ХРИСТО БОТЕВ

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

…………………………………………..

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

……………………………………………

ХрБ Майце си

Тежко, брате, се живее

между глупци неразбрани;

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.

………………………………

на глас божий – плач народен!

КЪМ БРАТА СИ

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

………………………

Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

………………………..

Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен;

кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!

………………….

Елегия

В тъги, в неволи младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува,

погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде…

Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

„Богат е“, казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтарят бога изамамил

с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи,

камък основен за да положи

на лъжи свети, а ум човешки

да скове навек в окови тежки!

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят найде запратен,

със свойте притчи между светците,

казал е глупост между глупците,

и нея светът до днес повтаря –

„Бой се от бога, почитай царя!“

Свещена глупост! Векове цели

разум и совест с нея се борят;

………………….

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша с вяра:

млъчи, моли се, кога те биять

кожата ти да одере звярът

и кръвта да ти змии изпият,

на бога само ти се надявай:

………………

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби – зло безконечно!

……………

Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“

БОРБА
Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова –

млад съм аз, но младост не помня

……………………

О, махни тез думи отровни!

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума –

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!

Запей и ти песен такава,

запей ми, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сиротна вдовица

и как теглят без дом дечица!

Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,

До моето първо либе

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

…………………………

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

………………………..

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

земята, майко, черната!

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват…

…………..
Тъжно щеш, майко, да гледаш

ти на туй хоро весело,

……………….

ела ме, майко прегърни

и в красно чело целуни –

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка

……………

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина…

Но… стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…

На прощаване

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

…………

Жътва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица

и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже –

и той я гледа, – мила, зесмена!

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!

Хаджи Димитър

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже –

мен в сърцето и в душата…

……………….

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!…

Моята молитва

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

Обесването на Васил Левски

ИВАН ВАЗОВ

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не – за ядове отровни.

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

Българският език

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Ти сбираш в едно всички блага и дарове:

хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,

на Изтокът светлика, на Югът аромата;

горите ти са пълни с хармония и хлад,

долините с трендафил, гърдите с благодат.

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

………..

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

Не те познават даже децата ти сами

и твойто име свято не рядко ги срами!

Отечество любезно

Сега съм у дома. Наокол планини

и върхове стърчат; гори високи, диви

шумят; потоците, кристални и пенливи,

бучат – живот кипи на всичките страни.

Природата отвред, кат майка нежна съща,

………………

Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.

Световните злини, тревоги са далеч –

за тях е тя стена до небеса турила –

усещам се добър, почти невинен веч.

…………..

Сега съм у дома – участник в рилский хор.

Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея –

под горский вечен шум – дълбока епопея –

При Рилския манастир

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,

по кръчми, по хижи – ума ми размътя.

Отбивам се в селското бедно жилище:

картина плачевна душа ми покъртя!

„Елате ни вижте!“
Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

След теб потомство иде цяло –

какво ще да му завещайш?

……………

Недей оставя, мили боже,

без лампа твоя свет олтар,

без химна твоето подножье,

без вяра живата си твар!

Недей оставя без звездица

моряка, в нощний мрак остал,

без утро мъничката птица,

народите – без идеал.

Линее нашто поколение

Манастирът тесен за мойта душа е.

……….

Девет годин той

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье;

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори, кат Хуса или кат Симона

за правдата свята да мре под триона.

………..

Одата Левски

O, движенье славно, о, мрачно движенье,

дни на борба горда, о, дни на паденье!

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,

с въстаници бодри и бащи злочести,

Борбата кипеше отвътре, отвън,.

Във всички очи пламтеше огън.

………….

Перущице бедна, тнездо на гепои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

……….

И господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!…

одата Кочо

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Аз доживях самичък да се видя

мъртвец приживе, Другите живеят

с живота на творенията мои –

и само ази зарад тях съм глух.

И призракът на мойта чест жестока

ме неотстъпно навсъде преследва

със своя злобен и ужасен смях:

„Творецът на хармонията – глух!“

Душа жаднее за покой – покой

във гроба – на чиито двери няма

съдбата ни да хлопа, ни зове!

………….

Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;

но в слепота от хилядите зрящи

дничък само той е виждал ясно…

Не из очите погледът излиза,

а на душата из Света Светих.

……………

Таз висота достигна, възродена

в велика скръб, великата душа.

Cis moll

Ни лъх не дъхва над полени,

ни трепва лист по дървесата,

огледва ведър лик небето

в море от бисерна роса.

В зори ранил на път, аз дишам

на лятно утро свежестта –

и милва ми душата бодра

за лек път охолна мечта.

За лек път, за почивка тиха

през ясна вечер в родний кът,

където ме с милувка чака

на мойто щастие сънят.

Самотен гроб в самотен кът,

пустиня около немее —

аз зная тоз самотен кът

и тоя гроб самотен де е.

И знам, че в тоз самотен гроб,

таме в пустинний кът самотен,

зарови милвана ръка

един немил живот сиротен.

Сега за тоз немил живот,

в немил живот сама купнее…

Самотен гроб в самотен кът,

пустиня около немее.

Като оназ вечерница в небото,

една бе в село Ралица девойка,

и цяло село лудо бе по нея.

…..

кой не луди до нея да се хване? –

……

… Ех, кабил ни край не е

на хубаво да води тая хубост.“

…..

Ала слънце,

що за едни тъй драголюбно грей,

на други мрак сгъстява на душата.

……

Сърцето силом се не зема.

Не е то пита, то се не ломи! –

Поемата Ралица

ЯВОРОВ

„Една, че две, че три усилни

и паметни години… Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

…..

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

ни жадува!

А то градушка ни удари,

а то порой ни мътен влече,

слана попари, засух беше –

в земята зърно се опече…

………

Преваля пладне. Задух страшен.

И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челото

и дълго гледа към небето,

а то сивее мъгловито.

И слънцето жълтей сърдито:

От юг бухлат се облак дига

пълзи и вече го настига;

……….

Върни се облако неверен, –

почакай, пакостнико черен,

неделя – две… ела тогази,

страшилище!
………

Върхушка, прах… ей свода мътен

продран запалва се – и блясък –

и още – пак, – О Боже!… Трясък

оглася планини, полета –

земя трепери… Град! – парчета –

яйце и орех… Спри… Недей…

Труд кървав, Боже, пожалей!

……

глави неволнишки навели,

отиват, – черно зло ги носи

в нивята грозно опустели.

Че там жетварка бясна хала

просо, пшеница, ръж, ечмени –

безрадно, зрели и зелени,

и цвет – надежди е познала…

поемата „Градушка”

От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни…

………

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой – съдба завидна! –

край твоя свят олтар.

Заточеници

Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло…

А мисля днес; света прогнил от зло

не е, щом той е твоята родина.

…И нека съсипни се той окаже!

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи

Не искат и не обещават те…

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях –

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,
 дете,

душата ми се моли…

Не искат и не обещават те! –

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете…

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов…

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка –

и в мъката любов!

Миражите са близо, – пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек…

Миражите са близо, – пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, –

тя – плът и призрак лек!

Стон

Пейо Яворов – Две души

Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон. В гърди ми

те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна,

и в каменът аз чуя две сърца …

Навсякъде сявга раздвоя несносна

и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде

следите ми засипва: кой ги знай?

Аз сам не живея – горя! – и ще бъде

следата ми пепел из тъмен безкрай.

Мъчително глава се към глава навежда, –

те няма да се чуят: искат и не могат.

Те шепнат може би – от що се те боят!

……..

Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; – те няма да се чуят,

две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .

Сенки

На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора

през дни на изпитания

Един и същ на битието с урагана,

аз шеметно се нося, дух из океана

на тъмнина нестресвана от сън за ден,

без нявга мигом негде да застана,

напред самотно устремен.

Живота и смъртта крила ми са предвечни,

размахани задружно, – близки и далечни

предели аз не виждам сред размаха свой;

на мигновенията бързотечни

изгубих тягостния брой.

Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?

Мечта подир мечтата гине и се ражда…

В тъма и сам – към светлина ли, към любов?

Из хаосите явствен се обажда

към мене нечий родствен зов.

През тайната на димните потоци звездни,

кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,

заслушан аз минавам, – бди тревожен ум,

с надежда за минутите възмездни

на стигнат край в безкраен друм.

И може би в безкрая гоня аз граница,

с напразно вярван сън за бъдаща зорница –

слепец пробуден, сляп отвека и навек…

И може би в заключена тъмница

от своя зов аз слушам ек.

Песента на човека

мисъл тъмна

коса на смърт размахва… Беше ден,

свалих аз маската му и пред мен

въздъхна нощ, и вече се не съмна…

Смъртта – не виждам друго в белия кивот

на твоите скрижали тайни, о живот!“

В безумен сън унесен, сред оная

забава на стохилядния град

и без да се опомня, че не зная

кого преследвам, аз нареждах: „Млад –

на младост зноя не усетих.

Маска

ДЕБЕЛЯНОВ

Аз умирам и светло се раждам –

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря – край мене

всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми за пристан умира,

низ велика пустиня развян.

Черна песен

Как бяха скръбни мойте детски дни!

О, колко много сълзи спотаени!

Тук първи път се моя взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене.

Тук първи път чух гласа възглас: – Престани

да вярваш и да дириш – забранен е

на любовта плодът – и в зли страни

мечтите ти навек ще бъдат пленни.

И днес аз бродя в тоя скръбен град –

едничък дом на мойта скръб бездомна –

аз бродя за утехата нерад –

и кат загубен в пустошта огромна.

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.

Пловдив

…………….

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг,

в спомени възкръсва – чист и драг –

и скръбта расте, расте, расте…

Тя дойде – дете – с пробуден жар,

с пламенна усмивка на уста,

на възжаждал вечна красота,

аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото – ах, остана то

тъмен край, от скърби заледен,

и оттам отпраща тя към мен

своя скърбен вик: защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми…

Спи градът

Дали се е случило нявга – не помна,

не знам – ще се случи ли… Тъжен и морен,

аз плувах самин из тълпата огромна

на някакъв град огрешен и позорен.

Над мене, замръзнало в мисъл безумна,

небето немееше странно далече,

………..

Незрими води, с глух и таинствен ромон,

заляха съня на безбрежия неми

и нямаше там ни надежда, ни спомен –

и нямаше там ни пространство, ни време…

И с поглед стъмен от предсмъртна замая

аз плахо превих колена прималняли,

помислих, че някакъв глас ще вещае

незнаен завет из незнайни скрижали,

че някакъм бог умилен ще разкрие,

след толкова дни на безумства метежни:

защо е тъй горд и надвластен, а ние –

тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни! Аз станах. – Небето бе празно и глухо…

Аз плачех. – Тълпата бе ледно-бездушна.

………..

Миг

Той не ни е вече враг –

живите от враговете

бурна ги вълна помете

нейде към отсрещний бряг.

……

трепкат плахи и ненужни

с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобедил?

Клета майчина ръка,

ти ли го в неволя черна

с думи на любов безмерна

утеши и приласка?
Смешна жал, нелепа жал,

в грохотно, жестоко време!

……….

Не, той взе, що му се пада,

мъртвият не ни е враг!

Един убит

––––––––––––––––

Ако загина на война,

жал никого не ще попари –

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

……..

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

Сиротна песен

а що е нощ и що е ден

за нас изгнани из света?

……..

Венци от слънчеви цветя

в долини слънчеви плете

и в кротък унес чака тя

да дойде нейното дете.

……

Разстлала се е ясна шир

и в нея странникът недраг

след много бури най-подир

намира своя роден бряг.

Там родни сенки с родна реч

посрещат брата и сина,

а нейде гордо и далеч

плющят победни знамена!…

Тиха победа

СМИРНЕНСКИ

Нощта е черна и зловеща,

нощта е ледна като смърт.

В разкъсаната земна гръд

струи се бавно кръв гореща.

В димящите развалини

безокий демон на войната

развял е хищно знамената

……Сред мрака непрогледно гъст

стърчи злокобен силует

на някакъв грамаден кръст,

и хилядни тълпи отвред

вървят, подгонени натам

от яростта на златний бог.

И мрака става по-дълбок,

тълпите нижат се едвам.

За въздух жадни са гърдите,

очите молят светлина,

един копнеж, мечта една

гори и се топи в душите

и през сълзи и кървав гнет,

през ужаса на мрак студен

разбунен вик гърми навред:

„Да бъде ден! Да бъде ден!“

Христо Смирненски – Ний

Ний всички сме деца на майката земя,

но чужда е за нас кърмящата й гръд,

и в шеметния кръг на земния си път,

жадувайки лъчи, угасваме в тъма –

ний, бедните деца на майката земя.

Край нас се вие бич, над нас тежи хомот

и робския закон на жълтия метал;

ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал

и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот –

ний, бледи смъртници – родени за живот.

А ний сме океан от огнени вълни,

величествен керван към светли висоти;

Чрез нашите сърца вселената тупти,

живота се крепи на раменете ни,

но ний сме океан от стенещи вълни.

На земните блага всевечни сме творци,

а нужда ни души до хладната си гръд.

Под черните крила на дебнещата смърт

привеждаме чела със трънени венци –

ний, вечните творци, ний морните борци.

Но иде ден на съд! Над майката земя

надвисва ураган и в громкия му зов

преплитат се ведно омраза и любов,

а майката земя възсепва се сама,

потъпкала греха, отърсила срама.

Защото в боен ред сред робската тъма

възбунени вълни издигат се със рев,

защото накипя свещеният ни гнев

и неговият вик стозвучно загърмя:

„И ние сме деца на майката земя!“

Ний

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв

черна сянка съзрях да пълзи —

златолюспест гигант се изправи сред кръв,

сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,

угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух — обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,

закопнях, запламтях и зова:

— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души!…

И тогава — залюбен в тълпите, пленен

от лъчите на нова зора, —

без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам за какво да умра.

Юноша

СТАРИЯТ МУЗИКАНТ
Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач –

стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

Там – от скованата в мраз висина –

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

Христо Смирненски – Цветарка

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити – глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

………….

Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити – дебне каменния град.

Над мъртвата градинка вечерта

разпускаше коси от черен мрак.

…………..

А над Берлин, потънал в ситен скреж

и лунни сребросинкави петна,

внезапно екна първия гърмеж

и ехото в безумний си летеж

раздра задрямалата тишина.

……

На барикадата бе непознат

Йохан. И непознат остана той.

Прислонил се до старец белобрад,

……….

промъкват се и залп след залп гърми

и вие се Смъртта в размах велик…

……

„Елате вий, аз с каменно лице

ще срещна щика в своето сърце!

Елате вий, престъпни синове!

Безумци! Всяка капка кръв пред вас

ще бликне нови хиляди борци!

Веч бий дванайсетият кобен час

и ще сразим престъпната ви власт!

Елате вий! Елате, подлеци!“

Йохан

ГЕО МИЛЕВ СЕПТЕМВРИ

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв –

величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла.

………..

полетяха напред

без ред

неудържими

страхотни

велики:

НАРОД!

…………

Слънчогледите

п о г л е д н а х а с л ъ н ц е т о!

Зората от сън се

пробуди

сред гръм от картечници:

………..

Топове
като зинали слонове

зареваха. . .

Трепет и страх.

С л ъ н ч о г л е д и т е п а д н а х а в п р а х. 3

Глас народен:

Глас божи

…………………..

но отвъд:

там цъфти Ханаан

от Правдата обетован

нам –

…………

но отвъд:

там цъфти Ханаан

от Правдата обетован

нам –

……

хора на черния труд

с безглаголно търпение –

хиляди

маса

народ;

хиляди вери

– вяра в народний възход,

хиляди воли

– воля за светъл живот,

хиляди диви сърца

– и огън във всяко сърце,

хиляди черни ръце

– в червения кръг на простора

….

Прекрасно:

но – що е отечество? –

……….

като луд

епически смелия

поп

Андрей

с легендарния топ

стреля

изпрати

право там

– в божия храм

дето бе пял литургия, ектении. . .

И се предаде.

„Да се обеси червения поп!

Без кръст – без гроб!“

…
Попа стоеше огромен,

изправен в целий си ръст,

велик

сюблимен

непостижим!

10

Есента

полетя

диво разкъсана

Кървава пот

изби по гърба на земята.

В ужас и трепет снижи се

всяка хижа и дом.

П о г р о м!

Трясък

продъни небесния свод.

…Кървав на боговете курбан.

–Кой

и з л ъ г а н а ш а т а в я р а? –

Отговаряй!

Ти мълчиш?

Не знаеш?
– Ний знаем!

Ето виж:

с един скок

ний скачаме право в небето:

ДОЛУ БОГ!

– хвърляме бомба в сърцето ти,

превземаме с щурм небето:

ДОЛУ БОГ!

и от твоя престол

те запращаме мъртъв надолу

вдън вселенските бездни

беззвездни,

железни –

ДОЛУ БОГ!

По небесните мостовевисоки без край

с въжета и лостове

ще снемем блажения рай

долу

върху печалния

в кърви обляния

земен шар.

– Без бог! без господар!

Септември ще бъде май.

Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход

– нагоре! нагоре!

Земята ще бъде рай–

ще бъде!

БАГРЯНА

Елисавета Багряна – Кукувица

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж ти рекох и повторих:

не помагат билки и магии,

кой каквото иска да говори –

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Мен ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета. –

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки –

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Моите очи се ненаглеждат,

моите уши се ненаслушват.

Не допридам свилената прежда,

недогаснал огъня потушвам. . .

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица-бродница ще стана.

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите –

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна –

къщиците и градинките, и добитъка на хората –

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ –

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни –

в родния ми град?

Как ще спраш ти мене – волната, скитницата, непокорната –

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –

мене как ще спреш?

СТИХИИ

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя –

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

ПОТОМКА

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно – дали Мария, или Анна е,

и все едно – да молите и плачене, –

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно – дали Мария, или Анна е,

и все едно – да молите и плачене, –

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите – на незримата.

ВАПЦАРОВ

ВЯРА

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

„Как, искаш ли час да живееш?“

Веднага ще кресна:

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!“

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.
Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,
че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,
в романтиката,

в празните

копнежи?

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано…

А там –

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери…
За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

Какво ще ни дадеш, историйо,

от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова.

По синорите сме се раждали,

на завет някъде до тръните,

а майките лежали влажни

и гризли сухите си бърни.

Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,

но само бурена ги слушал.

Мъдруваха бащите в къщи:

„Така било е и ще бъде…“

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.

… Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.

– Лорй, не спиш ли?

Чуваш ли, Лорй?

…Лорй погледна другия в очите

(те бяха толкова детински днес),

усмихна се и каза, уж сърдито:

„Какъв си ти мечтател, Фернандес!“

На изток гаснеха звездите. Мрака

отстъпваше във паника,

без строй.

Сигнал за бой!

Започваше атака…

СЪН

Завод. Над него облаци от дим.

Народът прост,

животът – тежък, скучен. –

Живот без маска и без грим –

озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,

и трябва да си страшно упорит,

за да изтръгнеш от зъбите

на туй настръхнало,

вбесено псе

парченце хлеб.

А недалече пролетния вятър

люлее ниви, слънцето блести...

Дърветата опират

във небето,

а сенките -

в заводските стени.

Но как е чуждо

и ненужно тука,

съвсем забравено

това поле!

Една ръка изхвърли на боклука

идилиите с синьото небе.

Защото миг на некаква заблуда,

защото миг с размекнато сърце,

В афиша

пишеше:

„Една човешка драма.“

Изгрява любовта ни

в труд –
сред дим,

сред сажди

и машини.

И после… Сивия живот,

борба за хлеб,

мечти неясни;

и вечер – тесното легло,

в което неусетно гаснем…

Това е то.

Това е драмата.

Станалото –

е измама.

КИНО

ПРОЩАЛНО

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

…Ние спориме

двама със дама

на тема:

„Човекът във новото време“.

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

ч о в е к.

Не зная с каква е

закваса заквасен,

не зная и как е

замесен,

но своята участ

от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

„Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

..

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може…“

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплаввал чудесен –

и после

заспивал

усмихнат…

а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

в която
се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

„Тя – моята – свърши…

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден…“

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

"Браво, човек!"

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Той остана жив, но умря за живота, за светлината, с неугасен таен копнеж в сърцето да
види „българското“ – така той наричаше свободна България!…

„Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам“ – мислеше си той.…

– Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?

Из Дядо Йоцо гледа

Разтъжи се угрижено селяшкото сърце.Уплаши го това онемяване на водениците,

чиито тежки, доскоро бръмчащи камъни не можеха вече да стрият на брашно сухото
житно зърно.

Той беше седемдесетгодишен, як и здрав старчуга, с прошарена коса, с изразително,

широко, червендалесто лице на горянин, което предразполагаше с добротата си.
Шеговит и малко глух и малко куц, вечно с лула в устата си и с хрипкаво пищене в
разкопчаните ги гърди, той не беше като всички.Живееше на воденицата, пред която
цял ден дялкаше нещо, тананикаше и пушеше със загорялата си лула. Бабичката му
отдавна беше умряла. Умряла бе и единствената му дъщеря, женена в друго село и
нейният мъж бе умрял. При стареца бе останала само Христина, хубавата му внучка…
…Дъбакът беше русолик левент, с обичливо лице, на което придаваха особена хубост
големите му сини очи.

Той бе ергeн и като че не мислеше да сe жени. В село човек прехвърли ли

тридесет лазарника, мъчно може да се ожени. На времето си, впрочем, той хубавичко
беше се налудувал и бе спечелил завидна слава на немирен халосник и на неподражаем
хороигрец. Но след десетгодишно скитане с дюлгери по Влашко, дето бе спечелил и
парици, той се върна вече хрисим и кротък, поправи воденицата, едничко наследство,
останало от баща му, и заживя повече около нея.

Тук се сприятели и с глухия си съсед дядо Корчан. Те и двамата имаха похватни

майсторски ръце и по цял ден наплатисваха колелетата на припек между двете
воденици и се шегуваха.

…Всички погледи бяха устремени към запад. Там едно бяло облаче бе се избързало над
Витоша, а след него изскачаха, едно след друго, други по-малки и разпокъсани. Към
тях откъде Стара планина бе се устремило друго и като първото водеше след себе си
още – малки, дрипави, разпокъсани, които ту се пилееха и чезнеха, ту се събираха и
образуваха по-големи, черни като орли облаци. А далече в синевината се подемаха като
малки пушеци други, растяха, умножаваха се и бързо се носеха насам.

– Ще вали, ще вали! – чуваха се радостни възклицания и лицата на селяните

светеха от радост, загрижените им сърца се поотпуснаха.

Дъбакът и Корчан невъзмутимо си работеха на покрива.

…– Искаш ли да се обзалагаме? – рече пак Христина.

– Добре, да се обзалагаме – каза решително Дъбакът и като извади из кесията си

алена копринена връв с няколко жълтици по нея, настави:

– Ако ме надиграеш, просто да ти са!

– Ще ли да си стоиш на думата? – извика разпалено и сериозно Христина.

– Това е облог – ще стоя! Ти що даваш?

– Ха сега де! – обади се някой от навалицата. Избухна смях.

Дядо Корчан цял сияеше от радост.

 – Де да видим какво ще стане! – рече той и се обърна към Лазар:

– Дъбак, ще те надсмете моята унука!

…Ей, Дъбак, ами ветрената мелница? – викна дядо Корчан след тях.

– Аз си намерих друга! – отговори весело Дъбакът.

Глухият старец се засмя така сърдечно, че лулата падна от устата му.

Из Ветрената мелница, ЕлинП

Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в

мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на

жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори

страстните си гърди и замря в наслада.

Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво

спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага

и хладина лъхаше из тайнствените й недра.

…Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза
небето с огнена черта.

- Някой сиромах предаде дух - проговори Лазо.

…Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и

разправяше
невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да
загасва.
Из Косачи, ЕП

- Иих, сърчице човешко, и ти ако не си се настрадало, няма и да се настрадаш! -

въздихна докторът.
Водата сънливо избърбука край корените и пак заспа.
- Ходя си аз, момче, по полето - продължи той след дълго мълчание, - лежа по
сенките, гледам небесния вис и си мисля Божичко мили, що ми не дадеш ти на мене
една способност, хе тъй, каквото кажа - да стане. Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни
болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има.

…Циганчето зацъка с уста, поразено от учудване, захласнато от вълшебните думи на

доктора.
 - В тая пещера живее бялата кукувица, благословена от господа с безсмъртие.
Ще рече - да не умира во веки веков. Тая бяла кукувица някога била царска дъщеря. Тя
се влюбила в най-бедния войник, пазач на царските палати. Баща й се разсърдил и
хвърлил войника в огнена пещ. Дъщеря му от скръб се хвърлила при него и изгоряла.
Бог превърнал душата й на бяла кукувица.
Из Мечтатели, ЕП

Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малкото селце. Ситен дъжд непрестанно
ръми и рони последните жьлти листа на оголелите тополи, които стърчат край
старата черквица, печални и тъжни като вдовици.Разградените стари гробища пред
черквата са пълни с жени, които безразборно щурат нагоре-надолу, печални и
сериозни. Тоя ден е посветен на душите и всеки слива, своята скръб в общата
скрбта покойниците. Старите изкривени и зеленясали каменни кръстове са украсени
с китки от сухи есенни цветя. По обезличените и буренясали гробове са сложени
на пъстри месали хляб и колива.

- Едната кукувица ни закука, Стоилко - вьздъхна Станчо и се замисли.

- Едната ни закука, Станчо -- въздъхна Стоилка.

Из Задушница, ЕП

– Запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е – шепнеше жената и се

навеждаше ниско, като дърво под силата на вятъра. Сълзите й капеха по студените
плочи, както капеше восъкът от горящите свещи.

Жената извади от пазухата на ризата си малка игличка със синьо топченце на края и я
забоде на новото копринено перде.

– Приеми това от мене, света майко. Нямам нищо друго!

– Защо си влязла тук? – каза сърдито старецът. – Камбаните още не са били. Не знаеш
ли обичая?

– Не знам, отче – каза объркано жената.

…Но камбаните мълчеха и не издаваха никакъв звук. Тия бронзови майки, обременени
от звукове, бяха занемяли.

Страшно беше да се гледа как железните тежки езици бият по чистия метал, а той стои
безгласен. . . Имаше нещо мъчително в тая работа. Трите камбани се люлееха и се
напъваха ужасени, като глухонеми, които искаха да обадят за някой страшен пожар и не
можеха.

Из Занемелите камбани, ЕП