See discussions, stats, and author profiles for this publication at: https://www.researchgate.

net/publication/342870327

Империите и тяхното наследство: Византия в историческия разказ на

Възраждането [Imperiite i tyahnoto nasledstvo: Vizantiya v istoricheskiya razkaz na
Vazrajdaneto]

Chapter · January 2009

CITATIONS READS
0 606

1 author:

Dessislava Lilova
Sofia University "St. Kliment Ohridski"
21 PUBLICATIONS 4 CITATIONS

SEE PROFILE

All content following this page was uploaded by Dessislava Lilova on 11 July 2020.

The user has requested enhancement of the downloaded file.

 СРЕД ТЕКСТОВЕТЕ

линии. саит
и)

Сборникът е посветен на ;
ст.н.с. | ст. д.ф.н. Румяна Дамя-

И ЕМОЦИИТЕ.
нова, получила през 2009 г.
престижната награда „Питагор“ |
за цялостно научно творчество
като утвърден учен. Наградата
беше признание за приносите й

НА БЪЛГАРСКОТО
в очертаването на нови и неп-
роучени досега периметри в
интердисциплинарните
изследванияна българската култура и българското колективно съзна-
ние. Статиите от този сборник потвърждават неоспоримо перспектив-

ВЪЗРАЖДАНЕ
ността и значимостта на изследванията в разработеното от нея за
първи път в българската хуманитаристика научно поле на историче-
ската социология и антропология на емоциите и чувствителността.
В сборникаучастват близо 50 учени от водещи български универси-
тети и хуманитарни институти на Българската академия на науките,
както и чуждестранни изследователи на Българското възраждане.
Всеки от авторите не просто е изразил колегиалното си уважение към Сборник в чест на Румяна Дамянова
Р. Дамянова, но е предоставил максимално старателно подготвен,
представителен за възможностите му текст, обвързан с проблематика- праирзиераната
та на нейните изследвания, като в резултат се е получил не стандартен повозиз а !а
юбилеен, а ярък концептуален сборник, своеобразен актуален преглед стига Божичпияа.

на търсенията и постижениятана изследователите на Българското въз-

раждане и на българската култура въобще. Без съмнение този сборник
ще даде тласък за множество нови изследвания, ще бъде много ползван ИЗГУБЕН. СТАШКА
и цитиран както заради основаните на задълбочени проучвания нови
биографични портрети на недостатъчно изследвани досега дейци на
Българското възраждане, силните приносни анализи на жанрово
разнообразни текстове, публикуваните за първи път ценни архивни
материали,така и още повече заради стимулиращите мисленето наис-
тина новаторски концепции интерпретации в полето на историческа-
та социология и антропологияна колективните емоции ичувствител-
ността, на колективните представи и националната идентичност.

15ВМ 954321650-9 |

аа
9789543 1216505 4 25
и лВ. | Е ЗАПАД
м
у
СРЕД ТЕКСТОВЕТЕ И ЕМОЦИИТЕ
НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
Сборник научни изследвания в чест
на ст.н.с. ст. д.ф.н. Румяна Дамянова

София,2009
 Институт за литература
Българска академияна науките

Сборникът е финансиран от Национален фонд

И ЕМОЦИИТЕ
„НА БЪЛГАРСКОТО
ВЪЗРАЖДАНЕ

Е---+-“
Сборникв чест на Румяна Дамянова

Съставителство и редакция
Недка Капралова
Данчо Господинов

ток
Ф Недка Капралова, Данчо Господинов, съставители, 2009 ии
Ф Георги Папакочев, снимка, 2009 ЗАПАД
Ф Издателство „Изток-Запад, 2009

15ВМ 978-954-321-650-5
564 Сред текстовете и емоциите на българското Възраждане

не можем да си позволим. Ще спрем дотук, още веднъж подчертавайки: „тя“

и „нейната“ история, вместена или изпадаща от Историята, апострофира-
ща малко или повече класическия мъжки (и монашески) разказ за билото,
застават в центъра на късните опити за „живеене с традицията“. Опити, де-
монстриращи както привързаност към наследените мълвежиза мъка и срам,
така и потребност от подмяната им, както памет, така и незнание, както за-
висимост от „голямото време на нацията“, така и неудържимо желаниеза
ИМПЕРИИТЕ И ТЯХНОТО НАСЛЕДСТВО:
спасение бягство от него. ВИЗАНТИЯ В ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗКАЗ
НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

Десислава Лилова
Югозападен университет „Неофит Рилски“

И“ ли български претенции към наследството на Византия? Трудно еда

се отговори еднозначно. От една страна, принадлежносттана среднове-
ковната българска култура към цивилизационната сфера на Константинопол
не се оспорва. Напротив, тя влиза в представата за национална специфика
и поради тази причина се превръща в обект на траен научен интерес. Нес-
лучайно византинистиката има стари традиции и се смята за стратегическо
направлениев българската наука. Но от друга страна, образът на Византия
в историческияканон, а оттам и в националното въображение, е негативен.
Империятасе проектиракато политически враг, а отношенията и с България
се описват като непримирим цикличен двубой. Благодарение на произве-
дения от литературната класика „византийско коварство“ е добило посло-
вичен характер и се възприема като антипод на българския „твърд и прям“
характер. Така конструирана, несъвместимостта на двата свята предполага
драматичен сблъсък, а не интеграция и съответно блокира възможностите
за идентификацияс Византия нейната култура.
На какво се дължи тази очевидна непоследователност в отношението
към една отдавна мъртва империя? Струва ми се, че част от обяснениетосе
крие в начина, по който се формира историческият разказ през възрожден-
ската епоха. Перипетиите на контактите с Византия образуват гръбнака на
средновековната българска история и тяхната интерпретация се оказва из-
ключително устойчива. Тя етолкова вкоренена в националната идентичност,
че днес изглежда по-скоро странно, отколкото оправдано да се питаме защо
всъщност представатаза Византия е такава. По този въпрос обаче генеало-
гията на историческия разказ съдържа много информация и заслужава да
бъде реконструирана.
 Десислава Лилова 567
566 Сред текстовете и емоциите на българското Възраждане

така че в крайна сметка историята, както и нейното наследство не могат да се

Това е първата задача на настоящия анализ. Втората му цел засягане тол-
мислят по друг начин освен като споделени.
кова произхода, колкото последиците, до които води нормативизираната
Кой всъщност е генерирал и кой е консумирал проекта на модерността
гледна точка към Византия. На картата насвета вече отдавна няма империи,
са въпроси, за чийто отговор се води борба и задачата на този текст съвсем
но дебатите за културно-историческото им наследство продължават. По от-
не е да се намесвав спора. Дилемите, които в случая са от значение, са дру-
ношение на византийските символни капитали българите са заинтересована
ги. Струва си напримерда се запитаме защо българският исторически канон
страна. Проблемът ес какви ресурси разполагат, какви стратегии развиват и
е изграден така, че и до днес поддържа негативно напрежение спрямо Ви-
какви политики избират за реализацията им.
зантийската империя. Толкова висок емоционален градус обикновено не е
Най-общо казано, има два различни режима, в които попадат „наслед-
характерен за отношението към държави, които са слезли от историческата
ствените спорове“. Първият засяга колониалните империи, вторият - пред-
сцена векове преди настъпването на модерността. По правило това е симп-
модерните. Както е добре известно, Византия е средновековна държава и
том за съпротива срещу властта на друга, по-престижнаи по-силна идентич-
следователно дилемата на кого принадлежи нейното наследство, би трябва-
ност. За много от бившите колонии това е реален проблем и съответно сери-
ло да няма нищо общо с постколониалния дебат. Но между византийския
озна мотивацияза антагонизма срещу някогашните им метрополии. Но ако
образ в българското въображение и начина, по който бившите колонии се
Византия все още контролира българската идентичност, то този феномен се
отнасят към някогашните си метрополии, има някои изненадващи аналогии.
нуждае поне от рационализиране.
Те правят впечатление и няма защода ги пренебрегваме.
Наследството на империите на античността и Средновековието също
Водеща тема в постколониалната критика е невъзможносттада се кон-
е обект на остри спорове. Само че тук изходната точка е противоположна
струира идентичност извън призмата, зададена от империите. На практика
на постколониалния дебат, чиято цел е да докаже, че историята на импе-
това означава, че Черна Африка, Латинска Америка и арабският свят про-
риите принадлежина всички, а не само на бившите им господари. Но кога-
дължават да наблюдаватсебеси през погледа на Европа, за да „видят“ своето
то става дума за владетелите на предмодерния свят - примерно древните
различие. В търсенето на автономна идентичност е инвестирана огромна
египтяни, перси, римляни, маи, инки и пр., - такъв проблем изобщо не
енергия, но успоредно с нея растат и претенциитеза права над общото исто-
възниква. Напротив, смятасе, че техните цивилизации „по подразбиране“
рическо наследство. Или с други думи, конструирането на една империя като
принадлежат на целия човешки род. Тук трудният въпрос е друг, аименно
враждебна сфера на другостта не изключва, атъкмо обратно - увеличава ин-
тереса към нейните символни капитали. Постколониалният свят обоснова- кой има правото да представлява човечеството като „пазител“ на наследе-
ния трезор. С такава цел са създадени големите европейски музеи, но ста-
ва своите права не само със суровинния и човешкия ресурс на периферия-
тутът им на съкровищници на световната култура е подложенна критики.
та, без който индустриалната революция на центъра би била невъзможна.
Основното обвинение засяга генеалогията на колекциите им, тъй като те
Кардинална роля играе също аргументът, че колониите са функционирали
са формирани в колониалната епоха и днес редица засегнати страни тре-
като „лаборатории на модерността“ - експериментални полета, в които ме-
тират експорта на археологически находки от техните земи като ограбване
трополиитеса изпробвали нови техникиза социално управление и едва впо-
на историческото им наследство. За юридически легитимна алтернатива
следствие са ги внедрявали в Европа?. На тази база се твърди, че историята
се приема принципът, който гарантира на всяка суверенна страна право на
не може да се разбира като глобален експорт на западния културен модел.
собственост върху историческите паметници, открити в териториалните
Напротив, трансферите са били двупосочни, променилиса и двете страни,
й граници.
Конкуренцията за символните капитали на старите империи е открита
и остра, тъй като притежанието им е въпрос на престиж. Високата им кон-
центрация се схваща като приносна принадлежност към развитието на все-
: Саид, Ед. Ориентализмът. София: Кралица Маб, 1999; НаП, 5сцаг!. ОЩ ап Кем
Тепе, О4 ап Хем Ейсез. - п: Сийиге, СоБайгаНоп апд (Не ХУопд-бузгет. общата история и така гарантира авторитетен статут на съответната страна.
Сошетрогагу Сопдоп ог Ше ВергезепаЦоп оЕ 1депиу. Ед. А. П. Кшв. Топдоп: Именно това обяснява принципната разлика между отношениетокъм пред-
МастШап, 1991; Еапоп, Егаг!г. Васк 5Кт5, ХНИе Мазкв. Хеу УогК: Сгоуе Ргез5, модерните и колониалните империи. Принадлежността към първите едноз-
1967. начно повишава престижа на националната идентичност, докато принад-
г Тепяопз о Етрие. Сойота! Сийцгев та ВошгреоХоп. Ед. Апп Гацга 5гоег ап лежността към вторите поставя под съмнение самото наличие на автономна
ЕпедейкК Соорег. Вегкеу: Опгуегвйу оЕ СаШога Ргезв, 1997.

568 Сред текстовете и емоциите на българското Възраждане
идентичност. Спецификата на българската представа за Византия се състои
в това, че тя се колебае между тези два идеологически режима.
Има основание да се твърди, че националното въображение се озова-
ва на този кръстопът още при формирането си през възрожденската епо-
ха. Проблемът възниква заради етническата призма, през която е пречупен
образът на Византия. Не е случайно, че империята влиза в българската ис-
ториография под описателното название „гръцко царство“. Така я нарича
Паисий Хилендарски? и примерът му е последван от останалите автори на
ръкописни истории през ХУШв. Трябвада се отбележи, че по този показател
Паисий е значително по-краен от източниците, които ползва, за да напише
История славянобългарска. Така например Мавро Орбини“ посочва Визан-
тия като „ромейска“ или „източнаимперия, макар да уточнява, че ромеите
не са римляни, защото „след като Константин Велики премести трона си в
Константинопол, гърците се нарекоха ромеи“. Може да се каже, че Паисий
опростява тези разсъждения и превежда „ромейската империя“ на Орбини
като „гръцко царство".
Благодарение на Царственика на Христаки Павлович? това наимено-
вание се разпространява и в образователната сфера. Едва през 60-те годи-
ни на ХХ в. името Византия започва да набира по-широка популярност. В
историите на Добри Войников и Драган Цанков? употребата му е по-скоро
спорадична, но учебниците на Драган Манчеви Тодор Шишков” показват,че
в началото на 70-те години „Византия“ е вече утвърдено име на средновеков-
ната империя. То обаче не измества етнонима,а се нормативизира като негов
синоним,т.е. „византийци“ означава „гърци“, както и обратно.
Интересното туке, че този знак за равенство не е заемка от гръцкия ис-
торически канон, както би могло да се очаква. Напротив, до средата на Х1Х
век гръцките историци концентрират интереса си изцяло върху античността
и изключват Византия от разказа за националното минало. Радикализмът
з Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. Под ред. на П. Динеков. София:
Български писател, 1980.
з Орбини, М. Царството на славяните, София: Наука и изкуство, 1983, с. 51.
з Павлович, Хр. Царственик или История болгарская. Издание первое. У Будиму,
писмени Кр. свеучилища Пещанског,1844.
в Войников, Д. Кратка българска история. Издание първо. Във Вена, у книгопечатн. Л.
Сомера, 1861.
Цанков, Др. Кратка българска история. Второ издание. Във Вена, у книгопечатница
АЛ. Сомер идр., 1866.
« Манчев, Др. Кратък изводот блъгарска история. Книжарница. В. Манчев - Пловдив,
Свищов, Битоля. Печатано в печатница Л. Сомер идр. у Вена, 1872.
? Шишков, Т. История на българския народ. Първо издание от книгопродавницата
Момчилов и сие в Търновои Русе. Цариград, в печатницата на Читалище, 1873.
Десислава Лилова 569
на тази селективност се дължи на влиянието на такива идеолози на Просве-
щението като Монтескьо, Волтер и Гибън, чийто пиетет към античността е
съизмерим с антипатията им към средновековната епоха. В техните очи Ви-
зантия се явява образцов пример за вредните последици от режима на теок-
ратичнавласт, съчетана с пословичното суеверие на Ориента. Както пише
Кристина Кулури, резултатът е, че „гръцките учебници разглеждат визан-
тийското средновековие като период на робство за гръцката нация.|-..| Те
приключват разказа за гръцката история със завладяването на Елада от Рим
и не смятат, че римската и византийскатаепоха са достойни за преподаване
на гръцките ученици. Дори в учебниците по всеобща историяна Византиясе
отделят само няколко параграфа то винаги в качеството й на „Източна Рим-
ска империя“!. Едва през 50-те години на ХХ в.е иницииран дебат, който
довежда до постепенното включване на Византия в историческия разказ, но
до 1880 г. уроците за нея не надвишават 10 96 от учебния материал".
В българските учебници по история от същия период този процент се
доближава до максималния предел. Практически нямаурок, в който по един
или друг повод да не се споменават действащи лица от византийски произ-
ход. Както вече стана ясно, още от самото начало тези исторически фигури
са разпознати като етнически гърци, въпреки че по това време самите гърци
крайно неохотно идентифицират византийцитекато свои предци. Но оттук
не следва, че българските историци „елинизират“ средновековната империя,
за да раздразнят на своите съседи. В действителност гръцките дебати по въ-
проса не се коментират и можем самода се питаме дали изобщо са били про-
следени. По това време цялото внимание е концентрирано върху Цариград-
ската патриаршия, обвинявана в асимилационна политика срещу български-
те християни. Блокирането на процеса е политически проект, в който наци-
оналният елит инвестира своята енергия в течение на десетилетия. Острата
конкуренция с престижната социално силна гръцка идентичност доминира
идеологическиядневен реди обективно мотивира интерес към генеалогията
на конфликта. От тази гледна точка откриването на „гръцко царство“на сред-
новековнатакарта на Европа би могло да се определи като „изобретяване на
традиция“. По същество то идеологизира един класически конфликт на ин-
тереси, роден от възхода на националната идея през Х1Х в., като наследство
от средновековните войни между България и Византийската империя.
" Кошоцп, Съпзула. Пппепзопз 46о1ор14цез деизгопсие еп Сгесе (1834-1914). ез
тапие!5 зсойаез ЯМ5гоге е! де рборгар е. ЕгапКг! ат Маш: Реег Гапр, 1992, р.
313.
"4. р. 339-340.
“ Тветуепйопо! Тгайщоп.Едв. Епс НоБвБаулт,апТегепсе Капрег. Сапъпдре: СапЬтре
Ипцмуегбйу Ргезв, 1983.
570 Сред текстовете и емоциите на българското Възраждане
Представата за могъщото и враждебно „гръцко царство“, с което бъл-
гарите са обречени да водят двубой, се оказва изключително продуктивна
като инструмент за национална мобилизация. Тя завладява колективното
въображение, претворявана е многократноот литературата, а през 70-те го-
дини вече се срещат дори и богословски теории по въпроса. Така например
през 1873 г. вестник Право публикува статия, в която анонимен автор раз-
мишляваза вечната борба между доброто и злото. Той тръгва от Ормузд и
Ариман, минава през славянската митология и завършва с християнството,
за да стигне до „същността“ на проблема, а именно българо-гръцките враж-
ди. Тяхната причина еанализиранатака: „Неприятелството между българи и
гърци е вътрешно, врожденно и сляпо“.
Идеята за това „вродено неприятелство“ се превръща в гръбнак на ис-
торическия разказ и оказва ключово Влияние върху избора на модел за из-
граждане на национална идентичност. В учебниците по история ромеите
са представени като морално гнили, но рафинирани и коварни, докато бъл-
гарите съответно са сурови воини с по-малко опит, но с повече енергия и
нравствени устои. Сам по себе си сюжетът не е оригинален, но е изпитан и
по принцип работи добре, тъй като превръща недостатъка да бъдеш варва-
рин в предимство. Като полемичен инструмент той е високоефективен и се
използва често в дебати между български и гръцки публицисти. „Не щем да
отвръщаме на грубостта им с грубост - заявява Петко Славейков в една от
характерните си антигръцкиатаки - ида им кажем, че вместо да ся срамува-
ми за прадедите си, ний можем още да ся гордеем с това, дето дивите наши
и варвари праотци са мачкали и насаждали костите на техните просвещенни
и образовани праотци““.
Струва си обаче да обърнем повече вниманиена факта,че извън преките
дебати с гърци този тип реторика се среща рядко. Опозицията варварство--
цивилизация влиза в Ядрото на формиращата се национална идентичност,
но естетизацията на варварския примитив, характерна за историографията,
не добива очакваната популярност. Така например представата за българите
като войнствен народ не се възприема еднозначно. Вярно е наистина, чевоб-
разователната сфера се полагат последователни усилияза създаване на култ
към страховитите подвизи на предците. Вярно е също,че и печатът обича да
припомня на своята аудитория, че хан Крум е вдигал наздравицис черепа на
император Никифор: „То беше времето - възкресява миналото вестник Пра-
во, - когато Крум, лъвоподобнийт Крум, пи вино из лъбът на гръцкийт цар
и. Анонимен автор! |„Враждата между българи игърци“| - Право,г. УШ,1873, Ме 25.
п Славейков, П. Р. „Гръцки дандании“, Македония, г. П, 1868, Мо 33.
Аесислава Лилова 571
Никифора, когато с силната си ръка потресе той из основи Византийската
империя и бе бич на гръцкото раскошество и разврат“.
Но заедно с това трябва да се отбележи, че в повечето случаи комента-
рите са носталгични, понякога дори резигнирани и иронични. „Ний обичами
да са гордеем с Крума, но с какво право? - пита например вестник Наиредък.
- Затовали, че палили разорявалгръцкитеградовеи села? Но по-питомните
измежду нас не усещат побуждениедаса гордеят с това“18. Обикновено след-
ват горчиви размишления върху характера на българите в съвременността,
тъй като и най-запалените патриоти са принудени да констатират, че съна-
родниците им не са запазили следи от легендарната войнственост на своите
предтечи. „Ние сми по-малко хора, отколкото сми добри овце“, директноза-
явява на читателите си Славейков през 1863 г. идве години по-късно развива
мисълта си още по-брутално: „И после това не ми давате да кажа, че ний не
сми хора, не сми народ, но сми безсловесно стадо, още въртоглави, тъй що
който земе кривакът в ръката си, потиря ни напреде си да ни кара, където
му скивни?“”?. Но може би най-радикалната равносметка на разминаването
между историческия имидж на българите и актуалното им състояние е на-
правена през 1876 г. в уводна статия на вестник Ден:
„Ние обичамеда гледаме миналото, да го четем с неисказана поревкаи да
го приказваме сегиз-тогиз и на други ис товася ласкаем, че сме пак такива,
каквито сме били.|-..| Отличните черти, с които ни представлява и описва
историята,са черти на такава неимоверна духовитост, деятелност и живост,
щото ако бихме поискали да ги сравним с днешните, ние бихме заключили,
че не сме вече потекло от онази кръв на знаменитите ни праотци, нъот друга,
която макар и да тече в жилите ни еще и да ни представлява за деятелни и
живи, обаче принудени сме волею и неволею да си признаем,че сме мъртви
между живите“.
Оплакваниятаот дегенерация и регрес в сравнение с утопичния„златен
век“ са стереотипен жанр за идеолозите на всяка нация. По правило той се
използва като стимул за консолидация около колективния образ на предци-
> (Анонимен автор! „Един погляд върху българската история“, Право,г. УП, 1873, Хе
49. Вж. също статията на Петко Славейков „Дядо Дечо. Въспитанието на Великаго
Александра"(Гайда,г. П1, 1866, бр. 12), в която законите на хан Крум са дадени като
единица мярказа българско мъжко поведение, а победата над император Никифоре
описана с фасциниранвъзторг.
(Анонимен автор| „Каквае същинската болест на нашийт народ, Напредък,г. Х, 1875,
Хе 50, 51, 54.
Вж. Славейков, П. Р. |„Какви хора сми ний“| - Гайда, г. 1, 1863, Ме 8; („Не сми народ,
но сми безсловесностадо“| - Гайда,г. 1, 1865, Хе 22.
Анонимен автор| „Какви сми били, какви сми и какви ще бъдем“ - Ден, г. П, 1876, Хо
9, 11.
572 Сред текстовете и емоциите на българското Възраждане
те, но има основание да смятаме, че интензивната му употреба във възрож-
денската култура се дължи на повече фактори. Тя е индикация за потенциала
на историографията да наложи своя модел за конструиране на национална
идентичност. Нейните естетизирани варвари безспорно се превръщат в из-
точник на патриотичнагордост. Но от друга страна, сигналите за проблема-
тична идентификация с войнствените прадеди са много и подсказват, че тази
база за изграждане на колективен образ не е достатъчно стабилна. Една от
причините е, че тя се конкурира с клишираната представаза славяните като
мирен и кротък народ, който е блажен в патриархалния си рай. Кои деди
доминират националното наследство - славяните или прабългарите - е въ-
прос, на който историческият канон не отговаря категорично. Българската
идентичност може да се проектира в алтернативни посоки и търсенето на
компромис между тях продължава до днес.
Но в случая по-съществено значение има друг „дефект“ на историческия
разказ, пряко свързан с идеята за вечното противоборство между България
и Византия. В този стратегически за канона сюжет варварският имидж носи
дивиденти. Проблемът е, че той се среща и в други идеологически конте-
ксти, където ощетява българските интереси и води до развитие на варвар-
ски комплекс. Политическите употреби на етническия стереотип от страна
на западната дипломация са характерен пример в това отношение. За въз-
рожденската интелигенцияне е лесно да обори разпространеното мнение,
че поради невинната си простота българите нямат исторически потенциал
и следователно не заслужават шанс за самостоятелно развитие. Последният
аргумент добива особено остра актуалност покрай борбата за отделяне на
българската църква от Цариградската патриаршия. По този поводи българи,
и гърци водят ожесточена пропагандна война, в която се хвърлят всякакви
обвинения. Но е симптоматично, че българите реагират с особена чувстви-
телност на тезата, че са наследницина „диво племе“. В този контекст нерав-
ностойната конкуренцияс престижа на гръцката идентичностсе превръщав
политически проблем, а търсенето на решение се очертава като стратегиче-
ска задача на българския елит.
Изпробвани са всякакви алтернативи, които биха могли да увеличат
символните капитали на българската идентичност - търсене на предци в
античността в лицето на илири, траки, скити, версии за „кръвна връзка“ с
Александър Македонски, теории за биологическия прогрес, привилегиро-
ващ „младите народи“. Централно място в тази серия заема опитът за про-
мяна на историографскияканонв самата му сърцевина, а именно образът на
Византия като чужда и враждебна сфера. Решаваща роля в проектаза усвоя-
Заалтернативните етногенетични версии във възрожденската историография вж. Ли-
лова, А. Възрожденскитезначения на националното име, София: Просвета, 2003.
Десислава Лилова 573
ване на византийското наследство изиграва рецепцията на немския историк
Якоб Фалмерайер, според който в края на античността древните елини по-
степенно са изчезнали по техните земиса се заселили елинизирани славяни
и албанци.
Това е теория, която предлага двойно изкушение на възрожденските
идеолози. Тя им позволява да оспорят самото основание на гърците да се
гордеят с идентичността си и същевременноим дава шанс да предявят пре-
тенции „по кръвна линия“ към византийското наследство. „Откритието на
Фалмерайера като че уплаши новите гърци, които се мислеха, че са чисти
потомци на маратонските и саламински победители че втехните жили тече
още кръвта на Перикловци и Аристотеловци“, ехидно коментира Марин Дри-
нов и преминава към подробен разказ за славяните, които са се възкачили
на престола на византийските императори и патриарси. Такъв произход се
приписва на патриарх Никита! (766-780), както и на императорите Констан-
тин Велики (280-237), Юстин 1 (518-527), Юстиниан (527-565) и Василий
Македонски (867-886). Но все пак най-голямаенергия е вложена в усилието
за създаване на култ към „славянина“ Велизарий (505-565) - прославения
пълководец на Юстиниан.
Още през 1844 г. на български език се появяват два превода на пиесата
на немския драматург Ханс Карл Хайнрих фон Траучен „Велизарий“. Те-
хни автори са Анастасий Кипиловски и Захари Симеонов. Тридесет години
по-късно драмата е преведена още два пъти - от поп Матей Петров Митка-
лото? и от Тодор Шишков“. През 1874 г. всп. Читалище излиза и романът
„Велизарий“ на френския писател Жан-Франсоа Мармонтел, преведен от
Иван Добровски. В упоритите усилия за включване на византийския пъл-
ководец в пантеона на българската нация няма историческа истина, но има
политическа логика. Заедно с Велизарий в националния трезор биха влезли
символните капитали на Византия, а това е висок залог. По-трудният въпрос
е защо любовта към Велизарий не намалява омразата към Византия. Защо
4
Аринов, М. „Поглед върху произхождението на българския народи началото на бъл-
гарската народност“. - В: Избрани съчинения. Под ред. на И. Дуйчев. София: Наука
и изкуство, 1971, с. 93.
п За рецепцията на Траучен вж. Андреева, Н. Немската литература в България през
Възраждането. София: Кралица Маб: 2001, с. 94-116.
#2 Повести на Изгубеното дете и Велисариа, военачалникът на Юстиниана великаго
от Хр. Шмид|, преписали поправил Матей Петров, монах святопреображенский в
Търновско окружие. Русчюк, в печатницата на Дунавската област, 1870. | превод от
Кр. Шмиди Траудцен.)
# Велизарий. Историческа драмав две действия (по Х. К. Х. Траудцена). Съставил Т.
Шишков. Принос на бъдущия наш народен театър. Цариград, в печатницатана А.
Минасиана у Джамлъ-хан,1873.

574 Сред текстовете и емоциите на българското Възраждане
пиесата на Траучен просълзява поколения зрители, които могат със същата
емоционалнасила да освиркат коварния византийски враг - задължителен
персонаж във възрожденската историческа драма?
Тенденциите в образователната сфера са аналогични в своята противо-
речивост. Царственикът на Христаки Павлович последователно нарича Ви-
зантия „гръцко царство“, но в главата за Кирили Методий следва не Паисий и
Спиридон, а Болгарские книжици на Васил Априлов и съответно разказва за
Велизарий, Юстин 1, Юстиниан 1, Юстин Пи Василий Македонец катоза ис-
торически фигури от български произход. Остра бележка срещу тази двой-
ствена политика отправя Петко Славейков в своята османска история. Тук
при първото споменаване на думата „византийци“ се появява бележка под
линия за неправилното именуване на византийското царство като гръцко,
след като то е всъщност „Източно Римско“ и на престоласа седели няколко
славяни, изредени поименно“.
В учебниците от 60-те години Византия продължава да фигурирапре-
димно като „гръцко царство“, но заедно с това натискът за промянана пара-
дигматасе увеличава. Негов двигател е периодичният печат, където са пуб-
ликувани преводи както на самия Якоб Фалмерайер?, така и неговите руски
адепти Александър Хилфердинг?, Александър Пипин и Владимир Спасо-
вич?, Георги Бобриков8. С особена интензивност се отличава рецепцията
на Хилфердинг, която пресича границите между вестниците и училищата».
През 1869 г. Иван Добровски публикува обява за съчиненияв два тома на
руския учен, но истинският бум предизвиква учебникът на Хилфердинг по
българска история, който е преведен два пъти - от Драган Манчев (1872, П
издание 1874) и от Димитър Фингов (1876). Ето как изглежда първият урок
за Византия в този популярен учебник:
Скратение натурската история от основанието на империятадо наштедни. Списана
на францушки от Н. Малуфа. Преведена и попълненас някои приложения от П.Р.
Славейкова. Издава сас позволението на министерството просвещенияза употреб-
ление в българските училища. Цариград - Галата, книгопечатницатана Д. Цанкова
иБ. Миркова, 1857, с. 7.
5 Фалмерайер, Я. „Повест за полуостроват Морея“ - Българска пчела,г. 1, 1863, бр.
3-4.
2 Хилфердинг, Ал. „Стари поселения славенски нагръцкатаземя“- Български книжи-
ци, г. Ш, 1860, част 1, Ме 7, с. 251-254; Ме 8, с. 293-298; Ме 9, с. 16-20.
2? Пипин, Ал. И Спасович, Вл. „Българската книжевност в древните и новите времена.
1. Историческо обозрение“ - Гайда, П1, 1866, Ме 12.
# Бобриков, Г. Историческо обозрение на България превод на Любен Каравелов).
Букурещ, 1874.
> За рецепцията на Хилфердинг вж. Данова, Н. Иван Добровски в светлинатана бъл-
гарския ХХ век. София: Валентин Траянов, 2008,с. 424-426.
Аесислава Лилова 575
„Южнити Славяне в старо время ся находили под Въсточното Римско
или византийско царство, на което столнина бил Цариград (Константино-
пол). Тии населявали по-голямата част на държавата и били най-многоброй-
ни. Славянети давали най-добрата войска на царщината и й били най-яката
подпорка. От тях излизали най-добрити войводи, от които мнозина възли-
зали дору и на престола. Най-прочютити византийски царе (императори), с
които ся големеят Византийцити", са били Славяне; каквото: Юстин 1(518-
527) ироднината му Юстиниан (527-565), който ся викал по-напред Управда.
Той бил от село Ведрян в стара Дардания”. После Василий Македонянин
(865-886) от село Белипра (Одринско), на когото родът царувал около 200
год. (до 1056 г.). Към този пасаж има две знаменателни бележки под линия:
„1) Под имя Византийци не трябва да разбираме Гръци, както криво мислят
някои, а смес от различни народи, които, от Римското владание, ся наричали
с обще имя Римляне. 2) Ведрян ся находил около сегашнити градове Кюстен-
дили София“30.
Сама по себе си версията за славяните като „солта“ и „елита“ на визан-
тийската империяне е достоверна, но е достатъчно умело конструирана,за
да обслужи целите, с които е създадена - осигуряване на достъп до прес-
тижното наследство на Византия. Проблемът е, че между нея и следващите
страници от учебниците по история няма очевидна връзка. Оттук нататък
започва разказът за епичния двубой между империята и България, койтосе
проектира като първопричиназа борбата между българи и гърци в съвремен-
ността. Неудобният въпрос е как и защо Византиявнезапно се е превърнала
от споделена територия във враждебна чужда страна. Отговорът е още по-
неудобен, тъй като легитимира факта, че славяните са се елинизирали. Това
на свой ред провокира крайно негативни аналогии със съвременността.
Българската податливост на етническата асимилация е сред най-болез-
нените теми, обсъждани в периодичния печат. Процесът засяга предимно
големите градове, но се следи с подчертано напрежение от патриотично на-
строената интелигенция. Особена тревога предизвикват смесените бракове.
Причинатае, че по правило те довеждат до асимилация на българския род,
независимо дали той е представен по мъжка или женска линия. Елинизация-
та на византийските славяни придава историческа перспективана тази тен-
денция и девалвира идеята, че предците са били привилегировани или поне
равнопоставени участници във византийската „смес от различни народи“.
Или както горчиво заключават някои автори, крайният баланс остава в пол-
за на „реанимирания“ със славянска „младост“ гръцки етнос:
„Казвашеса, че новите Гърци не са прави потомци на старите Гърци. Но
това не докача много. Защото стига тези сегашните Гърци искренно и твърдо
ю Манчев. Др. Цит. съч., с. 10.
576 Сред текстовете и емоциите на българското Възраждане
да мислят, че са действително потомци на старите, щото истите психически
явления да са отразят върху тях. Но истина ли е, че днешните Гърци не са
Гърци? Всички ний, които имами съобращениес тях и ги познавами колко-
годе, знаем, че то не е толкоз истина. Забележват са, наистина, примеси от
славянска и албанска кръв в тях, но първо, забележва са същевременно, че
първобитната стихия е оставилавред печатът си, и второ, примесите у наро-
дите всякога умножават душевната и физическасила на един народ. Гърците
са заели твърде драгоценни елементи от Славяните и от Албанците, както
бихми могли да заемем и ний - ако нашите да не са погърчваха, щом някак
стъпят в по-близко съобщение с Гърците“.
В тази равносметкасе съдържа скритата връзка между иначе несъвмес-
тимите уроци за славянското господство във Византия и за вечните войни
между империята и България. Резултатът е, че патосът на историческияраз-
каз става двусмислен и етрудно да е прецени дали внушаваповече гордост от
силата на византийските славяни или по-скоро срам от слабостта на тяхната
идентичност. Неясното идеологическо посланиеот своя страна поставя под
въпрос дали изобщо има смисъл от употребата на Фалмерайер в български
контекст. Дилемата е сериозна и има индикации,че са търсени решения, но
в интерес на истината ресурсите са ограничени. На практика единствената
възможност да се конструира алтернативна връзка между двата взаимно
противоречиви епизода в историческия разказ предлага делото на Кирили
Методий. В тази посока са направени два опитаза ревизия на сюжетната кон-
тинуалност, но едва ли е случайно, че и двата претърпяват провал.
Първата идея е лансирана от Петко Славейков. През 1864г. той публику-
ва текст, посветен на родното място на Юстиниан. Според автора императо-
рът ероден в село Ведрино (Охридско) и това обяснява защо е обявил Охрид
за патриаршескиград наравно с Константинопол: „Това велико и славно дело
на нашийт велик и славен съгражданин - уверено информирачитателите си
Славейков - е, което възроди духовнийт наш живот и оздрави съществува-
нието на нашата народност. Още преди появението на Славенската писмен-
ност, той предвидятоваи предготви нейната будущност. Център на Славен-
ското население в Македония, първа Юстиниана или Охрид, стана център и
на духовното негово образование, зародиш и първа люлкана народната наша
писменост“.
„Откритието“ на пряка връзка между най-великия император на Ви-
зантия и създаването на славянската писменост безспорно е ефектен начин
за интеграция на византийската история в разказа за българското минало.
Именно затова е интригуващо, че версията не се нормативизира. Няма следи
я |Анонимен автор) „Каква е същинската... - Цит. изд.
“ Славейков, П. Р. „Охридско. Село Ведрино“ - Гайда, г. П, 1864, Хо 8.
Десислава Лилова 577
от нея нито в учебниците по история, нито във вестникарскистатии, напи-
сани в духа на Фалмерайер”. Както вече стана ясно, представата за славян-
ския произход на Юстиниан се радва на голяма популярност, така че про-
блемът очевидно не ев обявяването му за „наш съгражданин“. По-вероятно
е съпротивата да се дължи на вписването на сюжета за Кирили Методий във
византийски контекст. Но тогава би следвало да се запитаме защов битката
за достъп до престижана византийското наследство са пренебрегнати най-
очевидните резултати от вековния културен контакт, каквито са правосла-
вието и кирилицата? Това са елементите, които образуват сърцевината на
националната идентичност и по принцип биха легитимирали значително
по-убедително българските претенции към наследството на империята. Но
идеолозите на нацията категорично отказват да ги употребят с такава цели
тази съпротива е симптоматична. Тя съдържа информация защо символните
капитали на Византия са толкова желани, но така и не влизат в българския
трезор.
Парадоксът е в това, че културните трансфери от империята към Бълга-
рия не се възприемат като византийско наследство. Типичен пример е хрис-
тиянската вяра, която българите приемат от Константинопол. Според нор-
мативната историографска версиятя не е дар, който предците да получили.
Тя е благо, което предците съзнателно са взели оттам, откъдето са решили
след внимателен анализ на възможните алтернативи. В политически аспект
християнизацията се разбира като акт на държавен суверенитет, а не като
влизане в определена сфера на влияние. Именно като гаранцияза независи-
мост българският е обявен за официален църковен език и еусвоена азбуката,
създадена от Кирил и Методий. В този контекст не се придава значение на
факта, че двамата братя са византийски монаси, които изпълняват мисия,
възложена от императора. Обратно, те са сакрализирани като славяни, кои-
то изпълняват апостолска мисия към своя собствен род.
Върху единството между религия, език и азбука се крепи целият про-
ект за национална идентичност и това обяснява защо няма как това страте-
гическо ядро да се представи за наследство от Византия. Симптоматичен в
това отношениее провалът на втория опит за ревизия на сюжетната конти-
нуалност в историческия разказ. През 1874-1875 г. бъдещият външен ми-
нистър на независима България Марко Балабанов публикува серия от ста-
тии, в които дефинира земите на Османската империя като самостоятелна
“ Вж. напр. |Анонимен автор) („Българският характер споредв. Клио“| - Македония,г.
П, 1868, Ме 17; Един славянин, верен султанов поданик. „Смирено възражение“- Ма-
кедония,г. У, 1871, Ме 25; |Анонимен автор) „България“ - Източно време,г. Ш, 1876,
Хо 28.
 дане
578 Сред текстовете и емоциите на българското Възраж Десислава Лилова 579

Рах Бугап!са,
цивилизационна сфера под името Восток“. Тя възниква като
включва органично българската култура и в последствие се трансформира
звезда“
в Рах опотаиса. Авторът я обявява за „средоточие“ и „пътеводна
.
на човешкия прогрес, която превъзхожда постиженията на Западна Европа
Като ключов пример е посочено делото на Кирили Методий:
„Изток, а не Запад, византийци, а не праотците на днешните пропаган-
дисти дадоха на образованиясвят и на християнството онзи лик от славни и
безсмъртни църковни писатели, които бяха учители и образци на всичките
почти западни църковни писатели с твърде малко изключение, както преди
християнството писателите от стара Гърция бяха пример и образец на рим-
ската писменост във всичките И клонове“.
Откритието на общ съперник или враг е сред най-ефикасните страте-
гии за конструиране на общност, но в случая довежда до обратен резултат. В
крайна сметка,за българите достъпът до византийското наследство е важен,
защото се надяват да ги легитимира пред Европа и така да ги интегрира,а
не да ги отчужди от нея. Същото се отнася в още по-висока степен за сла-
всъщност се еродилтам. Поддържанаот обединените сили на литературната
класика и историческия канон, етническата призма продължава да е валид-
на. Веднъж открито на картата, „гръцкото царство“ пречи на средновеков-
ната империя да потъне в историята и да остави своето наследство на всич-
ки, които днес населяват нейните земи. В известен смисъл тя е още „жива“
и поради тази причина няма как да намалее емоционалната интензивност,
с която българите преживяват контактите си с нея. Едва ли е случайно, че
победите на Симеон над византийците са възпети в най-популярния военен
марш на българската армия, така че и до днес възпламеняват национално-
то въображение. Разбира се, в самата амбиция да се претендираза част от
византийското наследство няма нищо нередно. Смущаващото е само това,
че българските стратегии упорито се придържат към тезата, че най-прекият
път към целта е да превземем империята - или отвътре, като я славянизира-
ме, или отвън, като я завладеем със сила. Историятае показала, че и двата
проекта са нереалистични. И освен това мисе струва, че ако един ден преста-
нем да се състезаваме с империята, шансът да се окажем нейни наследници

вянската азбука. В националното въображение тя присъства като уникален е много по-голям.

национален капитал - единственият, който е изнесен и усвоен в чужбинаив

този смисъл употребата му в антиевропейски проект по принцип е обречена
на неуспех.
Можеда се каже, че с този последен и катастрофален опит възможност-
ите на възрожденските идеолозида се борят за символнитекапитали на Ви-
зантия се изчерпват. Проверен е капацитетът на какви ли не стратегии, но
по начало шансът за успех не е висок. Трудно е да се усвои наследството на
империя, която по традиция се конструира като чужда и враждебна сфера.
Ощепо-трудно е, когато поради риск от загуба на идентичност няма как дасе
използват най-значимите трансфери от Византия. Иронията на провала е в
това, че възрожденската историография елинизира империята по собствена
инициатива, което я изправя пред непосилната задача впоследствиеда я сла-
вянизира. Разбирасе, последното, което може дасе каже за формирането на
канона,е, че става дума за елементарен проект. От тази гледна точка би било
излишнодасе драматизирарезултатът от възрожденските интерпретации на
Византия. Проблемът е, че за жалост няма основаниеда се отнасяме към тях
като към екзотичен експеримент от зората на националното строителство.
Днес никой не помни защо във възрожденското въображениесе е ро-
дил образът на Византия като „гръцко царство“ и нищо не подсказва, че той

н Вж. Балабанов, М. „Изобличение на една историческа лъжа“- Век,г. 1, 1874, Мо 40, 41,
48; „Борбата между българи игърци“- Век, г. П, 1875, Ме 8; „По повод 11 май“ - Век, г.
П, 1875, Ме 20.
» Балабанов, М. Изобличениена... - Цит. изд.
 СЪДЪРЖАНИЕ

Кирил Топалов
РУМЯНАДАМЯНОВА- В КУЛТУРНИТЕ МЕХАНИЗМИ
МЕЖДУ ТЕКСТОВЕТЕ И ЕМОЦИИТЕ НАВЪЗРАЖДАНЕТО .................. 9

Светла Страшимирова
ЗА НУЖДАТА ОТ СОЦИОИСТОРИЧЕСКИ
ПСИХОАНАЛИЗ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА:
ИЛИ СКРИТИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ТВОРЧЕСТВОТО
НАРУМЯНАДАМЯНОВА.. аллаииииананнннннинненнннинвннннвичннаненеивинвннн 19

Елка Трайкова
НАУКАТА КАТО ЕМОЦИОНАЛНО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО................. 28

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ-
ИНСТИТУЦИИ И ЛИЧНОСТИ
Иван Радев
„ПАИСИАНСКАТА“ ОБЩНОСТ В МОЛДОВА
И ВРЪЗКИТЕ Й С РИЛСКИЯ МАНАСТИР..ш.....щ.наннннннаноннннцвнцаннцанисвннана 37

Румяна Радкова
ЖИТИЕ И СТРАДАНИЕ
НА ВЪЗРОЖДЕНСКИЯ УЧИТЕЛСПАС ЗАФИРОВ... 50

Лиляна Минкова
КОНСТАНТИН ПЕТКОВИЧ - ПЪРВИЯТ
БЪЛГАРИН В ПЕТЕРБУРГСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ. лан 64

Марина Смольянинова
ЮРИЙ ВЕНЕЛИН И БОЛГАРИЯ.ииниинанннннннннннннннннннннннннннннненненненненннннннанн 77
Владко Мурдаров
ГЕОРГИ БЕНЕВ - ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ
ФИЛОЛОГ ОТ ВИЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ.алани 97
 629
628 Сред текстовете и емоциите на българското Възраждане Съдържание

В ТЕКСТОВЕТЕ Сава Сивриев

ХАНААНСКАТА ЗЕМЯВ „КРАТКАЯ СВЯЩЕННАЯ
Радосвет Коларов ИСТОРИЯ И СВЯЩЕННЪЬЪКАТИХИЗИС“
ПАМЕТТА СРЕЩУ МАШИНИТЕ. ПОГЛЕД НА АРХИМАНДРИТ НЕОФИТ ХИЛЕНДАРСКИ (БОЗВЕЛИ).............. 230
107
КЪМ СЪВРЕМЕННОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ..еченеенеене Николета Пътова
РАЗКАЗЪТ „ПРОШЕТБА“ - ЕАНО ЛЮБОПИТНО ОБОБЩЕНИЕ
Блена Тачева
НА ПУБЛИЦИСТИЧНИТЕ ТЕЗИ НА РАЙКО ЖИНЗИФОВ..................... 238
ВЪЗРОЖДЕНСКИЯТ НОМО ХСВВЕМ5.
.................... 116
ВСЛУШВАНЕ В АЗ-КАЗАНОТО И АЗ3-ПРЕМЪЛЧАНОТО Пенка Ватова
СЮЖЕТЪТ „БЪЛГАРСКИЯТ КОНДУКТОР“ -
Хана Гладкова
АСПЕКТИ НАЕЗИКОВАТА И ЛИТЕРАТУРНАТА КОМУНИКАЦИЯ....249
СИМВОАЛНАТАИ КОМУНИКАТИВНАТА ФУНКЦИЯ
НАСОФРОНИЕВИЯ „НЕДЕЛНИК“
н 132 ОКОЛО ТЕКСТОВЕТЕ
(НОВОБЪЛГАРСКИ ЛИ ЕЕЗИКЪТ НА „НЕДЕЛНИКА? а
Юлия Николова
Христо Манолакев
„. ТВОИ ВЕРНИЙ ТАКИ“
В ПОЕТИЧНИЯ СВЯТ НАРАННИЯ
и 143 ИЛИ ЗАИНТИМНОТО ПИСМО ОТ СРЕДАТА НАХИ ВЕК................... 257
П.Р СЛАВЕЙКОВ (КОМПАРАТИВИСТИЧЕН ЕТЮД)н
Мария Калинова
Наталя Григораш
СТЕСНЕНА ПУБЛИЧНОСТ:
ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО ОТ ВТОРАТА ПОЛОВИНА
ТАЙНОПИСИТЕ В ЕДНА ВЪЗРОЖДЕНСКА ПРИПИСКА........................ 274
НАХХ ВЕК И ПРОБЛЕМИТЕ НА СРАВНИТЕЛНОТО
.............. 155
ПРОУЧВАНЕ НАУКРАИНСКАТАИ БЪЛГАРСКАТА КУЛТУГА Людмила Малинова
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА
Ваня Добрева
--.ннннн-.. 169 ДО ПЕТЪР ДИНЕКОВ. КОРЕСПОНДЕНЦИЯллааиинннннннне 290
ДАОБРИ ВОЙНИКОВ.ЗА ИЗКУСТВОТО НАКОМЕДИЯТА.......

Миглена И. Терзийска ОТВЪД ТЕКСТОВЕТЕ

ВЕСТНИК „ТЪПАН“ - КОМЕДИЙНИ
180 Данчо Господинов
ОТРАЗЯВАНИЯ И КАРИКАТУРНИ ВЪОБРАЗЯВАНИЯ.....нннн
КОЛЕКТИВНИТЕ ПРЕДСТАВИ И ЕМОЦИИ
Лидия Михова В КУЛТУРНОИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ. нн 313
УЛИЦАТА - ЛИТЕРАТУРНИ
аиненечененеее 190
ИНТЕРПРЕТАЦИИ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО. ИСТОРИЧЕСКА СОЦИОЛОГИЯ
И АНТРОПОЛОГИЯ НАЕМОЦИИТЕ И ЧУВСТВИТЕЛНОСТТА
Светла Черпокова
ЗАЛЯТОЧИСЛЕНИЕТО ИЛИ ХРОНОЛОГИЯТА, Клео Протохристова
ИЛИ КАК БЪЛГАРИНЪТ ТЪРСИ СВОЕТО МЯСТО ВЪЗРАЖДАНЕТО И БЪЛГАРСКОТО
В СВЕТОВНОТО ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО „ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧУВСТВАТА аи 326
ИВ. ДРУМЕВ).......... 200
(ПО ПРИМЕРИ ОТ ПОВЕСТИ НАИЛ. БЛЪСКОВ Ангел Ангелов
Елена Гетова БЛИЗОСТТА НАТЕЛАТА:
„ВЕЧЕРИ В АНТИМОВСКИЯ ХАН“ - „ХЕРМАФРОДИТ“ НААНТОНИО БЕКАДЕЛИ
212 И „СИНТИЯ“ НАЕНЕА СИАВИО ПИКОЛОМИНИ. ана. 334
КНИГА С ПРЕДСКАЗАНИЯ.нинничеенееееееенененеееечеененеее
 Съдържание 631
ото Възраждане
те кс то ве те й ем оциите на българск
Сред
630 Аделина Странджева
"РАТИТЕ ЦЪВТЯТ И БЛАГОДЕНСТВУВАТ,
ва
Паулина Т. Стойче АРУГИТЕ СЯ ВАЛЯТ В ПРОСТОТАИ НЕВОЛА“
РИЯ И ТЕКСТОВЕТЕ енеенееет 345
ПАИСИЕВАТА ИСТО . фу нК ЦИИ НА СРАМА. . ИЛИ ЗАЗАПААНИЯ МОДЕЛ НАУСПЕХ
НТ ИН ОВ
НААЛЕКО КОНСТА парНАДН
В КНИГИТЕ НААНДРЕЙ ЦАНОВ и НАНОВ 503
360
Камен Михайлов еее
ЛГ АР СК ИТ Е СТРАХОВЕ
СТЪЛБАТАНА БЪ
ПРИСЪСТВИЕ И ОТСЪСТВИЕ НАБЪЛГАРИЯ
ИраАРЕВАНЕВЕДНА НЕМСКА НОВЕЛАОТ Х1Х ВЕК Есет 512
Анна Алексиева ПОЕЗИЯ
ТА ВАКХИЧЕСКА ене 368
ВЪЗРОЖДЕНСКА лине
НАРАДОСТТА
КАТО ПРОЕКЦИЯ ЖНО 15 МНО? ДЕД МОРОЗ.
ент 383 (КЪМ ВЪПРОСАЗА МИТОГРАФИЯТАНАОБРАЗА) 525
Мария Илчевска н н е неннене
ЛК ЛО РА и
ЕМОЦИИТЕ ВЪВ ФО
ИАН ИСТОРИЧЕСКАСО ЦИОЛОГИЯ
Е ТРОПОЛДОГИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ
ИТЕЛНОСТ И ЖЕНСКИТЕ ГЛАСОВ
ЖЕНСКАТАЧУВСТВ Николай Аретов
а ПРРАПОНИТАНИ, ОБРАЗИ НАМИНАЛОТО:
Анисава Милтенов ИЯ
ЯТ АН А СРЕДНОВЕКОВН а 401 АЧАНИ ПОБЕДИ И ТРАГИЧНИ ПОРАЖЕНИЯ
към ИСТО РИ А ЕФРЕМ“ ринененненннняни
„К АК ЖЕ НА ОС ЪАИ ОТШЕЛНИК
ЕКЗЕМПЛУМ Инна Пелева
БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ И БЪЛГАРСКА СЪВРЕМЕННОСТ
Катя Станева
ТУРНАТА 411
ЖЕНИТЕ В ЛИТЕРА ннненеененанеееееее еее Десислава Лилова
АЖ ДА НЕТО и ррриценннавнннннннае
ПУБЛИЧНОСТ НА ВЪ ЗР
ИМПЕРИИТЕ И ТЯХНО ТО НАСЛЕДСТВО:
Милена Кирова ИЯТ ГРЯХ“
СКИЯ РАЗКАЗ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО ВО: ВИЗАНТИЯ В ИСТОРИЧЕ.
е и 565
КА МЕ НОВА „ХАРИТИНИН
РОМАНЪ Т НА АН НА енеееееететт 432
Е НА ЛИ ТЕ РА ТУ РН АТА КРИТИКА. нече
И ГРЕХОВЕТ «ТЕ 5ОП-Е5Т ПЕУАКТТ ЕПКОРЕ ».............
по 580
ова-Маринова сен 449
Димитринка Димитр - МИ Т ИЛИ РЕАЛНОСТ е
МП ЛЕ КС
САМОДИВСКИЯТ КО ЩРИХИ КЪМ ЕТНОПСИХОЛОГИЧЕСКАТА
ндрова ЛОВ......461 ТЕРИСТИКА НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРИН... 594
Надежда П. Алекса КА И ЛЮБЕН КАРАВЕ
О ЕДНА БЪЛГАР
ИСТОРИИТЕ ОКОЛ
ОЛОГИЯ РИВАИОГРАФИЯНА НАУЧНИТЕ ТРУДОВЕ
ИСТОРИЧЕСКА СОЦИ
НАПРЕДСТАВИТЕ Т.Н.С.| СТ. ДФ.Н.РУМЯНАДАМЯНОВА. равен 60 6
И АНТРОПОЛОГИЯ

Цветан Ракьовски АЦИИ. мие не 475 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ.....................аиоваванеевинваавонвииа ва анананааеввнааиевнненнна 611

ЗИ ТЕ НА РА КО ВС КИ - НОРМИ И АБЕР
ОБРА

Недка Капралова ТЕЛСТВОТО

ЕЛСТВОТО и ДАРИ
СПОМОЩЕСТВОВАТ ЪС НА ТОСТТАНАТРАДИЦ
ИЯТА. 490
ТО : НЕ ПР ЕК
ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕ

View publication stats