Добри Божилов

Изгореният
Книга II от Хрониките на Задругата
Пълна нередактирана версия на „Заветът“

Всички права запазени, тази книга и никоя нейна част не може да се

възпроизвежда и разпространява без съгласието на автора.
За целите на личната употреба – Авторът се самооповестява, че е ре-
лигиозен проповедник, а четенето на тази книга от крайни потреби-
тели (обикновени читатели), да се счита за религиозна церемония, по
смисъла на чл.24, ал.14 от ЗАПСП. Т.е. читателят не дължи заплащане
за това.

„Изгореният“
2019 – написана;
2020 – издадена под името „Заветът“;
2021 – издание като е-книга;
Автор: Добри Божилов

https://4eti.me – безплатни книги

ISBN: 9786192202507
 Съдържание
Пролог................................................................................................................. 5

I. ИСМАИЛ БЕЙ............................................................................................... 7
1. Опозореният .................................................................................................... 7
2. Париж ............................................................................................................. 11
3. Изгореният ..................................................................................................... 16
4. Надиграване ................................................................................................... 19
5. Където кръвта струва по-малко от оловото ................................................. 23
6. Гласът на бъдещето ....................................................................................... 28
7. Чакалите на войната ...................................................................................... 35
8. Примигване.................................................................................................... 37
9. Зад гърба на врага ......................................................................................... 43
10. Целомъдрие ................................................................................................. 45
11. Шпиони ........................................................................................................ 50
12. По волята на Падишаха............................................................................... 54
13. Поданик на царицата................................................................................... 57
14. Сто овце и един коч..................................................................................... 62
15. Хасан Ага ..................................................................................................... 65
16. Звукът на идния миг .................................................................................... 70
17. Селото .......................................................................................................... 73
18. Ридото .......................................................................................................... 74
19. Горящият...................................................................................................... 76
20. Писмото на светеца ..................................................................................... 80
21. Писарят ........................................................................................................ 83
22. Кръвта на учителя ....................................................................................... 87
23. Русчук .......................................................................................................... 91
23. Тайната войска ............................................................................................ 94
24. Стойчо .......................................................................................................... 96
25. Роксана ....................................................................................................... 102
26. Дъхът на Тангра ........................................................................................ 109
27. Дължимото на Шейтана ............................................................................ 112
28. Сълзите ...................................................................................................... 114
29. Изповедница .............................................................................................. 119
30. Когато нещо вземе да се повтаря… ......................................................... 123
31. Отново и отново ........................................................................................ 129
32. Сватовникът............................................................................................... 135
33. Прераждане................................................................................................ 137

3
II. ВИДУЛ ...................................................................................................... 148
1. Спасов ден ................................................................................................... 149
2. Търново ........................................................................................................ 154
3. Жестокост .................................................................................................... 157
4. Освободеният и Поробената....................................................................... 160
5. Пробуждане ................................................................................................. 164
6. Осквернители .............................................................................................. 167
7. Водка ............................................................................................................ 169
8. Урок с ухание .............................................................................................. 173
9. Огнена .......................................................................................................... 178
10. Най-трудното ............................................................................................. 193
11. Охрид ......................................................................................................... 196
12. Историята на славяните и българите ....................................................... 201
13. Дъщерята на везира ................................................................................... 204
14. Кървав кръст .............................................................................................. 207
15. Възкресение ............................................................................................... 215
16. Онан Бей .................................................................................................... 219
17. Бял камък ................................................................................................... 221
18. Килията на поп Грую ................................................................................ 223
19. Щедростта на Исмаил Бей ........................................................................ 226
20. Докосване................................................................................................... 228
21. Следите ...................................................................................................... 234
22. Бягство ....................................................................................................... 238
23. Подкови...................................................................................................... 242
24. Римите ........................................................................................................ 245
25. Изтезанието на буквите ............................................................................ 249
26. Елемаг ........................................................................................................ 254
27. Непобедената планина .............................................................................. 257
28. Австрийски барут ...................................................................................... 259
29. Монах ......................................................................................................... 263
30. Очи в очи ................................................................................................... 269
31. Мълчание ................................................................................................... 281
32. Последното изпитание .............................................................................. 287
33. Две царици ................................................................................................. 292
34. Видул.......................................................................................................... 305
Дяволското гърло ............................................................................................ 308

ЕПИЛОГ. 1837: Като вземе да се повтаря едно и също… ...................... 312

4
 Пролог
– Готови ли са? – попита Забулената.
Майсторът извади една кожена кесия от най-личните. Струваше цяло състояние, но
тя бе платила щедро – и за нея, и за това вътре. Искаше здрава кожа, която ще издържи
дълго.
– Ето ги… – отвърна той и я подаде.
Жената я отвори и бръкна. Извади няколко от кръстчетата – малки, красиви, изящно
изработени. Точно както бе ги поръчала. Преброи ги. Сякаш бройката бе най-важна от
всичко. После взе да ги оглежда едно по едно.
Дребни реликви с дължина не повече от на малкия и пръст. Но не бяха съвсем точно
кръстове. На всички тях напречната част бе леко изместена под ъгъл нагоре. Факти-
чески приличаха на кръст, на който се бе разхлабила сглобката и лявата половина на
напречната греда бе паднала надолу, а дясната – минала нагоре.
Разбира се, никакво разхлабване нямаше, защото тези кръстчета бяха изработени от
масивно дърво и издялани изцяло. Просто изглеждаше така.
Но тази греда, или по-точно – гредичка, имаше и друга особеност. В горния си край
тя бе заострена, а в долния – разцепена на две. Така кръстът приличаше все едно се
състои от едно средно дърво, и стрела сложена по непохватен начин напречно.
– За тия пари, можех да ти направя кръстчетата от злато… – каза Майсторът.
– Трябва ми само да са трайни. Да са безкрайно трайни… – отвърна Забулената.
– Няма нищо по-трайно от златото. Това дето е в монетите днес, може да е било на
монети и при Александър Велики.
– Точно затова не ми трябва злато. Не искам някой да претопи тези кръстчета, за да
направи нови от тях. Нищо истински ценно не може да се съхрани в злато. Златото е
преходно, защото обсебва хората… Кажи, здрави ли са?
– Като злато са. Дървото е сушено десет години. Потопено е в смола и ги пекох сам
дни наред на бавен огън. Тези кръстчета ще просъществуват до Второто идване на
Иисуса Христа… Ако не бъдат изгорени или счупени умишлено, те са вечни.
– Благодаря ти, Майсторе… – каза Забулената, извади една кесия и му я даде.
– Парите, дето даде стигнаха, и останаха, това защо е…?
– Трябва да си щедър, за да бъде и Бог щедър към теб в това, което си намислил…
Така пише в светите книги…
– Доста голяма щедрост. И дърво. Когато се съберат тези две работи заедно, започвам
да мисля, за Божии дела… Ти да не си монахиня?
Забулената се разсмя:
– Не, не съм монахиня. Аз съм най-голямата грешница по тези земи…
– Но поръчваш дървени кръстчета, които трябва да надживеят Светия граал…
Надявам се да не им се наложи да живеят толкова дълго. Надявам се да свършат
делото си много преди Господ Иисус да дойде пак при нас… – каза за последно Забуле-
ната и излезе.
Държеше в ръцете си девет граала. Дървени като първия. Само дървото бе вечно. За-
щото бе в изобилие и не бе ценност. Светият граал не би могъл да бъде от друго, освен
от дърво. Иначе хората щяха да го затрият, водени от текуща късогледа алчност. Нищо

5
не пазеше нещо така добре като незаинтересоваността на людете от него. Не биха могли
да бъдат от нищо друго, освен от дърво, и нейните девет граала…

6
 I.
ИСМАИЛ БЕЙ
Житието
Аз съм Исмаил Бей. Аз започнах като слуга на Всевишния и бях горд. Постигнах го-
леми победи за неговото име, и за моя господар. Станах пръв и най-верен на Господаря,
той ми доверяваше живота си. И този на най-важните за него хора. После Всевиш-
ният ми даде урок и ми отне всичко. Станах по-долен от слуга на Лукавия. И той ви-
наги намира тези загубени души, и ги печели. Даде ми много злато, и му платих цената,
която поиска. После се видях отстрани колко жалък съм станал като съм се отвърнал
от Всевишния. И пак станах негов слуга. Но без гордост. Аз единствен съзрях най-
страшния враг на Падишаха. И спечелих уважението на този враг. Но за Падишаха
вече бе късно, и затова премълчах. Защото времето минаваше и бе стигнало до там,
че вече и самият господар на всички паши, не можеше да спаси своя свят. Бъдещето
идваше, а аз се молех на Всевишния да съм част от него. И той ме чу…
Из „Житието на Исмаил Бей“
Записано от брат К. и брат С.

1. Опозореният
Границата бе близо. Бяха уморени вече. От непрекъснатата езда, от недвусмисленото
подканяне на братя Орлови „да не се задържат много в Русия“, от омразата на хората,
покрай които минаваха, та дори от замерянето с яйца и домати от някои по-смели се-
ляни, които си позволиха да нарушат абсолютния имунитет, даден им от императри-
цата…
Пусна ги Екатерина да си вървят, въпреки че бяха опитали да изпълнят заповед да я
убият. Пусна ги. Те бяха добри войници, а и защо да се кара с Фридрих. Мирът и бе по-
важен. Русия бе изпуснала шанса да победи германския владетел, и той се бе окопитил.
Нова война не бе никак сигурна. По-добре мир.
Пусна ги, пусна и него, въпреки че лично я влачеше за косите, и лично произнесе
последните думи, които мислеше, че ще чуе. Провидението я спаси, тя обезобрази ли-
цето му, но после го освободи.
„Ще водиш лично войниците си обратно, пускаме те, защото не искаме неприятности
докато сте тук, не искаме добре обучени германски разбойници, които да преследваме
в Русия…“ – това бяха думите на Орлов, и очевидно изразяваха мнението на царицата.
Връчи му и царска заповед „никой да не докосва войниците от Пруската гвардия, до
границата на Руската империя“. Една заповед, която смразяваше всеки сановник по
пътя. Но не и всеки ядосан селянин, когото местните помешчици не си направиха труда
да държат мирен.
Все пак, границата бе близо. Но Гюнтер знаеше, че големите проблеми са отвъд нея…
7
 На лицето на Фридрих нямаше ведрост, имаше по-скоро умора. И още по-страшното –
отегчение. Бе го приел, просто защото бе твърде важен войник.
– Благодаря ти, че опита… – каза кралят – Благодаря ти, наистина…
– Руснаците са непредвидими.
Провалихме се. Но не е ясно имали ли сме изобщо шанс. Ако там някой реши да смени
царя си, никоя гвардия не може да го спаси… – отвърна Гюнтер.
– Това са тънкости на руската политика. Хората не ги разбират. А и ти беше най-доб-
рият ми гвардеец. Бе начело на собствената ми охрана. Пратих те, именно защото беше
най-добрият, и именно за да се справиш в Русия… – отвърна Фридрих.
– Съжалявам, Ваше Величество. Съжалявам, че се провалихме, но ако съм искрен –
съвестта ми е чиста, направих всичко възможно. А един войник, който пред себе си, знае
че е направил всичко възможно, може да спи спокойно…
– Пожелавам ти приятен сън, Гюнтер… Не мисля, че си лош човек или лош войник…
Просто съдбата не е била с теб…
– Нима няма да мога да продължа да служа на Прусия? След толкова битки?
Кралят се изправи, обърна му гръб и застана до прозореца. Гледаше навън в градината
как се разхожда придворните.
– Гюнтер, ти се провали. Но това е по-малкият проблем. По-големият е, че се провали
като войник на Прусия, и то точно когато интригите в двореца са най-много. Какъвто и
да е бил провалът ти в Петербург, тук той се превърна с огромен резил и пародия. Всяка
капка кръв, която проляхте там, тук се получи като цял казан с помия, която се излива
върху името ти. В момента ти си клоунът на кралството, абсолютният позор за войник…
Не мога да те оставя за друго, освен за шут. Но ти едва ли искаш това…
– Простете, Ваше Величество, но разклащането на кралството и ескалацията на инт-
ригите не е моя заслуга. Водихме дълга и тежка война срещу много врагове едновре-
менно. При това – не успешна война. Тя разруши и вашия авторитет, и затъмни бляска-
вите ви победи от годините преди това…
– Така е, Гюнтер. Така е… Но аз оцелях. Разбраха, че няма да се смени кралят. Сега
обаче дойде твой ред, и ти не оцеля. Всичките ти врагове се развихриха и те съсипаха…
– Вие оцеляхте, не без моята подкрепа. Ако Петър не беше спрял войната, Прусия
щеше да бъде окупирана от русите…
– Така е, признавам ти това, ти много помогна. Близостта ти с Петър ни спаси. Прусия
ти е задължена…
– След като ми е задължена, върнете услугата. Оставете ме на служба, с времето ще
изчистя името си… Фридрих се усмихна:
– Гюнтер, ти си добър войник, въпреки провала ти, знам че си добър. Но си лош по-
литик. Прусия не е гвардията. Прусия днес е политиката. Дворецът е политиката. Ти
нямаш място в политиката. Напълно съсипан си. Не мога да те спася, дори аз… – Значи
ме гоните?
– Просто не мога да те преназнача никъде. Руският цар изгуби короната и живота си,
под твоя закрила…
– Аз го спасих веднъж! Рискувах живота си! Прикрих го пред убийци, каквито нито
Прусия, нито Европа е виждала, поне откакто аз се помня. Спасих го, да не ви дава Гос-
под да ви пратят такива на Вас…
– Да, тези убийци са интересна част от историята ти. Щеше да разказваш приказки на
внуците си, ако този успех бе запазил царя, а не го бяха убили по-късно…

8
 – Вие ми се подигравате! Дори не ме слушате, Ваше величество! В Европа има
убийци, които преодоляха Пруската гвардия за секунди. Единствено саможертвата ми,
и може би късметът, спасиха царя. А на всичкото отгоре, те успяха и да избягат после!
Помислете какви хора има! И повярвайте ми, не ги беше наел Петър, за да убият цари-
цата. Някой друг ги беше наел. Представете си, че някой от враговете ви в Прусия, ги
намери и наеме срещу вас!
– Преувеличаваш, Гюнтер. Разбирам емоцията ти. Но ако някой можеше да намери
такива изкусни убийци срещу мен, отдавна да го е направил. Имам толкова врагове.
Шпионите ми поглъщат една от всеки десет монети от разходите на кралството. Скъпо
ми е да съм жив, но съм жив…
Ако ви пратят като онези, гвардията няма да ви спаси. Нито шпионите ви. Мисля, че
имате нужда от мен. Аз съм ги срещал! Ще внимавам повече от всеки друг… И мисля,
че трябва и да накарате шпионите си да разследват този случай. Трябва да намерите
какви са тези убийци, от къде са дошли и кой ги е наел. За да можем да ги следим!
– Не мисля да харча пари, за да разследвам убийството на руския цар. Кралството ни
се нуждае от средства, за да се възстановява от войната… А и мисля, че преувеличавате
риска.
Наложило ви се е да скачате с тялото си пред царя, защото преди това сте допуснали да
пробият кордона от гвардейци. Нещо, което моят началник на охраната няма да допусне
никога. Всъщност, той ви се присмива…
– Харолд? Той ми се присмива! Сам знаете, че съм много по-добър от него. Иначе
него щяхте да пратите на Петър…
– Харолд е достатъчно добър. Опази ме толкова пъти, като теб те нямаше. А и в мо-
мента той ти се присмива, заедно с целия двор, а не ти на него…
– Ваше Величество, подхождате неразумно! Не само игнорирате заплахата ми с убий-
ците, но и пренебрегвате основно военно правило – битите войници са научили повече.
Да, загубихме една битка в Русия, но това беше в Русия. Поуките от нея са за сметка на
руснаците. Ползите ще са за Прусия. Трябва да ни оставите на служба…
О, Гюнтер, не пренебрегвам никакви военни правила. Повечето войници ще останат
на служба – с целия си опит от провала в Русия. Просто ти, и офицерите, нямате бъдеще.
Това е реалността…
– Ваше Величество, твърде млад съм за пенсия, мога да дам много на Прусия…
– Пенсия? Каква пенсия? Гюнтер, не разбираш – дори пенсия не мога да ти дам. Не
мога да те освободя тихомълком. Ти си посмешището на Прусия. Дори това че те приех,
е огромно великодушие. Мога единствено да те изгоня, и да се присъединя в хора на
смеещите се. Аз съм политик, и не мога да вървя срещу вълната…
Гюнтер се изненада, че не му предложиха дори пенсия. Та той бе първият гвардеец на
Прусия, бе спасил живота на руския цар, дори бе разкрил заговора срещу него. И сега –
ще му се смеят всички…
– Това е последната ни среща… – допълни кралят, и каза и най-лошата новина – И
липсата на пенсия ти е най-малкият проблем днес.
– Не ви разбирам? Какъв по-голям позор за един войник от да бъде изгонен в униже-
ние…
Фридрих замълча за малко, този път не му се надсмя, а бе искрен. Имаше съчувствие
като мъж към мъж…
– Клара. Съпругата ти. Бившата ти съпруга…
– Клара? Бивша съпруга? – шокиран отвърна Гюнтер.

9
 Това е ужасната новина за теб, войниче. Не е гвардията, нито пенсията. Загубил си
всичко в живота. Присмехът и помията ти отнеха всичко… – Клара? Какво е станало?
– Клара е добре, и синът ти също… Само че вече не са твои. Нито пък имението ти…
– Как е възможно?
– Граф Хофенбах е вече господар на дома ти. И съпруг на Клара. И дори – баща на
малкия…
– Какво? – Гюнтер започна да се задушава. Опита се да си поеме въздух. Кралят дойде
и му помогна да приседне. Даде му вода.
– Графът отдавна бе хвърлил око на жена ти, и на имотите си. Идеално му дойде про-
валът в Русия. Той похарчи планини от злато за да злослови по теб, и помията да е по-
голяма. Накрая се яви като великодушен благодетел, който спаси честта на жена ти и
семейството ти…
– Моето семейство?
– Бившето ти семейство. Дори синът ти вече е Хофенбах…
– Но как е възможно? Клара…
– Клара може и да те е позабравила, да се е оглеждала за друг. Така се случва със
съпругите на войниците понякога. Особено на отдадените на службата войници. Но ня-
маше да те изостави, ако не беше осмиването ти. Провалът ти докара всичко. Архиепис-
копът – вероятно подкупен от Хофенбах, сам и предложи да узакони развод. А Хофен-
бах организира кампания да предпази детето ти от присмеха на останалите. Сам ходеше
и пляскаше чужди деца, които се подиграваха на твоето. Той създаде истерията, а после
го спаси от нея. Накрая всички го приеха като добрия човек, който е помогнал на не-
щастното момченце. Дори той го прие. Твоя кръв е, но той го осинови. Прие името му,
и вече е Хофенбах.
Гюнтер бе започнал да се съвзема. Но кошмарът бе пълен.
– Ако бях на твое място, бих зърнал сина си за последен път – някъде от далеч, иззад
оградата. И после бих заминал. Някъде далеч, където никой не ме знае. В Прусия няма
бъдеще за теб. Би имало само мъчение и агония. И страдание, защото ще приемаш, че
всичко това е несправедливо… Русия уби не само царя си. Тя уби и теб, Гюнтер… В
Русия жестокостите са истински и безмилостни. Нашият свят, дори в най-черните си
краски, е много по-милостив от руския… И ти го изпитваш на гърба си. Русия уби и
теб…
– Подигравките и този позор не са заслуга на Русия. Това е позор на Прусия, на ней-
ните благородници, та дори Ваша, Ваше Величество. Това е Вашата страна…
– Такива са порядките тук, Гюнтер. Винаги е било така. Аз не мога да ги променя. Ти
просто падна жертва на жестокостта на Русия, и на това, че службата и политиката в
Прусия са преплетени… Такъв е бил жребият ти.
– Изгонен от армията, изоставен от жена си, та дори от сина си… – сълзи се стичаха
по обезобразеното лице на опозорения войник…
– За човек като теб има един път. Няма посока. Няма значение посоката. Просто пътят
е някъде далеч. Нов живот, ново начало. Някъде далеч. В Америка, в Африка, в Китай…
Поеми натам, и след 10 години скитосване, болката от загубата на семейството ще съв-
сем малко по-малка. Но ще е по-малка. Друг изход нямаш. Предстои ти много болка… –
каза Фридрих и извади една кесия с монети – Пенсия не мога да ти дам, но това ще ти
стигне за 2-3 месеца. Върви на където решиш, просто не поглеждай назад към Прусия.
Никога вече. Аз никога няма да погледна към теб…

10
 Гюнтер плака още няколко минути. Кралят го остави сам в кабинета и отиде при прид-
ворните в парка. Накрая взе кесийката и излезе.
За последен път напусна този дворец, а по-късно за последно видя и сина си.
Отдалеч. Изглеждаше щастлив, преодолял травмата от опозорения баща. Някъде дъл-
боко в душата си виждаше загнездено желанието да отмъсти на Хофенбах един ден.
Може би щеше да се случи. Но не сега. В старанието си да държи Клара и имотите, той
щеше да се прави на добър баща. А през това време момчето щеше да порасне. Може би
тогава щеше да дойде времето и Хофенбах да си плати.
Гюнтер отиде при един негов близък приятел – евреин. Остави му парите на Фридрих
на лихва и написа поръчение да се дадат на малкия, като направи пълнолетие. Щеше да
се натрупа солидна сума до тогава, едно малко наследство от баща му. Остави му и трите
си ордена за заслуги към Прусия. Заедно с едно писмо, което се надяваше да разберат,
когато пораснат. Бе сигурен, че евреинът ще изпълни заръките. Семейството му градеше
авторитет на честни лихвари от поколения. Нямаше да излъже или да открадне повече
от печалбата, която му се полагаше. И щеше да предаде писмото…
Фридрих грешеше в едно. Гюнтер не би могъл да тръгне на никъде с парите му. Разо-
рен, съсипан и прокуден, той можеше единствено да започне от самата нула. От празен
джоб и на където му видят очите…

2. Париж
– Султанът набира войници. Плаща добре… – провикна се един от пияниците в кръч-
мата, между две наздравици.
– Султанът е затънал в дългове. Чакай си от него парите… – отвърна друг.
– Можем да идем в тази война и да видим малко живот след толкова години мизерия.
И ние да усетим сладкото на живота… – каза първият.
– Глупак! Руснаците ще ти светят маслото. А ако случайно оцелееш, ще си пак такъв
беден пияница като сега. Ще си рискувал за нищо, защото оня с чалмата не плаща…
Кръчмата бе едно изпаднало място в най-черните покрайнини на Париж, където бе
изметта на града.
Единственото и предимство бе, че всичко в района бе евтино – от прокисналото вино,
през мръсните стаи, та до престарелите, или пък млади, но доста грозни проститутки.
На това място в Париж с месеци можеше да оцелее всеки изпаднал войник като върши
елементарни престъпления срещу мизерна печалба, и после я похарчва за мизерните
храна, жени и вино… Във времената на мир този квартал доста набъбваше, но сега бе
започнал да се обезлюдява – защото Русия и Османската империя отново извадиха то-
повете.
Френското правителство бе традиционен съюзник на султана. А войната бе чудесна
възможност да се разчистят най-вмирисаните части от Париж, от боклука в него. Еми-
сари на краля обикаляха постоянно и набираха доброволци в подкрепа на турците. Дори
парите не бяха турски. Просто кралят бе пресметнал, че ще му струва по-евтино да даде
по няколко монети на безделниците и да се отърве от тях, вместо да плаща планини от
злато на полицаи и охрана. Във времена на войни, Париж ставаше доста по-чист град.
В един ъгъл на кръчмата, самотен и прегърнал поредната бутилка, стоеше Рене. На-
емник от екваториална Африка, когото някакви диваци бяха обезобразили. Бе попри-
вършил парите и бе изпаднал точно като всички останали. Между няколко алкохолни

11
пари в мозъка му присветна мисълта, че може да се запише да воюва за султана, за да
отмъсти поне малко за кошмара, който му бе донесла Русия.
Рене бе хубаво име, за да изчезне, и никой да не гледа на него като на опозорения
бивш пруски гвардеец. С това име би могъл да се озове в армията на османлиите. Дори
щяха да го ценят като западен съюзник. Можеше дори да му платят заплатата. Но този
проблясък бе само за миг.
После надигна отново чашата, а подир малко се строполи под масата.
Пренощува там.
А на сутринта – доста бързо изтрезнял, видя глупаците от другата маса да се качват в
колата с доброволците за войната. Все пак султанът се бе сдобил в наемници. Но той не
мислеше да става такъв. Бе достатъчно изтрезнял. Всъщност, след Русия, бързо изтрез-
няваше. Там ставаха такива запои, каквито нямаше никъде другаде по света. Войник,
минал през руската водка, се научаваше да изтрезнява бързо.
Макар и изобщо да не допускаше, че може да иде да се бие за турците, той се пог-
ледна, и се видя, че е точно същия като „доброволците“. Разкъсани дрехи, некъпан от
седмици, може би дори месеци, чорлав. Самият срам за това, което беше. Но какво му
бе оставил животът? Нали единственият му избор, бе да скъса с всичко. Да започне от
начало. Но кой казваше, че новото начало ще е нещо по-добро? Можеше да те доведе
до дъното. До тази френска дупка.
По едно време Жозефина – петдесет годишна силно повехнала от „занаята“, го хвана
за ръката…
– Снощи беше толкова пиян, че сигурно не помниш. Но ми дължиш за един път…
– Махай се от тук, лъжло вмирисана. С теб никога не съм бил, и няма да бъда… –
отблъсна я той.
– Имам свидетели, дето не бяха пияни. Яздех те, всичко си направи, използва ме. Ако
не платиш, ще се оплача на джандарите…
– Оплачи се. Ако някой легне с теб, може и да дойде да ме набие после…
– Ако не платиш, няма да погледнеш вече между краката на жена в целия квартал.
Всички ме знаят, ще останеш на сухо…
– Махай се, вещице проклета…
– Какво значи „блядь1 царская“? – изведнъж попита Жозефина.
Гюнтер знаеше руски, но допускаше че е един от малцината в Париж, и със сигур-
ност – единственият в тази дупка.
– Моля? – попита той.
– Какво значи „блядь царская“… Така викаше докато ме обладаваше злобно. „Блядь
царская“, все едно мъстеше на самата Горгона с оная си работа…
Нямаше никакъв смисъл да и обяснява превода, но обстоятелството, че ставаше дума
за руски думи го караше да започне да вярва, че на пияна глава е сътворил някоя глупост
с Жозефина. Кой друг би могъл да я ползва и да и говори на руски.
Блудница царска. Още мразеше Екатерина. Как само му се изплъзна. За няколко мига.
Няколко мига, които съсипаха живота му.
– “Блядь царская“ е някоя вещица, дето не ти е пуснала. И си го изкара на мен. Поне
да беше си платил. Защото ти свърших работа и накрая заспа спокоен, като вярно да
беше приключил с вещицата… – упорстваше Жозефина.

1
Блядь – руска тежко обидна дума за жена – блудница, проститутка.
12
 – Вярно е вещица… – промълви Гюнтер, но само той се чу. След това каза силно: – Я
ела тук…
Оная се приближи.
– Аз може да съм изпаднал войник, и да не вярвам, че ще легна с такава грозотия като
теб. Но ако съм легнал, трябва да платя…
– Е, дойдохме си на думата…
– Пари нямам сега. Може по-натам да намеря. Но ако искаш веднага, трябва нещо
друго. Кажи имаш ли някой за бой да иска, и така ще ти се отплатя…
– В тоя квартал всичките сте за бой. Само пари никой не дава. Какво ще спечеля ако
пребиеш предния, дето не ми плати…
– Тогава ще чакаш. След седмица-две…
– Не мога да чакам. Ти снощи не чака. И бях любимата ти „Блядь царская“… – пов-
тори за пореден път тези думи, които пронизваха съзнанието му като кинжал. Изглежда
го усещаше и затова го правеше.
– Нямам пари сега. Ако искаш да ти дам ризата си…
– Благодаря, и моята рокля вони по същия начин. Само пари искам. Ако не – чакай
следващия който ме насили, и не плати, да дойде да те бие…
– Значи на него ще дадеш шанс, а на мен не даваш…
– Не, ти си просто много грозен. А и покрай тая „блядь“ твоята, и доста шамари изя-
дох. Трябва да платиш.
– Е, ще платя. След седмица-две… – каза Гюнтер, и излезе.
Оная подвикна още няколко псувни, а после не я чуваше.
Жозефина можеше и да чака, можеше и никога да не дочака да и плати. Но определено
бе доста изпаднал, и имаше нужда от пари самият той. Поне за вино, макар и вкиснато.
Дължеше доста на всякакви кръчмари, просто защото отдавна не бе вършил никаква
работа. И претенциите на Жозефина му напомниха това. Трябваше да изкара някоя мо-
нета някак.
Колата с доброволците вече бе потеглила и бавно бавно се отдалечаваше. На Гюнтер
не му и минаваше през ума да се запише и той. Но освен доброволци, в колата имаше
още някой. И Гюнтер видя възможността.
Притича по съседни улици и ги причака. Когато наближи, с една здрава цепеница
скочи отгоре, събори кочияша и халоса оня до него. Кралският сановник, дето събираше
доброволците и им даваше малко начални пари „от името на султана“. Преджоби го и
намери няколко монети. Достатъчно за седмица.
Отзад се надигна ропот:
– Тоя боклук ограби човека. Да го хванем…
– Не е наша работа! Ние отиваме на война да ни убиват русите… Не ни плащат за
това.
А Гюнтер се провикна насреща им:
– Тъпи пияници, ходете да ви изкормят мужиците. Аз изкарах пари и без да ходя… –
и скочи от колата и побягна.
А ония се провикнаха:
– Ще кормим рускини млади, по волята на Падишаха. А теб ще те утешават Жозефина
и майка и. И тя е жива, извикай я следващия път…
След няколко пресечки смехът им вече не се чуваше. Всеки разбираше живота по свой
начин. Гюнтер-Рене взе пари, без да става войник, а доброволците вече сънуваха мла-

13
дите руски девойки, които щяха да се изпречат на пътя на армиите им. Рускините наис-
тина бяха хубави, а неумолимият закон на войната бе, че хубавите жени плащат смет-
ката на всяко място, където мине войска. Във военни времена закони нямаше, и кой
каквото набараше, за него си беше. От определена гледна точка, на война, и с млади
рускини, докато те убият, може и да бе по-добре от в мир с Жозефина, и така докато
Господ те прибере…
Мина покрай кръчмата, хвърли една монета на проститутката и се провикна:
– Двойно плащам. Искам довечера да изнасилиш Пиер…
Оная се ухили, вдигна полата си, за да покаже кошмара от мръсотия отдолу и се про-
викна обратно:
– Ще получи цялото проклятие което му прати… И ще вика „Блядь царская“…
За пръв път от доста време, Гюнтер си нае стая в малко по-прилична страноприем-
ница. Изкъпа се добре, даде си дрехите за пране и си купи нови.
„Блядь царская“… Тази реплика бе пробудила нещо в него. Нещо напивано и поту-
шавано с години, откакто напусна Германия и започна да обикаля из Европа. Да оби-
каля, и все повече да пропада.
Първоначално опита да постъпи на служба другаде. Успя. Той бе добър войник. Но
не издържа дълго. Всичко му напомняше провала му.
После се опита като охранител. Също не за дълго. Дори дребните благородници бяха
същите боклуци като висшата аристокрация на Фридрих и Екатерина. Затънали в инт-
риги, загубили всичко човешко, злодействаха срещу чужди съдби, без да се замислят, а
други злодействаха и срещу тях.
После стана дребен престъпник. Изкарвате от тук от там, вършеше контрабанда,
имаше сносен живот.
После започна да се занимава с все по-дребни и безсмислени престъпления, които все
по-малко бяха преследвани. Вероятно търсеше покой. Оставаше с все по-малко пари.
Накрая намери своя баланс в бордеите. Мизерно съществуване, лесни престъпления,
малко пари, воняща храна и понякога – някоя блудница като Жозефина. Но призна пред
себе си, че ако снощи бе станало нещо, то тя бе абсолютният рекорд по грозота и негово
собствено падение. Толкова надолу не се бе свличал.
И колко ли бе бил пиян, че да бълнува как изнасилва Екатерина и я нарича „царска
блудница“. И то на руски… Тази жена, която разсипа живота му, а сега бе господарка
на огромната империя.
„Блядь царская“. Това бе мъката му. Дълбоко в него, загнездена, потушена и скрита.
Но жива. Желанието за мъст не бе мъртво, нито убито от виното. Желанието за мъст бе
изплувало под формата на жестокост към една проститутка.
Жозефина и долнопробното вино го бяха върнали към неизбежното. Имаше сметки
за плащане. Може би, ако успееше да отмъсти, щеше да се успокои. И нямаше да се лута
от едно нищо в друго нищо…
„Блядь царская“ извади дълбока истина по най-долнопробния начин…
Още привечер същия ден, с напълно върнали се разумни и логични мисли на стария
опитен войник Гюнтер, бе разбрал какво трябва да направи. Разбира се – войната. Тя бе
уникален шанс.
Но не на страната на турците. Твърде елементарно и първично беше. А и турците едва
ли щяха да спечелят. От войната при султана би могъл да спечели само ежедневната
плячка като онези глупаци, които се записаха.

14
 Войната бе шанс да се върне при русите. Те също набираха доброволци и всякакви
наемници. Да се върне при русите, ако може да се доближи до Орлови, и да ги проучи.
Може би да забие някой кинжал в някое сърце, но това по-натам. Знаеше, че ще може
да забие само един кинжал само в едно сърце – така бе неизбежно при отмъщенията.
После те хващат. Или бягаш. Не би могъл да убие всички. Но би могъл да се върне сред
тях, да ги наблюдава, и да отмъсти на най-виновния. Можеше дори да се измъкне дово-
лен после, макар да бе малко вероятно. Но ако избягаше, животът му щеше да бъде чист
вече…
Това бе правилният избор. Ще иде в руската армия, ще избере някой полк близо до бра-
тята. И ще ги наблюдава, проучва. Ще разбере всичко за тях, може би дори за това как
свалиха Петър, и дори как спасиха Екатерина. Ще разбере всичко, и накрая ще им по-
каже, че последната сметка ще я платят те…

Забулената
– Това сигурен ли си? – попита Забулената.
– Съвсем. Тя сама призна… – отвърна Мехмед.
– Жените признават всичко, за да постигнат друго всичко… – каза Забулената.
– Знам, затова съм сигурен. Призна, защото вярваше, че ще я убием.
– Кажи ми как го призна?
– Крещеше и ревеше отчаяна. Крещеше, че детето не е царска наследница, защото тя
самата не е внучка на цар. Ревеше и ни умоляваше да я пожалим.
Каза че дядо и е царският брат. Царицата е съгрешила с него, а после скрила това от
царя. Той отгледал майка и като свое дете. До края на дните си не разбрал. Но по закон
не е наследница.
Забулената извади една кесия и я подаде на Мехмед.
– Върви си, и ми остави острието си…
Мехмед взе златото и бързо свали оръжието.
– За толкова злато мога да ти докарам десет остриета – направо от султанските ковачи
ако искаш… – каза той.
– Едно е достатъчно. Върви си…
– Ако пак ви трябва нещо да помогнем, Мехмед паша е готов…
– Гледай султанът да не разбере, че си се обявил за паша. Сега вън… – нареди Забу-
лената и жестокият и глас бе в състояние да прогони дори самия Дявол обратно в пъ-
къла.
Взе турския меч и отиде в колибата. Там бяха двете пленници. Една двайсетина го-
дишна уплашена девойка и нейната рожба – момиченце на няколко месеца.
Забулената вдигна булото. Девойката се вцепени.
– Значи разбра се истината накрая. – каза вече разбулената – Знаехме го, но накрая го
призна. Пред турците. Нещо добро да сторят и те. Майка ти не е царска дъщеря. И ти не
си княгиня…
– Не съм! Това е Истината! От царски род съм, но майка ми е родена незаконно. Не
наследявам нищо. – отвърна момичето. И добави почти плачейки – То какво ли има да
се наследи вече. За турците сме едно с обикновения народ…
– Така е, едно сме… – отвърна доскоро забулената – Прости ми Господи, прости ми
и ти, мило дете…

15
 И замахна с турския меч. Главата на внучката на цар Иван Александър 2 падна на зе-
мята.
Отново се забули, после взе детето. Момиче. Точно каквото бе нужно.
Не бе неотложно да става сега, но всичко отвътре я изгаряше. Отвори леко дрехата му
и надяна около шията една кожена връв с дървено кръстче на нея. После я отнесе. На
излизане запали колибата.

3. Изгореният
– Ти защо си толкова грозен? – попита грубо руснакът, на име Алексей, и отпи ог-
ромна глътка от шишето отпред. Дали бе водка, или нещо далеч по-долнопробно, как-
вото оставаше за низшите съсловия в Русия, не бе ясно.
– Тоя като го гледам, идва направо от ада… – разхохота се другият до него от коми-
сията дето набираше доброволци. Третият – очевидно най-сериозния, и единствения
възможно опасен, не каза нищо.
Гюнтер наистина бе грозен. Не по рождение, а след като освирепялата Екатерина бе
обезобразила лицето му. Но сега бе още по-грозен. Дори Екатерина не би познала тво-
рението си.
Защото то бе напълно заличено.
– Лицето ми е подарък от великия вожд Бабатунде… – отвърна с позитивен шеговит
тон немецът.
– Бабатунде? Кой пък е този дивак… – провикна се Алексей и отпи още една огромна
глътка.
– Това е водач на десет хиляди воини, които разбихме на бойното поле. Бях с френс-
ките наемници там.
– Разбили сте го, но ти си попаднал в плен, и си го е изкарал на теб… – ухили се
вторият.
– Не, не попаднах плен. Вождът избяга в планините. И за да не се върне следващата
година с нови десет хиляди човека, пратихме хора да преговарят. Аз бях един от прате-
ниците.
– Там май не зачитат много пратениците… – каза Алексей.
– Не много, особено ако насилиш дъщерята на вожда… – отвърна Гюнтер.
Случилото се в Африка бе доста болезнен удар върху него, но той бе изгубил всякаква
чувствителност, та почти не го усети. Първом седмици наред търсиха вожда и част от
групата измря от болести, от змии и от всякакви зверове. Накрая го намериха и той ги
пъхна в една дупка. Стояха там две седмици да чакат благоволението му. Накрая се по-
яви някаква негърка, която предложи да ги измъкне, ако я вземат с тях. Обясни, че
вождът се готви да продаде няколко десетки жени в робство, за да намери пари за вой-
ната следващата година. И тя била една от тях. Изглеждаше доста отчаяна.
Но те бяха дошли да преговарят, и макар дупката да бе реално затвор, чисто формално
не бе такъв. Те чакаха вожда, за да говорят с него. Отказа и.
Но не така мислеха други от групата. И през нощта двама се измъкнаха с нея. Не ми-
наха и петдесетина крачки, и наизскачаха едни воини и без много да обясняват, ги на-
бучиха на копията си. Бегълците не разбраха изобщо какво се случва.

2
Иван Александър – предпоследният цар на Второто Българско царство, баща на цар Иван Шиш-
ман
16
 После се появи вождът. Оказа се, че всичко е капан, а негърката е дъщеря му.
– Този е – той ме насили… – каза тя и посочи Гюнтер.
– Какво? Как съм те насилил? Та аз бях в тази дупка… – отвърна той.
– И насилил жена, и обижда дъщерята на вожда! – изрева онзи – Неговото наказание
ще е най-тежко.
След това воините нахлуха в дупката и без много обяснения, заклаха всички останали
от пратениците. Гюнтер стоеше и гледаше в потрес, но му бе и все едно. Той бе умрял
преди много време.
Завлякоха го в нещо като колиба на вожда. Това бе най-добре изглеждащото място в
лагера, макар и да отстъпваше по условия дори на къщичките на кучетата във Франция.
Останаха само двамата.
– Ти си човек с късмет… – каза Бабатунде на примитивния си, но напълно разбираем
френски – Трябва да пратя отговор на твоя вожд. Един поне трябва да оцелее. Избрах
теб. Дъщеря ми те избра…
– Дъщеря ти?
– Тя иска бяла кръв. Ще и я дадеш. После ще те накажа и наказанието ще е отговора
ми към твоя вожд…
– Бяла кръв? Нали воювате с белите?
– Ще вземем част от душите и от силата ви…
– А защо мен? Дъщеря ти сляпа ли е? – попита Гюнтер ясно сочейки обезобразеното
си лице.
– Това е лице на велик воин. Пострадал си в жестока битка. Но дъщеря ми има точно
око. Тя вижда, че се най-силен и ловък от всички. Ти си най-добрият войник. Огрозне-
ното ти лице не е твоята кръв. Ние от теб ще я вземем, за да станем по-силни.
Гюнтер не би могъл да направи каквото и да било. Битката, в която бе обезобразен,
не бе чак толкова жестока, а вождът едва ли допускаше, че раните са били нанесени от
жена. Но бе излишно да му казва.
Насиленият се оказа той, а не тя, при това няколко дни поред – за да е по-сигурна в
замисъла си. Най-вероятно бе успяла.
После дойде болката.
– Претърпял си жестоки рани, но от мен ще ти е най-жестоката. Да запомниш това
племе и да го предадеш на вожда си. Това чака и него догодина. – каза Бабатунде.
И извади едно нагорещено желязо от огъня, и започна да гори лицето му. Болката бе
неописуема, крещеше, въпреки издръжливостта си. Но бе вързан. Всичко свърши не
много бързо. Лицето му от разкъсано, се превърна в жестоко изгорено. Дойдоха някакви
шамани и го поръсиха с нещо – сигурно отвара, за да не умре докато зараства всичко.
Но той и така можеше да умре, едва ли тези диваци имаха лекарства, способни да го
спасят, ако станеше нещо.
Подир няколко дни го пуснаха обратно. Лицето му бе отговорът на вожда на предло-
жението за мир.
Сега това лице бе пред пияни руснаци от комисия по доброволци, и наистина никой
не би могъл да допусне чие е то.
– Който мисли с не с която глава трябва, до там стига… – каза Алексей. А другият
пиян добави:
– Такъв и Дяволът няма да иска да те вземе. Ще преживееш войната…
– Но само ако го запишем… – изрева Алексей и извади втора бутилка.

17
 – Войник с опит… – за пръв път се обади третият – Опитът е много важен. Но къде да
ви пратим, къде сте най-добър… – говореше му дори на „Вие“. Очевидно бе по-възпи-
тан, а можеше да е и някакъв малък аристократ. Руските аристократи имаха възпитание,
опитваха се да копират западното.
Въпросът бе важен. Трябваше да иде някъде близо до братя Орлови. Но не знаеше ни
най-малко къде е по-малкият – Алексей. Вероятно бе по някаква тайна задача. Оставаше
другия – Григорий. Той вече се бе превърнал във втория човек в държавата, може би
изобщо нямаше да воюва. Но бе най-близкото, за което можеше да се досети.
– Артилерията. Умея да целя добре, имам и сила да влача… – каза Гюнтер. И двете
бяха истина. Макар и грозноват, бе в доста добра физическа форма, необходима не само
за гюллетата, но и за всички други тежки артефакти около едно оръдие. И умееше да
стреля. А артилерията бе последната длъжност на Орлов, за която се сещаше.
– Артилерията? – попита третият – Имате отлични резултати за кавалерията. Защо ис-
кате при топовете?
На свой ред, руснакът бе съвсем прав. За да стигне до тази комисия, Гюнтер бе пока-
зал отлични резултати по стрелба, владеене на сабята и езда. Абсолютно за кавалерията.
Всъщност, гвардията на всички императори бе нещо като елитна кавалерия. Всички бяха
превъзходно въоръжени, и имаха коне. Подбрани войници, а не пешаци.
– Кавалерията ми се струва твърде много. Ще ме помислите за луд. Там се подбира
трудно… – отговори лицемерно той.
– Вярно е това! Има малко ум този глупак, май не всички наемници във война са глу-
паци… – изрева Алексей и погълна поредно количество от бутилката.
– Артилерията е добро начало, ще мога да свикна с русите, до сега не съм воювал
заедно с руси. После може да ме преместите. – каза Гюнтер.
– Артилерията като обикновен войник, е най-тежката служба… – каза третият – И не
съм сигурен, че трябва да губим уменията ви там. Всеки добър ездач и точен стрелец от
седлото е ценен.
Тук Алексей се опули. Той явно бе нещо като началник на тази комисия, но също
явно – реалната власт бе у благородника.
– Френски наемник в кавалерията? Това кога е било.
– Във война стават всякакви неща… – отвърна третият.
– Дай направо да го предложим за гвардията… – включи се отново вторият и надигна
от бутилката на Алексей. Онзи му я изтръгна.
– Не ми пий водката! Крадльо вонящ на мърша… – каза той, и след като се увери, че
шишето е на сигурно в ръцете му, добави – Може гвардията, да. И царицата един път
седмично на койката му…
– Орлов ще му тегли ножа… – злобно ухилен отвърна вторият, очевидно вече забра-
вил за отнетата му бутилка.
– Ще му тегли ножа? Колкото го тегли на всички други дето минаха от там. В гварди-
ята основното заплащане е царицата… – каза развеселен първият.
Тук третият се изправи, изтръгна бутилката и я запрати в стената. Счупи се. Безцен-
ната течност се загуби под ужасения поглед на Алексей.
– Това е наборна комисия, а ти си руски офицер! Още една дума срещу царицата и ще
видиш Орлов очи в очи… – извика жестоко той.
– Може и да не е очи в очи, а в с гръб да го види… – тихичко се подигра вторият. –
Стига! – изрева третият – Русия е велика страна, а вие срам нямате. Този грозник тук е
по-достоен от всички ви. Само пиете и водката говори вместо вас.

18
 Макар и почти мъртво пияни, руснаците умееха да разбират мига, в който работите
стават рискови. И тогава те самите ставаха съвсем сериозни. – Извинете ни, граф…
Но не успя да се доизкаже.
– Махайте се от тук – подпиши заповедта, аз ще довърша с Рене. – и им връчи да под-
пишат празен лист.
Подписаха го. Излязоха.
– Господине, извинете ни, във всяка армия е така – има и благородство, има и най-
голямата утайка на обществото. – каза графът, чието име така и не разбра. – На мен ли
го казвате? И в Европа, и в Африка е все така… – отвърна Гюнтер.
– Но ние трябва да спечелим тази война за нашата царица, за Русия, и за християните,
които живеят угнетени под турския ятаган. И затова ни трябват добри войници. Мисля,
че мястото ви е в кавалерията…
Гюнтер не бе съвсем съгласен, макар реално руснакът да бе прав. Но кавалерията го
отдалечаваше от Орлов.
– Намирам за реално и изпълнимо, да поискам артилерията. Това е желанието ми. –
бе последното му изказване, знаейки че няма много шанс и въпросът вече е решен.
– Оценявам скромността ти, Рене, но аз съм тук за да правя най-доброто за армията
ни. Ако искаш да си наемник в тази свещена война, отиваш в кавалерията. И бих казал –
няма да мине много време, и няма да си просто кавалерист…
– Ни най-малко не мисля да се издигам. Аз съм войник за пари…
– В кавалерията бързо падат неспособните, дори сред водачите. После способните
стават водачи. А от всички в този полк, не съм видял толкова добър стрелец и ездач като
теб….
– Да се надяваме това да е достатъчно, за да завърша войната все още жив… – каза
Гюнтер и бе приел неизбежното.
Но пътища към целта много и различни. Важното бе да я следваш, и дори не по най-
краткия, пак ще стигнеш до върха. Когато някой се издигнеше много, все повече пътища
започваха да водят към него. Такава бе пирамидата на властта – по-високите позиции са
по-малко, и към тях се привързват все повече по-ниски. Така и Орлов вече бе водач не
само на артилерията, но и да доста други военни части. Може би по по-дълга пътека,
пак към него бе тръгнал.

4. Надиграване
Първом минаха момите. Двайсетина доста кръшни и бързи. Играеха като хищни са-
модиви, каквито и бяха. Трябваше да хванат своята жертва измежду момците, които
стояха отстрани и жадно ги гледаха. Някои вече се бяха избрали едни други, но за пред
всички нищо не беше казано. А повечето бяха свободни, ловът бе в разгара си. Добре
въртяха хората в това село, доста по-добре от в предното…
После дойде ред на момчетата. Те не можеха да са толкова ловки и гъвкави, но тряб-
ваше да са силни. И не останаха по-назад. На свой ред гледащите моми се превърнаха в
плячка, а очите им играеха.
– Ти няма ли да станеш? Или си задомен вече… – попита го старата Нона, в чиято
къща бе отседнал за няколко дни.
– Не, не съм задомен… – отвърна Манол – Но няма да се задомявам в това село… –
добави той.

19
 – Защо бе, какво му е на селото – гледай колко земя има, не можем да я работим ця-
лата. Трябват ни силни мъже. Селото е богато, а гледай и момите… – усмихнато каза тя.
– Имам си работа, бабо Нона. Много работа имам, само минавам от тук…
– Тия мъже с работа, дето не си сядат на задника, да знаеш че не стигат далеч. Мъж
не си ли тежи на мястото, не е мъж…
– Защо, бе бабо? Евреите, гърците – те постоянно скитат. Търговия правят… – попита
Манол.
– Ти да не си търговец? Уф, не си, веднага ги познавам. Алчен им е погледът. Ти си
честно момче, като тия нашите. А честно момче трябва да вземе честно момиче и да
раждат челяд…
– Аз имам работа, скоро няма да се задомя…
– Като не си търговец, не си войник, понеже българи – войници, няма, не си поп, какво
си тогава. Пътуващ безделник…
– Аз, бабо, си търся късмета по целия свят. Бил съм и във Влашко, и при поляците,
даже в Русия съм бил. Обикалям света и гледам…
– Русия? Ти си сънувал, синко. Прекалил си с ракията. Ама то младите си сънувате.
Докато не ви намерим булка, все си сънувате… – отвърна Нона и обърна поглед към
хорото.
Вече играеха заедно. Въртяха се момци и моми, повтаряха движенията на змейове,
лами, на вълшебни създания, на кръвопийци и на храбри бойци, сразяващи демоните на
Дявола. Въртяха се, играеха различни роли, а тия дето вече се харесваха, гледаха повече
заедно да се въртят.
– Ако не станеш сега, няма да остане мома за тебе… – каза Нона.
– Аз не търся мома…
– Ами ако някоя те търси? – отвърна тя, изправи се и извика – Ей, спрете бе! Моят
гостенин иска и той да играе.
Младите спряха и втренчиха поглед в нея. Явно имаше авторитет в селото. Манол
понечи да възрази, но не му остана време.
– Момчето е скромно и срамежливо, ама вижте го какъв мъж е. Трябва и той да играе.
Ако ви вземе някоя мома, значи я заслужава. А ако опазите всички, значи сте по-мъже
от него…
– Бабо Нона, аз само минавам от тук! – каза Манол – Няма да се застоявам… – Ако те
грабне някоя от тия, ще се застоиш… – и посочи към момите, които започнаха да се
подхилкват.
– От двайсет лета чужденец не е взимал наша мома. Давай да те видим… – каза един
по-наперен от момците.
Манол стана и отвърна:
– Няма да взема ваша мома, баба Нона е изгубила ума си. Ама ако искам, бих взел
която река…
Това изненада и баба Нона, изведнъж скромното момче се обърна и предизвика мес-
тните.
– Ееей, иска бой тоя… – каза напереният.
– Аз обикалям много, Дядо Боже ме е вързал за вятъра. Ама преди това, бях пръв на
хорото в моето село… – каза Манол.
– Пръв на хорото! – напереният вече се смееше от сърце, а другите му пригласяха –
Давай да те видим колко си пръв, давай че момите ни чакат после да ги спасил от ла-
мите…

20
 След тези думи целият мегдан потъна в смях. Но това бе познато на Манол. Той за-
ради него беше тук.
– Ти си много на приказка, ама готов ли си да заложиш на нея?
– Да заложа? – попита момъкът.
– Да, да заложиш! Ако те надиграя, Калина ще бакне3 първо мен, преди теб…
– Калина? – възкликна момчето, но се изчерви и гласът му леко потрепери. Въпрос-
ната мома и той вече се бяха избрали, но никой не го знаеше. Може би при хорото да
личеше малко, но никой друг не можеше да заподозре. Как този чужденец се бе усетил?
– Тука виждам остро око… – включи се Нона – Много остро око виждам, ако и в хо-
рото си така, много ще се срами Калина.
Междувременно и тя се бе изчервила и гледаше надолу, не смееше да вдигне очи от
срам.
– Не може да се залага сърцето, няма да отровиш тука живота на селото! – каза строго
бабата и даде да се разбере, че отново владее положението. И Манол усети, че губи по-
зиция – Калина ще бакне оня, когото обича, и не днеска, а като Господ рече. Няма пър-
вия и път да е за друг…
– Аз по бузата мислех, не така… – оправда се Манол.
– Няма така-онака. Ще те бакне, само ако те избере. Ама тая работа е вече изпусната.
Гледай някоя от другите…
– Той и без това няма да ме надиграе! Приемам… – каза момчето.
– Ти да мълчиш… – извика бабата и напереният трябваше да отстъпи. После додаде –
Давайте да ви видим сега двамата как подскачате. Че да не станете да ви се смеем
всички. Тия дето много приказват, малко скачат…
Младите се изтеглиха към края на мегдана и освободиха място. Щеше да е надигра-
ване.
Манол и другият влязоха в празното.
– Аз искам три гайди… – каза гостът?
– Три гайди? Кой играе на три гайди? – изненада се момъкът.
– Аз. Три гайди свирят една подир друга, и заедно. Ще играя и на трите… – каза Ма-
нол.
– Никой не може да играе на три гайди! Това са бабешки приказки… – отвърна оня.
– Аз мога! – каза Манол – Искам три гайди.
– Тук няма три гайди… – каза Нона, и тя самата леко объркана.
– На мегдана няма, ама ще донесете. Искам да играя на три гайди, и после ще ви по-
кажа и на вас…
Ако някой можеше да играе хоро на три гайди, като спазва всяко едни изсвирване, и
го съпровожда с движение, това наистина би могло да надиграе всички тук. Не само
Калина, ами и другите моми щеше да им се наложи да „бакнат“ госта. Самите те стояха
и с интерес гледаха.
– Минчо, бягай за гайдата на баща ти. И ти, Петре… – извика Нона и две от момчетата
се затичаха към домовете си.
– Хорото на три гайди е забравено… – каза Манол – Ама в моето село не е. Предава
се през всички родове там. Никой не играе на една гайда. Ама умира това. Не оставаме
вече такива…
– Кое е твоето село? – попита бабата.

3
Бакне, бацне – диалектна форма на „целуне“
21
 – Вълчак дол – отвъд Балкана, даже близо до голямата река…
– Не го знам, ама сигурно сте все вълци там… – каза Нона.
– Само хората останахме вълци, другите ги избихме… – усмихнато отвърна Манол.
Подир малко, гайдите бяха тук. Наложи се и там да обяснява.
– Сега, всеки като свири, ще слуша само своята гайда. Другите две все едно ги няма.
Иначе ще се объркате. Първом започва едната, след малко втората, и после третата. Сви-
рите едно и също, ама разместено. Общата свирня ще се получи сама. Ама слушате само
своята гайда!
Онези кимнаха.
Манол застана сам в средата. Напереният беше отишъл при другите, които само щяха
да гледат. Клекна.
Гайдите се извиха. Получиха се трите ритъма, първом малко се разминаваха, не както
трябва, но после се оправиха. Може и някога тия гайдари да бяха пробвали да свирят
така, а само тия на хора̀та да не бяха пробвали…
Като минаха няколко мига, Манол се раздвижи. Започна ловки движения и с ръце, и
с крака, подскоци, превъртания, дори няколко пъти отскочи високо във въздуха. И не
изпусна нито една извивка на свирнята. Всеки ритъм бе негово движение. Въртя се нап-
ред, назад, дори се обръща с главата надолу и игра на ръце. Превърта се, прави кълбета,
стъпки, извива ръце, крака, а не много добре остриганата му коса се мяташе като грива.
Когато свърши, бе здраво затоплен, вода се стичаше от всякъде му. Взе едно менче и
го изля студено направо отгоре си.
Напереният вече бе доволен, че не е имало залог, че сега щеше да стане много неу-
добно. То и на Манол щеше да му стане неудобно. А след толкова въртене, сигурно бе
завъртял и някоя моминска глава вече.
– Твоето село сте голяма работа… – каза Нона – Защо се правеше на свит, гледай как
подскачаш, все едно си Крали Марко и играеш на сабята си дамаскиня 4, за да те обича
и никога да не те остави…
– Е, чак пък Крали Марко… Аз нали казах, че само ходя насам натам. Ти ме вдигна
на хорото… Е, утре си тръгвам… И си тръгвам сам – момите са си ваши…
– Тръгваш си друг път… Ще те храним цяла седмица ако трябва и две, ама искам тия
келеши тука да ги научиш да станат момци от Вълчак дол…
– Що сега обиждаш момчетата? Гледай какви са яки, как работят, пълни са ви хамба-
рите! Това че ние играем хоро по-добре, не значи че сме нещо повече… – отвърна Ма-
нол.
– Преди да си тръгнеш, тия всичките ще са станали вълчаци, иначе не те пускам…
– Не ме пускаш? И как ще ме спреш, бабо Нона? – усмихна се Манол.
– Как ще те спра ли? Как ще те спра? Не с тия повехнали старчески ръце. Ще ти сипя
любовно биле, и ще залюбиш всичките ни моми заедно. После ще останеш с някоя доде
си жив… – Любовно биле?
– Не се подигравай на баба Нона, тя е вещица… – извика женски глас от някъде. А
всички бяха притихнали. Може би заплахата бе реална. Но Манол всъщност бе дошъл,
не за да си тръгне. Той бе дошъл, точно за това, което го караше да прави Нона. Само
трябваше да стане така, че тя да го поиска.

4
В народния епос, Крали Марко има „Сабя Дамаскиня“ – т.е. сабя, изработена от най-добрите майс-
тори в Дамаск, който тогава е бил част от Османската империя.
22
 – Добре, бабо! От страх от твоите змийски моми, ще направя каквото искаш. По-добре
жив, отколкото задомен тук… – след тези му думи целият мегдан се засмя.
И Манол ги учи. Научи ги на всичко, за което бе дошъл. Научи ги на тези ловки дви-
жения, които освен за хора и омайване на моми и момци, можеха да послужат и за друго.
Това бе работата му в този момент, това бе решила Задругата. Повечето заминаха да се
бият, войната кипеше, Русия идваше, за да освобождава християни от игото. А на него
му възложиха да ходи по хора. Не че не бе ходил и преди. Това си вървеше постоянно.
Като приучаваше българите на тези стъпки, премятания и кълбета, Задругата им пре-
даваше движения, използвани и при бой. Турците никога не биха се усетили, но чрез
хора̀та, сред народа се разпространяваше нещо, което бързо можеше да послужи за
друго. Преди да стане воин, едно момче се научаваше на основни движения, чрез които
тялото заемаше по-правилна поза, падаше по-меко и можеше да извърши нападение или
защита. Едва след това идваше самият бой. Именно на това обучаваше тайно Задругата
народа, за да може като му дойде времето, да има много повече войници от сегашните
монаси-воини. Войници, подготвени, докато играят хора и ловят моми.
Но сега бе дошла войната. Нима тези хора не можеха да почакат?
„Едно нещо се прави най-добре, когато не изглежда да му е времето. Сега всички гле-
дат русите, топовете и пушките. Сега е най-добре да учим българите на хора. Затова ти
си тук, и това трябва да правиш…“ – така му бе казал Велко, водачът на Задругата, и
сякаш бе прав.

5. Където кръвта струва по-малко от оловото

Не че му бе непознато. Но го бе виждал от другата страна. А после се издигна, и бе
близо само до върха – където бяха елитните руски войски. Които понякога се доближа-
ваха до средните прусаци. Но тук бе доброволец и наемник – на дъното. И ако и кавале-
рията да се считаше за по-отбрана войска, това не бе в пълна сила за руската армия. Или
поне за тази част от нея.
В първото сражение не му бе трудно да оцелее. Защото офицерът, чиято работа беше
да води полка, пръв го убиха. Хукна с коня си напред, за да доказва смелост, хукнаха и
другите офицери, а самите кавалеристи – малко по-назад. А като видя тази лудост, Гюн-
тер-Рене изостана най-отзад.
Турският залп помете всички водачи. Само един оцеля и пое командването. Но той не
бе учил никога за офицер, а още по-малко пък тактика. Започна едни налудничави ма-
неври, а насреща султанската армия само чакаше лесната плячка. Презареждаше и опук-
ваше поредните десетки злощастни руснаци.
Останал без ръководство, полкът се раздроби. Гюнтер се оттегли в безопасна позиция
и изчака всичко да свърши. Накрая разбитите руснаци, дори не успели да стигнат врага,
се върнаха безславно. С един оцелял офицер, и без около една четвърт от полка. Не бе
ясно каква точно войска имаше насреща, но в този ден тя постигна победа, без да прави
нищо.
Това бе състоянието на руската армия в началото на тази война. Изненадващо бе да е
такова, след като съвсем доскоро същата тази армия бе воювала с успех с прусаците. Но
може би срещу султана бяха мобилизирани много повече хора, и голяма част от полко-
вете просто бяха от новобранци. Гюнтер забеляза, че не бе убит нито един от чуждите
наемници, очевидно всички бяха видели абсурда на случващото се, и бяха направили

23
единственото разумно – да оцелеят. В крайна сметка, това бе най-доброто и за цари-
цата – поне и оставяше живи войници, което е за предпочитане пред не толкова живите.
Злощастният лейтенант се изправи пред генерала:
– Ваше височество, граф Солютин, майор Керенски и капитан Бузов, загинаха. Биха
се храбро за Русия, и дадоха живота си за нея… – опита се да направи отчет единстве-
ният оцелял офицер.
Генералът присви вежди строго, прокара пръсти пред косата си, а после върна шлема
си. Този шлем не му трябваше, защото той не воюваше, и го слагаше само когато прие-
маше отчетите, за да изглежда по-истински като войник.
– Княз Косигин абсолютно нареди тази позиция да се превземе! – каза накрая генера-
лът – Сега ще ми кажеш кои войници са се отличили с храброст, за да ги повиша. Утре
ще поведете полка и ще победите…
Генералът очевидно не надминаваше много по бойни умения загиналите офицери.
Дали изобщо бе генерал наистина, или бяха мобилизирали и благородници с по висок
произход, за да ги назначат да ръководят армията, чудеше се Гюнтер.
Той самият нямаше никакъв шанс да получи повишение, защото изобщо не се бе от-
личил с храброст, а бе следвал разумната цел да остане жив. Пък и бе чужденец, и това
може би го предпазваше. Повишиха трима други. Единият се оказа дори крепостен се-
лянин, извадил лошия късмет точно него от селото да привикат да воюва.
На следващия ден атаката се повтори със сходен резултат. Турците отново не дадоха
жертви. Но новият водач на полка поне бе видял съдбата на предшественика си, и па-
зеше себе си. Раздаде команди и пусна войниците по-напред, а той със средната група.
Този път офицерският състав оцеля, но полкът загуби още една четвърт.
За турците дали стреляха по офицери или по войници, нямаше значение, важното бе
да стрелят по нещо.
Вечерта оцелелият водач бе разжалван и заменен от заместника му, който едва пред-
ния ден бе станал офицер. Имаше кратко обсъждане, на което се чудеха дали да не из-
чакат подкрепление. Гюнтер не бе там, но го научи при последвалия запой. В руската
армия тайните на командния състав доста бърза ставаха всеобщо известни при утеша-
ването вечерта с водка. Поне водката бе водка наистина, а не нещо с неясен произход
като при наборната комисия. Братя Орлови се бяха погрижили за войниците да има ис-
тинска водка.
Идеята да се изчака подкрепление не бе приета. Реши се да се направи още един опит
на следващия ден, и след това да се пише нагоре, че „позицията е непревземаема, тряб-
ват повече сили“.
Тъй като полкът бе доста оредял, и рискът вече да убият и него, поради глупостта на
командването, значително бе нараснала, Гюнтер реши да вземе мерки.
Отиде при новия командващ и му каза: – Утре ще спешим кавалерията и ще атакуваме
от три страни едновременно…
– Кой си пък ти, какви ги говориш, ние с коне не можем, какво остава без коне… –
отвърна онзи.
– Аз съм Рене – френски наемник – каза Гюнтер – В Африка един път го правихме в
същото положение и стана.
– Как войник без кон ще е по-добър от с кон? Ще стигне ли по-бързо до врага? Или
ще прескочи сам укреплението?

24
 – Няма това да стане… – обясни Гюнтер. Малка група ще останат на конете, но
скрити. От три страни ще атакуваме с пешаци. Турците ще решат, че е дошло подкреп-
ление и ги нападаме вече с пехота. Ще пренаредят отбраната си за пехота. Тогава ще
изскочи кавалерията. Ако извадим късмет, ще пробие в укреплението. Това ще създаде
хаос, и тогава другите ще нахлуят.
– Ако извадим късмет?
– Разбира се, при войната всичко зависи и от късмета…
– А ако не извадим?
– Ако не извадим, загубите със сигурност ще са по-малки от при предните две атаки.
Все пак ще ударим само с малка част от кавалерията.
– Ние с цялата не успяваме, а ти с малка част… – колебаеше се руснакът.
– С цял полк не успяхме, с три четвърти – пак не успяхме. Сега с половин полк – дали
ще успеем по същия начин? – попита го Гюнтер.
И макар и доста подпийнал, руснакът все пак разбра нещо. Бе наясно, че не разбира
нищо от военно дело, и този наемник – явно воювал, имаше някакъв опит. Пък и по-
добна тактика изискваше командването да стои извън самото сражение, защото тряб-
ваше да управлява четири отделни отряда. Като хукнеш напред с цялата конна армада,
това бе една част, но при четири – командването стоеше по-назад.
– Добре, ще опитаме. Но ти ще водиш кавалерията. Ти ще нападнеш укреплението с
малко конници…
– Аз! Но аз не съм руснак! Аз съм наемник, не съм офицер…
– Повишавам те в лейтенант. Утре ти ще си начело на атаката, умнико…
– Генералът няма да признае това повишение… – възрази Гюнтер.
– Ако те убият, ще го признае, и ще те погребем като лейтенант. А ако превземеш
укреплението, ще си герой, франсе хитро… – каза руснакът и се ухили доволно с почер-
венели от пиенето бузи. След малко пак надигна шишето.
Гюнтер се озова в трудна ситуация да стане водач на руснаци, които изначално трудно
приемаха чужденците. И да води зле обучена армия от новобранци. Можеше да се каже,
че бе почти мъртъв.
Но на сутринта направи каквото бе възможно – държа се грубо и заплашително, все
едно бе самият княз Орлов:
– Слушайте ме внимателно, пияни кучета! Аз не съм руснак, но пия повече от вас.
Защото виждате ли лицето ми, виждате ли го… – изрева той.
Руснаците леко стреснати започнаха да кимат.
– Това ми лице го разкраси една тигрица. Една млада разгонена тигрица. Някой от вас
бил ли се е с тигър?
Никой не каза нищо.
– Не се е бил, защото сте хленчовци и келеши. Лицето ми раздра една тигрица, и за
да оцелея съм изпил за седмица повече коняк, отколкото вие пиете за една година. Той
ме спаси. Болеше, но ме спаси…
След това превъзнасяне на пиенето, се получиха първи одобрителни възгласи, значи
бе започнал да им печели доверието.
– Ама конякът ме спаси и втори път. Когато един полудял племенен вожд ми изгори
лицето. Върви му на това лице да се гаврят с него… – каза той и се изхили.
Войниците реагираха и започнаха и те да се хохотят.

25
 – Върви му на лицето ми, изгори го мръсният дивак, ама оцелях. Не съм много красив,
ама съм жив. И ви казвам – ще останете живи, ако правите две неща – първото е да но-
сите на пиене, а второто е да ме следвате във всичко. Който следва някой, дето оцелява,
и той оцелява…
Това че русите носеха на пиене бе безспорно, никой друг не носеше като тях. И те го
знаеха. Значи половината условие бе изпълнено. Оставаше само другата половина. Но
когато някой ти внуши, че вече си наполовина успешен, си склонен да му повярваш и
за другата половина, и да го следваш.
Пиенето нямаше нищо общо с оцеляването по време на война. То дори бе противопо-
казно. Но когато всички бяха пияници от сой, да им внушиш, че това е важно, водеше
до послушание за истински важното.
Гюнтер направи още една промяна в плана, която не сподели. Едно, че турците мо-
жеше да имат шпиони, а друго – знаеше ли дали свалената от конете кавалерия няма да
направи някоя глупост. Затова той раздели своите хора на две части, едната – двойно
по-малка от другата. Щеше да направи първата атака с малката част, за в случай, че
турският военачалник бе си оставил някакъв резерв за изненади, когато се заемеше с
пешаците. Основният удар щеше да е с втората част. Едва ли османлиите имаха чак
толкова добре подготвен тактик, че да предвиди и това…
На другия ден всичко се случи далеч по-добре от предните два пъти, но в никой слу-
чай – далеч по-малко хаотично.
Кавалеристите, свалени от конете, нямаха никакви умения. В резултат – и трите отв-
личащи маневри се превърнаха в пародия. По едно време едни войници извадиха сабите
си и хукнаха в атака, което бе по-глупаво от да атакуват на коне, защото бяха по-бавни.
Работата на пехотата в такива случаи бе да стои на позиция, да обстрелва врага и да се
опитва да отвори пролука в отбраната. Турският залп охлади намеренията им и отнесе
няколко живота. В тази война явно животът и кръвта щяха да струват по-малко от сто-
маната и оловото. Руска особеност.
Все пак, тази глупава атака внуши на турците, че действително е дошла пехота и те
промениха отбраната си. След това ударите на другите два отряда дозатвърдиха това им
убеждение, и те коренно преоформиха всичко. Със сигурност, турският офицер поне бе
някакъв офицер, и имаше умения, далеч превъзхождаше русите.
Когато се укрепиха срещу пешаците, Гюнтер им пусна малката конница. И се оказа
прав. Турчинът бе оставил три топа в резерв от другата страна на пехотинските атаки.
Не бе глупав. Успя да посипе каварелията с картеч и да отблъсне удара. След това бързо
взе да прехвърля хора от излишеството при отбраната срещу пешаците, към поотслабе-
ните три топа. Очевидно смисълът на тези топове бе просто при изненада да отбият
удара, а после да се прехвърлят други сили.
Нещо подобно очакваше и Гюнтер. Когато една позиция се отслаби, за да идат вой-
ниците при топовете, той точно там удари с останалите му конници. Вероятно турците
имаха и така достатъчно сили, за да отбият удара, още повече че и конниците не бяха
много. Но бяха изненадани. Това бе най-сериозното оръжие в случая. Водена лично от
немеца-французин, кавалерията нахлу в лагера и започна хаотична разнопосочна
стрелба. Когато нахлуеш в лагер, това бе известно предимство – врагът не можеше без-
разборно да се обстреля с цялата си мощ, защото имаше риск да засегне и своите. Така
нахлулата кавалерия, макар да бе по-слаба, и да бе обречена да бъде разбита, печелеше
време.

26
 Сега всичко зависеше от пешаците. Гюнтер знаеше, че животът му виси на косъм, и
този косъм е от мустаците на непълен полк от руски пияници.
Поизправиха му косите, докато дойдат. Отбраната срещу тях бе отслабнала, но те,
опарени от първия налудничав опит, не бързаха.
После командващият изпрати трима конници „на разузнаване“. Какво разузнаване
насред бой, бе трудно да се разбере, но и той не бе много опитен. Дори отслабените
турски части лесно прогониха тримата. Те се върнаха, убедени че врагът е силен.
Командващият мислеше да се откаже и да жертва нахлулата кавалерия и нареди да
се свири „отбой“. Но тогава един от другите офицери – очевидно малко по-трезвен,
прозря че кавалерията няма път назад. Тръгнеше ли да бяга, турците – повече и по-добре
въоръжени, щяха да я избият в гръб.
– Какво да правим тогава? Да идем да ни избият всичките, или да жертваме фран-
сето? – попита водачът.
– Там не е само франсето – другите са руси. И брат ми е там… – отвърна заместникът.
– Жалко за брат ти, но трябва ли да избият и нас? Какво да правя?
– Какво ти каза франсето?
– Каза като нахлуят, и ние да нахлуваме – по най-бързия начин. Ама как да стане –
пътят е отрязан. Много са турците.
– Франсето сигурно е знаел, че ще успеем. Сигурно не са толкова много срещу нас.
– Как да го знам? Мога ли да рискувам?
– На късмет ще е? Не можем да ги изоставим. А ако успеем, атаката ще е с победа! –
каза заместникът.
– Късмет! Така каза и той! Късмет… И победа!
След което цялата останала руска войска се втурна като луда към турците, по по-луд
начин дори от предходните атаки на кавалерията. Турците стреляха малко, но като ви-
дяха наближаващата маса, и като не знаеха колко е, защото не допускаха, че това е
просто спешената кавалерия, решиха да отстъпят. А и зад гърба им, в собствения им
лагер, също се водеше бой и се бяха озовали в позиция да не знаят имат ли изобщо тил.
Това бе моментът, в който печелиш сражението – не когато си убил врага си, или си
го вързал. А когато самият враг е решил, че е загубил. Понякога така се печелеха безна-
деждни битки, след които предалият се виждаше колко повече сили е имал и как просто
е бил измамен. Въведен във „военно заблуждение“.
Но това бе и сега моментът. Турците решиха, че са загубили. И отстъпиха.
Събраха ли се всички руснаци заедно, изходът бе решен.
Но турците успяха умело да се измъкнат. Явно военачалникът им бе добър и имаше
резервен план. Чу се сигналът и много организирано сформираха ядра, които взаимно
се прикриваха и се изтеглиха. Подобно нещо Гюнтер с руснаците – в този им вид, не би
могъл да организира. Успяха да пленят само трима, но пък трофеите като оръжие и му-
ниции бяха огромни.
– Твоят план успя. Дадохме само един от десет жертви и победихме. – каза му руският
командващ.
– Мисля, че твоят план успя, генералът ще е доволен… – отвърна му Гюнтер.
Не намираше за нужно да обира славата или да получи някой смъртоносен команден
пост. Но знаеше, че командирът ще знае, и ще го ползва за съветник. Бе си спечелил
име. А властта на съветниците бе по-добра от тази на командирите – всички ги слушат,
но не носят повечето от рисковете.

27
 Житието
– Но ако пишем само доброто – това ще е лъжа… – рекох аз.
А брат Стойко ми отвърна:
– Когато се пише похвално слово за светия, се пише само доброто…
– Но това е защото светиите са чисти хора, те не са правили друго освен добро… –
рекох аз.
– Дали е така? Нима апостол Павел не гонеше християните? Нима учениците Хрис-
тови не бяха грешници, преди да го срещнат? Нима Мария Магдалена не бе блуд-
ница… – отвърна брат Стойко. И добави – Всичко това го знаем, то е изповядано в
началото, и после гледаме живота им, след като приемат Бог, който ги е направил
хора. Ти вече си признал греха си в първите слова, сега останалите са за Светлината
в душата ти.
– Хората трябва да знаят всичко за мен, нека ме съдят и по доброто, и по злото… –
рекох аз.
– Единственият, който съди, е Всевишният, а той е видял всичко. Няма нужда да
му го записваме… – рече брат Стойко.
– Аз имам твърде много грехове, за да ги крия. Не мога да напиша своето житие, и
да ги скрия. Нека хората ме знаят, нека знаят срама ми..
– Нима Исмаил Бей е сторил нещо лошо? – попита ме брат Стойко. – Неизброими
злини, кръв, унижения, страдания. Вие знаете всичко това…
– Аз знам, че откакто Рила планина стана твоя, народът видя добрина като при
свободата, и християни, и мюсюлмани бяха щастливи, манастирите станаха по-го-
леми, а никой разбойник вече не посмя да стъпи там, поне докато Исмаил Бей я закри-
ляше. Аз това знам… – Но преди това?
– Преди това Исмаил Бей имаше неизброими грехове, но тези грехове не са за това
Житие. Ще отречеш ли, че е така?
И аз слушах този мъдър човек, и първом това, що каза ме вцепени, но после го разб-
рах. Имаше хитрост в думите му, но бяха святи, и тази хитрост бе в служба на Все-
вишния.
– Не, греховете на Исмаил Бей не са мои грехове… – казах аз и се надявах Всевиш-
ният да прости това лукавство на думите.
– А сега да запишем легендата, защото народът живее от хляб и легенди… – каза
ми брат Стойко.

6. Гласът на бъдещето
Момчетата се бяха събрали всичките. Цялата група на десет-годишните. Готвените
вече да минат към момците, с пълни 4 години и майсторска степен с най-тъмната лента.
На изток сменяха цветовете на коланите, но тук се считаше по-добре разликата да не е
толкова видима. Всички ученици бяха равни, единствено малки ленти на ръцете им ги
отличаваха, и то само отблизо. Но на 10 години всеки трябваше да има тъмна лента,
иначе не би могъл да продължи.
Поп Радо се появи. Около четиридесет и пет годишен, висок и жилав, един от най-
добрите учители. Всички се умълчаха. Той застана отпред, поздрави ги с официалния
жест и каза:

28
 – Днес ще учим един от най-важните уроци – този за бързината. Някои от вас вече са
започнали да го научават…
Тези думи предизвикаха известно объркване, защото подобен урок до сега не бе пре-
подаван. А сред монасите-воини нямаше тайни ученици или по-любими на учителя.
Всички тренираха заедно, а ако някой станеше по-добър, то той получаваше заръка да
помага на останалите, а не се вкарват в някакви скрити познания. Още една разлика
между висшето българско бойно умение, и по-осакатения му вид на Изток. Бойците не
могат да са друго, освен братя, тяхната сила е индивидуална, но и колективна. Не следва
да има някой, който е получил повече знание, просто защото се е справял по-добре. Из-
точният модел най-добрите единствени да научат най-важното бе отхвърлен.
– Сигурно прави впечатление, че когато сте на поляната и се обучавате, едни се спра-
вят по-добре от други. А когато ви пуснем из гората на почивка, и се сбиете помежду
си, то не става точно така… Прав ли съм?
Из групата се забеляза известно разшумяване, но като цяло очевидно бе съгласна.
– Сигурно се чудите и защо тук на поляната ви обучаваме в едно, вътре в манастира
има непоклатим ред, защо ви учим на чест и достойнство, а в същото време ви оставяме
да се скарате като хлапаци, и да се сбиете… Днес ще разберете защо…
Попът направи няколко крачки наляво, после се обърна и се върна, после няколко
крачки надясно.
– Оставяме ви да правите така, за да ви подготвим за този най-важен урок. Защо най-
добрите в обучението понякога ядат бой от по-слаби? Защо всички носите тъмни ленти
на ръцете си, а се връщате с разбити носове, а понякога и изкълчени ръце. Защо най-
простото – базовата защита, която учите в самото начало – още преди четири години,
защо тя ви убягва като се сбиете гневно помежду си? Нима цялото това бойно умение е
глупост, и не струва нищо? Губим ви времето?
Сигурно си задавате този въпрос.
И днес ще получите отговор. До днес – тези първи четири години, вие учихте само
началото. Мислите си, че сте големи майстори, след толкова тежки тренировки. Мис-
лите се за по-добри от еничарите, след като стреляте по-точно и владеете саби, ятагани,
мечове, лъкове, ножове… Мислите си, но грешите.
Вие научихте само предварителната част от всичко. Сега започвате да съзрявате, в
следващите години от момчета ще станете мъже. И сега започва най-важната ви подго-
товка. До днес вие учихте техники и ловкост, а от днес започвате да се учите на реален
бой… Сбиванията в гората би следвало да са ви помогнали.
Та може ли някой да ми каже защо Петко разби носа на Иван, който е най-добрият на
поляната? – попита учителят.
В началото никой не отговори. Изобщо не очакваха да ги питат за силно невъзпита-
ните действия в почивките, до момента винаги бяха отнасяли наказания за тези прояви.
Което намаляваше самите прояви, и момчетата с годините ставаха все по-сдържани и
уравновесени. Един обаче се осмели и продума:
– Петко се бие като звяр, не го интересува ще го ударят ли, и може ли да пострада. За
него по-важно е той да удари, отколкото да не бъде ударен. Това е нарушение на всичко,
на което сте ни учили. Против всяка логика на изкуството на бой. Но той го прави… –
каза момчето.
– Много добре, Найдене. Наблюдателен си. И си прав… – каза учителят – Петко раз-
бива носа на Иван, защото се бие като звяр. Това е глупав подход, в реален сблъсък с
враг може лесно да загине. Момчешкият бой е зъл, но не е смъртоносен. И Петко го

29
знае. Знае, че каквото и да стане, няма да го убият. Иван, от своя страна, се бие по пра-
вилата. Ако срещнете еничарин, и се биете като Петко, е по-вероятно да ви убият. Има
ножове, пистолети, дори всеки камък е оръжие. Един удар по главата, и край. Но ако се
биете с юмруци, и ако знаете, че нараните ли някой тежко, ние – учителите ще ви нака-
жем, тогава безразсъдството си струва. Затова Петко побеждава Иван, макар че ако се
бият на живот и смърт, е по-вероятно да стане обратното…
Но с какво да се биеш като звяр, ти дава предимство? Ето това е първият нов урок,
който получавате.
Петко бие, защото скоростта е на негова страна. Когато налиташ свирепо и само тър-
сиш да удариш, без да мислиш за защита, тогава си по-бърз. И скоростта се превръща в
предимство.
Запомнете това, от днес нататък това ще учим. Скоростта.
Всички умения, които до момента сте учили, са бавни. Те са изкусни и ефективни, но
са бавни. Това да извиеш ръката на врага е страховито, но губи много повече време от
да го удариш фронтално в носа. Премятания, захвати, дори скокове – всички те губят
време. Ако нанесеш един единствен удар в главата, или в корема, достатъчно силен, и
всички умения и извъртания стават безполезни.
Но ще ви кажа още нещо – дори защитните умения – блокиранията на ударите, и те
са бавни. Да, ако успееш да отклониш ръката на врага, това е добре. Но пълното изпъл-
нение на блокиране губи далеч повече време, от необходимото за движение на ръката
до целта.
Така, както и сочи боят на Петко с Иван, Иван пострадва, защото Петко налита и удря
безразсъдно. Иван успява да отбие няколко удара, но мисли за защита, а не за това и той
самият да започне да налита безразсъдно. Защото Иван не е безразсъден. Тоест Иван е
бавен.
И сега ще ви кажа най-важното – ако съм на мястото на Иван, и мен Петко ще ме
пребие, на база на това, което знаете до момента. Ела Петко тук. – нареди попът.
Петко незабавно стана и след секунди бе отпред. Дисциплината бе желязна, и дори в
смущение, бойците изпълняваха всичко мигновено. Петко определено бе объркан от
твърдението, че би могъл на набие поп Радо. Но командата бе неумолима, и я изпълни,
без да се бави.
– Сега, Петко, с теб ще се сбием, а ти ще си представяш, че аз съм Иван, и те е яд на
мен, че съм най-добрият в групата. Бий се, за да ми докажеш, че можеш да ме победиш,
и че какво показва групата няма значение…
– Поп Радо, това редно ли е? – попита Петко.
– След като ти нареждам! А и виж се – ти си на десет години. Няма как да ме нараниш.
– Добре, поп Радо… – отвърна Петко и замахна няколко пъти. Не много убедително.
– По-остро, Петко, по-остро. Не се страхувай…
След още няколко неубедителни удара, момчето все повече се мотивираше – най-вече
заради неспособността му да постигне нещо. Провалът го гневеше и го възпламеняваше.
Подир малко ударите заваляха. Попът отби доста от тях, но няколко пъти успя да го
удари в тялото. Разбира се, малките детски ръце не можеха да наранят жилавия боец.
Тази възраст очевидно бе идеално избрана, за да може учителят да послужи за мишена
за удари, без да бъде наранен.
Радо даде знак за стоп.
– Очевидно за всички ви, за зоркия поглед, на който ви научихме, е че Петко успя да
ме удари няколко пъти. Нали всички видяхте ясно…

30
 – Да, да, да… – чуха се няколко гласа. – Защото аз само се защитавах, а той бясно
нападаше. Докато нападаше, той беше открит и незащитен, можех да го ударя и поваля.
И това би била най-правилната ми стратегия. Но не стана така. Оставих го, за да ви
покажа значимостта на бързината.
Запомнете нещо. В следващите години вече няма да учим толкова техники, колкото
бързина и реакция. Запомнете – битката е едно дебнене на бързина. Вие се състезавате
за време, а не за удар или неговата сила. Враговете се дебнат, и който уцели момент, в
който може да е по-бърз, нанася удар. Това му дава предимство.
От тук насетне, основното, на което ще ви учим са двубои, трибои и сблъсъци между
много хора. Тоест основното, което ще правите, ще е това, което са правили Петко и
Иван в гората. Всяка техника е важна, но най-важната техника е възприемането на вре-
мето и управлението му. Времето е най-важното във всеки боен стил. До момента не сте
чули нищо за него, защото минавахте само предварителното. Но сега ще се учите на
време… – каза попът и направи знак.
От някъде се появи един от другите учители – монахът Манол. Сред момчетата се
носеха слухове, че той вече бил хайдутин и обирал богати турци, които тормозели бедни
българи. А през известно време идваше да помага в обучението на следващото поколе-
ние.
– Манол е един от най-добрите ни бойци. Владее времето идеално.
Считаме, че няма еничарин, който да може да го победи. – каза Радо.
След момчетата се чу шумолене.
– Извиках го, за да ви покаже най-важното, онова за което само ще мечтаете, но като
го постигнете, ще бъдете най-добрите бойци в ръкопашния бой в света. Иване, Петко,
Желязко, Марко… Елате тук.
Четири момчета мигом се появиха отпред, вкл. двамата побойници Иван и Петко…
– Всички тук умеят да гледат добре. Целта на четиримата е да ударят Манол един
единствен път в тялото или в главата, преди той да ги повали. Един удар. Ако четири-
мата успеете, цялата група ще получи един ден пълна почивка без тренировки в плани-
ната. Хайде момчета, всички разчитат на вас… – подкани ги попът.
Много добре обучени, момчетата владееха не само техники и бързи удари, но и так-
тика. При четирима на един, трябваше задължително да ползват предимството на колек-
тивната работа. И те го направиха. Подредиха се в подходящата формация, засилиха се
към монаха, точно преди него се разделиха, и атаката дойде едновременно от четири
страни. Всичко обаче бе идеално пресметнато, така че ако някак противникът успееше
да избяга, то момчетата да се разминат, а не да се блъснат едно в друго.
Така и стана. Разминаха се. Двама от тях. Другите двама бяха на земята – повалени от
Манол.
– Двамата ударени да се оттеглят… – нареди Радо – Все още имате шанс, момчета.
Петко и Иван.
Тъй като участваха в атаката, те не бяха видели какво точно бе станало с Желязко и
Марко. Явно някак Манол ги бе изиграл. Затова станаха по-внимателни. Явно превъз-
ходството в бройка не им бе помогнало. Сега започнаха да наобикалят врага и да го
дебнат. Това продължи няколко минути, сетне самият Манол атакува и повали Петко.
– Последен шанс за наградата, Иване. Най-добрият в групата. Всички на теб разчи-
тат… – каза Радо.
Но от групата се разнесе само въздишка. Никой не вярваше в успеха му.

31
 – Четирима и двама на един не се справихме. По всички правила на всичко научено,
сега трябва да избегна боя. Трябва да бягам… – каза Иван.
– Отлично решение, Иване. Наистина е така… – каза Радо – Ако врагът те превъз-
хожда, не се самоубивай, избегни сблъсъка. Войната е и мъдрост, не само размахване
на оръжия. Но сега ви учим на друго. Опитай един удар, и приключваме.
Иван се съсредоточи, тялото му бе съвършена сила, знаеше че владее всичко в себе
си. Наблюдаваше Манол. Дебнеше го. Виждаше всяко мигване на очите му. Малко
преди мигването. Усети времето между миганията. Тогава трябва да го удари. Ето
сега…
Почти успя. Ръката му докосна леко косата на Манол, но не стана удар. После получи
такъв в корема и се строполи…
Манол се усмихна и каза:
– Това беше добро. Един път на няколко години някой успява да ме доближи тол-
кова…
А попът се обърна към останалите:
– Разбрахте ли какво стана?
Едно момче се осмели и отвърна:
– Очевидно е. Монахът Манол има скорост, каквато четиримата други нямат. Нямаха
никакъв шанс…
Скоростта ги победи…
– Привидно на това се опитвам да ви науча, и го видяхте, нали. Сигурни сте, че сте
разбрали какво значи скоростта? – попита Радо.
Настъпи кратко мълчание, защото очевидно децата не бяха съвсем сигурни. Нещо
друго ли имаше, за да употреби думата „привидно“. Радо знаеше, че така ще стане, и не
чакаше отговора. Продължи:
– Всъщност Манол не е толкова по-бърз от другите. Вие сте деца, имате младо съзна-
ние, бързи сте. Възприемате всичко мигновено. Манол не би могъл само със скорост да
надвие четирима. Той направи нещо друго. Някой досеща ли се? – попита попът.
Но не получи отговор.
– Обясни им, Манол… – каза той.
– Това, което видяхте, е върхът на ръкопашния бой. Малцина по света го достигат, но
вие всички ще го достигнете. Иначе няма да станете монаси-воини. Ние няма да оставим
никой да не го достигне. Ние не избираме само по-способните. Ще се борим всеки да го
научи. Това, което видяхте, се казва „предвиждане на бъдещето“. Аз знаех какво ще
направят четирите момчета миг, преди да го направят. И реагирах, преди още да са за-
почнали…
Сред момчетата настана шумотевица. Изненадата бе толкова голяма. Никой не очак-
ваше подобно нещо. Поп Радо отново се обърна към тях:
– Предстои ви дълъг път, преди да усвоите това. Показахме ви само края. Сега започ-
вате да учите скоростта, постоянно ще се биете едни с други, ще внимавате, ще се деб-
нете. Но краят, който ви предстои след години, трябва да е този.
И не си мислете за демони, чародеи, самодиви и всякакви мистични създания. Тайната
е съвсем друга.
Всеки човек говори с тялото си. Тялото му го издава. Никой не може да се скрие. Най-
добрите бойци могат да направят тялото си почти напълно мълчаливо, без никакви жес-
тове, мимики и движения, които да ги издадат. Но „почти“, не напълно. Тялото продъл-
жава да говори. А и върховото самовглъбяване, за да го накараш да замълчи, може да

32
навреди на другите ти качества – рефлекси, скорост и сила. И тогава да те победят дори
с бавните техники, които всички знаете. Никой не може да накара тялото си да замълчи
напълно. То говори.
Да чуеш гласа на тялото на врага е висшето изкуство. Получава се с много тренировки.
Ще се биете едни с други, ще трупате опит, ще започнете да усещате кога врагът ви
какво ще направи. Ще го предусещате. Това, което Манол нарече „предвиждане на бъ-
дещето“, това не е самото бъдеще. Това е долавяне на езика на тялото на врага, който
издава какво ще направи той. Примигване, потрепване на веждата, приклякане, дори
само стягане на мускулите, разширяване на черното сърце на окото, мръдване с уши,
скръцване със зъб… Многобройни – стотици, хиляди са думите, които тялото изрича, и
които не могат да се скрият. Добрият боец разчита тези знаци и реагира мигновено.
Манол знаеше какво ще правят момчетата, още преди да са започнали да го правят.
Прочете го в телата им, които буквално крещяха. Това му даде предимство, и той ги
повали… – обясни Радо.
Манол допълни:
– Много малко бойци по света умеят това. Някои еничари са добри, но се е получило
случайно, те нямат подобна подготовка. Всички наши монаси-воини го могат, и затова
сме трудно победими. Но пътят до това ниво е труден.
Предстоят ви тежки години.
– Езикът на тялото на врага, в съчетание с добре подготвено собствено тяло и мигно-
вени реакции, е оръжие по-силно от всяко друго. – каза попът – Печели се най-важната
битка – тази за времето.
Учили сме ви, че човек с оръжие винаги превъзхожда този без оръжие, дори да няма
никаква подготовка. Знаете да не скачате с голи ръце на ятаган. Знаете да не се биете с
няколко съперници наведнъж, ако ще да са най-простите и пияни. Знаете всичко това.
Но ако умеете да предвидите бъдещето няколко мига по-рано, това е най-важното оръ-
жие. Ще сте при врага, преди мечът му да се е спуснал, преди пръстът да е натиснал
спусъка. В бой на близко разстояние ще сте ненадминати. Но това изкуство е трудно.
Всички ще го научите, защото след като сте стигнали до тук, вече сте доказали, че имате
способностите. Ще го научите, но някой ще се измъчат много повече от други… Радо
направи знака за край на урока и заедно с Манол се отдалечиха.
Хлапетата за кратко стояха прехласнати, но после възхитата им изригна в неудържима
глъчка. Ще ги научат да предвиждат бъдещето…

Забулената
Сирачето дойде. Момиченце. Бе повито в скъпа тъкан но нямаше да е богато. На ши-
ята му бе окачено дървено кръстче.
– Ето ти сто в злато, но те са за теб. Нищо за Нея. Тя ще израсне като бедно момиче.
И ще я задомиш като такава. И нито дума за златото. То е само за теб, ако искаш – и за
манастира.
– Щедрост, огромна, която и да си ти? Но нима след като подариш нещо, дареният
няма свобода? Ако това злато е мое, защо да не е и на новата ми дъщеря?
– Вие – монахините, нямате дъщери… – отвърна Забулената.
– Нямаме, но понякога Бог ни дарява с деца, които са извън утробите ни. Ето – с нея.
Тя ще ми е повече от дете – и на мен, и на другите сестри.

33
 – Запомни едно, сестро – тя не трябва да види златото, и не трябва да стане монахиня.
Само в това те заклевам. В нищо друго.
– Ами ако поиска сама да стане една от нас?
– Ти ще я научиш да не поиска! Ще и кажеш, че Бог е определил по друг начин да му
служи. И ще и обясниш за кръста. Така ще повярва. Хората винаги вярват, защото искат
да бъдат различни от другите, по-отбрани, по-важни…
– Добре, чакай сега да запиша какво ми каза за кръста…
– Не! – гневно извика Забулената – Нищо няма да пишеш. Всичко ще се помни, и така
ще го предадеш. Повтори сега пак да видя помниш ли. И тя започна:
Момиче ако си…
И после още много рими, които можеха да се запомнят и като песен. Когато свърши,
Забулената каза:
– Точно така. Отлично. Повтаряй го, защото докато Тя порасне, може да го забравиш.
– Ами ако не порасне, ако не се задоми? Кои са братята и сестрите и? – попита мона-
хинята.
– Тогава изгори кръста или го погреби заедно с нея… – отвърна Забулената.
– Свято дело правиш около това дете, не знам какво, но е свято, усещам го, Бог ми
казва…
Забулената се изсмя:
– Никой не прави повече грехове от мен сега. Никой! Но може би делото е свято… –
каза за последно и понечи да си тръгне.
– А, как се казва това дете?
– Както го наречеш, нали си му майка… – отвърна и изчезна завинаги.
Малката гледаше с лъчезарни очи, и се усмихна.
На 3 дни път от манастира, Забулената получи поръчаното.
Една мръсна и здраво вързана торба. Турчинът – не по-малко мръсен от нея, се хи-
леше доволно.
Отвори торбата. Коремът я присви, щеше да повърне. Но тя го бе наредила, трябваше
да свиква, предстоеше и още много от това.
– Главата на глупака Мехмед… – каза Касим ага – Не е вече добре, взе да мирише
докато я домъкна…
Тя му блъсна торбата обратно в ръцете. И извади една доста пълна кесия.
– Отнеси си и главата, и златото. Гуляйствай с честно изкараните си пари. Но след
три седмици пак те искам тук.
– Толкова пари не мога да свърша за три седмици, ако ще да ида при блудниците в
Константинопол… – отвърна агата.
– Тогава се задоми и гледай къща с тях… – каза Забулената.
При което получи само груб дебел хохот.
– След три седмици да си тук…
– Тогава какво – пак ли някой като Мехмед? – попита той.
– Не, няма да убиваш никого. Много по-лесно е и за повече злато. Ще отвлечеш едно
дете…
Последва нов хохот и вонящият наемник завърши:
– Отивам много да пия, че трябват сили срещу децата. Не са лесна работа като с глу-
пака Мехмед…

34
 След малко и той, и всичко друго вонящо напусна колибата. Тя залости вратата, сне
наметалото, булото и всичко друго от себе си и се отпусна на сеното. Греховете и я
нападнаха още в първите мигове на съня. А бе едва в началото…

7. Чакалите на войната
– Ще му сипя сол… – каза Димитрий и отпи огромна глътка от водката. Най-добрият
разпитвач на пленници се бе захванал с третия, и последен оцелял от нещастните турци,
които не избегнаха плена. Първите двама нищо не казаха, и след тежки мъчения, се от-
правиха към Аллах.
– Нещо друго трябва. Солта не помогна при другите. Този ни е последният, ако не
изкопчим нищо от него, ние сядаме на мястото му… – отвърна Олег – помощникът му,
и вероятно вторият най-добър разпитвач.
– Момчета, може да не знае нищо… – намеси се Гюнтер, който присъстваше и на
трите разпита. Ако трябваше да избира, и ако знаеше на какво ще стане свидетел, никога
нямаше да стъпи тук. Но всъщност разпитът бе възложен именно нему – като човек с
основни заслуги за победата. А и той – като опитен войник, знаеше колко важна е ин-
формацията. Сам се натресе. И сега гледаше двама откровени изроди да се гаврят с обик-
новени хора, вероятно озовали се в османската армия, по принуда.
– Ще му сложа сол, ти отвори по-добре раната… – каза Димитрий и пое още една
сочна глътка.
Докато той ровеше из боклука – за да намери мръсния пакет със сол, Олег взе един
нож от огъня и започна да разчовърква раната. Всъщност, освен нея, направи още две –
доста дълбоки. В крайщата на цепнатато наби някакви клинчета – да не се затваря. Тур-
чинът ревеше като обезумял дори през вързаната си уста. Гюнтер се обърна, повдигаше
му се.
След малко дойде и солта. В дълбока и добре подготвена рана. Болката бе адска. А
ако този човек наистина не знаеше нищо, бе напълно безсмислена. Гюнтер бе склонен
да го допусне, защото трети вече да не може да издаде каквато и да било тайна, след
такива мъчения, бе малко вероятно. Турците не носеха на болка, а и бяха плашливи.
Това го знаеха всички. Много рядко бе да намериш турчин да не продаде за пари и агата
си, и пашата, та дори султана. Нямаше нужда от мъчения, малко сребърници отваряха
всякаква врата. Може би затова и цялата им империя така се разлагаше – заради масо-
вото подкупничество, и разбирането на народа, че подкупът е нещо нормално и логично.
Но трима турци да са безрезервно верни на султана, и да изтърпят всичко, без да ка-
жат, означаваше само едно – нямаше какво да кажат.
Мъченията не се изчерпиха само със солта. Двамата изверги опитаха какво ли не
друго, всичко което обърканият човешки мозък можеше да измисли, за да измъчва се-
беподобния. И макар да не можеше да гледа всичко това, Гюнтер разбираше, че то бе
неизбежно. Същото се случваше и на русите, попаднали в плен. И там някой изрод се
гавреше с тях.
Войната е времето на изродите. Това знаеше всеки войник. Изродите печелеха – по-
бъркани хора, на които им доставяше удоволствие да убиват и да измъчват.
Повечето хора не бяха такива. От двайсет, най-много един да беше изроден. Но
именно той решаваше войната. Като се строяха една срещу друга две линии с пушки, и
започваха да се гърмят, почти никой никога не уцелваше. И от двете страни. Всеки гле-
даше да гръмне, и ако може – да не улучи. На човека бе противоестествено да убива
35
човека. Пази собствения си вид. Животинският инстинкт беше жив, ако и най-висшето
творение на природата, да се опитваше да измисли нови закони на природата.
Не стреляха един в друг. Във война хиляди парчета олово и десетки заряди барут оти-
ваха за един единствен убит.
Но побеждаваше този с повече изродени. Като скочи някой и като обезумял нахлуе
при врага, коли, стреля сече, избие двайсет души. Двайсет объркани, които се чудеха
какво става, вцепенени от естествен страх, и неспособни да се бранят. И после този ма-
сов убиец получаваше медал за невиждана храброст. Такива хора бяха военните герои.
Вълк, попаднал сред овце, угощаваше всеки свой глад.
Вълците на войната. Може би по-вярно – чакалите на войната…
Най-успешните армии бяха тези, съставени основно от изродени. Имаше няколко та-
кива в историята. Не толкова големи, но непобедими. Някои римски легиони от наем-
ници. Ядрото около Александър Велики. Чудеха се как десет хиляди копия сразяват сто
хиляди. Нямаше нищо за чудене. Един роден за войник, или просто луд, струваше кол-
кото двайсет други.
Това бяха и Димитрий и Олег. Те не само обичаха да измъчват, те обичаха и да убиват.
Не мислеха за живота си на бойното поле, може би в крайна сметка – това щеше да им
струва живота. Но преди това щяха да отнесат много други.
И в гвардиите опитваха да събират такива хора. Но от малко по-благороден сой. Ста-
ващите за война бяха два вида – откровени луди и вдъхновени войници. И двете групи
се биеха яростно, но вторите не бяха луди. Те бяха по-скоро запленени до идеята за
войната. От идеята, че чрез нея светът става по-добър. От определена гледна точка, и те
бяха луди. Но тъй като не правеха ненужни жестокости, нито обичаха мъченията, бяха
по-приемливи. Това бе опитвал да събира и в гвардията Гюнтер, и частично бе успял.
Имаше един от пет такива.
Но къде ти гвардията с огромните разходи за нея, къде ти тези полкове от селяци,
които трябваше да воюват с други селяци. В тях естествените луди естествено изплу-
ваха.
– Не знае нищо… – каза Гюнтер – Стига сме го мъчили вече. Нека поне един оставим
жив.
– А какво да доложим на генерала? Утре ще реши, че за нищо не ставаме… – каза
Димитрий.
– Прав е Митя. На генерала можем да доложим или сведения, или да му покажем тру-
пове. Да види, че сме положили усилия до възможната граница… – каза Олег.
– Аз ще се оправя с генерала… – каза Гюнтер – А тоя може да ни свърши работа още.
Ще го разменим за някой наш. Нали знаете, че това дето вършите тук, някой друг го
върши там… Олег се ухили:
– Знаем, знаем, ние и затова сме толкова старателни. Да не сме зян – нашите да реват
повече от техните…
– Володя – брат ми, и другарчето му Пьотр са в плен… – каза Димитрий – Сигурно не
са живи. Затова ще одера всеки турчин, който ми падне.
– Ами ако някой там реши да размени брат ти? – попита немецът.
Отговори обаче Олег:
– Руският войник е длъжен да умре за Русия! Който е попаднал в плен, ще умре там!
Руският войник не разчита на спасение… – каза той и надигна водката.
С другото шише в ръка Димитрий добави:

36
 – Руският войник няма да издаде нищо на поганците! Не усеща болка, жега и студ!
Не усеща сол и желязо в плътта.
Руският войник и водката не може да го убие! – каза той и надигна шишето.
– Ами ако му вземат водката? – попита Гюнтер – Ако остане без водка, и някой го
реже и осолява раните…
Тези думи за малко втрещиха руснаците. Как така без водка?
Руснаците умееха и в най-голямото пиянство, в един миг да съберат мислите си, и да
разберат всичко, ставайки съвсем сериозни. Но само за миг.
– Ако остане без водка, той си е виновен, да не е попадал в плен… – изрева доволно
Димитрий и извади един дълъг нож – Ама щом искаш, ето милост към поганеца. Няма
мъчения вече. – и понечи да го прониже.
Намеси се Гюнтер. Хвана ръката му, изви я и извади ножа.
– Генералът постави мен да водя разпита. Аз казвам, че той свърши, а поганецът отива
за размяна!
Димитрий се отскубна и грабна една сабя, същото направи и Олег. Рискът да се сбият
смъртоносно бе съвсем реален. В руската армия доста жертви се даваха от сбивания
вътре в нея, а не само от сблъсък с врага. Понякога първите бяха дори повече.
Гледаха се няколко мига. После всичко свърши.
– Остави франсето, глупака… Утре генералът ще сложи него на стола, и тогава ще си
говорим… – каза Олег.
А Димитрии се разсмя изпод пияния си поглед:
– Ох, да знаеш как ще ме зарадва генералът, да накълцам франсе…
– Те франсетата и без това са ни врагове. Тоя е единствен с нас. Сигурно е шпио-
нин… – каза Олег.
– Шпионин я, гледай как пази турчина. Шпионин е и спасява своите… – заключи Ди-
митрий.
– Махайте се от тук! – изрева Гюнтер, и сякаш ги стресна. Може би и в него имаше
нещо лудо, и лудите разпознаваха готовността на друг луд да ги накълца. Вероятно така
и оцеляваха по-дълго време най-важните хора във войната.
Ония изпсуваха нещо на руски, взеха бутилките и се изнесоха.
Турчинът едва дишаше, но бе жив. Нямаше сериозни наранявания, но кой можеше да
каже дали някоя от раните нямаше да се инфектира. Гюнтер със сигурност нито можеше
да му помогне, нито имаше време да мисли за това.
Свали превръзката от устата му. После му каза:
– Моли се да има с кого да те разменим, защото повече от три дни няма да те хранят
в тоя лагер. Ще дойдат пак тия двамата.
– Аллах да те поживи… – отвърна турчинът – Аллах ще ти се отблагодари един ден
за всяко добро, което си сторил…
– За съжаление, преди това ще ме накаже за всичко друго зло, което съм сторил… –
цинично, превръщащ се в чудовище, отвърна Гюнтер.

8. Примигване
Тъпан едно, тъпан две, тъпан три, примигване, удар, хвана го, тъпан четири, нов удар,
без примигване, не го хвана, тъпан пет…
Двеста момчета, разделени на по две, едно срещу друго, стояха и се дебнеха. Бяха
нахлузили едни огромни качулки, а отпред – правоъгълна дървена преграда, която да
37
пречи да гледат настрани. Можеха да виждат само другото момче, и то не цялото, а само
очите му.
Десет удара на тъпана, кой каквото успее, после пак.
И така десетки пъти.
Между тях вървяха Манол и още десетима като него, наблюдаваха, поправяха и от-
читаха успешните удари. – Знаете, има легенди да гледаш врага в очите… – бе обяснил
учителят на групата – Знаете и, че ние години наред ви учим, че това е неправилно, а
трябва да се гледа там, където са оръжията, и ръцете и краката, с които те се ползват. И
това беше правилно – научихте колко много може да се изпусне, ако безразсъдно се
фиксираш в очите на врага. Научихте се да гледате където трябва… – каза той, спря за
малко, преди да продължи – Но днес започваме отново да ви учим на обратното. Очите
са прозорец към човека, но само за много опитен боец. Очите са грешка за начинаещия,
той не може да разбере нищо от тях. Затова хората не трябва да гледат врага в очите,
освен ако не са усвоили изкуството на Примигването.
И като ви говоря това, изобщо не забравяйте ръцете и краката. Не трябва да ги изпус-
кате. Там са ножовете и пищовите. Но трябва да се научите да ги гледате с част от зре-
нието. А друга част – да следите чуждото око.
Очите са един от основните езици на тялото. Това е защото трудно се управляват.
Окото непрекъснато се движи – но не само, за да следи едно или друго в околния свят.
То се движи и тласкано от вътрешното у човека. И така го издава какво мисли и ще
прави.
Примигването е времето, в което окото си почива. Този кратък миг му е достатъчен,
за да събере сили да ви служи до следващото примигване. Окото бързо се уморява, но и
бързо си почива. Никой не може да управлява напълно примигването, нито да го удържи
безкрайно.
Но има работи, дето са свързани с него. Врагът почти винаги ще те атакува след при-
мигване. Защото окото му е важно, може да не успее да примигне след това по-дълго
време, докато върши нещо. Затова почти винаги очаквайте атака след примигването.
Разбира се, говорим за обикновен противник.
Обучените могат да ви заблудят.
По същия начин трябва да следите и дишането на врага, защото то го издава. Така
както при гмуркане, плувецът си поема дъх точно преди водата, така и при войната –
поема си дъх, преди атака. Защото не знае дали ще може да диша равномерно после и
дали няма да трябва да задържи въздуха си.
Има много и различни издайнически знаци, които трябва да усвоите. Но днес ще
учите примигванията. Ще се гледате само в очите, и ще се стремите да ударите против-
ника, или да предугадите действията му, и да отбиете удара. Но ще виждате само
очите… – обясни учителят.
И започна цял ден от уморителни тренировки. Макар да изискваха по-малко физи-
ческо усилие, те тежаха на съзнанието, защото взирането и дебненето изтощаваха очите.
Манол помагаше. В тия времена тук имаше доста истински и опитни воини, което
радваше децата. Помагаха на учителите, и вдъхновяваха малките.
Странно бе насред война, бойците вместо да се бият, да се занимават с обучение. Но
имаше съвсем конкретна причина за това – разбойническите шайки.

38
 – Трябва да опазим децата. Какво по-важно има от това? – бе му казал Велко, и Манол
бе разбрал. Те бяха в манастира не само за да учат бъдещето. Те пазеха бъдещето. Десе-
тима като Манол, с уменията и с прикритието си, можеха да отблъснат разбойническа
група от поне сто души. А толкова големи рядко се срещаха.
– Все по-зле ще става, султанът губи контрола над страната си, а войната иска все
повече ресурси. Народът е оставен сам, а разбойниците това и чакат… – описа Велко
ситуацията – Първом започнаха местните крадци и убийци, но все повече войници и
предатели се връщат от войната. Все по-зле ще става. Трябва да опазим основните си
обекти, а децата са най-важния ни обект… – обясни той.
Така докато част от монасите-воини бяха някъде на юг в Гърция да палят въстания,
друга част станаха привидно учители, а реално – и пазители…
Примигване, бързо движение с ръка. Манол се пресегна и го хвана. Това бе едно от
най-бавните момчета. Нямаше почти никакви рефлекси, сравнен с другите. Манол про-
чете замисъла му дори със страничния си поглед.
– Трябва да идеш още на стрелите. – каза му той – Трябва да каляваш бързината.
„Стрелите“ бяха всъщност затъпени стрели, които се изстрелваха масово по ученика.
Целта му беше да ги следи всичките и да избегне колкото се може повече от тях. Така
се приучаваха на бързи реакции, и да следят много цели едновременно.
– Да, майстор Маноле… – отвърна момчето – Ама рано ме вкараха тук в погледите,
трябваше повече да мина на стрелите.
– Всички учат заедно… – отвърна Манол – Не можем за всеки отделно да правим ра-
ботите. Ще идеш при стрелите в свободното време.
– Да, майстор Маноле… – каза пак момчето, а Манол продължи.
Имаше и такива, дето се справяха. Някои бяха по-надарени в едно, други в друго.
Някои бързо усвояваха как да четат чуждия език на жестовете, и напредваха. Това бав-
ното момче обаче беше добър стрелец. Като него. Напомняше му на детството му, ко-
гато той също не се справяше с „примигванията“, но с много труд се научи. Благодаре-
ние на учителя, дето му бе казал същото.
Не може само стрелба, без другото. Войникът трябва да има общи умения, само в една
посока не бе войник, а бе роб на войската. Силата е съюз на различни умения, ползвани
заедно, а не върхово умение в една посока…
Задругата добре познаваше цялото съвременно военно изкуство. Масовите армии, ко-
ито не изискваха универсални бойци. Топчията трябваше да е добър в топовете, стреле-
цът – в пушката, кавалеристът – в ездата и сабята. И всичко това се сглобяваше в едно
цяло от опитен стратег.
Този подход работеше, но не винаги. Защото почти никоя армия нямаше достатъчно
добри и талантливи командващи. Мнозина от тях се избираха по родов признак, а не по
умения. Дори обучените нямаха всички онази дарба, нужна да сглобиш от толкова раз-
лични части, едно цяло. Затова съвременните армии, поне повечето, не бяха ефективни.
Но Задругата нямаше шанс да разполага със съвременна армия. Може би, ако би
имало такава, с древните умения от свитъците, би подготвила добри водачи. Но това бе
невъзможно. Без държава, без царство зад гърба ти, би могъл да имаш единствено малка
и тайна армия. А в нея бе необходимо всеки да е всичко – и стрелец, и със сабята добър,
та дори да е добър водач.
„Примигванията“ бяха част от висшето българско военно умение. Те, заедно с още
шест други признака, бяха в основата на „предвиждането на бъдещето“. В основата на
онова умение, което осигурява предимството на миг, или дори на половин миг само, но

39
което бе решаващо. Усетиш ли врага и да имаш време малко по-дълго от това да напра-
виш нещо, това бе победата. Прочиташ врага, и си бърз да го изпревариш…
Постига се с много упражнения, и с дълго време обучение. Но това поне Задругата
имаше. Докато масовите армии трябваше да се готвят за седмици или най-много – за
месеци, Задругата готвеше своите момчета тайно с години. И накрая получаваше пре-
възходни бойци.
По едно време стигна до две доста ловки момчета. Бързо работеха, трудно някой ус-
пяваше да прокара удар. Очевидно имаха вроден усет и това им помагаше да изпреварят
другите.
– Добра работа, Георги и Ивайло… – каза Манол – Аз като бях на мястото ви, бях по-
зле…
– Благодарим, поп Маноле… – отвърна Георги.
– Аз не съм поп… – усмихна се Манол. – Ами как да ти викаме тогава? Бате Ма-
ноле… – попита Ивайло.
– Така бива. Поповете са по-големи от мен, много има докато стигна до тях… – от-
върна воинът.
– Бате, Маноле, Ивайло удари две гарги с един изстрел. Много е добър – като теб… –
каза Георги.
– Да бе да, не вярвам… – каза Манол. Това бе доста труден изстрел, неговото собст-
вено най-добро постижение бяха три птици, но дори две малцина можеха да постигнат.
То и не бе в изискванията на Задругата.
– Удари ги, бе… Поне трима видяхме… – повтори Георги, а Ивайло скромно мъл-
чеше.
– Взимаме сега пушките и отиваме да ми покажеш. Ако го направиш, утре цял ден ви
освобождавам от зяпането…
Ааа, не става тая работа… – възропта Георги – ще си зяпаме докато научим всичко…
Това привидно нелогично възражение имаше съвсем рационални мотиви. Всички
трябваше да научат „зяпането“, примигванията, да се натренират добре. Ако получеха
свободен ден, после трябваше да се упражняват по друго време, или да изостанат. В
Задругата важна бе крайната цел, и не се правеха компромиси с нея.
Тук обаче се обади Ивайло:
– Ако уцеля две гарги с едно олово, ще ме вземеш да очушкаме заедно Айваз Пехли-
ван… – каза момчето.
Този въпрос изненада Манол. Бе твърде агресивен.
– Ти на колко години си, Иво…?
На дванайсет…
– Къде си тръгнал да очушкваш турци? Малък си, не се ли виждаш…
– Ама уцелвам две гарги с един изстрел. Не съм малък. А Айваз Пехливан уби толкова
българи, ще му тегля ножа, ако мога.
– Не става тая работа, момче. Ще погубиш душата си…
– Каква душа ще погубя, ще спасим света от един демон…
Манол приседна, даде им знак и те да го направят. Сетне каза:
– Вижте момчета, не случайно за пръв път пускаме да убиват на шестнайсет годиш-
ните. И то не на всички, а на тия дето се отличат. И то не дето се отличат с умение и
стрелба, а с воля и съзнание. Другите може и след осемнайсет да почакат. Като убиваш
човек, единият изстрел е по него, а другият е по теб. Започваш да сънуваш лоши неща,
чувстваш се виновен…

40
 – Какво да съм виновен, бате Маноле? Ако не го очушкаме тоя, утре ще затрие още
толкова българи. Значи пак вършим убийство, като го оставяме жив… – възрази Ивайло.
– Не е така. Не е твоя работа. Има пораснали бойци, те ще го убият. Първом трябва
да пораснете, мисълта ви да е чиста, да владеете душата си, и после да убивате. Убийс-
твото е най-тежкото изпитание за всеки човек. Може да не го преживее или да полудее.
Като не сте го вършили не знаете, но като теглите първия нож на някой поробител, ще
видите. Ще видите, че ако и да сте готвени, и ако и той да е зъл демон, пак ще ви боли
и ще се питате правилно ли сторих… – обясни Манол.
В цялата история на Задругата нито веднъж не бе позволила на дете да извърши
убийство. Всъщност, някои български деца бяха убивали дори преди тези обучавани за
войници момчета. При някое нападение, случайно, вземе някой пищов и опука убиеца
на майка си или баща си. Но обучението в Задругата трябваше да стане по правилен
начин. И убийството бе едно от най-трудните деяния. Всъщност, понякога дори подгот-
вени двайсет годишни се проваляха точно в трудния момент. До последно мислеха че
са готови, напираха, ама накрая – не смееха.
Винаги при първо убийство с тях имаше някой стар боец. Да довърши работата, ако
не стане.
На тези момчета лесна им се виждаше работата, но можеха да наранят дълбоко съз-
нанията си, да осакатят душите си, както им бе казал.
– Няма да пукате по турци още, ама това с двете гарги трябва да го видя… – каза
Манол.
А когато най-добрият стрелец на Задругата искаше от някой да му покаже стрелба,
това бе закон. Бързо изтичаха момчетата и донесоха две пушки. После се отделиха от
групата и отидоха в гората. Намериха една открита поляна, а наоколо имаше всякакви
птици. Всъщност думата „гарга“ не бе точна.
Можеше да са гарги, можеше да е и нещо друго летящо.
– Гледай сега… – каза Георги и отиде да подплаши няколко птици. Ивайло дебнеше
с пушката.
Ятото се вдигна, момчето го проследи, но не гръмна.
– Нямаше момент, ще опитаме пак… – каза той.
Манол бе доволен от този резултат. Значи не просто искаха да го впечатлят, но и го
правеха както трябва – по-важното за стрелбата е да намериш момента, отколкото да
дръпнеш спусъка.
Георги още два пъти подплашва ята, преди да проехти изстрел. Манол видя таланта и
умението у Ивайло. Момчето внимателно изчака, и като видя две птици на една линия,
тогава гръмна. Наистина успя да ги свали.
Като отидоха при тях, едната беше мъртва, а другата – само ранена в крилото.
– Брои се… – каза Манол – Добър изстрел. И от първия път. Браво.
– Знаем, бате Маноле, че първият изстрел е най-важният. След това врагът разбира
къде си… – изказа се Георги, сякаш той бе заслужил похвалата. Той Георги повече го-
вореше, а Ивайло повече стреляше.
Но приказката бе вярна, кой ли би могъл да го знае по-добре от Манола. Спомни си
онзи съдбоносен изстрел в Царское село, който бе решил съдбата на цяла империя.
Спомни си как налучничаво Иван му каза да стреля от огромно разстояние, дето не беше
ясно пушката мята ли. Помнеше и как Господ помогна та нацелиха германеца, миг преди
да пререже гърлото на царицата. Кой би могъл, освен Манол, да знае колко бе важен
първият изстрел. Който понякога можеше да е единствен.

41
 Но сега трябваше още един урок да изнесе на момчетата:
– Тая убитата птица ще я занесете в манастира да я сготвят. Никое убийство не трябва
да е напразно… – каза той, и мина към по-важното – А другата – живата, ще я вземете
и ще я лекувате. И после като оздравее, ще я пуснете да си лети… Защото като се учите
да убивате, трябва да се научите и да дарявате живот, и да помагате на ранените…
– Да, бате Маноле… – обади се този път Ивайло.
По пътя обратно си говориха за много неща, а Манол им запали вдъхновението като
им каза да мислят как да свалят три птици с едно олово.
А Айваз Пехливан беше работа, дето почти сигурно щяха нему да възложат. Вече го
бяха следили доста време, проучили навиците му, имаше план. Манол щеше да остави
децата за известно време, и да ходи да излекува България от един изверг, забравил и
Бога, и Аллаха…

Житието
Роди ми се син. Планината ме дари със син. И с обичта на жена, която да го роди.
Аз не знам кое е по-важното – синът, или обичта на майката, но за мен и двете са
равни. Защото без него, и без нея, аз щях да съм още паднал, а сега се изправях.
Затова когато брат Стойко каза да пиша добрите неща, какво друго да напиша,
освен причината за всички добри неща? Това клето страдало момиче, което откри в
мен ново бъдеще. И този клет грешник, незаслужаващ никаква милост, който откри в
нея нов живот. И се роди синът ни. Общият ни син, когото щях да обичам най-много,
но в нищо нямаше да получи повече от нейното друго дете – което се заклех да гледам
като свое, щом убийците погубиха баща му. Това е част от изкуплението ми – да спася
този живот, като малка трошичка, срещу всички животи, които съм погубил. Но нали
християнският Месия, който ние – мюсюлманите, наричаме Иса, беше казал, че едно
малко праведно дело, тежи повече от всички грехове на човека. Който прави праведни
дела, ще получи опрощение.
Роди ни се син. Тя го нарече Петко. Оставих я да избере името, защото и това е
свято дело, и намалява греховете ми. Не исках да определя име от моя народ. Тя избра
от техния. Петко. Хубаво име. Петко – синът на Исмаил Бей. Кой ли щеше да чуе?
Исмаил Бей е господар и роб на планината едновременно. Той е навсякъде и никъде.
Никой не може да го намери, освен когато по своя воля се появи. Само приказки за него
се носят.
И никой не може да намери Възлюбената му, и децата му, защото иначе би намерил
и него.
Петко ще израсне тук, пък като порасне, ще видим как ще се представи на света.
То Исмаил Бей е по-голям враг на султана от всеки един поробен местен. Може да е
по-добре момчето да е едно от местните…
Когато се роди, аз наметнах одеждата си, и слязох в селото. Хората веднага ме
познаха, ако и да не виждаха лицето ми. Те ме познаха по това, че не виждаха лицето
ми. Защото във владенията на Исмаил Бей, всяко лице трябва да се вижда, и никой не
може да се крие, за да се знае кой какво върши, и кой да бъде наказан и поощрен. Само
Исмаил Бей не се вижда, защото колкото по-невидим е, толкова по-силен е, и справед-
ливостта що носи, е по-голяма.
Аз отидох в кръчмата и всички бяха уплашени. Особено оня разбойник Бунчо. Той си
чакаше наказанието, чакаха го и другите.
42
 Ама аз отидох и казах така:
– Роди ми се син! Аллах казва, че трябва да съм щедър. Затова няма да накажа
Бунчо. Ама ако направи ново провинение, ще плати за него, и тройно за това…
След това им хвърлих една кесия с дребни монети и те цяла нощ празнуваха сина на
Исмаил Бей. Празнуваха може и не заради парите, а защото бяха християни, и при
християните, като господарят има син, значи има кой да продължи това, що прави. А
християните обичаха това, що правех, никой друг не го правеше в цялата империя. И
затова се надяваха моят син един ден да ме наследи, и доброто при тях да остане.
Султанът не обичаше пашите да се наследяват и гледаше да не се случва. Но аз не
съм паша на султана. Аз сам си станах паша, по волята на самия Аллах. И никой не
можеше да ме помръдне.
А хората сънуваха това да продължи и при сина ми…

9. Зад гърба на врага

След още три подобни спечелени битки, с вещата помощ на Гюнтер, когото всички
наричаха Рене, Володя се утвърди начело на полка. Наричаха го така, защото беше
младо момче, по-младо от девет от всеки десет бойци, и те го приемаха като дете. Иначе
пълното му име беше Владимир Поганин Романский. А след като от временен командир
стана постоянен, му присъдиха и титлата „полковник“.
Гюнтер, от своя страна, получи почти синекурната 5 длъжност „заместник-командир
по разузнаването“. Което беше точно каквото и искаше – нещо като съветник, но без
реални задължения. Полкът фактически разузнаване нямаше.
Но беше така, докато дойде една заповед „отгоре“. Колко „отгоре“ никой не знаеше,
но беше доста ясна:
„Поради големия брой жертви, Главното командване счита, че военните части по
места не познават достатъчно добре врага, и това води до необосновани рискове. С
оглед намаляването им, и опазване живота на нашите храбри войници, воюващи за
освобождението на християните, се нарежда всички командири да организират раз-
ширена разузнавателна дейност, а отговарящите офицери да докладват всяка сед-
мица на съответния офицер над тях…“
Подпис: ген. Серенский
Главно командване

– Тази заповед е за теб… – връчи му я полковник Володя.

– Тази заповед е глупост. Нито един полк няма разузнавачи, нито знае как да ги обучи.
Моята длъжност е формална. – отвърна Гюнтер.
– Съгласен съм, че е така, но не виждам по-подходящ от теб. Ти единствен тук изобщо
разбираш от военно дело, другите се учим. Не е въпросът до поста ти, а до това кой
какво знае…
– Едва ли има по-неподходящ за разузнавач от мен. Разузнавачът трябва да е незабе-
лежим и да не привлича вниманието… – обясни той и ясно посочи лицето си.
– Не казвам ти да ходиш в тила на врага. Ти ще си им началник. Ще обучиш разузна-
вачи… – отвърна Володя.

5
Синекурна – безсмислена изкуствена длъжност, без функции, създавана за конкретни хора, за да
се обоснове присъствието им някаква организация
43
 – Признавам, че имам малко опит и в това, и той ми казва, че грешиш.
Подобно съединение като полка не може да има голяма разузнавателна група. Най-
много трима или четирима човека. И началникът им е по-скоро пръв разузнавач, а не
началник. Реалният водач си ти.
– Както и да го въртим, трябва да изпълним заповедта. Сещаш ли се кой друг може да
свърши работата…
Гюнтер се замисли, и бе извън всякакво съмнение, че полкът не разполага с такива
хора. Всъщност, този полк едва сега изобщо се учеше да воюва. А и непрекъснато ид-
ваха новобранци, които да попълнят загубите.
– Не се сещам кой друг, но това не значи, че аз съм подходящ. Представи си с това
лице да се появя в някое турско село. Дори да съм облечен като турчин, и с чалма, всички
само мен ще гледат.
Руснакът на свой ред се замисли, и трябваше да се съгласи с тази логика. Прие и дру-
гото неизбежно – не биха могли без умен човек като Рене, да пратят необучени руски
селянчета в турския тил. Тези войници можеха само да помагат, и то в не много трудни
работи. Някой трябваше да ги води – и в боя, и при подготовката, и в разузнавателна
задача.
– Значи лицето ти не трябва да се вижда… – каза Володя – Ще се преоблечеш като
жена…
– Като жена? – опули се Гюнтер.
– Да, като жена. Слагаш фереджето, и никой няма право да те гледа, под страх от
самия Аллах…
– Малко висок и едър съм за жена… – възрази Гюнтер.
– Тогава ще бъдеш просто по-пълничка жена. Остава само височината, но не може
всичко да бъде както ни се иска…
– Висока и дебела туркиня? Турците са ниски по начало.
– Няма как. Дано да не мислят много… А и Аллах ще те пази. Страхът от Аллах е по-
голям от предпазливостта какво може да се крие зад фереджето…
– Това е пълна глупост, нищо няма да се получи…
– Глупост или не, трябва да отчитаме нещо на Главното командване…
– Има и други проблеми. Турските жени не могат да ходят сами. Някой от другите ще
трябва да играе турчин. Нямаме такъв. Никой не знае езика.
– Хм, това е вярно. Трудно. Трябва да измислим нещо… – каза руснакът. А подир миг
очите му блеснаха – Ще бъде ням. Няма да говори.
– Ням турчин и огромна дебела туркиня зад фередже. Това е като вик: „Ела, хвани
ме“…
– Вярно е така. Война е това. Всяко странно нещо е съмнително. Ама какво да
правя… – питаше се ядосано Володя.
Гюнтер дори малко го съжали, макар всичко готвено да идваше реално на негов гръб.
Той щеше да рискува, него можеха да хванат, и накрая да се озове вързан за някой стол
като нещастника, когото успя да спаси. Не се надяваше турските изверги-мъчители, да
са посмирени.
– Сетих се! – просветна на полковника – Ще ви качим в една каруца. А ти ще се поп-
регърбиш. Така няма да се вижда, че жената е огромна. Ще изглежда само дебела.
– Това е пробив на висока мъдрост – отстранихме една от слабостите ни… Но не може
съвсем да не говорим…

44
 – Ти ще говориш. Ще си направиш гласа на болен, така се скрива донякъде мъжки
или женски…
– Мога направо да шепна…
– Именно – ще шепнеш – изгубил си си гласа, поради простуда. Нямаш глас…
– Един ням, и простиналата му жена… – Гюнтер бе на път да го напуши смях – Но
остава езикът. Много далеч съм от добър турски. Мога да се разбирам с тях, но няма как
да заблудя някого.
Руснакът отново се замисли. В полка нямаше добре говорещ турски. Всъщност почти
нямаше такива в цялата войска. За добри разузнавачи, би следвало да намерят и прив-
лекат турци-предатели. Така се правеше. Но кой ли да го направи, след като Главното
командване насред самата война се сети, че не му достига информация за врага.
Но младият пробивен ум на момчето-полковник отново го озари с идея:
– Не всички жени на турците са туркини. Взимат си много славянки. Ако те питат,
това ще кажеш…
– То ако се стигне да ме питат, ще са ни арестували, и ще са ме съблекли вече. Прик-
ритието е да не се стигне до питане, а това с моя турски няма как…
– Е, това е. Не мога да ти измисля друго. Ако измислиш, казвай. Аз имам заповед за
изпълнение… – категоричен бе Володя. Той знаеше, че няма особен авторитет пред
Гюнтер, и чисто формалната заповед можеше да не е достатъчна. Но имаше тежестта на
генералското писмо, което стоеше на масата помежду им.
– Славянките не са дебели. Мажем една лъжа с друга. А ако са дебели, кой турчин ще
отвлече такава за жена? Не съм видял подобен случай… – каза Гюнтер в последен опит
да се измъкне от задачата.
– Може да е напълняла, след като са се оженили… – триумфиращо каза Володя. – Но
всичко това са вторични обяснения, за разузнавача е важно първично да не привлече
внимание…
– Виждаш ли, дори с този съвет, доказваш че единствен разбираш нещо от шпиони-
ране. Ти ще си, подбери си хора. Вярвам, че ще успееш, и дори ще изпъкнем пак пред
началството като в битките. Господ е с теб, ти си човекът на Господ за този полк, той
ще те пази и в тила на врага…
– Ням турчин вози в каруца собствената си дебела жена, която не говори турски, за-
щото е славянка, и шепне, защото е болна… – иронично заключи замисъла обреченият
да го изпълнява.
– Сигурен съм, че никой друг полк няма да измисли нищо по-добро! – завърши Во-
лодя.
Гюнтер излезе умислен от шатрата му. В тази война, ако имаше Господ, той се забав-
ляваше с него…

10. Целомъдрие
Хаджи Боре дойде навреме. Много точен човек. Велко го харесваше. Донесе обеща-
ното – бе завършил една търговия и не излъга и с един грош. Каквото беше за него, си
го взе, другото беше на масата.
– Добра работа, Боре, много добра, сега аз ще черпя… – каза той и повика ханджията.
Бяха отседнали в средна ръка хан, далеч от голям град или турски лагер.

45
 – Това евреин да черпи, трябва да се запомни… – каза Боре, който още не знаеше
истината, нито истинското му име. За него той бе Езра. С времето – може би щеше да
ги научи.
– Е, сега ти – и ние евреите сме хора. А и аз колкото евреин, толкова българин. От пет
поколения живеем тук, вече каква е разликата…
– Абе щом помниш тия пет поколения, баш евреин си си… – каза доволно Боре.
Междувременно стопанката на хана беше дошла и чакаше. Велко и поръча две кани
вино и от специалната гозба, дето и друг път го бяха гощавали. Тя остана доволна, за-
щото щеше да прибере доста пари за нея.
– Евреин, евреин, ама виждаш щедър… Какво като съм евреин, трябва да ме обичат
хората, щом не съм скръндза. Щедрият евреин е обичан евреин… – каза Велко.
– Де да бяха всички евреи така… – отвърна Боре.
Той беше закарал едно огромно стадо овце и го беше продал на турския аскер, пъту-
ващ към войната. А хайдути на Велко го бяха откраднали преди това от един бей, дето
доста имане бе понатрупал от самата война. Сделката беше рискова, че можеше да се
досетят от къде са овцете, обаче Боре се справи много добре. Даде подкупи на всеки
който и където трябваше, всеки остана доволен, и никой не задаваше въпроси.
– Другия месец може да направим нещо пак. Сега се покриваш, докато Исмаил Бей е
ядосан. И да се разбере за овцете, теб те няма, изчезваш надалеч. А ако не се разбере,
ще повторим.
Да, трябва да видим ще се разбере ли… – съгласи се Боре.
– Чакането е най-хубавото нещо. Нищо не правиш и пак работа вършиш… – усмих-
нато каза Велко.
– Абе чакане, ще има у дома да ги видя моите що вършат. Пет деца са това, Биляна
ще я направят луда…
– Хубава булка е Биляна – и хубава, и работлива, и много деца ражда… – каза Велко.
– Хубава я! На истински голям българин, хубава булка се полага… – отвърна Боре.
Виното дойде, подир малко и една купа със зеленчук. Започнаха да им се радват. Пър-
вата кана доста бързо свърши.
– Ти, Боре, добре пиеш. И не те хваща… – каза Велко.
И ти за евреин си добре…
– Е, какво, ние евреите не пием мислиш? Някакви хленчовци сме…
– Не бе, Езра, вие пиете, ама не ви са дават пари много, и затова пиете по малко.
Всичко само на пари обръщате… – обясни Боре и надигна чашата. И Велко надигна.
– Я кажи, Хаджи Боре, как се оправи с Мустафа писаря. Аз бях отписал тая търговия,
ама ти се оправи. Как мина през тоя неподкупен турчин?
– Да ти река, Езра, трудно беше. Няма неподкупни турци. Ама тоя го има. Как пък на
нас се случи…
– Може да не е турчин, може майка му да е българка, да са я отвлекли турците… –
предположи Велко.
– Това трябва да е, няма какво друго да е… – съгласи се Боре – Не можеш подкупи
Мустафа… Ама всеки човек на тоя свят си има слабост. Трябва само да я намериш.
– Вярно е това, няма човек-светец без слабости… – каза Велко.
– И на Мустафа слабостта му са булките. Много е наточен, не може да се сдържи…
– То на хубава булка, който може да издържи… – провокира го Велко.
– Ааа, може може, аз съм мъж на място, Биляна е единствена…
– Ти си един, другите сто след теб мъже, са друго…

46
– Както и да е, важното е, че Мустафа това му е слабото място. И като го нагласих с три
от ония купените – мръсните жени, да видиш… – С три?
– Три я. Оправи ги за нула време. Няма спиране това момче…
– И после…
– После се наложи да пребия един турчин…
– Да пребиеш турчин? Ти – българин. За това отиваш в кауша…
– Е да де, освен ако Мустафа – писарят, се застъпи за теб… – обясни Боре.
– Какво стана?
– Ами аз нагласих едно от момчетата на пашата да дойде в хана, точно като Мустафа
оправя ония тричките. Щеше да го хване и да доложи. И край с Мустафа…
– Досещам се какво си сторил… Пресрещам го на вратата момчето и започвам да ви-
кам, та целия хан да ме чуе – викам му „мръсен лъжец, ти не си мюсюлманин, дошъл си
при мръсните жени, ще кажа на пашата да ти отреже нещото и да те направи евнух“. А
той вика: „Аз идвам на проверка, не се пречкай, гяур“. И като му думнах един между
очите, после го наритах. През това време Мустафа чу, облече се и излезе…
– Предупредил си го хитро…
– Излезе и вика на момчето: „Ти що дириш тук, не знаеш ли, че в тоя хан са мръсните
жени, аз точно такива като теб съм дошъл да дебна…“ А момчето вика: „Приберете тоя
гяур, той нападна мюсюлманин. И аз на проверка съм дошъл, като теб, Мустафа ага“…
А Мустафа му вика: „Знам ги тия проверки, тука си заради мръсните жени. Ей ги горе в
стаята тринки, стоят и чакат някой…“ А момчето вика: „Не е мен, аз преди час реших
да дойда, каза ми бай Киро, че тук става нещо“. Това Бай Киро е мой човек, аз му казах
да каже. Та вика момчето, че не са за него жените. А Мустафа се хили: „За кой са тогава,
за мен ли…“
– Добре сте го натопили това момче… – весело каза Велко.
– Здраво го натопихме. Уплаши се и то самото помоли Мустафа да си трае, и да не
казва на пашата. И той му обеща… Така набих един турчин, безнаказано… – Ех, да мо-
жехме повече да го правим. Един ден дано да можем да го правим… – каза Велко и
попита – После какво стана.
Ами на утре-ден, отивам при Мустафа с търговията за овцете. И той понеже знае, че
аз съм го спасил от срам, само се усмихва под мустак и вика: „Добър човек си ти, Хаджи
Боре, добър човек, на теб може да се разчита“. И дори не чете писмата, направо ги под-
писа. Всички други ги бях купил вече и работата мина…
– И ти сигурно с Мустафа сега си пръв приятел…
– Най-първият, евреино. Мога и султана да набия, и Мустафа ще ме измъкне….
Вечерта напредваше, заедно с виното и гозбите. Вече идваше моментът за Велко да
стори важното на тази среща. То не беше предаването на парите. Далеч по-важно беше.
Но за да стане, трябваше другият да е подпийнал и на пълен тумбак. Велко, като добре
подготвен от Задругата, знаеше как да пие дълго, и да не се напива. Имаше и една билка,
правена по древна рецепта, дето като я пиеш, намалява силата на виното. И той доста
беше пил, преди да дойде тук. Но не и Боре, който бе напреднал и с виното, и с гозбата.
– Ама ти, Боре, хубаво тоя турчин с жените го измами, ама да те питам, ти ако така ти
падне, няма ли да паднеш и ти в капана…?
– Аз, никога! Аз имам Биляна…
– Дали никога? Ей в тоя хан имат една много хубава булка. Не е евтино, ама ако аз
платя сега, дали ще откажеш…?

47
 – Ще откажа, разбира се! – почти гневно отвърна Боре. – А ти от къде знаеш колко е
хубава…
Видял съм я лично. Много е, няма равна…
– Видял си я?
– Лично…
Тук Боре се ухили:
– Видял си я, ама си ергенче, и си правиш каквото искаш. Еврейско ергенче – с много
пара, и всяка хубавица е негова. Като се задомиш, ще те видя. Ще видиш другото на
живота…
– Биляна е далеч от тук, и няма как да дойде. Само аз и ти сме.
– Абе не ме изкушавай, аз не съм Мустафа, не ми е това слабият ангел…
– А да видим де… – каза Велко, за убедителност надигна каната и повиха ханджий-
ката. Прошепна и нещо, тя кимна.
Подир малко се появи хубавицата. Настина доста млада, стройна и надарена от Аллах,
или от Бог, не бе ясно. Ослепителна. То и златото дето вземаше можеше да те ослепи…
Дойде и седна право до Боре, а после се гушна в скута му.
– Аз плащам, Боре, искам да видя дали само говориш за Мустафа, а ти си същия…
Кой знае дали ония тричките неговите като си е тръгнал, не си ги оправи и ти…
– Езра, прибери си мръсната булка, лягай ти с нея. Иначе парите ти отиват на вя-
търа… – каза Боре.
– Аз съм си лягал вече, тя е подарък за теб… А за мен – още малко вино…
А хубостницата продължаваше да го изкушава. Велко бе прошепнал на ханджийката,
че ще плати най-скъпото за най-доброто възможно. И тази щеше ако трябва да насили
Боре, но да прибере парите.
Биляна бе красавицата на селото му. Той бе един от най-здравите и честни мъже. Съз-
дадоха силно българско семейство. Боре вече помагаше на Задругата, и бе сторил много
добри дела, които допринесоха за идеята. Доближаваше се и да бъде посветен. Чудесно
ново попълнение, още малко, радваше се и Велко.
Но Задругата си имаше закони, и те трябваше да се приложат. Десет изпитания.
И едно от тях – целомъдрие. Здравото семейство срещу Изкушението. Срещу безми-
лостно, безкомпромисно и жестоко изкушение. Задругата водеше жестока борба, собс-
твените и закони бяха жестоки.
Може ли да се устои на изкушението. Готов ли е един мъж да рискува здравото се-
мейство, заради ласките на изкусителна красавица. Семейството бе основата на българ-
ското общество. Ако някой би направил компромис с него, би могъл да направи комп-
ромис и с делото на Задругата. Не можеше без това изпитание.
А оная беше неудържима. Въртя се, кълчи се, целува го, примамва го, че може и „без
нищо друго“, само с ласки, че като „нищо не стане“, ласките не са забранени. Увива го
с тялото си, въртя го, и заедно с виното, постигна целта си…
Боре държа доста време, няколко пъти я пъди, помоли Велко да я прибере, но не сме-
еше да я изпъди пред самия Велко, за да не го обиди. Може да се каже, че усойницата,
виното и Велко, сториха греха…
Устоя дълго Боре, но накрая просто я сграбчи, нахвърли и се, и полупиян свърши
каквото свърши. Направо там – в хана. Тя сякаш бе щастлива…
Велко леко се усмихваше, но вътре в него беше студено и го болеше. Боре не издържа
това изпитание. Толкова полезен бе, толкова всеотдаен във всичко друго, толкова ра-

48
бота свърши на Задругата. И как ли щеше да се развълнува като му я разкрият и го при-
общят. Този човек обичаше България. Но Задругата бе над всичко друго, тя имаше пра-
вила, които я бяха извели до тук. Десет изпитания. И всички трябва да се преодолеят…
Целомъдрието – никой приет в Задругата, не бе направил както направи Боре. Всеки
брат бе поставил семейството и морала над моментното увлечение, колкото и голямо да
бе то.
Боре бе нещо като български Мустафа. Честен и лоялен, добър човек. Но си имаше
слабо място, за което не знаеше. Животът не го бе изкусил. Но Задругата трябваше да
знае…
На утре-ден се чувстваше засрамен.
– Нали Биляна няма да разбере… – в очите му се виждаше молба, дори малки сълзи.
Той може би се чувстваше виновен пред булката си.
– Няма да разбере, приятелю, това си остава между нас. Добре че не направихме
бас… – каза Велко, за да разведри с шега ситуацията.
– Остава между нас, а като се задомиш един ден, и аз ще си трая за тая мръсна жена
тук. И твоята булка ще вижда каквото трябва у теб…
– Направихме търговийката… – завърши Велко.
И двамата си тръгнаха със студено в душите. Боре бе прегрешил и поне известно време
щеше да го боли. Може с времето да му минеше, можеше дори по-добър мъж на Биляна
да стане. А Велко бе изгубил един толкова ценен човек. Щеше да продължи да работи с
него, но никога нямаше да го види като един от Задругата…

Забулената
– Защо уби и родителите? Сега другите им четири деца ще останат сирачета…
– Видяха ме, щяха да ме издадат… – отвърна Касим ага.
– Нали затова ти давам толкова злато – да можеш да избягаш където искаш… – каза
Забулената.
– Така съм по сигурен. А и какво толкова – още някакви убити гяури, кой ще се инте-
ресува от тях…
Забулената замълча, макар да имаше какво да каже. Пренебрежителното му отноше-
ние към християните я дразнеше, но като си победен, ще го преглътнеш. Още доста
горчилка имаше да преглъща този народ. Но четирите сирачета и отваряха работа. Тя
искаше само едно от децата. Едно момиченце – най-малкото. Касим трябваше да нап-
рави турско разбойническо нападение, и да го отвлече. Щеше да е поредният от безк-
райните набези, родителите щяха да търсят детето, но накрая щяха да приемат, че е про-
дадена в робство. Народът бе приел съдбата си, дори някогашните боляри и първенци.
Идваше времето на смирението и мачкането.
Нямаше как да изостави децата. Но щеше да и отнеме време, а то бе ценно.
Извади втората кесия и я подаде на Касим ага. Държеше я с ръкавица, но той дори не
го забеляза.
– Това го взимаш незаслужено. Не свърши работата както трябва. Уби невинни хора.
Ама от мен да мине, ще ми трябваш скоро пак, и затова ще ти се размине…
– За толкова злато, Касим ага е винаги при теб… – каза той и взе кесията. Погледна
вътре. Всичко си бе на мястото.
– След 1 седмица пак тук… – каза Забулената.
– Този път какво ще правим? Кого ще отвличаме?
49
 – Няма никого да отвличаме. Този път ще пазиш четирите сирачета по пътя до чичо
им във Влахия. Може да доведеш още двама-трима като теб.
– Готово! И по пътя към Влахия обещавам да не убивам никого… – каза той и излезе.
Намери го на час по-надолу по пътя. Конят стоеше и пасеше кротко. Той се бе свлякъл
на земята, целият бе в собственото си повръщано, кръв и слуз. Ръката му беше цялата
почерняла.
Забулената внимателно извади кесията, сложи я в друга кесия, и я прибра. После
свали ръкавицата и я хвърли над трупа. Поля го с масло и го запали.
По-късно щеше да иде до реката, да потопи кесията там, и да отмие отровата от кеси-
ята и от монетите в нея.
Освен всичко друго, спечели и един здрав хубав кон. Малка компенсация за главобо-
лията, които и създаде с децата. Не че иначе щеше да му се размине… В тая работа, дето
беше се захванала, не можеха много хора, правили нещо по нея, да останат живи…

11. Шпиони
Подбра само двама, и то възможно най-неподходящите. Володя бе абсолютно изумен
като видя имената, и дори предположи, че „французинът е тръгнал да се самоубива“. Но
и на него самия това разузнаване му бе спуснато отгоре, той го бе спуснал надолу, ра-
бота на Гюнтер бе да се оправи някак.
Но замисълът бе доста по-дълбок, и новоизлюпеният руски полковник, нямаше как
да се досети.
Серьожа и Руслан бяха не само най-лошите и невъзпитани войници, те бяха и най-
безразсъдните. Поне в момента. Допреди месец бяха други… И вече ги нямаше.
Точно това бе ценното им качество – вероятността да ги убият в близко бъдеще бе
доста висока. Глупавите загиваха най-бързо във войната, а убити разузнавачи бе точно,
което бе нужно на Гюнтер. Бе нужно, с оглед на плана му точно как да „разузнават“.
Взеха, разбира се, каруца, два коня, и всичко нужно, за да се облече една „дебела ха-
нъма“. Но само го взеха.
– Няма да разузнаваме? – попита в недоумение Серьожа, който с труд бе приел, че по
време на задачата не може да пие.
– Ни най-малко. Но ще си траете… – каза Гюнтер.
– Ами ако Володя разбере? Ще идем на военен съд… – каза Руслан.
– Как ще разбере, той има ли разузнавачи в турските земи?
– Ние сме първите шпиони, май… – каза Серьожа.
– Именно. Ние сме разузнавачите, което значи, че какво правят разузнавачите, док-
ладваме ние…
– Това ми звучи като пълна глупост… – възропта Руслан. Най-глупавите войници по-
някога имаха качеството да са и най-верни на устава и на всякакви подобни не винаги
смислени правила.
– Виж, Руслане, планът на Володя е следния: Аз се преобличам като дебела туркиня,
която е болна и може само да шепне. Но понеже не е туркиня, а отвлечена славянка, не
знае турски. А ти си ням турчин. Това по-малко глупаво ли ти звучи…?
Руслан се ухили:
– Володя трябва да го пратят в театрото…

50
 – И да го пратят, и да не го пратят, ние ще платим сметката. И кажи сега – ти като
умен войник, с опит, кажи ми с тая дебела ханъма и немият и мъж, ще разузнаем ли
нещо?
– Ще разузнаем – друг път. Ще ни сгащят веднага. Турците не са толкова глупави… –
каза Серьожа.
– Значи ако изпълним плана на полковника, няма да разузнаем нищо, а най-много да
ни хванат, и да ни разпитват. Нали знаете как се разпитва?
– Знаем, знаем… – отвърнаха и двамата. – И после ще ни теглят ножа… – И това е
ясно.
– Значи Володя няма да получи нищо, а ние ще сме с прерязани гърла… – Горе-
долу… – каза Руслан.
– Ами ако Володя не получи нищо, но не сме с прерязани гърла, не е ли по-добре? –
попита Гюнтер.
И двамата се замислиха, но нямаше как да открият грешка в логиката му.
– И тъй като ние сме разузнавачите на Володя, то ние единствени можем да му кажем
какво е ставало в гърба на врага.
– Разузнавачът контролира разузнавача – сам себе си… – каза Серьожа.
– И остава жив… – добави Гюнтер.
– Ама тая работа трябва да остане само тук. Между нас. Никой не трябва да про-
пее… – каза Руслан.
– Щом сме избрани за шпиони, значи от всички най-добре знаем да си държим ези-
ците зад зъбите… – каза почти гордо Гюнтер.
– Значи тръгваме сега с каруцата, скриваме я някъде, и после се мотаем, докато пол-
ковникът мисли, че шпионираме врага… – каза Серьожа.
– Да, това е замисълът…
– Ми то това като отпуска, бе франсе… – доволно каза Руслан – Дори няма да се бием,
докато ни няма…
– Може и така да излезе. Трябва само да си мълчим и да не ни усетят. – каза Гюнтер.
– А сведения какви ще занесем на Володя? – попита Серьожа.
– Това оставете на мен. Аз през нощта ще наобиколя малко турците, ще видя туй онуй
от далеч, после ще измисля нещо. Ще напишем на полковника сведения дето нито да му
помогнат, нито да му навредят. Безсмислени неща. Така няма да стане по-зле и в боя,
нито по-добре…
– Той полковникът може и да не ги чете тия неща. Ще ги прати направо „нагоре“. А
теб ще те разпита на две, на три, да му кажеш важното. – каза Руслан.
– И аз така мисля, че ще стане…
– Значи излизаме в отпуска по никое време, крием се, и си траем… – заключи
Серьожа.
– Разбрахме се… – потвърди Гюнтер.
През нощта минаха от страната на врага и се скриха в една гора. Докато двамата рус-
наци просто чакаха, французинът няколко часа обикаля – по-нисък от тревата и по-тих
от риба. Не рискува нищо, просто наобиколи да разгледа. След това се върна обратно и
останалите два дни дремеха в гората, като оставяха един на пост. По светло като беше,
Гюнтер пишеше нещо. Оказа се, че руснаците дори не можеха да четат, та нямаше и как
да видят що е написал.
– Кажи какво пише де? Нали заедно разузнавахме… – попита Серьожа.

51
 Гюнтер знаеше, че някакви сведения трябва да им даде, та ако ги разпитват по от-
делно, да кажат горе-долу едни и същи версии.
– Ами какво пише – турците са 3 полка, разположени в три лагера, има и един лагер
резервен – празен. Ама готов да се напълни…
– Това всички го знаят? Какво точно разузнахме ново?
– Те го знаят, но ние го проверихме на място и преброихме от близо шатрите… – каза
Гюнтер.
– Голямо сведение е това… – ухили се Серьожа…
– Страшна работа… – рече и Руслан…
– Освен лагерите видях и провизиите. Имат запаси поне за три месеца. Ние мислехме,
че са за два…
– Това видя ли го наистина? Провизиите и мунициите не са на открито? – попита Рус-
лан.
– Има ли значение? Като врагът изглежда по-добре, ставаш по-предпазлив… – от-
върна Гюнтер.
Руснаците от сърце се засмяха:
– Ти даваш съвети на Володя как да командва по-добре, това не е разузнаване… –
каза Серьожа.
– Това не е нито разузнаване, нито съветничество. Това е оцеляване, момчета…
– Тия работи дето ни каза, са малко за тоя лист. Друго какво има… – попита Руслан.
– Другото не е важно. Не е за врага… – А за кой тогава?
– Като ви казвам, че не е за врага, и не е важно, значи вярвайте ми…
– Някой като вземе така да говори, най-много ми се иска да му откъсна главата, за да
ми каже – ядоса се Руслан.
– Е, добре де – нали съм ви началник. Трябва да ви оценя. Ето това е другото – сипя
похвали по вас и ви предлагам за награда. Ама да знаете, че никой няма да ви награди
от една задача. Обаче като се натрупат три или четири, ще получите почести, може и
някой ден отпуска…
– Ти така май ни въвличаш задължително и в следващите шпионирания да се набу-
таме… – каза Серьожа.
– Вие сте най-добрите, и вече имате опит. Може мен ако ме опукат турците, някой от
вас да получи задача да разузнава…
– Аз твоето шпиониране го усвоих идеално, ама не мога да пиша… – каза Серьожа.
– Та по-добре да не те опукват турците, че ще ни сложат някой друг. И току-виж, той
ни качил на каруцата, и облякъл като дебели туркини… – заключи Руслан.
На четвъртия ден се прибраха. С каруцата, дето бяха скрили и двата коня.
Полковникът остана много доволен, че нямаше жертви, а като видя доклада направо
„ахна“ от вълнение:
– Вече наказват по другите полкове, заради това разузнаване. – каза той – Знаеш ли
какви провали има. Хванали и убили шпионите, или пък ония се върнали, уплашени и
нищо не донесли. И за това – командирът виновен. Въртят глоби, един дори го разжал-
ваха. А ти – гледай как сте се справили. Да ти река – не вярвах, че точно със Серьожа и
Руслан ще направиш нещо. В другите полкове избраха най-добрите, а ти избра сякаш
най-лошите. Ама Господ е бил с нас…
– И планът беше добър… – поласка го Гюнтер – Турците го обърнаха на подигравка,
а не на съмнение. Дебела туркиня с ням мъж. Ако знаеш каква гавра беше. И никой не

52
ни усети, докато обиколихме навсякъде и записахме. Страхотно мъдър замисъл… – пов-
тори той.
А Володя се облегна доволно на стола си и вдигна мечтателно глава нагоре.
– Добър отбор сме с теб, Рене. Допълваме се във всичко. Ще победим във войната, и
после ще ни наградят. Може до Орлови да стигнем или до покана в Царское село – да
целунем ръката на царицата…
Гюнтер вече беше виждал всичко това, и знаеше, че не е кой знае какво. Но хората
биваха движени от илюзорната си представа за нещо, а не от самата му същност.
– Мен царицата и нейните любовници не ме интересуват. Тук съм за пари… – отвърна
Гюнтер.
А Володя се ухили:
– Само единият и е любовник. Другият само воюва…
– Само единият Орлов знае, че и е любовник. Може да има още десетима. Според
мен – има ги със сигурност…
– Еее, много френско го подкара. Това не е дворът на крал Луи…
– Всички дворове са еднакви – пълни са с празни хора, които се давят в злато и раз-
кош, и се чудят какво да правят. И единственото, което измислят, в крайна сметка, е да
се чифтосат с някой друг такъв като тях… – каза Гюнтер, и не бе излъгал в нищо, макар
да знаеше, че няма как да обясни на младия полковник от къде знае.
– Да се чифтосат? Колко примитивно. А това са най-културните и най-изучилите се
хора в държавата…
– Като се изпразниш от съдържание и смисъл, Володя, като това стане, всичкото об-
разование и възпитание отиват по дяволите. Скуката и безсмислието те превръщат об-
ратно в глупаво първично животно. А животното основно яде и се чифтосва. Ето това
правят тия отгоре, това прави и царицата. И съм сигурен, че не е само Орлов… – изрече
Гюнтер, и усети, че и на него му е просветнало нещо, което бе изпуснал и можеше да
промени живота му.
– Кой за каквото е роден – едни се чифтосват сред планини от ядене и пиене, а други –
воюваме за бедния народ, пък и не само за него… – философски заключи Володя.
Побъбриха още малко, но една мисъл се загнезди в главата на Гюнтер – той бе тръгнал
да отмъщава на тези хора, които бе нарекъл „празни и примитивни“. Защо го правеше?
Нима те вече не бяха наказани? Да са на върха, а да са обикновени животни? И не беше
ли и той толкова близо до това, а сега се бе озовал в истинския живот?
Но в крайна сметка – нищо не можеше да отмени желанието да види Екатерина със
стърчащ от гърдите и кинжал. И той бе станал примитивен. Искаше първичната злобна
радост от убийството. И сигурно ако успееше, тази радост щеше да е върхова, защото
ще си убил голям човек. В един миг ще си го свалил от всички върхове и величия до
пръстта и разлагащото се месо. Усети, че и той вървеше към примитивното. Но воден
не от похот и безсмислие, а от омраза…
А след разговора, полят с много водка, Володя сладко заспа, усещайки как ще е сред
малцината похвалени за големите успехи в шпионирането на турците…

53
 12. По волята на Падишаха
Разбойническата шайка на Айваз Пехливан бе една от най-големите изобщо – около
осемдесет души. Би било огромно кръвопролитие да се изпратят монасите-воини срещу
нея.
Разбира се, биха я разгромили, но това би предизвикало шумни въпроси до самите
върхове в столицата. Просто защото Айваз Пехливан бе проблем не само на българите,
а и на столицата. И той – и неговият господар – Исмаил Бей.
Много местни паши и военачалници усетиха свободата и неспособността на султана
да ги контролира. Властта отслабваше, а войната, отиваща на загуба, подпомагаше това.
Истанбул нямаше авторитет, а хиляди безработни войници се връщаха разочаровани от
бойното поле и бяха удобни за наемане от превръщащите се в независими местни ос-
мански владетели.
Но измежду всички, случаят с Исмаил Бей бе най-впечатляващ. Той бе станал факти-
чески независим господар на Рила планина и нейните околности. Дори формално не
признаваше султана, а му се подиграваше.
Беят разполагаше със собствена армия от около петстотин души, част от която бе че-
тата на Айваз Пехливан. Султанът дори не бе правил опит да отвоюва обратно района.
Единствената му надежда бе, че отвсякъде е ограден от други земи, няма излаз на море
или река, и рано или късно, малкото царство на бея ще бъде приобщено обратно.
Задругата би могла да победи Айваз, и веднага след това да си навлече онова, от което
най-много се пазеше – вниманието на властите.
Поради тази причина, а и защото не виждаше смисъл да жертва ценните си монаси, за-
ради изметта около Пехливана, бе решено друго.
Всъщност, за главата на този турчин имаше обявена огромна награда – петстотин
гроша. А за самия Исмаил Бей сумата бе двойна. Неспособна да въдвори ред, властта
разчиташе някой от приближените им да се полакоми и да ги предаде. Това често рабо-
теше, защото турците бяха подкупен народ и за пари бяга готови на всичко.
Но не и при Исмаил Бей. Там тези опити се провалиха, и той се бе превърнал в едно-
личен и жесток господар на планината си, толкова жесток, че местните християни вече
се молеха да се „върне султанът“, за да видят „бял ден“. Дори разходите на Задругата се
повишиха – за да пази манастирите в планината, включително най-важния – Рилският,
трябваше да отдели повече сили, но най-вече – да плаща по-голям откуп на Исмаила.
Наградата за Айваз Пехливан обаче бе онова, от което Задругата имаше нужда. Ня-
маше да разбива четата му, а щеше да отстрани само него. След това – да занесе главата
му в Пловдив или в Одрин, където да получи наградата.
Това бе замисълът, но той бе осъществим единствено в рамките на самата Рила пла-
нина. В царството на Исмаил Бея, където той, и приближените му главорези, се чувст-
ваха недосегаеми. Там Айваз можеше да го видиш съвсем сам на коня си, без дори един
охранител.
Никой не смееше да влиза във владенията на този господар, подиграващ се дори на сул-
тана.
Манол, заедно с още двама – Петър и Йордан, се бе разположил в една гора на около
хиляда стъпки от едно от личните села на Айваза. Исмаил Бей вече изграждаше своя
собствена феодална структура като раздаваше села на най-важните си хора. Разбира се,
основният източник на приходи все още бяха грабежите на мирното население, но за да
54
се чувстваш нещо различно от разбойник, бе добре да теглиш пари и от хора, които са
твоя „собственост“.
– Тази вечер ще дойде със сигурност… – каза Манол – Имаме човек в селото и пот-
върди. Идва редовно, за да се забавлява с момите. От обяд още всички треперят кои ще
избере.
– Това ще му и последното забавление… – каза Петър.
– Не, няма да е последното. Последното вече е минало. Няма да позволим още някое
дете да бъде обезчестено… – отвърна Манол.
Беше извадил малка карта на местността. Селото бе на открито, далеч от дърветата,
трудно можеше да се получи нападение от прикритие.
– Нашият човек ще ни вкара с една каруца. После в колибата му… – каза Манол – От
колибата – направо в къщата на Айваз Пехливана. Тя е най сигурното място. Никой не
смее да влезе там и е празна…
– Ще се крием в къщата на жертвата? – изненадано каза Петър.
– И от там най-лесно ще го нападнем. – поясни Манол – Айваз идва с трима-четирима
души. И петима да са, с първия изстрел ще свалим трима. С втория останалите. От близо
няма да имаме празно да гръмне.
– Лесна работа… – каза Йордан.
– Лесна е, ако успеем да се скрием в къщата му… – каза Петър.
– Ще успеем. Моят човек е прокопал малък проход. Не е съвсем до вътре, но до
скришно място до оградата.
– Като теглим ножа на Пехливана, тук ще дойде Исмаил Бей. Ще разбере какво е ста-
нало и ще тегли ножа на нашия човек. Та и на семейството му. – каза Петър.
– Няма да стане така. Убием ли Айваза, палим къщата. Сред пепелта никакви следи
няма да останат, никой няма да търси проход… – каза Манол.
– Исмаил Бей не е глупав. Ще разпита селяните. Може да разбере как сме влезли – с
каруцата…
– Няма да стане така. Нашият човек ще е най-малко заподозрян от всички. Ще го про-
нижа с ножа си, без да го убия. Няколко пъти вече му разглеждах ребрата и установихме
мястото. Ще изглежда тежка рана, но няма да е опасна. Той ще се е опитал да помогне
на Айваз Пехливан, но ще е бил прободен от нас.
– Ако не го хванат, ще набедят някой друг. – каза Йордан – Някой ще плати.
– И това съм помислил… – обясни Манол – Ще го направим да изглежда, че е преда-
ден от своите. Ще вземем два от труповете на охранителите му, и конете им. Исмаил
Бей ще реши, че са убили Пехливана, заради наградата. Двама турци липсват, заедно с
главата на Айваза.
– Тия турци може да имат семейства. Исмаил ще им тегли ножа… – каза Петър –
Вярно турци са, ама и те са хора…
– Ще ги предупредим, докато беят тук търси какво е станало. Ще им кажем, пък те
каквото искат да правят… Ще имат поне ден-два преднина… – каза Манол.
Тримата гледаха картата и мислеха. Всичко изглеждаше добре планирано, като при
повечето подобни нападения на Задругата. Бяха го правили десетки пъти. В тия години
много злина се изсипа над народа, и тайното братство трябваше много такива като Ай-
ваза да наказва.
Айваз Пехливан бе най-злокобният от всички слуги на Исмаил Бея. Доставяше му
радост да кара хората да страдат. Говореше се, че на света се страхува само от две неща –

55
от самия Исмаил и от Шейтанът 6. Когато обираше жертвите си, задължително после ги
измъчваше. Винаги избиваше всички мъже и момчета. За жените беше по-зле. Дори да
не искаха, караше хората си да насилят всички до една – от младите, до бабите. След
това убиваха повечето от тях, освен онези, които заставяха да им се молят „какво истин-
ско мъжество са видели, и искат вечно да са с него“. Тези по-слаби като характер моми-
чета, им ставаха робини за удоволствие за дълго напред.
А от убитите непокорни, им режеше косите и си плетеше от тях колани. Даваше име
на всяка част от колана – помнеше всяка една, която е убил. Така една част се казваше
„Чернокосата“, друга – „Тъмнооката“, трета – „Млечнокожата“. Животът и отнетото
достойнство на тези момичета висяха на кръста му. Понякога сваляше колана, прибли-
жаваше го към поредната жертва, и гледаше добре ли ще стои нейната коса като я отре-
жеше. Освен да убива, обичаше да ужасява жертвите си, защото каква по-голяма нас-
лада от тази да убиеш ужасено същество.
Айваз Пехливан трупаше два вида богатство – злато и черна душа. Второто бе много
по-важно за него, изпитваше върховна радост от живота като предизвикваше страдание.
Никой, освен Задругата, не би могъл да проникне в Рила планина по времето на Ис-
маил Бей. Затова и вътре бе толкова лесно да сториш замисленото. Задругата познаваше
планината по-добре от бея, имаше тайни проходи и пътеки, през които да влизат и из-
лизат бойците и. Основният риск около тази работа бе ако Исмаил Бей не се хванеше на
уловката, и започнеше да дири кой и как е влязъл. Тогава можеше да пострадат други
села или дори манастирите. Но Айваз Пехливан бе твърде зло същество, и оставен жив
щеше да нанесе много повече болка, отколкото всеки друг. Затова се взе решението да
го отстранят, със съпътстващо най-голямо възможно прикритие.
Но ако прикритието не сработеше напълно, можеше да се наложи да се влезе в пряк
сблъсък със самия Исмаил Бей. Което щеше да отекне в цялата империя и да се превърне
в най-голямата война, след свършващата вече с Русия.
Братята се надяваха да не се стигне до там.
В този ден, те бяха дошли тук „по волята на Падишаха“ да накажат един враг на Ал-
лах…

Житието
Веднъж дойде до мен една голяма кавга. Млад монах от един манастир и монахиня
от близкия метох нещо престъпили Божиите закони. То това понякога се случва, но
като остане само между тях и Бог, и работата се оправя, животът си продължава
по старому.
Но не останало между тях.
Монахинята заченала. Това е един от онези редки случаи, в които най-висшият
Божи дар – новият живот, носи срам, а не радост. Монахинята понечила да се само-
убие като разбрала, но сестрите и я спрели. Спрели я, не заради нея, а заради детето.
Презрението и ежедневните погледи-наказания, останали.
Родило се малкото – едно хубаво момченце. Давала му да суче една година и след
това трябвало да решат какво да правят. Сестрите искали да я изгонят от метоха,
същото искали другите монаси за брата си.
Първенецът от най-близкото село не можел да намери решение.

6
Шейтанът – Сатаната в исляма
56
 И тогава аз слязох там. Всички ги беше страх от мен, но и вярваха че ще намеря
решение.
И аз изслушах всички, разбрах за какво иде реч, и рекох:
– Благодаря на Всемилостивия Аллах, че ме дари с още един син. Това дете ще дойде
при мен, ще го отгледам като свое и по нищо няма да се различава от другите ми
деца…
И ако това бе станало, това щеше да ми е второто чуждо дете, което става мое,
и първото на моята възлюбена, която ме извади от греха. Знаех, че ще го приеме, ако
и тя да не беше там.
Обаче като чуха какво рекох, и двамата виновни се разбунтуваха. Това що рекох не
аз го измислих. Това юдейският цар Соломон го беше измислил като делил едно дете.
Решил да го убие, и така да лиши и двете майки от него. И истинската – тя го отс-
тъпила. И аз, като мъдрия Соломон, реших да отделя и майката, и бащата – греш-
ници, от детето.
И понеже това не бяха две майки, една от които – неистинска, а бяха майка и баща,
то и двамата възроптаха.
Тогава аз им рекох:
– Детето или ще стане син на Исмаил Бей, или вие ще напуснете манастирите, ще
се ожените, и ще заживеете като праведни люде.
И тъй като те двамата май се любеха помежду си, повече отколкото любеха Бог,
така и стана.
Размонашиха се и се ожениха.
Но понеже в селото го нямаше попът да ги венчае, затова извиках ходжата.
– Ама те са християни… – каза той – Трябва първо да станат правоверни, за да ги
венчая аз.
А аз му рекох:
– Няма как да станат правоверни – ей до днес са били монаси в християнски манас-
тири. Не става толкова бързо.
– Ами как тогава. Трябва да намерим поп… – каза ходжата.
А аз му казах:
– Като Исмаил Бей каже, че може, значи може…
И той ги венча. После дълги години се запомни, че са единствените християни, вен-
чани от ходжа. Родиха им се още четири хубави деца – две момченца и две момиченца.
А Исмаил Бей загуби един син, който бе имал за един миг. Всевишният казва, че дори
за миг някой да ти е дете, после страдаш като да си бил цял живот с него…

13. Поданик на царицата

Войните са дълги, когато се водят от слаби военачалници от двете страни. Ако от
едната страна има силен, и ако силите са изравнени, тази страна бързо печели. Ако и от
двете страни са мъдри хора начело, войната свършва бързо, защото разбират безизходи-
цата. Тя свършва или официално – с мир, или неофициално – фронтът става статичен,
всеки се окопава в него, а битките стават рядкост, поради очевидната разумност на пъл-
ководците, да разберат безсмислието на атаката.
Но ако и от двете страни военачалниците са слаби, тогава се получава дълга, изтощи-
телна и кървава война. Страните са равностойни, но никой няма ума да разбере, че вра-
гът му е на неговото ниво, и да заеме защитна стратегия – като такава, която опазва
57
фронта, но с минимален брой жертви. Липсата на ум води отново да равностойна война,
но с много сблъсъци.
Фронтът малко се променя, но непрекъснато ту едните, ту другите правят някаква офан-
зива, завземат нещо дребно, а после го губят при контраофанзивата. И двете страни пла-
щат скъпо в човешки съдби.
Приблизително в това се превърна войната на Екатерина със султана, или може би –
на султана с Екатерина. Не бе ясно кой е виновен – новата царица, приемана като регент,
от която очакваха победи, или султанът – който формално бе пръв, и който тръгна да
воюва против всичките си по-мъдри съветници, не виждащи какво ще спечели, дори ако
победи.
А в подобна глупава война, оцеляват умерено по-умните, просто защото ги убиват по-
късно.
Полкът на Володя с времето се превърна в една от най-добрите военни части на Русия.
Не че бе толкова добър, но започна да спазва елементарна дисциплина, и да извършва
действията си както трябва. Добрият военачалник в лицето на дясната ръка на полков-
ника даде своето отражение. Разбира се, руснаците не станаха онова, което някога бе
постигнал с прусаците. Но сравнени с доста хаотичната и разпасана турска армия нас-
реща, определено в този полк получиха превъзходство. Превъзходство както срещу
врага, така и спрямо другите полкове на русите.
Това не остана незабелязано в Петербург. Една донякъде опасна ситуация, защото
Гюнтер още не бе сигурен ако иде там, дали ще може да се прикрие от всички. Лицето
му бе неузнаваемо, бе си боядисал и косата.
Но по-опитно око и ухо можеше да го разпознае по жестовете, или по гласа. А в Петер-
бург със сигурност имаше поне едно достатъчно опитно око. Иван – загадъчният прия-
тел на братя Орлови, дошъл някъде от владенията на турците, и успял да наклони вез-
ните при преврата. Гюнтер се остави веднъж да бъде изигран, но вече се бе поучил и
разбираше, че най-важното е да предвиди врага си и да не му даде да използва способ-
ностите си.
Затова и преди да иде в Петербург, трябваше да измисли как да се справи с пречката
„Иван“, и може би с други като него, които той би могъл да повика. В цяла Европа,
единствен Гюнтер не се съмняваше, че тук някъде има тайна група свръх-войници, ко-
ято вероятно предлагаше услугите си като наемници. Фридрих не му повярва, знаеше,
че и никой друг не би повярвал. Но никога не би се усъмнил сам в себе си.
Съществуваше възможност войната да реши проблема с Иван. Вероятно се бе вклю-
чил някъде да воюва, а идеш ли на война, поемаш риск, дори да си най-добрия боец. Ако
войната го отървеше от Иван, след това би било по-просто. Освен ако братя Орлови не
намерят друг наемник.
Хипотетично, точно сега – насред сблъсъка, Иван едва ли бе в Петербург. Обаче ако
идеше за кратко, нямаше да може да организира отмъщението си. На него му трябваха
месеци, – може би дори повече, в столицата, за да нагласи всичко. А в това време, Иван
можеше да се върне. Особено след като си имаше руска невеста и деца.
Успехите на Володя, и неудържимите хвалебствия към „френския наемник“ риску-
ваха да го пратят преждевременно в центъра на империята. Надяваше се това да не
стане, и демонстрира „скромност“ пред полковника като го помоли да е по-умерен в
похвалите.
Помощта обаче дойде от съвсем неочаквана посока. От аристократичните интриги и
завистта.

58
 Хората около Екатерина не обичаха военните успехи. На който и да било. Защото
останалите около нея бяха такива, които не воюваха. И всеки завърнал се с лаври войник
им ставаше съперник. Парадоксът бе, че във военно време – по обективни причини, сла-
бите и страхливите, оставаха близо до властта, и влияеха, докато храбрите отиваха да
изпълнят дълга си.
Именно тези слаби и страхливи гледаха никой на фронта да не се отличи прекалено.
Може и това да бе причината за впечатляващата глупост сред руските генерали, които
въпреки доста смени, не можеха да спечелят войната. Вероятно същото ставаше и в тур-
ските редици.
Но в дадения случай, именно тези хора „спасиха“ Гюнтер. Така, вместо той да получи
покана в Петербург за аудиенция при царицата, заедно с благородническа титла, та дори
и – включване във висшето командване, за да подобри войната навсякъде, вместо това
получи едно писмо.
Володя го чете със смесица от усмивка и горчивина:

„Ний,
Екатерина Втора, императрица на Русия, покровителка на всички славяни,
Като отбелязахме изключителните успехи и храброст на бойното поле, както и
сполучливите усилия в тила на врага, считаме че френският войник Рене де Сен Мар,
заслужава същата награда, която би получил всеки руски войник на негово място.
За да помогне по-добре на войната, се назначава за командващ на тринайсети полк,
и му се присвоява военно звание „полковник“.
Тъй като командирите на руската армия могат да са единствено руски войници, то
на Рене де Сен Мар се дава поданство на Руската империя, считано от момента на
назначението му.
Подпис: Екатерина Романова“

Но самият подпис очевидно не беше неин, защото можеше да се разчете нещо като
„М. Сенгалевич“. Т.е. „Михаил Сенгалевич“.
– Дори не го е подписала тя. Това е един от секретарите и… – каза Володя.
– И е доста кратко. Няма много тържественост… – отвърна Гюнтер.
– Нито пък медал, какъвто заслужаваш, нито покана за Царское Село да и целунеш
ръка…
– Война е, няма много време за това…
– Война е за нас, а бюрократите горе се окопават във властта и се пазят най-много
от нас… – каза Володя.
– Както и да е, съдържанието е ясно…
– Да, ясно е… – с покруса каза Володя – Работехме много добре заедно, научихме
толкова неща един от друг… – допълни той, макар истината да бе, че основно той бе
понаучил нещо от Гюнтер. В обратна посока единственото, което научи немецът, бе че
масовата руска армия е абсолютно хаотична и дезорганизирана. Направо не разбираше
как Елисавета бе победила Фридрих с това 7. Може би съотношението на силите бе от-
говорът.
– Пак ще сме близо. Това е съседният полк… – каза Гюнтер.

7
Елисавета – руска царица, управлявала до 1762 г. Водила успешна война с Прусия, която прик-
лючва преждевременно поради смъртта и, без Русия да получи нищо.
59
 – Да, там наскоро убиха полковник Шкваневски. И са много зле – дават десет пъти
повече жертви от нас. Ще трябва да започнеш всичко от начало…
– Но пък съм вече поданик на царицата. И аз съм руснак – като теб… – каза Гюнтер.
– Руснак ставаш като ни настигнеш в пиенето. Там си още много зле, и изоставаш с
години…
– Може да съм единственият руснак, който не пие… – усмихна се Гюнтер.
– Ще си първият. Пък и ти си попийваш. Само не знам защо толкова малко.
– Сигурно обичам войниците и оставям моя дял от водката за тях. – обясни Гюнтер.
– Не, сигурно просто не си руснак… – обори го Володя.
Тринайсети полк бе абсолютна катастрофа, като не повече от една четвърт от войни-
ците в него бяха тези, дошли в началото на войната. Всички останали бяха убити, и дори
по няколко пъти заменяни. Дисциплината бе на символично ниво, а се оказа че предният
командир – Шкваневски бе убит от собствените си топове. Неправилно предадена запо-
вед и оръдията открили стрелба точно там, където той настъпвал. Разбира се, войниците
не бяха виновни, а виновникът за лошата заповед – един от заместниците му, бе отнесен
с него от руския картеч.
Оръжията в тринайсети полк също не се поддържаха и почистваха добре.
Направо се захвърляха след битка, за да стигнат оцелелите по-бързо до яденето, а
после и до водката.
За сметка на лошата дисциплина, полкът имаше друга важна придобивка – три мла-
дички и доста хубави готвачки. Предният полковник ги бе намерил от някъде и поддър-
жаха кухнята. Оказа се, че могат да готвят, но също така се оказа, че основната им фун-
кция е друга. Войниците от тринайсети полк си имаха „полкови жени“ за забавление.
Касиерът на частта показа и сметката, която плащаха за това, и на Гюнтер му се зави
свят.
– Това са най-скъпите готвачки в цялата армия… – каза новият командир.
– Ясно е, че не са готвачки. Обслужват целия полк. А са само три. Дори евтино ни
излиза… – отвърна касиерът.
– В Петербург ако научат за този разход, няма да се размине леко… – каза Гюнтер.
– Те знаят. Шкваневски говори с един от хората на Орлов. Каза, че му разрешил…
– Има ли го това написано?
– Няма как такова нещо да се напише… Но Шкваневски не би направил нищо, без
съгласието на някой „нагоре“. И всичко друго все така правеше.
Тази изпусната реплика, всъщност бе много важна за Гюнтер. Всичко е правил, с
одобрение „отгоре“. Страх и неувереност. Очевидно на предния командир му липсваше
инициативност.
Това значеше, че вероятно оставаше и без авторитет. От което следваше всичко логично
надолу – разложение и пропадане. Войска без силен и вдъхновяващ водач, бе просто
въоръжена, и опасна основно за себе си, тълпа.
– И с какво тези три жени за продан помагат на войната? Как го е обосновал „на-
горе“… – попита немецът.
– Не толкова на войната. Укротяват войниците да не налитат на мирното население.
В нашия полк в последната година няма нито едно оплакване. А при вас – в дванайсети,
знаете че имаше доста случаи. И навсякъде.
– Има такива случаи, и се лекуват с дисциплина! – отвърна Гюнтер – Ако осигурим
на всеки полк по три такива „готвачки“, къде ще излезе сметката…

60
 – Факт е, че Шкваневски единствен в цялата армия се справи с насилените местни
момичета… Освен това – за командира няма лимит в ползването. Можете всяка вече да
викате някоя от тях. За войниците има график…
– График? Този полк е абсолютна пародия като военна дисциплина и ред, но имате
график за ползването на „готвачките“…
– Няма как иначе, това са хиляда мъже, как без график? – отвърна убедено касиерът.
– А някой да се сети да направи график за тренировките, за маршируване, за почист-
ване на оръжието? – попита Гюнтер.
Не получи отговор.
– Тук има ли доктор? – попита той.
– Имаше. Загина преди два месеца. Сега чакаме нов…
– Три жени на хиляда мъже! Ако един от тези хиляда носи някоя болест, ще се разбо-
лее целият полк…
– Има наистина доста случаи. Но ги лекуваме…
– Никой ли не се сети от къде идва това?
– Докторът сигурно е бил наясно, но е виждал, че няма смисъл. Тук ни избиват като
пилци, полкът няколко пъти е сменил състава си. Турците ще ни убият много преди
жените, с всичките им болести… – каза касиерът.
– Приели сте съдбата си…
– Това е най-ужасното място на фронта.
Изтеглихме късата клечка…
– Най-ужасното? Кой ти каза, че е най-ужасното? В съседния полк, от където идвам,
не мислим така…
– Е, какво друго да е – само четвърт сме вече тия дето сме тук от началото. С такова
клане, значи сме в ада… Сигурно насреща ни са еничари…
– Еничари? В тази дупка?
– Много добре се бият, те не дават толкова жертви, винаги ни побеждават, едва удър-
жаме да не настъпят…
– Някой да се е замислил, че може да има и друга причина?
– Каква друга? По нищо не ни се различават войниците от всеки друг полк. Значи сме
на по-лошо място… – Господи, Православни, каква глупост! Махай се от тук. И никой
няма да вика готвачките, докато не дойде докторът. Утре сутринта – сбор на целия полк,
преди изгрев слънце.
– Преди изгрев слънце? Те доста от войниците си лягат малко преди това…
– Преди изгрев слънце! – изрева Гюнтер – И се пригответе много да тичате. Като
дойде деня, капка водка няма да е останала в кръвта ви.
Онзи стреснат излезе.
Новият полковник първо мислеше незабавно да изгони „готвачките“, но след това
реши да ги позадържи малко, защото можеше да ги ползва като „морковчето“ в дисцип-
лината. Обяви, че ще се ползват само след като доктор ги прегледа, а условието някой
да стигне до тях бе да оцелее в три поредни битки. Така създаде стимул да пазят повече
живота си, за да замени очевидно пълното заличаване на инстинкта за самосъхранение.
Доста работа му предстоеше. А за да има време да я свърши, преустанови всякакви
атаки, и нареди на войската да се окопае дълбоко. Така се правеше обучение на вече
изпратена на фронта армия. Отбранява се с минимални жертви, докато се учи. И без
това фронтът не бе помръдвал повече от година. За какво бяха отишли четиристотин
убити през това време, както сочеха документите, реално никой не знаеше.

61
 14. Сто овце и един коч
Монасите от ранна утрин работеха усилено по новата кошара. Малко от никъде дойде
това, ама се налагаше. И то не само заради манастира, а и заради онези, които го закри-
ляха, и на които дължеше най-много.
Игуменът дядо Никола бе посветен в делата на Задругата, но не и повечето от пос-
лушниците. Така до него дойде чудесната новина, че Айваз Пехливан е бил пратен при
Аллах, а с наградата са купили няколко нови стада, които разпределят по верни на брат-
ството стопанства. За монасите новината беше, че само е намерен богат и щедър човек,
който им праща сто овце. В момента в обора имаше общо двеста глави, и дори така, той
бе препълнен. Още сто налагаха сериозна работа.
Всъщност, бяха сто овце – женски, и един коч.
Той се казваше „Айваз“. Това стана ясно като стадото се появи, с Манол начело му. В
помощ му бяха още трима овчари и две кучета.
– Значи теглихте ножа на Айваз Пехливан… – каза дядо Никола като се срещнаха.
– Ножът дойде като вече го бяхме свършили. Три пушкала в сърцето. – отвърна Ма-
нол.
– За да е сигурно…
– Да, за да е сигурно. Нямаше как в главата. Тя трябваше да е запазена, за да няма
съмнение чия е като я занесем в Пловдив. И драскотина нямаше по нея. – Явно ножът е
служил само за нея, и то накрая…
– Така стана…
– А кой го измисли това име на коча – „Айваз“…
– Трябваше да почетем човека, комуто дължим овцете… – каза Манол с лека усмивка.
– Да, така името му ще се помни, додето този коч опложда овцете и е господар на
стадото… – каза игуменът.
– Вие ако сте затруднени, дайте някоя овца и по селата тук. Хората добре гледат. Ще
си делите млякото после.
– Абе, ще пробваме ние, пък може и до там да стигнем…
– Как вървят другите дела, дядо Никола… – попита Манол, заинтересуван от напре-
дъка на Задругата тук.
– Вървят добре, ама тая война доста ни умори. Ама като за война, добре е…
– Тя свършва скоро. Русите ще бият. Голяма победа…
– Голяма победа за християните, ама много измъчено дойде. Толкова години. То и в
Русия е станало тежко от нея.
– Те хубавите неща понякога бавно стават. За да ни научи Дядо Господ да ги це-
ним… – каза Манол.
– Да, така е. Добре е, че такъв млад човек и без расо, мисли върху Дядо Господ…
– Дано като мине войната, султанът да въведе малко ред… – каза Манол, посочвайки
абсолютно уникалната ситуация, в която Задругата и Падишахът имаха общ враг – раз-
растващите се разбойнически чети, тормозещи и мюсюлмани, и християни, и дори по-
малки турски гарнизони.
– Като гледам как върви, друг султан ще е… – каза дядото.
– Няма да се задържи този. Голямо падане стана. Той запали войната, и такава за-
губа…

62
 – Ама и друг да е, да ти река, не виждам как ще се оправи с айдуците. Много са. То
това е султанската войска – половината от нея се връща тук, за да разбойничи.
– Ще е голям зор това, ако султанът не се справи. Много ще тегли народът, не можем
го опази навсякъде…
– Ако нито ние, нито султанът може да опази народа, той ще вземе нещата в свои
ръце… И българи, и турци ще се вдигнат, ще се въоръжат и ще се пазят.
Има ли вече такива работи да стават? – попита Манол, а игуменът би следвало да
знае, защото беше по-близо до областта.
– Тук при нас още не много, ама другаде вече се случва. На едно място две турски и
едно българско село са направили общи чети. И турците пазят българите да не им се
кара пашата, че носят пищови и пушки. Трябват им нашите здрави мъже.
– То това може и от полза да излезе. Ако султанът разреши да се въоръжи народът…
– Той няма да разреши никога, ама колкото може спря разбойниците, толкова ще спре
и народа…
– Вие тук в манастира, остава и вие да накупите пушки… – каза шеговито Манол.
– Ще купим я, ще пазим дома на Господ… Вервай ми, Маноле, ако не се оправи тая
работа след войната, и манастирите ще станат крепости. И не само големите, а и мал-
ките…
– Чакай да видим мира. Може царицата да застави Падишаха да се грижи за христия-
ните. Тогава няма да ни оставя на разбойниците.
– Чакам де, чакам…
През това време овчарите и монасите вече бяха вкарали овцете, и техния коч Айваз
зад оградата.
– Събраха се! – извика един монах – Ще се оправим…
– Ще се оправите, стягайте се за още работа по пасищата. Ще се увеличи нормата на
всички…
Ама и ще има повече мляко и много агънца за Гергьовден… – отвърна монахът.
– Той Гергьовден е далече, сега се стягай само да пасеш повече…
– От харизани овце лошо никой не е видял… – окончателно отвърна монахът.
А Манол рече:
– Аз не мога много да стоя. Ще вървя. Чакат ме децата.
– Тя приказката за Айваз Пехливана вече е стигнала до тях. Ама ще чакат сам да им
разкажеш.
– Те само това чакат, едно момче искаше с мен да го взимам. Едно такова малко, то
ще гърми Пехливанина. – Буйни са децата, и ти беше такъв… – Ама май все по-буйни
стават.
То така вика всеки като порасне… – мъдро каза свещеникът – Всеки мисли, че но-
вото поколение е по-буйно и понепослушно. И е така от както свят светува. Ама все
същото е, само едните са млади, другите стари, и тия старите вече мислят като стари, и
затова младото им се вижда сприхаво…
– Ей, аз не съм още толкова стар… – каза Манол.
– Теб скоро трябва да те задомяваме, иначе ще те замонаша. И ще гониш овцете по
баира…
– Да бе да… Ще ме видиш ти в расо, само на сън…
– Видя те или не, това няма значение. Трябва да те задомяваме вече. Такива здрави и
силни бойци трябва да дадат деца. Следващите здрави и силни бойци…
– Ами тая работа, де да знам…

63
 – Гледай да знаеш, че иначе друг ще се захване – майки, лели, та дори аз…
И двамата от сърце се засмяха, прегърнаха се и се разделиха.

Забулената
– Писмото е на мястото си. Много е неподредена, вътре бяха поне дузина разхвърляни
писма… – каза Лоренцо – венецианският наемник, който и струваше колкото всички
досегашни турци, взети заедно.
– Така е по-добре. Князът ще намери писмото преди нея. – отвърна Забулената – Успя
ли да намериш другото?
– Късче от тази неповторима червена коса. Не може да я сбъркат с никоя друга. И
медальон, в който да стои – специална изработка от дон Петрино… – каза италианецът
и ги вдигна в ръката си. Но не ги даваше.
– Игрички ли ще играем сега?
– Цената се вдигна малко…
– Истински венецианец… – отвърна Забулената и извади една кама – А искаш ли това
в гърдите си. Дръжката е златна. Като ти го забия, ще имаш злато до сърцето си…
– Каква ужасна жена! Балканките нямате никакви чувства… – каза италианецът, но
изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото стреснат.
– Към такива като теб имаме само чувства, които ни карат да вадим камите… – каза
му тя.
– Нека не се караме. Какво толкова – още малко злато. Не забравяйте, че освен, че ще
ви дам медальона, ще пазя и тайната ви. А тайните за благородните особи са по-важни
от злато, имоти, титли и власт. Тайните са вашият свят…
– Добре, Лоренцо. Ще вземеш повече злато. Но ще си спечелиш опасен враг… – каза
тя и извади още една кесия. Подаде му я с ръкавица.
Той гледа внимателно, след това извади и своя една ръкавица, надяна я и хвана кеси-
ята.
– Имам толкова дами – врагове, че ще понеса още една… – отвърна Лоренцо и остави
косата с медальона.
Балканска дама да ти стане враг се преживява по-трудно от вашите глуповати ита-
лианки. Ако исках да те отровя, нямаше да стане по толкова жалък начин… – отвърна
тя, свали ръкавицата и добави – Дай кесията.
Онзи я подаде. Тя отри ръката си в нея, от всички страни.
– Страхлив глупак, махай се…
Стреснат, объркан и може би уплашен, той се поклони и каза:
– Винаги на вашите услуги, ако имате нужда да натопите още някоя девица в прелю-
бодеяние, Лоренцо е най-добрият…
Ръкавицата, страхът, отъркването на ръката. За хитрец като венецианеца се искаше
малко повече ум, за да го излъжеш. С несбъднатите подозрения объркваш предпазли-
востта му. И като не знае за какво да внимава, и мисли, че риск няма, тогава идва исти-
ната.
Забулената свали един от трите арбалета, които висяха на стената. Посипа стрелата
му с някаква течност.
Лоренцо излезе на вън и се качи на коня си. Първата стрела го уцели в гърба. Не го
уби, защото носеше ризница, но проникна до кръвта.
– Кучка мръсна… – извика той и се обърна.
64
 Глупава постъпка. Трябваше да подкара коня и да избяга. Сега гневът му изложи
предната му част на показ. Вторият арбалет прати стрелата си право в гърлото му. Той
се свлече от седлото.
Тя посипа третата стрела с течността и я прати за всеки случай. Още един път в гърба.
Пронизано гърло и две отровни остриета. Нямаше никакъв шанс.
Защо да правиш нещо с ръкавици като имаш арбалети под ръка. Глупав италианец.

15. Хасан Ага

Никакъв признак за засада или измама. Войниците добре огледаха мястото на сре-
щата, та и цялата околност. Нямаше начин точно там да ги изненадат. Може би пък
турчинът да бе избрал това място, именно за да им спечели доверието. Нямаше да се
наложи да чакат дълго.
Когато дойде, неговите хора направиха същото. И на свой ред се убедиха, че русите
не им готвят капан.
После се появи самият Хасан Ага – командирът на турската част, стояща насреща му.
Дълги месеци се надлъгваха, поубождаха, понякога удряха по-силно. Но като цяло бяха
равностойни. Което бе довело до взаимно уважение.
Без да губи време, агата се отправи направо към средата на откритата поляна, където
щеше да е идеална мишена за руските пушки. Разбира се, нощта бе донякъде прикритие,
но пък грееше доста ярка луна.
Гюнтер видя нещо познато у него. На тъмното не се различаваше добре, но му се
стори, че не за пръв път го вижда.
Съмненията му се разсеяха като чу гласа му.
– Мисля да отпратим войниците. – каза той – Аз оставам само с пищов и сабята.
Това бе същият онзи турчин, когото бяха пленили, после измъчваха, и който самият
Гюнтер спаси. Явно се бе издигнал. Точно като него. Може би това значеше, че има
качества. Но може и просто да бе случайност в хаоса на войната, точно както ставаше в
руската войска.
Пищов и сабя?
Гюнтер допускаше, че има и друго оръжие, но също така допускаше, че като бойно
умение значително превъзхожда турчина. Тази среща бе доста странна, и основната при-
чина да дойде бе любопитството. А може би – отегчението и умората от твърде дълго
проточилата се война. В такива моменти може да се сближиш с врага, та дори да ти е
приятен за разговор.
Отпрати и своите момчета, но всички бяха нащрек и готови с оръжията.
Щом се отдалечиха така, че да не могат да чуят разговора, Хасан Ага започна. Ло-
гично бе това – той бе отправил поканата:
– Като разбрах кой си, си спомних, и затова те извиках. Дължа ти живота си, сега ще
ти се отплатя… – Как разбра кой съм?
– Това лице не може да остане тайна, прекосява мълвата за него дори военната ли-
ния…
– Запомнил си от онзи разпит ужасното ми лице, забравил си другото…
– Помня всичко. Но ужасното ти лице спаси ужасната ми душа, затова е време да
разплатим дълговете…
– Командващите от двете страни рядко се срещат. После започват слухове, някои сти-
гат и на високо. Тези срещи не винаги са разумна идея. – каза Гюнтер.
65
 – А тази война, която толкова време продължава вече, разумна ли ти изглежда…?
Гюнтер усети, че има разумна мисъл у този човек, за разлика от у самата война.
– Тази война се превръща в безсмислица. Не знаем защо я водим вече… – повтори.
– За царицата не е безсмислица. Шансовете да я спечели са на нейна страна… – от-
върна Гюнтер.
Аз не за царици и султани говоря. За нас – тия дето воюваме. То за султана още от
началото всичко беше безсмислица. Той не знае за какво воюва. В най-добрия случай –
при победа, щеше да запази положението от преди войната. Голяма глупост стори Па-
дишахът, а ние му вярвахме. Наистина мнозина му вярвахме като започна това…
– За тия дето воюват, войната винаги е загуба… – каза древната военна мъдрост, из-
вестна още от началото на света.
– Баш така си, французино, баш така. И то затова нашите хора все по-масово бягат…
Гюнтер се усмихна:
И на нашите им е до гуша дошло, ама няма къде да избягат. В Русия ги чака здравата
ръка на императрицата. При вас май не е така…
– Не е така. При нас няма власт в половината империя. Султанът се е скрил в Стамбул
и се моли на Аллах, да не му теглят ножа приближените му. Из провинцията дерибейс-
тват местни аги и паши, а където те не го правят, са разбойници. Няма кой и да помисли
да търси някой избягал войник. Те са хиляди, всичкото това айдуци са такива…
– Значи твоите хора имат избор, а моите – не… Може и затова да спечелим войната.
Ако вашата армия се разбяга, ние ще спечелим…
Знаеш ли колко ме интересува кой ще спечели? Вече не ме интересува. Имам вся-
какви почести и награди за героизъм, и не ми трябват. Не ми трябва и победа дори.
Искам да хвърля всичко…
– Да се надяваме скоро и това да се случи… – каза Гюнтер.
Тук турчинът се усмихна, свали чалмата си, което не бе много по устав, но кой ли се
интересуваше от това.
– За мен свърши, брате. За мен свърши.
Тук съм, за да ти кажа това…
– Свърши? И защо на мен ще казваш?
– Защото „свърши“ значи и нещо друго да започне. И за него ми трябваш ти.
– Доста объркано говориш. Не те разбирам съвсем…
Хасан Ага се приближи, за да му прошепне, сякаш се съмняваше, че все пак думите
могат да отделят до отдалечените войници.
– Време е, брате – отново ползва тази дума – Време е да помислим за себе си. И ще ти
кажа какво съм наумил. Нали знаеш ония три села малко встрани от лагера ни. Дето ние
ги пазим….
– Да, там са се събрали мюсюлманите от всички села в околността…
– А християните се събраха при вас…
– Как по друг начин да стане…
– Няма значение как е станало. Сега да ти река – ще ти кажа кога в това третото село
няма да има нито един от хората ми, нито пък по пътя до там. И да знаеш – доста имане
има, там са и по-богатите бегълци. И има и млади фусти – поне трийсет. Млади непи-
пани… Какво мислиш, а…
Гюнтер се изненада от идеята. Първоначално помисли, че е опит за клопка, но после
се сети, че там точно засада нямаше как да направят, всичко бе прекалено открито.

66
 – Не те разбирам много. Какво искаш да сториш, ако моите войници са там? Нямаш
никаква позиция, и никакво преимущество. Не можеш да ни подмамиш…
– Не разбираш, ама ще разбереш. Ето – на доверие, дори без да съм сигурен ще от-
върнеш ли, казвам ти кога ще е свободно там. Никой от моите няма да е наблизо. Пра-
вете каквото искате. А ако ви се услади – после може да ми дадеш ти едно от твоите
села. И моите мъже да видят хубаво от войната…
За това ли ме извика? За да станем разбойници, и да плячкосваме мирното населе-
ние? – попита донякъде ядосан Гюнтер, но сам усещаше, че не е много гневен.
– Дълго съм го мислил, французино, и ти ще го премислиш. Няма кяр, няма файда в
тая война. Пък може и утре един друг да се убием. Няма друг смисъл за нас, освен да
обърнем войната на плячка. Те това татарите и разни като тях отдавна са го открили…
– Искаш да ми дадеш да ограбя едно село, и то понеже е от мюсюлмани, царицата
няма и да пита дори. А войниците ми ще понапълнят кесиите си.
– Няма да са само кесиите. И душите си ще напълнят с фустичките…
– А селото не е военен лагер, и дори не си длъжен да го пазиш…
– Нямам такова нареждане от султана. Те се събраха в това село, защото е близо до
лагера ни, и изглежда безопасно.
– То си е безопасно, ако не предадеш тези хора.
– Те не са ми войници, какво да ги предам? Не съм ги карал да стоят там. Но ако мога
да ги продам за твоето село…
– Християни непрекъснато страдат от вас. Още едно село едва ли някой ще забе-
лежи…
– Те и мюсюлмани непрекъснато страдат от вас… – доволно каза турчинът и се об-
легна назад.
Това е престъпление – и пред властта, и пред Бога, и пред твоя Аллах…
– А ти друго, освен престъпление в тая война видял ли си?
Гюнтер се замисли. Идеята изглеждаше чудовищна, но това което го плашеше повече,
е че отвътре нищо у него не я отхвърляше. И той се бе превърнал в бездушно чудовище,
войната го бе направила безразличен точно като тоя турчин.
– Правилно е да кажеш, че ще „предам“ селото, а че ще го „продам“. Село за село.
Злато и фусти за войската, и ние малко живот да видим. И никой няма да ни барне
после… – добави Хасан Ага.
– Всякакви неща съм правил на война, ама такава търговия до сега – не…
И да не загрееш сега, след месец-два ще загрееш. Аз го прозрях и това ми е отпла-
тата, за дето ме спаси. Ще те направя богат. Сега не си сигурен, ама ще дойдеш на моето.
А и помисли, ако още три или четири години царицата и султанът така да ни държат
тук, и нищо да не се случва?
– Не знам. Трябва да сме хора все пак. Остави парите, ами като пусна тия мъже там,
ще разсипем съдбите на много народ…
– Ами то от където войска мине, така става. Така е било, и винаги ще бъде. Гледай, че и
в християнските села се случва да пищят от русите. Па и при нас се случва мюсюлманки
да пищят от нас. Какво да правиш – мъже вървят, мъжът си иска мъжкото и дълго време
не може без нищо…
– Вярно е това. Мине ли войска от някъде, всички пазят момичетата, дори войската
да е своя…
– Няма своя или твоя войска. Войската е изметта на държавата, изпаднали мъже, ко-
ито са като разгонен добитък. Само дето я няма женската част от добитъка…

67
 – Е, то пък оставаше да помъкнем и жените и дъщерите на война… – иронично каза
Гюнтер, но предпочете да не говори за неговите „готвачки“. Бе решил да ги изгони, но
първом ги задържа месец, после още малко, после много добре се вписаха в налагането
на дисциплината, и накрая просто останаха. Под надзора на доктора, но останаха… – Е,
като ги няма, каквото свари мъжкият добитък, това… – колкото цинично, толкова
смешно, и толкова вярно, изказа реалността турчинът.
Но на Гюнтер му бе трудно да приеме предложението, ако и да не виждаше никаква
опасност нито за себе си, нито за бойците си. Ще минат ден-два, ще намери „шпионин“
да им снесе сведения, после ще овършеят селото. А разместването на постовете, за да
отстъпи своето село, никой нямаше и да го мисли. Едно единствено зрънце на съвест,
останало някъде там дълбоко в него се бореше, но сам усещаше, че силата му се губи.
Войната бе убила и съвест, и морал, бе убила вече душата му. Не остана в какво да вярва
и за какво да се бори. И сам усещаше, че съпротивата няма да е дълга. А ако търговията
се окажеше успешна, тогава…
– То ако тая работа стане, не ми се мисли какво още ще измислиш после… – каза
той. – Пълно е навсякъде със села, колони от бягащ народ, имане, млади жени…
– Няма аз да го измислям, ти вече го измисли… – и турчинът се разсмя с глас…
Подир малко се разделиха, без да се разберат. Гюнтер удържа още две недели, а после
той проводи пратеник да вика Хасан Ага на нова среща…

Житието
Защо има войни? И аз много воювах, додето бях млад, пък и не толкова. И много зло
видях, и много зло сам сторих. Няма добра война. Всяка война е зло.
Ако не си бил на война, не знаеш, ама ако си бил – знаеш повече отколкото ти се
иска.
Войната отстрани, е едни царства се бият за нещо – земя, слава, признание,
злато…
Войната отвътре е само кръв и сълзи. От войната не печелят победилите войници,
защото много от тях са мъртви. От войната не печелят победените – защото и там
много мъртви, ама идва и позорът. От войната не печелят дори земите, дето те пос-
рещат като освободител. Защото където войска мине, трева не никне.
Във войната войниците озверяват. И не гледат свое или чуждо. Във война мирните
хора пазят децата си от врага, и двойно – от войниците на своя цар. Защото ако ли
си помислиш, че твоят цар ще те пази, горко ще плачеш, когато ти отмъкнат дъще-
рята и насилят жената. Твоят цар може да е твой, ама във война ти срещаш не царя,
а изтощената му, уплашена и мръсна войска. Всяка войска е изтощена, уплашена и
мръсна.
Войната превръща хората в зверове, а един звяр не подбира дивеча дали е свой или
чужд. Във войната хората влизат различни, а излизат еднакви – подивели, побъркали
се умове.
Жестокостта и кръвта сломяват всичко. Ако вчера сте си говорили с твоя другар,
а на утре-ден го видиш набучен на кол, какво би станало с теб? А какво би станало
като намериш нов другар, и за един миг вражеска сабя му отсече главата?
Колкото повече оцелееш, и твоята глава е още на раменете ти, толкова повече се
побъркваш. И толкова по-малко разбираш защо други такива като теб, които не те

68
познават, искат да ти теглят ножа. А и те не разбират защо ти искаш да им го
теглиш.
Във войната щастливите губят главите си от сабя. Нещастните губят главите си
като от тях изчезва разсъдъкът. Във войната никой не остава с глава. Тия дето не ги
стигне острието, вътре в тях няма нищо.
Но защо са тези войни? Защо е тази лудост? Защо оцелелите и разказали какво е
било, не могат да променят човека?
Ще ви река защо. Защото светът е даден на Дявола, а войната е най-висшето му
творение. Този свят е греховен, спасение има само след него. Това е адът, в който
властва Лукавия. Аз не знам защо Всевишният го позволява, може пък тук да сме все
грешници и затворници някакви. И да търпим наказанието си, за нещо, сторено срещу
Бог. А Дяволът е неговият надзирател. Аз не знам защо. Но съм сигурен, че светът
принадлежи на Дявола.
И когато поискаш нещо от Дявола, той ти го дава. Колкото е по-лошо, толкова
повече ще ти даде. Дяволът живее от лошото. Обаче за всяко нещо, дето ти дава,
той иска да му платиш. И то да платиш преди това.
Животът погубен и кръвопролитията са цената на Дявола. Тя първом трябва да се
плати, след това ще получиш исканото.
И ако попиташ, а загубилият какво получава? Победителят получава нещо, а дру-
гия?
Тогава ще ти кажа, че получава онзи, който плати по-висока цена на Нечестивия.
Ето затова я има войната – за да се надпреварваме помежду си кой повече злина ще
стори, и да получи наградата от Дявола.
И той така е наредил нещата, че войната да е неизбежна. Всяка империя се надига
чрез война. Турците не са местни. Те са дошли чрез война и много кръв. Били са щедри
към Дявола. И руската царица не е местна. И тя идва тук с война. Да, тя казва – идвам
да изгоня турците, дето също с война са дошли. Идвам да освободя християните. И е
права. Тя това прави. Ама не би ли могло християните да получат свобода, без война?
Не, не би могло, защото Дяволът така е наредил работите. Всяка промяна става
след война, никой няма мъдрост да отстъпи и да бъде справедлив към тия под него.
Всеки се смята за избран и, че правото е с него. И всеки вярва, че воюва за своя Бог.
Едните за Исус, другите – за Мохамед.
Ама и едните, и другите се бият за Дявола.
Ако искат да победят Дявола, трябва да не се бият. Само тогава той няма да има
тяхната омраза, от която да живее. Кой обаче разбира това…
Разбрах го аз, Исмаил Бей, но след като пролях толкова кръв, че и внуците ми да
бъдат прокълнати. Аз и нищо повече да не правя, съм нахранил Дявола, все едно съм
живял десет живота. Дяволът не е загубил от мен, сега сигурно стои някъде и ми се
надсмива. Той си е взел своето, а аз се осъзнах твърде късно…
И тая работа ще продължи. Защото людете нямат мъдрост да разберат. И след
сто години няма да имат, и след хиляда. Войната е ужасно нещо, всички плащат жес-
токо за нея. Но без нея нищо не се променя. Робът ще си остане роб. Гяурът ще си
остане по-долен и от роб. Пашата ще си остане паша. Султанът ще си остане сул-
тан.
И несправедливостта ще тържествува…
Дяволът е изкусен в това да направи, така щото единственият шанс за справедли-
вост, който виждаме, да е войната. Той е заслепил господарите да не проумеят сами

69
да освободят робите. Той е заслепил и робите да не проумеят, че след войната ще
дойдат други господари. А няма да дойде свобода.
Защото господарите са нужни на Дявола, за да потискат свободата, а робите са
нужни – за да се борят за нея. И всичко да води до война. Дойде ли свободата, ще из-
чезне войната, а Дяволът ще остане гладен.
Аз не знам като се отказах от войната, и като искам да бъда добър и справедлив,
дали добро правя. Султанът си е султан, гяурите са си гяури. Един Исмаил Бей ще
живее един живот, а после – пак господари и роби, и пак Дяволът ще се смее последен.
Аз не знам има ли друг изход за роба, освен война. Знам само, че като нанижеш на
острието си човек, той крещи и го боли. И няма значение дали е господар или роб.
Всички крещят. А като нанижеш много хора, разбираш че след това те вече не са
господари или роби. Стават едни и същи – мъртъвци…

16. Звукът на идния миг

Момчетата отново стояха две по две едно срещу друго, и се дебнеха. Но едното беше
с превръзка на очите, а другото – не. В един миг това виждащото прави нещо и посяга
на другото. Онова реагира, и понякога улавя удара, друг път отнася плесника. После се
сменят.
– Не така! Не беше каквото трябва… – каза Манол, застанал до две от децата – Ти му
хвана ръката, ама не защото я предугади, а защото си по-бърз от него, и това е стария
бой на сляпо. Повтаряй пак…
И те повториха, и потретиха, и така имаше дълги седмици да повтарят, за да усвоят
знанието.
Боят на сляпо го бяха изучили преди години. Един воин трябва да може да се бие на
тъмно като не разчита на очите си. Защото никой никога не знае в какви условия ще те
свари врагът. Боят на сляпо е да слушаш внимателно и по звуците от движение на ръце
и крака, на саби и тояги, да усещаш къде идва ударът и да го избегнеш. После ти да
нанесеш свой. В боя на сляпо има и някои странни моменти. Например – по-бавният
удар е по-сигурен. Защото бързото движение винаги издава звук – дори само от разцеп-
ването на въздуха. А бавният удар е по-тих. На тъмно, и срещу обучен боец, трябва да
удряш бавно и да се браниш бързо.
Но това бе стандартното бойно изкуство. Сега учеха предвиждане на бъдещето. След
езика на погледа, идваше езикът на звуците.
Човешкото тяло издаваше звуци. Много тихи, но ги имаше. Те също, както примиг-
ванията на клепача или треперенето на окото, издаваха. За да усвоиш това се изискваше
изключителен слух, но и много ясно да отделиш всички други случайни шумове от из-
дайническия.
Предвиждането на бъдещето бе несигурна работа. Не винаги бе възможно. Не винаги
ще се появи звук или потрепване. Но боецът трябва, ако се появи, да не изпусне този
миг. Това е мигът на победата му. Изпуснеш ли го, губиш огромно предимство и става
битка между равностойни съперници.
Манол отиде при други две момчета. При тях всичко приличаше на танц – бавно и
плавно. Едното съвсем леко се движеше, а другото винаги го улавяше. И като се сме-
ниха – пак така. Все едно танцуваха в идеален синхрон. Привидно, всичко ставаше тол-
кова лесно, защото просто движенията бяха по-бавни. Как няма да хванеш тази бавна

70
ръка. Но момчето, което ловеше, беше с превръзка. А бавната ръка не издава звук, поне
не силен.
– Много добре! – похвали ги Манол – Много добре. Вие двамата сте най-добрите в
слухтенето…
Всяко дете си имаше своя талант. Тези изоставаха другаде, но в това бяха се откъс-
нали далеч напред. Но само с едно войник не се ставаше. Трябваше да умееш и да слух-
тиш, и да дебнеш погледи, и да правиш всичко друго. Не можеш да знаеш кой знак ще
издаде врага и ще го предостави на милостта ти. Манол отиде при учителя поп Стойко.
Той не беше боец. Беше дошъл тук да им чете Светото писание. Но за малко го бяха
оставили да надзирава момчетата.
– Как вървят Божиите дела? – попита го той.
– Дядо Боже си знае най-добре. Ние си гледаме земните дела…
– Има ли нови вести от Рила?
– Има. Исмаил Бей е полудял. Предатели убили най-верния му за злато. После избя-
гали. Обявил е награди за главите им – по двеста гроша.
– Не му липсва щедрост. Ако можехме някак да съхраним главите, сега да вземем и
този откуп… – каза Манол.
– При друг ще стане, ама беят е умен. Ще разбере, че глава е държана в сол дълго
време. Бихме могли да му продадем главите, само ако не ги бяхме отсекли, заедно с тая
на Айваз Пехливан. – каза попът.
– Ще минем и без тия грошове…
– Мани ти грошовете за мъжете. Беят е обявил и по 100 гроша за жените на предате-
лите, и дори по петдесет за дете. Ще им свети маслото за назидание.
– Ние ги предупредихме, те избягаха… – каза Манол.
– Не са избягали далеч. Къде ще идат жени и деца далеч. Рано или късно някой от тия
разбойници, дето стават все повече, ще ги намери.
– Не можехме да не убием Айваз Пехливан. А ако не бяхме натопили тия двамата,
Исмаил Бей щеше да изгори цялото село. Поне спасихме българите.
– Ще опитаме да спасим и тия клетници… – каза Стойко – Исмаил Бей има врагове.
Много го мразят други турци, за това, че се е издигнал и не зачита султана. Завиждат
му. Подкупихме един такъв – край Одрин живее, да прибере семействата. Даже ще му
помогнем да се изтъкне в Стамбул как пази правоверните от развилнелия се бей. С наши
хора ще проводим негово писмо до някой везир.
– Задругата се грижи и за турците… – почти с гордост каза Манол.
Не за всички, ама там дето ние сме надробили нещо, не трябва да страдат хора.
Трябва да опазим чисти душите си, защото те са в основата на верността ни към Задру-
гата. Омърсим ли душите си, всички изпитания и проверки ще идат по дяволите. Нищо
не руши така както мръсната душа…
– Така е. Сигурно Господ четири века ни пази, заради чистите души… – съгласи се
Манол.
Попът реши да смени разговора:
– Как са момчетата? Нали знаеш, аз тук съм само да ги плаша, нищо не разбирам…
– Напредват. Това със звуците на идващия миг е много трудно. Ама колко още по-
трудни неща има…
– Може ли и аз при тях? – попита Стойко – да науча някоя хватка, та и да предугаждам
бъдещето.
Манол се усмихна:

71
 – Де да можеше… Тия работи или стават докато си млад, или не стават. Детето гла-
вата му попива всичко, умът е чист, тялото здраво. Само тогава можеш го обучи на та-
кива неща. Като остарее, каквото е научило, това е…
– Е, значи аз оставам стар и непохватен, ще ме бият всички…
– Ти носи винаги някой пищов и някоя кама, пък няма да са баш всички да те бият… –
отвърна на шега най-добрият стрелец в Задругата.
– Ти май отдавна не си правил това, дето най-много обичаш… – каза Стойко.
Така е, все други работи. От оня изстрел по немеца, дето щеше да съсече царицата,
друга такава работа не съм имал. Това с Айваз Пехливан беше детска игра. От двайсет
стъпки го опукахме…
– Може като се видиш свободен, да застанеш на някой проход. И като мине от там
някоя турска чета разбойници, да гърмиш. – каза Стойко.
– Може да. Гърмиш и бягаш. Другата седмица пак…
– Така за година, ще убиеш петдесет разбойници…
– Може и повече – ако успея да гръмна два пъти…
– Трябва да го предложим на Велко. Малко по малко така да чистим България.
– Няма голям смисъл това. Айдуците са хиляди. И още нови идват.
– Да, лоши времена идват с края на войната…
– Звучи смешно, ама е ужасно. Краят на войната да води лоши времена…
– Такава била ориста на народа ни. Какво ли не видя в това робство, какво ли не по-
несе. Сега и това – свършва войната, идват войниците като грабители и убийци… – фи-
лософски заключи Стойко.
След малко Манол стана и отиде пак при децата. Двете плавни момчета продължаваха
танца си.
– Вие двамата много добре усвоихте това. Ще ви дам награда – истинска бойна за-
дача…
Истинска? – възкликна едното дете – Кой турчин трябва да убием?
– Няма да убивате никого. Ще дойдете с мен по селата, дето учим народа да играе
хора. Ще надигравате селските деца…
– Хора? – с огромно разочарование каза другото момче – Ние сме войници…
– Работата на монаха-воин не е само да убива. Има и други задачи, дето са важни.
Хората са важни, защото учим народа на основните бойни движения. Утре като дойде
някой разбойник, може това да спаси много животи…
– Не е ли по-добре да ни пратиш да убием разбойниците? – попита първото момче.
– Как ще убиеш всички разбойници, как ще опазиш всяко село? Как ще знаеш кога
къде ще нападнат? – попита Манол. И после добави – Трябва да научим народа сам да
се пази, и във всяко село да има мъже, които да победят айдуците. Затова да показваш
на хлапетата хора е по-важна задача от тая дето убихме Айваз Пехливана.
Двамата отличници не останаха много въодушевени, още време им трябваше да по-
мъдреят и да разберат, че войната е изкуство на много и различни дела, а не само на
битки. Но пък им дадоха първа истинска задача, което за тяхната възраст бе изумителна
награда. Един от сто така получаваше. Щяха да им завиждат всички, и като се върнат да
са герои.

72
 17. Селото
Всичко се случи, точно както Хасан Ага бе предвидил. Войниците тихо нахлуха в
селото и като заеха всички важни позиции, влязоха и в къщите. Замисълът за грабежа
бе прост – под ножа всичко мъжко, което може да окаже съпротива. Влязоха озверелите
и отегчени войници, но не заради мъжкото, а за да проправят пътя към женското. Про-
низваха мъжете още както спяха, съсичаха ги със саби, а като се вдигна врява и се раз-
несоха писъци – извадиха и пищовите. Нямаше нужда да пазят тихо.
Работата стана доста бързо и почти всички мъже бяха избити, а малцина се оказаха
вързани.
След това извадиха напред жените и един от русите каза:
– Така сега, който има злато, ще живее и няма да го пипаме. Който няма – първо ей
тия мъже минават, после и ей тая жена за последно – и показа окървавената си сабя.
Това бе друг руснак, не Гюнтер, който макар да прие договорката с Хасан Ага, му бе
противно лично да се включи. Щеше да вземе единствено лъвския си пай от плячката.
И нямаше да се възползва от жените.
Самите те – уплашени и ревящи – къде от страх, къде от мъка по посечените си мъже,
не можеха да окажат никаква съпротива. Дадоха си всичко, та дори скритото под дре-
хите – от страх да не ги съблече някой да търси нещо.
Натрупа се нелошо имане. Хасан Ага не бе излъгал в нищо.
След като се събра, руснакът изрева:
– Хахаха, колко лесно стана. Господ ни обича. А щом ни обича, сега и сладкото да
опитаме…
Ужасът изпълни очите на жените, те уплашено прегърнаха дъщерите си, но само за
да е болката по-голяма, когато им ги изтръгнат.
Всяка една човешка първичност бе отприщена в тази нощ. То какво ли човешко остава
у човек, принуден с години да живее като скот, в името на владенията и могъществото
на някакви хора – далеч горе, тънещи в охолство. Много съдби бяха разбити, много от
тези клети създания щяха да се самоубият на утре-ден, или малко по-натам.
Но това не интересуваше добитъка. Той се интересуваше само да има какво да пасе и
как да утоли първобитното у себе си.
Накрая руснакът се подигра за последно:
– Не се плашете от каквото стана, ще бъдете отмъстени! Скоро Хасан Ага ще поведе
своите ятагани срещу християнските жени! Няма да е неразплатено това, дето стана
тук…
И прибраха парите и ценности, и заминаха. Останаха само страданието и плачът.
Какво друго да роди една война, освен страдание и плач…
Подир два дни същото се случи и от другата страна. Турците получиха своята отплата
и напълниха и кесии, и души… Напълниха ги с грехове, ама не усетиха от това да ги
боли…
Гюнтер, без да си мръдне пръста, без да убие дори един турчин, и да насили дори една
мюсюлманка, усети в ръцете си полагащите му се три кесии, пълни до горе. И на него
му стана добре…

73
 Забулената
Малката бе останала сама в стаята си. Всички други тичаха напред-назад да подготвят
сватбата.
Тя влезе.
Малката се обърна и лицето и засия. Сините и очи се навлажниха. Дългата и гарваново
черна коса беше идеално сресана.
– Како! – извика момичето, втурна се и я прегърна. – Како, благодаря ти, само ти вяр-
ваше…
– Аз, и Бог вярвахме, и стана… – отвърна по-възрастната.
– Не е Бог! Ти го направи, ти спаси Матео и сърцата ни! Благодаря ти, Како…
– Не съм направила нищо друго, освен да се моля за теб, дете мое…
– Винаги ще те помня. Дори в далечен Рим, никога няма да те забравя!
– След като се обичате с Матео, така трябваше да стане… – каза възрастната. За Бог
е важно сърцата да се обичат, а не дали момчето е с по-голям произход от момичето.
Това сигурно бе важно за Бог, но не би се случило, ако не бяха открили едно любовно
писмо в стаята на съперницата, която бе с далеч по-висока титла от Малката. То и бъл-
гарските титли вече какво ли значеха – титли на отминало време, без царство. Подир
това бяха открили медальона на червенокосата с част от косата и у граф Сорено. Повече
никой не търси нищо друго, а опитите за възражения и обяснения само влошиха поло-
жението.
– Матео щеше да изпълни волята на баща си и да се ожени за нея, без да я обича. И
моето и неговото сърце щяха да бъдат разбити… – каза Малката.
– Сега това няма да стане. А ако ме обичаш, искам да те помоля за нещо много
дребно…
– Всичко за теб, Како…
Възрастната извади една кутийка, отвори я и вътре имаше малко кръстче. – Това е
последният ми подарък за теб. Искам само да го пазиш и да запомниш нещо…
– Какво е това? Талисман? Нещо, което ще ме пази…
– Много повече е, но не за теб. Искам само да го пазиш, да го предадеш на който
трябва, като му дойде времето, и да запомниш едни думи…
– Разбира се, Како! Ти ми даде Матео, аз ще пазя твоето кръстче…
– То не е мое. То е твое. Сега повтаряй и помни тия думи…

18. Ридото
Доста пари изкараха от Ридото. Но времената се меняха и изкуството бе ти самият да
сториш неизбежното, което щеше да стане и без теб. Тогава можеш дори да спечелиш.
Европа бе порочно общество. Тя затъваше все повече в пороците си, а християнството
губеше влияние, заедно със своя папа. Хората не вярваха в Бог, сякаш можеха да живеят
без Бог. Това неизбежно щеше да им донесе много страдания. Защото Бог беше не
просто една Библия и икони, пред които да се молиш. Бог бе мъдрост, която да следваш,
и ако го правиш – животът ти ще върви по-добре.
Но за човека бе присъщо да забравя дългосрочните ценности, в името на краткосроч-
ните. Затова и Европа бе изпълнена с пороци, а от пороците се правят най-добрите пе-
чалби.
74
 Ридото бе място на разврат и залагания, които носеха солидни приходи в хазната на
Венецианската република. Тази привидно държавна дейност обаче, отдавна бе минала
в ръцете на търговци, евреи и всякакви други, желаещи да изкарат пари от игрите на
късмета. В игрите на късмета печели само онзи, който ги организира, другите са глупа-
вите съзнания, получаващи предимно илюзии.
Задругата също имаше малък дял в тази тъмна работа, и бе изкарала хиляди в злато за
повече от един век, откакто съществуваше самото Ридото. Но сега Задругата първа се
бе усетила, че нещо ще се случи. Надигаше се моралистки ропот във Венеция. Случваха
се и такива работи, всяко общество имаше съпротивителни сили, които от време на
време опитваха да обърнат вредната посока. Понякога успяваха, друг път – не.
– Предложението ви е най-странното, което съм чувал. За пръв път някой ми предлага
подкуп, за да направя нещо добро за народа. – каза Джорджо Писани – реформатор,
който имаше все по-голямо влияние не само в политиката, но и сред народа на Репуб-
ликата.
– Това не е подкуп. Предлагаме да купим Ридото, след като гласувате прекратяването
на порока. Мястото е добро, ще спечелим от него… – отвърна му Велко, влязъл отново
в ролята на Езра.
– Какво ще спечелите? За нищо не става. Това място е прокълнато. Толкова време
пороци. Вие предлагате цена, която изглежда като върхова глупост. А евреите не правят
глупости. Това съм се убедил…
– Значи няма защо да се тревожите. Просто прокарайте гласуването по-бързо, след
което съветът ще получи пари за това непотребно място. А вие ще сте посредник по
сделката… С всичко, което ви се полага.
– Знаете ли колко време не мога да затворя тази дупка? От поне десет години опитвам.
И някой все подкупва достатъчно хора, за да не стане? – каза Писани.
Велко много добре знаеше, защото бе един от тия, дето бяха давали подкупите. Но
сега интересите бяха други.
– Знам! Това е една от най-срамните дейност в процъфтяващата република.
Тази корупция ще стори това, дето султанът не можа – ще ни затрие.
– Кажете направо – за какво ви е тази земя, и защо искате да затворите по-бързо Ри-
дото…
Би ли могъл да му каже? Разбира се, че не. Земята им трябваше, за да предотвратят
напълно повторно отваряне. Днес гласуваха едно, утре – друго. Но ако някой държеше
земята и мястото, където всички очакваха нещо да се случи – мястото спечелило си вече
славата с някакво минало, тогава този някой можеше да забави всяко бъдещо отваряне.
Тази власт би била по-голяма от на Съвета.
Задругата вече се бе подготвила за промените. Бяха се наговорили с няколко други
местни клана да си поделят териториите за нелегални залагания. И лъвският пай – над
четвърт от всичко, щеше да е у тях. Като забраниш порока, той не изчезва. Просто става
таен. А в тайните пороци, печалбите понякога са дори повече.
Съвсем очевидно бе, че предстоящият доминиращ фактор в незаконните залагания,
трябваше да се подсигури срещу ново отваряне на законна игрална зала. А Ридото бе не
просто игрална зала. Това бе легенда за цяла Европа. То бе символ.
Със символ можеш лесно да направиш нещо. Без символ – едва ли.
Разбира се, как би могъл да му каже, че иска да гарантира, че няма да има конкуренция
на незаконната им дейност…

75
 – Порокът няма да изчезне… – каза Велко – Ридото не е само залагания. Там е пълно
и с женска плът, и с вино, и с опиум. Който държи мястото, ще държи тези печалби.
– И все пак, това не оправдава такава цена. Твърде висока е…
– Точно това е най-ценното и. Твърде висока е. Затова няма да има други канди-
дати… – отвърна Велко.
– Но за колко време ще си върнете парите? Ще ви трябват поне петнайсет години,
дори всички жени за продан, да станат ваши.
– Може и това да ме урежда. Аз не бързам… А и имам някои идеи за по-къс срок…
Писани се замисли. Не би бил толкова високо, ако бе глупав. Имаше нещо друго в
цялата работа, но не разбираше какво. Но едно бе сигурно – с подкрепата на този богат
евреин, готов и веднага да откупи имота, съпротивата на промяната би била съкрушена.
Знаеше, че все още има желаещи залата да остане и се раздава злато на членове на Съ-
вета за това. При лош късмет, можеха да отложат гласуването с година или две. Но не и
сега.
Целта би била изпълнена. От толкова време се стремеше. Но не вярваше на евреите.
Имаше твърде много от тях в търговията в града, те я контролираха. Никога не можеш
да си сигурен какво точно предвиждат.
– Не ви вярвам много, но ще приема предложението ви. С едно условие…
– Разбира се…
– В договора за продажба ще впишем, че градът може да откупи обратно имота в срок
от десет години, като заплати същата цена. Така ако има нещо скрито, което не ми каз-
вате, ще имаме време да го открием…
– Предпазлив сте… – каза Велко.
– Длъжен съм просто да не съм глупак. Само глупак би приел веднага толкова изгодна
сделка.
– Добре, съгласен съм. Но при откупуването ще дължите и лихва за десетте години.
Не може да излезе, че съм ви дал заем за толкова време, без никаква лихва.
– Евреин… – усмихна се Писани.
– Това са правилата на честната търговия… – отвърна Велко.
– Едва ли ще се стигне до тази лихва. Особено ако се окаже, че не криете нищо от
мен…
– Значи се разбрахме. Откупуваме терена, веднага щом Съветът гласува. Вие ще ни
посочите ваш нотариус, който да получи посредническата такса…
– Разбрахме се… – каза венецианецът и му подаде ръката си. Стиснаха се здраво. Той
добави – А ако не излезе нищо друго, в дневника ми ще влезете като единствения евреин
загубил пари, за да стори добро дело за Републиката.
– Ще е забележителен запис в дневника… – каза Велко и си помисли, че всъщност
това щеше да е лъжа – той не бе евреин…

19. Горящият
Първом правеха всичко по отделно – русите нападаха мюсюлмански села, а турците –
християнски. Но после взеха да си вярват и започнаха заедно. Това бе от полза на русите,
защото повечето села бяха християнски и изглеждаше сякаш Хасан Ага ще спечели от
договорката. Постепенно направиха обща група от най-верните и на двамата и с нея
плячкосваха доста повече. Единствено дрехите сменяха – ако ще нападаш християни,
всички изглеждаха като турци, а при мюсюлманите – до един първи руснаци. Войната
76
наближаваше края си и скоро нямаше да има други битки, освен тези между превърна-
лите се в разбойници войници, и мирното население.
– Този вашият генерал, новият, скоро ще сложи край на агонията на всички ни... –
каза Хасан Ага, докато яздеха към един манастир, който бяха набелязали. Щеше да е
един от най-богатите им грабежи.
– Суворов... – отвърна Гюнтер.
– Няма такъв като него във войната. Различен е и от нашите, и от нашите военачал-
ници.
– Да, има много ум в него. И е млад още. До следващата война ще е стигнал много
нагоре.
– Ако не го задушат интригантите край вашата царица, в следващата война Аллах да
ни е на помощ. Ние такъв не можем извади. Не сме имали умен водач от сто години,
може и повече...
– Не върви на добре Османската империя. Не знае къде иска да иде и защо запали тази
война...
– Този война можеше само да се загуби, нямаше какво да спечелим. Глупав султан...
– Няма имате една приказка – „глупав султан няма“ – пошегува се Гюнтер – Ако е
глупав, бързо губи главата си.
– Няма глупав султан наистина. И този скоро ще я загуби... – прие шегата Хасан.
– А руската царица ще се укрепи...
– Едни печелят, други губят ... А ние плащаме всички сметки...
– Май и ние с теб ще сме сред печелившите ... – отвърна Гюнтер.
В резултат на грабежите, той вече бе натрупал малко състояние. Два пъти му се наложи
дори да ходи до един евреин във Влахия, за да остави парите. Той, от своя страна, ги
носеше във Виена и там трезорите доста бяха понабъбнали по време на войната. На
Хабсбургите им бе ясно от къде е това злато, но не задаваха въпроси. Всъщност Авст-
рийската империя се очертаваше като голям печеливш от войната – без да участва, по-
лучи територии само срещу заплахата да се включи на една или друга страна. Преди
няма и сто години, австрийците бяха основният враг на турците, водеха тежки войни и
дори породиха надежди у християните за свобода. След това обаче се отдръпнаха и за-
почнаха единствено да ловят печалби, докато другите се биеха. Това отвори шанса на
Русия да заеме мястото на основен приятел на християните в Османската империя. Кое
бе по-изгодно дългосрочно, не бе ясно – дали да обираш нещо по-малко без бой, или да
имаш моралното право винаги, когато ти е изгодно, да нападнеш. Русия определено пе-
челеше в този план, защото любовта на християнските народи непрекъснато растеше.
Независимо че всяка война носеше неизмерими страдания и на тях, благодарение на
такива като Гюнтер, а и не без неизбежното, описвано от народната памет като „да ти
мине во̀йска“ през селището.
– Вие като не е война, имате ли зор с християнските разбойници. Тия хайдути дето
крадат и убиват, ама се оправдават че го правят за да мъстят за народа. – попита Гюнтер,
спомнил си и своите мотиви да се озове в тази война. Може пък Хасан да можеше да го
насочи към тези изключителни бойци, които го изиграха в Петербург.
– Не е да нямаме. Хитри са тия – викат, че само турци нападат и евреи, гърци – вся-
какви, но не и гяурите българи. И се борили за свобода. Ама то парите повечето са точно
в турците и евреите. Те нападат тия дето имат злато, а не тия дето са поробили народа.
Обаче народът им вярва на приказките и дори им помага. Та имаме зор. – отговорът
очевидно не бе което търсеше, но си струваше да опита.

77
 – Мани това, и на запад е така – разбойниците се правят на закрилници на народа.
Помагат им бедняците дето няма какво да загубят. То си е част от измамната същност
на разбойничеството. Ама аз друго те питам – имате ли по-така разбойници. Дето са по-
добри от тия дето ги гонят. И се измъкват все.
– Има и таквиз. Ама да ти река, то и властта ни е слаба. Оставя ги на местните бейове,
дето нямат сила да ги преборят. А някои и се наговарят с тях. А сега след войната, вече
и бейове, и аги са айдуците. Няма разлика ...
– А те няма как да се водят закрилници на народа ...
– Няма как. Вече повечето разбойничестващи са турци – половината от султанската
армия стана на айдуци.
– Май и ние скоро там ще идем... – каза Гюнтер.
– Да, реши ли вече? – попита го турчинът за това дето му бе предложил – след войната
да го заведе на лесна плячка в незащителите владения на султана.
– Още не напълно, но натам мисля. Не ме блазнят ордените и грамотите на царицата.
Златото топли повече. А и съм намислил как да стане, та и да си запазя пътя за връщане...
– Я речи...
– Няма не е трудно – ще напиша писмо, че „освободителната“ и война е запалила в
сърцето ми огъня да се боря за християните. И след войната отивам при поробените,
които тя не я е успяла да спаси, за да ги браня от издевателствата на озлобените турци.
Хасан се ухили изпод турския си мустак, традиция при почти всички мъже от тази
вяра в империята:
– Ти направо истината и казваш. Ще станеш разбойник. А кой може да провери какво
си разбойничил.
– Няма как. А като се върна и с пари, заедно с ордените, ще взема и някое имение. Ще
стана направо дворянин...
– Хитър френски измамник си ти...
Наближиха манастира. Не бе защитен. Всичко мина доста лесно, не дадоха и една
жертва, избиха монасите, за да няма свидетели. Отведоха няколко здрави коня и добра
манастирска хазна. Плюс много вино и различни припаси от мазетата, които щяха да
продадат.
Нормален улов, малко под-очаквания.
Всъщност, понякога Гюнтер се замисляше каква лудост е да прекъснеш толкова жи-
воти, заради толкова малко пари. Но разбойничеството си имаше правила, а в днешно
време животът не бе много скъп. Всъщност, дори този на айдуците не струваше. Ако ли
се случеше да бъдат ограбени от други айдуци, чакаше ги същата съдба като монасите.
Гюнтер отдавна се бе пречупил и загубил човешкото у себе си. Но понякога нещо му
ставаше и оставаше поне да погребе изкланите. Така стана и този път.
– Вие вървете – каза той на Хасан – Аз ще ги оправя, и после идвам. А нали съм с
русите, ако дойде някой, ще кажа, че съм заварил това зло дело на разбойници и спася-
вам честта на убитите да не бъдат обругани.
– Твоя си работа, на твоя земя сме... Ние не можем остана. Тук сме врагът, а ти си
приятел...
И пришпори коня си.
– Първи приятел... – горчиво каза немецът-французин на руска служба, докато раз-
бойничеше над тези, които бе дошъл да освобождава. Каза го, когато нямаше кой, освен
него самия, да го чуе. И може би Господ. А дали изобщо имаше Господ? Тези, които
щеше да погребва, вече знаеха. За него оставаха само съмненията, засилващи се с всяка

78
нова злина, която му бе позволено да извърши. Каква ирония – въпросът за Бог се зада-
ваше от онзи, който се подиграваше с всичките му повели. От обсебена от самия Нечес-
тивец, душа...
Към трийсетина трупа бяха. На няколко места вече горяха огньове и вътре – всичко,
което не можеха да заграбят, се изгаряше. За да не остане дори троха за друг разбойник.
И те горяха всичко след себе си, и Хасан правеше същото.
Трийсетина трупа. За час-два ще се оправи, и дори ще има време да поспи.
Нещо в ляво хвана погледа му. Движение. Извади пищова и се обърна на там. Един
от труповете се влачеше. Явно някой не бе убит, а само пратен в несвяст, и сега се е
събудил. Добре че остана, ще го довърши. Но няма да хаби барута. Извади сабята.
Онзи мъчително и едва-едва се прибутваше по земята. Целият беше в кръв. На гърба
му личаха поне три удара с нож или сабя. Как изобщо бе жив? Щеше дори да прояви
милост, ако го довърши.
Забеляза го. Едва мърдаше, но погледът му беше жив. Продължи да пълзи. Къде оти-
ваше? Където и да бе тръгнал нямаше да стигне. Гюнтер понечи да го съсече. Но онзи…
вдигна ръка. Не да се предпази, не би могъл с ръка срещу сабя. Знакът бе по-скоро като
казваш „почакай“. Тоест бе приел съдбата си, само искаше малко време. Гюнтер се ог-
леда, не видя никаква заплаха наоколо. Може би някой друг бе останал жив. Но движе-
ние другаде не се забелязваше.
Живият труп продължи да върви. Право към… огъня.
Германецът вървеше след него – с обнажена сабя в едната ръка и пищов в другата.
Защо този човек отказваше милостта му, а избираше мъката? Едва ли щеше да изкара
повече от час.
Накрая стигна в огъня влезе направо в него – така както си беше. Разрови с голи окър-
вавени ръце жарта и въздухът се изпълни с миризма на изгорено човешко месо. След
малко тази миризма и без това щеше да дойде, когато Гюнтер запалеше кладата. Но сега
този сам се хвърли в огъня. Пламъците го обхванаха, но това бе едно от по-малките
огнища. Рови няколко мига, и набара някакъв кожен вързоп. Прогорял на места.
Но не го извади целия, а насред огъня, сякаш не усещаше изгарянето, го отвори и за-
почна да рови. След малко намери нищо – не напълно изгоряла хартия – приличаше на
писмо. Може би с последни сили го хвърли извън огъня, след което падна по гръб це-
лия връз него.
Това бе собствената му клада, която бе избрал. Не мръдна повече, но Гюнтер го виж-
даше да диша. Явно нямаше друга цел, освен да извади писмото от пламъците.
Отиде и с един удар на сабята отдели главата от тялото. Нямаше нужда този клетник
да страда, изгаряйки жив.
След това взе писмото. Част от него бе унищожена. Очевидно представляваше ня-
каква рисунка отгоре, а отдолу текст. Рисунката бе неузнаваема. Само две чертички от
долу и от дясно бяха останали, сърцевината я нямаше.
Текстът бе запазен. Бе написан с букви подобни на руските, които бе научил, докато
бе в Петербург. Но малко по-различни, изглеждаха по-стари. Самият документ изглеж-
даше доста стар. Гюнтер знаеше, че понякога в подобни документи се съдържаха важни
работи, а ако имаш късмет – дори указание за скрито богатство. На Запад дори имаше
хора, дето само с това се занимаваха – да дирят стари записи и да търсят злато. Тук не
бе толкова разпространено, но документът приличаше на нещо такова.
Езикът бе сходен на руския, но очевидно бе различен. Вероятно местният български,
и то в по-стара форма – логично за стар документ.

79
Опита да разчете нещо, но разпозна само отделни думи – „седем“, „най-страшният“,
„стрелата“… Знаеше че може да му отнеме дни, да прочете нещо, а сега нямаше време
да това. Ще прибере писмото, пък може да намерят в следващите дни някой поп да му
го прочете.
Интересно бе обаче, че хартията имаше надпис от вън. Все едно е било запечатано, и
е надписано за кого се отнася. Там също имаше надпис. Нацели няколко думи:
„Не отваряй“, „мъка“…
И това попът щеше да чете. Със сигурност имаше нещо интересно в случката, след
като смъртникът толкова се мъчи, за да извади писмото от огъня.
Едва ли бе го предал в най-подходящите ръце…
Събра труповете на едно място. Натрупа отгоре им дървета, дето монасите бяха на-
секли, за да се греят за зимата. Поля всичко с вино, което бе останало в избата и с къде
що имаше масло. Кладата бързо пламна. Поне грях да остави разлагащи се трупове ня-
маше да му се пише пред Господа. Взе коня си и тръгна към гората, за да отдъхне там,
преди да продължи.

20. Писмото на светеца

– Това е писмо на светец, а не на войник… – каза му Володя, при когото отиде да
съобщи решението си да напусне армията. И двамата бяха оцелели. Войната бе свър-
шила, а да си оцелял, вече бе огромна оценка. За оцелелите идваха сега почестите и
благодарностите.
– Чак светец да ме наречеш, след всички кръвопролития… Светците не воюват… –
отвърна Гюнтер.
– Но ти се отказваш от всички награди и облаги. Войниците ги убиват на война, но
оцелелите са щедро наградени. Особено ние с теб – справихме се превъзходно. Имаме
едни от най-успешните полкове…
– Не ме блазнят наградите. Войната ме научи на много работи…
– На какво те научи? Да браниш бедните, да освобождаваш поробените? – думите
бяха от самото писмо до царицата, което бе помолил Володя да отнесе.
– Нима това е лош урок? – попита Гюнтер.
– “Сега като войната свърши, ще отида да се боря за свободата на други поробени.
Ще пазя християните, които остават в робство. Ще чакам следващата война на Великата
Русия за прогонване на иноверците, държащи в мъка нашите събратя…“ – текстът бе на
Гюнтер.
– Точно така…
– Ти си светец. Нали разбираш какво ще направи Екатерина с това писмо. Ще го про-
чете пред всички, за да даде пример. И ще го ползва срещу всички, които напират за
големи награди. Ще каже – „вижте това е герой, не вие – алчните“…
– Възможно е царицата да го ползва, за да намали разходите си… – усмихна се Гюн-
тер – Така още повече ще ме заобича. Като се върна след година-две, ще вляза направо
в двора…
– Ако не ти отнесе главата някой ятаган. Ятаганите не обичат тия дето се борят за
поробените… – каза философски Володя.
– Щом толкова години не ми я отнесе, сигурно Господ ме пази… – заключи Гюнтер.

80
 Приятелят му прие да бъде вестоносец. В крайна сметка, и той щеше да спечели като
бил толкова близък с толкова свят човек. Обеща и да каже всяка една добра дума, която
се сети, за него.
Плановете на Гюнтер за мъст малко се разместиха. Поотложиха се, но може би така
създаваше по-добра основа за стъпването си обратно в руското общество…

Забулената
В тези несигурни времена, когато никой не бе пълен господар на Балканите, бе нор-
мално това, което стана. Все пак, упрекваше се, че го е допуснала.
Доскоро тези земи бяха на българите, сърбите, гърците, но царете и кралете им имаха
слаба власт, турците правеха каквото си искаха. Сега турците бяха собственик, но сул-
танът бе зает в безкрайни войни във всички посоки, и отново не можеше да държи
всичко под око. Така българи, сърби, гърци, а и всякакви западни търсачи на бързо за-
богатяване, разбойничеха, като някои дори се наричаха „освободители“.
Заедно с тях го правеха и мюсюлмански съюзници на султана, които не можеше да
озапти.
Тази земя беше реално ничия. А в ничия земя стават всякакви неща.
Така и тя сега, напълно изненадващо за самата нея, и объркващо плановете и, се озова
пред остриетата на трима озверели и подхилкващи се турци. Каква ирония. Колко ве-
лика цел бе замислила, и преди да я завърши, да я посекат някакви разбойници. Добре,
че поне четири от децата вече бяха където трябва. И четири писма – на други места,
където трябва. Замисълът все пак бе тръгнал, може пък на Бог, или на Дяволът – кой ли
знаеше кой я закриля, да не му бе нужно повече.
И ето я сега – сама жена, доста слаба, а и започваща да старее, срещу трима млади и
алчни турци. А отвън – цялата им шайка от още поне двайсетина човека.
– Ти уби брат ми Мехмед, сега ще си платиш… – каза главатарят, чието име се оказа
Айдън.
– Не знаех, че Мехмед изобщо има брат. Но като те гледам – приличате си – същата
воня се носи и от теб… – отвърна Забулената.
Онзи се ядоса, приближи я, и с меча си отхвъли булото. Появиха се побеляващите
коси и доста напредващите бръчки, макар че все още имаше някаква искра на последна
младост.
– Пред мен няма да те скрие булото ти, християнска пачавро! Ще платиш за брат ми…
– Не съм убила аз Мехмед. Той ми свърши добра работа и се разплатих щедро. Си-
гурно и ти си пиянствал от тия пари… И щеше още да има, ако не беше такъв глупак да
се скара с Касим ага…
– А кой плати на Касим ага? – ухили се потното лице, разконспирирало заговора. –
От къде да знам! Не съм му плащала аз. Питай го него…
– Ще го питам, ама като ида при Аллах, защото после ти и него уби. Ти си една змия
на Шейтана…
– Аз убих брат ти Мехмед – планина мъж, тежи колкото три жени като мен. После
убих и Касим ага, дето беше по-силен и от него. Защо да се страхувам от глупак като
теб – ей сега ще грабна булото си, и ще те удуша с него… – отвърна Забулената.
А двамата други турци взеха да се хилят на Айдън.
– Млъквайте! Тази мръсна жена е виновна за всичко…
Но другият явно много не зачиташе властта му, и отвърна:
81
 – Тук сме, за да си плати! Ти каза, че имала много пари, и като я отвлечем, ще плати.
А дали е заклала брат ти, това си е нейна работа. Казвай сега къде са парите, Айдън
ага…
При думите „ага“ другият се разсмя звучно, очевидно му се подиграваха.
– Тя сега ще каже! – отвърна Айдън и доближи меча си – християнски, до гърдите и.
Бе рядко, но понякога турците предпочитаха това оръжие.
– Да сваля ли дрехата си, да не би това острие да не може да мине… – каза му тя
иронично, за да засили разделението между него и другите двама. Изникна някаква на-
дежда за измъкване. – Или пък да сваля одеждата и да ви платя с петдесетгодишната си
хубост…
При тези думи подигравката на другите двама се превърна в истерия и единия каза:
– Не, бабке, с тая „хубост“ само на Айдън ще платиш, ще го утешаваш цяла година –
додето забрави брат си. На нас ще платиш в злато. А ако не платиш, тогава Айдън ще
ни плати, за дето ни доведе тук.
– Тая жена има много пари! Мехмед се върна с цяла кесия злато, после и Касим е взел
толкова. Кой раздава така щедро за глупости като убийства на жени и крадене на деца.
Тази жена е приказно богата!
Забулената сне горната част от одеждата си и започна да се разголва.
– Нямам с какво друго да ви платя, ще направя каквото мога…
Това ядоса Айдън и той замахна с меча. Но леко. Само и насече дрехата и пусна малко
кръв.
– Обличай си грозната плът, вещице! Ще ти отрежа главата, ако не я откупиш с тег-
лото и в злато…
– Тя не е много тежка – аз съм глупава жена, няма много в главата ми… – отвърна тя.
– Верно си е така, Айдъне, само времето ни загуби. – каза другият – Дължиш ми вече
доста пари. Мъжете ми ще си тръгнем, и после пак ще дойдем – като си готов.
– Няма да тръгвате никъде! – изрева Айдън, бръкна в пазвата си и извади едва малка
кесия. – Давам ви това сега, кълна ви се, тая ще ни заведе при много пара.
Ония отвориха кесията, наистина бе пълна.
– Добро начало… – каза единият.
А Айдън опря меча в гърлото и, и каза:
– Ще ни заведеш в оня манастир на север от реката. Брат ми Мехмед е чул за него. В
земите на Мирчо. Пълен е със злато, ама никой но го знае къде е. Ти обаче знаеш, защото
аз знам коя си! – каза това, доближи се до нея, погледна я право в очите и сякаш този
път не лъжеше. След това се доближи още малко и прошепна нещо. Тя леко потръпна.
Той наистина бе разбрал. Как ли бе възможно? Но знаеше истинското и име. А това
знание не можеше да се позволи. Той трябваше да умре, защото иначе би застрашил
начинанието и. Работата доста се усложни, далеч надхвърли спасяването на повяхва-
щото и тяло, което Бог и без това скоро щеше да прибере.
– Този манастир е приказка. Няма такъв… – каза тя.
– А от къде е всичкото това злато? Има манастир, дето никой не знае къде е, има и
злато, което никой не знае от къде е. Значи е от там…
Той тоя Айдън можел и малко да мисли… – каза единият от другите турци.
– Аха, може да поживее по-дълго от глупавия си брат… – отвърна вторият.
– Златото беше от друго място, ама вече свърши. Това за тоя манастир са глупости,
дето Мирчо ги измисля, за да отклонява нападения от себе си. – отвърна Забулената –

82
Ако знаете колко глупаци като вас търсят манастира и съкровищата му, вместо да вър-
шеят из владенията на Мирча…
– Хитра си, кучка християнска. Хитра си! Ама добре. Трай си. Аз знам къде е плани-
ната с тоя манастир. Идваш с нас до там, и там ще видим няма ли да си спомниш пътя…
– Къде ще я мъкнем тая отвъд реката, бе… – възроптаха спътниците му. – Кой ще я
храни и пази?
– Ще я мъкнем, аз ще я пазя, и като видите портите на златния манастир, ще ме носите
на ръце до края на дните ми… И те тръгнаха.

21. Писарят
Този манастир бе по-беден, но пък монасите бяха повечко. Към четиридесет. Може
би затова беше беден – повече гърла гълтаха повече и не можеха да натрупват. Пет-шест
от тях бяха паднали при защитата, а останалите бяха наредени в момента пред манас-
тира. Чакаха неизбежната си съдба.
Знам че някои монаси крият имане извън манастира. Сега можете да спасите живота
си, като ни кажете къде е… – извика Хасан Ага.
Никой не му отвърна. Всички гледаха в краката си. Някои може би се молеха. А може
и наистина да нямаха скрито злато. Обителта не бе от богатите, а и нямаше много земи,
за разлика от други. Но по-богатите имаха по-добра защита, а понякога – дори наемаха
хайдути да ги пазят. Агата си мечтаеше да плячкоса нещо като Троянския или Бачковс-
кия, ама не смееха да рискуват.
– Пак казвам – изберете жалкия си живот, или златото. Нали Господ презира златото,
защо го кътате… – повтори водачът на шайката.
Един от монасите промълви:
– Няма скрито злато, ага. Животът ни е изцяло на милостта ти…
– На милостта ми? – извика той – Значи няма живот. Убийте ги.
Тази заповед бе издавана вече много пъти. Избиваха ги не само от жестокост, а от
сребролюбие. Защото ако помилваха някой, утре можеше да вдъхнат надежда на някой,
дето има злато. Трябваше да се знае, че който няма пари да се откупи, умира.
– Чакай малко… – извика Гюнтер – Кой е най-ученият в тоя манастир. Монахът от-
върна:
– Минчо. Писарят…
– Минчо да дойде при мен, другите ги режете… – каза Гюнтер.
Един от групата се отдели, а сабите се развъртяха. Поляната пред манастира се обагри
в кръв.
– Ела с мен, трябва да ми прочетеш нещо… – каза Гюнтер и го поведе настрани. При-
седнаха на един камък, монахът с гръб към поляната, за да не гледа окървавените тру-
пове на събратята си.
Гюнтер извади стария ръкопис и му го подаде.
– Какво пише тук. Да знаеш, че знам някои думи, ще те хвана, ако мамиш…
Монахът взе листа и първом любопитно го огледа, сякаш го изследваше, или пък друг
път беше виждал нещо подобно.
– Какво зяпаш, чети? Познато ли ти е… Това писмо е много старо. Езикът е проме-
нен… – отвърна той.
– Колко старо?
– Знам ли? Може да е на петстотин години, или пък четиристотин.
83
 – Това е от времето преди турците да дойдат по тия земи?
– Турците да дойдат? Ти не си ли турчин?
– Не, аз съм французин. Ако това има значение, сега съм и турчин, и руснак, и бълга-
рин – сега съм хайдутин, дето народът му са парите.
– Да, писмото е от преди турците да дойдат. Езикът е стар.
– И какво пише?
Монахът отново погледна хартията, после обърна на лицето и, после пак. И отвърна:
Нищо важно не пише. Сигурно важното е било в изгорялата част…
– Аз ще кажа какво е важно. Ти чети…
– Чета… – отвърна монахът и започна първо в външната страна:
– “Не отваряй това, преди да му е дошло времето. Няма да ти донесе благо, само ще
причиниш мъка, на някой, който не е виновен, но не подозира“. Това е написано отвън,
явно е указвало да не се разпечатва. – каза монахът.
– То тия неща, дето най-много пише да не се отварят, най-се отварят… – каза Гюнтер.
– Има нещо такова, трябва голяма мъдрост, за да спазиш нещо, написано от мъдър
човек… – каза монахът.
Това беше отворено, още като гореше, като го намерих. Значи и предният не се е сдър-
жал…
– Или този преди него…
– Казвай сега важното, което пише вътре…
– Ако сме мъдри, няма да четем важното. Ако го прочетем, ставаме като глупавите
хора преди нас… – каза монахът.
– Ти вече си го прочел, какво акъл ми даваш… – сопна се Гюнтер.
– Аз нямах избор, но ти имаш…
– Чети, аз не съм мъдрец, а престъпник…
– Добре, чета: „На седем стъпки към изгряващото слънце от дома на най-страшния от
нас, е стрелата към силата му…“ – прочете монахът.
– Това ли е само?
– Ето виж сам, текстът е кратък. Сигурно рисунката отгоре е била важната, но нея я
няма.
– Какво значи този текст?
– Нямам представа. Указание за мястото на нещо. Но е толкова мъгляво написано, че
не може да се разбере. То и на другата страна си пишеше, че полза няма да видим…
– Дай писмото… – каза Гюнтер и му го взе. Гледа го малко, опитваше се да приложи
собствените си знания, за да провери текста, но сякаш монахът не го лъжеше. Безсмис-
лица. Прибра го в пазвата си и извади сабята.
– Твой ред е. Благодаря, че прочете. Аз ти се отблагодарих с още малко живот.
Високо ценя това. Можеш да ми се отблагодариш и с още нещо.
– Защо? Какво толкова си ми помогнал?
Това писмо не значи нищо.
– Аз също няма да искам много.
– Какво може да иска един смъртник?
– Това, което трябва за смъртта – искам да умра с моята свята книга в ръце. Ще я
взема от килията си. – Само това ли?
– Само това…
– Давай по-бързо, че агата няма да ме чака дълго…

84
 Отидоха в манастира. Килията бе скромна като на всички отдадени Бога хора. Но тази
беше пълна с книги. Монахът се зарови в един сандък в дъното. Извади поне петнайсе-
тина прашасали тома и ги нареди до сандъка.
Гюнтер помисли, че може да му е устроен капан, и от някъде да извади оръжие, затова
бе с пищов във всяка ръка, прицелен в черноризеца.
– Давай по-бързо, каква е тая книга на твоя Бог, дето е толкова скрита. Трябва да е до
постелята ти… – каза немецът.
– Още миг, още миг, не ми остава много живот и без това… – отвърна онзи.
Даде му миговете. Накрая със светещ поглед монахът намери. Една доста дебела
книга, подобна на Библията. Но заглавието и изуми Гюнтер.
– Свещен Коран?
– Свещеният Коран. Книгата на Всемилостивия Аллах, единствения истински Бог, и
неговия Пророк Мохамед… – отвърна монахът.
Ти не си ли християнин? Този манастир…
– Аз съм християнин на думи, но в душата си съм Правоверен. Тук съм по заръка на
пашата. Шпионирам гяурите да не вдигат бунтове.
– Ти си шпионин?
– Да, нещо такова…
Гюнтер се изненада. Шайката им не подбираше мюсюлмани или християни, върше-
еше наред. И доста следовници на Аллаха, беше пратила при него, заради злато. Но ня-
как по-лесно убиваха гяурите, мюсюлманите им бяха сродни. Или поне на турците в
шайката.
– Идвай с мен. Ще кажеш това на Хасан ага… – каза немецът и двамата се върнаха
на окървавената поляна.
– Какво стана? Откри ли ти тайната на злато скрито някъде? – попита агата.
– Не, нищо работа не свършихме. Обаче тоя се оказа от вашите – Правоверен… – каза
Гюнтер и посочи със сабята си Коранът, който онзи държеше.
– Всеки Правоверен трябва да умре с Аллах на устните си… – каза монахът.
– Какъв правоверен? Тоя е лъжец, иска да го пуснем… – гневно каза агата.
– Не мисля… – отвърна Гюнтер – Знае, че под ножа минават всякакви. В тия времена
хората не са мюсюлмани и християни, а живи и мъртви. Той знае, че е мъртъв.
– Ами мъртъв е та? Колко като него ни изтъпиха сабите… – извика един от шайката,
а другите се захилиха зловещо.
Не можем го остави жив. Ще ни тръгне лошо име. Жив, само ако даде злато… – каза
Хасан Ага.
– Нямам злато, ага, знам че съм обречен. Само исках книгата на Всемилостивия да е
с мен, като тръгна към него. – каза монахът.
– Ти като си мюсюлманин, що дириш тук…? – попита Хасан.
– Шпионин е на пашата… – обясни Гюнтер.
– Шпионин! – изрева агата – Това е по-зле от да е гяур! Само шпионин ми трябва да
оставя жив, та после да ми се смее пред бесилото.
– Така де – ние сме врагове и на християните, и на мюсюлманите, и на султана. Ние
сме врагове на всички, освен на златото… – извика някой, и веднага получи одобри-
телни възгласи.
– Не търся милост… – каза монахът – Единствената милост, що търся като мюсюлма-
нин, като ваш брат, е смъртта да е мигновена. Искам да ме пронижеш направо в сърцето
със сабята си. Ето тук… – и посочи място в гърдите си.

85
 – Е, тая милост ще ти я окажем… – ухилено каза Хасан Ага – Ей, ти – франсето, на-
дени го на сабята си. Като е мюсюлманин, нека християнин му тегли ножа.
Онзи погледна към Гюнтер, след това рече:
– Не ща мръсно прасе да ме убива.
Искам да падна от правоверна сабя.
– Защо? Така ще загинеш от друговерец, Аллах повече ще те обича… – попита Хасан
Ага.
– Вие всички сте друговерци, ама той е мръсно прасе, вонящо като гяурите. Искам
правоверен…
– Добре де, нямам време вече. Ей, Мустафа, забий му едно желязо в сърцето и здраво
удряй. Проявяваме милост към мюсюлманин…
– Идвам, Хасан Ага, идвам. Аз ще дам милостта, дано Аллах после ми прости другите
грехове… – изрече злорадо последните думи в живота си Мустафа.
После всичко стана толкова бързо, че единствено Гюнтер успя да реагира. И то не
веднага.
Мустафа отиде при коленичилия с Корана пред него монах. Онзи оголи гърдите си и
сам постави острието в гърдите си. След това турчинът натисна, то влезе малко, но се
заглави. Може да бе уцелило ребро. Мустафа приклекна да натисне по-добре. В този
момент монахът се пресегна и извади висящия отстрани на кръста на самия Мустафа,
нож. Мигновено го заби в гърлото му и турчинът се отправи към Аллах, без изобщо да
разбере какво става. И докато всички гледаха зашеметени, монахът не губи време, а из-
мъкна ножа и го запрати към друг турчин.
В този миг единствен Гюнтер разбра. Това не бе монах, това бе изкусно обучен войник.
Много по-добър от немските гвардейци, дори от него самия, може би. Бе разиграл
всичко, за да докара свободния нож близо до ръката си. Бе поискал да го ударят в сър-
цето, а не да му отрежат главата. И бе посочил къде е сърцето. Където очевидно не беше!
Вероятно бе изпитал болка, но острието не бе влязло където трябва. При приклякането
на Мустафа, му бе взел ножа, и го бе убил хладнокръвно, както и трябва – без церемонии
и специално отношение, което бе изискал за себе си. И глуповато за турците, бе полу-
чил. Нож в гърлото и край. И после – докато всички са объркани, бе запратил ножа към
следваща жертва.
И дори в това лъжеше турците. Всички щяха да погледнат към втория поразен, и да
изгубят ценни мигове. През това време – и това осъзна единствено Гюнтер, онзи щеше
да вземе сабята на Мустафа, или може би някой от пищовите, и да нанесе още щети.
Подобна бързина, рационалност и ефективност на всяко движение, бе виждал само вед-
нъж в живота си – когато татарските мечоносци направиха за смях Григорий Орлов та
и цялата немска гвардия, и простреляха руската царица. А той бе защитил своя цар с
тялото си.
Гюнтер толкова много бе мислил по този въпрос, по тази ловкост, по тези умения, че
те бяха станали част от него.
И в този момент, всичко това се изрисува пред погледа му.
Той дори не погледна към ножа и следващата му жертва. Монахът тъкмо успя да из-
вади сабята от гърдите си и да тръгне да става, когато двата пищова на немеца се изп-
разниха в глава му. Падна на място. Още няколко мига и сигурно щеше да отведе още
някой при Аллах. Или при Бог, кой ли знаеше в какво вярваше.
В Петербург бе спасил царя си с отчаян рефлекс. Този път спаси неясно кого – може
би самия Хасан Ага, със собственото си обсебване от тези хора. С това, че толкова дълго

86
за тях бе мислил, и още в първия миг разбра какво става. Ех, ако имаше подобно позна-
ние в Петербург. Сега нямаше да е разбойник и главорез в турска шайка на Балканите.
Щеше още да е началник на гвардията на цар Петър Трети. Но всяко познание се нат-
рупва с времето – с използването на своите умения, врагът и те учи, макар и на висока
за теб цена.
Гюнтер се приближи до трупа и за всеки случай му отряза главата. Какви ли не изне-
нади бяха възможни. Може пък две парчета олово от упор, да не бяха достатъчни. Едва
след като се увери, че единствено Аллах може да съживи монаха, се обърна да види
останалата обстановка.
Ножът – изкусно запратен, се бе забил в гърлото на втори от шайката. Монахът с хит-
рост и с много ловкост, бе отвел още двама турци в отвъдното, знаейки че собствената
му смърт е неизбежна. Доста жестоко отмъщение.
– Какъв беше този? Как направи това? – извика ядосан Хасан Ага.
– И още щеше да направи, ако не го бях опукал. Добре че пищовите ми бяха в ръцете.
Знаех, че не трябва да му имам вяра… – каза Гюнтер.
– Излъга ни гяурът. Страшно ни излъга. Уби за нищо двама от нашите… – гласът на
агата трепереше от гняв.
– И още един щеше да убие. Поне. Беше готов със сабята… – каза Гюнтер.
– Какви са тия монаси? Не съм виждал такова нещо? – съскаше и не можеше да се
успокои водачът на шайката.
– Аз съм виждал. И ако са плъзнали и тук, по-добре да не ги срещаме вече… – каза
Гюнтер.
– И не трябва никаква милост вече към никой. Да му бяхме резнали главата, нямаше
да стане така… – каза Хасан Ага.
– Никаква милост, светът става жесток, няма милост към нас, и към клетите ни двама
събратя… – каза Гюнтер.
– Тия няма да ги погребваш, нито да ги гориш. Нека изгният, да ги изядат чакалите,
да ги кълват враните… – заповяда Хасан.
– Както наредиш, ага. Кой каквото зло стори, да си плаща… – съгласи се Гюнтер, зна-
ейки че няма избор да оспорва.

22. Кръвта на учителя

Когато получи спешната вест от Велко да се яви незабавно, тъкмо бе започнал да се
сприятелява с децата. Обичаше ги много, чудеше се кога ли ще има свои. От дела на
Задругата не му оставаше време, но знаеше и, че самата Задруга държи на семейството,
и би допринесъл повече за делото и, ако се задоми. Но имаше време, още бе млад. А до
тогава – бъдещите воини имаха нужда от него.
Момчетата останаха много разочаровани, когато дойде вестоносецът, и Манол тряб-
ваше направо от поляната насред урока, да яхне коня. Имаше цели два дни път, и то ако
бърза много и умори добичето. Което и стана.
Водачът на Задругата, най-важният за българите човек на света, надеждата за прераж-
дане, го чакаше в един скромен хан. Този път не бе преоблечен като евреин, както обик-
новено обикаляше.
– Конят издържа ли? – попита Велко.
– Справи се добре… – отвърна Манол.
– И на мен ми се е случвало да уморя добиче. Делото го изисква…
87
 Аз не съм го уморил, жив е, и сега ще си почине…
– Да, той ще си почине, защото ще го взема аз. Но ти няма да си починеш. Твоята
работа ще е много по-голяма. И ще вземеш моя кон наместо…
– Аз не съм уморен. Обучението на децата винаги ме е радвало. То е щастие за мен, с
него най-истински си почивам… – отвърна най-опитният стрелец на Задругата.
– Ще ти трябва много сила, Маноле, защото важна задача изникна. Много важна… –
каза Велко.
Манол не отговори, чакаше той да продължи. Стана след малко, явно събираше мис-
лите си.
– Ще започна с лошата новина. Много лоша. Минчо не е вече сред нас… – Минчо? –
горчиво отговори Манол. Този монах му беше като баща, това което той правеше сега с
момчетата, той го бе правил, когато Манол бе момче.
– Твоят учител е мъртъв. Заедно още четиридесет монаси. Но от Задругата – само
той…
– Пак ли разбойниците?
– Да, работата става огромна и неовладяема. Нито от нас, нито от султана. Тази им-
перия сякаш се разпада, народът е на произвола на всякакви айдуци. Никога Задругата
не е давала толкова жертви за толкова кратко време… Дойде лошият час и за поп Минчо.
Леки сълзи се появиха на очите на Манол, но той бързо го изтри, и се овладя.
– Каква е работата ми? Да намеря и накажа убиеца? Няма да жаля сили за това…
Велко забави за малко отговора си, след това каза:
– Маноле, знаеш че ние не мъстим, ако не е нужно за Задругата. Ние следваме славна
цел, всичко друго е нищо. А и няма нужда от това. Разбойническите шайки сами се на-
казват една друга. Който и да е убиецът, няма да живее повече от година-две. Някой
друг като него, ще му види сметката…
– Правилно, но не е по сърцето ми, Велко! Някой ще накаже виновника, но трябва да
съм аз… – отвърна Манол.
И макар и чувствата му да водеха към друго, Велко бе прав. Задругата наблюдаваше
разбойничеството откакто възникна през войната. И групите, които бяха извън контрола
на самата Задруга, доста често се сменяха. Бяха зле организирани, нямаха дългосрочен
подход какво точно искат. Така непрекъснато едни разбойници убиваха други, докато и
едните, и другите плячкосваха населението. Но Велко бе прав – който и да бе убил мо-
насите, щеше да бъде наказан от собствените си събратя. Задругата нямаше нужда да се
занимава с отмъщения.
– Виж, Маноле, тежко ти е, но сега имаме нужда от теб. И то не само ние, и поп Минчо
има нужда. От него тръгва всичко…
– От какво има нужда един мъртъв човек?
Не ме разбра, Маноле. Поп Минчо загина, но ни остави вест. И тази вест е много
важна…
– Ако поп Минчо ми поставя работа, ще я приема с повече радост от това да отмъстя
за него…
– Ако свършиш тази работа, и ако поп Минчо не е сбъркал в преценката си, ползата
от смъртта му ще е далеч по-голяма от вредата…
– Какво е толкова важно?
– Слушай сега, Маноле, ще ти кажа всичко по ред.
Разбойниците на Хасан Ага са нападнали манастира на Минчо. Разграбили са каквото
са могли, но то няма много. После са убили монасите. Това са сигурните неща, дето

88
знаем. От тук следва важното. Нещо е станало друго, та преди да убият поп Минчо, той
е видял нещо. Не знаем точно какво, но като отидохме в манастира, видяхме че ни е
оставил съобщение. С книгите…
– С книгите?
– Да, с книгите. С онези умения, които ви учим, и които някои никога не използват в
живота си. Може би и поп Минчо за пръв път ги е ползвал. Но получихме съобщение
през книгите. Малко преди да го убият, е стигнал до килията си, и е подредил книги,
така че да ни остави съобщение.
– Това е първият път, в който срещам ползване на това умение.
– И за мен е така… – каза Велко, изкашля се и продължи – Най-отдолу е сложил
гръцка книга.
– Това значи, че външен човек е донесъл нещо важно и му го е показал… – припомни
си уроците Манол.
– Точно така. Отгоре върху нея леко завъртяна е поставена църковна книга, но от по-
маловажните…
– Писмо. А завъртяната книга значи, че не е било пълно – вероятно изгорено или раз-
късано.
– Именно. Третата книга обаче е най-важна – трета в купчината е гръцка хроника за
Василий Втори8.
– Василий Втори? – почти изненадано попита Манол.
– Да, именно Василий Втори… – потвърди Велко.
– Това значи писмо от преди робството. Възможен царски документ или летопис.
– Точно това значи. Разбираш ли колко важно нещо може да е видял?
– Едно от най-важните възможни...
– Четвъртата книга е отново религиозна. От маловажните…
– Успял е да прочете текста и той е кратък и не казва много… – досети се Манол.
– Точно така. А кратки текстове, които не казват много, обикновено водят до нещо
важно. Съдържанието е някъде другаде, те само подсказват на който може да разбере
пътя.
– Значи текст от Второто царство, който указва път към нещо тайно, вероятно скрито
тогава…
Това е посланието на поп Минчо. И то е много важно, защото Задругата е основният
пазител на тайните на Второто царство. Ако има нещо, което е извън нас, то може да ни
направи по-силни. Но по-основното е – може да е нещо важно, за което не знаем…
– Голямо дело е свършил поп Минчо в последните си мигове. Трябва много усилия
да е положил, да му дадат да стигне до книгите.
– Това вече ни носи други сведения. Най-вероятно случайно е стигнал до ръкописа,
защото някой му го е дал да го разчете. Значи той е у човек, който не може да чете
текста.
– Турците всички не могат да четат български. Документ от Второто царство на какъв
друг език да е?
– Точно така е, и затова турците обикновено изгарят или захвърлят всичко, което на-
мерят. Значи е възможно хартията да е у не-турчин… – Наемник?
– Има доста такива в шайките. Всякакви алчни за бързо забогатяване престъпници…

8
Василий Втори - Българоубиец – византийски император, сложил край на Първото Българско Цар-
ство, един от последните велики императори.
89
 – Но ако е такъв, то поп Минчо…
– Да, петата книга го потвърди. Френско Евангелие… Според нашия загинал брат,
писмото е у човек, който се е представил за французин. Дали е такъв не знаем, айдуците
лъжат повече отколкото убиват. Но Минчо се е постарал да ни предаде всичко. И още
нещо – петата книга бе завъртяна напречно…
Собственикът на писмото има някакъв недъг. Видим недъг…
– Да, може да е рана от война, обезобразяване на лицето, изгорена коса, отрязана ръка,
крак, не знам. Но има нещо ясно видимо, което го отличава.
– Това улеснява…
– Да, поп Минчо е направил много повече, отколкото ни дължи един смъртник…
– И как е загинал?
– Тук има една малка добра новина. Отвел е двама турци в отвъдното.
Очевидно успешно е приложил „Последния удар на сърцето“… – каза Велко.
– Битката на отчаянието. Загиваш, но наказваш врага за последно…
– Именно. Очевидно е разиграл хитростта с Корана. Намерен е такъв до тялото му.
Явно ги е заблудил, че е мюсюлманин. След това е поискал да го прободат в сърцето.
Имаше рана леко встрани от него. Много добре е владял умението учителят ти…
– Това е много трудна работа. Никой не може да те научи напълно. Трябва сам…
– Да, всеки сам трябва да определи точното място на сърцето си, а после – и онова
място до него, където острие може да проникне дълбоко, но без да го нарани. Поп
Минчо е успял…
– Той беше един от най-добрите учители, как няма да успее… – гордо каза ученикът.
– Явно турците са се хванали. После е успял да изтръгне един нож и с него да убие
двама турци. Първия веднага, а втория – хвърлил е ножа. Доста добро мятане.
– Двама души, платили са си…
– Е, не напълно. Изклали са освен него, още четиридесет българи. Но успял е да ги
накара да ги заболи.
– Как са го убили?
– Два изстрела в главата. След това е и отсечена… – разказа Велко.
– Отсечена?
– Да, очевидно някой е искал да бъде сигурен, че е мъртъв.
– Това също говори много…
– И аз това допускам. Минчо би могъл да убие трима турци, преди да го повалят, ако
се добере до нож. Би взел пищова на първия, или сабята му, и дори в самоубийствена
атака, би отнесъл още един. Но не е успял. Някой го е застрелял от упор веднага. Някой
е реагирал много бързо…
– Сред турците няма такива бойци. Дори сред еничарите рядко има. А ако имаше ени-
чарин в шайката, той щеше да е водач, а не Хасан ага… – предположи Манол.
– Точно така. И като сглобим другите факти, изводът е ясен…
– Французинът? Той го е убил. Сигурно е много опитен наемник – гвардеец, мускетар
или нещо такова. Той е реагирал бързо и е довършил Минчо. И после както би постъпил
всеки добър войник, видял друг добър войник, му е отсякъл главата… – каза Манол.
– И аз така си го представям…
– Значи като търся писмото, ако го намеря, ще намеря и убиеца на поп Минчо… –
нещо проблесна в очите на ученика.
– Да, но изрично ти заповядвам, че основната ти задача не е мъст. Писмото е най-
важно. Нещо повече – може да трябва да запазим собственика му жив, за да го разпитаме

90
какво друго знае и какво сам е открил. Той очевидно също търси нещо, след като е искал
някой да му го прочете…
– Значи ще изпълня заръката на Задругата, ще намеря писмото, ще намеря и убиеца,
но няма да мога да се разплатя с него?
– Да, ще трябва да го оставиш жив, по волята на Задругата…
– Това е най-трудното задание…
– Трябва да не забравяме на какво служим, Маноле. Ние служим на идея, а идеите са
най-трудното нещо за тези, които ги следват…
– Няма да проваля Задругата. Знанието за нещо от Второто царство, което не знаем, е
най-важното…
– Не съм се съмнявал в теб. Затова те избрах. Ще имаш двама-трима помощници, а
при нужда – цялата Задруга ще чака зова ти…
– Ще намеря французина. Ще намеря писмото. Заклевам се… – завърши срещата Ма-
нол.

23. Русчук
Русчук9, или по-точно едно място преди него край реката, се бе превърнал тъмна яма,
в която власт не бе стъпвала от години. Там част от разбойниците се срещаха с богати
евреи от Венеция и Виена, които с радост вземаха парите им на лихва. Мястото бе на-
пълно незаконно, но се охраняваше по-добре от някои от най-големите османски гра-
дове. Охраняваха го самите разбойници. А лихварите идваха с по една свита от двайсе-
тина западноевропейски наемници, защото можеш ли да си сигурен по друг начин, ос-
вен със силата на оръжието? А и доста злато минаваше през това място.
Преди, на територията на поробена България не съществуваше подобно нещо, но раз-
растването на грабежите убеди евреите, че е добре да започнат да събират парите по-
близо, а не да чакат някой да им ги занесе в Австрия или другаде на сигурно.
Затова, когато Хасан Ага получи предложение от друг войвода, да нападнат мястото,
помисли това за налудничаво. Но след това разбра замисъла.
– Не можем да оберем разбойниците, твърде много са… – каза му войводата – няка-
къв гяур на име Христо – Обаче можем да ги избием всички, заедно с евреите, и ще
приберем наградата на Сюлейман паша.
Такава награда действително имаше, както имаше и за безброй разбойнически глави,
включително за тази на Хасан Ага, та и на Христо. Но малцина вярваха, че султанът
реално би платил нещо, заради опразнената хазна. А и очакваното като работа бе твърде
рисково. Далеч по-лесно бе да продължиш да грабиш.
– Сюлейман паша ще ни каже едно голямо „благодаря“, после ще ни окачи и нас на
бесилото… – отвърна Хасан. Гюнтер присъстваше, но се беше скрил, отзад, за да не
виждат лицето му. Твърде много се биеше на очи това лице, добре бе да не се показва
често. Дори вече при нападения ползваше кърпа за прикритие. Нападнатите мислеха, че
така просто не иска да го видят, както бе при други разбойници. Но той не искаше да
видят един много позапомнящ се образ.
– Парите не са при Сюлейман паша. Дал ги е на някакъв евреин – Езра се казва, не го
знам, но има добро име. За да няма съмнения, че ще ги платят, те са у евреина. – каза
Христо.

9
Русчук – старото име на град Русе
91
 Това бе добра гаранция, която впечатли Хасан. Той погледна към ъгъла в тъмното,
където бе Гюнтер, и получи одобрителното му кимане. Мнението на втория в шайката
бе важно за водача.
– Дори да е сигурна наградата, как ще убием повече от сто души? Там се събират по
три-четири чети на куп. Та и наемниците. Ние нямаме трийсет човека… – каза Хасан
Ага.
– Ние сме петнайсет – по-малка чета от вашата. Въпреки това планът е друг… – каза
Христо.
– Слушам, всички слушаме… – каза Хасан и посочи присъстващите.
– Ще изгорим всичко… – каза Христо – Който не успее да изгори и се измъкне, за
него ми трябвате вие, и нашите хора.
– Как ще изгориш всичко? От къде толкова барут? – попита Хасан Ага и се опули.
Сред приближените му започна някакво мърморене.
– Времето е топло и сухо. Тревата гори лесно. – отвърна онзи – И няма да е само с
барут. Имаме много, и ще помогне. Но няма да е барут. Имаме петдесет бурета с горящо
черно масло. От пустинята донесено. Гори като факла. Имаме и „гръцки огън“…
– Гръцки огън? Това е глупост от преди петстотин години! Приказки от хиляда и една
нощ… – ухили се Хасан.
– Няма значение какъв е огънят, щом гори. Той ни трябва за да подпалим маслото и
после – барута. По-добре пали от далеч. По-добре е от огнена стрела или олово… – каза
Христо.
Гръцкият огън се бе превърнал вече в легенда. Едно тайно оръжие на Източния Рим,
което за последно бе записано в хрониките като използвано през дванайсети век. Къде
бе изчезнал, никой не знаеше. По-късно интересът към него бе спаднал, защото се появи
барутът, и той имаше далеч по-практично приложение. Но всяко оръжие зависеше от
целта. Това да подбереш правилното оръжие за правилната цел, бе част от изкуството
на успешната война. За Хасан Ага, гръцкият огън бе измислица, и затова той не мисли
много по него. Щом ще запалят някак врага, какво го интересуваше как. Затова мина на
следващото.
– Черното масло от пустинята го знам. То гори здраво. Но струва скъпо, и от къде
толкова бурета… – попита Хасан ага.
– Това не е твоя работа. Важно е, че буретата са тук.
– Моя работа е, защото с толкова скъпо масло, парите на Сюлейман паша няма никак
да ви дойдат на печалба. Не ти вярвам. А живота си не залагам на нещо, дето не вярвам…
– Виж сега, Хасан ага, ти и твоите хора просто ще стоите на един от хълмовете на
безопасно. Конете ви ще са до вас, ако стане нещо, яхвате ги и ви няма. Все едно бягате
от всяка една потеря. Правите го всяка седмица. А и каква потеря ще са горящи чалми
и опърлени италианци?
– Тая приказка „горящи чалми“ не ми харесва, гяур… – отвърна Хасан Ага.
– И да ти харесва, и да не ти харесва, повечето айдуци са турци, и като ще вършим
работата, ще горят чалми. Няма да са калпаци като моя… – отвърна му без страх Христо,
все едно не беше роб, а бяха наравно. Това обиди Хасан Ага, но той умееше да преглъща
обидите, ако има печалба.
– Не ми каза за маслото. Празни приказки говориш. Кажи кой глупак ще хвърли пет-
десет бурета от него, за да получи награда колкото за трийсет бурета…
– Маслото не е твоя работа. Ама като искаш, на ти – откраднахме го от Варна.
От един арабин, караше го на север – към Влашко.

92
 – Много лесно ги грабите тия араби…
– Не беше лесно, уби трима от нашите…
– И да не е било лесно, сега имате маслото. Защо не го продадете, а ще горите с него
враговете на Падишаха?
Верният отговор на този въпрос беше, че Задругата искаше да унищожи на куп ня-
колко разбойнически чети, та и евреите, дето прибираха парите на лихва, и така да на-
мали изгодите от разбойничеството. Тази черна яма бе колкото черна за султана, тол-
кова и за българския народ, който плащаше основната цена на масовия хайдутлук. Сто
разбойника по-малко и убити лихвари, щяха да са доста сериозна глътка въздух за на-
рода. Затова и всъщност Сюлейман паша не бе давал и никакви пари, а Езра – Велко, бе
взел от съкровището на самата Задруга. И скъпото черно горящо масло, и то от там бе
платено. Но Хасан Ага не беше глупав, нито пък можеше да му се каже истината.
– Ако искаш, да ти го продам на теб това масло… – предложи Христо – На половин
цена. Да те видя как ще го продадеш после и на кого.
Отговорът бе внимателно подготвен и бе много силен. Маслото наистина бе скъпо, но
имаше силно ограничен кръг от купувачи. Подобен обир лишаваше арабина от него, но
не осигуряваше купувачи на новия собственик. „Вече трябва да се бе разчуло“, щеше да
помисли Хасан Ага – „всички трябва да знаеха, че ако някой има петдесет бурета по тия
земи, то той е разбойник“. Така дори да можеха да го продадат, щяха да вземат доста
ниска цена. Отделно и рискуваха да се озоват на бесилото. Това трябва да си помислеше
агата, макар такъв „арабин“ изобщо да не съществуваше. Но това да караш някой да
мисли каквото искаш, беше сред изкуствата високо ценени от Задругата.
– Добре де, карай натам… – каза Хасан.
– Мислихме много и не измислихме по-добро за това масло. Нашият дял ще струва
колкото трийсет бурета, но това е все пак над половината от цялата му цена. Не можем
го продаде за повече… – каза Христо, за да затвърди приключването на този въпрос.
– Добре де, давай натам… – повтори Хасан.
– Маслото ще го излеем в улеи под земята, които ще изкопаем преди това. То ще нап-
рави обръч около мястото и няколко гнезда на силен огън. А буретата с барут ще са на
случайни места навсякъде, защото не знаем къде какъв човек ще има. Масло ще има и
скрито под водата, за да запалим лодките… – Под водата? – попита агата.
– Да, ще сложим десетина бурета там, и наши хора с дървени сламки ще са скрити
при тях. Като минат лодките, отварят ги, и отплуват. Маслото е по-леко от водата и ще
излезе след малко нагоре. – обясни Христо.
– Вие сте луди… – каза агата.
– Това наши хора ще го правят, не го мисли…
– И какво ще стане накрая? Запалваме всичко, и гледаме…
– Приблизително. Запалването ще е малко по-трудно, защото ще е от далеч. Но и
гръцкият огън е наша работа.
– И ние стоим на баира, гледаме горящи глупаци, и който случайно не изгори, му
теглим куршума…
– Да, и след това отиваме при Езра за златото… – каза Христо.
Хасан ага се замисли. Всичко изглеждаше твърде просто и лесно. Дори да се прова-
ляха, почти нищо не рискуваха. Щяха да избягат. Нямаше да е първото им нападение
без кяр... Но Хасан винаги се съмняваше в лесните неща.
От къде да знам, че не сте намислили нещо? После да обърнете гръцкия огън срещу
нас, или да запалите и нас…

93
 – Ще огледаш мястото. Ако искаш остави твои хора и при гръцкия огън… – каза
Христо.
Реално аргументи вече нямаше, оставаше единствено огромното съмнение.
– Ами ако си се наговорил с другите чети. Да ни направиш капан? И да няма никакво
масло, нито барут. Нападате ни сто човека, и ти теглите ножа. Тогава няма да има го-
рящи чалми, а летящи. С нашите глави…
– Май това за чалмите вече те весели, Хасан Ага, а не те ядосва…
– Карай каквото те питам, стига отвръщал нещата…
За какво да те нападаме теб? Колко злато носиш? И колко струва чалмата ти? – от-
върна Христо. И бе прав. Но Хасан Ага просто питаше, защото не вярваше. Измисляше
нови въпроси, за да печели време. Защото онова, което го бе направило един от най-
дълго оцелелите разбойници, беше че не вярваше.
– То там ще е пълно и със злато… – каза един от другите – И то всичкото ще изгори…
– Така е, можем да изгорим златото, не можем да го ограбим. Твърде много хора
са… – каза Христо.
– Каква загуба на злато… – каза същият.
– Ти брой нашето злато, дето от Сюлейман ще дойде, не гледай чуждото.
– То нека гори… – отвърна Христо.
Онзи се ухили:
– Така е, изгорялото чуждо злато мен не ме боли… – каза той.
Хасан Ага умува още малко, и накрая го измисли:
– Добре, ще дойдем. Ама ако направите някой зулум, първо на теб ще ти тегля ножа.
Ти ще дойдеш при мен да стоиш, и без оръжие. Заложник.
– За мен ще е по-добре да водя четата си лично… – не се съгласи Христо, но не изг-
леждаше да е много против. Май беше подготвен и за това.
– Ще намериш някой друг да пука. Нали е лесна работата. Ти ще си до мен, та ако ме
опукат, с последния си куршум да те отведа и теб…
– Както искаш, Хасан Ага… – отвърна гяурът.
Подир две недели посред нощ огромни огньове огряха Русчук и осветиха половината
град. Непоносима воня на изгоряло какво ли не, та и човешко месо, се носеше до ут-
ринта. На другия ден една група от двайсетина добре въоръжени българи и турци за-
едно, отиде до мястото, дето гореше, и което до предния ден не смееха да помислят да
пристъпят. Намериха само пепел и изгорели човешки останки. Близо до брега стърчаха
части от скелети на изгорели лодки. Никой не разбра кой бе сторил това. Но този ден бе
краят на Русчук като място, дето айдуците и техните приятели – лихварите, правеха кър-
вавата си търговия.
А Хасан Ага направи най-голямата си единична печалба – опука има-няма пет-шест
нещастници, в замяна на триста гроша… Скоро трябваше и те да търсят техните лихвари
във Влашко, за да си пратят златото на сигурно.

23. Тайната войска

Делът на Гюнтер не бе малък, той бе станал почти равен на главатаря на четата. Но
докато другите, начело с Хасан Ага се радваха на лесните грошове, той се оттегли за
няколко дни сам в гората, за да мисли. Защото грошовете бяха най-малкото, което бе
получил тези дни.

94
 С каква лекота петнайсетина човека избиха сто от най-страшните главорези по тези
земи. Гюнтер бе сигурен, че биха избили и тяхната чета, ако тя бе там да се договаря с
евреите.
Това бе тайната войска, за която той подозираше, че съществува, а доказателствата се
трупаха ден след ден. Никой не би му повярвал. Не го и бе споделял. Знаеше, че само
той единствен е видял достатъчно и вярва на себе си. Бе видял татарите край Петербург.
Бе видял онзи невъзможен изстрел, който спаси Екатерина и погуби съдбата му. Бе ви-
дял монаха, дето закла с един нож двама турци, и щеше да отнесе и трети. И сега видя
гръцкия огън, пожара, горящите лодки, та дори дълго прекаралите под вода със сламки,
бойци на Христо.
Това бяха те. Те съществуваха. Вече бе сигурен. Не само съществуваха, но и идваха
от тези земи. Защото Иван – любимецът на братя Орлови, от тук идваше. От тук си бе
довел и помощници.
В цялата война, повечето от която беше отвън Дунава, Гюнтер видя много неща,
много кръв и много жестокости. Но не видя нито веднъж нещо такова.
А сега – минаха с четата Дунава, грабеха из българските земи. И за втори път ги
среща.
Христо бе един от тях. Той бе водачът им. Тия със сламките бяха от тях. Сигурно и
ония, дето изстрелваха огън от едни тръби на разстояние четиридесет-петдесет стъпки.
Додето Хасан се радваше на лесните пари, Гюнтер мислеше защо са толкова лесни.
Защо някой може да организира нещо толкова добре, че накрая всичко да стане лесно?
Не наемниците бяха целта му. Каквито и бойци да бяха намерили Орлови, тяхна си
работа, те им плащаха. Целта бяха самите Орлови, и мръсната немска предателка, дето
стана рускиня и го победи. Победи неговия единствен истински и законен цар. Тях щеше
да накаже един ден.
Но наемниците – тези бойци, за които и Фридрих не му вярваше, бяха доказателство.
Те обясняваха какво се бе случило, и дори донякъде сваляха собствената му вина за
провала. Кой би предположил съществуването на армия, по-добре обучена и по-изкусна
от елитната пруска гвардия? От охранителите на самия руски цар, и на неговия пръв
приятел – пруският крал. Никой друг в Европа нямаше подобна охрана. Дори мускета-
рите на французите не можеха да се мерят с прусаците.
Но тези ги направиха за смях.
Подиграха им се.
Ако имаше мъдри владетели, щяха да търсят какви са тези хора, и дори – да ги наемат.
Но нямаше. Не му вярваха. Беше само той. Доказателството постигна неочакваната цел
да свали част от тежестта от сърцето му. Почувства се по-свободен.
Почувства се дори по-близо до целта си. Ако проучеше наемниците, щеше да знае
повече и за Орлови. Можеше да намери слабо място. И… каква ли не мисъл можеше да
му дойде – защо пък и да не ги наеме той? Тези хора, доколкото познаваше такива, се
интересуваха само от пари. Орлови им бяха платили, ще им плати и той. И ще иде с тях
да мъсти в Русия.
Каква глупост. Как можа да му хрумне. Това бяха опасни хора. Преди всичко опасни.
И преди да ги наемаш и търсиш, трябваше да се пазиш от тях.
Той бе убил един от тях. Това го направи да му е добре. Бе успял. Разбира се, при
огромно предимство на негова страна, но бе взел душата на един. Значи ако си в добрите
условия, ако ти определиш условията на срещата, можеш да успееш. Това бе най-важ-
ното.

95
 Той бе убил един от тях. Още една причина да внимава. Ако научеха, нямаше къде да
им избяга. Не и на тяхна земя. А и да идеше някъде по Европа, ако искаха, щяха да го
намерят.
Опасни хора, и той поразил един. Какъв по-голям риск! Пази се! Това е важното. Това
е преди всичко. Пък после другото.
Каква глупост – да ги наеме да убият Орлови… Каква глупост…
Много научи. От толкова малко, колко много научи.
Не само съществуваха, но и очевидно участваха в грабежите. Бяха станали разбой-
ници като него. Сигурно бяха най-жизнените и непобедими разбойници. Не даваха жер-
тви. Може и да бе излъгал онзи за тримата. Къде ти глупаците около някакъв арабин ще
убият трима от тия. Трябва да са били поне сто човека. Кой арабин ходи със сто души
охрана… Максимум пет, тук там някой еничар останал без заплата.
Издаваха се. С появата си, врагът винаги се издава. Дори да победи, научаваш нещо
за него.
Добри плувци, добри стрелци, дишат дълго под вода, въртят сабите изкусно, имат
горящо масло… Дали изобщо съществуваше този арабин? Дали не го бяха измислили?
Дали всичко не бе с друга цел?
Объркваше се все повече, но и повече научаваше.
Опознай врага, преди всичко друго. Врагът ти вече се е показал. Но той не знае, че ти
си тук. Не знае, че някой го търси и дебне. Това бе предимството му. И най-слабото
нещо, дето е тайно, е по-силно от най-силното, дето всички го гледат. Тайното може да
оцелее по-дълго от всяка една явна сила… Бъди таен, търси ги, и ги наблюдавай…
Но можеше ли и те да са тайни? Очевидно вършееха тук, продаваха услуги на Орлови,
кой знае какво правеха и другаде. И никой не ги знаеше. Никой не ги търсеше. Не вяр-
ваха дори на свидетели, видели нещо – като него. Изкарваха ги луди…
Тайни бяха и те. Значи знаеха какво е тайно. Трудно щеше да ги надвие в това.
Единственото му предимство беше, че той вече знаеше твърдо за тях, а те едва ли
подозираха, че има някой, който изобщо да ги търси. Някой, който мисли.
Ако подозираха, нямаше с такава лекота да демонстрират умения как се избиват сто
главорези, двайсет опитни наемници и неколцина алчни търговци.
Нямаше да демонстрират сламките, нито дори гръцкия огън. Те не мислеха, че някой ги
търси… Мислеха че са само едни от много хайдути по тези земи, във време на беззако-
ние. И никой няма да види нищо друго.
Всъщност, никой и не виждаше.
Освен него…

24. Стойчо
Шайката на Хасан Ага. Сведението не бе абсолютно сигурно, но бе най-доброто по-
лучено. Воеводата Христо беше се съюзил с агата, за да ударят край Русчук. Докато
преговарял, забелязал, че има много близък на Хасан човек, който се крие в тъмното.
Защо да се крие, докато всички други са се показали?
Задругата вече бе хванала известни следи във войната. Френски наемник с обезобра-
зено лице бе помогнал на няколко руски полка да воюват по-добре. Получил повишения
и награди. След войната изчезнал.

96
 За Хасан Ага знаеха, че е бил турски военачалник. После станал разбойник. Един от
добрите – оцелял бе вече доста дълго време. Ако и французинът е бил с него, е очаквано.
Очаквано е и да стане втори в четата.
И от трета страна – Хасан Ага беше един от петте разбойнически главатари, които
действаха в областта на разорения манастир на поп Минчо.
Много сведения сочат към едно, но нищо сигурно установено. А акция срещу Хасан
бе една от най-трудните, съпоставена спрямо други доста поразхайтени чети.
Планът бе малко по-особен и щеше да зарадва някои от децата.
Те отново бяха на поляната. Но този път не кръстосваха погледи, нито слух. Слушаха
и говореха. Обсъждаха разговора на Иван с родоотстъпника Евгений Булгар в Петер-
бург. Децата мислеха, че иде реч за събитие от преди сто години като имената бяха сме-
нени. Но Задругата винаги обучаваше на най-новото и най-доброто бъдещите си чле-
нове. Трябваше да се учат как се воюва не само с оръжие, но и с ум и език. Нямаше как
Иван да бъде изучаван действително след век.
Малките първом с недоверие, и дори с досада, приеха тези уроци. Те искаха да вою-
ват – като всяка млада кръв. Но трябваше да се научат, че войната не е само на бойното
поле, и най-вече – че винаги може да се наложи нещо извън сабите и пищовите – както
бе станало и с Иван.
И той се бе представил доста добре, ако и основните му умения да бяха в битките, а
не в дипломацията и преговорите. Но би ли могъл най-добрият в това – Велко, да спаси
руска княгиня от робство, и с това до отвори вратите си към руския императорски двор?
Разбира се че не. Животът е сложен и поднася изненади. Праща хора на най-невероятни
места. Открива уникални възможности, но не винаги пред най-подготвените да ги опол-
зотворят. Затова всеки трябва да е минимално базово подготвен за всичко.
– ...Добре му е казал, че гърците крадат православието само за себе си ... – довърш-
ваше едно момче, когато Манол се появи.
Учител им беше поп Стойко. Този път бе не просто наблюдател, а истински учител –
може би най-добрият възможен в Задругата. Говореше се, че е по-умен дори от преда-
теля Булгар. Който също бе изучаван, но в други уроци – за злото в човека и за това как
най-светлият ум може да иде на най-тъмна служба. А Стойко бе обратното на Булгара –
бе умен, но всички вярваха, че ще се издигне като българин и няма нужда да предава
рода си, заради собственото величие.
– Този не само звучи гордо и хубаво го е затапил ... – каза Стойко – Не е само за да се
радваме как от яд е почервенял гъркът. Много повече е. Кой ще каже защо?
Момчетата се спогледаха и взеха да си шепнат нещо.
– Аз ще ви кажа после, ама да видя сега някой има ли ум да се сети? – каза попът –
Мислете...
По едно време едно така по-пълничко момченце стана. То покриваше минималните
физически норми, за да е тук, но не беше от най-добрите. Понякога му се подиграваха –
както е нормално при всички деца. Стана и каза:
– Русите са православни. Князът дето е събрал българин и грък да се карат, той е важ-
ният. И него не го радва, че гърците искат всичко православно, да значи гръцко…
– Браво, Стойчо! Точно така. Сети се, без да казвам. – похвали го Стойко – Нашият
човек мъдро е постъпил като така е обърнал руския княз на наша страна. Българи и руси
сме едно в православието, а гърците – те са много по-далеч. Те не са славяни. Ако пра-
вославието стане гръцко, и русите ще се погърчат. Важният в тоя разговор е князът, дето
слуша. Браво пак, Стойчо… А едно друго момче се обади:

97
 – Те гърците мислят, че като султанът им е дал да е техен големият владика, значи
всичко е тяхно… Стойчо отвърна:
– Големият владика е владика само на гърците, всички други християни са поробени –
и ние, и сърбите, и арменците и християните в пустинята, та чак до Египет.
– Ама русите не са поробени. Те си имат свой голям владика… – каза момчето – И
той иска да стане по-голям от гръцкия, защото Русия е по-силна от султана.
– Точно затова като кажеш, че гърците искат да завземат правосланието, което не е
лъжа, и Русия ти става приятел… – каза попът – А в бъдеще и повече това ще става –
колкото по-силна е Русия, толкова повече ще трябва нейният голям владика да е най-
големият от всички.
– Той гръцкият владика е смешен… – каза Стойчо, попридобил увереност – Уж хрис-
тиянин, пък се крепи на султана. На Аллах… – при което момчетата се разсмяха.
– Смешен, смешен, ама затри нашия архиепископ в Охрид, и на сърбите Патри-
арха… – каза сериозно поп Стойко. С отслабването на империята, глава надигаха наро-
дите и това дразнеше Фенер10. Затова от чиста злоба и омраза, бяха затворили просъ-
ществувалата триста години в робство българска Охридска архиепископия, та дори низ-
вергнаха владика със сана на Патриарх – сръбският в Печ. Всичко християнско в Ос-
манската империя трябваше да стане гръцко. Не че ставаше, ама така искаха.
– Гърците няма да ни освободят от турците. И себе си няма да освободят, поповете
им нищо няма да сторят. Ще ни освободи Русия, и тогава нейният голям владика ще е
по-важен тук, от гръцкия… – каза другото момче.
– Добре, справихте се с тая задача. Стойчо добре ги разбира нещата. Може да не стане
стрелец като бате ви Манол тука, ама пък ще стане на приказка като Велко… – каза поп
Стойко, за да затвори въпроса.
– Велко паша, Велко паша… – извикаха няколко гласа. Понякога този най-важен чо-
век в Задругата, носеше и званието „паша“. Защо пък не и „султан“ един ден…
А попът весело отвърна:
– Ако Стойчо стане като Велко, ще ви е началник! Та не го ядосвайте много сега…
Момчетата се умълчаха. А той продължи:
– Има още да учим. Сега отиваме там, където нашият човек дава да се разбере, че
българите владеят полуострова, и без тях нищо не става. Българите сме в центъра, сър-
бите далеч нагоре, а гърците – по бреговете, и островите. Пътят към Цариград минава
през земите на българите…
Урокът продължи още около час. Манол стоеше и слушаше. Подвизите на Иван, в
които и самият той бе участвал, бяха един от интересните уроци, извън стрелбите и
сабите.
Той бе дошъл тук обаче с друга работа. Трябваше му едно дете. То щеше да се зарадва,
че ще го вземат на реална задача. Първом мислеше да награди с това някой от добрите
стрелци или „зяпачи“. В крайна сметка, те най-много заслужаваха, защото усвояваха
най-трудното умение.
Но сега се сети друго. Нямаше да се бие с турците това дете, за друго му трябваше. И
му трябваше да ги умее приказките, и най-вече – може пък по-пълничко да е по-добро.
Турците щяха да му се подиграват, като децата тук. И това да е предимство. А и след

10
Фенер – доминиран от гърците християнски квартал в Истанбул. Седалище на местния патриарх,
който се самоназовава също „Вселенски“. Реално в Източното православие, не съществува „вселенски
патриарх“, който да е по-високо от другите, нещо като папа. Всички патриарси са равни.
98
отличното представяне на Стойчо, би могъл да го изкара като награда за това. Добре се
получи.
А и момчетата имаха нужда от стимул да учат тия уроци – по преговори, дипломация,
история и хитрост, които най-нямаха пряко следствие докато беше самото учене. Нека
видят, че който се справи добре тук, може да бъде награден…
Като свърши урокът, Манол помоли за малко да не стават. С изненада и очакване
момчетата гледаха в него:
– Възложиха ни една много трудна работа… – каза той – Толкова трудна, че голям
човек сам не може да я свърши. Трябва ми един от вас…
Започна усилена глъчка – най-сетне, толкова рядко това се случваше, най-после някой
ще иде да убие някой турчин лично.
– Днес Стойчо много добре учи, и затова ще взема него? Ти искаш ли, Стойчо? – по-
пита той – разбира се, не можеше да му нареди, това бе дете. Трябваше да е доброволно.
А после щяха да питат и родителите му. Рядко имаше откази, но да ползваш дете в бойна
работа, по друг начин не можеше.
Стойчо отново се изправи:
– Щом ти искаш, бате Маноле, и аз искам. Ама нали знаеш, че тук други стрелят по-
добре и въртят сабята също… – каза. Фактът че демонстрираше загриженост за успеха
на задачата и указваше по-добри изпълнители, бе доста позитивен за това момче.
– Ти няма да стреляш, нито ще режеш глави. Друга е работата. Мисля, че ставаш, а и
днес се отличи много…
– Добре тогава, идвам… – каза той пред донякъде завиждащите му приятелчета.
– Всички много турски глави ще режете, не бързайте… – извика мощно поп Стойко –
Има чалми за сечене за всички.
Ще ви омръзне накрая, ще ви е яд за сабите дето си тъпите…
Това обръщение, бе за да замени завистта с радост и да вдъхне кураж на децата. Пос-
ледва смях и след малко бяха разпуснати на почивка.
– Стойчо? Никога не бих очаквал той да е първият от тази група, който ще иде по
истинско дело… – каза поп Стойко като останаха двамата с Манол.
– И аз не мислех, ама така вдигаме авторитета на тия часове, дето най-малко им се
учи на децата. А и ако знаеш какъв е планът, ще разбереш, че Стойчо май като подарък
ми се появи пред очите… – отвърна Манол.
– Целият съм в слух. Твоите планове винаги са като приказки за вечер пред огъня…
– И винаги стават… – почти гордо каза Манол.

Забулената
Атаката дойде неочаквано за всички, освен за нея. Айдън и другите трима водачи бяха
мъртви още с първия изстрел. Всеки се озова с по 3-4 стрели в тялото си. После обстре-
лът продължи още около минута и от цялата група, имаше двама-трима да не бяха уце-
лени.
Тя се свлече от коня още в началото, знаеше че близо до земята е най-безопасно.
Малко трудно и бе да го направи с вързаните си ръце, та си нарани рамото, но така бе
по-добре от мъртва.
После наизскачаха десетима бойци със бляскащи остриета и на мига съсякоха оста-
налите разбойници. Две мощни ръце я хванаха и я изправиха. Рамото силно я болеше.
– Защо доведе тези турци тук? – попита Елемаг, а в погледа му святкаха искри.
99
 – Те сами дойдоха. Аз сторих само каквото трябва… – отвърна тя и бе права. Като
стигнаха подножието на планината, ги бе повела през пътя, подготвен за засади. Такъв
бе замисълът – тръгнеш ли да водиш някой по него, онези отгоре те виждат, разбират че
им даваш знак да нападнат, и то бързо се случва. Другата пътека – тази, по която коне
не можеха да минат, тя бе за свои хора.
– Нямаше да ни намерят, ако не ги беше повела, па макар и по тоя път. От години кой
ли не скита тук, никой не е стигнал до горе… – каза Елемаг.
– Не смяташ ли, че е добре да спася живота си? До скоро ти трябваше да пазиш този
живот… – каза Забулената – И не съм рискувала нищо, тук можете да убиете и сто души,
без да получите драскотина.
– Върви си. И гледай да не идваш пак. Знаеш, че имаме вече друг господар…
– Вие нямате господар! – извика тя – Вие сте безродници и предатели! Оставихте гос-
подаря си, когато му трябвахте.
– Върви, жено. Ние ще почистим тук. И ни благодари, че те спасихме от турците… –
думата „жено“ изразяваше невъзвратимата промяна, настъпила с времето. Преди не би
я нарекъл така, а сега бе просто една обикновена жена от народа.
– Спасихте ме? Аз сама се спасих. И друг път, пак ще го правя. Защото вие ми дължите
всичко, вие сте мои слуги, и на сина ми! Мога да поискам винаги всичко от вас, и сте
длъжни да ми го дадете…
– България вече няма цар! – отвърна Елемаг – Значи няма и царица! А ти нямаш цар-
ски син. Нищо не ти дължим! Последният ни цар ни освободи от дълга ни…
Оставиха ѝ един кон. На останалите натовариха телата и поеха нагоре. Щяха да ги
изгорят и да скрият пепелта високо в планината. Никаква следа нямаше да остане от тия
объркани турски разбойници, доведени от тяхната заложница на най-сигурното място,
където можеха да намерят смъртта си. Планината на Елемаг и най-добрите все още живи
български бойци. Планина, в която дори нейният господар Мирчо, не смееше да влиза…
– Каквото и да е намислил вашият последен цар, моя ще е последната дума… – каза
тя, но само на себе си, когато вече не можеха да я чуят.

Житието
От къде идва силата на Исмаил Бей? От това, че има голяма войска? Но той няма.
Или от това, че владее скрити сили? Но няма такива.
Може би идва от това, че е продал душата си на Шейтана?
Това сигурно е вярно. Исмаил Бей е сторил толкова зло в живота си, че може и ду-
шата му да не е вече негова. Може и всичко що прави в Рила планина, да е измислено
от Шейтана. Исмаил Бей прави само добро, но кой ли знае какво е намислил Лука-
вият…
Исмаил Бей е силен както е силен Дяволът – от страха на хората. Исмаил Бей като
дойде, и уби тринайсет най-свирепи и верни поддръжници на предния господар на Рила
планина. И като го стори, останалите избягаха, а малцина от другите се покориха и
станаха негови поддръжници.
А народът го благослови, защото от тия – убитите, много и само зло бе видял.
Силата на Исмаил Бей идва от това, че никой не може да го види, никой не знае къде
е, а той може да се появи винаги и навсякъде. Някъде високо в планината е неговият

100
дом – някои твърдят на самия връх – до самия Аллах11. Там, където малцина са сти-
гали, още откакто Аллах е сътворил света. И където не можеш да стигнеш, без онзи
отгоре – Аллах или Исмаил Бей, да те види.
Къде е точно домът на Исмаил Бея, народът не знае. Но знае, че Рила планина се
управлява с любов за людете, и с много страх – за тия що искат да живеят на гърба
на людете.
Когато Исмаил Бей повели нещо, веднага се вдигат сто мъже – и турци, и българи,
които да го изпълнят. Те не са му войска, той не им плаща, нито ги кара да се вдигат.
Ама се вдигат, защото до сега няма нещо Исмаил Бей да е наредил, и то да не е било
добро за народа.
Затова, ако ли идеш в Рила планина – да оспориш нейния господар, първом тия сто
мъже трябва да минеш, а после – ще разгневиш целия народ, и ще се изправиш пред
други десет хиляди мъже. Те може и да не са с пищови и саби всичките, ама ще ти
пратят душата при Аллах с колове и въжета.
Исмаил Бей има няколко приближени. Никой от тях не е виждал дома му. Ама и
тяхната дума е закон. Чрез тях той праща волята си, а понякога ги оставя да решават
по-дребните въпроси те. Тия няколко човека, всичките са бойци, където няма други на
Земята. Казват, че са все бивши еничари, гневни до сълзи от султана, от другите ени-
чари и от всички паши и аги, които тормозят народа. Казват, че това са ангели, които
Всемогъщият е пратил да служат само на доброто и да мъстят на ония, що Шейта-
нът е поставил начело на империята.
Ама защо ангели ще служат на толкова зъл човек, с толкова много грехове? Кой
знае – този въпрос и самият Исмаил Бей не може да му отговори. Може пък тези
святи хора, които сами дойдоха при него, като видяха всичко добро, що започна да
прави, може те да са тук, за да му теглят ножа и на него – ако пак в душата му се
засели тъмнината, и ако пак започне да се радва на злото, което сам причинява.
Това е властта на Исмаил Бей. Тя идва от тайната. Минава през доброто, що прави
народа да го обича. Подпира се от няколко сменили страната и минали към народа
еничари-ангели. И още нещо има – най-важното.
Най-важното е онова, що превърна Исмаил Бей от демон в светец. Защото да не би
станал светец, нищо от другото нямаше да го има, и той нямаше да е господар на
Рила. Най-важното е неговата Възлюбена. Която се появи, за да го спаси. Тя му даде
сила да стане добър и справедлив, значи тя му даде и любовта на народа, и еничарите,
и стотиците мъже, готови да умрат за него.
Тя носи едно рядко име, което почти всяка, дето го е носила, е била от Всемогъщия
пратена за нещо. Затова е рядко, и затова хората не смеят да го дават. От страх от
Аллах, Бог, Исус… А която го получи, това е защото е трябвало да го получи, и не
родителите и са решили. Това е от ония имена, дето само като чуеш, и някаква магия
те обзема…
Възлюбената на Исмаил Бей единствена стига до дома му и знае къде е. Тя единст-
вена е свързана с него чрез децата, които му е дарила. Но дори тях, те са по нейна
воля, а не по негова.
Исмаил Бей не е подчинен на жена. Той е подчинен само на Аллах. Но жена го върна
при Аллах, и тя е единственото, което кара самия него да вярва, че съществуването
му на този свят има смисъл. Исмаил Бей е господар и на своята Възлюбена, като на

11
Името „Мусала“ е турско и означава „Към Аллах“
101
всички други. Тя му се подчинява, защото знае, че така трябва. Но знае и, че държи
живота му в ръцете си…
Това е властта на Исмаил Бей. И ако толкова много знаци, които ви дава Аллах, не
са ви достатъчни, за да разберете, че той е самата ръка на Аллах, ако не са ви доста-
тъчни – то ако опитате да застанете срещу него, ще разберете точно преди края, че
сте родени глупави, за да си идете такива…
Исмаил Бей не е вечен. Но кога ще си тръгне, знае само Аллах…

25. Роксана
Закъсня малко, и додето да дойде, и другите бяха свършили. Хасан ага бе предпаз-
лив – прати го да нагледа един страничен път, дето по него никой не минаваше, ама си
беше път. Друг главатар на шайка не би го направил, но това бе Хасан Ага. А и неговият
втори, и той беше съгласен. Предпазливостта преди всичко. А плячката няма да избяга.
По-добре да си жив с плячка, отколкото мъртъв, а плячката да иде у някой, който те
изненада.
Провери пътя, нямаше опасност. И веднага се забърза след четата.
Като стигна, те бяха свършили. Та дори Хасан го нямаше – беше заминал на някъде.
Явно малък обир, няма много плячка. Какво да очакваш – нападнаха гяури.
На един кол така встрани от къщата стоеше набит млад мъж. Изглеждаше доста едър
и здрав. Трябва да се бяха озорили с него. Едва след това видя и цената – двама от тех-
ните стояха мъртви до портата. Тъй като не се виждаше друг мъж наоколо, той трябваше
да ги е довършил. Гюнтер се вгледа по-добре в него и видя следите от сабите и изстре-
лите в тялото му. Няколко пъти го бяха уцелили и мушкали, преди да свърши. И бе отвел
двама. По тях не личаха рани, сигурно им бе счупил вратовете с голи ръце. Но те не бяха
загуба. Така плячката за останалите ставаше по-голяма. А мъжът бе укротен. Стоеше на
кола изправен, а сините му очи бяха още отворени – сякаш да гледат какво правят, след
като са свършили с него.
И те искаха да види какво правят – младата му булка бе още жива. Доста хубава изг-
леждаше, макар и окървавена и с разкъсани дрехи. Другите се изреждаха да я насилват.
Като го видяха, един се провикна:
– Ей, франсето, идвай тук, аз вече два пъти минах. Тая не и стигаме всички, ще трябва
трети път да се харча…
– Нали знаеш, че в тия работи не участвам – отвърна Гюнтер – Момите за вас, а моят
дял от другото е повече.
– Ама тая си струва, бе тъпо франсе. Такава няма да намериш и в Париж. Една на
хиляда на света е като тая, идвай докато е жива още. И глей я каква е кротка, не
мърда… – каза турчинът.
– Сигурно ни обича… – злобно се провикна друг. След малко и аз трети път ще мина,
само сили да събера…
Момичето наистина стоеше отпуснато и безучастно. Очакваше смъртта. Бе и безраз-
лично. Дори не поглеждаше към кола, на който беше мъжът и. Млечно бялата и гладка
и нежна кожа очакваше да бъде разкъсана накрая от стоманата, както постъпваха раз-
бойниците, след като се наситеха с жертвите си. В известен смисъл, дори услуга им пра-
веха, защото по подобен начин опозорена, една жена нямаше никакво бъдеще в консер-
вативното местно общество. Дори да пожалеха някои, после те се самоубиваха. Тя явно

102
знаеше какво е възможното бъдеще, и може би предпочиташе още сега да и прережат
гърлото.
Гюнтер отиде при плячката. Бе натрупана на едно, още не бе делена. Нямаше кой знае
какво – няколко монети, груби дрехи, ножове, нямаше дори един пистолет. Как ли се бе
бранил мъжът, запита се отново?
Няколко одеала, едно седло и други такъми за кон. Но самият кон не се виждаше.
Може да беше избягал. Едно кръстче. Странно изглеждащо. Привлече му вниманието.
Първо помисли, че е сребърно и е потъмняло. Взе да види ценно ли е. Някои такива
кръстчета бяха от скъп метал и носеха пари. А при бедната плячка, не ставаше ясен
изобщо смисълът на нападението. Очевидно този път другите щяха да са на печалба от
това, че се бе отказал от своя дял от насилването над жените. Щяха да получат повече
от гяурката, а той – нищо материално като компенсация. Но ако кръстчето бе златно.
Не. Беше дървено очевидно.
– И на теб ли ти светнаха очичките, франсе? И аз ми се прииска, ама не става. Дървено
е, за нищо не служи… – каза приседнал Касим – От тия гяури тук нищо не изкарахме.
– Само гяурката си струва. Добре, че е тя, че иначе двама човека за нищо загу-
бихме… – каза Осман, докато я бе налегнал.
– Тая такава покорна, и хубава, дали да не я запазим? – попита Осман – Ще я натък-
мим, и ще я пуснем на други. Може някоя пара да падне.
– А кой ще я храни, бе глупак… – включи се Мехмед – Ти да не мислиш че тя не яде.
За да правим ние сега нещо, мъжът и я е хранил и поил. Ако не и теглим ножа, ние ще я
храним. Къде ще ти излезе сметката…
– Ама гледай я каква е бе, тя е като девиците за правоверни при Аллах. В Рая. А ние
в Рая няма да идем, защото сме правили всичко, дето Аллах забранява. И не сме само
ние. Всички са така. Може да поискат много да пробват додето са живи, преди да идат
в ада… – каза Осман.
А Мехмед се ухили:
– Ахмед и Халил са вече в ада, без да пробват гяурката… – и няколко груби реда смях
го последваха.
Междувременно, Гюнтер разглеждаше внимателно кръстчето. Не бе виждал такова
до сега, но изглеждаше доста старо. Имаше и странен вид, с леко наклонена напречната
му част, и заострена като стрела. Изглеждаше като артефакт на някакво братство на За-
пад. Там имаше такива. Може би в Прусия или Франция, би намерил някой да го откупи.
Но по тези земи подобни търговци нямаше. Абсолютно реликва без стойност.
– Нищо не струва, боклук, хвърли го в огъня… – каза Мехмед.
– Ще го взема с мен, като минем през Варна, ще видя някой пътуващ търговец какво
ще каже… – каза Гюнтер.
– Сега през тия разбойнически времена, пътуващите са все разбойници като нас.
Само оръжия и забранени неща продават… – каза Мехмед – Ще трябва да го носиш до-
дето един ден стигнеш пак до Париж.
– Е, не тежи много… – каза Гюнтер.
– Направо си го закачи на шията. Ти нали си християнин, може с това да откупиш
греховете си и твоят Бог да те прати в Рая.
– Засега няма да го окачам. Чак като Господ дойде и ми каже, че ще ида в Рая, то-
гава… – отвърна ухилен и самият Гюнтер, знаейки че богохулства. Нави връвта и
прибра кръстчето в пазвата си.

103
 В този момент се случи нещо разтърсващо. Гяурката изрита насилващия я турчин, и
той изненадан се строполи на земята. До момента нито миг съпротива, не проля дори
една сълза, когато заклаха мъжа. А сега изведнъж подивя. Изтръгна му ножа и преди да
я усетят, преодоля разстоянието до Гюнтер и го нападна. И той бе изненадан, но реагира
бързо, най-малкото не бе пиян като част от другите. Ножът леко го одраска, но докато
се бранеше от него, тя с другата си ръка бръкна в пазвата му и издърпа кръста. Господ
ли и помогна веднага да го набара, но го взе. В следващия миг, Гюнтер и изви ръката с
ножа и тя пропищя от болка. Чу се леко изпукване, може и да и счупи нещо. Но въпреки
всичко, другата и ръка беше свободна, и сякаш всичко в живота и се свеждаше до нея.
Държеше кръста и мигом го метна в огъня. После се обърна, впи своите очи – абсолютно
черни, в Гюнтер и се нахвърли отгоре му.
Бе много по-слаба, нямаше никакъв шанс. Но подобна ярост от жена, той бе срещал
само веднъж. От онази, която обезобрази лицето му, а после стана най-могъщата от
всички жени на света. Тази нямаше подобен шанс, но бе освирепяла. До преди миг –
кротка като агънце, а сега – тигрица.
Огънят обхващаше кръста. Друг на мястото на Гюнтер, не би се усетил, но той бързо
прозря смисъла. Тя го нападаше, за да спечели време за кръста. Да изгори. Тя не мис-
леше за живота си, бе и все едно дали ще я насилват и колко пъти. Но за кръста стана и
бе готова да даде последните си сили.
Никой от турците не усети това. Мехмед извади сабята си и тръгна да му помогне.
– Сега ще я разпоря тая гяурка. Ще я разпоря, и ще я оставя да се мъчи докато умре…
Гюнтер още веднъж я погледна в очите. В тях нямаше студенина и безразличие, а
сякаш гореше някакъв огън. След това я удари силно и я прати на земята в несвяст.
– Прибери сабята. Няма да я убиваме!... Засега… – каза Гюнтер и бързо скочи към
огъня. Пламъците бяха навсякъде, но бръкна бързо с ръка, изгори се малко, но извади
кръстчето. Само връвта бе изгоряла повече. Очевидно имаше обработка, която за извес-
тно време го предпазваше от огъня.
– Този кръст е нещо повече от дърво. Трябва да видим какво е. Може да ни донесе
пари… – каза той.
– Чакай ти да ти донесе… – изсмя се Мустафа.
– Видя ли я как скочи като понечих да го прибера. Иначе щеше да се загуби този
кръст, или да изгори. Самата тя го хвърли в огъня. Значи е нещо важен. Трябва да видим
какво… – каза Гюнтер.
– Е, какво ще е – толкова плячка ми е минала през ръцете, това не струва нищо, вярвай
ми… – каза Мехмед.
– Може да е ключ към нещо… – предположи Гюнтер.
– Да, ключ от пещерата на Али Баба. Вътре пълна със злато, повече от на султана… –
извика доволно весел Мустафа.
– Той султанът сега няма никакво злато, по-беден е от нас… – допълни подигравката
Мехмед.
– Има нещо вярно в това… – каза Гюнтер – Не е добре султанът със златото. Ама щом
не искате кръста, аз ще го взема. Ще взема и гяурката да я разпитам като се свести.
– Е, ще вземеш гяурката. А ние какво ще продаваме? – каза Осман.
– Вие нищо няма да продавате, защото сте глупави айдуци, това е изкуство да прода-
ваш жени за пари. – каза Гюнтер – Само за яденето ще се охарчите.

104
 – Мога поне да я резна за последно – каза Мехмед – След като се наситя на някоя
хубава гяурка, най-ми е на сърцето да я колна. И как пищи докато желязото влиза в нея
и кръвта протича.
– Ако си близо, ще я колиш, след като я разпитам… – каза Гюнтер.
– Остави го да прави каквото иска. И без това не е минал през гяурката, а ние минахме
по три пъти. Има право. Като нямаме какво друго да делим, уговореното отпада… – каза
Мехмед.
– Добре, бе, давай да тръгваме, че няма да спя в тази потрошена колиба. От тука все
едно айдуци са минали… – каза Осман, а другите се изсмяха при думата „айдуци“.
Тръгвайте, аз ще дойда после… – каза Гюнтер и отиде да намери вода, за да полее
момичето.
Успя да я свести, макар и по-трудно. По лицето и бе започнала да се оформя синьо,
точно където я удари. Пооблече я, не искаше да я гледа така гола, не беше толкова изв-
ратен като другите. Наистина бе изключително красива – висока и стройна, привлека-
телна във всяко едно отношение. Късмет бяха извадили с нея, рядко се намираше такава.
Пък и в тия разбойнически времена, жените – и хубави, и не толкова, се криеха. А тук –
цяло съкровище. Е, с цената на двама от техните. Другите се радваха, че ще получат по-
голям дял, ама Хасан Ага щеше да се ядоса. Той не обичаше да губи хора.
Върза я да не шава много и да не му губи времето да я укротява ако тръгне да буйства
като се свести.
Леко отвори очи. Гюнтер я поля с още малко вода. Цялото и лице вече беше мокро.
Така изглеждаше още по-красива. Като го видя не каза нищо. Огледа наоколо – видя, че
е сам.
– Ти ли остана да ми теглиш ножа. Поне направи и другото преди това. Да не ти отиде
денят напразно… – каза тя доста надменно.
– Ако аз ти го тегля, ще е бързо и безболезнено. Няма да се мъчиш… – отвърна той –
И така ще стане, ако ми кажеш къде и какво отключва този кръст. Обещавам ти лека
смърт, ако не мълчиш…
Макар да бе в трагична ситуация – мръсна, злощастна и многократно насилена, тя се
усмихна от сърце:
– Какво отключва? Злато ли търсиш? Това не е ключ. И със сигурност не води до
злато…
– Може и много бой да изядеш, може и лицето ти да стане като моето, преди да про-
говориш. Ти избираш… – каза Гюнтер и постави ножа си в огъня. – Знаеш ли каква е
болката при горене?
– Каквато и да е, няма да те отведе до злато… – отвърна тя – Кръстът не води до нищо.
– Тогава защо така ми скочи, защо изрита оня що те насилваше, а не се съпротивлява,
за да спасиш честта си?
– Как ще спася честта си? Срещу толкова мъже. Аз съм мъртва, глупави разбойнико.
Аз съм мъртва, а вие насилихте един труп.
– Доста жива ми изглеждаш за труп…
– В сърцето си съм труп, защото знам съдбата си. Всички жени по тези земи я знаят.
А една жена умре ли в сърцето си, оня що я насилва, го прави с труп…
– Значи аз сега говоря с мъртвец… – Ти не ме насилваш… – отвърна тя.
– Тогава ще ми кажеш ли защо този кръст трябваше да изгори?
– Това не е твоя работа. Ще ти кажа само, че този кръст не носи богатство, нито крие
злато. Този кръст се носи в семейството ми от незнаен брой векове, от може би откакто

105
свят светува. И трябва да се носи само в семейството, или да изгори. Не исках аз да
позволя да стане друго. Да съм първата опозорила го, като е останал неизгорен извън
моята кръв.
– Защо е толкова важен? Какво значи той?
– Не знам. Знам само какво да правя и да го предам на следващата. Един ден – може
да е утре, може и след хиляди години, Някой ще се появи и ще разберем защо е този
кръст сътворен.
Гюнтер го държеше в ръцете си, разглеждаше го, обръщаше то, вдигаше го на свет-
лината.
– Такива работи ползват разни тайни братства, за да обозначават членовете си. – каза
той.
– Вярвай ми, разбойнико, няма никакво братство или сестринство. Този кръст е най-
самотното нещо на света. Предава се от майка на дъщеря, заедно със завета да продължи
да се предава така. И ако някоя майка някога е знаела какво значи всичко това, то аз не
знам, майка ми не знаеше, нейната майка не е знаела. А с днес, аз друго не мога да сторя,
освен да го изгоря. И после ще ида да се хвърля в морето…
– Значи ако аз държа кръста, ти няма да се хвърлиш в морето, а ще ме следваш нався-
къде, докато не си го върнеш?
– В първата ти нощ, ще ти прережа гърлото.
– Мога да те връзвам нощем. Много неудобно се спи така. Ще се гърчиш всяка нощ…
– И за какво ти е да съм жива?
– Защото може един ден да си спомниш къде и какво отключва този кръст.
– Нали щеше да ме измъчваш. Ножът ти е вече червен. Направи лицето ми като тво-
ето, за да проговоря.
– Защо да обезобразявам такова хубаво лице?
– Защото ако не опиташ, все ще се чудиш направил ли си всичко, за да проговоря. А
след това ще си доставиш върховната наслада да убиеш жена. Нали това искаше онзи
другият…
– Те са изроди, аз не искам да те убивам…
– Тогава изгори кръста, аз ще удавя сама себе си. И всеки продължава по пътя си – ти
на този грешен свят, аз в един по-добър… – каза момичето.
– Много бързаш да умреш. Ами ако те оставя жива? Ако дори ти върна кръста? – За
момиче без чест няма живот вече. Остави ме жива, и сама ще го изгоря и после ще скоча
от скалите.
Гюнтер извади ножа от огъня и го охлади във водата. После го доближи до гърлото и.
Острието леко се плъзгаше по нежната кожа. Усети я да трепери, всяко мръдване на
желязото предизвикваше реакция.
– На теб ти се живее, глупаво момиче. Виж се как трепериш. Ти искаш да си жива… –
каза той.
– На всяко тленно тяло му се живее. Но Господ е казал, че загубиш ли честта си,
трябва да идеш при него, да те очисти. И правилно е казал, защото никой, освен Бог, не
може да те пречисти.
– Това острие няма да ти помогне… – каза Гюнтер и го прибра в канията – Кръстът
остава при мен, а сега ще ми помогнеш да погребем мъжа ти, и моите двама приятели.
Ще ги сложим в общ гроб.
– Мъжът ми? – промълви тя, и сякаш цялата и сила изчезна, сълзите я обляха – Мъжът
ми? В общ гроб с убийците му… – Много копане ще е да правим отделни. – каза Гюнтер.

106
 – Аз ще погреба мъжа си почтено. Ти тези изроди ги прави каквото искаш… – каза и
понечи да стане. Вързаните и ръце и крака, не е и позволиха. Вдигна ръце към него с
ясна покана.
Отвърза я. Нямаше къде да избяга. Единствената и посока бе към морето. За последно.
Но не и докато кръстът бе у него. Щеше да разбере какъв е този талисман и към какво
води.
Привечер бяха свършили с гробовете. Върза я отново, метна я на един кон, който на
свой ред бе вързан здраво към неговия, и тръгнаха към планината. Бе решил, засега да
не се връща при шайката. Нямаше да им липсва много, още един дял от изтъняващата
плячка, за останалите.
Но тя не искаше да умре. Не и отчаяно както изглеждаше. Той познаваше умиращите
хора. Познаваше тези, които искаха да се свърши, и тези които не искаха. Тя трепереше.
Нещо в нея искаше да остане жива, но ни най-малко да не наруши външния показ, че и
е все едно. Имаше нещо, извън кръста, което я държеше жива. Може би то бе и причи-
ната да стои кротко и да не се съпротивлява. Насилниците винаги убиваха жертвите,
които се съпротивляват. Това създаваше усещането, че жертвата иска да живее. А няма
по-върховото удоволствие за извратения ум от това да убиеш някой, който иска да жи-
вее. Кротките понякога оставаха живи. Понякога дори ги захвърляха да ги довършат
после, и просто ги забравяха.
Дали бе от отчаяние и защото бе опозорена, или просто бе доста умна, но смирението
пред насилника и даваше малко по-голям шанс да оцелее.
Да оцелее заради кръста, или заради нещо друго… Досети се. Леко се усмихна. За
какво може да живее една опозорена по всички закони на обществото, жена… Ще се
разбере бързо…
Едва сега се сети, че всъщност дори не знае името и.
– Как се казваш? – попита грубо той.
– Има ли значение…
– Да знам какво да напиша на кръста, като те извадя удавена от морето…
Тя се изсмя доста искрено на тази черна шега.
– Може да не ме вадиш от морето…
– А трябва ли да извадя пак ножа, за да чуя име?
– Може и да трябва… – отвърна тя и убийствено черните очи го пронизаха. Дали ня-
маше скрита сила в тях. Дали не му се подиграваше? Дали не бе вещица, която се забав-
ляваше с него, и във всеки един миг да може да отлети, да се превърне в орлица, или
дори ядосана мечка, която да го разкъса…
– Аз се казвам Рене. Французин съм. И християнин като теб…
– То това вашето християнство не е като нашето. Вие сте по-близо до парите, откол-
кото до Бог. Особено вашият папа…
– Къде пък проста неграмотна гяурка е чувала за папата… – ядосано отвърна Гюнтер.
Той всъщност бе протестант, което го поставяше точно толкова встрани от папата, кол-
кото бяха и православните. Но повечето французи бяха католици.
– Не съм толкова проста. Може да не съм чак толкова красива, но съм прочела повече
книги от теб…
– Не си красива? Щяха да се избият за теб. И пак ще се избият като идем в четата…
– Много ли съм красива така пребита и посинена… – попита тя.
– Красива или не, ще ми кажеш името си – аз ти казах моето…

107
 – Защо за един мъж е толкова важно да знае името на една жена. Като започне много
да пита, какво да си мислим… – и му се усмихна надменно. Все едно го владееше.
– Защото ако ми го кажеш, ще ти оставя шанса да ти прережа гърлото. Иначе ти обе-
щавам, че се връщаш с мен в шайката ни. Мехмед и Мустафа ще са набрали сили тъкмо.
А общо сме трийсетина…
Тя отново го погледна, не бе уплашена.
Кой ли знаеше кой контролира положението. Двете черни очи или неговите пищови,
сабя и много години опит в рязане на глави.
– Роксана… – каза тя и му обърна гръб.
Доста странно име. Доста рядко, но и някак познато.
– Как може гяурка да има такова име? То не е местно! – каза Гюнтер – До сега не съм
срещал такова, а доста гяурски глави съм отрязал.
– Това име не е гяурско. То е на велик народ… – отвърна тя – А е рядко, защото този
народ е забравил какъв е бил, и спи непробудно…
– Роксана? Това е името на Хюррем Султан…
– Да, силна жена. От нашата кръв. Като жената на Александър Велики… – Алексан-
дър Велики? Жена му12? – възкликна Гюнтер. – Тя е била някъде от Изтока.
– Нашият народ е дошъл от Изтока. Роксана е българка – единствените непобедени от
Александър. Не е имало как да ги направи съюзници, освен така…
– Глупости. Роксана – име на османска царица, и на Александровата невеста –
добре… Но те не са българки. И ти не се казваш Роксана. Нещо си измисляш…
– Тогава ми дай друго име. За какво беше тоя зор и тия заплахи, като не щеш да ме
чуеш. Може да ми викаш както искаш с нещо френско… – каза тя, замисли се за миг,
очевидно знаеше и френски имена, но не ги помнеше добре. Накрая изрече – Жозефина.
Може така да ме кръстиш. И да го напишеш на кръста ми като ме извадиш удавена, или
като ми прережеш гърлото!
Гюнтер се закашля. Името го потресе, върна го в началото на всичко това. В най-
големия ужас. Дали не го налучка, защото бе магьосница? Или направо го прочете в ума
му…
– Жозефина! – и се задави отново.
Тя започна да се смее. Случайно бе уцелила нещо чувствително. Но дали случайнос-
тите ставаха случайно, или бяха по волята на Бог?
– Жозефина, избирам това име на французойка… – каза тя подигравателно.
Той ядосан извади сабята. Но после я прибра.
– Оставаме на Роксана! Докато проговориш истината, това е истината…
– И няма да ида в четата, ще ми оставиш избора на смъртта, пред нея…
– Оставям ти го…
Тя отново се обърна и косата и бе единственото, което остана пред погледа му.
– Роксана… – промърмори за последно той…

12
Роксана – името на съпругата на Александър Велики. Оженил се е за нея някъде в териториите на
Северен Афганистан, където по това време е имало български племена. Бракът е бил цел да ги приобщи
към империята, защото не е можел да ги победи. Името
„Роксана“ и „Роксалана“ ползва и съпругата на султан Сюлейман Великолепни – Хюррем Султан
(1502-1558), която е от украински произход, но от земи, в които е имало много стари българи.
108
 26. Дъхът на Тангра
Сам човек да ходи по друмищата ставаше все по-рядко да се види. Хората се затваряха
в градовете и селата, а когато се наложеше да се движат – например за да закарат зърно
или добитък на пазара, го правеха на по-големи групи, та често и въоръжени.
Още по-рядко бе да видиш по друмищата само дете.
Четата на Хасан бе в не пълен състав – освен Гюнтер, липсваха още няколко човека
хукнали по свои дела, защото сезонът бе по-слаб, нямаше много плячка беше време за
отдих. Тази чета се придвижваше мързеливо до следващия си стан. Не че и трябваше,
но преместването от едно място на друго бе задължителна мярка за собствена безопас-
ност. Част от тежестта на разбойничеството бе пълната невъзможност да има дори ми-
нимална уседналост.
Конете едва се влачеха, разбойниците не им даваха никакъв зор, съвсем лек прах се
вдигаше зад гърбовете им. Айдуците страдаха от пълната липса на каквото и да било
разнообразие и нещо интересно да става. Понякога нападаха, не с цел плячка, а просто,
за да се случи нещо. Както и бе станало с доста бедняшката къща, където бяха заклали
мъжа и насилили младата му жена, дето после Гюнтер отведе на някъде. Доста бедняци,
дето нямаше какво да загубят, и в миналото се бяха чувствали сравнително сигурни,
така отнесоха жестокостите на това време. В по-богатия сезон изобщо не биха се зани-
мавали с такива – когато имаше търговци, и дори аги и паши по друмищата.
Момчето – доста пълничко, но очевидно недорасло, се появи изведнъж иззад един
завой. И то се стресна, и айдуците наизвадиха сабите си. После пръв Хасан Ага прибра
своята и каза:
– Някакво гяурче, какво ни подплаши, все едно сме жени…
А един от другите рече:
– То жени ще станем скоро – няма битки, няма плячка…
Момчето се отмести отстрани на пътя, свали огромната си торба дето носеше на гърба
и приседна на нея – очевидно да ги изчака да преминат. Сведе глава надолу, както се
полагаше на всеки гяур като срещне правоверни.
– Кой си ти, бе, що дириш тук… – извика му Хасан Ага. Не че го интересуваше, но
това хлапе бе все пак нещо различно, сред цялата скука на деня.
– Стойчо съм, войводо! Нося дърва малко за селото…
Един от хората на агата слезе и отвори торбата. Можеше пък да намерят нещо плячка.
Всичко се проверяваше.
– Не лъже гяурчето, само дърва тука… – каза той.
– Ей, гяурче да не лъже! – извика Хасан Ага – Може да го пожалим, щом е такова
честно… Ти на колко години си, бе… – На дванайсет… – отвърна детето.
– Що си сам на пътя бе, баща нямаш ли? Има разбойници много…
– Няма кой друг, войводо… Точно разбойници убиха тате. Сега аз съм мъжът в
дома…
Хасан Ага и другите мощно взеха да се кикотят.
– Ти си мъжът! Няма мъже сред гяурите вече, ще измрат и кой ще ни храни… – извика
той.
– А имаш ли сестри по-големи така, те могат да ви хранят, могат и нови мъже в дома
да докарат… – попита подигравателно един.
– Аз съм най-големият! Имам сестри, ама са малки…
109
 – Пфууу, за нищо не стават, не върви тая година… – чу се глас от четата.
– Ти нали виждаш, че ние сме разбойници? Нещо не си плашлив много… – каза агата.
– Има разбойници и разбойници. Тия дето убиха тате, бяха изроди. Убиват за нищо,
той нищо нямаше. Ама има и по-добри разбойници. Ти на тях ми приличаш…
– И защо на тях ти приличам? Преди три дни заклахме един като баща ти, и булката
му…
– Булката не стана, франсето я отнесе преди да я резнем… – обади се някой.
– Яд ли те е още, че не можа, а… Дай сега резни момчето, да ти мине… – отвърна
друг.
– Аз не убивам деца, бе глупав гяур…
– Гяур е баща ти, ще те резна тебе…
– Стига! – извика Хасан Ага и всички се умълчаха.
– Кажи, гяурче, защо ти приличам на някой, дето няма да ти тегли ножа… – попита
отново хлапето.
– Защото вече да си ми го теглил, ага… – отвърна му.
– Ееей, умно дете! Дали е гяурче верно? Може да проверим. Я сваляй гащите… – каза
някой с очевидната идея да види дали е обрязан, дали „толкова умен“, не е мюсюлманин.
– Стига глупости! Безделието ви е взело ума… – скара му се агата, после се обърна
към Стойчо – Ти нали знаеш, че ние пускаме само срещу откуп. Иначе ни излиза лошо
име. Кажи сега с какво ще откупиш живота си…
Момчето го гледа в очите, не се страхуваше. Защо ли да се страхува като Манол и
още двама държаха цялата шайка на прицел от едно скришно място наблизо. С по 2
пушки. Щяха да свалят шестима турци с първия изстрел. После щеше да настане сума-
тоха, а Стойчо бе отлично подготвен как да избяга. Свалената торба бе и заради това –
ако ще бяга, да не му тежи.
Премести погледа си към дървата:
– Ей това ми е всичко, дето имам. Ако искаш, го взимай, ага…
– Дърва? – попита агата.
– Бедни сме, нямам друго…
– Те трябват малко дърва за нощта.
Хладно е… – каза един от турците.
– Вярно трябват. Ама това ще е най-глупавия обир дето сме направили. Дърва. Злато
събирахме, овце, коне, седла. Все по-надолу падаме. Сега дърва за огрев ще вземем… –
каза главатарят.
– Упада айдутлукът… – констатира някой.
– Упада я… – с неудоволствие каза Хасан, и добави към момчето – Ти ще дойдеш с
нас да носиш дървата, та да не морим конете. И после през нощта ще стоиш буден да
пазиш огъня да не изгасне. Това ти е откупът. И утре те пускам жив, и ще идеш за нови
дърва…
– Добре, войводо… – отвърна смирено Стойчо.
Основната част от откупа очевидно беше унижението – да им прислугва, та дори да
им носи присвоените дърва. Все още това да се подиграеш на гяура доставяше удовол-
ствие. А работата на Стойчо бе именно да влезе в лагера им, и то с дървата…
Хасан Ага бе много добър войвода. Рядко допускаше грешки. И никога при нощува-
нето. Винаги оставяше поне трима бяха будни да пазят. Защото знаеше, че е възможно
всеки един без да иска да се унесе и да заспи. Но трима да заспят – нямаше как да стане.

110
Винаги правеше и укрепване, и поставяше лагера на такова място, че да не може изне-
надващо да бъде нападнат. А турците дори когато спяха, бяха подредени в кръг, така че
гръмне ли първа пушка да ги събуди, и защитата да е осигурена във всички посоки.
Би било трудно и кърваво да нападнат четата на Хасан Ага. Би изисквало много хора,
и биха дали ненужни жертви. Необходимо бе нещо съвсем друго…
Установиха се в гориста местност, за да ползват дърветата за прикритие. Трима нао-
биколиха да разгледат има ли наоколо други хора. Другите взеха да вадят храната. На-
палиха огън и заклаха една от овците, дето влачеха със себе си.
– Това гяурчето ще яде ли? – попита тоя дето въртеше животното на огъня – Няма да
ни излезе сметката, ако яде.
– Значи няма да яде… – отвърна Хасан ага – Ти имаш ли си ядене, бе…
– Имам – малко хляб… – каза Стойчо и го извади.
– Това ще ядеш значи. Да не излезе, че съм хранил и поил гяур, та той ме е обрал, а
не аз него… – и всички отново се захилиха на дебелашката шега.
– Добре, войводо… Само ако може да припека леко коматчето. Че е старо… – каза
Стойчо.
– От нашия огън искаш, а… Ама и това ако ти там, пак губя… Не става. Ще ядеш
хляба така… – за пореден път му се подигра.
Стойчо замълча и отхапа малко от студения комат. После разтвори торбата, за да из-
вади дървата, дето щяха да ползват за през нощта. Печалбата на турците бе тази топлина
на готово.
Нахранени добре, някои подпийнали вино, въпреки че бяха мюсюлмани повечето,
разбойниците говореха доста, преди накрая да заспят. Трима останаха будни и щяха да
събудят други в средата на нощта, и после още един път те пък да бъдат сменени при-
зори. Стойчо нямаше да спи изобщо. Ако объркаше да се унесе, един здрав бич бе оста-
вил Хасан Ага да го събудят с него.
Изчака да стане тихо, чуваше се само пукотът на дърветата в огнището. Тогава извади
една цепеница от самото дъно на торбата и без да предизвика съмнения, я хвърли в
огъня.
Подир няколко минути и той, и тримата стражи, спяха непробудно, а за другите дето
бяха заспали и сами – още повече.
Манол и помощниците му изчакаха цепеницата да изгори, и да мине малко време вя-
търът да отвее дима. Тогава влязоха в лагера. Един от помощниците вдигна Стойчо на
рамо и направо го отнесе. Тежичко беше момчето, ама се справи. Другият с Манол за-
почнаха да обикалят и да разглеждат разбойниците. Огледаха всичко – лица, ръце,
крака. Намериха няколко рани и белези, но нищо необичайно за разбойник.
– Няма го тук… – каза Манол.
– Лош късмет. Точно да пробием най-опасната чета, и който ни трябва, го няма… –
отвърна другият боец на Задругата на име Петър.
– Няколко човека липсват. Няма много плячка тия дни и някои си хващат пътя… –
каза Манол.
– Какво ще правим? – попита Петър и оглеждаха дълбоко упоените грабители.
– Какво да правим? Ясно е какво. Всеки нож сега ще спаси десет живота на българи
утре…
Петър не бе участвал до сега в подобно нещо. Всъщност, за пръв път виждаше това
странно вещество, с което Манол напои една от цепениците и я даде на Стойчо. Казваше
се „Дъхът на Тангра“. Някаква древна отвара, която като попаднеше в огън отделяше

111
дим, дето приспива. Три пъти я бяха пробвали върху себе си, защото като им описа
плана си, просто не му повярваха. Три пъти напояваха цепеница, хвърляха я в огъня, и
падаха непробудни чак до другата утрин. А един от тия три пъти дори запалиха огъня
на цели трийсет стъпки. И пак ги свали. Велко бе дал на Манола това нещо за пръв път
преди години, и му бе казал, че много трудно се прави, и рядко да се ползва. Но заради
писмото у французина, охранявано от един от най-опитните разбойници, трябваше да
се стори.
Не бе възможно обаче, без твой човек да влезе в лагера и да хвърли дървото в огъня.
Той се жертваше, заспиваше също, нямаше как да избяга. Нямаше и как да го събудят.
И топ да гръмнеше до такъв човек, не се будеше. Манол го бе видял това върху себе си,
защото и той в началото не вярваше. Заспа, и гръмнаха с един от малките преносими
топове, дето имаха. Не се събуди.
Но без детето, нямаше да стане нищо. Възрастен би бил съсечен още като го видяха.
Но детето будеше умиление и доверие, не го приемаха като враг. В най-лошия случай
го приемаха като играчка, с която да утолят първичните си страсти…
И сега – благодарение на Стойчо, цялата шайка бе паднала беззащитна пред само
трима от Задругата. И едно дете.
– Аз досега такива заспали хора не съм убивал… – каза Петър.
– По-добре ли е утре да насилят някоя мома и да набучат на кол мъжа и? – попита
Манол и хладнокръвно замахна със сабята си. Първата чалма се търкулна…
Накрая остана само Хасан Ага, когото понесоха, за да разпитат…

27. Дължимото на Шейтана

– Тя тая колиба вашата много малка, не е като за нов дом… – каза Гюнтер докато
яздеха бавно встрани от пътя. Пътищата бяха за убийците, разумните хора търсеха къде
да минат покрай тях.
– Тя не е наша. На леля ми е. Дойдохме да и помогнем да се премести в Балкана, че
много разбойници има… – Къде е сега тази леля?
– Прави си нова къща горе някъде. Отведе там овцете и магарето, дето имаше. Ние
останахме да пазим колибата, докато се върне.
– И разбойниците на вас си го изкараха… – каза Гюнтер.
– Каквото е рекъл Господ, все ще стане… – отвърна му тя – Така ни било писано.
– А тая леля, тя колко е голяма… – попита той.
– Старичка е, ама вие разбойниците не подбирате. По-стара е от майка ми…
Тази подигравка ядоса немеца. Твърде много си позволяваше тази пленница, на която
винаги можеше да пререже гърлото:
– Да не мислиш, че за това питам? Побъркана гяурка… Притрябвала ми е старата ти
леля…
– То и ти си гяур, не знаеш ли? Всички християни са гяури… – подигра му се пак тя.
– Защо ли не ги оставих да те нарежат. Само ядове си навлякох с тебе…
– Още можеш ти да ме нарежеш. Ей ти я сабята. Може и да ме удавиш – ей ти го
морето…
Вбесяваше го. Защо го правеше? Нима не виждаше, че без него, щеше да е мъртва?
Но такива са вещиците – те само смучат от хората – и кръв, и жизнената им сила, гаврят
се с тях, те нямат чувства, те са мъртви същества – слуги на Тъмното. Но всяка вещица

112
имаше слабо място. Ако нямаше, Дяволът не би могъл да ги владее, биха се надигнали
и срещу него. Имаше слабо място всяка:
– Вещица! Много си хитра, нали? Ама знам какво те боли… – каза той и извади кръс-
тчето – Ще те удуша със собствените си ръце, а след това ще ида в Париж и ще го подаря
на някоя уличница. А тя ще го дари на копелетата си… Ще стане най-дето не искаш…
При тези думи тя потрепери леко. Опита се да не се издаде, но не успя напълно. Вече
се бе издала веднъж, а и страхът кръстчето да попадне у не който трябва, я ужасяваше.
Нямаше човек, който да устои, когато го ударят където трябва.
– Мислиш, че ме интересува. Какво толкова – някаква приказка… – каза тя.
– Аха, приказка, ама сама щеше да се наденеш на сабята ми, за да го спасиш… – този
път той се усмихваше.
– Глупав французин. Отвличах ти вниманието с тоя кръст. Исках да мислиш, че той е
важен, за да забравиш, че всеки се бори за живота си… – изрева ядосано тя.
Предимството бе минало на негова страна. Явно кръстът наистина бе важен.
– Крещиш доста бясно, гяурке! Нали не ти трябваше животът, сега пък кръстът не ти
трябва… Цялата грееш, че лъжеш, и че нещо много те боли…
При тези думи тя подкара коня си към неговия, блъсна го, и му се нахвърли. И двамата
паднаха на земята, но тя бе с вързани ръце, и бе много много по-слаба жена, и без никога
да е водила война. Дори не се наложи да я удря.
– Този път няма да ти посиня лицето. Искам да си те гледам беличка, да не си развалям
стоката…
Тя го ритна – опита в слабините, но не уцели. Хвана я за ръцете и тя усети силата му –
не можеше да мръдне. Събори я на земята и седна върху нея, за да не мърда много.
После рече:
– Ти си лъжла, вещица с прокълнати очи. Ама вещиците се горят и свършват. Аз знам
какво те гори… – извади отново кръста и го поднесе пред очите и. Тя опитваше да
мръдне, но бе обречена. Прокълнаните очи мятаха искри.
– Ама не е само това… – каза той и постави кръста на корема ѝ. Тя спря да мърда.
Вцепени се…
Правилно бе предположил. Не бе само кръстът слабостта и. Имаше по-голяма. По-
важна от самия кръст, осмисляща съществуването на самия кръст.
– Не си празна, нали? И то не от Мехмед и Мустафа. От преди това…
Тя отвърна поглед, прокълнатите очи в такъв момент се обръщат срещу себе си, и
издават. Но той и хвана лицето и я завъртя. Погледна я право в тях. След миг вече нищо
не можеше да се скрие – започваха да излизат сълзи.
– Значи не си толкова страшна вещица! Вещиците си пазят слабостите, и за да стиг-
неш до тях, може и с живот да платиш. А аз вече две твои слабости намерих. Ти си
гяурка, защото пропадналият ти народ е поробен. А сега си моя робиня, защото мога да
убия и теб, и сирачето ти дето ще се роди… Нали така, Роксана! Лъжло!
Въпреки, че бе смазана и очевидно победена, без каквато и да било възможност да
обърне ситуацията в своя полза, тя го фиксира отново с черните очи и се изплю в лицето
му.
– Давай, мръсен поганец! Заколи ме, убий детето, подари кръста на уличница! Всичко
направи що искаш, ама робиня няма да ти бъда! Роб е който го вярва в сърцето си. Забий
тая кама да е мъртво, защото никога няма да се покори!
Въпреки словата силни, всичко друго я издаваше.

113
 – Ревеш, едва го говориш. Гласът ти пищи. Отчаяна си, ама пак буйстваш… – каза той
и се подсмихваше.
Но за да я подчини напълно, трябваше да направи още нещо. Бе по-жестоко, и за пръв
път от доста време нещо заседна в гърдите му, че не трябва да го прави. Ама злобата и
толкова години грехове надделяха. Извади ножа, опря го в корема и, и тя примря.
– Мога да убия само детето, а теб да те оставя, гяурке мръсна? Ама не с тоя нож. Знам
има проклети стари жени, има едни отвари правят. Ще те удавя в такава отвара, ще по-
метнеш. И после ще те оставя жива, до мене вързана ще те държа доде аз съм жив, да
страдаш… – и натисна леко ножа, колкото да пусне малко кръвчица. Не искаше да я
прободе, а само кръвта да подсили другата заплаха.
Тя рухна напълно. Не бе ясно бе ли вещица, и каква точно бе, но цялата започна да
реве и да се гърчи. Тялото и трепереше, лицето и стана мокро, напои се дори косата.
Накрая се отпусна и макар да не бе припаднала, заприлича на онзи труп, който насил-
ваха разбойниците като дойдѐ. Само че този път сълзите продължаваха.
Бе я победил. Нямаше да му се надсмива вече. Черните очи нямаше да го пронизват и
да му показват, че светът е неин, а не негов. Подчини я.
И в този момент всичко в него се скъса, пусна ножа и падна до нея. Сърцето му спря
да бие, задуши се. След миг и той ревеше, все едно бе тя.
Всичко – откакто Екатерина го обезобрази, през всичките му убийства и насилия, до
този му последен грях – да изнудва жена с неродената и рожба – всичко се изля отгоре
му. Сякаш Шейтанът бе събирал всичко това, всичкото сторено зло, бе му прощавал, бе
го отлагал, дори спокоен сън му бе давал, всичко това – за да се събере, и да го изсипе
наведнъж… Той победи вещицата. Нейният господар – Шейтанът, победи него…
Стояха един до друг и се гърчеха и давеха в сълзите си. Все едно като да се обичат и
любят, ама вместо любовта е обратното – мъка, горчилка и болка, и не можеш я надви.
Той бе докарал нея до това, а после съдбата бе докарала него – за да си плати за всичко.
След четвърт час тя се посъвзе и се изправи. А той още ревеше и се тресеше на земята.
И сабя и пищови бяха захвърлени. Можеше да го довърши.
Но само вдигна главата му, сложи я на скута си, и го целуна по челото…

28. Сълзите
Още малко време трябваше докато се свести. Никой нямаше противоотрова, или
нещо, с което да ускори събуждането след „Дъхът на Тангра“. Поливане със студена
вода помагаше, но само в по-крайните етапи – малко преди естественото събуждане.
Задругата бе наследила от миналото средство да приспи човек, но не и да го събуди.
– Французинът се е отделил преди няколко дни… – каза Стойчо като говореха, докато
чакаха Хасан Ага да се пробуди. Бе вързан здраво за едно дърво. – Така рече един от
шайката, като ме срещнаха.
– Какво друго каза?
– Някаква мома насилили, той накрая я взел и завел на някъде. Един от айдуците го
беше яд, че не я е посякъл.
– Извратени хора… – каза Манол, но не обсъжда с момчето какво бяха направили с
тях. Каза му само да не пита. Малкият сигурно се досещаше.
– Този няма да проговори. Трябва направо със „сълзите“ да го почваме… – каза Пе-
тър.

114
 – Има си правила. Следваме ги едно подир друго. – отвърна Манол – Първо добро-
волно, после бой, после го напиваме. Сълзите са накрая…
– Няма да каже нищо. Може и сълзите да не помогнат. Корав е. Губим си времето… –
повтори Петър.
Манол бе съгласен. Задругата много рядко ползваше насилие при разпити, и практи-
чески никога – сериозни изтезания. Защото много добре разбираше, че тези действия
отравят мисленето на тоя дето ги върши, и от човек го превръщат в звяр. А човешка цел,
възвишена, не се правеше със зверове. Нямаше информация, която си струва да превър-
неш хората си в безмозъчни изверги. И да ги загубиш. Защото след няколко пъти на
насилие, чупене на пръсти, клечки под ноктите, горене и какво ли не, и… собствените
ти хора се променяха. Спомените не прощаваха. Сънуваха кошмари, полудяваха. Чове-
кът не бе направен за това. А да жертваш трудно намерен брат, едва-едва минал през
тежки изпитания, от които отпадаха девет от всеки десет, такава жертва бе лудост.
В най-тежкия случай, насилието при разпит се ограничаваше до малко бой. На някои
това бе достатъчно. Но при Хасан Ага бе наивно да се мисли нещо подобно.
При турците много добре работеше виното. Поне при тези, които малко пиеха. Като
ги заставят да пият – дори да не искат, бързо се опиваха и езикът им се развързваше.
Понякога ги наливаха и с доста силна ракия, от която после повръщаха. Ислямът забра-
няваше тия напитки, и това бе слабост на истинските мюсюлмани.
Но и това едва ли щеше да сработи при Хасан Ага. Той можеше да носи на пиене. Той
бе мюсюлманин, точно колкото мравката бе слон. На думи се водеше правоверен, но
имаше повече нарушения на повелите на Корана, от всеки един гяур. Включително в
пиенето.
Манол бе убеден, че ще стигнат направо до „сълзите“. Най-силното средство за раз-
пит. И най-необратимото.
Това отново бе някаква отвара, извлечена от древни ръкописи. Все едно ракия по хи-
ляда. Такова опиване правеше. Човекът губеше себе си, започваше да говори какво ли
не – понякога купища глупости. Но и не го интересуваше нищо, отговаряше на всякакви
въпроси. Никой не би могъл да устои на „сълзите“, които носеха името си от легенда за
една полу-богиня.
За древните българи имаше един единствен Бог на всичко – това бе Тангра. Но имаше
и други същества, създадени от него, които бяха нещо от типа на „ангелите“ при хрис-
тияните, или отделните по-малки богове (на войната, плодородието, любовта) при гър-
ците и римляните. Това бяха „алпите“, създадени от Тангра да изпълняват волята му по
света.
Една такава полу-богиня имала съмнения в своя любим. И направила отвара, която да
го кара да говори само истината. Дала му я, и съмненията се потвърдили. Той я лъгал с
обикновена човешка жена. Дори му родила деца.
Тогава богинята много плакала, а сетне разярена омагьосала отварата.
Проклела я всеки, който я пие, да каже истината, но да не преживее това. Светът не
трябва да знае истината, която боли. Така смъртта, която се разминала на въпросния
„неверен“ полубог, станала неизбежна за людете, принудени да кажат Истината.
„Сълзите“ бе тази отвара, в ръкописите пишеше как да се направи, че самата богиня
е казала. Никой не знаеше как да махне проклятието, или някоя от съставките, така че
да не влудява човека и да го убива. Правиха опити, но или отварата ставаше по-отровна
и убиваше направо, или не развързваше езика.

115
 Единствената налична отвара можеше да се ползва само срещу врагове, чийто живот
нямаше значение. Първо ги влудява, говорят какво ли не, после просто подивяват от
ярост и мозъкът им се пръска, а от носа и ушите текат тежки потоци от кръв и слуз…
„Сълзите“ бе едновременно отвара за разпит, и наказание.
Но сякаш тя единствена имаше някакъв шанс срещу Хасан Ага.
Той взе да се свестява. Отвори очи, първом му беше мъгливо, след това ги видя. Трима
мъже и едно дете. Същото момче. Усети, че е вързан. Доста бързо разбра положението
си.
– Май се свърши времето на Хасан Ага… – каза той.
– Още си жив… – отвърна Манол.
– Жив, за да разбере, че го е изиграло едно гяурче… – каза агата.
– Българите сме по-славни от турците, ти си един глупав човек, дето се мисли за гос-
подар… – каза Стойчо.
– Остави, Стойчо, това не е нужно сега… – прекъсна го Манол.
– Като сте по-славни, защо Аллах ми даде сто гяурки – вашите майки и сестри, за да
ме забавляват. Убих ги, убих и всичките им деца що щяха да родят, само за няколко
мига кеф… Като сте славни, защо не стана обратното?
– Сигурно защото ние не целим да убиваме турски жени… – отвърна Манол. – Аха,
глупаци. Аз поне си поживях… Нищо няма да ви кажа, ръгайте!
– Цялата ти чета я няма… – каза Манол – Само ти остана. Няма къде да се върнеш,
можеш да останеш жив и да те пуснем при скритите ти пари, ако проговориш.
– Ще ме пуснете? На глупак ли ме правите? Нали ще събера веднага чета пак. Четата
е водачът и, не тези боклуци, дето го следват. Ще събера чета, както събрах войска през
войната. И ще се върна да ви взема гяурските главици… – Има такъв риск, ама пак ще
те надвием… – излъга Манол. Разбира се, агата нямаше никакъв шанс да си тръгне жив.
Не и след като можеше да се досети за странните оръжия, които използваха, и тайната
им да излезе. Всеки докоснал се до подобно оръжие, имаше един път.
– Ами да пробваме. Пускате ме и да видим. Аз пускам срещу откуп. Колко искате… –
каза той и се надсмя на предложението им.
– Не ни трябва злато. Искаме да ни кажеш нещо…
– Щом не ви трябва злато, няма да ви кажа нищо. Обречен се освобождава или за
злато, или всичко друго го баламосват. Аз не съм балама. Убил съм стотици руси, бъл-
гари и правоверни.
Като ти убиеш толкова, тогава ще правиш Хасан Ага на глупак…
– Няма смисъл, нали ти казах… – каза Петър.
– Давай ракията… – отвърна Манол.
– Прости гяури. Хасан Ага се е напивал с руснаци. Никой българин не може тол-
кова… – каза той…
И беше прав. Погълна сигурно два меха и нищо не му стана. Други повръщаха, гър-
чеха се, подскачаха, дърпаха се, припадаха. На него нищо. Само взе да мокри дрехите
си – долните – така направо както бе вързан. Наливаш отгоре, излиза отдолу. Напи се
по едно време. Но бе достатъчно трезвен, за да не издаде нищо. Накрая едва гледаше.
– Няма да го бием. Не искам да си мърся мислите с този изверг… – каза Манол – Да-
вай „сълзите“ и отведете Стойчо.
Изсипаха на главата му няколко ведра ледено студена вода, за да го освестят.
Говореше бавно на размъглено съзнание:
– Казах ли нещо? Глупаци…

116
 – Сега ще кажеш… – каза Манол и отсипа няколко капки в малко вода. – Сега ще
кажеш, но Господ да ми е на помощ да те разбера. И изля водата в гърлото му.
– С вода ли ще ме напиваш? – извика подигравателно агата. Вкусът и реално не бе
променен. Минаваше малко време, преди да заработи.
– Не с вода, ага. Това са ти последните мигове в съзнание. Отправи молитвата си към
Аллах, дано ти прости. След малко ще полудееш, а душата ти ще напусне тялото. Тази
отвара отделя душата и я праща при Аллах, ама оставя тялото още малко живо. И без
душа, то говори всичко, дето го питаме…
– Пак нищо няма да ти кажа! Ще се върна от отвъдното и ще те заколя… – извика
агата, но вече губеше разсъдък.
– Да знаеш, ага, че те победи Свободна България. Тя никога не е умирала. Тя живее
тайно, и един ден ще върже на едно дърво и самия Падишах. И ще видите, че гяурите
никога не са били гяури, а са много по-високо от вас… – каза му за последно Манол.
– Гяури, свободни… – промълви турчинът, и разумът му отлетя. Човек под въздейст-
вието на „сълзите“ действително изглеждаше като жив труп, без разум, като някакъв
реверанс на Смъртта към тялото, като го оставя без душа, и знаещо всичко, още малко
време, преди да угасне.
Увисна на въжетата, от устата му взе да излиза пяна, което доказваше силата на „съл-
зите“. Дори не бе трепнал от ракията, а това започна да го изяжда. Нямаха много време.
Очите му се фиксираха и не мърдаха. Като на мъртвец…
– Кажи за французина. Кажи всичко за французина…
Последва отговор – сравнително добър като за „сълзите“. Те винаги даваха отговор,
но не винаги –разбираем.
– Рене. Как само изклахме ония туркини във Влашко. И те пищят като гяурките. Една
ме молеше да я нанижа на сабята си, за да спася честта и. Нанизах я. Тя не каза на коя
сабя… Хубаво ми стана… Здрава, за пръв път и беше… После ми оцапа сабята – и
кръвта и една такава жива, кипяща. Пращеше от живот. Много хубаво ми става като се
прасне млада ябълка…
– Говори за французина.
– Здрав злодей. Завиждах му, ама го задминах. Не и изклал повече от мен. И не е на-
силил ни една. Глупак….
– Какво знаеш за него?
– Нищо не ме интересува. Знам, че като му казах да обърнем войната на печалба и той
се съгласи. Аз му дадох да сече правоверните, а той – гяурите. Умен човек… – каза
онова, което бе останало от Хасан.
Първом „глупак“, след няколко мига „умен човек“. Така ставаше при „сълзите“. Говори
се всичко, а ти мисли кое е истината…
– Кажи има ли нещо тайно у него. Някакво писмо…
– Писмо? Колко писма изгорихме. Има едно – пълна глупост. Двама правоверни закла
един поп, заради него. Ама как хубаво после Рене му резна тиквицата… – Какво пишеше
в писмото?
– Пишеше, че трябва да го прочете поп.
И той го прочете, после уби правоверните. Мръсен поп, ама как му се търкулна глави-
цата.
– Писмото! Рене чел ли ти го е?
– Какво да ми го чете, то е на гяурския език. Той не може да чете това. Попът му го
прочете.

117
 – Какво му прочете… – попита Манол.
– Питайте попа… – отвърна Хасан Ага и звучно се изхили. Сякаш бе запазил част от
разсъдъка си – Тая водната ракия нещо не ми действа. Нали ти рекох, че Аллах ще ме
върне… И него го е страх от мен, затова няма да ме пусне там… – и се изкикоти почти
сатанински.
– Това е невъзможно! – извика Петър и извади пищова.
– Възможно е, спокойно – случва се понякога… – каза Манол, изсипа тройно повече
капки и изля още вода в гърлото на турчина. Той не бе успял и без това съвсем да се
съвземе, та бързо потъна пак.
– Писмото! Какво пишеше в писмото…
– Пишеше, че гяурите са глупаци… – каза Хасан.
Петър вдигна пищова:
– Това е демон на Дявола, трябва да го убием и да го изгорим веднага.
– Спокойно! Нищо не е казал неочаквано…
– Той е в съзнание, подиграва ни се…
– Не е в съзнание. – каза Манол и продължи – Защо гяурите са глупаци?
– Защото вярват в духове. Няма духове.
Има само Аллах – единствен и непобедим…
– Какви духове…?
– Духовете на разни умрели. Те ще бутнат Падишаха. Аз да знаеш колко живи съм
направил на такива духове. Никой не е бутнал Падишаха…
– Какви духове на умрели? Какво пишеше в писмото?
– В писмото пишеше, че гяурите са глупаци… – това повторение доказваше, че Хасан
не е с ума си, но и че не знае много повече. Или въпросът бе неправилен.
– Кажи какво точно пишеше, как пишеше, че са глупаци? – попита Манол, доближи
се и направо изля целия остатък от малкото мехче в устата му. Дозата бе огромна. Би
трябвало да го убие за не повече от десет-петнайсет вдишвания…
От устата започна да се лее кръв, скоро и от ушите. Свършваше.
– Защо гяурите са глупаци? – попита Манол.
Онзи се задавяше в слуз и кръв вече.
Прокашляше.
– Гяурите са глупаци. Търсят гроба на най-страшния на света, за да вземат силата
му…
– Гробът на най-страшния?
В този миг може би Хасан Ага, въпреки „сълзите“ за последно върна някакъв разсъ-
дък, ухили се и каза:
– Успя да ме отровиш, ама си глупав. Никоя отрова не може да извади нещо, дето
някой не знае… Глупав гяур… – и пак загуби разсъдък.
– Къде е гробът на най-страшния? Къде го търсят? Пише ли в писмото на французина?
– В гробовете няма сила. И най-страшния е нищо, като го сложат в гроб… – отвърна
агата.
– Къде е този гроб? – попита Манол.
Насред кръв, слуз и пяна, полуделият отвърна:
– Ще питам Аллах и като се върна ще ти кажа…
Припадна напълно. Сърцето му би още няколко мига.
После и тялото отлетя при душата. Увисна окончателно на въжетата.

118
 Те наистина го изгориха. За всеки случай. Ако Аллах го върнеше, нямаше да е в това
тяло.

29. Изповедница
Като Нечестивият изчерпи силите му, взе си дължимото за цялата си щедрост до сега,
и го захвърли да доизживява жалкия си живот, успя да спре да реве и да трепери. Видя
я над себе си – своята робиня, която бе останала робиня, вместо да убие господаря си и
да избяга.
Промълви:
– Роксана! Вярвам ти за името. Но аз не съм Рене… – каза той.
Тя нищо не каза. Само погали косата му. Очите и бяха все така черни, но вече не
изглеждаха прокълнати.
– Аз съм излъгал много повече, отколкото ти ще излъжеш за целия си живот. – про-
дължи. В него нямаше никаква сила да пази тайна вече, никакво желание да отстоява
себе си. Дори сякаш бе угаснала омразата към Орлови и желанието за мъст. Които го и
бяха довели до тук. – Истинското ми име е Гюнтер. И съм германец, а не французин…
– Какво от това? – каза тя – Все същото е…
– Още си вещица, омекнала, но вещица… – отвърна той. Германци и французи не се
обичаха много. От векове бе така. Не че не бе права общо погледнато. И германец, и
французин бяха чужденци тук. Немски или френски разбойник бе едно и също. Наем-
ник, убил много хора за злато. – И не бях разбойник. Бях най-почтеният на света, мислех
че Бог ме е наградил, защото имам чест и вярна дума.
– Значи мен Бог ме е наказал – аз съм жена в най-презряното място на света. И вече
съм дори насилена и опозорена, нямам единственото, което има жената тук – чест. Ти
си благословен, а аз съм вещица… – отвърна тя.
Той продължи:
– Защо не ме уби, за да бъдеш свободна? Можеше да избягаш…
– За какво да те убивам? Не искам да си цапам ръцете с кръв. Не е нужно…
– За да избягаш! А и нима един убиец не го заслужава?
– Ти и сам искаш да идеш да се хвърлиш в морето вече. Мога да си тръгна, и сам ще
го сториш. Защо да сънувам как те убивам?
– А защо не си тръгна? Защо си още тук?
– Не знам… – отвърна тя и сякаш го вярваше.
– Аз съм не само германец, аз бях в гвардията на Фридрих. И дори начело на нея… –
каза той.
Разбрах сама! Добре са ви научили как да биете жени… – иронията и беше болез-
нена, но гласът бе добронамерен. Очевидно тя самата минаваше през някакви силни
вътрешни промени. Жестокостта му вероятно я беше пречупила. Това го караше да го
боли още повече.
– В гвардията не бием жени! – каза той.
– Да, това го научавате между другото… Но го научавате добре…
– Жени! Гвардията не се занимава с жени. С едно изключение. На мен все на жени ми
върви… – каза той с известна горчивина.
– Да, върви ти. Спасяваш опозорени, дето единственото умно решение, е да умрат.
Ако не обичат болката и не искат цял живот да страдат. Спасяваш ги, за да ги пребиеш
после и да заколиш децата им. И накрая една такава опозорена, и сигурно полудяла, да
119
стои до теб, за да не скочиш в морето… Върви ти много… – каза тя, и нито една дума
не беше грешна.
– Има и по-зле… – каза Гюнтер – Ти поне си мислиш, че ме спасяваш. Тая дето ме
доведе до тук искаше да ме убие, защото аз исках да я убия преди това.
– Никоя друга не те е довела тук. Аз те доведох. Ако не бях аз, щеше да си с четата си
още и да трупаш пари, и да си щастлив. Аз те доведох тук, а защо това Господ ми е
възложил, още има да разберем… – каза Роксана. Очевидно каквото и да разбереше за
миналото му, нищо друго нямаше да приеме като истина.
Как си играе животът! Една царица и една робиня… – каза той – Предната беше ца-
рица…
– Ако си бил влюбен в царица, и не си бил цар, значи си глупак…
– Не бях влюбен. Исках да я убия. Един миг ме отдели и промени живота ми.
– Един миг?
– Един миг! Също като при теб. Държах я в ръцете си, подчинена, покорена, приела
съдбата си. Щях да изпълня дълга си като и взема живота. Щях да служа достойно на
своя цар – Петър Трети, и на своя крал – Фридрих. Но в един миг Господ, или Дяволът,
я спаси. После тя разрани лицето ми и сега е царицата на цариците – по-силна от всеки
друг на тази Земя…
– Това лице изглежда изгорено… – каза Роксана.
– Така ми е от Африка. Ама то си беше грозно и от преди това. Когато руската царица
го раздра от ярост, докато бях в несвяст.
– Наистина не ти върви с жените… – усмихна се тя.
– Е, ти най-много да ме застреляш. По лицето нямаше какво вече да направиш. По-
красиво няма как да стане…
– Значи с мен късмет си извадил, а с измислената царица, дето те е пребила – не…
– Не е измислена! Аз бях началник на пруската гвардия на цар Петър Трети.
– Защо ли ти вярвам?
– Защото е истина! Знаеш го!
Пруската гвардия, руският цар, царицата…
– Всичко е истина. Бях на върха. Вярвах, че служа на най-доброто и най-справедли-
вото. И ако не се бяха забавил, сега нямаше да я има Екатерина. Петър щеше да си
върне трона, ако я бях убил, когато можех. Тя остана жива, а моят живот рухна…
– Какво я спаси? – попита и сякаш този въпрос бе най-важният. Както нещо бе спа-
сило нея само преди мигове, дали същото не бе станало и там? Това ли бе прокобата
му – в решителния момент нещо да го спре от големия грях. Но той бе убил толкова
други хора…
– Чудо. Чудо я спаси. Самият Бог. Или дяволът.
– Кой беше ръката Божия?
Не знам точно. Граф Орлов – любовникът и. Или някой от тия неговите наемници.
Ама който и да беше, не го направи сам. Изстрел от повече от триста стъпки. Никой не
може да го повтори.
– Триста стъпки?
– Триста…
– Уцелил те, е но си жив…
– Уцели ме в главата. Бях с шлем. Не го проби, но ме зашемети…
– Един миг само…
– Един миг. После полудялата ми налетя и ме преби…

120
 – А аз – полудялата, те галя… – усмихна се тя.
– Все полудели около мен…
– Можеше да ме убиеш още с другарите си. Можеше да ме насилиш десет пъти и
после да ми прережеш гърлото. Не го направи. Можел си да я убиеш десет пъти, преди
да дойде този изстрел. Не си го направил…
– Тези две случки ограждат времето на „Гюнтер-падналия“. Няма по-грешен от мен в
тия години. Не убих две жени, но всичко друго зло сторих…
– И после стана Рене…
– Не после. Върнах се в Прусия. И там ме унизиха. Въпреки всичко, което бях напра-
вил, ме изхвърлиха, и дори отнеха жена ми и сина ми…
– Значи имаш син…
– Имах. Сега е син на друг… Едва ли ще го видя пак…
Тези думи неочаквано промениха нейната стабилност. Очевидно и тя не бе напълно
уравновесена – Имаш дете, а посмя да режеш корема ми с ножа… – отново загуби са-
мообладание и се разплака. Погледна към утробата, където още стоеше драскотината.
– Нямаше да те убия. Само те плашех…
– И с отварата ли? Имаш син, знаеш какво е. Взели са ти го. Няма да го видиш! И
заплаши детето ми… – сълзите се стичаха по красивите и черти, върнатото успокояване
явно и за нея бе преходно.
– Прости ми… – каза той – Това е най-големият ми грях. Сигурно за него платих за
всичко.
Подаде и ножа.
– Аз не нося дете. Ще убиеш само мен, и ще е малко, защото е един живот срещу
десетки…
– Аз не съм убийца… – извика тя – Няма детето ми стане убиец, докато е в мен.
Няма да те убия…
– А ще простиш ли?
Тя избърса сълзите си и каза:
– Не знам…
Той се изправи.
– Добре е да вървим. Ще намерим леля ти, и ще те оставя там… Тя ще помогне за
детето. Стояхте да пазите колибата, сега ще и върнем не колиба, а теб…
– Всичко се повтаря… – проплака тя и гледаше тъжно.
– Повтаря се?
– Повтаря се? Баба ми е изчакала да се роди майка ми, и се е хвърлила в морето. Била
е опозорена като мен, но е искала да запази детето. За да не се загуби всичко от дядо
ми – убит от турците. Леля ми – като дете, е гледала майка ми като бебе. И сега и носим
ново бебе… С майка, дето трябва да скочи от скалата…
– Ти няма да скачаш от скалата…
– Докато съм такава няма. Ама после, какво да правя…
– После ще гледаш бебето. С леля ти…
– В огромен позор! Сама млада майка с бебе. И леля. Всички ще знаят какво е. Всяко
дете, без баща, е дете на прокълната. Всички ще вярват, че е на поганците. И гледам
изчадие на поробителите… Те ги обичат такива – правят го за да разредят гяурската
кръв с правоверна…
– Това не е сигурно! Как може такова клеймо?

121
 – Сигурно е. От сто сами майки, една е чиста. Другите са майки на турчета. И народът
ги презира. И е прав…
– Ти си едната! Била си непразна преди това…
– Никой няма да повярва. Моят път е само към водата.
Гюнтер се замисли. Много объркана ситуация, но разбираше и колко мъдра е в осно-
вата си. Този народ живееше по безкомпромисни правила, които го пазеха жив в една
от най-нечовешките тирании, съществували някога. Тирания, която се влошаваше, за-
щото вече не само султанът и пашите дерибействаха, но и хиляди изпаднали войници,
превърнали се в разбойници. Само здрав морал, и абсолютно неумолими правила мо-
жеха да направят роба по-силен от господаря. Да оцелее робът, въпреки господаря. В
този морал, който пазеше общността, а не отделния човек, самият човек можеше да се
жертва. Дори ако не бе справедливо. Защото ако самоубият сто опозорени жени, ще
спасят вярата в честта на хиляди други. Ако от тези сто опозорени, една не носи турско
копеле, това е един български живот, но срещу честта на хиляди други майки. Които ще
родят хиляди други българчета.
Общността оцелява, и всеки който вярва в нея, трябва да приеме да си иде, ако инте-
ресът на самата общност го изисква. Свалянето на позорното клеймо от насилените, би
превърнало насилването в приемливо ежедневие. А след това жените биха станали
обикновени уличници. Както и бяха станали доста на Запад. Където нямаше този без-
компромисен, наложен от робството, морал.
– Има още време до тогава. Дано Господ ти даде друг знак… – каза той – Сега отиваме
при леля ти.
– А ти къде ще идеш? – попита тя.
– Знам ли? И моят път май е към морето… – отвърна той.
– Загубил си всичко…
– Да, дори клетвата за мъст. Аз съм никой. Дяволът ми взе всичко, защото опитах да
убия детето ти…
И тя стана. Взе да събира изпопадалите неща от конете, когато се бяха сбили.
– Леля ми е вещица. Истинска. Не като мен…
– Трета вещица. Върви ми. Ама нея няма нито да я коля, нито да я тровя. Само те
оставям и край…
– Ще видим тя какво ще каже за твоето бъдеще…
Качиха се отново на конете и поеха към планината. Вече с конкретна цел. В няколкото
дни до новия дом на Роксана, тя научи всичко за него. Сякаш тя бе изповедникът, който
да чуе всичко, преди да иде да се хвърли в морето…

Забулената
Най-трудното от всички момиченца. Собствената и внучка. Дъщерята на сина и. На
този, който трябваше да стане цар. На този, на който турците отнеха царството, а собс-
твеният му баща – кръвта. Сега собствената му майка щеше да отнеме детето му…
Злото никога не идва само. Като на някой вземе да му се струпва, идва по много. Пла-
чеше ѝ се за съдбата му…
Как да открадне детето на сина си? Дори най-коравото сърце – а нейното бе вече доста
закоравяло, трудно прави това. Едно е да събереш Шишманова кръв от братя и братов-
чеди, едно е дори да убиеш някой от тях, за да бъде скрито делото ти. Но друго е да
окрадеш собствения си син. Себе си.
122
 И то тая работа трябваше този път сама да я свърши. Защото, макар и да не бе цар,
той бе най-близкото до цар. Имаше земи, Мирчо го закриляше, имаше войска навсякъде.
Имаше и надежди у него, което караше сърцето и едновременно да тупти силно, но и да
се свива. Дали не бе прав Шишман? Няма смисъл от съпротива. Има смисъл от нещо
тайно. И то толкова тайно, че дори на нея не довери.
Беше му бясна понякога. Но след като си отиде, реши да направи свое тайно нещо. И
то точно обратното исканото от Шишмана. Той бе казал, че България вече няма да има
цар, и всичко минава в ръцете на народа…
А тя ще рече друго…
Никой не я спря. Та тя беше майката на господаря. И последната царица. Синът и
снахата бяха излезли. Една дойка надзираваше децата.
Момиченцето бе най-малко – само на годинка. Спеше.
– Ще взема да я разходя малко… – каза тя.
– Да, господарке… – отвърна дойката, без да подозира нищо.
Взе я... Малкото ангелче спеше кротко, не подозираше нищо.
Бързо мина през своите покои и взе подготвения голям вързоп. Мина покрай тези на
сина си, и остави едно безкрайно кратко писмо:
„Прости ми…
Мама…“
След това се метна ловко на коня си и изчезна завинаги. Синът, който трябваше да
бъде цар, в един ден загуби и дъщеря си, и майка си…
Щеше да ги търси…
Но нямаше да ги намери. Поне щеше да вярва, че детето е живо някъде – шанс, който
други не получиха…
Последното… Деветото…
Оставя го на монахините, и после най-последното от всичките и дела…
Нямаше златото и властта на Шишмана, докато бе направил своето дело. Но се надя-
ваше един ден нейното дело да се окаже по-голямо…
А може би двете дела да се съберат, както се бяха събрали те с Шишмана някога…
Кой ли знае… След последното дете, оставаше последното писмо. Най-важното.
Единственото!

30. Когато нещо вземе да се повтаря…

– Значи ти заплаши да я изкормиш и да убиеш бебето, и така я победи… – каза вещи-
цата, след като изслуша дългия разказ, който ги бе довел до тук. Смееше се почти зло-
кобно.
– Нямаше да я кормя. Само я сплаших с ножа… – отвърна Гюнтер, свил се в защита.
– Не с ножа, с отварата. Няма значение нож или отвара, все изтръгваш живота от ут-
робата. Най-жестокото престъпление… – каза вещицата, стана и отиде до един от гру-
бите рафтове на още по-грубата стена. Нямаше много време, бе сковала тая колиба сама.
Взе едно малко мехче. – И аз съм кормила. Идват грешниците и ме молят да ги изкормя.
И аз съм убивала… – каза тя.
А Роксана и Гюнтер се спогледаха. В очите и се четеше „Казах ти, че е вещица“.
Тя хвърли мехчето на Гюнтер, падна в ръцете му.
– На, изкорми я. Ще кърви три дни и ще вие, ама после срамът ще си е отишъл…

123
 – Няма да убивам детето! – извика Гюнтер. Не знаеше дали не сглупиха като дойдоха
тук – Нямало е никога да го убивам. Бях ядосан и тя ме кълнеше с очите си, подиграваше
ми се. И Дяволът затъмни ума ми. Исках да я усмиря…
– Няма да ти прости никога, да знаеш. Може да те люби и деца да ти роди много, но
това няма да го прости… – каза вещицата.
Роксана скочи:
– Луда ли си ма, какви деца! Няма да обичам никой друг освен бащата на детето ми.
Ще го любя… Луда вещица…
– Може и да не го любиш. Тия жените от тая кръв сме все луди. Може да любиш,
може и да станеш монахиня без да сложиш було. Де да те знам. Ама няма да му простиш
това… Знам го… – каза лелята, и добави – Знам го, защото тия дето си изкормиха сами
децата, след това ни една не си е простила. На себе си ни една не е простила. Това е
непростимо. Убийството на дете е непростимо. Затова няма да ти прости, ще го помни
винаги…
– Само още една причина да си тегля сам ножа. Роксана ще има още една болка, за-
ради мен, към всичко дето и се изсипа… – каза Гюнтер.
– Значи няма да я кормиш? – каза вещицата и взе мехчето. Подаде го на момичето –
Ако искаш и ти сама можеш. Край на срама, ама после отиваш в Ада…
Роксана отблъсна ръката и. Нима собствената и леля правеше същото като Гюнтер?
Може би с друга цел, но същото. И тя се чудеше дали не сглупиха да дойдат.
– Като дойдат посрамените моми, и реват, молят ме да „им дам нещо“, разказват ми
всичко. Знам греховете на много моми. Знам всеки възможен грях на мома… – каза ле-
лята. Това едва ли интересуваше двамата, но може би пък бе важно за нея, а може би
преценяваше, че е важно за тях – Знам всеки възможен грях на мома – повтори тя – И
като дойдат, това им казвам: „Чистя срама, ще се задомите на ново, някоя може и богата
и знатна да стане. Чистя живота до сега. Но убивам душата. Глътнеш ли това, нямаш
грях на този свят вече, онова там в утробата изгаря. Ама после отиваш право в Ада. Един
ден право там. Няма по-сигурен кон за Ада от тази отвара…
Старицата остави мехчето където беше. Щеше да чака следващата грешница. После
каза:
– И някои се отказват. Приемат срама, но спасяват душите си. А други – спасяват и
душите си, и убиват срама – като майка ми. Нейната баба…
– Спасила е детето, но се е самоубила, след като се е родило…? – попита Гюнтер.
– То и това е грях. Да скочиш от скалите, защото те е докоснал турчин. Самоубист-
вото е грях. Ама той пада върху турчина… – каза вещицата.
Изкашля се, за да си поеме въздух. Трудно дишаше.
– Тя отиде в Рая, а мене ме направи вещица… – каза – Не отгледах майка ти аз. Бях
на пет години като стана. Аз само я занесох при една баба. Тя ни отгледа и двете. И
наследих занаята и. На вещица…
Никой от двамата нищо не можеше да каже. Не разбираха с какво техният случай
провокира тези откровения. Но тя бе вещица все пак. А освен всичко друго, всяка ве-
щица беше и умна жена. Едно са суеверията и хорските глупости. Но нямаше глупава
вещица. Сигурно знаеше защо го прави.
– Тая младата тука, дето се мисли за вещица, заради черните си очи, тя е като майка.
Ще го роди и ще скочи от скалите. Да знаеш. Ще скочи. Ти трябва да я опазиш…
– Аз? – възкликна Гюнтер – Аз ти я доведох тук, и си тръгвам…
– И къде ще идеш? При айдуците пак. Или в Русия – за заколиш царицата…

124
 Гюнтер замълча, нямаше отговор и за себе си на този въпрос.
Бабата стана, отиде при Роксана и грубо и откъсна кръстчето от шията. Той и го бе
върнал, не считаше че е достоен повече да го държи. Но тя отиде при него и го сложи в
ръцете му.
– Върви, бягай. Или остани с нея. Ама това да е у теб, а не у нея…
– Как е възможно… – изригна Роксана и сякаш очите пак бяха прокълнати. Ама към
лелята.
– Не ме плашат очите ти, глупачке! Ти няма да станеш вещица, само се мислиш за
такава. Твоят път е друг. Кръстът ще е у него, защото иначе ще скочиш в морето…
– Няма да скоча! Няма да убия детето! – изрева тя.
– Ще го родиш и ще го храниш. И като го отбиеш, първото що направиш, ще са ска-
лите… Знам я тая кръв. Същата си като мама… – в този миг дори някакви малки сълзи
се появиха на очите на лелята, явно и нея нещо я болеше.
Гюнтер понечи да върне кръстчето, но тя му извика:
– Дръж го това, да не го докосва тя.
Вземе ли го, ще скочи…
А Роксана още по-ядосана каза:
– Аз и така мога да скоча. Като се роди детето, ще го оставя тук, и ще скоча. А той ще
му даде един ден кръста. Знам, че така ще стане. Може да е бил демон и убиец, ама това
ще стори. Как кръстът ще ме задържи, ако искам да спася честта си, като платя с жи-
вота – както се прави. Как кръстът ще ме спре…?
– Ще скочиш? Без кръста! – бабата се ухили почти злобно – Такива ги плещиш, ама
няма да скочиш. Ще скочиш чак като детето порасне и видиш кръста у него. А до тогава
ще си баба. И да скочиш – няма да е голяма загуба. Все едно аз да скоча…
– Отровна старица! Аз ще ти тегля ножа… – каза момичето и скочи ядосано. Посегна
да си вземе кръста, но той го дръпна. Сякаш разбираше, че има нещо вярно в думите ѝ.
– Ядосваш се! Значи така ще останеш жива. – каза възрастната – А ти пази тоя кръст.
Не го дръж в теб, че ще ти го открадне…
– Как ще открадна нещо, дето си е мое… – извика Роксана.
– Виждаш ли! Скрий го някъде. И аз не знам какво значи той, и майка не знаеше, и
баба, никой не знае. Знам само, че Роксана не трябва да умира, защото някакви изроди
са осквернили тялото и. Тялото се лекува, всички рани минават…
Гюнтер стисна здраво кръста. Вече нямаше шанс да му го отнемат. Най-малкото пък
две слаби жени, една от които не си знаеше годините.
– Кръстът остава у мен. Поне един живот да спася, след като толкова съм отнел…
– А душата, вещице! – изплака момичето – Тялото зараства, а душата? Кой ще извади
тия вонящи турци от съня ми? От мислите ми? Кой ще ме спаси от очите на хората?
– Времето… – безмилостно каза лелята – Има две всемогъщи сили на света. Едната е
Бог, другата е времето. То ще излекува от всичко…
Малката седна обратно. Май се смири.
Старата погледна към Гюнтер и му каза:
– Тая история се повтаря. А като нещо вземе да се повтаря, значи Господ иска да нап-
рави нещо, а Дяволът му пречи.
– Господ, Дяволът… – изненадан попита немецът, напълно неразбиращ на къде
тръгна разговорът.

125
 – Това е, винаги е било така. Господ е искал да стори нещо с майка ни. Дяволът прати
турците да я насилят, а тя да се убие. Ама децата са останали. Сега се повтаря. Пак
Господ и Дяволът се бият.
– Аз едва ли съм ръката на Господ… – горчиво и иронично каза Гюнтер.
– Може ли да знаеш? Тия дето я насилваха, едва ли са служили на друг, освен на Дя-
вола. И щяха да я убият. За личен кеф, не за друго. Това Дяволът го дава като награда.
И идваш ти, и объркваш работите…
– Те не се съпротивляваха много… – възрази Гюнтер – Дяволът не ще да ги е натискал
прекалено.
– Това е защото не е очаквал. Ти си по-голям демон от тях. Дяволът не е очаквал, че
ще го предадеш. А те са ти я оставили, защото винаги си отказвал да насилваш жени, и
сега са решили, че най-сетне си поумнял. Господ е използвал слабостите на слугите на
Нечестивия, срещу него. Това е станало. Но борбата не е свършила…
– Мехмед няма да я докосне. Тук кой ще я намери…
– Дяволът ще намери как някой да я намери. Ако трябва да я убие, ще намери как.
Има нещо, заради което Господ я е пратил, а Дяволът иска да я убие. А ти си на средата
между двете, и във важния момент си бил ръката на Бог…
– Аз не съм толкова суеверен. Повечето тия неща не ги вярвам. Всичко стана слу-
чайно. Ама вярвам достатъчно да знам, че най-добро ще сторя на света, ако сложа край
на жалкия си живот.
– Случайно? – попита старата.
– Да, така мисля, случайно е. Не съм толкова луд колкото теб…
– Глупав. Силен и глупав. Мъж. Случайното се проверява като се повтаря! Затова ти
рекох „като вземе да се повтаря нещо“. Повтаря се това с жените от тая кръв. Не е слу-
чайно щом се повтаря. Господ прави нещо, Дяволът му пречи. Запомни това, германецо!
Запомни го, защото след мен ще си единственият, дето го помни.
– Запомням го. Това е твърде мъдро, за да се забрави от който го е чул веднъж… Дано
да го кажа на още някой, преди да свърша с всичко това. Обещавам ти да помня и да
пазя кръста, поне докато съм жив. Имаш думата ми на пруски гвардеец…
Това бе приблизително честно обещание, но едва ли уреждаше вещицата. Тя добре
разбираше какво е в собствената му душа, и колко рисков и ненадежден пазител е той.
С толкова грехове и пълно безсмислие на собственото съществуване, можеше и кръстът,
и запомненото да бъдат на сигурно доста кратко. И после да се превърнат в обещания
на мъртвец, очакващ да го изядат рибите.
Тя явно не мислеше да допуска това. Изглежда искаше да излекува и него. Може би
и бе нужен за нещо, или просто бе единственият, на който да възложи това нещо.
Но дали бе възможно? След всичко сторено, дали би имало спасение и за него?
Според нея – да. Но начинът за спасение се оказа по-зъл от самото падение.
– Ти няма да изкупиш нищо в морето... – каза вещицата.
– Знам. То е само наказание. Нищо друго.
– Може и по-добре. Гледай се какъв си мъж. Много нужда народът има точно от та-
кива.
– То от по-малко ще има. Все разбойници сме тия.
– Не е така. Може да изкупиш греховете си. Ако спреш други грехове...
– Това как? Аз умея само да убивам...
– Именно. Въпросът е кого убиваш...
Той се досети. Но не бе съвсем съгласен:

126
 – Никое убийство не заличава друго. И да убия някой айдук, няма да върна убитите
от него.
– А бъдещите дето е щял да убие? – попита вещицата.
– От мен не става народен закрилник. Аз съм точно обратното.
Защо да не става? Какво различно ще вършиш? Ще ходиш да сечеш глави. Ти колко
си отсякъл невинни до сега?
– Не знам – трийсет-четиридесет...
– А все невинни, нали...
– Айдуците рядко воюват с виновни.
– А помисли, ако някой ти беше теглил ножа навреме...
– Може би щяха да са живи. Може и някой друг разбойник да ги бе убил...
– Значи колкото по-малко разбойници, толкова по-добре...
– Очевидно, но не виждам себе си като това – убиец на убийци.
– А можеш ли да го правиш?
– Мога. Един от сто сред тази измет е по-добър от мен ...
– Помисли колко можеш да избиеш, преди някой от тях да убие теб?
Няма да са малко. А и в началото по-лесно ще стигам до тях, защото още ще ме
мислят за един от тях.
– А ако скочиш в морето? Ако се гушнеш с любимата си и заедно скочите ... – Аз не
съм му любима – просъска Роксана.
– Ти да мълчиш! – каза възрастната и пак към него погледна – Какво ще стане ако те
няма?
– Няма кой да убие убийците.
– Значи още невинни души ще тежат на теб...
– Не може така да ме товариш...
– Мога! Аз съм вещица. Слугиня на Дявола. Всеки грях мога да ти прехвърля. Осо-
бено на загубена вече душа като теб, дето Господ я е забравил... – каза свирепо тя – Ама
тоя грях сам си го слагаш с още убийства.
– Убийство, което съм можел да спра, също пада на мен... Това е проклятие...
– За твоята черна душа и мравка да убиеш вече е проклятие... Помисли за всеки на
двайсет години дето си заклал. Колко много си му отнел ... – каза му безмилостно.
Тази вещица го пронизваше не с магия, а с думи. Но можеха ли и думите да са магия?
Всичко изглеждаше толкова просто, след като пречупи Роксана и след това на свой ред
бе брутално прекършен. Толкова просто бе.
Изповядваш се, а може би и – морето... А тя направи така дето и ако реши да се самона-
каже, пак грях да стори. Пак хора щяха да умират, защото той не бе убил убийците им.
И от кого да започне? Може би от Хасан Ага. Той му има пълно доверие. Ще заспи
до него и ще му пререже гърлото. После и другите от шайката. Разбойниците си вярваха
едни на други, трябва да убиеш първо тях. После близката следваща шайка. После слу-
чайни глупаци, които още не са разбрали. Накрая ще ти излезе име, и ще станеш мишена
на всички.
– Ловец на глави? Това ли искаш да ме направиш…
– Не, глупави германецо. Искам да те спася от собствените ти демони. Ако не искаш,
прави каквото щеш… – Ще ме спасиш ли така…?
А тя се усмихна и имаше нещо зло, но и правдиво в думите и:
– Убий когото ти казвам, и ще разбереш, че убийството може и да лекува… – каза му.
А другата го довърши и не му остави шанс за избор:

127
 – Това не е лошо. Ако си убил сто невинни, убий сега и сто виновни. Поне това нап-
рави, после мисли пак… – каза Роксана.
Би ли могъл един обикновен човек, да устои на две вещици? Пък бил той и убиец…

Житието
Страхува ли се от нещо Исмаил Бей?
Страхува ли се от нещо Дяволът?
Страхува се от много повече работи, отколкото се страхува всеки друг човек.
Исмаил Бей е недосегаем в Рила. Дори Падишахът не смее и да помисли, че Рила е
негова. Тя не е негова. Исмаил Бей не може да бъде намерен, а и да бъде – само смърт
и горчивина очаква онзи, който стигне до него, без да го е повикал.
Но Исмаил Бей е защитен от и най-важното – от своя ум. Има едно нещо, което
Боговете са оставили на хората, и то е божествено. Това е умът. Една стъпка повече
ум струва повече от хиляди стъпки на хиляди армии без ум. Който има ум, го пази
силата на самия Всемогъщ.
Но умът си има цена. Страхът.
Колкото повече ум имаш, толкова по-добре се пазиш, но и… толкова повече нови
заплахи виждаш. Дори където ги няма…
Исмаил Бей се страхува. От заплахите, които само той вижда, и които убягват на
всички други – дори на Падишаха. Защото нищо не вижда така добре, както умът.
Умът е дар и проклятие.
Исмаил Бей помъдря, защото стори много зло, и това не го уби. Ако злото не те
убие, те прави по-мъдър. Защото страданието, че си причинил нещастие някому, се
добавя към всичко, което си научил.
Исмаил Бей вижда десет пъти повече заплахи за Империята от нейния господар. Но
знае, че никога не биха го послушали.
Исмаил Бей вижда заплахи за разбойниците, които те дори не подозират.
Той вижда заплахи и за себе си, и разбира, че е обречен никога да не получи сигурност
срещу тях. Защото такава сигурност няма.
Единствената сигурност, която ти носи щастие, е да не знаеш. И да живееш в не-
ведение.
Умът те пази, умът обаче вижда твърде много, за да бъдеш щастлив. Той понякога
вижда и несъществуващи неща, а страхът ти те кара да ги приемаш за истински.
Защото един глас ти нашепва, че е по-добре да си излишно предпазлив, отколкото
мъртъв…
Исмаил Бей се страхува много повече от всеки друг човек, отрекъл Закона. И този
страх е проклятие, което само храни себе си. Този страх те пази да си жив по-дълго,
за да можеш да се страхуваш по-дълго…
Исмаил Бей мечтае за покой. Но знае, че няма да го получи в този свят…

128
 31. Отново и отново
Сякаш за него самия се отнасяше всяка дума на старата вещица. Не бе минала и сед-
мица след това набиващо се в ума „Когато нещо вземе да се повтаря…“, и то се повтори
отново.
Вестта за смъртта на Хасан Ага се бе разнесла доста бързо, но не и за някой, набирал
усилено, дни наред нагоре в планината – по кози и скрити пътеки, за да отведе една
бъдеща млада майка при единствената, дето можеше да я запази жива. Гюнтер бе от
последните люде в тази клета земя, които разбраха, че е избита цялата му чета.
А вестта не само бързо се бе разнесла, ами вече бе придобила и вид на различни ле-
генди, все едно не ставаше дума за едно и също нещо.
Едни говореха, че сам Архангел Михаил слязъл от Небето, и по заръката на Бог, ос-
вободил света от този най-зъл от всички разбойници. Всъщност, Хасан Ага би се ласкал
от тези думи, защото съперничеството за „най-зъл“ не бе слабо. Дори той още завиж-
даше на онзи недостижим бей в Рила планина, за който се говореше, че дори султанът
се страхува да говори. Това бе „най-злия“ и недосегаем от всички, но от време на време –
някои наричаха и самия Хасан Ага така.
Други говореха, че сам Хасан Ага е избил четата си, и след това изчезнал някъде с
всичкото злато. Изчакал ги да заспят, и нощеска ги съсякъл до един. Това се доказваше
от факта, че бяха намерили обезглавени всички разбойници, но го нямаше самият Хасан
Ага. Неговото тяло така и липсваше.
А трети говореха, че разбойниците са напили, и се изпоклали едни други.
Единственият, който не вярваше на нищо от това, бе един от малкото оцелели от тази
шайка, извадил късмета да не е там. Може би пък, Роксана бе спасила него, като го бе
извадила от тази група обречени. Може би да имаше и други оцелели, но със сигурност
се бяха изпокрили, може би избягали далеч. Каквото и той трябваше да направи, несъм-
нено.
Но преди това трябваше да научи всичко. И то не само защото четата на Хасан Ага бе
оцеляла толкова дълго време. А и защото той бе единственият, който вярваше, че на
този свят – някъде тук, имаше тайна сила, с почти свръхестествени способности. Която
все правеше нещо, и това нещо винаги минаваше някъде близо до него, ако и да не зна-
еше какво е точно то.
Той бе видял как тази сила се разправи с няколко чети край Русчук, и единствен на
целите Балкани допусна вярното, дето го нямаше из народните истории – именно те се
бяха разправили с Хасан Ага. Отново и отново… Отново и отново те се появяваха, и как
би могъл светът да е толкова сляп, че да не ги забележи. Как биха могли хорските умове
да говорят за Архангел Михаил или, че Агата сам е избил хората си, а да не помислят
нещо далеч по-логично…
Отново и отново. Ама този път стана, след като бе минал през старицата. И започна
да мисли като нея – като се повтарят нещата, значи Господ прави нещо, а дяволът му
пречи. Около него всичко се повтаряше. Появяват се призраците, правят нещо, и живо-
тът му тръгва в нова посока. Повтаряй и повтаряй. Повторението доказва, че не е слу-
чайно. Права бе бабичката. Не е случайно. Но кой бе Господ, и кой – Дяволът? Коя цел
чия беше? Кое бе доброто и кое – злото? Вече започваше да се съмнява. Да се съмнява
във всичко – от заграбването на властта в Русия, през лудостта на африканския вожд, та
до края на Хасан Ага.
129
 Той бе мъртъв. Сигурен бе Гюнтер. Ако бяха Те, не биха избили четата, и да помилват
водача и. Сигурно го бяха отвели, за да го разпитват нещо. И после го бяха убили. Къде
ли гниеше сега трупът му. Може вече дивите зверове да се бяха нахранили с него. И да
бяха станали зли като него. Защото изядеш ли плътта на такъв демон, изпиеш ли кръвта
му, и ти ставаш такъв. Побърка се. И той започна да мисли със суеверия. Гюнтер доста
обикаля и разпитва. Опознай врага, това бе най-важното. Опознай врага, но внимавай
след това да не разбере, че го опознаваш. Затова прави го внимателно.
Немецът се прегърби, направи се на сакат, и дни наред ходи къде ли не, за да слуша.
Това бе най-интересното по всякакви ханове и седянки. Ходеше сред турците, сред бъл-
гарите – и слушаше. Може би Роксана и вещицата вече си бяха помислили, че се е хвър-
лил в морето, или че е избягал.
Но когато се върна, ги изненада далеч повече:
– Има нещо, дето не съм ви казвал до сега, ама вече трябва. И трябва да се махаме… –
каза той.
– Значи изповедта ти не е била пълна… Искаш да идеш в Ада… – усмихна се Роксана.
Но не беше злонамерена, сякаш грееше. Дали бе била такава, преди да я насилят? Дали
бе едно чудесно омайно същество, появило се като подарък за своя любим, за да му роди
бъдещето? Дали би могла отново да стане така? Засега се случваше. Докато се родеше
детето, тя не можеше да бъде друга, каквото и да казваше кръвта и, и каквото и да бе
написано в Книгата на живота 13 за съдбата и. – Изповедта ми е пълна! – отвърна Гюн-
тер – Казах ти всичко, което съм съгрешил. Не ти казах лудостите си.
– Всеки човек има своя лудост… – каза старата.
– Защо сега? – попита Роксана.
– Защото вестта за теб е блага, и трябва да я чуеш. Но не може без да ти кажа дру-
гото…
– Колко блага е тази вест?
– Най-благата – Мехмед и Мустафа са мъртви…
– Господ ги наказа… Все някога щеше да се случи, разбойниците не живеят дълго…
Не е чак толкова важна вест за мен…
– Мъртви са, заедно с Хасан Ага и цялата чета…
И двете жени вдигнаха погледи. Очевидно бяха изненадани.
– Това е повече от щедро наказание за онова, що ми сториха… – каза Роксана.
– И не е достатъчно за всичко що са сторили… – добави лелята.
– Аз съм жив, защото бях при теб – за да те укротявам…
Роксана се усмихна:
– Да не излезе, че аз съм те спасила…
– Едва ли щях да съм жив, ако не беше ти. Някой е изклал цялата чета – най-вероятно
нощем… Трийсет от най-опитните главорези, които съм виждал. Щом те са паднали, и
аз щях да съм без глава сега…
– Е, при теб нямаше да е особена загуба – ако останеш без глава, ще си по-красив… –
иронизира го старата… – По-важното е друго – лудостта ми не е лудост. Знам кой ги е
убил. Има тайна сила тук някъде – по-умна и по-ловка от всичко друго. Тайно си върши
работата и напредва. И толкова добре се, че крие, че никой не вярва, че съществува. Тия
като мен изглеждат луди…

13
Книгата на живота – според някои религии, в нея е записана съдбата на всеки човек. Единствено
ако те има в Книгата на живота, можеш да съществуваш.
130
 – Няма никакви тайни сили тук, освен Дяволът… – каза лелята – Вярвай ми, откак
наследих предната вещица, много неща видях. Няма тайни сили.
– Има! Не ми вярвате и вие, обаче като се повтарят нещата, значи няма случайно…
Ти сама го каза…
– Право е туй, така е…
– Първо в Петербург. Орлови доведоха някакви хора от България, заедно с новия им
приятел. После дойдоха някакви татари, ама те може да са били същите. После и един
ме уцели от триста стъпки. После тук видях един поп как уби за миг двама въоръжени
турци, дето се готвеха да го съсекат. Аз спасих да не отнесе трети. После видях как
избиха над сто души край Русчук. И сега и четата на Хасан Ага. Има тайна сила, никой
не вярва, ама я има…
– Има твърде много съвпадения. Но само ти си ги видял… – каза старата.
– Сега и вие знаете, ако ми вярвате, че съм ги видял, няма да говорите друго…
– Няма как да има тайна сила тук, немецо… – каза бабата – Тук от четири века има
само един заспал народ, дето толкова дълбоко спи, че и да го прободеш и да му източиш
половината кръв, няма да усети. Това има тук, и затова е такава вакханалия, така са се
разпищолили всички, тия разбойници така си живеят.
– Тогава кой върши всички тия неща? Ако не е народът, не е и тайна сила? То ако
народът е успан, значи остава само тайната сила… – упорстваше Гюнтер.
– Има много неща дето не знаем и не ни е писано да знаем… – мъдро каза старата –
Това не значи да вървим след всяка мисъл, дето изскочи в главата ни…
– Знаех, че няма да повярвате, но бях длъжен да ви кажа. Да знаете. Може да повяр-
вате като изчезна някой ден и аз, без следа…
– И да има тайна сила, ти за какво си ѝ? Случайно да си видял да те търси?
– Не знам, едва ли някой ще търси мен. Аз съм никой. А и те са избили четата, не
заради пари. Всичко е скрито, не се носи много злато при обходите. Май са им обрали
основно пушките и пищовите…
– Ето – стоим и гледаме какво следващо чудновато ще се случи… – каза лелята.
– Обаче Хасан Ага липсва. Отвлекли са го да го разпитват. Иначе защо да не се тър-
каля и неговата глава, заедно с другите. А ако са го разпитват, значи са търсели нещо…
– Ти имаш ли нещо, дето да търсят? – попита възрастната.
– Има. Караконджул да плашат гаргите на полето… – усмихна се Роксана.
Шегата хвана и бабата. Но той се замисли. Нямаше нищо важно у него. Освен…
– Нищо нямам, имам малко злато скрито… – каза той – И едно старо писмо.
Ама в него нищо не пише, а и няма как да знаят за него…
– В старите писма понякога има важни работи… – каза възрастната.
– Четох го сто пъти, вече научих и езика достатъчно добре, заради него – нищо не
пише. И ти казвам – няма как да знаят, че е у мен.
– Защо?
– Защото предният му собственик изгоря, заедно с всичко друго и с чантата, дето беше
писмото. Той ми го даде в последния момент. Няма начин някой да е разбрал, че пис-
мото не е изгоряло.
– След това някой виждал ли го е друг?
– Никой останал жив. Само Хасан Ага и още двама от четата. Ама тия двамата ги
убиха. Останахме само аз и Агата да го знаем, и след това не е говорено. Ние самите
решихме, че това писмо няма смисъл…

131
 – Право говориш. Ако само мъртъвци са го виждали, не може то да е причината. Ако
изобщо са търсели нещо друго, не е било то… – каза лелята – Дай да го видим все пак…
Гюнтер отиде и се зарови в седлото, където бяха част от нещата му.
През това време Роксана каза:
– Може просто да са търсели златото на Хасан Ага. Отвлекли са го, за да го измъчват
и да им каже…
– На Хасан Ага златото е във Виена и Венеция. Няма как да го докопат. Няма пещери
с тайни входове, не е толкова глупав. Златото не е в земите на султана… – каза Гюнтер,
връщайки се с писмото. Подаде го на лелята.
– Доста старичко, и половината изгоряло… – каза тя.
– Онзи в последния миг го изтръгна от пламъците. Аз му бях враг, моите хора го бяха
убили. Ама бях единственият жив наоколо. И ми го даде. После щеше да изгори жив,
ако не го бях пожалил да го доубия. Не можеше да мръдне насред пламъците…
– Старо е, това е от преди турците да дойдат… – каза Роксана и очите и светеха –
Лесно се чете…
– То няма и какво много да се чете… – каза старата – Прав е немецът, нищо не пише.
– Това е някакво указание за нещо… – каза Роксана – Но какво и къде – не се раз-
бира…
– Ако знаеш колко дни съм го гледал и мислил… Не става за нищо този лист. Пазя го
може някой антиквар да го откупи.
– Сигурно не е бил толкова безполезен, ама рисунката отгоре е изгоряла. Може да е
имало карта…
– Карта на съкровище… – възкликна момичето.
– Айде и ти като Хасан Ага… – подигра и се този път той на нея Гюнтер.
– По тия земи съкровища не се крият така… – каза лелята – Виждала съм как се крият.
Не е съкровище това. Ама няма да разберем никога какво е…
– Обаче ако ония не знаят, че писмото е изгоряло, и че нищо не му се разбира, може
да го търсят… – каза Роксана.
– И ти ли повярва в „ония“? – изненада се лелята.
– Те изобщо не трябва да знаят, че има такова писмо. Кой ще им е казал? Освен ако
говорят с мъртвите – само оня поп, дето уби двама от нашите, само той го е виждал.
– Ако говорят с мъртвите, може и да си прав, че има „тайна сила“ по тия земи… – каза
лелята.
– Ами ако оня поп е бил от „ония“… – каза Роксана – Нали ти сам ни го казваш като
един от случаите, в които си видял техни невероятни неща…
– Доста ловък беше. Права си… – каза Гюнтер – Ама той е най-мъртвия от всички,
които съм убивал. Два изстрела в главата и после лично му я отрязах. Няма как да е
казал на който и да било. Не е и писал нищо.
– Може ония да са по двойки или по повече заедно. Може да е имало друг някъде
близо в гората и да е гледал… – каза Роксана.
– Възможно е. Добрите войници никога в нищо не са сами… – съгласи се Гюнтер. –
Но околността бе добре претърсена. А между прочитането на писмото и смъртта му,
имаше съвсем малко време. И не съм отделял поглед от него.
– Много невероятно е от него някой да е разбрал нещо… – каза възрастната – Може
би изобщо и не знаят нищо за това писмо, а може би то изобщо не е и важно.
Но Гюнтер се страхува от тях… – каза Роксана.
– Да, виждам го, че е обсебен…

132
 – Твърде често се навъртат около мен. Никога за мен конкретно, но все около мен са
тия демони… – каза той.
– Сигурно демоните един друг се намирате. Сега като станеш добър мъж, и няма да
ги видиш вече… – философски заключи лелята.
Гюнтер се замисли и след миг рече:
– Сигурно това е достатъчно, но аз мисля друго да сторя. Щом са тук някъде, ние да
сме далеч. Още една мярка не е излишна.
– Къде ще идеш?
– Не знам, някъде където ги няма…
– Ако са навсякъде из империята, къде е това, дето ги няма? – попита старата.
– Не знам, може навсякъде да ги има. Но ще ида там, където не знаят, че съм аз…
– Те сигурно и сега не знаят, че си тук… Ако изобщо те търсят…
– Все пак, по-добре е да ида другаде… Дори извън империята…
– Роксана няма къде да иде. Къде ще я мъкнеш сега… – възрази старата.
– Без нея. Аз само. Тя остава тук, кръстът с мен – както се разбрахме. Някога ще дойда
да го върна… И без това се чудех на къде да тръгна, като я оставя.
– Кръстът не може да е далеч от мен! – възрази момичето – Той е мой, дори двамата
да се наговорихте да ми го вземете.
Няма да ти го открадна. А и кой ще купи такова дръвце…
– Може да не се върнеш. Да те убият. Тогава кръстът ще изчезне или ще иде не където
трябва… – възрази Роксана.
– Тогава го взимайте. Ето старата да го пази… – каза Гюнтер.
– Не става, старата няма да е още дълго жива… – възрази тя – А и тия млади ръце на
малката вещица, за един миг ще ми пречупят врата. Кръстът трябва да е в силна ръка.
– Възможно най-глупавото нещо е да остана тук. Дори да ги нямаше „ония“, аз съм
един от малкото оцелели от четата на Хасан Ага. Могат да ме разпознаят. Може дори да
привлека ловци на глави. Сега като я няма четата, няма кой да ме пази. Знам ли дали
няма награда и за мен…
– Може да има, я… – каза старата – Това беше най-злата чета. Може да има награда,
верно си е…
– Трябва да се махна, поне за година, може и повече…
– Аз не мога да ида никъде… – каза старата – Ако ще се махате, ще сте двамата. И ти
ще вадиш детето като дойде… – обърна се тя към него.
– Тя трябва да остане тук, не мога да я лашкам с детето…
– Аз ще съм винаги близо до кръста… – каза Роксана и тонът и бе такъв, че старата
просто сведе поглед. В този случай, не можеха да я преборят. Не и по този въпрос.
След малко старата промълви нещо:
Трябва да идете там, където дори да ги има „ония“, няма да припарят. – Има ли такова
място? – попита Гюнтер.
– Има. От всяко зло, има по-голямо зло. Има един по-лош и от Хасан Ага, по-лош от
всичките разбойници, взети заедно. Толкова лош, че и султанът не смее да мисли за
него…
– Исмаил Бей? – възкликна Гюнтер.
– В Рила няма демони, няма Дявол, няма дори Бог. Там е само Исмаил Бей. Никой
няма да ви търси там…
– Това е като да идеш сам в Ада, за да избягаш от Дявола… – каза Гюнтер. И бе съвсем
прав. Исмаил Бей бе абсолютно недостижимия пример за преуспял паша, по-успял от

133
всеки друг, опълчил се на султана и закона. Такива легенди вървяха за него, че и Хасан
Ага не би посмял да иде в Рила. За всеки убит от цялата чета на Хасан, имаше сто убити
от Исмаил Бей. Това бе вероятно най-злия човек на земята. Бе избивал не само враговете
си, но и целите им семейства. Ако ли султанът реши да прати войска, то след като беят
я прогони, пускаше убийци по следите на всички войници. И изколваше целите им се-
мейства – от старците до пеленачетата. Така никой не смееше дори да влезе във войска,
дето ще ходи да се бори с Исмаил бея. Бе натрупал несметни богатства, защото всички
в Рила ги бе страх от него, а нямаше кой да му се опре. Даже като излизаше извън Рила,
другите чети се измъкваха – докато той вършееше в техните земи, никой друг няма да
вършее. В земите на Исмаил Бей наистина нямаше друга сила, освен Исмаил Бей. Ня-
маше по-сигурно място на света, за да е сигурен, че „ония“ са далеч.
– Ще е за малко – само докато се укротят нещата тук и „ония“, ако изобщо те търсят,
се откажат. Година-две. Ще извадиш от краденото ти злато, и ще плащаш на Исмаил
повече, отколкото очаква от обикновен селянин. Ще го изкарваше, че работиш много и
от земята добиваш. И той няма да те закача. А след година-две – цялата империя е
ваша…
– Не съм чувал по-голямо безумие от това да заведа млада родилка под закрилата на
Исмаил Бей… – каза Гюнтер.
– Ако вярваш в призраци, това ти е спасението. Не съм виновна аз. Виновни са тия, от
които се страхуваш… – каза старата – Пък и – ако ти се отвори късмет, може да убиеш
Исмаил Бей. Тогава ще изкупиш всичките си грехове…
– Аз да убия Исмаил Бей? – абсолютно не очакваше такава идея Гюнтер.
– Той е човек, не забравяй. Колкото повече един човек изглежда на демон, толкова
повече е човек, и се стреми да скрие това. Отблизо, Исмаил Бей е човек, сигурно по-
слаб от теб. Ще го надвиеш и със сабя, и с пищов… – каза старата.
– Дали не е по-добре просто да остана тук в планината с вас, и да се надявам че в
самата планина никой няма да търси… – И това става, аз не вярвам в призраци, мисля
че тук ще ти е добре… Ти искаш да бягаш… – каза старата.
Гюнтер взе обратно писмото и го прибра в седлото. Объркана работа. Всичко ставаше
все по-объркано, единственото сигурно бе, че разни неща се повтаряха, което вече беше
знак от Бог. Или от Дявола…
След това му просветна една мисъл. Толкова проста и толкова умна. Сякаш Господ
му я спусна.
– Може да накараме демоните да се бият един с друг! И така ще разберем дали ме
търсят, а колкото се избият помежду си, все ще е от полза…
– Не разбирам… – каза Роксана.
– Няма да ходим в земите на Исмаил Бей. Аз сам ще ида, и там ще показвам писмото
и ще говоря напред-назад за него. Може да го раздуя, да изкарам че е нещо много важно.
Като тръгне слухът, ще избягам обратно тук. А „ония“ ще идат при Исмаил Бей и нека
се бият с него. Нека едното зло се бие с другото!
– Хитро… Имаш ум… – каза старата.
– И така със сигурност ще разберем търсят ли те, и важно ли е писмото… – заключи
Роксана.
След това излезе навън да нагледа врящото котле с вечерята.

134
 32. Сватовникът
Три месеца изминаха от края на Хасан Ага. Всеки един член на Задругата в околността
го търсеше. Нямаше го.
Просто бе изчезнал.
– Този френски наемник е много по-умен, отколкото би могло да се очаква… – каза
поп Стойко, с когото обсъждаха какво да правят. Попът бе започнал да се издига, и в
обществото, и в Задругата.
Вече бе много близък до Велко, помагаше му във вземането на решения. Очакването, че
този изключително умен и надарен българин, ще бъде първият, с когото Империята ще
признае, че българите не са просто гяури, ставаше все по-голямо. Много усилия се вла-
гаха за това поп Стойко да се издигне точно като българин. Но и той много добре самият
се представяше.
– Извадил е късмет, че се е измъкнал… – каза Манол – Случайност. Спасила го е
жена. Една българка…
– Странна ирония…
– Нападнали са младо семейство, дошло на гости. Убили са мъжа, а нея са я насилили.
После по неясни причини, не са я доубили, а той я е взел. Дали робиня ще я прави, дали
ще я продава, не знаем. Но от там следите им се губят. Няма ги. Не са се появявали
никъде вече три месеца.
– Като е разбрал съдбата на Хасан Ага, ако е имал ум, трябва вече да не е в Импери-
ята… – каза поп Стойко.
– Поне момичето да беше пуснал – да го намерим и разпитаме…
– Няма как да я пусне. Тя е свидетел. Сигурно като е разбрал какво става, и е теглил
ножа. В такава ситуация, тя е чиста тежест за него. – каза Стойко.
– Да, ако я помъкне с него, ще го забави, и може да го издаде. Ако я пусне, може да
иде да доложи. Не на нас. На турците. Разбиването на шайката на Хасан Ага доведе и
пашите да празнуват.
– Но може и вие късмет да сте извадили. – каза Стойко – Ако наемникът беше с тях,
можеше да не стане измамата с момчето. Можеше да го съсекат още на пътя. И нямаше
да премахнете един голям убиец на българи, и главорезите му.
– Може и така да е. Добре стана за българите. Те сега други разбойници ще заемат
мястото му. Но нека знаят, че рано или късно, до тук ще стигнат. Обаче ние се прова-
лихме… Аз се провалих и провалих Задругата.
– Не се бичувай толкова…
– Не Хасан Ага беше важният. Важен бе ръкописът, който търсим. Може да струва
повече от всички разбойнически чети в Империята. Аз съставих плана, ама не допусках,
че наемникът няма да е там. Сега една проста случайност погуби ръкописа. Може и за-
винаги.
– В робството, народът е загубил много повече от един ръкопис. А и нищо не е си-
гурно, може да мине време, и французинът пак да се появи… Нашите хора ще следят
навсякъде.
– И така да стане, късмет ще е. Трябваше аз да го хвана… – каза Манол – Аз знаех, че
е в четата на Хасан Ага, и не направих план, дето да не изпусне в никой случай наем-
ника. Планът ми беше срещу четата, а успехът срещу нея, се превърна в провал.

135
 – Бил ли е възможен друг план? Какво си можел да направиш повече? Ако беше жив
сега Хасан, какво щеше да направиш?
Манол се замисли. Имаше мъдрост в думите на Стойко. Какво би могъл да направи.
Вътре в четата, наемникът бе защитен от самата нея. Няма как да стигне до него, без да
мине през четата. Тоест всеки възможен план, включваше удар срещу четата. Може
би… Може би ако знаеше, че онзи се е отделил, щяха да търсят него. Можеше да нао-
биколят четата, да я следят, и като видят някой да я приближава, да го хванат и проверят.
Обаче те научиха, че е напуснал четата, едва след като Стойчо срещна айдуците на пътя.
Планът не бе лош. Добър бе. Но провалът изгаряше отвътре Манола.
Независимо кой бе виновен, той се бе провалил.
– Ти сигурно си толкова зъл към себе си, защото си нямаш булка… – каза Стойко и
философски погледна към залязващото слънце.
– Глупости! Булка… Това ли измисли. Поп Стойко – най-умният българин…
– Смееш се, ама е така. Аз имам булка, имам деца, и по друг начин мисля. Един мъж
като няма булка, започва да се заглежда във всевъзможни дреболии. Иска всичко в жи-
вота да става идеално, става самокритичен. Това е защото нямаш булка. И Велко мисли
така…
– Велко? Той пък кога разбра за тия дела…
– Не за тия. И друг път сме говорили за теб. Трябва да се ожениш…
– Какви ги говориш, Стойко? Търся коварни наемници, ходя избивам разбойници,
разпитвам с жестоки отвари, обучавам децата. Каква женитба? Кога да стане това…
– Мъжът е мъж като има жена… – отвърна Стойко – Иначе е наполовина. Ще видиш
как ще се променят нещата. Е, и Иван беше такъв като теб – всичко за Задругата даваше.
Накрая се ожени и той…
– Скоро друга руска княгиня няма да намерим…
– Те българките да не са по-лоши? Аз за българка съм женен. Гледай какви хубави
деца имам…
– Както и да е, виждам че искаш да ме успокоиш за дето се провалих. Ама провалът
си е провал…
Стойко се усмихна. Извади един лист и каза:
– Сега може и добре да стане като наемникът изчезна. Достатъчно направи да го хва-
неш. Сега малко почивка ще имаш, отиваш по селата да учиш на хора̀. И гледай някоя
мома да те хване…
– Какви са тия работи? Няма да се занимавам с глупости… – ядоса се Манол.
– Няма, ама ще се занимаеш. Задругата има нужда от истински мъже. Почти всички
имат жени и деца. Раждането на българчета е най-важната задача на всеки брат. Затова
ти поставям тази следваща задача – докато не се ожениш, и не покажеш едно българче,
Задругата няма други задачи за теб…
– Ти не си ми началник! Не можеш да ми нареждаш. Не и подобна глупост…
– Напротив… – усмихна се Стойко – Ето това писмо е от Велко.
Манол го взе и невярващ прочете:

„С настоящето давам власт и нареждам на поп Стойко Владиславов, да възложи на стре-

леца Манол, като главна задача – да се ожени. Това Стойко да направи, когато другите дела
на Задругата освободят време и Манол може да се захване и спокойно да си намери булка.
Тази задача да се счита пълна и истинска, не е за да се смее някой на нея, защото Задругата
не би имала смисъл, ако няма български деца…
Подпис: Велко“
136
 За пръв път виждам подобно нещо… – каза Манол – А и сега не е време някой да
оставя делата на Задругата. По пътищата е пълно с айдуци, всеки ден падат десетки
български глави. Точно сега време няма свободно…
– Има няма, това ще правиш. Велко го е наредил. А хората и обучението на народа в
бойните стъпки, също е важно. Не можем го опази навсякъде ние. Всяка научена
стъпка – една глава с чалма се търкаля вместо българската… Отиваш по селата. Може
да вземеш и някое от момчетата…
– А някоя баба-сватовница няма ли да ми намерите? – иронично отвърна Манол – Да
станат по-лесно нещата.
Аз съм ти сватовникът… – щастливо каза Стойко – А съм и поп – като я намериш,
аз ще ви венчая…
Манол не бе много доволен, но имаше огромно уважение към Задругата. Всяко нейно
действие бликаше от мъдрост. Сигурно бе важно наистина да се ожени.
– А ако се появи французинът? – попита той.
– Ако се появи, ти го поемаш пръв, с или без булка. Гърлото му е твое… – отвърна
Стойко.
Малко по-късно – като свършиха занятията на учениците, Манол се отправи към може
би най-трудната си задача, откакто бе в Задругата… Задача, за която няма обучение, а
всеки сам намира как да стане – почти винаги с много грешки и горчилки по пътя…

33. Прераждане
Планът, разбира се, се обърка. Изобщо не успя и да започне показването на писмото
и пускането на слуховете. Защото в Рила планина бяха дошли поредните султански
войски, които да преговарят с Исмаил Бей.
А за зла участ на Гюнтер – разпознаха го още в първия хан. Оказа се, че един от вода-
чите на турците, бе… братът на Хасан Ага – Кемал. Разбира се, познаваха се много
добре, бе идвал в шайката, дори си бяха говорили тримата дълго.
Смъртта на Хасан бе покрусила и двамата. Но проблемът на Гюнтер бе, че вече не
можеше да стори нищо от това, що бе замислил. Всъщност – трябваше да спасява поло-
жението. Собственото.
– Защо си тук, Рене Ага… – уважително го попита Кемал. Той не бе ага, нито можеше
да стане с това френско име. Но другият очевидно високо го ценеше.
– По-далеч, по-добре. Сега в земите на Хасан Ага, всеки дето е бил до него, е най-
гонен. Всички ни гонят – и пашите, и другите чети.
– Така е… – съгласи се Кемал, и добави една турска мъдрост – Падналият няма прия-
тели14…
– Падналият няма приятели… – повтори Гюнтер.
– И ти точно тук ли дойде да се криеш?
В земите на Исмаил Бей?
– Кой ще ме потърси? – попита Гюнтер. – Да, тук няма кой да те потърси… – каза
агата – Тук Дяволът направо те е намерил.
– Има нещо вярно. Ама аз за малко, да мине време, и ще се върна. Ще събера нова
чета и ще намеря тия дето убиха брат ни…

14
Падналият няма приятели – стара турска поговорка.
137
 – Да, Хасан Ага бе брат и на двама ни. Свестен човек… – каза Кемал.
– Ще отмъстим, само трябва да изчакаме. Изчакай мига, той ще дойде като му дойде
времето…
– Мъдър си… – каза Кемал, помисли малко и рече – Аз съм тук, за да говорим с Ис-
маил Бей. Нищо няма да направим, ама съм му подготвил малко поне да го заболи. Сега
като си тук, викам ела с мен…
– С теб? Имаш толкова хора…
– Остави ги тия. Тая войска няма да воюва. Исмаил Бей склони на среща. Ама само с
двама човека мога да ида. Сред моите няма такъв като теб…
– Аз мислех малко да се крия, не да се показвам… – каза Гюнтер.
– Заради брат ми, ще дойдеш, ела да свършим работата… – настоя агата, и не му ос-
тави избор.
Така, наместо да пусне стръвта, и да бяга – и Исмаил Бей и „ония“ да се сбият, щеше
да иде право при… Исмаил Бей… Каква ирония…
Колкото повече в този живот опитваше да прави нещо мъдро, толкова повече сам се
оплиташе.
Взе и да се чуди, дали поне не беше извадил горчив късмет – като ще пада в легови-
щето на звяра, поне беше при бея, а не при „ония“…
Така се озоваха тук.
Пред тайния чифлик на Исмаил Бей. Водеше се собственост на един друг турчин,
който отдавна не беше жив, убит от самия Исмаил. Но оставил писмо, че заминава за
Мека и докато го няма, всичките му имоти да се управляват от бея. И да дарява полови-
ната от приходите на онези, що служеха на Аллах. Никой не задаваше въпроси, въпреки
че това писмо беше вече на двайсет години. Отдавна трябваше да се потърсят наслед-
ниците на този турчин, или пък пашата да завземе чифлика и да го прогласи за прите-
жание на Падишаха. Но Рила планина бе цялата на Исмаил Бей. И тук нито Падишах,
нито паша имаха власт. Затова и никой не питаше.
Гюнтер яздеше, заедно с още един охранител на Кемал Ага. Май беше еничарин, или
бивш еничарин. Двама души въоръжени, не повече. Това бе условието на Исмаил Бей.
Така цялата малка армия от триста души на Кемал Ага остана в подножието на плани-
ната. На уреченото място срещнаха с Мустафа Ага. И той с двама души. Сигурно някъде
в долината и той водеше триста-четиристотин човека.
Продължиха заедно нагоре. Пред чифлика ги посрещна един от хората на бея. Гюнтер,
заедно с един от охранителите на Мустафа, влязоха първи. Двамата аги останаха отвън
да чакат. Първо минаха покрай пленниците.
Затворени в един вътрешен двор като овце. Двайсет-двайсет и пет човека. Гюнтер се
огледа внимателно –можеше сред тях да има скрити хора на бея.
Исмаил обаче бе изпълнил обещаното. Само 4 души негови пазванти. Сигурно му
бяха най-добрите. Двайсетте пленници не искаха повече. Те бяха оковани, уморени и
уплашени. Но хората на бея щяха да са равни на хората на двамата аги.
След като огледаха всичко внимателно и не установиха капан или още скрити бойци,
двамата се върнаха. По пътя човекът на Мустафа Ага спря за малко при пленниците,
влезе вътре и огледа всичко внимателно. Провери им оковите. Очевидно за да бъде и
той сигурен, че някой таен боец не бе скрит между робите.
– Всичко е според уговорката, можете да влизате… – извика той, когато агите можеха
да ги видят. Те бързо приближиха.

138
 Исмаил Бей ги прие в най-просторната стая, а там имаше и гощавка. Интересно къде
бяха жените, които я бяха приготвили. Говореше се, че в този чифлик не идват нито
съпругите, нито дъщерите на бея. Дали пък не бе накарал четиримата си войници да я
приготвят…
– Аллах здраве и живот да ни дава, и на нашия Падишах… – каза Исмаил, когато два-
мата аги влязоха. Частта за Падишаха бе доста подвеждаща, защото ако имаше турчин,
който най-малко да зачита султана, това бе Исмаил Бей.
Но думите бяха задължително лице на подобни срещи:
– Аллах здраве и живот да ни дава, и на нашия Падишах… – отвърнаха един подир
друг Мустафа и Кемал. Междувременно общо осемте войници на тримата важни турци
приседнаха по-встрани, но всеки нащрек срещу останалите.
– За да бъдем приятели, и аз да съм гостоприемен в моя чифлик, още сега казвам, че
ви подарявам по един роб отвън в двора. Като си тръгвате, ще си вземете когото си
изберете. Без пари… – каза Исмаил.
– Благодаря ти, Исмаил Бей, щедростта на този свят отваря сърцето на Аллах за щед-
рост и като идем при него… – отвърна Мустафа Ага, но тонът му бе доста леден. И беят
го усети.
– Почерпете се. Баницата е прясна. Кокошката сутринта заклахме… – каза домакинът.
Но знаеше, че никой няма да докосне храната. Дори след като той лично отчупи парче
и го постави в устата си. Въпреки това, рискът от отрова бе огромен. Не му вярваха,
нито той на тях.
– Времето не е много за ядене, но благодаря, Исмаил Бей. Мен ме боли коремът и по-
малко ям… – каза Мустафа Ага.
– Аз похапнах преди да тръгнем, след малко ще опитам баницата… – допълни Кемал
Ага.
– Е, вие си решавате. Ако не хапнете, няма да е язък за баницата. Ще остане за мен… –
каза Исмаил Бей и се засмя шумно.
Другите двама турци и те се засмяха, но не истински. Имитираха веселост.
– Може да отнесем малко на войниците долу. Ще се радват да похапнат от щедростта
на Исмаил Бей. – каза Мустафа Ага.
– Може, може… – каза беят и откъсна парче месо от кокошката. Сипа си малко и от
стомната с водата и отпи. Другите двама не казаха нищо, очевидно чакаха той да начене
важните въпроси. И той разбра какво искаха.
След няколко мига каза:
– Не беше нужно да водите толкова аскер. Охарчили сте се. Ясно беше, че ще се раз-
берем и без бой… – каза той.
Думите му съдържаха огромно двусмислие и донякъде подигравка. Агите водеха зна-
чителни сили, но не и достатъчни, за да сразят бея. Можеха единствено да започнат
продължителна битка, а предимството му в самата планина вещаеше дълги месеци да
не могат да стигнат до него. С няма и хиляди души нямаше да го бият, и той го знаеше.
Знаеше, че водят войската само за да стигнат до този чифлик и да преговарят. Точно
като много други преди тях.
– И ние мислехме, че разговорите са по-важни, но Падишахът нареди да дойдем с
аскера. Този път трябва да уредим въпроса и да спре това, което е тук толкова години. –
каза Кемал Ага.
– Ще уредим всичко, щом Падишахът иска, това е гласът на Аллах. Никой не върви
срещу Аллах… – отвърна Исмаил, а подигравката вече бе минала и към религията.

139
Всъщност, в Рила планина единствената останала религия беше тази на християните с
техните манастири. Сред правоверните новият бог бе Исмаил Бей, а Аллах бе удобен
параван, зад който да се скрият личните стремления на бея.
– Падишахът иска да потвърди предложението си да бъдеш пожизнен господар на
Рила, при това с намален с една четвърт дължим данък… – каза Кемал Ага.
– Благодаря много, аз съм бей, по волята на Падишаха, вече толкова години. Радвам
се, че ми вярва да му служа до живот… – отвърна Исмаил и от думите му стана ясно, че
вече има това, което му предлагат.
– Падишахът ще бъде още по-благодарен, ако му помогнеш с твоите хора да се справи
с айдуците около Рила. Народът тъпи тежък гнет, един от най-големите в империята. И
толкова близо до столицата. Падишахът ще бъде много щедър, ако помогнеш да решим
този въпрос. С твоите хора и с нашите, които водим… – каза Мустафа Ага.
Предложението всъщност бе Исмаил сам да спре безчинствата, защото за всички не
бе тайна, че той е господарят на всички тези кърджалии и хайдути, които грабеха. По-
вечето роби се доставяха именно на него, и от продажбата им печелеше планини от
злато. Заедно с парите от заграбената реколта. И българи, и турци, и арменци, и евреи,
всички плащаха огромна цена на Исмаил бей. А който откажеше да плаща, се изправяше
пред главорезите му. А до султана нищо не стигаше, абсолютно нищо, просто защото
Исмаил Бей знаеше, че султанът няма да прати голяма армия, защото нямаше пари за
нея. Султанът нямаше пари за нищо, империята бе в трудни времена, а трудните времена
бяха златни за такива като Исмаил Бей.
– Не са лесни тия айдуци… – каза беят – Много са. Падишахът изпусна работата.
Трябваше дорде бе мъничка змията, да я удуши. Сега е трудно. И аз затова съм в плани-
ната. Тук по-добре сам се браня от тях. Долу е зле, трябва много войска… – допълни
той очевидния си отказ.
– Ние водим войска – общо седемстотин души… – каза Кемал Ага.
Беят се изсмя:
– Пожелавам ви успех тогава, за доброто на Падишаха. Ще ви дам и сто мои хора.
Преборете айдуците…
Подигравката бе доста прозрачна. За справяне с разбойниците трябваха поне няколко
хиляди аскер, какъвто нямаха нито двамата аги, нито дори с бея заедно. Да ги прати
срещу айдуците бе пращане на сигурна смърт. И той знаеше, че няма да го направят. Те
бяха тук, за да го убедят сам да прибере разбойниците, а той им се надсмиваше с тези
сто войничета.
Но те бяха готови на това. Вече толкова години все същото се бе повтаряло и Исмаил
бей не бе победен от никой султански пратеник. До сега.
Идваше моментът Кемал Ага да извади скритото оръжие, за което не знаеше всъщ-
ност дори съюзникът му Мустафа Ага. Едно много рисково оръжие. Но единственото,
което можеше да нарани Исмаил Бей.
– Везирят Айдън мисли да ти помогне като привлече на помощ гяурите. – каза Ке-
мал – Ще нагласи да излезе ферман да им опрости данъци и да освободи манастирите за
десет години. Така може много от гяурите между айдуците да се приберат и пак да ста-
нат земеделци… Това предложение наистина изненада и самия Мустафа Ага, който леко
потрепна като го чу. Но Исмаил бей направо се задави и се закашля. Трябваше един от
хората му да му помогне.
Всъщност, такова предложение не съществуваше. Везирът Айдън не би могъл да
убеди султана на подобен ход. Той бе твърде рисков. Можеше да отвори очаквания и на

140
други места, и гяурите да поискат същото. С което чисто законово да се намалят прихо-
дите в хазната. Но Айдън бе посъветван от подходящите хора да предложи това като
заплаха. За да притисне Исмаил Бей.
Ако гяурите получеха подобна облага, можеха наистина да се оттеглят от разбойни-
ческите сборове и да се ограничат до охрана на манастирите и селата си. Тогава Исмаил
щеше да понесе двоен удар. Първо – по-малко официални и законни приходи. И второ –
по-малко плячка от по-добре пазените села. Наистина мярката би била болезнена, ако
можеше да се приложи. Но Исмаил не знаеше, че не може. Нито пък Мустафа.
– Ще освободите гяурите? Ще им дадете повече права от на правоверните? Това Ал-
лах няма да позволи… – просъска беят.
– Само временно… – отвърна Кемал – Само временно, докато ги укротим. Като се
справим с разбойниците, може и преди десетте години да върнем старите данъци.
Тук Мустафа се ухили:
– Глупави са гяурите, ще се хванат. Вече четиристотин години се хващат. Много е
умен везирят Айдън…
– Тия гяури ме избутаха в планината. Затова съм се скрил тук. Не ги подценявайте!
Те са по-опасни от айдуците… – каза Исмаил, в опит абсолютно да не допусне подобен
въпрос в преговорите. Той бе тук, за да отпрати за пореден път поредните султански
хора, и после да си продължи по старому. Той – господар на Рила, а хората му – госпо-
дари на околността, които получаваха винаги закрила в Рила при нужда. И за това му
плащаха щедро.
Но Кемал ни най-малко не мислеше да отстъпва. Вместо това извади още по-остър
кинжал.
– Везирът мисли, ако стане това с гяурите, да предложи и друго – синовете и дъще-
рите, които са половин гяури, да станат правоверни. Ще приемем към Аллах всеки от
тях, който поиска… – каза той.
Това бе едно изключително нагло, и направо обидно предложение, достойно да съ-
перничи на обидите на самия Исмаил към султана. Аллах не отказваше на никой да
стане правоверен. Но имаше доста хора със смесена кръв, които предпочитаха да оста-
нат християни. Просто защото израстваха при майките си – християнки, а и защото
доста от бащите им бяха само на думи мюсюлмани, а реално тайно си почитаха стария
Бог. Това да има много искащи подобна възможност, не бе вярно. Но не тези хора бяха
целта. Целта беше Исмаил бей, който самият той бе син на гяурка. И макар баща му да
бе чист турчин, и да го бе възпитал като такъв, някои други турци не го приемаха за
равен. Сега това, което каза Кемал, бе по същество припомняне на този факт, и предло-
жение към самия Исмаил, едва в бъдеще да бъде признат за правоверен.
Първо съюз с гяурите, после и припомняне на произхода му. Това бе тежък удар, на-
сочен към личността му. Но той все пак се овладя, макар кръвта му да започваше да
кипи. Нервно отпи от водата и каза:
– Тия работи всичките, ги мислят везири, дето са далеч от тук. В Стамбул в богатите
дворци лесно се умува. Но тук това няма да стане. Ако дадем много на гяурите или дори
на половин гяурите, ще ни се качат на главите. По-лошо ще стане. Предайте на везира,
че благодаря за предложението, но мисля да продължа както аз си знам. За последните
десет години, малко по малко, съм намалил айдуците наполовина. И това е сигурна ра-
бота. Не мога да опитам това, и да се върнем години назад…

141
 Всички тези твърдения бяха относително верни. Никой не знаеше броя на разбойни-
ците преди десет години, нито колко днес се печели от тях. Исмаил бей можеше да го-
вори каквото си иска.
Но Кемал усети нервността му, и извади последния кинжал. Знаеше, че ще предизвика
взрив, и направи знак на Гюнтер да е готов.
– Ти пак премисли, Исмаил Бей, везирът за добро говори. Може и още войска да на-
мери от някъде. И с гяурите и с поповете им, и с нас, ще се оправим. А и за теб едно
добро лично нещо ще стане. Фатма и Гюлхан вече са уредени. Една дума от везира, и
стават съпруги в Стамбул. На паши! Ще се сродиш със самия Падишах!
Фатма и Гюлхан бяха двете малки дъщери на Исмаил. Те бяха при него на сигурно в
Рила, но красотата им бе научена в Стамбул. Красиви бяха наистина – та нали Исмаил
бе половин славянин, а те бяха родени от харема му – пълен пак със славянки. Със сила
никой не би могъл да му ги вземе, но ако откажеше да ги даде на видни чиновници в
столицата, щеше да ги обрече на злощастен живот. Щяха да са по-зле от монахините на
гяурите. Ако и красиви, никой мюсюлманин нямаше да ги пожелае, от страх от тия в
Стамбул. Това да вземеш момиче, поискано от паша, беше самоубийство. Можеше па-
шата да ти прати убийци, да ти теглят ножа, и да отведат момичето. А ако имаш деца –
да теглят ножа и на тях. Имаше и такива случаи. Затова и никой здраво мислещ мюсюл-
манин, нямаше да вземе нито Фатма, нито Гюлхан. А да спре да се научи, че са поже-
лани, това не бе в силите и на самия Исмаил бей, и в неговата си Рила планина.
Кемал бе превърнал двете му най-свидни създания в заложници. Бяха на сигурно в
дома му, но бяха заложници – на Айдън и на Падишаха. Никой не го бе питал би ли ги
дал в Стамбул. А трябваше. Той бе баща-мюсюлманин. Обиждаха го така. Но болката
идваше от това, че ако откажеше, щеше направо да ги убие. Двете си деца.
Затова и реакцията му бе силно запалена. Той извади ножа си и започна да го раз-
махва. Стреснати всички охранители извадиха по един пищов и се прицелиха в него.
После собствените му охранители се усетиха и насочиха пищовите към Кемал.
– Аз съм Исмаил бей, аз съм повече от султан на Рила! Никой не може да посяга на
дъщерите ми! – извика той с проблясващия дълъг нож.
– Успокой се, бей, никой няма да вземе дъщерите ти без твоя воля. Аллах повелява от
теб да ги поискаме… – каза надменно Кемал, като разбираше че се подиграва на бея. Бе
тук, за да постигне резултат, да се върне при султана с усмирени територии, и да получи
титлата „бей“ в съседен на Исмаил бейлик. Султанът бе обещал тези нови земи на онзи,
който ги върне под властта му.
– Рила може и да остане без султан, Кемал Ага! Предай това на везира! – гневно каза
Исмаил – Рила може да остане без султан, или да си има нов султан. И тогава ще хвръкне
главата на Айдън!
Заплахата Исмаил да обяви някаква земя за негова собствена държава бе прекомерна.
Тя би била обградена от всякъде с владения на империята. С времето би била върната
обратно. Но истината е, че подобни самозвани паши и владетели понякога се случваха.
И създаваха огромни главоболия. А Рила не бе лесна да се завземе. Всъщност дори сул-
танът не искаше да я взема от Исмаил. Той искаше просто околните земи да се разчис-
тят.
Кемал не можеше точно да прецени дали заплахата бе просто отчаяние от Исмаил или
бе контра-атака. Всъщност, никой в стаята не можеше да прецени това, дори Гюнтер с
огромния му опит в наблюдението на интриги и в Прусия, и в Русия. В такава неясна

142
ситуация бе по-правилно да се изчака, да се отстъпи малко и да се разбере на къде вървят
нещата.
Но не точно така мислеше Кемал. Той считаше, че врагът е наранен, и е по-правилно
да го довърши.
Извади своята кама, което бе възможно най-голямата провокация в случая.
– И аз имам нож, Исмаил бей, подарил ми го е лично везирът. Каза ми да го ползвам
за подарък или за страхливци… – каза Кемал и развъртя няколко пъти майсторски ост-
рието. Той владееше работата с нож доста добре, очевидно демонстрира, че ако се срещ-
нат така въоръжени с бея, ще надделее.
В този момент, на свой ред, Исмаил трябваше да направи избор. Мъдрото бе да отс-
тъпи. Реално нищо не бе загубил. Рила бе негова, дъщерите още не бяха поискани, аскер
нямаше да дойде. Ако умиротвореше сега, дори с цената на привидно да отстъпи, щеше
да има седмици да измисли нещо по-добро. А и не бе ясно дали не би могъл с някоя
друга заплаха, да спаси дъщерите и изобщо да не ги поискат. След това да побърза да
ги задоми, и така да отстрани тази своя слабост.
Но това бе мъдро решение, а изглежда нито Кемал, нито Исмаил бяха мъдри този ден.
Усетил, че работата върви на зле, Мустафа се опита да се намеси. Но само разпали огъня.
– Чакайте, приятели приберете тези ками… – опита да каже той и се пресегна към
Исмаил. Не да го нападне, а да вземе камата, ако онзи му я даде. Но той бе толкова
ядосан, че вече не мислеше. Заби ножа право в гърлото му. Уби го на място. След това
го извади и като звяр се нахвърли на Кемал. Онзи не бе готов и получи един удар в
тялото, макар и не фатален.
След това всичко се разви почти мигновено. Гюнтер забеляза само нещо познато му,
което самият той стори. Един от охранителите на Мустафа ага, вместо да се втурне да
му помага, или да напада Исмаил, или пък дори да нападне неговите пазванти, просто
отскочи встрани, обърна един миндер, и се скри зад него. Абсолютно същото направи и
Гюнтер. С рефлексите на много опитен боец.
Започваше кървава разправа, която щеше да продължи секунди. В нея уменията на
бойците бяха без значение, защото всички бяха с извадени огнестрелни оръжия, а разс-
тоянието бе малко. Нямаше време за никакви техники, прицелвания, битки. Единстве-
ното разумно решение в подобна ситуация, бе просто да се скриеш където бе възможно
и колкото бе възможно. В най-лошия случай, просто лягаш на земята. И чакаш бурята
да отмине. Чакаш по-неопитните и глупави войници, да се изпозастрелят едни други.
Без двамата, които се скриха останаха двама на четирима. Плюс един Исмаил бей
срещу Кемал Ага, вкопчили се с ножове. Но това превъзходство не бе решаващо при
толкова близък бой. По господарите никой не можеше да стреля, защото имаше риск да
удари своя. Стреляха по другите пазванти, та ако ги убият, после да помогнат на своя
господар. Но всички имаха по две ръце, а носеха и по четири-пет пищова. А от изстрел
на пищов не се умира веднага, освен ако те нацелят в главата или сърцето. Иначе само
те зашеметява, а после умираш от раните. Обаче всички тия бяха здрави бойци. И трудно
падаха. Така всеки, дори уцелен, имаше време да извади своя пищов и да гръмне. Та
дори да гръмне и с още един. При разстояние от няколко стъпки, нито едно олово не
подмина целта си.
Само след няколко мига всичките шест пазванти бяха на пода, стенещи и превиващи
се от болка. Един от тях успя преди да загуби съзнание, да гръмне за последно и по
Исмаил бей. Двамата, дето се боричкаха, се изправиха точно пред него и беят бе с огро-
мен гръб като мишена от няма и стъпка. Удари го в гърба и това го извади от равновесие.

143
Падна. Кемал – целият в кръв скочи отгоре му и заби нож в гърдите. Но с последни сили,
беят заби своята кама отстрани на кръста му. Шурна силно кръв. И двамата се стропо-
лиха един до друг.
Единственото от тази бърза схватка останаха стенанията.
Гюнтер леко се показа и погледна иззад прикритието си. Видя, че същото прави и
другият скрил се. Само двамата бяха оцелели. И всеки с пищов в ръка. Но не насочени
един към друг. Те всъщност бяха от едната страна – единият охрана на Кемал, другият
на Мустафа. Но нещо друго ги правеше да се усещат не като врагове. И двамата бяха
много повече и по-добри войници от всички глупци, които са избиха тук. А добрият
войник уважава другия добър войник.
Онзи излезе иззад прикритието си и внимателно се приближи към кървавата сцена.
Държеше по един пищов във всяка ръка.
– Мехмед, помогни ми… – каза Мустафа Ага като го видя.
Мехмед единствено допря пищова до главата му и каза:
– Помагам ти…
И гръмна. Може би бе прав. Агата нямаше шанс да оцелее, спести му мъките. Огледа
останалите. Двама-трима още живи, но с по няколко куршума в телата си. Сигурно мо-
жеха да оцелеят. С помощта на Аллах и при доктори в Стамбул. Тук в Рила – безнадеж-
дно.
– Помогни ми… – каза Мехмед на Гюнтер, след като гръмна още веднъж – Моите
пищови свършиха.
Гюнтер бавно се приближи. Разбираше какво иска от него. Но му идваше в повече.
Само ги извади и ги подаде на Мехмеда. Онзи свърши останалото. Третият го доуби с
бързо движение с една кама. Явно владееше и нея. Добър боец.
– Щяха да се мъчат, нямаше смисъл… – каза той.
Хладнокръвието му и спокойствието с което говореше сред тези трупове изумиха
Гюнтер. Като войник, той би могъл да се бие напълно ефективно, ако му се наложеше в
тези условия. Но не би могъл толкова хладнокръвно да взема безмилостни решения като
да доубие ранените, поради липса на шанс да ги спаси. Това бе поредният изключителен
боец, когото виждаше. И му просветна. Дали не ги бе открил. Или те него? Трябваше ли
да тръгне след него и да ги намери. Да сложи край на загадката? Но дали искаше да ги
намери? Нима не бе дошъл тук, именно за да избяга от тях…
Само след няколко мига обаче разбра, че истината е друга.
– Вече няма да се мъчат! – каза германецът – Но ние сме единствените останали.
Може да излезем виновни за всичко.
– Изгубихме господарите си… – каза Мехмед, до не изглеждаше притеснен. Сякаш
го бе очаквал. Или дори… планирал. Гюнтер не смееше да си помисли. Но добре знаеше,
че онзи не знае какво мисли и, че някога ги е търсил. И не бе в опасност, поне засега.
– Султанът ще се радва на края на Исмаил Бей. Обаче тия двама аги, любимци на
везири и с голямо бъдеще в Стамбула. Ще ни докарат само бели. Ние сме обикновени
войници, няма кой друг да излезе виновен… – каза Гюнтер.
– Прав си. Обаче аз знам къде да избягам. И не съм сам… С другите дето ще избягаме
заедно, няма кой да ни пипне… – каза Мехмед. Очевидно не бе местен.
– Кои сте вие? – попита Гюнтер, защото приказката, че някой ще бяга някъде разби
илюзиите, че това са онези тайнствени бойци, които шетаха из Империята. Бе видял
много от тях, но никога и да бягат… Не и по този начин.

144
 – Еничари сме. Служихме вярно на султана, и накрая не станахме разбойници… – от-
върна онзи – Върнахме се в Стамбул. Ама там са най-големите разбойници от нався-
къде. Начело с Падишаха.
– Еничари?
– Да, десетима сме. Търсим как да се махнем. Ама не искаме да ставаме разбойници.
Сега вече знам какво да направим. Аллах днес ми поднесе подарък… – обясни той.
– И какво ще направите?
– Ще дойдем тук – в Рила. Ще завземем царството на Исмаил Бей. И няма да служим
нито на Падишаха, нито на разбойниците.
– То по-голям разбойник от Исмаил Бей е само Падишахът… – отвърна Гюнтер –
Пропищели са всички от него.
– Ще променим това. Ще направим добро царство. Исмаил Бей вече го е отцепил от
султана. Ние само ще го завземем. И после пак никой няма да може да ни пипне…
– С десет души? Няма да ви пипне… – невярващ попита Гюнтер.
– Няма да са десет, ще увлечем народа с нас. На много места вече става – народът е
зад тоя дето го пази – и от султана, и от разбойниците…
– Хубав план. Дано успеете… Аз мисля да се махам по-далеч от тук…
– Скрий се в планината. Никой няма да те намери. Като дойде новият бей, и ако успее
да усмири кърджалиите, после ще се покажеш…
– Май така ще е най-добре… – отвърна Гюнтер, но нещо друго се появи в ума му.
Нещо проблесна, и мисълта протече с толкова голяма скорост, че не можеше да нап-
рави нищо друго, освен да я следи. Понякога в живота се отваряха уникални възмож-
ности, които можеха да се реализират само в няколко мига. Нищо не би могло да те
подготви за тях – тогава или решаваш, или не. И едното, и другото могат да те доведат
до върха, или до Ада.
Това бе такъв момент. Осъзнаваше, че е такъв, и че само в няколко мига може да
промени всичко в живота си. И няма да има втори избор след тези няколко мига. И може
и изборът да се окаже по-прокълнат от всичко, дето бе станало до момента в живота му.
Кратък миг, в който решаваш.
„Нещото“ може и да бе проклятието на онази вещица – старата на Роксана. Може тя
да го бе нагласила така. Бе направила магия. Нали?
Дали?
Бе предупредила да се готви, но бе планирала много повече. Тя му бе казала само, че
може да „убие Исмаил Бей“ и така да изкупи греховете си. Но бе видяла в бъдещето, бе
разбрала какво ще стане, и сега бе влязла в ума му, и говореше вместо него…
Стига суеверия. Това е просто един миг, от онези, които променят животи, съдби, дори
бъдещето на цели поколения…
Просто един от онези мигове. А защо се случи на недостоен грешник като него, това
само Всевишният знаеше. Но просто миг – и трябва да решиш. Втори няма да има…
– Май така ще е най-добре, но друго ще е по-добре… Помогни ми. Ще изгорим тези
тук.
– Ще ги изгорим? – попита еничаринът.
– Ще ги изгорим и друго ще направим… – каза Гюнтер.
Онзи се озадачи. Не направи нищо. Вместо това недоверчиво попита:
– Нали „другото“ не значи да изгорим и пленниците? – попита и ръката му бе на ножа.
– Не, пленниците са твои. Взимай ги. Само ми помогни с тези, и ще видиш… – каза
той.

145
 След това после взе огромната скъпа чалма на Исмаил бей и неговия кафтан, подарък
от султана. Наметна го. Явно не искаше и скъпата дреха да изгори.
Поляха всичко с масло, което намериха при храната. И без него всичко щеше да
пламне, но за всеки случай.
Гюнтер взе една факла и я запали. Излязоха двамата на вън. Хвърли я назад и всичко
лумна. Скоро целият чифлик щеше да се превърне в пепел. Гюнтер изчака, взе един
поизгорял въглен и го загаси. После го прекара по лицето си.
– Изгорелите трупове не се познават. А онези отвън не са виждали Исмаил Бей… –
каза той, а другият леко се усмихна и започна да разбира идеята.
Отидоха при пленниците.
Решаващият миг. От тук насетне, връщане назад нямаше да има.
Гюнтер се провикна:
– Аз съм Исмаил Бей, господар на Рила! Никой не е между мен и Аллах! Ей сега,
наказах няколко предатели, дошли в дома ми да ме убият. Вижте как изгориха лицето
ми… – каза той и посочи плашещите си черти, допълнително очернени с въглени. То
като гореше плът, не оставаха въглени, но пред уплашените роби, всичко изглеждаше
свръхестествено и почти дяволско. Продължи – Ето този човек е свидетел, той ще от-
несе всичко до Стамбул и ще покаже на проклетите там как истински се служи на Все-
вишния! Нека видят от Исмаил Бей, който не се страхува от онези мюсюлмани, които
не вярват. Защото който вярва, има силата на самия Аллах, и никой не може да го спре
да наложи волята му! И всяка рана зараства, всяка болка си отива, ако Аллах е с теб.
Вървете и вие и говорете на света кой е Исмаил Бей, господарят на Рила, в името на
Всемилостивия! – завърши той.
Еничаринът свали оковите на останалите, пусна ги и замина да разкаже на другарите
си за новия Исмаил Бей… Дори те не биха могли да го измислят по-добре. Не го бе
измислил и той.
Това бе план на Аллах. Или може би на вещицата.
Гюнтер не знаеше какво стана и как се случи. Просто усещаше, че това бе правилното.
Някаква вяра от вътре му дойде да направи нещо, дето току що му бе дошло. Най-на-
лудничавата мисъл в живота му. Но в миговете после, в дните, които последваха, в дъл-
гото умуване с Роксана, която дойде при него, разбраха, че е постъпил с мъдростта
почти на Бог. Мислеха дали да избягат отново, но мъдростта на стореното, спусната все
едно от Небето, не им даваше друг избор. Това бе идеалното. Исмаил Бей бе мъртъв, но
се бе появил друг Исмаил Бей. Имаше неколцина слуги, които лесно можеше да отст-
рани като ги изненада. Щяха да дойдат на помощ еничарите. А народът, отървал се от
злото, щеше да ги подкрепи.
Да дойде в Рила, за да се скрие от „онези“, бе налудничава мисъл на вещицата. Но да
дойде в Рила като Исмаил Бей, бе Божествен план. Или Дяволски – все едно. Така бе
там, където никой не би пристъпил, дори „онези“, но не бе под обратната заплаха – на
бея.
Той бе дошъл в Рила, за да привлече тук едното зло да се бие с другото. А наместо
това получи много повече – унищожи едното зло и зае мястото му. Никой нямаше да
заподозре. Освен еничарите. Но те нямаха интерес да говорят. Той бе изпълнил това, що
бяха искали, и то много по-добре. Малко царство, без разбойници, и султани…
Вещицата бе замислила всичко – бе сигурен след години. Никой не би могъл да наг-
ласи нещата така…

146
А малката вещица уреди единствения останал проблем – прокуди семейството на бея
далеч. Единствените, които можеха да го разпознаят. Господарят на Рила обявил, че ще
служи вече само на Аллах, и се отказва от всичко земно. Да вземат златото и каквото им
е нужно друго, и да идат където искат. Казват, че заминали за Египет, където местният
паша зачиташе султана само малко повече от Исмаил Бей…

Забулената: Последното изкушение

Остави сандъчето. Последното от трите. Така направо на земята. На средата на тунела.
Бе го вкарала повече от сто стъпки от входа, нямаше как буря или дъжд, или гръмоте-
вица, или която и да било природна стихия, да го стигне.
Щеше да стои тук, докато някой достатъчно мъдър го намери.
Мъдростта бе последното изпитание. Малко по-натам беше Изкушението. Светът на
Старите Богове. От преди Исус. Но дали той не бе просто един от тях? Дали не бе техен
брат? Кой ли знаеше? От много векове, нито Исус, нито Старите бяха слизали при хо-
рата. Оставаха само думите им, и някои техни свърталища, които от година на година
знаеха все по-малко хора. Изкушението светеше в дълбочината на тунела. Светеше от
безкрайно гладките стени, които отразяваха огъня от факлите.
Бяха стояли тук и с Шишман преди години.
– Дали това е последното спасение на България? – бе попитал той.
– Това не е спасение. Това е Изкушение, знаеш… – бе отговорила тя.
И други бяха идвали тук. Повечето – в миг на отчаяние. Слабите души не бяха устояли
и бяха продължили. Силните се бяха отказали.
– Ако е писано България да я няма за някакво време, Боговете са го писали. Няма да
позволят с тяхната мощ това да се промени… – казала бе царицата.
– Ако изобщо човек може да ползва тяхната мощ. И ако има мощ там… – отвърнал бе
царят.
И бе излязъл.
Но нейният земен път бе към края си. Дали пък да не пристъпи? Какво губеше. Сан-
дъчето щеше да остане тук. Тъмният и, или може би – безкрайно светъл, замисъл, с
много тъмни усилия, бе готов. Всичко бе на мястото си. Тя не бе нужна.
Имаше ли право да угоди на собствения се стремеж да знае?
Но Изкушението бе изпитание за целия живот. Не само като си млад. И един миг
преди смъртта си да се поддадеш, може да сбъркаш…
А тя бе стара, но имаше не един миг, а поне няколко години до Края.
Няма да пристъпя. Ще се върне, и ще бди над децата от далеч. Винаги някой може да
сбърка. Ако стане додето нея я има, ще го поправи.
Няколко години закрила над децата бяха по-важни от да пристъпи там, от където об-
ратно можеше да излезе само Бог…
А защо ли пък да не намери още две деца? В писмото пишеше девет, защо да не до-
бави още две? Така ако ги избият всичките, няма да търсят последните. Защото ги няма
в писмото…
Усмихна се. Девет бе добре. Стига толкова. Никой нямаше да ги избие толкова много.
А и нямаше повече кръстчета…
Само ще ги закриля, това реши.
Обърна се, и излезе. Никога повече не се върна тук. Сандъчето заспа дълъг сън…

147
 II.
ВИДУЛ
Житието
Аз имам стар ръкопис, дето никой друг няма. Знам че е важен, ама не знам какво
значи. Много е важен – останал е от времето преди турците, и крие голяма тайна.
Може да е пътека към нещо магьосническо и вълшебно, скрита сила, която да се про-
буди и да изгони тези, които завзеха земите български. Българите нявга са имали
много учени хора, а от древни време са имали магьосници. Колобри ги наричали и те
мълнии ли ще пуснат на врага преди битка, буря ли, морето ли ще надигнат, все
страшни неща, способни да пометат и най-силната армия. С времето ги позабравили
тия неща българите, и все по-рядко ги използвали. Ама не изчезнали никога. Така пише
в приказките им, такива неща разправят и до днес.
Аз съм слизал в българска къща вечер.
Хората ме обичат и винаги ме приютяват. Аз не искам много – може в плевнята да
спя, може на открито. И на двете места съм близо до Всемогъщия. Или може би до
Шейтана, и аз не знам кой бди над мен. Надявам се да е Всемогъщият.
Аз съм слизал в българска къща и съм слушал приказките им – за самодиви, змейове,
за вълшебни билета за зверове, пред които трепери цялата султанска армия. И тия
хора вярват, ама вярата не е само защото са невежи, и не могат да четат. Някои от
тях могат. Сякаш вярата им извира от сърцата и се носи там век след век, за да по-
кълне някога отново.
И затова с тоя ръкопис, аз си мисля, дали не води в пещера някоя, където да са
скрити бѝлета, вълшебни жезли и всякакви могъщества. Ако ги намеря, мога да стана
султан – като все едно вълшебната лампа да съм открил, и да ми изпълни три жела-
ния. Ама мога и да не стана султан, а да пожелая свобода на тоя народ, който е най-
клетият на света, ама в сърцето си е на чистият.
Този свят сигурно е владение на Шейтана. Затова най-чистите и светли са поро-
бени, а слава и величие получават най-долните души. Като моята…
Какво крие този ръкопис? Много нощи не съм спал да го мисля, показвах го и на Въз-
любената ми, и тя нищо не разбра. Този ръкопис винаги накрая го забравям.
Но днес надежда проблесна. Някаква книжка четат българите, тайно я преписват,
и после на други места я четат. Най-много от всичко гледат да не попадне в някой
турчин. Дори от мен са я пазели много месеци, преди да разбера. Дори от мен – дето
им дадох свобода и да са хора, насред поробените им роднини само на един ден път
извън владенията ми. Дори аз съм турчин, и не трябва да я видя.
Ама накрая я видях. Някакъв техен поп написал история. За славните им времена,
преди да дойде ятаганът. И таз история е толкова славна, че вече я разказват на де-
цата, вместо самодивите и змейовете. Турците, с цялата огромна империя, са нищо,
сравнени с тоз народ, дето не само земи е владял, но и букви е създавал и Божието
слово е разнасял, равен на първите апостоли.
148
 Видях я, и накарах да ми я препишат на мен. Струва ми три овци този препис, ама
накрая я получих.
Защото това бе книжка за времето, от което бе и моят ръкопис.

1. Спасов ден
Странна гледка бе двама души – мъж и жена, на коне, да пътуват из Тракия. Толкова
много разбойници, и от ден на ден, все повече. Златни времена за силните мъже, които
предлагаха да пазят богати търговци, паши и приближени на султана, които имаха какво
да губят. Златни и за други силни, но с тъмни души, които да деребействат безнаказано.
Трудно бе за обикновените хора в тези времена. По-богатите градове строяха наново
стени и копаеха ровове. По-бедните и селата, бяха на произвола на съдбата. Някои се
въоръжаваха, а на други места – цели села се изнасяха в планината. Но народът живееше
от земята, някой трябваше да я обработва, и това не беше добър избор винаги.
Лесна плячка са само двама души, та и единият жена.
Но не и точно тези. Защото мъжът, предрешен като забулена туркиня, бе воювал дълги
години къде ли не – от Русия, през Франция, Африка, та и в последната война. Миналото
му бе оставило ужасяващ отпечатък на лицето му, който беше най-силното му оръжие.
Само да го зърнат, и можеше да избягат и десет айдуци, въоръжени до зъби.
А жената – тя пък предрешена като мъж, бе минала толкова болка и мъка, че бе ста-
нала силна. Тя веднъж бе загубила живота си – в собствените си мисли, когато трябваше
да се самоубие, за да изчисти срама. А човек, веднъж умирал, винаги е силен човек, и
рядко се страхува от нещо. Възлюбената на Исмаил бей, или Рене, или Гюнтер – човекът
с много имена, обучена от него на сабя и пищов, бе по-ловка от девет от всеки десет
разбойника в тези времена.
Та ако ли някой намислеше да ги нападне, с много болка щеше да се опари.
– Какво ще правим като намерим несметното богатство на старото царство? – попита
мъжът в женски дрехи.
– Никога няма да станеш балкански човек, ти си глупав германец. Тук никой не крие
така съкровища… – отвърна жената в мъжки дрехи.
– Защо трябва да ставам балкански човек? Вие сте един поробен народ? Защо да не се
върна в Прусия, или да ида в Русия да стана дворянин? И ти да дойдеш с мен…
– Иди… Върни се към света на Дявола. Върви в света, дето погуби душата ти, що
трябваше аз да спасявам…
– Ти да спасяваш? Кой те измъкна от дъното и ти даде смисъл? Щеше да си скочила
от скалите отдавна…
– Ти ми спаси живота, ама той е малък. Двайсет, петдесет, сто години… Аз ти спасих
душата. Тя колко живее…
– Има вярно в това… Но защо да съм балканец, защо да не стана пак нещо друго?
Само зли хора ли живеят в Прусия?
– Защото само тук тръгна по правилния път. Добри хора живеят в Прусия, ама ти там
не можеш да живееш праведно. Роден си там, но тежиш на мястото си тук. Виж колко
неща направи в Рила планина…
– Значи вече съм балканец… – усмихна се Гюнтер.
– Не, не си. Ще станеш като изровим твоето съкровище и видиш, че вътре няма и една
златна монета. – каза Роксана.
– А ако има една? Тогава какво…
149
 – Няма да има. Каквото и да намерим, няма да е злато…
– Ако все пак има, ще ме пуснеш ли втори път в ложето си…
Тя го погледна строго, тъмно черните и очи хвърлиха искри.
– Господ разрешава само един ден в годината да влизаш. Не може да е друго. Ако
искаш да спасиш душата си, трябва да слушаш повече Господ…
– Спасов ден… Този ваш Спасов ден…
– И твой, Исмаил Бей, и твой. Нали се покръсти, стана православен… – каза неукро-
тимата.
Три деца имаха вече, от които две техни, и едно – от убития и от приятелите на Гюн-
тер, мъж. Две негови деца, и само два пъти бе влизал при нея. Не можеше по друг начин.
Не че не го заслужаваше. С толкова убийства и нещастия причинени, може би заслужа-
ваше никога повече да не види жена, може би дори да го скопят, и да стане евнух. Та
само да страда по женската красота. Но той получаваше Възлюбената си само един път
в годината. Така бил казал Бог.
Когато мина времето на голямата болка и тя преживя раните от насилването си, от
загубата на мъжа, от дълга си да скочи от скалите в морето, когато мина всичко това, тя
отново разцъфна. Стана най-красивата жена, която бе виждал. А той бе виждал доста
жени. Стана отново жена и един ден сама дойде при него:
– Аз никога няма да имам друг мъж. Ще остана вечно негова, какво съм се клела, но
и не зарад клетвата, а защото го обичам. Няма да има втори като него. И ти никога няма
да ми станеш мъж.
– Не помня да съм искал, дори да съм намеквал… – отвърна той.
– Ти си германец, или французин, или руснак. Ти си какъвто искаш, и имаш възпита-
ние на аристократ. Никога няма да поискаш. Но аз чета по лицето ти. Виждам всичко…
– По лицето ми? Мислех, че там всеки трябва да се стреми най-малко да гледа…
– Колкото и да е изранено едно лице – от злобата на изтръгната от смъртта царица, до
жестокостта на полудял вожд, колкото и да е изранено, по него се чете всичко за човека.
Ти си преживял много, много зъл си бил, а сега едва едва се връщаш към Бог. И виждаш
в мен своя шанс…
– Дори и да е така, то не включва нищо друго. Да, това че те спасих – първо от убий-
ците, а после от самата теб, това е лекът за душата, който Господ ми прати. Но нищо
друго…
– Нищо друго? Кой би устоял на това, което имаш пред себе си? Никой мъж – нито
западен, нито балканец. Никой не би устоял, а ти най-малко – защото си ме и спасил.
Имаш хубавицата, дето дори я има, заради теб…
– Бъркаш нещо, хубавице… – отговори той и отвърна поглед.
Но не можеше да я победи. Тя отдавна го бе прочела. Свали дрехата си, остана така
както се бе раждала. За последно я бе виждал така, когато изродите на Хасан Ага я на-
силваха и не можеха да и се наситят. Но там тя беше студена, а тук гореше и идваше при
него.
Прегърна го и го целуна нежно.
– Никога няма да ми станеш мъж. Нито ще те обичам като него. Но Кунчо няма да
остане сам. Ще има още като него, и ти ще им бъдеш баща…
– Аз и сега съм баща на Кунчо. Заклех се да го пазя като свое дете…
– Ще станеш баща и на много други… – отвърна тя и додаде – Днес е Спасов ден…
След това потъна в нея.

150
 Така се започна. Спасов ден. Този невероятен обичай по тези земи. Спасов ден. Когато
изневярата е позволена от самия Бог.
Здрав морал и разсъдък имаше този народ. Може да бе поробен, но имаше много мъд-
рост в него. И Спасов ден бе от тази мъдрост.
Името идваше от деня на „спасението“, от „Спасителя“. И по своему бе част от оце-
ляването на народа.
Никое семейство не може да остане без челяд. Така страда то, страда селото, страда
българският род. Всяко семейство трябва да има деца, и то много.
Но какво става, когато не може да има? Когато нещо се случва, та не става… Трябва
ли да се погубят две млади съдби, за това че едната е наказана от Бог?
Не.
Бог е дал решение.
Ако Бог напълно е забранил, то той ще отнеме възможността на жената да ражда. Но
ако има милост, и само ги наказва, ще отнеме на мъжа. И ще прати Спасов ден.
На този ден се зачеват деца от Светия дух. Това е традицията. Булката си ляга с друг
мъж, с който няма кръвна връзка. Само си лягат, той стои до нея да я пази от самодиви
и зли духове. Нищо друго не правят, нищо не се случва, и никой няма право да задава
въпроси. Всички отговори са при Бог.
Скоро след Спасов ден се разбира на коя Бог е позволил да зачене „непорочно“, и коя
ще чака до следващата година. Доста често Бог е милостив и след 9 месеца се раждат
много деца.
На Спасов ден, каквото и да стане, то не е изневяра, а мъжът е щастлив и става баща
на чието и дете да се роди. Не само хорските усти нямат право да питат, но няма право
да пита дори онзи, който е „пазил“ булката от самодивите. И хорските усти наистина не
питаха. В този поробен народ, в който фолклорът, слуховете и шепненето логично из-
буяваха, за Спасов ден никой и никога не питаше.
На Спасов ден тръгна и първото им дете. И на двамата – второ – тя си имаше Кунчо,
а той – син, който никога нямаше отново да види, някъде в Прусия. На този свят ден по-
късно, тръгна и второто им дете.
Можеше да я гледа цяла година, понякога в горещините дори ходеше почти гола из
баирите на Исмаил бей, където никой освен тях, не можеше да стъпи. Можеше да гледа
неповторимата и хубост, но не и да я докосва. В един ден от годината, тя бе негова.
Когато го викаше да я „пази“ от самодивите. В останалите дни – тя бе на онзи, когото
обичаше…
Това бе историята на Спасов ден, в който започна всичко, и от който нямаше спасе-
ние. Дори ако намереха злато, където бяха тръгнали.
– Ако си искал булки, си можел да имаш много. Можеше и мен да имаш, и не на Спа-
сов ден. Не си ги искал, сам ми каза, че не си насилил ни една, докато си бил с Хасан
ага. Убил си не една, но не си насилил никоя. – каза тя и гледаше в далечината. Конете
бавно се поклащаха.
– Не съм и убивал жени. Само тия дето ме молеха. Някои от тях така се спасиха от
унижение…
– И аз те молех, защо не ме уби?
– Ти беше непразна, как да убия детето?
– Ти не знаеше, че съм непразна. Аз исках да ме убиеш, защо пожали сабята си?

151
 – Не знам! – отвърна той – Това бе отговорът, който винаги бе и давал. И до този мо-
мент нито той, нито тя, не знаеха защо. Едва ли бе заради хубостта. Много красиви бъл-
гарки загинаха. По тези земи не липсваха красиви жени. Едва ли бе и заради дивашкия
и нрав като му скочи за кръстчето. Екатерина бе не по-малко подивяла, но ако му пад-
неше, и сега би и теглил ножа. Каква ли бе причината? Може би Бог? Кой знае. Само
Бог…
– Не знам защо те спасих. Нещо се случи. – повтори той – И се случи и после – като
ти взех кръстчето, и така те опазих от теб самата. Един път те спасих от мен и айдуците,
после – от теб. Явно е трябвало да бъдеш спасена. Аз съм бил само оръжието на Прови-
дението…
Кръстчето понякога висеше на красивата и шия. Бяха намерили мъдро решение за
него. Ще и го взима, само като е близо до морето. Защото от много клетви и заричания,
тя бе се зарекла именно „да се хвърли в морето“. Не бе се зарекла да се самоубие, или
да си тегли сама пищова. Бе казвала само „за морето“. И като мина време, като се ута-
ложиха страстите, като един на друг си върнаха вярата в живота, тогава така излъгаха
Съдбата. Тя може да се самоубие, само ако скочи в морето. И тогава кръстът няма да е
в нея, за да не смее да го стори. Но далеч от водите, си беше неин. Затова и го върна, и
тя сама му го даваше, ако имаха дела на Изток. – Един ден този кръст ще мине у
Кунчо… – бе му казала. И той не възрази.
Но тя каза още:
– Казано е от майка на дъщеря да се дава, освен ако няма дъщеря. Но ти си германец,
а Кунчо е единствен чист българин. И друг такъв българин няма да родя. Затова за него
ще остане. И после – на женското му чедо.
– Нима нашите деца няма да са българчета? Какво значение има? Ще израснат тук,
православни, с български имена, та дори поробени. Няма да станат немци…
– Кръстът винаги е минавал от българска кръв в българска. Сигурно има нещо, дето
не знаем. Затова ще бъде у Кунчо…
– Твой си е, аз го пазя само за да не ми избягаш в бурните вълни…
– Скоро няма да избягам. Ще е шестнайсет лета след като родя последното. А още
много има да раждам. Млада и хубава съм… – казала бе с нейния влудяващ игрив тон.
– Да, и все ще се раждат на деветия месец след Спасов ден… – отвърнал и бе той.
Кръстчето вече бе само едно сред многото скъпи украшения, които носеше жената на
Исмаил Бей. Да, пред хората тя му бе нещо като жена. Те не знаеха, че е такава реално
само на Спасов ден. В момента кръстчето бе някъде другаде. Бе предрешена като мъж.
Но никога не се отделяше от него.
– Ама да знаеш, че ако пак тръгнеш да скачаш в морето, ще ти го взема отново…
Тя се усмихна?
– Защо да скачам? За да оставя три сирачета ли? И да изпусна още толкова много пъти
„Спасов ден“…
Въпреки тази заигравка, той знаеше че нищо няма да се промени. Но кръстчето бе
това, което я държеше в живота. Тя не можеше да го остави. Имаше тайна около него,
която и тя самата не разбираше, но знаеше, че трябва да го пази, и да го предаде после
на Кунчо. Може би като идеше при него, вече нямаше с какво да я държи на земята. И
ако реши да скочи от скалите, няма как да я спре. Но Кунчо бе още малък. Имаше много
лета да мине, а през това време ще остарее, и ще помъдрее. Пък и на баба, за какво и е

152
да се самоубива? Господ и без това скоро ще я прибере. Кръстчето я опази жива – как-
вото и да значеше то. Кръстчето, и това че Гюнтер разбра, че трябва да и го вземе, за да
не смее да стори нищо.
Кръстчето, което не можеше да попада у друг, освен у някой от нейната кръв. И за
което най-големият грях би бил, вместо да изгори, да иде в ръце, на които не принад-
лежи.
Денят вече преваляше. Отбиха се в един хан малко встрани от важните пътища.

Житието
„На седем стъпки към изгряващото слънце от дома на най-страшния от нас, е стре-
лата към силата му…“
Тези думи не ми даваха мир. Кой е този „най-страшен“ и къде е домът му. Сигурно
тогава – като е писано писмото, е бил някакъв цар или колобър. Може да е бил и няка-
къв аскет, който е бранил народа. Много герои има от онова време.
Кой е „най-страшният“ от тях и къде е домът му?
Много пъти четох историята на тоя поп, дето се разнася. Много е интересна, чудни
неща пише. Ама тия българи толкова много велики царе и учени люде са имали, че кой
да е най-страшния?
Чете я и Възлюбената ми, и нищо не открихме. Как можехме да открием. Ако дру-
гите народи имат един велик крал на сто години, тия имат десетима – крале, боляри
и попове.
Нищо не казва писмото ми. Нищо. То е написано за някой, дето знае много повече,
някой дето вече го няма сигурно. Някой, дето тогава е знаел, но сега отдавна костите
му са станали на прах.
И така до една нощ.
Когато разбрах, че Всемогъщият, а не Шейтанът бдят над мен. Защото Шейта-
нът не би могъл да ми прати нещо дето после щеше да доведе до такива открития.
Ама да не бързам, житието е дълго.
Та спях и сънувах, и ми се присъниха едни опустошени градове и села, кръвопролития,
изгорени хора, и омраза навсякъде. И цар с избодени очи, хвърлен в тъмница, и друг
цар – посечен в същата тъмница, преди него. И точно да си река, че плащам отново за
греховете на миналото си, и Истината изплува пред очите ми…
„…Отново се вдигнал срещу цар Теодор, победил и него, хванал го, избол му двете очи
в Солун и го затворил в тъмница. И умрял тук от болест. Йоан-Калиман се вдигнал с
голяма ярост и разорил множество гръцки градове от основи. И досега някои от тях
са пусти; от това време Филипопол, Марул стоят съвършено пусти, а други техни
разорени градове са: Драма, Серес, Кавала, Демир, Исар, Нено, Орван, Тасо и много
други по Нисия [по островите]. Оставил само Солун поради любовта си към свети
Димитрия, когото те славели и почитали и имали неговия образ на своя печат – и до-
сега стои на техния печат и хрисовули. Гърците казват, че дошъл и Солун да разори,
и свети Димитър го убил тук, но това тяхно мнение не е истина. След това той живял
много години и бил ранен в дясната ръка отново на война в Солун и умрял...“15
Това пишеше в Историята. Проверих го посред нощ, буден и потен.
И още:

15
История Славянобългарска – Паисий Хилендарски
153
 „…Завел венецианския Балдавия и неговите велможи и генерали в Търново и отсякъл
главите на всички…“
Това е „най-страшният от нас“. Това е най-жестокият цар, описан в Историята. Той
трябва да е. И сигурно е „от нас“, защото тоя, що е писал писмото, е бил от неговата
кръв. Царски наследник. Значи имах писмо, от ръката на владетел на стара България.
И той казваше къде се крие нещо тайно – „стрелата към силата му“.
Силата на най-страшния? Ако това бе този Йоан-Калиман, дето победил латини,
гърци и всички, и избил хиляди народ, та след това много години по тия земи отново
човек не се появил, ако това бе той, каква ли е силата му? Може да е бил и колобър
тайно. Имаше такива царе, дето владеят и вълшебни сили, и това ги прави непобе-
дими.
Веднага се зачетох отново в Историята. Какво е станало като са го убили.
„…Отново латини се вдигнали срещу тоя цар по море и имали голяма битка при
Солун. Той излизал напред и ръководел своята войска. В тая война латините го ранили
по някакъв начин с огън или с пушка в дясната ръка и след три дни умрял в Солун.
Неговите барони и войски, понеже много го обичали, не го погребали в Солун, но изва-
дили вътрешностите му, пренесли го в Търново и го погребали в неговия манастир „40
мъченици“...
Търново. Това всички знаят. Това е столицата им преди да дойдат турците. Някои
народ там още се мислят за боляри и велможи, ако и султанът лично да е съсякъл
почти всички, имали глупостта да останат в града и да се оставят на милостта му.
В Търново, и около него, има много черкви и манастири. Царете на са щадили злато,
за да угодят на Бога.
Някъде там има сигурно черква, където са ги погребвали. Нали царете се погребват
в столицата, и в най-хубавата черква. Това сигурно е „домът на най-страшния от
нас“. И на седем стъпки по посока на Слънцето, когато изгрява, е скрито нещо.
Значи трябва да ида в Търново…
Но за Исмаил Бей това е опасно. Той е най-страшният враг на султана. Извън Рила,
той не е закрилян от Всемогъщия.
Затова и Исмаил Бей се преоблече като забулена стара турска жена. Малко дебела,
но те доста са така. А възлюбената му отряза косите си и я направихме на един слаб
турски мъж. Оставихме децата в едно от селата, и поехме с два коня през цялата
Тракия, и после през Балкана – та до славната някога столица на българите…

2. Търново
Пристигнаха в Търново по обяд. Отседнаха в един по-скъп хан, защото той бе най-
близо до църквата. След това трябваше да идат в самата нея, за да разгледат мястото.
Малко странно бе турчин да се завърта около църква, затова и там отиде само тя, но
преоблечена като местен българин. Нямаше никакъв начин Гюнтер да се появи без пок-
ритие на лицето, защото нищо не би могло да привлече по-успешно хорските очи. Той
остана в хана.
– Църквата не е много поддържана. – каза Роксана, когато се завърна – От вътре е
добре, но от вън е запусната и дори е пълно с шубрак.
– Крият я – и от султана, и от разбойниците. Неугледните църкви отблъскват ... – каза
Гюнтер. – Може ли да се различи нещо, което да ни подскаже какво да търсим? – попита
после той.
154
 – От едната страна зад нея има нещо като старо гробище. Тук-там се виждат камъни.
Но всичко е разбито преди векове, а отгоре сега е гъсталакът.
– Турците не са се сменили на рушат гробове. Особено тия на българските боляри.
Раята не трябва да има спомен за боляри.
– Да намерим гроб на цял след такъв погром е невъзможно. Първом трябва царските
гробове да са заличени.
– Нощеска ще дойда и аз да разгледам. Ама шубракът е голямо затруднение – един
път разчистим ли го, на утре ден ще се разбере, че някой е ровил да търси нещо… –
добави замислен той.
– Имаме само една нощ за всичко, започнем ли да ровим.
– Разчистването и копането не са бавни, ще стигне една нощ. Но ако знаем къде...
– Населеното място е най-сериозната защита на тази тайна или съкровище – каквото
и да е. Намалява страшно времето за търсене, когато самото търсене започне да оставя
следи. – заключи Роксана.
– Никак не е глупав написалият писмото. Намерил е добро скривалище – където ни-
кой няма да рови, защото е пред очите на людете. И в същото време, самите люде няма
да ровят.
– Всеки би очаквал съкровище да е на отдалечено място, скрито тъмно ...
– И с много време да го ровиш, далеч от хорските очи. Времето е най-важното като се
крие нещо. Най-неоткриваемо е нещо, дето нямаш време изобщо да го търсиш...
– Мъдър човек стои зад това...
– А щом е мъдър значи нещото е важно. – последва логичният извод. И двамата се
спогледаха.
Около църквата през нощта бе абсолютен мрак. А не можеха да запалят дори една
факла. При загасено всичко наоколо, това би привлякло вниманието. Нямаше дори една
луна. Едва виждаха. Трябваше да намерят гроба на царя и после да отмерят седем стъпки
от него. Царски гроб би бил личен и голям, но само ако царството съществуваше. Инак
би бил разсипан и скрит после от храстите. Може и да нямаше дори един камък върху
него.
„На седем стъпки към изгряващото Слънце“. Така пишеше. Стояха и гледаха в посо-
ката, от която се ражда Слънцето сутрин. Пред очите им се издигаше все по-стръмния
склон на основния хълм, на който някога бе разположена българската столица. Някъде
горе урвата преливаше в яки каменни стени, малко част от които бе оцеляла в момента.
Турците бяха сринали всичко. Тази величествена крепост не можеше да продължи да се
извисява и да напомня за миналото. Някога това бе бил вторият най-красив и могъщ
източнохристиянски град, след Константинопол. За кратко – когато латините бяха прев-
зели Проливите, това бе и центърът на православното християнство изобщо. Далеч
преди Русия и Москва да поемат наследството. Сега бе превърнато в западнала провин-
ция – точно като много други велики градове, под властта на Османската империя.
Градовете бяха един от символите на упадъка на тази империя. В нея имаше факти-
чески само един могъщ, модерен, силен град, от типа на тези в Европа или в Русия. Това
бе столицата. Приказно богата, тя бе един от най-впечатляващите центрове в света. Но
бе единствена. Османската империя бе изцяло подчинена на интересите на един човек.
Ресурси от всякъде се събираха и вливаха основно в столицата. Така, макар тя да бе по
територия и население много по-голяма от всяка друга европейска държава, без Русия,
всичко това се реализираше в един единствен съвременен град. На много по-малко земя,

155
с много по-малко ресурси, Европа бе изградила вече десетки градове, и пристъпяше в
съвсем нова епоха.
Може би, да не бе дошло това нещастие, днес Търново щеше да е сред най-величест-
вените градове на света. Ако се съди по съдбата на други – като Виена и Венеция, които
не бяха паднали под турско, това щеше да се случи.
Вместо слава сега – руини, зле изглеждащи църкви, бедняшки къщи и разхождащи се
сред раята „горди“ турци. Които по живот почти нищо не ги отличаваше от самата рая.
Само с „гордостта“ султанът им плащаше да са победители, а не гяури.
Стояха и гледаха – доколкото в тъмнината нещо можеше да се види. Зад тях Янтра
спокойно течеше. И денем, и нощем, тя продължаваше своето монотонно съществуване
по един и същи начин, с един и същи глас. Наблюдаваше поколения, изтичащи като
водата в нея, и черпещи живот за себе си, и реколтата си, от живителната течност. Град
Търново дължеше съществуването си на тази река. Повече от на всеки цар, патриарх
или който и да било човек. Реката бе животът на това място.
– Абсолютно нищо не сме открили… – каза реалистично и песимистично Гюнтер. –
Точно там сме, където бяхме и в Рила. В думите на този нов летописец…
– Паисий… – каза Роксана, той още не бе запомнил името му.
– Това е написал – тук е погребан най-страшният български цар. Но къде?
– Няма начин да се разбере… – съгласи се Роксана. – Изобщо не е ясно къде са всич-
ките гробове. Може да има и много други. И кой от тях е царският?
– Няма как да разкопаем всичко. Биха били нужни десетки хора. И няма да остане
тайно.
– Реално няма как дори да разчистим от шубрака всичко, и преди да копаем. – каза
момичето – Единствено можем да разчистим и разкопаем някъде, където знаем какво
ще намерим.
– Тайната ще си остане тайна… – каза Гюнтер.
– Трябва да вярваме, че Бог ще ни даде някакъв знак. Щом ни е довел тук…
Пообиколиха още малко. Гюнтер обичаше да обикаля с нея. Когато бяха само два-
мата, се чувстваше най-добре, откакто се беше родил. Вече не можеше да има никакво
съмнение, че се обичаха. Да обичаш, това е да пиеш от една вода и никога да не можеш
да и се наситиш. Беше се случило. Тази нощ им донесе разочарование, но бяха двамата.
Обикаляха, гледаха, помагаха си, и във всяко свое действие усещаха сърцето на другия.
Нищо не откриха.
На другата сутрин бяха изправени пред важно решение.
– Не можем да се задържим твърде дълго тук. В хановете се отсяда за една нощ, и
после пътниците продължават… – каза Гюнтер. – Ние вече три дни се мотаем.
– Можем да сменим няколко хана, но пак ще ни усетят. Градът вече не е толкова го-
лям. Задържи ли се чужденец, привлича хорските очи. – отвърна Роксана.
– Няколко дни в гората да прекараме биха ни спечелили време. Но не знам точно за
какво. Нищо не намерихме, не знаем какво да търсим.
– Това май е най-добре. Тръгваме си, и няколко дни тайно в горите наоколо. Трябва
да останем колкото се може повече време. Не може толкова път бихме, за да си тръгнем.
Трябва да стоим и да чакаме духът на това място да ни подскаже нещо.
– Така да бъде. Тръгваме си днес и оставаме в гората… Ще чакаме духовете… – пот-
върди донякъде шеговито той. Но какво друго освен шега можеше да вдъхне надежда в
този момент.

156
 3. Жестокост
Още малко оставаше на тия деца да ги посветят. Бяха в последната си година. И по-
вечето що учеха, бяха не хватки, не взор, не отгатване на мига. А мислене. Мислене
учеха. И днес бе един от най-трудните уроци.
– Трийсет спящи турци, беззащитни, които нашите бойци са убили… – каза поп
Стойко. Никой друг не би могъл да преподаде този урок по-добре от него. В битките не
бе за гледане, но в мисленето, не бе достижим. – Трийсет турци. Много от тях са имали
семейства и жени, деца. Иска се много сила и много воля за това. И на някои от вас, ще
им се наложи да го сторят. Бъдете сигурни – времената стават все по-свирепи. Бъдете
сигурни, ще ви се наложи. А аз ви питам – и искам честен отговор, тук не сме, за да се
лъжем. Искам честен отговор от всеки от вас, и ще бъдете оценявани по него, и по нищо
друго. По честността ми. Аз ви питам – правилно ли са сторили нашите хора…?
Децата бяха пораснали, помъдрели. Бяха се научили да не бързат. И бяха разбрали, че
точно тези изпити не предполагат някой да се втурне веднага и пръв да отговаря. Всъщ-
ност, вече дори бяха научили онази мъдрост да оставят като говорят с някой, да го ос-
тавят него да започне пръв, за да издаде поне част от помислите си. Затова и вече никой
не изскачаше, както се случваше в предните години – на други изпити, когато кипящата
кръв бе неудържима.
Накрая все пак едно момче, на име Петко, стана.
И поп Стойко, и всички в него впериха поглед. Сякаш не бе трудно да се осмелиш
пръв, а и веднага всички в теб гледат, та да стане още по-трудно.
– Кажи, Петко… – рече попът.
– Поп Стойко, аз мисля, че право са направили. Това е била четата на Хасан Ага. Тя е
избила поне хиляда българи преди това. Трийсет турци срещу още хиляда българи.
Право са сторили. Но да призная, поп Стойко, аз ако бях, може и да не успеех да го
направя…
– Ти си най-смелия тук. Пръв стана да отговориш. Защо нямаше да сториш, нещо дето
викаш, е било правилно…
– Не знам, попе. Не знам. Само като помисля – вадя сабята и отсичам една глава. Ама
тя глава не винаги пада при един удар. Може да се наложи втори. Може болката да
събуди човека. И ще стане все едно колиш прасе. А аз – трудно ми е да коля животни.
Гледал съм как става и все отвръщам поглед. А това са хора…
Имаше една малка грешка в думите му. Турците никога не биха могли да се събудят,
дори ако сабя отрежеше половината им шия. Но децата още не знаеха за тайните оръжия
на Задругата, и допускаха, че просто са секли спящи, или пияни турци.
– Сабите ни са остри, Петко. – каза му Стойко – Знаеш, че наш боец с тъпа сабя ще
стане за присмех, ще скочи в най-дълбоката урва от срам. Един удар, реже главата. Няма
да се събуди… А другите се разсмяха.
– Знам, така е. Но сабята е само да го река така. Другото ти казвам – как да ги изколим
така спящи турци. Не са добитък, а и той трудно пада. И вервай ми, поп Стойко, не съм
само аз така. И да си мълчат, има и други дето така мислят.
Стойко знаеше това. Малцина ставаха изключителни бойци като Манол, или преди
това – като Иван. И Задругата никога нямаше да възложи подобна задача на някой по-
слаб. Тези уроци бяха и за да се отсеят едните от другите, и да се знае кой на къде да
бъде развиван.
157
 – Прав си, Петко… – Човек трудно убива човека. Гледаш го пред теб – жив, здрав,
млад, кипи от живот. А ония, що е убил, не ги виждаш. Те са нечии дъщери обезчестени,
и после набучени на колове. Те са нечии синове, неуспели да пораснат и да станат мъже.
Те са деца, отвлечени в робство. Те са много повече, ама не са пред теб. А пред теб е
само турчинът, който кротко спи. А като спят, всички хора изглеждат като ангели. Обаче
кое и правдата? Кажи, кое е?
– Аз вече казах – знам, че право са постъпили нашите хора… – отвърна Петко.
– Виждате ли, момчета, виждате ли? Правдата трудно се налага. Петко сам я разбира,
ама се чуди. Жал му е за убийците. И е прав, че при много други е така. Вижте днешния
урок и разберете колко трудно е да се наложи правдата, дори когато е очевидна. Точно
затова ви готвим. Да сте силни, да сте мъдри, да сте решителни. За да ви има, и да въз-
дадете правдата за насилените моми и за отрязаните български глави. Защото виждате –
дори вие се колебаете. А какво да кажем за обикновения селяк или занаятчия. Ако ли
турчин го нападне, докато се брани, ще го убие. Ама ако ли трябва да го убие, за да не
бъде нападнат – ще се чуди. И накрая ще види момиченцето си на кола… Светът е жес-
ток, момчета. Много е жесток. А вие, ние сме защитата на тоя клет народ срещу жесто-
костта на другите… – завърши Стойко.
След малко, друго момче се осмели, и се изправи:
– Аз, поп Стойко, мисля прав е Петко – право сме постъпили, и е трудно да се стори.
Затова викам – нашите хора, дето са го направили, са герои. Трябват им големи пох-
вали…
– Те вече ги имат. Не ги мисли ти… А и най-голямата награда за народния защитник,
е като види народа защитен, благодарение на него. Нищо друго не му трябва…
– Добре е това, поп Стойко, ама и друго да река – Тия турци, така изклани, може да
докарат много беди на българите. Отмъстителни са те. Може после други турци да на-
паднат българско село или град, и пак същото да стане…
– Вярно е това, Милчо… – така се казваше момчето – Вярно е. Затова е много важно
да се избира кой да се напада. Ако ли нападнем турско село, и избием вътре всички
разбойници, тогава ще има мъст. Ако ли обаче нападнем турска разбойническа чета, и
я убием, това няма да има. Може дори някой грош награда да изкараме. Защото те тия
чети не са ни турци, ни българи – грабят и едните и другите. И като някой им тегли
ножа, народът ликува…
– Народът ликува, за нещо дето сам не може да стори. Повечето народ не биха заклали
и един разбойник… – каза Милчо.
– Да, така е. Народът има неща, дето иска, ама дето не може да стори. Нечия друга
душа трябва да се натовари. Ама въпросът ти е важен. Изборът. Много е важен. Много
ще се учите на това – често ще оставяте несправедливости ненаказани, за да не стане
грешен избор.
След първите две деца, после стана по-лесно. Трябваше един смел, за да поведе хо-
рото, точно както трябваше един хладнокръвен като Манол, за да изтреби разбойниците.
Третото дете каза:
– Аз съм син на коляч. Баща ми всеки ден го викат да коли прасета, овце. Аз не знам
право ли е, честно ли е, ама знам, че човекът е със същата кръв и същите жили като
животните. И се коли по същия начин. Баща ми го е казвал. Ама да не мислите, че е
убивал хора. Само ми го е казал. Ама да знаете, че ако друг е сигурен, и той реши, аз ще
режа и наместо него… – името на това момче бе Кирчо.
Някой отзад извика:

158
 – Значи с Петко сте дружина – той ще мисли кое е право, а ти ще колиш – с две саби –
твоята и неговата.
Последва бурен смях. Макар темата да бе за жестокостта, смехът бе полезен, за да
облекчи преподаването.
– Ние така ги подбираме дружините, че да има хора за всичко. Ако един не стане за
едно, друг ще му помогне. Важно е дружините да са от допълващи се люде, а не от
еднакви. Дружина от един Кирчо и един Петко, е по-добра от дружина от двама Пет-
ковци или двама Кирчовци.
Дори да имаш дружина от най-добрите саби, тя няма да стори нищо, ако няма кой да
гръмне с топа и да отвори вратите на крепостта… – поясни Стойко.
Четвъртото дете, което стана, зададе интересен въпрос:
– А спят ли спокойно после тия що направят правилното? То едно е да мислиш и да
знаеш, че спасяваш българи. А друго е като заспиш. Там мисълта изчезва, остават само
кръвта и търкалящите се глави…
– Това е много важно, Иване… – обърна се към него Стойко. – Много е важно. Никой
не може да управлява съня си. Той е гласът на Бог. И може да е много жесток. Буден
можеш да обясниш всичко, може да идеш дори в някое ограбено село, и да гледаш об-
руганите българки, за да разбереш правотата си. Ама на сън, тия обругани български ще
се съберат с обезглавените турци, и заедно ще те тормозят.
Има тая опасност. Имали сме братя да ги лекуваме по половин година от такова нещо.
И никой не може да ви подготви. За това лек няма.
Само едно има – малко да помогне. Нали сме ви учили да се отпускате, да дишате
дълбоко, да изчиствате мислите си. Това са древни упражнения за овладяване на тялото.
Но и на мисълта.
Като ги правите, по-лесно се пречиствате, и после от злите сънища са по-малко. Обаче
няма да ви лъжа – има ги. Никой не се е спасил. Ако не ги прати Бог – като наказание,
ще ги прати Дяволът – като отмъщение, че се освободили света от неговите слуги. Ни-
кой не е умрял от сънища, но мнозина ще си изпатят от тях... – обясни попът.
И като спомена думата „отмъщение“, повика и най-важния въпрос.
Момче, на име Желязко, стана и каза:
– Попе, много ни говорите за отмъщението и да се въздържаме. Ама не всички го
разбират. Ето – избили са нашите трийсет разбойници. Това не е ли мъст? Нали тия раз-
бойници бяха убили толкова българи, та дори нашият добър поп Минчо…
Стойко се изправи. До момента седеше, но сега стана. Трябваше да отговори на този
въпрос най-убедително.
– Мъстта, момчета, е най-отровното нещо за воина. Мъстта може да убие двайсет го-
дини обучение, и да погуби останалия живот. Не трябва да се мъсти… – каза той, и до-
бави – И тия трийсет турци, те не са мъст. Така изглеждат, но не са мъст. Те са полезно
дело – спасяваме бъдещи убити българи. Не мъстим за предните убити, защото това
няма да ги върне.
Ако ли просто се разплатим за предните убити, помислете – ако би станало, но да
стане само това. Какво бихме променили? Щяхме ли да спасим следващите.
Не.
Ето това е разликата. Масовата жестокост срещу Хасан Ага не е мъст, но част от нея
прилича на мъст. Но никога не забравяйте, че това не е мъст. Това е две неща – едното
е да ги няма едни убийци. Но това е по-малкото – защото нови ще се появят на мястото

159
им. Другото е – да държим страх на бъдещите убийци. Ето това е по-важното – като има
страх, по-малко нови ще има…
Не допускайте никога мъстта в мислите си. В мига, в който я допуснете, вие сами се
отравяте, и умирате преди врага. Умирате в душата си, дори да останете живи, и дори
да изпълните задачата.
Мъстта е отрова. Тя убива благородството и добрите души.
Тръгнете ли за мъст, много скоро може и вие да станете лоша душа, като тая, що
преследвате.
Пазете душите си, защото колкото и умни и ловки да сте, ако душата ви почернее,
всичката умнота и ловкост ще идат в услуга на Дявола…
Мъстта, а и още няколко като нея – злобата, завистта, алчността – те са онова, с което
Нечестивият намира своите слуги…
– А ти, Желязко, искаш ли да станеш слуга на Нечестивия…? – попита накрая Стойко.
И не получи отговор. Момчето просто седна отново. Бе разбрало.
И въпреки това, той знаеше – изкушението на мъстта бе непобедимо. Сега го бе над-
вил с мисъл. Но мъстта извираше от самата душа на човека. Тя идваше, когато не можеш
да мислиш, или нямаш време да мислиш. Изгаря те, и те превзема, превръща те във
факла, готова сама да се хвърли в Ада. Дори най-опитните в Задругата трудно удържаха
желанието за мъст. А у този народ – поробен и мачкан, това желание бе огромно, и ста-
ващо все по-голямо. Силата на българите можеше да изригне като вулкан от борба за
справедливост, но можеше да изригне и като сляпа, необуздана и тъмна вълна от мъст.
И това би погубило душите на този клет народ.
Стойко добре разбираше този риск, и даваше всичко от себе си да подготви поне тези
деца добре. Един ден те, или техните наследници, трябваше като дойде моментът, да
поведат народа към битка за справедливост. А не към черна, моментна и безсмислена –
разбираш веднага щом я сториш – мъст… Това бе нещо важно и трудно, и Задругата се
молеше Богу да успее, когато дойдеше това време…
Подир още няколко въпроса, урокът приключи. Попът си отиде по-уморен от всяко
едно от хлапетата.

4. Освободеният и Поробената
Духът на Търново трябва да бе умрял, заедно със самото Търново. Не дни, цяла сед-
мица се лутаха из горите, само и единствено, за да мислят, търсят и да чакат вдъхнове-
ние. Не се получи нищо.
Най-умното, което можаха да измислят, е да приемат, че не търсят гроб, а началната
точка е самата църква.
– Царете са ги погребвали вътре в църквата. Ако е там, то гроб е цялата църква… –
можем да разкопаем на седем стъпки в източна посока от нея. – каза Гюнтер.
– Но от коя част? От олтара? От мястото на самия гроб. Или от стената? – попита
Роксана.
– Ще е на късмет. Ще разкопаем от стената, другото и без това не го знаем къде е.
Знаем единствено олтара. А царят вътре в него едва ли са го погребали.
– Значи копаем една нощ, не намираме нищо, и си заминаваме, като оставим една
дупка…
– Това е последният ни шанс. Смешен е, но какво друго имаме…

160
 И наистина нямаха. Тя не можеше да не приеме този факт. Не е като да не бяха тър-
сили. И колкото повече го правеха, толкова повече се палеха, и толкова повече неуспе-
хите ги караха да си мечтаят. Все по-голямо откритие им се привиждаше, колкото по-
вече се отдалечаваше то.
Вече бяха приготвили сечивата, чакаха слънцето да залезе. Конете стояха на скришно
и чакаха призори да стигнат до тях и да си тръгнат. Природата бе разцъфнала, времето
бе прекрасно – топло, но не много горещо. Ако не друго, поне добра разходка си напра-
виха извън Рила. Добре бе за Исмаил Бей понякога да разглежда империята, извън соб-
ствените си владения. Не бе добре обаче прекалено дълго да отсъства от тях, което бе
още една причина да не могат до безкрай да стоят в старата престолнина.
Роксана умислено гледаше в далечината. Той също. По едно време нещо просветна в
погледа му. Търново бе град, разположен на три хълма. Бяха идеални за изграждане на
крепости и за дълга отбрана. Централният хълм бе същинската столица с царския дво-
рец, а на другите два някога бе имало църкви, болярски жилища, занаятчийски рабо-
тилници и тържища. Сега гората бе превзела почти всичко. Голяма част от града бе
обезлюдена, след като завоевателят Баязид бе изклал цялата аристокрация, а родите им
бяха избягали и се бяха слели с обикновения народ.
Но сред гъстите гори на съседния хълм – Трапезица, нещо му се мерна. Нещо познато.
Всъщност, не би могло да бъде познато на никой друг. Само той би го забелязал, защото
то, освен всичко друго, се бе и превърнало в ключов момент от собствения му живот.
Момент на промяна и преход от демоничното към изкуплението. Всъщност – и в нейния
живот.
Мерна се, погледна го, примигна няколко пъти, и се усмихна…
– Роксана, виж какво открих – онова старо дърво прилича на твоя кръст… – каза той.
Наистина ставаше дума за очевидно доста по-старо дърво. Вероятно бе съществувало
още преди идването на турците – може би бе било в нечий двор. След това къщите бяха
съборени и бе дошла гората. Но това дърво бе едно от няколкото малко по-високи –
защото бе по-старо. От тук гледано – а те се намираха малко по-високо от него на Тра-
пезица, част от клоните му – по-дебелите оформяха нещо като неправилен кръст. Нагоре
дебелото и здраво стебло, а от ляво – един клон странно защо тръгнал надолу, а отс-
реща – друг – нагоре. На края на десния клон, разбира се, нямаше нищо подобно на
стрела, но извън това, странната конструкция на дървото бе очевидна.
– Прилича наистина… – съгласи се момичето и извади кръста. Постави го между пог-
леда си и дървото, и забеляза еднаквостта.
– Прилича, но не се вижда веднага. Другите дървета са пораснали и го закриват от-
долу. Почти са закрили и тези стари клони. Още петдесет години и изобщо няма да се
вижда от тук… – каза Гюнтер.
– Не намерихме нищо по твоето писмо, но намерихме нещо по моя кръст… – усмихна
се Роксана – Може затова Бог да ни е довел тук.
– Неведоми са пътищата Божии, кой знае как точно ще ни наведе на това, което иска…
– Ако това дърво и този кръст имат нещо общо, значи може и аз да имам нещо общо
с Търново. Може да съм от болярски род… – игриво каза тя.
А Гюнтер почти отегчено изпуфтя:
– Уф, стига с тия боляри и благородници вече. Само главоболия на хората създават.
Уморих се от тях…
– То и ти си благородник. Ти си ислямски паша, почти султан… – каза тя.

161
 – А ти си хасеки-султан16, царица на Рила. Значи си болярка, и без тоя кръст… – върна
заигравката той.
След това отново се загледаха в дървото. Трябва да бе на поне шестстотин или седем-
стотин години. Короната му бе огромна, но въпреки че бяха се появили много нови
клони, стеблото и двата дебели клона бяха неповторими. Нямаше и други такива клони,
включително сред очевидно по-старите от по-долните му части.
– Това дърво е било в двора на някой болярин. И като са загубили всичко, са напра-
вили кръстче, което да предават като спомен през поколенията… – каза Роксана.
– Вярвай си, човек понякога е по-щастлив да вярва на измислици…
– Иска ми се да е истина, но няма как. Защо ще го крият и ще се предава кръстът почти
тайно? Защо не е семеен талисман, който да върви заедно със спомена?
– Така, е подобни работи вървят винаги заедно със спомен. Талисманът подхранва
спомена и го прави по-трудно за се загуби. Спомен без талисман изчезва по-бързо.
– А какво е талисман без спомен – същото нищо…
– Точно същото нищо… Този кръст е едно голямо нищо, единствената му работа е да
скочиш с него в морето, ако нямаш дете, при което да иде…
Шегуваш се дори със смъртта… – бе станала сериозна Роксана.
Междувременно следобедът преваляше и Слънцето скоро щеше да се скрие зад Тра-
пезица. Сенките на всичко ставаха дълги.
– Виж, сянката на това дърво, подминава дори църквата – от другата страна на ре-
ката… – каза Роксана.
– Да, голямо дърво, като твоя голям болярски род… – отвърна Гюнтер, но нещо от-
ново изскочи в ума му. Нещо изскочи, погледна пак сянката. Стигаше до църквата, та и
след нея. Много след нея. Но…
– Преди триста-четиристотин години това дърво е било много по-малко…
– Знам това, гяурите не сме толкова глупави, колкото ни мислите бейовете… Не раз-
бираш? Тогава сянката не е подминавала църквата, а е падала точно върху нея. Или
близо до нея. Зад нея…
– Зад нея? Това е… – отвърна момичето и сърцето и мигом затуптя много по-бързо.
– Това е по посока на Слънцето. Трапезица и дървото са на запад от църквата. Като
залязва Слънцето, сянката ще пада на изток. И точно някъде около самата църква…
– Нима е възможно? – попита тя, но гласът и съвсем бе омекнал.
– Дървото да е знакът, който чакахме… Твоят Бог прати някакъв знак…
– И то такъв, който само ние можем да видим. Тук е пълно с дървета, много със
странни форми. Само който е видял кръста, може да види това.
Дори аз щях да го изпусна. Случайно стана… Останалата гора го крие, а и не сме го
търсили…
– Това е Бог. Но ако е… – каза тя и не може да се доизкаже.
– Ако това е знак, то кръстът и писмото са свързани… – Гюнтер имаше далеч повече
сили, за да изкаже логичното.
Логично, но бе толкова невероятно.
– Не е възможно! Щяха да са заедно. И какъв е шансът човек първо да намери писмото
някъде в опожарен манастир, и после да попадне на мен? Ако замисълът е общ, той би
бил върховната глупост. Никога тайната да не бъде разкрита…

16
Хасеки – титла на всяка жена, родила син на султана. Обикновено се ползва от най-първата и
влиятелна измежду наложниците му.
162
– Написалият писмото не е бил глупав. Права си. Не е вероятно да са свързани… Няма
как да остави нещата по начин, по който да се сбъднат само при невероятен късмет.
Никой не разчита на Бог толкова много. Писмото е дело на човек, а не на Бог…
– Да, така е. Ние вярваме, че Бог ни дава насока, но дали онзи също е вярвал? Хората
никога не вярват чак толкова много. Не може да раздели двете неща, ако са общи. Слу-
чайност е това… – каза Роксана.
– И все пак, сянката пада близо до църквата. Можем да сметнем горе-долу къде е била
преди няколко века. – каза Гюнтер, и започна да разчертава нещо по земята. Някога, в
Прусия бе учил доста задълбочено геометрия – доста повече, отколкото се очакваше да
знае от един гвардеец. Но той тогава и не знаеше, че ще става гвардеец.
След няколко минути бе готов.
– Центърът на кръста при по-малко дърво, ще падне на няколко стъпки зад църквата,
мерено от десния и край.
Роксана отново примря. Още едно съвпадение.
– Възможно ли е да са седем?
– Възможно е да са и седем, и седемнадесет. Не знаем кога е писано писмото. Сто
години по-рано или по-късно, ще преместят мястото. А и аз не мога да знам съвсем
точно размерът на самото дърво тогава. Предполагам само.
– Но имаме писмото – там пише „седем стъпки“.
– Значи ако дървото и писмото имат нещо общо, написалият писмото го е написал,
когато центърът на кръста е падал точно на седем стъпки зад църквата.
– Там са гробове… – каза Роксана.
– Но едва ли там е гробът на цар. Това са боляри, дето скъпо и прескъпо са си платили
на царя, за да ги погребат близо до църквата.
– В писмото не пише да търсим в гроба на самия цар. Пише „на седем стъпки от дома
му“. Значи може да е друг гроб… – каза Роксана.
– Има логика в това. Глупаво би било да се крие нещо важно в царски гроб. Често ги
ограбват и разкопават. Търсят злато, а и така заличават самите гробове и паметта.
– Ако църквата е царският гроб, копаем на седем стъпки зад нея – в нечий друг гроб.
Роксана замълча за малко. Затвори очите си, бяха се насълзили леко. Не от мъка или
радост, а от напрежение. Подир няколко мига каза:
– Полудяхме ли? Ние свързахме кръста с писмото, което преди малко отрекохме. Иска
ни се нещо да е истина.
– И без това щяхме да копаем, сега просто ще сменим мястото. Няма да е на седем
стъпки от центъра на стената на църквата, а на седем от ръба и.
Гюнтер извади писмото. Слънцето вече преваляше зад хълма и сянката щеше да из-
чезне. Но още бе достатъчно светло. Все същото писмо – повечето отгоре изгоряло, бе
имало някаква рисунка, но не се знаеше каква. Все същия текст. Гледаше го обаче, усе-
щаше че има нещо. Обърна го. Прочете текста на външната страна. Този дето да не се
отваря, защото е ненужно и може да причини само болка на някой, който не знае.
После – пак отвътре.
– Дай кръста… – каза той.
– Защо? – попита тя, но вече го сваляше.
– Не знам защо. Дай го…
Даде му го. Той го въртя, гледа, поставя го до писмото.
– И двете са много стари. На стотици години са… – каза.
– Това ги обединява… – съгласи се тя.

163
 – Ако имат нещо общо кръстът, писмото и дървото, ще го разберем тази нощ. Ако
изровим нещо, то ще ни даде отговора… – каза той.
Но тя не отговори. Вместо това взе кръста и го постави върху горната липсваща част
на писмото. Изпъна го, опря го на равно и постави кръста. Размерът му бе точно колкото
от текста до вероятния липсващ край на листа. Но друго бе по-важно. Някакви остатъци
от рисунката бяха оцелели. Чертички, приличаха все едно е било карта. Никога и никой
не бе предположил нещо друго. Но сега двете „пътчета“ – едното отдолу и другото от-
дясно – оцелели едва-едва с малки щрихи, те съвпаднаха. Сякаш някой бе поставил
кръста върху листа и го бе очертал после отстрани.
Едва сега Гюнтер разбра. Това бе което вътрешният му глас му говореше, но не мо-
жеше да види. Това горе не бяха остатъци от карта. Най-вероятно горе бе бил нарисуван
същия кръст. Права линия и леко наклонена стрела. Та това отдясно ясно се виждаше
като перото да заобикаля заострен връх на стрела. Какъв път, това щеше да е с доста
остър завой. Не, че нямаше. Но първото, дето трябваше да се сети човек е, че е стрела.
Но мисълта се сеща това, което иска да се сети, затова и тайните неща понякога остават
неразгадани.
А и писмото бе предвидено да се чете цяло, а не частично изгорено. Ако бе цяло,
щеше отгоре да се види кръстът, отдолу текстът.
– Съвпада… – каза той.
– Съвпадат – две малки чертички, но съвпадат… – каза тя, а гласът и трепереше.
– И дървото, и църквата… – твърде много съвпадения… – каза той.
Тя вдигна кръста, стисна го здраво и го прибра.
– Вече никога няма да ми го вземеш, ще трябва да ме убиеш този път, вече никога
няма да ми го вземеш. А аз няма да скачам от скалите, заклевам ти се… – в очите и
отново светеше онова, дето го караше да мисли, че е вещица.
– Няма! – отвърна той – Вече друго ще пази живота ти, аз съм освободен…
– Ти си освободен, а аз – поробена... Отново… – отвърна тя.
– Поробена не от господар, не от турчин, не от Падишах. А от най-страшното – От
Истина, от която ще се страхуваме… – каза и той.
Тя го погледна, после погледна към църквата. Нямаше търпение да иде, едва стоеше,
но основният им съюзник още го нямаше. Тъмнината.
Като минаха няколко мига, той върна разговора в реалността:
– Приготви се да копаеш здраво, болярке. Ще копаеш като робиня, която има една
нощ да избяга от затвора си. Ще изровим всичко отзад, ако трябва и десет гроба. Имаме
една нощ, после Истината, до която сме толкова близо, ще ни избяга…
– Господ няма да го позволи. Тази нощ ще копая, сякаш искам да изтръгна самия Дя-
вол от пъкъла… – отвърна тя.

5. Пробуждане
Годините минаваха. Семейството бе важно нещо. Права бе Задругата, въпреки почти
комичния начин, по който му нареди да се задоми. Но бе права. Намери своята поло-
винка, сви гнездо и освен жена и дете, гледаше вече и добитък, та и ореше земя. Това не
бе работа за раята. Това бе основата на всичко, която създаваше всички блага. Всеки
трябваше да работи и да се гордее с това. След като се задоми, получи друг поглед върху
всичко. Едно бе да си просто верен брат, а друго бе да си и двете – и верен брат, и глава

164
на семейство. Така животът ти ставаше още по-ценен – разбираш още по-добре дълбо-
кия смисъл на делото на Задругата.
Имаше много задачи в нея. Добре че бе взел трудолюбива и усърдна жена, та да го
замества и в мъжките работи като го нямаше. Имаше задачи в Задругата – растящите
деца, прекалили разбойници, които да бъдат усмирени, връзки с надигащи се по места
по-бунтовни съзнания. Това последното бе много важно, може би най-важното в след-
ващите години. Защото нищо не би уплашило султана повече, от надигащия се роб. Това
би могло да издаде и Задругата, или да я изправи пред битка, преди да е готова.
Живееха в подножието на Рила планина. Не че там бе намерил булката. Всъщност
срещна я в Родопите. Но получи задача да следи какво става в Рила. Някакво чудо се бе
случило – злият някога местен господар, се бе скрил в планината, и от там даваше запо-
веди – все в полза на народа. Добро видяха всички, дори манастирите вече не плащаха
почти нищо за защитата си. Това бе една по същество свободна територия. Но свободна
не само за българите, които се освободиха от тиранина, но и от турците – за тях също
бе много по-добре.
Бе казал на съпругата си, че има наследствена къща тук. Всъщност, Задругата я купи,
за да го настани близо до Исмаил Бей. Ако речеше да поостане и после, щеше да я изп-
лати с времето. Стоеше и гледаше.
Нито един път не видя този „бей“. Той почти не слизаше сред хората. А когато го
правеше, винаги бе с покрито лице.
Казват, че промяната станала у него, когато пратеници на султана се опитали да го
убият. Оцелял само той – по чудо. Но чифликът му изгорял, а той за малко се измъкнал –
тежко ранен и с обгорено лице. Тогава му се явил Аллах и му казал, че за всекиго има
спасение, ако следва повелите на Корана. А в Корана пише хората да са милостиви и
добри, господарите да са щедри с народа, никой да не ламти за богатство, защото така
както е дошъл, така и ще си тръгне.
От тогава Исмаил Бей се бе променил. Рила планина си остана все така откъсната от
Стамбула, но вече бе не място, дето всички ги беше страх да пристъпят, а място, където
слабите търсеха закрила.
Никой не бе видял Исмаил Бей – нито Манол, нито друг от Задругата. Но той бе видял
единствения човек, дето го бе виждал – неговата Възлюбена, на име Роксана. Странен
съюз – мюсюлманин и християнка, но с езическо име. Те въдворяваха нов ред в една
прашинка от земните широти.
Роксана бе изключително красива. Нямаше втора като нея в планината, а в тази пла-
нина имаше много приказни здрави, и светещи планински чеда. Никой не знаеше от
къде я е довел, нито защо е прокудил предната си жена, целия харем, та дори дъщерите
си. Може би пък Роксана да бе пратеница на Аллах, да му я е дал като е пожалил живота
му – едновременно за подарък, и за да го следи.
Но Роксана я бе виждал. Тя слизаше в селата, съдеше от името на бея, обучаваше
хората, и бе царица дори на ония еничари, дето бяха дошли да помагат на святото дело.
Исмаил бей бе невидим, не само защото бе в планината – говорят някъде на самия и
връх, но и защото гласът му идваше чрез Роксана и еничарите, и справедливостта тър-
жествуваше.
Задругата, никога не виждала друг път подобен случай, го наблюдаваше с интерес.
Неизбежно бе някога да стигнат до върха, да се видят лично с Него. Но засега само го
следеше. Всичко случващо се бе много по-важно от неговата личност. Това бе проверка
каква трябва да бъде някога в бъдеще Свободна България. И бе ли възможно да бъде?

165
Кой ще пречи? С какво ще се сблъскат борещите се за това. Историята на Исмаил Бей
ставаше все по-интересна – не е като да нямаше какво да се запише.
И заедно с всичко това, задаваше се нова война с Русия, което означаваше поредно
сериозно предизвикателство за всички в Задругата. Поредни трудни задачи, може би
далеч от дома, и поредни усилия да се запази народът от разбойниците после.
И така – в Рила планина, с челяд и имот, добитък и Исмаил Бей, така – докато се съ-
буди една стара работа. Стара, вече забравена…
– Французинът се е появил? – попита той почти невярваш.
– Вероятно е той… – каза Велко. – Търси нещо. Скри се достатъчно дълго, за да
мисли, че ще го забравим. Но сега пак се появи. Обаче и да не е той, оня дето се е появил,
също трябва да го намерим…
– Разровил е гроб в Търново? – повтори Манол думите на водача си от преди малко.
– Не само гроб. Болярски гроб. Много близо до царски гроб в църквата „Свети Чети-
ридесет Мъченици“… Това никога, откакто я има Задругата, не се е случвало. Затова
мислим, че е той…
– Има правота в таз мисъл. Турците обругаваха гробове, заличаваха ги, затрупваха да
не се виждат. Да не се помни. Но някой да отвори гроб и да търси нещо, е рядко…
Гробът е от Второто царство. Точно като ръкописа, който трябва да е у французина.
Важните дела от Второто царство, повечето са в Търново ставали. Много неща съвпа-
дат. – каза Велко.
– Значи една забравена работа пак се появи. Може пък поп Минчо да не остане неот-
мъстен…
– Още го помниш, добър ученик си…
– Никога няма да го забравя. Ще открия кой му стори това.
– Открий, но не мъсти. Знаеш…
– Няма. Мъстта ще дойде от само себе си – като провалим замисъла на французина,
като му отнемем онова, що мисли да заграби. Грабителите най-много ги боли като загу-
бят това…
– Може и да не е нещо важно, но щом нещо се появи отново след години, значи
трябва да е важно…
– Този път няма да го изпусна… – твърд бе Манол и бе решен да стане така.
Същата вечер трябваше да говори и с жена си:
– Пак ли работа? – попита тя, без много да чака обяснение. Бе свикнала.
– Да, има да се прекарат едни овце. Щедро плащат. Само за прекарването, ще ми дадат
десет на мен. Ще ни се удвои стадото…
– Десет овце само за едно прекарване? Трябва да е нещо голямо – каза тя.
– Говори се за хиляда глави. Ще сме пет помощници…
– Добре, върви… И ние растем като глави, трябват повече овце… – каза тя и погледна
корема си. Второто беше на път. Първото бе момче. Кръстиха го Минчо. На учителя,
чийто убиец отиваше да залови.
– Добре че е Исмаил Бей тук, и Роксана, и всичко дето направиха за хората. Не оста-
ваш сама. Винаги има кой да ти помогне. Иначе как бих могъл точно сега да замина… –
каза мъжът.
– Да, късмет извадихме с това твое наследство тук. Бог да поживи Исмаил Бей…
– Неговият Бог се казва Аллах… – усмихна се Манол.
– Все едно е… – отвърна тя и го целуна горещо.

166
 Конят го чакаше отвън, а подир два дни се срещна с другите двама от Задругата. Ста-
рите другари, които бяха заличили четата на Хасан Ага, а сега отиваха да търсят пос-
ледния оцелял от нея.

6. Осквернители
„Нима мислеше, че ще е толкова лесно. Мъдър си, но не можеш да получиш всичко
лесно…“
Това намериха в разкопаното.
Извадиха късмет – разминаха се само с няколко стъпки. Изчисленията на Гюнтер за
височината на дървото и сянката се бяха оказали сравнително точни. Не се наложи да
разкопават всичко.
Още преди полунощ го намериха. Не можеше да е друго. Бе направено, така че да
бъде намерено. Ако гробът, с някакъв ковчег вътре, бе поне четири-пет стъпки дълбок,
това което намериха бе на не повече от две стъпки. Изобщо не стигнаха до мъртвеца.
Сигурно авторът на ръкописа не искаше до такава степен да светотатства, че да стигнат
до него. Избегнал бе да вкара себе си, и тях, в грях.
Намериха малко сандъче над горната част на ковчега. Там, където трябваше да е гла-
вата на погребания. Малко сандъче – съвсем очевидно предвидено да бъде намерено.
Бе добре уплътнено – за да не пропуска вода. Части от него вече бяха клеясали, но
като цяло бе здраво. И когато го отвориха, намериха единственото възможно – нито
една златна монета, а просто писмо.
Което не им каза почти нищо. Надсмя им се, но и погали самолюбието им, че са
„мъдри“.
Най-отгоре бе кръстът. Този път не изгорен. Точно кръстът с размерите и формата на
този на Роксана. Връзката бе доказана. Това момиче имаше нещо общо с миналото на
България. Но писмото бе доста далеч от разкриването каква. То създаде повече въпроси,
отколкото отговори.

„Стигнал до тук, мъдрецо, заслужаваш само почитта ми. Разбрал си, че не гробът
е важен, а кръстът. Гробът царски е само, за да те доведа тук. Но мястото кръстът
определя, и ти умно си го разбрал…“

Те всъщност не го бяха разбрали, защото кръстът в писмото бе изгорен. Ако Гюнтер

след това не бе срещнал случайно Роксана, и ако този кръст не се бе превърнал в център
на важност на тяхното странно семейство, то нямаше никога нищо да бъде открито. Не
би била видяна приликата с дървото, то би било едно от много странни стари дървета
тук. Писмото бе предвидено да се чете изцяло – не да бъде наполовина изгорено.

„Ако си търсел злато, няма да намериш. Ти си по пътека не на злато, а на сърце. То

е много по-ценно, но хората искат злато и не разбират. Ако това търсиш, най-добре
върни писмото там, където си го намерил. За да може някой друг, що него търси, да
го намери.
Злато няма. Би било глупаво в едно свято дело да има злато. Златото отравя всичко,
и така е от началото на света, така ще и до края.
Но ако не търсиш злато, значи право вървиш.

167
 И щом си тук, си направил първата крачка. Ама всяка следваща ще е потрудна, и по-
голямо изпитание. И от сега да ти река – последното изпитание е най-голямо. То е
много повече от всичкото злато на света. Само много мъдър ще го премине. Ако имаш
достатъчно мъдрост да признаеш на себе си, че не си толкова мъдър, колкото трябва,
и ако сам знаеш къде си, то ще се откажеш, докато е време…
Нима мислеше, че ще е толкова лесно. Мъдър си, но не можеш да получиш всичко
лесно…
Тъмнина се спусна над България. Мнозина се отрекоха да са българи. А други приеха
вярата на турците.
Но това не е такова, дето да не е било и преди. И преди се е спускала тъмнина, и
мнозина са приели да са гърци и ромеи. Всичко се повтаря.
Аз не се отрекох от България. Тя един ден пак ще я има. Както стана преди.
И тогава един не се отрече, ако и да бе изоставен и накрая – погубен, от всички дето
се отрекоха и се продадоха на тъмнината.
Думите на този още стоят, и ще стоят во веки веков, защото който не се отрече
от народа си, той не може да умре.
Намери тези думи, и там като четеш, ще намериш къде да идеш да търсиш.
А чети, ето така:
Като видиш кръста, брой пет слова и вземи първата буква на петото. А от шестото
вземи последната. И после предпоследната. И после пак погледни в четвъртото слово
след кръста, и вземи последната буква. И това е първата дума. И после идва втора,
що търсиш, дето е четири букви, що се повтарят две по две. И тогава вземи от съ-
щото място на седмото слово втората буква и от шестото – последната. И после
пак ги повтори. И това е пътят, където искам да те отведа. Или ти искаш да идеш…“

Това бе писмото. И бяха в абсолютното нищо.

– Ние сме осквернители на гробове, нали разбра… – каза Роксана.
– Така се получи, но вината не е само наша. Не стигна време да ги заровим об-
ратно… – отвърна Гюнтер.
– Въпреки това, в праведния ти живот, с който изкупуваш грехове, се появява черно
петно…
– Грехът пада и върху теб, защото с този кръст, ти си тази, която ще извлече полза… –
не се даваше на тъмната ѝ страна той.
Тя се усмихна:
– Полза? Засега ползата е, че със сигурност спечелих облога. Злато няма… – каза му.
И добави – Значи няма да ме насилваш никога, само ще ме любиш на Спасов ден.
– Облог не е имало. Ти не се съгласи… – отвърна Гюнтер – И никога няма да те на-
силвам. Ако съм искал, да съм го сторил…
– Ако някога се случи да е извън Спасов ден, ще е насилване. Както и да се случи…
– Както изглежда, няма да се случи. Ама аз съм Исмаил Бей, защо ли да не си взема
още някоя в харема. И да не ме ядеш само ти…
А тя се ухили доволно:
– Ако намериш по-хубава, вземи си. По-хубава и с по-силни очи… Давам ти…
Знаеше си колко струва, знаеше много добре и, че за него никога вече няма да има по-
хубава. Усещаше го във всеки един ден, и най-вече – на Спасовия. Знаеше, че няма да
има друга, но знаеше, че и за нея няма да има друг.

168
 – По-силни от тия проклети очи няма. Която и да взема, ще я прокълнеш и положиш
в гроб на третия ден…
– Още на първия… – отвърна тя, а след малко добави – Ама пари няма. Не търсиш
съкровище. Ако беше балканец, отдавна да си го разбрал… А той и отвърна:
– А ти като си балканка, люта, кръшна и държиш без мъжка ласка цяла година, ти
като си балканка, я кажи какво търсим? Какви ги е написал тоя в тия писма, и до какво
ще стигнем…
И на това тя нямаше какво да отговори, и само отвърна глава засрамена. Тя никога не
признаваше победите му, но винаги се признаваше за победена. Още тогава, когато я
сломи, а тя сломи него. Бяха равни, и той никога повече не я унижи или смачка. Но тя и
отказа това равенство, защото в този свят трябваше мъжът да е отгоре и не бе дошло
времето за нещо друго. Добро за всички бе мъжът да е отгоре – и за жените, и за децата,
и за всички. А жените властваха отдолу, в дома, навсякъде. Някои говореха, че царст-
вото е женско. Ама на думи, и за уважение – то бе мъжко. И тя го почиташе. Бе втора в
планината на Исмаил Бей, ако и той да я искаше за равна.
– Това е някакъв надпис някъде.
Сигурно изсечен в камък. – каза Гюнтер – Обаче къде – никой не знае.
– Ако беше лесно, нямаше да е скрита важна тайна зад тези писма… – отвърна тя.
– Години ни отне да се досетим за първата стъпка. Дано не са повече за втората…
– Само Господ знае колко ще са. Той ни показа дървото в последния миг. И сега ще
мислим, ще търсим, и ще чакаме светлината му да ни озари.
– В Рила планина поне време да чакаме имаме много. И ще четем тази История на
Паисий, дано там пише нещо… – Да, ще четем, то друга история няма… – отвърна тя.
Конете бавно бавно ги връщаха в царството им. А някъде далеч отзад разкопаната
черква започна да задава много въпроси. Но тоя дето слушаше отговорите, бе много
назад, и още дори не бе тръгнал към Рила. Щяха да стигнат там дни, преди изобщо да
тръгне. Ако тръгнеше. Но те не знаеха за него, и незнанието им даваше покой…

7. Водка
Около църквата бе не просто разкопано. Бе изцяло изорано. След като на утринта за-
белязаха разровените стари гробове, та дори места, където не се виждаше да има гроб,
но сигурно някога бе имало, първом последва гняв и възмущение. Но след това дойдоха
турците. Кадията17, чорбаджията и самият ага. А заедно с тях петдесетина въоръжени
мъже.
– Тук е имало злато… – бе казал кадията.
– Глупаци сме били да го изпуснем. Сега гяурите са го взели… – бе се съгласил чор-
баджията, който в последните години бе във все по-голяма немилост, заради спадащите
данъчни постъпления. Но това бе неизбежно – при толкова разбойници навсякъде, хо-
рата обедняваха, реколтите бяха по-слаби, имот трудно се трупаше.
– Ама са бързали – гледай как грубо са копали… – каза кадията – Хаотично, напосоки.
Дупчили са на различни места.
– Светотатство. Техният Бог няма да им прости… – каза чорбаджията.
– Може да са били и мюсюлмани. Кой знае… – каза кадията.

17
В Османската система, кадията е съдия, а чорбаджията – отговаря за събирането на данъците. Над
тях е управителят на областта – ага, паша, в зависимост от размера ѝ.
169
 – Какво ще дирят мюсюлмани в това християнско гробище на стотици години… –
каза чорбаджията.
– И аз мисля, християни са били… – включи се агата. А дали вярваше в това, не бе
ясно. Но бе важно пред народа всяко едно престъпление да се припише на гяурите, за
да не се клати авторитетът на властта, опираща се на ислямската религия.
– Бързали са… – повтори кадията – Може да не са намерили всичко, що им е тряб-
вало…
– Значи ние можем да го намерим… – ухили се под онзи типичен турски мустак агата.
И така започна голямото разкопаване. Светотатство или не, всичко около църквата
„Свети Четиридесет мъченици“ бе изровено. А хората минаваха, кръстеха си и мълвяха
шепнешком: „Опази ни Господи“…
След като не намериха нищо друго, освен старинни кости, турците изоставиха всичко.
Ако неизвестните нарушители бяха изкопали площ, колкото 3-4 гроба, то турците оста-
виха поляната около църквата, като дълбоко изорана нива.
Манол стоеше и гледаше безучастен. Нищо не можеше да направи. Местните българи
след време щяха да заровят всичко. Но сега това изглеждаше като пълно опорочаване
на вярата – и християнската, и мюсюлманската.
– Французинът е виновен за това… – каза водачът на групата.
А един от другите двама – Петър, каза:
– Турците винаги се престарават, падне ли им повод. От злоба са сторили това. Ако
търсеха просто злато, нямаше да е тази бруталност…
– Да, империята не върви на добре, това води до злоба срещу раята… – съгласи се
Велко.
В този момент към тях дойде Григори – един от местните хора на Задругата.
– Какво научи? – попита го Манол.
– Не много. Трима са възможните осквернители на тия гробове. И всички са тръгнали
в различни посоки… – Казвай… – рече Манол.
– Има трима, дето са чуждоземци тук били, и са се позадържали без ясна причина. –
каза Григори – Единият е някакъв гръцки поп – събирал дарения. Заминал към Варна.
Вторият е богат турчин, дето доста харчил, и изчезнал точно в нощта, в която тук е
разорано. Не знаем къде е отишъл, но май на север – към Русчук. Поне така говорил
предната вечер на седянката. И третият е някакъв много слаб и млад турчин, с много
дебела и едра жена. Те обаче си тръгнали няколко дни по-рано…
Заминали на юг някъде.
– Защо и третият? – попита Манол.
– Защото може нарочно да са заминали по-рано, за да не ги търсим. Може да са се
крили из горите наоколо. Често го правят разбойници… – отвърна Григори.
– Право думаш… – каза Манол. Но да предположи кой от трите бе виновникът, не бе
толкова лесно. –Нещо друго странно да е ставало? Да са разпитвали? – попита той.
– Никой от хората ни не е видял… – каза братът – Всички тия са стоели затворени в
стаите си. Затова ги заподозряхме. От тия двамата – хилавият турчин и дебеланата, само
дебеланата се е крила. Турчето е обикаляло много. Ама никой не знае къде.
– Може да е идвал да оглежда църквата… – предположи Манол.
– Може… – съгласи се Григори.
Труден избор. Не толкова за това на къде да тръгнат, колкото за това какви указания
да дадат за търсене из България. Време бе минало, и да тръгнеха по правилната следа,

170
нямаше да настигнат виновника. Но бе важно да знаят за какво да кажат на другите
братя да следят из цялата страна.
Ровенето в гробове бе логично. Сигурно въпросният ръкопис даваше някакви сведе-
ния къде и какво да се търси. И то бе оставено тук. Може би от някой стар болярин –
точно преди турското нашествие. А може би бе изповед или тайно сведение от някой от
онези търновски първенци, които бяха извикани от Баязид – уж за да се посъветва с тях,
и бяха избити. Така се унищожаваше елита на България. Може някой болярин да бе бил
по-умен, и да се бе досетил. И да бе оставил завещание някъде тук. Точно преди ятаганът
да погали шията му.
Но кой следваше да е виновникът? Засега не бяха успели да съкратят и педя от пред-
нината на французина. А той скъсяваше своя път до онова, което търсеше. И което може
би и Задругата, трябваше да търси.
Тръгна си с празни ръце. Но подир три седмици, Господ му се усмихна.
Докато докладваше на Велко липсата на напредък, и личното си разочарование, той
забеляза че водачът на тайното братство леко се усмихва. А когато това се случеше,
значи имаше нещо интересно, нещо което не знаеше.
– Може и да не си изпуснал напълно французина. Но е малко смешно това, което е
сторил. Ще погледна пак едно сведение и ще ти кажа.
Велко имаше работа. Не можеше веднага да му отвърне. Трябваше да ходи по делата
си като евреин, да се среща с турски големци, и да прави съдбоносно важното – да пе-
чели пари. И това отне цял месец, преди отново да се видят. Но погледът му изглеждаше
оптимистично.
– Може и да намерихме французина… – каза той и подаде на Манол едно писмо.
Бе от Русия, от Иван – неговият личен приятел, когото не бе виждал толкова дълго. И
абсолютната легенда за подражание на всички от Задругата.

„Скъпи, братко Велко,

В Русия всичко се развива доста добре. Имам вече широка мрежа от близо четири-
десет шпиони. Не ми струва евтино, но с парите, които ми пращате, се справям.
Едно интересно сведение ми попадна наскоро от тези шпиони.
Един от тях се оказал на тежък руски запой с войници. И там един май доста пре-
калил – доста дори за руснак, и здраво се разприказвал. Разсмял цялата група, мислели
го за луд, ама моят човек ми донесе всичко дословно, защото знаеше, че не може да
изпуска нищо – всяко нещо може да е ценно.
Та този пияният руснак разказал някаква смешна история. Полковникът им възло-
жил да разузнават зад гърба на врага. И назначил някакъв френски наемник да ги води.
Планът бил да се предрешат на турски мъж, с дебела турска жена – забулена. Така
нямало кой да заподозре едрия руски войник, че е в каруцата, с която ще идат в турс-
ката област.
Французинът нарекъл този план „лудост“ и решил лъжовно да го изпълни. Вместо
да разузнават, се скрили в една гора, и чакали да мине време. После измислили всякак-
вите донесения.
Тази вест като я казах на граф Орлов, който вече не е първи след царицата – в не-
милост е, но още е доста влиятелен, та като я казах, и той веднага разбра, че фран-
цузинът ги е преметнал. А този французин имаше медал от царицата и специална гра-
мота, дето винаги е добре дошъл в Русия.

171
 И граф Орлов се чуди, но накрая каза, че няма да правим нищо и няма да отменяме
грамотата. Така може да не се усети и да се върне в Русия, където са му обещани
много почести и признание. Като се върне, ще го арестуват.
Та да знаете, тоя французин, дето е воювал заедно с русите, ако е същия като оня,
дето търсите, та той вече тайно го търси и Руската империя.
Ако го намерите първи, оставете го жив, за да плати и дълговете си тук…
Твой брат,
Иван“

Манол вдигна поглед и също се усмихваше.

– Французинът е изпълнил глупавия план на руския полковник, но вече на българска
земя… – каза той.
– През войната щяха да загинат, но тук това работи… – отвърна Велко.
– Намира някакъв турчин, който да го придружава, и сам се прави на дебела и едра
ханъма…
– И забулена. Не забравяй – забулена. Каквото и да има на лицето, не се вижда…
– И никой няма право, под заплаха от самия Аллах, да свали покривалото… – каза
Манол.
– То турците ако усетят, че мъж се крие под забрадката, доста бой ще изяде и той, и
оня другия – дето се прави на мъж на неистинската жена. Но никой няма да провери… –
каза Велко.
– Значи тия да юг дето са тръгнали, те са…
– Само не знаем колко далеч са стигнали…
– Ще преровим навсякъде за слаб турчин и дебела туркиня. Все някой брат е видял
нещо… – каза Манол, и после гордо добави – Иван и от Русия работи за нас тук…
– Да, Иван е безценен… – съгласи се Велко.
Манол умува нещо, какво ли се въртеше в главата му. Водачът на Задругата не мо-
жеше да предположи. Но след малко го чу:
– Той хилавия турчин сигурно е жена… – каза Манол.
– Не е задължително…
– Жена е, защото инак няма нужда да е хилав, с нежни черти и гладко обръснат, та
дори без мустак. Ако искаше друг турчин, щеше да изглежда като такъв. Но това си-
гурно е много вярна нему жена. Не се доверява никому…
– Има правота в тия мисли, Маноле. Дебела едра туркиня, сама е голямо подозрение.
Но и да се появи мъж, дето изглежда почти като жена – това засилва подозрението.
– Нещото дето търсят е важно, и не може външни хора…
– Но коя ще е тая жена? И да спечели доверието му толкова безрезервно… – попита
Велко.
– Де да знам… – отвърна Манол – Тоя Рене е отвлякъл някаква българка, след като
убили мъжа и. Но тя да му пристане? Не е възможно. Та и да му стане най-вярната…
– Тя вече е най-вярна на Бог – виси някъде набучена на кол, опозорена, насилена,
обезчестена. Не е тя… – каза Велко.
– Значи може да е дете, или наистина хилав турчин… – каза Манол.
– Сигурно е турчин. Детето не може да копае така…
– Да – вярно, че трябваше и да копаят. Ако не е булка, значи е слаб, но жилав турчин…
– И сега те чака някъде на юг.

172
 – Ще го спипам. Всичките ни братя ще следят за това. И ще разберем за него, още
преди да е стигнал следващото си място, дето ще копае. Хванем ли му тричетири дни,
преди да стигне крайната точка, няма измъкване.
Манол прочете още веднъж писмото от Иван, и почти го наизусти. Бе важно. После
му го върна.
Руската водка бе основната сила, но и безкрайната слабост на поданиците на Екате-
рина Великата…

8. Урок с ухание
Тази История сякаш бе писана като ключ към писмата. Но това, разбира се, беше не-
възможно. Деляха ги 400 години и нямаше как авторът на писмата да знае, че монах
някъде в бъдещето, ще напише нещо.
Но пък, очевидно авторът бе със сериозна историческа подготовка. Доколкото исто-
рията е една, то двама души със сериозна подготовка, могат да стигнат до един и същи
резултат. И ако единият го е вложил в народо-полезен труд, а другият – в тайнствен
план, то народо-полезното и тайнственото се сливат.
– Йоан Владимир18… – този изглежда най-подходящ – каза Роксана.
– Твърде лесно изглежда… – отвърна Гюнтер.
– По онова време не е имало история на Паисий… – каза момичето – Затова сега е
лесно.
– Тогава е имало сигурно много поподробна история. Имало ги е документите на ста-
рото царство. Турците после са изгорили девет от всеки десет книги… – отвърна Гюн-
тер.
– И щом е лесно, значи е грешно? – попита тя.
– Знам ли? Всичко е толкова объркано… Тя прегледа пак ръкописа, после преписа
от Паисий.

„След Радомир се възцарил ЙоанВладимир. Българите изгонили Гаврила, Самоиловия

син, във Влахия и поставил Йоан, Ароновия син. Арон бил Самоилов и Давидов брат.
Свети ЙоанВладимир царувал три години и водил отначало чист, свят и богоугоден
живот. Гръцкият цар отново се вдигнал срещу този Йоан с голяма сила, но той с мо-
литва към Бога и силно упование излязъл с малко войска и победил гърците. И се вър-
нали тогава посрамени назад. Но имал жена гъркиня и също шурей при себе си, с чин
магистър. Те със своята сестра били еретици, новатиани, не обичали светия цар Вла-
димир заради православието и чистия му живот и се нагласили да го убият. Тоя негов
шурей го убил на път в една гора, отсякъл му главата върху коня, както вървял напред.
Той по божие повеление не паднал от коня, но взел в ръце своята глава и подкарал коня
си. Преминал много места и пристигнал в манастира, който в началото сам си съгра-
дил: там слязъл от коня и предал Богу дух. И досега в този манастир, в Елбасанската
страна, неговите мощи почиват нетленни и цели и дават много изцеление. На 22 май
целият този край го чествува. Той има житие и служба, хубаво съставена, с бдение и

18
В „История Славянобългарска“, Паисий използва името „Йоан Владимир“, когато пише за „Иван
Владислав“ – последният владетел на Първото царство. В ръкописа на Паисий има някои неточности,
той не е абсолютно исторически достоверен, но за времето си е изключително постижение.
173
славословие и с голямо тържество и похвала. Тук накратко написахме за тоя свети
цар Йоан-Владимир...“

После се говореше как сърби и гърци искали да го изкарат сръбски цар, а не българ-
ски, защо не било така. А после:

„След убийството на Йоан гръцкият цар без съпротива влязъл в Охрид. Там в Охрид
свети Йоан бил прекарал три години от своето царуване. И ония убийци му предали
цяла България. Без съпротива пристигнал, отворил хазната и царското съкровище, из-
несъл много злато и сребро безброй и раздал на своите войници. Взел много царски
венци и корони и скъпоценни камъни. Показал голяма милост към царица Мария, жена
на цар Йоан, и към петте им дъщери; знаел, че тя му е предала българското царство
и убила своя мъж.“19

В текста имаше доста сходства с указаното в ръкописа. Бил свят човек, християнин.
Такива обикновено са и вярващи в народа си. Бил предаден от царицата и от близките
си. След това византийският император превзел столицата. Твърде много сходства, и
твърде лесно, за да му повярваш.
Тя каза:
– Тогава по друг начин да ти река – имаме ли друг, който да става? Освен Йоан Вла-
димир…
Гюнтер се замисли. Всъщност, бе права. Този цар бе единственият, който отговаряше
на изискванията. Те просто нямаха друг кандидат. Така колкото и невероятно да изг-
леждаше, да го намерят толкова лесно, какво друго да ходят да проверяват?
– Може пък да не е било толкова лесно тогава – преди четири века – колцина са знаели
историята. Народът е бил неграмотен. Това би могъл да разбере само образован. Някой
от болярите или летописците. – каза немецът.
А Роксана леко подскочи:
– Моят народ не е бил неграмотен! Векове наред седем-осем от всеки десет са можели
да четат.
– Какво? То сега и в Германия не е така… – отвърна Гюнтер.
– Така е било! Българите са били много грамотни. Още откакто сме си създали азбука,
народът масово е ограмотен. По онова време повечето са можели да четат, дори да пи-
шат.
– Не го вярвам… – каза Гюнтер.
– Не го вярваш? Искаш ли да ти докажа?
Ама на теб ти върви да губиш облозите…
– Облог до сега не сме имали… – Давай тогава, какво ще заложиш?
– От къде да знам – половината от моя дял от златото, като го намерим… Били гра-
мотни българите. Седем от десет в Европа ще са грамотни след двеста години.
– Няма злато. Дай нещо друго…
– Какво да дам? Единствената ми нощ като мъж в годината ли? – попита той – Ама
тогава и ти ще загубиш – защото и ти тогава си единствено жена… – и тук доволно се
ухили.
А тя каза:

19
История Славянобългарска – Паисий Хилендарски
174
– Ако ти докажа, че сме били грамотни, утре ти ще изпереш роклята ми на реката. Ама
да е чиста, да светне…
– Роклята ти и без това е чиста…
– Значи нищо не губиш. Ако спечеля, ти ще я изпереш. Ако загубя, аз ще къпя и твоя
кон цяла седмица…
– Това изглежда неравно. Рокля за кон…
– Защото няма да загубя…
– Има някаква уловка тук…
– Сигурно има! Е, искаш ли истината…?
Той се замисли, но се съгласи:
– Дадено…
– Идвай с мен… – каза тя и стана.
– Сега ли? Полунощ е?
– Идвай…
– Идвам…
Взеха два коня и се отправиха надолу по склоновете на планината. Носеха няколко
факли, част от които – запалени. След около час езда, стигнаха до едно странно място.
Доста странно. Вонеше от далеч…
– Това е нужник? – възкликна Гюнтер. – Какво правим тук.
– Това не е просто нужник. Откак се помнят хората, все е такъв. Мирише много и
затова се идва само по нужда.
– Ние си имаме къде да го правим горе в планината? Какво ще газим сега тук, може
да настъпим всичко…
– Ще газиш, като искаш да знаеш истината… – каза тя и тръгна. Бе обула едни мъжки
цървули, но част от роклята и се влачеше по земята. Щеше да се умирише, и после го-
лямо пране да падне. Роксана бе изключително чиста, нямаше ден да не е по някаква
работа край реката, и покрай другото – и да се изкъпе. Винаги ухаеше на чисто, нещо
което трудно можеше да се каже за повечето жени из Европа, та и из Русия. Изначално,
при турците се поддържаше повече чистота. Те бяха научили това от Източния Рим, и
го бяха запазили. Явно при българите бе от далеч по-рано. Но сега роклята отиваше
точно където не трябва…
Заведе го един камък. Запали още две факли и ги доближи.
– На, гледай… – каза тя.
Той гледаше камъка и факлите и не разбираше.
– Какво да гледам?
– Ето тук – посочи тя една част от камъка.
Той се вгледа. На слънце през деня сигурно щеше да е по-добре. Но успя да забележи
някакви черти и резки. Остатък от надпис.
– Кой е дялал надписи в камъка на това вонящо място? – попита немецът.
– А де, кой? Рехави надписи, дето лесно времето трие. Не ще да е някой цар или пат-
риарх…
– Нищо не се разчита… – каза Гюнтер.
– Разчита се, ако имаш повечко въображение. Да дозапълниш думите. Ама не това е
нужно. Това са букви, нали. Били са думи. И не са написани от цар или господар…
– Кой може да знае?
– Глупчо? Нямате ли такива надписи в Германия? Това е нужник. В нужниците се
пише всяка глупост човешка, всеки мерак, всяка дивотия… – В нужниците?

175
 – Ами къде другаде. Тук няма кой да те спре, няма и срам…
– Ние нямаме такива надписи в нужниците. Но вие ако имате, сте велика цивилиза-
ция… – подхили се немецът.
– Ти още не разбираш…
– Просто, така е…
– Вие нямате, защото в Германия само аристократите могат да четат и пишат. А те са
възпитани. А и са малко – всеки лесно ще се досети кой е драскал в нужника на някой
граф. А тук са можели да пишат всички – и простия народ. И нужници навсякъде. Ето
затова имаме такива надписи, а вие – не…
– И какво пише? – попита немецът.
– Искаш ли да знаеш? Не ти помага.
Важно е да знаеш, че има надпис…
– Кажи какво пише…
– Не е много културно…
– Облогът ще отпадне, ако не ми докажеш какво пише… – твърд бе Гюнтер.
– Е, добре… – усмихна се тя – Не се чете всичко, но от много такива надписи, може
да се досетиш. Тук например пише, че „Петър е обладал Ванка“… – Какво?
– А ей по-натам пише, че „Севар е третият на славянката Елица, хубава е, ама да не я
мислите за честна“… – Какви са тези глупости?
– Тези глупости са онова, което вълнува простия народ и той го пише като няма страх
от болярина или от попа. В нужника…
– Надписи в нужници? – не можеше да повярва Гюнтер.
– Да, надписи в нужници20. А за да ги има, трябва този обикновен народ, да може да
чете и да пише… Разбра ли сега?
– Не мога да повярвам…
Тя повдигна леко роклята си. Отдолу бяха стройните и крака. Не че не ги бе виждал,
тя не ги криеше, но винаги бе добре като ги показваше отново. Но този път беше друго –
поднесе края на самата рокля към лицето му. Вонеше ужасно…
– Трябва да изпереш това… – доволно каза тя…
Уловката бе ясна. Но самата истина бе изумителна – този народ наистина бе бил гра-
мотен още от векове. Направо невероятно как бе се оставил да го поробят.
На връщане въпросът отново се върна на Йоан-Владимир.
– Аз мислех, че за историята тогава, ще знаят само знатните. И затова не би могъл
всеки да разчете писмото… – каза Гюнтер.
– Сигурно е било така. Народът е бил грамотен, но не и да познава чак цялата история.
Едва ли би разбрал писмото…
– Това е била проверката. А ние сега разбрахме, заради Паисий…
– Който и да е писал писмото, едва ли е очаквал да се чете във време, когато целият
народ ще чете историята…
– Да. Народът бързо забравя старите царе. След две-три поколения, вече никой не ги
помни. Къде в края на Второто царство, някой ще помни цар от първото… – каза Гюн-
тер.
– Точно така. Но болярите и по-начетените ще знаят…

20
Така наречените „клозетни надписи“ са широко разпространени из археологическите открития в
българските земи, и недвусмислено доказват, е преобладаващата част от населението е можела да чете
и пише.
176
 – Ако не беше Паисий, и ние нямаше да знаем. А сме начетени…
– Едва ли някой е очаквал народът да изпадне дотолкова в невежество, че да не оста-
нат и начетени достатъчно хора. Упадъкът е много по-голям от всяко предположение…
– Но се появява Паисий и всичко започва наново…
– Именно, народът ни е закрилян от Бог, и в когато трябва, той праща когото
трябва… – гордо каза Роксана и сякаш го вярваше много повече, отколкото можеше да
се предположи.
Продължиха с конете нагоре. В обратна посока не бе възможно онова препускане като
надолу. Малко преди да стигнат, Гюнтер каза:
– Значи имаме документ, писан за боляри. Ние не сме боляри, но Паисий ни дава нуж-
ното знание. И Йоан Владимир е последният цар на Първото царство, при това предаден
от всички.
Но е вярвал до последно…
– Като авторът на писмото…
– И този Владимир е оставил надпис някъде, който трябва да намерим, за да разберем
буквите…
– Този път ще е царски надпис – дълбоко изсечен, не като тия в нужниците…
– Ако не са го заличили турците… – каза Гюнтер.
– Ако Господ е с нас, няма да са го заличили… – завърши тя.
След малко се прибраха и тихо вкараха конете. Децата не се бяха събудили. Тя съб-
лече роклята си и направи подарък за очите му. Но му връчи не стройната си снага, а
самата одежда. Утре да я направи, все едно не бе докосвала нищо в нужника…

Житието
Кога Бог ни изпитва? Кога Аллах изпитва Исмаил Бей?
Винаги. Всеки твой миг е изпитание. Бог вижда всичко, и всичко се пише, а после Бог
чете и решава.
Ако ли мислиш, че само днес или утре, или в специален ден трябва да си най-доброто
от себе си, за „да те видят“, тогава грешиш. Защото лъжеш себе си, лъжеш и Бог,
който винаги гледа след теб, и след всеки друг.
Исмаил Бей можеше да удвои владенията си. При мен дойде пашата на съседния
Пирин. И поиска да стане като еничарите ми. Мой пръв слуга, а в замяна – по-голямо
царство за мен.
И кой ли би устоял – без капка кръв. И би ли бил народът щастлив?
Разбира се. Иначе пашата не би дошъл. Народът, в съседство с Исмаил Бей, виж-
даше какво става тук. И мнозина бягаха, но не можеха всички. Не всеки може свободно
да бяга от едно място на друго. Но някои бягаха. И ето сега – цял паша идва и се моли
да изостави султана, и да стане човек на Исмаил Бей.
То ако така тръгнем, може накрая и везири да дойдат да ме молят, а най-сетне – и
в Стамбул да ида, и цялата империя да стане моя.
Но какво е мястото на всеки човек на този грешен свят? Какво ти е отредено да
правиш? Къде е границата? Къде е това, което този мъдър български народ нарича
„мяра“. Всяко нещо трябва да се прави с „мяра“…
Човешко е да си алчен. Човешкото око е ненаситно. Алчността владее човека, тя го
и убива. Един много богат човек загуби в един миг всичко, защото искаше още. Имаше
хиляди грошове, и му падна да изкара още двеста. И отиде да ги изкарва, и се оказа
177
капан. Три саби го пронизаха още преди да беше започнал да говори, и да разбере че е
излъган. Умря в миг, и това може би бе милостиво. Не се мъчи. Но в един миг, хиляди
грошове станаха на нула, защото жалкото създание, което ги притежаваше, се пре-
върна в месо за лешоядите. Да, на тях го оставиха. А един миг отдели величието от
нищото.
И защо?
Заради двеста гроша?
Но той винаги би го направил, и не би се замислил. Защото и хилядите грошове не са
му дошли от един път. Те са от много такива усилия, търговийки, лихви, може би –
дори измами. Той така си живееше, и не различи опасността от всичко друго. Но при
парите винаги има опасност. Нима бе забравил това?
Парите и опасността вървят заедно. Парите са творение на Дявола, за да изкусява
с него човека, и да го вкарва в капан.
„Мяра“ – така казва мъдрият български народ, на хиляди от който аз съм господар
и закрилник. „Мяра“.
Мястото на Исмаил Бей е в Рила. И да иска повече за себе си, и да иска да помогне
на други люде, това може да стане само по волята на Бог. А не на един паша. Ако ли
Исмаил Бей се подмами по Пирина, а после – и по друго, ако ли стане така, дали няма
три саби да го пронижат в един миг, когато се мисли за най-силен?
Нима ако Исмаил вземе да стане твърде голям, това няма да му докара аскера на
султана? Целия! Тоя дето праща срещу русите.
Може ли Исмаил Бей да стане безкрайно богат и голям? Да спаси всички люде?
Не.
Разумът казваше, че богатство не се отказва. После можеш да го върнеш, ако ви-
диш заплаха. Но сърцето, и онзи скрит разум вътре в теб, който се казва „мяра“, той
те кара да внимаваш.
И Исмаил Бей победи алчността и отказа на пашата на Пирин. Защото всеки си
има място, и на всяко нещо си му идва времето.
Аллах, или Бог, си знае работата. И ако трябва, тогава и Пирин ще получи свой владе-
тел като Исмаил Бей…

9. Огнена
Един едър черен човек – сигурно сарацин или от някъде много на юг, яздеше заедно
със стройна жена, надеждно забулена. Дългата и черна коса се подаваше изпод одеж-
дите. Сигурно бе робиня или наложница, а той – мюсюлманин. Не бе често да се види
по тия земи, но мюсюлманинът си бе мюсюлманин, и имаше еднакви права по цялата
империя.
– Такъв черен привличаш вниманието, може и повече от да не беше черен и с изгорено
лице… – каза Роксана изпод фереджето.
– Няма вече да режем тази красива коса. Грехота е… – отвърна Гюнтер.
– И затова носим цяла торба въглени и всяка сутрин се омазваш…
– Не бих могъл и да спя така. Тая пепел не е приятна… – отвърна той. И приблизи-
телно описа ежеднението си. Вечер се измиваше добре и заспиваше като бял човек с
чисто, но обезобразено лице. А на сутринта – вадеха въглените и с общи усилия, го
превръщаха в черен.

178
 Ако някой се вгледаше внимателно в лицето, щеше да види следите от изгаряния. Но
като си черен, а не бял, хората почти само това гледаха, и никой не търсеше друго. А и
всички черни изглеждаха еднакви, хората рядко бяха виждали такива, и може да счи-
таха, че лицето си е такова на всички черни.
– Ако някой ни следи, това е еднократно. После друго трябва да измислим. Няма как
да сме тайни тъй… – каза тя.
– Ще измислим. Ще видим твоя цар Йоан Владимир, къде ще ни прати…
– Моят цар? – попита тя – Мислех, че искаш да станеш българин…
– Вече какво ли не съм бил. Скоро няма да имам цар. Няма да знам от кой народ
съм… – отвърна немецът.
Все пак, освен да почерни лицето си, те избягваха и пътищата. Бяха взели едни по-
здрави коне, и с тях можеха да минават по по-труднодостъпни места. Излизаха на ви-
димо, само като нямаха друг избор. Предимно през гори и планини напредваха.
Но понякога битието поднасяше такива шеги на човека, каквито той не би могъл ни-
кога сам да измисли. Това трябва да бе част от вечния стремеж на Господ-Бог да нап-
рави света вълнуващ и интересен.
Бе се наложило за малко да слязат на главния път към Охрид. Просто през чукарите
бе твърде трудно и прецениха, че за малко, та и нощем, няма да е значим риск. Гюнтер
бе с надеждно покривало на лицето – приличаше на разбойник. Може пък ако го прие-
меха за такъв хората, това да ги предпазеше. Роксана – като всяка ревностна мюсюлман-
ска жена, бе забулена.
Но късметът сякаш ги напусна. В тъмна нощ, когато всеки умен човек стоеше на си-
гурно зад залостените врати, на пътя бе пълно с хора. Та дори носеха факли. Идеални
мишени, сякаш викаха айдуците да дойдат, и да видят къде са. Нощем да вървиш с факла
е по-зле от денем да вървиш без факла. Много по-отличим си.
Вървяха не един или двама – десетки хора. Някои на коне, други – пеша. Всички с
факли. Двамата новопоявили се предизвикаха внимание с това, че бяха без факли. Точно
каквото не искаха – всички тях да гледат, това се получи.
– Какво зяпате бе, не сте ли виждали мюсюлманин-господар? Гяури… – извика им
Гюнтер, за да отбие слабостта от прекаленото внимание. По това, че повечето бяха без
коне, съдеше, че вероятно бяха българи. Рискува и спечели. Неколцина от по близките
отстъпиха.
Един вдигна поглед към него, и… го втрещи. Не с погледа, и не с това, че гяур смело
смее да погледне турчин. А с това под погледа – едната цялата му буза бе обезобразена.
Изгорена. Онзи вдигна факлата, за да види този, който му говори. Видя само кърпата и
сините очи, макар на тази огнена светлина, цветът трудно да се различаваше.
– Просто, господарю, тук мюсюлмани рядко идват. А тия дето идват, са като на
хадж21 – ходят с другите… – каза онзи и добави – ето Али и Мустафа са с нас, те ще ти
кажат.
Появиха се от някъде още двама – очевидно бяха турци – с чалми, като самия Гюнтер.
Но не високопоставени.
– Право говори, българинът Петко, ага… Искрено ти се извинява… – каза този, дето
нарекоха Али – За пръв път от много години, тук идва господар. Прости, ще ти направим
път, както е по закон.

21
Хадж – поклонението на мюсюлманите в Мека. Там всички вървят заедно и са равни, каквито са
пред Аллах – без значение кой колко е богат и издигнат.
179
 Но Гюнтер изобщо не слушаше извиненията. Гледаше друго. Али бе с жестоко изго-
рена ръка, която държеше факлата. Следи от огън имаше и по врата на Мустафа.
Немецът се пресегна от коня и взе две факли – освети останалото множество.
По всички имаше следа от някакъв огън – кой по ръце, кой по крака. Разбира се, ако
свалеше кърпата си, щеше да затъмни всичко. Никой нямаше толкова жестоки следи от
изгаряне като него. Но всички сякаш бяха хора, играещи си с огъня.
– Къде сте тръгнали всички с тези огньове? – попита той.
Петко отвърна:
– Всяка година ходим – това е надиграването на огнените хора. От цялата империя се
събират тук тия дето огън не ги лови…
Гюнтер се изсмя:
– Огън не ви лови? Лицето ти говори друго… И ръката му, и кракът на оня…
– Огънят е от Дявола – всички знаят това. Който предизвиква огъня, плаща цена… –
каза Петко.
И отговорът бе доста мъдър.
– Какво е това надиграване? За пръв път чувам за него. А аз съм важен турчин. Щом
не го знам, нещо тайно е. Да не кроите нещо срещу султана? – попита Гюнтер.
– Не, ага, няма нищо незаконно! – каза Али – Пашата знае, от векове се прави това.
Но извън тукашните, из империята, знае само който трябва. Който гори отвътре, и знае
че трябва да дойде тук…
Който не гори, няма нужда да знае… – Вие сте нестинари? – попита Гюнтер.
Петко и Али заедно е изсмяха:
– Има и нестинари – да. От там се започва. Но нестинарите тук само гледат. Това е
надиграването на огнените хора. – каза Али.
Роксана се приближи и му прошепна:
– Нестинарите нямат такива изгаряния. Те внимават. Тези явно правят много по-
вече…
Прошепването бе, защото всяка съвестна мюсюлманка трябваше да говори важните
неща тихо и само на мъжа си. И с други – ако той ѝ позволи.
– Ще ходите да гледате как гори човешкото месо? – подигравателно каза Гюнтер –
Ходете, горете се, да знаете, че огънят винаги накрая побеждава. Давай ние да си вървим
по пътя… – нареди той на жената и тя тръгна след него.
– Огънят винаги накрая побеждава. Затова и много народи горят мъртъвците… – каза
Али – Ама сега вървим не за да изгорим ние, а за да видим нещо, дето и аги, и паши не
са виждали – та и самият Падишах. Ако си тук днес, ага, Аллах те е довел – не пропус-
кай. Няма нужда да гориш и ти, само ще гледаш…
Гюнтер спря коня и се обърна:
– Какво да не пропускам? – попита турчина.
– Надиграването не е сега – подир три месеца е. Ама тая година вещерката каза по-
рано да дойдем. Видяла в огъня змеица да слиза…
Гюнтер се засмя:
– Змеица? Няма змейове 22, змеици, чудовища и магии… Няма такова нещо. Има само
Аллах – един и Всемогъщ. И Мохамед е негов пророк…

22
Змейове – митологични същества от българския фолклор. Според едни – това са свръхсъщества,
подобни на дракони, които могат да сменят вида си на човешки. Отвличат моми и ги правят свои
булки. Според други – това са просто хора, със свръхестествени способности – вероятно наследници
на предна човешка цивилизация.
180
 – И аз съм съвестен мюсюлманин, ага. Ама има неща, с които Аллах ни изпитва. И
вещерката на това надиграване никога не е бъркала. Нито тя, нито тия преди нея. За
пръв път от сто години, ще слиза змеица… Всички тук вярват. А ти щом си тук, значи
има причина…
– Аз не вярвам във вещици и змеици. Имам си една моя… – каза Гюнтер и погледна
към Роксана. Но тя не прие шегата, а го гледаше убийствено. А факлите се отразяваха в
черните и очи с почти дяволски отблясък. Тя бе мюсюлманка, трябваше да мълчи. Но с
поглед му каза всичко. Тя искаше да види. После щеше да извади душата му, ако не и
позволеше…
– Е, който си има змеица в къщи, може да не идва… – отвърна Петко, а Гюнтер бе
смутен, че гяур си позволяваше така да говори на мюсюлманин. Но другите мюсюлмани
не реагираха, значи тук порядките бяха други. Може би хората бяха равни – нещо като
в собственото му царство в Рила. Това го впечатли.
– Ама като се замисля, може тая змеица като дойде, и да има по-силен огън от моята
змия. И да я изгори, и да ме спаси… – направи острия завой в поведението немецът.
А в погледа на змията се забеляза задоволство. Той добави нова лъжа, за да овладее
ситуацията и да бъде водещ, макар и в непознати води. Това бе първият случай, в който
собственото му лице можеше да послужи за да му помогне.
– Аз знам за това надиграване? Аз съм от Диарбекир. От другия край на империята
идвам. Говорих така само за да ви изпитам… – каза той. Думите бяха важни, защото тук
едва ли имаше някой от толкова далеч и можеше да излъже каквото си иска. Така пос-
ледва другата лъжа – Аз съм Айдън Ага, не вярвам във вещици и змейове, и съм тук, за
да видя, че и вие сте едни глупаци, дето вървят по суеверия, и изоставят Аллах. Ако
знаете колко такива като вас съм видял. И все джинове, магьосници и какви ли не съ-
щества очакват. Накрая стават за смях… Е, затова съм тук – ще ви се смее накрая Айдън
Ага.
– Може и да си прав, ага… – каза Али – Ама тук в тая планина, вещерката не е бъркала
никога. Затова и толкова народ идва.
– Ще видим тая вещерка ли е права, или тоя дето е горял в самия Ад, и сам Аллах го
е върнал от там… – каза Гюнтер и свали кърпата си.
На факлите лицето му изглеждаше почти демонично. Може би точно така изглеждаха
и слугите на Дявола в ада. Ако бяха от плът, и тя изгаряше, те страдаха вечно, и сигурно
така изглеждаха.
Макар това да бе сборище на хора, които явно си играеха с огъня, няколко тежки стона
и въздишки се чуха. Рядко бяха виждали толкова обгорено лице. Тук – сред тези хора, с
това лице, той бе повече от ага, паша или дори Падишах.
Петко отстъпи малко назад, после се върна:
– Никой не е тук случайно. На лицето ти е изписано защо си тук, ага… Заповядай с
нас…
– Но не подценявай змеицата като се появи. Змеиците предизвикат дори Шейтана. –
каза Али – Те са единствените по-смели от него – предизвикват го, дори да са по-слаби
от него, и да знаят, че може да ги изгори.
– Няма по-голяма змеица от тая дето водя… – каза Гюнтер и придърпа коня на Рок-
сана към себе си. Но не и позволи да слави фереджето. Тя бе съпруга на мюсюлманин.
Пътят нагоре продължи със същото бавно, но постоянно темпо, като факлите, които
догаряха, бяха заменяни. Трябваше да стигнат една обширна поляна доста нависоко, но

181
явно толкова пъти хора бяха минавали, че вече имаше утъпкано трасе. Когато стигнаха,
видяха, че се бяха събрали поне седемосемстотин души.
Слязоха от конете си и се настаниха по в края – да не са сред най-видимите.
В центъра на поляната имаше огромен огнен път, който се поддържаше от поне десе-
тима мъже, които докарваха въглища и дърва, и ги изсипваха отгоре му. Те бързо плам-
ваха – запалени от вече горящите отдолу.
– Тази пътека е дълга поне осемдесет стъпки… – каза Гюнтер.
– Може и сто да е… – отвърна Роксана.
– Нима някой ще върви по това?
– Тук са се събрали явно най-добрите нестинари. Сигурно е някакво състезание…
– Но толкова дълго? Няма кой да го мине…
– Трудничко ще е… – каза Роксана, но сякаш не бе абсолютно на неговото мнение.
Той се изненада. Не я познаваше в подобна светлина. Но то в какви ли светлини я
познаваше. Сигурно знаеше едно от стоте и лица. Загадъчна жена.
– Ти да не би да мислиш, че е възможно… – попита я.
– Сто стъпки е много. Не знам. Но четиридесет, дори петдесет – правила съм го?
– Какво? – напълно шокиран попита той.
– Правила съм го. Леля ми ме научи как става. Минавала съм четиридесет стъпки…
– Това е лудост. Гледал съм нестинари. Много бързат, много внимават, и максимум
десет стъпки…
– Масовите нестинари са смели хора и постигат много. Но е възможно повече…
– Краката на хората са от плът. Няма как да издържат толкова много… И лицето ми
също е от плът… – каза той и прокара ръка по дълбоките си вече зараснали рани.
– Всичко е въпрос на умение, а не на плът… – каза тя.
– Като им гледам белезите на всички тези, явно нямат много умение…
– Това е заради дължината. Сигурно са опитвали големи клади. Като тази. Тя е най-
голямата, която виждам. Сигурно полагат свръх усилия, и някои изгарят. Но извън това,
по-кратко е възможно…
– Не го вярвам, нито ще ти позволя да опиташ. Тук трябва да се правиш на мюсюл-
манска жена, не можеш да ми противоречиш.
– Тревожиш се за мен? Но няма защо, не мисля да опитвам… – каза тя весело – Но
съм го правила…
– Виждал съм краката и ходилата ти, няма следи от огън…
– Точно това е, което ти казвам. Няма огън. Всичко е въпрос на умение. Нестинарят
не стъпва по огъня. Той само се докосва до него, но за много кратко време. А дори за да
изгориш, трябва време…
– Знам това. Доста болка изтърпях, докато се сдобия с това лице. И не беше бързо.
– Всичко е въпрос на ловкост. Правилното е първом да си максимално съблечен.
Много хора го подценяват, но е важно.
– Съблечен?
– Да, защото тялото е едно цяло. То не е отделно стъпала, ръце и глава. Едно цяло е.
Затопля се, и се охлажда като цяло. Така както зиме дори да си дебело увил ръцете си,
те ще замръзнат, ако на тялото е студено. Така и с топлото. Колкото си по-съблечен,
повече се охлажда цялото тяло, включително и стъпалата.
– Доста нестинари не го правят.

182
 – Да, и не е правилно. – каза тя – После – и най-важното са движенията. Правилните
движения са големи стъпки, правени плавно, така че докосването до земята, и до въгле-
ните, да е за най-кратко. Външно може да изглежда като красиво хоро.
– Ще играете върху огъня?
– Не, не играем. Прилича на хоро. И затова се казва „огнено хоро“. Но малцина го
умеят…
– Тук всички сигурно са от най-добрите…
– Сигурно, но сто стъпки са много… – каза Роксана, и самата тя гледаше учудено.
Скоро ритуалите започнаха.
Първо излезе един едър мъж, държащ две огромни – много по-големи от останалите,
факли. Гласът му прогърмя:
– Който има страх, нека си тръгне сега. Който не е сигурен, нека и той си тръгне. Днес
тук ще се появи змеица. Това е гласът на мъдрата Ахинора 23, която никога не е бъркала,
както не е бъркала и тази преди нея, и онази преди нея, и така до времената, когато
змейовете ходеха между хората. Тя видя в огъня змеицата, а огънят никога не лъже. Той
казва, че днес ще видите някой, на когото народът винаги е вярвал, откакто свят светува.
А ако ли не дойде змеица, тогава ще видите как изгаря змеица. Ахинора ще влезе в огъня
за последен път, защото който е със змейска кръв, ако огънят спре да му говори Исти-
ната, това е знак, че дните му са свършили. Но ако ли стане така, старата змеица Ахинора
ще отведе със себе си всяка черна душа, всяко нечисто съзнание. Такъв е законът на
змейовете – когато изгори змей, прави последно добро, като отнася всичкото зло около
себе си. Ако ли някой тук има тъмни тайни, и скрити помисли, нека си тръгне сега…
– Това май е за мен… – каза Гюнтер – Дано да дойде новата змеица, иначе едва ли
има по-черна душа от моята.
– Ако искаш можеш да си тръгнеш. Но няма как Ахинора да отнесе душата на Исмаил
Бей. Ти си вече Исмаил Бей, не забравяй…
– Кой може да знае кой съм? – запита объркано Гюнтер.
– Аз мисля, че змеицата ще дойде. А старата вещица няма да влезе в огъня… – усмих-
нато каза Роксана.
– Като гледам какво е изпитанието, няма да дойде…
– Тия са разни измислици, дето им викат „бабини деветини“… – каза Роксана – Ще
видиш, че ще стане нещо и ще се появи нещо. И ще го изкарат, че то е змеицата. Всъщ-
ност, никой не е виждал змеица, нито змей. Някой мислят, че са с люспи – като змии и
гущери. Други – че се преобразяват на животни. А трети – че са точно като хората…
– Тази Ахинора очевидно е човек… – каза Гюнтер.
– Точно така. Но може да се появи и някое красиво куче, или дори кон. А може да е и
друг човек…
– Ако е всичко друго, освен човек, ще може да се измъкне да не мине по огнената
пътека. Но ако е човек, не виждам как ще стане…
– Сигурно има някоя хитрина. Сигурно е някоя опитна, дето може да мине петдесет
стъпки. И за останалите ще измислят нещо… Например дете ще падне в огъня и тя ще
излезе от кладата, за да го спаси. Ще измислят нещо.

23
Ахинора – предполагаемо прабългарско име, на съпругата на хан Аспарух, представено за пръв
път от писателя Николай Райнов. Алтернативното име „Пагане“ е от Вера
Мутафчиева. И за двете имена няма доказателства, но Ахинора звучи по-близо до езика на прабъл-
гарите.
183
 Чакаме змеицата, но съм готов да пристъпя и в огъня с Ахинора… – каза Гюнтер
многозначително.
– Този път аз пък няма да те пусна… – усмихна се тя – Мюсюлманките не се даваме
на вещици, а още по-малко на змии…
Междувременно мъжът – свършил с говоренето, се бе изтеглил, и започнаха огнените
танци. Имаше няколко човека, които непрекъснато подклаждаха и подсилваха пламъ-
ците. Хвърляха въглища, дребни дърва и всякакви горими неща. Но не пристъпяха
вътре.
Първите нестинари започнаха. Но никой не тръгна по цялата дължина на пътеката.
Пресичаха я напречно – по три-четири крачки най-много и стигаш от едната страна до
другата. Някои бяха опитни нестинари, други – техни ученици. След всяко премина-
ване, следваха бурни овации. Но често имаше и нерешителност и млади хора, които
стояха вцепенени пред огъня. Не всеки се осмели. Но онези, които го направиха, полу-
чиха „кръщение“.
Явно и бяха се готвили, защото не се стигна до нито едно изгаряне или някой да про-
реве. Тук нямаше обикновени хора, поне не и сред осмелилите се да пристъпят.
След като мина този ритуал – очевидно за вкарване в традицията на нови посветени,
всички се прибраха и пътеката стана съвсем празна. Мъжете нахвърляха нови въглени
и огънят се засили. Всички наоколо усещаха жегата.
Една жена стана. Очевидно бе християнка, защото не бе забулена.
– Аз не съм змеица. – каза тя – Но всяка година съм в огъня. Нека змеиците, дето ни
гледат от някъде, видят какво прави обикновеният човек, с тленна плът. – добави, а след
това и отправи предизвикателство – И нека змеицата си смени кожата с човешка, и нап-
рави това, дето аз ще направя… – завърши тя и се приближи към пътеката. Но не отст-
рани.
А в началото и. Беше доста разсъблечена – точно както Роксана бе казала. И започна
да стъпва грациозна още преди огъня – очевидно за да се подготви.
Застана в началото. Отново напред излезе огромният мъж, но този път носеше един
тъпан. Извика:
– Змеиците са ревниви. Не обичат да ги предизвикваш. Убиват с огън, с гръм от не-
бето, или направо в съня ти. Безразсъдна е жена, която предизвика змеица, или мъж,
който предизвика змей. Но ако сърцето е наистина храбро, тогава змеицата не смее да
отнеме живот, защото е против волята на самия Господ-Бог.
– Това е преплитане на стар езически култ към змейовете, с християнството. Те нямат
нищо общо… – каза Роксана – Дори някои християнски светци воюват със змейовете.
Няма как змей да приема Господ-Бог за някой над него.
– Религиите ги въртят всички религиозни водачи така, че да натрупат най-много пари.
Това се убедих след толкова време… – каза Гюнтер.
– И това те прави различен. Ти си Исмаил Бей. И си и религиозен водач, който не
трупа пари… – похвали го Роксана.
Той смирено замълча.
Тъпанът започна да бие. Ставаше все по-бавен. За да увеличи напрежението.
На седмия удар бе настанала пълна тишина. Тя се втурна през огъня. Подскачаше и
се въртеше в странен грациозен и дори дяволски красив танц. Всъщност, всеки един
танц, насред огън, би следвало да изглежда дяволски. Бе много бърза и повечето време
бе във въздуха, и само докосваше за малко въглените. Идеалното. Предизвика възхита

184
дори у Роксана. Може би беше по-добра от нея. След около четвърт от пътеката, направи
грациозно движение и ловко се претърколи извън нея. Изправи се.
Без нито драскотина, или следа от изгаряне. Отстрани на пътеката имаше менчета с
вода – за бърза реакция при изгаряне или за охлаждане. Тя изми краката си веднага и ги
показа – след като бяха паднали саждите, нямаше изгорено.
– Трийсет стъпки на змеица! – извика едрият мъж – Може прекрасната Калина да е
змеицата. И да ни се надсмива, и да ни гледа колко сме дребни и незначителни… Трий-
сет стъпки и кожата и е нежна и мека, каквато трябва да е на всяка целомъдрена мома…
А Калина отиде до него и каза:
– Може една от бабите ми да е била змеица. И затова съм четвърт… Но който ме
вземе, да не чака добри дни… При което народът се разсмя.
– Ти ако идеш, това ли ще направиш… – попита Гюнтер.
– Приблизително. На това ме научи старата. Само малко повече стъпки. Ама пък не
съм го правила отдавна, знам ли – може и да не стане. А може и тия въглени да са по-
горещи от ония, дето съм опитвала… Никой не може да знае.
– Но ако това е най-доброто умение, значи то не е неизвестно на всички тези хора.
Няма как тукашната вещица да ги излъже. Умението си има граница, и тя е далеч от
стоте стъпки…
– Така е. Нека видим…
Калина бе показала най-доброто възможно, без да се приключи с наранявания. Но тук
имаше и хора, които искаха да минат целия път на змеицата. Или някои – да се докажат
те като змейове. Всъщност, можеше змеят, или змеицата, които чакаха, да не знаеше, че
е такъв. И да разбере, чак на пътеката.
Макар че всички тези хора доста добре знаеха колко стъпки могат да изминат. Бяха
тренирали дълго. И вероятно – повечето бяха тук, за да видят истинската змеица. По-
добно предсказание не бе правено повече от век.
Един млад мъж – доста здрав, и доста гъвкав застана в началото. И той доста се бе
съблякъл. Не каза нищо. Направо пристъпи. Дори не изчака тъпана.
И неговите стъпки бяха ловки и точни. При жените имаше някаква плавност, но при
мъжете тя не бе нужна. Жените винаги трябваше да излъчват красота. Но това не пра-
веше мъжките умения по-малко ефективни. И той мина около четвърт, но… не слезе от
пътеката. По едната му ръка имаше следи от тежки изгаряния – вероятно от преден опит.
Имаше леко изгаряне и на едната си буза.
След тази четвърт, той продължи. Не се предаде. Опита да направи колкото се може
повече.
– Това вече хитрините няма да издържат. Ще се изгори… – каза Роксана.
– Явно носи на горене, изписано е на лицето му… – каза Гюнтер.
Още няколко крачки и… момъкът залитна. Удържа се да не падне целия във въгле-
ните. Но всяко такова забавяне означаваше, че краката стоят плътно върху въглените, и
плътта гори. Дори се усети пръв лек мирис на изгаряне. Сега дори и да отскочеше от-
ново, ходилата нямаше да имат време да се охладят във въздуха. Всичко бе въпрос на
внимателен и нестабилен баланс, който бе вече нарушен. Но онзи не се предаде. Про-
дължи да пристъпя. Накрая краката му го предадоха, и той падна право напред. Но явно
бе подготвен и за това, та се свлече извън пътеката. Само лявата му ръка остана вътре и
се изгори. Заедно с ходилата. Двама от мъжете, дето поддържаха огъня го издърпаха.
Поляха краката и изгорената ръка с вода от менчетата. Този път имаше следи. Предсто-
еше му болка, и то доста време…

185
 – Четиридесет крачки по стъпките на змея… – извика едрият мъж. – Това беше храбро
сърце. Може да не е змей, но никой змей няма да посмее да му посегне никога.
Трето да мине по пътеката се изправи… дете. Бе не повече от осем годишно. Изглеж-
даше лудост.
– Някои хора вярват, че змейовете се прераждат. И изглеждат като човешки деца –
каза Роксана – Но това е рядко. Не разбирам защо тази стара вещица Ахинора го позво-
лява.
– Аз не разбирам и защо нея изобщо я няма тук. Сигурно ни е устроила капан, за да
се нахрани змеицата с нас. А част от месото ще е изпечено… – каза Гюнтер. – Това дете
може много да пострада… – каза Роксана, и бе сериозна. Явно се тревожеше.
– Тук се все опитни огнеходци. Никой няма да го пусне, ако няма опит… – успокои я
немецът.
На петия удар на тъпана детето пристъпи. Веднага стана ясно, че владее хорото и
всеки миг е добре разчетен. А това, че бе по-леко, му помагаше по-лесно да отскача. Но
озадачаващото бе самообладанието и хладнокръвието му. Малцина възрастни можеха
да се похвалят с това, а пред тях бе дете.
Стигна и то до около четвърт от пътеката, и изскочи. Потопи краката си във водата и
показа идеално запазена кожа.
– Четвърт змей. – извика мъжът с тъпана – На осем години, четвърт змей. Значи като
пораснеш, ще станеш пълен змей…
Момчето само доволно се усмихна и се прибра сред седящите.
На пътеката застана доста едър и доста изгорял навсякъде мъж.
– Този ще направи някоя лудост… – каза Роксана – Гледай го целия – двете ръце, кра-
ката, и лицето са белязани.
– Като ги гледам, вече е правил лудости… – отвърна Гюнтер.
И много скоро видяха всичко.
Мъжът бе обучен – държеше се повече във въздуха. Но нямаше никаква грация, а бе
едно огромно бързане. Краката му се подпалиха и замириса на изгоряла плът. Но той не
трепваше. Продължи напред.
– Това е опит да се изиграе огънят с груба сила… – каза Гюнтер.
– Ще завърши с доста болка… – каза Роксана.
И бе права. Но завърши чак след средата на пътеката. Със сигурност бе минал поло-
вината, когато падна. Мъжете се затичаха да го извадят, но той извика гневно:
– Махайте се!
И те отстъпиха.
Изправи се, и продължи. Още няколко крачки, още няколко, едва се движеше, а това
значеше едно – краката опираха за много дълго въглените и брутално изгаряха. Накрая
можеше да се окаже с прогорели до самата кост меса.
Накрая се свлече и не можеше да мръдне с крака. Започна да се придърпва с ръце.
Тялото му се провлачи за миг, дори лицето изгоря отново.
Мъжете нахлуха и го извадиха. Не би могъл да им извика. Бе в несвяст. Поляха го с
вода навсякъде. Имаше доста изгаряния, и те очевидно бяха личен избор.
– Шейсет стъпки по пътя на змея… – извика едрият мъж. А хората го затрупаха с поз-
драви и възхищение.
Чуха се дори забранени слова:
– Със сто такива мъже, ще изгоним турците завинаги… – каза някой.
А друг отвърна:

186
 – На света няма и десет такива мъже. И само този е в България…
Това бе най-героичното и смело пристъпяне в цялата вечер. Тя продължи с подобни
опити, като умните и натренирани хора, излизаха по-рано, и без щети. А дали не толкова
умните, или прекалено храбрите, оставаха повече и неумолимият закон на огъня си взе-
маше своята цена в изгоряла плът.
По пътеката опитаха да минат двайсет, може би двайсет и пет души… И жени и мъже
по равно. Само повече деца нямаше. Онова ловко хлапе бе единствено. Може би му
предстоеше голямо бъдеще. И щеше да може да мине повече един ден.
Но всъщност – едва ли – ограничените бе свързано с обективните качества на плътта,
възможността да се охлажда и с това, че ловкостта не бе с безкраен резерв да печели
време. Най-много да повтори шейсетте крачки на самоизгорилия се, със съответната
цена.
Минаха доста хора. И все по-рядко някой ставаше. Смелите и решилите в този ден на
змеицата да предизвикват предсказаната да се появи, се поизчерпиха.
Но липсата на самата змеица започваше да се превръща в основното, което мислеха
хората. Ако първите по пътеката се приемаха за интересни и за начало на онова, което
предстоеше, то с времето все по-очаквано бе само едно. А то липсваше.
Нима бе възможно старата Ахинора да греши? Та това би било огромна промяна от
векове. Може би бе знамение за „край на дните“ или поне на „старите дни“, и за нача-
лото на нова епоха. А може би самоизгарянето на змеица, каквото всъщност съществу-
ваше само в легендите, може би изгарянето на змеица, означаваше край на змейската
кръв изобщо. Може би край на огнените хора, та дори на нестинарите…
Змеица не дойде. И всички чакаха. Дори онзи с тъпана, който очевидно бе нещо като
глашатай на Ахинора…
Накрая той стана – очакваше се да каже нещо.
– Сега ще видим каква е хитрината… – усмихнато каза Роксана – Змеица няма, но
това множество трябва да получи своето…
– Гледаме… – с интерес отвърна Гюнтер.
Но колко малко отделяше това им весело настроение от мига на змеицата. На тежкия
удар, който щеше да бъде съвсем сериозен и да бръкне в самите им души. Бог обичаше
така да слага едното нещо до другото. И другото да идва изведнъж…
– Мъдрата Ахинора – нашата жива змеица, знае че змейовете са хитри, и се крият… –
провикна се едрият мъж – Тя е видяла това в огъня и знае как ще я извика да дойде. До
няма и трийсет удара на тъпана, ще видите или змеицата, или Ахинора в огъня. Нека,
който го е страх, или който има грехове, си тръгне преди първия удар…
И той вдигна високо ръката си с кияка24. Постоя малко така, за да изчака. Но не се
видя някой да се раздвижи да си тръгне. Тези хора не бяха били толкова път до тук, за
да се откажат от страх накрая. А дори да си знаеха, че имат грехове, явно любопитството
и желанието да срещнат змеица бе огромно. Понякога човек бе склонен дори да рискува
живота си за подобни цели. Всъщност, рискуваха дори душите си…
Киякът падна. Чу се първият удар. Някъде от единия край се забеляза раздвижване.
Но това бе всъщност от онзи край, където трябваше да свърши ходенето по пътеката.
Втори удар. Някой пристъпяше. Носеше в едната си ръка факла, а в другата – някакъв
безформен дървен клон.
Трети удар. Сякаш вървеше по ударите на тъпана.

24
Кияк – дълга здрава пръчка, с която се бие тъпанът.
187
 Четвърти.
Пети.
Шести.
На единайсетия се чуха възклицания! Това бе… Ахинора. Бе цялата покрита в черно,
дори главата и, като сама два отвора показваха очите. Но това бе тя. Пристъпяше към
огъня…
– Мъдрата Ахинора пое своя път към огъня! – извика мъжът – Тя знае, че змеицата е
млада, и макар и по-силна, е с по-слаба душа от нея. И да се крие, няма да издържи, и
ще се покаже, преди кракът на Мъдрата да е пристъпил в пламъците…
И киякът отново падна Дванайсет.
Тринайсет.
Четиринайсет.
Фигурата се доближаваше до огъня. С факла и дърво в ръцете. А факлите на другите
започваха да я осветяват все по-добре… И нея, и това което носеше…
Сърцето на Роксана се сви. Тя загуби власт над себе си, и падна назад, така както
седеше до Гюнтер. Той я хвана.
– Какво става? – попита.
Още не бе забелязал. Само тя го бе видяла. И може би го знаеха онези очи зад покри-
валото. Дали я гледаха? Но те гледаха навсякъде.
Нищо не му отговори. Едва успя да си поеме дъх. Свали забрадката. Върховен грях за
всяка мюсюлманка. Но никой не гледаше към нея. Свали я, защото се задушаваше.
Петнайсет.
Шестнайсет.
Седемнайсет.
Ахинора бе почти до началото на пътеката. Добре осветена. И Гюнтер забеляза, и на
него му прималя.
Осемнайсет.
Деветнайсет.
Двайсет.
Вещицата спря точно в края на пътеката – този, който никой не успя да достигне. Ог-
леда се внимателно, размаха няколко пъти факлата и дървото – за да придаде внушител-
ност, на това което ще направи. После заби самото дърво в самия край на пътеката –
насред въглените. То явно бе напоено с нещо горимо – смола вероятно, и веднага отдолу
започна да се пали. Тя поднесе факлата нагоре. Запали върха му.
Образува се кръст…
С леко наклонена напречна греда, която в долния си край се раздвояваше. Нищо в
това дърво не бе право, но всичко сочеше само едно.
Вече не се чу гласът на мъжа. А мощен, висок, властен женски глас. Проговори самата
Ахинора:
– Този кръст ще доведе змеицата тук? Заклевам се да изгоря, ако това не стане, преди
той да е изгорял! Аз я видях в огъня да идва. Тя ще дойде, ще мине по пътеката без и
един косъм от главата и да пламне. Защото огънят не убива змея, а го спасява!
Тъпанът бе спрял да бие. Явно мъжът бе зашеметен. Тя му даде знак и той се опомни
и продължи.
Двайсет и един…
– Това е капан! – прошепна Гюнтер – Това е капан на „ония“. Стоим и мълчим…

188
 – Не е капан… – каза тихо Роксана – „Ония“ не знаят за кръста със стрелата. Няма как
да знаят…
– Научили са… – каза Гюнтер – Виждал съм ги да правят какви ли не чудеса. Палят
земята под краката ти, изгарят стотици айдуци, слухтят, четат по лицето. Те са. Това е
капан. Трябва да си мълчим. Ако покажем, че знаем за кръста, или тръгнем да бягаме,
ще се издадем…
Двайсет и три.
– Не е капан… Тази жена знае нещо. Знае тайната ни… Не вървим към Охрид. На тук
сме вървели…
– Няма как някой преди стотици години да е знаел кой ще вика змейове днес тук…
Не мърдай, няма да те пусна. – каза той и я хвана здраво.
– Може тя да е знаела. Да е имала друго писмо. И като е разбрала за разкопаните гро-
бове в Търново, да е свикала това събиране… Може Ахинора да е следващата стъпка…
– Не вярвам. Покажем ли се, „ония“ ще ни хванат. До утре заран главите ни ще са
набучени на кол… Не те пускам.
Двайсет и шест.
– Ще дойде змеицата! Усещам я че се бори! – провикна се вещицата – Ще дойде всеки
миг!
– Ти не си змеицата! – каза Гюнтер – Няма змеици…
Но Роксана не се бореше, а проплака:
– Пусни ме! Тя ще изгори, ако не ида! Виж я каква е жестока и злобна! Ще се убие
сама себе си…
– Няма да се убие, това е капан, ей сега ще изскочат въоръжени всичките им мъже…
– Няма да изскочат! Не са те! Това е над тях! – проплака отново тя – Исмаил Бей не
може да стори такова зло. Не можеш да я оставиш да изгори. Ти си Исмаил Бей, пусни
ме, моля те… Двайсет и осем.
Отново стана същото. Тя отново го победи. И го пречупи. Точно когато той я бе пре-
чупил. Така ставаше винаги. Но този път я бе пречупил, за да я предпази. Защо така
стана? Бе убеден, че не трябва да мърдат. Да се крият, да се надяват да се изгубят сред
тълпата, и сред тъмнината. А може би сред разочарованието на хората, когато Ахинора
не влезеше в огъня. Разбира се, че нямаше да влезе. А ако все пак влезеше – още по-
добре – хаосът щеше да стане неописуем. Идеален момент за бягство. Та той искаше да
я спаси, не да я укроти и подчини както бе предния път. Но явно нямаше значение мо-
тивът.
Пречупиш ли тази жена, чупиш се и ти.
Пусна я.
Двайсет и девет.
Една женска фигура изскочи от най-забутаната част на поляната и се затича лудо към
пътеката. По пътя хвърли фереджета, забрадки, цялото си горнище, а точно преди
огъня – и долнището. Остана по долни дрехи. Застана в началото на огъня и усещаше
огромната му сила. В другия край я гледаха две прокълнати очи – точно като нейните.
И в двете проблясваха зловещо факлите. Вдигна нагоре колкото можа долните си дрехи.
Би ги свалила и би тичала дори гола, за да се охлажда напълно. Но нещо я спря. Това бе
прекалено. Погледна огъня. Погледна към вещицата.
Тъпанът бе спрял да бие. Цялата поляна нея гледаше.

189
 Да пристъпи. Знаеше всяко движение, нямаше да сбърка нищо, макар, че сърцето и
лудо биеше. Но знаеше, и че няма да издържи повече от петдесет стъпки. Невъзможно
бе. Абсолютно невъзможно.
Но все пак, не бе капан… Тя бе излязла, издала се, стояща пред всички погледи. И
нищо не се промени. Не наизскачаха „ония“, въоръжени до зъби. Просто народът с фак-
лите я гледаше, а най-много я гледаше виновницата за всичко това.
Да пристъпи. Да стигне петдесет крачки и да се провали? Или да рухне на шейсетата.
Да я извадят цялата на въглен… Затвори очи.
Отвори ги.
Върна се обратно – десетина-петнайсет крачки. Обърна се. Затвори отново очи.
Като ги отвори, вече нищо не можеше да я спре – най-малко здравият и разум…
Тъпанът бе спрял да бие. Но сега поляната спря да диша.
Една цялата бяла, с голи крака и ръце млада девойка танцуваше върху огъня. Напом-
няше красивите моми от преди малко, но за всички бе много повече. Дали бе така, не бе
ясно. Но бе много повече, защото се бе появила, когато очакваха змеицата. Тя беше
змеицата. И никой не вярваше в нищо друго.
Крачките и бяха възможно най-големите, като за жена. А докосването до въглените,
възможно най-кратко – все едно подскача от самите тях, и огънят и дава сила.
Танцува, подскача, въртя се, и докато хората не можеха да дишат, мина половината
разстояние. И не усети нищо. Нито болка, нито загуба на сили. Може би пък краката и
вече бяха изгорели и не ги усещаше. Имаше такива случаи. Не може да те боли нещо,
дето го няма. Едва после виждаш какво си сторил.
Но тя се движеше. Значи крака имаше. Те сами играеха, повтаряха всичко, което ней-
ната леля, нейната майчина сестра – и тя вещица, я бе научила.
Преодоля още четвърт. Това бе повече, отколкото онзи героичен мъж.
Той бе дошъл в съзнание и гледаше.
Още малко.
Последни стъпки.
Усети леко загряване. Дяволът се обаждаше. Нима щеше да я спре накрая…
Никога. Спря да танцува.
Пробяга последните стъпки като тичане. Изскочи от огъня. Не усещаше болка. Но
това можеше да е от вълнението и от прекомерното биене на сърцето.
Или може би бе едно от онези чудеса на тялото в екстремен момент, когато то изваж-
даше свръх сили. Имало бе такива случаи – баща да стои под тежка скала, която иначе
не би могъл да помръдне, и да я държи докато детето му избяга на сигурно. После рух-
ваше, и умираше, но не от скалата, а от изтощение и свръх усилие, невъзможни за крех-
кото човешко тяло. Тези чудеса си имаха цена, и Роксана не знаеше каква ще бъде ней-
ната. Ако не бе змеица, някога щеше да плати за това. Нищо на света не ставаше без да
се плати…
Излезе от жаравата. Блъсна горящия кръст навън, взе едно менче и го изля отгоре
му… Угаси огъня върху това дърво, преди да помисли за краката си.
След това погледна в очите вещицата.
А тя започна да се смее. Победоносно.
Гюнтер не бе успял да надвие Роксана и да я предпази. Но Ахинора бе надвила змеи-
цата, и я бе подчинила на волята си.
Бе станало каквото бе предрекла…
Но…

190
 Не можеше да победи. Младата змеица не можеше да бъде победена.
Дойде мигът, в който и самата Ахинора спря да диша.
Роксана взе дървото и… пристъпи обратно в пътя.
Вещицата не можеше да повярва! Това го нямаше в огъня. Не бе предречено. Младата
змеица бе тук, бе преминала пътя. Неуязвима. Защото огънят не убива змея, а го спасява.
Но… втори път…
Младата змеица трябваше да победи. Дори безразсъдно.
С дърво трудно се играеше хоро в огъня. А то си гореше все така. А плътта на младата
жена бе човешка, а не змейска. Тя нямаше люспи, които да я предпазят. Но трябваше да
победи.
Трябваше да мине този път обратно.
На половината усети болката.
Изгаряща. Чудесата свършваха.
Но не загуби сили.
Продължи.
В тълпата се чуха първи възклицания. Хората полудяваха. Факлите се раздвижиха.
Още двайсет стъпки.
Десет.
Въглените се бореха.
И тя с тях.
А дори не можеше накрая да падне.
Краят на пътеката не бе краят за нея. Последна стъпка… Вън.
Хлад. Рай.
Един човек в цялото множество бе запазил самообладание. И като я видя да тича об-
ратно през огъня, изля каквито намери менчета в края му. Не би могъл да загаси нищо
от самия огън, защото би унищожил замисъла и – какъвто и да го имаше, дори да бе
налудничав. Но можеше да и помогне в този замисъл. Той бе част от нея. Бе длъжен да
е с нея, каквото и да твореше…
Стъпи на мокра, хладна земя. Ако не го бе направил, може би всичко щеше да рухне
тук. Краката и щяха да я предадат. Но сега те усещаха нова сила – този път идваща от
студеното.
Обърна се с лице към Ахинора. Нов мощен и висок женски глас се разнесе над поля-
ната:
– Змеицата дойде, взе си своето, и сега си отива… Нека мъдрата Ахинора ви служи
все така още дълги години…
Това бяха единствените думи, които хора бяха чули от змеица от хиляди години.
Щяха да се запомнят за още хиляди.
И докато множеството се прехласваше, Роксана си взе дрехите и хукна към конете.
Хвърли дървото на Гюнтер – той бе по-як, да го носи. И той хукна. След няколко мига
бяха отгоре им и потеглиха колкото бързо бе възможно. Без факли…
Имаха много какво да говорят с вещицата, но може би не сега. Всяка останала тук
змеица, би била обожествена. Ни най-малко това не бе необходимо. С оттеглянето си,
оставиха обожествяването за самата вещица. Може би тя не го искаше… Но бе над-
вита…
Успяха да се шмугнат в пътеката надолу. Само тъмнината остана пред и зад тях.
Една факла се изпречи на пътя им.
Още някой бе с пълния си ум и не бе загубил разумна мисъл.

191
 Кой ли друг…
Тя свали покривалото от лицето си…
Факлата бе доста силна. Всичко се виждаше напълно.
– Рокс… – успя едва да промълви Гюнтер.
Не по-малко потресена бе Роксана.
– Това е невъзможно… – каза едва тя.
Пред тях стоеше самата… Роксана. Но трийсет-четиридесет години по-стара. Бръч-
ките прорязваха лицето и. Но всичко друго бе същото. Гарваново черната коса – без
нито един бял косъм. И… същите очи…
– Това е невъзможно… Не съм аз… – повтори Роксана – Аз съм тук, а тя е друга…
Факлата се приближи. Освети я. Но не виждаше добре.
– Извади го! – нареди Ахинора – Извади това, дето е на гърдите ти… – Не! – каза Рок-
сана.
А Гюнтер си върна контрола, и извади пищова.
– Махай се, вещице! Махай се от пътя ни! Надвихме те, махай се…
Но онази бръкна около своята шия и извади нещо. Нещо, което правеше невъзможно
да я простреля. Още един кръст. Същия.
– Извади твоя! – нареди Ахинора.
И този път Роксана се подчини.
Поднесе го към нейния.
Еднакви бяха.
Прокълнатите очи на старата я погледнаха. Сигурно казваха много, както и нейните
на нея. Но това умовете щяха да разберат после – може би щеше да сънува казаното.
След това обаче, старите очи – убийствено черни се насочиха към Гюнтер. Кръстосаха
се с неговите сини. Имаше легенди и, че сините очи значат магия. Но много по-малки
легенди…
Ахинора, гледайки го право в тях, каза:
– Няма вече змейове. Отдавна измряха. Ама има змейска кръв по Земята. Този кръст
е змейската кръв…
След това прибра своя и добави: – Запомни! – каза тя гледайки Гюнтер – Запомни –
огънят не убива змея, а го спасява. Запомни това! Змеицата не е безсмъртна, защото не
е змеица! Тя само има змейска кръв. Малко. И все по-малко става с всеки минал век.
Тя не е змеица, и не е неуязвима. Но не я пази от огън, а от всичко друго… След тази
нощ само тя остава змеица… – завърши старата.
– Кръстът? – промълви Роксана.
– Кръстът трябва да изгори, ако няма на кой да се предаде. Ти пази твоя и го предавай
натам…
– Но? – опита се да отвърне.
– Знам всичко. Знам песента! Нямам нито момиче, нито съм мъжка майка. Нямам ни
сестра, ни брат живи, ни техни чада. Моят кръст свърши пътя си, трябва да изгори. Твоят
остава… Няма друга змеица…
– Но ти си жива! Разкажи ни! От къде идва този кръст, защо е направен…
– Нищо не знам! Не трябва да търсим, знаеш песента! Аз търсих, и намерих. И бях
наказана. Кръстът показва змейската кръв. Това намерих. Преди теб, преди шейсет го-
дини, аз единствена минах целия път през огъня. И разбрах. Аз съм със змейска кръв.
Но песента предупреди да не търсим, преди да дойде времето! Аз търсих, намерих, и
бях наказана. Нямам чада, нямам братя, сестри. Моят кръст свърши…

192
 – Но ние също търсим. Имаме знак! Намерихме писмо. Без да го търсим. И сега вър-
вим от писмо на писмо към Истината… Ела с нас… – каза Роксана. – Който е търсил по
грешния път няма място на правия. Всеки плаща сметките си… – каза Ахинора – Ако
вашият път е правият, няма да бъдете наказани. Но внимавайте – понякога грешният път
изглежда прав… И аз така мислех…
– Не можеш да… – почти проплака Роксана.
– Мога. Тази нощ ще видят и нова змеица, и как изгаря старата… Ще спася няколко
грешни души… – каза тя и в един миг изгаси факлата. Преди очите им да успеят да се
приспособят към тъмното, бе изчезнала.
Само един глас се чу за последно още веднъж откъм гърбовете им:
– Огънят не убива змейската кръв, а я спасява. Тя не е безсмъртна, всеки може да я
убие… Само кръв е, но не е змеица истинска, няма змеици вече…
След малко се чуха шумни възклицания откъм поляната. А още подир малко, един
огромен огнен стълб се изправи насред пътя от въглени. Ахинора бе стъпила вътре. Как
го бе направила да избухне, кой ли можеше да знае? Може да бе барут, някаква тайна
смола, а може би – наистина змейската кръв като дойдеше краят, така изгаряше…
Двама объркани конници се спускаха по тъмната пътека…

10. Най-трудното
– …Саможертвата – това е най-силното оръжие на всяко честно братство, и в същото
време – онова, за което Задругата никога няма да ви упрекне, ако не го направите…
Поп Стойко бе събрал почти порасналите вече деца, какви деца – някои от тях бяха
мъже за приказ, и им представяше един от най-важните уроци. Един от последните –
преди обучението да завърши. Те бяха почти готови. Вече имаха дори реално изпълнени
задачи – като част от практическата подготовка. Преходът от учение към действие бе
постепенен, и краят на ученето малко се различаваше от началото на самостоятелните
действия. Но все пак имаше и миг, в който учениците преставаха да бъдат такива.
Този много важен урок, бе малко преди това.
Бе ги събрал в кръг около себе си, а той бе в центъра.
– Саможертвата – това е разумен избор, от който се извлича огромна полза… – про-
дължи той – Полза, защото се случва трудно, и противникът не очаква. От трудните
неща в живота се постига най-много резултат – това и до сега сте го разбрали. А само-
жертвата е едно от най-трудните.
Но въпреки това, ако в решителен момент, не го направите, няма да бъдете упреквани.
Никой няма да ви гледа строго, нито някой ще позволи тежест да тегне на плещите ви.
Запомнете това – Задругата цени живота, и никой брат няма да бъде опозорен, ако не му
стигнат сили за това върхово действие. Дори да изпуснем голяма полза, ние разбираме,
че човекът е човек… – каза Стойко.
Колкото трудна бе саможертвата, двойно по-трудно бе тя да се преподава. Трябваше
да обясниш колко е важна, и как тя следва да е осъзнат избор, и същевременно – да не
убиеш собственото достойнство на онези, които не успеят да я направят. Защото братята
в Задругата бяха хора. И тя си даваше тази сметка. Задругата бе организация, която
преследваше цели, за които и трябваха ангели, но се налагаше да го прави чрез обикно-
вени люде. Нямаше Бог, който да дойде и да даде ангелите. Нито да превърне хората в
ангели. А сред обикновените хора едни бяха добри в едно, други в друго. Малцина
имаха силата при нужда да жертват живота си.
193
Това бе състояние на духа и въпрос на възпитание. Може би сред всички тайни братства
на света, Задругата имаше най-голям дял хора, които в решителния миг биха взели пра-
вилното решение. Но все пак, това не бяха всички нейни хора.
И тя трябваше да запази останалите, защото бе човешко да не успееш, но би било
върховна глупост, заради този неуспех, да изгубиш точен стрелец, хитър търговец или
ловък катерач.
– Човекът е човек… – продължи Стойко – Някъде вътре в него е заложено да пази
живота си. Ние не можем да вървим срещу природата, и срещу нейния труд, в резултат
на хиляди години. Да се пазите живи е важно – и за Вас, и за Задругата. И непростимите
грехове са други – да измамите, да предадете, да се полакомите да богатеете. Това са
работи, дето извират от лошото в човека, и за тях прошка не може да има. Но да не
успеете да жертвате живота си – това извира от доброто, и не е грях…
Децата стояха и слушаха. Те бяха млади, и да им говориш за смъртта, бе неприсъщо.
Те кипяха от живот и енергия и искаха да дадат всичко от себе си, за своя народ. Искаха
да убиват онези, що тормозеха народа, да избавят невинни моми от обругаване, искаха
да вземат златото от тия, дето го бяха окрали от бедния народ, и да му го върнат, или да
го предадат на Задругата, за да върне тя един ден Свободата. Тези деца искаха все ра-
боти, дето предполагаха да бъдеш жив. Да, те знаеха, че е възможно и да загинат. В
последните години имаше много загинали братя – бе война, разбойничеството се раз-
растваше, народът стенеше, и усилията не достигаха. И всички тези братя, а и не малко
сестри, бяха почитани. Гибелта им бе показвана на всички, правеха се ритуали за запом-
нянето им. Не само защото го заслужаваха, а и за да виждат децата, че тази опасност я
има и пред тях. Но въпреки всичко, тяхната мисъл не бе в посока да умрат, а в посока
да служат, като живеят.
Това всъщност бе идеята и на Задругата. Трябваха ѝ живи хора, а не мъртви мъченици.
Всеки брат, всяко дете се подготвяше дълго и тежко, и загубата бе огромна винаги, ко-
гато се случеше. Но все пак – понякога животът поставяше труден избор…
– Дори да не жертвате живота си, вие оставате братя от Задругата. Но знайте, че ако
направите жертвата, и спасите няколко братя, или постигнете по-висока цел, тогава об-
щият резултат от всичко ще е по-голям. Това е смисълът, той съществува, макар да не е
грях ако не го постигнеш… – каза Стойко.
Погледна децата – те го слушаха вглъбено. Никой не издаде и звук.
– Истинската саможертва, е въпрос на дълбоко осъзнаване. За да може да се пос-
тигне – в онези благословени случаи, в които се постига, трябва човекът дълбоко да е
осъзнал къде се намира. Себе си – като част от нещо по-голямо. Инстинктът за самосъх-
ранение идва от стремежа на индивида сам да оцелее. Саможертвата идва от стремежа
на общността да оцелее. Това е огромната разлика. Ако възприемете Задругата като
нещо живо, а себе си – като част от този по-голям живот, тогава разбирате, че дори вас
да ви няма, вашият живот продължава. Защото животът ви, това е Задругата, и нея ще я
има, и дори ще е по-силна, благодарение на вас…
Тук, пак ще повторя – ако не го постигнете, нека не тежи на съвестта ви. Но ако го
постигнете, общото ще спечели повече.
Но знайте едно – и да се жертвате, и да не го направите, Задругата няма да изчезне.
Тя не е направена, така че съдбата ѝ да зависи от решението на един човек. Никой в
Задругата не може да направи достатъчно голяма грешка, че да я убие. Задругата е ос-
нована на колективния разум. На това, че две глави мислят по-добре от една, ако успеят
да се обединят да мислят заедно, а не да си противоречат. А три мислят по-добре от две.

194
 Основана на колективното, Задругата е по-силна, а саможертвата е само едно от пра-
вилата на колективното начало. Тя произтича от него. Но има много други правила… –
завърши за малко Стойко.
Имаше леко раздвижване – той погледна натам, и видя причината – бе се появил
много важен и интересен човек. Най-важният. Това не можеше да не предизвика вълне-
ние. Но Велко направи знак да продължат да слушат. Той се присъедини към слушането.
Знаеше всичко това идеално, но винаги му бе интересно да го чуе отново.
Думите от устата на поп Стойко звучаха вълшебно, и мотивираха дори старите. Велко
имаше много други дела, но не можеше да изпусне този урок. Ако и да го бе чувал вече
толкова пъти.
Попът продължи:
– Саможертвата е личен избор, и лично достижение. Този, който ви учи на нея, не
може да ви даде личен опит. Ето, аз ви уча, аз мисля, че съм израсъл, за да я направя, но
не знам в мига дали ще успея. Затова вие не трябва да гледате на мен като на авторитет.
Гледайте на мен като на равен, и на човек, който ви предава една древна и записана
мъдрост. Но дали тя ще подейства при вас, това зависи изцяло само от вас. Може тук аз
да съм слабият и малодушният, а някоя момък, дето сега животът му предстои, да е по-
истинският герой. Саможертвата е послание – което идва от мъдростта на вековете, но
тя е избор, който идва в собствения миг на всеки един човек… – Стойко замълча за
малко. Искаше да придаде тежест на тази дума…
– Човек – запомнете това – Саможертвата е висше творение на Човека! Тя не идва от
никой Бог, не идва от Исус, от Отеца, не идва от гръцките или римските Богове, не идва
от Аллах или Мохамед. Саможертвата идва от човека, защото тя е единственото нещо,
на което Бог не може да го научи? Защото всички Богове са безсмъртни. И те няма как
да направят саможертва. Единствено смъртно същество може да се пожертва, заради
живота на нещо по-голямо. Саможертвата е единственото нещо, запомнете – единстве-
ното нещо, което прави Човека да е равен на Бог. Единственото достижение, което над-
хвърля цялата му греховност и несъвършенство. И дори да вярваме в Отвъдното, и човек
да си мисли, че животът продължава под някаква форма, не забравяйте, че той продъл-
жава без това тяло! Запомнете това – дори да има отвъдно, то е живот за душата, но не
и за тялото. А стремежът за съхранение идва от тялото, той е жив, той е истински, той
се бори да се наложи. И в повечето случаи дори успява. Запомнете това – при саможер-
твата, тялото умира, а заедно с него и собственият му стремеж към живот. За тялото
спасение няма. Но именно то трябва да вземе решението.
Решението се взема от тази глава, която е на раменете ви, и която ще приключи съ-
ществуването си, след като го стори. Решението не се взема от безсмъртната душа.
Взема се от умиращата част от нас. И именно така Човекът се въздига до божественост,
като стори нещо, което никой Бог никога не е правил, и няма да направи… – каза доста
убедително Стойко.
Не бе ясно би ли имал той подобна сила, нито кое от тези деца я имаше. Това се раз-
бираше само като дойдеше моментът. Но като сила да убеждава чрез слово и да вкарва
истината в младите съзнания, попът имаше изключителни качества. Затова бе и най-
добрият учител на Задругата. За една тайна организация, която имаше нужда от всеот-
дайност, и в която всеки трябваше да приеме тежестта, освен собствения си живот, да
носи и този на бъдещото общо благо на народа, за такава организация, вдъхновението
бе много важно. То бе по-важно от бойните умения, от търговията от хитростта. Вдъх-
новението и вярата бяха най-важното и затова Стойко бе най-добрият учител.

195
 Попът още доста вдъхновява учениците. Говори им за различни работи, дето се пра-
веха, за да се насърчи саможертвата. За това, че имаше правила – ако от двама един
трябва да се жертва, нека е онзи, който има вече деца. А онзи, който няма, бе важен с
това да запази и кръвта си. Каза им, че Общността има винаги дълг към пожертвалия се.
Семейството му не може да остане гладно, а булката му – изоставена. Той не трябваше
да се тревожи за децата си, макар че да ги остави сирачета, само по себе си, щеше да
бъде огромен удар върху тях. Ако ли някой имаше стари родители, за които да се грижи,
а друг – не, то правилото бе вторият да се пожертва. Но най-важното правило от всички
бе – да не се налага да се жертваш. Човекът е по-важен жив, отколкото мъртъв. За да не
се стига до саможертва, трябваше да се мисли предварително, да се планира, да се изне-
надва врагът, да стигаш до него подготвен и с превъзходство.
Саможертвата е най-висшето благо, но да не стигнеш до нея, е най-висшата мъдрост.
Стойко дълго говори, а Велко и учениците дълго слушаха. Както и трябваше да бъде.
Накрая, след този урок, децата си тръгнаха умислени. Имаше такива уроци, в които
така свършваше. Не си тръгваха радостни от края на часа, и да си починат. Тръгваха си
умислени – защото урокът бе такъв, а и защото вече доста бяха пораснали.

11. Охрид
– Не съм змеица… – каза Роксана – И старата вещерка не е била. Това са суеверия.
Нощта бе преминала. После още един ден, в който нищо не говореха, после преспаха
добре. Едва тогава продумаха по случилото се. Сега конете бавно напредваха към Ох-
рид. Пътят бе чист – нямаше нито пътници, нито съгледвачи на „ония“, нито хора с
факли.
– Ако не си змеица, си вълшебна хубавица… – отвърна Гюнтер – Няма друга, да може
да мине по въглените.
– Не знам как става, но не вярвам, че съм змеица. Ахинора се бе побъркала. Кръстът
и бе взел ума…
– И аз така мисля, но това не отменя факта, че тя имаше кръст, и че бе предвидила, че
ще дойдем. А и си приличахте като майка и дъщеря…
– Случайност. Всичко е случайност. И да ти кажа – вещерите залагат на случайности.
В един от десет случая ще познае, но людете са така настроени, че да помнят само като
познае. – каза Роксана и добави – Но най-вече знаеш ли защо мисля така? Защото зме-
йовете и кръстовете са врагове. Не може кръстът със стрелата да е знак за змейска
кръв…
– Има нещо вярно в това. Побъркала се е старата. Сигурно още като е била млада се
е побъркала. Обсебена е била от кръста. После е минала през жаравата и си е повярвала,
че е змеица. После всичко следва неизбежно едно от друго… – каза Гюнтер.
– Баш така е станало. Няма змейове, има само полудели хора и змейовете са в главите
им…
– На оная поляна бяха доста полудели.
– Да, и от тях сега ще тръгнат легенди. Дето ще влудяват други хора.
– И ти ще си причината за легендите… – усмихна се Гюнтер – Младата змеица… –
Жалко е, че такъв кръст изгоря... – каза Роксана и стисна силно своя. Сякаш, за да го

196
предпази. Бе станал още малко по-важен, след като един друг бе изчезнал завинаги –
може би в Долната земя25. Във вечното царство на змейовете.
– Но ние сме живи, а имаме и деца. Няма да е в нашето време твоят кръст да из-
гори… – философски каза немецът.
Разбира се, намериха някакъв тип разумно обяснение. И то бе логично. Белезите за
налудничавост у Ахинора не можеха да се прикрият. Но имаше и твърде много съмни-
телни работи. Случайността, това да ги бе „видяла в огъня“ – нещо все пак бе станало.
Имаше тайни на света, които нямаше да научат.
И тези тайни щяха да поддържат присъствието на вещерката завинаги в мислите им.
Може би това бе и целта и. Тя изгоря, заедно с кръста си, и защото – както сама бе ка-
зала – бе се провалила. Но бе оставила след себе си спомен. На някоя млада змеица, със
здрава и многобройна челяд.
Тази огнена нощ не можеше да не остави отпечатък. Вечен.
Охрид се появи пред очите им. Последната столица на някогашно велико царство.
– Тук нали знаеш – жените са по-люти и от теб… – каза Гюнтер.
Тя го погледна обидено и само с погледа можеше да се допусне, че му бе върнала
обидата десеторно.
– Няма по-люта от мен. Ама ако намериш, взимай я, аз ще си ходя…
– Ще си ходиш? Ще се предадеш…
– Да, взимай ако намериш. Няма да я тровя…
– И няма да я посечеш или прокълнеш… – попита той.
– Няма, взимай я. Щом не съм ти достатъчно люта…
– Ама кой каза, че аз искам люто? Само рекох, че тука са по-люти от теб…
– Щом си с мен, няма друго какво да искаш… – подигра му се тя.
Крепостта над града бе отдавна разрушена, но имаше доста останали цели стени. Част
от тях бяха приспособени в миналото да живеят там цигани, но сега бяха празни.
Властта ги бе разгонила, че много грижи създаваха на местните. За държавни цели ня-
маше никакъв интерес. Във времето на топовете, подобни крепости имаха по-ограни-
чено значение и затова империята не ги възстановяваше. Често огромното количество
камъни служеше за строителен материал на близкото селище.
– Тоя надпис, дето не знаем къде да го търсим, дано да е оцелял някъде… – каза Гюн-
тер.
– Трябва да е оцелял. Господ щеше ли да ни доведе тук, за нищо…
– Ако знаеш колко лутане съм имал по целия свят, и все за нищо… – каза той. – Ще е
оцелял. Никой не слага надпис на върха на стената. Долу в основата е. А основите на
всички стени винаги остават, каквото и да се случи. За векове напред… – убедена бе тя.
Убедена, или и се искаше? Кръстът висеше на гърдите и, и може би я изгаряше повече
от всичко друго. Неизвестното, но възможно да бъде нещо величествено, изгаряше по-
вече дори от онова, ще бе белязало лицето на любимия и. Понякога като лежеше по гръб,
и кръстът отгоре, усещаше тежестта му, все едно не бе от леко дръвце. А един път сънува
как той се превръща в огън и лава и потъва в меката и кожа, изгаря сърцето и, и продъл-
жава надолу в земята – и така – със сърцето и душата и, до самия пъкъл.

25
„Долната земя“ е мястото, където живеят змейовете. Има места на преход, където Долната земя и
човешкият свят се докосват и от там змейовете навлизат в нашия свят. „Долна земя“ не значи непре-
менно „под земята“. Може да означава и друго измерение, свят и пр., към който води „проход“.
197
 След този сън се събуди уплашена. Видя обикновеното безопасно дръвце, а Гюнтер я
прегърна и спа така до сутринта, на сигурно в обятията му.
– Турците едва ли ще оставят царски надпис – да напомня за миналото… – предпаз-
лив бе Гюнтер.
– Този ще го оставят. Трябва да го оставят, той има цел в съдбата на народа…
– Точно затова толкова други надписи са унищожени. Защото са свързани с на-
рода… – каза Гюнтер.
– Този няма да е… – дали мечтаеше, или пък бе вещица, и с думите си създаваше
реалността. Ако бе вещица, значи и да го нямаше, камъкът сега щеше да се появи наново
някъде.
Отседнаха извън града. Никакви ханове. И в началото само гледаха отдалеч. Три дни
изчакаха, докато дойде ярко хубаво пълнолуние, и да няма облаци. Тогава отидоха до
стената. Носеха и няколко факли, но щяха да ги палят само от вътрешната страна на
стените, и то ако имаше достатъчно закритост, че да не се видят отвън.
Но Луната бе достатъчно ярка. Трябваше им само да намерят надпис, не непременно
да го четат. Ако такъв имаше, щяха да останат до развиделяване, или да запалят факлите.
– Тия надписи се слагат над портите, или около тях… – каза Гюнтер и двамата се от-
правиха към остатъците от това, дето някога бе било порта. Почти всичко бе разрушено.
Много камъни бяха на земята.
– Това ако са бутнали нашия камък, и е надолу към земята, няма как да го видим… –
продължи той – Трудно ще обърнем всички камъни.
– Няма как. – съгласи се тя. – Ако ги разместваме, ще забележат.
– То тук кога ли се качва някой, ама…
– Качват се. Не много, ама се качват…
Около портата не намериха нищо. Оглеждаха внимателно, но то камък дето си е груб,
и нищо не е правено по него, си личеше. Тия с надписите ги избираха по-така гладки и
хубави. Да не се изгубят буквите между неравностите. Като при драсканиците по нуж-
ниците, дето Роксана го заведе. Доста пране падна после.
– Няма нищо тук… – каза Гюнтер. – Може да рискуваме да минем и през деня, но по
тия камъни няма нищо.
След това отидоха и при другите порти, и по-важни места, където някой цар да се
увековечи. Но нямаше много логика да е на друго място, освен на главната порта. Освен
ако искаше да дразни някого и да го тури на някакво видно място. Но то най-видното бе
самата порта. А и кой ли можеше да знае кое място е било видно преди векове.
– Не ни върви днес. Господ ни изпитва и не ни помага… – каза Гюнтер, когато и този
им обход не доведе до нищо.
– Трябва да е тук някъде. Това е столицата на Йоан Владимир.
– Била е столица. Преди седемстотин години. – отвърна Гюнтер.
Но надписът е бил тук преди четиристотин. Иначе нямаше да е в писмото.
– Крепостта сигурно е била тук. Тогава тия крепости са били важни. За надписа, кой
знае…
– Кой ще слага надпис в писмо, ако не го е видял преди това? – попита Роксана.
– Права си. Но да ти река, тоя дето го е сложил, може и да е сглупил. Надпис на тол-
кова видно място. Има риск да го погубят…
– Явно е мислел, че ще се повтори това от по-преди. Като гърците са взели крепостта,
не са го унищожили. И след двеста години, българите са се освободили. Може да е мис-
лел писалият писмото, че и при турците ще остане така…

198
 – Един надпис като оцелее много време, хората го мислят за свещен. Сигурно това е
било… – каза Гюнтер – Но тук го няма.
Последва още няколко часа обхождане на цялата стена – отвън и отвътре. Намериха
разни драсканици, но не и нещо сериозно. Никакъв надпис.
– Ако искаш, да запалим факлите? – каза Гюнтер.
– Няма нужда. Нищо няма да видим. Утре ще се предреша като турчин, и ще дойда да
огледам на светло.
– Нали няма да режем косата? – попита той – Заради една стена?
– Не заради стена, а заради голяма тайна. И няма да я режем. За малко мога да я
скрия… – отвърна му тя.
Но и на следващия ден, нищо не откри. Дойде като пастирче. Трябваше да дадат пари
да купят три овце, та с тях да иде – уж ги пасе около крепостта. Там имаше доста трева.
После ги продадоха пак на загуба. Но… нищо…
И на третия ден – пак ги пасе там, и пак гледа. Разрани си и ръцете да чисти камъни,
където най-малко и се виждаше да има шанс за нещо. Дори обърна няколко по-големи
камъка, дето отдолу им имаше достатъчно равно място, за да се съдържа надпис.
Нищо.
Накрая продадоха овцете обратно на загуба.
– Свършва тук май нашето търсене… – каза Гюнтер – Кръстът ни доведе до нищото.
Добре, че поне ония дето ни следят, и те не ни намериха.
– Никой не ни следи. – отвърна тя – А за кръста – няма да се предам. Може да не е
Йоан Владимир царят. Може друг да е.
– В Историята на тоя монах няма друго толкова близко… Къде ще търсим? – попита
Гюнтер.
– Не знам! Знам, че само трябва да търсим… – рече тя, замисли се и добави – И няма
да си тръгваме веднага. Ще вляза в града по мегдани и седенки, да послушам. Може
някоя приказка или легенда да изникне. Някой път има незаписани неща, дето народът
помни.
– Това ще е доста бавно търсене. Ще слушаме песни и предания за деца… – каза Гюн-
тер.
– Ако знаеш колко много има в нашите песни! Трябва някой път да ти попея… – Ти
и да пееш ли можеш?
– Всяко момиче тук пее. Иначе не може да се омъжи…
Гюнтер се усмихна.
– Аз обаче няма как да сляза в града с теб. Много съм черен. Всички мен ще гледат…
– За дълго слухтене, няма как. Аз ще съм. Ще се предрешавам ту на българин, ту на
турчин. Може седмици да минат. И може да отрежем косата…
– Това абсолютно не… – отсече той, и тя не му възрази. Щеше да се наложи да я опа-
кова и прикрива по онзи сложен начин, дето беше и неудобен. Но той явно не можеше
да пожертва тези черни символи на красотата.

Житието
Как злото става добро? Или доброто зло? Това никой не знае по-добре от Исмаил
Бей. Защото той бе преминал и по двата пътя...
Злото и Доброто се делят от тънка линия. Ако ли мъж обича безумно жена, и я
хване невярна, цялата любов в един миг се превръща в омраза. Онзи, който си мисли, че
199
с много труд, вяра и усърдие, е станал добър и е изградил стена между себе си и злото,
нека знае, че греши.
Няма стени. Злото и Доброто са навсякъде и едновременно у всеки човек. Никой не
е защитен, и винаги има избор. Да би могъл да направиш веднъж избора, и вече да го
нямаш такъв, би било най-свято…
Но друго е решил Всевишният. Избор винаги ще имаш. И животът ще е винаги из-
питание.
А някога, две добрини се изправят една срещу друга, и ако и всеки да служи на Доб-
рото, всички усещат все едно се нападнати от Злото.
Това се случи и в Рила планина, и моята Възлюбена трябвало да решава труден спор.
Направила го така, щото още веднъж да ме кара да помисля, че има нещо скрито,
свято в нея, че тя е пратена, не само за да я има на този свят, а за изпълни Волята Му
на този свят.
Вдовицата Велка – много хубаво момиче, се бе омъжила повторно. Нещо като мо-
ята Възлюбена, ама истински омъжена, а не както Възлюбената ми го разбира. Омъ-
жила се за Райко, и му родила две хубави момченца – Иван и Боян. Победила мъката,
успяла в това общество на строг морал и безмилостни погледи, да намери отново своя
свят. Победила и благодарение на мен – Исмаил Бей, който владееше Рила и не само
закриляше хората, но им и помагаше в най-трудните мигове.
Видяла ново Слънце Велка, до деня, в който разбрала, че… не е вдовица.
Върнал се нейният първи любим, първото либе, за което се женят момите по тези
земи – Георги.
Щастливо събитие, който да повярва, че мъртвец може да се върне.
И ето така – от все хубави неща, се роди нещо Зло.
Георги бе почернен, защото любимата му се оказа омъжена за друг.
Райко бе почернен – защото собствената му женитба се оказа неистинска. Не бяха
знаели, но е неистинска. Една жена не може да се омъжи втори път. Децата бяха
почернени, защото семейството се разпадна пред очите им.
И що да стори моята Възлюбена като стои и гледа тези хора – всички до един добри,
да страдат – и всеки от добрината си.
– Аз знам, че Велка е щастлива с Райко. Ще я оставя. Но грехът ще падне върху мен –
оставям жена, с която съм венчан вовеки, и дето я обичам. – бе казал Георги.
А Велка бе казала:
– Не може грехът да падне върху теб. Ти не си виновен. Нека аз съм виновна за раз-
дялата. – И плачела докато го казвала.
А Възлюбената ми попитала:
– Ти, Велке, още обичаш Георги, нали… А тя казала:
– Той ми е първо либе, и за него се омъжих. Най-доброто на света…
– А Райко? – попитала Възлюбената ми.
– Той ме спаси от срама и позора, когато трябваше ида да стана монахиня, или да
се хвърля от скалите. Него обичам повече, обичам го колкото децата, които му да-
рих…
А Възлюбената ми се разплакала в сърцето си, защото виждала в това момиче сво-
ята съдба. Своята още нерешена съдба, в която аз я насилвах да остане жива. Един-
ственото насилване, което правех, и което бе измислила оная стара вещерка – майчи-
ната и сестра. Разплакала се вътре Възлюбената ми, но и капка не излязла от черните
и очи.

200
 И що да стори. Как да разреши това?
А един друг там селянин – турчин, казал:
– Да беше обратното, и да бяха турци – Аллах щеше да оправи нещата. Да бяха един
мъж и две жени, взима ги и двете, и ги обича до края на дните си…
И бил прав този турчин. То не ставаше много често сред народа.
Само богатите и големите в империята имаха по няколко жени. Обикновеният тур-
чин имаше едно либе – като българина, и ако Аллах бе рекъл, живееха щастливи вовеки.
Ама прав бил тоя човек – да биха били мюсюлмани, и да биха били съгласни, ето реше-
нието.
Но Коранът не позволява обратното – една жена с двама мъже. А и те всички бяха
християни.
И така – все добри хора, а всички страдащи. Злото си играеше с Доброто, като го
обръщаше на своя полза.
И тогава моята Възлюбена рекла:
– От тая работа, без да боли няма да мине. Затова болката така ще стане – Ти,
Велке, няма да лягаш с Райко, а само с Георги, додето не заченеш.
После ще родиш това дете, и ще му го дадеш. А Исмаил Бей ще му даде една кесия
жълтици, да иде далеч и да създаде нов дом. На мъжът жената му е, за да му ражда.
Той ще те загуби, но ще му родиш. Ще го боли, но ще има детето. А теб ще те боли,
защото на жената детето е, за да го обича и да го гледа. Ще го родиш, ама няма да
го гледаш. А Райко ще го боли, защото и да не е Спасов ден, и да не е болна, любимата
му ще бъде с друг, и само с него, докато роди. Всички ще ви боли по малко.
– Неее… – първом извикала Велка.
Но после приела.
Само проплакала:
– А детето, без майка, то ще страда. То какво е виновно, то защо е наказано…
А Възлюбената ми рекла:
– Георги е хубав ерген, гледай го какъв юнак е. Ще намери нова булка, ще намери
майка. А ако ли не намери, на третата година да ми донесе детето, аз ще му стана
майка. И то ще стане едно от децата на Исмаил Бей!
И така Злото, направено все от добрини, било победено. Всички ги боляло, но всички
разбрали, че това е волята на Всевишния, и значи е право.
Георги наистина намери нова майка, която обичаше момиченцето от първото му либе,
като своя дъщеря…

12. Историята на славяните и българите

Няколко недели изгуби да влиза и да слухти. Много работи научи за местните бъл-
гари. Много и за местните българки. Вярно бяха бая люти македонките. Като ги гледаше
какви са, се чудеше кой турчин би оцелял тук, и как изобщо народът бе поробен.
Но тя нямаше как да знае, че не бе било така преди четири века. Тогава и Македония
бе опустошената като всички останали български земи. Всичко бе обезлюдено, малцина
оцеляха. Сега – народът се бе съживил и се пробуждаше. Лютостта и силата му вече се
показваше. Но тях не ги бе имало тогава. Времето бе излекувало народа.
Много научи, ама нищо дето да и свърши работа. Много песни за местните царе, та
дори не само за тях – и за боляри, та дори за по-добри турски паши. Фолклорът бе богат.
Но нищо за Йоан Владимир, нито пък за надпис.
201
 А ако имаше такъв, все нещо щеше да се запомни. Че цар е минал, и е оставил на
камъка спомен от себе си. Дори ако бидеше унищожен, някой път такива неща после се
запомняха. Че турците са изчукали надписа. Сега нито едно от всичко това. Нищо.
Не искаше да се предава. Но Господ ясно казваше, че в Охрид няма скрита тайна. А
може би така ги насочваше в правилната посока? Може да бяха сбъркали, и с пълната
липса на какъвто и да било знак тук, той ги поправяше. Ще се върнат, ще четат отново
Историята, може и друго да четат – и ще намерят правилния път…
Може към триста човека да се бяха събрали на мегдана. Момците оглеждаха момите,
а те им хвърляха игриви погледи. Надиграваха се. Здрави хора бяха, някои игри доста
дълги – като се хванат двама здрави и непокорни да се доказват, и почти до рухване го
докарваха. Трябваше да изпъкнат. Направиха дори малки борби.
После играеха заедно – вече избрали се едни други се гушкаха, но без да са много
близки, че свирепите погледи на майки и бъдещи свекърви дебнеха.
И нея е поканиха няколко пъти, но тя отказа.
– Айде бе, Петко. От където и да си, стани покажи нещо…
Тя не бе Петко, а и нямаше за цел да хване някоя мома. Дърпаше се.
А някои дори я подиграваха:
– Гледай го тоя какъв хилав, на жена прилича… Страх го е да излезе срещу нашите
ергени…
– Даа, сигурно е жена… – друг додаде, но после го оставиха. Имаха по-важна работа.
Като свършиха хората, поседнаха да починат. Може вечерта да имаше още игри, но
за малко поседнаха. Всеки се уморяваше.
Тогава попът извади една книжка и каза:
– Сега ще ви чета от Историята на славяните и българите… Додето почивате, да нау-
чите нещо…
– Айде чети… – отвърна някой – Чети, по-интересно е от псалтирите…
– Не богохулствай, клетнико… – скара му се попът – Светото писание също трябва да
се чете, то е над всяка друга книга. То спасява душата…
– Добре де… – отвърна онзи.
Попът започна да чете. Явно знаеше, че няма много време, та попрескачаше някои
неща – само най-интересните. Разбира се, най-важното за живеещите тук, бе че Охрид
бе била столица. Това го изчете цялото.
После спря и започна да коментира:
– То Охрид като е бил столица, може някой от нас да е от царска кръв… – каза.
А от мъжете му отговориха:
– Може да, само сега управлява султан, а не цар… Царската кръв държи някое рало и
пасе овце…
– Недей така глупаво, бе Кирчо… – сопна му се попът – Царската кръв е важна. Тя е
по-силна от другите. Който има царска кръв, може да е цар, ама ако е овчар, ще е по-
добър от другите…
– Е, значи Петър е скритият цар – няма друг овчар да може да го натупа… – някой
отвърна и предизвика смях.
Петър бе едър мъж, може би един от най-високите тук. Изглеждаше да е по-голям
дори от Гюнтер. И доста як. Но явно бе свенлив, та само отвърна глава и рече:
– Ако аз съм ви царят, скоро няма да се освободим от турците…
Всички реагираха бурно и весело.

202
 Но думите „освободим от турците“ влязоха в сърцето на Роксана. Само преди няколко
лета никой дори не мислеше това за възможно. А сега вече тук-там се дочуваше. Нещо
бе започнало да се променя. Може би тази История на този светец, тя обръщаше нещата.
Господ нали затова пращаше месиите – за да поведат народа на някъде. Ето, този народ
вече приемаше себе си като да не е по-долен от турците. И мислеше, че трябва да е
свободен.
Четенето на Историята продължи с подобни прекъсвания. На нея и бе интересно, въп-
реки че толкова пъти я бе чела, че вече я знаеше почти наизуст. Но не се издаде. Тук бе,
за да събира сведения, не да дава такива.
Накрая, Господ и се усмихна…
При поредното прекъсване, стана един – явно не местен – също като нея, и се про-
викна:
– И при нас има царска кръв. Имаме един овчар по-здрав от Петко.
– Ти кой си бе, от къде се появи… – попита го попът.
– Аз съм Михаил от Битоля. И там има царска кръв…
– Каква ти царска кръв в Битоля бе… извика някой – Там сте само селяни, а полови-
ната сте с бащи от турския аскер дето държат…
Онзи извади един нож и каза:
– Още една дума за честта на нашите моми, и ще те разпоря от гърлото, та чак до долу.
Няма ни едно турско дете в нашите домове…
– Прибери тоя нож, момче, тука сме все българи… – скара му се попът – А ти му се
извини… – каза на другия.
Онзи изпълни.
– И Битоля е била столица! Всички го знаят! В нас има болярска и царска кръв… –
каза Михаил.
Попът отвърна:
– Тук нищо не пише за това. Тук е Историята, момче. Не в хорските приказки. Това
учен човек го е писал… – рече и размаха книжката.
– Писал, писал, ама недописал – каза Михаил – Битоля е била столица. За малко, ама
е била. После са дошли гърците. Ама Битоля е последната крепост, преди да дойдат те.
И като са дошли, болярите са си изпокрили между народа. А има и приказка, че и царят
се е скрил там. Значи имаме царска кръв и ние.
– Какъв цар? – попита ядосано попът – Тук пише, че царят е убит. Йоан Владимир –
предала го подлата гъркиня. И после се продала за злато и земи. И гърците влезли в
Охрид.
– Царят не са го убили. Той е избягал. И за да не го намерят, се е скрил сред народа.
После кръвта му се е размила. И неговата, и на болярите. Така сега всички сме от царска
и болярска кръв. Народът и песни има за това…
– Някой път ще ни я изпееш… – каза някой подигравателно.
– Сядай, Михаиле, пейте ги тия песни на децата или на турския аскер да го плашите.
Може някой да се уплаши от болярската ви кръв… – каза попът.
– Не вярвате, ама е така… – отсече Михаил и седна.
– И така, и иначе – няма царе и боляри вече. Всички сме народ. Я си вземи една булка
от нашите. Ти нали затова си дошъл… – пренасочи разговора свещеникът.
Михаил се засрами, извърна се и седна. Той очевидно за това бе дошъл. Някои бъл-
гари обичаха да си взимат булки от по-далеч. Търсеха новото, неизвестното. А някои

203
просто не искаха да имат майки и бащи на булката наблизо. Че много дертове им създа-
ваха. Това то булчината майка в Македония, си бе здраво тегло. Друго си е старата да е
в друг град и да трови само мъжа си.
– Вземи някоя де, може да иска да става царица… – провикна се друг, а Михаил окон-
чателно седна.
Докато траеше всичко това, и местните се забавляваха, една сърце биеше така, сякаш
всеки миг щеше да се пръсне. Всъщност, ако бе обикновено човешко сърце, вече да се е
пръснало. Но то биеше под един дървен кръст, и бе поставено там от Всевишния.
Битоля…
Битоля…
Битоля…

13. Дъщерята на везира

Всичко се повтаряше. Загиващата империя започваше войни, за да поправят щетите
от предните войни. Отново губеше. И отново главата на империята щеше да се търкулне.
В едно с всички везири и цялата управляваща върхушка. И да дойде нов султан. И той,
като предния път, след десетина години, да измисли нова война. Война, без нищо да е
променено, и като войската е станала още по-архаична, сравнена с русите. А русите ста-
ваха все по-силни. Имаха големи военачалници, пишеха мъдри стратегии, мереха сили
с прусаците и французите. По армия, Русия бе станала сред най-силните в света.
И тази война, която се задаваше отново, така щеше да свърши. Екатерина Велика бе
станала най-могъщият Европейски монарх, след първата си война с турците. Сега – уни-
зен, но и самозабравил се, султанът готвеше нова война. За да измие позора от предната,
и да върне изгубеното. Доста му помогна в това оглупяване и Задругата.
И отново след години – след войната, щеше да се търкулне най-високата глава на Бос-
фора, заедно с всичките везири и висши чиновници. То някои от тях имаха ум и пра-
вилно се бореха да няма война. Но Аллах, парите на Задругата и самолюбието на сул-
тана имаха огромно надмощие.
Когато обаче се стигнеше до този миг, един везир щеше да оцелее, каквото и да ста-
неше. Един от малкото умни хора във върховете на това разлагащо се общество. Везирят
Ахмед.
Същият онзи, който някога Иван изигра и му измъкна под носа руската княгиня. А
после Езра му донесе вестта за „смъртта на Иван“. Тогава той беше само паша – поста-
вен да оправя хаоса, сътворен от бездарното предно управление.
След това стана везир. И той, като един друг везир – приятел на Велко – Мехмед, и
той се пазеше. Да не се издига много. И си имаше пътека за бягство, когато всичко това
рухнеше. Той виждаше ясно, че рухването е неизбежно.
Да, Мехмед бе оцелял. Някои от приятелите му считаха, че така се е спасил. Той не
бе мюсюлмански човек. Това, че властта се разпадна, след предната война, само му даде
шанс да избяга. Отиде някъде на запад, сигурно бе сменил името си, и преживяваше
като европейски благородник. Което винаги бе предпочитал.
Ахмед го бе наследил. Не без помощта на Езра, с когото станаха приятели. Макар и
да им беше враг, Задругата го определи като благонадежден. И използва добрата връзка,
за да я развие. Евреинът предложи помощ на Ахмед, в замяна на някои услуги. Както
винаги. После развиха другарството си. И ето се – Езра-Велко, се озова в Истанбул
като… кум. Ахмед задомяваше дъщеря си. За… евреин…
204
 Разбира се, немислимо бе мюсюлманско момиче на човек толкова високо, да се
омъжи за евреин. Момчето се принуди да смени вярата си и да стане мюсюлманин. Но
на всички бе ясно, че това е формалност. А сватбата изглеждаше като най-неприемли-
вата от много години. Но в столицата никой нямаше сили точно сега да налага правилата
на Корана. Половината мислеха за войната, а другата половина – за спасението си.
В крайна сметка, евреин се оказа единственият достоен за булката. А Езра бе приятел
и на бащата на момчето, и на бащата на момичето. Идеалният кум.
– Здравей, приятелю Езра, Аллах здраве да ти дава! – каза везирът като го посрещнаха
в дома му.
– Здравей, славен везире Ахмед! На теб и здраве, и щастие ти е дал вече…
– Да, няма по-голям дар от този за намериш щастието на детето си…
– Ама и ти как го намери, за малко да остане сама вовеки… – усмихна се Езра.
А везирът се намръщи и отвърна: – По-добре сама везирска дъщеря, отколкото же-
них, който се жени за мен. За везира…
– Е, вярно е така. Това е голяма трудност за всички везири. А и за пашите. Да не го-
ворим за султана… – съгласи се Велко.
– Всеки се жени за властта и парите. И така детето ти става жертва. Това е най-страш-
ното наказание. Щастливи сте вие обикновените хора. – каза Ахмед.
– Да, добре е да си обикновен човек… – отвърна един от най-влиятелните „евреи“ в
империята.
Като навсякъде другаде, и тук децата страдаха от величието на родителите си. Любов
не можеше да съществува, защото лъжата и лицемерието създаваха какви ли не канди-
дати, които изглеждаха по-искрени от всеки истински обичащ. Любовта изначално бе
обречена, близо до пари и власт.
Но Ахмед – умният везир Ахмед, както му вървеше име из шушуканията в столицата,
подиграващи се на останалите, умният везир Ахмед бе намерил решение. Жестоко ре-
шение.
– Как ти стигна смелост да го направиш? Аз не бих могъл? Как можа да заплашиш
всички синове на паши и на везири?
– Ако искаш щастие за момичето си, трябва да си смел. И да съм бил страхлив, за нея
съм станал смел…
– Ти не си страхлив, Ахмед паша… – отвърна му Езра, и бе искрен.
Страшна заплаха бе измислил везирът. В началото бе уплашил и момичето, и то дълго
плака.
„Всеки, който я вземе, ще бъде изпитван всеки ден, дали я обича, или е за парите и
заради баща и. И ако се усъмня дори най-малко, ще бъде наказан жестоко…“ – това бе
казал Ахмед. И го бе повторил.
И скоро след това, десетките ухажори изчезнаха. Ахмед имаше слава на безмилостен
и жесток везир. И никой не искаше да рискува. Дори тия, що харесваха момичето.
„Ами ако полуделият везир сбърка? Ако аз нищо не направя, а той се усъмни и ме
прати на дръвника?“
Здравият разум оздрави амбициите на мнозина, и бе логично да стане така – като няма
чувства, всеки го прави рационално, а рационалното бе да опазиш кожата си.
Девойката бе силно разочарована. Спряха да и обръщат внимание. Разбити бяха дори
собствените и чувства към някои. Едно дете бе повярвало, че е много обичано и се бе
поласкало. Накрая се сблъска с жестоката истина, извадена грубо и безмилостно от баща
ѝ.

205
 – Но сигурен ли си, Ахмед, че не сбърка? Ами ако някой наистина я е обичал, и си го
изгонил от страх? От страх от теб… – попита Велко.
– От страх да не се побъркам, да сгреша и да го накажа несправедливо?
– Именно…
Ахмед се усмихна под традиционния турски мустак. Усмихна се мъдро и рече:
– Езра, ако обичаш някого, ще си готов да се жертваш за него. Ще искаш той да е
щастлив, дори да има риск за теб.
Който я обича, ще е готов да иде несправедливо на дръвника…
Тази мъдрост бе изключителна. Съизмерима със свитъците на Задругата. И я нямаше
там. Но Велко я запомни, и щеше да я запише.

„Ако обичаш някого, ще си готов да се жертваш за него. Ще искаш той да е щаст-

лив, дори да има риск за теб. Който я обича, ще е готов да иде несправедливо на дръв-
ника…“

Това бе решението на вековна, може би хилядолетна дилема – как издигнатите да опа-

зят децата си от хищниците, желаещи издигане. Как детето на султана да не е друго,
освен разменна монета? Как да бъде човек, и да живее щастливо?
Наистина, ако заплашиш всеки с това да загуби главата си, дори несправедливо, ще ос-
тане само истинската обич. Ето как един мъдър турчин допринесе за аналите на Задру-
гата.
– Кой да повярва, че ще е евреин? – каза Езра.
– Пред Аллах всички сме хора. Евреинът е евреин, само докато се ожени за дъщеря
ми. После става мюсюлманин. И Аллах не прави разлика.
– Мнозина не вярват на това. Гледат на евреина като на намерил златно съкро-
вище… – каза Велко.
– Ами ако искаха съкровището, можеше да са на мястото му? Злато или дръвник?
Само това еврейче набра смелост. Или просто я обича…
– А тя обича ли го?
– Мислиш ли, че дъщеря на везир ще вземе евреин, ако не го обича. За нея изпитани-
ето е по-голямо от за него…
Велко направи няколко стъпки, поклати глава и каза:
– Ти, Ахмед паша, си за султан. Само ти имаш мъдрост да оправиш тази объркана
империя. Везир, който е омъжил щастливо дъщеря си, това е султанът. Няма друг везир
или дори султан, откакто я има империята, да не е жертвал децата си…
Ахмед се поласка. Приятно му бе. Но добре знаеше уроците на Мехмед – никога не
отивай достатъчно високо, за да не можеш да избягаш при нужда. Затова и не напираше
не само за султан, но дори за велик везир. Всъщност, от поста си, при падането на се-
гашния Падишах, той дори можеше да не загуби главата си. Никой в Истанбул не го
мразеше, и не го намираше за виновен за нищо. Дори еничарите, които се превръщаха в
съдии като се разклатеше статуквото, и произнасяха присъдите, дори те го уважаваха
много.
– За мой късмет, Езра, аз не съм от султанска кръв. И мога да остана на похубавото –
по-обикновен човек, който се наслаждава на живота. И на много внуци…
– Не чак толкова обикновен, паша. Не чак толкова обикновен. Но Аллах с много
внуци да те дари… – пожела му Велко.

206
 След малко дойдоха прислужниците и ги поведоха към градината. Там ги чакаше има-
мът, а скоро щяха да дойдат младоженците.

14. Кървав кръст

Пътят към Битоля бе път към надеждата. Но окончателната надежда – на отчаяния.
Охрид бе старата столица. Там трябваше да намерят каквото търсеха. Битоля бе просто
слух. Легенда. Никой не можеше да потвърди нищо, нямаха сведение. Само онзи мес-
тен, дето по време на четено, гордо бе казал, че някога и те са били столица. Сигурно е
било за доста кратко – година или две. Може и да не е било столица официално изобщо.
Просто царят се е пренесъл там – в яка крепост, да печели време. Ако писмото водеше
на някъде, и ако изобщо Йоан Владимир бе човекът, за който идеше реч, трябваше в
Охрид да намерят следващата стъпка от загадката. Но не намериха нищо.
И това бе последният шанс за Роксана. Ако не успееха, всичко отиваше в нищото.
Тя вярваше, че Бог ги води, и сякаш той трябваше да улесни всяка тяхна стъпка. Но
никога в света не бе било така. Стана му жал за нея. Този кръст сигурно значеше много.
Само че без писмата, бе едно нищо. А няма по-голямо разочарование от това да знаеш,
че имаш нещо много, но то е нищо, защото някъде е изчезнала тайната за него. От отча-
янието ги разделяше много тънка граница – един слух за един град, който не бе посочен
никъде.
– Може това да е изпитание… – каза той, за да и върне настроението.
– Може, да. Вървим не по писмото, а по легенда, дето изобщо няма връзка… – каза
реалистично тя.
– Може и да има връзка. Ако Йоан Владимир е човекът, когото търсим, то легендата
ни води към него.
– Дано да си прав… Но след толкова години, всъщност е по-възможно да се провалим.
Рядко тайни замисли остават изпълними след толкова време. Никой не може да планира
толкова дълго…
– Защо? На запад се случва… – отвърна той – Има и по-дълги легенди, сказания,
тайни послания.
– Това е защото на запад всичко се свежда до едно – сребро и злато. Всичките ви
тайни, рано или късно, до това опират. А среброто и златото са вечни. И хиляди години
могат да стоят заровени…
– Има нещо вярно в това… – съгласи се Гюнтер.
– Тук съм сигурна, че търсим всичко друго, но не и злато… Търсим нещо, дето няма
да ни донесе щастие, а ще ни създаде още грижи. Ще ни докара работа и терзания…
– И за разлика от златото, тези работи могат да повехнат и да се обърнат на прах… –
каза Гюнтер. Но добави – Кръстът обаче е оцелял. Значи може и да не са на прах…
Тя бръкна под дрехата си, напипа го. Той ги бе довел тук, той ги водеше къде ли не,
и дори само с една капка сили да останеха, пак щяха да го последват.
Дали не бе прокълнат? Дали този кръст не бе тяхното наказание. Като камъка, дето Си-
зиф26 бута, за да се търкулне обратно надолу? Този кръст винаги щеше да им носи ново
търсене, и то никога нямаше да свърши. Дали не трябваше просто за го захвърли вед-
нага, и да се прибере със своя Исмаил Бей в царството си Рила? Където имаха семейство,

26
Сизиф – древногръцки герой, осъден от Боговете цял живот да бута един камък по стръмнина, и
като стигне горе, той да се търкулне долу, и всичко да започне от начало. И така – за вечни времена.
207
имаха хора, които ги обичаха, и където бяха щастливи? Дали не би трябвало да намрази
този кръст? Като се замислиш, в първото писмо пишеше, че носи само мъка и страдание
на някой, който не знае. Предупреждаваше ги. Това ли бе страданието им? Да търсят до
безкрай? Или може би страданието бе като намерят нещо?
Сега бавно и почти отчаяно вървяха към една сламка, за която се бе хванал удавникът.
Битоля. Освен всичко друго, там имаше и доста голям турски аскер. Доста опасно място
за Исмаил Бей.
Полунощ преваляше. Още малко щяха да спрат да починат някъде. Оглеждаха се за
по-безопасно място. До момента, вниманието и опитът им, ги бяха опазили от неприят-
ности по пътищата. Което бе учудващо при толкова много скитане.
– Да не бяха тия мътни времена, можеше да вземем и децата. Хубава разходка из Бъл-
гария си правим… – каза Гюнтер.
– Може да си цар на Рила, но не си свободен. Това, що обикновен селяк може да нап-
рави, Исмаил Бей не може… – отвърна му тя.
– Обратите на живота – кой може да каже кой е по-добре – поробеният господар, или
свободният да гледа света, роб…
– Е, ти поне свят си вид… – опита се да каже тя, но гласът и бе прекъснат.
От изстрел. И то не един – поне три или четири заедно.
Трябва да бе много майсторска засада, за да не я усетят и двамата. И нямаше особени
прикрития наблизо, за да ги изненадат. А че ги изненадаха, бе очевидно.
Роксана падна от коня. Не бе ясно уцелиха ли я, или това бе заучената реакция. Долу
е по-безопасно, а и заблуждаваш врага. Той също падна. Не бе усетил удар. Изглежда
не го бяха уцелили. Паднаха и двамата, и не мърдаха. Не можеше да иде да провери
какво става с нея. Врагът имаше предимство. Мръдне ли, ще разбере, че е жив и ще
стреля пак. Със сигурност имаше готови още пушки. Толкова умела засада не предпо-
лагаше глупавата грешка да нямаш пушки.
Не мърдаха. Всичко бе въпрос на търпение.
И от врага нищо не се чу. Сигурно и той чакаше. Имаше предимство. Паднал от коня
човек не бе в най-добрата позиция. Той по-скоро щеше да се размърда, ако бе жив.
Но не и, ако бе бившият пруски гвардеец, и неговата възлюбена.
След около четвърт част чакане, ония се осмелиха. Четири-пет човека. Иззад няколко
камъка изскочиха и бързо на зигзаг взеха да се приближават. Някой би предположил, че
ще се доближават бавно с насочени пушки и ще дебнат. Но така биха били идеални
мишени. Трябваше бързо да се доближиш, и като се местиш, та ако падналия е жив, да
не може да се прицели.
Стигнаха първо до Роксана. Чу се глас на турски. Явно бяха от кърджалиите.
– Жената е мъртва – гледай каква локва кръв е тук… – каза един.
Другият приближи Гюнтер и го подбутна със сабята си.
– Тоя май диша. Ама е в несвяст. Ударил се е като е паднал от коня… – каза друг
турски глас.
– Резни му гърлото да сме сигурни… – каза първият и направи някакъв знак – явно
към останалите. Още трима излязоха от прикритие и се приближиха. Общо групата бе
от седем човека.
Турчинът до Гюнтер прибра сабята, за да извади ножа и да го доубие. Това бе греш-
ката, и моментът. Немецът извади своята кама и я хвърли по него. Уцели го в лицето.
Не го уби, но се заби в бузата му. Но това не бе нужно. Тя само отвличаше вниманието.
Докато онзи изрева, Гюнтер скочи и го прониза със сабята си. След това мигом с един

208
от пищовите си гръмна по един от другите. Той падна. Постижението бе доста добро –
да свали двама, преди да реагират. Но бяха седем. И то доста добре подготвени.
Двама успяха да извадят пищовите и да гръмнат по Гюнтер. Усети остра болка в еди-
ния си крак. Не можа дори да погледне. Знаеше, че няма време да гледа. Можеше да
издържи на болка, толкова пъти му се бе случвало. Но го удариха, и не бе ясно колко
кръв губи и до кога ще му служи кракът. Тъмно бе и не се виждаше много добре. Това
сигурно му помогна да не го уцелят точно. Но и той не можеше да се прицели точно.
Имаше още два заредени пищова, единият бе вече в лявата му ръка, а сабята в дясната.
Опитни, разбойниците се прикриха – залегнаха и започнаха да се дебнат. Пет на един.
Всъщност, не съвсем…
Мъртвата изведнъж отксочи и заби сабята си право в гърба на единия – както бе за-
легнал, и точно където бе сърцето му. Ония се изненадаха и това и спечели време. Ней-
ните пищови бяха целите в кръв и не знаеше ще гърмят ли. Кръвта не бе нейна. Носеха
си едни мехчета със свинска, за да я разплискат като паднат. Тя бе успяла при падането
да пукне своето, но Гюнтер – явно не. Сигурно го бе прибрал по-навътре.
Цялата бе в кръв и успя да ги заблуди.
Но това разплискване намокри пищовите. Нямаше време да проверява, един неуспешен
изстрел, щеше да ѝ струва живота. Можеше да разчита само на сабята и на два ножа.
„В бой винаги ползвай това оръжие, в което си сигурен. Ако не си сигурен, все едно
нямаш оръжие. Гърми с мокър пищов само ако нямаш нищо друго. Вади сабя, само ако
имаш време, иначе – камата е по-бърза…“ – така я бе учил Гюнтер, както и на много
други неща. И сега сабята се въртеше.
Но това не бяха четирима глупави разбойника или някакви пияници. Успя да изненада
единия, но не и втори. Като замахна към него, той отби удара – с кама срещу сабя! Явно
бе добър. След това извади пищова си, и от упор – няма и една стъпка го изпразни в
гърдите и.
Тя успя да реагира. В последния миг се извъртя, и оловото само я одраска. Това бе
много трудна хватка за избягване, и не винаги ставаше. Трябваше да уцелиш момента,
в който врагът вече дърпа спусъка, и не може да се откаже, и да пренасочи оръжието.
Изключително трудно. Но я бе упражнявала стотици пъти. И този път извади късмет.
Това извъртане обаче прати ръката със сабята и в обратна посока и тя остана само с една
кама срещу онзи. Той със сабята си замахна и удари ръката и. Камата падна. Усети ужа-
сяваща болка. Ръката не бе отсечена – сигурно бе ударил с опакото на сабята. Но трябва
да счупи кост. Тя изрева от болка и падна. Изпусна сабята. Присви се над ръката си.
Това че им отвлече вниманието обаче позволи на Гюнтер да скочи. Разбойниците бяха
добри, но им липсваше умение за съвместна работа. Очевидно трябваше един или двама
да се захванат с жената, а другите да продължат да дебнат мъжа. Вместо това, за няколко
мига, всички отправиха поглед към нея. Сигурно щяха после веднага да се обърнат, но
изненадата ги подведе.
Гюнтер ги усети и рискува да скочи. Гръмна с единия пищов и видя как уцеленият –
залегнал на земята, леко потрепна. И да не го бе убил, бе го зашеметил. Сигурно и най-
първият уцелен бе просто зашеметен.
Със сабята нападна втория. Получиха се само три-четири удара на желязо в желязо –
онзи бе на земята, и не бе в удобна позиция. А като вражеската сабя е твърде близо,
нямаш и миг да извадиш пищова. Гюнтер бе и много по-добър фехтовач от него. Остри-
ето на турчина падна на земята, а това на Гюнтер се заби в гърлото му.
Двама срещу седем можеше да се каже, че постигнаха победа. Бе останал само един.

209
 Само един…
Но и той бе достатъчен, за да направи цената на победата висока. Най-високата…
Обезоръжена и присвита, Роксана бе напълно беззащитна. Противникът и се доближи
до нея, и без да губи и миг в разсейване, реши да я довърши. В битка няма време за
разсейвания, емоции и обяснения. Действа се, само се действа, и нищо друго не се прави.
В последния миг тя успя да извади един от кървавите пищови и да дръпне спусъка. Не
гръмна. Този път Господ не бе с нея. Онзи замахна със сабята си и я удари през лицето.
Бе малко по-далеч, иначе щеше острието да мине през шията и. Тя падна безжизнена.
Той веднага скочи върху нея и с ловко движение заби камата си право в гърдите и…
В следващия миг бе вцепенен от… вик. Никога в живота си не бе чувал подобен вик.
Някаква смесица от ярост, гняв, отчаяние, обреченост и безкрайни омраза и злоба.
Гюнтер не успя да стигне да спаси и нея. Последните ѝ мигове се развиха пред очите
му. Няколко стъпки не стигнаха, но това бе достатъчно. Лицето и бе цялото в кръв –
този път нейната. Сигурно я бе убил още със сабята. А камата стърчеше от проснатото
по гръб тяло.
– Неееееееееееееееееееееееееееееееее ееее… – извика ужасяващо Гюнтер, и той сам
не разбиращ от къде дойде този глас. Може би самият Дявол крещеше. Може би за втори
път, след като го бе сломил веднъж, сега го унищожаваше. И този път дяволският зами-
съл бе изпълнен. Тя бе мъртва…
Разбойникът загуби няколко мига, брутално стреснат от нечовешкия вик. Това му
струва живота. Успя да се обърне в последния момент, но само за да види острието,
забиващо се право в устата му, после в гърлото, после прерязващо гръбнака.
Седем срещу двама. Седем убити, срещу един. Блестяща победа. Това говореше вой-
никът в Гюнтер, а другата половина от него се отвращаваше от самия себе си, че може
да мисли така в такъв момент. Но това бе рефлекс, който никога нямаше да загуби. Той
никога нямаше да престане да бъде войник, и на бойното поле да пресмята рационално,
и дори цинично, съотношението на силите. Но това бе само за миг. После болката превзе
всичко.
Отиде при нея.
От всякъде течеше кръв. Дори от устата и. Но очите още светеха. Не бе мъртва. Сабята
я бе ударила в горната част на главата и бе оставила дълбок прорез през цялото чело.
Все едно бръчка – дълбока, кървава. Дали бе счупен и черепът отдолу? Нямаше как да
знае. Но очите светеха. Все още можеше да го прокълне – в последните си мигове, и
така да го накаже за всичките му грехове.
Погледна към гърдите. Там кръвта бе доста повече. Свинска, човешка. И камата стър-
чеше ужасяващо…
Заболя го неудържимо. Той виждаше това, което бе искал. Той бе искал да види така
кама да стърчи от умираща женска гръд. Но не от тази. Години бе желал да види този
миг и как издъхва руската узурпаторка. Бе искал, и го бе създал. С мислите си. Дяволът
му бе дал желаното и му се надсмиваше. Това бе върхът, това бе триумфът на Лукавия.
За този миг бе подготвил всичко.
Тя прокашля:
– Не му дадох да извади камата… – каза тя едва хлипайки – Пак те спасих.
Обезоръжих го… – дори в този миг тя се шегуваше с него.
Едва сега Гюнтер видя, че освен камата, там бе и здравата и ръка. Явно след като я бе
наръгал, тя не му бе позволила да извади оръжието. Сигурно не бе била в несвяст от
удара със сабята, а само зашеметена. И болката от острието я бе върнала в съзнание.

210
След това ръката по естествен рефлекс отиваше където бе ножът. Но да го направиш, за
да задържиш ножа, и да помогнеш на приятел?
Всеки добър войник би го извадил. Да оставиш кама в труп, когато може да ти трябва,
бе глупаво. Но тя това бе направила. Бе я хванала и бе я задържала. В няколкото мига,
които имаше, онзи не можеше да се бори с последните сили на една умираща и да я
освобождава. Бе се отказал от камата.
Тя бе помогнала на любимия си, макар да не бе ясно би ли била тази кама решаваща
срещу сабята. Но битката бе решена от вика – кой ли знае – можеше да я хвърли и да го
разсее с нея. Мисълта в последния си миг да спасиш събрата си – войник, бе достойна
само за най-честните и опитни бойци. Тя бе доказала, че бе станала такъв. Накрая, но бе
станала. Но трябваше ли жените да стават бойци? Какво време…
– Не я вади – спира кръвта – каза тя – Дай ми още няколко мига.
– Ти няма да умреш! – извика той – Няма да умреш, но в очите му вече имаше повече
сълзи, отколкото по нея кръв. Знаеше, че е безнадеждно – Няма да умреш! Господ те
пази…
Тя леко се усмихна. Пусна ножа и взе пипом да търси кръста. Намери го.
– Господ пази кръста! Не мен… – каза и му го подаде. Целият бе в кръв – Господ пази
кръста, той е за Кунчо.
– Не! – извика Гюнтер – Кръстът е за теб… – и ѝ го върна. Сякаш това бе амулет,
който докато бе у нея, тя не можеше да умре.
– Всичките ни деца обичам еднакво. Не е Кунчо любимият ми. И твоите деца и Него-
вото са ми едно. За Кунчо е защото кръстът е за българи. Той е с най-българска кръв.
Трябва у него да е. Но ви обичам всички поравно, кажи им… – и пак му го подаде.
Той отново я отблъсна и извика:
– Не, никога няма да го взема…
Но тя не го чу. Очите и се затвориха и главата падна настрани…
Втори отчаян вик стигна и до Небето, и до Ада. После и трети, четвърти…
Той падна върху мъртвото и тяло. Падна и не искаше да живее. След миг ще извади
камата и ще сложи край на всичко. Заедно ще продължат пътя си. Няма да се разделят
тук…
Горещата кръв поля лицето му. То стана смес от нарязано, изгорено, въглен, сълзи и
кръв. Може би така изглеждаха демоните в Пъкъла. Падна върху нея и не искаше да
мръдне. Никога повече…
Никога повече…
Бе намерил края си. Най-сетне край на тази болка, наречена живот…
Нямаше да мръдне повече, отиваше с нея по Пътя и…
Нещо друго мръдна. Но не някой от разбойниците. Не и болящият го крак. Не и хищно
животно, сдобило се с щедро угощение. Не нещо голямо. Нещо съвсем малко. Нещо,
което едва мърдаше винаги, но с малки движения даваше живот на всичко. Най-важното
нещо…
Туп, туп, туп, туп…
Сърцето. Сърцето биеше. Никога не би проверявал толкова тежко ранен човек с кама
в самото сърце, дали бе жив. И да бе жив, не би бил враг. Войнишкият инстинкт я бе
отписал. Но когато главата му падна връз нея отчаяно, онзи глас се обади – Туп, туп,
туп… Сърцето биеше.
Но как бе възможно? То бе разсечено.
Дали?

211
 Отново инстинктът се обади. Човек без сърце не може да говори. Не е уцелил сърцето.
Значи то бе здраво. И не се предаваше. Туп, туп, туп, туп… – усети го отново. Гласът
му казваше, че има още работа да свърши. Приближи се до окървавеното и лице. Не
долови дишане. Но сърцето туптеше. Сигурно дишаше едва-едва.
Не бе мъртва.
Но това бе краят на добрия глас. Туп, туп, туп, туп… – гласът му казваше, че някъде
там една душа не иска да излиза и най-черните очи не искат да угасват. Но само му
казваше.
Постави я да легне удобно, разкъса дрехите и, и огледа раната. В тъмното почти нищо
не се виждаше. Забърса доколкото можа кръвта, поизми около раната с вода. Ужасен
удар. Бе извадила късмет със сърцето, но около ножа непрекъснато се появяваше нова
кръв. Значи течеше отвътре. Никой не би могъл да оцелее с подобно острие в тялото си.
Трябваше да се извади. Но тогава кръвта би бликнала още повече. А сигурно бе засегнат
и дробът – след като храчеше кръв.
Само Бог би могъл да я спаси. Сърцето туптеше, говореше му, но не му казваше какво
да направи.
Силите му го напуснаха. Приседна до нея. Шейтанът втори път го наказваше. На-
рочно я остави жива, за да я убие втори път. За да умре в ръцете му.
Дявол, Шейтан – един път едно мислеше, друг път – друго. Не знаеше вече христия-
нин или мюсюлманин е. На кога да се моли, кого жестоко да проклина…
Дяволът…
Огън. Дяволът живее сред огън.
Огън.
Тази дума влезе в ума му, и го превзе. Нищо друго нямаше в ума. Само огън. Някаква
лудост го обзе. Не виждаше нищо друго, освен пламъци – мощни, червени, обгръщащи
всичко. Дали всъщност и той не умираше, и не отиваше където му бе мястото?
Огън.
Огън.
Огън.
Огън.
Той се превърна в демон, съставен изцяло от огън.
Само огън. По едно време змейска глава се показа сред пламъците. Змейска, демон-
ска – приличаха си. И християните, и мюсюлманите понякога оприличаваха слугите на
Дявола на влечуги.
Змейска глава. Огънят спасява змея, а не го убива. Тя не е безсмъртна, пази я от дру-
гото, а не от огъня.
И полудялата вещица се появи. Но Роксана не бе змеица… Дали? Още нещо дето
Ахинора бе познала. Тя бе казала това проклятие – пази я от другото, не от пламъците.
Дали не бе видяла в нейния огън и това нападение? Това смъртоносно острие в тялото
на младата змеица. Тя не е безсмъртна. Острието може да отнеме живота и, защото не е
змеица, а има само змейска кръв. Малко змейска кръв, която изтънява.
Огънят.
Дяволът.
Змейовете сред пламъците.
Прокълнатите очи на Ахинора с факлите в тях… Огън.
После това налудничаво съзнание изпадна в делириум. Стана и започна да рови по
труповете. Нищо. После по конете. Добре че не бяха избягали.

212
Намери го. Барутът.
Огън.
Избърса доколкото можа около раната, после разкъса кожената кесийка с барута и я
постла около ножа. Кесийката не гореше, дано да я предпази. Налудничав план. А ако
не я предпазеше, щеше да разчита на змейската и кръв.
След като намести добре кожата, посипа барута обратно отгоре. Не всичкия – колкото
за два-три изстрела. Засипа го и го натъпка около камата. Кръвта лека полека отново
бликаше и щеше да намокри гърмящия прах. Нямаше много време. Намести го добре
около камата. Около желязото. Желязото дето можеше да убива змейове. После му даде
искра. Опита три-четири пъти, накрая изскочи. Барутът пламна, върху символично за-
щитеното от парче кожа, голо тяло на неговата възлюбена. Получи се получи малко ог-
нище. Тя не помръдваше – може и да бе вече мъртва. Болката трябваше да е ужасна.
Огънят се предаде по желязото и изгори всичко около него вътре. Замириса на опър-
лено човешко месо. Вече познаваше този мирис – от времето на големите си грехове.
Повдигна му се. Повърна.
Но полудялото му съзнание не изгуби огъня в себе си. Огънят остана единственото
вътре в главата му. Пред него горяща жена, а той стои и гледа.
По едно време стана и с гола ръка хвана ножа и го изтръгна. Болката бе ужасна. Той
бе обречен да бъде „горен“. Лицето, а сега и ръката. Но нямаше време за мисъл. Жестоко
и безмилостно набута останалия недогорял барут в раната. Рани се горяха, за да се зат-
ворят. Това го знаеше всеки войник. Но никога – ни от войник, ни от доктор, не бе чул
някой да гори рани вътре в тялото. Някои такива опитни доктори отваряха и зашиваха
вътре. Но да нагрееш нож, за да предаде нагрятото по желязото, и да изгори всичко
вътре – това го правеше самият дявол. И то плътта можеше да полепне, и като го извади,
да я отнесе със себе си. Но не и ако самата плът е вече на въглен. Надяваше се да е това.
Всъщност, не се надяваше. Защото той не правеше нищо. Някой друг движеше ръцете
му.
Набута каквото бе останало от барута в раната – така горящ. Да догори вътре. Всичко
това ставаше съвсем близо до сърцето. И да бе било живо, можеше вече да го е довър-
шил.
Но ръцете работеха. Огънят бе в ума му.
Хвърли ножа. Бе залепнал.
Безмилостно го отдели, заедно с част от кожата си. Но не усещаше нищо, защото в ума
му имаше само огън.
Забърса раната. Вече не кървеше. Лудост.
Но сега друга рана идеше. Огромно изгоряло петно от нежната и кожа се бе образу-
вало. Това щеше да боли, да се зарази, можеше то да я убие. Убиваш един убиец, създа-
ваш друг. За трети път? Дали Шейтанът не искаше да я убие три път? Жестоко наказа-
ние.
А може и повече пъти…
Огънят не убива змеицата, той я спасява.
Хвана се за тази налудничава мисъл като удавник за сламка.
Допря ухо до гърдите.
Туп. Туп. Туп…
Биеше със същия ход, все едно нищо не бе станало, все едно не бяха горили барут на
няма и един пръст разстояние от него. Това сърце бе неуязвимо. То можеше да върне
тялото от мъртвите.

213
 Дали би умряло, ако го пронижат?
Прокле се сам за подобна мисъл.
Нагласи я удобно да легне. От устата и още се стичаше тънка струйка кръв, но сякаш
намаляваше.
Това сърце биеше. Това сърце биеше.
Дясната и ръка още бе стисната. Кръстът бе вътре. Гюнтер го взе. Разгледа го. Имаше
дълбока резка в него.
Камата на турчина.
Възможно ли бе? Кръстът да бе отклонил ножа от сърцето. Но как това дръвце би
издържало на кама, без да се счупи? Бе обработено някак, бе и потопено в смола. Но да
издържи на желязо?
Но резката бе очевидна. Бе го гледал много пъти – дори преди дни. Нямаше я. Бе
гладко като от лъскав камък да бе направено.
Това бе от камата.
Кръстът бе отклонил ножа. С малко, но достатъчно. За да остане да бие това сърце и
да казва, че животът е още тук. Дали и сърцето и не бе като очите? Прокълнато?
Избуя го на истеричен смях – Добре, че не му го даваше това си сърце, добре че го
пазеше за онзи предния. Иначе щеше да го прокълне…
Какви ли не лудости минаваха през ума на човек в подобен момент.
Но това сърце биеше, и крепеше невъзможния живот в това пронизано и простреляно
тяло. Не бе човешко това сърце. Никое човешко не бе способно на това. Туп, туп, туп,
туп, туп… Биеше спокойно, равномерно – все едно нищо не се бе случило… Сърце на
Дявол…
Умората и изтощението взеха надмощие и той за миг заспа до нея… Заспа или при-
падна – кой би могъл да знае…

Житието
Защо Исмаил Бей има само една жена? Та не е ли той равен на всички паши и везири,
които имат цял харем? Та не е ли и по-високо от тях?
Кой, освен султана, е толкова свободен, колкото него? Кой друг няма никой между
себе си и Аллах?
Защо Исмаил Бей е само с една? Нима това не го прави да му се подиграват другите
бейове?
Дали?
А смее ли някой да се подиграе? Смее ли някой да дойде и да го каже в лицето му?
Нека дойде.
Исмаил Бей не е мюсюлманин. Неговото име само е мюсюлманско, защото не може
в империята да има господар с друго име. Но той не е мюсюлманин.
Не е и християнин.
Исмаил Бей не знае какъв е. Мнозина му се възхищават, но това е защото не знаят
слабостите му. А той ги знае.
Исмаил Бей не знае на кой бог служи. Той следва заветите на Корана, защото те са
справедливи към хората. Но не следва онези, които биха му дали да им бъде тиранин.
Исмаил Бей е кръстен християнин – някъде много далеч в миналото си. Но от тогава
толкова грехове е имал, че Исус и Отецът отдавна са го отлъчили.

214
 Исмаил Бей е влизал в Източна Църква. Възлюбената му е ревностна източно-пра-
вославна. И бавно го превръща и него в такъв.
Но това отново е християнство. Нима могат да се опростят греховете му като
просто мине от папата към патриарха? Не. Би лъгал Бога така.
Исмаил Бей е човек без Бог, и едновременно с всички Богове. Той е мюсюлманин с
мюсюлманите и православен с православните. Той отказва да бъде господар, той е
Баща на всички.
И той ясно вижда това, дето е и при християните, и при мюсюлманите – любовта
е една. Стотиците турци под властта му, нямат хареми. Нито дават дъщерите си в
такива. И те се женят по веднъж.
Многоженството е измама към себе си. Ако имаш повече, значи си по-богат. Каква
глупост! Любовта не се мери, както се мерят парите.
В любовта ако имаш повече от една жена, трябва да разделиш самата любов. И
всяка да получи по част от нея. Ако са три – по една трета.
Семейство, в което има повече от една жена, не може да бъде едно цяло.
Защото никоя жена не може да бъде едно цяло с друга жена. Както никой мъж не
може да бъде едно цяло с друг мъж.
А семейство, което не е едно цяло, не е семейство.
Исмаил Бей е имал друга жена преди. Преди много време. Но тя го е изоставила.
Сега има своята Възлюбена. И тя е единствена.
Защото трябва да бъдат едно цяло.
Иначе ще бъдат нищо…

15. Възкресение
Две седмици минаха преди да отвори очи. През това време Господ и Дяволът се биеха
за нея. Господ бе това непобедимо сърце, което не спираше да бие. Дяволът беше цялото
и останало тяло, което искаше да иде в Отвъдното.
Всяка възможна рана гнояса и искаше да я убие. Той промива с вода, а после – гори
отново, и пак промива. На няколко места. Дори резката на челото се зачерви. Не можеше
да си представи как ще прокара нагорещеното желязо там и ще я направи грозна като
него. Но това се размина.
Нищо друго обаче не се размина – дори леката драскотина в бедрото. И тя гнояса. И
там горя. Накрая тя бе прогорена на повече места, отколкото бе той. Но не знаеше друго
лечение. Сигурно тялото и бе слабо, не можеше да се пребори с всички рани. И ту една,
ту друга се отваряше.
Нямаше и как да яде. Взе да отслабва. Наливаше и само малко вода в устата. А подир
това открадна една овца и започна да сипва мляко. Като при бебе. Но така нямаше да
изкара дълго.
Собствените му рани се обадиха. Куршумът на десния крак не бе излязъл. За щастие,
не бе засегнал нищо сериозно, но ужасно болеше. Трябваше да го извади сам. И после –
да изгори всичко сам.
А още на първата утрин като се събуди, видя и голямата заплаха – седем мъртви
турци. Щяха да ги търсят. И така – насред полето. Наложи се да направи носилка, но с
нея пренесе не само Роксана до най-близката така по-гориста местност. То не беше кой
знае каква гора – по-скоро едър шубрак. Но пренесе там и седемте трупа. Ранен, едва

215
ходещ, ги пренесе. Изрови земята и ги погреба. Не остана никаква следа на мястото на
нападението.
За нея направи малка колиба. Малка и ниска – да не се вижда над шубрака. Само лег-
нал можеше да влезеш вътре. Но поне ако завалеше, щеше да е на сухо.
Надяваше се да не тръгне потеря. Прикритието им не бе добро за срещу сериозно
търсене. Ако никой не ги диреше, в тази горичка, никой нямаше и да мине скоро. Но
тръгнеше ли потеря, бяха обречени. Надяваше се това да е шайка разбойници, за която
никой няма да съжалява. Но можеше да бе и група от „добри“ хора, които от време на
време излизаха да разбойничат.
Не, не бе възможно. Твърде опитни бяха. Умението на врага, който на косъм не те бе
убил, да послужи за успокоение. Каква ирония.
Исмаил Бей и Роксана щяха доста да забавят връщането си. Можеше да предизвикат
страхове. Можеше дори да падне царството им. Но поне бяха живи. Засега.
Тялото накрая се предаде. Сърцето победи. Господ победи Дявола. Раните започнаха
да зарастват. Появи се дори лека руменина по бузите. Няколко пъти мръдна, но без да
се събуди.
А той наливаше ли наливаше – вода и мляко, в почти мъртвото момиче. Накрая опита
и с изстискан сок от месото, което печеше. Смеси го с млякото и ѝ го даде. Не го по-
върна. Важно бе това тяло да получава храна. Храна и сила…
Накрая очите се отвориха. Едва-едва – с огромно усилие, но се отвориха. Изглеждаха
изключително уморени. За пръв път виждаше тези черни зърна без искри в тях. Сигурно
сърцето бе взело всички искри, докато се бе борило.
Помръдна леко, и изплака. Нямаше как. Поне една дузина рани още зарастваха.
А като зарастват, най-много боли.
– Боли. Не мърдай. Боли, но си жива… – Жива… – тихо каза тя и заспа отново.
Имаше няколко подобни кратки пробуждания. Бе толкова обезсилена, че дори кле-
пачи и няколко думи вземаха енергията и за целия ден. Това бе усилието и за целия ден.
И пак припадаше.
Но лека-полека взе да се задържа повече. Успя дори да я изправи да приседне, а един
път беше будна може и половин час.
– Мириша ужасно… – каза тя. Бе такава чистница, че просто не можеше да не го
усети.
– Това не си ти, аз съм… – отвърна той.
Тя успя леко да се усмихне:
– Аз съм. Воня на труп…
– Ти си… – отказа се да я лъже той – Чистя те всеки ден, мих те. Ама човек без да се
движи, не може да е чист. Без да се потопи в реката или да мине под водопада…
– Водопадът… – каза тя и се отнесе. Гледаше в една точка няколко мига. Явно и гла-
вата и работеше бавно. После се съвзе.
– Къде е ножът… – гледаше тя към гърдите си.
– Извадих го… – каза той.
– Как? Как е възможно. Аз бях мъртва. С отсечена глава и пронизана в сърцето…
– Не в сърцето… – каза той и ѝ подаде кръста. – Той те е спасил.
Тя едва вдигна ръката си и може би и зле виждаше. Но усети драскотината.
– Как може такова дръвце да издържи на кама?
– Не знам? Сигурно е Божие дръвце… – отвърна той. – Спасило е сърцето ти. А то
спаси всичко друго. Всичко в теб искаше да умре, но сърцето надделя.

216
 – А ти? – попита тя – Болеше я всичко, но попита за него.
– Аз по-грозен от това като ме взе, няма да стана… – каза той.
Тя прие шегата, но не можеше така буйно да се изсмее. Би изпаднала в несвяст от
болка.
– Аз не съм те взела, никога няма да те взема… – каза. И после добави – И добре, че
е така, че ако сърцето ми беше у теб, нямаше да оживея.
– Щях да ти го върна… – каза той.
После тя заспа отново.
Като укрепна, успя да разгледа и раните си. И да изслуша всичко. Дори вещерските и
очи гледаха невярващо?
– Горил си барут върху мен? И си го набил в раната… – каза тя, повдигна дрехата си
и огледа огромния белег. От красотата в тази част на тялото и не бе останало нищо.
Огромно изгаряне от пъпа до гърдите, а и самите те бяха наполовина изгорени. Имаше
смес от следи от огън и от раната с нож.
– Дяволът го направи. Не съм аз. Той отне хубостта ти… А тя му отвърна:
– Ако някой вземе да ме насилва, като ми скъса дрехите, ще се уплаши…
– Да, ще помисли че насилва мен, и ще избяга… – отвърна на шегата Гюнтер.
С прекрасната нежна, мека и бяла кожа на Роксана бе свършено. Отвън гледана си бе
същата, но появеше ли се без дрехи пред някого, би го отблъснала.
– Нищо де, никой няма да ме гледа. Моят любим отдавна замина. Друг няма да имам.
Монахинята няма нужда от мека и гладка кожа… – каза тя.
– Може да те замонашим – да… Като благодарност към Бог, който те спаси… – каза
Гюнтер.
А тя се усмихна, и макар да бе наранена, грееше:
– Монахините нямат право на Спасов ден. Ако можеш да ме милваш със затворени
очи, и да не гледаш, няма да ставам монахиня…
– Ти със затворени очи ли си като ми гледаш лицето? – попита той.
– Не, но… – смути се тя. Разбирането, че жената винаги трябва да е красива, докато
за мъжа не бе задължително, го имаше и на Изток, и на Запад. Имаше го и тук.
– Щом ти си с отворени очи, значи и аз няма да си затварям моите на Спасов ден…
– Да, но това… – тя прокара ръка по грубата безформена и разранена кожа по корема
си.
– Това ще ми напомня, че си жива. С мъртва, пак нямаше да има Спасов ден… – каза
той.
След дни пак се върнаха на раната.
– Как можа да го измислиш? Ти си ме върнал от мъртвите… – каза тя.
– Сърцето ти те върна…
– То нямаше да се справи с кама в гърдите… – каза тя – Що за лудост е да загрееш
ножа, та да изгориш всяка рана вътре. И после да го изтръгнеш…
– Не знам, питай Дявола. Като стана, само огньове ми бяха пред погледа. Може и да
сме били двамата в Ада.
– Това е чудо. Такова нещо не може да се повтори. Аз не бих го направила за теб, ако
се случи в бъдеще. Не вярвам. Ако хиляда пъти повториш това, един ще оцелее. Може
и той – не…
– Не го прави. Не опитвай. Това го стори Дяволът.– съгласи се Гюнтер – Ако не си
абсолютно сигурна, че си обсебена от Дявола, не го прави. Ще убиеш човека. И аз не

217
бих го повторил. Никой, освен Нечестивият, не може да измисли пожесток начин за
съживяване. И да го изпълни…
– Луд.
– Не луд, обсебен.
Тя прокара ръка по зарасналата рана и добави:
– Сега вътре има барут. В мен има барут. Мога да гръмна… А той се ухили:
– Вече си „Барутната Роксана“. Огън жена…
След около месец, успя да стане, и да се разходи около хралупата им. Но бяха далеч
от реката, за да се измие, така че да изгони вонята на смърт от себе си.
– Още дълго няма да можеш да яздиш… – каза и Гюнтер – Не можем да се върнем в
Рила.
– Дано еничарите да се справят. И децата ни да не плачат… – отвърна му.
После добави:
И нищо не намерихме… – каза тя и гледаше кръста – Толкова усилия, за нищо…
– Не е нищо. Като стане да можеш сама да се гледаш, ще ида до Битоля за дватри дни.
Ще разгледам, ще видя…
– Аз трябва да съм с теб. Как ще разчетеш надпис, ако намериш? Не си толкова добър
с езика…
– Ами ела де… – каза той, и двамата разбираха пълната нелепост на идеята.
Накрая успяха да стигнат до реката. Тя скочи вътре направо с дрехите. То и те имаха
нужда от пране. Наслаждава се на водата. Той бе до нея, за да не и прималее, и да при-
падне, докато е вътре.
– Най-после изгонихме миризмата на смърт… – каза тя.
– Значи започва новият ни живот… – отвърна той и я целуна. Но нищо друго. Не бе
Спасов ден.
Като излезе, тя се огледа във водата. Белегът на челото никога нямаше да изчезне.
– Вече имам първа голяма бръчка. Остарявам… – каза тя.
– По необичаен начин – да, остаряваш и помъдряваш…
– Ще си пусна коса отгоре. Няма да се вижда нищо… – каза тя.
– Роксана без голямото си светло чело – ще е промяна. Народът ще види…
– Царицата има право да избере това… Като си наглася косите както трябва, външно
нищо няма да личи… – очевидно вроденото разбиране у една жена да служи на красо-
тата, не я бе напуснало.
Щом си царица, царувай… – отвърна той.
– От вън нищо няма да личи… – повтори тя – Всички ще знаят същото. Само ти ще
знаеш колко съм грозна в действителност…
– Не си грозна… – рече и той.
Скоро тя започна дори да готви и се появиха вкусни гозби. Този горски начин на жи-
вот никак не бе лош…
И тогава… трябваше да тръгне.
Остави я много тежко въоръжена – със своята и с още седем заредени пушки. Двойно
на това пищови и осем саби. Всичкото оръжие на турците бе тук. Само да имаше ръце
да го ползва едновременно. Взе всичките коне – тя бе твърде слаба, за да язди. Ако някой
я намереше, нямаше шанс да избяга. Това щеше да е краят и. Но все пак те се бяха пре-
местили в една по-гъста гора, доста по-далеч от пътищата. Кой ли, би дошъл? Кой ли,
освен айдуци. Като тия дето ги докараха до тук.
Не му се искаше да тръгва, но тя самата настоя. Дългът към кръста изискваше своето.

218
 16. Онан Бей
Търпението бе важно. Знаеха го всички големи водачи. Бе важно и за малките – като
Манол. Врагът бе тук. Имаше работа и бе тук. Криеше се умело, но не бе избягал. И ако
имаш достатъчно търпение и воля, ще дочакаш своя шанс.
Никаква вест от никъде. Нито дебели туркини, нито изнежени турци. Няма разкопани
гробове, или нещо подобно. Нищо необичайно, извън разрастващото се разбойничес-
тво. Нормално бе. Империята като тръгнеше да се разлага, нямаше кой да я спаси. Не че
нямаше, но колкото по-разложена бе, толкова потрудно издигаше някой, дето би могъл
да я съживи.
Но докато чакаха французинът да се появи от някъде, дойде друга вест.
Онан Бей бе изчезнал. Нямаше го. Заедно с най-приближените му хора.
Онан Бей – един от основните кърджалийски главатари в Македония. Опасен съпер-
ник, Задругата избягваше пряк сблъсък, чакаше своя шанс да го отстрани, когато до-
пусне грешка. А една малка чета, под водачеството на Борил войвода, скиташе в същите
земи – за да дразни бея, но не прекалено, и да отнема къде каквото може от него. Но
най-вече – да е готова, ако султанът успее да го убие, или нещо друго станеше, да зав-
земе неговите територии за грабеж.
Султански войски не се виждаха в областта, повечето бяха на война. Гарнизоните си
стояха по градовете. Времената ставаха все по-добри и побезопасни за разбойниците.
Имаше случаи да влизат с по един-двама души дори в села и по седянки, и да ядат и
пият необезпокоявани.
Какво бе станало с Онан Бей?
Съгледвачът Драгомир не можа да му каже много:
– Не знаем що е станало. Просто го няма. Тръгнал с няколко от най-верните си, и
изчезнал… – каза той.
А Манол го попита:
– Къде е отишъл?
– Кой знае? Да разбойничи нещо. То няма сега голяма плячка, ловят на дребно. Сед-
мично оберат трима-четирима нещастници, и се върнат. Кой където свари…
Манол знаеше това. Бе му ясно всичко какво и къде става сред кърджалиите. Не му
бе донесъл нищо ново.
– Чувано ли е да е излизал от областта си? Да ходи някъде другаде? – попита той.
– Няма да излезе. Сега е малко храната, и са се разбрали с другите. А и да иде при
Касим или Ахмед, с няма и десет души… Четата не е била с него…
Касим и Ахмед бяха двама от съседите по грабеж на Онан. Не се обичаха, но и си
спазваха границите. Наистина, нямаше шанс Онан да иде с няколко души някъде, където
с голяма радост биха му теглили ножа.
– Значи в Битолко си е бил… – предположи Манол.
– Там ще да е станало. А и хората му са се изпокрили. Мислят, че таен турски аскер е
пратен да ги избият. Областта е празна, Борил вече се намества…
– Това е добре… – каза Манол. Помисли малко и попита:
– Някой излезе ли да го търси? Нещо следи?
– Събра се малка потеря. Ама малка – осем-девет човека. Нали ти казвам, че се упла-
шиха. И наобиколиха основните пътища и там, дето правят засади. Нищо. Дори един
кон или една пушка няма никъде паднала. За трупове да не говорим…
219
 – Това е много странно… – каза Манол. – Излиза, че или беят е бил погубен, някъде
където никой не ходи, или някой е почистил. И то добре…
– Няма как да е някъде, където никой не ходи. Каква плячка ще има там? – каза Дра-
гомир.
– Не е това. Остава другото. Някой е почистил, и то много добре. Никаква следа не е
оставил…
– Били са шест-седем човека. Ще е било здраво копане. Може да са имали и коне. И
те са отведени. И цялото оръжие. Та сигурно е засипал и с пръст мястото дето е станало
убийството… – започна да разсъждава Драгомир.
Но Манол го прекъсна:
– Има ли нещо странно друго да е ставало там. Някакви странни нови гости? Непоз-
нати?
– Непознат хилав турчин с дебела забулена баба, не е имало… – това гарантирам.
Само това гледаме, взехте ни ума с тая работа.
– Тая работа е важна… – каза Манол.
– Не е имало такова нещо. Друго какво да ти кажа – всякакви неща стават, ама де да
знам кое е важно, и кое не. Всичко описвам, имаш го написано…
– Да, чел съм всичко. Не се сещам и аз за нещо… – съгласи се Манол.
Но такова изненадващо изчезване на доста опитен бей бе подозрително. Задругата
имаше няколко подобни удара срещу опасни разбойници, но сега не бе тя. Едва ли
имаше друга Задруга, или някой, който последователно да се опитваше да ограничи раз-
бойничеството. А султанът да прати специални бойци, само за Онан, не бе сериозно.
Идеше война, имаше и далеч по-важи врагове – като Исмаил Бей например. Тия от че-
тата му се страхуваха явно и от сянката си. И бе нормално да стане – каква сила би могла
да убие бея, който сам ги вцепеняваше от страх?
Бе ли възможно това да бе французинът? Да са попаднали на него и да им е видял
сметката? Ужасен късмет за Онан Бей. Но дали бе станало така? И ако да, тогава с колко
души бе французинът?
Шест-седем от най-опитните на Онан, сам няма да ги надвие. Дори да са двама ще е
трудно, а и никой не знаеше колко добър е вторият. Сигурно са били поне трима. И то с
много преувеличаване на възможностите на французина. По-вероятно – дори четирима.
Но с четирима по-трудно би се скрил. Щяха да го забележат някъде по пътищата.
Всъщност, можеше изобщо да не бе той. Но… тогава… Който и да е бил, въпросът с
бройката си оставаше. А нова група от четири човека – с или без французина, щяха да
знаят за нея. Та това си е все едно нова започваща разбойничество, чета.
Трима? Или двама?
Да, ако бяха Иван, и още един Иван. И ако не бяха изненадани, а те изненадаха. Трябва
да е спрял да почине някъде.
Онан, не са взели мерки за защита, и се ги изненадали. Обратното – седем на Онан да
нападнат двама, само с огромен късмет, двамата можеха да се отърват. И то – най-вече
да избягат, а не да убият четата.
Значи това беше. Някой сигурно бе нападнал Онан от засада. Или нощем – при заспал
пазач.
Но това пораждаше друг въпрос. Кой и защо ще напада Онан? Да го обере? Абсо-
лютно глупаво. Разбойниците не носят много ценности, а и да обираш точно тях е само-
убийство. Може ти самия да се окажеш надянат на нечия сабя. Нападат се слабите и
беззащитни, не силните и свирепи.

220
 Какъв ще е мотивът да бъде нападнат Онан?
Няма такъв.
Значи се връщаме в началото. Самият Онан е нападнал някого. Или пък… Възможно
е…
– Нещо да се и чуло Онан да е търсил нещо в последно време? – попита Манол.
– Разбойниците винаги търсят едно – плячка… – отвърна Драгомир.
– Нещо друго? Нещо да се копае някъде – из стари гробове, пещери…
– Абсолютно, Не. Нищо необичайно нямаше в работите на Онан.
Нищо не съвпадаше по този случай. Никаква логика Онан да бъде изненадан, никаква
логика да бъде надвит от двама или трима, никаква логика да се е озовал на пътя им и
да се е наложило да го убият… Нищо не съвпадаше.
Но имаше едно правило в работата по съмнителни дела. Ако някъде нищо не съвпада,
и всичко се обърква, значи има нещо скрито. Важно правило, на което учеха младите
още от малки в Задругата. Животът на човека е горедолу подреден. Нещата са свързани,
винаги малко по-дълбок поглед, ще изкара едни или други връзки. И ще се нареди кар-
тината. А картината не е наредена, само когато липсва нещо важно от нея. Тогава ни-
какви връзки не могат да стигнат една друга, причините и следствията се разминават.
Този случай бе точно такава бърканица.
– Утре като дойдат хората ми, тръгваме с теб към Битоля… – каза той на Драгомир.
– Добре сте дошли, тъкмо нашите да видят голям човек от Задругата. Отдавна не сте
минавали…
– Аз не съм голям човек… – отвърна Манол. – Но идваме. Нещо ми говори в мен, че
трябва да видим какво става. Тоя случай е важен, така ми се струва…
– Е, най-малкото ще видите новия разбойнически войвода – Борил… Нашето
момче… – завърши щастлив Драгомир.

17. Бял камък

Първо отиде до пазара. Трябваше да се освободи от седем коня – останали след кръ-
вопролитието. Много ги оглежда всичките – дали нямаха някакъв знак или белег, по
който да ги познаят чии са. Използва случая и за да купи две овце.
На тръгване от тук, щеше да върне три животни тихомълком на селянина, от който бе
откраднал едно, за да храни Роксана. Но на тръгване, защото това щеше да предизвика
много одумвания. От което нямаше нужда, докато бе тук.
На пазара обаче най-важното бе да научи какво става. Онан Бей. Така явно се казваше
разбойникът, когото бяха убили. Голям главорез, от години непоклатим в областта. Бе
изчезнал. Остатъците от четата се бяха разбягали. Колко познато. Същото като при Ха-
сан Ага. Остане ли чета без водач, почти винаги се разпада. Това да си войвода не бе
толкова лесно. Значи Онан Бей – него бяха убили. Той бе виновен и за почти пращането
в небитието на Роксана. И за мъките и сега – докато се възстановяваше.
Остави овцете на съхранение у тоя, дето му ги продаде и вечерта щеше да мине да ги
прибере. Трябваше да се качи на крепостта. По пътя мина покрай една джамия, дето я
оправяха и пристрояваха. Работеха поне двайсет човека. Някой в това военно време, бе
намерил пари и за нея. В крайна сметка – добър, свят и мирен разход. Едно добро дело.
Този път реши да не губи време и да не прави само нощни огледи. Ще мине по светло.
За един ден можеше да я обходи три пъти и да е ясен резултатът. После си тръгва. И да
го види някой, и да се усъмни, нямаше да се задържа.
221
 Тук стените бяха по-разрушени. Турците поддържаха голям гарнизон в Битоля. Това
бе важен център. Но не в крепостта. Тя бе срината отдавна, а времето довършваше сво-
ето. Треволяк и шубрак около зидовете пречеше повече от всичко друго. Но пък, ако
отдавна никой не бе пипал нищо тук, бе възможно нещо да се бе запазило. Под шубрака.
Тази крепост трябва да бе била последното убежище на един обречен цар. Като взе-
меше да пада, царят бе най-самотен от всички. Тия що бяха под него, можеха да си ос-
танат същите – под друг цар. Както и бе станало.
Българските боляри, та дори царицата – бяха се нагласили при императора. Но царят що
да прави? Той трябваше да умре. И ако в една стабилна държава, царят и болярите бяха
с обща съдба, то в загиваща съдбите се разделяха. Именно това доубиваше загиващите.
Нищо не намери. Три пъти обиколи всичко – и отпред, и отвътре. Надра си ръцете да
рови. Нищо.
Мислеше вече четвърти път да опита. Може би и пети. Страхуваше се да тръгне об-
ратно към Роксана. Щеше да убие сърцето и много повече от камата. Всъщност, точно
такава вест би могла да го убие напълно. Затова преди да я занесе, ще проверява – от-
ново и отново. Ако трябва и десет пъти.
Този страх обаче го позадържа още малко. Всъщност, не много малко.
По едно време се появи каруца. И трима българи вътре. Подир нея – още една. И
после – трета. Гюнтер се скри зад един зид.
Селяните отидоха точно до едно от малкото места, които бяха по-добре разчистени.
Чудеше се защо бе така. Дали някой друг не бе търсил. И сега разбра.
Започнаха да трошат стените и да товарят каруците. Трябваше им материал. Крепос-
тите бяха от здрав камък, солиден във всяко едно време. И като не бяха нужни, ги раз-
биваха и използваха за друго. Дали пък и въпросният надпис не бе отдавна заминал в
някоя друга постройка? Едва ли имаше по-сигурен начин да се скрие безвъзвратно, от
да се вгради на случайно място някъде другаде.
Гюнтер знаеше как изглежда, знаеше че ще предизвика въпроси. Но нямаше какво да
губи. Излезе и отиде при тях. – Ей, гяур… – подвикна той, представяше се за мюсюлма-
нин.
Онзи се обърна, поклони се и каза:
– Какво има, ага. Как да помогнем…
– Аз не съм ага… – отвърна Гюнтер и бе наясно, че го бе нарекъл така, защото не го
познаваше, и за всеки случай. – Защо чупите стените, къде носите тоя камък…
– На джамията. Двойна я направи пашата. Много камък трябва… – отвърна българи-
нът.
– А вие, вие отдавна ли чупите тук? – попита той.
– Ами отдавна? От два месеца… – А много ли камък отнесохте?
– Много ли? Половината джамия е от тия стени тука направена… Много си беше да
влачим… – обясни селянинът.
Още едно място за проверка се появи. Трябваше да мине през джамията. Но как се
оглежда място, където има толкова хора, та и доста турци, които не можеш да стреснеш
само с това, че си мюсюлманин.
– Скоро ли ще е готова джамията? – попита.
– По-рано от четири-пет недели няма да е…
– Ей, нямам късмет. Трябва да пътувам. Исках да се помоля в нова джамия… – каза
немецът – Ама утре ще мина да я видя.
– Епа, мини. Може там да е и кадията… – Ааа, браво. Той кога идва?

222
 – Подир пладне…
– Добре, подир пладне… Айде влачете сега… – каза им и се отдалечи.
Малка надежда възникна с джамията. Поредната удавническа сламка. Може би бе об-
речена Роксана. Може би всичко това бе труд на лудо. От Охрид, в Битоля, а сега от
крепостта – та на джамията… Какво ли не правеха, за да преследват един дух. Който
може и отдавна да бе отишъл в отвъдното.
Значи не трябваше да ходи в джамията след обяд. Никакви кадии не му трябваха.
Добре му каза този българин – да знае кога да не ходи. Ще мине сутринта. Защото днес
вече бе следобяд.
Мина през пазара и подкара овцете си към извън града.

18. Килията на поп Грую

Бачковският манастир не им бе много из път, но трябваше първо от там да минат.
Защото резервите от някои важни вещества им бяха изчерпани. Не бе сигурно, че ще им
трябват в Македония, но изобщо бяха останали без тях, а във важните задачи, така не бе
редно. По пътя щяха да оставят малко и на други хора от Задругата, които вършеха
други дела.
Поп Грую не бе монах още, макар че много го молеха да се замонаши. Децата му бяха
пораснали, дори на внуци се радваше. Бе много начетен човек, всички го уважаваха,
дори някои турци. И можеше да го направят игумен на манастира, ако би се замонашил.
Но той все отлагаше, накрая можеше да стане тъй, че да се замонаши направо при Дядо
Боже.
Не бе монах, но имаше килия в манастира. И още една – извън него, който никой не я
знаеше къде е. Освен една баба от близкото село. В самия манастир женски крак не
можеше да пристъпя, но на нея никой не смееше нищо да и каже. Тя можеше да идва, и
единствена в цялата обител, да влиза в килията. Тя знаеше и къде е другата килия – ня-
къде в планината, може би скрита пещера, или изкопана дупка. И можеше да ходи и там.
Нейната работа бе, ако случайно поп Грую се споминеше, да намери нов „поп“ на
мястото му. А неговата работа бе, ако тя се споминеше, да намери нова „баба“ на мяс-
тото и.
Двама души пазеха тази тайна, която не знаеше дори онзи от дванайсетте в Задругата,
който отговаряше за Бачково. Имаше само едно писмо – запечатано, което да се отвори,
ако и двамата се споминат едновременно. Но до сега това не се бе случвало никога.
И Манол не би могъл да иде в планината. Но попът и бабата, на име Мария, го пос-
рещнаха с радост в килията в самия манастир.
Когато влезе, видя че това бе всичко друго, но не и килия. По-скоро приличаше на
библиотека. Но дори това не бе, защото веднага можеха да се видят книги, които нямаха
никакво място в един християнски манастир – книги на други вери, но по-важното –
книги, които не бяха на вярата.
Тук имаше документи и свитъци на арабски, различни чертежи, подредени цифри –
вероятно някакво учение по сметките, имаше огромни томове на непознати езици, та
дори няколко готови преписа на „История Славянобългарска“. Някои монаси в свобод-
ното си време правеха преписи, които направо да подарят на хората, за да не губят време
да преписват.
Разбира се, поп Грую бе далеч от това да бъде човек с много свободно време – най-
вероятно преписите бяха направени от някои от другите послушници.
223
 Между книгите, на масата имаше един голям кожен вързоп, който попът веднага взе
и му го подаде:
– Ето, Маноле, ако бързаш, готов съм.
Всичко е вътре. Ако ли искаш да поседнеш малко да поговорим, още по-добре…
Манол взе вързопа, погледна вътре. Нямаше нужда да проверява – Грую бе винаги
точен. Няколко мехчета, малки съдове с течности, глинени панички за разбиване и раз-
лични сечива.
– То ние, че бързаме, бързаме… – каза Манол – Ама денят е към края си. Май е добре
да нощуваме в манастира.
– Добре сте дошли – килията ми ще ви приюти… – каза попът.
Велко се разсмя:
– Айде и този път да ни се размине килията… Това е всичко друго, но не и място за
спане…
– Е, приятелчета сте вие с игумена. Ще ви намести някъде на хубаво. Болярска ра-
бота…
Всъщност, нито една килия в манастира не бе чак „болярска“. Всичко бе скромно,
защото бе част от вярата, а и защото ако имаше пари, те имаха по-важно за какво да
идат. Но килията на попа наистина не ставаше за спане, тя дори нямаше ни легло, ни
дори нар. Самият той не спеше в нея, освен ако не му се случеше да падне грохнал нап-
раво над някоя книга на масата. Но обичаше да се шегува с гостите си, като ги покани в
нея.
– Как ви вървят делата тук… – попита Манол и приседна.
– Добре вървят. Малко прекалявате напоследък, ама сигурно важна работа имате. Тия
неща, дето ви ги давам, не трябва така да се хабят…
– Има бая работа, поп Грую. Война е – разбойниците стават все повече. Едва смог-
ваме. То и не смогваме да ти река. Влачи народът, и кръв много се лее. Моми всеки ден
са обезчестявани. Не можем ги опази. Та затова и ти си го усетил… – отвърна Манол –
Ама ако е много зле работата, и нямаш стока, ще намалим. Ще се оправяме по друг
начин.
– Абе аз стока имам. То не се намират лесно съставките, ама с Мария се оправяме.
Друго ми е приказката – тия неща трябва да се ползват по изключение. Те са силни,
защото турците не ги знаят. И винаги е било така. И срещу гърците, и срещу ромеите, и
срещу арабите, и срещу латините. Срещу всички. Война се води от хората, а тия неща –
тайните, те идват в някакъв момент, само за да наклонят везните. Ако много се ползват,
врагът научава за тях, и започва да се пази…
– Право е това, що думаш… – каза Манол – Право е. През мен обаче врагът нищо не
е научил. Няма ни един да е останал жив, за да разкаже…
– То това добре… – каза попът – Ама не трябва и да разказва. Като много вземат да
изчезват силни аги и паши, хората започват да се чудят. Изчезнал и не го знаят къде е.
И тръгват и приказки и за магии и дяволски дела. Някоя такава приказка и до нас може
да стигне…
– Ще стигне я, ето и при мен започнаха да идват да им бая, и да тълкувам… – каза
Мария – завчера тук турци бяха, чудят се какво е станало с Онан Бей.
– Онан Бей? – попита Манол – Той беше по-далечко.
– Далечко, ама приказката върви. Разправят, че самодиви и змейове са го отвели в
Долната земя… – каза Мария.

224
 – Това вие ли му видяхте сметката? Нещо от моите неща ползвахте ли? – попита по-
път.
– Не сме ние. Не сме ние, и се чудим. И затова на там вървим. Ама ако мълвата е
стигнала до тук, значи голямо нещо е станало. Не сме го усетили това в Задругата…
– Абе голямо нещо, то утихват тия неща. Тръгват слухове и после утихват. Ама да ти
кажа какво се случва като прекалим с нашите с попа отвари – Сълзите, Дъхът или Смеш-
ната билка…
– Прави сте, трябва да внимаваме. Ама тоя път с Онан Бей не сме ние. Всъщност,
чудим се дали не е един човек дето търсим. Ама и това не изглежда като да го повярваш.
Просто той не е толкова силен, че да го направи.
– Нищо де, аз само си приказвам така за всеки случай. Да съм рекъл, не е кат да не
съм рекъл… – каза попът – Сега ако гоните дявола, дето е светил маслото на Онан Бей,
може да ви трябват тия неща. Ползвайте ги…
– Той е един французин. Те обичат да пият вино. Може с това да стане, да не се нала-
гат Сълзите.
– Може да, някой път по-простите неща развързват езика по-лесно… А и като се съ-
буди оня, знае защо ги е наприказвал – заради виното…
Абе то ние напоследък много не можем да ги оставяме живи… – каза Манол. –
Вълчи времена.
– Товарите душите се с повечко грехове… – каза попът и го погледна със строг и дъл-
бокомислен поглед.
– Товарим здраво. И най-твърдият да си, и да знаеш че си прав, как се убиват така
хора, дето са в безпомощно състояние…
– Няма да омекваш! – скара му се попът – Няма да омекваш! За душите – това е моята
работа. Ще се изповядвате, и ще ви опрощаваме. Вие служите на България…
– И аз това викам на другите, ама поп Грую, не е човешко така да се колим и избиваме.
Не е човешко да се убива себеподобният…
Свещеникът се изправи и в очите му присвяткаха искри:
– Да не съм чул повече това! Ще колите и пукате, и няма да мислите за грях. Вие сте
затова на тоя грешен свят – за да убивате демоните, пратени от Дявола да тормозят на-
рода! Да не съм чул някой да се чуди и разкайва…
Тия думи малко не бяха като за Божи служител, дето трябваше да прави людете да са
смирени и да се уповават на Всевишния. Но това бяха поповете на Задругата – предани
повече на народа, отколкото на Иисуса Христа.
Опрощаваха всеки грях, що е бил за доброто на народа, ако и някои църковни учени
хора – основно гърци, да бяха готови да оспорят подобна мисъл. Но това не разколеба-
ваше тия като поп Грую. Те прилагаха едно разбиране на Православието, че не е нужно
да изкажеш целия си грях пред свещеника, както бе при папските попове. Наместо това
стига да кажеш само коя Божия заповед си нарушил. Например да речеш – „Съгреших
по третата воля Господна... „
И нищо друго. И после идваше – „Опрощават ти се греховете“. Поповете на Задругата
съзнаваха, че Свободата няма да дойде с молитва, а ще дойде на раменете на хиляди
грешници, които да свършат тъмната част от делото, без която нямаше как да се мине.
Дали по този начин греховете биваха вярно опростени, никой не знаеше. Ама то кой ли
знаеше дали дори опрощенията от самия папа бяха истински, след като си си платил за
тях. Важният в тия опрощения бе не Бог. Важният бе човекът, с който споделяш, и той

225
те подкрепя, че си бил прав. А ако и Господ помогне – добре е дошло... Ето това бяха
поповете на Задругата – корави люде, ако трябва – по-жестоки от тия що опрощаваха.
– Няма, поп Грую. Не бой се. Няма да изоставим народа, заради това че се страхуваме.
Тоя грях сме го приели. По-добре един от нас в ада, отколкото една българска мома
обезчестена... – каза Манол.
– А така, това да чувам. А адът, остави на мен. Аз съм те опростил, аз отговарям вече
за твоя грях... – отвърна доволен свещенослужителят.
– Я кажи за Долната земя... – пренасочи разговора Манол.
– Ами аз какво да кажа? Те хората говорят. Като стане нещо, дето не разбират, и се
появяват змейовете и Долната земя ... – рече Мария.
– Вдън земя е изчезнал Онан Бей... – поясни Грую – Всичко липсва. Ни хора, ни коне,
ни пушки останали. И като не сте вие, започвам и аз за змейове да мисля...
– Ама те не са претърсили основно. Малка потеря са пратили. И за кратко. Защо то-
гава отидохме на змейовете? – запита се Манол. – Може костите на шайката да гният
някъде под яркото слънце.
– Може, ама страх е туй. Кой смее да дири убиеца на Онан? И да не е змей, какъв ли
ще е страшен? – каза Грую – И така по-лесно е да е змей, и да се прибереш на сигурно.
– И после от змей, на змей, и вече няма друго, освен змей. И идват и турци, и българи
да им бая, и да и казвам виждам ли беят в Долната земя... – каза Мария.
– И ти виждаш ли го? – попита усмихнато Манол.
– Кой ти го мисли това? Те идват при мен, не заради каквото аз виждам, а заради
каквото те сънуват. И аз съм им само да им прочета глупостта в собствените им глави...
– Баш така си е. Няма змейове вече. – каза поп Грую – И да е имало нявгаш, вече няма.
Инак да са изгонили вече турците.
– Вече змейовете сте ти, и хората като теб, Маноле. Вие трябва да свършите работата
на всичко, в което народът вярва. – изрече мъдро старата.
– И затова сме тръгнали да дирим змея, що уби Онан Бей. Само змей може да пребори
друг змей... – каза замислено боецът.
Подир малко на вратата се потропа. Един млад послушник дойде да каже че чорбата
е готова и монасите искат да споделят с тях масата си...

19. Щедростта на Исмаил Бей

Всъщност отиде през нощта. Надяваше се да намери нещо, когато там нямаше никой.
Съзнаваше, че с това си лице, което от време на време прикриваше, се набива на очи.
До ден – най-много – два щяха да тръгнат приказки за него. А тръгнеше ли приказката,
така както вървеше – от един на трима, от тях на деветима, можеше да стигне до Стам-
бул, преди те да се върнат в Рила. А някъде наоколо със сигурност имаше шпиони на
„ония“. Не ги бе забравил, имаше ги навсякъде. Нямаше много време, а напредъкът бе
никакъв.
Този път нямаше късмет – нито луна, нито ясно небе. Едни тъмни дебели облаци, а
към полунощ – дори заваля. Това бе добре – намаляваше риска някой да излезе и да го
види. Но и правеше съвсем невъзможно търсенето. Нищо не се виждаше, а не можеше
да обходи цялата джамия с опипване. Загуби няколко часа, изтощи се, но получи един-
ствено разочарование. Разочарование, което трябваше да отнесе на Роксана.
Неизбежно бе. Трябваше да мине и през деня. На място с много хора, та и да разпитва.

226
 – Тая колона тук малко слаба ми се види… – каза той на един турчин, който явно
ръководеше строежа. Стоеше с едни чертежи и току даваше заповеди наляво-надясно.
– Ти кой си бе, защо да е слаба? – попита онзи.
– Казвам се Рене. Строя черкви, джамии, мостове – всичко дето плащат за него… От
Франция съм…
– Плащат? – сопна се онзи – Никой не те е канил тук. Нямаме пари за французи…
– Аз не искам пари. Само минавах. Отивам да строя мост над Янтра. А като стане
готов, ще ме въведат право при Падишаха да ми се отблагодари. Така ми е обещано…
– Падишахът? Строй по-бързо, че на султаните все по-често им теглят ножа вече… –
каза турчинът.
Това бе обективен факт, но след като и поданиците на султана си позволяваха така да
говорят публично, значи наистина малко му оставаше на Падишаха.
– Ей, вярно… – направи се на изненадан Гюнтер и се плесна по челото – Вярно ако
бутнат Падишаха, уговорката ще падне. То може и да не ми платят…
Подобна демонстрирана наивност имаше идеята да внуши на събеседника, че човекът
е по-глупав от него и да предизвика презрение. При повечето хора се получаваше.
Вярно я. Не си опекъл неговата работа, моята колона гледа… – ухили се турчинът.
– Абе то султанът може и да падне, ама и тая колона може да падне. Тук земята се
тресе. Трябва по-здраво да се строи.
Това също бе вярно твърдение. Джамиите на турците повечето бяха доста неправилно
построени и при нередките трусове на Балканите, доста падаха. Особено минаретата.
– Ако Аллах е рекъл, джамията ще падне, дори ако всичкия камък на Земята и сло-
жиш. Аллах решава къде да има трус и какво да падне… – каза турчинът, демонстри-
райки невежеството на част от масите на ниско ниво в империята.
– Все пак, ние сме оръдия на Аллах. Чрез нас той може да направи джамията по-
здрава… – каза Гюнтер, пристъпи навътре и добави – Ела да ти покажа нещо.
И докато навлизаше, гледаше внимателно – за камък, надпис, особено из очевидния
камънак от крепостта.
– Гледай сега – като разклати земята, може да пресече всички колони. Всички заедно.
И ще падне джамията. Затова трябва да ги наредиш така, че ударът да не е едновременен
върху всички. Така някоя може да оцелее. Ето тук, тук, и ей там… – каза той и се пре-
мести на няколко крачки към другата стена. И във всеки един миг, погледът му бе със-
редоточен. Но… нищо.
– Знам ги тия работи, не съм построил една джамия… – сопна се турчинът.
Добре е и минарето да е малко по-ниско и по-широко… – каза Гюнтер.
– Ти луд ли си бе? Как минарето ще е ниско. Трябва да го виждат всички – и право-
верни, и гяури. И като се качи мюизинът, да се чува в целия град.
– То ще се чува и ако е ниско. Но няма да падне при трус… – каза французинът и успя
да пообиколи още малко.
– Ако ядосаме Аллах с малко минаре, той такъв трус ще ни прати, че целият град ще
срине. Не само джамията… – каза турчинът и въпросът явно бе решен.
След което той е заяде, за да му го върне:
– Теб като те гледам какъв си хубав, сигурно Аллах не те обича. Не ще да е от строи-
телство на мостове това…
– А, лицето ми. Не е от мостове. Това е от една църква вдигахме в Африка.
Добре платиха, ама накрая изгоря… – Изгоря?

227
 – Да, грамадна църква, ама я направихме от дърво. Така го бяха измислили. Там нямат
много камък като тук. И като пламна на жегата – та ето ме – хубав като бабата на сул-
тана…
– Тя бабата на султана отдавна е при Аллах…
– Да, а лицето и в земята сигурно е похубаво от моето… – отвърна Гюнтер и се са-
моосмя, за да не предизвиква подозрение.
– Сигурно е по-хубаво, да. Ама не ща да я гледам и нея… – каза турчинът.
А моментът бе добър, за да се подхване нещо важно:
Тук камък колкото щеш. И християните са строили, и преди тях – римляните, а по-
преди – гърците…
– Не е като да няма. Аллах ни е дал тия земи богати, защото му служим вярно. Всички
камъни на християните са сега наши. И има още много. За още десет джамии има.
– Ако направите десет джамии, тук никога няма да има трус… Ще стане Битоля свято
място като Мека…
– Ще стане, ама няма злато за тия десет джамии. Добре, че Исмаил Бей е дал за тая,
та я правим.
Това твърдение успя напълно да изненада Гюнтер, защото не помнеше изобщо дори
да е планирал да строи джамия в Битоля.
Исмаил Бей? Тоя от Рила? – попита той.
– Да, той е дал златото. Мустафа Ага му е приятел и той движи работите тук…
Никакъв „Мустафа Ага“ не познаваше Гюнтер, но бързо съобрази какво се бе случило.
Най-вероятно ставаше дума за честен турчин, който искаше да вдигне джамия, но без
дори да се разбере, че той е дал парите. Не искаше слава и почести. И бе измислил, че
Исмаил Бей му ги е дал. А беят бе далеч, едва ли някога щеше да чуе. Пък и той бе
станал легенда – почти равна по величие на самия султан. Такова дарение изглеждаше
като идващо от самия Аллах. Така и джамията щеше да изглежда по-важна.
Е, Аллах дълъг живот да дава – и на Исмаил Бей, и на Мустафа Ага… – пожела сам
на себе си добро Гюнтер.
– Аллах дълъг живот да им дава… – повтори турчинът.
Но колкото и да вървеше приказката, та и накрая да получи мюсюлманска благосло-
вия, важната работа на немеца не вървеше. С разговор и спорове успяха няколко пъти
да обиколят джамията, и абсолютно никъде не видя нищо важно. Разходиха се дори
между купчините камъни, довлечени от работещите. Нищо. Разбира се, можеше да има
нещо по-отдолу в някоя купчина, но там нямаше как да провери. И още нещо го заболя –
камъните бяха много начукани и разбити. Правеха ги на по-малки парчета. И да бе
имало надпис, той бе разхвърлян сигурно из няколко къса. Едно – не би могъл да ги
намери. Второ – къде ти ще ги намества тук, ще се издаде напълно.
Изглежда бе време да се прибере с лошата вест при Роксана. Но не искаше никак да
го прави. Не искаше да убие сърцето и, което тъкмо бе спасил.

20. Докосване
Три дни загуби в лутане. По-точно – в нищо не правене. Просто не можеше да си
тръгне с празни ръце. Не можеше да приеме работата им за провалена. А заради тази
работа, за малко и не ги убиха. Не искаше да се върне с празни ръце. Макар здравият
разум да казваше, че всичко е свършило.

228
 Изначално, Битоля бе една илюзия. Думите на някакъв побъркал се младеж. Никъде
нищо не пишеше за нея. Охрид бе древна столица. Да тръгнеш да търсиш в Битоля, бе
все едно да търсиш във всяко друго село в околността. А легенди и митове не липсваха.
Сигурно на всеки мегдан можеше да се появи някой, който се мисли за болярска кръв.
Знаеше, че бяха тръгнали на лудо. И тя го знаеше. Но не искаше да го приеме. А приб-
лижаването на смъртта буквално на един миг от Роксана, бе направило залога още по-
голям. Не можеше всичко да е за нищо. Така загуби три дни да се чуди.
Разхожда се напред назад, понякога дори се катери на дърветата. Друг път пък ще
яхне коня в галоп и ще се опитва да се убие, докато усмири душата си. И нищо. Нищо.
Трябваше просто да се върне, да я прегърне, и заедно – към Рила. Тайната на кръста ще
си остане тайна. Може би пък да не му бе дошло времето.
Накрая реши – ще направи последно връщане в града. Ще обиколи улиците, ще под-
слушва по мегдани и ханове, за последно ще обходи. Ако Господ иска да помогне тогава
ще го направи. И се връща. Край на всичко. Ще може да каже пред любимата си всичко,
що е направил, всички усилия, които е положил, тя ще разбере.
Трима конници се появиха в далечината на пътя към Битоля. Бяха далеч зад него,
можеше да избърза и да влезе в града, преди да го стигнат. Но не искаше да рискува,
нито да мори коня излишно. Винаги трябваше да имаш кон, готов за галоп. Затова се
отби от пътя, скри се, и ги изчака.
Като наближиха ги различи – турци бяха. И то не изглеждаха обикновени. Конете им
бяха яки здрави, изглеждаха от хубава порода. И не бяха лошо облечени. Но най-важ-
ното – начинът им на яздене бе много майсторски. Това бяха опитни ездачи. Не можеше
да им види оръжието, за да е сигурен, но по това, което видя, му се сториха еничари.
Какво ще дирят еничари тук? Или може би държавата съвсем се разпадаше, и поредни
групи изпаднали войници идваха, за да станат разбойници. Или пък… Не бе невъз-
можно…
Добре, че се скри. Сега той ще следи тях, а не те него.
Тримата не го забелязаха и отминаха. Като се отдалечиха достатъчно напред, той из-
лезе и тръгна ту пешком, ту на кон. Първом вземе малко на коня, после слиза, те се
скрият в далечината, той пак на коня. И така – до Битоля.
Всъщност, той какво имаше да ги следи? Само трудности можеха да му донесат. Ня-
маше що да дири от тях. Но ако бяха те, можеше поне да ги наблюдава малко.
В града се изгубиха, но те хановете бяха всичко пет, та не беше трудно да ги намери.
Такива коне нямаше как да се скрият. Обходи местата за отсядане, и ги намери в третото,
през което мина. Два от конете бяха там. Остави своя при тях.
Неговото добиче също бе скъпо и хубаво, но не и на вид. Бе го направил да не изглежда
каквото бе. Криеше се от какво ли не.
Познаваше идеално всички ханове. Бе влизал по няколко пъти в тях да слухти. То и
нямаше какво много да се познава – прости бедни постройки, отдолу за ядене, отгоре за
спане. Някои дори имаха само едно общо помещение за самото спане. А повечето места
за сядане бяха от дъски, заковани в стените. Които пък бяха дървени и имаха доста от-
вори – особено в топлото време.
Не влезе в хана. Наместо това мина отзад и се скри. Тъмното скоро дойде и тогава
започна да обикаля от вън и да слухти. Намери ги бързо. Двамата. Къде ли беше третият?
Трябваше много да внимава за него. Провери четирите си пищова, пушката, сабята, ка-
мите.

229
 После се долепи отвън до стената. Заслуша се. Не се чуваше всичко, но горе-долу се
разбираше какво говорят. Мъжки приказки, глупости, всякакви слухове и измислици.
Разбира се – Онан Бей, кърджалиите, султанът, та дори – Исмаил Бей. Усмихна се като
се чу.
Уважаваха го хората.
Но най-важното бе онова, което не чу…
Двамата почти не говореха. Тук там да се обадят и оставят другите да говорят. Това
бяха умни хора. Сигурно – съгледвачи. Събираха сведения, не даваха те сведения.
Обаждаха се само като затихнеше разговорът, за да развържат езиците на останалите.
Ако се съдеше по посоката на приказката, те май и не пиеха. Или носеха много. Лека
полека гласовете на другите взеха да стават пиянски, а техните – не.
Сигурно бяха „ония“. Но що диреха тук? Скоро разбра…
– …Дойде един французин тука, да ви кажа. Много ядоса агата, дето държи стро-
ежа… – чу се някакъв глас.
Мигом дойде и редкият изобщо да се чуе глас на един от двамата:
– Какъв французин? – попита той.
– Един такъв – много грозен – може и да не е французин де. Той всеки се изкарва
какъвто си иска… – И какво той?
– Ами ядоса агата. Изкарал го, че не разбира от строежи. А той – в Стамбул бил
учил…
– И агата какво? – попита гласът.
– Ами какво – разприказваха се, накрая оня си тръгна… – пиянският глас ставаше все
по-пиянски.
– Къде това стана? – попита трезвеният глас.
– Е нали ти викам – на едната джамия. Дето я оправяме сега… – каза онзи.
В този миг нещо просветна на Гюнтер. Нещо много по-важно от „ония“ и от това, че
разговорът бе завил към него. „Едната“ джамия. Значи в града имаше и втора. Как я е
пропуснал? Но той и не бе питал. А всеки, що питаше, разбира се, ще му каже за тая
новата – дето я строят. Дето я строи той – Исмаил Бей.
Сигурно старата бе по-малка, може да бе без минаре или да бе паднало. Но в града
имаше втора джамия. Би ли било възможно и в нея да бе ползван камък от крепостта?
– Що ще дири тоя французин при джамията? – попита сериозният глас.
– Ами минавал от там, щял да строи мост над Янтра. И после – някакъв везир му уре-
дил и Падишахът да го почете.
– Падишахът? – изненада се онзи – За един мост.
– Ами така рече…
– Тоя не е франсе, бе глупаци. Вързал ви е нещо. Вие проверихте ли си джобовете и
каруците после. Да не е бил крадец…
– От тия нашите джобове няма какво да открадне. А агата не се е оплакал… – Сигурно
ви е оглеждал тоя. Може да се върне. Внимавайте си – за злато, стока, камък… – каза
гласът на един от двамата турци. Очевидно му постави капан. Вече трудно щеше да се
доближи до джамията. Всички за него щяха да гледат. Без да плаща нищо, турчинът бе
превърнал работниците в свои съюзници. Ловка маневра. Не беше случаен този, знаеше
какво прави.
– Ще минем утре покрай тая джамия и ние да огледаме – да видим какво е търсил –
каза другият турчин.

230
 После разговорът продължи в няколко безсмислени посоки, в които отиваше всеки
един разговор на повечко вино.
Втората джамия. Това бе последният знак от Бог. Добре че остана, добре че се появиха
тези, добре че стана този разговор. Как я бе пропуснал. Това сведение дойде с още един
огромен риск – тези хора, очевидно се интересуваха от французин с грозно лице. От
него. Господ поставяше и цена на това, що даваше. И тази цена щеше да расте от ден на
ден. Всъщност – от миг на миг. Нямаше никакво време.
Тихомълком се изниза, взе си коня и отпраши към пазара. Там някога оставаха хора
до по-късно. От тях разбра къде е джамията, за да не я търси. След още малко бе при
нея.
Доста стара бе. Всъщност – изоставена. Тук не ще да бе стъпвал някой от поне година.
Добра вест. Лошата бе, че твърде близо до нея имаше къщи. Нямаше как да запали
факли. А в тази тъмнина как да търси?
Факли имаше. Носеше си три-четири на седлото на коня. Но какво да ги прави? А и
хората още не спяха. А да чака до утре – изключено.
Сети се.
Свали дрехите си, свали тюрбана, свали наметалото от коня. И закри всички прозорци
и врати отвън. Ако някой дойдеше, щеше да се чуди какви са тия дрехи и да се сети. Но
се надяваше никой да не дойде, а от далеч в нощта да не се вижда.
След това отиде, и доста лесно разби катинара. Беше ръждясал целия. Но разбит, бе
признание, което още утре някой щеше да види.
След това стори един огромен грях – вкара коня си в джамията. За такова нещо мо-
жеха да го обесят на най-близкото дърво. Но рискът някой да види добичето отвън бе
твърде голям. Хлопна вратата зад себе си и извади първата факла.
Огън вътре, светлина, но без да се вижда от вън. Дано някоя дреха да не се свлечеше.
Защото нищо не би могло да предизвика повече интерес от нещо присвятващо в молит-
вен храм през нощта. Повечето щяха да дойдат с пушки да хванат крадеца. А други –
щяха да помислят, че вътре има ангели или демони.
Джамията бе от по-малките. Цялата бе порутена и в паяжини. Внимаваше много огъ-
нят да не стигне някоя от тях, че можеше да лумне пожар. Още една трудност – светиш
си, но паяците те дебнат да откраднат огъня, да изгорят сами, и да те издадат. Не можеш
да си светиш навсякъде. Нито пък имаш време да почистиш всичко.
Прахът, пепелта и пръстта бяха другата трудност – закриваха всичко на пода. Ако там
имаше нещо трябваше да се чисти.
Започна да обхожда. Стара мазилка, отгоре изрисувана. Лоша вест. Не се виждаха
камъните. Бяха измазани, за да се направят мюсюлманските рисунки. Много лоша вест –
нямаше смисъл да търси, освен ако не искаше да кърти мазилката. Но за това нямаше
време.
В другата джамия поне камънакът бе в суров вид и още нямаше измазване. Тая бе
изоставена, но някога си бе мазана.
Доста бързо я обходи. Където имаше паднала мазилка, гледаше внимателно. Но нищо.
Остана подът. Всичкия боклук, та и няколко греди паднали. Трудна работа. Но бе
последното, което можеше да спаси мечтите на Роксана.
Закрепи факлата неподвижно, набързо скалъпи примитивна метла и започна. Храмът
не бе голям, но бе много мръсен. След малко целият се бе оцапал, дрехите му на нищо
не приличаха. Но продължи. Минута след минута, час след час.

231
 Някъде доста след полунощ – когато бе доста грохнал, а третата факла догаряше, на-
мери нещо. Не бе кой знае какво, но бе най-доброто намирано – голям правоъгълен ка-
мък, положен на пода близо до вратата. На него нищо не пишеше, но личеше, че бе
донесен от другаде. Сигурно от крепостта.
Нищо не пишеше от тази страна. Но бе от крепостта, и имаше и друга страна.
Извади камите и започна да дълбае краищата му. По едно време загаси факлата, и
продължи с опипване. Не бе нужно да хаби светлината си. При други условия, би могъл
да ползва чук или поздрави сечива, но сега трябваше и тишина да пази. А и времето
настъпваше. Да изкопае камъка с кама, преди да развидели, бе трудно. Или времето или
шумът.
Впрегна целите си сили, цялата си енергия, дори цялата си любов към Роксана. Това
бе нейният подарък. Трябваше да се пребори. Трябваше да обърне този камък. Знаеше,
че само го бяха сложили, не го бяха лепили отдолу. Само отстрани. Основата нямаше
нужда да се маже отдолу. Поне в повечето джамии бе така, включително в тези, които
строеше в Рила. Но трябваше да остърже ръбовете.
Израни ръцете си. Щеше да е вече грозен и в ръцете, не само в лицето. Пуснаха дори
кръв. Но продължаваше да рине.
Накрая усети – навсякъде камата опря отдолу в пръст.
Веднага стана, запали факлата и извади сабята. Бе от здрава австрийска стомана. Под-
пъхна под единия край на камъка и повдигна. Не се даде. Напъна пак. Не. Напъна кол-
кото сила има. Или желязото щеше да се счупи, или да повдигне.
Счупи се…
Камъкът. Едно парче отскочи и се изтъркули, вдигайки доста шум. Дано да не бе съ-
будил някого. Отиде и го вдигна.
За малко да загуби съзнание – от умора, и от това, което видя – имаше надпис. Най-
после – някакъв надпис в тези проклети стари столици, които изсмукваха силата му,
животът му и тези на Роксана.
Върна се при основния камък, и вече уверен в победата, го надви.
Факлите осветиха плочата разцепена на две. Почисти я от пръстта.
Надпис. Стар надпис. Ако можеше да натовари всичко и да го отнесе на Роксана…
Конят нямаше да издържи дълго на тази тежест. Но надписът не бе дълъг.
Ще го препише.
Но първом ще проследи указанията и ще препише само важните букви. Ако се по-
лучи каквото трябва, няма да го преписва.
Извади своя лист, и един празен и започна да търси – буква по буква.
Като видиш кръста, брой пет слова и вземи първата буква на петото.
Преброи и намери – „с“.
А от шестото вземи последната.
Намери „а“.
И после предпоследната.
Тя бе „р“.
И после пак погледни в четвъртото слово след кръста, и вземи последната буква.
Погледна, преброи – „ъ“.
И това е първата дума. И после идва втора, що търсиш, дето е четири букви, що се
повтарят две по две. И тогава вземи от същото място на седмото слово втората
буква и от шестото – последната.
Направи го – „б“ и „а“.

232
 И после пак ги повтори. И това е пътят, където искам да те отведа.
Или ти искаш да идеш…“
„баба“…
Събра всичко – „Саръ Баба“. Саръ Баба. Турско име. Известно на почти всички. Саръ
Баба – един от покорителите на Родопа планина. Но какво общо имаше това с писмата?
Той бе отдавна мъртъв.
Гробът. Може би бе гробът. Авторът на тези писма обичаше гробовете. Хубави места
за криене на тайни. Вътре е само един мъртвец, и неговият Всевишен – Бог или Аллах.
Само едно име – нищо повече.
Саръ Баба.
Всички знаеха легендата. Трима турци дошли да покоряват Родопите – Енихан, Саръ
и третия им брат. Насреща им излязъл българинът Момчил войвода с хората си. Енихан
паднал, убит с хитрост в шатрата си. Саръ продължил похода, и загинал в битка с Мом-
чил. Главата му била погребана и това е известният му гроб. Всички турци го знаеха и
почитаха мястото като свято – местността Тюрбето, между Кутела и Кършила. Третият
брат продължил войната, но и той бил съсечен. Битката за Родопа планина продължила
много години, накрая и Момчил загинал.
Това трябва да бе станало, преди цялата България да бъде завладяна. И някой бе скрил
нещо в гроба. Където никой турчин никога не би посмял да погледне. Тайната се пазеше
от самия Аллах.
Подаръкът за Роксана бе намерен.
Имаше още малко време. Преписа набързо целия надпис. Може и да допусна някоя
грешка, но не бе дълъг. Тези надписи бяха величествени и кратки, за да се събират на
ограниченото място на една плоча. Не бе сигурен ще им трябва ли, но го преписа. Рок-
сана щеше да реши какво да го прави:

„…† Въ лѣто 6523 отъ створенїа мира обнови сѧ съ градь зидаемъ и дѣлаемъ Їѡаном
самодрьжъцемъ блъгарьскомь и помощїѫ и молїтвамї прѣс т ҃ ыѧ влад ҃чицѧ нашеѧ Б ҃чѧ
ї въз()стѫпенїе І ҃В ҃ i връховънюю ап л҃ ъсъ же градь дѣлань бысть на ѹбѣжище и на
сп҃сенѥ ї на жизнь бльгаромъ начѧть же бысть градь сь Битола м ц҃ а окто ҃вра въ К ҃.
Конъчѣ же сѧ м ц҃ а ... исходѧща съ самодрьжъць быстъ бльгарїнь родомь ѹнѹкъ Ни-
колы же ї Риѱимиѧ благовѣрьнѹ сынь Арона Самоила же брата сѫща ц р҃ ѣ самод-
рьжавьнаго іаже i разбїсте въ Щїпонѣ грьчьскѫ воїскѫ ц р҃ ѣ Васїлїа кде же взѧто бы
злато ... фоѧ съжев ... ц҃рь разбїенъ бы ц҃рѣмь Васїлїемь 6522 г. лтѣ оть створенїѧ мира
... їѹ съп() лѣтѹ семѹ и сходѧщѹ…“27

27
Битолски надпис на цар Иван Владислав, открит през 1956 г. при разрушаването на Чауш джамия
в града. В превод на съвременен български език, звучи така: “През 6523 [1015] година от сътворени-
ето на света обнови се тая крепост, зидана и правена от Йоан самодържец български и с помощта
и молитвите на пресветата владичица наша Богородица чрез застъпничеството на дванайсетте и
двамата върховни апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и спасение на живота на бълга-
рите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври в 20 ден, а се завърши… в края. Тоя цар
самодържец беше българин по род, внук на Никола и Рипсимия благоверните, син на Арон, който е
брат на Самуил царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Ва-
силий, където бе взето златото… а този в… цар разбит биде от цар Василий в 6522 [1014] година
от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото“ – източник Znam.bg
233
 Още бе тъмно. Угаси факлите. Събра дрехите, и въпреки че едва се държеше на кра-
ката си, се качи на коня и колкото бе възможно по-бързо, тръгна към извън града. Добре,
че добичето поне бе отпочинало.
Остави след себе си пълна бъркотия, и огромно количество следи. Но времето не му
оставяше друг избор. „Ония“ – които и да бяха те, бяха само на една крачка зад него.
Бяха се докоснали, и усещаше, че следващия път няма да му се размине да се измъкне.
Доближаваха го все повече. А дори не знаеше какво търсеха…

21. Следите
Първите, които намериха оставената в джамията бъркотия, бяха онези, които Гюнтер
най-малко би желал. След като научиха, че някой се е интересувал от едната джамия, бе
логично веднага да огледат всички джамии, а също и други места с религиозно предназ-
начение, та дори и местните турски гробища.
Само няколко часа разделиха заминаването му с идването им. Още в ранни зори –
скоро след като слънцето бе изгряло, и дори преди в околните къщи някой да се бе съ-
будил, хората на Задругата бяха пред втората джамия. Първом един от тях дойде просто
да огледа, и бяха решили поне по един два пъти на ден да наминават към нея да я следят.
А друг отиде при новостроящата се.
Но веднага след като видя счупения катинар и надникна през изоставената леко отво-
рена врата, брат Петър скочи на коня си, и обратно – при останалите. Скоро и тримата
бяха на мястото.
– Тук здраво се е работило тази нощ… – каза Манол – Но хаотично – не е имало време
и е бързал. Оставил е пълен безпорядък.

234
 – Това е добре… – отвърна Петър.
И наистина бе така. Французинът бе имал време единствено да търси нещо, но не и
да почиства после, и да заличи следите. А следите бяха много важни.
По захвълените факли установиха, че е ставало дума именно за предната нощ. Те още
миришеха леко – като наскоро горени. Значи го бяха изпуснали съвсем за малко.
– Ползвал е факли, но тук наблизо има къщи. Значи е закрил с нещо прозорците… –
каза Манол и добави – Провери.
Третият брат, на име Марко, веднага с това се захвана. Разгледа всичко отвътре и
установи, че прахта и паяжините отвътре са непокътнати. Следователно закриването бе
отвън. Излезе и намери потвърждение – там имаше следи от нещо да е позабързало леко
мръсотията, а на един от прозорците имаше остатък и от влакно.
Бе се закачило за остра част от рамката и бе останало там.
– От вън ги е закрил… – каза Марко като се върна.
– Значи не се е готвил дълго. Стоял е отвън и се е чудил какво да прави, не е имал
време. Не е знаел и какво е вътре. И му е хрумнало да закрие отвън… – каза Манол. –
Така като е влязъл, е можел веднага да запали факлите.
– Бързал е? – предположи Марко.
– Най-вероятно – да. – каза Манол – И е бил прав – ето ни нас днес тук…
– Но той може ли да знае за нас? – попита Петър.
– Няма как да знаем със сигурност. Но щом е бързал, и щом е оставил тази бъркотия,
значи е искал да изчезне по-скоро. Бягал е – от нас, или от някой друг. – каза Манол.
– Едва ли е стигнал далеч… – каза Петър.
– Не повече от няколко часа преднина има. Но преди да тръгнем, трябва да научим
всичко, което е възможно, от тази джамия. – каза Манол.
– Съгласен съм. Турците открият ли я, може да разместят всичко, да почистят, дори
да я поправят. Ще заличат следите… – каза Петър.
А изучаването на следи бе едно от най-дълбоките изкуства, на които обучаваше Зад-
ругата. Изградена върху тайни, тя умееше да разгадава тайни, и да търси всяко въз-
можно сведение на всяко възможно място. Може да се каже, че в разгадаването на врага
като минеш и огледаш някъде, където бе бил, Задругата бе сред най-умелите в света.
– Човекът очевидно е много добре организиран. Решил е цял куп проблеми за кратко
време – огледал е стените, доказателство за което за обгорените паяжини навсякъде. Но
е успял и да не предизвика пожар чрез самите паяжини. След това е събрал доста едра
метла и е почистил целия под… – каза Манол, и продължи с размислите – Сигурно е
имал не повече от четири-пет факли, защото щом е бързал, е дошъл не напълно подгот-
вен. Резервни на кон повече факли не се носят. Но те не стигат за цялата нощ, значи
известно време е работил на тъмно…
– Без Луна, дори със затъмнени прозорци – на абсолютна тъмнина – съгласи се Петър.
– И по-зле – каза Манол. Било е ту с факли, ту без факли. Очите не са можели за пос-
тоянно да се приспособят. Трудно е било.
– Доста упорит човек, и добре подреден… – каза Манол – Не е харектерно за францу-
зин.
– Да, нелогично изглежда това. Но може да не е французин, а само да е излъгал тур-
чина при другата джамия. Но пък може и да е един от малкото подредени французи.
Има и такива… – каза Манол.
Разбира се, бяха забелязали плочата.

235
Още в началото. Бяха силно развълнувани, и от погледите им все там бяха. Но правил-
ното изучаване на врага изискваше воля, и всяко нещо да го провериш по реда му. Пло-
чата бе последна – очевидно тя бе целта на французина. Но преди нея имаше други
стъпки, които трябваше да се минат. Защото целта бе не самите те да препишат плочата,
което неизбежно щеше да стане. Целта бе да препишат всички следи, водещи ги към
врага.
– Вкарал е и коня вътре… – каза Петър, застанал до няколко фъшкии. А наоколо из
прахта и боклука имаше доста следи.
– Подкован е. Марко, вземи прерисувай подковите. Може да намерим при кой ковач
е било и да се натъкнем и на коня по-натам.
Това бе доста важно сведение. Всеки ковач оставяше свои следи по подковите. Свик-
ваше как му е най-удобно да работи, и правеше дупките за пироните все на определени
места. Имаше разлика и в размерите на самите пирони, та дори в главичките им накрая.
По отпечатъка от подкова можеше да се намери ковача, ако разбира се – знаеше се от
кой град е, където имаше четири или пет ковачи. Те не знаеха от къде бе дошъл фран-
цузинът, но щяха да запазят тези сведения, за в случай, че после научат. А и със сигур-
ност – ако тръгнеха да го преследват, щяха да могат по пътищата да различават неговите
следи.
Марко се захвана с прерисуването.
– Конят в джамията е умно, ама ако го хванат турците, няма да има нужда да го съдят
дори… – каза Петър.
– Да, умно е, с идеята да не те хванат, но рискът от жестоко наказание иначе, е огро-
мен. Няма да те обесят, че си влязъл в стара джамия, та дори в нова, и дори да те хванат
да крадеш. Но с този кон вътре – та и ръсещ фъшкии, направо увисваш на дървото… –
каза Манол.
– Това е още едно доказателство, че е бързал. Можел е да отведе коня настрани, да го
върже някъде, и да се върне. Така нямаше да стои през джамията и да привлича внима-
ние. Но наместо това го е вкарал вътре. – каза Петър.
– Конят е бил важен и ако му се наложи да бяга бързо. Трябвало е да му е под ръка.
Значи или отвън, или вътре. Не може някъде по-далеч… – каза Манол.
– Остава вътре. Залагаш бесилото за един кон… – усмихна се Петър.
– Освен ако без кон, си пак за бесило… – каза Манол – Или ако търсиш нещо, дето
да струва повече от живота ти.
– Наемници и разбойници търсят единствено злато… – каза Марко, съсредоточен
върху рисунката.
Внимаваше да стане добра.
– Малко ме съмнява този да търси злато. – каза Манол – Странно е, но май не търси
това. На Балканите злато не се крие като на запад, и не се правят такива дълги тайнст-
вени пътеки до него. Може да търси и друго.
– То и злато да е, за айдуците то е поценно от живота им… – припомни Петър.
– Има го и това… – съгласи се Манол.
– Но какво друго да търси? От нищо друго не може да спечели… – каза Петър.
Не мога и да предполагам… – каза Манол. А сетне добави – Но явно и ние търсим
същото като него…
– Търсим го, без да знаем какво е? – каза Минчо леко шегувайки се.
– Възможно е и той да не знае какво е… – рече Манол.

236
 Когато огледаха и описаха абсолютно всичко друго, което забелязаха, а то не бе
малко, стигнаха и до плочата. Най-сетне.
– Изровил я е като е издълбал по ръбовете и с кама… – каза Манол.
– Пазил е тихо, загубил е часове… – добави Петър. И той и Марко – всички вече бяха
пред най-важния обект – вероятната причина за появата на французина тук.
Заради къщите. – каза Манол – Те са ни спечелили време, което той е загубил. Тряб-
вало е да пази тихо.
– Изровил я е, после я е повдигнал – сигурно със сабя или с нещо друго е подпрял… –
каза Петър – Обаче нещо е била залепнала за земята и е било трудно. Отчупил е парче.
– Точно така… – съгласи се Манол и вече оглеждаше каменния къс. – По това парче
има букви. Видял ги е, и после е обърнал другото.
– Значи точно букви е търсил? Надпис… – каза Марко.
– Надпис… – потвърди Манол – И го е намерил.
– И ние ще имаме същия надпис.
Ставаме наравно с него. С няколко часа разлика… – каза Марко доволен – Но зад нас е
Задругата, а той е сам. На наша земя сме. Може да се каже, че дори имаме предимство
вече.
– Така изглежда, но не съм съвсем сигурен… – каза Манол, постави парчето до дру-
гото и се замисли. Гледа го много внимателно, доближи очи досами него – до там, до
границата на замъгляването. Той бе най-добрият от тримата и като следотърсач, и из-
дирващ сведения. Гледаше много внимателно и търсеше онези малки и незабележимо
остатъци от човешката намеса, които да донесат ценното знание.
– Началото на надписа е по-добре почистено. Останалото е набързо забърсано, но на-
чалото е добре почистено. Първите двайсетина букви… – каза Манол.
– Значи има някаква тайна в тях… – каза Петър.
– Ние и без това ще препишем всичко… – добави Марко.
Но Манол не му обърна внимание, а гледаше. След малко добави:
– Изранил е ръцете си, докато е ровил с камата. И после с пръсти е пипал точно тук –
в началото. До някои букви има следи от кръв.
– Интересували са го само някои букви? – попита Петър. Той самият считаше, че чуж-
денецът е търсил целия надпис, или някакъв друг надпис – не бе ясно бе ли намерил
онзи, който му трябваше. За какво му бе част от надпис?
– И не е само кръвта – до някои букви има и леки следи от допир на кама – сочил ги
е. Първом с пръсти, след това с кама.
Манол действително бе видял съвсем леки резки като от острие, оставено по не на-
пълно почистената прах и мръсотия. Едни дребни следи, които биха били унищожени
още при първото местене на плочата. Точно затова бе важно, че се бяха появили първи,
и можеха да проведат проучването на най-чиста и недокосвана почва.
– Този надпис няма да ни заведе никъде… – каза Манол – Това е само основа на тайно
писмо. Ключът към съобщение.
Този извод не бе много приятен, и малко назад връщаше оптимизма, че единственото
предимство на чужденеца са няколко часа на кон. И двамата други разбраха веднага.
Текстът на плочата – някога си, бе бил общо достъпен. Той не можеше да съдържа осо-
бена тайна. Но буквите бяха вечни. Съответно – ако имаш указание кои букви да извле-
чеш, ето това бе посланието. Но те нямаха такова указание. Вероятно бе в писмото, ви-
дяно от убития поп Минчо, или пък в следващото – изровено в Търново.

237
 – Важни са му били някои букви от надписа, и те са били в началото. – каза Манол –
Броил ги е внимателно с пръст, и е оставил леки кървави следи. После е повторил и с
камата – и пак ги е сочил.
– Броил е няколко пъти. Трябвало е да бъде сигурен… – каза Петър.
– Именно. – каза Манол. – Но драскотините и кръвта може да са и по съседни букви.
Не можем да кажем сигурно точно кои са били буквите. Само приблизително.
– Това прави отгатването по-трудно… – констатира Минчо.
– Няма да е лесно. Всяка излишна буква увеличава с много пъти възможните думи… –
каза Манол и лично се зае да препише първите двайсетина от буквите. Минчо и Петър
се захванаха да пренесат целия надпис на хартия, за да иде в архивите на Задругата. Още
един изчезнал в миналото български паметник бе открит. Хиляди имаше такива – погу-
бени, заровени, изгорени. Паметници за славното минало на този народ, който бе прис-
пан, за да оцелее, но в чиито гърди туптеше храбро и мъдро сърце. Сърце, което очак-
ваше своя миг, за да се изправи в решителната битка, която щеше да определи кой ще е
окончателният победител. Поробителят бе спечелил за векове, но не бе спечелил за веч-
ността. Народ с такова славно минало, трябва да имаше и славно бъдеще. След като го
имаше народът. Паметта бе онова, което щеше да свърже миналото и бъдещето един
ден. Памет, надеждно съхранявана от тайното братство, призвано да бди над българите
в най-тъмните им времена.
– Доста ще има да си играем с тези букви, докато намерим смислен текст… – каза
Манол, и прибра листа. – Сега трябва да опитаме да съкратим няколко от часовете пред-
нина на беглеца.
Обърнаха плочата обратно, наместиха я където бе била и се надяваха турците да не
ровят много. Засипаха я отново с прах и боклук. Изнесоха и фъшкиите от коня на фран-
цузина, за да не предизвикват гняв у влезлите след тях. Да помислят, че някой е търсил
просто ценности и затова е ровил из джамията. Задругата щеше да реши какво да се
прави със самия камък, и дали да се изнесе.
След малко бяха на конете си. И Господ бе с тях – дирята от прерисуваните подкови
ясно посочваше посоката, в която се бе изнесъл французинът.

22. Бягство
Носеше две вести на любимата си. Едната бе, че бе станало невъзможното, и бяха
намерили поредното послание от загадъчния автор на писмата от преди векове. Втората
бе лошата – трябваше да бягат. Да препускат с най-голямата възможна бързина, и дори
тогава не бе сигурно, че ще избягат от съдбата си. А Роксана не бе напълно възстано-
вена. Не бе ясно може ли изобщо да препуска, какво оставаше за най-натоварения вид
езда. Но това бе Бог – с едната ръка дава, с другата – взема, и те подлага на изпитания.
Нямаше дори време за заличава следите си. Трябваше да бърза.
Единствено успя да мине през реката, за да скрие белезите от копитата. Но това пече-
леше съвсем малко време. Стигна до лагера си, дори не събра всичко. Само отвърза ко-
нете, набързо закачи отгоре им по една от овците, дето беше купил, и колкото сили има –
по-натам. Това че двата други коня бяха след неговия донякъде можеше да заличи сле-
дите от първия. Но всеки добър преследвач би следвал нишката от три коня, без да гледа
непременно за подковите на първия.
Няколко часа, може би половин ден, бе всичко което имаше.

238
 Всеки войник предполага най-лошото, и това е единственият път към оцеляването.
Разбира се, можеше все още никой да не е видял, че е влизано в старата джамия. Може
никой да не го търсеше, или още да обикаляха из града. Но заложѝ живота си на това, и
той доста бързо ще иде в техните ръце.
Роксана. Дали щеше да издържи? Дали бяха зарасли напълно вътрешните и рани?
Дали имаше сила? Би се получила неподражаема ирония на съдбата, ако бе преминала
през всичко това, за да я убие накрая бягство с кон.
Но той бе обсебен от тази мисъл. Виждаше я във всичко. Във всеки свой успех виж-
даше просто подготовка за това да го загуби в следващия миг, и да плати най-високата
цена.
Предчувстваше, че Дяволът е някъде наоколо и чака своя миг. Чака момента да се
опита да попречи на Бог.
Непрекъснато се повтаряше.
Посрещна го изключително жизнерадостна и усмихната. Цялата грееше. Животът се
бе върнал в нея. Вече движеше и ръката си, която покрай всичко друго бе успял и нея
успешно да намести, след осакатяването със сабята.
Посрещна го, целуна го и с поглед му посочи менчето, от което идваше приятна ми-
ризма. Бе сготвила. Сякаш бе знаела, че ще се върне…
– Всъщност готвих всеки ден. – каза му тя радостно, отгатнала въпроса му.
А той само каза:
– Нямаме време за нищо, за абсолютно нищо, любима. Не мога дори да ти кажа какво
открих. Взимай дрехите и оръжията, овцата, и веднага на коня?
– Толкова бързо? Поне да похапнеш?
– Нямаме нито миг… – каза той и това бе онази твърдост, с която Исмаил Бей управ-
ляваше планината си, убеждаваше и самата нея, че трябва да е втора в съвместния им
живот, и това бе правилният избор…
Бързо събра всичко. Изсипа менчето и го метна на един от конете. През това време
Гюнтер връзваше третата овца на друг. И добичетата минаваха през изпитание.
– Не съм се качвала на кон, откакто… – каза тя и не довърши. От онзи ужасен миг, в
който падна от коня при нападението на разбойниците. И независимо, че това бе изкусна
хватка, за да ги заблуди, последвалият кошмар се връщаше в съзнанието и. Споменът за
едното идваше заедно със спомена за убийствената болка на счупената ръка, острието
белязало челото и, и желязото проникващо в гърдите и.
– Знам. Ще ти помагам. Но като се качиш, ще трябва и да галопираш… – допълни
трудностите той.
– Галоп? – попита тя.
– Дори тогава може и да не успеем… – каза той…
А тя само тъжно каза:
– Някога галопирах по-бързо от вятъра, никоя жена в Рила не бе по-добра от мен.
Косата ми не можеше да ме настигне…
– Каквото е можено веднъж, може винаги. Моли се само сили да имаш… – каза Гюн-
тер.
В Рила бяха позволени доста немислими неща из империята.
Християните съвсем свободно можеха да яздят, а после това стигна дори до жените.
Никой гяур не трябваше да се кланя на турчин. И турците не бяха недоволни. А сред
ония жени, които се осмелиха да се качат на седлото, Роксана направи състезания, в

239
които лично участваше. Рила планина бе друг свят, там галопът бе напомняне, че чове-
кът се ражда свободен, а после друг човек го прави роб. И така людете сами се отказват
от свободата си, дарена им от Господ. Защото поробителят също не бе свободен. Да
държиш роб значеше ти да си роб на удържането му.
– Първом ще тръгнем към Охрид. Там ще продадем конете и ще купим други. Може
да изгубят следите ни… – каза Гюнтер.
– Явно много са близо… – каза Роксана, и вече се бе качила на седлото. Държеше се
учудващо добре.
Рефлексите и се върнаха. Но въпросът беше дали ще издържи на дългото време езда.
– Докоснах се до тях. Една стена – дървена, ме раздели от най-близкия. Страшни са,
умни са, и само късметът ме спаси… – каза той и също се качи. Потеглиха.
Лагерът остана напълно разхвърлян. Като всичко, през което бе минал Гюнтер в пос-
ледните дни. Минаваше, вземаше нещо и изчезваше. Заедно с безпорядъка оставяше и
много следи. Разбираше го, също както и това, че нямаше никакъв избор. Време или
следи. Времето бе неизбежно.
– Тези хора мен търсят. Не теб. – добави той – Разпитваха много като чуха за грозен
французин.
– Сигурно нещо голяма сметка имаш да плащаш към тях. Те дори не знаят, че си нов
човек.
– Със сигурност съм убил един от техните. За други не знам. Но беше при отбрана.
Той уби двама от нашите.
– Ако е бил много важен поп Минчо, ще те гонят до края на света…
– Само в Рила е сигурно. Дори там не знам… – каза замислено той. Конете вече наби-
раха скорост. Умишлено го правеха постепенно – не заради конете, а заради нея.
Скоро пътят стигаше до най-близкото място до къщата на онзи селянин, от който бе
откраднал овцата.
Единственото забавяне, което щяха да си позволят, бе едно малко отклонение, за да
изплатят стар дълг. Този дълг бе спасил Роксана.
Но нямаше време дори за обяснения.
Двама конници с още няколко коня доближиха оградата на обора.
Селянинът ги чу и излезе да види какво става. Можеше още някой крадец да е дошъл.
Бе взел в ръцете си една огромна брадва.
Чу леко свистене и една кама се заби в едно от дърветата до къщата. На нея имаше
някакъв лист. Конниците отлетяха. Останаха 2 коня. На единия – вързана една овца, на
другия – две.
Не бе ясно можеше ли този човек да чете. Но на листа пишеше: „Благодаря за овцата,
която Господ ми даде в заем, за да спася живот. Връщам ти три, по волята на Гос-
под…“
Двата коня не бяха предвидени като подарък, но нямаше какво да ги правят.
Те не бяха в писмото.
Но и да не можеше да чете, със сигурност селянинът – отруден българин, можеше да
брои. Две овце и два коня паднали от Небето. Сигурно никога нямаше да забрави тази
кражба.
Продължиха олекотени. Опитаха няколко пъти за кратко галоп. Роксана оцеля. Но и
за животните не бе възможно да препускат с най-голяма сила в целия път. Движеха се
колкото бързо бе възможно. Но онези отзад също не би трябвало да могат да препускат
непрекъснато. Освен ако по пътя не сменяха конете, а това бе малко вероятно. Едва ли

240
можеха да организират подкрепа от приятелите си толкова бързо. И те бяха притиснати
от времето.
Тази битка бе битка на време. Който го спечелеше на своя страна, щеше да спечели
всичко.
Минаха няколко пъти през реки. Това винаги даваше предимство на бягащия, защото
раздвояваше възможностите на преследвача на къде да тръгне. Щеше или да губи време,
или всеки път да разделя силите си. Ако бяха трима, то в най-лошия случай, след две
реки, само един преследвач щеше да остане на правилната следа.
Но всичко това бяха малки предимства. Гюнтер знаеше, че онези не бяха просто
трима. Те бяха десетки, стотици, може би хиляди. През всеки град, през който минаваха,
можеха да намерят съюзници и да станат дори повече. Разбира се, не биха могли да
изкарат цяла потеря от двайсет или трийсет души, защото щяха да привлекат внимание.
Но немецът подозираше, че под тяхна власт са поне част от разбойническите чети. Те
щяха да се включат.
Малкото предимство във време бе нищо, сравнено с огромното предимство в жива
сила, коне и злато на „ония“. Ако не успееха да стигнат Рила преди тях, бяха изгубени.
Но всъщност… дори Рила не бе спасение този път.
Когато забавяха ход, успяваше да и разкаже по нещо. Така тя разбра за всичко, що се
бе случило в Битоля, за загубата на надеждата, за отказа му да се върне, за уникалния
късмет именно преследвачите му да го насочат към втората джамия. За изоставеността
и, и за къртовския труд и окървавените ръце…
– Каменен надпис? Точно това очаквахме… – каза Роксана, когато той стигна до
там.
– Надписът е само основа на съобщение. Свързва се с писмото от Търново. И даде
име. Проверих го три пъти. Име е…
– Кое? – попита тя.
– На стар турски завоевател – Саръ Баба. Убит преди четири века в Родопите…
– Имаме само едно име. Този път стъпката е много кратко казана…
– Със Саръ Баба е свързан единствено гробът му. Всички знаят къде е… – каза Гюн-
тер.
– И никой не смее да го докосне. Не само, заради бесилото, което ще отнесе, но и
защото Аллах сам бди над него. Над човека, който е донесъл Родопа планина на право-
верните…
– Той не я е донесъл. Войните са продължили много след него… – каза немецът.
– Турците вярват, че всички паднали са я донесли…
– А вие българите, вярвате, че са ви я откраднали… – усмихнато каза той.
– Не само нея, цялата държава… – поправи го Роксана – Ти до къде стигна с това да
станеш българин?
– Аз, българин? Стига ми че съм женен за българка…
– Не сме женени… – и тя го блъсна с коня си. Все още приемаше твърде сериозно
тези шеги.
– Засега съм Исмаил Бей – по-турчин от турците… – отвърна той.
А тя се върна на завоевателя:
– Трябва да идем до гроба му и да го отворим. Няма да е трудно. Никой не го пази,
всички разчитат на Аллах.
– Изключително мъдро място да скриеш нещо. Може да остане недокоснато и хиляда
години… – каза Гюнтер.

241
 – И ще го докосне с лекота само онзи, който бъде напътен на там…
– Написалият писмото е познавал много добре и турците тогава…
– Написалият писмото е познавал всичко много добре тогава. Да се надяваме скоро
да разберем кой е той… Подир още малко път, дойде трудният въпрос:
– След Охрид, трябва да решим – на сигурно в Рила, или направо към Саръ Баба… –
каза Роксана.
– Ти ще издържиш ли? – попита той – Не съм сигурен, че ще стигнеш дори до Рила.
– Ако трябва ще ме завържеш като овцата за коня, но ще издържа. Нали знаеш, че
моето сърце никога не спира.
Дори пронизано…
Той се усмихна. Вярно си беше.
– Пашата на Родопите ако разбере, че Исмаил Бей е влязъл във владенията му само с
още един човек, ще благославя Аллах до края на дните си. Ще поднесе главата ми на
султана, и ще му дадат и Рила да владее. – каза Гюнтер.
– Не ни обича той. Сигурно завижда… – каза тя.
– Да, Исмаил Бей стана султан, и го обича народът. А той е слуга на султан, и народът
го ненавижда – заедно с господаря му.
– Значи за мен рискът е да спра да дишам поради изтощение. А за теб – влизаш във
владенията на свиреп свой враг.
– Ти какво мислиш? Да почиваме ли в Рила? Или направо при Саръ Баба…
– Аз нямам търпение. Знаеш го. Готова съм и да умра за това…
– Ако се скрием в Рила, може и да не излезем скоро от там. И дълго да не стигнем до
гроба. Но поне ще оцелеем. – А ако идем в Родопите, ще ни гонят твоите призраци, и в
добавка и местният паша… – каза тя.
– Труден избор…
– Имаме няколко дни да решим…
Дори в Охрид не се задържаха дълго. Веднага на пазара, и продадоха конете. Загубиха
пари. Купиха скъпо няколко отлични арабски жребеца. Но като бързаш, и като животът
ти виси на косъм, парите нямат значение. Особено ако си Исмаил Бей.
Още същия ден напуснаха града и поеха по заобиколен път, и отново през няколко
реки, обратно – към Рила или Родопите. Засега и двете бяха в една посока.

23. Подкови
Стигнаха до Охрид привечер. Пазарът още бе отворен, но много от търговците си бяха
тръгнали. Нямаше съмнение, че от тук бе минал французинът. За да заличи следите си.
Кон, влязъл в град, и после излязъл – не можеш му намери дирите.
Но Манол бе предвидил това. Бе допуснал и, че истинската цел на беглеца, всъщност
бегълците, бе някакво място във вътрешността на полуострова. А не в посока Адриа-
тика. Ясно бе, че Охрид е просто за прикритие. Поради тази причина, той раздели гру-
пата си на три и двамата му събратя завардиха най-вероятните два пътя от града в из-
точна посока. Бегълците имаха преднина, но всъщност после щяха да се върнат точно
там, откъдето преследвачите идваха. Значи имаше шанс да ги засекат. Двата пътя бяха,
разбира се, най-малко ползваните и най-неудобните. Където да можеш да бягаш спо-
койно, с по-малък риск да срещнеш някого.

242
 Двама бяха. Оставяха неоспорими следи. Очевидно бяха решили, че времето е най-
важно, следователно знаеха, че са следени. Жертваха всичко друго, дори сведения за
себе си, за да печелят време.
Лагерът им бе почти мигновено изоставен. Ясно личеше, че там бе имало жена.
Имаше остатъци от готвено, известна подреденост. Най-вероятно жената бе ранена. На-
мериха различни компреси и окървавени платове. Това увеличаваше вероятността тези
двамата да се бяха справили с Онан Бей. Сигурно ги бе нападнал, и те го бяха победили.
Но жената бе ранена.
След като не я бе взел със себе си в Битоля, значи бе изтощена. Раната трябва да бе
тежка. Това означаваше, че сега по-трудно ще язди. Можеха да изгубят бързо предни-
ната си. Но въпросът бе къде искаха да отидат. Единственото им истинско спасение бе
извън империята. Но вместо това, те оставаха в нея, и дори щяха да се върнат в дълбо-
чина. Къде биха могли за дълго да се скрият? Многократното обмисляне на този въпрос
не доведе Манол до смислен отговор. Фактически, излизаше, че те рано или късно, щяха
да бъдат хванати. При това – знаеха, че ще се случи.
Извади късмет. Двама-трима търговци на коне бяха останали, макар да се готвеха да
си тръгват. Манол забеляза два доста яки коня – ясно отличими от всички други.
– Хубави коне… – каза той на турчина, който ги притежаваше.
– Добра стока. Продава се. Но няма да е евтино… – отвърна онзи.
– Аз си имам кон – гледай какъв хубав. Не ми трябва друг. Обаче тия са нещо друго.
– И аз не съм виждал такива в околността от години. Днес ги купих от някакви богати
чужденци. Изгодно ми излезе, че бързаха. Ама да не мислиш, че зарад това ще ти отбия
от цената… – Как са им зъбите? – попита Манол.
– Всичко им е наред. Направо днес Аллах ми поднесе подарък…
Манол все пак отиде и разгледа зъбите. За да се подготви за следващото, дето бе по-
важно, и да не предизвика съмнение.
– Здрави са добичетата. – потвърди той. – Може ли да видя подковани ли са…
– Може я… – каза турчинът, усещайки, че още в същия ден може да си избие парите
и да докара солидна печалба.
Манол вдигна крака на коня и разгледа – бързо разбра, че не бе сгрешил. Това бяха
те. Подковите бяха същите.
– Тия не са тукашни подкови… – каза той. Не че бе виждал тукашните, но след като
това бяха конете на Рене и спътницата му, значи не бяха тукашни.
Просто се подготвяше отново за следващия въпрос.
– Да, не са от тук. Ама са хубави подковите. Добре е платил този, грижил се е за до-
бичетата…
– Ти къде подковаваш тук? Че моят нещо малко му е тръгнала на единия крак… –
попита Манол. Всичко бе пределно ясно. Рене бе продал старите коне и бе купил нови
от турчина. Новите бяха с различни подкови. Непроследими. Но не съвсем.
– При бай Петко – най-добрият ковач. Сутринта имах три току що подковани – чисто
нови… – каза той, без да съзнава, потвърждавайки подозренията на Манол.
– Казваш добър е, така ли? Да не ме метне… – продължи да отклонява вниманието
българинът.
– Аз лоша стока не продавам. Няма да ида при ковач, дето ще ме посрами…
– Добре, ще мина и аз да ми оправи коня. А от тия двата – утре ще мисля дали да купя
единия. За през нощта още един кон не ми трябва.
Турчинът се ухили:

243
 – Искаш аз да го храня тая нощ, нали…
– И аз не съм глупав, нали… – отвърна му също ухилено Манол.
Конят му нямаше никакъв проблем с подковите, но щеше да иде при бай Петко. За да
получи мостра от неговите подкови. И после да разчита да намери нещо сходно по пъ-
тищата.
Нямаше как винаги да се крие всичко. В града и на изхода – по натоварените
друмища, трудно се намираше следа. Но после щеше да има части, в които сигурно да
яздят само тия двамата. Там ще ги засекат. Освен ако не сменят отново конете. Но всяка
подобна сделка струваше и пари. С колко ли злато разполагаше французинът?
Все пак и той извади един късмет. Бай Петко бе затворил. Манол щеше да изгуби цяла
нощ да го чака. А би могъл да съкрати част от пътя като язди и по тъмно. Но така или
иначе, разстоянието помежду им се скъсяваше.
Пробуждаха се обаче и някои съмнения. Мотивите на Рене не изглеждаха чисто ал-
чни. Защо водеше жена със себе си? В тази патриархална мюсюлманска империя, това
винаги бе тежест. Значи тази жена бе важна. А една жена никога не е важна като търсиш
злато. За какво ли му трябваше?
Бяха открили и една озадачаваща постъпка. Французинът бе подарил три овце и два
коня на някакъв случаен българин. Когато следите ги отведоха при него, той изскочи с
огромна брадва. Страхуваше се от турци.
Но Манол с благ тон бързо го убеди, че няма заплаха. И го разпита.
Онзи, разбира се, никога нямаше да издаде благодетеля си, особено на хора, които се
представят, че го преследват. Затова Манол каза, че го търси, за да му върне стар дълг –
преди време същият човек му направил подарък, сега той се замогнал и иска да му се
отплати. На което селянинът каза:
– И на мен ми направи подарък. Но дори не го познавам. Не е искал отплата… – Той
така не иска, ама е добро пред Аллах да се отплати човек за добрината. – каза Манол.
– Ако се върне, да му се отплатя? И аз съм добър човек… – рече оня.
– Няма да се върне. Той само минава, раздава и заминава. Аз затова го търся…
– Е, аз няма накъде да тръгна. Тук ми е домът, жената, челядта…
– Значи оставаш с два коня и три овце кяр… – усмихна се Манол.
– Кярът са две овце. Тоя май първом е бил същия, дето ми задигна една овца. После я
върна тройно…
– Ама вие сте говорили… – попита братът от Задругата.
– Не, остави писмо. Странен човек… – каза другият.
– Мога ли да го видя? Да проверя почерка…
– Може… – рече онзи и след малко го донесе.
Манол внимателно го прочете, и мигом запомни всичко. Част от дългото обучение в
Задругата да се запомнят текстове, които можеш да зърнеш само веднъж, и за кратко:
„Благодаря за овцата, която Господ ми даде в заем, за да спася живот. Връщам ти
три, по волята на Господ…“
– Щедър човек. Той е, познавам му буквите… – каза.
– Е, значи скоро ще го намериш, много малко е преди теб. Тръгна към Охрид… – каза
селянинът.
Скоро и тримата преследвачи си тръгнаха.
– Жената е била сериозно ранена. – каза Манол като останаха сами.
– Французинът постъпва много човешки и губи време, за да върне овцата. Та и с кяр.
Значи откраднатата е помогнала в критичен момент. – каза Петър.

244
 – Въпреки това, като времето е най-важното, подобно решение е много странно. Ние
не бихме го направили. Може би бихме се разплатили след време…
– Бил е много наранен сигурно… – каза Марко.
– И аз така мисля. Тази жена е важна за него. Сигурно е била на косъм, и едва я е
измъкнал. Това го е забавило много. И ние сме го настигнали.
Лагерът наистина беше ползван дълго време. Поне няколко недели. – каза Петър.
– А овцата е трябвала, заради млякото… – стигна до логичния извод Манол – А кой
се храни с мляко?
– Някой дето е в несвяст. И за да не умре от глад, го храниш като бебе… – каза Петър.
– Значи Онан Бей е ранил жената, а французинът я е спасил. Едва после е продължил
към Битоля. – каза водачът на групата.
А Марко навърза и други факти:
– Ако това е същата жена, дето са я насилили, а той я е отвел на някъде, сигурно я е
залюбил…
– Да, и обичта и го е променила… – отвърна на шегата Манол – Вече е станал друг
човек. Не е разбойник.
– Сигурното е, че тя го е спасила от съдбата на Хасан Ага. И той го е разбрал… –
продължи Марко.
– И затова да и е благодарен? Не е вероятно. Разбойниците нямат сърце… – каза Ма-
нол.
– Но може зарад това да я е оставил жива. И после да му е завъртяла главата…
– А, виж, това е възможно. Оставиш ли жена около себе си, рано или късно, ще ти
завърти главата… – заключи философски водачът.
– Но това не обяснява защо я мъкне със себе си. Та и в опасности и с риск да я убият
като него.
Това дано го разберем по-скоро защо е… – изрази Манол надеждата да ги хванат
бързо.
А Петър сложи точка:
– Жена, стар надпис, ловкост и разум при бягството. Това е един от най-впечатлява-
щите съперници на Задругата… – каза Петър.
– Ще влезе в записаното… – потвърди Манол.
А малко след това трябваше да се разделят, за да завардят Марко и Петър два от об-
ратните друмища.
Вечерта, докато чакаше да дойде времето да види бай Петко, Манол се срещна с мес-
тните от Задругата, обясни им какво правят и прати съобщения до близки градове. С
всеки следващ ден, хората които търсеха чужденеца и жената с него, щяха да стават
повече. Още на утринта гълъби щяха да полетят, и да изпреварят всеки един беглец, на
където и да бе тръгнал.
Но турчинът от пазара нямаше да направи печалба за сметка на Манол. Щеше да нап-
рави рано или късно обаче, защото конете бяха добри.

24. Римите
Позволяваха си малко повече да почиват. Би следвало в многолюдието на Охрид, и
всевъзможните следи, които излизаха от него, преследвачът да ги бе изпуснал. Но и
после много внимаваха. Избягваха пътищата – където можеше през горите вървяха.
Вече нямаха онези силни коне – тези в лош терен по-лесно се уморяваха. Но напредваха.
245
 – Напредваха, и почиваха – и заради себе си, и заради конета.
Роксана се справяше доста добре. Може би бе минала критичната точка на възстано-
вяването, и можеше да върви само нагоре. Дългата езда и напрежението пречеха, но
можеха ли да сломят това сърце, което издържаше на пронизване с кама…
Кръстът – надраскан. Все така висеше на гърдите и. Понякога го гледаше дълго. Той
вече носеше две послания. Едното – на онзи древен българин, който търсеха какво е
искал да им каже с него. А другото – на самия Господ-Бог, който го бе поставил на пътя
на острието, за да спаси живота ѝ.
– Птиците летят по-бързо от всеки кон… – каза Гюнтер, гледайки в небето. Всичко
около тях бе спокойно, денят бе много ведър.
– Ако можехме да летим… – каза мечтателно момичето.
– Тогава и тия, дето ни гонят, щяха да могат да летят… – пресече безмилостно полета
и той – Те не могат, но сигурно вестите им летят до аверите им пред нас… Навсякъде
ще ни очакват.
– Мислиш, че ползват гълъби?
– След като правят всичко друго толкова добре, какво да мисля? Мисля дори, че имат
най-добрите гълъби от всички…
– Значи няма да се набиваме на очи. Както до сега.
– Това става все по-трудно. Не можем чак до Рила да не влезем в нито един град.
– Ще влизаме по тъмно… – каза Роксана. – И тогава ще ни видят. Тези хора имат
очи навсякъде…
Той бе доста умислен и мрачно настроен. Но тя се усмихна:
– Аз имам вяра, че ще успеем. Няма да ни настигнат. Ще им избягаме. Има сили над
всички сили в този свят, и те ми подсказват, че ще успеем…
– Още не си посветена за вещица. Като гледам, няма и да се посветиш…
– Да, твърде истински живот живея – ходя по гори, раждам и гледам деца, търся
древни тайни. Нямам време да се скрия в някоя колиба, и да търся само доброто и злото
в душите на хората…
– Като не си вещица, как ти говорят тия сили?
– Те си знаят как. Вярвай ми, ще стигнем…
Стигнаха.
Горна Джумая 28.
Твърде голямо селище, за да бъдат спокойни. Разбира се, никоя тайна организация не
можеше да има хора във всяко село. Но в по-големите, и в градовете – никоя уважаваща
себе си организация, не можеше да остане без тях.
И не знаеха от кого да се пазят. Можеше да се предполага да бягат от поповете. Но
имаше ковачи, търговци, занаятчии, обикновени селяни. От всеки ъгъл те дебнеха очи.
Но Гюнтер имаше някакво усещане, че сред „ония“, няма турци. Ако това бе нещо
тайно, то основният му враг бе султанът, а султанът се крепеше на турците. Трудно бе
да се направи голяма тайна група, с твърде много турци.
Затова така се опитваше да ги избегне – не говореше с българи, а основно с турци.
Рискът бе по-малък. Разбира се, ясно му бе, че можеше да има предрешени шпиони.
Точно както бяха ония, що бе подслушал в Битоля. Но по-добра защита от тази да из-
бягва българите, не се сещаше.

28
Горна Джумая – старото турско име на Благоевград
246
 Нямаше да спят в Джумаята. Но трябваше да закара там конете. И да ги подкове на-
ново, или да ги смени. Подковите не бяха изхабени и щеше да предизвика въпроси. За-
това когато правеше така, той лично ги сваляше и отиваше с неподковани добичета.
Трябваше да го прави, защото иначе излизаше много злато да продаде евтино своите и
да купи скъпи новите. А като бързаш, няма друг начин.
Исмаил Бей не страдаше от липса на злато. Но то бе в Рила. А текущите им запаси
бяха преполовени. Не знаеше още колко време ще трябва да разчитат на тях. А нямаше
как да ги умножи с търговия, защото това изискваше ценни дни и седмици.
– Много калпави тия ковачи в Охрид. Гледай – от там до тук, не остана подкова по
конете. Едва стигнахме… – каза той като закара животните за нови подкови.
– Аз познавам един двама там. Добри майстори са. Не си попаднал на човека… – от-
върна му онзи. Бе се оказал българин, ако и да се оглеждаше за турчин. Другите вече
бяха затворили. Само той се трудеше явно повече.
– Абе и аз съм с един късмет… – тюхна се Гюнтер.
– Е, тук си вече с късмет. С моите подкови, до Цариград ще стигнеш. И ни една няма
да мръдне…
– До Цариград? Нещо ме слъгваш май…
– Хаджи Иван да не се казвам, ако падне дори една подкова. Дай да се обзаложим…
Хаджи Иван. Този човек бе ходил до Божи Гроб. Доста необичайно за ковач. Стру-
ваше доста пари, а ковачите бяха отрудени хора, които нямаха големи излишъци. Си-
гурно наистина бе добър ковач, работата му държеше и хората плащаха.
– Ти до Ерусалим с едни подкови ли стигна? – попита Гюнтер.
– Еее, чак то дам. Знаеш ли надолу какви са пътищата. Не става чак до там. Ама поз-
навам добрите ковачи по очите. И винаги намирам кой да ми оправи добичетата…
– Господ бди над теб… – каза Гюнтер.
– Бди я, затова те е страх да се обзаложим…
– Не ме е страх. Моят Аллах е по-силен от твоя Бог. Ама няма да се връщам тук, няма
как да решим облога… – каза немецът.
Българинът се засмя.
– Е, тогава няма облог. Ама подковите държат. Сам ще видиш…
Всъщност, може би с подковите от Битоля, също щеше да стигне до Цариград. Ако не
се налагаше да ги премахва. А този ковач дори не подозираше колко скоро и неговите
ще бъдат захвърлени…
Оправи ги. Стара се, добре станаха. Вече щяха да оставят нови следи. Разплати се с
него и се върна в гората при Роксана. Тя бе сготвила вече. Предния ден бяха хванали
един заек и днес му дойде редът. От менчето миришеше много приятно. Той извади
хляба, дето бе купил от града.
– Близо сме вече… – каза ѝ – Трябва да решаваме на къде да продължим.
Тя вкуси от горещата чорба. Бе станала добре. Усмихна се.
– Аз не съм напълно изтощена. Доста сили хвърляме, но мога да изкарам до Родопите.
В Рила ще починем и ще съберем сили, ще вземем пари, и децата ще ни видят. Но ще
загубим време.
– В Рила можем да видим и нашите хора, да разпитаме, да разберем какво става.
Важно е да имаме редовно сведения. Сега вървим на сляпо. А и в нашата планина можем
да заличим окончателно следите си. Сега само ги затрупваме леко, но опитни преслед-
вачи винаги ще ги намерят отново. В Рила ще изчезнем. Ние ще следим всеки, що дойде,
а не той нас…

247
 – Ако се приберем у дома, ще се улежим. Както сме уморени, седне ли уморен човек,
додето не се възстанови, не мърда. Ще минат седмици… – каза тя.
– Не искаш да чакаш, нали? Кръстът ти тежи…
– Повече от всичко друго. – отвърна тя – Като разбера всичко и го сваля, ще полетя,
лека като перце на бурен вятър…
Гюнтер имаше повече сили от нея. След като тя бе готова на това…
Пътят бе към Родопите. Към Саръ Баба. Каквото и да пазеше мъртвецът за тях.
Като се нахраниха, се преместиха. Спяха далеч от огъня. Макар и скрит, можеше ня-
кой да го е видял от града. Или дима. Винаги преди да си легнат, правеха кратък после-
ден преход. За да се не бъдат открити.
Гюнтер не можеше да предполага с колко са се откъснали от преследвачите. Може би
ден, най-много – два. А до целта им имаше доста време.
Достатъчно, за да се скъси подобна малка преднина.
Сгушиха се един в друг. Без огън, трябваше да се топлят. Но нищо повече. Никога
извън Спасов ден, нямаше да има нищо повече.
– Днес ще ти разкрия една тайна… – каза тя.
– Може ли да дойде време, в която няма да имаш тайни от мен. Мине не мине някой
ден, и изниква нещо ново.
– Така е, аз съм загадъчна жена. Всъщност част от загадката за себе си, дори сама не
я знам… – каза тя и извади кръста.
– Какво ново роди главицата ти?
– Не е ново. Старо е. От много време се чудя. И за малко да проваля всичко. Като
камата на Онан Бей се заби в гърдите ми. Тогава щяха да си ида, без да ти кажа това…
– Кое?
– Нали помниш, че ти казах да дадеш кръста на Кунчо…
– Това е ясно, бих го направил и без да ми казваш…
– Не, ти не разбираш. Има приказка, която върви, заедно с кръста. Може да се пее и
като песен. Ти щеше да му го дадеш, но без приказката. А трябва да вървят заедно. При-
казка от малки рими.
– Рими.
– Да. Те казват как да върви кръстът. Предават се от майка на дъщеря, заедно с него.
Но мен Дяволът непрекъснато иска да ме вземе, и затова трябва още някой да го знае…
– Мисля, че знам достатъчно. Предава се кръстът по кръвна линия. От теб на Кунчо.
– Не е точно така. Кунчо е, защото е единствен и затова отива при мъж. Иначе се
предава между жени…
– Много странно. До сега не съм виждал тайно дело, или предаване на нещо по кръвна
линия, да върви през жените. Дори владетели по женска линия са ако няма други. По
изключение…
– И за мен е странно. Но това е правилото. Слушай сега… – каза тя.
– Слушам… – отвърна той.
И тя му изрецитира римите. Рими, пресекли векове, за да носят послание, което не бе
ясно какво е, и за кого е. Нито още колко века ще се носят… Те си казваха, че не са за
разбиране, а само за пренасяне. Когато дойдеше времето, някой щеше да ги разбере. И
щеше да е злочест от това…
Тези рими не се записваха. Гюнтер трябваше да ги запомни…

248
 Момиче ако си, Кръста ти носи.
Момиче щом родиш, Кръста ти ще и дариш... А ако си майка на мъже, На един от
тях да се даде.
И да се закълне –
На дъщеря си да го предаде. Не питай ти, и не търси, Болка се в ръката ти държи.
Благословен е оня, Пред когото Бог мълчи.
Горко на туй дете,
Що Истината види със очи...

25. Изтезанието на буквите

Тринайсет букви и четири цифри. Това бе голямата задача, която бе изникнала, и ко-
ято уморяваше Манол и следотърсачите му много повече от преследването. Защото те
добре разбираха, че буквите могат да донесат много повече знание от търсенето на всяка
една следа, проследяването на всяка подкова, счупена клонка, недогоряло огнище или
дори окървавени женски дрехи. Знаеха, че скъсяват преднината на французина. Но зна-
еха и, че го правят с малко късче от познанието, а голямото бе в буквите. Ако можеха
да разгадаят какво бе търсено, биха могли дори да ги изпреварят и да ги пресрещнат в
крайната цел.
Задругата познаваше пътищата по-добре от всеки друг. И не само тях, а и всякакви
кози и тайни пътеки, през които да се мине. Но не бе и само това. Тя имаше свои хора
на достатъчно места, при които да можеш бързо да смениш коня си, и така фактически
да разполагаш винаги с неуморено животно. Задругата се придвижваше из Империята
по-бързо от всеки друг.
Стига да знаеше къде иска да стигне.
А това знание липсваше.
„Въ лето 6523 отъ створениа мира обнови…“
Това бе по-добре почистеният текст в началото на надписа. Той бе съставен от точно
тринайсет различни букви и четири различни цифри. Разбира се, каквото и да бе прочел
беглецът, то можеше да включва и нещо от останалия текст. От останалите букви, което
още повече би усложнило работата им. Ако сред буквите влезеше цялата азбука, то с
нея би могло да се опише всяко едно име в миналото, настоящето, и бъдещето. Може да
бе ползвал и останалата част от надписа, а тази да бе почистил, защото бе била по-за-
мърсена. Кой знаеше.
Рискуваха, и разчитаха да са само тези букви. Трябваше някакво решение да вземат.
Но те самите не бяха малко.

в, ъ, л, е, т, о, с, р, н, и, а, м, б 6, 5, 2, 3

Бяха възможни стотици имена на градове или местности.

А можеше да е и препратка към друга година, когато бе станало нещо важно и бе
останал друг паметник.
Варна, Силистра, Лом, Сливен, Елена…
Тези имена възникваха само за минути в съзнанието. А колкото повече мислеше, тол-
кова повече нови изникваха. Мисленето увеличаваше трудността, а не я намаляваше…
А кой ли знаеше и кое точно име на град е било ползвано? Турците например наричаха
Сливен „Ислимие“. А българите – още от Второто царство си го наричаха Сливен.
249
 Сигурното бе, че се търсеше послание, изпратено някъде от времето малко преди на-
чалото на робството. Значи бе имало смесица от български и турски названия. Очевидно
бе по-вероятно името да бе българското, защото ставаше дума за някаква българска
тайна. Но кой ли знаеше? Шишман бе подготвил Задругата, за това да работи в робство.
Може и тайнственият автор на новото послание също да бе имал мъдрост. И тогава би
било логично буквите да назовават турско име. За да може след време, онзи който ги
чете, да разбере за какво иде реч. Не всеки би познавал историята и древните имена след
известно време на чужда власт.
И това бяха само градовете. Ами ако бе име на човек? Ако сочеше към негов гроб,
какъвто бе разкопан в Търново? Или към нещо, което бе построил? Очевидно някакво
писмо бе пратило французина при надписа на ИванВладимир. Ами ако този надпис
препращаше към друг цар – Калоян, Симеон, Шишман? Ако препращаше към нещо ня-
къде тяхно, описано с ограничения брой букви? Ами ако не бе цар? Ако бе патриарх или
висок духовник? Та би могъл да бъде дори еретик, с достатъчна известност…
Ами ако дори буквите не пишеха точно? Ако бе име с грешка, за да обърка разчита-
нето? Това умение бе старо и изпитано. Би могло много да усложни, дори да съкруши
четеца. Ако вместо Сливен, пишеш „Слифен“? Или вместо Мусала, се получи „Мо-
сала“? Леко сгрешено име не вредеше на разчитането, но вредеше много на онзи непоз-
нат мъченик, който не знаеше ключа и се опитваше да разгадава… Изтезанието на бук-
вите.
Бе жестоко.
Слизаха от конете убийствено уморени, едва виждащи. Но после дълги часове умът
му го измъчваше, не му даваше да заспи. Не даваше покой на това тяло, имащо нужда
от почивка, и необходимо да бъде бодро за следващия ден от търсенето на следите, и на
онзи, който ги бе оставил.
Имаше нощи, в които се унасяше едва призори. И след миг – буден и на коня. Гледаше
цял ден сякаш не бе той. Сякаш бяха извадили труп от гроба, и той се чудеше какво
искат от него.
И въпреки, че знаеше всичко това, не можеше да намери спокойствие. Това бе капанът
на ума – като има голяма загадка, и като знае, че е важна, подчинява всичко на нея. И в
крайна сметка – тялото рухва.
Използва всички възможни упражнения – дишане, концентрация, отпускане. Малко
помагаха, но бе обсебен. Той не бе Манол, това бе друг човек – един демон, който прес-
ледваше друг демон, и и двамата се бяха заклели пред Дявола, че ще победят.
Буквите, разбира се, не бяха само у Манол и двамата му спътници. Бяха дадени на
още доста хора, при това учени, да ги мислят. Да търсят онзи таен код, и тайното съоб-
щение, което да ги доведе до следващата стъпка.
Но този път времето бе срещу Задругата. Ако при преследването, бегълците губеха от
него, то при разгадаването на буквите, времето бе невъзможно късо. А и нямаха връзка.
Дори някой да се сетеше нещо, додето го предаде през няколко човека до Манол, тряб-
ваха дни. Гълъбите не можеха да се ползват за всяко хрумване. Разбира се, ако ли някой
би бил сигурен, че е открил каквото трябва, гълъб щеше да лети до най-близкото място
по пътя на Манол, за да го чака отговорът там. Но такъв сигурен нямаше. Дори най-
умните от Задругата не можеха да дадат твърд отговор. Дори поп Стойко изгуби дълги
нощи да будува и да умува. Но възможностите бяха твърде много, а указанията твърде
малко.

250
 Французинът и странната му спътница имаха предимство, и единственият начин да
постигнат нещо, бе да ги следват. Бавно, неуморно, неотклонно. Рано или късно, търпе-
ливият хищник застигаше жертвата си.
Спътницата – тя бе още един объркващ фактор. Що за жена ще върви с мъж из цялата
Империя? Задругата много я търси, да разбере нещо за нея, за да изучи така и него. Но
не откри нищо. Само слухове, някои от които изглеждаха свръх-естествени.
Например приказката, че жена, придружавана от грозен и с много изгорено лице мъж,
се е явила на надиграване на огнеходци. И минала толкова дълга огнена пътека, че я
обявили за змеица.
Змеица.
Тези двама бегълци вече раждаха легенди и хорски предания. След време Задругата
щеше да запише и това, заедно с целия фолклор на българите, който се опитваше да
запази.
Змеица. Може пък слухът да не бе за нея.
Каквато и да бе тя, сега бе една крачка пред тях. И змейските ѝ възможности, заедно
със съвсем човешките умения на французина, предизвикваха Задругата, и цялата и че-
тиристотин годишна история.
Буквите. Те измъчваха повече от камшик, от бич, от най-тежкото мъчение. Измъчваха
повече дори от „Сълзите“… Срещу тях всички отвари и тайни оръжия на братството
бяха безсилни. Буквите бяха чиста сила – единствено умът можеше да ги победи. А умът
страдаше…
Но Задругата също ползваше буквите. Имаше свои кодове и ръкописи, които служеха
като ключ към други ръкописи. Задругата умееше тайното, и с него подкопаваше Пади-
шаха. Сега плащаше дан на друго тайно. Тайно, направено все едно тя го бе правила…
Задругата срещу самата себе си… А Падишахът – някъде в неведение от всички тези
тайни, които се случваха под носа му, и които си съперничеха кой да подрони повече
империята.
Буквите.
Те образуваха думи. После им предаваха мъчението. Главата ти се пълни от букви, с
думи. Те са много повече от тринайсет. И започват връзки между тези думи и историята.
Градове, имена, патриарси, боляри… Години… Разстояния. Например трийсет и пет
крачки от еди-какво си. Или триста и петдесет крачки. Или хиляда конски дължини…
Цифрите добавяха ярост в съзнанието. После ги изоставяш, и се връщаш само на бук-
вите. И на техните думи. И пак се върти всичко, а главата се замайва повече от да изпиеш
цял мех с най-силното вино.
„В началото бе Словото, и Словото бе у Бог, и Бог бе словото…“29
И това прозрение изникна веднъж някъде в полусъница. Пишеше го в най-святата
книга. Ако словото бе Бог, то трябва да беше всесилно. Значи думите могат да влудят и
убият човек, с лекотата с която го прави Бог. Думите бяха от букви, а буквите бяха три-
найсет. Почти половината азбука. Усмихна се. Срещу него не стоеше цял Бог, а само
половин. Някога гърците бяха имали такива странни същества – полу-бог. Дете на Бог
или Богиня, и смъртен. ПолуБог. Нещо като един малък непораснал Исус. Но той пак бе
всемогъщ, просто не знаеше силата си…

29
Първите думи в „Евангелие от Йоан“
251
 Думите и буквите са Бог. Значи Бог бе написал това, дето французинът четеше. Значи
от него беше тайната. Но може ли Задругата, без да е призвана от Бог, да търси това?
Може пък французинът да бе призваният. Или жената…
До къде стигна объркването.
От буквите, думите, бъркотията в ума, та до Бог.
Периодично разумът си връщаше контрола. А като го върнеше напълно, Манол зас-
пиваше. Успя няколко пъти да го направи и така да възстанови бодростта и силите си.
Иначе буквите щяха да го победят, преди беглеца. И битката да приключи.
Само ако онзи знаеше какви тежки удари бе нанесъл на преследвачите си. Без да иска.
Просто като им показа буквите…
Но Задругата знаеше древните принципи на битките и на невъзможността. Колкото и
далеч да е целта, не спирай. Всяка твоя стъпка съкращава пътя на онзи, който ще те
наследи, ако паднеш. Мравчицата малко по малко гради мравуняка. Но после предава
работата на следващата. И на следващата. И на хиляди други. Хиляди мравки градят
мравуняка. Задругата не бе само Манол.
Задругата бе съвместен живот на хиляди народ. И дори един да не успееше, делото
му не спираше. Важно бе единствено да стигне максимално напред.
Буквите засега не успяваха да убият Манол, не дори да го подлудят. Но от всички уловки
и хитрости, които бегълците ползваха, за да се измъкнат, те им спечелиха най-много
време. Като изтощаваха и объркваха преследвачите…
Най-големият успех бе този, за който Гюнтер и Роксана дори не бяха помисляли…
Изтезанието на буквите…

Житието
Кога Исмаил Бей може да напусне Рила?
Има ли изход за такива като него? Това е единственото нещо, по което Исмаил Бей
и Падишахът си приличат. Те не могат да си идат.
Няма значение дали единият служи на хората и Аллах, а другият – на малцина изб-
рани и на Шейтана. И двамата са на върха. Над тях няма никой.
А който е на върха, няма къде да иде.
Това е капанът на властта. Имаш всичко, освен едно – право да се откажеш от
всичко.
Когато рухне властта в Цариград – например като при края на предната война, онзи
който е най-отгоре, плаща най-високата цена. Везири и паши успяват да избягат по-
някога. Но султанът – не.
Той няма къде да иде. Везирят може да започне нов живот при шаха на Персия, при
краля на Франция, или дори – при царя на Русия. Но за султана втори избор няма. Един-
ственият му избор е да е между людете – като султан, или при Аллах – като равен на
всички други люде, без значение какъв е бил преди това.
Исмаил Бей е малък султан. Победата му над Големия, която донесе безбройни доб-
рини на рилския народ, направи и него султан. И докато онзи Големия, или самият Ал-
лах, не решат да променят нещо, Исмаил Бей е султан.
Кой ще наследи Исмаил Бей? Може би някой от синовете му? А защо не и някоя
дъщеря? За Исмаил Бей хората са едно, и са равни. Но кой?

252
 Възможно е да е някой от тях. Но това не значи, че Исмаил Бей може да напусне.
Той трябва да остане закрепостен към Рила до самата си смърт – като всеки друг
крал, цар или султан. Това не е изход. Това е изходът към Всевишния.
В последните си дни, всеки султан е жалка гледка. Един грохнал старец, който
държи властта, но Аллах му е взел ума и не разбира нищо. Но всички се страхуват да
сложат край, защото онзи, който сложи край, е първият чийто край идва след това.
И губи шанса да се бори за после – за новата власт. Така империите може с години да
агонизират, защото Аллах забавя да прибере остарелия им император.
Исмаил Бей може да напусне по-рано. И да остави всичко на някой от наследниците
си. И да се оттегли в манастир, и да се отдаде на Бога. Но докато е жив, той винаги
ще бъде Сянка на наследника си, и ще прави властта му несигурна и нестабилна. За-
щото този наследник не може да убие баща си, а още по-малко – може да убие един
монах.
Въпросът с наследника е най-важният за всеки владетел. По-важен от това как е
управлявал. Защото и най-добре управлявалият, не е постигнал нищо, ако остави лош
наследник. Разрухата е по-бърза от съзиданието, за една година може да се разруши
граденото за четиридесет. Успешен е не онзи владетел, който е управлявал добре, а
онзи, който е управлявал добре, и е оставил добър наследник.
Но дори наследникът не решава главното за Исмаил Бей – ако поиска да не бъде вече
господар на Рила, какво да прави? Така както султанът няма отговор, така и беят
няма.
И нему тежи и още нещо – дори някое дете да го наследи, Рила не е свободно царс-
тво. Тя е една мечта за свобода, която се крепи на слабостта на тиранина край Бос-
фора. Но може да дойде силен султан, който да е умен, и да укрепи империята. И това
че е умен, няма да го направи по-малко тиранин. И тогава – тиранията ще се върне в
Рила, и нито Исмаил Бей, нито наследникът му ще могат да я спасят.
Така въпросът за изхода за един добър господар, се превръща във въпрос за изхода и
за неговия наследник.
А най-много се свива сърцето на бея за всички онези люде, които живеят щастливо
под десницата му, и не се замислят колко преходно е това, което имат. Те боготворят
Исмаил Бей, и вярват, че ще е вечен, а с него – и щастието им.
Тяхната болка един ден, още сега болеше Исмаил Бей. И ако за него имаше един лек
изход – да иде при Аллах по-рано, то едно масово отиване при Аллах на много люде, не
бе изход, а бе тържество за Шейтана…
Людете си мислят, че който е най-отгоре е постигнал всичко и може само да се
радва на живота.
Това може би важи за онези, които не мислеха за людете, а само за себе си, и наис-
тина се радваха на живота – за сметка на всички останали.
Но за светеца, озовал се на мястото на Падишах, това да е най-горе бе едва нача-
лото на страданието. Защото виждаше колко крехко е всичко добро и свято, и колко
лесно можеше да успее порочното и нечестивото…

253
 26. Елемаг
Близо бяха вече. Когато си поставиш ясна цел, и я преследващ закономерно, и със
стратегия, рано или късно я постигаш. Както пишеше в древните свитъци на Задругата.
Манол никога до сега не бе провеждал подобна работа с толкова задълбочено плани-
ране, включително на резервни варианти и неблагоприятни изходи. Но в някой от след-
ващите дни или седмици, щеше да хване французина. Обръчът около него се затваряше.
Бяха му поставили десетки капани, бе се измъквал от много предни от тях. Но лека по-
лека го доближаваха. Нямаше как да се пребори с цялото умение и цялата сила на Зад-
ругата. Която беше похарчила вече и бая злато за тази задача. За задача, в която не зна-
еха какво точно търсеха. Бе умен французинът, един от най-умните съперници, с които
се бяха сблъсквали. Но всичко свършваше – скоро, съвсем скоро…
– Спираме да го търсим? До дни ще е в ръцете ни… – абсолютно изненадан бе Манол,
когато отново се появи Велко с поредна непонятна заповед.
Това се случи малко преди да стигнат Рила планина, в каквато посока водеха следите.
Не бе ясно дали французинът би се осмелил да влезе във владенията на Исмаил Бей.
Това бе може би най-неподходящото място. Вероятно щеше да продължи. Но минаваше
от там. А заедно с него и Манол.
– Не спираме да го търсим! – отвърна му – Само временно. Изникна много по-важна
задача…
– Временно! Всичко е време, Велко! Всичко. Отложим ли сега, цялата стратегия може
да рухне, да загубим шест или девет месеца – дори година.
– Знам, Маноле, времето е най-важното нещо. Всичко в живота представлява вид на-
сочване на времето, което имаме, в една или друга посока. Знам това. Но тази задача е
сто пъти по-важна!
– Ще изпуснем отново ръкописа! Той ще ни надвие!
– Приемаш го присърце, разбирам. Но няма кой друг да иде на другата задача. Ще
разбереш сам защо, като ти кажа…
– Не обичам да оставям недовършено дело. Еле пък на една стъпка само от края. Той
е в ръцете ни! Няма измъкване вече. Не може и да избяга от империята, както стори
предния път…
– Знам! Но Задругата изисква големи жертви понякога. Ето чуй ме…
Манол бе ядосан. Бяха ги учили как да управляват гнева си, и той вече бе един от най-
опитните бойци. Може би бе задминал дори Иван. Изпълнил бе какви ли не задачи, и
тази най-трудна – Рене – френският наемник, служил в руската армия, а после открил
от някъде важен документ за Второто царство. Щеше да го изпълни. Имаше хладнокръ-
вие и воля.
Но се ядоса. Все пак каза:
– Чувам! Всичко правя за Задругата. Дано не сте полудели…
Велко не се ядоса. Вече бе поостарял, доста помъдрял. Можеше само да го успокои с
мека усмивка:
– Виж, Маноле, французинът е важен, ама това е много по-важно. – каза той – Трябва
да спасим най-ценния човек, извън Задругата, който сме спасявали някога. И трябва ня-
как да го приобщим, но без напълно да му се разкриваме.
Исмаил Бей? – попита Манол. Нямаше кой друг да бъде. Първият турчин в истори-
ята, който без да бъде изпитван, бе минал всички десет изпитания. И то по няколко пъти.
254
По всички критерии, той можеше да влезе в Задругата. То дори съпругата му Роксана
ги бе минала. Толкова добрини бяха сторили. Друг отдавна да е станал брат. Но… никой
не го познаваше, и не го бе виждал никога. А и не бе българин. Такова нещо до сега не
се бе случвало. Не-българин в Задругата. Самият Манол се чудеше кога ли този въпрос
ще възникне. Но Исмаил Бей бе на сигурно в своето царство, животът си течеше, нямаше
никаква опасност…
– Да, Маноле. Дните на Исмаил Бей изтичат…
Манол се ухили:
– Сигурно е някаква шега? Освен ако султанът не извади от някъде десет хиляди вой-
ници, точно насред най-големия си фалит… Исмаил Бей е на много по-сигурно място
от нас… Можем да избягаме там, ако разкрият Задругата…
– Всъщност, двайсет хиляди… – каза Велко и бе съвсем сериозен.
– Двайсет хиляди? От къде такава армия, толкова пари? Защо не разгони кърджалиите
и не въведе ред?
– Двайсет хиляди, Маноле. Тръгват скоро към Рила. Свършва царството на Исмаил
Бей. Султанът измисли хитро чрез него да укрепи властта си.
– Като се пребори с един бей? Тя цялата империя клокочи…
Не само един бей. Султанът иска да обърне Исмаил Бей на основен враг. Обявил е,
че всичко се случва, заради „предатели“ като него, които са се отвърнали от Аллах и
слугуват само на златото!
– Исмаил Бей да е виновен? Виновни са султанът, предният султан и всички глупави
везири! Те палят налудничави войни с Русия, губят ги и после се търкалят главите им!
Исмаил бей е следствие на султанската глупост, а не причина за нея…
– Така е. Прав си. Но това е политика. Политиката е да излъжеш най-добре. Султанът
тук се справи и не можахме да го спрем напълно. Сега ще събере цялата си сила срещу
Исмаил Бей, и ще го победи. Ще набучи накрая главата му на кол и ще я разнася за урок.
След това сигурно други непокорни сами ще отстъпят.
– Но това няма да реши нищо.
Империята е пълна с разбойници. Те са проблемът, не Исмаил Бей…
– Султанът не мисли за империята, а за себе си. Ако укроти непокорните паши, него-
вата власт ще укрепне… Добре го е замислил. А Исмаил Бей му е помогнал, без да
иска… – Помогнал?
– Да, братко... – отвърна Велко – Да. Исмаил Бей стана твърде успешен, и се превърна
в легенда. Като покори една легенда, султанът ще заблести с нейната светлина.
– Не е трябвало да е толкова добър, толкова справедлив, толкова да го обичат хората.
Исмаил Бей… – каза Манол.
– Точно такъв трябваше да е. И Бог, и Аллах ще го оценят. Като народа. Но светът не
е дорасъл още за царство като на Исмаил Бей…
Манол се замисли. Работата беше сериозна, и наистина сякаш бе по-важна от фран-
цузина. Да загубят Исмаил Бей изглеждаше като катастрофа. Истинска и сигурна, до-
като един ръкопис можеше да е важен, но можеше и да не е.
– Цяла Рила ще се вдигне в защита на бея! – каза Манол – Ще стане кървава баня. Ще
измрат хиляди войници…
– И хиляди българи… – отвърна Велко – Исмаил ще бъде победен. Но дори да надвие
сега, ще е на такава цена, че по-добре да не мислим. Знаеш колко народ добре живее и
е радостен…
– Клане. Ще стане клане. Султанът е луд…

255
 – Султанът просто е със студено сърце. Не е луд. Иска реки от кръв, но ще се укрепи.
Такива са султаните.
Манол вдигна взор, погледна Велко право в очите:
– Исмаил Бей няма да отстъпи. Той е светец. Там е за да умре с Рила. Ако дойде сила,
способна да го сломи, ако дойде самият Дявол, той ще остане там, за да посрещне съд-
бата си… – каза му.
А Велко отговори мъдро:
– Точно затова ти казах, че тази работа е много трудна. Ти трябва да си. Ще идеш при
Исмаил Бей и ще го убедиш да отстъпи, да избяга. И ще му кажеш ние какво сме уре-
дили…
– Ние! Той не знае за Задругата…
– Това е друга част от трудното, Маноле. Трябва да го убедиш, без да разбере за Зад-
ругата. Още не можем да решим да му се разкрием. Никой не го познава, а и е турчин.
И Задругата е в много труден момент.
– Как ще го убедя и в какво тогава? Да изостави Рила, защото ще я пази Светият дух?
Велко се усмихна.
– Не, не Светият дух. Ние не можахме да спрем тоя аскер, ама уредихме наш човек да
е начело. Мехмед-Али Паша. Истинското му има е Радул. От двайсет години го готвим,
едва сега го наредихме. Той ще води войската. Обаче не може да направи много. Заоби-
колен е от свирепи други аги, жадни за кръв. Той самият изглежда такъв. Може да за-
бави, да умува, да мисли стратегии. Може да даде малко време. Но накрая трябва да
нападне.
– И с какво това ще убеди Исмаил Бей да избяга?
– Тук е важното – ако Радул потопи в кръв Рила, после ще използват това срещу него.
Ще го изкарат жесток човек и ще го бутнат. Обаче ако превземе Рила, без капка кръв,
той ще стане бей там. Ще заеме мястото на Исмаил. И така ударът върху народа ще е
най-малък…
– Трябва да убедя Исмаил да се предаде пред нашия човек, като го убедя, че ще е
добър господар, а „Ние“ не съществуваме, няма никаква организация, която да го гаран-
тира…
– Приблизително да…
– Не съм аз за това. Пратете поп Стойко или ти иди. Аз не съм по преговорите толкова
добър. А да ти река – не съм и магьосник. Искате абсурд…
– Много по-добър си в преговорите, отколкото мислиш. Годините минаха, гледам и
първи бели коси имаш… Много си пораснал. Иван навремето се справи…
– Аз не съм Иван…
– Кой знае? Не сме го виждали отдавна в подобна задача. Може и да си по-добър от
него…
– А ако не успея? Ако се проваля…
– Тогава много българи ще умрат. И много турци, с които са станали като братя…
Манол разбираше всичко, освен едно – как точно да го направи.
– Дори и да съм поумнял, не съм по-умен от теб – ти гласиш везири и паши, подтик-
ваш към войни. Ти си човекът, дето трябва да иде при Исмаил Бей…
– Сигурно си прав… – отвърна Велко – Само че аз не мога да ида. Исмаил Бей е не-
достижим. Само ти имаш шанс… Само един начин има, описан в книгите… Или поне
един е начинът да стигнем до него, преди да е изтекло времето ни… – Защо за мен да е
възможно?

256
 Велко стана, направи няколко крачки напред-назад и каза:
– Нали си чел как Елемаг е влязъл при Тамерлан 30…
– Разбира се, велик боец при велик боец…
– Няма друг начин, Маноле. Няма друг начин. Само така можем да идем при Исмаил
Бей бързо. Ти се най-добрият стрелец на света. Ще покажеш какво умееш, и ще те въве-
дат при него…
– Аз не съм Елемаг! – отвърна Манол.
– С пушката си най-добрия измежду всички стрелци с пушки и със стрели, откакто я
има Задругата… Ще уцелиш птичка от двеста стъпки, и ще влезеш при бея. Особено
сега, той има нужда от такива бойци. И той ще знае какъв аскер иде.
Толкова години живея в Рила. Единдва пъти съм го виждал. А в последно време и
много рядко се появява. Все едно е изчезнал, оттеглил се е някъде – в някоя пещера и си
говори с Аллах. За толкова години не успяхме да влезем, сега искаш да се правя на
Елемаг при Тамерлана…
– Мислиш ли, че е било лесно да влезеш при най-великия господар на онова време?
Този, който срази дори нашия поробител, така леко, както слон стъпква мравка? Мис-
лиш ли, че онова е било по-лесно от сега да стигнеш до Исмаил Бей…
– Не ще да е било лесно… – отвърна Манол.
– И сега няма да е, но Задругата е длъжна да се справи…
Манол продължаваше да не вярва. Каза:
– И какво да правя, ако все пак се съгласи? Чудо ще е, но ако стане, какво ще правим
с Исмаил Бей? Той има и жена, нали знаеш – българка. И деца има там…
– Ако склони да отстъпи Рила нам, ще уредим да мислят, че е избягал в Египет, или
някъде още по-далеч. А ще го скрием в България…
– И кои са тия хора, дето могат да уредят всичко това, но не съществуват…? – попита
почти невъзможен за отговор въпрос стрелецът.
И не получи отговор, защото такъв нямаше:
– Нямам представа, Маноле. Дано Господ ти каже как да го сториш… Все още не
можем да разкрием Задругата на Исмаил Бей… Той не е българин…
– Той не е българин… – повтори Манол – А колко по-добре би било да беше… Върви
ми на мен. Гоня французи, сега спасявам турци. Къде са българите…?
– Навсякъде около нас… За тях правим всичко… – философски завърши Велко.

27. Непобедената планина

Родопите. Пристъпиха най-сетне в най-загадъчната планина на Балканите, а може би
и в света изобщо. Това място бе свято от най-древни времена и при най-различни ми-
нали от тук племена и народи. Траки, гърци, славяни, българи, турци…
Сякаш това бе най-важното място на света. Привидно, нямаше нищо изключително
забележително. Дори не бе най-високата планина. И бе една такава по-мека, заоблена,
далеч от страховитите урви и зъбери на Пирин и Рила, устремили се в облаците, сякаш
за да превземат Небето. Ако нещо трябваше да създава страхопочитание, това бяха те.
Но въпреки това, в Родопите сякаш имаше някаква магия.
Никой не знаеше победени ли бяха те изобщо. Тук се бяха разиграли най-жестоките
битки при покоряването на Балканите. Не толкова единични сражения, колкото цяла

30
Описано е в първата книга от сагата – „Задругата“…
257
поредица от десетилетни войни. Дори когато турците здраво стъпиха на полуострова, и
столицата им стана Одрин, дори тогава все още Родопа планина се съпротивляваше.
В Родопите хайдути имаше от самото начало на завладяването, и така продължаваше
и до днес. От определена гледна точка, тези хайдути можеха да се нарекат всъщност
„непокорени българи“, и да излезе, че планината никога не е била напълно турска.
После – като султаните бяха на върха на славата си, и цяла Европа трепереше от тях,
пак към Родопите погледнаха. Сякаш ги бе страх от нея. И именно тук започнаха най-
големите насилствени ислямизации. И именно тук те приключиха с най-голям крах.
Господарите на Цариград мислеха да покорят Родопите и тяхната магия, като превър-
нат всички в турци и мюсюлмани. Вместо това, ислямизираха част, а други останаха
християни. Получи се разнородна смесица, но отново най-много бяха християните-бъл-
гари.
Ако имаше място, с което Исмаил Бей би заменил Рила, това бе Родопа планина. Но
човек не избира живота си, той му е предначертан. Аллах бе решил да бъде господар на
Рила, и му бе отворил вратите за това. Никога не бе имало дори най-малка възможност
пруският гвардеец, френски наемник, и накрая – разбойник, да стане паша на Родопите.
Никой никога не бе владял планината напълно. Тя бе част от различни империи, но
имаше и свой собствени живот. Може би една от причините за уникалността и, бяха
многобройните пещери – повечето от които отдавна забравени. В Родопите имаше по-
вече места, на които да се скриеш, от почти всяко друго кътче на България. А природата
бе изобилна и щедра – можеше да оцелееш в нея, дори без досег с останали свят, с го-
дини.
Ако ли намериш пещера, която другите не знаят, ставаш неоткриваем. Можеш да се
спускаш по склоновете, да разбойничиш, и после да се прибираш, без никакъв страх от
възмездие. Това и правеха хайдутите, и затова Родопа всяваше страх у всеки по-богат
турчин, който дойдеше тук. Тя изискваше много охрана, и доста безсънни нощи.
Тази планина принадлежеше само на Господ-Бог, и на никой друг. А хората искаха да
я ползват като символ, и затова всеки ѝ рисуваше свой образ.
Турците вярваха, че са я покорили, като изграждаха джамии и гробници на леген-
дарни завоеватели, пред които да се прекланят. Родопа се превърна в свято за исляма
място. А българите вярваха, че е тяхна, защото техните легендарни борци никога не бяха
победени, мнозина бяха изчезнали, и понякога се събуждаха, за да накажат турците. На-
родното поверие дори стигаше до това да ги обяви за свръхестествени същества – зме-
йове и самодиви, които само приличат на хора, но са единствените вечни господари на
планината.
Накратко – и българи, и турци, обявиха Родопа за своя, основно чрез религиозни мо-
тиви, и вяра.
Тия дни планината бе мирна и спокойна. Може би, защото върлуващите навсякъде
кърджалии се страхуваха от нея. А може би – се страхуваха от местните хайдути, които
можеха да се спуснат от всякъде и да се върнат обратно с главата ти в ръце. Преди още
да си разбрал, че е отсечена.
Някои вещери разправяха, че като ти отсекат главата, не умираш веднага, а имаш ня-
колко мига, в които разбираш всичко. И виждаш как се търкулваш от тялото си. А други
твърдяха, че са виждали дори очите на отрязана глава да примигнат за последно, след
като бе отрязана.

258
 Така тези загадъчни местни разбойници, може и наистина да ти доставяха последно
изживяване – да се понесеш изведнъж във въздуха, преди да разбереш, че тялото ти ос-
тава долу. И в мига, в който го видиш, да дойде тъмнината.
Исмаил Бей и неговата Роксана нямаха вид на богати турци или евреи. Всъщност при-
личаха на доста уморени местни, които пътуват неясно на къде. Това ги поставяше из-
вън интереса на хайдутите. А ако ли някой ги питаше къде отиват, то дори не им се
налагаше да го лъжат – казваха, че са тръгнали на поклонение пред Саръ Баба…
Веднъж пристъпили в полите на Непобедената планина, им оставаше по-малко от ден
път до там…

28. Австрийски барут

Петко. Така се казваше еничарят, дето живееше най-близо. Някога му бяха сменили
името на Мехмед, но като избягаха от Цариград, той си върна старото. Не всички ени-
чари бяха българи по произход, но той беше. Други си останаха с турските имена.
Петко. Един от малцината, който може би можеше да стигне до Исмаил Бей. Позна-
ваха се с него. Хората на бея знаеха всеки във владенията му, за да могат по-добре да
помагат.
– Как е денят, Маноле? – попита го Петко, когато пристъпи през портичката му в
двора.
– Бива, Петко Ага… – отвърна Манол – А при тебе… Как са децата?
– Чудно е всичко, гледай ми ги четирки. Добре е да си свободен… – каза той.
Еничарите изначално имаха ограничения, включително да се женят. С времето това от-
слабна, но пак бе по-лесно на гяур да се задоми, отколкото на еничар. Петко очевидно
бе доволен, че не е вече част от елитната султанска гвардия.
– И моите са добре. Аз съм само на две…
– Ама си по-млад от мен…
– Еее, да… – има време…
– Жив и здрав да е Исмаил Бей. Такова място няма второ в империята, а мене ако
питаш – няма и по света…
– Жив и здрав да е Исмаил Бей… – съгласи се Манол и каза най-важното – Аз трябва
да го видя…
– Да го видиш? То аз не мога да го видя… – изсмя се Петко – Ама нали затова съм
тук. Кажи какъв кахър имаш, аз ще помогна…
– Кахърът е много голям, Петко. Не можеш ти да помогнеш. Трябва да видя лично
Исмаил Бей…
– Не става, Маноле. Ама ти все едно сега си дошъл тук. От толкова време живееш в
планината. Какво да ти говоря – знаеш, Исмаил Бей сам решава кога и кого да види.
Никой не отива горе по свой почин…
Манол се приближи, погледна го в очите и каза:
– Имам много важно сведение за Исмаил Бей. Знам как стоят работите тук. Но въп-
реки това, трябва да го видя. И за да ме разбереш по-добре, ще ти река, че мога да уцеля
пиле от двеста стъпки…
Петко се засмя с глас, изпадна почти в истерия, не можеше да се сдържи. Някакъв
полудял от селяните изведнъж стана най-точния стрелец на света, и иска да види бея.
– Прости, Петко, ама си прекалил с ракията. Това мюсюлманите добре правят, че не
пият, ама ние – даваме си акъла на тая отрова…
259
 – Те и мюсюлманите попийват, не ги мисли. Само пред ходжата са хрисими… – каза
той, за да използва шегата, за да увеличи шансовете си.
– Е, това е приказка, Маноле. Остави глупостите за Исмаил Бей, ела ще те черпя една
ракия…
Благодаря много, Петко, ще дойда. Ама първо ще ми дадеш пушката си, да гръмна
по пилето. Че на замаяна глава е по-трудно.
– Ама ти упорстваш, я ми дъхни, да видя колко си изпил…
– Дай пушката, Петко. И ако уцеля пилето, ще идеш да кажеш на господарката Рок-
сана за мен. Нека тя реши дали да ида при бея…
– Смали гледам леко лудостта. Още малко и от Роксана ще слезеш на някой от енича-
рите. А накрая и ще видиш, че пред теб стои един… – каза Петко.
– Приемаш ли облога? Ако уцеля с първия изстрел, с твоята пушка – дето не я позна-
вам, пиле от двеста крачки, Роксана ще чуе за мен…
Петко се умисли. Това да занимава бея с подобни глупости щеше да навреди и на
него. Но имаше и друго – преди три нощи бяха обсъждали с другите еничари положе-
нието. Задаваше се голяма турска войска за насам, а беят не бе решил какво ще прави.
Във всички случаи, трябваше да се подготвят. А ако Манол бе такъв добър стрелец, то
им идваше като подарък от Небето. Може и глупости да говореше, но защо пък да не
пробва. А като не уцели пилето, всичко свършва.
– Добре, глупави Маноле! Ама после ще ида при Ана. Ще и разкажа всичко и цяла
година бой ще ядеш в къщи…
Ана бе името на жена му. Това бе сериозна заплаха.
Това е облогът, Петко Ага. Ти ме водиш при Роксана, или аз те водя при Ана…
Петко влезе и след малко донесе една хубава австрийска пушка.
– Имам три пушки, ето давам ти най-добрата. Надявам се да уцелиш, приятел съм
ти… – каза той.
– И аз съм ти приятел, ще уцеля… – отвърна Манол.
Взе оръжието. Познаваше го. Бе стрелял с такова. Но бе важно да усети всичко по
него. Добрият стрелец имаше нужда и няколко пъти да гръмне, за да го изучи по-добре.
Но сега трябваше да стане без това.
Усети тежестта му, можеше да каже от коя година е произведено и дори от коя група,
излязла от манифактурата в една от покрайнините на Виена. Навърза веднага дулата от
това време, припомни си куршумите и изобщо всичко онова, което девет от всеки десет
стрелци никога нямаше да помислят.
После опря пушката на рамото си и затърси цел. А докато я търсеше с ушите, носа си,
и с всяка открита част на тялото си се опитваше да долови вятъра. При голямо разстоя-
ние, той бе важен.
– Виждаш ли оная гарга… – каза той на Петко – Става ли?
Петко погледна, и рече:
– Няма как да я удариш. Пушката не мята до там…
– Пушката мята много повече от там. Става ли тази гарга…
– Става… Отивам да се облека, че тръгваме към Ана…
След няколко мига проехтя изстрел. Оръжието добре работеше. Петко го бе поддър-
жал усърдно. Всяко оръжие не само гърми, а иска и грижи. Само тогава служи добре.
Бившият еничар уважаваше пушката си.
Гаргата както бе набрала скорост, се сгромоляса.
Манол върна оръжието на собственика му.

260
 А онзи гледаше опулен, невярващ.
– Ако искаш да повторим? – предложи стрелецът.
Петко огледа внимателно пушката, сякаш на нея трябваше да има някаква магия, ня-
какъв знак, който да докаже, че има измама.
– Жалко за гаргата, не можем да я сготвим… – каза Манол – А ако искаш да кажеш,
че това е дяволска работа, не гледай пушката – Дяволът не оставя следи.
– Как го направи? В еничарския аскер няма ни един толкова добър. Тя гаргата летеше.
В движение от повече от двеста стъпки…
– Просто го направих – с пушка. Вдигнах и гръмнах… – усмихнато отговори Манол. –
Ако не искаш да повтаряме, се обличай, ама като за Роксана.
– Няма да докоснеш повече пушката ми! – каза Петко – Няма да ти дам да омагьосаш
мое оръжие…
– Спокойно, не е омагьосано. В твоите ръце пак ще си стреля по стария начин…
Петко влезе вътре, за да прибере пушката – далеч и на сигурно от този опасен човек.
Струваше му се, че и оръжието ще поеме от тъмната му сила. След малко излезе и каза:
– Ще те заведа при Роксана. Имаш думата ми, а знаеш, че тя струва много…
– Знам, иначе не би бил толкова близък до Исмаил Бей… Отивам да си взема коня и
тръгваме…
– Няма нужда от твоя кон. Аз имам мои. Но не можем сега да идем горе… Там няма
никой…
– Няма никой? – изненада се Манол – Къде са…?
– Никой не знае. Като тръгнат по важни дела, не споделят. Но децата са при Нона. А
върнат ли се беят и жена му, първом децата прибират. Този път доста се забавиха, няма
ги…
– Значи няма как скоро да ида при бея? – Манол бе донякъде обезпокоен, че може
султанската войска да дойде и да ги изненада. Но от друга страна – щеше да има време
да продължи преследването на французина.
– Няма как. А като се върне, първом ще ми трябва време аз да стигна до Роксана.
После – ти, и да и покажеш как стреляш. Минимум три-четири дни, след като се върнат,
ти можеш да идеш. Ако благоволят…
– Лоша работа… – каза Манол – Лоша работа…
А Петко го успокои:
– Не се кахъри… Ще стигнеш до бея. Той няма да изпусне да се види с такъв стрелец.
Ти си най-точният от времената на Радослав Стрелата…
Манол леко трепна. Нима все още имаше хора извън Задругата, които помнеха тол-
кова назад. Радослав Стрелата – един от първите в тайното братство. Заедно с още пет-
десетина най-добри български бойци, извадени от царя си от безкрайните войни, и пра-
тени да учат нови бойци. Да запазят знанието за войната, което не трябваше да свърши
с тях. Трябваше да спечели време, докато може отново да бъде ползвано. От силен и
здрав народ.
От къде един бивш еничар можеше да знае за Радослав Стрелата… Трябваше да раз-
бере. Една малка странична работа, но важна за Задругата.
– Радослав Стрелата? Кой е той?
Хайдутин някакъв?
Петко се усмихна:
– Хайдутин? Хайдутите са вече с пушки и пищови…

261
 – Някои ползват и стрели – като трябва тихо да стане работата някъде… – затова ре-
ших, че е нещо такова. – демонстрира невежество Манол.
– Толкова добре стреляш, а не знаеш кой е Радослав Стрелата…. – каза Петко – Ос-
тави ти тихите работи, пушките играят, и ти го знаеш. Няма хайдути със стрели…
– Какъв е тогава? Сигурно някой от тия дето забавляват султана и пашите по панаи-
рите…
– Уф, Маноле, толкова си невеж… Ама ти пък си селянин, какво се чудя. Не си бил в
Цариград, не са те учили… – каза Петко, а подир малко добави – Радослав Стрелата е
стар български боец. Много близък до Момчил Войвода – казват бил му заместник,
дясна ръка. После – като Родопа планина паднала, изчезнал някъде. Ама преди това
доста турски души пратил при Аллах – дори на паши. Разправят той лично пуснал
стрели и на Енихан Баба и братята му…
– Енихан Баба… Голям турчин ли е бил тоя? – продължи с невежеството Манол. Но
главата му вече работеше. Разбира се, знаеше всичко. Енихан Баба и двамата му брята –
Саръ Баба, и още един, дето му се губеше името. И тримата бяха убити от храбрите
българи, защитници на Родопите. Но историята беше, че от меч са умрели, а не от
стрела… Това явно бе някаква легенда, която Петко бе чул в Цариград. Може наистина
Радослав да бе бил тук, а може и той вярно да бе убил братята, а после историята да бе
затъмнена, и подменена с отрязаните глави, за да се скрие самият Радослав. Иначе –
турците биха го търсили да отмъстят за военачалниците си.
– Голям е бил я! – каза Петко – И той, и брат му – Саръ Баба… Почитат ги много
мюсюлманите и до днес, изкарват ги герои. Почитат гробовете им все едно в Мека хо-
дят…
– И казваш, Радослав им е пуснал по една стрела?
– Така се говори. Така разправят в Цариград – никой българин не смеел да се изправи
насреща им. Всеки, който опитал, бивал посечен. Нямали равни в боя. Затова дошъл
Стрелата и ги пронизал от далеч. Даже приказка има, че потопил върховете в отрова.
Ама важното е, че ги е уцелил, което било много от далеч… Та това е приказката за
Радослав Стрелата, а ти днес си втори след него по тия земи…
– Той е бил в Родопите, а аз съм в Рила… – усмихна се Манол.
– Може и тук да е бил. И тук бая война е имало. Като е изчезнал от оная планина, кой
го знае къде е отишъл… Никога няма да разберем къде е гробът му…
– Господ си играе. Гробовете на победените ги знаят и почитат, а на победителя –
няма го… – каза Манол, а нещо взе да се върти в главата му. Нещо, което не можеше да
разбере какво.
– Може да няма гроб. Да е безсмъртен. Може ти да си Радослав Стрелата… – каза
Петко.
– Може да – ако съм аз, значи и умрелите могат да стават. Сега Енихан Баба и братята
му ще се вдигнат, за да се срещнем пак…
Енихан Баба, Саръ Баба, третият брат. Гробове. Всичко изведнъж се нареди в главата на
Манол. Тази случайна среща, с човек, който нямаше нищо общо, среща предназначена
да го отклони от французина, случайно… Какво прозрение… Случайно…
След като толкова безсънни нощи бе мислил, след като бе полудял от игри с буквите,
от търсене на смисъл, име, град, място. Разбира се – всичко това оставаше в съзнанието
му, дори текущо на не мислеше за него. И като се появи капката – тя прелива чашата.
Енихан – не бе възможно. В буквите нямаше „х“. Третият брат бе безименен.
Но…

262
 Саръ Баба…
Името бе възможно.
И съществуваше гроб – взеизвестен – място за поклонение.
И място-табу. Никой не смееше да го докосне, под страх от наказание от самия Аллах.
Идеалното място да скриеш нещо. Гробницата на Саръ Баба не бе докосвана вече ве-
кове. Никой турчин никога не би посмял да направи нещо по нея, освен да я боготвори.
А българин – още по-малко. Цели села биха били изгорени, ако някой би осквернил този
гроб. Изгорени – може би от самия разгневен и станал от мъртвите Саръ Баба. Доста
турци считаха, че това е възможно за толкова страховит воин.
Саръ Баба – буквите ги имаше. Бе тайно място. И бе станало тайно точно по времето,
от което вероятно идваше този глас от миналото, който водеше французина…
Светлина…
Нямаше и миг за прахосване повече. Бе изгубил достатъчно време, за да идва тук и да
преговаря с Петко. Но дали го бе изгубил? Или така Бог му посочи краткия път.
Но пък преднината на врага се бе увеличила.
Нямаше никакво време.
– Аз ще тръгвам… – каза той – Като се върне господарката Роксана, непременно
прати вест. Трябва да говоря с Исмаил Бей…
– Имаш думата ми… – повтори Петко.
Не заподозря нищо.
Манол пришпори коня. Нямаше как дори да се обади на Ана. По пътя само помоли
един познат да отиде да и каже, че е тръгнал по спешна работа. После мина през едно
от скривалищата, което не го отклоняваше много, за да се снаряжи. И продължи с пълна
лудост.
Родопите.
Гробът на Саръ Баба. Можеше и да е просто налудничава идея. Но можеше и да е
всичко. Трябваше да провери. И нито миг, за да извика помощ. Разбира се, щеше да
остави съобщения по пътя, може би да намери и някой с гълъб. Щеше да прати вест да
завардят всички изходи от Родопите. Ако французинът бе там, той нямаше вече да успее
да се измъкне.
Но можеше да стигне до истината пръв. И после – да я държи и унищожи, ако види,
че няма изход. Или да я използва като залог, за да го пуснат. Истината, за която бяха
отделили толкова време и злато. Това бе последната му силна карта – ако намери Отго-
ворите пръв.
Единствено Манол можеше да го настигне. Евентуално. И без подкрепа. Събратята
му не бяха с него. Хванаха в две различни посоки, когато Велко го пренасочи за новата
задача. А по пътя бе малко вероятно да намери чакащи обучени бойци, които да вземе.
Нищо, освен обучен боец, не би му било от полза. Само би навредило.
Значи оставаше сам. С коня, който щеше да бъде неспасяемо изстискан…
Летеше към Родопите, по-бърз от вятъра…

29. Монах
Момчетата заминаха. Всяко от тях пое своя път. Бяха минали тежко обучение, мно-
зина бяха отпаднали, до края стигнаха само най-добрите. Нямаше на света по-добра
подготовка за живота от тази. Но въпреки това, всеки учител в такъв момент си задаваше

263
въпроса: „Дали се справих достатъчно добре? Ами ако някой пострада, защото не съм
го научил достатъчно?“
Но това бе неумолимият ход на живота. Учениците трябваше да отлетят, защото
имаха свое място в истинския свят, и идваше време да го заемат.
Но пък – на ред бяха следващите ученици.
Стойко бе останал сам на поляната. На същата тази, на която толкова години бе давал
най-доброто от себе си на децата. И той, и толкова други учители. Седеше и отдъхваше,
мислейки.
Появи се Велко.
Стойко бе изненадан, но всъщност не би трябвало. Времената ставаха все понапрег-
нати, идваше война, и задачите на всички ставаха все повече. Велко очевидно бе изчакал
да завърши обучението, да пусне младите по пътя им, и след това идваше за следващата
работа.
Попът вярваше, че тя ще е новото поколение монаси-воини. Но получи нещо друго.
Нещо съвсем различно…
– Свърши ученето, и ти веднага тук… – каза весело Стойко – Нямате празно големите
господари…
– Аз не съм ти господар, поп Стойко. – отвърна Велко – Аз съм само вестител за по-
велите дето съдбата на народа ни спуска…
– Може и благословен да си като идваш. Ще ми помогнеш с тежестта, като ги няма
децата. По-лесно ще ми е ако правя нещо друго…
– Голяма е тази тежест, да. Все едно откъсват нещо от теб… Но децата са тук, те са
около нас, утре ще вършите нещо заедно, и ще видиш колко добре си ги научил…
– Да така е, ама пак тежи…
– Е, значи аз съм ти спасителят. Ако знаеш какво иде, ще забравиш бързо хлапетата…
– Давай де… – рече попът.
Велко си върна сериозно изражение, и каза:
– Идвам сега тук, за да искам една саможертва от теб… – каза той.
– Винаги като се появи някой дето е над теб, се сещаш, че нещо ще иска… – отвърна
с шега на всеизвестното правило Стойко.
– Ще искам, но може пък и да дам. Зависи от гледната точка. И от възрастта. А твоята
е понапреднала… – отвърна на шегата Велко.
– И ти не си първа младост…
– Да, така е. Като си по-стар, по-лесно се правят някои жертви… – философски от-
върна главата на Задругата. Със Стойко бяха почти на едни години – сигурно заедно
щяха да завършат и земния си път, и пътя в Задругата. Донякъде Велко съжаляваше, че
не може да му разкрие тайната на Дванайсетте, и да го направи свой наследник. Поп
Стойко бе може би най-достойният в цялата Задруга в момента. Но правилата са си пра-
вила, те гарантираха оцеляването на Общността, а не на индивида. Може би пък, ако
Стойко се озовеше на смъртно легло по-рано, да се яви при него, и да му разкрие Исти-
ната. Както бе направил предшественикът му Игумена пред Паисий 31. Но дали можеше
да се надява това да стане? Да се надяваш да надживееш някого. Би било греховно.
Със сигурност някой по-млад щеше да наследи Велко. И със сигурност, времето и
той, и Стойко, да се отправят към Всевишния, бе още далеч.

31
„Задругата“, Добри Божилов – първата книга от сагата
264
 – Всяка жертва ни изпитва. Ако я направим, сами разбираме какви сме… – отвърна
попът.
– Разбира се, така е… – каза Велко – Но да не се мотаем повече. Нося ти една хубава
вест. Или лоша. Кой ли знае? Нося ти вестта, че май ще те подстригваме32 за монах…
Един ден… Монах? Това пък от къде дойде? – попита Стойко – Аз не съм чак такъв
светец. Свещеник съм, попувам, уча децата. Но не съм чак за монах. Имам семейство,
аз съм светски човек.
– Точно затова е жертва, Стойко. Знаем те много добре какъв си. Ти си идеален на
мястото си. Но идва време да заемеш по-важно място. И за целта – трябва да си подст-
риган…
– Нещо пак ми убягва логиката – имаме хиляди подстигани монаси. Паисий бе един
от тях. Имаме хора правят толкова добри дела в манастирите. За какво съм ти аз – греш-
ният Стойко, по никое време да ме замонашаваш…
Велко се изправи, погледна го строго, и като го правеше, винаги по този начин показ-
ваше, че е съвсем сериозен.
Очевидно нещо се бе променило, нещо важно, и ролята на Стойко в него бе ключова.
– Стойко, имаме много монаси, много от тях умни и предани. Но ти си един от най-
начетените хора в Задругата, и в България изобщо. Ти си българският Евгениус 33, но не
си продал рода си. Ти си най-мъдрият българин в това време. И скоро нова задача иде.
Нова, важна, ще е от най-големите дела на Задругата…
– Ако е за Задругата, и монах ще стана. То аз тук уча децата да жертват живота си, та
едно расо няма да сложа. Но ми убягва защо?
Ще започна малко по-отдалеч, за да разбереш… – каза Велко и след малко додаде –
Нали знаеш, че иде нова война с Русия... До две-три години няма да се размине…
– Говорят да. Султанът искал да върне загубите от предната…
– Ние му ги наприказвахме тия неща. Много злато отиде за това. Умните в Стамбул
са против. Но султанът не е от най-умните, и ние му помогнахме в глупостта…
– Подбутвате го на война да иде…
– Да, и пак да я загуби…
– Май и предния път сте му помогнали – на един друг султан…
– Сега много повече… – отвърна Велко.
– И какво от таз война води до моето подстригване за монах?
– Нали знаеш, ние имаме Иван – наш човек в самите върхове на Русия.
– Той е най-важният в Задругата, не аз… – И той е важен, и ти си важен, сега друго
ми е думата. Та Иван се готви подир войната, да има сериозно участие в преговорите по
мира. И да уреди някой неща, дето ще са от полза на народа ни.
– Всеки брат нали това прави – неща от полза за народа ни. Ама тя рибата в морето,
вие се стягате да я ядете. Една война години ще продължи, пък може и да спечели Па-
дишахът.

32
Подстригване – формалната процедура в православието, с която светско лице става монах. От-
казва се от всичко земно и се посвещава на Църквата. Подстригването на косите, или на част от тях е
символен акт.
33
Евгениус Волгарис, известен и като Евгений Болгар – най-големият гръцки философ и мислител
на 18 век, създател на идеологията за гръцкото освобождение. Болгар обаче е от български произход,
и заради решението му да се превърне в грък и да се откаже от кръвта си, Паисий пише прочутите
слова „О, неразумний, юроде, защо се срамиш да се наречеш болгарин…“
265
 – Няма да спечели. Не мисли това. Но ако искаме да спечелим ние после, трябва от
сега да се готвим.
– Е, щом трябва. Кажи сега как още един монах ще помогне във войната. – Не във
войната, а след нея…
Добре де – кажи… – загуби търпение Стойко.
– Разбира се – Иван договаря едно, а ти – ще го изпълниш… – усмихна се Велко, и
каза още – Та Иван ще вкара в мирния договор неща, дето не изглеждат важни на тур-
ците, ама защото не виждат в бъдещето. Но Задругата така напредва – с малки стъпки
мравчиците правят голям мравуняк, докато големият звяр спи. Та Иван ще нареди в до-
говора малко повече да се зачитат правата на християните. Още една отстъпка в полза
на българите.
– Това и предния път го имаше. Всяка успешна война на Русия с турците, носи нови
права на християните. – каза Стойко.
– Така е, но този път, не просто на християните. Иван ще го е направи, така че да важи
най-много българите. Вече конкретно българите ще имат права. И ние трябва да го из-
пълним със съдържание това…
– Тия права може и да останат на хартия, нали ги знаеш турците. Обичат да подписват,
и после да не изпълняват.
– Знам го. Те дори парите спират да плащат, както стана предния път34. Но тук е на-
шата работа. Додето правата не са станали на непотребна хартия, и додето турците не
се усещат колко са важни тия неща, да ги реализираме.
Да не би султанът да отпусне грошове за българските монаси? Това до сега в робст-
вото не е било…
Велко прие весело шегата, но продължи сериозно:
– Не, грошове ние си имаме. Не ни трябват султанските.
– Винаги малко повече злато си струва. Повече пушки, по-силна Задруга…
– Да, така е, но има и неща, по-важни от златото – като например Историята на Паи-
сий…
– Да не би султанът да я е прочел и да я е харесал? Може пък да вземе да я напечата –
както правят на запад с книгите – печатат ги, а не ги преписват на ръка…
– Всяко нещо с времето си – ако искаш, един ден и ти ще напечаташ Историята.
Но аз за друго ти я казвам – има неща по-важни от парите. Това е духът на народа, вя-
рата, православието, споменът за миналото…
– Право е това… – съгласи се Стойко.
– Право е, а сега ще чуеш и най-важното – като Иван уреди тия неща, и те влязат в
договора, ние веднага ще ги изпълним. За това е родена Задругата, за да е готова в такива
моменти, и с пари и влияние да използва шанса. Без Задругата, може да има шанс, но
народът да няма как да го ползва. И подписаното да остане на хартия…
– Май започвам да разбирам. Съчетаваме силата на Задругата с новите отстъпки на
турците…
– Точно така. Турците губят нова война, отстъпват. Ние настъпваме. Ние това пра-
вим – стоим, чакаме шанса, и като се появи, го реализираме.
– И какъв е шансът сега? – попита Стойко.

34
Османската империя има познатия от враговете и маниер, да подписва огромни репарации, като
загуби война, но след няколко години да спира да ги плаща. Затова и враговете не разчитат много на
паричната част в мирните договори.
266
 Велко замълча за миг. Пое си въздух и каза:
– Поп Стойко, ще станеш монах, защото малко подир това, ще станеш нещо, дето
само монах може да стане. Ще станеш първия българин, издигнат на важен пост в Ос-
манската империя. Издигнат като българин, а не като грък или потурчен… – Аз? – по-
пита Стойко.
– Да, ти. Трябва ни най-добрият. Ще се замонашиш, а малко подир това, всички наши
хора в Цариград, и всички наши пари ще идат, за това по новия договор, да провъзгла-
сим първия български епископ. Българин, на български миряни, и с българско име!
– Епископ? Ще ставам епископ? Та аз съм само поп, дори не съм служил…
– Да, не си бил монах, не живееш в манастир, не си бил игумен. Но си най-умният в
Задругата. Още като те приехме, знаехме че един ден това ще стане. Сега е денят. Ста-
ваш монах, защото само монах може да стане епископ. После – нашите хора ще уредят
нещата в Цариград.
Стойко се замисли. Бе изненадан, но не прекалено. Рано или късно, българи щяха да
пробият. Времето се променяше. Неизбежно бе. Но не очакваше, че точно той ще е пър-
вият.
Сети се нещо. Нещо не от приятните: – Гърците няма да го позволят. Те държат цялото
православие. Всички нови права пак към тях ще идат… А Велко се усмихна:
– Точно затова ни трябваш ти, Стойко. Ние знаем какво ще направят гърците, и ще ги
изненадаме. Наблюдаваме ги много отдавна, водили сме много спорове, знаем им сла-
бите места. И ще ги обърнем срещу тях…
– С гърци трудно се надговаря…
– Остави това на нас. Ние сме им подготвили капан. Сами ще паднат, и накрая те ще
те въздигнат в епископ, като видят че са изгубили. Ще те въздигнат, за да си им благо-
дарен, и да опитат да те направят грък…
– Това никога няма да стане! – почти извика Стойко.
– Знаем, че няма да стане. Това им е вторият капан. В два капана ще влязат, и ще си
скубят гръцките коси накрая. Ще си мислят, че ни надиграват, но ще бъдат победени…
Ще им остане само да се удавят от яд, в някоя делва с масло от маслини…
– Малко подценяваш тия хитреци мисля… – каза реалистично и опиращо се на дълъг
опит Стойко.
– А ти подценяваш Задругата... – отвърна Велко и попита – Какво мислиш ще напра-
вят гърците като видят договора?
– Ще го обсебят. Като всичко до сега. Та те обсебиха и Патриаршията, и Светите
места, дори разгониха нашите малки църкви, и на сърбите 35…
– И как го правят винаги? Как печелят пред турците?
– Изкарват себе си най-умни, дават подкупи, а всички останали са прости и невежи…
– Точно така. Това правят. Но сега и ние сме готови с подкупите. Остава – гърците
били умни…
– Те не са глупави, щом толкова време успяват…
– Защото не е било дошло времето някой по-умен от тях да се включи. Е, това време
дойде. Сега ще оставим гърците да се изкарат най-умните и да изтъкнат, че новите права
за християните трябва да идат в най-мъдрите от тях…

35
През 1766-1767 г. под натиска на Вселенската патриаршия, доминирана от гърци, се закриват
Охридската архиепископия (също гърцизирана, но българска по произход) и Печката патриаршия
(сръбска по произход)
267
 – Те баш това ще направят…
– И като са само гърци умните, кой ще вземе правата?
– Гърците… – каза Стойко.
– Ще ги оставим това да направят, да превърнат това в основен аргумент. – каза
Велко – И после – здраво рушвети ще дадем, и ще покажем на турците един много умен,
начетен българин, който уважава султана и Империята… – Мен? – възкликна Стойко.
– Именно? Теб. Ти си умен, знаят те в Цариград. Ще идеш, ще обориш ако трябва
гърците – ако поискат това. Че може и да се уплашат, и да откажат, та да не стане по-
зле, и да получим и друг пост. Ще те извадим – мъдър монах, точно като гърците кажат,
че трябва „мъдър монах“…
Стойко се ухили. Замисълът бе доста хитър. Още от сега виждаше как гърците ще
„клъвнат“ на стръвта и сами ще се изиграят.
Велко довърши:
– А турците не обичат някой друг да държи всичко. Не са много щастливи, че гърците
са обсебили Патриаршията. А баш там те няма как да вкарат турчин – той би бил мю-
сюлманин, а мюсюлманин не може да си сменя вярата. Обаче ако се появи съперник на
гърците, който да се боричка с тях за благоволението на султана, турците ще са до-
волни…
– И дай им и малко злато, и готово… – довърши сам плана на Задругата Стойко. – Ето
това е – ти сам го каза… – доволен бе Велко.
– Добре сте го замислили – и Иван, и вие, и хората ни в столицата. А моята жертва е
най-малко – ще се замонаша…
– И то не за дълго. Няма веднага да ставаш монах. Трябваш ни какъвто си сега. Само
ще тръгнеш да обикаляш, да се запознаеш с възможните епархии. Ще идеш и в гръцки
манастири – да се запознаеш с гърци, и да ги заблудиш, че се готвиш да ставаш грък.
Сега първом – преди войната, и докато трае, ще ставаш църковен деятел. Не народен
поп, както си сега, а църковен деятел – повече с Църквата ще се занимаваш, по-малко с
народа. А като наближи времето – ще те замонашим –може и съвсем за малко… – И
после, от монах – направо епископ… – почти весело каза попът.
– Той и епископът си остава монах… – каза Велко.
– Абе остави тая работа. Колкото понагоре е един църковен служител, толкова по-
малко монах е…
– Има нещо вярно в тая работа…
– Да не би Патриархът гръцки да е монах? Само на думи. Сребролюбец и за власт
драпа…
– Неизбежно е. Изкушения. Нали така Бог изпитва издигнатите…
– Та и аз така – монах, и направо епископ. И мен ще изпитва. То това и Паисий не го
е изпитвал така. Той стана само про-игумен.
– С всяко ново време, с всяко напредване към свободата на България, изпитанията ще
са по-големи. А като дойде самата свобода, и като наши хора – българи, застанат начело
на държавата, тогава ще е най-голямото изпитание. Тогава Бог ще сложи в ръцете ни
наша власт, и наше злато, и кой ли знае дали онези, които го получат, ще са достойни…
– Като ми говориш така, малко се успокоих. Моето изкушение е по-малко – само един
епископ…
– Е, свободата още е далеч…
– Ама от монах, направо епископ… – не можеше да го преглътне Стойко.

268
 – Не от монах, поп Стойко! Не от монах! А от заслужил и доказал се брат от Задру-
гата! Монаси много по българската земя. Но ти ще бъдеш първият български епископ,
откакто е дошло робството. Ти – защото Задругата те е видяла като достоен, и те избира
за това, след като някога ти сам я избра, за да станеш част от нея…
Стойко не може да каже нищо повече. Просто смирено прие. А Господ с времето така
нагласи нещата, че не просто един българин за пръв път стана епископ на една епархия,
и то именно като българин. Този епископ, с мъдростта и уменията си, в следващите го-
дини така спечели много сърца в Русия, че дори додето беше жив, русите го приеха за
основен глас на всички християни в Османската империя. Не само на българите, а на
всички. Мъдростта и умът изпревариха дори Патриарха, синода и четиристотин години
гръцка църковна история над Босфора36.
Задругата бе мъдра да изчаква търпеливо малките си шансове, а след това да ги опол-
зотворява по най-добрия начин, и с най-умните хора… И да постига всичко от нищо.

30. Очи в очи

Конят бе тежко уморен, когато видя нещо в далечината. Опита да го подкара още
малко, но той едва се държеше.
Неизбежно бе, жал му бе, но нямаше избор.
Бръкна в една от торбите и извади малко мехче. Изсипа съдържанието му в ръката си,
и после го поднесе към ноздрите на добичето. Малко след като го вдъхна, то живна.
Започна да търси ръката за още. Дръпна я.
Конете обичаха този мирис. Тази билка. Обичаха това, което щеше да им донесе
смърт. Приятна бе, опияняваща. Но в девет от десет случая, конят не преживяваше по-
вече от ден. Особено ако и веднага някой ползваше ново появилите му се сили. Всъщ-
ност, дори да не ги използваше, конят бе обречен. Билката го влудяваше и той сам за-
почваше да буйства и да хаби огромна сила. И пак стигаше до същия край. Тази отрова
бе затова измислена – да изцеди последните сили на животното, когато ти трябват за
нещо друго. После цената бе най-високата.
По-трудно се управляваше кон, вдишал от праха. Обикновен – дори опитен ездач,
рискуваше да бъде хвърлен. Задругата провеждаше специално обучение. Бе нещо като
да укротяваш полудял човек. Но много по-силен.
Умело напътстван, той се впусна в галоп със сили, които не би трябвало да съществу-
ват. Дистанцията бързо взе да се скъсява. Манол забеляза, че двамата отпред не яздеха
бързо. Може би и техните коне бяха уморени. Или самите те? Или жената. Реално мо-
жеше да ги настигне дори човек с бягане.
Полуделият кон ставаше по-бърз, но и по-шумен. Рискуваше да го издаде. Спря и го
върза здраво на едно дърво. Той продължи да буйства. После щеше да му е трудно да се
качи отново на седлото. От такова животно е по-добре да не слизаш, докато не си свър-
шиш работата. Но сега бе друго.

36
Първият български епископ, въздигнат през турското робство е Поп Стойко Владиславов от Ко-
тел. Замонашаването му е само месеци, преди да стане епископ през 1794 г. Малко преди това – през
1792 г. е приключила поредната Руско-турска война, с нова победа на Екатерина. Като висш църковен
деятел, поп Стойко е известен с името „Софроний Врачански“ (епископ на Врачанската епархия). След
това ръкополагане, той бързо печели доверие в Русия и докато е жив, е основен защитник на правата
на християните пред руския цар. Остава такъв, дори когато на по-късна възраст, се отказва от епис-
копството.
269
 Взе пушката, пищовите, всичко, което му бе нужно и се затича. Бе много по-тих, а и
по-нисък. Двойката зави зад един ъгъл на пътя, а той знаеше, че може да изкачи хълма
и от високото да ги види. Това и направи.
Катеренето не бе леко, особено на почти бегом, и тежко натоварен. Но сякаш и самият
той бе взел от прахчето на коня, някаква сила възникна в него, бе превъзбуден. Бе на
косъм от успеха. Най-сетне.
Добра се до върха. Бързо се качи на едно дърво и ги видя. Бяха на не повече от двеста
стъпки. И се движеха бавно. Говореха си нещо. Пушката бе заредена. Ще свали единия,
после ще се оправи с другия. Прицели се… И в този миг… Спря.
Не бе мислил по този въпрос до момента, и той изведнъж изникна. Кого да застреля?
Години наред бе преследвал французина. Трябваше да го залови и разпита. Ако бе
нужно – и със Сълзите. Но това означаваше… да отстрани жената.
Една българка. Абсолютно невинна. Просто с лошия късмет да е с него сега.
А ако свали него, дали би могъл да разпита нея? Дали знаеше всичко? И… дали би
могъл да ползва Сълзите срещу жена. И то нямаща никаква вина за нищо.
Изумително! Как не бе мислил по този въпрос до сега! Най-силното му оръжие – точ-
ната стрелба от далеч, бе станало безсмислено. Спряно от логически противоречия.
Толкова бе увлечен в преследването, че не бе мислил какво ще прави накрая. И по-
точно – не бе мислил точно за подобен край – сам, без подкрепа, срещу двама. Винаги
ги бе преследвал в група, винаги Задругата бе някъде наблизо.
Ето, сега можеше да спечели. Но с цена, която не можеше да плати. Свали пушката.
Проклинаше сам себе си.
Да победиш, и да бъдеш надвит от нищото…
Какво да прави. Онези напредваха. Подир няма и четвърт ден път бе гробът на Саръ
Баба. Да се върне при коня, и да върви след тях. Но после какво? Пак същото. А и този
кон едва ли вече можеше да върви бавно. Но на него скорост пък не му трябваше.
Абсурдна ситуация. Той щеше да се провали, Задругата щеше да се провали, заради
недообмисляне. Вдигна отново пушката. Колко добре се очертаваше тялото ѝ зад мер-
ника. Нямаше начин да пропусне. После него – и той идеална мишена. Стоя така ня-
колко мига. Свали отново пушката.
Обзе го ярост. За да не направи някоя глупост, слезе от дървото. Глупостта можеше
да е и някое твърде рязко движение, което да го направи да падне.
Извади картата. Разгледа я. От тук натам все завои и ъгли. Можеше да ги преследва
от хълм на хълм. Ако разбира се, имаше безкрайни сили. И на всеки хълм да стои да се
чуди за същото. И така – до Саръ Баба. После и той щеше да му се смее от гроба.
Но нямаше безкрайни сили. Не можеше да препуска из шубрака тежко натоварен и да
преследва хора на коне.
Какво да се прави?
Прониза го една мисъл. Не, тя бе невъзможна. Твърде груба и твърде недостойна. Не
можеше да жертва моралните устои на Задругата.
Не.
Не.
Или.
Освен ако всичко бе лъжа. Ако знаеше, че е лъжа и само ги сплашва. Тогава не би
било грях. Нямаше много избор. Години наред преследвате тежаха на този миг.
Хвърли пушката… и част от одеждите – които само му тежаха. На земята се оказаха
и ценните вързопчета с отвари и прахчета. Нямаше право да ги изоставя. Трябваше да

270
ги изгори, ако имаше риск някой друг да ги намери. Или самият той да загине. Но сега
нямаше време. Нито избор. Най-опасният враг на Задругата бе тук. Не можеше да го
изпусне. Все пак леко реагира на съвестта си. Захвърли поне отварите в един храст. За
по-скрито малко. Затича се към следващия хълм.
Гюнтер и Роксана бяха изключително уморени. Както и конете им. Едва ходеха. Но
оставаше още малко. Днес щяха да стигнат. После ще почиват. А може би по-после –
като се върнеха в тяхната Рила планина. Дори не говореха много. Поклащаха се върху
конете си мълчаливо.
Изсвистяването изненада и двамата. Имаха рефлекс, веднага разпознаха летящия нож.
И, ако и уморени, реагираха. Мигновено сменяш положението си, без да мислиш от къде
идва и на къде лети ножът. Допуска се, че е прицелен в тялото ти, значи гледай да не си
на същото място. Малко хора можех да избегнат умело хвърлена кама. Те можеха.
Много я бе тренирал Гюнтер и можеха.
И успяха.
Но целта на камата не бе да ги убие или нарани. Тя летеше с дръжката към тях. Най-
много да ги удари. Камата бе, за да им отвлече вниманието. Тактика срещу опитен про-
тивник – използваш реакциите му срещу него. При неопитен, можеше и да не стане. Той
нямаше да реагира, и дръжката щеше да го удари. При късмет – би могла да го зашемети.
Но би могла и просто до го погали. Кама с тъпото към врага бе рискова игра само срещу
много опитен боец.
В този случай – успешна. Острието прелетя край Гюнтер, срещу когото бе насочено.
Той се приведе отстрани на коня си, след което правилното беше да го пришпори. Така
и направи.
Но нямаше как да избяга…
Една много ловка фигура се появи от въздуха, все едно от никъде. Сигурно се бе прик-
рил в дърветата с неотличима маскировка. Появи се и скочи на коня на Роксана. Тя също
се бе привела настрани, защото не знаеше към нея ли лети ножът. Но нямаше време да
пришпори. Нападателят я свали на земята и веднага скочи след нея.
Хвана я за косата – слабото място на всяка жена. Вдигна я и я приклещи. Мигом изх-
върли всички пищови и ками, що бяха по нея. Додето го правеше, тя опита да се съпро-
тивлява и дори го удари веднъж. После и двете и ръце бяха извити зад гърба, дългата
коса увита около тях. Получи се много неудобна поза, не напълно болезнена, но почти
невъзможна за движение. Тя успя само да простене. Всичките ѝ умения бяха напразни
срещу нападателя. Бе много по-добър и силен от нея.
Гюнтер бе направил няколко стъпки напред с коня, когато я чу. Още като не я видя
до себе си, се усети, че нещо става. Действа мигновено – едновременно с обръщането с
коня извади и пищова.
Нямаше никакъв шанс. Онзи я бе поставил между себе си и него, и умело се криеше
дори зад главата и. Разстоянието бе малко. Друг би допуснал грешката да държи залож-
ницата и да се покаже отстрани, за да вижда. Но този бе опитен, много опитен. Не му
трябваше да гледа пряко – и така виждаше достатъчно. Но главата и бе защита за него-
вата глава. Една малка грешка и от толкова разстояние можеше да го простреля.
Остана му само едно. В тия мигове имаш шанс само в началото – докато противникът
още не разбира ти самият разбрал ли се какво става. Тогава няма да убие заложника. Ще
приеме всяко твое действие като объркано. В тези мигове му остана само още една хит-
рост.

271
 Леко пришпори коня, но колкото да изглежда че той буйства и не го е овладял. Целта
бе самият кон да мине наляво или надясно, и така да се озове отстрани. И дано – онзи
да не е напълно скрит.
Направи го, конят мръдна. Успя да го успокои с все още готов пищов.
Но напразно. Онзи завъртя момичето и то отново бе между него и пищова.
– Не си играй с коня! – извика нападателят – Няма да мине. Слизай и хвърляй всички
пищови и ками на земята. Държа я, в ръцете ми е… – добави той, а острата му кама се
допираше до гърлото и.
Явно разбираше много добре какво прави. Миговете за изненада от страна на изнена-
дания минаха. Гюнтер стоеше с пищов насочен към Роксана, а конят леко се поклащаше.
Но онзи не бе извадил пищов, а кама. Бе по-сигурна заплаха за заложницата.
Но фактически в момента не представляваше опасност за Гюнтер. Затова той си позволи
да се забави и дори извади втори пищов – за да покаже, че го има.
– И аз имам два пищова. – извика нападателят – Не се прави на хитър. Знаеш, че си
изгубил. Предай се, не искам да убивам нито нея, нито теб…
Немецът не каза нищо. Всяваше напрежение. После слезе от коня, но без да хвърли
нито едно от оръжията си. Наместо това застана зад самия кон. Така той бе преграда
между него и нападателя. Не можеше да го изненада с някой изстрел. Но пък разстоя-
нието бе все така близко. Ако бе добър стрелец, можеше да го уцели в главата, дори като
е зад коня.
Роксана се опитваше да се отскубне, но бе в толкова жестока хватка, че всяко мръд-
ване и костваше голямо усилие, и още по-голяма болка. А и тя бе изтощена, не бе във
върха на силите си.
– Няма да хвърля никакви пищови и ками. Наравно сме… – отвърна Гюнтер.
– Не сме наравно… – каза Манол – Ако я убия, тогава ще сме наравно. Но вие ще сте
вече с човек по-малко.
– Ако я убиеш, умираш веднага. Моите пищови са извадени. Твоите – не…
– Би ли я прострелял? Ако забия камата си в нея, би ли стрелял после? – попита Манол
и бе добър във вземането на надмощие с думи – Не си сигурен, нали? Може да е жива,
макар и посечена? Може, нали… Вече е било. Значи няма да стреляш, преди да извадя
моя пищов. И после пак ще съм с предимство. Ще се пазя с труп, или с може би жив
човек. А ти – с кон… На мен не ми е жал за коня ти! А за теб тя е важна…
Ситуацията бе точно такава, каквато я описваше. Атаката бе дръзка, и дори подла. По
същество ползваше невинен заложник – вън от всякакви правила за чест и достойнство.
И този заложник бе българин. Българка. Абсолютно против правилата и ценностите на
Задругата. Но единствено той знаеше, че заплахата е фалшива, и не би могъл да и пре-
реже гърлото. Те не знаеха. Атаката бе успяла, и предимството бе на страната на Манол.
Но да се предадеш не бе избор за Гюнтер.
– Няма начин да хвърля пищовите… – каза той – По-добре както сме сега, отколкото
същото, а аз невъоръжен… На глупак ли ти приличам?
– Не си глупак… – каза Манол – Всичко друго си, но не глупак. И точно защото си
умен, ще разбереш, че пищовите не ти трябват. Аз не съм ти враг. Няма да ви убия.
Предай се, и дори няма да бъдете наранени.
– Не си ми враг? Нападаш изневиделица. А преди това с месеци ме следиш. Може и
години. Какво друго си, ако не враг?
– Ако ти бях враг, вече да си мъртъв… – каза Манол. – Можех да ви застрелям и два-
мата с пушката от хълмовете.

272
 Настигнах ви преди доста време.
Гюнтер се усмихна:
– Не виждам пушка… – тази реплика бе единствено, за да спечели време. Иначе отго-
ворът му бе ясен.
Ти ако нападаш двама опитни бойци, които са убили Онан Бей и шестима от главо-
резите му, с пушка на гърба ли ще го правиш? Така ли ще влезеш в близък бой…
Гюнтер нямаше какво да отговори, защото самият отговор бъркаше право в опитното
му съзнание. Бе директен и истински.
– От хълма са двеста стъпки. Едва ли животът ни е бил застрашен… – каза той.
– Мога да уцеля от двеста. – отвърна Манол – Нали те изиграх с хвърлената кама?
Още ли не вярваш?
– Двеста? Няма такова нещо. Невъзможно е…
– Едва ли точно сега мога да ти доказвам. Но ти само ми губиш времето. Сам знаеш,
че не лъжа…
Сам знам? Какво мислиш, че знам аз? Нищо не знам – нито за теб, нито за армията
от наемници, която е зад гърба ти. Знам само, че сте адски добри. Дори си вярвам, че и
аз съм добър, след като толкова време ви се измъквах.
Тактиката да вземе жената за заложница и с нея да подчини мъжа, сработи. Но само
във вземането на заложницата. Мъжът не се подчиняваше. По същество бяха се блоки-
рали един друг.
– Не можете да излезете от планината… – извади нова заплаха нападателят – Моите
хора вече знаят, всички пътища ще бъдат завардени. Каквото и да намерите тук, не мо-
жете да го изнесете. А ние ще ви търсим. И накрая ще ви намерим. Значи и да я пусна
сега, нищо не губя…
– Ами пусни я тогава… – усмихна се Гюнтер.
– Този път ти ме правиш на глупак…
– Ти сам го каза…
– Казах, за да разберете, че най-добрият ви шанс е да бъдете приятели с мен…
– Приятели? Едно мръдване на ръката ти, и кръвта и ще оплиска и двама ни. Това
приятелско ли е?
– Не бих могъл по друг начин да говоря с вас. Не искам да ви убивам, но имам право,
и ще го направя, ако няма друг начин. Ще убия нея, а после и теб.
– Кой ти е дал това право? Султанът ли? Само той може да дарява или отнема живот…
– Не е важно кой. Важното е, че мога да го направя… – този пък Манол направи гласа
си да изглежда ядосано. Дори натиска малко камата и протече леко кръв. – Знам, че тя
е важна за теб. Откраднал си овца, за да я спасиш, а после си върнал три. Загубил си
ценно време, заради това. Седмици, може и повече си я хранил като бебе. Ти си я изт-
ръгнал от ръцете на Дявола. Целият ви лагер проучихме, всичко проследихме. Тя е
важна за теб, и аз я държа в ръцете си…
Гюнтер не можеше да предполага до каква степен е сериозна заплахата. Но бе сигу-
рен, че тя наистина бе важна за него. И онзи го знаеше. Но измъкване нямаше да стане,
ако хвърлеше пищовите. Та как би могъл да повярва на „ония“…
– Ти би ли ми повярвал? – попита той – Ако някаква тайнствена сила те следи с го-
дини, и понякога е на часове зад гърба ти? Сила, която убива с лекота опитни кърджа-
лийски главатари? И която има хора във всеки град и всяко село? Сила, която държи
жена ти за заложница? Би ли ми повярвал, ако местата ни бяха обърнати…
– Аз не съм ти жена… – за кратко се обади Роксана.

273
 – Това е без значение. Той знае че си много повече… – каза Гюнтер, и отново се
обърна към Манол – Ти би ли повярвал?
Манол се замисли. Преговорите не вървяха добре. Но всичко бе толкова импровизи-
рано и случайно, трябваше да действа бързо. Нормално бе и да стигне до задънена
улица. Но сега и самият той нямаше особен изход. Какво да прави?
– Трудно е да се повярва, но се вярва като нямаш друг избор. Ако ви пусна и избягам,
ще стигнете до където сте тръгнали, и после ще ви хванат. А ако не избягам, и двамата
ми светите маслото, пак същото ще стане, но ще сте с един грях повече. Изборът ви е
само да се предадете. Ще спасите животите си, а и след като ни дадете каквото търсим,
и ще си тръгнете свободни… Ние не сме убийци…
– Вие не сте убийци, но ако намерите нещо, дето е важно, ще ни убиете, за да опазите
тайната? Лъжа ли…
Манол не можеше да му отговори.
– Не лъжа, нали? А това дето го дирим, сигурно е важно. Не може нещо дето е толкова
добре скрито, и толкова трудно се дири, да не е важно. Кое е по-ценно – то или животът
на двама души?
Немецът бе достатъчно умен, за да не може да бъде сломен с думи. Заложницата не
бе достатъчна. Ситуацията стана по-объркана дори от преди – като ги държеше на при-
цел и се чудеше защо не може да употреби най-ценното си умение – онова, в което бе
ненадминат.
Остана последната заплаха:
– Ще убия жената, и след това ще изтръгна тайната от теб… – каза той – Или направо
от гроба на Саръ Баба.
Може и да не ми трябвате вече.
– Ако я убиеш, първом ще минеш през двата ми пищова, а имам и сабя… – отвърна
Гюнтер.
– Дори така, предимството е на моя страна. Мога да те пусна да продължиш сам нап-
ред с трупа ѝ. Знам че няма да го оставиш. Ще ти тежи. А аз ще си взема пушката, и ще
те довърша отдалеч. Тогава ще разбереш мога ли да меря от двеста стъпки…
– Може и да не се измъкнеш до пушката си… – каза Гюнтер. – Аз не целя от двеста
стъпки, но от двайсет с пищова целя.
– Може и да рискувам с пищови и саби срещу пищови и саби. В краен случай, братята
ми ще довършат делото… Но вие двамата свършвате…
Разговорът бе на път напълно да се завърти в кръг, от което следваше, че лека полека
ще се изнерви, и накрая щеше да се стигне до някакво емоционално решение. Най-веро-
ятно – безумно и неконтролируемо – като когато се сби старият Исмаил Бей с пратени-
ците на султана. Това не трябваше да се допуска – вероятно и двамата съзнаваха, че не
трябва.
Но и Гюнтер имаше един аргумент, който не бе извадил…
– Всъщност, не можеш да я убиеш… – каза той – Ти нямаш заложник. Тя е важна за
теб, колкото и за мен… – и се разрови из дисагите на коня си. Търсеше нещо. Едва ли
бе оръжие.
– Тя носи нещо на шията си. Погледни го. Нека ти го покаже… – добави той.
Разбира се, тя не можеше нищо да му покаже, но се размърда гневно.
– Няма да му показвам! Какъв е той? – извика тя.
– Покажи му. За да разбере, че няма никакъв заложник…

274
 – Какво има на шията ти? – попита Манол, но не се показваше иззад главата и. Онзи
още бе с пищова в ръка. Той се усети, и го прибра в пояса си.
– Давай, гледай… – каза му.
Манол бръкна, донякъде свенливо. Не му бе удобно да вкарва ръката си в женска
пазва. Но не трябваше да го покаже. Набара нещо. Кръстче. Извади го. Разгледа го вни-
мателно – старо дървено кръстче, едната гредичка бе стрела. Хубава играчка.
Междувременно Гюнтер извади едно писмо. Разтвори го и го обърна към него. Горе
ясно личеше същият кръст.
– Виждаш ли? Това дето търсите е свързано с нея. Убий я, и после си рови в ръкопи-
сите и гробовете турски. Като намериш каквото е скрито, ще плачеш, че тя е мъртва и
откритото е безполезно…
Манол гледаше внимателно кръста, и писмото. Наистина имаха нещо общо. Но какво?
Немецът извади още едно писмо – изгоряло.
– Ето, и тук го е имало кръстът. Горе – изгорялото. И на мен ми попречи да разбера,
но второто писмо беше цяло. И сега в гроба на Саръ Баба сигурно пак ще го има този
кръст. Тази жена е по-важна за теб, и наемниците ти, отколкото за мен…
Ситуацията се бе обърнала. Манол държеше заложница, която реално трябваше да
пази. Вече не бе просто невинна българка. Тя бе нещо свързано с писмата и обикалянето
да се търси из цяла България.
Но обратното на равна ситуация, също е равна ситуация.
– Аз никога не съм искал да ви убивам, и без това… – каза братът от Задругата – Аз
търся същото като вас. Просто си нямаме доверие…
И в това бе прав, а Гюнтер нямаше какво да отвърне. Разговор между равни и идеално
разбиращи се мъже. Може би при други условия, биха били идеални съюзници и братя
по оръжие.
Трябваше да се намеси умът на жената. Понякога широко скроеният женски ум виж-
даше решенията, където тясно съсредоточения и готов за смъртна битка, мъжки ум, про-
пускаше. Защото бе съсредоточен само върху битката. Такива бяха мъжете и жените от
древни времена – мъжът бе ловец – работата му бе да преследва цял ден плячката, и
накрая да донесе храна. Той се съсредоточаваше върху едно. А жената трябваше цял ден
да гледа деца, да поддържа огъня, да готви, да чисти – много дребни задачи едновре-
менно. И съзнанието и бе да мисли по много неща заедно. Различни съзнания, различни
решения.
– Кажи му… – каза Роксана.
– Какво да му кажа? – попита Гюнтер. – Кажи му кой си. Кажи му, че ти си човекът,
комуто всеки може да повери не само живота, но и душата си. Кажи му, че си онзи,
на който ако нямаш доверие, значи доверие не съществува…
– Това няма да го накара да повярва. Тези не са хора. Те са демони. Или ангели. Това
няма да стане… – отвърна Гюнтер.
– Ще стане… Повярвай ми. Сърцето ми казва, че ще стане.
– Сърцето ти?
– Да, безсмъртното, дето не се предава никога… – каза Роксана.
Гюнтер замълча. Манол бе объркан. Какво си говореха тези двамата. Държеше ножа,
но не знаеше какво да прави с него. Накрая онзи продума:
– Аз мога да ти докажа, че на мен можеш да вярваш. Но ти помисли как ще ми дока-
жеш, че аз на теб мога да вярвам…
– Моята дума на две не става… – каза Манол и не лъжеше.

275
 – И така да е, това го знаят другарите ти. Аз не го знам.
– Мога да ти докажа като уцеля птица от двеста стъпки. Ще се убедиш, че съм можел
да ви убия винаги…
– Това не е достатъчно… – каза Гюнтер.
Но Роксана отново се намеси:
– Кажи му, стига си мълчал. Кажи му. Като разбере, ще се уредят и другите неща…
– Да разбере? Надценяваш ме…
– Ни най-малко. Ти не ми вярваш… – каза тя – Все още не ми вярваш…
Гюнтер се колебаеше. Не виждаше особен смисъл. Срещу него бе опитен човек. Ня-
маше да повярва, а и да повярваше, нямаше да позволи това да се обърне на слабост. Но
тя настояваше.
– Добре тогава! Не те знам кой си ти, страннико, дори не ти знам името. Но моето е
Исмаил Бей. Аз съм господарят на Рила. Единственият, освен султана, който има само
Аллах над себе си. И човек, под чиято власт хората мечтаят да дойдат. Сторил съм тол-
кова добро, че само името ми е достатъчно, за да ми дадеш веднага и камата, и всичките
си пищови. И да си сигурен, че така ще си на по-безопасно, отколкото ако ги държиш
сам…
Това изказване отне за малко ума от Манол и бе доста агресивно. Не можеше да по-
вярва какво му казват. Исмаил Бей? Французинът да бе Исмаил Бей. Едва ли имаше по-
различни помежду си хора. Бързо се овладя…
– Исмаил Бей? – каза той – Аз пък съм Пророкът Мохамед. Търсих те от много време
да те възнаградя за добрините ти…
– Казах ти… – рече Гюнтер на Роксана.
– Глупако, това е Исмаил Бей… – каза тя на Манол, който никак не бе отхлабил хват-
ката.
– Глупак? Аз ли съм глупак? Аз живея в Рила. Познавам Исмаил Бей! Наистина ще
стана глупак, ако ви се хвана…
– Никой не е виждал Исмаил Бей.
Защото лицето му е наранено. – каза Роксана – Но народът е виждал Възлюбената му.
Свали ми фереджето и се убеди сам!
Макар да я държеше за заложница, и да опъваше косата и в едно с болезнено извитите
ръце, Манол не и бе свалил фереджето. Уважаваше мюсюлманските обичаи. Но по-важ-
ното бе, че не искаше да предизвика гнева на мюсюлманин, чиято жена е оскърбена като
са видели лицето и. Особено пък от враг. Затова всъщност, той я остави така както си
беше. Но сега тя го караше да я разкрие. Погледна към другия. Той кимна:
– Давай. Тя не е мюсюлманка. Свали фереджето. Ако си от Рила, ще си я виждал
много пъти… – каза му. И дори показа ясно, че пищовите са в пояса му.
Манол я обърна с лице към себе си. С бързо движение дръпна покривалото. Свали и
забрадката.
Красиво младо лице и убийствено черни очи. В средата на челото имаше дълбока
бръчка, оставена от сабя. Но бе… тя.
– Роксана? Господарката Роксана? – промълви той.
– Сега вярваш ли? Роксана ще посочи ли друг, освен Исмаил Бей? – попита Гюнтер.
– Как е възможно? – попита Манол, но не очакваше отговор от тях. Бяха търсили тол-
кова време Рене, а той се бе скрил на най-неоткриваемото място. И как бе възможно
френският разбойник, пролял толкова кръв, да е Исмаил Бей – почти светецът, който

276
дори бе минал, без да знае, всички изпитания на Задругата. Човекът, когото трябваше
да спаси, дори като по-първа задача от проследяването на французина.
Манол вече нямаше заложници, но те още не го знаеха напълно.
– Исмаил Бей не е в Рила. Ти си тук. А ти си Роксана. Но това не доказва всичко… –
каза той. Но и двамата разбраха, че се колебае. Бяха получили предимство. Разбира се –
предимство в относителен план. Те му бяха дали причина да им вярва, но нямаха такава
дадена от него.
– Повече вяра от тази не мога да ти дам… – каза Гюнтер и дори пусна коня да мине
настрани и остана така – незащитен. – Повече вяра от тази не мога да ти дам, а ти дори
толкова не си ми дал…
А докато говореше това, в главата на Манол настана пълна бъркотия. Френският на-
емник се превърна в Исмаил Бей. А Роксана се превърна в носител на някакъв кръст,
който бе свързан с онова, което французинът издирваше. Султанът се готвеше да изгони
Исмаил Бей, и дори да го убие, а тези две глави щяха да са важни за въдворяване на реда
в империята. Тоест – готвеше се да убие французина, и една невинна българка, но с оче-
видно голямо значение за Задругата. Задругата. Тя се опитваше да намери логика и да
подреди всичко това.
– Ако я убиеш точно ти, ще е ирония, а може би моето наказание… – каза Гюнтер –
Може би дойдохме до момента. Дяволът винаги я пращаше на косъм от смъртта, и после
я връщаше. За да може да повтори. Но сега ти сигурно си наказанието. Ако я убиеш ще
е ирония – не я уби Хасан Ага, не я убих аз, не я уби Онан Бей… Не я уби дори лудата
и леля – вещицата. Не я уби и кръстът, който носи, и сигурно е прокълнат. Нищо не я
убива тази жена. Но ако дръпнеш рязко камата, ще я убиеш ти – тоя, дето сигурно за
него е най-важна. За теб, и за хората ти… Дяволът ще се подиграе и с вас…
Този монолог единствено внесе още по-голямо объркване. Манол наистина не знаеше
какво да прави.
Решението, което се появи в главата му бе безумно. Против всякакви правила, и вся-
каква логика. Просто спонтанно и безумно.
Но понякога такива бяха единствените решения. И бе второто за деня. Това бе денят
на лудостта. Това не бе денят на Задругата… За нея се бореше, но точно против нея като
разум.
Извади всичките си пищови и ги хвърли на земята. Държеше обаче камата, и сабята
му остана у него.
– Хвърли и твоите пищови… – каза той.
– Какъв е смисълът? – попита Гюнтер, озовал се изведнъж със сериозно предимство.
Ако не брояха разбира се, живота на Роксана.
– Има един начин да въдворим доверие… – каза Манол – Ще се бием. И който по-
беди, ако помилва врага, значи може да му се вярва…
Гюнтер в началото не разбра, но бързо схвана. Просто и безкрайно мъдро. Какво би
създало доверие повече, от помилвания живот.
– А той самият как ще вярва на другия? На победения? – попита Гюнтер.
– Победеният, преди да загуби, ще е влязъл в двубоя. Ще се е отказал от сигурното –
пищови и безкрайни приказки. Ще е рискувал живота си, защото не може да е сигурен,
че другият ще го помилва. Онзи може като победи и да го убие, и да приключи с всичко.
Човек, който поеме такъв риск, може да му се вярва… Защото има възвишена друга цел,
за която да го направи… – каза Манол.
Гюнтер се замисли. Имаше логика. Брутална и цинична, но имаше логика.

277
По тези земи понякога бе така. Безмилостни правила, но реални и истински. Водещи в
добра посока.
– А тя какво ще прави? – попита го, докато вадеше и хвърляше своите пищови – Ще
ни гледа ли? Или ще я вържеш?
– Няма да гледа… – отвърна Манол и я притисна по врата, така че да спре кръвта,
дето отиваше към главата. След няколко секунди тя припадна в ръцете му. Подобно
приспиване бе с рискова продължителност, можеше да се събуди преди да са свършили
двубоя. Тогава щеше да се намеси на страната на своя човек. Но Манол бе отчел ситуа-
цията – всички бяха много уморени. Така за нея това се превръщаше просто в бързо
приспиване. Нямаше да се свести, преди да се наспи, а сънят щеше да поеме съзнанието
направо от припадъка.
Внимателно я постави да легне на земята и извади сабята си.
Исмаил Бей също бе готов със своята.
Остриетата се срещнаха. Не всички тайни бяха разкрити. Но Гюнтер усети, че това е
двубоят, който очакваше от толкова години. Още от заговора срещу Петър Трети. Него-
вият свален и убит господар. Свален от братя Орлови, с помощта на тези хора. Дълго
време чака, но накрая стигна до тук. Пруската гвардия срещу наемниците. Бе ги прес-
ледвал тогава, но бяха избягали. Не можаха да проверят кой е по-добър. После те го бяха
преследвали, но без да знаят кой е. А и той бе съвсем друг човек. Но ето ги сега – той
срещу тях.
Най-добрият прусак срещу боец от мистериозна група, за която никой не вярваше, че
съществува. Никой, освен тия, що бяха усетили силата и на гърба си…
Всеки даде най-доброто от себе си. Кой ли знаеше кой бе по-добър? Задругата имаше
много и различни бойни умения, но в случая говореха само сабите. Ако имаше саби, те
бяха определящият фактор. Равностойни бойци със саби, оставаха равностойни в девет
от десет случай, дори единият да бе много превъзхождащ например с кама или в друг
ръкопашен бой. Бяха хвърлили пищовите, но те бяха на земята. Тоест – бяха потенци-
ално оръжие. Част от боят бе да се добереш и до пищов, или да попречиш на другия да
се добере. Но и в това бяха равностойни.
Всъщност, основното, което ги изравняваше, бе умората. И двамата бяха грохнали, а
тежкият разговор от преди малко, ги бе изтощил. А сравнение между уморени бойци
можеше да даде друг резултат, отколкото сравнени отпочинали. Донякъде умората из-
равняваше шансовете.
Гюнтер се възхити на ловкостта и уменията на опонента си. На грациозните му дви-
жения, на точността и бързината на ударите. Но собствените му способности бяха дос-
татъчни, за да се защити. Трудно понякога, и като че ли онзи бе малко по-добър. Но не
решаващо.
Добрият боец знае възможностите си. И Гюнтер ги оцени реално. Трябваше да се при-
държа към сабята. Там бяха най-равностойни. Не трябваше да се отклонява, да опитва
трикове от близък или ръкопашен бой. Може би не трябваше дори да се стреми да вземе
пищов, защото така щеше да отклони вниманието си. Сабята бе правилната тактика, и
той направи разумния избор.
А като направиш разумния избор, той по естествен начин ограничава и противника
ти. И той трябва да се съсредоточи върху сабята, и не остава толкова време за пищовите,
или за камите.
Манол бе изкусен с острието, но не бе най-добрият с това в Задругата. Не бе като
стрелбите. Битката определено не бе на най-добрия от Задругата, срещу най-добрия от

278
прусаците. Но Манол и не подозираше, че се бие с прусак. Това бе тайна, която още не
му бе разкрита.
– Не сте чак такива демони… – каза му Гюнтер при едно сближаване след доста време
дрънчене на стоманата – Не сте толкова страшни, аз съм човек, и ще те надвия.
– И аз съм човек, но приказвам по-малко… – отвърна Манол и битката продължи.
По едно време, българинът успя да го изиграе, и леко да резне ръката му. Но само, за
да се убеди, че това е била клопка, и усети другото острие в своето бедро.
Интересен рисков подход бе този. Жертваш нещо свое, за нещо друго.
Сигурно разчиташе да жертва ръката, а да се добере до тялото. Но не бе успял. Така
клопката се превърна в размяна на драскотини.
Като понапреднаха и нищо не ставаше, а умората се усещаше, този път Манол каза
при сближаването:
– Скоро ще грохнем с тия саби. Може после да пробваме с пушките. От двеста
стъпки…
– Ти ще грохнеш. Моята сабя не трепва… – отвърна му Гюнтер, и добави – А двеста
стъпки значи, че всеки е помилвал другия, още преди да са започнали.
– Аз мога да уцеля… – отвърна Манол.
– Дръж си сега сабята здраво… – каза му Гюнтер.
Друг възможен изход от тази битка, бе някоя от сабите да се счупи. Така единият
щеше да бъде победен, макар и с лош късмет. Но и двете остриета бяха австрийски – от
най-добрата стомана. И никое и не даваше признаци да поддаде.
Оставаше умората. Кой щеше да рухне пръв.
Манол разполагаше с прахчето за коня. В малки дози то ставаше и за хора. И след
като си свършиш работата, трябваше да си наложиш на волята, да стоиш мирен и да
оставиш тялото да се пребори с отровата. Ако го направиш, оцеляваш. Но това не мо-
жеше да стане, ако победата ти не предвиждаше да положиш врага мъртъв. Какъв побе-
дител би бил да надвие, да прости, и после да стои безпомощен на земята.
Но и прахчето не бе у него. Бе някъде в онзи храст.
– Кой на кого прощава, ако завършим наравно? – попита след още малко безконечна
битка Гюнтер.
– Ти на мен. Ти имаш нужда да ми вярваш. Аз получих думата на Исмаил Бей… –
отвърна Манол, но добави – Но до това равно, още доста ще се мъчиш…
Предвиждането, че Роксана няма да се събуди, се оказа правилно. По едно време тя
се размърда и двамата погледнаха към нея. Но просто се обърна на другата страна и
заспа. Може би ако Гюнтер започнеше да вика или минеше покрай нея да я подритне,
можеше и да се събуди. Но не бе сигурно. Бе доста изтощена и от пътуването, и от деня,
и от това да бъде заложница. А и Манол избута битката да е далеч от нея, та едва се
чуваха удари на сабите. Вече бяха далеч и от пищовите.
– Да не ме буташ към пушката си… – попита Гюнтер – Тя няма смисъл като дрънчат
саби…
– Пушката ми е точно в обратна посока и нагоре в гората… – каза Манол и яростно
замахна. Гюнтер не отрази удара, а само се наведе и той мина отгоре му.
И Задругата, и пруската гвардия готвеха хората си добре. Но не ги правеха нито без-
смъртни, нито всемогъщи. Те бяха хора. И накрая в битка, която бе равностойна, побеж-
даваше изтощението. Едва държаха сабите, едва ги вдигаха, а едно замахване отнемеше
времето за три или четири от в началото. И бе толкова бавно, че дори другият да нямаше
сабя, успяваше да го избегне. Гюнтер пръв усети това и хвърли сабята.

279
 – Предаваш ли се? – попита радостно Манол.
– Не, ще те победя и без сабя. До сега се забавлявах с теб… – каза той.
След което стана една гоненица, но Манол бе толкова бавен, че сабята не му даваше
никакво предимство. И Гюнтер бе бавен. А като си бавен, бавнотата става определяща,
така както сабята е определяща като се съсредоточиш върху нея.
– Виждаш ли – бия те. Ти си със сабя, а аз без, и сме наравно… – подигра се Гюнтер,
но едва мърдаше.
Манол хвърли и своята сабя и двамата се вкопчиха един в друг. Гюнтер бе поедър и по-
силен, но при тази умора и това не помагаше. Нито пък помагаха хватките на Манола.
Блъскаха се, бутаха се, ритаха се, търкаляха се. Накрая просто се пуснаха и и двамата
паднаха по гръб безсилни. Не че не опитаха да мръднат. Всъщност три-четири пъти ус-
пяваха. Но когато единият грохнал успееше да стане, някаква сила идваше у другия, ако
и да не се усещаше жив вече. И и той ставаше. И това се сменяше, сякаш някакъв неви-
дим Бог, подобен на гръцките, се намесваше в решителния момент, за да помогне на по-
слабия да се задържи. Накрая видяха, че няма смисъл. Просто останаха на земята по
гръб, а умората отне съзнанията им. Отидоха и те при Роксана – в царството на съня.
Скритото при Саръ Баба щеше да остане за утре ден…

Житието
Кога Исмаил Бей получи Просветление? Може би когато насили майчинското чувс-
тво на своята бъдеща Възлюбена? И тогава бе наказан? Или може би когато я върна
от смъртта? Или може би някога друг път – когато бе направил нещо добро на някой
човек, и той щеше да го помни цял живот? Или може би когато Исмаил Бей стана
Исмаил Бей? Може би тогава – това бе гласът Отгоре, който да промени всичко?
Не.
Исмаил Бей получи Просветление, когато се изправи срещу онова, което го бе довело
до тук.
Отдавна за него Русия нямаше значение, нито мъртвият ѝ цар, нито Германия,
нито миналото му. Той бе прогледнал и бе разбрал, че смисълът на живота бе да се
впишеш в самия живот и да му служиш най-добре. А животът не бяха богатите и
издигнатите. Повечето живот бяха бедните и нищите. Значи как да служиш най-
добре и на най-много живот, ако не се върнеш при тях?
Безсмислено бе съществуването на всички царе, султани и владици, които мислеха
само за себе си, и вярваха, че те са животът. Не, те не са животът? Те са безкрайно
малка част от него, и като се задържат там, те сами се погубват. Господ им е дал
очи, но те гледат само в себе си.
Исмаил Бей не търсеше величие и слава. Той търсеше Живота. И заедно с величието
и славата си отидоха ония работи, дето от тях се раждаха – злобата, омразата,
желанието за мъст.
Исмаил Бей вече не вървеше подир това. Не искаше да разплаща сметките си с Ор-
лови. Не ги мразеше, нито пък тяхната Императрица.
Но нещо го бе довело до тук. До всички тези промени. И това нещо вече не бе въпрос
на мъст. Това нещо чакаше своя отговор.
Тези хора. „Ония“.
Когато се изправи срещу един от тях, това бе денят на Просветлението.
Но не мислете, че той получи Светлина от Небето, или някакъв глас му проговори.
280
 Не.
Той получи просто свободата вътре в себе си.
Двубоят завърши без победител. Но това равенство бе победа за Исмаил Бей. За-
щото той трябваше да пази два живота, докато противникът му – само един. Дву-
боят не бе само със сабите, а и с всичко преди това, което доведе до сабите. И Исмаил
Бей успя да спаси себе си, и Възлюбената си. Докато неговият враг успя да спаси само
себе си.
Разбира се, много помогна и самото име Исмаил Бей. Така излиза, че за да победи
Тях, той е трябвало да тръгне по пътя, по който Те го тласнаха. Било е неизбежно.
Ако не бе Исмаил Бей, ако не бе станал този свят човек, пред когото и „ония“ се прек-
ланяха, тогава нямаше да стигне до двубоя, а може би – можеше да загуби Възлюбе-
ната си, или поне себе си.
Исмаил Бей някъде вътре в себе си винаги ги бе търсил, за да завършат онзи разго-
вор, който започнаха в Русия.
И от който насам, те винаги побеждаваха.
И ги бе намерил.
От този ден насетне, Исмаил Бей вече не сънуваше Дявола, Шейтана, нито се пи-
таше какво Бог му е предначертал. Стана отново спокоен човек, който следваше пътя
си, и се опираше на себе си. Всички страхове бяха започнали от този враг, и свършиха
с него. Когато той престана да бъде враг.
В този ден кръгът се затвори. Исмаил Бей вече видя живота си по друг начин. И
знаеше, че остатъкът му – колкото и да бе той, щеше да е отново със смисъл.
А малко подир това – и Тя намери своя смисъл…
Времето на изпитанията стигна до края си. А с това и самите изпитания, и самият
Исмаил Бей. Защото той сам разбра, че да бъде Исмаил Бей бе най-голямото изпита-
ние… И усети в себе си, че го е издържал…

31. Мълчание
Събуди се… вързан. Всъщност бе логично. Двама мъже, грохнали от битка на изто-
щението помежду си, разбира се, ще спят повече от жена, приспана с хватка във врата.
Възлюбената на Исмаил Бей се бе събудила първа. Бе събрала всички оръжия, а ръ-
цете на врага се озоваха вързани. След това бе събудила и двамата. Беят бързо се при-
съедини към нея.
Вчера той би могъл да ги убие от далеч с точни изстрели. Днес – те него – както си
поискат. Обратите на съдбата.
– Говори каквото имаш да говориш. Исмаил Бей те слуша… – каза тя. Беят мълчеше.
Мъдро. Трябваше да си върне авторитета. Може би нямаше да промълви изобщо и дума.
– Имам да предам важна вест на Исмаил Бей. Лично… – каза той.
– Вест? – възкликна Роксана – Единственото, което предаде снощи е, че умееш да взи-
маш жени за заложници. И искаше ние да ти кажем нещо… Или не помня добре.
– Аз съм на разпит. Питате ме какво имам да кажа, и това е. Всъщност, аз трябва да
спася Исмаил Бей от задаваща се беда…
Роксана погледна към бея и рече:
– Този човек очевидно полудява.
После се обърна към него и поднесе сабята си към лицето му:

281
 – Сега ще ни кажеш кой си, защо ни следиш, колко сте, и най-важното – как да се
измъкнем от тук…
– Това вече ви го казах… Може би само името ми липсва – казвам се Манол – отвърна
той – И няма измъкване от тук. Ако ще ви направи да сте по-добре, можете обаче да
убиете мен… Тук вече се включи и беят:
– Снощната ни битка завърши наравно. Но ти не предвиди, че Роксана ще се събуди
първа. Не предвиди, и сега победата е за нас.
– В известен смисъл е така. Но аз рискувах само себе си. Не и работата си. Ако спе-
челех, щях да спечеля за делото.
А като загубих – губя само мене си… Беят се усмихна:
– Доста мъдра мисъл. Трябва да я запомня…
– Мъдра или не, сега ние държим сабите и пищовите. – А ти ще ни кажеш каквото
искаме… – каза Роксана.
– Вече казах – имам важна вест за Исмаил Бей. Лично трябва да му я предам.
– Аз и беят сме едно цяло. Знам всяка негова тайна… – отвърна жената – Ако той
иска, може да ме отпрати. Но погледни го – казва ли това?
Беят не помръдваше. Пред него също имаше една сабя и два пищова.
– Знам, че ти и беят сте едно! На това се крепи щастието на всички ни в Рила…
– Тогава говори…
– Тая работа не е за женски уши много – продължи Манол. Не защото нямаше да го-
вори пред нея накрая. Така печелеше време, и се запознаваше с обстановката. А и про-
вокираше другите. Да направят нещо, де се издадат.
– Исмаил Бей прояви голямо великодушие да си още жив… – каза му Роксана, и бе
искрена – Не му губи времето с глупости…
Очевидно никакви хитрости нямаше да сработят. Имаше пред себе си опитни хора.
Но той всъщност не бе дошъл като враг.
– Добре тогава… – каза – Двайсет хиляди войска готви Падишахът насам. За да на-
бучи двете ви глави на колове и да ги разнася из цялата империя. Ще го стори преди да
избухне войната с русите…
– Двайсет хиляди? – възкликна Исмаил. – Жадни за кръв… – потвърди Манол –
Еничарят ви Петко вече бе дочул, но не сте го виждали да ви каже.
– Трудно ще удържим такава сила… – каза беят – Но имаме ли избор?
– Няма да е битка, а ще е клане. Всичко що е постигнато в Рила, ще изгори… – каза
Манол.
– Голяма е войската, ще е трудно. Но народът е с нас… – репликира го Роксана.
– Имаме шанс, но само с огромната Божия помощ… – каза беят.
– Поне до сега Господ не ни е изоставял… – съгласи се Възлюбената му.
– Народът ще изгори заради вас… – каза Манол – Вашият народ. Нито Бог ще спаси
християните, нито Аллах – мюсюлманите.
– Не заради нас, а заради тиранина в Цариград. Какво да направим? Да се махнем, и
да оставим народа на аскера ли?
Манол се изкашля, за да спечели няколко мига и да си придаде тежест.
– Точно затова съм тук. Имам вест, че ако доброволно се предадете, Рила няма да
пострада. Пашата, начело на войската, е добър човек и той ще стане господар на тия
земи. За народа ще остане същото, поне в началото…
– Как знаеш, че е добър човек?

282
Султанът идва, за да изколи всички ни, а пашата бил добър човек… – попита Роксана, а
очите и го пронизваха. Тези очи бяха оръжие. Трябваше да ползва всичките си умения
по контрол над собствените мисли, за не го влудят. Задругата срещу едни убийствено
черни очи, мятащи мълнии.
А въпросът беше много труден. Велко само му бе пожелал „божията помощ“ как ще
обясни всичко. Без да каже за Задругата.
– Аз го познавам лично… – каза Манол – Стрелям толкова добре, защото преди бях
еничар. И познавам Мехмед-Али. Знам и какво става в Цариград. Карат се, той късмет
извади, че го сложиха. С него можеш се разбра. Ама ако се биете, ще е безмилостен…
– Еничар? Това ли си крил толкова години докато си живял под справедливата ни
власт в Рила… – попита Роксана.
– Това. Аз бях еничар, избягах, и се заселих тук. Ама вашите еничари ги знаят, че са
били такива, а аз съм тайно. Така е по-сигурно…
– А защо Петко не те познава? – попита тя.
– Бях преди него… – продължи лъжата той, но знаеше, че подобно нещо не може да
продължи дълго.
В този миг беят се изправи, направи няколко крачки и смени темата:
– Можеш ли да уцелиш гарга от триста стъпки…
– Триста?
– Да, триста…
– Не, това е невъзможно. Пушката не мята толкова точно… – каза Манол и усети, че
този въпрос предполага някой да знае част от най-важните тайни на Задругата.
Беят отново направи няколко крачки и рече:
– Пушката не мята точно на триста, но мята и на повече. Ти можеш ли да уцелиш от
повече? Уцелвал ли си?
– Няма начин. Ще е случайно… – измъкна се Манол.
– А случвало ли ти се е случайно, пита Исмаил Бей. И не ме лъжи, защото знам исти-
ната…
Този разговор отиде в съвсем различна посока. Беят очевидно питаше за събитията в
Петербург преди толкова години. Но дори за тях малцина знаеха. Официално, граф Ор-
лов бе спасил царицата. Нямаше начин тази тайна да излезе от там, би разклатила самата
империя. Оставаше – Беят да бе един от Задругата. Но това също бе невъзможно. Защо
ще пращат при него друг от Задругата… Манол бе напълно объркан. Всичко се превръ-
щаше в огромен провал. И то не на работата му да спаси Исмаил Бей, а на далеч по-
важната работа да опази интересите на Задругата. Този човек знаеше нещо. А Задругата
не знаеше, че някой извън нея, знае. Това бе най-важното събитие, откакто съществу-
ваше. И на кого да се случи – на един стрелец с вързани ръце.
– Никога не се е случвало да уцеля от триста стъпки… – излъга той. Знаеше или не
истината, беят няма да я научи от него.
Роксана се обърна, за да види реакцията на Исмаил. Беше на гняв. – Лъжеш! Лъжеш,
Маноле? Защо да ти вярвам за всичко друго… – каза тя.
– Истината казвам, кълна се…
– Аз те питам сега, Маноле? Уцелвал ли си от триста стъпки? Имал ли си тоя късмет
с руска пушка – те мятат повече… – попита беят.
„Руска пушка“. Този човек знаеше всичко. Как бе възможно?
– Не съм стрелял с руска пушка от много години. Но вярно добре мятат. Обаче триста
стъпки са много… – каза Манол.

283
 – Нищо няма да ни каже. – каза беят – Значи аз ще му кажа. Аз ще му кажа, защото с
това трябва да се свърши. Пък дано Господ знае какво ми е повелил да правя…
„Господ“. Той не каза „Аллах“, а „Господ“. Това бе най-обърканата възможна ситуа-
ция. Манол просто се вцепени. И да искаше, не можеше да каже нищо.
– Сега ще ти река, Маноле, това дето ти не ми казваш. – каза беят – Има много добри
бойци по тия земи. Не хайдути, не разбойници, и не еничари. Ти не си еничар. Има много
добри. Търся ги от години. И все не ги намирам. И като се появи ти, разбрах, че сами ми
падате в ръцете. Има добри бойци, и ти си един от тях. И тия бойци ви ползват като
наемници и други. И Братя Орлови и новата руска царица. И ти, а не някой друг, уцели
от триста стъпки, и спаси царицата… Кажи сега защо не ми го каза това сам, а трябваше
аз да го кажа? Или кажи ако греша нещо… – завърши той.
Толкова подробен разказ можеше да има само човек, който бе присъствал. А там бяха
само тримата българи, Орлов и царицата. И…
Пълна безсмислица. И германският офицер Гюнтер, началник на гвардията, който бе
уцеленият от въпросния изстрел. Тук в момента със сигурност не бяха нито Екатерина,
нито Орлов, нито другите от Задругата. Оставаше единствена възможност. Невероятна,
но… единствена изпълнима.
А докато съзнаваше това, друга част от ума му работеше по своя си пътека. Исмаил
Бей не знаеше за Задругата, говореше за „бойци“ само. И предполагаше, че са наемници.
Значи не знаеше много. Това бе добре. Трябваше да опази тази част от тайната.
Ръстът – да, онзи бе едър. Гласът – може от там да го бе чувал, макар и не много.
Сигурно като бе строявал войниците си. И… лицето. Исмаил Бей не си показваше ли-
цето. А лицето на Гюнтер бе изранено от изпадналата в ярост Екатерина. И затова го
криеше…
– Не съм бил никога в Русия. Ако някой е направил такъв изстрел, трябва да го намеря.
Да видя какво аз не знам за стрелбата… – Манол се държеше като хваната в прелюбо-
деяние жена, чиято единствена възможност бе да отрича до край. Да отрича дори невъз-
можното.
Беят се обърна към жена си:
– Виждаш ги, нали. Всичко що съм ти казвал. Ето ги – те са. Има нещо тайно тук, но
няма да ни каже нищо. Обаче самото му съществуване доказва всичко.
Момичето се приближи, вдигна сабята до гърлото му. После каза:
– Никой не издържа всичко, всеки има слабо място. Ако са те, може и да поддаде… –
каза тя, усмихна се, а очите и присвяткаха почти сатанински. После каза:
– Поп Минчо – и той е от вас нали, Исмаил Бей лично го уби…
Манол никога не би се издал сам. Но го издаде тялото му, реакциите му, примигвани-
ята, потреперването.
Неопитен не би го видял, но беят и тази вещица не бяха неопитни. Те знаеха много. И
разбраха веднага.
– Поп Минчо… – каза тя почти злобно – Исмаил Бей гръмна два пъти в главата му, и
после я отряза…
Кръвта на Манол кипна, а и тя бе допуснала една грешка – сабята и бе близо до него.
А сабята бе опасна за всяка връв.
С ловко движение той вдигна ръцете си и преряза въжето. На чуждата сабя. Освободи
ръцете си, стана и зае отбранителна поза. Вече имаше оръжие.
Собствените си свободни ръце. Но…
Те не го бяха нападнали.

284
 Само го бяха победили.
Роксана се смееше.
– Виждаш ли как може да говори… – каза тя и дори прибра сабята в ножницата.
Срещу себе си имаше вбесен и обучен убиец, а това бе опасно. Можеше да и прекърши
шията с едно движение. Но тя прибра сабята. И беят нищо не направи. Дори не посегна
към пищовите.
– Маноле, някой от нас да те е нападнал? – попита беят. И добави – Ако искаш бягай –
пътят е свободен…
Но той нямаше полезен ход. С провокацията с поп Минчо, те бяха го заставили да се
издаде. Сега не им трябваше много да навържат нещата. Това ловко измъкване им бе
достатъчно. Вероятно не знаеха нищо за Задругата, но за бойните и умения, и за част от
делата и, знаеха достатъчно.
Пред него бе убиецът на поп Минчо. Искаше му се да скочи и да го удуши на мига. И
сигурно щеше да успее. Да удуши него, да удуши нея. Но това бе емоция. Мъст. А той
бе тук за друго. Как ще удуши Исмаил, когото е пратен да спасява? Французинът пре-
върнал се в Исмаил Бей бе достатъчно огромна изненада. Сега Исмаил Бей да се окаже
отколешен враг на Задругата, с когото бяха воювали преди години.
Единственото, което липсваше, бе само тази прокълната жена да свали маска от лицето
си, и да се окаже Екатерина…
– Исмаил Бей, тук съм само за едно – да те убедя да отстъпиш Рила мирно на Мехмед-
Али. А ти и господарката Роксана, и децата ви, ще бъдете скрити. Уредено е. И ще на-
караме Падишахът да мисли, че сте избягали в Египет. Ще имаш нов чист живот, а хо-
рата, дето са в Рила, няма да бъдат изклани. Това е най-доброто възможно, и ти го
знаеш – двайсет хиляди аскер идва…
– Няма да пропее така. Издаде се вече. Нарочно му дадох сабята да видя ще се сети
ли да среже въжетата. Сряза ги. Издаде се. … – каза тя – Пропял е всичко, но още
мълчи…
Точно в този момент, Манол наистина мълчеше.
– Това че мълчи, говори много – каза беят – Всичко е ясно. Има тайна сила, която има
бойци, има свои паши – сигурно Мехмед-Али е от тях, има власт. Той не ни лъже. Ще
ни изведе от Рила и ще спаси народа. После робството бавно ще се върне, и данъците
ще се вдигнат, ще стане като в останалите земи на султана. Но това е по-малкото зло от
да изколят всички. Още не е дошло времето за справедливо царство като на Исмаил Бей.
Прав е, и не ни лъже… И е верен на своите, и не казва нищо, което зависи от него…
Тези думи бяха почти същите като думите в Задругата. Манол си спомни, че всъщност
беят е преминал всички възможни изпитания, и има право да бъде част от нея. Но той
не можеше да вземе това решение. А и той бе турчин… Всъщност… Какво точно бе…
– Исмаил Бей, аз съм тук за твое добро. Ти извади от мен много повече от всеки друг.
Което те доказва като мъдър. Но не питай ме повече. Само ми повярвай. Кълна ти се,
няма да те убия, дори въпреки поп Минчо… Моята работа е да те спася. Който и да си –
Гюнтер, Рене, Исмаил… Аз не знам кой си. Тези всичките хора да са един човек, това
не го разбирам. Може наистина Аллах да е събрал всички тия хора и от тях да е направил
един… – каза той.
Беят приседна. И на него му бе трудно. Бе минал толкова превъплъщения в живота
си, че и той се чудеше кой е вече. Но едно нещо бе пределно ясно – имаше твърде много
тайни помежду им. Разбираше, че Манол не може да каже нищо, по-скоро би умрял,

285
така и трябваше да бъде. Но как да станат едно, как да си повярват, как да тръгне с него,
при толкова много тайни…
Реши да опита по обратния път.
– Добре, Маноле. Ти си верен на „ония“, така ви наричаме с Роксана, верен си им и не
можеш да кажеш нищо. Ама аз мога. Ето, ще ти кажа моята история, ще знаеш всичко,
предай им я. Нека поне едните да знаят и двете истини…
И Гюнтер дълго, подробно и без да крие нищо описа всичко. От връщането в Герма-
ния, през Африка и Франция, дори през Жозефина, при която Роксана опули едни очи,
че и станаха кръгли… После през руската армия, мародерствата, разбойничеството,
превръщането в кърджалия, четата на Хасан Ага, убийството на поп Минчо, та до онзи
чудноват момент, в който се превърна в Исмаил Бей. Тук Манол не издържа, трепна,
отново се издаде. Не бе Бог, бе само човек. Издаде се, усети се, и само промълви:
– Кой би могъл да се сети за това… А Гюнтер му отвърна:
– Да кой би могъл да се сети. Исмаил Бей изгоря в онзи чифлик, и се роди нов Исмаил
Бей – от един германец, франзуцин, убиец, крадец, враг на руската царица, и с похвална
грамота от нея. Кой би могъл да се сети. Дори вие не се сетихте, нали… – каза той и бе
усмихнат и доволен – В едно бе надиграл „тях“, които да бяха…
После историята на самия Исмаил Бей я бе гледал и сам Манол – на живо…
– Ти ми каза много, Исмаил Бей. А сега ще ми позволиш ли да те спася? – попита
накрая той. Много трудно му бе, но правеше каквото бе възможно.
– Как ще ме спасиш с толкова много тайни помежду ни? – отвърна беят – Може би
трябва сам да се спася. Да си тръгнем с Роксана, да оставим Рила на твоя Мехмед-Али,
и сами да намерим някъде нов мир. И да се молим за народа на тази планина, изоставен
от своя бей…
– Това също е спасение. Направете го, ако не ми вярвате… – каза Манол.
Но всичко сякаш беше недовършено. Стигаше до чисто физическото оцеляване, но
нищо повече. А и тримата усещаха, че в тази утрин се очаква да постигнат много повече.
Но един не можеше да говори, а друг не можеше да се довери. Кой ли можеше да разсече
възела…
– Ти си се клел някому, и си достоен. Но ако има някой, който може да те освободи
от всяка клетва? Маноле, ако има някой, тогава… – каза момичето.
– Само Бог може… – отвърна Манол.
Всички замълчаха. Всъщност, бе очевидно че не бяха врагове. Имаха тайни помежду
си, но не бяха врагове.
Накрая беят рече:
– Ти не ни казваш нищо, но ние имаме още една тайна. Днес вървим към нея и ще я
разкрием. Може пък тя да те направи да ни разкриеш и своята…
– Нима знаете какво ще намерите? – попита изненадан Манол.
– Не, не знаем. И затова се надявам да е толкова важно, че да разбереш, че твоите
тайни са нищо… – каза за последно Исмаил-Рене-Гюнтер. После хвърли обратно към
Манол сабята и пищовите му. – Вчера завършихме наравно. Днес аз те помилвах. А поп-
реди това, ти си ни помилвал. Би следвало да си вярваме като братя…
Но понякога някои тайни бяха такива, че не можеха да се споделят и между братя.
Задругата имаше много членове, които не споделяха дори със семействата си. Всъщ-
ност, и Манол не споделяше с Ана.
Но взе оръжията си. Изчакаха го да се върне да прибере захвърленото снаряжение. За
съжаление, конят си бе отишъл. Щеше да върви пеш. Но те не бързаха.

286
Тримата поеха към гробницата на Саръ Баба…

32. Последното изпитание

Стигнаха по пладне. Нямаше никой. Разбира се, не можеха посред бял ден да правят
нищо. Просто извършиха поклонение, та ако някой случайно от някъде ги наблюдаваше,
да няма съмнение. После продължиха по пътя си. Самата гробница бе встрани от главен
път и изглеждаха като съвестни мюсюлмани тръгнали на някъде, които са почели вели-
кия турчин.
После обърнаха, и през гората се върнаха обратно. Заеха позиция встрани – сред дър-
ветата, и зачакаха. Нощта бе единствената възможност да отворят гроба.
– Истина ли е, че са те обявили за змеица? – попита Манол, докато чакаха. Роксана се
изненада, но отвърна:
– Хорските приказки бързо летят…
– Не се случва всеки ден някой да пробяга сто стъпки по жарава… – каза братът.
– Двеста… – поправи го Гюнтер. – Тя мина в двете посоки. Натам и обратно.
– Значи е истина? – този път изненадан бе Манол. Той бе попитал просто за да про-
вери първоизточника, и може би да получи опровержение или разказ за нещо доста по-
малко случило се.
– Това ще е една от малкото приказки, които като истина ще са повече от това, дето
ще се говори. Толкова е трудно да се повярва, че в бъдеще хората ще намалят стъпките.
Ще станат петдесет, после двайсет… – каза немецът.
– И двайсет пак ще са достатъчни, за да съм змеица… – добави Роксана.
– Значи ти си? Така ли излиза? – попита Манол.
– Някъде по мен да виждаш люспи? – отвърна тя – И ако можех да ти покажа плътта
по корема си, щеше да видиш, че и тя гори като на всеки човек. Не съм змеица…
– Изгорила си корема си? Нима си паднала в жаравата…
– Не, това е съвсем друга история. Поневъзможна и от стоте стъпки. Той ме изгори
цялата, за да не съм по-красива от него… – каза тя и погледна към Гюнтер.
А той отново не преглътна шегата:
– Изгорих те, за да те спася. Една дълга кама стърчеше от гърдите ти. А по-грозна от
мен никога няма да станеш. Никой никога няма да стане по-грозен от мен. Онзи афри-
кански вожд е ненадминат в рисуването с огън…
– Първом змеица, после оцеляла с желязо в гърдите. Доста премеждия сте имали, до-
като сте вървели по стъпките на ръкописите… – каза Манол.
– Не съм змеица… – отвърна Роксана – Една луда вещица ме обяви за такава. После
обяви и себе си, и накрая се самоизгори в жаравата…
– Но трудно обикновен човек може да мине сто стъпки в огъня…
– Не знам как стана. Сигурно другата вещица – моята леля, ме е научила по-добре,
отколкото съм си мислела. Аз винаги съм била нестинарка, и дори повече – огнеходка.
Просто съм била много по-научена…
– Аз не вярвам на тая работа, ама и това със змеицата е прекалено… – каза Гюнтер –
Не знам на какво да вярвам. – Обикновено на фактите… – каза Манол.
– А ако фактите си противоречат? Ако вещицата е предугадила бъдещето и то се пот-
върди? Ако е досущ като Роксана на вид, все едно са сестри, но е по-стара? Ако камата
на Онан Бей я е пронизала, тя кърви от всякъде и дори храчи кръв, и накрая – налудничав
план с огън, я спасява? И ако си чул, че огънят спасява змеицата, а не я убива, преди
287
това – от същата вещица? Това са фактите, Маноле? На какво вярваш ти? Някой ден
попитай и другарчетата си, дето не сме достойни да знаем за тях… – отвърна Гюнтер.
Малко го заболя от последните думи. Те бяха достойни. Исмаил Бей и Роксана бяха
минали изпитанията. Вярно бе, че беят бе имал много тъмно минало, и дори бе убил
брат от Задругата. Но след това бе като прероден. Самият Велко го бе пратил да го спаси
от предстоящия поход на султана. Но не можеше да им каже. Нямаше как да вземе това
решение сам.
– Като фактите са противоречиви, оставяме въпроса на времето. То или ще натрупа
други факти, или ще премислим по-добре старите. Ако няма нужда да се бърза, това е
решението.
– Е, ние това и правим… Не бързаме… – каза Гюнтер.
През останалата част от деня не дойде никой. Малко преди привечер, Гюнтер и Манол
се качиха на един хълм и за последно на светло огледаха пътя в двете посоки. Никакви
признаци някой да идва, нито прашинка не се вдигаше. Щяха да получат спокойствие.
Нощем някой да дойде тук, бе невъзможно. Дори можеха да запалят факли. Все пак,
решиха да го направят само вътре в гробницата, и то като закрият малките отвори. За
всеки случай. Това бе Родопа планина, никой не я познаваше изцяло, можеше да има
всякакви разбойници.
– Факли в закрит храм. Върви ви да търсите така… – каза Манол.
– Разбрали сте всичко. Доста добри следотърсачи сте… – отвърна Гюнтер.
– Но накрая за малко да ни избягате. За съвсем малко. Значи сте добри бегълци…
– Ако всичко, което видях от вашите хора, е действително ваше, то трябва да изпитам
гордост с всички тези години, в които ви се изплъзвах… – каза Гюнтер.
– Което е истина, истина е… – каза Манол.
Всъщност, никой не знаеше къде бе гробът на Саръ Баба. Това бе само светилище, за
което се говореше, че тук се е търкулнала главата му, и е продължила да говори, и очите
да святкат, дори след като била отсечена от български меч. Едната легенда. А другата
бе за Радослав Стрелата и неговия точен изстрел. Но в нея изобщо нямаше версия къде
бе станало това.
Сигурното обаче бе едно – гробът бе доста малък и плочата отгоре му не бе тежка.
Реално не бе и лека. Сам човек не можеше да я помести. Но с дървени лостове, трима с
усилие, можеха. Имаше гробници, които бяха с огромни камъни отгоре, за които тряб-
ваше да се връзват макари и десет-двайсет човека да вдигат плочата. Сигурно толкова я
бяха и слагали.
В турските гробници нямаше съкровища или злато. Те се закриляха едновременно от
страха от Аллах, но и от липсата на причина да се разкопават. Специално тази на Саръ
Баба се считаше за табу и за недосегаема.
Такава и бе останала векове наред.
Плочата се отмести.
– Внимавайте да не падне отстрани, че ще се счупи. И ще разберат, че гробът е отва-
рян… – каза Роксана и мина със своя кол от другата страна. Постави го насреща, за да
може ако тръгне да пада плочата, да я подпре.
– Ще навлечем много беди на местните християни, ако разберат, че сме осквернили
Саръ Баба. – каза Гюнтер.
– Това не бива да се позволява… – каза Манол и намали натиска. По-бавно, но по-
сигурно.
– Това не бива да се позволява и по законите на Исмаил Бей… – каза Гюнтер.

288
 Тези думи впечатлиха Манол.
Бавно, бавно, тласък след тласък, плочата се отместваше. Като можеше да се погледне
вече, Роксана доближи факлата и отправи очи вътре. Можеше да не се налага да я свалят
изцяло.
– Вътре няма труп… – каза тя – Може наистина да е само главата. Виждам някакъв
вързоп, целия разпокъсан.
Прилича на овча кожа.
– Погребали са Саръ Баба в овча кожа? – попита Манол.
– Била е само главата му. Така гласи легендата… – каза Роксана – Може да не се е
търкулнала никъде, а само да са я донесли тук, оваляна в сол.
– И са ползвали овча торба, защото е мюсюлманин. Не става свинска… – каза Гюнтер.
– Нищо друго не се вижда… – каза момичето – Но няма нужда да бутаме повече пло-
чата. Ще бръкна да проверя с ръка.
– Внимавай – може да има капан… – каза Манол.
– Много си подозрителен… – отвърна тя – Това е турски гроб, няма капани, няма
нищо друго, освен кости на турчин вътре.
– Внимавай все пак… – повтори той основно правило на Задругата.
– Добре, ще внимавам… – каза тя и извади сабята си. Бръкна с нея и започна леко да
размества къде каквото се виждаше. Освободените от бутане мъже, приближиха своите
факли. Саркофагът – доста по-малък от за човек в цял ръст, бе идеално осветен. Бе пълен
с прах и останки от овчата торба. Надяваха се да не им се налага да гледат какво има
вътре.
Но ровенето със сабята не откри нищо. Накрая Роксана остави самата сабя и започна
да рови с ръце. Опипа всяко кътче на стените, под разпадащата се торба, търсеше няка-
къв механизъм за отключване, ниша или дори пръст. Понякога в основата на саркофази
нямаше камък, а участък само с пръст. И там се заравяше нещо ценно. Но в случая –
нищо.
– Няма нищо. – каза Роксана – Трябва да отворим торбата с главата.
– Това вече ще е пълното оскверняване… – каза Манол.
– За наш късмет, никой няма да посмее да отвори гроба утре след нас, за да разбере.
А ако го отвори след 100 години, от торбата нищо няма да е останало и без това… – каза
Гюнтер.
– Кой ще го направи? – попита Роксана.
– Има ли значение? – попита Манол.
– Има. Исмаил Бей не знае точно какъв е, може и да е малко мюсюлманин… – каза
Роксана.
– Значи няма да го караме него, за да не го вкарваме в грях пред Аллах… – каза Ма-
нол.
– С поместването на тази плоча, аз вече съм в огромен грях… – каза Гюнтер – Но
дайте да не губим време. Отворете този прогнил вързоп.
Роксана го извади и го поставиха върху отместената плоча. Но още докато го вадеше,
усети че вътре няма да намерят каквото очакваха. Просто вързопът не съдържаше
твърди предмети. Тоест, не бе череп…
– Това не е главата на Саръ Баба, освен ако не е била натрошена на парчета… – каза
Роксана.
– Ако тук няма глава, то това не е гроб. Не сме осквернили нищо… – каза Манол.

289
 – Опитай да го обясниш на разгневената тълпа, ако види отместената плоча. – рече
Гюнтер – По-скоро ще решат, че ти си скрил трупа, отколкото че не е имало труп.
– За щастие, няма да обясняваме никому.
Връзката на върха бе абсолютно разложена и се разпадна в ръцете им. Скоро се озо-
ваха вътре. И там намериха… нов вързоп.
Но доста по-добре запазен. Неясно бе от точно каква материя бе. Дори връзката му бе
здрава.
Когато и тя падна – трети вързоп…
– Ако накрая стигнем до малка кесийка с една златна монета, ще е шегата на всичките
тези векове. – каза Манол.
Ако намерим златна монета, ще спечеля един облог с моята Възлюбена. – каза Гюн-
тер.
Тя само го погледна пронизващо с прокълнато-черните си очи. Когато съгрешеше
нещо, така го наказваше.
В третия вързоп обаче нямаше четвърти. Намериха запечатано писмо.
Съвсем очаквано. Нали това търсеха. Но изненадата бе, че в гроба нямаше труп.
На писмото пишеше нещо.
Манол го взе – разпозна добре старите български букви. Прочете го най-бързо от
всички, макар че Роксана също ги знаеше.

„Нека Аллах пази онова, що ще изгони турците, така както би пазил главата на
Саръ Баба. А тя е където е мястото на всеки поробител – в гнездата на лешоядите
за храна на малките им…“

– Това е опит за подигравка с турците. Някой много ги е мразел… – каза Манол.

– Значи е това, което търсим… – каза Роксана и гласът и трепереше. Грабна писмото
и понечи да го отвори. Отзад бе запечатано с восък. Но нямаше никакъв болярски или
друг печат. Имаше просто – кръст с наклонена стрела…
Тя свали своя. Постави го до печата – същият, но малко по-малък.
– Мисля, че сме на прав път… – каза Гюнтер.
– Това е краят на пътя ни… – прошепна Роксана и счупи печата. С леко потрепер-
ващи от вълнение ръце разтвори листа.
Отгоре – безспорният символ – отново кръстът със стрелата. Бе в размер точно кол-
кото нейния – поставен върху листа, и очертан.
Отдолу – кратък текст:

„Последното изпитание е най-голямо. Само онзи, който знае за какво е тръгнал, ще

премине. Затова тук изпитание няма. Най-лесната стъпка. Защото е към най-труд-
ния избор. Всичко, което търсите, е в Дома на Боговете…“

Това бе надписът, а под него – доста подробна карта.

На нея се виждаше съвсем познат град – като начало, по което да се ориентират. Град
в самия център на Балканите. Град, призван да бъде столица на Втория Рим, но отстъпил
в полза на Константинопол. Град, който с падането си в ръцете на турците, бе решил
окончателно съдбата на всички християни на полуострова. Сердика, Средец, София…
Леко нагоре и в ляво, се виждаше точка – приблизително можеше да се определи къде
е тя.

290
 После отстрани – втора карта, към която водеше стрелка от първата. Очевидно бе
карта на самото място.
То бе изрисувано в подробности като се описваше някакъв вид подземна пещера, към
която водеха три различни тунела. До два от тях имаше надписи:
„Заровен“.
И бяха зачеркнати.
Третият бе надписан:
„Вход към Боговете“…
Това бе всичко.
Най-отдолу се повтаряше част от надписа отгоре – сякаш, за да предупреди отново:
„Последното изпитание е най-голямо…“
– Нова стъпка. Нищо повече… – каза Гюнтер.
– Не намерихме Отговора… – почти разочаровано каза Роксана. Тя бе уморена. Оче-
видно се бе надявала това да е краят.
– Но може би следващото е краят. Указанията са доста ясни. А и това нещо – „Домът
на Боговете“, това звучи доста силно… – каза Гюнтер и я прегърна леко, за да я подк-
репи.
– “Домът на Боговете“… – каза мислейки на глас Манол – Доста необичайно име.
Като е писано това, отдавна вече сме били християни. Старите Богове са потънали в
забвение. Кой ще се сеща за тях? Та и ще ги пише…
– Не е ясно дали „Домът на Боговете“ отпраща към някакви стари Богове. Може да
значи съвсем друго нещо… – каза Гюнтер – Този наш тайнствен водач е склонен на
какви ли не послания…
– Но има и друг текст – предупреждава, че там изпитанието ще е най-трудно. И това,
заедно с „Дом на Боговете“ – загадъчно сплитане се получава… – каза Манол. Помисли
още малко и рече:
– Трябва да намерим по-учени хора от нас да прочетат всички тези писма… Но тук
Роксана трепна:
– Не! Още една стъпка остава. Грохнали сме, но ще я направим. Ще идем до София,
до това място на север и на запад от нея. И ще намерим тази пещера. Ще идем да видим
какво ще ни кажат Боговете…
– Това е доста път. Обратно… – каза Манол.
– Ще го направим. А ти ще ни осигуриш така, че твоите хора да не ни тревожат. Оти-
ваме тримата. Никой друг… – каза Роксана.
– Ако не бягаме от никого, и ако ти Маноле си ни приятел, то до София ще стигнем
много по-спокойно. Няма да има нужда да се крием… – каза Гюнтер.
– И трябва да го направиш, заради това? – каза Роксана и извади кръста пред очите
му – Това ми принадлежи. Принадлежало е на моята майка, и на майка и. То значи нещо.
Ако понечиш да присвоиш онова, което е в пещерата на Боговете, аз ще унищожа този
кръст, и ще убия сама себе си. Тогава каквото и да намериш, ще е нищо. И твоите усилия
ще идат на вятъра…
Заплаха бе съвсем реална, и Манол я разбираше. След гробницата на Саръ Баба
всички предимства бяха на негова страна. Родопа планина бе обградена. Той можеше да
вземе картата и да иде в София сам. Но на старото писмо ясно го имаше кръстът със
стрелата. А него го носеше Роксана. И дори да предположим, че би могъл да ги измами,
и да им го отнеме, то нямаше как да спре една отчаяна душа да се самоубие. А очевидно
ценното бе човекът, който носеше кръста, а не самият кръст.

291
 От друга страна, Задругата нищо не рискуваше. Тя щеше да е около тях навсякъде. И
неин човек – заедно с другите двама. Все пак опита още нещо:
– Ако долу от най-близкия град пусна гълъб към София, може моите хора там да свър-
шат работата по-бързо. И скоро ще имаме обратен гълъб.
– Твоите хора? – попита Гюнтер.
– Да, те са доста опитни. Сам го знаеш. Може да са по-опитни дори от нас. Зависи кой
е в София сега… Ще прерисувам картата на по-малък лист, и ще свършим работата по-
бързо.
Но Роксана рязко каза:
– Не! Аз съм тук! Това засяга мен. Отиваме в София, и ти ще ни осигуриш безопасен
път. Иначе… – и тя извади единия от пищовите си и го опря отдолу на брадата си. Ако
дръпнеше спусъка, куршумът щеше да пръсне главата и буквално – от толкова близко
разстояние. Пищовът бе от по-мощните.
Гюнтер с рязко движение отмести пищова:
– Не си играй с оръжието, може случайно да гръмне…
Но да го върна пак там и повтори:
– Ще рискуваш ли да убиеш това, което твоите хора търсят от години? А, Маноле…
Все пак, струваше си да опита. Бе длъжен. Гълъбът бе добра и честна идея. Но не
винаги можеше да стане.
– Отиваме в София. Заклевам ви, че никой вече няма да ви следи, нито има от какво
да се страхувате. Освен от турците и разбойниците… – каза той.
Отне им малко време да върнат плочата на мястото и, и да я наместят. Вътре хвърлиха
празния външен вързоп, но Манол задържа вътрешните.
Трябваше да ги даде на поп Грую да ги изучи и да установи защо са толкова издръжливи.

33. Две царици

Стигнаха предната вечер. И тъй като вече не бързаха, ако и вътре в тях нещо да ги
буташе все напред и напред, оставиха работата за следващия ден. Отседнаха в близкото
село Шияковци37, където Манол намери къща на свой познат. Никой не зададе въпроса,
какъв беше този „познат“ и дали има връзка с „ония“. До тук ги бе довел безпрепятст-
вено, нямаше причина да не му вярват.
На другия ден рано сутринта продължиха. Минаха и покрай един стар, западнал и
доста разрушен манастир.
– Това е от времето на Второто царство… От Шишман… – каза Манол.
– Неизтрит спомен от нещо, което е било… – отвърна доста тъжно Роксана.
– Може някога този манастир отново да се прероди… – каза братът.
– Да, ако намерим „Дома на Боговете“ наблизо, тук ще е идеалното място да се оста-
вят хора, които да го пазят… – каза Роксана, все едно бе прочела мислите му.
Позицията, обозначена на картата се намираше между няколко околни села, но не бе
в нито едно от тях. Всъщност към едно водеше един от двата тунела, което бяха зачер-
тани като затрупани. Може би някъде там имаше вход, който вече не съществуваше.
Самото село обаче носеше загадъчност, което в едно с картата към „Дома на Боговете“
се превръщаше в съвпадение. Това село народът наричаше „Царичина“, макар турците

37
Шияковци – старо село около Костинброд, сега част от града. Наблизо са прочутите Царичински
разкопки.
292
да се дразнеха и да опитваха да наложат друго име. Не им харесваше нищо, което на-
помняше на цар или господар, и то български. Но българите си пазеха името, защото то
бе дошло от стари времена – един цар бил слаб и болнав, и дошъл по тези земи, защото
вярвал, че ще го излекуват. Тук имало скрити сили. И той успял. Слабото и немощно
тяло се превърнало във велик владетел, от който треперел половината свят, и дори са-
мият Източен Рим. Затова и името не можеше да изчезне, а вярата че има скрита сила
наоколо подхранваше всякакви сказания и приказки за вечер край камината. А сега и
„Домът на Боговете“ някъде наоколо…
Те се отправиха към точката, посочена като начало на единствения трети – не затру-
пан, тунел. Денят бе хубав, нямаше големи облаци, а наоколо не се виждаше жива душа.
Но не се виждаше и вход.
Бяха стигнали приблизително където водеше картата, но не се забелязваше нищо, ко-
ето да прилича на пещера.
Местността бе хълмиста, но то по тия земи, нагънати от планини, почти навсякъде
имаше хълмове.
– Неравният терен е добра предпоставка за наличие на пещери… – каза Гюнтер – Ако
бяхме в равно поле, можеше да разберем, че сме стигнали до никъде.
– Но има доста гъсталак и шубрак… – отвърна Манол – Земята не е ползвана за ра-
бота.
Областта, в която се намираха, обединена под управлението на Костинбродския ага
се славеше с трудолюбиво земеделско население. Обработваха доста земя, дори бяха
усвоили част от неравните ниви. Но тук очевидно рядко стъпваше човешки крак.
– Дори пастирите не идват да пасат добитъка… – каза Гюнтер – А каква хубава трева
има.
– Старите приказки, дето ни разказа Иван, може и да имат някакво зрънце истина в
себе си.
Иван бе човекът, при който бяха отседнали. Разказаха му на къде вървят, което накара
Гюнтер и Роксана да повярват още повече, че това не е случаен познат, а е посветен в
тайната организация, на която и Манол служеше.
Не му показаха картата, само приблизително очертаха мястото.
Той им отвърна, че то е безлюдно, заради стари предания за духове, самодиви и зме-
йове. Змейовете отново се появиха, и предизвикаха лека усмивка на красивото лице на
Роксана. Тя бе единственият възможен змей тук. Имало приказки, че там изчезвали овце,
и дори – овчари. Но в последните 100 години нямаше случай някой да е изчезнал, и то
не само от това място, а и изобщо от областта. Бе възможно обаче, да бе така и защото
хората просто избягваха да ходят там. И духовете нямаше как да ги отвлекат.
Така, оставено без хора, отбелязаното на картата се бе върнало изцяло в разпореждане
на природата, а тя не оставяше нещо да бъде празно. Разнообразна растителност покри-
ваше значителни части, но на други – бе просто дълбока неокосена трева, която нямаше
и кой да пасе.
Извадиха отново картата и я разгледаха внимателно. Тя бе стара, но не бе древна.
Очевидно бе прерисувана от друга карта. Хартията и много приличаше на тази на пис-
мата – сигурно бе купена от един и същи търговец или занаятчия. Но съдържанието ѝ
вече бе изчерпано. Те бяха стигнали до точката, посочена като „Дом на Боговете“, но
нямаше повече указания къде да се търси, и как изглежда входът му.
– Ако трябва да разчистим целия шубрак и да видим какво има отдолу, ще минат ме-
сеци… – каза Манол – Дори да повикаме помощ, пак ще е доста работа – поне седмици.

293
 – Не можем да викаме твърде много хора, преди да разберем какво търсим. Ако е
важна тайна, се търси от малко хора… – каза Роксана, изразявайки може би донякъде и
лична ревност към търсенето.
– Право е това… – съгласи се Манол. И в Задругата тайните неща не се споделяха с
много хора едновременно.
– Няма как да изровим всичко. Трябва да намерим някакъв знак. – каза Гюнтер и за-
почна да се оглежда.
Растителността бе разнообразна, но не се забелязваше нищо значимо, остатък от чо-
вешка ръка. Дори някакъв камък, който да се отличава от останалото. Всъщност, бе ра-
зумно да бе така – нали като криеш нещо, гледаш то да не се вижда.
Всякакви храсти – тук-там дървета. Но нищо отличаващо се.
Гюнтер започна да оглежда клоните и каза и другите да го правят. Спомни си онова
дърво в Търново, което им бе разкрило тайната, когато почти се бяха отказали.
– Гледайте дърветата. – каза той – Може някое да има разположение на клоните, ко-
ето да привлича вниманието.
Роксана извади кръста, погледна го, после го стисна здраво в ръката си, и не го върна
на гърдите си. Сякаш като го държеше, той щеше да и помогне.
В короните на големи дървета човек може да открие всякакви форми. Мисълта бе
неограничима и виждаше всичко, което искаше да види. А ако някое дърво бе оставено
като знак, то би било с един вид преди четиристотин години, и с друг – сега. Така тряб-
ваше да оставиш мисълта да търси всичко, което и се привиди. А това раждаше всякакви
неща, дето се виждаха и удавяше всяка възможна истина в море от илюзии.
– Онова дърво в Търново е голяма рядкост. Случайност. Едва ли тук ще има съ-
щото… – каза Гюнтер.
– Не е логично да има. – съгласи се Манол – Възможно е самата форма на кръста със
стрелата да е измислена, след като е видяно дървото. Но обратното няма как да се нап-
рави – да накараш дърво да расте под форма.
– Ако измислилият всичко това е бил от Търново, което е логично, защото там е имало
най-много боляри и учени хора, то може да е видял дървото и по него да е направил
кръстът. А стрелата е добавена, за да се придаде поубедителен вид… – каза Гюнтер.
– Стрелата не е случайно поставена… – възрази Роксана – Кръстът не е само подо-
бие на дърво. Има друго послание.
– Но е възможно наклонът на стрелата да е по вида на дървото. Иначе можеше просто
напречната греда да е като стрела, и да не е наклонена… – каза Манол.
– Наклонът може да означава и стрелата да излети нагоре. Към свободата, небето,
Бог… – не се съгласяваше тя.
– Роксана, ти си носителка на кръста. Не можеш да мислиш по него без чувства. А
сега ни трябва разум, защото няма как да изкореним целия шубрак… – каза Гюнтер.
Тя осъзна, че е прав и отстъпи.
Но така или иначе, тук няма да намерим второ дърво със същата форма… – каза Ма-
нол. – Нито пък можем да очакваме някакъв знак върху дърво или подкастряне на кло-
ните с подобен вид да ни помогне. Четиристотин години са твърде много време, за да
оцелее такава човешка намеса.
– Онзи, който го е правил, може да не е очаквал толкова дълго време да мине… – каза
Гюнтер.
– Възможно е, но ако е бил разумен, би допуснал, че може да мине и повечко време.
Не би заложил на нищо, което природата може да заличи. – каза Манол.

294
 – В Търново дървото бе почти заличено от околната гора… – възрази Гюнтер.
– Да, така е. Но все пак бе останало. Това доказва някакъв вид дългосрочно мислене. –
каза Манол.
Отново започнаха да оглеждат дърветата. А и склоновете наоколо – можеше мястото
да е просто точка, от където да видиш нещо друго – някъде наблизо.
Нищо. Все същите храсталаци.
По едно време Манол се пошегува:
– Змейовете можели да виждат през стени и дълбоко в земята. За змейски поглед, це-
лият този шубрак не пречи да се види нищо скрито, никакъв вход…
Момичето го погледна с убийствено черните си очи, но единствената змейска сила в
тях бе да повярваш, че си прокълнат.
Отвърна му:
Аз не съм змеица. Дори лудата вещица го призна. Няма змеици, тя каза само, че
имала змейска кръв. И изтънявала с времето… А Гюнтер рече:
– Ако тия змейове са друго име на някогашни богове, значи тук има вход, видим за
тях и невидим за нас. Покрили са го за хорските очи. Остава за божествените.
Но Роксана го върна в реалността:
– Това писмо е писано от човек. Значи е видял дупката, пещерата, или каквото и да
било, което нарича „Дом на Боговете“. Няма нужда от змейски поглед.
– Това е било преди много години… – каза Манол – Сега нищо не виждам.
– Но важното е, че дупката е скрита не от змейове, а от природата. От времето. Някой
е влязъл, оставил е нещо вътре, а после е излязъл. Годините са сложили шубрака… –
каза Роксана.
– Може и да не е съвсем така. – каза Гюнтер – Някакво прикритие за входа е имало и
тогава. Иначе някой случайно минал от тук, би могъл да го забележи.
– И аз така мисля – каза Манол – Част от тия храсти са били тук и тогава. Но храстите
нямат дълъг живот. Сменят се. За много по-кратко време. Тук сега няма нито един храст
от когато е нарисувана картата…
Започнаха да обикалят. Като от едно място не виждаш нищо, търсиш друго. Друг пог-
лед върху нещата. И друг ъгъл към дърветата. И тях гледаха, в надежда да видят нещо
подобно на кръста, или нещо друго достатъчно различаващо се.
Но това второто бе малко вероятно. Кръстът бе ключът, само който го бе виждал, мо-
жеше да види същото и в корона на дърво. Всеки друг символ, който би бил всеобщо
забележим, би превърнал мястото от тайно, във възможно най-посещаваното. Нямаше
как да има ясен знак, различен от кръста. Но и него го нямаше.
Към обяд нищо не бяха открили и поседнаха да починат. Роксана извади няколко ко-
мата хляб и вода от дисагите на конете. Не бяха взели много храна – само най-основ-
ното. Приседнаха под дебелата сянка на едно от дърветата. Слънцето се бе изкачило
високо и на открито бе доста горещо.
– Ако започнем копане, няма цялото да е под сянка. – каза Манол – Ще се изпотим
доста – повечето поляна е само гъсталак, няма закрито. И така месеци наред…
– Да, добре че ги има тия дървета, поне да починем под тях, ама повечето няма да е
почивка… – съгласи се Гюнтер и отхапа от кършея, който бе поставен пред него. После
отпи от водата. Бе останала студена, което бе приятно в тази жега.
– Май сме почти до никъде. Стигнахме до самия край, и сме до никъде. – каза братът
от Задругата – До тук ни трябваха дни за толкова път, сега тук ще се заседим с месеци.

295
 – В писмото при Саръ Баба пишеше, че последното изпитание е най-голямо. – каза
Роксана.
– Нима са имали предвид копане? Мисля, че по-друго бе посланието – по-скоро към
някакво изкушение сочеше… – каза Манол.
– Няма никакво изкушение в тежката работа с лопата… – пошегува се Гюнтер – Но
имаме и друг проблем – нямаме месеци да стоим тук.
И бе прав. Аскерът на султана щеше да стигне Рила планина по-рано. Значи трябваше
да се върнат преди това, да уредят каквото могат, да подготвят първенците от населени-
ето и да ги успокоят. Ако ли не го направеха, народът щеше да се съпротивлява и да
избухне кръвопролитието.
– Може първо да се върнем, да напуснете Рила, и тогава пак да дойдем тук… – каза
Манол.
– Може, да… – съгласи се Гюнтер.
Но в такива моменти решението не бе тяхно. Роксана винаги реагираше по един и
същи начин. Скочи и гневно каза:
– Тук сме, и няма да ходим никъде! Ще намерим за каквото сме дошли… И те не и
противоречаха.
– Като нямаме никакво сведение, трябва да съставим план от къде да започнем рове-
нето. Къде е най-логично да има нещо тайно, и да подредим отделните участъци. Така
може да извадим късмет и да свършим по-рано… – каза Манол.
А Гюнтер, излегна се уморен под дървото, рече:
– Горещо е времето. Най-логичното начало е на едно място – под сянката.
Най-много тук можем да работим.
Вярно е това… – съгласи се Манол – На по-хладно, най-много ще напреднем. Но
дали изобщо си струва да копаем на хладното? Ако нещо ще е тайно, няма да е там,
където всички ще вземат първо да копаят. Всеки ще се сети за сянката…
– Въпросът е дали да спечелим време със сянката, или да я избягваме, защото всеки
би го направил? – каза Гюнтер – Аз съм за сянката. А и тия дървета не е ясно имало ли
ги е тогава, та да бяга някой от криене под тях.
– Глас на глас. Какво мисли третият? – попита Манол. Явно Роксана трябваше да
реши.
Но тя замълча. Само гледаше дърветата, едно по едно. Сякаш бе забелязала нещо…
Да не видя знак? Клон? – попита Гюнтер.
Но тя нищо не му каза. Само гледаше. След малко погледна към тях и очите и горяха.
А когато горят такива очи, значи нещо много повече гори вътре… – Дърветата! – каза
тя.
– Какво дърветата? От тях ли започваме? – попита Гюнтер.
– Не! Дърветата! Те са само тук – на този хълм. На съседните няма нито едно дърво.
И Гюнтер, и Манол имаха изключително остра мисъл на следотърсачи и веднага съз-
ряха разликата. Скочиха мигом. Забравиха умората и жегата. Огледаха се. Наистина из
околните земи нямаше нито едно дърво. Само храсталак.
Защо тук има толкова много дървета, а там – нито едно? Природата създава шубрака,
ако създаваше и дърветата, щеше да има и там…
– Право е това… – каза Манол – Само тук има дървета. Ако бяха сами да се засадят,
щеше да има и наоколо, можеше дори гора да е станала…
– Дори тук не е гора. Само дървета сред шубрака. Значи това не е място за гора… –
каза Гюнтер.

296
 – Дърветата са умишлено засадени! – направи логичния извод Роксана – И вижте – от
тия са дето живеят много векове, ако не ги отсечеш.
– Суеверията отблъскват хората от тук. Никой няма да дойде да сече. – каза Манол.
– Да, суеверията пазят дърветата, както пазят и тревата и да не се разоре нищо тук, и
някой случайно да открие нещо… – каза Роксана.
– Това очевидно е знак. На прав път сме. Но дори земята под дърветата е огромна.
Пак ще ни трябва много време… – каза Гюнтер.
– Трябва да търсим знак между самите дървета. Някое по-голямо? Или от различен
вид. Трябва да има нещо… – каза Роксана.
И останалата част от деня мина в обиколки и гледане на всяко едно дърво от всяка
възможна посока, дори в катерене по тях и оглеждане от една корона към друга. Търсеха
нещо. Търсеха невидимото. Вечерта бяха грохнали. Но вече нямаха нужда от сянка, за-
щото денят преваляше.
Нищо.
Дърветата бяха очевидно доказателство, но то повтаряше просто точката на картата.
Бяха на правилното място, но не знаеха къде да търсят.
– Това Изпитание започва да изглежда сериозно… – каза Манол.
– Но ако не е това Изпитанието, представи си какво ни чака после… – отвърна Гюн-
тер.
– Изпитанието е вътре в Дома на Боговете, а не вън. Ние просто сме глупци и не виж-
даме очевидното. Дълбаем в глупостта си и затова сме до никъде… – каза Роксана – най-
гневна от всички. Някои философи считаха, че нещото, което е способно най-много да
разгневи човека, това е собственият му неуспех в голямо усилие. Когато вижда, че е
близо, но малко не му достига.
– Не се гневи… – каза Гюнтер – Ще изровим твоята Тайна. Ако трябва и цяла година
ще ровим, но ще направим последната крачка.
Тя само приседна до него и се опря на рамото му. Имаше нужда от подкрепа.
Манол се върна на твърдите факти.
– Какво имаме? Поредица от писма, които ни водят до тук. И тези писма са отделно
от кръста, или кръстовете – има доказателства за поне два, значи може да са и повече.
Разделянето е за да се опази тайната. Всяко разделяне на тайна на две създава две от-
делни тайни, които една без друга, не могат да се открият.
Писмата са свързани с кръста, а той е свързан с дървото в Търново…
– Може и да са изработени от това дърво… – подметна Гюнтер.
– Може, но това не е определящо. Формата е важна. Писма, кръст и дърво в Търново.
После имаме плоча в Битоля, и гробницата на Саръ Баба. Карта. И ето ни тук – на поляна
с храсти, и на нея – дървета…
– Всичко това доказва, че човекът сторил го, е бил много начетен – разбирал е и от
история, и от тайни общества и послания, и от древни плочи, и от новопоявилите се
турци, и накрая – и от дървета и храсти… – каза Гюнтер.
– Към турците личи и презрение, омраза… – каза Роксана – Отвращение.
Подиграл се е със Саръ Баба – дал е костите му на лешоядите.
– Може да не ги е дал той. Може това никога да не е било гробница и никога да не е
имало останки на турския военачалник вътре. А лешоядите да са ги намерили на бой-
ното поле… – каза Гюнтер.
– Легендите около Родопа планина никога няма да бъдат разгадани напълно. Но Саръ
Баба не е важен. Важно е наистина, че е имало омраза към турците… – каза Манол.

297
 – Човек с много високо образование, очевидно пострадал от турците… – направи из-
вода Роксана – Някой голям болярин, или от царското семейство дори.
– Едва ли е от царското семейство… – каза Манол, като не можеше да им сподели за
Задругата и за тайната и от къде идва, и кой я е създал. Но Шишман бе главата на царс-
кото семейство и той бе направил друг избор. – Царят е убит, а другите са избягали на
север от Дунава. Влели са се в болярите на Изток и на Запад.
– Може да е останал някой, да не са избягали всички… – каза Роксана.
– Някой, но трябва да е и бил много умен, и да е имал злато. А царското семейство
златото го е отнесло… – каза Манол и отново не можеше да разкрие, че въпросното
съкровище е било паричната основа на Задругата.
– Няма значение висш болярин, епископ или родственик на царя – фактите са тези –
начетен човек в много области, силно гневен на турците, и вероятно този кръст и тези
писма са насочени срещу турците. – каза Гюнтер.
– Всичко това не води до нищо ново. Намираме се под засадени от този човек дървета,
и трябва да ги прекопаем всичките, за да видим какво има отдолу. Това е единственият
ни знак. – рече братът.
– Месеци работа… – уморено каза Гюнтер.
А Роксана отново се изгуби някъде. Това бе нейният ден. Може би Господ малко по
малко, лъжичка по лъжичка и поднасяше истината. Тя идваше през нея. Отново се из-
губи някъде. Гледаше към небето, което скоро щеше да потъмнее и да се появят звез-
дите. Звездите, които светеха над Дома на Боговете…
– Отдолу! – каза тя и скочи развълнувано – Не отдолу? Отгоре. Боговете са отгоре…
– Да, Боговете са отгоре… – каза Манол – Но тайните не висят във въздуха. Крият се
долу някъде. И в писмото е писано, че търсим вход към тунел…
– Неее! – каза Роксана – Дърветата – те са знакът. Но трябва да ги гледаме отгоре.
Сигурно са подредени в някаква форма.
Тази идея бе изключително проникновена. Отваряше цяла поредица нови възмож-
ности. И двамата мъже се пробудиха. Умората им изчезна.
– Може да е това… – съгласи се Манол – Но за да погледнем отгоре, трябва да има
височина, хълм наблизо – и започнаха да оглеждат. Все още бе останала малка част от
светлината на деня. Но вече бяха гледали толкова пъти, че от вътре знаеха отговора –
наблизо нямаше височина, която да е толкова нагоре, че ясно да се види знак, изрисуван
със засадени дървета.
Но предположението бе толкова мъдро! Дървета сред шубрак. Разбира се, че щяха да
бъдат послание.
И разбира се, и още нещо…
– Никой не би ползвал дървета за знак, ако наблизо имаше хълм, от който да се видят.
Би привлякъл вниманието. – каза Гюнтер. – Тук единственият, който лети, са птиците.
– А те не говорят… – каза Манол.
– Но птичият поглед не е нужно да е от високо… – каза Гюнтер и започна да разчиства
от листата едно пространство около себе си. – Ако измислилият всичко това е бил тол-
кова умен, колкото изглежда, той би могъл да види дърветата като от птичи поглед, и
без да е птица.
– И това би било видимо от също толкова умен като него… – каза Манол и вече раз-
бираше какво ще правят.
– Змей говори на някой, който разбира змейски… – този път иронията бе от Роксана.

298
 Оставаше съвсем малко до залеза, но всъщност дърветата не бяха толкова много. Гюн-
тер остана до разчистеното място, а Манол и Роксана тръгнаха между стъблата. Мереха
приблизително стъпки и ги казваха, а немецът нанасяше точки по земята. Когато обхо-
диха всички, а те се оказаха точно трийсет и три, вече усещаха че са победили. Трийсет
и три. Христовата възраст. Символът на християнството. Трийсет и три дървета, заса-
дени тук преди векове, от някой който ненавиждаше завоевателя. Почти религиозно
послание към бъдещето. Но какво друго би могло да бъде едно послание към бъдещето,
освен религиозно. Нали само Бог щеше да го има и в това бъдеще…
Но бройката дървета бе малката истина. Голямата я видяха на рисунката на земята –
една доста позната форма. Роксана отново извади кръста и го стисна здраво. Щеше да
се впие в пръстите и, да ги нарани. Цялата и добра и лоша сила, които носеше, бе в това
стикане.
Мъжете само гледаха нарисувания кръст. Със същата форма. Дърветата, от птичи пог-
лед, биха изобразили точно този кръст със стрелата. Тайната векове наред бе виждана
от летящите твари, и бе абсолютно недостъпна за всички, които биха се интересували
от нея.
– Кръстът отново се появи. Тук някъде е входът към Боговете… – каза Манол. – Но
къде?
– На трийсет и третото дърво… – каза съвсем осъзнато като безсмислено Роксана. За-
щото не знаеха от къде да броят и на къде.
– Кръстът е бил внимателно скрит. Значи той е бил защитата. От тук нататък, може и
решението да е лесно… – каза Гюнтер. – Всички кръстове имат една важна точка – ето
тук… – и той посочи мястото, където двете греди се пресичаха.
Отидоха при въпросното дърво. Не се отличаваше с нищо от останалите. Но гледано
отдолу не би и трябвало да се различава, защото би привлякло вниманието. Но отгоре –
това бе самият център на кръста.
– Ще разкопаем около това дърво. Това е очевидното място… – каза Манол и никой
не каза обратното.
Нощта бе спокойна, но трудно заспаха. Вълнението бе голямо, и дори умората от цял
ден лутане не може да прихлупи очите им. Стояха, гледаха небето, говореха, дори меч-
таеха. Най-вече Роксана. Толкова близо. Толкова близо…
И Изпитанието имаше още какво да даде.
Дяволът обичаше да си близо и да те връща обратно, и да те залива с разочарование.
Може би – за да сломи волята ти, и да се откажеш. Дяволът няма власт над човека. А
само над мислите му. Доброто и злото стават, когато успее да наклони мислите човешки
в едната или другата посока.
Три дни копаха. От ранни зори до късен мрак. Почти не почиваха. Копаха като полу-
дели, изровиха цялата земя около централното дърво, ясно се виждаха корените му, тър-
сеха и под тях – понякога се случваше дърво да е засадено над отвор, за да го закрие и
да осигури естествена здрава и почти вечна врата.
Колкото повече копаеха толкова по-малко намираха. Не заради пръстта. А защото ако
имаше пещера, трябваше да се натъкнат на камък, скала или нещо подобно. Пещера сред
обиковена пръст не бе възможна. Но нищо – само почва и коренища.
Трябваше да се откажат още на първия ден, но Роксана ги подлуди. Бе ясно, че не е
това мястото, но не можеше да е друго. И ги застави да копаят още два дни. Разкопаха
дори околните дървета. А централното дори имаше риска скоро да загуби стабилност и

299
да падне. Бяха не само изровили пръстта, що го държеше, но насякоха и част от корените
му, за да прочистят.
Нищо.
Но на третия ден и тя се предаде. Грохна безсилна…
Манол извади хляба и водата и тримата седнаха сред разкопаното.
– Това е последното изпитание… – каза Гюнтер – Може да е че няма изход, и да ни
изпитва до кога ще ровим, и до живот ли ще сме тук.
– Трябва да има нещо. Не е всичко напразно. Не и изпитание за до живот… – каза
Роксана – Изпитание е за ума ни. А той е малък. Глупави сме. По-глупави сме от напи-
салия писмото.
– Може това да е проверката – само по-умен от онзи да стигне… – каза Манол – Ще
занесем писмото обратно, ще го покажа на учени хора. Познавам много по-умни от мен.
Не е загубено всичко.
– Не е загубено. Там си е всичко. Само ние няма да го намерим… – каза Роксана и
неусетно заспа. Бе толкова уморена. Гюнтер я помести на една черга, да не е направо на
земята и я зави. После и те легнаха.
Следващите три дни понамалиха копаенето и отново обикаляха. Мислеха. Разровиха
и край други дървета. Без успех.
Мислеха, това бе най-важното. Но три доста начетени глави на осемнайсетия век не
стигаха.
По някое време пак направиха измерванията. Пак броиха стъпки, пак чертаеха и ри-
суваха. Все същото. Имаха няколко рисунки на земята – почти еднакви. Роксана поста-
вяше кръста до тях да го сравнят. Не че вече този кръст не бе в главите им, и не ги бе
влудил.
Кръст със стрела, направен по външния вид на дърво в Търново.
Кръст със стрела, носен от избрани хора, които не разбираха какво носят, но пееха
неразбираема песен защо да го носят.
Кръст със стрела на поредица от писма, която водеше до едно място на север от Со-
фия в затънтен край, обитаван от змейове и самодиви.
Кръст със стрела, изрисуван от засадени дървета, видим само от птичи поглед…
Кръст със стрела…
Стрела…
Радослав Стрелата. Промъкна се това име в главата на Манол. Днешния Радослав.
Най-добрият стрелец. За какво служеше стрелата, за какво служеше куршумът? Имаше
ли разлика между тях.
Имаше?
И двете убиваха.
Но ако бъдат изстреляни.
Но…
Стрелата на Радослав би могла да върши и друго. Стрелата не бе само оръжие…
Манол скочи, озарен. Изтича при рисунката. После огледа дърветата.
Другите двама се приближиха озадачени.
На рисунката наистина имаше стрела. От дървета. Не бе просто кръст, имаше и стрела.
И сочеше на някъде… Погледна в посоката, в която сочеше тази стрела, видима от птичи
поглед.
– Стрелата! – каза той – Стрелата! Забравихме я. Не е случайно тук. Стрелата е най-
важната… – и гледаше някъде в съседния хълм. Гъст шубрак – един и същи навсякъде –

300
никоя част не се различаваше от другата. Както и трябваше да е при всяко добро прик-
ритие.
– Стрелата не само стреля и убива! Стрелата сочи! Куршумът само убива, но стрелата
сочи… – добави той и вдигна ръка към хълма. – Стрелата от дървета сочи натам…
След миг и тримата тичаха. Бяха грабнали само сабите си – най-полезното им сечиво
в последните дни срещу шубраци.
Стигнаха. Обърнаха се на обратно – видяха последното дърво, после проследиха мис-
лено предните.
Приблизително на тази линия бяха. И тя свършваше тук.
Започнаха да секат. Клонките лесно падаха под добре наточените остриета. Всяка ве-
чер ги точеха след сеченето предния ден.
Храс.
Металът удари на камък. Скала. Не почва.
Скоро пак.
И пак.
Имаше малко пръст, но като удариш по-здраво, желязото влизаше надолу и стигаше
до твърдото.
Не усещаха умора. Може би защото последните три дни предимно се бяха разхож-
дали, и по-малко копали. А може би, защото като си толкова близо, тялото намира нови
сили.
Сякоха безразборно, без да избират, без да чертаят планове как би било най-бързо.
Сякоха, и разчистиха.
Край!
Нямаше как да се сбърка. Това бе вход. Домът на Боговете. Една вдлъбнатина под
шубрака, покрита с пръст и трева, но под нея всичко бе камък. Изровиха я и видяха че
са камъни, наредени да закрия вход. Някой бе запечатал пещерата. Но не че да не може
да се открие. Паднеха ли храстите, виждаш вдлъбнаното, чистиш махаш камъните. И
навътре – само тъмнина. Съвсем ясен коридор.
Роксана падна на колене. Едва дишаше.
Извади кръста и го целуна.
Пое си няколко пъти въздух и каза:
– Факлите! Влизаме…
Манол се върна до лагера и донесе четири факли. Запалиха ги и пристъпиха.
Бе пълно с паяжини. Отстрани на стените имаше някакви отвори, които водеха на
някъде и явно през тях бяха влезли паяците. Може да имаше и прилепи и други живо-
тинки. Но никаква друга преграда.
Пещерата не бе напълно естествена очевидно. Бе доста подравнена, и лесно се прис-
тъпяше. Направена за хора. Всъщност, бе доста по-висока от за хора. Имаше поне поло-
вин човешки ръст над най-високия възможен човек, до тавана.
И навътре ставаше все по-високо.
Оваляха се целите в паяжини, сигурно и някой паяк имаше вече по дрехите им. Но по
тия земи нямаше отровни паяци, та да ги мислят. Никакъв прилеп не се появи…
Докато…
В един миг всички паяжини спряха. Свършиха. Сякаш от веднъж. Все едно невидима
стена ги спираше. От едно място нататък, явно никой паяк не смееше да пристъпи. Огъ-
нят стана малко нестабилен, все едно го духаше вятър. Пристъпиха.

301
 Факлите започнаха леко да угасват. Напредваха и губеха светлина, без да са се изха-
били.
– Това място има нещо… – каза Манол – Няма вятър, а факлите се губят.
– И паяците изчезнаха. Тук няма жива душа – отведнъж.
– Ние сме живи… – каза Роксана.
– Може да не е за дълго… – каза Манол – Дивите твари имат много мъдрост, която
пренебрегваме…
Продължиха още малко. В дълбочина започнаха да се виждат отблясъци от стените.
Отразяваха светлината на факлите. Трудно да повярваш.
Но не стигнаха до там.
Точно на средата – поставено, за да се види ясно, и единствено леко замърсено от
времето, стоеше едно сандъче. Това бе очевидната им цел. Тримата го наобиколиха. Ма-
нол гледаше в пещерата. Отиде още двайсетина стъпки навътре – просто от навик, за да
провери сигурността. Факлата почти напълно загасна. Нямаше причина, но едва мъж-
дукаше. Стените бяха почти напълно гладки – изградени от странни, приличащи на
стъкло плочки. Първом започваха неподредени и хаотични, като бяха примесени с ка-
мъка. После тунелът ставаше само от тях.
Какво ли се криеше по-натам.
Който и да искаше да види, трябваше да е без светлина…
Изкушението. Дали бе това?
Върна се.
Роксана отвори сандъчето. Не бе здраво заключено. Всички перипетии до тук бяха
достатъчна защита. Вътре имаше второ сандъче – незаключено, явно за по-добра защита
на това, което бе вътре. И после – трето.
Не обсъждаха сандъчетата, които приличаха на торбите в гроба на Саръ Баба.
Просто отваряха.
Третото бе последно.
На дъното му – писмо.
С кръст и стрела отгоре. Вече нямаше изненади.
Бе старо, но запазено. Изписано с красив почерк.
И очевидно – не от мъж…
На три мъждукащи факли, Роксана зачете. Манол знаеше най-добре този остарял
език, но това бе нейният час. Оставиха я:

„Рабе Божий,
Който и да си, заслужаваш само поздрав и възхищение, че си стигнал до тук. Имал
си голям ум и си заслужил. Но Изпитанието истинско идва, когато влезеш в тази пе-
щера, защото ще трябва да правиш избор. До сега ти вървя по тънка и трудна нишка,
но в една посока.
Сега трябва да избереш, и това е най-важният избор – защото е между Боговете и
техните тайни, и тайната на една греховна жена, в последните дни на своето отча-
яние. Залогът е огромен, но и цената е огромна…
Ако ли си глупав, това че си намерил писмото ми няма да му навреди. Защото сам
ще се убиеш. Ако ли си мъдър, то писмото е за теб…
Изкусителна е нали? Пещерата на Боговете. Заради нея е тук България. Някога тия,
що са я създали, са знаели къде са пещерите Им по целия свят. И са рекли, че където и
да е държавата им, трябва в нея да има пещера. Защото никой не знае кога Боговете

302
ще се завърнат. Но по-важното е, че никой не знае каква ще е глупостта на бъдните
поколения, и кой ще поиска да влезе вътре непоканен.
Да имаш пещера в земите си е изкушение, но и проверка мъдър ли си. Като не си
мъдър, правиш каквото не трябва, и така Боговете освобождават народа ти от един
лош владетел. Пещерата е изпитание за всеки. Особено за онзи с власт. Който има
всичко на Земята, и да стане Бог е единственото, което няма.
Ето я пещерата, ти си тук. Стените светят от пламъка на факлите – казват че
някога са светели и със свой огън. Който никой не знаел от къде идва. Но и до днес
гладки са, не от човешка ръка направени, и светят с твоя огън... А какво има по-на-
там… Изкусе̒н си, нали…
Иди там, никой не се е върнал. От Дома на Боговете могат да излизат само Богове.
Иди… Никой никога не е бил толкова близо до истински Бог. Дори патриархът в Кон-
стантинопол или папата в Рим. Никой не е бил толкова близо. Може би самият Тангра
спи там долу. И те чака, за да ти покаже пътя към вечния живот?
А може би има оръжия, копия, щитове, с които да сразиш всеки враг. Може би мъл-
нията на Зевс е там? Или тризъбецът, дето владее водите. Не един отчаян цар е
стоял тук в отчаяно време.
Сега си ти…
Аз написах това писмо, и не минах…
Ако ще влизаш, няма смисъл да четеш останалото. Ако четеш и не влезеш, си мъ-
дър…
Аз Кира-Мария, от Бога венчана за цар Иван Шишман, последна царица на България,
сторих този грях, против волята на царя, и против волята на Бог, защото много кръв
пролях.
Но го направих с вяра.
Защото царската кръв на Шишмана не трябва да загине. Защото това е кръвта на
великия Асенов род. Това е кръвта на царете от Първото царство, това е кръвта на
великите родове, и на най-великия от тях – родът Дуло. Това е кръв, идваща от самото
сътворение на света. И тя не трябва да загине, не трябва да изчезне, не трябва да се
размие.
Защото народ, благословен с кръвта на Дуло, има какво да стори и за себе си, и за
света. Един ден кръвта и народът ще се съберат отново, за следващите работи, ко-
ито Всевишният е повелил да сторят.
Затова аз вярвам на своя цар. Но царството се състои от цар и царица – за да си
помагат, да се допълват, и каквото единият не донаправи добре, другият да го до-
върши. Аз не знам какво направи Шишман. И той не знае какво – аз. Дано Бог събере
делата ни един ден, както събра нас…
Девет дървета посадих да пазят царската кръв. Девет дъщери на Шишмановия род,
на Асеновия, на рода Дуло.
Дъщерите са скритата ни сила. Всеки враг избива мъжете, защото те са наслед-
ници.
Но кръвта си е кръв. Жена или мъж – няма значение. Има разлика само в замъгле-
ните съзнания на враговете ни. Те няма да търсят жени.
Но нима когато се свършиха синовете на Дуло, не взеха кръвта им от дъщери? Нима
първият от следващия род на Вокил, не се гордееше, че има майка от Дуло? И нима
той бе по-малко силен и храбър… И нима другите родове като воюваха помежду си
кой да води българите – в онази срамна вътрешна война, от която спечелиха враговете

303
ни, нима като това стана, не изтъкваше всеки един, че има кръв от Дуло? Кръв, полу-
чена от майка!
Не, жените са равни на мъжете, а това, че са втори в света, е техен дар, а не
слабост. Защото така те са и силни, и силата е тайна. А тайната сила е по-голяма
от явната.
Но това, че жената е по-скрита е малката полза от нея. Голямата полза другаде е.
Жената знае всичките си рожби. За мъжа това да знае, е по нейната воля. Всичко,
що излиза от утробата на жената, е нейна кръв… А за мъжа дали той е посял се-
мето – винаги може и да не е. През жената, кръвта се предава по-сигурно. Ако ли
тръгне през мъж, може наследството да мине у чужд син, заради невярна съпруга. А
върви ли през жените, винаги ще е от една кръв на същата.
Затова така реших – царската кръв ще се предава от майка на дъщеря, заедно с моя
дар – кръстът със стрелата. И никоя дъщеря няма да знае какво значи това, защото
и никоя майка няма да знае да и го каже. Те ще пазят кръста и кръвта, само от вяра.
А девет други писма ще водят към Истината. Девет писма ще сочат девет различни
пътеки към Единственото писмо. Това, което е в ръцете ти.
Девет потока кръв, и девет потока знание – няма как да изчезне Шишмановата
кръв.
Един ден ще я намерите в клета робиня, или в пастирка, или в обикновена майка.
Един ден ще намерите кръста в нея. И в този ден ще знаете, че царската кръв на Бъл-
гарите е надживяла враговете им, и идва, за да си вземе каквото и се полага.
Тогава с Шишман ще стоим отгоре, и ще ви гледаме. Бъдете каквито трябва да
бъдете – силни, мъдри и смели. Бъдете българи…
Кира-Мария, царица Българска,
грешница Господна…“

Докато четеше последните думи, гласът на Роксана трепереше. Накрая тя просто

падна на колене и се разплака. Това бе краят. Бяха стигнали до края и бяха намерили
Истината. Истината за нея, за майка и, за баба и, дето от гордост бе скочила в морето.
Истината за Ахинора, за змейската кръв, за жаравата, за това че огънят на Гюнтер върху
гърдите и не я уби, и може би затова – че Бог бе закрилял всички, защото бяха важни за
нето. И целият път бе просто изпитания, за да види достойни ли са. Както винаги бе
било – Бог те праща по някаква пътека, за да те види какъв си. Важен бе пътят, за Бог
важен бе пътят, а не краят му.
Краят бе важен за хората. Той бе наградата, ако са отговорили на очакванията на Бог.
И сега една Божия рабиня – по кръв царица, стоеше тук и плачеше. Всичко от живота
и се събра в този миг. И нямаше какво друго да стори, освен да плаче. От радост, от
мъка, от гняв, от злоба, от щастие, от любов. От всичко едновременно, защото като це-
лият живот се събере в един миг, и всичките му страни се събират в един миг.
– Кира-Мария – последната царица… – каза Манол. А в главата му настъпи пълна
бъркотия. Защото, за разлика от другите двама, той знаеше за Задругата, и за тайния
план на последния цар. Сега се бе появил втори план. Таен и от царя.
Какви ли времена настъпваха?
В края на осемнайсетия век, когато българите започнаха да се пробуждат, когато един
монах написа Историята им, когато робът започна да надига глава, когато дори гордост
покълваше от да си българин, и когато Задругата подронваше Падишаха все повече, то-
гава се появи и това. Втори план. По-малък от самата Задруга, без власт, злато и дори

304
без да знае, че съществува. Но втори план, оцелял тайно четири века. А нещо, оцеляло
четири века бе здраво, жилаво, бе силно… И сега – в ръцете на Манол тези две нишки
се кръстосаха.
Сякаш цар Шишман и неговата КираМария се събраха отново.
Моментът бе вълнуващ.
– Това е голямата тайна. Някой е спасил царска наследница, която да спи, докато сул-
танът отслабне, за да може да вдигне народа… – каза Гюнтер – Замисъл, изпълнен без-
крайно мъдро…
Роксана се изправи. Избърза очите си. Те отново светеха вещерски, но вече малко по-
различно. Вече бе царица. Макар и без царство, тя бе царица. Защото да си царица, това
е воля на Бог, а не на никоя земна сила. И след като Шишмановата кръв бе оцеляла до
сега, значи онази, която я носеше, бе царица.
– Изкушението! – каза Манол – Открихме нещо безценно за нас, но надолу е нещо,
по-голямо от всичко земно. Видях стените. Гладки са, не са от човек правени. И гасят
факлите.
– И паяците не влизат там. Нищо живо не влиза… – каза Роксана – Само Богове могат
да излязат от там…
– Това е изпитанието… – каза Гюнтер – Имаме царица, ако долу има божествени се-
чива, тя ще възстанови царството си… – Но може да стане и царица на пещерата… За
вечни времена… – каза Манол.
– Били сме мъдри да стигнем до тук. Нека послушаме по-мъдрата от нас. Тя не е
влязла… – каза Роксана.
– И аз мисля, за този живот повече подобни пътеки да не захващам… – каза Гюнтер.
– Ти не си стар още. Имаш време… – каза Роксана усмихната, и явно решила за себе
си, че пътят е на вън.
– Никакви повече. Ще пазя царицата, и няма да и давам в никакви пещери да влиза
вече. Тя е важна за народа си… Накрая и Манол каза своя избор:
– И аз не мога да вляза. Имам дълг към достойни хора, които ме очакват. Ще затворим
входа, ще натрупаме клони, до другата година ще има нов гъсталак. Домът на Боговете
принадлежи на бъдещето…
С вървенето на обратно, факлите върнаха силния си огън.

34. Видул
Ето ги отново в Рила. В самия дом на Исмаил Бей. Задругата бе първата от толкова
хора, опитали се да стигнат там. Манол бе изпълнил дълга си към тайното братство, но
и обещанието си към Исмаил-Рене-Гюнтер, да му осигури свободен път. Сега беят бе в
царството си. Тук дори Задругата не би могла да го достигне, освен с неприемлив брой
жертви. Но това царство бе обречено. Султанът скоро щеше да го достигне. А това бе
абсолютно неприемливо и за самата Задруга. Не и след последните разкрития, макар че
спасяването на свят човек като Исмаил Бей бе първостепенна задача и преди това.
Но сега – главата на наследницата на царската кръв да се озове набучена на кол, и да
служи за поука на всички империята – това би било равно на второ падане под робство.
Би съкрушила самото братство.
Нямаше начин това да е краят. И работа на Манол бе да довърши спасяването на Ис-
маил Бей, Възлюбената му, и децата им.

305
 Тогава Роксана направи нещо, което не очакваха нито Манол, нито Гюнтер. Свали
кръста си от шията, а после отиде и извади писмото от царицата. Последното. Най-важ-
ното. Сложи ги и двете пред Манола. Прибута му и две свещи да му е светло.
– Ти още имаш тайни от нас. Ние ти разкрихме всичко… – каза Роксана – И това, дето
открихме заедно, със сигурност е по-важно от всяка друга тайна. Но ти мълчиш.
– Да, мълча, не може да бъде друго… – отвърна Манол.
– Но може да има някой, който да те освободи от клетвата си…
– Само Бог… – повтори думите си от преди той. И им вярваше.
Но не и тя.
– И друг може… – каза – Аз съм твоята царица, царица на България, от рода на Шиш-
ман и Асена, от кръвта на първото царство, от рода Дуло38! Аз мога да те освободя от
всяка клетва, Маноле…
Той я погледна уморено изпод вежди и бавно промълви:
– България вече няма цар… – отвърна – Съдбата на България е в ръцете на народа и.
Няма друга воля… – това бе законът на Задругата, и той нямаше да го наруши. Дори
пред тази наследница на последния цар. Манол не само следваше правилата, но и раз-
бираше защо бяха създадени. Защото Задругата бе силна като колективен дух и служеща
на народа, а не на цар. Един нов Шишман сега, само би се изкушил. Както би се изкушил
и синът Шишманов, и затова бе скрито от него. Но царицата на Шишмана бе създала
свое дело. И ето – четири века по-късно, двете дела се кръстосаха. Какво ли щеше да
излезе? И отново – един обикновен боец, а не Велко или поп Стойко… Каква ирония.
Но тази нова царица не можеше да нарежда на Задругата.
Гюнтер искрено се изсмя и каза:
– Дори това не го кара да говори. Дори царицата… Тия са дяволи, казвах ти, Роксана.
Дяволи са… Ще си хванем пътя, ама без тях. Даваме им Рила, спасяваме народа, ама
сами. Толкова пъти го правихме, ще стане пак… И продължи да се смее.
Роксана също се сви и отстъпи. Не можеха да пречупят този човек. Той бе един от
ония истински българи, оная тайна сила, която може би накрая щеше да пречупи и сул-
тана. Не можеха да го надвият. Можеха да го убият, но не и да го надвият. Това вдъхваше
надежда. Но защо ли да го убиват? За да запазят тайната? Нима именно тези хора не
трябваше да пазят тази тайна? Кой би могъл по-добре да използва царската кръв…
Но неочакваните работи не бяха свършили.
Манол каза:
– Има тайни, знаете го. Не ви издавам нищо като признавам. Не мога и да кажа твърде
много. Но мога да кажа нещо на нея…
– На мен? – попита Роксана.
– Да, на теб. Ти си българка… – каза Манол.
– Аз и Исмаил Бей сме едно… – каза тя – Преди искаше да говориш нещо само на
него, сега – само на мен… Разбери – едно сме…
– Исмаил Бей е немец, французин, турчин. Не мога да кажа нищо. Друг трябва да
реши това. Но на теб мога… – каза той.
Тази му смела постъпка бе на границата на правилата. Но усещаше, че трябва да им
даде нещо, защото иначе ще провали възможен много силен съюз. Та те му дадоха сък-
ровище, от което в Задругата щеше да настъпи огромно разтърсване. Не можеше да ги

38
Дуло – най-славният род на старите българи. От него са произхождали Хан Кубрат и основателят
Хан Аспарух.
306
остави да си тръгнат, и да отнесат писмото и кръста. И кръвта и. И после да ги търсят.
Трябваше да ги задържи. И затова намери пролука в правилата. И тя, и Исмаил Бей, бяха
минали всички изпитания. Но той не бе българин, нямаше как да знае за Задругата. Но
тя – тя бе българка. И то каква… Нея можеше да посвети. На свой риск, но какво друго
да стори…
– Каквото кажеш на мен, ще стигне и до него… – каза Роксана.
– Като чуеш, сама ще решиш… – отвърна и Манол – Но не може от мен да стигне до
него. Той трябва да не е тук.
– Исмаил Бей е поканил странник в дома си, в Рила планина, който да го изгони от
там… Каква шега на съдбата… – каза Гюнтер.
– Не искам да чувам нищо, което той няма да чуе… – каза Роксана и пак започна да
го пронизва с поглед.
Но решението дойде от другата страна. – Искаш… – каза ѝ Гюнтер – Това е послед-
ното ми изкупление. Трябва да затворим кръга. Господ ми казва, че тези хора ще ни
помогнат. Ако сме заедно с тях, ще успеем по-добре. Затова ще чуеш каквото ти каже.
И няма да ми го казваш. А нещо някой ми говори, че скоро подир това, и аз ще го на-
уча… – завърши той и излезе.
Останаха двамата.
Манол каза:
– Тайната на царската кръв е нещо безценно. Но много по-безценно е това, що е съз-
дадено извън кръвта. Създадено, за да върне свободата на българите…
Доста време Исмаил Бей стоя навън, защото царицата имаше много какво да изслуша.
Като излезе Манол, той се върна. Тя изглеждаше щастлива. Лицето и грееше. А това
за него бе важното. Нямаше нужда да знае всичко, след като тя знаеше достатъчно.
– Всичко ще научиш скоро, сигурна съм… – каза тя – Разбрах много неща, разбрах
всичко. Много повече е отколкото мислиш. Това е пътят царската кръв да стане пак
царска, а народът – пак народ…
– Вярвам ти… – отвърна той и не поиска нищо повече.
– Тръгваме към Балкана. Там ще станеш занаятчия. Ще ни помогнат да започнем…
– Към Балкана? Защо там?
– Много силно е това място, и много будни са хората там. И много сръчни.
Правят всичко. Там ще намерим занаят, и децата ни ще растат като българчета…
– След войната, и да съм бей, какъв нов занаят за мен… Мога да гледам овце – като
нашите… – отвърна Гюнтер. – За ново нещо съм стар…
– Това е доходно там. Може да станем големи овчари. Аз ще съм пастирката ти… –
каза Роксана.
– Ти не си ли царица, каква пастирка? Ти ще станеш господарката на тези хора…
– Не, няма. България няма господар. Няма цар, това я прави силна…
– Това ли ти предложиха те, в замяна на царската кръв? Пастирка…
– Няма срамна работа, а и това ти го измисли. Аз мога да стана даскалка 39… – Дас-
калка?
– Да, идват времена, в които много даскала ще се откриват… А до тогава – пастирка.
И ще раждам още наследници на Шишмановия род. Още много…
– Много? И все от Спасов ден…

39
Даскалка – старото име за учителка. Даскало – училище.
307
 Тя се усмихна. Бяха сами. Тя бе помолила Манол да остане отвън, бе му се заклела да
не разкрива нищо, докато Задругата не реши може ли и Гюнтер да влезе в нея.
– Ще си сменяш името. Няма да си вече Исмаил Бей…
– Това ми стана главен занаят. Смених много, какво пък още едно…
– Трябва да е българско име. Ще станеш българин…
– И това го усвоих. Щом трябва, и българин ще стана…
– Ако вземеш правилното име, може и не на Спасов ден…
Той я погледна почти втрещен. Това бе невъзможна промяна. Та тя обичаше своя мър-
тъв мъж. Бе го усещал във всеки един мен, откакто бяха заедно. Нима бе възможно
друго?
Погледна я в очите, но черното този път излъчваше само топлина. Вещерските очи
можеха и едното, и другото – с еднаква сила.
Отвърна ѝ:
– И аз мисля, че много деца няма да станат само на Спасов ден. Един път да не стане,
и цяла година се губи… – каза той.
А тя продължи:
– Царската кръв е важна. Затова ще вземеш правилното име, и няма да е насилване да
влезеш при мен не на Спасов ден… – рече, а очите и играеха. Разбира се, в целия си
живот щеше да обича Първия. И Кунчо щеше да е основният наследник. Но тя бе Рок-
сана – царска кръв, и всичко що излезеше от утробата и, щеше да е царска кръв. Дори
заченато от някакъв изпаднал немец с ужасяващи черти, и най-вече – с ужасяваща ня-
кога душа.
– Едно само име излиза да е правилно. А аз никога не съм го чувал… – каза Гюнтер.
– Никога не си питал. Това ме кара още повече да те обичам. Винаги остави старата
ми любов отделно, и да не се докосва до теб… Да си живее вътре в мен, въпреки, че го
няма вече… – Задължително ли то ще е? – Иначе наследниците Шишманови ще са ро-
дени от насилване. Незаконни…
– Законни. Незаконни. Това има ли значение вече?
– Има много… – каза тя. И добави – Той се казваше Видул.
Очите и леко се насълзиха. Никога нямаше да го прежали. Бяха го убили собствените
му авери. Както той бе убил учителя на Манол, дето стоеше отвън. Господ, или Аллах,
си играеше игри с хората, които може би само нему бяха интересни. Но на людете оста-
ваше просто да са играчките.
– Гюнтер, Рене, Исмаил… Ще бъда и Видул. За последно. С това име ще умра… –
каза той.
Тя го прегърна.
– Благодаря ти… Видул – бащата на Кунчо, и на всички деца на царската кръв…
Времето на тайните приключи с раждането на още един българин – Видул, който с лю-
бимата си замина в земите под Балкана. За да бди там над най-важното семе по българ-
ската шир…

Дяволското гърло
Ръкописът на Кира-Мария стоеше в средата на грубата дървена маса, около която се
решаваше оцеляването на българския народ в последните четири века. До него бе кръс-
тът със стрелата.

308
 И в добавка – разказът за една тайнствена пещера, за която не знаеха, но за каквато
имаше много странични сведения в старите ръкописи. Пещера свързана с най-далечното
минало, в която не бяха успели да влязат и най-великите владетели. Пещера, която мо-
жеше да изкуши много братя, или може би отказът да се изкушат – да струва огромни
пропуснати добрини за народа. Пещера, която бързо определи старият порутен манас-
тир40 да стане нов и да се напълни с верни монаси.
Имаше много повече свещи от всеки друг път. Това място бе осветено както никога
до сега. За пръв път написаното сякаш им внушаваше, че трябва да четат на много по-
силна светлина, отколкото бе достатъчна. Сякаш трябваше да се чете само на ярко
дневно слънце, за да не се изпусне нищо.
Но в Дяволското гърло – единственото място, където това можеше да се случи, ярко
Слънце никога не бе прониквало, и нямаше да проникне.
– Няма никакво съмнение. – каза братът с името Везира – Царската кръв на Шишмана
е съхранена, тайно от нас. Проверихме и другите писма, що водят до това. Всичко е
старо и от Нейната ръка писано. Сравнихме с други запазени ръкописи от царицата.
Княгинята – доста остаряла вече, и на път да отстъпи мястото си, каза:
– Това е оспорване на самия замисъл на основателя на това братство. КираМария е
била гневна на своя съпруг, че не и е казал за Задругата. И е направила нещо свое тайно.
Явно след като той вече е бил мъртъв.
– Някъде там – из България, има още седем кръста. И още осем писма. Царската кръв
е запазена по начин, по който дори ние не можем да я открием цялата… – каза Везира.
– Задругата е несъвместима с цар… – каза Войводата – Тя е точно обратното на това.
Ако има цар, ще има изкушение. Изкушението ще погуби делото. Толкова време успя-
вахме, точно защото няма цар, няма царска кръв, и всичко е в ръцете на народа. Ние сме
просто едни от народа.
– Това няма, и не може да се промени, нали така братя… – каза твърдо Княгинята.
Абсолютно никой не възрази.
Везира отново взе думата:
– Задругата не може да има цар, нито цар да я замени. Нищо не се е променило. Бъл-
гария не е свободна. Сега – изкушение, е все едно синът Шишманов да знае за нас, и да
ни използва. Да ни похаби без време и без надежда…
– Право казваш, Везире… – подкрепи го Балканеца – Дори днес е още рано…
– Но царската кръв, съхранена, е факт. Не можем да го пренебрегваме. – каза Войво-
дата.
– Добре е, че го научихме. Царската кръв следва да се наблюдава от Задругата. Господ
ни помогна… – каза Княгинята – Ако ли не бяхме я намерили, тази Роксана щеше да
живее собствен живот, след като бе разбрала. Щеше да направи свое дело, може би
тайно, и то да се разрасне. Накрая – дори да се удари с нас…
– Роксана и Видул се оказаха много умни хора. Щяха да направят свое дело. Работата
с Исмаил Бей в Рила показва на какво са способни. Точно това щеше да стане… – каза
донеслия ценното писмо тук.
– Не може да има второ дело такова. Силата трябва да е на едно място… – каза Кня-
гинята.
– Затова и мястото на царската кръв е в Задругата… – съгласи се Везира.

40
Шияковският манастир е от времето на Второто царство, възстановен и подновен през 19 век. В
него се е развивала и Революционна дейност, вкл. игуменът му е бил близък с В.Левски.
309
 – Не може да е вън. Право е туй. Нямаме избор. Но не трябва да позволим на царската
кръв да ни отрови.
Шишман е решил да я няма тук.
Страхувал се е. Бил е предпазлив. Сега ние правим по-трудна работа от тая на Шиш-
мана – Задруга с царска кръв вътре. Може да е туй едно буре с барут – изсъхнал, и до
огъня… – каза Хайдутинът.
– Нашият боец Манол не е имал друг избор в онзи труден момент, освен да просвети
Роксана. Тя е доказана достойна, и е българка. Тя е вече в Задругата. Царската кръв е
вътре. – каза Княгинята. – Но не трябва да бъде отровна. Прав е Хайдутинът.
– Значи ни трябва решение, които ще държи кръвта под крилото ни, но без да ни нав-
реди, нито изкуши. Аз мислих и имам решение. Тежко, и може да ни засрами, но е ре-
шение, което ще опази духа ни…
– Кажи, братко Везире… – подкани го Княгинята.
Той замълча малко, мислеше нещо – може би за последно. Но после бе твърд и неп-
реклонен:
– Роксана, и всеки друг достоен от царската кръв, ще бъдат в Задругата. Но никога
няма да бъдат един от дванайсетте. Това предлагам да решим днес, и да се запише…
Предложението наистина бе донякъде срамно. Та това бе царската кръв. Някога Бъл-
гария отново щеше да е свободна. Тази кръв трябваше да получи признание – заради
всичко, което бе направила. Времената се меняха.
Царете не бяха това, което бяха някога.
Все повече от властта отиваше в народа. Нямаше да има вече царства като Първото и
Второто. Може би, от тази гледна точка, самата структура на Задругата бе напредничава
и много мъдра – изпреварила времето си. Но все пак – това бе царската кръв. А в пис-
мото пишеше, и това и в други писма на Задругата го имаше – тази кръв наистина бе не
само на Шишмановци, но и на Асеневци, та дори далеч назад в старите български ро-
дове. И най-славния от тях – Дуло.
Как ще кажат, че човек от царската кръв не може да е един от дванайсетте? Ами ако
има качества? Ако се изяви? Ако е най-достойният? Подборът на най-достойните да
разберат за Дванайсетте бе толкова важен, колкото и десетте изпитания преди това.
– Потомците на българските царе не могат да станат царе в Задругата… – почти ус-
михнато каза Балканеца.
– Ние не сме царе… – отвърна Везира.
– Ние всички заедно сме нещо като цар… – каза Балканеца – Би било добре и царска
кръв да може да застане около тази маса. Да пристъпи в Дяволското гърло.
– Дяволското гърло – новата тронна зала на България… – иронизира Княгинята.
– Няма друг начин, братя… – каза Везира – Няма друг начин. Това ще е изключение,
но трябва да го приемем. Царската кръв е колкото силна, толкова и опасна. Родът на
Роксана и Видул не трябва никога да пристъпя тук. Ще пристъпи, чак като дойде Сво-
бодата… Може и да им върнем царското достойнство тогава. Но не и преди това…
Настана кратко мълчание. Всички мислеха. Бяха изненадани, но не и неприятно. Вът-
решно се радваха, че някой е съхранил наследствената линия на стария цар. Сякаш това
сваляше част от бремето от самите тях. А самото откриване на тази тайна, някои прие-
маха като знамение, че времената дълбоко се променят, а краят на османлиите е близо.
Съвсем скоро идеше поредната война. Поредната глупава война на султана с Русия.
Екатерина отново щеше да победи, и православните граници още малко да се доближат

310
до България. А малко подир това – повлияно от него, но и от усилията на Задругата,
българите щяха да получат още права като хора.
Задругата отново имаше решаваща поля в запалването на войната.
Всички около масата се гордееха с този факт, намираха го за най-голямото достиже-
ние на тайното братство, откакто преди години подпомогна Историята на светогорския
монах, и издигна Иван във върховете в Петербург.
И това се бе случило, и Русия идваше, и народът се пробуждаше от преписите на „Ис-
торията“.
Но сега – и царската кръв… Това със сигурност бе по-важно от всичко друго …
Господ-Бог, едно по едно вадеше оръжията си, с които щеше да се освободи България.
Вадеше ги, и ги даваше в ръцете на Задругата. А тя му вадеше онова, което осмисляше
всичко – съществуващ, оцелял, и станал голям народ. Не изчезнал народ, а народ с пог-
лед в бъдещето.
Кой ли знае какви знамения идеха…
Но всяко оръжие бе възможност, а и заплаха. Трябваше да се борави добре с него.
– Мъдро казва братът ни Везира. Ще направим изключение. Ще сложим забрана дори
за достоен да стане от Дванайсетте, ако е от царската кръв. Тя ще бъде в Задругата, но
няма да знае, че е дванайсет пъти по-голяма. Аз за това гласувам… – каза накрая Кня-
гинята.
Мълчанието продължи. Този път не събраха бързо съгласие. Мълчаха и мислеха. Два
гласа „За“ висяха и чакаха. След малко един от по-новите измежду Дванайсетте – брат
Овчаря, гласува. А след него – и друг от по-младите – Конника.
А подир това – Смирения… Но той гласува „Не“…
И пак мълчаха, и пак някой се осмеляваше да каже нещо.
Това събиране завърши по-трудно, отколкото започна. В един от редките случаи в
историята, Задругата се раздели. Шест на Шест гласа.
– Това не се е случвало от много отдавна. Аз не помня, откакто съм тук, да е било
така… – каза Княгинята.
– Нищо не се реши. Шест на шест… – каза Везира. – Нашият съвместен ум, събран в
гласуване след мъдра мисъл, не извади решение.
– Царската кръв е трудна работа. Иска повече мъдрост от нашата, излиза… – каза
Княгинята.
– Царската кръв е дар или проклятие… – каза Балканеца.
– Значи пътят на Роксана и децата ѝ към Дванайсетте, не е спрян. Но не е и желан.
Какво ще е бъдещето? – попита Везира.
Никой не каза нищо, но накрая Княгинята каза единственото възможно:
– Роксана е в твоите ръце. Ако израсте, ти ще трябва да решиш дали да я поканиш на
мястото си…
– Аз? Такова решение в ръцете на един човек?
– Може би е добре, че е в ръцете на човека, който предложи да гласуваме. Задругата
замълча, сега ти ще говориш.
Като му дойде времето… И ако Тя е достойна…
Везира приседна назад. Една голяма тежест от съдбата на българите се бе стоварила
отгоре му…

311
 ЕПИЛОГ.
1837: Като вземе да се повтаря едно и
също…
Баща му бе казал да прочете това като стане на трийсет. Преди това нямало да му
стигне мъдрост.
И той послуша баща си. На двайсет и две бе приет в Задругата. Научи най-важните
тайни на България, разбра по-добре всичко, което се случваше – от строителството на
черкви, през училищата, първите книги, та дори до забранените слова за Освобождение.
Но дори тогава баща му каза: „Не си готов“. Подир няколко месеца, старият Кунчо се
спомина.
Но думите му останаха. И Иван го послуша. После позабрави изобщо – делата в брат-
ството го погълнаха изцяло, бе запленен от него и гледаше как с всеки изминал ден, една
по една се редяха тухличките на свободата. Задругата може би идваше към края си, жи-
вееха в най-интересните и времена, когато всичко се променяше неудържимо. Близо
петстотин години усилена и неотклонима от целта работа, може би доближаваха да да-
дат плод.
В това време, да забравиш една книга, бе очаквано.
И може би щеше да изпълни заръката, ако не беше се потретило това с Гина.
Този турски ибрик41 хаджи Серафим, пак опита. Той бе самият Дявол, говореше се, че
някога я залюбил, тя го отблъснала, и той се заклел да и отмъсти. Като се задоми, злобата
му избуя, ако и той да бе задомен, и да имаше хубави деца. Злобен бе, а и бе турчин по
душа. И знаеше, виждаше, че лека-полека турците отстъпват, а българите стават все по-
свободни. И това още по-злобен го направи.
Първом запали къщата. Не можаха да го докажат, ама знаеха че е той. Иван отиде и
го предупреди, че ще му тегли ножа. А той се оплака на кадията и Иван изкара много
време в кауша. Не можел да заплашва „верен слуга на султана“.
Гина едва се отърва.
После и тури болест да я погуби. От къде ли беше намерил това одеяло – сигурно от
някой аскер, там в мръсотията на войната, какви ли не болести се въдеха. И го прати
като дар, ама не от себе си, а уж от една роднина. Гина тежко се зарази и едва се измъкна.
И сега пак – този път докато беше непразна. Опита да я отрови. Напоил една вълна с
нещо, докарано от къде ли? Може от германците или французите. Взе да преде Гина,
полепна отровата по ръцете и, и за малко да замине – и тя, и детето… Отърва се.
И тогава Иван вече не издържа. Не знаеше какво да прави, и умът му в книгата отиде.
Отиде, не за друго, а защото едно нещо му беше казал баща му: „Иване, много работи
ще научиш от тая книга, ама най-важното е това: „Като вземе да се повтаря едно и също,
значи Господ иска да направи нещо, а Дяволът иска да му пречи…“
Никога не би забравил подобна мъдрост, и сега като за трети път едва отърваха Гина,
и спасиха детето, беше време.

41
Ибрик – съд за носене на вода за подмиване в тоалетните. Използва се като обидна дума за под-
логите на поробителя, които им се подмазват, и им служат.
312
 Историята на „Изгорения“. На неговия дядо. Дето беше дядо на всичките му братов-
чеди по кръв, а на него – по сърце. На германеца, минал през Русия, Африка, войната,
спасил баба му да се хвърли в морето, а после открил и най-голямата тайна на България,
тайна дето и Задругата не бе знаела. И накрая – въпреки всичките си грехове, влязъл
като брат в самата Задруга.
Иван знаеше, че носи царска кръв. Благодарение на Гюнтер – Рене – Исмаил Бей –
Видул, Задругата научи това и следеше кръвната линия. Опита да издири и други нас-
ледници, но засега нов кръст със стрела не се бе появил. Нито писмо. Иван знаеше
всичко това, както го знаеха и братята от Задругата. Но книгата за „Изгорения“ показ-
ваше всичко това като мъдрост. А мъдростта, и натрупаното, и записано, бе най-важ-
ното, което бе превело българите към наближаващото ново изгряване на Слънцето.
Затова когато едва отърваха Гина за трети път, той наруши думата към баща си и
отвори книгата. Беше на двайсет и девет години и нарушението не беше голямо. Остави
всички други дела, и отвори написаното.
Чете го бавно, за да разбере всяка дума, всяка мисъл. Всяка мисъл която бе записана,
или която бе скрита. А в тази книга много мисли не бяха записани, а бяха сложени
скрити.
И свърши четенето, чак като детето се беше родило. Второто му дете, и първият му
син. И двамата щяха да бъдат следени и пазени, всяка капка Шишманова кръв бе без-
ценна. Повелята за тайното предаване на кръста от майка на дъщеря, бе изменена от
Задругата, когато пое тя делото на последната царица.
Свърши четенето, и разбра. Всичко се повтаряше. И при Гина като при възлюбената
на дядо му Исмаил Бей, и при нейната баба. Всичко се повтаряше и хаджи Серафим не
бе никакъв предател, нито турски ибрик. Той беше ръката на Дявола, която се опитваше
да погуби делото Божие. Както се бе опитвал и преди – под друго име, и с друга ръка. И
не бе успявал.
Затова и сега три пъти не успя. Защото времето на Прераждането на народа наближа-
ваше, неизбежното бе очевидно. И Господ водеше призваните да изпълнят волята му.
Иван прочете книгата по-рано от трийсет, ама разбра всичко – сигурно защото стра-
данието го беше направило да помъдрее по-рано. Може пък всички тия дела на Сера-
фима, да бяха, за да стане трийсетгодишен съзрял мъж, преди годините да са отброени.
Но мъдростта бе необорима: „Като вземе да се повтаря едно и също, значи Господ
иска да направи нещо, а Дяволът иска да му пречи…“
След като прочете, разбра всичките тези думи изцяло.
Отиде при Гина, разказа и какво бе прочел, и рече:
– Тия беди идват от царската кръв. Може да е изтъняла за пет века, ама е силна, и тази
кръв има работа да върши. Затова и Господ ни води, а Дяволът праща слугата си Сера-
фим да ни спира… – бяха думите му, и после още – Затова и три пъти не те уби, и дълъг
живот ще живееш, Гино, ще го надживееш и ще му се смееш… Господ ни обича, и иска
ни живи и здрави, за да изпълним волята му…
А на тези слова, дето трябваше да я разсмеят, тя не се разсмя, а само погледна малкия
Васил в ръцете си, и каза:
– Господ като прати Иисуса да спаси людете, пожертва го, за да стане…
Сърцето на Ивана се сви. Тя довърши:
– Никое Божие дело не става, без Господ да пожертва най-обичния си…
Бебето примигваше мъдро със сините си очи… Тя го прегърна още по-силно…

313
 От Историята…

Видул – храбър българин, както е запомнило времето, убит през осемнайсетия век,
защото убивал паши и аги. Синът му Кунчо – отгледан от друг баща, който го взел
като свой син.

Кунчо – непокорен дух, убил злия Сабри Бей, и затова затворен в Одрин, ама избягал
от там... Баща на Иван – сръчен занаятчия в Подбалкана, образован човек, просвети-
тел, безкрайно честен. Умрял от срам, когато негови близки измамили човек, комуто
бил дал дума…
Баща на Онзи, чиято кръв победи империята…

София 07.2019
Добри Божилов

314
 Добри Божилов
Изгореният
Книга II от Хрониките за Задругата
Пълна нередактирана версия на „Заветът“

„Изгореният“
2019 – написана;
2020 – издадена под името „Заветът“;
2021 – издание като е-книга;
Автор: Добри Божилов

http://4eti.me