Professional Documents
Culture Documents
Dzhosh Malerman - Chervenoto Piano
Dzhosh Malerman - Chervenoto Piano
ПЪРВА ЧАСТ
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
ВТОРА ЧАСТ
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
БЛАГОДАРНОСТИ
Обработка The LasT Survivors
Сканиране и разпознаване: viper, 2018
Корекция и форматиране: sqnka, 2018
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
ДЖОШ МАЛЕРМАН — ЧЕРВЕНОТО ПИАНО
Това е художествено произведение. Имената, персонажите, местата и случките са плод
на авторовото въображение или са използвани с художествена цел и не са замислени като
действителни. Всяка прилика с реални събития, места, организации или личности, живи или
починали, е чисто съвпадение.
Тази книга е за Алисън Лаако, която получаваше „Колелото на лудостта" парче по парче,
искра по искра, тъй като всяка вечер я засипвах с резултата от ентусиазираното си писане
през деня.
Затова винаги ще има пътека, следи в прахта, оставени — може би — от колело, които
ще водят от нея към мен, после към книгата и обратно към нас.
Това ми харесва.
1, 2, 3, 4. .
1
Пациентът е буден. Песента, която пише, заглъхва… сякаш, докато е спал, тя е звучала
непрекъснато, повтаряла се е отново и отново… саундтракът на неговия невероятно дълъг,
немислим покой.
Той помни всяка подробност от пустинята. Първото нещо, което вижда, е човек. Този
човек е лекарят.
Каки панталоните и хавайската риза не са типичното облекло за лекар, но сияещото
познание в очите му го издава.
— Ранен си много лошо.
Гласът му е увереност. Гласът му е контрол.
— Нараняването ти е без аналог, редник Тонка. Преживял си нещо толкова… — вдига
свитите си в юмруци ръце високо до гърдите си, сякаш се опитва да хване губещата му се
дума, — нередно.
Филип открива в мъжа, стоящ на крачка от края на леглото му, повече от медицина.
Силна, стройна физика. Неестествено съвършена коса, кожа, лишена от бръчки, като
пустинна дюна.
Този лекар е военен.
— Сега — продължи той, — нека ти обясня защо е толкова невероятно трудно да стане
това.
Филип не може да огледа добре стаята, в която се намира. Границите на зрението му са
замъглени. От колко време е тук? Къде е това тук?
Но лекарят не отговаря на незададени въпроси като тези.
— Ако бе счупил само китките и лактите си, може би щяхме да предположим, че си
паднал, че си се ударил в земята по някакъв начин. Но ти си си счупил раменната кост,
лъчевата кост, както и лакътната кост; радиалните израстъци; коракоидния процес,
трохлеите и всяка от двайсет и седемте кости в ръцете си.
Усмихва се. Усмивката му казва, че Филип трябва да сподели изумлението му.
— Не очаквам да знаеш имената на всички кости в човешкото тяло, Филип, но ти
казвам, че не просто си си счупил китките и лактите. Счупил си почти всичко.
Внезапен шепот от място, което Филип не може да види. Може би гласове в коридора.
Опитва се да извърне глава, за да погледне.
Но не успява. Изобщо не може да мръдне врата си.
Отваря уста, за да каже нещо, за да каже, че не може да помръдне, но гърлото му е сухо
като летен пясък. Затваря очи. Вижда следи от копита в онзи пясък.
— Сега… Ако беше счупил само дланите и ръцете си нагоре, бих могъл да си представя
инцидента, който си претърпял; бих казал например, че си пострадал от преса, някакъв вид
менгеме; вероятно и двете ти ръце са били поставени на маса, когато върху тях е била
стоварена тежест. Но разбира се, не само те са счупени. Бедрените кости, големите пищяли и
малките пищяли и на двата ти крака също са потрошени, както и капачките, медиалните
епикондили, двата втори шийни прешлена (което би трябвало да е достатъчно, за да
предизвика кома) и почти всички от двайсет и шестте кости на всяко от ходилата ти.
Лекарят говори с такава свобода, движи се като толкова здрав човек, че в сравнение с
него Филип се чувства като пародия на човешко същество.
— Предполагам, че е възможно да се пресъздаде сцената, да бъдеш поставен на ръба на
канара, с ръце и крака, висящи над бездната, докато нещо с толкова ужасяващо жестока
форма, достатъчно изкривено, за да се свърже с всяка от гореспоменатите кости, пада от
небето и ти причинява най-агресивното множество от фрактури, които някога съм
наблюдавал. Но не. Неволите ти не свършват тук.
Зад лекаря, там, където бежовата стена се събира със светлосиния таван, посред бял ден
Филип вижда африканската пустиня.
[1]
Замисля се за приятелите си, за своята група. „Дъ Дейнс" .
— Пубисът, хълбочната ти кост, сакрумът… строшени. Симфизисът пубис, предният
надлъжен лигамент… разкъсани. Ребрата ти, Филип, до последното… заедно с всички
междугръбначни дискове, гръдната кост, манубриумът, ключиците — нагоре през врата, до
мандибулата, скуловите кости, слепоочните кости, фронталните и дори… някои зъби.
Лекарят се усмихва, показвайки част от своите.
— Сега… можем да допуснем хипотетично, че подобен резултат е вероятно да се
получи, ако човек лежи на каменна плоча и без да подозира за това, втора каменна плоча
бива пусната от огромна височина върху него и го потрошава напълно, съвсем изненадващо.
Такава теория може да заслужава обмисляне, ако всяка от фрактурите ти е на почти едно и
също разстояние от повърхността на тялото ти. Но разбира се, случаят не е такъв.
Фрактурата на предния надлъжен лигамент се различава с почти три сантиметра от
фрактурата, нанесена на челюстта ти. Всъщност в тялото ти няма дори едно-единствено
счупване, което да е сравнимо с друго; няма признак, по който да се определят предметът,
причината, формата на това, което те е наранило. С други думи, Филип… това не е
причинено от един солиден обект и все пак… всичко е станало едновременно.
Лекарят отстъпва встрани и разкрива пред Филип нещо, което прилича на черни образи,
излъчващи сияйни бели петна, като мацнати с четка. Недовършени форми. Начупени следи.
Рентгенови снимки.
Повече от една от тях му изглеждат като отпечатъци от копита в пясъка.
— Смея да твърдя — продължава изумено лекарят, — че това е най-смайващата травма,
която съм виждал през живота си. Някои биха я нарекли… свръхестествена. Виж сам,
Филип.
Още шепот отнякъде, докъдето погледът на Филип не достига.
— Сега… — казва лекарят и се извръща отново от снимките към Филип. — Знам, че
току-що се събуди… едва дойде в съзнание, и си давам сметка, че всичко това е значителен
шок. Беше в безсъзнание, в кома, шест месеца.
Числото е немислимо. Числото е жестоко. Числото добавя разстояние между него и
„Дейнс".
— Не си имал възможност да осмислиш тези шест месеца и сега трябва да започнем
процеса на лечение. И физически, и емоционално. — Лекарят допира палеца и показалеца
си замислено до брадичката си. — Но има някои въпроси…
— Къде са „Дейнс"? — изграква Филип. Гласът му е скърцащи дървени стълби. Гласът
му е стенеща стара пейка на пиано.
От място извън полезрението му се разнася приглушено ахване. Женски глас.
Той говори! казва гласът.
— Очевидният първоначален въпрос — продължава лекарят, пренебрегвайки въпроса на
Филип, — е… как е възможно човек да оцелее след подобно нещо?
Лек полъх разрошва пригладената му кестенява коса.
Филип се опитва да повдигне ръка, но не успява.
Лекарят с лекота разперва откритата си длан, сякаш за да му покаже поредната разлика
между тях.
— Но ето… тук си… оцелял си. Затова идва редът на втория, по-неотложен въпрос…
Какво стана там, редник Тонка?
Поставя ръце на коленете си, превива се в кръста и приближава сините си очи на нивото
на очите на Филип.
— Какво открихте, ти и приятелите ти, в пустинята? Или по-скоро…
Лекарят размахва ръце във въздуха, игриво заличавайки потока на мисълта си. Жестът е
толкова не на място, че изглежда грубо и непочтително.
— Нека забравим за миг колегите ти музиканти, групата, „Дейнс".
Студеният оценяващ поглед му подсказва, че той вече го е направил. Филип отново
вижда отпечатъци от копита, дълга точеща се следа.
Чува и звук, противен и натрапчив, създаващ собствена следа, виещ се по хоризонта на
паметта му. Опитва се да се пребори с него с помощта на своята песен. Неговата и на
„Дейнс". Песента, която му бе правила компания, докато бе спал.
Но гласът на лекаря я заглушава отново.
— Въпросът е не какво сте открили… а какво е открило вас?
2
Филип е поел по Пътя. Винаги го нарича така. Пътя.
Не Правилния път или Погрешния път. Много внимава да не уточнява. Когато някой от
приятелите или от семейството му го попита дали не смята, че пие прекалено много, или се
зачуди на глас дали не виси по баровете прекалено често, той винаги отговаря по един и
същи начин.
Уф, чупката. Поел съм по Пътя.
Символът на Филип за Пътя е един клавиш на пиано, едно фа, доста изтъркано, което
носи на верижка на врата си. Самият клавиш е от първото пиано, което той видя, когато се
завърна от войната, от Втората световна война: изпотрошено и зарязано на тротоара, на
около двеста крачки от летището в Детройт, Мичиган.
Въпреки единия липсващ крак, напуканото дърво и лющещата се жълта боя пианото му
се стори добро знамение: официален комитет не би му направил по-топло и сърдечно
посрещане.
След като прегърна родителите си и метна багажа си в новия им крайслер, модел от
1945-а, Филип ги помоли да почакат, за да вземе нещичко от пианото за вкъщи със себе си.
За да го отнесе в бъдещето със себе си. В бъдещето След войната.
По Пътя.
Лесно избра клавиша. Фа. Защото фа-то е единствената нота, присъстваща и в двете
мнемонични упражнения за начинаещи пианисти:
EGBDF (Every Good Boy Does Fine)
[2]
FACE
Краят на едното упражнение, началото на другото.
Когато войната свършва и е ред животът да започне… у дома.
Живот по Пътя.
Дванайсет години по-късно, на трийсет и една години, Филип може и да няма същата
армейска физика, каквато имаше, когато заедно с „Дейнс" свиреха за войниците в Англия, но
философията му е същата като тогава. Нека познатите му в Детройт (а те са много; „Дейнс"
са нощни птици) мислят, че Пътят е нещо религиозно, нерелигиозно, нездравословно, чиста
халюцинация или абсолютна лудост. Няма никакво значение. След една война и една хитова
песен свободният живот е единственият път, по който е готов да поеме.
Пътят го е отвел до добро място. Звукозаписно студио в центъра на Детройт, на
пресечката на „Елизабет" и „Удуърд", в тази година, 1957-а.
„Дейнс" („Любимците на Детройт", както ги бе нарекъл вестник „Фри Прес") го
притежават. На голямо кръстовище. Лари, падащият си по забавленията басист на групата,
дългокосият чудак, намери мястото. Пуста сграда от бетонни блокове, използвана някога за
изкормване и оскубване на животни, с прекалено добра акустика, за да я изпуснат.
Това е, бе казал Лари преди няколко месеца, сочейки с разперени ръце като нелепия
водещ на телевизионната игра „На кого вярваш?". Това е Страната на чудесата.
Но не всички от групата бяха убедени. Огромен бивш кафез за изкормване на кокошки
не им се струваше подходящо място за записване на хитове.
Ти винаги харесваш всичко още от пръв поглед, каза Дуейн.
А ти, тросна се Лари и вдигна укорително ръка към другата половина на легендарната
ритъмна секция на групата, си прекалено консервативен, за да свириш рокендрол. Видя ли
асансьора?
Дуейн се намръщи.
Имаш предвид дървената кутия, пълна с кокоши пера?
Харесва ми, каза Филип, виждайки вече в главата си преградата, която щеше да разделя
апаратната от кабината за изпълнителите.
Мамка му, каза Дуейн. Щом Филип е зарибен, работата е отписана.
Огледа се из студеното хале и видя, че Рос също се усмихва.
И пак, мамка му. Ще го направим, нали?
Лари постави ръка на рамото му.
Виждаш ли го?
Не, не го виждам.
Ето, точно там… блестящ комплект барабани. Лари щракна с пръсти, сякаш бе
способен да извика като с магия от въздуха комплекта барабани „Слингерланд" на Дуейн.
Не го виждам, Лари.
Напротив, виждаш го.
Виждам ужасно студено място, в което мръзнем, докато записваме следващия
декември.
Лари се разсмя. Коженото му палто изпука, когато той придърпа Дуейн към себе си.
Ела тук.
Къде?
До прозореца.
Прозорецът бе просто малко квадратче, изрязано неравно в бялата стена от бетонни
блокове. Четиримата членове на бандата се доближиха един до друг и погледнаха към
ширналия се под тях Детройт.
О, я вижте онова момиче, подсвирна тихо Рос.
Познавам я, каза Филип.
Познаваш я? Как така познаваш всяко момиче в Детройт? попита Рос.
Филип сви рамене.
Момичетата харесват пианисти, Рос.
О, мамка му, човече. През целия си живот слушам това за момичетата и
китаристите, китаристите и момичетата. Избрах да свиря на китара заради мацките. И
сега ти ми казваш, че…
Виж, прекъсна го Лари. Още една. Също толкова хубава.
„Дейнс" се умълчаха. Ушите им почти се докосваха.
И тази ли познаваш, Филип?
Не. Не я познавам.
Обзалагам се, че минава всеки ден оттук, каза Дуейн с леко отнесен глас.
О, човече! Лари се обърна към барабаниста. О, ЧОВЕЧЕ! Дуейн!
Не, чакай, не казах…
Ще го направим, Дуейн!
Не, не, чакай, Лари…
Ще си купим място за собствено шибано студио!
Дуейн и Лари се запътват към бара. Къде другаде могат да отидат, за да вземат подобно
решение? Дуейн сяда на стол с лице към вратата. Винаги го прави, където и да са. Втората
световна война е причината за това. Лари няма нищо против. Дуейн седи по същия начин и с
лице към тълпата, когато е зад барабаните.
Двамата заемат този ъгъл на бара. Един стар блусар, Суон Матюс, седи сам на другия.
— Филип ще иска да го направи, знаеш го — казва Лари. — Той никога не отказва на
нищо.
— Това не означава, че ние трябва да приемем.
— Не, не означава.
Поръчват си „Уайт рашън", коктейла, който пият, когато се опитват да се отпуснат. И
двамата съвсем ясно помнят звука на разцепващия се въздух… звука на обгорено
пространство, както и образа на една черна налудничава следа зад него.
— Какво мислиш? — пита Лари, макар че вече знае какво си мисли Дуейн.
Дуейн свива рамене.
— Звучи рисковано, това си мисля.
— Как така?
— Другите два взвода. Не ми харесва.
— Не ти харесва, че не са намерили нищо?
Дуейн свива отново рамене, но жестът не е пренебрежителен.
— Да, може би.
Лари обмисля как да изрече това, което му се иска да каже.
— Обзалагам се, че можем да го направим.
— Разбира се, че ще го намерим.
Напитките идват. Лари се умълчава. Отпива. После казва:
— Казваш го така, сякаш със сигурност отиваме.
— Така е.
— Значи мислиш, че ще отидем в пустинята?
Дуейн посочва дискретно към края на бара. После прошепва:
— Погледни Суон. Добре ли го виждаш?
— Да, разбира се.
— Какво би направил той според теб? Мислиш ли, че ще отлети за Африка заради
армията?
Лари обмисля въпроса.
— Не, мисля, че не би го направил.
— Защо?
— Не знам, Дуейн. Защото е на сто години?
Дуейн поклаща глава, не. Отпива от своя „руснак".
— Защото е доволен да прави едно и също нещо всеки ден.
— А ти не си ли?
— Били ли сме някога?
Лари кимва. Докато влизаха в бара, си мислеше, че той ще бъде този, който ще убеждава
другия. Но Дуейн е обърнал местата. Това му се струва нередно. Поне единият от тях би
трябвало да каже, че това е чиста лудост.
— Ние сме авантюристи — казва Дуейн. — Ако не си го разбрал досега, върви при Суон
да си проспите деня заедно.
Лари поглежда стария блусар. Къдравата бяла коса на мъжа пада неравномерно по
чернокожото му сбръчкано чело. Носи слънчеви очила на закрито. Може би и той гледа в
момента към Лари. Това е без значение. Точно сега Лари има нужда да погледне този човек.
Има нужда от напомняне колко лесно е да се плъзнеш в края на живота си.
— Някои хора усядат, преди да им е дошло времето — казва Лари. Не му се налага да
обяснява какво има предвид. Дуейн го разбира. Двамата говорят на един и същи език.
— Без съмнение.
Двата бивши войници и настоящи колеги си пият питиетата.
Коктейлът „Уайт рашън" трябва да се пие с наслада, да му се отдадеш постепенно.
Такива решения се вземат бавно — дори когато всъщност вече са взети.
— Какво ни спира да кажем на другите? — пита Лари. Дуейн свива рамене.
— Нищо. Имаме три часа на разположение.
— Нещо те притеснява.
— Да, нещо ме притеснява.
— В доклада.
— Да, в доклада.
— Какво?
Дуейн се умълчава за миг, преди да бръкне в джоба си. Лари мисли, че барабанистът му
ще измъкне сгънатия документ, но вместо това той вади кутия цигари, потупва я, измъква
цигара и я запалва.
Вдишва дълбоко. Издишва.
— Защо не е останал?
— Кой?
— Мал.
— Какво искаш да кажеш?
— Не си прочел документа.
— Прочетох го.
— Е, не си ги прочел достатъчно внимателно. Мал е летял и с двата взвода до пустинята,
но не е останал за мисията. Защо не го е направил?
Лари отваря уста да отговори. Но после се отказва, повдига чашата си и отпива.
— Имал е различна работа за вършене — казва най-накрая.
— Аха. Виждаш ли Суон?
— Да, Дуейн, виждам го.
— Да. Знаеш ли защо е доволен да бъде просто Суон в Детройт?
Лари се замисля. Понякога Дуейн се държи и говори така. Загадъчно.
Обикновено това води до нещо дълбоко. Но точно сега Лари не иска нищо дълбоко. Иска
нещо просто и ясно. Иска Дуейн да каже, че ще изкарат адски много пари, правейки нещо
добро.
— Доволен е, защото е уплашен — казва Дуейн накрая.
— Добре. Но какво общо има това с…
Дуейн сграбчва Лари за китката.
— Мал се страхува от този звук. Толкова го е страх, че става по-бял, отколкото майка му
го е родила.
Пуска бавно китката на Лари и се обляга отново на стола си.
— Ясно — казва немного уверено Лари. Междувременно си мисли: Аз също съм
уплашен.
— Хм… — отвръща Дуейн и отпива от питието си, захапва кубче лед и го натрошава в
устата си. — Ето един офицер от армията на САЩ, достатъчно смел, за да нахълта в живота
на четирима непознати с джоб, пълен със звуци, но прекалено страхлив, като жалко пиле, за
да остане там и да ги изслуша сам, с ушите си.
— Това е армията, Дуейн. Знаеш как работи.
— Сега е по-различно. Видях го в очите му в студиото. Когато ролката започна да се
върти. Видях как Мал гледа тези колела, сякаш от тях щеше да излезе най-ужасният му
кошмар. Той познава тази лента отвътре навън, всяка частица от нея. Пъхна онези тапи в
ушите си тъкмо преди звукът да започне. Той е уплашен, Лари. Страхува се от нещо повече от
ново оръжие.
Лари се разсмива.
— Сега говориш като луд.
Но Дуейн не се усмихва. Около очите му се издига облак дим и за един ужасяващ миг на
Лари му се струва, че се е мумифицирал. Сякаш никога повече няма да помръдне.
— Има и по-лоши неща от едно ново оръжие — казва Дуейн и допива питието си.
— Какви например?
— Например хората, които са го създали.
— Първият взвод е бил изпратен преди една година. Почти в същия ден. Чудя се какво ли
съм правил в онзи ден.
— Може би си бил в същата тази спалня.
Филип се усмихва. Но е притеснен. Лежи до момиче на име Марла. Той е облечен. Тя не
е. Те не се обичат, но, Исусе, как се забавляват! Филип е срещнал Марла по Пътя.
— Но има и нещо друго — казва Филип и се надига, за да се подпре на лакти.
— Вторият взвод е бил пратен на мисия шест дни след завръщането на първия. Което
прави… около десет месеца от завръщането на втория взвод.
— Е, и?
— Защо са чакали толкова дълго време? Това ме притеснява.
— Търсели са хора като вас — казва Марла. Червената й коса закрива наполовина
лицето й. Чаршафът я покрива само отчасти.
— Може би. Но има и още нещо.
Филип се надига и сяда с кръстосани крака на дюшека.
— Защо звукът не е станал по-интензивен?
— Откъде знаеш, че не е?
— В доклада има записи на вълните. Няма абсолютно никаква разлика между първия и
втория път, когато е звучал.
— Е, и?
— Това означава, че ако говорим за оръжие или за нещо, което се създава или строи… то
вече е било създадено по времето, когато са го чули за първи път.
Марла кимва.
— Тогава не отивай.
Лицето на Филип се изкривява по начин, който го прави да изглежда десет години по-
млад.
— Да не отивам? Не, не. Виж, не очаквам армията да ни казва… всичко. Никога не го
правят. Това е армията.
— Добре — казва Марла. С размазаната очна линия прилича на някого, който се е
[7]
забавлявал много в Деня на мъртвите сред гаснещата слънчева светлина. — Тогава отиди.
Филип се съгласява. За повечето неща.
— Да. Върви. Върви. Само не бъди… наивен.
Той се надига от леглото.
— Причината за изчакването е… — Филип поглежда замислено нагоре към тавана, —
защото са решили да забравят за него. Но после… после звукът е продължил да се появява.
Затова са решили да отидат да го потърсят отново. Може би това се е случило.
Марла се усмихва.
— Както и да е. Две седмици в пустинята. Много пари и отново ще бъдете герои.
Тя се шегува само наполовина, но изражението му я притеснява. Той не се усмихва, само
кимва — и Марла разбира, че случайно е уцелила истинската причина и мотивация за
решението на Филип да отиде в пустинята.
— И причината звукът да не се е променил…
Филип спира по средата на изречението и поглежда навън през прозореца на
апартамента на Марла. Под него е Детройт, с оживените улици, препълнени с тийнейджъри в
автомобили, бездомни мъже и жени, отпуснати до някоя стена, улични кучета и мъже в
костюми, които ги избягват.
— Просто внимавай — казва Марла. Също става от леглото, но не си прави труда да се
облича. Излиза от спалнята.
— Трябва да тръгвам — провиква се Филип след нея. Поглежда през стъклото и
осъзнава, че очаква да види Лари, Дуейн и Рос долу на улицата. Дали се надява да ги зърне
готови за път, с приготвен багаж на рамо?
Усеща самотна вълна на страх да преминава от врата към краката му.
След това се установява някъде вътре в него, без да го напуска.
Марла влиза отново в спалнята с чаша вода. Когато му я подава, Филип забелязва, че все
още носи часовника на мениджъра на „Спарклърс".
Казва си, че трябва да намери човека, за да му го върне.
Не мога да отида в Африка. Трябва да върна часовника.
Глупава мисъл, разбира се; просто поредното доказателство, че е уплашен.
— Гледай да не те убият — казва Марла.
— Няма да стане.
— О, нима?
— Това не е моята история. Моята история не свършва така.
— Това е най-наивното нещо, което съм те чувала да казваш. Мислиш ли, че някой
наистина вярва, че историята му ще приключи така, както той смята, че ще стане?
Филип отпива от водата.
— Гледай да не те убият — повтаря тя.
— А ти не се обличай — казва й той.
Марла се усмихва.
— Реших, че щом ще бъдеш две седмици без жена, мога да ти дам спомен, който да те
държи две седмици.
Тя докосва клавиша за пиано, висящ на гърдите му. Фа. Филип се усмихва половинчато.
Струва й се много сериозен. Прекалено.
— Хей! — Марла скръства ръце. — Какво ти става?
— Това е нещо голямо — казва той. Но дори и сега погледът му е различен. В очите му
има нещо детинско.
— Знам — казва тя. — Никога досега не съм те виждала такъв.
— Не е нищо особено. Искам да кажа, всъщност е… просто…
Звукът бе все един и същ… Не се промени… Това ме притеснява? Нищо не е такова,
нали знаеш. Всичко се променя.
Марла отваря уста, за да каже „Не отивай", но Филип вдига пръсти на устните си.
— Ще се видим след две седмици — казва той.
Марла му изпраща целувка. И Филип напуска апартамента.
Долу, на улицата, се опитва да се отърси от чувството, от страха. Накъдето и да
погледне, Детройт му се струва преувеличение на самия себе си. Мъжът, който мете тротоара
пред „Закусвалнята на Банкман", е облечен толкова подходящо, че изглежда като част от
театрално представление. Навесът на „Коса и красота от Адел" буквално блести.
Всъщност, ако човек се огледа, целият град прилича на сценичен декор, сякаш се снима
филм, сякаш всичко е поставено точно там, където трябва да бъде.
Дори и оранжевите тухли на предната стена на „Дрогерията на Пери", мястото, където
бандата засне корицата на сингъла си „Бъди тук", изглеждат съвършено симетрично
подредени.
Филип има чувството, че вижда всичко това за първи път. През други очи. Очи, които
може би гледат този филм. И емоцията, която създателите на филма искат да предизвикат,
е…
Това е чудесен град. Не го напускай.
Исусе, дори небето изглежда нарисувано. Завива по Елизабет Стрийт и вижда тримата
си колеги, застанали пред вратата на студиото.
В краката им има сакове.
За миг Филип се запитва дали и те са го видели. И ако не са, дали има време да се
шмугне зад ъгъла, да се скрие в някоя сянка и да помисли още малко.
Рос му маха.
Филип му махва в отговор.
Прави крачка встрани от Пътя. Усеща подръпването на нечие чуждо въже, загадъчна
пръст под обувките си.
— Пичове — казва Филип, когато стига при тях. — Май отиваме в Африка, а?
Рос се усмихва.
— Вече имам теория какво създава този звук. Мисля, че е комбинация от…
Филип вдига ръка.
— Задръж. Нека първо се обадим на Мал. Кажи му, че участваме.
Отваря вратата на студиото и взема покритите с мокет стъпала по две наведнъж. На
минаване през фоайето вижда същите книги, които стоят на масичката за кафе от месеци.
Кухнята мирише на кафе и пиячка. Изпитва странно съчетание от чувства: носталгия по
място, което все още не е напуснал, и клаустрофобия… сякаш стените на студиото се
стесняват с всяка секунда, в която потъва все по-надълбоко в тази история.
Когато стига до апаратната, вече се чувства леко замаян. Като че ли звукът, който се е
съгласил да търси, е останал и витае из стаята.
Вдига телефона, решен е да се обади на секретар Мал.
Но изведнъж звънва първо у дома.
Когато майка му отговаря, отново усеща онзи страх. Също и че е на снимачна площадка.
Сякаш телефонът е просто парче пластмаса, а жената, с която говори, е актриса.
Алтернативата, мисли си Филип, да й обясни какво възнамерява да направи, е прекалено
нереална, за да я приеме.
Това е чудесен град. Не го напускай.
— Е, ако смяташ, че това е правилното решение, Филип, никой не може да те спре.
Винаги си правил само това, което си чувствал, че трябва да направиш.
— Мамо — казва той, загледан през стъклото на апаратната към кабината за запис,
където си бе представил, че чува онзи звук, смътния призрак на кратък акорд. — Благодаря
ти.
9
— Страхуваш ли се от летене, Филип?
— Не.
— Височини?
— Не.
— Паяци?
— Не.
— Паяци?
— Вече ме питахте.
— Паяци?
— Не.
— Змии?
— Не.
— Би ли подържал змия в ръце, ако те помоля да го направиш?
Филип се умълчава. Един от магнетофоните с по две ролки се върти зад д-р Сандс.
Двете еднакви машини, Revere T-700D, бяха първото нещо, което привлече вниманието му,
когато влезе в тази стая. Доктор Сандс, седнал с кръстосани крака, като разочарован баща, бе
второто.
— Не и в състоянието, в което съм в момента. Не бих могъл да го направя.
Сандс разклаща звънеца, който стои на масата. Филип знае, че позвъняването ще се
запише като скок на измервателния звуков уред. Това е начинът, по който лекарят съобщава
на лентата, че е изречено нещо важно.
— Котки?
— Не.
— Тесни пространства?
Филип се замисля за едно червено пиано. Но не го споменава.
— Не.
— Смъртта?
Филип отново се умълчава. Revere T-700D не е направен за записване на музика. Но е
идеален за разпити.
— Да.
Лекарят подрънква със звънеца. Уредът отчита подскока.
— Жени?
— Не.
— Бързо шофиране?
— Понякога.
Отговаря с по една дума. Точно както Сандс бе поискал.
— Вярваш ли в призраци, Филип?
Той затваря очи. Лентите се въртят и Филип се замисля за теориите на редник Гриър в
пустинята. „Колелото на Гриър", така бяха нарекли идеята му.
Звукът от цикличния ход на историята.
— Да.
Звънецът.
— Виждал ли си призрак, Филип?
— Да.
Звънецът.
— Къде намерихте звука, Филип?
— Не знам.
Нито секунда колебание. Но той знае. И може да упъти доктора до него. Почти.
— Страх ли те е от игли, Филип?
— Не.
— От големи тълпи?
— Не.
— Силни звуци?
— Не.
— А какво ще кажеш за този звук?
Сандс отива до втория Т-700D и го пуска. Още преди да го чуе, на Филип почва да му
прилошава.
— Спрете го.
Звънецът.
— Значи те плаши?
— Спрете го, докторе.
Звънецът.
— Къде открихте звука, Филип?
— Не знам.
— Защо вярваш в призраци?
— Спрете го!
Сандс спира магнетофона. Филип поглежда, за да види дали на лекаря му е станало зле.
Горната половина на тялото му е прикрита в сенките и ръцете и краката му се появяват от
нещо, което прилича на плътен катран, но той не показва никакви признаци на прилошаване.
— Защо вярваш в призраци, Филип?
— Защото видях един, по дяволите.
Звънецът.
— Къде?
Филип не отговаря.
— Къде, Филип?
— В пустинята.
Звънецът.
— Видя ли призрак в пустинята?
— Видях сто призрака в пустинята.
Звънецът.
Филип се разплаква. Въпросите, списъкът със страхове, звукът…
Звънецът.
— Къде открихте звука, Филип?
— Не знам.
— Знаеш.
— Не знам, докторе!
Но знае.
— Филип, този тест не е предназначен да разпознава дали отговорът на субекта е верен,
или лъжлив. Тестът трябва да ни даде ясна представа дали човекът има някакви тайни. И
дали иска да ги скрие, или не.
— Не крия никакви тайни.
— Напротив, криеш.
Да, крие.
— Сега, Филип, трябва да вземеш важно решение. Може да се преструваш на глупак или
да постъпиш умно. И колкото по-дълго се правиш на глупак, толкова по-дълго ще ровя аз. А
ти не ме познаваш достатъчно добре, за да си наясно докъде може да доведе това. Разбираш
ли? Може да съм лекар, но това не означава, че съм загрижен единствено за твоето
благополучие. Има много други хора на тази планета, Филип Тонка. Така че продължавай да
се преструваш на глупак или постъпи умно. Приключи с тази история или ще продължиш да
търпиш въпросите ми. Сега… Разкажи ми за призраците. Разкажи ми за всеки един, който
си видял. А когато свършиш… ми кажи къде се намира звукът. Всеки завой, който си
направил. Всяка врата, която си отворил. Всеки кошмар, който си срещнал по пътя.
10
— Няма да сте сами, разбира се. Няма да е добре за никого.
Мълчалив войник кара кафявия ван. Мал седи на седалката на пътника, но се е завъртял
почти изцяло към членовете на бандата, които заемат двете пейки отзад.
— Още трима души ще се присъединят към вас. Фотограф на име Джонатан Щайн. Той е
страхотен, особено в близките кадри. Използва мобилна тъмна стая. Ще ви придружава и
един войник, познаващ историята на района. Редник Гордън Гриър. И разбира се, един водач
на взвод и ветеран от Втората световна война. Сержант Били Лавджой.
— Лавджой? — пита Лари.
— Да. Чували сте за него.
Това не бе въпрос.
— Кой не е? Лавджой е легенда в основния курс на обучение.
— Плашилото — казва Рос. — Смахнатият блондин.
Мал се усмихва.
— Той е достоен за всеки псевдоним, който му дадете. Плашилото върши работа. Освен
това е гениален и търпелив стратег.
— И защо ни е нужно това? — пита Филип. — Не отиваме на война, секретар.
Мал преплита пръсти.
— Не, не отивате. Но все пак опасността не е изключена. Никога не е.
Филип усеща нервността, надигаща се в седящия до него Дуейн.
— Веднъж видях в действие Лавджой — казва Рос. — Беше с клоунски грим, докато
наказваше взвода си. Истинска история.
Мал се усмихва отново.
— Той е интересен човек, без съмнение. И е абсолютно най-подходящият за тази работа.
— Той ли е водил първите два взвода? — пита Филип.
— Не — поклаща глава Мал. — Никой от предишните екипи не се е връщал в Африка.
Никой от хората, пратени там на същата мисия.
Шофьорът прави внимателно рязък завой и пред очите им се появяват самолетна писта
и един самолет. Втори кафяв ван се приближава от другата страна на пистата.
Мал вади някакви документи от куфарчето си. Подава ги на Филип.
— Моля, вземете една от тези и подайте останалите на другите.
Филип прави както му е наредено. Вижда снимка от въздуха на пустинята Намиб.
Зад музикантите, опаковани в малко ремарке, закачено за вана, са всичките им
приспособления, припаси, дрехи, спални чували и т. н. Деветдесет процента от
пространството са заети от записващи устройства, всичките — връх в звукозаписната
технология. Групата отдавна мечтае да купи същите за студиото. Два магнетофона Ampex
350, двулентови, 1/4-инчови. Пет кондензаторни микрофона Behringer ECM8000. Три
микрофона RCA 88-As. Тонколона Electro-Voice EV C100. Четири предусилвателя GPP 73.
Рядка осемканална смесителна конзола, произведена в Глазгоу. Ехо камера Koz Copicat.
Компресор Boris 5. Два стабилизатора 678 Michael. Другите десет процента са всичко
необходимо за живота там; западният край на Намиб граничи с Атлантическия океан и през
нощта температурите падат значително.
— Казват, че този район не е обитаван от хора — отбелязва Рос.
— Районът, в който ще ходите — да, не е населен.
Лари се усмихва.
— И все пак някой издава този звук.
— Вероятно — кимва Мал. Тъгата все още е там, в сините му като на Супермен очи.
През стъклото виждат как вторият кафяв ван, също с ремарке, паркира в близост до
самолета. Филип наблюдава как страничната врата на шофьора се отваря и водачът излиза на
пистата. Отива към задната част на микробуса.
Обратно към снимката. Намиб. Прочита бележките под нея:
Пясъчни морета. Бели чакълести равнини. Планини. Постоянен слой мъгла в района,
[8]
където течението Бенгела се среща с Клетката на Хадли .
— Много мъгла — казва Филип.
Мал се съгласява.
— Добре че вашата задача е да слушате.
Стигат самолета. Шофьорът паркира вана. През прозореца Филип вижда втори войник
да излиза от отворената врата на втория микробус. Мал посочва.
— Ето това е Лавджой.
Тъмен силует с островчета твърда руса коса, частично покриващи оплешивяващата
глава, се очертава на отворената плъзгаща се врата на вана. Отпуснати рамене. Натежали
крака. Прилича на музикант, мисли си Филип. Стар и уморен блусар.
— Дали ще се справи там? — обажда се Лари. — Чака ни много ходене.
Мал също се заглежда в Лавджой. Трудно е да не го направиш. Филип осъзнава, че има
нещо магнетично в този човек. Физическото присъствие на един стар войник единак, на
една легенда. Може би е свързано и с факта, че всъщност изобщо не прилича на легенда.
— Ще се справи — казва Мал.
Музикантите и секретар Мал излизат от своя микробус. Шофьорите и на двата вана и
пилотите на малкия самолет прехвърлят багажа от ремаркетата. Процесът е доста дълъг. И
въпреки топлия въздух Лавджой присяда върху кафявия си куфар, с наметнат около раменете
шал.
— Исусе — посочва с пръст Рос към Лавджой. — Лешоядите ще закръжат над нас в
мига, в който се появим там.
— Той самият прилича на лешояд — добавя Лари.
С бясна скорост на пистата се появява трети ван. Музикантите наблюдават пристигането
му в мълчание. Докато и последната машинария от ремаркето се качва в самолета, третият
бус паркира и от страничната плъзгаща се врата изскачат двама войници.
Единият, дребен и набит, с очила и къса черна къдрава коса, се запътва уверено към тях.
Вторият, висок, слаб, усмихнат, с развяваща се от вятъра кестенява коса, изважда фотоапарат
от висящия на рамото му калъф.
Прави бърза снимка на групата, както стоят на пистата.
— Рокендрол банда напът да влезе в атака — казва фотографът.
Протяга ръка. Филип се здрависва с него.
— Аз съм редник Щайн. Джонатан Щайн. И дяволски се вълнувам да се запозная с вас,
момчета. Може ли да направя един близък кадър?
Музикантите са свикнали с молбите за снимки. Често им се случва в Детройт.
— Може да бъде обложката за следващия ни албум — казва Рос.
— Ей! — ахва Щайн. — Дори не се шегувай с това. За мен ще е огромна чест.
— Снимките носят лош късмет — обажда се редник Гриър, бършейки стъклата на
очилата си.
— О, така ли? — усмихва се Щайн, докато повдига фотоапарата към окото си. — Кой
казва?
Музикантите се втренчват в обектива.
— Някои култури вярват, че когато правиш снимка, ти казваш, че с този период от
живота ти е свършено — обяснява Гриър. — Така че, ако сте се наслаждавали на досегашния
си живот, все едно приключвате с него. Защото сега той вече става минало.
Щрак. Щайн прави груповата снимка. Лавджой се надига от куфара.
— Господа — плесва с ръце Мал. — Всички на борда.
11
Елън наблюдава от прага. Носи поднос с храна: зеленчуци, хляб, доматена супа, вода.
Обядът. Възнамерявала е да влезе, казвайки някаква шегичка, нещо, което да повдигне духа
на Филип, да разведри деня му, но когато го вижда, се отказва.
Заради класическата музика е, мисли си тя. От грамофона в главния кабинет, надолу по
коридора, след Първа стая. Музиката е успокояваща, разбира се, но Филип, който се
възстановява от толкова много наранявания и изпочупени кости, не се нуждае от успокоение.
Нуждае се от тласък.
Елън отстъпва назад от вратата тъкмо когато очите на Филип се извръщат, за да видят
кой е в коридора. Тя отнася подноса обратно в кабинета, влиза и го поставя на най-близкото
бюро.
Грамофонът е в ъгъла, на ниска бяла масичка. До него има кантонерка с документи, а
върху нея — изкуствени цветя в пластмасова ваза.
Доктор Сандс не се вижда никъде. Кабинетът е пуст.
Елън поглежда кутията с плочи на пода.
Бетовен.
Брамс.
Лист.
Моцарт.
В момента свири Дебюси и Елън намира още три плочи с негови произведения.
Но в края на кутията, най-отзад, открива това, което търси.
Рокендрол.
Изборът не е голям, шест-седем албума, но тя все пак се надява, че някои от любимите й
неща може да са забутани тук.
Бързият преглед й показва, че, уви, не, няма ги. Но намира нещо, което ще свърши
работа.
По пътя с рокендрол.
Надига се и сваля рязко Дебюси от грамофона. Замества го с „Мандо" и „Чили Пепърс",
вдига отново подноса с обяда и излиза от кабинета.
Дори само пътят до стаята на Филип й се струва различен, когато зад нея гръмват
първите акорди на първата песен.
Не е най-добрата песен, която е чувала, но има енергия, има дух. А ако попитате Елън
Джоунс от какво според нея се нуждае Филип Тонка повече, отколкото от лекарства,
отговорът е именно това — дух.
Когато влиза отново в стаята му, главата му е обърната към нея.
— Мамка му! — ахва тя и понеже ръцете й са заети, няма как да закрие уста, няма как
да прикрие изхвърчалите неволно нецензурни думи.
Филип кимва с глава.
— Ти ли я пусна? — пита той.
— Движиш главата си!
Елън прекосява стаята и поставя подноса на сгъваемата масичка до леглото му.
Това е удивително. Вчера — пръстите, днес — главата. Възможно ли бе да се
възстановява толкова бързо?
Присяда до леглото.
— Направи го отново — казва тя. Сякаш има нужда от доказателство. Има нужда от
потвърждение, че той движи главата си.
Но Филип не го прави.
— Аз ли съм единственият пациент тук? — пита той. Изразително. Гласът му е по-
различен. По-ясен. Но има и нещо друго.
Гневен е.
Защо пита за други пациенти? Той се движи.
— Не — казва тя. — Има и други.
Филип кимва.
Той кимва!
— И какво не е наред с тях?
Какво не е наред с тях? мисли си тя. Какво не ти е наред на теб? Не можеш ли да
разбереш, че не би трябвало да си жив и въпреки това… Ето те тук… и задаваш въпроси?
— Различни неща. Много неща. Но…
— Криеш ли нещо от мен?
— Какво?
— Лъжеш ли ме?
— Не… какво… за какво?
— Тук има ли други пациенти?
— Да, Филип. Казах ти, че има.
— Какво не им е наред?
— Филип, не ни е позволено да разкриваме информация…
— Глупости.
— Филип… — ахва Елън. Не е очаквала това.
— Не можеш да кажеш дори на човек като мен? Човек, който не може да стане от
леглото си?! Да не сте смахнати всички?
Елън се е сблъскала и преди с враждебни пациенти. Разбира се, че има и такива. Опитва
се да открие професионалния си глас. Едва успява.
— Да. Дори и на човек като теб. Заради нараняванията на други хора в това…
— Някой съобщи ли на родителите ми, че съм тук?
Елън не знае отговора.
— Не знам.
— Не знаеш?
— Филип…
— А някой знае ли?
Може да го види, седнал в някой бар, вече на четвърта-пета бира, челото му е също така
сбръчкано от разочарование, със същия гняв, кипящ вътре в него. Гневът му е оправдан,
разбира го. Но има и нещо друго. Има една особена ярост, каквато бе виждала у зет си, когато
той спря да пие.
— Ще разбера, Филип. И това трябва да е достатъчно.
— За кого?
— За теб.
— Не, няма да е достатъчно.
Елън също се ядосва. Не желае да се случва така. Не е сестра от вчера. Но начинът, по
който той… след всичко, което бе направила за него. След шестте месеца грижи. Шест
месеца дълго шофиране до „Мейси Мърси" и обратно до вкъщи. След всички нощи, в които
бе лежала будна, сама, и се бе чудила дали пациентът от Първа стая ще умре утре, молейки се
това да не стане.
— Не ми е позволено…
— Чух те. Не ти е позволено. И толкова ли ще ти е трудно да нарушиш едно шибано
правило?
Елън се изправя.
— Къде отиваш?
— Ще те оставя сам за известно време…
— Седни!
Сега Елън не се затруднява изобщо да намери професионалния си глас. Тонът на
заповедта му, начинът, по който си изкарва яда върху нея, са достатъчни, за да си възвърне
хладнокръвието.
Една песен от плочата свършва, друга започва. Разминаването между музиката и
настроението в стаята е гигантско.
— Филип Тонка. Имаш пълното право да се сърдиш. Но моята работа е да ти помагам, а
не да търпя изблиците ти.
Филип извръща глава и отново е с лице към тавана. Дори и сега движението му вълнува
Елън. Двамата мълчат така в продължение на шейсет цъквания на часовника.
— Ти раздвижи главата си — повтаря най-накрая Елън.
Филип кимва.
— Укрепваш все повече. За толкова кратко време.
Когато той проговаря, тя долавя сълзите му.
— Тези рентгенови снимки…
— Да, плашещи са.
Филип въздъхва тежко. Елън вижда, че той се опитва, опитва се да се успокои, опитва се
да бъде търпелив, опитва се да приеме това, което му се е случило.
— Има ли музикален инструмент в тази стая? — пита той.
— Да, има. Откъде знаеш?
— Мога да го чуя. Китара ли е?
— Не, пиано.
— Какъв цвят е?
В очите му изплува някакъв спомен. Страх.
— Какво?
— Какъв цвят е пианото? — изкрещява той.
— Божичко, Филип. Дървено е.
— Всички са дървени. Какъв цвят е?
Елън поглежда наляво, към гърба на стаята, докъдето Филип не може да вижда.
— Кафяво дърво. Не е боядисано.
— Покажи ми — казва той. След това добавя нежно, но настоятелно: — Моля…
По-блед е от бялата престилка на Елън.
— Добре — примирява се тя.
Изчезва от зрителното му поле. Филип чува разместване зад себе си. Като ръце, ровещи
из чанта. Когато се появява отново, Елън държи малко квадратно огледало.
— Ето… — казва тя, като поставя огледалото до брадичката на Филип и премята ръце
над многострадалните му рамене.
Потръпва при контакта с кожата му. Кожа, която е докосвала толкова много пъти. Но
сега той е… буден.
Отначало Филип вижда в огледалото само Елън. Луничавият нос. Интелигентните сиви
очи. Гарвановочерната коса. Но после тя наклонява огледалцето и той вижда пианото,
подпряно до бежовата задна стена на стаята.
Спомня си червено пиано. Лющеща се боя. Музикален инструмент в стая, в която
нямаше никаква работа.
Но това пиано е друго. И за първи път през целия ден Филип въздъхва с облекчение.
— Защо е тук?
— В какъв смисъл?
— Защо има пиано в болнична стая?
— Лекарите преди говореха за терапия с музика. Но не направиха кой знае какво, освен
да сложат пиана в няколко от стаите. Но все пак е хубаво, че ги има. Понякога свирим на
пациентите. Успокояваме ги.
— Почакай — казва Филип, докато Елън отмества огледалото. — Почакай малко.
Тя знае какво иска да види.
Песента, звучаща от кабинета, приключва. Преди да започне следващата, сред тишината
на стаята, Елън може да чуе как и двамата дишат.
И двамата са нервни.
Тя поставя огледалото под ъгъл пред лицето му. Филип го вижда за първи път.
Обезобразяването. Асиметрията.
— Господи… — прошепва той. Затваря очи.
Елън издърпва огледалото.
Иска да каже нещо, за да го накара да се почувства по-малко… счупен.
— Филип…
Той поглежда към нея, но очите му са празни, далечни. Тя знае, че все още вижда себе
си.
— Ще пусна отново плочата — казва тя. — Или пък бих могла да потърся нещо друго.
Прекосява стаята, развълнувана от блъскащите се в нея емоции. Спорът, страхът, тъгата.
И почти забравеният триумф от това, че той отново се движи.
— Благодаря — казва Филип.
Елън спира до вратата на стаята.
— За какво?
— За музиката.
В пространството между думите, в паузите между тях, се усеща неловкостта на двама
души, които се чувстват зле, задето са се карали.
Благодаря.
— Някой ден ще донеса плочи от вкъщи. Тогава ще можем да слушаме наистина хубави
неща.
— Хубави неща — повтаря той и кимва. И движението на главата му изглежда още по-
силно, по-гъвкаво, отколкото в онзи първи момент, когато бе влязла.
12
На войниците им е позволено да пушат в самолета. Полетът е двайсет часа,
клаустрофобичен, и в главите на музикантите все още отеква гласът на Мал.
Звукът е заразил една от нашите ядрени бойни глави, напомня си Филип. Отново
проучва пакета с информация за пустинята Намиб и се вглежда в лицата на другите в
самолета, които правят същото.
На площ от 250 000 квадратни километра шансовете за намиране на източника на звука
изглеждат доста съмнителни. Мал им бе заявил два пъти, че самолетът ще се върне за тях
точно след четиринайсет дни, в уречения час, и Филип се улавя, че си мисли: всъщност няма
значение дали ще го открием, или не. Онази част от него, която го подтикна да се притече на
помощ на Америка и армията на САЩ, е притихнала. Може би защото частта, която
съжалява за напускането на Детройт, вика доста гръмко. За сто хиляди долара ще се
постараят сериозно.
Но ако не го открият?
Е, така е било писано…
Джийн…
Пътувам към Африка, можеш ли да повярваш? И съм влюбена. Иска ми се да си тук.
Иска ми се да си навсякъде.
Филип спи на седалката до нея. Пръстите му помръдват тихо на коляното му. Сякаш
свири на пиано в съня си.
Елън се оглежда към другите седалки, вижда едно малко момиче, което отвръща на
погледа й. Усмихва й се.
Елън й махва.
Глупаво е, но почти й се струва, че може да чуе песента, която Филип свири. Отвъд
прозореца светът е само облаци, а после — само вода. И двете са правилен фон за призраци,
мисли си Елън.
Може би Филип свири за тях.
Джийн.
В хотелската стая Елън бе изживяла звука напълно. Беше й станало зле и тя няма
никакво желание да го чува отново. И все пак знае, че ще го чуе.
Може би Филип свири точно за този момент, саундтрак за деня, в който се бе променил
завинаги.
Поглежда през прозореца и чува великолепна мрачна мелодия. Звучи като облаците.
Звучи като океана. Звучи като двама души, които пътуват към нещо ужасно, могъщо и
истинско. Когато отново поглежда напред, момиченцето вече не я гледа.
Елън довършва картичката си до Джийн.
Филип казва, че е видял призраци в пустинята, Джийн. За някои хора това би било
чиста лудост. Но за мен… е достатъчно. И ако Филип е видял един призрак, защо тогава да
няма още много? А ако има много призраци, ти със сигурност ще си един от тях. Разбираш
ли, Джийн? Филип ми дава възможност отново да бъда с теб.
Елън пише, Филип свири, а светът отвън става вечер, после отново ден.
Когато пристигат в Йоханесбург, Елън вече не се страхува от историята на Филип за
хаотичните коридори в тъмния подземен лабиринт.
Тя е готова.
56
Когато пресичат границата и се озовават в протектората Бечуаналанд, Филип не се
чувства добре. Изпитва болки в цялото тяло. Нещо толкова просто, колкото наместването на
седалката в автобуса, е достатъчно, за да го разплаче. Тъй като е тежко пострадал и видимо с
петниста и изранена кожа, останалите пътници, предимно африканци, го оглеждат и после
учтиво извръщат очи. Това е добре.
Така Елън има възможност да му бие инжекция.
— Знаеш ли — казва тя, — всъщност бях уволнена, защото не пожелах да ти дам точно
това лекарство, а сега, виж ме само, бързам да го извадя от чантата си.
— Лошо ми е — казва Филип.
— Е, няма да е задълго.
Под палтото си Филип разкопчава панталоните си и ги плъзга надолу.
Това действие е истинско мъчение за него. Елън го инжектира.
Ефектът не е мигновен, но идва достатъчно скоро, за да може той да се отпусне
вътрешно, и Филип отново осъзнава колко силно е лекарството, което е получавал в „Мейси
Мърси". Това е вторият най-дълъг период, който е прекарвал без него, и няма желание да
понася това отново.
Но запасите им не са големи.
— Колко дълъг е преходът? — пита Елън, очевидно притеснена.
— Автобусът ще ни остави в Уолвис Бей. Мястото е на брега. Оттам? Три дни. Ще
купим храна и вода в Уолвис — отвръща Филип.
— Знаеш ли — казва Елън, — понякога ми се струва, че вече мога да го чуя.
— Звукът — казва Филип. Това не е въпрос.
— Да.
— Така действа той — казва Филип, чувствайки се по-силен, вече изправен на мястото
си. — Не съм спирал да го чувам от мига, в който ни го пуснаха в студиото.
— Страхотно — кимва Елън. — Значи казваш, че си съсипал живота ми?
Филип се усмихва.
— Ела тук.
Елън се навежда към него.
— По-близо.
Тя го прави.
Филип я целува по ухото.
— Това е хубава песен — прошепва й той.
— О, нима? Можеш да ме убедиш в много неща, Филип Тонка, но не и в това.
Филип се обляга назад на мястото си.
— Това е хубава песен, защото звучи така, както се чувства музикантът, който я
изпълнява.
Елън поклаща глава, не.
— Ако този музикант се чувства така — казва тя, — значи отиваме да се срещнем с един
луд.
Филип поклаща глава на свой ред.
— Музикантът не е човекът в мината — казва той. — Той е някой много по-възрастен от
него.
57
Пустинята замръзва през нощта. Но този път Филип е по-добре подготвен. И има жена
до себе си. Двамата се топлят взаимно. Сгушени под одеялата, чантите и дрехите си, спят
близо до огъня, който осветява една малка част от това, което се струва на Елън като
безкраен катран, от пустинята до небето.
Заспиват и се събуждат от звука. Филип, изпитващ отново силна болка, се протяга към
слушалките и подава единия чифт на Елън. Те покриват ушите си, но звукът е силен, все още
ги разтърсва, като пръсти, които удрят и настояват: пуснете ме да вляза, ПУСНЕТЕ МЕ ДА
ВЛЯЗА!
Над главите им небето е беззвездно мрачно, винаги като полунощ, черно, затъмнено от
мъгла. Тук има и други звуци. Драскане. Насекоми. И шумове, които приличат на стъпки от
ботуши, мисли си Елън. Военни ботуши. Бавните, влачещи се крака на древни войници,
пробудени отново за живот.
58
Втората нощ, след ден на изтощителен преход в пустинята, прекарват в една от сградите,
останали тук от миньорите от двайсетте и трийсетте години. Би могла да е двустайна къща,
ако бе разделена по този начин. Вместо това тя представлява открито пространство, без
вътрешни стени, в което вероятно някога е имало бюра, документи, чекмеджета и много
инструменти за почистване и увеличение, които са били използвани за определяне на най-
хубавите диаманти.
Сега има само пясък.
Пясъкът се е натрупал достатъчно високо, за да прелее през прозорците, свързвайки
вътрешността на сградата с външната пустиня. Елън и Филип изравняват достатъчно широко
пространство, за да има къде да спят, и лягат един до друг върху одеяло, загледани към
тъмния покрив. Отвън луната и звездите създават достатъчно светлина, за да придадат на
пустинята усещане за белота. Сякаш пясъкът променя цвета си, докато слънцето се скрива
зад хоризонта и луната разкрива по-бледите зърнести песъчинки.
Тази постройка не се виждаше от маршрута, по който бе минал взводът, докато
проследяваха следите от копитата до мината. Но Филип познава тукашния пейзаж.
Петте дюни, издигнати като пръсти, като ръката на Полифем, очертаващи входа на
мината, където Филип някога видя Рос да плува и да го подканва в прохладната вода.
Ще видят ли още нещо утре? Или ще прилича просто на… изоставена дупка в пясъка?
Точно преди да заспят, звукът се връща.
Докато повръщат, Филип се опитва да проследи в мислите си пътя си през коридорите,
до стаята, където висяха рогата и копитата, до килията отвъд нея.
Приятелите му трябва да са някъде наблизо. Но няма да е лесно да открие мястото.
Заспива, представяйки си коридори, водещи надясно и наляво, и многобройните
решения, които ще трябва да вземе долу.
Когато слънцето изгрява, завежда Елън до един от прозорците и й посочва петте дюни в
далечината.
И пустинята, цялата, сякаш потръпва от ужасяваща, невидима сила, докато те събират
нещата си, напускат малката сграда и се отправят към целта си.
59
На ръба на дупката вече не си говорят.
Ушите им са защитени под слушалки, марля, очила и каски. Но Филип знае, че тази
защита не може да направи кой знае колко.
Лицето на Елън му се струва много малко, увито по този начин.
Входът към мината също прилича на ухо; пустинята, мисли си Филип, сигурно ги е чула
да идват.
И въпреки че и преди е стоял на това място, картината му изглежда напълно нова,
такава, каквато сигурно я възприема Елън.
Пита се дали преди, насочили фенерчетата си надолу, членовете на взвода му са видели
как тялото му бива повлечено към дъното на дупката.
Филип преценява, че спускането надолу е около пет метра.
Има и по-добър начин да слязат. Елън вече е поела по стълбата, чиито метални стъпенки
са забити здраво във втвърдената пръст. Някои от тях са ръждясали, всички са стари, и когато
Филип започва да се спуска, си представя двамата английски музиканти в червено, с китари,
прикрепени на гърбовете, обсъждащи песните, които ще свирят за миньорите.
На дъното, когато тъмнината се разцепва от светлината на фенерчетата им, Филип
забелязва червен триъгълник на арка, вход, началото на лабиринта.
Той посочва белите букви, пришити в избледняващата червена тъкан.
КОЗИ.
Толкова очевидно е, че е висящо знаменце. Талисман на любим детски отбор.
За Елън това е все едно да види мечтата на своя приятел да се материализира, абсурдно
невероятна история, изградена фрагмент по фрагмент, с реални доказателства, доказателства
за приказка, на която никой не би повярвал.
Минават под арката и влизат в мината.
Филип търси следи, каквито и да е следи, може би дори следа от собственото му
влачено из прахта тяло преди шест месеца. Но няма такива. Пръстеният под изглежда
почистен, сякаш лудият е знаел, че те идват.
Стигат до нов коридор и завиват наляво. Решението е произволно, стига да продължат да
имат усещането, че слизат по-надолу. Друг коридор. Друго ляво.
После надясно. Подът се спуска надолу. Филип непрекъснато оглежда стените, търси
врата на килия, търси приятелите си.
Няма никакво доказателство, че някой наскоро е минавал оттук. Сякаш през половината
година, откакто Филип бе пострадал, мъжът бе разчистил, бе отнесъл всичко със себе си, бе
изчезнал.
Всичко освен звука.
Въпреки защитата, слушалките и каската, които носи, Елън вече е повърнала два пъти.
Звукът идва на вълни, вълни, които Филип си спомня, вълни, които може да усеща, но едва
чува.
Той вече не се страхува от звука.
Друго дясно. Друго ляво. Няма килии. Няма врати. Няма музиканти.
Но звукът продължава да се носи из въздуха.
След четири часа слизане спират да хапнат. Свити в мрака, те не говорят, докато си
разменят пликчетата със сушени плодове и хляб и пият вода от манерките. Филип сваля
шапката си. Елън му прави знак да не го прави. По-добре е да си ненужно подсигурен,
отколкото да съжаляваш. По-добре е да си глух тук долу, отколкото да не си никакъв никъде.
Но Филип вече не се страхува от звука.
Още един час надолу и Елън отново му бие инжекция. Иглите приличат на тънки пръсти
на фона на избледняващите снопове светлина от фенерчетата им и Елън се замисля за
пръстите на смъртта, които някога я плашеха пред вратите в „Мейси Мърси".
Стават, потеглят, продължават.
След осем часа слизане в дълбините Филип посочва разцепеното дърво на затворена
врата без дръжка и Елън знае, че зад тази врата той бе намерил костюма на мъжа. Рогата и
копитата. Червената армейска куртка от военния духов оркестър заедно с панталоните. Но
когато влизат вътре, тези неща ги няма.
Филип се спуска припряно през малката стая, през втората врата, към мястото, където
Елън знае, че е намерил затворника в килията. Филип вече стига до решетките, осветява с
фенерчето си пространството зад тях, когато Елън го настига.
Тъй като е почти глуха, й се струва, че ахва, когато вижда съсухреното тяло вътре. Но
може би всъщност крещи.
Филип осветява коридора по цялата му дължина. След това се затичва. Търси други
килии. Други врати.
Ако този затворник е бил зарязан, оставен да умре… Защо съдбата на останалите да е
различна?
Филип стига до задънен край, твърда стена от пръст, и се връща назад, повежда Елън по
редицата от коридори, където бе видял улиците на Детройт, автомобилите и лицата на
приятелите си. Този път вижда само истината за това място. Настоящето.
Но Елън вижда дъщеря си Джийн.
Филип се усеща, че ходи сам, обръща се и забелязва Елън в коридора, как гали с пръсти
празния въздух пред себе си.
— Елън!
Тя не отмества поглед. И когато стига до нея, той вижда, че тя е някъде далече, далече от
него. Затова изчаква.
Наблюдава я как се смее и прегръща празното пространство, как плаче и казва, че
съжалява. Едва когато започва да сваля слушалките от главата си, Филип я докосва, спира я,
преди да го направи.
Когато се взира в него, той вижда ярост в очите й.
Хваща я за китките. Дръпва я леко.
— Оттук — казва той.
За миг се поколебава, пита се дали тя няма да се опита да го убие. Дали Елън няма да го
нарани, за да остане тук, точно тук, с Джийн, завинаги?
Но в очите й проблясва разум и тя отново се изправя. Поглежда отново към мястото,
където бе видяла Джийн, и поклаща глава, не.
Дали момичето си е отишло? Или Елън казва на Джийн, че мама не може да остане?
Филип не пита.
Елън продължава първа напред по коридора, а Филип я следва.
Завиват надясно, завиват наляво. Стигат до задънения край, който Филип някак бе
избегнал последния път. Често Елън спира да говори с някого.
Веднъж се хваща за ръката на Филип, в очите й свети ужас. Притиска се до стената,
избутва и него натам, за да са по-далеч от всичко, което вижда.
Филип не вижда нищо. Имунизиран е. Едва когато стигат до горния край на дървеното
стълбище, почва да се чувства точно като първия път, когато се бе озовал тук.
Той е просто човек, казва си сам. Спомня си старите очи, бръчките, прахта. Колко
немощен изглеждаше мъжът в костюма от Втората световна война. Толкова крехък, че го бе
сметнал за мъртъв.
Просто човек. Да. Само един човек тук. А човек може да бъде разпитан. Човек може да
бъде победен.
Спускат се по стълбите и стигат до това, което Филип бе нарекъл „Коридора на
смъртта". Тук бе видял десетки стари войници. Всички войни едновременно. Сякаш
виртуалното колело на историята се бе разкачило и всички пътници бяха изхвърлени от
колата.
Призраци.
Всички все още са тук.
Да, Елън, можеш да ги докоснеш. И тя го прави.
Вратата, която крие червеното пиано, е на по-малко от шест метра. Тук тялото на Филип
бе променено, умът му бе променен, животът му бе започнал абсолютно отначало. И все пак
изчаква Елън да огледа войниците от миналото, невъзможните мъже от древни епохи, които
не гният, които не принадлежат на това място и време, които са били разтърсени от звук,
достатъчно силен, за да обезвреди оръжията им, да разкъса халките на времевата верига и да
й върне Джийн отново, пък било и само за кратко.
Когато Елън се надига, Филип застава пред вратата, само на сантиметри от дървото.
Поставя дланта си върху нея и бута. Вратата се отваря лесно.
Филип, готов да види пианото, не е подготвен за човека, който седи пред него.
С гръб е към посетителите, ръцете му са повдигнати, готови да засвирят.
Филип предвижда потрошеното тяло на Елън, представя си я сплескана като тялото,
което Лавджой бе намерил в пустинята, отваря уста, за да извика СПРИ! но е твърде късно.
Пръстите на мъжа в червено вече се спускат към клавишите… нотите…
…звукът.
60
Но пръстите спират над клавишите и се разнася тракане, като че манекени вампири се
надигат от ковчезите в атракционните къщи на духове на остров Макинак.
Филип, задъхан, с протегната напразно ръка, за да защити Елън, чака.
Колкото повече се взира, толкова по-ясно се вижда кой седи на пейката.
Фигурата е много слаба. С перука. Червеното яке и панталоните висят на това тяло.
Филип влиза в стаята.
Над пианото е големият барабан, бялата коза. Микрофоните са подредени като преди,
всички са поставени на стойките, насочени са към струните на изправеното пиано. Преди да
стигне до фигурата, Филип вижда мумифицираното лице, празните очни ябълки, плоските
изсъхнали устни, отразяващи се в металния метроном, който не се движи. Навежда се над
раменете на нещото и за кратко оглежда десетте пръста, от които са останали само костите,
застинали по средата на движението.
Това, знае той, е другият английски музикант. Приятелят на човека долу.
Елън пристъпва зад него, а зад нея вратата бавно се затваря.
После… пукане. После… глас. И ефектът, който Филип познава прекалено добре.
Статичното електричество от микрофона в апаратната, което не може да сбърка с нищо.
— Ти — казва човекът. — Извлякох те на брега. Предупреждение, както казват. Не
изпращайте повече никого.
На десет метра вляво от червеното пиано има стъклена стена и зад нея е човекът в
костюм, с фалшиви копита върху смесителния пулт, с толкова високи рога, че почти стигат
тавана.
Червеното на униформата му се бие със сребристите въртящи се неща зад него.
Филип никога не е виждал толкова много ролки на едно място; сто, може би дори
двеста, въртящи се в унисон, стена от преливащо въртене, способно да поддържа звука вечно.
Козята му брада виси чак до тънките пръсти, стига до кръста му. И огънят в очите му
пламти ярко.
— Къде са те? — пита Филип.
Мъжът повдига пръст до устните си. Нокътят на този пръст е пет сантиметра дълъг,
мръсен и остър.
— На твое място не бих го направил — казва той. Сочи пианото.
— Къде са те?
В очите на мъжа трепва по-силен пламък, като че ли отразява невидим огън.
— Чудя се какво е това според теб. Чудя се какво виждаш там, в стаята.
Филип поглежда към червеното пиано. После към Елън.
— Това е пиано — казва й той. Но думите му са по-скоро въпрос.
Елън поклаща глава, не. Не, не виждам пиано, Филип.
— Пиано! — възкликва мъжът зад стъклото. — Чудесно! За теб Сътворението започва с
пиано. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че подредих костите на моя скъп приятел там пред
чисто черно платно, с четка в безплътните му пръсти?
— Къде са те? — пита отново Филип. Този път още по-гневно.
— Никога не знаеш какво ще откриеш, ако продължиш да ровиш — казва мъжът и този
път гласът му пука, статика, която стига по-надълбоко от всеки повреден уред. — Знаеш ли,
[15]
много бащи основатели са били деисти . Според тях Бог е сила, която е създала Вселената и
след това принципно се е оттеглила от човешките дела.
Филип се взира в червената боя. Вижда едничка, едва доловима вълна да се носи над
инструмента.
— Но — продължава мъжът зад стъклото, — дали някой от тях се е питал… къде е
отишъл Той всъщност?
За един кратък миг, колкото да си поеме дъх, на Филип му се струва, че
мумифицираният англичанин е поставен на триножник. После, също толкова бързо, той
отново седи върху пейката пред пианото.
— Открих Сътворението — казва мъжът. — Заровено в пясъчника за игра на една
неумолима сила. Или, кой знае, може би просто вятърът духа небрежно над зъбите на черепа
на първия човек. — Кратко хихикане. После: — Посвири ми.
Филип вижда в метронома отражението на Елън, която поклаща глава, Не, не свири за
него. Не, не му отговаряй. Не, трябва да напуснем това място. Трябва да напуснем това
място, СЕГА.
— Филип — казва тя. И той вижда, че е свалила защитната си маска. — Време е да…
— Посвири ми — повтаря мъжът. — Любопитен съм. — Усмихва се и от бузите му се
вдига прах. — Само музикант може да влезе в стая като тази, при тези обстоятелства, и да
изсвири нещо на пианото. Ти си музикант, нали?
Филип не отговаря.
— Музикант ли си?!
Елън трепва, когато викът изкривява и разтърсва резониращите струни на пианото.
— Къде са приятелите ми?
Но този път гласът на Филип е по-немощен.
Той вижда собствените си изкривени черти, отразяващи се в стъклото, сякаш срещу него
има чудовище, седящо до мъжа в конзолата.
— Трябва да работим в съгласие — казва мъжът, — или изобщо да не работим заедно. За
мен е просто прекрасно, че това, което виждаш, е пиано. Изумително е, че въобще виждаме
нещо. Чудя се, войниче, дали мозъкът ни не си играе с нас. Чудя се дали не можем да
проумеем съществуването на звук без източник и затова си измисляме такъв. Каквото и да е,
само да отблъснем чувството за безпомощност и безсмислие, че сме открили звук без
първоизточник. А сега ми изсвири песен. Която и да е. И ще ти кажа какво е станало с
приятелите ти.
— Къде са…
— Знаеш ли от колко време не съм чувал друга музика освен моята собствена? Знаеш ли
как може да повлияе това на човешкото съзнание — да преживее същата мелодия, създадена
от четка от конски косми, прокарана по чистото платно? За мен Сътворението започва тук.
Когато бях малък, рисувах. Когато си бил малък, ти си свирил. Посвири за мен, войниче
музикант. И аз ще ти дам това, което искаш.
— Песента ще те смаже.
Мъжът се разсмива.
— Построих си доста сериозна стая тук. Имах доста време да я направя както трябва.
Филип се приближава до пианото. Тялото на пейката е леко смъкнато и сега вече ясно се
виждат тънките въжета, които го държат на място.
— Знаеш ли, че Сътворението надцаква Унищожението? Проста математика. — Мъжът
говори бързо. — Чудя се колко време ще ти отнеме, за да го разбереш. Чудя се дали вече си го
разбрал.
Филип сяда на пейката. Рамо до рамо с мъртвия англичанин.
Дали мъжът ще му каже къде са приятелите му, ако наистина свири за него? Дали… ако
свири… ще оцелее?
В метронома вижда отражението на Елън.
Стената от ролки се върти зад мъжа от другата страна на стъклото.
Мъжът сваля копитестите си крака от конзолата. Навежда се напред, очите му искрят.
В метронома Филип вижда как ръката на Елън потъва в чантата й.
— Лавджой — казва Филип, загледан в клавишите. — Познаваш го.
— Не съвсем. Но определено си струва да го запомни човек. Казвам ти, изобщо не се
изненадах да го видя тук. Срещали сме се по време на Втората световна. В лондонска
кръчма. Това бе единственият път, когато напуснах това място и се върнах в родината. Взех
оборудването, което ползвам сега. Смея да твърдя, че той е единственият, на когото съм
казвал какво съм открил тук долу. Единственият войник, на когото доверих откритието си. —
Сочи пианото. За него то е платно. Елън, застанала с гръб към дървената врата, си бие
инжекция. — Тогава съжалих за това, но как можех да знам колко сериозен съм относно
решението си да продължа с тази история? Как може някой да знае доколко е сериозен за
нещо, което казва, че ще направи, преди да го направи наистина? — Деликатно потупва
главата на микрофона в апаратната. — Философията не се движи със същата скорост, с която
се развива технологията. На човек са му нужни четиридесет години, за да осъзнае това, което
е осъзнал и баща му за четиридесет години. И по-лошото е, че се съпротивлява на истините,
до които баща му е достигнал, преди да ги научи той лично. В същото време технологията не
чака. Нужно е само да добавиш ново парче към технологичния пъзел на баща си и машините,
оръжията, инструментите стават по-силни. И накрая имаме армия със същата философия
като на пещерните хора, но с оръжия, способни да погубят десетки милиарди невинни умове.
Разбираш ли? Това, което правя аз, е нещо добро. Връщам ги назад. Открих противодействие
на войната. На историята. На грешките, които повтаряме като общества, и на онези, които
никога няма да научим сами. — Разсмива се и смехът му е гръмък и щастлив. — Казах на
Лавджой какво съм открил. Казах му какво съм преживял тук и какво ще направя, за да го
запазя. И пихме заедно. Пихме толкова, колкото може човек да издържи. И аз бях окрилен.
От идеята си. От това. — Сочи отново. В метронома отражението на Елън използва втора
игла. — Той самият имаше странни идеи. По-зловещи от моите, бих казал. Може би затова си
допаднахме. Две военни откачалки. Дадох му нещо за спомен, лента за ръка. Нашият
девиз. — Очите му се насълзяват. Елън вече се смъква на пода, облегната на дървената стена.
Използва трета игла. — „Всяко добро момче постъпва правилно". Подходяща фраза според
мен! На следващата сутрин си помислих, че съм загубил лентата. — Прави пауза, сякаш
спомените му са объркани, потънали в кал. — Реши ли какво ще ми изсвириш? Бих се
осмелил да предложа Бах. Ще бъде истинска наслада. Но и „Три слепи мишки" ще свърши
работа.
Елън вече не се вижда в метронома и Филип разбира, че тя се е строполила напълно на
пода и усеща това, което той бе изпитал в деня, в който доктор Сандс бе изтрещял и го бе
инжектирал с лекарството.
Филип поглежда към нарисуваната коза на барабана над него. Отблизо самият барабан
изглежда различно; тапа в гърлото на бутилка.
Сякаш има още открито пространство зад него.
— Това, което ти трябва — казва той, — е одеяло в тази каса.
Изправя се. Дали мъжът вижда барабана? Елън вижда ли го?
Филип се опитва да го размести, да измъкне корковата тапа.
— Седни.
— Какво има зад него?
— Ще заглуши звука, ще му придаде повече концентрация. СЯДАЙ!
Филип чува тропота на копита по дървото.
После червеният цвят се отразява в метронома, както и бялата полюшваща се брада и
влажни очи, изгубени във възрастното лице. Усеща тънка, но силна ръка на рамото си и си
мисли, че майка му го докосва и разтърсва, докато той търси мястото вътре в себе си,
центъра на всичко, след като гамите са изсвирени и упражнението е приключило, в онази
магическа минута на сътворение, минутата, когато Филип се чувства свободен.
Мъжът сграбчва дръжката на барабана и той се превръща в рисунка, закачена на стената,
после отново в барабан.
Отблизо старият мъж изглежда още по-стар. По-мъртъв дори, отколкото когато се бе
преструвал на призрак.
Филип поглежда към пианото и изражението на стареца се променя, сякаш току-що е
осъзнал, че е в грешната стая, прекалено близо до източника на звука.
Сътворение. Открил го е.
Мъжът се обръща бързо, за да излезе. Филип го сграбчва за китката.
С новопридобитата си сила, силата на лекарството, стиска здраво стареца.
После, все така стоящ, все така стиснал неумолимо крехката китка, засвирва
собствената си песен.
С една ръка.
„Бъди тук".
Чува стенанията на Елън. Усеща яростната мълниеносна атака на заливащия го звук. Но
не затваря очи.
Вижда как мъжът в червено се сплесква като канче, толкова внезапно, че изглежда като
отнесен от вятъра или от внезапно раздвижило се огромно търкалящо се колело.
Елън е просната на една страна на пода.
Филип отива при нея. Тя му сочи към барабана.
— Той… крие… нещо…
Но Филип вече го знае.
Връща се до пейката пред пианото, покатерва се върху нея и сваля барабана от стената.
Зад него има тунел. И от тунела се чуват гласове, носещи се като естествено плоско ехо,
гласовете на хора, които го зоват, които са разпознали песента, която е изсвирил.
61
Страната на чудесата я няма вече. „Дейнс" си имат ново студио, далече от центъра.
По-скоро е стая всъщност, която някога е била използвана за офис, но сега в нея са струпани
барабаните на Дуейн, усилвателят на Лари и синята китара на Рос. Пианото на Филип е
долепено до далечната страна, така че той трябва да мине покрай останалите, когато иска да
седне, готов да засвири.
Никой в Детройт не знае за това място. И момчетата поглеждат през рамо, когато
пристигат, когато влизат през входната врата, докато се питат: „Днес ли е денят, в който
правителството на Съединените американски щати ще ни открие? Това ли ще е денят, в
който ще ни отведат до подобна незабележима стая, в която обаче няма да има инструменти
за свирене? Това ли ще е денят, в който ще ни разпитват, докато ни пречупят?".
Филип поддържа контакт с Щайн и Гриър, но и това също го правят тайно, скришом от
всички.
Платени телефони далече от града. Кратки, лаконични разговори.
А вече и те не им се струват необходими.
Лавджой бе единственият, когото намериха мъртъв. Не сплескан обаче.
Лари каза, че е умрял съвсем нормално, както би станало с всеки човек, държан в
задушна, лошо проветрена килия под пустинята. Филип носи неговата лента за ръка — не
защото иска да си спомня времето, което бе споделил със Смахнатия блондин, а защото тя му
напомня за ужасите, които се крият в сенките, ту вляво, ту вдясно, докато вървиш по Пътя.
— В коя тоналност? — пита Рос, шепнейки, докато се кани да засвири. Напоследък им е
трудно да не искат да бъдат тихи. И все пак има безценни, вълшебни моменти, когато
изпитват желание да бъдат гръмки.
Елън стои до вратата. Напоследък все изглежда притеснена и Филип знае, че е заради
лекарството. Помоли я да спре да му казва колко им е останало. Наближава денят, когато ще
се сблъска с болката от нараняванията, които е понесъл. Но когато това се случи, той има
любима, приятел, медицинска сестра, която ще му помогне.
— Фа — казва той и докосва инстинктивно висящия от врата му клавиш. Фа от Every
Good Boy Does Fine. Фа от FACE. Краят на едната фраза и началото на другата.
— Добре — прошепва Дуейн, докато се кани да удари барабаните си. — Готови ли сте?
— Готов — казва Лари.
— Аха — казва Рос.
— Да — казва Филип.
Тъмната кожа на Дуейн почти се слива със сенките и той самият прилича донякъде на
призрак, докато удря пръчките си една в друга.
Трябва да са тихи. Трябва да се скатават. Не трябва да привличат внимание към себе си,
да дадат причина на някого да повика полиция, да накарат хората да се зачудят какъв е този
шум, който идва от предполагаемо празния офис на Хилтън Роуд.
Но днес Пътят ги води към ново гръмко място.
Така че днес… те ще вдигнат шум.
— Едно, две, три, четири…
— гаси осветлението -
БЛАГОДАРНОСТИ
През 1985-а, две години преди да срещна хората, с които в крайна сметка щяхме да
имаме 2000 участия (докато обикаляхме Америка като бездомна, смахната банда в
продължение на шест години), бях десетгодишен хлапак, опитващ се да напише първия си
роман. Не завърших книгата. Бе прекалено трудно.
В онези дни идеята да пиша музика, в каквато и да е форма, бе пълна безсмислица за
мен. Все едно някой да ми бе казал: „Синко, ако искаш, можеш да бъдеш дърво".
Не че не вярвах, че човек може да прави каквото си поиска със своя живот (да, бях доста
далеч от пълното приемане на този начин на мислене, но в съзнанието ми бе започнала да се
оформя пътечка от трошици към него), но смятах, че музиката е нещо, което може да прави
някой друг. Някой, роден да създава музика може би. Също така някой по-висок. С по-хубава
коса. С по-хубаво яке.
Някой по-готин от мен.
Въобще… някакви други хора.
Но после… срещнах някои от тези други хора.
В сърцевината си „Колелото на лудостта" е книга за една музикална група. Не съм
написал нито ред, без да мисля за хората, които ще изброя тук, хората, които не само ме
научиха как да свиря, как да свиря на живо и как да живея музиката, но освен това първи ми
показаха най-нежните песни на света:
Дерек Бърк — ударни
Джейсън Берковиц — китара
Джон Горнбейн — ударни
Адам Мелин — автор на песни/вокал/китара
Марк Оуен — автор на песни/вокал/китара
Стивън Палмър — китара
Чад Стокър — бас китара
Благодаря на Кристин Нелсън, Уейн Александър, Райън Люис, Кандис Лейк и Зак
Уагман. Благодаря на издателство Еко-Харпър Колинс. И благодаря на Дейв Симър. Ще
повтарям тази благодарност като ехо, завинаги.
Благодаря и на теб, Алисън.
И на „Хай Стрън". Отново.
А сега хайде да направим един дяволски готин албум. Какво ще кажете да е във фа?
Обработка The LasT Survivors
Сканиране и разпознаване: viper, 2018
Корекция и форматиране: sqnka, 2018
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА
Издание:
Josh Malerman
BLACK MAD WHEEL
Copyright © 2017 by Josh Malerman
Джош Малерман
Червеното пиано
Американска
Първо издание
© Паулина Стойчева Мичева, превод от английски
© Живко Петров, художник на корицата
© DEJA BOOK, София, 2017
ISBN: 978-954-28-2431-2
notes
БЕЛЕЖКИ ПОД ТЕКСТА
1
The Danes (англ.) — името на групата има няколко значения. В случая авторът има
предвид основното значение: породата кучета немски дог, с идеята за „старите, опитните
кучета". — Б. пр.
2
Фрази, използвани за запомняне на реда на нотите по петолинието чрез първите букви
на думите. Every Good Boy Does Fine — буквално „Всяко добро момче постъпва правилно".
Английското съответствие на нотните знаци е следното: E — ми, G — сол, B — си, D — ре,
F — фа; Face — „лице". Означенията са за: F — фа, A — ла, C — до, E — ми. — Б. пр.
3
Bland (англ.) — скучен, досаден, вял. — Б. пр.
4
Sparkler (англ.) — бенгалски огън, фойерверк. — Б. пр.
5
Dane (англ.) — букв. датски дог. Съвременният дог първоначално е селектиран в Дания,
откъдето идва и името. В края на XIX в. различните варианти на породата са класифицирани
като „немски дог". — Б. пр.
6
Science Fiction Theatre — американско телевизионно предаване, излъчвано от 1955 до
1957 г. — Б. пр.
7
Празник в Мексико и в Латинска Америка. — Б. пр.
8
Система от въздушни течения, т. нар. циркулационна клетка, която придвижва
значителни количества въздух към горния част на атмосферата. Причина за формирането на
много от пустините. — Б. пр.
9
Бинаурален психоакустичен ефект, известен още като Ефект на Хаас, или закон за
първия вълнови фронт. Описан от Хелмут Хаас през 1949 г. В основата му е теорията, че
посоката на възприятие се определя от посоката на първия пристигнал вълнови фронт. — Б.
пр.
10
Модел на „Крайслер", произвеждан от 1940 до 1996 г. — Б. пр.
11
Тауматроп — популярна играчка от Викторианската епоха. Най-често представлява
картичка или картонен диск, с изображения и от двете страни, прикрепена на въженца.
Когато въженцата се завъртят бързо, двете изображения се комбинират в едно поради
персистенцията на човешкото зрение. Предшественик на анимацията. — Б. пр.
12
Ich dien (нем.) — „Аз служа"; мотото на принца на Уелс, прието от него след битката
при Креси (1346 г.), заедно с гребена на шлема с щраусови пера като герб. — Б. пр.
13
„Детройт Ред Уингс" — хокеен отбор от НХЛ, основан през 1926 г. в Детройт,
Мичиган. — Б. пр.
14
Възглас при играта с малки деца, когато възрастният прикрива лицето си; смисълът е
„има ме, няма ме". — Б. пр.
15
Последовател на деизма (от лат. deus — бог) — религиозно-философско учение,
възникнало през XVII–XVIII в., което признава съществуването на Бог и сътворението на
света, но само като първопричина, и отрича съществуването му като личност, както и
намесата му и контрола му в природните и обществени събития. Деистите обикновено не
принадлежат към никоя църква и не изпълняват никакви религиозни практики. — Б. пр.