Георги Господинов

Физика на тъгата

Заглавие: Физика на тъгата (пето издание)

Автор: Георги Господинов
Оформление: Яна Левиева
Редактор: Биляна Радославова
Издател: Жанет-45
Език: български
Тегло: 335 грама
Размери: 20x13

http://4eti.me
http://ekni.ga

ISBN: 978 619 186 198 9

2
 СЪДЪРЖАНИЕ
Епиграфика.................................................................................................. 8
Пролог .......................................................................................................... 9
I. Хлябът на тъгата ................................................................................ 11
Магесникът .............................................................................................. 11
Муууу ....................................................................................................... 16
Хлябът на тъгата ...................................................................................... 17
Мразя те, Ариадно .................................................................................. 22
Утешение ................................................................................................. 22
Трофейни думи ....................................................................................... 23
Живо лекарство ...................................................................................... 24
Лек път .................................................................................................... 26
Страничен коридор ................................................................................ 27
Скринът на паметта................................................................................ 27
Гонен негузен бяга ................................................................................. 30
Мазето на историята .............................................................................. 31
Място за спиране .................................................................................... 37
Кратък каталог на изоставянията ......................................................... 37
Приземният етаж ................................................................................... 38
Богът на мравките .................................................................................. 40
Място за спиране .................................................................................... 42
Бог мравка ............................................................................................... 42
Ронлив език............................................................................................. 43
Б ............................................................................................................... 45
Невидимото мастило ............................................................................. 46
Страничен коридор ................................................................................ 48
Татко, какво е Минотавър...................................................................... 48
II. Срещу едно изоставяне - Делото М. .......................................... 50

3
 Досие........................................................................................................ 50
Вируси ..................................................................................................... 55
Мит и гейм .............................................................................................. 56
Children Unfriendly ................................................................................. 57
Изядените деца в гръцката митология ................................................ 58
Гласът на Минотавъра ........................................................................... 59
Защитна реч на Минотавъра ................................................................. 60
III. Жълтата къща ................................................................................. 62
Изолатор ................................................................................................. 62
Диагнозата .............................................................................................. 63
Страничен коридор ................................................................................ 64
Брат ми, Минотавъра ............................................................................. 65
Ла̀пета ...................................................................................................... 67
Бобовата майка ....................................................................................... 68
Синдром на Минотавъра ....................................................................... 70
Частна история на 1980-те .................................................................... 70
Половият въпрос .................................................................................... 73
Готварска книга на мълчанията ........................................................... 76
Завръщане в градчето Т. ........................................................................ 77
Метафизика на прашинките ................................................................. 77
Къщата..................................................................................................... 78
Краят на индианците ............................................................................. 80
Страничен коридор ................................................................................ 83
Жулиета пред киното ............................................................................. 84
Жълтата подводница ............................................................................. 88
Четири секунди от 90-те ........................................................................ 89
Да не забравя… ....................................................................................... 89
Проектите на Гаустин ............................................................................ 92
IV.Time Bomb........................................................................................ 100
Остаряването на един емпат ............................................................... 100
Домашна аптечка за след края на света .............................................. 101

4
 Двойна готовност ................................................................................. 104
Страничен коридор .............................................................................. 105
Смъртта е череша, която зрее без нас................................................. 106
Времеубежище ...................................................................................... 106
1 ЯНУАРИ .............................................................................................. 108
Да се отвори след… ............................................................................... 109
Вояджър ................................................................................................. 111
Други капсули, друг завет..................................................................... 112
Кашон номер 73 ..................................................................................... 114
Бъдеще номер 73 ................................................................................... 115
Носители ................................................................................................ 116
Ноев комплекс ....................................................................................... 117
Нов реализъм......................................................................................... 118
Спомени за изнасяния .......................................................................... 119
Капсула майка ...................................................................................... 120
Вързоп и бутилка .................................................................................. 120
… и хекзаметър ...................................................................................... 121
Пчели и прилепи .................................................................................. 122
Знаци ......................................................................................................125
V. Зеленият кашон ............................................................................. 126
Ухото на лабиринта .............................................................................. 126
Без лице ................................................................................................. 128
Никое животно не прави така ............................................................. 129
Сънят на Минотавъра ........................................................................... 131
Необратимо ........................................................................................... 133
Приказка за човекоядеца вегетарианец............................................. 134
За яденето на плът ................................................................................135
Антиантропоцентрични бележки ....................................................... 136
Убийства по невнимание ...................................................................... 137
Мириам, или за правото да се убива .................................................. 138
През мечо ухо........................................................................................ 139

5
 Биволското лайно, или възвишеното е навсякъде ............................ 140
Сократ във влака.................................................................................... 141
Неща, които не стават за колекции (списък на нетрайното) ........... 144
Място за спиране ...................................................................................145
Блага вест и стрида................................................................................145
Краят на минотаврите.......................................................................... 146
VI. Купувачът на истории ................................................................ 149
Преносвачката на бебета ..................................................................... 149
Купувачът на истории .......................................................................... 150
Търговецът на зехтин ............................................................................ 151
Подземният ангел .................................................................................154
Синът на подземния ангел ................................................................... 155
Най-щастливият ден на шофьора Маламко ....................................... 157
Продавачът на истории ....................................................................... 158
… и неговата история ........................................................................... 160
Двама се обзалагат чия жена е по-вярна ........................................... 162
Шехерезада и Минотавъра .................................................................. 164
Място за спиране ...................................................................................165
VII. Световната есен............................................................................167
Вой ..........................................................................................................167
The Saddest Place in the World............................................................... 167
Описание на една Фобия ..................................................................... 170
Списък на наличните отговори на въпроса „Как си?“ ....................... 172
Как си ...................................................................................................... 173
Ето как ....................................................................................................174
Празно място ......................................................................................... 175
Съвет от XIX век .................................................................................... 176
За начало и край: Берлин .....................................................................176
Световната есен ..................................................................................... 179
Памет за хотели .................................................................................... 183
Списъци и забрава ................................................................................ 185

6
 Лабиринт и избор ................................................................................. 186
Берачи на лайка.....................................................................................187
Описание на едно финландско семейство поети на обед в Лахти ... 188
Тъгата прави костите чупливи ............................................................ 190
VIII. Елементарна Физика на тъгата ............................................ 194
Кванти на колебанието ........................................................................ 194
Въпрос от квантовата физика на четенето......................................... 196
Опити ......................................................................................................197
Нови опити............................................................................................ 199
Епифании .............................................................................................. 201
Миграция на тъгата.............................................................................. 204
Кванти на остаряването ....................................................................... 205
Червената шапчица и старостта ......................................................... 210
Машина за минало ............................................................................... 212
Дневникът на Минотавъра .................................................................. 218
IX. Краища ............................................................................................ 224
Разказвачът и неговият убиец ............................................................. 224
Протокол ............................................................................................... 225
Какво остава накрая ............................................................................. 226
Епилог .................................................................................................... 227
Начало ................................................................................................... 228
Благодарности ..................................................................................... 229

7
 Епиграфика

O mytho è o nada que è tudo.

(Митът е нищо, което е всичко)
F. Pessoa, Mensagem

Има само детство и смърт. И нищо по средата…

Гаустин, Избрани автобиографии

Светът не е вълшебен вече. Ти си изоставен.

Борхес, 1964

… и ето, навлизам в полята и ширните обиталища на паметта, където се

намират съкровищата от неизброими образи…
Свети Августин, Изповеди, кн. X

Само мимолетното и ефимерното си струва да бъдат записвани.

Гаустин, Напуснатите

Иска ми се да летя, да плувам, да лая, да муча, да вия. Бих желал да

притежавам криле, черупка, кора, да изпускам дим, да имам хобот, да се гърча,
да се разпростра навред, да бъда във всичко, да се отделям с миризмите, да се
разлиствам като растенията, да тека като водата… да проникна във всеки атом,
да се потопя до дъното на веществото — да бъда самото вещество. Гюстав
Флобер, Изкушението на свети Антоний

… mixingmemory and desire…

T.S. Eliot, The Waste Land

Чистите жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец.

Гаустин, Роман и нищо

Читателят е свободен да приеме тази книга като роман…

Ърнест Хемингуей, Безкраен празник

8
 Пролог

Роден съм в края на август 1913 като човешко същество от мъжки

пол. Не знам точната дата. Чакали са ме няколко дни да видят ще
оцелея ли и тогава са ме записали. Така правели с всички. Лятната
работа привършвала, трябвало да се прибере това-онова от полето,
кравата се отелила, грижи покрай нея. Започвала Голямата война.
Преболедувал съм я наред с останалите детски болести, варицела,
морбили и пр.
Роден съм 2 часа преди изгрев-слънце като винена муха. Ще умра
довечера след залез-слънце.
Роден съм на 1 януари 1968 като човешко същество от мъжки пол.
Помня в детайли цялата 1968-а отначало докрай. Не си спомням
нищо от годината, която сме сега. Дори не знам номера ѝ.
Винаги съм бил роден. Все още си спомням началото на Ледената
епоха и края на Студената война. Гледката на умиращи динозаври (и
в двете епохи) е едно от най-непоносимите неща, които съм виждал.

Не съм роден все още. Предстоя. На минус седем месеца съм. Не

знам как се брои това отрицателно време в утробата. Голям съм,
голяма съм (все още не знаят пола ми) колкото маслина, тежа грам и
половина. Опашката ми постепенно се прибира. Животното в мен си
отива, махайки ми с чезнещата си опашка. Май съм избран за
човешко същество. Тук е тъмно и уютно, вързан съм за нещо, което
мърда.
Роден съм на 6 септември 1944 като човешко същество от мъжки
пол. Военно време. След седмица баща ми заминал на фронта. На
майка ми кърмата пресъхнала. Една леля бездетка искала да ме вземе
и да ме отгледа, да ме осинови, ама не ме дали. Ревял съм по цели
нощи от глад. Давали ми да смуча хляб, натопен във вино, като
биберон.
Помня се роден като шипков храст, яребица, гинко билоба, охлюв,
облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар край

9
Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като
сняг, сковал подлъгано черешово дърво…

Аз сме.

10
 I. Хлябът на тъгата

Магесникът

И тогава един магесник ми грабна каскетчето от главата, промуши

си пръста през него и направи ей такава дупка. Разревах се, как ще
се върна вкъщи със скъсано каскетче. Той се засмя, духна му и то, за
чудо и приказ, пак стана цяло. Голям магесник.
Това е фокусник бе, дядо, чувам се да казвам.
Тогава бяха магесници, казва дядо ми, после станаха фокусници.
Но аз вече съм там, на 12, годината сигурно е 1925-а. Ето го
петачето, което стискам в ръка, изпотено, усещам ръба му. За първи
път съм сам на панаир и с пари.
Насам, народеее… Ела да видиш змията питон, от главата до
опашката 3 метра, от опашката до главата още толкова…Лелее,
каква ще е тая змия шест метра дълга… Ей чакай, къде без пари, дай
петак… Ама аз имам само пет, няма да ги дам за една
змия…Отсреща продават помади, хума и боя за коса.
Бооояяя за мустациии, акъл за простациии…А кой е този човек с
насъбраните около него баби, които подсмърчат.… Николчо,
пленник във войната, и като се у дома завръща, чува, че булка му на
друг пристанала, Николчо я на герана пресреща и на булка си глава
откъсва, главата хвърчи, говори, а бре, Николчо, що стори… Ха сега
плачете баби… И бабите реват, та се късат… И си вземете
песнопойката да разберете каква се грешка сторила, невинна се
булка затрила… Продавачът на песнопойки. Брей, каква ли е била
тая грешка…Хора, хора, блъскат се в мен, аз стискам парите, само
да не ти ги откраднат, викаше баща ми, като ми ги даде. Стоп. Агоп.
Сироп. Изписано с големи, розови като сироп букви. Преглъщам. Да
пия ли един…Хайде на шекерените петлетаааа… изкушава ме
дяволът, преоблечен като баба арменка. Който разбира, тука се

11
спира… Ами сега? Сироп или петлета? Стоя по средата, преглъщам
и никак не мога да реша. Дядо ми в мен не може да реши. Ето откъде
идва тази нерешителност, дето ще ме мъчи после. Виждам се как
седя там, слаб, издължен, с обелено коляно, с каскетчето, което
предстои да бъде пробито от магесника, зяпнал и изкусен от света,
който ми се предлага наоколо. Отстранявам се още малко, виждам се
от птичи поглед, всички около мен щъкат, аз стоя, и дядо ми стои,
двамата в едно тяло.
Хоп, една ръка грабва каскета ми от главата. Стигнал съм до
масичката на магесника. Спокойно, няма да плача, знам добре какво
ще се случи. Ето го пръста на магесника от другата страна на плата,
леле, каква дупка. Тълпата около мен се залива от смях. Някой ме
плесва по голия врат, чак ми излизат сълзи в очите. Аз чакам, но
магесникът, сякаш е забравил продължението на историята, оставя
пробитото ми каскетче настрани, доближава ръка до устата ми,
завърта я и, ужас, устата ми е заключена. Не мога да я отворя.
Онемял съм, тези около мен вече ще се пукнат от смях. Опитвам се
да извикам нещо, а се чува само мучене откъм гърлото. Мммм.
Ммммм.
Хари Стоев е дошъл на панаира, Хари Стоев се е върнал от
Америка…И един едър мъж с градски костюм разцепва тълпата,
която почтително шепне и го поздравява. Хари Стоев — вторият Дан
Колов, българската мечта. Краката му струват един милион
американски пари, казва някой зад мен. Прави им един ключ с крака
и ги удушава, не могат да мръднат. А, викат му мъртва хватка,
шушне втори. Представям си ясно удушените пехливани,
натръшкани един до друг на тепиха и усещам как въздухът започва
да не ми стига, сякаш аз съм попаднал в ключа на Хари Стоев.
Бързам да се махна, а тълпата тръгва след него. И тогава някъде зад
гърба си чувам:Насам, народеее… Детето с бича глава. Чудо
невидяно. Малкият Минотавър от Лабиринта, само на 12 години…
Пет лева се изяждат, пет лева се изпиват, за пет лева цял живот
ще разправяш какво си видял.
Според спомена на дядо ми той не е влизал тук. Но сега аз съм в
Панаира на този спомен, аз съм той, и неудържимо ме влече да вляза.

12
Давам петака, прощавам се със змията питон и нейните измамни
шест метра, с ледения сироп на Агоп, с историята на пленника
Николчо, със захарните петлета на бабата арменка, мъртвата хватка
на Хари Стоев и хлътвам в палатката. При Минотавъра.
Оттук насетне нишката на дядовия спомен изтънява, но не се къса.
Той твърдеше, че не посмял да влезе, но аз успявам. Премълчал е.
Защото аз съм тук, в неговия спомен, мога ли да продължа нататък,
ако той не е бил тук преди мен. Не знам, но нещо не е наред. Вече
съм в лабиринта, който се оказва една голяма полутъмна палатка.
Онова, което виждам, е толкова различно от любимата ми книга със
старогръцки митове и черно-бели илюстрации, където за пръв път
видях чудовището Минотавър. Няма нищо общо. Този Минотавър
не е страшен, а тъжен. Един меланхолен Минотавър.
В средата на шатрата стои желязна клетка около 5–6 крачки дълга
и малко по-висока от човешки ръст. Тънките метални пръчки са
започнали да потъмняват от ръждата. Вътре има дюшек и малко
трикрако столче в единия край, а в другия — кофа вода и разпръсната
слама. Един ъгъл за човека, един за звяра.
Минотавъра седи на столчето, с гръб към публиката. Шокът идва
не от това, че прилича на звяр, а че по някакъв начин си е човек.
Тъкмо човешкото вцепенява. Тялото му е момчешко, съвсем като
моето.
Първо юношеско окосмяване по краката, стъпала с дълги пръсти,
кой знае защо очаквах да видя копита. Къси избелели панталони,
които стигат до колената му, риза с къс ръкав и… глава на млад бик.
Леко несъразмерна спрямо тялото, голяма, космата и тежка. Сякаш
природата се е разколебала. И е зарязала всичко по средата между
бика и човека, уплашила се е или се е разсеяла. Тази глава не е нито
само бича, нито само човешка. Как да опишеш това, когато езикът
също се разколебава и разцепва. Лицето (или муцуната?) —
издължено, челото — оттеглило се леко назад, но все така масивно,
с изпъкнали кости над очите. (Всъщност подобно е челото на всички
мъже в нашия род. На това място неволно прокарвам ръка по
собствения си череп.) Долната му челюст е твърде изпъкнала,
плътна, устните доста по-дебели. В челюстта винаги се крие най-

13
много животинско, животното си тръгва последно оттам. Очите му,
по причина на удълженото и странично сплескано лице (или
муцуна), бяха се раздалечили. По цялата лицева част има някакъв
кафеникав мъх, не брада, а мъх. Само към ушите и врата този мъх се
втвърдява на козина, космите растат диво и в безпорядък. И все пак
е повече човешко същество, отколкото всичко останало. Има тъга в
него, която никое животно не притежава.
Когато шатрата се напълва, човекът кара момчето Минотавър да
стане. То се надига от стола и за пръв път поглежда тълпата в
палатката. Обикаля ни с поглед, като върти главата си, заради
странично разположените си очи. Струва ми се, че спира погледа си
на мен по-дълго. Дали не сме на една възраст?
Човекът, който ни вкара в палатката (негов стопанин или
настойник), започва разказа си. Една особена смес от легенда и
биография, нагласявана в хода на дълги повтаряния по панаирите.
История, в която времената се догонват и преплитат. Някои събития
се случват сега, други в далечно и незапомнено минало.
Пространствата също се объркват, дворци и мазета, критски царе и
тукашни овчари строят лабиринта на тази история за момчето
Минотавър, докато се изгубиш в нея. Като лабиринт се виеше тя и
никога няма да мога да се върна по стъпките ѝ, за съжаление.
История с глухи коридори, нишки, които се късат, слепи места и
очевидни несъответствия. Колкото по-невероятна изглежда, толкова
повече ѝ вярваш. Бледата и права линия, както единствено мога да я
предам сега, без магията на онзи разказ, гласи приблизително
следното.

Хельо, дядото на момчето по майчина линия, отговарял за

слънцето и звездите, вечер заключвал слънцето и изкарвал звездите
по небето, както се изкарва стадо на паша. Сутрин прибирал
стадото и отключвал слънцето да пасе. Дъщерята на стареца,
Пазифайка, майката на това момче тук, била кротка и хубава,
оженила се за един голям цар, ей там надолу по островите. Това
било много отдавна, отпреди още войните. Богато царство било,
сам Господ (техният там, местният) си пиел ракията с царя на

14
островите, уважавали се, даже му подарил един голям бик, с бял
косъм, за чудо и приказ. Минали години и Господ поискал същия бик
за курбан. Досвидяло му се на цар Миньо (Минос, Минос… подвикна
някой) и решил да излъже Господа и да заколи друг бик, който пак
бил едър и охранен. Обаче Господ лъже ли се. Разбрал той,
разсърдил се, зафучал и си рекъл, трай коньо за зелена трева, сега
ще разбереш с кого си имаш работа. Направил така, че кротката и
вярна Миньова жена, Пазифайка, да съгреши със същия онзи бик
хубавец. (Тук сред тълпата преминава неодобрителен възглас.) И
оттам се ражда едно бебе — по тяло човек, а по лицеобраз бик, с
бича глава. Майка му си го кърмила и гледала, но подиграният цар
Миньо не можал да преживее този позор. Сърце не му дало да убие
бебето минотавърче и заповядал да го заключат в мазата на
двореца. А тая маза била същински лабиринт, един майстор зидар
така го направил, че влезеш ли вътре, излизане няма. Майсторът
трябва да е бил от нашия край, наше момче, защото тук са най-
добрите, а гъркът е мързелив. (Одобрителен шум се понесе в
палатката.) То и тоя майстор после файда не видял, ама това е
друга история. Хвърлили вътре момчето, на три годинки,
откъснато от майка и баща. Представете си какво му е било на
душицата ангелска в тая тъмна тъмница. (На това място хората
почнаха да подсмърчат, макар самите те да правеха точно така
със собствените си сополанковци, вярно не за вечни времена, а само
за час-два, заключвайки ги зад дебелите дувари на мазетата.)
Вкарали го в тъмното, продължи разказвачът, плачело момченцето
ден и нощ, викало майка си. Накрая Пазифайка успяла да измоли от
онзи майстор зидар, дето правил лабиринта, да извади тайно
момченцето, а на негово място вкарали истински млад бик. Ама
това го не пише в книгата, обажда се пак всезнайкото от тълпата.
Това, натъртва разказвачът, да си остане само между нас, да не
научи критският цар Миньо за измамата, че той още хабер си
нямал. Та така освободили тайно момченцето с бичата глава и пак
тайно го качили на един кораб за Атина (същия, който отивал да
вземе седем атински девойки и младежи уж за Минотавъра). Слиза
малкият минотавър в Атина, там го намира един стар рибар,

15
скрива го в колибата си, гледа го година-две, и го дава на един наш
човек, пастир, който зиме слизал да пасе стадото си биволи на юг,
чак до Егея. Вземи го, рекъл, защото сред хората бял свят няма да
види, дано биволите го приемат като свой. Е, та този пастир ми го
предаде лично преди няколко години. Не го щат вика и биволите, не
го приемат за свой, плашат се от него, стадото ми се пръска и не
мога повече да го карам с мен. Оттогава обикаляме по панаирите с
горкото сираче, изоставено от баща и майка, ни с човеците човек,
ни с биковете бик.

Докато се разказва това, Минотавъра е свел глава, сякаш историята

не се отнася за него, само от време на време издава тих гърлен звук.
Същият, който издавах и аз със заключената уста.
Покажи сега как пиеш вода, нарежда стопанинът и Минотавъра с
видимо неудоволствие пада на колене, топи лицето си в кофата и
сърба шумно. Поздрави сега тези добри хора. Минотавъра мълчи и
гледа надолу. Поздрави хората, повтаря още веднъж човекът. Сега
виждам, че в едната си ръка държи тояга с остър шип в долния край.
Минотавъра отваря уста и по-скоро изръмжава едно дълбоко,
хрипкаво, недружелюбно Мууууу…С това сеансът приключва.
Обръщам се, преди да изляза (последен) от палатката, и за секунда
погледите ни отново се пресичат. Никога няма да се отърва от
усещането, че познавам това лице отнякъде.
Навън се усещам, че устата ми е още заключена, а каскетчето ми
скъсано. Хуквам към сергията, ала от магесника няма и следа. Така
си излязох от спомена или по-скоро така оставих там 12-годишния
си дядо. Със заключена уста и скъсан каскет. Но защо му беше да
потулва в разказа си влизането при Минотавъра?

Муууу

Нищо не го попитах тогава, защото щеше да разбере, че мога да

влизам в чужди спомени, а това беше най-голямата ми тайна. И
мразех Жълтата къща, дето щяха да ме заведат, както бяха завели

16
сляпата Марийка, защото вижда неща, които има да се случват.

Все пак много тайно успях да разбера нещо от дядовите сестри,

седем на брой, които всяко лято, докато бяха живи, идваха да го
навестят, слаби, целите в черно, сухи като скакалци. Хванах един
следобед най-голямата и най-приказливата от тях и почнах да
подпитвам какъв е бил дядо ми като дете. Купих ѝ предварително
вафли и лимонада, всички си умираха за сладко, и получих цялата
история. Тогава научих, че като момче дядо ми изведнъж онемял.
Върнал се от селския панаир и само мучал, дума не можел да обели.
Майка им го завела при баба Врачка, да му леят куршум. Тя само го
погледнала и рекла — голям страх е събрало това дете, да знаете.
После взела малко олово, сипала го в желязно канче, нагряла го на
огъня, докато се разтопи и зацвърчи. При леенето на куршум оловото
взема формата на онова, което те е уплашило. Страхът влиза в
оловото. После спиш с него няколко нощи и трябва да го изхвърлиш
в река, в течаща вода, да го отнесе надалеч. Три пъти ляла куршума
баба Врачка и трите пъти излизала глава на бик, с рогата, с муцуната,
с всичко. Уплашил го е някакъв бик на панаира, каза дядовата сестра,
там идваха да продават животни от съседните села, биволи, говеда,
овце, цели стада. Шест месеца дума не обелвал, само мучал. Баба
Врачка идвала кажи-речи всеки ден, билки му кадяла, над трохите от
вечерята го весили с главата надолу, да му изпада страхът. Даже
заклали младо теле и го накарали да гледа, ама той забелил очите,
припаднал и нищо не видял. След шест месеца минало от само себе
си. Влязъл веднъж вкъщи и казал: Мамо, бързо, сляпата Нера се
отели. Имали такава крава. Така му се отключила устата. Разбира се,
повечето детайли идваха от моето контрабандно влизане в спомена
на дядовата сестра. Казваше се Дана. И криеше още една история, в
чиито коридори вече се бях вмъкнал тайно.

Хлябът на тъгата

17
 Виждам го ясно. Едно момче на три. Заспало е върху празен чувал
от брашно, в двора на мелницата. Някакъв тежък бръмчащ бръмбар
минава ниско над него и му открадва съня. Момчето само открехва
леко очите си, спи му се още, не знае къде е…Само открехвам леко
очите си, спи ми се още, не знам къде съм. Някъде в ничията земя
между съня и деня. Следобед е, точно онова безвремие на късния
следобед. Равномерното бумтене на мелницата. Въздухът е пълен с
малки прашинки брашно, лек сърбеж по кожата, прозявка,
протягане. Чува се говор на хора, спокоен, монотонен, унасящ.
Няколко каруци стоят разпрегнати, до половината са пълни с чували,
всичко е посипано с този бял прах. Едно магаре пасе наблизо, кракът
му е вързан със синджир.
Постепенно сънят се е оттеглил напълно. Днес по тъмно сутринта
дойдоха на мелницата с майка му и три от сестрите му. Той искаше
да помага с чувалите, но не му дадоха. После е заспал. Те сигурно са
готови вече, свършили са всичко без него. Става и се оглежда. Не се
виждат наоколо. Ето първите стъпки на страха, все още
незабележими, тихи, само предположение, което е отхвърлено
веднага. Няма ги, но сигурно са вътре или от другата страна на
мелницата, или спят под каруцата на сянка. Няма я и каруцата. Онази
боядисана в светлосиньо каруца с нарисувания отзад петел.
И тогава страхът приижда, изпълва го, както когато пълнят на
чешмата малката стомна, водата се вдига, избутва въздуха навън и
прелива. Струята на страха е твърде силна за тригодишното му тяло
и то се пълни бързо, скоро не му остава въздух. Не може дори да се
разреве. Плачът изисква въздух, плачът е едно дълго озвучено
издишване на страх. Но все още има надежда. Изтичвам навътре в
мелницата, тук шумът е много силен, движенията припрени, двама
бели великани изсипват зърно в устата на воденицата, всичко е в
бяла мъгла, огромните паяжини по ъглите са натежали от брашното,
един слънчев лъч минава през счупените високи прозорци и в
дължината на този лъч може да се види титаничната битка на
прашинките. Майката я няма тук. Нито някоя от сестрите. Един едър
мъж превит под чувала едва не го отнася. Скарват му се да излезе, че
пречи.

18
 Мамо?
Първият вик, дори не е вик, е с въпросителна накрая. Мамоо?
Последното „о“ се удължава, защото и отчаянието расте.
Мамооо… Мамооооооо…Въпросът е изчезнал. Безнадеждност и
гняв, една троха гняв. Какво още има вътре. Недоумение. Как така?
Майките не изоставят децата си. Не е честно. Това не се случва.
„Изоставен“ е думата, която още не знае. Не зная. Отсъствието на
думата не отменя страха, напротив, натрупва още повече, прави го
още по-непоносим, премазващ. Сълзите тръгват, сега е техният ред,
единствените утешители. Поне може да плаче, страхът се е отпушил,
стомната на страха е преляла. Сълзите рукват по бузите му, по бузите
ми, смесват се с брашнения прах по лицето, вода, сол и брашно, и
омесват първия хляб на скръбта. Хляба, който никога не свършва.
Хляба на тъгата, който ще ни храни през всички следващи години.
Соления му вкус по устните. Дядо ми преглъща. Преглъщам и аз. На
три сме. По същото време една светлосиня каруца с петел отзад
вдига прах, отдалечавайки се от мелницата.
Годината е 1917. Жената, която кара светлосинята каруца, е на 28.
Има осем деца. Всички твърдят, че била едра, бяла и красива. Името
ѝ също го потвърждава. Кала. Макар по онова време едва ли някой
да е извеждал значението му от гръцки — хубава. Кала и толкова.
Едно име. Война е. Голямата война, както ѝ викат, върви към края
си. И както винаги, ние сме от губещата страна. Бащата на
тригодишния ми дядо е някъде на фронта. Воюва от 1912. От
няколко месеца няма вест от него. Връща се за по няколко дни, прави
дете и заминава. Дали не са изпълнявали заповед в тия почивки.
Войната се затяга, ще трябват войници. Той не успява много с
бъдещите войници, раждат му се все момичета — цели седем.
Сигурно, като се върне във войсковата си част, го вкарват в ареста за
всяко.
Няколкото скрити за черни дни сребърника вече са свършили,
хамбарът е опразнен, жената е продала каквото може да се продаде
— леглото с пружината и металната табла, рядкост по онова време,
двете си плитки, пендарите от сватбата. Децата реват гладни.
Останал е един вол и едно магаре, което сега тегли каруцата. С вола

19
се мъчи да оре. Есента отива към зима. Успяла е да измоли няколко
чувала жито и сега се връща от мелницата с три торби брашно.
Между торбите в каруцата спят дъщерите ѝ. По средата на пътя
спират да почине магарето.— Мамо, забравихме Георги.
Уплашеният глас идва зад гърба ѝ — Дана, най-голямата.
Мълчание.
Мълчание.
Мълчание.
Плътно и тежко мълчание. Тишина и тайна, която ще се предава
година след година по-късно. Какво прави майката, защо млъква,
защо не обръща час по-скоро каруцата и не препусне обратно към
мелницата.
Война е, хора са, няма да оставят едно тригодишно дете само.
Момче е, ще го прибере някой, ще го отгледа, има ялови жени
петимни за деца, повече късмет ще има. Думи, които се опитвам да
намеря в мислите ѝ. Но там има само едно мълчание.
Забравили сме го, забравили сме го, повтаря дъщерята зад гърба ѝ
през сълзи. Нищо, че думата е друга — изоставили сме го.
Минава още една дълга минута. Представям си как от тази минута
надничат затаили дъх лицата на неродените. Ето ги, подават се през
оградата на времето баща ми, леля ми, другата леля, ето го брат ми,
ето ме и мен, ето я дъщеря ми, повдигнала се е на пръсти. От тази
минута и от мълчанието на младата жена зависи тяхното, нашето
явяване през годините. Дали жената подозира колко неща се решават
сега. Най-сетне вдига глава, сякаш се събужда, връща се на мястото,
оглежда се. Безкрайното поле на Тракия, изгорели стърнища,
променящата се светлина на залеза, магарето, което дъвче някакви
прегорели треви, безучастно към всичко, трите чувала, които ще
свършат точно в средата на зимата, три от шестте дъщери, които
чакат какво ще каже.
Грехът вече е сторен, поколебала се е.Помислила си е, макар и за
минута, да го остави. Гласът ѝ е сух. Ако искаш, можеш да се
върнеш. Казано е към Дана, най-голямата, на 13. Решението е
прехвърлено на друг. Не казва „ще се върнем“, не казва „върни се“,
не помръдва. И все пак тригодишният ми дядо има още един шанс.

20
Дана скача от каруцата и хуква по черния път обратно.Ние,
надничащите през оградата на тази минута, неродените още,
прибираме глави и си отдъхваме.
Смрачава се, мелницата е останала километри назад. Едно момиче
на 13 тича по черния път, босо, вечерният вятър развява роклята ѝ.
Наоколо е празно, тича, за да измори собствения си страх, да му
вземе дъха. Не гледа встрани, всеки храст прилича на спотаил се
мъж, всички страшни истории, които е слушала вечер за разбойници,
караконджули, змейове, духове и вълци тичат на глутница подире ѝ.
Обърне ли се, ще се хвърлят на гърба ѝ. Тичам, тичам, тичам в още
топлата септемврийска вечер, сам сред едно поле, по спечената кал
на пътя, която с всяка крачка усещам все по-силно, сърцето ми се
блъска в гърдите, там някой е клекнал край пътя, но защо ръката му
е така странно извита нагоре, ох, храст е… Ето в далечното първите
светлини на мелницата… Там трябва да е моят тригодишен брат…
дядо… аз.

Майката, и моя прабаба, живя 93 години, мина от единия край на

века до другия, беше част и от моето детство. Децата ѝ порастнаха,
пръснаха се, напуснаха я, остаряха. Само едно от тях никога не се
отдели и продължи да се грижи за нея до смъртта ѝ. Забравеното
момче. Историята с мелницата беше влязла в тайната родова
хроника, всички я шушукаха, кой със съчувствие към баба Кала и
като свидетелство за това какво било времето, кой като шега, кой с
нескрито обвинение, като баба ми. Но никой не я разказваше пред
дядо. И той не я разказа нито веднъж. И не се отдели от майка
си.Трагическа ирония, каквато обикновено откриваме в митовете.
Когато историята стигна до мен в онзи следобед, главната героиня
вече я нямаше. Спомням си, че първо изпитах гняв и недоумение,
сякаш са изоставили мен самия. Изпитах поредно усъмняване във
вселенската справедливост. Тази жена живя до дълбока старост под
грижите на онова изоставено някога тригодишно момче. А може би
точно това е наказанието. Да живееш толкова дълго и всеки ден до
теб да е онова дете. Изоставеното.

21
 Мразя те, Ариадно

Никога не простих на Ариадна, че е предала брат си. Да дадеш

кълбото в ръцете на онзи, който ще убие нещастния ти, зарязан,
озверял от тъмното брат. Идва красавецът от Атина, завърта ѝ
главата, колко му е, провинциално столично момиче, точно такова,
провинциално и столично едновременно, никога не напускало стаите
на бащиния си дворец, които са просто един по-луксозен
лабиринт.Дана се връща на мелницата, сама, в тъмното и спасява
брат си, а Ариадна се грижи да не се изгуби по пътя убиецът на
собствения ѝ брат. Мразя те, Ариадно.Върху главата на Ариадна от
детското издание на старогръцките митове нарисувах с химикалка
два бичи рога.

Утешение

Бабо, ще умра ли?

На три съм, станал съм от леглото, стоя в средата на малката стая,
с едната ръка държа ухото си, боли ме, с другата дърпам баба си за
ръката и плача, както само тригодишно уплашено до смърт дете
може да плаче. Неутешимо. Прабаба ми, същата онази баба Кала,
прехвърлила деветдесетте, преживяла много смърт, погребала не
един, сурова жена, е седнала в леглото с разбъркана коса и уплашена
не по-малко от мен. Полунощ е, вещерско време, както му викаше
тя. Бабооо, умирам, бабооо, нареждам и се държа за ухото.
Няма да умреш, чедо, няма. Боже, милото, и то знае за
умирането…Майка ми дотичала и ни заварила така, прегърнати и
плачещи в тъмното. Представям си ясно тази композиция — едно
момче на три, босо, с къса пижама, и една 90-годишна суха жена, по
нощница, която впрочем ще си отиде само след няколко дни.
Плачещи и говорещи си за смъртта. Дали смъртта се е навъртала
наоколо, дали децата имат нюх за нея. Няма, чедо, да умреш,
повтаряла тогава баба ми, за да ме утеши. То си има ред, бабиното,

22
първо ще умра аз, после баба ти и дядо ти, после… И от това съм се
разревал още по-неудържимо. Утешение, построено върху верига от
смърти.
Прабаба ми умря точно седмица по-късно. Ей така от нищо, залежа
се за ден-два и си отиде в една новогодишна нощ. Това е първата
смърт, която си спомням, макар че не ми даваха да гледам. Лежеше
на леглото в стаята, малка и восъчна, като кукла старица, помислих
си тогава, макар куклите никога да не остаряват. В средата на стаята,
почти до тавана, стоеше елхата, украсена с памук, със сребърните
станиолени гирлянди и онези чупливи топки от 70-те, които през
цялата година лежаха внимателно сложени в една кутия на
гардероба. Във всяка от тези лъскави цветни топки през онази
незабравима новогодишна нощ се оглеждаше мъртвата ми прабаба.
Повече се боях за дядо ми, който седеше в краката ѝ и плачеше тихо.
Този път изоставен завинаги.
Много по-късно дядо ми щеше да лежи на същото легло в една
януарска нощ и да се прощава с нас, че го чакало път. Мама ме вика
да ѝ помагам с чувалите…
Трофейни думи

Сервус, кеньир, бор, виз, кьосьоном, сеп, истен велед… Сервус,

кеньир, бор, виз…Никога няма да забравя тази странна броеница от
думи. Дядо ми я редеше в дългите зимни вечери, които прекарвахме
заедно през детските ми ваканции. Здравей, хляб, вино, вода,
благодаря, красива, сбогом… Винаги след като баба ми набързо и
полуконспиративно прошепваше молитвата, идваше неговото
сервус, кеньир, бор…Казваше, че преди можел да говори с часове на
унгарски, но сега в старостта му останала само тази шепа думи.
Неговият трофей от фронта. Седемте унгарски думи на дядо ми,
които той пазеше като сребърни лъжички. Баба ми вероятно е
ревнувала от тях. Че защо му е на един войник да знае думата
„красива“. И никак не можеше да приеме как така ще наречеш хляба
по толкова различен и изкълчен начин. Божичко, Дево Марийо,
каква грозна дума. Голям грях имат тези хора. Как можеш да кажеш

23
на хляба „кеньир“, гневеше се не на шега тя.
Хлябът си е хляб. Водата си е вода.
Без да е чела Платон, тя споделяше онази идея за вродената
правилност на имената. Имената си бяха правилни по природа,
нищо, че тази природа винаги се оказваше тъкмо българска.
Баба ми не пропускаше да каже, че другите войници от селото
донесли от фронта кой часовник, кой тенджера, кой цял комплект
сребърни лъжици и вилици. Крадени, добавяше дядо ми, и никога не
са ги извадили да ядат с тях, нали ги знам. Но баба ми и Унгария
никак не бяха в добри приятелски взаимоотношения, между тях не
се получаваше онзи дух на разбирателство и сътрудничество, както
се казваше в тогавашните вестници. Доста по-късно щях да разбера
причината за това напрежение. Струваше ми се странно, че дядо ми
не обичаше да разказва за войната. Или не разказваше онова, което
очаквах да чуя и бях гледал по филмите, непрекъснати битки,
стрелби, къррр-кър-кърррр (всичките ни играчки бяха автомати и
пистолети). Спомням си ясно как го питах колко фашисти е убил на
фронта и чаках кръвожадно бройката. Макар вече да знаех, че
всъщност нито един убит няма на неговата сметка. Нито един. И
честно казано, малко ме беше срам от него. Дядото на Димата от
другата махала бил застрелял 38, повечето от упор, а други 20
наръгал с щик в корема. Димата правеше крачка напред, набутваше
невидимия щик две педи в корема ми и го завърташе. Мисля, че
здравата го уплаших, като паднах пребледнял на земята и започнах
да повръщам. Ужасно е да те промушат с щик в корема. Едва оцелях.

Живо лекарство

Голите охлюви бавно се нижат върху вестника, без да го напускат.

Няколко страхливо са се вкопчили тяло в тяло. Дядо ми хваща един
с два пръста, затваря очи, отваря уста и бавно поставя охлюва
навътре, близо до гърлото. Преглъща. Повдига ми се. Страхувам се
за дядо. И искам да мога като него. Дядо ми има язва. Охлювите са

24
неговото живо лекарство. Влизат, минават на собствен ход през
хранопровода и спират в меката пещера на стомаха, пускат там
лигавата си следа, която образува нещо като защитен филм отгоре,
тънък лечебен слой, запечатващ раната. Научил е рецептата на
фронта. Дали после охлювите излизат живи и невредими отзад, или
умират като доброволци, запушили амбразурата на стомашната
лигавица…

Една огромна ръка ме повдига и слага в отвора на червена, топла и

влажна пещера. Не е неприятно, макар че е малко страшно.
Червеното нещо, върху което съм поставен, непрекъснато потръпва,
леко се свива и вдига, което ме кара да пълзя навътре към
единствения наличен коридор. На входа има мека преграда, не е
трудна за преодоляване. Сякаш сама се отваря, във всеки случай
реагира, когато я докосвам. Ето го тунела, тъмен и мек, в който
потъвам, напред с рогата, като бавен бик. Оставям зад себе си следа,
за да бележа пътя, по който мога да се върна обратно. Така съм по-
сигурен. Надолу се върви лесно, пък и пътят е кратък. След малко
тунелът се разширява и свършва в малко по-широко пространство,
доста мека пещера, различна от първата, през която минах. В единия
край забелязвам едно по-ярко петно, разранено и излъчващо
топлина. Минавам бавно отгоре му, оставяйки малко слуз. Тук обаче
никак не ми харесва. Тясно е, тъмно и спарено, клаустрофобно,
сякаш стените на пещерата се свиват и ме притискат. Но най-
страшното е една особена течност, която самите стени изливат
отгоре ми и започва да щипе. Нямам сили да се движа, като в
кошмар, в който се местиш все по-бавно и по-бавно, и по-бав…

Да съчувстваш на всичко, да си едновременно поглъщащият

охлюви и погълнатият охлюв, изяденото и онова, което го изяжда…
Как да забрави онези кратки години, в които го можеше.
Понякога, докато пише, се усеща като гол охлюв, който пълзи в
неизвестна посока (а посоката е известна — там, където отива
всичко) и оставя след себе си следа от думи. Едва ли някога ще се
върне по нея, но пътем, без дори да го иска, тя може да се окаже

25
лечебна за нечия язва. Рядко за собствената му.

Лек път

И все пак дядо ми имаше своята тайна от войната. В онази януарска

нощ, когато поиска да останем само двамата, вратата на
премълчаното леко се открехна… Повика мен, най-големия от
внуците, носех неговото име, бях на 27. Стояхме в стаичката му,
ниска, с малко прозорче, там, където беше израснал със седемте си
сестри, там, където прекарвах всичките си летни ваканции като дете.
От скорошния инсулт почти не можеше да говори. Бяхме само
двамата, той отиде до дървения бюфет, рови дълго в едно чекмедже
и там, изпод постлания на дъното вестник, измъкна обикновен лист
от тетрадка, сгънат на четири, доста поомачкан и пожълтял. Не го
отвори, мушна го в ръката ми и направи знак да го скрия. После
седяхме така, прегърнати, както когато бях дете. Чуха се стъпките на
баща ми пред къщи и се пуснахме. След два дни дядо ми си отиде.
Беше в края на януари.
Дойдоха да го изпратят много хора. Със сигурност щеше да се
притесни, ако ги беше видял. Синовете и дъщерите на неговите
седем сестри пристигаха отвсякъде, оставяха някое оскъдно зимно
цвете до главата му и даваха своите поръчки за отвъдното. Мъртвият
е нещо като бърза поща по тези краища. Айде, чичо, да носиш на
мама много здраве, като се видите. Да ѝ кажеш, че сме добре, малката
Дана сега завършва, всичко с шест. Кажи ѝ още, че другата внучка
замина за Италия. Засега още мие чинии, ама има надежда. Айде, пък
на тебе, чичо, лек ти път. После племенникът, който дава тези
наставления, целува ръка на покойника и се оттегля. След малко се
връща пак, извинява се, забравил да каже, че са продали къщата на
село, ама я купили добри хора, чак от Англия. Айде пак сбогом и лек
път. По тези югоизточни краища хората не казваха лека му пръст или
Бог да прости… само пожелаваха лек път. Лек път.

26
 Страничен коридор

Една приятелка разказваше как като дете била убедена, че Унгария

е на небето. Нейната баба била унгарка и всяко лято идвала на гости
в София да види дъщеря си и любимата внучка. Винаги я посрещали
на летището. Отивали там доста по-рано, вдигали глави, като пилци,
докато им се схванат шиите, майка ѝ казвала: ей сега ще се появи
баба ти. Бабата от Унгария, която идвала от небето. Харесвам
историята, вкарвам я веднага в склада. Предполагам, че когато
унгарската баба е умряла, тя просто си е останала там горе в
небесната Унгария, махала от някой облак, само дето спряла да се
приземява.

Скринът на паметта

Четири месеца по-късно в средата на май пътувах с един стар опел

към Унгария. Предложих на вестника, към който работех, да напиша
за българските военни гробища от Втората световна война. Най-
голямото е в Харкан, Южна Унгария.Главният се съгласи и ето ме
вече на път през Сърбия.
Харкан, някогашно село, сега градче, е близо до местата на
Дравските боеве. Скоро напуснах магистралата и избрах един по-
различен маршрут през Страцин, Куманово, Прищина, после
свърнах към Крива паланка, през Ниш, Нови Сад… Исках да мина
всички пътища, които дядо ми беше извървял пеш в калта през
зимата на 1944-а. Бях проучил внимателно наличните военни карти
за движението на 11-и Сливенски пехотен полк, 3-та пехотна
дивизия, Първа армия. Карах, а в джоба ми стоеше онова сгънато на
четири листче. Там беше записан един унгарски адрес.
Стигнах Харкан. Имаше време за военното гробище. Исках преди
това да открия една къща. Лутах се известно време, докато намеря
улицата, записана на листчето. Слава Богу, че името ѝ не беше
променяно през всичките тези 50 години. Спрях колата в самия ѝ
край и тръгнах да търся номера. Едва сега си дадох сметка, че

27
всъщност не знам какво очаквам от тази късна визита. Дядо ми беше
живял тук, разквартируван през онези няколко спокойни седмици
преди боевете. Щастлив и тревожен едновременно. Ето я къщата,
строена преди войната. По-голяма е от тази на дядо ми, отбелязвам
с известна завист, по-средноевропейска. Има голяма градина с
нацъфтели пролетни цветя, но лалетата на баба ми са по-хубави,
казвам си мимоходом. В дъното на градината има беседка и там е
седнала жена на възрастта на дядо ми, с бяла, поддържана коса, без
забрадка. Давам си сметка, че изобщо не е сигурно коя е тя. За 50
години къщите сменят обитателите си, хората се местят, умират.
Натискам входната врата, една камбанка над нея възвестява
идването ми. От къщата излиза мъж над петдесетте. Поздравявам на
английски, можех и на унгарски, от уроците на дядо ми, но засега си
го спестявам. Слава Богу, и той говори английски. Обяснявам, че съм
журналист от България, дори показвам картата си от вестника и
казвам, че пиша материал за българските войници, които са воювали
тук през Втората световна. Ходихте ли до гробището, пита ме мъжът.
Казвам, че още не съм. Интересувам се какво знаят живеещите тук
хора, какво се помни. Той ме кани най-сетне в беседката при старата
жена.
Това е майка ми, казва. Подаваме си ръце. Леко, недоверчиво
ръкостискане. Паметта я напуска, обяснява той. Не помни вече какво
е яла вчера, но помни войната, имало е български войници тук, даже
май и в къщата са били разквартирувани. После се обръща към нея и
явно ѝ казва какъв съм и откъде идвам. Едва сега ме забелязва.
Паметта ѝ е скрин, мога да усетя как отваря отдавна заключени
чекмеджета. Дълга минута, все пак трябва да се пребродят повече от
50 години назад. Мъжът сякаш се чувства неловко от това мълчание.
Пита я нещо. Тя леко върти глава, без да сваля погледа си от мен. Би
могло да мине за тик, отрицателен отговор или част от неин си
вътрешен монолог. Мъжът се обръща към мен и казва, че в края на
януари получила лек кръвоизлив в мозъка и вече съвсем не е добре с
паметта.
В края на януари ли?
Да, леко озадачено казва мъжът. Какво значение може да има за

28
един чужденец.
Моят дядо е воювал по тези места, казвам.Мъжът превежда. Без да
мога да обясня как, сигурен съм, че ме е разпознала. Падам се точно
на годините, на които е бил дядо ми тогава. Баба ми казваше, че съм
му одрал кожата — същата изхвръкнала адамова ябълка, дълъг и
попрегърбен, със завеяна походка и леко крив нос. Старицата казва
нещо на сина си, той скача, извинява се, че не ме е попитал какво ще
пия, предлага сладко от вишни и кафе. Съгласявам се, защото ми се
стои още, и той хлътва в къщата. Най-сетне сме сами от двете страни
на грубо скованата маса в беседката. Масата е доста стара, дали дядо
ми е седял в същата беседка. Пролетта е полудяла, бръмчат пчели, из
въздуха се носят миризми без имена, сякаш светът току-що е
създаден, без минало, без бъдеще, свят в цялата му невинност
отпреди летоброенето. Гледаме се. Между нас лежат около 60
години и един мъж, който тя помни на 25, а аз изпратих преди
няколко месеца на 82. И никакъв език, на който можем да изговорим
всичко.
Била е красива тази жена. Опитвам се да я видя с очите на дядо ми
от януари 1945. Сред цялата грозота, кал и смърт на войната влизаш
(влизам) в европейски дом с момиче на двайсет и нещо, русо, с
хубава кожа и големи очи. Вътре има грамофон, какъвто никога не
си виждал, звучи музика, каквато никога не си слушал. Тя носи дълга
градска рокля. В целия дом е спокойно и светло, през завесите
минава слънчев лъч, който пада точно върху порцеланова купа на
масата. Все едно войната никога не е била. Тя чете на стол до
прозореца. Някакъв звук ме извежда от картината. Очилата ѝ бяха
паднали на земята, подавам ги. Страшно е това мигновено
прекосяване на половин век. Онова красиво лице изведнъж се вгъна
и остаря за секунда. Първо мислех да ѝ покажа листа от дядо ми.
Сега реших, че не трябва. Имахме тези няколко минути сами (колко
умно беше отпратила сина си).
Пред нея стои внукът на оня мъж. Значи всичко се е наредило както
трябва. Ето го най-сетне живото писмо, пратено с такова огромно
закъснение. Значи е оцелял. Върнал се е при жената и
няколкомесечния син, синът е пораснал, родил е син… И ето го

29
внука тук, седи срещу нея. Животът се е завъртял, тя е била
забравена, преживяна, всичко е станало както трябва… Една дълго
отлагана сълза се търкулва от окото ѝ и се изгубва в безкрайния
лабиринт от бръчки на дланта ѝ.
Хваща ръката ми и, без да сваля очи от моите, казва бавно, на чист
български: здравей, благодаря, хляб, вино… Аз продължавам на
унгарски: szèp (красива). Казах го така, сякаш предавах тайно
съобщение от мъртвия ми дядо и тя разбра. Стисна по-силно ръката
ми и я пусна. Последните две български думи, които чух от нея, бяха
„Сбогом“ и „Георги“. Носехме едно и също име с дядо ми. Синът ѝ
се появи с кафето, веднага забеляза, че майка му е плакала, но не
посмя да попита. Пихме кафе, разпитвах го с какво се занимава, бил
ветеринарен лекар (като баща ми, понечих да кажа, но само
преглътнах от кафето).
Жив ли е дядо ви, попита любезно той. Почина през януари,
отвърнах. Наистина съжалявам, моите съболезнования… Дадох си
ясна сметка, че той не подозира нищо. Било му е спестено, така е
решила. А може аз да съм си съчинил всичко. През цялото време
избягвах да го гледам, за да не открия прекалени прилики. Все пак
светът е пълен с мъже с криви носове и изпъкнали адамови ябълки.
Станах да си ходя, целунах ръка на жената. Синът ѝ каза, че ще ме
изпрати. На входната врата задържа ръката ми малко по-дълго и за
миг си помислих, че знае всичко. Пуснах го бързо и се отправих към
колата зад ъгъла. Отворих онзи лист от дядо ми. Над адреса стоеше
очертана с молив една бебешка ръка от 1945-а. Кой може да каже
дали е същата, която стисках за довиждане преди малко.

Гонен негузен бяга

Преди няколко години трябваше да си сменям паспорта и да уредя

някои формалности в общината. Попълних всички данни —
разведен, висок, висшист… Подадох формуляра на гишето, жената
сверяваше с това, което имаше в компютъра, погледна ме и каза
студено: Защо криете едно дете? Репликата откънтя достатъчно

30
силно, усетих как попълващите формуляри около мен изведнъж
вдигнаха поглед, дори ми се стори, че леко се отдръпнаха. Аз самият
стоях като заловен на местопрестъпление. Забелязал съм, че по-
лесно мога да се оправдая за неща, които съм направил, докато
обвинят ли ме в нещо, което и не подозирам, оставам блокиран и
виновен. Както се казва, гузен негонен бяга. А за мен винаги е било
по-вярно обратното: гонен негузен бяга.
Сигурно съм мълчал повече от допустимото, докато успея да
произнеса, че имам само една дъщеря. В това време — колко
несигурен в невинността си е човек — калкулирах всичките си
минали връзки. Спомних си за една приятелка, която всеки път, като
тръгвахме да се разделяме, твърдеше, че е бременна. Имате момче на
12, каза безцеремонно жената зад гишето. Стоях като гръмнат. Само
дето не добави „честито“. Може ли да погледна, произнесох. Тя
обърна монитора към мен и, слава Богу, това не бях аз, просто
съвпадение на имената. Служителката дори не се извини, врътна се
сърдито на стола, разочарована, че съм се изплъзнал така лесно. Ако
знаеше, че през целия ден щях да продължа да превъртам в главата
си всички жени, с които съм бил преди 12 години, дори нахвърлих
инициалите им на листче, оценявайки по скалата от 1 до 10 рисковата
възможност да имам дете, за което не подозирам… ако само знаеше
това, тя щеше да бъде донякъде удовлетворена.

Мазето на историята

А може би онази история се е развила така.

Март 1945. Войната е към края си. Битка за малък унгарски град,
жестока и с променлив успех, улица за улица. Един български
войник е тежко ранен и губи съзнание. Неговият полк е отблъснат,
градът остава временно (за няколко дни) в немски ръце. Войникът
идва в съзнание в едно мазе, върху старо легло, над него жена, която
го е превързала. Успяла е да изтегли тялото му от тротоара направо
през прозорчето на мазето, което е на нивото на самата улица. Прави

31
му знак да не се движи, той и без това не може, изгубил е доста кръв.
На много лош немски, езика на врага, успява да размени няколко
думи с унгарката. Минават дни, седмици, месец. Понякога губи
съзнание, после се събужда, още е на ръба на живота и смъртта. Тя
продължава всеки ден да му носи храна, слага му компреси, сменя
превръзките… На втория месец той видимо се подобрява, ясно е, че
ще живее. Жената му казва, че градчето още е в немски ръце, а
войната се е затегнала.
Живее сама, вдовица е, няма деца, на годините на войника е, около
25. Влюбва се в ранения. И заради него решава да промени целия ход
на войната. Немците не се предавали, измислили секретно оръжие,
което забавило всичко, фронтът се преместил обратно на изток.
Веднъж дори симулира обиск в къщата. Мъжът в мазето само чува
как по пода над него някой стъпва с подковани ботуши и събаря
столовете на земята, падат някакви съдове, звук от счупена посуда…
Придърпва автомата си и е готов да застреля първите, които влязат в
мазето, слава Богу, разминава се.
Затвореното пространство на тази стаичка започва да го побърква.
Единственото прозорче е затъкнато с ламарини. Само от един тънък
процеп, добре че ламарината се е огънала, влиза малко светлинка,
колкото да разделя деня от нощта. Не спира да се тормози от въпроса
как една почти доведена до края си, почти спечелена война може
рязко да обърне хода си. И колко време ще остане незабелязан от
немците в това мазе.
Трябва да отбележим, че и той тайно се влюбил в жената, която се
грижи за него, но все още не иска да си го признае. Там, в неговата
държава, има жена и дете, които сигурно вече го смятат за мъртъв.
Една нощ неговата спасителка остава при него, само докосва лицето
му и това е достатъчно.
Било неочаквано, както става винаги след дълго чакане,
прегръщали се, дишали тежко, произнасяли някакви откъслечни
думи, страстни, уморени, любовни, всеки на неговия си език. Той не
разбирал нищо от шантавия унгарски, тя не разбирала нищо от
шантавия български. После настъпила тишината, в която двамата
лежали един до друг. Отмала и щастие при нея. Отмала, щастие и

32
неясна тревога (но с ясна вина) при него. Казал ѝ, на български, че
има жена и момче, което оставил едва на седмица. Хем да му олекне,
че си го е казал, хем тя да не разбере заради българския. Не знаел, че
когато е за разбиране на нещо, което не бива да се разбира, жените
имат друга грамотност. Станала изведнъж унгарката и се качила
горе. Няколко дни не видял очите ѝ.
Един следобед внезапен удар избил прозореца на мазето. Мъжът
скочил, винаги спял с оръжието до себе си, и се скрил в ъгъла.
Нахлулата светлина режела очите му. След малко една чорлава
момчешка глава се подала от прозорчето. Мъжът се снишил зад едно
огромно буре. Чак тогава видял тежката парцалена топка на метър от
себе си. Момчето промърморило нещо, пропълзяло като гущер през
тясното прозорче и се вмъкнало вътре. Мъжът спрял да диша.
Момчето било толкова близо, че можел да усети топлината на
изпотеното му тяло. То грабнало топката, метнало я през прозореца,
набрало се на ръце и се измъкнало.
Но през отворения прозорец вятърът освен прах и миризма на
котешка урина довял парче стар вестник. И макар че бил на унгарски,
там можело да се разчете Хитлер капут и да се види онази снимка с
руския войник, който побива знаме на Райхстага.
Разбрал всичко. Разбил вратата и се качил с карабината си по
стълбите. Светлината го блъснала в очите и той ходел, придържайки
се за мебелите. Жената стояла пред него. Казала му, че може да я
застреля или да остане при нея. Казала му, че го обича и могат да
живеят заедно, казала му още, че с тази пушка и военни дрехи
доникъде няма да стигне, че светът вече не е същият, цял месец след
края на войната. Да, оказало се, че вече е юни. Говорела тихо,
смесвайки унгарски и немски. Той, смесвайки немски и български,
отвърнал, че тя е негова спасителка и без нея сега щял да гние в
унгарската пуста. Казал още, че би живял с нея до края на дните си
(това на български), но трябва да се прибере при сина си, който вече
сигурно е на половин година, а нея, и да иска, никога няма да
забрави. И двамата знаели, че разделят ли се, никога вече няма да се
видят. И че прегърнат ли се сега, никога няма да се пуснат. За щастие
на неговия деветмесечен син, всеки преглътнал желанието си.

33
Накрая само си казали неловко: ами, такова, айде, сбогом. Тя му
напълнила раницата с каквото имало за ядене и се разревала едва
след като камбанката на входната врата издрънчала зад гърба му.
От градчето Х. до неговото село в България били точно 965
километра и две граници. Вървял само нощем, първо, за да не среща
хора, и второ, през деня очите продължавали да го болят жестоко от
светлината. Връщал се по същия път, по който преди половин година
настъпвал с полка си. Криел се в напуснати колиби, опожарени села,
спял през деня в стари окопи, траншеи или изровени от бомбите ями.
В крайна сметка бил оставил пушката и униформата при унгарката,
за да не бие на очи. Тя му дала истински плетен пуловер, юни се
случил студен и дъждовен, и добро ловджийско яке с много джобове,
останало от покойния ѝ мъж. И така без оръжие, без пагони и
документи вървял по обратния път на войната, все на изток, криейки
се от всички. На 34-я ден, в средата на юли, стигнал землището на
селото си. Изчакал да стане среднощ и се промъкнал тайно като
крадец в собствената си къща. Старите спели на втория етаж, жена
му и синът му трябвало да са долу, в стаята до сайванта. Тази сцена
на разпознаване е ясна. Страх, ужас и радост в едно. Мъртвият
съпруг се завръща. Тук вече бил обявен за геройски убит, награден с
някакъв малък орден, даже името му било издълбано в набързо
вдигнатия паметник на селския площад редом с имената на
загиналите за свободата на родината съселяни. Неговата поява, както
всички възкресения, само обърквала нормалния ход на живота.
Ами сега? Българската радост лесно се сменя с тюхкане. Събудили
се старите и всички взели да разпитват възкръсналия като как така и
сега какво ще правим? То хубаво, че е жив и здрав, ама и голяма беля.
Възкръсналият бил толкова изтощен, че нищо не можел да обясни.
Като пропели трети петли и започнало да се развиделява, семейният
съвет взел единственото възможно решение. Да го натикат в избата,
хем да се наспи, хем никой да не го види. Така прекарал първата си
нощ и всички следващи дни и нощи в продължение на няколко
месеца завърналият се у дома български войник. Просто сменил
едното мазе с друго.
Времената били мътни. Комунистите шетали, избивали за най-

34
малкото. Семейството на войника и без това било в списъка на
селските богаташи заради трите крави, стадо овце и хубавата
старовремска каруца с изрисувания петел отзад. Но какъв би могъл
да бъде грехът на войника? Ето какъв. Най-напред, излъгал
държавата за геройската си смърт, за която бил увенчан с орден и
изписване на селския паметник. Другото, за което директно следва
куршум, е отлъчване или дезертиране от войсковата част. А да
отсъстваш 4 месеца от полка, без да имаш алибито на смъртта, и да
се върнеш един месец след края на войната без зачисленото ти
оръжие и войнишка униформа, вероятно излиза вън от
въображението и на най-милостивия политкомисар. Какво можел да
каже войникът в свое оправдание? Истината? Да признае, че стоял 4
месеца при самотна млада вдовица в унгарско градче, криейки се в
мазето, след като градчето отдавна е било освободено от нашите? От
кого собствено сте се крили, другарю ефрейтор?
Жената на възкръсналия продължила да ходи в черно. На нея той
казал почти цялата истина. Просто прибавил към възрастта на
спасилата го милосърдна унгарка още трийсетина години отгоре и
всичко се наредило. Унгарската старица го била лъгала за
продължаващата война и немската блокада, защото майчиното ѝ
сърце искало да замени с него, българския войник, изгубения си син
на същата възраст.
Свестна била неговата булка и разумна, радвала се, че мъжът ѝ се
върнал жив, и не искала да знае повече. Дори когато отворила по
невнимание онзи плик, който пощальонът, неин братов син, скришно
мушнал в ръцете ѝ, само с една очертана бебешка ръка и един
неразчетим адрес, тя нищо не казала, залепила го пак прилежно, дала
го на мъжа си и продължила да си носи траура.
Година по-късно, полусляп от стоенето в мрака, мъжът излязъл от
мазето и отишъл да се предаде. Здравата им изкарал акъла. Брадата
и косата му били побелели за тази година и нещо, едва го познали.
Откъде идеш, запитал го кметът. От оня свят, рекъл войникът, и това
бил най-точният отговор. Надве-натри разказал една зле скалъпена
история за попадане в немски плен при атаката на Х., после как бил
сложен да бачка в една солна мина в немския тил, там работели, там

35
спели, накрая немците бързо трябвало да се оттеглят и взривили
входа на мината. От 30-те пленници само той оцелял и намерил
дупка да изпълзи. Ама от дългото стоене в тъмното увредил тежко
очите си и така, полусляп, пътувал с месеци, докато стигне родното
си село. Слушал кметът, слушали надошлите междувременно
съселяни. Жените ревели, мъжете се секнели шумно, за да не се
разреват, а кметът мрачно мачкал каскета си. Дали хората наистина
се вързали на историята, или искали да спасят човека, не е ясно, но
така или иначе всички решили да повярват, а кметът помогнал да се
уредят нещата с по-горните власти от града. Тихомълком подновили
паспорта на мъртвия, спрели вдовишката пенсия на жена му, само
името му останало на онзи паметник. И за да не остане съмнение,
кметът наредил на селския песнопоец да изкара песен за войника,
щастливо завърнал се година и нещо след края на войната. Песента
била героическа, според всички правила на времето, и там надълго и
нашироко се разказвало за „черно теглило в мина дълбока“ и как се
Георги Талашманлийчето (по името на селото) с кралимарковска
сила „камъни мятал път да си стори, слънце да види“. Следвало
дългото почти одисеевско завръщане и чудодейното ориентиране на
слепия герой към мила родина и родно си село.
Възкръснал Георги (така му викаха в селото) живя дълго, вечер
виждаше добре, а през деня беше сляп като къртица. Хем излязъл от
мазето, хем мазето останало в него. За онази година и половина му
се бяха случили няколко живота и той все по-трудно си спомняше
кой от тях беше истинският.
Дали все пак не беше геройски загинал в онова малко унгарско
градче? Млада ли беше тази унгарка, която промени хода на войната,
за да го запази при себе си, или старица, изгубила сина си? Как успя
да се измъкне от немската мина? И онова, което не му даваше мира
до края — детската ръка, очертана на обикновен бял лист от тетрадка
и пратена в пощенски плик.
(И двете версии свършват с една и съща ръка на малко дете,
очертана върху лист хартия. Но историите винаги свършват по един
от двата начина — с дете или смърт.)

36
 Място за спиране

Нека изчакаме тук душите на разсеяните читатели. Някой може да

се е изгубил в коридорите на тези различни времена. Върнаха ли се
всички от войната? А от панаира през 1925? Да не сме забравили
някого на мелницата. Накъде да поемем сега? Писателите не бива да
задават такива въпроси, но като най-колебливия и несигурен сред
тях, ще си го позволя. Дали да свърнем към историята на бащата, или
да вървим напред, което в случая е назад, към минотавъра на
детството… Не мога да предложа линеен разказ, защото никой
лабиринт и никоя история не е линейна. Събрахме ли се всички?
Тръгваме пак.

Кратък каталог на изоставянията

Историята на рода може да бъде описана през изоставянията на

няколко деца. Историята на света също.
Изоставеното дете с бича глава, хвърлено в лабиринта на
Минос…Изоставеният Едип, младенецът с пробити глезени,
захвърлен в кошница в планината, който ще бъде осиновен първо от
цар Полиб, после от Софокъл и накрая от късния си баща Зигмунд
Фройд.
Изоставените Хензел и Гретел, Грозното патенце, Малката
кибритопродавачка и порасналият Исус, тя иска при баба си, той при
баща си…В този ред са, макар и без легенда зад себе си, всички
изоставени някога и сега, и всички, които ще бъдат изоставени.
Изпаднали от яслата на мита, нека ги приберем тук, в тази
странноприемница от думи, да им постелим чистите чаршафи на
историята, да завием измръзналите им души. И да ги оставим в
ръцете, които, докато разгръщат тези страници, ще галят техните
уплашени рамена и глави.
Колко от четящите тук не са се чувствали поне веднъж изоставени?
Колко ще признаят, че поне веднъж са били заключвани в стая, килер

37
или мазе, за назидание? А колко ще се осмелят да кажат, че не са
заключвали?

В началото на всичко, казах, стои едно захвърлено в мазето дете.

Приземният етаж

Дълги години съм гледал света през един прозорец на нивото на

тротоара. Квартирите се сменяха, но във всяка от тях имаше по един
такъв нисък прозорец. Винаги сме живели на приземния етаж, там
стаите са най-евтини. С майка ми и баща ми тъкмо се бяхме
преместили в поредното мазе. Всъщност в едно „бивше мазе“, както
каза хазяинът. Няма бивши мазета, отвърна рязко баща ми, а
хазяинът, като не знаеше как да разбира това, само се засмя. Когато
по тези места някой се почувства неловко, той, кой знае защо,
започва да се смее.
Временно е, каза баща ми, докато внасяхме масата. Беше средата
на 70-те, знаех, че сме определени като „крайно нуждаещи се“, знаех,
че крайно нуждаещи се са онези, които обитават площ под 5 кв.м. на
човек, и чакахме в някакъв списък своя ред за апартамент. Списъкът
явно е бил твърде дълъг или някой е пререждал, защото ние
продължихме да живеем временно няколко години в тази приземна
стая. В приземния (а всъщност подземен) етаж имаше дълъг коридор
и само още една стая, винаги заключена. Не питах защо не наемем и
нея, знаех отговора, пестим за апартамент. А и трябваше да спазваме
теснотата от 5 кв.м. на човек, за да не изпаднем от графата на крайно
нуждаещите се. Тъмният коридор изпълняваше ролята на вестибюл
и кухня, но беше толкова тесен, че побираше само два стола, котлон
и нещо като масичка. Когато майка ми и баща ми се караха, баща ми
отиваше да спи там, на масата. Там слушаше радио „Свободна
Европа“, тайно, на старата и облепена с тиксо „Селена“. Бях много

38
горд, че баща ми слуша това радио, защото знаех, че е забранено.
Всъщност бях горд, че съм част от конспирацията. Като делите една
стая, няма как да пазиш много тайни.
Къщата, в която се намираше тази приземна квартира, беше
направо красива. Нагоре се вдигаха цели три етажа, с големи светли
прозорци. В нарочно грубата мазилка бяха втъкани хиляди стъкълца
от бирени бутилки, зелени и кафяви, по тогавашната мода, които
диамантено проблясваха на слънцето. А третият етаж правеше дори
лек полукръг, почти като замък. Какво ли е да живееш там, в
кръглата стая, с кръглите прозорци и заобления балкон. Стая без
ръбове. Отгоре сигурно се вижда целият град и реката. Виждаш
всички, които минават по улицата, и то целите, не като странни
същества, направени само от крака и обувки. Не пропусках да кажа
в училище, че живея в онази къща на ъгъла с кръглата кула. Което
беше самата истина. Разбира се, не уточнявах етажа.
По същото време баща ми мечтаеше за апартамент с хол и холова
гарнитура, виждаше се седнал на големия квадратен фотьойл с
вестника, вдигнал краката си на табуретката. Беше видял това в един
„Некерман“, който някакви семейни приятели им бяха заели за
малко. Майка ми мечтаеше за истинска кухня с шкафчета, където да
подреди белите порцеланови бурканчета с подправки, които един
ден щеше да си купи. Подозирам, че за тази мечта беше виновен
същият „Некерман“.

***

Крака и котки. Лениви, бавни и дълги като котки следобеди.

Прекарвах целия ден залепен за прозореца, защото беше най-
светлото място. Броях преминаващите крака и съчинявах хората
върху тях.
Крака на мъже, крака на жени, крака на деца… Наблюдавах как се
сменят сезоните през смяната на обувките. Сандали, които
постепенно се затваряха, превръщаха се в есенни обувки, после се
вдигаха нагоре по крака, изящни дамски ботуши, модните от
намачкан лак, грубите гумени ботуши на работниците, които

39
изхвърляха кофите за боклук, гумените цървули с дебели плетени
чорапи на селяните, дошли за пазара в четвъртък, сините или
червени детски ботуши, единствените цветни петна сред
преобладаващото черно и кафяво. И пак постепенното пролетно
олекване, разсъбличане на обувките, до голите летни стъпала,
глезени и пръсти, обути само в сандали и джапанки. Джапанките
бяха нещо като бански за краката.
През есента прозорецът се затрупваше от опадалите жълто-
червеникави листа по тротоара и това правеше светлината в стаята
мека и жълта. После късният есенен вятър ги разпиляваше. Идваха
дъждовете и вечната локва отпред. Стоиш и гледаш с часове как
капките падат в нея, образуват нетрайни балончета, цели армади от
кораби, после следващите капки ги разбиват. Колко исторически
морски битки се разгръщаха в тази локва. После снегът затрупваше
прозорчето и стаичката се превръщаше в бърлога. Свивах се на топка
като заек под снега. Да е толкова светло и все пак да си скрит,
невидим за другите, чиито стъпки хруптят в снега на педя от теб.
Какво по-хубаво от това.

Богът на мравките

Беше на 6, когато започнаха да го оставят сам вкъщи. Сутрин майка

му и баща му палеха нафтовата печка, повтаряха му да държи под
око притока на нафта по маркучето. На тяхната улица вече бяха
гръмнали две нафтови печки. Оставяха му храна в хладилника и
излизаха. Типичното детство на 1970-те. Оставен сам на себе си за
целия ден, с онова ранно неназовано усещане за напуснатост.
Полутъмната стая го плашеше. В топлите есенни дни прекарваше по
цял ден отвън. Сядаше на един камък пред вратата, на тротоара, като
малко старче, броеше колко хора ще минат, колко коли, какви марки
са колите. Опитваше се да ги отгатне по бръмченето иззад завоя.
Москвич, москвич, жигула, москвич, трабант, полски фиат, жигула,
москвич, москвич… Като му омръзнеше това, подпираше глава на
коленете си и се вторачваше в плочките на тротоара. Всяка плочка

40
беше разграфена равномерно на вертикални и хоризонтални линии и
в образуваните улеи тичаха, срещаха се и се разминаваха мравките.
Това си беше цял един друг, полувидим свят. Приличаше на
лабиринта от онази книга с илюстрациите. Стоеше с часове така,
измисляше история на всяка мравка. Наблюдаваше ги с вещината на
естествоизпитател, без да знае думата, разбира се. Изучаваше ги,
посвещаваше им часове от щедро отпуснатото му време. Всяка
мравка беше различна от другите.
Понякога си представяше, че е Богът на мравките.
Най-често беше добър Бог, помагаше им, пускаше им троха или
убита муха, побутваше я с клечка до тяхната къща, за да не се мъчат
с носенето.
Но понякога се гневеше без причина, като истински Бог, или просто
му се играеше и изливаше в улеите на лабиринта канче вода.
Правеше им потоп.
Друг път сипваше сол по краищата на плочката, беше открил
случайно, че никак не харесват солта, и те се лутаха, загубили ума и
дума, из коридорите на този временен затвор. Когато се срещаха,
допираха пипалата си бързо, сякаш си съобщаваха някаква много
важна тайна. Другото му откритие, божествено и научно, беше, че
мравките никак не харесват миризма на човек. Ако очертаеш с
пръста си кръг около една мравка, тя ще се блъска в тази невидима
граница, сякаш си построил стена.
Беше вече забелязал тази си способност, той го смяташе за ужасен
дефект, да изпитва това, което се случва на другите. Да се вселява,
думата щеше да дойде по-късно, в телата им. Да бъде тях.
Една нощ сънува как той, майка му и баща му вървят по улицата и
изведнъж един грамаден пръст, на който само нокътят е колкото
скала, се стоварва до тях и започва да ги обикаля в кръг. И не стига
ужасът, че може да ги смачка, ей така, по невнимание, ами този пръст
смърди отровно. Миризма, в която можеш да се блъснеш и да си
счупиш главата.
Но през зимата нещата се променяха, не можеш да стоиш по цял
ден навън. Стаята става още по-сумрачна, мирише на нафта от
печката, а страшното наднича изпод леглата или скърца вътре в

41
проядения гардероб. Единственото спасение тогава е прозорецът.
Качваше се сутринта на него и слизаше само да си изяде филията на
обед и да се изпикае.

Място за спиране

Давам си сметка за това несигурно първо лице, което лесно се

оттегля в трето, а после отново се връща в първото. Но кой може със
сигурност да каже — онова момче там преди 40 години бях аз, онова
тяло е същото това тук. Дори мравките от 1975 не са същите. Не
намирам нищо общо с тялото си на 6-годишен, с онази тънка
бледорозова кожа и невидим рус мъх по краката. Никакъв запазен
знак за идентифициране, никаква следа, освен белега от ваксина, с
който е белязано цялото поколение. Онзи почти невидим белег на
рамото, който с годините издайнически се е увеличил и е тръгнал да
слиза надолу.
Отклонение в отклонението. Една приятелка разказваше как след
случайна любовна нощ, докато лежали изтощени на пода с нейния
по-млад любовник, той изведнъж я попитал (с известно съчувствие)
какъв е този белег на ръката ѝ (вече бил напуснал рамото). Тогава тя
с ужас забелязала, че той никъде по раменете си няма онова клеймо
от ваксинация. Идващите след нас вече не ги маркират по този
начин, каза тя, стори ми се като извънземен, като клонинг. Станала,
облякла се и повече не се видели.

Бог мравка

Вероятно всички разказани сънища трябва да започват с онова

откровено и стряскащо в простота си отключващо изречение, което
чух от Ая, когато беше на 4: Сънувах, че съм будна.
И така, сънувам, че съм буден. Стоя пред огромни завеси с
преливащи се един в друг безименни цветове, огромни казах, но леки
и ефирни. Беше ми указано в съня, че зад тях се крие „хубавото лице
на Бога“, точно с тези думи. Отгръщам първата завеса. (Изглежда,

42
между любопитството и страха винаги взема надмощие
любопитството, или поне в сънищата е така.)
Зад нея имаше втора. Отгърнах я.
Трета.
Четвърта.
Забелязвам, че всяка следваща завеса става все по-малка и по-
малка. Съответно все по-малко беше и онова, което тя криеше. Не
спирам да отгръщам, докато накрая остава само една, голяма колкото
детска носна кърпичка. Спрях се. Трябваше ли да отгръщам тази
завеса? Може ли Бог да е толкова малък? Не ме ли изкушаваше
антихристът на сънищата?
Отгърнах я. Зад нея стоеше някаква голяма черна мравка. И аз, кой
знае как, знаех, че това е Бог. Но той нямаше лице. Откритието беше
страшно. Как да се молиш и уповаваш на някого, който няма лице?
На някого, който е толкова малък. Откровението, което Бог мравка
ми предаде в онази секунда на събуждането, без да си отваря
челюстта, звучеше приблизително така: Бог е насекомо, което ни
гледа. Само малкото може да бъде навсякъде.

Ронлив език

Научих буквите в гробището на онова изтляващо под слънцето

градче. Мога да го кажа и така — смъртта беше първият ми буквар.
Мъртвите ме научиха да чета. Изречението е съвсем буквално.
Ходехме всеки четвъртък и събота. Заставах чинно пред напечените
каменни кръстове. Бях висок колкото тях. Прокарвах с известна
боязън пръста си по вдлъбнатините, четях повече през кожата,
запомнях полумесеца на С, портата на П и колибата на А. Езикът
изглеждаше топъл и твърд. Имаше ронливо тяло. Оставаше само
малко прах и ситен пясък по пръстите ми от камъка. Първите думи,
които научих, бяха:

покой
вечна

43
 тук
памет
роден — починал
бог

И имена, много имена, гробищата гъмжат от имена.

Атанас Хр. Грозданов

Дим. Хаджинаумов
Маринчо — 5 г.
Димо Корабов
Георги Господинов
Егур Саркисян (на баба Саркисца)
Кала Георгиева

Какво ставаше с имената, след като техните собственици умрат?

Освобождаваха ли ги? Продължаваха ли имената да значат нещо,
или се разпадаха като телата под тях и оставаха само костите на
съгласните?
Думите са първите ни учители в смъртта. Първият знак за раздяла
между телата и техните имена. Най-странното на това гробище беше,
че имената се повтаряха. Стоях дълго пред един камък с моето име,
освободено от някого, който го беше ползвал само 3 години.
Години по-късно никога не пропускам гробищата на градовете, в
които съм отседнал. След като отдам почит на централните улици,
катедралата на площада, мина почтително пред поредния паметник
на съответния крал на кон (дали днешните президенти ще стърчат
утре върху гранитни лимузини), бързам да се осведомя за градското
гробище и да потъна из алеите на този паралелен град и парк в едно.
Смъртта е добър градинар. Бях го разбрал още тогава, на 6, сред
полуделите рози, кремове, миризливи цъфтящи храсти, сливи, диви
ябълки, ситни череши и гниещи круши в селското гробище.
Крематориумът на Пер Лашез прилича на катедрала с комин.
Адорно казва, че да се пишат стихове след Аушвиц е варварство. А
може ли да има крематориуми, било то и в гробищата?

44
 Мъртвите ме научиха да чета. Изписвам отново това изречение и
разбирам, че то казва повече и по-различни неща, отколкото исках.
Хората, които ме научиха да чета, вече ги няма. Нещата, които щях
да чета оттогава насам, бяха написани предимно от мъртъвци. Това,
което изписвам сега, са думи на човек, който се е запътил… Не знаех,
че под езика дреме толкова смърт.

След буквара на гробището се сблъсках с истинския буквар за

първи клас и се почувствах едновременно посветен и объркан. Всяка
буква беше свързана с дума и картинка.
Коя думичка започва с буквата Б?
Бог — извиках прибързано, такъв лесен въпрос. Но нещо не беше
наред, учителката трепна, вече не беше така усмихната. Дойде при
мен, сякаш се боеше да не кажа още нещо. Откъде научи тази дума?
Ами от гробището. Тогава едно от момичетата на по-първите чинове
каза: България, България, другарко. Това беше верният отговор. И
учителката така се хвана за неговата сламка, браво, моето момиче. А
аз се почувствах толкова самотен с моя Бог. Чудно, че не можеше да
има две думи с една и съща буква, сякаш гръбчето на Б-то беше
прекалено хилаво да издържи две такива наистина грамадански
думи.
С Б започва думата България. В България Бог няма! Това са
бабешки приказки, натъртваше учителката на всяко Б, по-нататък в
горните класове ще го учим. Разбрахме ли се?
Ама в гробищата го има…Това тук е училище, не е…Боже, какви
проблеми от една дума, ще го намразя това училище.
А вечерта майка ми и баща ми имаха сериозен разговор с мен.
Другарката била разказала всичко. Добре де, ама нали има Бог?
Сякаш им зададох най-трудния въпрос на света. Виж сега, подхвана
майка ми (тя беше адвокат), ти си знай, че го има, но не е нужно да
му ръсиш името навсякъде, той се сърди, ако го споменаваш

45
напразно, пред непознати.
И изобщо си затваряй устата, допълни баща ми.
Бог беше първата тайна. Първото от забранените неща, за които
можеше да се говори само вкъщи.
В България Бог няма, бабо, изтърсих още като пристигнахме и я
видях, че сменя олиото в кандилото на стената. Баба ми се прекръсти
бързо и невидимо. Сигурно щеше да ми се сопне заради тия
приказки, но видя баща ми на вратата и само вметна: Ами то в
България какво ли има, ни червен пипер, ни олио. Само тя можеше
да събере така физическия и метафизическия дефицит в държавата.
Бог, олио и червен пипер.
Четеше Библията скришом, беше я увила в един вестник да не си
личи. Четеше напосоки, движеше изкривения си от артрит показалец
по редовете и мърдаше устни. Така чух целия Апокалипсис
шепнешком, в късните следобеди на детството, под тихите
йерихонски тръби на бръмчащите мухи из стаята.
Баба ми знаеше, че не трябва да говори пред хората за тези работи,
за да пази баща ми, който можеше да си има неприятности. Баща ми
знаеше, че не трябва да говори за други неща и се заключваше с
радиото в кухнята, за да не ми обърка живота (така казваше майка
ми). Аз знаех, че не трябва да говоря за нищо, което съм чул вкъщи,
да не дойде милиционерът и да объркам техния живот. Дълга верига
тайни и лъжи, която ни правеше нормално семейство. Като всички
останали. Това беше най-големият номер на конспирацията — да си
като другите.

Невидимото мастило

На 5 се научих да чета, на 6 това вече беше болест. Безразборно

тъпчене с книги. Някаква булимия на четенето. Четях каквото
намеря и скоро стигнах до шкафа на майка ми, до онзи лилав том с
твърди корици и едро заглавие „Криминалистика“. Първата глава
започваше с изречението, че преди Девети септември не е
съществувала криминалистика. А следващата, вече забравила това,

46
гласеше, че изучаването на буржоазната криминалистика се налага
по две съображения: първо, за да се разобличи нейната реакционна
същност, и второ, да се вземе всичко ценно от нея…Разобличаването
беше най-интересно. Само тогава, между редовете и преиначените
цитати можеш да разбереш какво все пак се случва по света.
Буржоазната криминалистика беше все пак изнамерила някои
„дребни“ неща, като детектора на лъжата, съдебната психология,
дактилоскопията. Харесваше ми заглавието „Пръсти“ (1897) от
някой си Франциск Галтон, буржоазен криминалист.
А в началото на революционната криминалистика, разбира се,
стоеше Ленин. Личеше си, че криминалното е в кръвта му. В същото
време той беше положил основите на всички останали науки и
всички учебници го потвърждаваха без-пре-ко-слов-но (любима
негова дума). „Езикът е най-важното средство за човешко
общуване“, стоеше изписано над дъската в класната стая. Този гений
на баналното.
Но най-интересните неща в лилавия учебник по криминалистика
бяха съдебната фотография, оръжието и… невидимото мастило.
„Невидимите мастила представляват безцветни разтвори на
органични или неорганични вещества: сокове от плодове, лук,
захарен разтвор, урина, слюнка, хинин…“Това ме отблъсна и
привлече едновременно. Никога не бях си представял шпионите като
пикльовци, пишещи с урина, сироп и слюнка. Да пишеш секретните
си писма с разни секрети, пфу. От друга страна пък, тази достъпност
на невидимото мастило беше добре дошла. Всички материали ми
бяха подръка. На първо време реших да загърбя урината, слязох в
мазето, взех компот от праскови, отворих го и с опакото на клечка
кибрит бавно изписах двете най-тайни страници в дневника си.
Предлагам тук част от написаното с невидимо плодово мастило:

Нищо ли не се вижда? Значи наистина е невидимо. Ако можех да

напиша цял роман с такова мастило.

47
 Страничен коридор

След всички доказателства, че историята на последните 4 милиарда

години е записана в ДНК на живите същества, изразът, че Вселената
е библиотека, отдавна не е метафора. Сега ще ни трябва нова
грамотност. Чака ни голямо четене. Когато господин Хорхе казваше,
че си представя рая като библиотека без начало и край, той по всяка
вероятност, без да подозира, си е мислел за безкрайните лавици на
дезоксирибонуклеиновата киселина.
Аз съм книги.

Татко, какво е Минотавър

Като минотаври се бутаме в тия мазета, да му… таковам жилфонда

и списъците им. Баща ми правеше героични опити да не псува пред
мен и майка ми, подобни на онези с отказването на цигарите. Бях
сигурен, че тайно си наваксва, като изпушва всички пропуснати
цигари и изпсува неизпсуваното. Репликата на баща ми, последвала
спъването му в маркуча на прахосмучката „Ракета“, щеше да
произведе важни за мен последствия. Знаех какво е „таковам“ и
„жилфонд“, както знаех за „крайно нуждаещи се“, „пършинг“ и пр.,
но не знаех какво е минотавър. Нито дали е от добрите (нашите), или
лошите. По това време делях всичко на тези две категории. С
изненада разбирах, че и възрастните го правят. Светът беше разделен
на две — добри и лоши, наши и ваши. Ние, по една щастлива
случайност, се бяхме паднали от нашите, следователно „от добрите“.
Макар че съм чувал баща ми да казва вечер след новините „Айде
стига бе, защо оня идиот Джими Картър да ми е виновен, че живея в
мазе и че няма капачки за буркани“. Майка ми, която винаги е била
по-разумна, му шъткаше да мълчи. Да не мислеха, че ще се изпусна
пред кварталния, който живееше през една къща. А Джими Картър
наистина го рисуваха като идиот по карикатурите, с огромни зъби,
нахлупил цилиндър със звездички и захапал крилата ракета вместо
пура.

48
 Пак влязох в други коридори, обърквам се, като се връщам назад.
Изминалото време се различава по едно съществено нещо от
настоящето — никога не тече в една посока. Откъде тръгнах? Добре,
че записвам, иначе никога нямаше да намеря пак нишката…Като
минотаври се бутаме в тия мазета… Това беше репликата… и тя
веднага влезе в моя несъставен още каталог на епифаниите, на
всички онези откровения, явяващи се по правило в най-неочакваните
и дори неловки моменти. Баща ми се спъна в маркуча на
прахосмукачката, защото не го видя, защото беше тясно, живеехме
под земята, следобедът беше мрачен, прозорецът нисък и слънцето
не успяваше да слезе долу.
Татко, какво е Минотавър, попитах аз. Баща ми се направи, че не
ме чува. Татко, Минотавъра от нашите ли е? Мисля, че този въпрос
допълнително го изнерви. На другия ден ми донесе отнякъде старото
пълно издание на Старогръцките митове. Никога повече не се
разделих с тази книга. Влязох тогава в Минотавъра и не помня да
съм излизал оттам. Той беше аз. Момче, което прекарваше дългите
дни и нощи в приземния етаж на дворец, докато родителите му
работеха като царе или спяха с бикове.
Нищо, че според книгата е чудовище. Бил съм в него и знам
цялата история. Голяма грешка и клевета лежи там, извънредна
несправедливост. Аз съм Минотавъра и не съм кръвожаден, не
искам да ям по 7 младежи и девойки, не знам защо съм заключен,
нямам вина… И зверски ме е страх от тъмното.

49
 II. Срещу едно изоставяне - Делото М.

В подземието на двореца в Крит Дедал построил лабиринт с

такива объркани галерии, че като влезеш веднъж в него, не можеш
вече да намериш изхода. В този подземен лабиринт Минос
затворил позора на своето семейство, сина на жена си Пасифая.
Този син тя заченала от бик, пратен от бог Посейдон.
Минотавъра — чудовище с човешко тяло и глава на бик.
На всеки девет години атиняните били принудени да пращат
седем девойки и седем младежи, за да бъдат изядени от него.
Тогава се появил героят Тезей, който решил да убие Минотавъра.
Ариадна, тайно от баща си Минос, дала на Тезей остър меч и
кълбо прежда. Вързал той нишката на входа и тръгнал навътре из
безкрайните коридори да дири Минотавъра. Вървял, вървял и
изведнъж чул страшен рев и чудовището се хвърлило с грамадните
си рога към него. Захванала се страшна битка. Най-сетне Тезей
хванал Минотавъра за рогата и забил острия си меч в гърдите му.
Чудовището се свлякло на земята и Тезей го завлачил до самия
изход.
(Старогръцки митове и легенди)

Досие

Уважаеми господа съдебни заседатели, живи и мъртви, от всички

времена и географии, дами и господа събирачи и разказвачи на
митове, и вие, уважаеми господин Минос, понастоящем съдия от
подземното царство.
В продължение на 37 години подготвям това дело, „Делото М.“, и

50
пиша своята защитна реч. Започнах на 9, с химическия молив на дядо
ми в старото му войнишко тефтерче, което той отдавна не ползваше.
(Без това да оправдава факта на извършеното от мен неправомерно
присвояване на тефтерчето. Както се вижда, в началото винаги стои
някакво престъпление.)
Първият вариант гласеше така:Минотавъра е невинен. Той е момче,
затворено в мазето.
Уплашено е. Изоставили са го.
Аз, Минотавъра.
Това беше целият текст. С големи печатни букви на две страници
от тефтера. Прилагам го към материалите по делото. В общи линии
такава е основната теза. С течение на годините само прибавях
доказателства. И събирах знаците, които сами идваха при мен.
Поразително е, че не срещам никаква милост към Минотавъра в
цялата класическа литература. Никакво излизане от установеното, от
веднъж сложената му маска на чудовище. Чудовище е най-меката
дума, която се върти, стане ли дума за Минотавъра в старите
текстове. Не го ли нарича Овидий в „Метаморфози“ „двоякият
уроден образ“ и „петното от своето ложе“… Нищо друго освен —
петно и урод. Не подозира ли, че самият той няколко месеца по-
късно ще бъде запратен в Понта — дъното на поднебесния римски
лабиринт, една провинция, от която никога няма да намери обратния
път. Не всички пътища водят към Рим, когато си в лабиринта на
провинциите, Овидие.
Странно е, че в една по-ранна книга той е много по-мек към
Минотавъра, Heroides или Epistulae Heroidum. Наместо „Героини“
бих запазил в превод архаичното „Хероини“. Заради хероина на
отчаянието най-вече. Там изоставената Ариадна пише на Тезей,
който вече плава към Атина. И за първи път тази съучастница поради
любов в убийството на Минотавъра като че ли съжалява за
стореното: Без нишката, която ти дадох, щеше да си вече мъртъв във
ветровития лабиринт, Тезее. Уж каза, че докато сме живи, ще бъдеш
мой. Ето, живи сме, ако и ти си жив, значи си най-обикновен долен
лъжец, копеле. По-добре да не бях ти давала проклетата нишка, и пр.
Но по-важно в нашия казус е, че в следващия ред тя нарича за пръв

51
път Минотавъра свой брат: „Бухалката, с която ти претрепа брат ми,
Минотавъра, и мен осъжда“. За почитаемия съд нека отбележим,
чудовището е признато за брат от друго човешко същество.„Брат ми,
Минотавъра“, да запомним това.„Той имал биче лице, а в останалото
бил човек“, казва кроткият и всезнаещ Аполодор (или Псевдо-
Аполодор) нейде през II век пр.н.е. Май единственият, който не
употребява негативен епитет спрямо нашия клиент.
Какво прави хитроумният Плутарх? За да не си сложи грях на езика,
предпочита да говори за М. през устата на Еврипид. Последният го
нарекъл „Кръстоска и мелез, роден в чудовищен образ“. И още: „Две
различни натури, бик и човек, в него събрани са“. Второто звучи
сравнително неутрално, което в нашия случай ще рече милостиво, и
човешкото отново е тук.
Обратно на него, Сенека, този почти връстник на Христос, държи
такъв език във „Федра“, че римските войници биха се засрамили.
Блуднице нещастна, крещи Иполит на Федра, ти затъмняваш майка
си Пасифая, пръкнала чудовището, за да лъсне дивата ѝ лъст. Ама
какво ли се чудя, износена си в същата утроба, дето е лашкала онзи
позор с двоен образ… Нещо такова се е изрекло, ако спазваме
тогавашния жаргон.
Протестирате ли, г-н прокурор? Ако е заради езика, думите не са
мои, а преводът е доста точен. Нямало общо с нашия казус? Грешите.
Става дума за изоставяне и принудително затваряне на едно дете,
белязано от потеклото си, за което то не носи вина. Следва
несправедливо очерняне, поругаване, публично разпространяване на
невярна информация… Но макар и между редовете, в изпуснати
реплики и недомлъвки може да се види, че човешката природа се
признава на Минотавъра. При все че човешките права са му отнети.
Моля това да бъде отбелязано, господин съдия, и да ми се даде право
да продължа.
Поетът Вергилий, любимецът на Август, в „Енеида“ забърсва
жертвата в движение със следните два реда: „Този двуобразен плод
на чудовищно сливане — Минотавъра, вечният спомен за страст
неестествена…“Всяка дума е пълна с погнуса.
Като кажем Вергилий, не можем да не споменем Данте. В „Ад“

52
Минотавъра е поставен на входа на седмия, най-кървавия кръг: „При
самий вход на тия теснини, / изчадъе на позора и на злото, / ужасний
Минотавър лежеше сам.“ Данте е още по-безмилостен от водача си
Вергилий. След изгнанието в лабиринта, след смъртта си от меча на
Тезей, нашият обвиняем е захвърлен при кръвопийците, тираните и
онези, които са прегрешили против природните закони. Но нали
Минотавъра е само плод на подобно прегрешение, не извършител, а
потърпевш, най-тежко потърпевшият.(Впрочем този седми кръг се
охранява от кентаври. Кентавърът със своята животинска задница и
човешки торс е огледално подобие на Минотавъра.)
Ако литературата се връща непрекъснато към чудовищното
раждане на Минотавъра, то изображенията са хипнотизирани от
смъртта му. На всички антични фрески, вазописи и илюстрации на
митове и легенди сцената е една — Тезей убива чудовището
Минотавър. Той всеки момент ще бъде наръган или е вече мъртъв,
влачен за рогата от Тезей. Прилича на серия от техники за близък
бой с меч.

53
 Тезей е хванал Минотавъра за единия рог и замахва с двуостър меч
към гърдите му.
Минотавъра е навел неестествено едрата си глава в скута на Тезей,
откривайки шията си за удар с меч.
Тезей е зад гърба на Минотавъра, с лявата си ръка е обхванал шията
му, а с дясната вкарва късия си меч, някъде в мекото под гръдния
кош. Тялото е човешко. Човек убиваш, Тезей. Мечът влиза меко. Да,
във всички сцени уж страшното тяло на Минотавъра е уязвимо, това
няма как да се скрие.
Върху дъното на един от киликсите, тези разлати чаши за вино,
Минотавъра дори е красив, прилича повече на мавър, с чувствени
устни и хубави ноздри, коленичил е и открил непредпазливо тялото
си за меча на Тезей, който е стъпил с десния си крак върху слабините
му.
В няколко запазени рисунки виждаме как Тезей влачи след себе си
кроткия труп на Минотавъра… Той почти не се съпротивлява, както
свидетелства и другият задочен адвокат по делото, г-н Хорхе.
В някои от сцените убийството е още по-жестоко, по-грубо и
варварско — с тежка тояга, чепат дървен боздуган, груб прототип на
днешна бухалка. Убийство на вол или бик, така както още го правят
в кланиците по селата, удар с опакото на топора в челото.
Само детство и смърт. И нищо по средата. Освен мрак и мълчание.

Дами и господа, моля всичко това да бъде взето под внимание.

54
 Вируси

Кози и рози се ухажваха край мен

и аз уплашен викнах — Боже!
подобен грях не е възможен.
Бог чу, десница между тях положи.
О, свят, от втор Гомор спасен!

Гаустин от Арл, XVII в.

Няколко думи за противоестественото майсторство на Дедал,

направил възможно онова, което природата е забранила.
Измайсторил дървена крава, покрил я с истинска кожа и напъхал в
кухата ѝ утроба подивялата от страст към бика Пасифая, жената на
Минос. Сложил кравата на колела и я закарал на поляната, където
обикновено пасял бикът. Нататък е ясно. „Бикът дошъл и я покрил,
като че ли била истинска крава. Така Пасифая родила Астерий,
наречен Минотавър“, както разказва Аполодор.
Митът обаче мълчи за едно друго скрито последствие. Дали от
критската дървена крава не се ражда Троянският кон? Пак кух, на
колела, но доста по-голям, побиращ цели 30 въоръжени войници в
утробата си — не за да прелъстява, а да превзема. Крава да роди кон,
жена да роди човекобик — Дедал вкарва троянски кон в историята
на видовете. А след няколко хилядолетия ще се пръкне и нов
наследник, без дървено тяло, без тяло изобщо — „Троянски кон“ или
Trojan, зловреден компютърен вирус. Преправя се на полезна
програма, кротува ден-два и се развихря, трие, отваря врати, руши
защити, вкарва чужди очи във виртуалната ти Троя. И всичко това
— родено от противоестествения майсторлък на Дедал. Против
онова естество, на което настояваше мистериозният Гаустин от XVII
век:Тук има Ред и Бог не прави грешка,
муха и коч, лале и дъб не се сношават.

55
 Мит и гейм

За Минотавъра и електронните игри да говорим ли? Влезте в която

искате от наплодилите се през последните години. Клише и класика.
Минотавъра прилича на среден бияч от второразреден филм.
Късокрак и мускулест, с къс и дебел врат, космат, трапецовидно лице
на терминатор и нелепи рогца. А някъде, в добавка, и крив глигански
зъб. Сякаш не стига всичко дотук, ами бикът следва да се кръстоса с
дива свиня.
Уважаеми Овидий, Вергилий, Сенека, Плутарх, Еврипиде и Вие г-
н Данте Алигиери Ад (за да изпиша и никнейма Ви), елате да видите
в какво се превърна митологията. Вижте презрения от вас герой.
Направихте много за днешния му образ. Плачете сега, прагеймъри
на античността. Някой ден можем да направим един сет, като се
съберем в реално време. В реално време, ха-ха-ха… Ще играем
„Минотавъра в лабиринта“, или „Уоркрафт“, „Богът на войната“,
или… някоя друга 3D игра. Тогава обаче само Минотавъра ще бъде
триизмерен, а ние с вас — двуизмерни сенки (нали ще сме в
царството им), лоши анимации с избледнели цветове от началото на
дигиталната ера.
Мадоната с Минотавъра

56
 Едно дете е седнало в скута на майка си. Тя го придържа с лявата
си ръка, вероятно преди малко го е кърмила и сега го чака да се
оригне. Детето е голо. Сцената е иконична, толкова позната; и
повторяема във всички изображения след раждането на Младенеца
Исус. Има една разлика обаче, която прави рисунката уникална.
Младенецът е с бича глава. Малки рога, изтеглени дълги уши,
странично разположени очи, муцуна. Глава на теле. Пасифая с
Минотавъра младенец. Векове преди Богородица.
Изображението е единствено. Открито е около някогашния етруски
град Volci, днешна Тоскана. Може да се види в колекцията на
Парижката национална библиотека. Някой се е осмелил да напомни
очевидното, което митът бързо ще забрави. Става дума за бебе.
Износено и родено от жена. Става дума за кърмаче, не за звяр. Дете,
което скоро ще бъде пратено в подземието. Вероятно е трябвало
време, месеци, дори година-две, докато Минос реши какво да прави,
как да скрие от света белязаното дете. Ако се взрем в лицата на
майката и сина, ще видим, че и двамата вече знаят.Дали пък това не
е тъкмо моментът на раздялата? Лявата ѝ ръка вече не прегръща, а
се отделя и леко маха за сбогом иззад гърба на детето.По-нататък
митът ще превърне това дете в чудовище, за да оправдае греха на
изоставянето му, греха към всички следващи деца, които ще
изоставим.

Children Unfriendly

Забележително е отсъствието на деца в гръцката митология.

Ако се съгласим, че античността е детството на човечеството, то
защо това детство е така лишено именно от деца. Изглежда, там,
където всички се държат като деца, истинските деца са нежелани.
Доколкото ги има, тях най-често ги изяждат бащите им. Онова, което
остане неизядено, ще изяде баща си. Така е още от началото на
времето, от Кронос и неговите деца.
Ясно е, че Времето винаги изяжда децата си. Но време има там,

57
където има светлина, където се редува светло и тъмно, ден и нощ.
Затова излиза, че единственото скрито от време място е абсолютният
мрак на пещерата. Там било укрито детето Зевс. Само там Кронос
(Времето) не владее. В тъмния лабиринт на подземието е скрит и
Минотавъра. И тъй като там времето не тече, той винаги си остава
момче.
В мазето, тази късна градска пещера, бяхме заключвани и ние,
минотаври за малко, между лютеницата и компотите.
Имах една леля, която винаги като идваше на гости, заплашваше да
ме изяде. Огромна и трътлеста, далечна издънка от рода на титаните,
тя заставаше над мен, разперваше огромните си ръце с хищни
лакирани нокти, озъбваше се зловещо, два сребърни зъба святкаха и
бавно приближаваше към мен с дълбоко, идващо от корема ѝ
ръмжене. Свивах се на кълбо и пищях, а тя се тресеше от смях.
Нямаше си деца, сигурно ги беше изяла.

Изядените деца в гръцката митология

(Непълен каталог)

В началото, разбира се, децата на Кронос, погълнати от самия него:

Хестия, Деметра, Хера, Хадес, Посейдон. И един дълъг камък, повит
в пелени, наместо Зевс.
Зевс, който погълнал жена си Метида, заради скритата в утробата ѝ
Атина (още неродена и погълната). После тя ще се роди от главата
му в пълно бойно снаряжение.
Итис (Итил) — момченцето на тракийския цар Терей, убито от
майка си и леля си и поднесено на трапезата на нищо неподозиращия
баща. Овидий го разказва в шеста книга на „Метаморфози“ с всички
детайли: детето, прегръщащо доверчиво убийцата, ударът с меча,
топлото тяло в медник възвряло, друго парче е за шиша… И накрая
вечерящият Терей „лакомо гълта и трупа в утробата своя утроба“.

Още… Историята за детето Пелопс, сина на Тантал, насечен на

парчета от баща си, добре приготвен и поднесен на боговете. И само

58
скръбната Деметра, меланхолно изяла част от рамото му в
отнесеността си.
Тук влиза и онази неясна история с Ликаон, царя на Аркадия, който,
за да изпита Зевс, поднесъл на трапезата му внука си Аркад.
В този списък няма да видите изядените от Минотавъра младежи и
девойки — не вярвам в тази част на мита. Пък и биковете са
тревопасни.
P.S.И едно шантаво ехо в нови времена.Тавата е най-обикновена,
голяма, с неизтриваеми следи от безкрайна употреба. Оризът е измит
и леко задушен, сред бялото — топчета черен пипер. Вижда се, че
печката е включена, вратата на фурната е отворена и две ръце
поднасят тавата към нея. Има само една подробност — това върху
ориза не е пиле или пуйка, а бебе, голо и живо. За малко да кажа
сурово. Лежи по гръб с вдигнати във въздуха ръце и крака. Видимо
е на няколко дни и не тежи повече от средно голяма
пуйка.Притежавам тази фотография (черно-бяла) и историята,
купени заедно. Жената, която получила снимката по пощата, едва не
припаднала. „Честит ти внук. Нали е сладък!“ Писмото било от
дъщеря ѝ, която пращала от Канада първата снимка на дълго
чаканото си бебе. Някога, когато била малка, ѝ казвали на шега —
„толкова си сладка, ще те изям. С ориз, с ориз…“ Имали такъв лаф
във фамилията. И сега, години по-късно, дъщерята решила да
буквализира шегата.Един мит, обезкостен, подигран и все пак
страшен.

Гласът на Минотавъра

Има думата обвиняемият.

Пауза.
Има ли обвиняемият да каже нещо в своя защита, или предпочита
да замълчи?
Никъде, в цялата записана античност, не е запазен гласът на
Минотавъра. Той не говори, други говорят за него. Там, където
всичко, одушевено и неодушевено, не млъква, гъмжи от гласове на

59
богове и простосмъртни, на горски нимфи и герои, хитроумни
одисеевци и наивни циклопи, където дори презрените кентаври имат
право на дума, само един мълчи. Минотавъра. Никакъв глас, звук,
поплак или закана, нищо никъде. Нито в хекзаметрите на Омир, този
минотавър сред поетите, който в дългите нощи на слепотата си се
лута из лабиринта на историята. Нито при Овидий, изгнаника,
познаващ съдбата на прокудения, ни Вергилий, нито Плиний Стария,
нито Есхил, Еврипид или Софокъл… никой не дава глас, нито пази
гласа на Минотавъра. Лесно е да жалиш Икар, лесно е да си с Тезей,
с излъганата Ариадна, дори със стария Минос… Никой не жали
Минотавъра.
Има ли обвиняемият да каже нещо, в противен случай…Има. Защо
той да не е достоен за героическия размер на хекзаметъра.

Защитна реч на Минотавъра

(фрагмент)

Само няколко думи към тебе, които търкалях безкрайно

в дългата нощ, правосъдни ми Миносе,
дясностоящий на Хадес.
Татко е думата, дето лежи на езика ми толкова време,
но знам, че гнусиш се, и я преглъщам отново. Ето
какво ще ти кажа. По-страшно, отколкото мислиш, е.
От твоята кръв съм — урод по родство, не изневяра.
Приличам на дядо си, твоя баща, син съм и внук съм.
Той беше първият бик във рода ни. Спомни си,
когато отвлече
баба ми, твоята майка, Европа. На дядо си Зевс
съм се метнал,
на него самия, преди да излезе от образа бичи. Това е.
Одрал съм му кожата, взел съм главата му биволска,
както критските бабички тука нареждат.
Той беше богът, аз — уродът, разлика няма,

60
повярвай ми, Миносе, татко, ти, който
от майка ми повече искаше биволи едри и бели,
а сега се гнусиш от телето им…

Минос: Прекъсвам заседанието…

Myyyyy…
Изведете обвиняемия…
Муууууу…ууууууууууууууууууууууууууууууууууууу
Уууууууууууууууууууууууууууууууууууууу
Уууууууууууууууууууууууууууууууууууууу

61
 III. Жълтата къща

Изолатор

Жълта олющена сграда, далеч от последните къщи, дълга и ниска,

прозорци с решетки, оградата опасана с бодлива тел. Изолаторът за
психично болни, както официално се казваше онова, на което всички
в този забутан югоизточен град викаха просто лудница. Говореше се,
че нощем пускали ток по оградата и няколко човека се изпържили.
Страхувах се и в същото време тъкмо страхът ме караше да се
навъртам наоколо.
Една вечер, минавайки оттам, чух смразяващ вой. Нещо
извънмерно и нечовешко имаше в това виене или мучене, нещо
дошло от дебрите на нощта, Уууууууууу… Това безкрайно Уууууу
дълбаеше тунели в тишината на ранната ноемврийска вечер. Беше
неделя. Нападалите листа застилаха цялата улица и излъчваха тънък
все още мирис на гниене и ацетон, който предхождаше трупа на
есента. Само лампата на портала разпръсваше влажния сумрак.
Фелдшерът си беше тръгнал, а главният лекар и без това идваше
веднъж в седмицата. Портиерът трябваше да е някъде тук, но
сигурно спеше пиян в кабинета на лекаря. Това в случая спасяваше
викащия, който иначе щеше да отнесе традиционната ледена баня с
градинския маркуч. Говореше се, че ги пръскат с вода директно в
стаята (килия е по-точната дума) през решетките на прозореца, като
естествена лечебна процедура за охлаждане на бесовете. Главният
лекар отдавна беше приел, че ще свърши кариерата си тук, в това
забутано градче. И не се боеше от никакви проверки и наказания,
така както попадналият в преизподнята е освободен от страха, че
може да му се случи нещо по-лошо.
Обикалях около жълтата къща в неделната вечер и мрачните
коридори на онзи вой все повече ме всмукваха. Боях се да вляза в
тях, каквото и да имаше там, то не беше за човешко око и ухо. Но
тялото ми продължаваше да се движи в кръг механично, усетих как

62
започвам да се изсулвам от себе си. Още малко и ще вляза в
коридорите на вика, ще се плъзна по улеите, ще се вселя в тялото на
онзи, който вика. Точно тогава една ръка здраво ме хваща за рамото,
стряскам се и се прибирам обратно в себе си като охлюв в черупката.
Баща ми.
Лицата и на двама ни не могат да скрият изненадата си, че виждат
другия на това място. Никой от нас няма работа тук. И никой не пита
другия какво го води насам по това време. Свиваме към града, без да
кажем дума, и потъваме в ноемврийската вечер, далеч от онзи вик.
Знаех, че никога вече няма да се освободя от тунела на това
Уууууууу. Воят щеше да ме преследва през всичките ми години с
различно упорство. Да се появява и заглъхва в неочаквани ситуации.
Понякога щеше да стихва, да го изгубвам в най-щастливите си
мигове, в радостни събирания с хора сред тяхното заглушаващо
бъбрене… Но в последвалата тишина то неизменно щеше да се
явява. И когато 10 години по-късно получих онзи непрекъснат шум
в ухото, знаех, че онова виещо-мучащо-плачещо нещо вече се е
настанило трайно там. Най-навътре, в пещерата на черепа, оттатък
тъпанчевата мембрана, чукчето и наковалнята, в самия лабиринт на
вътрешното ухо, както казаха лекарите.

Диагнозата

Много по-късно, вече като студент, щях да се осмеля да разкажа

пред един по-стар приятел лекар за това връхлитащо ме в детството
„вселяване“. Лекарят мисли дълго и накрая предложи рядка, може би
изобретена в момента диагноза, която звучеше приблизително така:
патологична емпатия или обсесивен емпатично-соматичен синдром.
Заболяването било изключително рядко и нелечимо, но пиковите
моменти оставали в детството. С годините пристъпите ставали по-
лесно контролируеми и губели най-острите си проявления, без да
изчезват съвсем. Както при епилепсията, каза той, никога не знаем
къде броди човек, когато е в такъв припадък.
В моя случай припадъци нямаше, тялото си оставаше съвсем

63
спокойно, с лека вцепененост, като на човек, зареян в мислите си или
вслушан в нечия история. Не мигах, зениците спираха да се движат,
устата стоеше полуотворена, дишането минаваше на някакъв
автоматичен режим, докато аз (част от мен) се пренасях в чужда
история и чуждо тяло.
Приемах това със смесеното чувство на страх, не съвсем ясна вина
и удоволствие. Положих доста усилия да скрия, доколкото може,
тази способност или болест. Само баба ми винаги успяваше да
разбере: „Айдее, пак се пренесе.“Често се случваше въпреки волята
ми. Сякаш там, където другият изпитваше болка, в този срез, рана,
точка на възпаление се отваряше коридор, който ме всмукваше
навътре. В историите, особено на близки хора, винаги имаше
някакво сляпо петно, мигновен зев, слабо място, непонятна тъга,
блян по нещо изгубено или никога неслучило се, което повлича
навътре, в тъмните галерии на премълчаното. Във всеки разказ
имаше такива тайни галерии и коридори.
За свое успокоение тогава лекарят ме прати на ядрено-магнитен
резонанс, онази огромна бяла капсула, където режат мозъка ти на
тънки филийки и надничат във всичките му тайни. Отпуснете се и си
мислете за хубави неща, каза сестрата…След два часа влязох в
кабинета на лекарите, които трябваше да разчетат снимката, и усетих
отдалеч зле прикритото им смущение. Снимката не била сполучлива.
Можело да е от апарата, стар бил. Всъщност им се случвало за първи
път, абсолютно нищо не се виждало, тъмна черна плака. За мен това
не е изненада. Аз знам, не се вижда, защото вътре е мрак, неосветим,
трупан с векове мрак. Черепът ми е пещера. Разбира се, не им го
казах.
Понякога — в едно и също време — съм динозавър, риба, прилеп,
птица, едноклетъчно, което плува в първичния бульон, или зародиш
на млекопитаещо, понякога съм в пещера, понякога в утроба, което
в основата си е същото — защитено (срещу времето) място.

Страничен коридор

64
 Склонността към емпатия е най-силна във възрастта между 7 и 12
години.
Последните изследвания залагат на т.нар. огледални неврони,
локализирани в предната част на инсуларния кортекс (insula). Казано
най-просто, те се активират по сходен начин, ако човек изпитва
болка, тъга, щастие или наблюдава същите емоции при друг човек.
Някои животни също изпитват емпатия. Връзката на емоционалното
съпреживяване с огледалните неврони още не е проучена добре,
предстоят опити. Изследователите вярват, че съзнателното
култивиране на емпатия, включително през четенето на романи (вж.
S. Keen), ще направи общуването далеч по-лесно и ще ни избави от
бъдещи катаклизми в света.
Сп. „Общество и кортекс“

Брат ми, Минотавъра

И все пак какво правеше баща ми в онази вечер около жълтата

къща. Наистина работата му беше такава — обикаляше, където го
повикат. Почти всички жители на градчето гледаха животни в
дворовете. Но какво търси един ветеринарен лекар в дом за
душевноболни. Оттам идваше, откъде другаде да се появи в тази
пустош. Изведнъж цялата картина се нареди в главата ми с
потресаваща яснота. Казвам „изведнъж“, но отделните части на този
пъзел бяха изработвани дълго и внимателно в нощите с онази
придирчивост на детската фантазия. Сега всичко се сглобяваше така
леко, плашещо леко в мен.
Този нечовешки вой наистина е бил нечовешки, и не е било Уууу,
а Муууу. И идва от получовек-полубик, затворен там. (Бях виждал
вече такова момче в скрития спомен на дядо ми.) Човешкият лекар
нищо не е могъл да направи с човека, затова са решили да лекуват
бика. Естествено, викат най-добрия (и впрочем единствен)
ветеринарен лекар в градчето, баща ми.
Имаше и друга, по-мрачна версия, също изпипвана дълго в
самотните детски следобеди. Това момче получовек-полубик не е

65
кой да е, а „мъртвороденият ми брат“, за когото бях чул да шушукат.
Родил се жив, но с бича глава и го дали в дома. Изоставили го. С най-
добри намерения. За да не пречи на здравия си брат. Помня, че
записах всичко това с най-скришния си (ще рече секретно нечетлив)
почерк, свих листа от тетрадката на руло и го напъхах в тайната си
кутия под леглото.
Или пък изобщо не бях техен син, а всъщност са ме осиновили,
отчаяни, че им се раждат деца с бичи глави?
Ако е така, колко му е да бъда изоставен отново. Да бъдем
изоставени отново с брат ми, Минотавъра.
Спомням си, че през следващите дни се посветих на това да открия
някаква пролука, открехната брата и да вляза в пещерата на тази
тайна. Подпитвах уж неволно и предпазливо баща ми от какво
боледуват кравите. Виждал ли е телета сиамски близнаци и какво
правят в такъв случай. Убиват ли едното, за да спасят другото? Баща
ми отговаряше разсеяно. Веднъж все пак се отпусна и подхвана
някаква история за крава, която раждала четиринайсет часа навръх
Нова година, като бил малък и… не чух нататък, просто се вмъкнах
в коридора, който историята ми отвори. Спрях се в началото… Никак
не беше редно да се влиза в тайните на бащите. Имаше нещо
неприлично и неестествено, можеш да видиш неща, които не искаш.
Още чувах гласа му, беше се увлякъл в историята, имах шанс да се
върна. Казах си, че го правя за пръв и последен път. Тръгнах нататък,
свих бързо по страничен коридор в историята му, тя вече не ме
интересуваше, гласът му затихваше. Вървях напосоки, през
детството на баща ми, я, колко си приличаме, слаб, дрехите му
широки, сигурно износва нечии чужди, ето тук краде яйца изпод
кокошката, още топли, усещам ги, баба ми, неговата майка (сега и
моя), ме вижда, тичам с яйцата към смесения магазин, ако успея да
ги продам на дядо Ангел магазинера, за всяко ще имам вафла. Тичам,
тичам, влизам в магазина, слава Богу, няма други купувачи. Дядо
Ангеле, ето три яйца за вафли, едва изричам запъхтян, той ме
поглежда, майка ти знае ли, да, тя ме праща, той взема яйцата, вдига
ги срещу слънцето, а, те тез яйца са крадени, еее, ама как разбра бе,
връща ми ги, в този момент майка ми приближава от края на улицата,

66
грабвам яйцата обратно, пъхам ги в джоба и хуквам пак, но залитам
по изронените стъпала и падам. Пази яйцата, смее се дядо Ангел.
Усещам как жълтъкът залива слабините ми.
Напускам тази случка, преди да е дошло възмездието, свивам в друг
коридор, сменям посоката. Казвам си, че няма да надавам ухо към
нещата, които не ме интересуват. В последния момент се отклонявам
от една девойка, с която баща ми се целува, аз се целувам, зад зида
на къщата. Красива е, но няма да ми стане майка. И той е красив. И
аз съм красив, докато съм той. Висок, косата ми къдрава, усещам
погледите на жените, с които се разминавам. Тази прилича на
чужденка. Тази ми е позната отнякъде. Тази… А, ето я майка ми.
Някъде тук трябва да е отговорът на загадката, заради която съм
влязъл. Трябва да свия в някой коридор и да гледам оттам, но не мога
да мръдна. Нея я боли. Болката е ужасна и аз не мога да остана
отстрани, всмуква ме. Нещо живо се разкъсва… Разкъсвам… Най-
сетне рев на бебе, този рев излиза от мен, аз съм аз, онова сбръчкано,
мокро, посиняло парче месо. Изхвърлен, задавен, целият се треса.
Нещо здравата ме разтърсва и тегли назад по тъмните коридори —
светлина, думи, лицето на баща ми… Какво става… Какво става…
От десет минути не мога да те събудя…Усещам се пребит от път…
Всичко е наред, татко, тук съм… Бях роден от собствената си майка,
какво чудо. Баща ми ме измъкна, преди да успея да видя имаше ли
още някой там, идваше ли друг след мен. Остана ми несигурното
усещане, че не бях сам в онази пещера.
Бях роден от собствената си майка и баща, но това не ме правеше
по-малко минотавър. Продължавах да прекарвам дългите дни сам, на
прозореца, прелиствайки една книга.

Ла̀пета

Също като в античността децата на соца бяха невидими. Хлапета

(ла̀пета), които се мотаеха в краката на възрастните. Подготвяни за
живота, без съвсем да са част от него.
Беж в мазето за кисели краставички! Айде в другата стая да си

67
играете, че си говорим с гостите! Марш оттука, че имам работа сега!
Да не пусна шамарената фабрика…Патриархат и индустриализация.
Всяко лято три месеца на село, при бабите, на чист въздух и слънце,
да се закалят, да пият мляко от овцете, да ядат сурови яйца. Вземаш
още топлото яйце изпод кокошката, баба ти го обърсва в
престилката, пробива дупчица с една по-дебела игла, сипва малко
сол и смучеш през дупката с все сила пред умилените ѝ очи. Пий,
пий, едно яйце се равнява на една инжекция, викаше тя. Тъй бил
казал преди 30 години някакъв голям лекар, който минавал през
селото и останал да преспи за една вечер. Едно яйце, казал, се
равнява на една инжекция, от мен да го знаете. Тази педагогика на
„чистия въздух и слънцето“, много по-късно щях да узная, се явявала
основна и за немските деца от 30-те, за да пораснат здрави, жизнени
и боеспособни. Дали са ги тъпчели със сурови яйца?
Докато препрочитах старогръцките митове от онази вече оръфана
книга в безкрайните летни следобеди, направих следното откритие.
Зевс се оказа съвсем като нас от края на 1970-те. Едно дете, пратено
в дълбоката провинция, да бъде отгледано от баба си Гея (и по-далеч
от баща си), и да пие козе мляко (разбира се, неговата коза е
божествена), за да расте здраво.
Винаги ще помня още топлото току-що издоено мляко от
обикновена смъртна овца, с няколко лъскави барабонки в него,
издухани с пяната встрани. Само в детството безсмъртието е
възможно. Може би заради онова мляко и суровите яйца.
Но и един много бавен страх. Изоставен съм. Оставиха ме, отидоха
си в града, няма ги.

Бобовата майка

Бобовата майка имаше зелено тяло и две бобени зърна вместо очи.
Много се бояхме от нея. Не влизайте в боба, викаше баба ми, като ни
видеше в градината, че ще ви подгони Бобовата майка. Така и не я
видяхме, но винаги имахме едно наум и заобикаляхме отдалеч
лехите с боб.

68
 В лозето пък живееше Лозовата майка и си пазеше децата. Затова
не смеехме да тъпчем из редовете и да късаме грозде безразборно.
Веднъж баба ми видя как извършваме истински геноцид над
колония от червени мравки, пресичащи плочките пред къщи, и
тогава чухме за първи път за Мравешката майка, голяма и с ей такива
остри щипки.
Всичко си имаше майка, само ние си нямахме. Имахме си баби.

69
 Синдром на Минотавъра

1970-те. Майките ни бяха млади, следваха — първи, втори, трети

курс, работеха — първа, втора, трета смяна. Ние в празните
квартири, приземни етажи, мазета, изгубени в скуката и страха,
залутани в неясни безпокойства на оставения сам на себе си. Има ли
синдром на Минотавъра? Нямах рибка, котка, костенурка или
папагал, защото само това ни липсваше, както разумно отбелязваше
майка ми. И без това сменяхме квартирите си в очакване на великия
ден на собствения апартамент. Мое беше единствено кучето Лайка,
чиято бездомна душа виеше из космоса. И брат ми, Минотавъра. Те
живееха нелегално в моите 5 кв.м. жилищна площ, невидими за
майка ми и баща ми, и за хазяите.

Частна история на 1980-те

А после…
Трябва да се напише една „История на скуката през 80-те.“ Това
е десетилетието, което произведе най-много скука. И диско.
Следобедът на века.
Когато чух думата скука за първи път, бях на шест и изпитах
притеснение, защото не знаех какво е. Сигурно ти е скучно по цял
ден сам, попита ме една съседка, леля Пепа. Представих си го като
лека болест, някакво неразположение, хрема, настинка или алергия
от тополов пух. Затова отговорих неопределено: а не, нищо ми няма,
добре съм. Там, откъдето идвах, не познаваха скуката, не я ползваха.
Винаги имаше какво да се прави, пък и животните не я оставяха да
порасне, веднага я опасваха. Но тук, в градчето Т., тя вирееше
навсякъде. Трептеше като мараня над нагретия асфалт, ронеше
избелялата охра на къщите, приспиваше продавача на семки в
сянката на градината, мъркаше като котка или предзвикваше
оглушителната кихавица на бай Коста от отсрещната къща.

Каталог на колекциите

70
 Салфетки
Празни цигарени кутии
Кибритени кутийки
Значки и марки
Календарчета
Намигащи картички
Обвивки от вносни бонбони, хартиени и станиолени
Обвивки от шоколади, хартиени и станиолени
Картинки от дъвки (без дъвките)
Кутии от метакса, празни
Празни бутилки от уиски, коняк, кампари…

Вижда се ясно, че нещата в тази колекция са напуснати, празни,

употребени. Някой е изпушил червеното „Марлборо“ и синия
„Ротманс“, после е изял вносните шоколадови бонбони, издъвкал е
дъвката и е изпил коняка „Метакса“. За нас са останали няколко
бутилки, кутии, опаковки и обвивки. Колекционери на празноти и
напуснатости.
Ето го първия ми касетофон, „Хитачи“, моно, купихме го от едни
виетнамци срещу старото магаре на дядо ми. Дядо ми докрая си
мислеше, че тази размяна е малко кон за кокошка. Конят на магарето
срещу кокошката на касетофона.
Учебниците по история и литература — падахме си по това да
доукрасяваме познатите до болка фотографии вътре. Мустаци и
пиратска превръзка върху облата и гола като яйце глава на
Генералния секретар. А върху героическото лице на Ботев, прости
ни, Боже на литературата, рисувах кръгли очила, ленънки. Очилата
направо преобразяваха страшния Ботев в един леко смутен и
брадясал хипар на българските революции, по правило неуспешни.

Светът беше прост и устроен, просто устроен. В сряда — риба, в

петък — руска телевизия.
В гедерейските каубойски филми червенокожите бяха добрите,
пролетариатът, така да се каже, те бяха червените.

71
 Програма на телевизията за понеделник, 18 ноември 1973 или 1983
(на парчето от вестник не си личи):

17,30 — Беседа по решениятана Юлския пленум на ЦК на БКП.

18,00 — Новини,
18.10 — За пионерите: „Барабанче“,
18,30 — „Децата на цирка“ — филм,
19,00 —„Красиво и удобно“ — икономическопредаване,
19,20 — За Народнатаармия: „С песен в строя“ — концерт,
19,40 — Реклами,
19.45 — Мелодияна месеца,
19.50 — Лека нощ, деца!
20.00 — По света и у нас,
20.20 —Спортен екран.
20.30 — Телевизионентеатър: „Годишнина от сватбата“ —пиеса
от Пежи Красицки,
21,40 —Лауреати на международни концерти.
22,00 — Новини.

Не мога да обясня защо, но тази програма винаги ме потапя в тъга.

Последните новини в 10 вечерта и край. Само сссссссссссссссс и
снежинките след химна.
Ето я зелената брезентова торба от противогаза, пълна с
изтощителния страх от атомната и неутронната бомба, от сирените
за въздушно нападение, като ги изпробваха. Помня
бомбоубежището под физкултурния салон, където веднъж месечно
се криехме „по тревога“. Задъханото дишане в тъмното, агрегатното
осветление така и не проработи, хаосът, миризмата на пот и страх,
хвалбите после на един съученик, че в тъмното бил избомбил, т.е.
хванал за циците (на тогавашния език, мир на праха му) учителката
по химия — по погрешка, целта му била друга.
Докато слагах противогаза за цели 17 секунди на тренировките по
военно обучение, майорът крещеше:— Край, край! Мъртъв си… —
И ми навираше хронометъра в очите.
Не е лесно да живееш трийсет години след смъртта си.

72
 Краят на нашето обучение съвпадна с края на това, за което бяхме
обучавани.

Половият въпрос

Имало ли е секс при социализма? А социализъм в секса? В началото

на еротичния ни билдунгсроман стоеше „Мъжът и жената интимно“,
превод от немски, тайният бестселър на онова време, винаги добре
скрита на най-горния заден ред. Веднъж книгата изчезна.
Някой да е пипал онази книга?
Коя книга?
Знаеш коя.
Всички я четяхме тайно един от друг. Беше едновременно
практически наръчник, интимен лекар и еротична литература.
Така открихме секса първо през медицинския дискурс.
Мастурбацията (пишеше там) е вредна за здравето, сексът без любов
също… Но нас собствено любовта без секс ни мъчеше не по-малко.

Из Каталог на по-важните еротични сцени„:

Сега, когато тичаше нагоре по стълбите към Сони, по тялото ѝ

премина огромна вълна от желание. На площадката Сони сграбчи
ръката ѝ и я повлече през хола в една празна спалня. Краката ѝ
отмаляха, когато вратата зад тях се затвори. Почувства устните на
Сони върху своите; те бяха горчиви с вкус на изгорял тютюн. Тя
отвори устата си. В този момент почувства как ръката му се движи
нагоре под роклята ѝ, чу шума от скъсването на плат и почувствува
голямата му топла ръка да раздира сатенените ѝ пликчета, за да я
погали между краката. Тя обви ръце около врата му и остана да виси
така, докато той разкопчаваше панталоните си. После той сложи и
двете си ръце под нея и я повдигна. Тя леко подскочи във въздуха
така че краката ѝ се увиха около горната част на бедрата му. Езикът
му беше в устата ѝ и тя го смучеше. Той направи такъв силен тласък,
че главата ѝ се удари във вратата. Почувствува как нещо парещо

73
мина между краката ѝ. Тя пусна дясната си ръка надолу, за да го
насочи, почти разплакана от благодарствен екстаз…“

Митичната 28 страница от „Кръстникът“ на Марио Пузо беше

откровението, покръстването на цяло едно поколение. Бях я
преписал на ръка, както повечето ми съученици, а някои по-смели я
бяха изрязали с бръснарско ножче от самата книга.
Сексът изглеждаше сложен акробатически номер с подскоци,
улавяния, повдигания, тласъци, едната ръка, езикът, другата…
Никога няма да се науча. Но така или иначе самото познание за тази
фигурална композиция даваше самочувствие като на посветени.
Знаех поне на теория какво трябва да се направи, за да постигна този
„благодарствен екстаз“…
Другият роман беше френски. За разлика от нямата сцена в
„Кръстникът“, сега имаше твърде много думи, въздишки,
многоточия… От тук научихме, че по време на секс може и да се
говори. „Бел Ами“ на Мопасан. „Обожавам ви, моя малка Мад…
Недейте, умолявам ви… бърза тръпка… буйно и несръчно
съвокупление…“
Да прибавим тайните еротични разкази, които се разпространяваха
на циклостил и се приписваха на Балзак, за сношение (това беше
думата) между жена и животно (нещо като Пасифая с бика), само че
в случая беше куче или мечка, вече не помня.

***

В цялата оскъдица намирахме източници на еротика на неочаквани

места.
Класическото изобразително изкуство например. Неизчерпаем
резервоар на голи женски тела, наистина по-пълни и барокови,
отколкото бихме предпочели, но и това беше нещо. Съзерцавахме
евтините репродукции… „Голата Маха“ на Гоя, „Венера“ на
Ботичели, „Трите грации“ на Рубенс, „Къпещата се“ на Курбе… А
„Свободата води народа“ на Дьолакроа от учебника по история, с
целия революционен устрем на изскочилата от пазвата ѝ гръд се

74
превърна в част от собствената ни сексуална революция.
Рекламите за бельо в стар брой на „Некерман“.
Златните момичета от художествената гимнастика.
Всички състезания по фигурно пързаляне.
Скулптурите на голата богиня Диана с лъка. С тях беше осеян
целият град Д., някогашният Дианополис. Един следобед зърнах за
секунда през прозореца на отсрещната къща една своя съученичка, и
тя Диана, гола. Знаех вече мита и се уплаших, че проклятието ще ме
стигне, ей сега ще се превърна в елен, стори ми се, че краката ми се
окопитват, а от главата ми всеки момент ще избият огромни еленови
рога. Едно куче от съседния двор се разлая тъкмо в този момент и
това беше сигурен знак, че е надушило елена в мен…
Опаковките от дамски чорапогащници с дълги женски крака.
По-късно чухме слуха, че спермата е много полезна за женската
кожа, а един от по-големите в махалата се хвалеше, че често го
търсели като доставчик. Това е, викаше, българската „Нивеа“.
Пазя един чувал с любовни писма от това време. Да ги прибавя ли
тук? Невероятно е колко писма са се писали тогава. За миг си
помислих, какво ли ще е, ако ги препратя обратно до техните
авторки. Ако издиря адресите им и започна да им ги пускам едно по
едно? Мисля, че В., тази с най-дългите и любовни послания, е
щастливо женена в Мексико.
В. пишеше от двете страни на листа, мястото никога не ѝ стигаше,
затова минаваше на плика, от вътрешната страна. Веднъж получих
цели седем писма от нея наведнъж. Пуснала едното, после искала да
напише още нещо, после пак. Ходила е на всеки 30 минути до
пощата. Бях в казармата, когато ги получих. Войникът, който
вземаше пощата от близкото село, отдалеч размаха седемте писма.
Всички в поделението излязоха, всеки чакаше писмо за себе си в това
изобилие. И той започна да чете имената на пликовете, всъщност
само едно-единствено име, седем пъти. Почувствах се толкова
виновен, като гледах лицата на другите след всяко писмо — тъга,
която се сменя бързо с тиха ненавист. Заради цялата
несправедливост на света. Не може да са отпуснати седем писма и
всички да отидат на едно място.

75
 Сега виждам, че част от началата им са буквално взети от томчето
„Писма на велики личности до техните любими“. Невинна измама,
която откривам едва днес. Това обяснява този висок стил „Любими
мой, вярвам, че съдбата ни закриля…“ След което без преход се
влиза директно във всекидневието. „Повечето лекции са тъпи, а
някои от преподавателите никак не си дават зор…“ „Помниш ли
Петя, с която те запознах… Представи си, хванала си е
италианец…“Или това. „Искам пак да сме щастливи като на 8 и 9
март!!!“ С три удивителни.
Какво ли не бих дал да си спомня какво се е случило на 8 и 9 март.

Чуто в един влак: „През социализма въртяхме голяма любов,

защото нямаше какво друго да се прави.“

Готварска книга на мълчанията

Към Списъка с ненаписаните (и невъзможни) истории на 80-те ще

прибавя още една: Кратка история на мълчанието.
Майка ми правеше от мълчанието си прекрасни пържени тиквички,
агнешко на фурна, баница…Всичко можеше да бъде казано с
няколко ястия. Едва сега си давам сметка защо майка ми и баба ми
готвеха така хубаво. Това не беше готвене, а разказ.
Лабиринтите на баниците и тиквениците им бяха вкусни и
заплетени като историите на Шехерезада. Ето го липсващия
български епос, епоса на баницата.
***

Съседите до нас по онова време поддържаха едно мило и малко

странно семейно съжителство. Винаги се караха в събота на обед.
Беше се превърнало в ритуал, в част от съботно-неделния спектакъл.
Помня, че когато веднъж този съботен скандал не се състоя, ние
сериозно се разтревожихме. И майка ми не на шега накара баща ми
да прескочи до тях и да види да не се е случило нещо лошо. Баща ми
отговори, че не може да отиде и да пита „защо не се карате“. След

76
като никой никога не ги беше питал защо се карат. Накрая отиде,
разбира се. Майка ми винаги излизаше победител. Никой не му
отвори. Оказа се, че били извън града.
Всъщност при всички тези скандали се случваше едно и също.
Мъжът си вземаше куфара, прекрасен твърд кафяв куфар, крещеше,
че този път напуска завинаги, стигаше до външната врата, оставяше
куфара на земята, сядаше на него и палеше цигара. Жената
започваше да готви и след час така упойващо замирисваше на
съботно ядене, пиле с картофи, гювеч по манастирски, или агнешко
със зелен лук според сезона, така домашно и мило миришеше, че
мъжът вдигаше бавно куфара и просто прекрачваше прага на къщата
обратно, завръщайки се от прага на поредното си съботно бягство.
Смирен и прегладнял.

Завръщане в градчето Т.

Метафизика на прашинките

Заспал съм на перваза на прозореца. Събуждам се от слънцето,

което нагрява през мътното стъкло, топло следобедно слънце. Все
още в ничията земя между съня и следобеда, преди да се върна в себе
си, усещам онова реене и лекота, цялата безтелесност на детското
тяло. Събуждайки се, остарявам за секунди. Сковаваща болка в
кръста, кракът ми се е схванал. Светлината на ранния септември,
първите паднали листа отвън, притеснението, че някой е минал по
улицата и ме е видял.
Слизам бавно от прозореца, разгъвайки тялото си, преди просто
скачах от перваза. Стаята, сгряна от есенното слънце, е оживяла.
Един лъч минава точно през масивния стъклен пепелник на масата и
светлината се разлага на съставните си цветове. Дори отдавна
мъртвата, мумифицирана вече муха до него изглежда изискано и
проблясва като забравена обеца. Брауновото движение на
прашинките в лъча… Първото всекидневно доказателство на
атомизма и квантовата физика, направени сме от прашинки. А може

77
би цялата стая, следобедът и аз самият с неловката си триизмерност
сме прожектирани. Подобен беше лъчът на стария бръмчащ
прожекционен апарат в градското кино.
Припомних си мрака, миризмата на паркетол, бръмченето на
машината. Всичко в киното беше направено от този мрак и един лъч.
По лъча пристигаше конникът без глава, големите Скалисти
планини, Гранд каньон, по него вдигаха прах коне и индианци,
крещящите племена на сиуксите, геометричните римски легиони,
разпилени цигански табори, отиващи към небето, по този лъч
слизаха Лолобриджида, Лорен, Бардо, Ален Делон и неговият вечен
съперник Белмондо, ууу, че грозен… Припомних си как когато
филмът е скучен — по-малко бой, повече приказки — обръщам гръб
на екрана и се заглеждам към идващия от прозорчето в дъното лъч.
Гъмжи от хаотично танцуващи прашинки. Но не от обикновения
прах, който бършеха от мебелите във всяка къща. От този магически
прах бяха направени лицата и телата на най-красивите мъже и жени,
конете, мечовете, лъковете и стрелите, целувките, любовта, всичко,
всичко… Гледах прашинките и се опитвах да отгатна коя от тях ще
се превърне в устни, око, копито на кон или в гърдите на
Лолобриджида, които се мернаха за миг в една сцена…
Прокарвам ръка през лъча в стаята, размърдвам прашинките,
затварям бързо пръсти, сякаш се опитвам да ги хвана, така правех в
детството си… Размятах ръце, влизах в битка с тях… От днешна
гледна точка тази битка си беше изгубена, те побеждават. Малката
утеха е, че скоро и аз ще съм при тях. Прах при праха…
Къщата

Тук съм инкогнито. Иронията е в това, че не полагам много усилия.

Най-сигурното убежище, ако искаш да останеш незабелязан, е да се
върнеш в родния си град. Все пак спазвам известна конспирация,
излизам рядко. Преди това разгласих тук-там, че напускам страната
за по-дълго, измислих си някаква стипендия за писатели в Латинска
Америка. Получих си порцията дребни заяждания в два-три
литературни сайта, че броят на пътуванията ми значително

78
надвишава броя на изреченията, които съм публикувал в последните
години. Напълно справедливи обвинения. Взех си багажа и заминах.
Искам да кажа — върнах се. Не знам кой е по-точният глагол в
случая.
Къщата, в която някога живяхме под наем, стояла празна от години.
Старите собственици си отишли, техните наследници се пръснали по
света. Успях да се свържа с човека, който я наглеждаше. Платих му
за три месеца, макар че не смятах да се задържа повече от 2–3
седмици. Щях да се върна инкогнито в София, където ме чакаха
всички онези кашони и родния мрак на подземието. Човекът все пак
не се сдържа да попита по каква работа съм тук и защо наемам точно
тази къща. Имах, разбира се, готова легенда. Ако не друго, с този
занаят можех винаги да предложа история, която звучи достоверно.
Заложих на изпитаната версия с учения, който си е избрал усамотено
място да довърши важен труд.
Ама как пък избрахте точно нашия край, оттук всички бягат.
Точно затова, търся спокойствие. Минавал съм преди години,
лекувах си счупения крак на Баните. Чудно е това място тука, чудно,
повторих аз. Подозрителността му се стопи като ланския сняг.
Похвалиш ли някого колко е хубаво мястото, където живее, сякаш
заслугата за това е негова, и си вече свой, допуснат си. Все пак
подчертах, че ще имам много работа и ми се ще да не ме безпокоят.
Човекът ме успокои, че съм избрал точното място. Отляво живеела
една глуха бабичка, отдясно къщата била празна от много години и
само плъхове и караконджули се гонели вътре. Разправят, продължи
той, че от време на време една бледа светлинка се мярвала през
стаите. Това бил духът на сляпата Марийка, която последна живяла
там. Човекът млъкна, сякаш се уплаши да не се откажа, и добави, че
той, разбира се, на такива глупости не вярвал. Помнех добре тази
съседна къща. Тогава сляпата Марийка беше жива и кой знае защо
толкова се бояхме от нея. През деня стоеше скрита в стаята си,
излизаше само вечер в двора и ходеше с разперени ръце между
дърветата. Някои казваха, че нощем виждала по-добре, отколкото
денем, защото тъмното в нея и тъмното отвън се разбирали. Като при
къртиците. Нашите хора нямат милост в езика.

79
 Иначе всичко си е същото. Улицата носи старото си име на
съветски командир, стаята си е същата, с маса, легло и стара нафтова
печка. Дори повехналите вече орхидеи на тапетите не са сменяни.
В къщата под покрива семейство лястовици е свило гнездо. Имат
три малки. Вечер нарочно оставям лампата отвън да свети. Тя
примамва мухи и пеперуди, които лястовиците ловят. Скоро
изпаднах в колебание дали това, което правя, е редно. Помагам на
един вид да убие по-лесно другия. Да, лястовичките имат малки,
които се нуждаят от повече храна. Децата са непробиваемо алиби.
Но вероятно тези мухи и пеперуди, които превръщам в жертви, също
имат деца. Защо малките лястовичета да са по-ценни от ларвите на
мухата? Убийството на муха и убийството на слон не са ли в равна
степен убийства?
Бях се върнал в тази къща в Т. за нещо конкретно. Откъртих дъската
на пода, вдясно от прозореца. Тук стоеше леглото. Като дете бях си
изкопал тайник. После се преместихме набързо и не успях да взема
кутията. Казах си, че един ден ще се върна за нея. От тази кутия
тръгнаха всички по-късни кутии и кашони, от нея се родиха, и в
крайна сметка без нея колекцията ми нямаше да е пълна.

Краят на индианците

Шапки долу за мъртвите индианци и за нас, които бяхме от тяхното

племе. Трябва да ги прибавя към онзи каталог на изчезналите неща.
При измрелите пейджъри, видеокасети и тамагочита. Когато
гледахме „Винету“, всички се превръщахме във Винету. След
„Оцеола“ махалата се пълнеше с Оцеоли. Същото се повтаряше с
Текумзе, То-кайто, Северино, Чингачук — Голямата Змия… Знам,
че сега тези имена не говорят нищо на родените по-късно. Батман,
Спайдърмен, Костенурките Нинджа успяха да се разправят с
индианците и цялата им митология, нечестно, без нито веднъж да
влязат в директна битка с тях. Те довършиха онова, което
бледоликите преди два века само започнаха.
Ето какво се случи след прожекцията на един от тези филми.

80
Помня, че винаги излизахме замаяни от киното, като от битка с
белите. Поне час след това още бяхме с единия крак вътре,
полуиндианци-полутретокласници. Усещането беше почти
физическо. И така, след един от тези филми влязохме в
сладкарницата до киното да си вземем редовната боза и тулумбичка.
Трябваше ни известно време да се съвземем от битките, да слезем от
конете и да влезем в скучния български свят. Наредихме се на
опашка в онази сладкарница. Дойде редът на първия от тайфата ни,
нека кажа, че беше нашият вожд, и той поръча с достойнство своята
боза и тулумбичка. Продавачката си бъбреше с някого и не го чу.
Вождът стоеше пред витрината с каменно изражение на
десетгодишното си лице. Когато жената зад щанда най-сетне го
погледна и леко грубо подхвърли „Айде, малкия, казвай кво ше
пиеш, няма да те чакам“, той изстреля хладно: „Чингачук не обича
да повтаря“. Прозвуча неочаквано за всички. Определено се искаше
смелост за хвърлянето на такава реплика и дългата пауза, в която се
чуваше само вентилаторът, подчертаваше величието на момента.
Миг по-късно обаче продавачката и няколко от обичайните
посетители този следобед като по даден знак избухнаха в смях. Беше
много подло (подлярско, бихме казали тогава), повече отколкото да
ни набият или изгонят. Чингачук не издържа и хукна навън. Ние
също „яхнахме конете“.
Никой от нас не се подигра после с Чингачук, напротив, оценихме
куража му в един свят, който пет пари не дава за теб. Особено ако си
хлапе, в трети клас.
Епилогът на тази история е доста по-мрачен. Обикаляйки градчето
Т. сега, години по-късно, попаднах на стрелбището. Можех да се
закълна, че беше същият фургон от моето детство, избелял и
ръждясал. Дори пушките бяха същите, просто прикладите се бяха
олющили още повече. Най-магическото място някога за нас. Само
тук можеха да се видят всички иначе заключени съкровища на
чужбините (сега вече знам, че идвали от Югославия). Тази пещера
на Али Баба с цигарени дъвки, цветни картички с Гойко Митич,
Клаудия Кардинале, Бриджит Бардо, календарчета с разголени жени,
тесте карти, снимка на намигаща жена според ъгъла, от който я

81
погледнеш, химикал с плуваща лодка в него, ароматизирана
китайска гума за моливи, пистолет запалка, пистолет с капси и
барабан, кожен колан с огромна метална тока, значка с Елвис
Пресли, ключодържател с Айфеловата кула, стар календар с целия
футболен отбор „Левски“, стъклено бастунче, пълно с цветни
бонбони, бенгалски огън, кожена каубойска шапка, пластмасов
кобур, стъклени топчета във всички цветове и размери, бакелитови
балерини, порцеланова Червена шапчица с вълк… Цялата тази
пластмасово-порцеланова империя на кича, пак казвам, неоценима
за нас някога, сега изглеждаше вехта и разгромена. Във всеки
магазин вече можеше да се видят къде-къде по-големи съкровища (и
по-голям кич). Най-отпред стояха онези кафяви, зле отлети в калъп
индианци с томахавки, лъкове, копия, коне и пр., за които всички
умирахме тогава. Наближих фургона и тогава внезапно разпознах в
мъжа зад тезгяха гордия някога Чингачук, поостарял и понаедрял, да
подвиква към група безразлично отминаващи деца. Филмът беше
свършил.
Не му се обадих, оттеглих се в сянката на кестените отсреща и
останах да наблюдавам. След малко на сергията се появи момче на
около 15, вероятно синът му, размениха няколко думи и Чингачук си
тръгна. Изчаках още малко и отидох при момчето. Платих си десет
изстрела, избрах една от двете пушки и започнах да стрелям по
орехите. Още с първия изстрел стана ясно, че пушката бие няколко
сантиметра вляво. Старият трик на всички стрелбища, чак ми стана
мило.
— Пушката бие встрани, казах.
— Ами не, не би трябвало — изчерви се момчето.
— Опитайте с другата.
— Не, на тази вече ѝ знам отклонението — засмях се. Счупих
няколко ореха, после се прицелих във вълка, който хукна да гони
зайчето, после в принца, който се наклони и целуна принцесата…
— Изберете си какво да вземете — каза момчето, след като върнах
пушката на мястото.
Попитах колко струват индианците, взех един приклекнал стрелец
в ръката си, после друг, конник, галех ръбовете им, оглеждах ги като

82
ценител. Момчето стоеше и гледаше невярващо. Сигурно бях
първият, който проявяваше интерес. Когато казах, че искам да купя
всички индианци, то сякаш се уплаши. Не знаело какво ще каже баща
му, той много държал на тях. Нали се продават, казах по-твърдо. Да,
да, продават се, отвърна момчето и се огледа безпомощно за баща си.
А каква е цената? Цената, разбира се, беше смешна. Ето какво ще
направим, казах аз, ще платя всички, а ще взема половината. Нека
другите да останат за баща ти. И му кажи да не ги дава толкова
евтино. Тук има принадена стойност от миналото. Не съм сигурен,
че ме разбра.
— Вие колекционер ли сте — попита момчето, докато ми подаваше
евтината найлонова торбичка с индианците.
— Може и така да се каже.
— Оставете някакво име или минете пак, баща ми много ще се
радва да се запознае с вас. Тук никой не се интересува от индианци.
— Поздрави баща си — отвърнах, тръгвайки си.
— Как се казвате… — извика момчето подире ми.
Направих още няколко крачки, не бях длъжен да отговарям,
можеше да се престоря, че не съм го чул. Но все пак се обърнах
— Бързоногият елен е индианското ми име — махнах с ръка и
потънах зад завоя.

Страничен коридор

Сляпа баба. Най-лесният начин да си направиш лабиринт —

завързват ти очите и тръгваш. Изведнъж светът се преобръща,
стаята, която така добре си познавал, става друга. Истински
лабиринт, в който се блъскаш, нараняваш, придвижваш с охкания.
Сега си мисля, че това би била любимата игра на Минотавъра.
Като деца си обещахме с моите братовчедки, че колкото и да
остареем и да се променим, и да имаме деца, и да станем важни или
съвсем да изпаднем, ще се събираме в един уречен ден всяка година
и ще играем на сляпа баба. Докато наистина станем слепи баби,
смееха се те. Случайните докосвания, докато се опитваш да хванеш

83
някого в тъмнината, дългото разпознаване чрез опипване, бяха част
от невинната еротика на тази игра. За последен път играхме някъде
в последните курсове на университета. Спомням си само, че налетях
на огромния кактус в хола и после два дни вадих трънчета.

Жулиета пред киното

Откакто съм тук, това сигурно е едва третото ми излизане.

Вървя бавно по смрачаващите се улици, срещам хора, чиито лица
нищо не ми говорят. Потъмнели, уморени, безизразни. Ранният
сумрак на октомври пада бавно, мирише на печени чушки, всички са
се прибрали за вечеря, чуват се реплики от (един и същ) сериал.
Минавам покрай градското кино, отдавна забравило мириса на
лента. И изведнъж зад гърба ми някакъв женски глас изстрелва на
един дъх:
— Здрасти, здрасти… Какво правиш. Аз заминавам… айде,
сбогом… скоро няма да се върна…Скороговорка, последвана от
странен беззвучен смях. Беше толкова неочаквано, че наистина се
уплаших. Докато се наканя да отвърна нещо, макар че явно нямаше
нужда, жената беше отминала. Жулиета, лудата Жулиета! Разпознах
я в гръб, леко прегърбена и винаги забързана. Същото старомодно
розово костюмче откакто я помня, с големи копчета от плат и
повехнала шапка като на английската кралица.
Жулиета от моето детство, годеницата на Ален Делон, която все се
въртеше около градското кино, пускаха я без пари, и знаеше всички
филми наизуст.
Веднъж като дете, докато още притежавах обилно онази
способност, усетих цялата какофония в нея. Сякаш самата тя беше
направена от филмови сцени, леко размазани и редуващи се с бясна
скорост. Връхлитаха влакове без спирачки, коне, любовни тръпки,
няколко безмилостни ритника в корема, лица, реплики, юмрук в
лицето, ниско прелитащи самолети, случайни реплики, тъга и
еуфория… измъкнах се изтощен и замаян.
Блажена от „връзката“ си с Ален Делон, тя все обясняваше как той

84
ще я вземе от Т. и ще я отведе директно, пар авион в Париж. Беше
неграмотна и непрекъснато търсеше някой да ѝ пише писмата до
нейния възлюбен. Тъй като често се навъртах около киното и бях от
малкото, които не ѝ се присмиваха, се превърнах в най-чест писач на
писма, местен Сирано дьо Бержерак. Всички те започваха със
„Скъпи на сърцето ми, Алене…“, минаваха задължително през
кратък коментар на последния филм, в който нейният любим се е
проявил, и подробно обясняваше как е разчела знаците, които той ѝ
пращал от екрана. Понякога си позволяваше малки ревниви
предупреждения, като например да внимава с младата Ан Парийо, а
също и с тази кокошка М. Д. (сменях в движение „кокошка“ с
„кокона“)… Писмото винаги свършваше с уверението, че тя,
Жулиета, е готова, няма много багаж и го чака, да драсне два-три
реда кога ще дойде да я вземе. Ще я намери всеки следобед пред
киното. Слагах писмото в плика, пишех „Париж, Ален Делон“ и тя
собственоръчно го пускаше в жълтата пощенска кутия. На подател
неизменно стоеше „град Т., Жулиета, пред киното“. Както се вижда,
тези адреси само подчертаваха славата и на двамата кореспонденти.
Познати в света и в града си.
Един ден обаче чудото се случи и Жулиета получи писмо от Ален
Делон. Някой го бил оставил на касата на кино „Вапцаров“. Че на
печата върху плика се чете името на съседния град и писмото е
написано на български, си остава незначителна подробност. Имах
честта да бъда първият му читател, Жулиета вече не се доверяваше
на друг.

„Скъпа Жулиета, пишеха местните шегобийци с цялата си

локална жестокост, получавам редовно писмата ти и се принудих
да науча български, за да мога да ти пиша. Невинаги успявам да ти
отвърна, защото съм затрупан с работа и жени, но на жените аз
не обръщам никакво внимание поради вечната ми обреченост на
теб, свидна рожбо, годенице моя. Не преставай да ме чакаш, събери
си чеиза, тури и банския, ще мина да те взема от Т. директно за
Канарските острови.
Твой любящ те, Делон.

85
 “Бяха я взели за канарче, но тя така пърхаше от радост, сърце не ми
даде да настоявам, че писмото е фалшификат. Грабна плика от
ръцете ми, завря носа си в него, сякаш можеше да улови нещо от
парфюма на Делон, после ме прегърна, скри писмото в пазвата си и
тръгна да обикаля полудяла от щастие града, да разнася благата вест
и да се прощава.
Вече нищо не можеше да разбие увереността ѝ, че Делон ще мине,
и тя прекарваше всички следобеди пред киното с една малка окъсана
чанта с чеиза и банския. Минаха години, киното го затвориха през
90-те, самият Делон безмилостно остаря, а Жулиета не пропусна
нито един следобед от висенето си там, на уреченото място. Разравям
в архивите си и старите вестници от онези дни, никаква снимка не
мога да намеря, никакъв знак за нея, единствената аристократка в
града. Нейният брат, Гошо Центъра, беше ѝ отнел титлата на
градския луд, какво неравенство и в лудостта. Него самия, благ и
безобиден, го намерили удавен, заплетен в тръстиките на Тунджа.
По запазената му снимка, която прилагам тук, можем да възстановим
малко и от озареното лице на сестра му, Жулиета.

Да прибавя и историята на Жулиета в капсулата на тази книга. Един

ден Делон, стар и забравен, ще научи, че в град Т. пред някогашното
градско кино всеки следобед в продължение на 40 години (тук
Пенелопа се смалява от срам) го чака една жена с целия си багаж в
малък сак.
Официална история на 80-те
През 1981 България става на 1300 години. Две години подред

86
гледаме табуни с препускащи прабългари и пълчища славяни,
скрити из блатата и дишащи през кухите стебла на тръстиката като
шнорхели. Всеки има приятел или роднина, нает за масовите сцени
в историческите кино-епопеи. Разказват се легенди за прабългари с
електронни часовници, непредпазливо появили се в някои кадри. По
това време електронните часовници са хит, за радост на
виетнамците, от които ги купуваме на черно, не можеш току-така да
го свалиш и зарежеш някъде. В известен смисъл 1300-годишнината
мина като кинопремиера. Реалните събития, тези, за които не бяхме
се готвили, бяха други през 1981. Али Агджа стреля по папата.
България е намесена и ние ще стоим пред телевизорите. Нищо не
сплотява една малка нация толкова, колкото чувството, че всички са
срещу нея.
В другото важно събитие България не е намесена пряко. През
декември за първи път съобщават за СПИН. С което през 1981
официално свършиха шейсетте. И всички сексуални революции се
прекратиха по здравословни причини. Тъй като у нас те не бяха
започвали, ние не усетихме края им така трагично.
Още на следващата година умря Брежнев. Дали това имаше връзка
с епидемията от СПИН? Не ми се вярва. Беше някакъв ноемврийски
ден, унил и мрачен, валеше дъжд. Съобщиха новината в училище,
учителите изглеждаха повече уплашени, отколкото натъжени. Да,
страхът беше по-силен от скръбта. Кой ще ни пази сега? Този ден не
учихме. На другия ден изкараха телевизора от учителската стая в
коридора, строиха ни и трябваше да гледаме погребението. С
всичките му мрачни подробности, масивния ковчег, отрупан с цветя,
бавните маршове, които откънтяваха в цялото училище. Бяха
усилили звука до последно. Тези от първите класове, сложени
съвсем пред телевизора, гледаха недоумяващо и сигурно за първи
път виждаха мъртъв човек. Така директно се сблъскахме със
смъртта, в един хладен училищен коридор, подсмърчайки малко
насила за човек, който не ни беше никакъв. Бях вече на 12 и предния
ден за пръв път бях целунал момиче, макар и на тъмно, при игра на
шише, на рожден ден. Първа целувка, първа смърт.
Началото на края беше сложено. Генералните секретари умираха

87
през година-две като в епидемия. Ритуалът беше отработен. Един
ден не се учеше. На другия гледахме погребението в училищния
коридор и отрядните председатели плачеха. А ние, от по-задните
редици, се замервахме с ориз през тръбичките на химикалите. След
толкова повторения смъртта вече не ни впечатляваше така.
Всъщност целият ми пубертет може накратко да бъде описан през
сложната политическа обстановка на 80-те.
Първа целувка с момиче.
Умира Брежнев.
Втора целувка (с друго момиче).
Умира Черненко.
Трета целувка…
Умира Андропов.
Аз ли ги убивам?
Първи несръчен секс в парка.
Чернобил.

Следва дълъг период на полуразпад.

Жълтата подводница

При многократно и внимателно слушане на Yellow Submarine,

записана през 1968, може да се открие кодиран сигнал за революция,
конспиративно послание на Бийтълс към българската младеж. В
средата на парчето (точно на минута и 35 секунди от началото) във
фоновия шум ясно се чува репликата „пусни ми веригата“ с ударение
на „у“, произнесена много бързо, на чист български. Ето така:
„пуснимиверигата“. За жалост го разконспирирахме твърде късно, в
средата на 80-те, когато нещата бяха вече изгубени.
All we live in а… там-та-дам-та даам… там-та-дам-та даам… там-
та-дам-та-даам…
All we live in а… там-та-дам-та даам… там-та-дам-та даам… там-
та-дам-та-даам…
А покрай Жълтата къща никаква Жълта подводница не минаваше.

88
 Четири секунди от 90-те

Видях се в един триминутен запис от 3 ноември 1989-а, май

единствения запазен, въпреки многото камери тогава. За 4 секунди
бях на 20. Четири дълги секунди, в които имах време да си припомня
всичко. Боже, колко съм бил смешен и слаб, изхвръкнала адамова
ябълка, падаща в очите коса, студентското ми евтино яке. А ето го и
Гаустин, единствените кадри с него, той никога не се снимаше.
Оглеждаме се непрекъснато, любопитство и страх. Беше първият
протестен митинг в България от 40 години. От днешна гледна точка
митингът е съвсем безобиден в исканията си: спиране на някакъв
хидро възел, който замърсява Рила. Но Стената още не е паднала,
режимът тук също. Забелязал съм цивилните хора с камерите, които
със сигурност не са от телевизията. Хората от службите ползват
различна техника на снимане, фиксират отделните лица, за да бъдат
идентифицирани. Благодарение на това мога да се видя отблизо за
цели 4 секунди. Операторът малко се е престарал. Тук-там се мярват
познати физиономии, няколко човека от университета, един поет.
Лицата са напрегнати, телата сковани, неловки, дрехите ни почти
еднакви, лоши кройки, конфекция. Да, за разлика от 60-те, които
бяха наистина секси, цветни, знаеха как да се облекат, 80-те, както и
целият комунизъм, свършваха грозно.
Ето сега на записа се вижда нахлуването на цивилните отрядници,
които се вклиняват в митинга, за да предизвикат хаос. Забелязваме
ги, казваме си нещо с моя приятел, после завъртам главата си
надясно, директно към камерата, която ме снима. Това е на третата
секунда. Опитвам се да увелича кадъра, но записът е лош. На
четвъртата секунда вече ме няма.

Да не забравя…

Окраднах от една книжарница на „Витошка“ книгата „Какво да

89
готвим по време на криза“, за да я подаря на момичето, с което
живеех тогава. Нямахме нищо за ядене в квартирата освен две
консерви боб, помощи от запасите на швейцарската армия, с вече
изтекъл срок на годност. Сядахме вечер с откраднатата готварска
книга.
Какво ще измислим за десерт?
Амии, какво ще кажеш за кейк с круша.
Отваряхме на 146-а страница, където беше рецептата за кейка и
зачитахме бавно, за да усетим вкуса на всяка дума. Прибавяхме
половин чаша мед към разтопеното в тавичка масло. Разделяхме
внимателно белтъците от жълтъците. Смесвахме после жълтъците с
половината захар, олиото, прясното мляко, брашното и бакпулвера.
Разбивахме с един телен ръчен миксер много добре съставките и
изсипвахме в предварително намазаната тавичка. Пъхахме тавата
във фурната и печахме, докато леко покафенее. Нямахме нищо от
изброеното освен тавата, печката и теления ръчен миксер. Но така се
вживявахме, че после можеха да се видят следи от брашно по ръцете
ни.

Леля Фани, на 70, от Младост 1, измолила в поликлиниката да ѝ

направят рентгенова снимка на корема заради безплатната каша,
която дават преди това.
Студът и спрелият ток през 90-а. Тъмното фоайе на кино „Глобус“,
слепите дишащи гърбове на непознати…

Срещи из тъмна София, докато обикалям като свободен нощен

репортер на един вестник. Мечкарят без мечката, който броди из
града. Мутрите спрели джипа, питали го колко струва мечката, той
се опънал, че не се продава, думнали го по врата, дръпнали му
синджира и я вързали отзад за джипа. Трябвала им, за да тренират
питбулите си. Хвърлили му 50 лева, а мечката тичала след джипа и
ревяла. Такива дребни неща дори не влизат в черната хроника на 90-
те.
Историята на слепия Стойне, който си търси жена в автобуса за
Студентски град с един безкраен речитатив:

90
 Аз съм Тони, момче за милиони
търся си жена за вечни времена…

Следва епически разказ с премеждия за това кой е и откъде идва, как

се бори с живота в големия град, разказ за бъдещото младо
семейство, което ще направи, планове за деца и спокойни старини…
Накрая, в същия ритъм и в рими, слепият Стойне дава точен адрес и
телефон.
Историята на състудентката ми, която всеки ден прекарваше по
няколко часа в най-шумното кафене до университета с отчаяното
намерение да се ожени за някого, преди да се върне в родния си Б.
Там баща ѝ щял да крещи от вратата: Ти ожени ли се ма? За к’во
трошихме пари 5 години, да се връщаш като стара мома, няма тука
мъж за тебе.
Седеше, пиеше бавно най-дългото кафе и чакаше. Тайното ѝ
намерение за женитба беше вече толкова явно. Всички мъже
заобикаляха масата. Веднъж се обади на пожар и каза, че
положението е адски сериозно, баща ѝ бил много зле и искала да му
представи някакъв мъж, преди да си е отишъл. Само за случая,
повтори тя. Съгласих се, отидохме в градчето. Бяха разпънали една
огромна маса под асмата, около която мрачно мълчаха най-близките
лели, чичовци и няколко съседи. Изнесоха бащата на ръце,
приличаше на много болния местен Дон Корлеоне. Приближих се,
гледа ме цяла минута, понечи да каже нещо, закашля се и го внесоха
вътре.
Години по-късно попаднах случайно на автогарата в същия град.
Една старица впери очи в мен и се развика: Ама ей го момчето бе.
Същото, дето излъга нашето момиче и го не взе, защо не се взехте
бе, майка…
Книгите на стари цени от книжарниците пред затваряне, които
продавахме в двора на университета. „Зоо, или нелюбовни писма“ на
Шкловски, „Роден съм да живея в самота“ на Кафка, все джобни
издания, и Джойс, „Портрет на художника като млад“ с твърди
корици, цели 4.18 лв., никой не си я купи. Имало едно време, в

91
доброто старо време, една мука и тя правела муууу и слизала надолу
по пътя…

Това са само дребните неща, които ще изпаднат, всичко друго го

има в тогавашните вестници. И въпреки всичко 90-те бяха най-
живото, най-хубавото десетилетие, в което можеше да се случи
всичко. Тогава за последен път бяхме млади. Тогава се появи
Гаустин, прекъснал студент по философия, с неговите гениални
проекти (и провали), които изпълват един отделен тефтер.
Защо Гаустин продължава да ми е важен? Рядко съм имал приятели.
Емпатията предразполага към сближаване с хората, но не и в моя
случай, когато бремето на чуждите тъги се стоварваше отгоре ми
като болест. Никакви жени, никакви връзки, никакви приятелства.
Но Гаустин сякаш беше направен от различна материя и време. Не
познавам друг такъв човек — прозрачен и непроницаем
едновременно. Минавах през него като през въздух или се блъсках в
стена от стъкло. Но въпреки или пък точно заради това — той беше
единственият, когото можех да нарека приятел.

Проектите на Гаустин

Всички начини за честно изкарване на пари бавно се изпаряваха.

Един ден се шляехме около киното да видим какви нови филми са
пуснали. Билетите бяха непостижимо скъпи, зяпахме афиша и
няколкото снимки на витрината. Тогава на Гаустин му хрумна
гениалната идея: ще разказваме филми. Подробен разказ в рамките
на 30 минути срещу минимална цена. Проект Кино за бедни. Пълен
дъмпинг на киноиндустрията. И той се развихри. Представяш ли си
какъв ход е това, какво историческо преобръщане от визуалното
назад към разказа. Заставаш пред киното при тия, дето висят отпред,
и започваш непринуден разговор, че филмът е велик, ама от киното
са еба ти говедата да блъскат такива цени, ти обаче си го гледал и
предлагаш срещу едни абсолютно никакви 700 лева подробен
преразказ. Билетът струва десет пъти повече. Събира се група от

92
петнайсетима човека и сме готови.
Чакай, чакай, прекъсвам го аз, а ние кога ще гледаме филма? Ще го
гледаме после, като вземем парите, отвръща Гаустин.
А какво ще разказваме?
Ще го съчиним, е невинният отговор. Колко му е, нали си писател.
Имаш заглавието, няколко изречения от анонса и три-четири снимки
от витрината. Какво повече искаш? Няма такъв човек. Дори не се
шегуваше. Нямаше абсолютно никакво чувство за хумор. Като
всички обсебени хора. Като тези, дето са вън от пътя, според баба
ми. Като революционерите и жените — според Ницше.
Кино за бедни. Като онова тамагочи за бедни от стария виц.
Тамагочи, ако някой още помни, бяха онези пейджъроподобни (дали
трябва да обясня какво е пейджър?) джаджи, с които се грижиш за
своето електронно животно, храниш го на определен час, даваш му
вода, играеш си с него, като започне да мрънка. А като ти омръзне,
го зарязваш с дни, докато умре от глад. Къде отидоха всички тези
тамагочита? При старите пейджъри. Човек не подозира колко смърт
е способен да произведе.
Знам, че се отклонявам, но нека помълчим минута за душите на:

- някогашните пейджъри тамагочита

- видеокасетите и видеото
- касетофоните,
- които погребаха магнетофоните,
- които погребаха грамофоните,
- аудиокасетите
- телеграмите,
- с целия им ритуал
- пишещите машини (нека си позволя едно лично сбогом за
моята Марица, пълна с цигарена пепел и кафе от 90-те).
Писането на машина беше физическо усилие, друг вид
движение, спомняте ли си.

Готово, минутата мина. За какво говорехме? Кино за бедни, да, но

първо да довърша вица. Понеже тамагочито също струваше пари, се

93
появило тамагочи за бедни. И знаете ли какво представлява то —
хлебарка в кибритена кутийка. Това е. Може и да не е смешно вече,
но държа да приберем и тези дреболии, всички неща, които вече са
си отишли, няма ги, мъртви са. Което май е обратно на писаното „да
се пренесат през потопа живи и да се наплодят отново“… Съвсем се
обърках. Не знам дали нещата, които сега хаотично и малко
панически вадя от моя си потоп, ще могат да живеят, че и да се
плодят. Знам, че миналото е безплодно като ялова кобила. Но от това
на мен ми става още по-мило за него.
Не даде плод и онази идея с киното за бедни. Ще кажа само, че едва
отървахме кожата, след като се опитах да разкажа на първата група
филм, който не съм гледал.
Подобен финал имаше проектът Персонално стихотворение.
Няма срамна работа, каза една сутрин Гаустин. Заставаш като
уличните художници, дето искат да те рисуват за пари, държиш лист
и молив и каниш: Искате ли да напиша стихотворение за вас? Всяко
хубаво момиче има право на стихотворение. (Мисля, че това беше
цитат.) Ще отнеме само десет минути.
И ето ме на пейка, в градинката пред Кристал, с няколко листа и
молив, с дискретна табела отпред, указваща услугата персонално
стихотворение. Към края на втория празен час жена около 50-те
приближи към мен. Не бяхме го замисляли така. Кой знае защо си
представях клиентките си само на 20. Беше възпълна и приличаше
на отрицателен герой от съветско анимационно филмче. Искаше
своето персонално стихотворение. Минаха отредените 10 минути.
Нищо. Главата ми беше празна и куха, като мазе, в което можеш да
чуеш само как се оттичат и капят една след друга минутите. Все по-
мъчно ми ставаше и за двама ни. Тя започна да се поти, извади
кърпичка, може ли да мърдам, да, разбира се, все пак не ви рисувам.
Накъде да гледам, няма значение, леко встрани, не е нужно в мен,
малко се смущавам. Беше романтична или внезапно забогатяла. А с
всяка откънтяваща в нищото минута моят провал лъсваше. Накрая
реших да действам фронтално. Вдигнах глава, погледнах я директно
в очите и изтърсих: — Всъщност днес имате такава аура, че е много
трудно да се концентрирам. Може ли да минете друг път.

94
 По същото време всички вестници пишеха за аури и извънземни. И
това подейства, жената, вместо да ми шибне един шамар, засия. Каза,
че съм истински поет, и тя веднага го разбрала. Само роден поет
може да хваща аури. (Сякаш аурите бяха шарани.) Обяви, че живее
наблизо, и ме покани да пием чаша вино у тях. Съгласих се повече
от чувство за вина. Оказа се, че живее сама, извади бутилка, седна
доста близо до мен, на дивана, въпреки обилието от празни места, и
ме притисна с тяло. Ама моля ви се, аз съм поет, изтърсих,
изправяйки се бързо. Сякаш исках да ѝ припомня, че работя основно
с аури и телата не влизат в моята компетентност.
Ззззз-вввъъън — шамарът ѝ засили и този проект в купа на великите
и неразбрани идеи на Гаустин.
За проекта Прет-а-порте на презервативи се погрижи самият той.
Трябваше просто да отиде при хората с парите и да им обясни каква
златна мина им предлага. Върна се омърлушен. Седнахме, наляхме
си по една зелена крава (мента с мляко) и той разказа подробно как
още като влязъл в онази безобразно богата агенция, разбрал, че няма
да оценят идеята.
Ревю на презервативи. Революция, палеше се Гаустин.
РевЮлюция, подхвърлих.
Запомни го, това е добро, отбеляза той мимоходом и продължи.
Никой не е правил такова прет-а-порте, разбираш ли. Всичко се е
случвало в бизнеса, но никога не се е стигало до този аксесоар,
палеше се Гаустин. Пълен минимализъм. Производителите на
презервативи наливат луди пари. А те? Ама как щяло да стане
дефилирането на манекените с поставените презервативи? Първо,
държавата щяла да ги удари със закона за порнографията, второ,
никоя телевизия нямало да излъчи подобно прет-а-порте. Или ако го
излъчат, ще лепнат един черен правоъгълник точно там, на онова
място, където е центърът на събитието.
И последно, ха-ха-ха, заливали се ония, кой ще осигурява зад
кулисите постоянна ерекция, а? Кой? Ти имаш ли си представа,
викали му, каква работа ще падне. Като при смяна на гуми в бокса
на формула 1. Ха-ха-ха… Яко помпане ще трябва.
Гаустин изчакал да се изчерпят шегите им и хладно им казал. Хайде

95
сега извадете бавно пишките от устата си. Всъщност дефилирането
няма да е с манекени.
Как така, зяпнали ония от агенцията.
За да избегнем всички тези проблеми, казал Гаустин, ще
използваме африкански ритуални фигури. Всички те са с големи
фалоси…С какво, с какво, не разбрали ония.
С големи еректирали фалоси, спокойно повторил Гаустин. Курове,
пояснил шефът.
Така ще вкараме арт в бизнеса, защото само там еректиралият
фалос не е порнография, приключил презентацията си Гаустин.
Накарали го да изчака отвън, докато вземат решение. Повикали го
след час и му отказали. Заради арта. Кой ще ти гледа надървени
африкански скулптури. Те нямали нищо против арта (и порното, със
сигурност), но двете в случая били нерентабилни. И тази идея влезе
в хранилището с провалите. Добре, вкарай я в тефтера, казваше
Гаустин. Явно сме изпреварили историческия момент. Един ден ще
се бият за това. Така той трупаше своите съкровища в бъдещето. Аз
бях само ковчежникът. Писането в крайна сметка е и съхраняване на
провали. Тук би се разсърдил наистина. Не е провал онова, което още
не се е случило, чувам го да вика. Вярвам, че някъде другаде, в друго
време и място, той е гениален и реализиран изобретател или велик
измамник.

Тук, в кафявия тефтер с провалите, почиват и следните

неосъществени проекти на Гаустин:

Трезор за лични истории. Изслушване, съхраняване и опазване при

пълна дискретност за определен период от време. Ако клиентът
желае, след смъртта му историята може да бъде прехвърлена на
неговите наследници.

Прожекция върху небе. (Един от най-монументалните му проекти.)

Свръхмощен апарат прожектира върху целия екран на небето. В
началото нямаше съвсем ясна представа какво точно ще се
прожектира, но идеята за това небесно лятно кино го изпълваше с

96
трепет. Не може да стои празна и неизползваема такава огромна
площ. Цялото полукълбо да опъне шии нагоре и да гледа в един и
същи момент. Месец по-късно проектът е добил повече конкретност.
Да се прожектира върху самите облаци, най-добре при ниска плътна
облачност.И какво ще прожектираш?
Облаци например, като за начало.Облаци?
Облаци върху облаците. Да видим как ще реагира природата на
удвояването, на тавтологията. А най-хубаво ще бъде, ако
прожектираме дъжд. Представи си само — кинематографичен дъжд
от истински облаци. В първия момент публиката се разбягва
уплашена. Като в „Пристигането на влака на гара Сиоте“ през 1898.
В началото и края на киното стои един естествен уплах.

И още… Градината с романите. Засаждане на класически романи

в плодородна почва, поливане и торене в очакване кои от тях ще
вържат плод. Проект за възстановяване на равновесието —
направеното от дърво трябва пак да се върне в земята.Тук е и
проектът с минутната архитектура. Малките телени скулптури,
повтарящи няколко секунди или минута от полета на обикновена
домашна муха, телта следва да възпроизведе с точност всички
извивки на полета.И фотоизложбата с небеса над различни градове,
снимани в три следобед. И какво ли още не…

97
 Гаустин. Единственият проект, който му се получи, беше неговото
изчезване. Една вечер дойде да се сбогуваме, попитах го къде отива,
сигурен, че пак е измислил нещо. В 1937-а, каза просто. Приех го за
шега. Драсни някой ред, казах. По това време 90-те гърмяха, нямаше
по-интересно време, а той изчезваше. Нямах представа (и досега
нямам) какво е намислил. Но когато получих първото писмо и две
или три картички после, изписани със стария шрифт и почерк от 30-
те — да, мисля че всяко десетилетие си има почерк — разбрах, че
този път, за разлика от всички останали, е успял.(Повече за това съм
разказал в едни Други истории.)
Видях го, години по-късно един зимен следобед в кафене на
лондонското летище със списание в ръка и угрижен, както ми се
стори отдалеч. Самолетът ми излиташе след минути, втурнах се само
да му кажа здравей, почти се хвърлих на масата му. Той ме погледна
хладно, отбелязах бялото поло с висока яка, каквито отдавна не се
носеха, Познаваме ли се с господина? Стоях като треснат няколко
секунди, чух името си с последното повикване за полета и хукнах

98
обратно. Преди това забелязах, че списанието, което четеше, беше
„Тайм“ от 1968, отгърнато на статията за войната във Виетнам. Беше
януари 2007.
Късен SMS в 3 посред нощ години след това.

Razbrah, 4е urinata nа kotkite svetela prez no6ta. Pomislih, 4e 6te te

interesuva.

Нямаше име, но можеше да е само от един човек. Поне е в някоя

по-близка година (освен ако вече не е котка).
Тези дни лондонският „Таймс“ споменава за едно ново
изобретение обслужващо богати, но заети и с вкус към пестенето
(или към двоен живот) бизнесмени — туристическа фирма за
виртуален туризъм, фирмата осигурява също така сувенири от
несъстоялото се пътуване. Получаваш всички веществени
доказателства за пътешествие, включително печат в паспорта,
снимки, билетче от Лувъра, да речем, или миди от Лазурния бряг.
(Може би и сандвичи от Сандвичевите острови.) Разказват ти как е
минало собственото ти пътешествие, снабдяват те с комплект
спомени. Можеш сам да повярваш, че си пътувал. За миг си
помислих, че Гаустин ми дава знак.

99
 IV.Time Bomb
(Да се отвори след края на света)

Остаряването на един емпат

Някога можех да бъда във всичко, да бъда всичко. Сега, в

бездарието на зрелите си години, исках да събера всичко при себе си,
като малка компенсация на онова, което изгубих.
Остаряването на един емпат е странен и болезнен процес.
Коридорите към другите и техните истории, преди отворени, сега се
оказват зазидани. Принудително заседяване в дома на собственото
тяло. По-рано на моменти изпитвах нужда да се затворя в тъмното и
нищо да не събужда емпатията, да седя така в лечебната тъмнина на
нищото. Да удържам собственото си разбягване, да спра приливите
на чужди тъги и истории. Всичко, което искам сега, е да си спомня
няколко дни с онази физическа интензивност на детството, когато
преживявах всяка чужда история като своя. Как беше оная диагноза
— радикален емпатично-соматичен синдром… Вече не се вселявам,
имам само спомени за вселявания, но пък какви спомени. Летят като
метеорити в тъмното. Понякога (пак) съм Минотавър, понякога
кучето Лайка, напускам една жена по време на война, виждам
деветмесечния си баща и съм щастлив, изоставят ме на 3 в една
мелница от началото на века, убиват ме като бик век по късно на
коридата в Т…
Когато усетих, че способността започва да чезне, че се раз-
емпатирам, както би се пошегувал моят лекар, прибягнах до този
слаб заместител — колекционирането. Изпитах остра нужда да
трупам, да подреждам в кашони и тефтери, в списъци и изброявания.
Да спасявам неща с думи. (Опразненото от една обсесия място
винаги се заема от друга. Преди можех да обитавам всички тела на
света, сега съм щастлив, ако успявам да преминавам от стая в стая в
дома на собственото си тяло. Най-дълго, казах ли го вече, стоя в

100
детската.
Кой съм аз. Мъж на 44, в мазе с дебели бетонни стени, някогашно
бомбоубежище. Казвам, че съм на 44, но прибавете към това
възрастта на дядо ми, роден през 1913, прибавете и тази на баща ми,
роден в края на Втората голяма война, на Жулиета пред киното, на
убегливия Гаустин, прибавете годините на още хора, обитавани от
мен за кратко или по-дълго, на две котки, едно куче, няколко голи
охлюва, два динозавъра — скелетите им в берлинския
Натурхисторише музеум. Прибавете към всичко това неизчислимата
възраст на един Минотавър, който никога не е напускал дома на
тялото ми.
Понякога съм на 44, понякога на 91, понякога в лабиринта на една
пещера или подземие, в нощта на времето, понякога в тъмното на
една утроба, все още нероден.
Най-често съм на 10.
Дали ще умра като всички тези неща едновременно? Ще изчезна
масово, им каза той, ще изчезна масово, им каза… като в онова
детско стихче за динозаври, откъде ми е познато…

Домашна аптечка за след края на света

Ето го и първия тефтер с инструкции, започнат в края на 70-те,

когато окончателно се разбра, че третата световна война е
неизбежна, а с това и краят на света. Отгръщам първата страница,
изписана с трудно четлив почерк.

Човешките същества обичат да се прегръщат. Ако случайно

срещнете оцеляло човешко същество, отваряте широко горните си
крайници и леко го обгръщате. Добре е да задържите ръцете си
така колкото може повече.
(Следва саморъчен чертеж, схема на прегръщащи се хора.)
На човешкото същество това ще му донесе голямо успокоение.
Възможно е да се разплаче с бистра течност от очите. Човешките
същества обичат да плачат. Не е страшно, не се умира от това.

101
По-опасно е, ако отнякъде потече червена течност, тя е и по-
лепкава, заради еритроцитите, мисля. Трябва да се спре веднага,
иначе настъпва смърт. Смърт е…

Спрял съм се тук. Не защото не можех да обясня смъртта. Бях вече

на 12 и знаех какво е смърт, можех да препиша определението от
учебника по биология — спиране на жизнените функции на един
организъм се нарича… Но дали езикът на онези, които щяха да
намерят тетрадката, се е развил по същата логика, дали думите
следваха тази логика и в крайна сметка ползваха ли думи изобщо.
Знаеха ли тези, които ще дойдат, какво е „червено“ например. Може
те да наричат червеното с друга дума, например „синьо“. Или
„домат“. Или „ктрнт“. Или изобщо да нямат думи за цветове:
а) защото очите им са отдавна закърнял орган, ползват по-
съвършени сетива.
б) не четат букви, това е минал етап, неграмотни са, което при тях
може да е друга свръхграмотност…
За всеки случай съм добавил отдолу:

Ако намерите това, най-добре ме потърсете, ще ви обясня всичко

на живо (ако съм жив). Ще се намирам в мазето на училището
(входът е под стълбището) или в бомбоубежището под
Тютюневата фабрика, на три преки оттук.

И съм се подписал. После съм решил, че е недостатъчно, дал съм

трите си имена и кратко описание. Очи синьозелени, през лятото
повече към зелено, коса светла, ръст висок, нос правилен, особени
белези няма. Точно като в паспорта на дядо ми. Обаче това „особени
белези няма“ не помагаше много за разпознаването ми и съм
добавил: широко чело с над очни изпъкналости (така бях чул от
училищния лекар при един преглед) и бенка под долната устна
вляво. Знаех, че хора, които отдавна не са се виждали, се разпознават
по бенките. Добавил съм още, това сега ми се струва мъдро, че през
2000 година ще съм 33-годишен мъж. И че тъй като човешките
същества живеят средно около 75 години, а мъжете дори по-малко,

102
то след 2050 г. най-вероятно вече няма да мога да съм им от помощ.
Но дотогава ще бъда на тяхно разположение. Подписал съм се
отново.
Слага (виждам го ясно в спомена) тефтера с инструкции в кръгла
метална кутия Singer, най-ценното нещо, което притежава. Отпреди
Девети е, казваше дядо му. Винаги, когато искат да кажат, че нещо е
много старо, казват „отпреди Девети“. Звучи като отпреди Христа. А
най-странното е, че баба му и дядо му също са отпреди Девети, чак
не е за вярване. Кутията е изписана с чужди букви, с голямо червено
S на капака и златни орнаменти, които се вият около него. Години
по-късно при всяко от пътуванията си ще разпознава в детайлите на
къщи и картини от началото на века онзи сецесион, който поради
тази кутия се явява част от детството му. Една кутия за конци и
мостри, която дават като бонус към шевната машина.
Самата шевна машина Singer, кой знае защо, е изчезнала „след
Девети“. Това беше другото тъмно и мътно нещо. Което го има преди
Девети, след Девети изчезва. Но кутията за конци и мостри си стои,
успяла е някак контрабандно да се промъкне от едната система в
другата, и той може да държи в нея всичките си съкровища. Металът
ѝ е достатъчно добър, за да издържи един край на света, затова ще
сложи вътре и тефтера с указанията. За всеки случай обаче слага
кутията Singer в една по-голяма кръгла тенекиена кутия от халва.
Вярно, че не е толкова красива, пък и леко ръждясва, но все ще е по-
сигурно така, с двойна броня. Пък и кой ще посегне към стара кутия
от халва. После скъсва лист от тефтера, намазва с тубичката
полузасъхнало лепило „Рила“ и го лепва върху надписа „Халва“.
След което много бавно и с печатни букви изписва:
„Да се отвори след края на света!“
Без да може да обясни защо, знаеше, че краят на света не е краят.
След него ще трябва да се оцелява, да се започне отново.
Прочел е в една енциклопедия, че най-важните открития в
човешката история са огънят и колелото. Затова първото, което слага
в кутията, е кутийка кибрит. След известни колебания прибавя
любимата си количка. Първо ще разберат какво е колело и как
функционира, а после ще произведат истинска кола, следвайки

103
прототипа. Кибритът и малката червена количка поставят началото
на този комплект за оцеляване при апокалипсиси. После прибавя
шише йод, малко бинт, половин опаковка аспирин и онова мазило
„виетнамско чудо“ със страховитата съставка „тигрова мас“, с остра
и лютива миризма, което лекува всичко — от настинка до ухапано
от комар. Домашна аптечка за след края на света. На първо време
щеше да свърши работа.
Бягам в бомбоубежището на третото лице, пращам друг в минните
полета на миналото. Същият, който някога беше в първо лице, беше
аз, и се боя да попитам жив ли е. Живи ли са онези, които сме били?

Двойна готовност

1980. От едната страна беше апокалипсисът, потопът, краят на

света според Йоан и баба му. От другата страна дебнеше един озъбен
(и въоръжен до зъби) Джими Картър, с каубойска шапка, яхнал
ракета „Пършинг“, както го рисуваха във вестника на баща му. В
училище непрекъснато въртяха на диапроектора кадри с онзи
гъбоподобен взрив на атомната бомба и той вече предпазливо
заобикаляше всяка случайно покълнала гъба печурка в градината,
сякаш можеше да се взриви под сандалите му.
Двата апокалипсиса — бабиният му и официалният училищен —
не съвпадаха съвсем, което само утежняваше положението. Явно
ставаше дума за два различни края на света, сякаш един не беше
достатъчен. И човек трябваше да се подготви за всеки от тях, ако
искаше да оцелее. Методите за предпазване също бяха различни.
Баба му престана да коли кокошки и прехвърли този грях на дядо му.
Според нея човек трябваше непрекъснато да се разкайва и кръсти и
да избягва всякакви грехове. За да намали своя дял, той спря за
известно време експериментите с мравки и се опита да не мрази
толкова онова отвратително същество Стефка от задния чин, която
не пропускаше да го подиграва за изчервяването му. За други
грехове не се сещаше.
Защитата от ядрено и химическо оръжие беше по-сложна.

104
Трябваше да сложиш противогаз за отрицателно време. „За
отрицателно време“ — любимият израз на учителя по Начално
военно обучение. После веднага плащ-наметало, гумени ръкавици,
гумени ботуши и бегом до най-близкото бомбоубежище. Или ако
бомбоубежището е далеч, да паднеш по очи в посока, обратна на
ядрения взрив, и да не гледаш гъбата на атомната бомба, за да не ти
се развалят очите. Знаеше всичко, както и останалите му съученици,
за бойните отровни вещества зарин, зоман, иприт и пораженията,
които нанасят. Бяха станали специалисти по отровни газове,
химическо и биологическо оръжие, атомна и неутронна бомба,
крилатите ракети „Пършинг“ и „Круз“.
За да няма изненади, тренираше и за двата сценария. Каквото и да
се случи, слагаш противогаза и започваш да се молиш. На една от
тренировките се опита да каже молитвата с противогаз на главата, но
се чу само тихо къркорене през маркуча, а стъклата на тясната
гумена маска се запотиха.
Какво си приказваш сам бе, новобранец? — извика му учителят по
военно, който беше майор, носеше униформа и всички се страхуваха
от него. — Като приказваш, само хабиш по-бързо кислорода.
Който успее да сложи противогаза в норматив, за колко секунди
беше, ще оцелее. Който не успее, като Живка сакатата, на която
лявата ѝ ръка беше недоразвита, ще стане на туткал.
В междучасието седеше сам на чина и пресмяташе дали майка му и
баща му ще се справят с норматива. Ако не успеят, защо му е на него
да оцелява. А баба му и дядо му, те нямаха никакъв шанс, бяха
толкова бавни. Баба му първо трябва да си сложи очилата, тя никога
не знае къде са, после да намери торбата с противогаза, да извика
дядо му, който сигурно ще е някъде при кравите… Това определено
правеше повече от секундите, които са отпуснати.

Страничен коридор

Човекът с противогаз прилича на Минотавър.

105
 Смъртта е череша, която зрее без нас

Нищо няма да бъде съборено от тази бомба. Къщите ще си останат

цели, училището ще си остане цяло, улиците и дърветата ще си стоят,
и черешата в двора ще зрее, само нас няма да ни има. Така ни
обясниха днес в училище последствията от неутронната бомба.
Тефтерът с инструкции, 1980Едва сега си давам сметка колко
точно е било описанието. Улицата стои, дърветата си стоят, ето я и
черешата, само ние сме мъртви. Нищо не е останало от мен,
някогашния спасител на света. Значи някой все пак е пуснал
неутронната бомба. Отсъствието на баба ми, дядо ми, баща ми, майка
ми и на онова момче, за което ми е трудно дори да говоря в първо
лице, само го потвърждава.Никой още не е измислил противогаз и
бомбоубежище срещу времето.

Времеубежище

На другия ден след Апокалипсиса няма да има никакви вестници.

Каква ирония. Най-значимото събитие в историята на света ще
остане неотразено.

106
 Но сега е преди. И трябва да побързам… да си свърша моята работа.
Жена от Иран, осъдена за прелюбодейство на убийство с камъни.
Само да не го правят пред сина ми, казва жената, успяла да даде
интервю за европейски вестник. Едно момиче от Афганистан на
корицата на „Тайм“ — с отрязани уши и нос. Снимката е шокираща,
там, където трябва да е носът, зее голяма черна дупка.
Огромен пожар до Москва, задушлив дим се стеле над града,
жертвите се увеличават всекидневно. Наводнения в Европа. Потоп в
Пакистан…Преписвам вестникарските заглавия. Датите сочат
август 2010. Подобни новини съм чел в Стария завет и в някои
средновековни хроники. Щеше да е интересно, ако се направи
дневник само от вестникарски заглавия. Потоп… Пожар…
Отрязани… Сгъвам внимателно вестника, после още веднъж, още
веднъж, докато стане малък като салфетка и от думите може да се
чете само on… жар… ряз. Напъхвам го в кашон с надпис „Чупливо“
(Fragile).
Опитвам се да поддържам точен каталог на всичко. За тогава,
когато сега ще бъде някога, както пишехме в ученическите си
албуми, полети обилно с нищо неструващите сълзи на юношеството.
Добре, че мазето е голямо, старо бомбоубежище, и въпреки онова,
което съм натрупал през годините, все още може да се намери място.
Държах на това, когато купувах жилището. Хубаво, просторно мазе,
цял подземен апартамент, с два коридора, стени, които оформят
ниши и пресечки. Разпитвах собственика подробно за дебелината на
стените, годината на строеж, евентуални минали наводнения и пр.
Той беше доста учуден. Сигурно съжаляваше, че не е вдигнал още
малко цената. Тук ли смятате да живеете? Не, отвърнах. И на другия
ден пренесох най-необходимото за живеене в мазето. Прекарвам
повечето време долу. Чувствам се като у дома. Етажът горе ползвам
по-скоро като алиби. Ако човек положи известни усилия да изглежда
нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде
такъв, какъвто иска да е.
Вестниците съобщават тези дни, че са намерени дневниците на д-р
Менгеле, който преживял неоткриваем добра старост в Латинска
Америка. Писани са от 1960 до 1975 в най-обикновени тефтери с

107
телена спирала. Пълни с преписки за времето, малко стихотворения
и философски размисли, биографични детайли. Алибито на живота
с всичките му невинни подробности.

1 ЯНУАРИ

Не съм отшелник, имам телевизор долу (гледам само вечерните

новини), абониран съм за тридесетина вестника и списания, така че
никакъв отшелник не съм. Все пак трябва да следя света отблизо,
събирам знаци.
Чета „Поетиката“ на Аристотел и слушам някакъв оцелял винил.
Първи януари е на последната, според някакъв календар, година.
Твърде тихо дори за следобеда на такъв ден. Няма ги обичайните
позвънявания и SMS-u с честитки. Изключвам телефона, за да има
алиби за това мълчание.
Във вестниците, които обработвах преди време, пишеше, че
unfriend е думата на 2009. Разприятелявам се. Струва ми се, че съм
правил само това в последните десет години. С времето приятелите
изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги
е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително… Спират да
звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не
ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В
началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва. Като
с цигарите, които си отказал от години, но продължаваш да ги
сънуваш.
При гаснещата светлина на деня отново усещам оня прилив на
неясна тъга и страх, истински див страх, за който нямам име.
Обличам набързо палтото, нахлупвам една ушанка, спокойно мога
да мина както за тренди, така и за клошар, това ме устройва, невидим
във всеки случай.
Ако някой иска да види как ще изглежда кварталът му след края на
света, трябва да излезе на 1 януари следобед. Неописуема тишина.
Наличните количества радост са изчерпани предишната вечер.
Дъното е лъснало, сухо и хладно. Метафизическо дъно. Винаги съм

108
се чудил кое всъщност се празнува — краят на една година или
началото на другата. По-скоро краят. Ако се празнуваше началото,
първи януари щеше да е най-щастливият ден.
Вървя през тесните заледени пътеки между блоковете, из краката
ми се търкаля по някое празно шише от вино, остатъци от гърмящи
установки от всякакъв калибър… И никакъв човек навън. Започва да
става подозрително. Сякаш някой под прикритието на
новогодишните фойерверки е успял да изпозастреля всички.
Пуснали са онази неутронна бомба. Единственият спасен съм аз, зад
дебелите стени на скривалището. Не вярвам да има друг, който
предвидливо да е прекарал новогодишната нощ в бомбоубежище.
Какво ли предават по Си Ен Ен след края на света. Тръгвам назад да
проверя и пред мен от нищото изскачат две кучета и клошар.
Първите живи същества… за тази година. Така им се радвам.
Всъщност това е техният ден, тяхната Нова година е ден по-късно.
Когато неизяденото от снощи е изхвърлено и контейнерите преливат
като тъжни следновогодишни молове.

Да се отвори след…

Будилник, безопасна игла, четка за зъби, кукла, детска количка,

дамска шапка, комплект за грим, електрическа самобръсначка,
табакера, пакет цигари, лула, платове и тъкани, 1 долар на дребни,
семена от царевица, тютюн, ориз, боб, моркови…Какво би могло да
събира подобни несъбираеми неща?
Пътнически куфар, най-вероятно. Но на кого би могъл да
принадлежи такъв куфар? Дамската шапка сочи към жена, лулата и
електрическата самобръсначка — към господин, макар че и това не
е сигурно вече. Или куфарът е момичешки заради куклата, а може би
момчешки заради детската количка и всички дреболии, които
малките момчета са склонни да събират.
Списъкът продължава.
Романи, статии от Енциклопедия Британика, картини на Пикасо и
Ото Дикс, „Time“, „Vogue“, „Saturday Evening Post“, „Women’s Home

109
Companion“ и други списания и вестници от късното лято на 1938-а.
Всичко това на микрофилми. Библията на хартия. Кратки писма от
Алберт Айнщайн и Томас Ман. „Отче наш“ на 300 езика (!) и два
стандартни английски речника…Хранилище на музей? Писателски
кабинет?
Следва продължение…
15-минутен кинопреглед, съдържащ: звуково кино с актуалната за
сезона реч на Рузвелт (годината продължава да е 1938); панорамен
полет над Ню Йорк; героят от последните олимпийски игри в Берлин
Джеси Оуенс; първомайски парад на Червения площад в Москва;
сцени от необявената Японско-Китайска война; модно шоу в Маями,
Флорида, от април; две момичета в цял бански костюм, джентълмени
в следобедно облекло… И схема, указваща местоположението на
капсулата, с точните дължини и ширини спрямо Екватора и Гринуич.
Капсула на времето, да. С цялата притеснително-весела
шизофрения на света, уловен в един конкретен момент, при това в
навечерието на войната.
Целият този свят е заровен на 50 стъпки под земята на 23 септември
1938, в може би най-известната капсула, изработена от инженерите
на Westinghouse Electric & Manufacturing Company за Световното
изложение в Ню Йорк. Да се отвори след 5000 години. А точно
година по-късно същият този свят ще бъде погребан отново
(буквално). Вече без ритуал, без капсула и без схема, указваща
местоположението.
В началото инженерите я наричали официално „Time Bomb“ и тя
наистина приличала на бомба или снаряд с издълженото си заоблено
на върха тяло, дължина 228 см. После намерили това за лош знак,
сменили името, поне официално, но детонаторът му бил вече
задействан.
През 1945 поискали да отворят капсулата. От носталгия по
изгубения свят отпреди Войната? Не. Щели да добавят вътре най-
великото изобретение: схемата на атомната бомба. После се
отказали. Но двайсет години по-късно не се сдържали и заровили на
същото място втора капсула, където към данните на атомната и
няколко по-нови бомби прибавили плоча на Бийтълс,

110
противозачатъчни таблетки и кредитна карта.

Вояджър

Опитите да се консервира време продължават. Годината е 1977. С

космическата совалка „Вояджър“ тактиката се сменя — капсулата
може да бъде заровена в космоса. Досега посоката беше надолу, сега
е дълбоко нагоре. Колкото се може по-далеч от Земята, това
несигурно място. Златната плоча събира снимка на петсантиметров
зародиш, кърмеща майка, космонавт в открития космос (много
подобен на зародиша), къща, супермаркет, силуети на мъж и жена
(жената е бременна, бебето се вижда). Но най-хубавото са звуците —
звуци от дъжд, вятър, шимпанзе, целувка, жаби, успокояване на
плачещо бебе, трактор, препускащ кон, говор край огъня.
Совалката е американска, пусната е в разгара на Студената война
(каква ирония на езика). Знаехме за „Вояджър“ единствено защото
там, на златната плоча, имаше българска народна песен. Вътре обаче
летеше и приветствието на американския президент (за това не

111
знаехме), същия озъбен Джими Картър, когото една съседка искаше
да скълца със сатърчето като пиле. Та сега Джими Картър и
българската народна песен за Дельо хайдутин се рееха заедно сред
звездите. Гордеехме се, че била избрана тъкмо наша песен. После
разбрахме, че тя не е сама в космоса, а редом с азербайджански гайди
и грузински хор от СССР, аборигенски песни, сенегалски ударни
инструменти, Моцарт, Бах, Бетовен… И това малко ни разочарова.
Кой знае защо, си представяхме, че всички извънземни като излязат
надвечер по хладно на небесните си чардаци, най-обичат да си
пуснат на грамофона българската народна песен за един страшен
хайдутин. (Малките народи обичат да са страшни.) Нищо не
разбирах от родопските думи на тази песен и бях сериозно притеснен
как ще я разберат извънземните.
Надявам се още да не са я разбрали, иначе ще ги изгубим завинаги.
А може да са я прослушали и затова да се бавят. Накъсо, Дельо се
заканва, че ако потурчат две негови лели, ще влезе в селото и млого
щат майки да плакнат, / по-млого млади невести, / дете ще в корем
поплака…Да му мисли онова бебе в корема на майка си, което лети
на един диск с Дельо.

Други капсули, друг завет

Годината още е 1977.„В основите на Плевенската панорама, в пода

на фоайето, беше вградена капсула с послание. То ще бъде отворено
точно след 100 години, когато всички ще живеем при комунизма,
заяви при полагането Председателят на Държавния съвет др. Тодор
Живков.“Айде да не сме всички, дето ще живеем при комунизма,
казва баща ми и изключва телевизора, тоя си мисли, че ще живее с
орлите. Представям си как след сто години новият човек, хомо
комунистикос, отваря и чете наставления от праотеца си,
изкопаемото хомо социалистикус. Какво ли е пишело вътре. Лозунги
като „крепка десница… благата на комунизма… всекиму според
потребностите…“ и други тинтири-минтири, както казвахме тогава.

112
 Манията с капсулите се оказа заразна. Всички се надпреварваха да
заравят послания към бъдещето. Дойде ред и на нашето училище.
Капсулата приличаше на голяма стъклена епруветка. Стори ми се, че
съм я виждал в кабинета по химия. Директорът прочете пред цялото
училище посланието към бъдещия пионер, който ще живее при
комунизма, и го напъха вътре. Добавиха три рисунки и три
съчинения на ученици. Имаше конкурс на тема „Как виждам себе си
през 2000 година?“ Виждахме се, казано накъсо, като изпуснати
комунисти в космоса. Комунизмът беше победил по цялото земно
кълбо и вече го изнасяха на близките планети. Рисувахме
космонавти в скафандри с петолъчка отгоре, привързани за кораба
майка с нещо като пъпна връв или канап и с букет маргаритки в
едната ръка. По-често с макове. Маковете вървяха повече, защото
бяха „поникнали от кръвта на загиналите герои“.
По-късно щях да разбера, че маковете винаги ще се харчат добре и
поради други, по-упоителни причини. Такива неща вкараха тогава в
онази капсула, а дружинната предлагаше да напъхат и знамето на
училището, но епруветката се оказа тясна.
В предварителния конкурс за съчинение „Как се виждам през 2000
година“ написах само едно изречение: „Не се виждам, защото през
2000 година светът ще свърши, факт.“ Не мога да кажа защо го
направих. Веднага трябваше да се явя при дружинната, която го
нарече провокация. Основният въпрос беше кой ми съобщава тези
„факти“. Което само засили подозрението ми, че всички знаят за
това, което ще се случи, но го крият като държавна тайна. Бях
достатъчно голям, за да не натопя баба си. Излъгах, че съм го чул от
някаква дебела полякиня на морето. Нарочно казах „дебела“, за да
изразя отношение към провокаторката. Полякините не бяха като нас,
лежаха по цици на плажа и продаваха на черно крем „Нивеа“. Нека
ходят да я търсят.
Излишно е да казвам, че моето ранно предупреждение не влезе в
епруветката. Иначе с двойно усърдие продължих да пълня
собствената си капсула. В пълна секретност, в крак с духа на
времето, както се казваше тогава. В крак с духа на… ужас, откъде ми
се лепна това. Припомнянето никога не е невинно, връщат ми се

113
фрази оттогава. Усещам лошия вкус в устата си. В крак с духа на
времето. В крак с духа… Ще я повторя още няколко пъти, за да я
обезсмисля.

Кашон номер 73

И още една „капсула на времето“, от официалните. Обикновен

хартиен плик с червени печатни букви „Да се отвори, когато стане
комсомолец“. Връчва се на детето при самото му раждане. Сложил
съм тази нетрайна хартиена капсула в кашон номер 73 и, противно
на инструкциите, пликът се отваря едва сега. Вътре на пишеща
машина е написано:Скъпи Младежо,Има мигове в живота на човека,
които не се забравят. Днес ти с трепет развърза възела на алената
пионерска връзка, за да я замени червената комсомолска книжка. Тя
е символ на голямото доверие, което ти оказва Партията и нашият
героичен и трудолюбив народ.
Нека мислите и делата ти бъдат чисти и дръзновени! Отдай
ентусиазма на младостта и мъдростта на зрелостта си на най-милото
за всички поколения — Родината!Още един образцов екземпляр от
онзи език. Сега виждам, че не се изговаря: дръзновени… ентусиазма
на младостта и мъдростта на зрелостта… Какви са тези Т-та, какво е
това тътрене на езика по задник. Дали орисниците с костюми са
предали плика на майка ми още в Родилния дом? Докато тя е
ошашавена и не знае на кой свят е, заръчва пелени, леген, да се
изварят бибероните, идва представител от Окръжния комитет и
връчва писмото. Не се притеснявайте за детето, ние вече сме го
орисали, първо ще стане чавдарче, после ще сложи пионерската
връзка, после ще я замени с комсомолска книжка, тук всичко е
описано. Ня-ма мър-да-не.
Първо мислех да изхвърля плика, после реших да го върна на
мястото му, в кашон номер 73. Трябва да има и такива неща вътре.

Мисля си, че трябва да уплътня кашона с допълнителна защита за

подобни радиоактивни отпадъци от миналото. Ами ако оцелее само

114
тази капсула. Ако я открият и възникне култ към нея? Не трябваше
да си го помислям. Виждам го толкова ясно.

Бъдеще номер 73

Много години след Апокалипсиса животът възниква отново и след

няколко хилядолетия пак се стига до човек. Новите
постапокалиптици се развиват, общо взето, по сходен начин с
предишните хора, ако не се броят някои незначителни отклонения
(мутации), като това например, че не притежават абстрактно
мислене. Явно природата или Бог са си взели поука от предишния
недотам успешен експеримент и са направили някои здравословни
корекции.
Веднъж Новите случайно намират заровена в земята и оцеляла по
чудо капсула с послание отпреди. Събитието е неописуемо. Най-
после някаква следа от предците. А текстът е от най-тъпите и
смехотворните (но те не разбират). Някакъв завет към потомците,
който трябвало да се отвори след 200 години. Част от него се е
заличила, но са останали отделни фрази. Разчитат ги внимателно. И
предано, както се четат скрижали.
Трябва да спазим заветите и да променим живота си според тях,
така тръбели навсякъде. Само един човек се съпротивлявал.
Напротив, казвал той, трябва да се прави точно обратното на
писаното в скрижалите, ако искаме да избегнем случилото се с
предците. Но него никой не го слушал. Заветът бил разпространен и
всяка дума изтълкувана като конкретно указание за действие.
Всяко клише (а то не е нищо друго освен абстракция, захапала
опашката си) ставало опасно, като се буквализира. Три нищо и
никакви фрази от далечния XX век обърнали с краката нагоре живота
на сплотеното и щастливо доскоро общество, в което абстракциите
не съществували: … Подготвени и обучени за морето на живота…
Социалистическото семейство — основна клетка на нашето
общество… Да пролеете кръвта си за родината…Морето не било
далеч. То веднага се превърнало в Академия, където започнали да се

115
обучават млади и стари. Плувал най-отпред преподавателят, а
учениците около него на пасажи, с крехки, жадни за знание тела,
мятали ръце и крака. По-крехките и болнавите потъвали
тихомълком, изостанали и изоставени. Оцелелите се чувствали
добре във водата, развили огромни гърбове, знаели всичко за живота
в морето. Какъв атлетизъм на знанието, какъв научен мускул…,
пригласяли непотъналите поети. На сушата почнали да се чувстват
като изхвърлени китове. И животът постепенно се върнал обратно в
морето. (Каква крачка назад в еволюцията.)
След това, верни на втория завет, напълнили морето с дървени
клетки. Всяко ново семейство получавало една като сватбен подарък
и киснело в нея доброволно.
Три пъти в годината чествали Деня на голямото кървене, в който
сами се наранявали, за да предадат пролятата кръв за Родината. И
понеже нямали представа, нито указание какво е това, просто
събирали кръвта в огромен контейнер, който скоро започнали да
наричат така — „Родина“. Няма други запазени свидетелства за тази
цивилизация.

Носители

Преди няколко години реших да удвоя архива от съображения за

сигурност. Качвам най-важната информация на диск, а диска
скривам в малка кутия от гоферово дърво, засмолена отвътре и
отвън. Спазвам старозаветните инструкции, макар че с новите
технологии ноевите ковчези доста се измениха. Оригиналът беше с
дължина триста лакти; ширината му — петдесет, а височината му —
трийсет лакти, разделен на 3 ката. Сега е един диск. Първо мислех за
някаква огнеупорна каса, но реших, че най-добре е както си е
описано в онази книга. Засмоленото гоферово дърво няма да
пропуска вода и винаги ще изплува отгоре, за разлика от металната
каса. За всичко е помислила Книгата.
Разбира се, не разчитам само на дискове. Несигурни са и ако нещо
малко се скапе, отива целият. Колкото е по-висока технологията,

116
толкова по-непоправими са загубите. Някъде четох, че хартията,
особено онази с неутрален pH (acid-free paper) се оказва доста по-
сигурен носител на информация от всяко дигитално устройство.
Производителите ѝ дават до 1000 години трайност. Със сигурност
повече, отколкото можем да дадем на този свят. Затова продължавам
да разчитам на кашона с изрезки и на старомодните тефтери. В
случай, че светът отново стане аналогов. Вероятността никак не е
малка.
Докато всички капсули показват света като пощенска картичка,
мил, хубав, танцуващ, изобретяващ разни джунджурии, то в
капсулата на мазето ми трябваше да има знаците и
предупрежденията, ненаписаните истории, като „История на скуката
през 80-те години на XX век“ или „Кратка история на нетрайното“,
или „Въведение в провинциалната тъга на късния социализъм“,
„Каталог на знаците, които никога не забелязахме“, „Непълен списък
на страховете през 2010 година“, или историите на лудата Жулиета,
Маламко, Чингачук, антиисторическия човек, дядо ми, изоставеното
момче, историите на всички идващи от нищото и отиващи в нищото,
безименни, нетрайни, оставащи вън от кадъра, вечно мълчащите,
една Всеобща история на неслучилото се…Ако нещо е трайно и
монументално, какъв е смисълът да го слагаш в капсула. Трябва да
се съхранява само онова, което е смъртно, нетраещо, чупливо,
подсмърчащо и палещо клечки кибрит в мрака… Ето какво ще има
във всички кашони, в мазето на тази книга.

Ноев комплекс

Представям си книга, в която има от всеки род и жанр. От монолога

през Сократовия диалог до епоса в хекзаметър, от приказката през
трактата до списъка. От високата античност до инструкциите за
кланици. Всичко може да бъде събрано и пренесено в такава книга.
Да пише, да пише, да пише, да записва и да съхранява, да бъде като
Ноев ковчег, там има всякакви твари, малки и големи, чисти и
нечисти, трябва да се вземе от всеки вид и от всяка история. Чистите

117
жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец, както казваше
Гаустин. Да пиша, да пиша, да пиша, да записвам и съхранявам, да
бъда като Ноев ковчег, не аз, тази книга. Само книгата е вечна, само
нейните корици ще изплуват над вълните, само тварите вътре, между
страниците, където гъмжи от живот, ще оцелеят. И като видят нова
земя, ще се плодят и умножават.
И записаното ще се напълни с кръв и ще оживее съвършено. И
„лъвът“ ще се превърне в лъв, „конят“ ще изцвили като кон,
„враната“ ще излети от листа с грозен грак… И Минотавъра ще
излезе на светло.

Нов реализъм

Отдавна не бях излизал от долния свят и тези дни реших да се

поразтъпча. Изчаках да се свечери, по това време на годината след
пет следобед вече е почти тъмно. Така преходът от мазето ми е по-
лесен. За съжаление коледните светлини вече са запалени и мракът
се е свил по ъглите. Избирах по-тъмните улички, вдишвах хладния
въздух и се озовах до една галерия, в която преди обичах да влизам.
Галерията още работеше, течаха последните дни от изложба,
представяща „Новия реализъм“. Нямаше никакви посетители в този
час и реших да вляза.
Взирах се в малките стъклени контейнери, наблъскани с капачки от
вино, ненужни дреболии, в следите от изчегъртани постери на
Реймънд Хайнс, дългите ленти боя на Арман, изстискани от
тубичките и проточили се като цветни змии, препарирани в стъкло.
Стоях дълго пред остатъците от вечеря на Даниел Споери, залепени
за масата и закачени на стената като триизмерни картини — тиган
със засъхнала мазнина, маса за двама с две изпити чашки кафе,
утайката по дъното им, две стъклени чаши и празна бутилка
„Мартини“ от 1970, догоряла свещ, само восък в чинийката,
смачкана хартийка… Някой е бил тук и е напуснал. Имало е
разговор, нещо се е казало, нещо се е премълчало, стояли са дълго,
свещта е горяла, било им е приятно, станали са и са напуснали. Дали

118
са правили секс в другата стая? Преди това ли е било кафето или
след? Ако се доближа още малко, сигурно ще видя червилото по една
от чашите. Отпреди 40 години.
Тези хора вероятно вече ги няма. Останала е само утайката от
кафето.
Носело се е във въздуха. Всички те са имали предчувствие за
апокалипсис в късните 60-те и 70-те, тези нови реалисти. Някъде по
онова време Кристо започва да опакова света. Като за напускане.
Всичко трябва да бъде пакетирано. Събираме багажа, тръгваме си.
От малкото опаковано детско конче (за мен най-тъжната му работа),
до моста Пон Ньоф. Хайде, изнасяме сеее… Ще събарят къщата.

Спомени за изнасяния

Познавам още от дете, заради честите ни пренасяния от квартира в

квартира, онова особено чувство, когато предметите са извадени от
всекидневната им употреба, столът не е вече стол, масата не е маса,
леглото е разглобено. Скринът е само чекмеджета и дървени
стелажи. Книгите са напъхани в бели найлонови чували, взети
отнякъде, с надпис „Морска сол на кристали“, сякаш са риби, които
трябва да бъдат осолени. Чудя се дали после, като ги разлиствам, ще
горчат.
Стоиш насред целия хаос, мотаеш се, не знаеш къде да се денеш,
възрастните също не знаят, нервни са, чакат камиона и пушат. После
всичко е натоварено, а вие все още се въртите, не искате да затваряте
вратата, майка ти отива да провери за двайсети път да не е останало
нещо забравено, баща ти се е запилял някъде из градината да полива
двете череши и шипковия храст, че кой знае новият наемател как ще
се грижи за тях. Аз гушкам едната котка, другата се е скрила някъде.
Сбогуване.
Нова квартира.
Нови сбогувания.
Студентски премествания.
Преместване след развода.

119
 Местене в други държави.
Връщане.
Нова квартира.
Целият живот може да бъде разказан като каталог на
преместванията.

Капсула майка

Прибирам се след онази изложба при моите си кашони и чували.

Във всеки един (и в този) момент някъде заравят капсула на
времето. Най-масово се е заравяло през 1999. После има известен
отлив. Апокалипсисът от 2000-та не се е състоял. Хората са
разочаровани, разбираемо е, след толкова чакане. Междувременно
се появява фейсбук, нова капсула на времето. Вече си получовек-
полуаватар, особен вид Минотавър, не, Мино-аватар. Разсеях се,
това прави фейсбукът, разсейва.
Исках да кажа, че от десетките хиляди капсули, които се заравят
годишно в земята, над 90 процента са изгубени завинаги. Хората,
които са ги заровили, забравят, умират, преместват се. Трябва да се
направи една капсула майка, в която да се слагат координатите на
всички заровени по света капсули. А за да не се забравят нейните
координати, да се назначи специален човек, на когото само това да
му е работата — да ги помни.

Вързоп и бутилка

Неподозирани неща могат да се окажат капсули на времето. Най-

голямата сигурно е останалият под лавата град Помпей.
Предпочитам по-малките. Като бутилката с ракия, която дядо ми
беше отделил в деня на раждането ми. Тази бутилка сега трябва да е
на 44 години. Ако я намеря и отворя, ще имам дестилирана цялата
1968-а, поне за Югоизточна България. Количеството слънчеви дни
през онова лято, дъждовете на ранната есен, влажността на въздуха,

120
качеството на почвата, болестта по лозите, цялата история, записана
вътре в стъкленото шише.
Или онзи вързоп с дрехи на баба ми за умирачка. Забрадка,
престилка, вишневата жилетка, вълнени чорапи за зимата или
найлонови — ако е лято, чифт лачени обувки… Вързоп, който
трябваше да се отвори в деня на нейната смърт. Макар че тя го
отваряше през ден, за да провери дали молецът не е пробил дупка в
дрехите, или просто да ги погледа. И това е начин да свикваш със
смъртта. Веднъж в месеца ги обличаше. Сменяше старата си черна
забрадка с новата на големи тъмночервени рози, кафявия вълнен
елек за всеки ден — с подарената ѝ за някакъв рожден ден неносена
жилетка. Гледаше се в тясното правоъгълно огледало, вайкаше се
колко хубава била на времето, каква права снага имала. Как ще се
представя там, викаше. Само смъртта предизвикваше суетата ѝ. Там
вече я чакаха повече хора, отколкото тук.

… и хекзаметър

Неподозирани неща могат да се окажат… Хекзаметърът например.

Ако нещо е казано в хекзаметър, то има исторически и практически
безкраен срок на годност. Цялата Троянска война е запазена в
капсулата на хекзаметъра. В каквато и друга форма да беше напъхана
тази история, тя щеше да вкисне, да поддаде, да се прокъса, да се
изрони… Материята на хекзаметъра се е оказала най-трайна. Хезиод
в „Дела и дни“ е оставил комплект инструкции за оцеляване.
Истински Survival kit. Ако нещо се случи със света и дойдат хора,
които нищо не знаят, по него ще научат кой месец е добър за сеене,
кой за оране, кога се скопява нерезът, кога бикът ревящ и кога
работното муле. Включително и това любимо напътствие:Нивга не
бива, обърнат към слънцето, прав да пикаеш: трябва да правиш това
подир залез, помни, и към изток; нито по пътя в движение, нито
встрани ще пикаеш, ни се разголвай: че ходят в нощите блажените
вечно.
За всичко трябва да напътства една добра книга. Прибавям и нея.

121
 Пчели и прилепи

В края на всяка година отварям кашоните, преглеждам внимателно

цялото течение на пресата от януари до декември, понякога това
запълва точно дните ми до новогодишната нощ, и отделям само най-
важното, което трябва да бъде съхранено…Имам собствена система
на отсяване.
Често най-важните новини изникват от тънките, печатани на лоша
хартия и нередовни периодични издания, като „Пчелата днес“,
„Градинарско време“, „Болести по домашните цветя“, „Грижа за
малкото стопанство“, „Бик и крава“. „Вестник на начинаещия
фермер“, „Домашен ветеринарен лекар“, „Всичко за котката“ и пр.
Понякога особено важни могат да се окажат петте реда в рубриката
„Любопитно от света“, описващи странното поведение на няколко
пчелни семейства в забито северноамериканско градче. Пчелите
излитали от кошера си сутринта и никога повече не се връщали
обратно. Ето това наричам знак и откровение, макар никой да не го
забеляза тогава. Хората не си дават труда да четат знаци. Отдадоха
тогава мистериозното чезнене на пчелите на вароатозата, онова
Varroa Mite, да бъдем точни, наричано още вампирско червейче,
миниатюрен червен кърлеж, забиващ малките си кукички в тялото
на пчелата. Написах писмо до вестника, че става дума за друго, че
това е само началото, цитирах дори Айнщайн, хората се впечатляват,
като чуят Айнщайн: „Когато изчезнат пчелите, на човечеството ще
му остават само 4 години живот“.
Не подейства.
Годината беше, струва ми се, 2004, зимата на 2004, да. Трябваше да
минат цели две години, за да се разбере, че случаят не е инцидентен
и става нещо странно с всички пчели на земята. Чак през 2006 онези
няколко реда от моя пчеларски вестник щяха да се превърнат във
водещи заглавия на „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“ и пр. И тогава да
нарекат това странно изчезване на най-отговорната и

122
дисциплинирана част от светото ни семейство тук, на Земята —
Colony Collapse Disorder (CCD). Кошерите опустяват. Едно от най-
домашните същества губи способността да се върне вкъщи, изгубва
се, умира. Запомнете тази диагноза. Colony Collapse Disorder. Разпад
на пчелното семейство, синдром на разрушената колония… Ако това
се случва с тях, какво остава за човека и несигурното му семейство.
В това има повече апокалипсис, отколкото във всички други абри-
кадабри. Пчелите са първият знак. Бръмчащите ангели на
апокалипсиса. Чакаме йерихонски тръби, а се чува само бззззз…
бзззз… бзззз…, затихващо и чезнещо. Това е сигналът. Не го чувате?
Просто си извадете слушалките на айпода от ушите.
А какво знаем за White nose syndrome? Синдромът на белия нос при
прилепите. Дори не сме чували? Никой не брои мъртвите прилепи.
Виж, ако бяха прасета или крави, всички щяха да се притеснят. През
2006 внезапно и по неизяснени съвсем причини 90 процента от
популацията на прилепи в пещерите около Ню Йорк и Сан
франциско загива… Спират да се хранят, висят вцепенени, накрая
излитат от пещерите и падат отпред с побелели носове… Малки
летящи мишки с бели носове, миниатюрни мъртви батмани.
Прибавям и тази информация в кашона, може да се окаже важна.

Събирам заради онзи, който има да идва. За постапокалиптичния

читател, ако се разберем да го наричаме така. Не е лошо да има
начален архив от предишната ера. Днешните вестници тогава ще се
превърнат в исторически хроники. Което е добро бъдеще за тях. И
добро свидетелство за епохата, бързо вехнеща и пожълтяваща в
последните си дни.
Датата на вестника е 4 юни 2022 година. С тлъсти букви отгоре е
изписано: Странна епидемия на безпаметието. И като подзаглавие, с
по-ситен шрифт: Colony Collapse Disorder при хората? Текстът гласи
приблизително следното:

Установени от векове правила и навици изведнъж престават да

действат. Зачестяват случаите, в които хора напускат сутринта
дома си за работа, но не са в състояние да се приберат вечерта.К.С.

123
(39) има обикновена сутрин като хиляди други преди това.
Препечените филийки, яйцата и бекона, голямата чаша кафе,
закачки с децата, целувки на вратата, обещание за традиционното
семейно монополи вечерта… Вечерта обаче той не се прибира. Не е
стигал изобщо до офиса. Намират го случайно на другия край на
града, изгубен, крачолите на панталона навити по момчешки, върви
по улицата и рита безцелно камъчета. Не си спомня да има жена и
семейство. Не знае адреса си. Твърди, че е на 12.
Още по-необяснима е историята на Д. Р. (33), самотна майка,
която както всеки ден завела децата си на детска градина.
Оставила ги, целунала ги, обещала им, че ще ги вземе първа следобед.
Половин час преди уреченото време децата вече стояли на
оградата, облечени и приготвени, но майката се бавела. Започнали
да идват другите родители. Накрая останали само двете деца и
възпитателките. Започнало да се стъмва, но никой не идвал.
Звънели на майката, не вдигала телефона. Децата трябвало да
пренощуват в детската градина. Открили майката три дни по-
късно в доста отдалечен северен град. Държала се неадекватно
според органите на реда, оказвала съпротива, одрала лицето на
единия полицай и го наричала с обидни думи, които били популярни
преди 20 години, но вече никой не ползвал. Последният детайл бил
важен, защото на въпроса за възрастта ѝ, жената, която
надхвърля 30, отвърнала, че е в 7 клас. На въпроса какво прави в този
град, отвърнала, че е на екскурзия с класа. Естествено, за никакви
деца и семейство не можела да си спомни. Според собствено
разследване на вестника действително преди 29 години от
училището, в което е учила майката, имало организирана екскурзия
до съответния град.
Върнали жената принудително, завели я в дома ѝ, разчитайки, че
обстановката изведнъж ще ѝ върне паметта. Държала се така,
сякаш е попаднала в коя да е чужда къща. Не пипнала нищо.
Попитала къде е банята. Не разпознала нито една от дрехите в
гардероба си. При направената очна ставка със собствените ѝ деца
психолозите не открили никаква реакция на близост у нея.
Засега няма ясно обяснение на случващото се. Учените работят

124
по няколко паралелни хипотези. Една от най-любопитните гласи, че
става дума за внезапно реактивиране на минали събития по
необясними причини, и отваряне на персонални паралелни времеви
коридори. Мощна инвазия на минало. Подозират злоупотреба с
модната напоследък регресивна терапия, практикувана
нелегитимно от все повече самозвани лекари.

Знаци

Над 2000 мъртви коса падат от небето над малко градче в Арканзас
на 1 януари 2011 г. Причините за тази загадъчна смърт са неизвестни.
Съобщението е от 3 януари.
В следващите дни новините за мистериозната смърт на птици
започват да пристигат от различни части на света — Европа,
Австралия и Нова Зеландия. Предположенията са за чума по
птиците, тайни опити с бойни отровни вещества от американците и
пр. Човекът, който заявил, че ще разкрие истината, бивш генерал от
американската армия, е намерен мъртъв в боклукчийски камион. Все
повече хора вярват, че падащите от небето мъртви птици са явен знак
за Апокалипсиса.
А по крайбрежието на Англия са открити 40 000 мъртви раци.

125
 V. Зеленият кашон

Ухото на лабиринта

Отдавна не беше ми се случвало… Преглеждах вестниците от

2010 и попаднах на кратък репортаж, със сигурност забравен и
затиснат от прииждащите новини още на следващия ден. Но за мен
се оказа от реда на извънредните събития и ме хвърли отново в
онова забравено вселяване… Нещо, което не съм преживявал от
години.

Бик нападна публика на корида.

(30 ранени, животното е убито.)

Четвъртък, 19 август 2010, Тафала

30 души бяха ранени в Испания при необичаен инцидент. Случката
стана по време на корида. Изведеният на арената пореден бик се
огледа, ловко се прехвърли през оградата и нападна зрителите.
Място на злополучния инцидент е град Тафала. Присъстващите в
паника се опитаха да се разбягат, но им беше трудно заради
амфитеатралното разположение. Разяреното животно се нахвърляше
върху различни групи от ужасените зрители. Притичал тореадор се
опита да задържи бика, като го дърпаше за опашката. Цели 15
минути бяха необходими, за да бъдат взети нещата под контрол. В
крайна сметка се наложи бикът да бъде застрелян.
Амфитеатърът, разбира се, е лабиринт. От най-разпространените
кръгли лабиринти, с концентрични кръгове, пресечени от напречни
коридори. Бикът вдигна очи и позна Лабиринта — родната къща на
прадядо му, Минотавъра. И понеже животните нямат чувство за
време (както и децата), бикът видя своя роден дом и позна в себе си
Минотавъра. Припомни си всички дни и нощи… не, това е човешки
език, там дни нямаше, припомни си онази безкрайна нощ, сбор от
всички нощи на света. Припомни си отново двете единствени лица,

126
които знаеше. Лицето на майка си, докато го държеше в скута си.
Най-хубавото лице, което беше виждал. Лицето, до което беше
стигал най-близо. И второто лице — това на неговия убиец. Също
красиво. Човешки лица.
Сега убиецът (вероятно далечен родственик на Тезей) стоеше долу
на арената, в центъра на лабиринта. Не това, че сцената щеше да се
повтори и той пак да изпита онази мекота и ранимост на тялото си,
свещена мекота и ранимост, която само доказваше човешката му
същност, не, не това го накара да извърши онова, което извърши.
Имаше друго. Внезапното просветление, че ако неговият убиец стои
пред него, значи лицето на майка му също е някъде наблизо. Горе в
публиката. Тези две лица вървяха заедно. Сцената се повтаря.
Лабиринтът завихря и завръща не само пространството. Времето е
завило, захапало е опашката си и ако нещо може да се случи, да се
отмени, сега е моментът.
Обръщам гръб на убиеца, напрягам всичките си мускули и помитам
мрежата. Като изгубено дете виждам майка си в тълпата и хуквам
към нея, вече нищо не може да ме спре. Само да се допра пак до
лицето ѝ. Да се сгуша. На три съм. И търся майка си. Някакви други
хора пищят и се хвърлят в краката ми, но те не са майка ми. Ще я
позная. Само да не я изпусна, да не си тръгне. Още малко, още малко.
Тук една прилича на нея, не е тя. Тази? Не. Не. Викът, който се
откъртва от пещерата на гърлото ми, е страховит. Единствената
дума, която на всички езици — на хората, на зверовете и чудовищата
е една и съща:
Мамооооооооо…
Лабиринтът на амфитеатъра улавя този вик, препраща го между
стените на коридорите си, отклонява го към задънените отсечки,
отразява го и го връща леко изкривен към лабиринта на човешкото
ухо като едно безкрайно
Муууууууууууууу…
И това е подмяната. Съвсем малка подмяна. Лабиринтът е
превърнал „О“-то в „У“. Ако човекът само знаеше, че това е същата
дума, същото онова Мамооооо…, историята на света и историята на
смъртта (нищо чудно да става дума за една и съща история) щеше да

127
е друга.
Едно уплашено до смърт същество търси майка си. Човек или
животно — думата е една.
Но митът е повторяем и смъртта на Минотавъра трябва да се случи
отново. Преди да е открил майка си, преди да се е сгушил в скута ѝ,
преди да се е върнал в утробата ѝ, онази най-първа, мека и пулсираща
пещера. Защото това вече ще е друг (недопустим) мит.
Смъртта го застига тъкмо когато му се струва, че е видял познатото
рамо и крайчеца коса, които се отдалечават. За пръв път го убиват по
този начин. Отдалеч. Без меч, без копие. Без да види лицето на
убиеца си.

Без лице

Без да види лицето на убиеца си. Ако съществува една Всеобща

история на убийството, която включва не само исторически
случилите се, но и убийствата в митологията, а също във всички
легенди, слухове и романи, ще се види колко топъл и човешки е този
акт — да си лице в лице с оня, който ще те убие. Жесток, да, но
жесток в мярата на човешкото. Смъртта идва от друг човек, с
конкретно тяло, ръка, лице. Факт, който можем да оценим едва днес,
когато убийството се е дехуманизирало, ако си позволим да заемем
това понятие. Явлението е сравнително ново, може би няколко века
от изобретяването на барута, нищо време.
Дори езикът още не е свикнал. Казваме „в лицето на смъртта“, ала
това вече е фраза от друга епоха. Смъртта е изгубила лицето си и в
това е новият ужас. Лице няма.
Няколко безразборни примера. Ахил уби Хектор и то беше епос,
история, танц между убиец и жертва. Ритуал, в който жертвата има
право на своите стъпки, на своите жестове и реплики. (Ето защо
Омир на днешното застрелване е невъзможен.) Дори когато Ликомед
щеше да блъсне измамения Тезей от скалата на остров Евбея, пак
имаше допир на човешка ръка, присъствие.
Какво става после? Тук дори не говорим за касапницата на войните.

128
Кенеди пътува в лимузината си, усмихва се, прави болезнена
гримаса, клюмва. Тази пантомима на смъртта, която сме гледали
запечатана на лента, казва всичко. Ахил е станал невидим. Тезей,
поредният митичен сериен убиец, се е скрил в тълпата и стреля
оттам. Нямал си време да се приготвиш, да се простиш в главата си
с няколко човека, да заръчаш, да оставиш думи, да иронизираш, да
ужилиш убиеца с реплика, да оправиш косата си. Точката на
куршума, дошла преди първата дума на изречението. Анонимно
парче олово от незивестен извършител. Има нещо дълбоко
несправедливо в това. Нещо, което е радикално срещу всяка
природа.
Никое животно не прави така.

Никое животно не прави така

Животното в мен. Ето го новия морален закон — редом със

„звездното небе над мен“. Основният въпрос, проба, лакмус,
разделител между добро и зло — може ли онова, което си
намислил, да бъде извършено от животно. Влез в кожата на
любимото си животно и разбери. Ако то не би го извършило, не го
прави и ти, влизаш в смъртен грях. Грях по природа. Всички
грехове вече са престъпени. Но остава поне тази граница на
природното.Тезей е бил матадор. Матадор означава убиец, взето
през латинския. Всеки касапин в кланица носи от греха на
Тезей.Прибавям в кашона и тази наредба, впрочем актуална:

129
НАРЕДБА № 20/2002 г.

За намаляване до минимум страданията на животните по време на

клане…

ГЛАВА 1: Стрес и болка при животните

Научните изследвания показват, че топлокръвните животни

(включително селскостопанските) изпитват болка и чувство за
страх… Страхът и болката са сред основните причинители на стрес,
а стресът от своя страна се отразява върху качеството на месото,
добито от тези животни.(Разбира се, всичко е заради качеството на
месото. Колкото по-малко страдание, толкова по-вкусно.)
Животните се плашат от движещи се неща, както и от тъмнината и
могат да откажат да влязат в тъмно място… (Сигурен съм, знам от
опит.)
Боят се от бляскащи отражения, дрънчащи вериги, движещи се
хора или предмети, сенки или капеща вода.(Сенки или капеща
вода… това е почти поезия, не, това е пещера.)

ГЛАВА 7: Клане на селскостопански животни

Подготовка на животните за клане

Наранените по време на транспорта и неотбитите животни се

изколват незабавно (по милост), а ако това е невъзможно — не по-
късно от 2 часа след разтоварването. (Защото вкусовите качества
на месото се снижават, по логиката страдание — лош вкус.)
Животни, които не могат да ходят, се колят на място или се пренасят
с количка или платформа до мястото за спешно клане. Когато
животните са готови за клане, трябва да бъдат насочени към зоната
за зашеметяване тихо и спокойно без излишно суетене и шум…
Съществуват три основни техники за зашеметяване — с удар,
електричество и газ. (…)

130
Най-използваният метод е зашеметяване чрез пистолет с прихванат
болт. Изстрелва се халосен патрон, който избутва навън къс болт от
цевта. Болтът прониква в черепната кост и причинява мозъчно
сътресение чрез увреждане на мозъка или увеличаване на
вътрешночерепното налягане, което води до нараняване на мозъка.
Прихванатият болт е може би най-универсалният инструмент за
зашеметяване, тъй като е подходящ за употреба при говеда, свине,
овце и кози, както и при коне и камили, а освен това може да се
използва във всички части на света…
Бикове: поставете пистолета много плътно под прав ъгъл към
челната повърхност на 1 см встрани от средата на мислената линия,
свързваща върха на главата и правата линия между очите. (Каква
математика на смъртта, геометрия на убийството…)
Телета: пистолетът се насочва малко по-надолу, отколкото при
говедата, тъй като горната част на мозъка при телетата е все още
недоразвита. (За всичко е помислил човекът.)

(Из „Наръчник за хуманно отношение към животните“,

съобразен с европейската конвенция за защита на животните за
клане.)

Това се казва невинен санитарен текст, хладен и асептичен като

фаянсови плочки на кланица — измити до блясък след
работата.Никое животно не прави така.

Сънят на Минотавъра

Сънувам, че съм красив. Не точно красив, а неразличим. Като

131
другите. Това е да си красив, да си като другите. Главата ми е лека.
Очите ми са отпред на лицето. Имам нос, а не ноздри. Имам човешка
кожа, тънка човешка кожа. Вървя по улицата и никой не ме
забелязва. Това е щастието, никой да не те забелязва. Сънят е
щастлив.
Вървя бавно, в началото страня от хората, които идват насреща,
изтеглям се в самия край на тротоара, до стените на къщите. Но
чудото е станало. Никой не се втурва да бяга от мен, никой не пищи
от ужас, че е видял чудовище, децата не се крият зад майките си,
стариците не се кръстят, мъжете не вадят мечове. Вървя по улицата.
Светло е. Не съм виждал толкова светлина, откакто съм роден. Една
жена, без да иска, се блъсна в мен. Уплаших се, че ще изпищи.
Обърна се, погледна ме съвсем отблизо… не ме позна… не извика…
усмихна се… и ми се извини. Никой не ми се е извинявал досега.
Виждам пейки, на които седят хора. Сядам и аз. Сам. Гледам какво
правят хората и правя като тях.
Седят и гледат други хора.
Седя и гледам други хора.
После започва да се свечерява. Чувам едно момченце, което казва
на баща си, тате, да се прибираме у дома, че става тъмно. Думите
тъмно и дом са първото тревожно нещо в целия сън дотук. Тъмното
винаги е било мой дом, но сега се усетих бездомен. За първи път се
уплаших, че съм се изгубил. Което е смешно, защото аз никога не
съм се губил, все пак идвам от лабиринт. И колкото страхът ми расте,
толкова аз се смалявам. Един висок мъж се навежда над мен, хваща
ме с голямата си ръка (забелязвам, че не държи меч) и ме пита дали
съм се загубил и зная ли си адреса. Аз мълча. А къде е мама, пита
мъжът, ще кажеш ли къде отиде мама? Не биваше да задава този
въпрос. Усещам как челюстта ми се издължава, черепът ми става
тежък и твърд, а не искам да го нараня. За щастие сънят върви към
края си, защото положението става съвсем безизходно. Това е
моментът, в който сънищата се скъсват.
Събудих се в тъмното на обичайния си дом. Беше най-щастливият
ми сън. Един ден с хора, които не убих, които не ме убиха, дори не
ме забелязаха. Нищо лошо не се случи между мен и тях.

132
Предполагам, че хората не сънуват такива неща. В техните сънища
те се лутат из тъмни лабиринти и се бият с минотаври.

Необратимо

От време на време излизам от убежището си и ходя в „Одеон“.

Гледат ми се само стари черно-бели филми. Прочетох, че върви
панорама на Дзига Вертов и не исках да я пропусна. Беше студен
януарски следобед, мътен и кишав. Оказа се, че пет минути преди
обявеното начало нямаше друг желаещ за филма. Едва ли щяха да го
завъртят само заради мен. Тогава забелязах двамата клошари, които
се въртяха отпред, пристъпваха от крак на крак и пушеха. Питах ги
искат ли да влязат да гледат един филм и да се стоплят. Погледнаха
ме недоверчиво като хора, които не са свикнали да получават
подобни предложения. Единият попита какъв е филмът. Отвърнах,
че е от старите, той поклати одобрително глава, изгаси цигарата и
двамата влязоха с мен. Купих три билета. Разпоредителката ни
изгледа с презрението на чистокръвна арийка, но не посмя да върне
хората. Мернах как на влизане те скришом пооправиха палтата си и
свалиха ушанките. Избраха си последния ред, в салона беше топло
и, струва ми се, задрямаха блажено малко след надписите в началото,
филмът беше ням и в киносалона един пианист, нает за случая, щеше
да озвучава лентата както през 20-те.
Една ентусиазирана камера, още ненарадвала се на собствените си
възможности, се катери по покривите, сменя ракурси, ляга на
релсите. Цялата лудница на Русия от 20-те, пияниците, пионерите,
скитниците по пейките. И тук е онова, заради което разказвам —
репортаж от кланица. Рутинно клане на крава, а после нейното
„съживяване“ посредством обратно завъртане на лентата. Излиза
надпис „Преди 20 минути това месо беше крава“. Камерата сякаш
вика „Лазаре, стани“. И нарязаните порции месо се превръщат в
крава, говеждото — в говедо. Червата се връщат обратно в търбуха,
пържолите се лепят на бутовете… „А сега да облечем кожата“. И
ножовете на касапите сякаш стават дебели шивашки игли, а те

133
самите — шивачи, обличащи отново кожата, която свлякоха преди
малко, суетят се, смешни в обратния ход. Дори музиката на пианиста
забързва някак мажорно.„А сега да съживим кравата“, пише на
екрана. И тук, където очакваш кулминацията, чудото, одата на
радостта (пианистът се затичва по клавишите), идва шокът.
Предсмъртните трептения, върнати обратно, си остават предсмъртни
трептения. Оня момент на умирането, електрическият удар,
разакордирането на тялото, ужасът, адреналинът, побелелите очи на
кравата, превъртени назад, само усилват смъртната тръпка, вместо
да съживят, както очаква операторът. И, макар след секунда кравата
да помахва глупаво с опашка, разбираш ясно: необратимо мъртва е.
На излизане от салона трябваше да върна от съня двамата блажени
скитници, пропуснали непоправимата смърт на една крава.
Всяка година 1,6 милиарда крави, овце, свине и 22,5 милиарда
птици биват избивани за изяждане от хората. Ние сме адът за
животните, апокалипсисът на животните.

Приказка за човекоядеца вегетарианец

— Имало едно време един човекоядец, който бил вегетарианец.

— Какво е вегетарианец?
— Човек, който не яде месо. Като нас с тебе.
— А човекоядецът човек ли е?
— Амиии… да, прилича на човек, даже е по-страшен.
— Престани да плашиш детето с тези глупости — гласът е женски
и идва от съседната стая.
— Мамо, искам да чуя историята за човекоядеца вегетарианец. Да
затворя ли вратата?
— Затвори я, да не плашим мама.
— А хората са направени от месо, нали?
— Да, от месо.
— И горкият човекоядец вегетарианец сигурно умирал от глад.
— Не само от глад, ами и от присмех.
— Че от това умира ли се?

134
 — Най-много от това се умира. Всички човекоядци му се
присмивали, викали му плодоядец и тревопасец. Никой не искал да
си говори с него. Защото, ако не ядеш хора, нямаш какво да
разкажеш в компанията на човекоядци. А те си разказвали смешни
истории…
— Страшни…
— Което е страшно за човеците, е смешно за човекоядците.
Надлъгвали се и се търкаляли от смях… А нашият човекоядец
вегетарианец стоял отстрани и нямало какво да разкаже. Даже ако
случайно се доближал до компанията на истинските човекоядци, те
го съсипвали от подигравки: я разкажи как си преборил три храста с
дренки и си се върнал кървав вкъщи? Така му викали. Или колко
зелки можеш да обезглавиш наведнъж. И горкият човекоядец
вегетарианец си подвивал опашката…
— Имат ли опашки…
— Така се казва. Тогава една човекоядка, която тайно била влюбена
в нашия човек… в нашия човекоядец, отишла при него и му казала,
че поне веднъж в живота си трябва да опита човешко, можело да му
хареса и да се поправи. И най-добре е да пробва тъкмо с
вегетарианец…
— Масата е сложена — казва майка ми, застанала на вратата.

За яденето на плът

Баща ми е вегетарианец. И ветеринарен лекар. Просто не си яде

пациентите. Спомням си как го гледат келнерите, като си поръчва
нещо без месо. Както човекоядците гледали човекоядеца
вегетарианец. Спомням си още как един съсед все го подпитва защо
отказва да яде месо, да не би някой да го подучва, да не е попаднал в
секта, да е чел нещо, как така всички ядат месо, а той се цепи,
разбираш ли, от колектива. Айде, по така мъжката, една тройка
кебапчета с боб и лютеница, бъбречета на фурна или агнешка
главичка. Аз, вика, като взема главичката, разчекна я хубаво и първо
вадя езичето, ммм, после с един нож цепна черепчето и сърбай мозък

135
с голямата лъжица, а пък очичките… Тук баща ми рязко става и
казва, че трябва да излезе, а аз тичам да повръщам в банята. Ей го
агънцето, само с тревица се храни, почни с него… вика оня подире
му.
Странно е защо социализмът и вегетарианството не си подхождаха.
Като киселото мляко с рибата.
Знаем, че там, където мине съседът, после идва милицията. Баща
ми се беше подготвил и когато го извикаха в управлението, той дълго
им обяснявал как анатомията на човека е пригодена за вегетарианско
хранене — дълъг стомашно-чревен такт, в пъти по-дълъг от тялото,
за разлика от месоядните, където бил само до три пъти, плоски
кътници, алкална слюнка и пр. Цитирал им Плутарх и неговото
съчинение „За яденето на плът“, където е казано (беше си го
преписал в тефтера) „Ако сте толкова сигурни, че животните са
предназначени за ваша храна, тогава сами убийте това същество,
чиято плът искате да изядете. Но го убийте с голи ръце и със зъби,
не с тояга, сатър или брадва“.
Пуснаха го.
Баща ми се гордееше, че успял да ги убеди посредством анатомията
и Плутарх. А те вероятно са вдигнали ръце, вземайки го за леко
изперкал, но идеологически безобиден.

Антиантропоцентрични бележки

По време на Втората световна война, в периода 1940–44 г. при

бомбардировките над европейските музеи са разрушени 17 скелета
на динозаври. Представям си ясно това двойно убийство,
натрошените мъртви кости, срутването на тези айфелови кули от
ребра и прешлени. Никое животно не прави така. Да убиеш повторно
някого, който е мъртъв от милион години, да събудиш отново
праисторическия ужас в черната кутия на черепа му. Всъщност
преброил ли е някой телата на убитите по време на война животни?
Милионите врабци, врани, червеношийки, полски мишки, разкъсани
лисици, изпепелени яребици, плъхове, разрушените бомбоубежища

136
на къртиците, лекобронираните костенурки, премазани от
тежкобронирани танкове — техни огромни подобия… Никой никъде
не е инвентаризирал тази смърт. Никога не сме си давали достатъчно
сметка какво причиняваме на животните по време на война, на
бомбардировка. Къде се крият, какво се случва в „дивите“ мозъци на
нашите „събратя по болка“ (fellow brethren in pain), както ги нарича
Дарвин в записките си.
Обичам естествената история, но не и музеите ѝ. Не виждам нищо
естествено в тях. В крайна сметка това си е по-скоро мавзолей. Как
иначе да наречеш мястото с изтърбушени антилопи, тибетски якове,
язовци, сърни и носорог. Никога не съм изпитвал чиста радост и от
зоологическите градини. Но на човек винаги му се налага да ги
посети поне веднъж, като дете, защото родителите са сигурни, че си
умираш да видиш как слонът размахва унило хобота си, а вълкът
обикаля тревожно клетката, откъдето мирише на мърша.
Няма да забравя тежката тъга на слона, която щеше да ме премаже
(един от поредните ми пристъпи), сетне меланхолията на черната
пума, изтегнала се на мръсния цимент, нескритата досада, с която
тигърът посреща и изпраща гостите си. На излизане, спомням си, бях
пълен с животинска тъга. Тази тъга, свидетелствам, е много по-гъста
от човешката, дива, непрецедена през езика, неизречима и
неизречена, защото все пак езикът успокоява, укротява тъгата,
обезсилва я, пуска ѝ кръв, както дядо ми пускаше кръв на болното
животно.
Когато на следващия ден ме заведоха в Природонаучния музей,
имах натрапчивото усещане, че целият зоопарк е бил изклан за една
нощ, препариран и пренесен тук. Повече никога не съм влизал в
подобни гробници.

Убийства по невнимание

Цели колонии от мравки, през всички тези години, които съм

настъпвал, без да видя. Имам големи стъпала, номер 45, което
увеличава поразяващата сила. И вината ми.

137
 Мириам, или за правото да се убива

Говорехме, всъщност говорех аз, за необходимия антикоперников

преврат, за това колко е важно, ама жизнено важно, да се измести
човекът от центъра на вселената, за смъртта и животните…— Живях
три години с будист — каза Мириам, докато разчекваше с дългите
си пръсти една голяма мида. Обичам подобни начала, без
предисловия, сурови, твърди. — Отдавна — добави тя, за да
предвари незададените ми въпроси. — Знаеш ли кое е най-
непоносимото в живота с будист? — мидата потъна в устата ѝ,
здрави бели зъби, бисери и песъчинки между тях, секунди, докато
тази прекрасна месомелачка се справи с месото. — Обетът да не
убиваш. Това е най-жестокото… — следваща мида.
В края на втората година цялата къща гъмжала от хлебарки.
Мириам гледала как пъплят на орди, самодоволни, на сантиметри от
нея. Нямала право с пръст да ги докосне. Била влюбена и търпелива.
Издържала така цяла година. Вечер влизала в спалния чувал, дърпала
ципа над главата си, оставяйки тясна пролука за дишане. Една нощ
се събудила и видяла две хлебарки заплетени в брадата на кротко
спящия до нея будист и любовник. Това вече било непоносимо. На
следващия ден, докато будистът бил на работа (учудих се, че
будистите работят), тя взела най-силния препарат срещу такива
гадини и собственоръчно напръскала целия апартамент. Било
истинско масово убийство. Геноцид! Мириам имитираше разярения
будист, който се върнал вечерта, стоял насред стаята, гледал
мъртвите хлебарки, вирнали вкочанени крачета към тавана, стоял
като последния оцелял насред апокалипсиса.— Виждал ли си
крещящ будист — пита Мириам. — Заслужава си. Крещеше, че съм
скъсала цялата жива верига, че светът нямало да бъде същият, че
кармичните… Тръшна вратата и си замина. Всъщност си имаше
любовница.
Няколко минути се чуваше само пукането на черупки и студеният
дъжд отвън. Мислех над последното изречение и един необясним

138
гняв се трупаше в мен към работещия будист с любовница, този
пастир на хлебарките.— Все едно, правото да убиваш е
неприкосновено — каза бавно Мириам. После постави внимателно
последната мидена черупка върху скалистите планини пред себе си.

Слагам в зеления кашон и историята на Мириам, за равновесие. Да

имаме от всеки вид.

През мечо ухо

Човекът трябва да замлъкне за известно време и в отворилата се

пауза да чуе гласа на друг разказвач, риба, водно конче, невестулка
или бамбук, котка, орхидея или камъче. Откъде знаем например, че
пчелите не пишат романи. Разчели ли сме поне една пита мед? Или
да започнем с рибите. Каква огромна част от еволюцията стои
заключена в мълчанието на рибата, какво знание са трупали те през
всички хилядолетия отпреди нас. Дълбоките хладни складове на това
мълчание. Недокоснати от езика. Защото езикът канализира и
източва залежите на познанието, като сонда.
И така, единственото разказващо същество, човекът, млъква и се
оттегля, за да отстъпи думата на органичното и неорганичното,
трупали мълчания досега. Всъщност те са разказвали, но техният
приглушен, потиснат разказ се е превръщал в слюда и лишеи,
водорасли, мъх, мед, разкъсване на чужди тела и разкъсаност на
собственото. Нямам идея как да стане това. Може би следва да
направим първата крачка — цялата световна класика, преразказана
за животни от животни.
Да разкажем например „Старецът и морето“ през очите на рибата,
на оня мерилин. Това наричам неантропоцентризъм. Нейната борба
с жилавия старец и морето е не по-малко драматична. В крайна
сметка това е героят, който се бори на живот и смърт в цялата
история. Разказът на стареца е разказ за битката с остаряването. А
този на рибата е разказ за смъртта. Цялата история през гласа на една
риба, кървяща, оглозгана, но съпротивляваща се до смърт.

139
 Един мерилин може да бъде унищожен, но не и победен.
***

Мърия (тя така си пишеше името, с „ъ“), запалена рибарка:

— Сутрин, като стана, си представям какво ще ми се яде, ако съм
риба, и така усещам на какво ще кълве през деня. Въпросът е в това
да се превърнеш за известно време в риба. И гладът се появява.
Понякога е за червей, понякога за царевица, понякога за муха. И като
разбера какво ѝ се яде, какво ми се яде днес, закачам на въдицата,
хвърлям и не спирам да вадя. За ужас на рибарите, дето ми се хилеха
преди малко. После пак пред очите им хвърлям обратно рибата.
Което ги вбесява още повече.
— Ама че гадост, наистина ли ти се прияжда червей рано сутрин?
— Когато съм риба, червеят не е за изпускане.

***

— Историята на света може да бъде написана от името на котка,

орхидея или камъче. Или от името на мечо ухо.
— Какво е мечо ухо?
— Една билка.
— А дали в историята на света, написана от мечото ухо, нас ще ни
има?
— Не знам. Мислиш ли, че мечото ухо присъства в историята на
света, написана от хората?

Биволското лайно, или възвишеното е навсякъде

Спомням си как вървяхме из един музеен град, прочут с

възрожденска архитектура, въстание, пожари, черешови топчета,
историята се търкаляше по сокаците, а баща ми се дивеше най-вече
на мушкатите по прозорците и хвалеше на глас тези, които са
отгледали такива цветя. Изведнъж спря в една улица и дълго се въртя
възхитен около нещо на земята. Отидох да видя какво толкова беше

140
открил. Биволско лайно. Стоеше там като миниатюрна катедрала,
купол на черква и кубе на джамия, да ме простят всички религии.
Една муха кръжеше като ангел около него. Много е рядко да видиш
вече биволско лайно, каза баща ми. Никой не гледа биволи. И говори
дълго и с наслада за това, как да наториш тиква с него, да замажеш
стена, да наплескаш пчелен кошер, от старите плетени, как да го
ползваш за цяр при болно ухо, стопляш хубаво и го налагаш върху
ухото. В този момент можех да се съглася, че възрожденските къщи,
които разглеждахме, и пирамидите в Гиза, са нещо далеч по-неважно
от архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно.

Дори да не си се родил във Версай, Атина, Рим или Париж,

възвишеното все пак ще намери образ да ти се яви. Ако не си чел
Псевдо-Лонгин, не си чувал Кант или… ако обитаваш вечните
неграмотни поля на анонимни села и градове, на пусти дни и нощи,
то пак ще ти се открие, на собствения ти език. Като дим от комина в
зимна сутрин, като парче тъмносиньо небе, като облак, който ти
спомня нещо от друг свят, като биволско лайно. Възвишеното е
навсякъде.

Сократ във влака

“Ако всичко траеше вечно, нищо нямаше да е ценно.”

Гаустин

Светът се е сложил по начин, който изглежда така очевиден и

безспорен. Но ако за момент преобърнем цялата система и вместо
трайното, постоянното, вечното и мъртвото решим, че ще почитаме
онова, което е нетрайно, променливо, тленно, но живо?
Влакът минаваше през горящи стърнища в края на август, тук
ползваха още този варварски метод на опожаряване. Нивите бяха
ожънати и за да се оре по-лесно после, някой им драсваше клечката.
Представих си опърлените криле на полските птици, бягащите с
писък мишки и плъхове, изгорелите гущери и змии. Щъркелите

141
кръжаха тревожно над горящите ниви — час по-скоро да се махаме
оттук, час по-скоро… Всички искаха да избягат, светът вървеше към
есен. В същото време аз се завръщах в Т.
В крайна сметка човекът, ако още държим да го схващаме като
мерило на всичко, е по-близък до тези параметри на нетрайното —
променлив, склонен към смърт, жив, но тленен, непрекъснато тлеещ.
Усетих, че въображението ми се развихря, трябваше ми противник.
Съчиних си опонент, хитър и с добра реторическа захапка, дарих го
щедро с качества и влязох в любимата си сократическа разпра.
— Казвате да сменим трайното с нетрайното — започна опонентът.
— Предлагам да погледнем и тази опция.
— Такаа… Само го произнесете на глас и ще видите абсурда в
начина, по който звучи — да смениш трайното с нетрайното.
Облечете го в конкретика, нали така обичате да казвате. Ето,
представете си хубава, здрава къща от едната страна и колиба от
другата. Бихте ли заменили къщата за колиба? В едната ръка държа
злато, в другата слама. Кое ще изберете? Нали сламата ще хване
ръжда само като я намокри първият дъжд.
— Чакайте, чакайте… Говорите умно и се възползвате безогледно
от правото да надничате в собствените ми съмнения. Но да видим и
тази страна. Представете си свят, в който всички се договарят в нова
йерархия. Където Нетрайното и Живото е по-ценно от Вечното и
Мъртвото. Обратно на обичайния свят, който споделяме днес. И
така, да си представим какви последствия може да произведе това.
Веднага отпадат доста причини за войни и грабежи. Съблазнително
за грабеж е онова, което е вечно или поне трайно, като кюлчето злато
например, като здравите къщи, градове, дворци, земя… Това е за
заграбване. Никой не воюва за куп ябълки и не обсажда град заради
уханно цъфтящите му вишни. Докато обсадата трае, вишните ще
прецъфтят, а ябълките ще изгният.
А тъй като златото ще изгуби своята договорена ценност (защото
тя е такава, ценност по договор), то ще се търкаля по земята и никой
няма да се сети да тръгне на кръстоносен поход за него. Като казах
кръстоносен поход, нека видим и тази страна. Религиите, които стоят
зад всеки кръстоносен поход или свещена война, ще изгубят

142
внезапно почвата под краката си. Старите богове бяха Богове на
вечното във всичките му измерения. Има ли Бог на нетрайното? Но
ако в новата констелация има Богове, защо не, те ще бъдат тъкмо
такива — Богове на нетрайното. Богове на крехкото и чупливото. И
съответно крехки и чупливи богове. Чувствителни, чувстващи,
емпатиращи. Какво повече можем да искаме. Смъртността вдига
цената и отваря очите.— Но нали всичко това е толкова
краткотрайно и непостоянно…
— Лъжете се. Да вземем сламата, която още стискате в лявата си
шепа от самото начало на спора ни. Тази слама е била жито, което е
било семена, които са били жито, което е било… Забележете нещо
важно — тленното се възпроизвежда. И това е първото предимство.
Докато златото, което държите в дясната си ръка, е веднъж завинаги,
то няма да роди злато дори да го засеете и поливате двеста години
всеки ден. Ще го кажа така, в парадокс — тленното е по-трайно,
тъкмо поради смъртта си, от онова, което е нетленно и не може да се
възпроизведе. (Съвсем забравих за опонента, когото съчиних.) Какво
ще кажете, приятелю?
— Амии къде ще остане традицията, цялото изкуство, жалките ти
напъни. (Минали сме на ти, опонентът е гневен.) Я да те питам,
книгата, която пишеш, от страната на нетрайното ли е, или откъм
ценностите на трайното. Колко траят собствените ти думи?
— Колко траят думите ли — повтарям аз, защото не знам отговора.
— Да приемем, че колкото дъха, с който ги изговаряш. Издишваш
думата, толкова е лека, надуваш платната ѝ и я отпращаш към
пристанището на другия. Може да умре, преди да стигне дотам, да
потъне по пътя, да се сблъска с флотилия от чужди думи. Нетрайност
ли е това, или неизмерима трайност, аз не знам. (Няма да му се
извинявам за допуснатия лиризъм тук.)
— Ще пропусна лирическото обяснение. А къде остава собствената
ти идентичност, ако залагаш на променливото — не се предава той.
— Къде остават предци, традиции, култура? Всичко онова, което е
направено от постоянство. Всичко, което ти вика в лицето да не
забравяш кой си и откъде идваш.
— А какво ти е дал на тебе идентитетът, гъз такъв (вече твърдо сме

143
на ти), кръв и войни, скъсани задници, човеко-бомби — това ти е дал.
Идентитетът е един — да си живо същество сред живи същества. Да
си нетраен и да цениш другия, защото е нетраен.
— Човекът е мярка за всички същества и създаденото от човека
трябва да бъде трайно, да го надживява.(Ето сега ми падна, все пак
аз съм го измислил, имам право да го побутна в капана.)
— Точно така, човекът е мярката. И всичко, което надхвърля тази
мярка, трае по-дълго и остава след смъртта му, е нечовешко по
природа, извор на тъга и раздор по правило. (Слушаш ли ме сега?
Слуша ме, затова съм го измислил.)
— Ама…
— Живеем в къщи, които ще продължат да живеят и след нас.
Влизаме в катедрали, където са се извървявали, като пред Страшния
съд, дълги редици от хора и поколения, които не са между нас.
Всичко ти казва: ти си отиваш — ние оставаме. Погребали сме много
преди теб, ще се погрижим и за тези, които ти си наплодил. Защо,
измисли поне една основателна причина, строеното с камък трябва
да е по-дълготрайно от строеното с плът. Не виждам особен смисъл
и справедливост в това. Какво ли е било усещането за време и
вечност на онези преди нас, в нощта на първобитното, живели в
нетрайни колиби, надживявали колибите си, надживявали огнищата
си, сменяли места, измервали в дни и нощи, в запалени и загасени
огньове живота си… Тези са живели вечно, ако и да са умирали на
трийсет.

Неща, които не стават за колекции (списък на нетрайното)

сирена — вмирисват се
ябълки — спаружват се, гният
облаци — агрегатно променливи
сладко от дюли — хваща коричка от мухъл
любовници — стареят, спаружват се (вж. ябълки)
деца — порастват
снежни човеци — топят се

144
 попови лъжички и буби — телесно непостоянни

Ако теглим чертата, ще се окаже, че нищо органично не става за

колекциониране. Свят с непрекъснато изтичащ срок на годност.
Нетраен, спаружващ се, гниещ, развалящ се (и затова) прекрасен
свят.

Място за спиране

Представям си лицето на първия, който намери тези записки. Със

сигурност ще помисли, че тук е живяло чудовище. Наистина вътре в
мен Минотавъра трепери от тъмното, но иначе изглеждам съвсем
нормално, нося тялото на бял мъж на средна възраст, една жена чака
дете от мен, понякога ходя на море, сам, или пътувам в чужбина.
Поддържам онова, което се нарича нормален живот, за горния свят.
Наистина минавам за доста затворен и мълчалив, но за заниманието,
което упражнявам, това е напълно в реда на нещата. Книгите ми се
продават сравнително добре, което ми осигурява време и място за
моите занимания и ми осигурява необходимото спокойствие. Не
давам интервюта.
Можех да участвам, малко вяло наистина, в оживени разговори и в
същото време да съм на друго място, в друго тяло или спомен.
Понякога съвсем леко личи, една-две жени, с които общувах по-
близо, винаги ме хващаха. Измъквах се с алибито на писател. Можеш
да отсъстваш колкото искаш, винаги ще те разберат, като поискаш
да останеш насаме, не се отзоваваш на редовни покани. В началото
все още те търсят, а после бързо те забравят. Тук забравят бързо, не
знам дали вече го казах.

Блага вест и стрида

Когато получих новината от жена ми, че е бременна, бях на около

3 хиляди километра от нея. Тъкмо се готвех да изям за първи път

145
жива стрида (аз, който някога можех да бъда гол охлюв) в един стар
френски замък при откриването на тежък (и безвкусен) писателски
фестивал. Никога не съм вкусвал стриди преди. Както и никога
преди не съм имал дете. Опитвахме в продължение на няколко
години. Така че двете неща ми се случиха за пръв път — благата вест
и стридата. Една френска журналистка държеше голяма стрида в
ръката си и ми обясняваше на лош английски как да пръсна капка
лимон и да я изсмуча. Държах и аз стрида в ръката си, гледах
гърчещото се телце, в другата ръка стисках парчето лимон като
бластер и се опитвах да събудя убиеца в себе си. Мислех, че лимонът
ще я убие. Тялото на стридата, крехко, слузесто, приличаше
едновременно на вагина и зародиш, плуващ в околоплодните си
води. В този момент телефонът в джоба ми започна да вибрира за
съобщение, това замъгли колебливата ми съвест, решимостта се
предаде по някакви невидими нервни синапси, мускулните влакна се
съкратиха, движението им стигна до трите пръста на дясната ръка,
които стиснаха лимона и ембрионът на стридата се сгърчи под
парализиращия лимонов сок. Затворих очи и я погълнах. В този миг
дядо ми мина покрай мен, преглъщайки живото си лекарство, и ме
потупа по рамото. Извадих телефона. SMS-ът гласеше: „Направих
тест, каза ДА“. Кратко и точно, без излишни емоции. Стридата сякаш
се размърда в мен. Прилоша ми, хукнах към тоалетната. Чувствах се
като Хронос, току-що глътнал поредното си дете. Никога после не
съм опитвал стриди.

Краят на минотаврите

Някой ходи в мен. Някой се е изгубил в корема ми. Така каза един
зимен следобед, докато седяхме тихо в стаята и се опитвахме да чуем
трупането на снега отвън. Прозвуча красиво и извън времето. Беше
се излегнала на люлеещия се стол, отворила „Старогръцки митове и
легенди“ и положила книгата върху изпъкналия овал на корема си,
като покрив.
Толкова е близо, на сантиметри от нас, помислих си, зад стената на

146
тази кожа, а трябва да минат дни, седмици, месеци, за да пристигне.
Поисках да запомня всичко това, стола, просветляващия от снега
прозорец, красотата на тази фраза, цялата античност на зимната
привечер. Няма по-античен сезон от зимата. Взех един лист и
нахвърлих няколко изречения, по-скоро с мнемоническа цел.
Въпреки това се получи нещо като стихотворение. В което все пак
има логика, доколкото поетическите техники са част от
мнемоническите. Хекзаметърът на Омир нали е и мнемонически
трик, инструмент за помнене? Опитвах се да опиша тази нощ и да
вляза в пещерата, хралупата или къщата на този корем. И видях, че
местата са разменени. Това, което се лута вътре, не е Минотавъра, а
онова, дето идва да го убие. Нека го наречем Тезей за яснота. В него
е пъпната връв като нишката на Ариадна. А къде е тогава
Минотавъра? В тревожността на питането вече лежеше отговорът
му. Минотавъра бях аз. Да обърнем изречението, за да не се крия в
неговия край. Аз бях Минотавъра. Тезей — той, тя, то (родът няма
значение) — идваше да ме убие с цялата невинност на
предопределението. Нямаше къде да се скрия, трябваше само да
чакам смирено неговото пристигане. „Краят на минотаврите“ се
казваше онова стихотворение. Трябва да видя къде съм го забутал.

Роди се рано сутринта през зимата. Беше тъмно. Вървях обратно

към дома, изходът от болницата минаваше през странен тунел.
Чувствах се така, все едно излизам от утроба, все едно минавам по
пътя на това дете. Един новороден баща. Отдавна не бях се
разхождал из този град в 5 сутринта, преди изгрев-слънце.
Неоновите светлини гаснеха, мина първият трамвай, погледнах
номера. Седмица. Казах си, че тогава всичко ще е наред. Беше точно
5.07 часа. Един човек отваряше сергията за вестници, поисках от
всички днешни вестници по един. Той ме изгледа смутен и сънен. Че
то няма нищо особено да се е случило днес, каза с недоумение.
Има, има, отвърнах. Платих, взех купчината и си тръгнах щастлив.
Какви бяха заглавията от този ден? Беше ли готова детската стая на
света, за посрещането на това дете.

147
 ***

Първа зима.
Първи сняг.
Първи вятър.
Първо куче.
Първи облаци.
Заради окото на едно дете.
Заради окото на всяко новородено — плъх, муха или костенурче,
светът се създава всеки път отново.

В началото то проговаря езика на всички живи същества, гука като

гълъбите, гъргори като делфините, мяука, писука, дере се…
Първичният бульон на езика.
Дгиш, ангъъ, пнея, еее, деейа, бъня-бъня-бъняба, батябууу… Бог не
дава веднага език на новородените. И това никак не е случайно. Сега
то знае тайната на рая, но няма език за нея. Когато му се даде езикът,
тайната е вече забравена.
Първото ѝ прохождане, поклаща се като кралски пингвин. Сякаш
стъпва на луната. Протяга ръце да се залови за въздуха. Толкова
съсредоточена и усмихната в себе си, толкова крехка. Като я
погладнеш, пада.
Докато пиша за тъгите на света, за португалското saudade, за
турския хюзюн, за „швейцарската болест“ — носталгията… тя идва,
на 2 и половина, и рязко ми издърпва химикалката.
Седни сега тук и си отвори хубаво устата, казва ми тя. После се
вдига на пръсти и наднича вътре. Аууу, много е тъмно в тебе, нищо
не се вижда…
Хайде да играем на прашинки. Ти си татко прашинко, аз съм
малкото прашинче.

148
 VI. Купувачът на истории

Преносвачката на бебета

Работата е такава, що да не ти кажа, страх нямам. Забременяваш

тука и към седмия месец трябва да минеш границата за Гърция.
Пристягаш корема, навличаш се с широки дрехи, затова е хубаво да
се избере по-хладно време. Палиш цигара, докато ти гледат
паспорта, хем да си по така спокойна и отракана, хем нищо да не
издава, че си бременна. Разбира се, човекът, който те прекарва,
сигурно е цакнал някакви пари, ама и ти трябва да си точна.
Минаваш границата. Седиш в покрайнините на Атина 2 месеца в
някаква сляпа стая, без прозорци, като килер. Не излизаш никъде, да
не стане проблем. Само лежиш, гледаш телевизия и ядеш на корем.
Добре хранят, защото стоката трябва да е здрава. Износваш си го,
ония са се свързали с купувачите, те казват, че си техен роднина,
намират ти доктор, раждаш нелегално. Твоят човек взема парите и
готово. Само не ща да ми го показват, като се роди, да не ми стане
мъчно. Видя ли го веднъж, край, не мога го остави и ще съсипя
работата. С тая работа издържам другите деца, четири ме чакат у
дома. Само заради тях го правя. Колко да вървят, по 5–6 хиляди, за
едното дадоха 8 хилядарки, беше момче, момчетата вървят по-скъпо,
аз вземам 10 процента. Четири съм продала, четири съм отгледала,
това е сметката. Ама сегашното, дето го нося, е последното, край. Ей
го рита, знае, че говорим за него, стига рита бе, там ще ти е сто пъти
по-хубаво. Някой път ги сънувам и паля по една свещ.
Купих тази история в края на октомври, близо до гръцката граница.
Когато ѝ предложих парите, жената ме погледна изумено. Не
разбираше за какво точно ѝ плащам. Че аз нямам какво да ти продам,
каза, а деца повече не мога да раждам. Отвърнах ѝ, че току-що съм
купил историята ѝ. Не съм сигурен, че разбра. Взе парите, въртя ги в
ръцете си, сякаш очакваше да си ги поискам обратно, обърна гръб,

149
направи няколко крачки, клекна и се разрева. Помислих си, че едва
сега е започнала да продава децата си. Като взе да разказва за тях.
Без история всичко това си оставаше само сделка.
Разказването е част от Страшния съд, защото кара хората да
разбират. А от разбирането какво полза, не е ясно. Слагам и тази
история в кашона.

Купувачът на истории

Преди се вселявах, сега се наложи да купувам. Мога да се

представям и така: аз съм човекът, който изкупува минало. Търговец
на истории. Другите търгуват с чай, кориандър, акции, златни
часовници, земя… Аз вървя и масово изкупувам минало. Наречете
ме както искате, намерете ми име. Онези, които притежават земя, са
земевладелци, аз съм времевладелец, владетел на чуждото време,
притежателят на чужди истории и чуждо минало. Почтен купувач
съм, никога не свалям от цената. Изкупувам само частно минало,
миналото на конкретни хора. Веднъж се опитаха да ми продадат
миналото на цяла държава, отказах.
Купувам всякакви истории — за изоставяне, за неверни жени, за
детство, за пътешествия и изгубване, тъги и внезапни избавления…
Купувам и щастливи истории, но няма много продавачи на такива.
От първата дума мога да разпозная прясната от вмирисаната стока,
истинската от тази на измамниците съчинители, които искат само да
припечелят някой лев.
Повечето хора продават историите си на безценица, някои дори се
учудват, че им предлагам пари за нещо, което не струва нищо. Други
са доволни, че има на кого да прехвърлят товара, който са носели
сами досега.
Каква е моята печалба? Благодарение на една болест преди и на
изкупените истории сега можех да се движа из коридорите на
различни времена. Да имам детството на всички, от които бях
купувал, да притежавам жените и тъгите им. Да ги трупам в Ноевите
кашони на онова мазе.

150
 Търговецът на зехтин
(Цялата истина за господин Г.)

1.
Не съм срещала такъв господин — а съм срещала доста, можете да
ми вярвате — който толкова да уважава жените, като прелюбезния
господин Г., толкова, че чак става притеснително, не съм срещала
мъж, който да седи кротко до гола, готова за него жена, след като
самият той я е подготвил, мека като глина жена, да усеща как кожата
ѝ пари и вика за него и да не я докосне с пръст, да не пусне коня си
в нея, както пишеше някъде, аз чета много, да не го разиграе, да не
извади меча си, да не пусне стрелата при опънат лък, не съм и няма
вече да срещна такъв мъж, който при подобна възможност ще говори
за това колко лесно отпиваме от греха, сякаш е отвара от лайка или
греяно вино, и как пожелаваме чуждото като да е смокиня, пораснала
насред пътя, Бога ми, как умееше да говори господин Г., умно и
презморски, особено и красиво, нашите мъже не говорят така, те
само си пъхат ръката под полата ти, хващат те за циците и те
подпират на стената. Не знам жив ли е още този свят човек, знае ли
господинът нещо повече за него, щом пита?
О, колко е любезен господинът, ама и това ли се плаща вече.

2.
Беше си изнасилване, да ви кажа право, чисто изнасилване без
физическо съприкосновение, това за физическото съприкосновение
го знам от съдията P., той, вече покойник, лека му пръст, прекарваше
повече нощи с мен, отколкото с жена си, отредена му от закона,
правехме физическо съприкосновение, така му викаше, аз нямах
нищо против, беше си същото, ама звучеше по така, та за разлика от
покойния съдия, с господин Г. не извършихме физическо
съприкосновение, и въпреки това никога не съм била толкова грубо
и брутално изнасилвана, трябваше да изтърпя всичките му налудни
приказки за изневярата и греха, такива, дето и мъжът ми не ги е

151
говорил… викаш жена у дома си, събличаш я и после я оглеждаш,
както се гледа овца, съдиш я, сякаш не ти самият си я склонил към
грях, и накрая я напъждаш… така убита и смазана не съм се
чувствала след никой мъж, дигнах се, отидох право при съдията Р. и
му казах, че господин Г. е направил спрямо мен опит за изнасилване
и склоняване към…, добре го наредих, не знам какво и как направи
миличкият ми съдия, но още на следващия ден, по тъмно сутринта,
господин Г. се беше изнизал от градчето, и никой вече не говореше
за него, сигурно защото от всяка къща имаше някоя, минала през
желязната му кушетка… толкова години оттогава и вие, господине,
сте първият, който пита за него, защо ви трябва да знаете… Бяхме ли
говорили за пари, благодаря, благодаря.

3.
Такъв беше той, преподобният Г., господине, ако искате честен
отговор, впрочем не знам дали имаше църковен сан, посветил се
беше да изкушава жените, но не всички, а само съпругите, само
благоверните кротки съпруги… и когато те се озоваваха рано или
късно в леглото му, той с пръст не ги докосваше, а започваше да ги
пита защо са тук сега, какво очакват от него, кое ги е бутнало да
зарежат мъжете си и децата, за морала говореше, ааа, много беше по
морала той, лежи жената разсъблечена на желязното му легло, а той
навира пръста си в лицето ѝ и говори, оглежда, пита… вече съм на
години, когато всичко мога да кажа, затова ще призная, била съм там
и аз, никога не съдете съпругите, господине, те са клети създания,
вкарват те насила в леглото и започваш да раждаш през година и
половина, сякаш се надпреварваш с кравата в обора и свинята в
кочината, а господин Г. не приличаше на тукашните мъже и не беше
тукашен, не миришеше на лук, не ругаеше животните и децата, не
храчеше по пода и четеше книги… всички съпруги умираха за него,
мога да се закълна, та не се налагаше той да прави нещо кой знае
какво, за да се озоват в леглото му, с целия риск тогава… Когато
дойде и моят ред да лежа в хладната стая, изслушах смирено всичко,
което той каза, защото грехът наистина кръжеше над леглото, но

152
като свърши, го попитах направо защо върши това, не е ли също
толкова противоестествено и греховно да не легнеш при жената,
която си повикал, дошла е при теб и е свалила всичко от себе си,
мъжа, децата си и целия закон Божи… той се учуди, че имам куража
изобщо да го питам нещо в моето положение, след което отвърна, че
бил естествоизпитател на греха и изневярата, искал да я изолира в
чист вид, да я дестилира, и като видя, че не разбирам много от
учените му приказки, каза, предавам го точно: Вие, жено, така рече,
сте маслината, от която ще изстискам греха като зехтин.
Минали са повече от 40 години, но и досега настръхвам от тези
думи, господине… очите му, докато казваше това, приличаха на две
тъмнозелени маслини, и пак ви казвам, не мога да го съдя,
преподобния господин Г., нещо много страшно трябва да ти се е
случило, за да правиш такива работи… напуснат човек беше той…
никога да не влизаш в напусната къща и при напуснат човек, само
кукумявки и смокове има там — такъв беше той, ако търсите честен
отговор.
А не, вече не ми трябват пари. А какъв собствено сте му вие?

***

Какъв собствено съм му аз на г-н Г.? И какво правя чак тук, в 1734
година? Купувам истории под прикритието, че търгувам с маслини.
С какво съм по-добър от господин Г.? И не става ли дума за един и
същи зехтин?
Една старица ми разказа история, която нейната баба чула от баба
си, за един, който владеел всички съпруги по тези места. Само по
себе си това не би предизвикало чак такъв интерес у мен, ако не беше
името, което тя изрече — име, което ме преследва от доста време.
Гаустин. Човекът, който прекосяваше спокойно времената като
плитка река и винаги намираше начин да ми прати знак от едно или
друго време. Никога няма да бъда сигурен съществуваше ли
наистина, измислил ли съм го, или самият аз бях измислен от него.
Последният му ход, признавам, надмина всичките ми очаквания. От
няколко години в мрежата се разпространява (в превод на немски)

153
една книга под мое име, която аз никога не съм писал: Ding, Kunst,
Kant und Zeitgenossen (Wieser Verlag, 2005). Може да се провери.
Очаквам следващата му книга, подписана с името Гаустин, в която
главният герой ще носи моето име.
Веднъж пуснах името му в Гугъл. Появи се веднага някоя си
Анджелина Гаустин, за която се знаеше, че е умряла точно през 1900
г. на 70 и била погребана в гробището Паоли, Индиана. Източникът
беше една книга на мъртвите от епархията.
Също в една родова история се появява някоя си Лусинда Гаустин,
р. 1853. На друго място Моли Гаустин с въпросителна след името.
Някъде в Орегон откриваме един Б. Гаустин. Но навсякъде името
съществува само като фамилно и никъде като първо, собствено.
Само децата му бяха записани в тези книги. Един общ изчезнал баща.

След завръщането си от тази история (пътуването беше трудно,

прекачвах се от глас в глас, разказът беше от трето поколение, пък и
все по-трудно постигах някогашната емпатия) се зарових в архивите
около мястото на историята, направих разни запитвания и наистина
се потвърди. В една „Обща книга на ражданията, погребенията,
сватбите, дълговете и други извънредни случаи“ името Гаустин
излизаше. Същият пристига в градчето точно в 1700 г. и три години
по-късно е отписан „без право да се връща в града“. С три особени
кръстчета в самото поле на книгата, знак с който по тези места
отбелязват срещите си с нечестивия.

Подземният ангел

Историята за оня, който се родил с ангелски крилца. В нощта преди

раждането се явил пратеник насън и казал на майката така и така,
жено, твоето момче е дар Божи, то ще бъде ангел в човешка плът. И
както разправяха в градчето, момчето с ангелски крила щяло да има
страшна сила. Силата тук се разбираше буквално — да вдигаш
тежко, да надвиваш всички на борбите, да си мериш силите с мечка
или да носиш по два чувала брашно на гърба си. Или като известния

154
Хари Стоев по панаирите да вдигаш със зъби пълна каца с вино.
Единственото условие било майката да не казва на никого.
Сега си представям това дете като класически ангел, толкова
различно от всичко наоколо, като довеяно от средиземноморския
вятър семе на пиния или друго странно за тукашния край растение.
Източено, слабо, тук щяха да кажат — хилаво, момче, което щеше да
бъде обект на подигравки. Майка му не трябвало да казва, ама тя се
уплашила, че синът ѝ ще е различен, взела да разправя навсякъде, и
крилцата изчезнали.
Като деца го причаквахме скрити, за да го гледаме. Беше миньор.
Винаги мрачен и мръсен. Представях си го с големи отпуснати
ангелски крила, които се влачат подире му, черни от въглищния
прах. Ходеше леко прегърбен и никога не сваляше ризата си. Дали
под нея крилата продължаваха да растат. И той да ги подрязва всяка
сутрин. Както всяка сутрин се бръсне. Както баба ми режеше крилата
на пилетата, за да не прехвърчат през оградата, да не напускат двора.
И той нямаше да го напусне. Майка му беше избрала сина пред
ангела.
Като дете презирах бъбривата майка, която лишила сина си от тази
сила. Сега я разбирам. Не позволила да ѝ го отнемат от човешкия
род. За разлика от Пасифая, майката на Минотавъра. Ангелът миньор
беше мрачен, затворен и неотронващ дума. Сякаш, убивайки ангела
в себе си, накрая беше успял да заличи и човека.
Синът на подземния ангел беше в горните класове, необичайно
висок, отиде в София да играе баскетбол, после заминал за Америка.

Синът на подземния ангел

Баща ми беше миньор. В пет сутринта по тъмно излизаше за

мината. Връщаха го с камиона на мръкване. И там, и отвън — на
тъмно. Не помнеше какво е ден. Веднъж само не отиде на работа и
лежа през деня в стаята на пуснати пердета, не можа да понесе
светлото.
Ей така го запомних, връща се привечер, мрачен, дума не обелва,

155
на масата една голяма салата и бутилка ракия. Сякаш не беше тука.
Чувал съм онази история за крилцата, може и така да е, ням като
ангел. Пуска телевизора, ама не го гледа. Изяжда салатата, бутилката
— до половината. Не казва нищо. Ляга. На другата сутрин пак. Най-
щастливият ми ден беше, като дойде треньор от града да ни гледа
кой става за баскетболист. Взеха ме, щото се бях източил тогава,
дълъг и едър, с ръце като лопати. Майка ми се разрева, а баща ми
само ме потупа по рамото. Стори ми се, че поиска да каже нещо, пое
си въздух, но толкова отдавна не беше приказвал, че там механизмът
сигурно беше ръждясал, прокашля се, нещо изскърца в гърлото му и
отиде да си легне. На другия ден с един сак заминах за града в
спортния интернат.
Тренирах яко, защото знаех какво ме чака, ако се наложи да се
върна. Оставах след тренировките, уреди, въженца, отскок, всичко…
Капка талант нямах за тая игра, ей, капка талант нямах, ама блъсках,
блъсках… като миньор. И ме вземаха, щото бях як, раздавах се, не
жалех сили. И когато дойде някакъв след 1989-а от аматьорски
американски клуб да пазарува евтини източноевропейски играчи, не
се поколебах да замина. Знаех, че няма да стана баскетболист, там
нямаше да мине. Просто трябваше да съм колкото се може по-далече
оттук, от баща ми, от бутилката и темерутството му.
Останех ли, ставах същият. Заминах, играх година и нещо,
отсвириха ме, пак много ме търпяха де, ама се хванах с един ей такъв
дълъг камион, като влак, с комин отгоре. Много бачкане, ама
платено добре. С такава работа не можеш да си намериш жена.
Тръгвам рано в пет сутринта, преспивам някъде по паркингите вечер.
Блъскам от тъмно до тъмно. После сядам, пия 4 бири, ям два биг мака
и заспивам като заклан. Всеки ден. Една вечер сънувах баща ми.
Караше моя камион. И на сутринта ми се обадиха, че станало така и
така.
X.К. на 48. Беше си дошъл от Далас, да погребе баща си и да оправи
имотите.

156
 Най-щастливият ден на шофьора Маламко

Мургав, къдрокос, на около 20 и нещо, с яке от изкуствена кожа,

инкарнация на Майкъл Джексън от 80-те. И, разбира се, снимка на
самия Майкъл горе, при огледалото. Историята започва още с
качването ми в таксито. Сякаш само е чакал слушател.
Бате (това е моята роля и име в тази история), да знаеш каква
мадама се качи днеска в таксито. Четирсегодишна, ама мадама, ти
казвам. Може да е и на 38–39, не знам. Слънце. Като влезе в таксито
и ме досрамя, че карам тоя стар опел.
Стоим на светофара. Хвърлям и аз един поглед на колата,
протъркана дамаска, напукано табло, мирише прекалено силно на
ванилия от ароматизатора с форма на бор.
Тази жена не е за тая кола, продължава Маламко. Жена за кадилак,
розов. И цици има. Влиза в таксито и вика карай накъдето искаш,
вика. Развеждала се с мъжа си. Всичко ми разказа, от игла до конец.
Как се оженили, колко години били заедно, после той се оказал
плужек. Плужек, вика, се оказа. Не знам, бате, кво е тва плужек, ама
лошо значи. Охлюв, викам аз. Моля? Плужек е гол охлюв. Така ли,
че кво му е лошото на голия охлюв, хм… И с едни жени се бил
замесил, пък тя разбрала, объркал конците значи тотално и
просташки. Голяма трагедия, турски сериал. А пък аз само кимам с
глава, бате, и карам, и аз не знам къде карам. Гледам, че е в душевно
разстройство, карам и слушам. И колкото повече ми приказва,
толкова повече ме заглежда. Навива ми се значи, на момента ми се
навива. Тия работи аз ги чаткам. Спри вика тука сега. Ние вика пак
ще се видим с тебе, да знаеш. Взе да бърка в чантата си, ах вика
мамка му плужешка, прибарал ми е парите. Псува, ама и псуването
ѝ отива, като гердан ѝ седи, като брошка, мадама отсекъде. Немате
проблем, викам ѝ аз, парите са нищо. Като се видим другия път,
тогава. Как се казваш момче, ми вика тя. Маламко, викам. Дай да те
целуна, Маламко, ми вика, наведе се хвана ми главата и ей тука
(показва) по бузата ме целуна, докато се усетя. Поглежда се в
огледалото да види стои ли още отпечатъкът от тази целувка.
Светофарът е светнал зелено, бибиткат му отзад. Скоро, вика, ще ти

157
се обадя, тресна вратата и изчезна. Голяма жена, бате, голяма работа.
Пауза. Ама как ще ме намери, не знам. Нито телефон взе, нито нищо.
Може да е запомнила номера на таксито и да се обади в централата
да пита. Друг Маламко при нас нема.
Мълчи. Този въпрос го мъчи. Тук е мястото да се намеся, като бате,
и аз.
Слушай Маламко, започвам с най-дълбокия си глас. Една жена,
като поиска да намери някой, света обръща. В такива случаи само
клише помага. Сигурно цитирам някакъв роман, някаква лоша
литература, майната му. Нека и те свършат малко работа за утехата
на един хубав млад циганин.(Истината е, че си мисля как тази жена
обикаля цяла София безплатно с номера за съпруга плужек. Ама кой
съм аз да развалям най-щастливия ден на Маламко. И това, че аз си
мисля така, а той не, ме прави 10 пъти по-голям нещастник. Блажен
Маламко…)
Голям късметлия съм, ей, казва Маламко след кратка пауза, сякаш
ми е прочел мислите в огледалото. Такава хубава жена и да ме хареса
мен точно, Маламко. Какво като е на 30–35, може и по-млада да е.
Аз съм ебач, не търся кусури.
Бутнах му най-големия бакшиш, който съм давал някога. Всъщност
не беше бакшиш, купувах историята.
Прибавям я сега тук, в капсулата на тази книга, кой знае, може
мадамата да я прочете или друг някой и да ѝ каже, че Маламко чака,
да му се обади. Да свърши и литературата малко работа, мамка ѝ.

Продавачът на истории

Какъв собствено сте? Писател? На мен много ми върви да се

запознавам с писатели. Моят дядо беше, и това сигурно е карма.
Преди месец ме поканиха на една сватба. И до кого се оказах седнал
на масата? Можете ли да познаете? Сложиха ме до самия Салман
Рушди. Да, да, същият. С кръглите очилца, с брадичката… Честно
казано, винаги съм си мислел, че тези, дето ги дават по телевизора,
най-известните, всъщност не съществуват реално, сигурно са

158
някаква компютърна анимация, холограма. Вие не се ли съмнявате
малко в съществуването на Мадона или Брад Пит? Както и да е.
Седнах до него, подадохме си ръка, каза си името и зяпнах.
Писателят ли? Сякаш под същото име се криеха още куп
знаменитости. Той дори се смути и измънка нещо — може и така да
се каже, да.
Знаете ли как се чувствах през цялото време? Като пушечно месо.
По дяволите, мислех, че този носа си не показва навън. Признавам
си, нищо не бях чел от него, но гледам от време на време телевизия
и чета вестници, за Бога. Та на този човек му горят книгите, има
смъртна присъда, фатва. А онези, дето са му я издали, знаете, не си
поплюват. Та беше странно усещане на тази сватба, хем горд, хем
като на тръни. И постоянно се оглеждам дали някой от гостите на
това мило тържество не прави по-резки движения. Бях готов да се
шмугна под масата. Беше ме шубе повече от него, той сигурно е
претръпнал. Дали има нещо под ризата и папийонката? Имам
предвид тънка деликатна бронежилетка от последно поколение, с
влакна от съвсем нов и лек материал. Мислех да го попитам, но се
отказах. Можех просто да го потупам по рамото за довиждане и да
разбера.
Всъщност човекът се държа много свястно. Нито веднъж не ме
попита как намирам последния му роман. С извинение, понеже сте
писател. Доколкото ги познавам (както винаги с изключение на
присъстващите тук, разбира се), те никога няма да пропуснат този
въпрос. Въобразяват си, че светът става и ляга с техните книги. Беше
ме страх, ако ме попита и разбере, че нищо не съм чел. Но това е
големият писател, не пита. Или е сигурен, че си го чел, или не му
пука. Реже си мирно бифтека, бодва си морковче. Обменихме
няколко общи приказки за милото тържество и колко са сладки
младоженците, как си отиват един на друг, бла-бла… Малки
разговори, каквито можеш да водиш на една сватба с всеки
обикновен съсед отляво или отдясно. Мислех, че писателите говорят
по така, само за важното, за живота, за смъртта… Както и да е. Аз
бях приятел на булката, той познавал младоженеца от дете. И
двамата гарантирахме за своите хора. И накрая му разказах една моя

159
история. Така и не разбрах дали наистина го впечатлих, или само си
даваше вид. Не знам, хора с очила ме объркват. Сега ще следя какво
пише. Мислите ли, че ще я използва?
Сигурно, успях да се включа най-сетне. Писателите никога не са
невинни. Крадливи са като свраки. Ама пък е важно кой те краде.
А, не, аз му я подарих.
Е, тогава ще чакаме.
Ако искате, мога да я разкажа и на вас.
Любопитен съм.
Но да знаете, че е продадена.
Не казахте ли, че е подарена.
Така де… подарена, продадена. Не сме подписвали договор. Ако
много ви хареса, само трябва да се разберете с него кой ще я ползва.
Подарявам я… срещу две големи „Четири рози“.
Значи срещу осем рози, засмях се аз… Готово. (Така се запознах с
продавача на истории.) И след като първият букет с розите кацна на
масата, историята тръгна.

… и неговата история

Става дума за жена, разбира се, започна бавно разказвачът. Оцених

това начало в стил „разбира се, става дума за ръкопис“, но за миг си
помислих да не би той да препродава чужди истории, тези на Еко да
ги пробутва на Рушди и после да всява смут и раздор в литературата.
Оставих разказа да тече.
Трябваше да избягам от нея, ако исках да остана жив. Да я напусна,
да напусна града по най-буквалния начин. Няколко месеца обикалях
Европа. За да забравят една връзка, някои опитваха безразборен секс,
аз опитах безразборна география. Избирах случайни градове,
пътувах обикновено с влак, сменях гари и хотели, всички туристи
бяха на групи или по двойки, аз обикалях сам из площадите, които
от един момент започнаха да изглеждат едни и същи. Приличах на
човек, който иска да изостави собствената си изоставеност зад някой
ъгъл. Като някой, търсещ отдалечено и непознато място, където да

160
пусне котките на тъгите си, така че те никога да не намерят обратния
път. Знаете ли колко е трудно да се отървеш от котки? Те притежават
невероятно чувство за дом, особена памет. Веднъж дядо ми се опита
да разкара всички домашни котки, които се бяха наплодили вкъщи и
в двора, напъха ги в чували и ги пусна на няколко километра от
града, до гробищата. Като се върна, котките го бяха изпреварили.
Това с котките е бонус, на Рушди не съм му го разказвал, рече
продавачът на истории, отпивайки от вторите четири рози.
Скоро разбрах, че Европа е твърде близко място, пълна е с тази
жена, напомня за нея. Трябваше ми повече пространство, празно и
непознато. И хванах първия самолет за Америките. Трябваше да се
изгубя като Колумб, но сред едни отдавна картографирани земи. Не
си даваме сметка колко е трудно да се изгубиш сега. Почти толкова,
колкото трудно е било да не се изгубиш тогава.
Когато се прибрах вкъщи след година и три месеца, свалих картата
на света на пода и свързах с маркер местата, където съм бил. Беше
си околосветско пътешествие, прекарах пръст по маршрута,
изговаряйки имената на градчета и мегаполиси. Най-хубавата
мантра за забравяне на жена.
София, Белград, Будапеща, Вроцлав, Берлин, Хамбург, Архус,
Бремен, спускане към Руан, Дижон, Тулуза, Барселона, Малага,
Танжер, Лисабон, през Атлантика нагоре към Лонг Айланд, Ню
Йорк, Онтарио, Северния Хъдсънов залив, и пак надолу към
Минеаполис, Чикаго, Колорадо Спрингс, Пуебло, Финикс, Сан
Диего…Изправих се, окачих картата на стената и едва тогава
забелязах… Линиите на моето пътешествие чертаеха по съвършен
начин една буква. Нейната. Едно голямо ясно М. Изящен монограм
на глупавия мъж. Котките се бяха върнали преди мен.
Историята не беше лоша, дори да я бе свил от трето лице и вече
веднъж да я е препродал (някои фрази като „котките на тъгите“ и пр.,
определено не бяха негови). Букетът от рози се разрасна.
Изглеждаше доволен като човек, изтъргувал два пъти една и съща
стока. Но и аз бях доволен от сделката, защото купувах две истории
на цената на една — тази, която ми разказа, и предхождащата я, за
срещата с Рушди, предполагам, още по-измислена от втората.

161
 Двама се обзалагат чия жена е по-вярна

Решават да проверят първо едната. Мъжът обявява, че заминава за

няколко дни. Скриват се в градината с другия и чакат. Съпругът даже
бил намерил пистолет отнякъде. Първата вечер — нищо. Успокоило
се малко сърцето му. Но още на втората вечер, когато мракът станал
непрогледен, жената излязла от дома, отворила вратата и един мъж
се вмъкнал тихо като сянка. Лампата изобщо не светнала.
Приближили се двамата приятели до прозореца, оскъдната луна само
очертавала движенията на двете тела, но и това било достатъчно да
се види какво става. Как се усуквала жената около оня, какви
движения, съпругът чак се захласнал, никога не я бил виждал такава,
мръсницата. Приятелят му също гледал с отворена уста.
Влизаме, казал тихо съпругът, и се вмъкнали като крадци в къщата.
Следващата картина е такава класика в киното, литературата и
живота, че не знам как да я опиша. Съпругът е отворил вратата,
направил е крачка навътре и вдясно, разтворил е леко краката си за
опора, така е виждал да правят по филмите, и е насочил пистолета
към кълбото от тела, което сега стои вцепенено. На два метра от него
е приятелят му, стойката му е малко глуповата, защото и ситуацията
е доста глупава, не знае къде се гледа в такива случаи. Неудобно е да
гледа към жената на приятеля си, защото е гола и преди секунда е
правила секс, неудобно е да наведе глава надолу, сякаш самият той
е заловеният, притеснява се да гледа в измамения си приятел, за да
не го притесни още повече. Неловко, с една дума. Заловеният по бели
гащи любовник, макар гащите му да са червени с черни райета, мята
очи към двамата мъже, сякаш още не е съвсем сигурен кой е
съпругът, този с пистолета или другият. Тялото на жената
представлява сложна смес от бавно затихваща възбуда, гняв към
нахлулите изневиделица, и нарастващ страх. Понякога секундите
имат неизмерими дължини и обеми.
Измаменият съпруг е който трябва да вземе решението. Той държи
нещата (и пистолета) в свои ръце… От него зависи как ще се развие

162
всичко, но той още не знае какво да направи. Знае само, че трябва да
решава бързо, времето не работи за него. Никога не е попадал в
подобна ситуация, само на кино и в книги. И нищо от това сега не му
помага. Взема се в ръце. Насочва пистолета към мъжа. Точно така,
гърчи се сега, подла твар. Наместил се е в неговото легло. Оставил
си е дори ръчния часовник на нощното му шкафче. Хората убиват
човек само ако пристъпи крачка в частно място, ей такива табели
навсякъде, а какво остава, ако някой е влязъл в самата светая светих,
не просто в дома ти, а в спалнята, не просто в спалнята, а в жената, с
която спиш. От друга страна пък каква му е вината, не е влязъл
насила, някой го е пуснал, нещо повече повикал го е, дал му е знак.
Не е ли този някой най-виновният в ситуацията. Най-виновната —
жената. Това е радикалното решение, прелюбодейката трябва да
изкупи греха си със смърт. Боже, какви театрални реплики, това
античен театър ли е, или второразредна буржоазна пиеса. Да утрепе
жена си за едното нищо, не, не е нищо, ама все пак му е жена… И
какво като я убие. Никога не е бил по решенията. Никога. Трябва ли
да си избере чехли от магазина, минава цял следобед. Черни или
кафяви? След като е преброил наум всичките си панталони, разделил
ги е на две половини — подходящи за кафявия и подходящи за
черния цвят, после е прехвърлил мебелите в стаята, защото е добре
чехлите да подхождат и на тях. След всичко това вече е минал повече
от час и той се спира на кафявите. Но, о, ужас, кафявите чехли са два
вида — с ширитче и без. На всичко отгоре има с по-тъмни и по-
светли ширитчета. Това е с чехлите, а тук все пак става дума за
убийство и за раздаване на справедливост. Кой е по-виновен в едно
прелюбодейство?
Отмества поглед над тях и сякаш за първи път вижда семейната им
снимка над спалнята. Как е възможно, да го правят точно под нея.
Хрумва му, че ще бъде много ефектно, ако застреля семейната
снимка, представя си как ще се посипят стъкълцата над главите им.
Каква метафора. Ти, жено, застреля собствения ни семеен живот,
нашето минало получава дупка в главата. Къде да се цели обаче, в
себе си или в нея, става дума за снимка, но все пак. Ако стреля в
собствения си портрет, това си е един вид самоубийство.

163
 В следващия миг се обръща и прави най-неочакваното нещо пред
изумените погледи на всички, дърпа спусъка и застрелва приятеля
си. Няма външен свидетел, няма престъпление.

Шехерезада и Минотавъра

Обикновено историята се разказва от този, който е в слаба позиция.

Това най-ясно личи при Шехерезада. Една обречена жена разказва
история след история, за да печели нощ след нощ. Нишката на
историята е единственото, което я води през лабиринта на нейната
обреченост. Вътре в историите, които разказва, най-честата разменна
монета за откупуване на живот са пак историите. Достатъчно е да
припомним първата — за нещастния търговец, който по случайност
убил с маслинена костилка сина на един джин, а трима минаващи
оттам шейхове откупуват от страшния баща (тук наистина става
дума за директна търговия) по третина от живота на търговеца,
разказвайки (продавайки) му истории. О, джин, ти, царска корона
на джиновете! Ако ти разкажа какво ми се случи с тази газела, и
ако ти решиш, че разказът ми е удивителен — ще ми дариш ли една
трета от кръвта на този търговец?
Ако историите ви са добри и наистина ме впечатлят, отвръща
джинът, сделката ще стане. И става. Джинът дарява кръвта на
търговеца, а Шахрияр, който слуша тази история, дарява още една
нощ на разказвачката Шехерезада. Блажени времена. „За Бога, няма
да я убия — нека изслушам разказа докрая.“ А разказът е безкраен.
Както е безкраен лабиринтът.
Ясно е, че Шехерезада е взела идеята оттам. Тръгваш по коридора
на една история, която те препраща към друга, тя към трета и така
нататък… Пренесла е лабиринта на историите в спалнята на
Шахрияр. И — тук е тайната — влизайки вътре, е взела със себе си
и своя палач, вкарала го е, без той да подозира. Двамата са там, но тя
държи нишката на историята, нейният тънък опиум води Шахрияр
из галерии и коридори. Ако нишката се скъса, масовият убиец на
жени, защото той е такъв, ще се събуди, ще разбере къде е и всичко

164
е изгубено.
Откъде идва силата на разказващия истории, дори това да е силата
на по-слабия? Дали от властта над това, което разказва? Да държи в
ръцете си, по-скоро на върха на езика си, свят, в който може да
раздава смърт и да отлага смъртта, когато пожелае. Свят, който може
да е толкова реален или толкова измислен, че да удвои реалния, да
му стане двойник. Ако в единия смъртта надвеси меча си над теб, да
избягаш в спасителните коридори на другия.
Почти никой не помни или не обръща особено внимание на това
откъде тръгва „Хиляда и една нощ“. Точно там, откъдето и митът за
Минотавъра. От една изневяра. Пасифая, жената на Минос, му
изневерява с бик, зад който наднича Посейдон. От своя страна,
всички 1001 истории започват заради невярната съпруга на Шах
Заман, малкия брат на Шахрияр, владетеля на персийския град
Самарканд. Той тръгва на път, забравя нещо, връща се и заварва
жена си да се прегръща с един роб. В единия случай любовникът е
бик, в другия роб — все непозволени тела. Дотук изневярата струва
смъртта само на двама. И малкият брат продължава, накъдето се бил
запътил — към по-големия, Шахрияр. Там изневярата на братовата
му жена е наистина масова, редом с 20 наложници и същото число
роби. Шахрияр решава да отмъсти за брат си, за себе си и за целия
мъжки свят. Тогава започва серийното убийство на жени и сериалът
на приказките.
Нощта. Всичко се случва нощем оттук нататък. Във вечната нощ на
Лабиринта, където живее Минотавъра, или в тези хиляда и една
нощи в царския дворец на Шахрияр. Нощта е времето на историите.
Денят е друг свят, който не подозира за нощния. Двата свята не бива
да се смесват.
Място за спиране

Някои книги трябва да се снабдяват с нишката на Ариадна.

Коридорите непрекъснато се завихрят, кръстосват се един с друг.
Понякога мога да видя как дядо ми влиза с мен в магазина на Esprit
на Фридрихщрасе, пипа недоверчиво памучните блузи и мърмори,

165
че за нищо на света не би си купил такова тънко нещо, през което
вятърът ще си играе на прескочимагаре. Друг път, като пресичаме с
дъщеря ми Докторската градина, един господин, увит с шал до
очите, с високо вдигната яка, ми кима с глава, докато се
разминаваме. Епизод, на който не бих обърнал внимание, ако Ая не
ме дърпа за ръкава и показва странната му двурога сянка върху
снега. Минотавъра е излязъл на разходка в лабиринта на зимната
градина.

166
 VII. Световната есен
Вой

Еленаа, Еленааа, дете на дивата пустиняаа Амууур…

Пиянска песен, която се носи посред нощ от съседния панелен блок.

Пеехме я като ученици по лагерите, но и досега не знам каква е тази
Елена, каква е тази пустиня. Необходимият кич за всеки от нас,
някаква романтична чуждост, оазис сред единствената възможна
пустиня тук, в която пясъкът се е превърнал в бетон. Същата песен
сега, трийсет години по-късно, в три след полунощ, носеща се с
пиянска копнежност от компания в съседство. Това е алтернативната
българска песен в космоса. Младостта си е отишла, соцът си е
отишъл, но демоните на някогашните желания са останали, удавени
в алкохола на неслучилото се. Някогашните ученици са остарели,
пуснали са кореми, всеки се е оженил за по една Елена, но нещо се е
прецакало, нещо не е каквото трябваше да бъде… Безсмислието е
влязло през дървен кон в несигурната Троя на тялото. Затова е
виенето в нощта… Ненавиждам ги и са ми близки с цялата им
непосилна тъга и безсмислие. Понякога усещам, че искам да прибавя
и моя вой към техния. Ако имах вярна малка глутница от приятели,
сигурно щях да вия с тях, щастлив и безутешен из вечните панелени
поля на града. Из дивата му пустиняяя Амууур… Нямам тази
глутница. Затова вия тихо, толкова тихо и уж с много тънка ирония,
че едва се чувам.

The Saddest Place in the World

(Най-тъжното място в света)

До Ангела на необяснимите шумове нощем,

който бди над плачещите в банята,
над порязващите се в кухнята

167
и над пушещите по терасите в три сутринта.

Отвратително самотен. Така се чувствах в последните години,

това беше най-точното определение. Видях го преди време изписано
с черен маркер върху една телефонна кабина: „Обичам хората и това
ме прави отвратително самотен.“ Прибавих го към натрапчивите
изречения, които въртях в главата си при подобни пристъпи на…
отвратителна самота.
Тръгнах да се разхождам из квартала в късния безрадостен
следобед на август. Миризма на гнило. Миризма на презрели,
капещи сливи, упойваща, с дъх на джибри. Ракия, която няма да се
сбъдне. Търкаляща се кора от диня, вече изсмукана от армията на
осите, изсушена от процесията на мравките след това. Вдишвах, не,
наливах се, с упорството на човек, решил да се напие в скапано
квартално капанче.
Гледах очуканите, ръждясващи винкели на остъклените тераси.
Тази малка сиромашка хитрост, да си затвориш единствената тераса,
да ѝ сложиш стъкла и перденца, да я превърнеш в аквариум, да
усвоиш още метър-два, да прибавиш още една стая към панелката,
да изнесеш там печката, стария котлон, чушкопека, да засадиш в
правоъгълни пластмасови саксии копър, магданоз, лук, дори корен
домати, да я превърнеш в кухня и зимна градина едновременно. Да
пържиш надвечер чушки в тази витрина на мизерния ти живот или
да пушиш по потник в необяснимата тъга на късните нощи.
Минах през един училищен двор, с изкривени баскетболни табла,
без рингове, обрасли с бурени. Тревите пробиваха през напукания
асфалт, на който няколко деца ритаха самоотвержено топка, копеле,
ти си еба ти педала, развика се едно от хлапетата, на не повече от 10,
после „педала“ му каза да го духа и играта продължи. Не толкова
самите реплики, колкото онова преправяне на гласовете, дрането,
напъването на гърлото да се извади нещо ръмжащо и заплашително,
ме накара да се махна оттам. Сплескани бутилки от минерална вода,
парче вестник, върху който може да се прочете „Созопол се
превръща във втори Ерусалим. Чудотворни мощи на св. Йоан

168
Кръстител открити вчера, 3 фаланги от пръсти на дясната ръка, пета̀
и зъб на братовчеда на Христос“… Мистичавият кич на
провинцията.
Превърнало се е в гето. Или винаги си е било. Нищо не се
променяше — освен ръждата, плъзнала навсякъде; панелите са
остарели с още 30 години, непоправимо. Някога всички повтаряха:
За нас вече е късно, ама поне ла̀петата да живеят по друг начин.
Мантрата на късния соц. Сега се улавях, че идва моят ред да
произнеса същата реплика. От всичко трябва да има в кашоните. И
най-вече от тези прошушнати, трупани, крити неща. От онова, което
не влиза в кадъра, не трае, чезне, изсъхва като есенен лист, вмирисва
се като риба в горещ следобед, вкисва като мляко, вехне като
препикано мушкато, загнива като круша… Минах покрай един
трафопост. Трябва да се препише, да се снима, да се документира.
Ръждясалата табелка „Внимание. Опасно за живота“ и наредените
около нея снимки на мъртъвци. Сякаш всички тези от некролозите
са ровичкали неправомерно нещо в трафопоста (на живота?) и токът
ги е отнесъл. Некролози и обяви. По залепените върху ронещия се
хоросан обяви можеше да се възстанови цялата ненаписана история
на последните двайсет години. На търсенето и предлагането.
Извадих тефтера си и започнах да преписвам.
Фирма търси елитни танцьорки за чужбина. Млади момичета за
помощници в италиански семейства. Давам квартира за две
студентки, непушачки. Да научим английски за три седмици.
Развалям черни магии, правя бѐли за любов и работа. Лек против
хемороиди и косопад. Изгубено куче. Изкупувам коса.
Кажи бе, куре, плясна ме някой по рамото, фразата беше отпреди
двайсет години, жестът също. Да влезе в каталога на изчезналите
думи и жестове, инвентаризирах на мига. Обърнах се, бегло познато
лице, вероятно съученик: Ооо, бай хуй… Собственият ми отговор ме
изненада, никога не бях ползвал това обръщение, но сега ситуацията
някак естествено го наложи. Нататък разговорът мина в жанра
„двама стари познати си говорят, докато се питат кой беше този“.
Реторика на обходните маневри. Пиршество на общото и размито
говорене. Умело избягване на минните полета от конкретни факти и

169
имена. Не се сещаш името му, не знаеш работата му, не знаеш дори
дали не се е припознал в теб и напразно ровиш в продънения чувал
на паметта си. Тогава идва на помощ въздесъщият въпрос „Как си?“.
И всичко си отива на мястото — армията с мъдрости за неумолимия
ход на времето, децата растат, ние стареем, ти хич не си мръднал,
същият си (кой беше, дявол да те вземе), а бе така ше е тя, ами, айде,
че аз бързам, айде, трябва да се видим някой ден…Отбелязвам и тази
среща (всичко е важно). Сбогуване с някого, на когото дори не
помниш името, някого, когото ще запишеш като бай Х, онзи вечен
Хикс на неизвестния извършител. Колкото и да си блъскаш главата
през този ден, няма да се сетиш за истинското му име, но точно това
парадоксално ще го държи жив в главата ти известно време. Не
можем да избягаме от онези, които сме забравили.
Сбогом, бай Хикс, сбогом на всички, които съм забравил, и всички,
които сте ме забравили. Вечна ви памет.

Описание на една Фобия

(Страничен коридор)

Една приятелка изпитваше дълбок страх от поглед на кукли.

Изпадаше в истински ступор, срещнеше ли оцъклените им очи. Ама
те наистина гледаха страшно, някогашните кукли. Оказа се, че този
страх е описан и си има име, нарича се гленофобия.
Моят страх е дори по-ужасен, защото заплашителното може да е
навсякъде. В никоя номенклатура на фобиите не съм го срещал и
затова надлежно прилагам описанието му тук. Нека това бъде
малкият ми научен принос към безкрайния Списък на страховете.
Имам фобия от един въпрос. Кошмарен въпрос, който може
буквално да изскочи иззад ъгъла, скрит в беззъбата уста на съседката
или изломотен от продавача на вестници. Всяко позвъняване на
телефона е заредено с този въпрос. Да, най-често се крие в
телефонните слушалки: Как си?
Спрях да излизам, не вдигах телефона, сменях местата, от които
пазарувам, за да не завързвам тривиалните познанства на

170
всекидневието. Блъсках си главата над това да изковавам защитни
отговори. Нуждаех се от един нов щит на Ахил срещу глупостта. Как
да се намери такъв отговор, който да не умножава бездарието, да не
зацикля в клишето. Отговор, който да не те кара да ползваш готови
фрази, отговор, който не лъже, но и не разкрива неща, които не
искаш да разкриеш. Отговор, който да не предполага завързването
на дълъг и безсмислен разговор. Коя фалшива традиция на етикета
го е подготвяла, как се е шмугвал през вековете този лицемерен
въпрос. „Как си?“, това е въпросът. That is the question. (Възвишеното
„Да бъдеш или не“ се е сменило с това нищожно питане, ето ти
доказателство за падение.)
Как си?
Как си?
Как си?
Как се отговаря на такова питане?
Виж, англичаните са се изхитрили, като са го превърнали в поздрав.
Обезкостили са го, отнели са му питащото жило.„Как си“ е обелката
на банана, поставена с цялата любезност под крака ти, сиренцето,
което те примамва към капана на клишето.
Как си — слабата омаломощаваща отрова на всекидневието. Няма
открит отговор на този въпрос. Няма. Знам възможните отговори, но
се гнуся от тях, разбирате ли, гнуся се… Не искам да съм толкова
предвидим, да отвръщам „благодаря, добре“ или „горе-долу, щом
сме живи“, или „а бе оправяме се още“, или…Не знам как съм. Не
мога да бъда категоричен. За да ви отговоря подобаващо, трябва да
прекарам нощи, месеци, години, да изчета вавилонски кули от книги,
да пиша, да пиша… Отговорът е цял роман.
Как съм?
Не съм. Точка.
Нека това бъде първият ред. И оттук нататък да започне истинският
отговор.

171
 Списък на наличните отговори на въпроса „Как си?“

Горе-долу.
Най-разпространеният отговор по тези земи. „Горе-долу“ обратно
на очакваното е нещо нито горе, нито долу. Тук никога не се казва,
че си добре, да не те сполети голяма беда.

А бе жив съм. На крака съм.

Разбирай, хич не съм добре, ама няма да седна сега да се оплаквам,
щото оплакването е за женурята. Това е мъжки отговор.

Като сме най-зле, така да сме.

Казва се на трапеза, като са се събрали всички и се вдига наздраве,
бодват от салатката и отпиват от ракийката. Винаги съм се питал а
какво ли ще е „като сме най-добре“. Едва ли нещо по-различно, без
да съм жесток.

А бе добре сме, ама ще се оправим.

Закачлив отговор от времето на соца, някой явно се е сблъсквал с
бездарието на въпроса и на системата, в която пък откровеното
оплакване може да ти навлече само беля. Оттук и тогавашният
виц:Как сте, как сте — шегуваше се генералният секретар на
партията. Добре сме, добре сме — шегуваха се работниците.

Унче малце болен, утре погребение.

Цялата фалшива заинтересованост на въпроса „Как си“ рухва.

По-добре от това е престъпно.

Отговор пак от този порядък, лично изобретение на някой
недоволен от същността на въпроса.

Не много как.
Класика, Йори от „Мечо Пух“. Но и то вече изхабено от търкаляне.

172
 Ден да мине, друг да дойде.
Нищо не се случва, нищо не чакам, карам я някак, бутам я. Кого и
какво се бута и кара не е съвсем ясно, животът вероятно. Денят е
труден за избутване, като магаре, което се е запънало на мост и не
ще да мръдне, като тежък бивол, който се е кротнал подир обед и не
можеш го помести. Няма да забравя от моето детство седящите пред
къщите си старци или тези, събрали се в късния следобед пред
смесения магазин на площадчето, димят евтини цигари и ровят с
пръчки в прахоляка пред себе си, безименни и безписмени философи
на деня. По тези места животът е кратък, но денят вечен.

Живея по малко, колкото да не е без хич.

Тарикатският вариант на горния отговор, но смисълът или
безсмислието, което описва, е, общо взето, същото.

Тъпея.
Откровеният безмилостен отговор на моя племенник и неговите
съученици от гимназията на един заспал град.

Как си

Някъде си, хрумва ти нещо гениално, така го мислиш, думите сами

идват в главата ти, едва ги събираш, търсиш веднага химикал и лист,
винаги си носил по три химикала в теб, бъркаш, нито един…
Опитваш се да запомниш изреченията, ползваш изпитана
мнемотехника, събираш първите букви или срички от всяка дума и
изковаваш нова ключова. Бързаш към къщи, зарязваш всичко,
въртиш в броеницата на ума си думата. Спира те съсед пред дома ти,
задава онзи ужасен въпрос „Как си?“ и тръгва нещо да ти разказва,
ти отваряш уста да кажеш, че страшно бързаш и в този момент
ключовата дума изхвърча от устата ти като муха и се изгубва в
пространството, сякаш никога не я имало.

173
 Ето как

Чувствах се все по-чужд на това място в последните години.

Започнах да излизам само нощем. Сякаш в нощите градът връщаше
нещо от стила си, от легендата си. Късно вечер може би излизаха
сенките на живелите тук в началото на 1910-те, 20-те, 30-те, 40-те.
Скитаха из старите си места, блъскаха се като влетял врабец в стаята
из новопостроените стъклени офиси, търсеха покой в градинката
пред „Свети седмочисленици“, заобикаляха отдалеч взривената
„Света Неделя“, разхождаха се бавно из Пипиниерата или се пускаха
по „Царя“, разминавайки се с други сенки. Като сянка сред сенките
исках да се разхождам из тази стара София. В началото като че ли
успявах. Спирах до Яворовата къща, понякога иззад тъмните
прозорци дочувах семеен скандал. Веднъж прозорецът светеше.
Напоследък и сенките напуснаха този град. Това е напуснат град,
град без легенда. И колкото повече хора се изсипват тук денем,
толкова по-напуснат изглежда. Напуснали са го собствените му
мъртви. А това вече е непоправимо. Една вечер, докато бродех из
този тъмен, очукан и пуст град, попаднах на сбиване. За първи път
присъствах толкова отблизо. Биеха се жестоко, грубо, без стил.
Млатеха се, това е думата, в лицата, бяха около 7–8 момчета на около
20. Давам си сметка, че целият ми опит с битките беше от киното и
литературата. И колко различна е всъщност картината. Нямаше
нищо общо с битката на Ахил и Приам. Нито с Роки Балбоа, нито с
Джаки Чан, нито с Де Ниро в „Разярения бик“… Грозна работа.
Тогава един от тях извади нож. Трябваше да се намеся, а не знаех
как. Показах се и извиках нещо. Някой ми изкрещя да се махам и
продължиха да се бият. Да, беше ме страх, бяха много, бяха млади,
силни, озверели. Къде спеше полицията? Тогава ми хрумна нещо.
Взех една счупена плоча от тротоара и я хвърлих в най-близката
витрина на улицата. Беше магазин за мобилни телефони. Алармата
запищя. Битката изведнъж прекъсна. Гледаха ме, невярващи, че
някакъв смотаняк се е осмелил да се намеси. Можех да чета мислите
им, сякаш кървавите им глави бяха стъклени. Изведнъж всички бяха
готови да се нахвърлят върху ми. После им просветна какво

174
всъщност съм направил, алармата пищеше и до минута тук трябваше
да се появят здрави частни охранители, които, за разлика от
полицаите, не си поплюваха. Разумът не ги беше напуснал съвсем,
та и двете банди бързо започнаха да се изтеглят от мястото. Все пак
онзи с ножа не пропусна да ме прободе, ей така пътем, докато
напускаше. Успях да вдигна ръката си, така че ножът се заби малко
над лакътя. Нищо сериозно. Кървях кротко в топлата юнска нощ,
седнал на тротоара сред локвички чужда кръв и чаках охранителите.
После трябваше да плащам витрината.
По-бързо да се махам оттук. Да съм друг. Да съм друг другаде…

Празно място

Ако обърнете последните страници на европейския вестник, който

четете, там, на картата с прогнозата за времето има едно празно
място — между Истанбул, Виена и Будапеща.
Най-тъжното място на света, го нарече „Economist“ през декември
2010 (запазих изрезката), сякаш щастието наистина имаше
география.
Писах по това в един вестник. Невинен текст, който предизвика
форума, и получих първите си заплахи, откакто публикувах. (Никой
не иска да му кажеш, че не съществува…) Не отчетох знака. Пуснах
още няколко текста, по-скоро иронични, за това, че 1968-а никога не
се е случила по тези места. За това как нас ни няма, толкова ни няма,
че трябва да направим нещо извънредно, за да ни забележат, да
прободем и убием с чадър и отровна капсула някого на един
лондонски мост. Да се забъркаме в неясни афери с турски терористи,
което ще бъде наречено, доказано или не, българската следа. Да
откраднем мъртвото тяло на Чарли Чаплин, да вземем трупа му за
заложник, форумът вече гъмжеше от заплахи, най-меката беше, че
ще влача червата си като пребито куче. Все още не обръщах сериозно
внимание, анонимни комплексари. Една вечер телефонът звънна,
репликата беше къса, но вече не ставаше дума само за мен, те знаеха
как да действат. Това преля чашата, реших да зарежа всичко, да

175
взема дъщеря си и да замина.
Другаде, другаде…

Съвет от XIX век

Жлъчката ви е в застой, вие виждате тъга във всичко, подгизнал сте

от меланхолия, каза моят приятел докторът.
Меланхолията не беше ли от други векове? Няма ли вече ваксини,
медицината не се ли е справила с нея, питам аз. Никога не е имало
толкова меланхолия колкото днес, смее се гърлено докторът. Просто
не я обявяват. Не е пазарна, меланхолията не продава. Представете
си реклама на бавен и меланхолен мерцедес, клас S. Но да не се
отклоняваме, ще ви препоръчам нещо, което ще кажете, че е от XIX
век: пътувайте, раздвижете кръвта, дайте на очите си други гледки,
ходете на юг…Много е чеховско, докторе.
Е, Чехов е знаел какво прави, все пак не е бил прост писател, а
доктор, смее се докторът.
Разбира се, той е прав. Бях изчерпал наличните си запаси от смисъл.
Докторът чете много, сигурен съм, че тайно пише разкази,
наподобяващи учителя му Чехов. Това, за което го обичам, е, че
никога не е ползвал случая да ми ги показва.
Да пътувам, да пътувам…

За начало и край: Берлин

80% от българите не са напускали страната до 1989-а година.

В чужбина е като в космоса, каза една позната, докато се готвех да
отпътувам, там се остарява по-бавно. Като се върнеш, ние вече ще
сме старици, а ти ще си още на 40 и нещо. Какво нещастие, помислих
си тогава, да си млад, а жените, които си харесвал, да са остарели.

Какво е в началото? Нито кокошката, нито яйцето ѝ, ни тъмнината

над бездната… Сега, в средата на пустата си и неустроена стая, търся

176
нещо за писане. Ето го проклетия тефтер. Погледнато отстрани,
моментът е тържествен, нов живот в нов и непознат град. Кои са
подходящите думи, първите думи за такъв момент. Бързам да не ги
забравя.

Хляб, ябълки, четка за зъби, мед, мишка, отварачка за вино…

В началото беше списъкът.

Първа нощ под потискащо високите тавани в един берлински
апартамент. Лежах и си припомнях всички тавани и стаи в живота
си.
Гробището Сент Матиас в Шьонеберг, близо до турския пазар. От
едната страна виковете на продавачите — кило-ойро, кило-ойро…
Буйрунус! От другата, няколко метра по-нататък, абсолютната
тишина на алеите и мъртвите под тревата.
Баща ми, когото взех за няколко месеца, така и не свикна с размера
на апартамента и поиска да спи в кухнята, най-малката стая. Не
свикна и с размерите на Берлин. Единственото място, където искаше
да го водя, беше онзи турски пазар и гробището до него.
Там винаги можеше да размени няколко „български“ думи като
аркадаш, чок селям, аферим, машаллах, евалла… и да си купи
„българско“ сирене и питка. А после да седне отсреща на една пейка
в гробището, където мъртвите вече не говорят немски, да им
приказва нещо и да хвърля трохи на врабците. Оставях го там сутрин
и идвах да го прибирам вечер.
Обикалям с колелото следобедите на Грюневалд. Огромни тежки
къщи. Друго време, друга Германия. Монолитност, преживяла
катастрофи.
В Берлин не се идва от добро. През февруари 1918 Гео Милев идва
тук, за да кърпят строшената му глава, и остава цяла година. Одън
пристига в Берлин от отчаяние през 1928. Елиът идва да ближе
раните си, след като са отхвърлили първата му книга. Руските
емигранти, прогонени от революцията, се заселват тук, в
Шарлотенбург. Когато попитали възрастната вече писателка
Ангелика Шробсдорф защо на тези години напуска уютния си дом в

177
Израел и идва да живее в Берлин, нейният отговор е смразяващ: А
кой казва, че идвам да живея? И за да бъде докрай ясна добавя: В
Берлин се умира по-удобно.
Един ден, докато разглеждаме Олимпиащадион, изведнъж пред нас
изскачат двама немски офицери в нацистки униформи. Стряскаме се,
после виждаме камерата отзад. Снимат филм. Един от асистентите
ни прави знак да се оттеглим тихо, но Ая ревва с цяло гърло и
стадионът закънтява. Спират камерата. Цялата машинария на киното
замлъква. За няколко минути Втората световна война търпи
принудително затишие.
И понеже нещата се случват едновременно, представям си как
точно в тези две минути по време на битката в Унгария една жена е
използвала необяснимото затишие на бойните действия, излязла е на
улицата и е издърпала ранения войник в къщата си.
Какво остава накрая — зимен берлински ден в стая с високи тавани,
почти празна, в края на Шарлотенбург, усещане за празнота,
монументалност и минимализъм. Тук, където за година е живял Арво
Пярт, сега слушам неговото „Фюр Алина“, всяка нота се отделя,
кръжи из празната стая, можеш да я подържиш в ръка, преди да
изчезне. В тази стая Ая ще проходи, тук ще каже първата си дума:
Nein.
Какво още. Небесата над Берлин, най-тъжната сладкарница в самия
край на Курфюрстендам със сватбени торти, които никой не купува,
есента на Савини плац с неспирния листопад над пицарията, езерата
на Грюневалд, стъкленият купол на Райхстага, опожарен от залеза,
ранният мрак на ноември, вдовиците от Вилмерсдорф, оцелели от
бомбардировките, уморени от мира, в който трябва да се умира,
късните есенни минзухари край Халензее, китайките, продаващи
лалета в метрото, нощта на Коледа, в която оставяме масата
невдигната по някакъв обичай, за да дойдат нашите мъртви.
Чуденето дали ще намерят пътя и утешението, че дори мястото да е
друго, небето не е.
Правех всичко възможно животът ни да потръгне, но меланхолията
ми, вместо да се резсее, се задълбочаваше. Ставах все по-мрачен и
затворен. В такива моменти исках да спестя себе си — на дъщеря си

178
най-вече. Започнах да приемам всички литературни покани дори за
второстепенни фестивали и престои в други страни и градове…
Преди тръгване тя ми подари любимия си динозавър. Никога не се
разделих с него.
Помислих си как след време, като разказва на децата си, ще започва
с изречението „Баща ми и динозаврите изчезнаха по едно и също
време…“, което е добро начало, по-скоро край.

Световната есен

И ето ме сега. Преследвам една есен из цяла Европа. В началото

един кестен падна в Берлин на метър от мен, после няколко есенни
листа бавно се свлякоха във Варшава, достатъчни да запалят пожара
в цяла Европа, гледах десанта ѝ над Нормандия, вървях под сякаш
опожарените (или ръждясващи) кестени на Сибиу, стоях изумен
пред една горяща къпина във Вроцлав, вървях под брулещия вятър в
Гент и гледах през прозорците на една таванска стая в Грац
безкрайните ноемврийски дъждове.

Градове, които изглеждат пусти в 3 следобед

Град Торино
Дрезден
Бамберг
Тополовград
Одрин
Мантуа
Хелзинки
Кабур
Руан

Раненият Исус от Кон, Нормандия, в килнатата от

бомбардировките през 1944 църква. Останала е главата с трънения
венец, дървеният торс е обгорял, ръцете са отнесени от снаряд. Крака

179
няма.
Мраморният Исус с потрошена дясна ръка в полуразрушената
църква на Кудам.
Осакатените Исусовци на Европа.
Малките нормандски градчета, изнемогващи под историческата
черупка на собственото си минало, на крепости и катедрали. Преди
десетина века величави, днес — провинциални. Ето ти повод за
историческа меланхолия. Единственото, което им остава, е да носят
достойно и славата, и забравата си. Фалез е 8-хилядно градче с
огромен замък и крепостна стена. Родното място на онзи, който за
едни е Вилхелм Завоевателя, а за други — Уилям Копелето. След 7
градът е пуст, щях да кажа опустошен. Мирише на сено и билки.
Никоя крепостна стена не спира безмилостната кавалерия на
часовете.
Руан. Първи миризми. На лилиум… силна и благочестива, край
градското абатство. И веднага спомен за къщата на баба ми, крема в
дъното на двора, по пътеката към клозета. Всичко видяно се
проектира някъде там, в изгубената страна на детството. Там е
идеалният град, небесният град, който вече ни се е случил и при
всичките си лутания по-късно можем само да регистрираме неговите
подобия — къде по-сполучливи, къде не. Втората миризма, която
вкарвам в каталога, е на урина, пак тук край катедралата.
Бездомниците, които спят наоколо, вече събират картонените си
постелки.
Разхождам се сам през съботите и неделите на света, който винаги
в тези дни е много семеен. И всички се смеят, смеят се, това е
невероятно. С онази лекота на смеха, удоволстващ от живота.
Смехът без видима причина. Не гърленият, заличаващ, сардоничен
или истеричен смях. А смехът на лекотата, че имаш един хубав ден,
търкаляш се по поляните на света с други безгрижно търкалящи се
хора.
В един брой на Зюддойче Цайтунг видях снимка на вече възрастния
Хоркхаймер от някакво празненство на Франкфуртския университет
през далечната 1952. Кръгло лице, ухилено неловко, с една
карнавална пръчица, на чийто край виси хартиена топка. Сякаш

180
застаряващият философ изпитва лека вина от празненството, в което
е въвлечен, и известен страх, че отнякъде всеки момент ще се появи
приятелят му Адорно и ще го погледне строго и осъдително. Ама аз
дори не изпитвам удоволствие, сякаш казва в своя защита ухиленият
Хоркхаймер от снимката. И моля това да бъде взето като смекчаващо
вината обстоятелство.
Най-хубавото на провинциалните европейски музеи на изящното
изкуство е, че ще ни покажат не върховете, макар навсякъде да има
по един-два Реноара, Моне, и, разбира се, Пикасо, който захранва
цялата музейна индустрия, но ще ни покажат плътността на един
живот без гении. Изкуството на добрите второстепенни рисувачи,
които, честно казано, са ми по-интересни сега. Седемнайсети и
осемнайсети век са гъмжали от художници без много шанс.
Стоях дълго и безутешно пред една картина на Терборх, Banquet
Villageous. Пируващи селяни, хванати в самия край на
празненството, разпадащо се на групи. Такава тъга, идваща отдолу…
дълбока, тъгата на корема. Стомахът е утолен, а радостта така и не е
дошла или вече си е тръгнала. Тъга от XVII век.
Указателни табели в Музея на изящните изкуства в Руан:

ROMANTISME =>
IMPRESSIONISME =>
NATURALISME =>
CUBISME =>
TOILETTES =>

Докато обикалям музеите на света, виждам сякаш една и съща

група старци с вдървена походка и крехки старици с побелели коси,
любопитни при късната си среща с изкуството на света. Първо си
мислех колко трагически закъсняла е тя. После бавно започнах да
разбирам, приближавайки се до тяхната вдървеност и чупливост, че
срещата е навременна. От вечността на старите майстори към друга
вечност — така плавен преход.
Стоя на един площад в Пиза и гледам лица. Никога няма да ми
омръзне. След глада за лица, който съм преживял в подземия,

181
приземни етажи и самотни следобеди, намирам човешкото лице за
най-големия успех на нашия съчинител.
Хората са станали по-красиви. Не, не е поредният знак, че
остарявам. Или поне не е само това. Хората наистина са станали по-
красиви. И в частност жените, разбира се. Най-вече те.
Рим — напуснат град. Неделя.
Към списъка с първи миризми на градове ще прибавя и тези: на
разтопен от слънцето асфалт в късен следобед (миризма от
детството), тежка миризма на рози и една нишка — на гниене. Ако
нещо в природата може да бъде докарано до кич (защото културата
доста е поработила), това е розата. Градът е пълен с рози. Дали
защото трябва да се прикрива много смърт, натрупвала се с векове?
Всички гробища миришат на рози.
Залезът на този ден ще ме свари на хълм, в една манастирска
градина на Малтийския орден, с гниещи по тревата портокали и
врани, които кълват месото на плода. Минутни епифании, които ще
се разпаднат в следващия миг. И това вдига цената им стократно.
Няколко минути залезът на Римската империя и залезът над
Римската империя означават едно и също. Чуват се варварите на
нощта, препускащи мотопеди „Vespa“ и „Piaggio“.
Разминаваш се с някои градове точно както се разминаваш с
определени жени. Срещнал си ги или прекалено рано, или твърде
късно. Всичко е било нагласено за срещата, но случайността на
някакво хрумване те е накарала да свиеш внезапно по друга улица.
И пак неделя, всички недели на света, сутринта, някъде в
Европа…Събуждам се от камбани и в просъница се опитвам да
отгатна къде точно. Припомням си всички сутрини на света,
започващи по този начин, въртя броеницата от градове и градчета —
Грац, Прага, Регенсбург, Виена, Загреб…Навсякъде има един малък
площад, катедрала и хотелът зад нея, на една камбана разстояние.
Оглеждам стаята. Любляна е, както потвърждава тежката зелена
папка на хотел „Юнион“ със златен сецесионен надпис 1907 —
годината, в която е открит. Камбаните бият, някаква лека и светла
принуда ме кара да побързам, да се облека и да тичам долу, на
улицата. Камбаните и тялото вероятно имат свой много стар

182
разговор, свързан с всички щастия и нещастия, сватби и смърти,
пожари и бунтове, потопи и паради, които камбаните са
оповестявали векове назад. Чуеш ли ги, бягай на улицата. Смесвам
се с тълпата, опитвам се да се разтворя в нея, изтривам собствената
си самоличност. Сега, казвам си, съм само тук, в този град, на този
площад, с тези хора, в тази събота или неделя. Искам да бъда част от
всичко това, да вляза смирено в катедралата, да се прекръстя на
входа, понякога го правя по православному, понякога по
католически, не знам как е по-редно, прости ми, Господи, вземам
требната книга, отварям някъде, не разбирам думите, слушам гласа
на пеещите, отговора на органа, така ли би звучал Божият глас,
плътен, топъл и строг едновременно. Чувствам се защитен и спокоен,
част от всичко. Само с едно леко усещане за грях, че съм опитал един
ден, дори не целия, а само една сутрин, от живот, който не ми
принадлежи.
Жената, която пресичаше площада пред катедралата в Кьолн онзи
мрачен следобед и така безбожно и величаво крещеше по телефона
на някого…Ангелът на Севера край Нюкасъл със самолетни крила.

***
Защо не записвах повече имена. Имената на всички места, където
съм бил. Имена на градове и улици, имена на храни и подправки,
имена на жени и имена на мъже, имена на дървета — спомен за
лилавата жакаранда в Лисабон, имена на летища и гари…Стоя пред
тефтерите си като един престарял Адам, който някога е раздавал
имената, а сега само маха подире им, гледа как опашките им чезнат
в далечината.
Памет за хотели

Развивам особена памет за тези места без памет, хотелите.

Идеалната хотелска стая не бива да помни ничие предишно
присъствие. Почистването след напускането на госта е преди всичко
изтриване на паметта. Леглото да забрави предишното тяло, да се
постеле нов чаршаф, да се изпъне, банята да се изчисти до блясък.

183
Всяка следа от предишно човешко присъствие — косъм на чаршафа,
бледо петно от червило по възглавницата, е провал. Асептична е
само забравата.
Тежкият плюш и продълговатите като купе стаи на Royal Station
Hotel в Нюкасъл. Прозорците се отварят вертикално надолу, като във
влак. Сякаш всеки момент хотелът ще изсвири и ще тръгне.
Британската аскеза на бита. Не е лесно да си изобретил преди
няколко века ватер клозета, а от вярност към традицията да презираш
смесителния кран. Мисля го, докато без резултат се опитвам да
наглася топлата и студената вода.
Кралският хотел в Пиза, стая с тежки и мътни огледала, висок таван
и два стари огромни резбовани кревата. Продължително колебание
кой от двата да избера и неясното усещане, че виждам върху тях
телата на лежалите тук от 200 години, тънки, прозрачни, в негатив.

Хотелът в центъра на Хелзинки, зад гарата. Висок, с прозорци,

които се отварят само няколко сантиметра, за да не може да се
провре и да скочи човешко тяло оттам. Усещане за клаустрофобия и
лишаване от едно изконно право.
Имаш сьомга на закуска, супа от аспержи, после банани и
портокали, които сънуваше някога, откъде пак тази меланхолия,
какво още ти липсва?
Нищо. Само онзи глад.

Най-евтиният парижки хотел — „Акация“ в 11 район… Цяла вечер

слушам как в стаята над мен леглото скърца в точен и здрав ямб.
Помислих си и го записах: колкото по-евтин хотелът, толкова по-
яростно чукането.

Хотелът от XV век в стара Прага, на „Островни“ 32. Колко неуютно

за човешкото тяло е Средновековието…

Големият хотел в Сибиу, светлосини стаи, стъклена баня, лоша

закуска.

184
 Хотел „Vensan“ в Руан, в самия център, стая над булеварда,
непоносимо тежкото бордо на тапетите от плат. Сред брошурите —
дискретен анонс за елитен нощен клуб „Мадам Бовари“. Ще
прекарам нощта с „Бувар и Пекюше“.

Беззвездните хотели на Нормандия и най-беззвездният от тях —

хотел „Bernieres“ с душ и тоалетна чиния в гардероба.

Пансионът в Байро Алто, Лисабон, с дървените крила на

прозорците, блъскани от вечерния океански вятър. Месарницата
отсреща, дрехите на простора, олющената охра на фасадата. Малката
Papelaria за тетрадки, хартия, вестници и пури, с един избелял от
слънцето Песоа на вратата. Внезапен спомен за градчето Т., което е
точно в другия край на континента.

Библията в католическия хотел на Вроцлав. До блаженствата, до

„Блажени бедните духом… Блажени скърбящите…“, които са
всичко друго, но не и блаженства, една женска ръка на изкусителка
беше написала в полето: „Не ви се бъркам, ама ако ви е скучно,
обадете се на Агниешка, телефон 37475…“ (Няма да ви го кажа.)
Така беше прибавила към блаженствата още едно. Прекрасно беше
това „Не ви се бъркам, ама…“Не звъннах онази вечер, но си
преписах грижливо номера заедно с цялата бележка. Какво ли прави
Агниешка сега, толкова години по-късно. Успява ли още да пробута
някое закъсняло блаженство, или трябва да зачеркна и този (спешен)
номер.

Списъци и забрава

Как се нарича обсесията да се правят непрекъснато списъци, да се

мисли в списъци, да се разказва в списъци? Какъв вид отклонение е
това?
Бързам да записвам всичко, да прибирам в тефтера, така както

185
бързат да приберат агнетата, преди да се е разгърмяла бурята. Губя
все по-бързо памет за имена и лица. Това сигурно е обяснение.
Такава беше болестта на баща ми накрая. Един с голяма гума идваше
и триеше всичко, отзад напред. Първо забравяш което е било вчера,
последно си отива забутаното най-далеч. В този смисъл винаги
умираш в детството си.
Баща ми излизаше и се губеше из улиците като дете в чужд град.
Добре, че градчето беше малко, хората го познаваха и го връщаха.
Най-често го намираха на гарата. Гледаше влаковете. Веднъж, бях се
върнал замалко, ходех след него и го наблюдавах. Когато влакът
спреше на гарата, той ставаше и тръгваше към отворените врати,
после забавяше крачка, спираше, оглеждаше се безпомощно като
човек, внезапно забравил или разколебал се в смисъла на пътуването
си, и с все така несигурни крачки се връщаше на мястото си. Това се
повтаряше с всеки влак.
Моят кошмар е, че един ден ще стоя по същия начин на някое
летище, самолетите ще кацат и ще излитат, а аз няма да си спомням
за къде съм тръгнал. По-лошото е, че ще съм забравил мястото,
където да се върна. И никой няма да ме познае, за да ме прибере
вкъщи.

Лабиринт и избор

Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.

Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в
ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от „изходи“
обърква. Разбира се, градът е най-очевидният лабиринт. Барт сочи
Париж като образец — „лабиринтите на центъра и покрайнините,
построени от Осман“.
Имал съм своите щастливи изгубвания в този град, но тук ще
приложа само един объркващ следобед. Времето, в което стоях
между две улици, чудейки се по коя да поема. И двете щяха да ме
изведат до мястото, което търсех. Впрочем в самите улици нямаше
нищо извънредно само по себе си. Проблемът както винаги беше, че

186
която и да избера, щях да изгубя другата. Само в оня експеримент на
квантовата физика, доказващ, че частицата се държи и като вълна,
минавайки едновременно през два отвора, щях да бъда
удовлетворен. Минутите течаха, а аз стоях и пристъпвах от крак на
крак. Сигурно съм изглеждал ужасно изгубен, защото една възрастна
дама спря и ме попита нуждая ли се от помощ.
Какво направих? Тръгнах по едната, дясната, улица, но през цялото
време мислех за другата. И с всяка крачка си повтарях, че съм
направил грешен избор. Не бях изминал и една трета от пътя, спрях
решително (о, този решителен жест на нерешителността) и свърнах
по една пряка към другата улица. Разбира се, колебанието ме
връхлетя с първите крачки и отново след няколко метра, почти
тичешком се върнах по следваща пряка на първата улица. После пак
връхлетян от съмнения — обратно на другата, после пак на първата.
И досега не знам дали в този зиг-заг постигнах и двете улици, или и
двете изгубих. Накрая, напълно изтощен, като маратонец в лабиринт,
с биещо до пръсване сърце, се свлякох на една пейка.

Берачи на лайка

Никога не пътувам сам. Само че тези, които са с мен, са невидими

с просто око. Приличам на трафикант, който прекарва през
границата цяла колона от хора. Част от тях вече не са живи. Други,
напротив, са прекалено живи и любопитни, пипат всичко, питат за
всичко, губят се, отделят се от групата. Сензорите по летищата не ги
улавят.
На най-неочаквани и ненавременни места из този континент, дори
на безличната територия на летището, тази отделна държава,
изникват неочаквани лица. Докато пия чая си на летището в
Мюнхен, то изведнъж се изпълва с цигани калайджии, шумни и
шарени. Полицията не ги забелязва, нито скенерите звънят от
сребърните им гривни, тежките им тави и бакъри. Ето я и
приятелката на баба ми, старата циганка Русалия, със забрадка на
лалета, с един огромен дървен гребен, идва да бере лайка. Чаят,

187
който пия, е от лайка, това е ключът. Лайка тук не расте, на летището
в Мюнхен, искам да ѝ кажа, но Русалия не ме поглежда. Тогава
разбирам, че и аз не съществувам за нея, както не съществуват
полицаите, нито скенерите, нито дори огромният терминал… Той
още не е построен. На негово място се е ширнала безкрайна поляна
с лайка.
Беше ме страх като дете от всички тези шумни цигани. Възрастните
ни плашеха с тях, казваха, че ще вземат в големите си дисаги
непослушните. Аз бях послушен, ама кой знае, може да стане
грешка. Но от старата Русалия не ме беше страх. Тя влизаше у дома,
сядаше и си говореха цял следобед с баба ми. Стоях до тях и ги
слушах. Русалия обичаше баба ми, защото тя единствена я пускаше
в къщата си и говореше като равна с нея. Баба ми обичаше Русалия,
защото беше обикаляла много, а тя почиташе всеки, който е видял
свят. Русалия разказваше всяко лято за света, а баба ми слушаше и
предеше, историите влизаха в нишката, която се точеше от хурката
ѝ. Защо ги каниш вкъщи, казваше ѝ после съседката, на циганин вяра
да нямаш, докато те баламосва, нейните хора шетат и я пиле ще ти
отмъкнат, я домати ще наберат от градината. Нека берат, викаше
баба ми, и те душа носят, домати бол тази година.
Гласът на говорителката обявява закъснение на самолета ми и ме
връща на мюнхенското летище. Няма и следа от циганката Русалия
с големия дървен гребен за лайка и нейните шарени хора. И чаят ми
е свършил.
Докато съм жив, Русалия ще ходи за лайка на летището в Мюнхен,
нейните хора ще дрънчат с тавите отзад, а в безкрайните следобеди
баба ми ще преде и ще слуша истории за света.

Описание на едно финландско семейство поети на обед в Лахти

Това би могло да е картина от Вермеер.

Красив много възрастен фински поет, издължено лице, както прави
старостта с някои лица, много сини изсветляващи вече очи (лек тик
с едното), трудно движи ръцете си, постоянна усмивка на лицето

188
(дали и това не е тик), блага и неловка, сякаш се извинява за
старостта си. Възрастната госпожа до него със сигурност е съпругата
му — огромна шапка с периферия и ягоди по периферията, с повече
руж по бузите, както правят възрастните дами… Дискретно следи
движенията на съпруга си, готова всеки миг да се притече на помощ.
Засега той се справя добре сам въпреки онова треперене в дясната
ръка, при което половината от съдържанието на лъжицата винаги се
разсипва обратно в чинията.
До нея е синът им, също поет, както ни е представен, на около 40,
слаб, издължен, с очила и люшнали се напред зъби, не така красив и
изящен като бащата. Странно е, че понякога родителите са по-
красиви от децата си, човек винаги очаква да е обратното. Снахата,
в хубав контраст на цялото семейство, закръглена и чернокоса, по
всяка вероятност е чужденка. И двете очарователни момиченца на 4
и на 6 в сини костюмчета, разкъсващи се между етикета на масата и
природния закон в тях.
Разговорът върви трудно, но това е картина, на която разговор не ѝ
е нужен. Наблюдаваш фасциниран живота в неговото изящно
надмогване на възрастта. Имало е любов, любовта е родила деца,
децата са родили свои деца. Сигурно е имало и катаклизми, но ето ги
сега заедно на неделния обед, на почетната маса пред всички тези
събрани от цял свят писатели, които едва ли са прочели някога стих
от големия финландски поет и със сигурност няма да запомнят
невъзможното му име. Да имаш дори за един обед респекта на хора,
които те виждат за първи път, и да го споделиш с близките си. Какво
повече може да се мечтае.
И тук финландският поет прави нещо, което го изважда от
картината. Треперещата му ръка изпуска лъжицата, тя се удря с
трясък в ръба на чинията, падайки, загребва малко от супата с
аспержи, залива бялата му риза, отпраща няколко закачливи капки
по блузата на изумената съпруга и се приземява с дрънчене на
каменния под. Домакинът се спуска да вдигне лъжицата, сякаш това
е най-важното, при което си удря главата в ръба на масата,
момиченцето на 4 вече не се сдържа и започва да се превива от смях,
майката му шътка, но това прави нещата още по-лоши, без ауфтакт

189
момиченцето сменя смеха с пищене, синът на стария поет
безпомощно върти глава ту към майка си, ту към майката на децата
си, но и от двете не получава никакви наставления. Съпругата се
опитва да попие със салфетка петното по ризата на поета. А той? Той
продължава да се усмихва по онзи невинен и виновен начин, като
момченце, направило голяма беля.
Ако някой невидим Вермеер рисува тази картина и тя бъде
изложена в следващ век, обърнете внимание на тъмното петно в
долния десен ъгъл, там, където беше паднала лъжицата. Ако го
гледате продължително като в петно на Роршах, ще видите
дяволчето на старостта и злорадата му усмивка.

Тъгата прави костите чупливи

Отидох във Финландия най-вече заради баща ми. Ползвах

любезната покана за един литературен фестивал. Бях близък с тази
страна от дете, без да съм бил там. Баща ми беше ходил там по
случайност, първата му и май единствена чужбина тогава.
Финландия, така да се каже, живееше в нашия хол — шест
финландски чаши от здраво бледозелено стъкло, които вадехме за
гости. Тяхното слагане на масата винаги отключваше разказа на
баща ми. За нас беше като приказка, северна сага и приключенски
роман едновременно. Как им дали само по пет долара, как нелегално
всеки пренасял бутилка коняк или водка, как после, с целия страх и
срам, разменил бутилката за чашите, от които пием сега, за един
финландски пепелник, който също стоеше на масата, и плат за рокля
на майка ми. Тук майка ми донасяше роклята от гардероба, ярка и
цветна, на големи увяхващи рози, и всички цъкаха. Финландия беше
страната на моето детство, доближаваща се най-много до митичната
държава, наречена Чужбина. Държавата на баща ми. На бащите.
Случи се така, че моето посещение и посвещение във Финландия
трябваше да стане точно 30 години по-късно, когато вече бях станал
на свой ред баща. И в същата седмица, когато излязоха резултатите
от едно уж невинно изследване на баща ми. В първия момент реших

190
да откажа пътуването, после си помислих, че то не идва случайно в
този момент, че има предопределение и едва ли не с това пътуване
ще се отключат някакви оздравителни процеси.
Качих се на самолета със свръхбагаж тъга. Беше средата на юни,
безкрайните бели нощи. Пребивавах в някаква особена меланхолия.
Това не беше страната, която си бях представял. Стори ми се
остаряла от времето на моето детство. Вървях по улиците на
Хелзинки, но не бях съвсем тук. Дъщеря ми току-що се беше родила,
а баща ми току-що беше научил страшната диагноза. Когато той е
вървял по тези улици, е бил на 25, аз бях вече на 39. Никога нямаше
да постигна неговото око за света, вече бях пропътувал доста страни,
сетивата привикват, окото само регистрира, усещането за дежа вю се
трупа.
И една вечер тялото ми не издържа.
Има много знаци в това да се счупиш в една страна, която цял живот
си съчинявал.
След полунощ, някъде по обед… Еднакво светло-тъмно е. В
сумрака на стаята се опитвам да разбера кое време на денонощието
е и къде ми е тялото. Никакъв усет и за двете. Усещам се лек, на
около метър над леглото, нищо не ме боли, това или е раят, или…
Това или са сестри, или ангели. Говорят неразбираем език — райски
или фински? Нямам никакво усещане за тяло, би било прекрасно, ако
не е малко притеснително. Обръщам с мъка главата си наляво и
виждам банката с течност, която се излива в ръката ми. Ясно, в рая
няма системи. Последният ми спомен е, че карам колелото, което
взех под наем, мисля си някакви неща, после става много светло
срещу мен, оказал съм се в насрещното платно, свивам рязко да се
върна в моето, после звук от спирачки, после… стаята.
Постепенно идвам в съзнание. Дежурната сестра влиза периодично
със спринцовка и с еднствената дума на английски, но достатъчно
ясна — Пейнкилър! Спира за миг на вратата, обявява „Пейнкилър“,
сякаш ще влезе някой много важен господин, изкарва въздуха от
иглата и забива спринцовката някъде в отсъстващото ми тяло.
Опитвам се да обясня на моя счупен английски, че нищо не ме боли.
Но тя клати глава и казва нещо, което аз не разбирам, на своя

191
муминтролски.
Тъгата прави костите чупливи…
Имам почти кинематографичен спомен, докато ме водят към
операционната. Лежа на подвижната носилка и дългите неонови
лампи над главата ми рамкират кадри от празна кинолента. Мисля
си, че ако носилката се носи със скорост 24 кадъра в секунда, това
ще задвижи някакъв филм, който сега е невидим за мен. Коридорът
е пуст и леко кънти. Минаваме през етаж, на който има малко кафене.
Майка в болничен халат и три момиченца, които бащата явно е довел
на свиждане, ядат торта и пият сок. Спомням си всяко движение в
забавен каданс. Сигурно изглеждам страшно, с вдигнатия крак, леко
подгизналия бинт, системата. Трите момиченца спират да бъбрят,
чувам звука от пуснатите вилички в чинийките, и невинно обръщат
глава към мен, докато преминавам. Опитвам да се усмихна, три
момиченца с розови блузи, сламките, сока, лекото им състрадание,
примесено с любопитство и малко страх… Майката им казва нещо и
трите възпитано, макар и с неудоволствие, отвръщат глава от
количката с преминаващото бинтовано нещо. Държа този кадър в
главата си, докато упойката ме превзема. Човек не знае кое ще е
последното, което ще му се яви, преди да прекрачи.
Едва отварям очите си и виждам леко разлетия силует на Ритва,
която веднага се оживява, забелязала събуждането ми. Стояла е до
леглото ми часове. Някога, през далечната 1968-а, е била 7 дни в
България. Най-хубавите 7 дни в живота ми, казва тя. Бях на 20 —
млада, лява и влюбена. Никога по-късно тези три неща не ми се
случиха заедно, казва Ритва. Отстрани за лекарите сигурно
представляваме чудна картинка. Една жена на 60 и един неподвижен
мъж на 40. Общото между тях е една година — 1968. Годината, в
която тя е била щастлива, е годината, в която аз съм роден. Без
видима връзка между двете събития. Освен мястото, където са се
случили.
Това, което най-много ме вълнува в момента, е едно страшно
предположение. Не мога да вдигна глава, за да погледна. Затова
опитвам да помръдна крака си. Нищо не се получава. Не усещам
нищо от кръста надолу. Изведнъж си представям, че чаршафът там е

192
празен. Усещам как се връщам в онова гъсто млечно бяло, от което
преди малко изплувах. Когато отново изплувам, вече е заради
срязваща болка. Отварям рязко очи. Ритва пак е до главата ми,
казвам ѝ че боли, тя звъни на сестра Пейнкилър. Постепенно
разбирам, че тази непоносима болка идва от крака, значи си е там, на
мястото и дори мога да го помръдвам. Боли ме, слава Богу. Там е и
боли.
Седмица-две по-късно, оцелял и гипсиран, лежа вкъщи и усещам
физически часовете и минутите. Излежавам лятото на тази година
като присъда, без да съм сигурен в престъплението, което съм
извършил. Но така казват всички осъдени.
Тройна фрактура на левия глезен, операция, две пластини, седем
пирона, две пукнати ребра пак вляво. Гледам с часове тавана над
мен, единственото небе на лежащия, и отново си припомням всички
тавани, под които съм лежал. Високия в Берлин и ниския от
детството ми. Съзвездията от мухи по него. Голата крушка, обвита
във вестник, този единствен абажур.
Припомням си безкрайните следобеди, с които така щедро бяхме
дарени в онова „едно време“ на детството, когато пак лежах с
отворени очи и гледах вторачено нагоре, докато едва видимите
пукнатини и неравности на тавана започнат да се превръщат в
странни планини и морета, по които отплавах надалеч. След няколко
години планините и моретата щяха да се преобразяват по вълшебен
начин в хълбоци, бедра, гърди и овали на жени. Колкото по-неравна
и несъвършена е повърхността, толкова повече кораби и жени крие.
Така естествено дойде краят на пътуванията ми… Върнах се в най-
тъжното място на света, потрошен. От няколкото години по хотели,
летища и гари останаха 2–3 тефтера с бегли пътни бележки. Сега,
като ги прелиствам разсеяно, за да убивам времето, си давам сметка
— меланхолията бавно залива света… Нещо е зациклило във
времето и есента не иска да се отмести, всеки сезон е есен.
Световната есен… Пътуването също не лекува тъга. Трябва да се
търси нещо друго. The saddest place is the world. (Най тъжното място е
светът)

193
 VIII. Елементарна Физика на тъгата
Записките са на отделни картончета - стари перфокарти от
зората на електронноизчислителните машини, отдавна излезли от
употреба.

Кванти на колебанието

Едно от изумителните неща във физиката на елементарните

частици е това колко важен е актът на наблюдение за тяхното
поведение. Още според Копенхагенската интерпретация от 1920-те
квантите действат като частици само когато ги наблюдаваме. В
останалото време, скрити от очите ни, те са част от една разсеяна и
уж незаинтересована вълна, в която не знаем какво точно се случва.
Там всичко е възможно, непредвидимо и различно. Усетят ли обаче,
че ги гледаме, те мигновено започват да се държат така, както
очакваме, подредено и логично.
Светът е такъв, какъвто го знаем от старите учебници, само защото
е под наблюдение. Или както пишат Идлис, Уитроу и Дикс в средата
на XX век, „за да съществува Вселената, е необходимо на някакъв
етап в нея да се появят наблюдатели“. Гледат ме, следователно
съществувам.
Добре, но ако никой не ме наблюдава, съществувам ли? Живея сам,
никой не идва, никой не звъни. От друга страна, винаги има един
голям невидим наблюдател, едно око, което не бива да забравяме.
Старецът, както му вика Айнщайн. Може би квантовата физика или

194
метафизика точно това ни казва. Ако съществуваме, значи ни
наблюдават. Има нещо или някой, който никога не ни изпуска от око.
Смъртта идва, когато онова спре да ни гледа, отвърне лице от нас.

Светът зад гърба ни е някаква неопределена квантова супа, казва

един станфордски физик — обърнеш ли се, застива в реалност.
Харесвам това определение и никога не се обръщам прекалено рязко.
Сещам се за лелката в детската градина, която заплашваше, че ако не
си изям супата, ще ми я сипе в гърба. Тогава щях да разбера какво е
квантова реалност.
Пиша в първо лице, за да съм сигурен, че съм още жив. Пиша в
трето лице, за да съм сигурен, че не съм само проекция на
собственото си аз, че съм триизмерен и имам тяло. Понякога бутам
чаша и отбелязвам с удоволствие, че тя пада и се чупи. Значи още ме
има и предизвиквам последствия.
Ако никой не ме наблюдава, ще трябва да се наблюдавам сам, за да
не се превърна в квантова супа.
Някой трябва непрекъснато да мисли и наблюдава света, за да го
има. Или да мисли и наблюдава онзи, който мисли и наблюдава
света… Сбъркана работа. Мога ли да поема това денонощно
дежурство?
Физиката на елементарните частици реабилитира случайността и
неопределеността. Ето защо я обичам. А самият Айнщайн пък бил
ужасен тъкмо от това и мърморел в писмата си: „Теорията предлага
много, но тя едва ли ще ни приближи до тайните на Стареца. Що се
отнася до мен, убеден съм, че Той не си играе на зарове.“ Що се
отнася до мен, убеден съм, че Старецът — като тукашните
следобедни старчета табладжии — все пак обича да хвърля заровете.

Една забележка. Квантовата физика — може би за да не се превърне

изцяло в метафизика — отбягва да задълбава във въпроса кой може
да бъде наблюдателят, да има този статут. Включваме ли тук друго
освен Божието око? Окото на човек брои ли се като способно да
удържа света? Око на охлюв, котка или теменуга влизат ли в
сметката?

195
 Е, да не забравяме все пак, че квантовата физика обяснява нещата
на микрониво. Но откъде да сме сигурни, че Бог не е елементарна
частица? Твърде вероятно е той да е протон, електрон или даже
бозон. Бог е бозон. Звучи хубаво. Звучи като Бог е бизон, би казала
Ая.
По-скоро обаче е фотон — има двойствена природа като всички
кванти, а масата му в покой е абсолютна нула. И затова може да се
движи със скоростта на светлината. Като казваме, че Бог е светлина,
дори не подозираме колко навътре в квантовата физика сме стъпили.
Или пък да е неутрино, може би по-бързо от светлината и способно
на неочаквани трансформации. Онова, което старите евангелисти
физици са описали като Преображение Господне, е трансформация
неутринова. Но на мен все пак ми се иска Той да е мравка, костенурка
или гинко билоба.
Неразказаношо, както и неслучилото се — защото те са от един
порядък — притежават всички опции, безброй вариации да се случат
или разкажат.
Уви, разказът е линеен и всеки път трябва да отстраняваш
разклоненията, да зазиждаш страничните коридори. Класическият
разказ е анулиране на възможности, които те слитат отвсякъде.
Преди да го фиксираш, светът е пълен с паралелни версии и
коридори. Само в колебанието и нерешителността щъкат всички
възможни изходи. И квантовата физика, пълна с неопределеност и
несигурност, доказваше това.
Опитвам се да оставям въздух за случване на други версии, кухини
в историята, още коридори, гласове и стаи, незатворени истории,
както и тайни, в които няма да надникнем… А там, където грехът на
разказа не е бил избегнат, дано несигурността е била с нас.

Въпрос от квантовата физика на четенето

Занимавал ли се е някой с квантова физика на литературата? Ако и

там отсъствието на наблюдател предполага всевъзможни
комбинации, то какъв ли карнавал се вихри с елементарните частици

196
на романа? Какво ли се случва между кориците му, когато никой не
го чете? Ето въпроси, над които си струва да се мисли.

Опити

Онзи популярен експеримент с електрона, който действа като

вълна и минава едновременно през два процепа, дава известни
основания да се мисли, че е възможно да си на различни места в едно
и също време. Но, както забелязва Гаустин в мен, не става дума за
електрони с тегло 80 кг., високи метър и деветдесет. (Тогава дядо ми
щеше да остане и в двете села — унгарското и българското, да
отгледа и двамата си синове, да изживее и двата си живота…)
За щастие нещата, които ме занимават, нямат тегло. Миналото,
тъгата и литературата — само тези три безтегловни кита ме
интересуват. Но те са загърбени от квантовата физика и естествените
науки. Ако Аристотел знаеше, че онова формално деление на Физика
и Метафизика щеше окончателно и изкуствено да раздели вселената
на познанието, сигурно сам щеше да изгори творението си. Или поне
да разбърка частите в него.
Под едно от имената, които ползвам, издадох преди време роман, в
който се опирах на атомизма на Левкип от Милет и Демокрит от
Абдера. В крайна сметка те са открили квантите още в V век преди
новата ера. Трябвало е да мине доста време, за да се забрави всичко.
Харесвах тези досократици, тези първи квантови физици, които
хладно и смело рисуваха един свят, направен само от атоми и
пустота. Безкрайна пустота и безчислени атоми, плуващи в нея.
Исках да пренеса модела на атомизма върху литературата и да
разбера може ли срещането на отделни атоми класическа литература
да произведе нова материя на романа. Атомистичен роман от
плуващи в пустотата начала…Опитът беше съвсем сериозен, но по-
скоро се възприе като постмодерна шега, в неговата метафорика
вместо физика, физиците не четат романи. Което доста ме
разочарова и ме накара да се отдръпна от публикуването за десетина
години.

197
 Ето какво ме занимава сега. Може ли връщането назад с
припомнянето и на последния детайл, с включването на всички
сетива, да предизвика критическа точка на преобръщане? Да
прещрака някакъв механизъм и Вселената да се задвижи обратно с
цялата си машинария. И без това е застанала на ръба, така че
единственият спасителен ход е назад. Минута по минута, в този час
ще се случва онова, което е било преди час. Цялото днес се сменя от
вчера, вчера — от онзи ден, и така още по-назад бавно, с
проскърцване се отдалечаваме от ръба. Не знам дали ще можем да се
намесваме в предстоящите минали дни. Ще трябва отново да
преживеем предишните си провали и депресии, но пък и няколкото
щастливи минути между тях. Няма как да се избегне…
… новата несправедливост на смъртта. Тези, които до момента на
обръщането са живели 80 години, ще живеят още 80 години, назад.
Живелите по-малко, 30–40 или 50, ще трябва да се задоволят със
същото количество. Но нека отбележим, ще вървят към собствената
си младост и детство. Все по-щастливи в края на живота си, все по-
млади, все по-обичани. Щастливо поклащащи се на неуверените си
бебешки крачета, забравили езика, гукащи и гъргорещи, докато
дойде денят да се приберат. Така аз, роденият на 1 януари 1968, ще
мога да умра отново на 1 януари 1968. Това наричам пълна
вселенска хармония. Да умреш в часа и минутата, когато си се
родил, след като си преминал два пъти през собствения си живот.
От единия до другия край и обратно.

Г.Г.

1 януари 1968–1 януари 1968

Живял щастливо 150 години

(Всеки може да сложи тук собственото си име и дата.)

Твърди се, че животът на Земята е е възникнал преди 3 милиарда

години. С този механизъм осигуряваме още поне 3 милиарда години

198
живот. Ако някой може да предложи повече, нека заповяда.
Притиска ни една друга гравитация, неописана в класическата
физика, която трябва да се преодолее, гравитацията на времето.
Онова гравитационно забавяне, което Айнщайн описва още в 1915
г., не ми върши работа. През 1976 от НАСА потвърдиха, че при
микрогравитацията в космоса времето наистина леееко се забавя и
тогава тръгна легендата, че в космоса хората не остаряват. Митът за
вечната младост отново беше на път да се събуди. Сигурно дузина
застаряващи лелки милионерки са мятали очи към небето като към
вечен санаториум и са пресмятали колко ще им струва един престой
там с любимия фокстериер, защото какъв е…
… смисълът да си млад, а песът ти да е торба кокали. Тази легенда
стигна и до нас, спомням си бегло, но с моите осем години тогава
едва ли съм ѝ обърнал особено внимание. През 2010 измериха
практически с атомен интерферометър това отклонение на времето.
Да, забавянето на цезиевия атом (него ползваха) го имаше, но беше
незначително малко — за няколко милиарда години с една стотна от
секундата. Онези, които през 1976 са се надявали да останат вечно
млади, сигурно не са дочакали да видят този твърде разочароващ
резултат.
Моята цел не е да се забави времето с някакви си стотни за милиард
години, с каквито не разполагам. И не в космоса, към който не
изпитвам особена слабост (прилошава ми дори в автобус). Искам да
върна парче минало, литър изтекло време тук, в рамките на един
обидно кратък човешки живот.

Нови опити

Упражнявам концентрирано и близко „наблюдение“. Сравнително

рано разбрах, че колкото по-малък е периодът, който искам детайлно
да възстановя (да удвоя), толкова шансовете са по-големи. Отказах
се от идеята за цялото детство. Известно време пробвах с една
избрана година. Да си припомня тази година в детайли, да я
реконструирам лично и исторически, да не пропусна нищо.

199
 Взех годината на раждането, защото новороденото има по-
ограничен и чист свят, в този смисъл по-лесен за възстановяване, с
по-малко странични шумове. Ето я новата 1968. По щастлива
случайност бях роден в първите ѝ дни, така че двете истории, моята,
малка и опикана, и нейната, величава (и също опикана), можеха да
вървят паралелно. Мокрите пелени, студът на януари, топлата кожа
на майка ми, първото запролетяване в Латинския квартал,
среднощните колики, лятото в Прага, младежкият фестивал в София,
братски войски в Чехия, първи зъб… Всичко беше важно. След
няколко месеца лежах изтощен на пода, премазан от ентропията на
света. Разбрах, че е непосилно и неудържимо да построиш — все
едно с кибритени клечки — една година в реалните ѝ размери с
всичките ѝ миризми, звуци, котки, дъждове и вестникарски събития.
Запазил съм черновата на този неуспешен опит.
Трябваше да стесня полето на експеримента. Спрях се на един
месец от друга година, август 1986, на 18 съм, последният ми
свободен месец, в дъното му чака казармата. Месец, в който се
прощаваш с всичко за две години, а всъщност завинаги, но тогава не
знаеш. Оставяш косата си да расте свободно, опитваш се да стигнеш
докрай с момичето. Късно вечер, когато родителите спят, излизаш с
един приятел из празните улици на града, отивате до реката, гледате
загасените прозорци на панелните блокове и се каните да извикате
като Холдън Колфийлд „Спете спокойно, простаци“, или каквото
там беше…
… но така и не го правите. В края на месеца отивате в най-
далечната бръснарница, за да ви острижат нула номер. Гледаш как
косата ти пада на пода и се опитваш да не се разревеш. Излизаш от
салона вече в друга възраст, спихнат, стреснат, нахлузил
предварително приготвената шапка, и се прибираш по най-бързия
начин. След няколко дни трябва да се явиш по разпределение в един
чужд град — с гола глава и една чанта вещи на новобранеца, които
носиш по списък. Пазя този списък в един от кашоните.
Това беше в общи линии месецът, от който трябваше да възстановя
всеки миг и усещане с всичките им най-плахи осцилации. Не беше
толкова просто. Да, имаше страх в този месец, но това бяха хиляди

200
вариации на страха, в някои от тях той изглеждаше като радикално
осмеляване. Да, имаше тъга, но атомите на тази тъга се движеха
твърде свободно и хаотично (агрегатното състояние на тъгата е
газообразно) и в най-добрия случай можех само да следя извивките
ѝ, димът, който изтляваше наоколо. Палех първите си цигари, сега
разбирам, за да придам тяло на тази тъга, синкаво, светлосиво,
чезнещо. Спомнях си ясно всичко, но не успявах да се върна в
някогашното тяло. Това, което можех преди — да влизам в различни
тела и истории с лекотата на влизащия у дома си — сега се оказваше
непостижимо.

СПИСЪК на вещите, която е желателно да носи новобранеца при

постъпване в казармата

1. Риза с дълги ръкави 2 бр.

2. Гащи с дълги крачоли 2 бр.
3. Гащи с къси крачоли 2 бр.
4. Фланелка юнашка (потник) 2 бр.
5. Партенки от американ (чорапи) 2 бр.
6. Кърпа за лице1 бр.
7. Носна кърпа 3 бр.
8. Якички от хасе 5 бр.
9. Тоалетни принадлежности 2 к-та
10. Четка за лъскане и размазвачка по 2 бр.
11. Макара с бели конци 1 бр.
12. Макара с черни конци 1 бр.
13. Игли за пришиване 5 бр.
14. Безопасни игли 5 бр.
15. Торбички от док (найлон) 30х20 см. 3 бр.
16. Храна и вода за един ден

Епифании

Случи се, когато най-малко очаквах.

201
 Беше късен зимен следобед, снегът се топеше. Няколко дни преди
съвсем да спра да излизам от мазето. Вървях все по-бавно, гледах
къщите, празните улици на неделята, януари… Дадох си сметка, за
пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова,
което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо
нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за
изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е
случило. Нищо освен живота, в цялата му пълнота. Тънката миризма
на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината,
скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването,
бавно и неотменимо.
Вече знам. Не искам да преживея повторно никое от така
наречените събития в собствения си живот — нито онова първо
събитие на раждането, нито последното, което ми предстои, и двете
еднакво неуютни. Както може да бъде неуютно всяко пристигане и
напускане. Нито искам да преживея пак първия си училищен ден,
първото неловко чукане с момиче, нито влизането в казармата, нито
първата работа, нито онова суетно сватбено тържество, нито… нищо
от това не би ми доставило радост. Заменям ги всичките, заедно с
купищата снимки около тях, за оня следобед, в който седя на топлите
стълби пред къщи, току-що събудил се от следобедния сън, слушам
бръмченето на мухите, сънувал съм отново онова момиче, което
никога не се обръща. Дядо ми премества маркуча в градината и
тежката миризма на късните летни цветя се възнася нагоре. Нищо не
е окончателно, нищо още не ми се е случило. Цялото време на света
ми предстои.
Незначителното и малкото — там се таи животът, там гнезди той.
Странно, какви неща остават накрая да блещукат, последните преди
мрака. Нито най-важните, нито… дори няма как да бъдат записани
или разказани. Небето на спомена се отваря за онази минута на
свечеряващия се зимен ден в един далечен град, където съм на 18 и,
по чудо останал сам за минута-две, прекосявам огромния плац на
казармата. Скоба за онези, които никога не са били войници: там не
остава свободна минута, така е измислено. Свободният войник е жив
дявол, така казват. Подстригвал съм цял ден тревата на плаца с

202
нокторезачка — по заповед. Пренасял съм камъни от един куп на
друг. Това предиобед. А следобед съм връщал пренесените камъни
на старото място. В началото не проумяваш, мислиш, че светът се е
побъркал, че това го няма и при Кафка. Но майорите не четат Кафка,
още по-малко сержантите. Дошъл си тук директно от литературата,
носиш си Пруст тайно в торбата с противогаза. Ей, Пруст, бегом тук!
Падни! Двайсет лицеви опори!
Та онзи момент, в който останах сам на огромния плац под едно
празно небе, сред студения въздух, наситен с първия мирис на зима,
на дим от дърва и въглища, прокрадващ се от близкото село,
свечеряване и предчувствия, за първи път сам, за първи път другаде,
лек студен страх, студени облаци. И точно това събиране на
безнадеждност и предчувствие (годината в казармата едва
започваше), смесени с едно безкрайно небе, чуждо и красиво,
красиво по чужд начин, правеше тази минута вечна. Знаех си, че не
може да се разкаже.
Разбира се, мога да изброя още няколко такива златни камили в
безкрайния керван на минутите, три-четири, не повече, но ще опитам
да разкажа само за една от тях. Късно лято, стоя пред къщи, залезът
е безкраен по тези равни места, на 6 съм, по пътя се прибират
кравите, първо чуваш бавните им звънци, подвикванията на пастира,
мучене, обявяващо на техните малки завръщането им, ответния рев
на телетата… това е плач, още тогава го знам. Като плача, който
веднага се излива от мен, когато в края на седмицата майка ми се
връща от града, за да ме види. Никога облекчението и обвинението
не са толкова близо едно с друго, колкото в този плач. Толкова близо,
колкото плачът на телетата и плачът на децата, когато са били
изоставени ден или седмици. Толкова ми липсвахте, толкова ви се
сърдя. Никога няма да ви простя, крави и майки…
В тази минута, споменът и сега е толкова ясен, в тази плътна откъм
звуци, крави и миризми минута изведнъж всичко изчезва, една ивица
прорязва хоризонта в най-отдалеченото му място, времето се
отдръпва и там, в дъното на залеза, има една бяла стая с високи
тавани, каквато никога не съм виждал, с полилей и пиано. А на
пианото стои момиче на моята възраст, което виждам само в гръб.

203
Косата му е светла, вързана на опашка, то се е приготвило да свири,
вдигнало е леко ръцете си, виждам острите му лакти… И толкова.

Никога не съм бил по-щастлив, по-цялостен и спокоен от онази

минута, върху топлия камък в края на шестото ми лято. С годините
започнах да броя зимите, както правеха баща ми и дядо ми, те знаеха,
че е редно човек да се прибере зиме, лятото има твърде много работа,
за да се умира. Обещах си тогава, че ще открия това момиче. Търсех
я през всички места и години, които прекосявах. Никоя не се обърна
с нейното лице. Усещам как с времето се предавам. Свиквам.
Старостта е свикване.
Миграция на тъгата

При някои емпатията се отключва през болка, при мен е повече през
тъга.
Физиката на тъгата — първоначално класическата физика — беше
предмет на заниманията ми за няколко години. Тъгата, като газовете
и парите, няма собствен обем и форма, а заема формата и обема на
съда или пространството, което обитава. Дали клони към
благородните газове? По-скоро не, колкото и името да ни привлича.
Благородните газове са еднородни и чисти, моноатомни, освен това
са без цвят и без мирис. Не, тъгата не е хелий, криптон, аргон,
ксенон, радон… Тя има мирис и цвят. Някакъв газ хамелеон, който
сменя всички цветове и миризми на света, както различните цветове
и миризми могат лесно да я активират.
По-важното е, че гравитационното ѝ поле е пренебрежимо малко,
ако следваме аналогията с газовете. От което следва, че около нас
витаят невидими фронтове, циклони и антициклони тъга.
Миграцията, преместването им от едно място на друго е
забележителен факт. Учудваща е слепотата, с която подминаваме
това. Понякога ме връхлита неясна тъга, която не би следвало да е
моя. Тъга от Северна Африка, да речем. Нетукашна, особена,
изсветляла от слънцето, жълта с песъчинки от пустинята, като онзи
жълт дъжд, който падаше миналата година и оставяше мътни петна

204
по прозорците. Мога да начертая географска карта с миграцията на
тъгите. Едни места са тъжни в един век, други — в друг.
Ако в нещо съм успявал с тези опити, то е за много кратък отрязък
време да привлека заблуден облак тъга от някой минал следобед, мой
или чужд, да вървя подир него и да потъвам в никотина му. Като
пушач, който и след много години без цигари винаги ще разпознае
следата от дим.
Кванти на остаряването

Не говоря за старостта. Говоря за първите знаци. Не за нощта, а за

свечеряването. За неудържимите ѝ набези и първите паднали
крепости.
Веднъж, когато Ая беше на 3, се върна от детската градина
плачеща, защото едно момче ѝ казало, че бащите ще остареят.
Бащите ще остареят, каза тя, хълцайки. Погледна ме за секунда с
такова очакване да отрека и тъй като нищо не можех да измисля, аз
съм ужасно бавен, когато трябва да излъжа, тя се разрева отново, още
по-безнадеждно.
Има някаква граматика на остаряването.
Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно
място. Всичко в теб расте, блика, развива се. После глаголите
постепенно се сменят със съществителните на средната възраст.
Деца, коли, работа, семейство — съществените неща на
съществителните.
Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на
старостта — бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като
стъкло.
Има и математика, проста теория на множествата. Променяме
пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все
повече, по-старите застрашително намаляват.
Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а
смирение.
На 11 отворих таен тефтер, да записвам първите знаци на
остаряването и смъртта. Смъртта и децата е тема, несправедливо

205
подминавана, никога не съм бил толкова близък с нея както тогава.
С годините малко се поотдалечихме и охладняхме, макар винаги да
съм я държал под око, разбира се, тя мен — също. Ето какви неща,
от различни години и без ред, щъкат из този кашон.
Преглед на сърцето. Рано или късно всеки ляга тук, казва спокойно
сестрата, докато ми окачва клеми и жици по цялото тяло. Шумовете,
които чувам за първи път усилени по този начин, са отвратителни.
Откритието, че сърцето е жаба, ако се съди по крякането му. Смъртта
ми ще дойде като щъркел, записах си на излизане.(41 г.)

I grow old… I grow old…

I shall wear the bottoms of my trousers rolled.

(Аз остарявам… Мене ми минават дните…Аз ще нося крачолите

на панталоните си навити…(прев. Цв. Стоянов))

Обичам тези редове от Елиът и ме е страх от тях. Лекото

подсвиркване на старостта, което всъщност нищо не може да
прикрие. Толкова смирено унизена, така негероична, с навити
крачоли на панталоните, прикриващи отпусната бяла кожа с
издайнически сини вени. Само глезените.
Левият ми глезен е страшен за гледане, натрошен и шит, с годините
белезите само ще се задълбават.(53 г.)

Днес пред огледалото забелязах, че лявата ми половина остарява

по-бързо от дясната. Не съм се бръснал от няколко дни (няма вече за
кого да се бръсна, както казваше баща ми) и ясно личи как лявата
половина на брадата ми е почти изцяло побеляла, докато в дясната
има само няколко бели косъмчета. Освен това лявото ми око е
започнало едва видимо да се притваря във външния край, мускулите
на клепача не държат така здраво, при продължително гледане
забелязвам няколко издайнически неволни потрепвания. Интересно,
дали същата разлика може да се види и в тялото. Оглеждам го
внимателно, като че ли няма видима разлика между лявото и

206
дясното. Е, ако не броим един потрошен ляв глезен, доста по-
различен и отекъл, както и счупената ми лява китка. И едно все по-
слабо чуващо ухо, тъкмо лявото.
Дори не остарявам равномерно.(49 г.)

Казваш, че с остаряването нашите мъртви започват да ни говорят

все по-често. Губим звуците на света, за да можем да чуем по-ясно и
без смущения други звуци и други гласове. Засега все още чувам
само шумове.(38 г.)

Как ще определиш шума в ухото си, пита ме моят приятел

лекарят.Не знам… не е лесно…Хайде де, нали си писател?
Ама съм най-несигурният сред тях (макар че и това не е
сигурно)…Като шум от море ли? — опитва се да ми подскаже
лекарят.Може и така да се каже, но понякога е бурно и се чува като
прибой, друг път е по-скоро вятър в късна октомврийска гора, искам
да кажа, листата са достатъчно сухи и част от тях са опадали, което
влияе върху честотата на шума. Понякога, когато честотите са
високи, прилича на центрофугираща пералня през два етажа, едно
тънко виене… Понякога е муууууу, но телето е младо и
пресипнало…Докато изброявам, лицето на моя лекар става все по-
объркано, вместо да се прояснява. Какво да направя, нещата никога
не са толкова прости и еднозначни. Веднъж почти вдигнах скандал
на една сестра, която ме накара да опиша цвета на урината си. Като
бира ли е? — попита тя. По дяволите, има толкова различни бири,
има светла, има тъмна, има червена, бяла, жива, безалкохолна… Не
може да се говори ей така…Не понасям категорични хора.(29 г.)

Боли ме тук, нещо вляво долу, може да е апендикс.Без диагнози,

ако обичате. Апендиксът е отдясно. Няма какво да ви боли там
вляво.Как така няма?
Така. Там няма нищо.А мен точно това нищо ме боли.(64 г.)

Надеждата, че ако започнеш да разказваш живота си в обратен ред

на път към детството, това ще задвижи някакви механизми и ще

207
излъже посоката…Смешен вариант. Един решава да откаже
цигарите чрез регресивна хипноза. Започва да се връща назад, към
времето отпреди да е пушил, за да събуди паметта на чистите си
дробове. Хипнозата е толкова успешна, връщането — толкова назад,
че той не просто спира да пуши, ами започва да се напикава и вече
не може да казва Р.(43 г.)

В „Записките“ на Сей Шонагон има два списъка — Неща, които

навяват тъга, и Неща, които прогонват тъгата. Сред нещата, които
прогонват тъга в началото на XI век, епохата Хейан, са старите
повествования и милото бъбрене на 3–4-годишни деца. Преписвам
го няколко пъти: старите повествования и милото бъбрене на 3–4
годишни деца, старите повествования и милото бъбрене…(990 г.)

Спомням си ясно как четяхме тогава. Цялата екстатика на онова

юношеско четене — не беше четене, а препускане, галопиране през
книгите. Търсехме бързия кон на действието, пряката реч, къси
мускулести изречения. Мразехме ретардациите, природните
описания, кому бяха нужни… Сега изпитвам нужда да спра, като
старец, задъхал се от изкачването на един склон, който някога е
превземал с три скока. Скритите удоволствия на бавността. Обичам
да стоя дълго на някое „Беше хубава майска утрин, птиците се
заливаха в песни, росата грееше под меките лъчи на слънцето…“(69
г.)

Денонощното ни дърдорене цял живот сякаш има една-единствена

цел, която никога не изричаме директно. Да забаламосаме смъртта,
да я пуснем по грешна следа, да направим финт в последния миг. Но
смъртта не се трогва от думи. Тя по всяка вероятност е глуха (като
мен). Оттук идва нейната върховна справедливост.(85 г.)

Годините река са, която все тече

тя детството отнася и младостта влече…
Годините са птици, отлитащи на юг,
но никога те вече не ще се върнат тук

208
(9 г.)

Остаряхме, преди да сме пораснали…(35 г.)

Започна да пътува, всъщност да бяга от старостта, но по ирония

точно там, по другите места, му се явяваха всички знаци на
остаряването.Една сутрин на 35 видя тялото си в голямата, щедра
откъм огледала баня на гръцки хотел. Никога не се беше разглеждал
толкова отблизо. Имаше добро, здраво, нормално тяло. Като се
изключи счупената ръка, чийто бял гипс беше почнал да се похабява.
Тази сутрин видя първите следи на остаряването. Съвсем бледи, но
все пак ясни. Започнало е преди години, как не се е вглеждал досега.
Каза си, че ще запомни деня. Ще запомни хотела в Солун. Тялото му,
бяло и меко, беше започнало да се отпуска, кожата да изтънява, да
става прозирна с тънки сини жилки. Старостта е, каза си, тъй както
допреди година-две си казваше: любовта е. Понякога така се
остарява, за няколко минути една сутрин, в един чужд хотел. По-
нататък щеше да продължава да следи тялото си в хотелските
огледала, тъкмо там старостта щеше да го причаква.(34 г.)

Дядо ми нямаше време да забележи, че остарява. Твърде много

работа имаше…(27 г.)

Бях на погребението на един писател. Приживе покойникът имаше

сенна хрема. Сега лежеше, отрупан целият с цветя и сякаш всеки
момент щеше да кихне. Една орхидея навираше близалцето си в носа
му. Но явно вече беше излекуван. Забелязах, мисля, че и останалите
забелязаха, непознатите възрастни жени със сини коси и хризантеми,
истински развълнувани в единия край на залата. Неговите
някогашни любовници. Покойникът имаше тази слабост. Ето ги
техните 15 минути слава. Цял живот невидими, ветерани на тайната
любов. От армията на анонимните, за разлика от официалната му
жена и официалната любовница. Накрая старостта беше изравнила
всички.(50 г.)

209
 Червената шапчица и старостта

Тази приказка може да се разкаже и така.Отишло момиченцето при

бабата и започнало да пита:Бабо, защо ти са толкова големи (и
увиснали) ушите?
Бабата мълчала.
Бабо, а защо ти са толкова големи (и избелели) очите.
Бабата нищо не казала.
Бабо, защо ти е толкова голяма (и сбръчкана) устата?
Бабата тихо започнала да подсмърча.
О, колко жестока била малката Червена шапчица. Бабата, защото
този път била тя, наместила очилата, изтрила двете издайнически
сълзи и едва успяла да отвърне с един отговор, който изчерпвал
всички зададени дотук въпроси:Старостта е, малка Червена
шапчице.
И се засмяла страшно с беззъбата си уста.(60 г.)
Старият хостел до гарата в Лайпциг, препълнен с гимназисти,
доведени за тукашния книжен панаир. Асансьорът, който спира със
скърцане на моя етаж, отварянето на вратата и ярката светлина
отвътре (лампата на етажа не светеше). Група момичета от
последните класове, смеещи се, красиви, Лолити, без да са чели
„Долита“.— За нагоре ли сте — питат те през смеха си.— За надолу
— отвръщам тихо аз. Прозвуча така трагикомично, че последва нов
залп от смях. Цели четири дълги секунди, преди вратата да се
затвори и да ме раздели завинаги от тази прекрасна компания.
Четири секунди, в които те и аз споделяме общ етаж. Неловка и
красива пауза, отпусната ми по нечие благоволение, пауза, която
скъпернически скривам в тефтера.(51 г.)

Тази повторяемост на живота… Тази лепкава, уморителна,

убийствена, отвратителна, но неотвратима и прекрасна понякога
повторяемост на живота.(65 103 039 г.)

Докато се изкачвам по хълма на този град, упоен от цветове и

миризми, усещам как силите бавно ме напускат, тялото ми омеква,

210
мускулите на бедрата ми издайнически потреперват (дали си личи
през панталоните?). Не искам да се призная за победен, просто
спирам да разгледам отблизо една горяща в червено къпина. Тогава
виждам възрастен мъж, възрастен ли казах, всъщност май е на моите
години, прегърнал млада жена в невинна лятна рокля. Той е с хубав
светлосин пуловер, старостта трупа дрехи, но пък вече е есен и той
си е отвсякъде в сезона. Тя е млада и е още в лятото. Срещата им е
среща на два сезона. Тя — протегнала щедро ръка от единия, той —
стъпил несигурно на ръба на другия. Трудно балансиране, възможно
само за кратко, месец-два. Преди няколко години бих се присмял на
мъжа, сега той получава цялото ми разбиране и няколко капки
завист.Гледах тази двойка, а клонящият към края си ден услужливо
ми предлагаше изтърканата метафора на залеза си. Гледах с цялата
недискретност на ситуацията, после обърнах гръб и бавно тръгнах
надолу по хълма, забравил, че преди малко се канех да пия кафе на
върха му.Слизам и си мисля за всички европейски градчета,
прислонени като пилета около един такъв хълм крепост. Хълмовете
на Грац, Любляна, Загреб, Солун, седемте хълма на Рим, които
винаги съм смесвал с гърдите на онази вълчица, все едно е легнала
по гръб, хълмове като вълчи цици. Виждам се тичащ по тях, винаги
по залез-слънце, в различни възрасти.Спомням си как бързах да
уловя един залез в Лисабон, търчейки по стръмните улички на хълма
Сао Джорджо, стигам с последни сили горе и „изведнъж вечер е“,
както пише онзи поет. Причернява ми, припаднал съм, като отварям
очи над мен са се надвесили три възрастни дами и монахиня със
строго лице. Не съм бил дълго в безсъзнание, защото океанът още
светлее под последните отблясъци. Оставам няколко секунди да
лежа с премрежени очи като един маратонец на залезите, паднал
малко преди да съобщи вестта… А вест няма. Остарявам.(58 г)

Животните изяждат времето. Изблизват го като буците едра сол,

които им слагат, огризват го, както магарето огризва стръковете
трева, изсмукват плода му като оси… Магарето от XX век, магарето
от XVIII и онова от XIII век не се различават по нищо. Дали с
човеците е така? Не. Мога да разпозная лице от 1985, да го различа

211
от лицата на 1970-те и на 90-те, да не говорим за предишните
векове.(793 г.)

Ая, на 3 и половина, ми рисува портрет с химикал. Подава ми го,

поглежда ме пак, сеща се нещо и бързо си взема листа обратно.
Забравих да нарисувам едни черти на челото ти, казва.И така
остаряваме.(42 г.)

Теломерите се скъсяват и клетките умират всяка секунда…

Истината е, че науката още търси механизма на остаряването… Най-
важните клетки, мозъчните, никога не се възстановяват… Аз съм
едно ходещо гробище. Може би затова така отдадено обикалям
гробищата във всеки град… има хармония в това да събереш
собствената си ежесекундна смърт със смъртта на света.(66 г.)

Бабо, нали няма да умра?(3 г.)

Машина за минало

Последния път, когато се върнах в Т., забелязах странни неща.

Възстановили са паметника от 1980 на площада. Можех да се
закълна, че преди седмица го нямаше. Помнех добре този паметник.
Мъж с дълга гранитна дреха, можеше да бъде расо, шлифер или
царска мантия. И с най-безличното лице, което можеш да видиш. На
всички важни исторически дати той необяснимо как придобиваше
чертите на съответния герой, който трябваше да бъде почетен. На 19
февруари се превръщаше в Левски, на 2 юни в Ботев. Беше и
български цар, най-често Симеон, понякога атонски монах, понякога
партизански командир. Най-често му се налагаше да бъде Георги
Димитров и други (местни) комунисти. Универсалният паметник.
Имаше си шлифер, перчем и голямо чело — минималното условие
за всякакъв герой по онова време. Сега са го почистили и дори
забелязвам в основата му свеж току-що поставен венец, оплетен от
карамфили, с две червени ленти. Забелязах и че вестниците идват ден

212
по-късно, продавачките са станали мрачни като някога, интернет
няма, а в магазините продават само два вида салам и кренвирши.

Покрай всичко това и безплодните ми опити върху елементарните

частици на миналото ме споходи едно подозрение, което се опитах
да обезсиля, превръщайки го в уж измислена история.
Отвори очи с неясното усещане, че това е събуждане в друг сън.
Дали не разбуди наново емпатията си, която в последните
двайсетина години не даваше знак за себе си. Отвън се чуваше
ученическият духов оркестър по същия начин, можеше да се
закълне, дори със същите инструменти, каквито помнеше като
ученик. Самият той някога свиреше на тръба, в последната редица
до Наско с чинелите, Наско Дебелия от Захарни изделия, както
гласеше целият му прякор. Дебелия винаги закъсняваше с една идея,
с една стотна от ритъма, което беше почти неуловимо за ушите на
тези от трибуната, но изправяше другаря Брънеков, учителя по
пеене, на нокти и всички от оркестъра отчитаха тази тревожна пауза,
този процеп в музиката. Накрая чинелът все пак удряше и
едновременна въздишка на облекчение прибавяше още един
допълнителен тон в марша. Но това беше преди толкова много
години…Сега музиката отново трещеше долу с целия си арсенал.
Най-накрая, изглежда, беше постигнал това, което опитваше с
години — да върне част от миналото, само парче, да влезе в него и
никога да не излиза оттам. Тялото не може да се измъкне от спомена
и оставаш завинаги в детството си. В известна степен е милостиво.
Може и да полудява, може всичко да е в главата му. Изправи се,
отиде бавно до прозореца. Постоя малко, преди да дръпне захабената
завеса, после рязко я отметна. Долу наистина маршируваха ученици,
в същите униформи като преди 50 години, наоколо стояха мъже и
жени в костюми и дълги сиви шлифери. Оркестърът крачеше, а
слънцето сипеше отблясъци в духовите инструменти, излъскани
преди това с пуцинг. Откога не беше се сещал за този пуцинг. Малко
по-нататък — трибуна. Облече се бързо и слезе долу. Всички бяха
истински, триизмерни, живи, мъжете късо подстригани, жените
студено накъдрени, миришеха на силни евтини одеоколони, на

213
зелена ябълка и сапун „Идеал“.
Сигурно снимат филм, как можа да се върже. Сега тук някъде ще се
види цялата машинария на киното. Камионите с агрегати,
прожектори, камери, фартове… Огледа се внимателно. Нищо не
личеше, толкова добре са се покрили. Но все отнякъде трябваше да
се появи брадат режисьор с мегафон, който да изкрещи „Стоп“ и да
върне всички за втори дубъл. Манифестацията обаче продължаваше,
музиката свиреше, оркестърът беше отишъл доста напред. На
трибуната отегчени хора в тъмни костюми махаха на
ентусиазираните блокове. От манифестацията се отделиха
двайсетина деца със сини връзки и, напътствани от учителките,
хукнаха към трибуната с букет карамфили в ръцете. Тъмните
костюми поеха карамфилите, помилваха децата и продължиха да
махат с ръка. Навсякъде беше пълно с карамфили, като едно време,
помисли си той. Вършеха работа за всичко — за партийни събрания,
манифестации, за сватби и погребения. При последните трябваше
само да се внимава броят им да е четен. Добре се бяха постарали
сценографите. Явно действаха с много пари, една от поредните тъпи
копродукции. Не се сдържа, обърна се към възрастен човек с костюм,
сякаш шит през 70-те, и значка на ревера.
— Извинявайте, какво снимат?
— Какво да снимат? Кой да снима? — уплашено го погледна
човекът.
— Ами… Някакъв филм сигурно. Защо е тази… манифестация?
— Днес е 9-и септември. Не знаете ли.
Наистина датата беше тази, но тя беше национален празник поне
преди 20 години. Извини се смутено и се изтегли от тълпата. Сега
забеляза, че и облеклото му доста се различаваше от това на
останалите. На фона на убито кафявото на шлиферите и костюмите,
на жилетките, плетени на една кука, и забрадките на по-възрастните
жени, той сякаш идваше от друг, враждебен — така си помисли —
свят. Червеното му късо яке се открояваше, а дънките и маратонките
с цялата си неформалност стояха странно сред ръбовете наоколо.
Свърна надясно, искаше да повърви малко из опразнените странични
улички. Топлото септемврийско слънце грееше. Отнякъде идваше

214
тънката миризма на печени чушки. По част от прозорците висяха
знамена. На един ъгъл мършав мургав човек на неопределена възраст
продаваше слънчоглед във фунийки, като едно време, фунийката е
гениално изобретение, обичаше да казва баща му, конусът създава
усещане за обем и височина, а вътре събира по-малко количество,
идеална форма за търговия. Купи си една фунийка. Беше направена
от парче стар вестник. Като едно време, помисли си за пореден път
този ден. Някога всичко можеше да бъде направено от стар вестник
— от бояджийска шапка до лампион за крушката. И изобщо всичко
от всичко можеше да се направи, с подръчни средства. На фунийката
се четяха парчета от думи, цифри и проценти, които със сигурност
бяха оттогава, с някогашното мастило и шрифт. Ако това е
кинопродукция, бяха помислили за всеки детайл. Само той никак не
се връзваше в целия декор.
Увлечен в тези мисли, не забеляза двамата униформени, които от
няколко минути го следваха, без да се прикриват. Когато изведнъж
изскочиха пред него, истински се уплаши. После забеляза, че
униформите, които носеха, не приличаха съвсем на полицейски. С
тези смешни куртки и големи фуражки, токата на колана, ами да,
това бяха някогашните милиционери. Това го поуспокои, всичко
можеше да се случи в един филм, и да се случи като на кино, без
особени последствия. Вашият паспорт? Не е в мен. В хотела е.
Откога сте тук? От два дни. Ще се наложи да ви задържим. Не сте
пристъпили към задължителната регистрация в местното управление
на МВР, шляете се облечен предизвикателно по време на национален
празник, не участвате в мероприятието. Остави се да го напъхат в
ладата, Боже, откъде са я изровили, и потеглиха нанякъде. В колата
със сигурност нямаше камери и той помисли, че тук най-сетне
картите ще бъдат свалени. Усмихна се и намигайки, попита
старшината, който беше седнал до шофьора: Кога ще дават филма?
Милиционерите се спогледаха, после старшината се обърна и с добре
премерен удар заби един юмрук малко над носа на задържания.

Сградата, в която го вкараха, беше току-що построена, но

повтаряше архитектурата на късния хепи соц от 80-те, грубо изсечен

215
мрамор, дърво и матови стъкла. Струйка кръв се стичаше от
сцепената му вежда. Човекът, който излезе, в костюм, веднага се
разпореди да му окажат помощ, отнякъде се появи сестра, сложи му
лепенка, намериха лед, вкараха го в кабинет с кожен
диван.— Извинявай, престарали са се. Казах изрично косъм да не
падне от главата ти. Големи говеда са понякога, същите като едно
време. Само не казвай, че не ме помниш — мъжът отсреща вадеше с
отработен жест от бюрото си бутилка марково уиски и две чаши.
Имаше нещо познато в това лице, меко, инфантилно, сякаш ей сега
ще се разреве.
— Реване, ти ли си?
— Аз съм, Бързоноги.
Моят (не знаех, че това съм аз, по дяволите) съученик Реването,
един от някогашната тайфа, обект на вечни подигравки, дори не
бяхме му дали индианско име. Носеше лъка и колчана със стрели на
Чингачук.
— Значи ти си купил целия град Т., ти си този…
— Кога дойде, кога научи клюките? Да, упражнявам няколко
власти — кмет, партиен секретар, шеф на милицията.— И защо
трябваше да ме арестуваш?
— О, имам достатъчно основания. Но най-вече исках да се видим,
срамота е да си тук и да не се обадиш… Заради доброто старо време.
Взел си къща да пишеш, и то каква случайност, същата, където
живеехте преди. Радвам се, че държиш на онези години.
— Какви са тия циркове в града, филм ли снимаш? Да не си станал
и режисьор.
— Не, по-сериозно е. Започнал съм един проект. Накъсо, връщам
30 години назад. И без това тук нищо не се е променило. Правя най-
големия музей. Музей на миналото, на социализма, както искаш.
Целият град, всеки ден, 24 часа, тоталният музей. Всъщност музей
не е точна дума, всичко е на живо. Всеки продължава да бъде,
какъвто е бил тогава, и затова му плащам. Поемам разходите за
всичко. Не им давам много, но и не искам много от тях. Просто да си
останат същите. И без това продължава да им е мъчно. Спираме
интернета, телевизията, продаваме вестници само оттогава,

216
всъщност препечетваме старите броеве назад, в обратен ред,
вкарваме наказания за политически вицове, народна милиция,
партийни събрания, манифестации. Поканих тези, които са били
доносници, пак да си вършат работата. Плащам и на двама-трима,
които преди мърмореха срещу властта, да си продължат. Тези неща
създават атмосфера.
Изобщо, не правиш нищо, скатаваш се по цял ден и накрая
получаваш заплата. Като едно време. Обаче съм безмилостен, ако
някой наруши правилата, милиционерите ми са като някогашните.
Впрочем ти сам си се убедил в това. Хората са доволни. Знаеш каква
безработица е в съседните градове. Идват богати клиенти да си
поръчват манифестация или партийно събрание. Всеки иска да се
върне назад. Построил съм съвършената машина на времето. Имам
и гости от чужбина. Хайде, наздраве и добре дошъл.
— Наздраве. А уискито?
— От Корекома е. Казах ти, за всичко е помислено.
— И защо го правиш. Ако е за парите, има и по-стандартни
начини.— Пари имам, макар че не отказвам. Не е за това… Ще ти
кажа откровено — той доля отново чашите.
— Не ми се живее в това време. Само лайна…
— И в онова време ги имаше.
— Може, но на мен ми миришеха хубаво. Светът вече буксува
здраво, няма как да не си го забелязал. Искам да те поканя. Искам да
съчиняваш… дни, всекидневие. Знам че това е висш пилотаж. С
празниците е лесно, оправям се. Но тези хора трябва да имат
сценарий за всеки ден. Някои клиенти вече започнаха да се
интересуват от това.
— Той отиде до библиотеката и извади няколко мои книги.
— Имам ги всичките. В някаква степен ти ми даде идеята, задължен
съм ти.
— А, не — опитах се да протестирам.
— Не съм ти давал идея да ми сцепваш веждата.
— Това с инвентаризирането на соца беше суперидея, и с историите
оттогава също. Ползвам ги като наръчник и възстановихме много от
нещата. Хората пият алтай и сайдер, върнахме старите бутилки веро.

217
Вече работят няколко цеха в града.
— Това е кошмар, ей сега ще се събудя… — имам притеснителното
усещане, че не владея хода на историята и дори собствените си
реплики.
— Не, това е история, която само си мислиш, че съчиняваш, но
всъщност си вътре в нея. Познаваме се от деца, винаги си бил
отнесен, не е трудно да хлътнеш някъде.
— Арестуван ли съм?
— Приеми, че си поканен в собствения си проект. Да не забравяме,
че идеята е твоя, аз само го менажирам. Отпива от чашата, аз едва
допирам устни.
— Правим и по-сериозни неща. След малко ще дойде Доктора,
познаваш го, дал съм му Жълтата къща, стегнали сме я. Там да си
прави експериментите. Регресивна терапия… регенерация на
клетъчната памет… санаториум за минало, леки шокови
стимулации… Той ще ти обясни по-добре. Изпитваме остра нужда
от измислячи на минало.
За момент си помислих, че някакъв Анти-Гаустин се е вселил в
Реването. И всичко, което си помисля, отива при него зловещо
преобърнато. За първи път ми се прииска да спра, да напусна, да се
пренеса напред във времето. Връщането назад не винаги е невинно.
Миналото може да бъде опасно място.
— Твърде опасно — допълни на глас Анти-Гаустин.
— Впрочем Жълтата къща никак не е далеч оттук и ако отворим
сега прозореца, ще чуеш един много познат…Не чух дали каза „глас“
или „вой“, защото станах и се хвърлих през стъклото с главата
надолу. При кошмари това винаги помага.

Дневникът на Минотавъра

Нямам никаква представа колко време е минало, откакто съм тук.

Не помня дали влязох сам, или някой ме заключи. Мракът е толкова
гъст, че времето се е изгубило. Само в тъмното няма време. Не знам
на колко години съм. Забравен съм. Иска ми се да блъскам по

218
вратата, докато ме чуят и отворят. Има само един неразрешим
проблем и в това е целият ужас. Врата няма.
Ето какво открих. Толкова е очевидно, че е почти невъзможно да го
видиш. Дезоксирибонуклеиновата киселина на всяко живо същество
с нейната двойна верига има структурата на лабиринт. Един
вертикален лабиринт, който се разгъва в спирала. Генетичните
инструкции за всички форми на живот са записани в лабиринт. Значи
това е съвършената форма за съхраняване и предаване на
информация. Затова ДНК е останала толкова дълго време
засекретена. Направени сме от лабиринти.

ДЕ
ЗОК
СИ
РИ
БО
НУК
ЛЕИ
НО
ВА
КИ
СЕ
ЛИ
НА

Дезоксирибонуклеинова киселина. Дезоксирибо… Риби плуват в

първичния бульон на тази дума. Изписвам го отново и отново, докато
се изгубя в лабиринта на това име. Само че там има някаква грешка,
бъг, сбъркано място. Което автоматически ме превръща в
минотавър. Обхождам целия лабиринт на собствената си
дезоксирибонуклеинова киселина, за да открия тази грешка. В
единия аз съм затворен, другият е затворен в мен. Лабиринтът в
Минотавъра.

219
 Човешки мозък.
Мозъчните гънки на всички бозайници.
Нервната система в едно тяло или отделно взет нерв с всичките му
разлонения, нервни влакна, аксони и пр.
Серпентината на тънкото черво и вътрешните органи.
ДНКБаници, бюреци, саралии. Всички сладкиши на Ориента.
Полетът на пчелите, езикът, с който се съобщават една с друга,
оплетените фигури. Езикът на пчелите е лабиринт.
Гора.
Коренови системи на едногодишни и многогодишни растения.
Устройството на вътрешното ухо с ципестия и костния лабиринт.
Град без река, в който попадаш за пръв път.
Отсъствието на река е важно. Иначе нейната нишка на Ариадна
лесно указва.
Тайни маршрути за разходка с любовница, която криеш.
Драсканиците върху листче, докато водиш скучен разговор по
телефона.
Пубисът на млада жена. Тук лабиринтът е преди пещерата.
Кълбо прежда.
Лабиринта, който погледът на четящия чертае.
Ако гледаш много дълго и отблизо една роза, ще видиш лабиринта
в нея. И рогата на един бръмбар минотавър.

220
 Добре, че е този мрак, това мазе, да стоя тук, да завръщам времето,
да тичам из коридорите му, да викам, да муча. Тъмното ми помага да
свиквам. Като дойде този, който има да идва, ще съм готов. Преходът
ще бъде наистина плавен, от един мрак към друг.
Помня, или си въобразявам, че помня, странни неща. Помня
следобедни, напечени от слънцето градове, пусти улици, които
стават многолюдни надвечер. Помня, и това е най-ранният спомен,
как майка ми се скрива зад една завеса, махва ми с ръка, аз се смея,
защото разбирам играта, тръгвам към завесата, току-що съм
проходил, но нея я няма там. Понякога ми се явяват стаи с високи
тавани, момиче в гръб, чезнеща в полето каруца, ранен мъж в
непознат град, книга, в която чета собствената си история, пълна с
грешки.
Помня, че веднъж бях щастлив. Траеше около 6 минути. Случи се
в градините Кенсингтън, Западен Лондон, рано сутринта. Не мога да
намеря причината на това щастие, което е истинско доказателство за
неговата автентичност. Другото е условен рефлекс, като при кучето
на Павлов. Идва причината и щастието започва да се отделя, като
стомашен сок.
Вървях по алеята, дишах и се усещах в тялото на дете. Това е
ключът. В тялото на дете.
Не съм излизал 84 дни на улицата. Промъквам се само късно вечер
да взема вестниците от пощенската кутия, по тях броя дните. Не
искам да срещам никого. Спрях да се бръсна, челюстта ми се
втвърдява, вероятно защото не говоря с никого. Устата може ли да

221
закърнее?
Спирам да ям известно време. И без това консервите и провизиите
са намалели значително. Мисля си, че редуцирането на теглото е част
от връщането назад. Децата не тежат 80 килограма. Чувствам се все
по-добре в тази изтъняваща кожа. Все повече заприличвам на детето
Минотавър. Не знам дали съм момче, болезнено слабият човек няма
пол и възраст.
Когато Тезей излезе от пещерата, с лявата си ръка водеше едно
дете. Митът е изтрил това дете от паметта си. Митовете не обичат
децата. Представете си каква велика неловкост. Героят Тезей с късия
меч, победил великана Перифет, свирепия разбойник Синис, дивия
Кромионски глиган, великана Керкион, жестокия Прокруст,
Маратонския бик и пр., накрая вижда едно уплашено дете. Тезей
хвърля късия меч на пода и извежда детето от лабиринта. Вечерта
разказва на Ариадна. Знаеш ли, там нямаше чудовище, само едно
момче с биволска глава. И това момче по нещо приличаше на мен.(С
Тезей наистина си приличахме и в същото време той беше красив.
Дали се е досетил, че зад двама ни наднича един и същ божествен
баща — Бог и бик едновременно. Брат ми заченат от Бога, аз от бика.)
Ариадна не обръща внимание на думите му, а само го прегръща и
целува, подканяйки го час по-скоро да се махат оттам.
Истината е, че докато търся в историята пролуки за Минотавъра,
все по-често сънувам смъртта си в мазе, прободен от къс двуостър
меч. Ръката и мечът идват от тъмнината на друго време, толкова
дълго са пътували, че убиецът ми с човешко лице съвсем е грохнал
от пътя, ръката му е слаба и трябва сам да помагам за собствената си
екзекуция. Да направя врата с меча в собственото си тяло. Цял живот
се опитвам да изведа Минотавъра от себе си.
А ако убиецът ми (онова, което ще ме убие) не ме забележи в
тъмното и отмине? Ако се скрия, както тогава в онази лятна вечер,
когато играехме на криеница и ме забравиха… И стоя много дълго
там скрит, докато смъртта си върши работата години, век. И ако
навън вече има други хора, минали са няколко поколения, и с
никого не мога и да разделя ябълката на нито един спомен. Ако
това е цената… Чувам се да викам, да вия, да муча като бик в

222
коридорите на това мазе, защото не знам вече кой е моят език. Тук
съм, не ме подминавай, ето ме. Мууууууу…

223
 IX. Краища

Разказвачът и неговият убиец

А дали Минотавъра не се е сетил да ползва хода на Шехерезада?

Виждам ги двамата с Тезей, вървят заедно из безкрайните коридори
на Лабиринта и Минотавъра не спира да разказва. За какво може да
разказва някой, който цял живот е бил затворен в мрака на едно
подземие? За съня, в който той има човешко лице, за лицето на майка
си, което никога не се обръща, за спомените си от едно старо
бомбоубежище, където живял, затрупан с кашони и вестници в
навечерието на някакъв край, който така и не се състоял, за
развеждането му по панаири, за убийства в кориди и кланици, за
лабиринти на градове, в които се е лутал „самотен като облак“, за
всички книги, в които се е изгубвал… Тезей вървял с него, кълбото
в ръцете му се развивало, нишката на Ариадна се смесвала с нишката
на историите… Някои неща не разбирал, други му се стрували
толкова невероятни, че собствените му подвизи и приключения
бледнеели пред тях. По средата на една от историите, в която
някакъв атински герой бродел из коридорите на Лабиринта да убие
чудовището, Минотавъра спрял и казал на Тезей: Кълбото ти
свърши. Но Тезей бил така запленен от нишката на историята, че
дори не разбрал за какво кълбо става дума. Ти си тук, за да ме убиеш,
припомнил му Минотавъра. Сега сме тъкмо на този коридор от
историята. Ако продължим нататък, няма да можеш да се върнеш,
защото и нишката ти е дотук. Но аз не искам да те убивам, отвърнал
Тезей. Някой ме е вкарал в тази история. Докато ми разказваше, аз
бях на повече места, отколкото са били всички атински герои накуп.
Искам да продължиш историята.
Тя минава през собствената ми смърт, отвърнал Минотавъра, но
дали ще ме убиеш наистина или в историята, която ще чуеш, е все

224
едно.
Виждам ги да вървят заедно из коридорите на градове и подземия,
плетящи паралелни лабиринти от нишките на историите си, самите
оплетени в тях. И нищо вече не може да ги раздели, разказвача и
неговия убиец.

Протокол

(…)
Намерен е къс двуостър меч, по всяка вероятност особено ценен
предмет от античността. Назначена е експертиза за установяване
точния период на изработка, стойността и произхода му. Няма следи
от кръв по меча. Описание на наличното в мазето. Кашони с
трудноустановима логика на съдържанието. Седем от тях — пълни
предимно с изрязани статии от вестници и списания. Стара кутия от
халва. Намерени са в тефтера с различни подвързии и обем, почти
изцяло изписани. Четири големи сандъка с книги на различни езици.
Противогаз. Компютър и динозавър, които ще бъдат задържани за
нуждите на следствието. (Динозавърът е гумен, детска играчка.)
Снети са отпечатъци от всички подходящи повърхности. Да се
назначи литературен специалист за експертиза на съдържанието в
тефтерите. Най-вече с оглед на това какви улики и следи могат да
бъдат извадени оттам.
Аз съм назначеният експерт. Доколкото разбрах по случая,
съседите неколкократно са подавали сигнали до полицията за
инцидентни странни шумове и виене (според други — мучене),
идващи от мазето на кооперацията. От седмица не се чувало нищо,
домоуправителят слязъл долу и намерил тежката врата на едно от
мазетата (част от някогашно бомбоубежище) широко отворена. На
пода лежал меч.
Попитаха ме имам ли нещо против да работя вътре, защото беше
непосилно да се изнася всичко, а и полицията нямаше свободно
пространство. Съгласих се. Изпитвах особено вълнение, имах
сложно отношение към този писател, без да го познавам. Винаги съм

225
се чувствал лично ограбен, като го чета.
Влязох в мазето на 17 март в 10.00 сутринта. Странно усещане в
началото, че има още някой, който ме гледа. Не изпитвам страх,
окото е добронамерено, ако може да се каже така. Надникнах отново
във всички ъгли и ниши, макар че полицията го беше сторила преди
мен. Нищо. Само един гол охлюв бавно пълзеше по тенекиената
кутия от халва. Започнах да чета. Спирам, връщам се назад, минавам
по коридор, който ми се струва познат, изгубвам се, продължавам.
През първия месец излязох само веднъж. После никога.

Какво остава накрая

Пак съм на онзи камък, на 6, приближавам се до момичето от

видението, което сяда пред пианото с повдигнати ръце, отворил съм
вратата на стаята, подпрял съм се там, с късите си панталони, какъв
е този грозен белег от счупено на левия крак, един лъч минава през
тежките завеси и прерязва цялата стая на две, в различните ѝ
половини сме. И тогава чудото става, картината се задвижва,
момичето се обръща бавно…
В този момент Минотавъра намира майка си в тълпата на
коридата,
- тригодишният ми дядо вижда своята да тича обратно към
мелницата,
- една жена в Харкан получава писмо,
- един мъж слиза от афиша, отива при Жулиета пред
киното и двамата тръгват под ръка по главната улица на Т.,
- Гаустин монтира най-големия прожекционен апарат и
над цялото северно полукълбо вали нощен дъжд, който не
мокри,
- баща ми и майка ми гледат от балкона на светъл
апартамент на последния етаж…
- момичето и аз вече сме от едната страна на лъча, виждам
крайчеца на лицето ѝ, обръща се…
Здрасти, тате.

226
 Епилог

Умрях (заминах за Унгария) в края на януари 1995-а като човешко

същество от мъжки пол на 82 години. Не знам точната дата. Най-
хубаво е да се умира зиме, като няма много работа, да не създавам
главоболия.

Умрях като винена муха, на смрачаване. Залезът на деня (на живота

ми) беше красив.

Умрях на 7 декември 2058 година като човешко същество от мъжки

пол. Не си спомням нищо от тази година. Затова си припомнях по
дни годината, в която съм роден, 1968.

Винаги съм бил мъртъв. И винаги е било тъмно. Ако смъртта е

тъмнина и отсъствие на други…

Не съм умрял все още. Предстоя. На минус три месеца съм. Не знам
как се брои това отрицателно време в утробата. Тук е тъмно и уютно,
вързан съм за нещо, което мърда. След три месеца ще мина отвъд.
Тази смърт някои наричат раждане.

Умрях на 1 февруари 2026 година като човешко същество от мъжки

пол. Баща ми викаше, че най-хубаво е да се умира зиме, послушах
го. Цял живот бях ветеринарен лекар. Веднъж ходих във
Финландия…

Помня, че умрях като гол охлюв, шипков храст, яребица, гинко

билоба, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар
край Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг,
като сняг, сковал подлъгано черешово дърво…

227
Аз бяхме.

Начало

Баща ми и динозаврите изчезнаха по едно и също време…

228
 Благодарности
Тази книга беше писана на различни места. Началото ѝ е край
езерото Ванзее в Literarisches Colloquium Berlin (LCB), където имах
цялото спокойствие и залези на света; продължи на брега на Дунав в
Кремс (Literaturhaus NO), долината Вахау в Долна Австрия, между
реката и най-строгия австрийски затвор; точката беше сложена на
Адриатика, в Сплит (покана от KURS), в лабиринта на
Диоклециановите дворци.
Благодаря на благосклонната география и домакините по тези
места.
Благодаря на Ани Бурова, Надежда Радулова, Бойко Пенчев,
Миглена Николчина, Божана Апостолова, Силвия Чолева, които
дадоха ценни съвети накрая.На Иван Теофилов благодаря за
окуражаването и споделената вяра в чудото на езика.
Благодаря на Биляна, която чете и редактира, преди да я има
книгата, и на четиригодишната Рая за търпението и готовността ѝ
винаги да предложи история за котки и динозаври, когато усети, че
писането не върви.
Благодаря на всички, които ми осигуриха самотата, необходима за
един роман.

Георги Господинов
Физика на тъгата
Заглавие: Физика на тъгата (пето издание)
Автор: Георги Господинов
Оформление: Яна Левиева
Редактор: Биляна Радославова
Издател: Жанет-45
Език: български
Тегло: 335 грама
Размери: 20x13

http://4eti.me
http://ekni.ga

ISBN: 978 619 186 198 9

229