Уолтър Мишел

ТЕСТЪТ
МАРШМЕЛОУ
Развитие на самоконтрола

Превод от английски
Людмила Андреева

Преводът е направен по изданието:

Walter Mischel,
The Marshmallow Test: Mastering Self-Control
Copyright © 2014 by Walter Mischel.
All rights reserved.

© Людмила Андреева, превод, 2020

© Деница Трифонова, оформление на корицата, 2020
© Издателство „Изток-Запад“, 2020

http://4eti.me

ISBN 978-619-01-0565-7
 Съдържание

Съдържание .......................................................................................................... 3
Анотация ............................................................................................................... 6
Въведение .............................................................................................................. 8

ЧАСТ I.
СПОСОБНОСТ ЗА ОТЛАГАНЕ НА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО:
КАК СЕ ПОСТИГА САМОКОНТРОЛ

1. В „Стаята на изненадите“ в Станфордския университет ................................... 14

Тестът Маршмелоу ........................................................................................................ 15
Предсказание за бъдещето? .......................................................................................... 18
Юношество: Справяне и постижения ......................................................................... 19
Зряла възраст.................................................................................................................. 20
Изображения на мозъка на хора в средна възраст ..................................................... 21
2. Как го правят? ............................................................................................................. 23
Стратегии за разсейване ............................................................................................... 23
От отклоняването на вниманието към абстракцията: „Не можеш да изядеш
картинка“ ........................................................................................................................ 25
„Горещо“ и „хладно“ фокусиране ............................................................................... 26
Какво знаят децата ........................................................................................................ 28
Някои пояснения ........................................................................................................... 30
3. „Горещо“ и „хладно“ мислене .................................................................................. 31
„Горещата“ емоционална система ............................................................................... 31
„Хладната“ когнитивна система .................................................................................. 32
Ефектите на стреса: губим „хладната“ система тогава, когато най-много се
нуждаем от нея .............................................................................................................. 35
4. Корените на самоконтрола ........................................................................................ 36
„Непознатата ситуация“ ............................................................................................... 36
Уязвимите корени ......................................................................................................... 38
А ако имахте майка като тази на Портной? ................................................................ 39
5. Най-добрите планове .................................................................................................. 42
Г-н Клоун вълшебното ковчеже .................................................................................. 42
Планове „ако-то“ за съпротива срещу изкушението ................................................. 44
Как да елиминираме усилията от контрола, изискващ усилия ................................ 45
6. Безделници скакалци и трудолюбиви мравки ...................................................... 47
Доверие ........................................................................................................................... 48
„Горещо“ сега срещу „хладно“ по-късно: поглед към мозъчната активност ......... 50
7. Програмирано или не? Новата генетика ............................................................... 52
Темпераментът............................................................................................................... 53
Разшифроване на библиотеката на ДНК..................................................................... 55
Какво правят гризачите? ............................................................................................... 58
Преодоляване на дилемата „природата или възприятието“ ..................................... 59

3
 ЧАСТ II.
ОТ БОНБОНИТЕ МАРШМЕЛОУ В ДЕТСКАТА
ГРАДИНА ДО ПАРИТЕ В ПЕНСИОННИЯ ПЛАН

8. Двигателят на успеха: „Мисля, че мога!“ . ............................................................ 64

Спасен живот: Джордж . ............................................................................................... 64
Изпълнителна функция: Умението да се владееш . ................................................... 67
Изпълнителните функции, въображението, емпатията – прозорци към съзнанието
на другите . .....................................................................................................................69
Невидимите убеждения . .............................................................................................. 70
Израстването: Възприеманият контрол . .................................................................... 71
Оптимизъм: очаквания за успех . ................................................................................ 73
„Добродетелен“ и „порочен“ кръг . ............................................................................. 76
9. Вашият бъдещ Аз . ...................................................................................................... 77
Множество Азове . ........................................................................................................ 77
Пари сега срещу пенсия в бъдеще . ............................................................................. 80
До колко сме етични по отношение на бъдещия си аз? . .......................................... 81
10. Отвъд „тук и сега“ . .................................................................................................. 83
Психологическа дистанция . ........................................................................................ 83
Увеличаване на психологическата дистанция за контролиране
на желанието: близко или далечно . ............................................................................ 85
Самолечението на един пристрастен пушач . ............................................................ 86
Бегъл поглед към вашето ДНК бъдеще. ..................................................................... 88
Какво искате и какво не искате да знаете за вашето бъдеще? . ................................ 90
Поглед назад и напред . ................................................................................................ 92
11. Защита на наранения аз. Самодистанциране . .................................................... 93
Като муха на стената . ................................................................................................... 94
Преоценка от дистанция . ............................................................................................. 95
Когато децата мислят за себе си . ................................................................................ 97
Изцеляване на разбитото сърце . ................................................................................. 98
12. „Охлаждане“ на болезнените емоции. ................................................................ 100
Последствията от високата чувствителност към отхвърляне . ............................... 100
Как предпазва способността за отлагане на възнаграждението . ........................... 102
От Станфорд до Южен Бронкс . ................................................................................ 103
Самоконтрол в Дънидин . ........................................................................................... 106
13. Психичната имунна система . ............................................................................... 107
Защита на самоуважението: . ..................................................................................... 107
Подобряване на самооценката . ................................................................................. 107
Загуба на розовите очила . .......................................................................................... 110
Как чувствата изкривяват мисленето . ...................................................................... 111
Вечеря с Джейк . .......................................................................................................... 112
Оценка на психичната имунна система . .................................................................. 113
Високомерието: Ахилесова пета. .............................................................................. 114
От спалнята до заседателната зала... и до изгорените крака . ................................ 115

4
 14. Когато умни хора действат глупаво .................................................................... 118
Контекстуализиран самоконтрол............................................................................... 119
Парадоксът на консистентността............................................................................... 120
15. Сигнатурите „ако-то“ на личността ................................................................... 123
Откриване на „горещите точки“ ................................................................................ 123
Стабилни поведенчески сигнатури „Ако-то“ ........................................................... 126
Картографиране на „горещите точки“: стресовите сигнатури „Ако-то“ .............. 128
Самоконтролът „охлажда“ агресивните тенденции ................................................ 129
16. Парализираната воля ............................................................................................. 130
Горещи връзки ............................................................................................................. 130
Повторно свързване на връзките ............................................................................... 131
17. Умора на волята ...................................................................................................... 135
Уморената воля ............................................................................................................ 135
Разумът владее мускулите .......................................................................................... 136
Когато контролирате „лакомствата“: Стандартите на самонаграждаването ........ 138
Моделиране на собствени стандарти ........................................................................ 139
Прави това, което ти казвам, или прави това, което аз правя? ............................... 140
Мотивация и усилия: „Зеленият отбор“.................................................................... 141

ЧАСТ III.
ОТ ЛАБОРАТОРИЯТА КЪМ ЖИВОТА

18. Бонбоните маршмелоу и публичната политика ............................................... 144

Невропластичност: Обучаемият човешки мозък ..................................................... 145
Научен консенсус по отношение на публичната политика .................................... 148
Социализация на Бисквитеното чудовище ............................................................... 148
От Бисквитеното чудовище до училищата KIPP ..................................................... 150
Формиране на качествата на характера .................................................................... 153
19. Прилагане на базисни стратегии ......................................................................... 156
Основният принцип: „Охладете“ настоящето, „затоплете“ бъдещето .................. 157
Плановете „ако-то“ правят самоконтрола автоматичен .......................................... 158
Открийте „Ако“ за плановете „Ако-то“ .................................................................... 158
Планове, които навярно ще се провалят ................................................................... 159
Планове, които работят .............................................................................................. 160
Когнитивна преоценка: Това не е лакомство, а отрова!.......................................... 161
Самодистанциране: Отвъд пределите на Аза ........................................................... 162
Какво могат да направят родителите?....................................................................... 163
20. Човешката природа ................................................................................................ 167
Изпълнителните функции и завладяващите цели .................................................... 167
Алтернативни виждания за това кои сме .................................................................. 169

Благодарности ..................................................................................................171

5
 Анотация
Отзиви за книгата на Уолтър Мишел „Тестът Маршмелоу“

“Голяма, просветляваща книга... Всички случаи, описани тук, да не гово-

рим за главата, посветена на практическото приложение, водят до
прозрение как можем да максимизираме нашата воля, без да претовар-
ваме излишно нейния потенциал... Да си човек означава да се бориш,
използвайки волята си: тази стимулираща книга ни насърчава да взе-
маме обмислени решения.”
„Пъблишърс Уийкли“

“Мишел използва внушителния си опит, както и други свързани изслед-

вания в областта, за да изследва „природата и възпитанието“ на воля-
та. Той обяснява просто и елегантно сложните невронни и когнитивни
компоненти, които влияят върху способността ни да се самоконтро-
лираме.”
„Съксес“

“Това е изумителна книга – просветляваща, трансформативна, завла-

дяваща, написана от един от най-големите психолози на нашето време.
Мишел изпраща могъщото послание, че самоконтролът може да се
развива и усъвършенства, и ни показва как!”
Карол С. Дуек, професор по психология в Станфордския университет,
автор на „Мисловната нагласа“ (Mindset)

“Тази чудесна книга е уникална и е прекрасно написана от началото до

края. Спектърът, който Уолтър Мишел покрива – от креативната
когнитивна наука през невронауката до генетиката, – е главозамайващ.
Това е наука в най-добрата ѝ форма. Браво!”
Ерик Р. Кандел, д-р по медицина, носител на Нобелова награда за
физиология или медицина, професор в Катедрата по невронауки
в Колумбийския университет, автор на „Времето на прозренията“
(The Age of Insight) и „В търсене на паметта“ (In Search of Memory)

6
 Откритията, които породи изследването с бонбоните маршмелоу, със-
тавляват историята на едно от най-прозорливите научни изследвания
в психологията. Каквото и да е вашето разбиране за човешката при-
рода, то ще се промени съществено, след като прочетете тази блестя-
ща книга.
Даниъл Канеман, автор на „Мисленето“

„Тестът Маршмелоу“, очарователно разказана научна история, дава

ясно да се разбере, че експериментът не се отнася само за малките
деца, а е полезен за всички нас в „маршмелоу моментите“, които пре-
живяваме в живота си. Мишел е написал чудесна книга – ангажираща,
просветляваща и задълбочена.
Даниъл Голман, автор на
„Емоционалната интелигентност“ и „Фокусът“

Уолтър Мишел е един от най-влиятелните психолози на XX век. „Тес-

тът Маршмелоу“ ще го направи един от най-влиятелните и на това
столетие.
Стивън Пинкър, професор по психология
в Харвардския университет,
автор на „По-добрите ангели на нашата природа“

Забележителна книга от блестящ изследовател в действие и рецепта

как човек да промени живота си.
Тимоти Уилсън, професор по психология в
Университета на Вирджиния,
автор на „Пренасочване“ (Redirect)1

1
Вж. издадените от „Изток-Запад“ книги на: Даниъл Канеман – „Мисленето“ (2012); Даниъл Голман – „Емоционалната
интелигентност“ (2011), „Фокусът“ (2016); Стивън Пинкър – „Езиковият инстинкт“ (2007), „Как работи умът“ (2011),
„Материалът на мисълта“ (2013), „По-добрите ангели на нашата природа“ (2015), „Просвещение сега“ (2018); Тимоти Уил-
сън – „Непознати за самите себе си“ (2018). Повечето книги може да прочетете свободно и на http://4eti.me – Б.р.

7
 Въведение
И моите студенти, и децата ми ще потвърдят, че самоконтролът не ми се удава
естествено. Способен съм да позвъня на студентите си посред нощ, за да питам как
върви анализът на последните данни, макар че са започнали работа едва привечер. На
вечери с приятели за мой срам чинията ми често първа се изпразва. Собственото ми
нетърпение и откритието, че стратегиите за самоконтрол могат да се усвояват, ме
накараха да ги изучавам през целия си живот.
Основната идея, която ръководеше работата ми и ме мотивира да напиша тази книга,
беше моето убеждение и откритието, че способността да се отлага незабавното въз-
награждение в името на бъдещи последствия е когнитивно умение, което може да се
придобие. В изследванията, които започнахме преди половин век и продължаваме и
досега, показваме, че това умение е видимо и измеримо още в най-ранна възраст и има
фундаментални дългосрочни последици за благополучието и за психичното и
физическо здраве на хората през целия им живот. Но може би най-важното и вдъхно-
вяващо по отношение на неговите последици за възпитанието и отглеждането на децата
е, че това умение подлежи на модифициране, и може да се подпомага чрез конкретни
когнитивни стратегии, които днес са идентифицирани.
Тестът Маршмелоу и експериментите, които го последваха през последните 50
години, помогнаха да се стимулира забележителна вълна от изследвания върху само-
контрола с петкратно увеличение на броя научни публикации само през първото десе-
тилетие на този век.2 В тази книга разказвам историята на тези изследвания, как те
осветляват механизмите на самоконтрола и как тези механизми могат да се използват
конструктивно във всекидневния живот.
Всичко започна през 60-те години на XX век с децата в детската градина „Бинг“ на
Станфордския университет в просто изследване, което ги изправяше пред предизви-
кателството на една трудна дилема. Дадохме им възможност да избират между една
награда (например бонбон маршмелоу), която могат да получат незабавно, и по-голяма
награда (два бонбона), за която трябва да чакат – насаме – в продължение на 20 минути.
Позволихме на децата да изберат наградите, които искат най-много, от разнообразен
асортимент, включващ бонбони, бисквити, малки гевреци, ментови бонбони и т.н.
„Ейми“3 например избра бонбоните маршмелоу. Тя седеше сама на масата пред един
бонбон, който можеше да изяде веднага, както и пред два бонбона, които можеше да
получи, ако изчака. До бонбоните имаше звънец, който можеше да използва по всяко
време, за да извика изследователя и да изяде един от бонбоните. А можеше и да изчака
изследователят да се върне и ако не беше ставала от стола си и не бе изяла бонбона си,
можеше да получи два.
Борбата, която наблюдавахме, докато тези деца се опитваха да избегнат използването
на звънеца, би могла да ви разплаче, да ви накара да аплодирате тяхната креативност,
да ги подкрепите и да ви даде нова надежда за потенциала дори на малките деца да
устояват на изкушението и да постоянстват в името на техните отложени във времето

2
S. М. Carlson, Р. D. Zelazo & S. Faja, „Executive Function“ in Oxford Handbook of Developmental Psychology, edited by P.
D. Zelazo (New York: Oxford University Press, 2013), 706-743.
3
Имената в кавички са фиктивни, за да се запази конфиденциалността.

8
награди.
Неочаквано се оказа, че това, което децата в доучилищна възраст направиха, докато
се опитваха да чакат за отложената двойна награда, прогнозира в много отношения
бъдещия им живот. Колкото повече секунди бяха способни да чакат на 4-5-годишна
възраст, толкова по-високи бяха резултатите им на академичния тест SAT и толкова по-
добро беше социалното и когнитивното им поведение през юношеството. 4 На 27-32-
годишна възраст онези, които бяха изчакали в теста Маршмелоу в доучилищна възраст,
имаха по-малък индекс на телесната маса, по-висока самооценка, преследваха целите
си по-ефективно и се справяха по-адаптивно с фрустрацията и стреса. В средна възраст
онези, които проявяваха постоянство в изчакването („дългосрочно отлагане на въз-
награждението“), и тези, които не успяваха („краткосрочно отлагане“), се характери-
зираха с отчетливо различни изображения на зоните в мозъка, свързвани със зависи-
мостите и затлъстяването.
Какво наистина показва тестът Маршмелоу? Умението да отлагаш удоволствието
вродено ли е? Как може да се усвои? Кои са недостатъците на експеримента? Книгата
поставя тези въпроси и отговорите често са изненадващи. В „Тестът Маршмелоу“ се
дискутира какво е и какво не е „сила на волята“, условията, които водят до отслаб-
ването ѝ, когнитивните умения и мотивацията, които я подпомагат, както и последиците
от притежанието и използването ѝ. Изследвам последиците от тези резултати за
преосмислянето на това кои сме ние и кои можем да бъдем, как работи психиката ни и
как можем – или не можем – да контролираме своите импулси, емоции и склонности,
как можем да се променяме и как да отглеждаме и да възпитаваме децата си.
Всеки е нетърпелив да узнае как действа волята и всеки си пожелава по-силна воля –
за себе си, за децата си или за своите роднини пушачи. Способността да се отлага
удоволствието и да се устоява на изкушението е фундаментално предизвикателство още
в зората на цивилизацията. Отредена ѝ е централна роля в историята за изкушението на
Адам и Ева в Райската градина („Битие“) и е важна тема за древногръцките философи,
които наричат слабостта на волята акрасия. През хилядолетията волята е смятана за
неизменна черта – или я имате, или не. Това разбиране превръща хората със слаба воля
в жертви на своята биологична и социална история и на факторите, действащи в
конкретната ситуация. Самоконтролът има изключително важно значение за успешното
преследване на дългосрочните цели. Той е еднакво важен за развитието на самооблада-
нието и способността за съпреживяване, необходими за изграждане на сърдечни и
взаимно подкрепящи отношения. Той може да помогне на хората да избегнат изкуше-
нията и клопките в първите години от живота, отпадането от училище, безразличието
към последствията или неспособността да се разделят с работни места, които нена-
виждат. Самоконтролът е главната способност, фундамент на емоционалната интели-
гентност и има съществено значение за изграждането на пълноценен и удовлетворяващ
живот.5 При все това независимо от очевидното му значение той беше изключен от
сериозно научно изследване до момента, в който аз и моите студенти демисти-
фицирахме представата за него, създадохме метод за изучаването му, показахме ключо-
вата му роля за адаптивното функциониране и анализирахме психичните процеси, чрез
които се осъществява.
Общественият интерес към теста Маршмелоу се засили в началото на този век и

4
W. Mischel, Y. Shoda & М. L. Rodriguez, „Delay of Gratification in Children“, Science 244, no. 4907 (1989): 933-938.
5
Даниъл Голман, Емоционалната интелигентност (София: Изток-Запад, 2011). Превод Петьо Ангелов. (Прочетете
книгата онлайн на http://4eti.me/goleman-emotional/)

9
продължава да ескалира. През 2006 г. Дейвид Брукс му посвети редакционна статия в
неделния „Ню Йорк Таймс“6, а години по-късно в интервюто му с Барак Обама
президентът попита Брукс дали иска да говорят за бонбоните маршмелоу. 7 Тестът беше
представен в списание „Ню Йоркър“ през 2009 г. и изследванията бяха широко
обсъждани в телевизионни програми, списания и вестници по целия свят.8 Той дори
помага на Бисквитеното чудовище в телевизионния сериал „Улица Сезам“ да овладее
влечението си да поглъща лакомо бисквити, така че да може да се присъедини към
Клуба на ценителите на бисквити. Изследванията с бонбоните маршмелоу влияят върху
учебните програми в редица училища, в които учат различни деца: от живеещи в
бедност до обитаващи разкошни елитни квартали.9 Международни инвеститорски
компании го използват, за да насърчават планирането на пенсионирането. Изображение
на бонбон маршмелоу се е превърнал в символ на дискусиите за отлагането на въз-
награждението сред почти всякаква аудитория.10 В Ню Йорк виждам деца да се
прибират от училище с тениски с надпис „Не яж маршмелоу“ и големи метални значки,
обявяващи „Аз издържах теста Маршмелоу“. За щастие, със засилването на общест-
вения интерес към темата за силата на волята се увеличава количеството и задълбо-
чеността на научната информация за начина, по който се осъществява отлагането на
удоволствието и самоконтролът в психологически и биологичен план.
За да разберем по-добре същината на самоконтрола и способността да се отлага въз-
награждението, трябва да разберем какво пречи и какво допринася за тяхната проява.
Заглавие след заглавие в днешната преса разобличават поредната знаменитост – прези-
дент, губернатор, друг губернатор, уважаван съдия и морален стожер на обществото,
международен финансов и политически магьосник, спортен герой, който е взривил
репутацията си с млада стажантка, икономка или незаконна дрога. Тези хора са умни –
не просто имат висок IQ, но би трябвало да са емоционално и социално интелигентни,
иначе не биха постигнали положението си в обществото. Тогава защо постъпват толкова
глупаво? И защо има толкова много хора, подобни на тях, чиито имена никога не
попадат в заглавията?
Ще се възползвам от резултатите, постигнати от авангарда на науката, за да се опитам
да обясня тези факти. В същината на нещата са две тясно взаимодействащи си системи
в човешкия мозък: едната „гореща“ – емоционална, реактивна, несъзнавана, а другата –
„студена“ – когнитивна, рефлективна, по-бавна и изискваща усилия.11 Взаимодействие-
то на тези две системи при появата на силно изкушение е определящо за поведението
на децата в доучилищна възраст в ситуацията с бонбоните маршмелоу и за начина, по
който действа – или не действа – волята. Това, което научих, промени отдавнашните ми
разбирания за това кои сме ние, за природата и проявленията на характера, и възмож-
ностите да се променим по собствено желание.
В Първа част („Способността за отлагане на възнаграждението: как се постига само-
контрол“) разказвам историята на теста Маршмелоу и експериментите, които показаха,
че децата в доучилищна възраст могат да направят онова, което Адам и Ева не са могли

6
D. Brooks, „Marshmallows and Public Policy“, New York Times, May 7, 2006.
7
W. Mischel & D. Brooks „The News from Psychological Science: A Conversation between David Brooks and Walter Mischel“,
Perspectives on Psychological Science 6, no. 6 (2011): 515-520.
8
J. Lehrer, „Don’t: The Secret of Self-Control“, The New Yorker, May 18, 2009.
9
Вж. например http://www.kipp.org/ и http://www.schoolsthatcan.org.
10
S. Benartzi with R. Lewin, Save More Tomorrow: Practical Behavioral Finance Solutions to Improve 401(k) Plans (New
York: Penguin Press, 2012).
11
J. Metcalfe & W. Mischel, „A Hot/Cool System Analysis of Delay of Gratification: Dynamics of Willpower“, Psychological
Review 106, no. 1 (1999): 3-19.

10
да направят в Райската градина. Резултатите идентифицираха психичните процеси и
стратегии, чрез които можем да „охладим“ горещите изкушения, да отлагаме въз-
награждението и да постигаме самоконтрол. Освен това те посочиха възможните мозъч-
ни механизми, с които се свързват тези постижения. Десетилетия по-късно лавина от
изследвания на мозъка използваха най-модерни техники за визуализация, за да проучат
връзките психика-мозък и да ни помогнат да разберем действията на децата в доучи-
лищна възраст.
Резултатите с бонбоните маршмелоу неизбежно водят до въпроса: „Способността за
самоконтрол вродена ли е?“ Последните открития в генетиката дават нови отговори на
този въпрос. Те разкриват изумителната пластичност на нашия мозък и трансформират
начина, по който мислим за ролята на възпитанието и ДНК, средата и наследствеността
и „ковкостта“ на човешката природа. Изводите далеч надхвърят пределите на научната
лаборатория и противоречат на общоразпространените представи за човешката при-
рода.
Първа част ни оставя с една загадка: защо способността на детето в доучилищна въз-
раст да изчака, за да получи по-голяма награда, вместо да използва звънеца и да се
задоволи с по-малко, предсказва бъдещи успехи и благополучие? Отговарям на този
въпрос във Втора част („От бонбоните маршмелоу в детската градина до парите в
пенсионния план“), където разглеждам как способността за самоконтрол влияе върху
целия жизнен път от детската градина до пенсионирането, как пропровя пътя за успе-
хите и позитивните очаквания – „Мисля, че мога!“ както и чувството за собствена
значимост.
Макар и да не гарантира розово бъдеще, способността за самоконтрол повишава
значително шансовете ни да постигнем успехи, като ни помага да правим трудни избори
и да полагаме усилията, необходими за постигане на нашите цели. Проявленията на
способността за самоконтрол зависят не само от уменията ни, но и от интернализира-
ните цели и ценности, които определят нашия път, както и от мотивацията, която трябва
да е достатъчно силна, за да преодолеем препятствията. Втора част разказва за това как
самоконтролът може да се използва, за да се изгради пълноценен живот с помощта на
волята, която изисква все по-малко усилия и става все по-автоматизирана и награжда-
ваща. В тази част, както и в самия живот, има неочаквани обрати. Ще обсъдим не само
съпротивата срещу изкушенията, но и други изпитания на самоконтрола: от „охлаж-
дането“ на болезнените емоции, превъзмогването на силната скръб и борбата с
депресията до вземането на важни решения с оглед на бъдещите последствия. И макар
че показва ползите от самоконтрола, Втора част еднакво ясно разкрива и неговите
ограничения: живот с прекалено суров самоконтрол може да е също толкова неудов-
летворяващ, колкото и живот със слаб самоконтрол.
В Трета част („От лабораторията към живота“) разглеждам значението на изводите
от изследванията за обществената политика, фокусирайки се върху това как най-новите
образователни нововъведения, започващи в доучилищна възраст, включват уроци за
самоконтрол, за да се помогне на децата, живеещи в условия на токсичен стрес, да имат
шанс да изградят по-добър живот. След това обобщавам концепциите и стратегиите,
изследвани в цялата книга, които могат да помогнат в трудностите със самоконтрола
във всекидневието. В последната глава разглеждам как последните резултати от
изследванията в областта на самоконтрола, генетиката и невропластиката променят
представата ни за човешката природа и разбирането кои сме и какви можем да бъдем.
Докато писах „Тестът Маршмелоу“ си представях, че водя спокоен разговор с теб,

11
читателю, подобен до голяма степен на разговорите, които съм водил с приятели и
познати. Обикновено всичко започва с въпроса: „Какво е новото в изследванията ви,
свързани с бонбоните маршмелоу?“ Скоро се отклоняваме към приложимостта на
резултатите в някакъв аспект от живота ни: възпитанието на децата, наемането на нови
служители, избягването на неразумни бизнес и лични решения, превъзмогването на
скръбта, отказа от пушене, контролирането на теглото, реформирането на образо-
ванието и познаването на собствените ни уязвими и силни страни. Написах книгата за
онези от вас, които като мен имат проблеми със самоконтрола. Написах я и за тези от
вас, които просто биха искали да разберат по-задълбочено как работи психиката ни.
Надявам се, че „Тестът Маршмелоу“ ще постави добро начало на бъдещи разговори.

12
 ЧАСТ I.
СПОСОБНОСТ ЗА ОТЛАГАНЕ НА
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО:
КАК СЕ ПОСТИГА САМОКОНТРОЛ
Първа част започва през 60-те години на XX век в „Стаята на изненадите“ както я
нарекохме аз и моите студенти – една от стаите в детската градина „Бинг“ на Стан-
фордския университет. Точно тук разработихме метода, който впоследствие доби
известност като „Тестът Маршмелоу“. Започнахме с експерименти, които ни даваха
възможност да наблюдаваме кога и как децата в доучилищна възраст стават способни
да проявят достатъчен самоконтрол, за да изчакат да получат жадуваните два бонбона
маршмелоу, вместо да се задоволят с един, но незабавно. Колкото по-дълго време
прекарвахме пред еднопосочното огледало за наблюдение, толкова повече се удивля-
вахме от това, което виждахме, докато децата се опитваха да се контролират и да чакат.
Простите предложения да мислят за лакомствата по различен начин правеха съпроти-
вата на изкушението или невъзможно трудна, или забележително лесна за тях. При
някои условия те можеха да продължават да чакат, докато при други използваха звънеца
няколко секунди след като изследователят е излязъл от стаята. Продължихме нашите
изследвания, за да идентифицираме тези условия, да изясним кои са тези мисли и
действия, които позволяват на децата да се контролират, да се опитаме да разберем по
какъв начин улесняват – или обричат на провал усилията си да запазят своя само-
контрол.
Изследванията продължиха години, но постепенно се открои модел на начина, по
който работи съзнанието и мозъкът, когато децата и възрастните се опитват да устоят
на изкушенията и усилията им се увенчават с успех. Първа част е посветена на пости-
гането на самоконтрол – не по пътя на принудата и простото „не“, а чрез промяна на
начина, по който мислим. От най-ранна възраст някои хора са способни да се
контролират по-добре от други, но почти всеки може да намери начини да си облекчи
задачата. Първа част показва как може да се направи това.
Освен това открихме, че признаци на самоконтрол могат да се наблюдават в пове-
дението на прохождащо дете. Може би това е вродена способност? Първа част дава
отговор на този въпрос в светлината на най-новите резултати в генетиката, които ради-
кално променят възгледите ни за съотношението между природа и възпитание. Новото
разбиране на проблема има сериозни последици за начина, по който отглеждаме и
възпитаваме децата си, за начина, по който мислим за себе си и за тях. На това са
посветени следващите глави.

13
 1.
В „Стаята на изненадите“ в Станфордския
университет
Пред внушителния вход на известния Парижки медицински университет „Рене
Декарт“ студентите се тълпят, пушейки цигара след цигара от пакети, на които с големи
букви на френски език е написано: ТЮТЮНОПУШЕНЕТО УБИВА. Безпорядъкът,
който настъпва, когато хората не могат да потиснат незабавното удоволствие в името
на отложени във времето резултати, дори и да знаят, че трябва да го направят, ни е добре
познат. Виждаме го у децата си и в себе си. Виждаме провала на волята винаги когато
новогодишните решения – да спрем цигарите, да ходим редовно във фитнес залата, да
престанем да се караме с човека, когото обичаме – изчезват още преди края на януари.
Веднъж имах удоволствието да участвам заедно с Томас Шелинг12, Нобелов лауреат по
икономика, в семинар върху самоконтрола. Ето как той резюмира дилемите, пораждани
от слабата воля:

Каква представа би трябвало да имаме за рационалния потребител, когото всички

познаваме и се крие в самите нас: този, който, отвратен от себе си, смачква кутията
с цигари и я хвърля в кофата за боклук, кълнейки се, че този път наистина е решен
никога повече да не рискува децата му да останат сираци заради възможността да
се разболее от рак на белия дроб, и три часа по-късно е на улицата, търсейки магазин,
който все още е отворен, за да си купи цигари; този, който хапва висококалоричен
обяд, знаейки, че след това ще съжалява, и наистина съжалява, не може да разбере
как така е изгубил контрол и решава да компенсира с нискокалорична вечеря, но хапва
висококалорична вечеря, знаейки, че ще съжалява, и наистина съжалява; този, който
седи, залепен за телевизора, знаейки, че утре отново ще се събуди рано, облян в студена
пот, неподготвен за онова сутрешно съвещание, от което в такава голяма степен
зависи кариерата му; този, който разваля удоволствието от пътуването до Дисни-
ленд, защото избухва, когато децата му правят това, което е знаел, че ще направят,
макар да е решил твърдо да не избухва, щом го направят?13

Въпреки дебатите върху природата и функционирането на волята хората просто я

прилагат, докато се опитват да се изкачат на Еверест, изтърпяват години самоограни-
чения и тежки тренировки, за да стигнат до Олимпийските игри или да станат звезди в
балета, или да се откажат от тежка зависимост към психоактивни вещества. Някои се
придържат към строги диети или спират да пушат, след като години са палили цигара
от цигара; други се провалят, независимо че започват със същите добри намерения.
Когато се вгледаме по-внимателно в себе си, как си обясняваме кога и защо нашата воля
и усилия за самоконтрол действат – или бездействат?
Преди да дойда в Станфорд през 1962 г., бях провел изследвания върху вземането на
решения на остров Тринидад и в Харвард. В тях на децата се предлагаше да избират

12
Вж. Томас Шелинг. Микромотиви и макроповедение. „Изток-Запад“ 2014. – Б.р.
13
Т. С. Schelling, Choice and Consequence: Perspectives of an Errant Economist (Cambridge, MA: Harvard University Press,
1984), 59.

14
между по-малко лакомства сега и повече по-късно, или между по-малко пари сега срещу
повече по-късно (ще обсъдим тези изследвания в глава 6). Но нашият първоначален
избор да отложим и способността да се придържаме към това решение при появата на
„горещи“ изкушения, може и да не устоят. При влизането в ресторант мога да реша,
всъщност категорично да настоявам: „Никакъв десерт тази вечер! Няма да го направя,
защото това означава висок холестерол, разширена талия, повишение на кръвното с
лоши последици...“ След това покрай мен минава количката с десертите и сервитьорът
светкавично размахва шоколадовия мус пред очите ми и още преди да съм помислил,
той се озовава в устата ми. И понеже това ми се случва често, аз бях заинтригуван: какво
е необходимо, за да се придържам към позитивните решения, от които толкова лесно се
отказвах. Тестът Маршмелоу стана инструментът, чрез който изследвахме как хората
преминават от избора да отложат възнаграждението към действителния успех в
изчакването и устояването на изкушението.

Тестът Маршмелоу

От Античността до Просвещението, до Фройд и до ден днешен малките деца се харак-

теризират като импулсивни, безпомощни, неспособни да отлагат възнаграждението и
търсещи единствено незабавно удовлетворение.14 С тези наивни очаквания аз с удив-
ление наблюдавах как моите родени една след друга дъщери Джудит, Ребека и Линда
се променят през първите години от живота си. Те бързо трансформираха умението да
гукат и плачат в усъвършенстваното до най-фини детайли изкуство как да се дразнят
една друга и да очароват родителите си, като с времето се превърнаха в хора, с които
човек може да води интересни и задълбочени разговори. Само след няколко години те
можеха да седят повече или по-малко спокойно, изчаквайки нещата, които искаха. Като
преподавател по психология в Станфордския университет в средата на 60-те години на
XX век се опитах да осмисля онова, което се разгръщаше пред мен на масата в кухнята.
Осъзнавах, че нямам ни най-малка представа какво става в главите им, какво е това,
което им помага да се контролират (поне в част от времето) и да отлагат удоволствието,
когато са подложени на изкушения – дори когато никой не им виси на главата.
Исках да проуча как се проявява волята и по-конкретно как става възможно
отлагането на възнаграждението в името на бъдещи последствия: как хората го прежи-
вяват и го прилагат – или не го правят – във всекидневния си живот. За да преминем
отвъд предположенията, имахме нужда от метод за изучаване на тази способност у
децата, които тепърва започват да я формират. Можех да наблюдавам този процес у
трите ми дъщери, докато бяха в детската градина „Бинг“ в Станфорд. Тази детска
градина беше идеалната лаборатория: открита в университетския комплекс в началото
на 60-те като интегрирано заведение за ранно обучение и изследвания, с големи
еднопосочни огледала в привлекателните зони за игра и малки помещения за научни
изследвания, в които поведението можеше да се наблюдава незабелязано от специални
кабинки. Ние използвахме едно от тези помещения за изследванията си и казахме на
децата, че това е „Стаята на изненадите“. Точно там ги водехме, за да играят „игрите“,
в които се превръщаха нашите експерименти.
В Стаята на изненадите моите докторанти Еб Ебъсън, Бърт Мур, Антоанет Зайс и аз,

14
L. J. Borstelmann, „Children before Psychology“, Handbook of Child Psychology: Vol I: History, Theory, and Methods, 4th
ed., ed. P. H. Mussen & W. Kessen (New York: Wiley, 1983), 3-40.

15
както и много студенти, прекарахме месеци в забавления и разочарования, докато разра-
ботим, изпробваме и настроим фино процедурата на нашето изследване. Например ако
кажем на децата колко ще продължи отлагането – да речем 5 или 15 минути, – това ще
повлияе ли върху времето, в което те устояват да чакат? Установихме, че това няма
значение: децата все още бяха твърде малки, за да разбират такива времеви различия.
Има ли значение относителното количество на наградите? Имаше значение. Но какъв
тип награди? Трябваше да създадем силен конфликт между емоционално „горещо“
възнаграждение, което детето е нетърпеливо да получи веднага, и двойно по-голямо,
което изисква от него да отложи удоволствието с няколко минути. Изкушението
трябваше да е значимо и достатъчно притегателно за малките момченца и момиченца;
да е подходящо, но и лесно и прецизно измеримо.
Преди 50 години повечето деца вероятно са обичали бонбоните маршмелоу толкова,
колкото и днес. Но – поне в детската градина „Бинг“ на Станфордския университет –
техните родители понякога им забраняваха това лакомство, освен ако нямаха подръка
четка за зъби. В отсъствието на универсален фаворит предложихме подбор от лаком-
ства, от които децата можеха да избират. Каквито и да бяха предпочитанията им, ние
им предлагахме да избират между една награда веднага или две, ако изчакат завръща-
нето на изследователя. Нашето разочарование при работата върху детайлите се появи,
когато първата ни заявка за кандидатстване за изследователски грант в подкрепа на
изследването беше отхвърлена от федералната агенция с предложение да я адресираме
към някоя сладкарска компания. Страхувахме се, че може да са прави.
Предишните ми изследвания на Карибите показаха значението на доверието като
фактор в готовността да се отлага възнаграждението.15 За да се уверим, че децата ще се
доверят на човека, който дава обещанието, те най-напред си играеха с изследователя,
докато започнат да се чувстват комфортно. След това „играта“ на отлагане на наградата
биваше представяна и следваше въведение чрез играта „Върни ме“: изследователят
многократно излизаше от стаята, детето звънеше със звънеца и изследователят
незабавно се връщаше с възклицанието: „Ето, виждаш ли, връщам се по твоя сигнал!“
В момента, в който детето разбереше, че изследователят винаги ще се връща, когато е
повикан, започваше тестът за самоконтрол.
Макар че се опитахме да запазим простотата на метода, ние му дадохме невероятно
сложно академично име – „Парадигма на самоналоженото отлагане на незабавната
награда в името на отложени, но по-ценни награди при деца в доучилищна възраст“. За
щастие, десетилетия по-късно, след като журналистът Дейвид Брукс откри нашето
изследване и го представи в „Ню Йорк Таймс“ под заглавието „Бонбоните маршмелоу
и публичната политика“, медиите го нарекоха „Тестът Маршмелоу“. Името придоби
гражданственост, макар че ние често не използвахме бонбони като награди в изследва-
нията.
Когато провеждахме експеримента през 60-те години на XX век, ние не заснемахме
децата. Двадесет години по-късно обаче, за да запише на видеозапис процедурата на
теста Маршмелоу и да илюстрира разнообразните стратегии, които децата използват,
докато се опитват да изчакат лакомствата си, моята бивша докторантка Моника Л.
Родригес засне 5-6-годишни деца със скрита камера в обществено училище в Чили,

15
W. Mischel, „Father Absence and Delay of Gratification: Cross-Cultural Comparisons“, Journal of Abnormal and Social
Psychology 63, no. 1 (1961): 116-124; W. Mischel & E. Staub, „Effects of Expectancy on Working and Waiting for Larger
Rewards“, Journal of Personality and Social Psychology 2, no. 5 (1965): 625-633; W. Mischel & J. Grusec, „Waiting for Rewards
and Punishments: Effects of Time and Probability on Choice“, Journal of Personality and Social Psychology 5, no. 1 (1967): 24-
31.

16
Южна Америка. Моника следваше същата процедура, която бяхме използвали в първо-
началните експерименти. След като поиграли известно време с Моника, „Инес“ –
очарователна първокласничка със сериозно изражение, но с игриво пламъче в очите,
била настанена „за следващата игра“ на малка маса в голата изследователска стая в
училището. Тя си избрала бисквити за награда. На масата имало звънче и пластмасов
поднос с размерите на чиния за вечеря с две бисквити „Орео“ в единия ъгъл на подноса
и една бисквита в другия. Както незабавните, така и отложените награди били оставяни
при децата, за да се затвърди тяхната увереност, че лакомствата ще бъдат техни, ако
изчакат, както и за да се изостри вътрешният им конфликт. На масата нямало нищо
друго, в стаята липсвали играчки и интересни обекти, които да отклонят вниманието на
децата, докато чакат.
Инес била нетърпелива да получи двете бисквити, а не само едната, когато ѝ бил
предоставен избор. Тя разбирала, че Моника трябва да излезе от стаята, за да свърши
някаква работа, но че може да я извика обратно, когато пожелае, като използва звънчето.
Моника позволила на Инес да го използва няколко пъти, за да демонстрира, че всеки
път, когато звънчето зазвъни, Моника незабавно ще се върне в стаята. След това Моника
обяснила условието. Ако Инес изчака нейното завръщане, ще получи двете бисквити.
Ако не желае да чака, може да използва звънчето по всяко време. Ако обаче го използва,
започне да яде бисквитите или стане от стола, ще получи само една бисквита. За да е
сигурна, че Инес разбира напълно инструкциите, Моника я помолила да ги повтори.
Когато Моника излязла, Инес преживяла няколко мъчителни момента: на все по-
тъжното ѝ лице се изписал очевиден дискомфорт и била на ръба да избухне в сълзи.
Тогава тя погледнала към лакомствата и останала вторачена в тях повече от 10 секунди,
потънала в дълбок размисъл. Внезапно ръката ѝ се стрелнала към звънеца, но точно
когато стигнала до него, Инес рязко спряла. Предпазливо, колебливо, показалецът ѝ се
завъртял над звънеца, като едва не го докосвал, после отново и отново, сякаш сама се
предизвиквала. След това рязко дръпнала ръката си от подноса и звънеца и се заляла от
смях, сякаш е направила нещо страшно забавно; затиснала с юмрук устата си, за да не
се разсмее с цяло гърло, а лицето ѝ се озарило от самодоволна усмивка. Нито една
аудитория не е гледала този видеозапис, без да охка съчувствено и да се смее заедно с
Инес. В момента, в който спряла да се кикоти, тя повторила своята дразнеща игра със
звънеца, но сега сменила ръката и използвала показалеца си, за да си наложи да мълчи,
като затискала с пръст бдително свитите устни, шепнейки си от време на време „не, не“,
сякаш се опитвала да се въздържи от нещо, което се канела да стори. След като минали
20 минути, Моника се върнала „сама“ и Инес триумфиращо се отдалечила с двете
бисквити в пликче, за да ги покаже на майка си по-късно.
„Енрико“, едро за годините си момче, облечено в цветна тениска, с красиво лице и
прилежно подстригани руси къдрици, чакал търпеливо. Той наклонил стола си назад
към стената и го блъскал в нея нонстоп, докато зяпал в тавана с отегчен, примирен
поглед, дишайки тежко и видимо наслаждавайки се на шумните звуци, които
предизвиквал. Продължил да се люлее, докато Моника се върнала и той получил двете
си бисквити.
„Бланка“ запълвала времето си с безмълвни разговори със себе си, съпроводени с
оживени мимики като монолозите на Чарли Чаплин, в които тя като че ли внимателно
се самоинструктирала какво да прави и какво да избягва, докато чака лакомствата си.
Дори имитирала помирисването на въображаемите лакомства, като поднасяла празната
си длан към носа.

17
 „Хавиер“, който имал изумителни проницателни очи, прекарал времето за чакане
напълно погълнат от това, което отстрани приличало на прецизен научен експеримент.
Съхранявайки израза на пълна концентрация върху умното си лице, той като че ли
проверявал колко бавно може да успее да вдигне и да премести звънеца, без той да
иззвъни. Вдигал го високо над главата си и присвивайки очи към него, го премествал
възможно най-далече от себе си върху масата, разтягайки максимално във времето
придвижването на звънеца. Това било страхотна демонстрация на психомоторен
контрол и въображение от страна на очевидно начинаещ учен.
Моника дала същите инструкции и на „Роберто“ – спретнато облечено 6-годишно
момче с бежово училищно сако, тъмна вратовръзка, бяла риза и съвършено сресана
коса. В момента, в който тя излязла от стаята, той хвърлил бърз поглед към вратата, за
да е сигурен, че е плътно затворена. След това бързо проучил подноса с бисквитите,
облизал устните си и грабнал най-близката. Предпазливо отворил опаковката, за да
разкрие белия пълнеж с крем по средата, и с наведена глава и изплезен език се заел
внимателно да облизва крема, спирайки само за секунда, за да го изследва и с усмивка
да го одобри. След като облизал целия крем, той с още по-очевидно удоволствие умело
съединил двете половинки и внимателно върнал бисквитата в подноса. След това със
скоростта на светлината се заел да стори същото с останалите две бисквити. След като
изял пълнежа, Роберто ги преподредил на подноса, за да ги върне на първоначалните
им места, и внимателно огледал сцената около себе си и най-вече вратата, за да е
сигурен, че всичко е както трябва. След това като опитен школуван актьор бавно
отпуснал и наклонил глава, за да подпре брадичката и бузата си на откритата длан на
дясната ръка, а лакътят опрял на масата. Придал на лицето си израз на пълна невинност
и широко отворените му, изпълнени с доверие очи се взирали във вратата с по детски
невинно очакване на чудо.
Изпълнението на Роберто неизменно получава най-много овации, най-силен смях и
аплаузи във всяка аудитория. Веднъж даже заслужи поздравителен възглас от
уважавания ректор на един от елитните частни университети в Америка, който обеща,
че „ще му даде стипендия, когато е готов да учи при нас!“. Не мисля, че той се шегуваше.

Предсказание за бъдещето?

Тестът Маршмелоу не беше планиран като „тест“. В действителност винаги съм имал
сериозни съмнения по отношение на повечето психологически тестове, които се
опитват да предсказват поведението в реалния живот. Често съм посочвал ограничения-
та на много от широко използваните личностни тестове и бях решен никога да не
създавам собствен такъв. Моите студенти и аз планирахме метода не за да подложим
децата на тест, за да видим колко добре се представят, а по-скоро за да изследваме какво
им помага да отлагат удоволствието, ако и когато те поискат това. Нямах причина да
очаквам, че времето, в което дете в доучилищна възраст изчаква за бисквити или
бонбони, е в състояние да прогнозира нещо, което си струва да се знае за техните по-
късни години, още повече че опитите за прогнозиране на дългосрочни и съществени
житейски резултати с помощта на ранни психологически тестове обикновено се оказват
неуспешни.16
Няколко години след началото на експериментите с бонбоните маршмелоу обаче

16
W. Mischel, Personality and Assessment (New York: Wiley, 1968). M. Lewis, „Models of Development“, in Advances in
Personality Science, ed. D. Cervone & W. Mischel (New York: Guilford, 2002), 153-176.

18
започнах да подозирам наличието на връзка между поведението на децата в нашите
експерименти и това, което ставаше с тях по-късно в живота. Моите дъщери посещаваха
детската градина „Бинг“ и след като годините минаваха, понякога ги питах как се
справят приятелите им от градината. Това далеч не беше системно проследяване, а
просто вяли разговори по време на вечеря: „Как е Деби?“ „Какво прави Сам?“ По
времето, когато децата бяха тийнейджъри, започнах да искам от тях да оценят
социалните и учебни успехи на приятелите си по скала от 0 до 5 и забелязах възможна
връзка между резултатите на децата от детската градина на теста Маршмелоу и
неформалните преценки за техния напредък. Когато сравних тези оценки с пър-
воначалните данни, видях да се очертава ясна корелация и осъзнах, че заедно с моите
студенти трябва сериозно да я изследваме.
Беше 1978 г. и Филип К. Пийк, сега старши преподавател в колежа „Смит“, тогава
беше мой нов аспирант в Станфорд. Фил, който работеше много и често по 24 часа в
денонощие, в тясно взаимодействие с други студенти и особено с Антоанет Зайс и Боб
Зайс, играеше важна роля в проектирането, стартирането и осъществяването на това,
което по-късно получи названието „Станфордски лонгитюдни17 изследвания върху
отложеното възнаграждение“. През 1982 г. нашият екип разпрати въпросници на
родителите, учителите и училищните съветници (до които успяхме да достигнем) на
децата, които бяха участвали в първоначалните изследвания. Питахме за различните
типове поведение и характеристики, които биха могли да са релевантни при контрола
върху импулсите: от способността на децата да планират и да мислят в перспектива,
през уменията и ефективността им в справянето с лични и социални проблеми
(например колко добре те се разбират с връстниците си), до академичния им напредък.
Повече от 550 деца, които посещаваха детската градина „Бинг“ в Станфордския
университет в периода 1968-1974 г., участваха в теста Маршмелоу. Ние ги наблюда-
вахме и оценявахме с различни инструменти приблизително по веднъж на всяко
десетилетие след първоначалното тестиране. През 2010 г. те бяха в началото или в
средата на 40-те, а през 2014 ние продължавахме да събираме информация за тяхното
професионално, финансово и семейно положение, за физическото и психическото им
здраве. Резултатите ни изненадаха още в началото и продължават да ни изненадват.

Юношество:
Справяне и постижения

В първото проучване на включените в извадката изпратихме малка купчинка

въпросници на родителите и ги помолихме за следното: „Помислете за вашето дете в
сравнение с неговите връстници, например съученици и други приятели на същата
възраст. Бихме искали да споделите вашите впечатления за начина, по който вашият
син или дъщеря се представя в сравнение с тези връстници.“ Те трябваше да оценят
децата си по скала от 1 до 9 (от „Отстъпва във всичко“ – през „Умерено“ – до
„Превъзхожда във всичко“). Освен това получихме подобни оценки от техните учители
за когнитивните и социалните им умения в училище.18

17
Тип изследване, при което промените по наблюдаваните показатели се осъществяват и отчитат на дълги интервали
от време. – Б.р.
18
W. Mischel, Y. Shoda & P. K. Peake, „The Nature of Adolescent Competencies Predicted by Preschool Delay of Gratification“
Journal of Personality and Social Psychology 54, no. 4 (1988): 687-699; W. Mischel, Y. Shoda & M. L. Rodriguez, „Delay of
Gratification in Children“, Science 244, no. 4907 (1989): 933-938; Y. Shoda, W. Mischel & P. K. Peake, „Predicting Adolescent
Cognitive and Social Competence from Preschool Delay of Gratification: Identifying Diagnostic Conditions“, Developmental

19
 Децата в доучилищна възраст, които по-дълго отлагаха удоволствието в теста
Маршмелоу, бяха оценени 12-ина години по-късно като юноши, които проявяват по-
силен самоконтрол във фрустриращи ситуации; поддават се в по-малка степен на изку-
шенията; разсейват се по-трудно в условия, когато трябва да се концентрират; по-
интелигентни, по-самостоятелни и по-уверени са и се доверяват на собствената си
преценка. Когато бяха под стрес, те не губеха присъствие на духа като връстниците им,
отлагаха по-малко и беше по-малко вероятно да станат нервни и дезорганизирани или
да демонстрират незряло поведение. По същия начин те мислеха в перспектива и по-
добре планираха бъдещето си, а когато бяха мотивирани, по-активно преследваха
целите си. Бяха по-внимателни и способни да се възползват от разумни аргументи и бе
по-малко вероятно да бъдат отклонени „от правия път“ заради препятствия. Накратко,
те не съответстваха на широко разпространения стереотип за проблемния юноша – поне
ако се съди по преценката на техните родители и учители.
За да определим учебните постижения, помолихме родителите да ни дадат резул-
татите на децата си на SAT (Scholastic Aptitude Test – Тест за академични постижения),
ако ги имат. SAT е тестът в САЩ, който учащите рутинно полагат като част от
кандидатстването в колеж. За да оценим надеждността на резултатите, съобщени от
родителите, се свързахме и с Educational Testing Service (Служба за тестиране в образо-
ванието), която провежда теста. Децата в доучилищна възраст, които бяха отлагали по-
дълго възнаграждението, като цяло бяха получили много подобри резултати на SAT.19
Когато сравнихме резултатите на SAT на децата с по-кратък период на отлагане
(долната една трета) с тези с по-дълъг период на отлагане (горната една трета), общата
разлика в техните резултати се оказа 210 точки.20

Зряла възраст

На около 25-30-годишна възраст21 тези, които бяха отлагали по-дълго в доучилищна

възраст, според собствената им преценка бяха по-способни да преследват и да достигат
дългосрочни цели, в много по-малка степен бяха склонни към употреба на психо-
активни вещества, имаха по-високо ниво на образование и значително по-нисък индекс
на телесната маса22. Бяха по-устойчиви и адаптивни в справянето с междуличностните
проблеми и по-добри в поддържането на близки връзки (вж. глава 12). В хода на
проследяването на развитието на изследваните лица през годините резултатите от
изследването в детска градина „Бинг“ ставаха все по-изненадващи със своите мащаби,
стабилност и значение. Ако поведението по време на този елементарен тест с бонбоните
маршмелоу в доучилищна възраст предсказва (на статистически значимо ниво) толкова
точно и за такъв дълъг период живота на участниците, би трябвало да се обмислят
последиците от този факт за държавната политика и системата на образованието. Кои

Psychology 26, no. 6 (1990): 978-986.

19
Пак. За връзката между самоконтрола и интелигентността вж. също А. L. Duckworth & М. Е. Seligman, „Self-Discipline
Outdoes IQ.in Predicting Academic Performance of Adolescents“, Psychological Science 16, no. 12 (2005): 939-944; T. E. Moffitt
& others, „ A Gradient of Childhood Self-Control Predicts Health, Wealth & Public Safety“, Proceedings of the National Academy
of Sciences 108, no. 7 (2011): 2693-2698.
20
Personal communication, Phil Peake, Smith College, April 9,2012; Даниъл Голман, Емоционалната интелигентност
(София: Изток-Запад, 2011). (http://4eti.me/goleman-emotional/)
21
О. Ayduk & others, „Regulating the Interpersonal Self: Strategic Self-Regulation for Coping with Rejection Sensitivity“,
Journal of Personality and Social Psychology 79, no. 5 (2000): 776-792.
22
T. R. Schlam & others, „Preschoolers’ Delay of Gratification Predicts Their Body Mass 30 Years Later“, Journal of Pediatrics
162, no. 1 (2013): 90-93.

20
са уменията, които имат решаващо значение за такъв самоконтрол? Могат ли да се
научават и усвояват?
Но може би това, което установихме, беше някаква щастлива случайност, ограничена
до станалото в Станфорд през 60-те и началото на 70-те на XX век в Калифорния, в
апогея на контракултурата и разгара на Виетнамската война? За да проверим това, моите
студенти и аз започнахме поредица от изследвания с много различни групи – не от
привилегированата общност на Станфордския университет, а от други групи от населе-
нието и в различни периоди от време, включително ученици от обществени училища в
Южен Бронкс в Ню Йорк десетилетия след началото на Станфордските изследвания.23
Установихме, че нещата протичат по сходен начин при деца, живеещи в съвършено раз-
лична среда и условия (които ще опиша в глава 12).

Изображения на мозъка на хора в средна възраст

Юичи Шода, днес професор във Вашингтонския университет и аз работихме в тясно

сътрудничество от времето, когато той започна докторантското си обучение по
психология в Станфорд през 1982 г. През 2009 г., когато участниците в изследването от
детска градина „Бинг“ бяха достигнали средата на 40-те, Юичи и аз сформирахме екип
от учени в областта на когнитивните невронауки от няколко различни университета в
САЩ, за да проведем още едно проследяващо изследване. Този екип включваше Джон
Джонайдс от Мичиганския университет, Йън Готлиб от Станфорд и Б. Дж. Кейси от
медицинския център на университета „Корнел“. Тези колеги бяха експерти по социална
невронаука, която изучава как механизмите на мозъка формират онова, което мислим,
чувстваме и вършим. Те ги изучават с методи като ядрено-магнитен резонанс (ЯМР),
който представя мозъчната активност, докато човекът изпълнява различни задачи.
Искахме да изследваме възможни различия в изображенията на мозъка на хора, които
в продължение на целия си живот, като се започне от теста Маршмелоу, бяха демонстри-
рали последователно или високо, или ниско ниво на самоконтрол. Поканихме група
бивши възпитаници на детската градина „Бинг“, които сега се бяха разпръснали в
различни части на страната, да се върнат за няколко дни в Станфордския университет,
да посетят отново детската градина, ако желаят, и да направят няколко когнитивни теста
с едновременно изследване на мозъка с томографа на Станфордския медицински колеж,
разположен в същия университетски комплекс.
Изображенията на мозъка на тези бивши възпитаници на детската градина разкри, че
онези, които бяха по-способни да се съпротивляват на изкушението с бонбоните
маршмелоу в доучилищна възраст и бяха продължили да имат силен самоконтрол през
годините, демонстрираха отчетливо различна активност на фронтостриаталните мозъч-
ни пътища, които интегрират мотивационните и контролните процеси, в сравнение с
тези, които бяха по-склонни да се поддадат на изкушението. При дълго отлагалите
удоволствието зоната на префронталната кора, която се използва за ефективно решаване
на проблеми, креативно мислене и контрол върху импулсивното поведение, беше по-
активна. И обратно, при кратко отлагалите вентралният стриатум беше по-активен
особено когато се опитваха да контролират реакциите си на твърде съблазнителни
стимули. Тази зона, разположена по-дълбоко, в по-примитивната част на мозъка, е
свързана с желанието, удоволствието и пристрастяването.

23
Ayduk, „Regulating the Interpersonal Self.“

21
 Дискутирайки тези резултати с медиите, Б. Дж. Кейси отбеляза, че докато отлагащите
за кратко като че ли имат по-мощен двигател, способните да отлагат по-продължително
имат по-добри психични спирачки.24 Това изследване ни доведе до особено важен
извод. Хората, които според нашите оценки демонстрираха слаб самоконтрол през
целия си живот, нямаха проблеми с контрола на мозъка си при повечето ситуации от
всекидневието. Техните проблеми с контрола върху импулсите в поведението и в
мозъчната им активност се проявяваха само когато бяха изправени пред особено силни
изкушения.

24
B. J. Casey & others, „Behavioral and Neural Correlates of Delay of Gratification 40 Years Later“ Proceedings of the National
Academy of Sciences 108, no. 36 (2011): 14998-15003.

22
 2.
Как го правят?
Тестът Маршмелоу и десетилетията последвали изследвания ни показаха, че
способността за самоконтрол в ранните години е неимоверно важна за начина, по който
ще протече животът ни, и че тази способност у малкото дете може да се оцени, макар и
приблизително, с прост инструмент. Предизвикателството тогава беше да открием
психичните и мозъчни механизми, които позволяват на някои деца да чакат непоносимо
дълъг срок по време на теста, докато други заставят да звънят след няколко секунди.
Ако успеем да идентифицираме условията, които подпомагат самоконтрола, и тези,
които го отслабват, вероятно можем да ги използваме за развитието на тази полезна
способност у хората, които не умеят да чакат.
Избрах деца в доучилищна възраст за изследванията, защото наблюдаването на
промените у собствените ми деца ми подсказа, че това е възрастта, на която децата
започват да осъзнават връзката между нещата. Те могат да схванат, че ако изберат по-
малкото лакомство сега, това ще им попречи да получат повече лакомства по-късно.
Това е и възрастта, в която стават видими индивидуалните различия в тази способност.

Стратегии за разсейване

Истински чудеса стават с човека след раждането му, докато се учи да пълзи, да
говори, да ходи и да започне да посещава детска градина. Никоя промяна не е толкова
забележителна според мен, колкото прехода на детето от жалния плач за помощ до спо-
собността да чака, да седи само на стола, без да прави нищо, в продължение на дълги,
скучни и мъчителни минути в очакване на две бисквити. Как го правят?
Преди век Фройд смята, че новороденото започва живота си изцяло във властта на
импулсите и се опитва да разбере как този набор от биологични инстинкти, който се
стреми към незабавно удовлетворение на желанията, успява да отложи желаното, когато
майчината гърда бива отнета. През 1911 г. той изтъква тезата, че преходът става
възможен през първите две години от живота, когато детето създава мислен
„халюцинаторен образ“25 на обекта на желанието – майчината гърда – и се фокусира
върху него. На езика на Фройд либидозната, или сексуалната, енергия на бебето е
насочена към този халюцинаторен образ. Тази визуална представа според неговата
теория позволява „свързване на времето”26 ; тя помага на бебето да отложи и временно
да потисне импулса за незабавно удовлетворение на желанието.
Идеята, че мисленото представяне на наградата и нейното очакване поддържат
целенасоченото усилие за постигането ѝ, беше провокативна. Но не беше ясно как може
да се провери с малки деца, преди да се появят технически средства за визуално
отразяване на процесите в мозъка. Мислехме си, че най-директният начин, по който
малкото дете може да си представи очакваните награди, беше да му позволим да ги
вижда в процеса на очакването. В първите експерименти детето избираше наградите,

25
S. Freud, „Formulations Regarding the Two Principles of Mental Functioning“ in Collected Papers, vol. 4, (New York: Basic
Books, 1959).
26
D. Rapaport, „Some Metapsychological Considerations Concerning Activity and Passivity“ in The Collected Papers of David
Rapaport (New York: Basic Books, 1967), 530-568.

23
които иска, а след това изследователят ги поставяше върху непрозрачен поднос пред
очите му. В други случаи изследователят ги поставяше под подноса, така че детето да
не ги вижда. На тази възраст децата разбират, че техните награди са там, под подноса.27
В кой случай според вас на децата им беше по-трудно да чакат?
Вероятно интуитивно сте отгатнали правилно: когато наградите бяха пред очите на
децата, изкушението беше голямо и за тях беше изключително трудно да чакат; когато
бяха скрити, беше по-лесно. Децата, за които наградите бяха видими (независимо дали
отложените, незабавните, или и двете), средно чакаха по-малко от минута, докато в
случая, когато наградите бяха скрити, чакаха почти десет пъти по-дълго. В ретро-
спекция резултатите изглеждат очевидни, но ние трябваше да ги демонстрираме, за да
сме сигурни, че сме открили действително изкусителна и остроконфликтна ситуация.
Наблюдавах децата незабелязано през еднопосочно огледало, докато те се опитваха
да се заставят да чакат в присъствието на видимите награди. Някои затваряха очи с ръце,
облягаха глава на ръцете си, за да гледат встрани, или извръщаха глава, за да не виждат
наградите. В отчаяните си усилия да отклонят очи през по-голямата част от времето
някои все пак хвърляха мимолетен поглед към лакомствата, за да си напомнят, че те
продължават да са там и си струва да се чака за тях. Други говореха тихо на себе си и
техният едва доловим шепот като че подкрепяше намерението им по пътя на
самоубеждението: „Ще дочакам тези две бисквити.“ Или затвърждаваше връзката
между направения избор и резултата: „Ако използвам звънеца, ще получа този сладкиш,
но ако изчакам, ще получа онези двата.“ Трети просто избутваха звънеца и подноса
колкото се може по-далече от лицето и ръцете си – почти до ръба на масата.
Успешно отлагащите създаваха всевъзможни начини да ангажират вниманието си и
да „охладят“ конфликта и стреса, който преживяваха. Те преобразяваха неприятната
ситуация на изчакване, като измисляха изпълнени с въображение, забавни маневри за
отвличане на вниманието, които облекчаваха натиска върху волята: те композираха
кратки песни („Това е толкова хубав ден, ура“, „Това е моят дом в Редуд Сити“), правеха
смешни и гротескни физиономии, бъркаха си в носа, чистеха си ушите и си играеха с
онова, което откриваха там, създаваха игри с ръцете и с краката си, свирейки наужким
с пръстите на краката си, сякаш са клавиши на пиано. Когато всички други начини за
отвличане на вниманието се изчерпваха, някои деца затваряха очи и се опитваха да
заспят – като едно малко момиченце, чиято глава най-накрая клюмна върху сгънатите
му ръце на масата, и то заспа дълбоко с глава на сантиметри от звънеца. Макар че тези
тактики сами по себе си заслужават да се видят при децата в доучилищна възраст, те са
познати на всеки, който поне веднъж се е оказал на първия ред на скучна лекция.
По време на дълго пътуване с кола родителите често помагат на малките си деца да
измислят собствени забавления, за да им се стори пътуването по-малко изморително.
Опитахме това в Стаята на изненадите: преди да започне периодът на изчакване, пред-
лагахме на децата да си измислят „весели мисли“ и ги карахме да дадат няколко
примера – например: „Когато мама ме люлееше на люлката и аз се издигах и спусках,
всичко се издигаше и се спускаше.“28 Дори най-малките деца бяха удивително креатив-
ни в изобретяването на собствени забавни мисли, след като бяха насърчени с няколко
прости примера. Когато тези щастливи мисли им хрумваха, преди изследователят да

27
W. Mischel & Е. B. Ebbesen, „Attention in Delay of Gratification“, Journal of Personality and Social Psychology 16, no. 2
(1970): 329.
28
W. Mischel, Е. B. Ebbesen & A. R. Zeiss, „Cognitive and Attentional Mechanisms in Delay of Gratification“, Journal of
Personality and Social Psychology 21, no. 2 (1972): 204-218.

24
излезе от стаята, децата чакаха средно повече от 10 минути дори когато наградите бяха
пред погледа им. Генерираните от самите тях „забавни мисли“ противодействаха на
силния ефект от съзерцанието на реалните награди, позволявайки им да чакат толкова,
колкото чакаха, когато не виждаха наградите. Те чакаха по-малко от минута, когато не
ги бяхме подготвили предварително с отвличащи вниманието мисли. А ако ги
насочвахме да си мислят за наградите, които очакват (например „Ако искате, докато
чакате, може да си мислите за бонбоните маршмелоу“), децата неизменно използваха
звънеца в мига, след като вратата се затвори.

От отклоняването на вниманието към абстракцията:

„Не можеш да изядеш картинка“

Задавах си въпроса дали ако показваме на децата изображения на лакомствата, а не

самите лакомства, няма да ги въвлечем като участници в процеса на формиране на
мислените образи, които Фройд може би имаше предвид. Бърт Мур, който тогава бе мой
докторант в Станфордския университет (днес декан на Факултета за бихевиорални
науки и изследвания на мозъка на Тексаския университет в Далас), и аз представихме
на деца в доучилищна възраст реалистични снимки в реални размери на лакомствата,
които си бяха избрали. Те бяха показвани на екрана с диапроектор (което по онова време
беше най-добрата технология), поставен на масата, на която седяха децата. Ако детето
избереше бонбони маршмелоу например, виждаше на екрана прожектирана тяхна
снимка, докато чака.29
И тук ни очакваше голяма изненада: резултатите бяха диаметрално противоположни.
Съзерцанието на реалните лакомства направи непоносимо отлагането за повечето деца,
но съзерцанието на реалистичните им изображения значително улесни чакането.
Децата, които наблюдаваха образи на лакомствата, чакаха почти два пъти по-дълго в
сравнение с тези, които гледаха нерелевантни образи или просто включен и светещ
екран, или тези, които виждаха пред себе си истинските лакомства. Важното е, че на
слайдовете трябваше да бъдат изображения на лакомствата, които детето очакваше, а
не някакви други сладкиши, нямащи нищо общо с избора на детето. Накратко,
наличието на изображение на обекта на желанието вместо самия обект улесняваше
чакането. Защо?
Попитах Лидия – 4-годишно момиченце с озарено от усмивка личице, розови бузки и
големи светлосини очи – как е успяла да изчака цялото време, като седи търпеливо пред
изображение на нейните лакомства. „Не можеш да изядеш картинка!“ – отвърна тя,
докато щастливо опипваше двата си бонбона. Когато 4-годишно момиченце гледа
втренчено бонбоните, които иска, вероятно ще се фокусира върху техните „горещи“,
изкусителни характеристики и ще използва звънеца; когато вижда тяхна снимка, е по-
вероятно тя да послужи като „хладно“ напомняне какво ще получи, ако изчака. Както
каза Лидия, не можеш да изядеш картинка. И както може би си е мислел Фройд, не
можеш да консумираш халюцинаторен образ на обекта на желание.
В един от вариантите на изследването изследователят казваше на децата, на които
предстоеше да гледат истински лакомства: „Ако поискаш, може да си представиш, че
те не са истински, а са на картинка; просто мислено ги постави в рамка, като снимка.“
Други деца гледаха снимката на наградите, но бяха подготвени да мислят за тях така,
29
W. Mischel & B. Moore, „Effects of Attention to Symbolically Presented Rewards on Self-Control“, Journal of Personality
and Social Psychology 28, no. 2 (1973): 172-179.

25
сякаш са реални: „Мислено може да си представиш, че те наистина са пред теб; просто
повярвай, че са истински.30
Когато гледаха снимки на наградите, децата изчакваха средно 18 минути, но когато
си представяха, че реалните награди, а не снимките им, са пред тях, чакаха по-малко от
6 минути. Дори когато бяха изправени пред истинските награди – ситуация, в която
средното време на отлагане бе не повече от минута, – но си представяха, че са снимки,
можеха да чакат 18 минути. Образът, който извикваха в съзнанието си, беше по-могъщ
от поставеното на масата.

„Горещо“ и „хладно“ фокусиране

Преди повече от половин век канадският когнитивен психолог Даниел Берлайн 31

очерта различието между два аспекта на всеки стимул. Първо, изкусителният, апетитен
стимул има възбуждащо, мотивиращо потреблението качество: той те кара да искаш да
изядеш бонбона, а когато го направиш, се чувстваш удовлетворен. Второ, той предоста-
вя описателни насоки, които дават информация за неговите неемоционални, когнитивни
характеристики: той е кръгъл, бял, плътен, мек, годен за ядене. Следователно ефектът,
който стимулът има върху нас, зависи от това как си го представяме. Възбуждащата
представа се фокусира върху мотивиращите, „горещи“ качества на стимула – бонбонът
е дъвчащ, сладък и т.н.; или върху усещането от вдишания цигарен дим на пристрас-
тения към тютюна. Този фокус автоматично задейства импулсивна реакция – да се изяде
бонбонът или да се изпуши цигарата. „Хладната“ представа, обратното, се фокусира
върху по-абстрактните, когнитивни, информационни аспекти на стимула (той е кръгъл,
бял, мек, малък) и ни казва какво представлява той, без да го прави по-изкусителен. Тя
ви позволява да мислите „хладно“ за стимула, а не просто да го грабнете.
За да проверим тази идея, в един от вариантите преди да напусне стаята, изследо-
вателят караше децата да си мислят за „горещите“, апетитни, привлекателни характе-
ристики на наградите – за сладкия вкус на бонбоните.32 В друг вариант – в условията на
„хладен размисъл“ – децата бяха подтикнати да мислят за бонбоните маршмелоу като
за кръгли и пухкави облаци.
Когато бяха подтикнати да се фокусират върху „хладните“ характеристики на
наградите, децата чакаха два пъти по-дълго, отколкото когато бяха подтикнати да се
фокусират върху „горещите“ характеристики. Нещо важно: когато детето мислеше
„горещо“ за конкретните награди, които очакваше, скоро за него ставаше невъзможно
да продължи да отлага. „Горещото“ мислене за сходни награди обаче, които то не
очакваше (например гевреци, докато чака бонбони маршмелоу), служеше като отлично
отклоняване на вниманието и помагаше за средно 17-минутно отлагане. Децата, които
просто не можеха да чакат, когато бяха подтикнати да мислят емоционално за това,
което искат веднага, лесно можеха да чакат, когато бяха подготвени да мислят за него
безпристрастно.
Емоциите, които децата изпитват, влияят и върху това колко скоро използват звънеца.
Ако преди да излезем от стаята и ги оставим сами с техните изкушения им подсказ-
вахме, че докато чакат, може да си мислят за някои неща, които ги натъжават (например
30
B. Moore, W. Mischel & A. Zeiss, „Comparative Effects of the Reward Stimulus and Its Cognitive Representation in
Voluntary Delay“ Journal of Personality and Social Psychology 34, no. 3 (1976): 419-424.
31
D. Berlyne, Conflict, Arousal and Curiosity (New York: McGraw-Hill, 1980).
32
W. Mischel & N. Baker, „Cognitive Appraisals and Transformations in Delay Behavior“, Journal of Personality and Social
Psychology 31, no. 2 (1975): 254.

26
че са попаднали в трудна ситуация и няма никой наоколо, за да помогне), те прекра-
тяваха чакането също толкова бързо, колкото ако бяхме им предложили да мислят за
изкушенията. Ако мислеха за забавни неща, чакаха почти три пъти по-дълго – почти 14
минути средно.33 Направете на 9-годишните деца комплименти (например за техните
рисунки) и те ще изберат да изчакат, вместо да получат незабавно наградата, в повечето
случаи, отколкото когато се отзовавате негативно за рисунката им.34 Това, което важи
за децата, е приложимо и за възрастните.35 Накратко, по-малко вероятно е да отложим
наградата, когато сме тъжни или се чувстваме зле.36 Хора, които са хронично предраз-
положени към негативни емоции и депресия, са склонни в много по-голяма степен от
щастливите хора да предпочитат незабавните, но по-малко желани награди пред
отложените във времето, по-ценни награди.
Колкото „по-гореща“ и по-открояваща се е желаната награда, толкова по-трудно е да
се охлади импулсивното реагиране на нея. Изследователите предлагат на почти 7000
ученици от четвърти и шести клас в израелски обществени училища да избират между
алтернативи, които варират по отношение на количеството на наградата (една срещу
две), времето за чакане (незабавно срещу една седмица, една седмица срещу един месец)
и степента на привлекателност (шоколад, пари, цветни моливи). Не е изненадващо, че
те избират отложените във времето алтернативи обикновено за цветните моливи и най-
рядко за шоколада.37 Както знае всеки, който е пазил диета, актуалността на
изкушението започва да влияе на силата му в момента, в който вратата на хладилника
се отвори или келнерът описва десертите.
Но властта не е в стимула, а в начина, по който мислено го оценяваме: ако променим
начина, по който мислим за него, влиянието му върху нашите чувства и действия също
се променя. Изкушаващият шоколадов мус на количката с десертите в ресторанта губи
привлекателността си, ако си представим, че върху него в кухнята току-що се е
разходила хлебарка. Макар че персонифицира трагично неконструктивни начини за
оценка на опита, Шекспировият Хамлет изразява едно изключително прозорливо
наблюдение: „Няма нищо, което да е добро или лошо, ако мисленето не го прави
такова.“38 Както показва и той самият, опитите да променим начина си на мислене или
„менталните репрезентации“ на стимулите и опита, който дълбоко се е вкоренил в нас,
могат да се окажат също толкова безплодни, колкото и опитите да си направим сами
мозъчна операция. Въпросът как човек може по-лесно и ефективно да преоцени когни-
тивно събитията е централен за когнитивно-поведенческите терапии, а също и за всеки,
който е сериозно решен да се опита да промени установени диспозиции и навици. Това
е и основният въпрос, на който е посветена тази книга.
Експериментите с бонбоните маршмелоу ме убедиха, че ако хората могат да променят
мисления образ на даден стимул, те могат да упражняват самоконтрол и да предотвратят
превръщането си в жертви на „горещи“ стимули, които са започнали да контролират

33
Mischel, Ebbesen & Zeiss, „Cognitive and Attentional Mechanisms in Delay of Gratification.“
34
G. Seeman & J. C. Schwarz, „Affective State and Preference for Immediate versus Delayed Reward“, Journal of Research in
Personality 7, no. 4 (1974): 384-394; вж. също B. S. Moore, A. Clyburn & B. Underwood, „The Role of Affect in Delay of
Gratification“ Child Development 47, no. 1 (1976): 273-276.
35
J. R. Gray, „ABias toward Short-Term Thinking in Threat-Related Negative Emotional States“, Personality and Social
Psychology Bulletin IS, no. 1 (1999): 65-75.
36
Е. H. Wertheim & J. C. Schwarz, „Depression, Guilt, and Self-Management of Pleasant and Unpleasant Events“, Journal of
Personality and Social Psychology 45, no. 4 (1983): 884-889.
37
A. Koriat & M. Nisan. „Delay of Gratification as a Function of Exchange Values and Appetitive Values of the Rewards“,
Motivation and Emotion 2, no. 4 (1978): 375-390.
38
Шекспир, Хамлет (София, Изток-Запад, 2016), Действие II, Сцена 2, 138-139, двуезично издание, превод Александър
Шурбанов.

27
поведението им. Те могат да трансформират „горещите“ изкушаващи стимули и са в
състояние да „охладят“ влиянието им чрез когнитивна преоценка – поне в някои случаи,
при определени обстоятелства. Ключът е в правилния подбор на условията. Не е нужно
със стиснати зъби да се подлагате на спартанска самоинквизиция, за да се закалите и да
приемате болката, но наистина е нужно нещо повече от силна мотивация и добри
намерения.
Силата е в префронталната кора, която предоставя почти неограничен брой средства
за охлаждане на „горещите“, изкушаващи стимули, като се промени начинът, по който
те се оценяват. Дори и децата с техните незрели фронтални лобове демонстрираха това
с изумителна фантазия. Те променяха изкушенията, пред които бяха изправени, „просто
в картинка“ и ги поставяха мислено в рамка; отклоняваха вниманието си от изку-
шенията, като измисляха песни или изследваха пръстите на краката си, или ги
трансформираха когнитивно, за да се фокусират върху „хладните“ и информативни
характеристики, а не върху „горещите“, възбуждащи импулсите свойства. Когато
децата трансформираха бонбоните маршмелоу в плуващи във въздуха облачета, а не
мислеха за тях като за вкусни лакомства, те стояха на стола си с лакомствата и звънеца
пред тях, докато моите докторанти и аз повече не бяхме в състояние да издържим.

Какво знаят децата

Днес знаем, че начинът, по който децата си представят външните награди, предвиди-

мо променя продължителността на времето на изчакване. Освен това научихме от други
наши изследвания, че с възрастта способността на децата да отлагат удоволствието
укрепва, а обхватът от стратегии, които могат да използват, се разширява.39 Но какво
знаеше малкото дете за стратегиите, които ще са му полезни да чака достатъчно дълго,
за да получи лакомствата? Как детското разбиране за тези стратегии се развиваше с
течение на времето? И най-важното: дали това разбиране засилваше способността да се
отлага удоволствието?
Моите сътрудници и аз питахме много деца на различна възраст за условията,
действията и мислите, които биха ги затруднили или улеснили, докато чакат
лакомствата си в теста Маршмелоу.40 Нито едно от тези деца не беше правило теста
преди и те се запознаваха с него по стандартния начин. Детето беше сложено да седне
на малка масичка, избраните лакомства се виждаха в открит поднос, беше представен
звънецът и беше обяснено условието: „Едно лакомство сега или две по-късно.“ На този
етап вместо да излиза и да оставя детето да чака само, изследователят питаше за
условията, които биха му помогнали да чака, като предлагаше няколко алтернативи.
Например ще му бъде ли по-лесно да чака, ако бонбоните са върху табличката, така че
да може да ги вижда, или ако са под нея, така че да не може да ги вижда?
На 3-годишна възраст повечето деца не можеха да разберат въпроса и не знаеха какво
да кажат. Четиригодишните разбираха какво ги питаме, но системно избираха най-
лошата стратегия: те искаха наградите да се виждат по време на изчакването и да мислят
за тях, да ги гледат и да се фокусират върху това, колко добре би било да ги изядат.
Когато ги питахме защо искат наградите да се виждат, те казваха: „Защото това ме кара
39
W. Mischel & R. Metzner, „Preference for Delayed Reward as a Function of Age, Intelligence, and Length of Delay Interval“,
Journal of Abnormal and Social Psychology 64, no. 6 (1962): 425-431.
40
В. T. Yates & W. Mischel, „Young Childrens Preferred Attentional Strategies for Delaying Gratification“ Journal of
Personality and Social Psychology 37, no. 2 (1979): 286-300; H. N. Mischel and W. Mischel, „The Development of Children’s
Knowledge of Self-Control Strategies“, Child Development 54, no. 3 (1983): 603-619.

28
да се чувствам добре“ или „Просто искам да ги виждам“, или „Толкова са вкусни“,
очевидно фокусирайки се върху това, което искат („Обичам ги“), без да разбират или да
се интересуват, че това би ги затруднило да чакат. Те искаха онова, за което чакат, да е
точно пред очите им. А като гледаха наградите, децата разгромяваха собствените си
сериозни намерения да чакат, изненадвайки себе си, когато виждаха, че са използвали
звънеца и са сграбчили бонбона. Те не само се проваляха в правилното прогнозиране на
поведението си, но настояваха да създадат условията, които ще направят невъзможно
отлагането на наградите. Тези резултати може да помогнат на родителите да разберат
защо техните 4-годишни деца вероятно имат такива големи трудности със само-
контрола.
За около година промяната в децата беше впечатляваща. Между пет и шест години
повечето предпочитаха наградите да се скрият и последователно отхвърляха възбуж-
дащите мисли за тях като стратегия за самоконтрол.41 Вместо това те се опитваха да
отклонят вниманието си от изкушението („Просто изпей една песен“ или „Предполагам,
че ще отида в открития космос“, или „Мисля, че ще си взема душ“). Вече поотрасналите
деца започваха да разбират стойността на фокусирането върху връзката между
обстоятелствата и затвърждаването ѝ („Ако чакам, мога да имам два бонбона, но ако
използвам звънеца, ще получа само един“). Те се самоинструктираха: „Ще си кажа: Не,
не използвай звънеца. Ако го използвам и учителят влезе, ще получа само един бонбон.“
„Как би трябвало да чакаш за бонбоните маршмелоу, за да ти е по-лесно?“ попитах 9-
годишния Саймън. Той ми отговори с рисунка. На нея имаше човек, който седи по време
на теста Маршмелоу, а над главата му виси балонче с думите: „Мисля за нещо, което
харесвам, за да се разсея.“ Допълнителният му писмен съвет към мен: „Не гледай към
това, за което чакаш – не мисли за нищо, защото тогава ти ще мислиш за него. Използвай
това, с което разполагаш в момента, за да се забавляваш.“ В по-нататъшен разговор
Саймън обясни как е успял. Той ми каза: „Имам поне хиляда въображаеми герои в
главата си, като онези малки играчки в моята стая, и във въображението си просто ги
изваждам и си играя с тях. Измислям истории, приключения.“ Подобно на Саймън,
децата на неговата възраст могат да са невероятно креативни, когато използват
въображението си, за да се забавляват и да направят така, че времето да минава по-
бързо, когато трябва да отложат удоволствието в ситуации като теста Маршмелоу.
Повечето деца като че ли не осъзнават по-голямата ценност на „хладните“ мисли през
възбуждащите, „горещи“ мисли, преди 12-годишна възраст. Тогава те обикновено
разбират, че „горещите“ мисли за лакомствата ще затруднят отлагането, докато
„хладните“ мисли, които трансформират бонбоните в пухкави облачета например, ще
намалят тяхната привлекателност и ще улеснят чакането. Както каза едно момче: „Не
мога да ям пухкави облачета.“
Основният въпрос, който предизвика това изследване, бе: можеше ли познаването на
ефекта от тези стратегии да даде на детето – а в интерес на истината и на възрастния –
по-голяма свобода от властта на изкушенията и натиска, срещу който то се опитва да се
съпротивлява? Отговора намерихме години по-късно в проучване на момчета с
проблеми с импулсивността, които живееха в летен оздравителен лагер (вж. глава 15).18
Децата, които разбираха стратегиите за отлагане на удоволствието, чакаха по-дълго на
теста Маршмелоу от тези, които не ги проумяваха дори когато ролите на възрастта и
вербалната интелигентност бяха контролирани и отстранени статистически. Стана ясно,
че подобряването на това разбиране може да се превърне в лесноосъществима цел за
41
Mischel & Mischel, „The Development of Children’s Knowledge of Self-Control Strategies.“

29
родители и учители.

Някои пояснения

През 80-те години съобщих първите резултати от изследванията в Станфорд в един

от водещите европейски изследователски институти в областта на поведенческите
науки. Говорих за корелациите, които сме установили между времето за изчакване в
теста Маршмелоу, и успехите през юношеството, включително резултатите на SAT.
Няколко месеца по-късно „Мира“ – приятелка, която беше старши научен сътрудник в
института и беше чула моя доклад, се свърза с мен. Тя ми каза напълно сериозно, че има
неща, които я притесняват. Нейният 4-годишен син постоянно отказвал да чака за
повече бисквити (любимите му), както и да се опитвала да го убеди. Изглежда Мира,
въпреки че беше прекрасен учен, погрешно разбираше смисъла на корелациите, за които
бях съобщил. Мира си мислеше – поне що се отнася до сина ѝ, – че статистически
значимите и непротиворечиви резултати за група деца предполагат, че ако детето ѝ не
може да отлага достатъчно дълго в теста, който изпробвала, значи го чака ужасно
бъдеще.
Когато Мира се успокои, разбира се, осъзна колко неправилно е интерпретирала
резултатите: смислените, консистентни и статистически значими корелации дават
възможност да се правят широки обобщения за цяла популация, но не и категорични
прогнози за конкретен човек. Погледнете тютюнопушенето например. Много хора,
които пушат, умират преждевременно от болести, предизвикани от тютюнопушенето.
Някои хора обаче – всъщност много – не умират. Ако Джони в доучилищна възраст чака
за бонбоните, знаете, че е способен да отлага удоволствието – поне в тази ситуация. Ако
не го прави, не може да сте сигурни какво означава това. Може да означава, че той е
искал да чака, но не е могъл, или просто че не е използвал тоалетната, преди да влезе в
стаята за теста. Ако детето много е искало да отложи удоволствието, но открие, че
използва звънеца, си струва да се опитаме да разберем причините.
Както ще разберете в следващите глави, някои деца започват със слаба способност за
отлагане и стават по-добри в това през годините, други, обратно, искат и могат да
отлагат възнаграждението, но с времето губят своята способност за самоконтрол.
Експериментите в детската градина „Бинг“ демонстрираха как мислените образи на
изкушенията могат да променят дори полярно поведението на участниците. Детето,
което не може да чака и минута, може да успее да чака 20 минути, ако промени
мисленето си за изкушението. Според мен този резултат е по-важен, отколкото дълго-
срочните корелации, защото посочва пътя към стратегии, които могат да засилят
способността за самоконтрол и да намалят стреса. Напредъкът в когнитивните науки и
невровизуализацията през последните десетилетия ни помагат да разберем по-добре
мозъчните механизми, които са в основата на способността да се отлага удоволствието.
Днес сме в състояние да осъзнаем, че мислите ни могат да „охладят“ мозъка, когато
имаме най-голяма нужда да контролираме импулсите си.

30
 3.
„Горещо“ и „хладно“ мислене
В древни времена, според някои оценки преди около 1,8 млн. години, нашите еволю-
ционни предци са излезли от горите в речните долини, обитавани от човекоподобните
маймуни. Превръщали са се в Homo Erectus и са обикаляли наоколо на два крака в
тревистите площи, борейки се да оцеляват и да се възпроизвеждат. В хода на тези
праисторически приключения човешкият род вероятно е оцелял и се е намножил
благодарение на „горещата“ емоционална система на мозъка – лимбичната система.42

„Горещата“ емоционална система

Лимбичната система се състои от няколко първични мозъчни структури, разполо-

жени под кората във връхната част на мозъчния ствол. Тези структури, които са се
развили в ранните етапи на еволюцията, регулират базисните нагони и емоциите, които
са от съществено значение за оцеляването: от страха и гнева до удоволствието, хране-
нето и секса. Лимбичната система е помогнала на предците ни да се справят с дивите
зверове, които са били едновременно и тяхна храна, и всекидневна смъртна опасност.
Част от лимбичната система е бадемовидното тяло, или амигдалата – малка структура с
форма на бадем (amygdala означава „бадем“ на латински), – което има особено
значение. То играе ключова роля по отношение на страховите реакции и формирането
на поведението, предизвикано от половото влечение и чувството за глад. Бадемовид-
ното ядро бързо мобилизира тялото за действие. То не спира, за да размисли и да се
притеснява за дългосрочните последици.
Нашата лимбична система функционира почти по същия начин както у нашите
еволюционни предци. Тя си остава нашата емоционално „гореща“ пускова система,
отговорна за бързата реакция на силни, възбуждащи емоциите стимули, която авто-
матично предизвиква удоволствие, болка и страх. Още при раждането ни тя вече е
напълно функционираща – тя кара бебето да плаче, когато е гладно или нещо го боли.
Макар че в днешно време рядко се нуждаем от нея в зрелите си години – все пак не ни
се налага да се справяме с разярени лъвове, – тя продължава да е незаменима, когато
трябва да избегнем подозрителни непознати в тъмни алеи или рязко променящи
посоката си насрещни автомобили на заледен път. „Горещата“ система придава емоцио-
нален живец на съществуването ни. Тя мотивира децата в доучилищна възраст да искат
два бонбона маршмелоу, но в същото време затруднява изчакването на наградата.43
Активирането на „горещата“ система предизвиква незабавно действие: потребност от
утоляване на глада или силно желание да получим нещо друго, различно от храна.
Примамливите стимули предизвикват съответстващо „горещо“ импулсивно поведение;
сигналите за заплахи и опасност предизвикват страх и автоматични защитни реакции и
бягство. „Горещата“ система е донякъде подобна на това, което Фройд нарича То44; той

42
За това как работи „горещата“ и „хладната“ система вж. J. Metcalfe & W. Mischel, „А Hot/Cool System Analysis of
Delay of Gratification: Dynamics of Willpower“, Psychological Review 106, no. 1 (1999): 3-19.
43
J. A. Gray, The Psychology of Fear and Stress, 2nd ed. (New York: McGraw-Hill, 1987); J. LeDoux, The Emotional Brain
(New York: Simon and Schuster, 1996);
44
S. Freud, „Formulations Regarding the Two Principles of Mental Functioning“ in Collected Papers, vol. 4 (New York: Basic
Books, 1959).

31
гледа на нея като на несъзнавана структура, включваща сексуалните и агресивните
биологични импулси за незабавно удовлетворение и намаляване на напрежението без
оглед на последиците. Подобно на Фройдовото То, „горещата“ система действа
автоматично и предимно несъзнавано, но служи за нещо, което не се изчерпва със
сексуалните и агресивните импулси, интересуващи Фройд. Рефлекторна, проста и
емоционална, тя автоматично и бързо задейства консуматорското поведение, възбудата
и импулсивното действие. Тя кара детето да използва звънеца и да изяде бонбона,
човека на диета – да отхапе от пицата, пристрастения към тютюнопушенето – да вдиша
дима от цигарата, разгневния грубиян – да удари партньора си, а сексуално
невъздържания мъж – да посегне на чистачката.
Фокусирането върху „горещите“ характеристики на изкушението с лекота задейства
реакцията „Давай!“. В експериментите с бонбоните наблюдавах как ръката на детето
внезапно се стрелва и натиска звънеца, докато изненаданият малчуган свежда
страдалчески поглед, за да види какво е сторила ръката му. При 4-годишните „спусъкът“
може да е предвкусването на удоволствието от сдъвкването на бонбоните маршмелоу, –
за пазещите диета, алкохолиците и пушачите „горещите“ характеристики имат
собствена специфична притегателна сила, която може да направи жертвите им
безпомощни. Дори представата или мисълта за шоколадче или за уиски, или за цигара
могат да предизвикат автоматично действие. И колкото по-често става това, толкова по-
трудно е да се променят мислените образи и да се предотврати автоматичната реакция
„Давай!“ Ученето и практикуването на някои стратегии за подпомагане на само-
контрола в ранните години е много по-лесно, отколкото да се изменят импулсивни
деструктивни модели на автоматични реакции, които са се установили и вкоренили в
хода на живота.
Силният стрес активира „горещата“ емоционална система. В еволюционната история
тази реакция е била адаптивна, предназначена за справяне с приближаващи лъвове, тъй
като предизвиква изумително бърз (за милисекунди), автоматичен защитен отговор и
продължава да е полезна в извънредни ситуации, в които оцеляването изисква незабавно
действие. Но импулсивната реакция не е полезна, когато успехът в дадена ситуация
зависи от това да останеш хладнокръвен, да планираш и да решаваш рационално проб-
лема. „Горещата“ система е доминираща в първите години от живота, затова малките
деца имат затруднения с упражняването на самоконтрола.

„Хладната“ когнитивна система

Тясносвързана с „горещата“ система на мозъка е неговата „хладна“ система, която е

когнитивна, комплексна, рефлексивна и по-бавно се активира. Тя се разполага пре-
димно в префронталната кора (ПФК). Тази „хладна“, контролирана система има особено
важно значение за ориентираните към бъдещето решения и за самоконтрола от типа,
идентифициран в теста Маршмелоу. Важно е да се отбележи, че силният стрес отслабва
„хладната“ система и засилва ролята на „горещата“ система. „Горещата“ и „хладната“
система непрекъснато и безпроблемно си взаимодействат в реципрочна връзка: когато
едната стане по-активна, другата намалява активността си.45 Макар че рядко си имаме
работа с лъвове, всекидневно сме изправени пред безкрайните стресови ситуации на
съвременния свят, в който „горещата“ система често се задейства, оставяйки ни с

45
Въпреки че е добре да се говори и да се мисли за „две“ системи, те са тясно свързани мозъчни региони и техните
невронни вериги комуникират помежду си и си взаимодействат.

32
изключена „хладна“ система точно тогава, когато имаме най-голяма нужда от нея.
ПФК е най-еволюиралият мозъчен регион.46 Тя прави възможни и поддържа когни-
тивните способности от най-висш порядък, които ни правят хора. Тя регулира нашите
мисли, действия и чувства, тя е извор на креативност и въображение и има ключово
значение за сдържането на неуместните действия, които пречат на преследването на
целите. Тя ни позволява да пренасочваме вниманието си и гъвкаво да променяме
стратегиите, когато изискванията на ситуацията се променят. Способността за само-
контрол също се формира в ПФК.
„Хладната“ система се развива бавно и постепенно става по-активна в доучилищна
възраст и първите години в началното училище. Тя не съзрява напълно до началото на
20-те години, оставяйки малкото дете, а и юношата силно уязвими за резките промени
в „горещата“ система. За разлика от „горещата“ система, „хладната“ е фино настроена
към информационните аспекти на стимулите и подпомага рационалното, разсъдъчно и
стратегическо поведение.
Както вече ви казах, успешно отлагащите възнаграждението в теста Маршмелоу
измисляха начини стратегически да отклоняват вниманието си от изкушаващите
лакомства и звънеца. Освен това те се фокусираха върху „хладните“, абстрактни,
информативни характеристики на изкушенията, докато си ги представяха (бонбоните
като пухкави облачета или топчета памук), и игнорираха или трансформираха техните
„горещи“ характеристики по такъв начин, че да ги „охладят“ (заставяха се да вярват, че
това е просто картинка в рамка, а човек не може да изяде картинка).
Разнообразните когнитивни умения, които те използваха в процеса на очакването, са
прототипи на тези умения, от които ще се нуждаят години по-късно, за да направят
избор в полза на подготовката за изпитите в гимназията пред ходенето на кино с прия-
тели или да противодействат на безброй други непосредствени изкушения, които ги
очакват в живота.
Възрастта има значение.47 Повечето от децата, по-малки от 4 години, са неспособни
да понесат отлагането на наградата по време на теста Маршмелоу. Когато се сблъскат с
изкушенията, те използват звънеца или опитват лакомствата в рамките на 30 секунди.
Тяхната „хладна“ система все още не е достатъчно развита. Но към 12-годишна възраст
почти 60% от децата, както показват изследванията, успяват да чакат до 25 минути –
това е ужасно много време, ако седиш с лице към няколко бисквити и звънец в малка
гола стая.48
Полът също има значение. Момчетата и момичетата развиват различни предпочи-
тания в различните етапи от развитието си и тяхната готовност да чакат се влияе от
наличните награди: това, което е привлекателно за момчетата, може да не се желае от
момичетата и обратното (пожарни коли, кукли, мечове, комплекти с грим). Ако обаче
стойността на наградите се изравни и мотивацията е една и съща, момичетата не чакат
по-дълго от момчетата, макар че техните стратегии за „охлаждане“ може да са различни.
Не съм го изследвал специално, но момчетата в доучилищна възраст като че ли
използват повече физически стратегии, например да се накланят и люлеят напред-назад
46
А. Е Arnsten, „Stress Signaling Pathways That Impair Prefrontal Cortex Structure and Function“, Nature Reviews
Neuroscience 10, no. 6 (2009): 410-422.
47
H. N. Mischel & W. Mischel, „The Development of Childrens Knowledge of Self-Control Strategies“, Child Development
54, no. 3 (1983): 603-619. Относно последните разработки върху адаптирането на Теста Маршмелоу за млади хора вж. Р. D.
Zelazo & S. М. Carlson, „Hot and Cool Executive Function in Childhood and Adolescence: Development and Plasticity“ Child
Development Perspectives 6, no. 4 (2012): 354-360.
48
O. Ayduk & others, „Regulating the Interpersonal Self: Strategic Self-Regulation for Coping with Rejection Sensitivity“,
Journal of Personality and Social Psychology 79, no. 5 (2000): 776-792.

33
на стола или да избутват изкушенията, докато момичетата сякаш пеят повече сами на
себе си или се опитват просто „да изключат“. Това обаче е само мое впечатление, а не
емпиричен резултат.
Това, че момичетата имат по-голяма готовност и способност да чакат, съжителства с
констатацията, че през учебната година поне в САЩ момичетата обикновено се
оценяват по-високо от момчетата по отношение на самодисциплината от техните учите-
ли, родители и от тях самите.49 Дори през първите четири години от живота момичетата
като цяло са по-послушни от момчетата.50 В по-късна детска възраст момичетата
обикновено се възприемат като по-самодисциплинирани в учебната работа и често
получават по-добри оценки от момчетата. Оценяващите обаче, включително самите
деца, споделят културните стереотипи за половите различия. От „добрите момичета“ се
очаква да са съвестни и внимателни, а „истинските момчета“ би трябвало да са по-
импулсивни, по-трудни за контролиране и дори шумни и груби, заети повече с футбол,
отколкото с уроците си. При хипотетични избори за отложени във времето награди,
например „Би ли предпочел/а 55 долара днес, или 75 долара след 61 дни“, момичетата
избират отложените награди по-често от момчетата.51 Когато обаче изборът стане
реален, а не хипотетичен (вземи плик с банкнота от един долар сега или го върни точно
след една седмица и ще получиш два долара), половите различия се изпаряват.
Накратко: ние продължаваме да търсим полови различия чрез теста Маршмелоу и
чрез други средства за самоконтрол. Невинаги ги откриваме, но като цяло момичетата,
изглежда, имат предимство в когнитивните умения и мотивацията за самоконтрол,
които подпомагат отлагането на удоволствието – поне при възрастовите групи,
изучавани досега.52
Когато си имаме работа с изкушения, един от начините за моментно бягство от
„горещата“ система е да си представяме как би се държал някой друг. По-лесно е да
използваш „хладната“ система, като правиш „горещи“ избори за друг, отколкото за себе
си. Изследовател, чието име не мога да си спомня, но чиято история не мога да забравя,
помоли деца в училищна възраст да обмислят избора между малко парче шоколад
веднага и голямо парче след десет минути (показвайки и двете парчета на децата).
Когато попита малко момче: „Какво би избрало едно интелигентно дете?“, детето
отговори, че то би изчакало; когато изследователят попита: „Какво ще направиш ти?“
детето каза: „Ще го взема сега!“. Същото беше демонстрирано в експеримент с 3-
годишни деца. Те получиха възможност да избират между незабавна малка награда и
отложена по-голяма награда. Когато бяха попитани коя би избрал експериментаторът,
те успяха да използват своята „хладна“ система и беше по-вероятно да изберат
отложената във времето награда. Когато обаче избираха за себе си, изборът стана
„горещ“ и повечето от тях веднага взеха по-малката награда.53

49
A. L. Duckworth 8j M. E. Seligman, „Self-Discipline Gives Girls the Edge: Gender in Self-Discipline, Grades, and
Achievement Test Scores“, Journal of Educational Psychology 98, no. 1 (2006): 198-208.
50
G. Kochanska, K. C. Coy & K. T. Murray, „The Development of Self-Regulation in the First Four Years of Life“, Child
Development 72, no. 4 (2001): 1091-1111.
51
Duckworth & Seligman, „Self-Discipline Gives Girls the Edge.“
52
I. W. Silverman, „Gender Differences in Delay of Gratification: A Meta-Analysis“, Sex Roles 49, nos. 9/10 (2003): 451-463.
53
A. Prencipe & P. D. Zelazo, „Development of Affective Decision Making for Self and Other Evidence for the Integration of
First- and Third-Person Perspectives“, Psychological Science 16, no. 7 (2005): 501-505.

34
 Ефектите на стреса: губим „хладната“ система тогава, когато най-
много се нуждаем от нея

Преживяването на краткотраен стрес може да има адаптивен характер и да ни

мобилизира да действаме. Но стресът става вреден и дори токсичен54, ако е интензивен
и продължителен – например при хора, които изпадат в ярост при всяко неудобство –
от улични задръствания до опашки пред касите – или които се чувстват потиснати в
екстремни и продължителни условия на опасност, неопределеност или бедност.
Продължителният стрес уврежда ПФК, която е крайно важна не само в очакването на
бонбоните маршмелоу, но и за неща като оцеляване в гимназията, запазване на работно
място, получаване на научна степен, управление на вътрешната политика в органи-
зацията, избягване на депресия, запазване на личните връзки и въздържане от решения,
които интуитивно ни се струват правилни, но при по-внимателно обмисляне се оказват
истински глупави.
След обзор на изследванията на ефектите от стреса Ейми Арнстен55 от Йейлския
университет заключава: „Дори умереният неконтролируем стрес може да предизвика
бърза и драматична загуба на префронтални когнитивни способности.“56 Колкото по-
дълго продължава стресът, толкова по-голямо е въздействието му върху когнитивните
способности и толкова по-дълготрайно е увреждането, което в крайна сметка води до
психично и физическо заболяване. Следователно тази част от мозъка, която подпомага
творческото решаване на проблемите, става все по-недостъпна, макар че ние все повече
се нуждаем от нея. Да си припомним Хамлет отново: колкото повече ескалира стресът
му, толкова повече се чувства притиснат в капан и се измъчва, парализиран от гневни
размисли и фрагментирани чувства; неспособен е да мисли и да действа ефективно,
което предизвиква хаос навсякъде около него и допълнително ускорява неговата
гибел.57
Повече от 400 години след като Шекспир толкова красноречиво представя душевните
страдания на Хамлет, можем да реконструираме онова, което може би се е случвало в
мозъка му – не с магичния език на великия драматург, а с помощта на модел на мозъка,
изложен на хроничен стрес. Архитектурата на мозъка буквално е премоделирана под
влиянието на хроничния стрес. Хамлет просто няма никакъв шанс. Докато стресът
продължава да действа, неговата „хладна“ система и по-конкретно префронталната
кора, която има критично важно значение за решаването на проблеми, и хипокампусът,
важен за паметта, започват да атрофират. В същото време бадемовидното ядро –
сърцевината на „горещата“ система – увеличава прекомерно размерите си. Тази
комбинация от мозъчни промени прави самоконтрола и хладнокръвното мислене
невъзможни. Освен това поради продължителното излагане на стрес бадемовидното
ядро преминава от състояние на хипертрофия към атрофия и в крайна сметка потиска
нормалните емоционални реакции. Не е чудно, че всичко свършва трагично.

54
B. S. McEwen, „Protective and Damaging Effects of Stress Mediators: Central Role of the Brain“, Dialogues in Clinical
Neuroscience 8, no. 4 (2006): 283-297.
55
A. Arnsten, „Stress Signaling Pathways“, p. 410; R. M. Sapolsky, „Why Stress Is Bad for Your Brain“, Science 273, no. 5276
(1996): 749-750.
56
B. S. McEwen & P. J. Gianaros, „Stress- and Allostasis-Induced Brain Plasticity“, Annual Review of Medicine 62 (2011): 431-
445.
57
Шекспир, Хамлет (София, Изток-Запад, 2016).

35
 4.
Корените на самоконтрола
На каква възраст можете да наблюдавате наличието или отсъствието на способността
за отлагане на удоволствието у децата ви? Често съм обсъждал тази тема с приятели,
докато децата им – като моите – бяха малки. Всички бяха убедени, че виждат корените
на тези различия почти от раждането. Бяха сигурни, че Валерия притежава тази
способност, докато Джими – не; Сам – да, разбира се, Силия – съвсем не. Това гаран-
тираше ярки истории и оживени разговори, но самият въпрос оставаше без ясен отговор.
През 1983 г., около 15 години след началото на изследванията с бонбоните
маршмелоу в Станфорд, приех поканата да преподавам в Колумбийския университет и
се върнах в Ню Йорк. Едно от многото неща, които ме привлякоха, бе и това, че млад
колега – Лоурънс Абър – работеше в колежа „Барнард“, намиращ се в близост с
Колумбийския университет. Дари беше изследователски директор на детския център
„Барнард“ и ние скоро започнахме сътрудничество, което продължава и до днес. Това
беше възможност допълнително да изследваме неизяснения въпрос кога и как се
развива способността за отлагане на удоволствието.

„Непознатата ситуация“58

Очакването на бонбоните маршмелоу в Стаята на изненадите в детската градина

„Бинг“ може да е било мъчение за 4- и 5-годишните деца, но за 18-месечните бебета
беше още по-трудно да чакат мама да се върне, след като е излязла от малката стая в
детския център „Барнард“ и бе оставила детето само с непознат (доброволец от колежа
„Барнард“) и няколко играчки на пода. Кратките раздели в първите години от живота са
стрес, който всяко дете трябва да се научи да понася, когато майка му започне да
изчезва – за кратко, надяваме се – и да се връща. Към средата на втората година от
живота прохождащите деца вече много се различават по това колко тревожно, спокойно
или нееднозначно са привързани към този, който основно се грижи за тях. Действията
им по време на такива раздели и повторни събирания позволяват да се хвърли поглед
към качеството на техните взаимоотношения и уменията им за справяне в ранните етапи
на живота.
Мери Ейнсуърт създава „Непознатата ситуация“ като начин да наблюдава тези
взаимоотношения. Ейнсуърт е студентка на Джон Боулби – изключително влиятелен
британски психолог, който от 30-те години на XX век изучава ефектите на преживя-
ванията на децата в ранна възраст и особено въздействието на раздялата с родителя
(твърде често срещано стресиращо събитие по време на войната). Непознатата ситуация
симулира кратко изчезване на майката и последващото ѝ завръщане в контролирани,
безобидни условия – майката може да дойде на помощ бързо, ако страданието на
бебето ѝ, изразено чрез сърцераздирателен плач или блъскане по вратата, стане
прекомерно. Експериментът се разгръща на три етапа, които имат внимателно
разработен сценарий.
Първо, по време на Свободната игра, майката и детето – „Бенджамин“ в този
58
М. D. S. Ainsworth & others, Patterns of Attachment: A Psychological Study of the Strange Situation (Hillsdale, NJ: Erlbaum,
1978).

36
пример – са оставени сами в стаята за 5 минути, за „да играят така, сякаш са си у дома“.
Второ, в епизода Раздяла директорът на училището вика майката от стаята и тя оставя
Бенджамин сам за 2 минути със студентка доброволка. Бенджамин е виждал и общувал
с доброволката в присъствието на майката за около 17 минути. Доброволката остава
мълчалива по време на раздялата, ако Бенджамин не покаже признаци на дистрес;
тогава тя го уверява, че „мама скоро ще се върне“.
Трето, по време на Събирането – точно след 2 минути раздяла – майката влиза в
стаята и взема Бенджамин на ръце. Доброволката напуска незабелязано и майката и
детето играят заедно още 3 минути.
През 1998 г. моята студентка Анита Сети се питаше дали действията на 18-месечните
бебета по време на раздялата прогнозират какво ще направят 3 години по-късно, докато
чакат изследователят да се върне с двата бонбона. В детския център „Барнард“
устроихме „Непознатата ситуация“ и записвахме на видео всичко ставащо на всеки
етап. Наблюдавахме поведението на детето във всеки 10-секунден период, например
дали играе, или проучва стаята на разстояние от майката; развлича ли се по време на
отсъствието ѝ, като разглежда или играе с играчките; контактува или не с непознати.
Освен това регистрирахме проявите на емоции и всеки отрицателен афект (плач, тъжно
изражение). Спонтанното поведение на майката също беше кодирано в подобни
детайли, включително опитите ѝ да инициира взаимодействие с детето си, намесата ѝ в
неговата игра или опитите ѝ да я ръководи, и пренебрегването на сигналите, които
детето дава. „Майчиният контрол“59 – всъщност свръхконтрол и нечувствителност към
потребностите на детето – беше оценен на базата на такива сигнали, като лицевото
изражение на майката, интонацията, позата, активността при физически контакт,
проявите на обич, промените в състоянието.
Децата, които успяваха да се развличат по време на отсъствието на майката, като
играят с играчките, изследват стаята или контактуват с непознатия, избягваха силния
дистрес, изпитван от тези, които не можеха да се откъснат от вратата и бързо потъваха
в сълзи. Стресът на децата по време на 2-минутното отсъствие на майката ескалираше
с всяка секунда забавяне. Последните 30 секунди вероятно са им се стрували безкрайни
и тяхното поведение през този интервал се оказа показателно: то предсказваше – не
идеално, но достатъчно точно – поведението на децата на теста Маршмелоу в
доучилищна възраст. По-конкретно: прохождащите деца, които прекарваха тези
последни 30 секунди от раздялата в „непознатата ситуация“, като отклоняваха
вниманието си от отсъствието на майката, бяха онези, които на 5-годишна възраст
чакаха по-дълго за лакомствата си и ефективно откриваха отклоняващи мисли и
занимания на теста Маршмелоу. И обратно: прохождащите деца, които не бяха
способни да активират нужните стратегии на разсейване, не успяха да го направят и
когато чакаха за лакомствата си три години по-късно и използваха звънеца по-бързо.
Тези резултати подчертават значението на регулирането на вниманието за
контролирането и „охлаждането“ на стреса още в най-ранните години на живота.60

59
A. Sethi & others, „The Role of Strategic Attention Deployment in Development of Self-Regulation: Predicting Preschoolers’
Delay of Gratification from Mother-Toddler Interactions“, Developmental Psychology 36, no. 6 (2000): 767.
60
G. Kochanska, K. T. Murray & Е. T. Harlan, „Effortful Control in Early Childhood: Continuity and Change, Antecedents, and
Implications for Social Development“, Developmental Psychology 36, no. 2 (2000): 220-232; N. Eisenberg & others,
„Contemporaneous and Longitudinal Prediction of Children’s Social Functioning from Regulation and Emotionality“, Child
Development 68, no. 4 (1997): 642-664.

37
 Уязвимите корени

От раждането си децата са контролирани почти напълно от хората, които се грижат

за тях. През първите няколко месеца от живота на бебето извън утробата утешаването,
люлеенето, храненето и гушкането стават основна – и денонощна – дейност на онези,
които полагат грижи за тях.61 Дали се отглеждат с любов и грижа, или се пренебрегват
с жестокост и студенина и се малтретират – всичко се регистрира в мозъка на детето и
именно то определя какъв човек ще стане.62 Крайно важно е да не допускаме нивото на
стрес на бебето да е постоянно високо и да се стремим да поддържаме атмосфера на
близка, топла привързаност, така че бебето да се чувства сигурно и в безопасност.63
Пластичността на мозъка, особено в първите години от живота, прави бебетата много
уязвими към увреждане на ключови невронни системи, ако имат крайно негативни
преживявания, например тежко малтретиране или лишено от грижовност ин-
ституционално отглеждане. Изненадващото е, че дори много по-умерени външни
фактори, например въздействието на постоянните, макар и не физически конфликти
между родителите, могат да нанесат сериозна вреда. В едно изследване сканират мозъка
на спящи бебета между 6 до 12 месеца с ЯМР. Когато по време на сън чуват гневно
звучаща реч, бебетата, живеещи с родители, които имат постоянни конфликти,
демонстрират по-силна активация в мозъчните зони, регулиращи емоциите и стреса, в
сравнение с техни връстници от не толкова проблемни семейства.64 Подобни открития
подсказват, че дори относително умерени стресори от социалната среда, действащи в
особено важни периоди от развитието, се регистрират в „горещата“ система.
Ясно е, че в хода на развитието ранният емоционален опит се запечатва в
архитектурата на главния мозък и това може да има огромни последствия за бъдещия
живот.65 За щастие, интервенции, предназначени да подпомагат начина, по който
бебетата регулират емоциите си и развиват когнитивни, социални и емоционални
умения, имат най-големи шансове за успех в тези ранни години от живота, когато децата
са най-уязвими на увреждане. В първите месеци след раждането родителите на детето
могат да започнат да отклоняват вниманието му от дистреса към действия, които го
интересуват, и с времето това помага на бебето да се научи само да превключва
вниманието си, за да се успокоява. На невронно ниво бебетата започват да развиват
средния фронтален регион на мозъка като система за контрол на вниманието за
„охлаждане“ и регулиране на негативните емоции.66 Ако всичко мине добре, те стават
по-малко реактивни, по-склонни към размишления, не толкова импулсивни и способни

61
Това е човешкият вариант на това, което майките на плъховете правят, когато облизват и отглеждат кученцата си.
Плъхчетата, чиито майки са по-грижовни, се представят по-добре при когнитивни задачи и проявяват по-слаби физиоло-
гични реакции на остър стрес в сравнение с тези, чиито майки са ги дарявали с по-малко грижи (М. J. Meaney, „Maternal
Care, Gene Expression, and the Transmission of Individual Differences in Stress Reactivity across Generations“, Annual Review of
Neuroscience 24 (2001): 1161-1192).
62
C. Harman, M. K. Rothbart & M. I. Posner, „Distress and Attention Interactions in Early Infancy“, Motivation and Emotion
21, no. 1 (1997): 27-44; M. I. Posner & M. K. Rothbart, Educating the Human Brain, Human Brain Development Series
(Washington, DC: APA Books, 2007).
63
L. A. Sroufe, „Attachment and Development: A Prospective, Longitudinal Study from Birth to Adulthood“, Attachment and
Human Development 7, no. 4 (2005): 349-367; M. Mikulincer and P. R. Shaver, Attachment Patterns in Adulthood: Structure,
Dynamics, and Change (New York: Guilford Press, 2007).
64
A. M. Graham, P. A. Fisher & J. H. Pfeifer, „What Sleeping Babies Hear: A Functional MRI Study of Interparental Conflict
and Infants’ Emotion Processing“, Psychological Science 24, no. 5 (2013): 782-789.
65
Center on the Developing Child at Harvard University, Building the Brains „Air Traffic Control“ System: How Early
Experiences Shape the Development of Executive Function: Working Paper No. 11 (2011).
66
Posner & Rothbart, Educating the Human Brain.

38
да изразяват собствените си цели, чувства и намерения по подходящ начин.
Дискутирайки този процес, Майкъл Познър и Мери Ротбарт – двама пионери в
областта на развитието на саморегулацията – твърдят: „Децата, които на 4 месеца
разглеждат всички представени стимули, се връщат в лабораторията година и половина
по-късно със собствени цели. Трудно е да ги накараме да обръщат внимание на нашите
стимули, защото собствените им планове имат предимство. След героични усилия
можем само да поклатим глава и да измърморим, че те имат собствено мислене“67
[курсивът е мой].
Както е известно на родителите, някъде около втория рожден ден настъпва времето
на неписаната Декларация за независимост на детето. В началните революционни фази
този стремеж към независимост превръща живота на родителите в предизвикателство
(меко казано). Около 2- до 3-годишна възраст децата придобиват способност да
упражняват контрол над собствените си мисли, чувства и действия и това става все по-
видимо през четвъртата и петата година от живота. Тази способност има изключително
важно значение за успеха в теста Маршмелоу, както и за адаптиране към училище и
извън него.
Към 3-годишна възраст децата обикновено започват да правят някои целенасочени
избори, регулират по-гъвкаво вниманието си и потискат импулсите, които биха ги
отделили от целта им. Например изследванията на Стефани Карлсън и нейните колеги
в Университета на Минесота показват, че децата са в състояние да следват две прости
правила, като „Ако е синьо, постави го тук, а ако е червено, го сложи там“, достатъчно
дълго, за да постигнат целта си, често вербализирайки инструкции към себе си, за да си
помогнат да се ориентират какво трябва да направят.68 Макар че са впечатляващи, тези
умения остават ограничени през третата година, но децата осъществяват голям
напредък през следващите две години. По времето, когато настъпи петият им рожден
ден, психиката им вече е удивително сложна. Има големи индивидуални различия,
разбира се, но много 5-годишни могат да разбират и да следват сложни правила,
например: „Ако това е играта с цветове, постави червения квадрат тук, но ако е играта
с форми, постави червения квадрат там.“ Макар че тези умения са все още в ранната си
фаза у децата в детската градина, към 7-годишна възраст уменията за контролиране на
вниманието и стоящите в основата им невронни вериги са удивително сходни с тези на
възрастните.69 Опитът на детето през първите шест години от живота изгражда основата
на способността за регулиране на импулсите, умение за самоограничение и въздър-
жаност, контрол на изразяването на емоциите и развитие на емпатия, осъзнатост и
съвест.70

А ако имахте майка като тази на Портной?

Как родителският стил на майката влияе върху стратегиите за самоконтрол и разви-

тието на привързаността на детето? Във вече споменатото изследване на Анита Сети
изучавахме по различни параметри поведението на майката, за да оценим нивото ѝ,
нейния стил на „майчински контрол“ и чувствителността ѝ към потребностите на

67
Пак там, 79.
68
P. D. Zelazo, „The Dimensional Change Card Sort(DCCS):A Method of Assessing Executive Function in Children“, Nature:
Protocols l,no. 1 (2006): 297-301.
69
Center on the Developing Child, Building the Brain's „Air Traffic Control“ System.
70
P. D. Zelazo & S. M. Carlson, „Hot and Cool Executive Function in Childhood and Adolescence: Development and Plasticity“,
Child Development Perspectives 6, no. 4 (2012): 354-360.

39
детето. Да разгледаме например типа майка, склонна към свръхконтрол, която се
фокусира предимно върху собствените си потребности, а не тези на детето. Този профил
е уловен в известния роман на Филип Рот „Синдромът Портной“ (Portnoy’s Complaint),
когато главният герой се връща към ранното си детство в Ню Джърси: „Каква енергия!
Какво усърдие! Задачите ми проверява за грешки, чорапите ми – за дупки, ноктите – за
кал, врата, а всяка гънка и пора на тялото ми – за мръсотия. Тя човърка и най-закътаните
каналчета на ушите ми, като излива ледена кислородна вода в главата ми.“71 По-късно,
когато младият Портной, преял заради кулинарните изкушения на майка му, отказвал
да изяде допълнителна порция задушено, тя настоявала, държейки дълъг нож за хляб в
ръка: „Нима искаш цял живот да останеш малък и кльощав и хората да те гледат с
пренебрежение или държиш да пораснеш голям и силен мъж?“72
Майката на Портной е художествен образ, но аз имам приятели, които настояват, че
майките им са били точно такива. За едва прохождащо дете, чиято майка е г-жа
Портной, пътят към постигането на умения за самоконтрол може да е много труден,
доста различен от пътя на дете, чиято майка не контролира всяка негова крачка. Точно
това откри Анита, докато наблюдаваше спонтанното взаимодействие между прохож-
дащите деца и техните майки, когато бяха заедно в стаята.
Малките деца, които бяха развили ефективни умения за самоконтрол до доучилищна
възраст, по принцип реагираха на изискването на внимание от страна на техните
свръхконтролиращи майки не като се стремяха да бъдат близо до нея, а като се
отдалечаваха (на повече от метър) и ангажираха вниманието си в изследване на стаята
и игра с играчките. Децата, които се дистанцираха от контролиращите си майки, като
буквално бягаха от тях, когато те се опитваха да ги доближат, можеха да отлагат по-
дълго в теста Маршмелоу на 5-годишна възраст. Те успяваха, като използваха стратегии
за контрол на вниманието, за да „охладят“ фрустрацията си, отклонявайки се от
съзерцанието на наградите и звънеца по същия начин, по който като малки деца са
отклонявали вниманието си от свръхконтролиращите ги майки. И обратно, прохож-
дащите деца, които също са имали прекомерно контролиращи майки, но са гледали да
са близо до тях, когато са изисквали вниманието им, се фокусираха върху изкушенията,
когато правеха теста Маршмелоу, и бързо използваха звънеца.
При децата, чиито майки са били по-малко склонни към контрол, историята беше
различна. Когато тези майки се опитваха да ангажират вниманието на децата си, близък
контакт запазваха децата, показващи по-ефективен самоконтрол и стратегии за
„охлаждане“ в теста Маршмелоу на 5-годишна възраст. Те стратегически отклоняваха
вниманието си, фокусираха се по-малко върху изкушенията и чакаха по-дълго, за да
получат по-голямата награда, отколкото връстниците им, които като малки деца се бяха
дистанцирали от такива майки.73
Какви са последиците? Малко дете, чиято майка не е прекомерно контролираща и е
чувствителна към неговите потребности, няма причина да се дистанцира и остава до
нея, когато тя се приближава, за да намали стреса му в „Непознатата ситуация“. А какво
се случва, когато майката е силно чувствителна към това, което самата тя иска, но е
сляпа за потребностите на детето си, когато то има най-голяма нужда от това, и която
се опитва да контролира всеки негов ход по начин, който го смущава и потиска?

71
Рот, Филип. Синдромът Портной (София: Колибри, 2005). Превод Вихър Ангелов, Мария Емилова, Николай Екимов.
72
Пак там.
73
М. L. Rodriguez & others, „А Contextual Approach to the Development of Self-Regulatory Competencies: The Role of
Maternal Unresponsivity and Toddlers’ Negative Affect in Stressful Situations“, Social Development 14, no. 1 (2005): 136-157.

40
Резултатите на Анита повдигат някои въпроси, които трябва да се обмислят. Може би
не е лоша идея детето да се отдалечи на няколко крачки от майка си, за да играе с
играчките и да изследва стаята. Това може да му помогне да развие умения за самокон-
трол и „охлаждане“, от които то ще се нуждае, за да получи онези два бонбона на 5-
годишна възраст.
За да изследва тези възможности, Ани Бърниър от Монреалския университет оглави
изследователски екип през 2010 г., който изучаваше как майките взаимодействат с 12-
15-месечните си деца, за да проверят как тези взаимодействия влияят върху развитието
на самоконтрола.74 Те внимателно изследваха как майките се ангажират със своите деца,
когато работят заедно върху пъзел и други когнитивни задачи. След това те тестираха
същите деца на възраст 16-26 месеца. Бърниър откри, че децата на майки, които по
време на предишното изследване са насърчавали самостоятелността на детето си, като
са подкрепяли неговия избор и проявите на воля, впоследствие имаха най-добрите
когнитивни умения и способност за контрол на вниманието от типа, необходим за
успеха в теста Маршмелоу. Резултатите бяха същите дори когато изследователите
контролираха различията в когнитивните способности и образование на майката.
Посланието тук е, че родителите, които прекомерно контролират своите деца, рискуват
да подкопаят развитието на уменията им за самоконтрол, докато тези, които подкрепят
и насърчават тяхната самостоятелност в усилията за решаване на проблеми, вероятно
ще максимизират вероятността децата им да се върнат у дома след теста Маршмелоу с
два бонбона.75

74
A. Bernier, S. M. Carlson & N. Whipple, „From External Regulation to Self-Regulation: Early Parenting Precursors of Young
Childrens Executive Functioning“ Child Development 81, no. 1 (2010): 326-339.
75
Sroufe, „Attachment and Development“; A. A. Hane & N. A. Fox, „Ordinary Variations in Maternal Caregiving Influence
Human Infants’ Stress Reactivity“ Psychological Science 17, no. 6 (2006): 550-556.

41
 5.
Най-добрите планове
В поемата „Одисея“ на Омир се разказват приключенията на Одисей – царя на малкия
остров Итака, разположен до западното крайбрежие на Гърция. Царят оставил съпру-
гата си, за която се е оженил наскоро – Пенелопа, и новородения си син у дома и
отплавал, за да се бие в Троянската война. Войната продължила дълги години, както и
пътуването на Одисей към дома, което е изпълнено с фантастични приключения – бурни
любовни връзки, страховити битки и заплетени ситуации с ужасни чудовища. По пътя
към дома той и оцелелите му спътници трябвало да преминат покрай земите на
удивителните сирени, чиито неустоимо изкусителни гласове и песни така омайвали
моряците, че те насочвали корабите си към крайбрежните скали и загивали във вълните.
Одисей отчаяно жадува да чуе песните на сирените, но ясно осъзнава опасностите.
Както разказва Омир в своята поема – една от най-ранните хроники в Западния свят, в
която е описан пример на предварително планиране, за да се устои на изкушението, –
той нарежда на моряците си да го вържат здраво за мачтата на кораба и да го оставят
завързан76: „А ако почна да моля или повелявам да бъдат снети от мене въжета, да
стягате още по-силно.“77 За да се защитят и да се гарантира, че той ще остане вързан, на
моряците е наредено да запушат ушите си с восък.

Г-н Клоун вълшебното ковчеже

В началото на 70-те години на XX век, когато експериментите с бонбоните марш-

мелоу вече бяха напреднали, мъгляво си спомнях митовете на Омир. Освен това се
чудех дали Адам и Ева не биха могли да останат в Рая по-дълго, ако имаха планове,
които да им помогнат да устоят на змиите и ябълковите изкушения. Започнах да мисля
за децата от подготвителната група „Бинг“: как биха се справили с могъщ изкусител,
който обсебва вниманието им, докато те се борят да избегнат високата цена на под-
даването на изкушенията? Дали предварителното планиране би им помогнало да се
съпротивляват? По онова време Шарлот Патърсън, сега професор във Вирджинския
университет, беше моя докторантка в Станфорд и двамата заедно започнахме да си
задаваме този въпрос. Като начало имахме нужда от подобен на сирена изкусител в
Стаята на изненадите, подходящ за децата в доучилищна възраст. Той или тя, или то
трябваше да отговаря на два критерия: изкусителят трябваше да е привлекателен, но и
да се смята за приемлив от родителите, от директора на детската градина „Бинг“ и от
трите ми малки дъщери, които съставяха моя консултативен съвет. Резултатът беше Г-
н Клоун Вълшебното ковчеже78 (вж. по-долу).

76
S. H. Butcher & A. Lang, Homers Odyssey (London: Macmillan, 1928), 197.
77
Омир. Одисея. „Народна култура“, 1971. Превод Георги Батаклиев. – Б.пр.
78
W. Mischel, „Processes in Delay of Gratification“ в Advances in Experimental Social Psychology, edited by L. Berkowitz,
vol. 7 (New York: Academic Press, 1974), 249-292.

42
 Г-н Клоун Вълшебното ковчеже беше голяма дървена кутия с ярко оцветено лице на
клоун. Усмихнатото лице беше заобиколено от мигащи светлинки и протегнати ръце,
всяка от които като че ли държи по едно шкафче със стъклено прозорче. Когато се
включеха светлинките, изкушаващи малки играчки и лакомства започваха да се въртят
много бавно на барабан зад всеки прозорец. Г-н Клоун говореше много и беше могъщ
изкусител. Говорител, скрит в главата, беше свързан с касетофон и микрофон в стаята
за наблюдение.
Искахме да симулираме ситуация, пред която всеки се изправя многократно в живота:
необходимостта да се съпротивляваме на могъщи непосредствени изкушения и съблаз-
ни в името на по-важни, но отложени във времето резултати. Помислете за юношата,
който се опитва да напише домашната си работа, когато най-добрите му приятели го
чакат, за да отидат на кино, или щастливо женения възрастен директор, поканен на
питие от привлекателна млада лична асистентка след дълъг ден съвместна работа на
годишната конференция на търговските представители далече от дома. Г-н Клоун беше
много красноречив и могъщ изкусител за малките деца.
В тези изследвания Шарлот играеше за кратко с детето – в този пример с 4-годишния
„Сол“ в ъгъла на Стаята на изненадите, където имаше както привлекателни, така и счу-
пени играчки. След това тя настани Сол на малка масичка с лице към Г-н Клоун. Шарлот
обясни, че ще трябва да излезе от стаята за малко и показа на Сол неговата „работа“.
Той трябваше да работи през цялото време без прекъсване по особено скучна задача.
Например можеше да се наложи да копира съдържанието на квадратчета от таблица,
запълнени с „X“ или с „0“ в подобна празна таблица или да поставя малки щифтове от
голяма купчина в пегборд. Ако го направеше без прекъсване, можеше да си играе със
забавните играчки и с Г-н Клоун, когато Шарлот се върне; в противен случай щеше да
има възможност да играе само със счупените играчки. Шарлот подчерта, че той трябва
да работи през цялото време, докато тя е извън стаята, за да завърши задачата си, и той
тържествено обеща, че ще го стори. Тя внимателно предупреди Сол, че Г-н Клоун може
да се опита да си играе с него, и подчерта, че гледането, говоренето или играта с него
ще попречат на Сол да завърши работата си.

43
 Шарлот след това покани Сол да се срещне с Г-н Клоун, който ярко се освети,
проблясвайки със светлинките си и осветявайки изпълнените с играчки прозорци, и се
представи с висок и приятен глас: „Здравей! Аз съм Г-н Клоун Вълшебното ковчеже.
Имам големи уши и обичам, когато децата ги пълнят с всички неща, които мислят и
чувстват, без значение какви са.“ (Той очевидно имаше някакъв опит в психотерапията).
Г-н Клоун казваше „ъхъм“ и „аха“ в знак на одобрение на всичко, изречено от Сол, и го
ангажира в кратък, приятен разговор, в който го канеше да играе с него. Той
демонстрира, че отчетливият звук „бзззт“ сочи, че се кани да направи нещо забавно,
което Сол би искал да гледа, и за кратко освети витринките си, позволявайки на Сол да
види привлекателните играчки и лакомства да се въртят бавно в тях.
Минута след като Шарлот излезе от стаята, Г-н Клоун се освети, светлинките
замигаха и той се засмя: „Хо-хо-хо! Обичам децата да си играят с мен. Ще си поиграеш
ли с мен? Просто ела и натисни носа ми, за да видиш какво ще стане. О, моля те, няма
ли да натиснеш носа ми?“
През следващите 10 минути Г-н Клоун продължи мъчението, безмилостно
изкушавайки детето, светлинките се включваха и изключваха около лицето на клоуна и
във витринките, една ярка светлина в папийонката му също премигваше. Г-н Клоун
възобновяваше усилията си за прелъстяване на всяка минута и половина:
Ох, толкова се забавлявам! Ще го направя още по-забавно за нас, ако просто
оставиш молива на масата. Остави молива и тогава наистина ще се забавляваме
много. Моля те, остави молива и ела да си играеш с мен. [...] Просто ела и ме натисни
по носа, и тогава ще направя фокуси за теб. Не искаш ли да видиш някои от моите
изненади? Погледни във витринките ми сега.
Единадесет минути след като Шарлот излезе, Г-н Клоун се изключи и тя се върна в
Стаята на изненадите.

Планове „ако-то“ за съпротива срещу изкушението

За децата в доучилищна възраст съпротивата срещу клоуна вероятно е не по-малко

трудна, отколкото съпротивата на Одисей срещу сирените. Но за разлика от древно-
гръцкия герой, който бил завързан за мачтата, децата не бяха завързани за столовете си
и ушите им не бяха запушени с восък като на неговия екипаж. Нашият въпрос беше:
какво би могло да помогне на деца като Сол успешно да се съпротивляват срещу
изкушенията, които Г-н Клоун би могъл да им предложи?
Ръководейки се от резултатите в теста Маршмелоу, ние мислехме, че за ефективна
съпротива срещу силното изкушение (дали да изяде бонбона сега, или да се поддаде на
някакво друго изкушение) потискащата реакция „Не!“ би трябвало да замени импул-
сивната реакция „Давай!“ – при това бързо и автоматично, като рефлекс. Всичко, от
което се нуждаете – на езика на холивудската киноиндустрия, – е добро взаимодействие,
което създава автоматична връзка между нужната реакция „Не!“ и „горещия“ стимул
(който обикновено задейства реакцията „Давай!“). Например един план за потискане на
изкушението би могъл да насочи детето по следния начин:
Нека се опитаме да помислим за някои неща, които би могъл да направиш, за да
продължиш да изпълняваш задачата си и да не позволиш на Г-н Клоун да те забави. Да
видим... Нещо, което би могъл да направиш, е това: когато Г-н Клоун издаде този звук
„бзззт“ и поиска от теб да го погледнеш и да си играеш с него, можеш просто да
гледаш работата си, а не него, и да кажеш: „Не, не мога; работя.“ А когато го кажеш,

44
го направи. Той казва: „Погледни“, а ти казваш: „Не, не мога; работя.“

Този тип план „Ако-то“ конкретизира изкушаващия „горещ“ стимул:

Когато Г-н Клоун каже да го погледнеш и да си играеш с него – и го свързва с
желаната реакция на съпротива срещу изкушението – тогава можеш просто да НЕ
ГО гледаш и да кажеш: „НЯМА да погледна Г-н Клоун.“

Децата от доучилищна възраст, въоръжени с този тип план, намалиха времето на

разсейване и продължиха да работят с най-добри резултати. Дори когато клоунът
успяваше да ги отклони от тяхното занимание, прекъсването траеше средно по-малко
от 5 секунди и те поставяха средно 138 щифта на техните места в пегборда. И обратно,
децата без този тип план прекъсваха работата си средно за 24 секунди разсейване и
поставяха средно само 97 щифта.79 В техния свят това е голяма разлика. Освен това
видяхме, че много деца, които получиха този план указание, направиха нововъведения
в него („Престани!“, „Спри!“, „Млъкни!“), което им позволи да поставят щифтовете по
местата им по-бързо и в крайна сметка да си поиграят щастливи с Г-н Клоун, както и с
изправните играчки.
Нашите изследвания с Г-н Клоун се оказаха началната стъпка във важна независима
изследователска програма, разработена много години по-късно от Питър Голуицър,
Габриеле Йотинген и техните колеги в Нюйоркския университет. Стартирайки из-
следванията си през 90-те години на XX век, те идентифицираха прости, но изненад-
ващо действени планове „Ако-то“80 за подпомагане на хората да се справят по-ефек-
тивно с широк спектър подриващи самоконтрола проблеми; дори в много трудни и
емоционално „горещи“ условия, когато се опитват да преследват значими, но трудни за
постигане цели. Плановете за действие от типа „Ако-то“ са помагали на учещи да учат
в условия на натрапливи изкушения и разсейващи фактори, подпомагали са пазещи
диета да подминават любимите си лакомства и са давали възможност на деца със
синдром на дефицит на вниманието да потискат неуместните импулсивни реакции.

Как да елиминираме усилията от контрола, изискващ усилия

С практиката желаното действие от плана указание започва да се инициира

автоматично, когато се появят релевантните ситуационни сигнали: „Когато стане 17
часа, ще прочета урока от учебника; ще започна да пиша доклада в първия ден след
Коледа; когато поднесат менюто с десертите, няма да си поръчам шоколадова торта;
винаги, когато се появи нещо разсейващо, ще го пренебрегвам.“81 Плановете за
приложение работят не само когато „ако“ възниква във външната среда (когато звънне
алармата, когато вляза в бара), но и когато сигналът е подаден от вашето вътрешно

79
W. Mischel & C. J. Patterson, „Substantive and Structural Elements of Effective Plans for Self-Control“, Journal of
Personality and Social Psychology 34, no. 5 (1976): 942-950; C. J. Patterson & W. Mischel, „Effects of Temptation-Inhibiting and
Task-Facilitating Plans on Self-Control“, Journal of Personality and Social Psychology 33, no. 2 (1976): 209-217.
80
За примери на планове „ако-то“ вж. Р. М. Gollwitzer, „Implementation Intentions: Strong Effects of Simple Plans“,
American Psychologist 54, no. 7 (1999): 493-503; P. M. Gollwitzer, C. Gawrilow & G. Oettingen, „The Power of Planning: Self-
Control by Effective Goal-Striving“, in Self Control in Society, Mind, and Brain, edited by R. R. Hassin & others (New York:
Oxford University Press, 2010), 279-296; G. Stadler, G. Oettingen & P. Gollwitzer, „Intervention Effects of Information and Self-
Regulation on Eating Fruits and Vegetables Over Two Years“, Health Psychology 29, no. 3 (2010): 274-283.
81
P. M. Gollwitzer, „Goal Achievement: The Role of Intentions“, European Review of Social Psychology 4, no. 1 (1993): 141-
185; P.M. Gollwitzer & V. Brandstatter, „Implementation Intentions and Effective Goal Pursuit“, Journal of Personality and Social
Psychology 73, no. 1 (1997): 186-199.

45
състояние (когато много силно искам нещо, когато ми е скучно, когато съм тревожен,
когато съм гневен). Звучи просто и наистина е така. Като формулирате и следвате плана
си за действие, можете да накарате вашата „гореща“ система рефлекторно да пуска в
ход желаната реакция винаги, когато се появи сигналът. С времето се формира нова
асоциация или навик, например миенето на зъбите вечер преди сън.
Когато станат автоматични, тези планове „Ако-то“ елиминират усилието от упраж-
няването на контрол: може да измамите „горещата“ система рефлекторно и несъзнавано
да свърши работата вместо вас. Впоследствие тя ще ви позволява автоматично да
прилагате подходящия сценарий, когато се нуждаете от него, докато „хладната“ ви
система си отдъхва.82 Ако обаче не внедрите плана за съпротива срещу изкушението в
„горещата“ система, е малко вероятно той да се активира, когато имате най-голяма
нужда от него. Причината е, че емоционалната физиологична възбуда и стресът се
усилват, когато сте изправени пред „горещи“ изкушения. Това повишава скоростта на
реагиране на „горещата“ система, предизвиквайки бързата автоматична реакция
„Давай!“ и отслабва „хладната“ система. Когато „горещо“ изкушение се изпречи на пътя
ни – независимо дали това е Г-н Клоун, който проблясва със светлините си в Стаята на
изненадите, шоколадовият десерт в менюто, или привлекателната колежка в бара по
време на бизнес конференция, автоматичната реакция „Давай!“ вероятно ще спечели,
ако нямаме утвърден план „Ако-то“. Но когато е налице, той работи добре в изненад-
ващо разнообразни условия, в различни възрастови групи и социални прослойки и може
да помогне на хората да постигат трудни цели, които преди са мислели за недостижими.
Впечатляващ пример са децата със синдром на дефицит на вниманието и хипер-
активност (СДВХ). Това разстройство е все по-често срещан проблем и засегнатите деца
често имат проблеми в училище и междуличностните отношения. Те бързо се разсейват
и трудно контролират вниманието си, което им пречи да останат продължително
концентрирани върху задачите си. Тези когнитивни ограничения могат да се отразят
негативно на децата със СДВХ в много учебни и социални ситуации, да доведат до
стигматизация и неоправдано активно медикаментозно лечение. Плановете за действие
„Ако-то“ помагат на такива деца да решават по-бързо математически задачи, значи-
телно се подобрява изпълнението на задачи, изискващи участието на работната памет,
както и способността им да се съпротивляват на разсейващи фактори при много трудни
лабораторни условия.83 Тези примери илюстрират действената сила и ценността на пла-
новете и представят оптимистична картина на възможностите на човека да промени
себе си. Предизвикателството е да се пренесат тези процедури от краткосрочните
експерименти в дългосрочни програми за интервенция, които водят до устойчива
промяна във всекидневния живот.

82
За концепцията за две системи, едната от които „мисли бързо“, а другата „мисли бавно“ и е старателна и „мързелива“,
вж. Даниъл Канеман, Мисленето (София: Изток-Запад, 2012). Прочетете също на http://4eti.me/misleneto
83
С. Gawrilow, Р. М. Gollwitzer & G. Oettingen, „If-Then Plans Benefit Executive Functions in Children with ADHD“, Journal
of Social and Clinical Psychology 30, no. 6 (2011): 616-646; C. Gawrilow & P. M. Gollwitzer, „Implementation Intentions Facilitate
Response Inhibition in Children with ADHD“, Cognitive Therapy and Research 32, no. 2 (2008): 261-280.

46
 6.
Безделници скакалци и трудолюбиви мравки
Експериментите с бонбоните маршмелоу ни позволиха да видим как децата успяват
да отложат удоволствието и се борят с изкушението, а също и как тази способност се
проявява в живота. Какво да кажем обаче за самия избор?
Започнах да си задавам този въпрос, докато бях докторант в Държавния университет
на щата Охайо, много преди да се присъединя към преподавателския състав в Станфорд.
Прекарах едно лято в малко селце в южната част на Тринидад. Жителите на тази част
от острова бяха или с африкански, или с индийски корени: техните предци бяха
пристигнали тук като роби или като слуги. Всяка група живееше мирно в собствения си
анклав, от различна страна на дългия и прашен път, който разделяше домовете им.
Когато опознах съседите си, бях очарован от това, което те ми разказаха за живота
си. Открих една повтаряща се тема в онова, което те казваха, когато трябваше да се
охарактеризират един друг. Според индийците африканците бяха просто жадни за
удоволствия, импулсивни и нетърпеливи да си прекарват добре; те живеят „тук и сега“,
никога не планират и не мислят за бъдещето. Африканците възприемаха своите индий-
ски съседи като вечно работещи и бъхтещи се за бъдещето; те трупат парите си под
матраците, без да се наслаждават на живота. Техните описания изненадващо напомняха
на класическата басня на Езоп за скакалеца и мравката. Мързеливият, хедонистичен
скакалец подскача насам-натам, цвърчи щастливо на лятното слънце и се наслаждава на
момента, докато притеснената, заета мравка се мъчи да се запасява с храна за зимата.
Скакалецът си угажда с удоволствията на горещото лято, а мравката отлага
удоволствието в името на оцеляването по-късно във времето.
Пътят, който разделяше двете групи в това село, наистина ли разделяше робуващи на
желанията си хора от типа на скакалеца и ориентирани към бъдещето, усърдно
работещи мравки? За да проверя дали са оправдани представите за различията между
етническите групи, тръгнах по дългия прашен път към местното училище, в което се
учеха децата на двете групи. Училището все още се управляваше от британската
колониална образователна система, а децата бяха облечени в чисти бели ризи или блузи.
Всичко изглеждаше спретнато, точно и подредено, а децата чакаха с чинно прибрани
ръце учителят да започне урока.
Учителите ме поканиха в класните стаи, където тестирах момчета и момичета на
възраст между 11 и 14 години. Питах децата кои от тях живеят в собствен дом, доколко
вярват в твърдението, че дадените обещания трябва да се спазват, оцених тяхната
мотивация за постижения, социалната им отговорност и интелект. В края на всяка от
тези сесии им давах избор между малки лакомства – или малко шоколадче, което
можеха да имат незабавно, или много по-голям шоколад, който можеха да получат през
следващата седмица. По време на сесиите те избираха и дали да получат 10 долара
веднага, или 30 долара, ако изчакат един месец, и между „много по-голям подарък много
по-късно или по-малък подарък сега“.
Тийнейджърите в Тринидад, които най-често избираха по-малките, но незабавни
награди, в повечето случаи имаха проблеми и казано на тогавашния език минаваха за
„непълнолетни престъпници“. Съответно те се възприемаха като по-малко социално
отговорни и много от тях вече имаха сериозни проблеми с властите и с полицията.

47
Освен това те получаваха много по-ниски резултати на стандартен тест за мотивация за
постижения и си поставяха по-малко амбициозни цели в бъдеще.

Доверие

В съгласие със стереотипите84 чувах от техните родители, че африканските деца в

Тринидад по принцип предпочитат незабавните награди, а тези от индийските
семейства много по-често избират отложените във времето награди. Но това далеч не
бе всичко. Навярно тези, които живеят в семейства с отсъстващи бащи – често срещано
явление по онова време в африканските семейства в Тринидад, – по-рядко са си имали
работа с мъже, които спазват обещанията си. И щом е така, те едва ли биха повярвали,
че някакъв непознат – в случая аз – наистина ще се появи по-късно с обещаната отло-
жена във времето награда. Няма основателна причина някой да пренебрегне „сега“, ако
не е сигурен, че „по-късно“ ще настъпи. В действителност, когато сравнявах двете
етнически групи, разглеждайки само групата на децата, живеещи с бащите си, разли-
чията между групите изчезнаха.
Още от ранно детство твърде много хора живеят в несигурен, ненадежден свят, в
който обещанията за отложени във времето по-големи награди се дават често, но никога
не се изпълняват. За тях няма особен смисъл да се чака, по-добре да се грабне всичко,
което е на разположение, сега. Когато децата в доучилищна възраст имат опит с някого,
който дава обещания85, но не ги спазва, не е изненадващо, че е много по-малко вероятно
да желае да чака за два бонбона, отколкото да вземе един сега. Тези основаващи се на
здравия разум очаквания отдавна са потвърдени в експерименти, демонстриращи, че
когато хората не очакват да получат отложените във времето награди, се държат
рационално и не избират да чакат за тях.
Няколко години след престоя ми в Тринидад и преди експериментите с бонбоните
маршмелоу, преподавах в Харвард и продължих да изучавам как децата и юношите в
Кеймбридж и Бостън правят такъв избор. Годината 1960 беше особен момент в
историята на изучаването на отлагането на удоволствието и самоконтрола в Катедрата
по социални отношения на Харвардския университет. Много неща се променяха.
Тимоти Лиъри се беше присъединил към катедрата и експериментираше с „магическите
гъби“, които беше открил при пътуване в Мексико, опитвайки се да предизвика нови
психеделични, изменящи съзнанието преживявания не само за себе си, но и за нашите
студенти. Една сутрин бюрата на неколцина от докторантите бяха внезапно заменени с
матраци и по университетската поща започнаха да пристигат големи пратки от
химическа компания в Швейцария. С помощта на дрогата LSD започна епохата на
„Включи се, настрой се, отпадни“ (Turn on, tune in, drop out)86. Лиъри оглави движението
на привържениците на контракултурата и много от нашите докторанти го следваха?
Голяма част от света като че ли губеше самоконтрол, затова изучаването му

84
W. Mischel, „Father Absence and Delay of Gratification: Cross-Cultural Comparisons“, Journal of Abnormal and Social
Psychology 63, no. 1 (1961): 116-124.
85
Вземането на решения от малките деца при задачата с бонбоните маршмелоу се определя от вярвания за екологичната
надеждност. Пак там.; W. Mischel & Е. Staub, „Effects of Expectancy on Working and Waiting for Larger Rewards“, Journal of
Personality and Social Psychology 2, no. 5 (1965): 625-633; W. Mischel & J. C. Masters, „Effects of Probability of Reward
Attainment on Responses to Frustration“, Journal of Personality and Social Psychology 3, no. 4(1966): 390-396; W. Mischel & J.
Grusec, „Waiting for Rewards and Punishments: Effects of Time and Probability on Choice“ Journal of Personality and Social
Psychology 5, no. 1 (1967): 24-31; C. Kidd, H. Palmieri & R. N. Aslin, „Rational Snacking: Young Children’s Decision-Making
on the Marshmallow Task Is Moderated by Beliefs about Environmental Reliability“, Cognition 126, no. 1 (2012): 109-114.
86
Ключова фраза в контракултурата, популяризирана от Тимоти Лиъри – Б.р.

48
изглеждаше особено актуално. Каръл Гилигън, която разработваше докторската си
дисертация, и аз си сътрудничехме по нов проект, тестирайки момчета в шести клас от
две обществени училища в Бостън.87 Искахме да видим дали децата, които последо-
вателно избират да чакат за по-големи88, но отложени във времето награди, ще са по-
способни от Адам и Ева да се съпротивляват на силно изкушение, когато се изправят
пред него. 12-годишните ученици в Бостън обаче имаха нужда от нещо по-изкушаващо
от ябълка.
По време на първата сесия в класните им стаи момчетата изпълняваха различни
задачи и ние им предложихме много избори между по-малки награди сега срещу по-
големи по-късно, за да им благодарим – почти както бях направил в Тринидад. Искахме
да видим дали техните предпочитания към отложени във времето по-големи награди
срещу незабавни по-малки награди са свързани с начина, по който се справят със
силните изкушения в нова ситуация. Дали тези, които отлагаха повече в първата сесия,
е по-малко вероятно да се поддадат на по-силно изкушение в различна ситуация –
такава, в която измамата е единственият път към успеха?
За да отговорим на този въпрос, организирахме видимо несвързани индивидуални
сесии към края на учебния срок, в които запознавахме всяко дете поотделно с някаква
игра или умение. Привидно играта имаше за цел да се види колко ефективно и бързо
всяко момче може да използва „лъчево оръжие“, за да унищожи ракета, която се е
повредила в космическата надпревара със СССР (това беше голяма новина по онова
време). Голямата играчка беше боядисана в сребристо, сложена на специална поставка
и насочена към високоскоростна „ракета“ като мишена. Над мишената редица от пет
светлинки осветяваше броя точки, спечелени след всеки изстрел. Бяха показани три
ярко осветени спортни значки (стрелец, добър стрелец и експерт) и бяха предложени
като награди, които ще се връчат на базата на общия брой спечелени точки. Днес може
би малчуганите биха пренебрегнали „лъчевото оръжие“ от 60-те години на XX век като
старомоден музеен експонат, но по онова време 12-годишните момчета го възприемаха
като неустоимо.
Да се престорим, че ракетата е излязла от строя и трябва да бъде унищожена – казваше
Каръл. – На онези от вас, които се справят добре, ще дам значката „Стрелец“; на онези,
които са по-добри, ще дам значка „Добър стрелец“; а на тези от вас, които са наистина
много добри – по-добри от стрелците и добрите стрелци, ще дам значката „Експерт“.
Момчетата не знаеха, но броят спечелени точки за всеки изстрел беше произволен,
нямаше отношение към нивото на техните умения, и при резултатите, които получаваха,
бе невъзможно да се спечели значка: за да спечелят значка, те трябваше да мамят, като
фалшифицират резултатите си, а за да спечелят по-добра значка, трябваше да мамят още
повече. Момчетата пресмятаха резултатите, докато играеха сами в стаята, а ние
отчитахме както момента, така и степента на измамата. Резултатите бяха ясни: същите
модели, които наблюдавахме в Тринидад при „малолетните престъпници“, избиращи
по-малките незабавни награди, се открояваха и в Бостън. Тези, които последователно
избираха да чакат за по-големи, но отложени във времето награди в по-ранната сесия,
прибягваха много по-рядко към измама от онези, които бяха избрали по-малките
награди. Ако момчетата, които предпочитаха отложените във времето награди, все пак

87
W. Mischel & C. Gilligan, „Delay of Gratification, Motivation for the Prohibited Gratification, and Resistance to Temptation“,
Journal of Abnormal and Social Psychology 69, no. 4 (1964): 411-417.
88
Това беше ранна демонстрация за това, че подобни предпочитания могат да предскажат важно поведение като
наддаване на тегло, прекомерно поемане на риск, употреба на наркотици и др. Изследователите сега често използват такъв
избор като кратка мярка, когато не може да се използва Тестът Маршмелоу.

49
мамеха, изчакваха много по-дълго, преди да се поддадат на изкушението да фалшифи-
цират и да повишат резултатите си, които съобщават.

„Горещо“ сега срещу „хладно“ по-късно:

поглед към мозъчната активност

През 2004 г., половин век след като моите съседи в Тринидад се сравняваха един друг
с щастливия скакалец на Езоп или с усърдно работещата мравка, бях вдъхновен от
запознаването с едно изследване на Самюъл Макклюър и неговите колеги в списанието
„Сайънс“. Тези изследователи бяха направили стъпка напред в анализирането на начи-
на, по който хората вземат решения: бяха използвали ядрено-магнитен резонанс (ЯМР),
за да проучат какво става в мозъка, когато хората избират между получаването на награ-
ди „тук и сега“ срещу получаването им в бъдеще.
Психолозите и икономистите, както и много от мъдрите ни баби, често отбелязват, че
хората обикновено са много нетърпеливи и действат предимно под влиянието на
„горещата“ система, когато става дума за незабавни награди, но могат да бъдат търпе-
ливи, рационални и „хладни“ в предпочитанията си, когато избират между награди,
които са отложени във времето. Причините за тази непоследователност отдавна са
загадка. За да се опитат да я разрешат, Макклюър и неговият екип започват с хипотеза
за ролята на „горещата“ и „хладната“ система на мозъка.89 Те предполагат, че емоцио-
налната „гореща“ (лимбична) система е в основата на нетърпението: тя се активира
автоматично от незабавните награди и предизвиква реакцията „Давай!“ – „Искам го
сега!“ Тя е относително нечувствителна към ценността на отложените награди или как-
вото и да било в бъдещето. И обратно, търпението от типа, необходим за рационален
избор между различни отложени във времето награди, например при планирането на
пенсионирането, зависи от „хладната“ когнитивна система, особено от специфични
зони в префронталната кора и други тясно свързани структури, които се развиват много
по-късно в хода на човешката еволюция.
Екипът на Макклюър дава на хора в зряла възраст да направят избор между различни
суми пари „сега“ или „по-късно“ (например 10 долара сега или 11 долара утре), както и
между награди в различни моменти в бъдещето, например 10 долара след година или 11
долара след година и един ден. Изследователите използват ЯМР, за да наблюдават
мозъчните зони на „горещата“ и „хладната“ система на всяко изследвано лице. Когато
участниците вземат своите решения, изследователите откриват, че степента, в която
всяка мозъчна зона се ангажира, позволява да се предскаже дали те ще изберат по-
малката незабавна награда, или по-голямата, отложена във времето награда: невронната
активност се осъществява в „горещата“ зона, когато участниците избират между две
краткосрочни награди (конкретна сума днес срещу малко повече утре), и в „хладната“
зона, когато избират между бъдещите награди (определена сума след година срещу
малко повече след година и един ден). Макклюър и неговите колеги следователно
потвърждават, че наистина има две невронни системи – едната „гореща“, а другата –
„хладна“, – които оценяват поотделно незабавните срещу отложените във времето на-
гради. Според мен е успокояващо да се види, че наблюдението на мозъчната активност
потвърждава заключенията, до които ние бяхме стигнали в анализа на поведението на

89
Вж. S. М. McClure & others, „Separate Neural Systems Value Immediate and Delayed Monetary Rewards“, Science 306, no.
5695 (2004): 503-507.

50
децата в Стаята на изненадите. През 2010 г. друга група изследователи под ръковод-
ството на Елке Уебър и Бърнд Файнър от Колумбийския университет проведоха
експеримент, който локализира по-прецизно конкретната мозъчна зона, която ни
позволява да избираме отложени във времето награди: оказва се, че това е лявата лате-
рална префронтална кора.90
Незабавните награди активират „горещата“, автоматична, реактивна, подсъзнателна
лимбична система, която обръща малко внимание на отложените във времето после-
дици. Тя иска нещо незабавно и рязко намалява или „обезценява“ стойността на всяка
отложена във времето награда.91 Тя се ръководи от вида, звука, мириса, вкуса и осеза-
телните усещания, породени от обекта на желанието, независимо дали той е бонбон,
който кара децата от доучилищна възраст да използват звънеца, неустоима шоколадова
торта фъдж на количката с десертите, или песните на сирените в древногръцкия мит,
които погубили моряците. Затова умните хора под светлините на прожектора на
общественото внимание – президенти, сенатори, губернатори и финансови магнати –
могат да вземат неразумни решения, когато съблазните ги карат да игнорират дълго-
срочните последици.
Отложените във времето награди, обратно, активират „хладната“ система: по-бавно
реагиращите, но по-внимателни, рационални и решаващи проблеми зони на префрон-
талната кора на мозъка, които ни правят хора и ни дават способността да отчитаме
дълговременните последици. Както видяхме в предишните глави, способността за
отлагане може да ни помогне да „забавим темпото“ и „да охладим нещата“ за доста-
тъчно дълъг период, за да успее „хладната“ система да следи и да регулира какво прави
„горещата“. Да повторя: двете системи – едната „гореща“ за справяне с незабавните
награди и заплахи, а другата „хладна“ за отложените последици – действат съвместно:
когато едната стане по-активна, другата намалява активността си. Предизвикателството
е да знаем кога е най-добре да оставим „горещата“ система да ни насочва и кога да
накараме „хладната“ система да се събуди.
Макклюър и колегите му също се позовават на класическата басня на Езоп, за да
обобщят заключението си:
Човешкото поведение често се определя от конкуренцията между автоматичните
процеси на по-низше ниво, които може да отразяват еволюционната адаптация към
определена среда, и развилата се по-късно уникална човешка способност за абстракт-
ни, независещи от контекста разсъждения и планиране на бъдещето... Различията в
човешките предпочитания като че ли отразяват съревнованието между импулсивния
лимбичен скакалец и предвидливата префронтална мравка във всеки от нас.92
Може да сме едновременно скакалец и мравка, но дали префронталната мравка или
лимбичният скакалец у нас ще изскочи на повърхността в даден момент, зависи от изку-
шението в конкретната ситуация и от това как ще го оценим и по какъв начин мислим
за него.93 Както гласят прочутите думи на Оскар Уайлд: „Мога да устоя на всичко освен
на изкушението.“94

90
B. Figner & others, „Lateral Prefrontal Cortex and Self-Control in Intertemporal Choice“, Nature Neuroscience 13, no. 5
(2010): 538-539.
91
За алтернативното интерпретиране на тези резултати вж. J. W. Kable & Р. W. Glimcher, „An As Soon as Possible’ Effect
in Human Intertemporal Decision Making: Behavioral Evidence and Neural Mechanisms“, Journal of Neurophysiology 103, no. 5
(2010): 2513-2531.
92
McClure, „Separate Neural Systems“, 506.
93
E. Tsukayama & A. L. Duckworth, „Domain-Specific Temporal Discounting and Temptation“, Judgment and Decision
Making 5, no. 2 (2010): 72-82.
94
O. Wilde, Lady Windermere’s Fan: A Play about a Good Woman, Act I (1892). 3a подобни изследвания вж. E. Tsukayama,

51
 7.
Програмирано или не?
Новата генетика
Джеймс, роден в Чикаго през 1928 г., израснал с притеснения за своето ирландско
наследство по майчина линия. Той си поставил за цел да стане най-умното момче в класа
по време, когато ирландците в Чикаго били постоянен обект на насмешки. Той си
спомня, че е чувал като дете обяви за вакантни работни места, които завършвали така:
„Моля ирландци да не кандидатстват.“ Джеймс осъзнавал, че макар ирландските му
гени да са очевидни, няма каквито и да било доказателства, че той е в долния край на
скалата на интелигентността. За щастие, Джеймс стигнал до следното заключение:
„Ирландският интелект и недостатъците, с които той беше известен, трябва да са били
оформени от ирландската среда, а не от гените: възпитанието, а не природата, бе
виновникът.“95 Джеймс, чието фамилно име е Уотсън, и Франсис Крик получават Нобе-
лова награда през 1962 г. за откриването на структурата на ДНК. Това отваря прозорец
към ново разбиране кои сме и какво бихме могли да бъдем. През тези петдесет години,
които ни делят от ръкостискането на Джеймс Д. Уотсън с краля на Швеция, непре-
къснато се появяват изумителни отговори.
През 1955 г., приблизително по същото време, когато Уотсън и Крик работят върху
структурата на ДНК, „г-н Ейб Браун“ доведе 10-годишния си син „Джо“ в клиниката на
катедрата по Психология към Щатския университет на Охайо, където се обучавах по
време на докторантурата си. Той сякаш бързаше и не загуби никакво време в
предисловия, преди да изстреля единствения си въпрос по отношение на Джо, който
седеше до него: „Едно искам да знам: той глупав ли е, или е просто мързелив?“
Директният въпрос на г-н Браун отразява същото притеснение, споделяно (обикно-
вено по-дипломатично) от тревожни родители след всяка моя беседа за теста Марш-
мелоу. Това е същият въпрос, от който се е измъчвал младият Джеймс Уотсън и е бил
достатъчно умен, за да си отговори. Това е въпросът, до който се свеждат моите беседи
относно причините за човешкото поведение: Природата ли е в основата на всичко, или
възпитанието? През първите няколко минути, които прекарах с г-н Браун, неговата
имплицитна теория за природата и възпитанието стана ясна. Ако Джо беше глупав, баща
му нищо не можеше да направи за това, щеше да се опита да го приеме и да смекчи
изискванията си към сина си. От друга страна, ако Джо беше „просто мързелив“, г-н
Браун имаше непоколебими идеи за типа дисциплина, която щеше да наложи, за да му
помогне „да влезе във форма“.
Векове наред споровете за въздействието на наследствеността и средата върху мозъка
и поведението засягат практически всички важни човешки характеристики: от
източниците на интелекта, способностите и склонностите през агресията, алтруизма,
съвестта, престъпното поведение, волята и политическите убеждения до шизофренията,
депресията и дълголетието. Споровете не се изчерпват с интелектуалните двубои на
академичното бойно поле. Те влияят върху разбиранията за социалната политика,

A. L. Duckworth & B. Kim, „Resisting Everything Except Temptation: Evidence and an Explanation for Domain-Specific
Impulsivity“, European Journal of Personality 26, no. 3 (2011): 318-334.
95
J. D. Watson with A. Berry, DNA: The Secret of Life (New York: Knopf Doubleday Publishing Group, 2003), 361.

52
политическата дейност, икономиката, образованието и отглеждането на децата. Напри-
мер как гласуваме по политически въпроси е повлияно от това дали си обясняваме
икономическото неравенство и разликите в постиженията предимно с генетични
фактори, или с ролята на външни сили. Ако различията се дължат на природата,
обществото може само да съчувства на нещастниците, загубили в играта на генетичната
рулетка, но да реши, че останалият свят не е виновен за тяхното нещастие. Ако средата
е най-вече отговорна за това кои сме ние и какво сме станали, тогава от нас зависи да я
променим, за да намалим несправедливостта, която тя е породила. Как възприемате
ролята на наследствеността по отношение на волята, характера и личността влияе не
само върху вашето абстрактно виждане за човешката природа и отговорност, но и върху
представите ви за това какво е възможно и какво не е за вас и вашите деца.
Общоприетите научни виждания за природата и възпитанието приемаха диаметрално
противоположен характер в различните периоди на моя живот. В бихейвиоризма, който
доминираше в американската психология през 50-те години на XX век, учени като Б. Ф.
Скинър смятаха новородените, навлизащи в света, за „чиста дъска“, върху която средата
ще остави своя отпечатък и ще определи какво ще станат, като ги оформи предимно
чрез наградите или подкреплението, които тя осигурява.96 От началото на 60-те години
тази крайна вяра във въздействието на средата започна да отстъпва. Към 70-те години
мисленето по тази тема беше трансформирано, когато Ноам Чомски и много други
лингвисти и когнитивни психолози доказаха, че голяма част от това, което ни прави
хора, е вродено. Първоначално спорният въпрос беше: как бебетата усвояват езика?
Победителите показаха, че съществуват вродени основни принципи на езиковия апарат,
които правят възможно овладяването на езика, макар че дали бебето в крайна сметка ще
проговори на немски език, или на мандарин, разбира се, зависи от ученето и от
социалната среда. „Чистата дъска“ на новороденото се оказва изпълнена с кодирани
послания.97
Списъкът на нещата, които бебетата носят със себе си от майчината утроба, става все
по-дълъг и все по-изумителен всяка година. Елизабет Спелки от Харвардския универ-
ситет е един от лидерите, които изследват психиката и мозъка на новородените, използ-
вайки погледа като инструмент, който показва какво бебетата разбират и не разбират.
Тя например ни казва, че децата се раждат със забележителна готовност да разбират
числата и да решават геометрични задачи98 – поне когато трябва да се ориентират в
триизмерното пространство, за да открият скрити съкровища. Това, което бебетата са
способни да разбират, изглежда ограничено предимно от нашата способност като
възрастни да го разберем.

Темпераментът

Родителите добре знаят, че децата им се различават по темперамент. Те наблюдават

тези вродени различия в емоционалните реакции още в първите дни след раждането.
Тези различия са класифицирани с помощта на древната гръко-римска типология, която
свързва вродените емоционални предразположения с четири жизненоважни телесни
течности – ранна версия на ДНК. Според тази теория, когато доминира кръвта, човекът

96
В. E Skinner, Science and Human Behavior (New York: Macmillan, 1953).
97
S. Pinker, The Blank Slate: The Modern Denial of Human Nature (New York: Penguin, 2003).
98
N. Angier, „Insights from the Youngest Minds“, New York Times, May 3,2012; F. Xu, E. S. Spelke & S. Goddard, „Number
Sense in Human Infants“, Developmental Science 8, no. 1 (2005): 88-101.

53
е сангвиник и се характеризира като добронамерен и бодър; черната жлъчка прави
човека меланхоличен – обикновено неспокоен и склонен бързо да променя настроенията
си; гневливостта и раздразнителността, дължащи се на твърде много жълта жлъчка,
характеризират холерика; а когато доминира флегмата, човекът е флегматик – спокоен,
инертен, сдържан.
Децата идват в света с физиологични различия в емоционалната отзивчивост, степен-
та на активност и способността да контролират и да регулират вниманието си. 99 Макар
че тези различия са програмирани, по времето на появата им на бял свят обикновено
вече са се формирали през деветте месеца, прекарани в утробна среда. Тези различия
влияят съществено върху това какво те чувстват, мислят, правят и какви стават,
включително колко лесно упражняват самоконтрол и отлагат удоволствието. Младите
родители охотно и често неуморно обсъждат как темпераментът на тяхното бебе е
променил живота им.100 Не е новост, че повечето бебета проявяват комплекс от
емоционални реакции. Едни новородени са много активни, усмихват се и се смеят
много, демонстрират силно удоволствие още в първите си дни. Други са силно
емоционални, лесно възбудими и склонни към негативни чувства; тези деца често са
раздразнителни и гневни особено когато са фрустрирани (както е в по-голяма част от
времето). Бебетата се различават и по своята комуникативност. Някои се страхуват,
когато срещат непознати и дори нови играчки, докато други като че ли са нетърпеливи
да взаимодействат с всичко и с всички. Някои рядко изпитват страх, но когато се уп-
лашат, трудно се успокояват; други често са уплашени, но рядко изпадат в критични
състояния.
Бебетата се различават по интензивността на реакциите и по темпото на живот: едни
спят много и оставят и другите да спят, други непрекъснато правят нещо и търсят
контакт, независимо кое време от денонощието е. Тези различия в темперамента са
видими не само в това колко активно, спокойно, щастливо, тъжно или доволно от
живота е бебето, но и колко усмивки, смях, игра и сън имат родителите и колко радост
изпитват, а не изтощение и депресия. Емоционалното поведение на децата и на гриже-
щите се за тях непрекъснато си влияят взаимно, ескалирайки в повече удоволствие в
единия край на континуума и повече дистрес в другия.
Емоционалните предразположения влияят и върху това колко добре, колко скоро и
при какви условия различните деца успяват или не успяват да контролират вниманието
си, да отлагат удоволствието и да упражняват самоконтрол, докато се развиват през
годините. В каква степен се наследяват тези емоционални характеристики? Повечето
хора, които задават въпроса, осъзнават след момент на размисъл, че отговорът със
сигурност трябва да отчита влиянието както на наследствеността, така и на средата. В
дългогодишни изследвания с близнаци – особено двойки еднояйчни близнаци, които
започват живота си максимално генетично подобни – сравняват тези, които са били
отгледани заедно в едно и също семейство, с онези, които са расли разделени в различни
семейства. Сравненията се използват в опитите за определяне на влиянието на
природата и възпитанието върху поведенческите склонности и психичните характе-
ристики. Детайлите непрекъснато се оспорват, но разумната оценка на изследователите

99
M. K. Rothbart, L. K. Ellis & M. I. Posner, „Temperament and Self-Regulation“, in Handbook of Self-Regulation: Research,
Theory, and Applications, edited by K. D. Vohs and R. F. Baumeister (New York: Guilford, 2011), 441-460.
100
A. H. Buss & R. Plomin, Temperament: Early Developing Personality Traits (Hillsdale, NJ: Erlbaum, 1984); D. Watson &
L. A. Clark, „The PANAS-X: Manual for the Positive and Negative Affect Schedule – Expanded Form“, University of Iowa, Iowa
Research Online (1999); M. K. Rothbart & S. A. Ahadi, „Temperament and the Development of Personality“, Journal of Abnormal
Psychology 103, no. 1 (1994): 55-66.

54
е, че около една трета до половината от това, което се развива у близнаците, може да се
припише на гените. Що се отнася до интелекта, някои от оценките на сходството у едно-
яйчните близнаци са още по-високи. Заслужава да се отбележи обаче, че дори при
еднояйчните близнаци, отгледани заедно, е напълно възможно единият да развие
шизофрения, тежка депресия или друго психично или физическо заболяване, а другият
да няма никакви здравословни проблеми. Освен това е възможно единият да бъде
образец за силен самоконтрол, докато другият да е въплъщение на импулсивността.101
Учените са използвали изследванията с близнаци, за да открият точните пропорции в
ролята на природата и възпитанието, сякаш те могат да се разделят.102 Трябва да сме
благодарни за тяхната пионерска работа, която най-накрая е дала ясно да се разбере, че
ние сме биологични създания, със силно биологично наследство и че природата има не
по-малко значение от възпитанието. Със задълбочаване на изследванията върху
наследствеността обаче се оказва, че не е лесно да се отделят природата и възпита-
нието.103 Човешките диспозиции и поведенчески модели, включително характерът и
личностните черти, нагласите и политическите убеждения, отразяват сложните ефекти
на гените (обикновено множество гени), чиято експресия се формира от детерминантите
на средата в хода на живота. Кои сме ние сега и какви ставаме отразява взаимо-
действието на генетичните фактори и на влиянията на средата в неимоверно сложна
хореография. Време е да оставим настрана въпроса „Колко?“ защото не може да му се
отговори просто. Както отдавна отбелязва канадският психолог Доналд Хеб, това е все
едно да питаме: „Коя от характеристиките на правоъгълника е по-важна: дължината или
широчината му?“

Разшифроване на библиотеката на ДНК

Заключението е неизбежно: ние сме формирани от танца на здраво преплетените ни

гени и средата и това взаимодействие не може да бъде сведено до влиянието на единия
фактор или другия. Разгадаването на загадките на ДНК – от разкриването на кода до
секвенирането на целия човешки геном и картографирането на множеството негови
регулаторни елементи – е започнало да осигурява разбиране за молекулярната основа,
чрез която нашето „възпитание“ взаимодейства с „природата“ ни, за да ни направи
такива, каквито сме.
ДНК е биологичен код, който осигурява инструкции, даващи възможност на нашите
клетки да произвеждат и вършат всичко необходимо за живота. В човешкото тяло всяка
една от приблизително трилион клетки има в ядрото си пълна и идентична ДНК
секвенция (последователност). Това е около 1,5 гигабайта генетична информация, която
можете да запишете върху два компактдиска, но ДНК секвенцията сама по себе си би
могла да се побере на върха на добре подострен молив.104
Колкото и впечатляващо да звучи, това е само върхът на айсберга. Истинската
гъвкавост и сложност се проявяват в начина, по който ДНК е организирана и се
използва. ДНК „буквите“ на кода – A, С, G и Т – могат да се комбинират по уникални и

101
S. H. Losoya & others, „Origins of Familial Similarity in Parenting: A Study of Twins and Adoptive Siblings“, Developmental
Psychology 33, no. 6 (1997): 1012; R. Plomin, „The Role of Inheritance in Behavior“, Science 248, no. 4952 (1990): 183-188.
102
W. Mischel, Y. Shoda, and O. Ayduk, Introduction to Personality: Toward an Integrative Science of the Person, 8th ed.
(New York: Wiley, 2008).
103
D. Kaufer & D. Francis, „Nurture, Nature, and the Stress That Is Life“ в Future Science: Cutting-Edge Essays from the New
Generation of Scientists, ed. M. Brockman (New York: Oxford University Press, 2011), 56-71.
104
Mischel, Shoda & Ayduk, Introduction to Personality.

55
разнообразни начини в различни „думи“. По-сложните нива на организация, включи-
телно как, къде и кога „думите“ се обединяват, осигурява огромния репертоар от
индивидуални различия, които правят всеки от нас уникален. Как става това?
Да разгледаме цялата информация, която се съдържа в една многотомна библиотека
като метафора на човешкото тяло, „побираща“ около 20 хиляди гена. Всяка книга в тази
ДНК библиотека съдържа думи, подредени в изречения. Тези ДНК изречения са гените.
Изреченията на свой ред са организирани в параграфи и глави. Това са модулите от
добре координирани гени, които функционират заедно и допълнително са организирани
в книги; те пък са организирани в „секциите“ на библиотеката (тъкани, органи и т.н.).
Тук е най-важната част: цялостното „преживяване“ на читателя, който посещава
библиотеката, не е просто сбор от всички книги в библиотеката. Преживяването на
читателя зависи от това кога посещава библиотеката, кой е с него, кои секции посещава,
какви части на библиотеката са отворени или затворени точно в това време и кои книги
взема от лавиците. Накратко, какво се чете, гените, които ще се прояват или не, зависи
от неимоверно сложни взаимоотношения между биологичните фактори и влиянията от
средата. Възможностите са безкрайни и ролята на средата е съществена. Нашият
генетичен строеж (т.е. нашата библиотека) осигурява изумително гъвкава система за
реагиране на средата.
Загадката е да открием физическите свойства на ДНК, които ни позволяват това
откликване на въздействията на средата. Оказва се, че относително малка част от ДНК
кодира думите, подредени в изречения (т.е. гените). Огромната част от ДНК, намираща
се между тези изречения, дълго време се смяташе за некодиращ „отпадък“, чиято
функция беше загадка. Най-новите изследвания започват да показват, че тези дълги
последователности от некодираща ДНК изобщо не са отпадък. Напротив, те имат важно
значение за определянето на това как ще се прояви нашата ДНК. Точно те съдържат
необходимите регулаторни ключове, които решават какви изречения ще се създадат – и
кога, къде и как ще се създадат – в отговор на сигналите, идващи от средата. Имайки
предвид тези открития, Франсис Шампейн105 – водещ изследовател в областта на
влиянието на средата върху експресията на гените – е убедена, че е време да изоставим
споровете за ролята на природата и възпитанието и вместо това да се запитаме какво
наистина правят гените и как именно външната среда променя онова, което те правят.
В крайна сметка всички биологични процеси са повлияни от контекста, включително
социалнопсихологическата среда. Средата включва всичко: от изпитото майчино мляко,
изядените броколи или бекон, приетите лекарства и абсорбираните токсини до
социалните взаимодействия, стреса, пораженията, триумфите, възторзите и депресиите,
преживени в хода на живота. Най-силно е въздействието на средата в началото на
живота. Например още по време на бременността стресът, преживян от майката, когато
е подложена на насилие от страна на интимния си партньор, може да се предаде на
поколението, като прави децата по-уязвими за сериозни поведенчески проблеми в по-
късните години от живота.106 Стресът в детството влияе върху експресията на гените у
мнозина, но категорично не у всички деца, и обикновено предизвиква защитна реакция,
характеризираща се със засилена имунна и стресова реактивност. Тези резултати дават
основание да се предположи, че клетъчната среда на мозъка на бебето е дълбоко

105
F. A. Champagne & R. Mashoodh, „Genes in Context: Gene-Environment Interplay and the Origins of Individual Differences
in Behavior“ Current Directions in Psychological Science 18, no. 3 (2009): 127-131.
106
К. М. Radtke & others, „Transgenerational Impact of Intimate Partner Violence on Methylation in the Promoter of the
Glucocorticoid Receptor“ Translational Psychiatry 1, no. 7 (2011): e21.

56
повлияна от майчината среда.107
Забележителното е, че влиянията на факторите на средата е възможно дори да пред-
хождат зачатието. В разрез с традиционните убеждения за наследствеността скорошни
емпирични доказателства сочат, че се наследяват и някои негеномни характеристики на
нашите клетки.108 По думите на Шампейн на молекулярно равнище това означава, че
характеристики, породени от социалната и физическата среда, могат да променят
характеристиките на клетките, които в крайна сметка създават потомството на
индивида. Детайлите едва започват да се разкриват. Отрезвяващото послание обаче е,
че наследяването както на риска, така и на устояването в справянето със социалните
взаимодействия може да се предава от поколение на поколение. Това означава, че
животът, който водят юношите и възрастните, начинът им на хранене и вредните
привички, радостите и стресът в техните социални взаимодействия и преживявания,
може отчасти да формират онова, което ще се прояви или ще остане непрочетено в
генома на тяхното поколение.
Развитието на префронталната кора през първата година от живота на детето има
съществено значение за самоконтрола и самоинициираната промяна. В метафората за
„горещата“ и „хладната“ система това бележи началото на „хладната“ система, която в
хода на времето осъществява самоконтрола. Между 4- и 7-годишна възраст това
развитие все повече позволява на децата да изместват и фокусират вниманието си, да
регулират адаптивно емоциите си и да потискат нежеланите реакции, за да преследват
по-ефективно целите си.
Тези промени позволяват на детето да започне да регулира собствените си чувства и
реакции, докато расте, и да модифицира начина, по който се проявяват наследените
качества, вместо да е пасивен наблюдател. Тази способност за саморегулация по начин,
който може да променя проявленията на предразположенията, намира отражение в една
случка, разказвана от Джером Каган от Харвард – водеща фигура в изследванията на
стеснителността. Когато внучката му била в детската градина и се опитвала да
преодолее стеснителността си, го помолила да се престори, че не я познава, така че тя
да може да репетира с него липса на срамежливост – и в течение на времето това ѝ
свършило работа. По-ранните изследвания на Каган изяснили, че макар да има
генетични корени, предразположеност като стеснителността се поддава на промяна.
Позитивните преживявания в доучилищна възраст и родителите, които успяват да
преодолеят своето свръхпокровителство, могат да помогнат на стеснителното дете да
стане по-малко плахо. Внучката на Каган показала на видния изследовател, че самото
дете може да е активен субект в собственото си развитие и да използва разнообразни
стратегии, за да промени начина, по който предразположенията ще се проявят в живота
му.109

107
D. D. Francis & others, „Maternal Care, Gene Expression, and the Development of Individual Differences in Stress
Reactivity“, Annals of the New York Academy of Sciences 896, no. 1 (1999): 66-84.
108
Пак там; I. C. Weaver & others, „Epigenetic Programming by Maternal Behavior“, Nature Neuroscience 7, no. 8 (2004):
847-854.
109
L. A. Schmidt & N. A. Fox, „Individual Differences in Childhood Shyness: Origins, Malleability, and Developmental
Course“, в Advances in Personality Science, ed. D. Cervone and W. Mischel (New York: Guilford, 2002), 83-105.

57
 Какво правят гризачите?

Гризачите, подлагани на изтребление у дома, са популярни изследвани обекти в

експерименти върху ролята на природата и възпитанието, защото геномът на мишката
е удивително подобен на нашия собствен. Наблюденията върху поведението на
мишките и други гризачи могат да отговорят на въпроси за човешкото поведение, които
не могат да проучени в експерименти с хора. През 2003 г. екип изследователи от
университета „Емъри“, ръководен от Томас Инсел и Дарлийн Франсис, използва два
щама мишки (BALB и В6), които се различават значително по отношение на
склонността да се търси новото и боязливостта. Мишките BALB са генетично плахи,
боязливи в поведението си и се крият в някой ъгъл на клетката. Те са много различни от
мишките В6, които са генетично селектирани да търсят новости и са относително
безстрашни. Изследователите проверяват как генетично смелите, търсещи новости
мишки ще се държат, когато са поставени в съседство с плаха, страхлива майка.
Генетично смелите мишки, поставени до боязлива майка, стават по-сходни с генетично
боязливи мишки, които израстват със собствените си боязливи майки.110 Оформят се
две ясни заключения: генетичното наследство е важен детерминант на поведението.
Също толкова важна обаче е ролята на майката в първите години от живота. Тя има
могъщо въздействие върху начина, по който функционират гените.
В едно изследване, публикувано през 1958 г. в Канадското списание по психология
(Canadian Journal of Psychology), изследователите използват два вида плъхове,
отгледани чрез селекция: „глупави“ и „умни“ по отношение на способността им да се
ориентират в лабиринт.111 След няколко поколения това селективно размножаване води
до създаването на плъхове, програмирани да се държат „умно“ или „глупаво“ в
лабиринт. Учените поставят тези млади животни или в среда с много сензорни стимули,
или в среда, по същество лишена от сензорни стимули. „Глупавите“ плъхове, поставени
в обогатена среда, стават значително по-съобразителни, а „умните“ плъхове в бедното
и голо жизнено пространство стават по-глупави, демонстрирайки значителен спад в
представянето си. Средата драматично променя експресията на когнитивната
способност, генерирана чрез селективно размножаване за създаването на генетично
умни или глупави плъхове в максималната степен, в която гените им биха могли да ги
направят. Това изследване е едно от първите, които демонстрират, че това, което вършат
гените, зависи от средата, в която функционират.
Майките и другите полагащи грижи се различават значително по начина, по който
отглеждат своите деца, но е невъзможно да се променят или да контролират тези ефекти
в експерименти с хора. Затова отново са използвани плъхове в друго изследване, за да
се види дали стимулацията, която плъховете осигуряват на малките си, променя
природата на тяхното потомство. Когато имат потомство, майките ближат и обгрижват
малките, но има големи, устойчиви различия в степента на обгрижване, което осигуря-
ват на новородените. Някои го правят в много по-голяма степен от други, както и при
хората някои майки посвещават много повече внимание и привързаност на децата си в
сравнение с други. Изследването показва, че плъхчетата, които имат достатъчно късмет

110
D. D. Francis & others, „Epigenetic Sources of Behavioral Differences in Mice“, Nature Neuroscience 6, no. 5 (2003): 445-
446.
111
R. M. Cooper & J. P. Zubek, „Effects of Enriched and Restricted Early Environments on the Learning Ability of Bright and
Dull Rats“, Canadian Journal of Psychology/Revue Canadienne de Psychologie 12, no. 3 (1958): 159-164.

58
с грижовни майки, се радват на значителни преимущества в по-нататъшния си живот.112
Те се представят по-добре при когнитивни задачи и проявяват по-слаби физиологични
реакции на остър стрес в сравнение с тези, чиито майки са ги дарявали с по-малко
грижи.
Новозеландският психолог Джеймс Р. Флин открива обща възходяща тенденция в IQ
резултатите не при гризачи, а при собствения ни биологичен вид, в индустриализирани
страни като САЩ и Великобритания.113 Той констатира значим ръст в резултатите от
едно поколение до следващото. При оценките за развитието на интелекта, които
предполагат решаване на задачи и не разчитат на вербално познание и символи,
средното увеличение е от около 15 пункта на поколение. Едно е сигурно: за 60-те
години, които обхващат тези изследвания, промените със сигурност не се дължат на
еволюцията и не могат да се припишат на генетични промени в популацията. Това е
убедително доказателство за силата на средата да влияе върху характеристики като
интелектуалното развитие. Даже и ако интелектуалните способности имат силни гене-
тични детерминанти, те пак са до голяма степен „ковки“. Джеймс Уотсън обобщава
заключението: „Предразположението не е предопределеност.“114
Убедителни примери за взаимодействието на гените и средата при хората се съдържат
в изследване на повече от 1000 новозеландски деца, проследени от раждането им през
1972 г. за период от над 30 години.115 Изследователите ги тестират, за да видят дали
броят на стресиращите житейски събития, преживени за 20-годишен период, влияе
върху дългосрочния риск от депресия. Заедно с това те оценяват изследваните лица за
вариации в ген, който променя нивото на серотонин в мозъка. И отново именно взаимо-
действието между генетиката и средата е това, което има значение и определя дали се
активира, или не, генетичният потенциал за податливост или устойчивост на депре-
сията. Тя се появява по-често при хора, които са генетично уязвими към нея, ако освен
това са били изложени на повече стресиращи житейски преживявания.

Преодоляване на дилемата „природата или възприятието“

Нашите гени влияят върху начина, по който се справяме със средата. Средата влияе
върху това кои елементи от нашата ДНК ще се проявят и кои ще бъдат игнорирани.
Нашите действия и степента, в която контролираме вниманието си в услуга на целите
си, става част от средата, за чието създаване помагаме и която на свой ред ни влияе.
Това взаимно влияние в голяма степен формира кои сме и какви ставаме: от соматич-
ното и психичното ни здраве до качеството и продължителността на живота ни.
Да повторя: човешките диспозиции и поведенчески модели, включително характерът
и личността, нагласите и дори политическите убеждения, отразяват сложните ефекти на
нашите гени, чиято експресия в хода на живота се формира от редица външни
детерминанти.116 Диспозициите се създават от взаимодействието на генетични фактори
и влияния от средата в неимоверно сложна хореография, а това означава, че е време да

112
M. J. Meaney, „Maternal Care, Gene Expression, and the Transmission of Individual Differences in Stress Reactivity across
Generations“, Annual Review of Neuroscience 24, no. 1 (2001): 1161-1192.
113
R. Flynn, „The Mean IQof Americans: Massive Gains 1932 to 1978“, Psychological Bulletin 95, no. 1 (1984): 29-51; J. R.
Flynn, „Massive IQ_Gains in 14 Nations: What IQTests Really Measure“, Psychological Bulletin 101, no. 2 (1987): 171-191.
114
Watson and Berry, DNA: The Secret of Life, 391.
115
A. Caspi & others, „Influence of Life Stress on Depression: Moderation by a Polymorphism in the 5-HTT Gene“, Science
301, no. 5631 (2003): 386-389.
116
Mischel, Shoda & Ayduk, Introduction to Personality.

59
се откажем от постановката на въпроса: „Природа или възпитание?“ Както заключават
Даниела Кауфър и Дарлийн Франсис от Калифорнийския университет в Бъркли през
2011 г., резултатите от най-авангардните изследвания върху взаимоотношението при-
рода-възпитание преобръщат представите ни за взаимоотношенията гени-среда. „Сре-
дата може да е също толкова детерминираща, колкото сме вярвали някога, че само
гените могат да бъдат, и геномът може да е също толкова ковък, колкото сме вярвали,
че само средата може да бъде.“117
На въпроса на г-н Браун за Джо, който ми бе зададен преди половин век, може да се
отговори така: повечето предиспозиции се унаследяват в някаква степен, но те са и
гъвкави, с потенциал за промяна. Идентифицирането на условията и механизмите,
които обезпечават промяната, е сериозно предизвикателство. Мисля, че г-н Браун
нямаше да е доволен от този отговор. Неговата „гореща“ система би желала бърз и
лаконичен отговор: ленив или глупав. Но колкото повече научаваме за природата и
възпитанието, толкова по-ясно ни става, че те са неотделими и се формират взаимно.

117
Kaufer & Francis, „Nurture, Nature, and the Stress That Is Life“, 63.

60
 ЧАСТ II.
ОТ БОНБОНИТЕ МАРШМЕЛОУ В
ДЕТСКАТА ГРАДИНА ДО ПАРИТЕ В
ПЕНСИОННИЯ ПЛАН
В Първа част видяхме как децата в доучилищна възраст успяват да отлагат удоволс-
твието и как тези умения, които подпомагат самоконтрола, могат да се подобряват и да
се развиват. Голяма част от онова, което позволява да осъществяваме самоконтрол с по-
малко усилия, е вродено, но една съществена част можем и да научим. Когнитивните и
емоционалните умения, които помагат на децата в доучилищна възраст да дочакат по-
голяма награда, проправят пътя към развитието на психологически ресурси, нагласи и
социални взаимоотношения, които могат да подобрят шансовете им да изградят
желания живот.
Във Втора част ще разгледам как става това и как способността за отлагане на удо-
волствието защитава личността, като помага на хората да контролират и по-ефективно
да регулират личната си уязвимост, „охлажда“ техните импулсивни реакции и отчита
последиците. Ще изследвам жизнения път от детската градина до зряла възраст, като
анализирам връзките между секундите, в които децата прекарват в очакване на два бон-
бона в детската градина, и това, което им се случва в средата на живота. Ако разберем
тези връзки, можем да ги развием и да се научим как най-добре да помогнем на децата
си и на самите себе си.
„Горещата“ система заслужава да я ценим, да се вслушваме в нея и да се учим. Тя ни
дава емоциите и увлеченията, които придават вкус на живота, и прави възможни
автоматичните преценки и решения, които „работят“ добре в известна част от времето.
„Горещата“ система обаче има и недостатъци: тя без усилия прави бързи преценки,
които интуитивно ни се струват правилни, но често са ужасно погрешни. Тя може да
спаси живота ни, като ни накара да натиснем спирачката навреме, за да избегнем сблъ-
сък, или да потърсим убежище, ако чуем изстрел наблизо, но може и да ни вкара в
неприятности. Тя е в състояние да накара добронамерения полицай да стреля прибър-
зано по подозрителен непознат в тъмна алея; влюбения да разруши връзката си с проя-
вите си на ревност и недоверие към партньора си; свръхуверения кариерист да разбие
живота си с импулсивни решения, взети от алчност или страх.118 Нейните ексцесии –
изкушенията, с които ни съблазнява и на които не можем да устоим; опасностите, които
прекалено ярко представя; стереотипите, които задейства въз основа на минимална
информация; заключенията и решенията, които ни заставя да вземаме твърде бързо –
може да са опасни за здравето, богатството и благополучието. Във Втора част изследвам
някои от тези рискове и възможните начини да ги контролираме, а може би и да се
поучим от тях.
Естественият отбор е формирал „горещата“ система, за да подпомага оцеляването и
разпространението на човешката ДНК в един суров Дарвинов свят, но по-късно в хода

118
В. К. Payne, „Weapon Bias: Split-Second Decisions and Unintended Stereotyping“, Current Directions in Psychological
Science 15, no. 6 (2006): 287-291.

61
на еволюцията той е създал и „хладната“ система. Тя дава на хората способността да се
държат разумно, да проявяват въображение, емпатия, предвидливост, а понякога и
мъдрост. Тя ни позволява отново да преценим и да разтълкуваме смисъла на събитията,
ситуациите, хората и живота ни. Способността да се мисли по конструктивни алтер-
нативни начини може да промени въздействието на стимулите и на житейските събития
върху нашите чувства, мисли и поведение, както демонстрираха децата в доучилищна
възраст в Първа част. Тук се крие потенциалът да бъдем целенасочени субекти на
собствените си действия, да поемаме отговорност, да упражняваме контрол и да влияем
върху начина, по който се разгръща животът ни.
Психичните механизми, които обезпечават самоконтрола при наличие на изкушение,
играят особено важна роля в усилията да регулираме и „охлаждаме“ болезнените
емоции, предизвикани от лични трагедии и междуличностни конфликти. Тези меха-
низми се подкрепят от действието на „психичната имунна система“, която защитава
самоуважението, намалява стреса и кара повечето от нас да се чувстват добре – или поне
не чак толкова зле – през по-голямата част от времето. Тя обикновено ни позволява да
се възприемаме през розови очила, което държи депресията настрана. Свалянето на тези
очила увеличава риска от депресия. Носенето им през цялото време води до илюзорен
оптимизъм и прекомерно поемане на рискове. Ако използваме „хладната“ система, за
да следим и да коригираме деформациите, създавани от розовите очила, може би ще сме
в състояние да избегнем капаните на високомерието и прекалената самоувереност. Ще
можем да се възползваме от „психологическия имунитет“, който ни защитава от страха,
помага ни да се чувстваме активни и ефикасни и прави възможни оптимистичните
очаквания, които на свой ред намаляват стреса и поддържат психичното и соматичното
здраве. Ще покажа как се разгръщат тези процеси и как те могат да бъдат използвани от
„хладната“ система, за да подобрят живота ни.
Западните концепции за чертите на характера и човешката природа отдавна приемат,
че самоконтролът и способността за отлагане на удоволствието последователно харак-
теризират индивида и се проявяват в поведението му в различни ситуации и контекст.
Ето защо сме свидетели на такава огромна изненада в медиите всеки път, когато светът
научи за поредния лидер, знаменитост или стожер на обществото, чийто скрит живот,
изложен на показ, издава пълната липса на здравомислие и самоконтрол. Тези хора би
трябвало да са способни да чакат своите бонбони маршмелоу и да отлагат удоволс-
твието в много ситуации – иначе не биха постигнали своите забележителни успехи. Но
защо тогава действат глупаво, успявайки да съсипят живота, който усърдно са градили?
Какво ги препъва? За да разберем това, ще проследим внимателно какво наистина
вършат хората в различни ситуации и в различни моменти, а не какво говорят за това.
Съществува последователност в експресията на черти като съзнателност, честност,
агресия и дружелюбност. Това обаче е последователност, която е контекстуализирана в
определен тип ситуации: Хенри винаги е съвестен, ако е на работното си място, но не и
ако е у дома; Лиз е сърдечна и дружелюбна, ако е с близки приятели, но не и ако е на
голямо парти; на губернатора може да се има доверие, ако се занимава с бюджета на
своя щат, но не и ако е заобиколен от привлекателни асистентки. Следователно ние
трябва да обръщаме внимание на конкретните ситуации, в които хората са или не са
съвестни, дружелюбни и т.н., ако искаме да разберем и да предвидим вероятното им
поведение в бъдеще.
Последните няколко десетилетия на открития, особено в социално-когнитивната

62
невронаука, генетиката и науката за развитието, откриха нови възможности за разби-
ране на работата на съзнанието и мозъка – и го направиха по начин, който поставя
самоконтрола, когнитивната преоценка и емоционалната регулация в ролята на
централни играчи в историята за това кои сме. Дори младите философи се превърнаха
в експериментатори, които проверяват нови идеи за човешката природа в реалния свят –
не само кои сме, но и кои можем да станем. Ситуациите и уменията, които ни позволяват
да сме дейни, да упражняваме контрол и да правим информирани избори, съвсем не са
безгранични. Те са ограничени от условията на живота в един непредвидим до голяма
степен свят, в който добрият и лошият късмет, както и нашата социална и биологична
история, средата и взаимоотношенията ни имат своя принос в стесняването на
възможностите. Въпреки това уменията за самоконтрол, които сме развили, могат да
променят нещата, ако използваме гъвкаво и разумно „хладната“ система, отказвайки
да ѝ позволим да стане ригидна или да изцеди удоволствието и жизнеността от
„горещата“ система.
Това, което ръководи „хладната“ система, е префронталната кора, както подчертах в
Първа част. Тя се свързва с вниманието, контрола, въображението, планирането и
мисленето, необходими за решаване на проблемите и за полагане на усилия и самокон-
трол в преследването на дългосрочни цели, даващи възможност на децата в доучилищна
възраст да чакат за лакомствата. Същите стратегии работят през целия живот – просто
изкушенията се променят. Как и защо тези стратегии работят и как биха могли да
променят живота ни ще разкажа във Втора част.

63
 8.
Двигателят на успеха:
„Мисля, че мога!“
Един особено важен въпрос остана без отговор в Първа част: как осмисляме корела-
циите между броя на секундите, през които децата в доучилищна възраст изчакват по-
големите си награди, и как протича по-нататъшният им живот. В тази глава ще покажа
как способността за доброволно упражняване на самоконтрол в преследването на
„гореща“ цел в ранните години от живота осигурява на децата могъщо предимство,
което може да им помогне да успеят и да реализират максимално своя потенциал.
Способността за самоконтрол е важен фактор за успеха, но тя не функционира изоли-
рано: двигателят на успеха се захранва с допълнителни ресурси, които предпазват от
негативните ефекти на стреса и осигуряват основата, върху която успехът се формира и
подхранва. В настоящата глава ще видим кои са тези ресурси и как действат. Започвам
с Джордж, чийто живот в младежките години ще илюстрира изследването ми.119

Спасен живот: Джордж

Джордж Рамирес (използвам истинското му име с негово разрешение) израства далеч

от привилегирования свят на Стаята на изненадите в детската градина „Бинг“ на
Станфордския университет – в Южен Бронкс, един от най-бедните райони на Ню Йорк.
Джордж е роден в Еквадор през 1993 г., където баща му работи в банка, а майка му е
библиотекарка. Когато е на 5 години, икономиката се срива и той, заедно с по-голямата
си сестра и родителите им, пристига в Южен Бронкс с оскъдни средства. Семейството
живее в една стая, а Джордж е записан в обществено училище, което се намира на
четири пресечки от дома му. Когато го срещнах, той беше на 19 години. Ето какво ми
разказа за първите си преживявания там:

Не говорех английски. Сложиха ме в двуезична паралелка. Учителката ми беше мил

човек. Но в училището цареше хаос. Децата тичаха навсякъде и крещяха, възрастните
също крещяха, беше пълна бъркотия, блъскаха ме насам-натам, бях в ужас. Нямаше
нормални учебни занятия. Участвах в няколко сбивания. Непрекъснато бях заобиколен
от възрастни, които направо или с намеци казваха на мен и на съучениците ми, че не
ставам за нищо. „Защо ли си правя труда да опитвам?“ Спомням си как учителят ми
във втори клас се стараеше да надвика шумния ми клас. „Не мисля, че ще успееш да
постигнеш нещо.“ Така беше четири години.

Когато Джордж е на 9 години, семейството му печели специалната лотария, която му

позволява да се запише в KIPP (Knowledge Is Power Program – Програма „Знанието е
сила“) – независимо обществено училище, което описвам в повече детайли в Трета част.
И това, по думите на Джордж, спасило живота му.

119
Използвани материали в този раздел: лично интервю с Джордж Рамирес, 14 март 2013 г. в средното училище на KIPP
Academy, Южен Бронкс; Дж. Рамирес, непубликувана автобиография, март 2013; G. Ramirez, „Changed by the Bell“, Yale
Herald, February 17, 2012.

64
 Срещнах Джордж през 2013 г., когато той се върна като доброволец и бивш възпи-
таник на KIPP, за да помага на малките ученици да извлекат максималното от обуче-
нието си там. Припомняйки си общественото училище, което беше посещавал и което
се помещаваше в същата сграда три етажа по-долу, той каза: „Там продължава да е
истински ад. Сигурен съм, че се стараят, но ситуацията изглежда същата.“ Шумът от
класните стаи в общественото училище по-долу от време на време можеше да се чуе по
коридорите на KIPP. Аз не бях ходил там, но описанията на Джордж съответстваха на
моите впечатления от близкото обществено основно училище в Южен Бронкс, където
моите студенти и аз бяхме провеждали изследвания няколко години по-рано.
Попитах Джордж как KIPP го е „спасила“:

Когато дойдох в KIPP, за пръв път някой повярва в мен. Моите родители ме под-
крепяха, но нямаха познания; KIPP също ме подкрепяше, но притежаваше познания.
Тук ми казваха: „Ние вярваме в теб, така че хайде да направим това! Ето възможнос-
тите.“ Дългите учебни часове, репетициите с оркестъра, вниманието към личност-
та, подготовката за колежа, „трудната любов“ и положителните очаквания.
„Всички вие ще отидете в колеж!“ Това показва, че трябва да си честен, много честен.
Ако сгрешиш или направиш нещо недотам добро, те ти показват как да поправиш
грешката си и знаеш, че го правят, защото ги е грижа.

Джордж смята, че най-важното в начина, по който KIPP го е променила, е че са му

дали ясно да разбере, че неговото поведение има последствия:

За пръв път в живота си имах ясни очаквания за последствията от моите действия.

Никога преди не съм бил на място, където хората ми казват какво искат от мен, без
да крещят. А това, което те искаха, беше за мое добро и за доброто на всеки друг.
Имаше много, много положителни подкрепления за добрия успех и за всяко добро нещо,
което правех. Когато направиш правилното нещо, идват правилните резултати.
Когато направиш погрешното нещо, резултатите са лоши.

Джордж бързо се научил да осъзнава последиците от своите действия:

За една година си извлякох съответните изводи за живота извън училище. Ако съм
любезен с другите, те са любезни с мен. Обикновено – но невинаги – това работи в
реалния свят. Скоро започнах да прилагам правилата за „последиците от моите
действия“ навсякъде.

Когато дошъл в KIPP през 2003 г., Джордж не бил лош ученик, но бил избухлив, груб
и потаен.
Когато не получавах това, което искам, наистина се разстройвах, избухвах, нямах
никакъв самоконтрол, всичко ми се струваше забавно в погрешни моменти – смеех се,
когато това беше напълно неуместно.
Още първия ден в KIPP си навлякъл неприятности и бил шокиран, когато му казали
да стои в дъното на стаята заради това, че завъртял очи пред учителя си по математика.
Бил още по-изненадан, когато получил домашна работа и тя била много внимателно
проверена на следващия ден – нещо, което, както казва, никога не бил преживявал преди
KIPP.

65
 Джордж приписва голяма част от успеха си в училище на усилената работа. Неговите
дни в KIPP били дълги: той пристигал в училището в 7:45 ч. сутринта и оставал до 17:00,
а понякога дори до 22:00 ч. вечер. След като се върнел у дома, имал домашни работи,
върху които работел в продължение на часове, ходел на училище в събота и в
продължение на две седмици през лятото. Баба ми щеше да го хареса. Както имаше
навика да казва на всеки, магическият елемент за изграждането на изключително успе-
шен живот е това, което тя наричаше sitzfleisch. Имаше предвид да си седнеш на задника
и да вложиш огромните усилия, нужни да се свърши работата. Думите на баба ми за
sitzfleisch намират потвърждение в живота на Брус Спрингстийн – рок музикант, автор
на песни и изпълнител, който сякаш е въплъщение на качествата, сътворяващи бликащ
от енергия, напълно реализиран живот. Роден през 1949 г., Спрингстийн продължава
блестящата си концертна дейност и през 60-те си години, радвайки обожаващата го
публика. Той е обект на исторически изложби в Националния конституционен център
във Филаделфия и е заслужил мястото си в Залата на славата на рокендрола. Попитан
преди концерт кои според него са качествата, които са го превърнали в артиста и
музиканта, който е, той каза: „Вероятно съм работил по-усилено от всеки друг, когото
познавам.“120
Когато пиша това, Джордж се справя изключително добре, работи и се готви да
получи бакалавърска степен в Йейлския университет. Попитах го къде според него
щеше да бъде, ако не беше щастливият случай. „Без KIPP със сигурност щях да се мотая
по улиците, търсейки работа.“ Кое стои в основата на трансформацията на 9-годишното
момче, лишено от усещане за каквато и да било посока в успешния студент, дипломирал
се в Йейл? Той отговори:

Привикването към самоконтрол, честност, сърдечност към съучениците ми, любез-

ност; нежелание да се задоволя с това, което имам, и стремеж да си задавам
големите въпроси са сред всички неща, които доведоха до успеха ми в KIPP и в живота.

Когато ме попитат: „Не е ли бъдещето вече предопределено и видимо у детето от

самото начало? Не ни ли показват това изследванията с бонбоните маршмелоу?“,
животът на Джордж е моят отговор. Разбира се, той е разполагал със солидна база
унаследени качества и потенциал, но както самият Джордж подчертава, няма начин
животът му да се беше разгърнал така, както сега, ако не е бил „спасен от КIРР“. Каквато
и да е била генетиката му, той не би стъпил на пътя си към Йейл. Преживяванията в
KIPP и подкрепата, знанията, ресурсите и възможностите, които хората в училището са
му предоставили, са позволили на Джордж да се преобрази от дете без път и посока в
младеж, живеещ удовлетворяващ живот.
Джордж не би могъл да се възползва от KIPP в такава степен, ако не бе работил
толкова усилено от 9-годишната си възраст досега. И въпросът не опира до самия него
или наставниците, моделите, ресурсите и възможностите, които KIPP му е дала.
Отговорът е едновременно в природата и във възпитанието – не в противопоставянето
им, а във взаимното им влияние в размиването на границите между тях. Взаимо-
действието на човека с този свят на възможности и ограничения насочва хода на живота
му. Отрезвяващата мисъл е, че е било нужно да спечели от лотарията, за да влезе
Джордж в KIPP и да получи своя шанс.
Когато Джордж пристига в Южен Бронкс на 5-годишна възраст, в нова страна, където
120
D. Remnick, „New Yorker Profiles: ‘We Are Alive’ – Bruce Springsteen at Sixty-Two“, The New Yorker, July 30, 2012, 56.

66
говорят на непознат език, може би е готов да си изработи жизнената позиция: „Мисля,
че мога!“ Първото му училище би трябвало да му помогне да идентифицира, развива и
възпитава способностите си, и да се подготви за по-нататъшно учене. Вместо това то го
потапя в объркваща „джунгла“. За щастие, Джордж приписва объркването и чувството
за безпътица на училището и на обстоятелствата, а не на себе си. Дори след 4-годишен
хаос той продължава да вярва: „Аз не бях лош ученик.“ Осъзнава, че е избухлив и груб,
но като че ли не подлага на съмнение собствената си способност да учи.

Изпълнителна функция:
Умението да се владееш

Джордж Рамирес не е правил теста Маршмелоу като 4-годишен, но пътуването му от

Южен Бронкс до Йейлския университет илюстрира, че той е имал когнитивните умения,
оценявани в теста: „хладната“ му система функционирала добре, което позволявало той
да контролира импулсивни тенденции и горещи реакции, когато е бил мотивиран да го
направи. Постигал го, като използвал част от „хладната“ система, критична на само-
контрол, наречена изпълнителна функция (ИФ)121. Това са познавателните процеси,
които ни позволяват да упражняваме преднамерен, съзнателен контрол върху мислите,
импулсите, действията и емоциите. ИФ ни дава свободата да потискаме и да
контролираме импулсивните действия и да мислим и да разпределяме вниманието си
гъвкаво по начини, които ни позволяват да преследваме и да достигаме целите си. Този
набор от умения и невронни механизми е от съществено значение за изграждането на
успешен живот.
Децата от доучилищна възраст, които чакаха за своите бонбони или сладкиши, ни
показаха какво е ИФ и как тя действа, позволявайки ни да видим какво децата трябва да
направят, за да се въздържат от използване на звънеца или да се поддадат на
изкушенията. Спомнете си Инес например, която хвърляше погледи към бисквитите,
припомняше си целта и след това бързо отклоняваше вниманието си, за да отслаби
силата на изкушението. Тя започна да си измисля игри, за да се забавлява. Играеше си
със звънеца, като внимаваше да не го задейства, допираше пръст до устните си, сякаш
за да си каже: „Не, не!“ грееше от удоволствие и се самопоздравяваше за представянето
си и продължи така, докато постигна целта си.
Всяко дете, което устоя на изчакването, имаше отчетлива методология за само-
контрол, но всички те споделяха три характеристики на ИФ.122
Първо, те трябваше да помнят и активно да поддържат в съзнанието си своята цел и
съответните условия („Ако изям един сега, няма да получа два по-късно“). Второ, те
трябваше да следят напредъка си към целта и да правят нужните корекции, като гъвкаво
изместват вниманието и когнициите си между целенасочените мисли и техниките за
намаляване на изкушението. Трето, те трябваше да потискат импулсивните реакции,
които биха им попречили и биха предотвратили постигането на целта, например
мислите колко привлекателни са изкушенията и опитите да ги докоснат или вкусят.
Учените днес могат да наблюдават с помощта на ЯМР как тези процеси протичат в
мозъка на човек, който се опитва да се съпротивлява на изкушението. Технологиите
разкриват мрежа за контрол на вниманието в префронталната кора, която подпомага

121
Изпълнителните функции (ИФ) понякога се наричат изпълнителен контрол (ИК)
122
Е. Т. Berkman, Е. В. Falk & М. D. Lieberman, „Interactive Effects of Three Core Goal Pursuit Processes on Brain Control
Systems: Goal Maintenance, Performance Monitoring, and Response Inhibition“, PLoS ONE 7, no. 6 (2012): e40334.

67
тези забележителни човешки подвизи.123
ИФ позволява планирането, решаването на проблеми и гъвкавостта в мисленето; те
са от съществено значение за словесно-логичните умения и успехите в училище.124
Децата, които имат добре развити изпълнителни функции, могат да потискат им-
пулсивните реакции, да помнят инструкциите и да контролират вниманието си, когато
преследват целите си. Не е изненадващо, че тези деца се представят по-добре в
доучилищна възраст на математически и езикови тестове, отколкото връстниците им с
по-слаби изпълнителни функции.125
С развитието на ИФ се развиват и мозъчните зони, които правят възможни тези
умения, предимно в префронталната кора. Както показват през 2006 г. Майкъл Познър
и Мери Ротбарт, веригите, включени в ИФ, са тясно свързани с по-примитивни мозъчни
структури, които регулират реакциите на детето на стрес и заплаха в „горещата“
система.126 Тези близки невронни взаимовръзки са причината, поради която
дълговременното излагане на заплаха и стрес подкопават развитието на силни ИФ.
Когато „горещата“ система поеме контрола, „хладната“ система страда, а заедно с нея
и детето. От обратната страна обаче добре развитите изпълнителни функции помагат за
регулиране на негативните емоции и за намаляване на стреса.
Ако ИФ са значително отслабени, перспективите ни са ограничени. Без ИФ става
невъзможно да се контролират емоциите и да се потискат пречещите импулсивни
реакции. Децата се нуждаят от изпълнителните функции, когато трябва да устояват на
изкушения не само в случая с бонбоните маршмелоу, но и когато например трябва да се
въздържат да ударят друго дете, което случайно е разляло сок върху новите им обувки.
Децата, които нямат развити ИФ, се затрудняват да следват инструкции и са склонни
към агресивни конфронтации както с възрастните, така и с връстниците, а това ги
обрича на проблеми в училище.127 Дори тези, които са предразположени към агресивно
„отреагиране“ не са толкова яростно агресивни, ако са способни да отвлекат вниманието
си, да „охладят“ емоциите (вж. глава 15). Тези умения помагат на децата не само да
отлагат удоволствието, но и да контролират гнева и „горещите“ негативни импулси.128
Децата в доучилищна възраст имат нужда от ИФ, когато са изправени пред „горещи“
задачи като в теста Маршмелоу или когато майка им излезе от стаята. Наглед „хладни“
задачи обаче също може да изискват ИФ. Например „хладна“ задача като овладяването

123
P. D. Zelazo & S. M. Carlson, „Hot and Cool Executive Function in Childhood and Adolescence: Development and
Plasticity“, Child Development Perspectives 6, no. 4 (2012): 354-360; B. J. Casey & others, „Behavioral and Neural Correlates of
Delay of Gratification 40 Years Later“, Proceedings of the National Academy of Sciences 108, no. 36 (2011): 14998-15003; M. I.
Posner & M. K. Rothbart, Educating the Human Brain, Human Brain Development Series (Washington, DC: APA Books, 2007).
124
C. Blair, „School Readiness: Integrating Cognition and Emotion in a Neurobiological Conceptualization of Children’s
Functioning at School Entry“, American Psychologist 57, no. 2 (2002): 111-127; R. A. Barkley, „The Executive Functions and Self-
Regulation: An Evolutionary Neuropsychological Perspective“, Neuropsychology Review 11, no. 1 (2001): 1-29.
125
K. L. Bierman & others, „Executive Functions and School Readiness Intervention: Impact, Moderation, and Mediation in the
Head Start REDI Program“, Development and Psychopathology 20, no. 3 (2008): 821-843; M. M. McClelland & others, „Links
between Behavioral Regulation and Preschoolers’ Literacy, Vocabulary, and Math Skills“, Developmental Psychology 43, no. 3
(2007): 947-959.
126
Posner & Rothbart, Educating the Human Brain.
127
N. Eisenberg & others, „The Relations of Emotionality and Regulation to Children’s Anger-Related Reactions“, Child
Development 65, no. 1 (1994): 109-128; A. L. Hill & others, „Profiles of Externalizing Behavior Problems for Boys and Girls across
Preschool: The Roles of Emotion Regulation and Inattention“, Developmental Psychology 42, no. 5 (2006): 913-928; G. Kochanska,
K. Murray & K. C. Coy, „Inhibitory Control as a Contributorto Conscience in Childhood: From Toddler to Early School Age“,
Child Development 68, no. 2 (1997): 263-277.
128
M. L. Rodriguez, W. Mischel & Y. Shoda, „Cognitive Person Variables in the Delay of Gratification of Older Children at
Risk“, Journal of Personality and Social Psychology 57, no. 2 (1989): 358-367; O. Ayduk, W. Mischel & G. Downey, ,,Attentional
Mechanisms Linking Rejection to Hostile Reactivity: The Role of‘Hot’ versus ‘Cool’ Focus“, Psychological Science 13, no. 5
(2002): 443-448.

68
на математиката в училище лесно може да стане „гореща“, когато страхът от провал и
тревожността активират „горещата“ система и отслабят „хладната“, причинявайки
стрес и възпрепятствайки учебния процес. Това, което е „горещо“ за някого, може да е
„хладно“ за друг. Хората с добри ИФ за един тип предизвикателство може да
възприемат други предизвикателства като по-трудни. Някои деца се справят много
добре с уроците например, но проявяват склонност към неконтролируеми гневни
избухвания, когато междуличностните конфликти засегнат техните „горещи“ уязвими
места. Други демонстрират противоположния модел: те може да изглеждат „хладни“ в
междуличностните взаимоотношения, но да преживяват стрес и да проявяват слаб
когнитивен контрол в ситуации, които изискват концентрация и фокусирани усилия. 129
Децата, които имат добре развити изпълнителни функции в доучилищна възраст, са
по-добре подготвени да се справят със стреса и конфликтите, задействани от
„горещите“ изкушения. Същите умения им помагат, когато се учат да четат, да пишат и
да смятат. От друга страна, ако ИФ не се развиват добре в доучилищна възраст – нещо,
което става твърде често, – децата са изложени на по-голям риск от възникване на
синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, както и други проблеми с
ученето и емоционални проблеми в училищна възраст.

Изпълнителните функции, въображението,

емпатията – прозорци към съзнанието на другите

Тъй като ИФ изискват от нас да упражняваме когнитивен контрол върху мислите и

чувствата си, лесно можем да решим, че те са антитеза на творческите процеси и
въображението. В действителност обаче ИФ са важен елемент в развитието на въ-
ображението и творческите дейности, в това число и играта в ранните години от живота.
ИФ ни позволяват да излезем извън рамките на непосредствената ситуация „тук и сега“,
да мислим и да фантазираме, да видим събитията отстрани и да си представяме
невъзможното. Изпълнителните функции подпомагат въображението, а то на свой ред
подпомага развитието на гъвкав и адаптивен самоконтрол.130 ИФ са силно свързани със
способността за разбиране на мислите и чувствата на другите, те помагат на децата да
си създадат „модел на съзнанието“131, за да правят заключения за намеренията и да
прогнозират реакциите на хората, с които взаимодействат. ИФ ни позволява да
разбираме и да вземаме предвид чувствата, мотивите и действията на другите и да
осъзнаваме, че техните възприятия и реакции може да са много различни от нашите. Тя
ни помага да разберем какво мислят или възнамеряват другите и ни позволява да
изпитваме емпатия към онова, което те преживяват.
Нашият „модел на съзнанието“ може да е свързан с „огледалните неврони“, които
Джакомо Рицолати открива у маймуните. Макар да ги споделяме с маймуните, ние сме
много по-добри в емпатията от тях и тази разлика е важна част от това, което ни прави
хора. Макар че за ролята на човешките огледални неврони все още се водят дебати, те
като че ли са част от невронните структури, които ни позволяват да съпреживяваме,
макар и в по-лек вариант онова, което другите мислят и чувстват. Тези „огледала“ в

129
E. Tsukayama, A. L. Duckworth & В. E. Kim, „Domain-Specific Impulsivity in School-Age Children“, Developmental
Science 16, no. 6 (2013): 879-893.
130
S. М. Carlson & R. F. White, „Executive Function, Pretend Play, and Imagination“, in The Oxford Handbook of the
Development of Imagination, edited by M. Taylor (New York: Oxford University Press, 2013).
131
S. M. Carlson & L. J. Moses, „Individual Differences in Inhibitory Control and Children’s Theory of Mind“, Child
Development 72, no. 4 (2001): 1032-1053.

69
мозъка ни карат да се усмихваме, когато някой дружелюбно ни се усмихне. Те ни карат
да се страхуваме, когато другите са уплашени, и ни причиняват болка или радост, когато
другите страдат или се радват. Както казва Рицолати, те ни позволяват „да разберем
психиката на другите не чрез концептуални разсъждения, а чрез директна симулация:
като чувстваме, а не като мислим“.132 Те са фундаментални за нашето функциониране и
оцеляване като взаимнозависими социални създания, живеещи заедно в общество.

Невидимите убеждения

Ако ИФ са добре развити в началото на живота, децата имат по-голям шанс да

създадат живота, който искат. Те имат основа за изграждане на взаимносвързани
убеждения за себе си, които би трябвало да заемат челните места в списъка ни с желания
за тези, които обичаме: чувство за личен контрол или овладяване, отразено в нагласата
„Мисля, че мога!“, и оптимистични очаквания за бъдещето. Важно е да се разбере, че
тези завидни „ресурси“ са убежденията на човека за себе си, а не външните оценки или
обективните тестове за постижения или компетентност. Точно както негативните
ефекти от стреса зависят от възприемания от човека стрес, въздействието на изкуше-
нията зависи от начина, по който те се оценяват, и от менталните им репрезентации, а
ползите за здравето, които ни носят нашите способности, постижения и перспективи,
зависят от начина, по който ги интерпретираме и оценяваме.133 Помислете за хората,
които познавате и които са много компетентни, но се самосаботират чрез отрицателни
самооценки и парализиращи съмнения в себе си. Мнението ни за себе си се корелира с
обективните мерки за компетентностите и уменията ни, но тези корелации не са съвсем
точни.
Продължават да се трупат внушителни доказателства за значението на тези убеж-
дения за успешното справяне както с психологически, така и с биологични проблеми.
Шели Тейлър, създател на дисциплината Психология на здравето и преподавател в
Калифорнийския университет в Лос Анджелис, заедно със своя екип показват, че
усещането за компетентност и оптимистичните очаквания са буфер срещу вредните
ефекти на стреса и прогнозират много желани неврофизиологични и психологически
резултати, свързани със здравето. Както съобщават Тейлър и колегите ѝ през 2011 г. в
Proceedings of the National Academy of Science134, всяко убеждение има значителен
генетичен компонент, но е отворено за промяна под влияние на средата. Предвид зна-
чението на тези убеждения за качеството и продължителността на живота смятам, че е
добре да ги разгледаме по-детайлно.

132
Джакомо Ризолати, цитиран в S. Blakeslee, „Cells That Read Minds“, New York Times, January 10, 2006.
133
S. E. Taylor & A. L. Stanton, „Coping Resources, Coping Processes, and Mental Health“, Annual Review of Clinical
Psychology 3 (2007): 377-401.
134
S. Saphire-Bernstein & others, „Oxytocin Receptor Gene (OXTR) Is Related to Psychological Resources“, Proceedings of
the National Academy of Sciences 108, no. 37 (2011): 15118; B. S. McEwen, „Protective and Damaging Effects of Stress Mediators:
Central Role of the Brain“ Dialogues in Clinical Neuroscience 8, no. 4 (2006): 283-297.

70
 Израстването:
Възприеманият контрол

„Израстването“ е убеждението, че можеш да си активен субект в определянето на

собственото си поведение, че си способен да се променяш, да се усъвършенстваш, да
учиш и да овладяваш нови предизвикателства.135 Това е убеждението „Мисля, че мога!“,
на което според Джордж Рамирес го е научило KIPP и което е преобърнало живота му.
За пръв път видях значението му, когато се обучавах в докторантската програма по
клинична психология в Щатския университет на Охайо и наблюдавах моя наставник д-
р Джордж А. Кели да работи с една отчаяна млада жена. „Тереза“ ставаше все по-
тревожна и разстроена; тя чувстваше, че не може да управлява живота си. В третата
терапевтична сесия нейната ажитираност136 като че ли достигна апогея си. Тя възкликна
през сълзи, че се страхува, че полудява, и помоли д-р Кели да отговори на въпроса ѝ:
„Разпадам ли се?“ Кели бавно свали очилата си, наклони се и доближи лице към
нейното, като я гледаше право в очите, и попита: „А ти искаш ли го?“
Тереза беше изумена. Тя изглеждаше неимоверно облекчена, сякаш огромна тежест
внезапно бе свалена от плещите ѝ. Не ѝ беше хрумвало, че може да е в нейна власт да
промени начина, по който се чувства. „Разпадането“ вече беше възможност, а не
неизбежна съдба. Не беше нужно да е пасивна жертва, наблюдаваща своя живот
отстрани. Това беше нейният момент да възкликне „Еврика!“ началото на нейното
изследване на алтернативни и по-конструктивни начини на мислене за себе си и на
откриването на възможности за действие, за които не беше мислила, защото ги беше
смятала за невъзможни.
Каръл Дуек – моя отдавнашна колежка в Колумбийския университет (а сега и в
Станфордския университет) – стана един от най-могъщите и ефективни съвременни
гласове в психологията по темата за възприемания контрол и убежденията за израства-
нето. Нейната работа137, обобщена в книгата ѝ от 2006 г. „Мисловната нагласа“
(Mindset), показва как индивидуалните теории на хората за това, в каква степен могат
да контролират, да се променят и да учат – и колко могат да подобрят това, което правят,
преживяват и в което се превръщат – влияят върху онова, което те действително могат
да постигнат и да станат. Дуек и нейните колеги демонстрират, че тези теории за
„ковкостта“ вместо неизменността на характеристиките на човека имат огромно зна-
чение по отношение на самоконтрола и волята, интелекта, психичното състояние и
чертите на характера. Те променят начина, по който оценяваме собственото си
представяне, как преценяме себе си и другите хора и как реагираме на социалната среда.
От самото начало на живота някои деца възприемат своята интелигентност, способ-
ността си да контролират света около себе си, дружелюбността си и другите си характе-
ристики не като веднъж завинаги установени същности, с които са обречени или благо-
словени да живеят, а по-гъвкаво, като мускули или когнитивни умения, които могат да
се изграждат и развиват. Дуек нарича тези деца „теоретици на поетапния растеж“.
Други – „теоретиците на дадеността“ – гледат на способностите си като на нещо, което
е фиксирано от раждането им на някакво равнище, което те не могат да променят: умни

135
A. Bandura, Self-Efficacy: The Exercise of Control (New York: Freeman, 1997); A. Bandura, „Toward a Psychology of
Human Agency“, Perspectives on Psychological Science 1, no. 2 (2006): 164-180.
136
Ажитираност – психомоторна възбуда и тревога. – Б.р.
137
C. Dweck, Mindset: The New Psychology of Success (New York: Random House, 2006).

71
или глупави, добри или лоши, силни или безпомощни. За щастие, работата на Дуек не
само илюстрира значението на тези нагласи. Нейните изследвания изясняват, че
мисловните нагласи са открити за промяна и показват начини за тяхното преосмисляне
и модифициране.
Дуек демонстрира, че децата, които поддържат теорията за дадеността на собствените
им способности, обикновено срещат големи трудности, когато работата в училище
започне да става все по-предизвикателна. В САЩ това е ясно забележимо по време на
прехода от основното училище към гимназията, когато оценяването в много училища
внезапно става конкурентно, а не насърчаващо. Учението, което доскоро е било забавно
и приятно, сега изглежда трудно и прекалено изискващо, с дълги и трудни задачи за
домашна работа и конкурентно настроени връстници. Дуек открива, че при силен
натиск и заплаха от провал в новата училищна среда учениците, за които способностите
са били фиксирани – теоретиците на дадеността, – скоро започват да получават по-
ниски оценки, представяйки се все по-зле през първите две години на гимназията.
Учениците с нагласа за растеж, обратното, продължават да получават все по-добри
оценки през тези две години. При завършване на началното си образование двете групи
са имали еднакви оценки, но в гимназията оценките им се различават значително.
Учениците с фиксирана нагласа оправдават трудностите, които имат, с високите
изисквания на новото училище, като критикуват собствените си способности: „Не ме
бива в математиката“ или „Аз съм най-глупавият“, или като обвиняват учителите си:
„Защото учителят е тъп“.138 Тези с нагласа за растеж също понякога се чувстват потис-
нати от новите изисквания, но реагират, като се заемат да открият какво е необходимо,
за да овладеят новата ситуация, и го правят.
В доучилищна възраст убеждението „Мисля, че мога!“ е илюстрирано в класическата
книжка за малки деца „Малкият локомотив, който можеше“ (The Little Engine that
Could)139. Влак, пълен c играчки и лакомства за малки момченца и момиченца, спира,
когато се опитва да изкачи последния стръмен връх. Лъскави нови пътнически влакове,
мощни товарни влакове и стари, уморени влакове минават покрай него и отказват да
помогнат. Най-накрая пристига любезното Малко синьо влакче, пеейки своята теория
за растежа: „Мисля, че мога, мисля, че мога, мисля, че мога“, и се мъчи, и се бори, докато
в крайна сметка надделява и доставя подаръците на децата, които ги чакат от другата
страна на планината.
През 1974 г. в Станфорд моите студенти и аз разработихме скала за оценяване как
децата в доучилищна възраст възприемат причините за собственото си поведение: дали
виждат себе си като творци на добрите неща, които са се случили, или смятат, че те са
дело на външни фактори. Тези различия в каузалната атрибуция свързани ли са с
начина, по който детето развива себе си и своя самоконтрол? За да измерим къде се
намират по тази скала за възприеман „вътрешен или външен контрол върху поведение-
то“, им задавахме въпроси като140:

Когато ти се удаде да нарисуваш цяла картина, без да вдигаш молива от листа,

каква е причината: защото си бил внимателен, или защото моливът е бил добър?
Когато някой ти донесе подарък, дали е защото си бил добро момче (момиче), или

138
Пак там.
139
W. Piper, The Little Engine That Could (New York: Penguin, 1930).
140
W. Mischel, R. Zeiss & A. Zeiss, „Internal-External Control and Persistence: Validation and Implications of the Stanford
Preschool Internal-External Scale“, Journal of Personality and Social Psychology 29, no. 2 (1974): 265-278.

72
защото този човек обича да прави подаръци на хората?

След това проверихме как отговорите им на тези въпроси са свързани с поведението

им, което също беше оценявано в други ситуации, изискващи самоконтрол. Стигнахме
до следния извод: убеждението на децата, че могат да контролират резултатите чрез
собственото си поведение, е тясно свързано с това колко усилия полагат, колко дълго
постоянстват и какъв успех имат в прилагането на самоконтрола. Колкото повече
възприемат себе си като причина за положителните резултати, толкова по-вероятно е да
отлагат удоволствието в теста Маршмелоу, да контролират импулсивните си
наклонности и да постоянстват в разнообразни ситуации, в които собственото им
поведение ще е инструмент за достигането на желания резултат. Те вярват, че могат да
го направят, и го правят.
Възприятията на детето за себе си като човек, който може – може да положи усилия,
да постоянства и да е причината за положителни резултати, – се подхранва от уменията
за самоконтрол, които му помагат да успее.141 Човек може да види това в гордостта,
която децата изразяват в Стаята на изненадите в Станфорд, когато прибират лакомс-
твата си, за да ги занесат у дома, нетърпеливи да покажат на родителите си какво са
спечелили. Колкото по-ефективно децата могат да чакат и да работят за по-големите
награди в ранна възраст и колкото по-добри са техните когнитивни и емоционални
умения, които правят възможни тези триумфи, толкова повече те развиват чувството
„Да, мога!“ и се подготвят за нови и по-големи предизвикателства. С времето усещането
за власт над себе си и новите умения, които те усвояват, например да се научат да свирят
на цигулка или да строят империя от лего блокчета, или да измислят нови компютърни
приложения, стават вътрешни награди, при които самата дейност носи удовлетворение.
Тяхното чувство за ефективност и резултатност на усилията се базира на преживяването
на успех и води до базирани на реалността оптимистични очаквания и стремежи, като
всеки успех увеличава вероятността за следващи успехи.142

Оптимизъм: очаквания за успех

Оптимизмът е склонност да се очаква най-добрият възможен резултат. Психолозите

го определят като склонност към благоприятни очаквания за бъдещето. Тези очаквания
приличат по-скоро на вяра, отколкото на надежда, и са тясно свързани с нагласата
„Мисля, че мога!“ Положителните последици от оптимизма са поразителни и би било
трудно да им повярваме, ако не бяха толкова добре подкрепени от изследванията.
Например Шели Тейлър и нейните колеги показват, че оптимистите се справят по-
ефективно със стреса и са по-добре защитени от неговите негативни ефекти.143 Те
предприемат повече стъпки да защитят здравето и бъдещото си благополучие, по
принцип остават поздрави и е по-малко вероятно да изпаднат в депресия в сравнение с

141
Bandura, „Toward a Psychology of Human Agency.“
142
M. R. Lepper, D. Greene & R. E. Nisbett, „Undermining Childrens Intrinsic Interest with Extrinsic Reward: A Test of the
‘Overjustification’ Hypothesis“, Journal of Personality and Social Psychology 28, no. 1 (1973): 129-137;E. L.Deci, R. Koestner &
R. M. Ryan, „ A Meta-Analytic Review of Experiments Examining the Effects of Extrinsic Rewards on Intrinsic Motivation“
Psychological Bulletin 125, no. 6 (1999): 627-668.
143
S. E. Taylor & D. A. Armor, „Positive Illusions and Coping with Adversity“, Journal of Personality 64, no. 4 (1996): 873-
898; Saphire-Bernstein & others, „Oxytocin Receptor Gene (OXTR) Is Related to Psychological Resources.“ Вж. също C. S.
Carver, M. F. Scheier & S.

73
тези, които не са оптимисти. Чарлс Карвър и колегите му показват, че когато опти-
мистите претърпят байпас операция, се възстановяват по-бързо, отколкото песи-
мистите.144 Списъкът с ползите е много дълъг. Накратко, оптимизмът е благо, което си
остава такова до момента, в който не загуби връзка с реалността.
За да оценим по достойнство оптимизма и да видим какво прави за тези, които го
имат, ще разгледаме неговата противоположност: песимизма. Песимизмът е склонност
да се фокусираш върху негативното, да очакваш най-лошото или да правиш възможно
най-мрачната интерпретация. Покажете на депресиран песимист лист хартия с думите
„Наистина мразя...“ и го помолете да запише първата мисъл, която му хрумне на мястото
на многоточието. Той вероятно ще напише „себе си“ или „начина, по който изглеждам“,
или „начина, по който говоря“.145 Крайните песимисти се чувстват безпомощни,
депресирани и неспособни да контролират живота си. Те приписват лошите неща, които
им се случват, на собствените си непоправими недостатъци, а не приемат обяснения,
които отчитат ролята на ситуативни фактори и не са толкова заклеймяващи. 146 Те се
провалят на тест и си казват, че са некомпетентни дори ако тестът не е валиден критерий
за нещо важно. По-щадящите обяснения, свързани със самия тест (объркващи
инструкции, неясни алтернативи за отговор на въпросите с множествени отговори,
недостиг на време) или лични проблеми (разстроен стомах), не хрумват на песимиста
дори и ако са напълно обосновани.
Ако в началото на живота този песимистичен обяснителен стил приеме крайни
форми, можем да го смятаме за предвестник на трудно бъдеще и основа за развитие на
сериозна депресия.147 Кристофър Питърсън и Мартин Селигман от Университета на
Пенсилвания искат от здрави 25-годишни випускници да опишат някои от най-трудните
си лични преживявания и след това оценяват как са ги обяснили. Песимистите вярват,
че нещата никога няма да се подобрят („Това никога няма да свърши за мен“), и правят
широки обобщения на базата на конкретно събитие, за да стигнат до мрачни заключения
за различни аспекти на живота си – всички те по тяхна вина. По-нататъшните изслед-
вания на всички участници през първите 20 години след колежа не показва значими
различия в тяхното здравословно състояние. Между 45 и 60 години обаче тези, които са
били по-песимистични на 25-годишна възраст, е по-вероятно да са болни. Свързани
изследвания анализират вестникарски интервюта със спортисти от Залата на славата на
бейзбола, публикувани през първата половина на XX век. Интервютата съдържат
обясненията на играчите, когато говорят за начина, по който са спечелили или загубили
мачове. Тези играчи са достатъчно бележити, за да са в Залата на славата, но онези от
тях, които възприемат загубите си като дължащи се на лични недостатъци, а приписват
победите си на моментни външни причини (например „вятърът беше подходящ точно
онзи следобед“), обикновено не живеят толкова дълго, колкото играчите, които вярват,
че имат принос за своите успехи.148
Селигман ръководи голяма част от изследванията върху оптимистичния и песи-
мистичния обяснителен стил. Той смята, че оптимистите се различават от песимистите

144
M. E. Scheier, J. K. Weintraub & C. S. Carver, „Coping with Stress: Divergent Strategies of Optimists and Pessimists“,
Journal of Personality and Social Psychology 51, no. 6 (1986): 1257-1264.
145
W. T. Cox & others, „Stereotypes, Prejudice, and Depression: The Integrated Perspective“, Perspectives on Psychological
Science 7, no. 5 (2012): 427-449.
146
L. Y. Abramson, М. Е. Seligman & J. D. Teasdale, „Learned Helplessness in Humans: Critique and Reformulation“, Journal
of Abnormal Psychology 87, no. 1 (1978): 49-74.
147
C. Peterson, M. E. Seligman & G. E. Valliant, „Pessimistic Explanatory Style Is a Risk Factor for Physical Illness: A Thirty-
Five-Year Longitudinal Study“, Journal of Personality and Social Psychology SS, no. 1 (1988): 23-27.
148
C. Peterson & M. E. Seligman „Explanatory Style and Illness“, Journal of Personality 55, no. 2 (1987): 237-265.

74
по начина, по който възприемат и обясняват успехите и провалите си. Когато опти-
мистите не успяват, мислят, че могат да успеят следващия път, ако променят по
подходящ начин поведението си или ситуацията. Те използват неуспехите в личния
живот, проваленото кандидатстване за работа, лошата инвестиция или слабите резул-
тати на тест, за да открият какво трябва да направят, за да подобрят шансовете си при
следващия опит. След това разработват алтернативни планове и откриват други пътища
да постигнат важните за тях цели, или търсят съвет, докато разработват по-добра
стратегия. Докато оптимистите подхождат към неуспеха си конструктивно, песимис-
тите използват същото преживяване, за да потвърдят своите мрачни очаквания; те прие-
мат, че случилото се е по тяхна вина, и се опитват да избягват да мислят за него, като
приемат, че няма какво да направят.149 Селигман казва:

Приемните изпити за колежа оценяват таланта, а обяснителният стил ви казва

кой се предава. Точно това съчетание от талант и способност да продължиш напред
въпреки поражението води до успех. Вие трябва да знаете дали този човек ще
продължи напред, когато нещата започнат да се влошават.150

Това описание е подходящо и за децата в доучилищна възраст, които продължават да

чакат по време на теста Маршмелоу. Времето на очакване ни позволява да оценим не
само тяхната способност за отлагане; то ни казва и колко упоритост притежават децата
и в каква степен са способни да постоянстват, когато фрустрацията от отлагането и
усилията, нужни, за да продължават да чакат, продължат да ескалират. Тъй като
оптимистите имат по-високи очаквания за успех като цяло, е по-вероятно да са готови
да отлагат удоволствието дори когато е трудно да го направят. Ако децата не очакват да
успеят и да получат бонбоните по-късно, когато експериментаторът се върне, нямат
причина да се опитват да чакат или да полагат усилия. Тези, които очакват, че ще могат
да направят необходимото, за да получат предпочитаните награди, избират да чакат и
да работят за тях; онези, които не очакват това (или нямат вяра на експериментатора),
вземат незабавно наличните по-малки награди, като използват звънеца.
Ървин Стауб, избягал от комунистическа Унгария като младеж в началото на 60-те
години на XX век, бе един от първите ми докторанти в Станфорд, а впоследствие стана
и мой близък приятел. Заедно проведохме експерименти в Станфорд, за да видим как
очакванията за успеха влияят върху самоконтрола и готовността да се работи и да се
чака за отложени във времето награди. Установихме, че 14-годишните осмокласници,
които обикновено очакваха да успеят още преди да са видели конкретната задача, с
която трябва да се справят, избраха да решават тези когнитивни задачи, при които по-
големите, но отложени във времето награди зависеха от постигнатите резултати, а не
само от времето на чакане. Такъв избор им се представяше, вместо да се задоволят с по-
малката, но непосредствена награда, и те го избираха почти два пъти по-често в
сравнение с връстниците си с малки очаквания за успех. Момчетата с големи очаквания
за успех подхождаха към новите задачи по-уверено, тъй като те вече бяха успявали в
тях. Те искаха „да се заемат с това“ и бяха готови да поемат риска, защото не вярваха,
че ще се провалят. Техните очаквания бяха нещо повече от фантазии: те се основаваха

149
Интервю със Селигман, представено в: D. Goleman, „Research Affirms Power of Positive Thinking“ New York Times,
February 3,1987. Вж. също M. E. Scheier & С. S. Carver, „Dispositional Optimism and Physical Well-Being: The Influence of
Generalized Outcome Expectancies on Health“ Journal of Personality 55, no. 2 (1987): 169-210; Carver, Scheier & Segerstrom,
„Optimism.“
150
Даниъл. Голман, Емоционалната интелигентност (София, Изток-Запад, 2011).

75
на историята на предишните им успехи. Успехите им бяха подхранили позитивните
очаквания, които на свой ред насърчаваха поведението и нагласите, които увеличаваха
техните шансове за бъдещ успех. Всичко това кара оптимистите да се усмихват още
повече.
Резултатите освен това показаха, че онези, които в началото имаха неособено високи
общи очаквания, започваха така, сякаш вече са се провалили на задачата; тези момчета
обаче реагираха положително, когато наистина успяваха: техните нови успехи
значително повишиха очакванията им за бъдещ успех. Нашите най-общи очаквания за
успех или провал имат решаващо значение за начина, по който подхождаме към нови
задачи, но конкретните ни очаквания откликват на промяната, когато видим, че
наистина можем да успеем. Посланието е ясно: оптимистите по принцип са в по-добра
позиция от песимистите, но дори и песимистите повишават очакванията си, когато
видят, че могат да успеят.

„Добродетелен“ и „порочен“ кръг

Да обобщим: преживените успехи и опитът в израстването, които децата придобиват

в ранните си години, увеличават готовността и способността им да преследват целите
си с постоянство, да развиват оптимистични очаквания за успех и да се справят с
фрустрациите, провалите и изкушенията, които са неотменна част от живота.
Развиващото се чувство за контрол, активността и оптимистичните очаквания стават
ключови връзки в историята, която свързва секундите чакане за двата бонбона
маршмелоу при децата в доучилищна възраст с разнообразните позитивни резултати,
които виждаме в процеса на разгръщане на живота им. Тяхната способност да потискат
импулсивните реакции, които биха могли да поставят в риск изграждането на
взаимоотношения, им позволява да развият взаимно подкрепящи приятелства с хората,
които ги уважават и ценят.
В тази глава описах цикъла на самоподкрепа на личностния растеж, на който можем
да разчитаме при възпитанието на децата си. Той контрастира с порочния кръг, пред
който се изправят децата с липса на базисни умения за самоконтрол, които се чувстват
неспособни да контролират нещата, песимисти са по отношение на своите способности
и с усилия поддържат някакво чувство за собствена стойност. Без адекватни умения за
самоконтрол, без оптимистични очаквания, без опит в постигането на успех, без
помощта и подкрепата на другите децата може да останат до голяма степен
контролирани от своята „гореща“ система, по-вероятно е да се провалят в ранните си
опити за израстване и ще са по-склонни да формират нагласи на безпомощност, а не на
оптимизъм, след като техните възможности за избор намаляват.

76
 9.
Вашият бъдещ Аз
Мравката в баснята на Езоп инстинктивно знае какво трябва да направи, за да се
подготви за бъдещето, и когато дойде лятото, тя събира храната, която ще ѝ трябва през
зимата. Ние обаче нямаме инстинктите на мравката и еволюцията все още не е
адаптирала мозъка ни да се справяме с далечното бъдеще. Лесно се тревожим заради
плашещи събития, ако са непосредствено предстоящи, но рядко си представяме
бъдещето в ярки, „горещи“ детайли. Розовите очила и психичната имунна система
предпазват повечето от нас от задълбочаването на тази тревожност. Те ни позволяват да
избегнем фокусирането върху ужасяващи перспективи като рака, бедността, самотната
трета възраст и влошеното здраве, а ако тази тревожност все пак се задържи, повечето
от нас скоро намират начини да отклонят вниманието си в друга посока.
Така ние избягваме тревожността, която Фройд открива у пациентите си, и която
художникът Едвард Мунк изобразява в картината си „Викът“. Превърнала се в икона на
тревожността в съвременния свят, картината показва изпаднал в ужас човек, който стои
сам на мост на фона на зловещ пейзаж. Ръцете му са плътно притиснати към ушите, а
широко отворените очи гледат право към нас с израз на неизказан ужас. Нашите
защитни механизми не ни позволяват да се вглеждаме твърде дълго в този образ, но те
не са в състояние да ни накарат да се държим като предвидливите мравки, а не като
безделничещи скакалци. Затова хората продължават да поемат всякакви рискове,
свързани например с преяждане, тютюнопушене, злоупотреба с алкохол, игнорирайки
дългосрочните последици, които са отдалечени във времето, несигурни са и лесно могат
да бъдат омаловажени. Огромното мнозинство от американците достигат пенсионна
възраст със средства, които са абсолютно недостатъчни за поддържане на стандарта на
живот, с който са свикнали. Проблемът започва с начина, по който мислим за своя
бъдещ Аз и как този бъдещ Аз е представен в мозъка.

Множество Азове

„Седемте възрасти“ на Шекспир великолепно илюстрират различните състояния,

през които преминаваме през живота:

Да, този свят е сцена,

където всички хора са актьори
и всеки има миг, във който трябва
да влезе и излезе; и играе
различни роли, тъй като животът
е в седем действия...

Шекспир започва с „кърмаче първо, което плаче и повръща в скута на дойката“ и след
като описва нашата младост и средната възраст, преминава към старостта:

77
 След туй палячо,
по чехли, със кесия на колана
и очила на края на носа,
танцуващ в гащите от младини,
сега широки за пищяла мършав,
и мъжкия си глас обратно върнал
към детското пискунче... И накрая
на тази чудновата пъстра драма
последна роля: странно същество
в повторно детство, с изличена памет,
без зъби, без очи, без слух, без всичко!151

Човешкото тяло се променя напълно, докато стареем, но променя ли се и нашият Аз?

Какво става, когато пътешестваме мислено във времето и си представяме своя бъдещ
Аз?152 Разгледайте внимателно двойките кръгове на следващата страница, съответ-
стващи на вашия настоящ и бъдещ Аз. В началото те не се припокриват, а в края при-
покриването е почти пълно. Изберете двойката, която представя най-точно степента, в
която се чувствате свързани с вашия бъдещ Аз, който очаквате да бъдете след десет
години, и я отбележете.
Сега си представете, че сте се съгласили да проследят мозъчната ви активност, докато
сте във ЯМР машина. Главата ви вече е в специалния отсек на апаратурата и вие
свиквате с ограниченото пространство, докато по говорителя се чуват инструкциите:
„Моля, помислете за себе си.“ Когато започнете да мислите, в средната фронтална зона
на мозъчната кора на вашия мозък става видим един отчетлив модел на мозъчна
активност, който ще наречем Аз-модел. След това ще получите инструкции да по-
мислите за някой непознат и в същата зона в мозъчната кора се активира отчетливо
различен модел – този на Непознатия.153 И накрая от вас се иска: „Моля, помислете за
себе си след десет години.“
През 2009 г. Хал Хършфийлд, сега в Нюйоркския университет, и неговите колеги
провеждат изследване със студенти бакалавърска степен в Станфордския универ-
ситет.154 Те установяват, че ние се различаваме не само по това, което чувстваме, когато
си представяме бъдещия си Аз, но и по мозъчната активност в зависимост от това колко
тясно свързваме нашето самовъзприятие в момента с бъдещия Аз. За мнозина моделът,
който се активира в мозъка за Бъдещия Аз, прилича повече на този на Непознатия,
отколкото на Аз-модела. Има обаче индивидуални различия, което показва, че някои
хора са по-емоционално свързани и се идентифицират в по-голяма степен с бъдещия си
Аз, докато за други този по-възрастен човек би могъл да е и някой друг.
Доколко се припокриват кръговете, които избрахте? Ако виждате повече приемст-
веност между себе си сега и себе си в бъдеще, вероятно придавате по-голяма стойност
на отложените награди и по-малка стойност на незабавните награди, и сте по-малко
151
Из „Както ви харесва“ (Действие II, Сцена 7) на Уилям Шекспир, превод Валери Петров. – Б.пр.
152
Н. Ersner-Hershfield & others, „Don’t Stop Thinking about Tomorrow: Individual Differences in Future Self-Continuity
Account for Saving“, Judgment and Decision Making4, no. 4 (2009): 280-286. Илюстрацията „Future Self Continuity Scale“ е от
H. Ersner-Hershfield and others. Използвана c разрешение.
153
В голяма степен дискутираното тук се базира на „The Face Tool“, S. Benartzi with R. Lewin, Save More Tomorrow:
Practical Behavioral Finance Solutions to Improve 401 (k) Plans (New York: Penguin Press, 2012).
154
H. Ersner-Hershfield, G. E. Wimmer & B. Knutson, „Saving for the Future Self: Neural Measures of Future Self-Continuity
Predict Temporal Discounting“, Social Cognitive and Affective Neuroscience 4, no. 1 (2009): 85-92.

78
нетърпеливи, отколкото хората, които гледат на бъдещия си Аз като на непознат. Както
посочват изследователите, ако чувстваме по-голяма приемственост с този, който ще
станем, може би ще сме и по-склонни да жертваме повече от настоящите си удоволствия
в името на този бъдещ Аз.

Същата група изследователи анализира и финансовите решения на хора в зряла

възраст (средна възраст 54 години), живеещи в района на залива Сан Франсиско.155 Тези,
които чувстват по-силна връзка между настоящия и бъдещия си Аз, не само имат по-
силни предпочитания към отложени и по-големи награди, отколкото към незабавни, но
по-малки награди, но и натрупват повече активи в реалния свят (нетна стойност от
всички източници) в течение на времето. Когато прочетох техните изследвания, си
напомних да проверя състоянието на собствения си пенсионен план.

155
Ersner-Hershfield & others, „Don’t Stop Thinking about Tomorrow.“

79
 Пари сега срещу пенсия в бъдеще

Ако Адам и Ева бяха успели да се справят със силните изкушения, пред които са били
изправени, щяха да удължат пребиваването си в Едемската градина. Ако бяха пожелали
да се подготвят за онова, с което биха могли да се сблъскат в бъдеще, трябваше живо да
си представят себе си в него. Но те не са могли да го направят. Децата в Стаята на
изненадите трябваше да запазят хладнокръвие, за да се възпротивят на желанието да
получат своя бонбон на мига. Десетилетия по-късно, когато правят своя избор на
пенсионен план, те ще трябва да си представят себе си в старостта – не абстрактно, а
конкретно, за да „стоплят“ емоционално сцената така, сякаш вече са там. Докато все
още са млади, те трябва да се фокусират в съзнанието си върху този бъдещ Аз – поне
достатъчно дълго, за да се заемат с формуляра за формирането на пенсионните спестя-
вания.

Точно както готовността и способността на децата в доучилищна възраст да чакат за

два бонбона маршмелоу зависят от начина, по който те си представят лакомствата,
способността на човека в млада възраст да свърже себе си със своя бъдещ Аз зависи от
това как си представя себе си след години. За изучаването на този проблем Хършфийлд
и колегите му се заемат в едно изследване да покажат на група студенти техните
предполагаеми образи в пенсионна възраст, докато вземат финансови решения.156

156
H. E. Hershfield & others, „Increasing Saving Behavior through Age-Progressed Renderings of the Future Self“, Journal of
Marketing Research: Special Issue 48, SPL (2011): 23-37. Илюстрация „Retirement allocation, current versus retirement-aged
self“ c любезното съдействие на Hal E. Hershfield; аватарът е създаден от Chinthaka Herath.

80
Отначало изследователите искат от всеки участник да предостави своя снимка и след
това създават аватар (дигитално изображение). За някои от участниците възрастта на
аватара съответства на настоящата им възраст; за други той е състарен, представяйки
човека както би изглеждал на 68 години. Участниците използват плъзгаща се скала със
стрелка, за да посочат какъв процент от тяхната хипотетична заплата биха отделили за
пенсионната си сметка. Стрелката на илюстрацията по-долу сочи процента, който биха
определили за харчене (вляво) и процента, който ще са в състояние да отделят всяка
година за пенсионните си спестявания (вдясно).
Участниците виждат своя аватар или в настоящата си възраст (в лявата страна на
скалата), или на старини (в дясната страна на скалата). Дали привличането на
вниманието към Аза, който ще стане в бъдеще, влияе върху начина, по който настоя-
щият Аз ще разпредели дохода? И наистина тези, които виждат изображение на бъде-
щия си Аз, посочват, че биха спестявали 30% повече в сравнение с тези, които виждат
настоящия си Аз.
Идеята на тези изследвания е следната: колкото по-силно сте свързани емоционално
с бъдещия си Аз, толкова по-силно ще влияе тази връзка върху вашата Аз-концепция и
бюджет, тоест върху вашата готовност да отделите по-щедър дял за себе си в бъдеще.
Хършфийлд и други изследователи продължават да изследват дали спестяванията за по-
късните години не просто в хипотетични лабораторни ситуации, а в реалния живот –
по-конкретно пенсионните планове 401(k)157 – могат да бъдат увеличени значително за
сметка на самоотъждествяването на човека с бъдещия му Аз.158

До колко сме етични по отношение на бъдещия си аз?

Ако се чувствате тясно свързан с бъдещия си Аз, дали е по-вероятно да предвидите

как настоящите ви действия ще влияят върху начина, по който ще се чувствате по-
късно – при това не само когато става дума за бюджет и планиране на пенсионирането?
И по-конкретно, по-малко вероятно ли е хората, които чувстват силна връзка с бъдещия
си Аз, да вземат неетични решения, твърде често срещани във всекидневния живот?
Това е актуален въпрос, като се има предвид, че статистическите данни на ФБР за
престъпленията на „белите якички“ за периода от 1940 г. до наши дни сочат, че
процентът на подобни престъпления се е утроил до 2009 г. Проблемът особено се
изостря по време на финансовата криза от 2007-2008 г., след поредица от финансови
скандали, включително монументалната „финансова пирамида“ на Бърнард Мейдоф.
През 2012 г. Хършфийлд и колегите му задават този въпрос в пет онлайн изследвания,
включващи мъже и жени на възраст от 18 до 72 години. Изследователите проучват
тяхната готовност да приемат неетични, но финансово изгодни бизнес решения и
моралната им оценка за приемливостта на лъжите и подкупите в бизнес контекст.159
Например колко вероятно е участникът (анонимен) да продава доходен хранителен про-
дукт с известни рискове за здравето или да приеме финансово изгодна, но рискована за

157
В САЩ 401 (k) е пенсионен план, спонсориран от работодателя. Той позволява на работниците да спестяват и да
инвестират част от заплатата си, преди да се приспаднат данъците. Данъците не се плащат, докато парите не се изтеглят от
сметката. – Б.пр.
158
Benartzi, SaveMore Tomorrow, 142-158; Hershfield & others, „Increasing Saving Behavior“; S. M. McClure and others,
„Separate Neural Systems Value Immediate and Delayed Monetary Rewards“ Science 306, no. 5695 (2004): 503-507.
159
H. E. Hershfield, T. R. Cohen & L. Thompson, „Short Horizons and Tempting Situations: Lack of Continuity to Our Future
Selves Leads to Unethical Decision Making and Behavior“, Organizational Behavior and Human Decision Processes 117, no. 2
(2012): 298-310.

81
околната среда операция, която може да доведе до голям бонус? В петте изследвания
хората, които се чувстват по-откъснати от бъдещия си Аз – измерено чрез малкото
припокриване в техните кръгове, представящи настоящия и бъдещия Аз, – са по-
склонни да толерират неетични бизнес решения.
Изследователите освен това подтикват някои от участниците да мислят за бъдещия
си Аз, докато други са подготвени да мислят за бъдещия свят. Проектирането на себе
си в бъдещето, сравнено с просто мислене за бъдещето, намалява търпимостта към
неетичното поведение. Тези, които се чувстват тясно свързани с бъдещия си Аз, мислят
повече за отложените във времето дългосрочни последици от своите действия и точно
това внимание към последствията обяснява тяхното нежелание да вземат алчни,
егоистични решения. Струва си да го запомним, преди „горещата“ система, която е в
неведение относно далечните последици и сляпа за етиката, да се изправи пред след-
ващото будещо желания, но неморално изкушение.

82
 10.
Отвъд „тук и сега“
Някои от моите паметни разговори с колеги за това как мислим за бъдещето са се
състояли на годишните научни конгреси – но не по време на официалните мероприятия
и презентациите на резултатите от изследванията, а в хода на неформалните срещи
късно вечер. На всеки от нас се е случвало да приеме покани да чете лекции след две-
три години на непознати и очевидно интересни места. Една от колежките ми разказа как
през 2008 г. получила предложение да гостува през 2011 г. в екзотична малка страна на
хиляди мили от дома. Когато получила поканата, се запитала: „Защо да ходя там?“
Открила множество основателни причини: в института имало няколко уважавани
изследователи, работещи в нейната област; това щяло да е ново преживяване в
непозната среда (вестникарска статия в раздела „Пътувания“ я наричала „далечна и
красива“); тя обичала да пътува до необичайни места; графикът ѝ за 2011 г. все още не
бил натоварен и организаторите като че ли били много нетърпеливи да отиде.
Две години по-късно, когато наближило времето за пътуване, нейните въпроси за
пътешествието се променили от защо трябва да отиде на как ще стигне дотам – и какво
точно трябва да направи, за да се случи. Трябвало да уреди многократната смяна на
полети, да лети с непознати авиолинии, които – при по-внимателно вглеждане – имали
съмнителна история по отношение на безопасността, както и множество примери на
закъснения и отменени полети. Тя трябвало да поднови паспорта си и да се ваксинира –
всичко това по време на видимо безкрайна поредица от неочаквани събития, изискващи
спешно нейното внимание.
За трите години, изминали от момента, в който колежката ми с радост приела
поканата, до момента, когато датата наближила, начинът, по който мислела за предстоя-
щото пътуване, напълно се променил. Това я изненадало, защото когато бъдещето се
превърнало в „тук и сега“, вече ѝ се искало да може да отмени пътуването.

Психологическа дистанция

Психолозите Яков Троуп и Нира Либерман смятат, че когато си представяме

бъдещето или мислим за миналото, ние се движим в едно-единствено измерение: психо-
логическата дистанция.160 Дистанцията може да е темпорална (сега и в бъдещето, сега
и в миналото), пространствена (близко и далечно), социална (аз и непознатите) и
вероятностна (сигурно и хипотетично). Колкото по-голяма е психологическата
дистанция, толкова по-абстрактна и на по-високо равнище става преработката на
информация, тъй като все повече се управлява от „хладната“ когнитивна система. В
случая с пътуването на колежката ми в началото тя мислела за пътуването абстрактно,
без оглед на детайли и контекст. И тъй като било далеч напред във времето и изглеждало
разумно от гледна точка на нейната „хладна“ система, тя решила да отиде. Със
скъсяването на психологическата дистанция обработката на информация започнала да
става все по-конкретна, все по-жива, детайлна, контекстуализирана и емоционално

160
Y. Trope & N. Liberman, „Construal Level Theory“, Handbook of Theories of Social Psychology, vol. 1, ed. P. A. M. Van
Lange and others (New York: Sage Publications, 2012), 118-134; N. Liberman and Y. Trope, „The Psychology of Transcending
the Here and Now“, Science 322, no. 5905 (2008): 1201-1205.

83
„гореща“ и тя все повече съжалявала за решението си.
Тази промяна в нивото на обработка на информацията от абстрактно мислене за
бъдещето до конкретно и ярко мислене в настоящето влияе върху начина, по който се
чувстваме и планираме, оценяваме и вземаме решения. Тя помага да се обясни защо
хората вземат решения за бъдещи събития и ангажименти, за които често съжаляват:
защото когато бъдещето стане настояще, откриват, че са изправени пред пътуване, което
не желаят да осъществят, статия, която не желаят да напишат, семейно посещение, което
не искат да правят, или събитие, на което не искат да присъстват. 161 Добрата новина е,
че всичко ще е добре, ако просто изчакаме и поразмислим, след като събитието е при-
ключило. Психичната имунна система работи усилено, така че да можем да хвърляме
поглед назад и да мислим, че пътуването си е струвало, събитието си е заслужавало да
се посети, статията си е струвала да се напише, а семейното посещение като цяло е било
добро за поддържане на връзките.162
Колежката ми би могла да избегне съжалението, което изпитала, когато пътуването ѝ
започнало да се превръща от хипотетично в реално с всичките му тревоги и неудобства,
ако преди да реши да приеме, си беше представила как ще се развият нещата, в случай
че това се случва в същия момент. Ако искате да решите как нещо (нова работа,
екзотично пътуване) ще ви изглежда в бъдеще, може да се опитате да си представите
как се случва в настоящето.163 Симулирайте събитията колкото се може по-живо, в ярки
детайли, и преживявайте активно. Когато моите докторанти имат достатъчно голям
късмет да получат повече от едно предложение за работа и се измъчват с решението, аз
им предлагам да си представят колкото е възможно по-конкретно живота си на всяко
работно място за един цял ден така, сякаш се трудят там точно сега.
Изследванията на Троуп и колегите му върху начина, по който психологическата
дистанция ни влияе, разкриват и защо е много по-лесно да се съпротивляваме на
непосредствените изкушения, ако мислим за тях по абстрактен, „хладен“ начин или като
разположени много далеч в пространството и времето. Такова абстрактно мислене на
високо равнище активира „хладната“ система и отслабва „горещата“ система.164 То
намалява автоматичното предпочитание към незабавните награди, засилва вниманието
към бъдещите резултати, засилва намеренията да се упражнява самоконтрол и помага
за „охлаждане“ на „горещите“ изкушения.165 Спомнете си, че когато децата в
доучилищна възраст отблъскваха надалеч лакомствата или се обръщаха, за да не ги
виждат, или оценяваха изкушаващите лакомства абстрактно, „хладно“ (представяха си,
че бонбоните маршмелоу са нарисувани и мислено поставяха картината в рамка),
можеха да се контролират и да чакат по-дълго време.166 Когато обаче те се фокусираха

161
D. T. Gilbert & T. D. Wilson, „Prospection: Experiencing the Future“, Science 317, no. 5843 (2007): 1351-1354.
162
D. T. Gilbert & J. E. Ebert, „Decisions and Revisions: The Affective Forecasting of Changeable Outcomes“, Journal of
Personality and Social Psychology 82, no. 4 (2002): 503-514; D. Gilbert, Stumbling on Happiness (New York: Knopf, 2006),
издаден на български като Даниъл Гилбърт, Какво е нужда да си щастлив? (София, Изток-Запад, 2009), превод Анна
Христова; D. Kahneman & J. Snell, „Predicting a Changing Taste: Do People Know What They Will Like?“, Journal of Behavioral
Decision Making 5, no. 3 (1992): 187-200.
163
D. I. Tamir & J. P. Mitchell, „The Default Network Distinguishes Construals of Proximal versus Distal Events“, Journal of
Cognitive Neuroscience 23, no. 10 (2011): 2945-2955.
164
Това, което Меткалф и Мишел („А Hot/Cool System Analysis of Delay of Gratification: Dynamics of Willpower“,
Psychological Review 106, no. 1 [1999]: 3-19) наричат „гореща“ система, се припокрива с това, което други изследователи
наричат система по подразбиране (Tamir and Mitchell, „The Default Network“), или интуитивна (висцерална) система (G.
Loewenstein, „Out of Control: Visceral Influences on Behavior“, Organizational Behavior and Human Decision Processes 65, no.
3 [1996]: 272-292), или Система 1 (D. Kahneman, Thinking, Fast and Slow [Даниъл Канеман, Мисленето, Изток-Запад, 2012]).
165
К. Fujita & others, „Construal Levels and Self-Control“, Journal of Personality and Social Psychology 90, no. 3 (2006): 351-
367.
166
Пак там; W. Mischel & B. Moore, „Effects of Attention to Symbolically Presented Rewards on Self-Control“, Journal of

84
върху вкуса на бонбоните маршмелоу и си представяха конкретни усещания (меки,
вкусни, сладки) в устата си, отлагането ставаше по-трудно и те използваха звънеца.

Увеличаване на психологическата дистанция за контролиране на

желанието: близко или далечно

Могат ли хората, които са се превърнали в жертва на своите влечения – независимо

дали е тютюн, алкохол, дрога, или пълни с мазнини закуски, – да ги „охладят“, като
увеличат психологическата дистанция? Този въпрос е водещият в някои експерименти,
проведени от Кевин Окснър и неговия екип, с който си сътрудничихме в Колумбийския
университет.167 Ние искахме да се опитаме да помогнем на хората да контролират
желанията и влеченията си от ранни години. С тази цел поканихме деца и юноши на
възраст от 6 до 18 години да изпълнят определена задача, докато изследователите
наблюдават работата на мозъка им с ЯМР. Това ни даде възможност да видим как те
когнитивно регулират своите изкусителни импулси.168 В скенера пред тях за много
кратко време в много и различни опити се показваха снимки на апетитни храни. В
опитите „Горещо, близко“ искахме от тях да си представят, че храната е близко, точно
пред тях, и да се фокусират върху „горещите“, апетитни характеристики като вкус и
аромат. В опитите „Хладно, далечно“ се опитахме да активираме тяхната „хладна“
система, като искахме от тях да си представят, че храната е много далече, и да се
фокусират върху нейните „хладни“, абстрактни, зрителни характеристики (например
цвят и форма). Те споделиха, че са изпитвали по-слабо привличане в опитите „Хладно,
далечно“, отколкото в тези „Горещо, близко“, и изображенията на мозъка им показаха,
че с намаляването на желанието намалява и активността на мозъчните зони, свързани с
апетита.
В хода на изследването децата участваха и в теста Маршмелоу; тяхната способност
да контролират копнежа за апетитна храна беше свързана със способността им да
отлагат удоволствието по време на теста. Децата, които не можеха да чакат дълго за
лакомствата си и в двата вида опити – „Хладно, далечно“ и „Горещо, близко“ –
изпитваха по-силен копнеж в сравнение с тези, които бяха в състояние да чакат повече.
Когато децата се опитваха да отслабят желанието си, изображенията на мозъка им де-
монстрираха, че децата, които не могат да чакат, имат по-слаба активация на префрон-
талната кора и по-силна активация в зоните на наградата, свързани с желанието за
апетитна храна.
Хеди Кобър, която също работеше в екипа на Окснър, ръководеше подобно
изследване, в което показваше снимки на цигари, за да предизвика желание у хора,
които са заклети пушачи. По време на всеки опит, докато мозъкът им се наблюдаваше
с функционален ядрено-магнитен резонанс, участниците бяха инструктирани да мислят
за обекта, който виждат, като се фокусират или върху неговите незабавни, краткосрочни
ефекти сега (например „кара ме да се чувствам добре“), или върху по-късните,
дългосрочни последици, свързани с употребата му (например „може да се разболея от
рак на белия дроб“). Когато заклетите пушачи се фокусираха върху дългосрочните

Personality and Social Psychology 28, no. 2 (1973): 172-179; W. Mischel & N. Baker, „Cognitive Appraisals and Transformations
in Delay Behavior“, Journal of Personality and Social Psychology 31, no. 2 (1975): 254.
167
H. Kober & others, „Prefrontal-Striatal Pathway Underlies Cognitive Regulation of Craving“, Proceedings of the National
Academy of Sciences 107, no. 33 (2010): 14811-14816.
168
J. A. Silvers and others, „Neural Links between the Ability to Delay Gratification and Regulation of Craving in Childhood.“
Society for Neuroscience Annual Meeting, San Diego, CA, 2013.

85
последици от тютюнопушенето, значимо намаляваха копнежа си за цигара.
Като цяло установихме, че хората могат да използват прости когнитивни стратегии,
за да регулират желанието си, като изместват времевата си перспектива от „сега“ към
„по-късно“. Можете да превърнете такива стратегии в конкретни планове „Ако-то“ като
обсъдените в глава 5, така че желанието да пушите автоматично да превключи внима-
нието ви върху отложените последствия, превръщайки ги в достатъчно „горещи“ и ярки,
за да потиснат копнежа.169

Самолечението на един пристрастен пушач

Изследванията в Колумбийския университет ни казват нещо за механизмите за

регулиране на желанието, които изглеждат обещаващи, що се отнася до приложението
им в реалния живот. Но ако това наистина е толкова просто, защо светът продължава да
има такива огромни и скъпоструващи проблеми със зависимостите? Участниците в
изследванията са доброволци, които са готови да се подчиняват на инструкциите и да
регулират по съответния начин мисленето си – поне докато са в лабораторията.
В реалния свят, разбира се, нещата са много по-сложни – както е разбрал всеки
пристрастен пушач, който се е опитвал да спре цигарите.
На Карл Юнг се приписва твърдението, че хората изучават това, в което самите те не
са добри. Това до голяма степен се отнася и за мен. Аз не съм образец на самоконтрол –
далеч съм от тази мисъл, – но все пак наистина имах успех в борбата да преодолея своята
зависимост от цигарите. Разказвам моята история тук, за да покажа, че дори някой,
който по принцип не е добър в прилагането на самоконтрола (и който често провокира
студентите и семейството си с нетърпението си), може да го направи.
Започнах „да паля цигара“ като юноша и не след дълго бях закоравял пушач. Когато
в началото на 60-те години излезе доклада на министъра на здравеопазването на САЩ
за рисковете от тютюнопушенето, моята „хладна“ система за кратко регистрира, че
тютюнопушенето може да доведе до сериозно дълговременно увреждане, а „горещата“
ми система не му обърна никакво внимание. „Хладната“ система е рационална, но може
да работи в тясно сътрудничество с „горещата“ в услуга на самозащитата, като рацио-
нализира всичко, което правим. В моя случай тя свърши отлична работа, позволявайки
ми да преценя моето пушене като част от начина на живот на учения, а не като
животозастрашаващо пристрастяване. Бях университетски преподавател, чието
тютюнопушене му позволява да изнася лишени от каквато и да е нервност, добре
премислени лекции. А и всеки друг го правеше така или иначе. Затова продължавах да
пуша цигара след цигара, докато „хладната“ ми система спеше, а „горещата“ ми система
се наслаждаваше (и кашляше).
Една сутрин, когато вече бях застанал под душа и водата течеше пред мен, внезапно
осъзнах, че запалената лула продължава да е в устата ми. Отричането вече не беше
възможно: бях пристрастен и копнеех за тютюн. На този етап пушех около 3 пакета
цигари дневно и ги допълвах с лула. Прозрението ми не доведе до промяна на
поведението; просто увеличи нивото на стрес. Моята „хладна“ система продължаваше
да е заета с други проблеми.

169
За регулиране на желанието за пушене чрез когнитивни стратегии вж. Kober, „Prefrontal-Striatal Pathway“; R. E. Bliss
& others, „The Influence of Situation and Coping on Relapse Crisis Outcomes after Smoking Cessation“, Journal of Consulting and
Clinical Psychology 57, no. 3 (1989): 443-449; S. Shiftman & others, „First Lapses to Smoking: Within-Subjects Analysis of Real-
Time Reports“, Journal of Consulting and Clinical Psychology 64, no. 2 (1996): 366-379.

86
 Скоро след онзи случай с душа вървях по коридорите на медицинския факултет на
Станфордския университет и видях гледка, която ме ужаси: по коридора бутаха мъж,
привързан на носилка; широко отворените му очи се взираха в тавана, ръцете му бяха
безпомощно простряни отстрани. Върху голите му гърди и избръснатата му глава
имаше три малки знака в зелен цвят. Медицинска сестра обясни, че пациентът има
метастазирал рак и го водят за поредния сеанс лъчетерапия. Зелените знаци обозна-
чавали къде да се насочи лъчението. Не можех да изхвърля този жив образ на после-
диците от моето пристрастяване от съзнанието си. Резултатите, сочени от министъра на
здравеопазването, най-накрая бяха проникнали в „горещата“ ми система и бяха
включили алармата в амигдалата.170
Цигарите бяха моето постоянно „горещо“ изкушение и трябваше да ги превърна в
нещо, което ме отвращава, за да мога да се излекувам от моята пристрастеност. Винаги,
когато изпитвах копнеж (първоначално това беше често), вдъхвах миризмата от голяма
консервна кутия, пълна със стари смрадливи фасове и остатъците от изчистената лула.
Кутията имаше концентриран никотинов мирис, който бе достатъчно силен, за да
предизвиква гадене. В учебниците това се нарича „контраобуславяне“.171 Допълних тази
стъпка с преднамерено реактивиране на онзи натраплив образ на онкологично болния
пациент, за да направя „по-късните“ последствия от тютюнопушенето колкото се може
„по-горещи“, живи и ярки. Може би не по-малко важно бе, че сключих договор с моята
3-годишна смучеща палеца си дъщеря: тя се съгласи да престане да си смуче палеца, а
аз се заклех да спра да смуча лулата си. Освен това публично се ангажирах пред
колегите и студентите си да спра цигарите и повече да не си искам от тях. Бяха нужни
няколко седмици на борба, но в крайна сметка това свърши работа. Продължавам да
установявам, че моята „гореща“ система от време на време ме настанява на маса до
пушач в кафенетата на открито. След като вдишвам дима в продължение на няколко
минути, почти винаги се опитвам да си сменя мястото.
Да си представяте, че сте онкологично болен пациент, когото подготвят за следващия
сеанс лъчетерапия, е всичко друго, но не и забавно, и хвърля вашата амигдала в луд
страх. Ако обаче „хладната“ ви система иска да опита, може да е полезно. Този тип
представа може да е стъпка напред в побеждаването на животозастрашаващи
пристрастявания със смъртоносни последствия, които се разгръщат едва много по-
късно, но чието предотвратяване изисква незабавен самоконтрол и отлагане на
удоволствието. То изисква да правите точно това, което не ви се удава естествено: да
активирате „горещата“ система, за да направите представите за бъдещето много по-
мощни, отколкото са изкушенията на настоящето, и след това да използвате „хладната“
система, за да продължавате да преоценявате когнитивно непосредствените изкушения
по начин, който ги неутрализира или ги прави неприятни за „горещата“ система.
Първоначално се изискват усилия, но с течение на времето става автоматично.

170
Както отбелязва Джордж Льовенщайн (George Loewenstein, „Out of Control“), общо взето лекарите пушат по-малко
от повечето хора, но разликата е най-голяма сред онези, които редовно се занимават със снимките на потъмнелите заради
дима бели дробове на своите болни пациенти.
171
W. Mischel, Y. Shoda & О. Ayduk, Introduction to Personality: Toward an Integrative Science of the Person, 8th ed. (New
York: Wiley, 2008).

87
 Бегъл поглед към вашето ДНК бъдеще

Да вземаме настоящите си решения с оглед на бъдещето изисква да си представяме

това бъдеще и да прогнозираме как ще изглежда. Докъм края на миналия век опитите за
прогнозиране на бъдещето до голяма степен бяха ограничени до гледането на ръка,
картите Таро, астрологичните схеми, гаданията и пророчествата. В западната история
прогнозирането на бъдещето намира отражение от древногръцките легенди за Делфий-
ския оракул до съвременните фантастични романи. В днешния свят обаче декодирането
на човешкия геном ни позволява най-накрая да хвърлим поглед към собствената ни
ДНК, което може да е въодушевяващо за оптимистите и ужасяващо за песимистите.
Скоро вероятно ще можете да видите пълен доклад за добрите и лошите перспективи,
които могат да се разгърнат под диригентството на гените ви, срещу такса, която не е
по-голяма от тази за колоноскопията. Това е чудесно, ако страдате от онкозаболяване
или други тежки болести, тъй като предлага възможността за генетично насочени,
индивидуализирани терапии, базирани на вашата ДНК, които обещават да преодолеят
неразрешими преди медицински проблеми. В такива случаи подлагането на теста може
да е много ясен избор. За повечето здрави хора обаче дали да направят, или не това
изследване, ще е мъчително решение – решение, в което „горещата“ система ще е
свръхактивна, а „хладната“ система ще има много големи трудности в опитите да напра-
ви разумен избор.
В края на 90-те години на XX век, скоро след откриването на мутациите в гените
BRCA1 и BRCA2 и тяхната роля в рака на гърдата и на яйчниците, много жени бяха
изправени пред трудно решение. Изборът да се подложат на изследване за наличие на
тези две мутации е особено мъчителен, защото психологическите последствия са
дълбоки и непредвидими. Генетичните изследвания са свързани с необходимостта да се
съобщи на група хора, които са най-уязвими към тези мутации, че съществува вероят-
ност да развият рак на гърдата и/или на яйчниците в началото на зрялата си възраст, или
че са сред имащото късмет малцинство, за което е малко вероятно да се изправи пред
такива перспективи. Когато тестовете станаха достъпни, много жени бяха нетърпеливи
да ги направят, особено млади еврейки от субетническата група ашкенази, тъй като
техните гени са по-податливи към мутациите. За мнозина вътрешният конфликт дали да
открият какво им е подготвило бъдещето, или не, става непоносим. Готови ли сте да се
подложите на изследването, за да научите дали вероятно ще развиете рак и да откриете,
че същата генетична сянка е надвиснала и над вашето семейство и деца? Ще се решите
ли да отворите този нов прозорец към медицинското си бъдеще? Ако го отворите, няма
начин да го затворите и ще трябва да живеете с емоционалните и практическите
последици за вас и за тези, които най-много обичате. Това включва факта, че
информацията ще стане част от вашето медицинско досие с неясни последици за по-
нататъшното здравно застрахователно покритие и за перспективите да ви наемат на
работа.
„Ирма“ беше жизнена млада аспирантка, пълна с очаквания за бъдещето си, щастлива
в следването си, влюбена, вярваше, че ѝ предстои прекрасен живот, когато научила, че
е носител на мутацията BRCA1, която е наследила от майка си. Мислейки, че е добре да
получи повече информация, тя решила да се изследва, но след това открила, че се
измъчва от резултатите и е нещастна, че ги е узнала, била изпълнена със съжаление, че
е отворила прозореца към двойната си спирала, и че би искала да не знае това, което

88
сега не излизало от ума ѝ. Когато Ирма получила резултатите от ДНК теста, разкри-
ващи, че е носител на мутацията, била съсипана: тя просто не е знаела предварително,
че всъщност не иска да знае какво се съдържа в нейната ДНК, и че ще бъде опустошена,
когато узнае.
Ирма не е единствената, която няма как да предвиди как ще реагира на резултатите
от теста. Дали може да се помогне на хората, преди да вземат решението, по-добре да
прогнозират как вероятно ще се почувстват, когато получат резултатите от такова
генетично изследване? Това изисква по някакъв начин преживяването да се преживее
предварително – и не с неемоционалното, абстрактно, рационално и „хладно“ обработ-
ване на информацията, което обикновено използваме за далечното бъдеще, а с
емоционалната обработка, която прилагаме при силно възбуждащите преживявания
„тук и сега“.
Адекватно информирано съгласие рядко се получава, когато хората носят болнични
престилки и идентифициращи гривни и се подготвят за операционната зала на
следващата сутрин. Преди хирургична операция идва някой с наръч защипани до-
кументи, пълни с дребен шрифт и описващи в големи детайли и на медицински жаргон
множество рискове. Този документ дава ясно да се разбере, че почти всичко може да се
обърка. Вие подписвате, за да потвърдите, че няма да обвинявате болницата и че
предприемате процедурата по собствена воля, с пълно и информирано съгласие. Докато
при медицинските интервенции, които се смятат за животоспасяващи, нямате кой знае
какъв избор, при процедури като генетичното изследване ситуацията е различна.
В началото на 90-те години на XX век се консултирах с д-р Сузан М. Милър в
онкологичния център „Фокс Чейс“ в Пенсилвания при разработката на метод, който да
помогне да се получи осъзнато информираното съгласие за ДНК изследвания.172 Сузан
и нейните колеги работеха с хора с риск за наличие на мутациите BRCA1 и BRCA2 и
повечето от тях желаеха да се подложат на генетично изследване, което да определи до
каква степен са уязвими за рак на гърдата и на яйчниците. Повечето обаче не осъзнаваха
как би им се отразило познанието на собствената им генетична предразположеност.
Обичайното генетично консултиране, практикувано по онова време, включваше
емпатично, но стандартно рационално обсъждане на алтернативите, възможностите,
обективните рискове и неопределености, асоциирани с всеки възможен избор и
резултат.
В сценариите с „предварителното преживяване“, които разработихме за жените,
обмислящи генетично изследване за риска от рак на гърдата и на яйчниците, искахме
всяка от тях да успее да предвиди емоционалните си реакции на резултатите от из-
следванията на своята ДНК – не просто абстрактно, а посредством придобиването на
максимално реалистичен, жив и ярък ролеви опит по време на беседата си с генетичния
консултант.173 Искахме да дадем на тези жени възможност да прогнозират и да
преживеят предварително миниверсия на вероятните си „горещи“ реакции на
резултатите от изследването.
Предложихме следната програма. Когато жена, обмисляща да се подложи на
изследването, дойде за генетична консултация, се ангажира в реалистична ролева игра
със своя консултант. Консултантът ѝ казва, че резултатите от изследването току-що са

172
Извършената работа бе в сътрудничество с Юичи Шода.
173
Y. Shoda & others, „Psychological Interventions and Genetic Testing: Facilitating Informed Decisions about BRCA1 /2
Cancer Susceptibility“, Journal of Clinical Psychology in Medical Settings 5, no. 1 (1998): 3-17. Вж. също S. J. Curry & K. M.
Emmons, „Theoretical Models for Predicting and Improving Compliance with Breast Cancer Screening“, Annals of Behavioral
Medicine 16, no. 4 (1994): 302-316.

89
дошли от лабораторията, отваря папката върху бюрото и съобщава, че резултатите са
положителни – открили са наличие на мутацията. В безопасна, подкрепяща среда с
консултанта жената има възможността да изрази чувствата и мислите си, които може да
варират от шок и неверие до силна тревожност, отчаяние, отричане, гняв и съмнения в
резултатите. След като тези чувства се изразят и се обсъдят, консултантът помага на
жената да започне да изследва възможностите, които съществуват, и техните вероятни
последици. Възможностите включват профилактична мастектомия за мутацията
BRCA1 и профилактично отстраняване на яйчниците в случая на BRCA2. Това пред-
варително искрено преживяване продължава, за да се справи жената с дългосрочните
практически последици, влияещи върху продължителността и качеството на живот,
здравните грижи, застраховката, заетостта и перспективите за лични взаимоотношения,
раждането на дете и всички други притеснения, които могат да възникнат.
Това „горещо“ ролево разиграване неизменно е болезнено, но дава на жената въз-
можност за предварително емоционално преживяване, както и когнитивна информация,
за да вземе напълно информирано решение дали да отвори, или не, новата генетична
Кутия на Пандора. Ролевата игра включва и по-щастлив сценарий, в който резултатите
от генетичното изследване са отрицателни, и тези последствия също се изследват в
дълбочина и детайлно. След като размисли върху тези предварително преживени
развития, решението на жената дали да направи изследването, или не, става добре осъз-
нат избор.
С развитието на методите на геномния анализ и молекулярните изследвания, насо-
чени към диагностика, превенция и лечение на болестите, все повече хора ще трябва да
вземат решения за индивидуален анализ на ДНК. Когато тези възможности станат
реалност, достигането до мъдри решения и даването на информирано съгласие за
спектъра от превантивни действия в идеалния случай би трябвало да се ръководят както
от сърцето, така и от главата, от „хладната“ и от „горещата“ система, работещи
съвместно. Предизвикателството ще е да се преживеят предварително емоциите, докато
същевременно човек мисли „хладно“ и активно за онова, което трябва да се направи.

Какво искате и какво не искате да знаете за вашето бъдеще?

Ние се различаваме неимоверно много по отношение на това колко искаме да знаем

за рисковете и опасностите, пред които сме изправени. Представете си, че докато чакате
в чакалнята на лекаря за рутинен преглед, сте посрещнати от медицински изследовател,
който иска от вас да отговорите на няколко въпроса. Той иска живо да си представите
сцени като тази: „Вие сте в самолет, остават 30 минути до кацането. Внезапно самолетът
забива нос към земята, а после се връща в хоризонтално положение. Пилотът обявява,
че няма нищо нередно, макар че в останалата част от пътуването може да усетите
известен дискомфорт. Вие обаче не сте убедени, че всичко е наред.“174
В ситуацията със самолета „бихте ли се вслушвали внимателно в работата на
двигателите за необичайни шумове и бихте ли наблюдавали екипажа, опитвайки се да
забележите в поведението им нещо необичайно?“ Или бихте „догледали филма докрай
дори ако сте го гледали и преди?“ Въпросите от анкетата не крият какво се стреми да
разбере изследователят: искате да знаете повече за стреса, пред който сте изправени,
или по-малко? Друг сценарий би могъл да изглежда така: „Вие се страхувате от

174
S. M. Miller, „Monitoring and Blunting: Validation of a Questionnaire to Assess Styles of Information Seeking under Threat“,
Journal of Personality and Social Psychology 52, no. 2 (1987): 345-353.

90
зъболекаря, а е необходимо да се свърши определена работа в устата ви.“ По време на
процедурата ще искате ли той да ви казва какво прави, или предпочитате да решавате
главоблъсканици наум? Хората, които искат да знаят повече, се категоризират като
„следящи“; тези, които по-скоро не биха искали да знаят и предпочитат да се само-
разсейват или да потискат вълнението си, са в категорията на „притъпяващи
усещането“.175
Жени, на които предстои колпоскопия – често срещана диагностична процедура,
която цели да провери за наличие на анормални (ракови) клетки в матката – получават
въпросник за „следене или притъпяване“, докато чакат за процедурата, и след това са
разделени в две групи: „следящи“ и „притъпяващи“ усещанията. На половината от
групата е дадена подробна информация за процедурата, която ги очаква, а другата поло-
вина получава стандартната минимална информация, преди да подпишат типичните
формуляри за информирано съгласие. Жените съобщават какво са почувствали преди,
по време и след процедурата, а лекарят, както и наблюдатели („слепи“ за цялата друга
информация) оценяват техните психофизиологични реакции, включително пулс,
мускулно напрежение, стискане на юмруци и признаците на болка и дискомфорт.
„Притъпяващите усещанията“, които получават минимална информация, и следящите,
на които е дадена обстойна информация, преживяват най-слабо напрежение и стрес по
време на изследването и през възстановителния период. Следователно, когато коли-
чеството” подготвителна информация, която получават, съответства на техните предпо-
читания, жените се справят най-добре и изпитват по-малко стрес.
Резултатите показват, че лекарите трябва да питат своите пациенти колко искат да
знаят за медицинските възможности и решения, пред които са изправени, и възможните
рискове и ползи, които съпътстват всеки избор. В различните ситуации вие сами можете
да помислите над това искате ли да знаете повече за рисковете и страничните ефекти,
детайлно описани в тези формуляри за съгласие или скрити в дребния шрифт в
предупрежденията, с които върви всяко лекарство в аптеката. Кога искате да сте
„следящи“ и кога – да „притъпите“ усещанията?
Когато са изправени пред стрес, независимо дали проблемът, който го поражда, е
медицински, или социален, „следящите“ по принцип се справят по-добре, когато им се
казва повече, а „притъпяващите“ се справят по-добре, когато им се казва по-малко.
Адаптирането на количеството информация към стила на човека намалява стреса. Както
е при всички индивидуални различия, някои хора попадат в единия или в другия край
на спектъра, но повечето са повече или по-малко по средата. Да го кажем така: ако няма
какво да направите, за да намалите стреса, защото ситуацията е извън вашия контрол,
„следенето“ обикновено засилва тревожността и стреса, а „притъпяването“ помага да се
адаптирате и защитите.176

175
S. M. Miller & C. E. Mangan, „Interacting Effects of Information and Coping Style in Adapting to Gynecologic Stress:
Should the Doctor Tell All?“ Journal of Personality and Social Psychology 45, no. 1 (1983): 223-236.
176
Miller & Mangan, „Interacting Effects of Information and Coping Style“; S. M. Miller, „Monitoring versus Blunting Styles
of Coping with Cancer Influence the Information Patients Want and Need about Their Disease: Implications for Cancer Screening
and Management“, Cancer 76, no. 2 (1995): 167-177.

91
 Поглед назад и напред

Дълъг е пътят от чакането за бонбоните маршмелоу в доучилищна възраст до реше-

нието каква част от настоящите ви доходи да отиват в пенсионен план, до преодоля-
ването на нездравословни навици и вземането на информирани медицински решения в
перспективата на несигурни дългосрочни последици. Има обаче една обща тема, която
свързва предизвикателствата пред самоконтрола във всички тези различни решения,
които вземаме през живота си. За да устоим на изкушение, трябва „да го охладим“, да
се дистанцираме от него и да го направим абстрактно. За да държим сметка за бъдещето,
трябва „да го нагорещим“, да го направим непосредствено и ярко.
За планирането на бъдещето е полезно, макар и за кратко, да се опитаме да го прежи-
веем предварително, да си представим алтернативните възможни сценарии така, сякаш
те се разгръщат в настоящето. Това ни позволява да очакваме последиците от собстве-
ните си избори, едновременно да чувстваме „горещо“ и да мислим „хладно“. И след
това да се надяваме на най-доброто.

92
 11.
Защита на наранения аз.
Самодистанциране
Преодоляването на болезнени емоции (например скръб) и съпротивата срещу силни
изкушения (цигари, небезопасен секс и неетични финансови схеми) изискват „охлаж-
дане“ на „горещата“ система и активиране на „хладната“ система. Резултатността и на
двете действия зависи от два механизма: психологическо дистанциране и когнитивна
преоценка. Препоръки лесно се пишат, но трудно се изпълняват. Сложността на
проблема е илюстрирана в случая „Мария“.177
„Мария“ имала сериозна връзка със „Сам“ и двамата били заедно 19 години – откакто
и двамата били докторанти. Почти от самото начало на връзката им тя искала да има
дете, но Сам настоявал „не още“, затова продължавали да отлагат. Една сутрин без
никакво предупреждение той обявил, че се е влюбил в студентка от бакалавърската
програма и че напуска Мария. Мария била съкрушена и в продължение на месеци се
мъчела да преодолее раздялата, като непрекъснато връщала в съзнанието си техния
последен уикенд заедно. Тя не можела да разбере случилото се. И не можела да го
остави зад гърба си.
Според утвърдените в западната култура представи, които повечето психотерапии
приемат, ако Мария се изправи честно пред болезнените си чувства, ще постигне
прозрение и в крайна сметка ще успее да продължи напред. В клиничната си практика
традиционалистите психотерапевти обикновено насърчават клиентите си да се изправят
лице в лице с негативните си преживявания и чувства, като им задават въпроса: „Защо
се чувствате така?“ Но изследванията на Сюзан Нолен-Хоксима от Йейлския универ-
ситет, започнали през 90-те години и обхванали 20-годишен период, разкриват, че
докато някои хора се чувстват по-добре, като се питат „защо?“ мнозина други се
чувстват по-зле.178 Те продължават да затъват в мисли и да връщат преживяното отново
и отново, като се депресират всеки път, когато разказват преживяването на себе си, на
приятели или емпатични терапевти. Вместо да им помогне „да преосмислят опита си“,
безкрайното предъвкване всеки път активира емоционалната болка, подклажда отново
гнева и отваря наново раните. Накратко, на много хора задаването на въпроса „защо?“
не помага. То вреди.
Кога и защо тази емоционална конфронтация има негативен ефект и кога, обратно, е
успешна? Това е въпросът, който Итън Крос беше нетърпелив да ми зададе през есента
на 2001 г., когато като нов докторант влезе в лабораторията ми в Колумбийския уни-
верситет. От този момент той посвети усилията си на отговора на този въпрос –
отначало в Колумбийския университет, а след това в изследванията си като
преподавател в Университета на Мичиган.
Когато се срещнахме с Итън за пръв път, посветихме часове на брейнсторминг по
177
A. Luerssen & O. Ayduk, „The Role of Emotion and Emotion Regulation in the Ability to Delay Gratification“, Handbook
of Emotion Regulation, 2nd ed., ed. J. Gross (2014); E. Kross & O. Ayduk, „Facilitating Adaptive Emotional Analysis:
Distinguishing Distanced-Analysis of Depressive Experiences from Immersed-Analysis and Distraction“, Personality and Social
Psychology Bulletin 34, no. 7 (2008): 924-938.
178
S. Nolen-Hoeksema, „The Role of Rumination in Depressive Disorders and Mixed Anxiety/Depressive Symptoms“, Journal
of Abnormal Psychology 109, no. 3 (2000): 504-511; S. Nolen-Hoeksema, В. E. Wisco & S. Lyubomirsky, „Rethinking
Rumination“, Perspectives on Psychological Science 3, no. 5 (2008): 400-424.

93
въпроса как може да се помогне на някого като Мария да „охлади“ дистреса си.
Припомнихме си изследванията с бонбоните маршмелоу, в които деца в доучилищна
възраст бяха избутали лакомствата и звънеца колкото е възможно по-далече от себе си,
преднамерено увеличавайки дистанцията между себе си и изкушенията, за да изключат
своята „гореща“ система и да позволят на „хладната“ система да надделее. Дали това е
приложимо, когато възрастни се опитват да преодолеят своя гняв и депресия? Лесно е
да увеличиш дистанцията между теб и външни стимули като бонбоните маршмелоу. Но
как да застанеш на подходяща дистанция от собствените си чувства?

Като муха на стената

Когато двамата с Итън започнахме да обсъждаме начините да се помогне на хората

да се самодистанцират от болезнени преживявания, Озлем Айдук, която тогава
работеше върху последния етап от докторантската си работа в моята лаборатория в
Колумбийския университет (по-късно стана преподавател в Калифорнийския
университет в Бъркли), се заинтригува от същия въпрос и се присъедини към нас. Скоро
проведохме първия от много експерименти върху самодистанцирането.179 В изслед-
ването включихме студенти от колежа при университета, преживели отхвърляне във
важна връзка, което е причинило „смазващо чувство на гняв и враждебност“, и ги
помолихме да помислят върху ситуацията по един от два предлагани начина.
Половината от изследваните лица просто бяха поканени „да погледнат на преживяното
със собствените си очи... [и] да се опитат да разберат чувствата си“. Това беше
състоянието на „потъване в себе си“, в което преживяванията се разглеждат така, както
обикновено ги виждаме през собствените си очи. Повечето отговори бяха емоционално
„горещи“ като тези:

Бях ужасена, защото моят приятел ми каза, че не може да има връзка с мен, защото
мисли, че отивам в ада. Плачех и седях на пода в коридора на общежитието, и се
опитах да му докажа, че моята религия е същата като неговата.
Пълен с адреналин. Вбесен. Предаден. Гневен. Пожертван. Наранен. Посрамен.
Смачкан. Унизен. Изоставен. Неоценен. Притиснат до стената. Погазени лични гра-
ници. Трудности в общуването.

За да постигнем ефекта на самодистанциране, помолихме другата половина от

изследваните лица „да погледнат на случилото се от гледната точка на муха на стената...
Да се опитат да разберат чувствата на „своя дистанциран Аз“. От тази гледна точка на
самодистанциране реакциите бяха много по-малко емоционални, по-абстрактни и не
толкова егоцентрични:

Мислех за дните и месеците, които предшестваха конфликта, и си припомних

стреса, свързан с лекциите и емоционалния смут, който преживях, в комбинация с
липсата на удовлетворение от нещата по принцип. Всички тези подводни течения и
явните разочарования ме правеха раздразнителен и често разпалваха конфликти
заради глупав спор.
Успях да видя конфликта много ясно... Първоначално съчувствах на себе си, но след

179
Е. Kross, О. Ayduk & W. Mischel, „When Asking ‘Why’ Does Not Hurt: Distinguishing Rumination from Reflective
Processing of Negative Emotions“, Psychological Science 16, no. 9 (2005): 709-715.

94
това започнах да разбирам как се е чувствал приятелят ми. Може да изглежда
ирационално, но мисля, че разбрах неговите мотиви.

Резултатите бяха поразителни. Когато участниците анализираха чувствата си от

обичайната позиция на самовглъбеност, разказваха конкретните детайли така, сякаш
преживяват събитието отново (например „Той ми каза да отстъпя“ или „Спомням си,
че я гледах как ми изневерява“...) и активираха повторно отрицателните емоции, които
са изпитвали („Бях толкова гневен, вбесен, предаден“). Обратно, когато анализираха
чувствата си и причините за тях от дистанция, например от позицията на „муха на
стената“, започваха да преосмислят събитието, а не просто да го разказват отново и да
реактивират дистреса си. Те започнаха да го виждат по-осмислено и по-малко
емоционално, което им позволи да го интерпретират по нов начин и да си обяснят
болезненото минало така, че да предотвратят по-сетнешно „предъвкване“. Един и същ
въпрос – „Защо се чувствах така?“ – активира повторно болката, когато човек е потопен
в себе си, но може да „охлади“ болката и обидата, и да осигури облекчаващо
адаптацията обяснение, когато човек гледа на събитията от дистанцията на страничен
наблюдател. Преди терапевтите да зададат на вглъбените в себе си пациенти въпроса
„Защо?“ може би си струва да помислят за възможните последици и за това как да
подпомогнат пациентите да поразсъждават върху преживяванията си от дистанция, така
че „горещата“ им система да не се сгорещява допълнително, а „хладната“ система да им
помогне да започнат да обмислят нещата цялостно.

Преоценка от дистанция

В експеримент от 2010 г.180 Итън и Озлем проучиха нова извадка от участници и

установиха, че онези, които спонтанно се дистанцират от себе си, когато се връщат към
някакво болезнено преживяване и са способни да го преосмислят, а не просто да го
преразказват, се чувстват по-добре и са по-малко стресирани – не само в краткосрочна
перспектива, но и когато отново ги поканихме в лабораторията седем седмици по-късно
и им предложихме да помислят отново върху същото събитие. За да не се ограничат с
отчетите, Итън и Озлем предприеха друго лабораторно изследване, което показа, че
самодистанцирането помага за редуциране на един от най-пагубните странични ефекти
на „предъвкването“ – повишеното кръвно налягане.181 Когато хората мислят за
болезнени преживявания и особено тези, които предизвикват чувство на гняв и обида,
кръвното им налягане се повишава. Това носи риск, ако се задържи високо дълго време.
Итън и Озлем демонстрираха, че дистанцирането от себе си ефективно облекчава този
вреден ефект. Колкото повече хората се дистанцират от себе си, толкова по-бързо
кръвното им налягане се връща в своите обичайни здравословни граници.
Дали ползите от самодистанцирането при справянето с наранените чувства биха
запазили значението си извън изкуствените условия на лабораторните експерименти?
Би ли помогнало самодистанцирането при решаването на проблеми и дали хората биха
се справяли по-добре с всекидневните конфликти в междуличностните отношения? За
да отговорят на тези въпроси, Озлем и Итън се заеха да проведат голямо триседмично

180
O. Ayduk & E. Kross, „From a Distance: Implications of Spontaneous Self-Distancing for Adaptive Self-Reflection“, Journal
of Personality and Social Psychology 98, no. 5 (2010): 809-829.
181
O. Ayduk & E. Kross, „Enhancing the Pace of Recovery: Self-Distanced Analysis of Negative Experiences Reduces Blood
Pressure Reactivity“, Psychological Science 19, no. 3(2008): 229-231.

95
изследване, предполагащо всекидневно водене на дневник.182 В края на всеки ден от
изследването участниците посещаваха защитен уебсайт, където им се предлагаше да
посочат дали са имали спор със своя партньор през деня. Ако да, бяха помолени на
разсъждават върху най-дълбоките си мисли и чувства по отношение на събитието.
Накрая оценяваха степента, в която спонтанно се самодистанцираха (т.е. влизаха в
позиция „муха на стената“), докато се опитват да разберат чувствата си, свързани с
конфликта с партньора.
Като цяло хората, които спонтанно се самодистанцираха, когато мислеха за
негативните преживявания във връзките си, използваха и по-конструктивни стратегии
за решаване на проблемите при разрешаване на конфликтите, отколкото тези, които не
се самодистанцираха. Най-интересното беше, че тези, които не се дистанцираха от себе
си, се справяха адаптивно в конфликтите, докато техните партньори не показваха
негативно или враждебно отношение към тях. Ако обаче партньорите им ставаха
враждебни, те отвръщаха със същото и това рязко повишаваше враждебността. Комби-
нацията от слабо самодистанциращи се хора и силно негативни партньори става
формула за ескалираща враждебност, която е потенциално токсична за бъдещето на
взаимоотношенията. Този модел се откроява, независимо дали конфликтното поведение
се оценява чрез самоотчети, както беше по време на изследването с воденето на
дневник, или чрез директно наблюдение от независими наблюдатели, когато партньо-
рите обсъждат своите конфликти в лабораторна среда.
Когнитивно-поведенческите терапевти все повече осъзнават, че самодистанцирането
е предпоставка за терапевтична промяна при много хора и при много проблеми. Те се
опитват да помогнат на клиентите си поне за кратко да се освободят от тази
самопогълнатост, за да осъзнаят, че техните убеждения и възприятия са конструкции на
„реалността“, а не откровения за абсолютната истина, която може да се разглежда по
един-единствен начин. Клиентите се учат как да отстъпят крачка назад от своите
чувства и действия и да се наблюдават от дистанция. Това е прелюдия към изследването
на различни начини на мислене за себе си и за преживяването си, които може да се
окажат по-продуктивни и по-малко емоционално дистресиращи. Хората научават, че
могат да си представят и да мислят за събитията по алтернативни начини, които могат
да им помогнат да „охладят“ дистреса си. Например, ако си счупите крака, това е факт,
който не можете да промените. Откривате го, когато се опитате да се изправите и да
ходите. Можете обаче да промените начина, по който мислите за него. Дали това ще е
„ужасен инцидент“, който ви потиска, защото виждате всички неща, които сега не
можете да правите, например да тичате за здраве и да карате колело? Или ще видите
неочаквана възможност да правите това, което отдавна сте искали, например да
наваксате с четенето на книги, които обичате?
Джеймс Грос в Станфорд и Кевин Окснър в Колумбийския университет показват, че
подобни стратегии на преоценка могат да помогнат на хората да „охладят“ широк
спектър от негативни емоции. Изследователите виждат тези „охлаждащи ефекти“ не
само в самоотчетите на участниците, които сочат, че те се чувстват по-добре, когато
използват „охлаждащи“ стратегии, но и в изследвания, използващи изображения на
мозъка. Тези изследвания свидетелстват за понижена активност на „горещата“ система
и особено на амигдалата, и повишена активност в префронталната кора, когато
участниците преоценяват силни негативни стимули и преживявания с цел да „охладят“

182
Ayduk & Kross, „From a Distance“ study 3.

96
тяхното емоционално въздействие.183

Когато децата мислят за себе си

Една от радостите на това да имаш много и чудесни студенти и сътрудници в дълго-

годишните изследвания е, че когато получат вдъхновяващи резултати, те се свързват
едни с други и сътрудничеството се разширява. Анджела Дъкуърт, млад преподавател в
Пенсилванския университет, не е моя студентка, но сътрудничеството ни започна след
запознанството ни на конференция през 2002 г., където всеки от нас бе завел студентите
си. След това Итън и Анджела (както и нейната студентка Или Цукаяма, Озлем и аз)
искахме да видим дали ефектите от самодистанцирането, откривани при възрастните,
ще се проявят при децата и юношите. Тази група е особено важна за изследване, защото
е възрастта, когато децата често се измъчват едно друго със социално изключване,
предизвиквайки чувство на нараненост, разочарование и гняв у отхвърлените. Твърде
често последиците са трагични и пораждат публично съчувствие, но дори и тогава не се
стига до особена промяна в това, което децата учат и което би могло да им помогне да
се справят по-конструктивно с болката от отхвърлянето.
Ние се фокусирахме върху преживяванията, свързани с проявленията на гнева,
защото в по-ранни изследвания те се оказваха свързвани с деструктивни последици и
най-вече с ескалираща агресия, изблици на насилие и начало на депресия.184 В
изследването на Итън Крос и неговия екип всички деца бяха насочени към това да си
припомнят преживяване, в което са изпитали много силен гняв.185 Те получиха следните
инструкции:
„Затворете очи. Върнете се към времето и мястото на преживяването, което то-
ку-що си спомнихте, и вижте сцената във въображението си.“ След това потапяне в
себе си от тях се искаше да разиграят отново ситуацията така, както се разгръща
във въображението им през собствените им очи. В условията на самодистанциране
бяха инструктирани така: „Отстъпете няколко крачки назад. Излезте от
ситуацията и заемете позиция, която ви дава възможност да наблюдавате
събитието от дистанция и да виждате себе си в него. Фокусирайте се върху това
какво става с вас, когато сте далеч от нещата. А сега наблюдавайте ситуацията,
която сякаш отново се разиграва с някакъв далечен ваш Аз. Вижте отново събитието
така, както се разгръща във въображението ви, така, сякаш наблюдавате вашия
далечен Аз.“

Както и при възрастните, самодистанцирането накара децата да се фокусират по-

малко върху разказването и повторното преживяване на гнева, който първоначално са
изпитали, и им помогна да премислят събитието по начин, който намалява гнева и
подпомага прозрението и постигането на завършек. Те придобиха по-обективна
перспектива към събитието, станаха по-малко склонни да обвиняват другия и създаваха

183
J. J. Gross & O. P. John, „Individual Differences in Two Emotion Regulation Processes: Implications for Affect,
Relationships, and Well-Being“, Journal of Personality and Social Psychology 85, no. 2 (2003): 348-362; K. N. Ochsner & J. J.
Gross, „Cognitive Emotion Regulation Insights from Social Cognitive and Affective Neuroscience“, Current Directions in
Psychological Science 17, no. 2 (2008): 153-158.
184
K. A. Dodge, „Social-Cognitive Mechanisms in the Development of Conduct Disorder and Depression“ Annual Review of
Psychology 44, no. 1 (1993): 559-584; K. L. Bierman & others, „School Outcomes of Aggressive-Disruptive Children: Prediction
from Kindergarten Risk Factors and Impact of the Fast Track Prevention Program“, Aggressive Behavior 39, no. 2 (2013): 114-130.
185
E. Kross & others, „The Effect of Self-Distancing on Adaptive versus Maladaptive Self-Reflection in Children“, Emotion-
APA 11, no. 5 (2011): 1032-1039.

97
истории, които им помогнаха да преодолеят гнева си. Тези резултати бяха получени при
проучването на различни групи деца без оглед на пол, раса или социално-икономически
статус.
Изцеляване на разбитото сърце

Болката, която Мария изпитваше заради „разбитото си сърце“, единствено метафора

ли беше, или имаше някаква биологична основа? Ето още един въпрос за регулирането
на емоциите, който Итън Крос и колегите му изследваха в експеримент от 2011 г. Хора,
които наскоро бяха преживели края на връзката си, разглеждаха снимка на своя бивш
партньор и мислеха за отхвърлянето си; в същото време мозъкът им се сканираше с
ЯМР. В други условия същите хора преживяваха силна соматична болка от термална
стимулация на предмишницата си. При физическото страдание се активираха две
мозъчни зони (вторичната соматосензорна кора и дорзалната постериорна инсула);
същите мозъчни зони се активираха, когато те мислеха за това, че са сами, и гледаха
снимката на човека, който е разбил сърцето им. Когато говорим за усещанията на
отхвърления човек от гледна точка на физическата болка, това престава да е метафора:
разбитото сърце и душевната болка наистина причиняват физическо страдание.186
Съвпадението в начина, по който емоционалната и соматичната болка се преживяват
и обработват в мозъка, поражда много въпроси. Един от тях, който често се задава по
иронично, е дали болкоуспокояващите биха помогнали на човека да се справи със
страданията от нещастната любов и другите форми на отхвърляне и изключване.
Изследователите на страданията, причинени от междуличностни конфликти, получават
този въпрос в края на лекциите си от хора, които се опитват да бъдат забавни, но се
оказва, че отговорът е категорично „да“. „Вземи два аспирина и ми се обади сутринта“
би бил коравосърдечен отговор на среднощно обаждане на приятел, който иска да
сподели новото си терзание, но има солидна база в изследванията.
Нейоми Айзенбъргър и нейните колеги в Калифорнийския университет в Лос
Анджелис дават на доброволци болкоуспокояващи лекарства без рецепта или плацебо
всеки ден в продължение на три седмици.187 Доброволците следят през този период
нивото на болка, причинена от разрив във взаимоотношенията с близък човек, без да
знаят дали приемат болкоуспокояващо лекарство или плацебо. Тези, които приемат
болкоуспокояващо лекарство, съобщават за значително отслабване на болезнените
чувства, започващо около деветия ден и продължаващо до 21-вия – последния ден от
изследването. Тези, които приемат плацебо, не демонстрират промяна. Друга група от
доброволци приема или обезболяващо, или плацебо, отново без да знаят какво приемат,
и след това преживяват симулирано социално отхвърляне, докато мозъкът се сканира с
ЯМР. Докато са в скенера, играят на Cyberball – виртуална игра, от която те в крайна
сметка са изключени: след седем подавания към тях те наблюдават как двама други
участници си прехвърлят топката 45 пъти, без нито един пас към тях. В отговор на
социалното изключване тези, които са били на обезболяващо в продължение на 3 седми-
ци, имат значително по-слаба невронна активност в мозъчните региони, където се
формират болезнените усещания.
Ако обикновените болкоуспокояващи не помогнат на Мария да облекчи страданието

186
E. Kross & others, „Social Rejection Shares Somatosensory Representations with Physical Pain“, Proceedings ofthe National
Academy of Sciences 108, no. 15 (2011): 6270-6275.
187
N.I. Eisenberger, M. D. Lieberman & K. D. Williams, „Does Rejection Hurt? An fMRI Study of Social Exclusion“, Science
302, no. 5643 (2003): 290-292.

98
си и тя не може да овладее изискващата усилия мисловна акробатика, необходима, за да
може да види преживяването си отстрани, остава още един антидот. Ако изпитвате
болка от отхвърлянето, ще ви помогне мисълта за тези, към които сте трайно и сигурно
привързани. Така, както гледането на снимката на човека, който ви е отхвърлил, може
да причини отново болка на разбитото сърце, мисълта за хората, към които сте дълбоко
привързани, хората, които обичате и които също ви обичат, може да улесни
преодоляването на страдания като тези, които държат Мария в капана на миналото. Този
антидот е най-ефективен при хора, които вече имат доказани във времето здрави връзки
с други; той не работи толкова добре при онези, които избягват привързването и
близките взаимоотношения.188

188
E. Selcuk & others, „Mental Representations of Attachment Figures Facilitate Recovery Following Upsetting
Autobiographical Memory Recall“, Journal of Personality and Social Psychology 103, no. 2 (2012): 362-378.

99
 12.
„Охлаждане“ на болезнените емоции
Най-вдъхновяващите резултати от изследванията с бонбоните маршмелоу не са
неочакваните дългосрочни връзки между секундите чакане на наградите и успехите в
зрелите години от живота. По-впечатляващото е, че ако сме способни да отлагаме
удоволствието и го използваме, ние ще сме по-добре защитени от проблемите, създа-
вани от собствената ни диспозиционна уязвимост и можем да живеем с нея по-конструк-
тивно.
Изследванията, които показват как и защо самоконтролът има положителен ефект, са
се фокусирали върху една широко разпространена уязвимост, наречена „чувствител-
ност към отхвърляне“ (ЧО). Сега ще насоча вниманието ви към онова, което сме научи-
ли за нея.

Последствията от високата чувствителност към отхвърляне

Хората с висока ЧО са изключително тревожни по отношение на отхвърлянето в

близките взаимоотношения, боят се, че ще бъдат изоставени, и често със собственото
си поведение провокират точно това, от което се страхуват. Ако деструктивните ефекти
на ЧО не се контролират, те могат да се превърнат в самоизпълняващо се
пророчество.189 Представям ви „Бил“ като пример на начина, по който силната ЧО може
да разруши близките взаимоотношения: той е с висока чувствителност към от-
хвърлянето в романтичните си отношения и слаба способност за самоконтрол и
отлагане на удоволствието. Когато третият му брак се проваля, той се чувства
депресиран, тревожен и се обръща към терапевт. Обяснявайки причините за последния
си развод, той гневно се оплаква от „липсата на лоялност“ от страна на бившата му
съпруга. „Доказателството“ според Бил можело да се наблюдава по време на закуска. В
собствената му версия той бил нетърпелив да говори и да общува всяка сутрин, но
съпругата му винаги изглеждала полузаспала. Вместо да го изслуша внимателно, тя се
прозявала, затваряла очи, а често дори се извръщала, за да погледне заглавията във
вестника или да подреди цветята на масата. Той мислел, че тя е безразлична към
неговите оплаквания и равнодушното ѝ поведение веднъж го „накарало да хвърли
проклетите бъркани яйца срещу нея“.
Силно чувствителните към отхвърляне хора като Бил лесно стават жертва на
натрапливи мисли дали „наистина“ са обичани, или не, и постоянното им „предъвкване“
предизвиква каскада от изблици на гняв и негодувание, инициирани от „горещата“
система, докато страхът им от изоставяне расте. В отговор на дистреса, както и на
негативните реакции на партньора, те все по-активно прибягват до контрол и принуда –
открито или с пасивна агресия. Те прехвърлят вината за собствените си действия на
партньора („тя ме накара да хвърля проклетите яйца срещу нея“) и обосновават
собствените си страхове от изоставяне с опити за отхвърляне от страна на партньора;
опити, които първоначално са си въобразявали, а след това са провокирали със

189
R. Romero-Canyas & others, „Rejection Sensitivity and the Rejection-Hostility Linkin Romantic Relationships“, Journal of
Personality 78, no. 1 (2010): 119-148; G. Downey & others, „The Self-Fulfilling Prophecy in Close Relationships: Rejection
Sensitivity and Rejection by Romantic Partners“, Journal of Personality and Social Psychology 75, no. 2 (1998): 545-560.

100
собствените си яростни избухвания.
Този характерен модел има предвидими последици, идентифицирани в изследванията
на Джералдин Дауни и нейните студенти. С Джералдин, преподавател по психология в
Колумбийския университет, си сътрудничихме в началото на 90-те години. Тя отдавна
е лидер в изследванията върху природата и последиците от чувствителността към
отхвърляне. Нейните изследвания показват, че връзките между млади хора,
чувствителни към отхвърляне, са по-краткотрайни, отколкото между хора с по-ниска
ЧО. В основното училище децата с висока чувствителност към отхвърляне са по-
самотни и по-често са обект на тормоз от техните връстници.190 В дългосрочна
перспектива хората, у които тази уязвимост е по-силно изразена, по-често биват
отхвърлени. С течение на времето това ерозира чувството им за лична стойност и
самооценката им, а това увеличава вероятността от депресия.191
Хората с висока чувствителност към отхвърляне не само подкопават дългосрочните
си взаимоотношения и нараняват другите, но и нанасят биологична вреда на самите себе
си. Всеки път, когато човек като Бил се взривява емоционално, избухва или преживява
стрес, нараства рискът от сърдечносъдово заболяване, астма, ревматоиден артрит,
онкозаболяване и депресия. Защо?
Няколко експеримента оценяват физиологичната реакция на имунната система на
социалното отхвърляне и мозъчната активност по време на реакцията на отхвърлянето.
Когато се чувстваме отхвърлени, се повишава невронната активност и чувствителност
в дорзалната предна цингуларна кора и предната инсула.192 Тези зони участват в
регулирането на емоциите, очакването на наградите и критично важните автономни
функции като кръвно налягане и пулс. Освен това, когато сме подложени стрес,
организмът ни произвежда възбуждащи химически вещества. В еволюционната история
е имало основание тялото да реагира на стреса, като отделя възбуждащи цитокини –
протеините, които регулират имунната система в подготовка за физическа атака. Тази
реакция е била и си остава адаптивна: цитокините ускоряват заздравяването на раните
и следователно имат висока краткосрочна стойност за възстановяване след физическо
увреждане. Когато обаче тази реакция е активирана дългосрочно, например от хроничен
страх и очакване на отхвърляне или от неспособност да се преодолее отхвърлянето,
повишената възбудимост може да доведе до сериозно заболяване. Краткосрочната
възбуда в отговор на нараняване е била много важна за оцеляването на нашите предци,
но дългосрочната възбуда в отговор на свръхреакциите на „горещата“ система,
започващи по време на закуска и траещи по 24 часа 7 дни в седмицата, е рецепта за
болест.193

190
V. Purdie & G. Downey, „Rejection Sensitivity and Adolescent Girls’ Vulnerability to Relationship-Centered Difficulties“
Child Maltreatment 5, no. 4 (2000): 338-349.
191
О. Ayduk, W. Mischel & G. Downey, „ Attentional Mechanisms Linking Rejection to Hostile Reactivity: The Role of‘Hot’
versus ‘Cool’ Focus“, Psychological Science 13, no. 5 (2002): 443-448; O. Ayduk, G. Downey & M. Kim, „Rejection Sensitivity
and Depressive Symptoms in Women“, Personality and Social Psychology Bulletin 27, no. 7 (2001): 868-877.
192
G. Bush, P. Luu & M. I. Posner, „Cognitive and Emotional Influences in Anterior Cingulate Cortex“, Trends in Cognitive
Sciences 4, no. 6 (2000): 215-222. Вж. също G. M. Slavich & others, „Neural Sensitivity to Social Rejection Is Associated with
Inflammatory Responses to Social Stress“, Proceedings of the National Academy of Sciences 107, no. 33 (2010): 14817-14822.
193
R. M. Sapolsky, L. M. Romero & A. U. Munck, „How Do Glucocorticoids Influence Stress Responses? Integrating
Permissive, Suppressive, Stimulatory, and Preparative Actions“, Endocrine Reviews 21, no. 1 (2000): 55-89.

101
 Как предпазва способността за отлагане на възнаграждението

Скоро след като Джералдин дойде в Колумбийския университет, ние двамата и

нашите студенти започнахме поредица от съвместни изследвания, за да проучим как
способността за самоконтрол може да предпазва чувствителните към отхвърляне хора
от злощастните последици на тяхната уязвимост. Задавахме си следните основни
въпроси. Действително ли способността за отлагане на възнаграждението предпазва от
негативните ефекти на високата чувствителност към отхвърляне? Дали уменията за
контрол върху вниманието, които позволяват на прохождащите деца да се справят с
дистреса от раздялата с майката и помагат на децата в доучилищна възраст да чакат за
бонбоните маршмелоу, ще позволят и на чувствителния към отхвърляне мъж в зряла
възраст „да охлади“ емоциите си, преди да изпадне в ярост, че съпругата му обръща по-
голямо внимание на заглавията във вестника, отколкото на него? Чувствителността към
отхвърляне се измерваше чрез степента, в която участниците в изследването смятаха,
че подобни притеснения се отнасят до тях: „Често се притеснявам, че другите ще ме
изоставят“ и „Често се притеснявам, че моят партньор всъщност не ме обича“.
Озлем Айдук (която по онова време работеше заедно с мен и Джералдин в
Колумбийския университет) продължаваше лонгитюдните изследвания, които бях
започнал в детската градина „Бинг“ на Станфордския университет. Когато бившите
възпитаници на „Бинг“ станаха на 27-32 години, се оказа, че тези от тях, които имаха
висока чувствителност към отхвърляне, а в детска възраст не можеха да отлагат
удоволствието в теста Маршмелоу, проявяваха по-малко самоуважение, имаха по-ниска
самооценка и по-слаба способност за справяне с проблемите.194 Тяхното образователно
ниво бе по-ниско, по-често използваха наркотици и се развеждаха. И обратно, 27-32-
годишните, които бяха също толкова чувствителни към отхвърляне, но бяха способни
да отлагат удоволствието в доучилищна възраст, бяха предпазени от тези негативни
резултати: тяхната хронична тревожност от отхвърляне не се беше превърнала в
самоизпълняващо се пророчество.
През 2008 г. едно свързано изследване на същия екип, ръководен от Озлем, показа, че
хората с висока ЧО са и по-уязвими към появата на признаци на гранично личностно
разстройство. Това разстройство ги предразполага да преувеличават значението на
дребните несъгласия и да ги възприемат като лични атаки, на които реагират, като
стават деструктивни както към другите, така и към себе си. Но по-важното беше, че
хората с висока чувствителност към отхвърляне и силно развита способност за
самоконтрол бяха предпазени от тези ефекти и успяваха да запазят връзките си. Ние
установихме това както в проследяващо изследване на някогашните възпитаници на
детската градина в Станфорд, така и в две нови извадки: едната от студенти, другата от
хора в зряла възраст в Бъркли, Калифорния. Като цяло тези, които имаха висока ЧО, но
и добри умения за самоконтрол, се справяха също толкова добре с житейските
проблеми, както и онези, които не бяха толкова чувствителни към отхвърляне.195 В
ситуация на стрес и риск от отхвърляне в социалните взаимоотношения уменията за
самоконтрол помагат на силно чувствителните към отхвърляне хора „да охладят“

194
O. Ayduk & others, „Regulating the Interpersonal Self: Strategic Self-Regulation for Coping with Rejection Sensitivity“,
Journal of Personality and Social Psychology 79, no. 5 (2000): 776-792.
195
O. Ayduk & others, „Rejection Sensitivity and Executive Control: Joint Predictors of Borderline Personality Features“,
Journal of Research in Personality 42, no. 1 (2008): 151-168.

102
своите импулсивни реакции, давайки им възможност да предотвратят изблиците на
гняв, агресивност и действия, водещи до разрушаване на връзките.
Колкото по-ясни и по-отчетливи ставаха връзките между поведението на децата в
доучилищна възраст в теста Маршмелоу и онова, което се бе случило с тях в живота,
толкова повече се питах: „Дали резултатите от Станфорд, Колумбийския университет и
Бъркли ще се повторят извън тези привилегировани и селективни общности?“ За да
открия това, имах нужда от училище, което да е максимално отдалечено от
университетския комплекс на Станфорд – както географски, така и демографски.

От Станфорд до Южен Бронкс

Трудно е да си представим по-рязък контраст между слънчевия палмов оазис на

Станфорд, Калифорния, където децата в детската градина „Бинг“ чакаха своите
бонбони, и общественото основно училище в Южен Бронкс, в което в крайна сметка ни
позволиха да работим. В ония времена нюйоркските обществени училища имаха строга
охранителна система, която ги предпазваше от инвазията на изследователите, и ни бяха
нужни четири години, през които всяко усилие се отклоняваше, преди да получим
достъп до училището. Директорът на това училище, който беше готов да рискува да си
навлече гнева на Градския съвет по образование, ни позволи да проведем изследвания
между тъмните, наподобяващи крепост каменни стени на училището му. Беше началото
на 90-те, когато градът едва започваше да се възстановява от една от своите най-тежки
кризи. Повечето обществени училища, включително и това, бяха в дълбок упадък.
Класните стаи бяха в ужасно състояние, мазилки падаха от таваните, високите прозорци
бяха със счупени стъкла и решетки, а мъждивото осветление идваше от електрически
крушки, половината от които бяха изгорели. То не приличаше не само на училищата в
района на Станфорд, които познавах покрай собствените си деца, но и на обществените
училища в кварталите на работническата класа в Бруклин, в които бях ходил
десетилетия по-рано.
При първото ми посещение полицейски коли бяха паркирали до металните огради,
увенчани с бодлива тел. Когато тълпите деца се подредиха и бавно преминаваха през
детекторите за метал на пазените от охрана входни врати, си спомних за времената,
когато бях посещавал щатския затвор с висока степен на сигурност, докато работех
върху дисертацията си в Щатския университет на Охайо. След като влязох в училището
в Бронкс, бях привлечен от силен шум, идващ от заседателната зала. Помещението бе
пълно с говорещи високо и крещящи ученици, покрай редиците крачеха напред-назад
учители мъже с показалки в ръце и викаха по-високо от учениците: „Седнете и
млъкнете!“ Скоро разбрах, че това е рутинна процедура преди учебните занятия. Тази
сцена ми разкри, че бяхме открили училището и учениците, които търсехме. То би
трябвало да е в пълен контраст с училището в Станфорд, но условията в училището в
Бронкс бяха още по-обезсърчаващи, отколкото бях очаквал.
Изследвахме деца, постъпващи в шести клас на основното училище на 12-годишна
възраст, и ги проследихме, докато завършат осми клас на 14 години. Направихме това в
последователни етапи през петте години на проекта. Когато шестокласниците започваха
училище, направиха теста Маршмелоу, само че този път той беше с много бонбони
М&М по-късно вместо само няколко веднага. За 3-годишния период от пребиваването
на децата в училището събрахме множество различни данни, така че да можем да видим
дали онова, което бяха направили на теста, прогнозира, или не, последващото им

103
поведение.
Както и привилегированите деца в Станфорд, осмокласниците в Бронкс с висока
чувствителност към отхвърляне имаха ниска самооцениха и не се ползваха с особен
авторитет сред връстниците и учителите си. Но отново тази корелация беше установена
само при онези подрастващи, които две години по-рано бяха неспособни ефективно да
отлагат удоволствието в теста Маршмелоу. Високата чувствителност към отхвърлянето
не обричаше тези деца на проблеми в междуличностните взаимоотношения, доколкото
те проявяваха способност „да охладят“ своята физиологична възбуда и стрес, оценявана
според времето за отлагане на удоволствието.
За да проследим как тези деца в Бронкс се развиват в течение на времето, помолихме
техните връстници да ги оценят по това колко добре приети са социално, а учителите –
според това колко агресивни са. Оказа се, че съществува корелация между тези две
серии от оценки: децата, които бяха възприемани от учителите като по-агресивни, бяха
по-малко приемани и се оценяваха по-негативно от връстниците им. Силно
чувствителните към отхвърляне ученици бяха по-малко приемани от техните връстници
и се възприемаха като много по-агресивни от техните учители, но само ако бързаха да
използват звънеца и се задоволяваха само с няколко бонбона М&М.196
Децата, които се тревожеха от отхвърляне, но бяха способни „да охлаждат“ стреса и
да чакат за своите бонбони М&М, бяха възприемани от учителите като най-малко
агресивни, а за връстниците си бяха сред най-добре приетите. Комбинацията от силна
мотивация за избягване на отхвърлянето и умения за самоконтрол помага на тази група
деца да постигнат приемането, за което копнеят. Силната тревожност от възможността
за отхвърляне не се превръща в самоизпълняващо се пророчество. Тя дори може да
помогне на много от децата с висока чувствителност към отхвърляне да спечелят
състезанието по популярност.
Срещнах „Рита“, когато тя беше на 13 години и се обучаваше по програмата KIPP в
седми клас на средно училище в Южен Бронкс, Ню Йорк – същото училище, в което
срещнах Джордж Рамирес, който продължи напред и влезе в Йейл (глава 8). Рита
говореше с мек, но силен глас и обмисляше всичко, което казва. Когато харесваше това,
което се чуваше да казва, или мислеше, че е било смешно, лицето ѝ се озаряваше от
широка усмивка.
Рита беше в KIPP от три години, а преди това беше посещавала общественото
училище, намиращо се в същата сграда. Беше имала късмета да попадне в KIPP и
семейството ѝ отговаряше на изискването родителите да са бедни. Попитах Рита за
преживяванията ѝ в KIPP, чиито спокойни, сериозни, ориентирани към ученето и
дисциплинирани паралелки бяха съвършено различен свят от хаоса на общественото
училище, с което деляха една сграда:
Отначало не знаех как да се приспособя. След като влязох тук, започнах да споделям
повече. Започнах да говоря с хората. Моите учители ме научиха, че мога да пиша. Затова
имам тетрадка, в която пиша. Обичам да пиша за всекидневието си, а не за това как
маймуните са еволюирали.
Лицето ѝ стана сериозно:
Не харесвам да получавам забележки. Когато получа критична забележка, си я
записвам.197 Записвам къде е било, името на човека, какво е казал, защо ме е заболяло

196
O. Ayduk & others, „Regulating the Interpersonal Self.“
197
За ползите от записването за емоционални преживявания вж. J. W. Pennebaker, Opening Up: The Healing Power of

104
толкова много и защо е било казано на мен, а не на друг. Показвам го на моя консул-
тант. Тя ми помага да го преодолея. Отивам да говоря с човека, който ме е крити-
кувал, и задавам въпроси, които си записвам. Помага ми да говоря и да науча защо това
е било казано. Това облекчава гнева ми. Научих, че всеки получава критики. Просто
трябва да се справиш с тях и да продължиш напред.

Рита е пример за човек, който е много чувствителен към отхвърляне, но и способен

на самоконтрол. Ако се съди по резултатите, тя се справя не по-зле от тези, които не са
особено чувствителни към отхвърляне. С помощта на учителите си тя постепенно
успява „да охлажда“ своята тревожност от отхвърляне и да се откаже от потъване в себе
си, опитвайки се да се самодистанцира, за да екстернализира наранените си чувства,
като ги записва и обсъжда. Това ѝ позволява да се учи как да преодолява тези емоции и
„да продължава напред“.
Когато хората с висока чувствителност към отхвърляне изпитват гняв и враждебност,
както често се случва, те се оказват в печеливша ситуация, ако притежават способността
„да охладят емоциите“ и да забавят темпото, като поемат дълбоко въздух, регулират
стратегически мислите си и не губят от поглед дългосрочните си цели. Те могат да
прилагат тези стратегии автоматично, вместо да влагат усилия, ако разработят и
практикуват планове за реализация от типа „Ако-то“, които свързват стратегиите
(ТОГАВА поеми дълбоко въздух и започни обратно броене от 100) с външни сигнали
(ако тя чете вестника) и вътрешни сигнали (ако започна да изпитвам гняв).
Тези умения за отлагане могат да се използват и за „охлаждане“ на агресивния
импулс, като се активира „гореща мисъл“, която е несъвместима с него. Например, ако
някой като Бил развие по-добри умения за самоконтрол, може да успее живо да си
представя как хвърлянето на яйцата във вихъра на момента ще доведе до това той да
чете писмо „Скъпи Бил“ на масата, когато се върне у дома вечерта и открие, че
гардеробът на жена му е изпразнен. Механизмите, които са в действие тук – когато спо-
собността за отлагане позволява да се направи кратка пауза за размисъл преди
действието, – са същите като тези, които помагат на хората с други видове уязвимост
(склонност към гранично личностно разстройство, затлъстяване или пристрастяване
към психоактивни вещества) по-добре да регулират и да контролират поведението си.
През 2013 г. в Списанието за педиатрия (The Journal of Pediatrics) Таня Шлам и
нейните колеги съобщиха, че времето, което възпитаниците на детската градина „Бинг“
на Станфордския университет чакаха в теста Маршмелоу, предсказва техния индекс на
телесната маса 30 години по-късно.198 „Всяка допълнителна минута в отлагането на
удоволствието от децата прогнозира намаляване с 0,2 пункта на индекса на телесната
маса в зряла възраст.“ Авторите с основание предупреждават, че тази корелация, макар
че е впечатляваща и се запазва за дълъг период, не означава каузална връзка. Тя обаче
може да помогне, като насърчи изследователите, педагозите и родителите да
продължават да разработват интервенции за развитие на уменията за самоконтрол у
малките деца.

Expressing Emotion (New York: Guilford Press, 1997), and J. W. Pennebaker, „Writing about Emotional Experiences as a Thera-
peutic Process“, Psychological Science 8, no. 3 (1997): 162-166.
198
T. R. Schlam & others, „Preschoolers’ Delay of Gratification Predicts Their Body Mass 30 Years Later“, Journal of Pediatrics
162, no. 1 (2012):91.

105
 Самоконтрол в Дънидин

Ученият винаги е нетърпелив за независимо повторение на изследователските резул-

тати, за предпочитане в различни групи и контекст. През 2011 г. с успокоение научих,
че паралелни резултати за предпазващите ефекти на самоконтрола в ранните години от
живота са получени от друг изследователски екип, който е работил с много различни
популации от другата страна на глобуса десетилетия след като започнаха изследванията
с бонбоните маршмелоу. Тери Мофит, Авшалом Каспи и техните колеги проучили
внимателно живота на повече от 1000 деца, родени в една и съща година и в един град –
Дънидин, Нова Зеландия, – и проследили развитието им през годините, за да видят как
се справят на 32-годишна възраст.199 Използвали мерки за оценка на самоконтрол и
дълговременни резултати, които са различни от нашите. Оценявали самоконтрола през
първото десетилетие от живота с помощта на различни рейтинга по резултати от
наблюдения, както и с отчети на родители, учители и на самите деца. Задавали въпроси
за агресия, хиперактивност, липса на постоянство, невнимание и импулсивност. За да
оценят здравното състояние, измервали зависимостта от психоактивни вещества,
тютюнопушене и метаболитните отклонения (например затлъстяване, хипертония и
висок холестерол). Прегледали резултатите за финансовото състояние, включително
нива на доходи, семейна структура (например отглеждане на дете като самотен
родител), спестовните навици, кредитните проблеми и финансовата зависимост.
Оценили антисоциалното поведение, например наказателни присъди. Независимо от
използваните мерки слабият самоконтрол през детството значимо прогнозирал
негативните резултати в зряла възраст: влошено здравословно състояние, финансови
проблеми и склонност към закононарушения.
Беше приятно да установя колко добре се съгласуват резултатите от 2011 г. в
Дънидин, Нова Зеландия, с тези, получени за пръв път в Стаята на изненадите в
Станфорд в края на 60-те години на XX век: самоконтролът, особено в ранните години
от живота, има прогностична стойност. И по-важното: както илюстрират и другите
изследвания в тази глава, той има предпазваща функция, като помага за
предотвратяване на възможността вродената уязвимост да получи деструктивно
развитие. Това превръща умението за самоконтрол в качество, което си струва да
формираме у нашите деца, а и в самите нас.

199
T. E. Moffitt & others, „А Gradient of Childhood Self-Control Predicts Health, Wealth, and Public Safety“, Proceedings of
the National Academy of Sciences 108, no. 7 (2011): 2693-2698.

106
 13.
Психичната имунна система
Когато усилията ни за самоконтрол се провалят, имаме скрит съюзник, който в
течение на времето ни помага да се чувстваме по-добре или поне не толкова ужасно, без
значение колко много сме объркали нещата или колко сурово се отнася животът с нас.
Еволюцията ни осигурява автоматични защитни механизми, които ни идват на помощ,
когато животът ни нанася жестоки удари, с които просто не можем да се справим, когато
силите ни са недостатъчни, „хладната“ ни система е твърде уморена, а собственото ни
погрешно поведение и мимолетни чувства ни вкарат в беля.
Тези механизми някога се наричаха его-защити, но в началото на този век Даниъл
Гилбърт в Харвард, съвместно с Тимоти Уилсън от Университета на Вирджиния и други
учени, разшириха и ревизираха представите за тях, като им дадоха ново название –
„психична имунна система“200. Тази система създава сигурна мрежа, за да ни предпазва
от ефектите на хроничния стрес, и укрепва силите ни, за да можем да се справим с
ужасни новини, например рутинния преглед, който приключва с диагноза „рак“, рязко
намаляване на пенсионните фондове, предстоящо уволнение или внезапна смърт на
човек, когото обичаме. Докато биологичната имунна система ни поддържа живи, като
ни предпазва от болести, психичната имунна система снижава нивото на стрес и ни
помага да избегнем депресията. Снижаващите стреса и антидепресивните ефекти на
психичната имунна система подсилват биологичната имунна система и двете непрекъс-
нато взаимодействат, за да сме здрави и усмихнати дори когато животът е суров към
нас.

Защита на самоуважението:
Подобряване на самооценката

Психичната имунна система открива начини да избягваме да мразим себе си заради

лошите резултати и да се хвалим с добрите. Тя ни позволява да приписваме отговор-
ността за лошите резултати на правителството, некомпетентния подчинен или ревнивия
колега, на лошия късмет или някакви обстоятелства извън нашия контрол. Тя ви помага
да заспите вечер, след като повторно сте преживели епизод на работното място, в който
на групово съвещание колега е нарекъл ваша идея „формула за катастрофа“. Окей,
мислите си, може би не е било толкова добра идея, но това е обяснимо, защото сте имали
страшно главоболие. Както казва социалният психолог Елиът Арънсън в заглавието на
книгата си „Бяха направени грешки (но не от мен)“ [Mistakes Were Made (But Not by
Me)].
Психичната имунна система защитава представата ни, че сме добри, умни и ценни.
Стига да не сме твърде потиснати или разстроени, тя ни позволява да видим себе си като
имащи повече положителни и по-малко отрицателни качества в сравнение с повечето

200
Даниъл Гилбърт пише за физиологичната и психичната имунна система в „Какво е нужно да си щастлив“ (София:
Изток-Запад, 2009), превод Анна Христова (Прочетете скоро и на http://4eti.me). За това как психичната имунна система
води също до лоши прогнози за бъдещо щастие вж. D. Т. Gilbert and Т. D. Wilson, „Prospection: Experiencing the Future“,
Science 317, no. 5843 (2007): 1351-1354; D. T. Gilbert & others, „Immune Neglect: A Source of Durability Bias in Affective
Forecasting“, Journal of Personality and Social Psychology 75, no. 3 (1998): 617-638.

107
от равните нам по статус. Тя обаче не е универсална: може да се възприемате като умен
човек, но некомпетентен в областта на техниката, или като добри по отношение на
самоконтрола, когато става дума за работа, но не и що се отнася до въздържането от
шоколад. Въпреки това, когато хората се оценяват по въпросника на Шели Тейлър „Как
виждам себе си“ (How I See Myself), в който са представени 21 качества като „жизне-
радост“, „научни склонности“, „увереност в интелектуалните способности“, „чувстви-
телност към другите“, „желание за постижения“, между 67 и 96% оценяват себе си като
по-добри, отколкото оценяват равните си по статус.201 Дейвид Г. Майърс – социален
психолог в колежа „Хоуп“ – улавя същността на множеството изследвания върху
самооценката:

По данни на проучване, направено от обществената организация „Колидж борд“ с

участието на 829 000 ученици в последния клас на гимназията, 0% оценяват себе си
под средното по „способност да се разбират с другите“, 60% се самооценяват в
горните 10%, а 25% се самооценяват в най-добрия 1%. В сравнение със средно-
статистическия ни връстник повечето от нас се ласкаят, че са по-интелигентни, по-
добре изглеждащи, по-малко предубедени, по-етични, по-здрави и с по-голяма веро-
ятност да живеят по-дълго. Последното намира отражение в известния анекдот на
Фройд за мъжа, който казал на съпругата си: „Ако един от нас умре, ще се преместя
в Париж.“ [...]

Във всекидневието 9 от 10 шофьори са много добри на волана – или поне така си

мислят. В проучвания на университетски преподаватели 90% или повече оценяват себе
си като по-добри от техните средностатистически колеги. Когато брачни партньори
оценяват какъв процент допринасят за домакинската работа или когато членовете на
трудови екипи оценяват приноса си, техните самооценки обикновено дават сбор, по-
голям от 100%.202
Не може всички да сме над средното ниво. Важният въпрос е дали тази себелюбива
илюзия в крайна сметка е добра, или лоша, за нас. Трябва ли да приветстваме този тип
самонадценяване, да му дадем позитивно название като „себеутвърждаване“, да се
радваме, когато го виждаме у децата си, и да не го цензурираме у себе си? Или тази
свръхоценка на себе си е невротичен механизъм, защитна система, която трябва да
преодолеем, за да можем да се възприемаме по-точно? Не е изненадващо, че в
съответствие със самото явление защитниците на всяка страна страстно отстоявят
прозорливостта на собственото си становище и глупостта на това на опонентите си.
Шели Тейлър и нейните колеги изследват влиянието на самоуважението в поредица
експерименти, започнали в края на 90-те години на XX век и продължили дълги години,
и техните резултати внасят нови аргументи в дебатите.
Тейлър и нейният екип показват, че хората с висока самооценка – тези, които се
оценяват по-високо от равните си по статус, – в действителност имат по-ниски нива на
хроничен биологичен стрес. В биологичен план това става до голяма степен бла-
годарение на работата на оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза, която
регулира всичко от храносмилането и температурата до настроението, сексуалността,

201
S. E. Taylor & D. A. Armor, „Positive Illusions and Coping with Adversity“, Journal of Personality 64, no. 4 (1996): 873-
898; S. E. Taylor & P. M. Gollwitzer, „Effects of Mindset on Positive Illusions“, Journal of Personality and Social Psychology 69,
no. 2 (1995): 213-226.
202
D. G. Myers, „Self-Serving Bias“, This Will Make You Smarter: New Scientific Concepts to Improve Your Thinking, ed. J.
Brockman (New York: Harper Perennial, 2012), 37-38.

108
физическата енергия и биологичната имунна система. Освен това тя е индикатор колко
добре или зле реагирате на стреса и травмите. Хората с висока самооценка имат по-
добри показатели за работата на оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза,
отколкото онези с ниска самооценка.203 Те са по-способни да сдържат „горещата“
система, когато реагират на заплахи, защото успокояващата парасимпатикова активност
се повишава, както и равнището на комфорт. Това намалява стреса, като поставя хората
с висока самооценка в по-щадящ режим на възстановяване, в който могат да подкрепят
силите си и да се изцелят, вместо да остават в напрежение за следващата битка – с
хиените, както е било по времето на нашите предци, или със съвременния вариант на
хищниците днес.
Тези открития противоречат на традиционното убеждение, споделяно и днес от много
психотерапевти, че позитивните илюзии и завишената самооценка служат като защитни
инструменти за игнориране на негативните лични характеристики и са признаци на
самовъзвеличаване и невротичен нарцисизъм, и че усилията за потискането или
изтласкването на негативните качества имат висока биологична цена. В действителност
състоянието на позитивно себеутвърждаване204, включително позитивните илюзии
(стига да не достигат до екстремно изкривяване на реалността), подобряват физиологич-
ните и невроендокринните функции и водят до по-ниски нива на стрес. Реалистите,
които възприемат себе си по-обективно205, имат по-ниска самооценка и са по-склонни
към депресия, и като цяло са по-малко психично и физически здрави. И обратно, по-
здравите хора възприемат себе си в доста по-благоприятна, пък макар и малко илюзорна
светлина.206
Има очевидни паралели в начина, по който функционират психичната и биологичната
имунна система. И двете ни служат добре, но и двете могат да нанесат вреда, ако
реагират прекалено силно или не функционират на нужното равнище. Всяка от тях,
както посочва Даниъл Гилбърт207, трябва да постига баланс между две конкуриращи се
потребности. Биологичната имунна система трябва да идентифицира и да убива
„нашественици“ като вирусите, но при това не бива да убива здравите клетки на тялото.
По същия начин може да е добро за самооценката ви, ако психичната имунна система
ви кара да мислите, че сте по-добър от повечето хора, но ако смятате, че сте по-добър
от всеки друг, това вече е друга история.
Дори ако осигурява добър баланс между завишената оценка и реализма, психичната
имунна система често ни кара да прогнозираме невярно как бихме се чувствали, ако се
случат ужасни неща. Ако ни помолят да си представим как бихме се чувствали, ако се
парализират и четирите ни крайника, ние се усещаме крайно ужасени и нещастни, както
показват Гилбърт и други изследователи. Ако това действително ни се случи,
психичната ни имунна система, за щастие, ни помага да извлечем най-доброто от тази
ситуация и скоро ще се окаже, че се чувстваме много по-добре, отколкото сме смятали.

203
S. E. Taylor & others, „Are Self-Enhancing Cognitions Associated with Healthy or Unhealthy Biological Profiles?“, Journal
of Personality and Social Psychology 85, no. 4 (2003): 605-615.
204
S. E. Taylor & others, „Psychological Resources, Positive Illusions, and Health“, American Psychologist 55, no. 1 (2000):
99-109.
205
D. A. Armor & S. E. Taylor, „When Predictions Fail: The Dilemma of Unrealistic Optimism“ Heuristics and Biases: The
Psychology of Intuitive Judgment, ed. T. Gilovich, D. Griffin & D. Kahneman (New York: Cambridge University Press, 2002), 334-
347; S. E. Taylor & J. D. Brown, „Illusion and Well-Being: A Social Psychological Perspective on Mental Health“, Psychological
Bulletin 103, no. 2 (1988): 193-210.
206
M. D. Alicke, „Global Self-Evaluation as Determined by the Desirability and Controllability of Trait Adjectives“, Journal of
Personality and Social Psychology 49, no. 6 (1985): 1621-1630; G. W. Brown & others, „Social Support, Self-Esteem and
Depression“, Psychological Medicine 16, no. 4 (1986): 813-831.
207
Даниъл Гилбърт, Какво е нужно да си щастлив? (цит.съч.).

109
Недостатък на тази система е, че тя ни превръща в лоши пророци за бъдещото ни
щастие, а достойнството ѝ е, че ни помага да оцеляваме в трудни обстоятелства. Какво
става обаче, когато психичната имунна система се провали?

Загуба на розовите очила

Арън Бек208, един от създателите на когнитивно-поведенческата терапия, смята, че

хората с тежка депресия страдат от нереалистичното си негативно виждане за света, за
себе си и за бъдещето. Той представя депресията като генерализирана негативна мис-
ловна нагласа – нещо като тъмни очила, които придават на всичко мрачен оттенък.
Възможно ли е обаче негативният Аз-образ частично да отразява реалистичното
осъзнаване от страна на депресирания човек на собствената му липса на позитивни
междуличностни умения и компетентност? Може би той действително притежава по-
малко социални умения и следователно се възприема по-негативно както от другите
хора, които го наблюдават, така и от самия себе си.
В търсене на отговорите на тези въпроси през 1980 г. с Питър Люинсън и неговите
колеги от Психологическата клиника в Университета на Орегон предприехме изслед-
вания, за да разберем как клинично депресираните оценяват представянето си.209
Трябваше да узнаем както самооценките за действителното им представяне в
социалните взаимодействия, така и оценките на независими наблюдатели, които
наблюдават представянето им, така че да можем да оценим степента на съответствие.
След това сравнихме тези модели у депресираните пациенти с онези при психиатрични
пациенти, които имат еднакво тежки психични проблеми, но не са депресирани, и с
моделите при контролни изследвани лица, които не са пациенти и нямат настоящи или
минали депресивни проблеми (но които бяха сходни по възраст и демографски
характеристики).
На участниците, разпределени в малки групи в комфортна неформална обстановка,
им бе казано, че изследователите искат да научат повече за начина, по който непознати
общуват помежду си. Всеки от тях се представяше с кратък монолог, след което члено-
вете на групата бяха оставяни да разговарят в продължение на 20 минути. Наблю-
дателите, внимателно обучени и незнаещи нищо за диагнозата и историята на изслед-
ваните лица, оценяваха наблюдаваното през еднопосочно огледало по стандартни
оценъчни скали по отношение на редица желателни характеристики: дружелюбие,
откритост, асертивност, привлекателност, сърдечност, общителност, социални умения,
интерес към другите хора, разбиране какво казват другите, чувство за хумор,
красноречие, позитивен поглед към живота и т.н. Веднага след всяка сесия изследваните
лица оценяваха собственото си представяне в груповото взаимодействие по същите
скали, използвани от наблюдателите.
Страдащите от депресия бяха далеч от това да възприемат себе си през черни очила,
както бяхме приели предварително. Тяхната визия за себе си и другите беше твърдо
20/20210 – в сравнение с другите групи техните самооценки на положителните качества
най-пълно съответстваха на начина, по който ги оценяваха наблюдателите. Обратно,

208
А. Т. Beck & others, Cognitive Therapy of Depression (New York: Guilford Press, 1979).
209
P. M. Lewinsohn & others, „Social Competence and Depression: The Role of Illusory Self-Perceptions“, Journal of Abnormal
Psychology 89, no. 2 (1980): 203-212.
210
Зрение 20/20 е термин, използван в САЩ, за изразяване на нормалната зрителна острота, измерена на разстояние 20
фута. Зрение 20/20 означава, че човекът може ясно да вижда на 20 фута това, което би трябвало да се вижда нормално на
това разстояние. – Б.пр.

110
както недепресираните психиатрични пациенти, така и хората от контролната група
имаха завишена самооценка, т.е. възприемаха себе си по-положително, отколкото ги
преценяваха наблюдателите. Пациентите с депресия просто не възприемаха себе си през
розовите очила, които другите използваха, когато оценяваха себе си.
През следващите няколко месеца, докато бяха лекувани с когнитивно-поведенческа
терапия в Психологическата клиника на Университета на Орегон, пациентите с
депресия постепенно започнаха да повишават самооценката си и да се оценяват като
социално по-компетентни. Макар да не знаеха, че изследваните лица са в терапия,
наблюдателите също започнаха да оценяват пациентите с депресия по-високо. Но
въпреки че страдащите от депресия започнаха да се възприемат по-позитивно след
терапията, пак бяха по-реалистични в самооценките си и се възприемаха в по-голяма
степен така, както ги възприемаха другите. Важното е, че различията в самооценките
между трите групи намаляха: пациентите с депресия се чувстваха по-добре и полу-
чилата подкрепа психична имунна система явно бе повишила тяхната самооценка.
Ако наблюдателите, които бяха критерий за точност в това изследване, бяха
помолени да оценят себе си, вероятно също щяха да клонят към повишение, както и
изследваните лица в контролната група. Ние виждаме другите обективно, но слагаме
розови очила, когато оценяваме себе си, ако ни е провървяло и не страдаме от депресия.
В действителност този тип повишаване на самооценката може би е това, което помага
на повечето от хората да се защитят от депресията.211

Как чувствата изкривяват мисленето

Това, което ме удивлява, без значение колко често го виждам, е силата, с която
негативните емоции могат да надделеят над „хладното“, рационално мислене. Те
пораждат ефекти, които изкривяват не само това, което преживяваме в момента, но и
онова, което очакваме в бъдеще, и как оценяваме себе си. За да разберем как става това,
Джак Райт и аз изучавахме влиянието на позитивните и негативните чувства върху
изпълнението на трудна задача.212 Джак, който беше мой студент в Станфорд, а сега е
преподавател в университета „Браун“, помоли няколко от студентите доброволци да си
представят в много ярки детайли ситуация, която би ги направила много щастливи,
докато други трябваше да си представят ситуация, която би ги натъжила. Те бяха
насърчени да си представят заобикалящите ги хора и обекти, „да видят“ гледката, „да
чуят“ звуците, „да преживеят“ събитието, да мислят и преживеят чувствата, които биха
изпитали, ако наистина се бяха озовали в съответната ситуация. Например, за да
предизвика позитивно настроение, един студент си представяше бъдещото
дипломиране в Юридическия факултет: „Чаках го отдавна и след толкова големи усилия
стоях там, знаейки, че съм го постигнал, че най-накрая съм го постигнал.“ За да създаде
тъжно настроение, друг студент си представяше: „Бях отхвърлен от всеки Юридически
факултет, в който кандидатствах.“
Докато поддържаха своето настроение, участниците трябваше да съчетават двойки
въртящи се триизмерни фигури, показани на компютър под различен ъгъл. Задачите
варираха по сложност от много лесни до нерешими. В продължение на много опити те
211
L. B. Alloy & L. Y. Abramson, „Judgment of Contingency in Depressed and Nondepressed Students: Sadder but Wiser?“,
Journal of Experimental Psychology: General 108, no. 4 (1979): 441-485.
212
J. Wright & W. Mischel, „Influence of Affect on Cognitive Social Learning Person Variables“, Journal of Personality and
Social Psychology 43, no. 5(1982): 901-914; вж. A. M. Isen & others, „Affect, Accessibility of Material in Memory, and Behavior:
A Cognitive Loop?“ Journal of Personality and Social Psychology 36, no. 1 (1978): 1-12.

111
получаваха невярна, но напълно правдоподобна обратна информация, че имат голям
успех или се провалят на най-трудните задачи. Най-впечатляващият резултат беше
неблагоприятният ефект на комбинацията от тъжното настроение и увереността, че се
провалят. Студентите с печално настроение реагираха прекалено силно на негативната
обратна информация за представянето им, която понижаваше тяхната оценка за
изпълнението им и очакванията им за следващия набор от задачи в много по-голяма
степен, отколкото при тези, които получаваха същата обратна информация, но бяха
позитивно настроени. Студентите в добро настроение формираха много по-високи
очаквания за бъдещото си представяне, спомняха си повече от своите радостни прежи-
вявания и правеха по-благоприятни описания на себе си. Те се самооценяваха като по-
интелигентни, привлекателни, самоуверени, популярни, имащи успех и социално
умели, и имаха по-високи очаквания за бъдещото си представяне, отколкото тези, които
бяха извикали у себе си негативни емоции.213

Вечеря с Джейк

Опитвам се да не забравям доказателствата за ползите от повишаването на само-

оценката, когато мисля за „Джейк“. Веднъж на официална вечеря бях настанен до
Джейк – човек, който беше натрупал богатство единствено със свои сили, който по
онова време стремително увеличаваше състоянието си чрез операции на финансовите
пазари. Неговата самооценка беше толкова висока, че макар вероятно да беше една от
причините за неимоверния му успех по толкова критерии, го правеше нетърпим – поне
за моята „гореща“ система. Убеден в своята неотразимост, той непрекъснато ми
разказваше истории за своите специални качества, започвайки с феромоните, отделяни
в неговата пот, които според него карали привлекателни млади жени да горят от
желание да са с него.
Имайки предвид демонстрираните ползи от завишената самооценка, продължавах да
се чудя защо толкова категорично не харесах Джейк, който в моите очи беше
прототипът на крайно себеутвърждаване. Може би тези, които прекомерно се стремят
съм себеутвърждаване, са по-здрави, но без приятели. Може би хората със завишена
самооценка отблъскват хората с това, че са твърде погълнати от себе си и изпитват
толкова малко емпатия? Може би са толкова заети да представят себе си като по-добри,
че не могат да възприемат какво става в съзнанието на хората до тях? Когато
изследователите задават тези въпроси, откриват, че хората, които възприемат себе си
по-благоприятно, отколкото ги виждат приятелите им, поддържат приятелства, които
са не по-малко трайни, силни и позитивни, колкото и приятелствата на онези с ниска
самооценка.214
Така че какво се обърка по време на онази вечеря? Повечето от тези адаптивни хора
със завишена самооценка правят фини и автоматични разграничения по отношение на
ситуациите, в които публичното им представяне в по-благоприятна светлина е
приемливо или не е, къде от тях се предполага скромност и къде – не. Обикновено ние
завишаваме самоценката си и подхранваме самоуважението си тайно, а не публично.
Съдейки по краткото си общуване с Джейк, което бях изтърпял, неговият проблем като
213
За регулирането и намаляването на тревожността и други негативни емоции вж. J. Gross, „Emotion Regulation: Taking
Stock and Moving Forward“, Emotion 13, no. 3 (2013): 359-365; K. N. Ochsner & others, „Rethinking Feelings: An fMRI Study
of the Cognitive Regulation of Emotion“, Journal of Cognitive Neuroscience 14, no. 8 (2002): 1215-1229.
214
S. E. Taylor & others, „Portrait of the Self-Enhancer: Well Adjusted and Well Liked or Maladjusted and Friendless?“, Journal
of Personality and Social Psychology 84, no. 1 (2003): 165-176.

112
че ли беше в това, че той не разбираше кога и къде е уместно да демонстрира завишената
си самооценка. Подозирам, че този недостатък беше свързан с друг дефицит: слабо раз-
вит модел на съзнанието (МС).
Както вече беше обсъдено, моделът на съзнанието е важна психична способност,
която се проявява в ранното детство и ни позволява да разбираме, че собствените ни
убеждения може да са неверни, че начинът, по който изглеждат нещата, е възможно да
не отразява реалността и че другите хора може да не възприемат същата сцена или
събитие по начина, по който сме я видели ние. В нормалното развитие децата в
доучилищна възраст вече проявяват наличието на развит модел на съзнанието и той е
тясно свързан със способността им да потискат импулсивните реакции. Ако целта на
Джейк е била да ме впечатли, тогава неговият модел на съзнанието не функционира
твърде добре; но може би целта му е била да впечатли самия себе си и тогава моделът
на съзнанието работи даже повече от добре.215 За разлика от Джейк, хората, чиято
завишена самооценка се съчетава с желание да накарат другите хора да се чувстват
добре и да ги приемат позитивно, имат огромно предимство: те могат да изграждат
взаимно подкрепящи и удовлетворяващи близки взаимоотношения, които не само носят
очевидни ползи сами по себе си, но укрепват силните им страни и подхранват
самоуважението им.216

Оценка на психичната имунна система

Психичната имунна система, стимулираща самоуважението и способстваща за

съхранението на добро психично и соматично здраве, се е разглеждала като крехък
невротичен защитен механизъм от много психотерапевти от времето на Фройд до 90-те
години на XX век. Терапевтите често са се опитвали да помагат на хората „да
демонтират“ този механизъм и да преодолеят защитите си. Това продължава да е така и
днес при някои терапевти: ако влезете днес в кабинета на психотерапевт, без да знаете
каква е подготовката, ориентацията и тренингът на този професионалист, има голяма
вероятност вашата система за подобряване на самооценката/себеутвърждаване да се
третира като проблем, който трябва да се преодолее, а не като силна страна, която
трябва да се прегърне. Но терапевтите, възпитани в духа на когнитивно-поведенческа
терапия – съвременния, базиран на доказателства подход към лечението на психичните
проблеми, – вероятно ще използват друг метод. Те обикновено работят за укрепване на
психичната имунна система, като същевременно помагат да се контролират нейните
крайни прояви.
Специалистите в областта на психологията на здравето, когнитивните невроучени и
изследователите на човешкото поведение демонстрират ценността на психичната
имунна система и личните качества, които поддържат нейната жизнеспособност. А
бихевиоралните икономисти и много психолози са показали нейните лоши страни. Те
установяват, че ако не тя се държи под много внимателен контрол, оптимизмът, себе-
утвърждаването и свързаните с тях позитивни качества генерират уклон към
свръхувереност217 и способстват за вземане на потенциално опасни решения и поемане

215
S. M. Carlson & L. J. Moses, „Individual Differences in Inhibitory Control and Children s Theory of Mind“, Child
Development 72, no. 4 (2001): 1032-1053.
216
Е. Diener & М. Е. Seligman, „Very Happy People“ Psychological Science 13, no. 1 (2002): 81-84; E. L. Deci & R. M. Ryan,
eds., Handbook of Self-Determination Research (Rochester, NY: University of Rochester Press, 2002).
217
Даниъл Канеман, Мисленето (София: Изток-Запад, 2012).

113
на рискове в почти всички изследвани професии и бизнес. Без значение колко внима-
телен е скринингът и колко впечатляваща е биографията на човека, оптимистичният
уклон „Да, мога!“ (той се проявява и под формата на „Да, зная!“) кара тези много умели,
имащи успех професионалисти да поемат прекомерни рискове – дори когато те са
честни, добре подготвени, ръководят се от добри подбуди и са пример за строг
самоконтрол и лична дисциплина. Тези рискове лесно могат да доведат до катастрофа
и хората, които са уязвими към допускането на такива грешки, периодично поставят
своя успех под заплаха, когато прекомерната им увереност ги кара да нарушават
социалните норми и етика, и поради това често попадат в заглавията на първите
страници.
Скандалът с генерал Петреъс218, ръководител на ЦРУ, илюстрира силата на възприе-
мания имунитет срещу последствията от недобросъвестни действия. Това е пример как
„горещата“ система може да работи с пълна мощност дори когато вероятността от
разобличение е очевидна за „хладната“ система. Генералът с четири звезди Дейвид
Петреъс е високо уважаван, образец на „хладен“ когнитивен контрол. Той се придържа
към спартанска дисциплина, включваща всекидневно бягане призори в продължение на
много мили по хълмовете на Кабул, докато командва войските в Афганистан. Назначен
е за директор на ЦРУ през септември 2011 г., но бързо е свален през ноември 2012 г.
Причината е поредица от имейли, които разкриват в детайли извънбрачната му любовна
връзка с неговата биографка. Кореспонденцията е разкрита от ФБР и води до
незабавната оставка на генерала. Трагичната ирония (или абсурда, в зависимост от
гледната ви точка) на ситуацията напомня Шекспирова драма.

Високомерието: Ахилесова пета

Историята на Петреъс ни напомня, че дори почти непобедим герой като Ахил от

древногръцката митология е имал уязвимо място, което го е правело човек –
единственото „горещо“ място, което би могло да причини смъртта му. Макар да
признаваме, че всички имаме „горещи“ места, които ни правят уязвими, все пак
очакваме от хората, които имат отличен самоконтрол, да са по-чувствителни и бдителни
към отложените дългосрочни рискове.
Както вече споменахме, тези, които могат по-дълго да отлагат удоволствието, са по-
добре защитени от стрес и съответно по-малко чувствителни към сигналите за опасност.
И доколкото са склонни да се стремят към успех и да регулират живота си във всички
аспекти – от подобряване на физическото здраве до повишаването на материалното
благосъстояние, – понякога са по-предразположени към скъпоструващи пристрастия
при вземането на решения, особено заради илюзията за контрол над ситуацията. Както
показва историята на Петреъс, илюзията за контрол може да накара изключително
компетентен човек със силен самоконтрол да разкрие чрез електронна поща
информация, която е способна да разруши успешния живот, който си е изградил.
Последиците от илюзията за контрол може да са катастрофални, особено в някои
рисковани финансови ситуации, когато хора със силен самоконтрол е възможно да
чувстват, че имат контрол, а след това да не успеят да реагират по подходящ начин на
външна обратна връзка и тревожни сигнали. Точно това се случи в реалните условия на
финансовата криза през 2008 г. През 2013 г. подобна ситуация беше симулирана и

218
S. Shane & S. G. Stolberg, „А Brilliant Career with a Meteoric Rise and an Abrupt Fall“, New York Times, November 10,2012.

114
анализирана от Мария Коникова219 в Колумбийския университет в пет експеримента,
свързани с поемането на риск, когато залогът е реална сума пари, макар и не от порядъка
на милиарди. Оставайки спокойни, оптимистични и самоуверени, хората с висока спо-
собност за самоконтрол игнорираха сигналите за своите загуби, бяха предпазени от
стреса и загубиха повече пари, отколкото тези с по-слаб самоконтрол, които изпитваха
безпокойство по-скоро, реагираха на обратната връзка и се отказваха, преди да фалират.
В определени условия именно хората с по-слаб самоконтрол, които притежават по-
слаба увереност в себе си и изпитват по-силно безпокойство, могат да демонстрират по-
високи резултати.
Но такива ползи не са трайни. В същата серия експерименти изследователите
предизвикаха илюзия за контрол у участниците със слаб самоконтрол, като направиха
така, че да се представят добре в прогнозирането на резултатите от хвърлянето на
монета или като си спомнят ситуациите, в които са вземали добри решения и успешно
са контролирали събитията. Чувствайки се по-самоуверени, същите хора бързо загубиха
първоначалното си преимущество. Те заприличаха на тези със силен самоконтрол и в
резултат започнаха да правят абсолютно същите лоши избори (и да губят пари в случая).

От спалнята до заседателната зала...

и до изгорените крака

Преглеждайки изобилстващата с парадокси литература, в която оптимисти от типа

„Мисля, че мога!“ нерядко усложняват живота си и този на хората, които зависят от тях,
Даниъл Канеман – Нобелов лауреат по икономика и мой колега психолог, посочва:
„Оптимистичният уклон играе роля – понякога доминираща – в случаите, когато хора
или институции доброволно поемат значителни рискове. Често поемащите рискове
подценяват опасностите и не влагат достатъчно усилия, за да си изяснят тяхната
същност.“220 След това той представя впечатляващи доказателства за това, че
оптимизмът създава изобретатели ентусиасти и енергични, усърдно работещи и смели
предприемачи, които се стремят да се възползват от възможностите, но чиято увереност
подхранва техните заблуди и ги кара да минимизират рисковете, а след това и да
заплащат високата цена на последствията. В отговор на въпрос за сигурността на „някой
бизнес като вашия“, една трета от американските предприемачи казват, че вероятността
да се провали е нулева. В действителност едва около 35% от тези компании в САЩ
оцеляват в продължение на 5 години. Това като че ли се отнася за всичко: от малък
хотел, предлагащ легло и закуска, до стартъп компания в Силициевата долина,
обещаваща да е следващата сензация. Като минимум това потвърждава, че оптимис-
тичните предприемачи с по-голяма вероятност поемат прекомерни рискове и залагат на
неразумни проекти, когато разполагат със собствените си пари, отколкото с пари на
други хора.
Томас Астебро, преподавател в НЕС – Парижкото висше училище по мениджмънт,
проучи съдбата на почти 1100 нови изобретения221, представени от активни
изобретатели. По-малко от 10% от тях достигат до пазара, а 60% от тези, които го

219
M. Konnikova, The Limits of Self-Control: Self-Control, Illusory Control, and Risky Financial Decision Making, PhD
dissertation, Columbia University, 2013.
220
Даниъл Канеман, Мисленето (цит.съч.).
221
Т. Astebro, „The Return to Independent Invention: Evidence of Unrealistic Optimism, Risk Seeking or Skewness Loving?“
Economic Journal 113, no. 484 (2003): 226-239; T. Astebro & S. Elhedhli, „The Effectiveness of Simple Decision Heuristics:
Forecasting Commercial Success for Early-Stage Ventures“, Management Science 52, no. 3 (2006): 395-409.

115
достигат, имат отрицателна възвращаемост. Половината от изобретателите се оттеглят,
след като получават обективни отзиви, прогнозиращи, че техните изобретения със
сигурност ще се провалят, но 47% от останалата половина упорстват, удвоявайки
първоначалните си загуби, преди да се откажат.
Шест от тези 1100 изобретения обаче постигат огромен успех: те носят възвра-
щаемост над 1400%. Именно тези изключително редки и непредсказуеми случаи на
високи финансови успехи карат непреклонните оптимисти да продължават да купуват
лотарийни билети. Тези надежди поддържат и непрекъснатото дърпане на ръчките на
игралните машини и хвърлянето на заровете след изпълняването на малки ритуали за
късмет в казината. График на подкрепление, който осигурява голяма печалба в редки и
непредвидими моменти, може да накара играещите да продължават да залагат до
момента, в който нямат какво повече да губят, както демонстрират в своите експери-
менти Б. Ф. Скинър и студентите му. Това кара и оптимистичните предприемачи и
изобретатели да продължават да работят в продължение на хиляди часове с надеждата,
че ще се превърнат в следващите милиардери.
Опасностите и цената на свръхувереността не се ограничават само до областта на
предприемачеството и рискованите финансови операции. Те са приложими и за всички
оптимистични експерти, които се наемат да предсказват резултати, зависещи от
непрогнозируеми фактори. В едно изследване например се сравняват диагнозите, които
висококвалифицирани лекари поставят на пациентите си в интензивното отделение, с
това, което разкриват по-късно аутопсиите. Оказва се, че лекарите, които са били
„напълно сигурни“ в диагнозата си, са грешили в 40% от случаите.222
В началото на своята кариера223 загубих много приятели в областта на клиничната
психология, като публично обърнах внимание на разминаването между увереността, с
която клиницистите прогнозират резултатите, например вероятността определени
пациенти да се завърнат в психиатричната клиника в рамките на няколко години, и
изумително ниската достоверност на техните прогнози. Предвижданията на видни
експерти диагностици не бяха по-точни от тези, направени от необучени странични
наблюдатели. Тежестта на медицинските досиета на пациентите224, обобщаващи
миналата им психиатрична история, беше най-добрият прогностичен фактор за
честотата и скоростта на тяхната повторна хоспитализация – далеч по-добър от всякакви
комбинации от най-добрите тестове, продължителни интервюта и експертни клинични
преценки.
Аз самият се сблъсках с проблема с необоснованата увереност в прогнозите на
експертите не просто като анализирах провалите на други хора. Открих го в собствените
си изследвания. Работех по първия си проект за Корпуса на мира, по който млади
доброволци бяха изпратени да преподават в Нигерия в началото на 60-те години на XX
век.225 Макар че доброволците се обучаваха в Харвард, използвахме скъп и сложен
процес на оценяване, който разчиташе на интервюта с обучени експерти, оценки от
преподавателите и най-авангардните личностни тестове. В заключителната среща,
продължаваща дълги часове, специална комисия по оценяването, състояща се от

222
Отбелязано от Даниъл Канеман, Мисленето, базирано на: Е. S. Berner & М. L. Graber, „Overconfidence as a Cause of
Diagnostic Error in Medicine“, American Journal of Medicine 121, no. 5 (2008): S2-S23
223
W. Mischel, Personality and Assessment (New York: Wiley, 1968).
224
Mischel, Personality and Assessment; J. J. Lasky & others, „Post-Hospital Adjustment as Predicted by Psychiatric Patients
and by Their Staff“, Journal of Consulting Psychology 23, no. 3 (1959): 213-218.
225
W. Mischel, „Predicting the Success of Peace Corps Volunteers in Nigeria“, Journal of Personality and Social Psychology
l,no.5 (1965): 510-517.

116
експерти по различни дисциплини с разнообразен опит, се срещаше, за да обсъди всеки
доброволец и да достигне до консенсус за личностните му характеристики и вероятния
успех на преподавателското място. Установи се добра съгласуваност между оценките,
получени от различни източници, и оценителите бяха сигурни в прогнозите си колко
добре ще се представи всеки от доброволците в работата си на терен.
Една година по-късно се оказа, че прогнозите на комисията по оценяването са с
нулева достоверност: те не корелираха значимо с оценките на представянето, съобщени
от ръководителите на доброволците в Нигерия. За разлика от това, елементарните
самоотчети на доброволците за техните нагласи, качества и убеждения имаха умерена
прогностична стойност. Макар че за времето си откритието беше шокиращо, в ретрос-
пекция бе пророческо: липсата на надеждност на експертните прогнози226, направени по
този начин, се оказа правило, независимо дали се отнася за дългосрочно прогнозиране
на фондовата борса, поведение на психиатрични пациенти, успех на бизнес начинание,
или на всеки друг отдалечен във времето резултат, както е документирано в книгата на
Канеман „Мисленето“.
Казано накратко: психичната имунна система ни предпазва от това да се чувстваме
твърде зле, когато очакванията ни не се оправдават. Но тя може да ни застави да се
придържаме към своите убеждения дори когато сме изправени пред факти, които
упорито им противоречат, и да правим скъпоструващи грешки. Оптимистичните
илюзии трудно се оборват дори когато огънят ни пари под краката. През юли 2012 г. в
Сан Хосе, Калифорния, 21 души трябваше да бъдат лекувани от изгаряния, след като се
опитвали да стъпват върху жарава, вдъхновени от мотивационен оратор, възхваляващ
силата на позитивното мислене.227
Поредното доказателство за силата на психичната имунна система и човешката
способност за намаляване на когнитивния дисонанс е фактът, че независимо от обгоре-
ните си крака мнозина от хората, които са опитали, смятат, че това е било положително
трансформативно преживяване. Дори когато префронталната кора не ни предпазва и
„Мисля, че мога!“ води до изгорени крака, психичната имунна система продължава да
върши работата си.

226
Даниъл Канеман, Мисленето (цит.съч.).
227
С. Pogash, „А Self-Improvement Quest That Led to Burned Feet“, New York Times, July 22, 2012.

117
 14.
Когато умни хора действат глупаво
Импийчмънт грозеше президента на САЩ през 1998 г., когато един репортер ми
зададе въпроса дали можем да вярваме в това, което е правил президентът Клинтън,
докато е работил на бюрото си в Овалния кабинет, след като вече знаем какво е правил
под него. Други репортери не бяха толкова директни, но имаха същите притеснения.
Техните въпроси отразяваха общото убеждение, че качества като самоконтрол,
съзнателност и надеждност са важни личностни черти, които характеризират
поведението на човека не само цялостно, но и последователно в различни ситуации: то
приема, че човекът, който лъже и мами228 в един тип ситуации, вероятно постъпва
нечестно и в много други, а почтеният човек се държи предсказуемо честно във всички
ситуации. Тези очаквания се рушат всеки път, когато водещите вестникарски заглавия
ни съобщават за падението на поредната личност, ползваща се с обществено доверие,
чийто скрит живот е изваден на показ, разкривайки противоположна на неговия
публичен облик личност. Както се очаква, следва поредица от спекулации, които винаги
пораждат въпроса: „Кой е той всъщност?“
Случаят с президента Клинтън едва ли може да се нарече уникален. Един от най-
изумителните примери на такава непоследователност в поведението е падението на Сол
Уочлър от поста главен съдия на щата Ню Йорк и Апелативния съд до обитател на
федерален затвор. Съдия Уочлър беше известен и почитан229 заради защитата на закони,
които да превърнат изнасилването в брака в наказуемо престъпление, и беше дълбоко
уважаван заради бележитите си съдебни решения в полза на свободното слово,
гражданските права и правото на евтаназия. След като любовницата му го напуснала
обаче, съдията в продължение на месеци я тормозел с неприлични писма и телефонни
обаждания, както и заплашвал да отвлече дъщеря ѝ. Как този образцов страж на закона
и нравствеността се е превърнал в престъпник, когото пращат в затвора с белезници на
ръцете? Съдия Уочлър приписа поведението си на своите проблеми с неконтролируема
любовна фиксация. Един експерт, на когото зададоха въпрос за Уочлър, предположи,
че съдията може да има мозъчен тумор с размерите на бейзболна топка. Нямаше.
Заглавията във вестниците често ни съобщават подобни истории за знаменитости и
обществени фигури в света на шоу бизнеса, свещеници, проповедници, бизнесмени,
спортисти и учени – нито една област не прави изключение. Звездата на голфа Тайгър
Удс230 беше въплъщение на идеалната самодисциплина не само в овладяването на
физическите умения, но и в способността да фокусира вниманието си. Смяташе се, че е
щастливо женен мъж, но в крайна сметка призна любовни връзки, което се отрази на
внимателно култивирания му публичен имидж. Спортният идол загуби своята
привлекателност и обществено признание – поне за известно време. След време
неговото падение беше последвано от това на световния шампион по колоездене на
дълги разстояния Ланс Армстронг, чиято кариера и необикновен живот бяха опетнени
от допинг скандал.

228
R. V. Burton, „Generality of Honesty Reconsidered“, Psychological Review 70, no. 6 (1963): 481-499.
229
J. M. Caher, King of the Mountain: The Rise, Fall, and Redemption of Chief Judge Sol Wachtler (Amherst, NY: Prometheus
Books, 1998).
230
J. Surowiecki, „Branded a Cheat“, The New Yorker, December 21, 2009.

118
 Контекстуализиран самоконтрол

„Как си обяснявате поведението на тези хора?“ – неизменно питат репортерите.

Те искат кратки отговори, които да могат да вместят в отреденото им време или място
на вестникарските страници. Аз им давам най-краткия вариант: президентът Клинтън е
притежавал самоконтрол и способност за отлагане на удоволствието, за да спечели
стипендията „Роудс“, да завърши право в Йейл и да бъде избран за американски
президент, но е имал малко желание – а може би не е бил способен или готов – да
упражнява самоконтрол по отношение на конкретни изкушения като джънк фуд или
привлекателни стажантки в Белия дом. Съдията и звездата на голфа също са имали
самоконтрол, за да постигнат своите най-важни професионални цели, но не и в друг
контекст. Да можеш да отлагаш удоволствието и да упражняваш самоконтрол е
способност – набор от когнитивни умения, който като всяка друга способност може да
се използва или да не се използва в зависимост предимно от мотивацията за
употребата ѝ. Способността за отлагане на наградата може да помогне на децата в
доучилищна възраст да устоят на изкушението да получат един бонбон сега вместо два
по-късно, но те трябва да искат да направят това.
Дали уменията за самоконтрол ще се използват, или не, зависи от редица фактори, но
нашето възприятие на ситуацията и вероятните последствия, нашата мотивация и цели,
както и силата на изкушението са особено важни. Може да изглежда очевидно, но го
подчертавам тук, за да избегна недоразбирането на ролята му. Волята се характеризира
погрешно като нещо различно от „умение“, защото тя невинаги се упражнява
последователно в течение на времето. Подобно на всички умения обаче, умението за
самоконтрол се упражнява само когато сме мотивирани да го използваме. Умението е
устойчиво, но ако мотивацията се промени, се променя и поведението.
Много от знаменитостите и обществените фигури, споменавани в заглавията,
вероятно не са искали да се съпротивляват на своите изкушения. Тъкмо обратното: те
често като че ли са влагали значителни усилия в търсенето им. Заради оптимистичните
илюзии и завишена самооценка, присъщи на повечето хора, но може би още по-силно
изразени у тях, те са се чувствали неуязвими. Не са очаквали да бъдат хванати, макар че
може би им се е случвало в миналото. Те са вярвали, че дори и ако бъдат разкрити, пак
може да им се размине – което не е неразумно очакване за някои, като се има предвид
миналия им опит. Историята на техния успех и власт може би ги е насърчавала да градят
теории за някакви свои особени права, които ги изключват от обичайните норми на
поведение, и ги насърчава да правят това, което неовластените хора не могат. Както се
твърди, че е казала Леона Хелмсли – бивша милиардерка и бивша кралица на
хотелиерския бизнес в Ню Йорк, – преди да започне да изтърпява наказанието си
лишаване от свобода: „Само незначителните хора плащат данъци.“231 Ако те не правят
подобни изказвания, перспективите им за избавление обикновено остават много добри,
дори и ако бъдат разобличени. Съвременните паднали герои често скоро се възраждат
като феникс от пепелта на вестниците, обявили тяхното падение, и се превръщат във
водещи на телевизионни предавания, новинарски програми и токшоу или стават добре
заплатени консултанти.
Способността да се упражнява самоконтрол и да се чака за бонбоните маршмелоу не

231
D. Gilson, „Only Little People Pay Taxes“, Mother Jones, April 18, 2011.

119
предполага, че тя ще бъде прилагана във всяка област и всякакъв контекст, нито
единствено за добродетелни цели. Хората може да имат отлични умения за само-
контрол, които да използват творчески за достойни цели, ценени от обществото. Те
могат обаче да използват същите умения, за да създават извънбрачни връзки, офшорни
банкови сметки и тайни машинации. Възможно е да са отговорни, съвестни и да
заслужават доверие в някои сфери на живота си, но не и в други. Ако се вгледаме
внимателно какво наистина правят хората, а не какво казват в различни ситуации и
различни аспекти на социалното поведение, оказва се, че те не са много последователни.

Парадоксът на консистентността

Очевидно е, че хората, които познаваме, се различават значително в социалното си

поведение и в своите характеристики във всеки аспект, който анализираме. Едни се
оказват по-съвестни, дружелюбни, общителни, агресивни, свадливи или невротични от
другите. Правим тези преценки лесно232 и обикновено сме съгласни не само един с друг,
но и със себевъзприятията на хората, които преценяваме. Тези общи впечатления за това
какви сме са много полезни, всъщност жизненоважни в социалния свят, и ни позволяват
да правим разумни прогнози какво да очакваме от другите хора.
Ситуациите също влияят върху социалното поведение в зависимост от начина, по
който се възприемат. Независимо колко съвестен е обикновено или не е даден човек,
той очевидно ще бъде по-загрижен да прибере навреме децата от детската градина,
отколкото за това как ще протече срещата с приятел на кафе, и ще бъде по-общителен
и разкрепостен на голямо парти, отколкото на погребение. Този тип изменчивост на
поведението е очевидна.
В концепцията за човешките черти обаче се прави допълнителното допускане, че
човекът ще е последователен в проявяването на конкретна черта в много и различен тип
ситуации, в които въпросната черта е желателна. Приема се, че съвестният човек ще е
съвестен в ситуации от всякакъв тип. Ако Джони е преценен като много по-съвестен,
отколкото Дани „като цяло“, тогава той би трябвало да се старае повече от Дани при
изпълнението на домашните задачи и по отношение на присъствието си в училище,
както и в поддържането на реда в стаята си, и да проявява по-голяма отговорност, докато
гледа по-малката си сестра. Оправдано ли е това допускане? Действително ли човекът,
който има силно развита психологическа характеристика, винаги ще превъзхожда този,
у когото тя не е толкова развита, в много и различен тип ситуации?
Допускането, че хората са до голяма степен последователни в това, което правят,
мислят и чувстват в различните ситуации, интуитивно изглежда вярно.233 То се
подхранва от „горещата“ система, която бързо формира впечатления от най-малките
примери на поведение и ги пренася върху всички повече или по-малко подходящи
случаи. Но ще бъде ли вярно това, когато използваме преимуществата на
префронталната кора, за да погледнем внимателно, както наистина правят хората в
различните ситуации – независимо дали става дума за президента Клинтън, наши род-
ственици и приятели, или за самите нас?

232
W. Mischel, Personality and Assessment (New York: Wiley, 1968); W. Mischel, Y. Shoda & O. Ayduk, Introduction to
Personality: Toward an Integrative Science of the Person, 8th ed. (New York: Wiley, 2008).
233
D. T. Gilbert & P. S. Malone, „Tire Correspondence Bias“, Psychological Bulletin 117, no. 1 (1995), 21-38; M. D. Lieberman
& others, „Reflexion and Reflection: A Social Cognitive Neuroscience Approach to Attributional Inference“, Advances in
Experimental Social Psychology 34 (2002): 199-249; Mischel, Personality and Assessment.

120
 Когато се готвех за първия си курс лекции по оценяване като нов преподавател в
Харвард, започнах със следните въпроси: „Може ли да се използва добросъвестността
на колежката на работното място, за да се прогнозира колко добросъвестно ще се отнася
към домашните си задължения? Може ли да се прогнозира как моят колега – който е
истинско бедствие на съвещанията в катедрата – се държи у дома с децата си?“ За моя
изненада установих, че изследване след изследване не успяват да подкрепят базовото
предположение234: хората, които ярко проявяват някаква черта в една ситуация, често
почти не я демонстрират в друг тип ситуации. Агресивното дете у дома може да е по-
малко агресивно от повечето си съученици в училище; човекът, който проявява
изключителна враждебност, след като е бил отхвърлен в любовта, може да е
необикновено толерантен към критиките на работата му; този, които се поти от тревога
в зъболекарския кабинет, може да е съвършено хладнокръвен, докато се катери по
отвесен планински склон, а предприемчивият амбициозен бизнесмен е възможно да
поема много малко социални рискове.
През 1968 г. анализирах обстойно корелациите235, представени в десетки изследвания,
като се опитвах да свържа поведението на хората в една ситуация (например съзна-
телност по отношение на изпълнение на задълженията и ангажиментите на работното
място) с тяхното поведение в друга (съзнателност у дома). Резултатите шокираха много
психолози. Те разкриха, че макар и обикновено корелацията да не е нулева, е много по-
ниска, отколкото се приемаше. Изследователите, на които не се удаваше да
демонстрират съгласуваност на поведението в различни ситуации, обясняваха неуспеха
си с използването на несъвършени и недостатъчно надеждни методи.236 Започнах да се
питам дали проблемът не е в това, че предположенията за природата на човешките
характеристики и съгласуваността на проявленията им са грешни.
Макар че дебатите продължават,237 те не променят факта, че общата съгласуваност в
поведението на човека обикновено е твърде слаба, за да е полезна, ако целта е точно да
се прогнозира какво ще е поведението му в дадена ситуация въз основа на действията
му в друг тип ситуация. Поведението зависи от контекста. Силно развитите умения за
самоконтрол може да се прилагат успешно в някои ситуации и при някои изкушения,
но не и в други, както редовно ни напомнят историите за крушението на публични
фигури.
Това създава проблеми във всекидневния живот и тези проблеми станаха доста
осезателни за мен, когато трябваше да наема човек да се грижи за малките ми деца в
продължение на две седмици, докато бях в командировка в чужбина. Започнах с кан-
дидатурата на „Синди“, детегледачката на съседката. Тя каза, че Синди има добри
оценки в гимназията, работила е като спасител предното лято и не пушела. Изглеждаше
мило дете и съседите бяха съгласни с това. Но знаех също, че обикновено не можем да

234
H. Hartshorne, M. A. May & J. B. Mailer, Studies in the Nature of Character, II Studies in Service and Self-Control (New
York: Macmillan, 1929); Mischel, Personality and Assessment; W. Mischel, „Toward an Integrative Science of the Person
(Prefatory Chapter)“, Annual Review of Psychology 55 (2004): 1-22; T. Newcomb, „The Consistency of Certain Extrovert-Introvert
Behavior Patterns in Fifty-One Problem Boys“, Teachers College Record 31, no. 3 (1929): 263-265; W. Mischel & P. K. Peake,
„Beyond Deja Vu in the Search for Cross-Situational Consistency“, Psychological Review 89, no. 6 (1982): 730-755.
235
Mischel, Personality and Assessment.
236
J. Block, „Millennial Contrarianism: The Five-Factor Approach to Personality Description 5 Years Later“, Journal of
Research in Personality 35, no. 1 (2001): 98-107; W. Mischel, „Toward a Cognitive Social Learning Reconceptualization of
Personality“, Psychological Review 80, no. 4 (1973): 252-283; W. Mischel, „From Personality and Assessment (1968) to Personality
Science“, Journal of Research in Personality 43, no. 2 (2009): 282-290.
237
I. Van Mechelen, „А Royal Road to Understanding the Mechanisms Underlying Person-in-Context Behavior“, Journal of
Research in Personality 43, no. 2 (2009): 179-186; V. Zayas & Y. Shoda, „Three Decades after the Personality Paradox:
Understanding Situations“, Journal of Research in Personality 43, no. 2 (2009): 280-281.

121
прогнозираме точно на основата на една ситуация какво човекът ще направи в други,
много по-различни ситуации. Например как Синди би се държала по време на партита
с връстниците си, когато щедро се разлива алкохол? Освен това не можехме да
прогнозираме на основата на впечатленията от една-единствена вечер как тя би се
държала с децата ми в продължение на цели две седмици. Въпреки това обаче
автоматичните впечатления се формират точно по този начин. Компресираме битове
информация в убедително опростяване – стереотип, който ни кара да смятаме, че това,
което е вярно в една ситуация, е вярно и в други ситуации. Дори много уверени, добре
подготвени експерти, които често прогнозират правилно, бъркат – особено когато се
опитват да предвиждат конкретно поведение238 в различни нови ситуации.
Не наех Синди – струваше ми се твърде млада, – но наех млада двойка, в която и
двамата изглеждаха зрели и отговорни. Те ми направиха много добро впечатление по
време на дълго интервю и посещение, за да се запознаят с децата ми, които ги харесаха.
Когато се върнах от пътуването обаче, открих, че в къщата цари огромен хаос и всички
немити съдове в продължение на десет дни чакаха. Децата бяха оцелели, но бяха много
нещастни и бяха развили силна неприязън към двойката, а тя бе развила същата
неприязън към тях. Моят интерес към провеждането на повече изследвания върху
съгласуваността или несъгласуваността на поведението и в частност самоконтрола и
съзнателността се засили.
С времето моят изследователски екип и аз наистина открихме съгласуваност, но не
там, където очаквахме.239 Открихме я, като следяхме отблизо какво правят различни
хора, като ги наблюдавахме ненатрапливо час след час, ден след ден, в продължение на
половин лято в оздравителен лагер за деца. Това беше естествена лаборатория за
детайлно изучаване на начина, по който се проявява поведението на човека в различни
моменти и в различни ситуации от всекидневния живот. Тя ни осигури някои изненади,
които промениха разбирането ни за личността. Тази история започва в Уедико.

238
Даниъл Канеман, Мисленето; Mischel, Personality and Assessment; Van Mechelen, „ A Royal Road to Understanding.“
239
J. C. Wright & W. Mischel, „А Conditional Approach to Dispositional Constructs: The Local Predictability of Social
Behavior“, Journal of Personality and Social Psychology 53, no. 6 (1987): 1159-1177; W. Mischel & Y. Shoda, „А Cognitive-
Affective System Theory of Personality: Reconceptualizing Situations, Dispositions, Dynamics, and Invariance in Personality
Structure“, Psychological Review 102, no. 2 (1995): 246-268.

122
 15.
Сигнатурите „ако-то“ на личността
Уедико е утвърден летен оздравителен лагер сред пасторалната природа на Нова
Англия. Децата на възраст от 7 до 17 години живеят в селски дървени хижи в продълже-
ние на 6 седмици в малки групи от един и същи пол и на сходна възраст под наблю-
дението на петима възпитатели консултанти. Децата се насочват към програмата заради
значими проблеми със социалното приспособяване у дома или в училище, особено
агресия, затваряне в себе си и депресия, и идват предимно от семейства в района на
Бостън. Целта на създадената терапевтична среда в лагера бе да съдейства за форми-
рането на по-адаптивно и конструктивно социално поведение.
Моят отдавнашен колега в изследванията Юичи Шода и аз получихме разрешение да
осъществим широкомащабен изследователски проект в лагера в средата на 80-те години
благодарение на съгласието на персонала и лично на Джак Райт – бившия ми докторант
от Станфорд, който по-късно стана преподавател в университета „Браун“ и директор на
изследователския отдел в „Услуги за деца Уедико“. Джак, Юичи и изследователският
персонал системно наблюдаваха поведението на децата през шестте седмици. Те
старателно, но ненатрапливо записваха социалните взаимодействия на всяко дете по
време на различни лагерни дейности и в различна среда: по време на пребиваването в
хижите, на брега на езерото, в трапезарията, по време на занимания с художествено
творчество и занаяти и т.н. Това беше мащабна работа по събиране на данни и Юичи и
аз си сътрудничехме с Джак в планирането на проекта и анализирането на резултатите.

Откриване на „горещите точки“

Наблюдателите записваха какво прави всяко дете във взаимодействията си с другите

в един и същ набор от ситуации ден след ден през цялата смяна. Джак, Юичи и аз се
фокусирахме върху анализа на негативните проявления на „горещата“ система – най-
вече вербална и физическа агресия, които бяха довели децата в Уедико.
Силни емоции обикновено не се проявяваха, докато децата нижеха цветни мъниста
или плуваха, стига всичко да върви добре. Те пламваха, ако едно дете преднамерено
разруши кулата, за чието издигане усилено е работило друго дете, или ако някое дете
отговори на дружелюбната покана да работят заедно върху кулата с обиди и жестока
насмешка. За да идентифицират тези „горещи точки“ – психологически ситуации, които
провокират детската агресия, – изследователите първо записваха как лагерниците и
персоналът спонтанно говорят за децата, когато са помолени да ги опишат. Най-малките
количествено характеризираха своите описания: Джо рита и удря, и крещи – понякога;
Пийт се кара с всеки – през цялото време. Описанията от консултантите240 и другите
лагерници обаче ставаха по-условни, когато изследователите сондираха по-дълбоко, и
се контекстуализираха в конкретни типове разпалващи емоции междуличностни ситуа-
ции – „горещите точки“, които провокират нарушаването на реда: „Джо винаги се вбеся-
ва“ е първото твърдение, но след още няколко обобщаващи фрази децата започваха да
конкретизират „горещите“ провокиращи ситуации: „...ако децата го дразнят заради
240
J. C. Wright & W. Mischel, „Conditional Hedges and the Intuitive Psychology of Traits“, Journal of Personality and Social
Psychology 55, no. 3 (1988): 454-469.

123
неговите очила“ или „... ако го изключат от играта“.
Ръководейки се от тези описания „Ако-то“, екипът наблюдаваше какво всяко дете
прави – отново и отново – по време на социалните взаимодействия в лагера Уедико.
Бяха идентифицирани пет типа такива ситуации: три негативни („детето дразни дру-
гите, провокира или заплашва“ „възрастният предупреждава“ и „възрастният наказва с
изключване от процеса“) и две позитивни („възрастният хвали“ и „детето се държи
дружелюбно“). Социалното поведение на всяко дете (например вербална агресия,
физическа агресия, отдръпване) се записваше така, както се проявява по време на всяка
от петте ситуации. Това осигури безпрецедентна извадка от директно наблюдавани
социални взаимодействия, повтаряни често в един и същ тип ситуации, при средно 167
часа наблюдение на дете в хода на 6 седмици. Тези наблюдения освен това направиха
възможно за пръв път да проверим две различни прогностични концепции, отразяващи
различни предположения за човешката природа и това как се изразяват предраз-
положенията и поведенческите тенденции: кросситуационната консистентност на лич-
ността и поведенческите сигнатури на личността.

1. Класическата и интуитивно убедителна концепция241 за личностните черти предпо-

лага, че в даден аспект на социалното поведение, например при проява на агресия или
съзнателност, хората винаги ще съхраняват порядъка на ранжиране на характерис-
тиките в различен тип ситуации. Ако съберем достатъчно наблюдения, ще трябва да сме
в състояние да прогнозираме как те ще се държат в дадена ситуация на базата на поведе-
нието в друг тип ситуация. Връщайки се към „падналите“ публични фигури, чиито
имена са се оказали във водещите заглавия в медиите, би трябвало да очакваме
президент, който е отговорен в публичния си живот, да е отговорен и в частния си
живот. Аналогично би могло да се очаква силно агресивно дете в Уедико да е силно
агресивно в много и различни ситуации. Само че при някои деца степента на съгласу-
ваност на поведението ще е по-висока, а при други – по-ниска. Това се нарича „крос-
ситуационна консистентност на личността“.

2. Да предположим, че социалното ни поведение се генерира не от стабилни общи

черти, изразявани последователно в различни ситуации, а от способността ни да правим
фини разграничения въз основа на нашата интерпретация и възприятие на различните
ситуации; очакванията и целите, които привнасяме в тях; предходния ни опит;
емоциите, които те събуждат у нас; компетентността, плановете и уменията, с които
разполагаме, за да се справим с тях; значението и стойността им за нас и т.н. Тогава
дори силно агресивното дете ще е избирателно агресивно в някои ситуации, но не и в
други в зависимост от значението на ситуацията за него. Неговата „гореща“ система ще
го прави предвидимо гневно, а поведението му – експлозивно, в специфичен набор от
ситуации, които провокират агресията му – неговите характерни „горещи точки“.
Наричаме този ситуационно ориентиран модел на поведение „поведенческа сигнатура
на личността“.
„Джими“ и „Антъни“ са измислени имена на реални деца, които участваха в изслед-
ването в Уедико, и тяхното поведение илюстрира откритията ни в изследването. На
графиката по-долу може да видите ситуационно-поведенческите сигнатури „Ако-то“ на
Джими и Антъни в петте типа психологически ситуации, които идентифицирахме.

241
W. Mischel, Personality and Assessment (New York: Wiley, 1968); W. Mischel, „Toward an Integrative Science of the
Person (Prefatory Chapter)“, Annual Review of Psychology SS (2004): 1-22.

124
 Графиките показват нивото на „вербална агресия“ на всяко дете във всяка от петте
ситуации в хода на шестте седмици. Хоризонталната линия на нулево равнище във всяка
графика показва средната степен на агресивност във всяка от ситуациите, която се проя-
вява от децата в Уедико през онова лято. Зигзагообразната линия показва отчетливия
модел на отклонението от средното при Джими (вляво) и Антъни (вдясно) 242. Тя
разкрива уникалните „горещи точки“ на всяко дете: конкретните ситуации, в които
тяхната агресивност е значително по-силно проявена от тази на връстниците им в
същите ситуации. Вербалната агресия – поведението, представено тук – е евфемизъм за
изказвания като „ти не струваш“, „очилата ти са тъпи“, „ти си хомо“, плюс обичайните
псувни и асоциирани жестове.
Както е видно, Джими е изключително агресивен, ако получава предупреждение или
е наказан от възрастните. В действителност Джими е много по-агресивен с възрастните,
отколкото към връстниците си, без значение какво вършат дори и когато са мили с него

242
Илюстрацията „IF-THEN profiles for Jimmy and Anthony“ е създадена по данни от Y. Shoda, W. Mischel, and J. C.
Wright, „Intra-individual stability in the organization and patterning of behavior: Incorporating psychological situations into the
idiographic analysis of personality Journal of Personality and Social Psychology 67, no. 4 (1994): 674-687.

125
и го хвалят. Когато възрастните го заплашат с наказание, той просто подивява. С връст-
ниците си обаче Джими не е необикновено агресивен дори когато го дразнят и прово-
кират.
Антъни, напротив, е отчетливо по-агресивен от другите в лагера, ако към него
подходи позитивно негов връстник. За него този тип дружелюбна увертюра е „горещото
място“, което пуска в ход агресията му, докато дразненето от връстниците или преду-
прежденията и наказанията от възрастните не му влияят повече от това, което се приема
за нормално при връстниците му в Уедико. Повечето хора – дори ако имат проблеми с
контролирането на агресията – обикновено не са особено агресивни, когато приятелите
и връстниците им са дружелюбни към тях; но Антъни проявява необичайна агресия
тъкмо когато хората се опитват да са мили с него – формула за нещастен живот. Едва
ли някой би могъл да е по-различен от Джими, който се държи съвсем нормално с
връстниците си, но проявява болезнена чувствителност в отношенията си с възрастните,
без значение дали го наказват, или го хвалят.
Макар че двете момчета са сходни по отношение на нивото на агресия, техните
модели „Ако-то“ разкриват специфични „горещи точки“. След като ги открием, можем
да започнем да мислим какво означават и какво ни казват за всеки човек. Тъй като
моделът „Ако-то“ обикновено е доста стабилен243 в различни ситуации, в които при-
състват едни и същи или сходни тригери, тяхното картографиране ни позволява да
правим полезни прогнози за бъдещото поведение в сходни ситуации, идентифицира
уязвимите места на човека и може да направлява планируемите процеси на лечение и
обучение244, целящи по-успешна реализация.

Стабилни поведенчески сигнатури „Ако-то“

След изследванията в Уедико245 експерименти на други изследователи с други

популации и типове поведение показват, че стабилни модели „Ако-то“ характеризират
повечето хора, когато тяхното поведение се анализира внимателно. Поведенческите
сигнатури на личността246 конкретизират какво човекът върши предсказуемо, ако се
появят специфични ситуационни тригери. Тези поведенчески сигнатури се откриват и
при възрастните, а не само при децата, и за всички характеристики: от съзнателността
до тревожността и стреса. Като цяло тези резултати противоречат на класическото и
интуитивно приемано допускане, че хората проявяват висока консистентност на поведе-
нието в много и различни ситуации. На практика това, което остава стабилно и консис-
тентно, е характерният модел „Ако-то“ на всеки човек. Моделите ни помагат да прогно-

243
Y. Shoda, W. Mischel & J. C. Wright, „Intraindividual Stability in the Organization and Patterning of Behavior: Incorporating
Psychological Situations into the Idiographic Analysis of Personality“, Journal of Personality and Social Psychology 67, no. 4
(1994): 674-687; W. Mischel & Y. Shoda, „А Cognitive-Affective System Theory of Personality: Reconceptualizing Situations,
Dispositions, Dynamics, and Invariance in Personality Structure“, Psychological Review 102, no. 2 (1995): 246-268.
244
A. L. Zakriski, J. C. Wright & M. K. Underwood, „Gender Similarities and Differences in Childrens Social Behavior: Finding
Personality in Contextualized Patterns of Adaptation“, Journal of Personality and Social Psychology 88, no. 5 (2006): 844-855; R.
E. Smith & others, „Behavioral Signatures at the Ballpark: Intraindividual Consistency of Adults’ Situation-Behavior Patterns and
Their Interpersonal Consequences“, Journal of Research in Personality 43, no. 2 (2009): 187-195.
245
M. A. Fournier, D. S. Moskowitz & D. C. Zuroff, „Integrating Dispositions, Signatures, and the Interpersonal Domain“,
Journal of Personality and Social Psychology 94, no. 3 (2008): 531-545; I. Van Mechelen, „А Royal Road to Understanding the
Mechanisms Underlying Person-in-Context Behavior“, Journal of Research in Personality 43, no. 2 (2009): 179-186; O. Ayduk &
others, „Verbal Intelligence and Self-Regulatory Competencies: Joint Predictors of Boys’ Aggression“, Journal of Research in
Personality 41, no. 2 (2007): 374-388.
246
Mischel & Shoda, „А Cognitive-Affective System Theory of Personality.“

126
зираме не само в каква степен човекът ще прояви определена поведенческа характе-
ристика, но и кога и къде той ще се държи по такъв начин. Тази информация ни позво-
лява да видим какво направлява поведението ни и как можем да го променим.
Това, което открихме за агресията в Уедико247, беше еднакво вярно по отношение на
съзнателността сред студентите в колежа „Карлтън“ в Минесота. Тази история започна
повече от пет години преди изследванията в Уедико, когато Филип К. Пийк – приятел-
ски усмихнат – влезе в моя кабинет в Станфорд през есента на 1978 г. Той току-що беше
завършил образованието си в „Карлтън“, искаше да работи с мен върху докторат по
психология и му трябваше надеждно място, където да настани многото папки,
препълнени със свежи данни, които беше донесъл със себе си. Този случай продължава
да е единственият в кариерата ми, когато студент пристига не само с добра идея, но и с
огромно количество данни, за да я провери. Докато все още бил студент в колежа, Фил
работел с Нийл Лъцки – неговия научен ръководител в „Карлтън“ – и системно
проследил поведението на студентите в колежа „Карлтън“ в различни ситуации в
продължение на дълги месеци. Той оценявал „колежанската съзнателност“ на студен-
тите по критерии, избрани от самите тях. Критериите били най-различни: от редовно
присъствие в учебните занятия и спазване на графика за консултации с преподавателите
до своевременното връщане на книгите в библиотеката, реда в стаята, конспектиране на
лекции и т.н.
Както някои от децата в Уедико демонстрираха слаба съгласуваност в проявленията
на агресия, така и студентите проявяваха ниска степен на съгласуваност в проявленията
на съзнателност в различните ситуации. При това техните интуитивни вътрешни
убеждения в съгласуваността на поведението им не съответстваха на реалността в
различните ситуации. Студентът, който последователно закъснява за консултациите с
преподавателите, можеше да е много съзнателен в предварителната подготовка за
изпитите. Тогава на какво се базираха тези убеждения? Или това бяха просто илюзии за
съгласуваност?248 Оказа се, че техните убеждения са свързани – при това много здраво –
с моделите „Ако-то“ на съзнателността: колкото по-повтарящи се и стабилни са тези
модели в течение на времето, толкова по-силно студентите вярват, че са последователно
съзнателни в различните ситуации. Те бяха убедени, че поведението им е непротиворе-
чиво, защото познаваха своите предвидими дълговременни поведенчески сигнатури
„Ако-то“. Студентът в колежа „Карлтън“ навярно смяташе, че е последователно съзна-
телен в колежа, защото знаеше например, че винаги е точен за учебните занятия и за
консултации с преподавателите, макар да знаеше, че стаята и конспектите му са в
безпорядък и неизменно закъснява с предаването на задачите за домашна работа.
Именно стабилността на моделите „Ако-то“249 във времето е това, което ни кара да
мислим, че последователно проявяваме дадена черта. Нашето интуитивно усещане за
съгласуваност нито е парадоксално, нито е илюзорно. Това просто не е типът
съгласуваност, която изследователите бяха търсили през по-голямата част на миналия
век. Това е полезно да се знае, защото ни казва къде да търсим, ако искаме да прогнози-
раме какво ще направят другите хора – включително какво ние самите е вероятно да
направим.
Тези резултати ми помогнаха да отговоря на въпросите на репортерите за това, дали

247
W. Mischel & P. K. Peake, „Beyond Deja Vu in the Search for Cross-Situational Consistency“, Psychological Review 89,
no. 6 (1982): 730-755.
248
Mischel & Shoda, „А Cognitive-Affective System Theory of Personality.“
249
Mischel & Peake, „Beyond Deja Vu in the Search for Cross-Situational Consistency.“

127
на президента Клинтън може да се има доверие. Вечерните развлечения със стажантки
в Овалния кабинет в Белия дом не би трябвало да се използват при прогнозирането на
съгласуваността и отговорността на поведението на президента, в утрешната среща с
държавни глави, на която ще бъдат договаряни важни споразумения. Когато ме
попитаха: „Кой е истинският Бил Клинтън?“, същността на моя пространен отговор
може да се сведе до това, че той демонстрира висока съгласуваност и здрав самоконтрол
в някои видове контекст, но не и в други: и двете страни на неговата личност са реални.
Ако вие решите да сумирате всички проявления на съгласувано поведение независимо
от контекста, той – средно – ще се окаже доста последователен човек, макар че това до
голяма степен зависи и с кого го сравнявате. А как вие ще решите да оцените по-
ведението му като цяло, както и дали харесвате или не неговите модели „Ако-то“,
зависи от самите вас.250

Картографиране на „горещите точки“:

стресовите сигнатури „Ако-то“

Ако картографирате това, което активира вашата „гореща“ система, може да се

изненадате. Картата на вашите ситуационно-поведенчески сигнатури „Ако-то“ може да
ви предупреди за вашите „горещи точки“, за това кога и къде сте склонни да реагирате
по начин, за който по-късно вероятно ще съжалявате. Самонаблюдението за откриване
на тези „горещи точки“ може да стане стъпка към преразглеждане на тези ситуации и
снижаване на напрежението, което ще ви даде по-голям контрол върху собственото ви
поведение в преследване на целите и ценностите, които имат най-голямо значение за
вас. Дори и ако не искате да „охлаждате“ тези автоматични реакции, пак може да имате
полза от проследяването им и наблюдаването на техните последствия.
В едно изследване хора в зряла възраст, страдащи от силен стрес, бяха инструктирани
да използват подхода на оценяването „Ако-то“, за да открият „горещите точки“, които
провокираха стреса им. Във внимателно структурирани дневници251 те записваха кон-
кретните психологически ситуации, които активираха стрес за тях, и описваха
реакциите си на всеки от тези тригери ден след ден. Например „Джени“ средно имаше
нормални нива на стрес в различни ситуации – всъщност тя беше дори донякъде под
средното. Нейната проблемна сигнатура се появяваше само когато тя се чувстваше
социално изключена; в тези ситуации нивото ѝ на стрес се повишаваше. Когато се
чувстваше изключена, тя страдаше, самообвиняваше се, обвиняваше другите още пове-
че и започваше да ги избягва. Да помогнем на Джени да открие психологическите
ситуации, в които тя изпитва или не изпитва стрес, и да идентифицира реакциите си в
тези ситуации беше първата стъпка по пътя на разработване на целенасочена намеса с
цел да ѝ се помогне да се справи по-адаптивно с тях. Макар че това изследване се
фокусираше върху стресовите сигнатури „Ако-то“, същото самонаблюдение с помощта
на дневник или други средства за мониторинг могат да се използват за картографиране
на тригерите на хиперреакции, възникващи в резултат на проблемни чувства или
поведение. След като опознаете стимулите и ситуациите, които активират поведението,
което искате да модифицирате, вие разполагате с възможност да промените оценката и
реакциите си спрямо тях.

250
W. Mischel, „Continuity and Change in Personality“, American Psychologist 24, no. 11 (1969): 1012-1018.
251
Y. Shoda & others, „Cognitive-Affective Processing System Analysis of IntraIndividual Dynamics in Collaborative
Therapeutic Assessment: Translating Basic Theory and Research into Clinical Applications“, Journal of Personality 81, (2013).

128
 Самоконтролът „охлажда“ агресивните тенденции

Моделите на агресивно поведение, които бяха отвели децата в Уедико за терапия, не

само ги излагаха на риск, но създаваха риск и за други да станат потенциални жертви
на неконтролируема агресия. В предходните глави говорихме за това как способността
за самоконтрол може да има предпазващ ефект, например срещу деструктивните ефекти
на тежката тревожност от отхвърляне. Но може ли способността за самоконтрол да
помогне да се контролират проявленията на силни агресивни склонности?
Изследванията в Уедико ни дадоха възможност да проверим тази хипотеза. В
изследване, водено от моята тогава постдокторантка Моника Родригес (сега препода-
вател в Щатския университет на Ню Йорк в Олбъни), децата в Уедико участваха във
вариант на теста Маршмелоу, в който лакомствата бяха бонбони М&М – няколко сега
или пакет с бонбони по-късно. Някои от децата спонтанно използваха стратегия за
„охлаждане“, за да намалят фрустрацията си; те избягваха да гледат бонбоните и звъ-
неца и целенасочено отклоняваха вниманието си от изкушението. Както и другите деца
в Уедико те бяха в риск от възникване на проблеми с неконтролируема агресия. Те обаче
бяха много по-малко агресивни, физически и вербално, в сравнение с връстниците им,
които не използваха „охлаждаща“ стратегия252, докато се опитват да получат повече
бонбони. Същите когнитивни способности и изпълнителски функции, които им
позволяваха да се разсейват по време на теста, като че ли им помагаха да „охлаждат“ и
да контролират агресивните си реакции, когато „горещите“ им точки бяха активирани в
междуличностни конфликти в лагера. За части от секундата между разгневяването и
замахването да ударят те успяваха да се „охладят“ достатъчно, за да се спрат и да не
загубят напълно контрола.
Независимо колко добър е човек в самоконтрола обаче, има ситуации, които могат да
обезсилят волята и да травмират дори хора с напълно адекватно поведение; в тези
случаи те видимо се държат ирационално. Това ни води до историята „Ангелът на
моста“ (The Angel of the Bridge).

252
Голямо влияние върху тези взаимоотношения оказва интелигентността на детето. Вж. Ayduk, „Verbal Intelligence and
Self-Regulatory Competencies“.

129
 16.
Парализираната воля
Разказът на Джон Чийвър „ Ангелът на моста“ (The Angel of the Bridge)253 написан
през 1961 г., ни показва колко лесно може да бъде увредена добре функциониращата
„хладна“ система дори когато са налице отлични умения за самоконтрол, психичната
имунна система дава най-доброто от себе си, а мотивацията за упражняване на само-
контрол и силата на волята не биха могли да са по-мощни. Главният герой на Чийвър е
успешен бизнесмен, който живее в Манхатън. Една вечер, когато той се приближава
към моста „Джордж Вашингтон“, за да се прибере у дома, изневиделица започва силна
гръмотевична буря. Вятърът е ураганен, огромният мост като че ли се люлее, а нашият
безименен главен герой (да го наречем Бриджман) изпада в паника при ужасяващата
мисъл, че мостът ще рухне. Той успява да се прибере у дома, но скоро открива, че е
развил парализиращ страх не просто към този конкретен мост, но и всички други
мостове. Работата на Бриджман изисква често да прекосява мостове и той отчаяно се
опитва да използва волята си, за да преодолява страха си, но всички негови усилия се
провалят и той все повече се депресира от постоянните мисли за това, че губи контрол.

Горещи връзки

Когато Бриджман прекосява моста „Джордж Вашингтон“, докато бурята внезапно се

разразява, конструкцията, която той спокойно е преминавал толкова често в миналото,
внезапно променя емоционалното си въздействие върху него. В условията на силен
стрес „горещата“ му система автоматично асоциира неутралния преди мост с ужася-
ващото емоционално преживяване, когато е усетил, че се люлее. Той изпада в паника,
че мостът ще се разцепи, и си представя как е захвърлен в бурните води под моста.
Когато неутрален стимул, например солиден и красив мост, се асоциира в „горещата“
система със силно страхово преживяване, страхът лесно може да се генерализира и да
включи много други сходни, но доскоро неутрални стимули – в този случай към други
големи мостове, издигащи се високо над водата. В „горещите“, афективно заредени
спомени на неговата амигдала254 дори мисълта за преминаване по голям мост след това
активира отново паническия страх, преживян по време на бурята. Без значение колко
усилено Бриджман се опитва да използва своята „хладна“ система, за да преоцени
преживяването, да упражни волята си, да преосмисли положението, да се самодистан-
цира и да види случилото се от разстояние, за него е невъзможно да го преодолее
единствено чрез силата на волята.
Когато такива „горещи“ връзки се формират между вродена страхова реакция и
неутрален стимул, можем да се почувстваме толкова безпомощни, както кучетата в
лабораторните изследвания за „класическо формиране на условен рефлекс“,
провеждани в началото на миналия век. Злощастните кучета255 получават електрошок

253
J. Cheever, „The Angel of the Bridge“, The New Yorker, October 21, 1961.
254
J. LeDoux, The Emotional Brain (New York: Simon and Schuster, 1996); J. LeDoux, „Parallel Memories: Putting Emotions
Back into the Brain“, in The Mind: Leading Scientists Explore the Brain, Memory, Personality, and Happiness, ed. J. Brockman
(New York: HarperCollins, 2011), 31-47.
255
Вж. W. Mischel, Y. Shoda & O. Ayduk, Introduction to Personality: Toward an Integrative Science of the Person, 8th ed.
(New York: Wiley, 2008), Chapter 10.

130
всеки път, когато се чува звънец, и скоро се превръщат в емоционални жертви: те се
ужасяват винаги щом чуят звънец дори когато той вече не сигнализира електрошок.
Волята и уменията за „охлаждане“ не помагат на хората да преодолеят такъв тип
странично увреждане. Поведението на Бриджман, докато преминава мостове, вече не е
под неговия контрол; това поведение е под контрола на стимула, управлявано
автоматично и рефлекторно от неговата „гореща“ система. Затова всичките му усилия
да приложи волята си и да укрепи своята решимост се провалят и той се отчайва до
такава степен, че се пита дали не е загубил разсъдъка си.
За щастие, в историята на Чийвър един „ангел“ спасява Бриджман. Това се случва в
един слънчев ден, когато той не може да открие път без мостове към крайната точка на
своето пътуване и докато приближава моста, по който трябва да премине, ужасът му се
връща. Неспособен да продължи, той отбива встрани от пътя. Неочаквано се появява
прекрасно и подобно на ангел младо момиче, носещо малка арфа, което го моли да пъту-
ва с него на стоп. Момичето му пее приятна фолклорна песен, докато преминават по
дългия мост и страхът му постепенно се разсейва. Бриджман продължава внимателно
да избягва моста „Джордж Вашингтон“, но преминаването по други мостове отново
става нещо обичайно за него.
Разказът на Чийвър с години изпреварва появата на когнитивно-поведенческата
терапия и противоречи на доминиращия тогава медицински модел на психичните
проблеми. В този модел е съществено лекарят да отдели оплакването от неговата потен-
циална причина, а след това да открие причината. Например за пациент със симптоми
на болки в гърба, причинени от злокачествен тумор, предписването на болкоуспоко-
яващи вместо отстраняването на тумора, разбира се, скоро би имало катастрофални
последици. Но от гледна точка на психологията представеното оплакване – например
ужас от преминаването на мостове – често е проблемът, върху който трябва да се работи
и да се отстрани.
Убеждението, че медицинският модел на болестта е приложим и към фобиите, е
широко разпространено в продължение на много години. Главното безпокойство при
лекуването на поведенчески проблем, тоест на определен „симптом“, е, че лечението
може да доведе до замяната му от друг симптом или до много по-сериозен проблем.
Приемаше се, че причините са главно травмите, получени в ранното детство, които
човекът не съзнава, и че те трябва да се разкрият чрез продължителен анализ.

Повторно свързване на връзките

През 1958 г. Джоузеф Уолп – психиатър, който изразява своя скептицизъм към психо-
аналитичната теория – поема риска да опита директна модификация на поведението с
много от своите пациенти, които страдат от тревожност и панически пристъпи като тези
в разказа на Чийвър. Ето какво предлага д-р Уолп: „Ако може да се предизвика реакция,
антагонистична на тревожността, при наличието на предизвикващи тревожност
стимули, така че тя да се съпътства от пълно или частично потискане на тревогата,
връзката между тези стимули и реакциите на тревога ще бъде отслабена.“256
Уолп смята, че упражненията за дълбока мускулна и дихателна релаксация могат да
помогнат на пациентите да развият нужните антагонистични реакции на тревожността
и след това релаксацията бавно ще се свърже с предизвикващия страх стимул, докато

256
J. Wolpe, Reciprocal Inhibition Therapy (Stanford, CA: Stanford University Press, 1958), 71.

131
страхът изчезне. В този тип терапия релаксацията първоначално е свързана със стимули,
които са само далечно свързани с травмиращия стимул (например снимки на малки
мостове над спокойни, плитки езерца, окъпани в слънчева светлина). След това стъпка
по стъпка, когато тревожността от тези по-безобидни варианти на заплахата се
преодолее, пациентът се придвижва към следващото предизвикващо по-силен страх
представяне на стимула, докато накрая релаксацията се свърже с размисъл за самия
предизвикващ страх стимул, а в крайна сметка и с приближаването му. И ако това е
мостът „Джордж Вашингтон“, пациентът може да премине по него в релаксирано
състояние. Както подсказва историята на Чийвър, този бавен процес понякога може
драматично да се съкрати, когато релаксиращото събитие, противодействащо на
тревожността, се въплъти в прекрасен ангел, който с пеене ви превежда през моста.
Естествено, това е по-вероятно да се случи в литературата, отколкото в живота.
Историята на Чийвър е поглед в бъдещето257: тя дава представа за онова, което скоро
ще се наложи като стандартен подход за преодоляване на всякакви фобии, без да се
очаква помощта от ангел. В много изследвания изпитващият панически страх човек се
поставя в безопасна ситуация, откъдето наблюдава някой в качеството на модел, който
бавно, но безстрашно, стъпка по стъпка, се приближава към предизвикващия страх
стимул и демонстрира, че остава спокоен и невредим. Приблизително по същото време,
когато провеждахме експериментите с бонбоните маршмелоу в Станфорд, моят колега
Албърт Бандура провеждаше изследвания с деца в доучилищна възраст, които се
страхуват от кучета. От безопасно разстояние децата наблюдаваха как моделът се
приближава без всякакъв страх до кучето. Първоначално моделът (докторантка, която
помагаше в изследването) просто галеше кучето258 известно време, докато животното
оставаше затворено в заграждението, след това се присъединяваше към него, нежно го
прегръщаше и го хранеше с лакомства. Децата, които наблюдаваха, бързо преодоляваха
страховете си и скоро сами прегръщаха и галеха кучетата. Бандура и неговите колеги
получаваха сходни резултати дори и с още по-икономични способи при разнообразни
страхове както у деца, така и при възрастни, като показваха на участниците филми с
безстрашни модели. Тези изследвания положиха основата на лечението на страхове чрез
методите на когнитивно-поведенческата терапия.
Изследванията на Бандура показват259, че най-добрият начин за преодоляване на
фобията е първо да се наблюдава безстрашен модел и след това – с насочване и подкрепа
от модела – човекът да опита сам да го овладее. Използвайки различни форми на „ръко-
водено овладяване на преживяването“260, както деца, така и възрастни преодоляват не
само страха си от кучета, змии, паяци и т.н., но и най-дълбокото и парализиращо
разстройство – агорафобията, или страха от открито пространство. Обсъждайки изслед-
ванията си, Бандура коментира, че някои хора с фобия са били тормозени от непрекъс-
нато появяващи се кошмари в продължение на десетилетия, но интервенциите с ръко-
водено овладяване са трансформирали дори техните сънища: „Когато една жена успя да
овладее фобията си от змии, сънува, че боа се сприятелява с нея и ѝ помага да измие

257
A. Bandura, Principles of Behavior Modification (New York: Holt, Rinehart and Winston, 1969); G. L. Paul, Insightvs.
Desensitization in Psychotherapy (Stanford, CA: Stanford University Press, 1966); A. T. Beck & others, Cognitive Therapy of
Depression (New York: Guilford Press, 1979).
258
Bandura, Principles of Behavior Modification.
259
Пак там; A. Bandura, J. E. Grusec & F. L. Menlove, „Vicarious Extinction of Avoidance Behavior“, Journal of Personality
and Social Psychology 5, no. 1 (1967): 16-23; A. Bandura & F. L. Menlove, „Factors Determining Vicarious Extinction of
Avoidance Behavior through Symbolic Modeling“, Journal of Personality and Social Psychology 8, no. 2 (1968): 99-108.
260
L. Williams, „Guided Mastery Treatment of Agoraphobia: Beyond Stimulus Exposure“, Progress in Behavior Modification,
vol. 26, ed. M. Hersen, R. M. Eisler & P. M. Miller (Newbury Park, CA: Sage, 1990), 89-121.

132
чиниите. Рептилите скоро изчезнаха от сънищата ѝ. Промяната беше трайна.261 Хората
с фобии, които са постигнали само частично подобрение с други методи на психо-
терапията, постигнаха пълно възстановяване с помощта на терапията на ръководеното
овладяване независимо от тежестта на тяхната фобия.“
Популярният филм от 2010 г. „Речта на краля“(The King's Speech) показва как методът
на директната трансформация на поведението помага на човека, който се превръща в
краля на Великобритания Джордж VI, да преодолее говорния си дефект.
Когато Негово Величество овладява заекването, успява да се превърне в силния
монарх, от когото страната се нуждае по време на война. Самоуважението му расте,
личният му живот процъфтява; избавянето му от заекването, независимо от неговата
главна причина, носи само ползи – никакви дефицити и никакво заместване на симп-
томи.
Тридесет години след като кралят се избавя от заекването, в един много по-малко
драматичен, но добре контролиран и убедителен експеримент психологът Гордън Пол
поставя в различни експериментални условия студенти262, които се ужасяват от
говорене пред публика. В една от групите те усвояват процедура за десенситизация, за
да постигат състояние на дълбока релаксация, докато си представят ситуации, свързани
с говорене пред публика. Те се научават да остават релаксирани, докато ситуациите
стават все по-заплашителни: от самотното четене на текста на изказването в стаята и
обличането сутринта в деня, когато трябва да го произнесат, до представянето му пред
аудитория. Друга група участници се подлага на кратък сеанс по инсайт психотерапия,
проведен от експерт-клиницист, за да се изследват възможните причини за тяхната
тревожност. Трета, контролна група получава плацебо „транквиланти“, които привидно
ще им помогнат да се справят със стреса. Несъмненият победител по всички критерии –
от самооценките на тяхната тревожност, докато говорят, до физиологичните показатели
за тревожността им – е процедурата за десенситизация. Студентите от тази група не
само преодоляват страха си от говорене пред публика, но и значимо подобряват общите
си оценки в колежа. Оказването на помощ в непосредственото преодоляване на
проблеми като говорни разстройства, ирационални страхове или лицеви тикове – които
може да са или да не са симптоми на други проблеми, не създава по-тежки проблеми.
Правилното приложение на този метод кара хората да се чувстват по-добре и подобрява
качеството на живота им.
Потребни бяха десетилетия и изследвания като тези, за да се преодолеят най-накрая
притесненията на първите психотерапевти за замяната на симптомите и най-сетне да се
разработи основан на доказателства, икономически ефективен метод на лечение, за да
се помогне на хората да преодолеят злощастните асоциации на „горещата“ си система.
Когнитивно-поведенческата терапия днес в по-голямата си част е стандартна практика
в САЩ. В много части на света обаче тя не е приета или в най-добрия случай се смята
за недостатъчно ефективна. Наскоро разказах на моя добра приятелка, практикуващ
клиницист, която работи с деца с нарушения, историята от „Ангелът на моста“,
мислейки че може да я сметне за полезна в работата си. Тя се усмихна, вдигна рамене и
я отхвърли като повърхностна терапия – палиатив, също толкова безполезна, колкото и
предписването на седативи за лечение на рака. Моята приятелка вярва, че страхът от

261
A. Bandura, „Albert Bandura“, A History of Psychology in Autobiography, vol. 9, ed. G. Lindzey & W. M. Runyan
(Washington, DC: American Psychological Association, 2006), 62-63.
262
Paul, Insightvs. Desensitization in Psychotherapy; G. L. Paul, „Insight versus Desensitization in Psychotherapy Two Years
after Termination“, Journal of Consulting Psychology 31, no. 4 (1967): 333-348.

133
мостовете е просто проявление на тревожно разстройство. Тя е убедена, че когато
страхът от мостове се отстрани, ще бъде заменен от по-тежки симптоми, защото тре-
вожността, която го е причинила, е скрита в действията на „горещата“ система. Според
нея е необходим дълбок анализ, за да се стигне до същността на проблема. Когато я
попитах как би постъпила, ако Бриджман беше неин пациент, тя бързо отговори. Тя
каза, че страхът на Бриджман всъщност е страх от пропадане в екзистенциалната
празнота и че терапията ще трябва да се насочи към този по-дълбинен страх и неговите
възможни корени. Бях впечатлен от художествената образност на отговора ѝ, но се
съмнявам, че това би помогнало на Бриджман да премине по моста „Джордж Вашинг-
тон“.
Дилемата на Бриджман илюстрира колко трудно може да е дори за човек, който
притежава добър самоконтрол, да се справи с автоматичните асоциации на „горещата“
система. Да обобщим: тези асоциации могат незабавно и рефлекторно да свържат
силните емоционални реакции (особено страх), приведени в действие от амигдалата, със
стимули, които са присъствали в момента, когато се е случило предизвикващото страх
събитие, въпреки че те първоначално са били емоционално неутрални. Отстраняването
на тази странична щета, предизвикана случайно, изисква замяна на съществуващите
връзки. Страхът на Бриджман, когато е усещал, че мостът всеки момент може да рухне
под напора на внезапно разразилата се буря, би трябвало да се отдели от мостовете.
Възможно е нито Бриджман, нито който и да било друг да е способен да направи това
самостоятелно, но първата стъпка е да се разбере как се формират тези предизвикващи
страх асоциации и как могат да се преодолеят. Целта, както е в случая с Бриджман, е да
се прекъсне връзката между мостовете и страха и да се възстанови асоциирането им с
удоволствието от безопасното преминаване и достигането отвъд. В отсъствието на
ангел с арфа или терапевт, някой приятел може да придружава човека, който изпитва
страх, отначало по много малки мостове, които са само на няколко метра над плитки
водоеми, а в края да преминат заедно по-дълъг и висок мост, може би на фона на
прекрасна музика за арфа. Приятелят след това би могъл да отстъпи волана на човека,
който изпитва страх; нека той се опита да премине първо по малки мостове над твърда
земя, а след това постепенно по по-големи и високи мостове над вода, докато започне
да усеща всеки мост като безопасен. Този тип десенситизация ни позволява да избягаме
от контрола на стимула и да си възстановим самоконтрола. Това може да освободи
парализираната воля.

134
 17.
Умора на волята
Изморената аудитория очакваше началото на музикалната програма на приема в
унгарското консулство в Горен Ист Сайд в Ню Йорк. Беше късна вечер след дълъг
работен ден и няколко десетки „покровители на изкуството“ на по 40-ина години и
повече, облечени предимно в сиви и черни костюми, поглеждаха часовниците „Ролекс“
и айфоните си. Очите им се затваряха от умора. След дълго закъснение музиката
внезапно избухна с пълна сила:

ИСКАМ ДА НАПРАВЯ НЕЩО ЛОШО СЕГА!

И НЕ МИ ПУКА, ЧЕ ЩЕ СТРАДАМ ПО-КЪСНО!

Музикантите на сцената буйно крещяха думите, свирейки диво на цигулки и китари,

биейки барабани и някакви метални кутии, друсаха кастанети и дрънкалки. Тези млади
хора, нахлупили стари шапки тип „Борсалино“ и облечени като хипита, флиртуваха
възмутително едни с други и с улегналата аудитория, за да популяризират туризма в
Унгария. Те успяха да наелектризират дремещите зрители и да изтръгнат от тях
възбудени аплодисменти и викове, които биха могли да се очакват от тийнейджъри на
рок концерт. Ако вместо това програмата беше започнала с очакваните видеоматериали
и лекция за чудесата на Будапеща, скоро щяха да последват престорени пристъпи на
кашлица и бягство към изхода.
Преди да бъде раздвижена от групата, аудиторията като че ли страдаше от тежък
случай на колективна умора на волята – уморени от собственото си прекомерно
упражняване на самоконтрол. Постоянните усилия на волята, прилагани през дългия и
стресиращ работен ден, може да са изтощителни. Зрителите бяха готови да позволят на
щурците в тях да се позабавляват сега и охотно приеха поканата на музикалната група
„да му отпуснат края“, да се забавляват и да позволят на „горещата“ система да се
наслаждава, докато претоварената „хладна“ система си почива.

Уморената воля

Има ли граници, до които можем да упражняваме самоконтрол и да отлагаме удо-

волствието, преди да настъпи умора на волята? Представата за уморената воля, която се
е обезсилила поради прекомерната си употреба, лежи в основата на съвременната
популярна теория за волята и самоконтрола. Тя влияе и върху начина, по който мислите
за собствената си способност да се саморегулирате.
Рой Баумайстър и неговите колеги възприемат волята като жизненоважен, но
ограничен биологичен ресурс, който лесно може да се изчерпи за някакъв период.
Техният „модел на силата на самоконтрола“263 приема, че самоконтролът зависи от
някаква вътрешна способност, разчитаща на ограничено количество енергия. Това
много прилича на традиционната концепция за „волята“ като ограничена субстанция: у
някои хора е много, у други – малко. Според този модел самоконтролът е като мускул –
263
M. Muraven, D. M. Tice & R. F. Baumeister, „Self-Control as Limited Resource: Regulatory Depletion Patterns“, Journal
of Personality and Social Psychology 74, no. 3 (1998): 774-789.

135
активното осъществяване на волеви усилия води до „изчерпване на егото“ и мускулът
скоро започва да изпитва умора. Следователно вашата воля и способност да надделявате
над импулсивното поведение временно ще отслабнат при осъществяването на задачи,
които изискват самоконтрол. Това може да повлияе върху всичко: от психическата и
физическата издръжливост до рационалното мислене и решаването на проблеми, от
потискането на реакциите и на емоциите до осъществяването на добри или лоши
избори.
Да предположим, че сте изгладнели и копнеете за нещо за хапване на годишния прием
в службата. Ако успеете да преодолеете изкушаващите, прясно изпечени шоколадови
сладки пред вас и вместо това да се съсредоточите изключително върху подноса със
зеленчуците, моделът на силата приема, че незабавно след това ще изразходвате по-
малко усилия по други задачи, които продължават да изискват самоконтрол.
Доказателства за това се появяват в класически експеримент, който е станал прототип
за по-нататъшни изследвания за изчерпването на егото. Студенти, изучаващи въведение
в психологията в университета „Кейс Уестърн Ризърв“ в Охайо, са задължени да
участват в психологически експерименти като част от обучението. Тези, които трябва
да отиват в лабораторията на проф. Баумайстър, са включени в Експеримента с
репичките.264 Студентите пристигат гладни, защото им е казано да пазят пълен пост,
преди да се появят. В лабораторията са помолени да пренебрегнат изкушаващи шоко-
ладови сладки и бонбони и да хапнат вместо това няколко репички. След това от тях е
поискано да работят по геометрични задачи, които всъщност са нерешими. Изслед-
ването показва, че те се отказват много по-бързо, отколкото студентите, на които е било
позволено да изядат сладките и бонбоните.
В повече от сто други експеримента изследователите получават сходни резултати:
използването на самоконтрол в Момент 1 отслабва самоконтрола в Момент 2, който
следва незабавно Момент 1. Изводът е един и същ, независимо каква форма на само-
контрол265 се изисква от студентите – да сдържат емоционалните си реакции на силно
вълнуващ филм за случващото се с дивата природа в ядрена пустош („Кучешки свят“, с
оригинално название Mondo Cane); да избягват да мислят за бели мечки, след като са
били подготвени да мислят за тях (опитайте, ако ви изглежда лесно); да реагират с
любезност на лошо поведение на партньора.

Разумът владее мускулите

Студентите наистина полагат по-малко усилия в множество изследвания като тези,

но по-късните експерименти показват, че намалените усилия вероятно не са
предизвикани от причините266, които изследователите първоначално са приемали.
Когато изискванията за усилен самоконтрол и скучна работа ескалират, а стимулите –
не, вниманието и мотивацията на студентите се променят. Те не оставят „волевите
мускули“ да се изтощят, а предпочитат да ги подхранят, чувствайки, че достатъчно са
се ангажирали със скучни задачи, предложени от експериментатора. В една задача
например, след като прекарват 5 минути в зачертаването на всяко „е“ в напечатан на
машина текст, студентите след това не трябва да зачертават „е“, ако стои пред гласна. В
264
R. F. Baumeister & others, „Ego Depletion: Is the Active Self a Limited Resource ?“ Journal of Personality and Social
Psychology 74, no. 5 (1998): 1252-1265.
265
R. F. Baumeister & J. Tierney, Willpower: Rediscovering the Greatest Human Strength (New York: Penguin Press, 2011).
266
M. Inzlicht & B. J. Schmeichel, „What Is Ego Depletion? Toward a Mechanistic Revision of the Resource Model of Self-
Control“, Perspectives on Psychological Science 7, no. 5 (2012): 450-463.

136
действителност, когато имат силни стимули да постоянстват в подобни задачи, хората
продължават да ги вършат. Ако мотивацията за самоконтрол се засили, хората
постоянстват в усилията си.267 Без повишаване на мотивацията не се получава. В тази
интерпретация отслабването на самоконтрола не се дължи на загуба на ресурси: то
отразява промени в мотивацията и вниманието.
Чувството на изтощение след усилна работа е реално и е всичко друго, но не и рядко.
И все пак знаем, че когато сме достатъчно мотивирани, можем да продължим – понякога
дори със засилен плам. Когато сме влюбени, можем след седмица или месец изнури-
телна работа да се втурнем с нетърпение натам, където е нашият любим/а. За някои хора
чувството на умора става сигнал не да включат телевизора, а да се отправят към фитнес
залата. Мотивационната интерпретация на постоянството в усилията приема, че
мисловната нагласа, личните стандарти и цели определят кога ще бъдем заредени с
енергия, а не изцедени от усилията си, и кога трябва да релаксираме, да поспим, да се
самонаградим и да пуснем на свобода нашите „скакалци“.
Ако смятате, че постоянството в трудните задачи ви зарежда с енергия, а не я
изчерпва, ще ви предпази ли това от умората? Отговорът е положителен: когато хората
са подтикнати да мислят, че изискващите усилия задачи ще ги ободрят, а няма да
изцедят силите им, подобряват представянето си на следващите задачи. Например,
когато хората са подготвени да вярват, че ще се заредят с енергия, ако контролират
израза на лицето си (за да не показват емоциите, които изпитват), се представят по-
добре на следваща задача, изискваща от тях да стискат уред, наречен динамометър. По-
нататъшните им резултати не се влошават и тяхното его не е изтощено.268
Каръл Дуек и нейните колеги от Станфордския университет стигат до следното
откритие: онези, които вярват, че тяхната сила се подхранва след психично усилие, не
демонстрират намален самоконтрол след това изтощително преживяване. И обратно,
тези, които вярват, че енергията им е била изчерпана след изтощителното преживяване,
наистина демонстрират намален самоконтрол и трябва да отдъхнат, за да възстановят
силите си.269
Екипът на Дуек освен това проследява студенти в три момента във времето –
последният е изпитната сесия, която изисква силна саморегулация. Студентите, които
смятат волята за неограничен ресурс, се справят много по-добре по време на силно
стресиращата изпитна сесия, отколкото тези, придържащи се към теорията за ограни-
чения ресурс, които съобщават, че консумират по-нездравословна храна, отлагат повече
и неефективно се самоконтролират, докато се опитват да се подготвят за изпитите. Тези
резултати подчертават значението270 на начина, по който мислим за себе си и за
способността си за контрол, и поставят под съмнение идеята, че способността ни да
полагаме усилия в преследването на целите е неизменен, биологично ръководен процес.

267
M. Muraven & E. Slessareva, „Mechanisms of Self-Control Failure: Motivation and Limited Resources“ Personality and
Social Psychology Bulletin 29, no. 7 (2003): 894-906.
268
C. Martijn & others, „Getting a Grip on Ourselves: Challenging Expectancies about Loss of Energy after Self-Control“ Social
Cognition 20, no. 6 (2002): 441-460.
269
V. Job, C. S. Dweck & G. M. Walton, „Ego Depletion – Is It All in Your Head? Implicit Theories about Willpower Affect
Self-Regulation“ Psychological Science 21, no. 11 (2010): 1686-1693.
270
Вж. също D. С. Molden & others, „Motivational versus Metabolic Effects of Carbohydrates on Self-Control“, Psychological
Science 23, no. 10 (2012): 1137-1144.

137
 Когато контролирате „лакомствата“:
Стандартите на самонаграждаването

Не е нужно да провеждаме експерименти или да четем философски трудове, за да

узнаем, че прекомерно силната воля може да нанесе също толкова вреда, колкото и
нейната липса. Да отлагаш удоволствието постоянно и да работиш неуморно може да е
неразумен избор. Докато в света ни съществуват явления като неконтролирана инфла-
ция, банкови фалити и обещания за бъдещи компенсации, които никога не се изпълня-
ват, има достатъчно основателни обективни причини да откажем да чакаме и да потър-
сим звънеца. Субективните причини са не по-малко убедителни. В крайния случай
непрестанното отлагане на наградата може да направи живота мъчителен и безрадостен.
Удоволствията постоянно се отлагат, отклонения не се допускат, емоциите не се
преживяват, възможностите остават неоползотворени. Ние сме едновременно мравки и
скакалци; живот, който е лишен от „горещата“ емоционална система и е доминиран
постоянно от „хладната“ когнитивна система в името на възможното светло бъдеще,
може да е също толкова неудовлетворителен, колкото и неговата противоположност.
Кога се чувстваме в правото си да се държим повече като скакалци, отколкото като
ориентирани към бъдещето мравки и да се залавяме за работа? Кога си позволяваме да
се отпуснем, да позволим на „горещата“ система да поеме контрола, да се са-
монаграждаваме с нашите предпочитани „лакомства“ и да забравим за имейлите, на
които не сме отговорили, за списъка със задачи за следващия ден? Кога си позволяваме
удоволствието да не правим нищо, да прекараме непланиран уикенд на плажа, да
пътуваме или да си дадем време у дома, за да празнуваме живота? Може и да не
постъпваме чак толкова самонадеяно като компрометираните герои от вестникарските
заглавия, но всички като че ли имаме имплицитни правила за това кога да пре-
установяваме самоконтрола и да си позволяваме да се наслаждаваме на нещо забавно
сега, вместо да отлагаме тези удоволствия и да продължаваме да полагаме големи
усилия за повече и по-големи награди в бъдещето. Как развиваме тези правила?
Отговорите на тези въпроси имат преки последици за начина, по който отглеждаме
децата си, и начина, по който се отнасяме към себе си.
Днес американските родители, принадлежащи към горната прослойка на средната
класа, привидно водят живот, в чийто фокус са децата. Те препускат от работа към дома,
за да осигурят максимум „качествено време“ на децата си, обсипвайки ги с любов и
награди, позволявайки им да водят по пътя. Нерядко позволяват на децата си например
да правят сцени в „Макдоналдс“, защото сандвичът им се е забавил с няколко минути.
Френските родители271, обратно, са известни с това, че водят децата си в доучилищна
възраст в елегантни ресторанти в Париж, където те видимо седят тихо и чакат своята
пържола със зелен фасул, докато родителите им се наслаждават на аперитива. За да
отгледаме идеални деца, една строга американска майка с китайски произход272
предлага дълъг списък на забранени неща, който включва преспиването у приятели,
телевизията, компютърните игри и всички бележки, по-ниски от „отличен 6“. Това е
рецептата на Ейми Чуа от 2011 г., която представя в своята книга „Боен химн на майката
на тигъра“ (Battle Hymn of the Tiger Mother) за възпитанието на дете, което ще свири

271
P. Druckerman, Bringing Up Bebe: One American Mother Discovers the Wisdom of French Parenting (New York: Penguin
Press, 2012).
272
A. Chua, Battle Hymn of the Tiger Mother (London: Bloomsbury, 2011).

138
превъзходно на цигулка или пиано и ще е номер едно във всеки клас (с възможно изклю-
чение във фитнес залата).
Години по-рано Джудит Рич Харис273 настояваше, че родителското възпитание
всъщност няма значение, защото общуването с връстниците и генетиката са ключовите
фактори, които определят живота на децата. За да излезем извън рамките на историите
за отделни случаи и личните мнения, ще трябва да проведем експерименти, които
внимателно манипулират случващото се в различни условия на родителство в реалния
живот, но такива изследвания не могат да се направят. Можем обаче да задаваме и да
отговаряме на въпроси, релевантни на родителските практики, като провеждаме
краткосрочни експерименти с възрастни модели при реалистични условия, които могат
да бъдат осмислени от децата.
Собственият ми интерес в тази област се породи, когато децата ми тръгнаха на
училище и гордо носеха у дома своите първи постижения, например синьо-черен сандал
от печена глина, направен от малката ми дъщеря. Това ме отведе до серия от
изследвания, в които целях да си изясня как задаваме стандартите за собствените си
постижения в ранните години от живота и как се самонаграждаваме, когато ги
постигаме. Зададох си следните въпроси: кои са социализиращите преживявания и
имплицитните правила, които ръководят тази форма на самонаграждаване и само-
регулация? Кога у децата се появява умора на волята и решават, че е време да се
похвалят, да се поглезят и да се възнаградят? Кога те упорстват и отлагат наградата
дотогава, докато не започне да съответства на по-строги стандарти? Или продължа-
ващите усилия сами по себе си се превръщат в удоволствие?

Моделиране на собствени стандарти

Тъй като нашите модели имат определящо значение за това, в което се превръщаме,
бях нетърпелив да проуча как те направляват формирането на стандартите за оценка и
контрол още от ранно детство. Характеристиките и поведението на възрастни модели
влияят върху това274, което малките деца научават, имитират и предават на другите. В
Станфорд успоредно с тестовете Маршмелоу моите докторанти и аз започвахме да
провеждаме експерименти, за да изясним как децата формират собствените си
стандарти. В тези изследвания характеристиките на модела и самонаграждаването
варираха275, за да видим как те влияят върху онова, което малките деца включват в
собствените си стандарти, когато възрастният излезе от стаята.
Моят студент Робърт Лийбърт и аз подбрахме 10-годишни момчета и момичета от
четвърти клас в местните основни училища около Станфорд. В индивидуални сесии
запознахме всяко дете с млада жена (ролеви модел), която трябваше да им представи
„нещо като игра на боулинг“, уж по искане на компания за производство на играчки,
която иска да провери доколко се харесва на децата. Това беше миниатюрна, дълга
около метър версия на боулинг писта със сигнални светлини в края, които регистрираха
резултата от всеки опит. Зоната с кеглите в края на пистата беше скрита с екран, така че
играещият да не може да види къде попада топката и да разбере резултата от сигналните

273
J. R. Harris, The Nurture Assumption: Why Kids Turn Out the Way They Do (London: Bloomsbury, 1998).
274
A. Bandura, „Vicarious Processes: A Case of No-Trial Learning“, in Advances in Experimental Social Psychology, vol. 2,
ed. L. Berkowitz (New York: Academic Press, 1965), 1-55.
275
W. Mischel & R. M. Liebert, „Effects of Discrepancies between Observed and Imposed Reward Criteria on Their Acquisition
and Transmission“, Journal of Personality and Social Psychology 3, no. 1 (1966): 45-53; W. Mischel & R. M. Liebert, „The Role
of Power in the Adoption of Self-Reward Patterns“, Child Development 38, no. 3 (1967): 673-683.

139
светлини като обратна връзка. Тези резултати бяха определени предварително и не бяха
свързани с действителното изпълнение, но бяха правдоподобни, за да не будят подозре-
ние у децата. Имаше и голяма купа, пълна със „значки“ – премиални жетони, които
детето и моделът можеха да използват, за да се награждават за изпълнението си. Беше
им казано, че жетоните могат да се разменят накрая срещу ценни награди и колкото
повече жетони има детето, толкова по-голяма е наградата. Привлекателно опакованите
награди се виждаха в стаята, но не се обсъждаха.

Прави това, което ти казвам,

или прави това, което аз правя?

В хода на играта моделът и детето се редуваха след всеки опит. За да симулираме

различни родителски стилове, създадохме три различни сценария за начина, по който
моделът награждава собственото си изпълнение и как насочва детето да оценява и да
възнаграждава своето изпълнение. Всяко дете участваше само в един от тези сценарии.
В сценария със „суровите стандарти“ моделът беше строг със себе си и също толкова
строг с детето. Младата жена вземаше жетон само когато резултатът ѝ бе много висок
(не по-малък от 20), като съпровождаше наградата с одобрителни коментари, например:
„Това е добър резултат, това заслужава жетон“ или „Мога да се гордея с този резултат,
трябва да се възнаградя за това“. Винаги, когато резултатът ѝ беше по-нисък от 20, тя
се въздържаше от вземане на жетон и критикуваше себе си (например „Това не е много
добър резултат. Това не заслужава жетон.“). Отнасяше се към представянето на детето
по абсолютно същия начин, хвалейки високите резултати, но оставаше критична към
по-ниските постижения. В сценария „суров към себе си, снизходителен към детето“
моделът беше суров към себе си, но милостив към детето, като го насочваше да се
самонаграждава за по-ниски резултати. В сценария „снизходителен към себе си, суров
към детето“ моделът беше милостив към себе си, но изискваше от детето висок
стандарт, което трябваше да се самонаграждава единствено при най-добрия резултат.
След като децата участваха в експеримент, реализиращ един от тези сценарии, ние
тайно наблюдавахме тяхното спонтанно самонаграждаващо поведение, докато играеха
сами в постекспериментална сесия, в която жетоните бяха на тяхно разположение.
Децата възприемаха най-строгите стандарти за самонаграждаване, когато бяха учили от
суров към себе си модел, който бе еднакво суров и към тях. Този модел ги насърчаваше
да се награждават единствено за най-високите резултати, но прилагаше същия критерий
към себе си. Когато стандартите на модела и децата съответстваха един на друг, децата
се придържаха към тези стандарти без нито едно отклонение в отсъствието на модела
независимо от строгостта на критериите и привлекателността на наградите. Изслед-
ванията освен това показаха, че ефектът е още по-силен, когато децата вярват, че
моделът разполага с власт и има контрол върху получаването на желаните награди.
Децата, които бяха насърчени да бъдат снизходителни към себе си, оставаха такива в
постексперименталната сесия, когато бяха оставени сами, дори ако бяха наблюдавали
модел, който е бил строг със себе си. В групата на децата, на които бяха наложени строги
стандарти за самонаграждаване по време на обучението, но бяха имали модел, който е
бил снизходителен към себе си276, половината запазиха по-строгите стандарти, които

276
Въздействието на моделите зависи от характеристики като тяхната топлина, грижа и сила. Вж. J. Grusec & W. Mischel,
„Model’s Characteristics as Determinants of Social Learning“ Journal of Personality and Social Psychology 4, no. 2 (1966): 211-
215; W. Mischel & J. Grusec, „Determinants of the Rehearsal and Transmission of Neutral and Aversive Behaviors“ Journal of

140
бяха усвоили, а другата половина използваха по-либералните стандарти, които бяха
наблюдавали моделът да прилага към себе си. Това изследване показва277, че ако искате
децата ви да формират по-високи стандарти за себе си, добре е да ги насочвате да ги
възприемат, но и да ги моделирате пред тях в собственото си поведение. Ако не сте били
последователни и сте се отнасяли сурово към детето си, но снизходително към себе си,
има голяма вероятност то да приеме стандартите за самонаграждаване, които вие сте
следвали, а не тези, които сте му наложили.

Мотивация и усилия:
„Зеленият отбор“

Ако напуснем лабораторията, можем да наблюдаваме психологическите условия и

човешките качества, които мотивират хората да използват крайни форми на
самоконтрола. Ярък пример са „тюлените“ в САЩ. В автобиографията си, издадена
през 2012 г. Марк Оуен278 (псевдоним) описва атаката, в която той и хората от отряда
му убиват Осама бин Ладен. Това е истински трилър, който представя не само възбудата
от нападението, но и мотивацията и тренинга, които помагат да се формират хора като
Марк, които не се поддават на умората.
Марк е дете на мисионери в Аляска. В началото на гимназията попада на „Мъже със
зелени лица“ (Men in Green Faces) – книга, написана от бивш „тюлен“. Тя разказва за
престрелките и засадите на „тюлените“ в делтата на Меконг във Виетнам, фокусирайки
се най-вече върху преследването на един свиреп северновиетнамски полковник. Кни-
гата увлича Марк още от първата страница и събужда у него желание да стане „тюлен“:

Колкото повече четях, толкова повече исках да видя дали мога да отговоря на изиск-
ванията. В плискащите се вълни на Тихия океан по време на тренировките открих, че
другите мъже са точно като мен: мъже, които се страхуват от провала и са мо-
тивирани да са най-добрите. Аз имах привилегията да служа с тях и да бъда вдъхновен
от тях всеки ден.279

Подготовката на „тюлените“ била жестока: тя включвала безкрайно дълго бягане при

минусови температури или в жегата на пустинята, екстремални физически
предизвикателства, например бутане на автомобили и автобуси, претърсване и стрелба
в учебни къщи при реалистични и безкрайно непредвидими бойни условия. За хора като
Марк достигането до стотното набиране на лост става сигнал да увеличи цифрата до 130
повдигания; подобряването на собствения рекорд се превръща в постоянна цел,
собствен стандарт, който те винаги се опитват да надхвърлят, а не в сигнал да изпитат
умора и да си позволят да се откажат. В края на програмата, в която 75% от участниците
не успяват да завършат обучението, Марк най-накрая успява да влезе в „Зеления отбор“,
след което му остава една последна стъпка до приемането в елитната „Шеста група“,
която осъществява най-опасните и трудни мисии в неконвенционална война. Ако бъдел

Personality and Social Psychology 3, no. 2 (1966): 197-205.

277
Моделите също силно влияят върху желанието на децата да избират по-големи забавени награди, а не по-малки
незабавни награди. Вж. A. Bandura & W. Mischel, „Modification of Self-Imposed Delay of Reward Through Exposure to Live
and Symbolic Models“, Journal of Personality and Social Psychology 2, no. 5 (1965): 698-705.
278
M. Owen with K. Maurer, No Easy Day: The First-Hand Account of the Mission That Killed Osama bin Laden (New York:
Dutton, 2012).
279
Пак там, бел. на автора, XI.

141
избран, Марк щял да постигне своята заветна мечта.
Изпитанията и триумфите на Марк илюстрират значението на теорията за силата на
волята, в съответствие с която това качество може да се развива практически без-
гранично при наличието на ярки цели, които подхранват и поддържат усилията и
високия дух, и социална среда, осигуряваща вдъхновяващи модели и подкрепа. Всичко
това се включва в жестоката подготовка и самодисциплина, които са необходими на
един човек, за да се превърне в наистина изключителен – независимо дали целта му е
да свири Бах в Карнеги Хол, да спечели Нобелова награда по физика, да завоюва златни
медали от Олимпийските игри, да продължи образованието си в Йейлския университет,
след като е завършил обществено училище в Южен Бронкс, да бъде приет в елитно
подразделение на военноморските сили, или – ако е още в предучилищна възраст – да
получи два бонбона маршмелоу, когато 15 минути са цяла вечност.

142
 ЧАСТ III.
ОТ ЛАБОРАТОРИЯТА КЪМ ЖИВОТА
Започнах Първа част с историята на теста Маршмелоу и експериментите, които
разкриха стратегиите, използвани от децата в доучилищна възраст, за да се контролират.
Във Втора част показах, че същите стратегии помагат на възрастните да отлагат удо-
волствията, за да пестят за пенсионирането си. В същата част изяснихме, че механиз-
мите, които стоят в основата на успешните стратегии за контрол, помагат на хората,
изпитващи силна скръб, да преодолеят болката си, на чувствителните към отхвърляне –
да запазят връзките си, и на изнурените от безкрайните тренировки морски „тюлени“ –
да продължат да правят лицеви опори. Всичко, което ни се удаде да открием за овладя-
ването на самоконтрола, може да се резюмира в няколко ключови заключения:
1. Най-малко изненадващото: някои хора са по-добри от други в способността да се
съпротивляват на изкушенията и да регулират болезнените си емоции.
2. По-изненадващото: тези различия стават видими още в доучилищна възраст,
устойчиви са във времето при повечето от хората, но не при всички, и прогнозират
много важни психологически и биологични резултати в хода на живота.
3. Традиционното убеждение, че „силата на волята“ е вродена черта, която или
имате, или нямате (и не можете да го промените), е невярно. В действителност уменията
за самоконтрол – когнитивни и емоционални – могат да се научават, да се развиват и да
се използват по такъв начин, че да започнат да се активират автоматично, когато имате
нужда от тях. Това е по-лесно за някои хора, защото емоционално „горещите“ награди
и изкушения не са толкова „горещи“ за тях и освен това те са в състояние по-лесно да
ги „охладят“. Независимо колко добър е самоконтролът ни „по природа“, можем да
подобрим уменията си и да помогнем на децата си да направят същото. Но понякога се
случва да претърпим неуспех: дори ако имаме такива умения в изобилие, е възможно да
нямаме целите, ценностите и социалната подкрепа, които са ни нужни, за да ги
използваме конструктивно.
4. Не е нужно да ставаме жертви на нашата социална и биологична история. Уме-
нията за самоконтрол могат да защитят нашите уязвими места; те няма да ни направят
абсолютно неуязвими, но могат да ни помогнат да живеем по-добре с тях. Например
човек с висока чувствителност към отхвърляне и добър самоконтрол е способен да
защити взаимоотношенията, които се страхува, че ще загуби.
5. Самоконтролът включва нещо повече от решимост; той изисква стратегии и
интуиция, както и цели и мотивация, за да се развие волята и постоянството (често
наричани „висок дух“), които са награждаващи сами по себе си.
В Трета част напускам лабораторията и навлизам в реалния живот. В началото
разглеждам как нашите открития кореспондират пряко с публичната политика. След
това обобщавам и илюстрирам базисните стратегии, които могат да направят при-
лагането на волята във всекидневния живот по-естествен и непринуден процес за
нашите деца и за нас самите. В последната глава – „Човешката природа“, ще говорим за
това как изследванията върху самоконтрола и невропластичността променят нашите
представи за това кои сме.
143
 18.
Бонбоните маршмелоу и публичната политика
Преди много години, когато бях докторант в програмата по клинична психология на
Сити Колидж в Ню Йорк, работех като нещатен социален работник с деца и юноши от
социално слаби семейства. Срещах се с тях в Социалния център на ул. „Хенри“ в Долен
Ист Сайд в Манхатън. Бях заинтригуван от класическите клинично-психологически
теории и методи, които учех в университета, и бях нетърпелив да ги прилагам в социал-
ната си работа.
Една вечер стоях на улица „Хенри“, заобиколен от група юноши, които слушаха как
се опитвам да използвам новопридобитата си интуиция, за да интерпретирам гнева на
един техен приятел, чийто по-голям брат очакваше екзекуцията си в щатския затвор.
Децата изглеждаха особено внимателни и нетърпеливи да научат повече, но скоро
подуших пушек и видях, че гърбът на якето ми е бил подпален от едно от момчетата зад
мен. След като го изгасих, осъзнах, че привлекателните клинични методи и концепции,
на които ме учеха, бяха нерелевантни, меко казано, при тези млади хора, на които би
трябвало да помагам. Това прозрение беше една от стъпките, които ме отведоха до
изследователската кариера280, тъй като се надявах да открия по-ефективни начини да
помагам на деца като тези от улица „Хенри“ да реализират максимално своя потенциал.
Половин век по-късно започнах да чувам от педагози, които се опитваха да прилагат
резултатите от изследванията върху самоконтрола и отлагането на удоволствието
спрямо предизвикателства, пред които са изправени поради факта, че пропастта между
тези на върха на икономическата стълбица и на постиженията в САЩ и онези на дъното
продължаваше да се задълбочава. Макар че общественото образование като цяло
продължава да се влошава, винаги е насърчаващо да срещнеш отдадени и креативни
педагози, които създават алтернативи. Привилегия е да можеш да хвърлиш поглед към
това, което те правят, да се учиш от нововъведенията, които пробват, и да виждаш
техните успехи, фрустрация и предизвикателства. Тяхната отдаденост на подхран-
ването на качествата, които са от съществено значение за успеха на учениците им, и
нетърпението им да се опитват да прилагат изследователските резултати във
всекидневните си усилия ми помогнаха да се мотивирам да напиша тази книга. В
настоящата глава хвърлям поглед към начина, по който откритията в изследванията
върху самоконтрола могат да се включат в образователни интервенции и възникващите
последици за публичната политика.

280
W. Mischel, „Walter Mischel“, A History of Psychology in Autobiography, vol. 9, eds. G. E. Lindzey & W. M. Runyan
(Washington, DC: American Psychological Association, 2007), 229-267.

144
 Невропластичност:
Обучаемият човешки мозък

Една тиха революция в концепцията за човешката природа постепенно набира

скорост през последните две десетилетия, след като учените започнаха да разкриват
пластичността на човешкия мозък. Неочакваното откритие281 е това, че съществува
голяма „ковкост“ в зоните в префронталната кора, които се свързват с изпълнителните
функции. Както вече говорихме, тези механизми ни позволяват да „охлаждаме“ и да
ограничаваме импулсивните си „горещи“ реакции в служба на нашите цели и ценности,
и да регулираме адаптивно емоциите си.
Значението на изпълнителните функции (ИФ) за нашия живот и по-конкретно за
способността ни да преодоляваме контрола на стимулите чрез самоконтрол е неоспо-
римо. Последиците зависят от това дали мислим, че уменията, включени в ИФ, и потен-
циалът за самоконтрол са по същество вродени и фиксирани. Ако е така, външните
интервенции няма какво толкова да допринесат. Ако обаче са „ковки“, последствията за
публичната политика са дълбоки и изискват образователните усилия да се насочат към
усъвършенстването на тези умения във възможно най-ранна възраст.
Днес знаем, че когато дете в доучилищна възраст успешно изчаква за двата бонбона,
предният цингуларен и латералният префронтален кортекс отчетливо се активират.
Тези зони са ключови компоненти на „хладната“ когнитивна система, с чиято помощ
ние контролираме импулсивността на „горещата“ емоционална система. До образното
изследване на мозъка с функционален ЯМР все още оставаха десетилетия по времето,
когато аз наблюдавах децата през еднопосочния прозорец, и не можех дори да си
представя какво става в главата им, докато седят с лице към лакомствата в Стаята на
изненадите. Добре контролираните лабораторни интервенции след онзи момент във
времето разкриват, че директното трениране на изпълнителните функции води не само
до подобрение на самоконтрола, но и до промени в съответните невронни функции.
През 2005 г. изследователски екип под ръководството на Майкъл Познър проведе
експерименти, за да покаже как обучението и генетиката съвместно влияят282 върху
когнитивните умения и контрола върху вниманието, които позволяват на децата в
доучилищна възраст да успокояват „горещата“ си система. Изследователите предлагаха
всекидневна 40-минутна сесия за тренинг на вниманието в продължение на пет дни на
деца на възраст от 4 до 6 години. В тези сесии децата играеха на различни компютърни
игри, създадени, за да улавят и да засилват различни аспекти на тяхната способност да
контролират вниманието си, в частност способността да се придържат към целта и да
насочват вниманието си към постигането ѝ, докато потискат интерфериращите
импулси. В една игра например те използваха джойстик, за да следят анимационна
котка на компютърен екран. Работата им беше да прехвърлят котката в затревената
площ, като заобиколят калните участъци, които непрекъснато се разширяваха за сметка
на тревната площ и правеха задачата им все по-трудна.
Изследователите се опитваха да отговорят на следния въпрос: такъв тренинг ще

281
B. S. McEwen & P. J. Gianaros, „Stress- and Allostasis-Induced Brain Plasticity“, Annual Review of Medicine 62 (2011):
431-445; Center on the Developing Child at Harvard University, Building the Brain’s „Air Traffic Control“ System: How Early
Experiences Shape the Development of Executive Function: Working Paper No. 11 (2011); M. I. Posner & M. K. Rothbart,
Educating the Human Brain, Human Brain Development Series (Washington, DC: APA Books, 2007).
282
M. R. Rueda & others, „Training, Maturation, and Genetic Influences on the Development of Executive Attention“,
Proceedings of the National Academy of Sciences 102, no. 41 (2005): 14931-14936.

145
повлияе ли върху оценките на децата за контрол на вниманието, получени по-късно на
стандартен тест за контрол върху вниманието? Резултатите показаха, че децата
наистина са подобрили значително контрола си върху вниманието в сравнение с кон-
тролна група деца без обучение – обнадеждаващ резултат, предвид простотата и крат-
ката продължителност на тренинга. Но най-изненадващото беше, че дори това кратко-
срочно обучение подобри резултатите на невербалните показатели за интелектуално
развитие.
Същата група изследователи продължи работата си и откри в свързани изследвания,
че конкретни гени, които влияят върху способността на детето да контролира
негативните емоции и да намалява хиперактивността, влияят и върху вниманието и спо-
собността за самоконтрол. Генът DAT1 в частност играе роля в различни разстройства,
свързани с допаминовата активност, включително разстройството на вниманието с
хиперактивност, биполярното разстройство, тежките депресивни епизоди и алкохо-
лизма. Обещаващата новина: изследователите са открили, че дори у хора с генетична
уязвимост контролът върху вниманието може да се засили с помощта на внимателни
интервенции, в частност чрез обучение и родителско възпитание по време на развитието
на детето; така природа и възпитание безпроблемно си влияят взаимно.
Имайки предвид значението на ИФ283 за развитието на социални и на когнитивни уме-
ния и самоконтрол, е добре да се запознаем с изследванията на Адел Даймънд от
Университета на Британска Колумбия. Тя си поставя за цел да определи подлежат ли
ИФ на изменения и може ли да се развиват чрез прости обучителни интервенции в
доучилищна възраст. През 2007 г. Даймънд и нейните колеги съобщават резултатите от
едно от най-големите изследвания в списание „Сайънс“ (Science). Тяхната програма
„Инструменти на разума“ (Tools of the Mind), целяща да подобри развитието на ИФ,
предлага на деца в доучилищна възраст (средна възраст 5,1 години) 40 интензивни и
всекидневни подпомагащи ИФ дейности. Те включват от подобни на игри упражнения,
в които детето само определя какво би трябвало да направи, до театрална игра,
практикуване на прости задачи за подобряване на паметта и тренировки за концен-
трация и контрол на вниманието. Нейните изследвания са проведени в повече от 20
паралелки в учебен район, където родителите са с ниски доходи. Даймънд сравнява
ефектите от „Инструментите“ върху ИФ компетентностите с ефектите на стандартния
„Учебен план за балансирана грамотност“ на учебния район, който покрива сходно
учебно съдържание, но не е насочен към развитие на ИФ. За да се изключат възможните
различия в качествата на учителите, изследователите полагат усилия да гарантират, че
всички паралелки получават идентични ресурси и им преподават учители с еднаква
подготовка и готовност за подкрепа. По същия начин всички деца са от един и същ
квартал, разпределени са по случаен начин в двете програми и са сходни по възраст и
по произход.
Във втората година от обучението в детската градина, когато децата в двете програми
са сравнени на стандартни когнитивни и невронни тестове за развитие на ИФ, учебният
план на „Инструментите“ излиза победител със значителна преднина. Той е най-
ефективен при деца, които са започнали с най-ниско ниво на ИФ. Всъщност напредъкът
на децата в програмата „Инструменти“ е толкова впечатляващ, че след първата година
педагозите в едно от училищата настояват експериментът да се прекрати, за да могат

283
A. Diamond & others, „Preschool Program Improves Cognitive Control“, Science 318, no. 5855 (2007): 1387-1388; N. R.
Riggs & others, „The Mediational Role of Neurocognition in the Behavioral Outcomes of a Social-Emotional Prevention Program
in Elementary School Students: Effects of the PATHS Curriculum“, Prevention Science 7, no. 1 (2006): 91-102.

146
децата в контролната група, които получават стандартната „балансирана“ програма,
също да участват в програмата с „Инструментите“.
Възможността да се влияе върху развитието на ИФ чрез интервенции не е ограничена
до предучилищните години. На възраст от 11 до 12 години284 само с няколко часа
тренинг деца, които са имали много ниски постижения в училище, са били подпомог-
нати да използват конкретни планове и стратегии за приложение от вида „Ако-то“ за да
подобрят значимо работата си в училище, средния си успех, присъствието на занятия и
поведението си. В друго изследване деца с разстройство на вниманието с хипер-
активност преминават през 5-седмичен тренинг, за да подобрят своята „оперативна
памет“ – паметта, която е необходима за запаметяването на информация за кратки
интервали от време, например телефонен номер със 7 цифри, който чувате и се опитвате
да задържите в паметта си достатъчно дълго, за да го наберете. Оперативната памет е
критично важен компонент на ИФ, нужен за преследването на целите. Този тренинг не
само подобрява оперативната памет285, но и намалява симптомите на разстройство на
вниманието с хиперактивност и проблемно поведение.
Прости упражнения за медитация и осъзнатост286 могат значително да подобрят
изпълнителните функции. „Тренингът в осъзнатост“287 помага да се постигне ориен-
тирано към настоящето концентрирано внимание: позволявате си без усилия да осъзна-
вате всяко чувство, усещане или мисъл, които възникват, приемайки и признавайки
всичко, което изпитвате, без да съдите. В една група от участници, току що навлезли в
зряла възраст, които са имали 5-дневен тренинг за около 20 минути дневно, тези
упражнения, комбинирани с кратка медитация, намаляват негативния афект, облекчават
умората и редуцират психичните и физиологичните реакции на стрес в сравнение с
контролна група, прекарала същото време в стандартен тренинг в релаксация.
Тренингът в осъзнатост намалява разсейващите мисли, подпомага концентрацията и
подобрява представянето на студенти на стандартизирани тестове като GRE (Graduate
Record Examination), използвани от много университети в САЩ като изискване при
кандидатстване.
По същия начин мозъкът на хора в зряла и застаряваща възраст може да има полза от
относително прости интервенции за засилване на ИФ. Най-значими288 са физическите
упражнения – дори в умерена форма и в много кратки периоди – и практически всичко,
което минимизира самотата, осигурява социална подкрепа и укрепва връзките на човека
с други хора.

284
C. Gawrilow, P. M. Gollwitzer & G. Oettingen, „If-Then Plans Benefit Executive Functions in Children with ADHD“,
Journal of Social and Clinical Psychology 30, no. 6 (2011); C. Gawrilow & others, „Mental Contrasting with Implementation
Intentions Enhances Self- Regulation of Goal Pursuit in Schoolchildren at Risk for ADHD“, Motivation and Emotion 37, no. 1
(2013): 134-145.
285
T. Klingberg & others, „Computerized Training ofWorking Memory in Children with ADHD – a Randomized, Controlled
Trial“, Journal of the American Academy of Child and Adolescent Psychiatry 44, no. 2 (2005): 177-186.
286
Y. Y. Tang & others, „Short-Term Meditation Training Improves Attention and Self-Regulation“, Proceedings of the National
Academy of Sciences 104, no. 43 (2007): 17152-17156; A. P. Jha, J. Krompinge, & M. J. Baime, „Mindfulness Training Modifies
Subsystems of Attention“, Cognitive, Affective, & Behavioral Neuroscience 7, no. 2 (2007): 109-119. Вж. също M. K. Rothbart &
others, „Enhancing Self- Regulation in School and Clinic“, Minnesota Symposia on Child Psychology: Meeting the Challenge of
Translational Research in Child Psychology, vol. 35, eds. M. R. Gunner & D. Cicchetti (Hoboken, NJ: Wiley, 2009), 115-158.
287
M. D. Mrazek & others, „Mindfulness Training Improves Working Memory Capacity and GRE Performance While Reducing
Mind Wandering“, Psychological Science 24, no. 5 (2013): 776-781.
288
McEwen & Gianaros, „Stress- and Allostasis- Induced Brain Plasticity“.

147
 Научен консенсус по отношение на публичната политика

Накратко: вече е ясно, че има ефективни интервенции за засилване на ИФ. Според

Националния научен съвет за развитие на децата (National Scientific Council on the
Developing Child) последиците за публичната политика са еднакво ясни. Този съвет се
състои от група уважавани учени, които изучават токсичните ефекти от хроничния
стрес, който обикновено характеризира живота на децата, живеещи в крайна бедност.
Те освен това са изследвали интервенции, които имат потенциала значително да
редуцират тези нива на стрес. През 2011 г. достигнаха до ясен консенсус: силните
изпълнителни функции имат решаващо значение за развитието на пълния потенциал на
децата. С появата на бързо натрупващи се и убедителни доказателства, че „тези способ-
ности могат да се подобряват чрез фокусирани програми за ранна интервенция,
усилията за подкрепа на развитието на тези умения заслужават много по-голямо
внимание в планирането на ранните грижи и образователните програми“.289
Що се отнася до препоръките на научния съвет, това послание е страстен и настоя-
телен призив за действие. Заключенията на съвета се придържат строго към данните от
най-добрите изследвания и не съдържат и следа от емоции. Това може да е една от
причините, поради които техните препоръки твърде често потъват в изследователските
архиви, след като са предизвикали само леки знаци на одобрение от страна на другите
изследователи или спорадични позитивни отзиви в медиите. В редакторските статии се
констатира със съжаление, че съществува огромно разминаване в постиженията в
нашето общество и че трябва да се предприемат специални мерки за онези, които жи-
веят на дъното и са обект на тези изследвания. Има безброй деца в доучилищна възраст,
които не правят разлика между предна и задна корица на книгата, както се изразява един
учен290; деца, на които никой не разказва приказки, нито се опитва да пробуди
въображението им по какъвто и да е начин; деца, с които малко разговарят и които
отиват пеш по опасни улици и гладни на училище и които се връщат в домовете си с
постоянно включени телевизори и вечно каращи се родители. Силният стрес е станал
хроничен за тези деца.
Осъзнавайки мащабите на тази реалност, педагозите новатори работят усилено, за да
направят така, че посланията и препоръките на учените да оживеят във всекидневието.
Мнозина се опитват да включат резултатите от изследванията върху самоконтрола,
съпротивата срещу изкушенията и развитието на мозъка в образователните учебни
планове. Някои от тези усилия променят начина, по който мислим за учебните планове
и програми, за да стане обучението в самодисциплина и емоционално благополучие по-
ефективно, като се започне още с децата в доучилищна възраст.

Социализация на Бисквитеното чудовище

Едно от най-известните усилия, планирани от новаторите в обучението на деца в

ранна детска възраст, е програмата на обществената телевизия „Улица Сезам“. Тя се
излъчва по целия свят и цели да възпитава и забавлява децата в доучилищна възраст.
Наскоро имах привилегията и удоволствието да консултирам изключителната Образо-
вателна и изследователска група в „Семинара Сезам“ как да моделират умения за
289
Center on the Developing Child, Building the Brain’s „Air Traffic Control” System, 12.
290
D. Brooks, „When Families Fail“, New York Times, February 12, 2013.

148
самоконтрол чрез опити за социализиране на Бисквитеното чудовище. Подчертавам
опити за социализирането му, защото Бисквитеното чудовище има собствено мнение.
То олицетворява необузданото желание за ядене – най-вече за бисквити, за предпо-
читане шоколадови. Ръководи се от „гореща система“, която е много слабо свързана с
все още примитивна префронтална кора, която видимо е заета предимно да му помага в
търсенето на още бисквити и слабо се грижи за потискането на неговите много „горещи“
специфично бисквитени импулси. Този импулсивен герой с широко отворени очи има
напорист, невъздържан характер – по природа е екстраверт – и голяма уста, която бълва
всичко, което си поиска, без никаква цензура. Високо и гордо обявявайки: „Аз искам
бисквитка! Аз обичам бисквитка!“ то продължава да поглъща всяка бисквита, до която
успее да се добере. В своя 43-ти и 44-ти сезон „Улица Сезам“ му устройва предизви-
кателство291: да контролира своите необуздани импулси, като успокои „горещата
система“, така че да може да влезе в изискания елитен Клуб на ценителите на бисквити.
Децата в доучилищна възраст получават полезни уроци от гледането му, които
илюстрират как резултатите в изучаването на самоконтрола могат да информират и да
насочват съдържанието на образователните програми за деца в тази възраст.
В един епизод Бисквитеното чудовище се появява на екрана като състезател в
телевизионна игра. Като фон музикална група пее: „Хубавите неща се случват на онези,
които умеят да чакат.“ Чаровният, но строг водещ пита Бисквитеното чудовище дали е
готово да играе Играта на чакане.

БИСКВИТЕНОТО ЧУДОВИЩЕ: Игра на чакане?! О, Боже! Какъв е този мой

късмет! Аз да играя Игра на чакане! Каква Игра на чакане?
ВОДЕЩИЯТ: Играта, в която ти даваме бисквита!
(Една бисквита върху триножник се появява пред погледа на зрителите.)
БИСКВИТЕНОТО ЧУДОВИЩЕ: Оооо! Аз обичам тази игра. Бис-кви-тка! Ам!
(Бисквитеното чудовище се втурва да погълне бисквитата, но водещият я грабва.)
ВОДЕЩИЯТ: Чакай!)
БИСКВИТЕНОТО ЧУДОВИЩЕ: Да чакам да ям бисквитка? Това е лудост! Защо
трябва да чакам?
ВОДЕЩИЯТ: Защото това е Играта на чакане и ако изчакаш с изяждането на бискви-
тата, докато се върна, ще получиш две бисквити!

Урокът продължава, докато водещият търпеливо обяснява отново правилата: „Ако

изчакаш за бисквитата, докато се върна, ще получиш две бисквити!“ За около секунда
Бисквитеното чудовище мисли, че това е добра идея: „Ще чакам тогава“ и водещият му
пожелава късмет, но чудовището е сполетяно от „горещо“ прозрение: „О, това е номер,
няма да чакам! Ще изям бисквитата сега!“ – и се хвърля към нея, но е хванато от Певците
в Играта на чакането, които изскачат, пеейки: „Хубавите неща се случват на онези,
които умеят да чакат.“
Певците обясняват, че пеенето е добра стратегия, която може да се използва, когато
е наистина трудно да се чака за нещо, и Бисквитеното чудовище се опитва, но не може
и не желае. „Аз просто искам да я изям!“ Певците отново се намесват: „Имаш нужда от
друга стратегия, за да забавиш пулса си. Помни, хубавите неща се случват на онези,
които умеят да чакат. Да, хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат.“

291
„Sesame Workshop“®, „Sesame Street“® и свързаните символи, търговски марки и елементи на дизайн са собственост
и са лицензирани от Sesame Workshop. © 2013 Sesame Workshop. Всички права запазени. Препечатани с разрешение

149
 Урокът продължава, докато Бисквитеното чудовище се научава да се преструва, че
бисквитите са в рамка, проследява мислената рамка с пръстите си, изважда истинска
рамка за картина и поставя бисквитата в нея, въртейки палците си, тананика си дум ди
дум, но скоро отново е изкушено. То продължава да получава подкрепа, докато учи нови
стратегии стъпка по стъпка и с изумление открива някои самостоятелно: „Аз имам
нужда от друга стратегия. Аах! Ето я: ще спра да мисля за бисквитата, ако си поиграя с
тази играчка.“ Носи плюшено куче и започва да си пее и да си играе с него, докато му
доскучава и измисля нов начин да продължи: „Ще си представя, че вкусната бисквита е
зловонна риба“, докато бисквитата се трансформира в риба на триножник и то чака,
махайки с ръце, сякаш подушва неприятна миризма. В течение на времето – много
време, – след големи усилия и с все по-голяма упоритост то печели Играта на чакане и
пее триумфиращо: „Хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат.“
Този епизод е един от многото, които семинарът „Сезам“ посвещава на саморегула-
цията. Сериите на „Улица Сезам“ от 2013 и 2014 г. предлагат запомнящи се, забавни
уроци за разнообразните форми на саморегулация, представени чрез лудориите и прик-
люченията на тези очарователни и обичани анимирани герои: от Бисквитеното чудо-
вище до Начупения Оскар и неговото кошче за боклук. Те представят забавни, кратки,
анимирани истории, като в същото време запознават децата с най-съществените аспекти
на самоконтрола, със стратегиите и уменията, които са им нужни, за да развият изпъл-
нителните функции, самоограничението и регулирането на своите емоции.
Изследователите на „Улица Сезам“292 са положили много усилия, за да оценят обек-
тивно въздействието на програмата и през годините са събрали доказателства, докумен-
тиращи редица положителни резултати, включително по-добра подготовка за училище
и по-висок успех. Но макар че децата, които гледат „Улица Сезам“ се справят по-добре,
ние не можем да сме сигурни дали по-високите им резултати са следствие на наученото
от програмата, или на факта, че са деца, чиито родители е по-вероятно да включат
телевизора на образователни програми. Най-вероятно и двата фактора допринасят, за да
бъдат тези програми полезни: не просто да ангажират вниманието на децата и да ги
правят щастливи, а да им помагат да развиват умения и да учат важни социални, нрав-
ствени и когнитивни житейски уроци.

От Бисквитеното чудовище до училищата KIPP

Водещи учени, които се притесняват за последиците от стреса върху мозъка на бебето

и последващата уязвимост за психични и телесни болести, отбелязват, че онези, които
са с най-нисък социалноикономически статус (СИС) – индикатор за доходите и образо-
ванието, както и за социалното положение, – имат по-висока заболеваемост и смъртност
от различни болести, както и страдат от т.нар. биология на неравностойното положе-
ние293, или физиологичните и психологическите последици от живота в хроничен стрес,
започвайки от зачатието. За педагозите, които работят с хора в долния край на скалата
на СИС, предизвикателството е как да помогнат на децата, родителите и полагащите
грижи да се справят с последствията от това неравностойно положение. Най-обеща-
ващият път е да се осигурява достъп до образование, което може да промени тяхното

292
S. Fisch & R. Truglio, eds., „The Early Window Project: Sesame Street Prepares Children for School“, ,,G“ Is for Growing:
Thirty Years of Research on Sesame Street (Mahwah, NJ: Erlbaum, 2001), 97-114.
293
N. E. Adler & J. Stewart, eds., The Biology of Disadvantage: Socioeconomic Status and Health (Boston, MA: Wiley-
Blackwell, 2010).

150
здравословно състояние и живот колкото се може по-рано и да им се помогне да се
изкачат по стълбицата на СИС. Какъв тип образование обаче трябва да получат и как?
Потискащото състояние на обучението в обществените училища в САЩ, особено в
бедните учебни райони, не е тайна за никого. На фона на мрачната цялостна картина
има и някои обнадеждаващи новини: през последните десетина години ускорено се
разработват иновативни методики. Авторите се опитват да включват в учебните
програми наученото за развитието на мозъка, отлагането на удоволствието, само-
контрола и самодисциплината. Много от тези начинания целят да направят обучението
по-ефективно в различни типове училищна среда, особено тази, където обикновено се
оказват децата в неравностойно положение.
Тук ще се фокусирам върху една перспективна инициатива, която тясно свързва
преподаваното с авангардните достижения на психологическата наука: училищните
програми KIPP в Ню Йорк, които помогнаха на Джордж Рамирес да открие пътя си.
През есента на 2012 г. посетих четири от деветте училища на KIPP академията в Ню
Йорк; десетото беше в процес на строеж. KIPP е съкращение от Knowledge Is Power
Program (програма „Знанието е сила“), както гордо обявяват плакати във всяко от тези
училища. Отидох, за да видя как се реализира програмата в реални условия, доколкото
и аз самият се опитвах да образовам деца, живеещи в някои от най-бедните СИС райони
на страната. Исках да разбера какво е възможно в този тип училища.
KIPP става модел за различни инициативи за трансформиране на общественото
образование.294 Запознах се с програмата чрез Дейв Левин – мъж на около 40-годишна
възраст с неизтощим запас от жизнена енергия, който ръководеше KIPP групата от
чартърни училища. Те са посветени на подготовката на децата за колеж – още от
детската градина – и на стените на класните стаи са закачени колежански знамена. Над
86% от учениците са деца от градските малцинства, произхождащи от бедни семей-
ства.295 Те пристигат в 7:30 ч. и се освобождават в 16:30 или в 17:00 ч. в делничните дни.
През лятото има от 2 до 3 седмици допълнително обучение. Участието и посещенията
на родителите се насърчават в много от програмите. Децата се подбират със специална
лотария, тъй като няма достатъчно места за многото, които искат и заслужават тази
възможност. Училищата KIPP в Ню Йорк работят по модела на програмата, която Дейв
Левин и Майк Файнбърг реализират в една паралелка в пети клас в Хюстън, Тексас,
през 1994 г. През 2014 г. ще има 141 училища в цялата страна с около 50 хиляди
дванадесетокласници.
Едно от училищата, които посетих – Началното KIPP училище „Инфинити“, – се
намира в населения предимно с преселници от Латинска Америка и афроамериканци
квартал Харлем в Манхатън, на няколко пресечки северно от Колумбийския уни-
верситет и на юг от Сити Колидж. Това KIPP училище отваря врати през 2010 г. и има
около 300 ученици от детската градина до четвърти клас. Над 90% от учениците са
чернокожи или испаноговорящи; приблизително същият процент се ползват от
програмата с безплатна или с отстъпка храна, предлагана на семействата с ниски
доходи. Училището е изключително привлекателно – блестящо от чистота и добре
осветено, с удобни, съвременни мебели и апаратура. Доколкото самият аз съм учил в
обществени училища в Ню Йорк и съм ги посещавал заради изследванията си през

294
Програмата Robin Hood Excellence Program, подкрепена от Пол Тюдор-Джоунс, и училищата Michael Druckman's
Schools са още примери за полаганите в момента усилия.
295
Определя се чрез класиране за безплатната или по-нискоструващата програма за обяд.

151
последните години, контрастът дори само във външния вид беше много приятна изне-
нада.
Когато влязох в класната стая на първи клас, видях децата внимателно да слушат,
докато млада учителка им говореше тихо и спокойно. Към мен незабавно се приближи
и ме поздрави „Малкълм“ – малко момче с мек глас и внимателни маниери, който
учтиво се представи. Докато протягаше ръка за топло ръкостискане, Малкълм ме попита
как се казвам и ме покани в класа – „Лъвовете на Колумбийския университет“. Когато
ме въведе, се разнесоха приветствени възгласи и въодушевено тропане: учителката
току-що бе обявила кой е избран за „Личност на деня“ – не по случай рожден ден, а
мило, ентусиазирано честване на различно дете всеки ден.
Всяка класна стая е наречена на различен колеж; по стените има окачени знамена и
вдъхновяващи надписи, които са предмет на многократно обсъждане. Например UNITE
(„Съединявайте се“) е акроним на Understand, Never give up, Imagine, Take a risk, Explore
(„Разбери“, „Никога не се предавай“, „Представи си“, „Поемай рискове“, „Изследвай“).
В едно кътче от стаята е поставен „Стол за възстановяване“ или „Стол за размисъл“, но
той не е предназначен за наказание, както някогашното „стоене в ъгъла“. Той помага на
учениците да „охладят“ емоциите си, когато чувстват, че „ще избухнат“, или когато
учителят смята, че това ще се случи. До стола има пясъчен часовник, а на близката стена
са окачени послания, които помагат на ученика да се успокои: „дистанцирай се от
ситуацията“, „дишай дълбоко“, „брой обратно“, „представи си, че гневът ти отлита като
въздушен балон“ и други стратегии за успокояване и възвръщане на контрола и за
замяна на „горещите“ чувства с „хладен“ размисъл, помагащ на учениците да напуснат
стола и да се върнат към общите занимания.
Срещнах „Мадлин“296 – 10-годишна петокласничка – към края на първата ѝ година в
KIPP. Тя се беше преместила в KIPP от общественото училище, което беше в същата
сграда. „Там всички бяха студени – каза Мадлин за общественото училище, – а тук
учителите са по-строги и имат повече очаквания, на които трябва да отговориш.“ Тя
продължи да споделя с въодушевление: „Мисля, че уча по различен начин – учителите
ни обясняват всичко много по-ясно. Всеки ден учим нещо ново и преговаряме старото.
Тук приемаме училището по-сериозно. Повече домашни работи, повече проверки,
получаваме текущи оценки, за да знаем как се справяме. Оценка на напредъка – имаш
шанс да го промениш, ако внимаваш повече, ако се държиш по-добре. Бележникът
съдържа финалната оценка.“
Какво ще прави тя, когато е на 20 години? Ще бъде лекар или ветеринар, или учител –
каза тя. Как ще го постигне? Тя отговори замислено, бавно, с много детайли и примери:
„Колкото повече слушам, толкова повече уча.“ Смята да посвещава по три часа всяка
вечер на домашните работи и размисли за себе си и как се променя: „Уча повече, ставам
по-упорито работещ човек. Имаме по 90 минути по всеки предмет и уча по нещо ново
всеки ден.“
„Какво е социална интелигентност?“ попитах я аз. Тя отговори: „Например когато
нещо падне и ти го вдигнеш, преди да ти кажат. Това е, когато мислиш предварително,
преди някой да ти каже. Ако някой се държи лошо в час и ти не го слушаш.“ Какво е
самоконтрол? „Подобно е на социалната интелигентност. Макар че някой прави нещо в
час, което е смешно, не се смееш – трябва да се контролираш. Ако пожелаеш да вземеш
нещо, което искаш, се контролираш и не го правиш.“ Тя ми напомни за отговора, който
получих от друго дете на същата възраст, което се мъчеше да постигне по-добър
296
Личен разговор от 14 март 2013 г., проведен в KIPP Academy Middle School, Южен Бронкс, Ню Йорк.

152
самоконтрол: „Това е да мислиш, преди да действаш“ – търпеливо ми обясни момчен-
цето.
Като изследовател знам, че не бива да правя обобщения на основата на единични
случаи; осъзнавам, че трябва да бъда предпазлив, да не правя прибързани заключения
от тънки срезове на поведение и да сдържам предположенията си. Но също така знам,
че посещенията ми в класните стаи на KIPP, срещите с тези деца и наблюденията ми
върху начина, по който те слушат и говорят, както и върху начина, по който преподават
учителите, ми вдъхват оптимизъм за бъдещето на тези „деца в риск“.
Почувствах не просто прилив на топлина. Моята „хладна“ когнитивна система видя,
че когато се прилагат мъдро от отдадени учители в подходяща училищна среда,
уроците, научени в лабораторията, могат да дадат на тези деца шанс да променят живота
си, да открият целите си и да работят усилено, за да ги достигнат. KIPP е въплъщение
на нова философия на образованието и учебна система, която включва изследо-
вателските резултати във всекидневния учебен план и в начина на живот. Тези училища
демонстрират, че самоконтролът може да се овладява, поставянето на цели – да се
насърчава, реалистичните цели – да се постигат, любопитството – да се стимулира, а
упорството – да се възнаграждава, докато високият дух стане награда сам по себе си.
Попитах Дейв Левин дали училищата KIPP наистина могат да „спасяват живот“,
използвайки фразата на Джордж Рамирес. Дейв беше непреклонен, че те не спасяват
ничий живот. Той настояваше: „Ние сме „мажоретките“, децата играят играта, те вър-
шат цялата трудна работа. Ние създаваме условията: усилената работа трябва да се
свърши от всеки ученик.“ Мисията на KIPP, обясни той, е да съдействат за това децата
да имат избор. Изборът не означава един и същ път за всички – не е задължително да
води в университет от Бръшляновата лига и дори изобщо в университет. Изборът се
отнася до това децата да имат истински възможности в начина, по който градят живота
си, независимо от техните социални и демографски характеристики.

Формиране на качествата на характера

Двамата с Дейв често говорим как според него програмата KIPP трябва да се развива,
за да бъде още по-ефективна, и как реално се променя. През 90-те години на XX век,
когато започва съществуването си, тя е нещо като пропуск за измъкване от света на
нищетата и навлизането в свят на възможности и избори. Ето защо основната цел на
училищата KIPP беше и си остава една: да направят всичко необходимо, за да завършат
учениците им колеж. Дейв ми разказва, че през 2013 г. около 3200 ученици, завършили
KIPP, са в университета, като общият дял на випускниците, получили диплом за висше
образование, е около 40%. За сравнение297: при децата със сходен произход завърши-
лите колеж съставляват 8-10%, а средно за САЩ – 32%.
Според Дейв успехът отразява факта, че училищата KIPP дават не само научни
знания, необходими за колежа, но и личностни умения, необходими, за да преуспяват в
университета и след него. Според него постоянното предизвикателство е как най-
ефективно да се вгради „възпитанието на характера“ в учебния план на KIPP. Когато
той за пръв път спомена „характер“, се притесних, защото често терминът се използва
за обозначаване на вродени черти, но не това се има предвид в тези училища.
Характерът тук се разглежда като набор от умения, които могат да се преподават,

297
Данните са от проведени от автора разговори с Дейв Левин (22 февруари 2013 г.) и с Мич Бренър (17 април 2013 г.)

153
конкретни поведения и нагласи, и най-вече самоконтрол, но и такива качества като
висок дух, оптимизъм, любопитство и плам. Те се опитват да превърнат възпитанието
на характера в нещо повече от просто предлагане на вдъхновяващи лозунги във всички
класни стаи и училищни директори, които изнасят възвишени седмични проповеди пред
всички ученици в училището, а по-скоро като интегрална част от всекидневния опит на
всички ученици в KIPP, както и на техните учители и възпитатели.
Попитах Дейв как KIPP успяват да направят възпитанието на характера осезаемо. Той
вярва, че ключът е да се дава на учениците възможността да практикуват в училище
важните модели на поведение, които подхранват самоконтрола, високия дух и други
качества на характера. По неговите думи: „Ако искаш децата да се учат как бързо да
преодоляват фрустрацията, да се възстановяват от провала, да работят независимо и
фокусирано, трябва да им дадеш възможност да правят тези неща в учебните часове и
учителите трябва да структурират уроците така, че да предоставят нужното време за
това.“298 Следователно учебният план осигурява значително време за практикуване, в
което учениците работят независимо или с партньор, или в малък екип, но независимо
от учителя, върху сложни и провокативни проекти, които изискват концентрация и
продължителни усилия. „Главното е, че учителят вече не стои пред класа, за да говори,
а вместо това кара децата да вършат трудната работа.“
За проследяването на напредъка във възпитанието на характера учениците оценяват
себе няколко пъти през годината и в края на всеки изпитен период. Те оценяват колко
често (от „почти никога“ до „почти винаги“) успешно са практикували набор от навици,
които дефинират всяко „умение“: самоконтрол, упоритост, оптимизъм, плам, социална
интелигентност, любознателност и признателност. Всяко умение се свързва с
определящото го поведение чрез фрази като: „Останах мотивиран, макар че нещата не
вървяха добре“ по отношение на оптимизма; „Завърших всичко, което започнах“ по
отношение на упоритостта. Самоконтролът се проявява чрез два типа самодисциплина:
способност да не се изпускат целите от поглед и ученикът да остава фокусиран, докато
работи („Оставах съсредоточен и се съпротивлявах на разсейването“), и способност да
се контролира нравът и фрустрацията в разстройващи междуличностни ситуации
(„Оставах спокоен дори когато ме критикуваха или по друг начин ме провокираха“). За
„плам“ поведенческите характеристики се определят с фрази като: „Подхождах към
нови ситуации с възбуда и енергия.“ Социалната интелигентност се дефинира с поведе-
ние като: „Демонстрирах уважение към чувствата на другите.“ От учителите също се
иска да наблюдават и да оценяват напредъка не само на своите ученици, но и на
собствения си напредък по сходни критерии за развитие на характера, за да оценят
напредъка на училищната общност като цяло и да се пазят от упадък. Тези усилия все
още не са оценени системно, но децата и учителите в програмите KIPP поне започват
да мислят и да говорят на разбираем език за това дали изграждат успешно желаните
умения.
Когато научих за качествата на характера, за чието развитие усилено работят
училищата KIPP, бях удивен от тяхното сходство с качествата, които разграничаваха
тези от децата в доучилищна възраст, които можеха да чакат в теста Маршмелоу, от
другите, които бързо използваха звънеца, когато ги изследвахме едно десетилетие по-
късно като юноши (както говорихме в Първа глава). Да вземем например „упорство“
което се измерва със „скалата за упорство“ на Анджела Дъкуърт с поведение от типа:

298
Личен разговор на автора с Дейв Левин в KIPP училището на 26 декември 2013 г.

154
„Спънките не ме обезсърчават.“ Това е едно от качествата299, които родителите припис-
ваха на своите деца тийнейджъри, отлагали на времето удоволствието в теста
Маршмелоу. Ставам оптимист, когато видя припокриване в поведенията и нагласите,
които разграничават способните да отлагат пораснали деца и качествата на характера,
които училищата KIPP се опитват да утвърдят у учениците си, за да повишат шансовете
им за успешно бъдеще.
По редица причини обучението в програми като KIPP често започват в детската
градина300, а не в първите години, когато децата са много уязвими и биологията на
неравностойното положение е определяща. Доучилищната възраст е и времето, когато
децата са най-готови да учат стратегии, които може да им помогнат да се справят със
стреса и да развиват когнитивните умения, които са от съществено значение за успеха
в училище. За да помогне за стесняване на вечно разширяващата се пропаст между
богатите и бедните, в Обръщението към Съюза от 2013 г. президентът Обама призова
предучилищното обучение да стане универсално достъпно в САЩ. Ако този призив за
действие се превърне в реалност, успехът на усилията ще зависи отчасти от това колко
ефективно предучилищните детски заведения ще включат в работата си уроците от
изследванията. И докато предучилищните детски заведения могат да помогнат за
осигуряване на основата, дългосрочните ползи ще зависят от степента, в която
училищата и родителите си сътрудничат, за да помогнат на децата си да продължат да
използват и развиват уменията си за отговорно поведение, самоконтрол и поставяне на
обществено значими житейски цели. Остава да видим какво ще стане с предложението
на Обама за универсален достъп до предучилищно обучение в САЩ. Има основателни
причини да вярваме, че по-големият достъп до предучилищно обучение – както и да се
постигне – е крайно необходим, и се надяваме, че ако се осъществи, тези училища ще
помогнат на малките деца да развият необходимите качества на характера и
мотивацията, за да получат шансовете за успех, които заслужават.

299
Y. Shoda, W. Mischel & Р. К. Peake, „Predicting Adolescent Cognitive and Social Competence from Preschool Delay of
Gratification: Identifying Diagnostic Conditions“, Developmental Psychology 26, no. 6 (1990): 978-986.
300
В някои щати това отразява факта, че доучилищното образование не се финансира от държавата.

155
 19.
Прилагане на базисни стратегии
Концепциите и стратегиите за самоконтрол в тази глава няма да са новост за вас,
тъй като вече обсъдихме изследванията, свързани с тях. В тази глава ги обединявам,
показвам как са свързани, обобщавам основните положения и се фокусирам върху начи-
на, по който могат да се прилагат във всекидневието, за да помогнат в усилията за
прилагане на самоконтрол, когато решите да ги изпробвате.

Съпротивата срещу изкушението е трудна, защото „горещата“ система е силно пред-

убедена в полза на настоящето: тя отчита изцяло незабавните награди, но обезценява
тези, които са отложени във времето. Психолозите са демонстрирали това „обез-
ценяване на бъдещето“ както при хората, така и при животните301, а икономистите са го
представили във вид на математически модел.302 Дейвид Лейбсън – професор по иконо-
мика в Харвардския университет и мой колега в текущи изследвания – го използва, за
да обясни защо рядко стига до фитнес залата въпреки добрите си намерения да ходи
редовно там. Хората се различават по степента, в която обезценяват бъдещето. В
примера с Дейвид се използва коефициент на снижение на стойността на отложеното
възнаграждение наполовина. При повечето хора обезценяването е още по-значимо. За
да създаде модел на обезценяването, Лейбсън придава числова стойност на всяка
дейност, оценявайки степента на дискомфорт (отрицателно число) и размера на въз-
награждението (положително число), което носи конкретната дейност. За Дейвид уси-
лието при изпълнението на физически упражнения за днес се оценява на -6, а дълго-
срочните ползи за здравето от физическите упражнения – с положителната стойност + 8.
Разбира се, тези числа винаги зависят от ценностите на човека, който взема решението.
Ето как Лейбсън обяснява своята леност: той може да се упражнява днес (усилието
му струва -6), за да спечели отложени във времето ползи за здравето (бъдеща стойност
за него +8). Чистата печалба от тренировките днес за някой, ориентиран към настоящето
е (-6 + 1/2 [8] = -2). В това уравнение бъдещата стойност +8 е разделена наполовина
заради автоматичното обезценяване на бъдещето, което носи нетната печалба -2 от
спортуването днес. Обратно, физическите упражнения утре имат цена от 0 усилия днес,
отложена цена на усилията от -6 плюс отложена полза от +8, като и двете се делят
наполовина, защото са в бъдещето (0 + 1/2 [-6+8] = 1). Възникващата в резултат нетна
стойност на отлагането на отиването във фитнес залата за Лейбсън е 1, което е по-добро
от нетната стойност -2 на спортуването днес. Следователно той рядко е във фитнес
залата. Тези коефициенти варират в широки граници не само при различните хора, но и
при всеки от нас по отношение на различни дейности: може с фанатизъм да посещавате
фитнес залата, но упорито да избягвате да чистите килера си.
Емоционалната предразположеност на мозъка към надценяване на незабавните
награди и значително подценяване на стойността на отложените във времето награди
сочи онова, което трябва да направим, ако искаме да поемем контрола: трябва да
преобърнем процеса, като „охладим“ настоящето и „стоплим“ бъдещето. Имащите

301
G. Ainslie & R. J. Herrnstein, „Preference Reversal and Delayed Reinforcement“, Animal Learning and Behavior 9, no. 4
(1981): 476-482.
302
D. Laibson, „Golden Eggs and Hyperbolic Discounting“, Quarterly Journal of Economics 112, no. 2 (1997): 443-478.

156
успех деца в доучилищна възраст демонстрираха как може да се постигне това. Те
отслабваха въздействието на непосредствените изкушения, като физически се дистан-
цираха от лакомствата. Избутваха ги в края на масата, извръщаха се на стола си, за да
гледат в друга посока, и измисляха оригинални начини да отклонят вниманието си, като
същевременно не забравяха целта си (двата бонбона). В експериментите, в които
предлагахме стратегии за „охлаждане“, за да им помогнем да отложат удоволствието в
името на по-големи награди, те запазваха хладнокръвие в присъствието на непосред-
ствените изкушения, като ги трансформираха когнитивно, превръщайки ги в по-
абстрактни и по-далечни в психологически план. Това укрепваше техния самоконтрол
и им позволяваше да чакат по-дълго, отколкото ние бихме понесли да наблюдаваме.

Основният принцип: „Охладете“ настоящето, „затоплете“ бъдещето

На каквато и възраст да сте, основната стратегия за самоконтрол е да „охладите“

настоящето и да „затоплите“ бъдещето: отдалечете намиращото се пред вас изкушение
в пространството и приближете в съзнанието си далечните последици. Моите колеги и
аз демонстрирахме това в експерименти с пристрастени пушачи и хора, които
консумират нездравословни храни (глава 10). Когато подготвихме участниците да се
фокусират върху дългосрочните последици от преяждането („Може много да надебе-
лея“), те изпитваха по-слабо желание за храна – за това говореха не само собствените
им усещания, но и регистрираната мозъчна активност. По същия начин, когато
пристрастени пушачи се фокусираха върху бъдещите дългосрочни последици от
тютюнопушенето („Може да се разболея от рак на белите дробове“), желанието за
никотин намаля. Фокусирането върху „сега“ и непосредствения краткосрочен ефект
(„Ще се почувствам добре“), разбира се, имаше обратния ефект, превръщайки жела-
нието в нещо, на което е невъзможно да се устои.
Извън лабораторията, когато „горещата“ емоционална система ни кара да се
фокусираме върху реалното изкушение, няма кой да ни подготвя как да направим
далечните последици емоционално значими, а незабавната награда – абстрактна. За да
овладеем самоконтрола, трябва да се самообучаваме. А това няма да се случи по
естествен път, защото пред лицето на изкушенията „горещата“ система става домини-
раща: тя обезценява отложените последици, активира се по-бързо, отколкото „хлад-
ната“ когнитивна система, и когато набере сила, „хладната“ система отслабва. Това
доминиране на „горещата“ система може да е служило добре на нашите предшест-
веници в условията на дивата природа. Днес обаче то ни заставя да се поддаваме на
изкушенията, вследствие на което умни хора започват да се държат глупаво. Ако
изпитваме съжаления заради недостатъчния самоконтрол, то вероятно ще е мимолетно:
психичната ни имунна система е толкова добра в предпазването и защитата ни, че ра-
ционализира липсата на самоконтрол („Имах лош ден“; „Това беше по нейна вина“) и
не ни позволява дълго време да се чувстваме зле. Това намалява вероятността да се
научим да се държим по различен начин в бъдеще.

157
 Плановете „ако-то“ правят самоконтрола автоматичен

Как да се справим с този проблем? Ако искаме да упражняваме самоконтрол, трябва

да открием начин да активираме автоматично „хладната“ когнитивна система, когато се
нуждаем от нея, а точно това са моментите, когато най-трудно ни се удава да го
постигнем. Спомнете си как малките деца се съпротивляваха на г-н Клоун, който непре-
къснато ги изкушаваше да отидат да си поговорят и поиграят с него сега, вместо да
продължат работата си и да играят по-късно (глава 5). Те се подготвяха за срещата, като
репетираха планове за приложение „Ако-то“. Например „Ако Г-н Клоун издаде звука
„бззт“ и иска от теб да го погледнеш и да си поиграеш с него, може просто да гледаш
работата си, а не него, и да кажеш: „Не, не мога; работя.“ Такива планове „Ако-то“ им
помагаха да се придържат към целите си, да упорстват в работата си и да се
съпротивляват на примамливите изкушения на Г-н Клоун.
В живота използването на планове от типа „Ако-то“ помага на възрастни и деца да
контролират поведението си в много по-голяма степен, отколкото допускат.303 Ако
разполагаме с разработени и репетирани планове за действие, реакцията на самоконт-
рола ще се задейства автоматично от стимула, с който е свързана („Ако се доближа до
хладилника, няма да го отварям“; „Ако видя бар, ще отида на отсрещната страна на
улицата; „Ако будилникът позвъни в 7 ч., ще отида във фитнес залата“). Колкото по-
често репетираме и практикуваме този тип приложни планове, толкова по-автоматични
стават те и ни позволяват да осъществяваме контрол без усилия.

Открийте „Ако“ за плановете „Ако-то“

Първата стъпка в създаването на план „Ако-то“ е да се идентифицират „горещите“

точки, задействащи импулсивните реакции, които искате да контролирате. В изслед-
ванията в лагера Уедико (глава 15) изследователите наблюдаваха не само каква агресия
демонстрира всяко дете, но и психологическите ситуации, в които те я проявяваха.
Вместо да се проявява съгласувано в много и различни типове ситуации, проблемното
поведение бе силно контекстуализирано и зависеше от конкретния тип ситуация. Макар
че „Антъни“ и „Джими“ например имаха сходни общи нива на агресия, горещите точки,
които задействаха всеки от техните изблици, бяха напълно различни. Антъни
избухваше, ако взаимодействаше с връстници, дори когато те бяха мили с него, докато
Джими губеше контрол, ако взаимодействаше с възрастни, но не и с връстници, дори
когато те го дразнеха и провокираха.
Един от начините да идентифицираме собствените си горещи точки е да си водим
дневник, за да проследим моментите, когато сме губили контрол, подобно на метода на
самонаблюдението, който предложих за проследяване на стресовите реакции (в глава
15). Участниците следяха конкретни психологически събития, които задействаха
техния всекидневен стрес, като идентифицираха всяка ситуация, в която възниква (от
списък с възможности), и отбелязваха неговата интензивност. Горещите точки
обикновено бяха по-конкретни, отколкото те очакваха. Спомнете си, че „Джени“
например откри, че нивото на стрес при нея не е по-високо от средното в повечето
ситуации, а често е и под средното; нивото на стрес при Джени ставаше изключително
303
P. M. Gollwitzer & G. Oettingen, „Goal Pursuit“, The Oxford Handbook of Human Motivation, ed. R. M. Ryan (New York:
Oxford University Press, 2012), 208-231.

158
високо само в ситуации, в които тя се чувстваше изключена. В тези моменти тя се
„разпадаше“ изпълнена с гняв към другите, както и към себе си. След като иденти-
фицираме своите горещи точки и проследим как се проявяват, можем да започнем да
съставяме и прилагаме конкретни планове „Ако-то“, за да променим начина, по който
се справяме с тях.
За чувствителния към отхвърляне „Бил“ (представен в глава 12) една от най-прово-
кативните ситуации, задействащи гнева му, беше сутрешната закуска, когато според
него съпругата му предпочитала да се съсредоточи върху вестника вместо върху
неговите разсъждения. Той би могъл да практикува планове, приложими в този сцена-
рий: когато тя се насочи към водещите заглавия във вестника, той автоматично да
активира стратегия за „охлаждане“, за да отклони вниманието си, например да брои
наум от 100 назад, докато се успокои достатъчно, за да потисне деструктивния изблик
на гняв. След това той би могъл да използва конструктивни алтернативи („моля те,
подай ми бизнес страниците“) и така да си помогне – стъпка по стъпка – да поддържа
връзката, която се страхува да не загуби. Звучи просто, но може да е изумително
ефективно на практика, както многократно документират в изследванията си Питър
Голуицър и Габриеле Йотинген. Дори емоционалните ни състояния могат да се
регулират с планове „Ако-то“, например „Ако усетя, че мога да избухна всеки момент,
започвам обратно броене от 100“. Трудно е да се придържаш към своята стратегия за
продължителен период от време304, което се отнася за повечето усилия за засилване на
самоконтрола: от спазването на диета до отказването от цигарите. Ако упорстваме
обаче, удовлетворението, което новото ни поведение ни носи, ще ни помогне да го
поддържаме: точно това ново поведение само по себе си става ценно, то вече не е бреме,
а източник на удовлетворение и самоувереност. Както е при всички усилия за промяна
на отдавна вкоренени модели и усвояването на нови, независимо дали става дума за
свирене на пиано, или необходимостта от самоограничения, за да се избегне нараня-
ването на любими хора, основната рецепта е „практика, практика, практика“, докато
новото поведение стане автоматично и се превърне в награда само по себе си.

Планове, които навярно ще се провалят

Когато хората предусещат, че няма да могат да се контролират, обикновено пред-

приемат мерки, за да намалят изкушенията в своята среда: освобождават дома си от
неустоими, но нездравословни храни, изхвърлят алкохола или кутиите цигари и
решават да не купуват повече от изкушаващите ги неща, а ако все пак купуват, то в по-
малки количества и от по-скъпите артикули с надеждата, че в един момент ще станат
твърде скъпи, за да могат да си ги позволят. Превантивните стратегии305 – от Коледни
клубове за спестявания до застрахователните полици и пенсионните планове – може да
са относително икономични способи да извличате ценни ползи. Когато обаче тези
стратегии се използват без обвързващо задължение, без конкретен план за приложение
„Ако-то“, който да ги направи осезаеми, е вероятно да поемат по пътя на новогодишните
обещания. Ние сме удивително изобретателни в даването на неясни обещания и след
това в откриването на безкрайни начини да ги заобиколим.

304
R. W. Jeffery & others, „Long-Term Maintenance ofWeight Loss: Current Status“ Health Psychology 19, no. IS (2000): 5-
16.
305
M. J. Crockett & others, „Restricting Temptations: Neural Mechanisms of Precommitment“, Neuron 79, no. 2 (2013): 391-
401.

159
 Наблюдавах нещо подобно да се случва с един приятел и колега, вече покойник. Той
беше известен психолог изследовател, който се опитваше без особена настойчивост да
намали пушенето, като използва превантивна стратегия – отказ да купува цигари.
Вместо това той вземаше цигари от всеки, който е наблизо. По Коледа кабинетите на
Колумбийския университет бяха почти празни и това ограничаваше неговите усилия,
но в отчаянието си той стигаше дотам, че да търси фасове по тротоарите на Манхатън.
Описа ми момента на най-силния си срам: най-накрая открил един фас на Бродуей,
който изглеждал изкусително, и се навел, за да го вземе. Когато се изправил с фаса в
ръка, видял изражението на лицето на бездомен човек, който винаги седял в този ъгъл.
Бездомникът се опитал да вдигне същия фас, но не бил достатъчно бърз, и сега
възкликнал пред моя елегантно облечен приятел: „Не мога да повярвам!“
Случаят с моя приятел илюстрира как могат да се предприемат мерки, обречени на
провал, макар че той беше достатъчно умен, за да разбира това и сам. Вместо да
привлече други хора в стремежа към своята цел, като ги убеди да отказват да му дават
цигари, без значение колко сърцераздирателно ги моли за това, отзивчивите им реакции
на практика допринесоха за неговия провал. Той напълно осъзнаваше, че за да се бори
с желанието да пуши, ще трябва да направи „цената“ на нарушаването на предвари-
телния ангажимент да откаже цигарите много по-висока, отколкото ценността на
незабавното получаване на цигарата, когато „горещата“ му система я поиска (което
ставаше почти през цялото време). Както твърдят психотерапевтите, без значение каква
е тяхната ориентация и какви стратегии прилагат: вие трябва да искате да се промените
с ударение върху „искате“.

Планове, които работят

За да работят превантивните стратегии, превърнете ги в практически планове от типа

„Ако-то“. В когнитивно-поведенческата терапия могат да се намерят много примери. В
случая с моя приятел той трябваше да се ангажира предварително, като предостави
чекове за значителни суми на най-мразените от него каузи (а той имаше доста такива) с
обвързващ договор, оторизиращ терапевта му да изпраща по един чек всеки път, когато
измоли или запали цигара. Ако искате да изпробвате тази стратегия306 без терапевт,
може да помолите счетоводител, адвокат, заклет враг или най-добрия си приятел да
изпраща чековете ви.
Рязкото обезценяване на бъдещите награди има тежки последици за всичко: от
грижите за здравето до планирането на пенсионирането. Милиони хора в САЩ
например са шокирани колко малко са спестили, когато далечният им „бъдещ Аз“ се
превърне в настоящ Аз на 65 години (както говорихме в глава 9). Осъзнавайки мащаба
и сериозността на този проблем, изследователите са помагали на работодатели да
заобикалят ограниченията на човешкия самоконтрол, като правят спестяването за
пенсия опция по подразбиране, когато нов служител подписва трудов договор с тяхната
фирма. В една голяма компания дялът на участващите в пенсионния план 401 (K) след
една година работа беше 40%, когато опцията по подразбиране беше неучастие; когато
опцията по подразбиране се смени с участие или се изискваше действие307, за да се
306
Вж. D. Ariely & K. Wertenbroch, „Procrastination, Deadlines, and Performance: Self-Control by Precommitment“, Psycho-
logical Science 13, no. 3 (2002): 219-224.
307
D. Laibson, „Psychological and Economic Voices in the Policy Debate“ presentation at Psychological Science and Behavioral
Economics in the Service of Public Policy, the White House, Washington, DC, May 22,2013. Вж. също R. H. Thaler & C. R.
Sunstein, Nudge: Improving Decisions about Health, Wealth, and Happiness (New York: Penguin, 2008).

160
откаже човек от пенсионните спестявания, участието беше 90%.
Ако нямаме такива далновидни работодатели, може да опитаме в спокойните си
години да се свържем по-тясно с бъдещия си Аз, да не губим от поглед кой и какво се
опитваме да станем; да конструираме житейската си история така, че да е непрекъсната
и целенасочена, и да си поставим дългосрочни цели, които стават видими не само когато
гледаме назад, но и когато гледаме напред. На нивото на конкретните действия е
възможно да използваме планове от типа Ако-то, когато избираме опцията да
спестяваме най-високия процент, който можем да си позволим, влизаща в действие в
деня, когато подписваме трудов договор на ново работно място. Или, ако оставаме на
старото си работно място, може да реализираме план, в съответствие с който трябва да
регистрираме заявление в понеделник сутрин в 10 ч. в отдел „Човешки ресурси“, за да
може необходимият пенсионен план да бъде гарантирано приведен в действие и
пенсионните вноски да ни се удържат автоматично. Такива стратегии могат да ни
помогнат да се справим с уравнението на обезценяването, приемайки, че пенсионният
фонд няма да ни подведе до момента, когато ще ни е необходим, и че ние ще сме живи,
за да използваме спестяванията си.

Когнитивна преоценка:
Това не е лакомство, а отрова!

В Първа част видяхме, че начинът, по който децата в доучилищна възраст си предста-

вят изкушенията, определя до каква степен могат да се контролират. Когато преоце-
няват „горещите“ си изкушения, за да ги „охладят“, те успяват да чакат за отложените
във времето лакомства. Двадесет години по-късно имах момент на прозрение, в който
внезапно осъзнах значението на тези резултати за собствения ми живот. Случи се през
1985 г., но споменът продължава да е толкова жив, сякаш е било вчера.
Около двата ми лакътя се появи обрив, който пареше ужасно и беше толкова болез-
нен, сякаш съм ги потопил в киселина. Обривът продължи да се разширява, състоянието
ми се влошаваше. След около година агония открих известен дерматолог, който обясни,
че моят проблем е вариант на цьолиакия. Рецептата, която той ми даде, трябваше да ми
помогне да се справя със заболяването, но се налагаше да приемам лекарството, докато
съм жив. Той предупреди, че са нужни чести кръвни изследвания, за да следим за
възможни странични ефекти на медикамента. Скоро състоянието ми се подобри, но
обривът си остана, макар и в по-лек вариант. Месеци по-късно научих от библиотеката
в Медицинския факултет (това беше преди появата на гугъл и лесното търсене в
интернет), че цьолиакията, за която се знаеше малко по онова време, се дължи на
автоимунна реакция на глутена, съдържащ се в пшеницата, овеса и ръжта. Единственото
лечение беше безглутенов начин на хранене; макар че лекарството, което лекарят ми
предписа, облекчаваше симптомите, то не предотвратяваше дългосрочните разруши-
телни ефекти на болестта.
Попитах моя дерматолог защо не ми е казал, че трябва да съм на безглутенова диета.
Никой нямал нужния самоконтрол, за да поддържа безглутенова диета в пълен с глутен
свят, отговори той, така че нямало смисъл да говорим за това. Четвърт век по-късно се
оказва, че много хора по целия свят са диагностицирани с цьолиакия – и много от тях,
включително аз, успяват да поддържат безглутенова диета. При това не защото
притежават изключителен самоконтрол, а защото новината, че глутенът е токсичен за
тях, е променила стойността на наградата в тяхното уравнение на обезценяването.

161
Неустоими преди изкушения като шоколадови фъдж торти, френски багети и тестените
изделия „Алфредо“, внезапно са се превърнали в отрова за тях.
Фактът, че последиците от вкусването на нещо, съдържащо глутен, настъпват бързо,
сигурно и болезнено при тези, които са болни от цьолиакия, улеснява трансформацията
и почти я прави автоматична. За отказа от тютюнопушене, спазването на диета, контро-
лирането на избухливия нрав или необходимостта да се пести за пенсия негативните
последици са в бъдещето и са неясни, а не актуални и отчетливи. Те са абстрактни, за
разлика от болезнения и парещ сърбеж или стомашно-чревното неразположение. Затова
трябва да ги преоцените, да ги направите по-конкретни (представете си рентгеновата
снимка на вашите бели дробове, заболели от рак, и лекарят, който ви съобщава лошата
новина) и да приближите бъдещето така, сякаш е настояще.

Самодистанциране:
Отвъд пределите на Аза

Въпреки добрите планове за подобряването на самоконтрола, отхвърлянето, гнева и

тревожността негативните емоции са неизбежна част от живота. Да разгледаме сърдеч-
ната болка на хората, които са отхвърлени от партньора или съпруг/а си след години
съвместен живот (глава 11). Хората, попаднали в такава безизходица, продължават да
преживяват отново и отново ужасните събития, а това подхранва тяхната тъга, гняв и
негодувание; в резултат те се депресират все по-дълбоко. С увеличаването на стреса
„горещата“ система става още по-влиятелна, деактивира се „хладната“ система и се
поражда затворен порочен цикъл:

засилен стрес >>> доминиране на „горещата“ система негативни емоции

>>> продължителен дистрес >>> задълбочаване на депресията >>>
загуба на контрол >>> хроничен стрес >>> все по-вредни психологически
и биологични последици >>> засилен стрес.

Можете да се измъкнете от този капан, като временно се откажете от привичния

начин, по който гледате на себе си и света. Струва си да се върнете отново към
болезненото преживяване и да се опитате да го видите не през собствените си очи, а от
гледната точка на някой, който ви наблюдава отстрани. Тази промяна в перспективата
променя начина, по който преживяването се оценява и разбира.308 Като увеличите
психологическата си дистанция от събитието, намалявате стреса, „охлаждате“ „горе-
щата“ система и можете да използвате префронталната кора, за да преоцените стана-
лото, така че да го осмислите, да прекратите страданието и да продължите напред.
Механизмите, които подпомагат тези промени, продължават да се изучават, но
промяната от затъването в себе си към самодистанциране значително намалява психич-
ния и физиологичен дистрес и ни позволява да си възвърнем и подобрим контрола върху
мислите и чувствата. Това прави мисловната акробатика, предполагаща превръщането
ви в „муха на стената“ в нещо, което си струва да се опита. Не е лесно да се постигне
самостоятелно, но когнитивно-поведенческата терапия използва много от принципите

308
E. Kross & others, „Asking Why from a Distance: Its Cognitive and Emotional Consequences for People with Major
Depressive Disorder“ Journal of Abnormal Psychology 121, no. 3 (2012): 559-569; E. Kross & O. Ayduk, „Making Meaning out
of Negative Experiences by Self-Distancing“ Current Directions in Psychological Science 20, no. 3(2011): 187-191.

162
и резултатите, обсъдени в цялата книга, за да помага в най-трудните моменти.309 Този
тип терапия може да е особено полезна, когато собствените ви усилия за самоконтрол
се провалят, както става в историята на Джон Чийвър „Ангелът на моста“. Когато
„горещата“ система е формирала трайни тревожни асоциации, които се задействат
автоматично, резултатът е парализираща паника. При липсата на помощ тези негативни
асоциации може да се съхранят дори ако полагаме могъщи усилия за самоконтрол;
единственото ни спасение е да срещнем своя ангел на моста.

Какво могат да направят родителите?

В края на всяка беседа, която изнасям в училищата, след като подчертая, че способ-
ността за самоконтрол не е изцяло вродена, родителите питат: „Какво можем на
направим, за да помогнем на децата си?“ Когато имам достатъчно време, им казвам, че
е особено важно да поддържат ниски нива на стрес по време на бременността и през
първите няколко години от живота на бебето. Добре известно е, че излагането на силен
и продължителен стрес в началото на живота може да доведе до сериозни увреждания.
По-изненадващото е, че децата, които живеят в условия на не толкова силен стрес през
първата година от живота си, например постоянни, но несъпроводени с насилие
конфликти между родителите, могат да демонстрират силни стресови реакции просто
когато чуят гневни гласове, докато спят.310 За да не пораждат стрес у бебето, родителите
трябва преди всичко да се опитат да намалят нивото на собствения си стрес, като не
забравят, че той обикновено се засилва с появата на детето. Същите стратегии, които
„охлаждат“ и контролират реакциите на „горещата“ система на импулсите, изкуше-
нията и отхвърлянето, са приложими и когато се грижите за бебе, плачещо и страдащо
по цяла нощ, особено когато самите вие сте изтощени.
Още от първата година родителите могат да използват стратегии за отклоняване на
вниманието на детето от дистреса и привличането му към позитивни стимули и
дейности. С времето то се научава да контролира вниманието си, за да намалява
собствения си дистрес. Това е важно условие за развитието на изпълнителните функции.
Родителите могат да са полезни водачи в този преход. „Брус“ – автор на текстове, който
работеше у дома, прекарваше много време в грижи за своя 4-годишен син. Веднъж,
когато момчето чакало любимото си телевизионно предаване, но то по някаква причина
закъснявало, детето гневно избухнало. Брус беше чул за изследванията с бонбоните
маршмелоу и как отклоняването на вниманието помага на децата да чакат за своите
лакомства, така че решил да го опита със сина си. Той го успокоил и му казал, че има
начини чакането да стане много по-лесно: просто се разсейвай и прави други забавни
неща наум или наистина, докато предаването започне. Синът му тогава взел любимите
си играчки, отдалечил се от телевизора и се заиграл блажено, докато дошло време за
предаването му. Брус бил удивен колко лесно се получило и изпитал удовлетворение,
когато видял, че синът му като че ли си е извлякъл поука от това преживяване. Той
продължил и занапред да използва саморазсейването, за да направи отлагането във
времето по-управляемо и в други ситуации.
Отвличането на вниманието не действа, когато малки деца се нараняват взаимно,

309
В. A. Alford & A. T. Beck, The Integrative Power of Cognitive Therapy (New York: Guilford Press, 1998); A. T. Beck &
others, Cognitive Therapy of Depression (New York: Guilford Press, 1979).
310
A. M. Graham, P. A. Fisher & J. H. Pfeifer, „What Sleeping Babies Hear: A Functional MRI Study of Interparental Conflict
and Infants’ Emotion Processing“, Psychological Science 24, no. 5 (2013): 782-789.

163
особено когато родителите им не са наоколо. „Елизабет“, дипломиран практикуващ
терапевт и консултант, добре запознат с методите на когнитивно-поведенческата
терапия, често работи с деца, имащи проблеми със самоконтрола и техните родители.
Попитах я за примери на стратегии, които използва, за да помага на децата от доучи-
лищна възраст да контролират агресивното поведение, и тя ми даде някои насоки на
основата на собствените си опити да помогне на сина си, който по онова време беше на
3 години. Тя ми каза:

Той хапеше, понякога по три деца в един ден, в детската градина. След като опитах
много стратегии, това, което най-накрая свърши работа, беше много просто:
„Момчетата, които хапят, не получават десерт“. Затова, когато го вземах от гради-
ната, проверявах дали е ухапал някого и ако беше така, вечерта за него нямаше десерт.
Говорихме за това предварително, репетирахме го отново на път за детската градина
и първия ден той ме чу, че осведомявам учителките му, преди да си тръгна. Когато
отидох да го взема, имаше един инцидент с хапане към края на деня. Казах му: „Добре,
тази вечер няма десерт.“ Той отвърна: „Добре, мамо“ и се прегърнахме. Когато се
прибрахме у дома, му показах десерта, който бях направила. Напомних му, че ако на
следващия ден не хапе, ще опита десерта вечерта. Той разбра. Всеки път, когато
имаше инцидент, мислехме за алтернативни стратегии – неща, които той би могъл
да прави, вместо да хапе. Практикувахме на път за градината. Винаги, когато той
използваше алтернативна стратегия („Аз използвах моите думи, мамо!“), го хвалех за
това, че е направил добър избор. За 3 или 4 дни хапането изчезна и оттогава не е имало
такива инциденти.311

Примерът на Елизабет подчертава колко е важно да помогнем на децата отрано да

научат, че имат избор и всеки избор носи своите последици. Освен това той илюстрира,
че наградите могат да се използват благоразумно, за да се насърчават подходящите
избори. Какви би трябвало да са тези награди зависи от ценностите на родителите и
какво ще върши работа с конкретното дете. Родителите, които искат да избегнат да
използват храната като награда например, лесно могат да открият подходящи
алтернативи.
Стратегиите за самоконтрол, които децата развиват, се формират на основата на
техния опит от отношенията им с родителите от първите дни на живота им. Родителите,
които се стремят да отгледат деца, които ще останат силно привързани към тях, но и ще
развият умения за адаптивен самоконтрол, могат да повишат шансовете си за успех чрез
собствения си пример. Ако са чувствителни към потребностите на своите деца, ако им
осигуряват подкрепата и помощта, от които се нуждаят, но и насърчават тяхната
самостоятелност, шансовете им за успех са по-високи в сравнение с тези на родителите,
които контролират прекомерно децата си или които са по-загрижени за собствените си
потребности, отколкото за децата си (глава 4).
За да развием чувството за самостоятелност и отговорност у децата, можем да им
помогнем да осъзнаят още в първите години от живота, че разполагат с възможност да
избират и че всеки избор носи определени последствия: добрият избор – добри
последствия; лошият избор – лоши последствия. Спомнете си Джордж Рамирес, който
се чувствал изгубен и безпомощен като дете в хаотичния живот в Южен Бронкс, а след
това станал преуспяващ студент в Йейлския университет. Той смяташе, че „спасяването
311
Цитирано от личен разговор с „Елизабет“, проведен на 27 август 2013 г.

164
на живота му“ е започнало на 9 години, когато е научил първия си урок за причинно-
следствената връзка между своите избори и последствията от тях. Още от първия си ден
в училището KIPP Джордж разбрал, че има избор, който само той може да направи, и
че трябва да се погрижи за последствията от този избор. Отговорностите на учителя се
свеждали до това да гарантира, че неговите избори ще доведат до последствията, които
заслужават. Същият урок Елизабет дала на своя син, когато в детската градина хапел
другите деца: децата, които хапят, не получават десерт. Урокът за Джордж бил, че
третокласниците, които не слушат, не учат, и освен това: „ако ти си любезен с другите
и те ще са любезни с теб“ (глава 8).
Родителите могат да направят много, за да създадат условия, в които техните деца ще
преуспяват. Една важна стратегия предполага съвместна работа с тях по приятни, но
трудни задачи, които стават все по-сложни: да се учат да свирят на пиано, да си играят
със строителни блокчета и Лего, да тренират във фитнес зала. Предизвикателството за
родителите е да осигурят подкрепата, от която тяхното дете се нуждае и желае, а след
това да го оставят да работи самостоятелно, без да му отнемат инициативата и да вършат
работата вместо него. Успехът в ранна възраст помага на децата да формират оптимис-
тични и реалистични очаквания за успех, подготвя ги да откриват самостоятелно онзи
тип дейности, който ще им носи вътрешно удовлетворение (глава 8).
Ние можем освен това да помогнем на децата да развият нагласа на „постепенен
растеж“ при която те мислят за своите способности, талант, интелигентност и социално
поведение не като отразяващи фиксирани вродени черти, а като умения и компетент-
ности, които могат да култивират, ако вложат достатъчно усилия. Вместо да поощря-
ваме стремежа на децата към високи бележки и да ги аплодираме, че са „толкова умни“,
можем да ги хвалим за това, че опитват да полагат максимални усилия. Изследванията
на Каръл Дуек (вж. глава 8) показват, че насочването на децата да мислят за дарбите и
интелектуалните си способности като за нещо, което търпи развитие, ги подготвя да
полагат усилия, за да подобряват представянето си. Не по-малко важно е да можем да
им помогнем да разберат и да приемат, че неуспехите са част от живота, и да ги
насърчим да откриват конструктивни начини да преодоляват препятствията, вместо да
се отчайват и предават. Ако искаме от тях да са готови да отлагат удоволствието, когато
им обещаваме отложени във времето награди, по-добре да внимаваме и да спазваме
обещанията си.312
Смята се, че най-добрият отговор на въпроса: „Какво можем да направим, за да
помогнем на децата си?“ е, че сами трябва да се превърнем в примера, който искаме да
следват. Как родителите и другите важни фигури в живота на детето се контролират или
не успяват да се контролират – как се справят със стреса, фрустрациите и емоциите;
стандартите, които използват в оценяването на собствените си постижения; емпатията
и чувствителността, които демонстрират към реакциите и чувствата на другите хора;
техните нагласи, цели и ценности; стратегиите им за самоконтрол и липсата на
дисциплина – има сериозно въздействие върху детето. Родителите моделират и учат
децата на огромен репертоар от възможни реакции на безкрайни предизвикателства, от
който децата избират и трансформират онова, което съответства и им върши работа в
хода на собственото им развитие.
Множество изследвания са показали могъщото въздействие на ролевите модели –

312
L. Michaelson & others, „Delaying Gratification Depends on Social Trust“, Frontiers in Psychology 4(2013): 355; W.
Mischel, „Processes in Delay of Gratification“ in Advances in Experimental Social Psychology, ed. L. Berkowitz, vol. 7 (New York:
Academic Press, 1974), 249-292.

165
дори в кратковременни експерименти – върху поведението в различни ситуации: от
агресията в доучилищна възраст, преодоляването на страха от кучета, възстановяването
след сърдечносъдови операции до избягването на небезопасния секс. В експериментите
с деца в доучилищна възраст например, когато възрастни ролеви модели ругаят и бият
куклата Бобо в детската градина „Бинг“ на Станфордския университет, децата, които са
ги гледали, по-късно имитират много точно тяхното агресивно поведение, когато са
оставени да играят самостоятелно313, и дори добавят собствени наказания. По същия
начин, когато моделите награждават собственото си представяне на игра на боулинг
само когато резултатите им са много високи и подготвят децата, с които играят, да
правят същото, силно влияят върху моделите на самонаграждение и стандартите за
оценка на постиженията, които по-късно децата приемат за себе си, когато играят
боулинг сами в отсъствието на модела.
Историите за това какво се случва с измислени герои, любими животни (например
бебета мечета и пухкави тигърчета) или локомотивчета от анимационни филми, които
демонстрират различни примери за конструктивно и деструктивно поведение, водещо
до различни последици, дават на малките деца уроци за добрите и лошите постъпки, а
такива истории децата са готови да слушат отново и отново. Децата в доучилищна
възраст не знаят, че тези приказки за лека нощ и образователните телевизионни преда-
вания развиват изпълнителните им функции. Персонажите разиграват различни тема-
тични истории, възпитаващи в позитивни социални и емоционални ценности, включи-
телно как да се справят с тъгата, как да използват думи вместо действия, за да се справят
с гнева, как да бъдат добри приятели, как да изразяват благодарност и как да отлагат
възнаграждението. Тези книги и програми могат да помогнат на малките деца да се
научат да се справят със стреса и междуличностните конфликти и да развиват изпъл-
нителните функции.
Независимо по какъв начин се усвояват стратегиите, децата биха били истински
щастливци, ако на 4-5-годишна възраст познават и използват методи, които улесняват
и автоматизират успокояването на „горещата“ емоционална система, когато възникне
такава необходимост – например с помощта на забавна самостоятелна игра, докато
чакат по-големите лакомства в теста Маршмелоу. Не мога обаче да завърша тази глава,
без да повторя: живот, в който удоволствията се отлагат прекалено продължително,
може да е също толкова тъжен като този, в който отлагането е твърде кратко. Най-
голямото предизвикателство за всички нас – не само за децата – е да разберем кога си
струва да чакаме за повече бонбони маршмелоу, а кога е по-добре веднага да използваме
звънеца и да се насладим на единствения бонбон. Но ако не се научим да развиваме
способността си да чакаме, просто няма да имаме такъв избор.

313
A. Bandura, D. Ross & S. A. Ross, „Transmission of Aggression through Imitation of Aggressive Models“, Journal of
Abnormal and Social Psychology 63, no. 3 (1961): 575-582.

166
 20.
Човешката природа
Вашето бъдеще в един бонбон. Когато за пръв път видях в интернет това заглавие за
моите изследвания, то се превърна в стимул да напиша настоящата книга. Потърсих в
гугъл фразата, когато започнах работа над последната глава, и търсенето ме отведе до
следния израз: „Нашата съдба може да не е предопределена от звездите, но дали не е
предопределена от гените ни?“314 Историята, която изследванията в тази книга раз-
казват, води до много различни заключения. Тя е история за това как способността за
самоконтрол може да се развива у децата и възрастните, така че префронталната кора
да може да се използва преднамерено, за да активира „хладната“ когнитивна система и
да регулира „горещата“ емоционална система. Уменията, чрез които го осъществяваме,
ни дават свободата да избягаме от контрола на стимулите и да постигнем самоконтрол;
това ни дава реален избор, вместо да действаме под влиянието на непосредствените
импулси и напрежението на момента. Главният урок, който ни дава съвременната
наука315, е: архитектурата на нашия мозък не е предопределена от ДНК и от развитието
на плода в утробата, а е много „по-ковка“, отколкото се е приемало в миналото, и ние
можем да имаме активна роля във формирането на съдбата си чрез собствените си
действия.
Докато много, всъщност повечето деца в доучилищна възраст, които успяват да
отложат удоволствието в теста Маршмелоу, продължават да демонстрират добър
самоконтрол и през следващите десетилетия, у някои самоконтролът отслабва, а други,
които са използвали звънеца, скоро започват да проявяват противоположния модел през
годините и саморегулацията им се подобрява в процеса на съзряване. В тази книга се
опитвам да осмисля това многообразие, да предам неговата комплексност и да посоча
някои от вариантите на избор в хода на развитието, които влияят върху разгръщането
на живота.

Изпълнителните функции и завладяващите цели

Децата, които упорстваха в теста Маршмелоу, нямаше да могат да постигнат успех,

ако нямаха добре развити изпълнителни функции. Вторият важен елемент за успеха им
беше мотивацията да упорстват в усилията или високият дух. В периода, който навярно
им е изглеждал цяла вечност, те използваха ума и въображението си, отклоняваха
вниманието си и чакаха възрастният да се върне, без да използват звънеца. Двата
бонбона маршмелоу – или бисквити, или друго лакомство, което бяха избрали – бяха
станали тяхна завладяваща цел, достатъчно силна, за да положат героични усилия и да
ги сметнат за напълно оправдани. Извън Стаята на изненадите списъкът с пожелания за
онези, които обичаме, със сигурност включва надеждата, че те ще открият, ще се
натъкнат или ще създадат собствени притегателни цели, мотивиращи ги да изградят

314
Вж. http://www.radiolab.org/story/96056-your-future-marshmallow
315
P. D. Zelazo Sc W. A. Cunningham, „Executive Function: Mechanisms Underlying Emotion Regulation“ Handbook of
Emotion Regulation, edited by J. J. Gross (New York: Guilford Press, 2007), 135-158; Center on the Developing Child at Harvard
University, Building the Brains „Air Traffic Control“ System: How Early Experiences Shape the Development of Executive
Function: Working Paper No. 11 (2011).

167
живота, който искат.
Брус Спрингстийн открил целта си316, когато за пръв път се видял в огледалото с
новата си китара. Джордж Рамирес казва, че е открил своята цел в първия си учебен ден,
прекаран в училище KIPP. Марк Оуен открил своята цел в началото на гимназиалния
курс, когато случайно попаднал на „Мъже със зелени лица“ (Men in Green Faces), напи-
сана от морски „тюлен“, и мигновено осъзнал какъв иска да стане. Дейв Левин казва, че
когато започнал да преподава, най-сетне разбрал защо е дошъл на този свят. Всички
имаме своята история и можем да продължим да я редактираме, докато тя се разгръща
пред нас в хода на времето – когато се обръщаме назад, за да разберем какви са били
нашите цели, даже и да не сме съзнавали, че ги имаме, или когато гледаме напред, за да
узнаем накъде вървим.
Когато бях още юноша, чичо ми, когото недолюбвах, собственик на преуспяваща
фирма за производство на чадъри, беше нетърпелив да се включа в бизнеса му. Той
непрекъснато ме измъчваше с въпроси какъв искам да стана, когато порасна, надявайки
се да отговоря, че бих искал да съм точно като него. За мен това определяше какъв не
желая да бъда и всъщност ме накара да се замисля какво бих искал да направя със себе
си. Друг психолог, близък колега и приятел, който имаше една от най-блестящите и
успешни кариери в историята на психологията, приписва своята заветна цел на баща си.
През Голямата депресия от 30-те години на XX век баща му избрал да се откаже от
собствените си амбиции за виеше образование и академични постижения, за да работи
неуморно и да издържа семейството си, за да може то да оцелее и да процъфтява. Моят
приятел приписва своя успех на мотивацията да изгради и да води живота, от който
баща му се е отказал, в знак на почит към него. Това се превърнало в мисията на живота
му.
Уменията за самоконтрол са от съществено значение за успешното преследване на
целите ни, но именно целите ни дават посока и мотивация. Те са важни детерминанти
на удовлетворението от живота317 и тези, които избираме в началото на пътя, имат силно
въздействие както върху значимите цели, които постигаме по-късно, така и върху
удовлетворението ни от живота. Без значение как се формират, целите, направляващи
житейската ни история, са също толкова важни, колкото и ИФ, от които се нуждаем, за
да ги постигнем.
Самоконтролът, особено т.нар. контрол, изискващ усилия, на пръв поглед изглежда
така, сякаш предполага мрачна преданост към нещо трудно, дори мъчително: добро-
волно встъпване в посветен на работата живот, изпълнен със самоотричане, отдаден на
бъдещето и изключващ удоволствията на момента. Един познат ми разказа за неотдав-
нашния си обяд с приятели в Манхатън, по време на който разговаряли главно за
изследванията с бонбоните маршмелоу. Един от неговите приятели – писател, живеещ
в Гринидж Вилидж – съпоставял собствения си живот с този на брат си – много богат и
преуспяващ инвестиционен банкер, един от хората с раирани костюми с вратовръзки
„Хермес“.
Братът отдавна бил женен и имал деца, които също се справяли добре. Писателят бил
издал пет романа, но те нямали особен успех и се продавали зле. Въпреки това той
представял себе си като човек, който прекарва живота си великолепно – през деня

316
P. A. Carlin, Bruce (New York: Touchstone, 2012), 24.
317
Публикувано първоначално в: W. G. Bowen & D. Bok, The Shape of the River: Long-Term Consequences of Considering
Race in College and University Admissions (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1998); C. Nickerson, N. Schwarz & E.
Diener, „Financial Aspirations, Financial Success, and Overall Life Satisfaction: Who? And How?“, Journal of Happiness Studies
8, no. 4 (2007): 467-515. Вж. и Даниъл Канеман, Мисленето.

168
пишел, а нощите си прекарвал в ергенски забавления, преминавайки от една кратко-
трайна връзка към следващата. Той твърдял, че неговият сериозен брат вероятно щял да
чака вечно за своите бонбони маршмелоу, докато той самият веднага използвал звънеца.
В действителност писателят не би могъл да публикува тези пет романа без да прите-
жава необходимата доза самоконтрол. Вероятно се нуждае от него и когато се опитва
да поддържа своите необременителни връзки, оставайки необвързан. Не би могъл да
успее да завърши елитен хуманитарен колеж, където акцентът е върху творческото
писане, ако не притежаваше достатъчно самоконтрол. Имате нужда от ИФ в еднаква
степен и за творческия живот, и за изпълнения с успехи живот във всяка друга област;
просто целите са различни. Без ИФ вероятността да откриете и да преследвате целите
си се губи. Пред това бяха изправени децата в Южен Бронкс, ако загубеха лотарията за
KIPP. А без убедителни цели и мотивация ние можем да станем компетентни, но да сме
лишени от посока и стремежи.

Алтернативни виждания за това кои сме

Вашите реакции на резултатите от изследванията за невропластичността и възмож-

ността за промени в поведението, описани в тази книга, зависят в голяма степен от
собствените ви възгледи за това доколко хората наистина могат да контролират и да
променят съдбата си. Има два взаимоизключващи се начина за интерпретация на
значението на тези резултати в по-широк контекст. Струва си да използвате вашата
когнитивна „хладна“ система, за да помислите какво означават резултатите за вас, преди
да стигнете до непоклатимите заключения, до които вашата „гореща“ система вероятно
вече е достигнала.

Отговорът на въпроса дали човешката природа е гъвкава, или неизменна в същността

си е обект на траен интерес не само за учените, но и за всеки един от нас във
318

всекидневния живот. Някои хора възприемат способността за самоконтрол, волята,

интелигентността и другите характеристики като даденост, като неизменни черти от
самото начало на живота. Те узнават за експерименталните потвърждения, че
изпълнителните функции и самоконтролът се подобряват след образователни интервен-
ции, но ги интерпретират като краткосрочни ефекти, които е малко вероятно да имат
дълготрайно значение – все едно са незначителни трикове, които не променят вродените
черти. Тези хора се различават от онези, които виждат в експерименталните данни
потвърждение, че ние сме открити за промяна и сме способни да променяме начина си
на мислене и на поведение, и да градим собствения си живот, независимо дали ни е
провървяло, или не, в ДНК лотарията.
Ако позволим на тези факти да променят личните ни убеждения, откриването на
невропластичността ще ни изправи пред прозрението, че човешката природа е по-
гъвкава и открита за промяна, отколкото се е приемало някога. Ние не идваме на този
свят с набор от фиксирани, устойчиви характеристики, които определят бъдещето ни.
Ние се развиваме в процеса на непрекъснатото взаимодействие с нашата социална и
биологична среда. Тези взаимодействия формират нашите очаквания, целите и
ценностите, които ни ръководят, начините, по които интерпретираме стимулите и

318
W. Mischel, „Continuity and Change in Personality“, American Psychologist 24, no. 11 (1969): 1012-1018; W. Mischel,
„Toward an Integrative Science of the Person (Prefatory Chapter)“, Annual Review of Psychology 55 (2004): 1-22.

169
преживяванията, и житейската история, която сътворяваме.319
Може би е полезно да повторим казаното от Кауфър и Франсис по въпроса за ролята
на природата и възпитанието (глава 7): „Средата може да е също толкова детермини-
раща, колкото сме вярвали някога, че само гените могат да бъдат, и геномът може
да е също толкова „ковък“, колкото сме вярвали, че само средата може да бъде.“320
Основното послание на тази книга е, че съществуват доказателства, че можем да бъдем
активни субекти, които контролират в значителна степен как ще се разгърнат тези взаи-
модействия. Това ни позволява да отстояваме такова разбиране за човешката природа,
според което ние потенциално имаме по-голям избор и по-голяма отговорност, откол-
кото предполагат чисто детерминистичните научни концепции от миналия век. Те
приписваха причините за нашето поведение на външната среда, на ДНК, на несъзна-
ваното, лошото родителско възпитание или на еволюцията плюс случайността. Исто-
рията, която разказвам в тази книга, признава всички тези фактори. В крайна сметка
обаче в края на тази причинна верига се намира човекът, който е субект на действието
и решава кога да използва звънеца.
Когато ме помолят да обобщя фундаменталното послание на изследванията върху
самоконтрола, си спомням прочутия афоризъм на Декарт: Cogito ergo sum321 („Мисля,
следователно съществувам“). Това, което учените са открили за разума, мозъка и
самоконтрола, ни позволява да преминем от неговото твърдение към следното: „Мисля,
следователно мога да променя това, което съм.“ Защото променяйки начина си на
мислене, можем да променим това, което чувстваме и вършим, това, в което се
превръщаме. В отговор на въпроса „Наистина ли мога да се променя?“ ще повторя
онова, което Джордж Кели казвал на своите пациенти, когато те го питали дали могат
да имат контрол върху живота си. Той ги поглеждал право в очите и казвал: „А вие
искате ли го?“

319
C. M. Morf & W. Mischel, „The Self as a Psycho-Social Dynamic Processing System: Toward a Converging Science of
Selfhood“, Handbook of Self and Identity, 2nd ed., ed. M. Leary & J. Tangney (New York: Guilford, 2012), 21-49.
320
D. Kaufer & D. Francis, „Nurture, Nature, and the Stress That Is Life“, Future Science: Cutting-Edge Essays from the New
Generation of Scientists, ed. M. Brockman (New York: Oxford University Press, 2011), 63.
321
R. Descartes, Principles of Philosophy, Part I, article 7 (1644).

170
 Благодарности
Особено благодарен съм на дъщерите си – Джуди Мишел, Ребека Мишел и Линда
Мишел Айзнер, – на които е посветена тази книга. Когато бяха деца, те вдъхновиха
моето изследване и бяха първите му „обекти“, а когато пораснаха, великодушно ми
помогнаха да разкажа неговата история. Съпругата ми Мишел Толела Майърс ми
помагаше с мъдри съвети, внимателно творческо редактиране и безкрайна подкрепа,
толерантност и насърчение. Пол Мишел, моят племенник, допринесе с научните си
познания, с мъдрост, проницателност и грижливо внимание от началото до края. Ран
Хасин ме окуражаваше и същевременно беше творчески редактор и съветник на много
етапи от развитието на ръкописа. Бърт Мур, мой студент и сътрудник от времето на
ранните експерименти в Станфорд, който продължава да е мой приятел десетилетия по-
късно, прочете, коментира и препрочете ръкописа с търпение и отдаденост. Благодарен
съм и на многобройните ми колеги и приятели (които, за щастие, са твърде много, за да
ги изброявам индивидуално), че прочетоха и коментираха конструктивно ръкописа,
изцяло или отчасти, често пъти повече от веднъж.
Моят агент Джон Брокман повярва в тази книга и помогна тя да види бял свят. Трейси
Бехар, моят редактор в „Литъл Браун“, редактира отново и отново всички изречения, за
да станат възможно най-ясни, а Сара Мърфи ѝ помагаше в тази задача. Ейми Коул,
моята асистентка и дясна ръка, обърна внимание на всеки детайл, бил той малък или
голям, и чете и коментира множество чернови. Тя работеше в тясно сътрудничество с
Брук Бъроуз и двете използваха бележките ми под линия, за да оформят бележките в
края на книгата.
И накрая, благодарен съм на децата и семействата, чийто принос и щедро
сътрудничество, често в продължение на много години, осигуриха данните, на които се
основава по-голямата част от тази книга. Също така съм дълбоко признателен на сту-
дентите и колегите, цитирани в ръкописа, които станаха мои сътрудници и приятели и
които ръководеха изследването през целия ми живот, помагайки да се появи тази книга.
Самото изследване беше щедро и непрекъснато подкрепяно с безвъзмездни средства от
Националния институт за психично здраве и от Националната научна фондация.

171
 Уолтър Мишел

ТЕСТЪТ МАРШМЕЛОУ
РАЗВИТИЕ НА САМОКОНТРОЛА
Американска, първо издание

Отговорен редактор Иван Атанасов

Превод Людмила Андреева
Редактор Димитрина Ковалакова
Коректор Десислава Иванова
Компютърна обработка Румяна Дамянлиева
Оформление на корицата Деница Трифонова

Формат 16/60/90
Обем 18,5 п.к.

http://4eti.me

Предпечат и печат Изток-Запад

Централен офис и редакция

София 1000, ул. „Стара планина“ №5
тел.: 02/946 35 21
e-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg
За поръчки и доставки
тел.: 0888 465 635, 0887 550 859
e-mail: order@iztok-zapad.eu
office@iztok-zapad.eu
www.iztok-zapad.eu