На Македония

Затворени храмове, бити владици,

школа въ обори прѣвърнати мръсни,
юнаци въ прокуда илъ въ смрадни тъмници,
надъ всичко свѣто издѣвателства гнѫсни:

надъ родното име, езикъ и завѣти –

свѣтинитѣ наши – покруси и гаври…
плѣсници възъ братя на кръста разпѣти,
заплювки възъ наш’тѣ сиящи лаври;

гоненья безсрамни, безстидства нечути,

гнетъ лютъ възъ душитѣ, триумфътъ на мрака,
следь тежки неволи, неволи по-люти –
свѣта Македонио, това ли дочака?

Доръ ний при Чаталджа с напоръ гороломенъ

заприщѣхме тока на ордитѣ диви –
другъ врагъ – не! Съѭзникъ и братъ вѣроломенъ! –
вдълба си зѫбитѣ в месата ни живи!

Търсихме приятель – издебна ни влъхва,

мислихме, че лев е – излезе хиена!
Великата мисъль – вечъ гавра. Издъхва
високъ идеалъ в срамъ, подлостъ, измѣна!

О, сърби, погазихте клетви свѣщени

за братство! Безумци, днесъ гроба се рови
за ваш’то грядуще, слѣпци, заблудени
изъ друмъ, кой ви води къмъ Сливници нови!

Надѣй се, дерзай, Македонио мила!

Не ще да загинешъ на звѣра в ногтетѣ:
в гърди ни буботи стихиенъ гнѣвъ, сила,
на Лозенградъ меча в рѫката ни свѣти.

Не ще те оставимъ! Да паднѫт проклятья

възъ наш’тѣ глави и възъ нашитѣ слави,
ако не разчупимъ на бѣдни си братя
веригитѣ нови с юмрука си здрави!

Не ще те оставимъ! Кълнемъ се въ твойтѣ

вѣковни страданья – и нази болели,
в праха Самуилов, в кръвьта на героитѣ,
в полята тракийски за тебе умрели.

Кълнемъ се въ меча си, в стѣга си славенъ,

и въ наш’тѣ велики, безсмъртни побѣди:
въ хищни рѫцѣ не ще да оставимъ
най-скъпото, свѣтото наше наследье!