ÌÀÑÒÈËÅÍÈßÒ ËÀÁÈÐÈÍÒ

1
 Книгата е отпечатана на хартия от устойчиво
управлявани гори от мрежата PEF C CHAIN OF CUSTODY.

© Людмила Филипова, автор

© Любомир Пенов, дизайн на корицата
София • 2009
© Сиела софт енд паблишинг АД
ISBN-13: 978-954-28-0396-6

2
 Ëþäìèëà Ôèëèïîâà

ÌÀÑÒÈËÅÍÈßÒ
ËÀÁÈÐÈÍÒ

3
4
 Ñúäúðæàíèå

Êàê ñå ÷åòå òàçè êíèãà ................................................................................................................................................................................................................ 7

Ïðîëîã ............................................................................................................................................................................................................................................................................... 9
Áåçïëúòíèòå ................................................................................................................................................................................................................................................... 11
8 Ñëúíöà ................................................................................................................................................................................................................................................................. 15
Àìóëåòúò .............................................................................................................................................................................................................................................................. 20
Çàáðàâåíèÿò çàìúê ......................................................................................................................................................................................................................... 23
Ñîëàðíèÿò øèôúð .................................................................................................................................................................................................................................. 30
Ïîñëàíèÿ çà äðóãèÿ ñâÿò ..................................................................................................................................................................................................... 36
Ìåòàìîðôîçè ............................................................................................................................................................................................................................................... 45
Îãëåäàëíàòà çâåçäà .................................................................................................................................................................................................................... 51
Äâîéíèöèòå .......................................................................................................................................................................................................................................................... 55
×îâåêúò îò êðúñòà ............................................................................................................................................................................................................................ 59
Ñëåäè â ãëèíà ............................................................................................................................................................................................................................................... 65
Ñúáèðà÷è ................................................................................................................................................................................................................................................................. 77
Ìåíàäè ...................................................................................................................................................................................................................................................................... 80
Ïî î÷èòå .................................................................................................................................................................................................................................................................... 85
Çà Ëóäèòå è Èëþçèèòå ................................................................................................................................................................................................................ 89
Çëàòíàòà ñëåäà ...................................................................................................................................................................................................................................... 94
Îòêðàäíàò Áîã ...................................................................................................................................................................................................................................... 100
Êúì ñåáå ñè ................................................................................................................................................................................................................................................ 103
Êîìåäèè è ãðåøêè ........................................................................................................................................................................................................................... 106
Ñêðèòè ñúêðîâèùà ......................................................................................................................................................................................................................... 109
Íåðàçáðàíè ................................................................................................................................................................................................................................................... 116
Îñòàíêèòå íà Èñòîðèÿòà ................................................................................................................................................................................................... 120
Íî àêî êðúñòúò íå å êðúñò? ..................................................................................................................................................................................... 128
Âäúí çåìÿ ...................................................................................................................................................................................................................................................... 139
Íåðàç÷åòåíèòå ïîñëàíèÿ íà Ñêðèòèòå ................................................................................................................................................... 146
Ïðåäè äà ñå èçãóáèø ............................................................................................................................................................................................................... 153
Áëèçíàöè ............................................................................................................................................................................................................................................................. 163
Î÷àêâàíè ............................................................................................................................................................................................................................................................ 170
Ñëúí÷åâèòå õîðà ................................................................................................................................................................................................................................ 173
Ëàáèðèíòúò íà ñèìâîëèòå ............................................................................................................................................................................................... 178
Èçìèñëåíàòà Èñòèíà .................................................................................................................................................................................................................. 186
Íå êàòî â ñúí ......................................................................................................................................................................................................................................... 194
Ðàçïÿòèåòî ................................................................................................................................................................................................................................................... 200

5
Ñåòèâà íà Ñúìíåíèåòî .......................................................................................................................................................................................................... 203
Èçáàâëåíèå .................................................................................................................................................................................................................................................... 207
Øèðîêîòå÷àùèÿ .................................................................................................................................................................................................................................... 216
Ïðàòåíèöèòå ................................................................................................................................................................................................................................................ 220
Âúïðîñè ................................................................................................................................................................................................................................................................. 223
Ñêðèâàíè, çà äà áúäàò íàìèðàíè .................................................................................................................................................................. 229
Èñòèíà, êîÿòî ìàëöèíà äðúçâàò äà èçêàæàò ...................................................................................................................... 234
Áîãîâå è Äåìîíè ............................................................................................................................................................................................................................... 240
Ïðåäè êðàÿ íà ñâåòà .............................................................................................................................................................................................................. 244
Ñåíêè .......................................................................................................................................................................................................................................................................... 251
Íåèçêàçàíî ....................................................................................................................................................................................................................................................254
Èçâúí ñîáñòâåíàòà øèðèíà ........................................................................................................................................................................................... 257
Ñêðèòèòå ............................................................................................................................................................................................................................................................. 261
Îñúäåí ................................................................................................................................................................................................................................................................... 268
Ñëåäè íà Ñïàñèòåëèòå ............................................................................................................................................................................................................ 271
Çíàíèåòî .............................................................................................................................................................................................................................................................. 276
Ïàìåòòà íà èñòîðèÿòà .......................................................................................................................................................................................................... 283
Ìàñòèëåíèÿò ëàáèðèíò ........................................................................................................................................................................................................... 292
Ðèáèòå ....................................................................................................................................................................................................................................................................... 297
È äðóãè äîêàçàòåëñòâà ..................................................................................................................................................................................................... 302
Êèâîòúò ................................................................................................................................................................................................................................................................ 310
Êàòî èçïåïåëåíè ................................................................................................................................................................................................................................. 315
Òåîðèÿ íà áóêâèòå ......................................................................................................................................................................................................................... 323
Ðåàëíà ôàíòàçèÿ .............................................................................................................................................................................................................................. 329
Çàâðúùàíå ..................................................................................................................................................................................................................................................... 333
Áåëåãúò íà Àïîêàëèïñèñà ............................................................................................................................................................................................... 339
Âå÷íàòà êàðòà ....................................................................................................................................................................................................................................... 345
Íàé-äúëáîêàòà òúìíèíà ..................................................................................................................................................................................................... 351
Èçãóáåíèÿò Ðàé ..................................................................................................................................................................................................................................... 354
8 âîäîïàäà .................................................................................................................................................................................................................................................. 360
Íóëåâèÿò äåí ............................................................................................................................................................................................................................................ 362
Îñìîâúðõîòî ñëúíöå .................................................................................................................................................................................................................. 367
Çà êðàäöèòå íà Âÿðàòà ...................................................................................................................................................................................................... 374
Äîëíîòî öàðñòâî ................................................................................................................................................................................................................................. 378
Äúíîòî íà Èñòîðèÿòà ................................................................................................................................................................................................................ 388
Ïîñëåäíàòà ñòðàíèöà ............................................................................................................................................................................................................. 398
Áåëåæêè ............................................................................................................................................................................................................................................................. 401
Õðîíîëîãè÷åí êàëåíäàð íà ïî-âàæíèòå âðåìåâè ïåðèîäè â ðîìàíà .................................... 415
Ìÿñòî çà ïîçäðàâëåíèÿ è áëàãîäàðíîñòè ................................................................................................................................... 418
Çà Ìàñòèëåíèÿò ëàáèðèíò” ..................................................................................................................................................................................... 423
“

6
 Как се чете тази книга

Всяка сцена в този роман е вдъхновена от реални събития.

Към тях са приложени стотици снимки и артефакти, кои-
то са вашите следи до дъното на Историята. Те са приложени
на интернет адреса:

www.mastileniat-labirint.com

и това е първият виртуален музей за следи в света.

До него има достъп само онзи, който открие личната си

парола. А тя е дума, изписана на стр. 401, в първата бележка,
на първия є ред. Но коя е точно, всеки читател трябва да от-
гатне. Не забравяйте, че ключовата дума трябва да се изпише
на латиница, за да отвори галерията от следи.

Снимките могат да се търсят по категории, наименувани

по местности, в които се развива действието на романа. Чи-
тателят може нагледно да провери какво са видели или откри-
ли героите.

„Мастиленият лабиринт“ е придружен и от десетки цита-

ти, имена, дати, номера и бележки, изнесени в края на книгата.
Допълнителните материали целят да облекчат читателя и да
му спестят ровене по справочници и исторически източници.
Всеки упоменат факт е следа от Лабиринта на читателя до
откритието му. Направеният експеримент с прочелите ръко-
писа преди издаването на романа доказва, че според внимание-
то, с което се събират следите, желанието, познанията и фан-
тазията на читателя всеки открива различен изход.

7
 В края на романа е поместен хронологичен календар с най-
важните дати от книгата. В случай че се изгубите в епохите,
хилядолетията и вековете, припомнете си структурата му.

Изгубването в следите не е фатално, защото „Мастиленият

лабиринт“ може да се чете и просто като роман, принадлежащ
на героите му.

8
 Ïðîëîã
През януари 2007 г. започва поетапното възстановяване на уни-
кални ръкописи в една от първите римски библиотеки. Тя се изди-
гала в началото на най-древния път в Европа – Виа Апиа Антика,
близо до портата Сан Себастиан. Именно тогава бил открит непоз-
нат ръкопис, който изненадал историците. Датирали го на прибли-
зително два века. Отличавал се с това, че нямал автор, нито име,
само каталожен номер. На пришитата към страниците кожена ко-
рица стоял гравиран знак, подобен на меандър 1 или част от лаби-
ринт. Над него пишело Ада, под него Рая, а в центъра Тенарската
порта. За да го впишат някак в новата картотека, уредниците на
архива му дали името: Мастиленият лабиринт . Решили, че
съдържанието му напомня чуден ребус от артефакти, изрезки, кар-
тинки и текстове, някои от които сякаш вмъквани много след създа-
ването му. Но между тях на пръв поглед нямало връзка. Едва по-
задълбоченото им изучаване показвало, че те водят читателя като
следи в лабиринт. И макар всеки да намирал своя изход в плетени-
цата от думи, никой не успявал да разбере каква била загадката.
Защото ръкописът нямал начало. Нито край. Те били унищожени.
Последното изречение синеело недописано на страница номер
406. Библиотекарите му оставили стария каталожен номер, за да
може да бъде намерен.
Защото знаели, че всеки ръкопис е сътворен, за да бъде от-
крит…

9
 Áåçïëúòíèòå

Страница 407 започваше със снимка от

дълбока пещера и цитат, който гласеше:
„Дълго за нея рида пред небето певецът ро-
допски и най-накрая реши да предума подзем-
ните сили, одързости се до Стикс през Тенар-
ската порта да слезе.
Мина тълпите без плът и задгробните при-
зрачни сенки,
(…) Той се яви и запя песента в съпровода на
струни:
„О, божества на света, обитатели на дълби-
ната!“
(…)В сълзи душите без плът се обляха.
(…) В нямо мълчание двама възкачваха стръм-
на пътечка, беше тя душна, безлюдна, застла-
на с мъгла непрогледна.“
Из: „Метаморфози“, Десета книга,
Орфей и Евридика, Овидий

œÓ Ô˙Úˇ ÏÂÊ‰Û ƒÓÎ̇ڇ Ë √Ó̇ڇ ÁÂÏˇ

Загреба с шепа от млечнобялото езеро. Усети солената сладка теч-
ност да изтича между пръстите и бързо я изсипа в глинена стомна.
Никой не знаеше дали Горе има още храна. Протегна ръка към
изсеченото в камъка лице на първия, слязъл от земята Долу при
смъртните. Той им бе върнал надеждата, че хората не са безвъзврат-
но загубени в сенките. Нарекоха го Орфей. Човекът им даде музи-

11
ка, слова и надежда, че ще се върнат. А те го дариха с поредната
частица от Знанието, което бяха пренесли от земите си. И му пока-
заха пътя, за да се върне.

Погледна за последно бездънния мрак и продължи нагоре към

изхода.
Катереше се бавно по стръмната скална пътека. На места по-
чти отвесна.
Влажна, черна и тясна. Имаше остри камъни, които драска-
ха ходилата му въпреки загрубялата кожа. Изкачваше се от ча-
сове. И не знаеше дали ще излезе някога. Нямаше право да се
върне. Нито да се откаже. Затова спря да мисли за Горе и Долу,
само редуваше стъпка след стъпка и длан подир длан по влаж-
ния камък.
Тесният скален улей го изведе в подножието на обширна пе-
щерна зала. Но много по-малка от техния свят. Продължи да пълзи
нагоре, докато влезе в Сивата зона. Намери стълбите и тръгна по
тях. Тук имаше дори парапет, за който да се придържа. Не знаеше
кой го е направил.
Стъпало след стъпало, не спираше.
Адски тътен от падаща водна маса заглушаваше мислите му. А
ледена мъгла къпеше тялото му.
Кой бе изсякъл стълбите в скалата? Никой никога не бе раз-
казвал. Никой никога не се бе връщал от Горе. А той щеше ли?
Топла светлина започна да поглъща голото му тяло.
Искаше му се да вярва, че светът най-сетне се е променил. И
че Седемте звезди, бележещи Края, са се върнали по местата си, а
той ще се прибере у дома.
Там го чакаха, както всички онези, които никога не се завър-
наха.
Всяко ново поколение трябваше да изпраща Горе по един воин,
за да провери дали Адът все още е погълнал земята. Дали сенките
все още са на местата на скритите хора. И макар да бяха изгубили
твърде много от своите, без следа, продължаваха да ги изпращат.
Защото вярваха, че всичко, що е започнало, трябва да свърши. За-

12
щото знаеха, че когато се откажат от надеждата да се върнат об-
ратно, ще престанат да бъдат човеци.
Историята за Случилото се бе разказвана от уста на уста хиля-
ди години. И така до днес. Възможно бе дори някъде да е преина-
чена, а истината вече да не е същата. Но от Горе никой никога не
се бе връщал, за да разкаже.
„Ще ги видя ли пак?“ – помисли си. Това е последният му
въпрос. Ненужен.
Както при смъртта. Не знаеш къде ще те отведе. Може би никъ-
де. Може би в Ада, може би в Рая. Но ще се случи, така или иначе,
затова, вместо да се страхуваш, наслади се на неизвестното. Само
веднъж ще я видиш и ще отговориш на вечната загадка на поколения та
до теб. Излишно е да се разсейваш в страх или въодушевление.
Видя тунела в дъното. На върха на стълбата, до Белия кипа-
рис, в чистата светлина. Досега само бе чувал за нея в легенди и
предания.
Усещаше я, но не я виждаше – лазеше по кожата му, мека и
топлеща. Ставаше все по-силна, все по-бяла. Сърцето му заби трес-
каво, като изпращаше кръв на тласъци до всяка частица на тялото.
А сетивата му се изостриха до крайност.
Затрепери. Светлината започваше да пари, очите не виждаха.
Изчака. Бяха го учили, че сетивата свикват до няколко часа. А очи-
те съзират, макар предимно в мрака.
Водеше го непреодолимо желание да разбере какво се е случи-
ло, преди Първите да напуснат земята? И какво са причинили Се-
демте звезди, за които пишат преданията.
Цял живот се бе подготвял за този ден. Един миг, след който
всичко ще е друго.
А животът тук наистина бе различен. Дърветата растяха от
долу на горе, не обратното. А листата им имаха цвят. Долу всички
бяха безцветни, сякаш безплътни. Тук безброй животни и твари
убиваха и изяждаха себеподобни. Всяка живинка отчаяно се боре-
ше за оцеляването си. И колкото повече той вървеше напред, тол-
кова по-често виждаше, че за да оцелее едно, друго трябва да умре.
Чуден свят. Страшен свят. Но сигурно затова го наричаха Ада.

13
 Най-сетне чу звуци. Различни от животинските. Приличаха на
говор. Непознат език. Но освен думи в него имаше и писъци, сте-
нание, болка.
Излезе на прашен път, а отсреща се издигаха високи цветни
къщи. Твърде красиви, за да са от този свят.
Чу страшен тътен. После видя пламъци. А в пламъците хора.
„Преданието е вярно“ – каза си.
И Адът все още бе на земята.

14
 8 Ñëúíöà

408 страница започваше с изрезка от не-

мска книга. Под нея със ситни букви б е из-
писано, че това е един от трите бункера,
поръчани от Хитлер, наречен Фридрихсхайн2.
В края на Втората световна война в кон-
тролната му кула избухнал пожар, който
обхванал цялата сграда. Причините за
пламъците не са известни. В бункера изго-
рели много произведения на изкуството. За
съществуването на някои от тях знаем
единствено от снимки и описания в справоч-
ниците на музея от преди 1945 г.

»ÁÚӘ̇ڇ ˜‡ÒÚ Ì‡ ¡ÂÎËÌ, 1945 „.

… 8 Слънца ще светят и крещят до края,
Истината да узнае,
И Рая в Ада да познае…

Това бе последният ред, който Георг прочете на крайната страни-

ца 408 от някакъв ръкопис. Заглавието му се стори интересно –
Мастиленият лабиринт. Но от съдържанието нищо не разбра. За-
хвърли го в ъгъла.
Клечката кибрит почерня и угасна. Мракът отново настъпи.
– Раят?... – едва доловимо прошепна момчето.
Сухите му мазолести пръсти опипаха кибритената кутийка.
Имаше още две клечки.

15
 Бомбите вече не се чуваха. Нито пронизителните писъци, нито
гонещият облаците тътен. „Може би всичко е свършило?“ – по-
мисли си. Момчето продължи да се ослушва, но долови единстве-
но воя на далечни сирени и глухото бучене на вятъра, сякаш танк
пълзеше по небето.
Стомахът му стържеше. Не бе ял нормална храна от пет дни.
Дишаше забързано. Пръстите му стиснаха кутийката кибрит.
Време ли е?
Отвори шепа, бръкна и потърси предпоследната клечка.
Драсна я в ръба на кутията. Бетонената клетка се освети.
Сива, грозна, суха. Пред момчето имаше два набързо сковани
дървени сандъка. А то се бе облегнало на висока купчина от хар-
тиени папки и научни доклади, поместени в хиляди хвърчащи
листове. Докато кибритените кутии бяха още пълни, то се бе
опитало да чете буквите по хартията. Милиони мастилени зна-
ци, подредени в стройни редици, нямо маршируващи по страни-
ците. Повечето листове бяха оцветени и с печат СЕКРЕТНО,
подписани от Фюрера.
Момчето, което преди войната наричаха Георг, не искаше да
краде буквите, а само да убие времето. Но на изписаните страници
имаше суховати теории за „нова раса и стара религия“. Най-инте-
ресна му бе историята за някакъв Слънчев шифър, за чийто код на
листата имаше заповед да бъде намерен. Пазел страшна сила. На-
чертани бяха и няколко знака, от които Георг познаваше само сва-
стиката. Беше ръчно нарисувана, а по върховете є стояха арабски
цифри от 1 до 8, ето така: 8
1 2

3
7 4
6 5

На втория ден в бетонената кутия Георг отвори единия сандък.

Изчегърта с нокти болтовете му. В него освен книги имаше и ка-
менни плочи с неясни йероглифи, няколко картини и статуетки.
Нищо ценно.
На дъното на втория сандък откри каменен амулет с издълбан
на него кръст, седем звезди и други подробности. Беше закачен на
кожена каишка. Георг го вдигна внимателно. Помисли дори, че е

16
нещо скъпо. Но поредната клечка кибрит му показа, че е само ми-
ниатюрен гравиран камък. Стисна го в шепа. Искаше му се да вяр-
ва, че малкият кръст ще го доближи до Бога, който най-сетне ще го
забележи. Защото хората, даже когато не вярват, очакват някой да
ги гледа отгоре.
На третия и четвъртия ден Георг не пали клечки. Бункерът бе
пълен с руснаци. И смешната им реч отекваше в студените стени.
Момчето тихо стискаше каменния амулет и се молеше врагът да не
усети кухата стена, зад която се криеше. Там го бяха оставили ге-
нералите, преди да напуснат Берлин.

Предпоследната клечка угасна, както споменът за изтеклите

дни. Оставаше му още само една.
Вън бе настъпила тишина. Дори сирените и вятърът вече не се
чуваха. А може би ушите му бяха заглъхнали. Преглътна шумно,
сякаш нещо бе залепнало за гърлото му.
Опипа с пръсти кухата стена. Когато усети, че плоскостта под-
дава, бутна я с рамо. Боядисана в сиво талашитена дъска се стова-
ри на пода, от който се вдигна пясъчен облак. Георг се закашля и
излезе напред.
Момчето видя светлината. Луната едва прозираше през заду-
шеното в дим небе. Осветяваше кулите на бункера Фридрихсхайн
в сребристосиньо, като призрачно видение.
Георг се ослуша. Отвън долиташе насечена руска реч. „Оста-
вили са охрана – помисли си. – Сигурно вече знаят, че бетонената
крепост е пълна със съкровища?“
– Офицер Алексеев, натоварихме към деветдесет картини – до-
летя басов глас.
Когато се разбра, че нахлуването на руската армия в Берлин е
неизбежно, Хитлер нареди да скрият всичко ценно в бункерите.
По-голямата част от експонати на музеите прибраха в бункера
Фридрихсхайн. Останалото разпределиха между убежището на
музея „Пергамон“ и Зоопарка. Георг бе оставен да пази част от
личния архив на Фюрера, вграден в една от кулите му.

17
 Момчето се приближи до дупката за прозорец и надникна. Долу
двама войници товареха сандъци във военен камион. Други стояха
на пост и нервно пушеха.
„Превзеха ни!“ – мрачно си помисли момчето. Заповедта бе
ясна – да изгори ръкописите, ако руснаците нахлуят. Георг стисна
кибритената кутия. Колебаеше се. Пламне ли хартията, червените
ще го надушат. Но това бе неговият дълг! Всеки има дълг. А хора-
та се различаваха по това дали бягат от него, или са му верни. Фю-
рерът каза, че Знанието не бива никога да стига до ръцете на оку-
паторите.
Запали и последната клечка. Безплътното пламъче заигра в зе-
ниците му. Поколеба се, но хвърли клечката в скривалището. Хар-
тията започна да се гърчи в бели пламъци и да плюе угарки като
дяволско изчадие от Хадес.
Георг хукна презглава. Тичаше надолу по стълбите. Не чува-
ше друго освен собствения си истеричен дъх. Толкова бе изморен,
че едва успяваше да пълни дробовете си. Видя врата. Отвори я.
Чисто.
Усещането за свобода изпълни тялото му с воля, като вода,
пропила се в кухините на сгърчено цвете.
Момчето се втурна към реката.
– Стой! – извика суров глас. – Стой, ще стрелям!
Георг се обърна. Бункерът изглеждаше като великанска черна
врана в нощта, кацнала на побелялата от пепел поляна. А около
нея се виеше облак от дим, сякаш вихър, който всеки миг ще я
отнесе. Двете кули вече светеха в пламъци.
Трима войници тичаха след Георг.
– Стреляй! – извика единият.
– Но това е само едно момче!
– Фашистът няма възраст.
Георг реши да търси спасение в реката. Бързо. Ръката му стис-
каше до кръв малкия талисман с кръста.
Онзи, дето даваше заповеди, вдигна пушката си. Дулото сле-
деше слабото като скелет момче. А то отчаяно скачаше ту наляво,
ту надясно, за да избегне куршумите.

18
 Почти бе стигнало водата. Тогава усети как оловното топче
пронизва тялото му. Падна безжизнено, а студената вода го погълна.
– Извади го от тинята! – извика руският офицер към войника.
После сам го претършува. Не намери нищо, но видя ръката,
свита в юмрук. Отвори я. Там беше медальонът. Вдигна го към
светлината от пламъците.
Кръст. А на кръста – разпнатият Божи син. Над него имаше
седем звезди, подредени в дъга. Под тях – луна. Най-долу – над-
пис, който гласеше: „Орфеос – Баккикос“. Руснакът реши, че това
е нечия безвкусна шега. А може би просто някой неверник се бе
опитвал да опетни името Божие.
Офицерът прибра амулета в джоба си. И ритна тялото в река-
та. Отраженията на пламъците от горящия бункер затанцуваха по
гладката повърхност на черната вода. Езиците им щуро се мятаха
под ритъма на тъжната песен от изгубени писъци и сирени.
Огънят превзе сградата. Войниците опитаха да го спрат, но не
успяха. Натовариха каквото можаха по камионите и тръгнаха за
Москва.

19
 Àìóëåòúò

409 страница започваше с изображение на

Орфеевия амулет. На пръв поглед на него е раз-
пнатият Исус. До скицата със ситни букви е
отбелязано: „През 1945 г. от бункера Фрид-
рихсхайн изчезнал загадъчен медальон, който
днес разгаря все по-бурни научни спорове.
Обектът е гравиран хематит. Размерите му
са 14 х 9мм. Знае се, че е бил придобит от ар-
хеолога Е. Герхард в Рим до 1867 г. После е за-
купен от Берлинския музей през 1904 г. и е
включен в музейния каталог под номер 1164.“
Известният историк Ейз лер (1921) пръв пуб-
ликува научна статия за него. Той пише: „За-
бележителен е за историята на религията,
понеже Христос е изобразен на мястото на
Орфей, а не обратното.“

¡ÂÎËÌ, 1 χÚ 2007 „.

Денят бе тих и ясен. Доктор Франц Вердер бе стигнал до после-
дния завой на алеята. Върхът на хълма вече се очертаваше между
клоните на дърветата. Маратонките му ритмично отекваха по па-
важа на изкуствената могила в парка Фридрихсхайн. Самата тя ня-
маше име. Бе изникнала насред града преди половин век 3 , като
гърбица на зелено чудовище.
Хладният сутрешен вятър изми тъмните мисли на тичащия. Той
притвори клепачи, когато лъчите на слънцето засвяткаха между
дърветата и храстите.

20
 Вердер идваше тук всяка сутрин. Колкото повече се напряга-
ше по баира, толкова по-удовлетворен се чувстваше през деня. Ми-
говете в парка бяха като глътка живот в ежедневието му на книжен
плъх из залите и архивите на Историческия музей.
Падащата от върха бяла светлина очерта прегърбена фигура.
„Ето го и стареца“ – рече си Вердер. Не го познаваше. Но почти
всяка сутрин го виждаше. Винаги бе първи. Приведен над обувки-
те си, с два бастуна, пристъпваше надолу към парка. Повдигаше
поглед към доктора и двамата се разминаваха.
Както сега.
Очите му фанатично се разширяваха. Понякога дори му се стру-
ваше, че старецът не го вижда. Като че гледа през него. А Вердер
все се питаше как е успял да се изкачи толкова високо.
Малко преди последната площадка пред доктора зейна пукна-
тина. Тя цепеше на две бетонна стена, лежаща на върха на могила-
та. По-младите посетители на парка нямаха представа как се е озо-
вала на хълма. Хората помнят от историята само онова, което тя

Руини от бункера
Фридрихсхайн
им позволява да знаят. Франц Вердер бе от малцината, които знае-
ха, че преди половин век тук е стърчал един от трите бункера на
Хитлер. А после върху останките изградили висок хълм, за да ги
скрият завинаги от жителите на Берлин.
Днес от изгорялата контролна кула бе останала само една раз-
цепена от бомбите стена. Ярко издраскана с шарени графити. Но

21
когато Франц я погледнеше, нещо го стягаше в гърлото. И сякаш
чуваше отново и отново далечно адско ридание, взривове и смърт,
запечатани во веки в тъжната песен на вятъра, в шепота на листата.
Мобилният му телефон иззвъня. Той се поколеба да отговори.
Сутрешният джогинг бе неговото тайно бягство от хората и града.
Погледна дисплея. Беше директорът на музея. А той не звънеше
често.
– Слушам ви!
– Бързам да те известя за предстоящото пътуване. – Дирек-
торът не губеше време в излишни подробности.
– Пътуване?
– За Москва. Колегите бяха така добри да ни информират в
последния момент за изложбата.
– Каква изложба?...
– „Епохата на Меровингите – Европа без граници“ – отвърна
директорът и се засмя. – Ще бъдат изложени експонати, придоби-
ти от Русия по време на Втората световна война. Зная, нарочно ни
го казват сега... – След кратка пауза добави: – Подир пет дни е от-
криването, в музея „Пушкин“. Ти трябва да отидеш. Може да ус-
пеем да си върнем някои от откраднатите ценности.
– Но как след пет дни? Имам пътуване…
– О, да не забравя – прекъсна го директорът, – някакъв снима-
чен екип те чака от седем часа сутринта. Продуцентът твърди, че
си им обещал да дадеш информация за Орфеевия амулет.
– Да ме изчакат. Обещах… Правят филм за Орфей 4 .
Франц Вердер замислен тръгна обратно по витата алея. На-
последък интересът към миниатюрния предмет необяснимо расте-
ше. Питаха за него от всички краища на света. Миналата седмица
му писаха дори от Колумбийския университет.
Неусетно той стигна до дома си. Живееше близо до парка, на
улица Buschingstrabe № 9. Взе хладък душ. Бягството от ритъма на
навиците има свойството да ни връща към живота.

22
 Çàáðàâåíèÿò çàìúê

В горния десен ъгъл на 410 страница бяха

залепени намачкани от времето изрезки от
всекидневник. На снимката личаха кули и
порти на обрасъл в храсталаци замък. До нея
имаше обяснителна бележка, надраскана на
ръка. Тя гласеше: „Експертната група зами-
на спешно към запустелия алпийски замък,
намиращ се близо до швейцаро-френската
граница.“ Според статията, имението било
изоставено, но „пълно с тайнствени съкро-
вища“5.

ÿ‚ÂȈ‡Ó-ÙÂÌÒ͇ڇ „‡Ìˈ‡, 1 χÚ 2007 „.

Ледени капки стържеха лицата им като безпощадни камшици. Вих-
рушка от бисери, посипали се от небесния купол, поглъщаше шестте
движещи се в преспите човешки сенки. Вятърът се блъскаше в те-
лата им и се връщаше в нищото. Снегът отдавна бе затрупал пъте-
ката. Водачът на групата трябваше да се ориентира по високите
стоманени колове, които стърчаха над преспите и обозначаваха
откъде е минавал пътят.
От часове търсеха замъка сред планинските вълни на бялото
море. Пътят им към швейцаро-френската граница минаваше през
Алпите на около 1200 м височина. След като стигнаха най-висока-
та точка, започнаха да слизат към френската територия. Водачът
обясни, че скоро ще пристигнат. Но оттогава минаха няколко часа.

23
 До замъка Жак водеше тясна неутъпкана пътека. Имаше и стар
коларски път, но той бе откъм френската страна.
Вера Кандилова крачеше мълчаливо зад баща си. На моменти
усещаше как студеният вятър и жулещите капки размътват съзна-
нието є. Тялото є вече дори не трепереше. Беше омотала главата
си в найлонов плик, който намери в чантата си. Остави само малка
цепнатина пред лицето, за да вижда гърба на баща си. Тя забърза и
застана до него.
– Трябваше ли да тръгваме в това време, по дяволите? – попи-
та със слаб глас.
– Вера, решението да дойдеш бе твое – отвърна строго профе-
сорът. – Всеки от нас е тук доброволно. В замъка има безценни
артефакти и само Бог знае какво вече е изчезнало.
Тя замълча. Баща є бе прав. Сама пожела да го придружи.
Защото мислеше, че разходката до мистичния замък ще є доне-
се нов копнеж, който да разнесе мътилката на настоящето. На-
последък прекарваше повече време сама. И все по-трудно гоне-
ше гладните призраци на неосъществените си мечти и амбиции.
Когато ги усетеше, започваше да ги души в лапите на работа и
учене.
Сутринта, преди да потеглят, слънцето искреше в лавандулово
небе. Но тук, в планината, сякаш Адът се бе отворил през цепката
за луната, за да погълне земята.
Вера чувстваше как умората дъвче тялото є. Искаше є се да
махне с ръка на всичко и да се строполи в снега. Да чака. Но
продължаваше да крачи. Може би защото всички все още се дви-
жеха. Групата имаше свойството да дава сили на индивида. Вера
изостана. И постепенно другите я изпревариха. Баща є няколко
пъти се обръща да я търси с очи. Съжали за ненужната си студени-
на. Изчака дъщеря си и преметна ръка през раменете є.
– Искаш ли да отидеш на изложбата в Москва?
– На седми март? В музея „Пушкин“? – оживи се тя. – Шегу-
ваш ли се! Та това е мечта на всеки археолог.
– Аз няма да мога да отида… – отвърна той мрачно. – Преот-
стъпвам ти честта.

24
 Вера спря, сякаш някой закова стъпалата є с пирони в снега.
Тя проследи баща си с изненада в очите. Подобни жестове не му
бяха присъщи.
– Ето светлините! – извика планинският водач.
И сочеше надолу в зиналата черна паст. А там трепереха някол-
ко призрачножълти точки, като електрически риби на дъното на оке-
ана, където хората не стигат. Следите от цивилизация дадоха сили
на придвижващите се в снега. Вера мушна ръка под лакътя на Хри-
сто Кузманов, завеждащ Етнографския музей. Усещаше как краката
є затъват в преспите, а тя все по-трудно ги изскубва оттам.
Пред дъсчените порти на замъка ги посрещна мъж с фенер в
ръка, загърнат в кафява шуба. Качулката скриваше половината му
лице. Приличаше на тъмничар от романите на Дюма, сякаш време-
то бе подминало тази дупка в Алпите. Представи се като мосю
Мартен, иконома на имението Жак. Планинският водач ги бе пре-
дупредил, че той е особняк. Рядко общувал и почти никога със се-
беподобни. Мосю Мартен от години пазел ключа на замъка. Ико-
номът заяви, че ще трябва да чакат до утре, за да разгледат необи-
таемото шато. А те го благословиха, задето не им предложи напра-
во да влязат.

Настаниха се в малък хотел близо до замъка. Планинският во-

дач, осигурен от българското посолство в Женева, остана с тях за
нощта. Искаше да се убеди, че всичко ще е наред.
Групата вечеря в гостилница в мазето. Освен тях нямаше други
посетители. Помещението събираше една голяма маса и две малки.
Останалата част бе заета от масивен каменен бар. Таванът бе нисък,
за да поддържа впечатлението, че над теб трябва да има и друго.
Собственикът благоволи да запали камината, но няколко пъти
спомена, че го прави единствено в тяхна чест. Изглежда, от месеци
не бе имал посетители. Сервира домашен хляб на кафяви петна и
лучена супа с набръчкан каймак. Каза, че за утре щял да се подгот-
ви добре. Обикаляше около масата им и крадеше с очи. Любопит-
ството му го човъркаше като остен, но, изглежда, не смееше да
заговори новодошлите. Най-сетне намери тема и рече:

25
 – Студена нощ за поход, а?…
Придаде си особено строг вид. Сигурно мислеше, че така ще
скрие лъсналата си мания да се рови в проблемите на непознатите.
Чужденците му отвърнаха с дружелюбни усмивки. Гостилничарят
очакваше повече, затова си измисли нов въпрос:
– По това време на годината в Алпите няма много туристи...
Докъде искате да стигнете?
– Слава богу, стигнахме! – отвърна Кузманов, който единствен
говореше френски.
– Тук? – не разбра собственикът.
– Заради замъка сме дошли.
Лицето на стопанина избеля, сякаш някой му изпусна кръвта.
Огледа внимателно новодошлите – започна от Вера, която чисте-
ше каймака от супата и го бършеше в салфетка, после разгледа
възрастния професор. До него стояха други двама, които обясня-
ваха, че са научни работници, а всъщност приличаха на гладни
мишки в мокри дрехи. В дъното на масата бъбреха светлоок мла-
деж, който каза, че е репортер, и загорелият от зимното слънце
планински водач.
Лицето на гостилничаря започна да се пълни отново с кръв.
– За замъка на българина ли говорите? – уточни той.
Взе един стол от съседна маса, придърпа го шумно и седна до
тях. Достатъчни му бяха озадачените погледи. Не изчака отговор и
продължи шепнешком:
– Откак е починал, пет години никой не е влизал… – Той се
ококори, сякаш заговорничеше с Тримата мускетари. Наведе се към
средата на масата, а от порите му изби пот. – Мосю Мартен сам си
го стопанисва.
– Знаем, той е икономът – отвърна Кузманов и сам се намести
по-близо до гостилничаря.
Директорът на Етнографския музей бе френски възпитаник.
Учил бе история в Париж, подготвяйки се за славна кариера, дос-
тойна за всепоглъщащата му амбиция. В четвърти курс се влюбил
неизлечимо в танцьорка от нощен бар. Авантюрата им траяла точ-
но толкова, че Кузманов в мъки да завърши университета с по-

26
средствен успех. Танцьорката избягала, а той се върнал в Бълга-
рия. Иначе беше дребен и плешив, като единствената му коса бе
назъбен венец, обрасъл около лъскавото му кубе. Винаги бе спрет-
нат, с шалче, увито около врата.
– Странен човек е мосюто... От местните с никого не е общу-
вал. А понякога го посещават разни типове… Чужденци. Вие при-
ятели ли сте му?
– Ние сме експертна група, назначена от българската държа-
ва. Собственикът на имението завещал цялото си наследство на
държавата. Оттогава обаче се водят съдебни спорове за наслед-
ството със семейството на покойника – отвърна изчерпателно ба-
щата на Вера, професор Кандилов. Той не шепнеше.
– Знам, че е починал – сухо рече гостилничарят. Английският
му имаше стържещ френски акцент. После се провикна към барма-
на: – Донеси каната с червено вино.
Темата му хареса и реши да остане за по-дълго на масата. По-
пита:
– И кой спечели делото?
– Държавата. Тежестта на завещанието била неоспорима – на-
меси се и Кирил, журналистът.
– Този замък е от деветнайсети век – обясни стопанинът на
хотела.
Никой нищо не допълни. Това бе известен вече факт.
– Но последните пет години бяха различни. Такова спокой-
ствие никога не е имало – продължи гостилничарят със съжале-
ние, сякаш е дошъл краят.
– Какво се е случвало преди? – полюбопитства Кирил.
– О, имало е страшни периоди… Например, когато имението
бе свърталище за бездомни, за наркомани дори. Селяните твърдят,
че имало и призраци. Аз не съм ги виждал. Мен лично най ме при-
тесняваше… братството. – Тия думи той изрече толкова тихо, че
трябваше да се прочетат по устните му.
– Какво братство?
– Не знаете ли? Тази местност е един от големите центрове на
средновековни еретици? Предполага се, катарите 6 … – После до-

27
бави с по-висок глас: – Казват, че съществуват и до днес в някакви
организации.
Гостилничарят побърза да сподели всичко, което бе чувал по
темата. Разказа им, че катарството възникнало в X век. Било раз-
пространено в цяла Европа, но центърът му бил във Франция. Бе
информиран дори за вярванията им. Разказа как катарите учили, че
от вечността се води война между принципите на светлината и
тъмнината, духа и материята, доброто и злото. Че приемали ос-
новната идея за дуализъм и вярата в прераждането, като богоми-
лите. Те отричали Църквата като посредник между човека и Бога.
Според тях целта на хората на Земята е да се издигнат над материята.
А Вера най се впечатли от факта, че катарите смятали, че Слънце-
то е самият Дявол и че Дяволът е Създателят.
– Чувал съм за тях – похвали се Кирил. От това можеше да
излезе добра история. – Но какво общо е имал собственикът на
замъка с тях?
– Тук идваха разни хора. При българина... – отсече гостилни-
чарят. – Особени хора. Но когато чуеш музиката им, смразява те.
Кой може да слуша такава психарска музика? Нещо са правели…
– Ритуали? – предположи репортерът с усмивка. – Виждали ли
сте ги?
– Няма как. Влизат и се заключват в подземието. Само музика-
та се чува – тежка, провлечена, еднообразна... Сякаш рева на Сен-
ките са отключили.
Домакинът се изправи. Върна стола си откъдето го бе взел.
– Предполагам, няма да стоите тук дълго? – попита със стро-
гия тон, с който ги бе посрещнал.
– Може би седмица – отвърна Кузманов.
Собственикът взе каната с червено вино и тръгна към бара. Вера
го проследи с поглед. Беше нисък и заоблен като гръцка делва. Дес-
ният му крак изглеждаше по-къс от левия. Или по-крив. Резултатът
бе въртеливото поклащане на тялото му, което извършваше с уси-
лие, за да се движи напред. Стигна до бара и мина зад плота.
Вера запали цигара и пое дълбоко дима є. Затвори очи, за да є
се наслади. После изпусна бавно мъглява струя и се отпусна на

28
облегалката. Не пушеше често. Само когато бе във весела компа-
ния или много сама.
– Пречи ли? – попита тя Кирил. Той стоеше до нея и следеше
дима.
– Няма проблем. Свикнал съм.
– От какво е умрял тайнственият собственик на замъка?
– Това бе първото, което проверих. Има само хипотези... Бил
е болен.
– Така каза и баща ми, че е починал от рак.
– Чудесен начин да заличиш следите.
– Какви следи?
– Потърсих медицинския картон на покойника. Туморът е бил
в начален стадий. Не е ли странно съвпадението, че решил изведнъж
да промени изцяло завещанието си и да го подпише в болницата.
Пет дни преди смъртта си? А в същото време в картона му е запи-
сано, че бил третиран със силни дози успокояващи.
– Интересно... – рече Вера и угаси цигарата.
Погледът є се върна на барплота. Гостилничарят го почиства-
ше с мазен парцал, като не изпускаше чужденците от поглед. Щом
срещна очите є, наведе се и започна да дращи с нокът упорито
петно.
Барът изглеждаше така, сякаш бе правен преди векове или стро-
ителят бе целял подобен ефект. Плотът бе от масивно дърво, а ос-
новата беше облицована с едри камъни. В центъра имаше рисунка.
На нея се пъчеше крал, стиснал здраво позлатения си трон. Под
него на латински пишеше: Кралят слънце.
Вера погледна циферблата на часовника си – наближаваше по-
лунощ. Допи виното си. Напоследък пиеше често преди сън. Алко-
холът имаше свойството да размазва натрапчивите мисли до без-
опасен фон, в който се раждаха сънищата.
Извини се на компанията и се качи в стаята си.

29
 Ñîëàðíèÿò øèôúð
411 страница започваше с контури на слънце, из-
рисувани с въглен. Под него имаше няколко безфор-
мени йероглифа, последвани от ръкописен текст:
„От древността хората вярват, че Слънцето се
ражда на 25 декември, след най-черните нощи в го-
дината. От тази дата денят започва да расте. По-
вечето езически богове са родени на тази дата. Едно
от най-разпространените учения с култ към Слънце-
то е орфизмът. Добре забравен факт е, че и божият
син Дионис също е роден на този ден. Както и боже-
ствата Озирис и Митра. А синът на последния се
нарича Ди-орфос, за да напомня за предходните Ди-
онис – Орфей. Но макар и на Исус да е предписана
слънчевата рождена дата, в христовата вяра ни-
кой не бива да говори за Слънцето.“

œÓ‰ÁÂÏˡڇ ̇ –ËÏ, 2 χÚ 2007 „.

Мъжът носеше черно расо. А врата му стягаше снежна яка. Под
нея висеше железен кръст, който биеше ритмично гърдите му, до-
като ходеше. Очите му гледаха под дебели лупи без рамки. В руса-
та му коса се отличаваха платинени кичури, а червендалестите бузи
и чертите на лицето му издаваха немско потекло.
Мъжът не бързаше. Тъмният му силует почти се сливаше с
гъстия нощен мрак. Движеше се по асфалтираната алея, която
сечеше зелените градини, избуяли върху километричните подзем-
ни лабиринти на римските катакомби. Алеята излизаше на Виа
Апиа Антика . Казват, че това е най-старата улица в Европа. И

30
най-дългата в света със своите повече от 600 км. По вековните
каменни зидове, издигащи се от двете є страни, се открояваха
мраморни барелефи, останки от древни постройки. Някога хора-
та оползотворявали всеки наличен материал в строителството. На
склона, над тях, се виждаше поляна, където стърчаха останките
от безименна крепост.
Когато минаваше оттук, Херберт мислеше за преходността на
живота и вечността на цивилизацията, която никога не изчезва.
Оставяше следи, които събуждаха човешкото въображение, раж-
даха история и амбицираха археолозите. И дори когато каменните
останки се рушаха, метаморфозите на цивилизацията продължава-
ха, закодирайки в основата си първите идеи. Херберт обичаше да
играе, като разплиташе мислено лабиринтите им. Но днес не мис-
леше за тях. Цялото му същество бе сковано от непреодолимия
страх за края.
Той бе от онези хора, които можеха да посветят целия си жи-
вот на науката и никога да не изпитат нуждата да го декорират със
семейство, жена и деца. Расото сложи преди седем години. Три
години след като бе дошъл в Рим и се бе отдал на упорита работа
по реставрацията на загадъчните тунели, наречени от хората ката-
комби. Започна първо в Калистовата, но последните шест годи-
ни посвети единствено на Св. Домитила.
Но колкото и бавно да се движеше, алеята най-сетне свърши.
Изведе го пред малката църква Domine Quo Vadis. Макар и твърде
невзрачна, тя бе важна спирка за туристическите турове. Вътре,
зад високите дървени порти, лежеше мраморна плоча. На нея ли-
чаха два симетрични отпечатъка от стъпала, сякаш излети в засъ-
хнала кал. Напомняха на следите от крайници по Алеята на сла-
вата. Кремаво-белият камък бе поставен под желязна решетка, а
туристите се тълпяха около него и се дивяха над следите от не-
чии крака. Екскурзоводите казваха, че това са отпечатъците на
Исус Христос. Врязали се в камъка, когато св. Петър го видял
възкръснал и попитал къде отива, а той отвърнал: „Отивам в Рим
да бъда разпнат отново.“ Или поне така твърди католическа ле-
генда от втори век.

31
 Затворените порти
на църквата
„Domine Quo Vadis“

„Плочата е жалък човешки опит да материализира следите на

безплътните“ – помисли си Херберт. Пресече паважа пред църква-
та и продължи да катери тясната улица. Няколко метра по-нагоре
бе входът към катакомбата Св. Домитила.
Той превъртя ключа на ръждясалия катинар и бутна портата.
Пресече безлюдното дворче, докато сянката му пълзеше по про-
зорците на базиликата7 . Отвори остъклената врата на съвременна-
та постройка, откъдето тръгваха туристическите обиколки за под-
земните тунели. Тишината и мракът му се сториха твърде неесте-
ствени. Никога не бе идвал тук през нощта. „Но какво значение
има светлината в катакомбите?“ – помисли си. Не включи електри-
чеството. Взе фенер и пое по стръмните стъпала надолу, във древ-
ната човешка къртичина. „Десет години работя тук – мислеше си
той. – Може би съм единственият, който знае пътя към южното
дъно. Затова ме търси непознатият.“
Когато стигна до олтара на подземната базилика, той запали
дълга клечка кибрит и с внимателни движения започна да докосва
фитилите на църковните свещи. Една по една. Сенките на пламъ-
ците заиграха призрачен танц по стените на градежа и по лицето
на Херберт.

32
 – Сигурен ли си, че разпозна символите на Слънчевия шифър? –
директно го попита вчера непознатият с издължените очи.
Безизразен, студен човек. Не каза името си, но Херберт бе виж-
дал и други като него.
Предния ден го бе завел в и Калистовата катакомба. От нея
нямаше ключ, затова се присъединиха към група туристи с гид.
– Нали сам виждате фреската. Ето, наведете се.
Двамата изостанаха от туристите. Херберт посочи странич-
на стая, която се намираше точно срещу саркофага на папа Мал-
циаде8 . Тъмното като килер помещение се наричаше „Погребал-
на камера Четири сезона “. Художникът на фреските є изобра-
зил за мъртвите непрестанния кръговрат на живота. И там ясно
личеше млад мъж с Орфеева лира 9 , който пее сред животни 10.
Гидът не каза нищо за Орфей. На туристите не се показваха ере-
тичните сцени.
– Откога кръстът е под саркофага? – попита непознатият.
– От втори век.
Мъжът с издължените очи засне фреската с миниатюрен фо-
тоапарат. После поиска да отидат в затворената за туристи ката-
комба Св. Марсел и Петър . Херберт предвкусваше капана, но не
можа да откаже на нито едно от желанията му. Единствено смъртта
можеше да го възпре. Но това усещане бе разбираемо само за чо-
век, повлечен от водовъртежа на откритието. Той често съжалява-
ше за деня, в който влезе в библиотеката в началото на Виа Апиа
Антика, за да търси ръкопис, упоменат като източник в историче-
ската книга, която ползваше тогава. Мислеше, че е някаква греш-
ка, но щом произнесе името му, библиотекарят изчезна в тесен
коридор и се върна с книга, наречена Мастиленият лабиринт. И
в нея бе въпросът, чийто отговор Херберт търсеше до днес, както
и следите на скрития преди хилядолетия Соларен код. Ръкописът
бе недовършен, свършваше на страница 411. От онзи миг той вече
знаеше, че не може с никого да сподели видяното. Остана съмне-
нието, че си е въобразил. И надеждата, че ще дойде ден, в който
някой ще потърси кода. И тогава Херберт ще научи отговора. Ос-

33
тана да чака. Минаваха години, но никой не го търсеше. Желание-
то му да разбере нарасна до степен, в която бе готов на всичко.
До днес.
И сега въпреки тръпките на обреченост мъжът със странните
очи бе единственият, който можеше да сложи точка на мъчителна-
та жажда на Херберт да научи дали всичко, разчетено от него по
стените, бе истина.

Отидоха и в Св. Марсел и Петър. Херберт посочи на непозна-

тия друга фреска. Отново с лика на Орфей, с лира в ръка. До него
имаше дърво, от което го гледаше паун 11 .
– Да нямате тракийски корен? – опита се да наруши мълчани-
ето Херберт. – Не знам как трябва да изглеждат траките, но…
– Защо говорите за траките? – прекъсна го непознатият.
– Търсите следите на Орфей. Но тук са погребани много тра-
кийци. Хиляди от тях са работели в древността по римските земи.
Мъжът не отговори.
– Но се твърди, че Константин Велики също е бил тракиец.
Това знаете ли? Говори се, че той поръчал да се напише Евангели-
ето12 . Дал задачата на безименен подчинен, но и той бил тракиец.
Затова не може да няма връзка между орфизма и християнството.
Разбирате какво имам предвид?
– Вие не сте вярващ – заяви мъжът. Говореше отличен итали-
ански.
– От десет години съм духовник. Но от двайсет и пет съм исто-
рик.

Студът докосна с устни гърба му и накара Херберт да потре-

пери. За всички тези години не можа да свикне с него. Може би
защото той не се дължеше на ниските температури в подземието.
Идваше от свръхестественото усещане за сливане със смъртта
на стотици хиляди човешки тела, погребани и изгнили тук през
първите векове на новата ера. А в следващите столетия гробове-
те били разбити, телата и костите осквернени, ценностите раз-
грабени.

34
 По каменните сводове на базиликата белееха вградени парчета
мрамор. Някои от тях бяха с хилядолетие по-стари от стените. От-
крояваха се толкова неестествено на сиво-кафявия фон, че веднага
приковаваха погледа. По тях още личаха изписани антични имена и
символи. Повечето бяха печати на древни фирми и погребални бюра,
които днешните хора намираха за тайнствени и магични. Сред тях
имаше кръстове, гълъби и риби, които гидовете наричаха „следи на
Исус“. Всяко мраморно парче бе закодиран спомен за отминала епо-
ха. А всички заедно – паметта на случилото се.
Историците вярват, че повечето катакомби са строени още вто-
ри век пр. Хр. и от тях древните извличали строителен материал.
Когато Рим се разраснал, а земята поскъпнала, бедните започнали
да пълнят подземните тунели с труповете на роднините си.
Херберт чу стъпки. Вдигна глава. Сенките от пламъците на
свещите се разбягаха по влажните сводове. Непознатият идваше.

35
 Ïîñëàíèÿ çà äðóãèÿ ñâÿò
На 412 страница нямаше снимка, но се говореше за дока-
зателствата за връзката между модерния образ на Орфей
и древния мъдрец от легендата за „тайното подземно цар-
ство“ и „нощната земя“. Казваше се, че те са все по-малко,
изгубени в невежеството на човека. А онези доказателства,
които все пак са оцелели, не могат да бъдат разчетени от
непросветен.
„Логичният въпрос е как е възникнала и какво е представля-
вала тази вяра, която още в древността е свързана с името
на Орфей, и кой е Орфей. „Блестящоизвестният“ е опреде-
лението, с което Орфей е споменат за първи път в начало-
то на VI в. пр. Хр.“
Из: „Орфей Тракиецът“, В. Фол, 2008 г.

Светлината полази Вера твърде рано. На прозореца висяха вехти

дантелени пердета, през които слънцето безпрепятствено играеше
на струни със сумрака. Тя не познаваше първите лъчи. В София
спеше зад плътни метални щори.
Сънените є очи обходиха затворената в себе си хотелска стая,
сякаш Вера се опитваше да проумее дали душата є е напуснала
вече сънищата и е слязла в деня.
На тавана трепереше дребен слънчев заек. Като малка тя често
играеше с отраженията на огледалата, за да е като другите. Децата
страдат, когато са различни. Но с годините є омръзна да се прави
на другите. И започна да се харесва.
Обу си протрити джинси, раздърпан син пуловер и избеляло
яке. Знаеше, че ще работи в условия, близки до пещерните. Слезе в

36
гостилницата, но там все още нямаше никой. Напоследък хората
сякаш не закусваха. При някои бе от липса на време, при други от
заблудата, че ще свалят някой килограм.
Едра сервитьорка є съобщи, че има кафе и кроасани.
– Желаете ли, мадмоазел?
Вера с интерес разгледа дантелената є престилка и буфан ръка-
вите, а после отвърна:
– Да, моля!
Тя отвори тефтера със записките си и отбеляза 118 страница.
Нанесе идеите, които є бяха хрумнали през нощта.
Вера завършваше магистратура в катедрата по археология на
Софийския университет. А баща є работеше към секция „Праис-
тория“ на Археологическия институт. За разлика от него тя пред-
почиташе да се рови по теми, свързани с траките и Античността.
Защото той не го правеше.
Професор Кандилов от години не живееше с Вера и майка є.
Когато Вера бе на седем, той започна да говори несвързано. На-
пример бръщолевеше, че изгубил себе си в другото и се задушавал
в еднообразието на дните си, че трябвало да диша и разтърси сети-
вата си, че му липсвала тръпката на откритието, и животът бил
твърде кратък, за да се пилее в обслужване на социалните илюзии.
И всеки имал право да гони вятъра на изгубеното си щастие. С
такива думи той замина за Москва, да чете лекции. Когато се върна,
нае апартамент в краен квартал. Вера го посещаваше през уикен-
дите и започваше да отмерва минутите, които ще издържи в дома
му. Не разбираше нито единия, нито другия си родител. Затова,
когато порасна, копираше и двамата във всичко. Несъзнателно,
разбира се, докато не нагази до гуша в тяхното блато.
След още няколко години майка є почина от жестока болест.
Тогава Вера реши, че ще пише дисертация, и се удави в нея. А в
безсънните нощи дисертацията толкова набъбна, че прерасна в идея
за документална книга. Идеята много є допадна, защото никой от
колегите є не би написал такава. Последната година посвети изця-
ло на нея, като вярваше, че темата є е толкова неочаквана и скан-
дална, та най-сетне ще я измъкне от сенките на бащиното влияние.

37
А нейното име ще се превърне във фактор. В свободното си време
играеше на сгодена с мъж на име Калоян. И почти нямаше кога да
мисли за неслучилото се.
Основната теза в разработките є бе, че историята на Божия
син Исус е по-стара от християните поне с няколко хилядолетия. А
най-древните корени, които бе открила засега, считаше, че са в
орфическата концепция.
Търсенето на нови и нови доказателства постепенно я завладя
до страст, запалена вероятно още в летните вечери, прекарани с
баба є в Пазарджик. Възрастната жена вярваше, че е тракийска
принцеса от древен род. А по залез слънце отиваха на хълма край
града и се опитваха да ловят далечното ехо на Орфеевата песен.
Вера сложи точка и се усмихна. 118 страници бяха достатъч-
ни, за да докаже, че идеите на орфизма са фундаментът на христи-
янството. С това бе започнала. Но все още я гъделичкаше мисълта,
че не е открила най-важното: кой всъщност бе Орфей и откъде
самият той знае всичко онова, което другите повтаряха след него.
Нещо, което никой още не знаеше. Затова този въпрос не се
задаваше. И преди Орфей друго нямаше.

След час групата се събра пред хотела. Кузманов донесе ръка-

вици, маски и фенерчета. В замъка нямаше ток. Според доклада на
посолството, в по-голямата част от стаите и подземията никой не
бе влизал от години.
Мосю Мартен отключи портата с флегматично движение, сгу-
шен в яркочервена шуба. И макар днес да не валеше, той отново бе
нахлузил качулката си, сякаш очакваше да се изсипе порой. Вера
вдигна очи към небето. А то бе в яркосиньо с бледи облаци.
Входната врата изскърца пронизително като ранен трол. А ек-
спертите последваха иконома в мрачния коридор. Професор Кан-
дилов предложи да се разделят по двама, за да не остава никой сам.
– Опасност от призраци? – пошегува се репортерът.
– Опасност да сте без алиби, ако нещо изчезне.
Кирил и Вера се паднаха заедно. Трябваше да проверят няколко
приземни стаи и част от мазето. Кузманов остана с мосю Мартен.

38
 Вера пое уверено надолу по стълбите. Преди да се раздели със
слънчевата светлина, тя вдигна часовника си към лицето си и про-
шепна: „Вече е единайсет!“
Кирил я следваше. Той бе наблюдател в експедицията. От вре-
ме на време мънкаше нещо в диктофона си. Трябваше да опише
видяното в един ежедневник. Но когато нищо в интериора не го
впечатляваше, той изследваше артистичните движения на спътни-
цата си, с които тя декорираше емоциите си. А Вера крачеше сме-
ло напред, сякаш не си даваше сметка за опасностите, които може
да крие изоставен от години замък, със слава на свърталище за
странници. И ненадейно започваше да размахва ръце, за да осво-
боди лицето си, оплело се в лепкави паяжини.
На челото є стърчеше фенер. От онези, дето ги носят миньо-
рите. Дългата є коса бе сплетена на плитка. А слабото є тяло се
губеше в по-голямото с няколко номера яке.
Студеният мрак ги погълна като в декор от непрочетена при-
казка. В подземието не достигаше естествена светлина. Лъчите от
фенерите им трептяха и се гонеха по стените. През всеки процеп
на мазилката се прокрадваше по някое анемично увивно растение,
което, необезпокоявано от хората, пълзеше по стените и таваните,
покрити с прах. Всички помещения бяха пълни с всевъзможни пред-
мети, наблъскани един върху друг. Замъкът Жак сякаш имаше една-
единствена цел – да се превърне в склад.
– Колко ли живота трябва да имаш, за да събереш всички тези
вехтории! – впечатли се Кирил.
– По-скоро какъв живот трябва да си имал, за да го сториш? –
отвърна лаконично Вера.
В гласа є прозвуча тъга. Може би защото си спомни за своя
дядо. Когато почина, домът му също бе пълен с безброй ценности и
вехтории. Всяка с история. Все ги събираше, трупаше, за да компен-
сира несъществения си живот. Купчините маскираха празнините и
оставяха усещане за създаване. Вера и майка є нямаше къде да при-
берат всичко събрано. А баща є, професорът, тъкмо бе заминал за
Москва. Двете жени извикаха вехтошарите. Те дойдоха и си разпре-
делиха кашоните. С тях отнесоха и историята на един живот.

39
 Вера вглъбено оглеждаше струпаните предмети. На едни им
личеше, че са ценни културни паметници. Други бяха ненужни от-
ломки от нечий запечатан в миналото живот. Понякога спираше и
прокарваше пръсти по напрашена книга или картина. Вземаше в
ръце статуетка и я завърташе във всички посоки. После записваше
номер и описание в карирана тетрадка. Някои от тях заснемаше с
тежък фотоапарат, който висеше на гърдите є.
Кирил мълчаливо следваше младата археоложка. Той бе свет-
локос, с аполоновска фигура, която контрастираше на кротките
му занимания с химикалка и диктофон. По характер бе пламенен
и вечно изпълнен с енергия да разказва и доукрасява разни исто-
рии. В останалото време слушаше. Репортерската професия еже-
седмично го запращаше в някоя гореща точка на света. Затова
знаеше, че скоро и тук ценните антики ще бъдат събрани от този,
който превари. Някои ще архивират, други ще се изгубят, а с тях
бог знае и колко години история. После замъкът ще бъде забра-
вен, вероятно продаден. Колко бе лесно да се изтрие нечие съще-
ствуване, посветено на жаждата за вечност, на естествената чо-
вешка надежда – спомените за нас да надживеят най-близките
ни хора.
– Защо є е на жена като теб да става археолог? – наруши мълча-
нието той.
– Искаш да кажеш, на блондинка като мен?
– Не, на млада и… красива жена.
– Може би затова… Защото никой не очаква.
Вера отговаряше кратко и студено. Не се усмихваше и не по-
глеждаше към репортера.
– И какво правите в свободното си време? Събирате кости на
изгнили хора, номерирате ги и ги затваряте в сандъци?
Кирил се засмя. Искаше да покаже, че се шегува. Понякога
най-мрачните места на света, миришещи на смърт, неудържимо те
карат да търсиш смешното в абсурда.
– Не. С костите се занимава баща ми.
– Не го ли е страх от възмездието на лишените от покой души?
Защо археолозите мислят, че имат права над чуждите кости?

40
 Младият журналист започна да се вълнува от темата за кока-
лите, след като в един запуснат кабинет, в Археологическия музей,
видя две щайги с ерозирали кокаляци. Представи си как след време
някой ще рови в собствените му останки и битови принадлежнос-
ти. Ужаси се.
– Слушай, аз още ничии кости не съм вземала… Но ще ти кажа,
че тръпката пред откритието може да прати по дяволите всяко пред-
полагаемо възмездие.
След тези думи Вера влезе в тясна като килер стая. Размерите
є едва надхвърляха 2 на 2 метра. Стените нямаха прозорци, дори
мазилка. От тавана стърчаха оголени жици. На тухлената стена се
кривеше едва закрепена библиотечка от три дървени лавици. Не
изглеждаха стабилни, но на тях стоеше само една черна книга. Беше
покрита с прах. И толкова стара, че гънките на гръбчето є бяха
протрити до конци. Вера я взе от мястото є и погледна корицата –
кожа, на която със златни букви бе изписано:

The Christian Catacombs of Rome13

First edition

Пръстите є докоснаха позлатеното заглавие. После внимател-

но заразлиства страниците. Между някои стърчаха разделители.
Един червен беше поставен в средата. Той привлече любопитство-
то є и тя открехна на отбелязаното място. Зачете текста.
– Удивително! – възкликна.
– Кое? – не разбра репортерът.
– Фреската! – Вера посочи един от фотосите на страницата. –
Имам същата книга и всички тези образи на Орфеевия Христос са
описани и в моята на сто и трета страница. – Тя обърна на следва-
щата. – Но тук, на другата страница, е изобразен непознат за мен
стенопис от катакомбата Свети Марсел и Петър . Интересно... А
под него някой е надраскал на ръка препратка към четиристо-
тин и дванайсета страница от някакъв ръкопис, нареченМасти-
леният лабиринт. Нищо не разбирам…
Кирил я следеше объркано.

41
 – Сигурно е друго издание?
– Да, това е първо, а моето второ.
– Авторите са решили, че не е толкова важен, и са спестили
място в следващото. Разбирам ги.
На лицето на Вера се изписа досада от разсъжденията на Кирил.
– Че това може да е най-важният стенопис от римските ката-
комби.
– Какво му е толкова важното? Никога не съм чувал за Орфеев
Христос.
– Погледни! – Тя посочи с показалец първото изображение. –
Този мъж с мантията държи в едната си ръка клин, а в другата –
лирата на Орфей.
– Това Орфей ли е?
– Лирата символизира образа му. Но на главата му е шапката
на Митра. Тя е специфична, не може да се сбърка…
– Персийското божество?
Вера го стрелна с неодобрителен поглед, задето я е прекъснал.
И продължи:
– Птицата на дървото е гълъб, който е един от най-ярките хри-
стиянски символи от онова време. Както рибата. В долната фреска
връзката е още по-удивителна. – Тя посочи другата фигура и зая-
ви: – Защото тук има и агне. Агнето следва Добрия пастир.
– За каква връзка говориш?
– Художникът е искал да покаже трансформацията между Ор-
феевия образ, Христовия и Митра.
– Но какво общо има между тях?
Вера не отговори. Седна на покрита с прах щайга и продължи
да разлиства страниците. На някои спираше, нагласяваше обекти-
ва на апарата си, спираше дъх и щракаше.
– Никога не съм чувал за подобна връзка. Откъде знаеш тези
неща?
– Това е темата на книгата ми – отвърна тя, без да вдига глава.
– Пишеш книга?
– Документална. Но с много картинки. Така ще се купува по-
лесно.

42
 – Каква е темата?
– Достатъчно сериозна, за да промени света.
– Прекалено амбициозно. Тайна ли е?
– Рано е да я огласявам пред медиите.
– Ще кажеш само на мен. А аз ще мълча, ако ми дадеш първо
интервю. Когато му дойде времето.
– Дадено. Ще имам нужда от него.
Кирил седна до нея на студения под и подпря брадичка на ко-
ленете си. А Вера гордо му разказа.
– Сега разбирам защо никой не иска да я публикува… – рече
той с усмивка. – Но защо му е на някой да краде вяра, като може
просто да є стане последовател?
Вера вдигна очи от страниците и захапа с тях репортера.
– Не и когато си убеден, че тя дава непобедима сила. Тогава
става опасна в ръцете на врага и безценна за теб.
– Мисля, че съм чувал нещо за изгорени орфически книги, по-
сечени каменни плочи с тракийски надписи... Доколкото знам, дори
Питагоровата школа е била изгорена заради книгите, съхранявани
в нея 14 .
– При това неведнъж. Историята разказва как, след като заго-
ворниците придобили силата на орфическото знание, заловили про-
светените и ги избили. Унищожили всички източници на учението
им, като оставили само преиначените слова. Постепенно една ши-
рокоразпространена религия изчезнала, но друга се появила в из-
тритите є руини.
– Добра история! – възкликна репортерът. – А каква е била
„силата“, за която говориш? Да не е някой вълшебен Граал?
Той пак се засмя. А Вера го погледна смръщено и впи нокти в
черната корица.
– Не зная. Някаква тайна, знание за нещо... Истината се е пазе-
ла и предавала в тайното общество на просветените орфисти.
– Имаш предвид в Орфическите мистерии?
Тя кимна и продължи да рови в книгата, като кокошка в изпе-
пелена земя.
– Как попадна на тази идея?

43
 – Дълга история… Всичко започна преди две години с лика на
каменен амулет, който видях на корицата на книга в кабинета на
баща ми. Някаква доцентка я бе писала... Не помня точно. Но ком-
бинацията от символи по амулета ми се стори твърде нетипична:
имаше луна, седем звезди като дъга, разпънат на кръст мъж, два
големи клина в краката му и надпис за Орфей. Отворих книгата, но
авторката не бе писала нищо за амулета. Разрових се и в интернет
и открих, че въпросният гравиран камък е изчезнал в пожар, в нем-
ски бункер през войната. Покрай него обаче попаднах на научна
дискусия по интересна тема: орфизмът като основа на християн-
ството. Рових се много и накрая превърнах темата в основа за до-
кументална книга. Хората си падат по религиозни скандали.
– Не съм предполагал, че Орфей е толкова популярен...
– Трябва да знаеш къде да търсиш. Дори Шекспир е писал за
трансформацията…
Вера не довърши изречението. Изправи се и тръгна към цен-
търа на стаята. Кирил проследи погледа є. Сноп бяла светлина стру-
еше между каменните плочи на пода. А когато тя се приближи,
видя, че лъчът идваше от голяма колкото мъжка педя звезда. Беше
осмоъгълна, но най-интересното бе, че бе огледална.
Вера приклекна и я разгледа с любопитство. Личеше, че не е
част от настилката, а потъва под нея, отразявайки всяка светлинна
прашинка, която ловеше като хищно цвете.

44
 Ìåòàìîðôîçè
413 страница започваше така: „Трансформа-
цията между Орфей, Христос, дори Митра е
изобразена на стотици стенописи, скулптори и
антики. Такъв е и монументът, намерен в гроби-
щето Ad Duas Lauros в Рим. Фигурата на Орфей
е изобразена сред сцени, внушаващи единството
между тракийския мъдрец, Новия и Стария за-
вет. Сцените се редуват във формата на кръст.“
(The Christian catacombs of Rome, Schnell&Steiner, p. 103.)
Някои казват, че на фреската под краката на
Орфей пишело: „…8 Слънца между Рая и Ада…“
Но днес този надпис не съществува. Покритие-
то му е грубо разсечено.

œÓ‰ÁÂÏˡڇ ̇ –ËÏ
– Херберт? – мъжки глас изпълни влажната тишина и прекъсна
мислите му.
Беше той. Мъжът със странните очи – пясъчножълти, неми, с
по-удължена форма от типичната за европейската раса. Но той не
приличаше и на азиатец. Просто бе различен. Имаше висока мус-
кулеста фигура. Облечен бе семпло, незабележимо. Подстриган
късо. А кожата му, твърде бяла и бледа, напомняше за северните
народи.
– Да вървим – отсече той.
Херберт взе големия фенер. От онези с гумено покритие, за-
щитени срещу удари. Понякога в тунелите ставаха срутвания. Но
досега Херберт не се бе сетил, че само фенерът му е обезопасен.

45
 В подземията
на катакомбите

Вървяха трийсетина минути из студените лабиринти на ката-

комбата. Светлината от разредените електрически лампи осветя-
ваше призрачна мъгла от бисерни капки. Превръщаше ги в облак
от прозрачни мушици, устремени към черното нищо. Влагата се
издигаше нагоре, за да напои гъстия мъх, избил върху каменния
таван на осветените участъци. А когато попадаше на вулканичен
камък, искреше в блестящи люспи слюда, нашарили магмата, като
в златна мина.
– Защо сте тук?... – прошепна Херберт.
Той винаги шепнеше в изоставената гробница.
– Хората губят твърде много време да мислят за възможности-
те – отвърна мъжът.
Движеха се към южното дъно. Херберт вдигна ръка и му пока-
за третата фреска. На нея отново бе изобразен Орфей, но този път
сред стадо овце15 . Мъжът коленичи и я засне с фотоапарата си. Тя
бе твърде известна в научните среди. Освен да я фотографира, друго
не можеше да стори.
– Тук идват ли туристи? – попита мъжът с нисък глас.
– Забранено е.

46
 – Хубаво.
Мъжът се изправи и двамата продължиха. Вървяха бавно. В
този тунел въздухът не бе чист, подът – неравен. От години не бе
проветряван. Непознатият се наведе и вдигна от земята човешка
кост. Приближи я към очите си.
– Хората са вярващи за близките си и неверници за непознати-
те – отсече той, докато я разглеждаше.
После издуха прахта по нея и я постави в една от дупките на
стената. „Някога тук един вярващ е погребал свой роднина, за по-
кой на душата и семейството му. А после друг вярващ го е изро-
вил“ – мислеше си непознатият.
– Туристите обикновено ги крадат – учуди се Херберт на жес-
та на мъжа. – Слагат си ги по витрините като сувенири.
– Не съм турист.
Продължиха в твърде тесния тунел. Равномерно по стените
бяха изсечени дупки. Напомняха на полици за по двайсетина дебе-
ли книги. В тях някога са редели труповете, а после ги запечатвали
с парче бял мрамор. По-малките дупки бяха за бебетата. Но сега
всички бяха празни. Черни и оголени. От пода до тавана се вме-
стваха по шест реда, и от двете страни. И така, докъдето ти стигне
погледът. После тунелът завива и дупките започват отново.
Херберт стъпи накриво. Залитна, като се подпря в едно от из-
дълбаните в стените чекмеджета за тела. Погледът му потъна в
мрака. Усети нежеланието си да продължи.
– Сто хиляди… – прошепна той.
– Вървете.
– Сто хиляди човешки тела са били погребани само в тази ка-
такомба. Не е ли страшно? А в областта има поне шейсетина ката-
комби. Толкова тела!
– Хората умират – сухо заяви непознатият.
– Хората никога няма да приемат смъртта. Както и самотата –
винаги я има, но никога не є се предаваш.
– Стига бъбрихте.
– И мен ме е страх – продължаваше Херберт. – Дори духовник
станах… Какво ли не измислят хората, за да излъжат смъртта.

47
 Мъжът плътно следваше облечения в черно. А той не спираше
да бъбри с развълнуван глас.
Тесният тунел най-сетне свърши пред широка зала. Тук ма-
зилката все още бе запазена. Но от ерозиралите дупки можеше да
се види крехката канелена почва, сякаш да напомни, че всичко е
преходно.
– Четвърти век – побърза да поясни Херберт.
Таванът в помещението имаше формата на купол. Под него
си деляха място две гробни камери. Целите стени и таванът бяха
старателно изрисувани от художници. Нямаше непокрит санти-
метър, освен ерозиралите места. С пъстри цветове в шафранена
гама бяха изписани картини, подчертаващи надеждата за величи-
ето на божествата и светците, които трябваше да се погрижат за
мъртъвците.
– Всички тези усилия… Адски труд на полуголи хора сред гни-
ещи в студа тела, за да облекат с илюзии действителността – шеп-
неше монотонно Херберт. – Когато най-много се съмняваме в пътя
на душите, най-упорито обгрижваме гробовете. Усилията дават усе-
щане, че се доближаваме до желанията си.
– Винаги е било така.
– Но човекът е готов на всичко, за да повярва, че краят не е под
земята. Раят е красива илюзия. А хилядолетията са я превърнали в
истина.
– Грешите, истината е почти изтрита – отвърна мъжът, а после
добави: – Сега мълчете.
Духовникът направи няколко безмълвни крачки и отново за-
почна да шепне:
– Катакомбите са една от най-големите атракции на Рим. Не
ви ли вълнува историята?
– Не.
Стигнаха до четвъртата фреска. Херберт посочи тавана. А там
Орфей бе в центъра на осмоъгълник. Встрани от него, като лъчи
на звезда, имаше сцени от Стария и Новия завет.
– Художникът е неизвестен – коментира Херберт. – Повечето
учени смятат, че връзката между Давид и Орфей не е случайна. И

48
двамата са владеели душите чрез силата на словото… Но за ос-
моъгълната форма не зная нищо...
– Отдръпнете се – прекъсна го мъжът.
Той огледа внимателно стенописа и го опипа с пръсти. Под
краката на тракийския мъдрец бе изписан миниатюрен текст. Ис-
торикът досега не го бе заглеждал. Направи му впечатление, че
накрая е издраскана и препратка към безименна страница с но-
мер 413. Непознатият извади кирка с къса дръжка и удари мазил-
ката с буквите.
– Какво правите? – викна историкът.
– Стойте настрани. Още сте ми нужен.
Той отново удари по изображението. Откърти няколко масив-
ни парчета. Те се строполиха на пода и вдигнаха прах. Духовникът
изплашен отскочи. Можеше да избяга, но не го стори.
Мъжът се поколеба дали да замахне отново към тавана, но се
спря. Нямаше смисъл. Този стенопис вече присъстваше в редица
исторически книги. Но без надписа можеше да бъде разбран само
от посветени в тайните му. Той прибра откъртените парчета в чу-
вал, който метна на рамо. Изтри с ръкав посипалия се по лицето му
прах и каза с дрезгав глас:
– Искам да видя тройното божество.
Херберт се изправи и пак тръгна напред. Мълчаха. Чуваха се
само тежките им стъпки, които караха тунелите глухо да ехтят.
Вървяха десетина минути. Единствената светлина с тях бе от фе-
нерите им. Стигнаха самото дъно на катакомбата. Тук нямаше елек-
трически лампи, нито обозначения за водачите. Въздухът бе раз-
мътен от прах и неопределени миризми. Херберт освети свода над
една от погребалните камери. На нея Орфей бе изобразен с воен-
ния шлем на Митра. Свиреше пред агне и паун.
– Коленичи! – заповяда непознатият. А на изопната жила на
врата му изпъкваше зле татуиран осмовръх меандър.
Херберт познаваше символа. Той коленичи. Ръцете му трепе-
реха, пръстите изпуснаха фенера.
– Не можете да изтриете историята – прошепна той.
– Това ли са всички изображения, които крият посланието?

49
 – Всички… И кръстът, който ще намерите горе.
– Как да съм сигурен, че не ме лъжеш?
Ледени тръпки вече режеха като ножове тялото на Херберт.
– Не мога да лъжа.
Историкът вдигна железния кръст от гърдите си и го посочи
на мъжа с издължените очи.
– Вие не сте вярващ – усмихна му се той.
Обърна се към изображението и го удари с кирката си. Първо
фреската, а после и надписа под нея. Мазилка се посипа на прах.
На мястото є се показа мек вулканичен камък.
– Артефактите можете да унищожите, но историята – не – рече
безпомощно Херберт. Вече не шепнеше.
– Обърни се.
Възрастният историк се обърна. Думите повече нямаха значе-
ние. Ледените тръпки си бяха отишли. Знаеше какво ще се случи и
че то е неизбежно. Не чувстваше тялото си, но чакането си струва-
ше. Толкова години... Може би Скритите бяха оцелели? Но той
нямаше да научи отговора.
Последва само един изстрел.
После мъжът повдигна безжизненото тяло на историка и го
изтегли от центъра на помещението. Внимателно го напъха в близ-
ката погребална камера. Над него изсипа няколко безформени от-
ломки, паднали от тавана. Останалите събра в чувал и тръгна по
обратния път.

50
 Îãëåäàëíàòà çâåçäà

414 страница започваше с цитат. Егеон16 :

Благодаря (казва на Солин). При залез най-подир
след толкоз мъки ще заляза в мир.
… и ме изтръгна от нежните прегръдки на жена ми,
която след шестмесечна раздяла,
припадаща под сладостното бреме
на пола си, доплава в този град
при мен и там благополучно стана
щастлива майка на двама сина,
така еднакви, че не бе възможно
един от друг да бъдат различени 17 .
/…/ и в същия час едно семейство бедно
доби и то близначета-момченца 18 .
Из: „Комедия от грешки“, У. Шекспир,
превод: Валери Петров

Вера натисна звездата и се чу забавено метално скърцане, като от

ръждясал механизъм. Тя реши, че трябва да има нещо под огледал-
ната форма. Но като не успя да я помръдне, продължи да я раз-
глежда, докато Кирил разлистваше старата книга за катакомбите и
се спираше на подчертаните пасажи.
– „Най-важните събития се случват на шест месеца – зачете
той. – През лятото Соларният бог опложда Гея, а на двайсет и пети
декември се ражда плодът на любовта им – Божият син, който в
своята същност е като близнаци с огледални образи. Изпълнени-
ят с мъки път на Слънцето започва отново. Прокъл19 приписва на
Хефест изработването на Дионисиевото огледало, в което богът

51
се гледал, когато Титаните го отвлекли. Огледалото обвързва Апо-
лон и Дионис като две страни на една същност. Те се гонят по
небето, тъй както Шекспировите близнаци Антифол и Дромио се
преследват в „безброя на хората“…“
– Няма ли да ми помогнеш? – прекъсна го Вера, като се пре-
стори, че прочетеното не я вълнува.
Кирил остави книгата и се приближи.
– Осмоъгълна звезда… Какво символизира?
– Какво ли не – отвърна Вера, изтъквайки безразличието си. –
Като започнеш от коледната осмовърха звезда, минеш през масо-
ните и завършиш със символа на злия крал Мираз от Нарния.
Кирил є се довери и натисна огледалото, като внимаваше да не
я строши. Отново нищо.
– Дай ми фенера си – рече той.
– Но…
Без колебание сам свали каската на Вера и освети центъра на
звездата.
В този миг вратата на помещението се затвори с трясък. На
тавана зейна кръгла дупка, от която се показаха три малки прожек-
тора. Те бяха насочени към неизмазаните тухлени стени. А по тях
вече пълзяха бели платна, които се спускаха към земята. После
прожекторите се включиха, а на трите екрана едновременно се по-
явиха цветни картини. Вера и Кирил останаха като вкаменени от
учудване в центъра на помещението.
– Само един ценител може да си направи зала за прожекции на
редки стенописи! – възкликна Вера.
– Какво е това, за бога?
– Фрески, отново от катакомбите. Но дотук се смениха вече се-
дем. Изумителна колекция. Някои от тях дори аз не съм виждала...
Кирил стоеше с гръб към нея и зяпаше в екраните. Опитваше
се логично да навърже всичко, което им се бе случило. След мину-
та рече:
– Оказа се, че собственикът на замъка е един от най-големите
български колекционери на изкуство. Но защо са му били фотоси
на подземни фрески?

52
 – Както видя, човекът е събирал сувенири на всякакви теми.
Откъм вратата долетя метален тътен и пресече гласа на Вера.
Тя рязко се обърна.
– Опитах да отворя. Вратата е залостена – рече Кирил, като
забеляза в сумрака страха в очите є.
– Сигурно е свързана с механизма на прожекторите?
– Ще почакаме. Всички видяха, че слизаме в мазето.
Двамата облегнаха гърбове един на друг. Вера бе толкова впе-
чатлена от изображенията, че още не си даваше сметка за капана.
– Ето тази никога не съм виждала. Вероятно е в затворената за
туристи част – тя посочи един от стенописите.
– Кажи ми за нея. Ще ми е интересно да си поговорим за Гос-
под, притиснати в тухлена клетка с ограничен кислород.
– Не е смешно… – Двамата се засмяха.
На екраните кадрите се сменяха през няколко минути. Дос-
татъчно, за да може зрителят да разгледа всеки детайл. Фреските
бяха снимки на подземните римски оригинали. Някои бяха ерози-
рали, други – почти унищожени от човешка ръка.
– Това са някои от най-известните изображения на Орфеевия
Христос от катакомбата Света Домитила. Представят Орфей така,
както в античното християнство се е изписвал Исус, Добрият пас-
тир. Ето тук Орфей е в центъра на осмовърхо слънце… – Вера
инстинктивно погледна към звездата на земята.
– Виждаш ли, отново осмовърхо? Защо? – прекъсна я Кирил.
– Не зная. Но се предполага, че някога там под краката на Ор-
фей е имало важен текст. Бил унищожен от вандали.
– Наистина впечатляващо – прошепна Кирил. – Но не може ли
трансформацията, за която говориш, да е просто глупава грешка?
Вера го фиксира строго. За миг дори съжали, че е споделила
всичко това с един журналист.
– Много смелост е била нужна на творците, за да покажат
връзката…

Чуха мъжки глас. Далечен, сякаш вятър от високи планински

скали. Викаше името на Вера. Влажните каменни стени променя-

53
ха звуците, като им придаваха тайнствена плътност и ръждиво
ехо.
Кирил скочи от пода. Отиде до вратата и започна да тропа с
юмруци. Звукът се чуваше все по-ясно.
– Тук ли сте? – попита гласът отвън.
Вера и Кирил отговориха в хор. Последваха удари, тропане и
отново тишина. Механизмът се задвижи. Екраните угаснаха, про-
жекторите се прибраха, а дебелата желязна щора над вратата се
вдигна. Вера се приближи към репортера и му прошепна:
– Не казвай на никого какво видяхме?
– Мисля, че е важно… – отвърна є, като я гледаше неразбиращо.
– Ако не го открият сами, не заслужават да знаят… Ще го из-
ползвам в книгата си.
Щората се вдигна догоре и в стаята нахлуха Кузманов и госпожа
Ценова, директорката на библиотеката. Тя почти винаги мълчеше.
– Какво става тук? – извика Кузманов. – Баща ти се побърка
от притеснение.
– Забелязал е, че ме няма?... На това казвам чудо. Да тръгва-
ме – отсече Вера.
Тя дръпна от земята тетрадката със записките си, каската с
фенера и пое към стълбите. На лицето є се върна сериозният непо-
колебим израз на човек, готов да мине през всичко, за да постигне
целта си.

54
 Äâîéíèöèòå

415 страница започваше с таблица от две ко-

лони с по 22 идентични символа. До нея пишеше:
„В едната колона е критският Линеар А, а в дру-
гата – староевропейските знаци, намерени на Бал-
каните от преди 8 хил. години. Таблицата е изгот-
вена от Харалд Хаарман, Хелзинкския универси-
тет, който открива повече от 50 общи знака меж-
ду писмеността на изчезналата централнобалкан-
ска Атлантида и микенската писменост Линеар
А. Според него, значителният брой паралели из-
ключва случайното съвпадение. Известната архе-
оложка М. Гимбутас също определя предтракий-
ските йероглифи като „линеарните знаци на Ста-
ра Европа“, с което намеква първопоявата им.“
Из: Р. Ръдгли

– Не са катарите – прошепна Кирил, докато

следваше Вера сред лиани от паяжините.
– Моля?
– Чел съм достатъчно, за да знам, че обитатели-
те на запустелия замък нямат нищо общо с тях.
Вера не отговори.
В дъното на подземния коридор мъждукаше светлина, сякаш
бе пътен знак към Горния свят. Вера можеше да усети острата ми-
ризма на прах, примесена с подправки от хартия и мухъл. Тя върве-
ше уверено пред всички. Когато изкачи стълбите, видя баща си
наведен над кашон, в който редеше дребни предмети.

55
 – Вера, ето къде си. Търсихме те из целия замък – провикна се
професорът.
– Намериха ме. А ти откри ли каквото трябваше?
Иронията в гласа є го възпря да отвърне. Той се обърна и
продължи да реди обезобразени от времето глинени фигури. Беше
толкова съсредоточен в опита си да не ги нарани, че приличаше на
часовникар, чието трепване можеше да разруши вечен тиктакащ
механизъм.
Кузманов и директорката на библиотеката вървяха след Вера.
Ценова изглеждаше дръпната и строга дама. Косата є бе къса, бо-
ядисана в русо. Бе слаба, с изпъкнали скули и увиснала като на
боксер шия. Страничен наблюдател би решил, че стотиците дни,
прекарани между страниците на книгите, я бяха изсмукали и му-
мифицирали. Но Вера знаеше, че еднообразните черни редици от
мастилени думи могат и да даряват живот, когато имаш сетива за
него. Вероятно директорката негодува, задето дъщерята на профе-
сора се е довлякла в замъка неканена.
– Професоре, намерих още! – провикна се Христо Кузманов.
Той държеше в ръцете си глинена плочка, широка колкото длан-
та му. По нея личаха изчегъртани, като с нокът, знаци. Може би
йероглифи. Той я подаде на Кандилов.
– Изглежда интересно. Плочката се различава от всичко, кое-
то намерихме досега, нали?
Професорът кимна, а на лицето му се изписа вълнение. Раз-
гледа издраскания квадрат от печена глина, докато го опипваше с
гумени ръкавици, сякаш не вярваше, че може да е истински.
Госпожата от библиотеката го следеше и рече:
– Някой описа ли въпросния артефакт в списъка?
– Разбира се! – отвърна Кузманов и добави: – Вера, с баща ти
открихме нещо твърде неочаквано – редки праисторически находки.
– Къде?
– В безистена, под стълбите. Но няколко бяха разпръснати и в
други помещения, както тази плоча например.
Вера надникна в картонената кутия, където баща є все още
грижливо редеше откритието си.

56
 – Не може да са истински! – отсече тя.
– Защо? – учуди се Кирил.
– Същите артефакти от десетилетия се пазят във Врачанския
музей в България. Те са сред най-важните находки, намирани ня-
кога от праисторията.
– И какво ги прави толкова специални? – полюбопитства Ки-
рил.
– Знаците по тях – отвърна професор Кандилов, като се изпра-
ви и намести прешлените на гръбнака си. – Вера е права... Тези
предмети твърде приличат на откритите през 1969 година край село
Градешница. Онези са датирани на повече от седем хиляди години.
Някои учени твърдят, че стотиците древни пиктограми по-тях са
доказателство за първата примитивна писменост и цивилизация 20 .
Малък брой подобни са намерени и в Сърбия и Румъния, но никъ-
де другаде по света.
Впечатлен, репортерът включи малкия си като запалка дикто-
фон и се залепи до професора.
– Миналата година бях на някаква пресконференция… – досе-
ти се Кирил. – Един американец твърдеше, че разчел Орфеевия за-
вет от преди седем хиляди години и издал книга. В нея също се
разказваше за глинените предмети от Градешница. Знак по знак
авторът ги разчел с помощта на египетските йероглифи.
Вера впи очаквателно очи в баща си. Тази тема винаги го ядос-
ваше.
– Говориш за Гайдарски – строго го пресече професорът. – Той
не е историк, нито археолог, а още по-малко американец. Никой в
научните среди не гледа сериозно на него.
– Така или иначе, това е сензация! – въодушевено извика Ки-
рил. – Първата писменост и цивилизация е била създадена по зе-
мите ни!
– Не бързай със заключенията, момче. Тези знаци не са писме-
ност. И не става дума за България, а за древните Централни Балкани.
– Не очаквай баща ми да говори за сензации – намеси се Вера, –
но аз ще ти кажа една. Знаците, които виждаш, са реалните следи
на първата цивилизация в света и това е научно доказано. А най-

57
любопитното е, че в четвърто хилядолетие преди Христа тя просто
изчезва без видима за нас причина.
Професорът извади от чантата си прозрачна хартия в чаен цвят
и уви глинените форми. После внимателно ги върна в кашона и
след дълга пауза добави:
– За мен по-важно е как са попаднали тук тези фалшификати.
– Защо мислите, че са фалшификати? Не може ли в музея да са
копията, а тук…
Вера тъкмо си помисли същото. Фигурките изглеждаха
съвършено автентични. Нямаше да се случи за първи път някой да
подмени музеен експонат с фалшиво копие. Глинените плочи бяха
твърде ценни за европейската наука, макар българите да не го съзна-
ваха.
– Предлагам на този етап да не пишете във вестника си за това,
което видяхте – сухо заключи професорът. – Ако все пак сте прав,
никой освен нас не бива да знае, че сме ги открили. Най-напред
трябва да бъдат изследвани.
И тогава за първи път Вера осъзна връзката.
– Знаех си – прошепна тя, – идеята е по-стара дори от Орфей!…
Но чия е тогава?
Последните думи изрече толкова тихо, че никой не ги долови.
Бяха само за нея.

58
 ×îâåêúò îò êðúñòà

В горния десен ъгъл на 416 страница имаше снимка от

каталог на Берлинския музей от преди 1945 г. Бе отбе-
лязан експонат № 1164. Под тях се четеше текст:
„Orpheоs – Bakkikos е изобразен на амулета разпънат на
кръст в позата на Исус върху цилиндричен печат с неиз-
вестен произход, датиран към 300 г. Кръстът е короно-
ван с полумесец – знак на лунния бог Менос, който се по-
явява в полунощ в мистериите в чест на Сабазий. Над
кръста са гравирани седемте звезди Плеяди, символ на
Лирата на Орфей. Поради това самият християнски
кръст носи значението на стария равнораменен кръст,
който е знак на главната звезда от Орион, т. нар. Но-
щен ловец, т.е. знак на Дионис-Загрей.“
Из: „Ancient thrace“, Al. Fol, K. Jordanov, K. Porozhanov, V. Fol

Доктор Вердер съсредоточено търсеше място, на което да паркира

зеления си ситроен. Намери едно на тясната уличка, точно срещу
входа на музея „Пергамон“, но на отсрещния бряг на река Шпрее.
Преди да излезе, постави служебния си пропуск за паркиране на
предното стъкло. Слабата му приведена фигура се понесе към Боде
Музей.
Улицата бе празна. Той спря в средата є и нахлузи кариран
каскет. Вярваше, че му придава загадъчен и младежки вид. Погледът
му фиксира величествения купол на сградата. Символът на няко-
гашния музей „Кайзер Фридрих“ бе издигнат на мястото, където
се сливат реките Шпрее и Купферграбен, образувайки триъгълен

59
остров. Най-впечатляващ бе входът му със своята пищна базилика
в стила на флорентинска ренесансова църква и мраморен под. Сега
тъкмо го бяха реставрирали и красотата му изпъкваше с цялата си
сила. В забързаното ежедневие Вердер не є бе обръщал внимание.
А допреди месеци на нейно място бе свикнал да вижда строителни
скелета и кранове. След седем години преустройство музейният
комплекс се превърна в най-голямата свързана музейна структура
в света 21 .
Вердер ускори крачка. Не искаше да кара директора да чака.
Онзи понякога викаше и заплашваше с уволнение. Така бе чувал.
Самият доктор не го бе виждал ядосан, защото винаги беше изря-
ден. Той поздрави униформените мъже от охраната и продължи
напред по коридора.
Музеят тъкмо бе отворил врати, а коридорите все още тънеха
в напрегната тишина. Стъпките му я нарушиха. Те го следваха като
вързани за сянката му, докато отекваха във високите сводове. Сто-
тици очи на божества и светии го следяха неотлъчно от раннохри-
стиянските икони и скулптури. Докторът вече не гледаше в тях.
Макар да ги бе изучавал подробно с години, тъгата и сълзите по
лицата им не бяха добро начало за деня.

– Не съм забравил за счупения прозорец. Мислех утре да… –

побърза да започне Вердер, щом влезе при директора.
– Седни и затвори вратата.
Директорът отвори метален сейф на стената, откъдето извади
лист хартия и разпечатан пощенски плик. Подаде ги на Вердер и
добави:
– Чети.
Докторът приближи ситно написания текст към очите си. Ду-
мите бяха на латиница, но с множество грешки. Сякаш писани, както
се произнасят, не както се пишат: „.. ano nimno lice tarsi kupuva4 v
Moskva, za eksponat s zadadenoto ot vas opisanie. Muzeiat „Pu6kin“ e
sred zainteresovanite da go zakupi. Ne e pusnata oficialna informacia
poradi izvar6en opit za krajba…“ Нямаше подпис.
– За какъв експонат става въпрос? – попита Вердер.

60
 – Няма да повярваш... За малкия амулет с надпис „Орфей“, кой-
то преди повече от шейсет години е бил притежание на отдела ти.
Директорът направи няколко крачки напред и се строполи в
кожено кресло. Без да поглежда доктора, продължи:
– Преди година пуснах запитване по неофициални канали. Ако
този предмет съществува все още някъде по света, искам да си го
върнем и да сложим точка на всички инсинуации и злоупотреби по
негов и наш адрес.
– Кога получихте бележката?
– Преди три месеца.
– И?
– Нищо. Все още не знам нито кой го предлага за продажба,
нито дали е закупен.
– А източникът?...
– По-добре да не знаеш. – Директорът отвори разпечатан по-
щенски плик. – Вчера получихме покана от Министерството на кул-
турата в Москва. – Подаде и нея на събеседника си и добави: –
Поканата, за която ти споменах сутринта. Руснаците са намислили
нещо. Или са прекалено уверени в себе си. За първи път след Вто-
рата световна ще си позволят да покажат официално онова, което
са задигнали от музеите ни. Наглост!
– Вероятно искат да легитимират ценното.
– Има десетина експоната, за които ще се боря докрай, за да ги
върнем в Германия. Ако трябва, ще си платим. Но първо ти ще
разучиш положението, като отидеш на изложбата.
– Каквото зависи от мен… – неубедително отвърна докторът.
– Между другото, отново има публикация за амулета. Този път
в някакъв български сайт. Дадоха ми я от Отдела по връзки с об-
ществеността.
Той шумно започна да разлиства дебелата папка в ръцете си.
Когато реши, че е намерил страницата, която търсеше, каза:
– Какво толкова намират в този амулет, че непрестанно някой
се рови за него или пише щуротии?
– Сигурно защото, ако се окаже автентичен от трети век, може
да хвърли сянка върху наложените възгледи за „човека на кръста“.

61
 Директорът се изправи и хвърли папката на бюрото си. После
се отдалечи към прозореца. Лицето му даваше вид на вглъбен в
мислите си човек. Запали ванилова пура и издуха струя дим към
стъклото.
– Не разбирам... – продължи той – защо им е на хората да се
ровят в най-скъпата си илюзия и да секат корена є? Какво ще пра-
вим после с необоснования ужас от смъртта? Вярата в Господ и
Отвъдното са единственото, което придава смисъл на престоя ни
на Земята.
– Но някога хората не са можели да си отговорят на нито един
въпрос без Господ. А днес единствените въпроси, на които не мо-
жем да си отговорим, са за Господ. Човек не може да съществува,
без да се рови в нещо.
– Знаете ли, Вердер, всяка неделя ходя на църква със семей-
ството си. Правя го, защото всички го правят. Но с появата на бе-
лите косми съм планирал да повярвам в смисъла му. Къде ще ходя
иначе? Не зная ти в какво имаш нужда да се ровиш, но помни – без
Христовото чудо и твоят отдел няма да съществува – последните
думи той произнесе бавно и натъртено.
– Грешите! Ако погребем вярата в Христос, същите сили, ко-
ито днес се борят да го разобличат, утре ще крещят за възкресе-
нието му. По-силни от всякога. Природни закони. Сега възкреся-
ват Орфей, защото преди хилядолетия са го изтрили от земята. И
тъкмо това чудо ни е нужно, за да върнем вярата си – първо да я
изтрием…
– Може би скоро ще се случи.
Директорът направи няколко широки крачки и се озова до
бюрото си. Постави пурата в кристален пепелник и о тново отво-
ри папката. Опря показалец върху един лист, лицето му светна и
той рече:
– Слушай как завършва публикацията в сайта: Затова в края
на изследването смея да твърдя, че Орфеевият амулет днес има
своя вътрешна логика, но тя, изглежда, е в рамките на някакво
друго учение, при това доста секретно. И тъй като ние не сме
посветени в това учение, логиката на хематитния релеф оста-

62
ва скрита за нас.22 – Вдигна глава към Вердер и добави: – Търсил
ли е от теб някой информация за експоната?
– Почти всеки месец получавам запитване. От никого не крия
оскъдната информация, както и малкото противоречиви източни-
ци и трактовки 23. А някои учени дори вече се съмняват, че аму-
летът не е един, а поне два.
– Ако все още съществува, той ще е в Москва 24 . Трябва да си
върнем експоната. И това е твоята задача.
– Ще сторя каквото мога...
– Целият поток от туристи вече се насочва към музея „Перга-
мон“ и неговата Вавилонска улица. Всички искат да видят остан-
ките є, както от древен Египет. Този амулет може да върне инте-
реса и към нашите експонати от ранното християнство. Щом е
толкова интересен, когато го няма, какво ли ще се случи, когато
го намерим.
– Но аз никого не познавам в Русия.
– Уредил съм руските служби да ти съдействат. Москва няма
интерес от скандали.
– Предметът може да се намира и в частна колекция…
– Затова са ти нужни службите.

Доктор Вердер излезе замислен от кабинета на директора и

пое по огрения в слънце мраморен коридор. Отделът му се нами-
раше на долния етаж.
Първата му работа бе да провери електронната си поща. На-
вик. Често повтаряните действия рано или късно се превръщат в
навици. Оформят дните ни. Запълват ги и когато ги следваме, от-
благодаряват ни се с усещането, че оползотворяваме времето си.
Когато Вердер се убеди, че във виртуалната му кутия от ин-
тернет вселената не се е случило нищо съществено, той продължи
със задълженията си.
Докторът отбеляза в дневника си, че трябва да отложи пътува-
нето си до Рим. Съжали. Преди няколко месеца бе ходил в библио-
тека близо до римските катакомби, за да търси загадъчен ръкопис,
наречен Мастиленият лабиринт. Беше цитиран в стар християн-

63
ски алманах, в архива на Боде Музей. Вердер се усъмни в упоме-
натото съдържание и реши лично да провери за съществуването
на ръкописа. Откри го, но тогава нямаше време да чете задълбоче-
но. Остана изненадан, че последната страница с номер 416 не бе
дописана.
Докторът допълни списъка с изгубените през Втората светов-
на война антики от отдела. Намери карта на Москва и я принтира.
Погледът му се плъзна по червено-синята паяжина с имена на ули-
ци и булеварди, пресечена в средата от по-плътна и широка линия.
Това беше Москва река.

64
 Ñëåäè â ãëèíà

417 страница започваше с Бягството:

„В процеса на придвижване (напускане на земи-
те) тръгналите от Централните Балкани губят
постепенно материалния признак на идентичност-
та си, по която ги разпознаваме (керамика). Те
обаче запазват във времето това, което се губи
най-трудно – вярата и религиозната си предста-
ва. Тях техните наследници са пренесли със себе
си, достигайки и най-отдалечените места от
новото си обитаване. Тук верската традиция на
новопристигналите се е смесила с тази на мест-
ните и може би с влияния от районите от Мала
Азия, Близкия изток и Египет.“
Из: Ана Радунчева за изчезването на халколитното население
от древните земи на Балканите, Автореферат, 1999 г., с. 43

Ако погледнеш нощта в Алпите, може да ти се стори черна. Сигур-

но защото планинските върхове не са насечени от електрическа
мрежа с изкуствени светлини, които не допускат мракът да слезе,
както се случва в градовете. В планината булото на нощта завива
земята, над която виси само небето, осеяно с бели звезди. Сякаш
художник ги е пръскал със сребърна четка. А те, макар да са без-
брой, не осветяваха гората. Само луната хвърляше призрачни сен-
ки, плуващи между клоните на дърветата, гонещи се с крясъците
на совите и далечен кучешки лай.
В хотела, край замъка, светеха два прозореца. Единият бе на
Вера. След всичко, което бе видяла днес, не можеше да заспи. Но

65
въпреки възбудата чувстваше тежест, която я дъвчеше с челюсти-
те си. В София бе свикнала тя да дири самотата, но тук празнотата
се превръщаше в невидима игла, която инжектира в тъканите
смъртна отрова. Сякаш самотата бе вещица, която в познатото се
маскира, за да не я прокудиш, но далеч от навиците се оголва до
кости и плаши като страшилище.
Вера отвори хладилника и взе малка бутилка вино. Надяваше
се алкохолът да приспи съзнанието є. Изпи десетина глътки. На-
прави кисела физиономия и остави бутилката. Горчивата течност
се разля в тялото є. Никога не свикна с парливия вкус на спиртни-
те напитки. Но едва ли някой ги пиеше заради вкуса.
Извади фотоапарата от чантата си и прегледа снимките, които
направи на намерените днес глинените предмети. Сравни ги със
снимки на същите, изкопани в село Градешница. Лесно можеха да
се открият в интернет.
„Съвършена имитация“ – помисли си. Ако, разбира се, бяха
фалшификати. Приличаха си до най-малките детайли. Вера знае-
ше, че ако някой се вълнува повече за находката в този миг, това
бе баща є. Най-древните пиктограми, издълбани в глината, бяха
една от любимите му теми в праисторията. Но за разлика от нея
той не си позволяваше прибързани интерпретации. Или въодушев-
ление. „Губи най-сладкото“ – мислеше си тя. Но той не би риску-
вал името си заради няколко глинени пиктограми. Научната му ка-
риера се въртеше около официалното признание и респекта на гил-
дията.
Пазеше се от бързите сензации. Стоеше близо до фактите, кол-
кото и безцветни да бяха те.

Вера бе чувала истории за български съкровища, изнесени от

страната по време на комунизма. По-известните от тях имаха пер-
фектно копие в българските музеи. Но за това знаеха само секрет-
ните служби.
Намерените днес глинени предмети доказваха, че откритото
край Градешница и Караново бе по-ценно, отколкото български-
те учени допускат. Пиктограмите и йероглифите по тях можеха

66
да променят схващанията на човека за появата на първата писме-
ност и посоката на развитие на цивилизациите. Това твърдение
бе толкова крайно, че по-скоро плашеше историците, отколкото
ги влечеше. Затова, макар знаците по древната керамика и камъ-
ни от Балканите да бяха изписани съвършено ясно и систематич-
но, повечето историци предпочитаха да виждат в тях безразбор-
на декорация.
Но в декорацията има стремеж към симетрия и повторяемост.
А в изписаните в глината знаци те липсваха. Дори начинът на из-
писване показваше как творецът е започвал с големи и красиви
символи, а към края, виждайки, че няма място, те стават все по-
малки и криви, за да смести посланието. Но най-интересното в древ-
ните балкански знаци бе, че светът все още не познаваше по-стари
от тях. А няколко века след необяснимото им изчезване от Балка-
ните те сякаш се възраждат с появата на Египетската и Критската
цивилизации. И като че белезите на Първите са пренесени на из-
ток и юг. Но как и защо се бе случило това, никой не знаеше.
Когато открили глинените предмети на Балканите, учени от
цял свят били сигурни, че се касае за напреднала писменост, при-
внесена от Близкия изток. Когато обаче направили радиовъгле-
родни тестове, се оказало, че писмените знаци по тези предмети
са много по-стари от познатите досега. И тъй като това противо-
речало на всичко, което се счита за категорично, историците от-
хвърлили очевидното. И знаците останали по музеите. Неразга-
дани и забравени.

Вера допи налятата чаша, но въпреки нея не можа да спре на-

трапчивото дращене на мислите си. Нахлузи дънки и пристъпи в
заспалия коридор. А тишината му бе по-напрегната и от градска
шумотевица. Не искаше да светва лампата, за да не я усети някой.
Остави вратата си открехната, за да осветява пътя є, и продължи
към стаята на баща си. Когато наближи, забави крачка и се ослуша
за звуци. Под вратата светеше.
Почука несигурно. Отговор не последва, но тя влезе.
– Може ли? – попита, като показа носа си.

67
 Професорът приключваше телефонен разговор. Вероятно с ня-
кой от България, тъй като пожела „Лека вечер“. Лицето му бе стро-
го, погледът притеснен.
– Случило ли се е нещо? – попита тя. Искаше да изглежда лю-
бопитна вместо загрижена.
– Проблеми в музея… Тези дни не ми върви с глинените плочи.
Вера прие думите му като покана за разговор. Влезе в стаята и
затвори вратата след себе си.
– Да не би нещо за откритото днес?... Истински ли са предме-
тите?
– Не, не това… Да поговорим по-късно. Сега работя.
Професорът надяна очилата си и тръгна към бюрото, където
върху вестник бе наредил няколко шоколадови фигурки. Остана-
лите предмети чакаха в кашон на земята. В ъгъла на бюрото стърча-
ха микроскоп, лупа, мека четка и бурканчета с химикали. С тях
извършваше някои прости научни тестове.
– Автентични ли са или добри фалшификати? – настоя тя.
– Нужни са още изследвания… Възможно е да са оригинали.
– Нима?
Вера се приближи. Поколеба се и въпреки топката, която под-
скачаше в стомаха є, погледна лицето на баща си. Като малка се
страхуваше да го стори, когато очакваше по него да съзре следи от
гняв. А ако срещнеше сянката на строгия му поглед, сковаваше я и
плашеше.
Но сега очите му изглеждаха по-меки, отколкото когато бе вляз-
ла. Затова се осмели да направи последната крачка напред. Наведе
се над фигурките и ги заразглежда съсредоточено. Един от пред-
метите наподобяваше нещо средно между кутия за бижута и бон-
бониера с крачета. До него лежаха две набраздени от несиметрич-
ни улеи плочки и няколко ритуални скулптури на жени с широк
ханш.
– Меандрите се повтарят… – прошепна тя.
– Моля? – не разбра професорът.
– Глиненият макет, който разглеждаш... Меандърът е най-често
изписваният знак по него, както и по другите предмети от замъка.

68
 Глинен макет на
халколитно жилище
от преди 7000 години

– Е, и?
– Понякога не е нужно да гледаш под микроскоп, за да видиш
очевадното…
Вера продължи да наднича над рамото на баща си, като изуча-
ваше детайлите на така наречения от учените „макет на жилище“.
Проследи замислено извивките на фигура в глината, завита около
оста си. После се отдръпна назад и прошепна:
– Ти не виждаш ли знака?
Професорът я погледна недоумяващо. А Вера му посочи мно-
гократно повтарящата се правоъгълна спирала и добави:
– Трябва да означава нещо. Едва ли е само украса... Виж мес-
тата, на които се появява. А на плочата с надпис ясно личи, че е
един от писмените знаци.
Вера скри от баща си истинската причина, поради която търсе-
ше значението му. Същият символ се повтаряше върху лицето на
глинена плоча, която баща є пазеше от година в Археологическия
музей. По размери бе подобна на тази, която сега беше на бюрото
му, и също се допускаше, че е праисторическа. С тази разлика, че
другата му бе личен подарък от богат български събирач на ценно-
сти, решил, че тя е твърде обикновена за колекциите му. Наричаха
я „безименна“, защото никой не знаеше къде и как е открита.
А вчера Вера видя въпросния знак, изобразен и върху пръсте-
на на мълчаливия иконом на имението – мосю Мартен. И едва то-

69
гава направи връзката между символа от праисторическите съдо-
ве, знака от пръстена и Орфеевия образ.
– Защо те интересува толкова? – попита я професорът.
Тя се поколеба.
– Виждала съм го и в античното изкуство, най-вече със сцени
за Орфей и Дионис.
– Наблюдателна си. Всъщност този знак за първи път се по-
явява именно през неолита по балканските земи. Но все още не е
ясно какво означава. Може би символизира слънцето или спирала-
та на вечното начало. Не знам.
– Възможно ли е тогава да свидетелства зараждането на ор-
физма? Слънцето и прераждането са в основата му.
– Вера, какъв орфизъм в праисторията?
Тя сведе поглед и поруменя, а той продължи:
– Меандърът е разпространен в античната култура, но главно
като декорация... Среща се и в няколко древни йероглифни систе-
ми. Почти навсякъде е имал значението на „закрилник“.
Вера се почуди как е възможно баща є да не вижда ясната
връзка, докато сам я изрича. Отказа се да спори.
– А може би оцеляването на знака във времето е следа, че създа-
телите му не са напълно изчезнали. Само са се скрили от Края… И
ако не друго – добави тя, – знакът може поне да даде име на първа-
та цивилизация. От години учените се чудят как да я наричат. Как
ти звучи Меандридите?
Професорът зарови пръсти в брадата си и я почеса. Свали за
пореден път очилата си, усмихна се добродушно и рече:
– По-добре от нищо… Но преди да ги наречеш Първите, ще са
нужни още доста доказателства.
– Нима има другаде по-стари белези на цивилизация? – възму-
ти се тя. – Но само защото днес Балканите са символ на мизерия и
престъпност, не означава, че трябва да си затваряме очите пред
категорични артефакти, свидетелстващи за първата напреднала чо-
вешка култура... Именно тук. Сам знаеш, че намерените по Цент-
ралните Балкани следи от преди седем хиляди и петстотин години
са доказателства за съществуването є. Освен това в древна Тракия

70
са първите в света златодобив, обработка на стъкло и злато, разви-
тие на начална писмена система. Тук е открита и солта, да не гово-
рим за математическите и астрологическите познания на древните
прототраки, както и за разработения от тях календар, станал осно-
ва за прабългарския, който пък е признат от ЮНЕСКО за най-
точния в света.
– Но каква ще е логиката това знание да се зароди точно на
Балканите?
– Ще ти дам един аргумент. Наскоро четох проучване на
Нешънъл Джеографик за плодородието на почвата. И според него,
още от зората на човечеството земята с най-голяма концентрация
на „изключително плодородна почва“ е именно на Балканите 25. А
това било и предпоставка за локалната еволюция. За мен не стои
въпросът дали са били първи, а защо след всичко, което са сторили
и знаели, един ден просто са изчезнали26. Сякаш са бягали от нещо...
Професорът се засмя.
– Вера, не можеш да скриеш цяла цивилизация.
– Сякаш са потънали вдън земя…
Професор Кандилов надяна очилата си обратно на лицето. Взе
тънка четка и започна да почиства туловището на глинена фигура
на Богинята майка.
– Ще включа този знак в разработките си... – заяви Вера. –
Може да стане интересно...
– Но нали пишеше за Орфей?
– Да. Но представи си меандърът да свързва халколитната кул-
тура с орфическата. И в двете символът е водещ.
– Не ставай смешна... – рече той, като се засмя. – Между двете
култури има повече от хилядолетие хиатусен пласт27. Халколитни-
те хора са изчезнали ненадейно, изпепелявайки сами земите си, а
после поне единайсет века по тях не са живели хора... Никаква
сила не може да е пренесла връзката между едните и другите.
– Но звучи добре... Може да свържа древните с тайната, която
превръща Орфей в мъдрец и пророк. И без туй никой няма обясне-
ние откъде е научил всичко, което е знаел? Ами ако е намерил и
разчел скритите послания на Меандридите?

71
 Погледът є се премрежи в контурите на глинените фигури, а
фантазията є се изгуби в лепкав поток от въображаеми магистра-
ли. Вече години работеше по темата за Орфей. Но досега не си бе
давала сметка, че ликът на тракийския поет бе винаги придружен
с лента от повторяеми знаци. А още по-малко колко стари може-
ха да са. Тази вечер тя реши, че съвпадението в символите бе
прекалено натрапчиво, за да е измислено от нея. Затова повярва
в съществуването му. И прие, че меандърът бе тайният символ на
Орфей.

Орфей свири на седемструнна лира. Плетките под него

най-често са лента от меандри, кръстове и V-образни символи

В този миг чу смеха на баща си и коментара му:

– Ти мислиш, че Орфей е възродил Скритото знание на изчез-
налата енеолитна цивилизация!
Докато изричаше тези думи, той гледаше в дъното на чаената
си чаша. Като се убеди, че не е празна, разклати я и допи съдържа-
нието.

72
 – Защо не? Има сведения, че Орфей е учил в Египет 28, бил е и
в Долното царство, каквото и да значи това, а после донесъл зна-
ния на траките.
Професорът мижеше вече с едното си око над микроскопа. И
като внимаваше да не трепне, каза:
– Вера, историята не е игра.
– Ти никога няма да ме похвалиш, каквото и да сторя.
– Не очаквай от мен да ти градя фалшиви илюзии. Темата ти за
връзката между тракийския певец и Христос е скандална и недопу-
стима. А сега искаш да въвлечеш в глобална конспирация и древна
цивилизация... – баща є говореше все по-гневно. – От колегията
никой няма да те подкрепи. Ще унищожиш името си, преди да си го
създала. Моето също.
– Говори каквото щеш. Темата ми е сензационна. И току-що
ми хрумна как ще я направя още по-добра.
– Вера, не се самоунищожавай… Името е всичко в археоло-
гията…
– Сам го каза. Мислех, че са артефактите?
– Не искам да споря. Твърде си своенравна... Но помни, че е
лесно да се заблудим в истината, защото хората винаги откриват
каквото търсят. И не могат да съществуват без причини, обяснения
и връзки между фактите. Но ако в астрологията няколко звезди пра-
вят съзвездие, в науката няколко знака не правят цивилизация.
Професорът избягваше да поощрява младите учени, които се
опитваха да лансират крайни твърдения, за да се наложат. Ядос-
ваше се и на дъщеря си, която бързаше да навърже противоречи-
ви факти в нелогични, но любопитни комбинации. А на него зву-
чаха толкова невероятно, че предпочиташе да ги отдаде на слу-
чайността.
– Ами ако допуснем, че Меандридите не са напуснали земите
ни... – настоя Вера. – Може би малка част от тях все пак се е съхра-
нила тайно някъде... И точно на това се дължат стотиците каменни
надписи, намерени в страната ни, с неразчетени древни знаци.
Професорът си наля още чай от порцеланова кана и се усмих-
на сдържано.

73
 А погледът на Вера фиксира износените му обувки с тежки
подметки и опърпания бежов панталон, който баща є, подобно на
мнозина археолози от старото поколение, вярваше, че му отива.
На гърба му се бе показала педя от колана, протрит, с увиснали
конци. А над него висеше с нищо неподхождащият син пуловер,
който професорът нахлузваше в хладни дни. И в този миг възраст-
ният мъж є стана скъп.
– Приликите в знаците могат да се дължат на сходствата в раз-
витието на общества от близки периоди. Но от шумерската и еги-
петската писменост са останали хиляди източници. А от твоята из-
чезнала меандридска цивилизация са открити само седем плочи с
неразчетени пиктограми – добави сухо той.
– За толкова знаем ти и аз. Но помисли колко артефакти са
унищожени или отмъкнати от иманяри и колекционери? Днес в под-
земията на замъка видяхме такива... А ти сам си ми разказвал, че
има още поне шест плочи със знаци от халколитните култури по
частни колекции. Нали една такава подариха на професор Овчаров
и една на теб? Ще видиш, ще се появят и други.
Професорът замълча, като се колебаеше за отговора си.
– „Безименната“ плоча е изчезнала… – глухо я информира
той. – А още дори не я бях заснел.
– Как така изчезнала? – попита Вера, а по челото є избиха кап-
ки пот. Насилваше се да си придаде изненадан вид, но усилията я
издаваха.
Тя не посмя да погледне баща си, но всеки наблюдател на сце-
ната би усетил, че крие нещо.
– Обадиха ми се от музея – отвърна той. – Точно когато
тръгвахме от посолството към замъка… Изчезнала е от витрината
в кабинета ми.
– Но как?... Само тя ли?
– Само тя…

Женски писък разкъса нощната тишина. Идеше от гората. А

единствената къща в тази посока бе на иконома. Вера се залепи за
прозореца, като търсеше следи за случилото се.

74
 В коридора бучаха напрегнати гласове. Пред хотела се вдига-
ше глъчка. Професорът и Вера хукнаха към долния етаж. А на вра-
тата вече стоеше стопанинът на гостилницата. В ръцете си държе-
ше ловна пушка.
– И вие ли чухте?
Двамата кимнаха.
– Само веднъж и повече нищо… – добави уплашен.
– Нека идем и проверим какво става! – предложи Кузманов. –
Заклевам се, звучеше като женски писък.
– Тук има призраци.
– Пречат ли? – Кузманов не вярваше в безплътни. И с радост
би се срещнал поне с един от тях.
Всички вкупом се запътиха към къщата на мосю Мартен. Ко-
гато пристигнаха, входната врата се отвори и на нея застана жена
му. Държеше куфар. Тя изплашено погледна пришълците. И мълча-
ливо посочи горния етаж.
– Това е една от нощите, в които градът ми липсва – гневно
заяви тя, сякаш някой є искаше обяснение.
После с бързи крачки стигна до товарен автомобил, паркиран
пред къщата. Хвърли куфара си в ръждясалата каросерия и запали
двигателя.
Гостилничарят вече бе нахълтал в къщата. Припрените му
стъпки отекваха по дъсчения под и тресяха цялата конструкция.
След минути се върна.
– Нищо! – заяви той.
Тогава всички тръгнаха към гората. Разделиха се и плъзнаха в
лабиринта от пътеки и дървета. Вера остана с баща си. Обувките
им скърцаха в прясно натрупалия сняг. В тишината ехтяха далечни
гласове и пращене от счупени клони. Понякога долиташе и пияни-
ят глас на гостилничаря. Вера увисна на ръката на баща си. Двама-
та се опитваха да пазят лицата си от драскащите клони.
Най-сетна излязоха на утъпкана пътека. Професорът насочи
фенера си по дължината є. Вера подскочи. Пред тях се очерта чо-
вешки силует. Приближаваше. Двамата замръзнаха без дъх. Сян-
ката придоби контури на едър мъж. Появи се и лице. Беше на мосю

75
Мартен. Безизразно студено и бледо, наполовина скрито в качул-
ката на шубата. Гледаше ги и се приближаваше. Професорът насо-
чи светлината към очите му.
– Махнете това! – извика Мартен на развален английски.
– Какво става тук?
– Къде сте тръгнали?
– Чухме писък.
– Понякога гората говори… – отвърна икономът с невъзму-
тим израз. – По-навътре не влизайте. Може да се изгубите.
Вера и баща є не знаеха как да реагират.
– Дайте ми фенера. Ще ви покажа пътя обратно.
Мосюто посегна да вземе светлината. Ръкавът му се повдигна
нагоре. А на китката му се откри татуировка. Стана бързо, но Вера
бе сигурна, че видя синкав меандър в очертанията на осмоъгълна
звезда.
Никога досега не бе виждала двата символа един в друг.
Тя погледна часовника си. Един часът минаваше. Беше вече
доста късно.

76
 Ñúáèðà÷è

418 страница започваше с история за Вавилон, кой-

то бил основан от Нимрод (Битие 10:9,10; 11:1–9). От
самото начало градът бил символ на неверие в новия
Бог и на предизвикателство към Неговата воля. А Ва-
вилонската кула – паметник на отстъпничеството, ци-
тадела на бунта срещу Пазителя от небето. Пророк
Исая представя Луцифер за невидимия цар на Вавилон
(Исая 14:4,12–14). Основателите на Вавилон имали за
цел да установят едно управление, което да бъде
напълно независимо от Бога. Поради тази причина Бог
решил да събори кулата и да разпръсне нейните строи-
тели (Битие 11:7, 8). Народът минал през много изпи-
тания и подчинение на чужди владетели.

–ËÏ, ÌÓ˘Ú‡ ̇ 4 χÚ

Срещаха се на открито. Когато бяха в Париж, използваха осмия
мост по течението на Сена. А там дори скитници не ходеха, защо-
то се носеха градски легенди, че това било обиталище на чужди
сенки. Избираха ветровити и дъждовни нощи, в които хората хо-
деха с качулки и чадъри. И часове, в които гневните въздушни те-
чения ревяха над реката, като заглушаваха думите. Шепнеха и
търсиха отговора по устните на другия. Принципите им на работа
рядко биваха подобрявани и никога нарушавани.
В Рим използваха замъка и имението на фамилия Сантони. Това
бе стара флорентинска фамилия, пренесла се в града на седемгла-
вия змей в средата на XVI век. Карло Сантони поставил началото

77
на организация, която първо се появила във Флоренция още през
1200 г. Тогава целта им била да помагат на болните, да изпращат с
черни качулки осъдените на смърт към другия свят 29 и така на-
татък. Сантони се отцепил от централната власт заради несъгласие
със злоупотреби на членовете є. В Рим той използвал семейното
наследство и изградил наново организацията според своите разби-
рания. Няма официални документи с какво точно се е занимавала.
Замъкът на Сантони бе разположен в обширно имение в пери-
ферията на града. Грамадният му зелен парк се пазеше от високи
зидове и железни решетки. На входа винаги дебнеше пазач. Куче-
тата ги изтровиха съседи. Местните бяха чували страшни истории
за замъка. Плашеха се от звуците, които свързваха с тайнствени
ритуали под непозната музика. А някои дори твърдяха, че са виж-
дали зад зидовете тъмни сенки и призрачни видения.
Днес по здрач два силуета пресякоха портала, на чийто връх
стърчеше осмоъгълна звезда и събираше изгубените слънчеви лъчи.
Срещнаха се във вътрешната градина, заобиколена от древни
каменни статуи и островърхи кипариси. Сенките им, издължени
неестествено, трепкаха по прозрачната повърхност на езеро с ли-
ста от лилии.
Фигурите носеха дълги наметала. И сякаш не усещаха едрите
дъждовни капки, които се сипеха над главите им и образуваха кръго-
ве във водата. Мъгла, подобна на сива гъба, бе задушила здрача,
като не пропускаше вятъра от лунно сияние.
– Обезпокоен съм за Ръкописа – поде Безплътния.
– Какво за него?
– Един човек, някакъв немски историк, го потърсил преди ме-
сец в Библиотеката. Ровил се цял ден в страниците му… Може би
е време да сменим мястото му за съхранение?
– Защо да не го приберем? Временно.
– Не той е единственият път за обратно – отвърна категорично
Безплътния. – С нас всичко може да се случи, но не бива да позво-
лим пътят назад да се затвори.
– Тогава откъсни първите страници. Там има твърде много
следи.

78
 – Ще го сторя – рече мъжът под наметалото и замълча за миг. –
Има и още нещо… Антикварят в Бирма отново опитал да търси
купувач за златната плоча. Тя отговаря на описанието. – Пое дъх и
продължи с нисък глас: – Бил англичанин, но от онези, дето толко-
ва са се сраснали с азиатската страна, че наричат Стария конти-
нент чужбина. Информацията е лично от генерал Хултау.
– Плочата още ли е в Бирма? – попита другата сянка
– Да. Древните текстове са изписани от двете є страни.
– Генералът никога не забрави какво сме сторили за него.
– Как е научил за антикваря?
– Англичанинът е от семейство на бивши колониални админи-
стратори. Опитал се да продаде антиката за Европа, но имал про-
блеми с документите... Вероятно му трябват пари.
– Мислиш, че това е свързващата следа? В Бирма?... – поколе-
ба се Безплътния.
– Трябва да проверим?
– Нищо не можем да сторим? Страната е под строг военен
режим.
– Генералът ще уреди всичко. Ако не може да я изнесем, ще я
унищожим.
– Тази дестинация е опасна...
– Изпратих вече Ариман.
– Ще позволиш на най-добрия да се върне?... – възрази други-
ят глас, в чиито нотки се прокрадна страх. – Той ще разбере…
– Не може... Ариман отдавна няма минало. Няма спомени. Той
е само машина.
– Най-добрата ти машина. – Гласът на другия се разтвори в
тътена на усилващия се дъжд.
– Ако това наистина е плочата, която липсва, трябва час по-
скоро да бъде скрита. Унищожена! И описана в Ръкописа. А после
машината не ще е нужна…
– Не са готови още да научат.

79
 Ìåíàäè

419 страница започваше с думи за слугите на

Дионис във „Вахканки“ на Еврипид. Хорът на ме-
надите пее орфически текстове:
„О, как обичам на поляната,
когато във бесен свой бяг
дружината лека напред е,
да падна аз уморена,
със свещена небрида облечена.
Към върховете фригийски понесена,
на хищник храната жадувах
и свежата кръв от козел
преследвах по склона на хълма...“
Танцът на менадите по планинските склонове се
считал за бягство от бремето на цивилизацията
в света на нечовешката красота и свобода, на
вятъра и звездите.

Вера стана рано, с главоболие и схванати рамене. Закуси зелен

чай, кисело мляко и ябълка. Гостилницата и днес беше безлюдна.
Единствено напоеният с цигарен дим въздух напомняше, че тук
вчера е имало хора. Рано сутрин ресторантите можеха да са много
самотни места. Гостилничарят подпираше на бара натежалата си
глава, като се бореше с упорити прозевки, докато те разтягаха че-
люстите му като на бенгалски тигър. От кухнята долиташе мириз-
ма на снощните гозби.
Планинският водач влезе в запушеното помещение.
– Закъснявате! – посрещна го Вера.

80
 – Като гледам, освен вас няма готови.
– Именно. Хората все чакат някой да ги подкани. Вие можете
да го сторите.
Бяха го повикали спешно, за да отведе репортера, Вера и баща
є до посолството в Женева. Налагаше се професор Кандилов да се
върне в София, за да организира разследването на кражбата. Бези-
менната плоча бе един от най-ценните експонати, които бе виждал,
със знаците на изчезналата от Балканите цивилизация. А някои
учени дори вярваха, че именно следите є ще дадат отговор на слож-
ния въпрос, как изведнъж се е появил напредъкът в Египет и Шу-
мер от нищото. Понеже все още нямаше задоволяващ отговор,
много шарлатани злоупотребяваха с влиянието дори на извънзем-
ни цивилизации. Професорът бе ревностен почитател на схваща-
нето, че цивилизациите са следвали естествен ход на еволюция, и
глинените следи от Балканите можеха да го докажат. Защото Вера
бе права, че са първите. Но той не можеше да го признае гласно.
Рискуваше всичко, което имаше.

Гостилничарят се приближи към Вера, а челюстите му се раз-

тегнаха в поредната прозявка. Прикова хладен поглед върху мла-
дата жена, след което фиксира планинския водач.
– Вече сте тук? – попита той недоволно. Извади от джоба вла-
жен парцал и забърса масата им.
– Чака ни тежък преход в планината. Закуската е важна – от-
върна тя.
Вера с любопитство надзърна докъде бяха стигнали стрелките
на часовника є. Те имаха свойството да се крият под ръкава, но
винаги є даваха усещане, че наближава очакваното.
– Довечера имам полет, не искам да го изпусна – заяви тя на
планинския водач и напусна ресторанта.

Сбогуваха се с Христо Кузманов и библиотекарката Ценова,

които оставаха да доопишат съдържанието на държавното наслед-
ство в замъка. И след като водачът поясни, че прогнозата за време-
то е добра, решиха да се върнат по пътеката през Алпите.

81
 Слънцето напичаше, докато преследваше хоризонта. А вятърът
бе притихнал в гъстата борова гора, за да се чува единствено
скърцането на обувки в скрежа.
Планинската пътека се виеше около снежните преспи, на-
бръчкали белотата като пухкав юрган. Слънчевите лъчи се оглеж-
даха в седефените люспи по бабуните и ги караха да сияят.
Вера сложи слънчеви очила, за да защити очите си от светли-
ната. Тя бе последна в редицата. Погледът є се губеше по линията
на сиво-синкавите хребети. Стори є се, че е в едно от онези кътче-
та, където разбираш колко си малък и колко смешни са ежедневни-
те проблеми, които те душат в града. Тук дишаш от вечността, пре-
връщаш се в частица от нея и съзнаваш значението на вярата в
безсмъртието на душата.
След като пътеката достигна най-високата си точка, започнаха
да слизат. По поляните вече изпъкваха наситените зелени петна,
напомнящи за ливадите, скрити под снежната завивка. И сякаш в
синхрон с тях на небето се появиха няколко бели облака, които се
гонеха със сенките си, тичащи по хребетите. Тясната пътека се
виеше из девствената швейцарска местност. А в маранята на дале-
чината изплуваше контрастът на накачулени една връз друга къщич-
ки с червени покриви.
Лицето на мосю Мартен изникна пред очите на Вера. Появата
му в гората миналата нощ я бе изплашила до полуда. Какво го бе
завело там посред нощ. Преди писъка. А като ги видя с баща є, не
искаше да ги пусне да влязат навътре. Каза – за да ги предпази.
Посъветва ги да се върнат в хотела, вместо да следват шепота на
гората. Но тя съвсем ясно бе чула писъка. Или това бе нечий рев?
Той е знаел какво има там, сред дърветата… Този човек сякаш
криеше нещо. Мълчеше, все странеше от хората. Отказа дори да го
снимат за спомен. Цяло чудо бе, че репортерът все пак успя да
заснеме гърба му. Така се криеха и монасите или членовете на тай-
ните мъжки общества.
Спомни си и за татуировката му. Опита да се сети дали не е
виждала някъде комбинацията на меандър с осмоъгълна звезда. Без-
успешно. Познаваше символи от звезда в звезда или осмовърха звезда

82
с равнораменен кръст, но не и с меандър. Но човек не татуира как-
вото и да е на китката си. Нищо не є хрумна. И накрая прие, че това
няма значение, защото повече никога не ще види този човек.
Тя настигна останалите от групата и чу думите им.
– До замъка може да се стигне с камион, нали? – обърна се
професорът към водача.
– Откъм Франция, през Жекс.
– Ще са ни нужни няколко камиона, за да изнесем предмети,
трупани с години в помещенията.
– Разбрах, че сте открили нещо твърде ценно… – намекна во-
дачът.
– Откъде разбрахте? Не са изминали и двайсет и четири часа? –
недоумяваше професорът, който се надяваше, че водачът не гово-
ри за глинените находки.
– Забравяте, че тук всички се познаваме… Те принадлежат на
замъка – отвърна сухо той и избърза напред.
Професорът прие думите му като упрек, задето ги е взел. Сам
знаеше, че няма право. Но след загубата на безценния експонат от
софийския музей тези предмети бяха единствените, които можеха
да подкрепят тезата му.
– Не мога да оставя това съкровище да гние във влажния
замък – защити се той.
Водачът не отговори. Дори не се обърна.

Малък облак застана между слънцето и земята. А сянката му

покри планинската пътека и четирите човешки фигури, които бро-
деха из лабиринта от върхове и падини.
– Вера, твой ред е – подхвърли Кирил, който тъкмо завърши
соло изпълнението си на македонска песен.
– За какво?
– Нали се разбрахме всички да изпеят по песен. Да мине време.
– Вие се разбрахте. Аз не участвам – отвърна хладно тя.
Вера намали хода, за да изостане.
– Все се делиш! – продължи репортерът. – Хайде, тук само пла-
нините ще чуят. Изпей нещо.

83
 – Мразя да пея. Не знам песни.
– Всеки знае поне куплет… – намеси се професорът.
Вера се намръщи. Осъзна, че ще е по-смешна, ако продължи
да се инати, отколкото да изтананика нещо. Погледна към небето и
потърси позната мелодия. Устните є се размърдаха и тя тихо поде:
„Облаче ле бяло“. С всяка следваща дума гласът є се засилваше и
ставаше по-плътен. Професорът се усмихна и забави ход, за да я
чува по-добре. Скоро раменете му се изравниха с тези на журна-
листа.
– Чудесен глас... Дъщеря ви пее твърде добре! – заговори го
Кирил, сякаш се чувстваше длъжен да го стори. – Не го ли знае?
– Никога не пее. Не мога да повярвам, че се съгласи – отвърна
Кандилов.
А белият облак освободи слънчевия диск от прегръдката си.

84
 Ïî î÷èòå

420 страница бе посветена на иманярството. Разказва

се, че в Европа то започва да се развива усилено в начало-
то на XX век. Ценностите се изнасяли по цял свят, дока-
то достигнат до търсещите, които дават най-добра цена.
Някои от съкровищата са стигали и до другия край на зем-
ното кълбо. И не са имали шанса да бъдат оценени като
безценни артефакти, защото събират прах в гостната
на някой милионер или забрава в сейф. Така и до днес. А
сред тях можеше да има находки, които биха променили
паметта на историята. Но Биха, не означава, че Ще. А
земите на Балканите продължават ежедневно да се раз-
копават за безценности, които да започнат своя дълъг път,
докато остойностят нечий ден. Само ден…

¡Ëχ, ÂÁÂÓÚÓ »ÌÎÂ, 20 ˜. ÏÂÒÚÌÓ ‚ÂÏÂ

В този час прохладата започва да слиза от планините и да се раз-
тваря в горещия въздух, като разнася мирис на настъпваща нощ.
Здрачна завеса се посипва като пепел над езерото и къщите, дока-
то формите губят очертанията си. Светлините треперят в сива ма-
раня, а звуците се изострят в безлична тишина. И небе, като безко-
нечно индиго, прихлупва земята, за да погълне деня.
Лодкарят държеше дълъг прът, с който ритмично оттласкваше
гондолата от тинестото дъно. Помагаше си с крак. Обиграните му
движения показваха, че го е правил с години. Кокалестото му стъпа-
ло натискаше педал, закрепен към лоста, а жилите му се изопваха
под плътта като въжета. Кожата му бе загоряла като шоколад. Очите

85
му механично се спряха на татуировката на чужденеца. Намираше
се горе вляво на врата. Точно под ръба на късата коса. Лодкарят
никога не бе виждал подобна.

Беше нещо като ръбеста спирала или като увита око-

ло оста си река, която завършваше с глава на змия.
Но не обикновена змия, а сякаш с огнени очи. Над
главата є бяха подредени в дъга седем звезди.
Той извади пръта от водата и го почисти от заплетените като кон-
ци водорасли. После го облегна по дължината на лодката. Дребни-
ят мъж с широка сламена шапка се наведе и дръпна рязко въжен-
цето на мотора. Пърпоренето му изпълни здрача.
Чужденецът стоеше неподвижен в предната част на лодката.
Не се обърна дори когато го погълна облак, наситен с миризма на
бензин. Гледаше напред, сякаш търсеше нещо. Носът на лодката
пореше мътната вода. Образуваше вълни, които люлееха край-
брежната тръстика. И облаци от изплашени светулки се понасяха
към лилавото сияние, за да изпратят последните отблясъци на
слънцето. А после се изгубваха в тях. В далечината се виеха гра-
мадни планински гърбици, обвити в мъглива паяжина. А пред тях
все още лъщяха златните куполи на вековните будистки храмове.
Мъжът с татуировката избърса лицето си от водните капки.
Хладен нощен вятър прониза нагрятото му от слънцето през деня
тяло.
Пътуваха към петзвездния хотел, построен във водата над са-
мото езеро. Представляваше изкуствен остров с поредица от лук-
созни бунгала над водата и райска градина с лотоси, лилии и дълго-
краки чапли.
Ариман бе проучил подробностите. Англичанинът ходел ве-
чер в бара на хотела да пие уиски.
Пътят с лодка до хотела отнемаше 20 минути. Ариман усеща-
ше в себе си бездушна празнота. Непозната. Ръмжеше в гърлото
му, но в нея имаше и нещо сладко, което го караше да не бърза да
я гони. Откакто бе пристигнал вчера в тази страна, се чувстваше
различен и уязвим. Идваше за първи път, но мястото му бе по-

86
малко чуждо от всяко друго. Може би заради тишината и простия
живот на местните. Или пък заради строгата дисциплина на управ-
ляващата хунта, която го караше да се чувства като у дома. А може
би заради очите...
Имаше нещо в лицата на местните, което му се струваше близ-
ко, като първия ден на топла есен – много познат, много различен
и мил, защото знаеш колко е преходен в красотата си. Гледаше
очите им – формата, цвета, израза. Мислеше, че са почти като не-
говите. Хората тук носеха на лицата си широки усмивки, които го
пленяваха, сякаш няколко такива бе таил цял живот в душата си. А
бе прекарал едва денонощие в страната.
Оглеждаше се в тях, но те бяха и много различни от него. Твърде
дребни, жилави и изпити, със загоряла от слънцето кожа. Лицата
им бяха плоски, а очите като цепки. За разлика от тях той бе едър
колкото двама местни. Кожата му бе матовобяла, тялото – муску-
лесто и силно. Носът му прав, а веждите гъсти... Нямаше значение.
Утре си заминава. А преди това ще изтрие всеки спомен.

Водната градина
на езерния хотел

Когато стигна, барът беше празен. Англичанинът не бе тук.

Ариман реши, че е закъснял. Качи се обратно на лодката.
– Карай към селото – изкомандва той.
Знаеше точното местоположение на къщата. Лесно щеше да я
открие сред другите. Местните живееха във водата, както във Ве-
неция. И вместо улици имаха канали и гондоли. Езерото бе извес-

87
тно в цялата страна с огромните си доматени градини. Те не растя-
ха в почвата, както навсякъде по света, а в центъра на самата водна
площ. Чудно хрумване на местните, да използват максимално об-
работваемите земи. Плетяха кошници, които пълнеха с водорасли
и в тях засаждаха зеленчуковите градини.
Здрачът се сля с нощта. Гондолата премина покрай пустия па-
зар. Денем тук глъчката бе толкова силна, че сам не можеш да чуеш
гласа си. Но и той вече бе празен. Тук-там някоя самотна лодка с
продавачи на сувенири се прибираше към дома. Водата бе тиха и
спокойна. Редки светлини от прозорците играеха върху огледал-
ната є повърхност. По канала гъсто се редяха еднотипни дървени
колиби. Само висящите градини с нацъфтели орхидеи ги отличава-
ха една от друга. Черен облак се готвеше да захапе месеца с дим-
ните си челюсти.
Лодкарят знаеше твърде малко думи на английски. Не можа да
пита чужденеца нито откъде е, нито какво търси тук сам. Знаеше,
че идват страшни времена. Носеха се слухове, че военната хунта
готви поредната атака срещу монасите, които все още є бяха не-
примирима опозиция. Щеше да се лее кръв. И всички освен чуж-
денците се страхуваха за живота си 30.
Мъжът му заповяда да спре. Лодкарят върза гондолата на един
от пристаните. Мъжът слезе и хвърли пари в нозете му. Даде добър
бакшиш.

88
 Çà Ëóäèòå è Èëþçèèòå

421 страница започваше с думи на Шекспир:

Антифол от Сиракуза:
„Къде съм? На земята? В Рая? В Ада?
Насън? Наяве? Здрав или пък луд?
Изобщо кой съм? Целия съм в смут!...
Ще казвам туй, което казват те,
пък нека става там каквото ще!“
/…/
Куртизанка:
„И сега, без капка съмнение, Антифол е полудял.“ 31

Из: „Комедия от грешки“, У. Шекспир

ΔÂÌ‚‡, 5 χÚ
След повече от два часа преход през алпийските хребети каменистата
пътека пресече асфалтиран път. Там вече чакаше джип, който щеше
да откара четиримата пътници до българското посолство в Женева.
Твърде уморени, те се наместиха в колата. За Вера остана мястото до
баща є. Седна с нежелание. Очакваше пак да започне да я поучава.
Но мисълта, че ще замине за Москва, я отпусна и ободри. Ра-
ботата в София можеше да почака. Проблемите също. А сега тряб-
ваше да използва времето, за да помисли. Да подреди разбъркания
пъзел в живота си, преди парчета му да я затрупат. Отдалеч фор-
мите личаха по-добре – когато си в тях, губиш се.
Понякога є се струваше дори, че няма нищо по-вдъхновяващо
от очакването на бъдещите събития, прилежно наконтени с жела-

89
ни развръзки, хора и случки. Вера имаше достатъчно опит, за да
знае, че нищо от онова, което си бе представяла, не се случваше,
но животът без тези очаквания се превръщаше в обречен затворен
кръг. Но дори и нищо да не се случваше, є оставаше само илюзия-
та, а тя бе най-красивата част.
Професорът мълчеше. Стоеше неподвижен, подпрял брадич-
ка, с поглед, изгубен отвъд стъклото на автомобила. И макар Вера
да се бе настроила враждебно срещу него, в този миг се появи на-
трапчивата мисъл, че го е засегнала. Реши първа да го заговори.
Няколко минути се колебаеше как точно да започне, защото веж-
дите му не спираха да се сближават застрашително, оформяйки
изпъкнал хълм над носа му.
– Ще ми дадеш ли да направя снимка на глинените експона-
ти? – попита тя, като изви устни в плаха усмивка.
– Защо са ти?
– Как защо… Символите по тях могат да се окажат най-древ-
ните писмени знаци в света? Представи си само ако са различни и
от оригиналите в музея?
Професорът скръсти сдържано ръце. Лицето му остана загри-
жено.
– Има специалисти по праистория, които ще се заемат с про-
блема – отвърна сухо той.
– Но… ако и те изчезнат – допусна тя и в момента, в който
изрече думите, съжали.
Баща є свали очилата си, затвори клепачи и разтърка с пръсти
набръчканата кожа на челото си. Но все едно намачка линиите в
мислите на Вера и тя посърна. Преди месеци, когато є хрумна да
организира кражбата на „безименната“ плоча от музея, дори не
предположи, че баща є може да го приеме толкова тежко. А себе
си не винеше, защото приемаше случилото се на игра. Вярваше, че
хората сами решават кога да пораснат. Може би тогава, когато вече
не знаят как да играят и започнат да вземат всичко на сериозно. А
не според броя изживени години. И тъй като за нея нещата ставаха
някак наужким, поправимо и с единствената цел да са вълнуващи,
тя считаше, че още є е позволено да остане в света, в който всичко

90
може. Но сега виждаше, че за баща є случилото се не бе игра. И че
светът имаше поне две измерения – едното с очакванията ти, а дру-
гото с правилата на останалите.
Пътят следваше извивките на заледените пропасти и синкави-
те върхове, редуващи се към хоризонта. Вера извади от чантата си
тефтера и започна да лови блуждаещи мисли. А после им придава-
ше форма върху листа. Правеше го често, когато искаше да махне
с ръка и да зачеркне нежеланото. След десетина минути є прило-
ша. Случваше се винаги, когато пишеше в движение. Тогава затво-
ри тефтера и заяви решително:
– Ще ти докажа, че митът за Орфеевия кивот не е само легенда.
Професорът въздъхна, без да откъсва очи от огърлицата пла-
нински хребети.
– Стига глупости, Вера. Кивот! – рече той равнодушно. – Ар-
хеологията има само едно общо нещо с Индиана Джоунс. Знаеш
ли кое?
– Кое?
– Че наричат Индиана Джоунс археолог.
– Никога не съм можела да разчитам на подкрепата ти… – гнев-
но заяви тя и се обърна към стъклото. – Мама щеше да ме насърчи.
Кандилов крадешком погледна дъщеря си. Можеше да є се ядосва
или да опита да я разбере. Искаше да намери аргументи за поведени-
ето є. Вероятно страдаше от загубата на майка си и това бе причина-
та за буйния є нрав. Криеше чувствата си зад гневната маска на
безразсъдно момиче. А изглеждаше толкова крехка и мъничка, ся-
каш никога не бе пораствала. Като че винаги щеше да остане него-
вото момиченце, което скубеше косата му нощем през решетките на
легълцето си. Той се протегна несигурно и стисна ръката є.
– Вера, не искам да спорим… Хайде, разкажи ми за Калоян.
– За него няма нищо особено… През октомври ще се женим.
– О! Това е новина. Не си ми казала?
– Сега ти казвам.
Той се завъртя към нея, така че да вижда чертите є. Те напо-
добяваха тези на майка є. Но имаше и нещо много различно, не-
познато и това бе дъщеря му. Вера много се промени след смъртта

91
на жената, която я отгледа. От жизнерадостна хлапачка се
превърна в затворена и упорита жена. Често даже груба. Стана
жестока дори към себе си. А нежната си душа, търсеща обич,
скри зад каменни зидове на неосъзната амбиция и перфекцио-
низъм. Приличаше на животинче, приковано от зъби те на капан,
но не от стомана, а от собствените си чувства. И колкото повече
се опитваше да се изтръгне от тях, толкова повече те се впиваха в
плътта є.
– Както виждам, този факт с нищо не е променил живота ти –
коментира той.
– Трябва ли една сватба винаги да променя нещата? Харесвам
си живота. И себе си харесвам.
– Там е проблемът. Влюбеният обикновено иска животът му
да се промени.
– Ти не харесваш Калоян, нали?
– Вечерял съм два пъти с него. Нямах голяма възможност да
го опозная. Ти от колко време живееш с него?
– Тези дни не живеем съвсем заедно… Така решихме. Преди
сватбата…
– Ти си знаеш…

Джипът стигна до центъра на Женева. Спря пред българското

посолство.
Главният секретар излезе, за да посрещне новодошлите с из-
рисувана за случая усмивка. Подаде им два самолетни билета за
София и рече:
– Професор Кандилов, вие трябва да останете. Полетът за Мос-
ква е утре.
– Не, аз ще се върна в България. Имало е кражба… – отвърна
той с метален тон.
– Ще замина – прошепна си Вера и едва се усмихна. Сякаш
досега не си бе позволявала да повярва, че ще стигне до най-голя-
мата археологическа конференция за годината.
Тя качи сама куфара си в колата, която трябваше да я откара в
хотел. Там щеше да пренощува и да хване първия полет за Москва.

92
 – Ще се видим в София след седмица! – обърна се тя делово
към останалите.
А професорът направи усилие да преглътне разочарованието.
Не очакваше много. Може би едно „благодаря“. Понякога Вера
ставаше нетърпима. Заяждаше се с всяка реплика, иронизираше
усилията му да се сближат и като че търсеше в него причините за
несгодите си. За да избегнат напрегнатия тон, двамата почти не
общуваха. Но това не бе решение. Той се надяваше, че всичко ще
отшуми с времето и скоро ще дойде денят, в който Вера ще е мо-
мичето, което той познаваше, преди да замине да работи в Русия.
– Времето минава бързо, Вера. Остава само онова, което си
посяла в изживените мигове – заяви в отговор баща є.
Когато се убеди, че тя няма да стори нищо, той сам се прибли-
жи към нея и понечи да я докосне по рамото.
– Закъснявам! – викна тя и хукна към колата.
Професорът я проследи с поглед. Преди да се качи, Вера се
спря и го потърси с очи. Сякаш отново се бе почувствала виновна
за прекомерната си грубост.
– Не обичам да ме поучават… Знаеш – рече тя като извине-
ние. – Освен това аз нямам амбиции да ставам професор.
Кандилов дръпна рязко куфара си от ръцете на главния секре-
тар, който се превиваше над него. Професорът сам го понесе към
другата кола, която бе за летището. Държеше го с двете си ръце, а
тялото му се накланяше в една посока. Беше препълнен с глинени
предмети, които трябваше да стигнат непокътнати до София.

93
 Çëàòíàòà ñëåäà

На 422 страница имаше текст, който гласеше: „В сре-

дите на частните колекционери са известни десетки
древни глинени, каменни и златни плочи. Повечето от тях
никога не стават достояние на учените. А сред тях са и
някои намерени край с. Градешница от около 5500 г. пр.
Хр. и от Караново, Тартария, Винча, Лепенски вир и др.
Считат се за следите на Първите. А сходството между
тях и датировките показват, че са оставени от мистич-
но изчезнала от Балканите енеолитна цивилизация. Ня-
кои историци я наричат „Златния век“ 32 на човешката
история, защото в нея са поставени много начала. Но
въпреки че са изучени повече от 400 предмета с древните
им символи, все още се счита, че доказателствата са не-
достатъчни, за да се приеме официално, че те са посла-
ния в протописменост, завещана от Първите.“

¡Ëχ, Ò‰ÌÓ˘
От няколко часа Ариман се криеше в сянката на къщата. Седеше
неподвижен в дървената лодка, която бе наел в началото на канала.
За прикритие използваше дървени подпори, крепящи дома на анг-
личанина над водата. Къщата му изглеждаше най-солидната в ма-
халата, сякаш за доказателство, че баща му е бил богат колониза-
тор. Очите му сляпо се взираха в черната вода. Най-сетне чу стъпки
откъм сушата. Сякаш на залитащ човек.
Ариман надникна изпод скривалището си. Позна пияния. Сла-
ба, изпита фигура, привита напред. Имаше толкова дълги крака, че

94
повече приличаха на колци с панталони, отколкото на крайници.
Косата му бе руса, към рижа, а кожата с червен загар. Очите му
изпъкваха като сини топчета зад лупите на очилата. Англичанинът
се клатеше и тътрузеше крака по пътеката. Рижият мъж стъпи на
дъсчената платформа. Така Ариман можеше да следи всяко движе-
ние. Онзи се изкашля и изкара гъста храчка, която падна във вода-
та. После влезе в дома си.
Съмваше се, но плътните облаци, обгърнали небето, не допус-
каха нито един лъч да докосне земята. Ариман дръпна за последно
от силната цигара и я угаси в ръба на лодката. Не пушеше. Но
когато влизаше в селището, усети нужда да приглуши крещящите
в себе си гласове. Това място му въздействаше по особен начин.
Караше го да търси отговори, за които не бе питал. Защото го бяха
учили, че въпросите са слабост, като страха, спомена и близостта.
Затова не ги допускаше.
Цигарата купи от селянина, който му даде лодката. Лодкарят
облиза квадратно парче хартия, поръси стърготини и тютюн и я нави.
От къщата се чу детски глас, а после заповед: „ Go in bed!“
Ариман изчака още няколко минути. Не биваше да има дете. После
излезе от скривалището си, следвайки сянката на дървената по-
стройка. Изкачи се на горната площадка и натисна бравата. Отво-
ри я тихо, държейки в готовност пистолета си.
Вътре бе тъмно и тихо. Тръгна нагоре по дървените стълби.
Тук всички спални бяха на втория етаж. Дъските скърцаха под кра-
ката му. Когато изкачи и последното стъпало, пред него зейна по-
мещение без врати. Влезе и видя дюшек на пода с преплетени на
него тела. Ариман опря оръжието си до главата на англичанина и
прошепна: „Ставай.“ Онзи започна безпомощно да маха с ръце,
като се опитваше да извика. Ариман го хвана за яката и го повдиг-
на. Дребната жена до него скочи като уплашена сърна и се впусна
към ъгъла. Там спеше момче.
– Къде е златната плоча? – попита Ариман.
– Каква… плоча?...
Непознатият притисна дулото на пистолета си до гърлото му.
Рижият мъж се задави и отново започна да маха с ръце.

95
 – Къде е плочата? – повтори Ариман.
– Не съм я продал... Местните антиквари искат да знаят какви
са знаците… – закашля се силно. – Глупави знаци… Плашат се от
тях. Само двеста долара є искам.
Докато говореше, дъхът му тънеше в миризма на долнопробно
уиски. Очите му бяха обагрени в мрежа от кръвоносни съдове. Кле-
пачите му се притваряха от умора.
– Попитах къде е – произнесе равнодушно Ариман.
– Тук е… Исках да я продам, но е проклет боклук. Баща ми все
твърдеше, че е скъпа. Криеше я… – тия думи изрече с разочарова-
ние. Изхълца и се обърна на другата страна.
Ариман го хвана за блузата и го притегли към себе си. Следе-
ше го с безразличие. Едва сега англичанинът си даде сметка, че в
дома му има опасен непознат. Разтрепери се.
– Какво искате от мен?
– Защо баща ти я е криел? От кого?
Този въпрос не бе нужен, но Ариман го зададе.
– Казах ви, мислеше, че е… безценна. Беше я донесъл от Ев-
ропа – заяви гордо. – Купил я от частен колекционер, но оттогава я
криеше в сейфа. А аз не мога да я продам. – Замисли се малко и
добави: – Вие ли ще я купите?
– На кого я показа?
– На няколко антиквари… Семейството ми се нуждае от пари-
те. Никой не я иска. Тя не е от тази земя… Трябва в Европа да се
продаде.
Ариман се огледа. Протрит дъсчен под. Голяма стая с прости
мебели. А в ъгъла дребната жена. Местна. Гледаше изплашено.
Свита на топка. В ръцете си стиска момчето. Не бе повече от 5-
годишно, но много хилаво. То дишаше учестено и не смееше да
мръдне. „Детето не трябва да е тук!“ – помисли си той. Усети сла-
бост в ръцете, сякаш хлапето го плашеше. Не можеше да извърне
очи от него. А то не бе ни азиатче, ни европейче. Мелез.
Така го наричаха като дете – Мелеза. Чу крясъците на момче-
та, които викаха след него, защото не харесваха очите му… Защо-
то бяха различни.

96
 Погледна се в огледалото насреща. Чужди очи на чуждо тяло.
Винаги бе различен, винаги чужденец. Не знаеше кой е. Не търсе-
ше, не питаше. Дисциплината и редът му даваха всичко. Ако има-
ше друго, той не знаеше за него.
– Татко! – викна детето.
Ариман отмести поглед от огледалото и фиксира англичанина.
– Пияница! – прошепна дрезгаво. – Затова ли са ти парите?
Дай ми плочата.
Пияният замръзна като вцепенен.
– Но тя е от баща ми… – простена.
А Ариман насочи оръжието към главата му.
– Къде е?
– Недейте! Татко! – викаше момчето. Майка му бе вкопчила
ръце в жилавото му телце.
И Ариман пак почувства слабост в ръцете си. Викаше я гласът
на момчето. Сякаш събуждаше спомени, които съзнанието умело
прикриваше.
– Къде е? – извика той.
– Под леглото…
Мъжът се обърна към азиатката и заповяда:
– Донеси ми я.
Жената остави момченцето. С боси нозе се приближи до мат-
рака върху дъсчения под. Започна да опипва под него. Пияният
трепереше. Тя намери нещо, увито в ръчно изработена хартия.
– Отвори го – каза є мъжът с пистолета.
Жената разопакова хартията. Сама се изненада от съдържание-
то є. Извади тънка златна плочка. Пръстите є възбудено шаваха
по повърхността є. Не бе по-широка от 10 на 10 см. Цялата бе
издраскана с чудни знаци и йероглифи. Тя погледна мъжа си. В
очите є имаше и въпроси, и укор. По лицето є още личаха следи от
белезникавия грим, който местните наричаха танака. Правеха го
от специално дърво, стрито с камък. Той само подчертаваше дивия
є ужас.
Жената занесе златото на непознатия. Вървеше бавно с наве-
дена глава, като японска гейша. Той го взе, уви го отново в харти-

97
ята на цветя и го прибра в джоба си. Жената се втурна да скрие
момченцето в обятията си.
Непознатият пак насочи пистолета към челото на англичани-
на. „Никакви свидетели“ – убеждаваше се той.
Тогава момченцето се изтръгна от прегръдката на майка си и
се втурна към баща си. Обви ръчички около краката му и завика:
– Татко, татко!
„Никакви свидетели!“ – повтори Aриман наум, за да заглуши
виковете. А момченцето го буташе по краката…
За миг видя мрак. И в него непознат. Искаше да нарани майка
му. Стори ли го? Тя крещеше. Не… Някой го хвана за ръка и го
отведе… споменът изчезна. Изплува от мислите му, сякаш бе чужд
спомен. Не разбра какво се случи с жената.

Ръцете на Ариман се отпуснаха към тялото, а дулото сочеше

пода, сякаш вече не слушаше волята му.
Той се засили към прозореца и скочи върху грубо скованата
тераса. Оттам излезе на канала. Качи се в моторна лодка и се
изгуби в гора от лотосови листа. Движението на водата така ги
разклати, че те заприличаха на десетки черни крила, пляскащи
без тяло.
А някъде далече в тишината се носеше песен. Прозорецът на
една от дървените къщи светеше. Майка приспиваше малкото си,
като го люлееше в ръце. Ариман познаваше тази песен. Учуди се.
А ръката му спря неподвижна на мотора, без да го пали.
Лодката забави ход под напора на тръстиката. Той се напрег-
на, за да чуе всеки тон. Усети буца в гърлото. Не разбираше езика,
но знаеше думите. Помнеше я отнякъде.

…Моля те, вземи ми от Мейктила жабка.

Детенцето ми все за нея говори.
Моля те, донеси му неговата жабка,
с големи очи и малко телце
Върни я от далечното езеро Мейктила… 33
И приспи моето момче…

98
 Женският глас се изгуби сред крясъка на птици и нощния бриз.
Очите на Ариман блестяха в утринния хлад. Не можеше да си
спомни нито началото, нито края на песента. Не знаеше дори име-
то на жената, която я пееше. Не чуваше и името на детето, което я
слушаше, докато заспи…
Запали мотора и лодката запърпори по канала. Образуваше рав-
номерни вълни, които разлюляваха тръстиката. Цветовете на ли-
лиите и лотосите се поклащаха в такт, докато лениво разтваряха
цветовете си, за да погълнат слабата слънчева светлина. Яркобели
чапли пристъпваха от крак на крак. Ранобудни селяни вече подгот-
вяха лодките си за новия ден.

99
 Îòêðàäíàò Áîã

В началото на 423 страница имаше цитат: „Когато апо-

стол Паул отишъл в земите на Атина, възползвал се от
предимството на изградени някога древни храмове и ол-
тари, посветени от вярващи на „неизвестно божество“,
което, макар и отдавна забравено, все още внушавало у
местните страхопочитание. С риторически хитрости
той използвал следите на божеството, за да убеди „на-
божните“ тук, че те вече почитат онзи неизвестен и „из-
цяло скрит“ бог на юдеите, към когото истинската вяра
все още не им била разкрита от пророка.“
Из: „Орфей Рибарят“, Роберт Ейзлер, д-р на науките
от Австрийския исторически институт, 1920, с. 56

– Не си ми казвала темата на книгата си? – напомни професор

Кандилов.
„А истината е, че досега не ме е питал“ – помисли си Вера в
съня.
– Радвам се, че се интересуваш... Книгата ми търси корените
на Орфеевия бог, който, макар във времето да носи какви ли не
имена, има жива история повече от четири хилядолетия. Но вече
съм убедена, че са много повече.
– Използваш популярната теория, че първите християни са при-
способили една съществуваща вяра за собствената си религия?
– Не само… Чудя се, ако християните са последователи на ор-
фиците, тогава орфиците чии последователи са? Исторически са
се появили от нищото в Тракия. Но именно в земите, където преди

100
две хилядолетия са изчезнали Меандридите. А векове след тях хора
не са смеели да стъпват в териториите им… Ти ме запали с истори-
ята за скритата древна цивилизация…
– Скрита?
– Щом няма данни да е избита или унищожена, значи е скри-
та – отвърна Вера. – Стори ми се любопитно също, че връзката им
с траките не е само територията на обитаване, но и почитането по
сходен начин на единствения Бог, което се смята за значителна
зрялост на едно общество. Отбелязвали са слънчевия култ, Света-
та майка и Божия син. Започвам да си мисля, че и Орфей не е тво-
рецът на вечната история, а той самият я е взел отнякъде, от няко-
го... Искам да знам кой е създателят є.
– Струва ли си да играеш с две религии?
– Вече няма религии. Само сензации и злоупотреба с човешка-
та надежда и отчаяна нужда за вяра в безсмъртието. Освен това аз
съпоставям не две, а осем религиозни концепции.
– Защо го правиш?
– Казах ти, заради нуждата от отговор.
– Не, това е нужда да се бунтуваш. Не си ми простила, че ви
оставих… А днес за теб аз олицетворявам консерватизма и прави-
лата в Института.
– Остави я да си отиде. Сама.
– Никой не ми каза, че е била болна…
… Вера отвори очи. Сънувала е. А сега между ушите є бучаха
самолетните двигатели. Някакъв мъж хъркаше на задната седалка.
Тук-там тънки снопове светлина се спускаха от тавана към седал-
ка, където нечия душа не спеше, а тялото разлистваше списание.
Едната стюардеса стоеше на самотното си място в дъното на
слабо осветения коридор. Тя следеше точка и въртеше в главата
си, като на лента, кадри от живота си. Другата се разхождаше по-
край редиците от седалки с притегнати към тях пътници и дебнеше
за нарушители на реда.
Вера надникна през прозореца. От нейната страна небето
цъфтеше в оранжево и лилаво, а насреща се виждаше как слънцето
бяга зад хоризонта.

101
 Три часа в безвремието. Това е полетът до Москва.
Странно как човек започва да чува мислите под косата си, от-
къснат от земята, заклещен в метална кутия с тракащи ламарини и
висящ в небето. Поглеждаш отгоре и виждаш водовъртежа от съби-
тия и души, застинали в миг от вечността.
„Каза ли му всичко това наистина?“ – ужаси се Вера. Не. Само
бе сънувала. Професорът не питаше за идеите є. И никога не хва-
леше. А Вера безкомпромисно странеше от него, защото дълбоко
в себе си знаеше, че зависи от думите му като удавник.
Тя погледна часовника си. След 30 минути щяха да кацнат в
Москва.
Вера се отпусна на седалката и пак затвори очи. Днес трудно
гонеше натрапчивия образ на баща си. Щом се отдалечи от него
вчера, разбра, че се е държала твърде студено. Сякаш го бе отпи-
сала от графата „родител“. И сега разкаянието като че ли люпеше
семки в мозъка є.

Самолетът се раздруса. Вера ококори очи. Бяха влезли в мощ-

ни въздушни течения. Над главата є светна лампичката със знак за
затягане на коланите. Тя закопча своя и опита да се успокои.
„Бедният татко! – каза си. – Очаквам да намери думи, с които да
умилостиви гнева ми. А може би той самият се нуждае от мен...“
Капитанът на самолета обяви, че ще кацат, точния час и тем-
пературата на въздуха.

102
 Êúì ñåáå ñè

424 страница започваше със стих :

„Радвай се да изпиташ това,
което никога преди не си изпитвал!
От смъртен се превърни в Бог!“
Стих от орфически текст, изписан върху златна табличка
от гробната могила Тимпоне Гранде в Турии, Италия

Ариман нае кола, която да го откара до Баган, откъдето щеше да

вземе самолет. Пътува почти пет часа, макар разстоянието да не бе
повече от 300 км. Пътищата бяха разбити и на места асфалтът лип-
сваше. Не бе ремонтиран близо век. Тогава британските колониза-
тори са направили първата пътна мрежа в страната.
Пътят минаваше през планински върхове, в които кънтеше
ревът на дърворезачки и камиони, пъплещи по асфалта като ста-
до динозаври. Бяха погълнали в туловищата си стотици дървени
трупи. Бедните селяни изсичаха горите на джунглата, за да ги
продават на белите, които произвеждаха мебели, хартия и дребо-
лии за бита.
След планинските върхове се ширнаха безбрежни оризища, ко-
ито се събираха в дъното на погледа с небето. По стоманената им
повърхност стърчаха милиони яркозелени снопчета, от които не-
уморни, почернели от работа пръсти щяха да събират зрънце по
зрънце. Благодарение на белите семенца, богатата природа и ми-
лосърдието си жителите на Бирма, съществуващи в крайна бед-
ност, оцеляваха. Оризищата бяха разделени на квадрати от ниски
насипи. По тях стъпваха селяните, за да събират електриковите

103
снопи. Десетки мъже и жени, прегърбени, с навити панталони, га-
зеха като щъркели в оловноцветните блата, надзиравани от белите
чапли.
Колата задмина по пътя тълпа от хора. Носеха дълги шалове,
увити около телата им, чак до глезена. Всеки крепеше нещо на ра-
менете и главата си – кошници с плодове, зеленчуци, суха трева,
вода, а някои жени бяха нарамили дори малчуганите си. Лицата им
бяха плътно измазани с танака. И въпреки тежкия ден, в който не
са превили крак, те се усмихваха на чужденеца в автомобила, кога-
то срещаха погледа му. В началото Ариман се колебаеше. Близостта
с хората му бе забранена. Ненужна слабост, която го отдалечава-
ше от смисъла, с който го бяха учили да уплътнява съществуване-
то. Но скоро є той започна да им отвръща. Те не знаеха кой е.
Никой никъде не знаеше. И винаги бе сам, като дух. Но в тази
страна осъзна, че досега не си бе задавал въпроса, защо се случва-
ше така? И по-страшното бе, че нямаше отговор.
Видя три омършавели момчета, загърнати в шафранени намет-
ки. Ариман бе излязъл от колата и се бе навел да отпие от дълбок
съд с питейна вода. Невръстните поклонници на Буда носеха канче-
та, пълни с храна, събрана от селото. Щяха да я занесат в манастира,
който ги е приютил, за да се нахранят обитателите му. Но едното
момче се приближи до Ариман и му предложи от панерката си. Ни-
кой от света на хората не му бе предлагал каквото и да е.

104
 Будистки храмове в
долината на Баган

Очите му заблестяха, устните потрепериха. Искаше да благо-

дари на момчето с всичките думи, които растяха в него, да даде
нещо в замяна, но осъзна, че освен златната плоча в раницата си
друго няма. Момчето видя сълзите в очите на мъжа. Уплашиха го
и то побягна. Ариман съжали за слабостта, която бе проявил. Ядо-
са се. Намокри лицето си с хладката вода, изми очите си и се върна
в колата, за да продължи към Баган.
Пътят се виеше през гора от върхове на хиляди будистки хра-
мове, подпиращи небето с белокаменни и златни кубета. След това
колата спря на крайградско летище. Ариман благодари на шофьо-
ра, плати му дължимото и взе чантата си. Метна я на широките си
рамене, а жилите на врата му се обтегнаха.
Телефонът му иззвъня. Само един можеше да го търси тук и
това бе Безплътния.
– Къде си? – попита го той.
– Скоро ще излетя от Баган. Изпълних задачата – последното
Ариман добави със сподавен глас.
– Добре. Сега вземи полета от Банкок за Москва.
– Днес?
– Първият възможен. Ще търсиш инструкциите в сейфа на ле-
тището.
– Обичайният номер?
– Обичайният.

105
 Êîìåäèè è ãðåøêè

425 страница започваше с думите: „В орфическа-

та вяра казват: „След като веднъж е паднала, ду-
шата не може да се върне до най-високия Рай преди
десет периода от 1000 години, всеки с прераждане и
период на наказание или блаженство, който трябва
да последва.“ Темата за скитането, която преобла-
дава в Орфеевата теология, е до голяма степен зас-
тъпена и в „Комедия от грешки“. Дори заглавието є
може да се разбира като „Комедия на лутането“,
тъй като думата „грешка“ (err or) произлиза от ла-
тинската „errare“ – „да се лутам“.
Из: М. Уолкър, анализатор на творчеството на У. Шекспир

Самолетът рязко се гмурна в пухкавата бездна. Погледът на Вера

тревожно следеше редуващите се гъсти пластове облаци, в които
се къпеше летящото возило.
До нея стоеше симпатичен непознат, който се разшава, щом
усети спускането. По-добре да остане непознат. Тя опря чело на
стъклото и се съсредоточи над разкрилата се гледка. Единствено
местата до прозорците позволяваха усамотение в самолетите. Може
би затова бяха и най-предпочитани. Хората все бягат от самотата,
за да я намират.
Градът изплува. Москва винаги бе звучала на Вера някак при-
казно и величествено. Най-сетне щеше да я види и усети. Но без да
съзнава защо, изпитваше страх вместо вълнение.

106
 Когато Вера свали и последния си куфар от лентата за багажи,
тръгна с многоцветната тълпа към изхода. Мъничката є фигура се
превиваше под тежестта на чантите. Спря за миг и остави всичко
на пода. „Какво правя, за бога?“ – притесни я неочаквана мисъл.
Побърза да я заглуши с убеждението, че това не е най-подходящи-
ят момент да преосмисля действията си. Вън някъде чакаше дирек-
торката на Българския културен център, с табелка, на която пише:
„Вера Кандилова“. Щеше да я посрещне, вероятно да се изненада
колко е млада. После щеше да се сети кой е баща є, който всъщност
трябваше да е на мястото є. След това щеше да я заведе в хотела,
за да се подготви за лекцията си.
Преди няколко дни Вера є се бе обадила, за да я информира, че
ще дойде за археологическата конференция вместо професор Кан-
дилов. Извадиха є експресна виза и дори є предложиха да изнесе
лекция по някоя тема в културния институт. Вече бяха организира-
ли всичко за срещата на отбрана българо-руска публика с баща є.
Не искаха да ги разочароват и като научиха, че Вера също е архе-
олог, настояха да го замести с присъствието си.
Без да мисли дълго, тя реши, че това е идеална възможност да
тества публично теорията си, а също да отбележи събитието като
точка в биографията си. Използва свободния ден в Женева и от-
личната интернет връзка в малък клуб до входа на хотела. Дораз-
работи някои от новите си идеи, които є хрумнаха по време на
експедицията до замъка Жак. Четенето на лекция в тесен кръг в
Москва бе най-безопасният начин да усети мнението на публика.
Дори да бе твърде крайна, щеше да чуе реакциите, без те да се
отразят в медиите или в научните среди.
Тя излезе от обширната като футболно игрище зала за присти-
гащи. Следваше кипящия от непознати езици и тропот на куфари
поток от хора.
Оглеждаше се във всички посоки. Търсеше табела с името си,
като се опитваше да прикрие несигурността си. Та тя дори не ги
предупреди, че не знае руски.

107
 Видя я. А зад нея стоеше дребна жена с престорена усмивка.
Имаше огромна коса, прибрана назад и бетонирана с лак, в стил
60-те. Под косата изпъкваше разноцветно изпъстрено лице, в си-
ньо и черно над очите.
Вера се вторачи в ръцете си. Изрязани до кожа нокти без
маникюр. Остави куфарите на земята и бързо приглади разпиля-
ната си коса. Извади от джоба си платнен ластик и я върза на
ниска опашка. Нямаше време да сложи червило. Жената с голя-
мата коса и пъстър грим започна да маха. Тогава Вера се ухили и
тръгна към нея.
– Вие? Толкова сте млада!… – процеди директорката.
„Всички така казват“ – помисли си Вера и отвърна в своя за-
щита:
– Само така изглеждам.
В отговор жената се усмихна още по-широко, като почти смачка
нарисуваните си очи. Тя пъхна табелата под мишница и с готов-
ност награби единия куфар. Двете поеха към изхода, като си про-
правяха път в навалицата.
Вън ги чакаше винено пежо, което приклекна под тежестта на
багажа и пътниците. Пътуваха 3 часа из градските задръствания.
Накрая шофьорът и директорката оставиха Вера пред рецепцията
на българския хотел. Сградата бе до гърба на резиденцията на по-
сланика.

108
 Ñêðèòè ñúêðîâèùà

Горен десен ръб на 426 страница:

„Малцина успяват да проследят пътя на знаците. Ло-
гиката на хората е такава, че те рядко допускат, че
може да не знаят онова, което знаят. Затова има
следи, които не е нужно да се крият – хората не мо-
гат да ги свържат в логика. И при най-категорични-
те факти те не биха допуснали, че не великите Еги-
петска и Микенско-критска цивилизации са оказвали
влияние по тракийските земи, а прадедите на Скри-
тите от Тракия хилядолетия по-рано са пренесли на
юг и изток знанията си. Малцина от тях са потънали
в родните земи, другите са бягали, преследвани от
силите в Ада. Защото, когато Седемте звезди се под-
редили в дъга, вятърът притихнал, Слънцето избяга-
ло, пепелта изтляла и сенките се върнали…“
Източник: изтрит

Стаята є бе с номер 909.

Облепеният със скоч ключ заяде. Вера дръпна бравата към себе
си, за да улесни превъртането. Вратата изскърца и се отвори.
Тя с усилие издърпа куфара в помещението. Колелцата му из-
трополиха по прашния мокет.
Вера се озова в тясна стая. Вляво дремеше талашитено бюро,
над което стърчаха оголени жици. Вдясно бе леглото, постлано с
родопско одеяло. Тя включи осветлението в банята, която лъсна
гола и бяла. А на мивката нямаше дори употребен сапун.

109
 Приближи се до прозореца. От избелелите завеси се носеше
дъх на време и не разказани човешки истории. Под балконската
врата бе зейнала цепнатина, от която нахлуваше леден въздух.
Надолу, в далечината, се виждаше празна детска площадка, под-
гизнала в локви. Заобиколена бе от грамадни здания без форма и
цвят. Като огромни паралелепипеди с прозорци, в които живееха
хора. А над тях висяха сиви облаци, притиснали небето в мощната
си прегръдка.
Години бе мечтала да дойде тук. Мисълта за изживяването,
изпълнено с възможности за всичко онова, което желаеше и може-
ше да є случи, я крепеше. Но сега започваше да осъзнава действи-
телността. Очакванията є се превърнаха в замъци от пясък, които
слънцето изсуши до мига, в който станаха на прах. А в душата є
тегнеше натрапчива празнота, сякаш някой бе сложил в нея лепка-
ва мрежа за търсещите в мрака криле. Реалността винаги бе раз-
лична от очакванията. Но колкото по-късно го разбираме, по-доб-
ре. Без надеждите сме изгубени.
Вера усети как я втресе от студ. Сви се в палтото си. Взе
кърпата от банята и я постла под балконската врата, за да спре
струята въздух. Седна на земята и прегърна с ръце коленете си.
Опря гръб в решетките на слабото парно и впери очи в стената
отсреща. Заля я вълна страх. Онзи неопределеният, който неза-
белязано прониква през ноктите и се впива в плътта. Особено
ако стените са твърде близо една до друга, тишината изпълва
въздуха, когато след мига ще те погълне прах о т сенки на диви
минзухари и вече няма да имаш сили да останеш в себе си. Кога-
то може би единственото спасение бе сънят или да хукнеш с всички
сили без посока.
Вера погледна дисплея на телефона си и потърси име в указа-
теля му. Когато го намери, побърза да го набере.
– В колко свършваш работа? – попита тя.
– В шест и трийсет.
– Нека се видим още днес. Моля те!…
– Осем часа в хотел „Метропол“?
– Ще те чакам.

110
 С припряна стъпка тя излезе на булеварда пред българското по-
солство. Беше широк и празен. Нямаше хора, освен самотния вой-
ник пред резиденцията. Вера започна да маха на прелитащите коли.
Жената на рецепцията є обясни, че в Москва почти не се ползват
таксита. Ако настоява да бъде превозена с кола, трябва да застане на
ръба на потока от автомобили и да маха. Почти всяка кола функци-
онирала и като такси. Вера не повярва, но го стори. Още на третата
минута пред нея спря лъсната бяла жигула. Тя показа на шофьора
адреса, на който искаше да отиде. Той кимна и рече: „Хиляда руб-
ли.“ Вера още не знаеше, че това бяха много пари за курса.
През целия път мълчаха. Шофьорът не опита да хаби думите
си. Никой от двамата не узна кой е човекът на съседната седалка.
Чий живот бе пресякъл и в кой момент. Минаха покрай Москва
река. Вера не бе виждала толкова широка река да пресича град.
Стори є се фантастично красива. Колата се движи няколко минути
по течението є, докато кафявата маса кротко следваше каменното
корито, което космополитът є бе отредил. Гранитните стени я стис-
каха в обятията си. Широки мостове прорязваха с черната си сянка
водния поток почти на всеки километър. Самотно корабче се носе-
ше по течението. Пътниците му се бяха сгушили в закритата част.
На палубата се вееше само руското знаме, борейки се с ледения
вятър.
Бялата жигула спря пред паметника на Карл Маркс и мъжът зад
волана посочи бежова сграда вдясно. Проста конструкция, украсена
с орнаменти, мозайка и пищно изрисувани витражи. Стилен надпис
известяваше, че това е хотел „Метропол“, а до него, вграден в мо-
зайката, изпъкваше цитат, подписан от Ленин. Той гласеше:

Диктатурата на пролетариата е в състояние да

освободи човека от гнета на капитала. В. Ленин

Вера даде на шофьора две по 500 и гневно отвори вратата на

колата. Не видя локвата под краката си и цопна. Но калната мътил-
ка по обувките є най-малко я впечатли. Пресече и се мушна във

111
въртящата се врата на хотела. Топлината погълна тялото є. Тя зат-
вори чадъра, от чийто връх шуртеше вода по изящния мрамор.
Намръщен охранител є посочи да остави вещите си в пластма-
сово легенче и да мине през рамката на скенера. Подобни рамки в
Москва имаше навсякъде, включително на входовете на магазини,
музеи, хотели и големи ресторанти. Друг униформен провери чан-
тата є. После поиска карта за настаняване и паспорт. Вера му по-
каза поканата за предстоящата научна конференция в хотела и
мъжът я пусна. Тя остави мокрите си дрехи на гардероба и изкачи
стълбите, постлани с червен килим. Пред погледа є се откри фоайе-
то, което бе с едно ниво по-високо от улицата.
Лъскаво, широко, светло и пищно украсено. От двете страни на
стълбището се извисяваха позлатените колони на ламперии, под-
държащи грозд от десетки ярки крушки. Неподготвен за смяната на
декора, погледът є се изгуби в детайлите. Кристални полилеи вися-
ха от тавана като великански корони, обсипани с брилянти. Залата
грееше в позлатените орнаменти, дърворезба, гранит, бял, зелен и
червен мрамор. Спретнати рецепционисти и пикола хвърчаха целе-
устремено на всички посоки. Дори мраморният под светеше до сте-
пен, в която те е страх да пристъпиш, за да не се подхлъзнеш.
Но онова, което най-много впечатляваше, не бе толкова пищ-
ната изисканост на хотела, колкото дъхът на царско величие, при-
месен с пиперлива подправка на вековна история. Хотелът бе тол-
кова стар и приютил толкова исторически знаменитости, че днес
имаше качество на музей.
Вера продължи напред. Очите є свикнаха с блясъка. Точно сре-
щу дългата рецепция имаше няколко маси. Всички бяха заети. На
една от тях стоеше слаб мъж с прошарена коса и гъста брада. Той
разговаряше с някого по мобилния си. Изгледаше на около петде-
сет. Щом я забеляза, махна. Тя тръгна към масата му. Лицето є
просветна в широка усмивка.
– Охраната изглежда доста засилена. Сигурно очакват важни
гости – предположи Вера, докато стискаше ръката на мъжа.
– Обичайна гледка. Опасността от терористичен акт в Москва
е ежедневие. За първи път ли идвате?

112
 Вера кимна.
– Някой трябва да ви разходи из града.
– Първо работата…
– Все пак успяхте да дойдете!
– Много държах… За малко да не стане, както очаквах.
– Не възлагайте много на конференцията. Според мен тя е про-
сто демонстрация – сподели брадатият мъж.
Той бе кореспондент на Българското радио в Москва от годи-
ни. Живееше в общежитието към посолството и познаваше града
по-добре от родния си.
– Какво искате да кажете?
– Демонстрация за затоплянето на руско-немските отношения.
Бяха охладнели покрай темата за откраднатите съкровища по вре-
ме на Втората световна.
– Чух, че ще бъдат показани много крити досега експонати.
Включително от български произход.
– Нещо конкретно ли проучвате?
– Елате на лекцията ми утре и ще научите. Изглежда, история-
та ви влече?
– Хоби.
– Ето материалите, за които ме помолихте. – Вера извади от
чантата си няколко принтирани страници. – Но нека да не стига до
баща ми, че ги имате от мен.
– Благодаря ви! Ще свършат работа за проучването ми.
– Кажете ми сега повече за предстоящата изложба.
– Днес беше пресконференцията… – Кореспондентът бавно
отпи от чаша бира, сякаш се наслаждаваше на нетърпението у
Вера. – От музея намекнаха, че освен немските експонати ще има
и български съкровища, съхранявани в руските трезори. А дори
един от акцентите щял да е съкровище на хан Кубрат. Ще има и
други златни съкровища на прабългарски аристократи, неизвест-
ни на българските учени 34.
.
– А още колко неща дори не подозираме, че съществуват! –
възкликна Вера.
– Снимайте си ги за спомен, защото пак ще ги скрият.

113
 – Дали ще ги представят някога в България?
– Зададох този въпрос днес. Организаторите казаха, че всичко
зависи от българската инициативност. Така или иначе, акцентът ще
бъде върху седемстотин експоната, взети от германски бункери през
войната. Крили са ги шейсет години по фондовете на музея.
– Знаете ли кои са?
– Предполага се, че всички общо са към осемстотин. А от тях
шестстотин са реставрирани последните години. Утре в изложбата
ще се включат крити досега предмети от Античността и Среднове-
ковието.
– Немците как търпят това положение? – почуди се Вера.
– Какво да сторят. Война ли да обявят? – Той отпи от бирата
си и продължи: – Но това не е първият подобен случай. През 2005
имаше друга изложба: „Археология войны. Возвращение из небы-
тия“, и представяше първата част от колекция, събирана от 1698 го-
дина от Берлинския музей. Доколкото е известно, руската армия
ги е изнесла от берлински бомбоубежища след войната.
Кореспондентът се усмихна, а очите му изчезнаха между две
цепки. Темата видимо го забавляваше. Но, изглежда, младата ар-
хеоложка търсеше нещо конкретно. Той попита:
– Изнесените съкровища са много. Интересува ли ви нещо по-
специално?
– Търся непоказани още артефакти, сцени и фрагменти с ми-
тичните герои Орфей или Дионис.
– Имаше нещичко… Трябва да проверите.
– Нека си говорим на „ти“ – предложи Вера, като се убеди, че
той не би го сторил.
В следващите минути никой не продума. Кореспондентът отпи
няколко глътки от бирата си.
– Студен и мрачен град.
– Само така изглежда – отвърна той, но като видя очакването є
за повече, добави: – Не обръщай внимание на похлупака. Гледай
под него.
Кореспондентът постоянно оглеждаше посетителите и ближе-
ше бирата си. Друго не би си поръчал. Москва бе скъп град, а

114
„Метропол“ – един от най-скъпите хотели в региона. Българите,
които живееха в града, пазаруваха от определени места и обикно-
вено стояха по домовете си. Рядко си позволяваха да ходят по за-
ведения.
Той се вторачи в лицето на Вера, сякаш да се убеди, че няма да
има друго, и рече:
– Ще тръгвам. Мога да те откарам.
– Рано е. Ще остана – убедена отвърна тя.
– Хубава вечер.
Той стисна ръката є, усмихна се вежливо и пое към изхода.
Вера се огледа. Бе единствената жена на фотьойлите във фоайето.
Това не я притесни. Предпочиташе мъжката компания.

115
 Íåðàçáðàíè

427 страница бе за другия свят: „В романа Дон Кихот вярва

в реалност, за която е чел единствено в книгите. Известна
е като Рицарство (Chivalry). Но един по-внимателен про-
чит разкрива, че Рицарството на Дон Кихот е символ за
„търсенето на Свещения Граал“. Което пък представя спра-
вяне с изпитания и приключения към Посвещението. А по-
светени са избягали те от „света на сенките“, за който
обикновените хора са чували само от книгите. Посветени-
те са подлагани на изпитания, помагащи им да развият спо-
собности, които придвижват живота им от „света на сен-
ките“ към истинския свят. В сравнение със „света на сен-
ките“ животът на обикновения човек е живот на лудост в
свят на илюзии. А за обикновения човек разказите за „света
на сенките“ са измислени приказки на писатели и луди. Така
се вярвало, че Дионис носи лудост, защото символизира
въвеждането на високото „аз“ в по-ниския свят.“
Из: М. Уолкър

Вера погледна часовника си и се успокои. Вече бе 22,30.

Денят бе отлетял, но все още бе рано да се прибира в студената
стая. Огледа се.
Тук бе твърде светло. Обиколи фоайето, разглеждайки го като
музейна зала. Всеки детайл заслужаваше внимание, съхранил в себе
си частица от вечността.
Асансьорът в дъното привлече вниманието є. Изящни витражи
украсяваха вратата му, а над тях висеше пищен кристален полилей.
Когато се приближи достатъчно, видя, че вляво от него има друга,
по-малка зала с приглушено осветление. Вера се запъти към нея.

116
 Помещението бе изпълнено в нюанси на наситен махагон. В цен-
търа се ширеха две старинни маси, около които бяха подредени коже-
ни кресла. Заведението бе почти празно. Двойка успоредни червено-
черни колони обграждаха мраморен бар. Той имаше П-образна фор-
ма. Над най-издадената му част тиктакаше вграден кръгъл часовник, а
стрелките му упорито препускаха, преследвани от времето.
Вера се настани на висок стол под часовника и поръча чаша
уиски. Малко. Запали цигара и с наслада изпусна първия дим. Очите
є дебнеха движенията на бармана. Той чевръсто пълнеше халби с
бира и шеташе наоколо. Мислите є бяха заети с предстоящата из-
ложба и възможностите, които разкриваше. Тягостното усещане
от хотелската стая бе задрямало.
Погледът є неволно спря на мъжка фигура вдясно на бара. Ко-
гато сядаше, не видя никой. Непознатият мъж изглеждаше потънал
в себе си. Вероятно чужденец. Имаше замислени сурови очи, с не-
типична за бялата раса удължена форма. Веждите над тях бяха стро-
го събрани. А кожата му бе неестествено бледа за тъмната коса и
силното му тяло. Стар белег излизаше от ръба на косата и се врязва-
ше в челото. Той не поглеждаше към нея. Нито към бармана. Сякаш
единственото, което искаше, бе да се изолира в безвремието.
Когато Вера усети желание мъжът да я погледне, се засрами.
Самотата имаше навика да прави хората зависими от чуждото вни-
мание. Но самота ли бе, когато ние сме я потърсили? Може би
само във физическия смисъл. Защото в единия случай бе жалка, а в
другия тъжна и възраждаща. Вера харесваше да чува мислите си в
пристана на тишината. Дори нарочно избягваше шумните компа-
нии, в които изпъкваше неспособността є да се забавлява по об-
щоприетия начин. Тя все бе различната и винаги забелязваната, но
когато нямаше други, това не личеше.
Тежестта в гърдите є отслабваше и заличаваше белега на ра-
зочарованието. Може би от поредната изгубена илюзия. Времето
ще го измие. Проблемът обаче бе, че Вера все по-трудно вярваше
в началото…
Когато се запозна с Калоян, той изглеждаше човек, с когото
може да живее. Докато не знаеше нищо за него, реши, че отговаря

117
на повечето є критерии. Тогава още вярваше, че нещата в живота
имат определен ред, за да стигнеш накъдето си тръгнал. И тя го
следваше. Опознаването и сближаването с Калоян трябваше да е
задължителна част от него. А днес може би най-сетне бе порасна-
ла, щом я опари страхът, че планът е бил грешка. Че единственият
ред съществуваше само в главата є. И колкото пъти го пренареж-
даше, толкова той оставаше правилен.
С времето Вера и Калоян се разпознаха в детайлите, а ежедне-
вието се просмука в навиците. И прашинка по прашинка те разядо-
ха грижливо построения макет на бъдещето. Магията неусетно се
изгуби в дните, месеците, досадните привички и чорапите, зауче-
ните фрази, повтаряните наставления. И любовта към образите на
въображението се разложи в реалността.
Връзката им стигна до момент, когато всичко в него я дразне-
ше до степен, в която единствено се опитваше да го избегне.
Той не є липсваше. Само изгубената илюзия за вечна взаимност.
Защото този път осъзна нейната абсолютна невъзможност. Но възраж-
дащият трепет бе мимолетен. Затова трябва да се използва мъдро,
пестеливо и никога да не се впримчва в човешката нужда за вечност.
Хората много искат да вярват, че любовта и копнежът не са
подвластни на времето, но исканията не променят фактите.

Барманът изпусна чаша, която с трясък се пръсна на невидими

парчета. Вера се стресна и подскочи. Двойката, която стоеше на
масата в дъното, стана и си тръгна. Салонът се опразни.
След колебание тя се обърна към непознатия на английски:
– За конференцията ли сте тук?
Мъжът я погледна. На лицето му не се изписа изненада, нито
радост от вниманието към него.
– Вероятно ще остана – отвърна строго, без нито един мускул
на лицето му да се отпусне. А очите му невъзмутимо се задържаха
на нейните.
Не я попита коя е. Нито защо е дошла, защо е сама. Отново
впи очи в стената и отпи от питието. Направи го крайно съсредо-
точено, сякаш го изследваше.

118
 Вера потърси движение наоколо, което да я разсее. Но освен
тях двамата вече нямаше друг в малкия салон. Във въздуха се но-
сеше едва доловима мелодия от цигулки, която се губеше в приглу-
шените ръждиви нюанси на светлината. Почувства се неловко, а
мълчанието подсили усещането.
– Изглежда, не сме попаднали в най-посещавания бар на Мос-
ква – отбеляза тя.
– Така е добре – изрече мъжът с тих, дрезгав глас.
– Сигурно и вие сте отскоро тук?
Той кимна. Като че нищо нямаше значение за него освен точ-
ката, която изследваше. Отпи отново глътка от питието си със съща-
та съсредоточеност, както предните пъти.
– Може би и вашата стая е твърде тясна.
Той не отвърна веднага. Но вероятно му се стори, че мълчание-
то ще е прекалено грубо.
– Стаята е добре.
– Има тъмни вечери, в които всичко изглежда различно. Забе-
лязали ли сте?... А умората натежава, без да дава покой…
– Тъмното не ме плаши.
– Ако видите стаята ми, ще разберете какво имам предвид.
По устните му пробяга едва доловима усмивка. Вера я забеля-
за, но не можа да определи значението є.
– Не обичате да говорите...
– Не го правя често – рече равнодушно той, без да я поглежда.
Надигна чашата си и допи питието.
„Ще поръча друго – помисли си тя. – Прави се на безразли-
чен.“ Вера също си придаде вид, че не се вълнува от действията
му. Мъжът извади пари от портфейла си и ги сложи в чашка със
сметката му.
– В хотела ли сте отседнали? – побърза да го попита Вера.
– Не съм решил.
Мъжът стана от бара.
– Лека вечер – добави той формално.
А после отмести очи и тръгна към фоайето на коридора.

119
 Îñòàíêèòå íà Èñòîðèÿòà

На 428 страница имаше снимка на Орфеевия амулет в

Берлинския каталог от 1909 г. Макар некачествена, тя ос-
таваше доказателство за съществуването му.
„Известна е и зелена снимка от книгата на Freke, Gandy от
1999 г., на която е показано полутоново изображение на ори-
гиналния гравиран камък-медальон в зелен цвят. То буди
доста въпроси. (i) Цветът на обекта е зеленикав, което няма
нищо общо с хематита. (ii) По обекта се виждат пукнати-
ни, които му придават вид, сякаш е от слонова кост.
Всъщност хематитът е крехък и така напукан би се раз-
паднал. (iii) Гравираният релеф е изобразен като изпъкнал,
а от каталога, 1909, знаем, че е вдлъбнат. (iv) На всичкото
отгоре изображението е обогатено с едно немислимо бо-
гатство от светлосенки.“
Из авторско изследване за медальона на ст. н. с. Л. Цонев

Глухото тропане, хлопане и хъркане от съседните стаи се усилва-

ше, докато светлината се провираше зад завесите. Някой се изкаш-
ля, а след минута пусна водата в тоалетната. Отвори се прозорец и
нечии устни засвириха песен към улицата. Вън, в коридора, асан-
сьорът звънливо отчиташе пристигания и отпътувания от етажа. А
после следваше металният трясък на вратите му.
Първата вечер на д-р Франц Вердер в Москва не мина блестя-
що. Беше се записал за конференцията в последния момент и сек-
ретарката му едва намери свободна стая в малък хотел, близо до
музея. Повечето от гостите на конференцията бяха отседнали в
„Метропол“, където се провеждаха и самите лекции. Но директорът

120
на Берлинския музей така и не можа да преглътне цената на по-
сносните хотели.
На вратата се почука. Вердер бе поръчал закуска в стаята, за-
щото не знаеше кога ще пристигне колата.
Събуди го упорит телефонен звън. Беше разтревоженият глас
на началник-кабинета на Норман – държавният министър на кул-
турата. И той бе тук. За първи път от Втората световна в Москва
пристигаше толкова висш немски държавник за културно събитие.
Самото му присъствие бе повод за медиите да търсят скритите
послания в министерското посещение за музейното изложение 35 .
Немските историци знаеха отлично какво липсваше от музеите и
бункерите-скривалища. През годините бяха организирани някол-
ко неофициални совалки от Берлин за настояване експонатите да
бъдат върнати. Но отговорите от Русия бяха, че още се събира
информация. Истината бе, че шейсет и две години след края на
Втората световна война стотици безценни съкровища, изчезнали
от хитлеристка Германия, официално смятани за загубени, бяха
скрити по трезорите в Москва. Руснаците не смееха да ги извадят
на светло, за да не претендират немците за собственост.
Позицията на Берлин за „връщането на трофеите“ омекна, след
като германците осъзнаха икономическите си интереси в Русия. И
окончателно се промени, когато се разпространи информацията, че
изчезналата Кехлибарена стая може би вече е открита в Германия.

– Мислех, че съм ви изпуснала – с облекчение започна гласът

от слушалката.
– Къде ще ходя по това време?
Доктор Вердер тъкмо бе погледнал часовника си, който показ-
ваше едва 7 часа.
– Министър Норман настоява да присъствате на срещата. Като
експерт.
– Каква среща? – разсъни се докторът.
– В музея… Срещата е закрита, на високо ниво. Министърът
получи снощи писмо и сформира екип – жената говореше задъха-
но и объркано. – Настоя да присъствате.

121
 – Кога?
– В девет часа в музея „Пушкин“. Колата ще ви вземе скоро.
Франц Вердер довърши закуската си и изкара количката с ос-
татъците пред вратата. Изми зъбите си отново, среса венеца на
темето си и застана на прозореца да дебне за автомобила.
Телефонът отново иззвъня.
Този път бяха от рецепцията. Казаха, че някаква кола е дошла
за него. Той взе палтото си и излезе.

Булевардът се движеше по течението на реката. Франц сънено

следеше извивките є. За миг му напомни за онази, която обгражда-
ше музея в Берлин. Но московската изглеждаше по-широка. Кола-
та зави покрай възстановения наскоро храм на Христа Спасите-
ля – едно от чудесата на Москва, чиято история бе не по-малко
фантастична от архитектурата му.

Докторът отвори стъклото, за да се наслади на бляскавата ка-

тедрала. Златните кубета сияеха, отразявайки слънчевите лъчи. Ле-
деният вятър го принуди да се прибере в автомобила.
Колата спря пред входа на музея. Шофьорът отвори вратата
на доктора.
– Чакат ви! – рече той и посочи пътеката през двора.

122
 Вердер закопча палтото си. Не заради студа, а сякаш да съхра-
ни напускащата го увереност.
Сребърните борове и храсти бяха побелели от прясно натру-
палия сняг през нощта. Личеше, че пътеката е пометена скоро.
Нямаше хора. Днес бе понеделник – почивният ден на музея.
Натрапчивата тишина и всеобщата неподвижност придаваха
призрачен нюанс на сградата в античен стил. Високите мраморни
колони на входа є бяха строени в безчетна редица, като обречени
на дълга си войници – замислени, непобедими, призовани от веч-
ността.
Франц изкачи стълбите към входа. Когато стигна до касата за
билети, служител на музея го насочи вдясно по коридора. Ехо от
далечни гласове пропи тишината. Строгият им тембър долиташе
от близките зали. Докторът продължи напред, премина под камен-
ния свод от останките на католическа църква и чу името си.
– Доктор Вердер, хубаво е, че дойдохте! – с вежлива усмивка
се приближи към него министърът. Изглеждаше напрегнат. По че-
лото му блестяха капки пот.
Той механично се ръкува с Франц и се върна обратно при събе-
седника си. В залата имаше още трима немци. Двама от тях, из-
глежда, бяха от личната охрана на височайшия посетител. Четвър-
тия не го познаваше. Той разговаряше с няколко руснаци и възра-
стна дама. А тя бе директорът на музея „Пушкин“. Вердер я бе
виждал по научни конференции. Щом погледите им се срещнаха,
двамата си кимнаха за поздрав. Директорката се приближи и на
развален английски му посочи да седне на някой от десетината сто-
ла, подредени в центъра на залата.
„Странна среща“ – помисли си той, докато търсеше посочено-
то място. Присъстващите се бяха събрали на две групички, с из-
ключение на мъжете от охраната, които стърчаха безмълвни. Ше-
потът на разговарящите съживяваше сенките на застиналите ста-
туи. Ехото се сливаше с полумрака и в синхрон потъваха в далечи-
ната. Два огромни железни коня, яхнати от метални рицари, се из-
дигаха от двете страни на шепнещите. Бяха толкова реалистични,
като че от ноздрите на животните всеки миг ще запращи пЎра, а

123
копитата им ще звъннат в мрамора. Срещу тях позираше голата
статуя на Аполон и сякаш махаше за поздрав на конниците с
прекършената си ръка. В дъното необезпокоявани лежаха два ка-
менни саркофага. Таванът на залата бе остъклен с матови стъкла,
през които прозираше ветрило от бяла светлина. А на табелка под
църковния свод на входа пишеше: Италианската зала.
От дъното на коридора се чу тропот от маршируващи ботуши.
Приближаваха се. В залата запъхтян влезе руски офицер с уни-
форма. Той се отправи към директора на ФАККР 36 , г-н Михалко-
вич, и с метален тембър рапортува:
– Експонатите са подредени. Охранителните системи са из-
ключени. Гостите могат да заповядат.
В този момент министърът се приближи към Вердер. Седна на
мястото до него и прошепна:
– От вас искам да ми посочите по-ценните за Германия експо-
нати. – Направи кратка пауза и добави: – А също да ми гарантира-
те, че действително принадлежат на Берлинския музей. Грешките
са недопустими!
– Какво става тук? – развълнуван попита Франц.
– Ще ви обясня по-късно. Вървете до мен и се постарайте да
не стават недоразумения.
В този момент офицерът пое обратно, докато тропотът от под-
метките му го следваше. Сиво-зелената му униформа се шмугна под
свода на Златната врата. А мигът напомни автентична военна сцена
от преди век. Вердер потръпна, когато позна Златните двери. Това
бе входният многопластов свод от църквата Св. Мария в Райхбург,
Германия. Тя бе построена още през 1230 г. и бе служила векове на
вярващите. А ето я днес, обгоряла и разрушена, кичеше Италиан-
ската зала на московски музей. С фини орнаменти върху опушения
камък бе изобразена темата: Прославянето на Дева Мария. На една
от изписаните сцени Девата подава на Младенеца райска ябълка,
като намек за изкупването на благородния грях.
Военният се спря под сводa, за да изчака присъстващите, дока-
то го последват. Той изглеждаше невъзмутим под тоновете исто-
рия, които висяха над главата му.

124
 Франц Вердер следваше плътно министъра, като неволно слу-
шаше разговора му.
– Съжалявам, колекцията няма да бъде допусната на терито-
рията на Германия – отсече директорът на Федералната агенция.
Говореше спокойно и равнодушно. – Оттук ще замине за Санкт
Петербург. После я връщаме в трезора.
По лицето му пробяга лукава усмивка, сякаш не криеше задо-
волството си, че е натрил носа на немците. Макар вече няколко
поколения да деляха двете страни от войната, дълбоката омраза
помежду им все още не бе изкоренена.
– Но германският народ има право да я види. Седемстотин ек-
споната от изложбата са собственост на Берлинския музей. Колек-
цията е събирана векове от немските учени – възпротиви се ми-
нистърът.
– Нека не изпадаме в сантименталности. Това, което искате от
нас, е все едно вие да върнете на Ирак Вавилонската улица 37 или
пък няколко мумии на Египет. Експонатите от войната по закон
принадлежат на Русия.
– Но това е вашият закон! Той е… – министърът едва се
въздържа да каже „безумен“, но дипломацията не го допускаше.
Предпочете да цитира самия закон: – Нима може „пренесените
културни ценности“ да „не подлежат на връщане“?
– Пропускате да отбележите, че законът касае единствено „на-
цистката собственост“ – коригира го руснакът. – Вече сме върна-
ли на Унгария колекцията от картини. Частната колекция…
– Срещу отлична сделка в инфраструктурата, нали? Частни ин-
тереси.
– Нападките ви не помагат. Поканих ви на днешната среща, за
да уредим въпроса мирно. През март догодина президентът Путин
ще приеме закон, с който да върне на Германия шестте витража, за
които се водят спорове. Те също са пренесени от руската армия
след Втората световна война 38 .
– Това е ново! – учуди се министърът. Опита да скрие въоду-
шевлението си, кимайки разсеяно на д-р Вердер, който сочеше ек-

125
спонат във витрината и драскаше в бележник. Ако витражите наи-
стина се върнат, докато той все още бе министър, името му щеше
остане в историята. – Защо ми го казвате? Предполагам, информа-
цията е конфиденциална?
– Прав сте. Предлагам ви сделка.
Докато двамата висши държавни служители си обменяха на-
прегнати реплики, д-р Вердер вървеше безмълвно зад тях, като ог-
леждаше развълнуван отломките от историята, скрити под сензор-
ни стъкла. Чувстваше се така, сякаш бе попаднал в заключена във
времето съкровищница, която като черна дупка поглъщаше всичко
изплюто от действителността. Някои от изложените артефакти са
стояли скрити по московските мазета десетилетия, докато бъдат
прибрани. Други се считаха за изчезнали и сега историческата им
стойност скачаше двойно. Ако зависеше от него, би поискал всич-
ки да се върнат в Германия. Тук имаше предмети, които научният
свят чакаше с трепет да изскочат от някой забравен сандък, за да
променят напрашеното съдържание на библиотеките. Франц знае-
ше, че не може да вземе всичко.
– Слушам ви – едва доловимо отвърна Норман.
– При добро желание към закона за връщането на шестте вит-
ража бихме могли да прибавим още няколко експоната… особено
скъпи за вас. Общият им брой тук е деветстотин четирийсет и се-
дем. Но обществеността е запозната само със седемстотин. Мис-
ля, че никой няма да забележи липсата на двеста и петдесет от тях.
– За кои двеста и петдесет говорите?
– Вие ще посочите. Тези, за които никой още не подозира, са
пред очите ви! – Михалкович разпери ръка и посочи. – Повечето
са иззети от частни колекции. Не се учудвайте, но немалко войни-
ци и офицери са вземали това-онова през войната... Слава богу,
много от тези предмети вече откупихме.
– Какво очаквате от нас? – попита министърът напрегнато.
– Вие знаете – Кехлибарената стая и Граф Цепелин 39 .
– Дори да бяха у нас, цената не е равностойна.
– Не сте видели още всичко! – отвърна Михалкович и погъде-
личка гушата си.

126
 В този миг д-р Вердер се бе залепил за една от витрините, ся-
каш забравил височайшите си придружители. Очите му жадно изу-
чаваха невзрачен червеникав камък. Норман се приближи до него.
Попита го какво е видял.
– Това е Орфеевият амулет!… – отвърна той шепнешком, ся-
каш се опасяваше, че гласът му ще разсее видението. – Не може да
бъде! Наистина е той… Не вярвах, че ще го видя… някога.
– Какъв амулет? – не разбра Норман.
Вердер даде знак на министъра да го последва от другата стра-
на на витрината. Нямаше представа какво знаят руснаците за ми-
ниатюрата. Реши, че ако имат информация колко е ценен амулетът,
никога не биха им го върнали.
– Това е един от най-дискутираните и търсени в научния свят
експонати на Боде Музей – шепнеше развълнуван Вердер. – Не
можете да си представите какво…
– Достатъчно! – прекъсна го Норман. Всяко излишно вълне-
ние вдигаше цената на артефактите. Министърът се обърна към
директора на Федералната агенция с думите: – Включете в списъ-
ка и медальона – посочи го небрежно.
– Не казахте нищо за предложението ми... – настоя Михалко-
вич.
– За кораба считайте нещата за уредени, но… Кехлибарената
стая не е у нас 40 .
– Имаме информация, че сте открили голяма част от нея при
разкопки близо до чешката граница.
– Това са само слухове. Нищо още не е потвърдено – сухо от-
върна Норман.

127
 Íî àêî êðúñòúò íå å êðúñò?

След няколко неясни знака страница 429 продължаваше

с думите: „Последователите на тайнствената наука
Кабала са обединени от тезата, че Бог твори света чрез
своето Слово, и по такъв начин правилното тълкуване на
библейските текстове може да доведе до проникновено
разбиране на дълбоките истини на мирозданието.“
Международна школа по Кабала. Из: „За книгата Зоар“
А словото е в знаците и думите. Когато се разчитат
правилно, можеш да се доближиш до Господ. И като се
проследят във времето и пространството, се декодира
пътят и метаморфозите до Първото слово…

И тук нямаше щори, затова Вера се разсъни рано. А когато чу умо-

реното пляскане на рибените опашки в небето, отвори очи и стана
от леглото.
Директорката на Културния институт пристигна точно в 8,30 ч.
с малък микробус. Пред хотела на посолството вече я чакаха Вера
и трима български журналисти, дошли да отразяват конференция-
та. Трепереха, загърнати в палтата си, а над тях се стелеше гъста
мъгла. Може би заради нея все още бе сумрачно, макар да се раз-
виделяваше. Въздухът изглеждаше така, сякаш в него са впримче-
ни като в паяжина милиони капчици вода. Плътното сиво небе като
че висеше само на няколко метра от земята. А двата високи дипло-
матически небостъргача, вдясно от посолството, стърчаха като пре-
рязани до петия етаж, защото горната им част бе скрита в пепеля-
вия небесен купол.

128
 Директорката махна да влизат в автомобила. Вера реши, че
косата на жената днес изглежда смалена, а прическата дори є под-
хожда. Но все пак и ноктите на Вера днес бяха лакирани. Настани-
ха се във возилото и потеглиха към музея.
Пътуваха повече от два часа, заклещени в московските „проб-
ки“, както ги наричаше жизнерадостно директорката. Най-сетне мик-
робусът спря пред музея „Пушкин“. Днес бе първият официален
ден на новооткритата изложба, а от утре започваше и самата научна
конференция. Българската група пребяга през залите, сякаш бяха на
състезание. Програмата за деня им бе доста натоварена и директор-
ката все повтаряше, че и времето препуска. Най-дълго се задържаха
пред златното съкровище, дето вярваха, че е българско.
Вера ги изгуби, когато влезе в античната зала. Тя остана да
съзерцава оригиналния червенофигурен кратер, на който бе изоб-
разена сцената: Хермес държи на ръце невръстния Дионис, седнал
на камък, в позата, в която се изобразява Орфей. Под тях бе изпи-
сана лента от знаци, която мнозина наричаха „декоративна“. Въпре-
ки че Вера бе виждала стотици съдове, изрисувани с подобна плет-
ка от меандри и кръстове, едва сега си даде сметка, че може да
имат скрито значение. Или поне онова, в което повярва. Беше един
от онези моменти, в които немите предмети не заговарят, а започ-
ват да крещят. Толкова бързо и силно, че ти е трудно да следваш
логиката им. Вера извади тефтера си и побърза да запише мислите
си. Прерисува няколко комбинации от знаци.

Различни вариации на
кръстове и меандри от
античното изкуство

129
 Декорацията на вазата представляваше поредици от по три ме-
андъра, разделени от квадрати с равнораменни кръстове в тях. Рав-
нораменните кръстове бяха изобразени с по 4 светли и 5 тъмни
квадрата.
Цифрите наподобяваха формулата: 5 + 4 + 3 = 12, която спо-
ред орфическите вярвания представяше годишния цикъл. Всеки
трети кръст обаче бе съставен от 5 светли и 4 тъмни квадрата за
фон. Но 3 меандъра плюс 5 светли квадрата, или 3 тъмни кръста
плюс 5 светли кръста бе все равно на 8. А самите кръстове бяха
равнораменни или познати още като осмовърхи, разпространени в
Античността и Средновековието. Но досега Вера никога не бе осъ-
знавала множеството им в орфическите теми. Защо са се използва-
ли точно равнораменни кръстове, впечатли се тя. Осмовърхи. А
където не бяха с осем върха, представляваха кръстосани линии с
четири върха, а между всеки връх имаше точка. Но 4 върха + 4
точки отново бе осем.
Значеха ли нещо тези числа, питаше се трескаво. Защо досега
не си бе давала сметка за тях? При това конфигурацията на знаци-
те не бе една и съща върху плетките по различните предмети, нито
пък от различните школи, които ги бяха създавали. Възможно ли
бе да са кодове, водещи към скрит от непросветените шифър? Или
просто съзнанието є се опитваше да потвърди последната теза,
която є бе хрумнала в Швейцария, че меандърът може да е знакът
връзка между Меандридите и последователите им. Които и да бяха
те. Може би не случайно древният знак меандър се възраждаше в
Тракия с образа на Орфей и орфическите теми.
И в този миг Вера осъзна, че може да проследи какво се е слу-
чило със скритата цивилизация, ако следва оцелелите от тях идеи.
В праисторията идеите се записвали със знаци. И въпреки съдбата
на цивилизациите знаците оцелявали, макар и търпящи метамор-
фози. Но ако разчетеш пътя им назад, през метаморфозите, логич-
но е да стигнеш до първите идеи. Тя разлисти назад тефтера си.
Там бе описала най-използваните от Меандридите символи, чиито
следи бяха открити край Градешница, Караново, Винча, Лепенски
вир41 и в Тартария 42 . Сред тях най-често се срещаха меандърът,

130
равнораменният кръст, огледалните ченгели, съединени в долната
си част, свастиката, спирала за безкрайност, кръг с точка (символът
на Слънцето), анатомично сърце и други. И именно те бяха онези,
от които се конфигурираха плетките от знаци в орфическите теми.

След още час в московските задръствания българската група

стигна и до Мавзолея. Тази спирка от обиколката сякаш най-вълну-
ваше младите българи дошли за първи път в града. Може би защо-
то това бе единственото място в света, където все още можеш да
видиш истинска мумия, без да е облепена от пластове бинтове,
балсами и хилядагодишна ерозия. Успехът на дребната мумия на
Ленин сред туристите бе толкова зашеметяващ, че малцината, кои-
то се замисляха над съдбата на клетата му душа, оставаха като неми
гласове в пустиня. Какво толкова, отвръщаха им, че една душа не
може да намери покой, щом милиони други дават пари, за да видят
балсамираното є тяло. А то почти се бе стопило върху костите и
наподобяваше мършаво детско трупче с рижа брада.
Микробусът спря на входа на площада. Всеки разпъна чадъра
си срещу снеговалежа и с бърза крачка се втурна напред.
Вера пак изостана, защото не се интересуваше от мумията. Ле-
деният дъжд се редуваше със сняг. А чадърът не можеше да я пред-
пази от пръските, подвластни единствено на хаотичния вятър.
Излязоха на Червения площад и групата продължи към желез-
ните ограждания за Мавзолея. Влажният паваж блестеше като нощ-
но небе, осветявано от светкавиците на фотоапарати. Въпреки не-
добронамереното време туристите неуморно снимаха и увекове-
чаваха миговете си на площада.
Никой от българската група не забеляза, че Вера все още стои
на входа и разглежда изящната архитектура от милиони огненочер-
вени тухлички. Вляво имаше малка църква. Стоеше сгушена в ъгъла
на световноизвестния площад, почти незабележима, синьо-червена
със златно кубе. Може би и Вера нямаше да я види, ако не бяха
равнораменните кръстове, с които бяха украсени прозорците є.
Водена от любопитството си, тя изкачи стъпалата и се шмугна
в православния храм. Вътре ниските тавани придаваха на тесните

131
помещения уют и топлина. От входа започваха два коридора – еди-
ният към централната зала, където мъжки глас монотонеше молит-
ва, и един, който като квадрат обхождаше залата.
Тълпата повлече Вера вдясно по коридора. Погълна я гъста
миризма от кандила, шепот и движение.
– Простите, у вас есть карандаш?
Вера рязко се обърна по посока на гласа. Дребна жена, забу-
лена в забрадка, протягаше длан с очакване за химикалка. Прили-
чаше на просяк, който моли за къшей хляб. Вера механично махна
с ръка и продължи да се носи в тълпата. Очите є се спряха на пъстра
икона, после на втора, на трета. От стените я дебнеха усмихнати
очи на светии, които останаха такива въпреки неправоверното є
държане. Напоеният с дим от свещи въздух я замая. Тя спря на
място, а тялото є като нож разсече потока от шушукащи жени със
забрадки. В Русия се очакваше всички жени да влизат забрадени в
храмовете.
Скърцащата шепнеща маса бе по-силна от Вера и отново я по-
влече към голямата зала. Тя усети тежест в гърдите и чу хаплива
мисъл: „Личи ли ми, че не вярвам?...“ Поколеба се дали да се втур-
не към будката за свещи. Отказа се. Нима вината, че не вярва, бе
нейна? Не искаше да се превърне в една от стадото, в което всеки
прави каквото правят другите. Често без да търсят причина за него.
Не вярваше, но търсеше истината. И това считаше, че бе повече,
отколкото да запали свещ и да се кръсти пред усмихнатите очи,
защото така трябва…
Тежестта в гърдите се превърна в страх, който я скова и пара-
лизира мислите є. Тя рязко се обърна и си проправи път назад.
Очите є търсеха дребната жена. Една от многото забрадки. Позна
я по избелелия шлифер. Потупа я по рамото. Жената я следеше
настоятелно.
– Секундачка… – прошепна Вера и започна да бърка за хими-
калката в чантата си.
Въпреки снега навън по челото є избиха капчици пот. Жената
чакаше неподвижна и няма, а очите є сякаш се разширяваха и все
повече настояваха, но както винаги онова, което търсим, е скрито

132
най-дълбоко. Пръстите на Вера разпознаха тънкия хладен инстру-
мент за хербаризиране на мисли. Извади го и го пъхна в ръцете на
жената.
А тя се усмихна и показа няколко изгнили зъба. Стегна заб-
радката си. Обърна се към писалището до стената и взе лист, на
който надраска името на болната си дъщеря. След това закуцука до
олющена урна в централната зала. Вера се досети, че жената ще
плъзне надраскания лист през цепката є. А той ще падне на меко,
защото в тъмната кутия имаше вече стотина такива листчета. Же-
ната щеше да седне в дъното на залата да чака отчето да прочете
името на детето є в молитвата си, за да го чуе Господ. През това
време дъщеря є щеше да стои сама в дома им и да чака майчицата
си да се върне, защото си нямаше никой друг на света.
Нима можеше да има нещо по-силно от Бог, щом той е после-
дното, което ни остава? Той бе най-лесното за осъзнаване и най-
трудното за проумяване.
Вера не изчака да вземе химикалката си. Спря поглед на първата
икона в коридора. Беше толкова шарена и претъпкана от образи,
че не можеше да остане незабелязана. Върху дървото с ярки крас-
ки бяха изобразени десетки миниатюрни сцени от Завета. Но това,
което я впечатли повече, бе периферната украса. Един от знаците,
които тъкмо бе прерисувала от античните кратери в музея, сега се
повтаряше и тук. Стотици пъти. Сякаш нарочно някаква висша сила
я бе довела да го види именно днес, именно в православния храм
на Червения площад. И да се запита имаха ли връзка тези символи.
Вера се съсредоточи над плетката, която опасваше множеството
заветни герои и сцени. Повтаряше се един мотив – равнораменен
кръст с точки във всеки ъгъл.
И пак: 4 точки + 4 върха
Знакът бе същият като онзи, който разделяше редица Орфееви
символи в античното изкуство от Тракия и Елада. Хрумна є, че
съвпадението може да е хиперболизирано и донатъкмено от въоб-
ражението є. Или, по-зле – да се дължи на силното є желание да
намери отговора. И защото той все още є се изплъзваше, съзнани-
ето є търсеше начин как да го надхитри, като напасва фактите.

133
 С какво днес денят бе по-различен, за да може да види нещо,
битувало векове в пространството? Защо не се случи вчера или
през годините, в които изучаваше всеки сантиметър от Археоло-
гическия музей в София? Вера се почувства така, сякаш някой ре-
деше за нея лабиринт от значения, който я водеше час подир час в
неосъзната посока. А може би винаги е бил около нея или в нея, но
едва сега тя имаше очи да забележи очертанията му. И може би
именно така хората от хилядолетия създаваха в главите си истори-
ите, в които вярваха…
Жената със забрадката я потупа по рамото и бутна химикалката
обратно в ръцете є. Прекръсти се забързано няколко пъти пред ико-
ната, която Вера разглеждаше, и продължи пътя си. Като хипноти-
зирана, Вера я последва към централната зала. Но преди да влезе,
погледът є отново замръзна.
Този път върху изписания в
разноцветни символи свод към
молитвената зала. Сводът бе
стъпаловидно многопластов, а
всяко ниво бе украсено с поре-
дица от натрапчиви мотиви. Не
можеше да си обясни случва-
щото се, затова просто му се от-
даде. На тавана отчетливо бяха
изобразени четири от най-из-
ползваните знаци на Меандри-
дите. И сега си даде сметка за
значимостта им във времето и
цивилизациите.
За първи път те се появяваха именно в първата неолитно-хал-
колитна култура на Балканите. После същите се откриваха и в кул-
турата на античната митология и орфизма. А сега и тук, в право-
славния храм! Нима трите религиозно-философски осмисляния за
света имаха някаква скрита връзка в хилядолетията? Или просто
хората бяха хора във всяко време и пространство, а с това и всич-
ко, което бе присъщо на вида им.

134
 Преди две години, когато Вера започна да събира материали
за книгата си, тя съзнаваше, че тезата є е силно преувеличена и
нагласена. Беше се спряла на тайнствената връзка между две от
най-популярните религии в света, защото є се стори благотворна
за разработка. Действително по нея бяха работили стотици учени
по целия свят, но на масово ниво все още бе новост. Съзнаваше
също, че поне половината от аргументите є бяха оголени до кости,
изчистени от общата концепция и нагласени като пъзел, за да
съвпаднат помежду си. После видя и връзката с мистериозно из-
чезналата от Балканите цивилизация на Първите, които нарече
„Меандриди“. И търсената от нея история се сдоби с мелодичен
завършек.
Но имаше и нещо, което не бе очаквала – с всяко следващо
доказателство съвпаденията ставаха все повече и повече. И както
довчера осъзнаваше, че тя ги води, изведнъж днес забеляза, че фак-
тите и съвпаденията са започнали да водят нея.
След пътуването до замъка Жак нещо се промени. Доказателства,
които никога не бе търсила, започнаха да я намират – изскачаха пред
очите є и настояваха да бъдат забелязани. Неоспорими, категорични
и непознати, за да не може да твърди, че си ги е въобразила. Следваха
едно след друго в изрядна логика и подреденост.

Потокът от забрадени жени я влачеше, като че бе застанала в

центъра на подивяло стадо. Мъже тук почти нямаше. Пазейки рав-
новесие, Вера се добра до една от колоните на свода. Опря гръб на
стабилната основа и извади фотоапарат. „Истински ли са?“ – чу-
деше се. И как бе възможно именно тя, студентката, безнаказано
пропуснала неизброими курсове и лекции благодарение на влия-
нието на баща си, сега да отгатва невидимото за милиони очи. Не-
разбраното, борило се с времето, за да не бъде открито. Но из-
пъкнало нечакано в мислите є.
В началото на разработката си Вера бе оформила хаотични
съждения в собствено обяснение с научни понятия. И когато є
се стори достатъчно оригинално и чисто като идея, смеси го с

135
измислени елементи и така го превърна в логична, но неизвест-
на за маститите невъзмутими учени концепция – важна предпо-
ставка, за да не я отхвърлят в зародиш. Вера бе научила, че те
се страхуват от онова, което не познават, и предпочитат да
мълчат, вместо да признаят колебанието си. Но ето днес, с все-
ки следващ знак, идеята є доказваше убедително своето съще-
ствувание. Дори измисленото в нея.
Сякаш в един миг някой или нещо є позволи да види невиди-
мото: кодирани послания в декоративни елементи от праистория-
та, Античността, та до днес. Шифърът бе съвършено ясен. Толко-
ва прост и с това незабележим. Първата є мисъл, когато видя кръста
редом с Орфеевия знак, бе, че той е случайно изображение. Но
този не бе типичен християнски кръст, символизиращ разпятието.
Нямаше и как да е, щом е изобразен няколко века преди да се е
родила историята за разпнатия Божи син. Кръговете в ъглите му
вероятно символизираха Слънцето, залегнало в основите на ор-
физма. По едно за всеки сезон.
Но какво можеше да означава същият този мотив, изпълнил
всеки детайл в православна църква. Имаше го както в украсата по
стените, така и по иконите. Може би бе поредната следа, оцеляла в
хилядолетията, макар и постепенно изменяща значението си спо-
ред тенденциите в културата, на която е служила. Кръстът бе само
поредният символ, пренесен в съвременната цивилизация, но из-
ползван от почти 8 хиляди години.
8, 8, 8… звучеше натрапващо като муха в шепа. Вера мразеше
темите за масоните и тамплиерите. Приемаше историите за тях като
плитки капани за сензации. Но ето че и техните символи изплуваха
неканени. Знакът, символ на тамплиерите, бе известен като осмо-
ъгълен кръст . А един от знаците на масоните пък бе именно ос-
мовърхата звезда. Тази подробност я разочарова и за миг осмица-
та изгуби магията си. Винаги всичко свършва с тях. Не ги искаше в
своята история.
Дирите символи, които Вера следваше, бяха различни. Датира-
ха се от преди 7500 години. Но какво можеше да се е случило тогава,
че да се появят първите писмени знаци 43 ? И не другаде, а в древна

136
Тракия. Именно във времето, което някои приемаха, че е дата на
Потопа, случил се по земите около Черно море. И тъкмо тогава на
Централните Балкани се появила цивилизацията на Меандридите. И
именно във времето, написано като начало от прабългарите в изра-
ботения от тях календар, считан за най-точния в света. Тези съвпа-
дения не можеше, не биваше да са случайни.
Това е било Началото. И твърде вероятно бе оттук да са тръгна-
ли първите религиозно-философски концепции, запазени и до днес
в символи и скрити послания, но непрестанно модифицирани спо-
ред променящите се нужди на обществото. Неволно Вера си спом-
ни аксиомите за словото и Бога:

Първо бе Словото.
Бог бе в Словото.
В Бог е истината.
Словото е съхранено в писмените знаци,
образите и числата...
В Словото е истината, пътят към Бог и Началото…

Идеите винаги са се предавали чрез знаците.

Вера се прекръсти. Но този път не го стори, защото всички
постъпваха така, а неусетно, като реакция на неудържимото си
вълнение. Отстъпи назад и приклекна. Нагласа апарата и засне из-
рисуваната колона и свод. Чу се тихо изщракване. Огледа се, като
потърси свидетели на прегрешението. Сянката на страха нахлу в
мислите є. Знаеше, че в храма снимането бе забранено.
Тълпата не спираше да се ниже под вградените сводове, като
прашинки пясък, изтичащи през тесен отвор. И никой дори за миг
не подозираше великото значение на шарените краски, в които бяха
вперени очите на Вера.

Тя бръкна в чантата си и извади издание на Книга на символи-

те. Носеше я със себе си, за да я цитира на лекцията довечера. От-
вори на думата Кръст. Но още в началото на раздела фиксира изре-
чението: … кръстът е един от най-древните и най-разпростране-

137
ните символи в културната история на човечеството. Най-ран-
ните му изображения са от края на V, началото IVвек пр. Хр…
– Що за недомислица! – прошепна възмутено. – В тази книга
хората търсят решения.
Бързо я затвори. Само преди седмица тя бе описвала в дневни-
ка си няколко прецизно оформени варианта на кръстове, създаде-
ни от Меандридите пет хилядолетия преди Христа. И на един от
тях бе изобразен дори разпънат човек.
Някой от тълпата я бутна. Вера изпусна фотоапарата. Огледа
се изплашена, сякаш ще є се скарат, задето е заснела Божиите сле-
ди без позволение.
Грабна го и хукна навън. Едва сега си спомни за групата, с
която бе дошла. И за директорката с голямата коса, чиято форма
днес бе приемлива. За последен път ги бе видяла да тичат към Мав-
золея.
Тя прекоси Червения площад в металносиви краски.
Те все още бяха там. Снимаха се на фона на пирамидалния
керемиден храм, пазещ топящото се тяло на Ленин.

138
 Âäúí çåìÿ

430 страница започваше с разказ за изчезналите следи,

а после с цитат: „Това, което прави траките по-специ-
ални от останалите народи, е вярата им в безсмъртие-
то, която наричаме днес тракийски орфизъм. Тя е на-
правила на наблюдаващите огромно впечатление още в
древността и, както пише Херодот за гетите, те се обез-
смъртяват. Вярата на тракийския народ и царете им
доминира целия им живот и историческото им поведе-
ние. Логичните въпроси са как е възникнала и какво пред-
ставлява тази вяра, която още в древността е свързана
с името на Орфей. И кой е Орфей.“
Из: „Орфей Тракиецът“, В. Фол, с. 22

В тия часове на деня вече трудно можеш да чуеш плясъка на рибе-

ните опашки, отнесени безтелесни от вятъра. Но оставаше надеж-
дата, че утре пак ще изплуват от дъното на небесната бездна.
Вера седеше на стол до пианото в залата за четене и не смееше
да вдигне очи от белите листове с черни букви. Придаваше си вид
на заета, докато ровеше из страниците на лекцията си. Не виждаше
думите, знаеше ги наизуст. Опитваше се да не гледа хората, които
един по-един пълнеха салона на Българския културен институт в
Москва. Ако видеше, че са малко, щеше да се притесни, че лекци-
ята є не буди интерес. Ако пък бяха много, щеше да се скове от
десетките очи, впити очакващо в нея. Мразеше публичните изяви.
Защото тогава и най-търсените очи се умножаваха и превръщаха в
страшни.

139
 Вера никога не бе можела да говори свободно пред множе-
ство. Гласът є ставаше тих, докато се изгубваше в ушите, които
бучаха, а мислите є се изпаряваха, докато сърцето се блъскаше в
гърдите и тялото є потрепваше. Имаше хора, които се забавляваха
да са център на вниманието. Но тя не бе от тях. Опитваше да си
внушава, че тълпата е просто сбор от много безопасни двойки очи.
Най-сетне не се въздържа и погледна. Тъкмо навреме, за да
види посланика и жена му да крачат към нея. Вера скочи от място-
то си и подаде ръка.
– Господин посланик, за мен е чест!… Благодаря ви за пока-
ната...
– Здравей, Вера, наричай ме просто Владимир – каза той, като
є намигна.
Тя го погледна объркано. Искаше да каже „не мога“, но реши,
че ще прозвучи наивно и глупаво.
– Баща ми… Той не успя да дойде…
– Това няма значение, ако лекцията допадне на хората. „Древ-
ните следи на орфизма“, звучи интригуващо... С Наталия ще сед-
нем на предните редове и ще кажем няколко думи...
– Благодаря ви!
– Стига благодари. Няма защо. – Посланикът се поколеба да
се доизкаже: – Баща ти, професор Кандилов… Изглежда, много
мисли за теб. Трудно е да живееш далеч от децата си… Аз го раз-
бирам добре.
Професорът и посланикът се познаваха още отпреди 1989 г.,
когато бяха млади и споделяха обща компания в средите на тога-
вашната номенклатура. Хората от тази прослойка запазиха един
към друг някакво сантиментално усещане за съпричастност в бур-
ните години на прехода. Сякаш бяха споделяли общо семейство,
пометено от тайфун, запратил оцелелите в различни посоки.
Посланикът хвана жена си под ръка и я поведе към първия
ред, до сцената. Вера ги проследи с поглед, който се плъзна по
множеството хора.
Най-страшното на публиката е, докато се изправиш пред нея и
заговориш. После няма връщане назад и ти олеква. Вера бързо пре-

140
одоля треската на тялото си и неувереността в гласа си. Темата я
увлече, до степен, в която тя забрави за публиката.

– … Дали сме на света повече, отколкото допускаме – говоре-

ше разпалено Вера. – Напоследък се правят нови открития, отгат-
ващи тайните на изчезналата енеолитна цивилизация от тракий-
ските земи. Българските учени се хващат за безопасното, но за-
падни изказват смели твърдения, че именно на Централните Бал-
кани вероятно е била създадена първата примитивна писмена сис-
тема. А доказателствата са в музеите ни. Имаме данни, че освен
буквите и числата те първи са познавали златото и солта, календа-
ра и медицината. Вярвали са в прераждането и единствения Бог.
Строели са удивителни каменни храмове, олтари и гробници. Дори
сложността на погребенията ни удивява – мъжете били погребва-
ни по гръб, а жените и децата до осемнайсет години в зародишна
форма, тип хокер, което потвърждава вярата във вечността. Те
нямат име в учебниците. Но аз ги наричам Меандридите, или Първи-
те, защото не познаваме по-древни от тях. Отишли са си по неиз-
вестна за нас причина, изпепелявайки храмовете и олтарите си. В
четвърто хилядолетие, в прехода между халколита и бронзовата
ера, нещо се е случило в земите на днешна България. Но все още
не знаем какво. Известно е само, че след изчезването на тази на-
преднала древна цивилизация по земите ни хилядолетие не е живя-
ла друга човешка култура.
– Но защо считате, че в Тракия не е останала малка група от
изчезналите? – попита някой от публиката.
– Едно от доказателствата е керамиката – отвърна уверено
Вера. – Както твърди професор Васил Николов, „керамиката е мо-
дата“. Тя бележи появата на нова култура и генерация. След хиля-
долетието, в което не е имало хора, керамиката в Тракия се проме-
ня на фона на предходната. За съжаление към по-лошо – формите
є стават по-прости и груби. Новата керамика доказва, че в бронзо-
вата епоха са се появили коренно различни хора. Сякаш Меандри-
дите са потънали вдън земя. Защото няма данни и да са измрели. И
така чак до времето на Орфей. Не знаем също защо именно епоха-

141
та на Орфей по някаква причина възражда стария подем, слънче-
вия култ, траките се връщат към пещерите и скалните светилища,
фината златообработка и използването на тайните древни символи
на Първите. Друг факт, който буди учудване, е, че няколко века
след изчезването на Меандридите се появяват Египетската и Крит-
ската цивилизации. Удивително е, но в религията и културата им
се откриват немалко съвпадения с изчезналата цивилизация, вклю-
чително писмени символи и слънчев култ. Нещо повече, една от
азбуките на Критската цивилизация, наречена Линеар А 44, ползва
близо четирийсет процента от символите на изчезналата цивили-
зация45 . А както знаете, символите и пиктограмите носят идеите. В
йероглифната система на Египет също са открити знаци, използва-
ни от Първите. Предполага се, че имат и сходно значение.
– Изумително! – възкликнаха две възрастни дами от втория
ред и започнаха да шушукат.
А Вера продължи с изложението си. Тя смени слайда на ком-
пютъра. И на екрана се появи ново изображение – очертанията на
знака меандър.
– Познавате ли този символ? – попита тя.
– Египетският йероглиф за думата „храм“ – отвърна на руски
млад египтолог. Стоеше на първия ред. Той се бе представил на
Вера само минути преди началото на лекцията. Спомена, че е учил
и праистория при баща є, когато преподавал в Московския уни-
верситет.
– Правилен отговор! – усмихна му се тя. – А в по-късен пери-
од се превръща и в египетската буква „Х“. Освен това спиралата
му е символ на безсмъртието, цикълът към съвършенството и веч-
ността. Все идеи, залегнали в орфизма.
– Като споменахте орфизма – намеси се отново египтологът, –
запозната ли сте, че в севернокоптския диалект въпросният знак се
произнася „ерфей“, или „орфей“, според региона?
Вера замълча, защото не бе сигурна как да отвърне. И в този
миг съзнаваше единствено недоумяващата си физиономия, залеп-
нала за лицето є в нетърпимата тишина. Но думите не идваха. От-
говорът бе, че не е попадала на този факт, но той потвърждаваше

142
 В Гърция една от най-разпространените
декоративни плетки

„Erve“i;
Храм, светилище
„еrfei“
(Coptic Bohairic Grammar, 6.3 Vocabulary 6)
m.

Египетският йероглиф за „храм“,

„подслон“, „закрилник“
По-късно йероглифът се използва за буквата „Х“.

всяка нейна дума. Нима бе възможно да е истина? Знакът, който от

самото начало тя нарича „Орфеев“, защото придружава орфичес-
ките послания и образи, сега излиза, че дори се произнася „ор-
фей“! Това бе голяма следа! Символът, изразяващ идеите на ор-
физма, следващ го в изкуството, епохите и религиите, носеше и
името му. При това в египетски диалект. В цивилизацията, вероя-
тен приемник на Меандридите, върнати към живота в Тракия от
Орфей. Същият, за когото имаше сведения, че е учил в Египет.
– Прав сте… Интересно е… – най-сетне проговори тя. – Има
сходство.
След това Вера продължи да сменя изображенията на екрана,
като се опитваше да скрие възбудата си. Показа снимки на съдове,
делви и кратери, на които бе изобразен тракийският певец. Всеки
предмет имаше лента, на която следваше непрекъсната редица от
меандри и кръстове, а тя отбеляза датировката на знаците.
Последва тишина, а после въпрос от задните редове:
– Но ако символът, за който говорите, наистина е свързан с
Орфей, нима намеквате, че той е живял в шесто хилядолетие преди
новата ера? Целият свят знае, че ако е съществувал, това е било
през тринайсети-четиринайсети век преди Христа.
– А какво пречи целият свят да греши и да повтаря една и съща
заблуда? Няма нито едно категорично доказателство, че Орфей е

143
живял именно тогава 46. Хората имат удивителната способност да
вярват в това, което искат. Да вземем за пример легендарния Троя.
Всеки сезон близо половин милион туристи посещават селцето, в
което се предполага, че са останките на Троя. Но там няма ни едно
камъче, което да е категорично свидетелство за този факт.
– Следователно вие допускате, че орфическите концепции са
на повече от седем хилядолетия? – уточни впечатлен журналист.
– Възможно е… Достатъчно е да проследим пиктограмите, ос-
тавени от Меандридите.
– Но какво според вас е изгонило древната цивилизация? – за-
интересува се пак той.
– Има няколко хипотези: природни катаклизми, Потопът, нахлу-
ващите орди от индоевропейци или варвари, религиозна причина, бед-
ствие… Това са. Но истината е, че не знаем. Праисторическите оби-
татели на Тракия са взели най-ценното – знанието си, и са тръгнали в
няколко посоки. Вероятно някои са останали, но скрити. – Вера замъ-
лча за миг, сякаш се колебаеше, а после добави: – И може би това е
връзката… Ако Орфей все пак е живял през четиринайсети век преди
Христа, много сведения ни карат да вярваме, че именно той е възро-
дил орфизма, белязал хората хилядолетия след него. Също, че е осно-
воположник на учения, познания, религия и философия, живи и до
днес. Но откъде той, един човек, е научил всичко това? А преди него е
имало хилядолетен вакуум от знания. За мен този въпрос е съществен.
Някои учени дори твърдят, че той е дал писмеността на траки и елини.
Други, че е учил в Египет заедно с Мойсей, а после предал мъдростта
на траките, както Мойсей на юдеите. Но ако е така, идва въпросът –
откъде самите египтяни получават изведнъж това познание…
– Няма безгрешни учени!… – обади се египтологът. – Ако не
допускаме смело, че има пропуски в историята, няма как да се доб-
лижаваме до истината.
Тъкмо тези думи Вера очакваше да чуе.

След лекцията много хора останаха, за да поздравят младата

археоложка. Посланикът също похвали Вера, макар и сдържано.
Много от казаното не бе разбрал.

144
 – Как си избра за специалност тракийската археология? – по-
пита я на тръгване.
– Не беше трудно… Всички приказни легенди от земите ни,
древни знаци и митове за Орфей, Евридика, невръстния бог Дио-
нис и Долното царство са красиви и изкушаващи мисълта. Но ко-
гато опитах да си ги обясня, понятията твърде се разбъркаха...
Излъга го. Но нямаше как да признае, че изборът є се дължеше
на факта, че бягаше от задушаващата сянка на бащиния авторитет.
Всъщност винаги се бе вълнувала от праисторията, но тази тери-
тория бе запазена от него. Трябваше да избере за магистратурата
си теза от друга област, каквото и да бе тя, но различна от специал-
ността на баща є. Вера се нуждаеше от нещо свое, в което да стане
достатъчно добра, че да пребори призрака на влиянието му. Но
страстта є към праисторията непрестанно се обаждаше като глас
на удавник в буря. Теглеше мислите є в неочаквани посоки, назад
във времето на неразбраните епохи. И ето сега, в най-новата є
тема, древността, за пореден път търсеше пролуки, за да намери
място в битието є.

145
 Íåðàç÷åòåíèòå ïîñëàíèÿ
íà Ñêðèòèòå

431 страница започваше с цитат от проф. Овчаров:

„Забележителното в двете находки (от Перперикон)
е, че това са останки от писмеността на една изчез-
нала цивилизация. Великата Критско-микенска култу-
ра (появила се през 3-тото хилядолетие) бе открита
от големия археолог А. Евънс, който проведе първите
мащабни разкопки в главния град Крит. /…/ Линеар А е
на неразгадан днес език и се чете само фонетично. Той
е бил по-скоро свързан с култа и създаден да се чете
само от определени хора.“ „Перперикон. Цивилизация на скалните
хора“, проф. Н. Овчаров, с. 98–99. И после: „Тази азбука (от-
критата по каменните паметници на Плиска, с неясен
произход) е много трудна, но е употребявана. Тя има
много подобни форми, мъчно различими. За разчитане-
то им трябва голямо внимание.“
Из: „Азбуката от Плиска, Кирилицата и Глаголицата“, проф. В. Йончев

Когато гостите напуснаха културния център, тишината се превърна

в пълновластен господар на старинната московска сграда. А без-
словесното бръмчене на човешки гласове се смени с глухо ръмже-
не на автомобили от булеварда.
Къщата, в която се помещаваше центърът, бе на повече от век –
двуетажна, широка, с раздвижена архитектура, наподобяваща
замък. Таваните є бяха високи и пищно изрисувани в библейски

146
сцени, а в една от залите на първия етаж таванът бе покрит с изящ-
на дърворезба. Директорката помоли Вера да я почака, за да тръгнат
заедно. А Вера използва възможността да направи снимки на сте-
нописите и дърворезбата, които скоро щяха да останат единствено
на лента. Според слуховете центърът бил продаден на руски пред-
приемачи, които бързали да го унищожат и на мястото му да издиг-
нат търговски комплекс.

Вера изкачи стълбите и продължи по коридора. С всяка след-

ваща крачка осветлението намаляваше, а паркетът под краката є
скърцаше, сякаш сградата стенеше. В дъното личеше дървена вра-
та. Открехната. През процепа искреше тънък сноп светлина, който
единствен осветяваше коридора.
Вера стигна до вратата. Отвори я внимателно, без да знае как-
во ще открие. Първото, което видя, бе масивно бюро. Страните му
бяха украсени с фино резбовани лъвски глави. А около тях имаше
няколко странични шкафчета, сякаш бяха сейфове за тайни. Освен
бюрото и библиотеката в същия стил в стаята нямаше друго, което
да привлече погледа.
Вера се приближи към рафтовете с книгите. Милионите думи,
запечатани вовеки по белите страници, я теглеха като магнит. Очите
є механично следваха редицата от заглавия и автори. Спряха се на
бяла книга за буквите. Цялата є корица бе изрисувана със символи
от глаголицата и кирилицата.
Тя отвори витрината и я взе в ръце. Жадно прелисти страни-
ците. Забравен знак спря вниманието є. Дъхът є застина, а сърце-
то нетърпеливо заби. Беше кръст. Отново равнораменен. Но в мал-
ката книга той означаваше първата буква „А“ от глаголицата. Вера
се ядоса, че не є бе хрумнало по-рано? Съжали, че пренебрегна
курса по епиграфика, в който се разглеждаха и прабългарската аз-
бука и писменост. Тогава є се стори прекалено скучен и тривиа-
лен. Предпочете да придружи баща си на разкопки край Несебър.
А после той є осигури тройката в края на семестъра.
На лъскавите страници на книгата бяха представени в снимки и
схеми прабългарски букви и надписи, открити в средновековните

147
градове Плиска и Преслав. Но авторът непрестанно споменаваше,
че знаците, застинали по каменните блокове, все още не са датирани
нито откога са, нито кой ги бе оставил там. Повечето бяха напълно
непознати и неразшифровани. Други представляваха елементи на
кирилицата и глаголицата, а трети наподобяваха знаците, използва-
ни от Меандридите. Имаше снимки на няколко каменни стълба, пло-
чи и амулети, плътно издраскани с безименния символен език.
„Може би част от изчезналите са тръгнали към морето“ – помис-
ли си тя. Траките са се страхували от голямата вода, но може би не и
хората преди тях. В следващия миг реши, че си въобразява. Д али не
бе стигнала онзи неизбежен момент, в който откривателят се вманиа-
чава в собствената си фантазия. И започва да вади от девет кладенеца
вода, за да докаже тезата си. Преследването и реденото на следи от
изчезнала цивилизация можеше да е симптом на жестока болест, по-
губила стотици изследователи. Постепенно желанието да отгатнеш
отговора става толкова силно, че упоява трезвия разсъдък. И стигаш
до степен, в която намираш доказателства във всичко. Случва се и с
най-великите учени, а после историята повтаря грешките им, докато
не влязат в учебниците като истина.
Вера добре познаваше симптомите. На младини баща є посто-
янно изглеждаше заразен от болестта. А в един момент тя сякаш го
изгори отвътре и превърна в предпазлив учен, който вярваше по-
вече на книгите, отколкото на артефактите и очите си. За себе си
бе решила да спре в момента, в който усети първите симптоми. И
вярваше, че няма да има нищо по-лесно от това. Ако се наложи.
Страниците на книгата истерично шептяха под пръстите є. За-
гадъчните безименни знаци се редуваха като анимирани от гениа-
лен художник.
– Но тези знаци са истински. Не си внушавам. И съвпаденията
са осезаеми. Всеки може да ги види, стига да знаеше – мълвеше тя,
за да опровергае колебанието си.
Именно „нужното познание“ създаваше връзките. То бе оно-
ва, което водеше към истината, разпознавайки следите. Или пък
към илюзията, прокарващо пътека към нея. В края на първи век
свети Йоан написал творението си Откровение. И оттогава хиля-

148
ди вярващи и учени се опитват да разберат какво е искал да каже
заточеният мъченик в скрит текст в текста. Някои прозират в писа-
нието му сложно шифрован гениалния Божи план за отмъщение
срещу Злото, Апокалипсиса и завръщането на Христос. Те са най-
много. Търсят зад буквите и думите тайни кодирани послания. А
малцина смятат, че Откровение е бръщолевене на отчаян старец,
който искал да си отмъсти на Рим и да го накаже с думите си –
неговото единствено оръжие. И въпреки че нито едно пророчество
не се е сбъднало още, хората продължават да се ровят в страници-
те му и да дирят скритото. Непреодолимо е човешкото желание да
намира тайни послания и да преоткрива света отново и отново.
Вера предпочиташе да вярва, че това не се отнася за нея.
Държейки книгата в ръце, тя седна в креслото до библиотека-
та. Не можеше да спре да я разлиства, сякаш бе омагьосана.
Така стигна до страница 35, на която бе изобразена Фигурата
Модул. Винаги є се бе възхищавала. Гениалното дело на Констан-
тин Философ 47 , достойно за увековечаване, забравено почти
напълно от съвременниците ни. Фигурата представляваше кръг,
чиято вътрешност симетрично бе разделена от 8 лъча, тръгващи от
центъра є. А те на свой ред отделяха 8 по-малки окръжности, кои-
то изпълваха 8-те равни триъгълника.

– Осем, осем, осем… – шепнеше Вера.

Спомни си, че от Фигурата Модул Константин Философ бе
създал глаголицата, като всеки неин знак бе част от цялото. А първа-
та буква „А“ представляваше равнораменния кръст от центъра.
Началото на Словото. С него започваше и словото на прабългари-
те, но как бе възможно още преди да бъдат покръстени.
Вера стигна до страница 40 и реши, че там е видяла най-важ-
ното.

149
 – Ето го най-сетне! – промълви и докосна с пръсти изрисува-
ните в червено изображения.
Върху страницата бяха изписани два символа като ченгели.
Първият наподобяваше единица, а вторият бе неговият огледален
образ, обърнат в другата посока. За първи път Вера виждаше ня-
какъв аналог на знака, изобразен на гърдите на глинените фигурки
от Градешница. Същият, за който бе споменала на лекцията, че не
знае значението му, но предполага, че е нещо като „орган за душа“
или „крила за душа“.
Вера потърси обяснителна бележка към огледалните ченгели.
Тя гласеше: Руинен надпис, издялан в камък от Плиска.
Усети верига да стърже врата є и скочи от мястото си. Върна
се до витрината. Помисли си, че трябва да има и друга книга с
букви. По-подробна. Защото тази само загатваше отговора.
В края на редицата от заглавия видя по-голяма. Рисунката на
корицата є и бе Фигурата Модул. А заглавието бе: Азбуката от
Плиска, Кирилицата и Глаголицата, проф. Васил Йончев. Ав-
торът бе един от задълбочените изследователи на прабългарската
писменост. Вера изтегли томчето от рафта и жадно го разлисти.
Спря на страница 17, озаглавена: Основни букви на първата азбу-
ка от Плиска и тяхното звучене.
Тук бяха и ченгелите. Един до друг. Професорът пишеше, че
това са прабългарските букви Ла и Ра. Почти фантастичен бе
фактът, че не само наподобяваха двата знака от гърдите на фигу-
рите, но и точно като тях стояха един до друг на страницата. Но
какво можеха да значат?
Четейки, Вера не спираше да си повтаря, че открие ли мета-
морфозите на основните знаци, ще открие пътя до Първите, до Ме-
андридите.
Свързаните като деколте огледални ченгели са се поставяли не
само на гърдите на глинените статуетки, но и върху всичко, което
трябваше да бъде опазено. Вера се почувства така, сякаш е попад-
нала в лабиринт от значения, чийто изход бе отговорът. Възможно
ли бе прабългарската азбука да има някаква връзка с енеолитните
знаци на Меандридите? Все още никой не знаеше кой я бе създал.

150
Известно бе единствено, че е много сложна, добре измислена и
древна.
Вера продължаваше да чете текста на страницата, където пи-
шеше:
На кой народ е принадлежала тази азбука? Този народ
трябва да е имал държава и силна власт, за да създаде
азбука и да я въведе за ограмотяване. Тя явно не е изпол-
звана направо за основа на гръцката азбука, обаче как-
то и в Глаголицата, основана на азбуката от Плиска,
започва със знак равнобедрен гръцки кръст. А това оз-
начава, че азбуката е направена за християнски или по-
кръстен народ.
Из: „Азбуката от Плиска, Кирилицата и Глаголицата“, проф. Васил Йончев

„Но доколкото е известно, тази азбука е по-стара от покръства-

нето на българския народ“ – помисли си Вера. И нима всеизвест-
ният „Гръцки равнобедрен кръст“, наречен „Гамадион“, не бе ко-
пие на намерения 4000 години преди него, аналог в културата Гра-
дешница?
Повечето хора мислят праволинейно. Те предпочитат да вяр-
ват, че по-малко известното е заимствано от наложеното и извест-
ното. Обратното им звучи абсурдно. Много по-лесно бе да се каже,
че буквата „А“ в прабългарската азбука е взета от гръцкия кръст
под въздействието на християнството, отколкото да се приеме, че
изчезнала древна цивилизация бе завещала в знаците си послания-
та за идните хора.
Професорът пишеше, че една от основните букви, намерени
по каменните блокове на прабългарската столица Плиска, се нари-
ча „Ра“, или още „Ре“ (когато към горната є чертичка се добави
стърчащо надясно триъгълниче).
Възможно ли бе ченгелчето, рисувано по-близко до сърцето
на фигурите, да носи значението Ре или Ра? В Египет Ре означава-
ше „истинското име на Бога Творец“ и „Бога над всички богове“.
Предполага се, че дори думатаРе-лигия идва от тази аналогия. Днес
обаче този бог бе по-известен като Ра 48 …

151
 – Идвате ли? – чу се настоятелен женски глас от долния етаж. –
Колата тръгва.
Гласът сякаш впримчи душата на Вера от безвремието и бо-
лезнено я стовари на скърцащия под. Тя не можеше да откъсне очи
от текста. Бе намерила отговор, който є убягваше от година. А
откритието винаги бе като магия, чиято воля е стократно по-силна
дори от неизбежното чувство за самосъхранение.
– Какво търсите?
Вера вдигна очи. Беше директорката. Косата є бе по-бухнала
от всякога. Но лицето є бе спокойно, дори уморено.
– Не зная… – отвърна Вера. Нямаше сили да си измисля под-
ходяща реплика.
– Изглеждате ми като човек, който е намерил нещо.
– Просто любопитствам…
– Щом любопитствате, значи търсите.
Жената тромаво се придвижи напред. Седна до нея, погледна я
над очилата си и кротко се усмихна. А Вера изпита непреодолима
нужда да сподели.
– Допреди две седмици наистина знаех. Но знаци и случайни
следи ме отведоха в неочаквана посоки. Следите вече са навсякъ-
де. Чувствам се като човек…
– … който търси снежинки в снега. Зная.
Вера съсредоточи учуден поглед върху жената и добави:
– Отначало следите ми показваха пътя на метаморфозите, но
сега посоките се оказаха повече, а логиката се разбърка.
– Може би просто не е имало логика. Не до всяка истина има
път. Някои са толкова стари и сраснали в същността ни, че са нео-
ткриваеми.
Вера се поколеба, но попита:
– Мога ли да взема тази книга?
– Напълно ми е ненужна. – Жената се изправи бавно и се заг-
леда във витрината. После разсеяно отсече: – Само ви моля запъл-
ните мястото є с нещо друго. Празното ме измъчва.
После двете тръгнаха бавно през тъмния коридор към колата,
която ги чакаше.

152
 Ïðåäè äà ñå èçãóáèø

Страница 432 започваше с приказка. Следваше цитат:

„Красавицата и Звяра“ е приказка, която като диво цве-
те се появила толкова неочаквано, че поражда усещане
за чудо, което не сме забелязвали до този момент. Чув-
ството за мистерия, присъща на такава история, е уни-
версална апликация не само в по-големи исторически ми-
тове, но също и на ритуалите, където митът се изразя-
ва или от който може би е извлечен. Типът ритуал и мит,
подходящо представящи това психологическо изживява-
не, е добре изразен в гръко-римската религия на Дионис и
заместващата я религия на Орфей. И двете религии вну-
шават забележително ритуално просвещаване, познато
като „мистерии“.
Из: „Символите в изкуството“, Orpheus and the Son of Man,
Карл Юнг, 1964 г., с. 134

Вглъбена в движенията си и желанието да усети как изглежда от-

страни, Вера мълчаливо следваше настанителката към ресторанта,
във време, в което рибените опашки вече са притихнали. Без тях
чуваше мислите си по-добре, но є липсваше солта от плясъците им.
Когато премина през високата порта, погълна я музика и свет-
лина и тя забрави за себе си. И може би заради прекомерната изящна
украса, висящите в небитието вековни витражи и ослепителното
осветление от кристалните полилеи тя се почувства като в сцената
от празничната нощ на потъващия „Титаник“. Залата изглеждаше
толкова просторна, сякаш бе остъклено тенис игрище. Ограждаха

153
я високи тавани с позлатени орнаменти и тежко падащи ламперии.
А от пода се издигаха бляскаво жълти колони, които в един миг
разперваха гора от клони, покрити със стотици ярки крушки. А в
центъра, на покрития с червен килим ресторант, се открояваше мра-
морен фонтан.
Срещу входа, в дъното на залата свиреше оркестър. Музикан-
тите бяха облечени в бяло. А черно-белите сервитьори се суетяха
с лъскави подноси с напитки и ордьоври. Повечето маси вече бяха
заети с усмихнати лица, жадно чакащи веселието на вечерта. Кре-
мавите покривки бяха претрупани с предястия, алкохол и безалко-
холни. Организаторите се бяха постарали да осигурят незабрави-
мо начало на конференцията.
Вера обикаляше оживените маси с походка, изгубила обичай-
ната си грация. Сякаш се бореше с тежестта на прикованите в нея
очи и всеобщото внимание към мърдащото. Движенията є бяха
несигурни, като че очакваше всеки миг някой сервитьор да я спре и
запита какво търси там. Беше се постарала да гримира лицето си,
колкото и неприсъщо да бе за нея. Дори стегна косата си в причес-
ка и дълго пили късите си нокти. Защото предполагаше, че тук по-
вечето дами ще са ослепителни. Дългата є платинена коса бе нави-
та на едри масури, прикрепени с шнола за тила. Носеше семпла
черна рокля, която подчертаваше дребната є фигура, а на деколте-
то прозираше бродерия.
Вера спря в средата и се огледа. Сред гостите имаше известни
професори по история и археология. Позна няколко представите-
ля на скъпи антикварни къщи и агенции за търгове с антики. Тук
бе и заместник-директорът на Кристис. Бяха я канили веднъж да
работи за тях като експерт. Звучеше лъскаво и престижно, но пер-
спективата да изгуби свободата си в праха на разкопките все още я
плашеше.
Потърси поканата, на която бе изписано името на баща є. А то
сякаш я приземи, като є напомни, че все още не принадлежи на
тази среда. Знаеше го само тя.
На перления лист пишеше, че мястото є е на маса № 18. Търже-
ствената музика спря изведнъж. Оркестърът засвири нежен валс.

154
Вера продължи по-уверена, като следваше табелите с номерата.
Масите бяха шахматно подредени, всяка от които за по десетина
човека. А в центъра им се открояваха букети червени рози.
На номер 18 вече седяха трима мъже и възрастна дама.
Вера се приближи плахо, сякаш очакваше да се спъне. Трима
от тях бяха един до друг и шушукаха оживено. Четвъртият мъж
стоеше сам в срещуположния край. Но той се взираше в обратната
посока, сякаш търсеше някого в множеството. Лицето му бе неес-
тествено бледо на фона на косата и наболата брада. Беше облечен
в скъп фрак и с папийонка.
Вера откри мястото на баща си. Съседното. Само пред мъжа
нямаше табелка с име и длъжност. Случваше се. Вера седна внима-
телно и постави малката си чантичка на масата.
Чул движение до себе си, мъжът се обърна. Погледите им се
срещнаха, но в неговия нямаше учудване.
– Вие! – възкликна Вера.
Това бе непознатият, с когото снощи размениха няколко думи
в бара на „Метропол“. Същият, който си тръгна тъй неочаквано,
както се бе появил.
На лицето му все още бе изписано безразличие. А очите му
бяха толкова строги, че в тях се откриваше сянка на тъга.
– Миналата вечер… Бързо си тръгнахте – добави тихо тя.
– Наложи се.
Мъжът побърза да се обърне в посоката, която изучаваше, пре-
ди да се появи Вера. И тя се загледа натам, в очакване да открие
нещо любопитно, но освен непознати с възторжени лица друго не
видя. Очите є се върнаха на мъжа. И бледата му кожа. Ръцете и
раменете му изглеждаха като на боец, който ежедневно тренира
тялото си.
– Бяло или червено вино? – настоя сервитьорът, надвиснал над
нея с бутилки.
Вера го загледа объркано.
– Бяло. Благодаря.
Тя извади пакет цигари. Постави една между устните си и
побърза да я запали. Погледът є неусетно проследи жилите по вра-

155
та на мъжа. Беше късо подстриган. Шията му изглеждаше здрава и
жилава. Вниманието є спря на контурите на черна татуировка.
Малко под ръба на косата, вляво. Беше нещо като змия, увита под
формата на меандър. Крив и ръбест, сякаш рисуван от неопитен
художник. Преброи върховете му, за да се разсея. Осем. А над
него висяха седем точки под формата на дъга.
Беше ги виждала някъде.
На Орфеевия амулет.
Точно над кръста и загадъчната луна. И макар амулетът да бе
средновековен, учените и до днес не знаеха какво символизира. И
самата тя търсеше обяснение за него в книгата си. Май баща є
щеше да се окаже прав, че страстта към откритието може да зара-
зява. Започва с уж безобиден вирус, който подмолно и неусетно
превзема съзнанието до мига, в който те обсебва. Променя те, на-
сочва те, подчинява те, ослепява те, докато видиш търсеното. И от
преследвано то се превръща в преследващо. Но професорът не є
каза кога всичко се връща в първоначалното си състояние.
– Седем звезди? – прошепна тя.
Непознатият се обърна рязко към Вера. Погледът му премина
по лицето є, сякаш я виждаше за първи път. Имаше остър прави-
лен нос. Сиво-жълти очи, почти пясъчни. А формата им бе като на
капка, която всеки миг ще се откъсне и полети. Не издаваха емо-
ция, но бяха от онези, чиято тежест кара тялото ти да потръпва.
Искаш да се освободиш от тях, докато ги търсиш неизбежно.
– Притесняват ли ви? – гласът му бе нисък и дрезгав.
– Виждала съм ги…
– На този свят всичко сме виждали.
Вера съжали, че е заговорила непознатия за нещо толкова
лично.
– Простете.
Мъжът не отвърна. Изправи се и тръгна към двама руски офи-
цери, които тъкмо бяха влезли в ресторанта. Вървяха с изпъчени
гърди, окичени в шарени отличия и ордени.
– Кой е господинът? – попита възрастен мъж с немски акцент.
Вера не бе усетила кога е заел мястото до нея.

156
 Тя се огледа. Всички места на масата бяха вече заети.
– Не попитах… – отговори му тя замислена.
„Виждала съм ги... но не с меандър“ – повтори си наум. После
погледна възрастния мъж вляво и се представи:
– Вера Кандилова, археолог.
Тя подаде ръка на господина с изпъкнали лупи на очилата, ко-
ито придаваха неестествена големина на очите му, но не променя-
ха благия израз. Челото му се сбърчи, издавайки напрежение. А
венецът коса на темето му се раздвижи.
– Доктор Франц Вердер – заяви той. – Работя като историк в
Боде Музей, в Берлин.
– Каква е специалността ви?
– Ранно християнство и византийски период. А вашата?
– Влекат ме теми за тракийската археология и орфизма.
Докторът замълча за секунди, после възкликна заинтересуван:
– О, виж ти!
В този момент непознатият мъж с татуировката се върна на
масата и седна до Вера. Тя усети мириса му, но не се обърна. Не
искаше да покаже, че е разбрала за присъствието му.
– Запознат ли сте с темата?
– Частично… Дори днес имах малък досег с нея…
– Какво имате предвид? Нещо за изложбата?
– Може да се каже… Един от най-дискутираните артефакти с
образа на Орфей, но… Не е редно да говоря за това. По какъв
повод сте тук – разкопки или конференцията?
– Конференцията. Събирам материали за документалната си
книга.
– О! – възкликна той почти разочаровано. – Изглеждате млада
и хубава жена.
– Не е ли редно младите жени да пишат?
– Случва се рядко… Каква е темата?
– Една изчезнала цивилизация и голямата лъжа на Църквата.
– Как ви хрумна?
– От яд?
– Моля?

157
 – Докато следвах археология, учихме за приноса на Тракия
към света. Още от най-дълбока древност. Проблемът е, че ние зна-
ем за него, но светът – не.
– Имате предвид компютъра, киселото мляко и богомилството?
– Виждате ли?
– Просто се шегувах! Знам, че сте дали и Христо Стоичков.  –
Докторът по история се усмихна широко, за да увери дамата, че се
шегува.
Вера поклати глава, сякаш да се отърси от неканени мисли.
– Стотици учени изучават най-старите белези на цивилизация-
та, намерени не другаде, а на Балканите. Но не я признават офици-
ално, защото заплашват да объркат наложения ред и световната
концепция за великите източни култури и за варварските неуки
племена на Стара Европа. Но знаете ли, че диваците от каменната
ера на Тракия са пишели със сложна система от над осемдесет зна-
ка две хилядолетия преди Египет?...
– Това за цивилизацията го разбирам, но какво общо има Гос-
под?
– Не пиша срещу Господ… А срещу кражбата. Историята, на
която е базиран Новият завет, е преписана от най-старата история.
Тази, на която е учел и родопският мъдрец Орфей. Но и той не я е
сътворил. Проблемът е, че в Библията не пише, че разказаното в
нея се е случило няколко хилядолетия преди Христа. И оттогава
историята се е разказвала за много други божи синове... Знаете ли
какво прочетох в един речник? – Той поклати глава, а тя допълни:
Библията била наложена като паметник на историята на чове-
чеството. Тя е една от най-старите книги, в която е запазена
мъдростта на древните от Месопотамия, Египет и Гърция. Чрез
Новия завет и християнството навлизаме в гръко-римския свят,
като по този начин ставаме част от основата на съвременна-
та европейска цивилизация. Виждате ли? Няма нито дума за по-
стиженията на по-старата с поне пет хилядолетия древна тракийс-
ка цивилизация. И нито дума за учителя Орфей, разказал история-
та на Библията векове преди нея. Ето за тези неща ме е яд.
– Твърдението ви не е ли пресилено?

158
 – Виждате ли? Звучи ви нелепо. Разбирам. Българите днес сме
толкова безславен народ и тъй безразлични към наследството си,
че постигнатото дори на нас звучи безумно.
– Но доколкото ми е известно, от митичния герой Орфей не са
останали преки сведения…
– Разбира се, защото е бил жестоко убит и всички следи към
него са били изтрити.
– Но кой го е убил?
– Оракулите на Дионис – отвърна тя категорично. – Орфей из-
повядвал различна от масовата религия. Противопоставял се е на
кървавите жертвоприношения, месоядството, на безсмислените
оргии, на пиянството, учил е на знание, любов, писмо, на вяра в
единствения Бог, безсмъртието и стремежа към съвършенство. А
влиянието му било толкова всесилно, че заплашвало властта на
оракулите, които управлявали масите с ритуали и пророчества.
Разкъсали го така, като умира в разказите им Дионис, за да пока-
жат силата на Бога над еретика. И за да унищожат мита за него,
казали, че жените го убили. Изгорили книгите му, за които и до
днес има сведения. Елините пък, които искали силата на Орфей,
преписали, чули-недочули, разни истории от масовата религия. Но
Орфеевите тайни се пазели само за просветени в мистериите. Пос-
ле пък християнските апостоли преписали преписаното. И така.
Франц Вердер несигурно се почеса по носа, поколеба се и рече:
– Християните не се разкъсват, както в тракийските поверия.
– А защо според вас тленните останки на светиите се разнасят
от почитателите им из цял свят, накълцани на парченца. И защо
християните поемат хляб и вино, за да погълнат разкъсаната плът
на Божия син, както Титаните погълнали Дионис?
– Внимавайте с тези теми… Млада сте, но един ден ще осъзна-
ете… Вярата се пази. Не се изследва в лаборатории. Не химията є
е важна, а способността да ни избави. От нас. От живота. Да ни
преведе без болка до неизбежното... Ето това научих за един жи-
вот подреждане на кръстове, икони, стенописи и олтари.
– Аз пък винаги съм искала да зная истината.
Франц Вердер отпи от чашата вино и нагласи очилата си.

159
 – Вие не сте виновна... – каза той. – Комунизмът е причината.
Излиза, че петдесет години са достатъчни, за да изтрият вярата на
един народ в Бога му.
– Комунизмът няма нищо общо.
Вера му се усмихна многозначително и замлъкна. Не желаеше
да продължава безсмисления разговор, който бе на път да прерас-
не в спор.
Очите є потънаха в гъмжилото от разноцветни хора. А после
се завъртя така, че да може да наблюдава непознатия с периферно-
то си зрение. Без да издава любопитството си. Лицето му бе все
така застинало в лишена от емоция безизразност. Погледът му бе
ням в самотата, устремен в бездушното множество. Като че трес-
каво търсеше невидимото, примирен пред последователността от
очакваното и случващото се.
Вера не се сдържа и се обърна към него. Той усети движение-
то є. Очите им се срещнаха. Неговите бяха като двойка догарящи
въглени, различни от останалите, дето се разтапяха във веселието
на празничната нощ. Безразлични към видимото и осезаемото, те я
прескочиха и пак се изгубиха в потока от движение и светлини.
Никога не бе виждала пясъчни ириси като неговите. Лицето му
нямаше правилни черти, но въпреки това є се стори симпатично.
Седящите на масата се раздвижиха. Повечето ставаха по двойки
и се насочваха към дансинга. Едва тогава Вера се заслуша в музи-
ката. Звучеше изящният валс от „Лебедово езеро“ на Чайковски.
Вера се почувства неловко. Предположи, че всеки миг възрастни-
ят немец ще я покани да танцуват. Реши, че няма да има друга
възможност, и макар никога да не го бе правила, се обърна към
непознатия и рече:
– А вие танцувате ли?
– Не.
– Значи, ще откажете да ме придружите?
– Не танцувам – повтори мъжът, като я изгледа строго.
Но в следващия миг є се стори, че той все пак ще се усмихне.
И настоя:
– Ако го направите веднъж, само аз ще зная…

160
 Той се изправи, като є подаде ръка. Поведе я напред към вълни-
те от танцуващи. Вера не виждаше никого освен гърба и тила на
непознатия. Беше висок и с широки рамене. Когато стигна до рит-
мично движещите се тела, той се спря и пое двете є длани. Безглас-
но двамата се понесоха с потока. Мъжът сякаш знаеше стъпките на
танца, но никога досега не бе ги следвал. Вера усещаше дъха му, а
близостта на непознатото му тяло я притесняваше до степен, в която
изгуби звуците на музиката и ориентацията си в пространството.
Мислите є я удавиха в неловкост. Съжали, че го бе поканила.
– Не зная името ви… – рече тихо тя.
– Ариман 49 .
Вера не се въздържа и възкликна с усмивка:
– Кой, по дяволите, ви даде такова име!
Мъжът сякаш не чу думите є. Не я удостои дори с поглед. Той
продължи да се движи в общия ритъм, макар да изглеждаше така,
като че ли върши нещо крайно неестествено за него. А очите му се
взираха в тромавото гъмжило от бъбрещи и смеещи се човеци, като
изгубен. Единственият признак, че бе реален, а не безплътен об-
раз, беше потрепването на напрегнатите му мускули, които Вера
усещаше с пръстите си върху рамото му.
Музиката спря в очакване на новата мелодия. Гъмжилото за-
мръзна и се разпадна. Мъжът я пусна точно тъй неочаквано, както
бе поел преди малко ръката є. И без да каже дума, се отправи към
изхода на залата.
Вера остана на мястото си, загледана в отдалечаващата се фи-
гура. Сякаш чакаше да види дали няма да се обърне. Но той не го
стори.
Просто изчезна в тълпата.

В мига хората няма как да знаят всичко онова, което може да

последва след някоя неочаквана среща. И слава богу, защото ина-
че много всепоглъщащи моменти не ще бъдат изживени.

Вера се върна унила на масата, като често се улавяше да по-

глежда към широко зейналите двери на ресторанта с очакване. На

161
празното място, вдясно от нея, все още проблясваше в рубинено
недокоснатата чаша вино. А тя се ядосваше на сервитьорите, че не
я вдигат, сякаш знаеха, че онзи, за когото бе предназначена, ще се
върне. Не ги винеше, грешката бе нейна. Защото тя бе допуснала
да забележи непознат, който сам не я бе видял. Та тя дори не раз-
бра кой е. Знаеше само името му – Ариман. Що за име!
Нямаше значение.
Вера се обърна към д-р Франц Вердер, който разпалено ко-
ментираше със съседа си по място предстоящата изложба. Тя не
намери сили в себе си да раздвижи устните си в усмивка, нито да
се включи в тема, която не я вълнуваше. И може би тъкмо в този
миг щеше да си тръгне, ако не бе чула историка да прошепва нещо
за Орфеевия амулет – едно от най-спорните доказателства за транс-
формацията.

162
 Áëèçíàöè

434 страница започваше с непорочното зачатие на Ели-

савета със сина є Йоан Кръстител: „Като прославяла
Бога за дарения син, Елисавета казала: Тъй ми стори Гос-
под в дните, в които ме погледна милостиво, за да снеме
от мене укора между човеците. На шестия месец след
това събитие същия Гавриил, дето се явил на Елисавета,
бил изпратен от Бога в град Назарет, за да възвести на
пречистата Дева Мария, че и тя ще бъде майка на Спа-
сителя Иисуса Христа. Светата Дева запитала: Как ще
бъде това, когато аз мъж не познавам? Небесният пра-
теник є отговорил: Дух Свети ще слезе върху тебе, и си-
лата на Всевишния ще те осени, затова и Светото, Кое-
то ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи. Ето и
Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, зачена син
в старините си, и е вече в шестия месец.“
Из: Жития на светиите. Синодално издателство, София,
1991 г., под редакцията на Партений, епископ Левкийски и
архимандрит д-р Атанасий (Бончев)

Диворастящите минзухари бяха затворили плътно цветовете си до

новия ден, а сенките им плуваха по ръба на неродения изгрев.
Вера взе чантата си от масата и като се извини на присъства-
щите, се отправи към изхода.
Вън пред хотела чакаха няколко таксита. И това бе единстве-
ният път, когато тя видя истинско такси в града – странен, но при-
казен мегаполис, изпълнен с всеобща емоция, история и спотаен
копнеж.

163
 Булевардите жълтееха под уличните лампи, които светеха като
хиляди оранжеви луни в безоблачна нощ. Хора нямаше, само ня-
колко коли профучаха по блестящо влажния асфалт.
Вера се облегна на седалката на таксито и побърза да потърси
тефтера в чантата си. Той често успяваше да я изтръгне от на-
строенията. Отвори на последната страница. А там бяха нарису-
вани знаците, които откри неочаквано днес. Разгледа ги внима-
телно, един по един. Очите є се задържаха на последните два –
огледалните ченгели, които един до друг представляваха най-из-
ползвания символ в древната култура Градешница. Обикновено
се изписваше така:

Още когато го видя за първи път, изобразен на гърдите на риту-

ални човешки фигурки, разбра, че не е случаен. Меандридите са го
използвали и за керамичните съдове с важно съдържание, за плочи с
пиктограми и по олтари. Изглежда, е имал значение на пазител или
връзка с бога и вечността. Но при всички случаи значението му е
било твърде важно, щом стоеше на гърдите. До сърцето.
Разчитането на този знак можеше да разплете бримката на
записаните с древни символи тайни. Но той бе единственият, ос-
танал без аналог в друга, по-късна писмена система. Или поне
Вера не бе виждала подобен, с който да направи макар и далечен
паралел.
Може би затова днес се развълнува толкова, като видя огле-
далните прабългарски букви, изписани една до друга.
„Още следи“ – помисли си тя и потръпна.
Може би знаците, чието значение търсеше в Египетската и
Критската цивилизации, се бяха запазили в някаква метаморфоза
и по българските земи? А с тях и древното им послание.
Огледалните ченгели се наричаха: Ла и Ре, но сричките не по-
раждаха смисъл за съвременния човек. За да ги разбере, Вера тряб-
ваше да разшифрова метаморфозите им до началото. Трябваше да
тръгне от съвременното им значение, което да я отведе назад във
времето.

164
 Първото, за което се сети, бяха значенията на нотите „ла“ и
„ре“ в древногръцката митология. Там седемте ноти отговаряли на
седемте планети, които древните познавали.Ла символизирала Лу-
ната, а Ре – Марс. „Може би знаците са намек за мъжкото и женс-
кото начало?“ – предположи Вера.
Мислите є се блъскаха една в друга, търсейки подходящи от-
говори, погребани зад символите. Но поне не се налагаше да бяга.
Защото за разлика от хората знаците не нараняваха.
„Ла и Ре, Луната и Марс“ – шепнеше си наум. Но Червената
планета не е имала значение за праисторическата религия, упова-
ваща се на Слънцето. Единият знак трябваше да е свързан с огне-
ния диск в небето.
Вера излезе от таксито пред хотела и проследи как колата се
изгубва в мъглата на черната нощ. Токчетата є затропаха ритмич-
но по асфалта. Тя заобиколи кабинката на охраната и продължи
към остъкления вход. Преди да влезе, усети тежест в гърдите и
разтваряща се чернилка по вените си. Така се бе почувствала и
първата вечер в хотелската стая. Опита да не придава значение на
усещането. Качи се в асансьора и облегна глава на полираната
повърхност.
И тогава неочаквано се сети. Спомни си откъде є бе позната
една от сричките. Погълна я блажена наслада, от онази, дето те
опиянява само пред откритието. Когато всичко осезаемо и мимо-
летно се разтваря във вечността, а сетивата, гладът, въздухът и
копнежът се превръщат в понятия, които не са имали значение.
Нетърпелива, Вера отключи паянтовата врата и се втурна към
куфара в центъра на стаята. Разрови дрехите и вдигна многолисто-
во томче, озаглавено Религията на Древен Египет от доц. д-р Те-
одор Леков. В края му бе поместен Речник на термините. Отвори
го и започна да търси нещо за Ре.
Ето какво прочете:
Ре – главното египетско божество, Бог Творец и образ на
Слънцето. Името му означава „Този, който се възвисява“.
Същата дума, употребена в египетския език не като боже-
ствено име, означава „слънце“, „ден“, „светлина“. /…/

165
 Култът към Ре набира сила още от старото царство (IV
династия и след нея), когато царете приемали титлата „син
на Ре“. /…/ Ролята на Ре като върховно божество се запаз-
ва през всички периоди на египетската история…

Зъбчатите колела на мисълта є захрупаха толкова бързо, че

скърцането им запълни тишината. Пъзелът на току-що сглобения
смисъл отново се разпиля, а после същата невидима ръка, която
цял ден є сочеше знаци, се захвана да го прережда. Увисналите в
нищото срички придобиваха значение. Но за да го разгадае напълно,
Вера трябваше да търси още по-упорито.
Знакът Ре, запазил се по българските земи, може би също сим-
волизираше Бога творец – Бога създател. В това имаше логика.
Хилядолетия прототраките, а по-късно и орфиците вярвали, че тво-
рецът създател е именно Слънцето. Същевременно самият бог в
Египет се изписвал именно като знака Ла – с огледалния на Ре чен-
гел. Думата се превежда като „бог“. И означава „сила“. Събрани
заедно, двата символа изразяваха божията сила и мъдрост.
Но откъде тогава идваше прабългарското произношение Ла за
огледалния на Ре ченгел? Вера не можеше да заспи, преди да намери
задоволителен отговор. Тя захвърли книгата на леглото и нервно зак-
рачи из стаята. Мисълта є трескаво блуждаеше в хаос от символи и
думи. Знаеше, че накрая щеше да се окаже нещо твърде просто. Кап-
сулираните в символи идеи на цивилизациите не бяха сложно закоди-
рани. Повечето от тях никой никога не е възнамерявал да крие. Тъкмо
обратното. Когато в древността са се избирали пиктограмите, се търсе-
ло възможно най-близкото им изразяване. Както казваше баща є оба-
че, за да го отгатнеш днес, трябва да започнеш да мислиш като създа-
телите му. А това бе особено трудно за съвременния човек. Защото
той е необратимо различен и далечен от Първите.
Нотата Ла в много древни митологии символизираше Луната.
Стори є се добра отправна точка. При древните хора Луната е била
символ на „нощното слънце“…
– Това е! – прошепна тя и щракна с пръсти. – „Нощното
слънце“ – огледалният образ на Ра (Ре), неговият нощен близнак.

166
 Това бе много разпространена концепция в слънчевите рели-
гии. Например в орфизма се вярвало, че слънчевият бог имал близ-
нак, който го замествал през нощта. Това бил огънят. А в Диони-
сиевия култ символът му бил и Луната. Най-късните имена на близ-
наците, запазени и до днес, бяха тези на Аполон и Дионис. Но как-
ви са били първите, можем само да предполагаме.
Вера седна на бюрото с оръфани ръбове и запали цигара. Обяс-
нението є хареса и тя го записа.
Идеята за близнаците най-дълго се бе съхранила в орфизма и в
религията на древен Египет 50 .
Светлият бог и неговият близнак в мрака вероятно са олицет-
ворявали божественото единство и всесилие. Идеята за живота на
сенките също бе отразена. А огледалото се считало за ключов сим-
вол в Орфическите и Дионисиевите мистерии. Огледалното боже-
ство на древните траки бе подвело до такава степен мъдрите дел-
фийци, че те дълго не могли да разберат кой бог е истинският и кой
е неговият двойник. Но делфийците завидели на силата, която да-
вал слънчевият бог на поклонниците си. И защото не отгатнали
разликата между бога на светлината и бога на мрака, въвели стрик-
тна система, в която шест месеца почитали тъмния бог Дионис и
шест светлия Аполон 51 .
Близнакът обясняваше всичко, затова и ченгелите бяха огле-
дални.

… При залез най-подир,

след толкоз мъки ще залеза в мир. /…/
която след шестмесечна раздяла,
… благополучно стана
щастлива майка на двама сина,
така еднакви, че не бе възможно
един от друг да бъдат различени.

Шекспировият цитат за близнаците Антифол и Дромио се

промъкна неканен в мислите на Вера. Последва го спомен за ико-
ната, която видя днес в Пушкинския музей, в залата с християнски

167
икони. На централно място висеше образът на Мадоната, а в ръце-
те си тя държеше две руси момченца, съвършено еднакви, като
близнаци. Вера толкова се впечатли, че преписа надписа под нея,
който гласеше: Мадоната с Исус и Йоан Кръстител .

Вера протегна ръка към кранчето над ваната и зачака топлата

вода да стигне до последния етаж на хотела.
Припомни си разговора с репортера Кирил, докато бяха зак-
лючени в капана на огледалната звезда. Но тогава, макар да знае-
ше фактите, не можеше да осмисли значението им тъй ясно, както
се случваше днес.
– Нали се опитваш да докажеш, че и християнската религия
следва линията на метаморфозата? – попита я Кирил. – Но Хрис-
тос няма близнак.
– О, напротив! Просто за съвременния християнин, който по-
знава шарените яйца и коледните подаръци, той не е много извес-
тен. Свети Йоан Кръстител е познат като концептуален близнак на
Исус. Заченат е също тъй свръхестествено, както били заченати Дева
Мария и синът є Исус – безполово. И не случайно Йоан Кръстител
е роден точно шест месеца преди близнака му 52  – на двайсет и чет-
върти юни, в лятното слънцестое-
не. Шест месеца преди Коледа и
зимното слънцестоене.
– Никога не съм чувал, че
Исус е имал близнак.
– Малка грешка при препис-
ването, която Църквата се опит-
ва да затрие от толкова време, че
хората вече са я забравили. Дори
Леонардо да Винчи бил хулен,
задето изобразявал Исус и Йоан
като близнаци.

Мадоната с Исус и Йоан Кръстител

Художник: Рафаело

168
 Вера влезе под душа. Наслаждаваше се на меката вода, която
галеше кожата и възраждаше сетивата. После излезе от ваната и се
загърна в бял халат. Помещението се пълнеше с гъста п Ўра.
Тя застана пред огледалото над мивката и през призраци и ви-
дения на отминали хилядолетия изплува собственият є образ. Ся-
каш някой тъкмо бе включил осветлението. Изучаваше лицето си
така, сякаш го бе забравила. Имаше правилни черти, гладка кожа,
нашарена от бледи лунички, права платинена коса и уморени сиви
очи. Винаги сами в отражението.
Угаси лампата и се приближи към прозореца. Безцветният об-
раз в стъклото се изгуби в дълбината на нощта. И тогава неочаква-
но и другият знак се напълни със смисъл. По гърдите на глинените
фигурки често двата огледални ченгела се обединяваха в един, като
се свързваха с долна черта. Получаваше се символ, който прили-
чаше на египетския йероглиф за Ка. Изписването му наподобява-
ше две ръце, издигнати в молитва и събрани долу с хоризонтална
черта. В речника на египетските термини за него пишеше, че се
превежда като „двойник“, „дух“, „сила“ и преди всичко се
свързва с енергията на Твореца, която преминава от Създател
към Творение и е нишка през всички поколения от мига на Сътво-
рението.

И именно Ка обединяваше символите на Ре, или Ра (Слънцето)

и Ла (нощното слънце) в едно на гърдите на ритуалните фигурки. На
мястото, където според Меандридите стои органът, съхраняващ ду-
шата. А на същото място, но от другата страна, са рисували сърце-
то. Не случайно днес хората вярват, че душата е в сърцето.
Вера се облегна на стената и затвори очи. Обяснението звуче-
ше достатъчно правдоподобно, за да легне да поспи. Но именно
когато мислиш, че си направил откритие, силното вълнение пречи
на ума да съзре безумието му. А когато логиката на детайлите се
подреди, мисълта вече го възприема като единственото възможно.

169
 Î÷àêâàíè

435 страница започваше с цитат от Книга на мъртви-

те: „Ти (сърцето) си Ка в моето тяло.“ Т.е. сърцето е
каналът, през който Ка въздейства в тялото на човека53.
А по-долу имаше нов цитат от Книга на мъртвите, кой-
то гласеше: „…че тя е строго пазена тайна, която не
трябва да се споделя с никого, дори и с най-близките:
братя, сестри, майка и баща. И трябва да се изучава и в
този живот, а не единствено като ритуален елемент.“54

Ариман бе станал рано, още преди изгрев слънце. Платнени заве-

си го криеха от лунното сияние и електрическите светлини от рек-
ламите по площада. Не включи осветлението. Искаше да е сигу-
рен, че никой няма да види какво върши. Освен това все още не
знаеше дали в стаята не бе монтирана камера. В скъпите хотели
винаги имаше такива. Особено в най-луксозните стаи. Първата нощ
се опита да намери обектива, но не успя.
Мракът не го плашеше. С времето очите му бяха привикнали с
него до степен, в която се научиха да разпознават контурите. Той
провери още веднъж багажа си. Не биваше да забравя нищо. Сети-
вата му бяха изострени до краен предел. Тази нощ бе спал само два
часа.
Отиде в банята и затвори вратата. Едва тогава включи лампа-
та. Огледа се. Търсеше нещо забравено. Отново провери за косми
и червени петна. Бе измил кръвта на руснака от себе си, над мивка-
та. Онзи бе от щатната охрана в музея „Пушкин“. Наложи се Ари-
ман да го убие, след като откраднаха амулета от витрината и на-

170
пуснаха музея. Уговорката им бе, срещу задоволителна сума, ох-
ранителят да покаже трезора и да изключи алармата. Изглеждаше
надежден. Може би нямаше да издаде Ариман, но винаги щеше да
бъде жива следа към една дълбоко пазена тайна.
Ариман изхвърли трупа му в контейнер и се върна в хотела.
Никакви следи. Нито спомени.
Изгаси осветлението и се върна в стаята. Всичко изглеждаше на
мястото си. Отвори пътната си чанта и потърси малката кутийка.
Сякаш искаше да се убеди, че наистина е взел амулета от музея. Там
беше, в раницата, заедно с увитата в хартия златна плоча с надписи.
Напусна хотелската стая. Вече се развиделяваше. Отражения-
та на шарените рекламни билбордове играеха през прозорците на
коридора. А зеленикавите копринени тапети и завеси с фини дра-
перии ги превръщаха в сенки.
Ариман плати на рецепцията и излезе от хотела.

Вера се размърда в леглото. Отвори сънено очи. Бавно се на-

дигна, докато усети тежест в главата си. Снощи пи повече и легна
късно. Не го правеше често и не бе свикнала. Нямаше да свикне.
До леглото є имаше разхвърлени книги, издраскани листове и реч-
ници. Чете до късно, а крайната си възбуда разтваряше в съдържа-
нието на винена бутилка.
Приближи се до прозореца. Дръпна завесите, но ярката свет-
лина я накара да примижи. Отиде в банята и пусна водата. Опита
се да възстанови случилото се снощи. Танцът с непознатия… Защо
отново си тръгна? Неочаквано, както миналата нощ.
И макар Вера да съзнаваше, че между тях не би могло да се
случи каквото и да е, споменът не я напускаше. А очакването, че
може би ще го види отново, я изпълваше с нетърпение. Знаеше, че
той бе само случаен пътник, идващ от нищото, за да се върне в
него. Всеки ден срещаме десетки такива. Но се случваше и така, че
някои оставяха следа и будеха въпроси, които ни оживяваха. И
предизвикваха непонятно за логиката усещане, че диворастящите
минзухари могат да цъфтят и в тъмното. А животът не е тъй обре-
чен и предвидим, както сме мислили вчера.

171
 Беше є сладко в тъжното. И защото є се бе случвало, знаеше
колко крехко и нетрайно е изживяването. И не бързаше да го заду-
ши. Но може би в мимолетността му бе непреодолимата красота. И
трябваше винаги да остане такава. Както бледият пламък на самот-
на свещ, който не свети и не топли, появява се единствено за да
съживи надеждата.
Вера усети, че є прилошава от горещото. Спря водата и отиде
да се облича.
Проклети разпилени илюзии.
„Цял живот жадувам да ги изживея“ – мислеше си тя. И завър-
тя всичко около това очакване. Но когато преминеше еуфорията
след всяко намиране, разбираше, че е загубила най-скъпото – оно-
ва, което я е движило, трепета на очакването, неизживените мечти.
И така, едва когато стигнеше момента, за който бе тръпнала, про-
умяваше, че той е най-страшният затвор за душата. Някои спираха
тук. Други успяваха да се откопчат от клетката и да полетят отно-
во. Но нима можеш да летиш, когато знаеш, че няма смисъл да
кацаш? И ако няма кацане, нима може да има летене?
Така се бе получило и с Калоян.
Вера закуси насила. Без апетит. Чувстваше се, сякаш вече ня-
маше нужда да се храни, нито да диша.
Погледна часовника си. Минаваше единайсет. Беше изпусна-
ла първите две лекции. Не проявяваше интерес към третата, но
реши да отиде. Щеше да є помогне да не мисли.

172
 Ñëúí÷åâèòå õîðà

На 436 страница бе записано, че Христос е бил цар. А

царят Христос бил син на Бога Творец. От незапомнени
времена траките вярвали, че сина на Бога Творец е
Слънцето, раждащо се всяка година на 25 декември. Ко-
гато египтяните повярваха в Бога Творец, нарекоха го
Ре (Ра). А техните царе са наричаха „синовете на Ре“.
Царете на Египет строяха „слънчеви храмове“ като из-
раз на слънчевата си природа, тъй както оракулите на
скалните хора и Първите хилядолетие преди тях строя-
ха каменни светилища и храмове, за да подчертаят
слънчевата си вяра.

Вера влезе в светлото фоайе на хотел „Метропол“. Седна на една

от свободните маси и поръча кафе с мляко. Имаше десетина мину-
ти до края на втората лекция. Не бързаше да сяда в залата, където
щеше да прекара деня си.
Чу звъненето на мобилния си телефон. Натрапчивото бръмче-
не не спираше. Тя провря ръка през отвора на чантата си и го из-
мъкна. На дисплея бе изписан непознат номер. Поколеба се, но
любопитството надделя и отговори.
– И мен зарази с твоите звезди и кодирани послания – чу се
жизнерадостен мъжки глас.
– Кой се обажда?
– Кирил… – отвърна гласът. И като усети колебанието на Вера,
добави: – Замъкът Жак…
– О, Кирил! – досети се тя. – Съжалявам, мислех за…

173
 – Имаш ли интернет?
– Трябва да включа лаптопа си.
– Погледни в пощата си. Току-що ти изпратих снимки.
– Няма да стане бързо…
Тя отвори компютъра и го включи. Облегна го на коленете си.
Имаше няколко нови съобщения. Кликна на изпратеното от Ки-
рил. Налагаше се да почака. Вероятно прикачените файлове имаха
голям обем.
– Ти как си?... – попита тя делово.
– Бях във Варна. Командировка.
– Поводът?
– Репортаж за ремонта на Слънчевото бунгало в Евксиноград.
Най-сетне са го пообновили и тази година президентът ще почива не-
обезпокояван от скърцащи врати, падаща мазилка и посивели стени.
– Как се сети за мен?
– Заради бунгалото. – Кирил се засмя. – Разхождах се и търсех
добър ъгъл, под който да го снимам. Качих се по някакви стълби,
вдясно от него. Водеха към върха на издадена над морето скала.
Право пред Царския дворец на Фердинанд…
– Там е Слънчевият часовник. Знам мястото – прекъсна го тя.
– Именно.
– Ходила съм. Приказно е.
– Значи нищо не си видяла.
– Моля?
– Символите… Не си им обърнала внимание. Отвори ли сним-
ките?
– Все още не – Вера губеше търпение. Усещаше, че Кирил е
намерил нещо любопитно.
– Звезди… Когато ги видях, стори ми се странно съвпадение…
Направих аналогия със случилото се в замъка Жак. Но в случая
нямаше замък, а дворец. Точно срещу централната му кула с кам-
баната е поставен Слънчевият часовник. А под желязната му стрел-
ка са изобразени две осмоъгълни звезди, една в друга. Първата е
изобразена като безплътна, а във втората има орнаменти, изрису-
вани в желязото. Като тази, която видяхме в Швейцария.

174
 Вера не отвърна веднага. Тъкмо бе отворила снимките на ек-
рана. Разглеждаше ги съсредоточено. Още на първата позна
Слънчевия часовник, който бе виждала в парка на Евксиноград.
Но никога не бе обръщала внимание на символите върху него. На
желязната повърхност ясно личаха две вплетени осмоъгълни звез-
ди, точно под стрелката.

Слънчевият часовник
край Варна
Следващата снимка бе заснета от самия часовник към двореца. В
далечината, над разперените като ветрила корони на дърветата
стърчеше една от кулите му. А върху нея гордо се вееше българс-
кото знаме. Пред часовника имаше бяла пясъчна градинка, от коя-
то тръгваха две успоредни пътеки. Вера реши, че и те бяха ня-
какъв символ, който опита да разгадае. Може би намек за двой-
ствеността, огледалните образи и пътища… Настойчивият глас на
Кирил от слушалката прекъсна мислите є:

– Там ли си?
– Разглеждах снимките ти… Прав си за звездите. Невероятно
е как символи, които винаги са били около нас, виждаме едва кога-
то сме готови за тях.
– Ти ме зарази с тия щуротии. Учудих се сам на себе си… Стоях
и с часове броях ъглите им, всеки един камък и греда, търсейки по-
сланието. Обърни внимание, че и желязната конструкция на часов-
ника, поставена на каменна плоча, е осмоъгълник. Както звездите.

175
 Вера прехапа устни от почуда. Осмоъгълната форма бе изра-
зена твърде натрапчиво. Сякаш пазеше закодиран смисъл, който
крещеше да бъде разчетен. Кирил продължаваше да обяснява:
– И не стига това, ами самата площадка, в която е изграден
часовникът, също е осмоъгълник.
Вера преброи ъглите на оградата. Наистина и тя бе осмоъгълник.
– Не можех да не забележа. Впечатли ме с историята за онази
фреска от катакомбата…
– Коя история?
– Фреската, която ми показа, с образа на Орфей, където той е
изобразен в центъра на осмоъгълник. Когато се върнах в София,
потърсих нещо за значението на символиката по речниците. Наме-
рих само едно – в ранното християнство съдовете за кръщаване са
изглеждали именно така – осмоъгълници. Орфей в центъра на фор-
ма за кръщаване… Стори ми се любопитно. Сигурно е поредният
намек за връзката, която изследваш.
– Бях забравила за това… Прав си за кръщенетата. Съдовете
за кръщаване първо са имали осмоъгълна форма. После без при-
чина започнали да я променят, и то горе-долу по времето, когато
се налага кръстът като символ на християнството.
– Реших, че снимките ще ти свършат работа. Изглежда, са в
контекста на разследването ти.
– Благодаря ти… – можеше да каже много повече. Но предпо-
чете да замълчи и да не издава емоциите си от направеното откри-
тие.
Макар все още да държеше телефона до ухото си, Вера вече не
чуваше какво є казва репортерът. Тя се взираше в часовника и
чертаеше въображаеми фигури от контурите му. Разгледа внима-
телно и каменната му основа. Представляваше 4 колони, слепени
под формата на равнораменен кръст. А това бе задължителната
основа при изграждането на средновековни християнски храмове.
Осмоъгълникът се намираше в центъра на равнораменния кръст.
Кирил беше прав, че символиката бе същата като в римските ката-
комби, където кръстът ясно се обвързваше със слънцето, Орфей,
осмоъгълника и Христос.

176
 Фреска от римските катакомби:
Орфей в осмоъгълник

Но защо тези знаци бяха изобразени с такова старание на един

слънчев часовник пред царски дворец? Една съвършена система
от символи бе оставена за вечността върху скала, издадена над мо-
рето, заплашена да се стовари всеки миг в солената вода, която да
погълне тяхната история. Но римските фрески също бяха скрити
от очите на непросветения, заровени в катакомбите на древните
подземия. И на колко ли още места бе изразена тази символика? А
Вера досега не си бе давала сметка за значението є.
Тя чу нови думи в слушалката. Спомни си, че все още разгова-
ря с репортера. А той казваше:
– … седнах на пейката пред часовника и мислих дълго. Не мо-
жех да тръгна, без да разбера защо. И тогава осъзнах: осмоъгълна
звезда на слънчев часовник, над Слънчевото бунгало, на изток от
двореца… не може да символизира друго освен Слънцето. Дори
орнаментите в изрисуваната звезда го показват. Толкова е просто!
– Прекалено е просто… – сухо отвърна Вера. – Кирил, трябва
да тръгвам. Лекцията започва. Благодаря ти, че се сети за мен и
изпрати снимките на часовника. Сигурно ще ги използвам…

177
 Ëàáèðèíòúò íà ñèìâîëèòå

На 437 страница имаше много символи. Под кръстове-

те пишеше: „… Същото личи и при съпоставянето на
кръстовете. В културата Градешница, още преди повече
от 7500 години, са познати 5 вида кръстове, врязани в
плочи и съдове от печена глина. Най-знаков обаче е един,
изписан на гърба на чиния, на който е изобразена човешка
фигура, разпъната в центъра му, така:
Ако до него поставим един от най-известните
християнски символи, наречен Гамадион 55 ,
официално появил се 4 хилядолетия по-късно,
ще видим, че ще се препокрият до най-малкия
детайл. От същия знак е заимствана и гръцката буква
„Гама“. Пълното съвпадане на детайлите изключва слу-
чайността на приликата…“

– … а Меровингите, наричани още „дългокосите крале“, са първа-

та управляваща династия на франките – плътен мъжки бас оглася-
ваше конферентната зала на хотел „Метропол“. – Предполага се,
че още през пети до осми век след Христа те са основали една от
ранните средновековни държави на Стария континент. Името им
идва от владетеля основател Меровех…
В този момент Вера Кандилова чу, че някой я зове
Неясният шепот долиташе откъм гърба є.
Изчака да се повтори и се обърна. На сантиметри от нея сто-
еше изпито лице на русокос младеж. Гълъбовите му очи я следяха.
Едва ли бе на повече от двайсет. Мършавото му тяло бе спретнато

178
в хотелската червено-черна униформа. Вера се сети, че го е вижда-
ла да проверява пропуските на входа на залата. Тя кимна, а момче-
то обясни на руски, че един господин помолил да я извика.
Като изрече това, младежът отклони поглед, сякаш искаше да
скрие нещо. Може би любопитството си. Или радостта от лесно
спечелената банкнота.
– Къде?
Вера инстинктивно се огледа.
– Вън, пред залата… – отвърна момчето. – Чужденец.
В този миг тя усети как стомахът є се свива на топка. Не бе от
страх, а от колебание, нетърпение и учудване едновременно. Не
очакваше никого. Освен може би онзи мъж...
Трябваше да е той. Бе сигурна, че снощи и двамата усетиха
нещо. Докато танцуваха. Не можеше просто така да си тръгне.
Сигурно играеше. Опитваше се да я накара да го очаква, да мисли
за него, да се чуди къде е. Защото знае, че най-въздействащото
присъствие е отсъствието. Самата тя бе играла играта. Но въпреки
това усещаше въздействието є върху себе си. Хубаво. Този мъж
бе умен.

Вера стана от мястото си и плахо се отправи към изхода. Пре-

ди да отвори вратата, тя придърпа сакото си надолу и с пръсти
повдигна косата над челото си.
– Вие? – извика изненадано, когато излезе.
Помъчи се да скрие разочарованието си. В коридора стоеше
възрастен мъж, с прошарена оредяла като венец коса. А червени-
кавият му топчест нос бе наполовина разделен от металните рамки
на очилата. Беше д-р Вердер – историкът от Берлинския музей,
който стоеше снощи от лявата є страна.
– Ще ми отделите ли минута? – попита я той колебливо.
Вероятно изпитваше неудобство, задето си бе позволил да я по-
вика и заговори. Погледът му търсеше всевъзможни уловки из мра-
морния под, на които да се спре, а фигурата му бе леко превита.
– Не се ли интересувате от лекцията? Касае ранноевропейска-
та история – наруши мълчанието тя.

179
 – Аз самият бих могъл да разкажа много по темата на уважава-
ния лектор.
Франц Вердер като че разпозна объркания поглед на Вера и
още повече се притесни. Той добави:
– Какво според вас може да свързва далечната руска земя с
кралете, създали феодалната система в Западна Европа?
Вера предпочете да изчака отговора.
– Ще се изненадате, но причината е част от многобройните
съкровища на Германия, изнесени през 1945 година от руснаците.
– Не знаех... – излъга Вера.
Без да бързат, двамата се отправиха към лоби бара на хотела.
– Доколкото си спомням, и вашият музей пази немалко иззети
съкровища… Какво целят руснаците според вас?
– Откриването на изложбата в Москва не е случайно… – той
замълча. Повече не биваше да казва.
Вера отметна с ръка паднал на лицето є кичур. Изкачиха ши-
роко стълбище с масивен мраморен парапет. Самото то беше тол-
кова изящно, сякаш бе нарисувано в бялото пространство. А по
снежния камък бе постлан фин килим, който заглушаваше стъпки-
те на ходещите.
– Мога ли да помогна с нещо? – попита Вера.
– Един знак… Трябва спешно да науча значението му…
– Защо питате мен?…
– Казахте, че сте траколог… – той се поколеба и разтърка с пръсти
носа си. – От всичко, което ми разказахте вчера по темата за Орфей и
Христос, реших, че трябва да знаете… Не съм казал на друг.
– За какво говорите?... Аз съм само студентка. Има експерти,
които…
– Не ви търся в качеството си на служител от Берлинския му-
зей. Отговорът ме интересува лично… – последното той изрече
тихо. Огледа се, сякаш търсеше свидетели. – Да седнем на чаша
кафе?
Вера кимна одобрително. И двамата поеха към фотьойлите в
черно-бялото фоайе. Имаше свободна маса. Докторът я посочи.
Седнаха мълчаливо и зачакаха сервитьор. Вера следеше разсеяно

180
лицата на влизащи и излизащи. Франц Вердер бръкна във вътреш-
ния джоб на сакото си и извади измачкан лист.
– Погледнете този знак – рече той, като є го подаде.
Вера отвори бележката и замръзна от почуда. Направи всичко
възможно, за да скрие изненадата си.
– Това е меандър… – прошепна тя.
– Осмоъгълен! – възкликна той и добави: – Но нима и вие вярва-
те, че меандърът е само красива фигура? От онова, което ми разказах-
те снощи, личеше, че знаете повече… Убеден съм, че има и друго
значение. Може би прекалено важно, за да се разпознава от всеки.
– Но защо се интересувате от този знак?
Франц Вердер нервно се огледа. И пак разтърка носа си, който
на свой ред прие морав оттенък. Опитваше се да прецени дали ня-
кой от съседните маси може да го чуе. Приплъзна се напред по
фотьойла и започна тихо:
– Видях го върху една книга… По точно ръкопис… На кори-
цата нямаше нищо освен този знак. И едни думи, които сега не
мога да ви кажа… Без автор, без заглавие. Макар в картотеката да
е посочен с име. В ръкописа се говори за много неща, но и за земи-
те на Тракия.
– За какъв ръкопис говорите?
– Още не съм сигурен… Знакът познат ли ви е? – настоя той.
Вера заговорнически кимна. Поколеба се дали да му обясни с
подробности. Забави отговора си минута, а после заяви:
– Добре! Ще ви покажа нещо любопитно.
Изправи се и тръгна към изхода на хотела. Докторът закрачи
след нея. Излязоха на площад Театралная. Валеше слаб сняг. А
небето, прашносиво, бе паднало още по-ниско. Ситни снежинки
прехвърчаха около лицата им. Кацаха като бели молци по палтата
им и потъваха в още топлата материя.

Когато стигнаха до двора на музея „Пушкин“, Вера рече:

– Сега ще видите и сам ще разберете.
На входа двамата показаха пропуските си за изложбата. Уред-
ничката ги пусна, без да пита друго. Вера се отправи към залата за

181
Антично изкуство, където се пазеха експонати от Троя, древна
Гърция и Тракия. Из коридорите бе пълно с посетители, които се
тълпяха и разглеждаха златните експонати.
– На вас ще разкажа… Не познавам друг, който да търси този
знак… – Погледът є бе уверен, дори настойчив. – Благодарение
на него успях да проследя две от посоките. Другите символи ги
доказаха.
– Какви посоки?
– Седнете.
В дъното на залата се червенееше кожен диван. Сигурно слу-
жителите на музея го бяха поставили за уморените туристи, за да
могат да си поемат въздух, преди да продължат лудешкото препус-
кане из московските забележителности. По някаква щастлива слу-
чайност в този момент бе свободно. Историкът последва Вера и
двамата седнаха един срещу друг.
– Слушам ви! – заинтересува се той.
А тя му разказа за мистериозно изчезналата първа цивилиза-
ция на Меандридите, които били толкова напреднали, че идните
цивилизации се нуждаели от хилядолетия, за да ги догонят. Каза
му как са изчезнали без следа в четвърто хилядолетие, оставяйки
земи, които векове не са били обитавани.
– Няколко учени се опитват да докажат връзката на изчезнали-
те с появилите се по-късно Египетска и Критско-микенска цивили-
зации – добави тя. – Аргументите им убедиха и мен. Така започ-
нах да откривам следите в други късни цивилизации около Тракия.
Предполагам, че няколко лъча от Меандридите са оцелели, бягай-
ки в различни посоки и пренасяйки знанията си. Реших, че ако про-
следя пътя им по символите и запазените в тях идеи, ще успея да
възстановя първообраза.
– Но каква е връзката?…
– Този знак, за който ме питате… е един от най-важните сим-
воли и с него може да се проследи пътят на скритата цивилизация.
– Ако ви разбирам правилно, според вас този меандър е следа
към нея?
Историкът намести очилата си и впи очакващ поглед във Вера.

182
 – Той е бил един от ключовите за религията им символи – от-
върна тя. – Нещо като кръста за християните. Това личи от места-
та, на които са го изобразявали – по тялото на Богинята майка, по
съдове, амулети и жилища, като йероглиф.
– Звучи интересно… – докторът направи пауза. Подпря с ръка
брадичката си, а цепката в средата є се вдлъбна. Той се замисли
над възможната връзка между загадъчната цивилизация и ръкопи-
са, който бе видял в римската библиотека. Не намери логика, зато-
ва попита: – Но как е възможно да проследите пътя на изгубена
преди хилядолетия цивилизация по няколко знака?
– Става въпрос за основните символи, които те са използвали,
за да кодират посланията си. Представете си например християнс-
кия символ – кръста. От появата и честотата на използването му
може да проследите докъде се е разпростряло християнството, тъй
като е водещ белег за тази културно-религиозна общност. Другите
избягват да го използват, точно както ние свастиката и полумесе-
ца. Ако изучавате метаморфозите на кръста, може да видите как се
е преобразувала идеята като символ и послание през последните
две хиляди години. Ориентир е. Така и меандърът, „огледалните
ченгели“ и други знаци са били все едно кръстът за Меандридите.
– Забележително… – промълви докторът и поклати глава.
Рамката на очилата му се смъкна и притисна ноздрите му, кои-
то изхъркаха. Той ги побутна с показалец към челото си. Това дви-
жение му помогна да фиксира поглед върху черно-керамична чи-
ния от първата витрина.
– Ще ми кажете ли повече за книгата, в която видяхте знака? –
настоя Вера.
– Едва ли е важна… – смотолеви той. – Попаднах случайно на
нея в Рим.
– Италианска?... От коя епоха?
– Казах ви, едва ли има значение.
От нежеланието на историка да разкаже подробности Вера
предположи, че той се опитва да скрие нещо. Но с непрестанните
си въпроси тя само му даваше основание да мисли, че тайната му
е по-важна, отколкото бе допускал. Понякога липсата на интерес

183
има много повече шансове да развърже нечий език, отколкото
обратното.
Вера се изправи и махна на доктора, за да я последва. Прибли-
жи се до втората витрина вляво, като уточни:
– Разгледайте артефактите тук? – Ръката є сочеше два антич-
ни кратера. – Знакът, за който ме питате, придружава винаги ор-
фическите сцени. А там, където декоративната лента не го съдържа,
има поредица от стилизирания вариант на V -образния знак или,
както аз го наричам – огледалните ченгели.
– Орфическите? Какво намеквате?
– Орфиците са последователи на учение, съществувало поне
1500 години преди Христа. А аз предполагам, че е много по-древ-
но. Учените допускат, че ако Орфей е съществувал, то той е бил
негов виден пророк и мисионер. – Тя се поколеба да изрече мисли-
те си, но срещна очакващия поглед на доктора, който я изкуши. –
Имам доказателства, че по някакъв начин орфиците са се превърна-
ли в първите европейски последователите на Меандридите.
– Как може да сте толкова сигурна?
– Много от детайлите в ученията им съвпадат, както и използ-
ваните знаци. Събрала съм в електронен архив всички орфически
сцени, които намерих от античното изкуство. Самата аз се изумих,
когато осъзнах, че знакът, за който ме питате, ги придружава, при
това в сложни комбинации с други познати от праисторията сим-
воли. Вижте тази сцена например.

184
 Вера посочи центъра на червенофигурен кратер, под който пи-
шеше: Античен кратер. Оригиналът се пази в музей „Жатта“,
колекция „Феничия“. Вердер внимателно изучи мотивите по него.
Обединяваше ги сцена с шест божества и животни от древногръц-
ката митология, наобиколили Орфей и вперили поглед в него. А
той е облечен в пищни царски одежди. Певецът е в центъра, а бо-
жествата го слушат. Над всеки образ има надпис, който упоменава
кой кой е, за да се изключат грешки. Но тракийският мъдрец не би
могъл да бъде объркан със своята седемструнна лира.
Вера посочи натрапчивата безчетност от меандри по облекло-
то на Орфей. При това досущ като знака, който Вердер търсеше. И
най-интересното бе, че в контраст с множеството меандри по Ор-
фей никой друг образ от кратера не го носеше 56 .

185
 Èçìèñëåíàòà Èñòèíà

438 страница започваше с таблица с най-често среща-

ни знаци от близо 200, използвани от изчезналата тра-
кийска цивилизация през IV хилядолетие пр. Хр. „Повече-
то от тези символи биват широко разпространени, като
се използват и до днес. Западни учени, като Хаарман, Гим-
бутас и други, са убедени, че староевропейските знаци
са в основата на линеарната писменост на о. Крит.
Съвременни изследвания доказват, че именно тя пък е била
една от основните за древногръцката писменост. Поне
за момента никой не е разчел писмеността на изчезнала-
та цивилизация. Нито дори сравнително късното критс-
ко линеарно писмо. Разшифроването им ще си остане
мечта, поне докато не открием някакъв нов двуезичен
Розетски камък.“
Из: „Изгубените цивилизации на каменната ера“, Ричард Ръдгли

Вера се наслади на предизвиканото от думите є удивление, което

сбръчка червендалестото лице на Франц Вердер. Може би предполо-
женията є бяха много по-близо до истината, отколкото допускаше.
– Виждате ли, всички артефакти, които носят орфически по-
слания, са придружени от знаците – увери го тя, като сочеше един
след друг керамични съдове зад витрините.
– Не може ли тази плетеница от символи да е просто украса?
– Тук е ключът. Ако се вгледате, ще се убедите, че знакът никъде
не е изобразен безразборно. Дори мисля, че може да е код от шифър.
Вгледайте се в сцените и декоративната лента под тях. Винаги ня-

186
колко последователни меандъра се разделят от следващите с рав-
нораменен кръст. Някъде меандрите са два по два, другаде три по
три или по четири, има и по пет. Кръстовете също се различават по
вид и структура. Разпознавате ги, нали?
Франц Вердер не отвърна. Той проследи лентите със символи,
сякаш искаше да се убеди в истинността на Верините думи. При-
стъпваше бавно от крак на крак, докато ръцете му шаваха зад гърба.
И като кимаше нямо пред витрините, приличаше на щъркел, деб-
нещ жаби.
– Ако това наистина е код… – започна той, като обмисляше
всяка дума – какво според вас би могъл да крие?
– Може би орфическите послания. А те вероятно – идеите на
Меандридите.
– Да допуснем, че има приемственост, тогава кои ще са после-
дователите на орфиците?
– Християните… – отсече Вера, а лицето є застина така, ся-
каш бе хвърлила бомба и чакаше да гръмне.
– Християните? – учуди се той, а в гласа му се долови разоча-
рование. Искаше да спомене нещо и по темата за богохулството,
но се въздържа.
– Сега мога да ви разкажа само
за знака... Другата тема още я изслед-
вам. Но мислите ли, че е случаен
фактът, че Орфеевият знак в египет-
ската цивилизация изразява буквата
„Х“ и думата „храм“. Лесно може да
направите асоциацията и с „Хрис-
тос“. А в същото време предитри хи-
лядолетия траките са рисували в хра-
мовете си буквата „Х“ 57.
– Как ви хрумна да обвържете
тези три култури?
– Осъзнах го в един изоставен
замък в Швейцария...

Знак „X“ в тракийска гробница

187
 – В Жак? – прекъсна я той и се прекръсти.
А Вера го изгледа толкова учудена, сякаш никой на този свят
нямаше правото да знае за мястото.
– Как разбрахте, че говоря за него?
– Прочетох името му в ръкописа... Той е част от Лабиринта.
Вера гледаше доктора неразбиращо.
– Няма значение… Кажете ми още за знака. Моля ви!
И това „Моля ви!“ прозвуча толкова отчаяно, че Вера успя да
преодолее гнева си и да продължи:
– Въпреки изчезването на Меандридите – рече тя – меандърът
оцелява и се разпростира на юг и изток, като постепенно слива
значението си с кръста.
– Интересна теория. Меандърът и кръстът... – замисли се д-р
Вердер.
– Аксиома е, че всяка символна или буквена комбинация във
времето върви към опростяване и синергия. Така постепенно от
комбинацията на двата знака е останал само равнораменният
кръст – лесен и удобен. После се превръща в символ – пазител на
новата епоха. Постепенно долното рамо на кръста се издължава до
днешната разпространена форма.
– Следователно водещият знак за изчезналата цивилизация днес
е християнският кръст?
– Не го вярвате, нали? Вижте, аз само следвам посланията в
буквите. Малцина от нас си дават сметка, че те пазят древните
идеи от времето, когато легендите и реалността са се сливали в
едно...
Вера бе сигурна, че познава символите. На нищо друго в жи-
вота си не бе отделяла толкова време. Но днес самата тя не бе убе-
дена в съществуването на връзките, за които разказваше. Говоре-
ше механично. За да забрави онова, за което не искаше да мисли. И
може би тъкмо затова позволи на немеца да надникне в ревностно
пазените от нея тайни. Сякаш по този начин щеше да разбере исти-
на ли бяха или само бълнувания на бягащото є от действителност-
та съзнание. Днес някаква важна съставка на общата логика се бе
изгубила. И всичко бе по-различно.

188
 Вера се бореше с глъчката, долитаща от всички страни. Хора.
Твърде много. Шепнеха, говореха, скърцаха с обувки, смееха се
досадно. Лазеха като мравки между ушите є, докато се опитваше
да открие какво се бе променило от вчера до днес.

Вера и Франц обикаляха с часове залата с антични съкровища.

Спираха се на всеки експонат и го коментираха. Тя разказа на ис-
торика почти всичките си хипотези. Защото той слушаше. Някои
приемаше, други отхвърляше.
– Случвало ли ви се е изведнъж да видите нещо, което винаги
е било пред очите ви? – попита тя.
– Понякога виждам детайли, които искам. Или очаквам.
– И баща ми така казва... Няма съвпадения. Нито съдба. Всич-
ко е внушение.
– Сигурно е мъдър човек.
– Не ми вярвате… Не държа.
Бяха стигнали последната витрина, когато Вера отново спря и
се загледа в един от червенофигурните керамични съдове. Очите є
се усмихваха победоносно пред поредното доказателство.
– Погледнете лентата от знаци върху този кратер – посочи му
тя. – Посланието е ясно. В центъра на кръстовете е изобразен древ-
ният знак за „слънце“ – точка в кръг. Известно е още като Разпна-
тото слънце.
Докторът се опитваше да следва мисълта на младата жена, като
ту се спираше на очите є, ту на движението на устните, ту просле-
дяваше античните сцени, които сочеха пръстите є.
А през залата непрестанно пребягваха чужденци, като преслед-
ван дивеч. Бяха дошли да видят златните съкровища. Хората осо-
бено се вълнуват, когато чуят за златно съкровище. Понякога про-
явяваха интерес и към сребърните предмети. Но малцина се спи-
раха на огнените съдове, около които се взираха Вера и немският
историк.
Така стигнаха до последния червенофигурен кратер. На табе-
лата пред него пишеше, че е от V в. пр. Хр. Изобразяваше сцена с
невръстния бог Дионис. А до него стоеше същество с образа на

189
Дявола. В древногръцката митология го наричали Пан. Било зло-
вещо планинско божество, което живеело в пещера и плашело хо-
рата с ужасяващия си вид. А оттам се родила и думата „Паника“.
От другата страна на Дионис пърхаше бяло същество с ангелски
криле. А под тях пак изпъкваше декоративна лента от меандри и
кръстове.
– Доктор Вердер, вие знаете повече за християнската религия,
ще ми кажете ли как са се появили Дяволът и Ангелът?
Той се замисли за миг, а после рече:
– Споменават се още в Стария завет – глухият тон, с който
говореше, подсказа, че не е сигурен в същността на въпроса.
– Доколкото ми е известно, християните заимстват образа на
Дявола от пещерния човек-козел Пан. А той се е появил около три-
найсети век.
– Не съм си давал сметка, че образите им са напълно идентични...
– Ето, отново се случва! – прекъсна го тя с бляскав поглед. –
Пан се е появил от пещерата точно по времето, когато се появява и
Орфей.
– Може би го е последвал от дълбините на черният Тартар? –
засмя се историкът, а после поясни: – Тоест когато Орфей се е
връщал от Долното царство.
Но Вера не намери закачката му за смешна.
– Не исках да ви обидя… – продължи той. – Не съм запознат с
този период. Предполагам, че съществото, прототип на Дявола,
винаги е било в главите ни. Както самият Господ.
Лицето на Вера стана сериозно, сякаш се опитваше да изрови
нещо от спомените си. Блясъкът в очите є се разми в сянка от блуж-
даеща мисъл.
– Трябва да тръгвам –заяви тя неочаквано. – Не искам да из-
пусна всички лекции.

Истината бе друга, но от онези, които дори в нас звучат непри-

лично грубо. Искаше да се върне сред тълпата в „Метропол“. Мно-
жеството щеше да излъже усещането є за самота, което я душеше
тези дни. А сега към нея се добавяше и чувство за загуба.

190
 Двамата мълчаливо поеха към изхода на музея. Той извежда-
ше навалицата към тиха улица. По нея рядко минаваха коли. Нито
бродеха зомбирани от неочаквани видения туристи. Само няколко
съсредоточени в задачите си пешеходци се щураха като мравки в
различни посоки.
Вера и Франц тръгнаха към булеварда, спазвайки помежду си
прилична дистанция. Щяха да опитат да хванат такси или тролей, с
който да се върнат в хотела.
Но преди да успеят да се слеят с оживения московски поток от
души, зад тях избръмча шумен мотор на автомобил. Последва сви-
стене на спирачки. Вера се обърна изплашена и неволно стисна
ръката на Вердер. До тях спря червен микробус с руски номера. И
това бе единственото возило в глухата уличка. Вратите му неочак-
вано се отвориха и от него изскочиха трима мъже. Носеха тъмни
шапки и очила. Бяха облечени в сиво. Стана толкова ненадейно, че
Вера не можа да запомни подробностите.
Без колебание мъжете се насочиха към тях. Не казваха и дума
помежду си, сякаш действаха по безгрешен сценарий.
– Да бягаме! – призова историкът, но двама мъже вече държа-
ха Вера. Единият се отклони и като хищник се спусна към доктора.
А той не стори нищо, за да се предпази. Запушиха устите им и ги
набутаха в металното туловище на микробуса.
Гумите изфорсираха в мокрия сняг. Леденосиви буци из-
хвръкнаха встрани и автомобилът потегли. През това време мас-
кираните завързаха ръцете на пленниците, като ги поставиха лег-
нали, с лице към пода. Микробусът се движеше бързо и непрес-
танно криволичеше наляво-надясно, сякаш избягваше насрещни
препятствия. Возеше твърдо и грубо, като на всяка улична грапа-
вина подскачаше и се друсаше. На един остър завой телата им се
търкулнаха към противоположната стена. Мъжете с очилата ги
върнаха на местата им и ги притиснаха с крака. Остана мъчително-
то чакане за следващия удар.
Пътуваха дълго. Близо два часа. Сигурно заради задръства-
нията, защото по едно време автомобилът почти не се движеше.

191
Само моторът му ръмжеше заплашително, като ранено животно,
готвещо се за последно усилие. Вера едва успяваше да си поеме
въздух от ужас. Опитваше се да следи завоите на колата, сякаш
щеше да разбере откъде е минала. Но ако не друго, това є пома-
гаше да не мисли за последствията. Беше чела десетки пъти за
отвличания, ала сега, когато лежеше на пода на стария микробус,
сякаш гледаше отстрани, без да може да допусне, че този път тя е
жертвата.
Стори є се, че поне два пъти минаха по мостове над реката.
Усети го по равномерното подскачане на каросерията, докато пре-
минаваше от панел на панел.
Най-сетне автомобилът спря и неизвестното стана по-страш-
но от случващото се.
Мъжете първи излязоха. Отвориха широко вратите и свалиха
пленниците. Приближи се и третият мъж, който досега бе шофи-
рал. Те продължаваха да мълчат. Вера потърси погледа на докто-
ра. Половината му лице се бе разкривило в ужасена гримаса. Дру-
гата бе скрита под дебел сребрист скоч.
– Какво става тук? Какво искате от нас, за бога? Станала е
грешка! – нареждаше той, преди да залепят и устните им.
По лицето му бе избила пот, като по стъклен буркан, пълен с
ледена течност. А очилата му така се бяха накривили, че стояха по
диагонал.
Мъжете ги поведоха към рехава гора от млади дървета. Вървяха
към олющен зид, издраскан с разноцветни графити. Бе висок око-
ло два метра, а над него стърчеше телена мрежа. Зад оградата се
издигаше порутена сграда на три етажа.
Вера усети мириса на застояла вода. Огледа се. Бяха на метри
от Москва река. Сега є се стори по-широка, отколкото изглеждаше
от моста. Мътната вода се плискаше по замръзналия бряг. На от-
срещната страна се виждаха докове, кранове, запустели складове и
разядени от времето кораби.
Минаха през ръждясала врата. Горната част на мрежата бе
обърната навън, а по края є като грамадна стоножка се виеше бод-
лива тел. Вера трескаво се оглеждаше за хора. Никой.

192
 Сградата, към която ги водеха, напомняше стар склад или изо-
ставена заводска пристройка. Имаше високи прозорци, почернели
от прах, паяжини и плесен. А бялата є мазилка заплашително се
ронеше, като обезобразяваше графитите по нея.
Тежки дъждовни облаци бяха надвиснали над града.
Преди да влязат, мъжът, който шофираше, свали шапката и
очилата си. Той приглади с длан тъмната си коса. После даде знак
с ръка на другите двама. Погледът му бе гневен и студен.
Той бе последният човек, когото Вера очакваше да види в този
миг. Усети как сърцето є бясно заби, а ръцете и стъпалата є из-
тръпват. Беше непознатият, с когото танцува снощи в ресторанта.
Ариман. Тя следеше очите му като хипнотизирана в очакване да
улови погледа му. Но той или бе прекалено ядосан, за да забележи
каквото є да е, или нарочно я избягваше. След като се огледа във
всички посоки, даде заповед на един от мъжете да отведе доктора.
– Не ме ли познахте? – прошепна Вера.
Той се обърна към нея с хладно безразличие.
– Жената какво ще правим? Тя не е нужна. Само свидетел –
попита на руски мъжът, който държеше ръцете є.
– Не можем да я върнем – отвърна дрезгаво Ариман. – Качете
я в стаята.
Мъжът я дръпна рязко. Поведе я в неизвестна посока. Заоби-
колиха постройката и влязоха през нисък праг. Мрачен бетонен
коридор ги погълна в студената си влажна паст. Стигнаха до тяс-
но вито стълбище, като в морски фар. То ги отведе нагоре до
втория етаж. Мъжът отключи желязната врата и дръпна Вера след
себе си. Не говореше. Огледа стаята, сякаш да се увери, че плен-
ницата няма откъде да избяга. Той не сваляше очилата и шапката,
под която се подаваха руси кичури.
Помещението бе малко, с две легла. Намачканите завивки по-
казваха, че някой е лежал в тях. Нямаше прозорци. Мъжът я бутна
да седне на една от кушетките. И с бързи крачки излезе, като
превъртя ключа след себе си.

193
 Íå êàòî â ñúí

Първите редове на 439 страница бяха изтрити. После

пишеше: „Но сънят не свършва тук. Жената добави: „По-
късно, по някое време, бикът бил пронизан със златна
стрела.“ Сега освен Дионис познаваме и друг протохрис-
тиянски ритуал, в който бикът играе символистична
роля. Персийският слънчев бог Митра също жертва бик.
И той, както Орфей, изразява копнежа за вечен живот
на духа, който триумфира над примитивните животин-
ски страсти у човека. А церемонията за тайнствено про-
свещаване дава покой на душата.“
Из: „Символите в изкуството“, Карл Юнг, 1964 г., с. 143

Изглежда, бе заспала, докато чакаше в тъмното вратата да се от-

крехне. Събуди я далечен тътен. Сякаш нещо тежко се бе стовари-
ло на долния етаж.
Вера лежеше на едно от леглата. Под главата си бе постлала
черен пуловер, намачкан на топка. Намери го на кушетката. От
него се носеше едва доловима мъжка миризма, за да напомня за
онзи, който го бе носил.
Надигна се, но остана седнала в леглото. Износените пружини
на кушетката се разскърцаха като ръждясали панти. Главата є те-
жеше. Не знаеше колко е часът, нито колко дълго бе спала.
Усети жажда. Вера се изправи, докато очите є се взираха в
мрака. Опипвайки въздуха, тя се отправи в посоката на вратата.
Когато усети хладната стена, продължи да движи пръсти по нея и
да търси ключа за осветлението. Дланите є се оплитаха в паяжини,

194
които тя бързаше да изтрие обратно в стената. Най-сетне намери
копчето и запали крушката на тавана.
Обърна се и видя, че е затворена в кутия от неизмазан бетон.
Опръскана с боя дъска стърчеше на четири крака в центъра. Това
беше масата. Върху є се търкаляха смачкани пластмасови чаши.
Бяха разхвърлени и няколко антикварни каталога, карти и снимки
на места, които Вера не познаваше. До нея имаше чешма. Вера
разтърка една в друга пресъхналите си устни и завъртя кранчето.
Опита водата, но вкусът на течността бе ръждив.
Вера се приближи пак до вратата. Опита да я отвори, макар да
знаеше, че е заключена. Опря гръб на ледената є повърхност. Усе-
щаше сърцето си как истерично пулсира, а въздухът, който поема-
ше, не стигаше до гърдите є. Искаше да извика и да не спира, дока-
то не остане без дъх.
Все още не знаеше къде е, нито защо и по чия воля.
Потърси мобилния си телефон. Учуди се, че бе още в нея. Из-
вади го трескаво от джоба и набра номера на Калоян. Той бе първи
в приходящите обаждания. Пръстът є механично го избра. Но апа-
ратът прекъсна. Вероятно нямаше обхват, а може би бе приглушен
в сградата.
До масата имаше стол с плетено дъно. Бе толкова стар, че се-
далката бе вдлъбната като кошница. На нея стоеше раница във вой-
нишкозелено. Вера се поколеба за миг, а после побърза да я отвори.
Развърза връвта, която стискаше отвора. Провря длан, нетърпелива
да намери глътка чиста вода или нещо за ядене. Пръстите є потъна-
ха в намачкани дрехи. Някъде от дъното чу шумолене. Бръкна по-
дълбоко. Напипа нещо плоско и широко, увито в хартия.
Ослуша се за стъпки и като не долови звуци, извади предмета.
Бе увит във вестник, изписан с азиатски йероглифи. Тя побърза да
го разтвори. Тялото є трепереше от напрежение, а слухът є се бо-
реше с тишината, за да улови шум. Представяше си как всеки миг
някой ще влезе и ще я свари да рови в чуждата раница.
И тогава между гънките на вестника нещо яркожълто отрази
светлината на голата крушка. Вера спря да трепери и да дебне за
звуци.

195
 В ръцете си държеше изящна златна плоча. Очите є трескаво се
местеха по грапавините є. Бе широка около 13 на 10 см. А дебелина-
та є към сантиметър. Представляваше две плоскости, с плътност от
почти пет милиметра всяка, прикрепени една към друга. Нямаше лице.
Двете страни бяха плътно издраскани с вдлъбнати резки, обединени
в знаци и подредени в редове – символи и изгубени от съвременните
хора букви. Някои Вера познаваше, други – не.
Тя разглеждаше плочата с удивление ту от едната, ту от друга-
та страна. Изписаните златни повърхности є напомниха на извес-
тните орфически таблички, намирани из Италия, Гърция и Бълга-
рия. Но те обикновено бяха тънки като пергамент и изписани само
от едната страна предимно с гръцки букви.
И тук Вера разпозна няколко гръцки символа. Но от другата
страна имаше по-едри от буквите йероглифи. Опита се да улови
смисъла на редиците, подредени като наниз мъниста.
От коридора долетя шум, като от затваряща се метална врата.
Вера подскочи толкова силно, че плочата се изплъзна от пръстите є.
Бързо я вдигна и понечи да я скрие в дрехите си. Но си пред-
стави какво би станало, ако я заловят с откраднатото съкровище.
Въображението є я изплаши. Тя извади мобилния си телефон и
засне с него плочата от двете є страни. Прибра го бързо като дете,
намерило лъскаво мънисто.
Стъпките в коридора ставаха по-тежки и отчетливи. Вера се опи-
та да завие златото обратно във вестника, но пръстите є не я слуша-
ха и се огъваха като дунапренени. Трепереха и се противяха.
Стъпките заглъхнаха, ключът на вратата се превъртя. Вера се
обърна по посока на звука. От чернилката на коридора изплува
едра фигура. Беше Ариман.
Облечен бе в плътни войнишки дрехи. На главата си носеше
шапка. Козирката є хвърляше сянка върху лицето, като му прида-
ваше по-суров вид от сутринта.
Вера притаи дъх неподвижна, сякаш бе ледена статуя. Но
все още стискаше в ръце омотаното в хартия злато. Усещаше
смазващата тежест на гневния му поглед. На намръщеното, сту-
дено лице. Инстинктивно отстъпи назад. Без да каже нито дума,

196
той я последва. Приближи се на сантиметри, като продължава-
ше да я гледа със замъглен от ярост поглед. В
зе плочата от ръцете
є, вдигна длан, поколеба се само за миг, а после я удари през
лицето.

Вера падна на земята. Усети тежест вместо болка. Контурите

пред очите є се смениха със сенки, които се сляха в облак от прах
и светещи мушици. Минаха секунди, в които не разбираше къде е.
Сякаш изплуваше от адски кошмар.
Усети парещата си буза. Докосна я с пръсти. Остана да лежи
на пода и безпомощно да чака онова, което ще последва. Очите є
следяха мъжката фигура, а изтръпналият є от ужас мозък креще-
ше: „Кой е този човек?“
Мъжът се обърна към вратата. Затвори я. Опря юмрук на рам-
ката є, с гръб към Вера, и подпря чело на него. Стоя така близо
минута, неподвижен. Сякаш някой бе стоварил юмрук върху него,
а не по лицето на Вера. Или като че бе стигнал дъно, от което ня-
маше изход. И той го е знаел. А сега се колебаеше дали да после-
два неизбежното, или да му се съпротивлява до последно.
Вера го следеше с недоумение, без да помръдва.
Ариман най-сетне се обърна. Приближи до падналото женско
тяло. Внимателно повдигна двете ръце на Вера, а после ги върза
здраво с въже. Толкова стегна китките є, че тя издаде сподавен
писък.
Мъжът не реагира, сякаш не я чу. Изтегли я нагоре, за да се
изправи. Тя се подчини. Двамата излязоха от стаята и тръгнаха
надолу по черното стълбище. Наоколо нямаше нищо освен стълби,
бетон и ръждиво желязо. Стените бяха влажни. Минаха покрай
тесен прозорец, през чието опушено стъкло прозираше лунното
сияние.
Ариман забърза. Стълбите свършиха пред олющена врата.
Имаше размерите на човешка фигура, но наподобяваше корабен
шлюз. Отвори го и включи осветлението. Луминесцентните тръби
започнаха да пращят и съскат от високия таван, като разгневени
призраци.

197
 Вера се огледа. Помещението приличаше на изоставен при-
станищен склад. В ъглите бяха захвърлени вехтории, счупени ма-
шини и останки от мебели. Подът бе постлан с нещо като зелен
балатум. Твърде избелял от времето. Във въздуха се носеше остра
миризма на мухъл и блатна вода.
Ариман стисна Вера в горната част на ръката и я поведе навътре
в помещението. Тя усети как на места подът под краката им скърца-
ше. „Сигурно част от него е дъсчен“ – помисли си.
Изведнъж зад една от колоните видя човешки крака, проснати
неподвижно на земята. Когато приближиха, позна доктор Вердер.
– Седни тук – с нисък глас заповяда Ариман.
– Докога ще ни държите в плен? – побърза да попита Вердер,
сякаш от дни не бе виждал похитителите си.
Мъжът дори не го удостои с поглед. Ненадейно очите му срещ-
наха погледа на Вера, но той бързо ги отклони. Обърна се и изле-
зе. Преди да затвори железния капак, изгаси бучащите синкави
светлини.
– Кои са тези хора? Какво искат от нас? – зашепна Франц
Вердер.
– Не зная…
Последва мълчание. Отнякъде долиташе тътенът на реката, уло-
вен от снежния вятър. Ритмични капки вода отмерваха времето в
безплътния мрак. Падаха върху захвърлена ламаринена
повърхност, която се поклащаше, танцуваща под звуците на бара-
баненето.
– Искаха ли нещо от вас?
– Всъщност да… Накараха ме да разпозная и датирам един
предмет… – несигурно отвърна Вердер.
Тези думи върнаха мислите му няколко часа назад. Споменът
бе толкова ясен, че усети юмручните удари. По тялото, по лицето
си. Сякаш бе попаднал във вихър от стоманени топки, които при-
иждаха от всички страни. А той вдигаше ръце, за да се предпази.
Мъжете бяха убедени, че крие нещо, а те трябваше да го чуят.
И отново го питаха дали каменният амулет е оригинал или фал-
шификат. Дали е същият, който бе изчезнал от бункера на Хитлер

198
през 1945 г. А Франц Вердер отвръщаше все по един и същи на-
чин – че никога не го е виждал, освен в черно-бели публикации и в
стария каталог на берлинския Боде Музей. Предложи им да му на-
мерят техника, с която може да направи елементарни тестове.
Мъжете се съгласиха и отново го вързаха в склада.
– Кой беше предметът? – попита Вера.
– Невзрачният медальон, на който се предполага, че Орфей е
разпънат на Христовия кръст. Видях го онзиден в трезора.
– Значи той все пак съществува!…

199
 Ðàçïÿòèåòî

440 страница започваше с думите:

„Платон, който в своите „Диалози“ следва учението
на Орфей и тайнствата му, казва следното в „Репуб-
лика“ (362e):
„Те ще кажат, че след като е такъв, самият човек ще
трябва да понесе удара на камшика, изтезанията, око-
вите, желязото за жигосване в очите му и накрая, след
всяко непоносимо страдание, той ще бъде разпънат.“

Тънки струни светлина трепереха през закованите с дъски прозор-

ци. Разкъсваха като скалпели мрака и осветяваха хаос от прашин-
ки и мушички, въртящи се в нищото. Лъчите напомняха на сияни-
ето, надничащо над черния облак, надвиснал над хората, изгонени
от Райската градина.
Вера отвори очи. Разпозна докоснатите от светлина очертания
на вехториите, захвърлени в склада. Чу познатите ритмични капки
по танцуващата ламарина. Само тежкия облак миризма вече го ня-
маше. Навярно сетивата є бяха свикнали. С миризмата се привик-
ва. Казват, че с всичко е така.
„Още един ден тук!“ – помисли си. И цялото є тяло потръпна в
горчива агония.
Долови сприхавите движения на немеца. Звучеше като гигант-
ска гъсеница, която се гърчеше от другата страна на бетонената
колона.
– Трябва да има начин – жужеше той. – Трябва да се измъкна!
Въжето стяга.

200
 Вера също усети привързаните си китки. Връвта се бе впила в
тъканта є и режеше.
– Да опитаме… – продължаваше Вердер, сякаш говоренето го
успокояваше. – Скоро ще дойдат отново. За мен.
След тези думи докторът спря да шава. Чуваше се единстве-
но напрегнатият му дъх. Бърз и тежък. Вера виждаше влажния
въздух, който идваше зад колоната, а после изстиваше в набраз-
дения от лъчи мрак. Усещаше студа като крачетата на стоножки
по тялото си.
– Защо Орфеевият амулет е толкова важен за тези хора? – про-
шепна тя.
Вердер не отговори. Но дъхът му издаваше, че още е там.
– Дали наистина разпънатият на него мъж е Орфей? – продължи
Вера.
– Така пише на камъка.
– Винаги съм искала да зная истината...
– Няма истина. Това е просто камък, на който е разпънат човек
на кръст с надпис „Орфеос – Баккикос“ 58.
– Но защо е разпънат?...
Гласът на Вера утихна, понеже долови някакво дращене и тро-
полене. Идваше от неосветената част на склада. Стори є се, че зву-
ците се приближават. Тя сви крака към тялото си. Усети бодливи
тръпки. Но шумоленето изчезна и тя реши, че си е въобразила.
– Разпъването е само метафора – обясни докторът. – Изразява
публичната мъчителна екзекуция.
– В религиите никога не е било важно как са умрели реалните
личности, а публичните им образи.
Настъпи мълчание. После Вера прошепна:
– Вероятно и те я търсят?
– Коя?
– Истината. Защо според вас онези мъже ни държат тук и
искат да датирате някакъв камък? Може да са от някое тайно об-
щество?
– От Бялото братство най-вероятно! – рече Франц Вердер с
ирония. Насили се да се засмее в пристъп на отчаяние.

201
 – Защо не. А може да са верни пазители на христовата вяра и
да се борят да запазят съшитата є с бели конци история. Открадна-
та история. Събират всички доказателства срещу нея и ги унищо-
жават. Представете си – вековно братство, пазещо белите конци
на вярата. Толкова оригинално звучи! Ще го включа в книгата си.
– Съжалявам… – прошепна той.
– За какво?
– Вие сте тук заради мен. Бяхте ненужен свидетел на грешно-
то място.
– Ще ни убият ли?
– Само Господ знае.
– Кой от всички?

202
 Ñåòèâà íà Ñúìíåíèåòî

441 страница започваше с орфически цитат от първия

елински папирус: „Да попитаме разрешено ли е според
предсказанията да не вярваме в мъките на Хадес. Защо
те не вярват? Щом не разбират виденията от сънища-
та, нито какво се случва, какви доказателства им тряб-
ват, за да повярват? Тъй като се поддават и на грешки-
те, и на удоволствията, те не могат да се научат да
вярват. Неверието и невежеството са едно и също.“

Ариман остана сам.

Бе изпратил другите да търсят апаратурата и химикали, за които
бе попитал историкът.
Изкачи тромаво стъпалата към горния етаж. Затвори междин-
ната врата и продължи по коридора. Стъпките му кънтяха в не-
прекъснат ритъм. Но когато измина десетина крачки, спря. Стори
му се, че чу шум. Лампите бучаха, сякаш бяха пълни с оси. А една
мигаше в края на коридора и пращеше като развален телевизор.
Звукът не се повтори и Ариман продължи. Стигна до стаята и
отключи желязната врата. Влезе и затвори след себе си. Събу боту-
шите си и ги остави до рамката на вратата. Усети пулсиращо облек-
чение в пръстите. Огледа стаята, сякаш очакваше да е променена.
Приближи се към леглото и седна. Завивката беше оправена. Не
както я бе оставил. Видя черния си пуловер свит на топка. Досети
се, че жената го е използвала. Взе го в ръце и го приближи към лице-
то си. Затвори очи, за да усети мириса. Сетивата не могат да чув-
стват едновременно. Задържа го няколко секунди пред лицето си.

203
 Остави го обратно. А после погали с длан завивката на легло-
то, леко, сякаш се страхуваше, че може да я запали. Искаше да
усети топлината на тялото, лежало върху нея. Когато стигна до
края є, стисна юмрук и долови комарите, които бръмчаха между
ребрата му. Не, не бяха комари, а мухи и досега не бяха се обажда-
ли едновременно. Отпусна се назад и сам легна. Дишаше трудно.
Гледаше в тавана, без да вижда.
Едва сега почувства болка в рамото си. Един куршум го бе
одраскал, докато бягаше от втория пазач на музея. Онзи бе чул
изстрела, с който Ариман уби колегата му. Провря ръка под риза-
та. Напипа рана и засъхнала кръв.
Изправи се и я съблече пред огледалото. Под него имаше чеш-
ма. Потече ръждива струя. Ариман намокри спаружена гъба, оста-
вена на мивката. Навлажни раната. Водата разми кръвта, която
започна да се стича по ръката и гърдите му. Спря струйките с гъба-
та. Изплакна я на чешмата и отново мина по раната. Лицето му не
помръдваше, сякаш миеше чужда рана. Само мускулите на гърди-
те му ту се стягаха, ту се отпускаха. Кожата му бе толкова бяла, че
розовите капки по нея напомняха на пръски кръв в чист сняг.
Като спря да я мие, огледа белега в почернялото огледало. Реши,
че няма нужда да се шие, и облече отново ризата си. Закопча коп-
четата, като се концентрираше на всяко движение. А после се върна
на леглото. Опъна се по дължината му и пак затвори очи.

Другия месец навършваше 34. Повечето в подземието бяха по-

млади него. Но те почти не излизаха. Безплътния изпращаше най-
често Ариман.
А самият той вярваше, че е роден Горе. Чувстваше се добре
тук, но нямаше ясни спомени. Времето има навика да променя фор-
мата и цветовете на виденията от миналото. Понякога дори, когато
минат твърде много години, вече не си сигурен кое е било и кое си
измислил.
Никога никой не му каза откъде е. А там, където бе израснал,
не се задаваха въпроси. Имаше само ред, който трябваше да се
спазва.

204
 Отпреди помнеше единствено, че живееше с жена в дъсчена
къща. Сигурно е била майка му, защото друга освен нея не по-
мнеше. Около тях имаше блатни плантации с ориз и тръстика.
Двамата също работеха в една от тях. Баща си не откриваше във
видението.
Тогава сякаш имаше твърде много светлина. Но когато я има,
трудно я забелязваш. Можеш обаче да си я спомниш, когато я
изгубиш.
Виждаше себе си да се смее. Да е бил на не повече от четири.
Различен бе единствено последният ден от спомените, врязал
се толкова дълбоко в съзнанието, че бе станал част от тялото му. И
когато страдаше или боледуваше, и сънят болеше, а когато бе до-
волен, споменът мълчеше.
Започваше с усещането, че спи, но чува писъци и се събужда.
Беше майка му.
А той скочи от леглото и хукна надолу по кухите дървени стъпа-
ла. Тя продължаваше да вика. Един мъж седеше върху тялото є и я
мачкаше. Тя пак викаше. И тогава той така я удари, че майка му не
издаде повече звук. Не помръдна. Мъжът се обърна. Очите им се
срещнаха. Ариман го познаваше. Беше чужденецът, дето живееше
в бялата къща в града. Чужденецът избяга, а Ариман остана на
стълбите между долния и горния етаж. И облизва сълзи цяло дено-
нощие. Сигурно щеше да умре, ако не бе дошъл някакъв непознат,
който криеше главата си с наметало, сякаш се боеше, че слънцето
ще го изпепели. Беше странен, но Ариман тогава не можеше да
мисли за това. А сега, толкова време бе изминало и толкова бе
свикнал с човека под наметалото, че странността му бе изгубила
всякакво значение. В началото го наричаше Господина. Нямаше
как иначе, защото нито му бе баща, нито господар, нито учител. А
той нарече момчето Ариман.
На другия ден Господина извади пистолет и го даде на момче-
то. Без думи всичко стана ясно. Ариман отиде и застреля чуждене-
ца в бялата къща.
После Господина взе момчето със себе си и го отведе от ори-
зищата и светлината.

205
 Днес Ариман вече не бе сигурен колко от тази история е исти-
на и колко – не. Дори не помнеше оризищата, докато не ги видя
край бирманското езеро. Но той бе научен, че дори когато знаеш
истината, от значение е само онова, в което вярваш.
Повечето от момчетата в подземието рядко се качваха при хо-
рата под слънцето. Особено онези, които бяха родени долу. Те из-
глеждаха твърде бледи и с това различни. Затова, ако излизаха,
винаги трябваше да носят покривало. Както Учителя. Дори на лун-
на светлина. А това будеше съмнение и страх у жителите на гор-
ния град.
Имаше моменти, когато му хрумваше да не се връща. Но щом
си го представяше, сякаш всичко се изпразваше от смисъл, а тялото
му от живот. Той не познаваше съществуването без мисиите, които
осмисляха живота му, както и без реда у дома. Единственият, който
имаше, който му даваше сили да се събуди и утеха да заспи. Заради
който не се спираше пред нищо. И затова се връщаше.

Макар все още да спеше, по челото му изби хладна пот. Лепка-

ва и студена, докато не попиваше във възглавницата.
Той отвори очи. Изправи се рязко като войник на пост. По-
гледна часовника си. Спал бе близо час. „Момчетата трябва да са
се върнали – помисли си той, – забавиха се прекалено.“ Или не са
посмели да го събудят. Не ставаха за тази работа.
Обу строените до вратата ботуши и тръгна по коридора обрат-
но към склада.
Строгите му очи отразяваха светлината на мигащата студе-
ножълта лампа, докато сянката му неуморно го следваше, залепна-
ла по дирите му.

206
 Èçáàâëåíèå

442 страница: „Той вложи в него мощта на сребърния

извиващ се Ахелой (Орфей дава на водата името Ахелой)
и луната, която се показа за много по безкрайната земя.“
(Орфееви думи, от Дервенския папирус) Ако луната над-
хвърли границите си, съществуващите неща се виждат
по-ясно, отколкото преди. Но Орфей няма предвид това,
като използва „показва се“; защото, ако е имал предвид
това, той не би казал „показва се за много“, а направо
„за всички“. Защото без луна хората не биха могли да
изброят нито сезоните, нито ветровете… и всички дру-
ги неща.“
Из: „Елински орфически свидетелства“, М. Алексиева, с. 188

Пак го чу. Дращенето напомняше стържене с нокти по шкурка.

Ставаше все по-ясно. Все по-близо. И този път Вера бе убедена,
че не си въобразява. Защото хората имат удивителната способ-
ност да чуват и виждат онова, от което се страхуват.
Когато Вера се надигна от пода и впи невиждащи очи в мрака,
почувства се така, сякаш изплува от бездна. Бе се унесла в студа на
празния склад. Сънят бе най-доброто, което можеше да є се случи
тук. Ръцете є все още бяха вързани. Гърбът є бе опрян на хладната
колона, а слънчевите снопи, дето се бяха прокраднали през дъсче-
ните окови, бяха изтънели и посивели. „Скоро ще се стъмни “ – по-
мисли си тя. А после си даде сметка, че това няма значение.
И тогава пак долови ситните стържещи почуквания по пода,
сякаш стъпки на врабчета по ламаринен покрив.

207
 Истински бяха.
– Чувате ли ги? – прошепна тя.
В този миг почукванията спряха.
– Плъхове. И снощи бяха тук.
– Плъхове? – извика Вера.
– Ще дойдат, щом светлината изчезне. Привличат ги трохите
от сандвичите, които ни носят.
– Страх ме е от мишки! – възкликна тя и зарита безпомощно с
крака.
– Откак съм тук, не са ме хапали.
– Страх ме е!
Вера опита да се изправи, но се строполи на пода.
– Вързали са само ръцете ни – констатира историкът.
– Сигурно за да ползваме тоалетната.
– Не ги ли е страх, че може да избягаме?
– Къде ще бягаме? Помещението има само една врата, която…
той заключи. Прозорците са заковани и високо.
– Но има плъхове – възрази историкът.
– Е, и?
– Те идват отнякъде. Трябва да има кухина...
Вера не отговори. Не бе сигурна как да тълкува тези думи. И
докторът продължи:
– Имам идея. Да доближим гърбовете си. Ще опитаме взаимно
да развържем ръцете си.
– Ако ни видят, ще ги ядосаме повече.
– Поне да опитаме. Така или иначе, ще ни убият.
Последното Вера не вярваше. Онзи мъж, който и да бе той, не
можеше да я убие. Беше го почувствала, докато танцуваха. Или
убеждението є се дължеше на наивността на хората, че смъртта е
за другите. Въпреки това тя застана на колене и се придвижи към
доктора. Опря гръб в неговия, както є бе казал. Двамата опипаха с
пръсти въжетата. Търсеха възли, рехави места.
Въжето на Вера бе твърде стегнато. Вердер не можа дори да
помръдне възела є. Тя издаде отчаян стон. Беше си счупила дълбо-
ко нокът. Продължи да рови във възела, който стягаше ръцете на

208
историка. Разхлаби се леко откъм долната част. Вера продължи
още по-упорито да прокарва тънките си пръсти между платнени-
те нишки.
– Отпусна се! – възкликна Вердер.
Той разтърка ръцете си една в друга, докато примката напълно
се разхлаби. Докторът се изправи и махна останалото от въжетата
по китките си. Опипа слепешката пода с крак, сякаш търсеше нещо.
– Какво правите?
– Вчера ритнах тук парче стъкло. Дрънчеше като стъкло. С
него мога да прережа въжето ви.
– Мило… Под прозорците може да има още отломки.
– Не искам да изплаша плъховете.
– Луд ли сте?
– Мисля, че сме вече достатъчно близки да си говорим на „ти“.
Плъховете могат да ни покажат пътя.
Под обувката на Вердер издрънча нещо. Беше бутнал стъкло-
то по песъчинките на пода. Балатумът вероятно не бе почистван с
години. Докторът го натисна с подметка и приближи към себе си.
– Намерих го! – докладва той.
Отиде до Вера и започна да търка въжето є с острия предмет.
Постепенно един от шнуровете изтъня и ръцете є се разделиха. Тя
притисна китките към гърдите си, за да притъпи болката.
– И сега какво? – прошепна Вера.
– Тихо. Изплашили сме плъховете.
Вера нямаше друг избор, освен да се довери на шантавата идея
на историка. Даваше си сметка, че трите дни, прекарани в склада, в
мрака, без редовна храна и постоянен страх, безспорно се бяха
отразили на психиката им. Но предпочиташе да гони мишки, от-
колкото да седне и да бездейства.
Вердер даде наставления да приклекнат. Останаха така мину-
ти, мълчаливо заслушани в кънтежа от далечни звуци.
– Чух ги! В дъното, вляво – наруши Вердер напрегнатата ти-
шина. – Върви след мен.
Вера се подчини. Слънчевите снопи вече се бяха разтворили в
тъмнината, оставили след себе си само сенки. Чуваше стъпките на

209
доктора и ги следваше с разперена педя. Неопределеното дращене
се преобрази в звук от стотици невидими лапи и нокти, които мар-
шируваха по балатум, ламарина и бетон. Животинките се суетяха
и тичаха пред заплашителните движения на хората.
– Внимавай, стена! – предупреди Франц Вердер.
Тя замижа и протегна максимално ръката си. Усети хладна гра-
пава преграда и спря за миг. Докторът бе тръгнал вляво, покрай
стената. Вера отново го последва. Триеше гръб в стената, за да не
изпуска посоката. Усещаше как изпъкнатините на мазилката се
вкопчват като куки в палтото є и я теглят обратно, сякаш са нокти
на граблива птица. Разперените пръсти на ръката є докоснаха нещо
меко и топло. Беше гърбът на доктора.
– Крият се тук някъде... Трябва да има дупка към каналите –
мърмореше той. Първо на немски, но като усети, че Вера е близо,
повтори и на английски.
– Какво може да сторим?
– Трябва да я потърсим. Идват от всички страни и потъват
край стената. Да опитаме да вдигнем балатума.
Наведоха се и с опипване намериха края на гумената настилка.
След кратко колебание Вера провря пръсти между гумата и бетона.
Вердер вече го бе сторил. Двамата се напрегнаха, за да я повдигнат.
Тежеше. Парчето балатум бе към осем квадратни метра. На места с
годините се бе сраснало с пода. Вера усети между пръстите си меки
хлъзгави топчета, които се раздвижиха. Отдолу настилката бе по-
крита със стотици спящи голи охлюви. И буболечки с много крака,
които се разшаваха. Една полази пръстите є. Тя изпусна гумения
ръб и отскочи назад, като тръскаше ръка и викаше.
– Не е сега времето да се държиш като жена – строго рече Вер-
дер. – Няма да те изядат. Трябва да го повдигнем. Не мога сам. –
Гласът му бе променен от крайното усилие на тялото да държи
тежкото безформено покривало.
– Но… има охлюви и стоножки.
– Знам. Значи наблизо е каналът.
Лицето на Вера се сбръчка от погнуса, но се наведе и отново
хвана края на балатума. Пръстите є неволно размазаха няколко

210
охлюва. Съсредоточи се над тежестта в ръцете си. Двамата успяха
да отделят гумата на половин метър от пода.
– Аз ще опитам да я задържа. Ти влез отдолу и потърси ка-
пак – с усилие предложи историкът.
– Не.
– Бих влязъл, но ти нямаш сили да държиш балатума.
– Не мога да вляза...
– Мъжете ще се върнат всеки момент, не разбираш ли? Вдиг-
нахме шум.
Тя не отговори. Приклекна, стисна устни, сякаш се пазеше да
не глътне някоя стоножка, и започна да лази. Лицето є се гърчеше
в гримаси на отвращение и погнуса. Ръцете є докосваха влажната
повърхност, като се стараеше да не си дава сметка какви са грапа-
вините. Остри камъчета се забиваха в плътта є и щипеха. Няколко
пъти многокраки тръгваха по дланите є, а тя с рязко движение ги
отблъскваше. Държеше клепачите си прилепнали един за друг. И
без това не виждаше.
Най-сетне бетонът под пръстите є се смени със студена ме-
тална повърхност. Вера я опипа внимателно. Беше окръжност с
четири симетрични дупки в средата.
– Май намерих капак на шахта! – извика тя.
– Опитай да го отвориш – прецеди през зъби докторът. Бала-
тумът започваше да се изхлузва от ръцете му.
– Тежък е.
– Нямаш избор.
Вера опита с две ръце да премести решетката на канала. Успя
да я повдигне едва. Подпъхна едната си обувка в цепката и с нейна
помощ откри още педя. После я избута встрани. Тежкият метален
звън разкъса тишината.
– Има канал… Някъде долу тече вода! – извика тя.
– Опитай с капака да подпреш балатума. И аз ще пропълзя.
Вера напрегна сили и избута с крака желязната плоскост на-
горе, до момента, в който тя подпря, неподвижна, гумената на-
стилка.
– Някой отключва... Бързо! – викна изплашен Франц Вердер.

211
 Бледата електрическа светлина изпълни хангара. Безплътните
є пипала нахлуха и в дупката, в която Вера лежеше. Тя се отрази
във влажните гърбове на стотиците малки твари, които шаваха раз-
сънени. Без да мисли за последствията, Вера се хвърли в гърлото
на канала. Увисна в хладна черна бездна, а после откопчи пръсти и
се пусна надолу.
– Стойте! – чу се дрезгав мъжки глас. А после бързи тежки
стъпки, които се приближаваха.
Докторът скочи след Вера.
Когато нямаш избор, дори и най-неприемливото решение из-
глежда лесно.
Двамата цопнаха във водата, която ги повлече по течението
си. Вера долови два приглушени от разстоянието изстрела. А ехо-
то в канала ги преобрази в гръмотевичен пукот.
Най-сетне между каменния свод и отблясъците на водата из-
плува лунно сияние. Процеждаше се синьо през желязната решет-
ка, откъдето изтичаше водата.
– Господи, има преграда! Не можем да минем оттук! – изплака
Вера.
Водата бълбукаше около разядените от времето метални
пръчки. Заобикаляше ги и се вливаше в необятното корито на Мос-
ква река. Докторът хвана решетката и започна да я дърпа и бута.
Изгнилата є основа поддаде и тя се разклати. Той се закрепи с дла-
ни, опрени в стените на тръбата, и ритна металната преграда.
Мътната вода я повлече. Вердер подаде ръка на Вера и двамата се
оставиха на течението да ги изплюе.
Над водата се показа градът, чиито милиони светлини осветя-
ваха отсрещния бряг. Цветното му отражение се оглеждаше в чер-
ната бълбукаща река, като я превръщаше в жива акварелна карти-
на. А точно над тях висеше пълният диск на луната, който облича-
ше небето в призрачния си воал. Ръмеше кишав дъжд, който всеки
момент можеше да се обърне в сняг.
Двамата се изправиха в тинята, която им бе до колене. Излязо-
ха на калния бряг и хукнаха да се катерят нагоре. Реката бе твърде
студена, за да плуват по нея, иначе щеше да е идеалното спасение.

212
Обувките им се пързаляха по лепкава кал, а от дрехите им се сти-
чаше вода. Бяха толкова подгизнали, че усещаха тежестта на дре-
хите си да ги тегли обратно към коритото. Помагаха си с ръце,
като се улавяха за тънките стебла на дръвчета, клони и треволяк.
Излязоха на равна пътека и се втурнаха по нея. Зад гърба им оста-
на старият склад.
Вера се обърна. Мъжете тичаха след тях. Приближаваха се.
Най-близо бе Ариман. А след него и другите двама. Докторът
стисна Вера за ръката и я дръпна напред. Избута я пред себе си и
викна:
– Не спирай! Трябва да минем по моста.
На двайсетина метра се простираше желязната конструкция
на транспортен мост, свързал двата бряга. По него нямаше движе-
ние. Не бе дори осветен. Тежкото му стоманено тяло прорязваше
въздуха над реката.
Луната следваше бегълците по петите, по-голяма от всякога в
небето над Москва. Оцветяваше дъждовните облаци, които на свой
ред се опитваха да я погълнат.
– Мислих го за друг… – прошепна Вера, тичайки.
– Моля? – не разбра Вердер.
Чуха се още два изстрела. Докторът извика болезнено. Стро-
поли се на земята. Вера спря и се спусна към него. Гледаше го
онемяла, като се опитваше да осъзнае болезнената истина, че кур-
шумите могат да застигнат всеки. Дори нас. Сега можеше тя да
лежи по очи.
Вердер опитваше да се изправи, с адските усилия на премазан
наполовина бръмбар. Забиваше пръсти в калта, напрягаше се, но
силите му не стигаха и той отново се свличаше. Вера стисна ръка-
та му и се опита да го повдигне. Но той извика от болка. После
прошепна:
– Не можеш да ми помогнеш... Тичай към моста. – и думите му
се разтвориха в студения мартенски вятър.
Вера объркано гледаше ту него, ту мъжете, които приближа-
ваха. Бяха на метри. Вече не стреляха. Може би ги искаха живи.
Или да си спестят кървавите локви в калта – излишните улики.

213
 – Тичай, по дяволите! – повтори Вердер, без да има сили дори
да си вдигне главата.
Думите му я удариха като плесница. Тя пусна рамото му и про-
шепна:
– Съжалявам…
– В Рим… търси „Мастиленият лабиринт“… В библиотеката в
края на най-старата улица преди Quo Vadis – насечено изкашля той.
Вера вече чуваше стъпките на мъжете. Хукна с всички сили
към моста, без да мисли за думите. Ужасена, изморена, замръзва-
ща, едва дишаща, тялото є не усещаше нищо. Дори краката, които
се движеха под нея. Нито ръцете, които проправяха път в безкрая
от ледени капки. И ако в този миг я бе застигнал куршум, може би
и него нямаше да усети.
Добра се до моста. Поредният изстрел разкъса влажната нощ.
Последва го мощен метален пукот. Бе уцелил желязна подпора.
Вера се обърна. Ариман бе на няколко крачки. Всеки миг можеше
да я настигне. Тя стъпи на моста и се насили да ускори бяга си.
Прескочи масивния парапет и продължи от външната страна, ся-
каш това можеше да спре преследвача є. Но пространството там
бе толкова тясно и хлъзгаво, че тя забави ход, стискайки железата.
Лентата, по която ходеше, не бе по-широка от мъжка педя. Под нея
бучеше водата, унесена в бързия си бяг към града.
– Спри на място! – изкомандва мъжът.
Вера спря и го погледна в очите. Суровият му поглед бе изгу-
бил мътния си оттенък. На негово място сега имаше друго. Не бе
сигурна какво. Сякаш очите му бяха по-живи, земни, може би из-
плашени.
– Ще стрелям – настоя той.
Вървеше бавно към нея, но когато я доближи, и той спря. Де-
леше ги стоманеният парапет. Пистолетът му сочеше челото є. Сто-
яха така няколко мига, втренчени един в друг. Сякаш бяха стари
приятели, които опитваха да разпознаят лицата си след дълги го-
дини раздяла, а не жертва и хладнокръвен убиец.
Дъждът се обърна в сняг. Капките станаха леки снежинки, ко-
ито затанцуваха из въздуха, отразявайки градските светлини.

214
 Тези секунди є бяха достатъчни, за да вземе решение. С лице
към моста Вера приплъзна стъпала към ръба. Петите є се показаха
над реката. Ръцете є стискаха железата. Мъжът не стори нищо.
Стоеше все така, насочил дулото към главата є. Сякаш тя не може
да избяга и вече всичко е решено.
Двамата не откъсваха очи един от друг. И в този момент тя не
мислеше толкова за черната вода, бучаща под нея, колкото за по-
гледа му, който не можеше да проумее.
Вера пристъпи още сантиметри назад и полетя от моста.
Студената вода погълна тялото є. И бе толкова ледена, че тя
не изпита студ, само страшна болка, която пръсва мозъка. Преми-
на като ток по нервните є окончания и се заби в съзнанието, сякаш
десетки остриета, за частица от секундата.
Течението я погълна и отнесе. В първите мигове тя опитваше
да пляска с ръце и крака, но беше безсилна. Тялото є се сковаваше.
Нямаше смисъл да се бори. Отпусна се по гръб. Видя стоманения
мост да се отдалечава, а на него неподвижната мъжка фигура.
После затвори очи.

215
 Øèðîêîòå÷àùèÿ

443 страница започваше с Орфеевите думи:

„Той овладя огромната мощ на широкотечащия Океан.“
(От Дервенския папирус)
Този стих е съчинен по подвеждащ начин и е неясен за пове-
чето хора, но за тези, които го разбират правилно, е оче-
видно, че Океанът е Въздухът, а Въздухът е Зевс. Тези, кои-
то не го разбират, предполагат, че Океанът е река, защото
Орфей е добавил епитета „широкотечащ“. Всъщност, за
да предаде идеята си, Орфей използва думи от всекиднев-
ния разговорен език. Защото хората казват, че тези, които
имат голяма власт, имат широко влияние...“
Из: „Елински орфически сведения“, М. Алексиева

Денят бе ясен и тих.

Млада жена се движеше забързана покрай парапета над реката. Раз-
кривените є токчета ритмично чаткаха по паважа. Беше скръстила
ръце пред гърдите си и ходеше леко приведена. Пазеше лицето си от
жулещия вятър. Тялото є бе увито в дебело бежово палто.
Тротоарът откъм водата следваше извивките на пустия буле-
вард. По навик, когато стигна до храма „Христос Спасителят“ 59 ,
тя слезе надолу по стълбите, покрай каменния парапет. Вдишваше
свежия въздух и протягаше шия към небето като костенурка. Ми-
жеше с очи, за да погали бледото слънце смръзналото є лице.
Под нивото на улицата се простираше платформа, в която се
разбиваха речните вълни. Тук през лятото често спираха туристи-
чески кораби, за да стоварят любопитните чужденци пред храма –
гордостта на Москва. А те, като пуснати от буркан мравки, се втур-

216
ваха да пъплят нагоре по стълбите, по булеварда, до бялата катед-
рала с царствените златни кубета, които светеха така, сякаш слънце-
то бе паднало на земята.
Когато жената бе вече на последното стъпало, видя неподвижно
тяло. Разкрещя се и хукна обратно. Рано сутрин булевардът не бе
тъй натоварен с автомобили, както през деня, и тя успя да го пресе-
че, като остана жива въпреки паниката си. Влезе в храма, който бе
точно от другата страна на пътя. Махаше с ръце и викаше за помощ,
но отдалеч приличаше на обезумяла, която гони зли духове. Двама
църковни служители, дошли твърде рано на работа, нахлузили раса,
се втурнаха към тичащата, за да разберат какво є се беше случило.
Тя ги отведе при тялото и остана да гледа. Макар да се страху-
ват, хората зяпат сцени с удавници.
Дългата мокра коса се бе оплела около лицето на лежащата.
Но гърдите є леко се повдигаха, сякаш едва доловимо дишаше . Един
от мъжете в расо отмести няколко платинени кичура от бузите є,
като загледа лицето. Приближи пръсти към сънната є артерия и
шепнешком съобщи:
– Жива е.
Двамата мъже вдигнаха крехкото мокро тяло и го понесоха
към храма с позлатените куполи. Десетки неподвижни статуи на
ангели, воини и светци, наредени над прозорците и портите на ка-
тедралата, безучастно наблюдаваха трагедията.

Вера усещаше ръцете, които я носят, но не можеше да по-

мръдне, нито да продума. Изведнъж стана тъмно, замириса на дим,
тамян и свещи. Мъжете в расо я бяха внесли в църквата. Оставиха
я пред изящно украсен параклис в центъра на храма, върху праш-
ния червен килим, останал от последната церемония. По него кра-
чеха висши църковни служители, като размахваха кръстове, кан-
дила и пееха.
Единият мъж клекна до нея и пое ръката є, като че се канеше
да є поиска прошка. Другият хукна да звъни на „Бърза помощ“.
Вера усещаше пръстите, които докосваха дланта є, но не можеше
да я движи сама. Чувстваше топлина, която слизаше в тялото, но

217
то оставаше тежко и сковано. Сякаш бе тъмна кутия, в която някой
е затворил сетивата є. А кутията бе куха. И вътре имаше само сърце,
което ритмично се удряше в стените є.
Тя отвори клепачи и видя седем ръждиви ангела, които танцу-
ваха в кръг. Те също я гледаха. Имаха от онези очи, дето те дебнат
накъдето и да тръгнеш. Усмихваха се безразлично, нарисувани под
купола. Грамадната зала бе осветена от десетки пламъчета, нака-
цали като светулки по тънки восъчни пръчки. Танцуваха ритмич-
но, вплетени във воал от бледа светлина. Над тях висяха полилеи с
електрически крушки. Те придаваха пищен блясък на позлатената
дърворезба, гипс и орнаменти из катедралата.
Но нещо по-ярко привлече вниманието є, което залепна в мрач-
ното дъно на галерията. Там имаше кръгла яркожълта светлина на
мрачен фон, сякаш невидим тунел се бе отворил за душата є. Вера
присви очи, за да види по-добре. Това бе слънце. В пещера.
Нещо я погъделичка. Приятно. Точно там, където преди малко
бе усетила топлината. Символите я преследваха дори тук. Сигурно
пак си измисляше.
Но жълтият кръг продължаваше да свети като слънце. А то бе
най-висшето божество в орфическата концепция. И в мистериите
се е почитало предимно в пещерите. Там, където орфиците вярва-
ли, че Богинята майка зачева с него, и където то се ражда. Но какво
търсеше в православен храм? Слънцето не съществува в христи-
янските храмове.
„Значи умирам…“ – ужили я мисъл.
Тя присви още очите си, за да види. Почти слепи клепачи. И се
оказа, че това не беше слънце. А стенопис, на който бе изобразено
раждането на малкия Исус. А около него сияеше ореол, като бяло
слънце. Раждаше се в пещера.

Най-нетърпеливите туристи и богомолци вече влизаха в хра-

ма и палеха свещи. Те изпълваха въздуха с напрегнато движение и
вятър от жужене.
Вера трепереше. Все още не можеше да контролира тялото си.
Цялата бе подгизнала. Между нея и ръждивите ангели се надвеси-

218
ха облечени в черно мъже. Устите им се отваряха, тя разбираше
дори думите, но не и съдържанието. Като в сънищата.
Затвори пак очи и видя мъжа с пистолета. Стои неподвижен на
моста. На няколко метра от нея. Очите му излъчват сила, която
пронизва тялото є като куршума, който той още не е изстрелял.
Гледа я неподвижен, като че се колебае какво да стори. Дулото
сочи главата є. В следващия миг ледената вода я поглъща...
Вера се закашля силно. Усети как от гърдите є болезнено се
процеди вода, която напираше да излезе през гърлото. Един от
мъжете хвана главата є и я завъртя надясно, за да не се задави.
Кашляше и плюеше тиня.
Когато пак отвори очи, пред нея се издигаше бял параклис с
позлатени шарки и покрив. На върха му стърчеше голям кръст. От
двете страни на параклиса симетрично бяха изрисувани сцени, по-
светени на Дева Мария и Младенеца. А вътре имаше друг, по-мра-
чен стенопис. На него бе рядко срещана възстановка на Тайната
вечеря. Исус спокоен седеше в центъра с ярък ореол около глава-
та. А пред него, на масата, имаше чаша вино и хляб. Последовате-
лите му го слушаха в захлас.
Златните равнораменни кръстове бяха инкрустирани навсякъ-
де из залата. Кръстовете… Виждаше ги все по-често. В съвремен-
ния свят този символ имаше много значения, събирани от древност-
та и всички краища на света.
Стори є се, че всеки миг ще изгуби съзнание. Образите изчез-
наха един подир друг, като че бяха само плод на въображението є.
Огнените ореоли угаснаха, а след тях избеля и светлината, докато
не се скри зад натежалите є клепачи.
Жужащите туристи наобикаляха мокрото тяло. Оставаха да зя-
пат няколко секунди, но като не виждаха движение, се отдалечава-
ха към свещниците, за да забодат и своя пламък на поставките. И
хукваха към поредната забележителност. Димът бе напоил възду-
ха с тъжна мелодия. Акомпанираше му ехо от шепот и стържещи
подметки по изтъркания под.
Докато накрая всичко се сля в далечен тътен, който се разтво-
ри в тишина.

219
 Ïðàòåíèöèòå

„Само онзи, който не е видял образа на египетския фа-

раон Ехнатон, не си е помислил, че не е човек – с тези
думи започваше 444 страница.  – Изтеглено лице със
змийско изражение, яйцевиден череп, изпъкнал на тила.
Вместимостта на този череп е един път и половина по-
голяма от тази на обикновените хора. Пръстите прили-
чат на пипала на паяк. Стъпалата са като плавници, ог-
ромен корем и женски гърди.“ Така са го описали негови-
те съвременници. Но той се оженил за най-красивата
жена, Нифертити, и е вероятен баща на знаменития
Тутанкамон. И като всички Велики преди него провел
религиозна реформа, с която наложил култа към ново
върховно божество – слънчевият бог Атон. Едно поколе-
ние след него на земята дошли други незабравими: Ор-
фей и Мойсей, за които също не се знае дали са били хора,
но са учили човеците на незапомнено със силата си зна-
ние и вяра в единствения Бог. Много зрялост е била нуж-
на, за да видиш Истинския в множеството.
По-късно се появили и Дева Мария, Йоан Кръстител и
Исус, които също били наполовина хора…“

Още едно поколение изживя нощите си в очакване.

Но и последният, който тръгна за Горния свят, не се върна. И от
векове не бе слизал ни един човек в Долната земя. Сякаш вече и те
не умееха да намират пътя обратно към Първите. А според преда-
нието във всяко тяхно поколение имаше поне един, който умее да
разпознава следите. Но вече не слизаха. Въпреки всичките прате-

220
ници, които биваха изпращани при хората, за да им носят знание и
да ги предупреждават за последния ден.
Значи Горе все още нищо не се бе променило?
И хората все още бяха в света на сенките, докато сенките бяха
в Ада на земята?
Нищо. Нужно бе само още търпение. Защото всичко, що е за-
почнало на този свят, рано или късно е приключило.
Затова те подготвиха поредния пратеник, а после го изпратиха
до изхода под осмия водопад. Той знаеше, че е обречен, но това
само го освобождаваше от страха. Не знаеше какво трябва да види
Горе. В пророчеството пишеше, че ако е дошло времето, ще го
познае. Ако не, не бива да се връща обратно, защото ще пренесе
отровата.
Трябваше да занесе на новите човеци поредната глътка зна-
ние, което да ги доближи до онзи ден, в който ще са готови да
приемат истината и онова, което тя ще върне на земята. Така
правеше всеки пратеник преди него, а може би ще има и след
него. Защото Пророчеството, записано от прадедите, разказва-
ше, че все някой ден хората трябва са готови да приемат знани-
ето и то няма да ги убие. Отново. Все някой ден те ще са спо-
собни да разберат посланието и няма да повторят грешката на
онези до тях.
Знанието може да помага, спасява, избавя, но и да убива оне-
зи, които не са готови да го използват.
Преди да напусне света си, той се обърна за последно да види
своите.
Безбрежно море от безплътни сенки бе вперило невиждащи
очи в мрака, за да го изпрати. Стотици вторачени в тъмата, но чу-
ващи, дишащи, знаещи, чакащи, сънуващи… В тях имаше надеж-
да, защото все пак няколко човешки същества бяха намерили пътя
за Долната земя и всеки следващ бе по-близък до Първите. И може
би щяха да сбъднат преданието.
Сигурно и в този миг някой пак търсеше следите и откриваше
пътя…
Случайните посетители не пускаха обратно, за да не ги издадат.

221
 Техният род бе от онези, които последни видяха Земята в мир,
без да познават оръжието и войната 60. А знанието използваха за
обичта и съществуването.
Но Седемте звезди се подредиха за втори път в дъга на небето
и те разбраха, че трябва да напуснат земите си. Защото светът ще
се промени отново. Но ако първия път той бе отворил вратите си
за тях, втория трябваше да ги затвори.
И тогава част от тях решиха да се скрият от света, преди той да
ги е променил. Защото само тогава и те ще могат да го повлияят.
По това време трябва да са дошли новите хора, които не по-
мнели създателя си. А с тях оръжието, алчността, безверието,
нетърпението, войните и всяко знание и бог, до които са се докос-
нали, са ги превърнали в машина за мъст и богатство.

222
 Âúïðîñè

445 страница започваше с думите:

„Орфей е написал химн, който казва полезни и позво-
лени неща. Тъй като в съчиненията си той говори але-
горично, е било невъзможно да посочи значението на
думите си. Съчинението му е странно и поставя за-
гадки пред хората. Но в него Орфей не е искал да за-
дава невероятни въпроси, а да каже важни неща във
въпросите.“
Из: Дервенския папирус („Елински орфически свидетелства“)

В този ден нямаше как да мисли за цъфтящи минзухари, затова Вера

разлисти страниците на вестника. От него научи, че в Анкона, Ита-
лия, се появил някакъв чудотворец отшелник, който не помнел отко-
га не е виждал човеци. Нямал име, но носел послание. И тялото му
било твърде странно. „Хората още вярват в тия работи, а шарлата-
ните се възползват!“ – помисли си тя. И Вера искаше да вярва.
После дойдоха полицаите и започнаха нов разпит.

– Но нали вече ви разказах. В детайли? – настоя тя, а лицето є

издаваше изумление от абсурдната ситуация.
– Нищо не ни казахте за страницата? – И полицаят показа стра-
ница с № 445.
– Защото нищо не зная?
– Служителите на реда са я намерили откъсната в стаята, в
която са ви държали похитителите. Сигурно е написана с кода на
терористите…

223
 Вера беше подпряла гръб на три възглавници, а завивката бе
вдигнала до шията си, като дете, което мисли, че юрганът ще из-
плаши призраците. До леглото є на ръбест стол седеше дребен по-
лицай. Очите му дебнеха всяко движение на младата жена, като
чифт ловджийски хрътки. Рошавите мустаци допълваха усещане-
то, защото, щом чуеше нещо съмнително, те започваха да шават
под носа му нагоре-надолу. Беше свалил фуражката си и сега я
използваше като писалище, подпряно на коленете. Върху нея се
белееше тефтер, в който мустакатият опитваше да запише новите
показания на Вера Кандилова.
Пациентката вече подробно бе разпитана от руските му коле-
ги в московска болница. Там тя бе прекарала две денонощия. Но
по настояване на баща є българското посолство побърза да я върне
в София. Настаниха я в луксозно отделение на Военна болница.
Руската милиция все още не бе открила следите на похитителите.
А с изчезването на Орфеевия амулет залавянето им ставаше задъл-
жително. Сега разчитаха изключително на нови следи, които мо-
жеха да подадат българските им колеги.
– Има известни неточности в показанията ви – заяви друг мъж,
който досега зяпаше безизразно през прозореца. Изглежда, имаше
по-висш чин от пишещия, защото винаги, когато идваше, бездей-
стваше. Освен това бе цивилно облечен. – Посочихте, че заподоз-
реният се е казвал Ариман.
– Той така ми каза.
– Той всичко може да ви каже. Но такова име нито е влизало,
нито е излизало от Русия.
– Ще ви подскажа, че Ариман означава Сатана. Или Дявол,
ако предпочитате.
Цивилният я погледна въпросително, а после смръщи вежди и
лицето му стана строго.
– Подигравате ли ни се? – попита.
– Не, разбира се! Сатаната има много имена. Ариман е древ-
ноперсийското. Но защо и кога хората са измислили Дявола, все
още няма единно мнение. Аз мисля, че Дяволът просто служи да
обяснява онова, което Господ не може да свърши.

224
 Полицаят с тефтера погледна началника си. Клепачите му за-
играха така, сякаш изпращаше молба за помощ по морзовата азбу-
ка. А бездействащият до прозореца все още опитваше да преглътне
раздразнението си, задето го бяха направили за смях.
– Други белези не видяхте ли? – попита той.
Вера се замисли. Затвори очи и опипа вътрешността на споме-
ните, които обикновено пъдеше като нахални мухи.
– Изглеждаше сериозен... – започна тя след пауза. – Твърде, за
да е престъпник. Аз затова се обърках… Разговаряше с някои от
гостите на официалната вечеря, сякаш познаваше всички. А пове-
чето от тях са световноизвестни професори и изследователи. Но
все се оглеждаше, като че чакаше още някого…
– Кой?
– Как мога да знам? Но имаше странни очи… Това мога да
кажа категорично.
– В какъв смисъл?
– Ами нетипични за бялата раса. Формата им бе като издължен
бадем, или по-скоро капка. Но не бих казала азиатска. Защото ли-
цето му категорично имаше европейски черти... – Вера замълча за
миг, после продължи: – Киано Рийвс има същите очи.
– Той не беше ли американец? – уточни онзи с тефтера.
Цивилният от прозореца стрелна подчинения си със строг по-
глед. Фиксира и Вера, след което лицето му се отпусна отчаяно.
Направи няколко крачки из бялата стая и пак спря пред прозореца.
Очите му се местеха по тесните решетки зад стъклото. Продължи:
– А подчинените му как го наричаха?
– Мисля, че никак.
– Как никак?
– Ами не говореха.
– С телепатия ли се разбираха?
Вера се усмихна за първи път, откакто я бяха извадили от
Москва река.
– Пред нас почти не говореха. Освен когато ни даваха нареж-
дания и ни питаха…
– Какво ви питаха?

225
 – Да кажем… Искаха сведения за откраднатия амулет. Нака-
раха доктор Вердер да даде мнение дали предметът не е фалшифи-
кат… И така.
– Но как без техника?
– Тъкмо щяха да донесат, когато ние избягахме. Сетих се.
Мъжът имаше татуировка.
– Къде?
– На врата.
– Много хора имат там татуировки. Ще я опишете ли?
Вера взе от нощното шкафче лист и молив. Захапа гумичката
на върха му и зяпна тавана. След като мислено събра няколко точ-
ки в образ, тя се наведе към листа и опита да го нарисува.
– Предполагам, че може да е идеограма... Знак – уточни тя.
Довърши скицата и им я показа. – Но какво означава, не мога да
кажа.
– Вероятно е бил някой сектант. Или терорист – отбеляза по-
лицаят с тефтера.
– Ще пуснем картинката ви в международната система. Може
да изскочи нещо – добави другият от прозореца.
Двамата си събраха вещите и є пожелаха приятен ден. Вера
им махна за довиждане и отмести поглед. Но после сякаш се сети
нещо твърде важно, надигна се в леглото и викна след тях:
– Той можеше да ме убие... Дулото на пистолета му сочеше
право в челото ми… Но не го стори.
– Значи е бил новак. Изплашил се е.
Докато униформеният с тефтера си записваше последното све-
дение, вратата на стаята се отвори. Влезе мъж, скрит наполовина
от огромен букет и балони. Двамата полицаи махнаха на свидетел-
ката и се промушиха между човека с гора от цветя и рамката на
вратата.
– Как си днес, скъпа? – попита новодошлият, годеникът на Вера.
Остави цветята на масата и пусна балоните. Шарените топки,
пълни с хелий, се залепиха за тавана. Вера ги следеше с досада.
Мъжът приглади щедро намазаната си с гел коса. Изтупа скъпия
си костюм от полепналия цветен прашец и седна на леглото. Уцели

226
намачканата вдлъбнатина на одеялото, където допреди малко бе
стояло куфарчето на полицая с тефтера. Калоян пое слабата ръка
на Вера от завивките и я притисна между дланите си.
– Кои бяха тези?
– Полицаи... Събират информация за кражбата и отвличането.
– Хубаво. Днес получих проспектите за къщата в Южна Фран-
ция. Точно както си я представяш – продължи бодро той.
Мъжът се наведе, отвори лъскава кожена чанта и извади ня-
колко проспекта. Заглади отново немирния кичур, който бе паднал
пред очите му.
Калоян имаше светлокафява мека коса, която улавяше слънче-
вите лъчи като кехлибар. Толкова бе нежна, че без помощта на
гела се разпадаше безформено, образувайки широк бял път в сре-
дата. Очите му бяха топли, шоколадени. Тялото му стройно и из-
дължено. Чертите му бяха твърде правилни, сякаш изваяни от гипс,
а матовата му кожа допълнително ги подчертаваше. Вера харесва-
ше ръцете му – изящни като на пианист, но и силни. И защото всич-
ко му бе както трябва, тя вярваше още от първата им среща, че ще
се влюби в него. Когато излизаха, бе горда, че именно той е до нея.
Постепенно очакването на любовта почти я замести, а навикът
свърши останалото.
– Не си ми казал, че ще имаме къща във Франция – прекъсна
го тя.
– Не си питала. Но оградата є е твърде бяла и обикновена.
Мисля, че няма да ти хареса. Затова донесох каталог сама да си
избереш.
– Но аз не искам да живея във Франция.
– Южна. Идеална е за семейство с деца…
– Калоян, аз съм археолог. Изучавам тракийската култура. Как-
во ще правя във Франция?
– Там също можеш да копаеш.
Вера се отпусна безпомощно на трите си възглавници и потърси
добре познатите точки по тавана. Спорът беше безсмислен. Не мо-
жеше да очаква, че човек, който продава фотьойли и фаянс, ще
разбере смисъла на копането по скалните чукари и усойни дупки.

227
Понякога си даваше сметка, че той е толкова заслепен от собстве-
ните си представи за света, че дори не бе забелязал как Вера на-
последък го избягва.
– Времето за свиждане приключи – информира медицинската
сестра, като подаде розов нос и бяла шапчица зад вратата.
– Но аз тъкмо дойдох! – възпротиви се Калоян.
– Послушай ги, скъпи. Тук има правила.
Вера почувства облекчение, че ще остане сама. Но в този миг
усети и тежест в гърдите от тъпчещо в душата є чувство за вина.
Калоян бе толкова мил и грижовен, а тя бързаше да го отпрати.
Стисна ръката му и понечи да го целуне. Знаеше, че иначе ви-
ната щеше да є тежи непоносимо до новата им среща. Но ако не бе
сестрата, нямаше да понесе още дълго разговора за оградите. Мис-
лите хаотично се блъскаха в главата є, опитваха се да избягат от
стаята, да се шмугнат през железните решетки и да полетят на воля.
Годеникът є извади още един каталог за огради от чантата си,
остави го на завивката и я целуна по бузата. Тя го проследи, дока-
то сянката му изчезна зад вратата.

228
 Ñêðèâàíè,
çà äà áúäàò íàìèðàíè

446 страница започваше с цитат, който гласеше: „След

поредица от лутане и прераждания Подземното царство
е крайна цел на човешкото съществуване, според орфи-
ческата концепция.“
Из: документалния филм „Истината за Орфей“

Една от неприятните ситуации в болничния престой е, когато вся-

ка сутрин, докато лъчите едва си пробиват път през мрака, когато
сънуваш най-ярките сцени, в стаята ти нахълтва някоя бъбрива
сестра, по-бърза от светлината, и забива термометър под мишни-
цата ти (ако имаш късмет). Казват, че редът в медицината е всич-
ко, и затова правилата рядко се поставят под съмнение.
Ясно бе, че Вера нямаше температура, но облечената в бяло
жена с дебел слой мазен крем на лицето и днес стоя цели пет мину-
ти и като следеше препускането на стрелките по циферблата на
часовника си, устата є стреляше думи, сякаш се надпреварваше с
времето. Говореше нещо за транспорта и задръстванията и как всяка
сутрин ставала все по-рано и по-рано, за да дойде навреме. За да
забива термометри. Вера не запомни нищо от приказките є, защо-
то опитваше да възстанови всеки откраднат детайл от съня си. Тол-
кова є харесваше в него, че искаше да го доизживее. И когато нис-
ката топчеста сестра се залюля обратно към вратата, Вера затвори
очи, но сънят повече не се върна.

229
 В него имаше мъж, когото тя не познаваше. Знаеше само, че
изпитва влечение към него. Усеща, че и тя не му е безразлична.
Приближава се към нея. Не я докосва. Шеметно нетърпение по-
влича мислите. Но от нищото като нечакан вятър се засилва страх,
който я обсебва до паника…
Сънят само є напомни колко є липсва изгубеното усещане.
Забравено, преди да е живяно.
Когато стана толкова светло, че бялото започна да прозира през
клепачите є, тя най-сетне се изправи в леглото. Почувства се мал-
ка и неподвижна, както когато попадна в студената кутия номер
909 в българския хотел в Москва.
На нощното є шкафче имаше чаша чай и лист, на който бе над-
раскала няколко знака. Вечерта ги пречерта от заснетата с мобил-
ния си апарат златна плоча, която видя в онази стая… В склада до
реката.
Цяло чудо бе, че телефонът работеше след всичко, което се
случи. И докато бе тичала към моста, от който скочи в реката, апа-
ратът е паднал от джоба є. Следователите го открили и след об-
стойна проверка за улики го върнала в България. Ако беше оста-
нал в джоба є, когато скочи в реката, сега едва ли щеше да има
снимките – единствените от уникалното злато, с йероглифи и идео-
грами.
Знаците, изписани от двете є страни, непрестанно се въртяха
пред очите на Вера и заплитаха мислите є. А снощи се взираше в
изображението им от апарата, докато заспи. Мразеше това състо-
яние. Началото на загадките, когато частиците им са в пълен хаос.
И колкото са по-трудни, повече те влудяват. Обсебват те като нар-
котик, разорават мозъка ти, но когато дойде мигът на разплитане-
то, разбираш, че всеки момент си е струвал.
Сама по себе си златната плочка приличаше на десетките ор-
фически, открити при разкопки. Различна я правеха непознатите
символи и йероглифи от другата є страна.
На няколко места от двете є страни се натрапваше и знакът
меандър. Сякаш съзнанието є нарочно го фиксираше заради зна-
чението, което му придаваше.

230
 Сестрата с мазния крем и пухкавите ръце, разлети под тънката
бяла униформа, отново нахълта в стаята. С бързи поклащащи дви-
жения тя се приближи до Вера и сервира филии, конфитюр и мас-
ло. Каза, че е много вкусно, че друго няма, и излезе.
Вера огледа филиите, поколеба се минута и отвори лаптопа.
Калоян є го донесе преди два дни, защото вярваше, че ще разсейва
тежките є мисли. Включи интернета и започна да рови в търсачки-
те. Най-удивителното значение за меандър бе чула на собствената
си лекция в Москва. Искаше да го използва като доказателство в
книгата си, но първо трябваше да го провери. Рови се с часове,
докато не намери онова, което търсеше.
Пред нея бе таблица с коптските произношения на букви и
йероглифи. Срещу всяка имаше транскрипция. Още в началото раз-
позна египетския йероглиф за „храм“, един от най-използваните
символи от Меандридите, който траките смятали за магичен знак,
орфиците изписвали с него тайните си послания, а гърците го на-
ричаха свое откритие. И той действително се произнасяше „ер-
фей“, или „орфей“, според произношението на първата буква в
някои вариации на диалекта.
Дали това бе обяснението защо символът винаги придружа-
ваше сцените с митичния герой Орфей? И възможно ли бе да е
запазил значението, което са му дали още Меандридите? Но то-
гава се появяваше и въпросът: как и защо бе стигнал до тракий-
ската и египетската култура. Случайно или нарочно, за да съхра-
ни праисторическите идеи?
Вера стана от леглото, за да се раздвижи.
Реши да се обади на професор Дойчинов – най-добрият спе-
циалист по древни текстове и неразчетени знаци в България.
Потърси номера му в мобилния си. Но още преди да го набере, се
отказа. Този самолюбец щеше да представи плочата накрая като
свое откритие, да напише публикации и да се впусне в преследва-
не на мечтаната световна известност. И дори да успееше да раз-
чете редовете, нямаше да сподели с Вера, докато не защити ав-
торските си права. Бе отдал живота си да слугува на измислени
стари правила за авторитарно израстване в института. А сега, като

231
беше вече израснал до върха, с безброй жертви, лишения и на-
гаждане на историята към живота си, трябваше да намери начин
да осмисли тази борба. Харесваше му да вижда името си по стра-
ниците на вестниците.
Вера искаше да запази славата за себе си. Считаше го за есте-
ствено. Но трябваше и да се консултира с някого, който разбира от
древни знаци повече, отколкото тя. Съзнаваше, че голям процент
от догадките є са интерпретации, нагласени в подкрепа на хипоте-
зата є. Трябваше є някой учил за себе си, не заради правилата и
кариерата в института.
Палецът є несъзнателно цъкаше по бутона на телефона, като
сменяше имената на дисплея.
Фъч.
Фъч бе прякор, който означаваше „боклуче“ на неизползван
днес български диалект. Иначе истинското име на човека бе Асен
Литовски. Но никой не го наричаше така и мнозина дори не допус-
каха, че той има име.
За последно Вера го бе видяла на дипломирането за бакалавър.
Той не продължи да учи. Повече не му трябваше. Всъщност тапия
въобще не му бе нужна. Взе висшето единствено заради родители-
те си. Колеги разказваха, че след завършването е минал от другата
страна. Там, където са парите, скъпата техника за разкопки и голе-
мите възможности.
Фъч си падаше по Вера още от първи курс. А тя го знаеше.
Разбра го по нескопосаното поведение, когато бе близо до нея.
Както и по добродушната му мека физиономия. Той лесно се забе-
лязваше. Не само заради топчестата му фигура, но и защото бе
единственото момче, което стоеше на предните редове. А там дори
момичетата не бяха много. Понякога купуваше от лавката фъстъци
и кљла за Вера. Тя си вземаше от фъстъците и се ядосваше, че не се
е досетил, че от тях се пълнее. А и хич не харесваше сладко-соле-
ния им вкус. Кљлата директно отказваше, под предлог че газирано-
то дразни стомаха є. Той засрамен я прибираше в грамадната си
чанта. В ония години беше твърде стеснителен. Или може би тога-
ва още не умееше да си нахлузва маски. Днес се правеше на уверен

232
и смешен. Съвсем успешно. Но ако се вгледаш внимателно, виж-
даш как очите му неловко шават, когато погледът ти се задържи
по-дълго на неговия.

– Фъч, Вера се обажда.

– Вера? Не съм те виждал цяла вечност.
– Година.
– Година?...
– Изчезна. Нищо не се чува за теб.
– По-добре.
– С какво се занимаваш? В София ли си?
– Не. Копая една дупка. В планината. Утре се прибирам в Со-
фия. Ти?
– Подготвям магистратура… Искам да те видя.
– Една добра новина. Пет години чакам тия думи.
– Сериозно е.
– Знам. Ти винаги си твърде сериозна.
– Обади се, като се върнеш. Това е номерът ми.
– Няма да мога да забравя.
Вера затвори и се тръшна обратно в леглото. Остана няколко
секунди неподвижна и пак отвори снимките на златната плочка.
Търсеше пропуснати детайли. Повечето йероглифи и пиктограми
познаваше. А това още повече я вбесяваше, като не успяваше да ги
трансформира в думи. Загадките са най-опасни малко преди да ги
разплетеш.
Вера обу белите болнични чехли, които пазеха като стражи
под леглото є. И се довлече до прозореца с гъста решетка. Усеща-
ше топла кръв да се движи из вените є. Погледът є потъна в тясна-
та уличка, която опасваше задната пристройка на болницата.

233
 Èñòèíà, êîÿòî ìàëöèíà
äðúçâàò äà èçêàæàò

447 страница съдържаше следния цитат:

„Ако съществуват Властелините на света, те няма къде
да се намират освен под земята. Това е истина, която
всички отгатват, но малцина дръзват да изкажат. Може
би единственият, който е имал смелостта да го каже
черно на бяло, е Сент-Ив Д’Алвейдре. Този, който говори
за Агарта, подземното жилище на Царя на света… Но
всички, които са го последвали публично, са били отстра-
нени, защото са знаели прекалено много.“
Из: „Махалото на Фуко“, Умберто Еко, с. 309

Казват, че вечни късчета от мощите на безстрашния свети Георги още

се пазят в малкия едноименен Божи дом в центъра на Рим. Май беше
бедрена костичка. Парченца от него има и на други места, но това сега
не е съществено. Храмовете с мощи, макар и миниатюрни, се посеща-
ват повече от миряните. Може би затова, особено в миналото, хрис-
тияните често са разкъсвали останките на светиите си, щом усетят, че
изгнилата тъкан не мирише лошо. А после ги разпръсват по храмове-
те си. За да се почитат. Казват също, че след като бил убит, и Орфей
бил разкъсан, както богът на вакханките Дионис.
Бледа сянка прелетя пoкрай тясната порта на църквата „Св.
Георги“. Толкова бързо, че ако не видиш човека, на когото при-
надлежи, можеш да я помислиш за видение. Едра мъжка фигура
продължи нагоре, покрай самотното каменно кубче на Арката. От

234
 В дъното се вижда
част от църквата
„Св. Георги“, а вдясно
е Римската арка.

дясната му страна се издигаше ронлив каменен зид. Ариман спря в

края му и опипа с пръсти варовиковите камъни. Един се раздвижи.
Внимателно го изтегли и погледна в дупката, която зейна. Като не
откри нищо, върна камъка на мястото му и продължи.
Зави вдясно по друга малка и пуста уличка. Стъпките му глухо
отекваха във високите стени, издигнати преди векове. От двете му
страни самотно бдяха две олющени жълти църкви, с толкова висо-
ки врати, сякаш бяха строени за великани. Сега бяха затворени.
Още бе твърде рано. Слънцето едва надничаше над източния край
на Рим. Но някои от тези врати местните никога не бяха виждали
открехнати.
Ариман пресече паважа и изкачи стълбите към входа на сгра-
дата вляво. А тя изглеждаше така, сякаш от векове никой не бе
влизал в нея. Освен главната порта имаше вход и откъм късата
уличка „Милосърдие“. Към нея гледаха и два прозореца с матира-
ни стъкла. Ако надникнеш през тях, понякога се виждат сенки, ко-
ито се движат някъде долу, в приземен етаж.
Уличката бе кръстена на средновековно братство, за което
римляните вярваха, че още функционира. Над входната порта ли-
чеше образ, рисуван преди повече от век. Представляваше отряза-
на глава в чиния. Християните мислеха, че така изглежда главата
на Йоан Кръстител. А преди тях траките изобразявали по същия
начин главата на Орфей.

235
 Под главата се белееха два звънеца. Ариман натисна долния и
се отдръпна на метър от вратата. Само ключалката изглеждаше ско-
ро сменена. А това бе доказателство, че тук все още имаше обитате-
ли. Показа се мъж с кафява наметка и качулка на главата. В сянката
є личаха очи, които нито се усмихваха, нито бяха тревожни.
Ариман влезе в мрака на каменната постройка и тръгна надолу
по стръмните стълби. С кожата си усети добре позната влага и
усоен студ. А някъде горе гърмеше звънът на тежка камбана.
Слизаше бавно по витото стълбище, защото камъкът бе мокър
и хлъзгав. Стигна широко помещение. Там нямаше почти никаква
мебелировка освен няколко дървени маси с грубо сковани пейки
около тях. Единствената декорация бяха каменните фигури по та-
вана и стените, с които Ариман бе толкова привикнал, че не ги
забелязваше. Като дете често ги наблюдаваше и си въобразяваше
значенията им. А отгоре го гледаха озъбени глави на чудновати
създания. От очите им искреше жажда за мъст. Все му се искаше
да попита защо тези неземни същества дебнат от тавана. Когато
порасна и започна да излиза, научи, че това са дяволи. Разбра го от
хората Горе, които сами сътворяваха стотици подобни скулптури
и рисунки. Поставяха ги къде ли не. И ги наричаха дяволи. Но пак
не стана ясно защо тия същества трябваше все да дебнат и него.
По стените лазеха гравирани в камъка змии. Имаше изрисува-
ни мъже и жени, и човек с лира в ръка, животни, ангели и дяволи,
всички уловени в сцени, които Ариман вече не забелязваше, защо-
то бяха тук, откакто се помнеше.
Двама бледи мъже се разминаха с него, като му кимнаха. Друг
стоеше встрани на дървена пейка и режеше билки с нож. Кълцаше
ги ситно, а после ги прибираше в стъклена купа. Дребно момче
чистеше каменния под с парцал на дръжка.
На масата в дъното десетина мъже редяха парцалени кукли в кар-
тонени кутии. Безплътния ги наблюдаваше мълчаливо. Щом видя но-
вопристигналия, тръгна към него. Махна на момчето да спре да чисти,
за да му даде път. Когато доближи Ариман, заговори го с плътен глас:
– Горе е твърде светло, нали?
– Понякога.

236
 – Този път много се забави.
– Условията на последната задача се промениха...
– Ела с мен, Ариман, искам да се разходим до базиликата.
Двамата тръгнаха по коридора, чийто край се губеше в тъмата.
Безплътния, както го наричаха всички тук, носеше груба наметка,
която покриваше тялото му. На главата имаше качулка, която хвърля-
ше сянка върху лицето му. Никога не го откриваше, освен когато се
молеше и въвеждаше просветени в тайнствата. Ариман не бе
присъствал на тях. Чувал бе единствено слуховете, които се носеха
като вятър от уста на уста нощем, когато поклонниците се готвеха
да посрещнат сънищата си. И ако на земята имаше човек, от когото
Ариман се страхуваше, това бе именно Безплътния. Може би защо-
то оставаше винаги непознат, макар да му бе най-близък. И никой
не знаеше кой е, откъде и откога. Вероятно нямаше значение. Нари-
чаха го Безплътния, понеже винаги криеше плътта си. А малкото,
което се виждаше, бе анемично и бледо. Иначе фигурата му бе на
сравнително дребен мъж – не по-висок от метър и шейсет, а тялото
му изглеждаше слабо и прегърбено в горната част.
Но какъвто и да бе той, Ариман имаше само него. За родители-
те си още не знаеше нищо. Но в света, в който живееше, нямаше
родители. Или поне не в смисъла, който хората влагаха.
Тук всеки имаше задача, която неотлъчно изпълняваше. Органи-
зацията наподобяваше гениалния организъм на мравуняка, в който
индивидът изпълняваше това, за което е роден, без никога да допуска,
че може да прави и друго. Където единицата е проста, а цялото е сложно
и твърде съвършено, за да допуснеш, че е земно творение.
Бялата почти прозрачна ръка на Безплътния се вдигна бавно и
спря на рамото на Ариман. Остана така няколко минути. На кока-
лестите сухи пръсти се крепеше тежък пръстен. На него бе изоб-
разена стилизирана фигура на жена, която държи в ръце кръг с
точка в средата. Това бе древна идеограма за Богинята майка и
Божия син Слънцето. Ариман бе виждал в храмовете на христия-
ните подобен образ, който те наричаха Дева Мария и Младенеца.
Но последните бяха изрисувани с много повече детайли, които гра-
вюрата на камък не позволяваше. Богинята на пръстена нямаше

237
глава61 . Безплътния казваше, че ако някой я изобрази, ще я напра-
ви като себе си. А ние не знаем коя е тя. Със сигурност обаче не е
човек, защото човекът ражда само човек. Не слънце.

Докато вървяха из тесните коридори, Ариман му разказа слу-

чилото се в Москва и джунглите на Бирма.
– Позволил си си да гледаш в огледалото! – горчиво рече Без-
плътния.
– Не ви разбирам…
– Тази жена… – Той въздъхна и след кратка пауза продължи: –
Горе на земята Слънцето изгрява всяка сутрин, нали?
Ариман се замисли. Едва ли Безплътния имаше предвид имен-
но това. Разбира се, че слънцето изгрява.
– Но хората не го виждат винаги. Има дни, в които небето е
плътносиво, а понякога черно, и се спуска така ниско, че ще те
смаже. Сигурно и тогава има слънце, но не се вижда. Небето може
да е и чисто, но над нас да има гора или скала. Но рано или късно
светлината прониква, разкъсва препятствията, всички, и стига до
целта си. Защото е постоянна и упорита. Както животът, както зна-
нието.
Ариман кимна, защото не разбра.
– Ще се върнеш горе и ще довършиш мисията – добави Без-
плътния. – Но този път без грешки. Жената е видяла твърде много.
Трябва да я премахнеш, преди думите є да унищожат нас.
– Какво може да направи?
– Да разкрие на хората пътя обратно… Твърде рано е. Трябва
да пазим Последния Рай. Въпреки всичко, което сме сторили… те
ще го унищожат. Ние също не можем да се върнем в него, защото
не бива да нарушаваме висшия закон. Но може да го пазим оттук,
понеже той е единствената надежда.
Ариман следваше темпото на Безплътния и гледаше мрачно пред
себе си. Не знаеше за какво говори той. А старецът никога не бе
толкова откровен и подробен, както сега. Това за първи път издаде
уязвимостта му. И именно тя разколеба Ариман повече от всякога.
– А ние защо не допускаме светлината? – попита Ариман.

238
 – За да не ни промени. Тя все още е част от Горния свят. Вечна
и мощна. Но сега нищо не бива да ни спира. Остава твърде малко,
докато изтрием всички земни следи. – Безплътния замълча за миг,
а после попита с тих равен глас: – Ти харесваш ли светлината?
– Защо ме питате?
– Когато я обикнеш, повече няма да се върнеш при нас.
– Но вие почитате слънцето!
– То идва и си отива. То е и добро, и лошо, наше и чуждо. Ние
се учим от него, но не го следваме. То е илюзията и споменът за
всевластието и Създателя… Но единствено прегръдката на Боги-
нята майка е вечна и чиста.
Безплътния отвори тежка порта от ковано желязо и пръв мина
през нея. Продължиха по нов коридор. Ариман мълчаливо следва-
ше учителя си. Какъвто бе редът.
– Амулетът е твърде важна следа и може да отведе просветения
до истината. Той е последният знак преди осемте водопада –
продължи старецът. – Стига да имаш знанието, с което да го четеш.
Безплътния често използваше съчетания от думи, в които Ари-
ман не виждаше смисъл. Като дете задаваше въпроси, но отговорът
винаги бе неизменен: „Всеки сам научава един ден.“
– Тя го е видяла. Знае, че амулетът е откраднат, и може да се
досети за подмяната, която ще направиш. Докато не завършиш ми-
сията си, четиристотин четирийсет и седма страница не ще
бъде последна.
Ариман стисна юмруци и продължи да мълчи.
– Но първо трябва да изведеш светлината от себе си. Тя ти
пречи да виждаш.

Стигнаха до последната порта – масивна, дървена, с изящни

ковани орнаменти, панти и ключалка. Безплътния подаде бялата
си кокалеста длан. Ариман бръкна в раницата си и извади тенеки-
ена кутия за бисквити. В нея бе прибрал златната плоча с непозна-
тите знаци и Орфеевия амулет. Постави я в бялата ръка.
И Безплътния затвори след себе си тежката порта.

239
 Áîãîâå è Äåìîíè

Истината за Долното царство бе водеща на 448 стра-

ница. Там пишеше:
„Тъй като всички вярват в мъките на Хадес, които оче-
видно не са истина, ние не можем да приемем, че богове-
те съществуват, защото всеки вярва в тях“ и 9.74 „ако
душите остават да съществуват, те са същите като
демоните, но ако демоните съществуват, то и боговете
съществуват, тъй като тяхното съществуване не е
възпрепятствано от предубеждението за това, което
казват, че става в Хадес.“
Из: „Книгата на Протагор“ (Di og. Laert. 9.55)

Вера събра личните си вещи от болничната стая. Нахлузи сестрин -

ската униформа, която лаборантката Илиана є даде, и мина покрай
охраната. Не я забелязаха. Вън бе колата, за която помоли Фъч Ли-
товски да є докара. Без въпроси. Той бе единственият, който щеше
да го стори. Дори с риск да се лепне отново като дъвка по петите є.

Когато стигна до мястото, Вера паркира и хукна надолу по

улицата.
Отдясно, покрай бетонените туловища на блоковете, през ре-
шетките от безлистни клони на кестените си проправяха път пос-
ледните лъчи.
Тя опита да тича по-бързо, за да излезе на открито и да ги уло-
ви. Този миг є напомни за любима стара игра. Обичаше да гони
слънцето, което неспирно препуска по небето, за да се скрие зад

240
града. А тя не мислеше за друго, освен за живите снопи светлина,
които ще погалят лицето и стоплят тялото є.
В онези дни я нямаше надпреварата със сянката на баща є, в
която се чувстваше малка и безформена. Сега все бягаше от нея,
докато тя растеше заплашително и я притискаше. После стана по-
сложно, защото трябваше да се бори и с конкуренцията на колегите
си. Препускаше след амбицията за налагане на име в гилдията и се
предаваше пред манията за откритие. Големите неща ставаха с мно-
го труд. Но Вера бе готова сякаш на всичко, за да нахрани нуждата
си да се почувства значима. И да изтрие с гума сянката над себе си.
Дори не си даваше сметка, че тази нужда я бе впримчила в мрежите
си до степен, в която бе готова да затрие останалото в живота си.
Защото Вера я маскираше в следите на изчезналите Меандриди.
Тогава го нямаше и Калоян, и притискащото очакване за брак
и деца, в които Вера повярва, че ще я избавят от сянката.
Но когато още гонеше лъчите и дишаше през диворастящите
минзухари, бе само тя, изпълнена с младежка смелост и страст,
върху които годините натрупаха тежки въздушни кули и лабирин-
ти. Докато Вера не се озова окована в тъмницата на собствените
си неотстъпчиви планове и илюзии.

Тя продължаваше да тича надолу по улицата. Видя дългия ка-

фяв блок. Спря се пред него запъхтяна, а погледът є потъна в тясно-
то междублоково пространство. Нямаше никой. Бе тихо. И в тиши-
ната от съзнанието є изплува крехък спомен. Забравен, загубен…
Не, така само е мислила. Бил е там, просто тя не го е търсила.
Видя майчицата си бавно да се приближава. Не бързаше. При-
бираше се вкъщи. Както всеки ден по това време. В едната си ръка
държеше пазарска мрежа. В другата каишката на старата болонка.
Щом видя Вера, усмихна є се тихо и спокойно. Така, както само
майката умее, но усмивката бе на цялото є лице, и в очите, и в
душата. Приближаваше се. Облечена в сини джинси и жилетка.
Съвсем обикновено, но тъй скъпо на сърцето. Вече бе толкова бли-
зо, че скоро Вера можеше да я пипне. Очите є се насълзиха. Про-
тегна ръка и образът изчезна. Беше твърде близо…

241
 Спомени. Това е всичко, в което хората се превръщат, когато
си отидат.
Вера хукна отново надолу. Някога там имаше градина – с по-
ляни, дървета, пътеки и хълм.
Сега имаше само блокове. Вера се промуши покрай тях. Търсе-
ше парче от зеленина на градината. Нищо… Освен хълма. Защото
спираше за новите жители шума от булеварда. Богатите граждани,
които имат кооперации във вчерашната градина, нямаше да го уни-
щожат. Защото щяха да нарушат съня си.
Изкачи се по гърбицата му и седна. Така, както правеше като
дете. Затвори очи и видя каквото търсеше. На някои места обаче
имаше празни петна. Там не можеше да си спомни какво стоеше.
Но къщичката съзираше. Не, не беше къщичка, а фургон. Вътре
живееше Гинка. С родителите си, братята и сестрите. В един фур-
гон. Някои казваха, че е циганка, но Вера помнеше единствено ус-
мивката є. Учеше в нейния клас. Когато бяха още в първи или вто-
ри, Гинка є бе приятелка. Когато Вера имаше нови моливи и тет-
радки, Гинка ги искаше и получаваше.
Веднъж Вера влезе във фургона. Там нямаше мебели, само
легла и много парцали. Хората могат да живеят всякак...
Спомени. Фургонът изчезна. Градината се разтвори в здрача,
а след тях и майка є с малкото кученце. Старият квартал се изпари
като пяна, и познатият свят с него. А Вера си помисли, че днес май
не є бе останало много от скъпото за сърцето. Сякаш валякът на
времето отнемаше, а не даваше.
Слънцето залезе.
– Не мога да се откажа сега… – прошепна Вера в тишината.
Бе допуснала да се изплаши и разколебае. И затова сянката бе
пораснала заплашително. Вера не разбираше демоните и боговете
в себе си. Знаеше само едно – докато гони историята, в която вяр-
ваше, сянката не я застигаше.
Бе позволила да забрави. А майка є често казваше: „Ако не
знаеш защо си, настоящето е пропиляно, а миналото и бъдещето
губят контурите си.“

242
 Остана да пренощува в апартамента, в който някога живееха с
майка є. Когато баща є ги напусна.
В нейната стая пак не посмя да влезе. Вера все още не бе гото-
ва да разпознае призраците там.
На сутринта тръгна рано призори. Почти не спа от нетърпе-
ние. Щеше да види следите на Първите с очите си. Трябваше да го
стори, преди да продължи. Само така щеше да научи дали действи-
телно бе на път да открие нещо повече от нагласени доказателства
за търсещата си фантазия.

243
 Ïðåäè êðàÿ íà ñâåòà

449 страница бе за Края:

„Митът за края на света (края на обитаването) в земи-
те ни по всяка вероятност се е свързвал с идеята за на-
пускането на света на хората от боговете. Причината,
изглежда, е била в тежкото провинение на човешкия род,
за което той е бил наказан от богинята, която /…/ кре-
пи с дясната си ръка храма с релефите на страшните
чудовища, а в лявата държи жезъла със зооморфното
навершие. Изглежда, знакът за обезлюдяването на земи-
те на Централните Балкани е бил очакван и даден от
важни промени, настъпили в звездната карта.“
Из: Автореферат, проф. Ана Радунчева, с. 23

Вера стигна до Враца само за час и половина. Призори междуград-

ските пътища бяха пусти.
Бе обмисляла това пътуване още в болницата. А нетърпението
є нарасна до степен, в която реши да избяга от бялата стая с тесни
решетки. Сами по себе си глинените находки във Врачанския му-
зей не касаеха проучването є по темата за корените на орфизма в
християнството. Знаеше го, макар всячески да се опитваше да из-
лъже себе си, че темите са свързани. Но в противен случай би оз-
начавало да признае, че е зарязала всичко, за да дири отговори на
крещящия въпрос: каква бе онази златна плоча в московския хан-
гар и кой бе мъжът, който я притежаваше. Любопитството є се
засилваше и от факта, че от едната страна на златото имаше тра-
кийски думи, а от другата пиктограми, използвани в праисторията

244
от Меандридите, изчезнали така, сякаш са чакали края на света.
Същите знаци, с които бяха изписани и глинените предмети в изо-
ставения швейцарски замък, а най-много от тях се пазеха тук, в
провинциалния музей.
Вера остави колата на паркинг близо да Исторически музей на
град Враца. Прекоси централния площад, заобиколен от вечно зе-
лени планини и величествени бели скали. Сградата на музея бе скри-
та зад средновековна кула.
Изглеждаше запуснат, мрачен и студен. За миг Вера помисли
дори, че не работи. Открехна паянтовата врата. А насреща є, от
мрака, изникнаха няколко усмихнати момчета. Едва ли имаха двай-
сет и пет.
– Работи ли? – несигурно попита тя.
– Да, разбира се! – отвърна единият. Лицето му грейна. Друг
се затича към дъното на мраморната зала и включи осветлението
на касата за билети.
Изглеждаха доволни от факта, че имат посетител. „Може би
не им се случва често“ – помисли си Вера.
– Вие за какво?
– Да разгледам.
– Два лева. И заповядайте.
Погледът на Вера обиколи скромната витрина с десетина кни-
ги. В нея се жълтееха две стари томчета на археолога Богдан
Николов62 от 1975 г. Контрастираха им три лакирани корици с
името на д-р Гайд. Във фоайето бяха окачени и няколко плаката,
които рекламираха книгите му. „Ако татко беше тук, сигурно
щеше да затвори музея“ – помисли си тя. Баща є бе археолог от
старата школа историци, които бяха последователи на поствоен-
ната немска школа. След преживяното в хитлеристка Германия,
именно заради болни тълкувания на исторически факти, после-
двал период, в който учените стриктно се придържали към голи-
те артефакти, избягвайки интерпретациите и осъждайки със за-
кон всяко различно мнение. След десетилетия на тях се противо-
поставя модернисткото движение от млади археолози, които
твърдят, че истината никога не може да се достигне от история-

245
та. Но колкото повече чути мнения има, толкова по-близко до
центъра може да кръжим.
– Ще платя и за беседа – настоя Вера.
– Пет лева.
Един от младите мъже скочи пъргаво. Скромно облечен. Нисък
и мургав. Имаше къса рядка брадичка, но беше симпатичен и вни-
мателен.
– Може ли да видим предметите от Градешница? – попита
нетърпеливо Вера, докато слизаха по мраморното стълбище към
праисторията.
Той я погледна озадачено и задържа очи, сякаш така щеше да
разбере коя е младата жена.
– Да, разбира се… – отвърна след секунди. – Момент само да
включа осветлението.
Археологът изтича до един от страничните коридори. Чу се
бучене, щракане, а после зелена луминесцентна светлина огря под-
земния етаж. Останалата част на музея продължи да тъне в мрак,
който сега изглеждаше още по-гъст.
– Тук е много студено – рече мъжът, като наруши неловкото
мълчание. – Опитваме да пестим от тока и отоплението… – гласът
му се изгуби, а той наведе глава, сякаш съжали за казаното.
– Няма проблем. За малко съм.
Археологът застана до чифт грамадни вкаменели челюсти и
гордо заяви:
– Ето тук е праисторията. По нашите земи е имало хора от
четирийсет хиляди години. А от тук до тук – той посочи с разпере-
ни длани две витрини – е културата Градешница. Първата.
Експонатите бяха разположени на площ, дълга около 3 метра.
Имаше няколко дълбоки глинени съда, други по малки и поне пет-
найсетина фигурки на Богинята майка и мъже. Пред тях пишеше:
Глинени фигурки на хора и животни .
– Експонатите тук са от около пет хиляди и петстотин години
преди Христа… Знаете ли – несигурно поде младежът, – знаците
пред вас са най-старата позната…
– Писменост? – прекъсна го Вера.

246
 Секция
праистория във
Врачанския
музей

– Но вие знаете? – усмихна се той и доволно се разбъбри: –

Толкова малко хора знаят. Всъщност никой освен учените, които
идват тук да изследват артефактите. Но те си мълчат.
– Много ли идват?
– Да, от цял сват. Но българите все едно не знаят, че тук са
първите следи на цивилизацията.
– Този факт е все още доста спорен в официалната наука…
Освен това се касае за пиктограми, не за писменост – опита да го
поправи Вера. Така щеше да каже баща є.
– Ама как, то си доказано… – възрази младият археолог. А
после отново поде несигурно: – Горе има едни книжки…
– Чела съм ги. Големите научни капацитети обаче много ги
оспорват. Наричат ги сектантски. Дори един от тях заяви по теле-
визията, че трябва със закон да ги забранят.
– Типично по нашенски…
От думите на младия мъж Вера разбра, че се бе ровил из деба-
тите по въпроса в интернет форумите. Той продължи:
– От тук до тук е културата Заминец – и пак посочи следващи-
те витрини с разперени ръце. – В тази култура фигурките на Боги-
нята майка са по-съвършени. А по съдовете няма толкова знаци…
И в един момент всичко изчезва. Пуф!

247
 Като каза: „Пуф!“, младежът рязко заметна дланите си нагоре
и ококори очи.
– Моля?
– Ами поне за хилядолетие животът на хората прекъсва по тези
земи. Никой не знае защо. Енеолитните култури на юг и север от
Стара планина сякаш се изпаряват. Като че са бягали от Края на
света. Но въпреки това използваните от тях знаци се появяват в
Европа, Египет и Крит. Удивително, нали?
– Необясненото винаги е любопитно. Все още никой не знае
какво е предизвикало тази аномалия. Едни казват, че имало вар-
варско нашествие, други – силно затопляне или застудяване… Но
такива промени настъпват бавно, а Меандридите, както ги нари-
чам, изчезват изведнъж.
– Изглежда, доста сте чели по темата. С какво се занимавате?
– Археологията ми е хоби – излъга тя.
Хората много се променяха, когато разберат коя е. Или по-
скоро кой е баща є. Това момче я мислеше за безопасен турист и
споделяше с нея всичко, което му идеше на ума.
– Искате ли да видите и Рогозенското съкровище? – попита
той. – Всички искат да им го покажа.
– Тук съм само заради глинените предмети… Но не виждам
къщичката.
– Каква къщичка?
– Глиненият модел на жилище от Градешница – поясни Вера.
– О, имате предвид кивота на Орфей? – Момчето се усмих-
на. – Това е най-ценният ни експонат. На третият етаж е. Елате да
ви отведа.
Археологът забърза по-стълбите, като не спираше да бръщо-
леви.
– Това оригиналите ли са? – попита Вера, когато стигнаха.
Неочаквано за младежа Вера изглеждаше сериозна, дори без-
различна към разказа му как един учен доказал съществуването на
Орфеев кивот и завет. Но археологът не видя как тя извади тефтер
от чантата си и записа думите му. Вера знаеше добре, че са несери-
озни. Но търсенето на изчезнал Орфеев кивот можеше да е интри-

248
гуваща посока в документалната є книга. Историите за кивотите
се търсеха.
– Разбира се! Всичко е оригинал. И кивотът, и плочата, и Бо-
гинята майка.
Зад витрината пред тях необезпокоявани лежаха глинената ку-
тия, наричана официално от историците „макет на жилище“, една
фигурка на Богинята майка и известната плоча от Градешница с
неразчетени знаци от двете є страни. Археологически тя бе откри-
та точно до кутийката. След десетилетия спорове българските уче-
ни се обединили около мнението, че на нея са изобразени най-ста-
рите писмени знаци, познати в света 63 .
– Мога ли да ги снимам?
– Ама моля ви, разбира се. Ако искате ще ви дам телефона на
човека, който ги пази. Той ще ви ги извади да си направите профе-
сионални снимки. Но днес не е тук.
– Ще ме оставите ли за няколко минути сама?
– Разбира се! – Момчето се отдалечи.
„Нима има друго място в света, където да ти предложат любез-
но да извадят безценен предмет на седем хиляди и петстотин годи-
ни, за да си го заснемеш“ – помисли си Вера. Тук животът бе за-
седнал в друго измерение. А правилата, на които се подчиняваше
столицата и нейните учени, не важаха.
Момчето се въртеше на долния етаж, отмерваше мислите си с
поклащане на показалец и чакаше Вера да го повика, когато приклю-
чи. Тя огледа крехката витрина, зад която бяха изложени глинените
предмети. Освен тях като исторически експонати бяха поставени и
няколко плаката на д-р Гайд, който обясняваше, че египетските йерог-
лифи са произлезли от най-старата писмена цивилизация на прото-
траките и че Орфеевият кивот и завет били създадени от праистори-
ческите предтракийци. До книгите му гордо лежаха изследванията на
историка Николай Панайотов, който пък твърдеше, че Първите били
евреите, които си тръгнали от древните български земи.
– Дано баща ми никога не стъпи тук – прошепна Вера с на-
смешка. Тя знаеше, че той има непоносимост към подобни раз-
съждения.

249
 Щом приключи със снимките, тя викна към младия мъж:
– Още ли сте там?
Археологът бързо се качи при нея.
– Ще сляза и долу да снимам първите глинени находки – заяви тя.
– Да, разбира се. Слезте, а аз ще запаля отново лампите…
Вера слезе в подземния етаж, където съхраняваха глинените
следи от преди Края. Оставиха я часове сама, за да ги снима. А тя
не можеше да им се насити. Бяха поставени зад необезопасено па-
янтово стъкло – същите експонати, които можеха да се окажат от
съдбоносно значение за историята на световната цивилизация, като
преобърнат представите ни за генезиса є.
Вера се поколеба да им съобщили за откритите предмети в замъ-
ка Жак. Отказа се. Едва ли музеят щеше да спечели особено, ако
служителите му тестват експонатите си за автентичност.

250
 Ñåíêè

450 страница бе озаглавена „Сенки“ : „Историята

за пещерата е описана още в „Републиката“ на Пла-
тон. Сократ пък сравнява нашия свят с пещера, в коя-
то хората стоят на земята, с гърбове към огъня. Така
те виждат само сенки, движещи се по стените и от-
разявайки тях като обект. Един от тези хора-сенки
избягал и отишъл във външния свят. Когато се завър-
нал и опитал да обясни реалния свят на затворниците
в пещерата, те го помислили за луд. За хората от на-
шия свят реалният свят е илюзия. А за хората от ре-
алния свят нашият свят е илюзия. И гледните точки
са несравними. Те са луди за нас. Ние сме луди за тях.“
Цитат от М. Уолкър

Безплътния излезе. Тежката порта се затръшна след него, а Ари-

ман остана вторачен в очертанията є. Той самият никога не бе ми-
навал през нея. Само Безплътния имаше право. Често носеше раз-
ни предмети, влизаше вътре, после се появяваше без тях. Поняко-
га им цитираше Преданието, което гласяло, че „ докато Хората не
намерят следите към Първите в себе си, пътят за обратно трябва
да остане скрит. А те самите, щом не могат да се върнат обратно,
защото вече са променени от Горния свят, трябва да сторят всич-
ко, за да опазят последната надежда.“
Ключът от стаята висеше на гърдите му.
Ариман усети поглед върху себе си. Момчето с парцала бе
стигнало до него и го зяпаше мълчаливо. „Сигурно още не е изли-
зал вън“ – помисли си Ариман.

251
 Но защо мислеше за това? Защо се колебаеше и гневеше, ся-
каш отрова изпълваше плътта му. Доскоро въпросите не го спо-
хождаха, изпълняваше задачите си безразличен, в съществуващия
ред. Никога не бе искал, защото никога нищо не беше получавал.
Но поиска жената да не умира и тогава усети промяната.
Така стана и със светлината. Пред очите му изникна посивял
спомен…

… Беше на 6 или 7 години. Стоеше затворен в Черната стая.

Сам с мрака и тишината. С острото на колана си издълба дупка в
стената. Когато излизаше, запушваше я с камък. Когато пак го
връщаха в стаята, за да „изчисти мислите си“, той махаше камъче-
то и през дупчицата нахлуваше струя бяла светлина. Ариман я на-
блюдаваше с възхищение. Не знаеше какво е. Не питаше, за да не
му я откраднат. Тогава не знаеше нищо за нещата отвън, но харес-
ваше да мечтае.
Светлината го научи, че има и друг живот освен този, който
познава.
После си намери и една муха.
Всъщност тя го бе намерила. Дупчицата, която бе изкопал в
стената, беше единственият източник на светлина в подземието.
Само той знаеше за нея.
Именно тя беше привлякла и мухата. Насекомото влязло от-
някъде и се бе изгубило в мрака. Като видяло струята, залепило се
до дупчицата. А там все стоеше и Ариман, защото снопът му до-
казваше, че е жив. Когато го затваряха в Черната стая.
Той не виждаше мухата, но я чуваше. Жуженето є бе един-
ственият звук, който слушаше долу. Освен собствените си мисли.
Насекомото бе твърде едро, за да избяга през малкия процеп, но
все кръжеше около него.
Ариман съвсем естествено му заговори един ден. Отпусна се и
започна да му разказва за чувствата си, за онова, което мисли, за
самотата, за страха. Беше мълчал толкова време, че преди да про-
говори на мухата, имаше чувството, че езикът му се е вързал на
възел и вече не може да цепи думите…

252
 … И някак случайно, с мухата, от мислите изплува танцът с
жената. Осети слабост, но и удивление, както когато след дълъг
мрак виждаше струя светлина.
Ариман вървеше с неохота обратно по коридора. Въпросите
напираха по-силно от всякога. И като железни шишове разкъсваха
тъканта на мозъка му. Мрачният улей между стените свърши и за-
почна столовата с дървените пейки. Спомените го настигнаха и тук…
… метални лъжици се удрят в чинии. Бързо, по-бързо. И кол-
кото по-малко храна ти остава, толкова по-нетърпелив си да я изя-
деш. Винаги едно и също. Месо почти не им даваха. Петнайсет
слаби момчета с късо подстригани глави…

Стигна стълбището и слезе на долния етаж. Там бе стаята. Чер-

ната. Безплътния му заповядваше да влиза в нея винаги, когато го
нападаха нежелани мисли. Или когато не изпълняваше задачата
си. Там трябваше да стои поне една нощ. И Ариман го правеше,
защото винаги го бе правил.
Трябваше и сега.
Отвори вратата и влезе в тъмата. Седна на каменния под и за-
рови глава между ръцете си.

253
 Íåèçêàçàíî

451 страница започваше със стих. А вследващия Орфей каза:

„Тя предсказа всичко, което му беше разрешено да чуе.“
Из: Дервенския папирус

Вера се върна привечер от Врачанския музей. Макар повечето є

вещи да бяха в апартамента на Калоян, тя отново предпочете дома
на майка си. Не искаше да търси причината защо го правеше. Бе
уморена. Остави мисленето за утре и пое по мозаечните стълби
нагоре към четвъртия етаж.
А там, пред вратата, се движеше сянка. В първия миг Вера се
изплаши, но като изкачи и последното стъпало, видя, че това бе
Калоян. Насили се да се усмихне.
Щом я съзря, Калоян се втурна към нея и я прегърна. Сякаш бе
моряк, който вижда любимата си след своята вечност на отсъствие.
– Къде изчезна, по дяволите? Баща ти се съсипа от притесне-
ние – започна той, като се увери, че жената в ръцете му е истинска
и цяла.
– Какво толкова сте се вкопчили в мен?
– Притеснихме се… Изчезна от болницата. Решихме, че пак са
те отвлекли.
– Имах нужда да бъда сама.
– Трябваше да се обадиш.
– Вече знаеш.
Вера го подмина и понечи да отключи вратата.
– Почакай! – спря я той, като хвана ръката є. В очите му лъще-
ше страх, че тя пак ще изчезне.

254
 – Какво има?
– Нека излезем… Както преди.
– Уморена съм.
– Десет минути. В квартала...
Тя прибра ключа. Дължеше му го.
– Да вървим – рече.
Излязоха мълчаливо и поеха по първата пресечка. Никой не
говореше.
Калоян извади ръката си от джоба, няколко минути нескопоса-
но я клати като махало, а после свенливо докосна крехката Верина
длан. Пръстите є останаха неподвижни. Той ги покри със своите и
стисна здраво. Погледът му следваше ръба на тротоара. Продължа-
ваха да мълчат. От време на време Вера го поглеждаше за секунди
с периферен поглед. Изучаваше го. Търсеше с надежда нещо, за
което да се хване. Опитваше се да открие онова, което я бе при-
влякло в този мъж преди години. Колко по-лесно щеше да е всич-
ко, ако можеше просто да се върне при него. И вместо тежестта на
вината за безразличието си да усеща копнежа на страстта.
– Ще остана за известно време в дома на майка ми – прошепна
тя, докато очите є следваха същия ръб на тротоара, сякаш в един
миг се бе превърнал в център на Вселената.
Калоян не можа да я попита, но Вера се почувства задължена
да му даде обяснение.
– Всичко, което се случи… Объркана съм. Трябва ми време да
бъда себе си отново.
– Ще ми липсваш… – отвърна той, а думите прозвучаха тъй,
сякаш дълго се бе готвил да ги изрече.
Вера усети онази тежест в гърдите си, от която единствено
сънят я избавяше.
Можеше да го докосва, дори да го прегръща и люби. Приема-
ше го. Искаше да го приема. Но тялото є отхвърляше близостта
му. Нито една струна в него не трепваше при допира му. И тогава
є идеше да заплаче. Искаше да има семейство. Топло и сплотено,
което не бе имала. За каквото от малка е мечтала. И мислеше, че
баща є го е отнел. Но желанията не се сбъдваха с копче. Времето

255
ли изтри усещанията, или никога не ги е имало? Само илюзии, ко-
ито детайлите стриха на прах.
Раздялата с поредната илюзия бе така трудна, че все я отлага-
ше. И решаваше, че ако не мисли за нея, лошото ще изчезне. Мно-
го хора правеха така. Безумна масова заблуда, която краде от не-
изменно краткото ни време на земята.
Вера знаеше, че трябва да приеме факта, че винаги е ставало
така и ще става. Но разочарованието пред невъзможното бе по-
тежко от самата раздяла с Калоян. Защото невъзможното убиваше
надеждата и мечтата, че някога ще бъде както желае.
Та той бе идеален. Вера отново го огледа периферно – хубав,
твърде добър с нея и другите, успешен в бизнеса си, грижеше се за
нея, мислеше є най-доброто. Но тези мисли не накараха пръстите
є да се раздвижат в ръката му.
Във Вера ли бе грешката или в модела на хората? А дали не
повтаряше грешен модел, който бе заимствала от родителите си?
Единственият, който бе познавала…
На връщане Калоян я целуна пред блока и каза:
– Чакам те…
И си тръгна. Вера знаеше, че ще я чака.

256
 Èçâúí
ñîáñòâåíàòà øèðèíà

452 страница започваше с орфически текст от Дервен-

ския папирус, 320 г.:
„Той, който променя установените наказания… да възда-
де, а не да причини злини… не разреши на света да при-
еме превратностите на съдбата. Не е ли Космосът под-
реден вследствие от тях? По същия начин Хераклит каз-
ва: „Слънцето в съответствие със собствената си при-
рода е широко колкото човешко стъпало и не надхвърля
границите си; защото и малко да надхвърли собствена-
та си ширина, Ериниите, помощниците на Справедливост-
та, ще го разкрият.“

… Един ден откриха дупката в стената. И му взеха снопа светлина.

А после го оставиха още три дни сам, за наказание. Болезнен спо-
мен, който криеше дълбоко. Оттогава повече не пожела нищо заб-
ранено и с времето редът го превърна в частица от себе си…

Ариман стоеше в мрака от часове, но въпросите не го напуска-

ха. Действието на Черната стая бе само внушение, в което Без-
плътния искаше да вярват. Кой бе той? Кои бяха? Защо правеха
всичко това? Защо другите като него не задаваха въпроси или той
бе различен – един след друг бръмчаха в съзнанието му.
Ариман скочи на крака и започна да обикаля в кръг. Безплътния
искаше жената да бъде премахната. Ариман не можа да я убие на

257
 Църквата,
в основите
на която е
подземието
на Безплътния.

моста в Москва. Досега никога не се бе случвало да се бунтува

срещу някоя задача. А сега колебанието го смазваше.
Не можеше да остане тук повече. Удари с юмрук по камъка,
от ярост, че мислеше за онова, което не биваше. Обиколи още
няколко пъти Черната стая. Познаваше я наизуст. Повече не мо-
жеше.
Отвори вратата и хукна нагоре по стълбите. Когато стигна сто-
ловата, забави ход и наведе глава, сякаш да прикрие мислите си.
Изкачи още един етаж и се озова пред външната порта, озарена
през процепите от слънчеви криле. А от тавана го следяха дявол-
ските глави, по-диви и любопитни от всякога.
Ариман излезе навън и тръгна надолу по тясната улица.
Продължи към църквата „Св. Георги“, а после към античния
римски Форум. Изгуби се в немите улички, покрити с вековен па-
важ, стиснали в прегръдката си спомена за хиляди събития, хора,
история.
Бе слаб, объркан и гневен.
Изгуби се в тъмата и хукна с всички сили.

Ариман не спря да бяга дори когато вече не усещаше краката

си. И не можеше да си поеме въздух. Вдишваше бързо и често, но
кислородът не стигаше.

258
 Тичаше без посока. Не чуваше, не виждаше. Съзнаваше един-
ствено, че трябва да избяга от натрапчивата празнота, която го стис-
каше между челюстите си. Но тя бе в него.
В главата му нахлуваха и болезнени спомени. И дребната жена,
която мислеше, че му е майка, протягаше ръце и викаше името му.
Но не това, което има сега. По бузите є се стичаха сълзи. Сън ли
бе тя, или е съществувала?
Чужденецът го отвежда. Пътуват с влак. После с кораб. Държи
го в тясна каюта. Две седмици не съзря слънцето. После се качиха
в товарен камион. Не помнеше как са пътували, а само как за първи
път видя Колизеума в Рим. Очите му се напълниха със сълзи. Не
бе от радост, а защото осъзна, че всичко ще се промени. Завинаги.
После влязоха в подземието на ръждивостенната вековна църква.
Там имаше и други деца.
Ариман опита да тича още по-бързо.
Но нежеланите спомени го задушаваха. Сякаш стискаха душа-
та му в стоманени пипала и се опитваха да я отнесат в Ада. Не,
проклетото подземие трябва да е Адът.
Той слезе по каменните стъпала, към коритото на река Тибър.
Стъпи на изкуствения каменен бряг. И продължи да тича покрай
течението. Не бе идвал тук от двайсет години. Тогава също искаше
да избяга от подземието.
Ето го и процепа в брега. Дотук успя да стигне тогава. После
стоя два дни в Черната стая. Оттогава все искаше да вярва, че не е
имало къде другаде да отиде.
Но този път прескочи цепнатината в бетона и продължи. Тук
не е бил. Не можеше да си поеме дъх. Нямаше значение. Въздухът
е нужен само на живите. Той отдавна не бе от тях.
Ще може ли да убие жената, както иска Безплътния? В проти-
вен случай трябваше да напусне единствения свят, който познава-
ше. Колебанието го караше да се чувства все по-слаб. И ярост из-
пълваше жилите му. Искаше да сложи край на това. Но мухата в
него жужеше все по-натрапчиво и гневно.
Краката му отслабваха, а каналът изглеждаше безкраен. Може
би наистина нямаше къде да отиде. И трябваше да се примири.

259
 Ариман спря. Сърцето му се блъскаше в гърдите.
Подслони се в сянката на вековен чинар. Дървото се крепеше
в бетона, на самия ръб на речното корито. Клоните му бяха толко-
ва дебели и дълги, че образуваха навес над водата и стигаха чак до
другия бряг.
Ариман се наведе напред, като подпря ръце на коленете си.
Клепачите му болезнено се свиха един към друг от умора. Концен-
трира цялото си внимание над усилието да диша и да пълни гърди-
те си с кислород, но сякаш поемаше бързи струи празен въздух.
Зави му се свят и седна на бетона. Провиси крака над жълтата вода.
Стъмваше се.
Постепенно ритъмът на пулса му се възвърна, дишането се
нормализира. Но тялото продължаваше да трепери.
Стоя неподвижен повече от час. И само равномерното повди-
гане на гърдите му показваше, че не е восъчна фигура.
Ослепяваше ли, или проглеждаше?

260
 Ñêðèòèòå

453 страница започваше с цитат от

„Комедия от грешки“ на У. Шекспир:
„Единият е истински навярно,
а другият е неговият дух!
И същото е с тези двама!
Но кой е живият и кой – духът?
Кой ги разпознава? 64

– Калоян ми каза какво си намислила… Като баща те моля да

не го правиш. Това е самоубийство! – професор Кандилов звуче-
ше твърде притеснен за сдържания си нрав.
– Само според твоите правила – заяде се Вера. – И тези на го-
лемите учени, мухлясали в кабинетите си и чиито разработки светът
няма да чуе. Защото служат единствено на жаждата за безсмъртие
на името им.
– Безсмислено е да спорим.
– Така е. Решила съм. Това, което се случи в Москва, ми дока-
за, че съм по стъпките на нещо голямо. И за малко щях да умра, без
да го споделя.
– Ще те вземат за луда.
– Това е техен проблем. Аз съм чиста пред себе си.
Вера изключи мобилния телефон и го пусна в чантата си. Же-
ната, която я посрещна на входа на телевизията, я остави в гримьор-
ната. След като я гримираха, настаниха я в тясна чакалня без про-
зорци. Само с диван и телевизор, по който вървеше вечерното
шоу.

261
 Асистентката подаде нос през вратата и съобщи на Вера да
има готовност. До десетина минути ще я извикат. Когато остана
сама между оранжевите стени, Вера усети напрежение. Беше є
трудно да диша, а ръцете є трепереха. Думите се губеха, а мислите
є бяха накъсани.
„Баща ми не може да е прав – мислеше си тя. – Той е част от
онзи изчезващ свят на учените динозаври. Идеите им претендира-
ха за единствената достоверност, докато събираха прах по биб-
лиотеките, вместо да бъдат впрегнати да функционират в реалния
живот, да сблъскват тезите си и да раждат нови интерпретации.“
На екрана водещият на предаването разговаряше с някаква пе-
вица. А тя се държеше толкова освободено пред камерите, че Вера
є завидя. Знаеше, че когато застане на мястото є, ще се разтрепе-
ри. „Стига!“ – заповяда си. Час по-скоро трябваше да разкрие оно-
ва, което знае. Можеше да е мъртва. И все още не бе намерила
издател за книгата си, а това отлагаше публикуването є в времето.
Публичността на знанието є гарантираше безопасност.

– Ваш ред е! – информира я нисък мъж със спортна шапка.

Същият се приближи към нея с черно устройство. Каза, че тряб-
ва да є постави микрофон. Закрепи апарата на панталона є, а мик-
рофончето прекара под блузата. После є показа пътя към водещия
и камерите.
Студиото бе силно осветено от прожектори. Водещият изглеж-
даше по-дребен от образа на екрана и твърде напудрен, сякаш върху
кожата си имаше намачкана гумена кора. Лицето му є се стори
смешно. Това я отпусна и развесели.
Пристъпи към него и двамата стиснаха ръцете си. В студиото
хората винаги се здрависват радушно и се усмихват вежливо.
– Имаме една минута до ефир! – заяви той.
Водещият впери изчаквателно очи в бездушното лице на каме-
рата и стисна папката с въпроси от сценаристите така, сякаш се
канеше да излети със стола.
„Всички се страхуват“ – помисли си Вера. Тя погледна часовни-
ка си нервно. Няколко пъти. Беше седем и десет. Може би и баща є

262
е пред телевизора. Не смееше да погледне към публиката в студио-
то, впила гладни очи в нея. Усещаше ги и изтръпваше. Асистентката
я бе предупредила, че ще поканят журналисти и историци, за да ста-
не интересен дебат. Да се чуят повече мнения. От големите имена не
бе дошъл ни един. Те не ходеха в телевизионни шоута, които прини-
зяваха науката към масата. Все пак Вера очакваше недоброжелател-
ни въпроси. Макар малцина вече да вярваха в Божия син, всички
обичаха да скачат по темата за богохулството. Сякаш си въобразя-
ваха, че така ще станат по-вярващи и близки с Господа.
Вера отново нервно проследи стрелките на часовника си и пое
дълбоко дъх. Стартиращата музика на предаването зазвуча. Воде-
щият я представи с няколко изречения, които излетяха като кур-
шуми от устата му. И Вера не улови ни един. После той попита:
– За малко щяха да ви убият в Москва. Не се ли замислихте да
смените специалността си?
– Все още искам да стана добър археолог. Случилото се в Ру-
сия само ме убеди, че разработките ми са в правилната посока.
Онези, които отвлякоха мен и доктор Вердер, са искали да заличат
истината.
– За коя истина говорите?
– Доколкото успяхме да разберем с покойния историк, конк-
ретният повод за отвличането е бил малък амулет, който е една от
следите към забранената връзка между боговете на хората. Мисля,
че са искали да я заличат. Този амулет все изчезва, откак е наме-
рен, както впрочем и останалите артефакти, показващи връзката.
– Но за коя връзка говорите?
– За тази между Първата цивилизация и всички следващи Божи
деца.
– Че има ли такава връзка?
– Съвсем ясна, но и твърде неудобна. И това е откраднатата
вечна история, която днес хората наричат историята на Исус, вче-
ра е била на Орфей, Дионис, Митра, Озирис и кой ли още не. За
утрешната още не знаем.
Из залата се чу шепот и движение. Някои от присъстващите не
се стърпяха да изразят възмущението си от думите на гостенката.

263
 – Ще ни дадете ли конкретни примери? – попита водещият.
– Както знаем, религиите се създават от хората, за да обяснят
необяснимото и да им дадат непостижимото. Друг е въпросът, че
днес вече никой не създава богове и затова ни е трудно да повярва-
ме, че някогашните хора са си измисляли такива.
Залата отново се разшумя, но Вера продължи:
– Кражбата на Орфеевия амулет не бе случайна. Не са случай-
ни и стотиците явни и скрити вече връзки между пророците и Бо-
жите синове от цял свят, разисквани от десетки мислители и учени.
И не само те си приличат. Замисляли ли сте се защо големите идеи,
движещи света, идват на земята циклично и регулярно? При това
винаги имат сходно идейно ядро, което напомня знанието на Първа-
та цивилизация, изчезнала мистериозно от Тракия, като изпепели-
ла следите си. А оттук следва, че идеите трябва да имат и общ из-
точник. Да вземем Ехнатон, Орфей и Мойсей, и Христос, и Дева-
та, и Митра, и Буда, и Йоан Кръстител, та дори Питагор, Айн-
щайн, Шекспир и Леонардо, и още сто като тях. Появяват се не-
очаквано на земята със своите велики идеи. От нищото, но с толко-
ва революционно знание, че променят на тласъци хората след тях.
Прах след прах в поколенията. А ние и до днес се чудим човеци ли
са били те, сенки, богове или друго. Факт е само, че движат циви-
лизацията ни в определена посока, а ние се отблагодаряваме, като
ги осъждаме, заплюваме, изследваме, убиваме, разкъсваме, обо-
жествяваме… И пак не знаем кои са те. Но преди някой да открад-
не собствените ми разработки, бързам да ги споделя с онези, които
ще ги разберат.
Младежки глас се засмя в залата. Вера се смути и вдигна гла-
ва. Десетки очи я следяха. И тя пак погледна часовника си – имаше
време да завърши изложението си.
– Имате ли доказателства за думите си? – намеси се водещият.
– Предаването ви няма да стигне, но ще опитам да кажа на-
кратко… Датирах най-старата история на осем хилядолетия. А до-
казателствата за съществуването є са пиктограми, открити на Цен-
тралните Балкани, принадлежали на Първата цивилизация, която
наричам Меандридите. И от тях допускам, че тогава се е родила

264
идеята. Най-популярният Божи син днес се казва Исус. Но един от
първите назовавани синове с Божи ( Дио) син (Ниса) е ДионИсус
(или Дионис)65 . Вие може би вече се досещате, че последните бук-
ви на ДионИсус – Исус – са името на последния Син. Цивилизаци-
ята, която създава тази идея, се скрива необяснимо в четвърто хи-
лядолетие и още никой не знае какво се е случило с нея и как иде-
ите им са живи и до днес... – Вера почеса носа си, отметна назад
коса от лицето си и продължи: – Но нека се спра на конкретна връзка
между последните Божи синове. Такъв е злощастният амулет, на
който образите на Орфей и Христос се припокриват.
В залата пак се зашушука. Вера даде сигнал на асистент-режисьор
а
да покаже първите фотоси: снимка на каменен медальон с ръждиви
оттенъци и рисувана скица. В детайлите на двете имаше разлики.

И пак настъпи тишина.

– Още първите изследователи на малкия талисман F reke и
Gandy66 изказват предположение, че вероятно образът на Христос
е базиран на древни тракийски митове. Ако съдим по Т-образното
разпъване, с колене вдясно, следва да заключим, че амулетът е по-
скоро средновековно творение, отколкото антично. Но най-любо-
питното е, че никой не може да си обясни защо над главата му има
седем звезди, нетипична луна, а в основите на кръста – два симет-
рични клина. На скицата те са различни, но на оригинала са дебели
и еднакви, сякаш са стрелка за Надолу. Близо век никой не може да
обясни значението им.

265
 Вера показа на екрана образи на разпънати мъже от Античност-
та и далеч по-стилизираните и раздвижени от Средновековието.
Тя продължи:
– Но за мен важното е какво послание се е опитал да кодира
художникът в уникалното съчетание от символи.
В дъното на залата някой вдигна ръка. Вера замълча и изчака
въпроса:
– Нима искате да ни убедите във връзката между Орфей и Хри-
стос само на базата на снимка от изчезнал камък?
– О, далеч съм от мисълта. Започвам с този артефакт, защото
бе повод за отвличането ми.
Вера даде знак да покажат изображенията от римските катаком-
би. Преснимала ги бе от черната книга, която намери в з амъка Жак.
– Но това е просто синкретизъм! 67  – възрази някой от първия
ред.
– Дали е толкова просто? Случайни ли са всички тези съвпаде-
ния на артефакти, които, докато ние спорим, изчезват един по един?...
Погледите на присъстващите се приковаха към крехката фи-
гура на говорещата. Тя знаеше, че с тези думи ще спечели времен-
ното внимание и благословията им.
– Най-известният пророк е Мойсей, нали? – продължи Вера. –
Но колко от вярващите знаят, че по негово време е имало и друг,
наречен Орфей. И че двамата са учили в Египет, а после са посели
в народите си семената на сходни идеи.
Присъстващите се раздвижиха и зашепнаха. Камерите показа-
ха водещия, който доволно заяви:
– Това е една чудесна реплика за край на нашата дискусия.
Благодаря ви за участието, а сега нека видим документален филм
за богомилите.
На екрана вече вървяха реклами за перилни препарати и теле-
визори. Вера възкликна възмутена:
– Богомилите! Какво общо имат богомилите?
– Други филми нямаме – отвърна водещият, докато откачаше
микрофона си. – И богомилите могат да забавляват публиката.
Спокойно, никой няма да открие разликата.

266
 В този момент към Вера се приближи мъжът със спортната
шапка и посегна да є свали микрофона. После се наведе към нея є
и рече:
– Шефът иска да ви види. Спешно в коридора!
Вера го изгледа учудено. Лицето є бе гневно. Тя се изправи
рязко и тръгна към вратата на студиото.
Там действително я чакаше мъж, на възраст около петдесет.
Той се представи като продуцент на предаването.
– Имате ли трийсетина минути?
– Така се оказа... Мислех, че ще съм основен гост.
– Аз прекъснах участието ви.
– Но защо?
– Това е престъпление!
– О, и вие ли? Ако не сте религиозен, не изглежда чак толкова
престъпно.
– Идеята ви имам предвид. Не можете да я обезкръвите ей така
в ефир. Трябва да се експлоатира пълноценно.
– Кой сте вие?
– Казах ви… продуцентът. Но имам и издателски бизнес. Ис-
кам да ви предложа нещо повече от половин час в ефира.
Стигнаха дъното на коридора.
– Ето тук правят добро кафе. Да седнем.
– Вижте, ще ви разочаровам, но предложих идеята си за книга-
та вече на две издателства. Отказаха ми.
– Взели са ви за откачена. Просто е.
– А вие?
– Знам повече за вас от другите. Репортерът Кирил, който ви е
придружил на експедицията до замъка в Швейцария, ми разказа не
малко…

267
 Îñúäåí

454 страница цитираше „Премъдрост Соломонова“,

където се казва: „Бог е създал човека за нетление и го
е направил образ на Своето вечно битие; ала по за-
вист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпит-
ват ония, които са от неговия дял (2:23–24). Свети-
ят Златоуст пояснява това така: когато чул, че чо-
векът ще се върне в земята, дяволът зажадувал да види
това решение изпълнено, поискал даже повече – да
види края на сина преди тоя на бащата, убийството
на брат от брата, смърт безвременна и насилствена.
Дяволът чул, че човекът е осъден на смърт и на завръ-
щане пак в земята, и не могъл да дочака времето за
изпълнение на тая присъда.“

Нощта падаше над оживения Рим. Едва сега Ариман усети студа.
Нямаше в какво да се загърне. А реката се плискаше под нозете му.
За първи път чуваше в себе си самота, слабост и страх. А те на
свой ред крещяха от ярост. Знаеше, че единственият начин да върне
стария ред и смисъла бе да завърши задачата. Както Безплътния
желаеше.
Преди да се появят въпросите, всичко бе твърде лесно и вина-
ги без болка и страх. Откъде дойдоха… Дали защото бе по-разли-
чен от другите? Ариман вярваше, че е роден Горе. Малцина бяха.
Или всичко се промени, когато отказа да убие онази жена? И
тя отне мира му. Много хора Горе вярваха, че жената е виновна за
изгубения Рай.
Нямаше отговори. Само разкъсващата агония на неизвестността.

268
 Тогава в здрача долови слабо бръмчене. Обърна се вляво. Беше
малка черна муха, безразсъдно пренебрегнала разстоянието до чо-
вешката фигура. Ариман внимателно я проследи. Животинката кац-
на до него на бетона и започна да тъпче на място с крачета, докато
прозрачносините є криле трепереха. Сигурно искаше да се намес-
ти удобно. Най-сетне спря да тъпче и опъна крила, за да ги помил-
ва последният слаб дъх на светлината. А те лъщяха в шарките на
дъгата.
Ариман бавно се присегна към нея. Разпери пръсти и улови
насекомото. На лицето му се появи тиха усмивка.
Приближи юмрука към ухото си. Усещаше крачетата как се
движат трескаво по вътрешността на дланта му. Съвсем леко раз-
твори пръсти, за да є направи място.
Сега почувства и крилете є. Доближи още ръката си и чу жу-
женето. Затвори очи, за да слуша внимателно. Мухата лазеше из
шепата му, махаше безпомощно с криле и бръмчеше. После започ-
на да се мята във всички посоки, но не спираше да бръмчи.
Ариман се отпусна назад и легна на студения бетон край река-
та. Продължаваше да държи юмрука до ухото си. Бръмченето го
успокояваше. Помагаше му да подреди мислите си и да се върне в
тялото си.
Така правеше и неговата муха. Докато още я имаше в подземието.

Коритото
на р. Тибър,
където стои Ариман.

269
 Той є говореше, а тя се гушкаше в бледия сноп светлина. Един
ден Безплътния го чу да приказва с някого. Влезе в Черната стая и
видя мухата. Стисна я между ръцете си и я уби. Искаше да го на-
учи да е сам. Защото болка и слабост изпитват само онези, които
таят надежда, че има с кого да я споделят. Така му каза учителят и
хвърли на земята сухото тяло на летящата твар.
В онзи миг сякаш смачка и душата на момчето. То страда тол-
кова за нея, че реши повече да не се сближава с други същества.
Защото винаги идеше момент, в който трябва да си отидат. И тога-
ва те оставят по-сам и пуст откогато и да било.
Най-сетне мухата в шепата му спря да шава. Сигурно се бе
уморила. Или отчаяла, че ще излезе на свобода. Не, това не. Бубо-
лечките не се отчайват, защото не се надяват. Нито мечтаят. Така
хората пишат в дебелите си книги.
Ариман разтвори шепата си. И насекомото излетя.
Може би Безплътния е искал само да го предпази? „Болка и
слабост изпитват само онези, които таят надежда, че има с кого да
я споделят“ – повтори си той.
Ариман искаше да сложи край на изпепеляващата агония. За-
това трябваше да намери жената и да довърши мисията си.

270
 Ñëåäè íà Ñïàñèòåëèòå

На 455 страница пишеше:

„В книгата си „Шестнайсетте разпънати спасители“
(1875 г.) Кърси Грейвс споменава повече от дузина митич-
ни световноизвестни спасители и чудотворци. Авторът
твърди, че всички те са умрели на кръст или на дърво. Сред
тях се споменават: Кришна, Буда, Дионис, Иксион, Херку-
лес, Хесус/Ерос, Атис, Тамуз/Адонис, Митра, Кексаколт,
Один, Хорус, Прометей и други.“

– Това, което твърдяхте в ефира, имате ли го написано? – по-

пита продуцентът.
– Ами… доста от него, но са нужни още доказателства.
– Искам да знам повече – добави той и се намести удобно. –
Бяхте стигнали до някакъв Уолкър, който анализирал творчество-
то на Шекспир.
– Да, същият казва, че Шекспир е описвал трансформацията
между слънчевите божества. Анализаторът твърди, че той е от
първите, уловили връзката между Орфей и Христос, а после е за-
кодирал посланията в пиесите си.
– Манията да се търсят скрити послания е доста разпростране-
на. Тя е сътворила дори наука, наречена кабала. Колко му е да на-
мериш слънчев бог в творчеството на Шекспир? – коментира про-
дуцентът.
Вера го изгледа неодобрително и заяви:
– Шекспир е бил просветен орфик.
– Шекспир не беше ли тамплиер?

271
 Бузите є се обагриха в прасковено.
– Ако трябва да сме точни, той дори не е съществувал…
Настъпи мълчание, докато продуцентът не я замоли:
– Разкажете ми за слънчевите божества в пиесите.
Вера се поколеба, но продължи:
– Уолкър има няколко аргумента... Още първият му въпрос е
защо двете премиери на Шекспировите пиеси, в които са втъкани
орфически послания, са насрочени именно за Коледа – рождени-
ят ден на Христос. Отговорът му е – за да се наблегне на катего-
ричната връзка. Според него орфическата и дионисиевската кон-
цепция предхождат християнството най-малко с хиляда години.
Но историите, разказани в тях, се припокриват. Младият човеко-
бог Дионис бил син на могъщия бог Зевс и на смъртна жена. Той
бива жестоко убит от Титаните, които го поглъщат. Желанието
да се копира старата легенда личи дори в последната идея. На-
пример в нощта, в която Христос е предаден, той взема хляб, раз-
чупва го и го раздава на последователите си, като казва: „Вземе-
те и яжте: това е тялото ми, дадено на вас.“ После взема чаша
вино и дава на всички да пият с думите: „Тази чаша е новият за-
вет в кръвта ми, пролята за вас и всички хора, за да бъде опрос-
тен грехът.“
– Не съм се замислял, но сега, като го казвате, има съвпаде-
ние…
– За приликите никой не говори. Не бива. Но те са неизброи-
ми... Например орфистите откриват причастието чрез своите мис-
терии хилядолетия преди християните. Орфическият бог също стра-
да, умира и възкръсва. Те вярвали, че чрез мистерията на причас-
тието се превръщат в едно с техния бог. Но нека си спомним какво
пише Йоан (6:55–56): „Плътта ми е истинска храна, кръвта ми е
истинско питие. Който яде плътта ми и пие от кръвта ми, остава в
мен, и аз в него.“ Гръцкият Дионис бил познат като бог на виното
и лозата, нали? А в Новия завет, Йоан (15:1) твърди, че Исус ка-
зал: „Аз съм истинската лоза.“ В орфическата теология има чудо,
свързано с виното, така както в евангелието Исус прави чудо с
виното. Дори Раят е по-стар от Църквата. Историкът Джъстин

272
Мартир твърди, че Дионис в смъртта си бил разкъсан на парчета,
но възкръснал и се възкачил в Рая.
– Любопитно, но това са общи прилики. В самите учения едва
ли има съвпадения – възрази продуцентът.
– Грешите. Именно орфиците разпространяват идеята, че светът
е под властта на злото, че тялото е бреме и клетка за душата, чиято
съдба е да избяга от затвора си чрез вечния и благословен живот.
После християните използват същата концепция. И днес всеки е чу-
вал за нея. Последователите на Орфей вярвали, че спасението не
става по тяхната воля, а по божията. Същата идея е записана пак от
Йоан: „Никой не може да дойде при мен, докато Бащата, който ме
изпрати, не го върне при себе си.“ Да продължавам ли?
– Заинтригувахте ме...
– Ето ви още аргументи: Дионис има двойна същност на човек
и бог – тоест заченат от бог и роден от смъртна. Християните вяр-
ват същото за Исус, нали? Дионис бил гонен жестоко и умъртвен,
а после възкръснал като победител. Исус също. Късните орфиче-
ски текстове разказват за ролята на Дионис като цар на Новия свят.
А християните казват: „Когато Исус се завърне, ще е цар на Новия
свят.“ Орфей и Дионис са слизали в Ада, но и са се върнали. Хри-
стияните вярват, че през трите дни, докато Исус е мъртъв, преди
да възкръсне, и той отива в Ада и се моли за душите в затвора…
Можете да проверите. Съмнявате ли се в думите ми?
– Ни най-малко. Впечатлен съм!
– Ще ви споделя тогава и някои любопитни паралели. Извест-
но е, че Дионис е познат и под името Бакхус. Според мита Бакхус
е отгледан от пантери, нали? Дори често бива изобразяван с тях.
Но връзката с пантерата я има и при Исус.Между различните име-
на, с които Талмудът го назовава, безспорно е Бен Пантера, Бен-
ха-Пантера или Иисус бен Пандера. Това название е много старо.
Още ученият Целз през 178 година чул юдей да говори, че родите-
лите на Исус били Мариам и Пантера, откъдето Исус бил наричан
Бен Пантера68. Подобни съвпадения се отнасят и до основополож-
ника на учението – Орфей. Той пък е наричан Рибар69 и Пастир.
Същите наименования се използват по-късно за учителя Христос.

273
Орфей често е рисуван с овце, гълъби, пантери и пауни, които впос-
ледствие стават и християнски символи.
– Мисля, че Дионисус и Исус са родени и на една дата, ако не
се лъжа.
– Именно, двайсет и пети декември е рожденият ден на редица
слънчеви божества. Има и друго: спътниците на Слънчевия бог са
дванайсет, белязани от зодиакалните знаци. Точно толкова са и
спътниците на Христос – неговите последователи.
– Вие сте описали всичко това в книгата си?
– Казах ви повече, отколкото трябваше… Има десетки доводи
в тази посока, представени от стотици учени… Но, накратко, моя-
та идея е, че ако действително там горе има Господ и той е изпра-
тил един или няколко свои синове на земята, то обяснението ще е в
думите: „И Господ изпрати неговите свети пророци сред децата на
хората, да разкажат на всички езици и народи, за да вярват и полу-
чат опрощаване на греховете.“70 Христос може би е последният от
синовете, които хората са видели. Или пък синът е бил само един,
но историята му е разказвана много пъти с различни имена.
– Харесва ми възможността синовете да са повече – коменти-
ра продуцентът. – Но има някакво противоречие…От думите ви
излиза, че богът Дионис е Слънцето, така ли е?
Вера кимна, макар сама да не бе убедена в тази зависимост.
Вероятно и много други изследователи не бяха сигурни в нея, щом
не я изказваха директно. Но истината бе, че нямаше отговор. Дио-
нис, Загрей, Либер, Сабазий, Бакхус – змия, бик, пантера, нощен
огън или младенец, дракон или космат зъл старец, той бе наричан
Слънце единствено когато трябваше да пасне с идеите на т. нар.
тракийски орфизъм – някакъв съвременен научен термин. Но в
крайна сметка Дионис не бе друго освен поредния съвкупен образ
на страхове и човешки внушения, чийто буламач трябваше да обяс-
нява необяснимото и да лекува страданието.
Вера допи чая си и се изправи, с което искаше да покаже на
събеседника си, че възнамерява да тръгва.
– Наистина ви казах много.
– Ще ми изясните ли нещо последно? – спря я той.

274
 – Кое?
– Ако сте права за тази история… Искам да кажа, ако тя наи-
стина не е измислена от християните, тогава на Орфей ли е?
– О, не. Той само я връща на траките.
– Връща? Тогава чия е тази идея?
– Ето тази част още не съм доразвила. Нужни са още следи.
– И все пак имате предположение… Без посока няма следи.
– Прав сте. Попаднах на артефакти, които ме карат да вяр-
вам, че идеята принадлежи на праисторическа балканска цивили-
зация, изчезнала две хилядолетия преди появата на Орфей. Но
все още не знам защо точно той възражда част от идеите им.
– Но как разбрахте, че е същата идея.
– По ключовите символи, в които е кодирана. – Вера се наведе
и надраска някакви знаци на салфетка. Рисунката изглеждаше така:
нещо като деколте с крила, меандър, кръст и други. После доба-
ви: – Тези символи са създадени преди осем хиляди години от из-
пепелената цивилизация. Но след дълго отсъствие отново се по-
явяват и в античната керамика.
– Впечатляващо! – Зениците на продуцента жадно се разши-
риха. – Сигурно Орфей е намерил някакво скрито познание като
тамплиерите? Ще излезе страшна история. Особено ако има и ки-
вот.
– Работя по въпроса с кивота… Но истината може да е по-
проста. Новите идеи се раждат твърде рядко. Обикновено ние, хо-
рата, само ги заимстваме един от друг. Макар невинаги да е ясно
кой от кого…
– Не разказвайте на никого за това! И допишете книгата.
– Вие сте първият, който ми го казва...
– С колко човека сте споделили вече тази история? – Чертите
на лицето му се изостриха в нетърпеливо очакване.
– С баща ми и с един доктор. Но докторът е мъртъв.
– Отлично.
– Искам да съм честна с вас – не вярвам в тази история.
– Нито пък аз. Ще стане чудесна книга.

275
 Çíàíèåòî

456 страница разказваше за скритите знания:

„Материалът, разпространяван от 1956 г., се появява-
ше под най-различни форми. Част от него излизаше във
вид на популярни книги, дори бестселъри, повече или по-
малко дразнещо загадъчни /.../ В допълнение към издава-
ните книги, сред които няколко отпечатани с личните
средства на авторите, във вестниците и списанията за-
почнаха да излизат голям брой статии… Информация-
та изплуваше и в документи и брошури, които в ограни-
чен тираж се депозираха и в Националната библиотека.
/.../ Посредством загадъчни недомлъвки, ръкописни комен-
тари и бележки под линия, /…/, всяка от брошурите допъ-
лва и разширява останалите.“
Из: „Светата кръв и Свещеният Граал“,Тайни документи,
М. Бейджънт, Р. Лий и Х. Линкълн, с. 112–115

След всичко, което преживя за седмица, Вера опита да се върне

към ежедневието си. Посети няколко пъти лекциите в университе-
та. Дори веднъж вечеря мълчаливо с Калоян. На баща си не смее-
ше да се обади след телевизионната си проява.
Но нищо не можа да разсее блуждаещите є мисли в загадката,
чиито крепостни стени сама зидаше ежедневно. А най-необясни-
мото бе, че изведнъж престана да вижда знаците. Дори връзките,
които вече бе открила между тях, започнаха да избледняват. Ся-
каш нещо от нея бе останало в Москва и тя все се връщаше назад,
за да го търси. Магията на откриването се изгуби и единствено
инерцията поддържаше ритъма на заниманията є.

276
 Вера отваряше сутрин очи, в очакване да научи нещо ново,
което да запали онзи живец, който единствен имаше свойството да
омагьосва ежедневието и да го превръща в желано творение на
въображението. Дори когато си грохнал от умора, а очите невиж-
дащи от взиране в екрана и книгите, дори когато си преследван от
тъга и самота.
Дните минаваха, но нови следи нямаше. А старите все още не
водеха до нищо конкретно. Вера се видя принудена да даде на
Фъч снимките на златната плоча, която засне в Москва, въпреки
крайното си нежелание да сподели тайната си с жадния за наход-
ки иманяр.

Поредният нов ден бе вече в стаята є. Вера погледна часовни-

ка си – осем и двайсет. След минути алармата щеше да иззвъни.
Насили се и стана. Вдигна тежките железни щори на прозор-
ците, а сънените є очи потънаха в короните на дърветата, отвъд
стъклото. В главата є се въртяха живи картини от последните съни-
ща. Още говореха и шаваха. Тя затвори клепачи, за да ги улови.
Знаеше, че до няколко часа ще се изгубят в лепкавата мъгла на
забравата.
Първо се появи Фъч, който все питаше откъде е златната
плоча. И тя все не му казваше. И когато той изчезна, Вера усе-
ти черната ледена вода на Москва река. Гълта я, плюе я. Залива
я. Поема въздух, но поглъща вода. Опитва се да извика, но не
може. Жива е. В сънищата винаги си жив. „Ще се върнеш ли за
трийсети май?“ – „Какво е трийсети май?“ Защо баща є все я
пита това? Пак водата, а тя плува срещу течението, не по него.
Изниква и лицето на д-р Вердер. Прострелян е в гърба. Повдига
очи към нея и є казва да върви. От устата му тече кръв, която
капе в калта. Но той є прошепва: „В Рим, библиотеката в края
на най-старата улица… търси „Мастиленият лабиринт“. За
книга ли говореше историкът, или бълнуваше? Тялото му се от-
пуска, но очите му са втренчени в нея. Не се движат, но я гле-
дат... Колко лесно си отива животът. 456 страници не са дос-
татъчни…

277
 Последните му думи бе последното, което Вера си спомняше
от съня. Те я бяха събудили и днес.
Тя вдигна лакти от перваза и тръгна към банята. Прозя се и
разтърка очи. Изпита облекчение, че не е в онази река. Думите на
историка не напускаха мислите є. „Дали имаше предвид реална
книга?“ – чудеше се тя. Немецът каза: В Рим, търси „Мастилени-
ят лабиринт“, библиотеката в края на най-старата улица, пре-
ди „Quo Vadis“. Най-вероятно имаше предвид античния римски път
Виа Апиа – най-старата улица в Европа. Доколкото Вера знаеше, в
единия є край, считан и за нейно начало, бе църквата Quo Vadis,
където св. Петър среща възкръсналия Христос. Но не помнеше
там да има библиотека, а историкът не каза името є.
Изми лицето и зъбите си и отиде в кухнята да си направи кафе.
После взе телефона и набра летището.
– Здравейте, интересувам се кога най-рано мога да взема би-
лет за Рим?
– Oще днес, ако желаете. Има места в самолета от два и десет.
– Благодаря ви.
Вера се облече бързо и взе такси. В колата нетърпелива вклю-
чи лаптопа си изписа името на книгата в Гугъл. Не излезе нищо.
Опита на английски, на немски и италиански. Но пак нищо. Така и
очакваше. Поколеба се дали да помоли шофьора да обърне. Но то-
гава щеше да продължи да сънува думите и погледа на доктора.
Изчистването на съвестта є щеше да струва около 600 евро – би-
лет и хотел.
Мобилният є телефон забръмча в чантата. На дисплея се изпи-
са името на Калоян. Остави го да звъни. Сградата на летището лъще-
ше пред нея като грамадна летяща чиния. Вера затвори лаптопа и
се подготви да плати.

Когато самолетът кацна в Рим, тя включи отново телефона си,

за да провери дали някой я бе търсил. След няколко минути се по-
яви съобщение. То гласеше:
Оперират баща ти. Чакам те пред Токуда.

278
 Вероятно го е получила преди часове.
Вера бързо набра номера на Калоян, макар още да не бе слязла
от самолета.
– Как го оперират? Какво се е случило?
– Инфаркт. Къде си? Чаках те повече час пред болницата! –
гласът му бе гневен и изплашен.
– Но как инфаркт?
– Неочаквано. Бил на някакъв съвет за обсъждане на нови док-
торантури… Друго не разбрах.
– Защо нищо не ми е казал? Възстановява ли се?
– Още е под упойка.
Вера прекъсна връзката, сякаш се изплаши, че всички ще на-
учат къде е в такъв момент. Следваше механично тълпата от само-
лета към паспортния контрол. А наоколо бълбукаше от кашляне,
говорене, скърцане на обувки и колелца, детски плач. Най-сетне
дойде и нейният ред. Провериха документите є и я пуснаха обрат-
но в тълпата. Гъмжилото се гърчеше към залата за получаване на
багажа. Вера сляпо го следваше. Свали куфара си от лентата и пое
към остъклените врати, от които прииждаше слънчева светлина.
Беше стигнала вече изхода на летището, когато изведнъж се
обърна и тръгна обратно навътре. Направи няколко крачки. Стис-
на пътната си чанта с тънки пръсти и отново спря. И пак пое пак
към изхода. Мислите є крещяха: „Инфаркт. Можел е да си отиде.
Аз дори не съм до него!“ Или двамата с Калоян я изпитваха? Не,
не би им стигнал умът за такова нещо…
Вера видя будка с надпис „Информация“. Залепи устни за тес-
ния процеп в стъклото и с треперещ глас попита кога е най-ранни-
ят полет за София.
– Утре, на трийсет и първи май, осем сутринта.
Вера замря. Ококори очи и уточни:
– Днес трийсети ли е?
– Да – отвърна жената, която даваше информация.
„Значи днес е трийсети май! Ето защо татко е питал дали ще се
видим. Съветът за нови докторанти…“ – помисли си Вера, а после
добави на глас:

279
 – Как да стигна до библиотеката на Виа Апиа?
Служителката я погледна озадачена:
– Туристите никога не питат за библиотеки.
– Не съм турист.
Тогава жената, която даваше информация, извади една карта
на града и започна да търси нещо по нея. След минута отвърна:
– В коя част на улицата?
– В началото, до портата Сан Себастиан.
– Не виждам никакви библиотеки в тази част.
– А до портата как да стигна? – ядоса се Вера.
Жената очерта с химикалка жълтите линии, които водеха до
точката, обозначаваща портата. После я връчи на Вера.
Когато излезе навън, я лъхна топлият въздух на напечения от
слънцето град. Теглейки пластмасов куфар след себе си, тя стигна
до стоянката на такситата. Взе първото и се настани удобно. От
години мечтаеше да види този град, в чиито древни руини се пазе-
ше много от духа на античната европейска цивилизация.
– По този път няма библиотеки – грубо прекъсна мислите є
шофьорът на таксито.
Тогава Вера го помоли да я остави в края на Виа Апиа. А той
попита:
– Там, където Христос се е срещнал със свети Петър, ли?
Тя кимна.
Маршрутът им минаваше покрай грамадни каменни монумен-
ти, площади, замъци, катедрали и приказни фонтани, както и ожи-
вяващи статуи, които позираха за туристите. Но мисълта на Вера
бягаше обратно в София, а после търсеше оправдание, задето в
този момент е в Рим. Нямаше как да знае, повтаряше си. Вече е
тук. И по-добре да стигне до библиотеката и да свърши това, за
което е дошла.
Бръкна в дамската си чанта и извади слънчеви очила. Големи,
с обла форма, те закриваха половината є лице. Тя подпря брадичка
на дланта си и продължи да зяпа през стъклото.
Високи величествени борове, портокалови и лимонени дръвче-
та, отрупани с цвят, маслинени горички и паркове със зелени гра-

280
Поляни и замъци
покрай Виа Апиа

дини. А в дъното на хоризонта изплува величествената грамада на

Колизеума.

Колата спря пред обширна зелена поляна. А в далечината

стърчаха руини от стара крепост. Вера не знаеше нищо за тях. Бяха
твърде нереални, сякаш декор от исторически филм. Слънцето пе-
чеше. Тя разкопча дънковото си яке и тръгна по песъчливата пъте-
ка към маслинова горичка.
Пътеката следваше извивките на античната Виа Апиа. Набли-
жаваше портата Сан Себастиан. Вера знаеше, че с нея свършва и
древният път. Или започва, според прочита. Но библиотека все още
нямаше. Отново си помисли, че д-р Вердер я е пратил за зелен
хайвер. Но бързо се разубеди. Когато хората умират, не лъжат. А
може би е имал предвид другия край на улицата, който бе чак в
Бриндизи. Не, той каза Рим.
И докато прехвърляше всевъзможни мисли в съзнанието си,
Вера видя чудна портокалова градина от другата страна на веков-
ния път. А в центъра є имаше карамелена сграда с олющена от
времето фасада. Оранжевите плодове по дърветата изпъкваха като
точки на зелена калинка на фона на ярко синьото небе. Мястото є
се стори толкова приказно, че тя спря, за да го заснеме с фотоапа-

281
 Участък
от Виа Апиа,
на който се
вижда входът към
библиотеката.

рата си. Илюзия за увековечаване на мига. Никога не гледаше след

време снимките.
Но когато насочи обектива и зумира, дъхът є спря от почуда.
От карамелената сграда започваше тясна алея, която излизаше на
Виа Апиа. А над старинната желязна врата, в каменния зид, който
делеше градината от улицата, бе изписано: Библиотеката.

282
 Ïàìåòòà íà èñòîðèÿòà

На 457 страница имаше снимка.

Под нея пишеше: „Византийски теологични
текстове“ е ръкописен труд, съдържащ ан-
тизападни византийски теологични концеп-
ции. Предполага се, че трябва да съдържа 329
изписани страници. Но свършва на 220-тия
лист. Бележка на гърба на страница 220 гла-
си: „Sunt in ho c vo lumine f olia s cripta 329,
videlicet f olia s cripta cccxxvi iii.“ Според Мер-
кати, останалата част от текста била из-
горена от ватикански библиотекар на име
Сирлето.“

– Разрешителното ви? – сухо изкомандва мъжът на портата.

– Нямам – отвърна Вера. – Завършвам магистратура по архе-
ология, търся една книга…
– Тук всички търсят книги. Документите ви.
Вера подаде паспорта си. Мъжът кимна и є го върна.
– На горния етаж, в дъното на коридора.
Вера пъргаво изкачи стълбите. Реши, че пазачът се е объркал,
щом я пусна толкова лесно, затова не трябваше да се бави. Озова
се в началото на дълъг коридор.
Докато вървеше, токчетата є отекваха по шахматната мозайка
на пода, станал свидетел на вековната история на библиотеката.
Или поне на портата пишеше, че сградата е строена през петнайсе-
ти век. А на толкова бе и архивът на Ватикана.

283
 Вера бързаше през гората от слънчеви снопи, нахлуващи през
таванските витражи. Бяха пищно изрисувани в стилизирани биб-
лейски сцени, светии, кръстове и тъжни Христови образи. Нямаше
много хора. По стените се редяха прашни рафтове, пълни с книги.
Това бе едно от онези места, където докосваш със сетива спря-
лото време, а битието губи значение, докато се сливаш с всеизпъл-
ващата мъдрост и смисъла на съществуването.
В дъното имаше врата. А зад нея читалня.

– С какво мога да помогна? – попита мъж с каскет от заемното

гише. Имаше гърбав червен нос и брадавица, като розов бръмбар,
на горната устна.
– Търся една книга… – Вера се поколеба да произнесе загла-
вието: – Мастиленият лабиринт.
И в момента, в който го изрече, си спомни, че тъкмо това име
бе видяла изписано с химикалка в прашната книга, която откри в
мазето на замъка Жак. И любопитството є ескалира.
Очите на библиотекаря обиколиха лицето на новодошлата, ся-
каш бе следовател, който търси конкретна улика. Той имаше суха
като гласа си кожа, нарязана от дълбоки бръчки по лицето и шия-
та. Бе толкова слаб, че очните му ябълки бяха хлътнали в черепа.
Вера очакваше всеки миг да є каже, че не познава подобно загла-
вие, но той мълчеше и я изучаваше, докато не промърмори:
– Откъде знаете за нея?
Не беше сигурна как да отвърне.
– Четох… нещо.
Мъжът я огледа още веднъж мълчаливо, бръчките като юзди
опънаха лицето му и той заяви:
– Тъкмо я върнаха.
После се изгуби в страничен коридор и остави Вера в недо-
умение. Появи се след десетина минути с тежка книга в ръце. Не
изглеждаше твърде дебела, но за сметка на това форматът є бе А4,
а кориците бяха твърди и покрити с дебела кожа, избеляла и про-
трита от времето. Страниците наподобяваха изписани с мастило
пергаменти. Мъжът надраска нещо на пропуска на Вера и го при-

284
бра в чекмедже под бюрото. После я погледна изпитателно, поко-
леба се за нещо и бутна книгата в ръцете є.
– Десният чин на трети ред – измърмори той.
Тя се отправи мълчаливо към посочения чин, конструиран от
тъмно дърво и под чийто лак личаха оглозгани от дървояди улеи.
Когато седна, ръката є внимателно докосна напрашената корица.
Никога не бе държала толкова стар ръкопис. Пръстите є опипаха
издълбания на корицата знак, сякаш искаше да се убеди, че е ис-
тински. Струваше є се невероятно, че книгата, за която говореше
преди смъртта си историкът, бе истинска. Като че бе свикнала на-
края всичко да се оказва плод на фантазията є.
Библиотекарят не я изпускаше от очи. Вера забеляза натрап-
чивия му поглед и опита да скрие вълнението си. Но вместо това
усети, че бузите є пламват.
На корицата бе гравиран търсеният символ.Това бе Орфееви-
ят меандър. Ето защо д-р Вердер толкова се вълнуваше от него и
търсеше значението му. Видял го е на ръкописа. Но макар Вера да
мислеше, че знае твърде много за знака, едва тук, в библиотеката,
тя осъзна, че той имаше много по-значима стойност, отколкото до-
пускаше.
Мъжът от заемното гише продължаваше да я следи и отчита
всяко нейно движение. Като се опитваше да не му обръща внима-
ние, Вера разтвори книгата и разлисти напоените с история стра-
ници. Усети дъха на стара хартия, пропита от засъхнало мастило.
Буквите не бяха печатани, а изписвани. Докато разлистваше
пожълтелите страници, є се стори, че номерацията им е объркана.
Когато пишеше вече 218 страница, тя едва ли бе отметнала повече
от двайсетина. Върна се на първата. Погледът є се плъзна към гор-
ния десен ъгъл, където бяха номерирани, а там стоеше числото 198.
Вера отвори на последната страница. А там бе номер 457, като
последното изречение изглеждаше недовършено, но най-чудното
бе, че мастилото сякаш е съвсем прясно.
Вера затвори книгата като попарена и с бърза крачка се върна
при библиотекаря. Без да обръща внимание на начина, по който
онзи я зяпаше, тя заяви възмутено:

285
 – Но този ръкопис започва от страница сто деветдесет и осем.
Струва ми се, че липсват и последните страници… Може би някой
ги е откраднал?
– Възможно е, случва се често. Ще отбележа – отвърна той
невъзмутимо.
– Ще отбележите? Но аз трябва да видя началото.
– Нямате късмет. Но как можехте да знаете...
– Как така нямам късмет?
– Дори в библиотеката на Ватикана се случват тези работи.
Преди десет години хванаха един американски професор по исто-
рия, Антъни Мелникас. Откриха, че години е крадял безценни стра-
ници от ръкописите. Години наред, разбирате ли! – повтори биб-
лиотекарят. – Осъдиха го и една част върнали на архива. Ама се
оказало, че и други го правят?
– Професор?
– Стотици безценни ръкописи в Рим или части от тях са били
унищожени заради съдържанието им. Или просто от небрежност...
Човек никога не знае на какво ще попадне. – Замълча за миг, а
после добави: – Нали ви казах, че тъкмо върнаха книгата, за която
питахте.
– Кой я бе взел?
– Тази информация е конфиденциална.
Вера се ядоса на безразличието на служителя.
– Ще проверите ли дали я нямате на микрофилм?
– Няма я.
Той задържа очи на лицето є за няколко секунди, после килна
надолу глава, сякаш се бе откачила от раменете. Започна да рови в
някаква кутия с картони на книги. Вера остана на мястото си, като
го следеше с очакване.
– Повече няма ли да ползвате книгата? – попита я той след
известно време, все едно нищо не се бе случило.
– Не знаете ли поне как е попаднал тук този ръкопис? Тази
информация липсваше в картона є.
– Не пише. Вече няма информация.
– Но как така вече няма информация?

286
 – Изгоряла е.
– Изгоряла? Кога?
– Предполагаме, че досието на книгата е унищожено още пре-
ди век или два. Няма кой да потвърди.
– Унищожен е бил един картон?
– Никой не може да знае… – Библиотекарят започна да диша
така тежко, че ноздрите му запращяха като стар ауспух. А той
продължи: – До неотдавна работих в архива на Ватикана. Обичах
да чета хрониките на библиотеката, а там бе записано, че по време
на службата на библиотекаря Сирлето 71 са изгорели няколко тома
и досиета на уникални експонати. Същият е унищожил и после-
дните стотина страници на безценния ръкопис Византийски тео-
логични текстове. Убеден съм, били са важни. Щом в крепостта
на Ватикана са ставали такива престъпления, какво остава за квар-
тална библиотека като нашата? А за подмените, които са правени,
само Господ може да свидетелства.
Но Вера, сякаш не го чуваше, продължи да настоява:
– И сега никой не знае кой и защо е оставил този ръкопис?
– Така изглежда. Но и без това… рядко го търсят. Вие как на-
учихте за него?
– Казах ви, бях чела някъде…
Библиотекарят кимна разбиращо и повтори:
– Ще ползвате ли ръкописа, или не?
– Да, ще го ползвам.
Вера взе книгата и се върна обратно на дървения чин от трета-
та редица. Отново разтвори овехтялата корица. Ясно личеше, че
първите 197 страници са откъснати. В основата им все още стояха
назъбени миниатюрни парченца от липсващите листове.
Нещо избръмча до ухото є. Вера рязко се обърна. Кафява
нощна пеперуда летеше хаотично из помещението и търсеше спа-
сение. Ту се стрелваше нагоре, ту се спускаше надолу или се уд-
ряше в стените наляво, надясно. Накрая се втурна към прозореца
в дъното на читалнята. Тогава библиотекарят я подгони и тя тръгна
обратно. Кацна на чина пред Вера. А той я удари с мухоловката.
Пеперудата бавно сгърчи крачета към тялото си и повече не по-

287
мръдна. Библиотекарят вдигна телцето и го хвърли в коша. Вера
го следеше стъписана.
– Влизат през изгнилия покрив – обясни той, като улови по-
гледа є.
Вера се обърна към прозореца, за да пропъди мислите си. А
там стърчеше корона на висок сребърен кипарис. Това е искала да
достигне пеперудата.

Тя разгледа първата оцеляла страница. Започваше с подробно

описание на каменна плоча, намерена на остров Крит. Авторът раз-
казваше, че с нея бил покрит древен гроб от трето хилядолетие
преди Христа. Текстът, изписан върху є, разказвал за оцелелите
след Края . Но Вера никога не бе чувала за такава плоча. И ако
наистина имаше нещо подобно, как нито един историк не бе писал
досега за нея? Страницата завършваше с изречението : Заличена в
Базиликата през 1898 г.
Тя още повече се впечатли от следващата страница, където има-
ше снимка на родопско скално светилище и текст, който разказва-
ше за последните им следи, преди да се скрият.
Вера нетърпеливо продължи да разгръща и следващите стра-
ници. Подобни текстове придружаваха описания и рисунки,
вмъкнати наскоро снимки или скици на статуи и оброчни плочи,
изображения на икони, храмове, фрески, печати, накити, дори ро-
дословни дървета. Шрифтовете, с които бяха писани текстовете,
се различаваха, както и цветът на мастилото им. Имаше и допъл-
нения с химикалка и молив. По страниците на книгата се откри-
ваха и изрезки от други ръкописи и издания, брошури и статии.
Придружаваха ги несвързани и накъсани ръкописни обяснения.
И всички те засягаха теми за древната и антична цивилизация, за
„скрития Рай“, и „пазено знание, което ще прекъсне Пророче-
ството“. Намесваха се дори теми за Божия син (без да се изясня-
ва кой). Имаше и немалко информация за Орфей, Дионис, тайни
шрифтове и кодове, соларни знаци, откраднати следи, непознати
символи и йероглифи. Но на пръв поглед написаното изглеждаше
несвързано помежду си.

288
 Бъркотията от текстове, факти и картинки є напомни за всич-
ки онези книги, брошури и справочници, за които бе чела, че тай-
ните общества от векове обменят в тях идеи, бележки и информа-
ция. Те се държали по разни библиотеки из цял свят, а членовете
на обществата знаели къде да ги търсят, за да ги дописват, да ва-
дят, слагат и сменят информация. Имало ги и до ден днешен, като
се свързват предимно с тамплиери и масони. Защото другите не ги
считаха за интересни.
Вера помисли, че най-притеснителен бе фактът, че самата тя
не бе чувала за нито един от описаните артефакти. Известни є бяха
единствено последните упоменати, а именно Орфеевият амулет,
няколко стенописа от катакомбите и златната плоча с две лица.
Вера научи от книгата, че плочата била намерена в Бирма. Впечат-
лена от последните страници, тя преписа в тефтера си описанията
на двайсетина непознати предмета, за да ги провери. За повече не
остана време.
Някои от текстовете в ръкописа бяха на латински, други на стар
италиански. Имаше непознати думи, други Вера разпозна, че са от
малко известен тракийски диалект. А имаше и на старобългарски.

Беше останала последна в читалнята. Наложи се библиотека-

рят да довлачи кокалестите си нозе, за да є каже лично, че работно-
то му време е изтекло. Той взе ръкописа от ръцете є и є даде доку-
мент, че е върнала книгата. Без него не можеше да излезе. Упъти я
да мине през вратата вдясно и се изгуби зад гишетата.
Коридорите не бяха вече тъй светли и приветливи, както кога-
то пристигна. От стените и таваните я следяха, изписани от май-
стори, лица и сенки. Но въпреки пъстрите стенописи, коридорът
бе пуст и самотен. Изпълваше го тишина, нарушавана единствено
от ударите на Верините токчетата по мрамора.
Неясен шум я накара да спре и да се обърне. Стори є се, че
ехото от собствените є стъпки не бе единственото. Не видя нищо.
Уплашена, Вера хукна към изхода. Но чувството, че някой я след-
ва, не я напусна, докато не излезе на павираната улица.

289
 Слънцето вече се бе скрило зад гърбиците на седемглавия
змей72, оставяйки след себе си гъста оранжева диря. Опустялото
небе се готвеше да посрещне белия диск на луната. Контурите гу-
беха очертанията си, а въздухът се изпълваше със свежестта на
нощта.
Вера пое по тесния тротоар към автобусната спирка. Видя на
картата, че има такава след завоя, на входа наКалистовата ката-
комба. Колелцата на куфара є тракаха след нея. Навсякъде бе пълно
с туристи и влюбени двойки, изолирали се от света.

Докато пътуваше, Вера мислено се опитваше да подреди про-

четеното в ръкописа. Чудеше се защо Франц Вердер го считаше за
толкова важен, че го спомена, преди да умре? И как въобще самият
той бе попаднал на тази загадъчна книга? Истината си отиде с него.
Въпросите в главата є бяха повече от всякога, а бе дошла в
Рим с надежда да открие отговор на всичко онова, което є се случи
през изтеклите месеци.
А Мастиленият лабиринт не бе дори книга, а сборник от не-
свързани, може би дори несъществуващи артефакти и разкази. Но
защо ще му е на някой така старателно да ги описва, ако не съще-
ствуват? Вера нямаше търпение да провери онези, чиито данни
успя да препише.
Едно от нещата, които я впечатлиха особено, бе знакът на ко-
рицата. Той ли я преследваше или тя него?
Вера отново си спомни, че часове преди да ги отвлекат в Мос-
ква, Вердер я разпитваше за значението му – най-разпространена-
та декоративна плетка в света, която всички мислеха за гръцко тво-
рение. Колко смешно. Само защото те бяха нашарили страната си
с нея. Човешка черта бе хората да търсят очевидните връзки.
От онази нощ в замъка Жак, когато самата Вера разпозна ме-
андъра сред другите символи, той не спираше да се появява дори
на най-неочаквани места, сякаш бе видение, закачено за нея. А зна-
чението му непрестанно се променяше. Но кое тогава бе истинско-
то? Може би първото? Онова, което бе изобразено на керамични-
те съдове и фигури от преди 7500 години.

290
 Автобусът криволичеше из града вече час. Вера отвори албу-
ма със снимки от мобилния си апарат и потърси двуликата златна
плоча. Спомни си, че и на нея бе видяла същия знак.

Когато се настани в хотела, още преди да свали якето и обув-

ките си, тя включи лаптопа и започна да се рови за значения из
интернет. Други източници в този час нямаше.
Посред нощ реши, че е готова да се обади на Фъч.

291
 Ìàñòèëåíèÿò ëàáèðèíò

458 страница бе за тайните текстове. На нея се казва:

„От всички материали, депозирани в Националната биб-
лиотека, най-важен е сборникът с документи „Dossi ers
secrets“. Вече е качен и на микрофилм. Съвсем доскоро
обаче представляваше опърпано томче, оформено като
папка с твърди корици, в което имаше дори хвърчащи
листчета, с привидно несвързани с темата неща, а също
и изрезки от вестници, букви, налепени върху лист, бро-
шури, родословни дървета и страници от други издания.
Някои от страниците периодично изчезваха. На тяхно
място обаче се появяваха други. На някои места със сит-
ни ръкописни букви се правеха добавки и поправки.“
Из: „Светата кръв и Свещеният Граал“,
М. Бейджънт, Р. Лий и Х. Линкълн, с. 115

– Фъч, обаждам се от Рим.

– Не спираш да ме изненадваш… – престорено весело отвърна
той. – Как е там?
– Града не видях. Търсих една книга.
– Намери ли я?
– Да. Но не беше каквото очаквах.
– Какво очакваше?
– Да открия нещо.
– Е, празна ли беше?
– Не. Просто ръкопис с несвързани теми. Имаше и картинки,
залепени изрезки, описания... – Вера не бе сигурна дали трябва да
разкрива всичко, което знае, и предположенията си.

292
 – Но това е твърде много.
– Ненужна измислица, чиито първи и последни страници бяха
дори откъснати.
– Защо реши, че е измислица?
– Нищо от описаното на страниците не съществува в действи-
телност. Преписах каквото можах и досега се рових в интернет.
Нула. В книгата се посочват стотици артефакти, места, историче-
ски имена, родословни дървета, събития и теории, но за никое ня-
маше реални доказателства, че е съществувало. Или пък е обгърнато
в митове и легенди.
– Баща ти, ако те чуе, че се ровиш в интернет, за да търсиш
история, ще се отрече от теб.
– Нямах избор, а той вече… – Вера мислеше да каже, че вече
се е отрекъл, но в мига, в който си даде сметка какво се случва с
него, реши, че шегата є е неуместна. Затова добави: – Всяко поко-
ление с възможностите си.
– Как се казва книгата?
– Не книга, а суховат ръкопис, от който не разбрах дори тема-
та му.
– Няма ли име?
– Не. Само каталожен номер. Библиотекарите, които го откри-
ли случайно, го нарекли „Мастиленият лабиринт“. Единствен ек-
земпляр е. Толкова.
– Поне картинка на корицата нямаше ли?…
– Нещо като лабиринт. Или по-скоро меандър. Осмовръх. Над
него пише Ада, под него Рая, а в центъра – Тенарската порта.
– Достатъчно.
– Какви ги говориш?
– Логично е. Съдържанието е шифровано. А целта му е описа-
на върху корицата.
– Как разбра? – недоверчиво попита Вера.
– Думата меандър се използва за сложни зигзагообразни
форми от водна струя по извивките на речно корито. Произлиза
от наименованието на река Бююк Мендерес в Мала Азия, която
има подобни. По-просто казано, меандърът е сложно образува-

293
ние по коритата на реките, препятствие, което те трябва да пре-
одолеят като лабиринт от точка А до точка Б. Може би знакът
на корицата е символ за път или река. Може би дори лабиринт.
Но най-вероятно река-лабиринт – размишляваше на глас Фъч,
като наблегна на последните думи. – И ако в центъра, както каз-
ваш, е Тенарската порта, то реката трябва да е Стикс – онази,
която разделя Горното от Долното царство, а в центъра є е
въпросната п орта. Спомена, че меандърът е бил осмоточков,
нали?
– Да…
– Ето, всичко съвпада! Значи той има седем страни. И точно
седем пъти река Стикс обикаля Хадес. Това е лабиринт… И нещо
е скрито в центъра му. Не знам само защо са обърнати местата на
Рая и Ада…
– Хубаво, но аз все още не разбирам...
– Хората вярват, че Раят е горе.
– Стига, Фъч, това го знам. Но какъв е смисълът на Долния и
Горния свят, Рая и Ада и някаква си порта?
– Не някаква порта, а познатият от древността вход към Дру-
гия свят.
– Така. Друг свят няма. И ти не вярваш в него. Кажи ми с думи
прости за какво намекваш.
– От онова, което ми разказа за ръкописа, разбирам, че е фор-
ма на книга-лабиринт. Познати са няколко такива от Средновеко-
вието. А центърът на лабиринта е отговорът.
– А какъв е въпросът?
– Съдейки по описанието на корицата, това ще е лабиринт от
следи или нещо като карта, която води до определено място. Ако
се възприема по-буквално, мястото трябва да е под земята.
– Но следите, за които говориш, не съществуват. Казах ти, про-
верих ги.
– Разбира се, нали картата е тайна. Ако направиш карта за скри-
то съкровище, няма да използваш очебийни знаци, нито ще я
кръстиш „Карта за съкровище“. Тя е само за очите на подбрани. А
те знаят кода и могат да разчетат смисъла и следите.

294
 – Кодът! – възкликна Вера с насмешка. – Забравих, че в край-
на сметка си иманяр до мозъка на костите си. И във всичко търсиш
съкровище.
– Имам нюх. И опит. Това е ребус, но ще го разплетем. Загад-
ките се създават от хора, за да ги отгатнат хора. Макар и да не
вярваме, всички мислим твърде сходно. Особено днес в света на
матриците…
Докато го слушаше, Вера си даде сметка, защо Асен Литов-
ски, наричан от колегите си Фъч, бе толкова търсен както от под-
земния свят на нелегалните канали за антики, така и от научните
среди.
Фъч бе един от най-известните иманяри в България. Може би
защото бе единственият различен. Не копаеше толкова заради па-
рите. Казваше, че го прави за тръпката. Заради усещането, че е
разкрил хилядолетна загадка и е намерил нещо, което векове ни-
кой досега не е успял. В подземните среди го наричаха Радара,
защото умееше да надушва кухини и съкровища дори там, където
нямаше следи.
Някои археолози, дори професори го наемаха, за да насочва
разкопките им. Плащаха му пътни, дневни, заплата, а в документи-
те го водеха „експерт“. Самият той харесваше да е на добрата стра-
на. А археолозите разказваха на ухо с нескрита гордост, че именно
той им помага. И все пак това бе тайна.

– Е? – рече Вера след кратка пауза.

– Както ти казах, предполагам, че книгата е форма на кодиран
алгоритъм за път към нещо… Стикс, Тенарската порта… Това са
някакви метафори. Може би лабиринтът крие съкровище! От каза-
ното излиза, че трябва да е вдън земя. Спокойно, мен ме бива да
копая и много надълбоко...
– Защо да не се превежда буквално „път към Долното цар-
ство“?
– Ти вярваш ли в него?
– Не.
– Ето затова.

295
 – А как ще обясниш мешавицата от несвързани помежду си
нереални детайли?
– Казваш, че упоменатите факти всъщност не съществуват и
че в книгата се говори за унищожението им… Може би някой, ос-
вен че е записвал следите в ръкописа-карта, ги е и унищожавал, за
да не ги открие друг. Когато слагаш стени на лабиринт, стигаш до
центъра му. Ако унищожаваш съществуващите – изтриваш пътя
към центъра му. Ако описаните в книгата следи са водели до нещо
и вече са унищожени, то сега единственият начин да се стигне до
него е чрез ръкописа. Или случайно. Абсолютно никой ли от арте-
фактите не разпозна?
– Само последните...
– Процент от цяло дава част! Дори два артефакта са достатъч-
ни, за да знаем, че плетеницата от следи не е случайна. Дирите
съзнателно са били унищожени, но шифрирани в таен списък. Сле-
дователно ръкописът е единствената карта до мястото…
Настъпи пауза, сякаш връзката прекъсна. А после се чу неси-
гурният глас на Вера:
– Познанията ти са впечатляващи?
– Всеки си има занаят…
– Ще затварям. Все пак говоря от Рим...
– Чакай... Сетих се! На корицата трябва да е загатната посока-
та, центърът на лабиринта. От всичко казано излиза, че следите в
ръкописа водят до портал… – гласът му заглъхна за миг и пак се
появи от слушалката. – Разсъждавам на глас. Но щом книгата е
лабиринт от скрити следи, още утре трябва да отидеш и препишеш
подробно всички реални и нереални факти в него.
– Не мога. Ще пътувам рано.
– Но как?...
– Спешно е. Няма да споря. Лягам си.
– Лека!

296
 Ðèáèòå

459 страница бе за рибите:

„Ако човеците не бяха риби, Апостолите ни-
кога нямаше да бъдат наричани Рибари на
хората-риби 73 . Такива риби подхранват
превъзходството на Всевишния, такива риби
могат да плуват в потока на кръщаването,
такива риби се улавят на кука от вяра и в
мрежи на светото проповядване.“
Из: St. Bruno Signiensis, Matth. Iv., p. 18

Днес, откак бе станала, Вера все по-ясно улавяше във въздуха

плясъка на рибените опашки. Макар да знаеше, че са се отправили
към немите дълбини.
Тя натисна бавно бравата, за да не изскърца, и открехна врата-
та на болничната стая.
В първия миг є се стори, че баща є спи. Лицето му изглеждаше
спокойно, клепачите затворени, тялото отпуснато. Тихо, почти на
пръсти влезе в стаята и седна на леглото му. Ръцете му лежаха от
двете страни на тялото. Бяха бледи, набръчкани и покрити с малки
кафяви петънца. От време на време пръстите му механично по-
трепваха. Тя се поколеба да ги докосне. Ръката є се вдигна, но
после се отпусна на чаршафа. Изпитваше неудобство от допира
със собствения си баща. Не бе го правила толкова отдавна.
Стаята изглеждаше мрачна и самотна. Оголена до бели стени,
щеше да наподобява гробница, ако не бе мониторът над леглото,
който ритмично пиукаше.

297
 Вера затвори очи и тихо затананика.
– Хубаво пееш… – размърда устни баща є.
– Мразя да пея.
– Но защо?
– Мама пееше. Толкова хубаво... Когато ме бе страх, когато
бях сама, когато болеше. А като запея, я чувам. И отново, и отново
изживявам смъртта є.
Когато изрече последните думи, в очите є се появиха сълзи, а
лицето є поруменя. Професорът не я бе виждал да плаче от дете.
Вера се бе научила да крие емоциите си зад строга безлична маска.
Не плака дори на погребението на майка си. Той опипа синкавите
завивки, за да открие ръката є. Щом усети слабите є пръсти, стис-
на ги.
– Всички си отиваме... Един ден. Ако ти е по-лесно, мисли, че
ще отпътуваме за едно по-добро място.
– Глупости! – извика тя. Дръпна ръката си и скочи от леглото
като попарена. – Това са безумия, измислени от някои хора, за да
манипулират останалите и така масата да не създава проблеми на
системата. Да преглъщат по-лесно неволите, вместо да се борят с
тях. Ти обичаш цитати от Библията, ето ти един: „Подготви коня
си за бой, а Господ ще определи изхода от битката!“ Религията
лишава човек от волята му да победи. Всичко е в ръцете ни, татко.
В нашите ръце. Ние определяме изхода. Колкото по-рано го осъз-
наеш, повече можеш да сториш със себе си.
В този миг жлъчта є не се дължеше толкова на думите на баща
є, колкото на гнева є, че много хора чакат кротко участта си, вме-
сто да я променят. И че в последните месеци от живота на майка є
болната изнемощяла жена търкаше пейките на храмовете, целува-
ше охранените пръсти на поповете, постеше, гладуваше и оставя-
ше парите си под шарените икони. Плачеше и молеше, а веднъж за
малко преждевременно да се спомине, задето свещта є трудно се
запалила и майчицата є решила, че това е знак за края. В ония дни
нещо у Вера се обърна и тя повече никога не запали свещ в църква.
Тя се изправи и закрачи нервно из стаята. Най-сетне спря до
прозореца, като затворено в клетка животинче, и зарея поглед. Там

298
долу, в далечината, едва забележими хора бързаха в своите посо-
ки. Вера довърши:
– И да знаеш, че никъде не отиваме. Тук сме си, и толкоз.
– Вера, много често нямаме друг избор освен собствената си
нагласа.
– Знам. Тя е всичко тук, на земята – обърна се към баща си и
го погледна в очите. – Ти си професор по археология. И двамата
знаем, че християнството е наложено, защото е било твърде удоб-
но за управлението. Че е една скалъпена набързо история от по-
забравени езически легенди, пазени в народното съзнание, приго-
дени към формите за управление.
– И така да е, за много хора религията работи. За други е пос-
ледната сламка. Защо да им крадеш топлината в бездушния ден? И
на мен ми харесва идеята за избавлението. Много ми се иска да
вярвам…
Баща є се усмихна, но в този миг лицето му се сгърчи в болез-
нена гримаса, а тялото му се преви.
– Боли – прошепна той.
Вера вдигна безпомощно ръце и отвърна:
– Опериран си все пак…
Винаги е страшно, когато се наложи да даваш кураж на роди-
телите си.
Тя усети мобилния си телефон да вибрира в чантата є. Беше
Фъч. Вдигна и прошепна:
– Ще ти звънна по-късно.
– Чакай, обаждам ти се за плочата… Може да се окаже много
по-важна, отколкото предполагаш.
– Моля?
– Златната плоча, която ми остави да разчета и датирам.
Вера се сети, че преди няколко дни му показа снимките, които
направи с телефона си на врязаните в самородно злато символи.
С телефон в ръка излезе в коридора.
– Разчете ли я? – прошепна тя, като че имаше опасност профу-
чаващите сестри да отгатнат тайната є.
– Не съвсем, но и това ще стане.

299
 – Какво тогава?
– Трябва спешно да дойдеш да видиш нещо… Мисля, че таб-
личките с текст ще се окажат една от най-ценните тракийски на-
ходки.
– Какво говориш?
– Плочата е нещо като тракийския Розетски камък. Специали-
стите го търсят от векове, за да разчетат непознатите езици, сред
които Линеар А и тракийския диалект.
– Довечера в ателието ли си? – заинтересова се Вера.
– Чакам те.
Тя изключи телефона и се върна при баща си с виновна физи-
ономия.
– Изглеждаш притеснена. С кого говори? – попита я той.
– Приятел...
– Болно ми е, че ми нямаш доверие.
– Ти никога не одобряваш онова, което върша.
– Твърде си своенравна за света, в който живееш. А такива
като теб обществото винаги ги изплюва. Намира ги за жилави и
несмилаеми.
– Радвам се. Вече харесвам да съм различна. Само децата ис-
кат да са като другите.
– Човек не може да живее извън обществото си. Дори и да не
го харесва. Иначе ще си като красиво цвете, гледано в саксия в
тъмен офис. Расте, живее и умира като всички останали, но жи-
вотът му остава безсмислен.
Настъпи мълчание. Вера се престори, че търси нещо в чантата
си. После очите є заиграха в различни посоки. Баща є я познава-
ше, затова попита:
– Искаш да ме попиташ нещо…
– Не сега.
– Питай. Не искам да мисля за болката.
– Все още търся следите на изпепелената цивилизация… на
Меандридите.
– Имаш предвид изчезналото халколитно население, изпепе-
лило самљ древните си балкански земи и избягало?

300
 – Именно... Но напоследък си мисля, че не може да са изчезна-
ли напълно. Та те са били първата и най-развита цивилизация! Зна-
ели са прекалено, за да позволят да се изгубят.
– Да не си намерила тракийската Атлантида?
– Не се шегувай. Още нищо не съм открила… Но мисля, че
учените грешат, като казват, че в началото на четвърто хилядоле-
тие преди Христа тази култура просто е изчезнала безследно. Дошла
от нищото и потънала в нищото… Сигурна съм, че са оцелели, и
това личи от идеите им, съхранени и пренесени във времето, както
и символите им, открити в съседни цивилизации.
– Вера, процесът на преселение на народите и преносът на
култура има много по-осезаемо отражение от използването на де-
сетина символа.
– Но не и ако се касае за най-знаковите, носители на знанието
им. – Вера прехапа долната си устна, замисли се и добави: – Но
исках друго да споделя с теб. Напоследък ме бомбардират безброй
факти и знаци… Аз не вярвам в знаците, но виждам такива съвпа-
дения, които…
– Кажи направо.
– Имам усещането… хрумна ми безумната идея, че Меандри-
дите са оцелели някъде в земите ни. Хилядолетия непокътнати. Тези,
които не са избягали.
– Но къде?
– Не зная... Но ако са още тук, това обяснява защо няма данни
за преселение на големи маси.
– Но няма и археологически доказателства за избиването им.
Освен две-три изпепелени къщи.
– Оцелели са живи.
– Как ще скриеш един народ за хилядолетия?
– На много високо или на много ниско… – отвърна Вера, като
сама не вярваше на думите си.

301
 È äðóãè äîêàçàòåëñòâà

460 страница бе за факти.

Германският учен А.Фалкенщайн, анализирал писменост-
та на шумерите, подкрепя мнението на д-р Власа, който
провежда разкопките на културата Винча, че покрити-
те със знаци плочки от Балканите приличат много на
месопотамските и критските. През 1967 г. С. Худ – ди-
ректор на Британската археологическа школа в Атина,
пише във водещото научно списание „Антикуити“: „Зна-
ците по плочките от Винча са толкова подобни на по-
ранните от Урук, че човек може да е сигурен, че находки-
те от двата обекта са заимствани. /…/ Освен това фор-
мата на плочите и системата на разделяне на знаците
посредством издълбани линии е аналогична.“ Худ отбе-
лязва, че десетки от знаците имат аналог и в критската
писменост. Две години по-късно в България се откриват
повече от стотина предмета с аналогични знаци. Напра-
веният радиовъглероден тест обаче шокира света,
като доказва категорично, че знаците от Винча и Бълга-
рия са с поне 2000 г. по-древни от месопотамските и
критските. Десетилетия никой няма да посмее да гово-
ри отново за писмеността на Първата цивилизация.

Смрачаваше се. Само една лилава диря от гаснещото слънце нару-

шаваше бледата еднотонност на сивото небе. Слънцето се бе скри-
ло зад града и сега грееше над земите отвъд хоризонта. Там, къде-
то хората никога не стигат, защото линията му принадлежи един-
ствено на слънцето. Луната и звездите още не бяха изгрели.

302
 Вера се огледа и едва когато се убеди, че е сама по напрашена-
та от случки улица, натисна бравата на дворната врата. Тя изскърца
като стар котарак, а Вера се шмугна покрай нея. Напоследък все
имаше чувството, че някой я дебне, следва я по петите и лови сян-
ката є. А тя го усещаше от мига, в който разбра, че се е спасила от
Долното царство, до което можеше да я отведе удавянето є в мос-
ковската река.
Претича със страхливи стъпки по тясна пътека покрай фасада-
та на къщата, докато стигна дъното на двора. Там имаше друга
врата. Водеше към мазето – работният кът на Фъч. Опита да я от-
вори. Заключена. Потърси звънец и като не откри, почука. Няма-
ше отговор. Почука отново. Но металният тропот от юмруците є
глухо потъна в тишината.
Телефонът є звънеше. Беше Фъч.
– Къде си? – гневно попита тя.
– Ти ли тропаш като обезумяла?
– Очакваш ли друг?
– Мерките за сигурност никога не са излишни!
Чу се грохот, сякаш въздишка на стоманен великан. Вратата
се отвори и пред Вера зейна тухлено стълбище. Тя тръгна надолу,
докато над главата є се редяха слаби електрически крушки. Стара-
еше се да не докосва прашните стени, в ъглите на които висяха
прокъсани паяжини. Когато стигна последното стъпало, спря из-
ненадана. Предния път Фъч не я допусна да стигне дотук.
Сега вратите бяха отворени и тя влезе в ателието му. Разбра
защо го криеше упорито. Помещението бе широко, макар и с нисък
неизмазан таван. В центъра му стърчаха две прилепени една за
друга железни маси, като във ветеринарен кабинет. Бяха постлани
с чисти вестници. А върху тях лежаха все още непочистени от пръст
и глина антики и монети. Закрепените към тавана силни лампи ос-
ветяваха предметите. По стените висяха рафтове, на които бяха
подредени десетки археологически находки, но вече обработени.
Някои бяха прибрани в прозрачни торбички с надпис за датата и
мястото, на което са открити. Почти като в склад за съдебни улики.
Но тук уликите не бяха доказателства за престъпления, а следи на

303
историята. Цената на антиките падаше, когато не могат да се дати-
рат, а за целта най-важно бе да се съхрани информацията за място-
то на находката, обекта и подпочвения пласт. Освен монети и би-
жута имаше и по-големи предмети, като олтари, чинии, сребърни
свещници, дори оръжия, части от колесници и ризници, разпръснати
хаотично по пода и в ъглите. Светлината бе мека, а въздухът сух и
дейонизиран като в музеите, да спомага за по-дълготрайното съхра-
нение на ценностите.
Щом я видя, Фъч се ухили. Но засрамен, че доволството му е
лъснало, той се наведе да развърже и върже връзката на обувката си.
– Доста скъпо хоби! – изкоментира Вера.
– Това е нищо. Не забравяй, че гласът на баба ми още се носи
в Космоса?
Вера го изгледа озадачено.
– Шегуваш се! – отвърна тя сухо. – И децата знаят чий глас е
там.
– Понякога. Но винаги можеш да си направиш справка.
Тя се намръщи и продължи да разглежда ателието.
– Инвестирам. Всичко до стотинка ми се връща – допълни той.
Пред него светеха два 21-инчови монитора, а той се взираше в
изображенията им.
– Не те ли е страх, че ще те издам?
– Не би го направила, защото аз пък знам за твоя Розетски
камък74.  – Той натисна копче от клавиатурата. Изображенията на
монитора изчезнаха и Фъч се обърна към Вера. – Слушай, мога да
намеря веднага купувач за плочата. – Поколеба се и добави: – По-
вече от век се търси подобен двуезичен артефакт по тракийските
земи. Това може да е ключът за разчитане на праисторическата
писмена система, използвана от изчезналата неолитно-халколит-
на75 култура на Балканите.
– Говориш за Меандридите?
– Прощавай, забравих, че им даде по-просто име в курса по
праистория. – Той се усмихна и продължи: – Така или иначе, това
утроява цената є.
– Фъч, не търся купувач... Кажи ми само какво научи за нея.

304
 Вера погледна часовника си. Вече бе осем и петнайсет.
А Фъч се улови, че я дебне с любопитство. Той посегна към
гора от бутилки под бюрото и стисна гърлото на отворена бира.
Надигна я и отпи жадно.
Когато загледаш лицето му, първо виждаш носа. Не защото бе
най-изпъкнал, а заради натрапчивата гърбица в центъра му, при-
чинена от строшена кост. И колкото повече се стараеш да не я зя-
паш, погледът ти е все в нея. Очите му бяха кръгли и често ококо-
рени. А едва наболата му брада бе рехава и неравномерна, на мес-
та с петна, в които не вирееха косми.
– Къде се намира сега това златно чудо? – попита той.
– Не зная.
Фъч сбърчи намръщено вежди, докато очите му шаваха по
монитора.
– Слушай, сравнителният анализ показва, че това е една от най-
старите златни плочи с писмени знаци в света – каза той.
– Учудва ли те? Все пак Меандридите, особено последните,
населявали варненския некропол, са доказано първите в света, ко-
ито са обработвали злато.
– Макар да го знам, звучи толкова изумително, че чак невъз-
можно.
– Факт е.
Фъч изписа нещо, докато пръстите му маршируваха по клави-
атурата. После натисна „ Enter“ и зачака.
На екраните се появиха няколко независими един от друг квад-
рата. В тях бяха изобразени двайсетина керамични и каменни пред-
мета: изписани плочки, човешки фигурки, печати и съдове. На всич-
ки имаше непознати за съвременния човек писмени знаци и пик-
тограми. Сред тях Вера откри артефакти от културите Винча, Ка-
раново, Градешница, Лепенски вир, но присъстваше и шпулата с
Линеар А от Ямбол. Нямаше как да не ги разпознае, след като тол-
кова се бе старала да ги изучи. Освен това Фъч я бе помолил преди
дни да му изпрати повечето от тях по имейл. Много от знаците се
препокриваха с египетските йероглифи, което не я учуди. Други
почти напълно наподобяваха десетки знаци от неразчетеното крит-

305
ско писмо Линеар А 76. Някои учени обясняваха тези изумителни
съвпадения с факта, че човешката ръка не може да изобрази без-
брой комбинации с чертички и кръгчета, затова символите в пис-
мените системи понякога си приличат. Но защо тогава пра-
историческите знаци от Стара Европа не наподобяваха китайските
или майските знаци, които бяха неизброими комбинации от чер-
тички и дъгички. Защо приличаха именно но египетските и крит-
ските, появили се хилядолетие след мистичното изчезване на Ме-
андридите.
Неподвижен, Фъч продължаваше да се взира в символите по
екрана. Само погледът му скачаше от елемент на елемент. От вре-
ме на време очертаваше някои от тях с контур и с помощта на миш-
ката ги отдели от глинените предмети. После със специално приго-
ден софтуер ги подреди в таблица на левия екран. Върна се на дес-
ния и отвори нов файл. Вера позна снимките, които сама бе напра-
вила на златната плоча. Не каза нищо. Чакаше да разбере какво ще
стори Асен.
Той отново очерта няколко знака, този път от изписаните в
непрекъснатите редове по златото. И когато ги отдели в таблицата
на левия екран, ясно пролича, че всеки един златен символ имаше
аналог сред знаците от камъка и керамиката.
– Впечатляващо! – възкликна Вера. – Допускаш ли, че може
да са едни и същи? Според мен златната плоча едва ли е по-стара
от второ хилядолетие преди Христа.
– За да съм по-точен, ще ти кажа, че тя е от дванайсети-чети-
ринайсети век преди новата ера.
– Защо мислиш така? Знаците, които току-що отдели в лявата
таблица, са измислени седем хиляди и петстотин години преди нас
от Меандридите…
Гласът є заглъхна в хаос от блуждаещи мисли. Благодарение
на софтуерната си програма Фъч бе въвел ред в прилежно събира-
ните от Вера следи и артефакти, като є показа връзки, които поня-
кога отнемат години осмисляне. Сега тя разбра и на какво се дълже-
ше еуфорията, обхванала тия дни Фъч. Златната плоча доказваше,
че по времето на Орфей някой е познавал отлично писмеността и

306
символиката, използвана от Меандридите хилядолетия преди тра-
ките. А това бе доказателство, че те не могат да са безследно из-
чезнали. Тъкмо това и тя се бе опитала да каже днес на баща си.
– Все още не съм напълно сигурен – отвърна Фъч, поклати
глава и ококори очи, за да покаже вълнението си. – Но според мен
от двете страни на златото е изписано едно и също, но с две раз-
лични писмени системи, от две епохи: със знаците на изчезналата
първа цивилизация и с тракийския език. Точно като на Розетския
камък. Вероятно някой е искал да покаже връзката между тях…
Казах ти, не съм сигурен. Или пък за да може да се чете текстът и
от двете култури. – Поколеба се и добави: – Но кому е нужно това,
при положение че едната е изчезнала двайсет века преди другата?
Вера опитваше да следи логиката му. Все още не бе сигурна
може ли да се довери на Фъч и софтуера му. Но приликата между
символите личеше и с просто око. И самата тя ги бе открила в
Москва, но за определен брой пиктограми.
Той смени изображенията на левия монитор. Сега вместо пик-
тограми от глинени предмети там се подредиха редове от букви,
изписани в непрекъснати редици. Едни бяха гравирани върху златни
плочи, други върху камъни, скали, олтари и керамика.
Сред артефактите Вера видя златни орфически таблички, не-
разчетената надгробна плоча с тракийски думи от шести век
пр. Хр., която лежи на първия етаж в Археологическия музей на

Златна орфическа
книга, Национален
исторически музей

307
София. Тук бе и надписът от златния пръстен от с. Езерово, от
V в. пр. Хр., който бе също на неразтълкуван тракийски език 77 .
Буквите по тях бяха ясни, в повечето случаи гръцки, но и ранно-
славянски и коптски. Символите бяха познати, но не и думите,
които образуваха. Но най-впечатляващият артефакт бе скалната
таблица с 929 букви, намерена край село Гела 78 , считано за род-
но място на Орфей. Имаше и две златни орфически таблички,
известни като А3 от Турии и Б1 от Магна Греция. Останалите тя
не познаваше.
Вера се досещаше накъде бие Фъч. Всички тракийски надпи-
си, които бе отделил в таблицата, все още не бяха разчетени от
историците. Имаше интерпретации, но нито една задоволителна.
Предполагаше се, че на тях са изписани орфически текстове с бук-
ви от съседни култури, като гръцка, коптска и няколко местни адап-
тации. Други учени стигаха много по-далеч, като казваха, че тези
текстове са писани още преди появата на гръцката азбука. И сле-
дователно гърците не може да са я създали 79 .
– Вероятно си привърженик на теорията, че траките са имали
писменост – рече Вера с ирония.
– Видял съм достатъчно, за да се придържам единствено към
собствените си теории. А истината едва ли ще научим някога.

308
 Фъч смени образите и на десния монитор. Сега там се вижда-
ше второто лице на златната плоча, където бяха аналозите на тра-
кийски и старогръцки букви. Той пак очерта контурите на знаците,
прехвърли ги с мишката в отделна таблица, където отново ясно
пролича връзката между символите от първия и втория монитор.
– Нека помислим… – мънкаше Фъч сякаш на себе си. Отпи от
бирата и продължи: – Плочата се състои от два златни листа, спо-
ени един за друг. От едната страна има категорично тракийски текст,
а на другата неолитен.
– Можеш ли да разчетеш смисъла му?
– Ако преведем поне част от тракийските думи, можем да от-
гатнем значенията на много от пиктограмите от непознатата пис-
мена система.
– Специалистите са разчели вече няколкостотин тракийски
думи – заяви Вера. – Но търсенето им в комбинациите от букви по
плочата е сложна задача. Та ние дори не знаем в коя посока се четат.
– Аз вече свърших тази работа. За софтуерната ми програма
това е детинска игра.
– Каква ти е програмата?
– СофтАрхей. Не се продава. Разработена е от приятели про-
грамисти… за такива като мен... Разбираш.
– Как все ти се уреждаш?
– Съдба! Какво да я правиш.
Вера се засмя. Дори когато му се сърдеше, шегите на Фъч я
забавляваха. А той обясни с по-сериозен тон:
– Програмата позволява за кратко да се сравнят хиляди комби-
нации от думи и комбинации от знаци. Като вкарах тези от плоча-
та, получих следното:
Звездите на смъртта подрежда края/ сърцето на планина-
та (земята)/ зад 8 гърла под реката/ време на 8 слънца/ мяс-
тото ще пази карта под звездите/… при белите сенки/ доб-
рото (или Рая) ще познаеш…/ храмът на душата
– Никакъв смисъл! – разочарова се Фъч. – Софтуерът се за-
труднява, защото много от думите все още нямат аналог.

309
 Êèâîòúò

461 страница започваше така:

„Позовавайки се на древната писменост от Централни-
те Балкани и други исторически аргументи, М. Гимбу-
тас80 предлага радикална преоценка на господстващите
днес идеи за дефинирането на цивилизацията и времето
на появата є. Друг учен – Шан Вин, достига до определе-
нието на знаците от културата Винча и Градешница
като предписменост. За Гимбутас и Хаарман знаците,
намерени в Сърбия, България и Румъния, са истинска пис-
меност. Но повечето от онези, които по-рано са харак-
теризирали балканските знаци като същинско писмо, са
мислели, че те са от по-късна епоха след шумерите, а не
хилядолетия преди тях.“
Из: „Изгубените цивилизации на каменната ера“,
Ричард Ръдгли

ƒ‚‡ ˜‡Ò‡ ÔÓ-Í˙ÒÌÓ

Вера не бе усетила как е минало времето. А това є се случваше все
по-рядко. Обикновено му дишаше във врата и отмерваше всяка
стъпка на стрелките, защото така се чувстваше по-сигурна, че няма
да се изгуби.
Часове наред двамата с Фъч бяха опитвали да разчетат тра-
кийския текст и неолитните пиктограми. И след като пробваха сто-
тици комбинации от думи, понятия и напасване, най-сетне се полу-
чиха няколко словосъчетания, в превод на неолитните знаци, кои-
то обаче все още не носеха смисъл.

310
 – Това е египетският йероглиф за „храм“ и „закрилник“, нали? –
попита я Фъч и посочи спирала с прави линии като тази:

– Меандърът. Прав си! Измислен е от Меандридите. А наско-

ро дори научих, че в коптския диалект се нарича „ерфей“?
– Виж ти! – усмихна се Фъч. – Още една щастлива случайност.
Чакай, софтуерът ще покаже други аналози на знака. – Той натис-
на „Enter“ и изчака няколко секунди. – Ето. Най-старият известен
е открит в Градешница и по камъните, намерени край Лепенски
вир през шесто хилядолетие… Права си, че е създаден от Меанд-
ридите. По-късно се е използвал като йероглиф в Египет, в критс-
кия Линеар А, както и в мероицките йероглифи. – И добави с ус-
мивка: – Софтуерът намери съвпадения и с логото на компаниите
Аббот и Живанши.
– Много смешно! – пресече го Вера. – Дай да проверим след-
ващите символи.
Тя се съсредоточи над знаците от монитора и поклати доволно
глава.
– Виж знакът за „къща“ и символът за „уста“ или „гърло“.
А споменатите два знака изглеждаха така:

– Как разбра значенията им? – учуди се Фъч.

– Така се четат египетските им аналози. Нали ти казах теория-
та си – идеите остават въпреки метаморфозите.
– Египет? Но същите са се използвали две хилядолетия по-
рано в културата Градешница. Дори върху фигурките на Богинята
майка са изписани един в друг на пояса є – впечатли се Фъч. Той
познаваше тази култура добре, защото артефактите от нея се търсе-
ха много на международния пазар.
– Прав си! – отвърна Вера. – Устата е символ за „слово и зна-
ние“. А съчетанието с къща вероятно е намек за запазването му в
някакъв „дом“. Помниш ли, в тракийския текст се казваше:Запазе-
но/ пазено словото/ истината за нещо в планината или земя-
та… Това трябва да е смисълът и на пиктограмите, ако прочетем и
следващия йероглиф за планина:

311
 – Съгласен съм. А ето до него и знака за „вечност“ – заяви
доволно Фъч.
Символът, за който говореше, представляваше кръг с точ-
ка: , от двете страни на който стоеше използваният и до днес
знак за безкрайност. Фъч изчака на монитора да се появят него-
вите аналози и продължи:
– Най-старият му аналог е намерен отново в Градешница, върху
глинена купа, която се пази във Врачанския музей 81 . А най-извес-
тният му аналог е открит в Гробницата на Нефертари, съпруга на
фараона Рамзес Втори – 1301–1235 преди Христа.
– Това е времето, от което е датирана и златната плоча, нали?
– Именно! – отвърна той. – Погледни от другата страна на пло-
чата, на същото място е изписана тракийската дума за вечност.
– Сякаш сънувам. Прав си, че това може да е тракийският Ро-
зетски камък. Плочата превежда значенията на пиктограмите от
първата писмена система, създадена от Меандридите. Тя е безцен-
на. Нищо чудно, че бе в раницата на…
Вера замълча, сякаш някой є открадна думите. Тя прикова по-
глед в теракотените плочи.
– Каква раница?
– Нищо.
– Твоя работа... Слушай, сетих се нещо. Тракийският текст
от плочата е писан с гръцки букви, нали? – Вера кимна. – Но до-
колкото имаме сведения, тяхната азбука се налага едва към сед-
ми век.
– А плочата според теб е от тринайсети-четиринайсети век.
Господи! – Вера се поколеба и добави: – Но може би ние грешим.
Това злато би могло да е гравирано и преди сто години. Докато
нямаме проба от него, не може да знаем.
– Трябва да покажеш снимката на археолозите... Дори аз бих
го сторил.
– Какво да покажа? Та аз имам само няколко фотоса, направе-
ни с мобилен телефон. Сам каза, че дори са лошо качество.
– Но ти си я видяла с очите си! – възрази той. – Този артефакт
може да промени историята на човешката цивилизация.

312
 – Нищо не можеш да промениш с четири снимки. Казах ти,
представа нямам къде може да е сега този издраскан къс злато,
нито дори къде е открит. Ще ме вземат за откачена националистка,
която твърди, че всичко е започнало от България.
– Да, защото всички знаят и повтарят, че писмеността и цивили-
зацията са се зародили първо в Месопотамия и Египет. Точка. Но
това не е аксиома и всяко човешко твърдение подлежи на грешки.
Този факт може да е просто нечие заблуждение, дължащо се на липса
на неизкопана информация. А после повтаряно до безкрай. И никой
не смее да защити първопоявата на писмените знаци на Балканите,
защото са само няколкостотин. И в един миг необяснимо изчезват…

След още час ровене в археологически книги и интернет, хао-

тично лутане из символи и знаци, двамата сведоха буквите и иде-
ограмите до поредните несвързани понятия като:
храм или Орфей; ковчег/кивот на знанието/истината или
погребение слово или скрита истина; сърце/душа на
планината; вечна карта под звездите; пазено във вечност-
та божествено/ душата; 8 и река/ вода, Земята и Сянката
є (аналози на Рай и Ад) и т.н.
Повечето от пиктограмите имаха поне две значения, което
допълнително усложняваше задачата. За последната идеограма
не намериха задоволителен аналог. Тя изглеждаше като нагъната
змия: А змията в древността се смятала за дух пазител.
Тази бе нагъната като меандър по течението на река.
Изведнъж Вера си спомни, че именно змия-меандър бе татуи-
ровката на шията на непознатия, който я отвлече в Москва. А спо-
ред Фъч, знакът на корицата наМастиленият лабиринт също сим-
волизирал река-меандър, която водела до нещо.
Тя поклати глава, сякаш да изхвърли неканена мисъл, и рече:
– Започвам да се уморявам… Хрумват ми безумни идеи…
– Трябва да има връзка. Ако не грешим в логиката… Говори
се за някаква вечна карта и ковчег на истината… Планината... –
Фъч продължаваше да мисли на глас, докато извика: – Ами това е!

313
 Той се изправи рязко и тръгна към рафтовете с книги. Вера
никога не бе виждала толкова богата лична библиотека. В нея има-
ше уникални екземпляри, с които не можеше да се похвали дори
Университетът. Фъч тършуваше нещо из страниците на някаква
книга. Като не го намери, остави я гневно и взе друга, докато шеп-
неше: „Карта под небето, кивотът и златото.“
Вера притеснена погледна часовника си. Поредната частица
неусетено време се бе изтърколила завинаги.
– Господи, колко е късно! Обещах на татко да мина през бол-
ницата.
– Ще минеш утре.
– Но той има нужда от мен.
– Тогава какво правиш тук?
Вера се облече и излезе.

314
 Êàòî èçïåïåëåíè

462 страница започваше с думите:

„Анализ показва, че всички структури на късноенеолит-
ното общество (от Централните Балкани) се отлича-
ват с изключителна стабилност и синхрон, така че оси-
гуряват нормално действие на всички системи. Нищо в
поведението и публичната дейност на институции и на-
селението не предвещава настъпващия край на обитава-
нето (на земите). Единствените индикации са само ра-
боти по запълването на старите минни изработки и за-
личаване на „раните“ на земята, нанесени от човека“
Из: Автореферат, проф. А. Радунчева, с. 39

– Не вярвах, че ще дойдеш и днес – чу как шепне баща є.

Когато Вера отвори очи, осъзна, че се намира в болничната му
стая. А черната московска улица, по която тича без дъх, е била
само сън.
От ателието на Фъч бе дошла направо тук, но не толкова зара-
ди обещанието си, колкото защото се боеше от самотата вкъщи.
Или от призраците, които се отлепяха от стените в дома на майка є
и тропаха нощем по вратата на стаята є. Все по-настойчиво. А може
би Вера наистина изпитваше някакъв сподавен страх да не изгуби
и баща си.
Когато влезе през нощта в стаята, той спеше. И нямаше да се
събуди, защото сестрата му бе дала приспивателно. После и Вера
помоли за едно. Знаеше, че иначе превъзбудата є щеше да надвие
умората. Хубаво нещо бяха приспивателните. Неусетно те изба-

315
вят от обречените безсънни нощи, но, като всичко хубаво, се пазят
само за неизбежните случаи.
– Защо? Толкова ли безнадеждна ти изглеждам?
– Ти никога не правиш това, което се очаква от теб.
– Напротив… – бе готова да спори, но реши да остави аргу-
ментите за друг път. И попита: – Как си днес?
– Ръката и кракът ми… Не мога да ги движа. Страшно е, кога-
то осъзнаеш колко си уязвим.
– Спокойно, ще се оправиш… – Вера кротко се усмихна.
– Как можеш да знаеш?
– Лошите неща се случват само на другите.
– Ние сме другите… – Професорът разглеждаше лицето є, ся-
каш се опитваше да проумее дали въобще познава младата жена,
седнала на леглото му. – Вера, защо си спала тук?
– Страх ме е сама…
– Но ти все искаш да си сама – учуди се баща є. – Нали затова
отлагаш и сватбата си. Калоян е притеснен…
– След онзи инцидент… страхът е навсякъде. Около мен има
повече звуци, сенки, гласове, стъпки и живи от всякога… Животът
ми се променя неузнаваемо. Не искам.
– Неизбежно е. Всичко има начало и край. И колкото по-бързо го
приемеш, толкова повече ще се насладиш на онова между тях. Миго-
вете на живота са в почивките. А най-красивата част е началото им...
– И всичко щеше да е така лесно, ако можехме да разглеждаме
живота като поредица от начала – допълни думите му Вера. Не от
краища. Но философията не пълни миговете, само миналото и бъде-
щето.
Словата на баща є носеха повече спомени, отколкото очаква-
ше. Вера се изправи бързо, за да скрие сълзите си. Професорът я
следеше с поглед. Не разбираше какво се случва с нея, но съзнава-
ше, че е изплашена и объркана. И че никога не я е познавал.
Няколко минути тя следи невзрачна точка пред себе си, без да
продумва. А после потърси в чантата си тефтера със записките.
Придърпа стол до леглото на баща си и впи очи в него. Заговори,
сякаш току-що някой с невидима гума бе изтрил казаното.

316
 – Не мога да не те попитам… – думите изричаше бавно и тихо,
като че все още се колебаеше. – Глинените предмети… онези от
замъка… Автентични ли се оказаха?
– Да. Тестовете и датите го доказаха.
– Тогава в музея на Враца стоят техните копия?
– Не, само два от експонатите са реплики. Другите са истински.
– Значи имат автентични двойници?
– Затова ли дойде? За знаците?
– Не. Обещах да те видя.
– Обеща да не говориш онези неща по телевизията… В катед-
рата не искат и да чуят вече за теб.
Професорът опита да се надигне, но осъзна, че тялото му бе
наполовина парализирано. Отпусна се, а лицето му се сгърчи в
белязана от болка гримаса.
– Стига, татко!...
Вера се изправи и отиде до мивката, вдясно от вратата. По-
гледна се в огледалото и опита да изтрие размазания грим под очи-
те си. Приглади с ръце разпилените си коси и ги върза на опашка.
– Интересно… Значи все пак глинените артефакти не са тол-
кова малко, колкото се предполагаше – добави тя с небрежен тон.
– А ти все пак не си дошла просто за да ме видиш... – профе-
сорът се усмихна, макар с усилие.
– Ако е така, ще ти олекне ли?…
– Аз бях същият като теб… Би ли ми подала чаша вода? Ако
не друго, поне можеш да ми помогнеш – отвърна є той.
Вера усети горчивината му, в която сякаш на мига се удавиха
всички живи берачи на надежда. Тя мълчаливо изпълни молбата
му. После заяви, че отива за кафе и закуска.
И докато вървеше из пустите коридори на болницата, въпро-
сите от снощи започнаха да изплуват един по един от мътилката на
нощния покой. Връхлитаха я като вихър от рояци оси. Сякаш само
чакаха да остане сама, за да разсъблекат невидимите си одежди.
Заседнаха в мозъка є, блъскайки се безпощадно напосоки. Не я
оставяха да мисли за друго, нито да ги прогони. И тя знаеше, че ще
им остане подвластна, докато не намери отговорите им.

317
 Снощи с Фъч най-сетне бяха успели да намерят задоволителна
подредба на несвързаните факти. Оставаше обаче загадката с из-
чезването на цялата древна цивилизация на Меандридите. При това
не коя да е, а първата позната в историята на човечеството. И също
как идеите є бяха оцелели в хилядолетията, ако тя е потънала вдън
земя. Нещо караше Вера да вярва, че именно в този отговор бе
ключът към логиката на ребуса, който сама си изобрети.

С тези мисли се върна при баща си, но той изглеждаше вече

спокоен. Разлистваше вчерашната преса, като си служеше с едната
ръка. Сестрата му бе помогнала да се изправи и да седне в леглото.
– Татко, позволи ми да те питам още нещо… То е по-силно от
мен.
– Преди малко се пошегувах – той се усмихна. – Разбира се, че
ще ме питаш, защо иначе да съм професор?
Думите му прозвучаха толкова категорично, че Вера им по-
вярва.
– С един приятел се опитваме да разработим нова хипотеза…
– Пак се забъркваш в нещо!
– Само за нас е… Кажи ми повече за хиатусния пласт, открит
в България 82 .
– Хиатуса? Какво за него?
– Кажи ми, какво допускаш, че се е случило с първата цивили-
зация? И защо след нея никой не е обитавал земите є?
Професорът се усмихна.
– Говориш за халколитната цивилизация от Централните Бал-
кани? – Тя кимна. – Знаеш, че обичам тази тема. За мен това е една
от най-големите загадки в историята. Дори съм убеден, че леген-
дите за Потопа и Апокалипсиса тръгват именно от катастрофата,
която ги е сполетяла.
– Тръпки ме побиват…
Професорът опита да се намести по-удобно, сякаш ще изнася
лекция, и продължи:
– Онова, което знаем със сигурност за края им, е, че в един
момент, в четвърто хилядолетие, нещо страшно им се е случило...

318
Жреците подредили по специален начин светилищата и ги изпепе-
лили. Те внимателно рушали определени части на олтарите, поста-
вяли в легнало положение статуите на светиите и бога си, изписва-
ли магически знаци и сами заривали изпъкналите релефи. Най-цен-
ното скрили в няколко храма, все едно ще се върнат за него. После
изпепелили храмовите комплекси. Извършили последни жертво-
приношения и напуснали земите83 . Владетелите и водачите повели
на групи населението. Поели в няколко посоки. Вярваме, че основ-
ният лъч тръгнал на юг. А хиатусът, за който питаш, показва, че
повече от хилядолетие друг не е живял в земите им, с център днеш-
на България. Невероятна история без аналог.
– Като историята за Атлантида – прошепна Вера, – с тази раз-
лика, че съществуването на Меандридите е стопроцентово архео-
логически доказано. И всеки желаещ може да пипне следите от тях.
И най-любопитното е, че са били първите. Българите имаме огро-
мен грях, че не развиваме тази история.
– Та ние не знаем още нищо за случилото се! – възрази баща є,
сякаш в своя защита. – Реално причините са неизяснени. Предпола-
гаме, че населението не е избито, защото археолозите не са намери-
ли данни за това. От тази гледна точка Меандридите, както ги нари-
чаш, също са били уникални. Те не са познавали оръжията, не са
воювали, сякаш единственият смисъл в живота им бил да се разви-
ват като индивиди и общество. Тръгнали си, защото повярвали, че
идва техният край. А най-интересното е, че именно след изчезване-
то им се появяват оръжията и войната на континента. Все едно с тях
си отиват хармонията и мирът… – Професорът замълча за миг, на-
гласи очилата си и продължи: – По-умерени учени твърдят, че при-
чината била в климатичните промени. За мен тази версия е несери-
озна и твърде лесна. Има и една крайна теза на колежката Радунче-
ва. Тя твърди, че причините са религиозни. И по-специално, че се
касае за определено подреждане на няколко звезди на небесния свод.
Звездите оформили знак табу за населението, което ги принудило да
изоставят земите си. Според нея, същата причина хилядолетия по-
рано накарала въпросната цивилизация да поеме от Мала Азия и да
се установи на Централните Балкани 84 . А после ги и изгонила.

319
 – Вярваш ли в това?
– Опитвам се да съм обективен. Много колеги твърдят, че те-
зата е крайна. Но така казваха и когато се чуха предположения, че
в Анатолия имало неолитно население. Смяташе се, че климатът
там е бил твърде суров за праисторическите хора. А в средата на
двайсети век се откриха доказателства, че е имало човеци поне от
десет хиляди години преди Христа. Но скоро няма да разберем
истината… Важното е, че нещо ги е изплашило толкова, че прого-
нило хората на първото знание. И проклятието над земите им тра-
ело повече от хиляда години. После се появила културата на брон-
зовата епоха, която донесла оръжието и войните. И нямала нищо
общо с изчезналата цивилизация.
– Доколкото зная, новата керамика и култура се върнали дори
на първично ниво, а интересът към светилища и религия почти из-
чезнал – допълни Вера. – А първите последователи в културен и
религиозен аспект на Меандридите по земите ни били траките.
– Правилно! – отвърна доволно баща є, а Вера едва въздържа
въодушевлението си от похвалата му. Той току-що потвърждава-
ше най-смелите є предположения, с което измислената от нея ис-
тория се превърна в реална.
Той спря да говори, защото Вера се бе навела и шумно ровеше
в найлонов плик, който бе донесла със себе си.

– Виж какво намерих на тавана! – рече тя възторжена. Извади

напрашена кутия и я сложи на леглото на баща си. – Старите „Мо-
нополи“!…
Лицето на възрастния човек грейна.
– Ти ми го направи, защото нямаше откъде да го купим, по-
мниш ли? Бях едва на пет, но винаги ще помня… Играехме всеки
ден…
Тя разгъна картона. На лицевата му страна на ръка бе начерта-
на схемата за играта „Монополи“. Квадратчетата бяха запълнени
с изрезки от списания – бижута, снимки на банки, затвор, ресто-
ранти, имаше дори бар. А в оригиналната игра нямаше. В хартиено
пликче бяха прибрани банкнотите, всяка старателно изписана от

320
баща є с цветни флумастери. Дрънчаха два зара и няколко пионки.
Усърдието, с което бе направена играта, накара Вера да се замис-
ли дали баща є невинаги бе искал да бъде далеч от майка є и нея.
А професорът се засмя на глас. Потърси нещо по лицето на
дъщеря си. И този път му се стори, че го откри.
– Ти хвърляш първи! – предложи тя.
Той задържа поглед на нея, като че да е сигурен дали всичко
това се случва наяве. После метна заровете и придвижи червената
пионка. Вера беше с жълтата. Така играеха и когато тя бе дете.
– Фабрика. Купувам! – викна тя.
– Не е честно, тя е най-голямата.
– Ще наваксаш.
Двамата пак се засмяха. А професорът придвижи съсредото-
чено пионката си. Когато я постави, сякаш го осени забравена мисъл
и той рече:
– Има още една хипотеза за изчезването на цивилизацията и тя
е миграцията. Десетина учени 85 проследяват старателно знаците,
открити в културите Винча, Караново и Градешница, изчезнали до
три хиляди и петстотната година последно от земите на днешна
Тракия.
Вера остави заровете и подпря брадичката си. Едва сдържаше
вълнението си да научи повече.
– И какво се е случило тогава според тях?
– Тези учени са привърженици на тезата, че по онова време са
най-значимите етапи от Великото преселение на народите. При-
писват унищожаването на първата цивилизация именно на упори-
тото нахлуване на ордите индоевропейци. А Първите са избягали
към бреговете на Егейско море и отвъд него. Една вълна достига
до остров Крит. Друга слага началото на Цикладската култура,
създадена около три хиляди и двестата година86 . Мнозина стигат и
до Египет. И затова много от писмените им знаци и знание са оце-
лели по амулети, камъни и керамика.
Вера записа последните му изречения в тефтера си, усмихна
се доволно и го прибра в чантата си. С енергични движения баща є
тропаше по дъската с пионката си.

321
 – Чакай, чакай… – викна му тя, като се усмихваше предизви-
кателно. – Още не си си платил глобата. Не забравяй, че аз съм
банката.
– Все ти искаш да си банката! – рече той и отново се засмя. А
после добави спокойно: – Благодаря ти.
– За кое?
– За днес.
Вера отклони поглед. После пак стана сериозна и каза:
– Хвърляй. Ти си на ход.
Професорът засили заровете и ги хвърли.
Играха цяла сутрин. И за първи път от много години насам
двамата се смяха, шегуваха и хвърляха зарове.

322
 Òåîðèÿ íà áóêâèòå

463 страница бе за буквите:

Буква Unicode Име Звук Числена стойност Връзка с гръцки Връзка с кирилица

+ Аз а 1 Alpha(А) А

„Въпросът за произхода на старобългарските азбуки, по-

ставен преди повече от 160 г., стои открит. Непрекъс-
нато се търси истината. /…/ Преди я нарекохме Азбука-
та от Плиска–Преслав. За нея историята не ни казва осо-
бено много. От нея са останали само веществени фак-
ти. Върху тези факти изградихме нашите наблюдения и
заключения.“/.../
„В една огромна територия на Североизточна България
около старите български столици Плиска, Преслав и да-
леч от тях – до Черно море и Дунава – са открити осо-
бени надписи или отделни знаци, неразчетени досега. По-
голяма част от тях са врязани по мазилки, строителни
материали, глинени съдове, колони, статуи; други са ре-
лефни знаци.“
Из: „Азбука от Плиска, Кирилица и Глаголица“,
проф. В. Йончев, с. 7 и 11

На другия ден Вера пак посети баща си. Не бе сигурна дали го

правеше заради спокойствието, което изпитваше до него тези дни,
или заради въпросите, които се умножаваха след всеки намерен
отговор.

323
 А болницата не спираше да я кара да мисли за живота, дето
препускаше безпощадно, помитайки всяка надежда да се проти-
вопоставиш на времето. И един по един изстрелваше дните в
историята. Коридорите тук є се струваха мрачни и тъжни. И дори
в тях да се запалеше всичкото осветление на света, щяха да си
останат такива. Може би защото никога не ни напуска усещане-
то, че между стените им хората си отиват завинаги, че срещат
болката и понятията за краткост и уязвимост. А след тях всичко
изглежда безсмислено.
Човек цял живот се бори, за да се развива, докато в един миг
осъзнава, че смъртта е твърде категорична реалност, и тогава за-
почва да се бори да остави нещо след себе си. Но обикновено след
него остават скръб и спомени. Понякога и дела. И защото това е
твърде жилаво за осъзнаване, човекът има адска нужда от вяра, за
да го преведе през земния му път и облекчи пътуването към без-
времието.
Днешните хора бяха твърде ощетени. В света на знанието и
високите технологии Господ бе все по-невъзможен. И затова нуж-
дата у човека за нови чудеса бе истерична. Търсеше ги във всичко.
Защото вярата не е в трапеза на Бъдни вечер, коледните песни,
полуживата елха, козунаците и сварените яйца.
Когато Вера реши, че коридорът няма край, чу глас:
– Кого търсите?
Женският глас проби бронята на унеса є. Вера отвърна:
– Професор Кандилов. Стаята му… Тук беше някъде.
– Елате, ще ви заведа.
Професорът се взираше през прозореца да види как слънцето
се изкачва до върха на небето, за да освети още един ден на земята.
Ден, в който ще се случи от всичко по малко.
– Вера – усмихна се той, като я видя. – Сядай!
Тя се настани. И днес не можа да докосне ръката му. Дланите є
останаха стиснати една в друга. Но ако има нещо хубаво в болни-
ците, то бе, че хората забравят за лошото помежду си, стремят се
да си дават обич, топлота и утеха.
– Сестрата каза, че не се храниш добре…

324
 – Тук е идеалното място да сваля няколко килограма. Откога
си обещавам… – отвърна є този път с насилена усмивка. – Искаш
ли пак да поиграем?
Вера се усмихна. Баща є все още не движеше лявата си ръка.
Тя сипа в чашата вода и му я подаде внимателно. В този миг почув-
ства баща си толкова близък, че реши да сподели:
– Татко… помниш ли онзи знак?… Меандърът, който все се
повтаряше по глинените фигурки, дето намерихме в мазето на замъ-
ка Жак?
Професорът кимна.
– Имам чувството, че… че ме преследва. Започнах да виждам
знаците навсякъде. Дебнат ме и крещят своята история. А за мен
тя е толкова вълнуваща, че в един миг започнах и аз да я търся. И
сега вече не мога да правя друго...
Той въздъхна дълбоко, изпълни гърдите си с въздух, изпусна
го и рече:
– Заразил съм и теб. А толкова те пазих…
– Какво искаш да кажеш? – нервно попита тя.
– Болестта на откривателя! Безпощадна е. Нелечима. А ти имаш
симптомите.
– Стига, татко, искам да споделя нещо сериозно... Открих
връзката. Намерих доказателствата.
– Нелечима е, освен може би в миговете, в които разбираш
колко кратък и преходен е животът.
– Татко – опита да се усмихне по онзи начин, както баща є го
правеше, когато тя хитруваше, – лекарите казаха, че още няма да
умираш.
– Слушай, Вера, ти си толкова млада. Остави знаците. Тръгнеш
ли по тях, губиш следите към себе си. Рано ти е да се губиш…
– Ще ме изслушаш ли поне? – гласът и погледът є бяха насто-
ятелни. – Проследих и третия лъч.
– Какъв трети лъч? – учуди се той.
– Вчера ти ми разказа за Великото преселение на народите и
теорията за първия Апокалипсис, които може да са изгонили Ме-
андридите от земите ни…

325
 – Да, това е впечатляваща история.
– Не ти казах, но… когато бях в Москва, попаднах на нови сле-
ди... И те ме убедиха, че н якои от Меандридите са останали в земите
ни, запазвайки частица от цивилизацията си ...
– Разбира се, че някои са останали. Къде обаче и как са се
развили, не може да знаем.
– Напротив, можем да следваме знаците. Знаците! Ти никога
не ме слушаш – извика Вера, а той махна с ръка в знак, че повече
няма да я прекъсва. – Мисля, че намерих следите...
– Няколко знака?…
– Не са няколко. Старата писменост на Плиска и Преслав…
Ти си ми казвал, че все още не е известно откъде е тя и кога се
появява. Но се оказва, че в нея се повтарят десетки знаци от пик-
тограмите на Меандридите и най-удивителното е, че азбуката за-
почва с кръст – основополагащ знак в пиктографската система на
изчезналите. Освен това прабългарската азбука е първата, в която
съм открила аналог на тайнствения символ от гърдите на глинени-
те фигури от Градешница. Подобни букви са намерени и на Перпе-
рикон, върху каменна плоча. Професор Овчаров ги нарича Лине-
ар. За мен следите са категорични…
Професор Кандилов потупа с длан по леглото си, за да прика-
ни Вера да седне по-близо. Взе ръката є в шепи и с притеснен
поглед обиколи лицето є.
– Вера, момиче, никое откритие не може да запълни празнина-
та, дупката, зейнала в душата, когато ни липсва любов. Никой чо-
век не може без нея, без страстта. А ти си толкова хубава… Защо
тръгна по моя път?
– Дава ми усещане за удовлетвореност и завършеност. Нали
това е крайната цел от всичко, което вършим?
– Не, това е само фалшив ритъм, който да следваш, когато дру-
гото го няма. Харесва ти, защото ти позволява да забравиш себе
си, когато те боли. Но животът не е да забравяме за себе си. А
напротив – да усещаме в мига.
– Думи. Не желая да споря. Още повече с теб в болница. – Тя
скръсти сърдито ръце под гърдите си. – Мислиш, че знаеш всичко!

326
 Професорът се загледа към поляната пред болницата. Десети-
на свраки маршируваха по тревата, ровеха в нападалите листа и
клони, някои танцуваха, други търсеха червеи, биеха се, всяка със
задачите си, преплетени в неразбираемо суетене. Професорът си
спомни, че когато бе малка, Вера ги наричаше „сините свраки“.
– Хайде, кажи ми за знаците – размисли той.
А Вера потрепери от вълнение.
– Знаеш, че Константин-Кирил Философ създава глаголицата,
на основата на Фигурата Модул 87. Но нея той чертае, като анали-
зира неразчетеното писмо, увековечено по крепостните стени, ке-
рамика и мазилка в Плиска, Преслав и Мадара. Писменост, която и
до днес не знаем чия е.
Вера извади лист от чантата си и го разгъна.
– Погледни тази линия от знаци. Позната ти е, нали? Кръстът е
първата буква, наречена Аз, в старобългарската азбука. Виж и
кръста от неолита. Еднакви са. Погледни сега старобългарските
букви Ла и Ра, създадени от една буквена група, за да предават
обща идея. Като ги съединим с долна черта, получаваме символа
от глинените фигури. Азбуката на прабългарите е започвала с рав-
нораменен кръст, отбелязвайки началото на словото? Защо, като
не са били още християни? А Орфеевият знак започва да се съче-
тава също с кръста… Не виждаш ли, татко, това са следите от оце-
лелите по земите ни.
– Думите ти са красиви, но в тях няма наука. Казах ти, няколко
знака не променят историята. Вера, човек винаги може да намери
убедителни доказателства за онова, в което иска да повярва. Логи-
ката е инструмент, не доказателство. Заобиколени сме с безброй
факти. И всеки от нас взема онова, което върши работа на логика-
та му.
– Никой от нас няма да промени историята, но това не пречи
всеки да я интерпретира, както намери за добре – отвърна му тя.
Двамата се засмяха, а професорът рече с мек тон:
– Мила Вера, зная, че разочарованието на прага на откритието
може да е твърде потискащо, но много от знаците, за които гово-
риш, не са нищо особено. Те наподобяват дори скандинавските,

327
таласките, орхонските и енисейските рунни знаци. Да не би твоята
„скрита“ цивилизация на Меандридите да е дала „знанието“ на це-
лия свят?
– Сега ми се подиграваш?
– И на мен се е случвало... Потънала си в детайлите и губиш
общата картина.
– Но понякога е по-добре да не знаеш всичко, за да имаш очи
да виждаш.
– Нещата са такива, каквито са, колкото и да е трудно да го
преглътнеш.
– Когато и аз започна да мисля като теб, ще легна и повече
няма да се надигна. Няма да имам причина.
– Скъпа, само се опитвам да ти помогна. Велик е онзи архео-
лог, който преодолее себе си заради историята. Но мнозина правят
грешката да пренебрегнат историята заради себе си. Затова тя е
пълна с грешки и недомислици. Мнозина се опитват да вклинят и
себе си в безсмъртието є.
– Ти никога няма да допуснеш, че съм открила нещо там, къде-
то ти не си успял, нали?
– Ето още симптоми – отричане, нервност, ярост, а после се
заравяш все по-дълбоко и по-дълбоко, докато вече нищо няма зна-
чение освен поддържането на добре охраненото туловище на ло-
гиката в тезата ти. Болестта завладява всяко кътче от тялото, пре-
взема разума, докато не подчини съзнанието. И оставаш сам. Аз
съм сам.
– Ти си отчаян. Защо искаш да отчаеш и мен?
Вера не намери сили да му каже, че е прав. Никога не го бе
изричала. Но думите на баща є бяха толкова верни, че се впиха в
нея до кръв.

328
 Ðåàëíà ôàíòàçèÿ

464 страница започваше с редовете:

„Тези „записки“ са /…/ резултат на отчаяние и необхо-
димост да споделя радости и болки с някого.
Последният преглед на текста ме смути – не се ли пред-
ставям като озлобен самотник. Всъщност аз имам мно-
го и истински приятели, на които мога да разчитам.“
Из: „Могили, храмове, гробници:
записки на един могилар“, Георги Китов

Защото истината я изгори, Вера запали колата и даде газ без посо-
ка. Караше бързо, без да мисли накъде. На зелено натискаше педа-
ла, на червено форсираше. Колкото по-бързо летеше автомобилът,
толкова повече є пречеше да ги чува – мислите. Но те можеха да са
като грабливи птици, които долитат от нищото и кълват в съзнани-
ето ти безпощадно и настървено, докато откраднат онова, което
блести. А после и то полита с тях, да търси себе си в откраднатите
му и безразборно омешани значения. Но има и моменти, в които
мислите се превръщат в утеха за душата, дошли да я обгърнат в
невидимо було, напоено с мечти, оплетени в паяжини от фантазия.
Макар да бе празна, Вера усещаше, че ще се пръсне от вятъра,
който бушуваше в нея и напираше да я унищожи, ако тя първа не
успееше да го задуши в себе си. Това беше безименният гняв.
Сякаш в този миг тя не бе същият човек, който днес бе отишъл
в болницата – уморен, унил, изплашен, гонещ мислите си из лаби-
ринтите на спомените и неизказаните копнежи. От сутрешното є
безсилие и меланхолия сега нямаше и следа.

329
 Така Вера стигна до спортния център. Тук паркира. Нямаше мно-
го коли. Малцина идваха в този час. Съблекалнята бе празна. Вера
механично отключи шкафчето и извади екипа си. Преоблече се и върза
косата си. В залата имаше четирима младежи, които я проследиха с
очакващ поглед. Не бяха много жените, които идваха да тренират кик-
бокс. А тези, които го правеха, бяха все особнячки. Вера отиде до
крушата и започна да я удря с юмруци и крака. Няколко минути, без
да спира. Усещаше очите по себе си. Не є се говореше с никого.
Когато изтощи тялото си, изкъпа се и облече дневните дрехи.
Вдигна очи към огледалото над мивката. Рошава коса, непод-
стригвана с месеци, небрежно вързана с ластик, изрязани до кожа
нокти, семпъл грим, изтрит от деня, раздърпана фланелка. Сама.
Познатата тежест, от която странеше, я блъсна изневиделица и я
притисна така, сякаш нечий великански крак бе стъпил отгоре є.
Вера потърси телефона си. Имаше две пропуснати обаждания.
От Калоян и Фъч. Поколеба се да потърси първия. Отказа се. Вече
не очакваше нищо от него освен навързани по инерция, до болка
познати думи в сладникав тон.
Какво се случи? Харесваше го.
В този миг тя сякаш чу разговора с баща си от преди да замине
за Рим.
– Напоследък все избягваш Калоян…
– Нещо се изгуби. Не е както преди… Стана твърде обсебващ.
– Иска да ти покаже, че държи на теб.
– Но когато е до мен, вече не изпитвам нищо. Всички тези
накъдрени от нежност думи, задушаващо обгрижване и писма, бли-
кащи с обяснения; бели огради и деца… Много е сложно. Искам да
си почина. Времето ще покаже.
– Нищо няма да ти покаже. Просто връзката ви навлиза друг
тип отношения, за които ти подсъзнателно не си готова.
– Липсват ми трепетът и очакването.
– Но те са най-силни, когато илюзиите разцъфтяват, покълна-
ли в твърде малкото, което знаем за другия. И всички възможнос-
ти стават реални. Колкото повече научаваме, толкова повече кра-

330
сивата измислица се сковава в земна форма. Така трябва. Семей-
ство се създава на земята.

– Ще видим… – прошепна Вера пред огледалото.

Двамата с Калоян все още бяха сгодени, но страхът и празно-
тата я завладяваха лавинообразно. Отдалечаваше се от него с на-
деждата, че времето ще върне старите усещания, опитваше се да се
убеди, че по-добър не може да намери, но това не лекуваше наста-
нилата се в душата є чернилка. Нито страха от поредната раздяла
със скъпа фантазия.
Последните месеци ходиха няколко пъти на вечеря. Спореха
все по-често, а тя се дразнеше от натрапчивите му навици, заучени
фрази и познато поведение. Отбягваше ласките му и отлагаше ре-
шението до мига, в който ще е неизбежно. Понякога си мислеше,
че не я плашат толкова раздялата и самотата, колкото фактът, че
проблемът е в нея. Сякаш бе неспособна да обича и да има трайна
връзка. Бягаше от самотата, за да се зарови безвъзвратно в нея. Бе
решила, че годежът ще я излекува, но той само материализира не-
видимите контури на илюзията, докато не я превърна в бетонна
плоча, която падна и смаза Вера.
А може би грешката не бе в любовта, а в илюзиите за вечна
връзка. Защо хората все се стремят към трайни отношения, щом
такива все по-трудно съществуват? Освен в живота на другите.
Той ни мами. Искаме да сме като тях, но животът на другите вина-
ги остава различен.
Вера затвори металната вратичка на шкафчето си и измъкна
ключа. Повече не искаше да мисли.
И може би тъкмо в тези моменти Меандридите ставаха по-важ-
ни от всичко останало. Но щом си спомни за тях, се уплаши дали
баща є не бе прав за заразата…
Болестта ли я водеше или следите на реалното откритие? Ко-
гато започваше проучванията си, знаеше, че много от фактите бе
нагласила сама, за да служат на логиката є. Но днес логиката няма-
ше нужда от нея, тя живееше свой живот, движена от невидими
сили, които Вера сляпо преследваше.

331
 Тя извади гребен и приглади косата си. Погледна часовника
си. Бе вече 21,30.
Сложи пастелно червило на устните си и се обърна с лице към
съблекалнята. А тя изглеждаше неестествено пуста след хаоса,
който бе царял днес в нея – забързани жени бяха влизали, излиза-
ли, събличали, обличали, къпали, оставяли са товара си от деня, а
после са се връщали обратно в ежедневието. Толкова тежест бе
разтоварена тук, че заплашваше да взриви въздуха. Но сега един-
ствено небрежно разхвърлените кърпи и отворените шкафчета на-
помняха, че е имало хора.
Дори баща є да бе прав и всичко да бе само в нейната фанта-
зия, какво значение имаше, щом є даваше пълнота и забрава. И
дори наистина да си измисляше и нагаждаше историята за скрита-
та от хората първа цивилизация, за да лекува празната си душа,
днес тя бе по-истинска и осезаема от всякога. Затова Вера бе длъжна
да я доведе докрай.

332
 Çàâðúùàíå

465 страница започваше със скалните следи на Първи-

те и Следващите:
„Новите родопски скални светилища (след изчезването
на енеолитното население от Централните Балкани в
IV хилядолетие) отново се откриват и датират в I I хил.
пр. Хр. Завръщането на преработеното в голяма степен
религиозно вярване обратно в земите ни, изглежда, ста-
ва с прииждането на нови маси население през късната
бронзова епоха. Именно то ни е познато като орфическа
традиция в по-късната религия. Едва тогава, отново ви-
соко в планината, се качват почитателите на скалните
светилища, използват териториите на старите свеще-
ни места и много рядко създават нови.“
88
Из: Автореферат, проф. Ана Радунчева, 1999 г.

Вера надникна през шпионката на вратата. Не очакваше никого.

Тъкмо бе закусила и се готвеше да се разходи до Археологическия
музей, за да занесе исканите документи за дисертацията си.
Позна силуета на Фъч. Стоеше на неосветеното стълбище и
тактуваше нервно с руло хартия по бедрото си. Вера се поколеба
дали да му отвори. Щеше да я забави и сигурно ще проси закуска.
Косата му бе разрошена, сякаш тъкмо е станал. Или не е лягал.
Тя отвори вратата и го попита какво се е случило. Лицето му бе
брадясало, а плешивите петна в окосмената част бяха изпъкнали като
на леопардова кожа. Имаше сиво-синкави кръгове под очите, които
придаваха още по-изпъкнал вид на гърбицата върху носа му.

333
 – Открих отговора! Събирай си нещата. Тръгваме! – извика жиз-
нерадостно той, като мина покрай Вера и нахълта в апартамента.
Изглеждаше твърде развълнуван, а ръката му размахваше ру-
лото във въздуха, сякаш гонеше мухи.
– Къде? – учуди се тя, докато го следеше строго.
– Да си приберем съкровището.
– Ти…
– Моля те, не прави нещата по-трудни – прекъсна я. – Дос-
татъчно сила ми бе нужна въобще да те поканя. Можех да отида
сам.
Вера опита да въздържи гнева си. И не отвърна веднага.
– Кажи, какво си открил? – попита по-спокойно.
– Легендата се потвърждава! Истина е.
– Коя от всички?
– Тази за Орфеевия кивот. Оказва се, че все пак съществува. –
Вера го зяпаше неразбиращо, затова той продължи: – В Родопите
има древен мит, според който Орфей е прибрал най-скъпото си,
силата си, в кивот и го скрил в сърцето на планината. И оттогава
никой не може да го намери, макар в легендата да се твърди, че
неговите последователи още пазят тайната… – Фъч бе толкова въо-
душевен, че на моменти бързината ядеше от думите му. – А сред
понятията, които преведохме от златната плочка, се говори имен-
но за „кивот“, „Орфей“, „вечната карта“ и „сърцето на планина“.
Всичко отговаря на легендата за Белинташ 89.
Щом го изрече, Вера разбра, че Фъч не бе мигнал цяла нощ.
И наистина, докато размествал за пореден път местата на не-
свързаните думи и понятия, изведнъж решил, че е намерил отго-
вор, търсен от векове. А въпросът бил загадка, превърнала се с
времето в легенда. Той беше чел, че последователите на орфици-
те вярвали, че техният пророк и учител притежавал нещо, което
го правело непобедим, а знанията му създавали чудеса. Казват,
че бил убит от врагове завистници, които искали да откраднат
силата му и заличат влиянието му. Но до ден днешен бе спорно
дали те са успели да научат тайната, която правела Орфей недо-
сегаем, дори пред зверовете, дали бе останала съхранена, или

334
всичко това бе само измислица. Според поверията, тайната била
скрита от верните му последователи в Орфеевия кивот. А знани-
ето за нея се предавало само за просветени чрез Орфическите
мистерии. Векове самозванци и учени търсели кивота из Тракия,
но от него нямаше и следа.
Днес малцина вярваха в историята. А едно от набедените мес-
та за скритото съкровище бе именно местността Белинташ, в под-
ножието на която бе открита единствената сребърна оброчна пло-
ча с образа на Сабазий, считан за тракийския Дионис.
Фъч разказа на Вера предположенията си, макар и доста хао-
тично и несвързано. И тя дори се зае да прибира каквото се сети в
малък сак, при все че още нямаше намерение за път.
– Побързай! – пришпори я той. – Дошъл съм с мерцедеса.
– Какъв мерцедес?
– Как какъв? – Фъч се ухили. – Чисто нов! Последен модел,
отпреди петнайсет години.
Вера се засмя. Фъч никога не спираше да се шегува.
– Слушай, Фъч, чувала съм за това място, но честно, не се
сещам какво точно…
– Събирай си нещата – пак я подкани нетърпелив. – Става
въпрос за огромен скален масив в Родопите. Той е едно от при-
родните чудеса на България. На върха му има плато, толкова рав-
но, сякаш е огромна бяла торта, прерязана с нож. Дълго е триста
метра, а по него е подредена система от триста издълбани и
съвършено оформени кръгли дупки. Никой не знае кога, как и
кой ги е направил. Някои учени предполагат, че на платото била
една от най-древните обсерватории в света. От върха є прароди-
телите ни следели упорито някакви небесни тела... За системата
от дупки едни казват, че е звездна карта, а други, че е за географ-
ска местност. Така или иначе, това е най-старата и единствената
вечна карта, за която аз съм чувал. А древно поверие разказва, че
някъде там, около или под скалата, е скрит кивотът на Орфей.
Местните пък твърдят, че там е тайната библиотека на траките.
Други смятат, че е скрито злато. И ако не вярваш, направи си
справка.

335
 Вера спря да събира случайни дрехи и грим, като погледна втре-
щено мъжа с леопардова брада.
– Нямам време за справка. Предлагаш да отидем и да търсим
отговора по скалите, така ли?
Фъч шумно задраска тила си с нокти.
– По-лесно ще е да се върнеш в Рим и да препишеш от онзи
ръкопис следите до центъра на лабиринта-загадка... Имам
смътното усещане, че ще ни заведат направо там, за където сме
тръгнали.
– Казах ти, нямаше отговори. Само описания, без връзки по-
между си... И защо са ни следи, ако вече сме тръгнали по тях? –
засмя се тя.
– Ще спестим време. Ръкописът може да е шифрована карта,
както ти казах?
– Не е карта, защото нямаше център.
– Забравяш, че може да е карта-лабиринт. Тогава центърът е
видим само за читател със съответните познания.
– А ти ли ще ми платиш самолета и хотела? – добави тя със
сериозен тон. – Фъч, май знаеш вече нещо?
Той пак се почеса и се подсмихна.
– Хрумна ми снощи. Беше ми казала, че в Мастиленият
лабиринт се споменавал връх Орфей, „Портата към Тартара“,
човекът Орфей и древната писменост, открита в Тракия. – Тя
кимна. – Всички тези дири водят към пъпа на Родопите. В същото
време нека разсъдим логично какво търсим: следите на изчезна-
ла преди хилядолетия цивилизация и на Орфей, водача на първата
значима култура след необяснено изчезналите Меандриди. Сле-
дователно между тях има връзка. Появи се и златната плоча,
която намеква за „карта“ и за определено място. Изписана е на
езика на изчезналите и на този, на който Орфей е пишел. Съвпа-
денията са много. Открих и друга любопитна връзка. Меандри-
дите, както ги наричаш, са изчезнали най-късно в Родопите.
Тоест там има най-пресни следи, като откритите в Триградско-
то ждрело.
– Какво беше открито там?

336
 – Не ти е нужно да знаеш… Вече е продадено в чужбина. Но
едни от най-любопитните находки са от Харамийската пропастна
пещера.
– Убеди ме. Кажи ми за връзката, която допускаш.
– Меандридите изчезват последно в Родопите. И точно там след
около две хилядолетия се появяват траките и Орфей.
– Прав си. А това са двете култури, за които е предназначена и
златната плоча… Но според теб какво може да се е случило?
– Не зная… Представи си, че нещо важно е оцеляло от първа-
та цивилизация – една свръхнапреднала култура, която преди всич-
ки пише, смята, обработва злато, стъкло, прави солници и добива
цветни метали, развива наука и астрология... Тръпки ме побиват,
като си помисля, че това се е случило не на Марс, а в българските
земи. И направо полудявам, щом се замисля какво ли може да са
оставили Първите, за да отбележат траките такъв подем след от-
криването му.
– Чакай, още не знаем дали траките имат връзка…
Фъч не я чу. Вече бе грабнал сака є и препускаше към входна-
та врата. Отвори я с трясък и полетя по стълбището. Вера опита да
го следва, като долавяше думите му:
– Замисли се, направените археологически разкопки доказват,
че преди да изчезнат, Меандридите систематично запушват входо-
вете на подземните си мини и закопават най-ценното от храмовете
си. Те са познавали съвършено земята и подземието. Ами ако от-
крием вход на златна мина!

Когато натовариха багажа в колата, Фъч помоли Вера да шо-

фира. Той се облегна на предната седалка и затвори очи. Беше
твърде уморен, но устата му не спираше да бръщолеви, сякаш бе
навита на пружина латерна.
– Орфеевият кивот трябва да е най-голямото съкровище, скри-
то някога в Тракия. Как не съм се сетил досега?... „Сърцето на
планина“, „вечната карта“...
– Слушай, не искам да ме въвличаш в незаконната си дейност –
сряза го тя.

337
 – Ти ме въвлече! – засмя се Фъч със затворени очи.
– Накъде да карам?
– Дръж посока Кърджали. След Асеновград ще намерим от-
бивката… На златната плоча пишеше: „Мястото е отбелязано под
небето на вечната карта…“ Няма друга такава, освен на платото на
Белинташ… – широката му прозявка спря пороя от думи.
– Мислиш ли, че от тази история ще излезе добра дисертация?
– Има почва. Но трябва да знаеш, че тя не е у нас! – бе после-
дното, което Фъч изрече и заспа.

338
 Áåëåãúò íà Àïîêàëèïñèñà

466 страница бе за белезите на Края:

„Други податки за настъпващия край на обитаване на
земите на прародителите са били създаването на систе-
ма от скални светилища – обсерватории, в които се про-
веждат активни наблюдения на промените на небесна-
та сфера, и постепенно завършващият пълен цикъл на
ритуалните действия в храмов комплекс до с. Долнослав.
Стига се до извода, че причината за настъпващия край
на епохата е регистрираната промяна в положението
на определени небесни конфигурации, считани за боже-
ствен знак за налагане на табу върху обитаването на да-
дени територии.“
Из: Автореферат проф. А. Радунчева, с. 39

Белинташ90 се намираше на шейсет километра от Пловдив и много

по-близо до Асеновград, но до него се стигаше единствено през
Врата, което е име на село. Може би винаги, а може би само в този
следобед жителите на село Врата държаха портите си затворени.
А по тесните калдъръмени улички нямаше ни хора, ни призраци,
само тромави крави с цвят на препечено брюле, които марширува-
ха към домовете си след паша. И стотици щурци и птички огласяха
планината.
Вера и Фъч паркираха колата в подножието на островръх хълм
и поеха пеша нагоре към скалите. Прогнозата за времето бе с на-
мек за проливен дъжд с гръмотевици, но след като Фъч дремна два
часа, пружинката в него отново се надипли и механизмът затикта-

339
ка. Вече нищо не можеше да го възпре пред целта. Дори предуп-
режденията на местните, че гръмотевиците падали върху скалното
плато като привлечени от магнит и много хора намерили смъртта
си там, изпепелени. Но вместо да се изплаши, той откри в словата
им ключови думи от посланието за скритата карта. А Вера трябва-
ше да избира дали да го остави сам и да пропусне шанса си да
направи откритие, или да рискува с гръмотевиците.
Избра второто.
Бяха обиколили няколко къщи в околните села, за да търсят
водач. Месните отказваха. Твърдяха, че скалата с форма на Сфинкс
е свиреп страж на древното светилище. За нея се разказвали от
векове страшни легенди, които днес никой не помнеше. Хората вече
не знаеха защо камъкът е опасен. Останал бе само страхът. А в
историческите книги се отделяше твърде малко място за платото.
В някои от тях се поместваха по няколко снимки, но те не даваха
представа за цялостното скално изображение. И само още повече
засилваха въображението.
От онова, което Фъч намери като информация, разбраха, че
едни го наричаха „лошия камък“, а други – „умния камък“. Тези,
които не се плашеха, го боготворяха и мислеха, че в него са скри-
ти тайните на бесите, наричани още траки. Съхранени във веко-
вете легенди разказваха също, че в уникалния каменен масив хи-
лядолетия се пазела тайната библиотека на тракийските предци.

Табела на пътеката към Белинташ

340
 Поляната преди
платото и „Главата
на Сфинкса“

Говореше се и за някакви книги и скрити послания, дори за съще-

ствуването на Библия-Бесика. В същото време официалната на-
ука категорично отричаше всякаква писмена грамотност на
въпросния етнос.
Легендите бяха привлекли безброй иманяри, които постепен-
но натрошиха масива от всички страни, като междувременно пре-
копаха и земите наоколо, та сега мязаха на бойно поле. Но дори да
са намерили нещо, то отдавна бе извън България. Цяло чудо бе, че
учените случайно тръгнали по следите на една от откритите, но
необявени оброчни плочи. Когато я намерели, оказало се че това е
единствената сребърна плоча в света с образа на Себазий 91 .
Но освен иманяри тук идваха и стотици туристи и екстрасенси,
които бяха убедени, че скалният масив е център на мощен поток от
енергия. Не бяха малко и онези, които вярваха, че платото е писта за
летящи чинии. Учените се спираха на предположението, че белият
масив е вероятно най-старата карта на звездното небе или известна
в древността слънчева обсерватория. Имаше и такива, които споре-
ха, че това е търсеното повече от 130 години светилище на Дионис.
Но за него спорят още две дестинации, сред които и Перперикон.
Без водач Вера и Фъч трябваше да разчитат единствено на соб-
ственото си въображение и събрана информация за местността.
Но понякога тази позиция бе по-удобна от натрапването на чужди
убеждения. Учените отдавна са доказали, че непредубедените очи
могат да видят онова, което и най-учените не могат.

341
 По пътя Вера разказа на Фъч за случилото се между нея и Ка-
лоян. Той я изслуша внимателно, надигайки от време на време бу-
тилка бира към устните си. Накрая рече:
– А кой е австралиецът?
Вера го изгледа шашната.
– Какъв австралиец?
– Не че има значение… – отвърна спокойно Фъч и прибра праз-
ното шише.

Слънцето вече бе пребродило небето и точно преди да докос-

не своя зенит, един димен облак го погълна. Замислена, Вера след-
ваше Фъч по стръмната пътека. От дясната им страна хвърляше
сянка гъста борова гора. Тясната пътека се виеше по самия ръб на
гладка, полегата пропаст. А под краката им сякаш нямаше почва, а
единствено бял камък, облякъл земята като захарна глазура. Като
че ли цялата планина бе едно грамадно скално образувание, пер-
фектно изгладено в хилядолетията от природните стихии.
Някъде откъм гората долетя глухо ехо на железни камбани и
звънчета, които сякаш се клатеха в буен танц.
– Не знаех, че местните водят кравите си толкова нависоко –
учуди се Вера.
– Не са кравите. Познавам този звън. Кукери са.
– Кукери? Какво правят тук?
– Винаги са били тук. Исторически погледнато, кукерите
тръгват от сърцето на Родопите. Но никой не е сигурен откога
точно.
– Но какво ще правят в гората?
– Може би репетират… Готвят се да посрещнат лятното слънце-
стоене.
– Знаеш твърде много за това място.
– Казах ти, че съм участвал в няколко разкопки.
– Никога не съм чувала за разкопки в тази част.
– Няколко… неофициални… – Фъч є намигна. После добави: –
Но до скалата не съм стигал. Адски ми е любопитно.
– И намерихте ли нещо?

342
 Костюми на кукери
от Родопския край,
музея в Смолян

– Предимно керамика… злато и сребро, но твърде малко в срав-

нение с онова, което очаквахме.
Докато си проправяха път нагоре в зеления тунел от клони и
храсталак, видяха десетки изкопи, останали след иманярите, зей-
нали като рани в земята. И те са търсели легендарното тракийско
съкровище.
Най-сетне двамата излязоха от гората и пред тях се откри глед-
ка, която Вера пожела да закове в спомените си с пирони и после
да я облепи с тиксо за вечността. Небето бе тъмно и ниско, сякаш
всеки миг ще падне върху кръглата поляна. Белият слънчев диск се
търкаляше по хребета на хоризонта. А на зелената поляна девет
черни и един бял кукер се поклащаха в кръг под такта на камбани-
те по телата им.
Щом видяха натрапниците, мъжете с костюмите спряха да се
движат и впериха погледи във Вера и Фъч. По това време на деня,
особено при дъждовни облаци, малцина дръзваха да се изкачат до
скалата.
Макар Вера да знаеше, че това са само хора в козя кожа, удъл-
жени шапки и изрисувани маски, тя усети как по тялото є пробягаха
ледени тръпки. Десет космати чудовища, три глави над човешкия
ръст, с дълги рога и остри зъби, стояха пред тях и ги дебнеха изпи-
тателно. Наподобяваха нещо средно между дяволи и снежни човеци
Йети, но имаше и друго, което ги правеше различни от първите две.

343
 Вера и Фъч плахо минаха покрай маскираните. Тя дори събра
сили, за да кимне в дружелюбен жест. Косматите не отвърнаха.
Камбанките отново започнаха да се мятат звънливо по телата им,
докато кукерите в редица тръгнаха надолу по пътеката към Врата.
Фъч спря на място и извади лъскаво метално шишенце. Бирата
беше изпил. Отвори го и пое жадно няколко глътки. На лицето му
блесна доволна усмивка. После се покатери на ниска странична
скала и викна след Вера:
– Приближи се към пропастта, за да те снимам с главата на
Сфинкса.
Пред тях стърчеше огромен скален къс, който наподобяваше
човешка глава. Имаше лице, остър нос, брадичка и шия. При пове-
че желание може да видиш и дупки за очи. Местните го наричаха
Сфинкса, иначе бе началото на скалното плато Белинташ.
– Не ставай смешен. Не съм плиткоумен турист, за да се сни-
мам с всяка локва – отвърна Вера с каменно лице.
– Всички искат да се снимат с Главата.
– Не и аз. Това са само три неравномерно стърчащи в нищото
скали.
Тя продължи уверено напред към платото. Фъч я последва с
думите:
– Хората имат нужда да виждат разни неща.
– Какви неща?
– Онези, които свързват безкомпромисната реалност с фанта-
зиите им.
– Много философстваш... Оттук ли е пътеката за нагоре?
– Няма друга.
Силуетите им се изгубиха по стръмна метална стълба към
върха.

344
 Âå÷íàòà êàðòà

На 467 страница пишеше:„Нашите праотци са създа-

ли първата географска карта в света!
Интересно за отбелязване е, че тази карта не се намира
в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“,
нито се съхранява в някое подземно хранилище при спе-
циални климатични условия. Не. Тази карта си стои под
открито небе, там, където е била създадена преди поне
три хилядолетия, ако не и по-отдавна. Става дума за
скалното плато Белинташ в Родопите – една от много-
то все още неразкрити загадки на свещената планина.“
Из: Форум, Петър Загорски за Белинташ

– Какво мислиш, че ще открием? – попита Вера запъхтяна, до-

като се катереха.
– Аз търся съкровище. За теб не знам.
– Трябват ми още следи – отвърна тя.
– Тук има всякакви следи… Но някога хрумвало ли ти е, че
вървиш по следите на история, плод на въображението ти? Случва
се с много учени.
– Ако е така, то доказателствата за тези истории се намират
най-лесно.
– Дори ако търсиш тракийската Атлантида?
– Атлантида не е нищо друго освен метафора за амбициите на
учените да открият неоткриваемото.
Вятърът се усили и отнесе сламената шапка на Вера. Тя се
пресегна да я хване от желязната стълба, но не успя. Беше є люби-

345
ма. Но Вера имаше много шапки. Харесваха є, когато ги виждаше
по витрините. И дори на главите на други жени. Често є се струва-
ха сладки, когато ги мереше. Но вкъщи почти винаги решаваше, че
са смешни.
Стълбата свърши и двамата се озоваха на кремаво плато.
Сякаш бе площадка от слонова кост, неестествено равна и глад-
ка, като че ли нарочно заравнена от човешка ръка. По нея има-
ше множество ямички, канали, разчертани линии и три кладене-
ца с диаметър метър и половина и дълбочина два и нещо, но с
абсолютно гладки стени. Вера си спомни, че подобни водни ци-
стерни, макар и доста по-големи, бе виждала на Перперикон.
„Може би са създадени по едно и също време“ – помисли си.
Фъч є обясни, че въпросните ями и правите като под конец ка-
нали, погледнати от въздуха, образували така наречената „веч-
на карта“.
– Нищо чак толкова мистично не виждам в тези дупки! – от-
върна му тя.
– Впечатляваща е идеалната им гладка кръгла форма, която
твърде трудно се е постигала в древността.
– Погледни, всички са пълни с вода, която се оттича и изпаря-
ва много бавно, а в същото време дълбае камъка. Нали знаеш –
формите, които нежната вода може да създаде с упоритостта си,
никоя ръка не може да повтори.
– А как ще обясниш факта, че са точно триста, колкото са и
метрите по дължината на платото?
Вера се поколеба в отговора си:
– Ще помисля.
Фъч извади отново сребристата бутилка и с облекчение я доп-
ря до устните си. Бяха сами на скалата. Всеки тръгна в избрана
посока, за да търси следи.
Вера видя три перфектно успоредни линии, като тройни рел-
си. Под тях имаше и четвърта линия, но тя бе оформена от няколко
правоъгълни дупки на равно разстояние една от друга. И тези фи-
гури със сигурност не бяха от водата. Не каза нищо пред Фъч, за-
щото знаеше, че той веднага ще започне да се заяжда 92 .

346
 Платото бе леко наклонено в едната си страна и имаше три
големи издатини по посока на село Врата. Вера прекоси четирите
линии и продължи към един от издадените ръбове на скалата. По-
редната странна дупка привлече вниманието є. Този път обаче тя
бе сякаш контур на дяволска глава, а над него имаше няколко по-
дребни дупки, сякаш очертаваха съзвездие. За миг дори Вера на-
прави асоциация със звездите от Орфеевия амулет, но после бързо
изключи подобна връзка.
Тя седна на ръба и се загледа в далечината. Под краката є бе
зейнала белокаменната пропаст, очертана наоколо с пръстен от бо-
рова гора. А някъде в далечината пушеха комини и се носеха пес-
ни от хлопатарите на селски животни.
И в този миг видя нещо, което я изуми. Издатината на скалата,
вдясно от нея, бе като гладка отвесна стена. А в центъра є имаше
очертан правоъгълник, сякаш бе рамка на картина за великани. И в
тази рамка имаше само едно изображение, което бе човешка фигу-
ра с вдигнати нагоре ръце в молитва към небето. Впечатли я не
толкова фактът, че някой е очертал картина на скалата, колкото че
силуетът в нея твърде приличаше на молещата се фигура, изобра-
зена на глинена плоча от Градешница. Фигура, която след 2000 г.
се появява и като йероглиф в Египет. А по-късно украсява и печа-
та на Троя, на който пишеше, че преносителят на знака трябва
да бъде пазен от Бога.
Вера потърси познато изображение и по отвесната скала вля-
во. Очакваше да го види и го разпозна. Но тук бе различно. И да-
леч по-изумително. Като изрисуван с грамадна четка на скалата бе
изобразен знакът с формата на деколте или два съединени ченгела,
използван върху глинените фигури на Меандридите. Тя се при-
ближи колкото може напред и присви очи, за да го види по-добре.
Все още не бе сигурна дали знакът е реално изображение или плод
на въображението є.
Но гледката я шокира. Сега ясно личеше, че цялата стена бе
изрисувана с големи няколко метра знаци. В долния десен ъгъл на
знака с ченгели бе изсечена идеограма за ковчег или кивот. Под
него имаше огромни Е и О, за които орфистите твърдяха, че може

347
 Дяволското лице със знаците.
По-ясно изображение може да се
види на www .mastileniat-labirint.com

да принадлежат на Евридика и Орфей, или на Енергията на Орфей.

А под тях бе и меандърът.
Но най-фрапиращото от всичко бе фактът, че тези знаци бяха
изписани върху изсечена в скалата дяволска глава. Тя бе много по-
ясна от всяко друго каменно образувание, за което хората твърдя-
ха, че прилича на нещо. Но за разлика от главата на Сфинкса за
дяволската не пишеше никъде нищо. Сякаш туристите не можеха
да я забележат. Но формите є бяха съвършени, а съчетанието от
символи върху є – изящно изобразено. Навярно не всеки имаше
очи да я разпознае или интуиция, за да я потърси. Вера реши, че
ако има някакво послание на скалното плато, то бе именно тази
дяволска глава.
Нетърпелива, тя извика Фъч и посочи каменния звяр.
– В какво си се вторачила? – попита той.
– Седни. – Той седна. – Виж отсреща.
– Господи!... Грамадна дяволска глава!
– Значи не си въобразявам?
– Мисля, че този път съвсем не. Толкова са ясни очертанията
є... Тук ще копаем!
– Чакай! – Тя го побутна отрезвяващо. – Погледни гърдите на
фигурата…

348
 – Какво?
– Не виждаш ли знаци?
Фъч присви очи и се съсредоточи.
– Ето там. Меандърът! – развълнувано обясни Вера и посочи
спираловиден знак, изобразен на скалата.
– Какъв меандър?
– Орфеевият знак. Ето там, на гърдите на Дявола.
Фъч пак се вторачи в бледосивата стена, за да види по-добре.
А Вера включи фотоапарата си и внимателно надвеси обек-
тива над ръба на пропастта. Щракна и засне древния вертикален
надпис.
– Ти разпознаваш ли го?... – настоя за отговор тя. – Татко все
твърди, че хората могат да видят всичко, което търсят, в едно изоб-
ражение. И затова едни са убедени, че дупките тук са звезди, за
други са карта, а аз открих меандъра. Остава сега и ти да кажеш, че
си намерил съкровище…
– Вера, успокой се. Мисля, че и аз го виждам... А над него не
са ли буквите Е и О?
– Точно така, а над Е-то има пиктограма за ковчег и V-образен
знак.
– За тях ми е нужно повече въображение. – Фъч продължи да
се взира съсредоточено. Отпи глътка от течността в металното ши-
шенце и рече: – Затова пък виждам точно срещу дяволското гърло
равнораменен кръст – пиктограмата за местоположение. А тя оз-
начава, че това е мястото!
– Чакай, дяволското гърло ли каза?
– Дяволското гърло!… – възкликна той. – Може би това е по-
сланието – нещо е скрито в пещерата Дяволското гърло.
Вера се изправи рязко и отиде до кривата, като глава, дупка на
два метра от ръба на скалата. Клекна до нея и почисти прахта и
нападалите листа.
– Погледни тази вдлъбнатина – посочи тя. – Прилича ми също
на дяволска глава. Скалните хора не биха я оставили, ако нямаше
предназначение. Работили са перфектно с камъка.
Фъч се замисли:

349
 Малката дяволска
глава – стрелка

– Прилича ми на стрелка, при това сочи право към голямата

дяволска глава. Сякаш някой нарочно я е създал, за да показва по-
соката…
Смрачаваше се. Някъде в далечината удари гръм. Вера и Фъч
побързаха да стигнат до колата, която ги чакаше в подножието на
хълма. Вярваха, че имат отговора.
До колата зееше грамаден празен изкоп. Скоро там местните
щяха да положат основите на църква.

350
 Íàé-äúëáîêàòà òúìíèíà

468 страница бе за мрака:

„По-съвременни етимолози, сред които един стар Семит-
ски, сравняват староеврейския корен за „obscure“ (тъмен,
мрачен, таен) със старите гръцки думи „ orphnos“ и
„orphnaios“, които са също за „тъмен“, „мрачен“, или с
„Erebos“, което от семитски означава „космическата
нощ“ или „най-дълбоката тъмнина“. Но нима дълбокият
мрак има връзка с основните концепции в слънчевия ор-
физъм. Но в същото време може да е намек за пътя на
Орфей до най-дълбокия и тъмен свят под света – Долно-
то царство на безплътните сенки /…/ но той не може
лесно да се идентифицира с големия си враг, властелина
на вечния мрак Айдес (или Хадес), познат още като „Не-
видимия“, „Безплътния“.
Из: „Орфей Рибарят“, Роберт Ейзлер, 1920 г.

Докато чакаше, скрит като сянка, мислите на Ариман за пореден

път се връщаха в каменното подземие. Улавяше детайли, разпоз-
наваше думи и не спираше да търси скритите отговори. И въпреки
че бе взел решение да изпълни мисията си докрай, отровата, която
всеки ден по малко го променяше, бе стигнала през плътта му до
костите. А нуждата да знае кой е и защо е различен, се бе изкриви-
ла в бяс и истерия.
И пак се връщаше, и пак търсеше…

Тук, в подземието, бе израснал. Споменът откри хладно, влажно

и тъмно място, но днес бе сякаш по-различно. Защото го нямаше

351
смисъла. Всички тези въпроси и ярост срещу слабостта изядоха
смисъла. А като го изгубиш, осъзнаваш и нищожността си. Но за-
сега за това знаеше само той. Друг никой не предполагаше за въпро-
сите в него.
По дългите дървени пейки седяха млади слаби мъже, с бледа
като пепел кожа. Сглобяваха и пришиваха частите на пеещи пар-
цалени кукли.
А в песните си те казваха:

Страхът и Егото са твоите господари,

но без тях и Бог ще е излишен.
Затвори очи и ще се събудиш,
в себе си дълбоко ще потърсиш.

Момчетата по пейките бяха работниците. Ариман никога не

бе правил това.
Тези млади мъже все още не знаеха, че са свободни. Вероятно
така трябваше. В тях нямаше въпроси и отрова.
Той бе единственият, който се опитваше да дири следите за
обратно.
Видя се как изкачва стъпалата към портата на подземието. Из-
лезе и шумно я затръшна след себе си. В съседство имаше друга
порта, по-малка, а над нея – гравирана отрязана глава. Такава има-
ше и над кутията за писма. С вековете почти се бе сляла с изроне-
ната фасада, но все още бе видна за онези, които знаеха, че е там.

352
Или за твърде наблюдателни туристи, попаднали по някаква бе-
зумна случайност пред църквата „Милосърдие“.
Искаше му се да вярва, че не е твърде късно да поправи слу-
чилото се и да се изчисти от неназованото в себе си, което го
ядеше.
В погледа му се четеше онази острота, която разкрива нечия
спасителна решителност.
Трябваше да издебне жената да остане сама…

353
 Èçãóáåíèÿò Ðàé

На 469 страница бе нарисувана дълбока пещера, а под

скицата имаше надраскан текст:
„… следите на Първите били разнесени в Египет, Крит,
Европа и Тракия, но само в Долното царство оцеляло и
знанието им. Защото пророците им знаели, че когато
сенките покрият земния свят, единственото бягство от
тях може да е там, откъдето те са дошли. Докато Се-
демте звезди не се подредят отново в дъга. Когато Ор-
фей слязъл при тях да търси любимата си, те му дали
знаците. А той ги пренесъл на Земята, през пещерата и с
приближени ги адаптирал за новия свят. И за да запази
тайната, разказал на всички, че Долу е светът на сенки-
те и Хадес. И оттогава хората рисуват и споменават
Дявола и Пан, който идва от пещерите. Но в тайната
библиотека е записано, че Орфей се върнал от недрата
на земята с букви.“

Стенопис
„Страшният съд“,
музея в Смолян

354
Триградското ждрело
с изглед към
Харамийската пещера

Когато стигнаха в Триград, Вера и Фъч отседнаха в малък селски

хотел. Наложи се да вземат обща стая, защото друга свободна ня-
маше. Летният сезон в ждрелото бе твърде предпочитана дестина-
ция. Дори за чужденци.
Смрачаваше се. Двамата седнаха да вечерят в механата на къща-
та. В двора є едва се събираха три набързо сковани маси. Но от
тях се виждаше цялата местност сякаш от наблюдателница.
Триград бе малко селце, кацнало в уютно гнездо от стръмни
бели скали. Те стърчаха към небето и бяха толкова високи, все
едно го подпираха да не падне. Планинските хребети бяха покрити
от стотици настръхнали към небето вечнозелени върхове на боро-
вите гори. А дърветата като че бяха копия, наострени в очакване
на Божието наказание. И ако стоиш достатъчно дълго да наблюда-
ваш небето, можеш да видиш дори Сокола скитник да се рее из
висините, като единствен господар на вятъра.
Днес Фъч не говореше много, но за сметка на това пиенето му
вървеше прекалено. Вера също пи, за да успокои напрегнатите си
мисли.
– Криеш нещо… – заяви той неочаквано. Остави на масата
празна чаша от ракия и впи очи във Верините.
– За какво говориш?
– Не зная. Но усещам. Допускам, че не си ми казала всичко за
онзи ръкопис в Рим…

355
 – За „Мастиленият лабиринт“ ли говориш?
Той кимна. Лицето є се напрегна и придоби розов нюанс. Ся-
каш в този миг се бореше с желанието си да сподели, но и с убеж-
дението, че трябва да мълчи.
– Закълни се, че ще пазиш тайната.
– Заклевам се! – викна Фъч и хлъцна.
– Много е странно… Аз самата не знам как се е получило,
но… Голяма част от изводите и тезите в ръкописа твърде приличат
на изведените в моята книга, документалната… Ако го бях видяла
по-рано, щях да си река, че съм повлияна от нея… Но сега? Може
би причината е проста… Макар хората да са милиарди по света, не
могат да измислят толкова много различни неща и рано или късно
идеите се повтарят. Може би дори това е причината и много от
знаците, които преследвам, да се повтарят в различните култури и
цивилизации. Особено при равни изходни условия. Но ние сме
свикнали да приемаме, че идеята принадлежи на първия…
– Коя идея имаш предвид? Не съм чел книгата ти.
– Казах ти… описвам следите на Меандридите, най-старата
цивилизация, изчезнала преди хилядолетия. А после допускам, че
възраждането є е свързано с Орфей, и вероятно на това се дължи
фактът, че неговите знаци не са други, а именно меандърът и
кръстът, създадени от изчезналите. После той бил жестоко убит
заради силата на знанието, което донесъл от Някъде. И което след-
ващите му откраднали. А това „Някъде“ в ръкописа се нарича Из-
губеният Рай.
– Рай? Къде има Рай – оживи се след монолога є Фъч.
– Не пише. Сигурно е казано в първата част на ръкописа или в
края. Но те бяха откъснати.
– Щом идеите са сходни, защо не се позовеш на „Мастиленият
лабиринт“ в книгата си. Използвай го като източник да докажеш
тезата си.
– Не. За нищо на света! Нали тогава ще изгубя най-ценното –
първоавторството на идеята си. Никой не трябва да разбира за този
ръкопис... Ако имах смелост, аз сама щях да откъсна останалата
част от страниците є. Освен това без автор не става за източник.

356
 Лицето є посивя. Погледът є потъна в точка между белите скали
и нощното небе. Фъч поръча поредната ракия на сервитьора. Онзи
смръщи вежди и изчезна в кухнята.
– Искам да видя ръкописа – заяви Фъч.
– Не ти трябва. Безименният автора е бил доста по-хитър от
мен. Защитил е тезите си с артефакти, които не съществуват. Ге-
ниално. Спестяваш време за търсенето им, подбираш ги според
нуждите си, а накрая малцина читатели се залавят да ги проверя-
ват. Но аз ги проверих. От повечето, както ти казах, няма и следа,
за други има мъгляви поверия, но нито едно доказателство… Из-
ключение правят само последните.
– Амулетът, златната плоча и стенописите?
– Закле се да не казваш, нали?
– Какво да не казвам?
– Има и още един реален артефакт – древна глинена плоча с
надпис, подобен на намерената в Градешница. А аз бях последната
щастливка, която я видя, и затова знам, че и тя съществува.
– Кажи ми всичко! – напрегна се Фъч.
– За нея пишеше на последната оцеляла страница от „Масти-
леният лабиринт“. Ще те шокирам, но въпросната плоча вече бе
изчезнала от кабинета на баща ми... Нощта преди да тръгнем за
Швейцария. Професорът едва преживя загубата є – нотки на тъга
в гласа на Вера издадоха съжалението є. – Той я пазеше толкова
старателно. Бяхме в замъка Жак, когато му съобщиха...
– Създателите на ръкописа са я откраднали! – предположи
Фъч. – Не съм чул нищо за нея...
– Никой не е. Подари му я един български богаташ, колекцио-
нер на антики. Естествено, не каза къде е намерена. Няма да изда-
де бригадата си от иманяри. Но без местоположението и характе-
ристиките на пласта, на който принадлежи, тя няма стойност за
историята. Сравнителният анализ обаче показва, че принадлежи
на Меандридите.
– И ти я видя последна?
– Мълчи. Не забравяй, че аз пък видях колекцията ти от моне-
ти в мазето.

357
 – Долна предателка. – Той се усмихна. – Чакай малко. Да не
намекваш, че ти си я взела от баща си?
Вера не отговори. Вдигна чашата с вино и я изпи до дъно. То-
гава попита:
– Ти май още вярваш, че ще намерим нещо тук, а?
– Разбира се. Всички следи, които ни водеха, бяха истински.
Ти ги откри, аз ги видях.
– Скъпи мой, щом ти се върза, значи книгата ми ще има неве-
роятен успех. Искаш ли да ти кажа какво следва оттук насетне?
Долу ще открием кивота, точно както желаеш, а вътре знаеш ли
какво ще намерим?
– Ти знаеш ли?
– Знам. За съжаление, вече ще са минали иманяри преди нас и
няма да е останало много. Но ние ще открием древната глинена
плоча на баща ми. И тя ще се окаже най-важната, защото ще дока-
же цялата ми теория. На нея ясно личи текст от древни пиктогра-
ми, които ние използвахме, за да стигнем дотук.
– Но как може да знаеш всичко това?
– Казах ти. Аз го измислих. А плочата е същата, която изчезна
от кабинета на баща ми. Сама я откраднах.
– Ти ме уби.
Усмивката на Фъч се пресуши в чашата ракия. И той поръча
още една. „Затваряме!“ – викна грубо келнерът. „Тогава дай цяла-
та бутилка и затваряй.“
– Не правя нищо незаконно… – оправда се Вера. – Просто съм
подредила няколко реални артефакта, свързах ги в уникална исто-
рия и потвърдих една легенда. А тази глинена плоча е прекалено
важна за историята, за да стои в шкафа на баща ми. След нашето
откритие тя ще си има местоположение на находка и ще заеме по-
четно място в трезора на Археологическия музей.
– Той няма ли да я познае?
– Разбира се, но няма да знае какво се е случило. А мен не
може да заподозре. Освен това защо да няма две еднакви плочи?
– Безпрецедентно! Никога не са намирани две еднакви глине-
ни плочи с древни пиктограми.

358
 – Тук грешиш. В началото на годината с баща ми попаднахме
на такива в колекция в Швейцария.
– Защо ми каза всичко това?
– Ти си ми съучастник от самото начало. Няма да се справя
сама. А славата ще си поделим.
Сервитьорът угаси светлините и заключи кухнята. Само той
бе останал от персонала. На тръгване мина покрай масата на Фъч и
Вера, като каза:
– Пиете много, господине.
– Повече и от махленските пияници?
– Тук няма много такива. Хората работят отрано.
– Значи съм различен. Старецът ми все повтаряше, че това е
важно.

359
 8 âîäîïàäà

470 страница започваше със стих:

„Сега умираш и се раждаш ти, трижди блажен, в този
Ден! /…/
И те чакаха под земята същите тайнства,
каквито и другите блажени!“
Из: орфически текст от златна табличка с форма на бръшлянов лист,
IV в. пр. Хр., намерена в Тесалия

На другия ден още призори тръгнаха към пещерата.

– Защо трябва да влизаме и да губим време, като знаем какво
ще открием вътре? – попита Фъч.
– Всичко трябва да е автентично. Ще ни се наложи да разказ-
ваме утре пред медиите и научните среди за всяка подробност на
откритието си.
Вера и Фъч чакаха с още стотина туристи да влязат в Дявол-
ското гърло. Пещерата бе до такава степен облагородена за земни-
те, че единственият начин да влезеш в изкуствено прокопания є
вход бе с гид, който отключва вратата на всеки час от 9,30 до 17,30.
– Трябва да обясняваме точно къде сме направили откритието
и какво ни е навело на следите към него.
– Може да си откраднала плочата на баща си, но виждам, че
вярваш в тази история. Личи ти. Аз също вярвам. Следите, които
ни доведоха дотук, бяха реални.
Вера се разплака и опита да скрие очите си под слънчевите очила.
– Защо плачеш?
– Няма да разбереш.
– Кажи ми.

360
 – Нещо много сбъркано има в мен. Всеки ден мечтая да съм
като другите археолози. Да ходя сутрин в седем на разкопки, а после
да описвам и подреждам артефакти. Да ме приемат за техен коле-
га, а не за надутата известна дъщеря на професора… – замълча.
След миг добави с гневен тон: – Прав си. Вярвам! Трябва… искам
да открием нещо, което да ме изкара от този водовъртеж. Но ако
не стане, болката от разочарованието ще е толкова силна, че ще
имам нужда от друга история, за да се излъжа, че се е получило.
Всичко друго изгубих… Казах ти, няма да разбереш.
– Напротив, разбирам. Аз съм същият, с тази разлика, че дори
не изкласих университета. Амбицията е заразна.
Екскурзоводът, когото местните наричаха Коцето, събра лю-
бопитните туристи около входа и започна началото на беседата си.
Хората бяха толкова много, а гърмежът на водопада така силен, че
по-крайните редици не чуваха и дума.
– … Наричат я Дяволското гърло – разказваше той, – защото как-
вото е влязло в нея, никога не е излязло. Можем само да предполагаме
какви огромни подземни зали и пространства се крият надолу из не-
драта на земята, а единствената им връзка с Горния свят е реката с
осем подземни водопада. Пещерата е известна и с факта, че от векове
се носи поверие, че именно оттук, през устата на Дявола, Орфей е
влязъл към земите на Хадес, познати още като Долната земя, или Цар-
ството на безплътните сенки. Сега сезонът е маловоден – продължа-
ваше гидът, – но при наводнения по реката в „гърлото“ влизат стоти-
ци дървени трупи, мъртви животни и безброй боклуци. Никой не
знае къде отива всичко това. Дяволското гърло е най-дълбоката про-
пастна пещера на Балканите. През 1970 година двамата смели водо-
лази, Сиана и Евстати, опитаха да продължат по подземната река
навътре в пещерата. Доколкото знаем, по пътя на реката след осемте
водопада има сифонен участък. И двамата водолази намериха смъртта
си именно там и запазиха тайната на видяното за Отвъдния свят. От-
тогава никой не е посмял да слезе отново 93 …
– Осем водопада!… – прошепна Вера невярваща.
Върволицата туристи влезе в хладния подземен улей към пе-
щерата.

361
 Íóëåâèÿò äåí

471 страница започваше с древен календар:

СТРУКТУРА НА ГОДИНАТА В ПРАБЪЛГАРСКИЯ КАЛЕНДАР 

Период Дължина Прабългарско наименование

Най-късият ден на
Нова година 1 ден Сур, Ени, Игнажден
годината (22.12)
Месец 1 31 Алем
1-во тримесечие Месец 2 30 Тутом
Месец 3 30 Читем
Месец 4 31 Твирем
2-ро тримесечие Месец 5 30 Вечем
Месец 6 30 Шехтем
Месец 7 31 Сетем
3-то тримесечие Месец 8 30 Есем
Месец 9 30 Девем
Месец 10 31 Елем
4-то тримесечие Месец 11 30 Елнем
Месец 12 30 Алтом
Нулев ден Най-дългият ден на
(при високосна 1 ден Ба(е)хти
година) годината (22.06)

След час Вера и Фъч излязоха от пещерата през естествения є вход.

Именно той бе началото на огромния водопад, чийто гърмеж огла-
сяше цялата местност. Лицето на Вера бе тъжно и неподвижно,

362
сякаш замръзнало, докато е пресичала подземната пропаст. Фъч
знаеше причината и мълчеше. Когато се отдалечиха достатъчно от
шумните крясъци на туристите, Вера заговори първа:
– Нищо. Нито следа. Тук свършва нишката.
Те се изкачиха на асфалтирания път и поеха умърлушени към
селището.
– Може би не търсим където трябва – допусна той.
– Или просто не ни е ден...
– Ден! – извика Фъч. – Точно така. Трябва ни ден. Как въобще
сме очаквали, че ще открием древни знаци в пещера, в който и да
било ден! – Вера го погледна недоумяващо, а той продължи: – Всич-
ки ритуали и знаци, оставени от праисторическите скални хора,
използвани и от траките, са били свързани с конкретен ден и съби-
тие. Особено в пещерите. Браво, Вера. Трябва ни ден!
Двамата чуха зад себе си викове и тропот от десетки тичащи
крака и удари на камбанки. Бяха отново кукери. Задмина ги гру-
па младежи с разностилни маски и кукерски костюми. Казаха, че
репетират за празниците. Започваше лятното слънцестоене, кое-
то бележеше началото и на дните на Орфическите мистерии в мест -
ността. Кулминацията им бе през юли, когато в Триградското
ждрело се събираха хиляди хора от България и чужбина. Органи-
зираха се шествия със запалени фак-
ли, кукери и конници, а най-смелите
гости на събитието влизаха в Дявол-
ското гърло. Защото, според леген-
дите, именно оттам Орфей бе слязъл
в черния Тартар, за да търси люби-
мата си Евридика. Казват, че факел-
ното шествие под надслов „Орфей в
Ада“ доближавало хората до усеща-
нето, че участват в древногръцка
трагедия, с хор от оплаквачки, гла-
шатаи и певци.
– Пак кукерите? – измърмори
Фъч.

363
 И спря на място. Насред пътя, като че бе прикован от гръм.
– Точно така! Орфическите мистерии... Орфей и Бакхус в лят-
ното слънцестоене. Това е! Орфическите мистерии и дните на Бак-
хус – нареждаше той несвързано.
– Какво за Бакхус?
– Дай ми лист и химикалка.
– Какво ти става?
– По-бързо, че ще си изгубя мисълта…
Тя му даде тефтера си.
– Коя дата сме днес? – попита я Фъч.
– Двайсет и трети юни.
– Всичко си идва на мястото. Отговорът е в Нулевия ден! А
Бахти може би е корен на името Бакхус. – Той започна да драска
по листа, докато говореше несвързано: – Бакхус е намек за деня
Бахти. По дяволите, именно днес трябва да е Нулевият ден 94 . Ако
има знак, той не може да се види в нулевия ден. Затова не сме
видели нищо и ние. Според вярването на прабългарите, този ден е
извън времето. Но утре е двайсет и четвърти юни – денят Близнак
на Началото.
– Нищо не разбирам… Моля те, обясни ми – Вера губеше
търпение, съзирайки въодушевлението на приятеля си.
Фъч вече чертаеше нова таблица. В графите є въведе няколко
числа, дати и имена. Но те продължаваха да са непонятни за Вера.
– Фактите се навързват прекалено добре. Все едно аз съм ги
измислил. Наясно ли си с Древнобългарския календар 95 ? – попита
я той.
– Какво за него?
– Това е най-съвършената календарна система в света. При-
зната е официално дори от ЮНЕСКО за такава. Последните из-
следвания показват, че началото на календара е 5505 година преди
Христа. Тоест, според структурата му, това трябва да е началото
на историята.
– Но как е възможно?... Точно около 5500 година преди Хрис-
та се появява първата, закодирана в писмени знаци, информация
от Меандридите. Плочите и фигурките от Градешница са оттога-

364
ва… не съм си давала сметка, че това е началото на най-съвърше-
ния календар в света! Нима прабългарите са знаели какво се е слу-
чило хилядолетия преди тях, без да имат археолози?
– Някой може да им е подшушнал… – Фъч се подсмихна, но
продължи по-сериозно: – Нямам представа. Може би просто са на-
следили знанието от Първите. Но като търсим съвпадения, ще ти
кажа още, че по същото време, около 5500 година, се е случил пред-
полагаемият Потоп, предизвикал катастрофални за епохата про-
мени около басейна на Черно море.
– Прав си, много стават съвпаденията… Ще ме накараш и аз
да повярвам в звездите! – Вера се усмихна. – Кажи ми повече за
Нулевия ден.
– Ето, казах ти, че вярваш в тази история. Иначе нямаше да си
тук. – Фъч є направи знак да се приближи и показа таблицата, която
бе начертал. – Няма да изпадам в подробности за системата на кален-
дара, ще ти обясня само най-важното. Според структурата на година-
та му Игнажден е най-късият ден в годината и се разглежда като отде-
лен месец. Той не се брои като ден от седмицата. Следователно годи-
ната състои от триста шейсет и четири дни плюс един. Първият ден на
годината, Алем, винаги е неделя. Неделя е първият ден от седмицата.
Ако годината е високосна, в края на шестия месец, след двайсет и
втория ден се добавя „нулев“ ден, наречен Бахти. Счита се, че това е
най-дългият ден на годината. Ако тя не е високосна, вярвало се е, че
този ден е двайсет и трети юни, сянката на Бахти, защото всяка годи-
на слънцето блести еднакво. Днес е двайсет и трети юни. А това зна-
чи, че ако следваме старобългарския календар, днес ще е Нулевият
ден. И именно сега започват Орфическите мистерии и култа към Дио-
нис/Бакхус. Освен това според местния диалект „к“ и „х“ звучат сход-
но. „Бахти“ може да се чете и като корен на „Бахтикос“.
– Цар си да навързваш думите! – възкликна доволно Вера.
– С това си изкарвам прехраната.
– Добре, добре… Но къде в прабългарския календар видя двай-
сет и четвърти юни. Тоест утрешния ден?
– Това е по-лесно. Сметките са прости. – Фъч написа „Орфей“
на латиница, след което изписа и гръцката му транскрипция. Пос-

365
ле продължи: – Ако напишем едно от имената на Йоан Кръстител
и Орфей с гръцка транскрипция, ще открием, че те имат един и
същи шифър. – И Фъч нанесе на листа:

IOOANNES = ORFAS (Orpheus) = 72

– Шифрите са били много важни за ранното християнство и

орфизма – коментира Вера.
– Точно така. А образът на Йоан Кръстител хич не е случаен.
Той е изобразяван от много иконописци, сред които и Леонардо да
Винчи, като близнак на Христос. И именно той е вторият безполо-
во заченат получовек след Дева Мария и шест месеца преди Хрис-
тос – допълни Фъч. – Йоан е роден на двайсет и четвърти юни, в
лятното слънцестоене, и шест месеца преди най-дългата нощ и Хри-
стовото Рождество в зимното слънцестоене. Някои дори тълкуват
образа му като християнската проекция на Орфей. Сред аргумен-
тите им е общият им код и фактът, че и Йоан Кръстител, както
Орфей, умира чрез обезглавяване и често се иконописва с отряза-
на глава. А транскрипцията IOOANNES означава божество на риби
и морски твари или Риба-бог…
– Мнозина философи на деветнайсети и двайсети век, сред ко-
ито Юнг и Ейзлер, твърдят, че именно Орфей е Рибарят – допълни
мисълта му Вера. – Сега разбирам какво имаш предвид – днес е
Нулевият ден, а утре е Рождеството на първия близнак.
– Точно така! И ако има нещо в гърмящата дупка с прилепите,
само утре можем да го видим...

366
 Îñìîâúðõîòî ñëúíöå

472 страница започваше така:

„В римската катакомба „Св. Домитила“ се намира
уникално изписан таван. На него е изобразен Орфей, в
центъра на осмоъгълник, в каквито някога са кръща-
вали християните. Осмоъгълникът има 8 лъча, които
разделят 8 сцени от Стария и Новия завет. Орфей е
заобиколен от животни, считани за символи на хрис-
тиянската концепция. Любопитно е също, че в Новия
завет без причина „ Immanu-el“/Богът с Нас/ започва
да се нарича „Emmanuel“. Сигурно ще е интересно на
читателя, че според номерологичните връзки между
Орфей, питагорейците и Исус изпъква и тази:
Emmanuel EMMANOYHЛ = 96; ОРФЕYЕ (Orpheus) = 96.
Такъв аргумент е убедителен, че месията в
староеврейските текстове е прероденият митичен
Орфей.“
Из: „Орфей Рибарят“, Роберт Ейзлер, с. 51

– Спиш ли? – прошепна Фъч в нощния мрак.

– Не. Мисля за утре. Там долу трябва да има нещо…
– Има, разбира се! Ако не друго, то със сигурност тайни под-
земни зали в дъното на най-дълбоката пещера в Източна Европа.
Това не е малко. Но както казаха специалистите, оттам никой и
нищо не се е върнало.
Вера се изправи в леглото и светна нощната лампа. Погледите
им се сблъскаха, а тя прошепна:
– Освен Орфей, нали?... Всички тези следи не могат да са само
внушение.
– Знаеш ли, има един детайл, който не ми дава мира.
– Кой?

367
 – Беше ми казала, че на корицата на онази книга-лабиринт има-
ло осмовръх меандър, а по страниците є често си виждала печат с
осмовърха звезда – подсети я Фъч.
8 7
4 3
1
2
Осмовръх меандър
5 6

– Така казах – отвърна разсеяно Вера.

– Вероятно осмицата не е случайна… Може би става въпрос
за звездата на шумерската богиня Ищар?
– Едва ли…
Фъч скочи от леглото си и започна да се разхожда из стаята по
пижама. Направи няколко обиколки, отиде в банята и си отвори
бира. В стаята нямаше хладилник, затова той държеше няколко
бутилки в студена вода във ваната. Сякаш се бе подготвил за труд-
на нощ. Върна се с бира в ръка и рече:
– Осмовърхата звезда е най-рядко използваната в съвремие-
то... В съдържанието на книгата не пишеше ли нещо за нея? Или
поне за цифрата „осем“?
– Не помня… Четох набързо. Библиотекарят все ме гледаше
някак особено...
– Е, как да гледа блондинка!
Вера смръщи вежди.
Фъч грабна речника за символите и започна да търси нещо за
числото 8 и звездата, като си мърмореше под носа:
– …„символ на надеждата“… Не, това е тъпо. „Стремежът
на човека да премине границите на своя свят“… Дрън, дрън!  –
Той разлисти още напред и отвори на описанието за числото
„осем“. Като зачете, възкликна: – Ето нещо смислено! „Осем“ е
символ на вселенското равновесие, възраждането и възкресение-
то.“ Това се връзва с общата ни концепция за връзката с орфи-
ческите учения.

368
 Фъч продължи да чете, докато показалецът му се триеше в
лъскавата хартия. Изведнъж спря, а нокътят му остана като забит
между буквите.
– Виж ти!… – извика той. – В ранното християнство купелите,
в които се извършвало тайнството на кръщаването, били с осмо-
ъгълна форма. Точно като тази, която ти показа в телевизионното
шоу от фреска в катакомбата Света Домитила, в центъра на коя-
то е Орфей. Всичко това не потвърждава ли още веднъж шантава-
та ти теза за преливането на двете религии?
– Просто хипотеза…
– А може би цялата тази загадка, в която се ровим, има ня-
какъв код, който я пази от случайни досадници. Символ, който ще
отключи таен шифър… – той се замисли. – Осмовърхата звезда не
може да е случайно избрана…
Очите на Фъч се разшириха, а Вера видя в тях мрежа от напу-
кани капиляри. Тъмните сенки под тях бяха увиснали до скулите
му, а жилите на врата му бяха силно изпъкнали. Той попита:
– За толкова години ровене в орфически и тракийски теми не
срещна ли някаква връзка между Орфей и „осем“?
– Не съм сигурна… Ако не гледаш за нещо, не можеш да го
видиш. – Вера се опита да си спомни някаква връзка. Каквото и да
е. – Може би освен фреската от катакомбата трябва да имаме пред-

Златна орфическа маска. На

челото є е изписана поредица
от осмовърхи меандри, а брада-
та е съставена от знака за
„вечност“, „безкрайност“ или
преплетени осмици.

369
вид и осмовърхите меандри, с които се украсяват орфическите сце-
ни и ритуални предмети.
– Чакай! На фреската Орфей е в центъра на осмоъгълно слънце!
А едно от най-древните значения на меандъра би трябвало да е
именно слънце.
Думите на Фъч подсетиха Вера за пръстена на мосю Мартен, ико-
нома на замъка Жак. На него също бе изобразена осмоъгълна звезда.
А в нея меандър. Може би Фъч наистина бе прав за връзката между
двата символа. А Кирил – че осмоъгълната звезда е Слънцето.
Фъч вече барабанеше с пръсти по лаптопа си, нетърпелив да
открие файла, който му трябваше.
– Описал съм всички меандри, които сме използвали досега
като следи. Заедно с кръста това са най-често срещаните знаци в
лабиринта от символи, в който ме забърка.
Фъч започна да разглежда Меандрите един по един. Търсеше
нещо, което е пропуснал за връзката между символите. Нещо, ко-
ето има връзка с „осем“.
– Това е. Осмицата трябва да е кодът към шифъра! – неочаква-
но заяви той.
– Как го измисли?
– Действително, повечето от меандрите, използвани в орфи-
ческите послания, са създадени от осем точки или върхове. Пред-
положението ми ще се потвърди, ако и първите, създадени от Ме-
андридите, са били осмовърхи.
Фъч влезе във файла, в който бе описал символите от стотици
праисторически глинени и каменни предмети, оставени от Меанд-
ридите. Тук бе и безименната керамична плоча на проф. Овчаров,
която по всичко личеше, че е от същия период. И наистина, най-
често използваните йероглифи по тях се оказаха именно осмовър-
хите меандри.
И в този миг Вера осъзна защо покойният д-р Вердер все гово-
реше не просто за знака меандър, а за осмовръх меандър. И той,
изглежда, бе обсебен от идеята да научи истината за римската кни-
га-лабиринт. Може би както Вера беше сега. Франц Вердер бе про-
верил голяма част от съдържанието на ръкописа, без да надигне и

370
Култова сцена, глина,
V хилядолетие пр. Хр.
Селищна могила Овча-
рово, Търговищко.
Всички фигури и пред-
мети са изписани с
меандри и слънца.

сантиметър от булото на загадката. И накрая бе дошъл при Вера в

хотел „Метропол“, за да търси още информация за значението на
тайнствения знак от корицата. Трябва да се е нуждаел отчаяно от
истината, за да се допита до нея. Непознатата. Или вече беше опи-
тал всичко останало. Безрезултатно.
Знакът, който той є показа тогава, надраскан на лист, бе също
осмовръх. Но в онези дни Вера не обръщаше внимание на броя
върхове. Нещо повече, вълнението є от празничната нощ бе
притъпило всеки порив у нея да се рови в погребани от времето
фантазии. Броят на върховете по меандъра не я впечатли и когато
сама го видя на корицата на ръкописа. Тогава все още нямаше пред-
става, че знакът може да се отличава по точките на ъглите си.
– Има логика в думите ти… – призна тихо тя, сякаш можеше
да събуди някого в черната нощ. – Но ако е така, ще отпадне тео-
рията ми за връзката между меандрите от неолита и по-късните с
хилядолетия йероглифи от Египет. Египетските са шестовърхи.
– Не бързай. Повечето йероглифи, които се използват днес по
речници и справочници, са стилизирани. Трябва да разберем каква
е била началната форма на този йероглиф при въвеждането му в
Египет – успокои я Фъч и отново трескаво защрака по клавиши-
те. – Пиша имейл на приятел от Лондон. Той е маниак на тема сим-
воли... Но вероятно ще ми отговори едва след няколко часа.
Фъч изпрати имейла и продължи да се рови по файловете. Пес-
ните на щурците необезпокоявани огласяха прохладната нощ и
нахлуваха в стаята през отворения прозорец.

371
 – Сред най-използваните антични меандри има и с по осем, и с
по шест върха – коментира той. – Но досега проверените меандри,
които придружават фигурата на Орфей, са главно от осем точки.
Затова съм убеден, че числото е кодът! – допълни въодушевено.
– Нека не бързаме с лесните заключения. Предпочитам да из-
чакам отговора на приятеля ти.
Но за Фъч посоката беше категорична и той продължаваше да
търси и сравнява символи, сякаш не я бе чул. От време на време,
когато нещо го впечатляваше, шепнеше на глас:
– До меандрите на Орфей в Античността са се изписвали и
дебели равнораменни кръстове. По дяволите, те също са осмовър-
хи. И затова именно кръстът придружава орфическите сцени и
послания. Дори Орфеевият амулет, за който ми разказа, съдържа
цифрата, но там са седем звезди плюс една луна, но пак е равно на
осем. А под тях има кръст. Но защо тогава ще има и шестовърхи
меандри?
Последните думи на Фъч накараха Вера да изтръпне. Ако той
бе прав, че числото 8 е някакъв код, тогава знанието за него се е
предавало единствено на просветените. Осмоъгълният меандър и
кръстът вероятно са се използвали само от определени школи, ко-
ито са предавали някакво послание чрез изкуството си. За този код
ли се споменаваше и в книгата-лабиринт? Там често се използваха
думите „Слънчев шифър“.
Дори Кирил, репортерът от вестника, беше открил нещо по-
добно, след като бе забелязал осмовърха звезда в осмоъгълник на
Слънчевия часовник в Евксиноград. Но ако имаше шифър, това
означаваше, че просветените са се опитвали да кодират в изкуството
си тайни меандрични послания. А другите школи само са подража-
вали на красивата плетка, без да знаят значението є. И така са се
появили 5, 6, 7, дори 9-върховите меандри.
– Има ли отговор от приятеля ти? – попита Вера нетърпелива.
– Дай му време.
– Стана късно. Трябва да поспя…
Тя се обърна на другата страна и се зави през глава, сякаш да
се скрие от натрапчивите мисли. Бяха по-силни от нея. Еуфорията

372
є нарастваше с всяка минута. Вера прехвърляше в съзнанието си
символи, думи и цифри. Фъч бе прав и за откраднатия Орфеев аму-
лет, на който бяха изобразени точно седем звезди с форма на мал-
ки равнораменни кръстове, а под тях – една обърната луна. Това
бе формулата 7 + 1. На амулета имаше 7 + 1 небесни светлини.
Едва сега си даде сметка, че дори Орфическият цикъл се състоеше
от 7 + 1 етапа: 7 нива + 1, който бе самото прераждане на душата.
А осмовърхият меандър имаше седем рамене плюс един център,
точно както река Стикс правеше седем обиколки, за да преведе ду-
шите до центъра на Подземното царство…
Сърцето є биеше лудо. Вера знаеше, че няма да заспи тази
нощ. Трябваше единствено да изчака първите лъчи. И да стори
онова, което бе намислила.

373
 Çà êðàäöèòå íà Âÿðàòà

473 страница започваше със стих:

„Без вяра разпилявам се
и губя в страх и гняв.
– В какво вярваш? – попита.
– Няма значение,
стига да не спираш…“

Слънцето проникна като бели струни през ледената завеса, сякаш

пясък през сито. Щом усети първите му лъчи, Вера се надигна тихо
в леглото. Погледна часовника си. Бе едва шест. „Чудесно – по-
мисли си, – ще мога да съм в пещерата към осем. Ако това число
наистина е толкова важно, и часът, ще е решаващ.“ Усмихна се на
натрапчивата мисъл.
Стана и се облече. Фъч хъркаше, сякаш от гърдите му се из-
тръгваха камъни вместо въздух. Не го събуди. Знаеше, че сам ско-
ро нямаше да отвори очи. До леглото му се търкаляха три празни
бутилки, а от него се носеше миризма на прокиснало вино.
Последната стъпка Вера искаше да извърви сама. Ако открие-
ше нещо, щеше да даде дължимото на Фъч. Но изживяването на
откритието искаше да запази за себе си.
Преди да излезе, изключи лаптопа от захранването и го взе
под мишница. Прибра глинената плоча, която бе откраднала от ка-
бинета на баща си, и нарами раницата. Излезе на пръсти и се обу
пред вратата.
Домакинята на къщата-хотел вече бе станала и шеташе приве-
дена пред камината. Сивата є коса чевръсто бе сплетена на плитка,
а тялото є бе пристегнато с червена престилка. Тя видя Вера и я

374
покани да закуси. Вера не отказа. Имаше нужда от енергия. Особе-
но след безсънната нощ. Чувстваше се изтощена.
Докато пиеше кафе и топеше мекици в пудра захар, тя включи
компютъра и влезе в пощата на Фъч. Имаше писмо. Отвори го. Бе
от някакъв Джеймс от Лондон. „Трябва да е отговорът“ – реши тя.
А в него пишеше единствено:

Най-ранното използване в Египет на йероглифа, за който

ме питаш, е от около 3000 г. пр. Хр. – „Няколко века след
като Меандридите изчезват от древните земи на Тракия“, по-
мисли си Вера и продължи да чете: – Значението му е било за
отбелязване на „закрилник“ и е имал и 8 и 7 върха. С време-
то формата му значително се стилизира и опростява за по-
лесно изписване по каменните плочи. Изобразява се най-чес-
то с 6 или 7 върха. Приема значението и на „храм“, а после
се превръща в йероглиф за буквата „Х“. В случай че те ин-
тересува специално Осмицата, тя се счита за символ на бога
на мъдростта. А осмоъгълната звезда е древният символ на
изгряващото слънце.
Пиши, ако мога да помогна с друго.
Джеймс

Лепкава буца мекица се заклещи в гърлото є.

– Разбира се, Слънцето... Вдъхновението на всички богове –
прошепна Вера.
Тя отпи голяма глътка кафе и скочи от масата. Хукна надолу
по пътя към входа на пещерата. Небето се готвеше да вали, а над
ждрелото се стелеше мокра мъгла.
Улиците бяха празни, безслънчеви и притихнали, тъй както е
редно, когато спи градът. И тази призрачна самота, на фалшив свят
без човеци, само в декори, притиска будните да търсят следите на
изживените дни.
Хотелът бе накрая на селището, за да гледат прозорците му
към зелените ливади, погълнати от зъбатите челюсти на белите
скали. Пътят минаваше покрай селската черква, в края на гъста
борова гора. Тя постепенно изплува над хълма – първо металният

375
 кръст, редом до върха на сребърна
джамия, после медното кубе, камен-
ната камбанария, която го крепеше
под небето, и основата, напомняща
прихлупена къщурка. А над входа є
имаше железен кръст в звезда, като
цялата фигура бе с осем лъча.
Половината от входната врата
беше стъклена, а на нея, като криле
на прилеп, бе опънат избелял, няко-
га черен на цвят, плат. Някой тук бе
починал.
Забързана, Вера може би нямаше
да забележи християнския храм, ако
пред дворната порта не стоеше малко момченце. Слабичко, седнало
свито, то изглеждаше толкова мъничко и уязвимо в долината на скал-
ните хребети, че Вера спря и го доближи. Попита го какво прави там
самичко, а то є рече, че се моли и говори с майка си и сестра си,
които изгорели в пожар в бараката.
– Но защо си дошъл толкова рано?
– Сънувах много страшен сън – отвърна детето, като наблегна
на „много“. – Татко ми е казал, че църквата може да ни сближи с
Господ и починалите… А те ни гледат от небето и един ден всички
ще отидем при тях. И пак ще сме си заедно.
– А ти какво сънува?
– Че мама и сестричката ми са си отишли от небето и повече не
ме виждат и аз не чувам гласовете им, които иначе чувам.
Невидима ръка стисна Вера за гърлото и започна да я души. И
тя искаше да чува гласа на майка си, но знаеше, че там, Горе, има
само облаци и въздушни течения. Че тялото є е изгнило в земята и
Вериното също ще гние там някой ден. „Хубаво е да вярваш в не-
бето“ – помисли си. Тя погали момчето по косичката и рече:
– Като отворят църквата, можеш да запалиш и свещичка за
тях… – каза го, макар самата тя да не го правеше. Но знаеше, че
момчето има нужда.
– Тогава ще ме изгонят – отвърна то.

376
 – Защо? Няма…
– Аз прося от хората. Татко събира билки. А свещеникът се
ядосва и казва, че дразня туристите.
Вера отклони поглед. Момчето я гледаше настоятелно. Иска-
ше да му каже нещо, с което да облекчи болката му.
– И моята майка е починала… – прошепна тя.
Досега Вера не бе изричала тези думи на глас.
– И къде е сега твоята майка?
– Как?... В гробището – учуди се Вера.
– А моята е в Рая. Така е по-добре. Вие с какво се занимавате?
– Пиша книга.
– За какво?
– Сложно е.
– Нищо.
– Търся истината за първата цивилизация и за древните коре-
ни на историята за Божия син, която не започва с Христос…
– Не можете да пишете такива работи! – викна момчето.
То впи очи в кръста на покрива на църквата.
– Защо?
– Защото, ако отнемете Рая, мама и Божура няма къде да идат
после.
– Не… Пак ще има.
– Къде?...
Вера не отговори.
– Вашата майка не е ли в Рая? – попита детето.
– Не зная…
– Може би още не е стигнала. Затова не знаете. Попитайте я
скоро пак. И оставете на мира Божията история.
– Но аз пиша за истина!
– Ако е истина, силите ми няма да стигнат да спася татко. И
той мен. Докато знам, че Господ ни пази и мама ни гледа, не ме е
страх за утре. Лек ден.
И детето си тръгна. А ръцете на Вера изстинаха като изгорели
въглени, стискайки раницата, в която носеше откраднатата плочка
от баща си. Защото вярваше, че е последното доказателство срещу
илюзиите на хората.

377
 Äîëíîòî öàðñòâî

474 страница цитираше:

„Ще отидеш до добре построените дворци на Хадес:
отдясно има извор.
До него – издигнал се бял кипарис.
Там се спускат душите, за да получат прохлада.
До този извор дори не приближавай.
Но по-нататък ще намериш студената вода, която тече
от езерото на Мнемозина 96 . Отпред стоят стражи
и те ще те попитат проницателно
как така изследваш мрака на мъгливия Хадес.“
Из: орфическа златна табличка,
намерена 1969 г. в некропола на Хипонион

Сутрешната свежест, напоила вятъра, галеше нежно голите Верини

ръце като копринен воал. Разпиляваше косите є и играеше в дрехите
є, но оставаше неуловима, като мисълта. Вера беше облечена с че-
рен клин и спортна тениска с къс и ръкави. Носеше раница, в която
бе прибрала храна, шише вода, дебело алпинистко въже, дунапре-
нен костюм за гмуркане и, разбира се, тефтера със записките си.
Беше сигурна, че е планирала всичко. Имаше близо два часа,
преди местността да се изпълни с жужащи туристи, зяпачи и пред-
приемчиви селяни, които се опитват да изкарат пари от всичко –
като започнеш от истории, музика, треви, мед, жилища, та чак до
камъняците. Те следяха минувачите, дебнеха слабите души и вкоп-
чваха зъби в тях. Впиват се до кокал и не пускат, докато не от-
стъпиш. Няма как. Това е единственото, с което се препитават

378
близо 60% от населението тук. И единственото, с което ще на-
хранят децата си. Освен Горското стопанство, почти нямаше друга
работа.
Вера отби от пътя, по тясната пътека, която се виеше към гърло-
то на Дявола. Мощният гръм от падащата водна маса се усилваше,
докато облак от ледена пара я поглъщаше в бездната си.
Вера никога не бе виждала това място толкова пусто. Нямаше
го дори стареца, който продаваше мурсалски чай до мрак и шепне-
ше, че „никой не се е връщал от Ада“. Обличаше се целият във
войнишки дрехи, с фуражка на главата, а лицето му бе изпито като
на мумия. Поглежда те, усмихва се, сините му очи се разширяват,
а после казва:
– Вземи, чедо, за здраве!
Вера стигна до желязната решетка, която пазеше изкуствения
изход на пещерата, построен за туристите. А до него бе естестве-
ният вход, през който влизаше буйната река и в адски тътен се
разпиляваше в най-високия водопад на Балканите. Към изхода бяха
построили и стълба, равняваща се на 20-етажна сграда. И докато я
катериш, останал без дъх, потънал в облак от сребърна влага, вдясно
от теб пада бял извор, който се сгромолясва нейде вдън земя. Син-
кавите скали над гърлото бяха отвесно отсечени като безконечна
стълба до небето. А между облаците и реката висеше вековен бял
бор, враснал в камъка и разперил короната си над водата, сякаш
бяха гигантски ангелски криле. Вера си помисли, че гледката напо-
добява описанието на пътя до Долната земя: Ще отидеш до добре
построените дворци на Хадес: отдясно има извор, до него – из-
дига се бял кипарис;там се спускат душите, за да получат про-
хлада.
Откъдето се вярваше, че бе влязъл и Орфей…

Стръмните стълби към бездната бяха преградени с ръждива

решетка. Вера провери дали някой случайно не бе забравил кати-
нара є отключен. Вратата не помръдна. Това не я изненада. Вчера,
когато с Фъч разглеждаха всеки детайл от пещерата, тя забеляза,
че между горните ребра на металната преграда имаше достатъчно

379
 Процепът
на решетката

голяма дупка, за да се провре дори дебел мъж. При това бе тъкмо

над една издадена и удобна за стъпване скала, сякаш нарочно, ако
се провре някой, да има къде да стъпи.
Вера закрепи раницата си на железните пръти и се покатери
по решетката, към ребрата, които пазеха входа отгоре. Прескочи
вратата и се спусна през отвора. Стъпи на покрития с влажен мъх
камък, но кракът є се подхлъзна. Тя увисна на ръце над черната
бездна вдясно от нея. Изстина.
Стъпи отново на скалата. Този път се закрепи стабилно и пре-
скочи парапета. Озова се на стръмната бетонна стълба, която во-
деше до дъното на така наречената Бучаща зала. Дръпна раницата
си и като стискаше мокрия метален парапет, започна да слиза вни-
мателно надолу.
Гърмежът от хиляди тонове вода, които се разбиваха безмило-
стно в скалата, заглушаваше всеки друг звук и мисъл. Пещерата бе
по-тъмна от друг път, защото бе оставена само малка част от изку-
ственото осветление, в центъра на тунела. Стълбите бяха освете-
ни от самотния лъч, който проникваше през очите на Дявола, вряз-
ваше се в непрогледния мрак, докато накрая губеше сили и се раз-
падаше в тъмнината.
Изведнъж Вера чу рязък метален звън, сякаш нещо се бе уда-
рило в железата горе. Ослуша се, но друг не последва. Реши, че си
е въобразила. Човек може всичко да види и чуе от страх.

380
 Върхът на лъч в пеще-
рата, в края на който
личат кръст и дъга.

Като се измори, спря да почине. Очите є проследиха светлина-

та, падаща като прожектор в нощта. Лъчът беше образувал върху
скалата отсреща нещо като великански бял показалец.
И тогава го видя. Знакът. Бе толкова реален и ясен. На върха
на показалеца, точно в 8 ч. сутринта в деня Близнак, се открояваше
огромен равнораменен кръст, издълбан в камъка пред очите є.
Сякаш някой някога бе обозначил, че това е Мястото. Едно от най-
честите значения на кръста в древността било именно обозначени-
ето за „място“ или „град“. И макар присъствието му да бе неверо-
ятно, той нямаше да я учуди толкова, колкото когато Вера видя
дъгата от 7 звезди над него.
– Ето какво значат! – прошепна тя в мрачината.
Кръстът и седемте звезди бяха досущ същите като изобразе-
ните на Орфеевия амулет. Онзи, чието съчетание от символи до
такава степен никой не можел да обясни, че в крайна сметка бил
обявен за нелепа грешка. Тя извади фотоапарат от раницата си и
го засне. Спомни си, че баща є разказа в болницата за българска
професорка, която обяснявала изчезването на първата цивилиза-
ция именно с отчетено от тях подреждане на звезди в дъга. И тези
звезди бяха подредени като дъга, също както и на амулета, над
разпънатия мъж.
В този миг Вера осъзна значението на всеки един символ от
амулета. Дори непонятните за всички учени два големи клина в

381
 Орфеевият амулет, изчезнал през
1945 г. В основата на кръста ясно
личат двата клина във формата на
стрелка за надолу.

най-ниската част на кръста, под формата на стрелка. Но тук придо-

биваха ясно значение за посока надолу. Ако кръстът показваше
мястото, то клиновете обозначаваха посоката, сякаш бяха после-
дната следа, която трябваше да я насочи.
Възбудата раздвижи кръвта на Вера, като надви умората. Реши,
че е на прав път. Продължи надолу. Трябваше да бърза, преди да
са дошли гидовете и туристите.
Стигна подножието на стълбите, прескочи бетонната преграда
и пое по полегатия наклон до подземното езеро. Над нея прелитаха
десетки прилепи. Стрелкаха се като куршуми и потъваха в без-
плътната чернота. От тавана падаха едри капки вода.
Тя погледна към осветения за туристи бетонен мост, за да раз-
бере колко ниско е слязла. Електрическите бледи лампи светеха
като далечни звезди в купола на нощта. Бяха симетрично подреде-
ни. И когато погледът є ги проследи, дъхът є спря от изненада.
Преброи ги отново и отново, сякаш не вярваше сама на себе си.
Светлините бяха точно седем, подредени по аналогичен на амуле-
та начин. И това можеше да види всеки любопитен турист.

382
 Седемте светлини в
Дяволското гърло
като звезди

„Нима онзи, който е електрифицирал пещерата, също е зна-

ел?“ – помисли си тя. А защо не. Както Вера, така и всеки друг
можеше да види онова, което бе открила. И следователно да стигне
дотук. Вера потърси познати фигури по тавана на пещерата, но
той бе тъмен и ням.
Продължи да се спуска надолу. Заобикаляше едрите канари и
продължаваше към дъното на пещерната зала. Стигна до водата.
Езерото тук бе толкова тихо и бистро, че човек трудно можеше да
забележи повърхността му, ако не бяха летящите мишки, които
надаваха писклив вой и се плъзваха по ръба на водата.
Тя намокри пръстите си в невидимата течност. Стори є се ле-
дена. Знаеше от гида, че е не повече от 2–3ќ С. Остави раницата си
на земята. Отвори я и извади неопренов водолазен костюм, който
бе наела преди пътуването. Твърдо бе решила да се спусне по те-
чението на подземната река, докъдето є изглеждаше безопасно.
Всички тези знаци, които я доведоха дотук, не можеха да са слу-
чайни. Бяха прекалено много и твърде логични. А друг вход за
надолу, изглежда, нямаше.
Тя нахлузи стегнатия неопрен по тялото си. На краката си на-
дяна непромокаеми гумени боти до прасеца.
Застана до ръба на водата, сякаш събираше кураж да продължи
напред. В мислите є изникнаха думите на гидовете за пещерата. Още
преди да пуснат хората в ледената дупка, те казваха:

383
 „Нищо не се е показало в кристалнобистрата вода на изхода.
Нищо никога не е излизало, никой жив не се е завърнал. И никой
не знае какво има между началото и края на пещерата, какво крият
необятните недра на земята. По пътя на водата има осем по-малки
водопада, а после сифонен участък, който никога не е изследван.
Не знаем нищо за него, освен че е твърде голям, щом може да
погълне всичко, което е влязло...“
– Осем! – прошепна тя. – Някъде бях чувала... „Осем слънца
между Рая и Ада “. – И като го изрече, се досети: – Такъв текст
имало на фреска от римските катакомби, преди времето да я из-
трие.
Вера вдигна поглед към тавана, сякаш търсеше небето, от-
където я наблюдаваше Спасителят. Очите є механично събраха
тъмните точки и черти в изображение. Хората го правеха от не-
запомнени времена, сякаш не могат да осмислят видяното, без
да го преобразят в познато. Видя човек с ококорени неестестве-
но големи очи. Главата му бе яйцевидна, носът прав. Ръцете му
бяха разперени, сякаш е разпънат. Имаше голямо тромаво тяло,
дълги тънки ръце и къси крака. А точно над главата му се чер-
нееше ясен знак – два огледални ченгела с общо начало, досущ
като рисунките по глинените фигурки от Градешница. Бе нещо
като стилизиран вариант на знака, чието значение мъчеше Вера
вече година. Разликата бе единствено в малката дръжка, която
излизаше от дъното му и сочеше към главата на разпънатата
фигура.
Разтърка очи, за да е сигурна. Но рисунката не изчезна97. „Това
е поредният знак, че все още виждам следите“ – помисли си тя.
Уверена, Вера нагази в ледената вода. Въпреки екипировката
є студът пълзеше нагоре по плътта є. Нямаше значение, защото в
съзнанието є крещяха въпроси: какво криеха всички тези знаци,
усърдно подредени във вековния лабиринт на историята, осезаем
за малцина? Ами ако наистина тук бе скрит Орфеевият кивот, чия-
то сила бе направила Орфей непобедим? Или тя самата продължа-
ваше да търси и нагласява факти, за да докаже измислената от фан-
тазията си история? Скоро щеше да разбере...

384
 И тогава чу звуци и се изплаши. До Вера долиташе глух тътен
откъм бетонните стълби. После се посипа върволица камъни, кои-
то стреснаха дори прилепите и спряха в езерото. Стотици летящи
мишки се разхвърчаха хаотично във въздуха. Притаила дъх, тя по-
гледна нагоре. И видя сянка от мъжка фигура. Приближаваше се
към нея.
Вера взе раницата си и нагази навътре в езерото, без да мис-
ли нито за студа, нито за осемте водопада. Но мъжът ускори крачка
след нея. Прескочи ниската преграда на бетонния улей за турис-
ти и заслиза към езерото. Вера хукна с всички сили по течението
на реката. Стъпалата є се пързаляха по покритите с плесен камъ-
ни на дъното. Спъваше се, падаше, продължаваше. Мъжът влезе
във водата след нея, макар да нямаше костюм. Този факт я окура-
жи. Водата бе ледена и той сигурно скоро щеше да се откаже.
Скалите пред Вера се стесняваха, а спокойната вода се ускорява-
ше и бълбукаше, за да си проправи път през теснината. Бученето
є подсказа, че наблизо има водопад. Мъжът все още я следваше.
Правеше големи крачки и я доближаваше. Сякаш не чувстваше
ни страх, ни студ.
Вера усещаше как течението вече я тласка към скалния про-
цеп точно под изкуствения мост, от който я следяха две елект-
рически крушки. Беше вече почти на ръба, откъдето водата по-
литаше в милиони пръски, докато се слееше отново в бързей.
„Първият водопад“ – помисли си Вера. Поколеба се. Обърна се.
Мъжът я доближаваше. Слабата светлина освети лицето му и тя
го позна.
Беше Ариман.
Щом го видя, цялото є същество потрепери в забравено
нетърпение. Но само за миг. После си спомни всичко случило се.
Проследил я бе чак дотук, за да заличи следите на злодеянието си.
Но тогава защо я остави да скочи жива от онзи мост? Мислил е, че
ще се удави.
– Вие тук? – прошепна тя и отчаяна добави: – Значи съм наме-
рила каквото търся…

385
 – Малцина знаят какво търсят – отвърна той дрезгаво. Вежди-
те му бяха строго събрани, челюстите стиснати една в друга, очите
гневни и непоколебими.
– Търся отговора, тайното знание…
– Знанието се пази от хората… – и като изрече тези думи, Ари-
ман вдигна оръжието си към нея.
И щом очите є срещнаха суровия му поглед, тя разбра. Бе ре-
шен на всичко, за да довърши започнатото.
– Ще ме убиете ли? – прошепна тя и потрепери.
Мъжът не отвърна, само направи още няколко крачки към нея.
– Тогава вместо кивота намерила съм Тенарската порта 98  –
прошепна Вера с ирония и сама се учуди колко лесно бе да приеме
смъртта. Може би защото знаеше, че няма избор. Освен да чака
мъжа да я застреля или да последва бързея на реката.
Ариман на свой ред се почуди как можеше тази жена да знае за
Тайната порта, изобразена на една от стените в подземието, на пос-
ледната сцена от Пророчеството. Но ако процепът тук наистина бе
Тенарската порта, през нея можеха да слизат само хората. Така
казваше Безплътния.
Вера стоеше вече на ръба на водопада. Но въпреки ускорение-
то на течението, въпреки пронизващия студ на водата и смъртната
опасност Ариман не спираше да я следва.
И тогава, в отчаянието си, тя хвърли раницата си по него и
скочи в подземния водопад. А той я понесе безмилостно в ледени-
те си обятия. Сякаш сам препускаше, за да я изтръгне и скрие от
свирепия непознат, твърде блед, с чужди пясъчни очи... Дори ако
трябваше да я преведе през седемте кръга на Стикс, през тинята на
забравата, до мрачното царство на бледите сенки...
Ариман пристъпи към процепа, за да я последва, но тогава
отново си спомни думите на Учителя, че само хората могат да
слизат.
И докато самият той не знаеше кой е, не можеше да тръгне
след жената. Чуваше само ехото от виковете є, които се разнасяха
в бездънната пропаст.

386
 Ариман усещаше в себе си непреодолимо напрежение от же-
ланието си да я последва и реалната невъзможност.
В този миг сякаш и душата му потъна в пропаст и той спря да
чува и вижда. Наведе се и вдигна мократа раница на Вера, от която
изпадна глинена плоча колкото педя. Това бе последната следа, ко-
ято Безплътния бе поръчал.
Прибра я в джоба си и тръгна към Рим.

А нейде там от планината,

от маранята на далечината,
долиташе тъжната песен на Орфей...

387
 Äúíîòî íà Èñòîðèÿòà

Страница 475 започваше с няколко празни реда за Зна-

нието: .…….……………………………………………………..
……….……………………………………………………………..
……….……………………………………………………………..
и продължаваше с думите:
„Тези редове се попълват от читателя, който го е на-
учил. Защото потребното знание е онова, което всеки
сам открива в следите, за които е бил готов. Защото
Истината е онази, в която си имал сили и дързост да
повярваш. И защото излишеството на двете може да
помогне на един да убие друг, а за трети да се превърне в
оръжие.“

Когато подмина църквата „Св. Георги“ в притихналия сутрешен

сумрак на Рим, Ариман си спомни за дупката във варовиковата
стена, точно срещу римската Арка с каменните фигури. Той знае-
ше, че там, в сянката на църквата с мощите, се поставяха тайните
бележки със задачи и послания за други. Последния път, когато бе
проверил, тя бе празна.
Ариман хукна с всички сили към нея.
Този път имаше бележка за среща, написана на забравения език.
Срещата щеше да е в Имението след час.
Трябваше да побърза. Земното имение на Безплътния бе дале-
че. Чак в края на града.
С гневни хаотични мисли, като рояк разгневени мухи, Ариман
стигна до високата метална порта. Както очакваше, беше затворе-

388
 Портата с
осмоъгълната звезда

на. Пред нея обикаляха часовои с кучета. Очите му проследиха

стоманените пръти до върха, сякаш искаше да изчисли колко са
високи. А горе, осветена от първите слънчеви лъчи, проблясваше
осмоъгълна звезда. В центъра. И за нея нищо не знаеше. Така как-
то и за дяволските глави. И за подземието, и за бледите, и за сенки-
те, и за себе си…
Нямаше как да мине през главния вход. Затова тръгна по тиха-
та улица, вдясно от входа. Тя се спускаше надолу до задънен из-
ход, криволичейки покрай зидовете на Имението. И те бяха твърде
високи, за да ги прескочи без екипировка.
Ариман винаги бе искал да знае какво се крие зад тези сте-
ни освен красивата градина, но Безплътния никога не го бе

И отвъд Портата

389
 Изглед през оградата

допускал вътре. Казваше, че още е рано. Че ще влезе, когато е

готов. Веднъж трябваше да пренесе тежък сандък. Взе Ари-
ман да го придружи до входа с осмоъгълната звезда. Но само
дотам.
Продължи надолу до ъгъла на оградата. Самият ръб представ-
ляваше мраморна колона, от върха на която го дебнеше каменно
същество с кучешко тяло и драконова глава. То наблюдаваше ми-
нувачите с непоколебима жестокост, докато денят тихо пристъпва-
ше в Рим.
Зидът граничеше с двора на друга къща. В него имаше коли и
микробус, паркиран до стената. Ариман се огледа. Засили се и се
покатери на покрива на микробуса. Алармата му истерично засви-
ри, но за секунди той бе вече в двора на Имението.
Като внимаваше да не бъде забелязан, се провря между дърве-
тата в горичката и излезе откъм задната страна на къщата. Някъде
от ниските етажи се носеше тежка провлечена музика. Прекъсва-
ше с мелодични акорди и отново се затлачваше.
Ариман чу думи и се приближи към тях. Един от прозорците
на приземния етаж бе открехнат. А през него можеше да се видят
три фигури с наметала, като черни сенки.
Думите бяха на Безплътния – спокойни и монотонни. Но ся-
каш, събрани в едно, не носеха смисъл.

390
 Идеята и Вярата са вечни – казваше той. –
Формата е преходна.
Идеята и Вярата освобождават от оковите на битието,
дори лъжливи.
Формата е затвор за духа.
Идеята е една, а забравата є води до самоунищожение.
Но метаморфозите на формата са толкова, колкото хора-
та по земята.
Някои от тях успяват да се наложат
и да се възползват от извечната нужда на душите да вяр-
ват. И се превръщат в Истина.
У човека е заложен инстинктът за самосъхранение,
затова той все ще намира доказателства за вярата си.
И Пророчеството ще се повтаря!

Ариман се отдръпна от прозореца. Сега не можеше да стори

нищо. Трябваше да изчака Учителя насаме. Но желанието му да
разбере кой е и къде е смисълът, крещеше в него, изгаряше го и
превръщаше мислите му в пепел. Вече не можеше да гаси с лъжи
огъня в гърдите си, запален от осъзнатото незнание.
Защо бе всичко, което правеше? Кой беше Безплътния? Кой
е самият той? Защо трябваше да унищожи жената, която го про-
мени…
Влезе в голямата къща и като се криеше в сенките на високите
тавани и мраморните колони, бърз и безшумен като неуловим дух,
обиколи първия етаж. Когато влезе в кабинета, видя на бюрото
железен ключ. Твърде голям, за да е от каса или сейф. Най-вероят-
но отключваше врата със старинна ключалка.
Музиката продължаваше да се носи от долния етаж. Ариман
реши, че докато я има, къщата ще е празна. Обиколи още по-бързо
двата етажа, като проверяваше за заключени врати. Търсената се
оказа до кабинета с ключа. Решението винаги е по-лесно, отколко-
то очакваме в началото. Той провря ключа в дупчицата и го завър-
тя. Ключалката щракна и вратата зейна.

391
 Пред него се откри грамадна тъмна зала. А в нея личаха конту-
рите на стотици безразборно струпани предмети. Големи и малки,
старинни и нови; почернели от времето и блестящи в историята си,
каменни, дървени, златни и сребърни... Ариман отвори по-широко
вратата, за да нахлуе още светлина.
Някои от предметите позна. Сам ги бе донесъл на Безплътния.
За тях бе убивал и рискувал живота си. Защо? – той не знаеше.
Правеше го, понеже никога не бе познавал другото.
Извади глинената плоча, която взе от раницата на жената. Раз-
гледа я и си помисли, че и тя скоро ще лежи тук.
В самото начало на неподредените купчини, на видимо място,
блестеше златната плоча, която Ариман бе донесъл от Бирма, а до
нея малкият каменен амулет. От последната му мисия. Докосна ги
с пръсти, сякаш да се увери, че са истинските. Продължи навътре в
залата: кръстове, статуи, украшения, плочки с надписи и йерогли-
фи, оброчни плочи... Предметите бяха от всички краища на света,
култури и религии. Забеляза, че почти всички имаха в основата си
някакъв номер, написан на ръка, и препратка към страници от ста-
ринен ръкопис, наречен Мастиленият лабиринт.
Но преди още да може да се замисли за значението на следите,
Ариман чу зад себе си тежки стъпки. Извърна се рязко и с меха-
нично движение докосна скрития пистолет.
Беше Безплътния. Както винаги невъоръжен, с вехтото си на-
метало. Приближаваше се бавно към Ариман, а стъпките му ехтя-
ха по високите сводове.

– Как смееш да влизаш тук? – извика той с глас, изпълнен не

толкова с гняв, колкото с болка.
– Какви са всички тези предмети? Какво сме ние? Искам да
знам. Сега.
– Махай се! – изсъска възрастният мъж и понечи да го удари.
Веднъж го беше сторил, когато Ариман бе още дете. Този път
нямаше да му позволи. Той бутна ръката на стареца. Твърдостта в
очите му плашеше, защото бе лишена от вяра и мисъл. Той напра-
ви крачка към Безплътния и попита с нисък глас:

392
 – Кой съм аз? Различен ли съм?
Безплътния не отвърна веднага. Никой никога не се бе осме-
лявал да зададе този въпрос.
– Най-добрият! – прошепна. – Теб пращам там, където никой
друг не би могъл.
– Стига! – Погледът му бе суров и гневен. – Искам да знам кой
съм. Откъде съм? Какво правим тук и какъв е смисълът?
– Всяко човешко същество търси тези отговори? Но те са в теб.
Ариман пристъпи още няколко крачки. Приличаше на обезу-
мяла машина. Юмруците му се свиха, жилите по ръцете му се изоп-
наха, сякаш ще разкъсат кожата. Вените му потъмняха. Челюстите
му се притиснаха една в друга.
– Трябва да знам! – произнесе бавно и дрезгаво.
– Знанието натежава и размътва съзнанието. Винаги е относи-
телно. И никога не променя случващото се...
– Стига бръщолевене! Държиш се с нас като с роби. Кой ти
дава право?
– Вие сте свободни. Изборът да се върнеш винаги е бил твой.
Защо се връщаш?
Ариман извърна поглед. Безплътния бе прав. Но щом го осъз-
на, разгневи се повече. Този път нямаше да позволи на стареца да
се измъкне с думи. Пристъпи напред. На лицето му за миг се изпи-
са колебание, а после извика:
– Стига измислици! Искам истината… Има ли Тенарска порта
и защо само хората могат да минават през нея?
Старецът въздъхна. Ариман бе научил. Отвърна със слаб глас:
– Тя води до дъното на Историята. А хората са единствените,
които могат да слизат през портата. Ние излизаме, за да пишем
историята. От нас ще стигне обратно само онзи, който види хората
да вярват в Пророчеството и да следват Създателя си. И той ще
каже на скритите, че могат вече да се върнат.
– Аз кой съм? Човек ли съм?
Старецът мълчеше, сякаш думите му можеха да взривят възду-
ха. Ариман пристъпи решително към него, а той извика:
– Ти си ми син!

393
 – Лъжеш! – отвърна гневен Ариман. – Не може. Аз съм роден
Горе. Лъжеш, за да ме задържиш.
– Когато си готов, ще научиш.
– Този път ще ми кажеш.
Безплътния въздъхна, после заговори тихо:
– Добре… Но хората не бива да знаят. Не още... А този, който
все пак е разбрал, е обречен да се посвети на тайната. Защото това
е последната надежда на човеците, преди Бог да затръшне завина-
ги дверите към себе си.
– Що за безсмислици? Ти не вярваш в ничий Бог.
– Искам вие да вярвате. Тук, Горе, не може без Бог.
– Без страх няма вяра.
– Когато научиш тайната ми, сам ще є се отдадеш. Защото без
нея човеците са обречени. И когато усетиш тежестта є, ще съжа-
лиш. Но късно. Защото ще си изгубил свободата си.
– Ти пазиш човеците?
– Отдадох живота си да крия пътеката обратно към Изгубения
от тях Рай. Ако хората го открият, ще донесат мрака си…
– Това е безсмислица. Ние сме тези, които живеем в мрак! –
извика Ариман.
– Светлината и Мракът са състояния на духа. Те съществуват
единствено в нас. Според избора ни.
Ариман стисна отново юмруци.
– Искаш да ме заблудиш. Така правиш винаги… Казах ти, сти-
га думи!
Безплътния сгърчи тялото си, сякаш го разкъса болка. После
бавно се изправи и прошепна:
– Знанието невинаги спасява. Но то може да се превръща и в
отрова, която да убива.
– Не съм дете. Ти казваше, че знанието за скрития Рай ще спа-
си хората.
– Но само когато са готови за това. Когато признаеш на едно
дете, че няма феи и Дядо Коледа, то престава да е дете, но не е още
и възрастен. Израстването на хората не може да се изпревари. Ние
единствено предполагаме, че може да се повлияе… И хилядолетия

394
вече частица по частица връщаме скритото знание на хората, за да
ги доближим до деня, в който ще са готови… Но никой никога не
се бе връщал обратно, за да ни разкаже истина ли е Пророчество-
то. Когато дойде и моят ред, и аз сам видях Горния свят, разбрах –
хората са прокуждали и жестоко убивали всички свои учители до-
сега. Осъждали са, гонели са и разпъвали всеки пратеник, изпрева-
рил времето си и донесъл на земята революционни идеи, за да им
помогне да се намерят. А знанието, което хората си присвоявали
от неразбраните пратеници, мигом превръщали в оръжие за смърт
или машина за пари.
– Затова ли е всичко, криеш знание?
– Знанието не се крие, както светлината. Но за да върнем Из-
губения Рай, човеците трябва да са готови. Все още не са. Мина
твърде много време… И вече не знам дали някога ще бъдат. –
Гърдите на Безплътния прохъркаха във въздишка. – И помни, че
пратениците нямат право да се връщат и аз не се върнах... Но като
видях този свят, реших да посветя живота си и да предпазя Рая от
хората. И бих го сторил още безброй пъти, за да скрия пътя за
обратно. Заедно с онези, които дойдоха след мен, и с тези, които
сам създадох, сътворихме каквото виждаш тук… Цял живот пазя
дирите от хората. А следите за обратно скрих в книга-лабиринт в
Библиотеката.
– Престани! – отново извика Ариман. – Не разбираш ли, днес
трябва да науча.
Той гледаше покрития с наметало с жесток поглед. Веждите
му се събираха гневно. Но нито един друг мускул на лицето му не
помръдваше. Очите му не трепваха. Сякаш освен ярост в него ня-
маше друго. А думите на стареца бяха непонятни.
– Но тогава за теб няма да има после.
– И сега няма – пресече го Ариман.
– Никога повече не си позволявай да ми противоречиш!… –
изрече Безплътния и пак посегна да удари Ариман. Напрегна ця-
лата си сила в изсъхналото тяло. Но Ариман и този път спря ръката
му, задържа я за миг и тогава сам го удари. Старецът залитна
назад.

395
 – Какво съм аз? – крещеше Ариман обезумял. И насочи към
него пистолета си. В пясъчните му очи лъщяха искри от
невъздържан бяс. – Беше ми като баща… Не мога повече. Какво
съм? Какво си ти? Лъжи!
Но Безплътния се завъртя и тръгна към странична врата. Ари-
ман го последва.
– Не можеш да избягаш. Спри! – викаше.
Думи не последваха. Старецът не спря. И без да усеща пръстите
си, в замъглено от ярост съзнание, показалецът на Ариман бавно
се затегна върху спусъка, докато най-сетне го натисна и оръжието
изгърмя. А той подскочи, сякаш сам не очакваше. Хвърли писто-
лета и се затича към падащия мъж. Тялото се строполи с трясък на
земята и потрепери. Устните прошепнаха: „Пази последната на-
дежда!…“ После старецът се отпусна на каменния под. И повече
не продума. Не издаде звук. Не трепна.
Пред Ариман лежеше трупът на Безплътния, покрит с грубото
старо наметало. Няколко минути той не смееше да го докосне, ся-
каш бе светиня. И в този миг мъртвият старец му се стори тъй
скъп, сякаш със смъртта му свършваше светът.
През всичките тия години Ариман все се бе взирал да открие
лицето, което никога не видя на светлина. Сега най-сетне може-
ше. Ръката му едва посегна към качулката. И след миг колебание
я свали.
Отскочи назад, защото онова, което видя, не бе каквото очак-
ваше. Сега разбра откъде идваше и името на Учителя и защо ви-
наги се криеше под грубия плат. Кожата му бе тъй бледа, че чак
прозираха мускули и кръвоносни съдове. А вместо коса стърча-
ха няколко дебели сиви косъма. Невиждащите очи синееха в
гълъбово с пясъчни пръски през полузатворените клепачи. Че-
репът му бе широк и издължен назад, устните малки, ръцете и
торсът дълги... Видът му напомняше на онези животни и расте-
ния, гледани в пълен мрак, без светлина. Ариман реши, че Без-
плътния може би никога не се е показвал извън подземията, но
това не бе достатъчно да го промени до такава степен. Какво бе

396
той? Отиде си, отнасяйки тайната си. Или я бе записал в книгата-
лабиринт, за която спомена?
Ариман пое слабата безжизнена ръка. Сухите пръсти прили-
чаха на чупливи клони, а на един от тях блестеше сребърен пръстен.
Ариман лесно го свали. Познаваше изображението му – Богинята
със Сина. Окачи го на верижката на врата си, стисна очи в адска
болка.
А после се изправи и хукна, без да се обръща.

397
 Ïîñëåäíàòà ñòðàíèöà

476 страница бе последната и започваше така:

„Ако тези думи се изрекат от духа безплътен, когато ще
трябва да премине през Седемте порти и ако когато вече
е преминал през портите, нито бъде връщан обратно,
нито отбиван преди Озирис, едва тогава той ще има
възможност да отиде при другите Благословени.“
Из: египетската „Книга на мъртвите“

Преди да си отиде, Безплътния бе споменал за Мастиленият ла-

биринт, който се съхранявал в Библиотеката. Ариман знаеше къде
е тя, защото неведнъж бе придружавал Учителя си до началото на
най-древния път.
Намери я и прочете. Тогава разбра каква бе оная непреодо-
лима светлина, дето бе движила Безплътния. Която дори не го
пускаше да намери своя покой. Но днес Ариман бе единственият,
който можеше да я поддържа жива. Тъй както бе правил Без-
плътния.
Сега Ариман знаеше на какво бе служил и докъде водеха всич-
ки изтрити за хората следи. Но пак не му олекна, затова продължи
да чете.
Докато тежестта на знанието го мачкаше в челюстите си.
И може би Безплътния бе казал истината, че му е баща. Макар
да нямаха прилика. Освен в нюансите на очите. И кожата на Ари-
ман също бе бледа, но не както на Учителя…

398
 Безплътния бе прав също, като каза, че научи ли веднъж Исти-
ната, тя ще тежи завинаги като бреме в душата му и ще го превърне
в роб. А той ще трябва да є служи.
Днес Ариман разбра докъде водеше Ръкописът-лабиринт – до
портата към дъното на Историята.
Но Безплътния казваше, че те не можели да се върнат обратно
през нея, когато научат Истината. Само хората можели, ако разче-
тат правилно знаците. Защото едните виждали в знанието гибел, а
другите спасение.
Затова Безплътния трябвало да скрие следите от хората, дока-
то те не се променят или докато Седемте звезди не се подредят за
пореден път в дъга на небето. И тогава местата на хората и сенките
отново щели да се сменят. Ако Пророчеството било вярно.
Но Безплътния знаеше какво има отвъд портата, а Ариман –
не. И нямаше да спре да търси, докато не разбере. Защото едва
тогава щеше да узнае защо той е тук.
Продължи да чете.
Чу мухата. Не, чу безброй мухи. Които се увиха около гърло-
то му, докато не го стегнаха в смъртна примка. И очите на Ариман
заблестяха в сълзи. Защото разбра, че Безплътния единствено бе
искал да запази света и хората, докато сами имат силите да обърнат
посоката към Края.

Но преди да се отдаде безрезервно на знанието за скрития

Рай, той трябваше да е сигурен, че съществува. Може би през
всички тия години Ариман е бил заразен с отровата на хората,
щом не може да повярва на Истината, движила света, откакто го
има. И те, хората, все питаха за чудесата, преди да повярват, а
учителите трябваше да ги творят. А може би Ариман все пак е
човек?
Нямаше как да е сигурен. Затова не биваше да минава през
Тенарската порта. Но можеше да чака, докато някой излезе отново
през нея. Някога, някъде. Но той щеше да е там, за да научи.

399
 И така Ариман стигна до края на Ръкописа.
Безплътния не бе успял да завърши делото си и той приключ-
ваше недописан на 476 страница.
Ариман я дочете. „Нима в този свят може да има наистина скрит
Рай или ангели и нима и те не бяха поредната измислица на хората,
както бяха сътворили и дяволите?“ – зачуди се той. Безплътния си
отиде, преди да го изрече. И сега ако имаше друг, който можеше да
знае, това бе жената, която беше стигнала дъното на Лабиринта.
Ако бе жива.
Ариман отвори на следващата страница и нанесе бележките
си. После є сложи номер 477.
Остави Мастиленият лабиринт в Библиотеката, за да бъде
дописан.

И остана да чака…

400
 Áåëåæêè

1
Меандърът (m eander) е един от най-разпространените
световни символи. Днес повечето хора го наричат „най-
използваната гръцка плетка“. За първи път се е появил
преди 8000 години на Централните Балкани, изобразяван
от първата цивилизация в света, кодираща информация
със знаци. Според броя на точките, в които се свързват
страните му, може да е с 5, 6, 7, 8, дори 9 върха. В различ-
ните култури има сходни значения, които читателят пред-
стои да научи.
2
The Friedrichshain flak Bunker.
3
През 1945 г. на това място се е издигал бункерът Фридрихсхайн, из-
ползван като бомбоубежище по нареждане на Хитлер. Разрушен е до осно-
ви през Втората световна война. Днес на негово място се намира един от
най-красивите паркове в Берлин. Останките на бункера са струпани под
висока могила в центъра на парка. На върха є все още може да се различат
грамадни бетонни плочи, останки от бункера. Ако търсиш упорито, може да
видиш в шубраците тайнствени стълби, части от стени, колони и решетки.
4
По това време прототипът на героя д-р Вердер помага на българския
екип, заснел филма „Истината за Орфей“, по сценарий и режисура на Сти-
лиян Иванов.
5
Художественото описание на замъка Жак е вдъхновено от авторско
разследване на Г. Милков, публикувано във в. „24 часа“ като поредица през
ноември 2007 г. Статиите разказват за премеждията на експертна група, на-
значена от държавата, за да оцени културните ценности, наследени след
смъртта на собственика им. Имената в романа са променени.
6
Името на катарите най-вероятно идва от гръцки ( катарос, „чисти-
те“). Катарите са наричани също и албигойци. Според Бонакурс, катарите
вярват, че Дяволът е създал Адам от кал и затворил в него чрез висша сила
ангел на светлината. Създал и Ева. От брака им се родил Каин. Според тях
всичко, което е създадено във въздуха, във водата и на земята, е дело на

401
Дявола, вкл. хората. Не приемат и че Синът е равен на Отца. Смятат, че чрез
освещаването с вода по никакъв начин не може да се приеме Светият Дух.
Не вярват, че някаква видима материя (визирайки хляба от причастието)
може да се превърне в тялото Христово.
7
Твърди се, че базиликата, изградена в подземията на катакомбата „Св.
Домитила“, е първата подземна базилика в Европа. Последният є етаж стърчи
над земята като едноетажна сграда.
8
Калистовата катакомба е най-известна с факта, че в нея са погребани
13 папи от III и IV век. Последният от тях е Малциаде (починал 314 г.),
който е от африкански произход.
9
Предполага се, че тази фреска е изобразена от тракийци, дошли да
работят в Рим преди повече от седем века, много от които били погребани в
катакомбите.
10
Тази фреска е една от известните, представящи връзката между Ор-
фей и Исус. Изобразените животни около тракийския поет символизират
трансформацията му в Христос и други по-късни божества.
11
Паунът е един от основните стари християнски символи. Той изоб-
разява възкръсването, тъй като християните вярват, че месото му е един-
ственото, което не се разлага. Лирата е символ, с който се бележи по това
време образът и учението на Орфей. Според едни учени, смесването на хри-
стиански и орфически символи се дължи на невежеството на художника на
фреската. Според други – на мъдро прозрение.
12
Според официалните източници, през 325 г. Константин Велики пред-
седателства Първия Вселенски събор в Никея, на който за канонични (ис-
тинни) са признати само четири евангелия – написаните от Марко, Матей,
Лука и Йоан. Всички останали са обявени за еретични. Църквата издирва и
унищожава преписите им векове наред, като преследва разпространителите
им. През 1945 г. край египетския град Наг Хамади селяни случайно намират
в монашеско гробище древни ръкописи на коптски език. Сред тях е смята-
ното за изгубено Евангелие от Филип, в което се разказва за жената на Бо-
жия син. С Миланския едикт Константин Велики, тракиец, роден в гр. Ниш
(Naissos), признава християнството за равноправна религия в Римската им-
перия. В следващите векове повечето тракийски градове имат организира-
ни християнски общини и участват активно в живота на Църквата.
13
„Християнските катакомби в Рим“. Първо издание. Може да бъде
намерено в библиотеки във Франция, Германия и Италия.
14
Счита се, че Питагор и школата му са били орфически последова-
тели. „Все пак ще напомним, че философската школа, основана от Пита-
гор, макар и не в Самос, е изцяло в орфическата традиция. Пеласгийски-
ят орфизъм съществува много преди да дойдат гърците, които носят в

402
своята религия неандерталски елементи.  Питагор фактически е орфик,
като следва изцяло пеласгийската и етруската традиция. “ (Доц. д-р Ро-
сина Данкова)
15
Една от най-известните фрески в катакомбата „Св. Домитила“, на
която е изобразен Христос/Орфей (или Орфеевият Христос). Арфата в ръце-
те на младия мъж символизира песента и словото на Орфей, а стадото крот-
ки овце е един от най-популярните символи, с които се изобразява Христос
като Добрия пастир.
16
В „Илиада“ така се казва синът на Гея; името Солин пък се свързва
със Солей (Слънце) и Соларен (слънчев)
17
Наричат ги Антифол от Ефес (вероятна игра с името Хефест – в древ-
ногръцката митология е покровител на огъня и светлината) и Антофол от
Сиракуза (отново символ – 212 г. пр. Хр. Сиракуза е процъфтяващ град,
обсаден от войски на Римската империя. Архимед конструирал съоръжение
от огледала и лъчи. То било поставено около крепостната стена и насочено
към вражеските кораби. Слънчеви лъчи, отразяващи се в огледалата, причи-
нили огън и запалването на корабите и така вражеската флота била напълно
унищожена). В орфизма огънят е нощният близнак на Слънцето.
18
Дромио от Ефес и Дромио от Сиракуза.
19
(Procl. In Plat. Tim. 23, D-E, Diel).
20
1. През 1971 г. в Румъния са открити 3 глинени плочи и фигурки,
покрити с пиктографски писмени знаци. Подобни са открити и в Сърбия
(културата Винча). Те бързо привлекли световното внимание. Учени от цял
свят докладват за приликата им с първата, минойската (критска) писменост
(В. Гардън Чайлд и др.). Немският учен А. Фалкенщайн, анализирал шумер-
ската писменост, намира сходство между намерените в Румъния плочи с
тези, открити в Урук 3000 г. пр. Хр. Десетки учени откриват прилика между
балканските знаци, египетските и месопотамските йероглифи. 2. През 1969
г. в Западна България е открита известната „Плочка със знаци от Градешни-
ца“, заедно със стотици глинени фигурки и съдове. Те са покрити с анало-
гични символи, както тези от Румъния и Сърбия. В Централна България е
открит известният „Печат от Краново“ – отново глинена плоча със сложни
писмени знаци. Учените са единодушни, че това е форма на протописме-
ност. А някои дори я нарекоха „писменост на мистично изчезналата първа
цивилизация“. 3. Направените радиовъглеродни тестове, показват, че
намерените на Балканите предмети са по-стари от най-старите циви-
лизации – Месопотамската и Египетската, с около 2000 г. Все още има
спорове за датировката им, но повечето учени предполагат, че появата им е
около 5500 г. пр. Хр. (Ръдгли, с. 99) . Когато разбират това, учените са по-
склонни да отрекат необоримите радиовъглеродни тестове, но не и да при-

403
знаят, че са сгрешили („Изгубените цивилизации на каменната ера“,
Р. Ръдгли, британски антрополог) . Учените в България след спорове се
обединяват около идеята, че това са пиктограми, които са кодирали идеи и
религиозни послания. Учени от Западна Европа се опитват да докажат, че те
са най-старото писмо в света, предшественик на египетски йероглифи и все
още неразчетеното писмо Линеар А, използвано в древността в Минойска-
та цивилизация, Крит.
21
На музейния остров между двата ръкава на реката Шпрее са разполо-
жени пет музея: „Пергамон“ с пергамонския олтар и улицата за процесии
във Вавилон; Старият музей на Шинкел до Лустгартен; предстоящият за
възстановяване Нов музей с египетската колекция и бюста на Нифертити;
Старата национална галерия; Боде Музей.
22
Изследването на Л. Цонев е едно от добре аргументираните, общо-
достъпни по темата.
23
Някои източници: F reke, Ga ndy, 1999; Campbell, 1968; Eisler,
1921,1925; Al. Fol, K.Jordanov, K.Porozhanov, V. Fol, ANCIENT THRACE, из-
дадена от EUROPA ANTIQUA и Института по тракология при БАН, Со-
фия, 2000 г.
24
Подробностите около изчезването на тайнствения експонат авторката
доразвива по разказ на д-р Митка от Боде Музей. Тя разказва как през 2006 г.
на изложение в Москва за първи път се появяват десетки ценни експонати,
иззети от руската армия от бункера Фридрихсх айн и пренесени в Москва.
25
Цитира се изследване на NG, публикувано през септември 2008 г.
Според него, само 3% от земната повърхност влизат в категорията „изклю-
чително плодородни“, а едни от най-концентрираните са на Централните
Балкани.
26
Все още няма археологически данни какво е накарало енеолитното
население на древна Тракия да напусне неочаквано земите си в 4-тото хиля-
долетие. Няма данни и за избиването му, нито къде точно е отишло. Само
предположения.
27
Хиатус е подпочвен пласт, който археологически свидетелства, че в
дълъг период от време на дадена територия не е имало следи от човешка
цивилизация. Именно такъв е открит на територията на Тракия, доказващ,
че след изчезването на енеолитната балканска цивилизация повече от 1000
години не са живели други хора в земите є.
28
Според Диодор (I в. пр. Хр), в Египет Орфей довършил обучението
си в областта на теологията и мистериалните култове. „В това сведение оба-
че трябва да се види и кодиране на вярата в Слънцето-бог, която към среда-
та на 2-ро хилядолетие пр. Хр. е водеща в Египет.“ (Валерия Фол, „Орфей
Тракиецът“, 2008 г.)

404
 29
В миналото подобна мисия е била приписвана на братство, нареченоS.
Giovanni Decollato (Св. Йоан Кръстител). То съществувало още от средата
на XIII век. Доказателства могат да се намерят и в документите на свикания
Синод през 1257 г. от епископ С. Кавалаци (1250–1270), по време на който се
взема решението братството да бъде разтрогнато поради злоупотреби на ня-
кои негови членове при публични прояви. До 1497 г. има малко документи.
Тяхната главна функция е била да помагат на болните. Придружавали са с
черни качулки на главата осъдените на смърт и са отговаряли за изпращането
им към другия свят. През 1579 г. към флорентинското братство се прикрепва
и римското, получавайки всички права и привилегии. Предполага се, че някои
от отцепилите се членове по-късно са създали свои по-малки организации.
30
Няколко месеца по-късно, през септември 2007 г., в страната избух-
ва кървава революция и хиляди монаси са избити от военната хунта, а тела-
та им са захвърлени в джунглите.
31
Уолтър Ф. Отто твърди в „Дионис мит и култ“, че в Дионисиевия култ
се считало, че присъствието на невръстното божество носи лудост. Според
него Дионис бил приеман за магьосник, който чрез песните си творял илюзии.
32
Цитат от „Древна цивилизация, населявала българските земи, прого-
варя“, БНР, публикувано на 23 февруари 2008 г. в 10,36 BG.
33
От незапомнени времена това е една от песните, с които майките в
Бирма приспиват децата си (посоченото в текста е малка част). В нея се
разказва за едно от най-известните езера в страната – Мейктила. Езерото е
познато като любимото на всички царе на страната. Днес то е заплашено от
сериозни екологични проблеми.
34
През март 2007 г. в музея „Пушкин“ се провежда уникална изложба
под надслов: „Епохата на Меровингите – Европа без граници“. Сред 1300
експоната на изложбата са и златният меч и ножницата на основателя на
Велика България – хан Кубрат. Те са сред главните паметници от прочуто-
то съкровище от Малая Перешчепина – най-голямото съкровище от VII в.,
намерено в Евразия. От него сред експонатите от изложбата в Пушкинския
музей има още няколко богато орнаментирани златни токи, накити и сребъ-
рни чаши; златни съкровища на прабългарски аристократи, които досега са
били неизвестни на българските учени. Едното съкровище е от златни наки-
ти и воинско въоръжение, известно в науката като Борисовото погребение
край Геленджик в Северното Черноморие. През VII–VIII в. тази местност
се намира на южната граница на Хазарския хаганат. От крайбрежието на
Азовско море бе представена уникалната находка от Морской чулек. Уче-
ните смятат, че става въпрос за погребение на видна аристократка от българ-
ски произход. Показани са и скъпа византийска бижутерия, притежание от-
ново на прабългарски благородник. Това съкровище произхожда от Крас-

405
нодарския край. (Из разказа на проф. Н. Овчаров, който е един от хиляди-
те посетители на изложбата.)
35
Тук отново се касае за изложбата „Епохата на Меровингите“, на ко-
ято бяха показани уникални находки за малко известния период V–VIII в.
сл. Хр. Тогава варваринът Меровей основава франкското кралство на Ме-
ровингите с център в днешна Белгия. На изложбата за първи път след 60-
годишна „раздяла“ се съединяват в цялостна колекция повече от 700 експо-
ната. Те са от германски музеи, но са в руски фондове от т. нар. „преместе-
ни след Втората световна война трофейни културни ценности“.(Чавдар Сте-
фанов, кореспондент на БНР в Москва, 15 март 2007 г.)
36
Федералната агенция за култура и кинематография на Русия.
37
След войната в Ирак малкото оцелели останки от легендарния Вави-
лон са пострадали сериозно. Според доклада на съхранителя на британския
музей Джон Куртис, през 2003 и 2006 г. развалините на града са съществе-
но повредени – например улицата, павирана преди 2600 години, е разруше-
на от караните по нея тежки военни машини. Тази улица е възстановена в
реални мащаби в музея „Пергамон“ в Берлин, като се твърди, че са използ-
вани много автентични материали, орнаменти и архитектурни елементи, из-
тръгнати от останките на Вавилон, пренесени в Германия.
38
На 28 март 2008 г. Съветът на федерациите одобрява специален за-
кон, подписан от президента В. Путин, с който Русия връща официално на
Република Германия витражите от църквата „Св. Мария“ (Святой Марии),
пренесени в СССР през Втората световна война. (4. 04. 2008 г., официален
сайт на руския президент.)
39
Останките на самолетоносача на Хитлер „Граф Цепелин“, открити
край бреговете на Полша, са на път да скарат Германия и Русия отново,
пише списание „Шпигел“. Според източници от германското Министерство
на отбраната „Граф Цепелин“ бил руска собственост и Берлин нямал права
върху него. Става дума за германски военен кораб, който обаче никога не
влиза на въоръжение, а в края Втората световна война става военна плячка
на тогавашния Съветски съюз. Днешна Русия има законно право да получи
останките на кораба – една от най-големите военни легенди на миналия век,
пише още списанието. (Шпигел, 2008 г.)
40
Под земята в саксонското селище Дойченедорф през 2008 г. са изко-
пани около два тона скъпоценни метали, за които се предполагало по-рано,
че са част от похитената от нацистите Кехлибарена стая. Разкопките били
проведени от немски археолог любител. През 1716 г. кралят на Прусия Фрид-
рих Първи подарил на Петър Първи Кехлибарената стая. Тя била монтира-
на в Зимния дворец в Санкт Петербург, а през 1755 г. била пренесена в
Царское село. През годините на Великата Отечествена война (1941–1944)

406
хитлеристите изнесли Кехлибарената стая в Кьонигсберг и нейната по-на-
татъшна съдба е неизвестна. Преди време списание „Шпигел“ разказа, че
живеещите в Дойченедорф възрастни хора си спомнят как на 9 април 1945 г.
в селището се появила колона от военни камиони, войници блокирали мес-
тността, а в една от минните галерии били спуснати някакви сандъци. Цяла-
та тази операция продължила два дни. Британските издания „Таймс“и „Дей-
ли Телеграф“ твърдят, че специалната апаратура е показала, че скъпоцен-
ностите се намират на дълбочина 20 м под земята. ( Из материал на П.
Стаменова)
41
Сърбия.
42
Румъния.
43
Все още учените не са единодушни в датировката на най-древните
символи от Балканите. Напоследък най-много са мненията, че се касае за
времето от 5500 г. пр. Хр. („Изгубените цивилизации на каменната ера“,
Р. Ръдгли, с. 99.)
44
Линеар А е писменост, използвана от древните жители на о. Крит.
Открита е от А. Евънс през 1900 г. Има и Линеар Б, който е разшифрован
през 1952 г., като писменост на ранен гръцки език. Линеар А не е разшиф-
рован, макар че е частично транскрибиран, използвайки фонетичните стой-
ности от Линеар Б. Макар че двата вида писменост използват общи знаци,
зад Линеар А стои непознат език. Предполага се, че езикът му условно се
нарича минойски и е бил говорен на о. Крит преди нахлуването на микенци-
те около 1450 г. пр. Хр. Не е доказано.
45
Мария Гимбутас е от първите археолози, която твърди за връзка меж-
ду Линеара и знаците от първата цивилизация на Балканите. Изследователят
Х. Хаарман от Хелзинкския университет разработва таблица, в която откри-
ва 100% съвпадение между повече от 50 знака от праисторическата балканс-
ка цивилизация и по-късно появилия се Линеар А. Доказвайки същото, бри-
танският антрополог Р. Ръдгли твърди: „Трябва да се запитаме дали има дру-
ги връзки между праисторическите символи на Балканите и другите райони
на света. Можем да направим подобна съпоставка със знаците, които се по-
явяват по керамика и други артефакти в егейския свят, и най-вече в Египет,
Троя и егейския остров Мелос. /…/ Това означава отхвърляне на идеята, че
появилите се преди 5000 г. „високи“ цивилизации на Близкия изток първи са
изобретили писмеността. Напротив, те са били изпреварени в това си пости-
жение от „варварските“ праисторически племена в Стара Европа.“ („Изгубе-
ните цивилизации на каменната ера “, Р. Ръдгли, с. 103–109.)
46
„Според Павзаний (II в.) има дори два Орфея: по-древният – Орфей
Тракиеца, и друг – поет-певец. Херодот също споменава, че има два Ор-
фея – този, който е плавал с кораба „Арго“, и Орфей певецът.“ (В. Фол) От

407
надписа от град Парос можем да направим извод, че „историческият“ Ор-
фей е живял в XIV в. Датировката съвпада с посочената в лексикона Суда
от X в. пр. Хр. Това допускане се прави и от няколко размити предания,
както и от най-старата фреска с образа на Орфей от XIII в. Само че на нея
певецът е изобразен почти като негър. Така или иначе, това не са достатъч-
ни основания, за да се твърди кога именно е живял мъдрецът, поетът и царят
Орфей.
47
Според научните трудове на проф. д-р Васил Йончев, Фигурата Мо-
дул е измислена от Константин-Кирил Философ, като от нея той е създал
буквите на глаголицата до 863 г. Очертанията на фигурата е заимствал от
по-стари безименни писмени знаци. „Фигурата Модул е философски графи-
чен синтез на символ на Вселената, образувана от основните елементи –
въздух, земя, вода, огън“. (Проф. Светлин Русев)
48
Според египтяните Ра (или Ре) е богът на Слънцето. Още от древни
времена Ра е считан за бог на Слънцето. Легендата за него разказва, че той
всеки ден се възражда, за да донесе слънце на Земята. Ра е бил смятан и за
покровител на всички египетски богове, които носили титлата „син на Ра“.
Името на Амун (Амон) се комбинира с името на Слънцето (Ре) във формата
Амун-Ре (Амон-Ра). Така съставеното име означава „Скрития“, „Невиди-
мия“. Едно от имената на Твореца Амун-Ре е и Бог на Тива. (Доц. д-р Т.
Леков, „Религията на Древен Египет“.) С времето са налага повече про-
изношението Амон-Ра, откъдето до наши дни Слънчевият бог остава по-
известен като Ра.
49
Име за Дявола или Сатаната, използвано в древна Персия.
50
Древните египтяни вярвали, че върховното божество Ре (Ра) има свой
близнак, който се явява през нощта. Още от древни времена Ра е бил бог на
Слънцето. Легендата за него разказва, че той всеки ден се възражда, за да
донесе слънце на Земята. Всеки ден минава през 12 порти, които олицетво-
ряват 12 часа на деня. След дванайсетата порта богът трябва да умре. Тога-
ва той се превръща в бог Ауф. Задачата на бог Ауф е да премине през 12
порти в подземното царство и да донесе слънце на изгубените души на нощ-
та. „Озирис често се нарича нощното слънце. Двойката е позната и като
Бауифи („Двете му Ба“) или Чауифи („Двамата близнаци“). Доц. д-р Т. Ле-
ков, „Религията на Древен Египет“.)
51
От Херодот, както и от редица орфически поеми научаваме, че в Делфи
еднакво са се почитали последователно Аполон и Дионис. А тази зависи-
мост от своя страна показва връзката между орфическите и питагорейските
общности. (Р. Ейзлер, „Орфей Рибарят“, с. 11.)
52
Когато Незалязващото Слънце на правдата – нашият Спасител – по-
желал да възсияе за света и вече преклонил небесата и се вселил в пречиста

408
девическа утроба, в същото време трябвало да бъде роден от неплодна свети
Йоан Предтеча – Неговата зорница. Той като предвъзвестител трябвало да
предшества явяването на Господа. (Жития на светиите, преведени на българ-
ски език от църковнославянския текст на Чети-минеите (Четьи-Минеи. )
53
Из: „Религията на Древен Египет“ от доц. д-р Теодор Леков, с. 279.
54
Цитатът е предоставен от екипа, заснел документалния филм „Исти-
ната за Орфей“.
55
Името му идва от названието на гръцката буква „Гама“. („Книга на
Символите“, Светлозар Влайков, с. 112.)
56
Описаната сцена може да бъде видяна и в „Елински орфически сви-
детелства“, М. Йорданова-Алексиева, с. 263.
57
Тази плоча може да бъде видяна в Националния исторически музей.
58
В Берлинския каталог от 1909 г. описанието на гравюрата е: „Хрис-
тос, облечен с препаска, разпнат на кръста, който е укрепен в земята с два
еднакви клина. На върха на кръста лежи полумесец. Над него са подредени
седем звезди. Забележителен е за историята на религията, понеже Христос
е изобразен на мястото на Орфей, а не обратното. /…/ Под хоризонталното
рамо на кръста е разпределен надпис OPФEOC – BAKKIKOC.“ През 1921 г.
Ейзлер пише: „Разпнатият Христос на кръста, чиято астро-мистична интер-
претация става очевидна чрез добавянето на полумесец и седем звезди –
най-вероятно Плеядите или т. нар. Лира на Орфей. Кръстът навярно трябва
да се отъждестви с главните звезди от съзвездието Орион, което в Античност-
та понякога е било смятано за съзвездието на Дионис.“ „Бакхикос“ е едно
от имената на Дионис.
59
Храмът е от важните символи на Москва и един от впечатляващите
православни храмове в Русия. Построяването на първия „Христа Спасите-
лят“ започва през 1839-а и трае повече от 40 години. Той бил израз на бла-
годарност към Господ, спасил Русия в патриотичната война от 1812 г. През
1931 г. по времето на Сталин храмът е взривен, за да се построи на мястото
му Дворец на съветите. След години неуспех на строежа на мястото е изгра-
ден грамаден басейн. По инициатива на Лужков, кмета на Москва, храмът е
построен отново през 90-те години на XX в.
60
Археологически изследвания на изчезналата енеолитна цивилизация
от Балканите показва, че жителите є не са познавали оръжието, агресията и
войната. След като напуснала земите си, векове по-късно, в бронзовата епо-
ха, дошли нови заселници. Тяхната култура, изразена в керамиката, показ-
вала коренна разлика от предците по същите земи, а познанието им за живо-
та, религията и науката се било върнало в начален етап на развитие. Между
двете нямало никаква приемственост. А новите хора създали оръжието и
войната.

409
 61
Най-старата подобна пиктограма е открита на дъното на глинена чи-
ния отпреди почти 8000 години край с. Градешница. Пази се във Врачанс-
кия исторически музей.
62
Ст. н. с. Б. Николов разкрива и изучава находките край с. Градешни-
ца, а по-късно свързва името си с откриването на Рогозенското тракийско
съкровище. То също се пази във Врачанския музей.
63
Плочата от Градешница е открита от археолога Б. Николов, който раз-
познава 24 подчертано оригинални писмени знака по нея. Официалната наука
приема знаците є за най-старата протописменост в света, датирана на 7500
години преди нас. Плочата е леко вдлъбната. На гърба є е очертана стилизи-
рана молеща се човешка фигура, около която има още знаци. В колекцията на
Врачанския музей се пазят над 100 предмета с подобни знаци. Николов счи-
тал, че това са главно религиозни знаци. Академик В. Георгиев подкрепя те-
зата, че знаците принадлежат на най-старата протописменост. Археологът
проф. В. Николов дава обяснение, че плочката описва схематичен модел на
лунния цикъл. Според него, тайнственият съд е по-скоро свързан с календар-
ните представи на някогашните обитатели на Градешница.
64
One of these men is genius to the other.
And so of these, which is the natural man
And which the spirit? Who deciphers them?
65
Dio (божествен; Бог) Nysa (Син) – Дионисус (Дионисий); ДионИсус –
Исус.
66
Авторите предполагат, че няколко езически религии, като тези за
Озирис, Дионис, Атис и Митра, са били олицетворение на култа към мита за
смъртта и възкресението на „Божия човек“, когото те наричат Озирис –
Дионисус. Авторите предлагат идеята, че Христос не е съществувал в дей-
ствителност, а е бил вдъхновен от синкретична реинтерпретация на фун-
даменталния езически „Божи човек“ на гностицизма, което е било и първо-
началната християнска секта. Според тях, ортодоксалното християнство не
е било предшественикът на гностицизма, както са вярвали повечето учени,
ами по-късна последица, която е пренаписала историята, за да изглежда, че
християнството предшества гностицизма. Описват теорията си като „Теза-
та за мистериите на Исус“.
67
Смесване на символи от две или повече религии, когато една водеща
си отива, за да бъде заменена от друга.
68
„Като предава това съобщение, Ориген обяснява произхода му с
обстоятелството, че Иаков, бащата на Йосиф и дядо на Иисус, бил наречен
„Пантер“. Оттук, според Ориген, юдеите наричат Иисус, сина на Йосиф, по
името на дядо му по плът Бен Пандера, или „син на Пантера“. Учените Нич,
Блек и Вернер Келер предлагат друго, по-правдоподобно обяснение на на-

410
званието Иисус – Бен Пандера. Според тях то е неточно юдейско предаване
на гръцката дума parq e, noj, т.е. „дева“. Юдеите, като слушали от христия-
ните, че Иисус е „син на дева“ (ui‘o,j th/j parqe,nou), Го нарекли подиграва-
телно Бен-ха-Пантера – „син на Пантера.“ (Проф д-р Иван Панчовски )
69
Немският учен Р. Ейзлер пише обемист труд O „ rpheus the Fisherman“,
в началото на XX век. В него той търси връзката между орфизма и христи-
янството, между Дионис и Исус.
70
(Mosiah 3:13, Book of Mormon.)
71
Предполага се, че става въпрос за кардинал, роден до Калабрия през
1514 г. и починал в Рим на 6 октомври 1585 г. Като син на физик получил
превъзходно образование в едни от най-добрите училища в Рим. Бил много
близък приятел на кардинал Марсело Кержино, станал по-късно папа Мар-
селус II. Сирлето работил години във Ватиканската библиотека и направил
редица безценни каталози на уникални ръкописи. По негово време стават
инциденти в архива на библиотеката, след които има изчезнали страници и
екземпляри.
72
В „Откровение“ св. Йоан описва Рим с метафората „седемглав змей“,
като има предвид седемте хълма, на които е разположен градът.
73
„Fisher of men“ буквално се превежда „евангелист“. От древни вре-
мена, може би още преди Вавилон, се считало, че хората са риби, а боже-
ствата-хора, които ги водели, са Рибари (ловци на хора-риби). В ранното
християнство Христос е бил наричан Рибар. По същият начин е наричан и
Орфей.
74
Розетският камък е едно от най-важните археологически открития.
Намерен е през 1799 г. при разкопките на древната крепост Ар-Рашид на
около 7 км от малкия град Розета край Нил. Представлява плосък черен къс
базалт. Тежи около 750 кг. На него са издялани три еднакви по смисъл тек-
ста: два на древноегипетски език – с древноегипетски йероглифи и с демо-
тично писмо, и един на старогръцки. Старогръцкият език е бил добре изу-
чен от лингвистите и съпоставянето на трите текста довежда до разшифро-
ване на египетските йероглифи. От 1802 г. Розетският камък се пази и сега
може да се види в Британския музей. Днес наименованието му е и символ за
двуезиков ключ към разшифроване на непознат език.
75
Неолитът покрива периода от 6200 г. пр. Хр. до 4900 г. пр. Хр. Пос-
ле започва халколитът (енеолитът), който трае условно до 3800 г. Това е и
времето, в което съществува цивилизацията на Меандридите, изпепелила
земите си и изчезнала. Нейните следи днес събират учените. Тя изчезва пре-
ди появата на оръжието.
76
Харалд Хаарман от Университета в Хелзинки открива повече от 50
общи знака между Линеар А и линеарните знаци от Балканите, както ги

411
нарича Гимбутас ( от културите на Винча, Градешница и Караново). „Твърде
много – заключава той, – за да се дължи на проста случайност.“
77
„Орфей Тракиецът“, В. Фол, с. 31.
78
Този надпис е подробно описан и изследван на Н. Гигов в книгата му
„Орфей и буквите“. Според него, Орфей е живял през XIII в. пр. Хр. и е бил
владетел на огромно тракийско царство. Опитал се да обедини останалите
племена, но не се разбрал с вождовете, заради което бил убит. Междувре-
менно обаче заедно с още четирима приближени създал първата буквена
азбука. Версията на Гигов е, че гръцката писменост е копие на Орфеевата, а
оттам е и нашата кирилица. Вероятно е Орфей да я е донесъл от някое от
легендарните си пътувания. Може би от Египет или от Долното царство.
79
До ден днешен, въпреки множеството открити писмени паметници
по тракийските земи, официалната наука счита, че траките са били безпис-
мен народ. Намерени са обаче десетки златни орфически плочи, пръстени и
надписи по скали, олтари, гробници и съдове, но поради факта, че не са
разчетени, се игнорират. Легенди в Родопите разказват и за скритата от тра-
ките (или унищожена от враговете им) тайна библиотека в скалите. Някои
казват, че тя е край Белинташ.
80
Латвийска археоложка и антроположка.
81
Знакът представлява два кръга един в друг (вероятен символ за
слънце) и две спирали като ДНК молекула от двете му страни (символ за
безкрай).
82
Многократни археологически проучвания доказват, че нещо се случ-
ва в земите на Централните Балкани, което кара населението самљ да уни-
щожи следите от цивилизацията си и да избяга от родните си земи. Все още
няма единодушно мнение какво е това огромно по мащаб бедствие, което
може да предизвика масово преселение на една цивилизация. Хиатусният
слой показва, че около 1000 години не е имало друга човешка култура и
население в изоставените земи. „Прави се опит да се докаже каква е съдбата
на тези, които са изградили, а впоследствие сами разрушили най-ранната и
една от най-блестящите цивилизации на Европейския континент. Обръща
се специално внимание на наличието на стратиграфски хиатусни пластове
върху селищните могили след края на каменно-медната епоха.“ (Проф. А.
Радунчева, из дисертация за степен „д-р на историческите науки“.)
83
„Тази картина се наблюдава повсеместно. Повече от 90% от после-
дните хоризонти на селищните могили са подпалени от обитателите си и
напуснати завинаги. От този момент стройната обществена организация по
земите е нефункционираща.“ (Проф. А. Радунчева)
84
Радунчева изказва теза, според която балканската неолитно-хал-
колитна цивилизация бяга от земите си, след като отчита подредбата на

412
определени звезди-табу. „Аргументирано се предполага, че най-вероят-
ната причина е настъпилата промяна в положението на следените от пра-
историческия човек звезди и съзвездия. Дори и на такива големи образу-
вани като Млечния път, който в този момент е променил (според архео-
астрономите) положението си в успоредна на хоризонта лента. “ (А. Ра-
дунчева, 1999 г.) Небесните, космическите линии по законите на физи-
ката са дъгообразни.
85
А сред тях най-изявени са Мария Гимбутас и Харалд Хаарман.
86
Обяснение на Х. Хаарман за движението на прединдоевропейската
култура.
87
„Когато проследявахме пътя на развитието, забелязахме, че в тези
азбуки няма употреба на случайни основни графични елементи и всичко е
подчинено на едно последователно изграждане на формите и че тези форми
са поставени в зависимост от една вътрешна връзка и се стремят към опре-
делен основен геометричен модул. По-късно установихме, че тази Фигура
Модул е същата, с която са изградени знаците на азбуката от Плиска. /…/ в
тази геометрична схема нейният автор е вложил важна идея за Вселената и
всичко, което е станало в нея.“ (Проф. В. Йончев, „Азбука от Плиска, Ки-
рилица и Глаголица“, с. 7.)
88
Авторът е посветил 25 години в проучване на изчезналата енеолитна
цивилизация, която нарича първата и най-развита за Европа или „Златният
век“ в човешката история.
89
Една от легендите за Белинташ (среща се и като Беленташ) е, че някъде
в него са скрити оцелелите тракийски книги и учения. Предполага се, че
става въпрос за Орфеевите ръкописни трудове. „Според старогръцката пис-
мена традиция Орфей е основател на Дионисиевите, Елевсинските и Само-
тракийските мистерии на астрологията и се слави с чудотворство. В древни
свидетелства се говори също за написани от него поеми и книги.“ (В. Фол,
„Орфей Тракиецът“.)
90
В превод от тюркски се предполага, че означава „умен камък“, „камък
на знанието“ или „бял камък“.
91
Едно от тракийските имена на бога на траките Дионис – бог на въз-
раждащата се и умиращата природа, като соларните аспекти в тракийската
митология; върховното божество на древните траки.
92
Всичко, което героите виждат, читателят може да потърси на сним-
ките в сайта към книгата, в папка „Белинташ“.
93
Из беседата преди влизане в пещерата от най-известния гид за Дявол-
ското гърло и Харамийската пещера – т. нар. Коцето (Костадин Хаджийски).
94
Посочените в книгата елементи на календара са по публикации на
Петър Добрев. Високосните години в Грегорианската и Прабългарската

413
календарни системи не съвпадат, затова при преобразуването на дати дните
могат да се разминават с плюс-минус един ден.
95
Древнобългарският календар е най-съвършеният в света. Това е
признато  официално от ЮНЕСКО. Последните изследвания показват, че
началото на календара е през 5505 пр. Хр. С 12-годишния си цикъл кален-
дарът  прилича на китайския, но е по-древен и по-скоро е негов първоиз-
точник. (П. Добрев и Г. Кръстев)
96
Който пиел от водите на Мнемозина, си спомнял всичките си стари
съществувания и придобивал огромно знание. Според Платон, преди да се
преродят, душите отпивали от Лета, за да забравят животите си преди. Мне-
мозина в древногръцката митология е богинята на паметта. Изворът, от който
душата не трябва да пие, е Лета, носеща забрава; другият извор е Мнемози-
на, паметта. Според орфиците, ако жадува за спасение в отвъдния свят, ду-
шата не трябва да забравя нищо. Напротив, тя трябва да се сдобие с памет,
превъзхождаща естествената.
97
Това изображение е истинско. Може да го види всеки, който застане
на ръба на кристалното подземно езеро (по принцип не се допускат до него
туристи) и погледне към тавана. Изчакайте очите ви да свикнат с тъмата и
съберете тъмните участъци в картина.
98
Израз на хората за входа към смъртта.

414
 Õðîíîëîãè÷åí êàëåíäàð
íà ïî-âàæíèòå âðåìåâè ïåðèîäè
â ðîìàíà

6200 „. Ô. Ì.  – ̇˜‡ÎÓ Ì‡ ÌÂÓÎËÚ‡.

Поява на цивилизацията на Меандридите.
6400–4900 г. пр. н. е. – Период на предполагаема датировка на
находките от Лепенски вир, Сърбия.
5505 г. пр. н. е. – Началото, отбелязано в прабългарския ка-
лендар, признат от ЮНЕСКО за най-точен в света.
5500 г. пр. н. е. – Оттогава е датиран произходът на думата
„злато“ на Балканите.
5500 – 5000 г. пр. н. е. – Период на датировка на намерените
стотици предмети от културата Градешница. Разкопките край Гра-
дешница се правят в продължение на няколко години от Богдан
Николов – археолог във Врачанския музей. Селището, където е
открита плоча с надписи, се датира от ранната халколитна епоха,
преди 5000 г. пр. н. е., според археолога Георги Ганецовски. Спо-
ред Богдан Николов, плочката от Градешница свидетелства, четова
е най-старата писменост в света.
4900 г. пр. н. е. – Краят на неолита и началото на халколит/
енеолит.
4900–3800 г. пр. н. е. – Период, от който са датирани находки
от културата Караново (V–VI).

415
 5500–3500 г. пр. н. е. – Период, от който са датирани находки
от културата Винча (Сърбия) и намерените глинени плочи с пик-
тограми от Румъния.
3500 г. пр. н. е. – Това е най-късната дата, до която изчезва
цивилизацията на Меандридите, сами изпепелили следите си. За
последно са населявали Варненския некропол и Родопите.
4000 г. пр. н. е. – Появява се Шумерската цивилизация на те-
риторията на Южна Месопотамия.
3000 г. пр. н. е. – Появява се Египетската цивилизация.
XVI–XIV в. пр. н. е. – Появата на Критскo -микенската циви-
лизация.
XV–XII в. пр. н. е. – Период на процъфтяване на Тракийската
цивилизация на Балканите и орфизма.
XIV–XIII в. пр. н. е. – Предполагаемото време на тракийския
получовек, мъдрец, певец и чудотворец Орфей.
XIV–XIII в. пр. н. е. – Ехнатон, смятан за нечовек, въвежда
монотеизъм в Египет.
XIV–XIII в. пр. н. е. – Мойсей и Орфей учат в Египет (а Орфей
слиза и до Долното царство) и пренасят полученото знание до сво-
ите земи и народ.
582–496 г. пр. н. е. – Времето на полубога и чудотворец Пита-
гор. Началото на Питагоровата школа, смятана за поддръжник на
орфизма и пазител на книги от Орфей.
6 месеца пр. н. е. се ражда заченатият безполово св. Йоан
Кръстител.

Ражда се Исус Христос.

416
 ÕÓ‚‡Ú‡ Â‡
30 г. – Християнството възниква в Палестина като подразде-
ление на юдаизма.
300 г. – Предполагаема датировка на Орфеевия амулет
200–400 г. – Налагането на християнството като имперска ре-
лигия с Медиоланския едикт от 313 г. на император Константин.
Развитие на Модерна християнска концепция.
680 г. – Първата българска държава на ранните прабългари и
славяни.
1807 г. – Отбелязано е излизането на поредния пратеник на
Скритата цивилизация.
1945 г. – Орфеевият амулет изчезва от бункера Фридрихсхайн.

Заличени са стотици следи на трансформацията.

2007 г. – Излиза последният пратеник на Скритата цивилизация.

417
 Ìÿñòî çà ïîçäðàâëåíèÿ
è áëàãîäàðíîñòè

œÂÁ „Ó‰ËÌËÚÂ, ‰Ó͇ÚÓ Ô˯Âı Ú‡ÁË ÍÌË„‡,

ÏË ÔÓχ„‡ı‡ ÏÌÓ„Ó ıÓ‡. Õ‡ ÚÂÁË ÒÚ‡ÌˈË
ËÒÍ‡Ï ‰‡ ·Î‡„Ó‰‡ˇ ÒÔˆˇÎÌÓ Ì‡:

1. Режисьора и сценарист Стилиян Иванов и на продуцента Деян

Неделчев, които ми помогнаха изключително за пътуването ми до Берлин
и проучването на изчезналия през 1945 г. Орфеев амулет. По същото време
те правеха своето проучване за документалния си филм „Истината за Ор-
фей“. Също така ме насочиха към някои от фреските в римските катакомби.
2. Особено искам да благодаря на Стилиян Иванов, който е един
от първите редактори и рецензенти на романа, като твърде запознат с
тематиката.
3. Благодаря сърдечно на Светлозар Желев, член на Борда на
директорите на Асоциацията на българската книга , който подкре-
пи идеята за историята в романа още преди години, когато тя несигур-
но се зараждаше във въображението ми. И за това, че не спря да ме
подкрепя до излизането є. Първи я изчете, когато видът є бе все още
потресаващ, и ми каза думи, които няма да забравя.
4. На археолога и асистент към НБУ Петранка Неделчева за
подкрепата и насоките в търсенето на причините, довели до изчезва-
нето на Меандридите. Благодаря є, че се съгласи да стане научен ре-
дактор на ръкописа и го чете в началния му вид, което вярвам бе
нелека задача.

418
 5. На Надежда Куприянова , която неуморно съдействаше за ко-
ординацията между научните консултанти и редактори на романа. И че-
сто бе подлагана на изпитания за изслушването на поредната многоча-
сова историческа/археологическа лекция.
6. На археолога и асистент към НБУ Богдан Атанасов за лекции-
те по праистория, които ми изнесе, за уликите, които ми предостави, и
дискусията по пътя на разкриването на културата Градешница. Също и
за историите и фактите за писменостите Линаер А и Линеар Б.
7. На журналиста Георги Милков, който ми разказваше подробно за
преживяното от него в швейцарския замък през 2007 г., както и за разкри-
тията на българската експертна група, изпратена от държавата, за да опи-
ше наследството в запустелия замък. Разказите и снимките му вдъхнови-
ха сцените в романа край замъка Жак.
8. Благодаря на Мария Станкова като редактор. Най-вече, че
ми обърна внимание да поорежа повтарящи се научни факти. Също,
че ме подтикна да помисля за прилагателна диета на съществителни-
те и на няколко пъти спаси героите от непланирани комични ситуа-
ции. А фактът, че писател и редактор с изтънчен вкус като нейния не
откри нужда от корекции в почти половината от ръкописа, ми върна
вярата, че стилът ми се подобрява.
9. На проф. Васил Николов за безценната лекция и дискусия по
темите от праисторията, за първите балкански символи, пиктограми,
лунни календари и солници. Благодаря му също за неговия принос към
българската история и археология. От него научих и немалко детайли,
свързани със скритите от общността проблеми и специфика в археоло-
гическата гилдия и дейност.
10. На археолога д-р Здравко Димитров , който бе един от важ-
ните консултанти в началното търсене на артефакти към книгата.
11. На проф. Николай Овчаров за това, че през лятото на 2007 г.
отдели време за многочасовата лекция по скалите на Перперикон под
жаркото слънце и 35ќ С. Също така за краткото обяснение относно уни-
калната глинена плоча, която му е подарена от български колекционер,
за да я съхранява и изследва. Предполага се, че тя е на възрастта на
плочите от Краново и Градешница. Фактът, че не е известно нито къде е
открита, нито кога, затруднява силно изследването є.

419
 12. На Ваня Томова за подкрепата є като отговорен редактор през
годината и битката є с несправедливо мълчащите и криещи се от мен
хонорарни листове.
Благодаря є за насоките, които ми дава за писането и търсенето на
плътност в образите.
13. Благодаря на Митко Новков за критиката, посоките и за въздей-
ствието му да търся идеите в себе си по-настоятелно.
14. На доц. д-р Амелия Личева за това, че изчете ръкописа и ме
подкрепи с оценката си във време, в което се съмнявах, за да продължа
по-уверено напред.
15. Благодаря на Елица Пенова за помощта и подкрепата є почти във
всеки един етап от реализацията на книгата през изтеклата 2008 година.
16. На Биляна Траянова, която организира и осъществи едно из-
ключително пътуване из непознатите земи на Бирма. А там се оформи-
ха немалко от чертите на героя Ариман.
17. На продуцента Ралица Хофщетер и режисьора Джеси Стийл,
които още като започвах да пиша историята, я подкрепиха и организи-
раха посещението ми на Перперикон, Татул и двудневни разговори и
дискусии с проф. Николай Овчаров и екипа му, както и със служители
от музея в Кърджали.
18. На Пламен Грозданов (по времето на проучванията за рома-
на, 2008 г., той е посланик в Москва) и специално на Саша Гроздано-
ва, които положиха огромни усилия, за да ми помогнат в нелекото раз-
следване, което проведох в Москва. Саша Грозданова дори бе въвле-
чена в екшън покрай издирването на изоставения речен склад, в който
д-р Вердер и Вера прекарват отвлечени няколко денонощия. Също така
двете с нея почти нелегално се присъединихме към туристическа гру-
па за привилегията да разгледам хотел „Метропол“ в Москва, в който
се развиват едни от най-важните сцени в романа.
19. На Страхил Стоицев, който откри перфектното място в Мос-
ква за укриване на заложниците.
20. На Диляна Ценова , която при възникване на идеята за този
роман ми даде добри насоки как и къде по-лесно да оформя възгледите
си и формата за предстоящата книга.

420
 21. На Ирина Вагалинска, която през лятото на 2008 г., по вре-
ме на слънчево пътуване до Солун, ми разясни безценни подробнос-
ти за живота, израстването, кариерата и трудностите пред българс-
кия археолог.
22. На Анна Филипова, която се рови в лондонските библиотеки за
редки печатни материали.
23. На баба ми Николина Ковачева за родопските легенди, пазар-
джишките спомени и тракийските митове.
24. На Аврора Семкова Николова, архитект, която ми помогна да
намеря името на търсения от мен знак.
25. На Божидар Колев, който първи обърна внимание на осмоъгъ-
лната звезда на входа на имението в Рим, както и върху Слънчевия ча-
совник в Евксиноград.
26. На режисьора Димитър Митовски, дал разрешение за включ-
ването в романа на няколко от неустоимите му майтапи, от поредицата
Кан, 2008 г. Те се използват от героя Фъч Литовски.
27. За разследването, което проведох в Рим, ми помогна и Ана-
Мария Гюзелева.
28. Изключително благодаря на Венета Ненкова , български жур-
налист в Рим.
29. Благодаря на Манфред (фамилията му не запомних), който
работи в катакомбата Св. Домитила в Рим. Докато разследвах Ор-
феевите фрески в тази катакомба, се запознах с него. И той въпреки
края на работния му ден подробно ми разказа за изключителните сте-
нописи с Орфеевия Христос в катакомбите, които са затворени за
туристи. По-късно направих подробно библиотечно проучване за
символиката и значението им. Мамфред заслужено спечели правото
да бъде прототип на Херберт в романа и също като него е историк и
свещеник в Рим от немски произход. Разликата е, че Манфрет още е
жив (надявам се).
30. Благодаря на филмовия продуцент Лорис Курци , който даде
твърде важна следа за втората част на книгата (която предстои), подска-
за за детайли, които могат да се използват. И въпреки крайната си зае-
тост провери лично няколко факта в Рим от живота на героя Ариман.

421
 31. На Тодор Белчев, който ме свърза с българи, живеещи в Рим,
които ми помогнаха в разследването. Също така ми даде безценни съве-
ти с кои авиолинии да пътувам и в кой хотел е добре да отседна.
32. На Чавдар Стефанов , бивш многогодишен кореспондент на
БНР в Москва.
33. На д-р Митка от Боде Музей в Берлин, от отдел „Ранно христи-
янство и византийски период“. Много от наученото от нея за работата в
музея е използвано за развитието на героя д-р Франц Вердер. Тя ми по-
могна изключително и с насоки за оскъдните следи на Орфеевия амулет.
34. На Вяра Цанева за музикалното озвучаването на руска сцена в
романа.
35. На Божидар и Мирослав Стоянови , които подготвиха тази
книга за печат и се пребориха с всичките снимки, таблици и други завър-
тулки, които настоявах да се включат.
36. На Виктор Герасимов, дизайнер, задето успя да възстанови
безценни снимки от разследването ми в Москва, които аз, без да искам,
изтрих от фотокартата. Той помогна също и за основната обработка на
използваните в диска снимки.
37. На Коцето (Костадин Хаджийски) за разказите и фактология-
та, гид в Дяволското гърло и Харамийската пещера.

И на всички, които съм цитирала, и за трудовете, които са написа-

ли/заснели.

Последователността на изброените не е по важност или принос.

422
 Çà Ìàñòèëåíèÿò ëàáèðèíò”
“

Древни митове – световни и български, исторически източници,

но и много фикционализирано минало, цитиращи се ръкописи, до-
написвания, пресичащи се пътища, герои, в чиито съдби се
сблъскват събития от последния повече от половин век – това е
само част от замисъла на „Мастиленият лабиринт“. В него голяма-
та история, интерпретациите є, политиката се наслагват в индиви-
дуалните разкази, а писането експериментира с жанровете на трилъ-
ра, на философския и историческия роман, на публицистиката и
литературата на фактите. Може би в тази техника и в тази направа
се разпознават гласовете на касови имена в световния бестселър
като Дан Браун и Елизабет Костова, че дори и на всепризнатия
Умберто Еко, но тези гласове са добре усвоени и вплетени в едно
писане, което има стил, прави заявка, че цени читателя и разчита
на неговата активност, и иска да бъде конвертируемо.
„Мастиленият лабиринт“ на Людмила Филипова е може би най-
добрата є книга досега. Следвайки едни от най-успешните светов-
ни модели, най-вече по отношение на тиражи и читателска аудито-
рия, романът се разполага на границата на документалистиката и
фикцията – героите са пълнокръвни персонажи, със своя история
и роля в повествованието, но те са и носители на определени идеи
и представи за миналото; през тях се интерпретират митове – све-
товни и български, преосмисля се случилото се през вековете –
напластяват се интерпретации, дописват се сюжети; говори се за
политика, строят се теории, разгадават се мистификации или се
заплитат такива.
Доц. д-р Амелия Личева

423
 Людмила Филипова е млад автор с няколко издадени вече ро-
мана – „Стъклени съдби“, „Анатомия на илюзиите“ и „Червено
злато“, но не това е важното. Важното е, че Людмила експеримен-
тира, търси, не се наглася според литературните модели, не се впис-
ва в рамките и старателно избягва щампите.
„Мастиленият лабиринт“ е чудесен експеримент. Идеята е про-
ста и много ефектна. Читателят се включва в едно разследване.
Търси се една изчезнала цивилизация. От нея са останали малко
следи, които старателно се заличават. Читателят се превръща в
археолог, в криминалист, в откривател. Той получава база данни –
документи, снимки, артефакти и насоки, които трябва да го дове-
дат до истината. А истината е някъде около нас. Просто трябва да
я видим.
Чест прави на автора издирването и събирането на огромно
количество документален материал, върху който стройно е изгра-
дена основната теза. Чест прави сериозният и задълбочен анализ
на фактите. Към тях е подходено много професионално, приложе-
ни са достатъчно цитати, материали, снимки и рисунки.
В жанрово отношение романът е на границата между класичес-
кия исторически роман, книгата -игра и фентъзи литературата.
Героинята не е тип „Лара Крофт“. Тя е мислещ човек, млад и
амбициозен, и носи един сериозен проблем – илюзия ли е теорията
є за изчезналата цивилизация или реалност. Всъщност и читателят
се движи на ръба между илюзия и действителност. Затова романът
се чете с лекота.
Стилът е ясен и чист, което подчертава добре сложността на
общата идея на „Мастиленият лабиринт“.
Тази книга всъщност заема една празна ниша в българската
литература – романите загадка са ценни, защото намират лесен
път до читателя. Те нямат възрастови ограничения, те носят ин-
формация, която се запомня. От друга страна, действието е бързо
и задъхано, има съспенс и всичко това държи вниманието на чи-
тателя.
Самото оформление на книгата е експериментално. Тя копира
този древен ръкопис, върху който се гради интригата. Има чудес-

424
ни илюстрации и много снимков материал. Всичко това създава
абсолютното усещане за документалност.
„Мастиленият лабиринт“ е експеримент, който трябва да бъде
продължен.
Очаквайте!
Мария Станкова, писател, сценарист

Роман, основан на мистерии и загадки, откъде идваме и накъде

отиваме? Къде са скрити корените на познанието? И кои са негови-
те пазители? „Мастиленият лабиринт“ се развива на фона на позна-
тата непозната българска действителност и едни от най-големите
културни центрове, като Берлин, Москва, Рим, Швейцария и Бирма.
Като излага на показ част от най-спорните съкровища на Ста-
рия континент, авторката ни разкрива прашните кътчета на голе-
мите музеи, където отдавна стоят скрити „неудобни“ артефакти.
Това е увлекателна история за живота на една жена, отдала се
на археологията. Вера е млад учен на прага на голямо откритие,
което ще промени завинаги представите ни за миналото по нашите
земи. Някъде в късната праистория се е появила една цивилиза-
ция, която дала нов тласък на културното развитие на Европа и
света. По пътя на разкриването на тази цивилизация героинята се
сблъсква с тайно общество, съхранило тайни и познания отпреди
4000 г. пр. Хр. Кой е Орфей и кои са хората, изповядвали орфиз-
ма? Кога се появяват и защо изчезват? Кои са наследниците, запа-
зили познанието на древните?
Наука, тайни, убийства, любов и рани, оставили дълбоки бе-
лези в душите на героите, това е роман за миналото, настоящето и
бъдещето.
Авторката много умело борави и преплита въображаеми об-
рази с действителни научни открития и факти в областта на архео-
логията. По този начин читателят има възможност да се запознае с
малко известни действителни открития и артефакти, повечето от
които разкрити на територията на днешните български земи.
Петранка Неделчева, археолог

425
 Това е не просто роман, а киноразказ, който ще ви накара да
преосмисляте многократно представите си за началото на човеш-
кото знание.
От увлекателно сменящите се „картини“ ще разберете защо
ние – живеещите в земите на най-старата цивилизация – носим го-
ляма отговорност да разгадаем и пренесем в бъдещето древните є
познания за смисъла на живота и безсмъртието на човешката душа.
Стилиян Иванов, режисьор

426
 Авторът подготвя
втора част на книгата със заглавие:

Îòêðàäíàòèÿò êðúã
íà Äàíòå

427
 Людмила Филипова
МАСТИЛЕНИЯТ ЛАБИРИНТ

Българска
Първо издание

Отговорен редактор Иванка Томова

Редактор Мария Станкова
Научен редактор Петранка Неделчева
Коректор Георги Петров
Технически редактор Божидар Стоянов
Предпечатна подготовка Мирослав Стоянов

Формат 60/90/16 Печатни коли 26,75

Сиела софт енд паблишинг АД

1463 София, бул. „Патриарх Евтимий“ № 80А

тел./факс: (02) 954-10-30
www.ciela.bg; e-mail: booksales@ciela.net
Печатна база СИЕЛА
Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени
от интернет-книжарница www.mobilis.bg,
от книжарница СИЕЛА Книгомания,
Mall of Sofia, бул. „Ал. Стамболийски“ № 101, София,
Phohe Mall, бул. „Сливница“ № 201, Варна,
както и от всички добри книжарници в страната.

428