сам.
Защото съм длъжен.

— Кажи, да видим защо си длъжен.

От яд Волкан заблъска по вратата с юмруци. Тогава се намеси Суна, която до този

момент беше слушала мълчаливо:

— Моля те, Сарп — гласът ѝ беше мек и умоляващ. — Трябва да отидем с Волкан.
Наистина е длъжен.

— Какво? На теб каза ли защо е длъжен?

— Не съм — гневно се задъха Волкан. — Само я помолих за съдействие. Помолих я да

помогне за идването на един човек там.

— На кого? Кой друг ще идва?

Волкан безпомощно беше разперил ръце, а Суна беше отговорила с леден глас:

— Премиерът. Волкан ме помоли да повикам Еге Тунабою.

Сарп Кая и Филиз останаха с отворени уста.

Когато видя автомобила на отдела, Хаккъ Каплан удари спирачки. Колата се разтресе и
спря точно до другата. Мурат Келкит извика на полицая зад волана:

— Дойде ли някой друг? Жената още ли е сама вътре?

— Сама е.

Паркира колата до тази на отдела.

— Чакайте тук — нареди на двамата полицаи. — Стойте в колите и чакайте. Премиерът

ще пристигне след по-малко от десет минути. Не се показвайте навън. Ето какво искам
от вас. Ако видите въпросното лице с момичето, пуснете ги да влязат в дома. И
веднага ми се обадете. Никакво радио, ясно ли е? Да влязат, но да не излизат. Ти
ела с мен — и Мурат Келкит пак затича подире му.

Не се разтревожи от звънеца. Защото знаеше кой е. Изигра ролята си:

— Кой е?

— Бихте ли отворили, моля. Полиция.

Суна пое дълбоко въздух и тръгна към вратата. Направи се, че не успява да я отвори.
Свали веригата и пак я сложи. Нищо не стана и пак повтори. Известно време се бори с
ключовете. Отвори вратата при пусната верига.

— О, извинете — усмихна се на двамата полицаи през пролуката. Затвори и пак се

опита да отвори. Накрая уж успя. Сблъска се с ухиления комисар Хаккъ Каплан, който
каза:

— Май ключалката е развалена.

— Не знам. Може да съм объркала нещо от вълнение.

— Вълнение ли? От какво? Чакайте да помисля, каква ли е причината. Дали не сте се

уплашили, че полицаите, от които избягахте, идват да ви арестуват?

Жената продължи по многократно описания от Волкан и Сарп сценарий. Дръпна се

встрани и посочи с ръка навътре:

— Заповядайте, влезте.

— Какво ще кажеш, Мурат, да влезем ли? — обърна се Хаккъ Каплан към объркания си
помощник.

Мурат Келкит знаеше, че комисарят душа дава да влезе и да огледа навсякъде.

— Е, какво пък — промърмори комисарят. — Не е възпитано да се откаже поканата на

дама, пък дори да бяга от закона.

Суна поведе двамата полицаи към хола.

— Извинете — обади се зад нея Хаккъ Каплан с всичката учтивост, на която беше
способен. — Двамата ви приятели спят ли? Дано внезапното ни посещание не е
разбудило младите влюбени.

— Кои?

Да му се не види, рече си Хаккъ Каплан. И тримата ли имат железни нерви?

— За приятелите ви говоря. Сарп Кая и Филиз Буран. Понеже изчезнахте заедно, си

мислех, че ще се появите заедно. Греша ли?

— О, комисар — сърдечно отговори Суна. — Прав сте да се сърдите. Вчера много

възразявах. Казах, че бягството от полицията е престъпление. Но докторът заяви, че
се е заклел да открие убиеца и да отмъсти за брат ми, а полицията би му попречила и
дори да би хванала убиеца, ще го затворят за четири-пет години и ще го помилват, ей
такива неща. Не можел да го стигне с полиция по петите си. Много бях уморена,
направо съсипана. Много страдах… Не можех да се съпротивлявам повече.

— И изчезнахте и тримата.

Суна наведе глава, сякаш признаваше голямата си грешка.

— Каквото и да кажете, все ще сте прав.

— Неприлично ли е да попитам къде бяхте досега?

— В дома на роднина на момичето. На другия бряг. Някъде около Гьозтепе.

— И сигурно не можете да си спомните пътя — подигравателно подметна Хаккъ Каплан. —

Защото бяхте много уморена и съсипана. Много страдахте.

Суна изслуша подигравките на комисаря кимайки. А Мурат Келкит го наблюдаваше с

възторг. Много харесваше този му стил.

— Тогава как склонихте скъпия ни доктор и красивата му асистентка да се появят?

Суна притисна ръка към сърцето си и широко разтвори очи:

— Не ги склоних — каза засрамено. — Избягах.

— Ах, как не се досетих — плесна се с ръка по челото Хаккъ Каплан. — Сигурно не е

било трудно.

— Готова съм да си понеса наказанието — протегна китки към комисаря Суна и обърна
глава.

— Защо ми протягате ръцете си, ако мога да попитам?

— Ами… — измънка жената, — няма ли да ми сложите белезници?

— На една много уморена, съсипана и страдаща дама?

— Аха — сладко изрече Суна, — нали бягството от полицията е престъпление.

— Засега не се налага — изправи се Хаккъ Каплан. — Нали го казахте. Принудили са ви

— и се огледа: — Но… избягахте от тях само защото смятате, че изплъзването от
полицията е престъпление ли?

— Ами — наведе глава Суна, — тревожех се за дома си. Като чух в какво състояние са
апартаментите на Сарп и Филиз…

— О, да, домът ви — поде Хаккъ Каплан. — Много е хубав, наистина. Мога ли да

поразгледам?

— Разбира се — скочи Суна. И повече не млъкна. Била благодарна за проявеното от

Хаккъ Каплан разбиране. Била му задължена. Никога не би повярвала, че турската
полиция е толкова внимателна. Но го видяла с очите си. Сега още по-добре разбирала
колко е било глупаво да бяга от полицията. Искала извинение за разхвърляната
спалня. Оставила я така, както била в деня на убийството. И доста прах се събрал.
Дали комисарят не е алергичен към праха? Утре първата ѝ работа щяла да бъде да
викне чистачката и всичко да светне. Била готова да се срещне с тях по всяко време.
Ако искат, нека заповядат на чай утре привечер.

Суна още бърбореше, когато Хаккъ Каплан и Мурат Келкит благодариха и се отправиха
към стълбището. Тя запъхтяна затвори вратата. Бързо отиде в хола и помаха на
двамата полицаи от прозореца. Хаккъ Каплан отиде до служебната кола. Възпря
опиталите се да излязат двама полицаи. Наведе се към прозореца и каза нещо. После
се отправи към колата си. Форд фокусът зави сред свистене на гуми.

Суна изчака още малко и се качи на горния етаж. Отвори вратата на една стая. Запали
осветлението и след пет секунди го угаси.

— Сигналът — каза развълнувано Гардения.

Бяха се приютили в рейндж роувъра в тясната пролука зад триетажната къща на Суна.

— Първият сигнал — отговори Волкан.

— Първият ли?

— Да. За напускането на полицията. Сега е ред на втория.

Когато видя, че момичето го гледа очаквателно, продължи:

— Хаккъ Каплан обезателно е проверил има ли някой в къщата. — Сега е ред на

охраната на премиера. Задължително ще пристигнат първи, за да проверят дали е
безопасно. След като си тръгнат, Суна отново ще включи осветлението. И тогава е мой
ред.

Когато на вратата се позвъни, Суна отвори веднага. Насреща ѝ стоеше подозрително

поглеждащ през рамо мъж.

— Метин Тюзюн, шеф по сигурността — представи се. — От охранителния екип на

господин премиера. Може ли да вляза?

— Разбира се, заповядайте — отвори вратата докрай Суна. — Ще дойде ли господин Еге?

Заедно с Метин Тюзюн вътре влязоха още трима души.

— Да — отговори той неохотно. Същевременно внимателно се оглеждаше. Даде знак на

идващите след него и те тръгнаха в различни посоки. Единият се изкачи по стълбите
към горния етаж. Другият влезе в кухнята. А третият — в хола.

— Надявам се огледът на колегите ми да не ви притеснява — каза Метин Тюзюн. —

Нормални мерки за сигурност. Сама разбирате, че…

— Моля ви. Естествено. Вършете си спокойно работата.

Докато влезлият с тях цивилен полицай оглеждаше зад завесите, вратата, креслата и
канапето, Метин Тюзюн констатира:

— Май и вие сте дошли току-що.

— О, да. Няколко дни не бях вкъщи.

— Изглежда, сте имали друг посетител преди нас?

Суна замълча. Погледна го в очите.

— Ами да — каза тихо. — Комисар Хаккъ Каплан и помощникът му. Във връзка с… това…
убийство на брат ми.

— Разбирам — прекъсна я Метин Тюзюн. — Моите съболезнования. Вероятно заради

разследването.

— Да — кимна Суна. — Комисарят имаше няколко въпроса.

По стълбите се чуха стъпки. Единият полицай беше излязъл от кухнята и чакаше пред
вратата на хола.

— Чисто е — каза слизащият от горния етаж. Другият също кимна.

— Тогава да не ви безпокоим повече, госпожо — каза Метин Тюзюн. — Моля да ни

извините. Такива са правилата. Винаги проверяваме предварително маршрута на
господин премиера.

— Много добре правите — направи опит да се усмихне Суна. — Винаги може да изникне
нещо. Защото живеем в такова несигурно време.

Охраната излезе. Почти не беше останало време. Суна на бегом се качи горе. Влезе в
стаята, чиято лампа беше запалила преди малко. Запали я пак и изчака. Загаси,
запали и пак загаси. Когато в стаята стана тъмно, бързо слезе долу.

Волкан Демиркан, който нетърпеливо чакаше в роувъра в тъмната пролука зад вилата,
промърмори:
— Вторият сигнал — и тихо излезе навън. Бързо тръгна в тъмнината към къщата. Напипа
прозореца на приземния етаж. И тъй като първата работа на Суна при влизане в къщата
беше да дръпне резето на прозореца, успя да влезе безпроблемно. Тихо се качи по
стълбите. Докато минаваше зад външната врата, пазена от двама премиерски
охранители, Волкан беше по-тих и от котка. Сви наляво, изкачи още четири стъпала и
влезе през полуоткрехнатата от Суна врата.

Без да ѝ даде възможност да каже нещо, направи знак да мълчи и я дръпна вътре.

— Нещо усъмни ли го? — прошепна, затваряйки тихичко вратата.

— Кого?

Хладнокръвието ѝ смая Волкан.

— Комисаря — промърмори.

— Изглежда, не.

— Остави ли ги сами?

— Не знам. Толкова се вълнувах, че не забелязах — измър-мори Суна. — Чакай да

помисля. Поиска ми вода. Ходих до кухнята. Това е.

— Когато се върна, на същите места ли бяха?

— Да… Не. Комисарят беше прав.

— Добре — отново прошепна Волкан. — Сега ще влезем вътре. Ти вдигай колкото можеш
повече шум.

Суна изпълни нареждането. Докато вдигаше шум, Волкан се промъкна в хола. Посочи
едно кресло в смисъл, тук ли седеше. Тя кимна към отсрещното, влачейки столове с
невероятен шум. Волкан внимателно огледа посочения от Суна фотьойл и насрещното
канапе. Наведе се да погледне под креслото. Намери онова, което търсеше, под
мраморния плот на масичката. Повика Суна и ѝ го показа. Активиран бръмбар. За
минутното ѝ отсъствие Хаккъ Каплан беше закачил СРС-то на първото му попаднало
място. Волкан решително се изправи. Пусна телевизора. Холът се изпълни с говорещ на
английски глас. Случайно беше улучил ВВС. Суна често гледаше английския новинарски
канал.

Волкан я хвана за ръка и я отведе в кухнята. Без да повишава глас каза:

— Сложил е подслушвател. И той не е много далеч. Може да има и още. Отивам да

проверя кабинета ти.

Суна кимна.

— Една последна молба — каза Волкан. — Доведи господин Еге в кабинета, остави ни
сами и като се върнеш в хола, говори половин час без прекъсване. Плачи, смей се.
Бъди глезената жена, която не дава възможност на премиера да вземе думата. Каквото
се сетиш. През това време нашият приятел полицаят да продължи да слуша новини на
английски.

— Може ли да се усъмни и да дойде изневиделица?

Волкан Демиркан леко се усмихна.

— Никога не би направил това. Особено докато премиерът е тук. Той не търси мен. По
петите на Сарп е. Мисли си, че той ще дойде тук. Затова наблюдава входовете и
изходите. Много ще се чуди и ядосва, че не си загасила телевизора, докато говориш с
премиера, но нищо не може да направи. Не се тревожи. Едва ли тая нощ ще предприеме
нещо. А и ти вече ще останеш вкъщи.

— Аз съм послушно момиче — прошепна жената. — Не бягам от полицията.

Истанбул

— Моите съболезнования, Суна.

Това бяха първите думи на премиера още от вратата.

Погледите им се срещнаха. Суна потърси някакво пламъче в очите му. Но той отмести
поглед. Тя каза:

— О, извинявайте — и му подаде ръка. — Държа ви на вратата.

През рамото на премиера видя как бодигардовете изпълват стълбите зад гърба му от
външната до вътрешната врата. Единият влезе вътре заедно с него. Затвори вратата
зад себе си и остана пред нея, скръстил ръце на гърдите си.

Суна забеляза как лицето му помрачня, когато видя това.

— Благодаря ти — каза той на служителя. — Не се безпокой. Тук съм в безопасност.

Можеш да ме изчакаш отвън. Няма да се бавя много.

Бодигардът отвори вратата и излезе. Но личеше, че го прави неохотно. Защото щеше да

стои на тръни до излизането на министър-председателя.

— Мерси — прошепна Суна с лека усмивка. Вероятно премиерът усети, че телевизорът в

хола гърми с всичка сила. Погледна я въпросително заради този шум, но тя не
реагира.

— Корай много ви уважаваше и обичаше.

Тунабою кимна.

Суна го поведе не към хола, а към стълбите за горния етаж. Същевременно говореше
като картечница.

— Признателна съм ви за това, че дойдохте, господине. Наистина съм ви признателна.

Това посещение поне малко облекчава страданието ми, уважаеми господин премиер.

Еге Тунабою беше смаян. Какво ѝ ставаше на тая жена? Какви бяха тия учтиви
дрънканици? И разговорът по телефона беше странен. Беше го потърсила по мобилния.
Като чу гласа ѝ, сърцето му се качи в гърлото. Защото можеше да използва този номер
единствено в много спешен случай — опасност, болест, катастрофа, недай Боже. Така
се бяха разбрали. Слава Богу, нито веднъж не беше го направила през годините. Не му
беше звъняла дори след убийството на Корай. Геройски беше понесла мъката по брат си
и проблемите. Но когато днес го потърси, беше прошепнала:

— Тази вечер… Сам. В Кору… Много е важно.

Оттогава го беше обзела тревога. Страхът гризеше ума му като мишка по време на
церемониите и съвещанията. В главата му се въртеше все един и същ въпрос: „Да не ѝ
се е случило нещо?“

Суна и сега се държеше особено. Попречи му да влезе в хола. Продължи да го води към
стълбите. Премиерът подхвър-ли няколко шаблонни израза:

— Много съм зает напоследък. Случилото се с Корай е ужасно. Загубихме и Волкан,

сигурно сте чули.

Суна тъжно кимна. Бяха пред вратата на хола. Жената беше хванала премиера за лакътя
и го слушаше.

— А и този бомбен атентат срещу Самуел Коен. Международен проблем. Дори Бенжамин
Шеба Раам дойде за погребението му. Затова не можах да присъствам при Корай. Много
съжалявам. Вие да сте жива и здрава.

Внезапно забеляза показалеца ѝ. Суна говореше нещо крещейки и сочеше с пръст

нагоре. Премиерът усети как в него се надига паника.

— Моля за извинение — каза Суна. — Ще ида да намаля котлона да не изкипи чаят.

Надявам се да не ви разсъни. Знам колко обичате чай.

Еге Тунабоя реши да се включи в играта ѝ. Суна не правеше нищо безпричинно. Никога
не беше правила. Всички тези „уважаеми господин премиер“, официалностите и
необяснимото ѝ поведение сигурно имаха някаква причина.

— Благодаря — извика. — Няма да ме разсъни. Напротив, ще спя като къпан. Никой не

ми вярва, но е така.

— Късметлия. Аз не мога да заспя. Всъщност напоследък почти не спя, уважаеми

господине.

Отново вдигна показалец. Тогава той разбра: Суна не можеше да говори. Не можеше да
каже каквото трябваше, затова бръщолевеше така. Страхуваше се да не я чуе някой.
Дали къщата не се подслушва, запита се Тунабою. Но от кого? Усети бодеж в сърцето.

— Чакайте, ще дойда в кухнята при вас — изкрещя с все сила. Нали и Суна правеше
така. Точно пред стълбите жената го погледна умолително и посочи нагоре. Премиерът
я стисна за рамото.

— Какво става? — прошепна.

Тя сложи пръст на устните си:

— Шшшт! Подслушват.

— Кой?

— Горе — прошепна Суна, без да отговори. — Чака в кабинета.

— Кой?

Суна завъртя глава:

— Качи се… Ще видиш.

Още щом стъпи на първото стъпало, Суна закрещя зад гърба му:

— Помните ли, уважаеми господин премиер. Миналата година подарихте една книга на
Корай. Не се разделяше с нея нито за миг. Като умря, беше на най-видното място в
библиотеката му. Горкичкият ми брат.

Качвайки се на горния етаж, Еге Тунабою си спомни, че при телефонния си разговор от

Малта Корай Булут се беше държал странно като Суна.

„Уважаеми господин министър-председател — беше му казал Корай, — трябва незабавно

да се видим.“

Вярваше на Корай. Многократно му беше давал ценна информация, беше правил страхотни
полезни анализи. Дори преди години пръв Корай му беше казал как ще се разпадне
Европейският съюз. Стана точно така.

„Когато пожелаеш. По какъв въпрос?“

„Много важно е за вас, господине.“

„За мен? Подскажи ми малко.“

„Много внимавайте с обкръжението си.“

Веднага си беше представил лисичата физиономия на Джандемир Гюнер.

„Външният министър ли имаш предвид, Корай?“

„Всички, господине. И всичко.“

Явно не може да каже повече, помисли си.

„Добре. Ще се видим, като се върнеш. Кога се прибираш?“

„Във вторник.“

„Тогава нека да е в събота. Ще те чакам в Анкара.“

„Няма толкова време.“

Реакцията на Корай Булут беше неочаквана.

„Тогава ти определи деня.“

„Връщам се във вторник. Да се видим в четвъртък.“

Не успяха да се видят. Корай беше убит в сряда срещу четвъртък през нощта.

Когато стигна до площадката на етажа, мислите му бяха съвсем объркани. Отдолу

долиташе ту смеха, ту плача на Суна, която се надвикваше с телевизора.

— Помните ли, господин министър… Корай един ден…

Тези странности, шифри, шепот, тревожни погледи непременно имаха някакъв смисъл.
„Нека не ми се случва най-страшното, Господи“, промърмори. Тръгна към кабинета.
Пулсът му се ускори. Кой ли го чакаше? Отговорът беше зад вратата. Протегна се и я
отвори. Вътре беше тъмно. Спря на вратата и прошепна:

— Лейла?

— Аз съм, господин премиер.

Видя силуета до библиотеката. Косите му настръхнаха.

— Кой е там?
— Моля ви, господине. Влезте и затворете вратата.

Ако беше капан, беше паднал в него. Нищо не можеше да направи. Обърна се и прекъсна
и последния лъч светлина от долния етаж. Обърна се подозрително. Изведнъж стаята се
освети.

— Боже мили! — каза. — Ти?

— Да, господин премиер. Жив съм.

— Изключи този проклет предавател, Мурат — извика комисар Хаккъ Каплан. — Не

издържам повече.

Мурат Келкит протегна ръка и натисна червения бутон. Сръчно поставеният преди малко
от комисаря в гостната на сестрата на Корай Булут бръмбар замлъкна.

След като излезе полузамаян от несекващото бъбрене на жената от дома ѝ, Хаккъ

Каплан бързо се отдалечи, но двеста метра по-нататък сви вдясно и спря колата.

Помощникът му слезе веднага, извади чанта от багажника и я сложи до преминалия на

задната седалка комисар.

— Седни зад волана — нареди му навъсено Хаккъ. — Може да се наложи веднага да

потеглим. Кажа ли ти „фър“, хвръкваш, кажа ли ти „стоп“, спираш. Ясно ли е? Иначе
върви се хвърли от моста.

Мурат веднага зае мястото си и в огледалото за обратно виждане проследи как

комисарят със заучени движения отваря чантата и включва апаратурата. Когато на
екрана се появиха танцуващи сини и зелени черти, Хаккъ Каплан се помъчи да разплете
усукания кабел на слушалките, после се отказа, подавайки ги на Мурат.

— Разплети го. Бързо!

— Добра беше идеята за подслушване, шефе.

— Наистина ли?

— Ето това е предимството на Хаккъ Каплан. На мен дори не би ми дошло на ума да

инсталирам бръмбари. Сега ще си седим и ще чакаме да пропее славейчето.

Комисарят нагласи слушалките на ушите си и зачака напрегнато. После яростно стовари

огромния си юмрук върху апарата.

— Звук не издава това!

Хаккъ Каплан изтръгна от ушите си слушалките за кабела и натисна друг бутон. И

въпреки усиления докрай звук, нямаше нищо друго освен мъртва тишина. Внезапно чуха
тътрене.

— Пантофи — викна помощникът. — Жената ходи, шефе.

Той си беше помислил същото. Нещо, влачещо се по килима. Крака, обувки или чехли.

После отново настъпи няколкоминутна тишина. Тя се точеше и не се чуваше нито звук

въпреки няколкото удара с пестник, нанесени по устройството от комисаря.

— Шефе, ако…

— Млък! — изрева комисарят. Помощникът също беше чул звука.

— Чехли — прошепна. — Жената пак ходи.

Комисарят се беше навел над апарата, като че ли ако го прегърнеше, щеше да чува по-
добре. Точно тогава избухна страшен взрив.

Комисарят панически се отдалечи от апарата, а Мурат Келкит подскочи от мястото си

при изпълнилия колата гръм.

И ужасяващо висока, протяжна музика. След нея познатия на цял свят звук „динг,
донг, данг“.

„Midnight. This is BBC News. Now, Margaret Wilson and midnight news.“

Дори в огледалото се забелязваше как лицето на Хаккъ Каплан става моравочервено от

безмилостната битка за намаляване на високоговорителя.

— Пусна телевизора, проклетницата.

Когато покрай тях премина една много дълга лимузина, и двамата си помислиха, че е
премиерската. Дори от бегъл поглед личеше, че е бронирана.

Погледът на Хаккъ Каплан съвсем потъмня. Какво търсеше самият премиер по това време
на нощта в дома на жената?

Успокои се, че след малко ще разбере отговора от громолящия апарат. Спокойно можеше
да следи оттук разговора на премиера със Суна.

Но когато видя колата на премиера, в ума на помощника нещо прищрака. Щяха тайно да
подслушват министър-председателя. Това беше подсъдно. Мурат Келкит гузно се
размърда на мястото си.

— Знам — беше измърморил комисарят.

— Какво, шефе?

— Че престъпваме закона. Нямам избор.

Бяха наострили слух, но телевизорът не млъкваше.

По едно време Хаккъ Каплан сякаш различи две думи от рода на „моите съболезнования“
сред грохота на телевизора. Успя да чуе и отговора на жената „господин премиер“
посред новините на английски, които крещеше говорителят.

Беше почакал няколко минути, надявайки се вече да спрат телевизора, но нищо такова
не се случи.

Беше минал половин час от влизането на премиера при жената, но телевизорът гърмеше
с все сила. На фона на тази фъртуна от звуци се долавяше и гласът на жената. Тя не
млъкваше, обаче нищо не ѝ се разбираше. А гласът на премиера изобщо не чуваше от
апарата.

— Вероятно господин премиерът е седнал далеч — беше се опитал да успокои шефа си

Мурат. — А може заради телевизора да са минали в друга стая. И затова не чуваме.

Мурат страшно се беше изненадал, когато се обърна и видя Хаккъ Каплан да се хили
като лисица.

След петнайсет минути бронираната лимузина на премиера с коли на охраната пред и

зад нея беше минала покрай тях, този път в обратната посока.

— Господин премиерът си отива, шефе.

Бяха изчакали още известно време, но нищо не се случи. Вероятно телевизионните

новини свършиха и започна друго предаване. Младият полицай беше доловил нещо
подобно на лъвски рев.

Точно тогава Хаккъ Каплан беше извикал:

— Затвори проклетия предавател, Мурат — и той на драго сърце беше изпълнил

заповедта.

Втората заповед гласеше:

— Подкарай колата — и Мурат веднага натисна съединителя и включи на първа.

— Бръмбарът не свърши работа, шефе. Нищо не чухме.

— Имаш много здраве — изръмжа комисарят от задната седалка. — Точно обратното,

научихме много неща.

Мурат Келкит му хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане.

— В тази къща има още някой, Мурат — измърмори комисарят. — Не знам как е влязъл.
Но е там. И е професионалист. Намерил е бръмбара. Пуснал е телевизора, за да не
чуваме разговора. Премиерът е отишъл да се срещне с него, Мурат. Да разговаря с
него.

— И ние сега ще го заловим — даде газ Мурат Келкит.

— Не ставай глупав — кръшно се изкиска отзад Хаккъ Каплан, докато гумите свиреха. —
Как се претърсва дом, в който премиерът е престоял четирийсет и пет минути?

Когато се върнаха в нелегалната квартира, завариха Сарп да си гризе ноктите пред

прозореца. Филиз спеше върху едно от канапетата.

Гардения се качи в комуникационния център на горния етаж. Вече трябваше да има

съобщение от Лондон. От него зависеше пътуването на Сарп и Филиз до Малта. Вече
нямаха време. До два часа пътниците трябваше да напуснат квартирата. Иначе всичко
щеше да се обърка.

— Свърши ли си работата? — намусено попита Сарп.

Волкан кимна.

— Какво каза на премиера, твое превъзходителство?

Волкан хвана облегалките на креслото:

— Казах, че ще го убият, друже.

Сарп така бързо скочи към него, че за малко да го събори.

— Какво каза, какво?

— Ще те убият, казах.

— Какви ги приказваш? Кой ще убива премиера?

— Тувалкаин. Лудият, който уби Корай.

— Но защо? Какво вземане-даване има Тувалкаин с него?

Волкан замълча за малко, после въздъхна:

— Не зная. Това е въпросът, чийто отговор трябва да намерим. Защо? Докато не

намерим отговора, не можем да опазим премиера.

Сарп отвори уста да каже нещо, но не издаде звук. Сякаш дъх не му беше останал.

— И какво ще стане сега? Какво ще прави премиерът?

— Нищо — вдигна рамене Волкан. — Утре премиерът ще присъства на погребението ми.

— Ти си откачил — извика Сарп. — И премиерът, и Корай… И аз, дето се замесих в тази

работа. Всички сме луди.

Двамата седнаха и замълчаха.

Сарп помисли да попита дали убиецът е влизал в дома на Суна, но се отказа. Щеше да
бъде глупаво. Ако имаше нещо, Волкан щеше да му каже.

Друг въпрос обаче човъркаше ума на Волкан. Когато премиерът влезе в стаята, където
се беше скрил, прошепна „Лейла?“. Коя беше Лейла?

Лондон

Когато изпратеното от Гардения от нелегалната квартира съобщение стигна до Джесика

Тейлър, Биг Бен показваше десет и двайсет и седем вечерта, но директорът на МИ6
беше още в кабинета си. В десет и двайсет и девет Тейлър пътуваше към „Даунинг
стрийт“ на задната седалка на бронираната си кола. Вратата на номер десет веднага
се отвори и Желязната лейди беше приета в заседателната зала на горния етаж, където
я очакваха премиерът Стенли Удбридж, външният министър Оливър Винсънт Калвин и
началникът на Генералния щаб, армейски генерал Томас Седрик.

— Е, Джеси — каза Удбридж, — вероятно имаш основателна причина за свикване на

съвещание по това време.

— Офелия настоява да изведем двама души от Истанбул.

Всички знаеха, че това е кодовото наименование на капитан Гардения Нериса.

— Ти как мислиш?

— Като Офелия.

— Тоест да ги изведем.

— Да.

— Ами изведи ги тогава, Джеси.

— Но има един проблем, господин премиер.

— Тъкмо си мислех кога МИ6 ще започне да ни създава трудности. Какъв е проблемът?

Офелия да не иска да се жени? — но и сам не се засмя на шегата си.
— Онези, които трябва да изведем, са търсени от полицията.

— Супер! В какво ги обвиняват?

— Офелия каза, че имат връзка с убийство.

— Убийство ли? — намеси се генерал Седрик. До този момент беше седял безмълвно на
мястото си, сучейки червени мустаци. Джесика Тейлър знаеше, че я псува, задето по
това време го е докарала на „Даунинг стрийт“ десет.

— Да — потвърди, без да отмества поглед от премиера Удбридж. — Офелия казва, че

Ромео — това пък беше кодовото име на посланик Волкан Демиркан — бил убеден във
връзката на това убийство с „Пергел“.

— „Пергел“ ли? — съживи се външният министър Калвин, щом чу кодовото наименование

на операцията.

— Ти не спиш ли, Оливър? — измърмори премиерът. — Мислех, че си задрямал. Заблудил

съм се. Имаш да ни кажеш нещо ли? Би трябвало, защото ти ни въвлече в това.

— Господин премиер — отговори министърът, — Ромео е много опитен дипломат.

— Това ми го каза поне сто и двайсет пъти преди старта на „Пергел“. Или беше сто
двайсет и два?

Такъв си беше премиерът. Когато се притеснеше, се опитваше да се успокои с шегички,

които не разсмиваха никого.

— Доказал се е многократно в кариерата си — намеси се Джесика Тейлър. — Досега не е

грешил в сътрудничеството си с нас. И след като изскочи от подводницата…

— Разбира се, въпреки многобройните си ангажименти успя да накара Офелия да се

влюби в него. Не е ли вярно, Джеси? И агентът вчера настоя да прекратим
наблюдението на квартирата, понеже Ромео искал така. А ти разреши. Сега можем да
разберем какво се случва в проклетата къща само с благоволението на Офелия.

— Исках да кажа, господине — прокашля се Калвин, забелязал нервността на премиера,

— че Ромео е сигурен. Щом мисли така, трябва непременно да го имаме предвид. Ако
убийството действително е свързано с „Пергел“, не можем да си затворим очите.

— Кой, казвате, бил убит?

Всъщност никой нищо не беше казал.

— Един турски изследовател. Корай Булут. Доста известен изследовател. Онзи, който
подхвърли идеята, че химическите атаки не са дело на Ал Кайда.

— О, да — каза премиерът. — Спомням си. Който все говори за Тайната държава.

— И сега смятаме, че е жертва на някое от убийствата в „Пергел“.

— Значи смятате, Джеси…

— Така изглежда. Гърлото му е прерязано. Човекът, за чието извеждане настоява

Офелия, е виден сърдечен хирург. Професор Сарп Кая — продължи Джесика Тейлър, без
да обърне внимание на подигравката на премиера. — Сарп Кая е бил с изследователя в
нощта на убийството. Преди смъртта си жертвата му е споменала за „Пергел“. По-късно
му се обадила, че в дома му има някой. А преди два дни някой се опитал да прегази
професора с пикап.
— И защо известният доктор бяга от полицията?

— Това е малко сложно — притеснено отговори директорът на МИ6.

— Сложно значи. Аз пък си мислех, че разказаното дотук е сложно. Май пак се

заблуждавам.

Джесика Тейлър отново не обърна внимание на подигравката:

— Макар да знае много неща, докторът не е споделил с полицията. Искал лично да

открие убиеца и да му отмъсти. И затова непрекъснато се измъквал от следящите го
полицаи. Те са решили да арестуват него и момичето му за възпрепятстване на
следствието. Освен това…

— Освен това ли? Джеси, ако имаш още за разказване, да изпием поне по един чай.

— Освен това — продължи шефът на МИ6, — докторът е разпознал Ромео.

Пистолет да беше гръмнал в залата, не би постигнал същия ефект.

— Какво? — извика генерал Томас Седрик.

Премиерът ядосано удари по масата.

— И не само той — пусна още един куршум Джесика Тейлър. — Момичето на доктора и
сестрата на жертвата… Вече трима души знаят, че Ромео е жив. И турският премиер
вече знае или е на път да научи.

— Как? Как е изтекла информацията?

— Не е изтекла — каза директорът на МИ6, сякаш това беше съвсем в реда на нещата.
Тези тримата живеят заедно с Ромео в нелегалната ни квартира.

Премиерът Стенли Удбридж се вцепени. След известно време успя да промълви само три
думи:

— Това е катастрофа.

Никой нищо не каза. Удбридж въздъхна няколко пъти, опитвайки се да преодолее шока,
и тревожно изхриптя:

— Прекратете „Пергел“. Има пробив. Трябваше да знае само премиерът. А сега са

узнали още трима, които са извън схемата. Сигурно ще се разбере, че Ромео е жив. Ще
се разрази грандиозен скандал — и огледа присъстващите с ококорени от страх очи. —
Не мога да се ангажирам с това. Консерваторите ще скочат. Представете си медиите.

Като си помисли за вестникарските заглавия, за отровните журналистически клевети и

нескончаемите изказвания от екрана на гражданските организации, се паникьоса
тотално и повиши глас:

— Направете нещо! Прекратете проклетия „Пергел“. Вижте какво ще правите с Ромео. Ще

го очистите ли? Или ще го пратите под фалшива самоличност вдън земя. Просто
измислете нещо.

— Не става — категорично отсече Калвин. — Прекратяването на операцията няма да

промени нещата. Ако тримата решат да говорят, ще го направят въпреки спирането на
„Пергел“. Не забравяйте, че сме изправени пред по-голяма опасност от скандала.
— Когато ми казахте, че някакъв луд, който се мисли за цар Соломон, се готви да
превземе света, ви повярвах. Какво беше там, човечеството щяло да бъде поробено.
Оня щял да надуе фанфара…

— Не фанфар — измърмори нервно Калвин, — а тръбата на Давид.

— Не по врат, а по шия. Надува я и толкова. И като свирне, човечеството ще трябва

да избира между подчинението пред Йерусалим, който онзи ще провъзгласи за център на
света, и смъртта. Убедихте ме дори, че мръсникът ще получи някакво оръжие, което ще
доведе до Второто пришествие.

Директорът на МИ6 отвори уста да реагира, но Удбридж не ѝ даде възможност:

— Не съм свършил Джеси, не съм свършил. Каква беля само ми отворихте на главата.
Отвлякохте дипломат. И то на територията на чужда държава.

— Информацията на българските власти е много оскъдна — опита се Калвин да се

намеси, но премиерът изобщо не го чу и продължи, сякаш анализираше сам за себе си:

— Не стига отвличането, ами и демонстративно го убихте. Вкарахте го в атомна

подводница и му поръчахте какво да каже. Изстреляхте го от подводницата без
знанието на турските власти. И аз склоних на всички тези безумия. А сега ми
обяснявате как още трима души са вътре в тази бъркотия, обаче сме длъжни да
продължим.

Млъкна, за да си поеме дъх. Изгледа ги един по един.

— Сега ми кажете истината. Изложени ли сме на атака или не?

— Атака ли? Каква атака? — смръщи вежди генерал Седрик.

— Вирусна, Седрик, вирусна. Дали ни пуснаха вирус, който тотално ще ликвидира

човечеството? Как иначе да обясним всичките щуротии, които извърших, след като
повярвах в шантавите ви опасения? — и внезапно се обърна към шефа на МИ6: — Знаеш
ли кой дойде тук вчера, Джеси? Сър Алек Франкли Томас. Нали го познаваш? Великият
не знам кой си на масоните. Какво ли не изприказва само. „Махни тия скапани агенти
от ложите ми“, каза. Можеш ли да си представиш? Иначе щял да събори света на
главата ми. Знаете колко е силен и влиятелен. Направих точно онова, което не
биваше, и то благодарение на вас. Настроих масоните срещу себе си. И защо? Понеже
търсим уж някаква връзка между тях и откачения, наречен Тувалкаин. И този скандал
ако гръмне, спукана ми е работата. Това би било краят не само за мен и за
правителството на консерваторите, а и за остатъка от доверие към Великобритания.
Въвлякохте Великата Англия в театро. А мен поставихте в ролята на лудия.

— Това не е лудост, господин премиер — каза Джесика Тейлър. Тонът ѝ беше възпитан,
но леден.

— Не се насилвай, Джеси. Остави протокола. Очевидно до ден-два ще бъда един

опозорен бивш министър-председател. Можеш да ме наричаш по име. Дори на галено
Стан. Като бившия каубой-премиер.

— Няма никаква лудост — този път тонът на директора на МИ6 беше укорителен. —
Разполагаме с безброй разузнавателни сводки. Имаме информация не само от нашата
служба, но и от чуждите разузнавания и медиите. Убийствата са минимум двайсет. И
при всяко фигурират писмени послания, съдържащи все същите думи. И те ли са
безумия?

— Стига толкова, Джеси. Играта приключи. Нямаме избор. Налага се да прекратим

„Пергел“ и да излезем чисти. Поне да се отървем с минимални загуби. Ти ще подадеш
оставка. Може да предпочетеш самоубийство. Аз ще уволня Калвин и така нататък…

— Всичко това не е изход — заинати се Джесика Тейлър и продължи остро: — Съгласна

съм с Калвин. Прекратяването на „Пергел“ няма да реши проблема. Заплахата ще
остане. А после ще бъде твърде късно. Нека послушаме Офелия. Тя вярва на Ромео.

— Ха, ха, ха — нервно се изсмя премиерът. — Вярвала му. Правилният израз е

„влюбена“.

— Нито един агент от МИ6 не поставя чувствата над работата си — задъха се Тейлър.

Генерал Седрик потвърди, кимайки:

— Блестящо досие. Пълен успех в девет операции на живот и смърт. За мен като
гаранция са достатъчни двата куршума в тялото ѝ и раната от нож.

— Има и още нещо — намеси се Оливър Винсънт Калвин.

— Пак ли, Калвин?

— При тези обстоятелства извеждането от Турция на доктора и момичето е в наш

интерес.

— И защо?

— Защото изцяло ще бъдат под контрола ни.

Премиерът забарабани с пръсти по масата.

— И така — изръмжа. — Какво предлагате?

— Да ги изведем — мигновено отговори Калвин.

— Теб няма да питам, Джеси. Знам отговора ти.

— Да, господин премиер.

— А ти, Седрик? Армията на Нейно Величество дали е готова на още едно отвличане?

— Ние, войниците, казваме, че казанът така или иначе е пробит. Една дупка повече
или по-малко не е от значение. Съдържанието все ще изтече. Да ги изведем.

Стенли Удбридж се обърна към директора на МИ6:

— Как ще го направиш, Джеси? Пак ли с подводница?

— Дипломатическа поща и самолет.

И Калвин, и Седрик подскочиха като ужилени.

— Света Богородице! — простена премиерът. — Ти наистина си откачила, Джеси.

Отвличане с дипломатически самолет. Мили Боже!

— С военен състав не става — промърмори генералът.

— Не съм го казвал. Това си е операция на МИ6 — и погледна към Калвин. — Стига

Външно да помогне.

— В Лондон ли ще свалите бегълците? Според мен, по-добре на север. Поне е по-

изолирано. Къде ще ходят? Знае ли се?

Джесика Тейлър изстреля последния си куршум:

— В Малта. Ще ги свалим в Ла Валета.

Съвещанието приключи в един и половина. Директорът на МИ6 погледна Оливър Винсънт

Калвин:

— И вие ще пътувате с дипломатическия пощенски самолет за погребението на Ромео в

Истанбул.

— Добре. Знае ли се какво ще правят пътниците в Ла Валета?

— Приблизително. Имало кодирано писмо. От убития изследовател.

Бузите на външния министър внезапно пламнаха:

— Писмо ли?

— Да. Ромео го е видял. Офелия каза, че ще се опита да го копира.

— И какво ще търсят в Малта?

— Убедени са, че ключът към шифъра е в Ла Валета.

Истанбул

— Бързо се пригответе. Има много малко време. Бързо, бързо.

Това беше Гардения Нериса. Забързано слизаше по стълбите и весело пляскаше с ръце.
Започна да буди заспалата Филиз, която вече се беше размърдала, обезпокоена от
гласовете.

— Време е за път!

Волкан спря да бъбри и изтича при нея:

— Съобщи ли за срещата ми с премиера?

Гардения кимна.

— И?

— Няма „И“. Отбелязано е и толкоз.

— В колко е самолетът? — сънено попита вече изправилата се Филиз.

— Планират кацане в Истанбул в единайсет — отговори Гардения. — С него пристига и

външният министър от Лондон — и погледна Волкан: — За погребението ти — промърмори
и отново плесна с ръце към Сарп и Филиз: — Хайде, действайте. Нямаме време за
размотаване. До половин час ще дойде кола да ви вземе.

— Няма какво да се приготвяме — ядоса се Сарп. — Да не помъкнем куфари, я. Така

тръгваме, с празни ръце.

Филиз ласкаво плясна Сарп по коляното и се втурна към умивалника.

Бурята, от която Волкан се страхуваше, се разрази след като Сарп и Филиз напуснаха
квартирата с един закрит микробус.

Гардения забеляза, че се приготвя и го попита:

— Какво правиш?

— Оправям си външния вид.

— Защо?

— Забрави ли, че днес предстои тържество в моя чест — ухили се, като избягваше да
среща погледа ѝ. — Човек трябва да бъде елегантен на собственото си погребение,
нали?

Гардения се изправи без да отговаря. Тръгна към стълбите за долния етаж. Когато
стигна до устройството на стената, Волкан разбра намерението ѝ. Но вече беше късно.
Успя само да каже:

— Ей, не прави това!

Гардения не му обърна внимание. Бързо прокара пръсти по панела с девет цифри и три
бутона в различен цвят.

Беше заключила всички изходи в нелегалната квартира. А Волкан не знаеше кода. Беше
затворник в къщата. Единственият начин беше Гардения да отключи.

— Отключи, моля те, Гардения!

— Защо?

— Отиваме на погребението. Трябва да бъда там.

— Не става. Да не си полудял? Това е невъзможно.

— Моля те, длъжен съм.

Момичето застана пред дигиталното устройство с разкрачени крака и ръце на

хълбоците. Точно като войник. Погледът ѝ беше строг, а лицето — безизразно.

Волкан Демиркан стана и тръгна към нея.

— Отключи, Гардения.

Тя изобщо не помръдна. Само още малко разтвори крака за повече стабилност.

— Не ме принуждавай, Гардения. Отключи вратата. Знаеш, че ако се помъча, ще разбия

кода.

— Хайде, бе! — тонът ѝ беше безизразен. — Я опитай!

Волкан пристъпи още една крачка и когато протегна ръка към устройството зад гърба
ѝ, се случи нещо неочаквано. Гардения светкавично измъкна оръжието от кръста си.

Когато опря дулото в гърдите му, Волкан се засмя:

— Ще дръпнеш ли спусъка?

— Изобщо не се съмнявай.
В очите ѝ сякаш гореше огън. Никога досега не беше я виждал толкова категорична.

— Ще ме застреляш, така ли?

Вместо отговор момичето опря плътно дулото в гърдите му.

— Но скъпа — опита той нежно, — това е собственото ми погребение. Ще присъствам на

погребението си, представи си. Това не се случва всеки ден. Може да влезе и в
книгата на рекордите Гинес — и вдигна ръка, сякаш пишеше нещо. — Човекът,
присъствал на собственото си погребение!

Засмя се и погледна Гардения с най-чаровния си поглед, но не постигна ефект.

После се опита да отблъсне дулото от гърдите си. И тази маневра не успя. Точно
обратното, капитанът натисна още по-здраво и се приближи плътно до него.

— Волкан — извика. — Не ме принуждавай. Недей да го правиш!

Той забеляза как показалецът ѝ се извива като лък върху спусъка. Моментен нервен
спазъм или опит да ѝ отнеме оръжието щеше да отпусне лъка. След като куршумът
пробиеше малка дупка в гърдите му, щеше да счупи ребрата, да пръсне със страшен
гръм вътрешните органи, да отвори дупка като пещ на гърба му и да се забие в
стената.

Момичето нито за миг не отдели очи от неговите.

— Вероятно мислиш, че си ме омаял достатъчно, за да не те убия, Волкан. Ще го

направя без да ми мигне окото. Така съм обучена. Да не се поддавам на чувствата си.

— Вчера се съгласи.

— То си беше за вчера.

— Какво значи това? Каква е разликата между вчера и днес?

— Днес ще има много хора. Повечето от тях те познават. Освен това вестниците и
телевизиите дни наред показват снимката ти. Ще дойдат и президентът, и премиерът.

Добре, помисли си Волкан. И убиецът ще бъде там.

— Престани вече с тия глупости — рязко каза Волкан. — Ти си тук, за да изпълня

задачата си. А ми пречиш.

— Задачата е изпълнена. Контактът е осъществен.

— Само част от нея — процеди Волкан през зъби. — Приключи маскарадът на твоите.
Сега ще изпълня поставената ми от моя премиер задача.

— Задача от премиера ти ли?

— Да, съкровище. Имам нова задача.

— Ако попитам, ще ми кажеш ли каква е?

Дулото беше все още опряно в гърдите му, но тонът сякаш беше смекчен.

— Ще ти кажа — незабавно отговори Волкан. — Имам задача да предпазя премиера от

заговор.
— Какъв заговор?

— За убийство. Поне ще се опитат. Твоят министър знае това. И нарочно идва на

погребението. Така че няма нужда да тичаш горе и да изправяш Лондон на нокти.
Затова отключи вратата.

Гардения завъртя глава.

— Ако се опиташ да ме спреш, ще те премажа и ще мина.

Решителното изражение върху леденото лице на капитана не се промени.

— Знам, че ще го направиш — каза студено. — Но не ти го препоръчвам.

— Опърничава като коза.

— От кръвта на дедите ми е.

Волкан ядосано ѝ обърна гръб. Ако тя не отключеше, нямаше начин да излезе оттук. И
ако не успееше да попречи, палачът на Тувалкаин щеше да размаха меча и премиерът…

— Гардения — рече безпомощно и се обърна към нея. Първоначално не забеляза

промяната. Миглите на момичето бяха мокри, но се опитваше да се усмихне. Оръжието
го нямаше. Сигурно беше върнато на мястото си. Висящо от кръста към хълбока ѝ.

— Обещай ми — прошепна тя, опитвайки се да спре риданията.

— Какво?

— Че няма да умреш.

— Обещавам.

— Заради мен.

— Заради теб.

Целуна навлажнените ѝ от сълзите очи. После устните им бавно се сляха. Волкан

отдръпна лице и я погледна в очите.

— Наистина ли щеше да дръпнеш спусъка?

— Със сигурност.

Когато откъснаха устни един от друг, бяха се задъхали.

— Ако бяхме продължили още малко — каза Гардения, освобождавайки се от прегръдките

му, — Сарп и Филиз нямаше да стигнат до Малта — целуна го по бузата и стана. —
Трябва да се обадя в Лондон. Да говоря с няколко души в консулството. Да видим как
върви подготовката.

— Сигурна ли си, че няма да ги заловят?

— Досега дипломатическите пратки в куриерските самолети не са били претърсвани.

Това е международен закон.

— Гардения — размаха пръст Волкан, — това не са пратки, а двама души. Двама

заподозрени, търсени навсякъде от полицията.
— Ами в документите няма да пише, че в кашоните има хора, я.

Волкан я изгледа накриво.

— Казвам, ако ги проверят, Гардения. Малтийците може да се усъмнят и да отворят

кашоните. Все пак има риск.

— Животът е изтъкан от рискове — засмя се Гардения Нериса. — Преди малко и двамата

бяхме изложени на риск.

— Риск ли?

— Разбира се И двамата бяхме на прага на смъртта.

Истанбул

Снайперът в края на дългата цев сочеше жената отсреща. Убиецът и за миг не отделяше
очи. Цялото му тяло беше сковано от седенето с часове в едно положение, но той беше
привикнал да побеждава болката с воля. Все още не беше се появила нито една от
целите.

Беше избрал позицията си предишния ден. Отне му само няколко секунди да отвори
ключалката и да се промъкне вътре. Сградите с лице към двора на джамията бяха заети
от адвокатски кантори и лекарски кабинети. Празното помещение, в което влезе, беше
едно от тях. Дворът се виждаше като на длан. Оттук можеше да контролира в радиус от
сто и осемдесет градуса. Натоварен с трафик булевард и тесни криви улички, където
трудно би се ориентирал попадналият тук.

Всъщност и онзи нещастник плачеше да му пререже гърлото, но вече беше наясно, че

няма да има удобен случай. Нямаше как да се добере до мъжа и момичето поради
полицейската охрана. Беше го разбрал по време на погребението на жертвата. И трите
цели бяха там, но полицията не позволяваше и пиле да прехвръкне около тях.

Четири пъти беше влизал сред тълпата с риск да го заловят, но не успя да премине
веригата от плът около целта. Полицията можеше да го обискира всеки момент. Можеше
да пререже гърлото на мъжа още там, но това щеше да оплеска нещата. Единственият
вариант беше тихичко да се измъкне оттам. Така и беше направил, ругаейки наум.

Проклетникът ми се изплъзва за трети път, си каза по пътя от джамията „Тешвикийе“

към Нишанташъ.

Когато седна в бара на булевард „Румели“ да удари две уискита, погледна екрана на
телевизора и разбра, че се е случило нещо важно. Обърна се към едно момиче, за
което предположи, че знае английски:

— Хей, бебчо, какво става? Кого показват по телевизията? От два дни е постоянно на
екрана.

Момичето беше го погледнало през рамо. Мъжът не изглеждаше зле. Малко попрехвърлил
годините, но привлекателен. Ако се съдеше по облеклото му, имаше дебел портфейл. А
тя се интересуваше точно от това.

— Един дипломат — отговори. — Катастрофа някъде… Тоест умрял… Разбира? Клечка…

Премиери и министри идва за погребение…

Убиецът беше свикнал с изненади. Нищо не можеше да го развълнува сериозно. Когато

се изненадаше, това траеше не повече от части от секундата. После веднага се
приспособяваше към новата ситуация. Но когато видя на екрана последната цел,
показана му онази нощ от скърцащия глас, зина с уста. Това беше той. Категорично.
Последната цел.

— И този ли идва? — попита той момичето, кривейки уста.

— Аха. Умрелият е приятел на премиера или тъй…

Още в този момент взе решение. Ще се опита да се свърже с поръчителя, в противен

случай щеше да действа на своя глава. Скърцащият го бе предупредил: „Чакай“, ама
нейсе. Целта щеше да бъде точно на мушката му. Какво повече да чака? Всевишният му
я предлагаше на тепсия, сякаш казваше: „Вземи и го очисти“.

Излезе от бара, без да обърне внимание на подвикналото подире му момиче:

— Хей, ти бяга? Хубава приказка край?

От новините горе-долу беше схванал в коя джамия ще се извърши ритуалът. Беше

обходил и проверил околността и разузнал района до най-дребните подробности. Беше
обиколил булеварда и уличките, беше слизал до плажа… Когато на един прозорец на
шестия етаж забеляза надписа „For rent“, очите му светнаха. Дори планът се оформи в
главата му.

Сега дворът на джамията беше препълнен. Наоколо бъкаше от полиция, както и

предполагаше. Дори по някои прозорци и балкони имаше въоръжени полицаи. Това вече
не го очакваше. Защото полицията можеше да влезе и в този апартамент, макар и
празен. Слухът му беше постоянно нащрек. Но досега не се чу нито звук.

Повтори действията си поне за петдесети път от сутринта. Огледа със снайпера всичко
в радиус от сто и осемдесет градуса. Все още не се виждаше никаква цел.

В този момент пред двора спря зелена кола. Извадиха покрит с националния флаг
ковчег и го понесоха на ръце. „Сигурно е на жертвата“, помисли си. Явно церемонията
започваше. „Еее, къде ги тия цели“, рече си нетърпеливо. Но това чувство никак не
подхождаше на професията му. Нетърпението раждаше напрежение. А напрежението —
безпокойство. Тъкмо то беше най-големият му враг. Трябваше да чака с поглед през
снайпера и пръст на спусъка. Единствено да чака. Докато види целта. И да се моли
двете цели да са близо една до друга. Защото щеше да има време само за два
изстрела.

Времето след първия изстрел нямаше да е повече от три секунди. Имаше нужда от поне
осем секунди да обърне оръжието от първата към втората цел — ако бяха далеч една от
друга, да се прицели през снайпера и да натисне спусъка. Но нямаше да разполага с
толкова време. Тогава трябваше да избере една от целите. Най-важната. „Късметлия
копеле“, измърмори. „Може би и този път ще се отървеш, но накрая ще ти прережа
гърлото. Не можеш да избягаш от меча на Тувалкаин!“

Истанбул

Дори не разбраха къде се намира сградата, пред която ги бяха докарали тайно с кола.
Когато излязоха от микробуса със затъмнени стъкла, се озоваха в тъмно като склад
помещение. Чуха звук като от дърпане на шалтер и над главите им светнаха големи
лампи. Забелязаха множество уреди, сред които тежка стоманена макара, провесена от
тавана на дебел синджир. До голямата врата през която влязоха, имаше товарен
асансьор.

Докато Сарп, хванал ръката на Филиз, се оглеждаше наоколо, в дъното се отвори

врата. Двама души тръгнаха към тях. Шофьорът на микробуса седна зад волана, без да
ги дочака, и потегли към отварящата се със звънтене автоматична врата. След няколко
секунди беше излязъл през нея. Сега автоматичната врата се спусна надолу и
стоповете на микробуса изчезнаха.

Без да говорят, новодошлите им посочиха място за сядане. Два пластмасови стола,

които някога са били бели. Отпред имаше маса, покрита с накъсани вестници и по-
мръсна от столовете. И когато двамата си тръгнаха, никой повече не се заинтересува
от тях. Никой не дойде да ги попита или да поиска нещо от тях. Времето едва се
точеше.

— Обичам те — внезапно рече Сарп. — Това е. И ще се омъжиш за мен.

Ако не мислеше, че ги наблюдават, Филиз щеше да стане и да го разцелува.

— Май досега не си правил предложение на колене.

Тонът ѝ беше като на глезено момиченце.

— Не ме карай да го правя сега тук — и се опита да стане, но момичето разтревожено

го спря:

— Вярвам, вярвам — и след известно мълчание попита: — Мислил ли си какво ще правим

в Ла Валета?

— Няма какво да мисля. Ще намерим артилерийската батарея, която описа Суна. Сигурен
съм, че Корай ни е оставил там знак. Трябва само да го видим.

— А ако не го намерим?

— Ще го намерим — отсече.

— Сарп?

— Да?

— Искам да те питам нещо, но се страхувам.

— Страхуваш ли се? От кого?

— От теб.

— От мен?

— Да, от теб. По-скоро да не ме разбереш погрешно.

— Имаш право. Любимият ти е едно глупаво магаре.

— Сарп — укорително каза Филиз.

— Добре де, шегувам се. Какво искаш да знаеш?

— Вие, масоните… Наистина ли сте забъркани в опасни неща?

— В какъв смисъл? — опита се да скрие Сарп изненадата си.

— Ами опасни. Господство над света… Петата колона… Дейност в полза на Израел…
Обслужване на еврейските интереси… Унищожаване на религията… И тем подобни. Така се
говори за масоните.
— Ще започна от края, госпожо прокурор — чукна той носа на момичето. — Масоните не
са безверници. В ложата на разположение са три книги. Коранът, Библията и Тората. А
ония дейности, за които говориш, са лъжи и клевети. Нищо опасно не правим.
Масонството е философия. А масонската ложа е многонационална и многорелигиозна
структура, прокарваща тази философия. Всъщност няма нищо тайно. Всичко е
въображаемо. Игра за пораснали деца. Естествено, не служим на еврейството.
Абсолютни клевети.

— А защо клеветят масоните?

Зададеният чистосърдечно, с ококорени очи въпрос свари Сарп неподготвен. Помисли

си, че откакто е масон, никой друг въпрос, зададен от умни хора като Корай, не го е
разтърсвал така. „Защо ги клеветят?“ Защо наистина? Не можа да отговори. Понеже не
знаеше.

— Остави чужденците — каза Филиз. — Всички наши известни люде са все масони. Не
можело да се издигнеш иначе.

— О, мила, не е точно така.

— Как да не е? Дори султан Мурад V е бил масон. Великите Рашид паша, Митхат паша,
Талят паша…

— Председателят на парламента Кязъм Йозалп, бившият премиер Хасан Сака, Суат Хайри
Юргюплю, Тевфик Рюштю Арас, Селим Сапер и още около петдесет министри, Намък Кемал,
Зия Гьокалп, Зия паша, Шинаси. Месут Йълмаз от по-новите премиери, Бюлент Акарджалъ
от министрите. Филиз, този списък е много дълъг. Знаеш, че в него има и приятели на
Ататюрк, нали?

— И той ли е бил масон?

— По този въпрос има различни твърдения.

— Не знам за твърденията. Мустафа Кемал е бил масон. В публикувания през 1998

година от Ню Йорк Таймс списък на масоните фигурира и името на Ататюрк. А в
мемоарите си прислужникът му пише, че при една разходка в Измир Ататюрк казал:
„Едно време и аз бях масон, но ми омръзна. Участвах в ритуалите и повече не стъпих
в онази сграда“, бил казал Ататюрк.

— Всичко това са слухове. Колкото е погрешно да се каже, че е бил масон, толкова и

че не е бил. Според версията Мустафа Кемал е бил приет през 1913 година в ложата
Веритас в Солун. Талят паша е от същата ложа. И пак според версията не е останал
дълго.

— Всъщност Ататюрк е закрил масонските ложи — каза тя.

— Не може да се каже, че ги е закрил. Решил е масоните да прекратят дейността си. В

масонството това се нарича „приспиване“. И масонството в Турция заспало.

— Ако не са заспали, щели да бъдат закрити.

Сарп я погледна замислено. Внезапно се сети и я попита:

— Защо ме разпитваш за това?

Лицето на момичето грейна:

— Защото като се омъжа за теб, ще стана масонска съпруга.

Сарп избухна в смях, а Филиз се засегна.

— Какво смешно има? Няма ли да бъда масонска съпруга?

— Ние наричаме сестри масонските съпруги, дъщери и майки.

— Хубаво, тогава ще бъда сестра. И без това съм такава.

— И то най-красивата от всички. А аз ще ти дам белите ръкавици, които не съм давал

никому от вечерта на приемането ми.

— Ръкавици ли? Защо?

— Масоните носят ръкавици в ложата. Това е символ за винаги чистата ръка на масона.
При приемането дават два чифта ръкавици. Почитаемият казва: „Единият за вас.
Другият ще дадете на съпругата, дъщерята, майката или на любимата“. Не съм намерил
жена, на която да дам втория чифт.

Погледът на момичето се замъгли.

— И ще сключим брак по масонски.

— Боже мили, това пък какво е?

— Най-великолепната сватбена церемония в света.

В този момент капаците на вратата към улицата зазвънтяха и започнаха да се отварят.

Те станаха. Отвори се и вратата в дъното на склада и трима души тръгнаха към
влизащата кола. Свалиха от покрития пикап две огромни метални каси. Тримата
обсъждаха надълго и широко до сандъците нещо, което те не чуваха.

После единият дойде при тях.

— Време е, господине. Да ви настаним тук.

Тогава момичето разбра, че щяха да ги наместят в сандъците ковчези.

— Дума да не става — възрази. — Никога няма да вляза там.

— Един момент — намеси се Сарп. — През целия път ли ще останем там?

— Не — отговори служителят. — Само до излитането на самолета.

— А на мястото, за което пътуваме?

— И там известно време ще престоите вътре. В града сте свободни.

Сарп погледна Филиз.

— Ще се задуша — простена тя. — Ще умра.

Служителят отвори капака на единия сандък. Вътрешността беше покрита с мека

материя. Щяха да легнат по гръб. Като мъртъвци. И капакът да се затвори над тях.

— Спокойно можете да дишате. Не се безпокойте. Бездруго ще останете не повече от

четирийсет минути.

Четирийсет ли? Боже Господи. Четирийсет безкрайни минути.

Филиз пак погледна Сарп. Той протегна ръка и я привлече към себе си.

— Не бой се — прошепна в ухото ѝ. Опита се да постигне най-чаровната си усмивка. —

Че защо да се боиш? Моят ковчег ще бъде до твоя.

— Сарп!

— След като легнете, ще натоварим касите на пикапа. Тръгне ли, повече няма да
говорите. Като стигнете на летището, шофьорът ще извика: „Внимателно! Вътре има
кристални полилеи. Ако се счупят, не можем да ги платим дори себе си да продадем!“,
или нещо подобно. От този момент повече не допускайте и най-малкото тропване. Малко
да се усъмнят, ще проверят сандъците с апаратура. И край на всичко. Излитането е
запланувано единайсет минути след натоварването.

— А после? — тревожно попита Филиз.

Мъжът усмихнато се обърна към нея:

— После ще затегнете коланите, госпожице. При кацането пак ще ги затегнете и до

отварянето на капаците няма да издавате нито звук. Разбрахме ли се?

Сарп и Филиз се спогледаха. Нямаха друг избор.

— Добре. Тогава заемете местата си. Започва операция Летящ ковчег.

Истанбул

Пръстът му на спусъка започваше да изтръпва. Убиецът се помъчи да мисли за нещо

друго, за да потисне отново надигащото се нетърпение. Не, това беше още по-опасно.
Трябваше да съсредоточи всичко — чувствата и нервите си, в предстоящата задача. Но
не се появяваше никаква цел.

Изведнъж видя същия мъж.

Онзи с тъмните очила и шапката, когото вчера видя отдалеч на погребението, пак
стоеше до стената. Сигурно е полицай, мина му през ума. Но жената не прилича на
туркиня. Някаква британска или американска курва.

Сега нетърпението отстъпи мястото си на тревога. Британка или американка? Клетките

му веднага забиха тревога. Огледа двамата през бинокъла. Мъжът криеше лицето си.
Определено. И очите на жената бяха покрити от очила с огромни рамки. Все пак се
виждаха косите, носът, чертите на лицето и брадичката ѝ. Свали бинокъла малко по-
надолу по нея. Анализира стойката ѝ. Разтворени встрани крака, напрегнати като лък,
готов за стрелба.

Напълно професионална стойка.

Жена като пружина до мъж, застанал нормално, даже малко отпуснато.

ЦРУ!

Или МИ6? Може би МОСАД?

Това предположение съвсем го обърка. Възможно ли беше? Какво търсеше на

погребението на загинал при катастрофа дипломат агент на МИ6 или ЦРУ? Само да
пожелая, ей сегичка ще те очистя, гад такава, помисли си. Страшно много му се
искаше. Достатъчно беше само леко движение на пръста по спусъка. „Това бебче за миг
ще те превърне в купчина месо“, измърмори. „Няма даже да имаш време да пипнеш с
ръка корема си, за да прибереш сипещите се по земята черва.“

Неохотно отмести мушката от толкова харесаната жертва. Обърна отново снайпера към
тълпата. Но не го видя. Същинската цел я нямаше. Може би нямаше да дойде. Помисли
си: В такъв случай, като си свърша работата тук, ще дойда за теб. Ще ти резна
гръкляна в дупката, където си се скрил.

Известно време оглеждаше множеството без да мисли за нищо. Бяха положили ковчега
върху камък. Около него подред застанаха за почест. Вероятно е бил важна клечка.
Всички тъпанари от Истанбул бяха тук.

Изведнъж гледката през снайпера се раздвижи. В едва освободеното от едри мъжаги в

тълпата пространство забеляза гърба на трудно движещ се възрастен мъж. Не виждаше
лицето му. До него имаше жена. Веднага я позна, макар да беше с гръб. Жената от
вчерашното погребение… Онази, на която целуна ръка мъжът с черните очила и шапката.
Тя пак беше в черно.

Възрастният мъж и жената в траур минаха зад ковчега и се обърнаха с лице към него.

Целта!

Адреналинът изпълни всичките му клетки.

Сега срещу него беше старецът, за когото скърцащият глас беше казал: „Чакай. Остави
го за мен.“

Той беше хванал жената в черно подръка. От другата страна имаше човек с широки като
стена рамене. През оптичния мерник на снайпера видя висящия от ухото му кабел.
Охрана! Беше толкова грамаден, че ако се наведеше само два сантиметра вляво, щеше
напълно да закрие целта. А и зад възрастния мъж и жената беше образувана жива
стена. От другата страна на ковчега стояха четири реда полицаи с щитове. Ако се
наложеше, щяха да вдигнат щитовете и да направят преградна стена. Сигурно и личната
му охрана има щитове, помисли си.

Убиецът радостно се усмихна. „Глупаци“, рече си. „Стига ми пролука колкото върха на
иглата“.

Опря глава в приклада на Такаров MTK11. Съсредоточи се в снайпера. Леко изпъна и

обви пръст около спусъка.

Целта все още беше пред него.

Кой знае как щеше да се изненада оня с тенекиения глас, като научи?

Подарък от Скорпиона, щеше да му каже на оня негодник, като се обади. И втория

пакет пратих по пощата. Работата е свършена.

Няколко пъти пое въздух. После го задържа. Очите, мозъкът и пръстът му бяха
съсредоточени в целта като римско копие.

И натисна спусъка.

Ла Валета

— Последна спирка. Заповядайте, вече можете да излезете.

По едно време Сарп беше загубил надежда, че този момент ще настъпи. Нямаше проблем
с натоварването на сандъците на самолета. Всичко беше наред, дори когато отвориха
сандъците и ги извадиха оттам, с апетит бяха омели дадената им храна. Обаче на
летището в Ла Валета сърцата им се качиха в гърлата.

Докато свалените от самолета каси се натоварваха в осигурената от британците кола,

някой извика:

— Хей! Вие там, какво си мислите, че правите?

На Филиз ѝ се стори, че сърцето ѝ спира. Ужасяваше се, че ударите му се чуват и

отвън.

Вратата на колата се отвори и затвори. На Сарп се стори, че чува забързани стъпки.

— Митничари — прошепна непознат глас. Сигурно беше шофьорът, който трябваше да ги

откара в града. — Не се бъркай — каза същият глас. — Ти си англичанин. Вече не сте
господари тук.

— Гадните копелета британските дипломати — каза плътен глас, от чиито стъпки се

разбираше, че приближава към тях.

Това беше служителят, който в самолета извади Сарп и Филиз от сандъците. Когато
виното свърши, той беше изпратил да им донесат.

Беше се представил като Питър — очевидно не с истинското му име. Но това беше

нормално за служител на британското разузнаване МИ6, отговарящ за куриерския
самолет.

Стъпките съвсем приближиха.

— Откъде пристигате? — попита троснат глас.

— От Истанбул.

Мъжът вече беше до тях.

— Какво има вътре? — удари по сандъка с Филиз.

— Откъде да знам? — измърмори Питър. — Връчиха ми куп хартии… В този плик е всичко.
Вземи и чети. Аз не съм го отварял. Май бяха полилеи. Гледай да не се счупят, каза.
Една съпруга в Истанбул. Жената на тукашния посланик специално ги поръчала от
Турция. С държавни пари…

— За пръв път ми се случва дипломатическа поща да пристига по това време — каза

малтиецът.

Питър веднага се съгласи с него:

— И на мен. Когато ме повикаха, се срещнах с едни сладки мацки. Виж, приятел,

намери начин да отидеш до Истанбул, казаха. Прелестни гаджета.

— В документите пише полилеи от порцелан и кристал. С по осем свещника, на шест

нива. Двайсет и четири халогенни ампули. Четири парчета. По два във всяка каса…
Така ли е? Видя ли ги при предаването?

— Нее. Какво ми пука. Да не счупя нещо, че после горко ми, друже. Щом го пише в
документите, така е. Двайсет и четири халогенни ампули по две, четирийсет и осем.
Като светнат, все едно слънцето е изгряло. Ако искаш да си сложиш главата в
торбата, отвори ги и провери. Аз не пипам.

— Дипломатическа поща — промърмори митничарят. Гласът му се стори поомекнал на

Сарп. — Турските митничари са били дипломатически печат.

— Нищо, отвори ги. Да се успокоиш.

Какви ги плещиш, бе, каза си Сарп.

— Виж, виж — настоя Питър. — Къде ли са ключовете?

— Ей — извика малтиецът. — Какво ровиш сега? Някой каза ли ти да ги отваряш? Ще

отвориш касите и после ще се оплачеш от мен, а?

— Не си измисляй, друже. Защо да правя това?

— Дори да не се оплачеш, ще проличи, че са отваряни. Хайде, разкарай тия ковчези от

очите ми.

— Какво каза? — разсмя се Питър. — Ковчези, а? Ей това не бях се сетил. Хайде

тогава, помогни да натоварим ковчезите в колата.

И моментът най-сетне настъпи. Колата спря и Питър каза:

— Последна спирка. Заповядайте, можете да излезете.

Първа от ковчега си излезе Филиз.

После се вдигна капакът на сандъка със Сарп.

— Добре дошли в Ла Валета. Малко ви уплаших, но се налагаше.

Задните врати на колата се отвориха и дневната светлина нахлу вътре.

— Къде сме?

— Пред крепостните стени на Ла Валета.

— Насред улицата ли ни оставяте?

— Това е най-сигурното място. Било един от най-важните и оживени пунктове на града.

Автобусна спирка. Като слезете, ще разберете. Гъмжи от туристи.

Сарп погледна Филиз. Тя оправяше външността си.

— Ще се срещнем отново тук. Има голям шадраван. Вие останете там, където слезете.
Не търсете нас или колата. Ние ще ви открием.

Бързо слязоха от вана. Първото, което забеляза Сарп, бяха навалицата и автобусите.
Чудесни автобуси от 50-те години, жълти, с блестящи на слънцето никелирани части.

— Погледни ги — извика Филиз. — Колко са сладки!

Всичко приличаше на музей на открито. Стотици жълти автобуси антики с десен волан
пристигаха и заминаваха.

Сарп се обърна, но не видя колата, която ги докара. Кога толкова бързо бяха
изчезнали тези хора? Когато тръгна червеният туристически автобус с отворен горен
етаж на отсрещната страна, препълнен с туристи, видяха шадравана точно в средата на
площада. Грозен, безформен шадраван със статуи на жени и делфини. Зад него имаше
огромна сграда с развяващо се от последния етаж американско знаме.
— Хайде — каза Филиз. — Да започваме.

Преминаха през площада, хванати за ръце като влюбени, тръгнали на разходка.

Прекосиха моста над някога пълния с вода ров. През вратата с арки насреща влязоха в
Ла Валета, криеща тайната на Корай.

Първата работа на Сарп беше закупуването на карта на града. Опрели глави, се

помъчиха да определят местонахождението си.

— Тук сме — посочи с пръст Филиз, забелязала рисунката на крепостната врата с арки,
през която току-що бяха минали.

— А къде ли е онова, дето наричат Барака?

Разгледаха картата по-подробно, но нищо не намериха. Дори да беше под носа им, едва
ли щяха да го забележат. Сарп взе картата и се запъти към момичето на касата:

— Извинете, търсим нещо, наричано Барака.

— Парка ли имате предвид?

— Не зная. Барака. Салют Батери…

— Да — отговори момичето, разбрало какво търсят. — Градините Барака. Вървете по

този булевард. Първата пресечка вдясно. Наляво след първия блок. Градините Барака
са в края на улицата. Много красиво място. Великолепна гледка…

— Салют Батери? — прекъсна я Филиз.

— Също е там — отговори момичето, недоволно, че го прекъс-ват.

— Да вървим. Ако се помотаем още малко, тая жив ще те налапа…

Сарп се изкефи въпреки напрежението. А иначе се отвращаваше от ревниви жени. Колко

връзки беше прекъснал заради това. За пръв път ревността и гъделичкането на
самочувствието му от жена беше още едно ново усещане през последните дни.

Минаха между тесните сгради и църкви от малтийски камък и свиха наляво. След лек
наклон излязоха на залесено пространство.

— Ето, тук е. Градините Барака.

— Никакви топове не виждам тук.

— Ела да проверим — дръпна я за ръката Сарп. — Паркът май е зад тази църква.

Наистина беше така. Отпред, в края на дърветата, се виждаше тераса с арки. Когато
стигнаха дотам, видяха морето. Всъщност то беше долу. Точно насреща им като пачи
крак се простираха естествените входове и изходи на пристанището, построено в
лагуната. А те се намираха на най-високото място, откъдето крепостта властваше над
залива и открито море. От тази височина никакъв кораб не можеше да влезе в залива
незабелязан. Нито пък да излезе. Най-вероятно тук е била градската отбранителна
система.

Сарп усети как сърцето му ускорява ударите си. Сега бяха на мястото указано в
шифрованата бележка от очилата на Корай. Ами артилерийската батарея? Къде бяха
топовете? Сега забеляза отдалечаването на оглеждащата се Филиз. Отиде до самия
край. Спря до каменния парапет и погледна надолу.
Там бяха!

Осем исторически топа, боядисани в черно, бяха насочени от гнездата си към морето,
отворили гигантски гърла, сякаш да глътнат врага.

Пред тях имаше табела.

SALUTE BATTERY.

Приветствена батарея.

Тези топове бяха използвани за удар по врага и поздрав към приятелите.

Добре, ами сър Томас…

— Сарп, Сарп!

Обърна се и видя тичащото към него момиче.

Уплаши се, затича се насреща ѝ и я прегърна.

— Случило ли се е нещо?

— Там… Сър…

Не можеше да говори, задъхана от вълнение и тичане. Посочи с ръка една точка точно
насреща им.

— Какво? Къде? — тръгна нататък Сарп, без да пуска ръката ѝ.

Филиз посочи стената зад онази с арките. На нея имаше мраморна плоча колкото
човешки бой с надпис. Издълбаното върху нея име прогори като огън очите на Сарп.

СЪР ТОМАС ФРАНСИС ФРИМАНТЪЛ.

— Открихме го — плеснаха с ръце. Но моментално се умъл-чаха. Нищо по-неестествено

нямаше от двама туристи, надаващи възторжени възгласи при вида на паметна плоча.
Ако някой полицай беше поискал документите им, край с тях. Защото бяха бегълци,
влезли нелегално в Малта.

— SACRED TO THE MEMORY OF SIR THOMAS FRANCIS FREMANTLE KNIGHT GRAND CROSS OF THE
BATH, GUELLPH, SAINT FERDINAND AND MERIT… — зачете на глас Филиз дългия надпис.

— Стига си чела — промърмори Сарп. — Изброяват достойнствата му. Умрял през 1819
година в Неапол. Велик кръстоносец. И още много титли. Поставили са плочата, за да
го обезсмъртят — същевременно се мъчеше да скъса хастара под мишницата си и да
извади пликчето с шифрованата бележка. — Снимай го.

— Какво?

— Снимай надписа. Така че да се чете.

Филиз изпълни нареждането. Беше схванала намерението на Сарп. Извади фотоапарата си

„Олимпия“ и направи доста снимки на мраморната плоча.

— Ела — каза Сарп. — Да пием по кафе в заведението.

Скриха се под един чадър от вече палещите лъчи на средиземноморското слънце.

Вече нямаха търпение дори да изчакат кафето.

— Моля те, намери най-четливия абзац — каза Сарп. Шифрованата бележка на Корай беше
на масата, под ръката му.

Филиз се загледа в дигиталния дисплей и избра най-четливото място.

— Откри ли?

— Това не е зле.

— Дай да видя.

Взе апарата от момичето и погледна:

— Прекрасно — констатира и ѝ го върна. — Остров — парцел: Едно: 1–1. Сега ми кажи

първата буква от първата дума на първия ред.

Филиз намери първата буква на първата дума от първия ред на фотографирания надпис:

— S.

Сарп нетърпеливо записа буквата на друг лист и каза:

— Втори ред? Първата буква на втората дума?

— Т.

Сарп изписа и втората буква — SТ.

В края на кода, даващ буквата S — Едно: 1–1, нямаше точка. Но след втория, указващ
буквата Т, имаше. Сарп сложи точка след SТ.

— Това е съкращение на Saint. Свети. Да продължаваме. Дванайсети ред. Брой

внимателно, да не ги объркаш.

— Добре, на дванайсети ред съм.

— Третата буква на третата дума.

Развълнувано зачака с молив в ръка, докато момичето отброяваше.

— J — каза тя с приглушен глас. — J.

Той го записа след предишните букви.

— Отново първи ред. Четвъртата дума, четвърта буква.

Филиз бързо я откри:

— О.

ST. JO.

След десет минути дешифровката беше пред тях.

— ST. JOHN. КАТЕДРАЛАТА. ВИЖ ЧЕРЕПА.

— Остров — парцел — тихо измърмори Филиз. — Какво е това? Не го е кодирал.

— За заблуда. Като че ли някой е номерирал топографски и се е отказал, опитвайки се
да поукраси. Можеш да стигнеш до истината единствено след разчитане на шифъра.
Корай иска да отидем в катедралата „Свети Йоан“.

— А черепът какво значи?

— Не зная, Филиз. Трябва веднага да намерим тази катедрала. Ключът е там.

Разгърнаха картата и затърсиха. След минута пръстите им бяха върху катедралата

„Свети Йоан“.

— Съвсем близо е — каза момичето. — Ще се върнем назад по улицата, от която

дойдохме. След два блока наляво. Булевард „Република“. Има площад. Виж, с дребен
щрифт пише „St. John’s Ca“.

— Хайде, бегом тогава — скочи Сарп.

— Ама не знаем какво търсим — оплака се Филиз, опитвайки се да го догони.

— Знаем. Череп. Тичай!

Истанбул

Бууум!!!

Убиецът с раздразнение отдръпна око от снайпера на Такаров МТК11. Ужасни писъци се

носеха от двора на джамията.

Виковете стигнаха до ушите му. Видя как се пръсна мозъкът на човека, как се разцепи
черепът му и мозъкът опръска околните.

Но целта беше на мястото си. Докато обкръжилите го охранители се опитваха да го

изведат, старецът обърнат продължаваше да гледа ужасната сцена.

Вътрешният глас на убиеца казваше: Бягай. Бягай, не стой нито миг повече!

Облегнал глава на приклада, леко беше дръпнал спусъка след лазерното насочване на
снайпера.

„Джуфф!“ Оръжието му се беше дръпнало напред, сякаш иска да се освободи от ръцете

му и да излети, но се отказва от намерението си и спокойно отпуска приклада си в
ямката на рамото на стрелеца.

Припомни си последното, което видя през оптичния мерник на снайпера, докато

натискаше спусъка. Когато смъртта излетя през заглушителя, разтърсващ дулото в
лявата му шепа, да, точно в този момент, зад целта се появи онзи мъж с черните
очила и шапката. Старецът обърна глава към него и леко се приведе. И в тази част от
секундата куршумът сбърка адреса. Подмина целта и раздроби черепа на
широкоплещестата горила до него.

За последен път погледна надолу, без да се показва. Там беше настъпило Второто
пришествие. Разблъсквайки тълпата, полицаите удряха хората с щитове, палки, ритници
и каквото им попадне, за да разчистят път за целта и хваналата го подръка жена.
Въпреки хаоса, хванатите за ръце полицаи успяха да образуват коридор до чакащата до
портата бронирана лимузина за върналия се от прага на смъртта премиер. Той и жената
преминаха под полицейските щитове и се качиха в колата. Шофьорът на кортежа отпред
тръгна през панически разбягващото се множество и вдигна всичко с краката нагоре,
за да проправи път на премиерската кола. Накрая тя бавно потегли.
Убиецът изрита пуснатия на пода Такаров МТК11. Щях да го пратя в ада дори на
качване в колата, изръмжа. Но знаеше, че това е невъзможно. Полицаите по стената,
ограждаща двора на джамията, отдавна бяха насочили снайперите към отсрещните
сгради. Отвореният прозорец непременно би привлякъл вниманието им.

Долепи се до стената, за да се скрие. Последни пет секунди, каза си. След пет
секунди изчезвай оттук.

Бодигардовете потичаха известно време около колата на премиера. Когато се изравниха

със задния конвой от коли с отворени врати, наскачаха вътре в движение. Бронираната
лимузина се гмурна в човешкото море, ускори и свивайки вляво, се изгуби от поглед.
Във въздуха се разнасяха сирените на отдалечаващия се кортеж и тревожните викове от
двора. Там остана да лежи в кръвта си и трупът с пръснатия череп.

Убиецът взе празната гилза и я пъхна в джоба си. Постави оръжието си в кутията му.
Огледа се за последен път дали не е оставил следи. Три пъти пое дълбоко въздух, за
да се успокои. Знаеше, че вече ще има голяма нужда от това. Пропусналият целта за
част от секундата куршум не само беше раздробил черепа на премиерския бодигард, но
беше съсипал всичко. През целия си живот досега той беше ловецът. А отсега нататък
ставаше плячка. Години наред беше преследвал, за да убива. А сега трябваше да бяга,
за да не умре.

Отвори вратата на апартамента. Беше сигурен, че асансьорът е на етажа. Когато се

качваше сутринта, с малка отвертка беше гарантирал оставането му на същото място.
Влезе в кабината. Вкара плоския връх на малката отвертка под един от бутоните на
контролния панел и го извади. Когато бутонът изскочи от мястото, където го приклещи
сутринта, движението беше възстановено. Натисна П. Старият асансьор потегли с
ужасяващо скърцане.

Когато стигна на партера, видя пред вратата стълпотворение от обърнати гърбом хора.
Както и предполагаше, всички гледаха пред себе си. Той се промъкна сред тях. Опита
се да локализира полицаите между главите на зяпачите. Група полицаи тичаха насам.
Щяха да претърсят сградите от горе до долу. И да отведат всеки съмнителен субект.
Но ти вече ще си далеч, помисли си. Може би в ада.

Веднага се върна обратно. Плъзна се покрай асансьора и хукна по стълбите надолу.

При вчерашното проучване беше установил, че страдата има заден вход откъм улицата.
Мина покрай лавката за чай. Вътре нямаше никого. Това беше добре. Нямаше да губи
време с убийство. Трябваше да се измъкне като призрак от сградата, както беше и
влязъл. Несръчен призрак, изруга се наум.

Мина през полутъмен коридор, претъпкан с пластмасови бидони. Качи се по три

стъпала. Задната врата към улицата беше на няколко метра пред него. След това беше
в безопасност.

Убиецът тръгна към металната врата, под която се процеждаше светлина. Отвори я и
излезе. „Отървах се“, помисли си. Забелязалите брадатия мъж, бавно крачещ с
цигулков калъф в ръка, го вземаха за музикант.

Но усещането за сигурност скоро изчезна. Истинската опасност предстоеше.

Ла Валета

Лесно намериха катедралата. Момичето се затича към стъпалата, но Сарп го възпря с

ръка:

— Не бързай. Първо да разгледаме отвън. И да починем малко. Да пийнем нещо

разхладително. За теб не знам, но аз изгарям. Много е горещо.
— Да пием ли? Сарп, ще се пръсна от вълнение. Как да седна да се забавлявам, когато
преследваната дни наред тайна е зад вратата над тези три стъпала?

— Ела, де — усмихна се Сарп. — Кой казва, че ще се забавляваме? Малко да се

информираме за храма. Да разберам защо го е избрал Корай. Дотук видях поне пет
църкви. Малтийците са религиозен народ. Играли са важна роля в историята на
християнството. Корай нарочно или случайно е избрал тази катедрала? Например
плочата на сър Томас е случаен избор. Избрал я е като надпис, по който да състави
шифъра.

— Да, но защо Малта? В Истанбул можеше да намери стотици подходящи за шифър

надписи. Не е ли вярно?

— Права си. Сигурно има причина. Усещам, че сме много близо до разгадаването на
всичко.

Седнаха в кафенето с надпис на чадърите „Сан Джовани“ точно срещу катедралата.

Докато пиеха кафето, Сарп потъна в изучаването на малкия указател на гърба на
картата.

— Катедралата е много стара — каза. — Поне на шестстотин години. Построена е от

Великия майстор Жан дьо ла Касиер в чест на свети Йоан, рицар на хоспиталиерите,
известни и като малтийски рицари.

Изведнъж се оживи от проблесналата в ума му мисъл.

— Свободните масони — промърмори.

— Моля? Каза ли нещо?

— Казах свободните масони, Филиз. Храмът е на шестстотин години. По това време

такива сгради са се строили от истинските масони или зидарите. Кой знае коя
масонска ложа е построила тази катедрала? Всички са имали професионални тайни,
укривани един от друг. Сега си мисля дали Корай е избрал Малта заради някаква
връзка с осмата тайна? Или пък тук се крие тайна на хоспиталиерите?

— Не знам — нетърпеливо се изправи Филиз. — Само не започвай сега да се информираш

за хоспиталиерите. Аз влизам.

Сарп също стана и тръгна с нея към катедралата.

— Все пак знам нещичко. Когато Сюлейман Законодателя е превзел Родос, рицарите
избягали тук. Наричаме ги рицарите на Сен Жан.

Вървяха и разговаряха.

— Били са фанатизирани християни и воини. Карл им подарил Малта. Много сме искали,
но не сме успели да я превземем. Знаеш ли, че Тургут Рейс е паднал жертва тук,
опитвайки се да превземе крепостта?

Когато влязоха през голямата врата, великолепието, което ги посрещна, направо ги

смаза.

По купола и стените имаше огромни прекрасни рисунки на Христос, Дева Мария и

християнските светци. Всички с релефи от златен варак. Тръгнаха вляво и се опитаха
да видят насрещния олтар.

Подът беше от разноцветен мрамор. Върху него бяха наредени една до друга дървени
скари, които никак не се връзваха с великолепието. По пейките имаше няколко жени и
един мъж. „Свети Йоан“ приемаше повече туристи, отколкото молещи се.

— Виж тук.

Един мъж ги наблюдаваше още
в сив костюм, скръстил ръце
хора. Издутината на гърдите
нещо под мишницата си. След
готово за стрелба оръжие.
от влизането. Късо подстриган, около трийсетгодишен мъж
отпред. Веднага личеше, че не е свещеник, нито певец в
му издаваше причината за присъс-твието му. Явно носеше
като не можеше да бъде пълен портфейл, сигурно беше

Когато чу усиления от акустиката глас на Филиз, очите му станаха съвсем строги.

— Сигурно е рицар на някой орден — каза шеговито Сарп, вървейки към момичето, като
се опитваше да намали напрежението. — Да започнем от нишата в средата, стигаща до
олтара — продължи тихо. — Моли се да е там. Иначе ще се наложи да заничаме под
стотиците столове от двете страни. А не вярвам онзи, който не отделя поглед от нас,
да разреши това.

Филиз огледа скришом мъжа. Накъдето и да тръгнеха, тялото му се извръщаше към тях.
Момичето бързо закрачи напред. На едно място спря да разгледа гиганския орган и
великолепната икона насреща си. После сведе поглед и като вярващ, който от уважение
не обръща гръб на олтара, тръгна заднешком, разглеждайки надписите по пода. Всички
бяха прекрасни. Латинският не ѝ говореше нищо, но рисунките с цветен мрамор и
формите бяха прелестни. Явно бяха дело на майстор. Кой знае на колко века бяха. Ако
датираха от построяването на катедралата, значи бяха поне на шестстотин години.
Всички бяха изключително красиви, но тя търсеше гол череп.

Сарп вършеше същото, но отзад напред.

Първият надпис е чист, каза си Филиз. И във втория нямаше нищо. Нито в третия.
Когато отстъпи назад и почти сложи крак върху четвъртия надпис, замръзна. Затисна
устата си с две ръце, за да не извика „Сарп!“.

Череп! Под краката ѝ имаше череп.

Веднага отскочи, сякаш стъпила в огън.

Череп. Символ на бедите, смъртта и пришествието. Празните очни кухини се бяха

втренчили в нея.

Когато Сарп я видя как застина, веднага отиде при нея.

— Черепът — прошепна Филиз през пръстите си. — Намерих го. Намерих черепа.

Сарп погледна под краката си.

Там беше. Дванайсет реда, вдълбани в белия мрамор, вече посивели с времето, върху
черен фон, обкръжени с украса от червен и жълт мрамор.

SACRAE RELIG. HIEROSOLYM.

HIC. DECOR HIC DOLOR.

ILLVSTR. D. D. F.LVCAS BVENO ARAGONEN

Em. M.MM vel a SECRETIS, vel a CONSILIIS.

EX PRO-VICE-CANCELLARIO M. PRIOR ECCL.

AD Seren. Prin D.D. lo. de AVSTRIA in SICIL. Lcgatus.

ARCHIEP. ROSAN. ELECT. THESALONICEN. C.

EPISC. MELITEN. INSTITVTVS EST.

HOS NON QVAESIVIT HONORES, SED MERVIT.

CVI NON PLACVIT VITIO.

RELIGIOS VS ADEO, VT VEL CINERES SVOS

IVSSERIT ESSE RELIGIOSOS.

OBIIT. AN. DOM. 1668. DIE 7 SEPTEMB. AET. AN

И отдолу имаше знак!

Череп с две изпъкнали от двете бузи ябълчни кости.

— Разбра ли какво пише?

Сарп вдигна рамене:

— На латински е. Отнася се до някой, починал на 7 септември 1668 година. Но

написаното не е от значение за нас. Това е само ключ, като другите. Корай
съзнателно е избрал надписа с черепа. За да се открие лесно.

Бавно се обърна назад. Онзи ги наблюдаваше неотстъпно.

— Знаеш какво да правиш.

— Навсякъде пише, че снимането е забранено — прошепна момичето.

— Пише, че е забранена светкавицата.

— Не мога да я предотвратя. Ако светне, ще светне и толкоз.

— Не му мисли, просто щракай.

Вдигна глава и се престори, че разглежда купола. Опитваше се да предпази Филиз от

погледа на непознатия.

Щрак! Щрак!

Две светкавици пробляснаха една след друга в мрака на катедралата.

Мъжът премина към действие.

— Прибери апарата в чантата си — промърмори Сарп. — И не му го давай в никакъв

случай.

Църковният служител се приближи с гневно мърморене. Изсипа куп приказки, които не

разбраха. Посочи една от табелите с надпис „Светкавицата забранена“. Филиз ласкаво
се усмихна, опитвайки се да го омилостиви. Обаче мъжът с посивелите и оредяващи
коси рязко посочи вратата.

— Напуснете веднага! Веднага!

И те го направиха без възражения. Излязоха веднага.

Докато слизаше по стълбите, Филиз мърмореше:

— Можехте да бъдете и по-учтив.

Мъжът ги проследи с поглед и изчезна.

— Ела — каза Сарп. — Нека сега седнем тук.

Седнаха в едно кафене точно до стълбите на катедралата, с опряна в стената ѝ задна

страна и надпис „Кантина“. Докато Филиз ровеше в чантата си да намери фотоапарата,
Сарп се ухили:

— Можеш да ме почерпиш бира.

— Защо аз да почерпя, нали аз открих черепа. И сър Томас намерих аз. Ти черпиш.

— Добре де, добре — засмя се Сарп. — Ти само намери апарата. Че там и човек да
падне, ще се загуби.

— Ето го — победоносно възкликна Филиз и показа „Олимпията“. Ядоса се на усмивката

на Сарп към момичето с дълга черна престилка и деколте във формата на V, от което
се подаваха гърдите му и на което поръча две бири.

— Ако искаш, да ви оставя сами — каза. Но като видя как Сарп отмества погледа си от
момичето и се вглежда разтревожено в нея, се усмихна:

— После ще се разправяме. Аз помня всичко.

Сарп се успокои. Извади шифрованата бележка на Корай.

Филиз намери на дисплея на апарата сниманите преди малко две пози в катедралата и
попита:

— Как е?

— Върши работа. Сега внимавай. Трети ред, шеста дума, първа буква.

— Откъде знаеш, че формулата е същата?

— Не знам. Моля се да е същата. Иначе става много сложно. Да, три, шест, едно.

— В.

— Едно: Две-четири.

— I.

— Дванайсет: Едно-две.

Когато не получи веднага отговор, взе да нервничи:

— Дванайсети ред.

— Не ме карай да бързам. И без това от вълнение трудно броя. Ето. В.

Сарп написа една до друга трите букви. BIB.

Сервитьорката донесе бирите. Този път Сарп дори скришом не я погледна.

— Девет: едно-три.

— L.

Дописа и нея. BIBL.

Когато довърши първия шифрован ред, на листа му пишеше BIBLIOTECA.

— Библиотека — каза Сарп. — Това нов адрес ли е? Аз спирам. Ясно? Това няма край.
Тичаме насам-натам като луди. Какво значи сега „библиотека“?

— Хайде, стига. Как ще спреш? Има още два реда.

Когато всички букви свършиха, Филиз прибута листа към себе си по масата.

БИБЛИОТЕКА ВИКТОРИЯ ОТ ЛЪВА ВД ПЙ.

— Ето на — отбеляза Сарп. — Нали ти казах? Нов адрес. Сега трябва да намерим
проклетата библиотека „Виктория“. И там ще изникне нов адрес. Сигурно ще тичаме до
крепостта или ще скачаме в морето, кой знае.

Момичето даже не го чу:

— От лъва, ясно. А ВД ПЙ какво означава, Сарп? Сарп — повтори тя твърдо, когато той
не реагира, — само не ми казвай, че си дотук. Няма да те оставя, докато не свършим
работата. Ще я довършим и ще се ожениш за мен. Няма къде да мърдаш. Окей? Сега се
съсредоточи.

— V на латински се чете В. ПИЙ ВОДА ОТ ЛЪВА — и побутна листа и апарата към

момичето. — Каквото и да значи.

— А CDA25T/ 301 какво означава?

— След като Корай е искал да отидем в библиотеката, би трябвало да е индекс на

книга. Номер, който се слага с етикетче на гърба на книгата. Търси и намери
библиотеката. После търси книгата. Времето ни изтича.

— Ще дойдете ли, моля?

— Идвам — направи знак сервитьорката, като чу гласа на Филиз.

— Какво правиш?

Филиз се изкикоти.

— Ако вдигнеш глава и завъртиш очи, загубен си, Сарп Кая — каза, като явно се
опитваше да го развесели малко. — Ще ти видя сметката преди палача на Тувалкаин.

— Желаете ли нещо?

Сарп се усмихна и се наведе, сякаш търсеше нещо изпуснато. А в себе си се радваше

колко е хубаво да те ревнуват.

— Знаете ли къде е библиотека „Виктория“?

— Какво, какво?
— Библиотека „Виктория“.

Докато мислеше, сервитьорката забеляза, че мъжът търси нещо по земята.

— Изпуснахте ли нещо? Нека ви помогна.

Като чу това, Сарп веднага се изправи. Погледна ухилен Филиз и сервитьорката се

отказа.

— Не зная — продължи тя. — Има много библиотеки, но за „Виктория“ не съм чувала.

Станаха разтревожено. Ръка за ръка тръгнаха към булеварда. Внезапно Сарп пусна
ръката на Филиз и затича към стената:

— Виж… Филиз, погледни тук!

В същия момент и Филиз видя онова между стената и шадравана.

Лъвска глава, от чиято паст течеше вода.

Развълнувано се огледаха дали няма нещо в шадравана. Но не видяха нищо. Само

майсторски издялана от камък лъвска глава. Изглеждаше като хвърлена от стените на
катедралата и изливаше вода в шадравана пред нея.

— Аз няма да пия от тази вода — смотолеви Филиз. — Сигурно събраната в басейна вода
се връща обратно с мотор. И на теб няма да позволя да пиеш.

— Никой няма да пие — усмихна се Сарп и потри ръце. — Виж, лъвът е на пресечната
точка на катедралата с булеварда. Ела да повървим малко.

На булеварда се сблъскаха с поток от хора. И преди да са изминали и сто метра, го

видяха.

Насреща им се издигаше сграда с надпис „Библиотека“. А пред нея имаше величествена

статуя на кралица Виктория.

С разтуптени от вълнение сърца Сарп и Филиз влетяха в библиотеката. Тръгнаха към

гишето насреща, откъдето ги гледаше жена над падналите на носа ѝ очила.

— Прощавайте — каза Сарп с възможно най-приветливото си изражение. — Бихме искали

да погледнем книгата с инвентарен номер CDA25T/ 30. Може ли?

Жената стана, опря лакти на плота и попита с неподправен британски акцент:

— Моля? Бихте ли повторили, ако обичате?

Сарп повтори.

Жената любезно се усмихна.

— Нямаме книги с индекс CDA, господине. Този код се използва за дигиталния ни

архив, като CD-DVD например.

Какво?

— И по-точно — продължи жената като професионална библиотекарка — за копията на СD-

та, които ни дават за съхранение клиентите, които правят изследвания тук.
— А дали можем да видим 25Т/ 30?

Жената започна да щрака по клавиатурата на компютъра пред себе си.

— Познавате ли собственика на диска?

— Разбира се — отговори Филиз. — Най-добрият приятел на брат ми, Корай Булут.

На монитора се изписа, че въпросният диск е притежание на Корай Булут.

— Може ли да видя документите ви? Тъй като поверилият диска на архива ни господин
Булут е упоменал във формуляра да бъде предаден на Сарп Кая при поискване.

Като чуха за документи, косите и на двамата настръхнаха.

— О, не — изръмжа Сарп. — Колко пъти те предупредих да не оставяш паспортите в

хотела, Филиз. Така направи и в Монте Карло. Виж как ни докара същата беля на
главите. Сега да те видя как ще се връщаш в хотела в тази жега.

— Може и друг документ — каза жената.

Изприказвайки хиляди благодарности, Сарп извади от портфейла болничния си пропуск.

Жената го погледна и каза:

— Мисля, че е достатъчно. Качете се на втория етаж по стълбите в края на коридора.

Първата стая вдясно. Аз ще донеса диска.

След пет минути тя пристигна с някакъв плик.

— Трябва да ми го върнете на тръгване. Ако искате копие, кажете. Компютрите ни са

за четене и не правят копия.

Докато дискът се качваше на компютъра и двамата щяха да припаднат от вълнение. След

по-малко от минута мониторът светна. Нямаше никакви указания. Сарп натисна иконата
„Моите документи“. Появи се въпрос: „Номерът ми в класа?“

— Ах ти, негоднико, да не мислиш, че съм го забравил? — рече Сарп и написа 1002.

Мониторът отново потъмня. Докато компютърът сравняваше цифрата със заложената в

паметта му, така се изнервиха, че не биха могли да чакат и пет секунди повече.
Внезапно на монитора се появи жълта икона с файл. Като видяха надписа отдолу, едва
се въздържаха да не изкрещят.

„Тувалкаин“

Двамата едновременно се пресегнаха към мишката.

След няколко секунди на монитора изплува усмихнатото лице на Корай Булут.

„Здравей Сарп,

Приятелски поздрав от отвъдното. Как казваха масоните? Изток? След като си тук,
значи аз вече съм там. Щом си дошъл, номерът с очилата е свършил работа. Скъпи
приятелю, надявам се, че си прогледнал и Филиз е с теб. Здравей Филиз, ако си там.
Ако си сам, Сарп Кая, зарежи всичко. Тичай при Филиз. Бъди щастлив. И двамата сте
го заслужили.“

Сарп обърна поглед и видя, че Филиз плаче. Неговите очи също се бяха навлажнили.
Обърна се отново към монитора.

„Не питай как се забърках в това — продължи Корай. — Дълго е. И няма много време.
Мога да ти кажа само това. Масонството винаги ми е било интересно. Но никога не съм
се отдавал на нещо като теб, подобно на кон с капаци. Ти си малко наивен. И малко
романтичен. Аз съм доста мнителен. Знаеш, че претеглям и оглеждам всичко. Когато в
книжарниците и в интернет започнаха да излизат масонските ритуали, се зачетох.
Изчетох всичко, което открих за масонството. Докато четях, възникваха въпроси.
Какви бяха тези приказки, легенди и тайни? Така стигнах до Енох, Ной, Иавал и
Тувалкаин. И до притчата за осмата тайна… Всички се подсмихваха, но аз
полюбопитствах. И тръгнах да проучвам има ли наистина тайна, която ще пороби света
и човечеството.

В остатъка от диска Корай Булут повтаряше разказа си от последната им среща. За

Енох, Ной, Иавал и Тувалкаин. За вкаменените колони и жупела над Содом и Гомор.
През онази нощ бяха стигнали до изчезването на камъка с тайната при ограбването и
разрушаването на Храма на Соломон. После Корай продължи:

„Храмът бил издигнат наново. Обаче още два пъти бил изравнен със земята. Смяташе
се, че скритият от майстор Хирам камък е изгубен навеки. Само че не било така.
Камъкът с издълбаната в него осма тайна се появил по време на кръстоносните походи.
Деветима френски рицари, водени от някой си Юг дьо Паейн, сформирали организация
„Бедните Христови рицари“. Целта им била гарантирането на сигурността на желаещите
да отидат в Йерусалим и по светите места поклонници. На организацията било
отпуснато място за седалище на хълма, където преди се намирал Храмът на Соломон. И
ги нарекли Рицари на храма.

Сега ти си мислиш, че още не виждаш връзка с нашите масони, но потърпи малко. Ще ме

изслушаш още половин час. Не е много. После ще замлъкна завинаги. Та така,
наместилите се върху руините на Храма на Соломон в Йерусалим рицари дочули юдеите
да говорят за някаква „тайна на Тувалкаин“. Те разказали на рицарите, че тайната на
жупела, изсипан от Бог върху народа на Содом и Гомор, защото не послушал
предупрежденията на Лот, била написана върху изчезналия камък.“

Корай замълча. После отново заговори с онази приятелска усмивка, от която сърцето
на Сарп се свиваше:

„Всъщност на юдеите много не им пукало за тайната на небесния огън. Поне на

повечето от тях. Понеже вярвали, че в камъка с тайната на Тувалкаин е картата на
пътя към безсмъртието. Рицарите също така били убедени, че тайната на безсмъртието,
възкресила Иисус след разпъването му на кръста, се съдържа в изчезналия камък. Тук
трябва да се запитаме защо както евреите, така и войнстващите християнски рицари са
мислели, че в камъка се крие тайната на безсмъртието? Какво ги е навело на тази
мисъл? Не си измъч-вай мозъка, Сарп. Ще ти кажа. Защото всички са познавали Стария
завет. Защото в Свещената книга е записано: Когато Адам стана на 130 години, роди
приличащ нему син. Нарече го Сид. Адам живя още 800 години след раждането на Сид…“

Филиз беше шокирана.

— Какво? — възкликна изненадано. — 800 години ли? Боже мили, та не е ли остарял? Не

се ли споменава колко е живяла Ева? Тази тайна е нужна всъщност не на рицарите, а
на жените.

Корай се усмихна, сякаш беше чул въпроса, и продължи:

„Изненадани ли сте? Адам е станал баща на 130-годишна възраст и е живял общо 930
години. Сега ще ви дам един списък. Не го изхвърляйте. Всичко това е описано в
Библията. Синът на Адам, Сид, е живял 921, а неговият син Енох — 905 години. Синът
на Енох, Кенан, е живял 910, внук му Махалалел — 895, а Ярет — 962 години.
Помислете. Най-кратък е бил животът на сина на Ярет — Ханок. Той умрял млад, на 365
години. Синът му Матусал обаче не се метнал на баща си и преживял до 969 години.
Ламах живял до 777, а Ной — до 950 години. Така се казва в Библията и като стане
дума за някакъв камък с тайна, как хората да не се усъмнят, че в него е тайната на
безсмъртието или на дълголетието? Нима можем да ги упрекнем, Сарп? Че кой е
безразличен към безсмър-тието, та фанатиците рицари и евреите да го подминат?

Корай погледна в камерата, сякаш очакваше отговор.“

„Вярващите в съществуването на камъка с тайната твърдят, че рицарите са прекопали

всичко и са намерили камък с издълбан върху него кръст с дръжка. Но този кръст ги
заблудил. Поради изображението на кръста сметнали, че камъкът е артефакт от първите
християнски поселения. Приели го като свещен завет и го скрили. Когато селджуците
завладели Йерусалим, Рицарите на храма избягали в Кипър, а оттам — на Родос. Носели
камъка със себе си. С времето Рицарите на храма се превърнали в тайна организация с
ритуали. Имали несметни богатства. Сбирките им постепенно заприличали на религиозни
обреди. А ритуалите водели началото си от юдейските предания в Стария завет.“

Докато Сарп и Филиз смаяно се споглеждаха, изражението на Корай на дисплея изведнъж

стана сериозно.

„Зададох си следния въпрос: Коя е била осмата божествена тайна, която Тувалкаин
научил без знанието на Ной? Вечният мрак, който ще убие светлината, или формулата
на безсмъртието, която ще направи живота безкраен? Кое от двете преследваше лудият,
изпращащ палача си да избива хората, защото Тувалкаин препасал меча? Силата, която
ще унищожи света, или безсмъртието? И разбира се, дали намереният от рицарите камък
е бил наистина тайната на Тувалкаин? Ако е така, къде е той? Или у кого?“

Сарп усети как нетърпението му приижда на вълни. По едно време се уплаши, че отново
ще се изгуби сред легендите и преданията. Сега до главата им наред с мрака,
унищожаващ светлината, жупела, пришествието и бедите беше дошло и безсмъртието.

Корай замълча за момент. Погледна Сарп и Филиз от екрана като привидение и каза
лукаво: „Както и да е, до отговора на тези въпроси ще стигнем след малко.“ След
кратко мълчание продължи: „Та докъде бях стигнал? А, да. Рицарите на Храма си
внушили, че благодарение на камъка с тайната ще успеят да върнат месията Иисус на
света. Обаче от Ватикана никога не биха допуснали това. Разпространяването на
такива слухове би довело до край на римската власт и сила. Нужно било унищожението
на рицарите. И то незабавно. Тогава папа Климент V тайно се споразумял с френския
крал Филип Хубавия. Поканил в Париж Великия майстор на Рицарите на храма, Жак дьо
Моле. Поканата всъщност била капан. Моле и хората му били заловени. И изгорени с
маса други рицари. Несметното богатство на ордена било разграбено.“

Настъпи мълчание. Корай Булут обърна глава и погледна нещо. После отново се обърна
към записващата камера на компютора. „Още двайсет минути, майсторе“, усмихна се.
„Дай ми още двайсет минути. Става ли? Повярвай ми, струва си.“

Добре де, прескочи това, помисли си Сарп. Нужно ми е копелето, дето ти преряза
гърлото. Стигни вече дотам.

„Сега вече слушай внимателно“, предупреди го Корай. „Филиз, ако си до този

твърдоглавец, постарай се да внимава. Според някои източници, преди да бъде
изгорен, Моле като ръководител на ордена предал тайните му на друг рицар на Храма.
Но отървалите се рицари се пръснали в различни държави. И всички се включили в
тамошните масонски ложи. Така станало смесването на ритуалите на Рицарите на Храма
с масонските такива. Може да ти е смешно, но няма какво да направя. Така че
Рицарите на Храма се явяват роднини с твоите масонски предшественици. И слухът за
камъка на тайната плъзнал навсякъде.“

Сарп спря записа и се изправи.

— Губим време — промърмори. — Не сме напреднали нито крачка. Корай непрекъснато

разказва приказки, — но веднага съжали за думите си. Разказвачът беше неговият скъп
покоен приятел. Обясняваше загадката за убийството си, а той все още приемаше
всичко на шега, като приказка.

— Нямаме друга алтернатива освен да продължим, Сарп.

Гласът на Филиз го стегна.

— Пусни го — рече навъсено. Неподвижното лице на Корай се раздвижи на монитора.

„Сега стигам до изчезналия камък. Какво е станало с него? Когато Сюлейман

Законодателя превзел Родос, е бил там. Родоските рицари, смятащи камъка с кръста за
светиня, понеже е донесен от Храма, се били заклели веднага след освобождението на
Йерусалим да го върнат там. Но с превземането на острова от Законодателя камъкът
бил в опасност. Дори се говори, че последният, напуснал острова, Великият майстор
на Родоските рицари Вилие дьо Лил Адам, без да знае, че това е тайната на
Тувалкаин, показал камъка на Сюлейман и поискал разрешение да го отнесе. А Сюлейман
уж отговорил: Ние получихме огромно имане от теб, затова можеш да си вземеш камъка.
Не знам дали е истина. Така камъкът се озовал в Малта, третото убежище на рицарите.
Смята се, че известно време е бил укрит в катедралата на хоспиталиерите, която вие
посетихте преди малко, за да разгадаете последния код. Аз и неколцина други
изследователи, търсещи камъка, смятаме следното: един от генералите на Наполеон
след окупацията е видял тук камъка. Научил е за донасянето му от стария храм в
Йерусалим от Рицарите на храма. По време на египетския поход на Бонапарт камъкът е
върнат в Йерусалим. Ако питаш как, не разполагам с нищо повече от предположения.
Генералът на Наполеон е бил рицар на Храма. Откраднал е камъка, за да изпълни
завета на ордена. Донесъл го е в Йерусалим и го е заровил на хълма с останките от
Храма на Соломон. И всъщност камъкът с тайната на Тувалкаин е изчезнал точно
тогава.“

Отново настъпи мълчание. Корай Булут намести очилата си. Ухилено погледна в
камерата:

„Знам. Викаш си, заради един урок по история ли претър-пях толкова несгоди? Ако
стиснеш зъби още дванайсет минути, ще се отървеш.“

Сарп неволно се засмя.

— И мъртъв дори не те оставя на мира — измрънка. — Не спира да се заяжда с мен.

„През последните двеста години са направени много мащабни проучвания в района на

Палестина и Йордания. На пръв поглед някои от тях нямат нищо общо с действително
търсеното. Юдеите са претършували Йерусалим надлъж и шир. Убедените в историята за
Тувалкаин са търсели камъка. Ако осмата тайна, просъществувала десет хиляди години,
е била формула за могъща сила, както се говорело, добралият се до нея е щял да
стане господар на света. Изследователите християни са проследявали връзката с
Иисус. Съществувало негласно съревнование за откриването на камъка. Но никой не е
признал, че се търси камъкът на Тувалкаин. Сякаш това било легенда. А науката не
признава легендите.“

„Етооо“, каза Корай след кратко мълчание. „Последни десет минути. Сега трябва да се
върнем в последните дни на Втората световна война. Чакай, не казвай веднага „Оох“.
Не искаш ли да узнаеш кой стои зад цялата тази гнусотия? Пътят към това преминава
през концентрационния лагер в Треблинка, приятелю. Възрастен равин на име Мойсей в
нощта преди газовата камера разказал преданието за Тувалкаин на еврейско момиче. То
се казвало Ребека. „Силата, която ще спаси еврейския род и ще го направи властелин
на света, е скрита в откраднат от Храма на Соломон камък“, прошепнал той на Ребека.
„Тази тайна ще спаси евреите. Ще отмъсти за народа ни. Открий камъка с тайната.
Запаши меча на Тувалкаин. Ако не успееш да намериш камъка, разкажи всичко това
преди смъртта си на някой роднина, а ако не са ти останали такива — на евреин,
комуто имаш доверие. Умри, но постигни целта си, такава е повелята Божия“, и така
нататък. Ребека не обърнала внимание на налудничавите брътвежи на умиращия старец.
Била сред спасилите се от лагера след войната. Момичето заминало за Щатите и се
омъжило за евреин. Родила две деца. Така Ребека, която смятала, че след преживения
в лагера ужас ще отиде в рая, забравила и равина, и разказа и завета му. Докато не
остаряла и не усетила, че времето ѝ за преминаване отвъд приближава. На смъртния си
одър разказала легендата на сина си. Също като равина в Треблинка го заклела:
„Открий камъка с тайната. Препаши меча на Тувалкаин, овладей великата сила.
Превърни еврейския народ във властелин на света.“ Сега схвана ли, Сарп? Ето така се
е появил нашият Тувалкаин.“

Сарп не издържа и възрази:

— Не разбирам. Какво ми даде, Корай? Все същите отегчителни проклети приказки. Кой
е тоя мръсник Тувалкаин? Кой взривява хората, кой им прерязва гърлата? Кой оставя
послания със скрибуцащ глас? Кой пуска по мен палача си да ме премаже в дърветата?
Кой иска да убие премиера? Защо? Кой е този гадняр, Корай? Кой?

Истанбул

Преди да се върне в хотела, влезе в бара от предишната вечер. В момента най-много

се нуждаеше от незабавно неутрализиране на хормоналната атака. Трябваше да помисли.
Затова беше необходимо да се успокои и да бъде хладнокръвен. Трябваше да изпълни
заплануваното и да действа.

Убиецът се отправи направо към бара и седна на едно от високите столчета.

— Джей Би — рече кратко.

— Лед? — попита барманът.

— Да.

Отсреща от плазмения екран задъхано говореше жена. После се показа суматохата в

двора на джамията. Вероятно жената разказваше за стрелбата по премиера. Отново и
отново показваха същите кадри. Извеждането на целта от двора, качването в колата и
потеглянето. Статичната фотография на млад мъж покри екрана. Веднага го позна.
Огромната глава вече не беше на раменете му. Части от мозъка му се бяха посипали по
главата на охранявания от него.

— Съжалявам, друже — измърмори и вдигна чаша към екрана.

— Ехооо!

Обърна се по посока на гласа. Насреща му се хилеше момичето, което снощи беше

заприказвал тук.

— Май харесал тук, а?

Убиецът изгледа момичето от глава до пети.

— Харесал ли, приятелю?

— Кое?

— Свали ме само с поглед.

Олеле мале, рече си. Английският ѝ беше ужасен, но не ѝ пукаше. Детето искаше да си
поиграе. Ето това щеше да му дойде добре в момента.

— Ти другояче ли искаш?

— С очи става, но аз предпочита друго.

— От пръв поглед разбрах, че имаш вкус.

Момичето се примъкна по-близо и отърка коляно в бедрото му.

— И ти разбира от качество.

— Разбирам — ухили се убиецът.

Когато момичето кацна на съседното високо столче и свали жакета си, гърдите му
изхвръкнаха навън. Убиецът усети потрепване на едно място.

— Професионално око — отговори, съсредоточен в деколтето ѝ. — От пръв поглед

познавам качествената стока.

Коляното на момичето се плъзна от бедрото към слабините на завъртелия се към него

мъж.

— Но качествена стока — скъпа.

Все същото, помисли си.

— Мразя евтина стока.

— Тогава се разберем.

— Зависи от мястото на доставка на стоката — протегна той ръка към нея. Здраво
стисна бедрото ѝ през дънките.

— Какво място предпочита?

— Не знам, чужденец съм.

— Аз може дойде в хотел — прошепна тя в ухото му.

— Не може.

— Да няма жена в хотел?

— Нещо подобно.

— Тогава — замислено отговори момичето — получиш стока вкъщи.

— Това вече ми харесва. Знаеш си работата.

— Като види, се чуди. Хей, няма поръча уиски? — и се обър-на към бармана: — Както
обикновено, Нихат.
Той ѝ наля половин чаша водка „Сива гъска“.

— Блъдимери — изгука момичето. — Обича ли кървави, живи неща?

Убиецът се стъписа за момент. Опита се да прочете отговора в очите ѝ.

— Много си падам — просъска. Опипващата бедрото ѝ ръка пое нагоре.

— Кротко — бутна момичето ръката му. — Стока не тук. Забравил? Стока вкъщи. Още
рано. Няма търпение? Аз дава бонус. Ако иска, концерт саксофон… Хей, какво прави?
Боли.

Погледналият екрана с крайчеца на окото си убиец се беше вцепенил. Галещата бедрото

ѝ ръка беше стиснала като клещи.

Бързо отдръпна ръката си и се обърна към телевизора.

Оттам го гледаше мъж с къдрава черна коса, гърбав нос и злобни очи. Сигурно стотици
пъти го беше виждал по вестниците и телевизията. Но друго му направи впечатление.
Онова зад него… Една форма в сянката, която можеше да различи само човек, виждал я
преди това. Око в триъгълник.

Боже Господи! Възможно ли е? Това ли е онзи с тенекиения глас?

Вече беше виждал много снимки и кадри с този мъж, но никъде не беше забелязал
триъгълника с окото.

— Защо показват този човек? — попита момичето, без да отделя поглед от екрана.

— Аз сърдита. Много заболяло. Няма игра. Ще посинее.

Сграбчи китката ѝ и повтори въпроса.

— Казвай. Защо показват този? Умрял ли е?

— Не умрял.

— Какво казват в новините?

— Не знае, не чула.

— Какво пише под снимката?

— Иде в Истанбул.

За мен!

Убиецът усети беззвучен вътрешен писък, който отново разигра хормоните му. Идва за
мен, изпъшка на ум. Да запали бензина около скорпиона!

После с рязък удар блъсна момичето на пода и напусна бара без да се обърне.

Като пристигна в хотела, беше напълно спокоен.

Значи това беше онзи със стържещия глас?

Кой можеше да повярва. Кой би повярвал, че това е онзи, който се нарича Тувалкаин?
— Аз — промърмори, прокарвайки през четеца картовия ключ на стаята си. — Аз бих
повярвал.

Бавно отвори вратата и се промъкна вътре. Постоя неподвижно, без да пали лампата.
Когато се убеди, че вътре няма никой, светна и затвори вратата след себе си.

Тръгна направо към банята. Съблече се и отвори докрай крана на топлата вода.
Застана под душа. Изчака врялата вода да погали раменете му. После отвори докрай
студения кран. Повтори действията няколко пъти и излезе. Отиде до леглото без да
намята хавлията. Дръпна завивката.

Отскочи крачка назад с погнуса.

— Какво е това?

Върху белия чаршаф стоеше огромен, черен пустинен скорпион. Протегнал щипци напред,
изпружил нагоре опашка със смъртоносното оръжие в края, голям колкото длан. Един
удар с опашката стигаше да го изпрати в ада.

Когато първият пристъп на паника премина, докосна скорпиона с върха на ножа си.

Изобщо не помръдна. Още веднъж. Смъртоносната опашка пак остана неподвижна.

Мъртъв! Скорпионът беше умрял!

Уплахата и стресът преминаха в ярост.

Веднага започна да се облича.

— Получих съобщението ти — каза на глас. — Тувалкаин знае как се убива скорпион. Я

да видим дали знае как Скорпионът убива?

След пет минути беше вън.

Ла Валета

Последните десет минути от записа на Корай Булут бяха направо шоков ураган.

Сарп Кая панически се изправи. Извади диска от компютъра, заръча на Филиз да го

копира и изхвърча през вратата.

Вече знаеше. Не можеше да бъде. Не беше възможно. Не вярваше на ушите си. Вече
знаеха кой се нарича Тувалкаин, Синът на вдовицата и не знам кой си на Свещената
тайна. От мястото, където се намираше, Корай, любимият му приятел, беше им
прошепнал и тайната на камъка. Вече знаеше у кого е камъкът. И този човек беше под
смъртна заплаха. Оставаше едно-единствено неизвестно: Тайната в камъка.

Филиз също беше ужасена. Чудеше се какво да се прави след всичко чуто и видяно. В
края на записа Корай беше им казал: „Не мога да ви дам име. Защото прекрасно го
знаете. Това е синът на спасилата се от Треблинка Ребека… Тувалкаин!“ В ушите на
Филиз още отекваше извисилият се в крясък глас на Корай. И внезапно на монитора
беше изникнал невероятен образ. И двамата се бяха вцепенили. Скачайки, Сарп беше
обърнал стола си. А Филиз беше пребледняла като платно под въздействието на
последните думи на Корай: „Спрете го. Не му позволявайте да вземе камъка. Той
трябва да се унищожи“.

Успя само да извика след тичащия по коридора Сарп:

— Стой! Къде хукна?

— Чакай ме тук. И в никакъв случай не излизай навън.

— А ти?

— Трябва веднага да намеря Волкан. Незабавно. Иначе ще стане късно.

Сарп се завтече по улицата, разблъсквайки тълпата. Търсеше обикновен телефон в тези

времена. Гардения беше настояла да не ползва мобилен. Беше казала: „Ако научат, че
сте влезли нелегално в Малта, веднага ще ви открият.“

И сега той търсеше телефонна кабина. Накрая откри такава на ъгъла с лъвската чешма,
която бяха забелязали преди малко. Лондонска кабина, боядисана в червено, очевидно
останала от британците.

Пусна монетата без дори да затваря вратата. Изчака сигнала „свободно“. Но нищо не
стана. Натисна бутон и пуснатата монета падна в касичката отдолу. „Хайде де“, рече
и пробва пак. След вековно чакане чу сигнала „свободно“, най-прекрасната мелодия в
света за него. Избра номера на квартирата в Тарабя. Номерът, който Гардения го беше
предупредила да използва само в краен случай. След няколко секунди иззвъня сигналът
за повикване.

Сега го обзе друго безпокойство. Бяха ли там? Молеше се за това. Защото нямаше друг
начин да се свърже с Волкан Демиркан. Той беше мъртъв. А мъртъвците нямаха мобилни
телефони. След четвъртия сигнал сякаш някой вдигна. Но не се обади. Идиоти, каза
си. Веднага започнаха да подслушват. Няколко секунди след изпукването Гардения
каза:

— Да?

— Дай ми го.

— Ти?

— Да, аз — от напрежение вече хапеше устните си. — Побър-зай — изкрещя. — Много е

спешно. Веднага ми го дай. Намери го. Където и да е, в тоалетната, банята или в
пъкъла. Ако е умрял, съживи го. Казвам ти, спешно е. Дай ми го.

След няколко секунди тишина се чу плътен мъжки глас:

— Ти ли си?

— Да — изкрещя радостен глас от съзнанието му.

— Намери ли, каквото търсеше?

— Утре ще го убият.

По линията настъпи влудяваща тишина. След малко Волкан каза:

— В известен смисъл закъсня, друже.

На Сарп се стори, че мълния го порази. Всичко се беше провалило. Когато мълчанието

се проточи, Волкан попита:

— Там ли си?

Сарп едва успя да изцеди сили, колкото да каже:

— Как се случи?

— На церемонията… Стреляха по него. Отдалеч.

Настръхна. Корай беше казал: „Наказанието за кражба на камъка е смърт. Отмъщението

е дело единствено на меча на Тувалкаин. Мечът ще разсече камъка.“ Само Тувалкаин
стреляше отдалеч с автомат! Не, това не съвпадаше с езотеричната дивотия!
Невъзможно. Не можеше да направи такова нещо.

— Какво? Не те разбрах. Какво е станало?

— Днес стреляха на церемонията по него. Единствен изстрел.

Мили Боже! Дали Корай не беше сбъркал в анализа? А ако не, резултатът ли беше
погрешен?

— Случайно се отърва. Умря бодигардът до него.

Сарп усети, че му се завива свят. Редуващите се скръб и радост бяха побъркали

кръвното му.

Има още време! Не съм закъснял!

— Кой?

— Не знаем. Според мен — твоичкият.

— Говориш за убиеца на Корай ли?

— И онзи, който щеше да те размаже в дърветата като гербова марка.

— Тоест палачът.

— Да.

— Това не е възможно.

— Казах ти, че стреля — ядоса се Волкан, — а ти възразяваш, че не е възможно. Ето

това е.

— Не е възможно, понеже утре някой ще го убие.

— Кой?

— Тувалкаин.

— Но защо?

Сарп сякаш виждаше как Волкан обикаля в паника из хола на тайната квартира. Това се
разбираше от повторението на „Но защо?“. Волкан Демиркан внезапно прекъсна думите
си от дошла му наум идея:

— Неее! Само не ми казвай…

— Да — прошепна Сарп Кая. — Камъкът с тайната е у премиера ни. Тувалкаин знае, че

осмата тайна е у него, а той и представа си няма.

— Как разбра това?

— Мъртвият проговори, ваше превъзходителство. Корай ни е оставил диск. Разказа
всичко.

Настъпи мълчание.

— Каза ли кой е Тувалкаин?

— Не — отговори Сарп. — Не каза. Показа го.

— Какво?

— Показа ни лика на Тувалкаин.

— И кой е?

— Не е за телефона.

— Стига, Сарп. Кой е изродът?

— Не може, казах ти. Изчакай да се върнем в Истанбул.

— Сарп?

Това беше гласът на Гардения Нериса.

— Какво има? — нервира се Сарп.

— Прати ни диска по електронната поща.

— Не може.

— Не ставай дете. Тази информация е много важна. Веднага трябва да се анализира.

— Ти не бери грижа. Ние вече я анализирахме. Ако искаш да си полезна, веднага ни

изтегли оттук. Волкан, на линия ли си още?

— Да, слушам.

— Предупреди премиера. Веднага! Ако трябва, вампирясай! Излез от гроба. Вдигни

всичко на главата си, разузнаването, генералния щаб, каквото трябва. Но спри
премиера. Попречи му да отиде на подписването на договора.

— Преди малко му се обадих да го питам как е. Но не отговори.

— Постарай се да намериш Суна.

— Знаеш ли — тихо каза Волкан, — Суна беше до премиера. И тя се върна от отвъдното.

Търсих я преди малко. Не отговарят нито стационарният, нито мобилният ѝ.

— Намери я, Волкан. Скоро се връщаме.

От другата страна се възцари мълчание.

— Сарп — колебливо произнесе Волкан.

— Какво има?

— И за двама ви има заповед за арест.

— Изобщо не ме интересува. Това е държава. Вместо да се занимава с мен, да спре
Тувалкаин.

Някъде в Средиземно море

Напуснаха Ла Валета без проблем. Сега им предстоеше безкрайното двучасово пътуване.

Не се знаеше какво ще стане. Може би полицията щеше да обърне внимание на
ненадейното завръщане на излетелия рано сутринта самолет с дипломатическа поща.
Така де, що за трафик на дипломатически вещи?

— Защо според теб? — попита Филиз с умислено изражение.

— Моля?

— Защо Корай искаше да внимаваме за сестра му?

— Не знам. Вероятно е искал да я контролираме.

Тя се обърна и го погледна в очите. Ако преди седмица ѝ бяха казали, че ще бъдат

заедно, ръка за ръка, непременно щеше да реагира с: „Хайде, бе!“. Но ето, че се
случи. Сарп не пускаше ръката ѝ, дори от време на време я галеше в шепите си.

— Нали каза на Волкан?

— А? Какво?

— Кой е Тувалкаин, естествено.

Сарп Кая се ухили непослушно.

— Да му се не види, забравих.

— Търсят ви.

Беше Питър. Отговорникът за влизането и излизането им от сандъците.

Когато видя как Сарп колебливо поглежда устройството в ръката си, се усмихна:

— Не се тревожете. Обезопасена е. Никой не ви подслушва.

Като долепи телефона до ухото си, решителен женски глас каза:

— Ще ви взема от летището.

— Гардения?

— Да. Никакви сандъци повече. Нямаме време. Веднага трябва да изчезваме оттам.
Слезте от самолета, вървете, докато не ме видите, и никакво спиране. Не затваряйте.

Телефонът беше предаден другиму.

— Успя ли да се свържеш? — веднага попита Сарп.

— Не. Изолирал се е от света. Звънях стотици пъти. Не се обади, въпреки че

използвах кода, за който се бяхме уговорили снощи.

— Как така? Какво да правим сега? Непременно трябва да го предупредим.

— Ще бъде предупреден.
— И как?

— Британският министър. С който разговарях в София и ме забърка в тая работа. Дошъл

е за погребението и подписването на договора. Той ще му каже. А и след днешния
случай охраната му е стократно засилена. Не мисля, че онзи може да стигне до него.

— Как така? Сигурен ли си, че той е целта?

— Естествено. Казах ти. Куршумът изсвири под носа му. Нямаше и сантиметър. Аз го
приближих отзад. Той леко се извърна към мен. И буум! Отнесе главата на съседа.
Мозъкът му потече по лицето на премиера. Като видях кръвта, първо я помислих за
неговата.

— Що за охрана е това?

— Взети бяха всички мерки. Видях го с очите си. По покривите дебнеха снайперисти.
От другата страна на булеварда има блокове с лице към двора на джамията. Те също
гъмжаха от полиция. Всички наблюдаваха приближаващите се до него. Онзи е намерил
празен апартамент. Когато полицията го откри, намери гилза. Отнесоха я за
балистична експертиза, но без резултат.

— Има ли новини от Суна?

— Не. Не отговаря. С Гардения обиколихме наоколо. И колата ѝ липсва. Сега ти

разказвай. Какво казва Корай на онзи диск?

— Дълго е за разказване. Четирийсетминутен запис. Половината ми беше разказал онази

вечер. Казах ти го. Камъкът бил взет от тамплиерите. Десет минути разказва за тях.
Един от генералите на Наполеон го открил в Малта и го отнесъл в Йерусалим.

— А Тувалкаин?

— Копирахме диска. Като се върнем, ще го прослушаш.

— Не ме натоварвай. Разкажи го. Какво ще правиш два часа?

За няколко минути Сарп резюмира разговора на равина с еврейското момиче Ребека в

концентрационния лагер Треблинка и предаването му преди да умре на сина ѝ. Пропусна
лицето, показано от Корай като Тувалкаин.

— Синът на Ребека първоначално не обърнал внимание на майчиния си разказ. Сметнал

го за старчески брътвежи. После му попаднала една книга. За интереса на Хитлер към
историята. Там срещнал израза „Тайната на Тувалкаин“, както и „Осмата тайна“.
Хитлер също я е търсил. Според книгата виновна за еврейския геноцид била тайната на
Тувалкаин. Гестапо разпитало хиляди, десетки хиляди евреи за осмата тайна. Агенти
на СС, дегизирани като археолози, прекопали Йерусалим преди войната. В книгата се
твърдяло, че когато агентите на СС измъч-вали евреите при разпитите, са се
придържали към описаното в Библията. Въпросът за тайната го заинтересувал. Започнал
да прелиства Библията, която до този момент не бил докосвал. Впечатлили го
юдейските легенди. Тогава станал и масон. Бързо се издигнал. Скоро му направило
впечатление препокриването на тези легенди, прилагани в масонските ритуали, с
описаните в Библията събития. Описанието чрез ритуалите на тези събития,
загадъчните символи и тайни го омагьосали. Болният му мозък ги свързал с
прошепнатия на смъртното ложе от майка му завет: „Намери камъка с тайната. Запаши
меча на Тувалкаин и придобий страшната сила. Направи еврейския народ властелин на
света. Не допускай погубването на тайната, докато на земята има дори един евреин.“
Той си навил на пръста този изчезнал камък, както виждаш, и си въобразил, че е
самият Господ, упълномощен да отмъсти за дедите си и да изгради Еврейската империя.
— Връзката с масоните и масонството само от неговата принадлежност към тях ли
произлиза?

— Ако питаш мен, да. Смятам, че и Корай, който е против масонството поне колкото
теб, накрая е стигнал до същия извод. Защото нищо в записа не опровергава това.
Онзи е масон и ритуалите са надули еврейската му гордост. Но само толкова. Масоните
в САЩ например не са го подкрепили. Не само не са го подкрепили, но го и отлъчили.

— Как така?

— Той започнал да премахва онези, които са схванали лудостта му и са започнали да

му пречат. Обвинявал евреите, които не желаели да служат на каузата му в
предателство към еврейския род. Може би си спомняш, че през 1994 година израелският
премиер Исак Равин беше убит от един евреин фанатик, Игал Амир.

— Да.

— Според Корай зад това име стои нашият луд Тувалкаин. Шантавият син на Ребека
разкрил историята с камъка на тайната пред седем американски масони на високо ниво.
Казал им: „Избрах ви в Съвета на Седемте. Задачата ви е под моето ръководство да
направите еврейския род господар на света“. Те обаче се опънали: „Кой си ти, та да
ти се подчиняваме?“ Ето тогава за пръв път Тувалкаин заявил: „Аз съм Пазителят на
Свещения храм. Мечът на Тувалкаин. Жезълът на Давид. Светлината на Зизон. Синът на
вдовицата“, и още много такива. Прибавил, че когато намери камъка, ще придобие
силата на живота и светлината и ще стане владетел на света. Можеш ли да си
представиш?

— Съвсем откачил, значи.

— Седмината висши масони останали с отворени уста. Възразили: „Какво общо има
масонството с тази лудост“, а нашичкият им привел като доказателство някои масонски
ритуали. Изкрещял: „Камъкът с тайната е в Турция. Силата му ще използват турците.
Тамплиерите също са по следите на тайната на предците ни. Или турците, или те ще
завладеят света. Това ли искате? Да угасне светлината на юдейството и да изгрее
християнската? Или ще чакате ислямския огън в ръцете на турците?“

— Сарп, разказваш ужасяващи неща. Не е за вярване.

— Седемте висши масони — продължи Сарп — настояли, че трябва да се откаже от тези

налудничави идеи, че исканията му са в разрез с масонството и те няма да му
позволят да продължи по този начин. А той ги заплашил: „Призовах ви като масони и
защото не сте евреи да изпълните свещения си дълг. Но вие сте предатели и на рода
си, и на масонството“. И седемте го отписали от организацията за по-малко от
седмица. Изтрили и името му от инвентарния списък.

— Инвентарен списък ли? Това пък какво значи?

— Масонски термин. Значи членски списък.

— И после?

— Заедно с няколко масони, които убедил по някакъв начин, и група фанатизирани

евреи учредил ордена „Храма на Зизон“. По същото време пристъпил към убийства и
отвличания. В Израел станали множество убийства от неизвестен извършител. Седемте
висши американски масони, обявени от него за предатели, умрели един след друг. Общ
бил начинът на убиване. Гърлата на всички били прерязани.

— Сарп?
— Моля.

— Кажи най-сетне. Кой е Тувалкаин? Корай чия снимка ви показа?

— Не мога. Ще чакате да се върнем, ваше превъзходителство. Съжалявам. И

подслушващите ни лондонски приятели да ме извинят.

Настъпи продължително мълчание. Внезапно Волкан попита:

— В записа си Корай споменава ли някаква Лейла?

— Лейла ли? Нее. Защо? Коя е тя?

— Не зная.

— А защо питаш, като не я познаваш?

— Когато онази нощ в дома на Суна премиерът влезе в стаята ми, изрече това име.

Да му се не види, рече си Сарп. Тъкмо си мислиш, че работата започва да се

разплита, и тя се обърква още повече.

Истанбул

Когато Оливър Винсънт Калвин беше приет, завари Еге Тунабою да наблюдава Босфора и
преминаващите кораби през прозореца със скръстени на гърба ръце.

Старият вълк много преживя, рече си британският външен министър. Едва се размина
със смъртта. И не само той. Ако в този момент премиерът се беше обърнал, щеше да
разбере, че Калвин е крайно напрегнат и неуверен. Една погрешна стъпка би унищожила
перфектно протеклия досега план.

Изпратените в Малта професор и момичето бяха намерили диска, уличаващ убиеца, и

бяха научили всичко. Но още много неща не бяха казали на Офелия и Ромео. Защо? Дали
докторът не беше се усъмнил в нещо? Защо не беше казал на Волкан кой е Тувалкаин,
след като знаеше?

Усети надигащото се в него безпокойство. Представи си каменното изражение на

Джесика Тейлър. Щом тя започна с думите: „Ако се съди по информацията, с която
разполагаме…“, Калвин веднага възрази. Според нея щяха да спипат човека с някаква
тъпа операция и да провалят всичко. На нея не ѝ беше нужен Тувалкаин, а камъкът.
Калвин донесе вода от сто кладенеца: „Нека му отпуснем въжето, господин премиер.
Нека си мисли, че ще си разиграва коня както му хрумне. Ако действително съществува
камък с тайна, нека го открие вместо нас“. И всичко това само защото вярваше, че
Тувалкаин знае къде е камъкът и ще го намери преди тях. Беше се оказал прав. Онзи
беше разбрал, че камъкът е у този възрастен мъж, който сега наблюдаваше морето с
ръце на гърба. Пак извади кестените от огъня, без да си изгори ръцете.
Единственото, което оставаше да направи сега, беше да убеди стареца да предаде
камъка на тамплиерите.

Най-важното беше да го вземе от премиера преди Тувалкаин. Последно действие преди

падането на завесата. Всичко зависеше от успеха на това действие. Две хиляди
годишното наследство на дедите му щеше да се върне на мястото си и до идването на
Месията друг нямаше да се докосне до него.

Бързо се прекръсти, казвайки си наум: В името на Отца, Сина и Светия дух. Докато
беззвучно мърдаше устни, затвори очи за миг. Иисусе Христе, каза си. Покажи ми
пътя. Йерусалимските рицари са на крак. Предани са на клетвата си пред Храма.
Свещената реликва, напоена с кръвта ти, вече е на една ръка разстояние. Направи
чудо. Не позволявай Камъкът с Тайната да попадне в ръцете на онези, които те
приковаха. Дай ни възможност така, както ти си вървял смело към смъртта, понесъл
кръста си на гръб, и ние да отнемем от враговете свещения камък, принадлежащ на
Храма, чиито пазители сме, и да го върнем на мястото му. И светлината му да огрее
навсякъде.

Оливър Винсънт Калвин полека отвори очи. Чувстваше се по-добре. Вярваше, че Бог ще
му помогне. Бързо се прекръсти още веднъж и се покашля.

Еге Тунабою бавно се обърна към него.

— Господин Калвин? — рече. — Не чух, че сте влезли. На-дявам се да не съм ви

задържал прав дълго време. Няма ли да седнете?

— Няма значение, господин премиер. Дойдох да ви кажа, че аз и правителството на

Нейно величество гневно осъждаме нападението срещу вас в този тъжен ден. Денят, в
който се прощавахте с приятел…

— Господин Калвин — меко отговори премиерът. Посочи с една ръка място за сядане на
госта си, после отново скръсти ръце на гърба и тръгна из кабинета. — Какво ще
кажете да прекратим тази игра?

— Игра ли, господин премиер?

— Да. И двамата знаем истината. Да прекратим играта поне помежду си.

Определено му бяха казали, че камъкът е у него. Сега идеше трудното. И в

разузнавателните сводки пишеше колко упорит е турският премиер. Американците го
наричаха Костелив орех, а руснаците Коза.

— Надявам се, че ситуацията не ви е стреснала много.

Еге Тунабою се приближи и седна срещу британския министър.

— Така ли? — попита. — Не трябваше ли да се стряскам?

— Както виждате, положението беше извънредно.

— Така си е.

— И след като вече сте информиран, какво възнамерявате да правите, господин

премиер?

— Трябва ли да правя нещо? — отново изненадано го погледна премиерът.

— А не трябва ли? Мислех, че знаете. Разказали са ви всичко.

Премиерът кимна утвърдително.

— И в такъв случай?

— Все още не съм решил. Разбирате, че не мога да убия човека.

Оливър Винсънт Калвин се разтресе на мястото си като ударен от куршум.

Какви ги говори този идиот, разтревожи се. Внезапно го нападнаха съмнения. Да,
разбира се, каза вътрешният му глас. Пари! Не, отпъди тази мисъл от ума си. Калвин
познаваше меркантилните. Издаваха ги играещите им лисичи погледи, които не можеха
да прикрият. Еге Тунабою гледаше хората прямо в очите. Не изглеждаше да се пазари
за пари.

Тунабою забеляза, че гостът му го наблюдава безмълвно, и се опита да се усмихне:

— Хайде, приятелю. Трябва да приемете, че ситуацията е сложна. Създадохте проблем

от международен мащаб, господин Калвин.

Какво? Кой го е създал? Аз ли? Някакъв сформира десет години Тайна държава, обръща
всичко с краката нагоре, сече наред. Хуква да търси Свещения камък, за да възвести
Еврейската империя, да наказва с меча на Тувалкаин непокорните и да стовари света
на главите им, и накрая аз съм бил виновен.

— Не ви разбрах — промълви. — Бихте ли повторили? Казахте, че съм забъркал

международен проблем?

— Разбира се — решително отговори Еге Тунабою. — Освен хуманните измерения, това

намесва нас, вас и българите. Ще избухне невероятен скандал. Цял свят ще ни се
подиграва. Трябва да го обмислим заедно и да намерим решение.

Калвин изведнъж изкрещя наум: „Не знае“. Не подозира за камъка. Нищо не разбира.
Мисли как да възкръсне Ромео.

Поуспокои се. Поне сякаш се отвори възможност за маневриране.

— Прав сте — отсече и внезапно смени темата. — Бяхме принудени да предприемем много
нетрадиционни мерки, за да ви предупредим, че някакъв луд, наричащ се Тувалкаин, се
кани да ви убие. Използвахме тези извънредни похвати, понеже насреща си имахме нещо
необичайно. Случилото се доказа сериозността на разузнаването ни. И недостатъчните
предпазни мерки. Още малко…

— Още малко, и си заминавах — тихо каза премиерът. — Ние вярваме в съдбата,

господин министър. На изписаното на челото. Вземайте каквито щете мерки, но ако е
писано, ще се случи.

— Непременно трябва да ви охраняват по-добре. Ако сметнете за необходимо, готови

сме на всякакво съдействие. Имате ли някаква представа какво иска от вас така
нареченият Тувалкаин?

— Не — промърмори Тунабою, без да отделя поглед от събеседника си. — Може би нещо

свързано с някои мои изказвания против политиката на Израел.

Дъхът на Калвин секна. Моментът беше настъпил.

— Не — прошепна. — Друго иска.

— И какво е то?

— Нещо, което притежавате.

Тунабою явно се изненада.

— Нещо, което притежавам?

— Да, господин премиер. Същото искам и аз.

Премиерът се учуди още повече.

— И вие? Много ми е любопитно. Едновременно някакъв луд и един уважаван министър

искат едно и също нещо. Какво може да бъде търсеното от толкова противоположни
личности, господин Калвин?

За момент Калвин не можа дъх да си поеме. Не успя да преглътне. Взе чашата от

масичката и насила отпи глътка.

— Един… Един…

Точно тогава иззвъня телефонът. Чуваше се някъде от дрехите на премиера. Тунабою

очевидно се разтревожи. Бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади апарата.
Погледна номера на дисплея. Калвин забеляза как лицето на стареца пламна от
вълнение.

— Да — каза разтревожено Еге Тунабою в слушалката.

Докато слушаше, лицето му поморавя. Обезпокоен стана прав.

— Кога — прошепна. Изслуша обяснението отсреща. — Какво иска? Не разбирам. Имал съм
нещо негово?

Тунабою едва се държеше на краката си.

— Какво става, ваше превъзходителство? — опита се да стане Калвин. — Мога ли да

помогна с нещо? — но премиерът не го чу.

— Веднага — отговори Еге Тунабою по телефона. — Не се тревожи… Добре… Не плачи…

Добре… Ще се опитам да изляза сам.

Когато затвори телефона, беше пребледнял като платно. Известно време гледаше пред
себе си с празен поглед. Калвин се изправи:

— Лоша новина ли, господин премиер?

Тунабою го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.

— Откраднали са ми нещо изключително ценно, господин Калвин. Трябва да тръгвам

веднага.

Калвин усети как светът се сгромолясва върху него. Явно Тувалкаин беше взел Камъка
с Тайната.

Истанбул

Филиз слезе първа от самолета. Вече се беше смрачило. Гардения беше наредила да не
спират да вървят. Но накъде? Къде можеха да вървят из безкрайното летище?

— Върви!

Това беше Сарп.

— Знаеш ли накъде да вървим? — промълви момичето.

— Просто върви. Дори някой да каже „Спри!“, няма да слушаме и няма да спираме, ясно
ли е?

Тръгнаха по пистата, обляна от ужасяваща жълтеникава светлина на живачните лампи по

високите стълбове, хванати за ръце, като щастлива двойка богаташи, слезли от
частния си самолет. Пред тях мина автобус, превозващ към терминала току-що слезли
от самолета си пътници. Продължиха да вървят. Сарп Кая погледна през рамо и видя
товарната кола, която маневрираше, за да се приближи до куриерския самолет. След
малко щяха да разтоварят два вече празни пощенски сандъка.

Сарп ускори крачка. Филиз почти тичаше, за да го настигне.

След минута забелязаха едновременно идващи насреща им две коли. Две коли,
пристигащи от различни посоки. Върху едната имаше жълто-сини светлини. Другата
приличаше на заоблен микробус. Филиз внезапно задърпа Сарп натам. Сигурно Волкан и
Гардения бяха в този микробус. Но колата с прожекторите беше по-близо. Сарп изпадна
в паника.

— Тичай! — каза ѝ. — Не спирай в никакъв случай. Бягай към микробуса.

Ужасено си мислеше: Ако се заблуждаваме, свършени сме.

Не можеха да тичат бързо, хванати за ръка. Пуснаха се. Тичайки, Сарп следеше
приближаващата ги кола с прожекторите. Бял форд. Вече ясно се различаваше надписът
„Полиция“ на капака и предната лява врата.

— По-бързо! — викна отново на момичето. — Полиция!

— Стойте! — извика метален глас зад тях. — В името на закона. Спрете незабавно!

Микробусът също бързо ги приближаваше.

— Гардения! — възкликна Филиз тичайки. — Гардения е на волана!

— Спрете! — изгърмя отново гласът отзад.

Сарп настръхна от ужас. Ами ако стрелят? На следващия ден щеше да има най-много два
реда съобщение:

Снощи на летище „Ататюрк“ са простреляни двама души, единият от които жена, тъй
като не са се подчинили на полицейското нареждане да спрат.

Но се случи нещо неочаквано. Полицейската кола беше принудена да извие, за да не се

блъсне в преминаващия покрай нея пълен с пътници автобус. Бяха спечелили десет
секунди.

Филиз беше на края на силите си. Гърдите ѝ бясно се издигаха и спускаха, дробовете
ѝ се бореха за повече кислород.

— Скачайте!

Това беше Волкан. Плъзнал встрани средната врата, протягаше ръка на Филиз.
Микробусът описа дъга от деветдесет градуса и успоредно с тях се движеше към
терминала.

— Скачайте! — отново викна Волкан.

С последно усилие Филиз хвана протегнатата му ръка. Беше изтеглена веднага. Тежко
падна на пода на микробуса.

Беше ред на Сарп. Не му се вярваше, че ще успее. Вече чуваше мотора на форда.

Отгоре на всичко точно срещу тях настъпваха още две коли с включени прожектори.
Сякаш летището се беше разбунило.

Обратното броене продължаваше.

Всяка минута работеше в полза на лудия, решил да затрие света.

— Бягайте — извика Сарп на протегналия му ръка Волкан.

— Скачай!

— Вие изчезвайте.

Видя Филиз зад Волкан. Плачеше и му протягаше ръка да го хване.

— Скачай!

Хвърли се към отворената врата на микробуса. И тримата се строполиха без дъх върху
средната седалка.

— Дръжте се здраво!

Гардения изви волана. Микробусът закриволичи надясно-наляво със свирене на гуми.

Вътрешността му се изпълни с мирис на изгоряла гума. Сега тръгнаха точно в
обратната посока. Гардения беше направила завой на сто и осемдесет градуса.

Зад себе си чуха свистенето на спирачки и гуми на преследвачите си.

— Дръжте се — викна Гардения отново и микробусът изви деветдесет градуса надясно.

Сарп с мъка се изправи от мястото, където беше паднал. Погледна напред през рамото
на жената.

Отдясно вървеше „Ербъс А310“.

Сарп внезапно забеляза кръстовището на двеста метра от тях. Къде си, Господи?

Самолетът зави на деветдесет градуса в кръстовището и навлезе в пистата. Дотук сме,

каза си Сарп и се отпусна на седалката. Щяха да спрат, за да пропуснат самолета, и
полицаите щяха да ги настигнат и да щракнат белезниците.

Но Гардения вместо да намали, подаде газ. Сега микробусът като светкавица се носеше
към гигантския самолет с претъпкани с гориво резервоари.

— Полудя ли, спри! — викна той. — Ще убиеш не само нас, а и пътниците в самолета!

След виковете на Сарп Филиз и Волкан също се изправиха. Наредиха се един до друг
зад Гардения и се втренчиха в приближаващата смърт.

— Ще убиеш всички ни! — отново изкрещя Сарп, опитвайки се да достигне волана.

— Няма друг начин! Млъквай и сядай!

Дойде моментът на сблъсъка. Тримата отзад затвориха очи. След три секунди
микробусът премина на косъм от другата страна пред колелата на самолета.
Гигантската машина, която само допреди секунда беше смъртта за тях, се превърна в
спасение. И четиримата си поеха дълбоко дъх. В същия момент чуха как четирите
преследващи ги коли спряха сред вой на спирачки, за да не се блъснат в самолета.
Без да губи време, Гардения мина под едната въздушна възглавница. После под
другата. Рязко удари спирачки:

— Слизайте!

Като светкавици изхвърчаха от микробуса. Трябваше бързо да се отдалечат, за да се

прикрият в сянката. Ербъсът тъкмо преминаваше плавно пред полицейските коли. Това
бяха последните секунди от прикритието им.

— Влизайте.

Промъкнаха се през отворената от Гардения врата. Наоколо не се виждаше нищо.

— Къде сме? — прошепна Филиз.

— Не зная. Точно насреща трябваше да има врата. Не палете светлина. Да опипаме

стените и да открием вратата.

— И заедно да се помолим — рече Волкан. — Да се помолим, като отворим вратата да не

налетим на паспортната полиция или охраната.

— Открих я! — извика Сарп. Открехна внимателно и погледна навън. — Идвайте, не се

вижда никой.

Тръгнаха към процеждащата се през вратата светлина и излязоха.

— Вътрешни линии — каза Филиз. — Май се отървахме.

— Не бързай. Стотици полицаи ни търсят. Завардили са всички изходи.

— Трябва да излезем от капана.

Едва тогава Сарп успя да огледа Волкан. Посланикът беше захвърлил перуката.

— Твое превъзходителство — ухили му се Сарп, — хвърлил си маската.

Волкан ги изгледа накриво.

— Нали по телефона каза да вампирясам. Ето че вампирясах.

Смесиха се с тълпата. На Волкан му се струваше, че всички го гледат. Не му се

струваше. Гледаха го. Поглеждаха и започ-ваха да си шушукат. Дори чу как едно
момиче каза на пъпчивото момче до себе си:

— Ай, колко прилича!

— Давайте по-бързо — прошепна Волкан. — Да стигнем до изхода час по-скоро. Иначе ще

ми искат автограф.

Сарп се възхити на хладнокръвието му. Можеше да се шегува дори в такъв момент.

Изходът беше насреща им.

— Да се разделим — предложи Сарп. — Ще се опитаме да излезем по двойки. Те търсят

четирима души.

— Не става — каза решително Гардения с тон, нетърпящ възражения. — Ако се разделим,

няма повече да се съберем. Ще поемем риска. Нека се държим като две различни
двойки, но да не се делим. Сякаш сме изпращачи и се връщаме.

Като видяха на изхода само един охранител, се изненадаха. Вратата с фотоклетка

избръмча и се отвори, а студеният въздух отвън ги удари в лицата и ги освежи. Първи
излязоха Филиз и Гардения. Все чакаха някой отзад да подвикне: „Хей, чакайте
малко!“. Никой не ги извика. След тях излязоха Сарп и Волкан.

— Колата?
— На паркинга е.

След три минути се разположиха в прочутия джип на Гардения. И четиримата бяха

изпотени от напрежението. Но влажният хлад на Истанбул ги накара да се разтреперят.

Гардения подкара към изхода на паркинга. Докато плащаше, секундите се точеха като
часове. Накрая бариерата се вдигна и рейндж роувърът подскочи с ръмжене напред.
Завиха на завоя вляво и на сто метра отпред видяха две полицейски коли, преградили
пътя. Спираха и проверяваха колите от летището.

— Дотук бяхме — проплака Филиз. — Не можем да направим нищо повече.

— Спри! — извика Сарп на Гардения. — Отбий вляво и спри.

Момичето изпълни нареждането.

— Защо, обратно ли се връщаме?

— Шшшт! — прекъсна той Волкан. — Мисля.

— Бягай, вместо да мислиш — ухили му се Волкан, без да се впечатли от положението.

— Дайте ми телефон.

Гардения му подаде мобилния си.

— Какво си намислил?

— Ще се обадя в полицията.

И тримата зяпнаха от изненада.

— Да не си полудял? — викна Волкан. — За какво ти е полицията? Ей ги отсреща.

Вдигни ръце и върви при тях.

— Не говори глупости. Обаждам се на нашия полицай — и започна да набира номера.

Филиз се смая.

— Нашият полицай ли? Кой е той?

— Комисар Хаккъ Каплан, съкровище. Сигурен съм, че като чуе гласа ми… — и вдигна
ръка да млъкнат.

— Добър вечер, комисар — каза, като се стараеше да звучи бодро. — Аз съм. Професор
Сарп Кая… Моля… Ада ли? — усмихна се. — Не, комисар, не от ада, от летище
„Ататюрк“… Да… Това сме ние. Както бихте предположили, знаех. Да, четирима души.
Тоест, ние сме двама. Госпожица Филиз и аз. И двама посрещачи… Те ли? Една
англичанка. Много красива… И моят приятел. Волкан Демиркан.

Млъкна. Направи знак да мълчи на мъжа, който го ръчкаше в смисъл: „Какво правиш“.

— Не съм луд, комисар… Но какво да направя, като ви казвам истината, а вие не

вярвате. Погребаният труп не беше на Волкан Демиркан. Готиният и смел посланик си е
жив и здрав насреща ми. Не, не знам кого сте погребали. Моля? Щом идва от София,
трябва да е българин. Кълна ви се. Тук ли? Нее, нищо не търсим… Опитваме се да се
измъкнем оттук, комисар. Госпожица Филиз и аз направихме кратко пътешествие до
Малта. И като се върнахме в родината, не ни посрещнаха любезно. Но носим важна
информация… Моля?… Майтап ли? В никакъв случай… Прав сте… Естествено, ще направите…
Неее, няма смисъл да локализирате местоположението ни. Ще ви го съобщя. В момента
се намираме в черен рейндж роувър, паркиран на сто метра вляво от барикадата на
полицията на изхода на летището… Искате ли регистрационния номер?

Сарп разказа всичко това, сякаш беше нещо много забавно. Изведнъж стана сериозен.
Изправи гръб и продължи рязко:

— Вижте, комисар, веднага можете да ни заловите. Но няма нужда от това. Ние ще се

предадем на колегите ви. Но повярвайте ми… Зная… Прав сте… Да, измамихме доверието
ви. Но бяхме принудени, комисар… За да спасим живот… И ако не вдигнете бариерата и
не ни пуснете, няма да успеем да го спасим. Кой ли? Вижте, знам, че разговорът се
записва. Ще ви кажа името. Само за да не му се случи нещо, ако не се измъкнем от
този капан. Схващате, нали? В никакъв случай… Не ви заплашвам. Добре, не се
ядосвайте. Човекът, който ще бъде убит, е… Еге Тунабою. Познавате ли го? Явява се
премиер. Ако не излезем оттук, ще го убият. И никой не може да го предпази. Ще
стане жертва на луд от световен мащаб. Кой ще го убие ли, питате? Ама вие пък
искате да научите всичко наведнъж… Добре де, добре. Тувалкаин. Несъщият брат на
патриарха Ной.

Засмя се беззвучно.

— Знам. Ще го направите. Как мога да ви се подигравам, комисар? Колко животи само

са в ръцете ви сега. Един премиер, четирима нещастници, потящи се в джипа, и
милиони хора, които един луд ще пороби.

Двама от препречилите пътя полицаи тръгнаха към тях. Оръжието беше в ръцете им.
Трети хукна подир тях. Бързаше, без да отделя телефона от ухото си.

— Полицаите идват. Ние си изпълнихме задължението. Ще излезем да се предадем. Утре

вие какво ще правите, комисар? Дали няма да отпадне възможността ви за
пенсиониране? Ще бъде убит премиерът. Познавате ли онзи, който ще го направи? Нека
ви кажа. Същият, който преряза гърлото на Корай Булут, опита се да ме залепи за
дърветата, вдигна във въздуха Самуел Коен заедно с много други. И множество трупове
из цял свят. Казват му палачът на Тувалкаин. Неее, не. Не той, самият Тувалкаин ще
убие премиера.

Тримата полицаи пристигнаха. Единият застана до предната лява, другият — до

предната дясна врата. Третият, който още държеше телефона, сложи крак на бронята на
джипа точно пред тях.

— Ако не казвам истината и исках да избягам, бих ли ви разказал всичко? Да,

отначало малко послъгах. Моля? Добре де, не малко, повечко. Но утре ще ви обясня
всичко подробно. Но първо ни оставете да спасим премиера. Дума да не става! Ако
понечите да го направите, всичко пропада. Доверете ми се за последен път. Дори не
знаете кой е Тувалкаин. Къде ще проведете операция? Вдигнете тая бариера да минем.
Искам два часа от Хаккъ Барута. После ако желаете, ме въртете на шиш.

Полицаите отвън ги наблюдаваха и чакаха. Волкан погледна назад и видя поне двайсет
святкащи полицейски коли.

— Обсадили са ни — извика. — Обкръжени сме! Докато ти се опитваш да се обясняваш с

някакъв малоумен полицай, те са ни обкръжили като врагове. И представа си нямат как
онзи ще пререже гърлото на премиера.

— Моля — рече Сарп, правейки му знак да мълчи. — Какво казахте, комисар? Премиерът
излиза? — в джипа настъпи мъртвешка тишина. Четиримата с ужас се спогледаха. —
Накъде? — повиши глас Сарп. — Кълна се, че не знаем, комисар. Какво казахте? О,
разбира се, че вие знаете къде е премиерът ни. Следва го кортеж от охраната, нали?
Знаем единствено, че с него може да бъде една дама. Суна, сестрата на Корай Булут.
Няма ли я? Сигурен ли сте? Някой друг ли, комисар? Британският външен министър?

— Калвин! — викнаха в един глас Гардения и Волкан.

Сарп им махна с ръка да млъкнат.

— Нямам ни най-малка представа. Откъде да знам, комисар, какво търси британският

външен министър при премиера ни? — започна Сарп да губи търпение. Къде отиваше
премиерът по това време? При това с Оливър Винсънт Калвин. — Да?… Какво правим? —
нервите му бяха опънати до скъсване. Ако разиграната сценка не постигнеше целта си,
щяха да ги арестуват. И да стане късно за каквото и да било. — Времето изтича,
комисар. Да излезем ли да се предадем, или да настъпим газта, за да свършим онова,
което наистина само ние можем?

Внезапно лицето му се разведри. Закри микрофона с ръка и извика:

— Дава ни ескорт. Дава ни патрулка. Те знаят къде отива премиерът. Ще ни заведат.

На определено разстояние ще ни пуснат сами. Пет минути след като пристигнем, ще
предприемат офанзива, ако нямат вест от нас.

Волкан погледна Гардения. Тя вдигна рамене.

— Добре, комисар — каза. — Тръгваме. Наистина. Обещавам. Няма да се опитваме да

избягаме на полицаите по пътя. Знам, че и вие ще дойдете. Ще се видим там. О,
извинете. Може ли още една молба? Може ли да бъде информирано военното разузнаване
и МИТ? Защото е твърде вероятно онова, което ще се случи след малко, и
информацията, която ще бъде получена, да са в обсега на военната тайна. Да, разбира
се. Извинете. Естествено, че знаете по-добре от мен.

Отдалечи телефона от ухото си и каза на Гардения:

— Давай. Карай, тръгваме.

Полицаят пред тях свали крак от бронята и кимна два пъти, сякаш виждаше онзи, с
когото говори. Полицаите отстрани се отдръпнаха. Една от колите с лампи отзад мина
пред тях. Полицейските коли освободиха преграждението на заден ход. Патрулката и
рейндж роувърът се втурнаха напред. Обърнаха се да погледнат след себе си. Четири
коли с червено-сини лампи тръгнаха подире им.

Сарп набра още веднъж. Изчака.

— Много тържествено сме тръгнали, като на сватба. Задъл-жителни ли са тия

полицейски светлини?

Вместо отговор от слушалката се разнесе ръмжене. След секунда сирените спряха и

светлините загаснаха.

Истанбул

Имаше мъгла. Премиерът Еге Тунабою беше притеснен. Всъщност не притеснен, а

уплашен. Гласът на Суна по телефона беше изпълнен със страх.

— Бързай. Спаси я. Моля те! Спаси я.

Нищо не разбираше. Какво означаваше това? За какъв камък говореше Суна?

— Дай му го — хълцаше от плач Суна. — Дай му каквото иска. Спаси я.

Погледна отражението си в огледалото на колата. Колко съм се състарил изведнъж,

помисли си. По лицето му беше изписан единствено страх. Господи, рече си, моля те,
нека не закъснея. Прости ми заради нея.

— Сам — два пъти помоли Суна, — иска да дойдеш сам.

Но не успя да се наложи. Премиерите не излизаха току-така сами нощем.

— Това е от жизненоважно значение. Ще тръгна само с шофьор и един телохранител. Не

ми губете времето — беше отсякъл, но въпреки това и началникът на охраната, и този
на МИТ бяха вдигнали олелия до небесата.

Съставиха плана набързо. Премиерът щеше да тръгне с ограничена охрана, но

съответните екипи щяха да вземат всички необходими мерки.

Когато Тунабою излезе през вратата, видя до себе си британския министър и се

изненада:

— Вие не си ли тръгнахте, господин Калвин?

— Не знам какво става, господин премиер — тихо беше отговорил Калвин, — обаче се
страхувам, че е свързано с въпроса, който повдигнах преди малко.

Премиерът спря. Какво иска да каже тоя тъп англичанин, помисли си.

Калвин забеляза питащия му поглед и поясни:

— Смятам, че онзи, който е откраднал скъпото за вас нещо, е Тувалкаин.

Еге Тунабою беше кимнал мълчаливо. Всъщност Суна беше казала същото.

— Моля ви, господин Калвин. Трябва да тръгвам веднага… После…

Калвин го беше прекъснал без никакво колебание:

— И се опасявам, че за да върне откраднатото, иска нещо от вас. Мога ли да попитам

какво?

Вече бяха пред колата му.

— Един камък — беше прошепнал Еге Тунабою. — Иска камъка, останал от съпругата ми,
мир на праха ѝ.

Какво? Останал от жена му ли? Това наистина беше шокиращо. А премиерът го каза
така, че стана ясно неведението му относно идентичността на останалия от съпругата
му Камък с тайната, преследван от всички през вековете.

— В такъв случай — ледено заяви Калвин — е наложително да дойда с вас, господине.

Защото само аз мога да ви помогна.

Седнаха един до друг на задната седалка на бронирания автомобил. Откакто бяха

потеглили, никой не беше проговорил. Оливър Винсънт Калвин започна да претегля
съотношението на силите. Шефът на охраната седеше на дясната предна седалка.
Непрекъснато мърмореше нещо в микрофона пред устата си. В колата отпред пътуваха
шофьор и телохранител. Вероятно в кортежа от три коли зад тях имаше шест-седем
души. Най-отзад се движеше линейка. Тя следваше премиера навсякъде. Сигурно и в нея
пътуваха двама-трима души. И толкова. Откъдето и да погледнеш, всичко на всичко
едно отделение.

Накрая Калвин реши да наруши мълчанието.

— Вкарват ни в клопка — промълви. — Придружават ви не повече от десет-петнайсет

души. Още тази сутрин станахте обект на покушение. Животът ви е в ръцете на това
отделение полицаи.

— Вероятно искахте да кажете „животът ни“, господин Калвин, след като и вие сте
тук. Разузнаването е известено. Сигурно вече са вдигнали всичко живо на крак.
Истанбулската полиция също е мобилизирана. Не се безпокойте. Убеден съм, че когато
вашето МИ6 разбере, че сте с мен, ще направи каквото трябва.

Продължиха мълчаливо. Единствено седналият отпред началник на охраната отговаряше в

микрофона накратко на задаваните му въпроси:

— Преминато е кръстовището на летището — и след малко прошепна в микрофона: —

Бейликдюзю.

Според Калвин бяха излезли от Истанбул.

— Къде отиваме? — попита няколко пъти, но не получи отговор от премиера. — Надявам

се, че знаете какво правите — добави този път ядосано.

Поради сгъстяването на мъглата скоростта им вече беше твърде забавена. Тунабою

стана нетърпелив:

— Не можеш ли по-бързо, синко?

Служебният шофьор не отговори. Трудно виждаше дори на метър напред.

Оливър Винсънт Калвин усети, че не издържа повече.

— Този камък, господин премиер — започна направо, — нещо важно ли е? Защо Тувалкаин
го иска от вас?

Откакто чу Суна, той мислеше за същото. Какво толкова имаше в този камък?

— Не зная — вдигна рамене. — Когато съпругата ми умираше, ми го завеща. Останал от

баща ѝ. Доколкото си спомням, баща ѝ го получил от майка си. Нищо повече не знам.

— Що за камък е все пак? — гласът му беше напълно безизразен. А иначе се задушаваше

от вълнение.

— Ами просто стар камък. Тук-там изпочупен. Върху него са издълбани разни символи.
Някои от тях са разядени до неузнаваемост. От едната страна има кръст с дръжка
върху него. Стои в дома ми от сватбата с Мерал насам. Почиташе го като наследство
от баба си. Беше го поставила в един ъгъл на кабинета ми. Това е. Изобщо не съм се
интересувал. Не ми е хрумвало дори да го махна, понеже жена ми го уважаваше.

Ако колата не беше спряла рязко с вой на спирачки, Оливър Винсънт Калвин щеше да
припадне. Можеше ли такова нещо? Вековна тайна си стоеше в кабинета му, а той и
понятие нямаше. Камъкът с тайната, въздъхна. Камъкът с тайната се намери!

И беше на път да изчезне завинаги. Премиерът сякаш беше готов да го даде, за да

получи обратно откраднатата вещ, каквато и да е тя.

— Пристигнахме — съобщи шефът на охраната. Сред сенките на дърветата, приличащи на

огромни чудовища с протегнати ръце, се виждаше сграда, която можеше да накара човек
да настръхне. Мъглата я беше обвила в ужасяваща загадъчност и ѝ придаваше още по-
зловещ вид.

— Тук пътят свършва — обясни охраната. — Ще трябва да преминете пеша пространството

отпред, господине. Слизаме — съобщи по микрофона. Вратите на всички коли в кортежа
се отвориха едновременно. Десет телохранители обкръжиха бронираната кола. Саката на
всички бяха разкопчани. Десет души бяха готови на мига да извадят оръжие. Стойките
им подсказваха, че са напрегнати до краен предел. Откритото пространство ги
превръщаше в лесна мишена. Ако бъдеха нападнати, нямаше да успеят да предпазят нито
премиера, нито себе си.

Шефът на охраната леко се извърна назад.

— Не слизайте от колата, докато не ви кажа, господине — нареди той. Еге Тунабою

кимна. После прошепна на шофьора: — Шест — и той също кимна. Ако станеше нещо,
незабавно щеше да даде газ. И нямаше да спира, докато не измъкне премиера от
стрелбата. „Шест“ беше кодовото наименование на един от десетте плана за измъкване.

Мъжът отвори вратата. Протягайки навън десен крак, беше извадил пистолета изпод
седалката. Взе със себе си десет телохранители и потеглиха към едва различаващата
се в мъглата сграда. След няколко крачки мъглата ги погълна.

— Това никак не ми харесва — промълви Калвин.

— На мен също — кимна премиерът, опитвайки се да види нещо през мъглата от предния
прозорец.

— Това е лудост. Не разбирате ли? Всички ни вкара в капана. Това е бърлогата на

Тувалкаин. Няма да ви пусне, докато не получи каквото иска. Дори и след като го
получи, едва ли ще ви освободи. Наредете веднага да се махаме. Да се върнем с
подкрепления.

— С подкрепления ли? — по лицето на премиера пробягна горчива усмивка. — Та ние сме

много. А той искаше да дойда сам. Не броя подкрепленията по въздух, господин
Калвин. В момента навсякъде гъмжи от полиция.

— Изобщо нямате представа какво ви очаква.

— Така да е, друже — усмихна се премиерът. — Поне имаме шанс да го научим.

Изненадата в изражението на британеца се превърна в паника:

— Да не мислите да му дадете камъка?

Премиерът нямаше време за отговор. В сградата сред мъглата блесна светлина. Така
успяха да видят огромните мраморни колони и внушителната парадна врата.

Но тръгналите преди малко телохранители не се виждаха. Явно бяха влезли вътре.

Изчакаха още малко. Осем чифта очи, включително тези на премиера, бяха приковани
към вратата.

Внезапно от мъглата изникнаха четири силуета.

— Връщат се, господине — тихо каза шофьорът. Гласът му звучеше радостно. Значи няма
опасност. Телохранителите идват да ни вземат, помисли си Еге Тунабою.

Те вървяха като черни сенки пред мъглата заради силната светлина на прожекторите,
осветяващи колоните зад тях. И понеже всички се бяха съсредоточили в сградата и
вратата, не забелязаха другите сенки, безшумно промъкващи се между дърветата.

Четирите силуета приближиха. Личните телохранители на премиера пристъпиха към тях.

И когато разстоянието помежду им се скъси достатъчно, стана нещо ужасно. От ръцете
на четирите сенки избликнаха пламъци. Трима охранители се строполиха на място.

— Капан! — викна Еге Тунабою и инстиктивно понечи да отвори вратата. Калвин беше
парализиран от страх и се чудеше какво да прави.

— Не отваряйте, господине. В никакъв случай — и шофьорът, който се мъчеше да

пресече пътя на премиера към смъртта, настъпи съединителя и запали мотора. Но беше
късно. Цената на двете секунди, които използва, за да спре Еге Тунабою, се оказа
твърде висока. Лявата предна врата се отвори. Премиерът и Калвин се свиха на
местата си, а дулото на вмъкналото се вътре оръжие прозвуча двукратно „пат-пат“.
Мозъкът на шофьора полепна по бронираното стъкло. Вратата се затвори.

Премиерът се заслони зад предната седалка, погледна през стъклото, по което се

стичаше мозък, и се опита да разбере какво става навън. Един телохранител успя да
извади оръжието си. Но тялото му се люшна като лист от попадналите в него куршуми.
Ръката с пистолета грозно се изви нагоре. Поради притискането с пръст на спусъка в
момента на смъртта от дулото във въздуха излетяха два изстрела. Четвъртият бодигард
залегна, опитвайки се да избегне дъжда от куршуми. Но нямаше зад какво да се
прикрие. Най-голямата му грешка беше излизането от бронираната кола. Първият куршум
го уцели в бедрото. Тялото му се сгърчи от болка. Въпреки това се помъчи да върви,
влачейки ранения си крак. Същевременно се опитваше да стреля. Вторият куршум
раздроби гръбначния му стълб. Мигновената парализа се разпростря из цялото му тяло.
И докато лежеше по гръб на земята без дори вече да усеща болка, зърна над себе си
страховито лице. И това беше последното, което видя. Малка дупка се появи между
веждите му. Тилът му вече го нямаше.

Линейката отзад потегли. Шофьорът устремно връхлиташе срещу силуетите. Нападателите

разбраха, че възнамерява да ги прегази. Премиерът и Калвин безпомощно наблюдаваха
припламващите в тъмнината огньове и удрящите по линейката куршуми, оставящи светла
диря във въздуха. Първо угасна единият фар. После синята лампа на покрива. Калвин
забеляза как шофьорът скочи върху волана, като че ли ставаше прав. Разтърсваното от
куршумите му тяло изхвърча през счупения прозорец. Загубилата управление машина се
люшна вдясно. Изправи се на задни колела, полегна на дясната си страна и започна да
се търкаля. След две секунди се разхвърча на части при страшния сблъсък с
дърветата.

Шестият телохранител? Премиерът погледна пак, но не го забеляза. Сигурно се беше

скрил някъде. Четири срещу един. Нищо, рече си. Смътна надежда потрепна в сърцето
му.

Всичко приключи така внезапно, както беше започнало. Един от четирите силуета
отвори вратата откъм Еге Тунабою. Рязко размърда дулото насам-натам, показвайки му
да излезе. Докато премиерът слизаше от колата, забеляза как Калвин се промушва през
лявата врата. Къде мислеше да избяга? Когато отново погледна, вече го нямаше.
Лежеше на земята по гръб. Удар като гръм между веждите в момента на излизане от
колата го беше повалил на място.

Еге Тунабою слезе колкото се може по-бавно. И го видя. Шестият телохранител! Лежеше
свит до предното дясно колело. Върху черното му яке разцъфтяваха безброй червени
божури. С надигащата се отвътре му лудешка ярост изкрещя на тримата, насочили дула
срещу него:

— Мръсници! Какво им сторихте!

Те дори не му обърнаха внимание.

Четвъртият силует довлече Калвин пред премиера. В тъмнината премиерът видя още
въоръжени мъже, вървящи бавно към сградата. Тогава разбра, че охранителите му са
загинали под кръстосан огън.

— Ранен ли сте?

Калвин опипа с ръка веждата, която го болеше ужасно. Тя беше разцепена от край до
край и стичащата се кръв го заслепяваше. Не издаде звук. Условията се бяха
променили. Както преди час се готвеше да даде „шах“ на Тувалкаин, така сега беше
матиран.

Вървящите зад тях ги подбутваха с опрени в гърбовете им дула.

Тръгнаха през мъглата към вратата. Докато изкачваха стъпалата, премиерът заядливо
попита:

— Къде е Серкан?

Вместо отговор получи удар в гърба с цевта. Отговорът го чакаше още на влизане.
Началникът на охраната Серкан и четиримата телохранители лежаха в подножието на
стълбището насреща.

Въоръжените ги побутнаха към стената.

— Ще ни разстрелят! — каза гневно и безпомощно Калвин, чието око вече напълно се

беше затворило. Отвореното бясно се въртеше. Той всеки момент можеше да направи
нещо, което да го отведе към смъртта.

— Успокой се — прошепна Тунабою, — нужни сме му живи, а не мъртви. Хайде, да не

караме Тувалкаин да ни чака.

И беше прав. Тувалкаин ги искаше живи. За какво му бяха труповете им? Поуспокои се.
Подготви се за съдбоносната среща, рече си Калвин. Не срами духа на рицарските си
деди. Та нали си преданият воин на Иисус, носещ кръста на плещите си? Ако трябва,
тръгни към смъртта с изправено чело като него.

— Стойте!

Всъщност нямаше къде повече да отидат. Застанаха пред стената.

И тя внезапно се разтвори. Опрените в гърба им дула ги блъснаха към асансьора.

Стената зад тях се затвори.

Истанбул

Дъждът биеше по стъклата, а мъглата непрестанно плетеше мрежи пред тях. Понякога не
виждаха дори стоповете на полицейската кола отпред. Мълчанието в рейндж роувъра
наруши Гардения:

— Не забравяш ли нещо, Сарп?

Не беше забравил нищо. И все пак чакаше въпросите.

— Първо — намеси се Волкан, — кой е Тувалкаин?

— Мисля, че след малко ще видите отговора със собствените си очи.

— Кой е, Сарп? — погледна го в огледалото Гардения. Гласът ѝ беше съвсем рязък.

— Трябваше да сте разбрали, че няма да ви кажа — също толкова категорично отговори
Сарп. — Не мога да издавам информация, която все още не съм споделил с нашите
власти.

— Какво? — обърна се да го изгледа изненадано Волкан от предната седалка. — Нямаш

ли ни доверие?

Филиз прецени, че е време да се намеси в нажежената обстановка:

— Нищо лично — каза тихичко. — Не го приемайте срещу себе си.

Настъпи тежка тишина.

— Стига толкова — каза Гардения и удари волана с все сила.

— Ти си шпионинът — изкиска се Сарп Кая, опитвайки се да успокои атмосферата. —

Знаеш ги тия работи. Триковете за пълна секретност.

Но Гардения нямаше намерение да се успокоява.

— Не се прави на идиот — изкрещя. — Къде е дискът на Корай? Само не казвай, че е в

джоба ти. Тази информация трябва незабавно да се анализира. Ако беше пратил записа
от Малта на електронната ми поща, досега щяха да са готови стотици анализи и
профили.

Сарп и Филиз предпочетоха да замълчат. Но Гардения не мислеше да се отказва.

— Къде е дискът, господин Сарп? Дай ми го веднага.

Сарп възнамеряваше да реагира остро, но Филиз не му даде възможност:

— Институцията, която съхранява диска, не може да даде оригинала другиму, освен на

наследниците. Корай е разрешил Сарп да направи копие. Обаче не успяхме. А и време
нямахме. Дискът на Корай е на нужното място и в сигурни ръце.

— И каква е тази институция? Да не е в банков сейф?

Известно време се чуваха само двигателят и чистачките. Този път Волкан наруши
мълчанието:

— Добре, ясно. И това е тайна за нас. Но как е стигнал камъкът до Еге Тунабою? Или
и това е тайна, Сарп? — по гласа му личеше, че е обиден.

— Не е. Но е дълга и объркана история. Води началото си от времето на Първата

световна война. Прабабата на госпожа Мерал била омъжена за висш османски чиновник в
Палестина. Много добре се разбирали със съседите си евреи. Дори подслонявали в дома
си възрастни евреи като свои роднини и ги хранели и се грижели за тях. Когато се
разбрало, че британците ще окупират Йерусалим, нашият чиновник и жена му трябвало
да бягат. Стегнали си багажа. На следващата сутрин щели да напуснат града. И същата
вечер един евреин похлопал на вратата им. Дал на жената чувала, който носел под
мишница. Казал: „По-добре тайната да остане в мюсюлмани, отколкото да премине в
ръцете на англичаните. Нямам нищо по-ценно да ти дам от този камък, дъще.“

— Будалкаш ни — нервно се изсмя Волкан през стиснати устни. — Измисляш си, докторе.
Сиреч, този камък…

И четиримата се вцепениха, когато телефонът на Гардения зазвъня пронизително.

Капитанът поднесе апарата към ухото си. После го протегна назад, без да каже нищо.
Опита се да се съсредоточи в пътя, който едва виждаше от дъжда и мъглата. Сарп взе
телефона и каза:

— Да… — изслушвайки с ужас първите две изречения на Хаккъ Каплан. Опита се да скрие
обзелата го паника от останалите, но не успя. — Как се случи? — изкрещя.

— Какво става, Сарп? — намеси се Филиз.

— Връзката с кортежа на премиера е прекъсната от две минути.

Сякаш бомба падна в роувъра.

— Не отговаряли на повикванията. Не вдигали телефоните. Никой от тях.

Сарп отново се залепи за телефона на Гардения. Нетърпеливо зачака отговора на

избрания номер.

— Хайде, вдигни телефона. Хайде, хайде.

Още чул-недочул киселия глас на Хаккъ Каплан, попита:

— Колко разстояние ни остава до тях? Колко? Добре… — и като остави телефона на

седалката, удари Гардения по рамото: — Хайде, дай газ. Имаме пет минути до тях, а
те са спрели. Не се движат.

По отразяващото се в огледалото лице на Гардения беше изписано огромно

безпокойство.

— Дай телефона — каза изведнъж. Филиз ѝ подаде телефона. Тя натисна един бутон.
Зачака. Повтори движението още няколко пъти.

— И Калвин не отговаря — каза.

Волкан знаеше, че трябва да се отърсят от преживяната току-що паника. Бяха длъжни

да бъдат хладнокръвни, внимателни и нащрек. За да се съсредоточи отново, се обърна
към Сарп и Филиз:

— Какво друго има на диска?

— Роман — отвърна Сарп. — Нали нарекохме организацията на онзи „Тайната държава“,

само че не сме били прави. Това си е „Тайната империя“. Мрежа от ужасяващи връзки.
Стотици фирми, комплекси на тежката промишленст, самолети, гигантски танкери,
борсови машинации, златни и диамантени находища, каквото се сетиш и всичко е под
контрола на Тайната империя, сиреч на Тувалкаин. Например добиват диаманти в
обширни райони на Йоханесбург и Претория. В диска Корай казва: „Под минерали не
разбирам един-два рудника. Рудниците били с площ колкото Белгия. Тунелите били на
такава дълбочина, че дори спътниците не улавяли дейността там. На два пъти ООН или
някаква друга организация решила да ги провери. Не успели. Втория път починал
шведският председател на организацията.“

Гардения забеляза, че патрулката отпред влиза в завой и моментално вдигна крак от

газта. Останалите също усетиха опасността и се хванаха здраво. Когато джипът влезе
в завоя, скоростта беше паднала едва на сто и трийсет. Гумите засвириха и колата ги
залюля надясно, после наляво и пак надясно. Когато Гардения успя да овладее
управлението, беше бяла като платно. Погледна Сарп в огледалото и попита:

— Еее, та какво казваше?

— Според Корай мините са само камуфлаж. Смята, че в подземните галерии са се

извършвали някакви изследвания. Твърди даже, че онзи е имал тунели, подобни на
съоръженията на проекти като ЦЕРН и АДРОН. Не ги е виждал, но на едно място твърди,
че е сигурен. „Там Тувалкаин се опитва да създаде божествената частица, образувала
вселената след Големия взрив, както и антиматерия“, казва.

— Сатана — промърмори Волкан.

— Господ — поправи го Филиз. — Тувалкаин иска да бъде Господ.

— Спомняте ли си падналия близо до Анталия самолет? — попита Сарп. — В него

пътуваха и наши учени от ЦЕРН.

— Разследваха дали не е заговор. Накрая казаха, че е пилотска грешка.

— Да. Според Корай е било дело на Тувалкаин. Той е саботирал самолета. По същото
време разни беди са сполетели няколко учени от проектите ЦЕРН и АДРОН. Най-
известните британски и американски квантови физици, генетици и нанотехнократи са
изчезнали. Трима ръководители на ЦЕРН са починали от сърдечен удар. Изброява още
неколцина, но сега не си ги спомням. После ще видите диска.

Йерусалим

Генерал Леви Аарон влетя в оперативната стая като светкавица.

— Какво става? Някой веднага да ми обясни.

— Трафикът е ужасен, шефе. От Истанбул получихме сигнал: „Премиерът изчезна“. Двама

наши в Истанбул го потвър-диха. Еге Тунабою излязъл притеснен. Турците са положили
невероятни усилия, за да предотвратят проследяването на колата. Дори нашите по едно
време се усъмнили дали премиерът не е отвлечен. Преди малко се обади шефът на
центъра ни в Анкара. Според него турците са предприели операция срещу Тувалкаин.
Имаше няколко поредни атентата. Самуел Коен…

По погледа на генерала разбра, че трябва да прескочи подробностите. Така и направи.

— После всичките ни приемници установиха, че се осъществява спътникова комуникация

между Лондон и Лангли и Истанбул. Знаете, че Номер едно пътува насам.

— Да. Председателят идва за подписването на договора утре. И?

— Лангли се обади още два пъти. Оттогава Номер едно започна да функционира като
комуникационен център, генерале. Председателят се обади в Москва. След това в
Париж, Берлин и Токио. В момента Номер едно се свързва с Пекин. Всички разговори са
засекретени, естествено.

Генералът строго погледна оператора, натискащ разни бутони по клавиатурата пред

плазмения монитор:

— Не си ли пропуснал нещо?

— Какво, генерале?

— Че е търсил Бенжамин Шеба Раам. И той е в Истанбул.

Операторът се изненада. Поколеба се за малко. Погледна бележките си:

— Не, генерале. Номер едно не е търсил Бенжамин Шеба Раам.

Върху един от плазмените монитори започна да присветва зелена светлина.

— Наш ред е — измърмори генералът. — Номер едно търси Йерусалим.

След пет минути в оперативния център пристигна шифрована заповед с гриф „Строго
секретно“:

„Зизон е отворен. Спасяването може да започне.“

Заедно със сигнала до Йерусалим, въпреки тъмната половина на деня, по всички краища
на света в банките, фирмите и борсите започнаха невероятни компютърни проблеми. За
миг милиарди и трилиони долара бяха прехвърлени от една сметка в друга.

Истанбул

Асансьорът спря. Осветлението угасна. По повея в лицата си и скърцането на вратата

разбраха, че тя се отваря. Но не виждаха нищо. Каквото и да беше насреща им, беше
потънало в непрогледен мрак. Изчакаха неподвижно. Еге Тунабою чуваше дишането на
британеца до себе си. Ще се задуши от страх и тревога, помисли си. И аз не съм по-
добре от него.

Премиерът намери лакътя на Калвин в тъмното и леко го побутна напред. Вече бяха
извън асансьора. Внезапно и двамата замръзнаха ужасени. Отвсякъде се разнесе
страховита музика с непоносимо кресчендо. Заковаха се на местата си. Еге Тунабою се
опита да запуши уши. Усети, че британският министър прави същото.

Звукът беше толкова силен, че премиерът усети как го зашеметява. Не можеше да

мисли. Изкрещя:

— Спрете тази какофония!

Но въпреки че извика с все сили, не чу собствения си глас. От врявата не можеше да

прецени дори колко време е минало. Ужасяващият звук беше объркал представата му за
време.

В един момент писъците на сазовете и тъпаните стихнаха и изчезнаха така внезапно,

както се бяха появили. Но тогава проплакаха цигулки, а флейтите създадоха пролетна
атмосфера. Игривите трели на една флейта се разхвърчаха из мрака като пеперуди,
прелитащи от цвят на цвят. Трикратният удар по струните на арфа изклокочи като
кладенец под нозете им.

Калвин се прекръсти и промърмори:

— Благодаря ти, Боже, че ни отърва от грохота на ада и ни пренесе в рая.

Когато обаче пак се разнесоха тъпите барабанни удари, Еге Тунабою отбелязя:

— Господ не чу молбата ти. Връщаме се в ада.

Красивите звуци потънаха в думкането на тъпаните. И докато земята под краката им се

тресеше, тромпети завиха в един глас, сякаш възвестяваха нещо.

В зенита на грохота страшна светлина разкъса мрака. И избухна в очите им.

Затискащите ушите им ръце сега покриха очите.

Изведнъж музиката секна.

— Светлината на Зизон осветява храма ни. Да тичаме към светлината, братя.

Гласът идеше точно отсреща. Но заради светлината и двамата не видяха никого.

— Нека Божият гняв се изсипе върху ти! — извика Оливър Винсънт Калвин, опитвайки се
с една ръка да предпази очите си от светлината.

Гласът не отговори. Но изгарящата като слънце светлина бавно започна да намалява.

Вече наподобяваше дневната.

Точно насреща им стоеше Бенжамин Шеба Раам!

Срещу тях беше човекът, който снощи обясни на Еге Тунабою бъдещите си инвестиции в
Турция, който оповести учредяването на фондация на името на Самуел Коен за
подпомагане на бедните, създателят на проекта „Хиляда деца, един мир“, най-богатият
човек в света. Премиерът усети, че не му достига въздух. Трябва да се успокоиш,
каза си. Ако искаш да я спасиш, трябва да бъдеш спокоен.

— Господин Раам?

Отсреща прогърмя ужасяващ смях.

Тунабою се стъписа. Овладя се, макар да му се искаше да помоли: „Пусни моята

Лейла!“ Единствено прошепна:

— Ти ли си Тувалкаин?

— Я гледай — изгърмя Раам, — кой ми е дошъл на крака! Последният рицар на

тамплиерите — Калвин.

После прехвърли мятащия светкавици поглед върху Еге Тунабою:

— И уважаемият миротворец Тунабою. Какво ще кажеш? Дали не трябва да те нарека

грабител на храма?

Бенжамин Шеба Раам седеше странично на златен трон и оглеждаше двамата с лисичите
си очи.

Еге Тунабою се огледа. Бяха като във филм за античната епоха. Раам носеше бяла
туника до коленете. Дясната му ръка беше скрита под нея. Другата беше гола от
рамото надолу. Краката му бяха обути в златовезани сандали с връзки до коленете. На
главата си беше нахлузил златна корона с маслинови клонки.

Мястото, където ги свали асансьорът, беше обзаведено като великолепен храм. Подът
беше застлан с черно-бели квадрати като шахматна дъска.

— А царят на шахматната дъска е пред нас в цялото си величие — тихо прошепна

премиерът. — Май ние сме пионките, които ще бъдат жертвани всеки момент.

От двете страни на залата се извисяваха колони, наподобяващи гигантските такива на

храма в Карнак. Пред тях в две редици бяха подредени мраморни кресла.

Точно зад Бенжамин имаше огромна триъгълна сребър-на рамка с взиращо се в тях черно
око в средата. Това беше символът, който се виждаше зад холограмната сянка. Имаше и
нещо, липсващо в холограмата. Буква „Т“ с дръжка отгоре. Премиерът си спомни, че
същият символ беше изсечен в наследения от Мерал каменен куб в кабинета му.

Раам улови оглеждащия поглед на премиера:

— Харесва ли ти, крадецо?

— Трябвало е да станеш артист — изръмжа Тунабою. — Ако се съди по короната, си се

пристрастил към ролята на крал, Бенжамин. Но съм убеден, че с тази премяна много ще
ти пасне ролята на страхотен шут. Символът, който си прекопирал от пирамидата на
Тутанкамон, обаче е малко странен. Нали? Фараонски печат в еврейски храм.

От гърлото на Бенжамин излезе нещо като вой. Премиерът си помисли, че ще скочи

върху него.

— Това е подписът на Тувалкаин — задъха се от омраза Раам. Но страховитото яростно

изражение внезапно изчезна и той просъска весело: — О, извинявам се. Колко съм
невъзпитан! Забравих да се представя.

Иззад колоните наизскачаха мъже, облечени като римски легионери. С жълти месингови
шлемове с червени пера, с лилави пелерини, закопчани на рамото, и бели поли и ризи
с къс ръкав под ризниците от биволска кожа. И премиерът, и Калвин онемяха от
изненада.

— Типична лудница — промърмори Тунабою. А Лейла беше пленница на луд.

Римските легионери едновременно поднесоха към устата си дългите и тънки месингови

фанфари. Звукът им прокънтя в залата.

— Пазителю на Храма на Соломон! — разнесе се глас зад гърба им. Обърнаха се да

погледнат. На мястото на асансьора, от който бяха излезли преди малко, стоеше мъж с
червено наметало. Дръпна на две страни тубуса в ръцете си, отвори го и досущ като
глашатай в древните дворци зачете титлите на господаря си:

— Майстор Архитект от дванайсето ниво, Рицар на Соломоновото царство от тринайсето

ниво, Княз на Йерусалим от шестнайсето ниво, Рицар на кръста с розата от
осемнайсето ниво, Велик шотландец от деветнайсето ниво, Княз на ковчежето с тайната
от двайсет и четвърто ниво, Рицар на бронзовата змия от двайсет и пето ниво… И
Велик Княз на Свещената тайна от трийсет и второ ниво… И Велик проверител на
трийсет и трето ниво… Носител на всички земни звания, Господар на Изтока и Запада,
на Юга и Севера, Повелител на светлината и мрака, Председател на Седемте избрани и
на Деветте избрани, Божията ръка, Мечът на Тувалкаин, Наследникът на Камъка с
тайната…

Британският министър веднага разпозна мъжа, извикващ титлите, за които Бенжамин се

смяташе за достоен. Етиен Манвил, изчезналият преди година председател на
управителния съвет на най-могъщия френски холдинг. Големият индустриалец, за който
светът мислеше, че е мъртъв.

Възможно ли беше? Етиен Манвил! Глашатай на някакъв измамник!

Без признак на отегчение Манвил продължаваше да възхвалява Бенжамин:

— Пазител на скрижалите на Давид, Наследник на Храма на Соломон, Спасителят на

евреите, Предвестникът на предсказанията…

Еге Тунабою не се въздържа и го имитира:

— И… господарят на обувки 39 и 40 номер!

Наслаждаващият се на победата си до този момент, величествено седнал в трона

Бенжамин яростно скочи:

— И архангел Гавраил за вашите любими!

— Пусни Лейла! — кресна премиерът. Коя ли пък е Лейла, зачуди се Калвин. Това ли
беше съкровището, заради открадването на което премиерът се беше завтекъл насам?
Раам сякаш не чу думите на Тунабою. Внезапно стана изключително спокоен, дори
приветлив. Загледа го с изражението на закрилника на бедните и нещастните, любимеца
на децата чичко Бенджи.

— Какъв късметлия си, крадецо — прошепна. — Свещеният храм не може да се осквернява

с кръв. Иначе досега отдавна да съм ви изправил пред адските двери. Всички ви. И
теб, и него. После нея.

И още не довършил думите си, избухна в ужасяващ смях.

Забелязал, че притежателят на изброяваните звания вече не го слуша, Етиен Манвил се

беше скрил сред колоните. Римските тръбачи бяха напуснали сцената преди него.

Премиерът се замисли, че единственият начин за спасение е напълно да обърка болния

ум на Бенжамин. Знаеше и как да го постигне. Да унищожи егото му, да смаже
въображаемия му авторитет.

— Стига! — извика. Раам изобщо не очакваше това. — Не съм крадец.

Онзи се стресна от този вик тъкмо като сядаше на трона. Обърна се и изненадано
погледна премиера:

— Наистина ли? Имаш нещо, което ми принадлежи.

— Наистина ли? — подигравателно го имитира Тунабою. — И ти имаш нещо мое.

Калвин също реши да се включи в играта:

— Кое точно ти принадлежи?

Бенжамин Шеба Раам се обърна като змия към тях:

— Камъкът с тайната, фалшиви рицарю. Тайната на Тувалкаин.

— Лъжеш — възпротиви се Калвин. — Камъкът не е твой, а на храма. Оттам е взет, там

ще се върне. Да покаже пътя на Иисус Месията.

Мускулът на лявата буза на Бенжамин се разигра. По лицето му се изписа смразяваща

кръвта омраза.

— Дедите ми, Калвин — просъска, — които изгниха в затворите на Инквизицията ви,

които изгорихте на кладите, отрязахте главите им, изнасилихте жените и дъщерите им,
дори и малките им момчета, си мислеха, че преди петстотин години са унищожили
твоите предци, че са отмъстили и приключили с кръстоносната поквара. Каква заблуда,
нали? Колко родове бяха затрити, но не и вашият. Дори острият османски ятаган не
успя да ви довърши.

Замълча. Премиерът си помисли, че Раам ей сега ще извади оръжието — ако имаше

такова, разбира се, и го криеше под туниката — и ще убие Калвин. С такава омраза ли
щеше да се гради съюзът на цивилизациите? С нестихнала две хиляди години, и дори
напротив, все повече разгаряща се ненавист?

Но сега Раам продължи напълно спокойно, дори някак умолително:

— Знаеш ли? Преди пет века Богът на израилтяните ми постави свещена задача. Мечът
на Тувалкаин да изтрие от историята тамплиерите. Ти ще бъдеш последният рицар на
голия кръст, Калвин.
Британецът стана пурпурночервен. Да се говори за фигурата, символизираща разпънатия
Христос, като за гол кръст, беше най-голямата обида за тамплиерите.

— Змия. Змия, която не беше унищожена нито от Потопа, нито от божествения огън,
изпратен на Содом и Гомор.

Раам слезе на шахматния под по четирите стъпала на платформата с трона. Ако някой
го видеше, щеше да го помисли за стар холивудски актьор в ролята на Юлий Цезар.
Дясната му ръка беше върху златната тока, закопчаваща плаща на лявото му рамо.
Тръгна направо към Еге Тунабою.

Загледаха се в очите без дори да мигнат. Изразът в лудия поглед на Раам се менеше
непрекъснато. Заби три пъти показалец в гърдите на премиера:

— Що се отнася до теб, дърти крадецо…

Еге Тунабою забеляза огромният пръстен на показалеца му. Кръстът с дръжка, наричан
от него подписът на Тувалкаин, беше изработен от рубини върху миниатюрни изумруди.
Раам стисна брадата на премиера между палеца и показалеца си и обърна главата му
към себе си:

— Дай ми онова, което е у теб.

Еге Тунабою знаеше колко безсмислено е да се пазари, но ако покажеше слабост,

капитулация и готовност на всичко, повече нямаше да получат шанс.

— Господин Раам — изръмжа, гледайки право в безумните му очи, — у теб е най-

голямото ми съкровище. А у мен няма нищо твое. Нищо.

— Отначало и аз така мислех, крадецо. Че тайната на Тувалкаин е загубена навеки.

Как можех да знам, че един родоотстъп-ник със собствените си ръце ще предаде Камъка
с тайната на неевреин? Нали така? Но юдейският Бог те подведе. Допусна голяма
грешка. Нали ме разбираш, развратни крадецо? — и противно смигна с око. — Ще
целуваш краката ми, за да спасиш резултата от греха си. А сега ми дай моето.

Това беше критичният момент. Еге Тунабою го усещаше. Едва се удържаше да не падне в
краката му. Ако беше убеден, че така ще спаси Лейла, щеше да го направи, без да се
замисли. Напротив, такава слабост щеше да ускори края, който го плашеше. Реши да
постъпи точно обратно. Мушна три пъти показалец в гърдите на Раам и се изсмя:

— Лудият цар. Така ще те назоват евреите. Мозъчните ти връзки са дали накъсо.

Всичко си объркал. Масонската атмосфера с еврейската мистика. Копираш оттук-оттам.
Не ти е нужен камък, а психиатрия.

— Давай камъка на Тувалкаин, крадецо. Дай божествената тайна, издълбана в него!

— Не си хаби думите напразно!

— Ще ме молиш да ти я върна, разбойнико. На колене ще ме молиш да приема камъка.

— Дори да исках, не бих могъл да ти го дам. Нямам камък. Виж, дошъл съм с празни
ръце.

По лисичето лице на Бенжамин Шеба Раам плъзна лукава усмивка. Тръгна към трона си и
внезапно спря на стълбите. Погледна премиера и изръмжа:

— Ще ми го донесеш. Ще го донесеш утре на подписването на договора и лично ще ми го

предадеш. И аз, Синът на вдовицата, Мечът на Тувалкаин, ще поема камъка и ще
възвестя пред всички лидери, че поемам короната на Ционистката империя.
— Ти си побъркан! — извика Калвин. — Ще подпалиш света.

— Така ли, рицарю на голия кръст? — обърна се светкавично към него Бенжамин Шеба
Раам. — А ти защо търсиш камъка? Хайде, Калвин, признай си. Не искаш ли за Ватикана
мрака на силата и светлината на безсмъртието?

— За възцаряването на Иисус — изкрещя Калвин.

Еге Тунабою удивено се вгледа в двамата.

— Последен шанс, крадецо — усмихна му се Раам. — Винаги постъпвам така. Давам

последна възможност, преди да изтегля меча. Всеки има право на втори шанс, нали,
крадецо?

— Не ме наричай така.

— Дай ми камъка, разбойнико. Иначе тя ще умре. После и майка ѝ. Накрая ти. Ще

пукнеш, след като видиш смъртта на любимите си. Подчини ми се, грабителю.

Дочу се нежна музика. Отново звуци на флейта. И…

— Суна!

Сестрата на Корай Булут, който беше заклан, защото знаеше, че Тувалкаин е Бенжамин
Шеба Раам. Кралицата на неговия грях!

Тунабою простена от болка. Това ли беше наказанието за големия му грях?

Суна беше излязла иззад двете предни колони. Носеше дълга бяла рокля с четири реда
волани. Раменете и ръцете ѝ бяха голи. Вървеше бавно, без да поглежда към премиера
и Калвин. Раам слезе едно стъпало и я посрещна.

— Дъщерята на Зизон — поясни. — Светицата, обрекла се на мощта на вечната свещена

светлина.

Истанбул

Гардения спря внезапно. Така беше спряла и предната полицейска кола в пелената от
мъгла. Един полицай изскочи от нея и тичайки през засилващия се дъжд, дойде при
тях.

Гардения свали прозореца и полицаят промуши цялата си глава вътре.

— Ние сме дотук, господине — каза на седналия отзад Сарп. — Получихме заповед.
Въпросните коли са малко по-напред.

— Бяхме се разбрали с Хаккъ Каплан за…

— Шефът е на път — прекъсна го полицаят. — Ще бъде тук до няколко минути. Пристигат

и екипи на силите за бързо реагиране и спецназ. Хеликоптерите кацнаха на девет-
десет километра напред — посочи нагоре с пръст. — Единият е все още във въздуха.
Какво става?

— Нищо — ухили се нетърпеливо Волкан. — Просто малко бързаме.

Полицаят отново се обърна към Сарп:

— Шефът настоя да ви кажа, че ако Синът на вдовицата прощава, той — не. Вие сте
щели да разберете.

Естествено, беше разбрал. Усмихна се, мислейки как текат секундите. Полицаят ги
изгледа един след друг и каза:

— Желая ви успех — и затича към колата отпред. Онази зад тях също загаси фаровете и
изчезна в мъглата.

Гардения отвори вратата и понечи да слезе.

— Какво правиш? — хвана я Волкан за ръката в последния момент.

— Мини на волана.

— А ти?

— Ще мина през гората.

— Но… — опита се да възрази Сарп, но момичето рязко го прекъсна:

— Не губете време. Не знаем какво ни очаква. Ако Тувалкаин наистина е наблизо,

значи не е сам. Могат да ни спрат. Един от нас трябва да е отделно и свободен. Аз
съм най-подходяща. Всъщност това ми е работата.

Протегна се, взе още един пистолет от жабката и го затък-на на кръста си до узито.
Заобиколи и отвори багажника на джипа. Измъкна някакъв дълъг метален сандък и под
смаяните погледи на Филиз и Сарп извади от него огромна ужасяваща двуцевка.
Кръстоса през рамо и два патрондаша. Като забеляза как натъкмява в пояса си две
яйцевидни неща, Филиз рече:

— Седели сме върху погреб.

Гардения рязко захлопна вратата на багажника. Силно прегърна дошлия до нея Волкан.
Сарп си помисли, че няма нищо по-комично от целуваща се жена с убийствени оръжия в
ръце, опасана с патрондаши като Рамбо. Но в момента не му беше до смях.

Момичето удари с ръка по джипа и извика:

— Тръгвайте — и тичешком навлезе сред дърветата. За няколко секунди се изгуби сред

тях с камуфлажния си панталон и жилетка.

Волкан в последния момент забеляза сред дъжда, мъглата и облачността препречилото

пътя дърво. Четирима души пред него бяха насочили насреща им късоцевни оръжия.

— Сега го втасахме — извика Сарп. — Права беше Гардения.

Волкан рязко натисна спирачки. Блокираните колела се запързаляха по мокрия път.

Спирачките задействаха едва на втория и третия път и рейндж роувърът спря точно
пред четиримата злобно намръщени мъже, стоящи в средата на пътя без да трепнат
дори. Бронята на джипа беше само на сантиметри от тях.

Слязоха с вдигнати ръце. Къде си, Гардения, рече си Волкан. Сега е моментът. Повали
ги тия.

Но Гардения я нямаше никаква.

Истанбул

— Продажна мръсница! Гадина! Дяволска подлога!

Суна дори не се обърна да погледне Оливър Винсънт Калвин. Наблюдаваше съсипания Еге
Тунабою. Седна в краката на възкачилия се отново на трона Бенжамин Шеба Раам, който
се наслаждаваше на смайването на враговете си. Той прокара накичените си с брилянти
и рубини пръсти през косите ѝ.

Еге Тунабою не беше на себе си.

— Суна — промълви, — къде е Лейла, къде е?

Жената вирна глава и остана така мълчаливо. Погледът ѝ сякаш беше отправен към
несъществуващи горе звезди. Да не би този побъркан да е дрогирал Суна, помисли си
премиерът.

— Лейла — внезапно простена жената — спи. Дъщеря ни спи, Еге.

Премиерът усети как се олюлява. Опита се да се удържи на крака.

Лисичият поглед на Бенжамин веднага улови срива на Тунабою. Яростно дръпна косата
на Суна:

— Дъще на Зизон — измърмори, — не плаши крадеца. — После се обърна към Тунабою и

изсъска: — Спи, разбойнико. Дъщеря ти наистина спи. Засега. Ако не ми дадеш Камъка
с тайната, няма да дочака изгрева.

Британският министър отново беше шокиран. Погледът му се местеше от Суна на Еге и

обратно. Премиерът и тази жена имаха дъщеря? Значи Лейла беше момичето на премиера?

В нито един разузнавателен рапорт нямаше такива данни. Вътрешният му глас го

предупреждаваше: Престани да разсъж-даваш, Калвин. Дъщерята на премиера е в ръцете
на Тувалкаин. Вече нямаш никакъв шанс. Той ще се поддаде. Ще даде камъка на
Тувалкаин, за да спаси дъщеря си.

— Предупредих го.

Това беше Суна. Гласът ѝ излезе сподавен и нисък.

Премиерът почувства как гневът плъзва във вените му. Суна изобщо не приличаше на
майка на отвлечена дъщеря. Като котка се беше свила в краката на убиеца на брат си
и му разрешаваше да гали косите ѝ. А може би… Може би… Не е възможно, но може тя да
беше предала Лейла на Тувалкаин. А може би го беше излъгала за отвличането, за да
го подмами в капана.

— Обърни се към мен, жено — извика. — Гледай ме в очите, като говориш.

Чак тогава, съпроводена от налудничавия смях на Раам, Суна погледна Еге Тунабою.

— Предупредих го. Кълна се, че го направих. Казах му да се съгласи.

— Аз съм свидетел, крадецо — весело вметна Бенжамин. — Тази нещастна жена изведнъж
беше озарена от светлината на Зизон. Прекрасно, нали? Реши да се съгласи с мен. Да
се подчини на Тувалкаин. Пошепна ми, че Камъкът с тайната е у теб. Предупреди брат
си да не върши глупости. Но този твърдоглавец се запъна да подложи глава под меча
на Тувалкаин. Какво повече можеше да направи дъщерята на Зизон?
— Тази курва е истинската убийца — извика Калвин, сочейки Суна. — Тя е палачът.

Суна не реагира. Стана от мястото си в краката на Раам и придържайки воланите на

полата, тръгна към премиера. Спря точно пред него.

— Съгласи се, Еге — каза, гледайки го в очите. — Не повтаряй грешката на Корай.

Спаси дъщеря ни. Или и нея…

Раам също приближи до тях, за да наблюдава отблизо мъката и срива на премиера. Но в

изражението му нямаше нищо такова.

— Съгласи се с него — повтори Суна и хвана ръката му. — Дай му, каквото иска.

Премиерът дръпна ръката си като опарен от огън.

— Не ме докосвай, жено — каза с отвращение. — Ти си братоубийца.

В очите на Суна падна смъртоносна скръб.

— Това е по-добре от детеубиец, Еге — прошепна с глас, напомнящ повече на стенание,

вопъл и молба. — По-добре от детеубиец.

На Еге Тунабою се стори, че огън го заля. Олюля се отново.

— Да не искаш да повярвам, че Лейла е в ръцете на тоя побъркан? — изръмжа в лицето

на Суна.

Тя затвори очи. Това означаваше „да“.

Бенжамин Шеба Раам я подхвана под мишница и я отдалечи.

— В действителност, крадецо — рече, — си принуден да приемеш. Също както тази

дъщеря на Зизон. И ще ти го докажа…

— Пусни я! — изкрещя премиерът. — Да не си посмял и с пръст да я пипнеш…

Бенжамин се разля в трона и го прекъсна, вдигайки ръка:

— Много жалко, крадецо. Принуден съм да прекъсна този драматичен разговор. Трябва
да приема новите си гости като любезен домакин.

Вратата на асансьора, който ги свали в проклетата пропаст, изскърца и се отвори.

Премиерът и Калвин викнаха в един глас:

— Волкан!

Калвин веднага помисли: Ромео е тук, къде е Офелия. Значи, не бяха я хванали. Дали
пък не я бяха убили?, разтревожи се. Не искаше да повярва в това. Не беше възможно
да се залови така лесно капитан от спецназ, агент на МИ6. Усети искрица надежда.
Другото момиче и мъжът вероятно бяха изпратената в Малта двойка.

Най-шокиран беше Волкан. Когато вратата на асансьора се отвори и той видя насреща
си костюмирания мъж, възкликна ужасен:

— Бенжамин Шеба Раам! — и крадешком погледна Сарп.

— Да — промърмори той. — Това е Тувалкаин!

Щом Филиз забеляза свитата в краката на убиеца на брат ѝ Суна, не успя да потисне
изблика на гняв:

— Суна! — извика и понечи да изтича при нея. Но когато тя се обърна към нея,
замръзна на мястото си. Досега не беше виждала очи, така пълни с ужас и мъка.
Безнадежност или молба означаваше този поглед?

Пръв се окопити Волкан. Веднага отиде до Еге Тунабою.

— Добре ли сте, господин премиер?

Що за безсмислен въпрос? Лицето му беше позеленяло.

— Дъщеря ми — отговори тихо премиерът. — Дъщеря ми е в ръцете му. Ще я убие.

Лейла! Изведнъж си спомни сцената в дома на Суна. Значи, премиерът беше прошепнал
името на дъщеря си, влизайки в стаята, където той го чакаше, понеже мислеше, че ще
завари там нея. Но как беше възможно това? Дъщеря му беше починала много отдавна. А
това момиче? Не беше за вярване. Дъщеря на премиера от Суна?

Суна отново вдигна очи към тавана, сякаш съзерцаваше звездите.

— Предупредих го — прошепна. И внезапно избухна: — И теб предупредих, Сарп Кая.

Примолих ти се. Да не правиш грешката на Корай.

— А аз се заклех, че ще изтръгна сърцето на убиеца, прерязал гърлото на брат ти.

Казах ти да не говориш така повече. Сега обетите ми станаха два, Суна. Ще изтръгна
сърцето и на палача, и на лудия, дал ножа в ръцете му да замахне срещу Корай и кой
знае колко още хора. Кълна се. И твоето.

Изненада се, когато Суна го погледна. Очите ѝ сякаш го умоляваха: „Направи го,
веднага“.

— Млъквай! — прогърмя Раам от трона си. — Ако все още си жив, това се дължи на
грешка. Ако Скорпиона си беше свършил работата, сега щеше да си при приятеля си. Не
си хаби въздуха напразно. Защото когато Тувалкаин ти пререже гърлото, ще имаш нужда
от него.

Внезапно се втренчи весело във Волкан:

— А вие, господине, призрак ли сте? О, разбира се, ти си агентът, нает от този

фалшив рицар да предупреди дъртия крадец, че Тувалкаин ще го убие.

Раам сграбчи от корен косата на Суна и обърна главата ѝ към себе си:

— Това никак не подхожда на дипломат от световна величина, нали, дъще на Зизон?

Лицето на Суна се сгърчи от болка.

— Както и да е, щом вече всички сме тук, да се насладим на момента — продължи Раам.
— Не мисли, че съм те забравил, крадецо. Тувалкаин спазва обещанията си. И като
каже: Ще го докажа, го прави.

Неочаквано между тях и Бенжамин затанцуваха букети от светлини, цветовете се

смесиха и образуваха неясни форми. Когато танцът спря, формите се изясниха.

— Лейла! Момичето ми! — проплака премиерът Тунабою.

Холограмата пред тях представляваше фигура на младо момиче. Лежеше върху нещо
подобно на операционна маса. До главата ѝ стояха двама намръщени мъже с бели
престилки.

Суна гледаше изображението като омагьосана. Колко е красива, Господи, помисли си.
Като фея. Обърна поглед към премиера. Очите им се срещнаха. Единият сякаш търсеше
пощада. Другият умоляваше с поглед.

Сарп и Волкан пък наблюдаваха колоните. И двамата мислеха за едно и също. Как да
излязат невредими от тук заедно с премиера и дъщеря му. Но как да спре въоръжените
мъже, които току-що забеляза сред колоните? Не изглеждаше постижимо. Даденото му от
Волкан оръжие беше отнето при залавянето им. С юмруци ли щеше да излезе срещу
автоматите, изстрелващи не знам колко си куршума в секунда? Не му пукаше за
британеца, но как щеше да предпази премиера и Филиз? И къде беше Лейла? Дали беше
скрита в същата сграда? За пръв път след убийството на Корай Сарп пожела да види до
себе си комисар Хаккъ Каплан и всичките му хора. Хайде бе, Хаккъ Барута, рече си.
Запали кибрита си!

Светлините, пренасящи изображението на Лейла, постепенно изчезнаха сред воплите на

Еге и Суна.

Бенжамин Шеба Раам погледна доволно премиера:

— Удържах на думата си, крадецо. Показах ти твоето. Сега ми дай Камъка с тайната.
Спаси я.

— Какво толкова има в този камък? — не сдържа гнева си Тунабою.

Калвин веднага се намеси. Преживяната паника рефлектираше в гласа му:

— Информация за създаването на антиматерия. Слънцето вече ще свети само по волята

на Тувалкаин. Ще засипе онези, които не му се преклонят, с огън и жупел. Ще унищожи
всички ви, както Господ е постъпил със Содом и Гомор.

— Глупак! Това вече го имам. Слънцето е в ръцете ми. Аз управлявам светлината и

мрака. Търся Божествената сила. Безсмъртието.

— Какво? — викнаха всички едновременно.

Гласът на Корай от диска прозвуча в ушите на Сарп и Филиз. „Тувалкаин търси

безсмъртието. Иска да бъде не император, а Бог.“

Раам лудешки се разсмя.

— Безсмъртието. Камъкът на Тувалкаин ще ми даде тайната на синтетичните клетки.

— Ти си глупак — викна Сарп. — Синтетични клетки вече се произвеждат.

— Знам, знам — изхили се Раам. — Наивна работа. Още е в зародиш. Съществуването и

животът им зависят от човека. А синтетичните клетки, които ще направя аз, сами ще
решават съществуването си. Сами ще планират живота си и ще нарастват. Ще унищожават
препятствията пред себе си — и замълча за момент. После изведнъж изкрещя: — И ще се
размножават. От една синтетична клетка могат да произлязат милиони, милиарди живи
същества. Тувалкаин ще създаде хора с гена на Давид. Евреинът ще се превръща в
евреин. Ще се създаде нов свят под господството на израилтяните. Храмът на Соломон
ще изникне отново от Маслинената планина.

Раам се изправи и каза на премиера:

— Ела. Коленичи пред Тувалкаин. Моли го за милост.

Еге Тунабою изведнъж се отърси. Каквото ти е писано, помисли си. Не искаше да става
така. Но се беше случило. Нито той, нито Суна и Лейла можеха да избягат от
предопределеното. Никой не можеше да избегне съдбата си.

— Я стига! — извика. — Ще ти кажа само едно нещо. Огънят първо изгаря себе си. Ще
изгориш в собствения си огън и ще изчезнеш.

— Това много ми допадна, крадецо. Добре, че го каза. Утре и аз ще подпаля разни

места. Истанбул например — и се обърна към Калвин: — И Лондон. Колко ли милиона ще
умрат? Десет ли, двайсет ли? Или трийсет? Това зависи от теб, крадецо. Сега чуй
заповедта на Тувалкаин, Синът на вдовицата — и протегна ръка към Еге Тунабою: —
Утре ще паднеш в краката ми пред целия свят и ще ме молиш да взема камъка. А аз ще
подаря живота на милиони.

— Никога.

— Тогава гледай. Виж какво ще стане, когато поискам. Трепери пред мощта ми!

Пак сграбчи косата на Суна. Взе от масичката спринцовка и я заби във врата ѝ.

Всички изтръпнаха.

— Огънят на Тувалкаин — изкрещя неистово. Изпразни наведнъж лилавата течност.

Последва истеричен кикот.

— Гори. Огънят обхваща всичките ѝ органи. Ето това чака и дъщеря ти. И тя ще изгори
така пред очите ти, крадецо…

— Лейла! — простена Суна, гърчейки се от болка. Протегна ръка към премиера.

— Спаси детето ни, Еге… Спаси… Лейла… — тялото ѝ се разтресе от глава до пети.

— Суна!

Безпомощност завладя Еге Тунабою, докато наблюдаваше опитите на Суна да се изтръгне

от ръцете на вкопчилия се в косите ѝ Раам. Не можеше да направи нищо, за да я
спаси. Наистина, хората сред колоните приличаха на клоуни, но оръжията им бяха
истински и съвсем не комични. Волкан, Сарп и Филиз бяха настръхнали от ужас.

— Нали не мислиш, че ще те оставя дълго да живееш, като се противопоставяш на

заповедите ми, дърт негоднико? — изрева Бенжамин Шеба Раам.

Суна се опита да каже нещо. Раам така я дръпна към себе си, че щеше да изскубне
косата ѝ.

— Ако крадливият ѝ баща не беше отмъкнал моята собственост, можеше да има някакъв
шанс. Но както казват, всяко нещо си има граници.

Ухили се мръснишки. Изгледа всички с луд поглед.

— Хайде — викна в лицето на Суна, — предай поздрави на безглавия си брат!

Пусна косата ѝ. Тялото на Суна се строполи на пода като празен чувал. Раам подритна
трупа с крак и го търколи по стълбите. Филиз не можа да издържи повече и се затича
натам.

— Не я пипай! — извика Сарп. — В никакъв случай!

Раам любопитно го изгледа.

— Прав е — потвърди весело. — Не пипай, красавице. Светът скоро ще се запознае с

този вирус. Аз го наричам „Пираня“. За миг довършва човека.

Двамата едновременно забелязаха надигащите се по тялото на Суна фистули. Мехурът на

мястото на забиване на спринцовката бързо се увеличи пред очите им и се превърна
във възпален оток. После отоците се появиха по ръцете ѝ.

— Дяволско изчадие! — викна Сарп, стискайки юмруци. Беше решил да го атакува, след
като така или иначе щеше да убие всички им. Спогледаха се с Волкан. Явно и той беше
готов. Но погледът на Бенжамин Шеба Раам стресна и двамата. Той гледаше нещо зад
себе си. На мястото на асансьора. Сякаш противното му лице светна отведнъж.

— Да ви представя изключителния командир на батальона за отмъщение.

И вдигна ръка като победоносен римски военачалник.

Всички се обърнаха. Пръв изненадано извика Оливър Винсънт Калвин.

— Гардения?!

Волкан Демиркан беше застинал като бронзова статуя. Сарп и Филиз се заковаха на
местата си. Еге Тунабою гледаше неразбиращо облечената като Раам красива руса жена.

Тогава се чу гласът на Волкан:

— Гардения… Това… това….

— Не, господа — избоботи Раам, — не е Гардения. Това е командир Естер!

Калвин отиде пред нея и изръмжа:

— Кучка! Измени на страната и вярата си. Ще гориш в ада!

Тя изобщо не му обърна внимание. Тръгна към Волкан, който си мислеше: Всъщност

измени на мен. Мозъкът му беше в паника. Капитан Гардения Нериса, агентът на МИ6,
единствената дъщеря на загиналия във войната в Залива танкист. Вой-ник на
Тувалкаин! Това беше ли възможно? Разбира се, че не. Не можеше да бъде. Разиграва
театър по неизвестни причини. Сега ще пъхне ръка отзад, ще измъкне узито и ще
закове тоя проклет маниак.

Изведнъж му се прииска да я прегърне и да каже: „Престани с тези номера“, но вместо

това рече:

— Защо? Защо, Гардения?

— Естер — поправи го тя. — Казвам се Естер. Командир на Батальона на отмъщението на

Зизон.

— Защо? — отново прошепна Волкан. Търсеше каквато и да е следа в погледа ѝ. Нещо,

подсказващо, че разиграва театър. Но нямаше. Точно обратното, очите, в които беше
влюбен, приличаха на ледени късчета.

— Какво почувства, когато убиха жена ти и дъщеря ти, Волкан?

— Полудях.

— И аз, Волкан. Когато научих, че баща ми е бил убит, бързайки да спаси живот,
полудях. Това беше война. Смъртта беше навсякъде. Така си е. Но баща ми не е тичал
да убие, а да спаси невинно дете, Волкан. Единствената му мисъл е била спасението
на онова невинно арабско дете. И то го пронизало със седемнайсет куршума.

— Заради това ли служиш на този злодей?

Момичето го погледна без капка угризение:

— Не можах като теб. Не оставих да угасне изгарящия ме огън. Заклех се да мъстя

всеки ден. Аз служа на отмъщението, Волкан.

— Каква магическа дума! — радостно възкликна Раам, сякаш открил търсеното. —

Отмъщение! Нищо друго не може да осмисли живота!

Волкан се опита да я хване за раменете, но тя се отдръпна.

— Какво отмъщение? Кому? На цялото човечество ли, Гардения?

— Естер — отново го поправи тя. — Командващ Батальона на отмъщението на Зизон.

— Престани с тия дивотии. На кого ще отмъщаваш?

— На рода на Навуходоносор. Сринал Йерусалим.

Бенжамин Шеба Раам стана от трона.

— Стига толкова романтика. Ела, Естер. Заеми мястото си до мен.

Гардения тръгна по стъпалата и той я хвана за ръка. Погледнаха петимата насреща си,
както се гледат роби.

— Време е за работа, Естер. Готов ли си, командире?

— Винаги.

Раам взе нещо от масичката, на която беше поставена отровната спринцовка за Суна, и
го подаде на момичето.

Мечът на Тувалкаин!

Гардения пое дългото острие. Вдигна го и тънката стомана просветна като мълния.

— От кого ще започнем? — попита Раам. — Предпочитам този рицар на Голия кръст. Ако
искаш, започни от призрака. Не, не, променям решението си. Крадецът е за мен, а
фалшивият рицар — за теб. Може би ще ти оставя и призрака.

Докато Раам слизаше по стълбите, се чу някакво изщракване. Тогава забелязаха

скрития до този момент под туниката нож в дясната му ръка. С ужасяващ кикот спря
пред Еге Тунабою:

— Тувалкаин препаса меча, крадецо.

И ръката му изскочи като светкавица. Мечът на Тувалкаин проблесна. Волкан скочи

мълниеносно, но не успя да спре замаха на ножа като с коса. Ножът на Раам, целещ се
в премиера, трепна, за да избегне атаката на Волкан, и пропусна целта. Направи
разрез по шията на Оливър Винсънт Калвин. Той изстена задавено.

И докато Раам се готвеше за втори удар, настъпи суматоха. Сред колоните се чуха
силни гърмежи. Бенжамин се олюля. Сред черен дим, пламъци и викове: Никой да не
мърда!, вътре нахлуха куп хора. Предвождаше ги Хаккъ Каплан.

Преодолелите първоначалния шок охранители на Раам, облечени като римски легионери,

започнаха да стрелят по силите за сигурност. Те им отговаряха. Сарп веднага повали
Филиз на пода. Волкан закри премиера от куршумите с тялото си.

Сарп видя огънчето на върха на дулото на оръжието на Хаккъ Каплан. Излетелият оттам
куршум се заби в слепоочието на Бенжамин Шеба Раам. Не му остави време дори да
извика. Тялото му грозно се изкриви. Мечът на Тувалкаин се разлюля във въздуха и
падна на пода.

В суматохата никой не забеляза един гологлав мъж сред колоните, наблюдаващ сцената
с пламнали очи. С едно изключение. Когато убиецът видя трупа на Бенжамин Шеба Раам,
по лицето му пробяга злобна усмивка. Скорпиона закъсня, рече си. Приготвяйки се да
изчезне така незабелязано, както се беше промъкнал, срещна погледа на русокоса
девойка, която все още изненадано гледаше ножа в ръцете си.

Гардения, прикрила се зад трона на Раам, се изправи веднага. Вдигна ръката с меча
на Тувалкаин и се втурна към гологлавия. Волкан видя това от мястото си. Бяга,
помисли си. Командирът на Батальона за отмъщение на Зизон бяга! Не беше разбрал, че
момичето тича към гологлавия.

Точно като слезе по стъпалата, екна изстрел и другата ѝ ръка подскочи във въздуха.
Прегъна се в кръста. Върху гърба на бялата ѝ туника се появи червено петно.

— Гардения! — простена Волкан. — Гардения!

Повдигна главата на строполилото се момиче. Още стискаше в ръка меча на Тувалкаин.

Отвори очи. Видя Волкан и сгърченото ѝ от болка лице се усмихна. Разтвори пръсти и
ножът падна на пода.

— Гардения.

— Ако може… — прошепна — и мен… остави там, където лежат… Жале и дъщеря ти, Волкан.
Откъдето… те взех… от подводницата… да гледам морето…

Направи невероятно усилие да задържи очите си отворени. Но усещаше спускането на

мрака. Едва успя да вдигне ръка, за да погали бузата на Волкан.

— Казах ти, любими — прошепна, — че предпочитам куршума.

Анкара

— Чакай ме тук — каза Еге Тунабою. — Не мърдай никъде. След няколко часа се връщам.

Тижен Барлас погали ръката на премиера в шепите си.

Армията лекари и сестри бяха готови да полетят с носилката, в която трудно

настаниха упорстващия да върви сам премиер, към операционната.

Тунабою се опита да вдигне глава и задавено извика:

— Тижен! Щях да ти кажа.

— Какво?

— За дъщеря ми.

Странно пламъче заигра в очите на Тижен. Наведе се над него и прошепна:

— Всъщност знаех. От самото начало.

Еге Тунабою се опита да каже нещо, но не успя. Изгледа я продължително. После каза
на болничния персонал:

— Да тръгваме.

Когато носилката излизаше през вратата, премиерът отново се обади:

— Тижен! Когато отворя очи, ти трябва да бъдеш първото, което ще видя!

— Обещавам — отговори тя. — Оттам нататък все мен ще виждаш.

Останал сам с Тижен Барлас в болничната приемна, главният секретар Кемал Черния
попита:

— Кога ще му кажеш за самоубийството на Джандемир Гюнер?

— Никога, господин Кемал — прошепна тя. — Не трябва да знае всичко, нищо, че е

премиер, нали? Нека се отърве от болките и да не мисли за нищо друго, освен да бъде
щастлив колкото време му остава. Не го ли е заслужил според вас?

— И още как! — светна лицето на Кемал Черния.

Ла Валета

— Какво току се цупиш? — попита Сарп. Седяха в кафенето „Сан Джовани“ срещу
катедралата „Свети Йоан“.

Филиз влюбено погледна съпруга си избъбри:

— Не разбрах защо толкова настояваше да дойдем непременно в Ла Валета за медения

месец. Да не би заради библиотекарката, сред чиито изхвръкнали от пазвата гърди още
малко да паднеш, връщайки диска на Корай?

Сарп щастливо вдигна чашата с вино и отговори блажено:

— Госпожо Кая, не схващам какво казваш. Мисля за новия шифър, на който се натъкнах.

— Шифър ли? Какъв шифър отново, Сарп? Не искам повече шифри.

От ръката му на масата изпадна малко листче.

— Дали ще успееш да го разгадаеш?

Филиз взе бележката.

— Да видим какво пише. ВТБ… СМ… ЛД… ВЛБН… Че какво толкова има за разгадаване.
Извади лист и химикалка. В… Добави Е след Т. После Ъ между С и М… У след Л и О след
Д. После Ю след ВЛ и Е след Б. Какво толкова, разгадах го. В ТЕБ СЪМ ЛУДО
ВЛЮБЕН.Това е.

Сарп извади от джоба си на масата малко пакетче.

— Това пък какво е?

— Отвори да видиш.
Филиз развърза панделката. Погледна първо пакета, после Сарп.

— И какво е?

— Чифт бели ръкавици. Онези, които масоните подаряват на любимата жена.

Докато тя нахлузваше едната на ръката си, Сарп промър-мори:

— Прилича ми на покана.

— Покана ли? За какво?

— За венчавка — усмихнато погледна жена си в очите Сарп.

— Какво казахте, докторе? — изчурулика тя. — Венчавка ли? Предлагате ми масонска

венчавка ли?

— Помислих, че това ще ни държи по-здраво заедно.

Филиз се протегна към мъжа си.

Устните им се сляха.

Монголия

Самолетът започна да захожда. Беше дълго пътуване. Образът на Гардения не беше го

напуснал нито за миг. Съвсем ясно си спомняше стойката, гласа и смеха ѝ. Знаеше, че
трябва да се освободи от спомена. Да забрави. Но Волкан Демиркан не беше убеден, че
желае това.

Загледа се в приближаващата се през прозореца панорама. Припомни си последния

разговор с премиера:

— Наистина ли желаете да отнеса и заровя сред пустинята Камъка на тайната, господин

премиер?

— Това не е желание, синко. Заповед е.

— Но той е от жена ви…

— Ако можеше да научи какви беди ни докара този камък, и Мерал би го поискала.
Изобщо не се съмнявам в това.

— На човечеството може да му потрябва информацията върху него…

— Хайде, бе! Осмата тайна. Ти разбра ли каква е? Огън ли, вода ли е? Или
безсмъртие? Може би гибел?

— Написано е на семитски. Може да намерим специалист да го разчете. Поне да

разберем какво е и после…

— И да предизвикаме още един Тувалкаин. Така ли?

— Тувалкаиновци колкото щеш, господине. И най-вече, ако накрая се вижда неустоима

награда като безсмъртие. Ще ровят и търсят.

— Тогава го зарови много дълбоко — усмихна се премиерът. — Та дано се продъни в

ада.
На следващия ден тръгна с наетия джип от столицата на Монголия Улан Батор.

Дори не забеляза миналия покрай него на излизане от хотела гологлав мъж. На

седалката до него имаше карта на мястото, където щеше да погребе завинаги тайната
на Тувалкаин.

Върху мястото, към което пътуваше, Волкан беше поставил голям червен хикс.
Орхонските паметници!

Пекин

Единият от четирите или петте телефона на бюрото на Ву Фей иззвъня. Директорът на

китайското разузнаване вдигна червения.

— Да… Сигурен ли си?… Нямахме ли близо до тези паметници археологическа експедиция?

Не, в никакъв случай. Не казвай нищо. Поне засега. Нека ги оставим да мислят, че са
унищожили тайната, поверявайки я на дедите си. И както казва Конфуций, господин
Чанг: „Земята плюе тайната. Сърцето я пази.“

Лондон

„Скъпи Ромео… Имам новина, която ще те зарадва. Днес ме изписват. Започвам втори
живот. Но се опасявам, че след принудителната тримесечна почивка ме очакват тежки
дни. Предложиха ми председателството на консерваторите. Проучванията ни дават
голяма преднина. След изборите те чакам на „Даунинг стрийт“ номер десет. Знам, че
все още си мислиш: Защо британците, разполагащи с технология за изстрелване от
подводница, използваха България като маша? Ами, знаеш ги тайните служби. Умират си
за такива работи. Сега МИ6 се опитва да разбере как така са пропуснали критата от
всички дъщеря на Еге Тунабою.

А ето и радостната за теб новина. Лейла вчера започна занятия в университета.

Правителството ви съобщи, че господин Тунабою желае в подходящо време след
операцията да дойде да посети дъщеря си в Лондон. Че тя вече си има още един татко.
Защото същевременно е и дъщеря на един стар рицар.

Ако питаш има ли въобще лоши новини, уви, има. Първата е подялбата на богатството
на Бенжамин Шеба Раам. Знаеш, че всяка страна иска да участва в разграбването, но
напразно. Чрез хиляди завещателни далавери Раам е прехвърлил имането си на своите
фирми, групировки, фалшиви фондации. През онази нощ тайнствена ръка е прехвърлила в
тях всичките му сметки. Повечето са свързани с Израел. Схващаш ли? Започват
международни съдебни дела за спасяването на парите, които ще се точат с години. Не
е ясно как ще приключат. Втората лоша новина е, че палачът на Тувалкаин не беше
открит. Разследването продължава, но няма надежда…

Това е засега. Ромео, в знак на благодарност ти изпращам една дреболия. Не си

мисли, че тогава в София не съм забелязал как не успяваш да откъснеш очи от
пръстена ми. Знам, че любопитстваш и за символа върху него. Докато ме слушаше, си
блъскаше главата къде си виждал този герб. Това е знакът за храброст и преданост на
тамплиерите. Изпращам ти пръстена. Моля те да го приемеш. Заслужаваш го повече от
мен.

Оливър Винсънт Калвин.

П.П. Ако пак пожелаеш да се изстреляш от подводница, уведоми ме.“

София

— Ало… Волкан, аз съм… Уди Стоичков. Как си бе, комшу? Чакаме те. Българското
правителство вчера разпространи комюнике. Обявихме, че започва разследване на
виновниците за допуснатата ужасна грешка. Как така се съобщава за смъртта на жив
човек, а? Добре. А, Волкан, тук се изви ураган… Какъв ли? Ураганът Ирена, комшу… Но
вече стихва. Ирена Павлова търси дни наред, но накрая намери исканото. Нае къща
точно срещу посолството ви. Да знаеш, че постоянно ще си ѝ под око. Само не прави
грешки. София няма да понесе втори ураган. Добре, ще се видим другата седмица.
Естествено, ако Ирена ни разреши.

Информация за текста

Ceyhan Altinyeleklioğlu © 2011

Dul kadinin oğlu

© Kalem Literary Agency

Джейхан Алтънйелеклиоглу

СИНЪТ НА ВДОВИЦАТА

Турска

Първо издание

© Елен Кирчева, превод от турски

© Любомир Пенов, дизайн на корицата

Отговорен редактор Светлана Минева

Редактор и коректор Люба Камарашева

Предпечатна подготовка Петър Дамянов

Формат 60/90/16 Печатни коли 30

© Сиела Норма АД

София, 2014

151о Cофия, бул. Владимир Вазов 9

тел. 02 903 00 23

www.ciela.bg

e-mail: booksales@ciela.net
ISBN 978-954-28-1557-0

Сканиране и корекция: Lud gidiq, TLS 2018

Квартал на Истанбул. — Бел. пр.

Джамията „Ал Акса“ (от арабски „Ал-маджид ал акса“ — „Отдалечената джамия“) е

третият по святост мюсюлмански храм след тези в Мека и Медина. — Бел. пр.

Агапа или Потири агапи в българкото масонство — сбирка на чашка след заседанието в
ложата. — Бел. пр.

Кралската тайна в българското масонство. — Бел. пр.

Изявен антисемист (1892–1967), о.з. генерал, поставящ еврейството и ционизма под

един знаменател, близък до нацизма. — Бел. пр.

Хермес Трисмегист е синкретизъм на гръцкия бог Хермес и египетския Тот. Той бил
отъждествяван и с Енох. — Бел. пр.

Философско-религиозно течение, синкретизъм на древноегипетския бог Тот и

древногръцкия Хермес. — Бел. пр.

8
Масонски и легендарен псевдобиблейски персонаж, който заема видно място в
алегориите на тайните и мистични общества, като се представя в хода на ритуала по
въвеждане в третата масонска степен (Майстор). Хирам е представян в масонството
като главен архитект на легендарния първи Йерусалимски храм. — Бел. пр.

Стражник в българското масонство. — Бел. пр.

10

Една от степените в Стария и Приет Шотландски Ритуал, наименование на парапета пред

Светая Светих. — Бел. пр.

11

На староеврейски „убий“. — Бел. пр.

12

На староеврейски „отмъщение“. — Бел. пр.

13

За масоните — човек, непосветен в тайнствата на божествената служба. — Бел. пр.

14

Елеонският хълм. — Бел. пр.

15

Район в квартал Бейоглу, подобен на Монмартър. — Бел. пр.

16

Квартал в Истанбул. — Бел. пр.

17
Вид равиоли, сервирани с подлучено кисело мляко. — Бел. пр.

18

Крайбрежен квартал на Истанбул. — Бел. пр.

19

Хронична обструктивна белодробна болест. — Бел. пр.

20

Суперскъп жилищен район в Лондон. — Бел. пр.

21

Адресът на британския министър-председател. — Бел. пр.

22

Вратар, стражник в масонския речник. — Бел. пр.

23

Турското разузнаване. — Бел. пр.

24

Korkmaz (тур.) — смел, безстрашен. — Бел. пр.

25

Аналогия с трите маймуни, запушили устата, ушите и очите си: не знам, не чух, не
видях. — Бел. пр.

26

От турски Демиркан — „желязна кръв“. — Бел. пр.

27
На турски език думите са омоними. — Бел. пр.