Тайното знание

Рут Клайдсдейл
От песента на Орфей до мистичните учения на XX век

УВОД

Подавам ти края на златна нишка.

Само я навий на кълбо
и тя ще те отведе до райските порти,
вградени в йерусалимската стена.
Уилям Блейк, Към християните

Знание, осъзнаване, мъдрост - те са като реки, които текат през хода на човешката история.
Понякога текат над земята, друг път се спускат под повърхността й и продължават пътя си тихо,
сякаш ги няма. Но рано или късно мъдростта се разкрива отново, в друга страна или в друга епоха.
Потокът на мъдростта, за който ще говорим, е скрит в Мистериите на Древна Гърция. Днес
думата „мистерия" има доста по-различно значение от това, което е носела в Античния свят.
Мислим, че означава пъзел, който трябва да се разреши, или нещо, за което гадаем, докато не
разкрием тайната. Но за древните тази дума съдържа много по-дълбок смисъл. Те свързват
„мистерия" с „мистичност". Да участваш в някоя от Мистериите те прави мистик: това означава
посвещаване в познанието за други светове и различни измерения. И те променя за цял живот.
Древната мъдрост разкрива истинския смисъл на това да бъдеш човешко същество. Тя е
знание, което не може да бъде разказано с думи, а трябва да се преживее. Участниците в гръцките
Мистерии са заклевани в мълчание и оттогава насам мъдростта им остава скрита за по-голямата
част от човечеството. Все пак, през вековете достатъчно голям брой хора успяват да пресъздадат по
различни начини случващото се в Мистериите, така че да ни представят същността им.
Изучаването на тайното знание може да бъде много стимулиращо и дори да ви помогне сами
да го преживеете. Тази книга ще ви преведе през две хилядолетия и половина и няколко различни
култури. Въпреки че не би могла да направи сравнение на всички мистични учения, които пазят
скритото познание, тя ще ви представи различни гледни точки към Древните Мистерии. Накрая
може дори да осъзнаете, че самите вие сте се превърнали в брънка от златната верига на онези,
докоснали се до тайната.

МИСТЕРИИТЕ
Аз съм дете на Земята и звездния Рай.
Златните орфически плочки

Нашата история
започва с песен. Може да се каже, че това е най-известната песен на всички времена, която все
още отеква в живота на всеки от нас. Пее я Орфей - архетипният певец и поет. Седнал на фона на
дивата природа на Тракия, той си акомпанира на лира. Песента е толкова красива, че кара дори
животните да се приближат, за да я чуят. В най-вдъхновените си мигове Орфей може да пее толкова
силно, че дори скалите се протягат, за да са по-близо до него. Но Орфей е нещо повече от певец -
той е шаман, жрец и откривател на нов път, по който да придадем смисъл на живота си.

Животът на Орфей
Орфей не е исторически, а митичен образ. Смята се, че е живял по времето на героите в Древна
Гърция. Дори за гърците от епохата на Сократ, около пет века преди Христа, той е древна и
почитана фигура от ранга на Херкулес и Язон от мита за Аргонавтите. За пръв път името на Орфей
се споменава от гръцкия поет Ивик, живял през VI в. пр. Хр. Той говори за „прочутия Орфей", което
означава, че до онова време Орфей вече е добре известна личност.
Събитията в живота на митичния Орфей ни разказват история, от която започва да се изяснява

www.spiralata.net 1
защо и днес името Орфей е толкова популярно. Има различни версии за това кои са родителите му,
но според най-разпространената той е син на Еагър, цар на Тракия, и Калиопа - музата на
епическата поезия. В други варианти Еагър е речен бог или се твърди, че баща на Орфей е Аполон и
това го прави напълно, а не полубожествен. Която и версия да изберем, неговото наследство
включва поетическа дарба, а Аполон признава музикалните му умения, като му подарява златна
лира.
Най-широко известните събития в живота на Орфей са две. Първо, смята се, че той плава с
екипажа на Язон на кораба Арго в експедицията, чиято цел е да бъде откраднато Златното руно от
храма в Колхида. По време на плаването корабът трябва да премине покрай острова на Сирените -
жени, подобни на птици, които пеят толкова омайно, че моряците се опитват да се приближат
възможно най-много, за да ги чуят, а накрая се разбиват в опасните крайбрежни скали. Орфей обаче
запява песен, която надминава красотата на песните на Сирените, и убеждава моряците да слушат
само него, докато преминат безопасно покрай смъртоносната примамка на скалите.
Силното опиянение от песента на Орфей предполага някаква магия отвъд обичайния ефект от
музиката. Смята се, че Орфей е запознат с всички магически изкуства и на практика е един от
първите магове.
Пътуване до Подземното царство
Втората история с участието на Орфей е и най-известната от всички: опитът му да върне
съпругата си Евридика от Подземния свят. Евридика умира, ухапана от отровна змия или докато се
опитва да се отскубне от нежеланите опити за сближаване на един от синовете на Аполон, или
докато танцува по време на сватбеното си тържество. Обезумелият Орфей изпява толкова
сърцераздирателни погребални песни, че самите богове го приканват да слезе в Подземното царство
и да помоли неговите владетели Хадес и Персефона да върнат Евридика към живота. Тогава,
единствен сред хората, Орфей слиза и се връща от Царството на смъртта жив. Хадес и Персефона са
толкова развълнувани от песните му, че се съгласяват да изпълнят молбата му, поставяйки само
едно условие - Орфей не трябва да поглежда назад към Евридика, преди да я изведе на дневна
светлина.
Знаем (а може би си мислим, че знаем), че Орфей или забравя за тази заповед, или не може да
устои и се обръща да се увери, че Евридика го следва. Така или иначе, тя изчезва обратно в
Подземния свят, където остава с призраците на другите мъртви. И все пак съществува поне една
древна версия на мита, в която Орфей успява в начинанието си и се превръща в първия човек,
съумял да върне живо същество от смъртта.
В най-популярния разказ се твърди, че от момента, в който изгубва Евридика, опечаленият
Орфей обръща гръб на жените и се отдава на красотата на младите мъже. Така той разгневява
тракийските Менади - жени, последователки на бога на виното Дионис - и те го нападат по време на
едно от бесните си богослужения. Но камъните, с които го замерват, не достигат целта си и тогава
те разкъсват тялото му с голи ръце. В други версии Менадите се разяряват на Орфей, защото той
заменя култа към Дионис с култ към Слънцето. Той има навика да се облича в чисто бяло и да се
прекланя пред Аполон - бога на Слънцето - всяка сутрин от върха на планината Пангео. Там го
намират Менадите и го разкъсват на парчета.
Но тази ужасна смърт не е краят на Орфей - той все пак е полубог. Главата му, която
продължава да пее, а също и лирата му падат в реката Хеброс и са отнесени до Средиземно море,
което ги изхвърля на бреговете на остров Лесбос. Там те са съхранявани като светини и главата на
Орфей прави предсказания и пророчества, докато накрая Аполон не я принуждава да замълчи. През
това време майка му и лелите му, Музите, събират частите на тялото му и ги погребват в ниските
склонове на планината Олимп. На славеите на светилището и на гроба на Орфей е казано да пеят
особено благозвучно. А остров Лесбос става известен със своите поети, особено със Сафо, която
първа започва да пише любовна поезия. Казват, че лирата на Орфей е отнесена в небесата, където
остава като съзвездието Лира.
Елементи от тази легенда могат да се открият както в по-ранни, така и в по-късни времена,
което доказва, че в нея има нещо архетипно и универсално. Например древноегипетски мит
разказва за Озирис, който е разкъсан от своя враг Сет, а сестра му Изида, едновременно и негова
съпруга, събира частите му, връща тялото към живота и ражда сина му Хор. Друга история разказва,
че Менадите разкъсват на парчета и Пентей, царя на Тива. Разбира се, полубожеството, което умира

www.spiralata.net 2
в ужасни мъки, за да утвърди продължаването на живота, ни е познато и чрез образа на Христос. В
такъв случай говорим за един архетипен образ, който с песните си може да съживи дори мъртвите и
който има власт над самата смърт.

Раждането на света
Когато осъзнаем какво пее Орфей, ще започнем да разбираме защо са му приписвани такива
сили. Малко е достигнало до нас, но различни философи и историци от ранните векове на нашата
епоха цитират части от Орфеевата песен в своите трудове. Темата й е раждането на света,
сътворението. Историята е необичайна. Светът се заражда, както е описано в Битие, в тъмнина и
хаос. Кронос, или Времето, оформя яйце от мистериозния пети елемент - етера. Когато яйцето се
излюпва, богът, който излиза от него, е ослепително красив: той е Фанес (светлина), Протогон
(първороден) или Ерос - самата Любов. От Фанес се раждат всички познати ни богове от Олимп:
Зевс, Афродита и останалите. Но Зевс пита Нощта как може да победи Кронос и отговорът е, че
трябва да погълне Вселената. Невероятно е, но точно това прави Зевс и така започва всичко. Ето
песента на Орфей:

Зевс е първият. Зевс, гръмовержецът, е последният.

Зевс е началото. Зевс е средата и всички неща
са създадени от него.
Зевс е мъж. Безсмъртният Зевс е жена.
Зевс е основата на Земята и
на звездното небе.
Зевс е диханието на всичко. Зевс е поривът на неуморния огън.
Зевс е дъното на морето: Той е Слънцето и Луната.
Зевс е бог; Той е създател на живота във Вселената...
Ще се вгледаш ли в главата и в светлото му лице,
то е сияйното небе, обкръжено от златни къдрици,
от блестящи звезди, красиво светещи във въздуха.
(Исаак Престън Кори, Antient Fragments
(Древните фрагменти), 1832 г., с. 290)

Значението на тази песен може би не е видимо от пръв поглед, но то е огромно. В нея Орфей
разказва приказка за сътворение и за един универсален бог, който прониква във всяко живо
същество, който създава света и всичко в него е свято. Тази идея се различава значително от
гръцката религия, която почита множество богове и е създадена, за да действа предимно като
свързваща социална сила. Въпреки това Орфей предлага индивидуално достигане до истината,
която може да се разкрие по тайнствен начин, чрез посвещения и ритуали.
Тези ритуали ни отвеждат към друг, централен за Орфическия култ, мит - за смъртта на бога
на виното Дионис. Според този разказ Дионис е син на Зевс и богинята на Подземния свят
Персефона. Ревнивата съпруга на Зевс - Хера, кара Титаните, древни земни същества, да убият
детето. Те се маскират, като намазват лицата си с бяла глина. Тогава, докато детето Дионис седи и
си играе, те го наобикалят и го разкъсват на парчета. Тъй като тази ужасна жестокост не ги
удовлетворява, те сваряват и изпичат парчетата. Докато приготвят зловещото ястие, миризмата на
изпечена плът достига до Зевс. С мълниите си той запраща Титаните обратно в Тартар - бездната
под Подземното царство, и спасява сърцето на Дионис. Парата, която се издига от изгорелите
Титани, се превръща в пепел, която Зевс смесва с глина, за да създаде от тях първите хора. Оттогава
всяко човешко същество има смесена природа - отчасти примитивна и титанична, но и божествена,
и Дионисиева, защото Титаните все пак успяват да погълнат парчета от детската плът.
За пръв път в гръцката религия се прокрадва идеята за божествената искра във всяко същество
и за това, че животът, истинският живот, е по-скоро живот на духа, отколкото на тялото. За онези,
които осъзнаят това, плътските удоволствия започват да губят привлекателността си. Тялото е като
затвор за душата. Една орфическа поговорка казва: „soma sema"- „тялото е гробница".
Последователите на култа към Орфей вярват, че животът на Земята е наказание за титаничната част
от нас и че Дионисиевата искра, която блести у всеки, копнее да се завърне към източника на

www.spiralata.net 3
божественото - върховния бог Зевс.

ОРФИЧЕСКИ РИТУАЛИ
Култът към Орфей посочва няколко начина, по които тази искра може да бъде освободена.
Първо се изисква посвещение. Това може да стане под формата на ритуално хранене, подражаващо
смъртта на Дионис.
Изглежда, формата на посвещението се различава от тази в критските ритуали, където един
бик е нарязван на парчета и месото е изяждано сурово, а след това посвещаваните излизат извън
града с шумна процесия с флейти, цимбали и свещени предмети. По всяка вероятност Орфическият
култ адаптира този кървав и жесток ритуал, тъй като посвещаваните стават предани вегетарианци.
Но със сигурност се извършва странен ритуал - намазване с бяла глина или гипс по подобие на
Титаните, което е смятано за пречистващо. Действително, гръцката дума apommattein означава
едновременно „намазвам" и „пречиствам". По този начин бързо и ясно се идентифицират и двете
части на същността на посвещавания - свещената Дионисиева част и свързаната със земята
титанична страна.
След посвещението новият последовател на орфизма започва да води живот на аскетизъм и
самодисциплина, който е много популярен в Класическия свят. Никога повече няма да яде месо, тъй
като орфиците подкрепят доктрината за реинкарнацията на безсмъртната душа, и няма да убива
животни за жертвоприношения. Убийството на човек, включително и самоубийството, е забранено,
тъй като то означава да се скъси предопределеното от боговете наказание. Орфиците носят бяло -
символ на желанието им за пречистване. Подобен, религиозно вдъхновен начин на живот със силен
акцент върху личната отговорност, може да изглежда банален в наши дни. Орфизмът обаче е
първата религия, която се развива по този начин и която налага порицания на миряните. Както ще
видим в следващите глави, орфизмът има и продължава да оказва дълбоко въздействие върху много
философски и религиозни течения. Той е началото на религията и духовността такива, каквито ги
разбираме днес.

Задгробният живот
Въпросът за живота след смъртта е много по-важен за последователите на Орфей, отколкото за
масовата гръцка религия. Каква е традиционната представа за смъртта можем да разберем от
Омировата Илиада. Героични воини влизат в битката със смелост, която е още по-впечатляваща,
защото те вярват, че светлината и радостта от живота могат да бъдат изпитани само по време на
краткия земен път. След смъртта хората продължават да съществуват като призрачни сенки в
мрачното Подземно царство, способни да боботят и да писукат, но лишени от силата на човешката
реч. Орфизмът предлага точно обратното - обещава едно по-светло бъдеще. Душата се преражда,
значи смъртта не е краят. Но тъй като животът в тяло е наказание, предстоящите животи трябва да
се избегнат. Целта на орфическия аскетизъм е да отслаби връзката с тялото, като премести фокуса
на вниманието от чувствените титанични наслади към даровете на Дионисиевата душа.
Някои древни автори са на мнение, че са нужни три живота, прекарани в непорочност, за да се
избяга от колелото на живота и смъртта. Други като Платон например не са толкова оптимистично
настроени и твърдят, че са необходими три периода от по хиляда години. Дори и така да е,
историкът от I век Плутарх и жена му Тимоксена, и двамата посветени в орфизма, намират в него
утеха в тежки времена. И в това няма нищо чудно! Орфическото разбиране за живота след смъртта
внася дълбока промяна във вярванията на древните гърци, която се отразява на целия живот. И
докато виждането на Омир за духовния свят насърчава човек да опита всички наслади, докато все
още може, Орфей учи хората, че тяхната истинска същност е божествена и те трябва да се стремят
да я подхранват, като живеят правилно. За пръв път в историята човек може да вземе съдбата си в
свои ръце. Вместо да бъде играчка на боговете, той принадлежи към божествената, безсмъртна
група от души, обитаваща Елисейските полета. Това ново разбиране за истинската природа на
човека отеква във всички западни религии оттогава насетне, въпреки стремежът да бъде скрито от
масите и да се разкрива само в мистичните традиции.
Това, което дава кураж на последователите на Орфей, е обещанието, че след като излязат от
омагьосания кръг на преражданията, ще прекарат вечността в компанията на безсмъртните богове и
богини в райските Елисейски полета. Разполагаме с някои изключителни доказателства за това как

www.spiralata.net 4
орфизмът вижда задгробния живот: фини златни плаки или плочки, открити в гробници в различни
области на Гърция, Южна Италия и други места. Смята се, че датират от III в. пр. Хр. до IV в. сл.
Хр. Надписите по тях разказват за пътуването и преживяванията, които последователите на
орфизма очакват да им се случат след момента на смъртта. Мъртвият е поздравяван и уверяван:
„Честит и благословен, ще бъдеш бог, вместо смъртен." След това му се дават подробни инструкции
за пътя, който да следва през Елисейските полета („Върви направо, докато..."), както и за точните
думи, които трябва да изрече на определени места. Най-важният момент е този, в който душата се
изправя пред два извора - единият тръгва наляво от пътя, а другият - надясно. Този, който тръгва
наляво, се казва Лета, забрава. Ако душата попадне в него, губи съзнание за цялото си минало и се
преражда. Реката, която тръгва надясно, се нарича Мнемозина, памет. Тук душата трябва да каже:
„Аз съм дете на Земята и на звездното Небе" и да помоли пазителите да отпие. Тогава ще може да
продължи „по пътя надясно през свещените ливади и полета на Персефона".
По този начин душата достига до желаното вечно щастие и запява:
Излязох от този тежък, печален кръг.
С бърза стъпка стигнах до желания венец.
Душата е освободена, пречистена до невинност и напълно удовлетворена. Надписите върху
плочките описват странен, ярък образ, с който мъртвият е убеждаван, че му предстои блажено
бъдеще: „Ще бъдеш като дете, паднало в мляко". (Уилям Кейт Гътри, Orpheus and Greek Religion
(Орфей и гръцката религия), 1952 г., с. 173)

Пречистване и освобождаване
Разказът за Орфей е странна смесица между трагично и оптимистично. Гибелта му наподобява
тази на бога, чиито ритуали прерастват в сложна религиозна философия, и Орфей, чиято смърт е
неразделна част от неговата история, се издига над мъртвите. Неговото влияние се разглежда в две
посоки. От една страна, той е почитан като реформатор на религията, променил съществуващите
форми на преклонение пред Дионис, вместо да създава нови доктрини. Дори концепцията за
Елисейските полета, както е описана в Златните орфически плочки, вече съществува при Омир,
въпреки че в неговата поезия тя е запазена само за малцина привилегировани.
Това е общодостъпната страна на Орфей. Но съществува и друга, по-трудна за разбиране.
Въпреки че все пак знаем малко за Орфическото посвещаване и начин на живот, много е изгубено,
защото посветените се придържат стриктно към обета за пазене на тайна. Всичко, което ни е
останало, са загадъчни послания като това на Павзаний, гръцки историк от I в. пр. Хр.: „Който е
виждал посвещаване в Елисейските полета или е чел Орфическите писания, знае какво имам
предвид". (Уилям Кейт Гътри, Orpheus and Greek Religion (Орфей и гръцката религия), 1952 г., с.
10) Или като това, което век по-късно пише историкът Диодор: „Няма причина орфическите поеми
и нещата, описани в Мистериите, да се разказват на непосветените". Трудно е да си представим идея
толкова мощна, че на практика да е опазена неразкрита в продължение на векове, но точно това се
случва с Орфическите посвещения.
И все пак орфическото знание се съхранява под различни форми през вековете. Една от тях е
друг вид тайнство - магията. Да не забравяме, че Орфей е певец, който може да омае дори скалите.
Със сигурност неговата музика има магическа сила и през вековете са създадени много заклинания,
магии и вълшебни молитви в негово име. Песента сама по себе си е толкова тясно преплетена с
магията, че връзката е лингвистична: „омагьосвам" буквално означава „заклинание, направено с
песен". Коренът, от който произлизат и двете думи, е латинското саntare, което означава „пея" или
„свиря". Затова се смята, че Орфей е първият, архетипният певец.
Съществуват осемдесет и шест химна, които са приписвани на Орфей, макар да е почти
сигурно, че датират от ранните векове след Христа. Състоят се от сложни молитви към различни
богове, някои със специална цел, други - за всеобща закрила. Повечето химни са придружени от
инструкции за използване на точната подправка или билка, която да бъде изгорена като тамян.
Химните си спечелват славата на толкова мощни магически средства, че през Ренесанса философът
и астролог Марсилио Фичино решава, че са опасни за публикуване. Оттогава Орфическото знание
остава скрито, достъпно под устна форма само за малцина избрани, образовани хора, които
вероятно са посветени.
Орфей символизира скритото познание за истинската природа, потенциал и върховно щастие

www.spiralata.net 5
на човечеството. На едно по-ниско ниво ненавременната смърт на Дионис може да символизира
процеса на винопроизводство. Дионис е унищожен, сякаш е грозде, но баща му Зевс поглъща
сърцето му и по-късно опложда Семела. След като е убита от гръмотевицата на самия Зевс, той
изважда нероденото дете от утробата й, пришива го към бедрото си и по-късно ражда втория
Дионис. Този прероден бог се превръща в дивия бог на виното, в чието име се устройват
разточителни ритуали. Другото име на Дионис е Либер, което означава „освободител". На земно
ниво това може да означава свалянето на задръжките, до което води виното, но истинското
орфическо освобождаване е от страданието на самия живот.
Ние ще проследим развитието на Орфическото знание в западната традиция, но не трябва да
забравяме, че „вечната философия" е универсална по природа. Всяка религия и култура го
въплъщава по своя си начин, но приликите са очевидни. Според мита Орфей придобива своята
мъдрост, като се обучава при жреци в Древен Египет, чиято религия е особено ориентирана към
същността на задгробния живот. Наблюдаваме също и силно влияние от принципите на будизма.
Буда, който живее около V в. пр. Хр., излага своето учение в Четирите благородни истини: животът
е страдание, страданието има начало, има и край. Четвъртата истина очертава Благородния
осмократен път, който води към края на страданието. Орфизмът възприема тази концепция за
същността на живота, както и че той има смисъл (обяснен на митологичен език със смъртта на
Дионис) и край. Пътят на аскета, който следва посветеният, изглежда по-труден от будисткия
Благороден осмократен път, макар че със сигурност не всичко по този въпрос ни е известно. Все пак
и двата пътя имат една и съща цел - да пречистят човека, като го откъснат от сетивните наслади, да
укрепят морала му и така да утвърдят духовния живот.

Елевсина и богинята
Орфическите мистерии не са единствените ритуали на посвещаване, практикувани в Древна
Гърция. Тясно свързани с тях и дори много по-популярни са Елевсинските мистерии на Деметра и
Персефона. Тези Мистерии оставят отпечатък върху мистичен култ, особено използван в Тибет.
Всъщност участниците в Елевсинските ритуали преживяват смъртта. Тибетците медитират върху
Тибетска книга на мъртвите и пресъздават процеса на смъртта със същата цел: да се подготвят за
смъртта на тялото, за да могат да направят правилните избори в отвъдния живот.
Според Негово Светейшество Далай Лама в момента на смъртта съзнанието става толкова
ясно, че е възможно да се доближи много повече до истината за съществуването, отколкото
приживе. Но без подготовка тази яснота може да се изгуби и човек да се прероди отново, вместо да
успее да се спаси от омагьосания кръг на живота и смъртта. Нещо повече: достигането на толкова
ясно съзнание приживе ще доведе до прозрения за истинската природа на човека, които ще станат
източник на освобождаващо блаженство. Както ще видим в следващите глави, философи и мистици
се стремят към същата цел в продължение на много векове, но в Елевсина намираме първото
доказателство за практикуването на тази духовна дисциплина.
Видяхме, че Златните орфически плочки посочват пътя, който да се следва в отвъдния свят,
както и думите, които трябва да се изрекат. Действително Орфическите ритуали може и да
драматизират смъртта, но дори и да е така, нямаме доказателства. До нас обаче е достигнала
достатъчно информация за Елевсинските култове, която да ни даде представа за драматичните
събития, случвали се на участниците.
Въпреки че Орфическите и Елевсинските мистерии имат допирни точки, между тях
съществуват и много разлики. Елевсинските ритуали се провеждат винаги на едно и също място - в
град Елевсина, близо до Атина. Първоначално са предназначени само за атиняните, но с течение на
времето в тях започват да участват гърци и от други градове и дори чужденци. Ритуалите са
отворени за жени и роби във времена, когато подобна равнопоставеност е твърде далеч от нормата,
и все пак стават толкова престижни, че римските императори копнеят да получат посвещение.
Елевсинските мистерии също водят до силно индивидуално религиозно преживяване, но за разлика
от Орфическите не налагат морални задължения. Все пак хора, извършили убийство или друго
кръвопролитно престъпление, трябва първо да се пречистят. Мистериите са празнувани ежегодно и
по време на празненствата изгнаниците се завръщат от чужбина, а войните са прекратявани. Това ни
дава представа колко важни са Мистериите за атиняните.
Както и при Орфическите ритуали, участниците трябва да пазят всичко в тайна. Може би

www.spiralata.net 6
защото посвещаваните са толкова много, до нас достигат повече сведения за Елевсинските,
отколкото за Орфическите обреди. И все пак е забележително до каква степен всичко е забулено в
тайна. Ритуалите са смятани за толкова ценни, че успяват да устоят на опит да бъдат забранени през
V век. Те съществуват от около 600 г. пр. Хр. поне до VIII век или дори до по-късно.

Химнът за Деметра
Елевсинските мистерии се зараждат от мит, който е може би по-известен от този за смъртта на
Дионис, и все пак също е свързан с темата за смъртта и задгробния живот. Митът разказва как Хадес
похищава Персефона и как Деметра търси изчезналата си дъщеря. Историята е възпята в дълга
поема - Омировия химн за Деметра, датиращ от около VI в. пр. Хр.
Един ден Персефона, любимата дъщеря на богинята на плодородието Деметра, беряла цветя с
приятелките си, когато Хадес, тъмният владетел на Подземното царство, изскочил с колесницата си
изпод земята и я отвлякъл, за да я направи своя жена. Деметра нямала представа какво се е случило
с дъщеря й и девет дни я търсила безнадеждно, толкова обезумяла от страх и печал, че не можела да
се храни. Накрая Слънцето, което вижда всичко, й казало какво се е случило и че похищението е
станало с благословията на Зевс. Деметра отишла в Елевсина, където царските дъщери я приели
радушно и я убедили да прекрати гладуването, а бавачката им я развеселила с неприличните си
шеги. Деметра наредила да й построят храм. Тя обаче била все още толкова ядосана на Зевс, че
забранила на посевите да растат, което довело до повсеместен глад. Тогава Зевс изпратил Хермес
при Хадес, за да измоли завръщането на Персефона, и богът на Подземното царство се съгласил. Но
Хадес тайно дал на Персефона да изяде един нар, за да се увери, че така тя ще отнесе със себе си
част от Подземното царство и ще се върне. Въпреки че разрешили на Персефона да се върне на
Горния свят и Деметра позволила на посевите отново да растат, всяка есен Персефона трябвало да
се връща при съпруга си, с което се сложило началото на цикъла на сезоните.
Този мит отразява не само мистерията на смяната на сезоните, но и същността на човешката
душа, която преминава цикъл след цикъл на страдание, радост и загуба. Макар да не е изрично
споменато, в него се намеква за прераждането. Както и в Орфическите мистерии, и тук посветеният
получава инструкции как да се спаси от цикъла и да постигне пълно блаженство. Елевсина означава
„място на щастливо пристигане" и се свързва с Рая, с Елисейските полета. Древните нямат
съмнения в значението на Мистериите. Цицерон ги смята за най-ценната част от гръцката култура и
категорично заявява: „Чрез Мистериите ние разбираме истинския принцип на живота и се учим не
просто да живеем щастливо, но и да умираме с надежда за по-добро".
Мистериите прерастват в сложни и продължителни ритуали. Състоят се от две части: Малките
мистерии се празнуват в продължение на три дни през пролетния месец антестерион. За тях се знае
малко, но, изглежда, представляват ритуали за пречистване, в чиято основа е историята за
Персефона. Човек трябва първо да участва в Малките мистерии, за да бъде допуснат после в
Големите - те се провеждат през месец боедромион (приблизително сегашния месец септември) и
продължават десет дни. В тях се отдава почит предимно на Деметра и Мистерията за плодородието.
Съществуват общо три нива на посвещаване. Малките мистерии дават пречистване, или катарзис, а
Големите се състоят от първо посвещаване, или telete, и последно посвещаване, или epoptea, което
може да се получи една година след втората инициация.
Докато Орфическите мистерии не привличат толкова много участници заради особеностите на
орфическия начин на живот, Елевсинските мистерии, изглежда, имат характера на социални
събирания, на практика те са празник. Малките мистерии се провеждат близо до река Илисос и
включват къпане в реката. Има жертвоприношение и танци, а свещени предмети, скрити в кошници
на тайни места, трябва да бъдат открити.

Големите мистерии на Деметра

По-сложните Големи мистерии на Деметра започват с пренасянето на свещени предмети от
Елевсина до храма на богинята в Атина. На втория ден викът „Halade Mistae" (Към морето, мисти)
приканва участниците (мисти) да слязат да се изкъпят и да се пречистят в морето. Специфичният
обичай това да се прави заедно с малко прасенце, изглежда, произлиза от вярването, че прасетата
поглъщат злото - идея, която се появява и в Евангелието на Марко в разказа за гадаринските свине
(Марко, 5:1-13). На третия ден се правят публични жертвоприношения за благоденствието на града.

www.spiralata.net 7
Малко се знае за четвъртия ден. Петият ден включва процесия до Елевсина, а участниците са
короновани с венци от мирта. Тук отново се срещаме с Дионис, сега наричан Якхо, чиято статуя е
носена от процесията. Участниците скандират името му и празничното настроение завладява
всички.
Изглежда, че на шестия ден участниците си почиват и извършват жертвоприношения, за да се
подготвят за предстоящото посвещаване. Може би спазват и пост. Това приключва по свечеряване с
пиене на отвара от ечемик и полски джоджен (вид мента). По този начин участниците подражават
на Деметра, която отказва да наруши поста си с вино, но вместо него иска кикеон. Въпросът какво
съдържа тази напитка предизвиква много спекулации. Дали ечемикът е ферментирал или
джодженът има халюциногенен ефект? Какъвто и да е случаят, мистите имат достатъчно време да
„преспят" последиците, тъй като през седмия ден не правят нищо друго освен да почиват.
Накрая дългият период на подготовка завършва. Вечерта на седмия ден участниците вече са
облечени в чисти дрехи, а главите им са закичени с панделки - знак за отдаване на двете богини.
Вероятно през цялата нощ те пресъздават търсенето на дъщерята на Деметра, осветявайки пътя си в
тъмнината с факли. Викат името Кора, което означава девица. При всеки вик йерофантът (жрецът,
който ръководи Мистериите) удря гонг, за да имитира гръмотевица. През тази нощ участниците
преминават през целия спектър от емоции, които Деметра е изпитала: скръб, гняв, отчаяние,
надежда. Атинянинът Аристид казва: „В тези мигове мистиците преживяват най-смразяващите
кръвта чувства на ужас и най-възторжената радост". (Джак Николъс Касавис, Тhe Greek Origin of
Freemasonry (Гръцкият произход на франкмасонството), 1955 г., с. 111)

От смъртта към живота

Всички откъси от текстове, отнасящи се до тази част от посвещаването и достигнали до нас,
акцентират по различни начини върху един и същ момент: посвещаването не дарява участниците
със знание, а им предоставя опит, от който те сами да извлекат мъдростта, съдържаща се в самите
тях. Нощта е изпълнена с драматични събития, за да може посвещаваният да се впечатли колкото се
може повече. Какъв тогава е опитът, който те трябва да придобият? Няма никакво съмнение в
отговора: преживяването на самата смърт. Един фрагмент от Плутарх го изяснява напълно:
Смъртта и посвещаването са тясно свързани, дори двете думи (teleutan и telesthai) си
приличат. В началото настъпва объркване и хората се въртят в кръг или се лутат напосоки в
мрака по неясни пътеки или пътища без изход. Тогава, точно преди края, те преживяват всички
страни на страха - треперенето, потенето и пълното смайване. След това необикновена
прекрасна светлина посреща скитника и той е повеждан по тучни зелени поляни, където долавя
тихи гласове и танци, величието на свещените звуци и гледки. Посвещаваният вече е напълно
свободен и се присъединява към шествието. (Фредерик Грант, Неllenistic Religions (Елинистичните
религии), 1955 г., с. 148)
Веднъж преживели всичко това, участниците се освобождават от страха. Нещо повече: вече
знаят какво да правят, когато настъпи физическата смърт. Следователно по всичко личи, че целта на
Елевсинските мистерии е същата като на Орфическите. Първо в Малките мистерии участникът
научава, че душата е затворена в тялото. След това Големите мистерии му дават ключа към
пробуждането и освобождаването на заспалата душа.
С наближаването на деня посвещаваните се изморяват и още по-лесно се поддават на
впечатления. В този момент ужасяващата тъмнина се сменя от ярка светлина и от нея се появява
йерофантът. Той показва на тълпата житен клас, подарък от Деметра, и извиква: „Август Бримо е
дала живот на свят син Бримос". Бримо означава силен, следователно и майката, и детето са силни.
Имената прикриват истинската идентичност на божествата: Бримо е Персефона, а Бримос е Дионис.
Какво означава този кулминационен момент? Изглежда, че той е разкриване на тайната на живота,
който изплува от смъртта, точно както участниците в Мистериите преживяват радостта от вечния
живот след прекараната нощ на „жива смърт" на тленното тяло.
Посвещаваните приемат и различни храни - пшеница, боб и мед, под формата на Светото
причастие. Знаем, че освен изричане на думи инициацията включва и драматизация, но от ритуала
са останали само някои отделни фрагменти, съхранени в писанията на различни автори. Така че
този аспект на Мистериите ще остане забулен в тайна завинаги. Все пак са съхранени финалните
думи на церемонията: йерофантът трябва да произнесе мистериозната формула Копх От Рах. Смята

www.spiralata.net 8
се, че думите произлизат от египетски, но значението е неясно и не е сигурно дали самите
участници ги разбират.
Всички присъстващи са посветени във Великите мистерии. Те прекарват следващия ден в
Елевсина, за да се възстановят и да извършат жертвоприношения за своите предци. След това се
връщат по ломовете си - всеки, както си реши, а не организирано. Нищо повече не се изисква от тях.
Вероятно се смята, че преживяното е достатъчно дълбоко, за да промени живота им към по-добро. В
идеалния случай постигат яснотата на съзнанието, за която говори Далай Лама, и прозрение за
истинската същност на човешкия живот и божествената искра.
Но съществува и последна степен на посвещаване, която се получава една година по-късно. В
този ритуал посвещаваните влизат в досег с най-различни свръхестествени сили, а кулминацията е
видението на самата царица на Подземното царство - Персефона. На практика участниците в
рутуала имитират преживяванията на Орфей, който, все още жив, се среща с Владетеля на мрака.

Скритата истина
В племенните общества по цял свят неизменно присъства фигурата на шамана или жреца,
който единствен може да пътува до духовния свят и да се връща обратно. Голямото постижение на
Орфическите и Елевсинските мистерии е, че прави пътуването възможно и за обикновените хора.
Значимостта на Мистериите е толкова голяма, тъй като те обещават на посветения вечен и щастлив
живот след смъртта. Разбирането за същността на душата и нейната вечна природа може
най-малкото да ни издигне над трудностите на всекидневния живот. Емоционалните и физически
проблеми вече не оказват такова въздействие върху посветения, защото той осъзнава, че животът в
тяло е временен и никакво страдание не може да засегне душата. Това разбиране носи чувство за
свобода и ни позволява да се наслаждаваме на изгрева. Възможно е някои посветени да имат и
по-разтърсващо преживяване и да решат да се отдадат на един мистичен начин на живот, който ще
подхранва божествената искра в тях.
Тайното знание никога не е изгубвано напълно, въпреки че е скрито за дълги периоди от
време. В крайна сметка то е истината за нашата същност, която днес е такава, каквато е била и в
Древна Гърция.

ФИЛОСОФИТЕ

Пътят нагоре е път надолу.

Хераклит

Преди две хилядолетия

и половина светът е оживено място. Търговци кръстосват земите на Азия и стигат до
Средиземноморието и дори още по на запад, до бреговете на Британия. И докато някои хора никога
не напускат родното си село, онези, които искат да пътуват, разполагат с много възможности, а
заедно с търговските кервани и кораби с удивителна свобода през различните култури са пренасяни
и идеи. Именно това е причината традицията на Западните мистерии да включва мъдрост от
източните култури, чиито носители се явяват древногръцките философи.

Питагор и неговите последователи

Наследството на Мистериите намира своето място във философията чрез трудовете на някои
от най-влиятелните мислители на древните времена - хора, които за пръв път в историята на
Западния свят изследват физическата природа на Вселената и духовната същност на душата.
Трудовете им бележат началото не само на естествените науки - биология, физика, астрономия, но
също и на знанието за духа и мисловните процеси. Те използват причинно-следствената връзка и
логиката, за да направят своите заключения, но се осланят и на чисто интуитивното знание на
Мистериите: няма разделение между тези две форми на мислене. Един от първите мислители,
Питагор, въвежда думата „философ", което означава „обичащ мъдростта".
В този момент трябва да забравим съвременното значение на думата философия. В древния
свят тя носи много по-широк смисъл, защото се смята, че мъдростта може да бъде открита в
множество езотерични учения. Питагор и близките до него философи не са само мислители, но и

www.spiralata.net 9
лечители, магьосници и шамани. Те водят живот, основан на духовни вярвания, без значение дали
живеят като отшелници, или са заобиколени от поклонници. Хората се отнасят към тях със
страхопочитание и уважение. Дори Сократ, който обикновено е представян като въплъщение на
разума, има свой духовен водач и в трудни моменти намира смисъл в Мистериите. Древна Гърция
била много по-магическо място, отколкото предполагаме.
Всички започва с Питагор - първия известен „гуру" на Западния свят. Макар да изглежда, че
знаем много за него, голяма част от информацията е с легендарен характер. Все пак тя е от
съществено значение.
Питагор е роден на остров Самос, близо до бреговете на днешна Турция, около 580-570 г. пр.
Хр. Според преданието се учи на мъдрост в египетските храмове, посещава и храмовете в Тир и
Библос - най-стария населен град в света. Той черпи своите знания от възможно най-древните
източници. Питагор емигрира в Кротон, днешна Южна Италия, където събира около себе си група
от последователи и започва да им преподава тайното знание. Изглежда че питагорейците имат доста
общи черти с орфиците. Приличат си толкова много, че пишат стихотворения, чието авторство
после приписват на Орфей.
В началото Питагор и неговите последователи се радват на огромно уважение. Гражданите на
Кротон откликват на посланието на Питагор да водят по-морален живот, но хармонията не
продължава дълго. Накрая срещу Питагор е заформен заговор и той бяга в Метапонт, където умира
на преклонна възраст. Легендата разказва, че е убит от мълния, което според древните гърци
означава свръхестествена смърт. Дори още приживе някои от учениците го смятат за преродения
бог Аполон. Питагор е изключително красив, а кожата му излъчва златисто сияние, точно както се
говори и за Буда.
По подобие на посветените в Орфическите и Епевсинските мистерии, които спазват обет за
мълчание, питагорейците също обвиват вярванията и практиките си в тайна. Все пак до нас е
достигнала някаква информация за начина им на живот. Може би най-смущаващата
характеристика на тяхната общност е фактът, че мъжете и жените са равни - отношение, напълно
противоположно на преобладаващото тогава в Гърция, където на жените се гледа като на граждани
втора ръка. Твърди се, че съпругата на самия Питагор - Теано, е автор на обширни трудове по
математика и други науки.
Приятелството се цени толкова високо, че се разказват истории за питагорейци, които дават
живота си, за да спасят свои приятели. Питагорейците използват пентаграма като таен знак,
разпознават се по него и си помагат. Те се молят и се хранят заедно и, изглежда, имат и обща
собственост. Не ядат месо; безмесната диета е известна като „питагорейска", докато през XIX век не
започва да се употребява думата „вегетарианство". Музиката е широко застъпена в лечението и
ритуалите им. Вечер всеки питагореец трябва да медитира върху събитията от деня, да се допита до
съвестта си и да обещае, че ще поправи всички грешки и неизпълнени задължения. Общото правило
е да се следва средния път във всичко, като се избягват разточителството и аскетизмът. Твърди се,
че питагорейците казват винаги истината - принцип, който Питагор заимства от Вавилон. Изглежда,
техният начин на живот им дава възможност да продължат да се придържат към орфическия обет за
морален живот, но да го спазват много по-неотклонно, живеейки изолирани от светското общество.

Присъединяване към питагорейския кръг

Как се става питагореец? Първо желаещият трябва да даде обет за мълчание - ехемития. След
това става член на външния кръг на питагорейците - „слушателите", или акусматици. На този
въвеждащ етап човекът получава базови знания за морала, различни гатанки в стихотворна форма,
както и сентенции, над които да медитира. Сред изискванията е и известното указание да не се яде
боб, което има различни интерпретации. Според някои това означава отказ от партийна политика,
тъй като гласовете на избори се броят с бобени зърна. Друго, може би по-правдоподобно,
тълкувание е, че някои храни са забранени, за да може тялото да се пречисти преди ритуалите и
човек да получи пророчески видения. Практиката на въздържание от определени храни - като лук и
чесън - преди посвещаване и днес се прилага в някои източни традиции. Слушателите могат да
напуснат общността, ако желаят, и вероятно това е една от причините първите знания, които
получават, да са неясни, за да не могат външни хора да ги разберат. Например питагорейската
поговорка: „Когато духа вятър, почитай звука" е разтълкувана от философа неоплатонист Порфирий

www.spiralata.net 10
(305-233 г. пр. Хр.) като призив да се почита божествения дух. Ако новоприетият остане в школата,
той може да премине на следващото ниво - математиците. Тогава той е обучаван от самият
Питагор, който му разкрива истинския смисъл на математиката.
На какво учи Питагор? Както и Орфей, той е свързван с музиката, чиято основа според него е
математиката. И двете са пропити с мистични значения. Според Питагор животът произлиза от
ритъм, или хармония. Вселената лежи върху безкрайна празнина. Тя мистериозно навлиза в света на
формата, двете се подреждат и преподреждат в различни пропорции, за да създадат формите на
живот. Този процес се нарича „хармония". Подреждането не е случайно, тъй като отделните
елементи трябва да се съберат в хармонични пропорции, за да съществуват благополучно.
Най-висшият пример за хармония е идеалната точност, с която планетите и звездите се движат в
небето - „хармонията на сферите", която, както се твърди, Питагор е способен да чуе.
По тази причина всички форми на живот са свързани и постоянно се променят и преминават в
по-прости или по-сложни. Питагорейската сентенция: „Нещата са числа, свързани от хармонията" е
израз на основния принцип на учението. Вселената е завършено цяло и жива хармония, в която
числата не са просто знаци за количество, а създават истински живи организми чрез комбиниране
на елементите. Така абсолютната реалност може да се изрази с математически понятия.
Не можем да изучаваме Питагор, без да споменем прословутата му теорема за правоъгълния
триъгълник. В този контекст важното за нея е, че тя е известна във Вавилон и Индия столетия преди
да се нарече Питагорова, което се случва около пет века след неговата смърт. Въпреки че няма как
да знаем кога или къде Питагор научава за теоремата, фактът, че той я познава, свидетелства за
неговите математически познания и подкрепя теорията, че е придобил мистичните си знания в
Азия.

Символиката на числата
Няколко измамно прости диаграми съхраняват питагорейската символика на числата. На
първо място - Монадата, кръг с точка в средата. Символизира Божествения принцип, от който
произлиза всичко. Процесът на сътворението е изобразен в Тетрактиса - равностранен триъгълник с
една точка на върха, две точки под нея, след това съответно три и четири. Първата точка, или
точката на Монадата, се разделя на две и по този начин изобразява едноизмерна повърхност (линия
между две точки). Следват три точки, символизиращи две измерения (равнина, заключена между
три точки). Последните четири точки символизират триизмерна четиристранна фигура - Тетраедър.
Тази прогресия показва процеса на сътворение, изразен с математически термини. Твърди се, че
първите четири числа представляват музиката на сферите, а отношенията между тях са интервалите
на основните гами: 1:2 е октава, 2:3 е квинта, 3:4 е кварта. Броят на точките в диаграмата е 10 -
число, символизиращо завършеност, тъй като всички числа след него са комбинации от първите
девет.
Има и други начини за тълкуване на Тетрактиса. Тъй като показва развитието на живота от
божественото единство до множество творения, той съдържа и ключа за завръщането към
Божественото. Питагорейците не създават своето общество просто за да водят етичен живот. Ако
беше така, нямаше да има нужда да пазят учението си в тайна. Те са религиозна общност, обединена
около идеята за живот, който е израз на Божественото. Тетрактисът вероятно е техният най-свят
символ, а тържественият им обет е: „На онзи, който даде на душите ни Тетрактиса - извора и корена
на вечно обновяващата се природа".
Изразът „вечно обновяваща се природа" е ключ към същността на питагорейските религиозни
стремления. Те вярват, че животът преминава от форма във форма в постоянен процес на
превъплъщение. Смята се, че учителят на Питагор Терекид от Сирос (584-499 г. пр. Хр.) е първият,
който учи, че душата е безсмъртна и се преражда в други форми на живот. Според тази доктрина
душата никога не умира, но във всеки следващ живот приема различна форма, така както восъкът
приема формата на онова, което е отпечатано върху него. Затова не е учудващо, че питагорейците са
вегетарианци, тъй като животното може да приютява душата на човек. Смята се, че самият Питагор
е надарен със способността да си спомня някои от предишните си животи и да разпознава в кучешки
лай злощастната душа на човешко същество. Питагорейците казват: „Всичко се променя, но никога
не престава да съществува".
Движещата сила зад непресъхващия поток на живота е законът за причината и следствието.

www.spiralata.net 11
Тук стигаме до нравствената страна на питагорейския живот. Също като орфиците питагорейците
вярват, че душата трябва да се пречисти. И докато обикновеният човек понася резултатите от
грешките си чрез прераждане в по-нисше тяло, истинският питагореец се наслаждава на
по-качествено превъплъщение. Но не това е крайната цел. Питагорейците искат да излязат от
безкрайната поредица от прераждания: целта отново е да се изкачат по Тетрактиса до Монадата и
там да постигнат единение с Бог. И тъй като всичко живо произлиза от Монадата, тя носи някои
черто на Божественото и може да се съедини с него. На практика, тази идея наподобява мита за
смъртта на Дионис от орфическия разказ. Толкова дълбоко религиозно убеждение или прозрение
няма как да не се пренесе през вековете и да не даде отражение в различни форми на мистицизма –
от гностицизма до Ордена на Златната зора.

Питагорейското учение
Тъй като духовните практики на математиците са пазени в дълбока тайна, не знаем какво
точно представляват. И все пак можем да предположим, че вероятно посвещаването и знанията,
получавани от слушателите, служат за пречистване, така че участниците да мога да получат
по-задълбочено познание. Знаем, че питагорейците се славят с мъдростта си, защото Платон говори
за „мъдри мъже и жени“, а тъй като питагорейците са единствените, които смятат жените за равни с
мъжете, той трябва да има предвид тях.
Музиката вероятно също е част от тайните посвещения и практики. Питагор учи, че Вселената
е създадена от хармонията и се крепи на нея. Смята се, че той открива музикалната гама, като слага
струни на стената, окачва тежести на близки интервали и започва да свири на тях. Така той разбира,
че хармонията е математически обусловена - истина, изразена и в принципа на Тетрактиса. Въпреки
че е възможно този разказ да не е достоверен, той предполага, че учението на Питагор се развива
въз основа на неговите изследвания върху музикалната математика. Както и при Орфей, за Питагор
също се смята, че може да влияе успокояващо на хора и животни с едно докосване на лирата. Със
сигурност питагорейците използват музиката, за да достигнат хармония с акордите и ритмите на
Вселената, като овладяват страстите си и насърчават духовните си търсения. Може би танците
търсят същия ефект, подобно на танца на суфите с въртене.
Терекид, учителят на Питагор, е астролог и автор на пространни трудове по темата и вероятно
предава знанието си на Питагор. Както скоро ще видим, Платон, който заимства много елементи от
питагорейското учение, също използва астрологията, за да си обясни създаването на Вселената.
Можем да предположим, че и Питагор учи последователите си как с помощта на астрологията да се
хармонизират с Космоса, „да се пуснат по течението", както бихме казали днес.
Омайният свят на питагорейците е изграден върху хармония, вдъхновяваща музика,
приятелство и равенство. Въпреки че се доближават до орфическото знание, изглежда, че при тях
няма мрачни митове за смърт и разчленяване. Това не означава, че посвещаването е освободено от
страховити елементи като тези в Орфическите и Елевсинските мистерии. Нещо повече,
Питагорейските посвещения включват много сходни преживявания, като влизане в неосветена
пещера, следвано от драматични демонстрации със звук и светлина. С други думи, от
посвещаваните се изисква да преминат през смъртта, за да се преродят, точно както и в по-ранните
традиции. Разликата е, че при питагорейците посветеният става част от определен ред, който
предлага не само физическа и емоционална подкрепа, но и редовно и последователно учене.
Питагорейството е първата религиозна общност в Западния свят, прототипът на всички по-късни
общества от подобен тип, които проповядват отдаденост на духовен живот.
Миролюбивите питагорейци оказват неоценимо влияния върху развитието на западната
духовност. Огледайте се наоколо и ще видите следи от тяхното присъствие на най-неочаквани
места. Например хералдическият знак на архиепископския герб включва зелена шапка, украсена с
две редици от по десет пискюла, подредени като в Тетрактис. В съвремието често могат да се видят
шапки, окачени на архиепископските надгробни плочи. Не е ясно дали днешните християнски
архиепископи са наясно със символиката, но както ще видим в следваните глави, има периоди в
историята, когато служителите на Църквата ентусиазирано дълбаят в мистичното езическо минало,
за да обогатят духовното си развитие.

Парменид слиза в Подземния свят

www.spiralata.net 12
 По времето на Питагор бреговете на днешна Южна Италия са осеяни с гръцки колонии. Една
от тях, Елея, е родното място на друг философ - Парменид. Датите на раждането и смъртта му са
толкова противоречиви, колкото и тези на Питагор, но, изглежда, е бил по-млад негов съвременник,
роден между 540 и 515 година пр. Хр.
Докато Орфей принадлежи на митологията, а Питагор граничи с легендата, Парменид със
сигурност е реална историческа личност. За разлика от Питагор образът му не е обвит с мистични
истории. В действителност всичко, което знаем за него, е оскъдната информация, че произхождал от
богато семейство и че е бил сред законотворците на Елея. Според по-късни източници той е
„опитомен" от питагорееца Аминий, на когото посвещава храм. Изглежда, че философията на
Парменид не се основава изцяло на питагорейската идея, въпреки че в известен смисъл е нейно
продължение. Малка част от неговите трудове е оцеляла: едва сто и петдесет стиха от поема, която
вероятно се е състояла от три хиляди стиха. А това, което е достигнало до нас, е трудно за
разчитане. Все пак Питър Кингсли - учен и мистик, успял да хвърли известна светлина върху идеите
на Парменид и следващият разказ се основава на неговите прозрения.

Фиг. 1.Символът на Тетрактиса върху архиепископски герб

Защо Парменид е важен за нас? Можем да отговорим частично на този въпрос, като се
позовем на Платон, който го цени толкова високо, че написва диалог, в който Парменид отива при
Сократ. Навсякъде в своите трудове Платон говори за Парменид с дълбоко уважение. Смята се. че
Парменид е един от първите философи, който използва логиката убедително и така полага основите
на западната философия такава, каквато я познаваме и днес. Но ние не се занимаваме с логика и
останалата част от отговора ще трябва да потърсим в неговата поема Пътят на истината.
Този труд е странен за съвременния читател и дори в древни времена предизвиква критики
заради неразбираемия си език. Разделен е на три части. В първата Парменид се среща с мистериозна
богиня, чието име не разкрива. Тя му дава инструкции за двата пътя на познанието, които оформят
основната част на поемата - пътя на истината и пътя на мнението. Тъй като пътят на мнението е
противоположен на пътя на истината, той се състои от лъжи, но Парменид не обяснява защо е
отделил толкова голяма част от поемата си, за да пише неистини. Частта, отнасяща се до пътя на
истината, също не е лесна за разбиране. Но уводът на поемата, където се описва срещата на
Парменид с богинята, е представен като пътуване, което веднага ни отвежда назад към Мистериите
и именно там трябва да се търси ключът към тълкуването.
Парменид разказва, че се носил в колесница, теглена от кобили и водена от момичета,
„дъщерите на Слънцето". В този вид на поемата читателят попада директно в ситуацията, без
никакво обяснение как се е стигнало до нея. Все пак става ясно, че пътуването на Парменид е
свръхестествено, направлявано от свръхестествени същества. Това може да е илюзорно пътуване,
подобно на описаното от Джон Бъниън в Пътешественикът от този свят до онзи, или да загатва
за посвещение. Научаваме, че пътуването води към „портите на пътищата на Нощта и Деня" и че
дъщерите на Слънцето са взели колесница и кобили за Парменид от „дома на Нощта". Изглежда,
Парменид следва пътя на Слънцето, чийто край е в Подземния свят, където Слънцето потъва след
залез. Може би това обяснява защо богинята, която го посреща, е безименна. Персефона, царицата
на Подземното царство, е едно от тъмните божества, чието име понякога не трябва да се назовава
гласно.
Но в този случай тя е приятелски настроена и готова да помогне. Както Орфей и
посвещаваните в Елевсина и в Питагорейските ритуали, Парменид пътува до земята на мъртвите,

www.spiralata.net 13
докато е още жив. Той изминава пътя на душите, „далеч от брода на човеците", в стремежа си да
намери истината. Изглежда, дори откриването на логиката изисква посвещаване чрез слизане в
Подземното царство.

Истина и мнение
Парменид разделя наученото от богинята на две части - „истината на сърцето" и „мненията на
смъртните". Истината е алетея, или незабравяща. Както ще видим, по-късно Платон ще възприеме
това определение. Алетея е вечна, непроменяща се и абсолютна. Не може да бъде нито създадена,
нито унищожена: тя просто е. Изглежда, че тя е основата на съществуването, нещо сходно с
Питагоровата Монада. Вероятно една от причините за мъглявия език, използван от Парменид, е, че
истината не може да бъде изказана, а само непосредствено преживяна. Това, за което говори
Парменид, е мистичният опит, директното възприемане на реалността на духовния свят, който е
отвъд физическия.
В материалния свят, твърди Питагор, всичко тече, всичко се променя. Ето защо, казва
Парменид, той е напълно нереален в сравнение с вечната реалност на непроменящата се истина. В
света на мненията всеки миг нещо се ражда и умира. Няма нищо стабилно, нищо, на което да се
разчита, защото всичко, дори мислите, изчезват. Земният свят на хората е илюзорен - както
външният, така и вътрешният свят на мислите и съзнанието. Мненията се сблъскват, променят се и
отминават, докато истината е неоспорима, непроменяща се и вечна.
Подобен възглед за съществуването във физическия свят е толкова близък до източните
философии, че няма как да не напомни за пътя, по който знанието пътува между Европа и Азия.
Въпреки че нямаме доказателства, че философията на Парменид има азиатски източници, явно е, че
в неговия свят идеите се движат свободно и са възприемани и включвани в култури, където са
високо ценени.
Посвещенията, които разгледахме досега, наблягат на истинската същност на човешкото
същество - божествената искра и съдбата на душата. Самият Парменид несъмнено е посветен и
познава пътя към другия свят. Убеден в безсмъртието на душата, той насочва вниманието си вече
към самата същност на живота и на истината и по този начин задълбочава и разширява мистичното
знание.
Самотната пътека, отъпкана от Парменид - източната идея за илюзията - присъства и при
следващия философ, с когото ще се срещнем: Хераклит.

Хераклит Отшелникът
Хераклит Тъмният, както е известен, е един от най-енигматичните философи на Древността.
Той е роден (вероятно около 535-500 г. пр. Хр.) в град Ефес, на азиатския бряг, който е под
персийско господство. Градът се слави с Храма на Артемида, едно от Седемте чудеса на света.
Храмът е център на пищен култ към богинята и Хераклит му посвещава писмените си трудове,
оставяйки едно копие в него, така че всички да могат да ги четат.
Мнението на философа за способността на съгражданите му да разбират важните неща обаче е
доста цинично. Неговата книга започва с обезкуражаващите думи: „На словото (логоса), което
хората никога няма да разберат". Логосът е енергията на Вселената и ние отново ще се върнем на
тази тема, когато стигнем до християнството.
Историите за Хераклит, достигнали до нас, говорят за един завършен мизантроп. Той се
оттегля в планините край Ефес, живее там в усамотение и събира плодове, за да оцелее. Предполага
се, че това е причината да се разболее толкова тежко, че да се наложи да се върне в града. Когато се
оказва, че лекарите не могат да го излекуват, той опитва странно и неприятно лечение - заравя се в
кравешка тор с надеждата, че тя ще му помогне. Едва ли е чудно, че умира скоро след това.
Този ексцентричен човек води живот, противоположен на питагорейския идеал за приятелство
и сътрудничество. Изглежда, той въобще не уважава Питагор, тъй като отбелязва, че Питагор е
образован, но му липсва здрав разум. Явно Хераклит има навика да критикува велики хора от
миналото, дори толкова почитани като Омир. Твърди, че самият той знае всичко и го е научил чрез
самонаблюдение. Подобно твърдение може и да изглежда арогантно, но фразата „Познай себе си" е
известна още от древни времена като послание на Делфийския оракул. Вероятно именно тя
вдъхновява Сократ, за да създеде своята теория за знанието като памет. Хераклит може би

www.spiralata.net 14
практикува някаква форма на медитация и е възможно знанието, за което говори, да е именно
придобитото чрез непосредствен опит. Той казва: „Ако изминеш всички пътища, пак няма да
стигнеш до пределите на душата. Толкова дълбока е тя".
Тук за пръв път срещаме идеята, че човек разполага с всичко необходимо, за да постигне целта
си. Хераклит отрича всякакви ритуали и посвещения: според него вглеждането в себе си е
достатъчно. Той учи, че светът се развива според определен план или закон. Всичко, което искрено
търсещият трябва да направи, е да открие този закон и да живее в съответствие с него. Но повечето
хора преминават през земното си съществуване в унес, живеейки в илюзорен свят като в сън,
заблудени от убеждението, че този свят е единствената реалност. Както и Питагор, Хераклит учи, че
светът постоянно се променя: не можеш да стъпиш в една и съща река два пъти. Всяко едно нещо
включва в себе си своята противоположност и води до нея. Точно както зимата преминава в лято и
войната приключва с мир. Единственото спасение за обикновения човек е придържането към
закона. За духовно търсещия се отнася същото - но за него важи законът на самата Вселена.
При Парменид и Хераклит за пръв път откриваме наченки на идеята за търсещия истината,
който предпочита усамотението, вместо да подкрепи колективния опит или начин на живот. Самият
Парменид съживява първоначалното пътуване на Орфей до Подземното царство. Макар и
неуспешно, Хераклит прави опити напълно да се оттегли от обществото. Въпреки че не споменава
директно Мистериите, една от сентенциите му дава големи основания да смятаме, че неговият път
за вглеждане в себе си включва слизане в Подземното царство. „Пътят нагоре е път надолу" загатва,
че изкачването към Божественото е предшествано от слизане в тъмнината. Но както при всичко,
свързано с Хераклит, и тук трябва сами да решим загадката. Изглежда, че пътят винаги е един и
същ, без значение кой го описва и показва. Това, което ни дават Хераклит и Парменид, е изборът да
следваме този път, но в усамотение, като отделни индивиди.

Откровения за безсмъртието
Философът Емпедокъл, който произхожда от град Агридженто в Сицилия, може би познава
Парменид, но със сигурност е свързан с питагорейците. За живота му не се знае почти нищо, но
затова пък смъртта му става прочута в Античния свят. Слуховете разказват, че Емпедокъл се хвърля
в кратера на вулкана Етна, оставяйки след себе си един-единствен бронзов сандал. Твърди се, че
Емпедокъл вярва, че огънят ще го направи безсмъртен, но тъй като от една от поемите му става
ясно, че той вече претендира за безсмъртие, това обяснение изглежда неправдоподобно. Още
приживе Емпедокъл се радва на огромна слава и като лечител. Също като Христос той обикаля от
град на град и лекува болните.
Две от философските поеми на Емпедокъл - Пречиствания и За природата, са оцелели
отчасти, въпреки че не е съвсем ясно кой фрагмент към коя поема принадлежи. Най-важното за нас
е, че асоциациите с Орфей отново излизат наяве при Емпедокъл. В действителност той доста ясно
описва себе си не само като безсмъртен, но и като магьосник, който има способността да влияе на
метеорологичното време така, че да се изкара колкото се може по-богата реколта. И, подобно на
Орфей и Христос, твърди, че може да връща мъртвите към живот.
Казва ли Емпедокъл как е придобил тези умения? Много е вероятно да е следвал традицията за
предаване на езотеричното знание от учител на ученик. Той обещава на ученика си Павзаний да го
посвети в цялото си безценно познание, а и вероятно самият Емпедокъл го е придобил от своя
учител. Тази тайнствена история остава недостъпна за обикновените хора, които могат свободно да
участват в Орфическите, Елевсинските и Питагорейските мистерии. Все пак магьосникът винаги е
един-единствен: силите на магията не са достъпни за масите. Затова фигурите на шамана и
странстващия лечител, каквито са Парменид и Емпедокъл, са толкова важни за техните общества.
Всички идейни течения, които разгледахме досега, се събират в Емпедокъл. Той съживява
Орфическите мистерии и почерпва от питагорейството и Парменид. Той прегръща идеята, че целият
осезаем свят е в постоянна промяна. Той също така вярва, че душите са затворени в тела като
наказание, обречени да се прераждат в цялата природа, докато не намерят изход. Историята на
медицината дължи много на Емпедокъл, тъй като той е първият, който разграничава четирите
елемента на физическото съществуване: огън, въздух, земя и вода. Тази схема оформя основите на
медицинската мисъл за хилядолетие напред. Според Емпедокъл две сили - любовта и раздорът -
управляват Вселената. За нещастие раздорът има надмощие в нашия свят, но посветеният може да

www.spiralata.net 15
постигне хармония между тялото и душата, а магьосникът е способен да манипулира енергиите на
любовта и раздора, за да променя външния свят.
От азиатския бряг до Апенините философите намират начини да използват, адаптират и
доразвиват основната тема за посвещението, но историята винаги е една и съща. Подобно на Орфей,
някои от тези философи откриват в поезията идеална среда за изразяване на истините, до които са
достигнали, и ще видим, че това се случва дори през XX век.
Но най-известният гръцки философ не е нито поет, нито шаман. Той е гражданин, който
прекарва по-голямата част от времето си, държейки речи на площада в Атина. Името му е Сократ.

Сократ и неговият демон

Сократ е толкова познато име, че си мислим, че знаем много за него, но това съвсем не е така.
Всичко, с което разполагаме като информация, идва от неговия ученик Платон, който възстановява
предполагаеми дискусии, водени със и около философа, без да претендира за фактологическа
точност. Диалозите на Платон достигат до нас в много по-пълна форма, отколкото всички
споменати до момента трудове. На практика те създават основата на западната философия.
По-късно, през Ренесанса, ще видим, че те са почитани като източник на чисто мистично познание.
Създаването на Диалозите бележи момента, в който философията като любов към мъдростта, както
я разбират посветените в Мистериите и магьосниците, се разделя от философията, която включва
използването на логика и разум за решаване на проблеми и описание на света. Дотогава двете
съществуват в хармония. Със Сократ и Платон разумът взема превес над опита.
Това не означава, че Сократ не е мистик. Вярно е, че той е известен с отказите си да бъде
посветен в Елевсинските мистерии. В същото време обаче съветва един от своите приятели да
участва в Мистериите, за да може да извлече колкото се може повече информация за тяхната
философска страна. Сократ е почитан заради това, че сам той контактува с духовния свят със своя
дух наставник, или демон. Тук е необходимо да отбележим, че въпреки негативния смисъл, който
думата е придобила в по-късната християнска култура, в гръцкия език тя означава просто духовно
същество, което ние бихме нарекли ангел хранител. Демонът на Сократ го защитава и в критични
моменти го възпира да направи нещо погрешно. Понякога философът остава в състояние на
неподвижен унес с часове, очевидно в плен на свръхестественото.
Диалозите са украсени с алюзии към Мистериите, особено в кулминационни моменти, където
Платон използва митологични препратки, вместо логични аргументи. Например диалогът Тимей
преразказва мит за сътворението, в който се твърди, че цялата Вселена е жива, включително
звездите и планетите. Бог създал толкова души, колкото звезди. Ние имаме очи да видим и изучим
небето и интелект да пресъздадем планетарния модел. Каква е целта на всичко това? Целта е да
хармонизираме собствения си объркан живот със спокойните движения на разумната Вселена.
Почти сигурно е, че това е отговорът на въпроса защо и как Питагор практикува астрология.
Според трудовете на Платон Сократ също така вярва, че душите се прераждат. В Държавата
той разказва историята за Ер. Сметнат за мъртъв, Ер е оставен на бойното поле и за миг се пренася в
отвъдното, преди отново да се върне в съзнание. Във видението му души избират бъдещия си
живот. Сред тях е и Орфей, който взема решение да бъде различен певец – става лебед. Душите
получават вода о реката на забравата Лета, за да я изпият, преди да се преродят. Това е ясна алюзия
към инструкциите от Златните орфически плочки: душата трябва да внимава от кой извор ще отпие
в отвъдния свят.

Пречистване чрез любов

За Сократ, както и за посветените в Мистериите, целта на живота е пречистване и завръщане
към извора. Той дори нарича този процес мистерия - Мистерията на любовта. В Симпозиум
жрицата Диотима обяснява на Сократ, че любовта е силата, която кара смъртните да издигнат взора
си над материалния свят, докато не станат напълно погълнати от безсмъртния и безкраен океан от
абсолютна красота и не достигнат накрая единение с Божественото. Това, за което говори Диотима,
е непрекъснато изкачване от физическата към духовната красота, изкачване, което не е предхождано
от спускане в Подземния свят. Това е моментът, в който Сократ и Платон скъсват с древните
традиции.
И все пак, когато Сократ достига края на живота си и се изправя срещу бавната смърт в лицето

www.spiralata.net 16
на чаша отрова от бучиниш, той с цялото си сърце прегръща орфическото и питагорейското
гледище за живота. Диалогът Федон описва сцената в затворническата килия, където приятелите на
Сократ са се събрали, за да се сбогуват и да чуят последното му поучение. Там Сократ описва
душата като затворена в тялото и набляга на това колко мъдри са били създателите на Мистериите,
тъй като чрез посвещаване душата преминава към по-добър живот. Тук откриваме защо Сократ
отказва да бъде посветен: той вярва, че да живееш философски живот е също толкова пречистващо,
колкото да получиш посвещение. Действително философът е мъртъв за света преди физическата му
смърт да е настъпила, тъй като той живее само в царството на ума. Все пак последните думи на
Сократ отварят бездна между него и по-ранните посветени, защото той нарежда да се направи
жертвоприношение на Асклепий, бога лечител, като се използва живо същество - петел.
Със склопяването на очите на Сократ напускаме древногръцкия свят. Запознахме се накратко с
Мистериите и тяхното значение, разбрахме как те проникват в различните философски системи и
как преживяването на посвещението преминава в отделяне от света в царството на ума. Въпреки че
Мистериите продължават да съществуват, с течение на времето познанието, съхранявано в тях,
намира нови пътища, за да достигне до живота на хората.

ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ХРИСТИЯНИТЕ

МЪДРИТЕ МЪЖЕ
на Древна Гърция учат последователите си как да тръгнат по пътя на вечното щастие
чрез посвещаване в Мистериите. в началото Мистериите са ежегодни ритуали, посветени на
пшеницата и гроздето, а Впоследствие преминават в концепцията за Мистерията на любовта,
която пленява душата. Елевсинските мистерии продължават да се празнуват поне пет века
след началото на това, което ние смятаме за нова ера - християнската епоха. При такава
устойчивост на вярванията не е чудно, че самото християнство не успява да избегне
влиянието на Мистериите.
Аз съм истинската лоза...
Евангелие от Йоан 15:1

Християнските мистерии
Християнството се ражда в свят, събрал в себе си множество вярвания и култури. Александър
Велики тръгва на поход за завладяване на света чак до Индия, разпростирайки влиянието на
гръцките идеи и традиции така, че те се преплитат с местните култури. По времето, когато
проповядва Христос, друга могъща империя, Римската, затяга хватката си около Средиземно и
Егейско море. Дори отдалечени територии като Британия, Северна Африка и Западна Азия попадат
под римска власт. Както и в древногръцкия свят, търговията улеснява разпространението на
философски и религиозни идеи. В Александрия - града, основан от Александър Велики и кръстен на
негово име - възникват много центрове на знанието, сред които и най-известната Библиотека в
Античния свят.
Какъв врящ казан са били онези времена! Не само гръцките богове достигат до Азия, но и
някои елементи от индийската религия си проправят път на запад. Сред тях е и зороастризмът -
персийска религия, основана на идеята, че светът е приклещен в битка между доброто и злото. Това
вярване оказва дълбоко влияние върху гръцката и римската философия. Ритуалите, известни като
Мистериите на Митра, които са толкова популярни сред римските войници, изглежда, са
заимствани или повлияни от зороастризма. Иудеизмът процъфтява в Близкия изток, а в същото
време Платоновата академия в Атина все още съществува под различни форми, докато
християнският император Юстиниан I не я затваря през 529 г. сл. Хр.
Тази сложна картина като че ли предполага, че няма необходимост или пространство за нова
религия, но случаят съвсем не е такъв. Учението на Христос е подето с ентусиазъм от неговите
последователи и е страстно разпространявано от апостол Павел, за когото се смята, че оформя
вероучението от общите принципи и вярвания, проповядвани от Христос. Както повечето религии,
християнството се основава на ритуали, призовава своите поддръжници да водят морален живот и
им обещава спасение.

www.spiralata.net 17
 Но какво е новото в християнството и каква е връзката му с мъдростта на Орфей и с учението
на неговите приемници? Въпреки че представя нов вид вярване, то е израз на цяла гама влияния от
други религиозни традиции. Това, което ще разгледаме в частност, е как основите на
християнството са дълбоко вкоренени в Античния свят. В действителност скритото познание на
езическа Гърция намира нов живот в християнството, което създава мощен канал за пренасянето му
в бъдещето. Всичко, което трябва да направим, е да се вгледаме внимателно и ще видим, че
Мистериите са чествани дори днес, точно под носа ни.
Пречистване и възкресение
Религията, създадена от Христос, е сама по себе си представена като Мистерия. Свети апостол
Павел определено е почитател на думата „мистерия" и я използва повече от двадесет пъти в
различните си писания. Например той говори за „откриването на тайната, която е била замълчана от
вечни времена, а сега се е явила" (Послание на апостол Павел към римляните, 16:25-26). Разбира се,
тази тайна е достъпна само за християните - посветените, които вярват в божествеността на
Христос, Божия син.
Когато хвърлим поглед назад към митичните и реални фигури от древногръцките вярвания,
Христос ще ни се стори познат образ. Традиционно е представян облечен в бяло като Орфей, а
учението му също акцентира върху миролюбивото поведение. Както и Питагор, той пътува от град
на град; там, където отведе чудотворната му сила да лекува. Подобно на Емпедокъл, той може да
възкресява мъртви и да върши други чудеса. Всъщност неговото безразличие към светските блага и
сигурност го нарежда в дългата редица на философите платоници като Сократ, които се отказват от
физическите удобства, за да се отдадат на духовен живот и да пречистят душите си. Спомнете си, че
и Питагор е смятан за бога Слънце - Аполон. Христос също се символизира от Слънцето, носещо
светлина в свят, потънал в мрак и зло.
Всичко това не означава, че Христос е митична фигура. Виждаме обаче, че около личностите,
носители на духовна сила, витаят близки по смисъл предания: идеите за божественост, способност
за изцеление и връщане на мъртвите към живот. А по-късно Мистериите и посвещението.
И все пак, кое е основното в историята за Христос? Дали е разказът за смъртта и възкресението
му, което обещава на християните аналогично възкресение в Деня на Страшния съд? Дори и тази
ключова мистерия напомня за съдбата на Дионис, разкъсан на парчета и изяден от Титаните, за да
предаде божествената искра на всяко човешко същество.

Паралелите
Наблюдават се множество общи елементи в двете истории, дори прекалено много, за да
обсъдим тук всички подробно. И Дионис, и Христос са предопределени от бащите си да станат
„господари на света". И двамата като деца са преследвани от врагове. Концепцията за Ада в
християнството произлиза от образа на хвърлените в горящата бездна на Тартар Титани. И Дионис,
и Христос са символизирани от младо живо същество: Дионис - от дете, а Христос - от агне. И
двамата са крити и отглеждани в пещери и са „изядени" като жертвоприношение. Но тук има
разлика: Христос сам символично разчупва хляба и подава виното на учениците си, наричайки ги за
символи на неговата плът и кръв. Така са положени основите на ритуала причастие и Католическата
църква твърди, че чрез Чудото на Евхаристията, хората, които редовно се пречистват, наистина
вкусват Кръвта и Плътта Христова. С други думи, превръщат се в свещени титани, ядящи и пиещи
божественост.
И Христос, и Дионис са свързани с виното. Дионис прави възможно чудото на виното. По
време на неговия фестивал в Андрос от фонтаните тече вино вместо вода, напомняйки първия път,
когато това се случило - сватбата на Дионис и Ариадна. Христос извършва същото чудо на сватбата
в Кана.
Във Вакханки, пиеса на Еврипид, откриваме странна близост между Дионис и тема от
Библията. Представена за пръв път през 403 г. пр. Хр., пиесата разказва за яростното отмъщение на
Дионис към царя на Тива Пентей, който отказва да признае божествеността му и да го почете.
Дионис предупреждава Пентей да не му се противопоставя, да не „рита срещу ръжена". Подобно на
него Савел от Тарс (по-късно наречен Павел) не признава, че Христос е Бог и започва яростно да
преследва християните. По пътя за Дамаск той е заслепен от ярка светлина и чува Христовия глас:
„Мъчно е за теб да риташ против ръжен."(Деяния на Светите апостоли, 9:5) Приликата между тези

www.spiralata.net 18
две събития, разделени от четири века, е поразителна.
Самият Христос се идентифицира като „истинския" Дионис, известявайки своите ученици на
Тайната вечеря: „Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят." (Евангелие от Йоан, 15:1) Това
разгръщане на метафората предполага, че старата лоза, Дионис, е вече мъртва и само Христос може
да даде благословията на духовното опиянение.
Но Дионис не е единственият бог, принесъл себе си в жертва, на когото прилича Христос.
Жрецът на Дионис Орфей също проповядва ново евангелие за съществуването на един върховен бог
и той е сполетян от жестока смърт в ръцете на тълпата, след като връща жена си от смъртта (според
някои по-ранни източници). Той също продължава да съществува след физическата си смърт.
Ранните християни познават приликите между двете фигури до такава степен, че изображенията на
Орфей просто преминават в християнската иконография. От Италия до Йерусалим се срещат
множество изображения на Христос като Добрия пастир, които са неразличими от тези на Орфей.
Обикновено Христос е изобразяван с фригийска шапка и лира, заобиколен от животни. Според
някои ранни християнски автори като Климент от Александрия Христос надминава Орфей, когато
опитомява най-дивото сред животните - човешкото същество. Други образи на Христос, носещ агне,
произлизат от древногръцките статуи на Хермес Криофор (Агненосец). В този контекст можем още
да отбележим, че според мита Хермес разнася овен из града, за да лекува жителите му от чума. Той
е също водач на мъртвите, който може да влиза в Царството на Хадес и да го напуска, когато
поиска.
Светлина в тъмнината
Несъмнено ранните изображения на Христос дължат много на Мистериите и според
евангелията Христос разбира, че учението му трябва да е насочено към тях. Той например разказва
притчата за сеяча, който посял житото си в добра и в лоша почва. Обикновените хора разбират
земеделските образи, но само посветените могат да разпознаят символа на покълващите посеви.
Наистина Христос изрично предупреждава последователите си, че притчата е предназначена за тях
като посветени. Той казва: „Вам е дадено да узнаете тайните на Царството Божие" (Марко, 4:11) Тук
Христос ясно заявява ролята си господар на езотеричното знание, което може да бъде предадено
само на посветени.
Христос пояснява, че зърното за посев е думата, словото. Според Евангелие от Йоан самият
Христос е словото, което в началото е у Бога и което влиза в света като светлина, светеща в мрака.
Той е Хераклитовият логос, принципът, на който се основава Вселената. Но той е също е и хлябът,
възкръсналото жито на Деметра и Персефона, който Христос разчупва и раздава на Тайната вечеря.
Както Персефона той се спуска в Ада, след като е разпнат на кръста, за да се върне пречистен и
ликуващ.
С развитието на християнството ритуалите му добиват други прилики с Мистериите. Чрез
кръщението се постига пречистване, след което посветеният може да получи причастие и да приеме
божествената искрица в тялото си. Християнството развива свои собствени Мистерии: седемте
тайнства на кръщението, първо и второ причастие, ръкополагане, изповед, миропомазване на
болните и бракосъчетание. Посветените са заклевани да пазят в тайна тези Мистерии. Те са значими
с това, че в критични моменти посветените могат да влязат в директна връзка с Бога. Следователно
християнството следва формата и целта на Древните мистерии. Всеки, който получава причастие
днес, вкусва от хляба и виното, които ни отвеждат обратно към Деметра и Дионис, и така
утвърждава силата на Орфическите и Елевсинските мистерии, съхранила се през хилядолетията.
И все пак християнството е отделна религия, различна от Мистериите. Като начало при него
нямаме цикличност: душите не се прераждат, историята не се повтаря всяка година, времето тече
неумолимо към Деня на Страшния съд, когато мъртвите ще бъдат съживени и отново ще си
възвърнат плътта. Доктрината за възкръсването на тялото е много различна от древното схващане,
което поставя ударение върху благополучието на душата и гледа на тялото като на неудобен затвор.
И въпреки че Христос слиза в тъмния Ад, неговите последователи нямат поглед върху отвъдния
живот за разлика от посветените в Елевсинските мистерии. Изместването на фокуса от слизането до
света на мъртвите към еднопосочното изкачване към светлината, което видяхме да започва при
Платон, продължава в християнството. Философът Ницше дори нарича християнството платонизъм
за масите. Вместо да предложи психологическо преживяване на смъртта, Христос казва на
учениците си, че изгубвайки живота си във физическа смърт, те ще бъдат спасени. Така започва

www.spiralata.net 19
традицията на страшните мъченичества. Смъртта се превръща просто в акт, който слага край на
живота на Земята и изпраща душата на небето, а не в един опит приживе, който осигурява на човек
живот в Рая.

Мистични видения
Историите за християни, установили контакт с отвъдния свят, са ехо от виденията на Сократ
за абсолютната красота в състояние на екстаз. Първият, който споменава подобно преживяване - и
който на практика е първият християнски мистик, е апостол Павел. Той е фарисей от римски
произход и в ранните си години толкова пламенно мрази християните, че ги преследва
непримиримо. Може би Павел е по-млад съвременник на Христос, въпреки че няма доказателства
двамата да са се срещали. Преминаването на Павел към лоното на християнството става внезапно и
много драматично. По пътя към Дамаск, където възнамерява да арестува още християни, Павел
(тогава Савел) е поразен от ярка светлина, която го заслепява. Глас, представящ се за Христос, тъжи
за жестокостта на Павел. Тогава той продължава към Дамаск, където след три дни Ананий, местен
християнин, чудодейно го спасява от слепотата му. Тогава Павел се покръства и става
противоречив, но неуморен апологет на Христос. Той пътува из Азия и Гърция, носейки словото
със себе си, и става първият християнски мисионер. В Ефес, родното място на Хераклит,
предизвиква смут, като проповядва против идолите: доста рисковано начинание в града, известен с
едно от Седемте чудеса на Древния свят - статуята на Артемида. Накрая Павел вероятно намира
смъртта си в Рим.
Мистичният опит на Павел е прераждане като преживяваното при посвещаване в Мистериите.
Преди покръстването той се казва Савел, но приема новото име по време на първото си
мисионерско пътуване. Павел се ражда отново, изпълнен с вяра във възкресението и в Божията
милост. Раждането се случва в светлина, а не в тъмнината на пещера или храм. А какъв е смисълът
на светлината? Тя заслепява Павел и той три дни е сам в собствената си тъмнина, без да се храни и
пие. В края на краищата, изглежда, че посвещаването в християнството не е много по-различно от
елевсинското, орфическото или питагорейското, въпреки при християнството индивидът е сам,
докато в останалите участва в организиран масов ритуал.
Може би в резултат от прераждането си в светлина и мрак Павел също преживява мистичен
полет до Рая. Той твърди, че е „грабнат и отнесен до трето небе" (2 Коринтяни, 12:2). Там, в Рая,
чува „неизказани думи, които човек не може да изговори" (2 Коринтяни, 12:3). Той не може да каже
дали по това време е в тялото си, или извън него. Това пътуване в състояние на екстаз не само
напомня античните разкази за други подобни преживявания, но и запазва мистичните традиции в
тайна. Все пак Павел следва стъпките на Сократ и посочва мястото на екстаза като горе, в
светлината. А какво има предвид с „третото небе"? Това е духовният Рай, обитанието на Бог.
Първото небе е непосредствената атмосфера, въздухът; второто - видимата Вселена около нас. И
двете са физически реалности и са несъвършени; само третото небе е съвършено и свещено.
От Павел насетне християнското разбиране вече не възприема света на природата като свещен.
Идеята, че всичко живо е свято и душите могат да преминават от тяло в тяло, е изгубена. Свещената
лоза на Дионис и житните класове на Деметра вече не са благословени, докато свещеникът не ги
превърне чудодейно в кръвта и плътта Христова. Всичко свято сега се намира в Рая, а всичко зло е в
Ада, който зее като тъмница под земята. Човечеството може да се очисти от греховете си само ако
получи светото причастие и божията милост. Това е Християнската мистерия в частта си, в която тя
най-същностно се различава от Древните мистерии.
Силата на древните идеи обаче е прекалено голяма и те продължават да се проявяват по
странни, но показателни начини. Едно от най-знаменателните покръствания, дело на Павел, е това
на Дионис Ареопагит, съдия от Атинския съд. Въпреки че по онова време Дионис е много
разпространено име в Античния свят, иронията тук е очевидна. Нещо повече: в една от следващите
глави отново ще се срещнем с Дионис, тъй като през VI в. се появяват мистични текстове с неговото
име, въпреки че със сигурност той не е техен автор. Тези кратки текстове описват християнската
идея за мистичния път към Бог с понятията на Платон. Оказва се, че идеите на Платон не само
успяват да се съхранят в условията на новата и все по-масово разпространяваща се християнска
вяра, но и се развиват и задълбочават в свежи интерпретации, които дълбаят дълбоко в търсене на
смисъла.

www.spiralata.net 20
 Неоплатонистите
В сложната религиозна атмосфера, обхванала света след разпъването на Христос на кръста,
границите между платонизъм и християнство на много места са поразително размити. И двете
доктрини споделят чувството за изгнание извън Божествения дом и въпреки че предлагат различни
пътища за завръщане у дома, по други въпроси са на едно мнение.
Влиянието на Платон върху мисленето на хората в Античния свят е неизмеримо. Докато
питагорейството и Мистериите продължават да съществуват тайно в този период, Платон изважда
на бял свят вечните въпроси за човешкото съществуване и ги предлага за индивидуален размисъл.
Точно както Христовото учение се развива в организирана система от вярвания, въплътена в
християнството, така и започнатото от Платон е доразвито и получава различни приложения от
мислители през следващите епохи. Някои от тези хора произхождат от богати семейства и могат да
си позволят да се отдадат на философия, но други са бедни работници, които се отказват от
препитанието си, за да станат учители.
Такъв човек е Амоний Сакас (175-242), хамалин в Александрия. Въпреки че и двамата му
родители са християни, Амоний преподава ученията на Платон и Аристотел. Животът му не е
изследван, но славата му лежи на едно-единствено постижение: той е учител на великия
неоплатонист Плотин (204-275). В известен смисъл Плотин заема гранична позиция: той наследява
целия богат мистичен опит на Гърция и протяга ръка към бъдещето с акцента си върху
индивидуалното мислене.
Роден в Египет, Плотин учи в Александрия при няколко различни учители, преди да открие
Амоний. Тъй като иска да изучи персийската и индийската мистика, той се присъединява към
военен поход, чиято цел е Персия. Походът обаче претърпява поражение и той трябва сам да намери
пътя към дома. Не знаем какво успява да научи по време на пътуването си, но можем да сме
сигурни, че с ентусиазма си в изучаването на философията натрупва известна мъдрост по пътя.
По-голямата част от остатъка от живота си Плотин прекарва в Рим, заобиколен от ученици.
Трудовете му са събрани и публикувани посмъртно от неговия предан ученик Порфирий, който със
значителни трудности успява да разчете почти неразбираемия ръкопис и да дешифрира странния
изказ на своя учител.
Каква е връзката между обемните трудове на Плотин и тайното знание? Ще разгледаме
няколко аспекта. Първо, Плотин е истински мистик. Подобно Сократ и апостол Павел, той има
преживявания, в които достига състояние на неописуема красота - „единение с Божественото" и
чувства, че това е неговата истинска същност. Плотин пише, че подобно преживяване му се е
случвало много пъти, въпреки че не описва как или при какви обстоятелства е ставало. Дали той
изпълнява някакъв ритуал или медитация, за да го предизвика, или идва спонтанно? Порфирий,
автор на биография на Плотин, казва, че учителят му използва медитация и метод, описан в речта на
Сократ в Симпозиум. Започва със съзерцание на красив човек или предмет и постепенно издига
мислите си към абстрактни идеи за красота, докато абсолютната красота на Божественото не го
заплени. Порфирий разкрива, че Плотин не се чувства добре в тялото си и последните му думи на
смъртния одър са, че неговата божествена искра се завръща в Абсолюта.
Така откриваме, че и в християнската, и в неоплатоническата традиция индивидуалният опит
започва да доминира над груповите ритуали. Индивидът се стреми към единение с Божественото и
това, което някога е било социален (макар и таен) опит, се превръща в индивидуално преживяване.
Самият Порфирий твърди, че е постигнал единение с Божественото един-единствен път, когато бил
на 68 години. Той казва още, че Плотин получава духовни наставления, защото, когато мисли или
действа погрешно, боговете изливат върху него светлина, за да осветят правилния път.

Духът водач
Плотин развива и концепцията на Сократ за духовния водач, или демона. И ако изглежда
странно Сократ да се съветва с дух - белег за неговата уникална същност, то Плотин твърди, че
всеки човек се радва на такава благословия. Душата на демона е свързана с тази на човека.
Порфирий казва, че демонът на Плотин е изключителен. Един египетски жрец на посещение в Рим
предлага да го повикат. Отиват в храма на Изида, жрецът призовава демона, но се оказва, че той не е
обикновен дух, а истински бог. Помощникът на жреца толкова се изплашва, че без да иска удушава

www.spiralata.net 21
двете птици, които държи (вероятно за жертвоприношение), и видението изчезва. Порфирий ни
уверява, че Плотин остава концентриран върху това незабравимо присъствие и то го издига над
човечеството.
Според Плотин духът водач е нещо като по-висша същност. Всеки път, когато се прераждаме,
ние приемаме тяло и живот в съответствие с предишните ни навици и склонности. Така тези, които
са живели заради сетивата, може да се преродят като животни, а онези, които са живели заради
духа, се прераждат като хора, свързани с по-висша реалност. Ако такъв човек продължи духовния
си устрем, той ще израсне съобразно това и неговият вътрешен водач също ще се развие. Бог, казва
Плотин, е вътре в нас, въпреки че повечето от нас не осъзнават присъствието му. Той вярва, че
веднъж преживял контакт с Божественото, желанията на човек за плътски удоволствия изчезват, а
заедно с тях и необходимостта да се преражда отново. Накрая философът мъдрец се освобождава от
безкрайния кръговрат на живота и смъртта, точно както учи Питагор.
Религиозните практики по онова време са с отворен характер, така че за християнството не е
трудно да взаимства демона в образа на ангел хранител. В този контекст е интересно да отбележим,
че Плотин пишедълго критично есе срещу християнския гностицизъм, порицавайки го, представя
света като зло място. За неоплатонистите, както и за ранните мистици, които описахме, веднъж
видян от духовна гледна точка, животът е свещен.

Законът за хармонията
Неоплатонисткото виждане за света, чиито основоположник е Плотин, разглежда Вселената
като напълно жива и осъзнаваща. Всичко съществуващо е свързано помежду си в обширна мрежа от
взаимни влияние, така че човек може да използва звездите като език, за да „чете" случващото се на
Земята. Става дума за астрологията - науката, заради която, според Платон, на човек са му дадени
очи. Всяка душа, казва Плотин, се спуска от определена звезда, с която е свързана. Освен това всяка
звезда има лъч на влияние, който се простира върху хора, животни, растения и дори камъни. По
този начин Вселената е организирана в йерархия от връзки, една чудна верига на съществуване.
Начинът на функциониране на системата е известен като закон за хармонията или съответствието -
и тук е моментът, в който магията влиза в цялата картина. Вече разбрахме за Емпедокъл, който
възкресява мъртвите и контролира природните стихии. Сега Плотин започва да разкрива как
действа магията. Ако успеете правилно да разпознаете кои части на всемира си съответстват, вие
можете да управлявате силата, която стои зад това съответствие.
В действителност според Плотин целият живот е магия. Щом веднъж видим света в светлината
на принципа на хармонията, става ясно, че всеки действа според силата, която го омагьосва, сякаш е
обсебен. Само истинският философ не е податлив на магията, тъй като медитацията го издига до
възвишеното, което го освобождава от всички други влияния. Следователно философското сливане
с Единния е истинското освобождаване. Преживяването на това единство кара Плотин да се зачуди
какво изобщо прави душата в тялото. Едно митично обяснение като историята за Дионис и
Титаните не му е достатъчно. Той изучава философиите на Хераклит, Емпедокъл, Питагор и Платон
в търсене на отговори, но те не му изглеждат задоволителни. Накрая осъзнава, че точно както
демонът пазител се грижи за човешкото същество, така и душата носи някаква отговорност за
следващата брънка по веригата на съществуването - материалния свят. Ако душата се гмурне в
материята и бързо излезе от нея, връщането към божественото състояние е лесно. Но ако се забави,
тя сякаш затъва в кал и тогава чувствените наслади я омагьосват, за да я задържат в света на
материята.
Плотин използва познатия от питагорейството образ на тялото като затвор, от който можем да
избягаме, като обърнем гръб на материалния свят и като се изкачим, стъпало по стъпало, по
стълбата на съществуването до царството на чиста божественост. При Плотин обаче истинската
отговорност на душата е да влезе в материалния свят, за да се грижи за него и да изживее живота си
пълноценно. Тук за пръв път срещаме идеята за света като училище, в което душата научава своята
истинска същност. Това е най-пълното възможно обяснение досега за парадокса на човешкия живот
и съдба.

Омагьосаният свят
Плотин живее по времето малко преди християнството да стане официална религия в Римската

www.spiralata.net 22
империя. Езическата мисъл обаче все още имала огромно влияние върху хората. Вече казахме, че
християнският автор Дионис Ареопагит взаимства и доразвива идеята за йерархично
организираната Вселена. Той е и авторът на теорията за деветте нива на ангелите, описани в За
небесната йерархия. Но много по-близък хронологично до Плотин е един от Великите бащи на
Църквата - св. Августин (354-430)
Баща му е езичник, а майка му - християнка, така че Августин израства сред многообразие от
религиозни убеждения. След зороастризма той се обръща към неоплатонизма, за да задоволи
неотменните си духовни стремежи и именно там намира описанието на Божественото, което го
удовлетворява. Августин е вдъхновен от идеята за чист духовен Бог и за завръщането на душата
към първоизточника й чрез медитация и себепознание. Той преминава в лоното на християнството в
търсене на лична връзка с Бог, която усеща, че посредничеството на Христос може да му осигури.
Докато Августин чувства нужда да вземе ясно решение относно вярата си, други християни
стигат до компромис. Такъв е Синезий от Кирена (ок. 373-414), който учи при една от малкото жени
учители неоплатонисти - Хипатия от Александрия. Този културен и изтънчен човек се отдава
напълно на спокоен живот, литература и лов, както и на писане по увлекателни теми като алхимия и
сънища. Синезий е и много способен военен стратег, демонстрирал задълбочен интерес към
астрономията и сътворявал забавни текстове за оплешивяването. Когато народът отправя към него
молба да приеме епископски сан, той неохотно се съгласява и поставя няколко условия. Едно от тях
е да остане женен, също така настоява да запази някои от езическите си убеждения по особено
важни въпроси като безсмъртието на душата, възкресяването на плътта и Деня на Страшния съд.
Изумителното е, че му позволяват.
Такива са ранните неоплатонисти: мистици, които се концентрират върху духовността, но в
същото време и практични хора с нормален земен живот. Тези два аспекта се съединяват в
практиката на магията. Както вече видяхме, Плотин възприема магията като внушителна сила,
която хвърля хората в капана на желанието и илюзиите. Само истинският философ е свободен от
магията, твърдение, което Порфирий доказва в един от своите разкази. В историята завистлив
философ на име Олимпий използва заклинания, за да се опита да нарани Плотин, но той, без нито за
миг да се отделя от контакта си с Единния, не може да бъде уязвен. Тогава заклинанията се връщат
обратно към Олимпий и му причиняват огромно страдание.
Но мнението на Плотин за магията не пречи на последователите му да развиват все
по-нарастващ интерес към нея. Разказите за чудодейства, дело на късни неоплатонисти,
изобилстват, точно както е и при питагорейците и християните. Ямблих от Халкида (280-ок. 330)
живее в Сирия, но влиянието му се простира върху целия Античен свят. Известен е като
чудотворец, въпреки че самият той упорито отрича да е такъв. Учението му е от важно значение за
нас, тъй като поставя силен акцент върху божествеността, заложена в материята, което отваря пътя
пред магията. Смята се, че самият Ямблих поддържа някои обредни практики като средство за
постигане на единство с Божественото заедно с медитацията или вместо нея. Пише за Питагор,
когото уважава най-много сред философите.

Пророк и магьосник
Ще преминем изцяло към света на магията с Прокъл (412-485) Прокъл, най-великият от
късните неоплатонисти, може да контролира природата също като Емпедокъл. Неговият биограф
Марин от Неапол (ок. 450 - ок. 495) твърди, че той притежава силата да спаси Атика от
катастрофално наводнение и че може да предвижда земетресения. Прокъл е надарен и с умението да
се застъпва за хората пред бога лечител Асклепий и така ги лекува. Той вярва, че е прероденият
питагореец Никомах, а благодарение на сънищата си разбира, че във веригата на съществуването
произхожда от бог Хермес, което го свързва с планетата Меркурий. За него религиозните различия
не са важни. Наричайки себе си първожрец на света, той се чувства отговорен за всички и
практикува ритуалите на много религии с еднакво уважение.
В разказите си за Прокъл Марин описва мъж, внушаващ почти плашеща суровост и
достойнство, но в същото време благороден човек с благ характер, озарен от светлината на
вдъхновението. Животът му е изпълнен с пророчески сънища, знаци, чудеса и видения на различни
богове. Изглежда, сякаш сме се върнали в Древна Гърция, където посветените се срещат лице в лице
с Персефона.

www.spiralata.net 23
 Нещо повече: Прокъл очертава пътя, по който по-малко облагодетелстваните от него могат да
се свържат с боговете - чрез магията. В своя кратък труд Ориs Procti De Sacrficio et Magia той
описва как всеки човек, животно, растение и камък принадлежи на един или друг бог. Прокъл
използва идеята на Плотин за веригата на съществуването, за да обясни как всяко божество (или
божествен принцип) съчетава изобилие от качества. С проникването на божественото влияние в
природата тези качества се разделят в по-малки форми. Умелият магьосник може да събере тези
форми - камъни, билки, животни и т.н., така че божествените качества да се обединят отново и да се
отвори нов канал за чисто въздействие или присъствие на Бога. Тази практика се наричала теургия -
„божествена работа".
Прокъл описва лотоса, който отваря венчелистчетата си към слънцето сутрин и ги затваря
вечер. Оприличава го на движението на устните при молитва и предполага, че ушите ни са
настроени към фините вибрации, които можем да чуем, когато лотосът се моли. „Земята е пълна с
богове" - казва Прокъл. Всичко живо е благословено с божествена същност в по-голяма или
по-малка степен. Неговата теургия се основава на медитацията на любовта, описана в диалога на
Платон Пир - медитацията, която Плотин използва, за да се съедини с Единния. По подобен начин
теургистът може да се издигне до духовни висоти, като се изкачи по веригата на съществуването,
която свързва материалното в този свят с духовните му съответствия. Например, ако някой иска да
се свърже с мощта на Слънцето, трябва да работи със злато, слънчогледи, млади петли - всички те са
символи на Слънцето.
Прокъл пише и за силата, противоположна на тази на хармонията, на която се основава
магията. Призовавайки силата на отблъскването, теургистът може да се пречисти от духовни
несъвършенства. Например соленият вкус на морската вода служи за пречистване. Според Марин
самият Прокъл се къпе в морето всеки месец. Прокъл споменава и за вещества, чието действие е
ефективно за точно определени цели например лавър или диамант за предпазващ амулет.
Главната цел на теургията - обединяване със или привличане на божествени сили - е доста
близка с мистичните стремежи на Плотин, но от описанията на Прокъл за изработване на амулети
или използването на млечен лен за откриване на духове разбираме, че се намираме в царството на
магията. Този аспект на неоплатонизма ще отекне в Средновековието и Ренесанса и дори ще
спомогне за прогреса на науката. По някакъв начин стремежът към бягство от магическата илюзия
на света се съчетава с непреодолимото желание да научим как да използваме магията навсякъде
около нас. Това ни отвежда назад към мита за Орфей, който омайва животните с песента си. Сега
вече философите мистици са дали указанията, които ще позволят на поколения магьосници и
алхимици да вървят по техните стъпки.

ПЕРСИЙСКАТА МАГИЯ

Как мистичното
познание, съхранено във философията на неоплатонизма, успява да си проправи път на
Запад? Историята е странна, а пътят й е лъкатушещ. Академията на Платон съществува под
различни форми от създаването й през около 385 г. пр. Хр. до затварянето на последното й
превъплъщение като център на неоплатонизма през 529 г. сл. Хр. от християнския император
на Източната римска империя Юстиниан I. До този момент християнството вече е набрало
огромна мощ в качеството му на официална религия на Рим, което не толерира конкурентни
пътища на мистично преживяване. Но за щастие на неоплатониците в други части на света
атмосферата е по-гостоприемна.

Сега, ако желаеш, последвай ме, тръгни с мен към него.

Авицена, Легенда за птиците

Оракули и огън
В началото на VI в. обучаващите се в Академията вече не са само гърци; някои от тях идват от
Сирия. Именно преплитането на римската и източната култура се оказва спасително за
неоплатонистите. След затварянето на Академията, последните й членове опаковат свитъците с
текстове по философия и мистицизъм и търсят убежище при персийския цар Хозро I Ануширван.

www.spiralata.net 24
Изглежда, някои от тях се установили в персийската столица Ктезифон, докато други предпочели да
живеят в Харан. Тук те продължават дейността си, защитени от гарантираната им лична сигурност,
договорена между Византийската и Персийската империя. Въпреки че философите, които избират
да живеят в Ктезифон, не остават там дълго, те участват в работата по превеждането на текстовете,
които донасят със себе си. По-късно Хозро I довежда от Китай и Индия образовани хора и така
древната мъдрост, пренесена от тях, се слива с вече съществуващото знание в Персия.
Религията на персийците е зороастризмът. Тази древна система от вярвания акцентира върху
противоборството между силите на светлината и мрака във Вселената. Зороастрийците се свързват с
всемогъщото божество на доброто, като помагат за поддържането на свещения ред на
съществуването чрез положителни и морални действия. Свети Августин прекарва известно време от
живота си като убеден зороастриец, преди да се насочи първо към неоплатонизма, а накрая и към
християнството. Ето защо не е чудно, че сред текстовете на неоплатонистите се срещат и такива,
които са приписвани на Зороастър и които оказват дълбоко влияние върху западното развитие на
скритото познание.
Халдейските оракули е сборник от неясни изречения и фрагменти от поема, описваща
произхода на Вселената и пътя, по който душата трябва да поеме, за да се освободи от
ограниченията на материята. Отново познатата ни орфическа идея. Смята се, че Юлиан Чудотворец,
който служи в римската армия, получава Оракулите по мистичен път. Неоплатониците ги почитат
като източници на дълбоки прозрения за реалността. В действителност те са толкова високо ценени,
че са оцелели до ден-днешен.
Сложният свят на Халдейските оракули може да се обобщи в идеята - възнесението на душата.
Уловена в материята, целта на душата е да се завърне в духовния си дом и единството с
трансцедентното божество, като се издигне през планетарните сфери, очиствайки се от всички
натрупани нечистотии - физически и духовни. Както и в зороастризма, символът на божеството е
огънят: „Всички неща са създадени от Единния Огън." (Рут Маджерсик, Тhe Chaldean Oracles
(Халдейските оракули), 1989 г., с. 53). Душата се издига през сферите с помощта на ангели, които я
„озаряват с огън".
Тези фрагменти са толкова неясни и трудни за разбиране, че представляват истинска мистерия.
Тук виждаме началото на един процес на преплитане на различни религии, тъй като се появяват
текстове, които черпят идеи и вдъхновения не от едно, а от няколко религиозни течения. Въпреки че
са смятани за зороастрийски по произход, Оракулите са особено почитани от неоплатонистите, а
включват елементи и от египетската религия. В елинистичния свят на Близкия и Средния изток
мъдрост може да се черпи от всички достъпни източници.
Приблизително по времето, когато Оракулите са създадени, е съставен и друг от
най-въздействащите езотерични текстове на всички времена. Сборникът е известен като Соrpus
Hermeticum (Корпус Херметикум), или Херметика. За разлика от Оракулите, които просъществуват
дълго, защото са цитирани от неоплатонистките автори, този извор на древна мъдрост остава
пренебрегван, докато не е драматично открит отново през Ренесанса. До края на нашия разказ ние
неведнъж ще се убеждаваме, че времето не е просто движението на стрелката на часовника, както
може би си мислим. Изглежда, времето се отваря и затваря като врата, която ту изважда на бял свят,
ту скрива знанието, натрупано през вековете.
Соrpus Hermeticum разкрива древната египетска мъдрост, дадена от бог Тот на неговия ученик
Тат. Езикът е гръцки, а Тот вероятно е Хермес Трисмегист - Хермес Триждивелики. В следващата
глава ще разгледаме Соrpus Hermeticum по-подробно, но сега е важно да споменем, че един от
текстовете разказва как Тат постига пречистване на цялото си същество и достига единение с
Вселената. Тази тайна доктрина е доразвита и в други трудове, посветени на магията и алхимията.
От твърдението, че Зороастър е открил астрологията, можем да добием представа до каква степен
езотеричните учения се смесват и разбъркват с религиите. Изглежда, в този момент изучаването на
тайното знание поема по нов път. То се насочва към практическата магия, към приложението на
астрологията за хармонизиране на личността със света и към използването на алхимията в стремежа
към съвършенство.

Земята на Харун ал Рашид

Тук навлизаме в света на Хиляда и една нощ. Като начало за персийците, а след това и за

www.spiralata.net 25
новопоявилата се религия - исляма, знанието е от изключителна важност. И въпреки че под знание
се разбира наука и медицина, тези дисциплини не са ясно разграничими от други области на
познанието като например астрологията и магията. В действителност медицината зависи от
астрологическите фактори, а алхимията се смята за наука. Да си припомним, че „наука" означава
просто „знание".
Хозро I възстановява дейността на големия център на познанието - Академията на
Гундишапур, а с нея възражда и мъдростта, донесена от неоплатонистките философи и от
мъдреците от Индия и Китай. През 638 г. ислямски арабски войски покоряват Персия и властта
преминава от зороастрийската в ислямската култура. Ислямските халифи обаче ценят знанието
също толкова, колкото и предшествениците им. Те основават сродна академия в Багдад и я наричат
Къща на мъдростта. Ученици от всички части на света са добре дошли да се обучават в тази
академия и много трудове от Изтока и Запада са преведени на арабски. Вероятно създател на
Къщата на мъдростта е Харун ал Рашид, героят на много от вълшебните приказки от Хиляда и една
нощ. Но това, което е сигурно, е, че той има огромен принос за разцвета на културата, продължил
при властването и на следващите халифи. Твърди се, че халиф Ал Мамун плаща за гръцки текстове
с теглото им в злато. Къщата на мъдростта съществува до 1258 г., когато по време монголските
нашествия е унищожена, а текстовете на мъдростта са хвърлени в река Тигър. Но светлината на
истината не може да бъде толкова лесно угасена и по онова време знанието, съхранявано в Къщата
на мъдростта, вече е достигнало навсякъде - дори в Англия, както скоро ще се уверим.
В епохата на Къщата на мъдростта знанието все още се предава устно от учител на ученик и
няколко велики личности оставят своите следи във времето. Те напълно отговарят на описанието за
ренесансовия човек, много преди самото понятие да се появи: енциклопедични личности, пионери
във философията, медицината, астрономията, математиката, музиката и много други области. Тези
хора са широко отворени за всяко знание, което може да им послужи в търсенето на истината. Такъв
е и Ал Кинди, мюсюлманин, който си спечелва прозвището Арабския философ.

Мъдрост от Индия
Ал Кинди взема дейно участие в превеждането на древногръцки текстове на арабски и е
неизбежно повлиян от тях. Той възприема неоплатонисткото виждане, че цялата Вселена е жива, а
планетите са божества, които се подчиняват на волята на Бог. Ал Кинди описва живота на душата
след смъртта като пречистване. Той не вярва в Ада, но си представя Земята като мост между
световете, откъдето душата се издига към планетата Меркурий, за да се пречисти. Оттам
продължава към звездите, след това към най-високите небеса и Света на първопричината. Остава
едно последно изпитание - „преминаването през полумрака", преди душата да стигне дома и
предназначението си: Светлината на Бог.
В този момент душата става всезнаеща. Тя поглежда надолу към света и е привлечена от някоя
конкретна задача. Тогава Бог й отрежда мисията, която е най-правилна за нея и която макар и с
малко ще помогне за хармоничното функциониране на Вселената.
Възгледите на Ал Кинди са силно повлияни от индуизма и от концепцията за бодхисатва в
будистката махаяна. Всеки може да се стреми към бодхисатва. Веднъж постигнал пълно
съвършенство и освобождение от кръговрата на живота и смъртта, бодхисатвата избира да се върне
към живот във физическо тяло в света на страданието, за да води други души към светлината.
Тук стигаме и до идеята за състраданието. Смисълът вече не в постигането на единение с Бога,
а напротив, в това да пожертваш блаженството на единението, за да помагаш на другите. Ал Кинди
обогатява философията на древните гърци с елементи от индийската мъдрост. Отново и отново той
набляга на това колко важно е човек да не се привързва към земния живот - доброделел, особено
ценена в индуизма и основна в будизма. Той посочва Сократ като идеален пример за непривързан
човек, цитирайки неговото твърдение, че той е винаги щастлив, защото няма нищо, чиято загуба да
му причини страдание. Щастието, казва Ал Кинди, е да се радваш на чуждите успехи. Такава радост
не може да бъде помрачена.
Истинското щастие не зависи от външни обстоятелства, а е вътрешно постижение: робът е
свободен, ако знае как да се чувства доволен, а свободният човек може да стане роб, ако е
подвластен на алчността например. Ал Кинди пише обширно за нуждата от самоконтрол и
дисциплиниране на страстите като желанието и омразата. Тези негови изводи дават отражение и

www.spiralata.net 26
върху психологическите прозрения на индийската философия. За Ал Кинди придържането към
истината и великодушието е най-важно. Все пак той е нещо много повече от един моралист. Той
пише, че философията е „практика на смъртта... отделяне на тялото от душата" (Джордж Атийе,
Аl-Кind: The Philosopher of the Arabs (Ал Кинди: Арабският философ), 1966 г., с. 19).
Да си припомним загадъчната зона на сенките, която душата трябва да прекоси, преди да
достигне Светлината на Бог. При Ал Кинди неоплатонистката идея за постепенно изкачване към
светлината на съвършенството в известна степен се връща назад във времето. Тя се доближава до
признаването на необходимостта душата да премине през изпитанията на тъмнината, преди да
достигне истинския си дом, познато ни от Елевсинските мистерии. Дори Богът на Светлината не е
онзи ясен и жизнерадостен образ, обвит в красота, от трудовете на Плотин. Той е по-скоро
неизказаното, отвъд всякакви описания. По тази тема теориите на Ал Кинди се доближават до идеи,
отразени в трудове, чиито авторство се приписва на Дионисий Ареопагит.
Ал Кинди е вещ астролог и прилага на практика мистичните си представи за планетите като
живи и божествени. Той смята, че ако човек иска живее морален живот в хармония с Вселената,
трябва да знае как да синхронизира действията си с движенията на планетите, представителите на
Божията воля. Така астрологията се превръща в мистичен инструмент, който философът използва в
търсенето на истината.
Светлината на бог
Един от най-великите арабски учители е персийският философ и мистик Авицена (980-1037).
Като малък той е дете чудо - изключително самоуверен и неприемащ критика. Също като Ал Кинди,
неговите познания се простират върху невероятно широко поле от теми. Авицена е смятан за
бащата на съвременната медицина, но той е и мистичен философ, който преподава на учениците си,
като използва алегорията.
Авицена живее във времена на сериозни катаклизми и неговото постоянно търсене на
покровител среща такива трудности, че накрая дори се озовава в затвора. Пребиваването му там
обаче се оказва за добро, тъй като, лишен от свобода, Авицена усвоява вид медитация, изразяваща
се в отдръпване на сетивата, която прилича на индийските техники за медитиране. Субектът си
представя, че се рее в нищото, неспособен да почувства дори тялото си. Не остава нищо освен
съзнание. Тази техника освобождава от всякакви пристрастявания към материалния свят, оставяйки
само осъзнаването за душата, за същността на личността. Важно е да кажем, че Авицена практикува
тези техники на тъмно, в затвора, далеч от удобствата на всекидневието - отново аналогия както с
Елевсинските мистерии, така и с коментара на Ал Кинди за роба, който е свободен.
Системата на мистицизма е ясно изложена в по-късните трудове на Авицена. Той предлага
идеята за пътеводна звезда на познанието, която да насочва душата. Мистикът първо оформя
намерението си да постигне целта си и използва духовна дисциплина, за да остави зад гърба си
страстите на земния живот и да омекоти характера си, така че да стане напълно предан. Скоро той
започва да получава ярки проблясъци божествена светлина, които водят до екстаз. С постоянство
тези мистични моменти могат да зачестят, докато светлината не го обвие изцяло. В този момент
мистикът осъществява контакт с ангел, който да го пази. Осъзнаването на тази дружба нараства,
докато накрая мистикът не види Бог в собствената си душа. Тогава е достигнал до крайната цел на
своето пътуване - пътуване, което толкова много други са предприели преди него.
Тук отново достигаме до момент на тъмнина, тъй като постигналият посвещение в духовния
свят мистик вече може да напусне тялото си - идеята за смъртта при Платон и Ал Кинди, пътуването
на Орфей до Подземния свят. Както и при Сократ, за Авицена светът е затвор и истинският му дом е
другаде. Авицена говори за пътуване към светлината с понятия, които вече са ни познати от
Орфическите мистерии. Една мистична история - Повест за Хай на Абу Бакр ибн Туфайл
(Абубауер), ни кани да се отправим към света на светлината, придружени от ангел. Този свят е
някъде в Ориента, там, където изгрява Слънцето. Тук е моментът да си спомним и за пътуването на
Парменид до същото място. И както ни казват Златните орфически плочки, трябва да преминем през
област на тъмнина, преди да стигнем извора, където да пием и да се изкъпем. Сега, напълно
пречистени, сме готови да се срещнем с Божественото.
Опозиция на духовния Ориент е материалният Запад: тук, където светлината на Слънцето
угасва, е ад от горещи и кални морета, солени пустини и хора, оковани в тела на животни. Това е
образът на Чистилището от орфизма. Сякаш чрез тази приказка се връщаме към източника на

www.spiralata.net 27
цялото мистично познание.
Въпреки мистичните му търсения и въпреки че използва алхимични процеси в медицинските
си експерименти, историците обичат да представят Авицена и други близки до него арабски
мислители като рационалисти. И все пак, в края на мистичната Легенда за птиците Авицена
иронизира онези, които ще отхвърлят една такава възвишена история като несвързан разказ на
човек, временно изгубил разсъдъка си. Той без съмнение е осъзнавал, че неговите духовни
проповеди ще предизвикат насмешка сред мнозина. Истинската мъдрост е само за малцината,
посветени чрез собственото си желание да се откажат от лекомислието на всекидневния живот в
името на дълбоко духовно просветление.

Алхимията
Приживе Авицена е известен като маг, но за него и за други философи негови съвременници
Платон също е маг и алхимик. За да разберем защо те мислят така, трябва да си припомним, че
философията тогава не е дисциплина, боравеща с рационални аргументи, каквато е днес, а
практическа дисциплина както на тялото, така и на душата. Във Федон Платон казва, че Сократ
говори за пречистване чрез отделяне на душата от тялото. Авицена и неговите съвременници
разбират това не просто като духовна практика, но и като химичен процес на пречистване на
телесните субстанции, за да се извлече основната им сила. Оттук идва и интересът на Авицена към
алхимичните процеси за производство на лекарства: той иска да открие лекове, които да използват
възможно най-чистите вещества.
Както във философията, така и в алхимията персийците и арабите имат достъп до голямо
разнообразие от източници - от Египет до Китай. Може би един от най-влиятелните от тях е дело на
Болос от Мендес, град в делтата на Нил. Болос живее и твори през II в. пр. Хр. и е питагореец, който
борави с мистичните значения на числата. Изглежда, негов е един от най-ранните опити да се добие
злато чрез преобразуване на Философския камък. Експериментът не е просто физичен процес, нито
пък е предизвикан от желанието на Болос да стане богат. Ученият Питър Кингсли разкрива, че
алхимията, достигнала до персийските и арабските учители, крие тайните на посвещението,
практикувано от Емпедокъл, Парменид и Питагор. Това е и причината Платон да се смята за
алхимик - защото той бил наследил същите тайни.

Мъдростта пътува на Запад

Познанието, съхранено в алхимията, е усъвършенствано и развито от персийците и арабите,
голяма роля сред които има Джабир ибн Хайян (721-815). На Запад той е известен като Гебер и от
името му произлиза думата gibberish (англ. професионален жаргон), тъй като той пише с код, почти
невъзможен за разгадаване. Джабир е важна фигура в легендарния двор на Харун ал Рашид и в тази
романтична обстановка той се отдава на алхимичното знание, основано на символиката на числата,
и на опитите си да създаде самия живот. В тези свои търсения той се обръща мъдростта на Питагор,
Сократ и Хермес Трисмегист и е ясно, че е практикувал алхимията като духовна дисциплина.
Джабир учи, че алхимикът трябва да се пречисти, преди да започне да работи, като се оттегли в
пустинята и извърши сложни молитвени ритуали. Дори и тогава той може да продължи само ако
напълно се отдаде на Божията воля.
Джабир оказва извънредно голямо влияние върху прогреса на еврейската алхимия, а начинът,
по който трудовете му достигат Запада, предопределя част от историята за пътуването на мъдростта
през различните култури. Може и да смятаме, че персийците и арабите са единствените пазители на
тайното знание между 300 и 1100 г. сл. Хр., именно през това време историческите събития налагат
връщането на езотеричните текстове обратно на Запад. Това се случва по няколко начина.
Ислямската империя на маврите достига чак до Испания, където още се срещат забележителни
следи от тяхната високо развита цивилизация например крепостта Алхамбра в Гранада и джамията
Мескита ле Кордоба. В края на XI в. е сложено началото на серия кръстоносни походи, продължили
два века, които изправят Изтока и Запада един срещу друг, но и осъществяват контакт между
техните култури. В същото време християнските кралства в Испания започват да изтласкват
ислямските си врагове. Тази борба достига кулминацията си през 1492 г., когато католическите
владетели Фердинанд и Изабела прогонват не само мюсюлманите, но и евреите.

www.spiralata.net 28
 Но не всички християни в Западния свят са враждебно настроени към другите религии.
Образованите хора ценят проницателността и дълбочината на източното познание. Нещо повече,
учените са изумени, когато откриват, че част от Платоновата мъдрост, изгубена на Запад, е запазена
от арабите. Извършени са забележителни преводи и за Европа се отварят вратите към един
мистериозен свят, което довежда до истински разцвет на тайните изкуства като астрологията и
алхимията.
Прекрасен пример за пренасянето на древната мъдрост обратно на Запад е животът на Авраам
ибн Езра (1092-1167). Той е една от онези енциклопедични личности на своето време, учи
философия, литература и медицина. Приживе е най-известен с това, че предава еврейското знание
на християните в Европа чрез библейски коментари и поучения. Някои смятат, че в своите трудове
той намеква за познанието на кабала. Но за следващите поколения Ибн Езра остава преди всичко
като вещ астролог, оказал сериозно влияние върху по-нататъшното развитие на западната
астрология.
Ибн Езра е роден в Испания - тогава под властта на маврите, и за да избегне гоненията, той е
принуден да напусне страната. Жаждата му за знания го води къде ли не по света. От Северна
Африка той отива в Египет, след това в Израел, оттам в Италия и през Франция стига до Англия.
Живее известно време в Оксфорд и в Лондон, преди да се върне отново във Франция. Мястото на
смъртта му остава загадка.
Навсякъде, където отива, Ибн Езра носи със себе си безценните арабски трудове, които успява
да спаси при бягството си от Испания. Той създава и свои авторски текстове като книгата по
религиозна философия, озаглавена Основи на страхопочитанието, която написва за свой приятел в
Лондон. Неговата мисъл била пропита с неоплатонизъм, така че трудно може да бъде възприет като
ортодоксален. Двете му велики книги по астрология - Началото на мъдростта и Книга за разума са
повлияни от трудовете на гръко-египетския астролог от I в. Птолемей. Още в първото изречение от
Началото на мъдростта Ибн Езра прави предупреждението, че за да успее в своето изкуство,
астрологът трябва да живее в страхопочитание от Бога, да отхвърли всичко светско и да успокои
духа си чрез медитация. Това са същите инструкции, давани и на алхимиците: дисциплините си
приличат по това, че са изначално духовни. Астрологът, който изучава движението на небесните
тела, също като практикуващия алхимия, получава прозрение за божествения разум. И двамата
откриват, че външният свят отразява вътрешния. Или както казва Хермес Трисмегист: „Каквото
горе, такова долу.“

Епископът алхимик
Проникването на арабската мъдрост на Запад е омайващо преживяване за образованите хора на
епохата, а най-образованите сред тях неминуемо са свързани с Църквата. Манастирите са
хранилища на редки текстове, а свещенослужителите преподават в университетите. Пръв сред
всички и прочут като един от най-учените хора на своето време е Алберт Велики (1193-1280).
Алберт Велики е роден в Бавария и се радва на продължителна и прославена кариера,
израствайки постепенно от Доминиканския орден до позиции на огромна власт и влияние. Той
обаче предпочита да отдаде живота си на придобиването на мъдрост и постига забележителни
енциклопедични познания в различни области, много напомняйки персийските и арабските
мислители. Негова е заслугата за невероятните преводи, които правят достъпни на латински голям
брой текстове от гръцки и арабски източници. Алберт е много любознателен що се отнася до
природата и, изглежда, проявява чувство за хумор: има змия, която един ден поглъща известно
количество алкохол и се влачи из целия манастир за изумление на монасите.
Следването на християнската вяра не възпрепятства Алберт да практикува астрология и, както
се твърди, алхимия. Също като своите предшественици на Изток, той смята, че астрологичното
знание е помощно средство в осъществяването на Божията воля. Чрез разбирането на движението
на планетите човек може да следва хода на времето в хармония с Вселената. Алберт Велики е
поддръжник и на елективната астрология, която изучава как да изберем подходящия момент за
дадено събитие. Аргументът му за всички тези интереси е, че трябва да обръщаме внимание на
знаците, които Бог дава в небето. Астрологическият труд Speculum Astronomiae се радва на огромен
успех и влияние в продължение на векове след смъртта на Алберт Велики.
По времето на Алберт Велики мистичните текстове на Дионисий Ареопагит вече са

www.spiralata.net 29
достигнали Запада и са приемани с благоговение, тъй като се смята, че са дело на апостол Павел.
Алберт Велики приема философията с цялото си сърце, пише коментари за via negativa - мистичното
течение, което твърди, че Бог изначално е извън и над нашето познание. Все пак Алберт успява да
прокара идеята, че вярата може да ни даде непосредствено знание за Бог, точно както по-лесно
бихме познали виното по вкуса, отколкото по описание. Той дори се връща към речта на Диотима в
Мистериите на любовта в Платоновия диалог Пир, за да предложи своя собствена via negativa -
въздигане към „пълна наслада" от съзерцанието на Бог.
Въпреки че Алберт Велики смята Бог за трансцендетно непознаваем, в същото време той
вярва, че Бог изпълва света и всичко в него. Това убеждение му отваря пътя пред изучаването на
всякакви тайни текстове, включително по алхимия, астрология и дори биология. И тъй като всички
създания са изначално божествени, логично е те да имат окултни и мистични качества. Ето защо
Алберт изследва мистичните характеристики на скъпоценните камъни и дори на животните.
Славата на Алберт Велики е толкова голяма, че по-късно много книги са писани и
разпространявани от негово име. Ние обаче не можем да бъдем сигурни, че именно той е авторът на
такива трудове като Книга на тайните, където се описват в детайли магичните свойства на камъни,
билки и животни и се проследява развитието на магьосничеството през Средновековието. Все пак
съдържанието на тези магични книги е много далеч от чистите духовни цели на теургията. В Книга
на тайните например пише, че изяждането на още туптящо сърце на невестулка дава способност да
се правят предсказания. Тук не откриваме и следа от желание за осъществяване на контакт с
боговете, а само едно доста зловещо използване на природата за лична облага. Дори когато магът
извършва ритуали за призоваване на ангели (или дяволи, ако умисълът е лош), целта му е да
подчини тези по-висши сили на своята воля.
През Средновековието настъпва буен разцвет на литературата за ритуална и церемониална
магия, астрология и алхимия. И въпреки че целта на магическите ритуали е получаването на
материални облаги, а не духовно развитие, изненадващо тук също откриваме примеси с религията.
Почти всички текстове наблягат на това, че магьосникът трябва да се подготви за ритуала чрез пост
и измиване. Много молитви, познати от църковните служби, се използват като заклинания, а
светената вода се смята за особено силна. Някои магии дори изискват изработването на разпятие.
Наистина религиозните и магьосническите ритуали се различават значително, но все пак не
използва ли самата Църква някакъв вид магия, за да трансформира хляба и виното при
Евхаристията?

Изкуството да умреш
През Средновековието древната орфическа идея за подготовка за задгробния живот чрез
преживяване на събития, символизиращи смъртта, изглежда, е забравена. Дори влиянието на
мистичните арабски текстове не помага традицията да бъде опазена. Това обаче не означава, че
темата за смъртта е избягвана през този период. Например върху претрупаните с декорация
надгробни плочи се срещат и образи на скелети, а различни песни напомнят на хората за заплахата
от смъртта. През XIV в. Черната смърт стопява наполовина населението на Европа, което съвпада и
със Стогодишната война. В такава обстановка, в която присъствието на физическата смърт е
повсеместно, не е чудно, че идеята за мистичната смърт е заличена.
Така вместо мистериозни разкази за смърт във философския смисъл на думата през средните
векове са особено разпространени указанията за това как да умреш. Тези книги са предназначени да
се четат на умиращите, за да им послужат като пътеводители в отвъдния живот. Те напомнят
указанията в Златните орфически плочки, въпреки че инструкциите им са много по-сложни.
Разликата е, че умиращият човек няма предимството на посвещението, така че той се изправя пред
смъртта за пръв път. Той е съветван да се остави на грижите на ангела хранител и тук е моментът да
си спомним за демона, който напътства Сократ, и за ангела, който казва на Авицена да го следва
през планетарните сфери. Макар и в много изменен вид традицията на мистичната смърт
продължава да съществува.

Катедралата на философите
Църквата безспорно доминира в живота на средновековния човек, проправяйки си път в
магията, изкуството на смъртта и дори алхимията. Но обратното също е вярно: алхимията си

www.spiralata.net 30
проправя път в Църквата. През Средновековието са построени едни от най-величествените
готически катедрали в Европа, извисяващи се „проповеди от камък", създадени така, че да всяват
страхопочитание и вдъхновение. Тези катедрали са изпълнени с мистика и символика, почерпена от
някои от трудовете, които вече коментирахме. Например през XII в. абат Сугерий проектира
първата и една от най-величествените катедрали - Катедралата в абатството „Сен Дени", построена в
покрайнините на тогавашен Париж. Дени е френският вариант на Дионис, самият Дионисий
Ареопагит, който пише за Бог в неоплатонистки стил. Абат Сугерий проектира катедралата на
основа на Дионисиевото описание на божествената светлина. Прозорците са украсени с невероятни
витражи, които изпълват вътрешността на катедралата с блясък, така че на богомолците да им
изглежда, че получават отговор на молитвите си. Сугерий съхранява и предполагаемите мощи на
Дионисий в катедралата.
Алберт Велики пък има принос за украсата на катедралата в Страсбург, но вероятно фасадите и
на други катедрали съдържат скрити послания. Според един загадъчен алхимик от XX век -
Фулканели, сложните символи на „Нотр Дам дьо Пари“ и други катедрали изобразяват тайния
алхимичен процес така, че да бъде видян от всички. Фулканели (вероятно псевдоним) пише две
книги за алхимичната архитектура, чиито ръкописи той поверява на своя единствен ученик Йожен
Кансьолие. Като всички алхимици той пази знанието си в пълна тайна и то се получава и предава
само устно. Кансьолие твърди, че Фулканели е получил мистичното посвещение „Подаръка на Бог",
а също и Философския камък, на чието действие самият Кансьолие е станал свидетел. В този
момент на върхово постижение Фулканели внезапно изчезва, оставяйки ученика си да надзирава
публикуването на книгите му. Той се появява отново за кратко 27 години по-късно, през 1953 г., и
изглежда по-млад отпреди.
Подобен сюжет се среща в много разкази за алхимици, но особеното му очарование се крие
във факта, че тези предполагаеми събития се случват доста скоро, през миналия век. Естествено,
съществуват множество спекулации за истинската идентичност на Фулканели. Истината кой е той
вероятно ще остане тайна завинаги, но ние все още разполагаме с книгите му. Първата,
Мистерията на катедралите, описва алхимичния символизъм, използван в архитектурата на
катедрали като „Нотр Дам“ в Париж. Според Фулканели образът на Света Богородица се отнася не
само за Дева Мария, но и за София (Мъдрост) и дори за Деметра. Той посочва, че на някои
изображения на Девата мантията й е украсена с лозови клонки и житни класове. Тук виждаме
символите на Елевсина и на Дионисиевите мистерии. Фулканели отбелязва още, че една от
изваяните в „Нотр Дам“ фигури носи фригийска шапка - сигурен белег за посвещение в
Елевсинските мистерии.
Със сигурност част от скулптурните релефи около основата на „Нотр Дам“ са много странни и
дори да изглежда, че изобразяват библейски сюжети, кой може да каже, че не носят и друг,
езотеричен смисъл? Ако Фулканели е прав, Елевсинските мистерии, маскирани като алхимия, са
там, в сърцето на Париж, за да ги видим и да ни накарат да се замислим.

Данте Посветеният
Великият италиански поет Данте Алигиери (1265-1321) е роден само век, след като е положен
първият камък на „Нотр Дам". По онова време навсякъде из Европа никнат катедрали, украсени със
символични розетки, лабиринти и скулптури. Магове и алхимици практикуват както вътре, така и
извън храмовете. Данте обаче избира изкуството на литературата, за да изрази мистичните си
виждания. Най-значимото събитие в неговия живот се случва много рано. На деветгодишна възраст
той среща своята възлюбена Беатриче, която оприличава на ангел. От този момент той й се отдава
изцяло, но смисълът на това отдаване е по-скоро мистичен, тъй като реалните им срещи са много
редки и краткотрайни. Нещо повече: в крайна сметка Данте се жени за друга жена - Джема Донати.
За нещастие Беатриче умира млада, през 1290 г., след което Данте се посвещава на
философията. През 1308 г. той вече е започнал своя шедьовър Божествена комедия, с който се
занимава почти до смъртта си. Тази необятна творба описва една представа за задгробния живот.
Данте е воден през кръговете на Ада, после нагоре през Чистилището и накрая триумфално
преминава през планетарните сфери, докато преживяването на Божествената светлина не го
поглъща изцяло. Римският поет Вергилий съпровожда Данте през Ада и Чистилището, но до Рая го
извежда неговата любима Беатриче. Творбата е изградена върху основополагащото вярване на

www.spiralata.net 31
Данте, че любовта е „сърцето на цялата Вселена" (Марсилио Фичино, De Vita Libri Tres (Три книги
за живота), 1480-1489, с. 12).
На практика Данте възприема древната езическа идея за преминаването през сферите и й
придава християнски облик. Точно като посветените в орфизма той е инструктиран да пие от
извора, преди да продължи пътуването от Чистилището към небесните сфери. Така се пречиства и е
готов да се възнесе. Всяка планетарна сфера представлява отделен рай, а в четвъртата, тази на
Слънцето, символизиращо мъдростта, Данте се среща с алхимика Алберт Велики.
Това, което Данте постига на финала, е крайната цел на всеки мистик: да развие съзнание за
отделяне на душата от тялото преди смъртта, така че да може да се слее с Бог и Вселената. Дали
описанието му на Божествената светлина е чисто литературно или се основава на личен опит? Той
нарича себе си човек, „дошъл от вечността" и можем да размишляваме дали силата на любовта му
към Беатриче не е един вид посвещение, което, заедно с философското му образование, го довежда
до мистична смърт. Скоро след като завършва великата си творба, Данте умира. Дали се е събрал с
любимата Беатриче в отвъдния живот? Можем да кажем, че точно както Диотима обещава в
Платоновия Пир, любовта отвежда Данте до осъществяване на желанието на душата му.
Тъй като започнахме тази глава с ранните персийски и арабски философи, нека да затворим
кръга, като споменем, че някои учени откриват влиянието на ислямския мистицизъм в Божествена
комедия. Със сигурност Авицена би разпознал космичните преживявания на Данте, същото щяха да
направят и Плотин, Платон и дори самият Орфей. Единствената разлика тук е, че Данте превръща
мистичния си опит в една от най-вдъхновяващите творби на всички времена.

РЕНЕСАНСОВИЯТ МАГ

С Божията любов един ден ще преоткриете себе си като богове.

Марсилио Фичино, Писма, Книга 7

Досега видяхме
как тайното знание от Античната епоха тече на приливи и отливи през вековете и
различните култури, докато накрая, през Средновековието, не се скрие съвсем в мистични
практики като алхимията и магията. Но потокът на мъдростта не спира и в един момент той
отново излиза на светло. Това се случва в ключовия момент в развитието на тайното знание -
Ренесанса.

На светло
Ренесансът е връх в разцвета на западната култура. Той започва през XV в. в Италия и в
частност във Флоренция, но след това обхваща цяла Европа. В рамките на две или три поколения се
раждат изключителни гении,които творят - изобразително изкуство, скулптура и поезия, както не се
е творило никога до този момент. Те разчупват оковите на средновековната традиция и създават нов
стил - жизнерадостен реализъм, който става основа на изкуството през следващите векове.
Прочутите художници Микеланджело, Рафаело и Леонардо живеят и творят през тази епоха.
Широкият достъп до източници на обучение през Ренесанса създава т.нар. „ренесансова
личност" - човек, който може да се похвали с познания в голям спектър от области - от поезия до
наука. Начинът, по който получаваме образованието си днес, дължи много на ренесансовите идеали.
Но откъде идва този прилив на знания през Ренесанса? Въпреки че това е тема на цял научен
дебат, можем най-общо да кажем, че мъдростта на древните гърци и римляни е възродена, за да
възвърне интереса на хората към идеалите на класическата цивилизация.
Удивително е, че античната мъдрост е разкрита на ренесансовите хора благодарение на факта,
че е съхранена под формата на скрито познание във философските трудове на Платон. Ритуалите за
посвещаване в мистериите на Орфей и Елевсина омайват ренесансовите философи и дават нов
тласък в развитието на изкуството, политиката и изследването на природата. През Ренесанса цялото
налично древно знание е събрано, за да бъде безопасно предадено на бъдещите поколения. Сякаш се
отваря врата, която разкрива на хората далечното минало. И този изключително значим момент в
историята на тайното знание се случва благодарение на един дребничък и скромен човек, който през
целия си живот страда от разклатено здраве, но достига до дълбоко разбиране за античната

www.spiralata.net 32
философия. Той я възражда, за да послужи на съвременниците му и на бъдещите поколения. Този
човек е Марсилио Фичино.

Първият ренесансов човек

Фичино е роден в покрайнините на Флоренция през 1433 г. Баща му е лекар, сред чиито
пациенти е и Козимо ди Медичи, реалният владетел на Флорентинската република. Майката на
Фичино - Алесандра, може да вижда бъдещето - дарба, която синът й наследява и получава видения
в съдбоносни моменти от живота си. От баща си той усвоява медицината и лекува приятелите си
през целия си живот. Именно баща му го представя на Козимо, който открива в младия мъж
преводачески талант и е твърдо решен да го използва докрай.
Искрата за преоткриване на древната мъдрост е запалена от Църковния събор във Флоренция
през 1438-1439 г. Самият Козимо предлага да бъде домакин на Събора, чиято цел е да изглади
противоречията между Западната и Източната църква. Там присъства и византийският император
Йоан VIII Палеолог, придружен от група гръцки учени. Сред тях е и Гемист Плетон, противоречива
личност, който, след като прочита съчиненията на Платон, започва да почита древногръцките
богове. Плетон носи със себе си текстове на Платон, които са изгубени за Западния свят, и започва
да преподава Платоновата мъдрост на група заинтересувани флорентинци. Въпреки че Съборът не
постига кой знае какво от религиозна и политическа гледна точка, той е безценен в културно и
образователно отношение. По негово време Козимо придобива множество древни текстове, а с
времето те все повече се умножават.
Съществува обаче една пречка: текстовете са на гръцки, а образованите хора по онова време
ползват латински. През 1459 г. друг византийски учен, Йоан Аргиропулос, идва във Флоренция и
започва да преподава гръцки и философия. Благодарение на него Фичино научава гръцки и през
1462 г. Козимо му поверява своя екземпляр от събраните съчинения на Платон, за да ги преведе на
латински. Преди обаче Фичино да успее да напредне с превода, от Македония пристига монах,
който донася със себе си почти пълен екземпляр от Соrpus Hermeticum. Въпреки че части от него са
оцелели през епохата на Средновековието, той не е изцяло познат на Запада. Козимо предусеща, че
в него се крие истинската древна мъдрост - мистично знание, което предшества Платон и чиито
корени са в най-древната цивилизация - Египет.
Козимо е вече на преклонна възраст и иска да умре просветен. Той незабавно нарежда на
Фичино да остави Платон и да се заеме с текстовете от Соrpus Hermeticum. Така за кратко време
Фичино се потапя в древната мъдрост от два различни източника. Той продължава да превежда и
съчиненията на неоплатонистите Плотин, Порфирий, Ямблих, а след това Орфическите химни и
Фрагменти го връщат към най-ранните извори на мистично познание. Въпреки че Фичино работи с
невероятна скорост, преводите му са толкова точни, че все още вдъхват уважение. И което е
по-важно: Фичино почита и наистина разбира античните автори, той напълно се потапя в техните
мистични виждания за света. Присъствието на тези мъдри мъже от миналото е толкова осезаемо за
него, че той възобновява традицията на Плотин да чества с пир рождения ден на Платон - обичай,
който не е спазван в продължение на дванадесет века.

Фичино не просто съживява античното знание, но и се стреми да го направи приложимо за

съвременниците му. Той самият е свещеник и вярва, че мисията му в живота е да обедини
езическата гръцка мъдрост и християнството. С времето Църквата е изгубила идеята за
безсмъртието на душата, която Фичино възражда. Той не само превежда трудовете на Дионисий
Ареопагит, но е и дълбоко заинтересован от апостол Павел и неговите преживявания. Всъщност,
точно преди смъртта си Фичино работи върху текст за апостол Павел.
Въпреки че води скромен живот на учен, Фичино е извънредно влиятелна фигура не само във
Флоренция и Италия, но и в цяла Европа. Той е тих и меланхоличен човек, но се радва на широк
кръг от приятели и познати, някои от които са най-известните и способни политици и културни
дейци на своето време. Фичино е приятел и учител на Лоренцо ди Медичи, внук на Козимо,
известен с прозвището Великолепни. Той не се колебае да дава съвети на крале и папи, а кралят на
Унгария напразно го моли да удостои двора му с несравнимите си знания. Удивителното е, че
цялата слава на Фичино почива изцяло на скритата древна мъдрост.
Марсилио Фичино е истински ренесансов човек, защото освен че възражда древното знание,

www.spiralata.net 33
той е и способен астролог и практикува нов вид магия, която е холистична, естествена, сигурна и
дълбоко психологическа. Всъщност вижданията на Фичино са поразително актуални и днес. Ето в
най-общи линии в какво се изразяват те.

Златната верига
Фичино взаимства от Гемист Плетон идеята, че една всеобща мъдрост, една универсална
истина е предавана през вековете, приема различен облик и че в крайна сметка той и
съвременниците му я наследяват. По-късно я наричат вечна философия. Той се връща назад към
мистиците, за които вече говорихме, и открива, че техният живот и теории формират една
непрекъсната верига от приемственост: аurea catena, или златна верига. Зороастър, Хермес
Трисмегист, Орфей, Питагор, Платон и Плотин са основните брънки във веригата, а останалите
философи черпят знание от тях и го доразвиват.
Тъй като Фичино също е наследил това знание, той чувства, че самият той се е превърнал в
брънка от веригата, предопределена от Божието провидение да предаде мъдростта. Изглежда, той
има свръхестествени преживявания като апостол Павел и Плотин и е понесен от любовта към
единение с Божественото:
Какъв чуден огън ме гори сега? ... О, радост отвъд разума! Луд съм, но не съм глупав, защото
съм отвъд разума... Сега се нося във всички посоки и се разливам, но не се разпилявам, защото Бог,
единството на единствата, ме връща при мен, защото чрез себе си ме прави жив. (Фичино, с.
38-39)
Подобни думи може би са вдъхновени от Соrpus Hermeticum, където Хермес Трисмегист
посвещава своя ученик Тат чрез преживяване на единение с Космоса. Несъмнено Фичино се чувства
посветен в мистериите. Нещо повече: той събира около себе си хора, които също са омагьосани от
древната мъдрост и копнеят за посвещение. Често в писмата си Фичино споменава своята
Платонова академия. Според него Козимо пръв получава вдъхновение да възстанови Платоновата
Академия по философия и избира Фичино да я ръководи. Дава му вила в Кареджи, близо до
Флоренция, където философът може да учи, да пише и да събира членовете на Академията.
През последните години възникнаха много спекулации относно същността на Академията,
които стигнаха дори до съмнение в нейното съществуване. Но каквато и форма да приема тя,
сигурно е, че Фичино е центърът на кръг от хора, обучени в мистично и окултно познание, които
гледат на него като на техен учител. Великият поет и хуманист Анджело Полициано пише
възторжено за това колко вълнуващо е да слушаш как Фичино говори оживено за астрология,
медицина и философия. Фичино така го вдъхновява, че Полициано се връща вкъщи, нетърпелив да
пише поезия и да се наслаждава на екстаза от музиката.

Новият Орфей
Фичино е известен с музиката си. През целия си живот той страда от меланхолия и се
развеселява с пеене и свирене на лира. Но това не са обикновени песни: музиката на Фичино е
магическа. Той вярва, че е възродил истинската музика на Орфей, а приятелите му възприемат това
убеждение и се отнасят към него като към новия Орфей. Те говорят и пишат за силата му да
омагьосва с песен и музика, които Фичино използва като терапия за хората с проблеми. Той цени
толкова високо този вид пеене, че смята възраждането му за едно от великите постижения на своето
време и освен това загатва, че далеч не е единственият човек, който го практикува.
Знаем ли какво възпява този нов Орфей? Без съмнение музиката на древния тракийски певец
има огромно значение за Фичино. В Енеаидите на Плотин той открива прекрасна метафора за
връзката между душите и Божественото. Душите, обърнати към Бог, казва Плотин, са като хор,
който се обръща към диригента си. Веднъж отвърнат ли се от него, те не могат да го следват, но ако
гледат право в него, те спомагат за поддържането на божествената хармония във Вселената. Разбира
се, тази хармония е музиката на сферите. Фичино казва, че музикалната хармония вибрира във
всичко съществуващо - от сферите до човешкото същество. Така че орфическото пеене е начин за
хармонизиране на личността с Вселената, за заявяване на мястото й в нея според Божията воля. В
един по-практичен смисъл песента стимулира и функцията на паметта.
Съдържанието на орфическите песни на Фичино спада в поне две категории. Фичино създава
Орфическите химни през 1462 г., но никога не ги публикува. Той пише на един от своите приятели,

www.spiralata.net 34
че не иска да го обвинят във възраждане на почитта към езически богове и че следва примера на
Питагор да държи божествените дела далеч от непосветени очи. Всеки химн призовава едно гръцко
божество и е придружен от инструкции за използване на билки и подправки, които да бъдат
изгаряни, докато се пее. Това със сигурност са езически молитви. Църквата държи под око
неправоверните практики и Фичино трябва да внимава, за да не си навлече неприятности. От
разказите на приятелите му научаваме, че Фичино пее химните тайно и когато е с членове на
Академията. Приятелите му толкова високо ценят пеенето му, че един от тях му изпраща костюм от
скиткси обувки и кожено наметало, така че да може да се облече като Орфей!
Защо Фичино възприема химните като толкова мощен източник на магия? Отговорът на
въпроса търсим в диалога Федър, където Платон посочва четири вида божествена лудост:
поетическа и музикална (орфическа), религиозна или ритуална, пророческа и любовна. Всички тези
пътеки водят към Божественото - вече видяхме, че Диотима посочва на Сократ пътеката на любовта.
Но чрез орфическата си музика Фичино се връща към източниците на тайното познание. Неговият
приятел Полициано свидетелства за това, като твърди, че Фичино е по-силен маг от Орфей, тъй като
успява да възроди древната мъдрост. С такава мощна магия можел да борави само човек, който се е
подготвял за нея, водейки философски живот.

Лечебният хороскоп
Фичино композира музика, за да лекува хората. Освен с орфическите химни, той разполага с
огромен запас от музика и песни, за чието композиране използва астрологията. В третата от
неговите Три книги за живота той разкрива как да се композират песни, така че да се пробуди
енергията на различна планета, както и инструкции за подходящото за пеене време. Например
човек, който преминава през труден период в живота си, може да си помогне, ако призове
топлината и светлината на Слънцето. За тази цел трябва да изпее една песен весело, дори
възторжено, най-добре когато Слънцето е най-силно, например по обяд. Фичино композира
астрологична музика за своите приятели, която въздейства благотворно върху душите и умовете им.
Но за да го направи, той първо изучава хороскопите им, тъй като песента може да бъде ефективна
само ако отразява планетарните влияния. Хармонията като принцип съществува не само в
музиката: песента трябва да се хармонизира с хороскопа, за да може така и човекът да се
синхронизира с него. По този начин той вече е в хармония с божествения космичен ред.
Според Фичино песента е като живо същество със собствена душа, затова е и особено полезна
за душите на слушателите. Но какво да кажем за тялото? То също може да се успокои и излекува
чрез танц - орфически танц. В Тимей на Платон Фичино открива, че „има само един начин да се
грижиш за нещо и той е да му даваш правилната храна и движение. Движенията в нас, които са
сходни с божествените, са мислите и въртенията на Вселената." Вселената, изградена от сфери, се
движи в кръг, така че това е правилният начин за танцуване. Фичино препоръчва да се изпълнява
вид суфистко въртене толкова дълго, колкото може, без на човек да му се завие свят, и в толкова
широк кръг, колкото е възможно. В идеалния случай се прави на открито, така че благотворното
влияние на въздуха и небето да се излее върху танцуващия и да го обвие чрез въртеливото
движение.
Можем да си представим как Фичино се върти под нощното небе в своята вила, докато
медитира върху планетите и поема приветливите им лъчи. Танцът може да се прилага съобразно
астрологически показания: например човек, в чийто хороскоп доминира влиянието на Марс или
Сатурн, би могъл да провери кога въздействието на Венера ще бъде силно и да танцува, за да
привлече нежните й лъчи. Според Фичино това е цялостна терапия, комбинираща физически
упражнения (които водят и до медитативно успокоение) с ползите от космичните влияния.

Практическа магия
Фичино е стъпил с единия крак в Античността, а с другия - в Ренесанса, събирайки всички
нишки на тайното познание и търсейки скритото единство. Въпреки че някои от Мистериите като
тези в Елевсина например не могат да бъдат възродени, той открива нови, съвременни начини да ги
чества.
Марсилио Фичино притежава задълбочени познания по медицина и е изключително практичен
човек. Той написва три ръководства за самопомощ: едно за учени, едно за възрастни хора и едно за

www.spiralata.net 35
всички, които искат да се хармонизират с красотата и реда в Космоса, за да водят щастлив и
здравословен живот. Той нарича последното ръководство За получаването на живот от небесата.
Нека тук да си припомним разбирането на Плотин за Космоса като жива и взаимосвързана система,
в който влиянието на звездите и планетите прониква до всичко на Земята, дори до скалите. Фичино,
който превежда съчиненията на Плотин и дълбоко го уважава, споделя това схващане и изгражда
върху него цяла система за терапия с магия.
За да сме в добро състояние - физически и духовно, ние трябва да сме в хармония с Вселената.
Според Фичино хармонизирането започва с изучаване на индивидуалния хороскоп, за да се разбере
към коя планета принадлежи човекът. Ако хороскопът показва силно влияние на Меркурий, човекът
ще има ангел хранител, или демон, който е част от веригата на съществуването на тази планета и за
него ще бъде полезно да се занимава например с писане или с игри, принадлежащи на Меркурий.
Ще трябва да пее песни, повлияни от тази планета - леки и въздушни по характер. Същото се отнася
за билките и храните, подходящи за него. Ще се наслаждава на компанията на други „меркуриеви"
хора и ще се чувства добре, облечен в цветовете на тази планета например светлосиньо.
Основната концепция е да се хармонизират всички сили, символизирани от планетите.
Например човек, който се измъчва под силното влияние на Сатурн (като самия Фичино), се нуждае
от баланс, чрез призоваване на светлината и величието на Слънцето. Той може да го направи просто
като се разхожда под слънчевите лъчи, така че те да проникнат в тялото му, а светлината да
избистри ума му.

Магически практики
Един много по-могъщ начин за привличане на слънчевата сила е комбинирането на елементи
от всички нива на слънчевата верига - нещо, принадлежащо на слънчев тип човек; част (например
сърцето или кръвта) от тялото на слънчево животно, растение, подправки, подходящ скъпоценен
камък и злато. Щом всички тези елементи се съберат заедно, те трябва да се стрият и от тях да се
приготви лекарство или мехлем за мазане на тялото, когато Слънцето е астрологично силно.
Фичино прави списъци с животните, растенията, скъпоценните камъни и подправките, които
принадлежат на Слънцето, и твърди, че слънчевите демони могат да се срещнат под формата на
петел или лъв. За Фичино духовният свят е също толкова реален, колкото и видимият, защото
духовете са част от космичната йерархия и на практика са изключително важни за свързването на
материалния свят с по-висшите реалности - на планетите и на Божественото.
Ако теорията ви звучи позната, то е защото вече срещнахме подобна идея при Прокъл.
Всъщност ние трябва да благодарим на Фичино за изнамирането и превода от 1489 г. на Dе
Sacrificio et Magia - краткия труд върху магията на Прокъл - и за възраждането на идеята за
хармонията в света. Магията вече не разчита на изопачени църковни молитви и призоваване на
ангели или зли духове. Напротив: тя има философска основа, представена в закона за
съответствието: магията вече има логика. Дори и само в това отношение приносът на Фичино е
неоценим, както ще разберем по-късно.
Това, което Марсилио Фичино прави, е да върне истинската цел на магията. За разлика от
средновековните магьосници, използващи знанията си, за да печелят пари, да усвоят някакво
умение или дори да навредят на врага си, целта на Фичино винаги, без изключение, е чисто и просто
да подреди живота на човека съобразно Божията воля. Това може да се случи на много нива.
Най-високото не е за всеки и ето защо Фичино пази Орфическите химни само за определен кръг от
хора. Но съчинението За получаването на живот от небесата дава основите и води читателя през
различни пътища за подобряване на физическото и духовното здраве. Така човек може не само да се
наслаждава по-пълноценно на живота, но и да живее по-хармонично в материалния свят.

Живейте дълго и в благоденствие

Фичино описва седемстепенна програма за постигане на духовно и физическо здраве. На
първо място, човек трябва да носи пръстен или друго украшение, върху което са гравирани
определени, подходящи за целта изображения. След това идва ред на лекарствата, приготвени от
правилните вещества и в астрологично правилното време. После се използва влиянието на приятни
миризми - вид ароматерапия. Четвъртата терапия е музикалната: специални астрологични песни, за
които вече говорихме, придружени от орфическия танц с въртене.

www.spiralata.net 36
 Тези практики влияят благотворно на тялото. След тях идва ред на три начина за подобряване
на мисловните нагласи и емоционалното здраве. Въображението трябва да се подхранва - например
чрез четене на поезия или съзерцаване на произведения на изкуството. Приятните разговори,
посещаването на лекции и задълбоченото четене пък развиват ума. Най-високото стъпало в
стремежа към постигане на холистично здраве е съзерцанието - вид медитация. Може да се струва
изненадващо, но Фичино е наясно с огромните ползи от медитацията. Въпреки че не посочва
източниците си, предполагам че се учи от арабските автори, които той толкова често цитира (като
Авицена), а те от своя страна възприемат знанието от индийски китайски и мистици.
Фичино съветва за медитация да се избира странична стая, в тихата част на къщата, където
медитиращият да прекарва колкото се може повече време, дори нощите. Той трябва да се
концентрира върху визуално изображение на цялата Вселена, независимо дали е рисунка, или
конструкция. Важно е планетарните сфери в изображението да са оцветени в златно, зелено и
сапфирено синьо (цветовете на трите т.нар. благотворни планети: Слънцето, Венера и Юпитер).
Медитацията върху това изображение, твърди Фичино, ще помогне на практикуващия да остане
спокоен и концентриран, дори когато излезе от стаята и се потопи в шума и навалицата на
всекидневния живот. Бавно, но неизменно, той ще започне да осъзнава, че носи цялата Вселена в
душата си. Всички планетарни сили са там, защото човекът се отнася към Вселената така, както
микрокосмосът се отнася към макрокосмоса.
А какво е мнението на Фичино за начина на препитание? Той самият е разорен свещеник,
който постоянно търси начин да препечели нещо, за да оцелее, а по-късно и за да подпомага своите
племенници. Той ясно си дава сметка, че на повечето му читатели им се налага да работят и
предлага практични съвети и в тази насока. Според Фичино всеки на тази земя може да се занимава
с някакъв почтен труд, независимо дали като призвание, или като начин на живот. Най-нещастни са
онези хора, които безцелно пилеят таланта си или са принудени да вършат нещо, което не подхожда
на уменията им. И тук отново на помощ идва астрологията. Хороскопът на всеки човек има своя
планета управител и природата на тази планета определя ангела хранител или демона, който ще
подскаже правилното занимание. Как става това показват повечето учебници по астрология:
човекът от юпитеров тип трябва да се захване с право, от венерин тип - с изкуство, и т.н. Само ако
следва правилната посока, животът на човека протича гладко.
Нещо повече: много е важно да се живее на правилното място. За да се определи това място,
трябва да се изследва духовното и физическото здраве: човек трябва да се установи там, където се
чувства най-жив и енергичен. Фичино препоръчва това да бъде близо до природата, така че престоят
там да ни зареди с енергията, която животът (да оставим настрана работата) в града ни отнема.
Каква съвременна гледна точка и какъв уместен за днешния човек съвет! Наистина, Фичино се
оказва мост между древния и съвременния свят!

Вселена на любовта
Като разделя вътрешния кръг на посветените в орфизма външния кръг - хора, на които
предписва различни форми на магия, Фичино следва традицията на древните мистици като Питагор
например. Той знае, че към истината трябва да се подхожда внимателно, след дълъг процес на
подготовка, затова най-дълбоките тайни остават скрити, докато посветеният не стане готов за тях.
Платон казва, че на смъртното си легло Сократ отбелязва, че макар всички участници в
Дионисиевите ритуали да носят церемониалните пръчки (тирс), истинските Вакханки са малко. Той
има предвид, че са много малко тези, които наистина осъществят контакт с призоваваните
божествени сили.
Изводът на Сократ може за някои да звучи пренебрежително, но Фичино не мисли така.
Неговата християнска вяра му дава дълбокото убеждение, че Бог е чиста любов и че е създал
Вселената като акт на любовта. Любовта е тази, която крепи Вселената, тъй като обединява
отделните й части. Любовта поддържа хармонията в света и ни връща към Бога. Ето защо трябва да
обичаме колкото се може повече, като започнем от любовта един към друг.
Фичино приема за свой опорен стълб речта на Диотима за Мистериите на любовта в Пир на
Платон. Той различава два вида любов: тази на тялото и тази на душата. Телесната любов има за цел
продължаването на вида, а духовната любов издига обичащия до Божественото. Изразът
„платонична любов" идва от Фичино, тъй като той вярва, че неконсумираната любов пречиства

www.spiralata.net 37
душата, а сексуалното изразяване я загрубява. Също като Данте Марсилио Фичино обича, без да
притежава, и чрез тази любов той извисява душата си. Неговият възлюбен е Джовани Кавалканти,
флорентинец от добро семейство, по-млад от астролога с единадесет години. Те остават приятели
през целия си живот, въпреки, че тази връзка причинява на Фичино много страдания в ранните му
години. Той нарича Кавалканти свой „герой" (англ. hero), произлизащо от гръцката дума за любов
ерос.
Но за Фичино любовта е твърде ценна, за да бъде пазена само за един човек. Той изгражда
много близки приятелства, изразява бурно чувствата си и цени приятелството изключително
високо. „Нищо в живота не се постига толкова рядко и не е толкова скъпо." (Марсилио Фичино,
Писма, т. 2, с. 63) Той често използва астрологията и в сферата на взаимоотношенията и по-точно
техниката за сравняване на хороскопи - синастрия. Традиционната астрология дава правила за
анализ на възможната връзка между двама души според разположението на планетите в техните
хороскопи. Фичино отива още по-далеч и развива идеята, че двама души, управлявани от една и
съща планета, ще се радват на естествено разбирателство. Тъй като според неоплатонисткото
разбиране планетите са под влияние на божествени сили, това означава, че един и същи дух ще води
и обединява тези двама души. Този дух е личният демон, или ангел хранител, както го описва
Плотин.
Например в писмо до Лоренцо ди Пиерфранческо ди Медичи (братовчед на Лоренцо
Великолепни) Фичино пише, че Слънцето, Меркурий и Венера определят личния демон според
това как са разположени в хороскопа. Тъй като при Фичино и Лоренцо разположенията на
планетите си приличат, те имат „не просто сходни духове, а по-скоро един и същ", (Марсилио
Фичино, Писма, т. 6, с. 16)
Но само два дни по-късно Фичино пише и на своя приятел Алберто Лици. За да му покаже
колко специална е връзката между тях, той го убеждава, че и двамата имат асцендент Водолей,
следователно Сатурн им е дал „само един дух", който ги свързва в божествено и вечно приятелство.
Изглежда, някаква съвсем проста причина кара Фичино да претендира за два напълно различни духа
пазители в рамките на два дни. Подобно свободно творческо приложение на астрологичната
символика показва гъвкавото отношение на Фичино към правилата на астрологията: и там, както и в
магията, той е оригинален новатор.
Марсилио Фичино живеел според свое собствено правило: за да получи, човек трябва първо да
даде. „Единственият пазител на живота е любовта, но за да бъдеш обичан, първо трябва да обичаш."
(Марсилио Фичино, Писма, т. 2, с. 62)

Култура на магията
Въпрек че Фичино се отдава на тайни магическ практики, той е облагодетелстван от тесните си
връзки с Медичите – реалните владетели на Флоренция и следователно трудно може да се надява на
живот в сянка. В действителност Фичино е известен и уважаван като маг и астролог. Много пъти
той помага на Медичите с астрологическите си познания. Например веднъж предупреждава
Лоренцо за труден планетарен транзит в хороскопа му, което означава, че трябва да се пази от
опасности. Това е много по-навременен и значим съвет, отколкото може да изглежда, тъй като само
две години преди предупреждението на Фичино съзаклятниците от заговора Паци убиват брата на
Лоренцо Джулиано и за малко не погубват и самия Лоренцо. Фичино е в приятелски отношения с
някои от заговорниците и трябва да убеди Лоренцо, че е на негова страна.
При други, по-щастливи обстоятелства Лоренцо се консултира с Фичино за ремонтирането на
един от красивите си имоти в Поджо а Каяно. Иска да превърне вилата си в прекрасно място за
уединения сред природата, където в спокойна атмосфера да се провеждат философски пирове. Той
наема Фичино да избере подходящото според астрологичните събития време, за да започнат
ремонтните работи. За беда Лоренцо умира, преди вилата да бъде завършена, но тя все още
съществува и може да бъде посетена. Нещо повече: изглежда че вилата успява да изпълни в
някакава степен замисъла на Лоренцо. Около тридесет години след неговата смърт централният
салон в къщата е украсен с невероятна мистична картина, за която ще разкажем в следващата глава.
Фичино избира и времето за построяването на величествения замък, издигнат от Филипо
Строци, конкурент на Медичите. Сградата се намира във Флоренция и също като вилата в Поджо а
Каяно оцелява непокътната до наши дни. Тя е резиденция на семейство Строци чак до 1937 г. Явно

www.spiralata.net 38
астрологичните умения на Фичино дават трайни резултати!
Славата на Марсилио Фичино е толкова голяма, че той съветва дори папи и крале. Фичино
например си коренспондира с краля на Неапол Фердинанд Феранте, който тогава е съюзник на папа
Сикст IV срещу Флоренция, но това не пречи на Фичино да го характеризира като „пазител на
мира"(Марсилио Фичино, Писма, т. 5, с. 24).
Астрологът скицира хороскопа на Фердинанд и стига до извода, че той е управляван от Марс и
Сатурн - двете „зловредни планети", свързани с войната и жестокостта. Той съветва Фердинанд да
проявява милост към хората, управлявани от същите планети. В случай че Фердинанд не знае,
традиционно се смята, че Флоренция е под влиянието на Марс. Фичино (който вече отбелязва, че
самият той е под влиянието на Сатурн) уточнява, че неговите „хора са тези, управлявани от Козирог
или Водолей, зодиакалните знаци, чийто управител е Сатурн." (Писма, т. 5, 28). С други думи,
астрологът пледира пред Фердинанд да пощади Флоренция, а също така и самия Лоренцо ди
Медичи, тъй като той пък има изгряващ знак Козирог. Тук виждаме как астрологията фино е
използвана за политически цели, въпреки че според Фичино намерението му е да вдигне взор нагоре
и да помогне на душата на Фердинанд да се обърне към Бог.

Върху герба на Фичино са изобразени меч и две звезди

Безсмъртието на душата
Екзорсизмът е един от изявените таланти на Фичино и той с гордост разказва как успява да
прогони два злосторни сатурнови духа (днес са известни като полтъргайсти) от една стара къща,
използвайки ритуал със свещи и тамян. Разказват, че след неговата смърт духът му се явява на
близкия му приятел - монаха Микеле Меркати. Приживе двамата с удоволствие дискутират темата
за безсмъртието на душата и си дават обещание който умре пръв да се яви на другия и да му разкаже
за отвъдния свят. Късно една нощ Меркати чува шум от конски копита пред вратата си. Втурва се
навън и вижда Фичино на бял кон да вика: „О, Микеле, Микеле, всичко, което си говорехме, е
напълно вярно!" и в галоп изчезва в нощта. По-късно Микеле научава, че същата нощ Марсилио
Фичино е починал.
Фичино споделя представата на орфиците за живота като сън. В съчинението си За
безсмъртието на душата той пише, че единствено Божествената реалност е истинска и само
философът, който се обърне изцяло към Божественото, се събужда от съня на живота. Онези, които
страстно желаят материалното, се изгубват, когато умрат, защото просто заместват една илюзия с
друга. Но истинският философ, онзи, който обича истината, само той вижда реалността на
най-висшата истина.
През целия си живот този толкова благ и меланхоличен човек се стреми с всичко, което
прави, да учи хората около себе си как да се обръщат към Божественото, в същото време
наслаждавайки се на света в пълното му великолепие и магия. Марсилио Фичино възражда за
хората на Ренесанса, както и за тези в следващите епохи, Мистериите на Древна Гърция.

ТАЙНИТЕ ИЗКУСТВА

Да правиш магия не е нищо

повече от това да

www.spiralata.net 39
 се съединиш със света!
Пико делла Мирандола, Деветстотин тезиса (9-11)

Тайната
около Академията на Фичино е толкова дълбока, че е спорно дали изобщо някога е
съществувала. Сигурно е обаче, че Фичино, извънредно влиятелна фигура в много области,
включително религия, политика, магия и изкуство, е в центъра на група от хора, които се срещат
регулярно, за да почитат дребната мъдрост на Орфей, Питагор, Платон и Плотин. Свързва ги и
друга много любопитна черта: те смятат, че са силно повлияни от планетата Сатурн.

Сатурн и неговите деца

В астрологията Сатурн е планетата на ограниченията и препятствията. Традиционно е
наричана неблагоприятна или лоша. Сатурн носи болести и бедност и се проявява особено
силно в напреднала възраст. Действа депресивно и има злополучно въздействие върху другите
планети. Човек със силно изразен Сатурн в хороскопа е склонен към меланхолия. Фичино
наследява това традиционно убеждение, което го засяга дълбоко, тъй като собственият му
хороскоп е силно повлиян от планетата. И наистина животът му е пълен с потвърждения за тежкото
въздействие на Сатурн. Според собствените му думи той не се радва на нито ден добро здраве, а при
едно тежко боледуване едва не умира. Спасява го молитва към Дева Мария. Развива катаракта,
която е особено жестоко наказание за човек, който си изкарва прехраната с четене и писане и обича
светлината. Парите никога не му стигат. Любовта му към Джовани Кавалканти го измъчва с години,
докато накрая успява да се справи с нея. „В крайна сметка, оплаква се Фичино, Сатурн ме беляза със
знака на меланхолията от самото начало." (Марсилио Фичино, Писма, т. 2, с.ЗЗ)
Изправен срещу такива очевидно негативни влияния, Фичино обаче вярва, че „всичко е за
добро" (Марсилио Фичино, Писма, т. 2, с.51) и се опитва да намери някакво позитивно обяснение.
За щастие, в древните източници открива информацията, че въздействието на Сатурн може да бъде
и много ползотворно. Например в Закони на Платон той прочита, че Сатурн е на почит през
Златната епоха. През този ранен период от историята на човечеството смъртните все още са във
връзка с боговете и Сатурн е добра сила, олицетворяваща висшите качества на духа - разума.
В схемата на Вселената така, както я разбират Фичино и неговите източници, Сатурн се
намира точно под кръга от неподвижни звезди и Божествения Абсолют. След това духовното
влияние на Божественото преминава през другите планети и накрая стига до Земята -
най-материалната част на Космоса. Тъй като човекът е един микрокосмос, Сатурн е свързван с
най-висшата му част - разума - и неговата способност да отклонява философа от дребните грижи на
земното съществуване и да го издига към Божественото. Вече видяхме, че Фичино поставя
медитацията, най-високото стъпало от неговата терапия в седем етапа, под влиянието на Сатурн.
В Соrpus Hermeticum астрологът прочита, че душата се въздига към Рая през планетарните
сфери, приемайки по пътя си отличителните черти на всяка планета. От неоплатонисткия автор
Макробий научава за пречистващото пътуване през сферите до Божественото. Фичино започва да
интерпретира болката, причинена от Сатурн, като изпитание за пречистване на душата. Така
страданието под знака на Сатурн се превръща в привилегия, непозната на безгрижните хора. Нещо
повече: той прави връзка между тази трансформираща, но причиняваща болка планета и
склонността към меланхолия, типична за толкова много философи и поети. Тук Фичино се позовава
на Аристотел, който смята, че навикът за задълбочено мислене има физически последствия, а те пък
повлияват емоциите. Фичино развива тази теория в големи подробности и я описва в книгата си За
грижата за здравето на образованите хора, в която предлага съответните лекове.
Според Фичино учението е сатурново по своята най-дълбока същност, тъй като изисква
усамотение и сериозен размисъл. Затова сатурновият учен трябва да е сигурен, че прави достатъчно
физически упражнения, че си набавя питателна храна и весела компания. И все пак е нужно да
спазва и строга дисциплина, ако иска да успее в начинанието си, а също и известно въздържание.
Тези напътствия се отнасят до всички, които се занимават с езотерични занимания - магове и
алхимици. В действителност за Фичино, практикуващият маг и астролог, не съществуват ясни
граници между научни стремежи и придобиване на знание, което ние бихме нарекли тайно.
Според Марсилио сатурновата меланхолия и вдъхновение имат доста широко проявление.

www.spiralata.net 40
Именно те са причината един художник да остане непризнат, а един гений - неразбран. Теорията
става толкова популярна, че изведнъж всички пожелават да бъдат носители на качествата на Сатурн
и да получат „неговия уникален божествен подарък" - неповторим талант и интелигентност, дори с
цената на депресия. Членовете на най-вътрешния, елитен кръг на Академията на Фичино са
известни като сатурнианци, а сред тях най-знатен е Лоренцо Великолепни. Със сигурност неговата
знаменитост е предопределена от хороскопа му, тъй като той е роден и с изгряващ знак в Козирог,
което го прави двойно „сатурнов". Членовете на тази вътрешна клика се чувстват свързани по
специален начин един с друг, а също и с великия философ Платон, за когото се предполага, че в
хороскопа му Сатурн е във Везни - знак, който дава сила на тази планета, а асцендентът му и три
планети са във Водолей - също управляван от Сатурн. Така тези мъже се чувстват свързани през
вековете с най-почитания си учител споделят неговия гений. Фичино обещава на философите от
академията, че когато опознаят своя Сатурн, ще им се разкрият дълбоки божествени тайни. Чрез
изследванията си Марсилио успява да доразвие идеята за психологическо посвещение, което
съчетава тъмното спускане в страданието, познато от Елевсинските мистерии, с откриван на
божествената светлина. Лишенията, влошеното здраве и душевната болка, причинени от Сатурн, се
превръщат във врата към самонаблюдение и накрая - към съюз с Божественото.

Графът и кабала
И все пак съществуват известни опасности в споделянето на такъв възглед. Противоречивите
дарове на Сатурн са достатъчни, за да доведат човек до преувеличена гордост от собствен му гений
или до отчаяние. Докато Фичино обръща поглед навътре, към собствената си меланхолия, други
гении на неговото време се опиват от чувството, че човешкото същество има божествен потенциал.
Такъв е случаят с граф Пико делла Мирандола, по-млад съвременник на Фичино и близък приятел
на поета Полициано. Мирандола е ясно изразен сатурнов тип, в хороскопа му Сатурн заедно с
Меркурий и Венера се намират във Водолей, а всички те аспектират Луната. Мирандола е роден в
аристократично семейство през 1463 г. и геният му се проявява много рано. През 1486 г. той
написва Реч за достойнството на човека. Този документ служи като увод към неговите
Деветстотин тезиса, за които Мирандола вярва, че с тях полага основите на универсалното знание
и които предлага за дебат на всеки учен в Рим, който е заинтересован. Тезисите се състоят от кратки
твърдения, включително афористични изказвания за магията и кабала, мистичното учение на
иудаизма, в началото предавани устно, а по-късно и писмено. Мирандола дори твърди, че с помощта
на кабала може да се „докаже" божествеността на Христос.
Не е изненадващо, че Църквата заклеймява някои от тезисите като еретични, така че
Мирандола не само че не може да води диспут върху тях, но дори е хвърлен в затвора. Благодарение
на намесата на Лоренцо Великолепни накрая го пускат да живее под негова протекция. Пико се
премества във Флоренция, където живее в относителна изолация. Историята разказва, че
ненавременната му смърт е съвсем точно предсказана от астролози. И Пико, и неговият възлюбен
приятел Полициано умират от мистериозно отравяне с арсеник през 1494 г., две години след
смъртта на Лоренцо.
Мирандола е изключително важен за историята на тайното знание по две причини. В своята
Реч за достойнството на човека той дава подробно описание на образования магьосник, но също
така добавя мъдростта на кабала към знанията за магията, които Фичино извлича от древните
източници. Разбирането на Мирандола за ролята на мага намира израз и в неговия характер. Докато
според Фичино хората се намират между ангелите и животните във веригата на съществуването,
Пико дава на човека абсолютна свобода. В своята Реч той казва, че когато Бог създава света, той го
завършва, преди да създаде човека. Тъй като за него не остава място, не му е дадена и някаква
особена дарба. Ето защо Бог го поставя в центъра на Вселената и обявява, че природата му не
познава ограничения и той може да бъде всичко, което поиска. Може да избере да се отдаде на
сетивата си и да се изроди до животно или дори до растение, но би могъл да стане философ и дори
равен с ангелите. Или най-добре да медитира и да се съедини със „самотната тъмнина" на Бог. Що
се отнася до тази последна цел, мнението на Мирандола съвпада с теориите на Фичино и на всички
мистици. Но в бурния си живот, в който едва не е убит, докато похищава чужда жена, той,
изглежда, не успява да се оттегли в „самотната наблюдателна кула на разума" (Марсилио Фичино,
Писма, т. 1,с. 51), както прави Фичино, а по-скоро действа без изобщо да мисли за последствията.

www.spiralata.net 41
 Дори описанието на достигането до Бог е представено с доста дръзки думи. Той говори за
„презиране на райските неща", за стремеж към превъзходство над самите ангели. Богат,
интелигентен, здрав и красив, Мирандола не притежава нито един от проблемите на Фичино, които
да пречат на увереността му. Пико е роден маг, непознаващ граници - една опасно опияняваща идея,
която се оказва невероятно привлекателна за по-късните му последователи.

Значението на числата
Мирандола изучава иврит и от доста млад е привлечен от кабала. През 1486 г. той възлага на
Флавий Митридат да преведе от иврит цяла библиотека, съдържаща повечето от познатите тогава
кабалистични трудове. Мирандола и съвременниците му вярват, че изследваните от тях съчинения
са наистина древни и че авторите им са личности от Стария Завет като Авраам например. Въпреки
че грешат (както и в убедеността им за древния произход на Соrpus Hermeticum), те са прави, че
текстовете съхраняват знание, която се предава поне от I в. пр. Хр.
Изучаването на кабала разкрива пред Мирандола мистичното значение на езика, където всяка
буква в иврит има числено изражение. Работата със закодираните числа може да разбули скрити
значения, една дума може да бъде заменена от друга със същия сбор. Тъй като съществуват много
начини да се практикува това изкуство (наречено гематрия), то може да бъде занимание за цял
живот. Според Мирандола кабала има съществено значение за успешното практикуване на магия.
Той твърди: „Нито едно магическо действие не може да бъде ефикасно, ако към него не се приложи
работа по кабала". Но той невинаги е последователен. Ако в един от тезисите си твърди, че само
имената на иврит имат магическа сила, в друг казва, че орфическите химни са възможно
най-силната магия. Така или иначе, от този момент нататък маговете нямат търпение да включат
кабала в репертоара си, може би отчасти защото еврейската азбука им придава примамлива
мистика.
Ненавременната и мистериозна смърт на Пико делла Мирандола също прибавя романтичен
блясък към неговото учение. Но със смъртта на Лоренцо идва и краят на златната епоха на
езотеризма, покровителствана от Медичите. Духовната толерантност, характерна за Флоренция през
Ранния Ренесанс, е заменена с принципите на благочестивостта и покаянието под властта на монаха
Савонарола. Френските войски нахлуват във Флоренция в деня на погребението на Мирандола.
Неговият живот представя критичния момент, в който фокусът на вниманието се измества от
възраждане на Древните мистерии и постигане на единение с Божественото към придобиване на
лична власт тук, на Земята.

Черното куче
Маговете, които тръгват по стъпките на Фичино и Пико делла Мирандола, все още са
популярни: Агрипа, Парацелс, Джордано Бруно, Томазо Кампанела. Изглежда, всички хора
привличат неприятностите като магнит. Хайнрих Корнелиус Агрипа е типичен пример. Роден в
Кьолн през 1486 г., той е непрекъснато в движение между Франция, Германия и Италия. Често го
обвиняват в ерес и е толкова известен, че около него се носят легенди. Според една от тях той е
придружаван навсякъде от черно куче, което всъщност е зъл дух.
Агрипа отделя много време в писане и редактиране на своя монументален труд за магията в
три тома - Три книги по окултна философия, който завършва през 1510 г., но го публикува едва през
1533 г. след множество редакции. Ясно е, че Агрипа не само взаимства структурата на Три книги за
живота на Фичино, но и цитира дословно Фичино и Мирандола в целия си труд. Агрипа обаче
далеч не използва естествената магия по такъв невинен начин както Фичино: той иска да впрегне
силата й, за д подчини планетарните ангели на волята си. Агрипа използва и кабала за подобни
цели. Ето защо не е изненадващо, че си спечелва репутацията, че призовава демони (тук вече
говорим за демон в християнския смисъл на думата).
Навлизането в такава опасна територия няма почти никаква връзка с Древните мистерии и с
опитите на ренесансовите философи да им дадат нов живот в съвременни понятия. Мистерията при
Агрипа е, че той на два пъти публикува безкомпромисни опровержения на магията. През 1531 г. той
дори издава книга, в която привежда доводи за безполезността на цялото човешко знание,
включително магията. Скоро след това, през 1533 г., излиза изключително подробното му
ръководство по магия, наречено Окултна философия, но Агрипа добавя към него и глави от

www.spiralata.net 42
предишните си книги, където отново отрича магията. Учените все още спорят дали и доколко
Агрипа вярва в силата на магията, която той едновременно признава и отхвърля. Може би се опитва
да убеди Църквата, че не се занимава с такива неща или се колебае доколко ефективна е магията.
Каквато и да е била причината, чрез трудовете на Агрипа естествената магия на Фичино достига до
широка публика, макар и в изменена форма. Окултна философия е най-популярният и с най-силно
влияние труд по магия през Ренесанса.
Но употребата на магията не се ограничава до практиките на действащи и кандидат-магове.
Знаем, че поне един творец, Албрехт Дюрер, я използва като източник за създаване на изкуство -
мистериозната гравюра Меланхолия I. Изглежда, заглавието е свързано с класификацията на
типовете меланхолия на Агрипа, където първият тип е меланхолията на творците. В тази творба за
пръв път виждаме изобразена сатурновата печал на Фичино: магията и скритото познание са
събрани в един-единствен силно въздействащ образ - жена с криле, която седи бездейно с компас в
ръка и други инструменти, разпилени около нея. Изключителната наситеност на символни елементи
и ограниченото пространство в картината предполагат сатурнова атмосфера и все пак в далечината
една звезда разпръсква ярките си лъчи в тъмното небе. Божественото присъствие струи от
Небесното царство и може би дори философът медитира върху него в уединение.

Мистериите на Ботичели
Дюрер е само един от многото творци, които въплъщават Мистериите в своите творби. Тук
трябва да се върнем за малко към Фичино, тъй като влиянието на възроденото по негово време
древно познание е толкова дълбоко, че прониква освен във философията и в изкуството и
архитектурата. Всъщност, Лоренцо ди Медичи се обгражда както с хора на науката, така и с творци.
Ренесансът е изключителна епоха за развитието на изкуството, тъй като бележи момента, в който то
се откъсва от тиранията на религиозната тематика. На мода идват портретите и пресъздаване на
популярни сцени от древногръцките митове. Богаташите се надпреварват да наемат художници,
чиито творби да им придадат бляскава изтънченост. В дома на Медичите Ботичели и Леонардо да
Винчи общуват с философи и създават картини, чието разбиране изисква познаване на тайните
учения. Както казва един изследовател по история на изкуствата, повечето ренесансови картини „са
създадени за посветени". (Едгар Уинд, Раgan Mysteries in the Renaissance (Езическите мистерии в
Ренесанса), 1980, с. 15)
Може би самият Фичино вдъхновява Ботичели за платното Венера и Марс, изложена сега в
Националната галерия в Лондон. През този период обичайна практика е картината да е подчинявана
на изискванията на възложителя, който често е учен човек като Фичино.
Ботичели изобразява как полегналата Венера наблюдава Марс, докато той спи дълбоко, след
като е правил любов с нея. Дори малкият сатир, който надува раковина в ухото му, не може да го
събуди. Други сатири си играят с въоръжението му и се смеят на бога на войната, който сега е
безпомощен и уязвим. В същото време Венера е сдържана и спокойна, в съвършена хармония.
Храстите зад нея може би са мирта - нейното свещено растение. Венера е облечена в бяло и явно
символизира духовната любов.
Марс, гол и изтощен, осмиван от похотливи сатири, вероятно олицетворява похотта. Може би
картината е представяне на едно от астрологичните наблюдения на Фичино в неговия коментар
върху Платоновия Пир:
Венера често усмирява, така да се каже, зловредността на Марс, като застава в съвпад или
опозиция с него, приема го или го наблюдава от тригон или секстил. (Джейн Сейрс, Мarsilio
Ficino’s Commentary on Plato’s Symposium (Коментарите на Марсилио Фичино върху Пир на
Платон), 1944 г., с. 97)
Ясно е, че Венера вече е „приела" Марс, но тук има и един друг момент, видим само за човек,
който познава цитата от Фичино и има повърхностни познания по астрология. Романистката Линда
Прауд отбелязва, че ъгълът между двете лежащи фигури на картината е 120 градуса - на езика на
астрологията - тригон. „Аспект" означава „поглед" и точно това прави Венера - гледа Марс от
тригон, сигурна в своето превъзходство". Духовната любов е обезоръжила похотта, както обещава
Диотима в Пир.
Митичният извор
Една от най-известните картини на Ботичели Пролет може би също крие смисъл, почерпен от

www.spiralata.net 43
тайното знание. Това платно никога не е разшифровано достатъчно добре и са възможни множество
интерпретации. Сигурно е само, че изобразява образи от митологията с неясна връзка. В центъра на
картината е Венера, която прави жест за радушно посрещане. Над главата й е Купидон, а от дясната
й страна (наше ляво) са Трите грации и Меркурий. Трите мистериозни фигури в дясната част на
картината са вятърът Зефир и нимфата Хлорида, която той преследва и похищава, а след това се
жени за нея и тя се превръща във Флора - фигурата, която разпръсква цветя".
Какво е скритото значение на всички тези образи? Въпреки че не съществува документално
доказателство за подобно тълкуване, може би картината изобразява „падането" на душата в
материалния свят и последвалото й завръщане към Божественото чрез любовта. В дясната част на
платното Хлорида вероятно е душата, изгонена от Рая от Зефир и въплътена в прозрачно „астрално
тяло". Идвайки на Земята, тя се наслаждава на чувствения живот, символизиран от Флора и нейните
цветя. Всички движения в тази част на картината отвеждат надолу - към материалния свят, и
насочват погледа към центъра на картината, т.е. Венера. Богинята на любовта е застанала в средата,
тъй като, както знаем от Диотима, любовта може да се изрази чрез физически акт, но е способна да
извиси човека до света на духа. В лявата страна на картината движението е нагоре. И Венера, и
Грациите, и Меркурий отвеждат нагоре, към Божественото. Трите грации символизират
тристепенното пътуване на душата, която идва от Божественото, съществува в света и след това се
връща при Бог.
Купидон е насочил стрелата си, чийто пламък е божествената любов, към средната Грация,
която показва желанието си, като се взира в Меркурий, а той е обърнал гръб на сцената, напълно
безразличен към нея и съсредоточен върху това да премести едно малко облаче със своя жезъл, или
кадуцей. Меркурий, богът на знанието и водач на душите през Подземното царство, е пазителят и
тълкувателят на тайни. Неслучайно митичният мъдрец Хермес Трисмегист е приел неговото име".
Тук той е водачът на душите обратно към света на духа и на Божественото. С други думи, тази
картина може би илюстрира цялата мистерия за съдбата на душата според античните разбирания.
Изглежда, платното Пролет е поръчано от брата на Лоренцо ди Медичи - Джулиано, но след
като той е трагично убит през 1478 г., картината е леко коригирана и преминава в ръцете на
Лоренцо ди Пиерфранческо ди Медичи, братовчед на Лоренцо. Фичино пише на този млад човек
дълго писмо, свързано с картината. В него Марсилио описва идеалния хороскоп, в който Венера
символизира човешката природа. Но според разбирането на Фичино ние ставаме напълно човеци,
когато осъществим божествения си потенциал. Той предупреждава Лоренцо ди Пиерфранческо:
Внимавай никога да не я презреш, като си помислиш, че човешката природа е родена на
Земята, защото тя е нимфа... Тя е с божествен произход и избрана сред много други от неземния
Бог. Защото наистина нейната душа и дух са любовта и близостта, очите й са величественост и
благородство; ръцете й са щедрост и величие в действие; нозете й - нежност и умереност.
Накрая, тя цялата е хармония и цялост, чест и сияние.
(Марсилио Фичино, Писма, т. 4, с. 62-63)
Не е никак чудно, че атмосферата, създадена в картината Пролет, е така мистериозна и
завладяваща. Може би нейната енигматичност се дължи на това, че тя вероятно изобразява
най-голямата загадка на човешкото съществуване - нашия духовен произход и съдба.

Усамотеният творец
Пролет изобразява идеализирана селска картина - с плодни дървета и трева, осеяна с цветя.
Лоренцо ди Медичи иска да превърне Поджио а Каяно точно в такова място. Вече разбрахме, че
именно Фичино избира момента, когато да се даде начало на строителните работи. Това място е
пропито с древна мъдрост, тъй като именно тук Лоренцо се вижда с най-близките си приятели, а
може би вилата е мястото на срещите на загадъчната Академия на Фичино. Сградата е проектирана
по подобие на селските вили за отдих, които богатите римляни толкова обичат - в класически стил, а
входът й е портик, имитиращ храм. Горната част на портика е украсена с теракотен фриз с
изображения на класически митични и алегорични фигури. Целта е гостът, който има познания
върху древните учения, да се чувства така, все едно наистина влиза в храм, където се обсъждат
тайни учения. След преждевременната смърт на Лоренцо през 1492 г. вилата е наследена от неговия
син Джовани, който по-късно става папа Лъв X. Младостта на Джовани преминава сред
най-близките приятели на баща му, включително Фичино и Мирандола, така че той е добре запознат

www.spiralata.net 44
с неоплатонистките идеи и принципите на магията - доста необичайно за църковните служители по
онова време. Той започва амбициозен проект за декориране на вилата, за да отдаде почит на
най-изтъкнатите членове на семейството си, сред които и самият Лоренцо. Един от творците, взели
участие в проекта, Джакопо Понтормо, е нает, за да изрисува един люнет в главния салон. Както и
Пролет, тази картина също запазва тайната си, въпреки многото опити да бъде разгадана.
Изборът на Понтормо е особено уместен за тази вила на Мистериите. Роден през 1494 г., той е
типичен пример за необщителния и мрачен гений, който Дюрер изобразява в Меланхолия I. За
разлика от повечето тогавашни творци, които жонглирали с колкото се може повече поръчки с
помощта на голям брой чираци, Понтормо предпочита да работи с един-единствен помощник.
Нуждата му от уединение и потайност е толкова голяма, че когато работи на обект, той обикновено
отделя себе си и картината с прегради, за да не го безпокои никой. Той споделя своя дом с чирака си
по всяко време, но е прословут с навика си да се оттегля в стая на по-горен етаж, до която се достига
само със стълба, и да пренебрегва посетителите. Понякога прекарва цели дни, като просто стои и
съзерцава незавършената картина. С напредването на възрастта той все повече се усамотява и
рисува предимно вкъщи.
Знаем толкова много за Понтормо, тъй като през последните три години от живота си той води
дневник, в който описва здравословното състояние, хранителните навици и работните си
ангажименти. От дневника му става ясно, че художникът има познания най-малко за основните
принципи в астрологията и се опитва да запази здравето си през един период на силно сатурново
влияние, като за целта следва съветите на Фичино в Три книги за живота. И хранителният режим, и
всекидневните навици на Понтормо се подчиняват стриктно на препоръките на Фичино за здравето
на учените и застаряващите хора. Понтормо е толкова известен с интелекта и образоваността си, че
дори Вазари, биограф на много ренесансови творци, се оплаква, че картините му са трудни да
разбиране. Със сигурност Понтормо е смятан за един от хората, за които са предназначени съветите
на Фичино. И наистина, хороскопът и личността му доказват, че той е едно от децата на Сатурн.
Навиците на Понтормо за оттегляне от света, за уединение и привидна липса на активност
може би са следствие от разсъжденията на Фичино за сатурновото съзерцание в третата му книга За
получаване на живота от небесата, които нищо чудно художникът да е възприел. Става дума за
най-магическата от трите книги, пълна с инструкции за това как да използваме астрологията, за да
изберем правилния момент за важни събития и за изработването на талисмани. В своята таванска
стая, далеч от хората, Понтормо може би практикува седмия и най-висш етап от планетарната
„стълба" с препоръки за постигане на добро физическо и духовно здраве. Въпреки че не можем да го
докажем, картините на Понтормо дават красноречиви свидетелства за богатия му вътрешен духовен
живот. Никой друг художник от този период не е създал такива духовни образи, които, както
изображението на Вселената на Фичино, сами да довеждат наблюдаващия до медитативно
състояние.
Ето как „общодостъпните" съвети на Фичино стигат далеч, прониквайки в средите на хората
на изкуството - още преди, а и след смъртта му. И все пак, познава ли Понтормо езотеричните
учения например Орфическите химни? Няма как да ги е възприел лично от Фичино, но вероятно
знае за съществуването на древните култове на Мистериите. Понтормо притежава познания по
астрология, а има и много образовани приятели. Фреската в салона в Поджио а Каяно, чийто автор е
той, предполага, че художникът е напълно наясно с езотеричните цели, които изпълнява вилата -
мястото, където Лоренцо празнува Платоновите мистерии заедно с приятелите си.
Елевсина във вила Медичи
Въпреки че изработването на украсата на салона отнема много години, всички елементи там са
замислени още отначало като една-единна композиция. По стените са изобразени триумфални
сцени от живота на Козимо и Лоренцо ди Медичи. Две от фреските, високо горе, пресъздават не
исторически, а митологични картини. Ориентацията на вилата също е от значение. Фреската на
Понтормо е в югоизточния край, а тази на Алесандро Алори (чирак на любимия ученик на
Понтормо Бронзино), изобразяваща Градината на Хесперидите, е в другия край. В неоплатонизма
тези позиции съответстват на Козирог и Рак, традиционно познати като вратите, през които душите
се въплъщават във физическия свят (Рак) и излизат от него (Козирог). Вероятно фризът над портика
интерпретира същата идея.
Фреската на Понтормо, известна като Вертумн и Помона, често е сравнявана с Пролет на

www.spiralata.net 45
Ботичели, и то с основание. Скритото значение на нито една от тях не е напълно разгадано, но,
изглежда, и двете са свързани с Мистериите. В картината на Понтормо осем фигури са разположени
в долната й част на две нива - седнали до или върху стена, а другите две са високо над тях - сред
зелени клони. Жената най-вдясно държи градинарска кука, сякаш е на пост и държи зрителя нащрек.
Като че ли стената е преграда, зад която се простира свещена земя. Можем да предположим това,
защото три от фигурите носят предмети, асоциирани с Елевсинските мистерии. Възрастният мъж
най-вляво и младият човек до него носят кошници, които биха могли да са кистаи - свещените
кошници, използвани в Мистериите. Момичето, застанало с гръб към наблюдателя, крие нещо
-може би кернос, или поднос, на който са били подреждани ритуални предмети.
Четирите фигури, седнали най-ниско, до стената, изглежда, са жреци, докато на по-високото
ниво откриваме боговете, почитани в Мистериите. Деметра може да бъде разпозната по зърното и
маковете в украшението й за коса, докато Дионис се появява гол. Голотата в ренесансовото изкуство
често означава „голата истина" и тук намеква за пълното разкриване, което преживяват участниците
в Елевсинските ритуали.
В същата тази вила, в която Фичино и Лоренцо пеят орфически химни и празнуват
Мистериите, синът на Лоренцо създава паметник на своето време. Нещо повече: изображенията в
нея са един вид медитация върху най-древните Мистерии, които, както и картината Пролет, ни
говорят и днес. Това са картини, създадена за посветени, и са нужни време и медитация, за да се
разбере значението им. Вила Медичи обаче не е единствена в това отношение. В много църкви и
вили в Италия и в галерии по целия свят се пазят подобни произведения. Произведения, разкриващи
тайната мъдрост на всеки, който е достатъчно търпелив, за да прекара нужното време с тях.

Магичните сгради
Видяхме как една сграда като тази в Поджио може да съхрани езотеричното знание - както в
архитектурата и дизайна си, както и в момента, когато е построена - преценен правилно с помощта
на астрологията. Поджио обаче не е изолиран случай. Схващането на Фичино за хармонията, която
вибрира в цялата Вселена, може да се приложи и към архитектурата, както е прилагано в изкуството
и музиката. Още преди Фичино неговият съгражданин Филипо Брунелески проектира сгради, като
използва пропорции, не само хармонични, но и наситени с мистичен смисъл. Брунелески избира за
образци класически сгради - решение, което само по себе си говори за уважението му към античната
мъдрост. При проектирането на една от най-знаменитите си сгради, Възпитателен дом, той
използва пропорциите 1:2, 1:5 и 2:5. Почти сигурно е, че изборът на Брунелески е продиктуван от
символиката на числата: например Христос има пет рани, а пет е и езотеричното число на
човечеството.
Сградите на Брунелески все още предизвикват странно очарование, както ще потвърди всеки,
посетил Старата ризница на църквата „Сан Лоренцо", или капелата Паци. Отвътре и двете са
украсени с астрологични фрески. Тези и много други скъпоценни камъни на архитектурата в
идеални пропорции осейват Флоренция и напомнят за знанието, което преминава в служба на
стремежа да се създава изкуство.
Друг велик архитект от времето на Ренесанса - Леон Батиста Алберти, определя красотата като
„хармонията и съчетанието на всички части, постигнато по такъв начин, че нищо да не може да се
добави, да се отнеме или промени." (Фредерик Харт, History of Italian Renaissanse Art (История на
италианското ренесансово изкуство), 1987, с. 223) Алберти също е пример за ренесансова личност
- вещ в литературата, астрологията, криптографията и архитектурата. Неговите сгради изразяват в
най-висша степен принципа на хармонията, постигната чрез внимателно използване на числата и
пропорциите. В неговата незавършена катедрала „Малатеста" в Римини чувството за космическа
хармония, създадено от архитектурата на сградата, е допълнено в интериора от ниско релефни резби
на планетите. Както и в творенията на Брунелески, тук древната езическа мъдрост битува
необезпокоявана, рамо до рамо с християнските символи. Това хармонично съвместно
съществуване е едно от най-великите постижения на Ренесанса. Древната мъдрост не е отхвърляна
като еретическа, а е ценена като вечно познание, което не принадлежи на никоя култура или
религия, а на всеки, решен да я открие и да я въплъти в живота си.

ДА ГОВОРИШ С АНГЕЛИ

www.spiralata.net 46
 Цялата Вселена е като лира, настроена от някой велик майстор….
Джон Дий
Афористично въведение XI

Опиянението от силата
На магията, обхванало ренесансова Италия, е твърде голямо, за да остане затворено в рамките
на няколко града. Фичино си кореспондира с единомишленици от цяла Европа, а книгите по магия
намират широка и жадна публика, след като изобретяването на книгопечатането ги прави
по-достъпни. Пример за това е Джон Дий (1527-1608), английски маг, живял при управлението на
Елизабет I и после на Джеймс I. Атмосферата в двора на Елизабет е пропита с митове и магия, тъй
като тя вдъхновява кръг от гениални поети и талантливи творци, които се надпреварват един с друг
да я митологизират като Кралицата Фея, царувала през Златната епоха.

Магьосникът на кралица Елизабет

При управлението на Елизабет поезията и изобразителното изкуство са наситени с богата
символика, напомняща Мистериите. Английският Ренесанс разцъфтява и образованите хора се
втурват да изучават трудовете на Фичино и античните философи. Джон Дий е в центъра на тази
експлозия от знание. Той създава изключителна библиотека, наброяваща 4000 книги и ръкописи,
сред които могат да се открият всички основополагащи трудове на Фичино и Пико делла
Мирандола, както и Соrpus Hermeticum, Три книги по окултна философия на Агрипа, трудовете на
Дионисий Ареопагит и съчинения по ренесансова архитектура. Библиотеката на Дий е толкова
забележителна, че привлича постоянен поток от посетители. Може би 4000 книги за нас не са
голямо постижение, но нека си припомним, че по времето на Дий книгите са сравнително редки и
скъпи, а ръкописите - особено ценни. По онова време дори библиотеката на университета в
Кеймбридж притежава само около 400 книги.
Дий е човек с изключителни познания. Интересите му се разпростират върху области, далеч
отвъд магията и астрологията: той оказва влияние върху развитието на мореплаването и е един от
поддръжниците да се въведе изучаването на математика (приемана доста подозрително от
британците, тъй като е смятана за полумагическа дисциплина), а също така прокарва идеята за
създаване на Британска библиотека. Той е един от първите антиквари, запалил интереса на
англичаните към тяхното историческо наследство. Цялото това знание обаче се отразява върху
основните му интереси - астрологията, магията и алхимията - и поставя пред Дий двойна цел:
разбиране на физическия свят и разкриване на собствената му божествена природа.
Роден през 1527 г. в семейството на дребен чиновник в двора на Хенри VIII, Дий наследява
семейното жилище в Мортлейк, където събира томовете за библиотеката си. Учи в Кеймбридж и
именно по това време езотеричните му влечения започват да му създават неприятности. През 1546 г.
той използва познанията си по математика, за да изобрети летателна машина за представление на
комедията на Аристофан Мир. Резултатът вдъхва страхопочитание сред публиката: гигантски
бръмбар полита от покрива на общежитието на колежа „Тринити", носейки на гърба си човек и
кошница с храна. Този спектакъл предизвиква едновременно учудване и страх в публиката и от този
момент нататък Дий е гледан с известно подозрение. Неговото място не е в протестантска Англия; в
Италия той вероятно ще е толкова почитан, колкото Фичино или Мирандола.
Не е изненадващо, че скоро Дий заминава за Европа, за да учи и преподава там.
Способностите му граничат с чудо: на крехката възраст от двадесет и три години лекциите му за
Евклид събират огромна публика в Париж. След завръщането си в Англия той става учител на
Робърт Дъдли, по-късно - граф Лестър. По време на краткото управление на Мария Тюдор Дий е
помолен да й направи хороскоп. Той изпълнява поръчението, а по-късно съставя хороскопа и на
нейната полусестра и съперница за трона - Елизабет. Мистичните му способности обаче му докарват
обвинение в предателство и в опити да омагьоса кралицата, наказанието за което е смърт. Дий някак
успява да докаже невинността си, но подозренията в черно магьосничество ще го следват до края на
живота му. Но той си запазва протекцията на граф Лестър, който му осигурява и
благоразположението на Елизабет.
Вероятно именно Дий определя датата на коронацията на новата кралица и триумфалното

www.spiralata.net 47
управление на Елизабет предполага, че изборът му е сполучлив. От време на време кралицата го
удостоява с посещенията си в Мортлейк, по време на които той й разяснява мистичната си
философия. Въпреки че владетелката е приятелски настроена към него, съмнителната му репутация,
изглежда, изключва възможността за кралско покровителство под формата на почести и престижна
служба.
Ползвайки се с благоразположението на кралицата, Дий не се застоява в Англия: от време на
време пътува до континента и се предполага, че върши шпионска дейност за Елизабет, използвайки
кодовото име 007! През цялото това време пише и публикува трудове, които отразяват широките му
познания. За Дий изучаването на наука и в частност математика е тясно свързано с магията и
астрологията. С напредването на годините той все повече и повече задълбава в онова, което ние
днес приемаме като свят на чиста магия. Кулминацията на тези негови занимания е съвместната му
работа в Европа с Едуард Кели - човека, който призовава ангели.
Когато Дий и Кели се разделят и Дий се завръща в Англия през 1589 г., той намира къщата си
разбита, а библиотеката си - разпиляна. Седем дълги години той живее без никакви позиции в
обществото и без сигурност, докато кралица Елизабет не го назначава за ректор на Християнския
колеж в Манчестър. Въпреки това репутацията му отново се обръща срещу него и вероятно е
принуден да се откаже от поста. Когато през 1603 г. Джеймс I се възкачва на престола, положението
на Дий се влошава. Дните на кралска протекция остават в миналото и тъй като страхът на Джеймс
от всичко, свързано с магия, е прословут, гоненията на маговете зачестяват. Дий се оттегля в
Мортлейк с дъщеря си Катрин, където двамата живеят в такава бедност, че често му се налага да
продава книги, за да си купи храна - скръбно позорен край за един от най-големите гении на
Англия. Джон Дий умира през 1608 г. и мястото на гроба му е неизвестно.

Лондонският печат на Хермес

Трудният живот на Дий и последните години от него, прекарани в мизерия, биха могли да
послужат като пример за това колко тежък може да бъде пътят на философа маг. Да си припомним
Сократ, обвинен, че покварява младите и осъден на смърт; Питагор, който е изгонен от град Кротон;
Фичино, който се обръща за помощ към Лоренцо, за да го предпази от Църквата, която го преследва
заради трудовете му по магия. И все пак, както скоро ще се убедим, Дий оказва изключително
влияние върху мистичното знание и не само върху него. Той е основоположник на театралната
магия, което ще ни отведе до света на Шекспир и до момента, в който тайното знание „излиза" на
сцената, а практиките му за призоваване на ангели предопределят пътя на ритуалната магия от XIX
век насам.
Магическата философия на Дий е здраво стъпила на астрологичните трудове, в които той се
опитва да открие математически принципи. В това отношение той се явява последовател на
Питагор: и за двамата числата съдържат вечна истина, която, приложена към природата, може да
даде на човек достоверна информация. През 1558 г. Дий публикува първата си завършена творба,
известна като Рropaedeumata Aphoristica. Състои се от списък от 120 афоризма за астрологията: как
работи, какво съдържа и как може да бъде усъвършенствана (главно чрез по-внимателни
астрономически наблюдения).
Според Дий всичко, което се движи, излъчва около себе си лъчи под формата на сфера, също
както хвърленият в локвата камък образува вълнички. Планетите и неподвижните звезди излъчват
както лъчи от светлина, така и невидими лъчи, които подобно на печати оставят своето влияние
върху възприемчива материя. Така лъчите на небесните тела постоянно ни обстрелват, но
въздействието им зависи от тяхната сила и нашата възприемчивост. Магът може да повлияе на
ефекта от въздействието, като използва правилните материали: „Толкова повече прекрасни неща
могат да се случат реално и естествено, без да се ощетява християнската религия, отколкото някой
смъртен може да повярва". (Джон Дий в превод на Уейн Шумейкър, Рropaedeumata Aphoristica
(Афористично въведение), 1978, с. 125) Тук Дий следва дословно разбирането на Фичино за
естествената магия. Неговите 120 афоризма биха могли да се приемат като уважително кимване към
Деветстотин тезиса на Мирандола. С други думи, той следва дирята, оставена от великите
италиански ренесансови магове.
Светът, казва Дий, е като лира, а човекът е микрокосмосът на този хармоничен инструмент.
Магьосникът може да свири на лирата, като дърпа определени струни, и така да влияе не само върху

www.spiralata.net 48
природата, но и върху човека. Тук Дий прави сравнение с музиката. За разлика от Фичино той,
изглежда, не я използва като средство за постигане на хармония, но така или иначе той е още един
Орфей сред маговете.
Какво точно представя Рropaedeumata Aphoristica? Ключът към отговора на този въпрос
намираме на титулната страница. Тя е украсена със сложна рисунка, чиито център е мистичен
символ, който доста наподобява забоден за стена човек. Това е лондонският печат на Хермес,
създаден от Дий, или Йероглифната Монада, неговият окончателен отговор на всички въпроси. Той
не бърза да пише за това и прекарва шест години в обмисляне на великата тайна, която ще разкрие
на читателя. След това, през 1564 г., написва Мопаs Hierogliphica (Йероглифна Монада) за
тринадесет дни.
Единственото ясно във връзка с тази кратка творба, състояща се от 24 „теореми", придружени
от диаграми, е самият символ. Том се състои от комбинация от глифовете на планетите. Очевидно
този символ съдържа и обединява в себе си всичко и според Дий правилното му разбиране може да
отключи универсалното познание. Дори Елизабет I е впечатлена и посещава Дий, за да получи
инструкции за употребата на символа.
На пръв поглед изглежда, че Монадата на Дий е свързана с алхимията и отпраща към
астрологично правилното време за започване на алхимичния процес. Но на по-дълбоко ниво
символът вероятно описва вътрешната алхимия - пречистването на душата, докато тя достигне
състоянието да се завърне към Божественото, а същевременно магът е все още в тялото си. Потопен
в мъдростта на Фичино, Мирандола и античните философи, Дий чувства, че може да открие наново
преживяването на възнасяне към Божественото. Съчинението Мопаs Hierogliphoca (Йероглифна
Монада) е неговият опит да предаде това знание на останалите. Той оставя подсказки навсякъде,
така че онези, които вече имат някакво мистично познание, лесно да разберат скрития смисъл.
Другите той съветва, „ако не разбират - или да се научат, или да замълчат". Както винаги тайното
познание е скрито от очите на непросветения.
Дий обаче не може да обясни как точно читателите да се научат да тълкуват символа. Тук
може би е добре да си спомним за Фичино и неговите указания как човек да използва изображение
на Вселената, върху което да медитира. На практика Дий прави точно това. Той следва точно съвета
на Фичино и медитира върху символа възможно най-продължително, използвайки въображението и
интуицията си (които, както и Фичино, Дий цени високо в магическите си практики). Именно така
магът преживява метаморфоза и осъзнава собствената си божествена природа. Тъй като Дий вярва,
че е преоткрил пътя за издигане към Божественото, можем да предположим, че той самият е успял
да го постигне. Магът обаче продължава да удовлетворява търсенията си, като навлиза в нова, доста
различна сфера на опита.

Ангелските гости на Дий

Способността на Дий да контактува с ангели става толкова известна, че засенчва другите му
таланти. Всъщност, именно тя изгражда трайната му репутация на съмнителен маг. И докато
съвременните магове намират вдъхновение в ангелската магия на Дий, академиците си задават
въпроса как един всестранно развит гений може да бъде толкова лековерен. Тъй като самият Дий
никога не е виждал или чувал ангелите, с които комуникира в продължение на години, той трябва
винаги да използва посредник. Най-известният медиум тогава е Едуард Кели, който през 1582 г. се
появява на прага на Дий. Кели се представя като Едуард Талбът, а историята му съдържа разкази за
изключване от Оксфорд и приковаване към позорния стълб за фалшификация. Въпреки всичко той е
способен медиум или поне уверява Дий, че е такъв. Двамата мъже работят в сътрудничество през
следващите седем години, основно по време на пътувания до континента и с променлив успех в
търсенето на покровител за своите занимания.
Методът на призоваване и общуване с ангели е много различен от мистичното издигане чрез
медитация, описан в Мопаs Hierogliphoca (Йероглифна Монада) на Дий, или от астралната магия а
ла Фичино в Рropaedeumata Aphoristica (Афористично въведение). Той е ритуална магия, изискваща
физическо пречистване и силна набожност. Кели осъществява първия си контакт с ангел, като
използва кристална топка (изложена в момента в Британския музей). Същество, което нарича себе
си ангел Уриил, откликва и дава сложни инструкции за изработване на маса и восъчни печати,
гравирани с различни мистични фигури и думи. Щом това е направено, Уриил започва да диктува

www.spiralata.net 49
различни числа и странни букви от неизвестна азбука, с които да се запълнят магическите квадрати.
Това, обяснява Кели на Дий, е ангелският език, който по-късно става известен като енохийски.
Започват да се появяват други ангели и да диктуват послания на енохийски, поставяйки всяка буква
на дадена позиция в таблица, колонка или квадрат, които Дий трябва да открие. Системата много
прилича на кабала, въпреки че е много различна от практиките, с които борави Мирандола.
Дий и Кели прекарват часове в тази мъчително бавна и изтощителна работа, разсейвани от
време на време от драматично видение или посетители, наподобяващи ангелско присъствие, като
младото момиче Мадими. Първоначално тя се представя като доста срамежливо същество, но
впоследствие се явява пред Кели неприлично разголена и заповядва на двамата мъже да си разменят
съпругите. Дий е дълбоко потресен от това, че го карат да върви „отявлено срещу Божиите
заповеди". Не е известно дали го осъществява, или не.
Дий води подробни бележки върху ангелските сеанси, които са изумителни, но все пак доста
изморителни за четене. Двамата с Кели отделят много време и енергия, за да получат мистично
познание, и, изглежда, Дий е твърдо убеден, че научава тайни от по-висш източник. Все пак е
трудно да се установи до какви точно откровения достигат двамата мъже през тези сеанси. През май
1588 г. Дий отбелязва в дневника си, че Кели постига известен успех като алхимик в Прага, но губи
кралското благоразположение и умира през 1595 г. Дий се завръща у дома, за да открие, както вече
казахме, че домът му е похитен, а библиотеката - разхвърляна. Каквато и да е „великата тайна", тя не
успяла да облекчи особено последните години от живота му. Ангелските му дневници оцеляват, за
да окажат дълбоко влияние върху по-късните магове, един от които е Алистър Кроули. Дий остава
загадка и пример за това как тайното древно знание започва да потъва в мрак, покрито от тежки
пластове магически ритуали и алхимия.

Ангели в затвора
Въпреки че опитите на Дий да стигне до скритата мъдрост срещат доста несполуки, той без
съмнение повлиява в достатъчна степен на своите съвременници до такава степен, че да ги кара да
следват поетия от него път. Един от най-известните сред тях е Томазо Кампанела (1568-1639),
неаполитански монах с особено драматичен живот, прекарал 27 години в затвора по различни
обвинения - от ерес до подстрекаване на революция. Кампанела твърдо вярва, че започва ерата на
нов световен ред на мир и универсална религия, а със своята работа, включваща астрология и магия,
той ще спомогне за настъпването й.
Естествено подобни виждания не се нравят на Църквата, но хвърлянето на Кампанела в
затвора не го принуждава да замлъкне. Той пише на Галилей, че са го „заровили". Пише неуморно и
- удивително! - книгите му започват да се разпространяват. Той съставя хороскопи за своите
другари в затвора и така стига до откритието, че един от тях притежава способността да контактува
с духовни същества. Житейската ситуация, в която той се намира, е много по-тежка от тази на Дий и
Кели и все пак той някак успява да установи контакт с мистериозните същества. В неговия метод
няма нищо толкова сложно като енохийския език. Той просто довежда затворника до състояние на
транс и ръководи сеанса.
Докато Дий, изглежда, винаги се доверява на своите ангели, Кампанела е много
по-предпазлив. В началото те го радват с впечатляващи отговори и пророчества, които по-късно се
сбъдват. След време обаче ангелите започват да „изказват" някои доста съмнителни твърдения като
например, че Ад не съществува и душите се прераждат - и двете неприемливи за един католик.
Накрая Кампанела се убеждава, че се е свързал с „дяволи на злите сили, както и с добри ангели".
Удивително е, че някои от книгите на Кампанела му спечелват влиятелни поддръжници.
Накрая, през 1629 г., той излиза от затвора благодарение на няколко ласкателни стиха, които пише
на папа Урбан VIII, и се наслаждава на период на папски протекции. Дори използва астрологична
магия по маниера на Фичино, за да спаси папата от едно затъмнение, което предвещавало смъртта
му. Кампанела и папата изпълняват доста приятен ритуал в запечатана стая във Ватикана, където
горят ароматни вещества, свързани с благотворните планети Венера и Юпитер. Стаята е украсена с
бяла коприна и зелени клонки, които да привличат светлината и благоприятните планетарни лъчи.
Всичко, което препоръчва Фичино, е направено: свири нежна музика, участниците носят
скъпоценни камъни, има дори астрологично дестилирани напитки! Свещи представляват Слънцето
и Луната, а пет факли -планетите. Изглежда, ритуалът проработва, тъй като папата оцелява.

www.spiralata.net 50
 За нещастие Кампанела няма такъв късмет, когато, след като прогнозира собствената си смърт,
през 1639 г. той извършва подобен ритуал: този път обаче не успява да измами смъртта. Приживе
този забележителен човек става известен не само с това, че успява да си спечели влияние върху
папата, но и със защитата си на новите, тогава много противоречиви теории на Коперник и Галилей.
Всичко, което той постига, е свързано с магията и вярването, че истинската същност на човека е
духовна. Подобно на Питагор, Кампанела желае да създаде съвършено общество, основано на
скритата мъдрост. Смелите му духовни експерименти отвеждат тайното знание една стъпка напред
в бъдещето.
Дий стъпва на сцената
Кампанела ни показва колко далеч е стигнало влиянието на Фичино и Дий сред
практикуващите магове. Скритата мъдрост обаче тръгва и по други канали и там проявленията й
достигат своя разцвет. Най-показателен пример в това отношение е театърът. Тук е добре да си
припомним, че театралното изкуство има древногръцки корени: драмата е посветена на Дионис като
ритуал за пречистване и катарзис. Още от самото начало театърът има силно магическа форма и цел,
така че едва ли е изненадващо, че Дий се насочва именно натам. В това отношение той наистина се
намира на правилното място в правилното време, защото, ако говорим за драма, Лондон е уникален:
там през 1576 г. Джеймс Барбидж построява първия общински театър. Преди това представленията
се играят само в домовете на богатите или в дворовете на странноприемниците. Постижението му
окуражава и други и са построени още много театри, създадени така, че да приемат многохилядна
публика. Няма друг град в Европа, който да се похвали с такова изобилие от средища на драмата.
Предисловие към Евклид на Дий включва цитати от класическите произведения на архитекта
Витрувий и неговия голям почитател Алберти. И двамата вярват, че архитектурата е най-висшето
изкуство, а останалите изкуства и техническото познание съществуват само за да може тя да
изпъкне. Много е вероятно ентусиазмът на Дий да повлиява на Барбидж, самият той дърводелец и
актьор. Стилът, в който е построен неговият театър, е заимстван от класическите източници и
всичко това в епоха, когато строителството е все още средновековно по характер. Театърът е
елизабетински вариант на ритуалната арена на Дионис.
Вече споменахме, че Дий има талант да прави спектакъл, като използва ефектите на
механиката. Сега, когато обществени театри никнат навсякъде, подобни ефекти са много търсени.
Магията и театърът са в тясно сътрудничество още от самото начало. Но влиянието на Дий в тази
област се простира още по-далеч, отвъд външния вид на сградите и техническите атракции:
личността му се превръща във вдъхновение за някои драматурзи. Смята се, че в Тhe Alchemist
(Алхимикът) Бен Джонсън осмива Дий чрез образа на Сатъл - шарлатанин, който предлага на
наивните си жертви да извърши чудеса.
Докато Джонсън иронизира слабостите и невежеството на хората, неговият съвременник
Шекспир прониква дълбоко в човешката природа. В своята най-магическата пиеса - Бурята, той
обрисува ренесансовия маг чрез образа на Просперо. Зад този енигматичен герой, който дирижира
цялата интрига в творбата с помощта магическите си умения, може би стои личността на Дий. Тъй
като Бурята е последната пиеса на Шекспир, възможно е той да решава да сложи край на своя
творчески път с жест на благодарност към Дий за влиянието, което магът оказва върху театъра. Той
го изобразява като маг, отдаден изцяло на мисията да използва силата на магията за благородни
цели. Най-известните реплики на Просперо дори напомнят за едно писмо на Дий до
Кентърбърийския архиепископ. Дий пише за неща „преходни и краткотрайни" и за съзерцание на
„целия свят", а героят на Шекспир разсъждава върху невеществената същност на онова, което ние
смятаме за реалност:
Ще се стопят надоблачните кули,
дворците пищни, храмовете горди,
да, целият този глобус ще изчезне
и като таз картина мимолетна
след себе си не ще остави нишка
от облаче. Направени сме ний
от сънища и сън отвред обгръща
тоз малък наш живот!
Бурята, IV, 1,152-8

www.spiralata.net 51
 Тук Шекспир очертава основополагащото разбиране в теориите на античните философи -
осъзнаването, че трябва да съсредоточат духовната си енергия върху вечните истини, за да се
освободят от несъвършенствата на преходния свят. Тази реч, вдъхновена от образа на един
идеализиран ренесансов маг, е доказателство, че в Бурята се съдържа нещо много повече от
зрелище за тълпите.

Островът на Мистериите
Бен Джонсън нарича Шекспир „лебеда на Ейвън", свързвайки го по този начин (може би
несъзнателно) с Орфей, когото Платон си представя прероден като лебед. Самият Шекспир много
добре познава магическите сили на музиката и често ги използва в пиесите си. Той споменава
Орфей четири пъти в своите творби, а неговият собствен поетичен талант със сигурност го нарежда
сред последователите на митичния певец. И все пак, всеки високообразован човек от
Елизабетинската епоха е в състояние да пресъздаде древногръцките митове, използвайки
популярните преразкази на Овидий. Дали познанията на Шекспир в тази област не са още
по-задълбочени? Много неща в неговите пиеси подсказват, че е така. Например в кулминацията на
Зимна приказка мнима статуя на несправедливо наклеветената лейди Хермиона изведнъж оживява.
Този акт, очевидно магически, илюстрира популярен откъс от Соrpus Hermeticum (Корпус
Херметикум), в който Хермес Трисмегист описва как древноегипетските жреци дават живот на
статуи чрез магия.
В пиесата Напразни усилия на любовта трима благородници се заклеват да отбягват жените и
да се отдадат на учение. Разбира се, впоследствие те се разколебават, но пиесата завършва с
настояването на техните любими дами да отложат брака с една година и един ден, през което време
ухажорите им да изпитат силата на любовта си към тях в уединение, далеч от светския живот.
Основната тема на тази пиеса е платоническата любов и ценността на възнасящата и пречистваща
любов чрез съзерцание. Затова не е случайно, че един от ухажорите се нарича Бъроун. Много
изследователи смятат, че зад името му се крие игра на думи, отвеждаща до Джордано Бруно -
италиански монах, работил в херметическата традиция, заклеймен от Инквизицията заради
езотеричното си познание по алхимия. Бруно посетил Англия през 1582-1585 г., предизвиквайки
сензация сред образованите кръгове и дори в двора на кралица Елизабет.
Не е случаен и фактът, че театърът, в който Шекспир е бил акционер, е бил наречен Глобус.
Покривът над сцената в този открит театър бил известен като „небесата" и бил изрисуван със
знаците на зодиака. Публиката се озовавала насред самото изображение на Вселената - така, както
съветвали Фичино и Дий. Ето защо тази сцена била особено подходящо място, където да се поставят
пиеси със символичен и митологичен смисъл.
В действителност в Бурята виждаме една завършена пиеса, която съживява автентичните
Елевсински мистерии. Фантастичният й сюжет възбужда сериозни анализи и обърква много
коментатори, докато един критик на име Колин Стил не осъзнава какъв точно е замисълът на
драматурга. Стил прозира, че самият Шекспир е посветен в древната мъдрост и на практика
пресъздава Мистериите на сцената, като показва и двете нива на посвещение.
Защо му е необходимо да го прави? В тази своя последна пиеса великият драматург сякаш се
връща към първоначалната функция на драмата - честването на Дионисиевите празници. В Древна
Гърция целта на драматичното изкуство е да пречисти публиката, като ангажира най-силните
емоции на зрителите и в края на представлението ги остави преродени и освободени. Пиесата на
Шекспир дава възможност на публиката да преживее посвещението и финалното видение на
красотата и блаженството заедно с участващите герои.

Елевсинската нишка
Бурята разказва историята на Просперо, чийто брат Антонио е узурпирал херцогството му
Милано (докато Просперо е „погълнат от мистериозни приучвания"). Антонио заточава Просперо и
неговата дъщеря Миранда (алюзия с Мирандола?) на остров. За щастие Просперо взема със себе си
богата библиотека и се отдава на магически науки, превръщайки острова в царство на магията.
Когато Антонио се отправя към острова с голяма свита хора, Просперо предизвиква буря и те
претърпяват корабокрушение. Зрителят става свидетел как Просперо управлява с магия
преживяванията на героите, така че злосторниците са наказани и се разкайват, а добрите са

www.spiralata.net 52
подложени на изпитание и са възнаградени.
Първият намек за връзка с Мистериите е символичното значение на бурята. Цялата свита
преминава през ритуално пречистване във водата, след което героите са изхвърлени на брега,
където заспиват. Това е вид преживяване на смъртта, от което войниците се събуждат символично
обновени - дрехите им, мокри и изцапани от корабокрушението, са сухи и по-чисти отпреди. Да си
припомним, че посвещаваните в Елевсина първо са изкъпвани ритуално в морето и после, след
последните ритуали, са обличани в чисти дрехи.
Фердинанд, синът на Алонзо, крал на Неапол (който помага на Антонио да детронира
Просперо), е откъснат от основната група и следва сладката музика на духа Ариел, който служи на
Просперо. На Фердинанд музиката му се струва божествена; той вече е преживял тъмнината и
объркването на корабокрушението и се намира на прага на Великото посвещаване в Елевсина.
Тогава Просперо го събира с Миранда, момент, който напомня за появата на Персефона в
кулминацията на Мистериите.
Все пак, преди Фердинанд да може да се събере с Миранда, той трябва да премине през редица
изпитания като слуга на Просперо. С други думи, той страда както ухажорите в Напразни усилия на
любовта. Митът за доказване на любовта чрез изпитания е древен и е преразказан от Апулей през II
в. сл. Хр. като историята на Ерос и Психея. В разказа на Апулей красивата Психея (името й означава
душа) и Ерос са влюбени, но тя няма право да вижда лицето на любимия си. Но сестрите й
подклаждат нейното любопитство. Психея тайно нарушава забраната и разбира кой е той, но с това
загубва любовта му. За да си я върне, Психея трябва да премине през поредица от невъзможни за
изпълнение задачи, възложени й от Афродита.
Изпитанията на Фердинанд са подобна проверка за чистотата на неговата душа, което е знак,
че Миранда, също като Персефона, е божествена. Шекспир намеква за това отъждествяване, като
включва в пиесата музикална драматизация, в която духове празнуват успешното преминаване на
Фердинанд през изпитанията и спечелването на любовта на Миранда. И тъй като любовта е
навсякъде, очакваме, че в представлението ще участва и Афродита, но не - звездата на постановката
е Деметра (наречена тук с римското си име Церера). В една своя реплика тя прави ясна алюзия
между отвличането на Персефона от Хадес и нейното собствено търсене. Сякаш за да подчертае, че
тази любопитна интерлюдия е сърцевината на пиесата, Шекспир я завършва с речта на Просперо за
илюзорната същност на живота, която беше цитирана по-горе. След това той кани Фердинанд в
своята „колиба" - магическо светилище, препратка към светилището в Елевсина, където са
допускани само по-висшите посветени. Фердинанд получава пълно посвещение.
През цялото това време останалите корабокрушенци мислят, че Фердинанд се е удавил. Те си
проправят път през острова, скитайки се безнадеждно изгубени, понякога заблуждавани от духа
измамник Калибан. Те преминават през изпитания, които много приличат онези, преживявани от
посветените в Елевсина, плашени от тъмнината, силните шумове, внезапните проблясъци и
обхванати от страха от неизвестното. Просперо играе ролята на йерофанта, като през цялото време
безжалостно ги привлича към себе си. Накрая те стигат неговото убежище. Тук Просперо прощава
на злосторниците Алонзо и Антонио и им разкрива видение на съюза между Фердинанд и Миранда.
Тази идеална „мистична сватба" е кулминацията и е награда за Малкото посвещение.
В своята последна пиеса Уилям Шекспир доказва, че театърът все още може да изпълнява
изначалната си цел и да представя истинските Древни мистерии пред възприемчива публика. Както
и в Елевсинските мистерии, и тук целта не е толкова предаване на някакво знание, колкото
създаване на едно разтърсващо съвместно преживяване, което да проникне до дъното на душата на
зрителя и да действа на подсъзнателно ниво. Корабокрушенците преминават през смъртта и
страданието и постигат блаженство, а публиката става свидетел на нещо, много близко до
автентичните Елевсински мистерии - в театър в Южен Лондон по време на управлението на
Елизабет I.

Прероденият Орфей
Шекспир дава израз на широкоразпространеното схващане за магическото въздействие от
театралните представления, които, освен актьорска игра, включват песни и танци. Говорим за
епоха, в която всяко важно събитие е ознаменувано с веселба - независимо дали става дума за
селски танци, или сложни музикални драматизации. Образова дворцов кръг е подробно запознат с

www.spiralata.net 53
идеята за хармонията в света, която музиката и танцът толкова ефектно пресъздават и
демонстрират. Където и да отидела Елизабет I, тя е посрещана с прекрасни (а покога и финансово
разоряващи) театрални и музикални представления от своите домакини, за които е жизненоважно
да изразят лоялността и уважението си към нея. Тези забавления често рисуват как самата Елизабет,
триумфираща в магическа битка срещу злите сили, възстановява хармонията в света, разрушена от
черната магия.
Бен Джонсън развива забележително умение да създава музикални драматизации за своя
суверен Джеймс I. Въпреки че Джеймс избягва магията и се страхува от нея, той няма нищо против
да го представят като свръхестествена сила, даваща живот и закриляща царството му. Джонсън,
въпреки злъчните си подигравки с Дий, познава добре съчиненията на Фичино и неоплатонистите и
използва драматизациите си като магически талисмани, привличащи съответните влияния. Той
смята краля за носител на свещена сила и в негово присъствие постановките са докоснати от магия.
Дворцовите драматизации, включващи танц и музика, са прототипи на операта. Първата
истинска опера е поставена в Италия през 1597 г. само десетилетие по-късно един алхимик я
превръща в творческа проява на гения. Клаудио Монтеверди е един от най-знаменитите барок
композитори, но малко от неговите почитатели знаят, че на смъртното си легло той е достоен за
сонет, описващ го като „велик майстор на алхимията". Това изкуство поглъща целия му живот и той
признава, че музиката му изразява неоплатонистките истини. Затова едва ли е изненадващо, че
първата опера на Монтеверди разказва за Орфей. Операта Орфей, поставена за пръв път в Мантуа
през 1607 г., все още популярна днес, разкрива пред изкуството нови хоризонти като „музикална
драма" в която музиката е неразделна и изразителна част от сюжета.
Легендата за Орфей пленява композиторите на оперното изкуство — отчасти защото самият
Орфей е музикант. Но другата причина е, че, както и при Монтеверди, историята за него разказва
Древна мистерии и затова има огромна сила. Между 1600 и 2005 г. са създадени поне 66 нейни
версии. Версията на Глук от 1762 г. възстановява най-древния й вариант, в който Евридика се връща
към живота, за да заживее отново щастливо с Орфей.
Гръцкият театър служи не само на Дионис. Елевсинските и Орфическите мистерии също
съдържат в себе си драматични елементи. Блестящият разцвет на елизабетинския и якобинския
театър и възходът на операта гарантират, че Мистериите ще продължават да се играят на сцена,
макар и от актьори за зрители, а не от участници. Можем само да гадаем дали някой от публиката
осъзнава какво се случва по време на представлението и дали някои от актьорите съзнателно
пресъздава Мистериите. Все пак, както вече отбелязахме, силата на древните ритуали се изразява в
това, че участието в тях води до дълбоко преживяване на Божественото. В някаква по-малка степен
това се отнася и до театъра и операта днес, а актьорите все още говорят за „блаженството", което
изпитват, докато играят пиесите на Шекспир.
Фактът, че историята за Орфей оцелява, е сам по себе си доказателство за нейната несекваща
сила. Ако напълно се потопим в музиката, ние все още можем да почувстваме това, което изпитват
посвещаваните в Мистериите. Като зрители или участници в постановка на Бурята на Шекспир,
операта Орфей на Монтеверди или Орфей и Евридика на Глук ние се връщаме към света на Древна
Гърция и на първите хора, посветени в Мистериите на живота и смъртта.

ПРОИЗВОДИТЕЛИ НА ЗЛАТО

Външното слънце жадува вътрешното слънце.

Якоб Бьоме, De Signatura Rerum

Джон Дий живее

Във времена, когато се променя същността на начина, по който се гледа на света. През
следващите два века магията ще остане неразделна част от мирогледа на хората, но нараства и
интересът към практическата, експерименталната наука. Двете не са разглеждани като
противоречащи си, точно обратното. Самите хора, носители на новото, които предизвикват
научната революция, са вещи в астрологията и алхимията. Но следващите поколения учени
чувстват нужда да се дистанцират от магическото и философското мислене. Затова те ограничават
обхвата на науката до физическата реалност и напълно загърбват духовния й потенциал.

www.spiralata.net 54
 Епохата на златото
Изкуството на алхимията е практикувано от около III в. пр. Хр., а алхимици живеят и творят в
Египет, Китай и ислямския свят, както и в Европа. Най-голям разцвет на Запад алхимията
претърпява през XVI и XVII в. Причините са главно две: съживяването на класическото знание през
Ренесанса и изобретяването на книгопечатането, което прави езотеричните текстове по-широко
достъпни. И все пак най-дълбоката същност на алхимията не е за всеки. За да си алхимик, трябва да
разполагаш с много свободно време и пари, а също и да си достатъчно образован.
Алхимията е чудновато и особено ангажиращо време и ресурси занимание, което изисква
абсолютна концентрация и отдаденост за непредвидимо дълъг период от време. Успехът никога не е
гарантиран, но понякога изглежда на алхимика толкова близо, че го подмамва да продължава
заниманията до края на дните си. Не е изненадващо, че съществуват толкова много истории за
алхимици, жертвали здравето и богатството си! Освен че алхимичните текстове са прекалено
неясни, за да бъдат разбрани без силно развита интуиция, самата практическа работа е особено
опасна за здравето. Някои от използваните вещества например живакът са отровни и винаги
съществува риск да се стигне до експлозия или друг инцидент. Вярва се, че до Философския камък
ще стигне само онзи, който е предопределен за това. Ето защо начинаещите алхимици са съветвани
да изследват хороскопите си за знаци за успех. Без съмнение, много от практикуващите през
вековете стигат до умопомрачение и дори до лудост. Заради своите несгоди те се превръщат в
обект на подигравки, въпреки че се занимават с изключително сериозна дейност.
В процеса на работата алхимиците достигат до много значими открития, някои от които се
свързват със съвременната наука, а други не. Например дестилацията е важна част от алхимичната
работа и се твърди, че първият човек, дестилирал бренди, е алхимик. В началото той дори решава,
че е получил самия Елексир на живота! Но макар да изглежда, че алхимията е предшественик на
експерименталната наука, нейният мироглед е мистичен. Алхимиците вярват, че материалният свят
съдържа в себе си духовна реалност, така че не само на човечеството, но и на целия Космос е
отредено завръщането към съвършенството на божествения създател. Символът на този процес е
уроборосът - змията, която изяжда собствената си опашка - парадоксален образ, характерен за
алхимията, който означава, че накрая материалната реалност ще бъде пречистена чрез духовно
единение.
Алхимичният процес започва с първичната материя, която чрез различни химични средства е
подлагана на пречистване, докато не се превърне във „Философски камък" - субстанцията, която
превръща металите в злато. Златото се смята за най-съвършения метал заради изключителните му
качества. В езотеричен план то е свързвано със Слънцето, символ на най-висшето божество и на
Аполон. Тъй като орбитата на планетата Меркурий е най-близо до Слънцето, смята се, че двете са
свързани, точно както Хермес (Меркурий) и Аполон са братя в древногръцката митология. Духът
Меркурий, напътстващ алхимиците, ги отвежда до Слънцето, истинското злато на духовността.
Езикът, използван в алхимичните ръководства, очевидно наподобява езика на Мистериите.
Основното вещество трябва да бъде „убито" метафорично, за да разкрие истинския си живот, точно
както посвещаваният в Елевсина преминава през смъртта приживе. На практика алхимията крие
познанието на Мистериите. Освен физически изменения в химичното вещество, тя предизвиква и
духовно пречистване у самия алхимик.
Някои алхимици със сигурност се интересуват само от парите, но други осъзнават истинското
значение на своята работа. Творилият през XVII в. Пиер-Жан Фабре описва процеса така:
Алхимията не е просто наука или изкуство, което изучава преобразуването на металите. Тя
е истинска и задълбочена наука, която разкрива как да познаем същността на всички неща,
наречена на божествен език - Духа на живота.
(Станислас Клосовски де Рола, Аlchemy, The Secret Art (Алхимия. Тайното изкуство), 1973).
С други думи, алхимията е езотеричен начин да проникнем в самата сърцевина на живота, да
открием, че духът, вдъхващ живот на билките, растенията и металите, е същият като онзи в
човешките същества. Алхимикът, който преживява всичко това, открива, че по някакъв начин и
собственият му живот се е превърнал в злато.

Алхимията като медицина

www.spiralata.net 55
 Един от най-влиятелните алхимици на всички времена практикува това изкуство не заради
златото, а заради медицината. Парацелс (1493-1541) е противоречива личност - общителен и упорит
по характер. След като завършва медицина във Виена, той обикаля Европа и стига чак до Африка и
Азия, като през цялото време практикува уменията си и търси знания от скрити източници.
Парацелс е първият маг, който работи едновременно в магическата реалност и в това, което днес
приемаме като чисто физически свят. Той пръв въвежда използването на химически вещества в
медицината (до този момент лекарствата са единствено на билкова основа). Парацелс обаче следва
стриктно съветите на Фичино. Той развива неговите учения за използването на камъни, билки,
аромати и храни за привличане на определено планетарно влияние. Подобно като Фичино,
Парацелс вярва, че здравето е във върхова форма, когато човек постигне състояние на баланс с
Вселената и с тази цел практикува алхимия. Целта му е по-скоро да открие лекарствени средства,
отколкото да достигне Божественото или да стане богат.
Парацелс е истински оригинален мислител, който не приема нищо според начина, по който
изглежда. Той вярва, че Божественото прониква във всичко съществуващо до степен, че самото
съществуване е Бог. Тази еретична идея не разколебава един от по-традиционно настроените негови
последователи - Хайнрих Кунрат, който създава християнската алхимия с ясната цел да се съедини с
Божественото.
Кунрат е и лекар, който пътува много. По време на престой в Прага той се среща с Дий и е
особено впечатлен. Може би се учи на алхимия от Дий и Кели (нека си припомним, че Дий
съпровожда разговорите си с ангелите с молитва и християнска набожност, живеейки с
убеждението, че „молитвата отваря всички врати". Въпреки това Кунрат следва убеждението на
Парацелс, че практическите експерименти трябва да заемат също толкова важно място, както и
молитвата. Неговият девиз „Оra et labora" - „Молитва и труд", се превръща в уважавана сентенция
сред онези, които искат да добият злато от метал.
Ето така работят алхимиците - като обединяват духовните и физичните сили в традицията на
Фичино. Знанието им се основава на древните източници, които вече разгледахме, а целите им са
същите като тези в древногръцките Мистерии: да постигнат хармония и да проникнат в
Божественото царство. Самата алхимия се разглежда като Мистерия: тя разкривала божественото
присъствие дори и в най-простите вещества. Това е основата, от която се развива съвременната
светска наука. Но през този период съществуват и други канали, по които тече тайното знание.

Франкмасонъът и неговият крал

Дий продължава да се радва на почитатели дори в Англия, където е принуден да прекара
последните дни от живота си в мизерия. Един от най-прочутите сред тях бил Елиъс Ашмол,
основател на първия обществен музей, който носи неговото име и се намира в Оксфорд. Ашмол е
известен като „английския Мерлин" и интересите му са разностранни. Той е антиквар, колекционер
и автор на високо оценяваната история на Ордена на жартиерата, изучавал хералдика, история,
генеалогия и медицина. Ашмол се издържа от астрология, като я използва с известен успех, за да си
избере богата съпруга, и дори съветвал Чарлз II в сложни политически ситуации. Нещо повече: той
изучава алхимия при известния Уилям Бекхаус и се предполага, че на смътното си легло Бекхаус му
разкрива тайната на Философския камък. Въпреки че Ашмол вече е публикувал няколко книги по
алхимия, от този момент насетне той запазва пълно мълчание по темата.
Ашмол преживява бурните събития през Гражданската война, екзекуцията на Чарлз I,
Протектората на Кромуел и възстановяването на монархията при Чарлз II. Този критичен за
английската история период бележи повратен момент и в развитието на мистичните практики.
Например през 1660 г. Чарлз II основава Кралското дружество с цел „да подпомага
експерименталното знание", но желанието му да подкрепя научното развитие не му попречва да
поддържа своя собствена алхимична лаборатория. Подобно на него, Ашмол също застава и от двете
страни: той е сред основателите на Дружеството, но също така вярва, че новите експериментални
методи за научни изследвания могат само да бъдат от ползва за прогреса на алхимията и
астрологията.
Ашмол е ключова фигура и в развитието на франкмасонството. Произходът на това общество
е забулен в митове. Смята се, че символично произхожда от времето на цар Соломон, който
построява Храм, за да подслони в него Кивота на Завета. Рицарите тамплиери успяват някак да

www.spiralata.net 56
достигнат до Кивота и съхраняват тайните на Соломон в масонското знание. Убедителни научни
доказателства в полза на тази теория обаче не са намерени. Вече споменахме, че в украсите на
най-величествените готически катедрали в Европа са вплетени алхимични тайни и съществуват
теории за строителите (зидарите), които кодират знание в тези свещени сгради. Но Ашмол и
близките до него франкмасони не работят с камък, а с теория. Бележките на Ашмол за
посвещаването му на 16 октомври 1646 г. са едни от първите сведения, които имаме за
франкмасонството, въпреки че в Британската библиотека в Лондон се съхранява ръкопис на първата
масонска поема (Regius), вероятно написана в края на XIV в.
Символиката на франкмасонството е съсредоточена в архитектурата. Масоните почитат автори
като Питагор и Платон заради мистичното им разбиране за числата и пропорциите.
Франкмасонството е организирано като Мистерия: посветените пазят разкритите пред тях тайни
толкова усърдно, колкото и древните гърци, които влизат в храма в Елевсина. Все пак, за разлика от
Древните мистерии, франкмасонството се стреми и постига огромна власт в материалния и
икономическия свят. Това е възможно, защото то привлича богати и влиятелни хора, включително и
кралски особи. В действителност от момента на първата си реална поява по времето на Ашмол
франкмасонството променя хода на историята, защото с оглед на последвалата след Гражданската
война кървава жестокост и пуританските репресии на Републиката, монархията никога няма да бъде
възстановена, ако не са масоните.
Ключова фигура в Реставрацията е генерал Джордж Монк, чиито потайност и коварство го
превръщат в безценния командир, желан както от републиканците, така и от монархистите. След
смъртта на Кромуел през 1658 г. се оказва, че неговият син Ричард е неспособен да контролира
армията на новия модел и така става възможно Чарлз Стюарт да влезе в тайни преговори с Монк,
който тогава е губернатор на Шотландия. Монк придвижва армията си на юг и съставя нов
монархистки парламент, който гласува властта на Чарлз да бъде възстановена.
Удивителното е, че и Монк, и Чарлз са заобиколени от масони, чиито подкрепа и стратегии,
изглежда, оказват решаващо значение за успеха на събитията. Първата им „база" на Британските
острови е Шотландия и масоните имат голямо влияние там. Преговорите с Чарлз се водят тайно с
посредничеството на Елизабет и лейди Дайсарт, чийто втори съпруг е държавният секретар на
Шотландия. Лейди Дайсарт е доста добре запозната с тайното знание, включително и как се прави
невидимо мастило - много ценно умение, което впряга в служба на Чарлз. Тя често пътува до
континента под предлог, че има семейни ангажименти, и се смята, че използва масонските символи,
за да пренася съобщения за поддръжниците на краля. Шотландските франкмасони са силно
монархистки настроени и вероятно самият Монк е масон, получавайки по този начин достъп до
широка мрежа от влиятелни хора в цяла Шотландия и Англия.
Влизането на Чарлз II в Лондон на 29 май 1660 г. - точно на тридесетия му рожден ден - е
триумф за свободното зидарство. Ашмол отпразнува пристигането на Чарлз с поема, в която
сравнява новия крал със Слънцето, изгряващо над Лондон в зодиакалния знак Близнаци, който е и
знак на самия град. Изглежда, Ашмол очаква велики дела от този благоразположен към алхимията
крал: „Дошло е време да се случат чудеса".
Но какво означава политическият успех за скритото познание? То започва да работи, за да
обслужва чисто земни цели: работата върху себе си и връзката с Божественото са напълно
забравени. Доказателство за този процес на „разреждане" е самият Ашмол. Докато Дий си спечелва
(на много висока цена) репутацията на могъщ маг, познанието на Ашмол за тайните изкуства на
алхимията и астрологията е широко известно: той е уважаван и никой не се страхува от него.
Изглежда, посвещаването в свободното зидарство не води до видения за духовния свят, а до
постигане на власт в този свят.

Кръстът на Розата
Приблизително по времето, когато франкмасонството е във възход, едно друго, дори още
по-загадъчно общество обявява присъствието си. Два памфлета, публикувани през 1614 и 1615 г.,
разказват историята на Отец С. Р. С, основател на Братството. Трети памфлет, Химичната сватба
на Кристиян Розенкройц, излиза през 1616 г. Както предполага заглавието, той използва алхимия
чрез алегория и Розенкройц означава „Кръст на Розата". Тези мистериозни публикации призовават
към реформация на всичко съществуващо и пълно обновление на човечеството и приканват

www.spiralata.net 57
заинтересованите да се присъединят към Братството. Това обаче не е толкова лесно на практика, тъй
като розенкройцерите не разкриват местонахождението си. Но въпреки всичко със своя мистичен
език и обещания за пречистване „невидимият колеж" предизвиква огромен интерес из цяла Европа.
Изглежда, розенкройцерите са вдъхновени от Дий и особено от неговата Мопаs Hierogliphica
(Йероглифна Монада), в която той разсъждава върху символа на кръста. Лондонският печат на Дий
се появява в Химичната сватба, което говори директно за връзката на текста с магията. Въпреки че
по-късно (предимно през XIX и XX в.) се появяват няколко общества, които се наричат с името
розенкройцери, самоличността на истинските розенкройцери остава загадка. Тяхната символика и
идеи си проправят път в учението на франкмасонството, а алхимията и някои алхимици, сред които
Ашмол и Кунрат, са определяни като розенкройцери.

Свещеният Кръст на Розата на розенкройцерите – може би едно от най-мистериозните

тайни общества на всички времена

Най-мистериозното от всички тайни общества, толкова мистериозно, че съществуването му

никога не е доказано, ни връща назад към истинската цел на скритото познание. Розенкройцерите се
целят високо, тъй като те не се примиряват с нищо по-малко от пълно обновление на изкуствата,
политиката, философията и религията. Памфлетите предполагат, че единственият начин да се
постигнат тези цели е чрез трансформация на отделната личност и пречистване на душата, за да се
разкрие божествената й природа, което е и истинската цел на алхимията. Следователно се връщаме
отново в света на Древните мистерии, само че този път в глобален мащаб.
По същото време в лаборатории из цяла Европа хора, занимаващи се с астрология и алхимия,
правят своите открития, които заплашват да разтърсят тогавашния светоглед. Те задушават стария
свят на магията под тежестта на материалната реалност. Последните магове ще станат първите
„разумни хора".

Храмът на света
След като разгледахме смесицата от мистични влияния върху развитието на науката, нека да
видим кои са хората, помогнали това да се случи. Първият от тях пренарежда Вселената, такава,
каквато е позната на тогавашните хора, когато публикува теорията си, че всички планети обикалят
не около Земята, а около Слънцето. Човекът е Николай Коперник. Неговото откритие не просто
разменя местата на небесните тела, но и показва, че Вселената има по-различна природа от тази,
която се възприема дотогава. Вече видяхме, че според всеобщо споделяното схващане Земята е
най-отдалечената от Бог и Рая точка, а сферите на останалите планети правят концентрични кръгове
в пространството между тях. Цялата система има символично значение - Раят е съвършенството,
неподвижните звезди - вечността, а Земята представлява най-тежката, най-отдалечената от
съвършенството част от вселенската схема.

www.spiralata.net 58
 Изглежда, Коперник и неговите съвременници успяват да съхранят вярата си в божествената
предопределеност на Вселената много по-добре от Църквата. Символичната реалност продължава
да съществува за тях, заедно с новите факти за нейното материално устройство. Насърчаван от
приятели и колеги, Коперник прави изключително важна крачка в развитието на науката и
оповестява Хелиоцентричната теория през 1543 г. Но във встъпителните думи на своята книга
DeRevolutionibus Orbium Coelestium (За въртенето на небесните сфери) той прославя духовната
природа на „небесното съвършенство" наричайки Космоса „видим Бог" (Коперник, Книга 1,
Въведение). Така, може би съзнателно, той повтаря един от най-прочутите орфически фрагменти -
този за универсалната природа на Зевс:

Погледни ясното му лице –

сияйното небе,
заобиколено от блестящите звезди
на златните му къдри, развени от вятъра.
Очите му - Слънце и Луна.
(Исаак Престън Кори, Апtient Fragments (Древните фрагменти), 1832 г., с. 290)

Коперник продължава с възхвала на полезността на изкуството, „наричано от някои

астрономия, а от други - астрология", позовавайки се на Платон като авторитетен източник. Явно е,
че той смята това знание за принадлежащо към инструментариума на мага, както го дефинира Пико
делла Мирандола, защото твърди, че според Платон е „малко вероятно някой, който не разполага с
необходимото познание за Слънцето, Луната и другите небесни тела, да бъде или да е наричан
богоподобен" (Коперник, Книга 1, Глава 8).
Изненадващо, публикуването на За въртенето на небесните сфери не привлича особено
внимание, да не говорим за дискусия. Може би една от причините теорията на Коперник да не
предизвиква сътресения е фактът, че той запазва символичното място на Земята, като твърди, че
„древните настояват, че Земята стои в средата на Вселената и това положение е отвъд всякакво
съмнение" (Коперник, Книга 1,Въведение). Самият Коперник е дълбоко религиозен човек и
действително концепцията за Вселена, която не е нито божествено създадена, нито направлявана от
Бог, е изключително трудна за поддържане по онова време. Но християнските убеждения на
Коперник не го възпрепятстват да изследва трудовете на неопитагорейските астрономи, които
първи в Западния свят извеждат идеята за хелиоцентризма. Така той черпи знание от мистичните
източници и дори споменава Питагор.
В десета глава от За въртенето на небесните сфери Коперник предлага схема на Слънчевата
система с планетите в техния правилен ред, а не според традиционния Птолемеев модел. Той
оповестява дължината на орбитите им, след което се насочва към мястото на Слънцето. Коперник
обаче е много далеч от възприемането на Вселената само с физични и астрономични понятия: за
него, както и за Орфей, Слънцето е Бог:
В центъра на всичко е Слънцето. Нима може това светило да се постави на друго, по-добро,
място, откъдето да осветява всичко едновременно? В действителност някои го наричат фенер,
други - дух, а трети - водач на света. Трисмегист го нарича „видим бог".
Джон Дий е на двадесет и шест години, когато Коперник публикува теорията си, и вероятно е
запознат с нея: в Мопаs Hierogliphica (Йероглифна Монада) той отдава на Слънцето абсолютна
значимост. По някакъв начин хелиоцентричността потвърждава това, което мистичните философи
вече знаят. Новата теория просто прилага необходимото доказателство за физическото му място
като център на Слънчевата система в допълнение на духовното му господство като символ на Бога.
Ученият еретик
Първият човек, който забелязва теорията на Коперник и така си навлича огромни
неприятности, е Галилео Галилей. Изглежда, той възприема от своя баща музикант основната
питагорейска идея, според която музикалните тонове са свързани с математическите пропорции.
Галилей е също и астролог. Той безспорно е доста способен в изчисленията при построяването на
хороскопите, но уменията му да ги тълкува не са така добре развити и понякога прибягва до помощ
от приятели.
И все пак причината Римската инквизиция да цензурира трудовете му през 1616 г. и да го даде

www.spiralata.net 59
под съд за ерес през 1633 г. е по-скоро научната му мисъл, отколкото астрологичните му погледи в
бъдещето. Галилей е принуден да се отрече от убежденията си, че Слънцето е центърът, около който
обикалят планетите, и че Земята се върти, тъй като те противоречат на Светото Писание. Легендата
разказва, че след като го прави, Галилей тихо промърморва: „И все пак тя се върти!". Той остава под
домашен арест до края на живота си. Невероятно е, но едва през 1992 г. Ватиканът призна, че
възгледите му са верни.
Галилей изучава законите на движението с помощта на новото изобретение - телескопа. Той е
първият човек, наблюдавал трите луни на Юпитер. Тук отново се сблъскваме с астрологията.
Ученият публикува откритието си в краткото съчинение Sidereus Nuncius (Звезден пратеник).
Книгата е посветена на Великия херцог на Тоскана Козимо II и започва с изобразително описание на
мястото на Юпитер в хороскопа на Козимо. Тъй като Юпитер е планетата на щедростта и защитата,
това е умен ход от страна на Галилей, за да апелира към Козимо да прояви именно тези свои
качества. И действително херцогът става негов патрон. Всичко това обаче показва, че Галилей е
нещо много повече от образа на учения, който ни е познат днес. Библиотеката му съдържа отличен
подбор от книги по окултна философия и астрология - 24 книги и 21 ефемериди.

Музика на сферите
По онова време астрономите трудно могат да гледат небето, без да изпитат чувство на
благоговение - състояние, което естествено се свързва с религията. Както вече видяхме, за Коперник
Слънцето е Бог. Нещо повече: математиката все още се смята за магическа дисциплина. Тогава защо
астрономите продължават да следят движението на небесните тела? Тихо Брахе например го прави,
за да постига по-точни астрологични прогнози. Астрономичните таблици, използвани тогава (т.нар.
Алфонсови таблици), са доста неточни, което не е изненадващо. Птолемеевият планетарен модел не
може да се използва, за да се проследяват движенията на планетите, тъй като в по-голямата си част
не отговаря на реалността. За нещастие теорията на Коперник не променя ситуацията значително,
тъй като той все още си представя, че орбитите на планетите са съвършени окръжности.
Целта на Брахе е да усъвършенства астрономичните изчисления, за да създаде по-точни
планетарни таблици. Интересът му е личен, тъй като освен известен астроном, той е и астролог, и
алхимик. Двама от кралските му патрони - краля на Дания Фредерик II, и Рудолф II - владетеля на
Свещената Римска империя, се допитват до него за астрологични прогнози. Брахе следва
концепциите на своите предшественици астролози като Фичино например и вярва, че астрологията
е сложно изкуство, извън възможностите на необразованите хора. Той твърди, че „не смята
астрологията за измамна наука, когато тя се придържа към някакви граници и не се осквернява от
невежество".
През 1572 г. Тихо Брахе наблюдава нова звезда в съзвездието Касиопея. Това е неочаквано
откритие, тъй като до тогава всичко отвъд Луната - от планетите до звездите - се смята за
неизменно. Наблюдението на Брахе дава нов тласък на разбирането за света. Ако горните слоеве на
Вселената не са съвършени и вечни, каквито са тогавашните представи, къде тогава е Бог? Тогава,
през 1577 г., се появява комета - традиционно приемана като поличба за голяма социална промяна.
Брахе прави съответните астрологични прогнози, но използва и математически изчисления, които
доказват, че кометата е над Луната, в предполагаемите вечни и непроменими зони на Вселената.
Вместо да направи човека богоподобен, астрономията променя разбирането му за Бог и сътвореното
от него.
И Фредерик II, и Рудолф II са изключително щедри към Брахе, давайки му възможност да
построи невероятни обсерватории и алхимични лаборатории. Тези две дисциплини са свързани, тъй
като прогресът на алхимичната работа зависи от използването на планетарните влияния в
подходящо време. Брахе вероятно се надява, че по-точните му наблюдения ще подпомогнат
съществено алхимичните му изследвания, но дали това се случва, остава загадка. Въпреки че се
радва на изключително богатство, част от него е наследство от родителите му. Не е ясно дали го
увеличава благодарение на методите на алхимията.

Хармонията в света
Мистицизмът е неразделна част от историята за развитието на астрологията. Най-прочутият
ученик на Тихо Брахе - Йоханес Кеплер, иска да възстанови усещането за съвършенство на

www.spiralata.net 60
Вселената, въпреки че днес рядко свързваме името му с този аспект от работата му. Кеплер израства
под грижите на майка си, която, изглежда, практикува магия и лечение с билки, тъй като е обвинена
в магьосничество. Една нощ, когато Кеплер е на шест, тя го завежда на един хълм, откъдето имат
добра възможност да наблюдават кометата от 1577 г. Тази паметна нощ прави на детето толкова
силно впечатление, че у него се заражда страст към астрономията. В училище и в университета,
където учи теология, Кеплер развива таланта си в областите математика и астрология. Тези негови
интереси подкрепят работата му по астрономия и първият му труд е написан в дълбоко мистичен
тон. Муsterium Cosmographicum (Свещената загадка на Космоса), издаден през 1596 г., заявява
гледната точка на автора още в заглавието. Мистерия е, защото Кеплер вярва, че в момент на
вдъхновение е открил плана, според който Бог е сътворил Вселената.
Какъв е този план? Кеплер изхожда от Хелиоцентричната теория на Коперник, но прилага към
нея питагорейските теории за пропорциите. Той твърди, че орбитите на небесните тела могат да
бъдат измерени с помощта на петте правилни геометрични тела, известни като Платонови,
заобиколени от сфера, представляваща орбитата на Сатурн. След това прилага тези пропорции към
хармоничните музикални интервали, вярвайки, че е постигнал онова, което е толкова трудно за
Фичино - да изрази чрез музикални знаци звука на всяка планета, докато тя се движи в орбита. За
Кеплер хармонията е неговата „теория за всичко". Той продължава да прилага Платоновите
пропорции към астрологичните аспекти. Тази част от неговата работа довежда до откриването на
три нови аспекта, които и днес се използват в астрологията.
Моделите и редът очароват Кеплер: навсякъде в природата вижда намесата на Бога. Той
описва снежинките, като сравнява шестоъгълната им форма с пчелната пита. Бог, казва той, е дал на
пчелите инстинкта да строят тази забележително практична форма. Кеплер вярва, че нарът расте в
отговор на душата на дървото. Също като Фичино той търси взаимовръзките между отделните
елементи на Космоса. Опитва се да съедини душата си с Божественото, съзерцавайки природата, и
като много други приема Слънцето за божество, което дирижира музиката на обикалящите около
него небесни сфери.
През последната година от живота на Тихо Брахе Кеплер работи като негов асистент и се радва
на финансовата му подкрепа. Той се възползва извънредно от решимостта на Брахе да
усъвършенства астрономичните изчисления и желанието му да сложи край на хилядолетни
вярвания със силата на емпиричните данни. Кеплер започва подробно да изучава орбитата на Марс,
използвайки за отправна точка изчисленията на своя учител. Това на пръв поглед емпирично знание
обаче е част от стремежа му да изчисти доказателствата в полза на своята „Платонова" Вселена, а
това е много далеч от „чистата" наука в съвременния смисъл на думата. Накрая, през 1619 г., Кеплер
издава Наrmonices Mundi (Хармонията на света) - кулминацията на неговите размисли и
проникновения за Вселената, геометрично създадена от Бог според описанията на Платон в Тимей.
В известен смисъл този труд е последният вик на питагорейството. Иронията е, че в книгата Кеплер
представя своите закони за движението на планетите, които ще бъдат използвани от Нютон като
доказателство за механичната, бездушна същност на Вселената.
Удивително е, че тази велика творба не е последната книга на Кеплер, нито пък е негов
шедьовър. На подобно признание се радват неговите усъвършенствани таблици с ефемериди,
посветени на император Рудолф II и наречени Рудолфови таблици. Така при Кеплер ние за последен
път ставаме свидетели на най-високите постижения, плод на удобния брак между астрономията и
астрологията. Вселената все още е възприемана като мистериозна и божествена, все още е жива и
има душа, само че започва да става малко по-предсказуема. А предсказването винаги е било цел на
астрологията.

Тайният алхимик
Коперник, Брахе и Кеплер се отнасят към съюза между астрономията и астрологията като към
изкуство. Сър Исак Нютон продължава тази традиция, наричайки себе си „естествен философ". Но
от Нютон и неговите научни открития знанието започва да се отдалечава от древното разбиране за
живата, божествена Вселена и да се доближава до съвременните представи.
Исак Нютон е роден в свят, в който магията - основополагаща за работата на ранните
астрономи, умира. На нейно място идва амбицията да се опознае природата, за да се контролира.
Човекът маг насочва божествените си сили за постигане на по-материалистични цели. Въпреки това

www.spiralata.net 61
обаче образът на Нютон е обгърнат в мистериозна аура. Дълбоко религиозен човек, той практикува
алхимия с въодушевление и решителност. Всъщност отравянето с живак - честа причина за болести
и смърт сред алхимиците, довежда до все по-изразената ексцентричност на Нютон и накрая дори до
неговата смърт. Наследниците му укриват огромното количество алхимични книги на учения и те
не виждат бял свят чак до 1936 г., когато разкриването им предизвиква сензация. Икономистът
Джон Мейнард Кейнс купува документите и обявява Нютон за „последния алхимик" (Дж. М. Кейнс,
Newton, The Man (Нютон, Човекът), 1946, с. 363-40).
Изглежда, приживе Нютон пази в тайна алхимичните си занимания, тъй като е особено
загрижен за репутацията си и се страхува да не си докара подигравки. Той живее в епоха, когато
практикуването на тайното знание се крие все повече, не толкова, за да не попадне в неправилни
ръце, а защото вече не е ценено. Все пак интересът на Нютон към алхимията е много изненадващ,
като се има предвид ентусиазма, с който изучава Коперник и Кеплер в Университета в Кеймбридж.
Нютон вярва, че окултните - в смисъла на скрити - сили действат във Вселената и се твърди, че ако
не е повлиян от окултните идеи за използването на тези сили, не би могъл да създаде своята теория
за гравитацията. Нютон пръв доказва, че бялата светлина се пречупва през призма в цветовете на
дъгата, които той определя като седем - силно магическо число.
Репутацията на Нютон като най-влиятелния човек в историята на науката се основава на
великото му произведение Рhilosophiae Naturalis Proncipia Mathematica (Математически принципи
на натурфилософията), публикувано през 1687 г., известно повече като Рrincipia (Принципи). В
този свой труд Нютон използва законите за движението на планетите на Кеплер, обединява ги със
собствената си теория за гравитацията, за да достигне до универсалните закони за движение. Така
превръща Вселената в една предсказуема машина, макар самият той да отхвърля това виждане. Но
злото е сторено: сега, когато силите, движещи Вселената, могат да се обяснят с математически
аргументи, мистерията на Божественото потъва в забрава. Вместо планетите да разпръскват лъчи,
които да свързват камъните, растенията, животните и хората във вериги по сходство, Вселената се
крепи на една-единствена неутрална сила: гравитацията. Духовната концепция за любовта като
обединяваща сила отстъпва място на физичния принцип за силата на тежестта. На езика на
астрологията това означава, че божествената Венера е изместена от Сатурн - управителя на
материалната реалност и... меланхолията.
Откъде тогава магьосникът ще започне изкачването си по Стълбата на съществуването, за да
достигне до Божественото? Стъпалата са разрушени, духът е победен от материята. Ангелите на
планетите вече не пеят в хармония, докато се въртят из Космоса, нито пък идващите и отиващите си
души минават през техните сфери по пътя си от и към несъвършената Земя. Нито едно място във
Вселената вече не е повече или по-малко съвършено от друго.
Защо тогава Нютон продължава да практикува алхимия? В тази област от неговите интереси
той трябва поне да е надникнал в царството на духовната трансформация. Говори се, че
алхимичните занимания му причиняват нервно разстройство. Ако е така, много по вероятно е
причината за нарушеното му равновесие да е напрежението между окултните му изследвания и
публичния му образ на учен.
Откритията на Нютон бележат момента, в който астрономията напуска царството на
изкуствата и става наука. От този момент нататък науката си присвоява материалния свят и оставя
духовния на религията, както и на маговете и алхимиците. Сякаш Вселената, която Платон и
Фичино обичат като божествено същество със своя собствена душа, е погребана. Златото е
превърнато в олово.

ВЪЗВИШЕНИ РИМИ

Света да видиш в зрънце

пясък
и небесата - в диво цвете.
Задръж безкрайността в дланта си
и вечността - във часовете.
Уилям Блейк Песни за невинността

www.spiralata.net 62
 Докато астролозите
И алхимиците, без да знаят, създават съвременната наука, тайната мъдрост си намира други
начини да оцелява. Вярна на духа на Орфей, тя се промъква в лириката и поетичната проза. Някои
от авторите на тези произведения са дълбоко религиозни хора. Поне за един от тях знаем, че
познава добре алхимията, а за няколко други – че са наясно с неоплатоническата традиция. В хода
на разказа ще се убедим, че границата между науката и въображението съвсем не е толкова
отчетлива, колкото днес.

Пазителите на пламъка
Когато Елизабет I посещава Джон Дий в Мортлейк, за да получи указания как да чете неговия
труд Мопаs Hierogliphica (Йероглифна Монада), тя е подтиквана от интереса си към тайното знание,
обхванало целия кралски двор. С помощта на хората от обкръжението й, кралицата съвсем
преднамерено създава атмосфера на мистерия и магия около себе си - атмосфера, в която Елизабет
се превръща в Кралица на феите, а политическата й власт е подхранвана от мистична сила.
Придворните й се надпреварват да я възхваляват с помпозни слова, издигайки образа й до този на
богиня. Зад това обожествяване без съмнение стоят политически мотиви, но някои от поетите,
които се състезават за капризното благоволение на кралицата, търсят вдъхновение за стиховете си и
в неоплатонистките съчинения. В крайна сметка, нали самият Платон също пише за идеалния
владетел - философа, който може мъдро да ръководи обществото? Тогава и Елизабет може да бъде
приета като такава. Едмънд Спенсър я прославя като Глориана в епичната си фантастична поема
Кралица на феите. Там той използва приключенията на група рицари като магически фон, за да
изтъкне различни нейни добродетели.
При други поети на преден план излизат личните чувства. Романтикът сър Филип Сидни
използва Платоновата представа за любовта, за да възхвали любимата си с претенцията да открие
най-висшата духовна красота във физическа форма. Но нито открито политическите цели на
поемата на Спенсър, нито изтънчената елегантност на творбите на Сидни могат да бъдат
разглеждани като нещо повече от лековата игра с прозренията на древната мъдрост с цел постигане
на литературен ефект. И все пак, магията проработва при Сидни. Познат като автор на любовни
стихове, той увенчава поезията си (а може би и целия си кратък живот) с един сонет, изразяващ
разбирането му за неговата собствена божествена същност и желанието му да се завърне при извора
на любовта. „Остави ме, о, Любов, достигаща до глупост" - казва той, обръщайки се към душата си,
вместо към духовната светлина на Слънцето:

Която разпръсква облаците и ги отваря за светлината,

която едновременно свети и ни позволява да виждаме.
Бързо я хвани, нека да те води...
И тогава - прощавай, свят! Виждам края ти:
Вечна Любов, остани жива в мен!
(Джералд Булит, Silver Poets of the 16th Century (Сребърните поети на XVI век), 1970 г., с. 278)

Набожността, която демонстрират Спенсър и Сидни, наблягайки върху моралните ценности,

може би изглежда доста далеч от силните духовни пориви на участниците в Мистериите. Със
сигурност тези поети не участват толкова активно в окултния живот като Джон Дий, но все пак
между тях има някаква връзка. Изненадващото е, че тази връзка е християнското благочестие,
изразено чрез идеите на пуританството. Вероятно думата „пуритан" извиква у читателя образи на
хора със строги лица, облечени в черно, които дават мило и драго да премахнат всички земни
удоволствия - възгледи, завещани от Кромуел. Но Сидни наистина е пуритан, а както вече видяхме,
Дий практикува своята ангелска магия в почти постоянно състояние на молитва. В този период
пуританството се изразява в надеждата за повсеместна реформа - мечта и стремеж, споделяни и от
мистериозните розенкройцери. И така, това религиозно движение прегръща прозренията на
древната мъдрост и ги интерпретира по нов начин.
Поет и духовник
Както вече знаем от Древните мистерии, тайното знание преминава в алхимията, за да създаде
една дисциплина, която има за цел да пречисти не само човешкото същество, но и целия свят.

www.spiralata.net 63
Алхимичната символика също намира своето място в поезията от онова време. Един от
най-великите поети от този период - Джон Дън - води доста интересен живот. Роден католик, той
преминава в лоното на Англиканската църква и се издигна до декан на катедралата „Свети Павел",
като по пътя си често спира, за да се наслаждава на компанията на различни жени. Поезията му е
страстна като насладите на физическата любов и като дълбокото му усещане, че е недостоен за Бог.
И по двете теми той използва изобилие от алхимични символи. Освен това често изнася дълги
проповеди (обикновено пред тълпи от слушащи го в захлас жени), в които чрез сложни алхимични
алегории обяснява тайните на християнството.
Също като Фичино Дън успява с лекота да съчетава херметичните разбирания с християнските
вярвания и описва себе си като микрокосмос в познатия алхимичен стил:
Аз съм малък свят, създаден сръчно
от елементи и ангелски дух.
(Джон Дън, Ноly Sonnets (Свещените сонети), известни също като Divine Meditations
(Божествените медитации) или Divine Sonnets (Божествените сонети), съчинени през 1609 или
1610 г., с. 310)
Духът е неговият ангел пазител, или демон, неговото доказателство, че в душата си носи
Божественото, въпреки че е изгубил Божията милост, към която отново се стреми. Светската
любовна поезия на Дън съвсем основателно се слави като една от най-чувствените и ярките в
английската литература. В Екстазът той описва двама любовници, които лежат върху отрупан с
виолетки хълм и откриват, че да се държат за ръце и да се гледат в очите им носи много по-голямо
щастие, отколкото сексуалната любов. Душите им се сливат, разкривайки им едно от първите
стъпала от стълбата на любовта на Сократ - осъзнаването на духовната красота на възлюбения. Но
вместо да се издигнат по-нагоре - към съзерцаване на Божественото, любовниците на Дън спорят за
силата на тялото да пренася духовната любов в материалния свят:
Тайните на любовта растат в душата,
но все пак тялото е неговата книга.
(Джон Дън, Екстазът, с. 55)
Така че ще бъде по-вярно, ако кажем, че Дън, Сидни и Спенсър по-скоро изпълват поезията си
с мистична образност, отколкото да я преживяват с цел да се доближат до Бога. И все пак е истина,
че техните творби пазят частици от скритата мъдрост и по този начин тя е оцеляла. Други поети
като например Хенри Воган изпитват непосредствен досег с мистериите на алхимията.

Алхимичните близнаци
Воган, както и Дън, е известен като метафизичен поет, чиято поезия се отличава със своите
сложни и тайнствени метафори. Ранната му поезия не блести с нищо, но около 1650 г. той едва не
умира от болест, която разтълкува като наказание за материалистичния си начин на живот и като
предупреждение да се пречисти. Воган приема да следва мотото тоriendo revixi - „чрез смъртта се
прераждам" - прозрения, отвеждащи директно до Мистериите и Хермес Трисмегист. Следващата
поетична сбирка на Воган Silex Scintillans (Блестящият камък) отразява наблюдението му, че
„пътят нагоре е път надолу": „божествените лъчи отскачат от злощастната душа, както искри от
удар на кремък". Заглавието обаче препраща и към Философския камък. Това не е случайно, тъй
като братът на Хенри - Томас Воган (1621-1666) - е известен алхимик.
Поезията в Silex Scintillans (Блестящият камък) е посветена на темата за чистотата на
детството и пропадането на човек като възрастен. Воган знае от опит какво е нужно, за да се върне
отново в състоянието на „ангелско детство" - поемата Regeneration (Прераждане) завършва с
прочувствен вик:
Господарю, казах аз,
един последен дъх
и ми позволи да умра
преди смъртта!

На друго място лирическият герой сякаш случайно споделя мистично видение:

На другата нощ видях Вечността
като голям пръстен от чиста и безкрайна светлина!

www.spiralata.net 64
 След като противопоставя божествената красота и светлина на „огромната сянка", обгърнала
света, Воган отхвърля земните стремежи, тъй като те носят само „кръв и сълзи". Поетът възхвалява
онези хора, намерили крилете си (като крилете, които пораснали на любовниците в Пирът на
Платон), за да се издигнат нагоре:
Пътят, който води от това мъртво, тъмно място към Бог,
е пътят, който трябва да извървиш до Слънцето.
Изглежда, Воган е доведен до преживяване близко до смъртта и преминава през духовно
прераждане, което той вижда в традиционния смисъл на тайното знание, въпреки че в поезията си
го изразява чрез християнски понятия. Няма съмнение, че той познава отблизо езотеричното знание.
Брат му Томас, алхимикът, учи медицина и се занимава с производство на медицински вещества,
следвайки стриктно препоръките на Парацелс. Под псевдонима Евгени Филалет той издава
трактати, в които споменава или цитира Орфей, Питагор, кабала, Халдейският оракул и Соrpus
Hermeticum (Корпус Херметикум). Удивително е, че Томас Воган предлага няколко лекарства, които
според него са толкова лесни за приготвяне, че една дама може да си ги направи сама, докато чете
поезията на сър Филип Сидни. Факт е, че двамата със съпругата му Ребека практикуват алхимия
заедно, прилагайки в брака си мистичното алхимично съчетание на противоположностите.
Томас Воган украсява някои от алхимичните си съчинения с поетични елементи. Неговият
талант е по-скромен от този на брат му, но той подчертава колко удобна е стихотворната форма, за
да бъде изразена кратко и ярко мистичната същност на алхимията. Въображението на поета лесно
прониква в света на езотеричното и интуитивно достига до истини, които учените отказват да
приемат без доказателства. Докато близнаците Воган живеят във време, в което процесът на
разделение между науката и изкуството (и религията) е едва в началото си, важната роля на
поезията в съхраняване на тайното знание тепърва ще се затвърждава, както ще видим в
творчеството на по-късните поети.
Платонистът пуритан
С поезията на Джон Милтън навлизаме все по-дълбоко в света на Мистериите. Милтън е
страстна натура и изключително образован човек, а поезията му не е от лесните за четене: тя
изразява едновременно дълбочината на убежденията му и широтата на познанието му. Роден в
Лондон с баща, който преминава от католицизма в лоното на Англиканската църква, Милтън е
гений, който работи усърдно и талантът му разцъфва рано. Несъмнено религията оказва
изключително голямо влияние върху неговото развитие, но към пуританските възгледи той прибавя
и плодовете от образованието си в Кеймбридж, последвано от шест години самообучение и
пътувания из цяла Европа. Милтън дължи очарованието си отчасти на своята многостранност:
когато не е зает да реди величествени стихове, той пише пламенни политически текстове в подкрепа
на идеалите на републиката на Кромуел и толкова се увлича, че трябва да се крие за известно време,
докато трае периодът на Реставрацията.
Ние обаче се интересуваме основно от поезията на Милтън и най-вече от онези мистични
елементи в нея, които противоречат на образа му на заклет пуритан. Ранните му стихотворения,
написани преди да започне да пътува в чужбина, говорят, че поетът познава работата на Фичино
доста добре. През 1631 г., когато е само двадесет и три годишен, Милтън написва две
стихотворения, замислени да бъдат четени като ди алог: L’Alegro (Щастливият) и Il Perseroso
(Умисленият). Творбите илюстрират именно идеята на Фичино за необходимостта да се уравновеси
сериозната страна на живота (учение и съзерцание) с по-весели преживявания, за да се
синхронизира човек с космическия ред.
L’Alegro (Щастливият) забранява меланхолията и призовава на нейно място удоволствията на
Венера и Бакхус, които включват танци, шеги, песни, любовни наслади и добра храна и напитки (в
Англия Бакхус носи не вино, а „ароматна светла бира"). Накрая Милтън призовава самия Орфей,
събуждайки го от неговия сън в легло от цветя, за да чуе:
Толкова усилия за благословията на Плутон
да освободи напълно
наполовина върнатата Евридика.
В тези жизнерадостни празнични песни са изброени много от лековете, които Фичино
препоръчва против меланхолия. Но когато прочетем Il Perseroso (Умисленият) откриваме, че

www.spiralata.net 65
Милтън, както и Фичино, вижда веселието не като самоцел, а като почивка от едно много
по-смислено състояние - меланхолията. Тъгата има много важна цел и носи скрит дар. Поемата ясно
показва, че Милтън се стреми към духовните прозрения, които само меланхоличното настроение
може да донесе. Докато радостите са „безполезни, лъжовни играчки", меланхолията е възпята като
божествена дъщеря на Сатурн. Удоволствието само ни свързва с материалния свят, докато
меланхолията, „унесена в свещена страст", ни позволява да се издигнем към небесата, докато чуем:

Музите танцуват в кръг

под песнопението за Юпитер.

Докато в L’Alegro (Щастливият) е обрисуван слънчев летен пейзаж, където героите са весели
овчари, в Il Perseroso (Умисленият) поетът изобразява нощна картина, населена с богове, нимфи,
природни духове и дори самия Орфей. Тук поетът се взира в звездите от една самотна кула:

Откъдето мога да наблюдавам Мечката

с Трижди Великия Хермес или да възхвалявам
духа на Платон да разкрие обширните поля,
подвластни на ума му,
избрал за свое обиталище този земен кът,
и всички демони
в огън, въздух, под земя и във вода,
със сила, подчинена
на планета или елемент.

Това красноречиво признание за вярата в Хермес Трисмегист и Платон слага върху Милтън
печат на пазител на древната мъдрост въпреки пуританските му възгледи. В тази поема той също
призовава Орфей, но този път набляга върху езотеричната версия на историята за Евридика, в която
Орфей пее толкова сладко, че Плутон обещава да му върне съпругата. Кулминацията на поемата е
образът на стар магьосник, чиито мистични знания са го превърнали в пророк:

На края на тежкия си земен път

намерих своя уединен кът,
където мога да седя и да говоря
на всяка звезда, на небето изгряла,
на всяка билка, що пие роса,
докато аз, старикът, се превърна
в пророк.

Il Perseroso (Умисленият) е доказала своето място като една от най-въздействащите поеми,

вдъхновила поети като Блейк и Йейтс и художници като Самюел Паркър. Тя е един от каналите, по
които скритата мъдрост продължава пътя си напред, докато накрая, при Йейтс, според когото
поемата е отражение на живота, не се влива в потока на ритуалната магия.

Да погубиш душата си
Дори великият християнски епос на Милтън Изгубеният рай съдържа отзвуци от окултното
езическо познание. В Книга 7 по молба на Адам ангел Рафаил разказва за Сътворението на света, но
на езика на алхимията. Бог използва разбъркания изходен материал също като алхимик, подлагайки
го на сортиране, дестилация, ферментация и други методи за пречистване, докато не постига
съвършенство. Посланието на тази християнска алхимия е ясно: когато човек погуби душата си, той
нарушава съвършенството в света, което не може да бъде възстановено до идването на Христос.
Нещо повече: Рафаил - ангел, който очевидно добре познава тайната мъдрост, тълкува на Адам
идеята за стълбата на любовта на Диотима в Платоновия Пир. Адам си признава страстта, която Ева
събужда у него, само за да срещне един намръщен ангел, който го поучава да цени не похотта, която
дори животните изпитват, а висшата наслада на ума. Защото любовта

www.spiralata.net 66
 ... е стълбата,
по която можеш да се изкачиш до небесната Любов.

Неслучйно Уилям Блейк, който дълбоко уважава Милтън, казва по повод на него знаменитата
фраза, че е „на страната на Дявола, без да го знае". Сатаната на Блейк е принципът на живота и
енергията, противопоставен на Бога, който потиска и наказва. Според него истинският живот се
основава на прозренията на древната мъдрост.

Един учен в рая

Въпреки че всички споменати досега в тази глава поети поддържат пламъка на тайното знание
чрез стиховете си, доколкото знаем нито един от тях не практикува древните медитативни практики
като средство за единение с Бога. Вярно е, че Хенри Воган преживява състояние, близко до смъртта,
а последвалото го духовно прераждане го превръща в истински поет, но това е неволно, а не
съзнателно търсено преживяване. Но има един човек, който не само повлиява значително върху
следващите поколения поети, но и пътува свободно в духовното измерение. Той не е поет, а учен,
който свързва световете на Кеплер и Нютон с този на поетите.
Емануел Сведенборг е описван като една от най-забележителните личности в историята. Роден
в Швеция в доста заможно семейство, той е дълбоко повлиян от някаква нетрадиционна религия,
която баща му изповядва, но истинската му страст е науката. Геният му се простира в много научни
области - от минно дело до математика; освен това е и способен изобретател, особено горд с
проектите си за летателни машини. Има достатъчно познания, за да създаде свои собствени
телескоп и микроскоп и е един от създателите на кристалографията. Говори свободно девет езика.
Сведенборг е една от последните ренесансови личности, жаждата му за нови знания не знае
граници, а способността му да учи никога не го напуска.
Докато се занимава с научна работа, Сведенборг започва да обръща все по-голямо внимание
на функционирането на човешкия ум. Той разбира каква е функцията на малкия мозък, но
механичните обяснения за дейността на мозъка не го удовлетворяват. Това, което иска да открие, е
обиталището на душата. Сведенборг изпробва различни практики за контрол върху дишането още
от ранна възраст, така че е наясно с медитативните техники. През 1744 г. той започва да записва и да
тълкува сънищата си и така става един от предвестниците на психоанализата. Тези занимания
довеждат до огромна промяна в живота му: той започва да получава видения, а характерът му
претърпява пълна трансформация - от уверен до арогантност учен се превръща в скромен и сдържан
човек.
Видението, което въвежда Сведенборг в духовния свят, може да ни се стори смешно, но за
него е плашещо. Случва му се, докато пътува за Лондон. Сведенборг като цяло не е чревоугодник,
но внезапно е обхванат от такъв завиден апетит, че си позволява да се наслади на обилна вечеря в
един хан. Изведнъж в стаята притъмнява и в ъгъла се появява мъж, който предупреждава
Сведенборг да не прекалява с яденето. Приемайки казаното буквално, той направо изхвърча към
стаята си. После обаче му хрумва, че може би посланието има скрит смисъл - предупреждение към
Сведенборг да сложи край на мащабните си изследвания, както се и оказва.
През нощта мъжът се явява в съня на Сведенборг и му обяснява, че е Бог и че Сведенборг е
избран „да обясни на човеците духовния смисъл на Светото Писание" - начинание, в което той ще
му помогне. След това „Бог" му разкрива духовните светове на Рая и Ада. Впоследствие „телесните
очи" на Сведенборг са отворени така, че вижда духовното царство в будно състояние почти всеки
ден. Сведенборг преживява прераждане, смърт на някогашната му личност. Той пише:
„Прераждането се случва накрая, когато животът на предишния човек умира и начева един нов,
небесен живот".

Изучаване на други светове

Сведенборг посвещава остатъка от живота си на следването на тази Божа заповед и на
„пътуването" из Ада и Рая. В трудовете си той описва тези светове подробно, допълвайки
преживяното във виденията си с елементи от Библията. Изглежда, Сведенборг периодично
преживява вътрешно духовно пътуване до най-висшето ниво на съществуването, също като Плотин.

www.spiralata.net 67
На практика той черпи много вдъхновение от Плотин и неоплатонистите и подобно на тях вижда
Бог като духовно слънце, което разпръсква лъчите си и до най-нисшите материални светове.
Сведенборг обръща голямо внимание и на Великата стълба на Битието, върху която Фичино
изгражда своята магия, наричайки я Закон за съответствието. Той оценява духовното съдържание на
античните митове и нарича магията и астрологията „първичната наука на древните".
Както за Сократ, Платон, Плотин и Фичино, така и за Сведенборг единственият управляващ
принцип във Вселената е любовта. Човек е загубен, ако не живее според този принцип на
хармонията. След смъртта ангели изпитват душата и й дават инструкции. Всяка душа върви по
собствения си път, така че душите, които искат да чуят напътствията, естествено тръгват по
ангелския път към Рая, където всичко било хармония. Душите, пристрастени към насладите или
злото, попадат в Ада, където имат възможност да им се отдадат. Там прокълнатите ги посрещат
приятелски и се радват да видят новите страдащи! А в Рая душите продължават да следват
принципа на доброто по света. Според Сведенборг целият ни земен живот е посвещение в отвъдния
и ние носим семената на нашето бъдеще със себе си: „Адът е в злия човек, а Раят - в добрия".
Основавайки се на собствения си опит, Сведенборг е сигурен, че е намерил универсалната
истина - мъдростта, обща за всички религии. Ангелите му казват, че религиите са като „многото
камъни в царската корона". Така Сведенборг възприема едно толерантно отношение към различните
вероизповедания, въпреки че продължава да мисли и да получава видения, пълни с християнски
образи и символи, и не следва примера на Прокъл да почита божества от други религии.
Така както е сцена на преживените от Сведенборг смърт и прераждане, Лондон се превръща
във фон и на физическата му смърт. Ученият пътува до там през 1771 г. и малко преди Коледа се
разболява, а на следващата пролет умира. Прислужницата в квартирата му твърди, че той
предварително знае, че ще умре, и изпитва наслада „сякаш му предстои ваканция и веселба".
Обстановката в отвъдния свят и неговите обитатели му са толкова познати, че не могат да го
изненадат с нищо.
Сведенборг ни връща назад към царството на мистиците, чиито убеждения се основават на
собствения им опит. Виденията променят напълно живота му, точно както се твърди за посветените
в Елевсина - че губят всякакъв страх от смъртта и заживяват по-щастливо отпреди. Излишно е да
казваме, че твърденията на Сведенборг са посрещнати със значителен скептицизъм от
съвременниците му. Въпреки всичко те намират благодатна почва в изкуството. Поети като Уилям
Блейк откриват у Сведенборг потвърждение, че светът на въображението е също толкова реален,
колкото и материалният свят, възприеман чрез сетивата. Тези хора, както и алхимиците, търсят
сами пътя към своите възвишени преживявания. Времето, когато знанието е добивано чрез
колективен опит (както при посветените в Елевсина и питагорейците) отдавна е отминало. В един
свят, възприеман все повече с езика на Нютоновата физика и рационализъм, преживяването на
Божественото следва потока на индивидуалния опит и вътрешните духовни прозрения.

Английския езичник
В периода, известен като Епохата на рационализма или Просвещение, философската мисъл се
концентрира върху достойнствата на рационалния подход, приложен към такива въпроси като
отношенията между индивида и държавата. Теми като правата на мъжа (и на жената) стават горещи
точки за дебат. Философията - любовта към мъдростта - вече не преследва духовни цели и ако
тогава са живи, Сократ и Плотин едва ли биха я познали. Все пак, сякаш по неписан закон, един
човек надига глава, за да върне древната мъдрост във фокуса на вниманието. Този човек е Томас
Тейлър, станал известен като Английския езичник.
Тейлър е гениален и неуморен изследовател на класиците, които му възлагат мисията да
възроди неоплатонистката мъдрост и да преведе съчиненията на английски. Роден в бедно
семейство, той изтърпява години на огромни лишения - през деня работи, а нощем - учи. Опитите
на Тейлър да направи голям удар като че ли са обречени на неуспех. Например той изобретява
„вечен пламък", който демонстрира пред масони, но за нещастие предизвиква малък пожар. Накрая
Тейлър успява да си осигури богати покровители, които финансират работата му и му дават
възможност да отдаде цялата си енергия на преводите. Подобно на Фичино, той е много вещ в
изкуството на превода и постига успех, далеч отвъд енергията или възможностите на човек, който
няма вдъхновение или не познава Античния свят. Тейлър събира пълните съчинения на Платон и

www.spiralata.net 68
Аристотел и превежда не само основните трудове на неоплатонизма (Плотин, Прокъл, Ямблих,
Порфирий), но също и древните Орфически фрагменти и химни и Халдейските оракули. Пише
дълъг трактат за Орфическите и Елевсинските мистерии, обяснявайки символиката им в
забележителни детайли.
Текстовете, с които работи Тейлър, съдържат неточности и дори липси. Забележително е, че
благодарение на своите задълбочени познания и разбиране преводачът успява правилно да попълни
много от тези липси с точност, потвърдена от по-късните открития. Тейлър използва и латинските
преводи на Фичино, когото припознава като свой съратник мистик и неоплатонист. Той потъва
толкова дълбоко в Античния свят, че разговаря с жена си на древногръцки и пише химни за
гръцките богове в орфически стил.
По някакъв начин Тейлър има късмета да улови духа на времето, тъй като през Просвещението
именно древните гърци са смятани за родоначалници на логиката и рациото. Стилът на Древна
Гърция става особено популярен в изкуството и архитектурата и Тейлър е част от това възраждане,
въпреки че написаното от него е по-скоро мистично, отколкото рационално. Но със сигурност той
придобива достатъчна известност, за да си спечели подкрепата на такива светли личности като
херцога на Норфолк.
Тейлър изнася дванадесет лекции върху философията на Платон в дома на Джон Флаксман,
един от покровителите на Блейк, и е възможно самият Блейк също да присъства там. Несъмнено
Блейк е повлиян от Тейлър, тъй като няма как да илюстрира един от трудовете на Порфирий, без да
го познава чрез превода на Тейлър. Други поети, сред които Шели, Кийтс, а по-късно и Йейтс, също
са привлечени от разбирането на Тейлър за древната мъдрост. Неговото влияние се простирало чак
до Теософското общество на Елена Блаватска чрез ентусиазма на нейния секретар Дж. Р. С. Мид
Но въпреки цялата подкрепа и влияние Тейлър не успява да избегне подигравките. Откритата
критика срещу покварата, в която според него е изпаднала Църквата, също не помага за каузата му,
а за нещастие преводите му не са и лесни за четене. Те със сигурност са точни, но Тейлър не
притежава дарбата да се изразява просто и ясно на английски език. Нещо повече той има склонност
да изпъстря трудовете си с обширни бележки под линия. Войнствеността на Тейлър извира от
безсилието му да убеди повече хора да прегърнат мъдростта, съхранена в древните текстове, и нищо
чудно на моменти да се е чувства много самотен.
Какво щеше да се случи с тайното знание, ако Томас Тейлър не се беше родил? Личности като
Сведенборг и Блейк щяха да изживеят своя мистичен опит, но орфическата мъдрост в цялото й
богатство щеше да остане скрита. Ето защо в това отношение Тейлър застава рамо до рамо до
Фичино като фигура от изключителна важност: и двамата сами, без чужда помощ, запазват и
разкриват тайните на Мистериите за своите съвременници и за бъдещите поколения.

Приятел с ангелите
Шест месеца преди да се роди Томас Тейлър, на бял свят в Лондон се появява най-великият
поет мечтател и художник. Уилям Блейк също страда от изключителна бедност през целия си живот
и пак като Тейлър намира покровители, които да му помогнат. И двамата са критични към
християнството и се надяват на радикална промяна в обществото - все пак това е времето на
Френската революция и създаването на Съединените щати. Но за разлика от Тейлър Блейк има
видения от най-ранна възраст. Докато Сведенборг посещава Рая и Ада, Блейк вижда Рая по бедните
улици на Ламбет, а Лондон - преобразен като божествен град.
Като дете на родители неконформисти, Блейк е възпитаван според Библията и получава
образованието си вкъщи. Първото му видение го спохожда, когато е само на четири години.
Образът на Бог в стъклото на прозореца го докарва до пристъп на крясъци. По-късно вижда ангели
върху едно дърво, но тези видения не му донасят нищо добро, защото баща му смята, че лъже и го
набива. Блейк обаче развива силно творческо въображение, което се подхранва и от контакта му с
духовната реалност. В действителност всички негови картини са плод на подобни видения.
Родителите на Блейк забелязват таланта му и когато е на десет го изпращат да учи скулптура и
рисуване на антики в художественото училище на Хенри Парс. На четиринайсетгодишна възраст
Блейк става чирак при Джеймс Базайър, гравьор на Обществото на лондонските антиквари. Тук
младежът отново се потапя в атмосферата на древния свят, която се пренася във въображението му
заедно с библейските разкази. Но съществува и още един фактор, оказал влияние върху

www.spiralata.net 69
формирането на Уилям Блейк като поет: готическата архитектура. Когато Блейк е на шестнайсет,
Базайър го изпраща да гравира някои от лондонските църкви, включително Уестминстърското
абатство. Тук Блейк е споходен от още повече видения и се влюбва в елегантните, вдъхновени от
природата форми на готиката.
През 1782 г. Блейк се жени за Катрин Баучър - жената, която му оказва подкрепа и е негов
партньор в работата през целия му живот. Катрин е неграмотна, но Блейк я учи да чете и пише;
по-късно тя му помага да създава прекрасните си илюстровани книги с поезия и оцветява някои от
илюстрациите на ръка. Животът на Катрин не е никак лесен. По време на един период на бедствена
мизерия тя открива, че единственият начин да покаже на безпомощния Блейк окаяното им
положение, е да сложи пред него празна чиния на вечеря. Блейк прилича на Томас Тейлър по своя
пламенен, импулсивен и силно независим характер. Въпреки че много пъти се опитва да изкара
пари от различни артистични проекти, той никога не успява. Ако не е верният му покровител
Томас Бътс, Блейк и Катрин биха да гладували, тъй като изкуството на Блейк не е предназначено за
масите.

Артистичен мечтател
Блейк е уникална фигура за английското изкуство и литература, защото твори едновременно и
поезия, и изобразително изкуство, като умело ги съчетава. Поезията и картините му са
непосредствен израз на виденията му, те са завещания на древната мъдрост, но предадени по
толкова необичаен начин, че са трудни за разбиране като алхимичен текст. Дори най-простите му
стихове носят дълбоко значение. Блейк взаимства идеи от философите и писателите, които изучава,
смесвайки влиянията им по един изключителен начин. Най-лесният път за един нов читател да
разбере неговото творчество е да подходи към него през ясните обяснения на Катлийн Райн, която
смята Блейк за свой учител. Следващите анализи са почерпени от прозренията на Райн.
Блейк сътворява цяла въображаема вселена с трупа от божествени герои и разказва историята
й в епически стихове. Неговите Рrophecic Books(Пророчески книги) черпят информация от
Библията и гръцките митове, за да създадат една нова митология, чрез която да сложи преграда
пред разрушаването на човешкия дух от разума и тиранията и след това да предскаже окончателната
му победа.
Пророческата книга на Блейк Vala (Вала), или Тhe Death and Judgment of the Eternal Man
(Смъртта и осъждането на Вечния човек) преразказва легендата за Купидон и Психея, за първи
път пресъздадена в литературна форма от Апулей през II век. Апулей е платонист и посветен в
множество Древни мистерии, включително в Дионисиевите мистерии и тези на Изида. Затова той
описва легендата за Купидон и Психея със скрито значение - това е историята за отделянето на
душите от Божественото и препятствията по пътя на завръщането им към него. Блейк преразказва
преданието в космически аспект, разполагайки действието в свят, където Урицен (разумът и
законът) - Демиургът или Създателят Бог налага и създава закони, срещу които Лувах (любовта -
той е съответствие на Купидон) ще се разбунтува.
Следователно мистичните виждания на Блейк са в хармония с тези на древните. Той нарича
тайното знание „Вечното евангелие", но това е евангелие, което интерпретира християнството по
радикално нов начин. За Блейк Христос представлява Божественото във всичко живо: защото
„всичко, което живее, е свято". Като питагорейците Блейк смята, че тялото е гробница, от която
човек може само мигновено да съзре истинската природа на безграничния свят. „Защото човек се е
приближил, за да може да види всичко през тесните процепи на пещерата си." Но „ако пътищата на
възприятията се прочистят, човек ще види всичко такова, каквото е, безкрайно".
Не знаеш ли, че всяка птица, която прорязва небето,
е безкраен свят, затворен в петте ти сетива?
Точно така самият Блейк вижда света, като „едно продължително видение или въображение".
Защото според Блейк въображението е дарбата, чрез която се разкрива истината.
Не е чудно, че Блейк оказва такова дълбоко въздействие върху по-късните поети! Той свързва
поетите, творците и всички, които живеят чрез въображението, с истините на духовния свят. Блейк
следва традицията на индивидуалисти като Сведенборг, които, в свят, неспособен да приеме
скритата мъдрост, трябва да намерят собствения си път към нея. Дръзките становища на Блейк
вдъхновяват поетите от следващото поколение: романтиците - Уърдсуърт, Шели и Кийтс, които се

www.spiralata.net 70
наслаждават на живот встрани от изтънченото общество. А както ще видим, великият ирландски
поет Уилям Бътлър Йейтс също дълбоко уважава Блейк.

Освобождение в наслада
Срещу истините на въображението Блейк поставя научните закони на Нютон, които дават
начало на Индустриалната революция и прочутите „тъмни сатанински мелници". Жителите на
градовете страдат физически от тежката работа и лишенията, докато Църквата потъпква духовния
им живот със своето лицемерие. Виждането на Блейк за свободата се основава на святата същност
на природната енергия, която е „вечна наслада". В творбите му тази природна енергия се
символизира от образите на лъвове и тигри. Но освободената от оковите енергия невинаги е огнена:
тя се възпламенява само когато е възпрепятствана. В книгата си със стихотворения за деца Songs of
Innocence (Песни на невинността) Блейк включва две поеми - Изгубеното малко момиченце и
Намереното малко момиченце, които опростено разказват мита за Персефона. Във версията на
Блейк лъвове спасяват детето и когато накрая родителите му го намират, те избират да останат с
животните в пустошта. Двете стихотворения са препратки към Малките и Големите мистерии и,
изглежда, отчасти са изградени върху есето за Елевсина на Томас Тейлър.
Блейк черпи вдъхновение от преводите на Тейлър за няколко от поемите и картините си.
Някои негови творби се основават върху мита за Персефона, както и върху есето на Плотин За
красотата, и разказват за падането на душата от божествения в материалния свят, за раждането и
смъртта. През 1821 г. Блейк сътворява удивителен акварел, илюстрация на Пещерата на нимфите
на Порфирий - важен текст, който описва въплъщението на душата във физическия свят през
Портите на Рака и излизането й през Портите на Козирога, за да се завърне при Божественото. Тези
текстове са неразбираеми без неоплатонисткия ключ, с чиято помощ да се разтълкува смисълът им.
Но за поети като Йейтс, които са запознати с традицията на неоплатонизма и магията, текстовете са
знаци по пътя към освобождението.
Блейк уважава Милтън въпреки пуританските му разбирания и дори илюстрира творбите му
L’Allegro (Щастливият) и Il Penseroso (Умисленият), които, както вече видяхме, са
най-неоплатонистките поеми на Милтън. В тях откриваме причината за възхищението на Блейк
пред Милтън, тъй като той го смята за посветен за разлика от себе си. Блейк чете Изгубеният рай
(към която също създава илюстрации) като приказка за святата енергия и желание, потиснати и
смачкани от разума. Но той отбелязва, както и много други, че Милтън пише много по-ярко за
Сатаната и Ада, отколкото за Рая и ангелите. Там, твърди Блейк, може да се открие истинската
симпатия на Милтън: „Без сам да го съзнава, той е истински поет, който възпява Дявола".
Блейк илюстрира и творбите на Данте и толкова се ентусиазира, че научава италиански, за да
прочете Божествена комедия. Не му допадат обаче наказанията, които са налагани в Ада на Данте:
за Блейк Адът бил тук, в нашия свят. И въпреки че Блейк и Катрин принадлежат към обществото на
Сведенборг, накрая Блейк решава, че Сведенборг също е станал жертва на съвременната религия:
„един Самсон, отритнат от Църквата". Само в присъствието на велики ренесансови творци като
Ботичели и Микеланджело Блейк чувства, че е обкръжен от свободната божествена енергия. В
издължените криви линии, характерни за неговите творби, се усеща влиянието на тези творци,
както и на готическата скулптура. Освен това той е наясно, че в техните творби са закодирани
Мистериите, което е смисълът на работата на самия Блейк - като поет и художник.
Уилям Блейк посреща смъртта със същата радост, с каквато я приветства и Сведенборг. Той
твори до последно и само няколко дни преди да умре, работи в леглото си върху скица за портрет на
Катрин. Накрая „лицето му се прояснило, очите му заблестели и започнал да пее за нещата, които
вижда в Рая". Катрин умира три години по-късно и посреща края на земния си път със същата
радост, обръщайки се към Блейк в отвъдното, че скоро ще бъде при него. За тази двойка духовният
живот е много по-истински от измамния материален свят.
Блейк персонифицира живота на един духовен гений, хванат като в капан в общество, което с
развитието на науката става все по-враждебно към тайната мъдрост. При него пътят към
мистичното знание минава през личния опит, чието преживяване изисква силен характер и
примиряване с бедността. Но не всеки може да измине тази пътека изолиран и сам. Хората, които се
стремят към духовността през следващите поколения, намират други начини да го правят. По
подобие на посвещаваните в Елевсина, те създават тайни общества, отдадени на окултното знание.

www.spiralata.net 71
 ЗАЛЕЗ И ЗОРА

О, мъдереци сред огъня на Бога,

Стоящи върху златостенна жар,
В спирала строга взвийте се в чертога
И си стъкмете с песни в мен олтар.
У. Б. Йейтс, Отплаване към Византия

Уилям Блейк
Изпреварва своето време. Той оповестява божествената природа на въображението преди още
поетите, станали известни впоследствие като романтици, да възприемат това кредо. Уърдсуърт,
Шели и Кийтс се стремят да постигнат трансценденталност чрез своя интензивен опит. Уърдсуърт
има мистично виждане за света, а Шели чете преводите на Платон от Томас Тейлър и възприема
древния мистичен поглед към живота. Кийтс, мистик по природа, изрича в лирическата поема Ода
за гръцката ваза знаменитата фраза: „Красотата е истина, истината - красота". Тук е важно да се
отбележи, че романтичният идеал за един естествен свят, изпълнен с живот и емоции, се ражда
точно във времето, когато индустриализацията създава мръсни и пренаселени градове.

Трудни времена
Развитието на механизацията, която позволява масово производство на стоки като текстил
например заедно с новите възможности за транспортиране, чрез които стоките да се пренасят из
цялата страна и да се изнасят в чужбина, довежда до голямо разместване на социалните пластове.
Огромните фабрики привличат бедните в градове, които се разрастват неконтролируемо, а
условията на живот в тях са ужасяващи. „Тъмните сатанински мелници" на Блейк погълват живота
на хиляди хора, включително деца. Никога преди хората не прекарват дните си в толкова изкуствена
среда – сред стоманени машини, осветявани от газ, облечени в машинно тъкан памук, а по-късно и в
изкуствени материи.
Връх в цялата тази трансформация е появата на теорията на Дарвин за еволюцията, която
доказва, че човечеството не е сътворено от Бога, както е описано в Библията. Според нея животът
на Земята съществува от милиони години, а хората са еволюирали от човекоподобни маймуни.
Трудът Произход на видовете е публикуван през 1859 г. и в него е изложена теорията на Дарвин за
естествения подбор. Разбира се, подобни твърдения разклащат вярата на много християни в Бог.
Въпреки че Викторианската епоха е период на повсеместна набожност, изглежда, битува
схващането, че Църквата не се противопоставя на атаките на индустриализацията и науката. Така се
развива силен интерес към алтернативната духовност, чиято цел е да възвърне водещата роля на
духа в една материалистична епоха.
През 1848 г. сестрите Кейт и Маргарет Фокс предизвикват сензация в Америка с твърдението
си, че се свързват с духа на убит човек. За кратко време спиритуализмът се разпространява из цяла
Европа. Сеансите се превръщат в модерно забавление, медиумите се радват на слава (макар и лоша
понякога), а объркването между това кои са истински медиуми и кои - измамници, става тема на
постоянни полемики. Заедно със спиритуализма процъфтяват и други, по-познати мистични учения
- например астрологията. Дори алхимията отново намира почитатели.
Мистицизъм от Русия
Само три години след като Уилям Блейк умира с видението на Рая пред очите си, в Русия се
ражда доста по-противоречив мистик. Елена Блаватска (1831-1891) е дъщеря на полковник от
руската армия, успешна романистка и може да се каже, че е наследила от родителите си силни
организационни умения и богато въображение. Блаватска е обвинявана в мошеничество още от
самото начало на заниманията си в спиритуализъм и въпреки това влиянието й достига чак до наши
дни.
Вече видяхме как вдъхновени личности като Сведенборг и Блейк пренасят древната мъдрост
през Просвещението - епоха, когато рационализмът и техниката достигат разцвет. Техните самотни
гласове са достатъчни, за да гарантират оцеляването й, но, в крайна сметка, всяко време изисква
своите методи. В резултат на Индустриалната революция Европа се намира в духовна криза.
Самотните гласове вече не се чуват сред рева на машините: необходимо е по-широко движение, за

www.spiralata.net 72
да се запази скритата мъдрост. Блаватска се превръща във водеща фигура в „духовната
контракултура". Докато западното общество затъва все по-дълбоко в постиженията на
индустриализацията, Блаватска възстановява архаичната идея за общество от посветени - училище
по Мистерии.
Мадам Блаватска води доста колоритен живот и е трудно да се каже кое точно е факт и кое не в
историите за нея. Тя се омъжва много млада, но само няколко месеца след сватбата напуска съпруга
си. Освободила се от мъжа и семейството си, тя отплава на околосветско пътешествие, което
(според нея) включва и поклонение в Тибет. Оттам Блаватска получава окултни познания от
мистериозните лами, наречени от нея Братята. Това се случва във време, в което западняците,
достигнали до Тибет, се броят на пръстите на едната ръка.
Приела мъдростта на Изтока, мадам Блаватска отпътува за Ню Йорк, където започва да трупа
слава на медиум в общество на спиритуалисти. Там среща журналиста Хенри Стийл Олкът, който
иска да пише за спиритуализма. През 1875 г. заедно с група единомишленици Блаватска и Олкът
основават Теософското общество като нова Мистерия, която има за цел да изведе една основна
истина от всички религии. Блаватска, която е много силен характер, открива, че пасивната роля на
медиум не й позволява да разгърне силата си. Тя е много по-подходяща за ролята на учител или
гуру и така развива система, изискваща отдаденост, дисциплина и воля.

Теософското движение
Теософията почерпва идеи и от западната традиция на Мистериите, и от религиите на Изтока,
за да създаде цялостна езотерична история на човечеството. Синкретичният подход на Теософското
общество може да бъде илюстриран от личните интереси на Олкът - той не само че отваря будистки
училища в Индия, но получава и почетно членство в кастата на брамините в чест на заслугите си
към индуизма. Олкът е президент на Теософското общество до смъртта си.
Така Блаватска и Олкът създават система от убеждения, основана на множество езотерични
източници, но все пак оставайки в духа на XIX век. Блаватска е наясно колко съблазнителна е
екзотиката: с руския си произход, яркия си живот и чудновати таланти (сред които ясновидство и
телепатия) и твърденията й, че черпи мъдрост от мистиката на Изтока, тя сама се превръща в гарант
за интригуващата същност на своето учение. Името на обществото - Теософско, произхожда от
неоплатонизма и означава „божествена мъдрост" или „мъдростта на божественото". И наистина
някои от основните убеждения на теософията са взети от Платон и неоплатонистите, и то не само
идеята, че душата е затворник в тялото. Теософите са единодушни, че същността на всяко човешко
същество е божествената искра и, както и Платон, говорят за прераждането. Хората, достигнали
високо ниво на духовна еволюция, са водачи на останалата част от човечеството. Като цяло обаче
Теософското общество обръща по-голямо внимание на източните религии и философии, а една от
главните му цели е последователното изучаване на тези системи. Членовете му имат още две мисии:
да създадат Братство на човечеството и да изучават психическите сили, които предизвикват такава
сензация в публичните сеанси по онова време.
Тук историята започва да става съмнителна. Блаватска твърди, че е получила езотеричната
мъдрост от две високо развити същества, посветили се на духовното израстване на човечеството,
които нарича махатми. Удобно за нея, тези махатми се явяват на много хора от Запада, посетили
Тибет и Индия. Когато Блаватска отсяда при приятеля си А. П. Синет в дома му в Шимла,
махатмите им пишат писма, предавайки им в тях части от екзотичната източна мъдрост. Именно те
доверяват на Блаватска духовната история на света, която тя подробно излага в два дебели тома със
заглавие Тайната доктрина (публикувани през 1888 г.).
Като че ли се връщаме назад във времето към Тимей на Платон с неговата история за
сътворението, тъй като първи том на Тайната доктрина описва началото и еволюцията на
Вселената. Втори том проследява човешката еволюция за дълъг период от време. Блаватска развива
теорията за съществуването на „коренни раси", чиито представители живели на митични места като
Атлантида например. Без съмнение съвременният читател би открил неудобни намеци за расизъм в
схемата на Блаватска, но за онова време това е стройна и екзотична система, която свободните
викторианци поглъщат жадно. За тях е естествено да смятат някои раси за по-нисши - все пак това е
епохата на колониализма.
Но какво може да ни каже историята на Вселената и човечеството за нашата вътрешна

www.spiralata.net 73
светлина и за завръщането ни към Божественото? Въпреки че теософията включва и практики по
медитация, много повече се набляга на изучаването на теориите на Блаватска. Естественият път за
придобиване на знание чрез личен опит, както правят посветените в Елевсина, тук има съвсем малка
роля: вместо това се акцентира колко е важно е да се четат книгите на Блаватска и да се приемат
като Свещено Писание. Дори днес теософите продължават да търсят скрития смисъл в трудове като
Разбунената Изида и Тайната доктрина.
Проблемът на всеки, който заявява, че е достигнал висше откровение, е, че започва да се
вживява в ролята на религиозен водач. Ето защо очакванията и на последователите, и на критиците
му стават много високи, а чисто човешките му недостатъци привличат огромно внимание. Още от
ранните си години Блаватска е обвинявана в мошеничество в ролята й на медиум, а кариерата й е
белязана от противоречия. Един от най-харизматичните й последователи - Рудолф Щайнер - накрая
създава свое собствено движение - антропософия. Докато Блаватска е жива, силният й характер
поддържа обществото силно сплотено, но след смъртта й през 1891 г. то претърпява сериозен
разкол. Ето защо в Индия, Съединените щати, Германия и Англия съществуват различни теософски
общества, които се разминават в тълкуванията на доктрината на Блаватска.

Загубата на Кришнамурти
Най-драматичният разрив е предизвикан от Чарлс Уебстър Ледбитър, един от изтъкнатите
членове на централата на Теософското общество в Адиар, Индия. През 1909 г. Ледбитър (известен с
предпочитанията си към млади момчета) заявява, че едно младо и красиво индийско момче - Джи-ду
Кришнамурти, е инкарнация на Майтрея - новия духовен учител на света. Кришнамурти е
подготвян за този сан и все пак по време на една почивка в Калифорния той успява да се наслади
известно време далеч от влиянието на Ледбитър. Този период на размишление, последван от
смъртта на обичния му брат, довежда до дълбоко, макар и болезнено духовно пробуждане. През
1929 г. той публично обявява, че се оттегля от теософското движение. Кришнамурти наистина
прекарва остатъка от живота си като духовен учител, успешно изпълняващ ролята, която Ледбитър
определя за него, но като свободен поклонник на божествената мъдрост.
Оттеглянето на Кришнамурти е тежко изпитание за Теософското общество. И все пак тайното
знание омайва достатъчно много хора, за да гарантира оцеляването му, и днес съществуват голям
брой организации, които пропагандират, че са произлезли от Теософското общество или имат
някаква връзка с него. Несъмнено теософията подготвя сцената за развитието на движението, което
днес наричаме New Age (Ню Ейдж или Нова епоха), тъй като неговите теории са по-скоро смес от
различни езотерични източници, отколкото да следват една-единствена философска или религиозна
система.
Може би историята на Кришнамурти илюстрира неочакваните пътища, по които обществото
действително работи за предаването на тайното знание. И той не е единствен. Например Дж. Р. С.
Мид напуска работата си като учител, за да стане секретар на Блаватска и да редактира списанието
на Теософското общество - Луцифер. Мид завършва класическа филология в Кеймбридж и се
интересува силно от гностицизъм. Той е първият съвременен учен, който прави достъпни текстове
на гностицизма - през 1906 г. публикува свой превод на Соrpus Hermiticum (Корпус Херметикум),
останал ненадминат и до днес. Мид изследва взаимното проникване на философската и религиозна
мисъл в първите векове от развитието на християнството, включително неоплатонизма. Неговата
работа е пример, че традиционното образование може да се използва, за да се изразят дълбоки
мистични прозрения. Въпреки че днес Мид е сравнително непопулярен, трудовете му проправят
изключително важен път за протичането на скритата мъдрост.

Мистицизмът и творците
Теософията прониква и в изкуствата. Руският композитор Александър Скрябин я изучава
редом с други духовни учения, сред които и тези на неоплатонизма. Той изразява своите мистични
идеи чрез музика - създава т.нар. „мистичен акорд" и работи с цветове, за да осъществи единство на
преживяването. Към края на живота си Скрябин започва един доста обезпокоителен проект. Той се
изразява в това да се изпълни музикално произведение някъде в Хималаите, което да предизвика
Армагедон и последващо обновяване на света. За щастие Скрябнин не успява да завърши своя
Муsterium, преди да умре, въпреки че компилацията от музикални произведения, необходима за

www.spiralata.net 74
начинанието, е вече готова.
Френският композитор Ерик Сати не е привлечен от теософията, но също е дълбоко повлиян
от древната мъдрост и по-конкретно от учението на розенкройцерите, гностицизма и ренесансовата
магия. Този невероятно ексцентричен човек е още един музикален новатор, който днес се смята за
създател на ембиънт музиката. Заглавията на неговите изпълнени с мистична атмосфера
произведения за пиано са израз на увлеченията му. Най-популярните сред тези произведения са
Гимнопедии, Гносиени и Дразнения. Първото е вдъхновено от древногръцките религиозни ритуали,
а второто - от гностичната мъдрост. Дразнения е изключителна творба - представлява кратко
произведение за пиано, което трябва да се повтори не по-малко от 840 пъти. Пианисти, които се
опитват да го направят, казват, че повторението е уморително, но има медитативен ефект и ги води
до състояние на транс. Сати взаимства заглавието от една книга по алхимия на Парацелс, наречена
Соlleum Philosophorum (Книга на дразненията). Дразненията, за които говори Парацелс, са
повтарящите се процеси в алхимията, често без видим резултат и без никаква гаранция за успех, с
изключение на вътрешното пречистване на духа, до което води една такава дисциплина. Тук Сати
прави експеримент, като използва музика, за да създаде мистичен опит, подобен на този при
практикуването на алхимия. Ефектът не е толкова върху слушателя, колкото върху самия пианист.
Теософията оказва значително влияние и върху други творци, живели на границата на XIX и
XX век. Един от тях е Пит Мондриан. Този художник е известен с това, че създава художествен
стил на базата на решетка от основните цветове - черно на бял фон - привидно проста система, която
на практика е изключително трудна за имитиране. Мондриан е духовно ориентиран човек, който
започва да се интересува от теософия около 1908 г. Оттогава насетне тя оказва значителен ефект
върху изкуството му и въпреки че по това време Мондриан все още не е оформил стила си на зрял
творец, той започва да създава творби, които по форма и съдържание са изключително мистични.
Дори неговите абстрактни решетки имат скрити значения. Те кодират тайните сили, определящи
начина, по който природата се възпроизвежда, и илюстрират вечното напрежение между физическа
и духовна реалност.
Всъщност музиката и изобразителното изкуство по онова време са пропити от мистицизъм.
Например Густав Холст изучава астрология и пише сюитата Планетите (1914-1916), известна като
най-изпълняваното музикално произведение на английски композитор. В същото време Василий
Кандински, който отваря пътя пред абстрактното изкуство, публикува своя труд върху духовното
въздействие на рисуването под заглавие За духовното в изкуството (1911). Според Кандински
художникът е длъжен да вдъхнови онези, които ще съзерцават творенията му, да се оттласнат от
материализма към духовността. Той смята, че цветът и формата на едно художествено произведение
могат да оживят душата. Самият Кандински използва медитативни техники, докато работи.
Например, докато рисува монументалното си платно Композиция VI, с която иска да пресъздаде
целия процес на раждане, смърт и прераждане под формата на голям прилив на вода, Кандински си
повтаря като мантра думата „прилив". Така той чувства, че се слива с това, което рисува, и в прилив
на вдъхновение завършва картината само за три дни.
Това са само част от хората, които, макар и не задължително свързани помежду си, насищат
творбите си с идеите, натрупани от духовните движения на XIX век. Техните послания водят до
преживявания, които обикновените хора невинаги разпознават като духовни, но, така или иначе,
тези послания са и все още са там за всеки, който иска да отвори сърцето и душата си.
И така, видяхме как теософията и други мистични системи намират своя път в изкуството по
подобие на начина, по който преводите на неоплатонистките текстове от Тейлър въздействат на
Блейк и поетите романтици. Движението на Блаватска обаче не е единствената сила на влияние.
Съществуват и други например едно тайно общество, което се занимава с ритуална магия,
заимствана от разговорите на Джон Дий с ангели. Последните години на XIX век раждат
Херметичния орден на Златната зора.

Рубинената роза и Златният кръст

Ако Теософското общество на Блаватска дава началото на движението Ню Ейдж, то
Херметичният орден на Златната зора вдъхновява множество окултни дисциплини през XX век,
основани на ритуалната магия, включително Уика и Телема на Алистър Кроули. Биографията на
този орден е толкова противоречива и сложна, колкото и тази на обществото на Блаватска.

www.spiralata.net 75
 Историята разказва, че един учен масон на име Кенет Макензи се сдобива с колекция от
ръкописи, за чието написване е използван код, създаден от ренесансовия окултист Тритемий. Друг
масон - Уилям Уесткот, ги разчита и открива, че те представляват степени на обучение в окултна
философия и практическа магия според ренесансовата практика. В ръкописите фигурират име и
адрес на жена в Германия -Анна Шпренгел. През 1887 г. Уесткот й пише и получава в отговор
разрешение да основе Ордена на Златната зора, което той веднага осъществява заедно с Уилям
Удман и Макгрегър Мадърс. Те организират обществото според указанията, дадени в ръкописите,
които (не е изненадващо, като се има предвид произхода им) са серия от посвещения по подобие на
масонските. Основната разлика е, че Орденът на Златната зора приема жените наравно с мъжете.
Според слуховете съществуват три нива на посвещение. Златната зора е външното. След това
следвало второ, вътрешно ниво, после идвало третото, невидимото ниво на мистериозните Тайни
господари, които, изглежда, са същите като махатмите на Блаватска. Анна Шпренгел получава
инструкциите именно от тези Господари. Ето защо, когато през 1891 г. връзката е прекъсната,
посветените в Златната зора се изправят пред сериозен проблем. Как ще получават по-нататъшни
инструкции, за да напредват в израстването? Мадърс решава проблема - той заявява, че се е свързал
с Тайните господари, които телепатично му предават знание и указания. Така той написва
ритуалите за второто, вътрешно ниво, което е наречено „Орден на Рубинената роза и Златния
кръст". Основната идея тук е неоплатонистката концепция за божествената сила, която се излива
във Вселената по свързани един с друг канали: по същия начин окултното знание достига до
посветените от по-високите нива.
Орденът на Златната зора е особено примамлив за онези хора, които искат да участват в
ритуална магия с потенциал да промени живота им, и през първото десетилетие от създаването на
Ордена вече са открити няколко храма. Само че точно както се случва и с Теософското общество,
изведнъж Орденът е изправен пред разкол. Мадърс защитава Алистър Кроули въпреки острата
опозиция срещу него и това довежда до разцепление и оформяне на отделни фракции под различни
имена. Но въпреки всичко, Орденът на Златната зора или конкуриращите се една с друга групи,
които твърдят, че произлизат от него, все още съществуват и поддържат свои храмове из целия свят.
Каква магия използва Орденът на Златната зора? Философията му се основава на голяма част
от източниците, за които вече говорихме, но най-силно е влиянието на ангелската магия на Джон
Дий. Организацията има силни връзки със знанието, съхранявано от франкмасоните, както и с
розенкройцерските групи, които стават популярни малко преди основаването на Ордена.
Посвещаваните преминават обучение по кабала, а също и по астрология и астрономия. Всички тези
дисциплини имат за цел да внушат чувството, че човек притежава силата да манипулира природата
със собствената си личност, в пълен контраст с жестокостта на индустриалните сили. Магьосниците
от Ордена на Златната зора използват магия, която е позната на ренесансовите магове като Фичино
и Пико делла Мирандола. Фичино и Мирандола обаче работят сами, докато Орденът на Златната
зора сътворява ритуали, които изискват групово участие, създавайки по този начин необходимостта
от подкрепяща социална структура. Нещо повече: последователите на Ордена живеят в общество,
което вече не подкрепя вярата в окултната реалност.

Орфей от Ирландия
Орденът на Златната зора създава условия на един, последен маг да възроди истинската цел на
Древните мистерии и да се опита да слее душата си с Божественото, докато е още жив.
Почти три хилядолетия след като Орфей омагьосва хора и животни с песните си, ирландският
поет Уилям Бътлър Йейтс се опитва да направи същото. Йейтс е най-изтъкнатият поет на своето
време. Чрез поезията, политическата си активност, възраждането на ирландския театър и най-вече с
отдадеността си на келтската митология той оказва толкова силно влияние върху ирландската
култура, че то отеква и днес, век и половина след рождението му. Йейтс би останал в историята по
много различен начин, ако не го сполетява странна поредица от обстоятелства, следствие от
неговата тясна връзка с ритуалната магия.
Йейтс е роден в Дъблин и от ранна възраст развива интерес към мистицизма. На
двадесетгодишна възраст той вече е председател на Дъблинското херметично общество, а след още
пет години постъпва в Теософското общество и получава първото посвещение в Ордена на Златната
зора в Лондон. Йейтс остава член на това общество в продължение на тридесет години,

www.spiralata.net 76
придобивайки постепенно власт и влияние. Когато Мадърс изпраща Алистър Кроули да управлява
храма в Лондон, Йейтс е водач на опозиционната фракция. Докъм 1900 г. Йейтс отговаря за храма
на Изида/Урания в Лондон. Той заявява гордо пред многото си приятели: „Мистичният живот е в
центъра на всичко, което правя, мисля и пиша".
Йейтс приема много сериозно принципите, в които посветените в Ордена на Златната зора се
заклеват. Един от тях представлява смесица между магия и психология: посветеният се заклева, че
„ще създава Великото Творение, като получи контрол върху природата и силата на собственото си
същество". Тази клетва е ехо от надписа върху Храма на Аполон в Делфи: „Опознай себе си". За да
осъществи целта си, посветеният се заклева да осъществи магическа връзка със своя демон, или
ангел хранител, за когото Фичино пише. Йейтс трябва да даде тържествен обет „да пречистя и да
извися духовната си същност, за да мога с помощта на Божественото най-накрая да се понеса над
човешкото и така постепенно да се издигна и да се слея с моя по-висш божествен Гений". Друга
клетва в духа на християнството гласи: „да установя по-близка и по-лична връзка с Иисус". С други
думи, посветеният трябва да се заеме с изучаване на собствените си несъзнателни или окултни сили
и да тръгне по древната мистична пътека на единение с Божественото.
По-голямата част от поезията на Йейтс не може да бъде разбрана без знанието, че символиката
и смисълът й са свързани с магията. Ранните му лирически поеми като Тайната роза са наситени
със символи - например Кръста на Розата и са пропити с мистична атмосфера:

О, най-тайна и неопетнена Роза,

Обгърни ме в сетния ми нас.
Където тези, които те търсят
в Свещената гробница,
живеят отвъд затвора
и шума на неосъществените мечти.

Във време, когато поезията на Блейк не е широко разпространена, Йейтс е запленен от нея и се
възприема като духовен последовател на Блейк. Той подпомага публикуването на първото печатно
издание на Пророчески книги на Блейк. През 1893 г. Йейтс изучава и съчиненията на Сведенборг за
духовните светове, въпреки че (отново по подобие на Блейк) в по-късните години интересът му
охладнява. Бидейки ирландец, той има на разположение трети източник на древна мъдрост: богатата
и поетична келтска митология. Любителят на неговите стихове няма как да не се сблъска с друиди, с
героя Кухулин и с митичната, богоподобна раса на Туата де Данан.

Влюбеният Йейтс
Йейтс е романтичен и страстен млад мъж, а годините не охлаждат неговите страсти. Много от
поемите му възпяват безнадеждната му несподелена любов към Мод Гон. Въпреки че за известно
време Мод е член на Ордена на Златната зора, тя не остава в него дълго, а предпочита по-активен
живот, подклаждайки политически раздори. Тя постоянно отхвърля многобройните предложения за
женитба на Йейтс, докарвайки го до болест и отчаяние. На петдесетгодишна възраст Йейтс насочва
интереса си към Изолда, дъщерята на Мод от предишна връзка. Тя също му отказва.
Този последен удар, изглежда, се оказва повратен момент, който извежда Йейтс на правилния
житейски път. Той изведнъж започва настойчиво да ухажва Джорджи Хайд Лийс - дългогодишна
негова позната с интереси в психичните из-следвания, и се жени за нея. Решението му не е просто
реакция на разочарованието от предишните откази - според астрологичната му карта той има добри
възможности да се ожени до октомври 1917 г. Йейтс е способен астролог и още преди много време
вижда, че точно в един определен месец транзитите и прогресиите в хороскопа му са благоприятни
за сключване на брак. Изборът на съпруга не е случаен: той познава Джорджи достатъчно добре, че
да й стане гарант при посвещаването й в Ордена на Златната зора. Джорджи, която има
задълбочени познания в окултната област, е много по-предана на тайното общество, отколкото Мод
Гон. Преди да се оженят, тя и Йейтс са достигнали една и съща степен на посвещение. Сватбата им
има мистичен смисъл и двамата партньори са наясно, че общият им интерес към магията ще бъде
силна връзка между тях. И все пак те не предполагат колко дълбоко алхимичен ще бъде техният
брак: той ще съживи творческия потенциал на Йейтс, за да напише едни от най-красивите стихове

www.spiralata.net 77
на XX век.
Но преди това двамата трябва да изживеят един мрачен период, точно както в алхимията
пigredo предшества по-късните етапи на създаване на Философския камък. Йейтс е все още обсебен
от Изолда и след като осъзнава, че няма и най-малка надежда да се ожени за нея, изпада в дълбока
депресия. Благодарение на силната си интуиция Джордж (както Йейтс я нарича) се опитва да
прогони мъката му с автоматично писане в състояние на транс. Първото изречение, което написва,
убеждава Йейтс, че се е оженил за правилната жена: „Това, което си сторил, е правилно и за котката,
и за заека." Джордж се идентифицира с котка до такава степен, че постоянно сънува себе си в образа
на това животно, а дивият заек смята за подходящ символ за Изолда.
Изглежда, на Йейтс не му е хрумнало, че Джордж може да възпроизвежда тези изречения
съзнателно или за своя собствена полза. Той е толкова развълнувал от експеримента, че заедно с
Джордж всеки ден отделят по няколко часа на нейните сеанси в транс. Целта на „комуникаторите" е
доста конкретна; те заявяват: „Дойдохме, за да ти дадем метафори за поезията" (Йейтс, Видение, с.
8). И действително, от този момент нататък Йейтс придобива ново чувство за увереност и сила в
собствения си поетичен талант, изграждайки не само своята собствена идентичност, но и тази на
страната си във време на революционен подем. Рядко се случва от едно подобно езотерично събитие
да се роди значимо произведение на изкуството. При Йейтс обаче става точно така и той оповестява
своята нова езотерична цел в заглавието на първата си книга с поезия, която публикува, след като
вече се е оженил: Дивите лебеди в Куул (1919). Комуникаторите решават да дадат на Йейтс образа
на лебеда, позволявайки му да приеме облика на Орфей, който се преражда като лебед. По-късно
Йейтс обогатява образа на този лебед, приемайки го като символ на древногръцката духовна
мъдрост в контраст с гълъба на християнството.

Мъдростта на древните учители

Но какво се опитва да направи Йейтс като маг? На едно по-повърхностно ниво неговата поезия
разглежда темата за ирландската идентичност, преломното Великденско въстание от 1916 г. и
неговите последици, собствения му емоционален живот и тъгата от остаряването. Под това ниво
обаче прозира друго, по-дълбоко значение. Йейтс се явява последовател на древните учители: той
споменава Емпедокъл, Питагор, Платон и Плотин. На езика на Ордена на Златната зора, той се
опитва да стане адепт: човек, който постига единение с Божественото чрез психологическо
преживяване на смъртта приживе. Този поет от XX век се старае да следва пътя на Орфей към
Подземното царство, с което отново се връщаме в света на Орфическите и Елевсинските мистерии.
Преди да срещне Джордж, Йейтс едва ли е чел творби на древногръцки философи. Съпругата
му е изключително начетена що се отнася до най-големите учители на Античността. Веднъж, когато
Йейтс решава да провери в библиотеката й дали мистериозните комуникатори не са просто добре
запаметени откъси от произведенията на Платон, той остава изумен. Освен всичко останало
Джордж притежава преводите на Плотин от Томас Тейлър. Йейтс не просто е завладян от Тейлър,
но и прочита новите, по-достъпни преводи на съчиненията на Плотин, дело на ирландеца Стивън
Маккена. След това преминава „от Плотин към неговите предшественици и последователи, без
значение дали са в нейния списък, или не" (Йейтс, Видение, с. 20). През следващите четири години
Йейтс се потопява дълбоко в най-древните и чисти извори на тайното знание. Във Видение той
споменава не само Плотин, но също и Емпедокъл, Хераклит, Джон Дий и мистичните поети Данте и
Блейк.
Благодарение на Джордж Йейтс навлиза толкова дълбоко в тайната мъдрост, че започва да се
възприема като брънка от Златната верига на адептите. Това предполага да се концентрира повече
върху вътрешния си свят и така Йейтс започва съзнателно да моделира живота си според идеала за
херметичен философ, живеещ в самотна кула, за която Милтън пише в Il Penseroso (Умисленият).
През 1915 г. Йейтс купува рушаща се нормандска кула в Слиго. Тази кула се превръща за Йейтс
едновременно в място за уединение и в символ на неговото самотно, но благородно призвание на
поет и мистик. През 1928 г. той публикува книга с поезия, озаглавена Кулата, която включва
няколко медитации върху дома и значението му и изразява виждането на поета за самия него като
платонистки философ:

Вита стълба, стая с каменен свод,

www.spiralata.net 78
 камина от сив камък с разпалено огнище,
свещ и изписана страница.
Платонистът от Il Penseroro се трудел,
приведен напред,
върху божествения гняв,
който сътворил всичко.
(Медитации по време на гражданска война)

С тези думи Йейтс излиза извън рамките на своето време. Той описва живот като този на
Милтъновия платонист или на самия Плотин или Питагор: т.е. идентифицира се колкото се може
по-тясно с древната традиция. В този контекст е важно да се отбележи, че основна тема в поезията
на Йвйтс от този период е належащата необходимост от напредък в духовното развитие в момент, в
който той усеща, че остарява.
Силното чувство за неотложност проличава от следния откъс:

Ще заставя душата си
да се учи в училището
до рухването на тялото,
докато облаците в небето
избледнеят на хоризонта.
(Кулата)
Стихосбирката Кулата включва и една от най-известните поеми на Йейтс - Отплаване към
Византион. Ключът към разбирането на тази поема е контрастът между безкрайния кръговрат от
раждане и смърт, който поетът описва в първата строфа, и финалното му видение за вечен живот в
състояние на естетическо съвършенство. Тук Йейтс е визирал Платон и неговата теория за
съществуването на духовен свят, пълен с идеи, на които несъвършените и преходни физически
форми, които виждаме, само подражават. Оттук насетне лирическият герой на Йейтс мечтае да се
освободи от „смъртната дреха" на своето тяло и да приеме формата на прелестна златна птица,
символ на съвършенството.

Видението на поета
В цялото това време Йейтс и Джордж продължават сесиите по автоматично писане и от това
общуване Йейтс постепенно изгражда ясна представа за езотеричното знание. Той публикува своето
виждане под заглавието Видение през 1925 г. Това със сигурност е една от най-странните книги,
дело на поетичен ум, излизала някога. Може би повлиян от ритуалите на Ордена на Златната зора,
Йейтс използва информацията, която Джордж получава в състояния на транс, за да създаде теория
за историческите цикли и система за описване на всички възможни психологически типове.
Читатели на неговата поезия, останали объркани от честата употреба на думата спирала в стиховете
му, ще открият значението й във Видението. Йейтс вижда историческите епохи като възходи и
спадове на хармоничен, но бурен ритъм - една цивилизация умира, за да даде началото на възхода
на друга. Той илюстрира процеса чрез сложните движения на два взаимопроникващи се конуса,
които се въртят в противоположни посоки: това са спиралите. В своята апокалиптична поема Второ
пришествие Йейтс описва света на XX век според своята теория:

Въртейки се в разширяваща се спирала,

соколът не може да чуе соколаря;
нещата се разпадат; центърът не може да удържи;
истинска анархия се простира над света.

Вижданията на Йейтс за човешката психология се основават на различен цикъл: този на

лунните фази. Той описва този цикъл в поетична форма във Фази на Луната - поема, написана като
разговор между два ирландски мага, които минават през Кулата и се шегуват с героя, задето
прекарва нощите си надвесен над книгите в търсене на мъдростта.
Видението е трудна за четене и осмисляне книга - дори за онези, които са запознати с

www.spiralata.net 79
езотеричните концепции и текстове. Все пак можем да отбележим, че спиралите на Йейтс отразяват
мистичната питагорейска математика и езотеричните архитектурни детайли на големите катедрали
като например катедралата в Шартр. Джордж и Йейтс, изглежда, се забавляват много с тези
системи. Те често могат да бъдат чути как весело обсъждат коя фаза на Луната описва някой техен
нов познат.
Йейтс чувства, че Видение е книга, не по-малко значима от известните му стихосбирки. И все
пак, въпреки факта, че е сериозно постижение на езотеричната литература, тя завършва с доста
хаплива забележка. Тъй като Йейтс е истински мистик, той осъзнава че теоретичните системи и
ритуали имат своето значение като средства за концентриране на ума, но ако се прекалява с тях, те
могат да заемат мястото на истинското, прякото мистично преживяване на Божественото. А Йейтс
мечтае именно за подобно преживяване. Той храни съмнения в магическите ритуали от дълго
време. В една брошура, написана за членовете на Ордена на Златната зора през март 1901 г., той
поставя под въпрос значимостта на един от ритуалите:
Дали Плотин е бил част от „група", организирана около „кълбовидни сефирот", когато три
пъти достигнал единение с Божественото, докато все още бил в тялото си? Чрез болка и труд,
чрез любов към всички живи същества, със сърце, което се смирява пред Първичната светлина -
така човек става адепт.
Ето защо двамата герои във Фази на Луната се присмиват на търсещия истината: те знаят, че
системите на тайното знание ще приведат адепта само през част от пътя. Най-много от всичко Йейтс
иска да преживее опита на Плотин, който пътува през планетарните сфери, за да обедини душата си
с Божественото. Парадоксалното е, че постигането на тази цел изисква пълно приемане на
човешката природа, колкото и объркана да е тя. Най-накрая Йейтс осъзнава какво трябва да направи
и го изразява в поемата си Изоставяне на животните от цирка:

Трябва да легна там, където започват всички стълби,

в мръсния магазин за отпадъци на сърцето.

Последният въпрос
Какъв е резултатът от усилията на Йейтс? Видение завършва с усещането, че той все още тъне
в мрак. Като отбелязва, че може би е прекалено стар, за да получи просветление, той завършва с
въпрос - с важен въпрос, тъй като ни връща обратно при началото на нашата история. За да го
разберете, трябва да знаете, че в Одисея Омир описва Херкулес като съществуващ в отвъдния свят с
други мъртви души само като образ. Истинският Херкулес живее в Рая с боговете. Защо? Защото е
известно, че Херкулес е посветен в Елевсина и затова не е минал по обичайния път, по който
минават другите души. Във Видение Йейтс задава въпроса:

Да следваме ли образа на Херкулес, който върви през мрака с лък в ръка, или да се издигнем до
другия Херкулес - човека, а не образа, с невестата му Хеба?

Тук Йейтс утвърждава онази непрекъсната верига, която води от най-ранните участници в
Мистериите до самия него, веригата, която проследихме в тази книга. И все пак той продължава да
се лута между Рая и Подземния свят. В последното писмо, което Йейтс написва адресирано до
неговата приятелка лейди Елизабет Пелам, той обобщава изводите от мистичния си опит:
Струва ми се, че открих, това, което исках. Ако се опитам да го кажа само с едно изречение,
то ще бъде: „Човек може да въплъщава истината, но не може да я познае."
Изглежда, че най-доброто, което Йейтс - последният маг - може да направи, е да утвърди
вярата си, че истината за живота може да бъде достигната, но не може да бъде позната. Той не
успява да достигне върховете, които великите мистици от древния свят познават, и може би смята,
че се е провалил. Все пак усилията му са безценни за следващите поколения. Йейтс събира цялата
история на тайната мъдрост и изпълва поезията си с нейните образи. Така той не само гарантира
оцеляването на Мистериите, но и прави това безценно знание достъпно за читателите си, без
значение дали те го осъзнават, или не. Йейтс доказва, че великите магове все още могат да живеят в
този свят и да предават знанието си по традиционните начини, но само ако сме готови да направим
необходимото, за да се подготвим да слушаме и да разбираме. Това е истинският езотеризъм на

www.spiralata.net 80
Мистериите: всеки може да чете поезията на Йейтс, но малцина са способни да открият мъдростта,
скрита в нея. Мъдростта на Мистериите е неуловима и рядка, каквато е била винаги - и безкрайно
ценна.

Последователи на последния маг

Въпреки че всеки, който търси учител или гуру, иска най-добрия, езотеричното правило е, че
ученикът се нуждае от учител, чиято мъдрост той може да възприеме. Ето защо учителят не трябва
да бъде по-напред от ученика си с повече от няколко стъпала в духовното си развитие. Йейтс може и
да не постигнал единение с Божественото приживе, но това го прави идеалният учител. Теориите му
са трудни за асимилиране, но поезията му въздейства на друго ниво - по-дълбоко от това на
интелекта. Ето защо самото четене на стиховете на Йейтс може да пречисти съзнанието на
чувствителния читател.
Не бива да забравяме, че тайното знание има и други пътища да достигне до хората освен
поезията - например многобройните ню ейдж движения. Много от тях опростяват това знание, за да
могат да достигнат до колкото е възможно по-широка публика, но така или иначе то съществува.
Алхимията, от друга страна, продължава да процъфтява - в Европа и в Съединените щати.
* * *
Изминахме дълъг път през историята на тайното знание, път, който минава през Европа и
Азия, през различни култури и исторически епохи. Понякога знанието е съхранявано само
благодарение на преживяванията на един-единствен човек, но винаги е оцелявало. Древната
мъдрост никога не е била достъпна за широките маси, но винаги е съществувала за малък брой
търсещи хора, за които видимият свят не е бил достатъчен.
Щом сте прочели тази книга, вероятно сте един от търсещите. Кой знае, може именно вие да
сте избраният, чрез който тайното знание ще бъде съхранено, за да достигне до бъдещите мистици и
да запази жива съкровената истина за нашето съществуване. А истината е, че всички ние сме души,
заточени в този материален свят, и че пътят към дома винаги е отворен за нас.

© Бистра Георгиева, превод, 2011

www.spiralata.net 81