Българскиятъ езикъ - Иванъ Вазовъ

Езикъ свещенъ на моитѣ дѣди

езикъ на мѫки, стонове вѣковни,
езикъ на тая, дето ни роди
за радость не – за ядове отровни.

Езикъ прѣкрасенъ, кой те не руга

и кой те пощади отъ хули гадки?
Вслушалъ ли си е нѣкой досега
въ мелодьята на твойтѣ звуци сладки?

Разбра ли нѣкой колко хубость, мощь

се крий въ рѣчьта ти гъвкава, звънлива –
отъ руйни тонове какъвъ разкошъ,
какъвъ размахъ и изразитость жива?

Не ти падна подъ общий позоръ,

охуленъ, опетненъ съ думи кални:
и чуждитѣ, и нашитѣ, въ хоръ
отрѣкохѫ те, о, язикъ страдални!

Не си можалъ да въплътишъ въ тебъ

създаньята на творческата мисъль!
И не за пѣсень, гениятъ ти слѣпъ –
за грубъ братвежъ те само билъ орисалъ!

Тъй слушамъ сѣ̀, откакъ съмъ на свѣтътъ!

Сѣ̀ туй ругателство ужасто, модно,
сѣ̀ тоя отзивъ, низка клевета,
що слѣтѭ всичко мило намъ и родно!

Охъ, азъ ще взема черний ти срамъ

и той ще стане мойто вдъхновенье,
и въ светли звукове ще те прѣдамъ
на бѫдещето, бодро поколенье;

охъ, азъ ще те обриша от кальта

и въ твоя чистий блѣсъкъ ще те покажа,
и съ ударитѣ на твойта красота
азъ хулницитѣ твои ще накажа.

Пловдивъ, 1883 г.