ТЪРЖЕСТВЕНО ЧЕСТВАНЕ ПО СЛУЧАЙ 50-ГОДИШНИНАТА

ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА ИНСТИТУТА ПО ИСТОРИЯ ПРИ БАН

Институтът по история при Българската академия на науките, основен ака­

демичен център за фундаментални и специализирани изследвания в областта
на историческата наука, навърши половин век. По този повод на 16.XII.1997 г.
от 14.00 часа в Големия салон на БАН се състоя тържествено събрание. Укра­
сената с надпис "50 години Институт по история при БАН" зала бе изпълнена
най-вече с историци, както от института-юбиляр, така и от сродните му акаде­
мични звена, от различни университети, от научни и обществени институти.
Присъстваха представители на другите хуманитарни и обществени науки от
БАН, ръководители на централни и ведомствени архиви, музейни деятели, много
приятели и гости. Естествено, най-внушително бе присъствието на бившите и
настоящите сътрудници на Института по история. Натрупаният сняг и мразови-
тият ден не попречиха и на по-възрастите колеги да споделят празника.
Ден преди тържественото събрание, като съдържателен елемент от чества­
нето, във фоайето на Централно управление на БАН бе открита изложба на
историческа книжнина. Тя бе подготвена с помощта на специална комисия и
включваше издания, определени по предварителни предложения на отделни­
те секции в Института по история. Те се бяха постарали да откроят най-значи­
мото от научната продукция на своите членове за изтеклите десетилетия. Из­
ложбата обхващаше индивидуални и колективни монографии, изследователс­
ки сборници на сътрудници от института, документални и изследователски
поредици, както и периодичните издания, печатни органи на института. Бе по­
казана и схема на структурата на научните звена в Института по история. Въп­
реки недостига на площ, изложбата даваше представа за стойностните пости­
жения на българската академична историческа наука, натрупала стотици за­
бележителни трудове през изтеклите пет десетилетия.
В деловия президиум на събранието заеха места Веселин Методиев - зам-
председател на Министерския съвет и министър на образованието и науката,
член-κορ. проф. д.и.н. Константин Косев - зам.-председател на БАН, ст.н.с.
I ст. д.и.н. Георги Марков - директор на Института по история, ст.н.с. I ст.
д.и.н. Елена Грозданова - председател на Научния съвет на института, ст.н.с.
д-р Валери Стоянов - зам.-директор на института, ст.н.с. д-р Цветана Чолова
- научен секретар на института.
Тържественото събрание по случай половинвековния юбилей на Института
по история бе открито и ръководено от чл.-кор. К.Косев. В уводните си думи
той подчерта, че историците се занимават с история, но същевременно са
нейна част и обект, а половинвековната дистанция вече заслужава нужния
респект. Самият Институт по история от юбилейната година може би също ще
стане обект на историческата ни наука и навярно в близко бъдеще ще бъде
възможно да се прочете неговата история.

Исторически преглед, кн. 1-2/1998 21

 Чл.-кор. К.Косев представи като гост и колега министър В.Методиев и му
даде думата за няколко приветствени думи. В.Методиев благодари на ръко­
водството на института за поканата да присъства на юбилейното честване,
която по признанието му е наистина голяма чест за него. Той изрази и своята
благодарност на института, че навремето му е дал възможност да се зачисли
в него като свободен аспирант и успешно да защити дисертация. Неговите
спомени, свързани с института, където баща му е бил дългогодишен сътруд­
ник, са още от 1963 г. и за него Институтът по история не е само част от БАН
или само една научна общност, а и част от собственото му битие.
Изказвайки личното си мнение като човек, който участва в българската по­
литика, В.Методиев изтъкна, че за българските историци има много и много
работа днес в България. Полезно би било, според него, научните спорове да
са колкото се може по-публични и обществени. Той се радва, че в медиите е
започнало разискване за националните интереси и по националната доктрина,
защото за тях се е говорело в кулоарите или само по време на специализира­
ните семинари и симпозиуми и те са оставали предимно в рамките на научна­
та общност. А това са неща, които трябва да се кажат пред цялото общество,
да се разменят различни идеи и да се защитят различни възгледи. За минис­
тър В.Методиев това е най-добрият път, за да се отиде към българската интег­
рация в ЕЕвропа, след излизането на България на "пистата" за съревнование
между източноевропейските държави, кандидатстващи за членство в Евро­
пейския съюз (ЕС). Това е едно продължително "дълго бягане", в което зада­
чата на историците сигурно ще бъде огромна, за да се запази националната
ни идентичност в момент, когато ставаме част от обединена Европа, в която
все пак се искат личности и физиономии. Опазването на българската идентич­
ност е задача от първостепенна важност, именно в процеса на интеграция.
Самите дейци на ЕС посочват, че за тях основното е постигането на единство
в многообразието, а то е достояние на държави и нации с ясна и конкретна
физиономия. Така че, това е част от работата, която трябва да извършат бъл­
гарските историци в близките няколко години по пътя към присъединяването
ни в ЕС. Завършвайки министър Методиев пожела успех на всички, които се
занимават с изследователска дейност в областта на историята, и изтъкна, че
се радва на думите на проф. К.Косев, че предишните и сегашните сътрудници
на Института по история го чувстват и като свой колега,
След словото на министъра чл.-кор. К.Косев прочете приветствен адрес до
колектива на Института по история от Председателя на БАН акад. Иван Юх-
новски, както и приветствието от Председателя на Народното събрание Йор­
дан Соколов. Поздравление поднесе и чл.-кор. д.т.н. Янко Арсов като зам,-
председател на Общото събрание на БАН и директор на Института по мета-
лознание. По случай своя юбилей институтът получи голям брой приветствия,
поздравителни адреси и писма от чужди академични научни институти и уч­
реждения, четени на събранието. (Те се публикуват отделно на страниците на
списанието).
След официалните приветствия на представителите на държавни и научни
институции директорът на Института ст.н.с. д.и.н. Г.Марков представи своя
доклад, озаглавен "50 години Институт по история при БАН", който бе посве­
тен на неговото създаване и развитие през изтеклите десетилетия. В пълен

22
обем докладът ще се публикува в списание "Исторически преглед" и "Bulga­
rian Historical Review", печатни органи на Института по история. (Докладът се
отпечатва отделно)
Водещият тържественото събрание чл.-кор. К.Косев посочи, че Институтът
по история вече е обект на историческо изследване, като докладът на ст.н.с.
I ст. д.и.н Г.Марков е първи опит в тази насока и от тук насетне ще има много
още. Той даде думата за приветствия на чуждестранните гости: г-жа Зигрид
Берка, ръководител на Задграничното бюро на Австрийския институт за Из­
точна и Югоизточна Европа, която прочете приветствие от президента на инс­
титута проф. Арнолд Супан и неговия директор доц. Ваптруад Хандп и г-н Дьорд
Арато - директор на Унгарския културен институт в София.
Поздравления поднесоха и представители на сродни научни институти и цен­
трове от БАН като: ст.н.с. д-р Агоп Гарабедян - директор на Института по
балканистика, ст.н.с. Александър Бонев от името на Археологическия инсти­
тут с музей, ст.н.с. д-р Маргарита Василева - зам.-директор на Етнографския
институт с музей, която връчи и красив букет от пъстри гербери, ст.н.с. Юлия
Баптова - директор на Института за български език и ст.н.с. д-р Светлина
Николова - директор на Кирило-Методиевския научен център.
Юбилярят в лицето на неговите бивши и настоящи сътрудници и служители
бе топло поздравен и от представители на Софийския университет "Св. Кл.Ох­
ридски", на научни, държавни и обществени институции, имащи много допир­
ни точки в своята дейност с Института по история. Поздравления поднесоха:
проф. д.и.н Георги Бакалав, декан на Историческия факултет на СУ, представ­
ляващ и ректорското ръководство на университета, доц. д-р Здравка Констан­
тинова от името на проф. Веселин Димитров, декан на факултета по журна­
листика и масови комуникации, полк. доц. Димитър Зафиров, началник на Ин­
ститута за военна история при Генералния щаб на Българската армия, който
подари голям набор от последните издания на колегите военни историци, г-н
Венцислав Велчев, заместник-председател на Главно управление на архиви­
те, н.с. д-р Цветолюб Нушев от името на ръководството на Народна библиоте­
ка "Св. св. Кирил и Методий" и доц. д-р Димитър Гоцев, председател на Маке­
донския научен институт.
Проф. д.и.н. Дойно Дойнов от името на Общобългарския комитет "Васил
Левски" и фондация "Васил Левски" връчи грамота за заслуга на Института по
история при БАН по повод 50 години от създаването му. Грамотата се дава в
знак на признание за научните приноси, обогатяващи знанията за личността и
делото на Левски и на неговите предшественици и съратници в българското
освобождение и създаването на българската национална държава. Тя бе прид­
ружена с почетен релефен знак (плакет) на В.Левски. Проф. Д.Дойнов благо­
дари на института, изразявайки становището и на други колеги от неговото
поколение и то не само като проява на юбилейно отношение, че той е давал на
хората от неговата генерация възможност за работа, научен живот, както и за
реализацията им като учени и хора. Според него 50-годишнината е възраст
зряла и отговорна. Проф. Д.Дойнов отправи пожелание в Института по история
да има повече любов, от която се ражда всичко.
Проф. Василка Тъпкова-Заимова от страна на по-възрастните колеги, рабо­
тили в Института по история, бе подготвила прочувствено приветствие. То бе

23
обагрено с нейните спомени, които както се оказа са на единствения останал
жив от онези, които са основали института. Поради отсъствието на проф. Тъп-
кова-Заимова от страната, приветствието бе прочетено от научния секретар
на института ст.н.с. д-р Ц.Чолова.
Думата за подобно приветствие бе дадена и на проф. д.и.н. Николай Жечев,
който определи представителите на своето поколение като хора "получаващи
привилегията на побелелите коси". От тяхно име той пожела здраве, щастие и
всичко най-добро на свързалите професионалния си и житейски път с Институ­
та по история. Проф. Н.Жечев разказа свои спомени отпреди 45—46 години,
когато в края на своето следване като член на кръжока по история, воден от
акад. Христо Христов, присъства на различни обсъждания в Института по ис­
тория. На тях се откроявали колоритните фигури на проф. Александър Бурмов,
на проф. Иван Дуйчев и др. Проф. Н.Жечев припомни хубави моменти от при­
ятелството си с младите аспиранти тогава Цветана Тодорова, Виржиния Пас­
калева, Горан Тодоров, Страшимир Димитров и съвместните излети, вечерин­
ки и чествания. По онова време не всичко е могло да бъде идеално, но въпреки
официалните догми и доктрини, той припомни как с достойнство вече покойни­
те Горан Тодоров и Михаил Войнов са отстоявали собствените си възгледи. В
разказа си той наблегна на чувството за дълг, проявявано от големите учени,
какъвто е акад. Иван Снегаров, впечатлявал със своята скрупольозност. Вид­
ният изследовател, макар и над 80 години, участвал редовно в научните съве­
ти. Дори болен изпращал писмени мнения по обсъжданите въпроси и така прак­
тически не е отсъствал от заседанията до последните си дни. Проф. Н.Жечев
припомни, че като нещатни сътрудници в института са привличани интересни
личности и изследователи като Никола Трайков и др. Той е запазил хубави
спомени и за хората, които не са били от научния състав като леля Руска, Лили
Радкова, Цанка Савова, Адрияна Гичева и др. Накрая проф. Н.Жечев отправи
отново най-искрени поздравления към всички, които са работили или продъл­
жават да работят в института и им пожела здраве, сили и възможности. Той
изказа пожелания особено към младите поколения, които са с висока профе­
сионална квалификация и подготовка и имат голям интелектуален потенциал,
да служат достойно на попрището на науката и на истината за историята.
След затрогващите слова на по-възрастните колеги ст.н.с. Ц.Чолова предс­
тави накратко, тъй като напредналото време не позволяваше да бъдат проче­
тени изцяло, някои от постъпилите поздравления. Тя започна с пристигналите
поздравления от чужбина. Сред тях бе отделено внимание на тези от Евро­
пейския университет при Сорбоната в Париж, Колеж де Франс, Института по
обща история при Руската академия на науките. Много сърдечни бяха адреси­
те, изпратени от Института по литература, Института по фолклор, Института
по изкуствознание, Висшия институт за подготовка на офицери и научноизсле­
дователска дейност при МВР, Тракийския научен институт и Българска енцик­
лопедия. Получени бяха поздравления от директорите на историческите му­
зеи в Плевен, Сливен и Добрич. През следващите дни пристигнаха още позд­
равления от български и чуждестранни научни институции, общо 45, от които
16 от чужбина.
От чужбина по пощата и по факса се получиха поздравления от: В.И. Волков
- директор на Руската академия на науките. Поздравителният адрес от него,

24
 носи подписите на много от сътрудниците на института, имащи активни про­
фесионални контакти с българските си колеги; проф. Линдзи Хюс - директор
на Департамента по история на Института за славянски и източноевропейски
изследвания при Лондонския университет; проф. д.и.н. Дан Бериндей - пред­
седател на отделението за исторически науки и археология на Румънската
академия на науките и председател на Националния комитет на румънските
историци; проф. д-р Шербан Папакостя - директор на Института по история
"Николае Йорга" при Румънската академия; акад. К.ф. Попович - директор на
Института за национални малцинства при Академията на науките на Молдова
и к.и.н. Н.Н. Червенков, завеждащ отдел "Българистика" при същия институт;
Научното дружество на българистите в Република Молдова; д-р Новица Веля-
новски - директор на Института за национална история в Скопие - Република
Македония; проф. д.ф.н. Душан Ковач - директор на Института по история при
Словенската академия на науките; проф. д-р Хервиг Волфрам - директор на
Австрийския институт за исторически изследвания при Виенския университет;
проф. Атила Пок - директор на Института по история на Унгарската академия
на науките; акад. В.А. Смоли - директор на Института по история при Нацио­
налната академия на науките на Украйна; ст.н.с. Христо Холиолчев - директор
на Българския изследователски институт във Виена.
От страната допълнително се получиха приветствия от: ст.н.с. д-р Кирил
Йорданов, директор на Института по тракология при БАН, доц. д-р Румяна
Михнева, декан на Историческия факултет - Средиземноморски и азиатски
цивилизации на Варненския свободен университет и Р.Ганчев, директор на
Историческия музей - Русе.
Накрая чл.-кор. К.Косев обобщи, че наистина отзвукът от 50-годишния юби­
лей на Института по история е много голям. Закривайки тържественото събра­
ние, той изтъкна, че несъмнено направеното от сътрудниците на института по­
лучи висока оценка от държавни и научни институции у нас и в чужбина.
След приключване на тържествената част на честването неговите участни­
ци поднесоха цветя и се поклониха пред гроба на незнайния войн до църквата
"Св. София". По-късно в Кпуб-ресторанта при Централно управление на БАН
бе организиран скромен коктейл за участниците и гостите на юбилейното чес­
тване. На него в сърдечна обстановка те имаха възможност да споделят сво­
ите спомени, празничното си настроение и чувства, предизвикани от отбеляз­
ването на юбилейната годишнина.
Отзвукът от честването на юбилейната годишнина бе разширен и допълнен
с помощта на средствата за масово осведомяване. Програма "Христо Ботев"
на Българското национално радио подготви специално предаване за годишни­
ната с участието на институтското ръководство и проф. В.Тъпкова-Заимова.
Програма "Хоризонт" разпространи съобщение за честването на юбилея. От
своя страна "Канал 1" на Българската национална телевизия излъчи кратко
интервю със ст.н.с. I ст. д.и.н. Г.Марков и репортаж за тържественото събра­
ние в следобедната си информационна емисия на 16.XII.1997 г. На следващия
ден вестниците "Стандарт", "Дума" и др. отразиха честването с кратки инфор­
мации.
Институтът по история има намерение да издаде специален сборник, посве­
тен на 50-годишнината му, с биобиблиография на всички сътрудници, работи­
ли в института, и други материали, свързани с юбилея.

25
 Без да бъде някакъв особен вододел честването практически се превърна в
място на среща на различните поколения представители на българската ака­
демична историческа наука, които са имали и имат професионален допир с
Института по история, със свойствените им различия и увлечения. Мразовити-
ят ден бе стоплен от сърдечните думи и от умилението на спомените за изми­
налите години. Сегашните и предишните сътрудници на института можаха да
изпитат своеобразната наслада да обгърнат собственото си минало, все още
непокрито от забвението. Честването естествено бе и закономерен израз на
самоуважение без излишна снизходителност и славолюбие на една национал­
на научна институция.
Топлината на празника, доколкото се почуства, трябва да увеличи надежди­
те, съответно и усилията за близкото и по-далечното бъдеще на Института по
история и свързаните с него хора и издания. Юбилейната годишнина, насоче­
на към самопознание без самоизмама, е редно да бъде оползотворена за за­
силване на пропагандната и делова активност, за разширяване и задълбоча­
ване на вътрешните и международните научни контакти, за намиране на нови
възможности за научноизследователска дейност и за реализация на налична­
та и бъдещата научна продукция.

Володя Милачков

OFFICIAL CELEBRATION OF THE 50TH ANNIVERSARY OF THE ESTABLISHMENT

OF THE INSTITUTE OF HISTORY

Volodya Milachkov

The solemn celebration of the 50th anniversary of the Institute of History at the Bulgarian
Academy of Sciences was held in the Main Hall of the Academy. It was presided over by
Corresponding Member K.Kossev. The Minister of Education V.Metodiev addressed those
present with greetings. Congratulations addressed to the Institute of History on the occasion
of the jubilee by the President of the Bulgarian Academy of Sciences I.Yuhnovski, and by the
President of the National Assembly Y.Sokolov were read. The Director of the Institute Prof.
G.Markov delivered a report entitles "50 Years of the Institute of History at Bulgarian Acad­
emy of Sciences", which outlined the main events in the activity of the Institute during the
past five decades. Congratulations and greetings to the Institute were read by representa­
tives of related research institutes and centers at the Bulgarian Academy of Sciences, uni­
versities and museums in Sofia and the country, of scientific state and public institutions
which in their activities have points of contact with the Institute of History. Numerous greet­
ings were received also from universities and institutes of learning from all parts of Europe.
Prof. V.Tupkova-Zaimova and Prof. N.Zhechev recounted interesting recollections form their
long work at the Institute.
Then the participation in the celebration laid wreaths and the Grave of the Unknown Sol­
dier next to the Church of St.Sofia. Later at the Club-Restaurant of the Bulgarian Academy of
Sciences was given a modest cocktail-party for the participants and guest of the jubilee
celebration. In a cordial atmosphere they were able to share their memories, their festive
mood and sentiments.

26
 ПОЗДРАВЛЕНИЯ
до Института по история при Българската академия на науките, до директора
му проф. Георги Марков и до сътрудниците на института от български
държавни, научни и обществени институции:

НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Уважаеми български историци,

Приемете моите сърдечни поздравления по повод 50-годишния юбилей на

Института по история при БАН.
Историята е паметта и бъдещето на всеки народ. Убеден съм, че като утвър­
ден научен център за изследване проблемите на българската и общата исто­
рия, институтът ще продължи мисията си за издигане националното самочув­
ствие на българския народ и международния престиж на историческата ни
наука.

ЙОРДАН СОКОЛОВ,
председател на 38-ото Народно събрание

• · ·

БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ

От името на Ръководството на Българска академия на науките най-сърдеч­

но поздравявам всички сътрудници на Института по история по случай негова­
та юбилейна 50-годишнина.
Изминалите 50 години на Института по история са изпълнени с напрегнат
труд и много изследователски усилия, съпътствани от радости, тревоги и твор­
чески вълненйя. Като наука за изучаване на миналото историята има една съ­
ществена особеност - тя ни дава едновременно хуманитарни и обществовед-
ски познания. Тъкмо тази нейна отличителна особеност прави историческите
изследвания лесно уязвими от влиянието и капризите на политическата ко­
нюнктура. Особено драстично се проявява това в условията на тоталитарния
режим, на който бяхме подвластни до неотдавна. Добре известни са дълго­
летните натрапчиви усилия за манипулиране на историческите познания в ду­
ха на господстващите идеологеми и тъй наречената политическа целесъоб­
разност. Прави чест на сътрудниците от Института по история, че въпреки уп­
ражнявания натиск върху тях, общо взето намираха начини за превъзмогване
на цензурата, проявяваха научна доблест и кураж, за да не се отклоняват в
изследователската си дейност като професионалисти от своя стремеж към
обективната историческа истина. Красноречиво доказателство затова е под­
редената изложба във фоайето до тази зала на малка част от институтските
издания през изминалите години.

Исторически преглед, кн. 1-2/1998 27

 Надявам се, ще се съгласите, че родната ни история е един от важните
стожери на българската нация и нейната държава. Ето защо пожелавам на
всички колеги от Института по история много здраве, сили и професионални
умения за по-нататъшна плодотворна работа и нови творчески постижения в
името на нашето Отечество - Република България.
Честит Юбилей и на многая лета!

Академик ИВАН ЮХНОВСКИ,

председател на БАН

• · ·

ИНСТИТУТ ПО БАЛКАНИСТИКА ПРИ БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ

Уважаеми колеги,
Ръководството и колективът на Института по балканистика Ви поднасят най-
искрените си поздравления по повод половинвековния Ви юбилей.
Създаването на Института по история е завоевание и необходимост за вся­
ка национална наука и вие вече в продължение на 50 години с вещина изпъл­
нявате тази отговорна и родолюбива мисия.
Вашият академичен творчески труд е достоен за уважение и преклонение.
Той започва през 1947 г., когато се поставят основите на Комисията за издаване
на изворите за българската история. С удоволствие отбелязваме, че до 1964 г.
в тази проблематика заедно с вас работиха и бъдещите основатели на Инсти­
тута по балканистика.
Авторитетът, академичността, безпристрастната любов към историческата
правда на първите ръководители на Института по история - акад. Иван Снега-
ров, акад. Д.Косев, акад. Хр.Христов и др. и до днешния ден са дълбоко вко­
ренени във Вашия творчески дух.
За половинвековния си научен живот Институтът по история при БАН се на­
ложи като най-авторитетното историческо академично звено в проучването на
нашето минало.
Под перото на неговите учени се родиха стотици монографии, студии, ста­
тии и сборници в областта на социално-икономическото, политическото и кул­
турното развитие на българските земи и българската държава. Особено ценни
са Вашите усилия за разкриване мястото и ролята на българската история в
общоевропейския и балканския исторически процеси. Вашата научноизследо­
вателска дейност и нови концепции за националната ни история имат осново­
полагащо място в процеса на изграждане на национална идентичност на фона
на общоевропейските интеграционни процеси. Постигнатите в това отношение
научни върхове са получили вече признание в нашата и в световната истори­
ческа литература.
Едно от най-ценните завоевания на Института по история са неговите кадри.
Тук израснаха поколения висококвалифицирани специалисти, с комплексна под­
готовка, които с достойнство и авторитет защитават българската историческа
школа не само в страната, но и на отговорни международни форуми.

28
 Уважаеми колеги, поздравяваме Ви още веднъж с вашия полувековен юби­
лей и Ви желаем творческо дълголетие, здраве, жизненост, за да работите
все така всеотдайно за обогатяване на духовната съкровищница на нашия на­
род. Честит юбилей!

Ст.н.с.д-р АГОП ГАРАБЕДЯН,

директор на Института по балканистика

• · ·

ИНСТИТУТ ПО ТРАКОЛОГИЯ ПРИ БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ

Уважаеми госпожи и господа, скъпи колеги,

От името на приятелите от Института по тракология с огромно удоволствие
си позволявам да Ви поздравя по повод 50-годишнината от създаването на
един от най-важните и престижни институти към БАН. Важен, защото в него са
работили и понастоящем актйвно творят поне три поколения от най-изявените
български историци. Престижен, заради изключително авторитетните пореди­
ци, сред които се открояват многотомната "История на България" и "Извори за
българската история", многобройните сборници, монографии и академични спи­
сания като "Исторически преглед", "Bulgarian Historical Review", "Byzantinobul-
garica".
Почти всички колеги от Института по тракология имат публикации в тези
академични списания, което е ярко доказателство за активните научни кон­
такти с Вашия институт.
Позволявам си още веднъж по повод Вашия юбилей да пожелая все така
високо да цените и разпространявате знанието на българската история и кул­
тура, да съхранявате и отстоявате позициите на българската хуманитарна на­
ука по света.

Ст.н.с.д-р КИРИЛ ЙОРДАНОВ,

директор на Института по тракология

• · ·

ЕТНОГРАФСКИ ИНСТИТУТ С МУЗЕЙ ПРИ БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ

НА НАУКИТЕ

Уважаеми колеги,
Колективът на Етнографския институт с музей Ви поздравява най-сърдечно
с 50-годишнината от създаването на Института по история при БАН. Всеки
юбилей е вече признание за изминат път и постигнати резултати. Но когато
този път се вмества в полувековен период от време, то и равносметката, както
в случая, е много внушителна. През изминалите 50 години Институтът по исто­
рия укрепна и се наложи като водещ научен център у нас за изследване на
проблемите на българската и общата история.

29
 Днес Вие заставате пред нашата общественост с изключително богат изс­
ледователски актив от монографични трудове, тематични сборници, многоб-
ройни студии и статии. Наред с тях се открояват фундаменталната многотом­
на "История на България" и поредицата "Извори за българската история", кои­
то ще останат в непреходното наследство на националната ни наука и култу­
ра. Всичко това е дело на няколко поколения талантливи учени, израснали
през годините в Института по история. Сред тях се нареждат имената на едни
от най-изЕ1естните български историци, чиито научни приноси отдавна се рад­
ват и на заслужено международно признание.
Българската историческа наука в лицето на сътрудниците на Института по
история не само изучава миналото на нашия народ, но търси поуките от него и
брани българщината с поглед, обърнат към днешните реалности и бъдещето.
В деня на юбилея ще припомним, че от четири десетилетия насам българс­
ката етнография се развива в тясна връзка и взаимодействие с историческата
наука. Във Вашите трудове ние търсим историческата рамка, в която да поста­
вим резултатите от собствените си изследвания върху българската народна
култура. Плодотворното ни многогодишно сътрудничество намери израз в съв­
местни научни конференции, участие в тематични сборници. Ваши сътрудници
са автори в едни от най-престижните ни издания, а и обратното - етнографи
написаха раздели в многотомната "История на България". В Научния съвет на
ЕИМ винаги е имало историк, както е и в момента. А 16 години директор на
нашия институт беше акад. В.Хаджиниколов, който дойде от Института по ис­
тория. Надяваме се, че заедно ще спазим и развиваме традицията на досе­
гашните ни добри контакти.
Пожелаваме на всички сътрудници от Института по история добро здраве,
амбиция за работа и нови, все така сериозни успехи в полето на историческата
наука!

Ст.н.с.д-р РАЧКО ПОПОВ,

директор на Етнографски институт с музей

• · ·

ИНСТИТУТ ПО ФОЛКЛОР ПРИ БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ

Уважаеми колеги,
От името на Института по фолклор при БАН и от мое име Ви поздравявам с
празника - 50-годишнина от създаването на Института по история при БАН.
Продължаваща днес линията на себепознаването на българите посредст­
вом проучването на процесите в техния обществен живот през столетията,
българската историческа наука заложи на онази светла идея, която постави
маркера на нашето национално Възраждане. А изграждането преди 50 години
на специализиран Институт по история в лоното на Българската академия на
науките, на практика потвърди не само значението, което българското общес­
тво отдава на историческите изследвания, но препотвърди и самата същност

30
на Академията, родила се като структура чрез хуманитарните изследвания.
Във времето на Възраждането, фолклористичните и историческите изследва­
ния вървяха ръка за ръка, в единно цяло, за да поемат по-късно всяко от тях по
своя специфичен път и да изградят големите си имена, пред които се прекла­
няме и днес. Основната част от големите в историческото познание са били
или са и днес членове на Института по история, превърнал се през годините в
основен национален научен център за изследвания на проблемите на българ­
ската история.
Честит празник, уважаеми колеги!

Ст.н.с. МИЛА САНТОВА,

директор на Института по фолклор

• · ·

КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКИ НАУЧЕН ЦЕНТЪР ПРИ БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ

НА НАУКИТЕ

Уважаеми колеги,
Приемете най-сърдечни поздрави от сътрудниците на Кирило-Методиевс-
кия научен център по повод на юбилейната годишнина на Вашия институт -
един от първите и по възраст, и по авторитет измежду институтите на Българ­
ската академия на науките. Нека се множат Вашите успехи, нека Ви носят
творческо удовлетворение и професионално достойнство - за да бъде истори­
ческата наука наистина такава, каквато още древните са я пожелали: живот
на паметта и пратеник на старината, свидетел на времето и светлина на исти­
ната.
Бъдете живи и здрави!

Колегията на Кирило-Методиевския научен център

• · ·

ИНСТИТУТ ПО ЛИТЕРАТУРА ПРИ БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ

Уважаеми г-н директор, уважаеми колеги и гости,

Имам честта и удоволствието да Ви приветствам по случай 50-годишния
юбилей на Института по история от името на Института по литература.
50-годишните юбилеи са повод за размисъл и самооценка, за критично са-
мовглъбяване и избистряне на перспективата на бъдещето, както в живота на
отделния човек, така и на институциите.
Преминал през сложните перипетии и условности на времето (нека си спом­
ним думите на цар Давид - "И за греховете на младостта ми не си спомняй,
Господи"), Институтът по история се утвърди като водещ национален център
за изследване на българската история, като инициатор и реализатор на ма­

31
щабни трудове с национално значение. Нека споменем поне фундаментална­
та поредица "Чужди извори за българската история". Със своята 50-годишна
творческа дейност Институтът по история доказа, че е необходим за развити­
ето на националната ни култура.
Всичко това стана възможно понеже в Института по история винаги са рабо­
тили и работят именити български учени със световна известност, чиито тру­
дове са създавали престижа както на института, така и на българската исто­
рическа наука.
Ако е вярно, че "поезията е история, а историята е поезия" лесно ще разбе­
рем доброто и плодотворно сътрудничество между Института по литература и
Института по история, особено в областта на Средновековието и Възраждане­
то.
Нека в следващите 50 години сътрудничеството между нашите институции
бъде продължавано и задълбочавано.
Честит юбилей, драги колеги!
На Многая, многая и многая лета!

Ст.н.с. СТЕфАН КОЖУХАРОВ,

директор на Института по литература

• · ·

ИНСТИТУТ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИ К ПРИ БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ

НА НАУКИТЕ

Уважаеми г-н директор, скъпи колеги,

Учените от най-стария институт на Българската академия на науките - Инс­
титута за български език, Ви поздравяват най-сърдечно по случай половинве­
ковния юбилей на Вашия институт.
Историята, езикът, литературата, фолклорът и етнографията са онези науч­
ни области, които изграждат уникалното, българското ядро на Българската
академия на науките. Затова именно там, и то в центъра на това ядро, наред с
институтите за български език и литература е мястото на Института по исто­
рия.
Основан преди 50 години като научен център за фундаментални и специали­
зирани изследвания по проблемите на националната ни история и въпроси на
световната история, днес Институтът по история към БАН е най-авторитетното
средище, където се изследва политическата, социалната, религиозната и кул­
турната история на България и на българите, значението на нашата държ;ава в
световния исторически процес, приносът на българската нация в културната
история на човечеството.
Огромният авторитет на Института по история и в родината ни, и далеч зад
граница е неоспоримо доказателство за силата на богатата традиция на този
дял от българистичната наука, положени от най-изтъкнатите български учени
историци и продължени от техните ученици, които са работили и днес работят
в този институт.

32
 Уважаеми колеги, с Вашите научни постижения се гордеем и ние, посвети­
лите труда си на изследването на родния език. Трябва да признаем, че много
често Вашите и нашите изследвания се допълват взаимно и заедно обогатя­
ват българската наука. Затова искаме да вярваме, че в бъдеще нашето сът­
рудничество ще става все по-необходимо и все по-тясно.
Като Ви поздравяваме още веднъж, ние Ви пожелаваме със същия устрем и
освободен творчески поглед да продължите да очертавате историческата съд­
ба на нашия народ, мястото на родината ни в съвременния свят и утвърждава­
нето на България като свободна и модерна европейска държава.

Ст.н.с. ЮЛИЯ БАЛТОВА,

директор на Института по български език

• · ·

ИНСТИТУТ ЗА ИЗКУСТВОЗНАНИЕ ПРИ БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ

НА НАУКИТЕ

Имам честта и удоволствието от името на сътрудниците на Института за

изкуствознание и лично от мое име да Ви поздравя за полувековния Ви юби­
лей. Най-значимо национално средище на историческата наука в страната ни,
Вашият институт има изключителни заслуги за специализираното изследване
на българската история; цялостни резултати, които особено красноречиво се
засвидетелстват в монументалната поредица "История на България". Приоб­
щени в целостта на хуманитарните науки, "науките на духа", сътрудниците на
Института за изкуствознание се чувстват съпричастни на Вашия юбилей, до-
колкото многократно са споделяли Вашите усилия в множество форми на сът­
рудничество.
Желаем сърдечно по-нататъшни успехи и многостранно утвърждаване на
богатството от натрупани знания - в страната ни и в света.

Проф. д.н. ЕЛ.ТОНЧЕВА,

директор на Института по изкуствознание

• · ·

ИНСТИТУТ ПО МЕТАЛОЗНАНИЕ ПРИ БЪЛГАРСКА АКАДЕМ ИЯ

НА НАУКИТЕ

Уважаеми колеги,
От името на учените и служителите на •Института по металознание при Бъл­
гарската академия на науките и лично от мое име Ви поздравявам със забеле­
жителния юбилей - 50 години Институт по история при БАН.
Този юбилей е значим не само за Българската академия на науките, не са­
мо за научната общественост в нашата страна, но и далеч зад нейните преде-

3 Исторически преглед, кн.1-2/1998 33

ли. Плодотворните резултати от Вашата дейност определят голямото значе­
ние на Института по история, като основен научен център за фундаментални и
специализирани изследвания по проблемите на българската история, както и
по някои въпроси от общата история, координацията на научните изследвания
по тази проблематика в страната.
Голям е Вашият принос при разработването на теоретични и специални проб­
леми на националната ни история - политическа, социална, религиозна и кул­
турна от създаването на българската държава до наши дни, както и въпроси
на световната история.
Вашият институт заема достойно място при провеждането на сравнително-
историческите изследвания за ролята и значението на България в световния
исторически процес, за приноса на българската нация в културната съкровищ­
ница на човечеството.
Забележителният 50-годишен юбилей на Вашия институт, драги колеги и
приятели, отбелязва една творческа зрялост, която съчетана с научния кадро­
ви потенциал е убедителна предпоставка за нови творчески успехи.
Пожелавам от сърце на ръководството и колектива на Института по история
още по-големи успехи, здраве и творческо дълголетие.

Чл.-кор. проф. д.т.н. Я.АРСОВ,

директор на Института по металознание

• · ·

ИНСТИТУТ ЗА ВОЕННА ИСТОРИЯ ПРИ ГЕНЕРАЛНИЯ ЩАБ

НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ

Уважаеми колеги,
Ръководството и личният състав на Института за военна история при ГЩ на
БА най-сърдечно Ви поздравяват по случай 50-годишнината от създаването
на Вашия институт.
През половинвековния период на съществуване на института неговият ко­
лектив участва активно в създаването на редица трудове по проблемите на
българската и общата история, в организирането на научни форуми и диску­
сии, в укрепването на творческите контакти със сродни научноизследователс­
ки звена в страната.
Комплексният характер на проблемите и задълбочеността, с която Вие ги
изследвате, създадоха на института не само вътрешен, но и международен
авторитет. Изданията Ви на български и на чужди езици са търсени, многок­
ратно цитирани, рецензирани и превеждани.
Личният състав на Института за военна история при ГЩ на БА с голямо удов­
летворение отчита съвместната работа с Вашия институт при изследване на
редица проблеми от нашата многовековна военна история. Искреното ни ж е ­
лание е и занапред научните контакти между двата института да продължат
да се разширяват и задълбочават.
От сърце Ви пожелаваме, уважаеми колеги, здраве и творчески успехи. Не­

34
ка Вашият всекидневен упорит труд намери успешна реализация, за да остави
непреходни ценности в историческата наука.
Полк. доц.д-р Д.ЗАфИРОВ,
началник на Института за военна история

• · ·

МАКЕДОНСКИ НАУЧЕН ИНСТИТУТ

Уважаеми колеги,
Ръководството на Македонския научен институт - София поздравява най-
сърдечно научните сътрудници на Института по история при БАН по случай 50-
годишния му юбилей. В негово лице научната и културната общественост на
България вижда истински пазител на научните ценности на българския народ.
Научните сътрудници на института са сред първите дейци на онова поколение
в България, които още в края на 50-те години започнаха да разработват и отс­
тояват с аргументите на науката същността на българските национални проб­
леми и на първо място борбите на българите в Македония и Тракия за осво­
бождение и обединение на българската нация. Те достойно защитават бъл­
гарската национална кауза на международни научни симпозиуми и конферен­
ции и на срещи на историци от други страни. На тяхното перо принадлежи
първата брошура, в която се изнася истината по македонския въпрос, първият
дисертационен труд на проф. К.Пандев на тази тема, сборник "Македония" и
поредица от други материали. С това Институтът по история съдейства за ед­
на решителна преоценка в средата на 60-те години на политиката на България
по отношение на българите в Македония.
Ние изказваме нашата радост и задоволство, че от възстановяването на
Македонския научен институт през 1990 г. срещнахме пълно разбиране и под­
крепа от Института по история при БАН в организиране на научни сесии и кон­
ференции, посветени на факти, събития и Личности от освободителните борби
на македонските българи; в издаването на документални сборници и най-вече
за реализирането на инициативата на Института по история за издаване чети-
ритомна история на "Националноосвободителното движение на македонските
и тракийските българи 1879-1944 г.", от които излязоха вече три тома. Основ­
ното ядро на Македонския научен институт се състои от представители на
Института по история - покойния акад. Хр.Христов, проф. Л.Панайотов, проф.
В.Василев, проф. Д.Мичев, проф. Д.Дойнов, проф. Г.Марков, н.с. Л.Стоянов,
н.с. Ал.Гребенаров.
От името на ръководството на Македонския научен истититут изказвам по­
желание за още по-големи творчески успехи на Института по история при БАН,
за бъдещо единомислие и единодействие с МНИ в името на общата ни нацио­
нална кауза, да изследваме и защитаваме историческата истина за българс­
кия народ, такава, каквато е от 14 века насам.
Честит юбилей, колеги!

Доц-Д-Р Д.ГОЦЕВ,
председател на Македонски научен институт

35
 • · ·

СЪЮ З НА ТРАКИЙСКИТЕ ДРУЖЕСТВА В БЪЛГАРИЯ

Уважаеми господин директор,

От името на Тракийския научен институт и лично от свое име поздравявам
Вас и всички колеги от Института по история по случай навършването на 50-
годишнината на института! За този половин век той се изгради като основно
изследователско звено по национална история. Неговите периодични изда­
ния, както и всестранната научна дейност на колектива на института доприне­
соха за цялостното развитие на българската историческа наука.
Уверен съм, г-н директор, че и в сегашните трудни години, които преживява
колективът на Института по история, той ще успее да съхрани своя основен
кадрови и научен потенциал и ще продължи да дава своя ценен принос за
благото на нашата родина Република България!

Проф. дин СТАЙКО ТРИФОНОВ,

председател на Съюза на тракийските дружества

• · ·

НАРОДНА БИБЛИОТЕКА "СБ. СБ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ"

Ръководството и целият колектив на Народната библиотека "Св. св. Кирил и

Методий" поднасят своите най-сърдечни поздрави до настоящите и бившите
сътрудници на Института по история при БАН по случай 50-годишнината от
създаването му.
Пожелаваме и в бъдеще да продължи съвместната ни работа и особено
ползотворното сътрудничество между Института по история при БАН и отде­
лите "Български исторически архив" и "Ориенталски сбирки" към Народната
библиотека "Св. св. Кирил и Методий".

Доц.д-р КИРИЛ ТОПАЛОВ,

директор на Народната библиотека
"Св. св. Кирил и Методий"

• · ·

БЪЛГАРСКА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ

Българска енциклопедия поздравява Института по история с половинвеков­

ния юбилей с пожелание сътрудничеството, което датира от десетилетия, да
продължи и през следващото хилядолетие.

Колективът на Българска енциклопедия

36
 • · ·

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА АРХИВИТЕ ПРИ МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ

Уважаеми проф.Марков, уважаеми колеги,

Особено съм радостен, че днес, в деня на 50-годишнината на Института по
история при БАН имам възможността да поздравя с юбилея Вас, всички се­
гашни и бивши сътрудници на института, в чието лице виждам истинските твор­
ци на летописа на българската история и да поднеса моите и на българските
архивисти пожелания за здраве и шанс в творческите Ви изяви.
Значимостта на днешното събитие е преди всичко във високата оценка, ко­
ято следва да получи Вашата научноизследователска дейност, дейност на
един от най-старите академични институти в България. Излезлите през изми­
налия период хиляди научни публикации с различен жанр и многостранно съ­
държание утвърдиха института като един от основните научни центрове за
изследване на проблемите на българската и общата история. Характерно за
много от тези публикации е, че са посветени на големи, фундаментални теми
или са солидни обобщаващи трудове. С тях се хвърля светлина върху неизс­
ледвани периоди и проблеми на нашето минало, запълват се исторически праз­
ноти. Публикувани бяха много исторически извори със значение както за очер­
таване на нова научна информация, така и за задоволяване на актуални пот­
ребности на общественото развитие. В последните години разполагаме и с
научни публикации, които са сериозни опити в посоката да бъде преодоляно
затъмнението по някои "неудобни" в близкото минало въпроси, да се посочат
на българския читател редица факти и проблеми, за които той или не знаеше,
или имаше ограничена информация.
Демократизацията на нашето общество след 1989 година дава възможност
да бъде решен по-добре въпросът с разширяването на достъпа до архивната
документация, да бъдат включени нови масиви от документи в публичните
държавни архиви. Ние, архивистите, добре разбираме и работим за това с яс­
ното съзнание за важността и значението от разширяването на документална­
та база на историческото изследване.
Като ръководител на българските архиви не мога да не отбележа с радост
традиционно доброто сътрудничество между историците и архивистите. Безс­
порно за това допринася еднаквото ни отношение към документите, общата ни
любов и интерес към историческото минало. Израз на това сътрудничество са
съвместните ни документални издания, научни конференции и сесии, издирва-
телската дейност на документи за България в чуждестранни хранилища, ав­
торството в нашите периодични издания "Известия на държавните архиви" и
"Архивен преглед".
В наши дни сътрудничеството между Института по история при БАН и Глав­
но управление на архивите при МС се споява още по-здраво от общия стремеж
към нов прочит на отделни събития от българската история, към обективното и
цялостно представяне на историческите факти.
Като Ви приветствам още веднъж с юбилея и с настъпващите празници,
желая на всички сътрудници в Института по история при БАН бодър дух, нови
достижения на научното поприще и приятни изненади при ползването на ар­
хивни документи в българските архиви!

ПАНТО КОЛЕВ,
председател на Главно управление на архивите

37
 • · ·

и с то ри чес ки Ф а к у л т е т н а соф ийски у н и в е р с и т е т

"СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"

Уважаеми колеги!
Преподавателите и студентите от Историческия факултет на Софийския уни­
верситет "Св. Климент Охридски" - факултета основоположник на висшето
образование по история в България, факултета, който мнозина от Вас са за­
вършили - сърдечно Ви поздравяват с 50-годишнината на Вашия институт.
От Алма Матер тръгна модерната българска историопис, нейните центрове,
набиращи сили в години на благоденствие и усилни съмнения, в години сякаш
незабележими, в които науката ни вървеше своя стръмен път.
Петдесет години е време достатъчно да натрупаш, но недостатъчно да пре­
мислиш натрупаното. Достоен за уважение е извървеният път, дваж по-дос­
тойни са ония, които го проправиха, ония, които го продължиха.
Нека научното дръзновение и мъдростта на опита Ви съпътстват във второ­
то полустолетие на Вашия институт.
За много и спорни години!

От колегиума на Исторически факултет при

Софийския университет "Св. Климент Охридски"
Проф. ГЕОРГИ БАКАЛОВ,
декан на Исторически факултет

• · ·

Фа к у л т е т - с р е д и з е м н о м о р с к и и а з и а т с к и
и с то ри чес ки
ЦИВИЛИЗАЦИИ ПРИ ВАРНЕНСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ

Уважаеми проф. Марков,

Най-сърдечно честитим юбилея на ръководения от Вас институт по исто­
рия. Надяваме се, че и в бъдеще институтът ще остане център на развитието
на българската историческа мисъл.
Благодарим за съдействието Ви за укрепване на най-младия исторически
факултет в България и се надяваме на сътрудничество с ръководството и ко­
легите от института.

Доц. Р.МИХНЕВА,
декан на Исторически факултет -
Средиземноморски и азиатски цивилизации

38
Фа к у л т е т по ж урн ал и с ти ка и м ас о ви ко м ун и ка ц и и п ри соф ий­
с к и УНИВЕРСИТЕТ "СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"

Уважаеми господин директор,

Уважаеми колеги,
От името на факултета по журналистика и масова комуникация при СУ "Св.
Климент Охридски" ви поздравявам най-сърдечно по повод петдесетгодиш-
ния юбилей на Вашия институт. Поколения най-изтъкнати български историци,
свързали научния си път с института, дадоха и дават своя значим принос за
развитието на историческата ни наука и за утвърждаване на високия й автори­
тет по света. Вашите фундаментални трудове са основа и за преподаването, и
за проучването на историята на журналистиката. Изследователите от ф Ж М К
в тази област успешно защитават своите дисертации пред специализирания
научен съвет по нова и най-нова история. Мнозина от вас са ценени и търсени
автори в печата, радиото, телевизията и документалното кино.
Пожелавам на Вас, уважаеми юбиляри, здраве, смели творчески планове,
успешното им осъществяване и през следващия XXI век.
С уважение,
Проф.д-р ВЕСЕЛИН ДИМИТРОВ,
декан на фЖ МК

• · ·

ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ - РУСЕ

Уважаеми г-н директор,

Моля да приемете моите поздравления във връзка с половинвековния юби­
лей на Института по история.
Използвам случая да пожелая на Вас и колегите от института много здраве
и устойчивост в тежките времена, в които живеем. Нека Новата 1998 година
бъде по-щастлива за всички нас.

Р.ГАНЧЕВ,
директор на Исторически музей - Русе

• · ·

ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ - ПЛЕВЕН

Уважаеми г-н проф.Марков, уважаеми госпожи и господа,

Поздравяваме Ви с 50-годишния юбилей на Института по история и Ви жела­
ем нови и значими творчески постижения, чрез които институтът още по-трай-
но да защити ролята си на стожер на историческата ни наука.

Ст.н.с.д-р МИХАИЛ ГРЪНЧАРОВ,

директор на Исторически музей - Плевен

39
 • · ·

ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ - СЛИВЕН

Уважаеми г-н Марков,

Приемете нашите сърдечни поздравления по случай 50-годишнината от съз­
даване на Института по история. Желаем на Вас и на сътрудниците при инсти­
тута здраве, бодрост и творчески успехи в отговорната ви и обществена дей­
ност. Вашият празник е и наш.
Честит юбилей!

ГЕОРГИ КЮПЧУКОВ,
директор на Исторически музей - Сливен

• · ·

ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ - ДОБРИЧ

Скъпи колеги,
Нека Клио удостои вас, нейните верни служители, със своята милост и бла·
годат.
Проживейте в радост, безгрижие и веселие векове напред.
А времето, когато се писа (това), беше по български годината на борда.
А името на този, който пожела (това), е Исторически музей - гр.Добрич.

БОРИС СПАСОВ,
директор на Исторически музей - Добрич

• · ·

ВИСШ ИНСТИТУТ ЗА ПОДГОТОВКА НА ОфИЦЕРИ И

НАУЧНОИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ ПРИ МВР

Уважаеми професор Марков,

Приемете най-искрени поздравления по случай 50-годишния юбилей от съз­
даването и дейността на Института по история.
Във Ваше лице приветстваме всички научни работници и служители на инс­
титута, отдали сили и знания за развитието на историческата наука в Бълга­
рия.
Пожелаваме Ви и занапред да бъдете в челните редици на науката и култу­
рата.

Д-р КОСТА ТАУШАНОВ,

ректор на Висшия институт за подготовка на
офицери и научноизследователска дейност

40
 ПОЗДРАВЛЕНИЯ
до Института по история при Българската академия на науките,
до директора му проф. Георги Марков и до сътрудниците на
института от чужди научни институции:

АВСТРИЙСКИ институт за и с то ри чес ки и зс л е д в а н и я -

ВИЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ

Уважаеми колега,
Благодаря Ви много за любезното писмо и за поканата да присъствам на
честването по случай 50-годишния юбилей на Вашия институт. За съжаление
независимо от опитите ми да променя графика си, ми се налага да поднеса
поздравленията си по пощата, а не лично. Искрено съжалявам, тъй като много
бих искал да дойда и да се срещна с Вас и с Вашите колеги, възползвайки се
от този много специален случай.
Моля, приемете най-добрите ми пожелания за годишнината и за бъдещето
на Вашия институт, който е наш важен партньор в научното сътрудничество в
продължение на дълги години.
Искрено Ваш
ХЕРВИГ ВОЛФРАМ,
директор на Австрийския институт за
исторически изследвания

• · ·

АВСТРИЙСКИ ИНСТИТУТ ЗА ИЗСЛЕДВАНИЯ НА ИЗТОЧНА И

ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА

Уважаеми господин директор Марков!

Разрешете ни от името на Австрийския институт за Източна и Югоизточна
Европа и от наше име да предадем нашите най-сърдечни пожелания по повод
50-годишното съществуване на Института по история при Българска академия
на науките.
От 1947 година институтът спечели международен респект с многото пуб­
ликации и мероприятия. Същевременно редица членове на института добиха
голямо международно признание, като например с наградата "Йохан Готфрид
Хердер". Австрийският институт за Източна и Югоизточна Европа оценява ка­
то сполучливо нееднократното партньорство на Института по история и на не­
говите професори в последните десетилетия и е сигурен, че тази ценна научна
съвместна дейност може да продължи и занапред при новите условия.
Пожелаваме, на Института по история при Българска академия на науките и в
бъдеще нови творчески успехи и устояване на завоюваните позиции в заси­
лената глобална конкуренция.
С израз на нашите отлични почитания, оставаме Ваши

Проф.д-р АРНОЛД СУПАН,

доц.д-р ВАЛТРАУД ХАЙНДЛ

41
 • · ·

ЗАДГРАНИЧНО БЮРО НА АВСТРИЙСКИЯ ИНСТИТУТ ЗА ИЗТОЧНА И

ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА В СОфИЯ

Уважаеми юбиляри, уважаеми гости, уважаеми колеги и скъпи български

приятели!

Позволете и на мен от свое име да поздравя всички сътрудници и ръководи­

телите на Института по история при БАН с този забележителен юбилей. Поже­
лавам от сърце бъдещи големи успехи в научните достижения на всички поот­
делно, както и на Института като цяло. Смятам, че нашите много добри кон­
такти до този момент могат да се развиват и обогатяват с нови идеи и предло­
жения, за които Задграничното бюро в София на Австрийския институт за Из­
точна и Югоизточна Европа е винаги на разположение.

ЗИГРИД БЕРКА,
ръководител на Задграничното бюро

• · ·

БЪЛГАРСКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ИНСТИТУТ В АВСТРИЯ

Уважаеми професор Марков!

От името на УС на дружество "Приятели на Дом Витгенщайн" и на Българс­
кия изследователски институт в Австрия, Ви благодаря сърдечно за Вашите
поздравления и благопожелания по случай двадесетата годишнина от основа­
ването на двете взаимосвързани институции. На юбилейния симпозиум и го­
дишното общо събрание по този повод на 15.XII.1997 г. Вашето приветствие бе
посрещнато със задоволство от присъстващите официални лица, между които
и българският посланик г-н д-р Кирил Калев, президентът на Австрийския инс­
титут за Източна и Югоизточна Европа, проф.д-р Арнолд Супан и др., от члено­
вете на дружеството и от гости от различни научни и обществени организации.
Имам удоволствието да изразя тук и особената благодарност на Президента
на дружество "Приятели на Дом Витгенщайн", г-н ХР д-р Кархайнц Мак за
оказаното внимание.
Както научихме от Вашето писмо, ръководеният от Вас Институт по история
също е отбелязал своя юбилейна годишнина - 50 години от основаването си.
Доколкото разполагам със сведения от историята на БАН, съвсем не са много
академичните институти, които могат да се представят пред българската и
международната общественост с полувековна научна дейност. Вие заедно с
ръководството на института, заедно с неговите ветерани, научни сътрудници,
специалисти и служители имате пълно основание да отчитате с достойнство
тази дейност. Много от постиженията на българската историческа наука в пе­
риода след Втората световна война са без съмнение свързани с Института за
история при Българската академия на науките. Представители и възпитаници

42
на този институт имат достоен дял и в изграждането на Българския изследо­
вателски институт в Австрия, в организирани от него или с негово участие меж­
дународни научни срещи в Австрия, България и в други страни, в заседанията
на нашия ЛекториуМ Булгарикум, в издаваните от него поредици Мисцелланея
Булгарика и Известия.
Приемете, моля, и предайте на Вашите колеги поздрави за юбилея, благо­
дарност за съдействието и подкрепата, пожелания за творчески сполуки и през
идните десетилетия.
С уважение и колегиални поздрави Ваш

Ст.н.с. ХРИСТО ХОЛИОЛЧЕВ,

директор на Българския изследователски
институт в Австрия

• · ·

ИНСТИТУТ ЗА СЛАВЯНСКИ И ИЗТОЧНОЕВРОПЕЙСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ -

ЛОНДОНСКИ УНИВЕРСИТЕТ

Уважаеми проф.Марков,

Благодаря за любезната покана за честването на 50-годишнината на Инсти­

тута по история при БАН. За съжаление не бих могъл да присъствам лично, но
изпращам най-добрите си пожелания на Вас и Вашите колеги.
Искрено Ваш,
Проф. ЛИНДЗИ ХЮС,
директор на Департамента по история

• · ·

ИНСТИТУТ ЗА НАЦИОНАЛНА ИСТОРИЯ НА РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЯ

"Г.ПЪРЛИЧЕВ"

Със задоволство приемаме Вашето известие за отбелязването на 50-годиш­

нината на Института по история при БАН. Нашето задоволство е толкова по-
голямо, защото този Ваш юбилей е свързан с дългогодишната ни съвместна
работа. И Институтът за национална история на Република Македония след
една година ще отбележи своя 50-годишен юбилей.
Съжалявам, че нямам възможност лично да присъствам на отбелязването
на Вашия юбилей.
С увереност, че ще продължим съвместната работа, приемете нашите най-
сърдечни поздрави.

Д-р НОВИЦА ВЕЛЯНОВСКИ,

директор на Института за национална история
"Г.Пърличев"

43
 • · ·

ИНСТИТУТ ПО НАЦИОНАЛНИТЕ МАЛЦИНСТВА НА РЕПУБЛИКА МОЛДОВА

ПРИ АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ НА РЕПУБЛИКА МОЛДОВА

Уважаеми професор Марков,

Институтът по национални малцинства при Академията на науката на Ре­

публика Молдова, който има в своя състав отдел по българистика, сърдечно
поздравява Вашия колектив с полувековният юбилей!
За тези години под перото на Вашите учени излязоха много трудове, които
достойно представят българската историческа наука и са приноси за изучава­
нето както на националната Ви история, така и за световния исторически про­
цес.
Радостни сме, че Вие, особено в последните години, направихте много за
изучаването на проблемите на българската диаспора в Молдова. Надяваме
се, че започналото творческо сътрудничество между нашите институти и в
бъдеще ще се разширява чрез съвместни изследвания и издания.

Академик К.ф.ПОПОВИЧ,
директор на Института по националните
малцинства на Република Молдова
Ст.н.с. дин Н.Н.ЧЕРВЕНКОВ,
завеждащ отдела по българистика

• · ·

НАУЧНО ДРУЖ ЕСТВО НА БЪЛГАРИСТИТЕ В РЕПУБЛИКА МОЛДОВА

Най-сърдечно Ви поздравяваме по случай на 50-годишнината на Вашия инс­

титут - център на българистичните исторически проучвания както в България,
така и в целия свят.
През тези години от Вашите сътрудници бяха осветлени най-важните перио­
ди и събития от българската история, бяха разрешени много съществени проб­
леми на историческата наука, натрупано бе богато изследователско градиво
за написване на научната история на България, на учебници за всички степени
на учебната система, на научни монографии, популярни книги и статии. Радва­
ме се, че през целия период на своето съществуване Вашият институт се стре­
меше да бъде обективен в разкриването на националната българска история.
Вашият юбилей е тържествено събитие не само за българските историци, но
и за всички българисти в чужбина, с които от самото начало имате трайни
творчески връзки и които намират поддръжка в подготовка на квалифицирани
специалисти.
Надяваме се, че днешните проблеми са временни и Вашият творчески ко­
лектив ще може и за в бъдеще да радва българските читатели и научната
общественост със своите българистични трудове.
Честито!

Ст.н.с. Н.Н.ЧЕРВЕНКОВ

44
 • · ·

РУМЪНСКА АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ

Господин директор и скъпи колеги,

Моля да приемете нашите пожелания по случай 50-годишнината на Вашия

институт, която чествахте наскоро.
От името на нашата секция и на румънските историци аз искам да Ви изразя
нашите поздравления и същевременно да Ви уверя в нашата почит и нашето
сърдечно приятелство.
Приемете, господин директор и скъпи колеги, моите най-сърдечни чувства.

Проф. дин ДАН БЕРИНДЕЙ,

председател на Секцията за исторически науки
и археология и председател на Националния
комитет на румънските историци

• · ·

ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ "НИКОЛАЕ ЙОРГА"

Господин директор,
Скъпи колеги,
Щастлив съм да Ви поздравя лично от свое име и от името на екипа изсле­
дователи от нашия институт по случай 50-годишнината на Института по исто­
рия при БАН.
Познавайки богатата активност на Вашия институт в областта на историчес­
ките изследвания, Ви изказвам нашите най-искрени поздравления и нашите
най-горещи пожелания за Вашата активност в близко и далечно бъдеще.
Надявам се, че връзките между нашите институти ще се консолидират през
следващите години.
Моля да приемете нашите най-добри чувства!

Проф. ШЕРБАН ПАПАКОСТЯ,

директор на Института по история "Н.Йорга"

• · ·

ИНСТИТУТ ПО ОБЩА ИСТОРИЯ ПРИ РУСКАТА АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ

Уважаеми господин директор,

От името на сътрудниците на Института по обща история на Руската акаде­

мия на науките приемете искрени поздрави за 50-годишнината на Вашия инс­
титут.

45
 Приносът на сътрудниците на института в развитието на историческата на­
ция е общоизвестен и е признат не само във вашата страна, но и далече зад
нейните предели.
През дългите години на своята дейност в Института по история са работили
и работят крупни учени, известни със своите фундаментални трудове, и с ак­
тивното си участие в международното научно сътрудничество.
Институтът по обща история при Руската академия на науките е уверен, че
Институтът по история при БАН успешно ще продължи славните традиции на
българската нация и се надяваме, че ще се задълбочи сътрудничеството при
реализацията на съвместни проекти.
Пожелавам Ви най-сърдечно да бъдете здрави и нови творчески успехи в
научната работа и оптимизъм, присъщ на историците в нашето трудно време.

К.и.н. А.П.ЧЕРНИХ,
и.д. директор на Института по обща история

• · ·

ИНСТИТУТ ПО СЛАВЯНОВЕДЕНИЕ И БАЛКАНИСТИКА ПРИ РУСКАТА

АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

Скъпи колеги!

16 декември 1997 г. е велика дата в българската наука: Институтът по исто­

рия към Българската академия на науките навършва 50 години.
Основан в далечната 1947 г. като Комисия за събиране и издаване на изво­
ри за българската история към Историко-филологическото отделение на БАН,
институтът се превръща във водещ изследователски център по изучаване на
българската и общата история, в център, обединяващ водещи специалисти,
концентрирали своите усилия върху най-актуалните и значими в научен план
въпроси, в школа за подготовка на учени. Историята на института е свързана с
имената на изследователи, които са гордост за българската историческа нау­
ка, - академиците И.Снегаров, И.Дуйчев, Д.Ангелов, Д.Косев, Хр.Христов, Н.То-
доров, В.Хаджиниколов, М.Исусов. В него са работили и работят професори,
доктори и кандидати на науките, добре известни със своите исторически изс-
ледования. Правилно ще бъде да кажем, че не само маститите учени предста­
вят и доказват славата на института. Съпричастни в създаването и утвържда­
ването на института са всички сътрудници, свързали с него своя живот и науч­
на съдба. Само благодарение на усилията на целия колектив става възможна
подготовката и издаването на такива трудове като "Извори за българската
история", многотомната "История на България", многобройните монографии,
сборниците със статии, публикациите на материалите от конференции, симпо­
зиуми и други научни форуми. В световната историческа периодика със заслу­
жен авторитет се ползват изданията на института - "Бизантинобулгарика", "Ис­
торически преглед", "Известия на Института по история", "Etudes Hustoriques",
"Bulgarian Historical review", "Помощни исторически дисциплини", серията мо-

46
нографични сборници "Изследвания по българска история". На страниците на
трудовете на института винаги е имало място за статии и други публикации на
руските изследователи, които са смятали за чест да публикуват в българския
научен печат, внасяйки по този начин своя принос в развитието на двустранни­
те творчески контакти и сътрудничество.
Активният научен обмен винаги е бил своего рода визитна картичка на Инс­
титута по история. Плодотворното научно сътгрудничество с руските учени, в
това число и с Института по славяноведение и бапканистика при РАН, позволи
съвместните усилия да се увенчаят с успех при написването на немалко науч­
но трудове, чиято значимост издържа изпитанията на времето. Дълги години
руските и българските учени си сътрудничеха тясно при активното съдействие
на двустранната Комисия на историците на нашите две страни. Ние сме убе­
дени, че възстановената в края на 1995 г. Комисия на историците на България
и Русия ще продължи добрите традиции от миналото.
В дните на юбилея ние с особена топлота си спомняме българските колеги,
с които сме работили и дружили дълги години и които са си отишли без време
от живота - Я.Йоцов, Б.Матеев, А.Наков, Ц.Генов, В.Чичовска. Дълбоко сме
признателни на тези, с които сме работили в миналото (Е.Диловска, В.Божи­
нов, Зл.Златев, Л.Кехайова, Е.Костова) и на тези, с които сега подготвяме нови
проекти - на първо място с директора на института професор Г.Марков, проф.
В.Тошкова, Л.Ревякина, Н.Дюлгерова, Г.Никова, Ст.Пинтев и много други.
В началото на 1997 г. Институтът по славяноведение и балканистика при
РАН също отбеляза своята петдесетгодишнина. Нашите два колектива встъ­
пиха в прекрасния период на научна зрялост, когато насъбраният опит и извле­
чените от него уроци, умножени по активността на учените и разбирането им
за важността на решаваните днес от историческата наука задачи, са стабилен
залог за бъдещи постижения.
От все сърце поздравяваме славния колектив на Института по история при
БАН с юбилея, като Ви желаем, скъпи колеги и приятели, крепко здраве, бла­
гополучие и големи творчески успехи.

В.К.ВОЛКОВ,
директор на Института по славяноведение
и балканистика
Приветствието е подписано от 18 сътрудника на института.

• · ·

ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ ПРИ СЛОВЕНСКАТА АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ

Драги проф.Марков,
Драги колеги,

Поздравявам Ви за 50-годишнината на Института по история при БАН. Ние

всички пожелаваме на Вашия институт да продължи успешната си работа.

47
 Надяваме се нашето научно сътрудничество да продължи и в бъдеще така
добре, и да бъде още по-ползотворно.

Проф. ДУШАН КОВАЧ,

директор на Института по история

• · ·

ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ НА УКРАЙНА ПРИ АКАДЕМ ИЯ НА НАУКИТЕ НА

УКРАЙНА

Искрено съжалявам за забавянето на Вашата покана по повод честването

на юбилея на Вашия институт.
Поздравявам Ви сърдечно по случай 50-годишнината на Института по исто­
рия при БАН и пожелавам на Вас и Вашия колектив нови творчески успехи.
Искрено се надявам, че нашето традиционно научно сътрудничество ще про­
дължи и в бъдеще. Напълно подкрепям Бащата инициатива за възстановяване
на научните контакти между нашите два института. Конкретни предложения
ще Ви изпратим в най-близко време.

Академик В.А.СМОЛИ,
директор на Института по история на Украйна

• · ·

УНГАРСКИ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ в с о ф и я

Дами и господа!
Чест и радост е за мен, че мога да взема участие в днешния празник, отбе­
лязващ петдесетгодишнината от създаването на българския Институт по ис­
тория.
Смятам, че този ден и тази годишнина не е само вътрешен празник на бла­
городната, но все пак ограничена общност на историографите, а трябва да
бъде празник на цялото българско общество.
Позволете ми, като директор на Унгарския културен институт в София, на
този празничен ден да почета не една годишнина на централизация на науч­
ния живот от съветски тип, която в крайна сметка е случайна дата, а да се
позова на тази много по-дълбока и по-закономерна връзка, която се създаде
между унгарската и българската историческа наука и унгарските и български­
те историци.
През по-голямата част от своята история България и Унгария са били непос­
редствено съседни държави, следователно е естествено, че ръководните по­
литически и духовни кръгове на Австро-Унгария са проявявали интерес към
стремително развиващата се и най-силно свързана с Централна Европа бал­
канска държава. Преди всичко това, а не някакъв романтичен подтик, е мо­

48
тивирало държавните служители на Монархията - Константин Иречек, Лайош
Талоци, който самият е потомък на балкански банове, феликс Каниц, Бени
Калай и други. Във връзка с тяхната дейност можем да бъдем свидетели на
явлението, останало характерно до средата на столетието ни: австро-унгарс-
кото и по-късно унгарското политическо ръководство е разполагало с изклю­
чително точни познания за България и в случай на нужда непосредствено е
подпомагало изследователите, трудещи се над изграждането на научните връз­
ки между двете страни. Достатъчно е да споменем връзката на имащия тра­
гична съдба министър-председател Пал Телеки и на Геза фехер. Този пример
разбира се хвърля светлина и върху един друг момент: престижът на истори­
ческата наука и в двете страни се доказва от това, че много от бележитите й
представители са поемали и получавали високи политически постове. Така
например в Унгария граф Пал Телеки е министър-председател, Балинт Хоман
е министър, в България - Богдан филов и други. (Добрият тон не ми позволява
да назова такива личности от близкото минало и настоящето.) За повечето от
тях може да се каже, че са приели обществените си постове в кризисни ситу­
ации, в моменти, когато бъдещето на нацията е било поставено на карта, както
и това, че с чест са изпълнявали службата си - независимо от по-късните
присъди на разните народни съдилища.
Дами и господа!
Бъдещето на нашите нации и днес е поставено на карта. За щастие не вой­
ната, а мирното съревнование ще решат кога и с какъв статус ще си върнем
предишното място в обединяваща се Европа. Не е все едно обаче с какво
съзнание, с какъв престиж ще прекрачим мечтания праг, дали страни като
България и Унгария ще успеят да представят и да накарат света да приеме
действителната картина на тяхното минало, докато държави, създадени с на­
силие от великите сили през XX век с пълна сила продължават пропагандата
за популяризирането на новосъздаденото си минало, използвайки за тази цел
като оръжие именно историческата наука.
Смятам, че това е отговорност и задача за вас и за унгарските ви колеги.
Желая Ви много успехи и спорна работа за осъществяването им.

ДЬОРД АРАТО,
директор на Унгарския културен институт

• · ·

ЕВРОПЕЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ СОРБОНА

Господин директор,

Благодаря Ви за изключително любезното писмо. С голямо удоволствие на­

учавам за честването на 50-годишнината на Института по история при БАН,
който Вие ръководите.
Изразявам своята съпричастност към Вашата съвсем оправдана гордост,
която Вие изпитвате по отношение на тази институция, успяла да се утвърди в
международната научна общност със своите многобройни публикации.

4 Исторически преглед, кн.1-2/1998 49

 Приемете моите най-добри пожелания на Вас и на учените от Вашия инсти­
тут, които не бих могла да направя за мое най-голямо съжаление с личното си
присъствие, тъй като ангажиментите ми на 16 декември не ми позволяват то­
ва.
Отново Ви поздравявам за тази щастлива годишнина.
С приятелски поздрав,

Проф. ЕЛЕН АРВАИЛЕР,

президент на Европейския университет Сорбона

• · ·

КО ЛЕЖ Д Е ФРАНС, ПАРИЖ

Господин директор,
Уважаеми колеги,
За съжаление няма да имам възможността лично да присъствам на чества­
нето на годишнината на Института по история към БАН на 16 декември, но
искам да изразя моето възхищение за извършената от учените от Института
по история работа в продължение на десетилетия и също така изказвам поже­
ланията си да бъдат продължени връзките, създадени с френските историчес­
ки научноизследователски институти и особено с Центъра за византийска ис­
тория и цивилизация на Колеж де Франс, който ръководя.
Приемете, господин директор и уважаеми колеги, моите сърдечни поздра­
ви.

Проф. ЖИЛБЕР ДАГРОН

50
 Б ъ л га р ск а та и сто р и ч е ск а наука. С п о м е н и и р а з м и с л и

НАЧАЛОТО

Василка Тъпкова-Заимова

Аз стоя пред сградата на БАН. Стоя и не смея да вляза: току що съм узнала,
че съм издържала конкурс, на който се явих от отчаяние и не разчитах на
нищо. А то беше, защото в Трета мъжка гимназия, където бях кандидат-учи­
телка, мои "патрон" се оказа един комунист-ренегат, човек на филов, който
беше уволнил баща ми с една бележка, изпратена по разсилния. Баща ми
умря,а той се хвалеше, че е борец против фашизма - нали всичко беше бърко­
тия! А аз исках да се махна от тази среда. Та така стана. На другия ден се
престраших, влязох и получих заповедта си. А този ден беше 10.XII.1947 г.
Тогава Институтът за българска история се помещаваше само в една стая
на партера в централното здание на БАН. Но това беше вече институт, а не
Комисия за издаване на изворите за българска история, която беше започнала
тази дейност две години по-рано, в рамките на преустройващата се академия.
Заварих Михаил Войнов, който беше постъпил пръв на работа там заедно с
Александър Милев, но последният се беше оттеглил, продължавайки препо­
давателската си работа другаде. Заместила го беше предната година Генове-
ва Цанкова-Петкова и Страшимир Лишев. Заедно с мен във въпросната стая
влезе и един бивш служител в Министерството на просветата Димитър Петков
- ако добре помня името му. Защото той не се задържа - все мечтаеше за
телефона на бюрото си в министерството, т.е. за административната работа,
която беше напуснал временно.
Прочее, пръв директор на този институт от четири научни сътрудници (тога­
ва ни наричаха асистенти) беше акад. Иван Снегаров, който работеше в коми­
сия с акад. Димитър Дечев и чл.-кор. Веселин Бешевлиев (привлечен там,
след като го уволниха от Университета, когато аз бях студентка втора година,
т.е. 1944 г.). Постепенно съставът на тази един вид редакционна колегия, коя­
то възглавяваше издаването та гръцките и латинските извори, се разшири: в
нея влезе, например Александър Бурмов, тогава доцент, а по-късно, след 1949
г., на заседанията ни по редактиране на преведените.вече извори идваха, прив­
лечени като българисти, акад. Стоян Романски и проф. Цветан Тодоров.
Не помня всички организационни подробности, но добре виждам в паметта
си вече две комисии - една за гръцки и една за латински извори (където за­
почна да идва и доц. Борис Геров), а някъде през 1949 г. се създаде и трета -

Исторически преглед, кн.1-2/1998 51

за издаване на славянски извори, където н.с. Анна Иванова и Кирил Богояв-
ленски (като външен сътрудник) всъщност превеждаха "Повесть вр ем е нн а
лет". Но този превод никога не излезе.
Връщам се към главната тогава задача на института: издаването на гръцки­
те и латинските извори. Подготовката на сътрудниците беше повече от добра.
В скоро време бях£ натрупани много преводи с високо качество, но изминаха
няколко години, а нищо не беше окончателно подготвено за печат. Причините
бяха няколко. В годините 1948-1949 се развихри пълно отрицание на всичко
прабългарско и превъзнасяне на славянския елемент в българската история.
На една дискусия, например, която беше организирана в БАН, не помня по
какъв повод, А.Киселинчев, срина със земята всичко, което Бешевлиев беше
написал във връзка с прабългарските надписи. Атмосферата стана много на­
жежена. По същата антибългарска линия Бурмов повдигна въпроса да се мах­
нат много от откъсите на Приск Панийски за прочутата делегация в лагера на
Атила, които Ив.Дуйчев беше превел за I т. от Гръцки извори. Така се яви
колебание и протакане.
Най-големите трудности, обаче, бяха от технически характер. Д о тогава у
нас не бяха издавани извори системно. В това отношения нямаха опит, въпре­
ки научната си зрялост, и Бешевлиев и Дуйчев. Започнаха разправии, особено
няколко години по-късно, когато ръководител на секцията за извори стана Бур­
мов, който беше сприхав, а и не разбираше от този вид работа. Първият том
Гръцки и звори излезе чак през 1954 г. под редакцията на Дуйчев и с отговорен
редактор Бешевлиев. Тогава написах едно съобщение във "Вечерни новини", в
което нарекох "ценно" това издание на института, но всъщност ние не го харес­
вахме: имаше технически грешки, не удобрихме разпределението на материа­
ла и пр. Е:два когато Войнов "иззе", така да се каже, организацията по издава­
нето на изворите, нещата тръгнаха истински и се получи оформянето на цяла­
та поредица "Извори за българската история" (т.е. също и турските, еврейски­
те, германските и пр., които последователно се появиха на книжния пазар). А
Войнов имаше опит, защото беше издавал преди това със свои колеги гръцко-
българския и латинско-българския речник. И тук ще кажа, че в ония трудни вре­
мена, покрай тежкото и трудното, имаше и весели преживявания. Години наред
като виц си разправяхме инструкцията, която нашият колега Стр.Лишев беше
получил, "спусната отгоре": да издаваме изворите "с марксически окуляр".
Вече на няколко пъти споменавам името на Ив.Дуйчев, но той още не беше
наш колега. В началото участваше само с няколко превода. Неговото назначе­
ние се свързва, по време, с появата на колоритната фигура на Всеволод Нико­
лаев, който се титулуваше "професор", титла, която неизвестно кога и как бил
получил в Италия през войната. Всеволод имаше "идеи", с които беше напра­
вил впечатление на акад. Тодор Павлов, който го покровителстваше. Беше
близък и с акад. Цветан Кръстанов, който пък стоеше начело на Издателство­
то на БАН.
Всеволод беше много едър, но и много подвижен. Яви се шумно един ден в
стаята ни в БАН, представи ни се набързо и ни раздаде един напечатан док­
лад, който той написал за Мадарския конник: предстояло обсъждане. Така се
постави началото около шумния скандал, който се развихри през пролетта на
1948 г. Тезата на Николаев беше, че паметникът е издигнат от персийския

52
владетел Дарий по време на похода му на север от Дунав срещу скитите през
514 г. пр. Хр. Обсъждането, в което главна роля играеха археолозите, е разка­
зано подробно в мемоарите на Иван Венедиков "Познайте ги по делата им"
(С., 1993 г.). Затова аз не го пресъздавам подробно, а искам само да дам
представа за общата атмосфера. Акад. Кр.Миятев говореше строго академич­
но, като всякога. Проф. Никола Мавродинов беше остър и саркастичен, а Бе-
шевлиев защитаваше позициите си аргументирано и без излишен патос. Но
никога не ще забравя изказването на Владимир Георгиев (който тогава още не
беше академик). Този умерен и много възпитан човек направи тогава истинско
шоу, като показа, че ако си служим с метода на Вс.Николаев, тълкуването на
надписа може да докаже, че паметникът е издигнат от Александър Велики:
има букви, които могат да доведат до четене на името "Буцефал" (коня на
Александър). Тодор Павлов, който вече беше много раздразнен, се доразд-
разни при избухналия смях. В почивката той остро наруга Вл.Георгиев пред
собствените ми очи.
Междувременно нашият институт беше прехвърлен на ул. "Раковски", в не­
големия апартамент над Археологическия институт. Този апартамент е бил,
доколкото знам, също част от имотите на семейство филови, както и самият
Археологически институт. Но там не се заседяхме дълго, защото Всеволод
Николаев не закъсня да се представи отново. Неуспехът от обсъждането на
"неговия" Мадарски конник не го беше засегнал особено. Напротив, той ни
съобщи, че е назначен за "главен уредник" (що за длъжност?) към Института
за българска история. Понеже нямахме секретарка, нито машинописка, а аз
бях най-младата, той ми нареди да седна пред пишещата машина и ми издик-
тува едно писмо до Ив.Дуйчев, с което му се известяваше, че се привлича
като сътрудник към института. Не помня точното съдържание на писмото, ни­
то канцеларската процедура, която последва, но зная със сигурност, че Дуй-
чев дойде наскоро, първоначално като "надничар", а по-късно получи мястото
на старши научен сътрудник. Впрочем в излязлата през 1995 г. книга "Съдът
над историците", под редакцията на В.Мутафчиева и В.Чичовска (С., 1995,
с.385), съставителките казват, че знаят за документацията по назначаването
на Ив.Дуйчев, но аз не съм видяла никакъв официален документ и пиша по
памет.
Впрочем, при честите си посещения в института, главният уредник каза, че
не му харесвал "амбиансът" (т.е. средата), в която се намирахме на ул. "Раков­
ски", и искал да намери друго, по-подходящо помещение. И наистина, той не
закъсня да намери по-подходящ "амбианс" (Вс.Николаев беше френскогово-
рящ - той беше завършил колежа на Августинците Асомпсионисти, наричани
също Успенци, в Пловдив - и често употребяваше френски изрази). Настани ни
на ул."Марин Дринов" 21, на горния етаж в една хубава къща, която беше при­
надлежала на един евреин - представител на фирмата за електрически круш­
ки "Осрам". Собственикът се беше изселил и на партера се помещаваше в
началото турското консулство, а по-късно там имаше стол на Министерския
съвет. Министрите идваха с колите си и влизаха вътре, държейки в ръка кот-
ленки. Виждала съм да идва и Вълко Червенков, облечен със сиво пардесю и
широки панталони, каквито тогава бяха на мода.
Присъствието на Дуйчев на ул. "Марин Дринов" беше приветствано от всич­

53
ки ни, защото няколко месеца по-рано, при голямата дискусия за историческа­
та наука, той беше атакуват много остро от Бурмов, главно във връзка с книга­
та му "Рилският светец и неговата обител", излязла през 1947 г. В института
той беше натоварен да събира "Градиво за икономическата история на сред­
новековна България" и да организира издаването на изворите. Но както вече
казах, нещата не тръгнаха, както се предвиждаше: отговорността беше прех­
върлена върху нас - младите научни сътрудници и разправиите продължаваха
няколко години, докато появата на 1 т. Латински извори постави началото на
успешния и ритмичен ход на тази поредица. Междувременно Николай Тодо­
ров се залови да подготви сборника "Положението на българския народ под
турско робство" (С., 1953 г.). Ние се включихме да помогнем с придобития си
вече опит при изработването на изворов материал.
Споменавам вече имена, за които не съм говорила по-горе. А ние сме в
годините около 1950, когато се готвеха или осъществяваха много промени.
През 1949 г. беше приет новият Закон за БАН и съответните правилници, Инс­
титутите се реорганизираха основно. Така и Институтът за българска история
доби нова физиономия, дейността му се разшири, връзките с чужбина - също.
Това стана, когато за директор беше назначен Димитър Косев, тогава още
доцент. Оформиха се две секции: по нова българска история, където вече имаше
пет младши научни сътрудници, и по средновековна българска история с два­
ма старши и трима младши сътрудници. Така беше към средата на 1950 г.,
когато в нашата секция постъпи като аспирант Любомир Йончев, защото тога­
ва за пръв път бяха назначени с конкурс няколко аспиранти. Колко ли беше
лесно на новия директор, който и сам нямаше опит? Един ден случайно бях в
дирекцията и чух един разговор между него и Кирил Ламбрев, който беше на
работа в института. Той беше по-възрастен от нас, бивш служител на Минис­
терството на просветата. Косев му каза: "Трябва да ми помагате, другарю
Ламбрев, виждате, че голяма част от сътрудниците са съвсем млади, почти
деца!" А Косев беше добър и внимателен човек, той никога никому не каза
остра дума. Един ден обаче Вс.Николаев и Ив.Дуйчев се скараха по проблема
за ролята на траките преди идването на славяните в нашите земи и как Дуйчев
е отразил този проблем в една своя някогашна студия. Всеволод толкова се
разгорещи, че вдигна стол срещу Дуйчев. Ив.Снегаров, който присъстваше,
се спусна да възпре Николаев, а горкият Косев гледаше като изумен.
С по-кротко или по-остро разменяне на мнения дните си течаха. Един ден,
през зимата на 1951 г., аз бях отишла по-рано на работа и в института нямаше
никого. Врата се отвори и влезе рус, млад човек. Попитах го какво обича. Той
ми отговори: "Назначиха ме тук". Така се запознах с Николай Тодоров. Наско­
ро той беше избран за партиен секретар. Помня, че по случай някакъв празник
се изработи един стенвестник. В средата имаше карикатура: Косев и Николай
държаха нависоко някаква символична сграда, която изобразяваше институ­
та. С други думи, смяташе се, че организацията е приключила горе-долу и
членовете на колектива заемат съответните си места.
Кого виждам около себе си в този период, извън имената, за които вече
стана дума. Там е например научен сътрудник Ярослав Йоцов, който беше
работил в заводите "Чилов" и се мъчеше някак да илюстрира развитието на
капитализма със спомените си оттам. Приблизително мои връстници бяха Цве­

54
тана Тодорова, Горан Тодоров, а по-късно и Виржиня Паскалева, които дойдо­
ха като аспиранти. А от 1949 г. в секцията по нова история вече работеха Еле­
на Диловска и Любомир Панайотов. Към този неголям колектив идваха, било в
Научния съвет, било на секционни заседания и в комисиите, няколко колеги от
Университета, които бяха поели, между другото, определени задачи в общия
план на института, та имаше известно общуване с някои преподаватели от
катедрите по история. В нашата секция понякога се разискваха теми не само
от средновековието, но и от античността: на отчетите присъстваха професори­
те Д.П. Димитров (по-рядко), Хр.Данов, както и доц. Атанас Милчев и асис­
тентът Спас Мулешков. Това ставаше главно, когато започна подготовката на
"Известията на Института за българска история". Разбира се, проблемите на
средновековието се ръководеха от Ал.Бурмов и Димитър Ангелов, тогава до­
цент. Но общуването ставаше в института: такива като мен, например, не при-
парваха в Университета, за да прочетат лекция или доклад. Смяташе се, че
младите хора от "Алма Матер" не трябва да имат допир с такива кадри, неси­
гурни в идеите си. Затова и Борислав Примов, когото уволниха от СУ (мисля,
че това стана през 1954 г.), беше изпратен на работа в нашата секция.
Много важен период в развитието на Института за българска история и за
това, което тогава се смяташе, че е историческо изследване, бяха годините от
1948 г. нататък, които условно наричам "години на дискусиите". Първата от
тях, най-продължителната, най-ефективната, беше, естествено, т.нар. Съве­
щание на историците, организирано от Комитета за наука, изкуство и култура
за обсъждането на историческата наука. То стана през март-април 1948 г.Пред-
варително ни раздадоха напечатан доклада на Туше Влахов, като текстът за­
емаше само дясната страна на големите листове, а отляво беше оставено
място за бележки. Това ляво пространство аз изпълних с резюмета на всички
изказвания, но сега те са вече излишни, след като целият материал и всички
изказвания са вече отпечатани в споменатата по-горе книга "Съдът над исто­
риците" (с.203 и сл.). Излишно е вече да се опитвам да дам накратко своята
преценка, след като вече "съдът" си е казал думата. Но, така или иначе, аз
присъствах от началото до края на всички заседания и, свита в един ъгъл (бе­
ше голямо благоволение, че ни пуснаха в аулата на Университета, където ста­
ваха разискванията), изслушах всички изказвания. С други думи аз имах лич­
ни впечатления. Едни от тях са свързани с това, което всички неподведени,
незаслепени интелектуалци споделяха тихо помежду си. Другите ми впечат­
ления се отнасяха до лицата, които участваха в дискусията.
Заседанията се ръководеха от Вълко Червенков, който сядаше, ставаше,
даваше думата и пр. според обичайния си начин на поведение. Но Тодор Пав­
лов нямаше вид да е съгласен с него, не говореше много и често закъсняваше
на заседанията. Между мнозина от ораторите имаше нещо като взаимни обви­
нения, т.е. бивши колеги, мислили и писали по еднакъв начин (понякога и с
общи трудове) често си "прехвърляха топката". Разбира се, някои бяха по-уме-
рени, други (като Н.Мавродинов) бяха остри и язвителни. Всъщност Мавроди-
нов, макар и комунист и смятащ се за представител на "новата" наука, си има­
ше свой стил. Когато излезе I т. от "История на България", той написа рецен­
зия, в която казваше между другото, че освен марксисти, са нужни и специа­
листи. Тук аз не правя рецензия на общата постановка за положението на

55
българската историческа наука, за "буржоазната безпомощност" на трудове­
те, чиито автори са от поколението преди войната, за перспективите, които се
чертаеха и пр. Това е направено вече до голяма степен. Полезно е обаче човек
да препрочита тези стари материали, за да се убеди, че хора, които са се
смятали и продължават да се смятат за големи специалисти, са променили
междувременно начина си на мислене и писане и, минавайки без свян на ко­
ренно нови позиции, с бодро слово продължават да формират историческото
съзнание на младите поколения.
Друга дискусия, която не е излязла от съзнанието ми, е т.нар. сесия на Архе­
ологическия институт и музей, който тогава претърпя много изменения, като
мина под ведомството на БАН (както впрочем и Етнографският институт и му­
зей, който по едно време се наричаше "За народоука" и пр.). Доколкото си
спомням тази сесия се състоя през 1949 г. и ми се струва, че тя показа хората
в още по-жалко положение, защото те се надпреварваха да се самокритику-
ват и да дават големи обещания за бъдещата си работа в областта на архео­
логията като помощна наука на историята. Нещата дотолкова се вулгаризира-
ха, че старият А.Протич, който не си поплюваше, каза по някакъв повод след­
ното изречение" "Сега ще направя едно признание, което обаче не е самокри­
тика".
Продължителна беше и дискусията, която се проведе през октомври 1950 г.,
относно периодизацията на българската история. Както обикновено най-мла­
дите седяхме в някой ъгъл и слушахме. Освен ядрото от историци, които има­
ха вече отговорни постове, тук присъстваха и по-възрастни утвърдени марк­
систи, като проф. Ж ак Натан и проф. Евгени Каменов, който беше член на
Научния съвет на института. Имах добро отношение към тези по-възрастни
хора, които не бяха крайни в своите изказвания, бяха и благосклонни към офор­
мящите се кадри. Един ден, например, някои си от Югославското посолство
беше протестирал срещу едно изречение от статия на моя покоен мъж,
преразказана от П.Тивчев в сп."Исторически преглед", относно "етническите"
(вместо "историческите") граници на българската народност. Ж ак Натан по­
бърза да обясни, че става дума за "печатна грешка" в съответната книжка на
"Исторически преглед". Ако обаче някои се зачете в множеството уводни и
други статии в същото списание, което той или Д.Косев и пр. публикуваха в
това десетилетие, ще му стане мъчно не само за елементарните марксически
постановки, които тогава се налагаха, не само за необходимостта, с която
историците се съобразяваха, следвайки "спусканите отгоре" тезиси, но и за
бедния, условен език, на който се пишеха историческите съчинения. Именно
за тези марксически "релси", в които трябваше да се постави бъдещият "учеб­
ник" (първоначално така го наричаха) по българска история, беше и тази дис­
кусия, за която става дума. Независимо от неприятните случки и разправии,
обичам да си спомням и някои весели. Когато Снегаров започна да излага
мнението си за края на феодализма, той каза, че ако наистина се приеме, че
Македония и Тракия са останали под такъв режим до Балканските войни, из­
лиза, че и самият той се е родил в периода на феодализма. Много ме развесе­
ли това сравнение на охридчанина Снегаров, защото беше връстник на баща
ми: двамата са били колеги като екзархийски учители в Македония. Казах си:
чудесно хрумване, което илюстрира прекалената схематичност на тази пери-
одизация. И моят баща е роден в епохата на феодализма!

56
 Дискусиите продължиха и когато вече беше изготвен макетът на I т. от "Ис­
тория на България". В.Мутафчиева намира (цит.съч., с.11), че макетът, който
бе раздаден предварително за служебно ползване, означаваше само, че ще
има голям брой цензори. Но какво щеше да бъде, ако изобщо не беше имало
макет и предложеният на вниманието ни материал беше излязъл без проме­
ни? Там, в дял I, който започва с "Първобитно-общинен строй", имаше параг­
раф "Първобитното човешко стадо през историческата епоха". Та това щеше
да остане...
Аз написах в "Исторически преглед" информация за обсъждането на I т. от
този макет. Трябва да кажа, че за античността и средновековието, които ме
интересуваха по-специално, имаше и компетентни и добре дозирани изказва­
ния. Като оставя на страна спора за феодализма, който се повтаряше до втръс­
ване, сега много очертано се постави основният въпрос, около който почти до
наше време се изля много мастило: характерът на първата българска държа­
ва. Основната постановка на "федеративния" й характер беше на А.Бурмов. Тя
имаше значителен брой защитници. Бях, разбира се, между тези, които се
изказаха против такава постановка (защото вече бяхме добили право да взи­
маме свободно думата: Косев дори похвали за това нашата секция). Това не
промени нещата. Но тук искам да изтъкна, че в онези години много се разиск­
ваше по някои много важни въпроси: отношенията между славяни и българи,
характеристиката на българската държава до покръстването и след това, точ­
ната дата на основаването и признаванетр на средновековна България (или
България на Аспарух, както я наричахме). Главните изяви бяха на Ив.Дуйчев,
Г.Цанкова, М.Войнов. Към тях се присъединявахме и останалите. Спореше се
горещо и в това нямаше нищо лошо. Лошото беше, когато нещата се политизи­
раха. В началото на 1964 г., когато беше организирано едно национално съве­
щание на историците, Бурмов пак обвини Войнов в поддържане на "буржоазни
теории", защото защитаваше тезата за българския характер на Аспаруховата
държава в началото на нейното съществуване.
Макетът на I и II т. се обсъждаха и в Москва. А и как иначе? Но и двутомната
"История Болгарии" дойде в София за обсъждане. Аз пак се престраших и се
изказах против наличието на славянски държавни формации преди оформяне­
то на Аспарухова България. П.Н. Третяков ми отговори, че славяните не били
чели Маркс, та не можели да се дадат сметка за характера на обществото, в
което живеели. Стана ясно прочее, че няма да се пригодя към обичайните
изисквания, с които се правеше науката, и понякога в атестацията ми фигури­
раше изречението: "Другарката Тъпкова все още не е усвоила марксизма".
Много интересно ми се видя обсъждането на "История на Албания", което
стана през ноември 1958 г. и за което (заедно с В.Паскалева) пак написах
информация в "Исторически преглед". Тогава бяхме в добри отношения с Ал­
бания и от Тирана пристигнаха нашите колеги А.Буда (по-късно председател
на Албанската академия на науките) и Ст.Поло. Мислите, които обменихме с
тези колеги, изпратени до поговорят с нас за цялостното написване на един
обобщителен труд, минаха в приятна атмосфера. Аз се сближих особено мно­
го с тях, понеже им превеждах в разговорите, които се водеха отчасти на френ­
ски. Връзките ни продължиха през следните десетилетия (въпреки тягостната
политическа атмосфера) по линията на Международната асоциация за проуч­

57
ване на Югоизточна Европа. Те и двамата са покойници, но аз с радост се
запознах миналата есен с внука на акад.Буда, който беше дошъл във Варна,
за да вземе участие в една младежка научна конференция, организиран от
Института по бапканистика. С вълнение установих колко подробности знаеше
този млад учен за нашите колегиални отношения в продължение на три десе­
тилетия.
Нееднократно споменавам "Исторически преглед", защото на неговите стра­
ници намираха отражение всички планове, дискусии, а най-вече уводните ста­
тии, които "насочваха" историческата мисъл в нейното марксическо развитие:
срещаха се подписите на Г.Димитров, В.Червенков и пр. През 1951 г. обаче
излезе 1-2 т. от "Известия на Института за българска история", с отговорен
редактор Д.Косев, но за оформянето му имаше сериозни заслуги Веселин Ха-
джиниколов, който беше добил значителен издателски и редакторски опит от
кръга около "Исторически преглед. Аз бях много щастлива, че в този първи
брой излезе моя малка статия. Още по-горда бях, че поправях коректурите в
родилния дом на ул."Шейново", където дадох живот на първата си рожба, т.е.
усещах, че едновременно имам и една духовна рожба.
Известията продължиха да излизат, както всички тогавашни издания, с ин­
тересни и приносни разработки, покрай традиционните "поучителни" материа­
ли. В т.3-4 например има два такива материала, подписани от Вълко Червен-
ков. Едната статия е във връзка с годишнината от Бузлуджанския конгрес, а
втората, под формата на писмо до Тодор Павлов, е началото на една диску­
сия, която също много беше нашумяла около трудово-кооперативните земе­
делски стопанства. Третата, пак с подпис "В.Червенков", е отправена до
акад.Странски във връзка с дълбоката оран. Колкото и странично да стояха
тези въпроси около нас, много добре си спомням разправиите например с "до­
цент Сукманджиев", както го наричаше Червенков, около нетрудовите доходи
и частната собственост. Разбира се, на всеки ред се цитираше Сталин. Но
дойде ден, след смъртта на "корифея на науката", когато откъм Москва взеха
да прелитат отзвуци на отрицание към "култа на личността". Случи се, че в
библиотеката на института се намираха коректури на един от томовете на "Из­
вестията" (не помня кой том). Започна да се шушука, че някои от авторите на
този том бързали да преправят бележките към статиите си, в които фигурира­
ше името на Сталин. И наистина, дотогава тези, които се престараваха да се
покажат "марксисти", не пропускаха да цитират Сталин. Бурмов, например,
беше публикувал една статия за "Чудесата на Димитър Солунски", където се
третираше въпросът за славянските нападения над Солун. Когато по време на
обсъждането, предизвикано от рецензията, която д-р Ст.Маслев написа за ста­
тията, ние казахме на Бурмов, че Сталин не се е занимавал със св.Димитър,
той отговори, че го бил цитирал "от зор" (един вид: от необходимост).
Не ни беше до смях, обаче, когато още през 50-те години започна кампания
на политически преследвания и уволнения. Още докато се помещавахме в един­
ствената си стая в Централно управление, се разбра, че портиерът и неговата
жена - чистачката, далеч не са единствените доносници. В Академията се
беше оформило едно ядро от "робеспиеровци", които не бяха в съгласие с То­
дор Павлов, чието човешко държание беше известно на всички служители в
БАН. Недоверието засягаше по-възрастните колеги, защото се смяташе, че те

58
имат някакво отношение към "стария" режим, ако не са комунисти. Така през
1950 г. Войнов беше уволнен изневиделица и той стана дърводелец. Но благо­
дарение на Тодор Павлов беше възстановен една година по-късно, отначало
като "надничар", а после и на редовно място като научен сътрудник.
Случваше се и някои да изчезне за ден-два и започваше да се шушука, че
са го викали на определено място, след това пак идваше на работа. В такъв
контекст се споменавах имената дори на акад.Романски, на Ив.Дуйчев, на
П.Коледаров, който тогава беше секретар на института. Разбира се, такива
като мен нямаха никаква по-конкретна информация. Но едни ден арестуваха
Войнов. Ж ена му не се беше досетила и ме попита къде е. Смешното е, че аз
- неопитната - се досетих. Обадих се на акад.Дечев, той се обади някъде в
БАН и до вечерта го пуснаха. Тягостна атмосфера!
Но най-странните събития ставаха и се въртяха около личността на Вс.Нико­
лаев. По едно време и той изчезна . за повече от три месеца, а после се върна
("стоте дни на Всеволод" - шегуваше се тъжно М.Войнов). През 1957 г., когато
председател на БАН беше акад. Сава Гановски, той беше уволнен във връзка
с някакви скандали, за които нямам точен спомен. В една бележка под линия
на T.VII от "Известията " (с.440) е дадена кратка информация за уволнението
му "от длъжността старши научен сътрудник... за грубо нарушение на служеб­
ната дисциплина, за лъжи, клевети и фалшификации на служебни документи".
Казва се също, че "за своите работи използваше труда на специалисти турко-
лози и византолози, като ги експлоатираше най-безсъвестно". Така беше! Но
Всеволод даде Академията под съд и после изчезна отново, този път изчезна
от България.
В навечерието на 24 май отивах на традиционното тържество, което се про­
веждаше този път в аулата на Университета. Срещнах Косев, който съвсем
спокойно ми каза, че Всеволод не се явил на процеса: "Заицото знаеше какъв
ще е резултатът" - добави той. Погледнах го и не посмях да му кажа, че съща­
та сутрин бащата на Всеволод ни беше телефонирал в института, че той не се
е прибрал от една екскурзия, устроена от Съюза на научните работници някъ­
де към Вършец или Берковица. С други думи беше минал границата с Югосла­
вия. По-късно се чу, че той работи при белгийския византолог А.Грегоар в Брюк­
сел, но - какъвто си беше избухлив - скарал се и с него, та заминал някъде в
Африка. Информации продължиха да идват от време на време, например, че
на някаква конференция взел защитата на българската страна срещу някакво
изказване на историк-македонист, или пък че пишел исторически романи, до-
като накрая споменът за него избледня съвсем. Някой каза, че е напуснал
този свят, но кога?
Около 60-те години в института се появиха вече много трудове, в които,
освен традиционните марксически постановки, имаше и сериозни научни при­
носи, оценени по достойнство както в нашите среди, така и в чужбина. Довол­
ни бяхме, че и нашите изследвания по средновековна история вървяха по-рит-
мично.
Персоналът на института вече беше многоброен и трябва да кажа, че между
нас - младите жени - имаше добри отношения, независимо че не всички мис­
леха по еднакъв начин и че не смеехме да изповядваме вижданията си. Пос­
тепенно се срещнах с Цветана Тодорова, Виржиния Паскалева, Крумка Шаро-

59
ва, Вера Мутафчиева, Емилия Костова (тогава библиотекарка). Бистра Цвет­
кова стоеше някак по-настрани. С доволство си спомням, че макар и в онези
години битовите условия да бяха в повечето случаи тежки и изхранването на
малките деца да беше понякога истински проблем, ние никога не сядахме на
масата, за да бистрим житейските си несгоди, както бях виждала това в дру­
гите институти. Говорехме си винаги за книги, за научните си идеи и публика­
ции (въпреки че един ден Дуйчев, който нямаше деца, ми каза: "Вашите фишо­
ве са пелените на децата ви".). Но и аз, и другите дерзаехме, а и взаимно си
помагахме със заеми, когато постепенно започнахме да уреждаме жилищни­
те си проблеми.
Продължаваше и преместването на института от сграда в сграда. Ако се не
лъжа, през 1956 г. изгубихме красивата обстановка на ул."Марин Дринов": нас­
таниха ни в няколко стаи в СУ, на партера, непосредствено над студентския
стол. По цял ден миришеше на яхния. Добре че много скоро ни преместиха в
солидното здание на ул."Бенковски" 3, където покрай помещенията на "Спес­
товна каса" бяха разположени още няколко института на БАН. Там се чувст­
вахме другояче. За "Изворите" ни дадоха стая, в която имаше бюро и машино­
писец - Боян Мирчев, брат на проф. Кирил Мирчев. Той беше уволнен на вре­
мето като журналист във в-к "Зора" и затова не можеше да заема друга длъж­
ност. Но всички се държаха с него много добре и той, между другото, обра­
ботваше свои ръкописи с мемоари на македонски дейци.
Проблемите с Македония и нейната история започнаха да се разглеждат
открито именно тогава. Инициативата пое Косев, който през 1959 г. отпечата в
"Исторически преглед" една подробна статия "Ревизионистически фалшифи­
кации на българската история у скопските историци". След това нещата тръг­
наха от само себе си: изготвиха се полемични статии и сборници с "Докумен­
тални материали за историята на българския народ" - 1969 г., "Българската
история в трудовете на европейските учени" - 1970 г., "Македония" - сборник
от документи и материали - 1978 г. (на фр.- 1980 г.) и т.н. Но трябваше да се
признае, че началото беше положено от Косев, който изнесе голямата тежест
на гърба си. Това се повтори през 1970 г. на конгреса на историците в Москва:
той по своя инициатива нареди да се вземат голямо количество от споменати­
те по-горе сборници. И понеже нямаше къде да се сложат (тъй като всичко
беше уредено неофициално) напълнихме банята, която беше към стаята на
хотела, където В.Паскалева и аз се бяхме настанили.
Един въпрос, който непрекъснато вълнуваше младите колеги в института,
бяха научните командировки. По-авторитетните представители на историчес­
ката наука успяваха още в началото да отидат на някой конгрес в чужбина, или
най-вече на някоя среща в Москва. Когато се върнеха и се събирахме, всички
със затаен дъх слушаха отчета им. Спомням си как изпратихме Косев на гара­
та, когато отиваше в Москва за обсъждането на макета на II т. от "История на
България". Когато се върна, той донесе, освен научните новини, и по една коп­
ринена кърпичка на нас - дамите. За младите хора, обаче, командировките
идваха трудно, особено за когото нямаше отнякъде покана. Аз не бях изпрате­
на в продължение на 15 години. По едно време, в 1961 г., получих едномесеч­
на командировка в Албания, но докато си взема паспорта, отношенията ни с
тази страна се влошиха, та не успях да отида и на византоложкия конгрес в

60
Охрид, където мислех да "прескоча" от Тирана. Но през 1959 г. мъжът ми беше
командирован на едни конгрес по османистика в Краков: успях да отида там
като частно лице и за няколкото дена, които прекарах там, можах дори да
подготвя една статия въз основа на изследвания на полския историк от среда­
та на XIX в. Лелевел. Малко преди това в София беше идвал младият тогава
чешки византолог Вл.Вавжинек. Отправяйки се към Полша, аз се спрях за един
ден в Прага, която той ми помогна да разгледам. Спомням се за тези дребни
наглед събития, защото това беше първото ми излизане зад граница, а и за-
щото Вавжинек остана и до днес между колегите и приятелите, с които науч­
ните ми връзки са започнали твърде отдавана.
Най-после, през 1963 г., получих тримесечна специализация в Москва и Ле­
нинград. Там беше и чл.-кор. Стр.Димитров, та ние двамата обикаляхме биб­
лиотеките до късно, а после - през дългите и светли летни вечери - разглеж­
дахме паметниците. В Москва се сближих с "начапничката", както я наричаха,
З.В.Удалцова, сега покойница, а също и с няколко млади дами - мои връст-
нички. В Ленинград пък често се срещах с възрастната вече и по-малко кон­
тактна Е.З.Липшиц, която много ме обикна, а също и с Г.Л.Курбатов, който
вече беше идвал в София и с когото и днес имам добри връзки. Но никога няма
да забравя посещението си в скромната вила в Карелия на най-известния и
най-обичания в София славист, акад. Д.С.Лихачов.
Между руските си колеги трябва да поставя на първо място Г.Г.Литаврин,
който обича да повтаря, че приятелството ни датира от времето, когато дъще­
ря ми беше в бебешка количка (той тогава за пръв път посети София). Пак в
Москва се запознах и с А.П.Каждан, който по-късно се изсели във Вашингтон.
Идваха и други руски историци, по-известни и по-млади, като С.Н.Никитин,
Д.Б.Греков и пр. Около 60-те години и малко преди това институтът стана до­
макин и на колеги от други страни, като Ч.Аморт, Р.Хавранкова от Чехия, Л.Щерн
и Й.Ирмшер от ГДР, А.Грегоар и Де Смет от Белгия и много други. Изобщо
връзките ни с чужбина се разширяваха значително. Получаваха се отзиви от
много европейски центрове, добиваха се архивни материали, излизаха изс­
ледвания на наши специалисти в чуждестранни издания.
Томовете с "Извори" сега излизаха ритмично и за тях се получавах отзиви от
чужбина, но... отново се получаваха някои несъгласия. Сега започна да се пос­
тавя въпросът - може ли един научен сътрудник да напредва в своята кариера
"само" с такъв вид научна работа. Междувременно се редуваха и не малко
други административни промени, явяваха се разпоредби и закони. Директор
на института отдавана беше акад. (тогава още професор) Христо Христов, а
Д.Косев възглавяваше отделението за исторически науки.
Дойде време, когато балканистиката като наука и организация вървеше бързо
към възход. След една предварителна среща в Синая (Румъния) през 1962 г.,
на която по инициатива на румънската комисия към ЮНЕСКО се събраха пред­
ставители от балканските страни, се оформиха националните комитети и -
съответно - заработиха институт^ по балканистика (Югоизточна Европа). Или,
както писа акад. Н.Тодоров, бъдещият директор на Института по балканисти­
ка към БАН, "балканистиката не е само резултат на определена степен на
развитието на науката в балканските страни, а и на обективно създалата се
историческа необходимост да се наследява ролята на балканската общност

61
като цяло". Така, в края на 1963 г. се създаде именно новият Институт за бал-
канистика, чието летоброене започва от 1964 г. Той беше "дъщерен" институт,
както се шегуваха някои колеги, защото ядрото, което го оформи започна от
секцията за история на балканските народи към Института по история. Когато
акад. Вл.Георгиев, тогава зам.-председател на БАН и с когото работех по ли­
нията на асоциацията за класически студии "Ейрене", ме попита дали искам
да работя в новия институт, аз се зарадвах. След това и Н.Тодоров ме запозна
с плана си за работа: В.Бешевлиев и аз щяхме да оформим една проблемна
група за етногенезис на балканските народи. През 1963 г. се създаде и Наци­
оналният комитет за балканистика, на който аз станах секретар.
Така завърши моето "житие" в Института за българска история (по-късно
Институт по история).

THE BEGINNING

Vasilka Tupkova-Zaimova

Prof. Vasilka Tupkova-Zaimova is the only living member of the small team formed when
the Institute of Bulgarian History (later Institute of History) began its activity, Her reminis­
cences cover the period from December 1947 to the end of 1963 when she started work in
the newly established Institute of Balkan Studies at the Bulgarian Academy of Sciences.
Through the eyes of the authoress retrospectively passed pictures of the life of this Insti­
tute in a period when many transformations were effected at the Academy itself. Her account
dwelt the most on organizing and publishing the series "Greek and Latin Sources of Bulgarian
History" - a fundamental activity of the Institute in the initial period of its existence. She
followed up the gradual development of the scholarly activity and the first publications of the
growing staff of the Institute, the establishment of scientific links with historians abroad. She
remembers some successful events which shaped the face of the team, her relations with
her colleagues of the same age, as well as the effect of the heavy political regime on the
general atmosphere of the learning community.

62
 ВОЙНАТА, РЕВОЛЮЦИЯТА, ГРАНИЦИТЕ (ЦЕНТРАЛНА ЕВРОПА
1914-1920). СЛУЧАЯТ С ПОЛША

Детелина Динева

В резултат на договорите от 1772,1793 и 1795 г. полските земи са разделени

между три държави - Русия, Прусия и Австрия. Всички опити на поляците през
XIX в. да възвърнат независимостта си пропадат. Става все по-ясно, че ако в
европейския политически климат не настъпят сериозни промени, борбата срещу
трите империи е обречена на неуспех. Единствено възникването на непреодоли­
ми противоречия на интересите, които да ослабят и постепенно да унищожат
съгласието между тя х1, би създало някакви реални шансове за поставяне на
полския въпрос отново на дневен ред.
Едва през последното десетилетие на XIX и първите години на XX в. в между­
народните отношения на европейския континент започват промени, благоприят­
стващи надеждите на поляците за възстановяване на държавата им. Тези про­
мени се изразяват в разделянето на пътищата на Русия и другите две държави-
поробителки - от една страна и във формирането на два противостоящи един
на друг блока от могъщи европейски държави - от друга.
Полските политици си дават сметка, че полският въпрос не е сред проблеми­
те, играещи роля в назряващия конфликт и че нито една от великите сили не
желае да се ангажира с него. Въпреки това пред полските политически партии
застава проблемът как най-добре да се използва създалото се положение в
името на полските национални интереси.
Още в предхождащия войната период се оформят два политически лагера
или, както е прието в полската историческа литература, ориентации. Т.нар.
антигерманска ориентация обединява партиите, които смятат Германия за глав­
ния враг на Полша. Те се обявяват за обединяването на всички полски земи
под скиптъра на царя и до революцията в Русия не заявяват официално искането
за независима полска държава. Начело на тази ориентация е лидерът на Нацио­
нално-демократическата партия Роман Дмовски.
Организациите, които виждат в царизма главния враг на Полша и са за сът­
рудничество с Австро-Унгария и - най-вече по необходимост - с Германия,
съставляват антируската ориентация. Сред тях се открояват две групировки.
Първата, в чиято основа стоят галицийските консерватори, е за обединяването
на земите на Полското кралство и Галиция под скиптъра на Хабсбургите и за

1 "Разделянето (на полските земи - б.а., Д.Д.) - пише Я.Пайевски - създава естествена връзка
между трите поробителки, противопоставящи се на всичко, което би могло да ги заплаши с отнема­
нето на полската плячка и същевременно сближава помежду им Русия и двете немски държави". -
J. Р а j е w s k i. Odbudowa Panstwa Polskiego 1914-1918. Warszawa, 1978, p.19.

Исторически преглед, кн. 1-2/1998 63

създаването натриапистична Австро-Унгарско-Полска монархия. Втората групи­
ровка, определяна като националноосвободителна или въстаническа, заявява
като своя крайна цел възстановяването на полската независимост. Като метод
на действие тя избира въоръжената борба срещу Русия, опирайки се на Австро-
Унгария. Неин лидер е Юзеф Пилсудски.
Пилсудски и друг лидер на Полската социалистическа партия - Революцион­
на фракция, Кажимеж Соснковски, създават таен Съюз за активна борба. Той
трябва да подготви в подходящия момент антируско въстание в Полското крал­
ство. Междувременно съюзът организира парамилитарни формации, които обу­
чават войници и офицери. В Краков е създадено дружество "Стрелец" начело
с Юзеф Пилсудски, а в Лвов - Стрелкови съюз, начело с Владислав Шикорски.
Други партии създават Стрелкови дружини и още организации от подобен род.
През ноември 1912 г. партиите от антируската ориентация от Галиция и Полското
кралство създават Временна комисия на конфедерираните освободителни пар­
тии, която да организира полски въоръжени сили при австро-унгарската армия2.
Избухването на войната заварва полските политици готови да използват своя
шанс в името на полските интереси, така, както ги разбират.
На 8 октомври 1914 г. Р.Дмовски пише до З.Вашилевски: "Перспективите за
обединяването на полските земи са много големи". Той предвижда, че едва
след обединението ще настъпят най-трудните моменти3.
През ноември 1914 г. във Варшава е създаден Полски национален комитет,
в който влизат членове и симпатизанти на Нацинално-демократическата партия
и на Партията на реалната политика. Председател става Зигмунт Велополски,
а начело на изпълнителния комитет застава Роман Дмовски. Комитетът си
поставя за задача "разбиването на зловещото германско могъщество и обеди­
няването на Полша под скиптъра на руския монарх"45 .
Политиците от антигерманската ориентация правят опит да създадат полска
военна формация при руската армия. Въпреки старанията на Полския национа­
лен комитет обаче накрая е създаден само Пулавският легион, наброяващ 900
души. Руските власти не демонстрират особен ентусиазъм във връзка с него,
още повече, че поляците, като поданици на империята, са вземани в руската
армия. Легионът участва в боевете с германците на Източния фронт, понася
тежки загуби и е изпратен в тила за реорганизация6.
Много активни в началната фаза на войната са привържениците на антируска­
та ориентация. На 16 август 1914 г. в Краков е създаден Върховен национален
комитет (ВНК), който трябва да изпълнява функциите на най-висша военна,
финансова и политическа власт на поляците от Галиция. Членовете на ВНК
планират заетите от Русия полски територии (Полското кралство) да бъдат
присъединени към владяната от Хабсбургската монархия Галиция и така да
образуват третата част на бъдещата триалистична Австро-Унгарско-Полска
империя. Със съгласието на Виена ВНК създава Полски легиони при австрийс­
ката армия, в които влизат и съществувалите дотогава парамилитарни организа­

2 J. В u s z k о. Historia Polski 1864-1948. Warszawa, 1988, р.166-167.

3Текстът на писмото в: М. K u t a k o w s k i . Roman Dmowski w swietle listow i wspomnieii. T.2. Londyn,
1972, p.32.
4 J. B u s z k o. Op.cit., p.194.
5 Ibidem.

64
ции. Начело на легионите обаче застават австрийски генерали от полски произ­
ход. Юзеф Пилсудски, чиито планове за въстание в Полското кралство между­
временно пропадат, трябва да се задоволи с поста командир на Първи полк в
Западния легион6.
Залагащите на Русия полски политици полагат усилия да склонят руската
страна да се обвърже с официално обещание относно бъдещето на полските
земи. Първата им стъпка в тази насока е декларацията, която прави на 8 август
1914 г. в Думата, от името на Полския клуб (Кою Polskie)7 депутатът Виктор
Пронски. Яронски говори за противоречието между интересите на славянския
свят и аспирациите на Германия и изразява надеждата, че "пролятата от нас
кръв и жестокостите на тази братоубийствена война ще доведат до обединява­
нето на разкъсания на три части полски народ"8.
Същия ден А.Мейщович заявява в Държавния съвет, че "Поляците ще изпъл­
нят своя дълг и ще вземат участие в борбата за отблъскването на пруската
Drang nach Osten" и изразява надеждата за създаването на "здраво и вечно
съгласие между поляците и руснаците"9. Седмица по-късно е публикувано
възванието на Великия княз Николай Николаевич до поляците. На Полша, която
преди век и половина е "разкъсана на парчета", се обещава съединяването "в
едно тяло под скиптъра на руския император", самоуправление и свобода на
вярата и е зи ка 10.
Изглежда необосновано да се приписва на декларациите на поляците от 8
август ролята на катализатор за огласяването на гореспоменатото възвание
въпреки наличието на автори, склонни да съзират по-тясна връзка между тях11.
В действителност на решението да се огласи възванието на Великия княз пов­
лиява необходимостта, поради планираната офанзива срещу Германия, да се
осигури доброжелателното отношение на полското население от двете страни
на фронта. Този акт е всъщност само жест, отговарящ на нуждите на момента,
а не израз на действителни намерения. Още повече, когато тактически съобра­
жения налагат да бъде отговорено на обещанията, съдържащи се в издадените
на 8 август от името на военните командвания на Централните сили прокпама-
ции.
Що се отнася до последните, те са резултат от подобни съображения от
страна на воюващите с Русия държави и също като руското възвание са издаде­
ни от името на главното командване на войските, а не на централната власт.
Австро-унгарската прокпамация обещава на поляците справедливост и велико­
душие от страна на владетелите на империята, а в прокпамацията, направена

6 Ibidem, р. 192-194.
7 "Кою Polskie" (буквално: Полски кръжок) се наричат полските клубове в парламентите на държа­
вите, владеещи полските земи. В руската Дума и в Държавния съвет в състава на KP влизат изключи­
телно представители на полската десница, главно Иационално-демократическата партия и Партията
на реалната политика.
8 Текстът на декларацията в: М. S е у d a. Polska na przetomie dziejow. Fakty i dokumenty. T.1.
Poznan, 1927, p.534.
9 Декларация на полския Парламентарен клуб в руския Държавен съвет, 8.VIII.1914, в : К . К и т а -
n i е с k !. Odbudowa panstwowosci polskiej. Najwazniejsze dokumenty, 1912 - styczen 1924. Warszawa,
1924, p.30.
10Текстът на възванието - Ibidem, p.27.
11 M . S e y d a . Op.cit., t.1, p.120-122; T. P i s z c z k o w s k i . Odbudowanie Polski 1914-1921. Historia
i polityka. Londyn, 1969, p.41; St. K i e n i e w i c z . Historia Polski 1795-1918. Warszawa, 1980, p.515.

5 Ис торически преглед, кн. 1- 2/ 1998 65

от името на двете - германското и австро-унгарското - командвания, се говори,
макар и доста мъгляво, за "свобода и независимост"12.
Опитите на полските политически дейци да получат публичното одобрение
на руския император за съдържащите се във възванието на Великия княз обеща­
ния към поляците се увенчават с неуспех13. Не свършва много работа и създа­
дената на 22 юни 1915 г. полско-руска комисия, призвана да определи начините,
по които да бъдат изпълнени обещанията на княза14.
Междувременно събитията на Източния фронт правят безпредметни диску­
сиите по проблема. На 2 май 1915 г. германски и австрийски войски под команд­
ването на германския генерал Аугуст фон Макензен пробиват руския фронт
при Горлице. Скоро след това войските на Централните сили завземат отново
Източна Галиция. На 5 август германците завземат Варшава, а през септември
влизат във Вилнюс. Новият Източен фронт се установява близо до границите
от второто разделяне на Полша. Полските земи се оказват напълно под властта
на Централните сили.
Едва няколко дни преди завземането на Варшава от германските войски
руското правителство се решава на първата по-прецизна официална декларация
по полския въпрос. На 1 август 1915 г., при откриването на третата сесия на
Думата, премиерът Горемикин заявява, че императорът е наредил на Министер­
ския съвет да изработи законопроекти, които да признаят на Полша след края
на войната "правото да организира свободно собствения си национален, култу­
рен и икономически живот на основава на автономия под скиптъра на руските
монарси и със запазване на държавното единство"15.
Царската армия обаче никога вече не се връща на полските земи. Завзетото
от армиите на Централните сили Полско кралство е разделено на две окупа­
ционни зоци: южна - австрийска и северна - германска. Постепенно с продъл­
жаването на-военните действия и военните загуби на Австро-Унгария инициати­
вата по полския въпрос преминава все повече в ръцете на Германия. Отначало
мисълта за евентуален сепаративен мир с Русия кара германското правителство
да избягва декларации по полския въпрос, но по-късно, с продължаването на
позиционната война на запад и изтощаването на военния потенциал, се налага
все повече идеята за създаването на буферна полска държавица върху част
от територията на Полското кралство. Приемайки тази концепция Австро-Унга­
рия се отказва от "австро-полското" решение на полския въпрос. Сключеното
през август 1916 г. споразумение между Германия и Австро-Унгария предвижда
създаването на "самостоятелно Полско кралство" като наследствена монархия,
обвързана тясно с Централните сили, икономически зависима и без право на
собствена външна политика16.
Когато става ясно, че няма изгледи Източният фронт да се премести отново
на запад, че руската армия не е достатъчно силна, за да принуди неприятеля

12 Прокламациите в: К. К u m a n i е с k i. Op.cit., р.25-26.

13 Вж. R. D m о w s k i. Polityka polska i odbudowanie panstwa. Warszawa, 1925, p. 182-183.
14 Ibidem, p.189; J. Η ο I z e r, J. Μ ο I e n d a. Polska w Pierwszej wojnie swiatowej. Warszawa, 1973,
p.65.
15Tекстът в: S t. F it a s i e w i c z. La Question polonaise pendant la guerre mondiale. Paris, 1920, p.27-
28.
16 J. В u s z k o. Op.cit., p.196-197.

66
да се оттегли, лидерът на антигерманската ориентация стига до извода, че
"да освободи Полша от Германия може вече само победа на западните дър­
жави"17*.
По мнението на Дмовски главната задача на полските политици на Запад е
да представят полския въпрос - на фона на развитието на Централна и Източна
Европа - в съответната светлина, за да подготвят почвата за официалното му
поставяне при първия удобен момент. Той смята, че във фазата, в която навлиза
полският въпрос през втората половина на 1915 г., пропагандата в пресата
вече не е достатъчна. Необходимо е да се установят контакти с управляващите
кръгове на съюзническите държави и да се постави във всяка от столиците
представител, който "би представлявал официално Полша и би се грижил за
полския въпрос". Едновременно обаче трябва много да се внимава да не бъде
засегната Русия1в.
С този проблем - да не бъде засегната Русия - полските политици, залагащи
на Антантата, се сблъскват в дейността си през цялото време. Колко голямо
значение има през този период придвижването на полските проблеми първо
през руски канали показва първата по-значима стъпка на Р.Дмовски след напус­
кането на Русия. Когато пристига в Париж в края на февруари 1916 г., Дмовски
провежда, по своя молба, обстоен разговор с посланика на Русия във франция
Александър Изволски. Лидерът на антигерманската ориентация подчертава
необходимостта от незабавното огласяване на декларация, която да постави
официално в програмата на войната възстановяването на независимата полска
държава. По молба на руския посланик Дмовски приготвя и на 2 март 1916 г.
му връчва меморандум, в който представя писмена версия на изказването си.
Войната, смята Дмовски, ще доведе до разрешаването на Източния въпрос
или чрез установяването на сфера на германско влияние през Балканите чак
до Персийския залив, или чрез отварянето на излаз на Средиземно море за
Русия. Най-голямо значение в случая има територията от Средиземно море до
Балтика, населена от намиращите се между руснаците и германците редица
по-големи и по-малки народи. Единствено силата, която намери справедлив
компромис между своите интереси и стремежите на населяващите тази тери­
тория народи, ще може да постигне целите на своята политика. Начинът, по
който Русия гледа на полския въпрос, не отговаря на настъпилите промени.
Отново Германия първа се отказва от изживелите времето си понятия и започва
да прилага нов подход към полския въпрос. Чрез умела дипломация, опряна
на нова концепция за положението в Централна Европа, Германия се старае
да спечели поляците на своя страна. Руското правителство обаче не е заявило
по ясен начин, че признава на полския народ правото да се управлява в своята
страна. "Днес просто се налага - заключава Дмовски - сериозно преразглежда­
не на полския въпрос (...) В интересите на всички застрашени от германското
могъщество народи стои да се обединят частите на разделена Полша в една
държава и да й се даде пълна свобода в организирането на силите й за борба
срещу германската заплаха". Обосновавайки исканията си, лидерът на антигер­
манската ориентация не пропуска да подчертае, от страх да не засегне Русия,

17R. D m o w s k i . Op.cit., р.190-191. Също спомените на Вл.Яблоновски в: Μ. K u t a k о w s k i.

Op.cit., t.2, p.36.
" R . D m o w s k i . Op. cit., p.195-197, 208.

67
че "Поляците, в лицето на германската заплаха, ще трябва да търсят опора в
руската държава, свързвайки се с нея по начин, който би осигурил защитата
на границите им, а не би поставил под заплаха тяхната национална независи­
мост". Едновременно обаче той твърдо държи на своето и отказва на Изволски,
когато последният му предлага към формулировката "установяване на полската
държава" да добави "в династически съюз с Русия"19.
При следващото си посещение при Изволски през април Р.Дмовски предлага
да бъде изработен, в споразумение между Русия и нейните съюзници, проект
за разрешаването на полския въпрос посредством обединяването на всичките
три части на Полша и създаването на полска национална държава20. В своя
доклад за разговора с Дмовски до министъра на външните работи Сазонов
А.Изволски изразява мнението, че планът на полския политик за интернациона­
лизирането на полския въпрос е напълно неприемлив. Предлага, все пак, на
Полша да се даде широка автономия - стъпка, за която съюзниците да изразят
одобрението с и 21. Умереното предложение на Изволски обаче се оказва твърде
радикално за руското правителство. Сазонов телеграфира на Изволски, че са
преждевременни всички предложения, отнасящи се до бъдещите граници в
Централна Европа. А и трябва да помним, казва Сазонов, че сме готови да
оставим на франция и Англия пълна свобода при определянето на западните
граници на Германия, разчитайки, че съюзниците от своя страна ще ни оставят
същата свобода в определянето на границите с Германия и Австрия. Полският
въпрос трябва да се изключва от предмета на международните разговори и
трябва да се противостои на всички опити да се постави бъдещето на Полша
под гаранциите и контрола на западните сили22.
Сам Дмовски оценява своя меморандум като стъпка, приключваща "най-
трудния и най-неблагодарен период" от военната политика на предвождания
от него лагер, период, в който освен един положителен акт - представянето на
програмата за обединяването на полските земи в декларацията на В.Яронски,
тяхната роля се състои почти изключително в това да поддържат с Русия соли­
дарно становище. Този меморандум, твърди Дмовски, е началото на акцията
за интернационализирането на полския въпрос, акция, която по-нататък се раз­
вива без прекъсване23.
Западните съюзници на Русия са своевременно запознавани с плановете и
стремежите на полските политици. Веднага след връщането си в Лондон на
11 март 1916 г. Дмовски пише на британския заместник-министър на външните
работи Робърт Сесил за разговора си с А.Изволски и прилага преведения на
английски език текст на своя меморандум.
През април друг виден представител на антигерманската ориентация, деецът
от Партията на реалната политика Еразъм Пилц, прави опит, във връзка с плану­
вана визита на френски парламентаристи в Петербург, да получи подкрепата
на френското правителство за исканията на поляците. В бележка, връчена на

19 Ibidem, р.211-212. Текстът на меморандума - с.509-518.

и
20фрагмент от доклада на Изволски до Сазонов, 27.IV.1916, в: М. К \а k о w s k i. Op.cit., t.2, p.46.
211 K ο n a r n i c k i. Rebirth of the Polish Republic. A Study in the Diplomatic History of Europe 1914—
1920. Melbourne, 1957, p.50.
22 R. D m o w s k i. Op.cit., p.272.
23 Ibidem, p.216.

68
френския премиер Аристид Бриан, Пилц изразява безпокойството на проантан-
товските полски политици относно мълчанието на съюзниците за намеренията
им спрямо Полша. Той настоява, че е крайно необходимо, от гледна точка на
политическата ситуация в Полша, правителствата на франция, Великобритания
и Италия да заявят твърдото си намерение да осъществят, в споразумение с
Русия, плана за възстановяването на обединена и свободна Полша. Като аргу­
мент Пилц добавя противодействието, което един такъв акт би оказал спрямо
германската и австрийска пропаганда в Полша24.
КакТо опитите на англичаните да разберат как действията на Дмовски са
приети в Петербург, така и предпазливите сондажи на мнения от страна на
гостуващите френски парламентаристи предизвикват недоволството и бързото
противопоставяне на руското правителство. Поставянето на полския въпрос на
дневен ред отново трябва да изчака подходящия момент.
Такъв момент настъпва след публикуването на 5 ноември 1916 г., едновре­
менно от генерал-губернатора на Люблин Карл фон Кук и генерал-губернатора
на Варшава Ханс Хартвид фон Беселер, на прокламация от името на австро-
унгарския и германския император, която обявява създаването на самостоятел­
на полска държава като наследствена конституционна монархия. Не са опреде­
лени границите на тази държава, както и формата, под която ще остане свързана
с Централните сили. Заявява се също, че ще бъде създадена полска армия,
чиято организация, подготовка и командване ще бъдат урегулирани чрез взаим­
но споразумение25. Няма съмнение, че тази стъпка на правителствата на Цен­
тралните сили е предизвикана от желанието да присъединят към своите уморе­
ни от битките армии свежите сили на планираната от тях полска армия.
Вследствие на прокламацията на 14 януари 1917 г. във Варшава е създаден
Временен държавен съвет. Начело на съвета застава Винценти Немойовски, а
на неговата Военна комисия - Юзеф Пилсудски. Полските легиони са поставени
под командването на фон Беселер като главнокомандващ полските войски.
Негативната оценка на прокламацията от 5 ноември от страна на политиците
от антигерманската ориентация не пречи на последните да оценят значението
й за интернационализирането на полския въпрос. Едва тази прокламация, смята
Е.Пилц, поставя полския въпрос на международна основа26.
Въпреки недоволството и протестите на полските проантантовски политици27
и независимо от настояванията им държавите от Антантата да направят обща
декларация в името на обединена, независима и самостоятелна Полша единст­
вената стъпка в тази насока прави през този период президентът на САЩ У.Уил-

24 Текстът на бележката на Пилц в: М. S е у d a. Op.cit., М , р.557.

25 Текстът на прокламацията от 5.XI.1916 г. в: К. К u m a n i е с k i. Op.cit., р.48.
26 С z. K o z J o w s k i . Dziatalnosc polityczna Kota Mi§dzypartyjnego w latach 1915-1918. Warszawa,
1967, p.146.
27 Ha 11 ноември 1916 r. 20 полски политически дейци, действащи в западните съюзнически
държави и в Швейцария, подписват декларация относно прокламацията от 5 ноември "както от свое
име, така и от името на всички сънародници, които не могат да се изкажат свободно". "Полският
народ е един и неразделен - се казва в декларацията. - Неговият стремеж за собствена държава
обхваща всичките три части на Полша и не може да бъде задоволен без тяхното обединение".
Относно плановете на Централните сили да създадат полска армия се подчертава, че "тази армия,
като сила, помагаща на чужди войски, ще бъде подчинена на чужди цели, ще се бори за чужд, не
за собсвения си проблем". - R. D m o w s k i . Op.cit., р.519.

69
сън. В посланието си до Конгреса от 22 януари 1917 г. той заявява, че трябва
да се създаде "обединена, независима и самостоятелна" полска държава28.
До този момент западните съюзници на Русия са склонни да третират полския
въпрос повече или по-малко като неин вътрешен проблем и съответно да оставят
инициативата в нейни ръце. Едва след избухването на февруарската революция
настъпва съществена промяна в отношението към полския въпрос. В Русия се
създават два органа на централната власт: Съветът на работническите и вой­
нишките делегати и Временното правителство, избрано от Временния комитет
на Думата. На заседанието си от 27 март 1917 г. Съветът на работническите и
войнишките делегати приема послание "До полския народ", в което се признава
правото на национално-политическо самоопределение на народите и се заявява,
че "Попила има право да бъде напълно независима в международноправните
отношения"29.
На 30 март Временното правителство, от своя страна, публикува възвание
"До поляците". В него се предвижда създаването на независима полска държа­
ва. Авторите на възванието са за демократична форма на власт в бъдещата
полска държава, но проблемът за държавния й строй, както и този за границите
й, са отложени до окончателното решение на бъдещия руски парламент30. На
28 март, още преди публикуването на възванието, Временното правителство
създава Ликвидационна комисия по въпросите на Полското кралство. Ръковод­
ството й е поверено на Александър Ледницки.
Революцията в Русия изненадва политиците от антигерманската ориентация.
"Не вярвах в това (...) - пише по-късно Дмовски. - Освен това не смятах, че
революцията е възможна по време на война, в държава, която има толкова
хора под оръжие"313. Дмовски се бои от революцията. В писмо до Игнаци Паде-
2
ревски от 3 февруари 1917 г. той говори за опасността от революция в Австрия,
Германия и Италия. Той смята, че по-ранният край на войната би ускорил избух­
ването на революцията. Според него продължаването на войната би ограничило
революцията до централните държавизг.
Руската революция засилва у Дмовски и единомишлениците му убеждението,
че трябва да се търси подкрепата на съюзниците на Русия за разрешаването
на полския въпрос. Израз на това са двата меморандума, които приготвя Дмов­
ски и връчва, заедно с бележка за отношението на Русия 33, на британския
министър на външните работи Балфур в края на март 1917 г. Разглеждайки
промените, които биха могли да настъпят в полския антигермански лагер след
революцията, Дмовски изразява опасението, че онази част от поляците, които
са живели в състоянието на пасивна лоялност по отношение на руския импе­
ратор, сега биха могли да се обърнат към германците и да се примирят с въведе­

28Текстът на посланието в: St. F i l a s i е w i c z. Op.cit., p.134. Думите наУилсън придобиват още

по-голяма тежест, когато през април 1917 г. Съединените щати влизат във войната на страната на
Антантата.
29 W*. К ow al sk i, A. S k r zy p ek. Stosunki polsko-radzieckie 1917-1945. Warszawa, 1980, p.12-13.
30 Текстът на възванието в: M. S e yd a. Op.cit., t.1, p.618.
31 R. D rn o w s k i. Op.cit., p.296.
32 L. G r o s f е I d. Polskie partie polityczne wobec nowej sytuacji stworzonej przez rewolucj§ pazdziernikowg
(Xl.1917-X.1918). - Z polawalki, 1958, № 1, p.42.
33 Текстът на бележката под заглавие "Позицията на Русия по полския въпрос по време на
настоящата война" в: R. D m о w s k i. Op.cit., p.528-529.

70
ния от тях ред в полските земи. Освен това евентуална декларация на новото
руско правителство за разрешаването на полския въпрос от руската Дума би
предизвикала избухването на възмущение сред всички поляци, което би могло
да доведе до създаването на полска армия под покровителството на Германия.
Единствено една съвместна декларация на съюзническите държави за създава­
нето на обединен^ и независима Полша, настоява Дмовски, би могла да проти­
водейства на тази опасност. Лидерът на антигерманската ориентация смята,
че при създалите се обстоятелства новото руско правителство ще се окаже
по-склонно да обсъжда този въпрос и предлага да се предприемат бързи дей­
ствия в тази насока непосредствено в Петербург, без участието на руските
дипломатически представители зад граница (последните може да се окажат
склонни да поддържат становището на предишното правителство и да се стра­
хуват да поемат отговорността за промяната). Той предлага евентуалната диску­
сия за границата между Полша и Русия да се отложи до края на войната34.
В меморандума за територията на бъдещата полска държава обаче Дмовски
иска в нея да бъдат включени цяла Галиция, половината от австрийски Шльонск
(Чешин), Полското кралство, ковненската, вилнюската, гродненската и част от
минската губернии и Волин. По отношение на западната граница Дмовски си
послужва с любимия аргумент на английските държавници - този за необходи­
мостта германската мощ да бъде сведена до границите, които ще позволят
възвръщането на равновесието на силите на континента. Според него, за да
отговаря на това изискване, бъдещата полска държава трябва да бъде доста­
тъчно голяма и силна, трябва да бъде икономически независима от Германия,
затова е необходимо да получи достъп до морето и богатите шльонски залежи
от въглища. Познанско, Гданското Поморие (Померания) с Гданск, Горни Шльонск
и южната част на Източна Прусия трябва да влязат в границите на полската
държава35.
В старанието си да спечели подкрепата на западните държави Дмовски
отива още по-далеч и през юли 1917 г. връчва на Балфур обширен меморандум
под заглавие "Проблеми на Централна и Източна Европа". По-късно изпраща
няколкостотин екземпляра от него на хора, които имат вляние в политиката и
върху общественото мнение във Великобритания и САЩ. В меморандума лиде­
рът на антигерманската ориентация представя вижданията си за бъдещето на
Полша, този път в контекста на централноевропейските проблеми36.
В "Проблеми..." Дмовски предупреждава за последствията, които според
него би имал за следвоенна Европа един преждевременен мир и се обявява
против лозунга за мир "без анексии и репарации". Той предлага следната прог­
рама за преустройство на Централна Европа: разделяне на Австро-Унгария -
създаването на независими унгарска и чехословашка държави, преустроява­
нето на Сърбия в обединена сръбско-хърватско-словенска държава, присъеди­
няването на останалите територии на Хабсбургската империя към Полша, Румъ­
ния и Германия; откъсване от Германия на Елзас и Лотарингия (в полза на
Франция), на датски Шлезвиг (в полза на Дания), полския горен Шльонск, Поз­

34 Pro memoria, връчен от Р.Дмовски на Балфур след разговора им на 25 март 1917 г. - Ibidem,
р.520-523.
35 Меморандум за територията на полската държава - Ibidem, р.524-527.
36 Ibidem, р.318-319. Текстът на "Проблеми...'’ - Ibidem, р.530-594.

71
нанско, Западна и Източна Прусия плюс няколко околии от германското Помо­
рие (Померания) - преди всичко лемборска и битовска (в полза на Полша);
възстановяване на независима полска държава на територия от 200 хиляди
английски квадратни мили с население близо 30 милиона души, която да пред­
ставлява "преграда между Германия и Русия" и по този начин да играе важна
роля за поддържането на равновесието на силите в Европа37.
Териториалната програма на Дмовски, в основата си антигерманска, се
сблъсква относно източната граница и с интересите на Русия. Прави впечатле­
ние, че когато изрежда доводите си в подкрепа на териториалните аспирации
на поляците, Дмовски не се опира само на един критерий - исторически или
етнически. По отношение на източната граница например е готов е да се откаже
от историческите граници, т.е. тези от 1772 г. и се обявява за това Русия да
запази приблизително територията, която взема при първото (1772 г.) и второто
(1793 г.) разделяне на Полша. Когато става въпрос за западната и югозападната
граница, отнасяща се до разграничаването на Чешински Шльонск, той използва
етнически критерии, но ги допълва и със съображения от икономически (въг-
лищата) и политически характер. Последните присъстват най-ясно в аргумента­
цията му относно Източна Прусия. Дмовски настоява, че ако Източна Прусия
не бъде отделена от германската територия, т.е. ако Западна Прусия с Гданск
остане в германски ръце, лишената по този начин от достъп до морето Полша,
заобиколена на север и на запад от германски владения, би била икономически
и военно зависима от Германия. Не би била способна да се противопоставя на
германската политика и по този начин не би имала значение за запазването на
равновесието на силите в Европа38.
Както вече бе споменато, в този период водещите фигури в антигерманската
ориентация се безпокоят най-много от възможността краят на войната да се
ускори и да Се стигне до подписването на компромисен м ир 39. Започналите
във Великобритания и в Съединените щати приготовления обаче засилват увере­
ността им, че войната ще трае още дълго и ще завърши с победа - победа, която
ще бъде такава и за Полша40. Новите условия - увереността, че войната ще
продължи, извършващите се промени в Русия и в отношението на западните
съюзници към нея създават за полските политици възможността да провеждат
по-активна и с по-малко ограничения политика на Запад.
На 17 август е създаден Полски национален комитет (ПИК), начело на който
застава Роман Дмовски. Комитетът е със седалище в Париж и представителст­
ва в Лондон, Рим и САЩ. Той поема ръководството върху полската армия във
франция, за чието създаване френското правителство дава съгласието си
няколко месеца по-рано, през юни 1917 г. През септември 1917 г. ПНК е признат
за официално полско представителство от франция, през октомври -- от Велико­
британия и Италия и през декември - от Съединените щати.
Полските прокоалицийно настроени политици си дават сметка, че създава­
нето на ПНК ще предизвика недоволството на представителите на противопо­
ложната ориентация в страната и зад граница. Председателят на комитета се

37 Ibidem. Вж. също с.263-264.

38 R. W а р i ή s k i. Roman Dmowski. Lublin, 1989, p.231-232.
39 R. D m o w s k i. Op.cit., p.306.
40 Ibidem, p.320. '

72
противопоставя на публикуването на възвание към полския народ поради опасе­
нието, че политическите противници ще атакуват комитета в най-уязвимото му
място и ще заявят, че той не представлява цялото полско общество41.
Междувременно правителствата на Централните сили не бързат да изпълнят
обещанията от прокламациите от 5 ноември 1916 г. Ръководството на създаде­
ните полски въоръжени сили поемат германски офицери. Юзеф Пилсудски се
противопоставя на участието на полските военни формирования във войната,
докато не се уточни каква точно ще бъде обещаната бъдеща полска държава.
Пилсудски напуска Временния държавен съвет и през юли 1917 г. отказва да
положи клетва за вярност към германския и австро-унгарския императори. По­
следвалите примера му войници и офицери са интернирани, а самият Пилсудски
е затворен в крепостта в Магдебург. На 26 август се разпуска Временният
държавен съвет, но на 12 ноември Германия и Австро-Унгария създават във
Варшава Регентски съвет, формално той трябва да играе ролята на най-висшата
власт в Полското кралство до времето, когато кралят или регентът ще поемат
ръководството. В действителност обаче властта остава в ръцете на военните
губернатори.
През ноември 1917 г. в Русия настъпват драматични промени. Болшевиките
завземат властта. Декларацията за правата на народите в Русия от 15 ноември
1917 г. обявява правото на тези народи на самоопределение до отделяне и
създаването на самостоятелни държави. На теория декларацията дава и на
поляците правото на собствена държава. На практика обаче болшевиките под­
крепят националноосвободителните движения, докато последните са насочени
срещу предишните управници. Целта на болшевиките е световната революция
и те не могат да позволят националноосвободителната борба да ослаби револю­
ционния процес. Затова центробежните сили вече се обявяват за буржоазни и
контрареволюционни42.
Болшевиките веднага предприемат стъпки за излизането на Русия от войната.
На 5 декември 1917 г. са прекратени военните действия на Източния фронт, а
на 22 декември в Брест-Литовск започват мирните преговори с Централните
сили.
Болшевишката революция в Русия открива пред полските политици на Запад
по-голяма свобода на действие, от която те веднага се възползват. Главната
им цел сега е постулатът за възстановяването на независима Полша да бъде
включен в програмата за мир на съюзническите държави. Дейците на Полския
национален комитет свързват надеждите си в тази насока с планираната за
декември 1917 г. междусъюзническа конференция, в която трябва да участват
и САЩ. Тя трябва да разгледа въпроса за целите във войната и плановете за
по-нататъшния й ход.
В предхождащия конференцията период ПНК прави всичко възможно да
доведе до огласяването от страна на държавите от Антантата на съвместна
декларация по полския въпрос. В Париж Роман Дмовски се старае да получи

41 Ibidem, р.339-340.
42 А. С z u b i п s k i. Problem obszaru i granic odrodzonego Panstwa Polskiego w latach 1918-1922 - B:
Problem granic i obszaru odrodzonego Panstwa Polskiego 1918-1990. Red. A. Czubinski. Poznan, 1992,
p.49-50.

73
подкрепата на Ке д ’Орсе за полските искания43. В Лондон ръководителят на
лондонската мисия на ПНК Вл.Собански се среща с А.Балфур и се опитва да
го убеди в необходимостта от декларация на съюзниците по полския въпрос.
Балфур изисква предварително полските предложения относно декларацията44.
На 13 ноември 1917 г. ПНК изпраща до правителствата на западните страни
-участнички във войната срещу Централните сили меморандум относно сред­
ствата за борба срещу Германия. В него е обърнато особено внимание на полс­
кия въпрос и на Австро-Унгария. Слабостта на съюзниците спрямо Централните
сили, се казва в меморандума, се състои в това, че държавите от коалицията
се ограничават до използването на военни и икономически средства, като прене­
брегват политическите. Централните сили трябва да бъдат ударени в най-сла­
бата им точка. Според авторите на документа това са полският проблем и
националният проблем в Австро-Унгарската империя. Като насочат там удара
си, съюзниците ще дадат на поляците и на другите народи от империята импулс
за борба. За целта правителствата на Великобритания, франция, Италия и Съе­
динените щати трябва да сключат помежду си и да огласят споразумение,
което да включва сред целите във войната следните условия: земите, делящи
Полша от Балтийско море, включително устията на Висла и Неман, да влязат
в границите на полската държава; да се премахне господството на Австро-
Унгария над народите от Централна Европа, т.е. да се предизвика разпадането
на Хабсбургската империя. За да се предотврати опасността от нова полити­
ческа офанзива по полския въпрос от страна на Германия, твърдят още авторите
на меморандума, съюзниците трябва да се обвържат с обещанието за възстано­
вяването на полската държава върху цялата полска национална територия,
като включат в нея принадлежащите на Германия и Австро-Унгария зем и45.
На 23 ноември Вл.Собански Докладва, че на англо-американската конферен­
ция в Лондон е взето решение в полза на издаването на декларация по полския
въпрос. Предвижда се създаването на независима и обединена Полша с достъп
до морето да бъде обявено за една от целите във войната. Заявено е и намере­
нието да се решат проблемите около полската армия и тя да бъде призната за
съюзническа. На 27 ноември членът на ПНК Ян Хородийски докладва за стано­
вищата на британския министър на вънщните работи и на съветника на прези­
дента Уилсън, полковник Хауз, относно очакваната декларация по полския въп­
рос. Полковник Хауз смята, че е по-добре вместо да се декларира, че решава­
нето на полския въпрос е една от целите на войната, да се каже, че това е
всъщност едно от условията за траен мир. Балфур, от своя страна, не е склонен
да се съгласи на официално обвързване по въпроса46.
В тази ситуация Полският национален комитет предлага декларацията да
съдържа твърдението, че независимостта на Полша е обезателно условие за
траен и справедлив мир в Европа. Комитетът иска също като условие за мира
с неприятеля да се постави създаването на полска държава при такива условия,

43 Доклад на Р.Дмовски за разговора с дьо Маржори, протокол от 9.XI.1917, Archiwum Akt Nowych,
Zespof akt Komitetu Narodowego Polskiegow Paryzu (AAN, KNP), sygn.2, k.49.
44 Доклад на Ст.Кожицки. - Ibidem, k.49-50.
45 AAN, KNR sygn.28, k.12-19.
46 Протокол от заседанието на ПНК от 23.XI.1917, AAN, KNR sygn.3, k.13; протокол от 27.XI.1917,
AAN, KNR sygn 3, k.5.

74
които й осигуряват пълна политическа, икономическа и военна независимост,
т.е. обединяване на всички полски земи, включително и тези, които й осигуряват
достъп до морето47.
За реализирането на своите планове ПНК възнамерява да си послужи с жела­
нието на съюзниците да използват помощта на поляците срещу болшевиките в
Русия. "Опитът учи - казва Дмовски на заседание на комитета през декември
1917 г. - че съществено правило за Англия и Америка е да използват всички,
следователно и Полша, но нищо да не й дадат. (...) Те искат полската армия в
Русия, ние пък трябва да я дадем дотолкова, доколкото получим в замяна
признаването на полското правителство"48.
Междусъюзническата конференция от декември не изпълнява очакванията
на поляците, но малко по-късно, през януари 1918 г., са огласени мирните програ­
ми на Великобритания и Съединените щати. В речта си на конференцията на
профсъюзите на 5 януари премиерът Лойд Д ж орд ж заявява, че създаването
на "независима Полша, включваща в себе си всички истински полски елементи,
които желаят да влязат в нея, представлява неотложна необходимост за стаби­
лизирането на Западна Европа"49.
Три дни по-късно президентът на Съединените щати обявява известната си
програма за мир, в чиято тринадесета точка също се изтъква необходимостта
от създаването на независима полска държава, с допълнителното условие да
й се даде излаз към морето и международни гаранции за "политическата, иконо­
мическата и териториалната й цялост"50.
По-късно Роман Дмовски твърди, че това, което му е направило най-силно
впечатление в изказванията на двамата държавни мъже, е появяването за първи
път в изявленията им на изразите "истински полски" ("genuinely Polish") и "без­
спорно полски" ("indisputably Polish") по отношение на населението на бъдещата
полска държава. Дмовски разглежда тези елементи в изказванията им като
израз на видимо противопоставяне на програмата на ПНК, според която, както
се изразява той, "полската национална територия е значително по-голяма от
етнографската"51.
Развитието на събитията на изток не отговаря на полските интереси. По време
на преговорите в Брест-Литовск Германия категорично поставя искането тя и
Австро-Унгария да вземат решенията относно съдбата на Полша и разположени­
те на изток от нея територии (въпреки че формално това уж ще става в споразу­
мение с представителите на тези земи). Когато болшевишките представители
отказват да се подчинят на немския диктат, Германия и Австро-Унгария подпис­
ват на 9 февруари договор със създаденото в Киев, от радетели за независи­
мостта на Украйна, правителство, според който му дават земите на някогашната
хелмска губерния. Освен това Австро-Унгария обещава в Източна Галиция да
бъде създадена отделна украинска провинция на Хабсбургската монархия.
След прекъсването на преговорите с болшевишката делегация германските и

47 Писмо на Р.Дмовски до И.Падеревски, 6.XII.1917, в: Μ. К u +a k о w s k i. Op.cit, t.2, p.85.

48 AAN, KNRsygn.3, k.25.
49 Documents and Statements Relating to Peace Proposals and War Aims (December 1916 - November
1918). Ed. G.L.Dickinson. London, 1919, p.113.
50 Ibidem, p.120.
51 R. D m o w s k i. Op.cit., p.374.

75
австрийските войски се отправят на изток и завземат Украйна до река Дон,
Белорусия и почти целите балтийски държави. След тази офанзива болшевиш-
ките представители подписват мирния договор (3 март 1918 г.), който осигурява
на Германия възможността да се намесва в бъдещата съдба на Полша, Белору­
сия, Литва, Латвия и Естония52.
Загубилите съюзника си на изток западни държави все още не бързат с
декларацията по полския въпрос. Продължават тайните преговори за подписва­
нето на сепаративен мир с Австро-Унгария53. Тези преговори са прекъснати
едва през пролетта на 1918 г., когато вече няма съмнение, че правителството
във Виена не възнамерява да скъса с Германия и да подпише отделен мирен
договор545. Тогава западните съюзници възприемат нова политическа линия,
предвиждаща разделянето на Австро-Унгария на етнически държави.
На 3 юни 1918 г. правителствата на съюзническите държави правят съвместна
декларация по полския въпрос, към която се присъединява от името на Съедине­
ните щати държавният секретар Робърт Лансинг. Създаването на обединена и
независима полска държава със свободен достъп до морето е обявено за. едно
от условията за траен и справедлив мир в Европа565 .
8
7
Все по-ясно очертаващата се перспектива за победен край на войната за
западните държави кара дейците на ПНК да осъзнаят необходимостта от
контакти с представителите на противоположната ориентация66. Силно влияние
при оформянето на становището за необходимостта от сътрудничество с поли­
тическите противници оказва опасението от избухването на обществено недо­
волство и желанието да се предотврати все по-голямата радикапизация на
обществото в страната67.
Представители на ответната страна също си дават сметка за нуждата от
сътрудничество с Полския национален комитет и се обръщат към него със
съответните предложения5а.

52 Μ . Т у m о w s k i, J. К i е n i e w i c z, J. Η ο I z e r. Historia Polski. Warszawa, 1991, p.275-276.

53 Когато изпраща, през декември 1917 г., ген.Смътс на поредните разговори с граф Менсдорф,
Лойд Джордж го инструктира да предаде на пратеника на Виена уверенията за приятелските наме-
рения на британското правителство спрямо Австро-Унгария В речта си от 5 януари 1918 г. британският
премиер ясно заявява, че разкъсването на Хабсбургската монархия не е сред военните цели на
западните съюзници. - H . B a t o w s k i . Rozpad Austro-W^gier 1914-1918. Warszawa, 1965, p.153-154.
54 Η. H a n a k. The Government, the Foreign Office and Austria-Hungary 1914-1918.- Slavonic and East
European Review, Jan. 1969, vol.47, p.188.
55Текстът на декларацията в: K. K u m a n i e c k i. Op.cit., p.118. Трябва да се отбележи, че първото
съвместно изявление на съюзниците за "възстановяването на Полша в нейните исторически и гео­
графски граници" е направено по-рано, на 2 март 1918 г., но то едва ли може да се смята за официално
обвързващо. Направено е в Румъния и е предизвикано единствено от желанието на представителите
на Антантата да убедят поляците от Девета руска армия в Бесарабия да продължат, заедно с Втори
легион на Ю.Халер, борбата против Германия. - N. D a v i е s. God’s Playground. A History of Poland.
New York, 1982, vol.2, p.388.
56 Писмо на Е.Добецки, 14.1.1918, AAN, KNR sygn.2078, teczka № 3, k.95; писмо на Е.Добецки до
Вл.Собански, 31 .VIII.1918, AAN, KNR sygn.2078, teczka № 3, k.14-18. За необходимостта от опит за
споразумение с политическите противници и изработването на съвместен план за полската акция
преди и по време на бъдещата мирна конференция пише и Вл.Собански. - Писмо на Собански до
Р.Дмовски, 28.VIII.1918, AAN, KNR sygn.1802, teczka № 6, k.33-34; писмо на Собански, 30.IX.1918,
AAN, KNR sygn.1802, teczka № 6, k.40-42.
57Собански до Дмовски, 28.VIII.1918, AAN, KNR sygn.1802, teczka № 6, k.37; Добецки до Собански,
31 .VIII.1918, AAN, KNR sygn.2078, teczka № 3, k.15; писмо на Я.Розвадовски до Р.Дмовски, 5.Х.1918,
AAN, KNR sygn.91, k.123.
58 М. S е у d a. Op.cit., t.2, p.627-628; Собански до Дмовски, 28.VIII.1918, AAN, KNR sygn.1802,

76
 През есента на 1918 г. германската армия търпи поражения на Западния
фронт. Австро-унгарската империя се разпада под натиска на националноосво-
бодителните движения. В Германия избухва революция. На 3 ноември капиту­
лира Австро-Унгария, а на 11 ноември - Германия. Пътят на поляците към въз­
становяването на независимостта е открит.
По отношение на Полша периодът 1914-1918 г. се характеризира с взаимно-
обусловеното действие на няколко фактора, оказали се благоприятни за разре­
шаването на полския въпрос. Сред тях се открояват поражението във войната,
постигнало и трите държави-поробителки на Полша, както и избухването на
революция на територията на тези държави69.
Що се отнася до разпространението на революцията, в Централна и Източна
Европа капитализмът е слабо развит, а центровете на съсредоточена работни­
ческа сила са малки и разпръснати. В Белорусия, Литва, Украйна и Полша
доминират селските маси, които не са склонни да се надигнат заради прилага­
нето на практика на огласените от революционерите класови, наднационални
лозунги*5
60.
9
Съдбата на европейската революция е решена още в края на 1918 и началото
на 1919 г. Революцията в Германия изоставя издиганите постулати с интерна­
ционален характер и застава в защита на националната държава. Националните
тежнения доминират и в австро-унгарските земи. Империята се разпада именно
поради центробежните национални движения. През март 1919 г. е създадена
съветска република в Унгария, а два месеца по-късно и в Бавария. Те обаче не
могат да повлияят върху развоя на събитията в по-широк план61.
В началото на ноември 1918 г. на полска територия има няколко центъра на
властта. На 23 октомври регентите създават ново правителство, начело с члена
на Национално-демократическата партия Юзеф Швежински. На 31 октомври в
Краков поема управлението Полската ликвидационна комисия под ръковод­
ството на лидера на Полската земеделска партия - Пяст, Винценти Витос. На
3 ноември обявилият без предварително споразумение с регентите създаването
на "Национално правителство" Ю.Швежински е свален от поста си. В това време
инициативата поемат привържениците на лагера на Пилсудски. В нощта на 6
срещу 7 ноември в Люблин е създадено Временно народно правителство на
Полската република, начело с лидера на гапицийските социалдемократи Игнаци
Дашински и с преобладаваща част на министрите - социалисти и земеделци.
Правителството обещава провеждането на демократични избори за сейм,
обединяване на полските земи, аграрна реформа и одържавяване на някои
клонове на промишлеността62. На полските земи се създават и съвети на работ­
ническите делегати, които набират сила под влияние на революционните
настроения63.

teczka № 6, k.33-34; писмо на Я.Розвадовски от Монтрьо, 5.Х.1918, AAN, KNR sygn.91, k.122-123;
приложение № 2 към протокола от 2.Х.1918 г., AAN, KNR sygn.7, k.33-35; писмо на Вл.Барановски до
представителя на ПНК, Женева, 15.Х.1918, AAN, KNR sygn.91, k.125; A. G a r I i с k i. U zrodet obozu
belwederskiego. Warszawa, 1981, p.310-314.
59 J. B u s z k o. Op.cit., p.207-208.
60 A. C z u b i ή s k i. Op.cit., p.50.
61 Ibidem.
62 M. T y m o w s k i, J. K i e n i e w i c z . J . H o l z e r . Op.cit., p.277-278.
63 J. B u s z k o. Op.cit., p.212-213.

77
 Ha 10 ноември във Варшава се завръща освободеният от Магдебург Юзеф
Пилсудски. Представителите на всички полски политически партии, с изключе­
ние на тези от революционната левица, се обръщат към Регентския съвет с
искането да му предаде властта. На 11 ноември Регентският съвет предава в
ръцете на Пилсудски командването на армията, а на 14 ноември - и цялата
власт и се саморазпуска. Правителството на Дашински подава оставка и
Пилсудски поверява на социалиста Е.Морачевски задачата да състави нов
кабинет. От гледна точка на политическото представителство създаденият на
18 ноември кабинет има състав, подобен на този на люблинското правителство.
На 22 ноември Пилсудски и Морачевски издават декрет, според който Полша
е република, а до свикването на законодателен сейм най-висшата власт, като
временен глава на държавата, ще упражнява Юзеф Пилсудски64.
Умерената реформаторска дейност на правителството на Морачевски предиз­
виква недоволството на десницата и нейни представители правят опит за дър­
жавен преврат в нощта на 4 срещу 5 януари 1919 г. Опитът пропада, но Пилсуд­
ски разпуска правителството на Морачевски и поверява създаването на нов
кабинет на популярния в чужбина и добре приет от свързаните с Национално-
демократическата партия кръгове Игнаци Падеревски. По този начин Пилсудски
се стреми към споразумение с извоювалия си авторитет пред правителствата
на западните държави Полски национален комитет в Париж65.
Полският национален комитет, съобразявайки се с положението в страната,
също търси начини за споразумение с Пилсудски. Задачата да му представи
становището на комитета по този въпрос получава Ст.Грабски. В инструкциите
си за Грабски Роман Дмовски подчертава, че в дадения момент всякакво разно­
гласие би означавало поражение за Полша. Този факт и опасенията от избухва­
нето на гражданска война и революция говорят в полза на политическия компро­
м и с66. На 16 декември 1918 г. Грабски телеграфира от Варшава, че Пилсудски
е готов да повери на ПНК в Париж представянето на Полша в преговорите
между съюзниците и на мирната конференция 676 . В писмо до Дмовски от 21
8
декември 1918 г. Пилсудски обяснява мотивите си за това с желанието да
избегне на всяка цена двойното представителство на Полша пред съюзниците.
"Само едно съвместно представителство - заявява той - може да направи
така, че исканията ни да бъдат чути"66.
Представителите на противоположните политически лагери се стараят да
представят единен фронт пред света с надеждата да получат най-благоприятни
условия за възстановената полска държава. Съставът на полската делегация
на мирната конференция е определен чрез споразумение между Полския нацио­
нален комитет и Ю .Пилсудски69.
При изработването на полската териториална програма за мирната конферен­

64 Ibidem, р.211-213.
65 Ibidem, р.214; W. R o s z k o w s k i (А. A l b e r t ) . Historia Polski 1914-1993. Warszawa, 1994, p.19-
20 .
66 Протокол от 17.XI.1918, AAN, KNR sygn.8, k.9; протокол от 23.XI.1918, AAN, KNR sygn.8, k.14.
67 Sprawy polskie na konferencji pokojowej w Paryzu w 1919 r. Dokumenty i materiaty. Red. R.Bierzanek,
J.Kukufka. T.1-3. Warszawa, 1965,1967,1968 (Sprawy polskie...), t.1, p.35.
68T. K o m a r n i c k i . Piteudski a polityka Wielkich mocarstw zachodnich. Londyn, 1952, p.10-11.
69 Sprawy polskie..., t.1, p.35; M. L e c z y k. Komitet Narodowy Polski a Ententa i Stany Zjednoczone
1917-1919. Warszawa, 1966, p.283, 287; R . D m o w s k i . Op.cit., p.431; AAN, KNR sygn.11, k.1-3, 6.

78
ция става сблъсък между две концепции - федералистична и инкорпоративна,
отнасящи се преди всичко до полската политика на изток. Разликата между
тях се отнася до проблема какъв да бъде характерът на съюза, който би свързал
полската държава с Украйна, Белорусия и Литва. За създатели на федератив­
ната програма са смятани Ю.Пилсудски и Л.Вашилевски. Позицията на Пилсуд-
ски е характеризирана по следния начин от Л.Вашилевски: "Плановете на комен­
данта на изток се свързваха с концепцията му за "Голяма Полша", изискваща
либерално третиране на земите на някогашното Велико литовско княжество и
на Украйна. Тази “Голяма Полша” той противопоставяше на ендецката70 концеп­
ция за “Малка Полша”, националистична, отблъскваща от себе си източните
съседи, които трябваше да се стремят към “Голяма Полша" и да се събират
при нея като при естествен защитник срещу руската опасност"71. Самият Ваши-
левски е на мнение, че сложната народностна ситуация в Литва, Белорусия и
Украйна би могла да се разреши посредством взимно споразумение между
отделните участници, без външна намеса. Той смята, че при нарасналите дър­
жавни аспирации на малките народи присъединяването на прекалено голям
брой чужди елементи не отговаря на полските интереси72.
Към федерация клонят и предпочитанията на Игнаци Падеревски, въпреки
връзките му с Полския национален комитет. Схващанията му по този въпрос
отразява написаният в началото на 1917 г. и връчен на президента Уилсън мемо­
рандум, съдържащ проект за създаването на федеративна държава (Полски
съединени щати). Според проекта в състава на тази държава трябва да влязат
кралствата: полско, литовско, полеско, волинско, халицко-подолско73. Разглеж­
дайки "чудатите хрумвания на Падеревски" от меморандума, участникът в съби­
тията Т.Белецки пише: "(...) по време на Парижката конференция Падеревски
изостави напълно проекта за халицко-подолско кралство и редом с Дмовски
се бореше за постоянна принадлежност на Източна Малополша към Полша,
затова пък по въпроса за Литва бе и нататък, заедно с Пилсудски, привърженик
на федерацията"747. Именно с Падеревски Пилсудски свързва надеждата си да
5
получи подкрепата на съюзническите държави за осъществяването на своята
концепция76. Наистина в разговорите със Ст.Грабски Пилсудски се съгласява
с вижданията на Полския национален комитет относно границите на Полша,

70"Ендеки" са наричани в Полша представителите на Национално-демократическата партия или

Националната демокрация (Stronnictwo Narodowo-Demokratyczne).
71 L. W a s i I е w s k i. Jozef Pitsudski jakim go znatem. Warszawa, 1935, p.172.
72 J. L e w a n d o w s k i . Federalizm, Litwa i Biatorus w polityce obozu belwederskiego (XI.1918 -
IV. 1920). Warszawa, 1962, p.66. За възгледите на Л.Вашилевски относно Литва - R L o s s o w s k i . Po
tej i tamtej stronie Niemna. Stosunki polsko-litewskie 1883-1939. Warszawa, 1985, p.62. За федеративните
концепции вж. H. J a b t o n ski . Narodziny Drugiej Rzeczypospolitej 1918-1919. Warszawa, 1962, p.231-
234.
73 Меморандум на И.Падеревски до Уилсън за Полша и необходимостта от възстановяването на
независимостта й, 11.1.1917, Ню Йорк, в: Archiwum polityczne Ignacego Paderewski ego. T.1 (1890-1918).
Opr. A.Piber i W.Stankiewicz. Wroctaw, 1973, p.100-109.
74T. B i е I e c k i. W szkole Dmowskiego. Londyn, 1968, p.149-150.
75"Бих искал колкото може по-често да говориш за това с Падеревски, който е яростен федералист,
но човек с относително слаб характер, поддаващ се на влияние (...)", пише Пилсудски до Л.Ваши­
левски на 8 април 1919 г. —J. Р its u d s ki. Pisma. T.5. Warszawa, 1937, p.74; L . W a s i l e w s k i . Op.cit.,
p.177.

79
но настоява, по стратегически съображения, на изнасянето на държавната гра­
ница отвъд граничните реки Ула, Березина, Случ, Хорин и Ушица767 .
Инкорпоративната програма изхожда от схващането, че, както пише Дмовски
още във връчения на Балфур в края на март 1917 г. меморандум относно терито­
рията на Полша, възстановяването на полската държава в историческите грани­
ци от 1772 г. не е възможно тогава и не би дало силна държава. Според Дмовски
в основата на силата на Полша трябва да стои територия, на която мнозинството
от населението говори на полски, съзнава полската си националност и се чув­
ства обвързано с полския проблем11. "Не можем да излезем - защитава той
концепцията сина проведеното на 2 март 1919 г. в Париж заседание на Полския
национален комитет - с проект за слабо слепена, слабо съшита държава, само
за силна държава, която ще има сплотеност отвътре и сериозна сила навън".
Заявява, че не може да се произнася думата "федерация", когато се има пред­
вид силна държава, и че повече вярва в съжителството в съгласие между
литовци и поляци и между украинци и поляци, "когато те ще знаят, че зависят
от централното правителство във Варшава". На Дмовски и сътрудниците му
се удава да прокарат с мнозинство от гласовете решението да се придържат
към дотогавашната териториална програма на Полския национален комитет,
като се допускат евентуални поправки поради "географски и военни съобра­
жения"78.
Р.Дмовски заема определено отрицателна позиция спрямо националните
движения на обсъжданите територии. "От гледната точка на Обществото на
народите - заявява той в речта си на заседанието на Съвета на десетте от 29
януари 1919 г. - е очевидно, че това Общество (...) има шанс за развитие само
в случай, че в състава му влязат солидарни членове, т.е. добре организирани
народи. А народът-това е група хора, способни да се организират, да изразяват
своите възгледи и имащи установена политическа линия". По мнението на Дмов­
ски ако Обществото на народите приеме за свои членове държави като Литва
и Украйна, то ще има в състава си не силни държави, а "организирана анархия".
Той предлага Литва да бъде присъединена към Полша като автономна държава,
"тъй като тя не е способна да съществува сама"79.
Лидерът на ПНК обосновава своето отношение към украинското национално
движение и изявлението си, че една евентуална украинска държава не би имала
шансове за самостоятелно съществуване с твърденията, че Украйна е измисли­
ца на Германия, че мнозинството от населението й е лишено от каквито и да
било идеали, от национално самосъзнание и чувство за гражданските си задъл­
жения. Дмовски набляга на необходимостта от присъединяването на Източна
Галиция към полската държава, имайки предвид галицийските природни богат­
ства и ползата, която би имала Полша от обща граница с Румъния80.

76Телеграма на Ст.Грабски до Полския национален комитет, 16.XII.1918, в: Sprawy polskie..., t.1,

р.ЗЗ.
77 R. D m о w s k i. Op.cit., p.524-527. Зараждането на тези концепции може да се проследи до
периода преди края на XIX в. За първи създател на тази доктрина е смятан Й.Л .Поплавски. Развиват
я З.Балицки и Р.Дмовски (например "Niemcy, Rosja i kwestia polska").
78 Протоколът от заседанието в: Sprawy polskie..., t.1, p.77-104.
79 Sprawy polskie..., t.1, p.54-55.
80 Ibidem, p.51,54, 73.

80
 За разлика от въпроса с източната граница на Полша програмата на ПНК за
западната граница не предизвиква съпротивата на лагера на Пилсудски, който
посвещава по-малко внимание на този проблем81. Дмовски излага тази програ­
ма в изказването си на заседанието на Съвета на десетте от 29 януари 1919 г.,
а по-късно представя по-прецизирана версия на полските искания в нотата си
до Комисията по полските проблеми от 28 февруари. Програмата предвижда
границите на Полша да обхващат цялото Познанско, целия Горен Шльонск,
Ополски Шльонск без ниската, гротковската и отчасти немодлинската околии,
а от Долен Шльонск - намисловската, сицовската и част от милицката околии.
Полската делегация иска още източния край на Поморие (Померания) с лембор-
ската, битовската и част от слупската околии, четирите околии по десния бряг
на Висла - щумската, суската, малборската и квидзинската, а от Източна Пру­
сия - Вармия и Мазурите. Предлага се североизточната част на Източна Прусия
да бъде присъединена към Литва, за която се планира да съставлява едно
държавно цяло с Полша, а от останалата част от тази провинция да се създаде
независима република под протектората на Обществото на народите82.
Според териториалните клаузи на Версайския мирен договор, подписан на
28 юни 1919 г., на Полша се дават: Източно Поморие (Източна Померания) без
Гданск и почти цялата Великополша. Предвижда се провеждането на плебис-
цити в Горен Шльонск, Вармия и Мазурите. Гданск е обявен за свободен град
под върховенството на Обществото на народите, свързан с Полша икономичес­
ки посредством митнически съюз. Единствената непосредствена връзка на
Полша с морето трябва да бъде т.нар. полски "коридор", състоящ се от долното
течение на Висла и железопътните линии Варшава - Млава - Гданск и Варшава
- Торун - Гданск.
След проведения на 11 юли 1920 г., при много трудни за поляците условия,
плебисцит относно принадлежността на Вармия и Мазурите на Полша се пада
едва една малка част от спорната територия. В Шльонск, след две полски
въстания, плебисцит и трето полско въстание Съветът на посланиците признава
на Полша 29 процента от територията и 46 процента от населението. По този
начин Полша получава 76 процента от въглищните мини и 97 процента от мините
с желязна руда. В германската част остават около 500 хиляди поляци, а в
полската - около 250 хиляди германци.
Що се отнася до границата с Чехословакия, на 26 януари 1919 г. чехите навли­
зат в Чешински Шльонск, като завземат територията на някогашното Чешинско
княжество чак до Висла. На 3 февруари в Париж е определена нова демарка-
ционна линия, разделяща спорната територия до провеждането на плебисцит.
Въпреки нищожната перспектива за постигане на успех поради подкрепата на
Великобритания и франция за Чехословакия, полската делегация продължава
да настоява за благоприятно за Полша решение на въпроса83. В навечерието
на плебисцита, който трябва да се проведе през юли 1920 г., Полша дава съгла­

81 L. W a s i I е w s k i. Op.cit., p. 175; H. J a b l ο ή s k i. Op.cit., p.230-231.

82 Бележки на секретаря за изказването на Дмовски на заседанието на Съвета на десетте, 29.1.1919,
в: Sprawy polskie..., t.1, р.45-56; Нота на полската делегация до Ж.Камбон, 28.11.1919.- Пак там,
с.72-77; M . N o w a k - K i e l b i k o w a . Polska - Wielka Brytania w latach 1918-1923. Warszawa, 1975,
p.67.
83 Sprawy polskie..., t.1, p.74.

6 Историческипреглед,кн.1-2 /1998 81
сието си спорът да се разреши без плебисцит, като обвързва решението си с
условието Чехословакия да остане неутрална във водещата се полско-съветска
война и да пропуска транспортите с оборудване за Полша. Въз основа на реше­
нията на конференцията в Спа на 28 юли Съветът на посланиците в Париж
поделя спорната територия в ущърб на Полша. Тя получава 1,0 хиляди квадратни
километра територия и 143 хиляди население, а Чехословакия - 1,3 хиляди
квадратни километра територия и 284 хиляди население. Откъм чешката страна
остава около 120-хилядно полско население. Впоследствие Чехословакия не
спазва обещанието за неутралитет, като блокира доставките за Полша84.
Характерът на проблема за Източна Галиция се определя както от противо­
поставянето на борещите се за създаването на собствени държави Полша и
Украйна, така и от конфликта между всяка от тях и Съветска Русия. Още от
ноември 1918 г. поляците водят битки с украинците в Източна Галиция. На 24
януари Съветът на десетте предупреждава воюващите страни, че постигнатото
със сила ще навреди сериозно на стремежите на онези, които я използват85. В
същия този дух на 11 февруари Съветът решава да предупреди полското прави­
телство, че е опасно да се провежда политика с агресивен характер и че опитите
да се повлияе върху решенията на конференцията чрез завземането на спорните
територии могат да имат фатални последствия за Полша86.
Трябва да се признае, че под ръководството на Юзеф Пилсудски полската
политика спрямо Източна Галиция разчита на свършените факти, изпреварвайки
решенията на държавите от Антантата. Минало е времето, когато правителст­
вото на галицийския социалист Дашински призовава поляците от Източна Гали­
ция и Украйна към мирно разрешаване на спорните въпроси87. Поради дейст­
вията на украинците с цел да придобият собствена държава Пилсудски започва
военна акция. Полският поход има по-скоро характер на военна помощ за Л вов,
отколкото на реализация на федеративната концепция. Продължителните воен­
ни действия в този район не довеждат до изясняване на положението.
Последователен противник на претенциите на поляците спрямо Източна Гали­
ция е британската делегация. Когато маршал фош настоява да се изпрати
незабавна помощ на Лвов, британският премиер задава въпроса защо конфе­
ренцията трябва да взема решение в полза на поляците, а против украинците.
Той смята, че ако поляците много държат на този въпрос, те със сигурност ще
са в състояние да защитават сами себе си. Лойд Д ж ордж е за това да се
използват всички начини на убеждаване, за да се постигне временно смекча­
ване на спора между поляци и украинци - така, както е направено в случая с
Чешин88.
На 2 април е създадена Междусъюзническа комисия за Източна Галиция.
Представеният на 12 май проект на тази комисия предвижда на Полша да се

84 A. A I b е r t (Wojciech Roszkowski). Najnowsza historia Polski 1918-1980. Londyn, 1991, p.76;

T. P i s z c z k o w s k i . Op.cit., p.203.
85 Sprawy polskie..., t.1, p.55.
86 Ibidem, p.56.
87A. D e r u g a. Polityka wschodnia Polski wobec ziem Litwy, Biatorusi i Ukrainy (1918-1919). Warszawa,
1969, p.27.
88 Sprawy polskie..., t.1, p.116-117.

82
признае Лвов, а на Украйна - нефтените находища, като последната трябва да
предава част от нефтените продукти на полските власти89.
Водена от желанието да отлага примирието с украинците до момента на
победата на полските войски, полската делегация се старае да убеди комисията
в необходимостта от продължаването на борбата. Като аргументи са използ­
вани опасността от руската революция и възможността Германия да поднови
военните действия90. Съюзническите държави протестират и на 5 юни Падерев-
ски заявява, че полските военни действия са били прекъснати и са продължени
едва след атаката на 12 май на украинските войски. "Намерихме се на ръба на
революцията", заявява полският премиер. На въпроса на Лойд Д ж ор д ж дали
поляците имат претенции към цяла Галиция Падеревски отговаря: "Дадохме
на тази страна автономия. Искаме цяла Галиция"91.
Успехите на болшевишката армия в Украйна карат Върховния съвет да започ­
не да гледа на заемането на Източна Галиция от полските войски като на нещо
желано. Комисията по полските проблеми получава задачата да изработи план
за разрешаването на гапицийския проблем. Резолюцията на комисията от 17
юни представя следните предложения относно държавната принадлежност
на Източна Галиция: създаването на автономна Галиция с възможността за
свързване във федерация с Полша; създаването на мандатен окръг под егидата
на Обществото на народите и признаването на мандата на Полша за срок от
25 години. Направен е опит да се начертае границата между Източна Галиция
и Полша. Определени са две линии: линия "А" - на запад от Лвов и нефтените
залежи и линия "Б" - на изток от Л вов92.
На 25 юни 1919 г. Върховният съвет упълномощава полската армия да про­
дължи военните операции до река Збруч, за да осигури защитата на населе­
нието на Източна Галиция срещу опасността от страна на болшевишката армия.
Съветът прави едновременно уговорката, че това няма да предреши въпроса
за статута на Източна Галиция93. В последвалите месеци този въпрос остава
постоянно предмет на спор между Полша и западните държави949 . На21 ноември
5
Върховният съвет на мирната конференция потвърждава проекта за автономния
статут на Източна Галиция (линия "А"). Полша получава мандат над нея за
срок от 25 години, който трябва да упражнява под контрола на Обществото на
народите. То запазва правото да промени или отмени автономния статут на
Източна Галиция след изтичането на този с р о к96. Впоследствие, обаче, под
натиска на събитията, решението за статута на Източна Галиция е суспенди­
рано.
Доказателство за факта, че съдбата на Полша през този период зависи до
голяма степен от решаването на проблемите по военен път, е и случаят с полско-

89 М. N o w a k - K i e f b i k o w a . Op.cit., р. 111.
90Sprawy p o ls k ie .t.1 , p.302-303; писмо на Р.Дмовски до Ст.Грабски, 5.V.1919, в: М. K u t a k o w -
s k i. Op.cit., vol.2, p.155; недатирано писмо на Дмовски до Грабски.- Пак там, с.160-161.
91 Sprawy polskie..., t.1, р.212-221; Documents on British Foreign Policy 1919-1939 (DBFP). Ed. by
R . Butler. Ser.1. Vol.3. London, 1949, p.348-355.
92 DBFR ser.1, vol.3, p.829-843; H . B a t o w s k i . LiniaCurzona abyfaGalicja Wschodnia.- B: Z dziejow
stosunkow polsko-radzieckich. Vol.3. Warszawa, 1968, p.172.
93 DBFR ser.1, vol.3, p.851-861 ;T. P i s z c z k o w s k i . Op.cit., p.248.
94 T. P i s z c z k o w s k i . Op.cit., p.249; M . N o w a k - K i e l b i k o w a . Op.cit., p.143, 155.
95 T. P i s z c z k o w s k i . Op.cit., p.249.

83
литовската граница. До края на 1918 г. болшевишката армия завладява голяма
част от Литва и Белорусия и се приближава към Вилнюс. Смята се, че без
военното присъствие на поляците през периода 1918-1920 г. Литва не би могла
да запази своята независимост96. Литовците обаче не желаят да се откажат
от историческата си столица Вилнюс. Претенции към града имат и поляците.
Местните поляци заемат града на 1 януари 1919 г., но само няколко дни по-
късно той пада в ръцете на болшевиките. Още преди това Временното литовско
правителство е напуснало Вилнюс и се е установило в Ковно. По-късно Пил-
судски успява да отнеме Вилнюс от болшевиките.
Когато през лятото на 1920 г. болшевиките започват настъплението си на
запад, част от войските им са насочени към Вилнюс, а друга част - към Лвов.
В марша срещу Полша болшевишката армия е подпомагана и от литовците,
като литовските комунисти действат в полза на установяването на съветска
власт в Литва.
Междувременно полското правителство полага усилия да получи помощ от
западните държави. Пристигналият за тази цел на провеждащата се през юли
1920 г. конференция в Спа В.Грабски е принуден да се съгласи в преговорите
за границата поляците да приемат т.нар. линия Кързън.
Болшевиките обаче се стремят първо да завземат Варшава. Неуспехът и
принудителното отстъпление принуждават болшевишкото правителство да
започне мирни преговори. На 18 март 1921 г. в Рига е подписан мирният договор,
определящ източната граница на Полша. Тя върви по линията на река Збруч,
като на север оставя Минск от страна на Белорусия.
Що се отнася до Вилнюс, в Спа Грабски се отказва от този град в полза на
литовците. След победите си над болшевиките обаче Пилсудски поръчва на
генерал Желиговски да завземе населената с полско мнозинство част от Литва.
Въпреки съпротивата на литовците, тази територия остава в границите на
Полша, който факт получава официално признание на 15 март 1923 г. от конфе­
ренцията на посланиците на Великобритания, франция, Италия и Япония.
Сложните взаимоотношения между участниците в Парижката мирна конфе­
ренция се отразяват и върху свързаните с Полша нейни решения. Кои сили
действат в полза, а кои - в ущърб на полските искания?
Безспорно най-голямо вляние при вземането на решенията по полския въпрос
има Великобритания. Как изглеждат бъдещите граници на Полша според бри­
танската програма за конференцията? В меморандум на форин Офис от 20
януари 1919 г., отнасящ се до бившата Руска империя, е разгледан също въп­
росът за границите на полската държава. В него е предвидено създаването на
буферна държава между Русия и Германия, състояща се от Полското кралство
и от онези владяни от доскорошните поробители на Полша територии, чието
население се обяви за присъединяване към полската държава или които се
окажат необходими за създаването на "практична" граница. Съгласно с това
полската граница трябва да минава, започвайки от източната граница между
Русия и Прусия, на запад от Сувалки, на север оттам до Неман, по протежение
на тази река до Гродно, а след това по Буг до старата граница между Полското
кралство и Галиция. Гродно и Брест-Литовск са оставени извън Полша, но е

96 J. Т о р ο I s k i. Polska dwudziestego wieku 1914-1995. Poznan, 1995, p.46.

84
отбелязано, че ако жителите им се обявят за присъединяване към нея, Велико­
британия ще се съгласи с това. След това границата преминава по Сана до
старата галицийско-унгарска граница. Включването на Пшемишъл, както и на
Източна Галиция в границите на Полша ще зависи от волята на тяхното населе­
ние. Западна Галиция и по-голямата част от Чешински Шльонск се дават на
поляците. След това границата върви от горна Одра до Ополско, за което се
признава, че е в по-голямата си част полско, като включва в полската държава
вроцлавско-чешинската железопътна линия. При решаването на въпроса за
принадлежността на Шльонск трябва да се прилагат "практически" критерии и
желанията на населението. Авторите на меморандума предполагат, че той
сигурно ще се падне на Полша поради полското мнозинство там и поради
необходимостта да се осигурят въглища за полската промишленост. По въпроса
за северната граница се смята за необходимо да се гарантира на Полша достъп
до морето. Във връзка с това се предлага да й се даде територията по проте­
жението на Висла с Новото пристанище. За комуникациите между Източна
Прусия и Поморие е предвиден германски коридор с минаваща през него желе­
зопътна линия. Бъдещето на Мазурите трябва да се реши посредством плебис-
цит. В случай, че се паднат на Полша, границата с Източна Прусия ще върви
по линията на езерата. На населяващите останалите извън границите на Полша
анклави на Вилнюс и Лвов трябва да се осигури културна автономия, доколкото
живеещото на територията между тези градове и полската етническа територия
население се обяви за оставане извън границите на полската държава. Според
предвижданията на авторите на меморандума Полша ще има около 20 милиона
население - сред него 16 милиона поляци, 2 милиона евреи и повече от 1
милион германци97.
Не всички членове на британската делегация се придържат точно към указа­
нията на меморандума относно границата на Полша с Германия98. Британските
членове на Комисията по полските проблеми заемат по-благоприятно спрямо
поляците становище ("сериозно и безпристрастно" по мнението на Дмовски).
Отначало изглежда, че присъединяването на Гданск и Шльонск към Полша е
почти сигурно99. Все по-често обаче започват да се проявяват противоречията
във възгледите на британските делегати по отношение на западната и северната
граница на Полша. Открояват се две тенденции. От една страна У.Тирел, Е.Ха-
уърд, полк.Киш, Х.Пейтън са за това Гданск да бъде даден на Полша. Е.Хауърд
смята за абсурдно Германия да разполага в Източна Прусия с цели три приста­
нища (Гданск, Елблонг, Крулевец), докато Полша няма нито едно. Х.Пейтън
твърди, че Гданск е жизнено важен за Полша и настоява градът да има автоно­
мия в рамките на полската държава100.

97 М. N o w a k - K i e t b i k o w a . Op.cit., р.76-78.
98 Ibidem, р.78-81.
99 Писмо на Р. Дмовски до Ст.Г рабски, 14.111.1919,- В:М. K u l a k o w s k i . Op.cit., t.2, р.149-151;
протокол от заседанието на ПНК от 20.111.1919, AAN, KNR sygn.11, k.5; R. D m о w s k i. Op.cit., p.432-
433.
100 Из дневника на Ст.Кожицки, в: М. К u l а k о w s k i. Op.cit., t.2, p. 105; Μ. N o w a k - K i e lb i k o-
w a. Op.cit., p.78-80. За това Гданск да се даде на Полша се обявява и британският Naval Intelligence
Department (пак там, с.80). За убеждението на британските експерти, че Гданск трябва да се даде
на Полша, "но британското правителство не се съгласява с това" докладва полк. Хауз на президента
Уилсън на 23 февруари 1919 г. - Sprawy polskie..., t.1, ρ.272.

85
 Британските членове на Междусъюзническата комисия в Полша са убедени,
подобно на колегите си, че въпросът за западната граница ще бъде разрешен
благоприятно за Полша. На 8 април членовете на комисията изказват едино­
душно убеждението си, че Гданск, както и железопътната линия Гданск - Млава
- Варшава и излизащият на морето коридор трябва да се дадат на Полша101.
Противоположно становище заемат, заедно с Лойд Д жордж, британският
експерт по германските проблеми Дж.Хедлъм-Морли, Е.Кроу, лорд Милнър,
представителят на Южна Африка в британската делегация Я.Смътс и др.102
Р.Дмовски пише, че след идването на Лойд Д жордж в Париж представителите
на форин Офис слизат до ролята на експерти и че от момента, когато британ­
ският премиер атакува предложенията на териториалната комисия, английската
политика приема една насока103. Представителите на Пилсудски в ПНК също
споделят мнението за водещата роля на британския премиер при вземането
на решенията относно свързаните с Полша проблеми. "Това ще определи -
пише М.Соколницки до И.Падеревски по проблем, отнасящ се до Обществото
на народите - както и много други въпроси, становището на Англия и по-точно
това на Лойд Д ж ордж "104. Предвид факта колко много се различават окончател­
ните граници на Полша от препоръките на британските членове на комисията
на Камбон и на Междусъюзническата комисия в Полша, както, в известна степен
и от директивите на меморандума от 20 януари 1919 г., изглежда нелишена от
основания бележката на Р.Дмовски за намалялата роля на представителите
на форин Офис при вземането на решенията по този въпрос. Не трябва да се
забравя обаче, че преобладаващите сред служителите на форин Офис възгледи
са по-близки до схващанията на Лойд Джордж за бъдещето на Полша. Неговите
концепции относно границите на полската държава намират подкрепа сред
мнозинството британски делегати и в правителството 105.
Общественото мнение, както и мнозина сред съвременните и по-късни автори,
смятат британския премиер за отговорен за начина, по който е решен полският
въпрос на конференцията в Париж. За това допринася и фактът, че на подобен
международен форум именно водачите на делегациите са в центъра на общест­
веното мнение, което допринася за оставането в сянка на всички онези, които
сме свикнали да наричаме "управляващ елит” на дадена държава. Подобна
трактовка на въпроса означава, до голяма степен, опростяване на нещата.
Личните качества на Лойд Д ж ордж - енергичните действия, упоритостта и
непрестанния стремеж към постигането на набелязаната цел - несъмнено оказ­
ват влияние и съдействат за убеждаването или поражението на неговите опо­
ненти. Но преди всичко трябва да помним, че той е продължител и реализатор
на отдавна определена политическа линия. Дейвид Лойд Д ж орд ж действа
съобразно с дълбоко вкоренена традиция, от която се ръководят както неговите
предшественици, така и сътрудниците му, традиция, изискваща да се действа
изключително в интерес на Великобритания, за поддържане и засилване на
позицията й на световна сила. Именно в защита на тези интереси Великобрита­

101 Sprawy polskie..., t.1, ρ. 156, 313-314.

102 Μ. N ο w a k - Κ ie\ b i k o w a. Op.cit., p.79; Sprawy polskie..., t.1, p.185-186.
103 R. D m o w s k i. Op.cit., p.437-439.
104 Sprawy polskie..., t.1, p.128.
105M. N o w a k - K i e l b i k o w a . Op.cit., p.90, 125.

86
ния се отказва от политиката на блестяща изолация и признавайки Германия
за главната заплаха за британските позиции в света решава да й се противопос­
тави. Присъединява се към противоположния блок от държави, воюва с Герма-
ния и в Европа, и в други части на света. Основната цел при това е запазването
на морското превъзходство и поддържането на равновесието на силите на
европейския континент.
По отношение на запазването на морското превъзходство британските поли­
тици постигат пълен успех. Германия е фактически лишена от военна флота и
бази за нея. Великобритания постига успех и по отношение на колониите. След
окончателното решение на въпроса за колониите 52 процента от възлизащите
на близо милион квадратни мили с 12,5-13 милиона население германски коло­
нии в Африка се падат на Великобритания10е.
В светлината на тези постижения британският премиер може да си позволи
да изисква по-меко отношение към победения противник в други сфери*107. Това
отговаря на постулата на британската политика Германия да остане слаба по
море, "но достатъчно силна по суша" и е свързано тясно с принципа за запазва­
нето на равновесието на силите в Европа. В действията на британските политици
за постигането на тази цел Полша представлява само един от няколкото фак­
тора, които трябва да се вземат под внимание.
В този контекст става ясно последователното противопоставяне на британ­
ската делегация на исканията на поляците относно западната и северната грани­
ца на полската държава. На желанието Германия да остане относително силна
след войната се дължи до голяма степен начинът на определянето на границата
й с Полша.
Британските политици гледат на въпроса за източната граница на Полша
също от гледна точка на равновесието на силите. Отдръпването на Русия от
политическия живот в Европа поради "царящата в нея анархия" не отговаря на
британските интереси.
Не влиза в сметките на Великобритания да признава правителството на бол-
шевиките. "Нека веднага да кажа - и дума не става за признаване", заявява
британският премиер в Камарата на общините на 16 април 1919 г.108 При това
се изразява надеждата, че действащите срещу болшевиките сили в Русия ще
постигнат победа и се предвижда решаването на спорните въпроси, в това
число и въпросът за полско-руската граница, в споразумение с бъдещото демок­
ратично руско правителство.
Междувременно Великобритания поддържа дипломатически и военни мисии
в Сибир, в Архангелск и в балтийските провинции на бившата Руска империя.
В руския север от 1918 г. се намират британски военни сили под командването
на генерал Айрънсайд. В Кавказ пребивават отрядите на генерал Томпсън. На
26 май 1919 г. в Архангелск пристигат британски доброволци под командването
на генерал Грогън109.
За разлика от военните кръгове, начело с военния министър Уинстън Чърчил,
както и значителна част от членовете на Камарата на общините, Д .Лойд

,м Н. W. V. Т е m р е r I е у. A History of the Peace Conference of Paris. Vol.2. Oxford, 1969, p.218, 244.
107 Sprawy polskie..., t.1, p.133.
,oeDBFR ser.1, vol.3, p.308.
,M Ibidem, p.311,326.

87
Д ж орд ж се противопоставя на интервенцията в Русия. "Замислял ли се е някой
колко ще струва поддръжката на окупационната армия в Русия?", пита той в
Камарата на общините и се обявява срещу предприемането на такава стъпка.
Той обаче изразява пълно съгласие за подкрепата и помощта за Колчак и Дени-
кин. Помощ се дава и на Петлюра, за да се противопостави на революцията,
която може да залее съседните на Русия държави 11°.
На 24 май 1919 г. Върховният съвет на мирната конференция изпраща на
адмирал Колчак телеграма с условията, след чието изпълнение съюзническите
правителства ще са готови да му окажат помощ. Едно от условията е да се
признае независимостта на Полша. Направена е уговорката, че ако не се пос­
тигне споразумение, този въпрос ще бъде подложен на арбитража на Общест­
вото на народите1 011.
1
Лидерите на западните държави обсъждат също как да използват полските
войски срещу болшевишката армия в Източна Галиция и едновременно да оси­
гурят за в бъдеще независимостта на украинското население там. От Полша
отново се интересуват дотолкова, доколкото армията й би послужила на британ­
ските интереси 112.
Неуспехите на воюващите срещу болшевиките армии предизвикват нараства­
не на интереса към Полша като военен фактор. Поради поражението на Деникин
и под натиска на британските привърженици на интервенцията на заседанието
на Върховния съвет от 12 декември британският премиер се съгласява с предло­
жението на франция за съвместна политика по отношение на Съветска Русия,
основаваща се на опасването на Русия с т.нар. санитарен кордон. Това пред­
полага да се подпомага Полша, която трябва да играе ролята на бариера срещу
болшевизма. Във връзка с това лорд Кързън дори заявява, че е крайно необхо­
дима силна полска държава. И Лойд Д ж ордж се обявява за подпомагането на
Полша. Именно на плановете да се използва полската армия дължи Полша
съгласието на британското правителство да се суспендира решението за манда­
та на Полша в Източна Галиция113. Тази стъпка на британското правителство,
обаче, не означава промяна на отношението спрямо Полша. За това говори и
фактът, че решението относно временната полско: руска граница е взето преди
всичко под влияние на исканията на "белите" руснаци114.
Междувременно започва да се очертава модификация в британската поли­
тика спрямо Русия. Предизвикана от наближаващото поражение на воюващите
срещу болшевиките сили тя ще доведе до отказ на Великобритания от полити­
ката на интервенция. Този процес не е от полза за Полша. Много кратко трае
периодът, когато се говори за необходимостта от съществуването на силна
Полша. За полската държава не се предвижда роля при осъществяването на
новите британски концепции. Отказът от политиката на интервенция съвсем
не означава промяна на политиката по руския въпрос. Като могъща държава
Русия има, независимо от устройството си и за разлика от Полша, определено

110 Parliamentary Debates, Fifth Series - vol.114, Third vol. of session 1919, p.1943; DBFR ser.1, vol.3,
p.309-312, 424-425.
111 DBFRser.1, vol.3, p.312-318.
112 Ibidem, p.849-850. *
e\
113 M. N o w a k - K i b i k o w a. Op.cit., p.161-162.
114 Ibidem, p.157.

88
 място в британската концепция за равновесието на силите11S. Полската държава
и занапред остава фактор, който в дългосрочен план не влиза в такава значи­
телна степен в сметките на британската политика.
Що се отнася до позицията на френската делегация, поляците по традиция
разчитат на подкрепата на франция за осъществяването на своите искания116
въпреки моментите, когато французите подкопават тази им сигурност. "В Полша
гледат на франция - пише Р, Дмовски в книгата си "Германия, Русия и полският
въпрос", имайки предвид периода преди войната от 1870-1871 г. - като на
образец във всяко едно отношение, от нея очакват да въплъти в живота на
Европа принципите на свободата и справедливостта, нейните ходове следят
борците за свободата на Полша". Поражението на франция във войната с Прусия
е "удар, убиващ последната надежда (...)", а следващият удар върху полския
политически романтизъм е създаването на entente cordiale и френско-руският
съюз. "Полските романтици - казва Дмовски - получиха болезнен урок по прак­
тическа политика"117.
Безспорен факт е, че през предхождащия войната период франция е най-
тясно обвързаният съюзник на Русия и то не само чрез военно-политически
съюз, но и икономически118. Нищо чудно тогава, че забележимият интерес на
французите по отношение на полския въпрос през последните години преди
войната се концентрира върху един основен въпрос - как ще се държат поляците
при евентуален военен конфликт. Разглеждайки този въпрос в доклад до минис­
търа на външните работи Ст.Пишон, френският генерален консул във Варшава
изразява мнението, че би било в интерес на франция, ако Русия спечели поля­
ците на своя страна119.
Част от френските прогресивни и либерални кръгове са доброжелателно
настроени по отношение на полския въпрос120, френското правителство обаче
е решено да спазва тайните споразумения с Русия, според които при победа
Франция ще е свободна да взема решения относно западната граница на Гер­
мания в замяна за подобна свобода в решенията на Русия относно границите й
с Германия и Австро-Унгария. Това предполага изключителното право на Русия
да се разпорежда по полския въпрос. "За съжаление - коментира по-късно
Ж орж Клемансо - трябва да намерим смелостта да си признаем, че програ­
мата, с която пристъпвахме към войната, не беше освободителна програма.
(...) Стартирахме като съюзници на руските потисници на Полша (...)"121.
По време на войната френското правителство гледа на полския въпрос само
като на вътрешен проблем на Русия. Смята се, че той не трябва да се повдига,
за да не бъде засегнат източният съюзник. През 1915 г. френската цензура
дори забранява да се препечатват в полски вестник в Париж статии от руската

1,5 Ibidem, р. 165-166.

116За благосклонната спрямо полските искания - особено по отношение на границата с Германия
- позиция на представителите на френското външно министерство докладва Дмовски на заседанието
на ПНК от 28.XI.1918 г. - AAN, KNR sygn.8, k.18.
117 R. D m о w s k i. Op.cit., р.234-235.
118 M. L e c z y k. Op.cit., p.45.
119 J. P aj ew s k i. Wokof sprawy polskiej. Paryz-Lozanna-Londyn 1914-1918. Poznan, 1970, p.49-50.
120 R. B i e r z a n e k. Panstwo Polskie w politycznych koncepcjach mocarstw zachodnich 1917-1919.
Warszawa, 1964, p. 10; T. K o m a r n i c k i. Rebirth of the Polish Republic, p.51.
121 G. C I e m е n c e a u. Grandeur and Misery of Victory. New York, 1930, p.190-192.

89
преса, съдържащи критични оценки за позицията на руското правителство по
полския Егьпрос 122.
По време на преговорите за сключването на сепаративен мир с Австро-Унга­
рия френското правителство е настроено в полза на австро-полско решение на
въпроса, предвиждайки възвръщането на Полша на запад на границата й от
1772 г. Спед неуспеха на плановете за сепаративен мир и след подписването
на Брест-Литовския мирен договор френското правителство променя позицията
си. На Полша започват да гледат като на бъдещ съюзник на франция в Източна
Европа, съюзник, който е традиционно вражески настроен към стария враг на
Франция на континента - Германия. Във връзка с това френското правителство
упражнява натиск върху останалите съюзнически правителства, за да обявят
официалната си подкрепа за стремежите на поляците. Съвместната декларация
на съюзническите правителства от 3 юни 1918 г. е в голяма степен плод на
усилията на френското правителство123. Още преди това франция подкрепя и
подпомага финансово и организационно създаването на полска армия на нейна
територия.
френската политика на мирната конференция, насочена към възможно най-
голямо ослабване на Германия, е естествено благоприятна за Полша. Изключе­
ние в това отношение прави само въпросът за Чешин. Р.Дмовски разказва как
след закриването на заседанието на Съвета на десетте от 29 януари 1919 г.
Клемансо му казва: "Изложението Ви беше чудесно, но по чешинския проблем
не сте прави". Това потвърждава убеждението на Дмовски, че единственият
териториален проблем, по който ще трябва полската делегация да се бори с
Франция, е този за Чешин124. Действително франция докрая подкрепя Чехосло­
вакия по този въпрос.
Светлина върху позициите на франция на мирната конференция хвърля напи­
саният от Андре Тардьо, по нареждане на Клемансо, отговор на меморандума
на Лойд Д ж орд ж от 25 март 1919 г. Този отговор отразява сблъсъка на конфе­
ренцията на две противоположни концепции за следвоенната съдба на Гер­
мания: френската, предполагаща цялостното ослабване на Германия на конти­
нента, и британската, според която трябва да се премахне възможността Герма­
ния да възвърне могъществото си по море, но едновременно да бъде оставена
относително силна в Европа, за да противостои, в случай на нужда, на европей­
ската революция и за да не се превърне франция в суперсила на континента.
Френската страна подчертава, че нотата на Лойд Д ж орд ж предлага - моти­
вирайки се с желанието да не предизвика дълбокото недоволство на Германия
-ум ерени териториални условия за мира в Европа. "Този метод би бил правилен,
ако последната война беше за Германия само европейска война, но не е така
- се казва във френския документ. - Преди войната Германия беше велика

122 А. С i е η с i a I а. Polityka brytyjska wobec odrodzenia Polski, 1914-1918 - Zeszyty Historyczne.

Paryz, 1969, z.16, p.68.
123 T K o m a r n i c k i. Op.cit., p.211.
124 R. C) m o w s k i. Op.cit., p.430.

90
световна държава, чието "бъдеще лежи на моретата". Изгубвайки световното
си могъщество, Германия ще бъде неутешима. Без да се съобразяват с опасе­
нието от нейното недоволство, вече са й отнети или ще й бъдат отнети всички
колонии, цялата военна флота, голяма част от търговската флота (под формата
на репарации), задграничните пазари, които е владяла. По този начин й се
нанася най-болезнен удар, като едновременно се смята, че той може да бъде
смекчен чрез промени в териториалните условия.
френският документ предлага, ако ще се смекчават по някакъв начин загуби­
те на Германия, това да стане в сферата на колониите, на флотата, на търгов­
ската експанзия. Той подчертава половинчатия характер на предвижданите от
Великобритания решения относно границите на Полша и Чехословакия, вре­
менния характер на мерките, предложени на франция за охрана на нейната
територия, и заключава, че би било несправедливо тежестта на компенсациите
за Германия да понесат онези съюзнически държави, които са изстрадали
най-много по време на войната.
Френската нота също прибягва до аргумента за опасността от разпространя­
ване на революцията, но прави това по различен от Лойд Д ж ор д ж начин и като
защитава интересите на Полша и Чехословакия. "Конференцията реши да даде
живот на известен брой нови държави. - се казва в нея. - Нима може конферен­
цията - без да извърши акт на несправедливост - да пожертва тези държави,
натрапвайки им, заради Германия, граници, които не биха могли да приемат?
Ако тези народи - а именно Полша, Чехия - се противопоставяха досега на
болшевизма, правеха това, опрени на националните чувства. Ако се извърши
насилие над това национално чувство, те ще станат плячка на болшевизма и
ще се разпадне единствената бариера, която разделя понастоящем руския
болшевизъм от германския".
Във връзка с това се заявява, че френското правителство ще даде подкрепата
си на новосъздадените държави, разчитайки на помощта на всички европейски
либерални елементи и няма да търси за сметка на тези народи каквото и да
било смекчаване - при това безрезултатно, в лицето на колониалната, морската
и търговската катастрофа, която донася на Германия мирният договор125.
Благосклонното отношение на франция не дава много на Полша в лицето на
съпротивата на Лойд Джордж, към когото често се присъединява представи­
телят на другата сила на конференцията - президентът Уилсън. В дискусиите
относно границите на Германия франция често се оказва в положение, когато
трябва да избира между осъществяването на собствените си искания и опреде­
лянето на отговаряща на очакванията на поляците полско-германска граница.
На френската делегация е показано ясно, че би могла да разчита на евентуални
отстъпки по отношение на интересите на франция, ако се откаже от подкрепата
си за исканията на поляците. Въпреки че признава правото на Полша върху

125 Sprawy polskie..., t.1, ρ.153-156.

91
Гданск126, Клемансо престава да се съпротивява и приема решението на Лойд
Д ж орд ж и Уилсън по този въпрос127. Същото прави по отношение на въпроса
за Квидзин, а по-късно и за Горен Шльонск. В борбата за защита на непосред­
ствените интереси на франция Клемансо не може да си позволи дебати по
други въпроси с британския премиер и подкрепящия го президент на Съедине­
ните щати.
Що се отнася до политиката по полския въпрос на другата велика сила на
конференцията - Съединените щати - като че ли не подлежи на съмнение
фактът, че в повечето случаи тя подкрепя становището на Великобритания.
Териториалната програма на американската делегация на мирната конферен­
ция в Париж се съдържа в документ с дата 21 януари 1919 г., подготвен от
ръководена от полковник Хауз комисия. Този документ предвижда свързването
на Полша и Литва с уния, а ако това не стане, съобразяване на границата с
етническите дадености в района на Вилнюс, Гродно и Минск. Относно западната
граница на Полша се предлага в нея да се включат почти цяло Познанско,
почти цялото Поморие с Гданск и Повишле, Пруското Мазовше, Горен Шльонск
и две околии на Среден Шльонск. Предлага се също, с известно колебание, на
Полша да се признае "коридор" до Гданск126.
Въпреки надеждите на полската делегация 1 829 малка част от програмата е
2
реализирана. Независимо, че американската програма предвижда Гданск да
се даде на Полша и че американските експерти смятат това за най-доброто
разрешение 13°, Уилсън позволява на Лойд Д ж ордж да го убеди и се съгласява
на Гданск да се даде статутът на свободен град. Той се поддава на аргументите
на британския премиер и относно Квидзин.
По въпроса за Източна Гапиция президентът на Съединените щати настоява
полската армия да прекрати битката с украинците и предлага да се съобщи на
полските делегати, че ако военната акция продължи, те ще трябва да напуснат
мирната конференция131.
Американската делегация подкрепя исканията на поляците относно Чешин,
но по въпроса за Горен Шльонск не заема твърда позиция132. Натрапва се изво­
дът, че в момента на вземане на решения президентът на САЩ се поддава на
енергичния натиск на Лойд Д жордж. Трябва да се добави, че Уилсън е инициа­
торът за подписването на отделните договори с новосъздадените държави,

128 Товорейки за изтока, Клемансо мисли, че Гданск трябва да се падне на Полша" - съобщава
на 23 февруари в телеграма до Уилсън полковник Хауз. - Ibidem, р.272.
127 М. N o w a k - K i e f b i k o w a . Op.cit., р.94-95.
128 Т Р i s z с z k о w s k i. Op.cit., р.116-117.
129"Понастоящем намираме пълна подкрепа у американците" - съобщава М.Соколницки на И.Паде-
ревски на 21 март. - Sprawy polskie..., t.1, р.130.
130Телеграма на полк.Хауз до президента Уилсън, 23.11.1919 - Ibidem, р.272.
131 R. В i е r z a η е k. Op.cit., р.105.
132 Интересни сведения във връзка с това дава дискусията на американските делегати по 'Ъележ-
ките...” на германската делегация относно условията на мирния договор. - Sprawy polskie..., t.1,
р.194-201.

92
осигуряващи спазването на правата на националните малцинства133, но не се
погрижва Германия също да се обвърже от тази гледна точка.
За присъединилата се към съюзниците през май 1915 г. Италия полският
въпрос е твърде далеч от нейните интереси, въпреки че в края на 1916 г. в
италианския парламент е обявено най-горещото желание Полша да бъде въз­
становена като свободна и независима държава134. По време на проведения в
Рим през април 1918 г. конгрес на потисканите народи от Австро-Унгария редица
бележити личности от италианските политически и културни среди, заедно с
премиера Орландо и министъра на външните работи Сонино, изразяват подкре­
пата си за потиснатите народи, в това число и за поляците135. Това е предизвика­
но от разбираемото желание на италианското правителство да съдейства в
колкото може по-голяма степен за разделянето на Австро-Унгария. На мирната
конференция италианските делега™ остават някак в сянката на "Великата
тройка" поради не особено сигурната си позиция по отношение на останалите
съюзници. Когато се обсъждат полските проблеми, както в случая с Гданск,
премиерът Орландо не взема участие в дискусията. Действително, министърът
на външните работи Сонино заема благоприятно за Полша становище по въп­
роса за Източна Гапиция, но това няма особено значение за поляците.
В крайна сметка възстановената като последица от Първата световна война
полска държава получава граници, които и по-късно ще предизвикват недовол­
ството и апетитите на нейните съседи. Литва смята включването на спорната
между нея и Полша територия в границите на полската държава за полска
окупация и се смята, до 1938 г., в положение на война с Полша.
Западната полска граница е от самото начало предмет на недоволство от
страна на Германия и на нейните ревизионистки планове. Това положение се
усложнява и от обстоятелството, че западните държави не са склонни да признаят
на Полша гаранции относно границата й с Германия. В Локарно през 1925 г. са
гарантирани границите на франция и Белгия с Германия, но подобна стъпка не
е предприета по отношение на полско-германската граница.
Съветска Русия също е склонна да вижда в западната си граница елемент
на преходност.
Последвалите десетилетия и най-вече събитията от септември 1939 г. са
крайният израз на отношението на могъщите съседи на Полша към нея.

,м Sprawy polskie..., t.3, р.292-298.

134 S t. К u t r z е b a. Polska odrodzona 1914-1928. Warszawa, 1935, p.67.
I MH . B a t o w s k i . Rozpad Austro-W?gier 1914-1918, p.168; Η. H a n a k. Great Britain and Austria-
Hungary during the First World War. A Study in the Formation of Public Opinion. London, 1962, p.261.

93
 THE WAR, THE REVOLUTION, THE BORDERS (CENTRAL EUROPE 1914-1920)
THE CASE OF POLAND

De t e l i n a D i n e v a

The study deals with particular aspects of the solution of the Polish question during the
First World War and the years immediately after it. In it the interrelated factors that proved to
be favourable to the internationalization of the problem of restoring the Polish statehood (the
defeat in the war of all three states that had divided the Polish territory among themselves,
the revolution that broke out) are exposed.
Special attention is paid to the study to the development of the conceptions for the resto­
ration of the Polish state and the efforts the Polish politicians made for their realization. Also
an emphasis is put on the policy the Great Powers pursued led in regard to the Polish ques­
tion in the period indicated. The author examines in particular detail the approach the victori­
ous countries pursued in relation to the problem of the restoration of Poland, bearing in mind
the decisive influence the results of that approach exercised on the further development of
the country and its place in international relations on the European continent.

94
 БЪЛГАРСКИТЕ ТУРЦИ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА’

Валери Стоянов

Ако до 1944 г. турският проблем в България не бил толкова значим и само

пробудените националистически страсти предизвиквали известни усложнения*1,
то политическите промени след войната поставили и българските турци в корен­
но различни условия. Съветизирането на страната, колективизацията в селското
стопанство, одържавяването на турското учебно дело и засилената атеистична
политика извършили прелом в традиционния живот на мюсюлманското населе­
ние, а спускането на "желязната завеса" и по границите на България и Турция
прокарало нова, още по-дълбока бразда между двата съседни народа. Британ­
ските опити през 1943 г. да предизвикат турска инвазия в България и негативното
отношение на Англия и САЩ към установения в страната "народнодемократи­
чен" режим; съветското проникване на Балканите, индиректната намеса на
СССР в гръцката гражданска война и призивите на Москва за образуване на
независима кюрдска република, съчетани с претенции към турските области
около Каре и Ардахан, всичко това засилвало недоверието между двете балкан­
ски държави. С провъзгласяването на доктрината Труман и плана Маршал и
последвалото учредяване на комунистическото Информбюро (1947 г.) България
и Турция се озовали в различни сфери на влияние, което довело и до включва­
нето им в основните противостоящи си блока - на ΗАТО (1950-1952 г.) и Варшав­
ския пакт (1955 г.). Така турското малцинство - естествено предмостие между
двете страни и култури - отрано попаднало в сблъсъка на студената война и
се превърнало в сериозен проблем на двустранните отношения. Това засилило
значението му в българската национална политика и обусловила всички опити
за тотално решаване на малцинствения въпрос.

***

Няма конкретни цифрови данни за положението на турското население в

преломната 1944 г. Знае се, че последният брой на единствения останал мюсюл­
мански вестник "Medeniyet" излиза на 12 август - три седмици преди отчаяния
опит за измъкване на страната от Втората световна война на правителството

* В статията акцентът пада върху българските турци, но на места се засяга също въпросът за
положението на българомохамеданите и ромите мохамедани през разглеждания период.
1 Вж. по-подробно при В. С т о я н о в. Турското население на България и официалната малцинствена
политика (1878-1944).- В: Страници от българската история. Събития, размисли, личности. Т.2. С.,
1993,192-210; V. S t о j а η о v. Die türkische Minderheit Bulgariems bis zum Ende des Zweiten Weltkrieges.-
Österreichische Osthefte, 1994, № 2, 279-294.

Исторически преглед, кн. 1-2/1998 95

на К.Муравиев. Нищо не е известно и за количеството на изселилите се по това
време български турци, тъй като липсват сведения за периода 1944-1947 г.2
Може само да се предполага, че броят им не е надхвърлял 1000 душ и3. Полити­
ческият обрат в България обаче довел до нелегално емигриране на немалък
брой български граждани, свързани с предишните режими, и очакващи репре­
сии от страна на новата власт. Какво е било количеството на изселниците мю­
сюлмани, движени от подобни подбуди, днес трудно може да се разбере.
Първите следвоенни години са време на съществени подобрения в статута
на българските турци, превърнати при предишната сегрегационна политика в
своеобразен апендикс на нацията. Още на 27-28.XII.1944 г. БРП(к) провежда
конференция с представители на турското малцинство, а на 30.111.1945 г. - и с
помаците комунисти. На тези срещи се набелязват мерките по приобщаване
на мюсюлманското население към политиката на Отечествения фронт. През
1945 г. отново е възобновена турскоезичната периодика и първоначално с вест­
ник "Vatan" (Отечество, София, 1945), а после и с отечественофронтовското
издание "Yeni i§ik" (Нова светлина, София, 1945/1946 и сл.)4, след което възникват
и други вестници - "Eylülcü gocuk" (Септемврийче, София, 1946-1960), "Halk
gengligi" (Народна младеж, София, 1948 и сл.), "THalkyükseli§iM(Народен подем,
София, 1948/1949-1949/1950) и пр.5 Постепенно е увеличен броят на турските

2 Информацията на А.Тотев, че през 1941-1945 г. от страната са емигрирали 7298 турци (вж.

К. К е р т и к о в . Националният проблем, етнопопулизмът и проектът за нова конституция - Култура,
бр.24,11 юни 1991, с.З) трябва да бъде приета с резерви, тъй като това всъщност е броят иа изселилите
се в Турция български граждани само през 1941, 1942 и 1943 г. - съответно 3557, 2567 и 1174 или
общо за трите години 7298 души.
3 Още в началото на войната трикратно намалява емиграционният поток. Ако през 1939 г. 15 543
души се установили в Турция, то в 1940 г. техният брой спаднал на 5758, а в 1943 г. бил вече 1174
души. Съгласно Н. D. Т о р р. Die türkische Minderheit in Bulgarien - In: Wissenschaftlichen Dienst
Südosteuropa (WDSOE), 27,1978,141-143 (вж. нас.142) между 1939 и 1945 г. от България се изселили
около 30 500 мюсюлмани. Ако от тях приспаднем броят на емигриралите между 1939-1943 г., за
които има данни в статистическите годишници (общо 28 599), остават 1901 души за 1944 и 1945 г.
Аналогично може да се подходи и към следващите две липсващи години (1946 и 1947). За периода
1946-1950 г. А.Тотев сумира количеството емигранти на 58 219 души. Ползвайки данните от бъл­
гарските статистически годишници други изследователи определят броя на изселилите се български
турци през 1948 г. (35 души според W.Höpken, 1525 души при Н.Мизов или 1537 души при H.D.Topp)
и 1950 г. (55 746 души при W.Höpken и Н.Мизов или 55 789 души npnH.D.Topp) - общо 57 302 (при
W.Höpken), 57 306 (при Н.Мизов) или 57 403 (при H.D.Topp) емигранти за 1948-1950 г. Ако тази сума
бъде приспадната от посочената при А.Тотев, остават между 816 до 917 души за 1946 и 1947 г. Това
съответства и на общата тенденция за ограничаване и намаляване на изселванията в Турция между
1938 и 1948 г. Срв. W. Н ö р k е n. Im Schattem der nationalen Frage: Die bulgarisch-türkischen Beziehungen.-
Südosteuropa (SOE), 1987, № 2-3, 75-95; № 4, 78-194 (вж. по-специално c.95, табл.З c посочените
там извори); Н . М и з о в . Ислямът в България. Същност, модернизация и преодоляване. С., 1965,
с.15; Н. D. Т о р р. Op.cit., р.142 и К. К е р т и к о в . Цит.съч. Въз основа на непубликувани досега
архивни материали от МВнР наскоро бяха посочени 887 изселници в Турция за периода 1946-1948
г. Срв. Й . Б а е в , Н . К о т е в. Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората
световна война.- Международни отношения, 1994, № 1, 16-27; № 2, 50-61 (вж. № 1, с.20).
4 След 1947 г. вестникът с главен редактор Исмаил Джамбазов (след 1990 г. -- за известно
време ректор на Полувисшия ислямски институт към Главното мюфтийство) започва да излиза
само под названието "l§ik" (Светлина), но през 1964 г. е възстановено старото му наименование. С
течение на времето той се превръща в основен информационен и пропаганден орган на ЦК на БКП
за турското население в страната.
5 Вж. още органът на политическото управление на войсковата група на съветската армия за
българските турци - вестник "Dostluk" (Дружба, 1947), просъществувалият за съвсем кратко време
вестник "Brigadir" (Бригадир, Исперих, 1949, 2 бр.) и претърпелият множество промени в заглавието

96
училища. Ha 12.11.1945 г. политбюро на БРП(к) решава тяхната издръжка да
бъде поета от държавата и със Закона за допълнение на закона за народното
просвещение от 1946 г. малцинствените училища за пръв път се изравняват
във всяко отношение с българските 6. Това стимулира турското население да
помогне с доброволен труд изграждането на нови училищни сгради 7. Само
през 1947 г. били открити 75 такива учебни заведения 8. Съответно нараснала
и тяхната посещаемост - през 1948 г. вече 80 % от турчетата редовно ходели
на училищ е9. За подготовка на религиозни кадри били запазени 5 медресета10
и Шуменския "Нюваб" - основното мюсюлманско средно духовно училище, се
превърнало в един вид турска малцинствена гимназия. На 17.IX. 1947 г. в Стара
Загора е основано първото турско педагогическо училище с подпомаган от
държавата пансион, на 6 октомври с.г. в Пловдив се открива и първата бълга­
ромохамеданска духовна гимназия, а през 1948 г. към Учителския институт в
Шумен е създаден специален отдел за подготовка на турски прогимназиални
учители. През 1948/1949 г. биват открити летни детски градини за турски деца
и се провеждат курсове за учителки-туркини в тях. Възникват турски читалища
(от 1947 г.), в районите с компактно турско население се създават и обособени
турски читални 11.
. Всичко това свидетелства за чувствителни облекчения в положението на
българските мюсюлмани, които при преброяването през 1946 г. възлизали на
938 418 души. От тях 675 000 (или 9,61 % от цялото население) били регистрирани
като етнически турци. Още по-големи възможности за разширяване на малцин­
ствените права дала приетата през декември 1947 г. първа републиканска
("Димитровска") конституция, в чийто чл.79 е записано, че "националните мал­
цинства имат право да се учат на свой майчин език и да развиват националната

си "Propagansdacinin notdefteri" (Бележник на пропагандиста, София, 1947 и сл.), излизал през 1948-
1950 г. като "Propagandacinin kilavuzu" (Наръчник на агитатора) и превърнал се след 1957 г. в прило­
жение на "Yeni i§ik".
6 Държавен вестник, бр.234, 12окт. 1946, с.7-8.
7 Вж. Ю. Г. М а р к о в. Развитие на образованието сред турското население в България (1944-
1952 г.).- Исторически преглед, 1971, № 1,69-70 (на с.70 с посочените примери и извори).
8 В литературата съществува известно разминаване на изходните данни. Докато Ю. М е м и -
ш е в . Участието на българските турци в борбата против капитализма и фашизма, 1919-1944. С.,
1977, с.126, табл.6 например отбелязва за учебната 1943/1944 г. наличието само на 367 турски
училища (344 първоначални и 23 прогимназии), το Η. М и з о в (цит.съч., с.159) отчита за същата
учебна година 404 турски училища, които през 1948-1949 г. достигнали цифрата 977. Позовавайки
се на "Статистика на образованието". С., 1949 Юлиян Марков посочва 941 турски училища още през
учебната 1946-1947 година (вж. Ю. Г. М а р к о в. Цит.съч., 70-71). Същевременно в призива си към
мюсюлманите от 5.XII.1947 г. да подкрепят програмата на Отечествения фронт българският мюфтия
Османов изтъква, че след 9.IX.1944 г. мюсюлманските училища в страната се увеличили от 490 на
984 (вж. В. S р u I е r. Die Lage der Muslime in Südosteuropa seit 1945.- Der Islam, 30, 1, 1952, 209-213).
9 През 1939 г. това били по-малко от 15 %, а в 1952 г. - над 97 %, ако се вярва на данните в
образователния раздел от доклада за петгодишния план (публ. 1953 г.), на който се позовават и
западните автори (напр. R. L. W ο I f f. The Balkans in Our Time. Harvard University Press, Cambridge,
Mass., 1956, p.479-480.).
10 В гр.Шумен, в с.Лиляково (Айтоско), в c.Чифлишка махала (Айтоско), в с.Страчин (Поморийско)
и вс.Враникон (Омуртагско). Те функционирали като низши духовни училища до 1949 г., след което
постепенно били закрити.
11Л . В е с е л и н о в а . Грижите на народната власт към турското малцинство у нас (1944-1954).-
Известия на Държавните архиви, 9, 1965,140-146 с посочените там извори.

7 Ис торически преглед, кн. 1- 2/1998 97

си култура" при задължително изучаване на българския е зик12. В първоначалния
проект се предвиждало дори правото на всеки гражданин "да определя сво­
бодно своята народност" (към чл.71)13, който пасаж по-късно отпаднал от окон­
чателния текст. Макар в основния закон да не се визира конкретно турското
население, той потвърждавал фактически неговия национален статут и в офи­
циалните публикации от втората половина на 40-те години открито се говори
за "турско национално малцинство". Това позволило отпадането на българските
окончания-ов, -ев от системата на мюсюлманските фамилни имена14, а масата
българомохамедани, преименувани през 1942 г., възстановили старите си име­
на.
Редица конституционни положения залегнали в програмата на Отечествения
фронт, приета на неговия Втори конгрес (2-3.11.1948), където между приоритет­
ните задачи са посочени: "отделяне на черквата от държавата", "осигуряване
... на националните малцинства ... свобода да се учат на майчиния си език",
осъществяване на "държавен контрол върху народното образование", обезпеча­
ване "светския характер на възпитанието" и закриване на "всички частни верски
първоначални и средни училища", както и онези, в които възпитанието е повере­
но на служители от черковната йерархия"15. През 1948 г. държавата изцяло
поела управлението на турските училища16, а в 1949 г. под директен правител­
ствен контрол попаднали също джамиите и останалите мюсюлмански религиоз­
ни институции.
Тези мерки, макар д засягат някои традиционни свободи (например правото
на училищно самоуправление), допринесли за измъкване на малцинството от
стагниращото положение, в което го заварва Деветосептемврийският преврат.
Дори да е имало известни недоволства, те не намират (а и как биха могли?)
никаква публична изява, доколкото висшето мюсюлманско духовенство и по-
видните турски представители официално застават зад политиката на Отечест­
вения фронт. В пресата непрекъснато се подчертават новите придобивки -
правото на земеделска пенсия на турските селяни наравно с българските,
свободата на вероизповеданието и изпълнението на религиозните обреди,
гарантирането от държавата на безплатно образование за децата на роден
език, достъпът на турски младежи до висшите училища в страната и т.н. Вестни­
ците поместват благодарствени телеграми и рапорти на населението в подкрепа
на правителствения курс. Зад кухата схематичност на фразите обаче прозира
въпросът дали така афишираният ентусиазъм не криел и организираната скрита

12 Конституция на Народна република България.- Притурка към в. Отечествен фронт, бр.1000, 5

дек. 1947.
13Отечествен фронт, бр.987, 20 ноем. 1947, с.1,4-5.
14Така например народният представител от 1947 г. Сабри Демиров се превръща през 1948 г. в
Сабри Демироглу, главният мюфтия А.Османов става А.Османоглу (респ. Османоолу, Османолу) и
пр. Този външен израз на разширените малцинствени права се проявява закономерно и след свалянето
на Живковия режим. Наличието на подобни примери от предходния период (XIX - началото на XX
в.) обезсмисля разгорелия се през 1991 г. публичен спор около премахването на наставките -ов, -ев
от турските фамилни имена.
15Отечествен фронт, бр.1028,11 ян. 1948, с.1-2, 7; бр. 1052, 6 февр. 1948, с.3-4.
16Една от първите секуларизирани духовно-образователни институции на българските мюсюлмани
било основаното в 1922 г. голямо медресе "Нюваб" в Шумен. През май 1948 г. то е приравнено към
гимназиите, а от 1950 г. преминава изцяло под ведомството на МНП, с което загубва верския си
характер.

98
принуда? И ако главният мюфтия изтъква от страниците на печата, че турските
младежи "непринудено" се записвали "в стройните редици на славното брига­
дирско движение"17, то същият този печат недвусмислено разкрива разпореди­
телния механизъм на акцията по набирането на бригадири 18.
Това очертава известна двойственост в положението на турското малцинство.
От една страна процесите на преобразувания в обществото водели до позитивни
промени в социално-битовата сфера, до по-голямо културно-политическо
респектиране на турското население и подобряване на неговия национален
статут. От друга страна обаче същите тези фактори влизали в противоречие с
традиционната му социална структура и манталитет. Несъмнено форсираните
промени били чувствани от определени слоеве като нападки в установения
начин на живот и заплаха за идентичността на българските турци 19. Ето защо,
въпреки добронамерената малцинствена политика, още в края на 40-те години
сред мюсюлманите се засилва желанието да емигрират, което е насърчавано
и от интензивираната Анкарска пропаганда.
Не бива да се забравя, че процесите в следвоенна България протичат на
фона на все по-изострящото се напрежение между двете съседни страни. От
1945 г. техните взаимоотношения зависят от ориентацията им към великите
сили. Изхождайки от своите интереси западните съюзници оставят България в
зоната на руското влияние. За южната част на Балканите обаче те не са така
отстъпчиви. Следвоенната конфронтация с Москва проличава особено силно в
Гърция, където политическото противопоставяне прераства в ожесточена граж­
данска война 20. Това допълнително подхранва в турската общественост чув­

17Отечествен фронт, бр.1107, 10 апр. 1948, с.З.

18 В окръжно на Главното мюфтийство се нареждало на всички мюфтии, председатели на
мюсюлманските вероизповедни общини, директори, учители и свещенослужители в страната "да
влязат веднага във връзка с местните отечественофронтовски комитети и с ръководителите на
Съюза на народната младеж и съвместно с тях да устроятмасовисъбрания на турското малцинство",
на които трябвало да се наблегне "върху необходимосттаотмасовоучастие на турските младежи,
катоброятим достигне 24 000 души". С това мюсюлманската младеж щяла да даде "доказателство,
че цени свободите и правата, които й е дала отечественофронтовската власт". Адресатите на това
окръжно са призовани също да започнат и лична агитация сред населението за набиране на бригадири
(вж. Отечествен фронт, бр.1090 от 21 март 1948, с.5). По подобен начин навярно е било осъществявано
и разпространението на вестник "Yeni i§ik", доколкото в Пловдивския район например този въпрос
бил разглеждан на специална конференция на мюсюлманския актив, наред с въпросите за посевния
план, участието в отечественофронтовската организация и набирането на бригадири из средите на
турското малцинство (вж. приветствената телеграма до В.Коларов - Отечествен фронт, бр.1094, 26
март 1948, с.З).
19 Много ходжи агитират срещу привличането на турци в строителството и промишлеността,
изтъквайки че общуването с "гяури" би подкопало тяхната вяра, а оттук и народностния им облик.
Затова съветват работещите в градовете да не се устройват там със семействата си, а да оставят
своите жени и деца в турските села. Подобни аргументи биват излагани по-късно и срещу коопери­
рането - то било в разрез с изискванията на исляма и мюсюлманския бит, защото съвместната
работа щяла да доведе до допир с "гяурите", откъдето сред мюсюлманите ще проникне бацилът на
безбожието. Освен това на жените щяло да се наложи да работят заедно с чужди мъже, включително
и мъже немюсюлмани, което е грях. (Срв. Η. М и з о в. Цит.съч., с.110).
20 Още по време на окупацията Гръцкият национален фронт за освобождение (ЕАМ) с помощта
на своята народоосвободителна армия (ELAS) контролира немалка част от северните територии на
Гърция. След възстановяване на монархията през октомври 1946 г. на тази основа възниква доминира­
ната от комунистите Гръцка демократическа армия, която води борба за установяване на "народноде­
мократично" републиканско управление. Ha 24.XII.1947 г. нейният предводител Маркос Вафиядис
прокламира образуването на временно правителство в овладяната от партизаните планинска част

99
ството на заплаха от СССР и ускорява западната интеграция на страната. През
май 1947 г. Анкара обявява, че е готова за дългосрочно приемане на балкански
турци въз основа на сключените преди споразумения, а от втората половина
на същата година поставя и въпроса за положението на турското малцинство
в България. Заедно с това нараства броят на граничните инциденти и се засилва
пропагандната война, която с времето придобива все по-изострен тон.
Още през септември 1946 г. представител на помаците зад граница говори
за подтискане на мюсюлманското население в България21. Към края на войната
в Гърция биват формирани специални помашки диверсантски групи 22; през
лятото на 1945 г. турски дипломат в Скопие помага за създаването на турска
нелегална организация "Уйджел"23. В 1947 и 1948 г. зачестяват случаите на
престрелки и нарушаване на българския граничен суверенитет от гръцка и
турска страна. На 11 .Х.1947 г. турски самолет накърнява българското въздушно
пространство в района на Малко Търново242 , на 15 и 16 ноември с.г. е нападнат
5
български граничен пост край Свиленград 26, а след като на 9.11.1948 г. два
турски военни самолета биват свалени в района на Созопол, напрежението
между двете страни достига критичната си точка26. На 13.111.1948 г. българските
власти настояват за отзоваване на турския военен аташе и на неговия адютант
поради обвинения в шпионаж, на което Анкара отговаря със закриване на този
дипломатически пост и на свой ред прогонва българския военен аташе272 . През
8
1948 г. дипломатическите отношения биват силно редуцирани, търговията спада
под нивото от предходната година. Същевременно в турските медии продъл­
жава ожесточената антибългарска кампания. На 31.111.1948 г. вестник "Yeni
Saban", позовавайки се на пристигнали от България бегълци, твърди че турците
в страната били подложени на гонения - била им налагана друга вяра и им се
сменяли имената (sic) и че група младежи, пътуващи с бежанците, били избити
с брадви. Това съобщение предизвиква бурни протести и опровержения от бъл­
гарска страна 26. Днес трудно можем да проникнем в "хинтергрунда" на тази
дописка (във всеки случай твърдението за смяна на имената е крайно озада­
чаващо - дали всъщност не ставало въпрос за помаците през 1942 година?),
но тя недвусмислено свидетелства за отношението на турската общественост
към извършващите се в България промени. Всичко това не можело да не въз­
действа върху настроенията на малцинството, сред което още през 1948 г.

на страната. Неслучайно Г.Димитров предвижда в изявлението си пред чуждите кореспонденти от

17.1.1948 г. включването и на Гърция в бъдещата Балканска (или евентуално общоизточноевропейска)
федерация. (Вж. Отечествен фронт, бр.1036, 26 ян. 1948, с.1,4).
21 В. S р и I е г. Op.cit., р.212.
22 Една такава е унищожена на 30 юни 1947 г. в района на Смолян (вж. Отечествен фронт, бр.972,
2 ноем. 1947, с.1).
23 Отечествен фронт, бр.1036, 20 ян. 1948, с.З.
24 Пак там, бр.958,17 окт. 1947, с.1. Вж. също W. Н ö р k е n. Im Schatten..., р.78, който въз основа
на издадената от името на В.Коларов брошура (Violation of Bulgarian Airspace by Turkish Aircraft. Sofia,
1948) пише за сваляне на турския самолет над България.
25 Отечествен фронт, бр.988, 21 ноем. 1947, с.1; бр.991,25 ноем. 1947, с.7.
26 Пак там, бр.1057, 12 февр. 1948, с.1; бр.1069, 26 февр. 1948, с.1; бр.1072, 29 февр. 1948, с.1.
27 Пак там, бр.1104, 7 апр. 1948, с.1 ,3; бр.1105, 8 апр. 1948, с.1 ,3.
28 Включително от страна на Главното мюфтийство, на представители на турската интелигенция,
на отделни депутати-турци и някои мюсюлмански общини. Вж. Отечествен фронт, бр.1105, 8 апр.
1948, с.З; бр.1107, 10 апр. 1948, с.З; бр.1108, 11 апр. 1948, с.З; бр.1111, 16 апр. 1948, с.1,3 и др.

100
нараства стремежът към изселване. Властите в София дълго време го при­
писват единствено на Анкарската пропаганда, но още на 4.1.1948 г. ЦК на БКП
стига до извода, че турското малцинство е "непродуктивен и потенциално неси­
гурен елемент", от част от който страната би трябвало да се "освободи"29.
На закрития пленум Г.Димитров настоява за решаването на проблема до
края на същата година и предлага "небългарското население" - една "язва за
нашето общество" - да бъде махнато от южната граница и преместено друга­
де 30. Той препоръчва освен това да се създаде специална Комисия за малцинст­
вата към Националния съвет на Отечествения фронт и тя наистина бива учреде­
на след Втория конгрес на Оф 31. По-късно обаче Добри Терпешев изразява
съмнение дали компактната турска маса би могла въобще някога да се приобщи
и свежда въпроса само до това как и кога да се изселят турците, с кого да
бъдат заменени и какви преобразувания да се извършат в съответните райони32.
Събитията през 1948 г. забавят взимането на окончателно решение. На 10
февруари Сталин упреква в Кремъл лидерите на българската и на югославската
компартии в прибързани действия без съгласуваност с Москва33. Това ускорява
изплъзването на Тито от опита за съветска опека и предизвиква разслоение в
ръководството на БКП. С изключването на Югославия от Коминформбюро
(28.VI.1948) е сложен край на идеята за Балканска федерация. Нейният дългого­
дишен радетел Г.Димитров е принуден да се присъедини към критиките срещу
Титовия режим и на Петия конгрес на БКП през декември с.г. той обвинява
югославското ръководство в национализъм и шовинизъм. Постепенно в управ­
лението на страната все повече се налага политическата воля на Москва, а по
отношение на македонския въпрос България се връща на старите си позиции.
Политическият обрат от 1948 г. се отразява и върху положението на турското
малцинство. Влошаването на българо-югославските отношения води до огра­

29 На практика възможностите за изселване на български турци се обсъждат още през март 1947
г., когато специална комисия препоръчва "разреждането" на това население по долината на р.Арда.
Срв. Р. Т о д о р о в а . Външната политика на България (февруари 1947 - януари 1948 г.) - В:
Международни отношения и външна политика на България след втората световна война. С., 1982,
с.40; Р . Т о д о р о в а. Българо-турски отношения след Втората световна война (40-те-60-те години).-
Исторически преглед, 1994-1995, № 5, 34-57 (вж. с.36). По-късно, през ноември 1947 г. подобна
комисия е учредена и при Народното събрание със задача да предложи на правителството конкретни
предложения по българо-турските отношения (срв. Й. Б а е в, Н. К о т е в. Цит.съч., I, 20-21). Така се
стига накрая до заседанието на ЦК на БКП от 4.1.1948 г.
30 ЦПА, ф.1, оп.5, а.е.19, л.17:"... трябва да ви кажа..., че по нашата южна граница имаме, всъщност,
небългарско население, което представлява постоянна язва за нашата страна. Пред нас, като партия
и правителство, стои въпроса да намерим начин да го махнем оттам и го заселим на друго място,
а там да заселим наше, собствено българско население..."
31 Още на първото заседание на Националния съвет от 4.11.1948 г., на което за главен секретар е
избран Вълко Червенков (вж. Отечествен фронт, бр.1051,5 февр. 1948, с.1,3).
32 ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.637, л.26. Вж. приложения там (л.17-27) доклад на Добри Терпешев от
25.VII.1949 г., в който той информира политбюро за проведеното от него съвещание в Кърджали по
проблемите, свързани със събирането на тютюна и въпросите за "раздвижването на турците за
заминаване в Турция".
33 Поводът е известното изказване на Г.Димитров от 17.1.1948 г. за евентуалната източноевропейска
федерация. Критиката във в."Правда" от 28 ян. 1948 г. принуждава БТА да разясни думите на
Димитров, но същевременно и да подчертае, че още през 1904 г. е било решено създаването на
митническа уния между България и Сърбия, чието реализиране било осуетено под външния натиск
на тогавашните велики сили Германия и Австро-Унгария (Отечествен фронт, бл.1044, 29 ян. 1948,
с.1,3).

101
ничения в неговия статут, а засилващата се държавна намеса в почти всички
области на живота изостря атмосферата на враждебност, която се подклажда
и от нарасналия брой на политическите арести в страната. През април 1949 г.
МВР сигнализира за зачестилите бягства на турци през границата с помощта
на местното население. По този повод Д.Терпешев предлага да бъдат изсел­
вани във вътрешността семействата на емигриралите турци. Два месеца по-
късно става пределно ясно, че решаването на турския въпрос повече не може
да се отлага343. Трудностите по адаптиране към новите социално-политически
5
промени, въздействието на Анкарската пропаганда, слухът, че граничната зона
можела да се превърне в театър на военни действия, примерът с изселването
на българските евреи в Израел, всичко това провокирало стремежа на турците
да емигрират. Нов подтик вероятно дала и смъртта на Г. Димитров Ha2.VII.1949
г., с чието име още от 20-те години били свързани плановете за Балканска
комунистическа федерация и произтичащото от тях следвоенно стимулиране
на национално-малцинствените права. Ето защо на 19.VIII.1949 г. политбюро
на ЦК на БКП дава зелена светлина на отлагания вече от една година курс
към изселване 36. Било решено да не се пречи повече на желаещите от погра­
ничните околии да емигрират, като им се позволи да вземат със себе си домаш­
на покъщнина, но не и добитък. В случай, че Турция откажела приемането им,
до края на годината трябвало да се организира преселването на това население
"в северни райони на страната", а на негово място да бъдат заселени българи.
За практическата подготовка и провеждането на акцията щяла да следи спе­
циално създадена правителствена комисия при Министерския съвет. Изселва­
нето следвало да се осъществи "на етапи и по групи, като най-напред бъдат
изселвани всички турски реакционери и подстрекатели", а занапред спрямо
помаците трябвало да се провежда линията, че те са "българи, а не турци или

34 Още в края на юни и първата десетдневка от юли в Родопите започва кампания за масово
напускане на страната. По този повод Д.Терпешев сигнализира до политбюро, че "молби за изселване
са подали почти всички турци и помаци от тоя край, включително и партийците (ЦПА, ф.1, оп.6,
а.е.637, л.27). Някои от тях били изминали дори десетки километри пеша, за да се доберат до
турското консулство в Пловдив. Сред мюсюлманите се водела пропаганда и се разпространявали
слухове, че в Турция един картоф тежал 8 кг и там те щели да получат къщи и долари, докато ако
останат децата им щели да бъдат изпратени в Русия. Издигали се лозунги против ТКЗС и в защита
на Корана, агитирало се, че ако не бъдат пуснати легално щели да избягат, че след време в Родопите
отново щяла да господства Турция и т.н. Особено недоволни били те от забраната да се изучава
Коранът в училищата, от организирането на жените и изграждането на детски градини, от обра­
зуването на ТКЗС и налагането на петгодишния стопански план, който принуждавал мъжете да се
заемат с някои непривични за тях дейности и пр. Подчертавало се, че искат да си отиват "в оте­
чеството", така както сторили това и евреите, защото в България от 1934 г. насам турците не били
зачитани за хора... (Пак там, л. 17-27).
35 През същата година ръководните органи на БКП неколкократно са ангажирани с "турския
въпрос". Още на 9 април ЦК се занимава с въпроса за разглеждане на молбите за изселване в
Турция (ЦПА, ф.1, оп.8, а.е.414), а след смъртта на Г.Димитров решава на 12 юли да бъде преуста­
новено "Масовото изселване" на турското население (пак там, а.е.474). Ha 28.VII.1949 г. политбюро
одобрява предложенията на Д.Терпешев за санкциониране на партийни членове, които са агитирали
за заминаване в Турция; за разпускане на някои "съмнителни" партийни организации; за изселване
по списък най-напред на лицата, възглавявали акцията за емигрирането; за забраняване продажбата
на турски имоти на когото и да било освен на държавата и др. (ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.637). Вече на 6
август секретариатът взима решение за провеждане на съвещание в ЦК относно изселването на
"част от турското население" (ЦПА, ф.1, оп.8, а.е.500) и така се стига до решението на политбюро от
18.VIII.1949 г.

102
нещо средно между българите и турците", че това население в далечното
минало е било насилствено потурчено и че в негов интерес е то да отхвърли
влиянията на "турската реакция" и се "присъедини напълно към българския
народ"36.
Решението било взето по-малко от месец, след като В.Коларов оглавява
държавната власт, но цялата акция се провежда по времето на В.Червенков.
Още през втората половина на 1949 г. нараснал броят на молбите за виза. Ако
в резултат на ограничителните мерки след войната количеството разрешения
за изселване било сведено до минимум (96 през 1948 г.)37, а между януари и
септември 1949 г. турските представителства в страните издали само 495
входни визи, то техният брой се увеличил на 2512 в трите месеца до края на
същата година38. Когато правителството премахнало изкуствените пречки и в
началото на 1950 г. станало ясно, че емиграцията би могла да се възобнови,
избухнала истинска изселническа еуфория. Броят на емигриращите турци нарас­
нал от 860 души през януари на 7000 през август 1950 г.39 Всичко това протичало
на фона на все по-засилващото се напрежение в българо-турските отношения40
и започналата вече колективизация на земята. Избухналите на места въоръжени
сблъсъци накарали тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов
да говори дори за една "невидима война"41.

36 ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.653, л.4-5.

37 R. L. W ο I f f. Op.cit., р.477.
38W. Н ö р k е n. Dire Emigration von Türken aus Bulgarien. Historisches und Gegenwärtiges. Teil I. Dire
Emigration 1878 bis 1951.- SOE, 1989, № 10, 608-637 (и по-специално нас.627).
39R.L. W o l f f . Op.cit., р.477.
40 През септември 1949 г. двете страни се обвиняват взаимно в накърняване на дипломатическия
суверенитет поради нападение над българското консулство в Истанбул и бомбен атентат срещу
турското в Пловдив. Един месец по-късно Радио София отново разкритикувало "вредната кампания
на реакционните турски кръгове, които искат да подбудят българските турци към изселване". Про­
дължавали и граничните инциденти. През пролетта на 1950 г. в района на Свиленград бил задържан
автомобилът на някакъв турски журналист, за когото - както при предишните нарушения на границата
- турците твърдели, че "неволно" бил сбъркал пътя. На 26 април турски тренировъчен самолет
достигнал чак до Бургас, но противовъздушната отбрана се поколебала да го свали, а излетелите
по-късно 4 двойки изтребители не успели да открият нарушителя. На 10 юни бил задържан на бъл­
гарска територия джип с въоръжени лица, двама от които избягали обратно в Турция, а третият бил
убит. Тези и други подобни случаи наложили възприемането на "по-остър тон" срещу нарушенията
на българската граница. В писмо до политбюро от 13 юни 1950 г. В.Червенков настоява да се
"пооправи" езика на дипломатическите ноти на МВнР. "Ние трябва да притискаме турските ефендиета
с аргументите си - отбелязва той, - а не да ги оставяме те да се ползват от неподвижността и
мекушавостта на нашите дипломатически институции" (ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.927, л.1). Първата половина
на 1950 г. изобилства на български протестни ноти. Още през март България подчертава, че докато
извършителите на Пловдивския атентат вече са арестувани и осъдени, турските власти проявявали
прекалена снизходителност към нападателите на българското консулство и протестира освен това
срещу заплахите за конфискуване собствеността на българската екзархия в Истанбул. Същевременно
се извършва усилена подготовка за практическото провеждане на изселването. На 19 юни Д.Терпешев
предлага пенсиите на турци занапред да бъдат изплащани не авансово в началото на тримесечието,
а всеки месец и да се прекратяват при евентуално изселване на получателите (ЦПА, ф.1, оп.6,
а.е.981). Още по-рано, на 4 май политбюро взима решение да бъдат освободени от трудова повинност
младежите турци, чиито близки и семейства заминават за Турция, като се изисква от тях да заплатят
военния си данък в размер на 10 000 лв. (ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.813). На практика обаче, макар и
платили своя "откуп", много турци биват задържани на военна служба и работят при лоши битови
условия и изключителна натовареност почти до деня на заминаването си. Срв. "Трудоваците -
войници-роби".- В: Права и свободи, бр.5, 29 ян. 1993, с.З.
41 Вж. J. R е u t е г. Die Entnationalioszierung der Türken in Bulgarien. Sofias Politik der Zwangsbul-
garisierung aus jugoslawischer Sicht.- SOE, 1985, № 3-4,169-177 (и по-специално на c. 171).

103
 При тази изострена обстановка българското правителство официално оповес­
тява намерението си да започне масова ^кспулсация. В специална нота
№ 304,1 от 10.VIII. 1950 г. то изтъква, че 250 000 български турци са подали
молби за напускане и над 54 000 души вече имат български изселнически
документи, докато от турска страна до момента били издадени само 15 800
входни визи 4г. Анкара е обвинена, че независимо от постоянната пропаганда
нарушава фиксираното в договора от 1925 г. право на свободна емиграция,
тъй като нейните представителства системно бавели молбите за виза, разслед­
вали политическите възгледи на кандидатите, опитвайки се да извличат инфор­
мация, връщали просителите докато получат български паспорт и с тези обст-
рукционни действия практически възпрепятствали изселването. В нотата се
призовават турските власти да снабдят в тримесечен срок всички желаещи с
необходимите документи 4 43. Същевременно била организирана продажбата
2
на изселническите имоти и транспортирането на емигранти до границата, преди
още да са издадени съответният брой входни визи.
Турция не била подготвена за такъв развой. В характеризиращия се с исте­
ричен антикомунизъм климат на студената война турските власти се опасявали,
че емиграцията може да бъде използвана за инфилтрирането на шпиони. С
оглед интересите на сигурността те се нуждаели от време, за да разкрият
внедрените евентуално комунистически агенти. Освен това икономиката на
страната не била в състояние да поеме наведнъж толкова много бежанци без
необходимите средства за препитание 44. Ето защо с ответна нота № 77513/
2221 от 22 август Анкара остро възразява срещу краткия срок и характера на

42 До началото на август 1950 г. били издадени 54 028 изходни и 15 825 (по турски данни - 26 788)
входни визи. Срв. W. Η I р k е п. Emigration..., р.627. Според R. L. W ο I f f (Op.cit., р.477), броят на
издадените от турска страна към 10.VIII.1950 г. входни визи бил 15 836.
43 Всичките 250 000 кандидати, т.е. почти една трета от цялото турско малцинство. Според J. R е-
u t е r (Op.cit, р. 113), заявки за напускане били подали всъщност около 600 000 български турци (?!),
а съгласно В. S р u I е r (Op.cit., р.213), през февруари 1951 г. България обявила намерението си да
се освободи от всичките 850 000 мюсюлмани.
44 На то наблягат редица западни автори. Според В. S р и I е r (Op.cit., р.212-213) например, целта
на българските управници била да се изтика един ненадежден елемент, населяващ при това особено
гъсто стратегически важните райони на Южна Добруджа, а от друга страна - да се създадат
стопански затруднения за самата Турция. На свой ред R. L. W ο I f f (Op.cit., р.477) смята, че "ревизията"
на българската малцинствена политика е породена от стремежа на правителството да конфискува
земите на турските селяни в Добруджа, които били от голям стратегически интерес за СССР.
Достъпната архивна документация обаче доказва, че не Добруджа, а граничещите с Турция райони
били обект на намеренията за редуциране на турския етнически елемент. Нерядко и в по-късните
западни изследвания изселническата кампания от началото на 50-те години се обяснява главно
като опит на Москва за комунистическа инфилтрация в Турция и нейното политико-икономическо
дестабилизиране. Особено впечатление в случая прави съвпадането по време на изселването с
китайската офанзива в Северна Корея, където Турция била ангажирана със свой военен контингент.
Привежда се мнението на турското външно министерство, че цялата акция е "директно подбудена
от Москва". Без да се изключват тези моменти първопричината обаче трябва да се търси главно във
вътрешнополитическата ситуация на турското малцинство, проявяващо по- трудна приспособимост
към социалистическите промени, а от друга страна - и в засилената турска пропаганда, предизвикала
на места един вид "изселническа психоза" и допринесла за дезорганизиране на самата българска
икономика чрез масово напускане на работа, продажба на имущество и пр. Вж. по-подробно при
W. Н ö р k е п. Emrgration..., 631-632; In Schatten..., 88-89. Вж. също В. N. § i m§ i r. Bulgaristan Türkeri
üzerine ara§tirmalar ve belgeler. 1.1950 yil* Türk Bulgar nota düellosu; II. 1950 'lerde Türk basini ve Bulgaristan
göijmenleri; III. Büyük gögün sona ermesi (1950-1951).- In: Türk Kültürü, 272, 1985, 500-514; 274, 1986,
120-134; 275,1986,194-205.

104
цялата кампания, напомняща по-скоро принудително масово прогонване, докол-
кото изселниците трябвало да изоставят своите домове и стопанства, без да
бъдат реално обезщетени, а на границата им се искало и мито за всичко извън
личния багаж. Тя протестирала срещу ултимативния характер на българската
нота и на свой ред обвинила България, че не се придържа към решенията за
имуществото в Конвенцията за установяване, която въобще не предвиждала
масови изселвания в определен срок.
Въпреки това турските служби ускорили формалните процедури. Ако дотогава
те се стараели да намалят емиграционния поток чрез лимитирано издаване на
разрешения 45, то през август-септември 1950 г. били оформени вече около
71 000 входни визи и близо 13 000 български турци успели да преминат граница­
та. Поради лошото материално положение на изселниците с предимство се
приемали онези кандидати, които имали роднини в Турция, а останалите били
карани да искат виза едва след като притежават необходимите български доку­
менти. Предвид обявения до 10 ноември срок обаче българските власти започ­
нали да подтикват все по-голям брой емигранти към границата.
Естествено, собствените социални и икономически затруднения не позволя­
вали на Турция да приюти за три месеца четвърт милион преселници. Липсвала
и необходимата организация затова. Ето защо на7.Х,1950 г. Анкара преустано­
вила приемането на емигранти, мотивирайки се с многобройните случаи на
нелегално преминаване46 и главно - с прехвърлянето на 360 цигански семейст­
ва, които нямали право на изселване47. На българските протести било отговоре­
но, че границата ще остане затворена, докато не се постигне договореност за
регулирано протичане на емиграцията. София възразила, че вече хиляди турци
са продали своето имущество и притежават изходни визи, обявила турските
власти за "расисти" (поради нежеланието да се приемат цигани) и "корумпирани"
(тъй като "давали визи само на богатите"), заплашила да закрие турските кон­
сулства в страната48, протестирала срещу задържането на 131 жп вагони495 0(в
които всъщност живеели по-бедните преселници) и изтъкнала, че стотина изто­
щени и обезверени бежанци били изпратени обратно да търсят храна и подслон
от "любезните български граничари"60.
Към края на месеца близо 5000 емигранти били струпани в граничните селища
без надежда да бъдат приети в Турция или върнати по домовете. След като ги
посетил, главният мюфтия изпратил протестна телеграма до турското посолство

45 Освен това кандидатите били предупреждавани от консулските служби да декларират, че

няма да имат никакви претенции към турското правителство (ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.637, л.24. Срв. тук
изказването на турски представител от Златоград, който обяснява масовия стремеж към изселване
с някои народопсихологични черти, характерни въобще за мюсюлманския манталитет: "Турците са
като овце - щом един се запише и другите веднага". Почти същото обяснение е дадено и по-късно,
през 1989 г. на един немски журналист - вж. "Dawai, dawai, jetzt weg mit euch".- Stern, № 28, 6.VI.1989,
116-120, нас.119).
46 След осуетяването на един такъв опит група бежанци се насочила към гръцката територия в
точката на съприкосновение на трите държави. Последвал протест от гръцкото правителство и спиране
на Simplon Orient Expres (вж. R. L. W ο I f f. Op.cit., p.478).
47W. H ö p k e n. Im Schatten..., p.87.
48 Вж. в този смисъл предложението на М.Нейчев за закриване на турското консулство във Варна
(ЦПА, ф.1, оп.8, а.е.1907).
49 Срв. ЦПА, ф.1, оп.8, а.е.1903.
50 Вж. R. L. W ο I f f. Op.cit., p.478.

105
в София, апелирайки за спешното решаване на проблема. Съветската преса
открито застанала на българска страна515 , а Турция започнала да обмисля въз­
3
2
можността за излагането на целия въпрос пред ООН 5г. През ноември 1950 г.
обаче българското правителство изразило готовност за известни отстъпки и
декларирало, че ако сред емигрантите действително има лица с цигански произ­
ход, те могат да бъдат върнати обратно63. Ha2.XII.1950 г. двете страни постигна­
ли споразумение, според което България щяла да изселва занапред само лица,
притежаващи турски входни визи 545 , а Турция се задължавала да пропуска по
650 преселници дневно 65. Българските власти се съгласили също да приемат
и 71 цигански семейства, които били депортирани без необходимото разреше­
ние за влизане. Така емиграцията се възобновила и между декември 1950 г. и
февруари 1951 г. границата била прекосявана средно от по 20 000 души на
м есец56, като за цялата 1950 г. броят на изселниците достигнал 557 467 души575.
9
8
Още през първата половина на 1951 г. обаче проличава тенденция към про­
мяна в българския курс68. Пресата все по-често подчертава подобрените усло­
вия на живот на останалите в страната мюсюлмани. През февруари 13-ч.пенна
културна делегация от Азербайджан обикаля с пропагандна цел районите,
обитавани от български турци. На път за Москва в страната се отбива и освобо­
деният от затвора прогресивен турски поет Назъм Хикмет, който на срещи с
местното население го призовава да остане, разкривайки "истината за живота
в Турция". Така в апогея на изселническата кампания българските власти под­
готвят почвата за въвеждане на съветската национална политика. На 26. IV. 1951
г. ЦК на БКП дава указания на окръжните и местни комитети да засилят приема­
нето на турци в партията. Те трябвало да бъдат възпитани в "патриотичен дух,
за да се чувстват граждани на България и да осъзнаят, че са активни строители
на социализма и своето собствено щастие и благополучие"69. През май се
появяват съобщения за нелегалното завръщане на някои разочаровани бежанци,
на които властите оказали подкрепа. Вече след август 1951 г. все по-определено
се очертават контурите на новата малцинствена политика, насочена към интег­
риране на турското население в цялостния живот на страната. Успоредно с

51 Вж. Правда от 26 окт. 1950; Известия от 27 окт 1950.

52 Още през октомври българските власти протестират пред Общото събрание на ООН по повод
решението за разглеждане на въпроса за правата на човека в България, Румъния и Унгария, а на 2
ноември ЦК решава да бъдат организирани в тази връзка масови протестни събрания в страната
(срв. ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.1929).
53 Решение за това ЦК на БКП взима още на 27.Х.1950 г (вж. ЦПА, ф.1, оп.8, а.е.1916).
54 Това е в духа на направеното от Анкара предложение още през април 1937 г. (срв. Π. Г о ч е -
в а. През Босфора към възродителния процес. С., 1994, с.58).
55 Н. D. Т о р р. Op.cit., р.142.
56W. Н ö р k е п, Im Schatten..., р.87.
57 Ibidem, р.97, tab.3; Η. М и зов. Цит.съч., с.15. По-различно при Н. D.T о pp..Op.cit., р.142-5 5 789
емигранти през 1950 г.
58 През януари и февруари политбюро взима някои решения за работа на партията с турското
население, за размяна на делегации с Азербайджан, за изхранването на жителите от пограничните
родопски области, за заселване на освободените от турски изселници земи и пр. (Вж. ЦПА, ф.1,
оп.6, а.е.1217,1235 и 1241).
59 ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.1298 (също Н. D. Т о р р. Op.cit., р.143). В решението на политбюро № 103 от
26 апр. 1951 г. се обръща внимание и на образованието. Просветните органи се задължавал да
отделят специални квоти и стипендии за приемане на турски младежи в професионалните училища
и гимназиите. Вж. ЦПА, ф.1, оп.16, а.е.103 (срв. също Ю. Г. М а р к о в. Цит.съч., с.73).

106
това започва да намалява и емиграцията. Ако в началото на годината средният
месечен брой на изселниците достигал 20 000 души, през май и юни той бил
редуциран на по 8000, през юли и август - на по 5000, за да спадне през октом­
ври на 3455, а в ноември - дори на 1114 души 60.
Когато в началото на ноември Анкара повторно затваря границата, дотогава
от страната били емигрирали над 154 000 български турци 61, като само през
1951 г. броят им достигнал 98 252 душ и62. Отново като официален аргумент се
изтъквало нелегалното прехвърляне на цигани63 с фалшифицирани входни визи,
които България отказвала да приеме обратно. Отхвърляйки тези обвинения
българското правителство упрекнало турските власти, че търсят претекст, за
да пречат на изселването. То не реагирало на предложенията за преговори по
ново отваряне на границите, а използвало повода за пренасочване на емигрант­
ския въпрос към компетенциите на МВР, което преустановило всякакво по­
нататъшно изселване. В началото на следващата година настъпило още по-
силно охлаждане на двустранните отношения. България протестирала срещу
използването на турската територия като оперативна база за американски и
британски агенти, а така също и срещу привличането на Турция в Североатлан-
тическия пакт. На 25.111.1952 г. българското правителство подчертава в спе­
циална нота, че цялата отговорност по преотваряне на границата остава само
в Турция. Така въпросът за емиграцията бива окончателно снет от дневния ред
и когато през февруари 1953 г. Анкара формално вдига граничните бариери,
изселването било вече отдавна преустановено. На Турция не останала друга
алтернатива, освен да се погрижи за пълното интегриране на бежанците, за
което получила и съответна международна подкрепа64. След спиране на емиг­
рацията турският президент Джелап Баяр заявил в 1953 г., че страната му

60W. Н ö р k е η. Im Schatten..., р.95, tab.3.

61 TaKaW. H ö p k e n. Emigration..., p.634. Между авг. 1950 и ноем. 1951 г. включително от България
се изселили 134 548 души (срв. W. Н ö р k е n. Im Schatten..., р.95, tab.3). Общо за 1950-1951 г. броят
им възлиза на 153 998 (по W. Н ö р k е n. Im Schatten..., р.95, tab.3; Η. М и з о в. Цит.съч., с.15) или 154
130 (съгласно Н. D. Т о р р. Op.cit., р.142), а ако към него се прибавят и данните за предходните две
години, количеството български турци, напуснали страната между 1948 и 1951 г. достига 155 558
(Η. М и з о в. Цит.съч., с.15; W. Н ö р k е n. Im Schatten..., р.88, 95, tab.3) или 155 710 (Н. D. Т о р р.
Op.cit., р.142) душил За 156 410 турци, изселили се между 1949-1951 г. говори Ст. Т р и ф о н о в в
доклад на 12-та Национална школа на младите историци в Приморско (1992 г.). Цифрата 156 000
емигранти през 1948-1951 г. е посочена и в "Die türkische Minderheit in Bulgarien".- WDSOE, 10,1961,
138-139. Естествено, турските оценки са доста по-завишени - 220 000 преселници до второто
затваряне на границата през 1951 г. (R. L. W ο I f f. Op.cit., р.479).
62 Срв. Η. М и з о в. Цит.съч., с.15; W. Н ö р k е n. Im Schatten..., р.95, tab.3. Различно при Н. D. Т о
р р. Op.cit., р.142 - 98 341 изселници през 1951 г.
63 126 души според W. Н ö р k е n. Im Schatten..., р.87 или 1500 цигани съгласно R. L W о If f. Op.cit.,
р.479.
64 Например средства от помощта за заселване по плана Маршал, помощ на UNICEF за хранителни
продукти, помощ на Световната здравна организация за медицинско подсигуряване и пр. Още през
1952 г. всички пришълци били вече подслонени, получавайки от държавата земя, къщи и средства
за производство, които били освободени от данъци за петгодишен срок. С течение на времето
повечето български турци се установили около Измир, Бурса и Истанбул. Вж. по-подробно при
W. Н ö р k е п. Emigration..., 634-637. Вж. също W. Н ö р k е n. Emigration und Integration von Bulgarien-
Türken seit dem Zweiten Weltkrieg. Ein Vergleich der Auswanderungswellen von 1950/1 und 1989.- In:
Minderheitenfragen in Südosteuropa. Hrsg, von G.Seemann. Oldenbourg, 1993, 359-376. (и по-специално
на c.365-369, 376); H.L. K o s t a n i c k . Türkisch Resettlement of Bulgarian Turks 1950-1953. Berkeley,
Los Angeles, 1957 и др.

107
била в състояние "да се справи и с двойно по-голям брой население от 40-50
милиона и дори се нуждаела от него за своето развитие и отбрана"65. Думите
му обаче целели само постигането на вътрешнополитически ефект и нямали
никаква стойност за останалите в България мюсюлмани, включително и за
онези 60 000 български турци, които не могли да емигрират, въпреки че притежа­
вали турски входни визи 66. До края на десетилетието се отбелязват само
няколко изолирани случаи на преселване 67. Същевременно било форсирано
въвеждането на съветската културно-автономна малцинствена политика с цел
да се спечели турското население за социалистическата кауза и да бъде "пре­
възпитано" в патриотичен и комунистически дух.

* * *

Времето на В.Червенков от края на "Сталинската ера" заема особено място

в историята на българските турци. Успоредно със засилената съветизация на
страната през първата половина на 50-те години се провежда и политика на
все по-голямо разширяване на турските малцинствени права в образователната
и културната сфери. До известна степен това е продължение на линията от
"Димитровския период", но докато тогава при преодоляването на етническите
проблеми се изхождало главно от българските традиции, стремежа към изграж­
дането на една "народнодемократична" форма на управление и желанието за
създаване на Балканска федерация, в която по съветски образец да намерят
решение спорните национални въпроси, то сега съветският опит в малцинстве­
ната политика се въвежда в една "мононационална" държава. Ето защо години­
те 1951-1952 -1 956-1958 могат да се разглеждат като отделен период в разви­
тието на турския малцинствен въпрос. Тогава продължава ускореното изграж­
дане на турски училища, създават се нови турски вестници, библиотеки и театри,
стимулира се духовното и стопанското развитие на турското население, форми­
рането на турска интелигенция, но в рамките на комунистическата идеология
и на съветския социален модел.
Още през 1951-1952 г. са открити турски естрадни театри в Хасково и Кола-
ровград (Шумен), по-късно в Кърджали и Разград, в Русе (1954 г.) и на други
места. През 1952 г. такива театрални трупи изнасят представления и в София.
Към съществуващата вече централна турска преса се добиват нови издания
на окръжните комитети на БКП в Коларовград, Хасково, Русе и Сталин (Варна).
Повечето от тях се появяват като страници-приложения на турски език в съответ­
ните български вестници и по-късно прерастват в обособена турска периодика,
например "Kolarovgrad sava§i" (Коларовградска борба, Коларовград, 1951-

65 W. Н ö р k е n. Emigration..., р.630.
66 В. N. § i m § i r. Migrations from Bulgaria to Turkey: 1950-1951 Exodus.- In: Di§ Politika, 1986, № 3 -
4, p.90 (no W. H ö p k e n. Emigration..., р.630). При второто затваряне на границата останали около
110 000 души с подадени молби за напускане.
671952 - 0; 1953 - 0 (Höpken) или 5 (Topp); 1954 - 6 (Höpken) или 4 (Topp). Общо 6 случая отбелязва
Н.Мизов за 1953*1954 г.; 1955 - 0 (Höpken, Topp) или 4 (Мизов); 1956 - 4 (Höpken, Topp) или
0 (Мизов); 1957 - 1; 1958 - 1 и 1959 - 2. Срв. W. Н ö р k е n. Im Schatten..., р.95, tab.3; Н. D. Т ο р р.
Op.cit., р.142; Η. M и з o в. Цит.съч., с.15.

108
1956)68, "Rodop mücadelesi" (Родопска борба, Хасково, 1951-1959)69, "Muhabir
yardimcisi" (Помощник на дописника, Коларовград, 1953-1955), "Tuna gergegi"
(Дунавска правда, Русе, 1955-1959), "Stalim bayragi" (Сталинско знаме, Сталин,
1956-1959)70 и др. От 1954 г. под редакцията на Ибрахим Татарлиев (Татарлъ)
и Мехмед Бейтулов започва да излиза и списанието "Yeni hayat" (Нов живот,
София) - едно от основните периодични издания на турски език в социалисти­
ческа България 717 .
2
През този период продължава изграждането на нови турски училища. В 1952
г. те вече наброяват 1020 основни и 3 педагогически. Нараства и посещаемостта
- в тях се учат около 97 % от всички турски деца. През учебната 1952-1953 г.
броят на училищата се увеличил на 1054, а през 1957-1958 г. достигнал 1149
учебни заведения7г. Занятията в тях се водели изцяло на турски език (българ­
ският бил застъпен само с по няколко часа), като покрай общообразователните
предмети подрастващите били запознавани също с турската история и лите­
ратура. Но и тук програмата все повече се центрирала около главната идеологи­
ческа цел - въвеждането на младежта в комунистическите идеали и нейното
възпитаване по съветски образец.
Особено внимание се обърнало на изграждането на средни турски училища.
От Освобождението на България до края на Втората световна война в страната
имало само 400 турци (sic), завършили средно образование 73. През 1952 г. се
открили средното турско общообразователно училище в Момчилград и турската
девическа гимназия в Русе, а на следващата година функционирали вече 4
турски гимназии и 3 турски отдела към българските средни училищ а74. Нарас­
нал броят и на турските учителски институти. На мястото на единственото дото­
гава педагогическо училище в Стара Загора през учебната 1951-1952 г. се
създали две нови - в Разград и Кърджали, а от следващата година разкрило
вратите си и трето педагогическо училище в София, чиито курсисти освен обще­
житие получавали също безплатна храна, облекло, учебници и други помагала.
За изграждането на турското образователно дело в България на отговорни

68 До 1955 г. излиза като четвърта страница на в."Коларовградска борба", през 1955 г. - като
отделен турски вестник, издание на ОК на БКП в Коларовград (Шумен), а от 1956 г. се печати под
заглавието "Sava§" (Борба, 1956-1959).
69Още на 25 ноем. 1954 г. политбюро взима решение за издаване на турски език на съществуващите
окръжни вестници "Родопска борба", "Коларовградска борба" и "Дунавска правда" (ЦПА, ф.1, оп.6,
а.е.2390).
70 Решение за самостоятелно издание на турски език на в."Сталинско знаме" е взето на 27.111.1956
г. (ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.2804). По-късно, след 1965 г. вестникът е възобновен под названието "Halk
davasi" (Народно дело, Варна), което било и първоначалното му име, тъй като едва след 3 март
1950 г. във връзка с годишнината на Сталин вестник "Народно дело" бил преименуван в "Сталинско
знаме" (ЦПА, ф.1, оп.8, а.е.1227).
71 Решение за названието на това месечно списание и за назначаване на редакторите в него
политбюро взима на 18 ян. 1954 г. (ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.2003).
72 Η. М и з о в. Цит.съч., с.159.
73 Така по Ю. Г. М а р к о в. Цит.съч., с.72, който се позовава на стенографския протокол от
Шестия конгрес на БКП (С., 1954, с.323). Още по-трагично било положението с българите-мохамедани.
За пръв път помак успял да завърши гимназия едва през 1931 г. Срв. С т. М и х а й л о в . Възрож­
денският процес в България. С., 1992, с.119.
74 Ю. Г. М а р к о в. Цит.съч., с.72 - Стенографски протокол от Шестия конгрес на БКП. С., 1954,
с.323. Турски гимназии имало също в Крумовград, Ардино, Шумен, Исперих, Дулово, а в гр.Хасково
функционирал и полувисш медицински институт за туркини.

109
постове били назначени командировани за целта съветски специалисти 757 .
6
Първоначално турски младежи били изпращани да следват и в съветските
висши учебни заведения (главно - в Азербайджан)78, но през 1954 г. към Софийс­
кия университет е основана отделна катедра по "Турска филология", с което
най-после в България се създали предпоставки за институционализирано раз­
витие на ориенталистиката 77. Тук при организиране на учебната програма е
използвано съдействието на унгарски и съветски тюрколози. Обучението се
водело на турски език, застъпени били основни предмети като "Увод в тюрколо-
гията" (ГеоргХазай), "Турска граматика" (Гълъб Гълъбов), "Турска литература"
и "Турски фолклор" (Риза Моллов), "Съвременен турски език" и "Турска диалек­
тология" (Мефкюре Моллова), "Турска лексикология" (Хюсеин Махмудов) и др.
По такъв начин турската младеж получила още по-добри възможности за своето
интелектуално развитие. Тя се сдобила и с някои предимства и привилегии
при кандидатстването във ВУЗ - както в "Турска филология", така и в ред други
специалности 78.
Заедно с това били извършени множество подобрения в социалната и стопан­
ската област. В турските райони започнали да се строят предприятия и болници,
прокарвали се нови пътища, стимулирало се развитието на търговията. Били
взети мерки и за обществено-политическото приобщаване на турското населе­
ние, като се организирали женски домакински курсове, спецкурсове за меди­
цински сестри, школа за обучението на бригадири и трактористи, провеждали
се периодични сказки и други мероприятия, на които - естествено - тежестта
падала върху идеологическата просвета. На изборите за народни съвета през
1952 г. били избранй 3291 български турци, от които 284 жени. По същото
време около 4000 представители на малцинството членували в организациите
на БКП и Оф, а 18 000 турци заемали отговорни постове 79.
През този период се извършва и паспортизация в страната80, при която всич­
ките 80 387 помаци81 били записани като българи. Това предизвикало брожения
в Разложка, Гоце Делчевска и Тетевенска околии, където населението отказва­

75 ЦДА, ф.142, оп.9, а.е.39; ф.136, оп.11, а.е.564 (вж. при Ю. Г. М а р к о в. Цит.съч., с.78).
76Още в средата на 1951 г. за СССР заминава делегация от представители на турското малцинство.
По-късно, наред с тримесечните партийни курсове в страната, на обучение в Азербайджан, и по-
специално в партийните и комсомолски школи, биват изпратени турски активисти (срв. ЦПА, ф.1,
оп.6, а.е.1942, а.е.2058, а.е.2127 и др.).
77 Макар корените на университетската тюркология у нас да лежат в лекторатите на Д.Гаджанов
и Г.Гълъбов отпреди Втората световна война. Срв. V. S t о j а η о v. Überblick über die Forschung­
seinrichtungen der Turkologie in Bulgarien.-MaterialiaTurcica, 12,1986 (Bochum, 1988), 1-21.
78 Още през учебната 1946-1947 г. без конкурсен изпит като редовни студенти се записват 25
турци. По-късно броят им расте и в 1953 г. вече имало 1805 студенти по различни специалности от
турското малцинство.
79 Като председатели, заместник-председатели, секретари и пълномощници, членове на изпълни­
телни комитети на народните съвети, народни представители (15 турски депутати във Второто ОНС
през 1953 г.) и пр. Този процес на идейно-политическо приобщаване се задълбочил и в края на 1961
г. от окръзите с по-компактно турско население в организациите, на Оф били обхванати 113 872
турци, в тези на БКП членували 16 031, а в комсомолските дружества - 67 568 души. По същото
време 15 454 турски активисти работели на различно равнище в партийните, отечественофронтовските
и комсомолските комитети. (Вж. И. М и з о в. Цит.съч., с.141).
80 Вж. решенията на политбюро от 24.1.1952 г. и 23.XII.1952 г. - ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.1531, а.е.1712.
81 Така по данни на МВР - 28 814 помаци в Хасковски окръг, 27 306 - в Пловдивски, 22 000 - в
Благоевградски и 2257 - в Плевенски окръг (Тетевенска околия). Срв. ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.1787, л.83.

110
ло да получи паспорти, опасявайки се, че регистрирането на помаците като
българи целяло тяхното "покръстване" и след време властите можели да им
сменят имената и да забранят посещаването на джамиите. Ето защо те искали
да бъдат смятани за "турци" или в краен случай да се отбележи в паспортите
също, че са "мюсюлмани" - като гаранция срещу бъдещо "отнемане на вярата".
Била изпратена дори делегация в парламента да изтъкне, че българомохамеда-
ните се чувстват турци и като такива желаят да се регистрират, формалното
разяснение, че съгласно историческите факти това население било българско,
не удовлетворило просителите82. Направената проверка показала, че може би
над половината от помаците в България имат турско самосъзнание, поради
което на 18.IV. 1953 г. политбюро решава да не се прилага административен
натиск, но и да не се записват българомохамеданите като турци83. За съжале­
ние два месеца по-късно МВР допуска редица извращения в Гоце Делчевско
и Пещерско848 , което посява семената на бъдещи раздори. Аналогични проблеми
5
възникнали и с ромското население. Съгласно окръжно на МВР № 5—434 от
11.V.1950 г. много цигани-мюсюлмани били записани тогава като турци с оглед
на предстоящото изселване. По време на паспортизацията обаче част от тях
получили паспорти с отбелязана народност "цигани", а не "турчин" и това възбу­
дили недоволства. На свой ред православните роми, особено тези от Ботевград­
ско, настоявали да бъдат признати за "българи". Във връзка с това политбюро
разглежда едно предложение за разрешаване записването на циганите "по
произход такива, каквито те самите се чувстват - българи или турци" и пре­
доставяне на власите и каракачаните "сами да посочат своята народност", но
по целесъобразност предложението бива отклонено 86.
Що се отнася до турското население, то подобрените условия на живот и
развитието на малцинствените права се отразили на абсолютния му прираст.
Наистина, при преброяването от 1956 г. били регистрирани само 656 025
български турци (8,74 % от общия брой на населението), т.е. отчетен е спад с
19 457 души спрямо 1946 г. Но ако се вземе под внимание и количеството емиг­
ранти между 1948 и 1951 г., то реалното увеличение на турците за този десет­
годишен период би надхвърлило 130 000 д уш и 86. Заедно с изселниците броят

82 "Всички българо-мохамедани ... включително и най-отговорните, партийното бюро и съвета, са

недоволни от отговора на Президиума... - пише до Народното събрание председателят на ИК на
ОНС в гр.Тетевен Али Чаушов. - Единодушно се изказват, че никога няма да се примирят да се
пишат в паспортите българи... Тази власт е вече за нас чужда... Не искат да слушат никакви разяс­
нения за историческия си произход“. (Вж. ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.1787, л.88).
83 ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.1787, л.78-89.
84 В селата Абланица, Осина, Сатовча, Доспат, Змеица и др., където се провеждали блокади,
извършвали се проверки по домовете, налагали се масово глоби, не се допускало излизането на
полето, купуването на хранителни продукти, дори наливането на вода от селските чешми без личен
паспорт и т.н. Вж. ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.1833.
85 Срв. ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.1843, л.4, 175-177.
86 Ако от количеството български турци през 1946 г. се приспадне броят на емигриралите, остават
519 942 души. Разликата между тях и общият брой на турското население през 1956 г. дава евентуален
прираст от 136 083 души. Като сравнение може да бъде посочено, че в периода на най-голямо
толериране на турските малцинствени права през 1920-1926 г. броят на турците нараснал само с
64 859 души и с нови 10 505 души - до следващото преброяване през 1934 г., откогато настъпва
обратът в българската малцинствена политика.

111
на българските турци щеше да надвишава 800-хилядната граница, с което още
тогава те щяха да образуват около 10,44 % от цялото население на страната87.
Трудно е да се определи дали и доколко по онова време демографският
аспект играел някаква роля при формиране на малцинствената политика. Знае
се, че той става важен фактор едва при Т.Живков и особено през 70-те и 80-те
години, когато количеството на българските турци отново се движи около 10-
те процента и поради това техният реален брой остава скрит от очите на общест­
веността. Не е ясно също и до каква степен провежданата линия до 1956 г.
способства за пробуждането на турския национализъм - нещо многократно
изтъквано след Априлския пленум като обосновка за промяната на правителст­
вения курс. Действително, през десетте следвоенни години властите стимули­
рат развитието на малцинствата и така подпомагат изграждането на нова турска
интелигенция. Едва ли обаче може да се приеме, че тя като цяло "дори не
знаела български" - най-изявените нейни представители и днес са отлично·
интегрирани в българския обществен живот. Истината е, че както при Г. Димит­
ров, така и при В.Червенков решението на турския проблем се търси в рамките
на сталинската национална политика. Но ако през 40-те години това все още е
било оправдано с оглед очакваната общобалканска социалистическа федера­
ция, то по-късно съветският модел се налага в съвсем различните условия на
една [едно]национална държава, което неизбежно води до противоречие между
интересите на националната сигурност и правото на самоопределяне на малцин­
ството. Защото турците в България отговорят на почти всички белези за нация
и всяко по-нататъшно самообособяване в рамките на държавата би трасирало
пътя към автономността, от която до политически институционализираната неза­
висимост остава само една последна крачка.
Ето защо с отминаване на "сталинската ера" настъпва обрат и в малцинстве­
ната политика, която сега се насочва към постепенно, но все по-широкообхватно
приобщаване на това население към българския народ. Новият курс не про­
тиворечи на съветската идеологическа доктрина - още Ленин твърди, че при
комунизма нациите ще се слеят в една световна нация в общ език. От 1929 г.
Сталин коригира концепцията си за изчезването на нацията при прехода от
капитализъм към социализъм и вече говори за новия тип "социалистическа
нация", различна от "буржоазната". По-късно Хрушчов издига тезата за ускорено
сближаване на националностите в СССР до постепенното им сливане в една
обща нация с руски език и не е изненадващо, че адептът на неговата политика,
Тодор Живков, последователно прилага новите съветски виждания по нацио­
налния въпрос.

* * *

Промяната започва с Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г., повлиян от

решенията на XX конгрес на КПСС. Още през същата година са набелязани
основните принципи на новата малцинствена политика: 1) Разграничаване от

87 Разбира се, тук не се отчита възможният прираст и сред 155 558-ге изселници, напуснали
България през 1948-1951 г. Техният брой, добавен към регистрираните през 1956 г. български турци,
дава 811 583 души, а присъединен към общото количество на жителите в страната - сумата от
7 769 267 души, която става основа при определяне на новото процентно съотношение.

112
федеративния модел на СССР и СфРЮ с извода, че "България не е мултинацио­
нална държава" и оттук - отказ от досегашния курс на сепаративно развитие
на малцинствата; 2) Възприемане на позицията, че "българските турци са неде­
лима съставна част от българския народ", което пък обуславя стремежа към
нивелиране на различията в етнокултурната област. И ако дотогава властите
стимулирали турската културна автономност, опитвайки се да откъснат нацио­
налната самоидентификация от религиозния момент, но с възшествието на
Т.Живков започва обратният процес на постепенно ограничаване на малцин­
ствените права, за да може турското население с рестриктивни мерки да бъде
приобщено към българския народ.
Още през август 1956 г. ЦК приема решение "относно марксистко-ленинската
просвета в партията". Тук, без изрично да е споменато турското население, се
призовава от началото на 1957 г. да бъдат изградени общообразователни школи
за неграмотните комунисти и безпартийни активисти в "добруджанските околии,
Родопския край и на отделни места в останалата част на страната"88. Половин
месец по-късно, на 15 септември, политбюро провежда заседание във връзка
с практическата политика спрямо българските турци и приема решения за
подобряване бита и културата на турското население89. Въпросът за "издигане
политическото и културното равнище на българите-мохамедани" и пак за
"подобряване бита и културата на турското население" е разглеждан също на
17.XI.1956 г.90 Ha 25.IV.1957 г. се постановява закриването на тримесечните
партийни школи на турски език в Хасково, Коларовград (Шумен) и Русе и откри­
ването на едногодишна школа в Русе 91. През юли и септември с.г. политбюро
разглежда предложение на Турция за евентуално изселване на турското насе­
ление 92, а на 26 декември излиза и решението му за подобряване на борбата с
религията, чрез което партийните организации и комитети се задължават да
разширят и засилят атеистичната пропаганда 93. Вече през април 1958 г. се
постановява вземането на мерки за "подобряване социално-битовите условия"
на циганите 94, а на 21 .VI. 1958 г. политбюро постановява на вътрешнопартийна

88 Вж. "Българската комунистическа партия в резолюции и решения на конгресите, на пленуми и

на политбюро на ЦК на БКП". Т.5, 1956-1962. С., 1965, 61-99.
89 ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.2983.
90 Пак там, а.е.3062.
91 Пак там, а.е.3222. Още през 1947 г. били организирани едномесечни партийни курсове за турци
в Шумен, Русе и Кърджали (ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.201). По-късно, по решение на политбюро от 26.IV.1951
г., те прераснали в тримесечни. На 19 юни 1952 г. Енчо Стайков предлага да бъде учреден към
Висшата партийна школа при ЦК на БКП "едногодишен курс за подготовка на партийни кадри от
членове на партията из средата на турското население" и в отсъствието на В.Червенков политбюро
приема съответното решение, подписано от Т.Живков. Пет дни по-късно В.Червенков остро възразява
срещу създаването на отделен турски курс с мотивировката да не се делят партийните кадри на
български, турски и пр., поради което решението бива отменено (ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.1602, л.3-4,
124). С идването на Т.Живков на власт обаче въпросът е преразгледан и в Русе се създава
едногодишна партийна школа на турски език, закрита през 1959 г. по решение на политбюро (ЦПА,
ф.1, оп.6, а.е.3936) във връзка с промените в образователната система.
92 Вж. ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.3326, а.е.3372; също решението на политбюро от 31 .XII.1958 (ЦПА, ф.1,
оп.6, а.е.3805).
93 БКП в резолюции и решения, т.5, 166-172.
94 ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.3617. Вж. също решенията на политбюро от 18 септември за подобряване на
работата сред турското население и ромите и от 1.Х.1958 г. относно проектозакона за борба със
скитничеството и просията (ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.3713, а.е.3757).

8 Исторически преглед, кн. 1-2/1998 113

дискусия своите "Тезиси на ЦК на БКП за работа на партията сред турското
население"95. Всичко това позволява времето между 1956 и 1958 г., когато се
извършва и главната подготовка за смяната на курса, да бъде разглеждано
като своеобразен преход към новия "интеграционен" период. На своя Октомв­
рийски пленум (2-4.Х.1958) ЦК утвърждава "Тезисите", в които е отделено
място и на борбата срещу "проявите на национализъм и религиозен фанатизъм"
сред българските турци. Изтъква се, че национализмът е главното идеологичес­
ко средство за противопоставянето на турци на българи чрез спекулиране с
верските, езиковите и национално-битовите особености на турското население96.
Именно опитът за тяхното поетапно преодоляване характеризира особеностите
на малцинствената политика през последвалите десетилетия.
През 1956 г. започва вторият, тотален колективизационен натиск. Дотогава
били кооперирани само 62,5 % от обработваемата земя (предимно в ниските
равнинни областй), като изграждането на ТКЗС значително изоставало в
полупланинските и планински райони - особено онези, населени с мюсюлмани.
В 1956 г. 273 491 (или 42,4 %) от българските турци продължавали да бъдат
самостоятелни стопани и само 206 775 души (30,0 %) били включени в коопера­
тивните земеделски стопанства. Още по-голяма разлика се очертавала при
българомохамеданите - от тях едва 4779 души (3,44 %) влизали в ТКЗС, докато
78 642 помаци (56,9 %) оставали еднолични земеделски стопани. Т.Живков
обяснява това изоставане с допуснатите грешки по времето на Червенков -
главно с "нарушаване на ленинските принципи за материална заинтересова­
ност", което задържало развитието на стопанствата и водело до ежегодно
намаляване доходите на кооператорите 97, а това едва ли било добър пример
за привличането на нови членове. Той често критикува и "недостатъците" в
работата по националния въпрос, поради което не били създадени необходими­
те условия "за бързия стопански и културен подем на районите с компактно
турско население, за по-бързото освобождаване на турското население от влия­
нието на реакционната пропаганда на Анкара и на религиозните предразсъдъци,
за най-пълно сплотяване на българското и турското население в борбата за

95 ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.3645. Вж. също протокола от съвещанието на отдел "За работа сред национал­
ните малцинства" при ЦК на БКП, състояло се на3.1Х.1958 г., на което било разяснено решението на
политбюро от 21 юни (ЦПА, ф.1, on.5, а.е.349). На него Пеню Докузов критикува досегашната
образователна политика, позволяваща на турците да завършват училище без да знаят български
език. Това налагало занапред обучението да се извършва на български при запазване изучаването
на турския само като учебна дисциплина или факултативно. Той се позовава на Лениновата мисъл
за сближаване на нациите и смесване на населението при социализма, в хода на който процес щели
да отпаднат "обособеността и националната закостенялост". Изтъква се, че в основата на патриотич­
ното и интернационалното възпитание на турското население трябвало да залегне въпросът за него­
вата родина, а във връзка с "националната турска култура" обяснява, че българските турци създавали
"не национална, а социалистическа култура, която само по форма е национална" (вж. доклада на
П. Докузов -- Пак там, л.2—31). На съвещанието турските представители изтъкват редица нерешени
проблеми. Риза Моллов отчита като грешка масовото изселване на турци през 1948-1949 г. (Пак
там, л.99-101), а по въпроса за родината Пенчо Кубадински отсича, че "за комунистите родината е
Съветския съюз" (Пак там, л.137-138).
96 Вж. доклада на П.Кубадински по т.4 от дневния ред в протокола от пленума на ЦК от 2 -
4.Х.1958 г. (ЦПА, ф.1, оп.5, а.е.352).
97 Вж. Т. Ж и в к о в. Двадесет и вторият конгрес на КПСС и поуките от него за БКП.- Работническо
дело, бр.336, 2 дек. 1961, с.1-6.

114
изграждане на новия живот"98. С оглед на това сплотяване се взимат необхо­
димите мерки и още до края на 1958 г. вече 90 % от турските селяни били
колективизирани...
Особено внимание се обръща на образователното дело. На 21 .VI.1958 г.
политбюро взима решение за постепенно смесване на турските и българските
училища. Към това е пристъпено още през учебната 1958-1959 година - от
една страна биват издадени 71 нови турски учебника, а от друга, обучението
на турската младеж в средните, полувисши и висши учебни заведения започва
да се провежда изцяло на български език. На следващата година Министерство
на просветата и културата въвежда задължително българоезично обучение за
турчета и в началните и прогимназиални училища, като запазва изучаването
на майчиния език само като отделна дисциплина. Така се осъществява сливане
на турските и българските училища, турският език постепенно бива редуциран
до определени факултативни часове, за да отпадне съвсем през 70-те години,
когато е засилен натискът и срещу другите етнодиференциращи белези на
малцинството. С реорганизацията обаче се създават и по-благоприятни условия
за повишаване квалификацията на турската младеж. Владеейки български език,
тя вече можела наравно с останалите да продължи образованието си във всички
учебни заведения, а не предимно в специализираните институти и факултети
за подготовка на турски учителски кадри.
В унисон с образователната реформа през 1959 г. спират да излизат турските
окръжни вестници "Savag", "Rodop mücadelesi", "Stalim bayragi", "Tuna gergegi",
както и приложението на софийския "Трудово дело" - "Trudovak davasi". До
премахване на турскоезичното обучение и сред децата за тях съществуват
периодичните издания "Eylülcü gocuk" (Септемврийче - до 1960 г.) и "Piyoner"
(Пионер, София, 1959-1960)991 . По-късно на турски език се запазват само радио-
0
предаванията и някои централни органи като "Yeni igik", "Agitatorun kilavuzu",
"Halk gengligi" и "Yeni hayat".
Изостаналостта на турските поселищни райони се осъзнава от БКП като
основна пречка пред по-пълната интеграция на мюсюлманското население.
Оттук - и стремежът, чрез своеобразна "културна революция" да се постигне
за кратко време създаването на секуларна турска култура и появата на класово
съзнание и патриотизъм сред българските турци. Ето защо се стимулира
художествената самодейност, използват се и различни допълнителни форми на извън­
училищна просвета. Когато през лятото на 1961 г. България е посетена от пред­
седателя на турската комисия за настаняване на преселниците Невзат Кара-
гил, той е изненадан от високото равнище на образованието в страната 10°.
Същевременно властите са наясно, че най-сериозният проблем по пътя на
приобщаване на мюсюлманите си остават конфесионалните различия. Резулта­
тите от преброяването през 1956 г. показали, че тогава в България имало 2393

98 Т. Ж и в к о в. Дружни и единни към нови победи на социализма. Реч... пред митинга в село
Владимировци, Разградски окръг, произнесена на 28.V.1962 г.- Работническо дело, бр.153ь 2 юни
1962, с.1-2 (също в отделна брошура, издание на ЦК на БКП, С., 1963, 10 с.).
99 Под редакцията на Леда Милева, Хюсеин Махмудов, Мехмед Бейтулов, Ибрахим Ялъмов и
ДР·
100 "У нас в 17 000 села няма училища, а 1 500 000 деца са лишени от образование... Ако нашите
села са изостанали от югославските с 30 години, то от вашите те са назад 100 години" (по Η. М и-
з ов. Цит. съч., 163-164).

115
ходжи за турското население (бройка, надвишаваща тази на източноправослав­
ните свещеници) и 322 ходжи сред българомохамеданите. Поради засилените
антирелигиозни мерки, до края на 1961 г. това количество намаляло на 462
ходжи за турците-мюсюлмани и 95 - за помаците 101. Увеличил се и натискът
срещу отделни културно-битови особености, имащи функцията на етнорели-
гиозни белези. Ha 30.XII. 1959 г. например Министерство на народното здраве
и социалните грижи нарежда в специално окръжно занапред обрязването да
става само от правоспособни лекари, за да се избегнат вредните последици
за здравето, докато обредът "бъде изоставен доброволно" от мюсюлманското
население. Доколкото обаче обрязването е дълбоко свързано с исляма, тази
разпоредба - макар мотивирана с хуманни подбуди - е крачка към по-нататъш­
ното ограничаване на религиозните свободи, защото по онова време в България
едва ли е имало достатъчно лекари-мюсюлмани 102. В този смисъл реагират и
някои турски традиционалисти - още тогава те предупреждават, че мярката е
елемент от борбата срещу исляма, с цел да се обезличат турците като народ
и да се подготви почвата за тяхното асимилиране. Аналогично е недоволството
и срещу "обогатяването" на турския език с български думи и термини, в което
отделни интелектуалци виждат тенденция за "побългаряване" на езика 1031 .
4
0
Привързаността към традициите и ниското културно равнище на основната
маса турски селяни възпрепятствали всякакви опити за модернизация. В това
отношение не могли да въздействат нито развитието на просветното дело,
нито атеистичната пропаганда, насочена срещу позициите на мюсюлманското
духовенство, което - както признава и Главното мюфтийство през 1961 г. - в
голямата си част било без необходимите познания, фрапантен е примерът със
слънчевото затъмнение от 15.11.1961 г. Тогава редица ходжи го обявили за
"знамение на Аллах", който в гнева си от растящо безбожие щял да накаже
света и така наплашили вярващите, че част от тях се скрили по високите места
в очакване да настъпи потоп 1М. До каква степен религия и традиция оставали
дълбоко вкоренени сред мюсюлманското население личи по критичните мате­
риали на тогавашната преса 105. Всичко това кара БКП да обърне по-сериозно
внимание на борбата с религията и да потърси ефективни средства за засилване
на интеграцията според новите съветски виждания по националния въпрос 106.

101 Η. М и з о в. Цит.съч., с.195.

102 Дотогава обрязването (сюннет) се извършвало от местни ходжи и бръснари, които трябвало
да притежават и разрешение от здравните органи, за да го практикуват.
103 Вж. към това бележките на Сюлейман Гавазов при М . М а р к о в, С. Г а в а з о в , Д. Д о н е в .
Проблеми на развитието на българската социалистическа нация.- Ново време, 1964, № 5, 30-44 (и
по-специално на с.42).
104 Вж. Η. М и з о в. Цит.съч., с.41. Аналогични тълкувания се появили и във връзка с първите
изкуствени спътници. Отначало се твърдяло, че съобщенията за тях са измислица, а после - че
Аллах пуснал в небето движещи се звезди, които най-напред били забелязани от съветските учени
и затова били обявени за "съветски" (Пак там).
105 Вж. например Г. Д а ч е в. Протогеровци, докога в джамията?- Нов живот, Кърджали, бр.11,
8 февр. 1961, с.2. От подобни публикации става ясно, че мюсюлманите масово (включително комунис­
ти и комсомолци) посещавали редовно джамиите, все още се практикувал обичаят "купуване на
невяста", при което откупът достигал до 10 000 лв., продължавала "кражбата на жени", "годежите
на ученички" и т.н.
106 Възприетият по времето на Н.Хрушчов курс за всестранно изграждане на комунизма дава
тласък в развитието на централизацията и русификацията в СССР. Това намира израз и в Програмата
на КПСС от 1961 г., засягаща също "новия етап" на националните отношения, който целял, чрез

116
 Ha 26.1.1961 г. политбюро обсъжда въпроса за подобряване изучаването на
български език от турското население в страната и за приемане в армията и
във военните училища на младежи от турски произход 107. На 26 август с.г. то
решава да бъдат организирани квалификационни курсове за активистки бълга-
ромохамеданки и туркини 108, на 5.IV.1962 г. утвърждава "някои мероприятия
против турчеенето на цигани, татари и българи с мохамеданско вероизпове­
дание"109, а на 20-21 .IV. 1962 г. се провежда и пленум на ЦК по идеологическите
въпроси, на който се апелира за създаването на "многобройна патриотично
възпитана" турска интелигенция и се призовават партийните и държавните
органи да положат особени грижи за "атеистичната пропаганда сред турското
население, българите с мохамеданска вяра и циганите"110. Ha28.V,1964 г. полит­
бюро приема решение за подобряване на партийната работа сред населението
с мюсюлманско вероизповедание и за "повишаване жизнения стандарт" на
българските турци 11\ а на 27.XII.1966 г. ЦК отново изисква от партийните и
държавните органи и организации да подобрят атеистичната дейност и да взе­
мат сериозни мерки за преодоляване влиянието на религията в бита112. Изглеж­
да всичко това не дава очаквания резултат, защото на 21 .Х.1967 г. политбюро
възлага на секретариата на ЦК да подготви "документ за решително подобрява­
не работата сред турското население"113. Същевременно властите правят всичко
възможно да разсеят евентуалните съмнения относно новия интеграционен
курс. Сам Т.Живков заявява, че въпреки сливането на училищата, "както сега,
така и в бъдеще турското население ще говори на своя майчин език, на тоя
език то ще развива своите прогресивни традиции, ще създава своите съвре­
менни литературни произведения и ще пее чудно хубавите си песни"114.

ускорено сближаване на националностите и нарастващо смесване на населението в отделните репуб­

лики постепенно да бъдат заличени етнокултурните различия и да се създадат предпоставки за
формирането на нова "социалистическа съветска нация" на базата на руския език. В България тези
тенденции водят след 1956 г. до налагане на понятието "социалистическа българска нация", която
заедно със "социалистическите национални малцинства" образувала (целокупния) български народ".
107 ЦПА, ф. 1, оп.6, а.е.4369.
108 Пак там, а.е.4563.
109 Пак там, а.е.4749.
110 Вж. "За състоянието и задачите на идеологическата работа на партията".- Работническо дело,
бр.125, 5 май 1962, с.1-3 (също в: БКП в резолюции и решения, т.5, 665-695).
111 ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.5371.
112 Чрез внедряване на нови обичаи и ритуали във връзка с раждане, кръщаване, бракосъчетание,
погребение и пр., атака също чрез преобразуване на някои религиозни народни празници в "социалис­
тически". Вж. решението на секретариата на ЦК на БКП във "Въпроси на идеологическата работа на
БКП. Сборник документи, 1944 - май 1975". С., 1975, 416-421.
113 ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.6952.
114 Вж. Т. Ж и в к о в. Дружни и единни... Вж. също бележките му за свободното развитие на
турската култура и език в България и критиките срещу "турските реакционни кръгове, които се
опитват да разпалят духа на национализма и религиозния фанатизъм".- В: Приветствие на др. Тодор
Живков до редакцията на сп."Йени Хаят".- Работническо дело, бр.64, 4 март 1964, с.1. Няколко
години по-късно обаче един от апологетите на партийната малцинствена политика, Сюлейман Гавазов,
е принуден със съжаление да констатира наличието на "нихилистично и сектантско отношение към
националните обичаи и традиции на турското население". Вж. С .Г а в а з о в . Социално-политическите
и културни изменения на турското население в България.- Ново време, 1967, № 11, 66-78 и по-
специално на С.74-75М "Много багри, много оригинални сватбени ритуали имаше в старите сватби.
На много места тия сватбени обичаи бяха обявени за консервативни и сватбите почнаха да се
провеждат "модерно". В много случаи модерното в тях се състоеше от дългата маса за ядене и
пиене и ... 40-50 литра ракия. Благодарение на такива и други новости трезвеността, която в миналото

117
 Политиката на по-пълно приобщаване на малцинствата и на борба с религиоз­
ните предразсъдъци намира подкрепа сред определени интелектуални среди,
включително и сред част от турската интелигенция 11Б. Заедно с това от 60-те
години все по-определено се налага идеята, че не само българомохамеданите,
но и значителна част от българските турци са потомци на насилствено ислямизи-
рани и впоследствие турцизирани българи, респективно - потомци на български
еничари или на деца от смесени бракове между българки и османци1 516. Поставя
1
се въпросът за възобновяване на "възродителното движение" и отхвърляне на
турско-арабските имена сред помаците 117. Засилва се дейността за утвърж­
даване на българската същност сред тях, за да се пристъпи по-късно и към
останалите мюсюлмани в страната. Още след 1950 г. някои българомохамедани
променят своите имена. Вече между 1960 и 1976 г. този процес обхваща всички
помаци, разпростира се върху циганите мюсюлмани и засяга дори отделни
турски села, разположени в помашките области от Източните и Централните
Родопи.
Опит за по-масиран натиск в това отношение е предприет в началото на
1964 г. На 6 март отдел "Пропаганда и агитация" при ЦК провежда съвещание,
на което се обсъжда работата на партията сред българомохамеданското насе­
ление, поставя се въпросът за започналата по места смяна на имената (в Якору­
да и др.) и се отправя упрек към "изоставащия" в това отношение Благоевград­
ски окръг 118. Това е възприето като достатъчен сигнал и след една среща на
окръжния партиен актив, проведена на 22 март в Гоце Делчев, градският коми­
тет на БКП дава нареждане да се пристъпи към масово преименуване на бълга-
ромохамбщаните. За целта се създават общински комисии от партийни функцио­
нери, сътрудници и служители на МВР, към които биват прикрепени въоръжени

беше масово явление, значително намаля сред турското население. Такова нихилистично отношение
се проявява и към богатото народно песенно творчество. От турските народни песни се изискваше
ни повече, ни по-малко да имат класово съдържание. Чудно красиви лирични народни песни се
отхвърляха на основание на това, че били любовни, възпявали красотата на жената. Неизвестно е
само на какво основание възпяването на любовта към жената или нейната красота не може да
служи за източник на естетическа наслада в социалистическото общество!"
115 Вж. например твърдението, че постът по време на рамазана увреждал здравето и намалявал
работоспособността на трудещите се турци при Η. М и з о в. Същност и роля на мюсюлманската
религия.- Ново време, 1960, № 7, 63-71. Подобни гледища авторът застъпва и в цитираната вече
негова монография от 1965 г. Една година по-рано е публикувано учебното помагало "Негодна
република Е>ългария - наша родина" (С., 1964), където има материали о т И б р а х и м Т а т а р л ъ
("Културната революция сред турското население", с.142-169), М у с т а ф а М ю с л ю м о в
("Българската комунистическа партия - наша родна партия", с.170-215), А х м е д А р у н о в
("Народна република България -наша родина", с.275-342) и др. Вж. също А. В и д е н о в. За
културната революция сред турското население.- Ново време, 1960, № 9, 77-86; Б. А в р а м о в а.
Всестранни грижи за културното издигане на турското население у нас.- Земеделско знаме, бр.69,
21 март 1964, с.З; П. К о с т у р к о в . Придобивките на турското население в годините на народната
власт.- Отечествен фронт, бр.6216, 27 авг. 1964, с.2 и др.
116 Срв. Μ. М а р к о в, С. Г а в а з о в, Д. Д о н е в. Цит.съч., с.36. Вж. също Π. П е т р о в.
Асимилаторската политика на турските завоеватели. Сборник от документи за помохамеданчвания
и потурчвания, XV-XIX в. С., 1964, където навсякъде в превода думата "гяури" (т.е. "неверници,
немюсюлмани"), е заменена произволно с "българи".
117 Напразни остават призивите да не се превръща "възрожденското движение" в кампания:
"Всякакво насилие и администриране в тази област, особено по възстановяването на българските
имена, е извращение на политиката на партията, нанася голяма вреда и забавя движението"
(Μ. М а р к о в, С. Г а в а з о в, Д. Д о н е в. Цит.съч., с.37).
118 ЦПА, ф.1, оп.5, а.е.608.

11 8
доброволци и милиционери. Използвайки подмяната на личните паспорти, те
принуждават жителите да сменят имената си съобразно списък с "чисто българ­
ски имена", разработен от БАН. Приложените при това форми на натиск (блока­
ди на селищата, побоища, неизплащане на заплати, недаване на хранителни
продукти и пр.), повтарящи "мерките", предприети в Гоце Делчевско при паспор-
тизацията от 1953 г., сякаш доказват, че тогавашните опасения на българомоха-
меданите от бъдеща смяна на имената не били лишени от основание. Всичко
това предизвиква масово брожение в района. Хората напускали селата, криейки
се в горите. На много места избухнали палежи и била оказана въоръжена съп­
ротива, при която с брадви, ножове или тояги били наранени тежко партийни
активисти. След като прогонили представителите на властта жителите на Риб-
нево например съставили свой управленчески комитет, изпратили послания
до съседните села, прекъснали телефонната връзка, взривили моста към село­
то, организирали денонощна охрана и издигнали турското знаме... Тази реакция
накарала ЦК да отмени мярката за разбунените райони. Със задачата бил
натоварен генерал Иван Бъчваров. Той успокоил българомохамеданите, че ще
запазят своите имена и прехвърлил вината за случилото се върху местното
партийно ръководство. Така още през април редът бил възстановен и хората
започнали да се завръщат по домовете. На 12 май политбюро критикува окръж­
ния комитет на БКП, че прибързано е организирал кампанията за смяна на
имената и осъжда допуснатите от държавните органи насилия ,19. То обаче не
санкционира местните партийни лидери, някои от които, като Петър Дюлгеров,
и по-късно остават остават сред приближените на Т.Живков. За сметка на
това набелязаните при размириците помаци впоследствие били арестувани и
част от тях - осъдени на дълги години затвор 12°.

* * *

След отстраняването на Хрушчов през октомври 1964 г., когато прогнозира­

ното за 80-те години "навлизане в комунизма" се отлага за неопределен период,
настъпват съответни промени и в българската политика. В сферата на национал­
ните отношения на първо време са изоставени опитите за форсиране на интегра­
ционните процеси. Отново се появяват окръжни периодични издания на турски
език, като "Komunizm bayragi" (Комунистическо знаме, Търговище, 1964 и сл.)1 021,
2
9
1
"Dostluk" (Дружба, Разград, 1964 и сл.), "Ziya" (Светлина, Силистра, 1965 и сл.)122,
"Halk davasi" (Народно дело, Варна, 1965 и сл.)123, "Kolarovgrad sava§i" (Коларов-

119 Пак там, оп.6, а.е.5454.

120 Вж. някои подробности при С т. Т р и ф о н о в . Мюсюлманите в политиката на българската
държава (1944-1989).- В: Страници от българската история. Събития, размисли, личности. Т.2. С.,
1993, 210-224 (и по-специално на с.217-219). Вж. също J. R е u t е r. Op.cit., р.171, както и доклада
на Норвежкия Хелзингски комитет, преведен и на турски: "Bulgaristan’daki Türk ve Islam Azinligina
Baski".-Belleten, 51,1987, 1445-1471 (и по-специално на c. 1463).
121 През 1966 г. вестникът се редактира от Мехмед Чаушев - за известно време говорител в
Българската телевизия, а по-късно - председател на турската емигрантска организация Balk-Türkler
Dernegi (вж. Bulgaristan’daki, р.1448).
122 Първите 48 броя от 1964 г. излизат като приложение на трета страница на в."Силистренска
трибуна".
123 Под това име е възобновен спрелият през 1959 г. вестник "Stalin bayragi".

119
градска борба, Коларовград, 1965), продължил да излиза от 1966 г. под загла­
вието "Ziya" (Светлина, Шумен) и др. Възобновява се двуседмичното турско
приложение на вестник "Трудово дело" - "Emek davasi" (София, 1965 и с:л.)124,
възниква приложени към списание "Съвременник" - "Qagda§" (София, 1965 и
сл.), ражда се и друга турскоезична периодика - "Muhabir" (Дописник, София,
1966 и сл.), "Filiz” (Клонка, София, 1966-1968), "Ate§ler" (Огньове, Раднево, 1966-
1968) и пр.
За по-задълбочено изясняване миналото на Родопския край към БАН е създа­
дена "Родопска проблемна група", която от 1965 г. започва да издава "Родопски
сборник" под редакцията на Хр.Христов, П.Петров и Стр.Димитров. Времето
на 60-те години е особено плодотворно за българската тюркология и османис-
тика - тогава излизат редица ценни публикации върху историята на България
през османския период, обнародват се османски документи, поставя се начало
на българска школа в османотурската дипломатика, извършват се проучвания
натурцизмите в българския език, провеждат се лингвистични и филологически
изследвания върху турските диалекти и фолклор, турската литература и култур­
но наследство 1251 . През този период в училищата продължава да се изучава
6
2
турски език; на него биват публикувани както учебници, така и подбрана худо­
жествена литература. Радиостанциите в София, Шумен и Кърджали излъчват
турскоезични емисии; развива се и "Турската филология" при Софийския универ­
ситет. След реорганизацията от 1961 г., когато катедрата е преименувана в
"Катедра по ориенталистика” , настъпват промени в програмата на самата спе­
циалност. Сега вече тя става достъпна и за български студенти, защото препо­
даването до голяма степен се води на български език, а освен това е разширена
и палитрата на специалните предмети, която я прави по-атрактивна12fi. С отпада­
нето на лекциите по турски фолклор (по-късно - и на диалектология) обаче
проличават определени тенденции в провежданата малцинствена политика.
При преброяването от 1965 г. броят на българските турци достига 746 755
души (9,19 % от общия брой на населението)127. Те формират около 10,47 % от

124 До 1950 г. - под заглавието "Trudovak davasi".

125 За основните публикации в това отношение вж. V. S t о j а η о v. Überblick... В. С т о я н о в.
Изследване и обнародване на османотурски документални извори за историята на България.- В:
България през XV.XIX в. Историографски изследвания. Т.1. С.( 1987, 276-308.
126 Така например извън практическото изучаване на турски език и някои теоретични предмети
като "Турска морфология и синтаксис" (Борис Недков), "Турска фонетика и лексикология" (Хайрие
Мемова-Сюпейманова), "Турска литература" (Ибрахим Татарлъ), "Турска диалектология" (Емил Боев)
и "Методика на турския език" (Хюсеин Махмудов), през втората половина на 60-те години в специал­
ността се четат лекции и провеждат упражнения по "Османотурски език" (X.Махмудов), "Османска
палеография и дипломатика" (Б.Недков), "Сравнителна граматика на тюркските езици" (Е.Боев),
"Арабски език"(ПенкаСамсарева) и пр. Освен това към катедрата биват организирани допълнителни
факултативни курсове по "Културна, история на арабските народи", "Културна история на Иран",
"Персийски език", "Китайски език и литература" и т.н.
127 Срв. "Резултати от преброяването на населението на 1 декември 1965 год. Трипроцентна
репрезентативна разработка". С., 1966, с.42. Така и при W. Н ö р k е n. Modernisierung und Nationalismus:
Soziaigeschichtliche Aspekte der bulgarischen Minderheitenpolitik gegenüber den Türken.- SOE, 1986, №
7-8p 437-457 (на c.441, таб.1 - 9,08 % от общия брой). Статията е публикувана и в "Nationalitäten­
probleme in Südosteuropa". München,, 1987, 255-279 (вж. табл.1 на с.260). Срв. същите данни при
W. Н ö р k е п. Türkische Minderheiten in Südosteuropa. Vortrag auf der 28. internazionalen Hochschulwoche
der Südosteuropa-Gesellschaft: "Die Staaten Südosteuropas und die Osmanen", 12.-16. Oktober 1987,
Tutzing bei München (вж. таб.1 - 9,1 % от общия брой). По-различни резултати за 1965 г. посочват

120
614 157-те души, с които нараснало количеството жители на страната за вре­
мето след 1956 г. Това кара българските власти пак да обърнат поглед към
изселването като възможно средство за регулиране на турски проблем. И ако
в приветствието си до редакцията на cn."Yeni hayat" в началото на 1964 г.
Т.Живков отново подчертава, че "няма и не може да има" никакви планове или
решение за изселване на турци от България, то две години по-късно българският
външен министър Иван Башев се споразумява в Анкара с турския си колега
И.С.Чаглаянтил за решаване на въпроса с доброволното преселване на лица,
имащи роднини в Турция128. Сключената на 22.III. 1968 г. спогодба предвиждала
изселването да започне между април и ноември 1969 г. Тя обаче влиза в сила
с година и половина закъснение поради забавяне от турска страна - Анкара
ратифицира споразумението чак през март 1969 г., турският президент отлага
подписването му до началото на август и така размяната на ратификационните
документи става едва на 19.V III.1969 г. Съгласно договореностите около
30 000 души можели са заминат за Турция през следващите три години 129.
Отнасяло се за семейства, разделени по време на кампанията от 1949-1951 г.
Според разпорежданията на "Споразумението за събиране на семейства"
лицата, чиито родственици били емигрирали в Турция до 1952 г., можели в
шестмесечен срок да направят постъпки за издаване на необходимите доку­
менти и з а 45 дни да получат паспорти, респ. турски входни визи 13°. Подадените
81 299 молби обаче далеч надхвърлили очакванията131. Ето защо изселването
се проточило повече от предвидения срок, като до края на септември 1977 г.
страната напуснали общо 52 392 души 132.

К.Косев - 760 000 турци, A.Eminov - 780 928 души (9,5 % от общия брой и A.Suppan - 781 000 души.
Срв. К. К о с е в. Националният въпрос в светлината на историята. Доклад от XII национална школа
на младите историци в Приморско, 8-14 юни 1992 г.; А. Е m i η ο ν. Are Turkish-Speakers in Bulgaria of
Ethnic Bulgarian Origin?- In: Journal of the Institute of Muslim Minority Affairs, vol.7, № 2, Jedda, July 1986,
503-518 (и по-специално нас.506); A. S u p p a η, V. H e u b e r g e r . Vom Versailles bis Vukovar. Nationen
und Minoritäten in Mittel-, Ost- und Südosteuropa seit 1918 - Доклад, изнесен Ha27.V.1992 г. в Института
по история при БАН, таб.2-а.
128Още след смъртта на Сталин българското правителство предприема през 1953 и 1956 г. сондажи
за подобряване на двустранните отношения. По-късно, през 1961-1964 г., Анкара също предлага
преговори, който факт, макар да не добива гласност, допринася за визитата на Иван Башев в Турция.
За разговорите между двамата външни министри вж. също протокола от заседанието на политбюро
на 4.Х.1966 г - ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.6409.
129 Вж. "Bulgarien-Türkei:Familienzusammenführung".- WSDOE, 18, 1969, 160-161; Н. D. Т о р р.
Op.cit., р.143 (31 500 преселници). Допълнително е уточнено този срок да бъде удължен от 3 на 10
години.
130Самото изселване щяло да става между 1.IV. и 30.XI. всяка година, като броят на емигрантите
нямало да надвишава 300 души седмично. Те имали право да пренасят личен багаж и професионални
инструменти без да заплащат износни мита, можели да продават недвижимите си имоти и добитък,
а с получените средства - да закупят и пренесат стоки, чийто износ не бил изрично забранен. Вж.
Работническо дело, бр.232, 20 авг. 1969, с.1-2; Държавен вестник, бр.82, 21 окт. 1969, с.1-2. От
дадените пред БТА разяснения по прилагане на спогодбата не се разбира дали изселниците имали
право и на компенсация за включената в ТКЗС тяхна земя, както и на евентуална пенсия за
досегашната си трудова дейност - въпроси, които излизат на дневен ред през 90-те години.
131Тази цифра е съобщена от зам.-министъра на външните работи Минчо Минчев след подписването
в Анкара на българо-турския протокол от 14.XI.1977 г. за допълнително изселване на още 62 000
души.
132 Н. D. Т о р р. Op.cit., р.143. Въз основа на български данни авторът посочва годишния брой на
емигрантите през 1969 г. - 2529 души, 1970 г. - 11 010,1971 г. - 9540,1972 г. - 10 465,1973 г. - 5295,
1974 г. - 1348 и от 1975 г. до септември 1977 г. включително - 12 205 души или общо 52 392

121
 Макар външно спогодбата да изглежда мотивирана от хуманни подбуди,
чрез нея всъщност се целяло довършването на прекъснатия през 1951 г. процес
на освобождаване на страната от ония български турци, които не се чувствали
достатъчно обвързани с нея и не биха могли да се адаптират напълно към
"социалистическия начин на живот". Отстраняването на потенциално несигур­
ните елементи сред малцинството позволявало на властите като с предпазен
клапан да редуцират и заплахата от разрастване на турския национализъм.
След изселването вече можело да се пристъпи към засилване на интеграцион­
ните мерки и да се формулира дори тезата, че в България не са останали повече
жители с действително турски етнически произход 133.
Още на 25.11.1969 г. - месец и половина преди предполагания начален срок
на новата изселническа спогодба - политбюро взима решение за "ускоряване
на естествения процес за преодоляване на етническите различия", а на 19.VI.
1969 г. - и за "културния възход на трудещите се турци"134. През 70-те години
се засилва натискът над мюсюлманите в страната. Две седмици след Десетия
конгрес на БКП, на 8.V.1971 г. е приета новата ("Живкова") конституция, която
наред с буквално преписани или стилистично прередактирани текстове 135
съдържа и съществени промени. Тя вече не признава колективни национални
малцинства, а само дава в чл,45, ал.7 на "гражданите от небългарски произход"
индивидуалното право "да изучават и своя език". Нов е и текстът на чл.39, ал.1
- "Възпитанието на младежта в комунистически дух е задължение на цялото
общество". Той развързва ръцете на обществените организации и органите на
властта за борба срещу "отклоненията" от ортодоксалните комунистически нор­

емигранти (пак там, с.142). Същите цифри намираме при W. Н ö р k е n. Im Schattenq р.95, tab.3;
Emigration und integration, p.375, tab.2) с тази разлика, че за 1972 г. са дадени 10 555, а за 1975 г. -
344 души (Höpken е ползвал Статистическия годишник на НРБ за 1979 г., докато Topp -- този от 1975
г.). Освен това, позовавайки се на "Türkiye istatistik Yilligi" (1985, с.97), W. Höpken определя и броя на
емигрантите през 1977 г. - 12 005, 1978 г. - 60 738 и 1979-1984 г. - 28 души. На свой ред К . К е р -
т и к о в (Цит.съч.) посочва за 1966-1970 г. 13 540 изселници, за 1971-1975 г. - 26 980, за 1976 г. -
2252 души, за 1977 г. - 10 501 и за 1978 г. - 61 137. С по-различни цифри борави и С т о я н М и ­
х а й л о в (Цит.съч., с.65): 1970 г. - 13 025 души, 1971 г. - 10 582,1972 г. - 9954,1973 г. - 5321, 1974
г. - 1448 и 1975 г. - 638. Вж. също Π. Г о ч е в а (През Босфора..., с.56), която обаче смята, че през
1968-1978 г. по сключената спогодба са се изселили общо 117 000 души. За 114 420 изселници
през този десетгодишен период пише Ст. Т р и ф о н о в . Строго поверително. БКП и националният
въпрос, 1944-1989.- Поглед, № 16-20, 22 апр.-20 май 1991 (вж. № 18, 6 май 1991).
13?Любопитно е постоянството, с което Т.Живков провежда "априлската генерална линия", въпреки
привидните колебания и нагаждания към политическите промени в Москва. Дълго време след сваля­
нето на Хрушчов продължават да са в сила директивите на Осмия конгрес на БКП за развитието на
страната до 1980 г., когато вече щяло да се пристъпи към "строителството на материално-техничес­
ката база на комунизма". Етапите на интеграция в малцинствената политика сякаш също са
ориентирани към подобна крайна цел през 80-те години. Може да се допусне, че именно тогава се
е очаквало да бъдат премахнати и последните различия между съставките на изграждащата се
"социалистическа нация".
134А. А л и е в. формирането на научно-атеистичен мироглед у българските турци. С., 1980, с.119;
М . Б е й т у л о в . Културният възход на българските турци при условията на социализма.- Известия
на Института по история на БКП, 40, 1979, 197-227 (на с.208). Вж. също S t- Т r о е b s t. Zum
Verhältnis von Partei, Staat und türkischer Minderheit in Bulgarien, 1956-1986.- In: Nationalitätenprobleme
in Südosteuropa. München, 1987, 231-253.
135 Например: "Забранява се злоупотребяването с църквата и религията за политически цели,
както и образуването на политически организации на верска основа" (чл.53, ал.4). Срв. абсолютно
същия текст в чл.78 на конституцията от 1947 г.

122
ми и узаконява всички посегателства върху свободата на личността в културната
и религиозната област.
Приблизително по същото време на XXIV конгрес на КПСС (1971 г.) Л.Брежнев
издига тезата за "единния съветски народ" като качествено нова и по-висша
форма на общност в сравнение с отделните националности. Още тогава се
засилва икономическата и културната интеграция между съветските републики
и започва повсеместно налагане на руския език като "втори майчин език". В
процеса на "все по-тясно сближаване със СССР" тези тенденции се проявяват
и в България, където между 1971 и 1973 г. възниква понятието"единна социалис­
тическа българска нация" Тук с противопоставянето на "западните влияния"
след "Пражката пролет"136 нарастват и ограниченията в културно-битовата сфе­
ра. Борбата с "чуждопокпонничеството" става параван за някои антирелигиозни
мерки, но тя в еднаква степен засяга всички български граждани, независимо
от етническия им произход. Подобно на франция, където по времето на Шарл
де Гол семействата до 1970 г. не могли свободно да избират имена за своите
деца, а трябвало да се съобразяват със списък, изготвен от вътрешното мини­
стерство, така сега и в България на родителите започват да се предлагат задъл­
жителни списъци с "подходящи" български названия. В тях естествено липсват
турско-арабските именни форми, за сметка на които са включени нетипични
за страната руски и славянски имена. По тези списъци се регистрират почти
всички новородени, те биват използвани и при последвалите масови преимену­
вания.
От началото на 70-те години е възобновена акцията сред българомохамедан­
ското население. До 1974 г. около 220 000 помаци получават нови имена 137.
Така приключва десетилетния процес на "приобщаване" на помаците към оста­
налата част на българския народ, от която те се отличават само по конфесионап-
ния признак и произтичащите от него културно-битови особености. При тотал­
ната атеистична пропаганда и лаизация на страната, в хода на преобразуванията
в социално-икономическата и културната сфера, със смяната на имената се
очаквало да бъде "заличен" споменът от мюсюлманското минало на българомо-
хамеданите и да отпаднат пречките пред цялостното им интегриране в българ­
ската социалистическа нация. От друга страна, целта била да се спре и турцизи-
рането на помаците чрез религията138- един процес, ускорен и от някои насил­
ствени методи на българските власти в помашките поселищни райони.

136 Борбата срещу тях става първостепенна задача на партийните идеолози още в началото на
60-те години. Срв. решението на политбюро от 2.III.1961 г. за "ограничаване на западното влияние
сред населението".- ЦПА, ф.1, оп.6, а.е.4399.
137 Цифрата е цитирана по Π. Г о ч е в а. Загадки от последното преброяване.- Дума, бр.96, 27
апр. 1993, с.7. Али Еминов, който също засяга този въпрос, говори за близо 200 ООО "българоезични
мюсюлмани", заменили насила мюсюлманските си имена между 1960 и 1976 г. (А. Е m i η ο ν.
Op.cit., ρ.505).
138 Вж. Η. Μ и з ο в. Ислямът..., с.15: "Мнозинството от тях все още само външно, по документи се
водят и считат за турци, главно като изхождат от факта, че имат еднаква религия с последните. Но
една част от тях настойчиво подражава на турците в много отношения, усвоява техния език и бит,
мъчи се да ги наложи като "свои“ на децата си и т.н.". Вж. също М. Ю. ф е р а д о в. Дискриминация
на комунистическото правителство.- Бъдеще (Париж), № 2-3 (23-24), 1976, 49-52. А. Е m i η ο ν
(Op.cit., ρ.506) набляга на засилените бракосъчетания между турци и помаци, водещи до промяна
на етническото самосъзнание и подчертава, че на много места близо до турски селища помаците
установили с времето "a much closer identity with the Turks than with the Bulgarians. Increased rates of

123
 Преименуването на българомохамеданите протекло под силен администра­
тивен натиск. То дало трайни резултати там, където вече съществувала извест­
на готовност и помаците отдавна осъзнавали българския си етнически корен.
На редица места обаче избухнали вълнения, когато новите имена били насила
наложени от МВР с помощта на военни части. Големи размирици станали в
Пазарджик - тук в началото на 1971 г. били убити някои партийни функционери.
Загинали също отделни мюсюлмани, а стотици местни жители били аресту вани.
Съпротива е оказана и в Благоевградско, Смолянско, Старозагорско, където
също имало убити от двете страни. Когато през април 1971 г. двама от задър­
жаните получили смъртни присъди, помашкото население организирало
протестно шествие, но то било разпръснато от въоръжени поделения на МВР,
при което паднали нови жертви 139. Много от арестуваните получили присъди
до 15 години затвор и част от тях се озовали в Белене, където по някои сведения
от около 1000 политически затворници близо половината били българомохаме-
дани 14°. По-късно сблъсъци стават през 1974 г. при закриване на действащите
дотогава джамии. Въпреки това от средата на 70-те години властите официално
смятат, че помашкият проблем повече не същестува. Сега вниманието се насоч­
ва към останалите мюсюлмански групи - турци, татари и цигани мохамедани,
сред които се засилва антирелигиозната кампания и ускорява процесът на
"идейно-политическо и патриотично възпитание".
Доколкото татарите поради еднаквото вероизповедание и близостта на езика
формално биват причислени към турската етническа общност, първоначално
на по-голям асимилационен натиск е изложено циганското население. То е и
по-податливо на външни въздействия. Ето защо с течение на времето части от
ромите се вливат в българския народ, а други - в турската малцинствена група.
През 70-те години са засилени интеграционните мерки спрямо тях - в големите
градове цигански семейства биват настанявани в опразнени български жилища
или получава апартаменти в блокове и комплекси сред българско етническо
обкръжение. Негласно се поощряват смесените бракове, стимулира се раждае­
мостта, чрез което се цели увеличаване прираста на българското население
като цяло. Нараства и натискът за смяна на мюсюлманските имена с български
- един процес, наблюдаван и в предходното десетилетие. След "решаването"
на този Въпрос при помаците обаче властите са готови да приложат същите
методи и към циганите-мохамедани. С подмяната на паспортите от 1980 г. те
предвиждали преименуването да обхване всичките 298 000 цигани, изповяд­
ващи исляма141. В същата посока се работи и по отношение на турското малцин­
ство, но тук обстоятелствата изисквали по-внимателна подготовка поради раз­
личния статут на това население в сравнение с ромите или българите мохаме­
дани и съществуващите двустранни и международни договорености, с които
България е трябвало да се съобразява.

intermarriage between Pomaks and Turks ... have led to a process of Turkicization among them". Авторът
добавя, че навярно поради тази причина в началото на 70-те години от "българизацията" биват
засегнати и някои турски села в помашките области на Родопския край.
139 Вж. J. R е u t е r. Op.cit., р.172.
140 Вж. Bulgaristan’daki, р.1463.
141 Цифрата 298 000 цигани-мюсюлмани през 1980-1985 г. - по Π. Г о ч е в а. Загадки...

124
 Още през 1972 г. Националният статистически институт изготвя "Прогноза
за увеличаване на броя на българи и турци в България до 2000 година"142. Д ан­
ните от нея не стават публично достояние, но като се има предвид тенденцията
към спадане на раждаемостта и намаляване на естествения прираст сред бъл­
гарите можело да се предполага, че българските турци щели да надхвърлят
10 % от общия брой на населението далеч преди визирания краен срок. Самият
факт на съществуването на подобна прогноза свидетелства за загрижеността
на властите от такова неблагоприятно демографско развитие. Ето защо през
70-те години не се обнародват никакви сведения за действителната численост
на турското малцинство. Според някои автори в 1973 г. то наброявало 778 000
д у ш и 143, а според други - още тогава турците надхвърляли 800-хилядната гра­
ница 144 и през 1975 г. достигнали 821 775 до 857 353 душ и145. Доста впечатлява­
що е едно неотдавнашно признание, съгласно което в 1970 г. по данни на
Националния статистически институт турците в България са наброявали ...
859 000 души 146. Ако това наистина е така, тогава става ясно нетърпението на
властите да форсират интеграцията в името на общонационалните интереси.

* * *

Новата фаза в развитието на турското малцинство съвпада с политическия

възход на Людмила Живкова и води началото си от пленума на ЦК на БКП от
7-8.1.1974 г., на който Александър Лилов изнася доклад по въпросите на идеоло­
гическата дейност, дал тласък в ускоряване на кампанията за изграждане на
"единната социалистическа нация"147. В доклада се пледира за разработването
на "цялостна концепция за празничната система на българския народ", говори
се за необходимостта от "национално осъзнаване и патриотично възпитание"
на българомохамеданите, обръща се внимание на нуждата от пълно "идейно-
политическо приобщаване на населението от турски произход",, поставя се
задача пред пропагандата да въздейства "и върху психиката на личността"
(sic) с оглед формирането на "определена емоционалност, настроения и жела­
ния" и се изтъква ролята в това отношение на специализираните звена към
АОНСУ, Комитета за изкуство и култура, Комитета за телевизия и радио, Коми­

142 Пак там.

143 Н. D. Т о р р. Op.cit., р.141. -
144 К. К о с е в. Цит.съч.
145 W. Н ö р k е n. Modernisierung..., р.441, tab.1. Авторът извежда тези цифри чрез пренасяне
степента на нарастване на турското население веднъж общо за страната и втори път - за гъсто
населения с турци Кърджалийски окръг, като и в двата случая приспада евентуалните загуби от
миграционните процеси.
146 Π. Г о ч е в а. Загадки... На 850 000 души определя за 1970 г. турското население в България
и В. N. § i m § i r. Rumeli’den Türk Gögleri. Belgeler, l-ll. Ankara, 1968, 1970. Съвсем несериозни са
раздутите цифри в пропагандни изявления и брошури на емигрантските турски организации, например
4,4 милиона "мюсюлмани-турци" (т.е. 52 % от цялото население на България през 1970 г. срещу 2,8
милиона българи (13,5 %), 600 хиляди "шопи" (8 %), 360 хиляди "македонци" (4 %) и т.н. Вж. Π. Г о -
ч е в а. През Босфора..., с.55.
147 А. Л и л о в. Д а издигнем идеологическата работа на висотата на задачите, поставени от
Десетия конгрес и новата програма на партията за изграждането на развито социалистическо общест­
во .- Работническо дело, бр.45, 14 февр. 1974, с.1 -7 ; бр.46, 15 февр. 1974, с .4 -6 (също в отделна
брошура - Партиздат, С ., 1974)

125
тета за печата, Съюза на българските журналисти и др., които са упрекнати в
недостатъчни връзки с научните институти на БАН 148.
Докладът на А.Лилов става ключов документ в последвалия етап на българ­
ската малцинствена политика. Наистина, на февруарския пленум ЦК приема
решения за "по-нататъшния социално-икономически напредък" на българомоха-
меданите, ускоряване на "икономическото и културното развитие на районите
с компактно население от турски произход" и пълно включване на циганите в
"общественополезен труд" с подобряване на трудовата им дисциплина и изди­
гане на тяхното "битово, културно и образователно равнище". Основният акцент
обаче пада върху атеистичното, класово-партийно, патриотично и интернацио­
нално възпитание на народа, като се отправя призив за. разработването на
"цялостна концепция за празниците", внедряване на нови "социалистически
граждански ритуали и традиции" и задълбочаване на "братската обич към КПСС
и Съветския съюз"1491.
0
5
През втората половина на 70-те години се засилва процесът на секуларизи-
ране на религиозните празници и започва широка атеистична кампания за заме­
няне на религиозните ритуали с етнически неутрални. Разработват се "социалис­
тически сценарии" за сватби, кръщенета и погребения, които се налагат пов­
семестно, заличавайки етнорелигиозните различия в ритуалната практика. Към
Държавния съвет на НРБ се създава "Съвет по развитие на духовните стойности
на обществото", начело с Л.Живкова. Неговият зам.-председател Шукри Тахи-
ров (Орлин Загоров) и други турски протагонисти активно съдействат за изграж­
дането на "Система на социалистическите празници и обреди"160 и за преодоля­
ване на "етноцентризма" на турското население с оглед включването му в "един­
ната социалистическа нация". Води се борба с мюсюлманските традиции и
облекло; нарастват публикациите за положението на турците при социализма
и за българския произход на част от турското малцинство 161.

148Това двусмислено подсказва къде всъщност става теоретичната обосновка на "възродителния

процес" и кои институции реализират пропагандата по неговото провеждане. Нападките срещу хума­
нитарните институти на Българска академия на науките след 1990 до голяма степен имаха за цел
да "хвърлят прах" в очите на обществеността, заблуждавайки я по отношение на същинските под­
будители и глашатаи на кампанията по българизиране на турското население.
149 Пленумът решава чрез "всички средства на идеологическото въздействие" да се подпомага
партийната линия за "все по-тясно всестранно сътрудничество и сближение" със СССР и да се
укрепва убеждението на масите, че "любовта и верността към КПСС и СССР е такава жизнена
потребност, както любовта и верността към БКП и НРБ" (вж. Работническо дело, бр.46, 15 февр.
1974, с.1-3).
150 Още в 1978 г. са обнародвани "Основни насоки за развитие и усъвършенстване на празнично-
обредната система в Народна република България".- Държавен вестник, бр.42, 30 май 1978, с.505-
509.
151 Срв. например издадената от Св.Синод брошура "Църкви и изповедания в Народна република
България" (С., 1975), където на с.76 се заключава, че "голяма част от днешното мюсюлманско
население в Североизточна България" са директни потомци на мохамеданизирани и асимилирани
българи, поради което са свързани с българския народ не само в териториално, но и в етническо
отношение. Вж. също Π. П е т р о в. По следите на насилието. С., 1972; С ъ щ и я т . Съдбоносни
векове за българската народност. С., 1975; М. Б е й т у л о в . Културният възход (1970); С ъ щ и я т .
Животът на населението от турски произход в Народна република България. С., 1975; С ъ щ и я т .
Изменения в религиозната практика на българските турци.- Атеистична трибуна, 1976, № 4,16-29;
Ш. Т а х и р о в. Българските турци по пътя на социализма. С., 1978; С ъ щ и я т . Етнокултурни
процеси сред българските турци.- Българска етнография, 1980, № 4, 3-15; С ъ щ и я т . Единението.
С., 1981; С ъ щ и я т . Социалистическа обредност и духовно единство. С., 1984; Η. М и зов. Празници,

126
 форсирането на интеграционния курс засяга и културно-просветната област.
След една нова реорганизация Катедрата по ориенталистика при Софийския
университет бива преименувана в "Катедра по източни езици", а от 1978 г. е
преустановен и приемът на студенти в специалността "Турска филология"162.
Малкото запазени турски периодични издания стават двуезични; редуцират се
и специалните радиопредавания на турски е з и к*1
2531
5 . В 1977 г. вече се твърди, че
4
5
България е "почти изцяло от един етнически тип и върви към пълна хомогенност".
Тогава е подписан и българо-турският протокол за допълнително изселване на
още 62 000 души 164. С него завършва проточилото се десет години "събиране
на семейства", като за периода 1969-1978 г. в Турция се установяват близо
130 000 д уш и165. По-късно изселването фактически е спряно и само по изкпюче-

обреди, ритуали. С., 1980; А. А л и е в. формирането... (1980); K. Ю н у з о в . Ролята на социалис-

тическата културна революция за формирането на социалистическия бит на българските турци.-
Научни трудове на АОНСУ, 132, 1982, 232-251; И. Д ж а м б а з о в . Ислямът в услуга на класовите
интереси на реакционната турска буржоазия - Атеистична трибуна, 1976, № 5, 11-19; С ъ щ и я т.
Спорът за облеклото на мюсюлманката.- Пак там, 1982, №4, 54-59; Е. С ач е в. Българските турци
и гагаузи (Етногенетични проблеми).- Известия на Народния музей - Варна, 19 (34), 1983, 52-63;
Ю. М е м и ш е в. Задружно в социалистическото строителство на родината. Приобщаване на
българските турци към изграждането на социализма. С., 1984 и др.
152Застрашено е самото съществуване на университетската тюркология. Докато се изяснят нещата,
за да бъде запазен преподавателския състав, студентите многократно биват връщани и "прецеждани"
по изпитите. Известно време катедрата функционира само с новата си специалност "Арабистика" и
организираните факултативни курсове и семинари. По-късно тя прераства в отделен "Център за
източни езици и култури", който се изнася от сградата на университета. Настъпват редица структурни
и кадрови промени - ръководството на ЦИЕК се поема от Е.Боев, разкриват се нови специалности,
но отпадат и повечето преподаватели турци. През втората половина на 80-те години в специалността
"Тюркология" само Емил Боев и Есен Хаджиев (Хюсеин Махмудов) остават титуляри на водени и
преди това от тях учебни дисциплини ("Сравнителна граматика на тюркските езици", респ. "Методика
на турския език"). Турската диалектология вече не се изучава, забравен бива и проектът по съставяне
на Атлас на турските говори в България. Лекциите по османотурски се поемат от Мария Михайлова-
Мръвкарова, която води също "Историческа граматика" на мястото на Кремена Хаджиолова. Оста­
налите предмети също имат нови преподаватели, например "Турска литература" (Юлия Кирилова-
вместо Б.Недков и Х.Мемова-Сюлейманова), "Османотурска дипломатика" (Е.Хаджиев - вместо
покойния Б.Недков). Освен това се четат лекции по "Османска епиграфика" (Ек.Венедикова), "История
на Турция" (В.Попов), "Държавна и политическа структура на Турция" (П.Гочева), "Възродителен
процес" (Б.Аврамов) и др.
153 С това властите сами се лишават от допълнителни възможности за въздействие над
малцинството, въпреки че още през втората половина на 1973 г. радиостанция "Гласът на Турция"
започва да излъчва емисии на български език, а от 6.ХИ 974 г. в района на гр.Узункьопрю заработва
и нов телевизионен предавател, който покрива част от българската територия. По-късно, от 1983 г.
турското радио и телевизия организират специални турскоезични предавания за българските турци
като една от многото мерки, предприети от Анкара за влияние сред това население (вж. при Π. Г о-
ч е в а. През Босфора..., 23-26).
154Срещата между зам.-министърът на външните работи М.Минчев и неговия колега Ашироглу
става в Анкара по българска инициатива. На нея София изразява желание да се ускори издаването
на входни визи, като изтъква, че близо 14 250 български турци притежават необходимите документи
за изселване, но все още чакат разрешение от турска страна. С подписания на 14.XI.1977 г.
допълнителен протокол към споразумението от 1968 г. Турция се съгласява да увеличи квотата на
емигрантите и до края на ноември 1978 г. да приема до 1300 души седмично, а не по 300, както е
било дотогава.
155 Вж. В. N. ? i m § i r. The Turks of Bulgaria and the Immigration Question.- In: The Turkish Presence in
Bulgaria. Ankara, 1986,39-58 (и по-специално на c.57). Tака и в изданието на София-прес "Die Wahrheit
über die bulgarischen Moslems". S., 1986, p.6. По-късно завеждащият религиозните въпроси към МВнР
Л ю б о м и р П о п о в говори за 120 000 емигранти (Sofia News, бр.З, 21 ян. 1987), а според Π. Г о-
ч е в а (През Босфора..., с.56; Загадки...) по силата на спогодбата от 1968 г. се изселили общо
117 000 души.

127
ние биват разрешавани отделни случаи на емиграция 15е. Вече през 1979 г.
Т.Живков открито твърди, че националният въпрос в страната е окончателно
реш ен1 1571
6
5 . Така са създадени всички предпоставки за пристъпване към послед­
8
5
ната интеграционна фаза, която достига връхната си точка през зимата на 1984-
1985 г. с отнемане и на сетните белези на турската етническа идентичност.
Все още не е напълно ясно какво подтиква властите кьм опита за тотално
асимилиране на малцинството. За редица външни наблюдатели, а и за мнозин­
ството българи, това сякаш става ненадейно. Дотогава интеграцията дава добри
резултати - повишава се икономическото благосъстояние на българските турци,
а в културно отношение те значително изпреварват равнището на основната
маса в Турция и ако се изключи идеологическият натиск, на който всъщност е
подложен целият народ, турците в страната имат определено по-добри
перспективи, отколкото в "досоциалистическия" период. Тогава защо партий­
ната върхушка решава по такъв драстичен начин да разреши турския въпрос?
Едва ли причината е само в съществуването на националистически настроени
елементи, които още през 60-те години поставят искания за автономия на тур­
ското малцинство. Също и приказките за евентуална опасност от повтаряне
на "кипърския вариант" изглеждат доста спекулативни, а констатацията, че по
такъв начин властите целели да отклонят вниманието на масите от назряващата
тотална криза, е прекалено обща и съвсем не изяснява нещата. Обяснението
навярно трябва да се търси в цял комплекс от причини и обстоятелства, довели
до акцията през 1984-1985 г.
Безспорно известна роля играели опасенията от растящата турска пропаган­
да. Нейното въздействие подхранвало враждебните настроения и забавяло
приобщаването на турците към социалистическото общество, с което на свой
ред се спъвала всеобщата модернизация на страната. Освен това с разраства­
нето на ислямския фундаментализъм, чрез приеманите в България турски
телевизионни и радиопрограми се създавали допълнителни пречки пред атеиза-
цията на мюсюлманското население като основна предпоставка за включването
му в "единна социалистическа нация".
Много по-важни обаче били съображенията от демографско естество. Спадът
в раждаемостта на българите, съпроводен с двойно по-голям прираст сред
турци и цигани, очертавал една крайно неблагоприятна тенденция, която в край­
на перспектива заплашвала самото съществуване на българския народ. След
като мерките в това отношение не дали резултати, оставала алтернативата
или той да "погълне" в себе си нови етнически елементи, или сам да изчезне
някой ден, претопен от бившите малцинства. По съобщения в пресата от 1983
г. населението в районите с преобладаващ брой турски жители нараствало 6
пъти по-бързо, отколкото бил средният прираст за страната168. И ако през 1940-
1960 г. мюсюлманските семейства в България имали средно по 2 до 3 деца, то

156 По турски данни - едва 28 души за 1979-1984 г. Вж. W. И ö р k е n. Im Schatten..., р.95, tab.3;
Emigration and Integration..., p.375, tab.2.
157 Работническо дело, бр.118, 28 апр. 1979, с.1-3.
158 S t. A s h I e y. The Census: A Case for Anxiety and Controversy.- In: Radio Free Europe Research.
Bulgarian Situation Report, № 13,17. XII. 1985, 23-29 (no S t. T r o e b s t. Op.cit., p.233-234). Съгласно
една публикация в "Der Spiegel" българските турци дори нараствали ежегодно с цели 2 % (вж.
"Offene Arme".- Der Spiegel, 1985, № 15, 130-132). Това твърди също Билял Шимшир, с когото по
изключение е съгласна и П. Г о ч е в а . През Босфора..., с.57.

128
техният брой нараснал на 5 -6 деца през 1980 г.169 Това не можело да не буди
тревога, още повече, че турците вече надхвърляли 10-процентовата бариера,
а за декември 1985 г. било запланувано поредното преброяване на населението.
Навярно и поради тази причина се наложила смяната на паспортите от 1980-
1985 г., при което над четвърт милион цигани били записани под нови български
имена. С оглед на предстоящия 100-годишен юбилей от Обединението на Бъл­
гария (1885 г.) и 110 години от Априлското въстание (1876 г.) в идеологически
план това било удобно избран момент за "хомогенизиране" на българската
нация.
Възможно е в случая с турското население да имало някакви колебания -
дали да се редуцира броят му чрез нова изселническа спогодба или да се
търсят други решения, без нарастването на малцинството да води до вид авто­
номност. Изглежда са били обмисляни и двете възможности, защото когато
при посещението си в София през 1982 г. Кенан Еврен обръща внимание на
Т.Живков за натиска над турците в страната и решението (sic) те да бъдат
преименувани (нещо, което Живков напълно отрича), на свой ред българският
държавен глава проявява интерес към изгледите за продължаване на емигра­
цията, като уточнява, че вече на два пъти след 1978 г. неофициално бил поставян
същият въпрос 16°. Навярно отрицателният отговор на К.Еврен допринася за
избора на решението, но то е било запланувано като евентуален вариант далеч
по-рано1 061.
6
1
9
5
Че "възродителният процес" бил отдавна замислен, личи не само по проник­

159 Срв. К. Н. К а г р a t. The Turks of Bulgaria: The Struggle for National-Religious Survival of a Muslim
Minority.- Nationalities Papers, 23, 1995, № 4, 725-749 (вж. по-специално c.741-742 и бел.33, където
се съобщава, "that young Muslim activities formed teams among themselves and went from one village to
the next urging Turkish families to marry off their sons ans daughters early and to have as many children as
possible").
160 Вж. A Speech given by His Excellency President Kenan Evren to a conference entitled "Bulgaria and
the Turks", February 13th, 1987.- Belleten, 51,1987.
161 Напоследък бе предложено ново обяснение на причините, довели до "възродителния процес".
Съгласно Π. Г о ч е в а. През Босфора..., 84-88, всичко започнало през 1980 г. със смяната на
имената на деца от смесени бракове в някои райони на Асеновградско и Кърджалийско. Там по
инициатива на местните власти (sic!) били издирени турско-помашките семейства и след доказване
българското потекло на съпругата се пристъпвало към "възстановяване" на нейното българско име
и имената на децата, родени от нея (с.85). До началото на декември 1984 г. по този начин били
сменени имената на 40 000 души. Очаквало се към края на годината броят им да достигне 50 000,
а след януари 1985 г. - 100 000 души, с което процесът да приключи поради изчерпване "контингента
от смесените бракове". Този краен срок бил уточнен през ноември 1984 г. "на среща в ЦК на БКП с
първите секретари на някои окръзи" (с.86). Според П.Гочева "до средата на декември 1984 г. изобщо
не се мислело за повсеместно преименуване на тюркоезичните граждани" (с.87). Някои ексцесии и
протести обаче накарали властите да пристъпят "прибързано" и емоционално към налагане на
"българската именна система", за да се "отделят тюркоезичните граждани от влиянието и претенциите
на Турция". При това намерението първоначално било да се обхване само "половината от тюркоезич-
ното население в Кърджалийски окръг" (с.88). Авторката се опитва да внуши, че решението е взето
едва ли не случайно. На същото място тя изтъква, че "една от няколкото обсъждани преди години
алтернативи за изход от кризисната ситуация сред тюркоезичното население, а именно преимену­
ването и обхващането му в българската нация индиректно е излязла на преден план". С това обаче
тя самата подсказва наличието на подобни замисли за "справяне" с турския проблем. От книгата
става ясно, че предложения за (доброволно) асимилиране на турското население са били правени
още към средата на 70-те години (срв. с.72), а през 1978 г. неназованият от П.Гочева "професор по
ленинизъм", който ръководел работна група по въпроса към отдел "Пропаганда и агитация" на ЦК,
обобщил заключенията на групата с извода "доброволна или не, но асимилация" (с.75).

9 Историческипреглед,кн.1-2/1998 129
налите извън страната сведения за предстояща смяна на имената, но и по
предварителното проучване през 1982 г. на специален екип, начело с А.Лилов,
който отчита негативните последици от една подобна кампания. Още през 1978г.
Ш.Тахиров открито заявява, че процесът на сближаване и приобщаване на бъл­
гарските турци цели също "изчезване на отделните (етнически и т.н.) особе­
ности", че той не е самоцел, а "обективна последица и предпоставка за строи­
телството на социализма и комунизма" и че политиката на "постепенно залича­
ване на етническите различия" щяла да доведе в крайна сметка до "формира­
нето на една нова социално-етническа общност"162. Това е напълно достатъчно,
за да се направят съответните изводи накъде отивала българската малцинст­
вена политика. По-късно някои висши партийни и държавни функционери ще
признаят, че "процесът на възраждане" започнал непосредствено след Април­
ския пленум, осъществил се е през 60-те и 70-те години при българомохамеда-
ните, ще избухне "с нова сила, спонтанно и всеобхватно" сред останалото
мюсюлманско население. Именно от това се опасявали българските турци,
очаквайки да дойде и техният ред. В началото на 80-те години над тях се засилил
индивидуалният натиск за смяна на имената, например при запазване на
определена служба (в системата на МВР или на важни стопански и партийни
постове), при получаване на разрешение за строеж или включване в списъците
за ново жилище, при преминаване на друга работа, при заселване на по-добро
място и т.н.163. Ето защо по време на "паспортизацията" много мюсюлмани
предпочели да останат без нови лични документи, за да не получат други име­
н а 164.
Истината е, че в хода на изграждането на "единна социалистическа нация"
рано или късно щяло да се стигне и до "българизиране" на турското население.
Още повече, че преименуването на цигани и помаци протекло без сериозни
сътресения, а това дало основание на властите да се надяват, че и с турците
няма да има големи проблеми. От друга страна почти навсякъде на Балканите
малцинственият въпрос бил решаван с подобни средства - българите в Юго­
славия получили сръбски фамилни окончания и официално били смятани за
сърби, македонци, дори шопи, така както и румънските власти нерядко опреде­
ляли българското си население като "сръбско", а имената на онези, останали в
Гърция, били елинизирани и те се превърнали в "славяногласни елини". В самата
Турция съществувала практика на задължителна смяна на фамилните имена:
тук още с провъзгласяване на републиката всички поданици били обявени за
"турци", независимо от етническия им произход. Новата конституция от 1982 г.
дефинирала като турчин "всеки, който е свързан чрез връзка на гражданство с
турската държава" (чл.66) и не допускала "никакъв език извън турския" да се
преподава "като майчин език на турските граждани в учебните и просветни
заведения" (чл.42). В страната не се разрешавало разпространяването на печат-

162 Ш. Т а х и р о в. Българските турци..., 24-36.

163Заедно с това някои общини с преобладаващо турско население биват обединени със съседните
български селища в по-големи административни единици, с което формално се редуцира терито­
риалното разпределение на турското население. Вж. Т. F. В а е s t. Neues von der "einheitlichen
sozialistischen Nation": Die VR Bulgarien und ihre türkische Minderheit (1944^-1985).- Osteuropa-Info, 61,
1985, 92-118 (вж. тук на c.104 c посочената допълнителна литература).
164 А. Е m i η о v. Op.cit., ρ.507.

130
ни и други материали на местен език освен турския, а със Закона за политичес­
ките партии от 1983 г. се забранявало "нарушаването целостта на нацията" и
поддържането на малцинствено самосъзнание чрез "съхраняването и разви­
тието на езици и култури извън турския език и турската култура". Подобно на
България и тук от 1975 г. не били обнародвани статистически данни за етничес­
ките и религиозните малцинства. С течение на времето в официалните турски
публикации лазите например се превърнали в "приморски турци", арабите стана­
ли "арабоезични турци", а между 8 до 18 или дори 20 милиона кюрди 165 били
обявени за "планински турци"166 и дори възникнала съответна тюркска етимоло-
гия на техния етноним ("Kürd - от тур. "kurt", т.е. "вълк")1671
. Ето защо и българските
8
6
власти подходили аналогично при решаването на турския проблем, а в отговор
на последвалите протести припомняли на Анкара за арменския геноцид и
бруталното подтискане на кюрдското етническо малцинство.
Не бива да се забравя освен това, че в края на "Брежневата ера" сходни
тенденции съществували и в съветската обществена мисъл. При дискусията
върху проекта за новата конституция на СССР от 1977 г. например е имало
предложения вместо "единен съветски народ" да се включи понятието "единна
нация" и да се разтурят съюзните и автономни републики. Брежнев наистина
критикува подобно изкуствено ускоряване на интеграцията, но се обявява и
срещу опитите за спъване на този процес и често твърди (както след него и
Т.Живков), че националният въпрос в СССР е "окончателно решен". На тезата
за "единния съветски народ" държи и Ю.Андропов. В края на 1982 г. той отново
набляга на крайната цел по създаването (чрез стопанска интеграция и русифици-
ране) на единна съветска нация, в която да изчезнат всички етнокултурни
различия. Именно тогава е изготвен и докладът на групата на Лилов.
Едва ли тези съвпадения са случайни, форсирането на асимилационния курс
тъкмо по времето на Ю.Андропов и К.Черненко, когато кризата в съветския
режим се придружаваше от засилване на международното напрежение, показва
до каква степен вече е била нараснала тоталната зависимост на България от
Съветския съюз. И макар да няма доказателство за пряко участие в провеж­
дането на "възродителния процес"166, идеологическият диктат на Москва и
курсът към "пълно сближаване (и в перспектива сливане)169 между НРБ и СССР"
залягат всъщност в основата на главните му предпоставки.

165Според различните противоречиви оценки.

166Така както и жителите на Македония някога били смятани от Белград за "южни" или "планински
сърби".
167 Това не бива да изненадва - в търсенето на турската "предистория" някои автори обръщат
поглед и към древната Мала Азия, смятайки дори етруските и пеласгите за "пратюрки". Срв.
А. А у d а. Une Theorie sur l’origine du mot "Turk".- Belleten, 40, 1976, 229-237 (вж. бел.1); I d e m .
Pelasglar kirn idiler?— Belleten, 46, 1982, 475-486. За тюркски произход на хетите пише А. i n a n .
Türkiye Haikinin Antropolojik Karakteri veTürkiyeTarihi. Ankara, 1947; като потомци на тюрките са опре­
деляни още скитите и редица кавказки народи от R. S. А t а b i η е п. Les apports turcs dans le
peuplement et la civilisation de l’Europa orientale. Istanbul, 1952. Отделни автори търсят алтайско-тюрски
компоненти в езиците на древните шумери (Fr.Hoel), еламити (H.Z.Ko§ay), хурити (E.O.Forrer, A.Götze),
етруски (A.Nehring) и др. За езиковите и културни връзки между тюркските народи и американските
индианци вж. например Р К а у a. Search for a probable linguistic and cultural kinship between the Turkish
people of Asia and the native peoples of Americas.- Belleten, 50,1986, 650-678.
168Съобщенията на турски бежанци, че при преименуването били забелязани специални команди,
воювали навярно в Афганистан, не са потвърдени от други източници.
169 Този въпрос е дискутиран в ЦК на БКП още на4.Х11.1963 г. (вж. ЦПА, ф.1, оп.5, а.е.599).

131
 * * *

Опитът за изкуствено асимилиране на българските турци, съпроводен с адми­

нистративен произвол, масови насилия и беззаконие, представлява една от
най-срамните страници в съвременната българска история. Неспособността
на комунистическите власти да намерят трайно еволюционно решение на "тур­
ския проблем", сляпото копиране на съветския опит и оттук - лутането между
двата полюса в малцинствената политика, задълбочи разделението на нацията
на етническа и религиозна основа. Нетърпението на режима да постигне за
едно поколение онези резултати в интеграционния процес, които изискват много
по-продължително време и упорита работа по създаването на достатъчно благо­
приятни социално-политически, стопански и културни предпоставки за неговото
естествено протичане, опорочи в зародиш идеята за приобщаване на турското
малцинство. Прибягването до изпреварващи действия без необходимата
теоретична подготовка и съшиването "post factum" на аргументация, предназна­
чена главно за вътрешния "потребител"170; накрая неумението на тоталитарните
управници да отстояват дори своите собствени тези и явното им фиаско пред
далеч по-обиграната турска дипломация, всичко това предопредели краха на
започнатия експеримент. "Единната социалистическа нация" се оказа химера,
така както и опитът за изграждане на "социално най-справедливото общество"
в най-изостаналата някога евразийска държава. Колко много усилия, колко
много интелектуален потенциал и материални ресурси бяха похабени в преслед­
ването на цели, далеч не от първостепенно значение за развитието на българ­
ския народ! Тоталната идеологизация на обществото го отдалечи още повече
от развития съвременен свят и продължава и днес да бъде основната пречка
за справяне с проблемите, съсипващи живота ни в посткомунистическа Бъл­
гария.

THE BULGARIAN TURKS AFTER THE SECOND WORLD WAR

Valery Stoyanov

The article examines the attempts^'of the communist authorities at a total solution of the
"Turkish problem" in compliance with the actual Soviet views on the national question an in
view of the Bulgarian-Turkish confrontation at the time of the opposition between the blocs.
The two principal stages of the new policy, coinciding most generally with the Stalin and
Zhivkov "eras" in modern Bulgarian history, are outlined. At the same time they are addition­
ally differentiated according to the changes at the top of the Bulgarian (respectively Soviet)

,7° Ha изобилието от турски изследвания, публикувани на западни езици и разпространени сред

най-големите библиотеки в света и на десетките научни форуми във връзка с турското присъствие
на Балканите, организирани както в Турция, така и в други страни, българските власти отговарят с
няколко местни конференции, с брошури и пропагандни материали, отразяващи официалната позиция,
с отделни научни публикации, но най-вече с многобройни “изявления” и "разкрития", поместени в
регионалната преса и бившите турски периодични издания. Те въобще не достигат до широката
публика в страната, а какво остава за обществеността в чужбина.

132
Party and State leadership. If up to the April plenary session of the CC of the Bulgarian
Communist Party (1956), for instance, the authorities had stimulated Turkish cultural au­
tonomy, trying to sever the national self-identification from the religious aspect, after that
began the reverse process of gradual limitation of the rights of that population so that with
restrictive measures it might be incorporated into the titular Bulgarian people. Under both
G.Dimitrov and V.Chervenkov, the solving of the "Turkish problem" was sought within the
framework of Stalin’s national policy. Whereas in the 40s that had still been justified with a
view to the expected Balkan Federation in which, following the Soviet model, should find a
solution also the disputed national issues, later the Soviet model was imposed in the condi­
tions of a (one) national state which inevitably led to contradiction between the interests of
national security and the right to self-determination of the Turks. In the course of de-
Stalinization, therefore, was adopted a policy of a gradual but ever more inclusive inorporation
of the Turkish population. This course was in comformity with the thesis raised by Khrushchev
of accelerated rapprochement of the nationalities of the USSR until their complete fusion into
a "Soviet socialist nation" with Russian language, and it was not surprising that the adept of
his policy T.Zhivkov consistently applied the new Soviet concepts on the national question.
Already in 60s came into use the term "Socialist Bulgarian Nation" and measures were taken
"to speed up the natural process of overcoming the ethnic differences", and when L.Brezhnev
raised the question of the "united Soviet People" as a new stage along the road of integration,
in this country appeared also the concept of "united socialist Bulgarian nation". The road to it
passed through renaming the entire Turkish population, gradual replacement of the religious
rites by ethnically neutral ones and the creation of prerequisites in the last stage, that culmi­
nated after 1984 the deletion of all signs of the Turkish ethnic identity.

133
 Съобщ ения

ЗА "СЕДЕМТЕ СЪБОРНИ ЦЪРКВИ" НА КНЯЗ БОРИС

Димо Чешмеджиев

Проблемът за т.нар. седем съборни църкви на българския княз Борис е извес­

тен отдавна в науката, но въпреки това никой не се е занимавал специално с
него, с изключение на една статия на проф. Ст.Михайлов, за която ще стане
дума по-долу1. Въпросът е бил предмет на многобройни разглеждания "в дви­
жение", главно когато различните автори са се опитвали да изяснят първоначал­
ното църковно-административно устройство на новопокръстената държава. Каз­
вам "са се опитвали", тъй като прегледът на тези проучвания показва, че явно
не се е достигнало до положителен резултат по този въпрос, макар че между
тези автори личат имената на М.Дринов, Е.Голубински, Д.Цухлев, В.Н.Златар­
ски, Ив.Снегаров, А.Милев, В.Гюзелев и други видни медиевисти 2. И ако по-
съществената част от причините се крият в недостатъчните и доста неясни
съобщения в изворите, то друга част могат да се открият в недостатъчната
изясненост на някои принципни въпроси - какъв точно статут имала новосъзда­
дената църква, особено спрямо Константинополската патриаршия, дали църков­
ното деление е било обвързано с политико-административното и пр. Много
важен, макар и от не толкова глобален порядък, е въпросът какво се крие под
израза "καύ ολική έκκλησία (ναός)" - "съборна църква" или "съборен храм", който
се използва в изворите, които са достигнали до нас.

1 С т. М и х а й л о в. По въпроса за седемте съборни храма на княз Борис - Археология, 1993,

№ 2, 38-41.
2 М. Д р и н о в. Исторически преглед на българската църква от самото й начало до днес - В:
Избрани съчинения. Т.2. С., 1971, с.36; Е. Г о л у б и н с к и й . Краткий очерк истории православнь х 1

церквей болгарской, сербской и румь!Нской или молдо-валашской. М., 1871, с.46; Д. Ц у х л е в.

История на българската църква. Т.1. С., 1911,360-361 ; Ст. С т а н и м и р о в . История на българската
църква. С., 1925, с.39; В. Н . З л а т а р с к а . История на българската държава през средните векове.
Т.1-2. С., 1971, 215-221; Ив. С н е г а р о в . Българският първоучител Климент Охридски.- ГСУ -
Богословски факултет, IV (6), 1927, с.290; Р. П о п т о д о р о в . Устройство и управление на българската
православна църква през ΙΧ-Χ векове.-Год. на духовната академия, T.XV (41), 4 (1965-1964), 1966,
168-172; А. М и л е в. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 161, бел. 155; В. Г ю з е -
л е в . Княз Борис Първи. С., 1969, 416-417; С ъ щ и я т . Устройство на българската църква.- В:
История на България. Т.2. С., 1981, с.231; Т. С ъ 6 е в. Самостойна народностна църква в средновековна
България. С., 1987, с.183, 254-257; А л. К у з е в. За някои епархии в България през IX в.- В: 1100 год.
от блажената кончина насв. Методий. Т.1. С., 1989, 145-149; I v. S n е g a r о v. Les sources sur la vie
e tl’activite de Clement d’Ochrida.- Byzantinobulgarica, 1,1962, p.103.

Исторически преглед, кн.1-2/1998

 Всъщност съобщенията за съществуването на тези "седем съборни църкви"
са само две и което е особено важно, и двете са от един и същ автор - българс­
кият архиепископ Теофилакт Охридски (1089-1126?). Първото сведение се нами­
ра в Пространното му житие на Климент Охридски и гласи: "Έπεί γάρ είδε
τούτον τον άρχοντα πάσαν τήν ύπ’ αυτόν Βουλγαρίαν έπτά καύολικοΐς ναονς περιξ-
ώσαντα καί οιόν τινα λυχνίαν έπτάφωτον τη πίστει άνάψαντα, ήύέλησε καί αυτός
έν Άχρίδι οίκεΐον δείμασύαι μοναστήριον τούτω δέ καί έτέραν έκκλησίαν προσέΟ-
ηκεν, ήν ύστερον αρχιεπισκοπής θρόνον έύεντο καί ούτως ήσαν έν Άχρίδι τρεις
έκκλησίαι, μία μεν ή καύολική, δύο δέ τού ιερού Κλήμεντος, μεγέύει μέν πολλω
τής καύολικής βραχύτερα, σχήματι δέ περιηγμένω καί κυκλοτεπεΐ ταύτης έπιτερ-
πεστέρα ."3
"Като видял (Климент - б.а., Д.Ч.), че този княз (Борис - б.а., Д.Ч.) е опасал
цялата си подвластна България със седем съборни храмове и като че ли е
запалил с вярата си светилник със седем свещи4, пожелал и той сам да построи
в Охрид собствен манастир. Към него прибавил и друга църква, която по-късно
направили архиепископска катедрала. Така в Охрид имало три църкви: една
съборна и две на свети Климент, които били на големина много по-малки от
съборната, но по-красиви от нея със своята кръгла и сферична форма"5.
Второто сведение се намира в едно писмо на Теофилакт О хридски6, и гласи:
"... ώς άν έλεήσης τήν ήν δτε δλβιωτάτην έκκλησιών, ήν ό Χριστιανικώτατος
έκεΐνος Βορίσης, ό Βουλγάρων βασιλεύς, μίαν καί αυτήν των έπτά καύολικών,
έδομήσατο."
"... за да се смилиш над най-честната някога църква, една от седемте събор­
ни, които прехристиянският оня Борис, цар на България, е съградил."7
Разглеждането на тези две сведения ще започна с главния въпрос - какво
се крие под израза καΰολική έκκλησία (ναός)?
Между по-старите автори (Е.Голубински, Д.Цухлев) преобладава гледището,
че под καϋολική έκκλησία (ναός) трябва да се разбира "епископия", "епископска
църква"8. Според други учени и това схващане преобладава напоследък, тук
става въпрос за седем митрополии, в които били организирани българските
земи в църковно отношение след покръстването 9.
Термините καύολική έκκλησία, καύολικόν са известни във византийската

3 А. М и л е в. Цит.съч., 132-135; срв. новия превод на Пространното житие на Климент Охридски

на И л. И л и е в. Теофилакт Охридски. Житие на св. Климент Охридски.- Гръцки извори за българската
история. Т.9/2. С., 1994, с.36.
4Ст. М и х а й л о в . Цит.съч., с.38 превежда: "... е опасал цялата си подвластна България със
седем съборни храма, показвайки се във вярата си като някакъв седмолъч светилник", който превод
ми се струва по-неуспешен с оглед на съответния библейски текст (Изход 37:23), срв. превода на
И л. И л и е в. Цит.съч., с.36.
5А. М и л е в . Цит.съч., 132-135; И л. И л и е в. Цит.съч., с.36.
6 А. М и л е в. Цит.съч., с.161, бел.155. За датата на писмото вж. Е. C h a l a n d o n . Essai sur la
regne d’Alexis I er Comnene. Paris, 1900, p.292; срв. И в . Б о ж и л о в. Писмата на Теофилакт Охридски
като исторически извор.- Изв. на държавните архиви,. 14,1968, с.72.
7 М и т р о п о л и т С и м е о н . Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ Български.-
СбБАН, 27, 1931, 214-1216; И л. И л и е в. Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ
Български, отнасящи се до българската история. Писма.- Гръцки извори за българската история.
Т.9/2, с.103.
8 Е. Г о л у б и н с к и й . Цит.съч., с.46; Д. Ц у х л е в. Цит.съч., с.360; срв. напоследък А . К у -
з е в. Цит.съч., с.145.
9 Р. П о п т о д о р о в . Цит.съч., с.169; В. Г ю з е л е в. Устройството..., с.231.

135
традиция. Проблемът е, че са доста многозначни. Според Ш .Дю канж καθολική
εκκλησία означава ecclesia cathedralis, episcopalis 10. Така обаче може да се
нарича също главен храм на манастир, както свидетелстват типиконите на
византийските манастири от XI—XII в.11 Положението се усложнява още повече
от правило № 59 на църковния събор от 691-692 г., според което са съществу­
вали καθολική έκκλησία, които не са били нито епископални, нито манастирски
църкви. Сведения за съществуването на този друг вид καθολική έκκλησία има
и у Теодор Валсамон, виден византийски канонист от XII в., който дава разслое­
ния за характера на тези църкви - според него κα-βολική έκκλησία е църква,
намираща се далеч от всякакви жилищни сгради и помещаваща се в специална
постройка, тържествено и цялостно осветена и пр. особености, характерни за
всяка нормална църква, фактът, че те са подчертани, идва да покаже, според
А.Грабар, че тези църкви са различни от многобройните по това време, особено
в големите византийски градове, параклиси и евктирии (ευκτήρια)12, където не
се извършвало всекидневно богослужение, а и то не било достъпно за всички,
доколкото по-голямата част от тях били частни 13. Дали в изследваните два
откъса Теофилакт Охридски не е имал предвид именно такива църкви, още
повече, че в Пространното житие на Климент Охридски той съобщава, че в
Охрид имало една съборна и две по-малки църкви на св. Климент14. Тази въз­
можност трябва веднага да се отхвърли - предположението в цяла България
да е имало само седем пълноценни публични църкви, в които да се служи
всеки ден и да са достъпни за всички, е невероятно. Според съобщението на
един по-късен византийски писател - Йоан Анагност (XV в.), по негово време
само в Солун имало четири такива църкви, които са различни от епископската,
а и от енорийските, които са повече от четири 15.
Д руг важен проблем, който трябва да се разгледа, е този за евентуалната
символичност на израза "седем църкви" у Теофилакт Охридски. Първи, който
се досеща за подобна възможност, е Ив.Дуйчев, който пише:
"Като имаме предвид упоменаването на числото седем в Апокалипсиса на
Йоан Богослов, ние разбира се, едва ли бихме могли да приемем като напълно
достоверно свидетелството на Теофилакт Охридски, който заявява, че българ­
ския княз Борис I след покръстването в 865 г. бил построил в българската земя
седем катедрални църкви, което сведение се приема в буквалния смисъл от
мнозина изследвани и дори се правят опити да се отъждествят с точност тези
споменати църкви. Несъмнено е, че начетеният в класическата и църковната
книжнина охридски архиепископ Теофилакт само е дал отглас на едно антично

10 Цит. по А. Г р а б а р. Многосъставни катедрали и групиране на черкви в Русия.- В: Избрани

съчинения. Т.1. С., 1982, с.98.
11 А. Д м и т р и е в с к и й. Τυπικά, I. СПб, 1895, 223-224; срв. А. Г р а б а р. Цит. съч., Т.1, с.98,
бел.26.
12 А. Г р а б а р. Цит.съч., 98-99. Срв. още примери у Е п и с к о п ф о т и й (Сиромахов).
Християнският семантичен неологизъм καύολικος и предаването му в славянската преводаческа
традиция.- В; Медиевистични ракурси. Топос и енигма в културата на православните славяни. С.,
1993,19-27.
13 Д. Б е л я е в. Новьт список древняго устава Константинопольских церквей.- Византийский
временник, 3,1896, вьт.3-4, с.431.
14 Вж. бел.7.
15 А. Г р а б а р. Цит.съч., с.99.

136
и средновековно вярване и може би на неговото свидетелство не трябва да се
отдава буквално значение."16
Подобно на Ив.Дуйчев и Ст.Михайлов насочва вниманието си към Йоановия
Апокалипсис при търсене на изворите на тези съобщения, макар че някои от
историческите паралели, които привежда, имат случаен и несъществен харак­
тер 17. Разбира се, не всички места в различните текстове, имат връзка с нашите
известия18, но някъде паралелите са точни. Това най-вече се отнася до няколко
пасажа от гл.1:4, където се говори за "седемте църкви в Азия":
"Йоан до седемте църкви, които са в Азия: Благодат и мир да бъде на вас от
оногова, който е, и който е бил, и който ще бъде и от седемте духове, които са
пред неговия престол, и от Иисуса Христа, който е верният свидетел, първород­
ният от мъртвите, и началникът на земните царе."19 И по-долу:
"... и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Каквото виждаш
напиши в книга, и прати го до седемте църкви: до Ефес, до Смирна, до Пергам,
до Тиатир, до Сардис, до Филаделфия и до Лаодикия...". Логичната смислова
поанта на тези пасажи от гл.1 се слага в самия й край, където се пояснява:
"Напиши прочее това, което си видял, и що значи, и това което има да стане
подире - тайната на седемте звезди, които видя на десницата ми, и седемте
златни светилника. Седемте звезди са ангелите на седемте църкви; и седемте
светилника са седемте църкви."20
Убеждението за връзката на изследваните съобщения с цитираните текстове
се подсилва от тълкуванията на най-известния източен познавач на Апокалип­
сиса - св. Андрей Кесарийски, без които тази библейска книга в източноправо­
славния свят не се е разпространявала21. Според неговото тълкувание на цити­
раните по-горе пасажи, макар че е имало много поместни църкви, били изпрате­
ни съобщения само до седем, заради символичното значение на числото седем,
символизиращо тайнствено всички Христови църкви22. Подобно схващане може
да се види и у друг известен църковен писател - Аврелий Августин (Августин
Блажени), който смята, че числото седем изразява целостта на църквата 23.
Освен с Апокалипсиса съобщенията у Теофилакт Охридски имат връзка и с
други библейски текстове24, като особено важна е тя с гл.9 от Притчи Соломо­
нови:

16 И в. Д у й ч е в. Обединение на славянските племена в Мизия през VII в,- В: Българско средно­

вековие. С., 1972, с.79.
17С т. М и х а й л о в. Цит.съч., с.39.
18 За символичното значение на числото седем вж. И в. Д у й ч е в. Цит.съч., 75-79; П. И л и е в ·
с к и . Терминот έπτάριύμος и состав на групата "Свети словенски Седмочисленици“,- Прилози на
МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука. Т. 18/2,1993,7-11,21 -22; Д . Ч е ш м е д ж и -
е в. Към въпроса за култа към Архангел Михаил в средновековна България,- Старобългаристика,
1996, № 1,53-54 с още литература.
' 9 За седемте църкви на Азия вж. А. Ж д а н о в. Откровение Γоспода о семи Азиатских церквей
(Опьгг изъяснения nepBbix трех глав Апокалипсиса).М., 1881. На въпросното съчинение ми обърна
внимание проф. Е.Коцева, за което й благодаря сърдечно, но за съжаление то ми остана недостъпно.
20Толкование на Апокалипсис Святото Андрея, архиепископа Кесарийского (перевод с греческого
йеромонаха Антония). М., 1893, с.15.
21 Д. Ч е ш м е д ж и е в. Цит.съч., с.59.
22Толкование на Апокалипсис, 6-7.
23 Д. Π е т к а н о в а. Средновековна литературна символика. С., 1994, с.54.
24 И л. И л и е в. Пространното жития, с.36, посочва кн. Изход 37:23.

137
 "Премъдростта си съгради дом,
издяла седемте му стълба."25
Както е известно, този пасаж от Притчите лежи в основата на една друга
основна богословска идея - идеята за "София - Премъдрост Божия". Тя е доста­
тъчно подробно разисквана в историографията, но тук искам да подчертая сил­
ния еклезиологичен заряд, който се съдържа в този по същество Христов сю­
жет 26. Тази е причината, поради която много централни храмове на редица
църкви да носят името "Св. София". С идеята "София - Премъдрост Божия" и
нейното развитие на българска почва ще се занимая в специално изследване,
но тук искам да припомня две неща, които имат отношение към изследвания
въпрос. Първото е, че централната църква в Охрид е "Св. София" (дали така не
се е наричала и споменатата от Теофилакт καΌολική έκκλησία 27) и второто, че
тази идея е застъпена твърде силно в кирило-методиевския цикъл - като се
започне от Пространното житие на Константин-Кирил 28. Особено добре и в
чист вид е изведена тя в Службата на Константин-Кирил философ29, което не
е изненадващо, като се има предвид функцията, която има кирило-методиевата
идея в българската църква, която е чисто апостолска функция 30.
След всичко това изглежда, че мнението на Ив.Дуйчев за чисто символич­
ното значение на сведенията у Теофилакт Охридски се потвърждава, или поне
за неговото съществувание има достатъчно сериозни основания. Струва ми се
обаче, че обратното мнение - за това, че сведенията у Теофилакт Охридски
имат конкретен характер също може да получи известна подкрепа, въпреки
принципните съмнения в неговата обективност.
Какво може да се каже в подкрепа на конкретността на двете сведения. На
първо място известни данни могат да се извлекат от самите пасажи на Прост­

25 9:1. Цитирам по синодалното издание от 1993 г.

26 В. И. Л а з а р е в. Мозайки Софии Киевской. М., I960, с.19; А. G r а b а r. Iconographie de la
Sagesse Divine et de la Vierge.- Cahiers Archeologiques, 8, 1956, 254-261; I d e m. Sur les sources des
peintres byzantines des Xllle et XlVe s .- - Cahiers Archeologiques, 12, 1962, p.379; J. M e y e n d o r f f .
L’iconographie de la Sagesse Divine dans la tradition byzantine.- Cahiers Archeologiques, 10, 1959, 259-
277; I dem. Wisdom-Sophia: contrasting approaches to a complexe theme. Dumbarton Oaks papiers. T.41,
1987, 391 -401; Г. Μ. П p o x o p o p . Памятники переводной и русской литератураXIV-XV веков. Л.,
1987; В. Г. Б р ю с о в а. Толкование на IX Притчу Соломона в Изборнике 1073 г.~ В: Изборник
Святослава 1073 г. М., 1977,292-306; С. Р а д о j ч и h. ОТрапези Премудрости у cnpcKoj кн>ижевности
и уметности од раног XIII до раног XIV века. Одбрани чланци и студи]е. Београд, 1982, 223-229.
27 Според И л. И л и е в. (Цит.съч., с.36, бел.48) тя не е идентифицирана досега.
28 К л и м е н т О х р и д с к и . Събрани съчинения. Т.З. С., 1973,142-143; Б. Н. ф л о р я. Сказания
о начале славянской письменности. М., 1981, с.107; Т. С ъ б е в. Влияние насв. Григорий Назиански
върху св. Кирил Славянобългарски.- Год на Духовна академия, т.18 (44), 1968-1969, 1971, с.200;
Р. Я к о б с о н. Похвала Константина философа Григорию Богослову.- In: R. J a k о b s о n. Selected
Writings. V.VI/I. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p.229; F r. G r i v e c. Zaroka Sv. Cirila a Sofijo -
Modrostjo.- Bogoslovni vestnik, v.XV, sv.2. Ljubljana, 1935, 81-94.
29 И. C p e 3 η е в c K и й. Служба св. Константину философу по восьми древнум спискам.
Сведения и заметки о малоизвестнь х и неизвестнь х памятниках. СПб, 1866, 65-78; Й. И в а н о в.
1 1

Български старини из Македония. С., 1931, с.297; X р. К о д о в. Един непознат препис от службата
на Кирил философ.- В: Хиляда и сто години славянска писменост. С., 1963, с.295; К. И и х о р и ·
тис. Атонската книжовна традиция в разпространението на Кирило-Методиевските извори (- Кирило-
Методиевски студии, кн.7). С., 1990, с.193.
30 Д. Ч е ш м е д ж и е в . Кирил и Методий - покръстители на българите.- Исторически преглед,
1992, № 4,84-93; С ъ иц и я т. За някои аспекти на култа към Кирил и Методий през Второто българско
царство (извън атонско-търновската реформа).- Исторически преглед, 1993, № 6, 90-99.

138
ранното житие и писмото. Главното, което може да се използва в тази насока,
е точността на сведенията - и на двете места Теофилакт не само споменава,
че в цяла България е имало "седем съборни църкви", но и визира две от тях -
едната в Охрид, другата в Девол. Разбира се, винаги ще остане съмнението,
че хитрият грък, преследвайки собствените си цели е проявил известно "твор­
чество", но все пак този аргумент би трябвало да се има предвид.
Другото, което ме кара да не приема изцяло идеята на Ив.Дуйчев, или поне
да се съмнявам в нея, са два много интересни паралела. Първият е от самата
римска църква и сведение за него освен във всички други извори за организа­
цията и историята на римската църква се съдържа и в Пространното житие на
Константин-Кирил философ. Става въпрос за факта, че в самия Рим имало
седем епископи, които формирали съвет към апостолическия престол, от който
впоследствие се развил кардиналският институт 313 . В Пространното житие на
2
Константин-Кирил въпросната организация е намерила отглас в гл.17, където
се говори за освещаването на славянските богослужебни книги в Рим, извър­
шено o j двама епископи - формоза и Гаудерик "... НЛШХфб Hfl ГКШОфЬ APG6-
нм епкпй, вднного ссщм © свдлль епйпь... ,"зг
Вторият паралел, който може да бъде привлечен, е пак от Западната църква
- от древна Галия. В тази провинция по времето на император Деций (249-
251), според Григорий Турски, били ръкоположени седем епископи: "... Hujus
tempore septem viri episcopi ordenati ad praedicondum in Galliis missi sunt..."33, което
означава, че тя също е била разделена на седем църковни области - епархии.
Това сведение не е легендарно, доколкото се потвърждава и от други извори
-е д н о писмо на папа Зосим о т 417 г., в което се говори з а :"... universis episcopis
per Gallias et septem provincias constitutis."343
5Особено интересно е, че първите
седем епископи, които били ръкоположени в Галия, били ученици на добре
познатия в Източната църква римски папа-светец Климент 36.
Подобен интересен пример има и от Ирландия, но сведението е късно и го
привеждам тук само като куриоз 36.

3' Б; Η. ф л о р я. Цит.съч., с.139, бел.12 към гл.ХУН.

32 К л и м е н т О х р и д с к и.Цит.съч., с.108; срв. D. L а р ό t r е. L’Europe et le Saint Siege a l’epoque
carolongienne. Paris, 1895, P1 - Le pape Jean VIII (872-882), 111-115; I v. D u j c e v. II problema delle
lingue nazionali nel Medio evo e gli Slavi.- Medioevo byzantino-slavo. V.2. Roma, 1968, p.51.
33 H. L е c I e r c q. Denis (Abbaye de Saint). Dictionnaire d’Archeologie chretienne et de liturgie (publ. par
F.Cabrol, H.Leclercq), t.lV/l. Paris, 1920, col.588; A. Z a r ad i j a. Sedam ucenika sv. Klementa Rimskog i
Sedmocislenici.- В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развитокот на
словянската просвета. Скопие, 1989, р.261-262.
34 L. L e v i l l a i n . Saint Trophime et la mission des sept en Gaule.- Revue d’histoire de l’eglise de France,
13, 1927, p.176; A. Z a r a d i j a. Op.cit., p.262.
35 H. L е c I e r c q. Op.cit., col.588; A. Z a r a d i j a. Op.cit., p.263.
36 Сведението се съдържа в съчинението на англичанина R. W a I s h. Narrative of a journal from
Constantinople to England. London, 1828, p. 125, който според превода на K. С т о я н о в . Пътувание от
Цариград през България в 1827 г.- Периодично списание на БКД, Пловдив, 69, св.9-10,1908, с.240,
гласи: "В Ирландия считало се е за благочестиво дело да се построят седем църкви наведнъж за
спомен на седемте апокалиптични общини, и в местата, които се наричат така, още стоят църквите,
за да свидетелстват за основателността на названието.", срв. И в. Д у й ч е в. Цит.съч., с.79, бел.44.
В тази връзка съществува едно изключително интересно съобщение в Краковски требник от XV в.,
където се казва, че св. Кирил е управлявал в Полша и Унгария "седем епископства", вж. А. Л и п а-
т о в. Взаимодействие латинского Запада и византийското Востока: Кирилло-Мефодиевская традиция,
истоки польской литература и проблема славянской взаимности.- Старобългаристика, 1993, № 1,
с.73.

139
 На базата на тези паралели бих искал да изкажа следната хипотеза. Като
приемам за безспорно, че в сведенията на Теофилакт Охридски личи ясна сим­
волика и връзка с различни текстове от Светото писание, смятам, че може да
се допусне, че въпросната символика може да е намерила място още в първона­
чалното организиране на българската църква37. Предвид на това, че приведени­
те паралели са от Западната църква, може да се предположи, че този модел
евентуално е бил заложен от пребивавалата в България римюка мисия в периода
866-870 г., която всъщност поставя основите на църковната организация у нас.
Излагайки тази хипотеза искам да подчертая, че остават открити още редица
въпроси, включително породени от самата нея - като например този за отно­
шението между административната структура на българската държава през
този период и нейната църковно-административна структура. Остават неизяс­
нени също така и въпросите около статута на тези евентуални "седем съборни
църкви" - епископии или митрополии, а също и може би най-важният от тях -
за първоначалните седалища на първите български църковни йерарси.

THE "SEVEN CATHEDRAL CHURCHES" OF PRINCE BORIS

Dimo C h e s h m e d j i e v

The article looks into the question of the so-called "seven cathedral churches" which ac­
cording the two reports of the Archbishop of Ohrid Theophylact Prince Bores had built all over
the Bulgarian land. On the basis of a study of the term "cathedral church" an attempt is made
to reply to the main question which stands in historiography in connection with this problem:
whether the expression is of a purely figurative character based on the symbolism of the
figure seven of it reflects really the administrative division of the Bulgarian Church, after its
establishment.
Admitting that the expression in question might have been used in a symbolic sense, on
the basis of comparative material extracted mainly from the history of the Western Church,
the hypothesis is set forth or rather is supported the opinion that the symbolism founded on
texts of the Holy Bible (chiefly the Apocalypse of John and the Proverbs of Solomon) of the
figure seven might deliberately have been incorporated in the original administrative struc­
ture of the Bulgarian Church.

37 Според И в. Д у й ч е в. Цит.съч., с.79, бел.44: "Свидетелството на Теофилакт Охридски може

да се приеме за достоверно само ако предположим, че българският владетел е следвал същия
обичай. За съжаление този обичай не е засвидетелстван, доколкото зная, в никой византийски
извор и поради товаТеофилактовото сведение би трябвало до посочване на противното да се тълкува
само като условно."

140
 ПЪРВОТО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА БУДА ОТ ОСМАНЦИТЕ ПРЕЗ 1526 Г.
И ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ЕВРЕЙСКА ФАМИЛИЯ

ЕвгенийРадушев

Твърде рядко се случва събития, факти и отношения от живота на отделни

лица да стават обект на исторически проучвания. В необятния поток на човеш­
кото битие относително малко се оказват онези индивиди, чиито лични отноше­
ния и действия биват оценени като достойни за проучване от историческата
наука. Защото изследваните на човешката история в областта на индивидуал­
ните контакти или на отношенията индивид - общество, най-често се сблъскват
с безбройни примери на всеобщо познат опит и тогава самата мисъл за неговото
описване изглежда абсурдна.
Заемайки се да представим на вниманието на любознателните читатели
няколко документа от историята на една еврейска фамилия в османската дър­
жава, налага се предварително да уточним, че събитията, за които ще стане
дума, са достойни за изследваческото внимание и са далеч от дребнотемието
и баналното житиеописание. Освен това по-особеното положение на тази фами­
лия спрямо органите на османската държавна власт, ще позволи върху фона
на нейните обществени контакти да се направят някои най-общи заключения
за положението на еврейското население в Османската империя.
Събитието, около което ще се разгърне нашето изследване, както личи от
заглавието на настоящата статия, е първото превземане на град Буда1от войс­
ките на османския султан Сюлейман I през ранната есен на 1526 г. Това събитие
било предшествано от битката при град Мохач, където османците се срещнали
с войските на унгарския крал Лайош II.
Османското разширение от Балканите към Централна Европа заплашвало
най-пряко и с най-голяма сила Унгарското кралство. Падането на Белград и
околните крепости през август 1521 г. открило пътя за мюсюлманското напред­
ване в нови християнски територии. Пограничната периферия на османците се
изместила от Долния Дунав в северозападна посока срещу течението на реката
и от новите си позиции предните бойни отряди на османците, под предводител-
ството но Гази Хюсрев бей2, Синан бей3 и Бали бей4 в продължение на няколко
1 Гр.Будапеща. В османските документи градът се споменава под името Будун или Будин.
санджакбей
2 Внук на султан Баязид II, на Семендере (дн. гр.Смедерево, Сърбия) и валия на
Босна през управлението на султан Сюлейман I.
3Санджакбей на Семендере през управлението на султан Селим I, един от командирите на
османските погранични военни отряди (акънджии) на територията на днешна Сърбия.
4 Военначалник по предната османска бойна линия в днешна Сърбия, първи османски управител
на новозавладяния от османците Белград. Взел участие в битката при Мохач, през управлението на
султан Сюлейман I бил назначен за бейлербей на Босна и по-късно - на новосформирания еялет
Будин.

Исторически преглед, кн. 1-2/1998 141

години не давали покой на населението в съседните Хърватско, Южна Унгария,
Далмация и Трансилвания. В началото на 1526 г. султан Сюлейман I обявил
военен поход срещу Унгарското кралство. Решителната битка се състояла на
брега на Дунав край южноунгарския град Мохач и в няколкочасовото сражение
отрядите на младия крал Лайош били напълно разбити, а самият владетел
загинал.
Победителите прекарали нощта на бойното поле. На заранта, като видели
изпълнената с човешки трупове околност, решили да устроят походния си лагер
на разстояние 1-2 конски прехода от полесражението. На новото място султанът
наградил отличилите се в боя военначалници, след което пред него докарали
пленниците. Османският хронист Ибрахим Печеви твърди, че техният брой над­
хвърлял 4000, от които оцелели само четирима души, оставени да служат като
"езици" и водачи. Останалите били екзекутирани - дейност, която занимавала
османците през целия ден. Надвечер обаче околността пак се изпълнила с
тела на избити хора и се наложило лагерът отново да бъде изместен5 6.
След като се установили за втори път на ново място, султанът дал няколко­
дневен отдих на войската си. Авангардните отряди на османците обаче за
късо време ограбили и разорили околността. Хронистът Печеви описва с енту­
сиазъм тези събития така: "Същия ден авангардните отряди [акънджии] и някои
други бойни части получиха разрешение за извършване на нападения |...]. В
околността не остана неразграбен град, село или чифлик. Ислямските бойци
за вярата се сдобиха с многобройна плячка от красиви жени и русокоси млади
хубавици, от приятни за окото и душата момчета и младежи. А колко бе броят
на сребърните съдове, свещници, тепсии и кани - само един Господ знае"8.
На 4.IX.1526 г. Сюлейман I начело на войската си потеглил към унгарската
столица. Вестта за османската победа при Мохач се била разнесла, а местното
население вече изпитало на гърба си първите срещи с предните отряди на
победителите. По своя път османците не само че не срещнали съпротива, а
навсякъде заварвали изоставени селища - местната аристокрация и население­
то побързали да напуснат районите на османското напредване и се оттегляли
на безопасно разстояние. На половината път до Буда султанът спрял на стан
до гр.фьодвар7. Тук пристигнала вестта, че жителите на столицата се разбягали
пред настъпващата войска. Останала само еврейската община, която излъчила
делегация начело с едного на име Соломон, син на Ясеф, със задачата да
предаде ключовете на крепостта и да иска милост от победителите8.
Пред нас вече се появи обектът на по-нататъшния разказ - Соломон, син на
Ясеф и неговата фамилия. Но преди да се заемем по-конкретно с тези хора,
нека да видим какво се случило в Буда с идването на османците, защото така
ще разберем как този еврейски род попаднал по-късно в пределите на осман­
ската държава. Нашият османски хронист описва събитията по следния начин:
"Тук [гр.фьодвар] пристигнаха няколко първенци на неверниците, предадоха
ключовете на Будин и поискаха милост. Падишахът снизходително им дари

5 P e c e v i I b r a h i m e f e n d i . Pecevi Tarihi. Ankara, 1992, p.73.

6 Ibidem, p.74.
7 Дн.Дунафьолдвар, гр., Унгария.
8 1. H. U z u n c a r s i I i. Osmanli Tarihi. II. Cilt, 2.Baski, Ankara, 1964, p.326; M.C. B a y s u n . Budin.
Islam Ansiklope-disi. 2.Cilt, Istanbul, 1961, p.749; P e c e v i I b r a h i m e f e n d i . Op.cit., p.76.

142
живота и с един отряд ги изпрати обратно към столицата. На 20.IX. 1526 г.
ислямските войски дойдоха пред Будин [...]. Мъже и жени наизлязоха от кре­
постта да просят милост, триейки лице о земята. По онова време се държеше
на дисциплината сред войската и не бяха допуснати посегателства върху иму­
ществата и домочадията на неверниците. На другия ден падишахът отиде да
огледа крепостта и сложи ръка върху хазната и богатствата на краля [...].
Точно десет дни остана в града падишахът с войската си. За това време се
проведоха бляскави пиршества, игри и забави с много танцьори, музиканти и
поети, които бяха обилно нахранени и дарени с различни подаръци. След това
[султанът] отиде до ловните полета на неверническия крал и тук се позабавлява
до насита с лов на безчет животни [...]. Хиляди семейства неверническа рая и
евреи, на които падишахът дари живота, пожелаха да се изселят в ислямската
държава и бяха натоварени на кораби с целите им домочадия. Много от тях
бяха заселени в района на Йеди куле9. Някои от евреите пък бяха изпратени в
С еляник10 или по други места [...]. На десетия ден беше прехвърлен мост през
реката [Дунав] и войските преминаха на оттатъшния бряг при Пеща. Тук всичко
беше стъпкано под копитата на победоносната конница. Освен кралският дво­
рец в Будин, всички останали постройки бяха предадени на огъня. Целият град
от край до край се превърна в една огромна купчина пепел"11.
Османският хронист не споменава нищо за еврейски първенец на име Соломон,
син на Ясеф. За Ибрахим Печеви делегацията, която предала на Сюлейман I ключо­
вете на крепостта, всъщност била съставена от "няколко невернически първен­
ци", дошли да просят пощада от султана. Тук веднага се появява първият въп­
рос: защо тези първенци не напуснали града, както постъпили представителите
на местната аристокрация и голямата част от християнското население?
Изследваните на тези събития също не споменават нещо по-конкретно. Про­
чее, проф. Аврам Таланти, базирайки се на османски документи твърди, че
лице на име Соломон, син на Ясеф взело участие в описаните събития12, но
пък турски историци поставиха под съмнение автентичността на източниците
на професора13. Наскоро обаче в османския архив към Ориенталския отдел на
Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" - София, бяха открити14някол­
ко документа, потвърждаващи личността на въпросния Соломон; дори нещо
повече - документите разкриват и по-нататъшната съдба на фамилията на този
човек. Но преди да предложим на читателското внимание самите архивни мате­
риали, ще се наложи да се спрем върху някои обстоятелства, в чиято светлина
значението на новоиздирените извори ще изпъкне още по-добре.
Ще започнем с не чак толкова странния факт, че пред заплахата от османско­
то настъпление евреите от Буда не напуснали града, както сторила по-голямата
част от населението; не ще съмнение, че те разчитали на вече доказаното
толерантно отношение на османците към тях. Прочее, османската политика

9 Квартал на Истанбул.
10Дн. гр.Тесалоники, Гърция.
11 Pecevi Ibrahim efendi. Op.cit., 76-77.
12 A. G a I a n t i. Turkler ve Yahudiler. Istanbul, 1947, p.36.
131. H. U z u n c a r s i I i. Op.cit., p.326.
14 Документите издири г-жа Св.Иванова от Ориенталския отдел на Народната библиотека "Св.
св. Кирил и Методий" във връзка с изследваческа задача на г-н Цви Керен от Университета в Тел
Авив и преведени от автора на настоящата статия.

143
към еврейството през XV-XVI в. е добре изяснена в множество изследвания и
няма нужда пак да се спираме върху нея. Действията на османците обаче от
битката при Мохач до първото овладяване на Буда осветляват отношението на
победителите към населението в новозавладените територии въобще, където
отношението към еврейството е част от една цялостна политическа линия.
Дори кратките откъси от хрониката на Печеви, приведени по-горе, твърде
ясно разкриват типичното за всеки завоевател поведение по време на завоева­
телен поход - османският случай обаче се характеризира с проявления на
азиатска жестокост, когато трябвало да се реши въпросът с военнопленниците.
Битките още не били отшумели, когато вече виждаме завоевателите да се
захващат с осъществяването на нелекото за онази епоха начинание - депорти­
рането на много хора от местното население към вътрешността на османската
държава. Османците обаче имали опит, натрупан още от времето на първите
по-големи завоевания на Балканите, когато им се налагало да действат в напъл­
но чужда за тях етническа и религиозна среда. Тогава усвояването на новите
земи неминуемо изисквало разполагане по стратегически важните места на
население от собствения етнос или поне на единоверци. По този повод турските
изследвани са изкушени да твърдят, че ранното османско усвояване на завла­
дените Балкани протекло изключително под знака на депортациите и колониза­
цията на тюркомюсюлмани от Анадола 1 16. Ала не бива да се забравя, че този
5
процес протичал в заварената на Балканите политическа и обществена среда,
обстоятелство, налагащо абсорбиране на местен опит и традиции, което става­
ло главно чрез привличането и използването на местно население в собствените
структури на държавно управление. Така още от зората на османската държав­
ност първите владетели с охота приемали в близкото си обкръжение и издигали
на високи държавни постове представители на византийско-балканската фео­
дална аристокрация, а в редовете на османската войска по онова време постоян­
но присъствали местни (балкански) отряди, присъединили се доброволно или
пък по силата на васалната зависимост. Всъщност това било изпитана практика
от селджукските ислямски завоеватели на Мала Азия, които дори не изисквали
от намиращите се в двора им християни-колаборационисти да минават в исля­
ма 16. Може уверено да се каже, че този подход успешно заработил и при усвоя­
ването на новозавладените балкански земи, при това той дал твърде положител­
ни резултати в намеренията на османците да компенсират една от най-слабите
си страни - липсата на достатъчно "квалифицирани кадри" за нуждите на дър­
жавното управление. Изграждането на социалноикономическата структура на
новата империя поставило с пълна сила и още един въпрос: обезпечаван«;™ на
достатъчно количество производително население за развитието на османското
стопанство. Този проблем стоял твърде сложно в османската икономическа
действителност и тук няма да навлизаме в него. С оглед целите на нашето
изложение само ще отбележим, че през XV-XVI в. един от най-разпространени-
те начини за снабдяване на едрото частно земевладение (поземлените мюлкове
и вакъфи) с работна ръка бил довличането и заселването на военнопленници и

15 О. L В a r k а п. Osmanli Imparatorlugu’nda Bir Iskan ve Kolonizasyon Metodu Olarak Surgunler.- In:

Istanbul Universitesi Iktisat Fakultesi Mecmuasi, XI, XIII, XV; M.T. G o k b i I g i n. Rumili’de Yurukler, Tatarlar
ve Evlad-i Fatihan. Istanbul, 1957.
16 R W i 11 e k. Osmanli Imparatorlgu’nun Dogusu. Istanbul, 1985, 39-40.

144
мирно население от районите на бойни действия17. А изглежда, че на първо
време балканският град под османска власт изпитвал много по-остра нужда
от икономически активно население, отколкото селото. Най-добрият пример е
завладеният през 1453 г. Константинопол, чието оживяване и превръщане в
икономически и политически център на османската държава наложило притег­
лянето на големи групи население от вече завладените балкански земи, а също
заселване на емигранти, в основната си част евреи и арменци18. По този начин
"засмукването" на население от противниковите земи, където османците водели
бойни действия (дар юл-харб -д ъ рж ави, в които мюсюлманите водят битка за
"правата" вяра) и заселването му в пределите на османската държава (дар
юл-сюлх = ислямската държава), се наложило като един от методите за промяна
на етнодемографската ситуация на Балканите под османска власт.
Д а се върнем обратно в завладения от войските на Сюлейман I град Буда.
Според хрониста Печеви по време на 10-дневния престой на султана в унгар­
ската столица "хиляди семейства неверническа рая и евреи пожелаха да се
изселят в ислямската държава". Излиза тогава, че не цялото християнско насе­
ление напуснало града пред османското настъпление, както приемат някои
изследвани19. Появата в османския стан на делегация, водена от евреи, за да
предаде ключа на крепостта и да моли за пощада, отправя към следната вероят­
на ситуация: останалите в града християни се доверили на своите еврейски
съграждани в преговорите със завоевателите, разчитайки на толерантното отно­
шение на османците към еврейския етнос. В тази връзка Печеви твърди, че
живота и имуществата на "неверниците" били вън от заплаха - хронистът се
хвали със здравата дисциплина в редовете на османската армия, която не
допуснала посегателства върху живота на местните люде. Османците обаче
били наясно, че в резултат само на този поход не ще смогнат да задържат
Буда и окупираните унгарски земи - част от оцелялата унгарска аристокрация
не била сложила още оръжие и разчитала с помощта на австрийския император
Фердинанд да продължи борбата с нашествениците. Османците решили да
поверят управлението на окупираните територии на магната Янош Сапояи, кого­
то антихабсбургски настроената част от аристокрацията избрала за крал20.
При оттеглянето си османците вече не мислели за сигурността на града. В
Буда и Пеща, по двата бряга на Дунав, пламнали пожари, а Печеви пише, че
победителите стъпкали всичко под копитата на конете, градът в крайна сметка
бил превърнат от завоевателите в огромна купчина пепел21. Оцелял само крал­
ският дворец - все пак в Буда Сюлейман I оставял подире си доверен човек -
провъзгласения за крал Сапояи, комуто султанът поверил и известен брой ени-
чери. Ако отчетем обаче обстоятелството, че османците междувременно осъ­

17 В. М у т а ф ч и е в а . Аграните отношения в Османската империя през XV-XVI в. С., 1962, с.149;

Евг . Р а д у ш е в . Аграрните институции в Османската империя през XVII—XVIII в. С., 1995, с.195.
18 Истанбулските евреи и арменци живеели в квартали на града, включени към истанбулския
вакъф на султан Мехмед II. Вж. B a s b a k a n l i k O s m a n l i A r s i v i , TD 240; Евг . Р а д у ш е в ,
Р. К о в а ч е в. Опис на регистри от истанбулския османски архив към Генерапната дирекция на
държавните архиви на Република Турция. С., 1996,18-19.
191. Н. U z и η с a r s i I i. Op.cit, 326-327.
20 С т р . Д и м и т р о в . Първите османски гарнизони в Унгария и проблемите на османската
колонизация,- ИПр, 1993, № 4-5, 3-4.
21 М. С. В а у s и п. Op.cit., р.749; P e c e v i I b r a h i m e f e n d i . Op.cit., p.77.

10 Исторически преглед, кн.1-2/1998 145

ществили решението си да подкарат със себе си част от местното население,
то тогава тактиката "изгорена земя", приложена към града,Замира своето логич­
но обяснение: унищожените домове нямало да изкушават бъдещите поданици
на падишаха да свърнат от пътя обратно към родните си места. Но това все
пак се случило с някои от тях. Но да продължим напред с нашия разказ...
Петнадесет години след описаните събития, през пролетта на 1541 г., Сюлей­
ман I обявил поредния поход срещу традиционния вече противник - Хабсбур-
гите. Междувременно Сапояи починал предната година и войските на Ферди­
нанд веднага обсадили Буда. Султанът преценил, че по време на тази кампания
е подходящо да завладее една част от унгарските земи, възползвайки се от
неразбирателството между унгарските групировки, които в този момент не
били в състояние да излъчат достатъчно силна фигура за мястото на Сапояи.
С един удар Сюлейман възнамерявал да прогони Хабсбургите от подстъпите
към Буда и да окупира значителни унгарски територии, предотвратявайки по
този начин всякаква по-нататъшна консолидация на местната аристокрация
било помежду й, било с хабсбургските съседи. Ha 28.VIII.1541 г. османските
войски с коварство овладели града, а Сюлейман обявил, че унгарската столица
и земите между реките Дунав и Тиса минават под непосредствено османско
управление.
В новозавладените територии веднага било извършено описване на земите,
хората и доходите. В съставения през 1546 г. подробен регистър османските
чиновници описали в един от кварталите на Буда 98 евреи22- платци на поголов­
ния данъ кд ж и зи е 23. В документа повечето от тези хора са отбелязани според
стандартния ред - с личните и бащините имена. Някои от тях обаче са записани
с личното име и рлед това е вписано мястото, където били първоначално регис­
трирани в османски фискални документи, например: Исхак - Селяник, Якуб -
Белград, Пинкас - филибе, Муса - Истанбул и т.н. Общо това били 19 души,
отбелязани като хора, дошли в Буда от балканските градове Истанбул, Пловдив,
Видин, Белград, Кавала, Смедерево, София и О дрин24.
Тук може с голяма вероятност да се предположи, че въпросните 19 евреи и
техните фамилии са от онези жители на Буда, които османците повели със
себе си към Балканите, оттегляйки се подир първото завладяване на града
през 1526 г. Вече след трайното настаняване на османците върху част от унгар­
ските земи и превръщането на Буда в османски град, някои от изселените
евреи ще да са получили разрешение да се върнат по предишните си места.
Друга вероятност е, че освен въпросните 19 фамилии, още доста хора от така
описаната еврейска общност в Буда, били от изселените преди време към
османските Балкани. В споменатия данъчен регистър техните имена носят
следи от влияния на тюркомюсюлманска среда, а при някои от будинските
евреи, пътешествието до османската държава и обратно приключило с приема­
нето на исляма25. И най-накрая: изглежда не цялото еврейско население на
Буда било изселено към османската държава след първото завладяване на

22 G. К a I d у - N а g у. Kanuni Devri Budin Tahrir Defteri (1546-1562). Ankara, 1971, 10-11.

23 Паричен данък, събиран в полза на държавата от мъжкото немюсюлманско население на
Османската империя.
24 G. К a I d у - N a g у. Op.cit., р.11.
25 Ibidem.

146
града. Регистърът от 1546 г. подсказва, че една част от тази общност все пак
не напуснала унгарската столица, въпреки разрушителните действия на осман­
ската войска. В крайна сметка тези хора пак се оказали в пределите на ислям­
ската империя, макар и с едно отлагане от 15 години...
Сега да се върнем при едно от главните действащи лица в събитията от
1526 г. - Соломон, син на Ясеф, лидерът на еврейската общност в Буда, явил
се в османския лагер, за да издейства от завоевателите снизходително отноше­
ние към своите съграждани, предавайки им ключовете от крепостта на унгарска­
та столица. Както вече казахме, историческата достоверност на това лице се
потвърждава от няколкото документа, открити в Османския архив - София.
Преди читателите да се запознаят с тях, е нужно да се направи едно уточнение:
приемаме, че името на нашия герой е Соломон, син на Ясеф (така е и при
проф.Гапанти26), макар че в османските извори съществува известно объркване.
В единия от документите, отправящ към най-ранните сведения за тази фамилия,
въпросното лице е представено с името Ясеф, син на Соломон. Непосредствено
след това в същия документ четем и името на брата на същото лице - Исраил,
син Ясеф. Тук не остава съмнение, че става въпрос за грешка на османския
чиновник, който е допуснал при първото име разместване в реда на изписване.
Тази първоначална грешка с течение на времето била постоянно възпроизвеж­
дана в актовете на следващите султани за потвърждаване на дарените приви­
легии 27.
Около имената се налага още едно разяснение. В документите са назовани
членове на Соломоновата фамилия от по-късни поколения, без да може от
контекста да се определи с абсолютна точност периодът, в който е живяло
съответното лице. Така се появява името Сабитай, син на Ясеф, който вероятно
е бил доайенът на рода някъде в края на XVI-началото на XVII в., когато със
султански декрет върху него и потомството му били прехвърлени привилегиите,
дарени на неговия дядо (прадядо?) Соломон от султан Сюлейман I (вж по-
долу, док.№ 2, л.1-3). Всички по-късни официални потвърждения на тези приви­
легии се извършвали въз основа на документа, издаден на името на Сабитай,
но при изричното обяснение, че първоначалният титуляр на султанското благово­
ление е Соломон, син на Ясеф.
Документите са от различни канцеларски видове, съставени през 1859-1860г.
и отнасящи се до потвърждаване на фискални и др. привилегии. Забележително­
то тук е, че в продължение на 3 столетия и османската администрация, и фами­
лията на Соломон - всяка от страните съобразно задълженията и интересите
си, следели и спазвали основните положения около дарените привилегии. Пър­
вият документ е заповед на султан Абдулмеджид 28 от 1860 г. за поредното
потвърждаване на тези привилегии и за даряването на нови, съобразно текущите
изменения във фискалната действителност на османската държава. Внимател­
ният анализ на този документ ще позволи да се изясни не само социалното
положение на група хора, ползваща се от покровителството на централната

26 A. G a I a n t i. Op.cit., p.36.
27 Според канцеларската практика потвърждаването на привилегиите се извършвало чрез справки
в предходната документация по въпроса, откъдето били извличани необходимите данни. Срв. по-
долу, док.№ 1 и № 2, л.2 и 3.
28 Султан 1839-1861, син на султан Махмуд II.

147
власт (проблем сам по себе си интересен за изследване), но същевременно
ще разкрие с какви данъчни тежести бил облаган обикновеният евреин-данъко­
платец. Обстоятелството, че негови привилигировани сънародници били освобо­
дени от конкретни данъци и повинности говори, че в същото време той с пълна
сила изплащал същите тези фискални задължения. От този документ ще бъдат
установени районите, в които първоначално се настанили преселниците от
унгарските земи, а също и посоките на последвалото им разпръскване по други
краища на държавата, фамилията на Соломон се настанила в Югоизточна
Тракия, районите около Константинопол и в самата османска столица. В послед­
ствие една част от тези хора се прехвърлила на север през Стара планина и се
заселила в Русе. Представените тук документи уреждат формалности около
привилегиите тъкмо на този клон от голямата еврейска фамилия.
Основната част от привилегиите представлявала пълно освобождаване от
фискални задължения към държавата - едно огромно социално предимство,
което поставяло тези хора извън категорията р а я 29. Тяхното по-специално
обществено положение става още по-ясно като се вземат предвид следните
привилегии: да купуват и притежават до 10 робини и 5 роби мъже немюсюлмани;
по юридически въпроси можели да се отнасят директно до най-високата съдеб­
на инстанция, а заведените от тях дела се гледали според мюсюлманското
религиозно право (шериат) 30; държавните фискални органи нямали право да
събират от техните наследници данък наследство. Всичко това осигурявало
големи икономически и обществени преимущества на тази еврейска фамилия
- една рядко срещана ситуация в държава, която деляла поданиците си на
правоверни мюсюлмани и на неверници - християни и юдеи.
Първият документ представя едно твърде интересно положение: придържа­
нето към традицията в османските канцеларии и стриктното зачитане на волята
на предходните султани, водели до постоянното потвърждаване и препотвърж-
даване на привилегии, свързани с отдавна изживели времето си реалности от
фискалната и административната практика. Така напр. флотата от средата на
XIX в. отдавна не използвала гребци, но нашата еврейска фамилия можела да
е спокойна, че от нея нямало да се събират пари за заплатите на флотските
гребци. Или друго: еничарството било окончателно ликвидирано през 1826 г.,
а 34 години след това привилигированата еврейска фамилия получавала потвър­
ждение на правото си да не оказва подслон в домовете си на хора от еничарския
корпус и т.н.
Този да го наречем консерватизъм на османските канцеларии се оказва
всъщност от полза на изследваните, които получават сведения за фискалните
задължения на еврейския данъкоплатец в османската държава през XVI-XVIII b.
Ще се сблъскаме дори с данъчни събирания и военноадминистративна практи­
ка, заети от малоазийските селджуки и прилагани от османците през ранния
период на тяхната държава: през XIV - втората половина на XVI в. в редовете
на ислямската османска войска били привличани и активно използвани бойци-
немюсюлмани - т.нар. джерахори, а от мирното население пък били събирани

29 Букв. стадо. С това название в османската административна практика били наричани данъко­
платците християни и мюсюлмани.
30Тази привилегия означавала, че в съда членовете на еврейската фамилия били равнопоставени
с мюсюлманите.

148
пари за тяхната издръжка (вж по-долу, док.№ 1). Това всъщност е твърде инте­
ресен период от развитието на османската държавност, когато управленският
прагматизъм на завоевателите надделявал над религиозната догматика и
потенциалът на покорените земи и населението им бил успешно включен в
изграждането на ислямската империя.
Останалите документи произтичат от местната администрация на Русе и от
управата на Силистренския вилает. Те се отнасят до уреждането на формалнос­
тите около привилегиите на онази част от потомството на Соломон, която се
настанила в крайдунавския град. Тук от особен интерес за изследваните на
родовите връзки ще бъде едно изложение на еврейската община в Русе, в
което е представено родословното дърво на местния клон на фамилията.
И накрая, като предлагаме тези документи на вниманието на изследваните,
а и на всички заинтересувани от историята на евреите по балканските земи, се
постарахме да облекчим тяхната бъдеща работа, придружавайки нашия превод
с обширни разяснителни бележки на по-малко известните османски админис­
тративни и финансови термини.

Д о к у м е н т № 131:
Заповедта на свещения височайши султански знак, на бляскавия и покоряващ
света султански монограм, е следната:
По времето, когато величественият и честит султан Сюлейман хан 3 32> лека
1
му пръст, извършваше завоеванието на крепостта Будун33, лицето Ясеф, син
на Соломон34 донесе и предаде в щастливите султански покои ключовете на
въпросната крепост. Брат му Исраил, син на Ясеф, също не стоял настрана от
това дело и затова моят блаженопочиващ прадядо султан Мехмед ха н 35дарил
него и потомството му от мъжки и женски пол, от син на син и от дъщеря на
дъщеря, да са освободени от данъци. Преславният султан Ибрахим ха н 36 пот­
върди тази привилегия, която освобождава въпросната фамилия коляно подир
коляно от отсядане в техните домове и имоти на пратеници, посланици и аджеми
олани и др. подобни373, от налог за доставяне на овце, отха р а д ж зв, от налог за
8
колене на курбан, от салгун39, от налог за гребци40, от охрана на сарая и съдили­
щ ето41, от [събирането на] джерахори и от джерахор a kcesi42, от събиране на

31 Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий" - София, Ориенталски отдел, R 27, л.92б.
32 Султан Сюлейман I Кануни (1520-1566), син на султан Селим I.
33 Вж бел.1.
34 Грешка на османския чиновник. Името трябва да се чете Соломон, син на Ясеф.
35 Султан Мехмед III (1595-1603), син на султан Мурад III.
36 Султан Ибрахим (1640-1648), син на султан Ахмед I.
37 В османската държава било практика командированите в провинцията чиновници и пътуващите
за столицата чуждестранни пратеничества и дипломати да отсядат безплатно в домовете на местното
аджемиолани
население. С т.нар. положението било следното: от немюсюлманското население
периодично били събирани деца за попълване на еничарския корпус. Събраните от различните райони
деца (аджемиолани - необучени, неопитни момчета), били подкарвани на групи към столицата. По
пътя те спирали за почивка и местното население било длъжно да им осигурява подслон и прехрана.
38 Другото название на данъкаджизие. Вж бел.№ 23.
39 Хранителни продукти и фураж, предоставяни от населението за нуждите на военни лица и
държавни администратори при служебните им обиколки извън столицата.
40 Пари, събирани от данъкоплатците за заплати на гребците в султанските галери.
41 Вер. местното население било длъжно да осигурява хора за охрана на двореца (сарай) на
местния административен управител и на шериатското съдилище.
42 В ранноосманския период (XIV-XV в.) название за бойци-немюсюлмани, използвани за действи-

149
пари за армията, от строеж на крепости, от прислугване нанаиби43 нсубашии44,
от налог за колене на добитък, от ямаш ки налог454 , от косене на ливади и от
6
принудителна работа. Никой да не им пречи да купуват до 10 робини и до 5
роби от гребците-пленници на галерите, които не са приели исляма. Ако заведат
дело по някакъв повод срещу някого, това да става според изискванията на
шериата, като шейх юл-ислямът 46 да ги изслушва и да се запознае с техния
случай. Когато някой от тях умре, чиновникът по наследствата да не изисква
от наследниците данък наследство. Който от държавните чиновници наруши
тези разпореждания или пък пожелае да ги наруши, да бъде считан за престъп­
ник и действията му да бъдат прокълнати!
Тази свещена заповед беше издадена през месец джемазиелахър на 1024 г.47
и се предхожда от решения [по същия въпрос] на предишни султани. За послед­
но тя беше подновена по повод височайшето ми възкачване на престола през
1255 г . 48, когато беше издадена императорска заповед за освобождаване [от
данъци]. Тази заповед беше връчена на хора от поколението на Сабитай и брат
му Исраил. Въпросната група хора се състои от 65 домакинства, 6 от които
живеят в нахията Хаскьой495 , спадаща към казата Чекмедже-и саги р 60. Оста­
0
налите живеят в Галата, Ю скю дар5154и Истанбул, и досега от тях не е поискано
3
2
нито едно акче5г за изплащане на данъци. От споменатите 6 домакинства обаче
било поискано да плащат данъци в размер на 150-200 гроша, при положение,
че хората по принцип са освободени от фискални облагания. Това противоречи
на постановленията в свещената заповед за освобождаване от данъци. Тия
нарушения бяха доведени до знанието ми под формата на молба от името на
потърпевшите за уреждане на положението им. На 12 сафер 1262 г.53 беше
подновена заповедта за освобождаване от джизие 64 и други данъци на 45
души от споменатата фамилия, живеещи в Едирне65. На 23ребиюлахър същата

телна бойна служба в редовете на войската. В някои случаи джерахор били наричани и събираните
от немюсюлманските народности деца за попълване на еничарския корпус (вж бел.№ 37 -аджеми
олани). джерахор
И най-накрая, наричали лицата, набирани от местното немюсюлманско население
в случай на война за изпълнението на полувоенни и спомагателни дейности. В нашия случай изглежда
трябва да приемем, че еврейската фамилия била освободена от военноспомагателна служба в
османската армия и от плащане на паричен откуп срещу такава служба {джерахоракчеси).
43 Наместник накадията.
44Титла, служеща най-често за обозначаване на пълномощници на даден феодал или за титулуване
на лица, изпълняващи в градовете функции от полицейско-надзирателен характер.
45Ямак били наричани онези членове на различните формирования население със специални
задължения към държавата, които в даден момент не били на служба, а се грижели за стопанствата
и семействата на служещите в момента свои другари. Вер. тук османският чиновник имал предвид,
че привилигированите били освободени от ямашки задължения.
46 Глава на мюсюлманските учени-богослови, шеф на правосъдния апарат в държавата (съставен
откадии мюфтии),
и същевременно и шеф на органите на мюсюлманското просветно дело.
47 28.VI.-26.VII.1615.
4817.lll.1839-4.lll.1840.
49 Вер. тогавашната административна единица Хасха-и Истанбул, обхваьцаща близките околности
на османската столица.
50 Кючюк чекмедже, дн. квартал на Истанбул.
51 Квартали на Истанбул.
52 Османска сребърна монета.
53 9.11.1846.
54 Вж бел.№23.
55 Гр., Турция.

150
год ина565
7беше подновена свещената заповед за освобождаване от данъци на
живеещите в Р усчук67 хора от тази фамилия.
Живеещите в Русчук евреи Давид и Несим притежават султанска заповед
за освобождаване от данъци и тяхната молба е тя да бъде подновена. На напра­
вените от държавните канцеларии запитвания беше отговорено, че тия двамата
са синове на покойния Илия, който преди време живеел в Едирне и като човек
от потомството на споменатия Сабитай, бил освободен от плащането на данъци.
Преди 40-50 години този Илия и хората му отишли да живеят в Русчук. Според
притежаваната от тях стара височайша заповед за освобождаване от данъци,
преди 40-50 години, докато още живеели в Едирне, от тях не искали нито едно
акче данъци. Същото било положението на тази фамилия, след като се премес­
тили в Русе, където понастоящем живеят 24 потомци, от които не се изискват
никакви пари под формата на държавни данъци. След като се наложи да бъде
подновена притежаваната от тях свещена заповед за освобождаване от данъци,
се появи въпросът дали следва те да бъдат освободени или не от плащането
на данъка ияне-и аскерийе585 9[въведен междувременно]. Според разясненията
и обясненията на моя министър на финансите - честития и високославен госпо­
дин Мехмед Хасиб паша, притежаващ делегирани му от мен правомощия и
султански символи, и след извършване на справки и извлечения в главните
регистри, бе издадена султанска заповед, потвърждаваща освобождаването
на тази фамилия от плащането на ияне-и аскерийе. Във връзка с това да бъде
осведомено Счетоводството по приходите за извършеното освобождаване от
плащане и оттук нататък да се знае, че споменатите не подлежат на облагане,
за което притежават и необходимия документ. По този повод издавам моята
султанска заповед и нареждам отсега нататък никой да не накърнява интере­
сите на тези хора със своите действия. Така да знаете и да вярвате в свещения
ми знак! Написано на 20-тия ден от щастливия месец ramazan на 1276 г.69

Д о к у м е н т № 2 60:
{л.1}
Поименно споменатите по-долу лица са от еврейската общност в град Русчук.
В качеството си на ръководители на тази общност, свидетелстваме за следното:
Илия, син на Юда, син на Сабитай, син на Ясеф и големият му брат Муса -
лица от еврейския народ и жители на град Едирне [...]61 според една султанска
заповед за освобождаване от данъци, в продължение на 40-50 години държа­
вата не е събирала от тях нищо в своя полза. Потомството на споменатия Илия
[...]62 общо 24 пълнолетни лица, от които досега не е събирано нищо в полза на

56 20.111.1846.
57 Русе, гр.
58 Данък, въведен на мястото наджизието по време на реформите в държавно-административната
система на Османската империя (Танзимат).
5910.111.1860.
60 Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий" - София, Ориенталски отдел, ф.112, а.е.1653.
61 Повреден текст.
62 Повреден текст.

151
държавата и [...]63 и преди време започнаха да изискват от тях да плащат
данъка ияне-и аскерийе64. Те показаха във Вилаетското управление султанска
грамота [за освобождаване от данъци] и оттам им казаха, че е нужно тя да
бъде подновена. Тогава споменатите [,..]65 бяха събрали пари и споменатият
Давид, човек от фамилията, отиде до столицата, където по законен ред [,..]66,
за което донасяме на властта. [Написано на]: 9 ребиюлеввел 1276 г.67 [Подпи­
сали]: Хахам-башията68 Бенцион Понто; робът69 Бениамин Капуне; робът Хаим
Аврам Ешкенази; робът Хаим Аврам Леви; робът Самюел Давид Леви; робът
Давид Хаим Шууи; робът Муса.
За да се покаже, че живеещите в Русчук евреи Давид, Несим и покойният
Юда са от потомството на Сабитай, син на Ясеф, отбелязан в султанския фер­
ман [за даряване на привилегии], беше изготвено следното родословно дърво:

Покойният Сабитай, син на Ясеф -

името му се споменава в свещената заповед
I
Покойният Юда
I
-------------------- Покойният И л и я -------------;--------

Несим Покойният Юда Давид

I
Самуил |— Жената Грасия Юда
Илия Жената Сара г Муса
Соломон Жената Мазал Илия
Ясеф Жената Рахил

Юда L Давид
Самуил

Соломон
Муса
Аврам

Бехор
Юда

Соломон - въпросният дойде на бял

свят преди два месеца

63 Повреден текст.
64 Вж бел .№ 58.
65 Повреден текст.
66 Повреден текст.
676.Х.1859.
68Така в османската държава назовавали ръководителя на еврейската религиозна община.
69 В смисъл, че всеки поданик на султана бил считан за роб.

152
 Съгласно схемата, потомството но покойния Сабитай, син на Ясеф наброява
24 души мъже и жени.

{л.2}
Лицата Давид и Несим от еврейската общност в Русчук, заедно с още няколко
души, чиито имена са известни, притежават султанска заповед, според която
от старо време, столетия наред и поколение подир поколение, тези хора са
освободени от плащане на джизие и на другите данъци, събирани в полза на
държавата. Въпросните [евреи] са от поколението на Сабитай, син на Ясеф и
от тяхно име е постъпила молба за подновяване на султанската заповед, по
причина на това, че от тях започнали да изискват да плащат данъци. Подложих­
ме въпроса на разглеждане, както ни беше наредено със султанска заповед
от месец сафар 1276 г.70, отправена до Вилаетското управление в Силистре71.
В изпълнение на султанската заповед прегледахме наличната документация и
с протокол от 2 джемазиелахър 1276 г.72 случаят беше отправен към Вилает­
ското счетоводство. Както стана ясно, евреите на име [...]73 Несим са потомци
на Илия и те, както и самият Илия, на времето са били освободени със султанска
заповед от облагането с държавни данъци и събирания. Това е станало по
силата на едно старо султанско благоволение, оказано на Сабитай, син на
Ясеф и на неговото потомство, когато те още живеели в Едирне. В последствие
те се прехвърлили да живеят в [...]74 и по силата на притежаваната от тях сул­
танска заповед, през изминалите 40-50 години държавата не е поискала и не
е събрала от тях нито едно акче данък. Според извършените проучвания на
място в Русчук се намират 24 потомци на тази фамилия, за които долагаме, че
от тях не е събирано нищо под формата на данъци. [Членовете на тази фамилия],
които се намират в Хаскьой, Едирне и по други места, са получили потвържде­
ние на старата си привилегия и на различни дати се сдобили с две султански
заповеди да не бъдат безпокоени и насилвани да плащат данъци, тъй като те
са освободени от фискални задължения към държавата. Преди време били
подадени оплаквания по повод на това, че от тях искали да плащат данъци;
правени били опити да им събират джизие, което противоречи на разпоредбите
в притежаваната от тях султанска заповед. Според разпоредбите, привилегиите
[на тази фамилия] не бива да се сравняват с други подобни случаи, защото тук
е дума за пълно освобождаване от всички данъци. Причината за това е след­
ната: когато покойният султан Сюлейман хан, мир на праха му, обсаждал кре­
постта Будун с цел да я превземе, един от дедите на споменатата фамилия
предал на Негово величество ключовете на въпросната крепост. Същият човек
извършил и други услуги и като награда за това било благоволено той и неговата
фамилия, поколение подир поколение, век след век, да бъдат освободени от
събирането на джизие и всякакви други данъци. В султанската заповед е наре­
дено да не се действа противно на височайшата воля и се напомнят някои
предупреждения по този повод.

7030.VIII.- 27.IX.1859.
71 Силистра, гр.
72 27.XII.1859.
73 Повреден текст.
74 Повреден текст.

153
 От издаването на височайшата заповед за освобождаване от данъци до
сега, последователно всички султани, при възкачването си на престола, са
потвърждавали волята [на своите предшественици] и са издавали свещена
заповед за запазването на дарените привилегии. Според административния
ред, в султанските заповеди се отбелязва само, че [хората] са освободени от
плащането наджизие. Поради това, че [в документа] не се споменава категорич­
но за освобождаването от останалите данъци [...]7S от тях да не се иска нищо
под формата на джизие или други някакви данъци76. Еврейският народ от доста
време, както и да разпределя помежду си сумите от полагащите се за изпла­
щане данъци, досега няма случаи на недобори. Да се продължи с изплащането
на данъците по този начин [,..]77 бе заличено и през отминалата 1262 г.78 беше
издадена нова султанска заповед, според която, съобразно височайшата воля,
досегашният начин за събиране на данъци трябва час по-скоро да бъде отменен,
за да се пресече възможността хахам-башията и ръководителите на [еврей­
ската] общност да оказват натиск и да упражняват произвол върху хората [,..]79
по повод жалбата вилаетската управа взе решение, почиващо на султанска
заповед, да се сложи край на закононарушенията. С оглед на това бе разпратена
инструкция и [...]80да се събира данъкът ияне-и аскерийе от немюсюлманското
население. Според общия ред за военната служба, с който Негово величество
дари всичките си поданици, събирането на този данък няма да се отчита в
отдел "Д ж изие”, а в Отдела за осчетоводяване на приходите81*. Съобразно
извършените справки в тези отдели, споменатите евреи Давид и Несим са
синове на споменатия Илия. Всички те, бидейки потомци на Сабитай, син на
Ясеф, с височайша заповед били освободени от плащането на държавни данъ­
ци. Преди време те живеели в Едирне, но след това се преместили в Русчук.
Те притежават заповед за освобождаване от данъци и в течение на 40-50
години от тях и тяхното потомство, което понастоящем брои 24 души, не е
събрано нито едно акче под формата на държавни данъци. По смисъла на
притежаваната заповед потомството на тази фамилия е освободено от плащане
не само на джизие, а и от другите държавни данъци. Ако ще трябва [тези хора]
да бъдат освободени и от данъка ияне-и аскерийе, произтичащ от новия ред за
военната служба, с който Негово величество благоволи да дари своите пода­
ници, то това следва да бъде отбелязано и отметнато в съответната докумен­

75 Повреден текст.
76От контекста се подразбира, че някои инстанции са използвали пролуките в административния
ред и, заобикаляйки официалните разпореждания, неправомерно облагали освободената от данъци
еврейска фамилия.
77 Повреден текст.
78 30.XII.1845-19.XII.1846.
79 Повреден текст.
80 Повреден текст.
81Този административен порядък отразява настъпилите промени в османската фискална практика.
След като джизието било отменено, на негово място османците въвели събирането на ияне-и
аскерийе, чиято фискална логика отново почивала върху неравнопоставеността на хората в религиозно
отношение: недопустимо било немюсюлманите да служат във войската наедно с мюсюлманите,
поради което те били освободени от военна служба. За сметка на това обаче немюсюлманите
трябвало да изплащат данък, равняващ се на парите, необходими за издръжката на един войник.

154
тация, за което заповедта принадлежи на всемогъщия наш господар. Написано
на 15 джемазиелеввел 1276 82.

{л.З}
Живеещите в Русчук лица от еврейски произход Давид, Несим и други някои,
чиито имена са известни, от времето на султан Селимхан II досега, вследствие
на постоянно подновявани султански заповеди, са освободени от плащането
на джизие и другите държавни данъци. Понеже са от поколението на Сабитай,
син на Ясеф, те били освободени от плащането на данъци поколение след
поколение в продължение на столетия. Султанската заповед, която притежават,
била потвърждавана и подновявана при възкачването на престола или по време
на управлението на съответния честит господар. Напоследък обаче се случи,
че те не получиха подновяване на заповедта, за което се обърнаха по съответния
ред с протокол и съдебно решение към [Вилаетското управление]. Според пре­
писите на издадените от султанския съвет височайши заповеди, дядото на
споменатия Сабитай - Ясеф, син на Соломон и неговият брат, оказали услуги
на властта по време на управлението на султан Сюлейман хан I - да му е лека
пръстта, и като награда било благоволено да бъдат освободени те и техните
потомци от мъжки и женски пол от облагането с джизие и всякакви други
държавни данъци. Поколението на споменатия Ясеф и неговия брат сега брои
65 ханета83 народ, от които 6 ханета понастоящем живеят внахията Хаскьой84,
спадаща към казата Чекмедже-и кебир858 , а 45 живеят в Едирне. Противно на
6
султанската заповед за освобождаване от данъци, от шесттеханета, намиращи
се в споменатата нахия, започнали да изискват данъци. Разбра се, че за да
бъдат потвърдени техните привилегии и за да не бъдат повече притеснявани,
били издадени две султански заповеди от 12сафар 1262 г.88 и от 22ребиюлахър
126[...] г.87 При това положение споменатите двама - Несим и Давид, трябвало
да разберат дали упоменатите в заповедта имена са на хора от тяхната общност
и затова заминали натам. От споменатите в документите населени места поло­
жението се изяснило. Остава само да се разбере как заповед, предназначена
за тукашните евреи88, е попаднала в други ръце, за което Вилаетското управле­
ние направи официално запитване с оглед да бъде започнато разследване за
установяване на истината. [Без дата].

6210.XII.1859 г.
взХане- букв. дом, къща. Тази дума била използвана в османската финансово-административна
практика за означавана на различни по обхват данъчнооблагателни единици.
84 Вж бел.№ 49.
85 Бюйюк чекмедже, дн. квартал на Истанбул. В док.№ 1 обаче се твърди, че казата била Чекме-
дже-и сатир (старото име на дн.Кючюк чекмедже), разминаване, което вероятно се дължи на грешка
на османския чиновник.
86 9.11.1846.
87 Датата не е изписана изцяло.
88 В см. на еврейската общност от гр.Русе.

155
 THE FIRST CAPTURE OF BUDA BY THE OTTOMANS IN 1526 AND THE HISTORY
OF A JEWISH FAMILY

Evgenii Radoushev

The article acquaints one with newly discovered Ottoman documents concerning the first
capture of Buda by Sultan Suleiman I in 1526. The documents shed light on the events
connected with handing over the keys of the fortress to the Ottoman ruler; this was done by
Solomon, the son of Yasef, representative of the Jewish community in the city. Sultan Sulei­
man I granted privileges to this family which were confirmed by every following ruler up to the
second half of the 19th c. In the course of time Solomon’s offspring scattered over the terri­
tory of the Balkan possessions of the Ottomans, and a branch of the family came to the town
of Rousse. The official Ottoman documents presented in the article provide interesting de­
tails about the relations of these persons with the authorities and about their position in the
Islamic Empire. This source material is öf interest for the students of the early Ottoman
conquests in Central Europe and for those who are interested in the history of the Jews in the
Balkan lands.

156
 БЕНЯМИН КАЛАЙ - АПОЛОГЕТ НА АВСТРО-УНГАРСКИЯ ХЕГЕМОНИЗЪМ

Петър Каменов

След аусглайха от 1867 г. плановете на Двуединната монархия са свързани

главно с завладяването на Европейския югоизток. През втората половина на
XIX в. Балканите все още са част от владенията на Османската империя. През
1865 г. граф Бойст, тогавашен министър на външните работи на Хабсбургската
империя, предлага програма, според която защитата на териториалното статук­
во на Европейска Турция да бъде изоставена. Основното направление за дипло­
мацията на Балплатц става придобиването на излаз на Егейско море т.е.Солун
с хинтерланда и съседните области.
Виден стратег и дипломат Бенямин Калай съвместно с граф Андраши изготвя
през 1871 г. нова програма, чиито цели и задачи определено означават разширя­
ването и засилването на австро-унгарското присъствие на Балканите 1. Той
спада към онази кохорта политици, които със своето присъствие в политиката
осигуряват "място под слънцето" за Австро-Унгария. С назначаването му за
генерален консул в Белград през 1868 г. присъствието на Дунавската империя
в геостратегическото пространство, обхващащо Сърбия, България, Македония
и Турция, става безспорен факт. Крайната цел е превръщането на Балканите с
проливите в колония на Австро-Унгария.
Голям специалист по проблемите на Изтока Калай отчита, че борбите на
балканските народи са пречка за реализирането на имперските планове. Лично
той заема отрицателна позиция относно "обединяването на южните славяни"
под егидата на Сърбия2. Колкото до Русия той смята, че подялбата на региона
няма необходимите предпоставки до момента в който Монархията не се е раз­
ширила към излаз на Егея. За балканските държави Сърбия и България Калай
ясно заявява: "Никаква Велика Сърбия или България, Монархията е призована
да гарантира мира на Балканите"3. През 1875 г. той внася план за намесата на
империята, придружен със съответните гранични зони и територии, в които са
включени Босна с Херцеговина и Македония, а България остава в рамките на
Турция.
Според плановете на Балплатц въвеждането на "нов ред" на Балканския
полуостров означава осигуряването на австро-унгарското превъзходство във

1 Бенямин Калай - генерален консул на Австро-Унгария в Сърбия от 1868 г. до 1875 г. През

годините 1875-1879 завежда отдел "Балкани" в Балплац и е емисар по време на Пловдивската
конференция 1878-1879 г. От 1889 г. министър на финансите на империята и губернатор на Босна и
Херцеговина. Умира през 1903 г.
2 В. К a 11а у. Iratok. Fond-P-344. MOL-Bp. 1876.
3 Ibidem. Levelek. 1877-1879.

Исторически преглед, кн. 1-2/1998 157

всяко отношение. В разговорите си с граф Андраши, Лайош Талоци, граф Зичи
и Сапари Б.Калай очертава широки граници за бъдещите имперски завоевания.
Геополитическото пространство, което той споменава, включва цялата югоза­
падна част от региона. Последното означава: Босна с Херцеговина, Албания,
Вардарска Македония и излаза при Егейско море4. Доказателството за това е
меморандумът от 1875 г., който заедно с граф Андраши, те представят на
вниманието на император Франц Йосиф. В него ясно и категорично де посочва,
че "споменатите области са от решаващо значение за интересите на Монар­
хията"5.
В избухването на Източната криза през 1875 г. Калай е специален емисар на
Балплатц и оказва силно влияние върху хода на събитията. Паралелно с това,
той често се намесва в политиката на Белград с огледа ограничаването на
сръбските аспирации за териториално разширение. Единственото, което той е
"обещавал" по този въпрос, е "отстъпки за земите на изток от реката Вардар и
Тимок т.е. за сметка на България"6. Определението му за Руско-турската война
от 1877-1878 г. е, че тя представлява сериозна опасност за съществуването
на Турция и на плановете на Дунавската империя. Пред Талоци в записките си
посочва, че "промените в региона след войната означават появата на нови
държави със собствени намерения, които ще бъдат в разрез с тези на Австро-
Унгария"7.
Колкото до политиката на Русия в региона, Калай смята, че "като цяло тя
има сериозни шансове, предвид острите конфликти на балканските народи с
Османската империя и противоречията на великите сили за геополитическото
пространство в Европейския югоизток"8. С приключването на Берлинския кон­
грес през 1878 г. Калай поддържа активно стратегията за разпокъсването на
Санстефанска България. Съвсем откровено пред Андраши в свое послание от
Пловдив от есента на 1878 г. той посочва, че "откъсването на Източна Румелия
с Македония е от значение за стабилизирането на Турция, като преграда за
панславизма на Балканите"9. В този аспект Б.Калай подчертава тезата за "сла­
вянската опасност за неславянските народи на полуострова"10.
"Смесеното население в Македония и Източна Румелия ни дава основание
на всяка цена посочените области да останат под пряката власт на Портата.
Това е начинът да запазим макар и временно статуквото, с което да не допуснем
разпадането на Европейска Турция в полза на Русия и славянските народи"11.
В свое изложение през 1879 г. Калай изказва мнението си относно "сформира­
нето на самостоятелни или васални на Турция провинции, които постепенно да
бъдат включени към сферата на Австро-Унгария". В този смисъл пред делега­
циите той изцяло подкрепя предложението на граф Андраши за военна окупация

4 Memorandum, 1875. Fond-P-344. MOL-Bp. 1875.

5 Memorandum, 1871. Andrassy-Kallay. Fond-P-344. MOL-Bp. 1871.
6 Delegaciok-Naplo. Fond-K-8. MOL-Bp. 1878.
7 Fond-P-344. MOL-Bp. 1878.
8 Pesti Nirlap. OSZK-Bp. 1878.
9Andrassy-Kallay. Fond-P-344. MOL-Bp. 1878
10 Ibidem, 1878.
" Andrassy-Kallay. Fond-P-344. MOL-Bp. 1878-1879.

158
на Босна и Херцеговина. Тази теза той определя като начин за "придобиването
на географското пространство по долината на Вардар и излаза при Солун"12.
Следвайки принципа на етническото разделение на Балканите по време на
Международната комисия в Източна Румелия, Калай настоява официален език
да бъде турският, освен това Портата да има възможността да поддържа воен­
ни гарнизони в големите градове на областта, както и Източна Румелия да
поеме част от международните финансови задължения на Турция по-силата
на капитулациите 131 . За Босна и Херцеговина Калай определя друг подход -
5
4
запазването на едрите земевладелски имоти т.е. феодалната собственост за
турските земевладелци, въвеждането на икономически приоритети за австро-
унгарската икономика като внос на капитали за строежа на жп линии, развитие
на рударството, преработвателната промишленост и други и .
Като сериозен апологет и дипломат, Б.Калай не пропуска в плановете си и
Македония. Предимно това важи за долината на река Вардар, през която минава
най-прекият път за Солун. Неговите виждания са концентрирани върху създава­
нето на едно силно стопанско и военно производство за Дунавската монархия
на Балканите. В доклада си от 1879 г. той предлага на Балплатц да бъдат
открити редица консулства в Македония, предимно в градовете Скопие, Охрид,
Велес и Битоля 16. Участва активно при планирането на жп линията Сараево-
Скопие-Солун. Във тази връзка настоява делегациите да гласуват огромен
кредит за развитието на търговския и военния флот на Монархията 16. Отделно
през 1881 г. внася предложението за осъществяването на жп линията Скопие-
Битоля-Кюстен дил-София.
Отлично запознат с особеностите на Балканите и сложните взаимоотношения
на отделните държавни и етническите общности, Калай поддържа мнението,
че компаниите "Лойд" и "Данубиус" са тези, с помощта на които е възможно
Австро-Унгария да наложи завинаги своето присъствие по Средния и Долния
Дунав 17. Мощните параходни компании за периода 1878-1887 г. успяват да
въведат "нов ред" в корабоплаването. Средствата, използвани за тази цел,
достигат общо 58 млн. крони18. В своя труд Е.Палоташ правилно отбелязва, че
"при този нов ред", балканските държави до края на XIX в. изпадат под икономи­
ческото влияние на Австро-Унгария ' 9. Всичко това е пряко доказателство за
намеренията на Монархията да наложи в региона своя политически и стопански
хегемонизъм.
През 80-те години на XIX в. Калай заявява често пред своите колеги, че "с
оглед осъществяването на австро-унгарския хегемонизъм на балканските дър­
жави трябва да се гледа като на буферни зони между Монархията и царска
Русия"20. Виден дипломат и специалист по балканските проблеми, той участва

12 Delegaciok-Naplo. Fond-K-8. MOL-Bp. 1878.

13 Ibidem, 1879.
14 B. Ibidem, 1879.
15 В. K a 11 a y. Iratok. Fond-P-344. MOL-Bp. 1879.
16 Delegaciok-Naplo. Fond-K-8. MOL-Bp. 1879-1881.
17 Ibidem, 1881.
18 Ibidem, 1883.
19 Е. P a I o t a s. A Nemzetközi Duna-Hajozas a Habsburg Monarchiaban.
20 В. K a 11 a y. Iratok. Fond-P-344. MOL-Bp. 1883.

159
и при изготвянето на Тайната конвенция със Сърбия през 1881 г. Познаващ
отблизо тежненията на славяните, Калай много внимателно разглежда борбите
им за национално обединяване. Неговото мнение е, че Сърбия и България,
"както заедно така и поотделно, представляват сериозен плацдарм за руската
политика на Балканите”21. В този аспект той залага предимно на Турция, която
до края на миналия век си остава сериозна пречка за реализирането на държав­
ническите и националните идеали на балканските държави.
В своята публикация от 1885 г. "Русия и Изтокът", Калай поставя отново въп­
роса за славянската опасност в Европейския югоизток22. Като подчертава тази
опасност, той твърди, че "етническото превъзходство на неславянските народи
от региона е залогът за противопоставянето на аспирациите на Русия на Балка­
ните"23. Едновременно с това обаче не отрича, че "всяка възможност" с оглед
на имперските интереси, трябва да бъде използвана. Чудесен повод за това е
политическата криза в България в периода 1885-1887 г. В "Пещи Хирлап" ясно
и недвусмислено пише: "Защитата на България от руската окупация дава въз­
можност на Австро-Унгария да наложи своето присъствие завинаги и да уста­
нови ред на Балканите"242 .
5
Официално Бенямин Калай настоява за "широка дипломатическа и, ако се
налага, военна подкрепа на Княжеството в случай на руска военна интервенция
на Балканите"26. По повод мисията на генерал Каулбарс в България, Калай е
изпратен със секретна мисия в Белград. Целта на посещението е да не се
допусне нова военна интервенция от страна на Сърбия спрямо България. В
Белград той настоява пред сръбското правителство, то да се "откаже от вся­
какви териториални претенции" на този етап26. Чрез Калай Балплатц предприе­
ма важен ход в този момент. Главната цел е да се подчертае руската опасност
и да се създадат предпоставки за организирането на блок от балкански дър­
жави срещу Русия. В края на 1886 г.в доклад до Виена той посочва: "Турция
заедно с България и Австро-Унгария е начинът за отразяването на опасността"27.
През следващата 1887 г. Калай участва в изграждането на Средиземномор­
ската Антанта. "Да се води настъпателна политика заедно с Англия и Турция
на Балканите означава в последствие заедно с Русия и балканските държави
да разбират, че Австро-Унгария е решаващият фактор за региона"28. Особено
остро се изказва пред делегациите във връзка със сръбските и гръцките искания
за "подялба на турското наследство". Калай е и авторът на "плана за сферите
на влияние", според който се налага да бъде извършено ново преразпределение
на зоните на влияние, съобразно новите постановки на Балканите след 1878 г.29
Преразпределението Калай вижда по следния начин: Австро-Унгария полу­
чава правото да анексира Босна и Херцеговина в удобен за нея момент и съще­
временно да навлезе в долината на Вардар. Италия получава възможността

2' Naplo. Fond-P-344. MOL-Bp. 1885.

22 Oroszorszag Keletre. Bp. 1885. Fond-P-344. MOL-Bp.
23 Ibidem, Bp. 1885.
24 Pesti Hirlap. OSZK-Bp. 1885.
25 Delegaciok-Naplo. Fond-K-8. MOL-Bp. 1885.
26 В. K a 11а y. Iratok. Fond-P-344. MOL-Bp. 1886.
27 Delegaciok-Naplo. Fond-K-8. MOL-Bp. 1886.
28 Ibidem, 1886-1887.
29 В. K a 11а y. Iratok. Fond-P-344. MOL-Bp. 1887.

160
да действа в Албания, докато Турция си запазва приоритетите в Тракия и в
останалата част от Македония. Лондон може да разшири влиянието си отвъд
Суецкия канал 30. По този начин държавите-членки на Средиземноморската
Антанта затварят вратите пред руския царизъм и засилват своето присъствие
в региона. Правителството на Таафе и Тиса са на мнение, че "отделни области
в последствие могат да бъдат включени в състава на Монархията с оглед ней­
ното разширяване на Изток"31.
Имайки за задача да утвърждава имперския хегемонизъм на Балканите и
проливите, Дипломацията на Бапплатц до края на 80-те години успешно манев­
рира. Освен създаването на Средиземноморската Антанта, Балплатц съумява
да привлече на своя страна Турция чрез военен договор през 1890 г., а така
също, поддържайки правителството на Ст.Стамболов, да наложи своето поли­
тическо присъствие. Публикацията в "Пещи Напло" отразява правдиво аспира­
циите на Монархията. Виктор фалк пише: "Противоречията на България с Русия
и договорът с Турция ни дават шанса на всяка цена да се превърнем в арбитри
на ситуацията"32.
Оценявайки високо възможностите на Б.Калай, правителствата Австрия и
Унгария го назначават на поста министър на финансите, което означава и губер­
натор на провинциите Босна и Херцеговина. Това е от решаващо значение за
разширяването на експанзията на Балканите. Интересни данни и препоръки са
запазени в архива от онези години. Във връзка с постовете, които Калай заема,
прави впечатление меморандумът до императора за модернизирането на Босна
и Херцеговина. Набелязани са следните промени: премахване на многонацио­
налната система на парична циркулация и въвеждането на австро-унгарската
крона, като единна парична валута. Приходите от данъците директно постъпват
в бюджета на Монархията. Разширяването на държавно-административната
система и въвеждането на нови митнически служби, както и засилването на
властта на полицията, стават определяща сила за утвърждаването на австро-
унгарското присъствие в двете области. Калай не забравя и църквата, с чиято
помощ до голяма степен се увеличава влиянието на Монархията. Активно съ­
действа и за военното присъствие на Австро-Унгария, чрез въвеждането на
нови гарнизони и модернизирането на тяхното въоръжение. Той е инициатор и
за създаването на военна жандармерия, известна като "босненски полкове",
чийто състав е предимно от мюсюлмани 33. Използвайки умело етническите и
културно-религиозните противоречия на населението в редица области, дипло­
мацията на Балплатц подготвя възможности, които да послужат за откритата
намеса на Австро-Унгария.
Като член на делегациите и губернатор Калай внимателно следи сръбско-
българските преговори от 1890-1892 г. и смята, че "македонският въпрос" е
част от европейската политика, т.е. от австро-унгарската. Също така не е съгла­
сен с тезата за "абсолютното присъствие на Сърбия или България в Македония,
при условие, че интересите на Монархията не са защитени"34. Открито се проти­

30 Memorandum, 1887. Fond-P-344. MOL-Bp. 1887. Kallay В.

31 Miniszter Tanacs Iratok. Fond-K-27. MOL-Bp. 1887.
32 Pasti Naplo. OSZK-Bp. 1887.
33 Program führ Bosnia, Fon d -P -34 4 . M OL-Bp. 1889.
34 Delegaciok-Naplo. Fond-K-8. MOL-Bp. 1889.

11 Исторически преглед, кн. 1-2/1998 161

вопоставя на плановете на Ст.Стамболов за придобиването на национално само­
определение, като се противопоставя и на политиката за "ограничаване на бъл­
гарското присъствие в Македония, но със съгласието на Турция"3 363
5 . В това отно­
7
шение е инициатор на "двустранно споразумение на Княжеството с Портата по
всички въпроси".
Като съществен фактор в държавната система на Дуалистичната монархия
Калай подкрепя инициативата на Балплатц за разширяване на стопанското и
политическото проникване на Австро-Унгария в Европейския югоизток. Ето защо
през годините 1890-1894 настоява многократно за сключването на българо-
турско споразумение, анексирането на Босна и Херцеговина и постигането на
споразумение между Италия и Монархията. Документът, който предлага граф
Калноки, министър на външните работи на империята, конкретно засяга тези
въпроси. Паралелно с това той предлага и увеличаването на кредитите за бал­
канските държави. Сумата предназначена за тази цел достига 95 млн. крони36.
Д о смъртта си през 1903 г. Б.Калай продължава да играе активна роля при
определяне насоките на външната политика на Монархията. Въпреки че не дожи­
вява анексията на Босна и Херцеговина през 1908 г., той винаги е поддържал
тезата за "мястото и ролята на двете провинции в рамките на Австро-Унгария",
с което доказва, че имперският хегемонизъм играе решаваща роля за опреде­
лянето на външната политика на австро-унгарския дуализъм. В този смисъл
Калай определено е за "ограничаването на панславизма на Белград на Балка­
ните" и е за постигането на "джентълменско споразумение" с царска Русия.
Последното има за цел да консервира статуквото на Балканитезг. Той опреде­
лено настоява за признаването на българското присъствие в Македония и за
разширяването на културно-религиозната му автономия, но е против обедине­
нието на областта с Княжеството.
Калай разглежда т.нар. македонски въпрос като средство за увеличаването
на австро-унгарското присъствие на Балканите. В тази връзка той дава следните
констатации: разделянето на Македония на този етап, без предварително спора­
зумение на Монархията с Русия, означава край на статуквото. Едновременно с
това ще се наруши и балансът на Балканите, което ще предизвика военен кон­
фликт от типа на този от 1897 г. В дадения момент оцеляването на Турция е от
значение за политиката на Дунавската монархия в Европа 38.
Калай е известен и като учен-политолог. През 70-те години на миналия век
живо се интересува от политическата и етническата история на балканскйте
народи. През 1869 г. и 1870 г.придружава ф.Каниц при неговите пътувалия в
Североизточна България, Македония и Сърбия39. Отличната подготовка на Ка­
лай в езиково отношение (владее руски, български, гръцки и сръбски езици)
му дава възможност да изпълнява безупречно задълженията си на дипломат.
В редица свои записки той откровено пише, че "сложната етническа обстановка
на Балканите след войната от 1877-1878 г. е предимство за Сърбия и България,

35 Iratok. Fond-P-344. MOL-Bp. Kallay В,- Burian 1.1890.

36 Delegaciok-Naplo. Fond-K-8. MOL-Bp. 1895.
37 В. K a 11а y. Iratok. Fond-P-344. MOL-Bp. 1893.
38 A Macedon Kerdes. Fond-P-344. MÖL-Bp. 1890.
39 Iratok. Fond-P-344. MOL-Bp. 1869-1871.

162
което за в бъдеще означава нови конфликти, имащи за цел разпокъсването на
Европейска Турция"40.
Като учен и дипломат Калай е автор на редица интересни изследвания: "Исто­
рия на Сърбия", "Записки от пътуванията ми с ф.Каниц", "Русия на Изток", "Сто­
панска география на Балканите" и др. В трудовете си често споменава, че
"интересите на Австро-Унгария в басейна на Дунав и проливите могат да се
реализират, ако бъде установено постоянно присъствие"41. Паралелно с това
активно поддържа тезата за имперската хегемония в региона, като условие за
просперитета на империята. Често в свои публикации Калай отбелязва: "включ­
ването на Адриатика с Егея и проливите в сферата на нашето присъствие озна­
чава превръщането ни в сила, която да диктува обстановката на Балканите".
За него Л .Талоци твърди, че "е ярък пример за политик от имперско значение".
Активно работейки с печата, Калай ясно и категорично дава да се разбере, че
политиката на Монархията е решаващ фактор. Вестниците "Пещи Хирлап", "Пес-
тер Лойд", "Магяр Хирлап", "Нойе фрайе Пресе" и други със статиите си съвсем
правдиво отразяват неговите мисли и планове42. На България и нейните проб­
леми Калай е отделил изключително голямо внимание, което е една от причини­
те редица български изследователи да се занимават с неговото документално
наследство. Неговата позиция по този въпрос се е определяла от намерението
на Балплатц за установяването на австро-унгарска хегемония.
Главните принципи на българската външна политика, според неговите наблю­
дения, са свързани с периода на управление на правителството на Ст.Стамболов
и д-р К.Стоилов. И в единия, й в другия случай лидерите на двата кабинета
изхождат от реалните български интереси. Калай винаги е смятал, че "присъст­
вието на България в сферата на Австро-Унгария заедно с Турция е от решаващо
значение за цялостната доктрина на Монархията в Европейския югоизток"43.
Колкото до тежненията за обединение, т.е. за присъединяването на Тракия и
Македония към Княжеството, то Балплатц респективно дипломацията на импе­
рията, в т.ч. и той, са на мнение, че "подобни амбиции са във вреда за интересите
на Монархията в региона"44.
В края на 90-те години настъпва промяна. Според неговите бележки от 1897 г.
е възможно "независимо от спогодбата с Русия" частично да бъдат удовлетво­
рени исканията за териториални придобивки, т.е. България да получи долините
на реките Струма и Места, докато Тракия продължава да бъде в границите на
Османската империя. Едновременно с това не пропуска да отбележи, че "запаз­
ването на основното направление или придобиването на хинтерланда на Солун
си остава първостепенна задача за Монархията"45.
фондът на Бенямин Калай и днес е обект на научни изследвания. Интересът
към него се обуславя от това, че той съдържа много данни за историята, кул­
турата и стопанското развитие на Балканите. Това е главната причина българ­
ските специалисти често да се връщат към неговите документи. Пак поради

40 Politi Hirlap. OSZK-Bp. 1875.

41 Iratok. Fond-P-344. MOL-Bp. 1870-1890.
42 Politikai Sajto. OSZK-Bp.
43 Delegaciok-Naplo. Fond-K-8. MOL-Bp. 1890-1897.
^ ‘Ibedem, 1895.
45 В. K a 11a y. Iratok. Fon d -P -34 4 . M OL-Bp. 1896.

163
тази причина трудът му "Сръбски дневници" бе издаден от Академията на нау­
ките на Югославия. През 20-те и 30-те години Унгарската академия също издава
редица негови трудове, като "Русия и Изтокът", "Стопанската история на Балка­
ните" и пътеписите му с феликс Каниц за Балканите. Още в края на миналия
век Л.Талоци издава изследването му "Сръбските въстания 1805-1811 г."
Заедно с фалк Микша и Талоци Калай подготвя за превод и печат книгата на
сръбския политик И.Ристич - "Сърбия и нейната външна политика".
Как стоят нещата в България? През 40-те години проф. П.Миятев публикува
редица материали от фонда му, главно свързани с темата за Априлското въста­
ние. През 60-те и 70-те години отново са издадени материали, засягащи дей­
ността на Калай като дипломат на Балканите 46. Авторът на статията също е
издал публикация на базата на документи от политическия му архив за периода
1878-1879 г.47 През 60-те години проф.Диосеге издава въз основа на негови
материали труда си "Австро-Унгария и България след Сан-Стефано"48. Анали­
тично е предоставена дейността на Калай в Източна Румелия през 1878-1879 г.
Материалите, отнасящи се до балканската политика на Дунавската империя
през различни периоди, са извънредно богати. България също е една от основ­
ните теми.
Дипломатическата кореспонденция заедно с научните му изследвания пред­
ставляват интерес за неговото разбиране относно ролята и значението на бивша­
та монархия и процесите, свързани с политическата обстановка в Европа и на
Балканския полуостров през онези години.
Документацията, свързана с българския въпрос от различните периоди, все
още не е изцяло публикувана, като например документите за периода 1875-
1877 г. в преписката му с граф Андраши по Източния въпрос и политиката на
Австро-Унгария, бележките и записките, както и докладите, отнасящи се до
Съединението и политическата криза в България 1885-1887 г. От фонда на
делегациите все още има доста материали, свързани с дейността на Калай
като министър, губернатор за различните периоди.
Дейността на Б.Калай е от решаващо значение за утвърждаването на всест­
ранното влияние на Дунавската монархия като главен фактор в Европейския
югоизток. Неговото лично присъствие в политиката и дипломацията на Австро-
Унгария остава трайни следи в проучванията за миналото на балканските народи
и техните взаимоотношения с бившата Хабсбургска империя. Всичко това озна­
чава, че в перспектива изследванията в тази насока ще продължат с оглед
разширяването на познанията за проблемите на балканската политика на Монар­
хията. Това е необходимо, тъй като все още има какво да се изяснява във
връзка с глобалните планове на Балплатц за освояването на Балканите и засил­
ването на имперския хегемонизъм, като предпоставка за засилването на австро-
унгарското присъствие.
В заключение ще отбележа, че онази част от преписките от фонда на Б.Калай,

^ П . М и я т е в . Из балканската политическа дейност на Б.Калай 1839--1903 г - Студия Балканика,

2,1970.
47 П. К а м е н о в . Из политическият архив на Б.Калай 1878-1879 г - Известия на държавните
архиви, 57,1989.
481. D i ό s z e g i. Ausztria-Magyarorszag es Bulgaria a San Stefanoi beke utan, 1878-1879. Budapest,
1961.

164
която е непубликувана, но е пряко свързана с дадени политически или стопански
взаимоотношения на България с Австро-Унгария и се отнася до т.нар. маке­
донски въпрос, е от значение за българската историческа наука. Важни и инте­
ресни са и записките, засягащи дейността на Калай в Босна и Херцеговина,
както и документацията свързана с етническите и политическите му виждания
за отделните области, представляващи интерес за домогванията на Монар­
хията. Не без значение са и документите от фонда на делегациите с неговите
предложения за административно-правното уреждане на проблемите, отнасящи
се до Босна и Херцеговина.
Теорията на Калай определено защитава разделянето на етническите групи
на принципа на културно-религиозния белег. През 90-те години той е автор на
проучване, в което излага тезата си за т.нар. "босненска нация", оформена
именно на тази база. Калай е радетел за изграждането на области, свързани с
Австро-Унгария, но на практика играещи ролята на опорни точки за имперската
експанзия. Д о голяма степен като губернатор на Босна и Херцеговина той
успява да осъществи редица мероприятия в тази насока. След смъртта на
граф Андраши през 1890 г. Калай се очертава като най-видния политика и
специалист по проблемите на Балканите. Мястото му в политическия живот на
Монархията е определяща сила за по-нататъшното формиране на австро-унгар-
ския хегемонизъм.
Тапоци правилно отбелязва: "Той е живата история на Балканите и като служи
на Монархията в действие успява да осъществи плановете ни"49. Цялата му
дейност и живот определено говорят за една силна личност, която през послед­
ната четвърт на XIX в. се превръща в част от политиката на Австро-Унгария.
До голяма степен това е една от причините неговите трудове и архиви да про­
дължават да са обект на сериозни изследвания в това число и от българските
специалисти.

BENJAMIN KALLAI - APOLOGIST OF AUSTRO-HUNGARIAN HEGEMONISM

PetarKamenov

The active eastern policy of the Danubian Empire during the last quarter of the 19th cen­
tury definitely demanded the emergence of strong personalities in diplomacy and the state
administration. Among the eminent Hungarian diplomats and statesmen B.Kallai’s name is a
symbol of the Hungarian presence of the system of dualism. His personality considerably
influenced the formation and realization of the plans of Ballplatz for the European Southeast.
Kallai was also a champion of dualism which later influenced his socio-political views. A
result of that was also his work as minister, governor and member of the Senate in the
Hungarian Parliament.
Together with Count Andrassy Kallai took part in the drafting of numerous documents
defining the character of the Balkan policy of the Monarchy. Until the end of his life and his
career he strove for raising Austria-Hungary to the rank of a Great Power in Europe. His view

49 L. T a 11 o z c y. Emlekek. Budapest, 1903.

165
on the place and importance of the Empire was defined by the expression "Imperial Su­
premacy - A Guarantee of Greatness". With Kallai’s name are associated the most difficult
moments for imperial diplomacy: the Eastern Crises of 1875-1878, the Unification crises in
Bulgaria 1885-1887 and the Second Eastern Crisis 1890-1897.
His documentary legacy deals with all questions connected with these periods and at the
same time it is a proof of the importance of diplomacy as a means of imposing a presence in
a geopolitical region like the Balkan Peninsula. Unlike his contemporaries Kallai did not suffer
from unnecessary prejudices. He was explicit when it was the question of the interests of
Austria-Hungary. An example of that was his participation in the International Conference in
Plovdiv in 1878-1879 at which he actively contributed to the programming of the imperial
interests in Eastern Roumelia. Indubitably an outstanding politician and diplomat, he made
his contributions also to European diplomacy bearing in mind that then the Danubian Empire
was rightly regarded as a Great Power.

166
 ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА РУСОфИЛСКИЯ БУНТ В РУСЕ
ОТ 19 ФЕВРУАРИ 1887 Г.

Любомир Златев

Събитията на 19 февруари ', разиграли се преди 110 години по русенските

улици, са подробно описани още от техните съвременници1 2. В нашата историо­
графия, особено от 60-те години насам, също са натрупани голям брой изслед­
вания, осветляващи в най-дребни детайли множество моменти от историчес­
кото значение на русофилските бунтове у нас и по-специално на Русенския
бунт3. Разбира се, и много въпроси по тази проблематика не са получили задово­
лителен и окончателен отговор. Настоящата публикация няма претенции да се
ангажира с някакви радикални преоценки. Стремежът на автора е, опирайки
се на досегашните изследвания и на достъпни документални източници, да
очертае по-пълно политическия фон в Русе и в страната, на който се извършва
бунтът, както и да покаже някои негови политически проекции в следващите
години.
Трите крила на Либералната партия, след последното й разцепление през
лятото на 1886 г., придобиват в Русе все по-ясни очертания. Никола Обретенов
и вечно пътуващият между Русе, Пловдив и столицата Захари Стоянов твърдо
застават зад политическата линия на Стамболов4. Константин Доганов незави­
симо от роднинството си с премиера П.Каравелов също се озова в лагера на
стамболовистите 5. Радославовите привърженици - адвокатът д-р Димитър

1 Датите в публикацията са по стар стил.

2 Вж. спомените за русофилския бунт в Русе на Лазар Динолов.- ИМ-Русе, инв.№ 4047(к);
X . Х р и с т о в. Спомените на Тодор х. Станчев за Русенския бунт през февруари 1887 г.- ИИБИ, 1-2,
1951 ; А . С т о м а н я к о в а . Русенският бунт 19 февруари 1887 г. Русе, 1930; Т. Х а д ж и п е н о в .
Мантовата гробница, или зверствата извършени от Д.В.Мантова през Радославовото властвувание.
Силистра, 1889; Неиздадените исторически бележки на Димо Петров Смядовски "Бунтът в гр. Русе".-
ДА-Русе, ф.59, оп.1, а.е.149, л.1-94. Събитията на 19 февруари 1887 г. в Русе са подробно описани
също в мемоарите на С.Радев и Д.Маринов.
3 Вж. докладите и научните съобщения от научната конференция, състояла се в Русе на 13 март
1987 г - В: Сб. Сто години от бунта на русофилите (1887-1987 г.). Русе, 1989 и посоченита в тях
библиография.
4 Ж. Π ο π о в. Народнолиберална (Стамболовистка) партия в България 1903-1920. С., 1920, с.1;
Д. С а з д о в. Буржоазните партии в България в края на XIX и началото на XX в.- В: История и
обществознание, 1987, № 4, с.49.
5 В. Н и к о л о в а . Към характеристиката на Народнолибералната партия (1894-1903).- ИПр,
1976, № 2, с.70; П . П а ч к о в а . Идейното развитие на поборниците след Освобождението. Социално-
историческо изследване. С., 1988, с.119. Както е известно Константин Доганов е бивш председател
на Пловдивския частен революционен комитет, основан от Левски. След Освобождението той заедно
с брат си Никола се установява на постоянно местожителство в Русе. Тук К.Доганов се оженва за
Мария Хаджимаркова. На сватбата кумуват Любен и Наталия Каравелови. В това няма нищо чудно
защото Догановият, както и Каравеловият род, имат общ копривщенски корен. Първородният син

Исторически преглед, кн.1-2/1998 167

Вачов и и.д. окръжен управител Димитър Мантов, подкрепят твърдата национа­
листическа линия и между тях и стамболовистите в началото видими противоре­
чия не се забелязват. Като че ли единствено верен на Каравеловото правителст­
во остава само Тодор Хаджистанчев, редактор и издател на в."Славянин'1. Бив-
шето цанковистко-консервативно обединение - Съединената опозиция в Русе,
се отличава с крайното си русофилство и е много силна тук. Достатъчно е да
се споменат имената на братята Тома и Георги Кърджиеви, на братята Симеон
и Павел Златеви и на Панайот Хитов. Политическото напрежение в града нараст­
ва. То се балансира от русофилските настроения на опозицията и антирусофилс-
ката националистическа позиция на привържениците на разпадащата се Либе­
рална партия. Нарушаването на неговото крехко равновесие ще повлече трагич­
ни последици не само за русенци, но и за цяла България.
На 9 август 1886 г., след известието за извършения държавен преврат от
военните в столицата, русофилската опозиция в града свиква голям митинг, на
който оратори са Тома Кърджилов, Теодор Теодоров и Павел Златев6. В своите
речи те отправят остри нападки срещу външната политика на сваления Кара-
велов кабинет и срещу личността на княза. Т.Теодоров, убеден в пълната победа
на опозицията и в окончателното отстраняване на Ал.Батенберг от престола,
заявява, че народът трябва да тържествува за изгонването на нежелания от
Русия княз 7. П.Златев, иронизирайки княжеската персона, задава риторични
въпроси към "поручик Батенберг"8. В приетата резолюция от митинга, изпратена
до столицата от кмета Петър Винаров, се твърди, че русенското гражданство
одобрява княжеската детронация и има пълно доверие на Временното правител­
ство на митрополит Климент (Васил Друмев)9.
Но с това демонстративният политически натиск срещу падналите от власт
в Русе не свършва. Т.Кърджиев публично сваля портрета на княз Ал.Батенберг
в помещението на Окръжната постоянна комисия и го разкъсва. Пак той заплаш­
ва с уволнение и предаване на военен съд на чиновниците каравелисти от
държавните и общинските учреждения в града. Местният опозиционен комитет
издейства от Временното правителство назначаването за окръжен управител
на цанковистаХр.Баларев, за градоначалник е предвиден Хр.Кьосев, а за негов
помощник Телемах Хаджипенов, също изявени представители на местната
русофилска опозиция. Хаджипенов си поръчва дори предварително служебна
униформа 10. Тези планове на русофилската опозиция в града обаче скоро се
провалят от последвалото развитие на събитията в противоположна посока.
На 11 август 1886 г. от Търново в качеството си на председател на Народното
събрание Ст.Стамболов излиза с прокпамация срещу преврата11. Тръгва в ход

на К.Доганов е кръстен от Петко Каравелов на името на покойния му вече брат Любен. Малко по-
късно Константин ,и Мария Доганови кумуват на 3.Стоянов, когато се жени за Анастасия, малката
дъщеря на Баба Тонка. Дълги години К.Доганов заема различни административни постове извън
Русе, но смъртта го заварва на 25 май 1900 г. отново тук на 58-годишна възраст - Вж. Славянин,
Русе, бр.96, 27 май 1900.
6 Българин, Русе, бр.125, 9 авг. 1886.
7 С. Р а д е в. Строители на съвременна България. Т.2. С., 1973, с.88.
8 Славянин, бр.144, 21 авг. 1886.
9 Пак там; Българин, бр.125, 9 авг. 1886.
10Славянин, бр.142, 14 авг. 1886.
11 Личният архив на Стефан Стамболов. Т.1. Състав. М.Куманов, П.Свирачев, Д.Илиева. С., 1994,
25-26.

168
контрапревратът. Стамболов телеграфира на тутраканския околийски началник
Н.Обретенов да следи за движението на яхтата "Александър I" по Дунава и
щом у забележи, да поиска от детронаторите веднага да освободят похитения
княз. Д.Мантов през Русе, а Захари Градинаров през Свищов заминават за
Букурещ с послание на Стамболов до княза за завръщането му в страната 12.
Но телеграфните разговори между Ст.Стамболов и бригадният командир под­
полковник Димитър филов не изясняват позицията на Русенския гарнизон. В
града военните не полагат клетва към Кпиментовото правителство, но и не се
обявяват на страната на контрапреврата. Явно те изчакват развитието на съби­
тията и изясняването на вътрешнополитическата обстановка 13.
Създаденото княжеско наместничество начело със Стамболов на 12 август
и съставянето на кабинета на д-р В.Радославов на 16 август очертават близката
пълна победа на контрапреврата14. На 13 август в Русе се свиква отново голям
митинг, но този път за да изрази гражданското недоволство срещу преврата
от 9 август. Т.Кърджиев и П.Златев емигрират в Румъния 15. Политическите
противници на Кърджиев разпространяват слух, че той е изпратил шифрована
телеграма от Букурещ до Петербург, уверявайки руското правителство в готов­
ността на българите да приемат руска окупация 16.
На 17 август, с тържественото посрещане на княз Ал.Батенберг след обяд в
Русе, започва неговата кратка реинтронизация на българския престол. Няколко
часа по-късно, преди полунощ в състояние на емоционална приповдигнатост,
той ще подпише и предварителната си абдикация. Рано сутринта на същия
ден на Гюргевската гара, украсена с националните знамена на двете страни,
председателят на Народното събрание Ст.Стамболов и министър-пред­
седателят д-р В.Радославов, начело на многобройните делегации от Русе, Тър­
ново, Варна, Добрич, Разград и др., очакват пристигането на княза от Букурещ.
На пристанището в Гюргево Ал.Батенберг не желае дори да види "черната
яхта", с която е бил откаран като пленник в Рени. Но по настояване на Стамболов
той се качва на нея, за да покаже на многохилядните посрещани на българския
бряг, че делото на детронаторите е напълно провалено. На борда на яхтата
князът е приветстван от името на българските майки от Елисавета филова,
която след няколко месеца ще стане вдовица на загиналия в русофилския бунт
подполковник филов. Със самия филов Батенберг се разцелува и под звуците
на топовни салюти яхтата, придружена от цяла флотилия български и румънски
кораби, се отправя към русенския бряг 17.
На пристанището в Русе князът е посрещнат с трогателна реч от Ст.Стамбо­
лов, който слага пред него пълномощията на наместничеството. Сред посреща-
ческото множество са и синовете на румънския премиер Братиану18. Преклама­
цията на княз Ал.Батенберг от 17 август, издадена в Русе за встъпването му
отново на българския престол, заварва южнобългарските войски от Пловдив­

12 С. Р а д е в. Цит.съч., 84-85.
13 Личният архив на Стефан Стамболов. Т.2. Състав. М.Куманов. С., 1995, 34.36.
14 Българин, бр.127, 19 авг. 1886.
15Славянин, бр.142, 14 авг. 1886.
16 Пак там, бр.144, 21 авг. 1886.
17 Българин, бр.128, 21 авг. 1886.
18 Пак там.

169
ския гарнизон в подстъпите на столицата 19. Превратът изглежда окончателно
смазан.
Вечерта на 17 август целият град е осветен. Князът се разхожда между
гражданството в парадна униформа, разговаря с хората и навсякъде е сърдечно
посрещан от множеството20. Всичко изглежда така, сякаш никой никога в Русе
не е участвал в антиправителствени митинги и не е отправял непочтителни
нападки срещу държавния глава. По-късно е устроен прием на чуждестранните
консули. Руският консул Б.Шатохин също присъства на приема в парадно облек­
ло, както изисква дипломатическият етикет при посрещането на държавен гла­
ва. Това вдъхва надежда на княза за евентуална промяна на отношението на
Русия към него. След официалната част той се среща на четири очи с руския
дипломати му връчва телеграма до Александър III, с която заявява, че е получил
короната от руския император и затова поставя в негови ръце собствената си
съдба и съдбата на българския престол 21.
В същото време придружаващите княза лица присъстват на банкет, даден
на официалните гости на града от русенската община. Кметът П.Винаров, под­
дръжник на преврата, сега като не намира думи да похвали Стамболов за
заслугите по потушаването му, обръщайки се към него, казва: "Вий, г-н Стам­
болов, върнахте позора на България!"22 Конфузният инцидент е загладен от
непринуденото държание на останалите гости. Преди разсъмване княжеската
свита отпътува за Свищов. На 20 август Ал.Батенберг ще знае вече, че е низ­
вергнат от престола от руския цар 23.
През тези дни в Русе се пускат слухове, че князът ще търси помощта на
султана за закрепване на Съединението и за решаването на династическия
въпрос в своя полза 242
. Говори се, че Др.Цанков и софийските превратаджии
5
са присвоили огромни суми от държавната хазна26. Русенските русофили Т.Кър-
джиев и братя Златеви също са обвинени в злоупотреби с обществени средства.
Изказват се подозрения, че руският консул в града раздава значителни парични
суми на свои близки приятели от опозицията 26.
На 19 август Д.Мантов в качеството си на и.д. окръжен управител започва
арести на по-изтъкнатите местни дейци на русофилската опозиция. В подземия­
та на окръжното управление попадат Т.Хаджипенов, С.Златев, Т.Теодоров,
П.Черковски и др. На задържаните се нанасят жестоки побоища 27. Арестът в
окръжното управление получава прозвището "Мантовата гробница" и става
траен символ в съзнанието на русенци за насилието в българската политическа
действителност.

19 Пак там, бр.127, 19 авг. 1886; С. Р а д е в. Цит.съч., с.197.

20 Българин, бр.127, 19 авг. 1886.
21 С. Р ад е в. Цит.съч., 190-192; Д. М а р и н о в. Стефан Стамболов и новейшата ни история. 4.1.
С., 1992,316-317.
22 С. Р а д е в. Цит.съч., с.192.
23 Пак там, с.200.
?4 Българин, бр.125, 9 авг. 1886.
25 Пак там, бр.127, 19 авг. 1886.
26 Славянин, бр.142, 14 авг.; бр.144, 21 авг.; бр.29,13 дек. 1886 и др.
27 Т. Х а д ж и п е н о в . Цит.съч., с.11 и сл.; Русенский куриер, Русе, бр.11,1 май 1888. Арестите
Мантов извършва по заповед на главния военен прокурор К.Паница, който телеграфически му
съобщава от столицата да задържи всички подписали приветствената телеграма до Временното
правителство на митрополит Климент.- Вж. С. Р а д е в. Цит.съч., с.271.

170
 Абдикацията на княз Ал.Батенберг на 26 август 1886 г. и назначаването на
тримата регенти Ст.Стамболов, П.Каравелов и подполковник С.Муткуров не
предизвиква някаква реакция сред русенската русофилска опозиция. Мантов,
с безкомпромисни полицейски мерки, респектира всяко нейно намерение за
публична проява. Насрочените за 28 септември избори за III ВНС и предупреж­
дението на Русия, че няма да ги признае, отново усложняват политическата
ситуация в страната 28. Бившият военен аташе във Виена генерал Н.Каулбарс
пристига в България като императорски пратеник. В многобройните си обиколки
из страната той държи речи против изборите и против регентството, противопос­
тавящо се на открития руски натиск срещу него. Генералската дипломация
обаче не е в състояние да пречупи твърдия националистически курс на управля­
ващите. На 28 септември мандати на русенски народни представители във
ВНС получават двамата министри от кабинета д-р К.Стоилов и Гр.Начович.
Останалите русенски избраници са д-р Д.Вачов, Т.Хаджистанчев, Ив.Стоянов,
Г.Геров, ф.Цанев и др., които в този момент поддържат правителствения нацио­
налистически курс или са представители на по-умерената русофилска опози­
ция29. Призивът на Др.Цанков опозицията да не участва в изборите30 не намира
поддръжници в Русе и Русенско. Някои от най-крайните русофили тук са напус­
нали страната,· а останалите не смеят да водят открито широка агитация сред
населението.
В края на септември 1886 г. обезпокоителните настроения в Русенския гарни­
зон се засилват. Разделението между офицерството на русофили и националис­
ти заплашва да прерасне в открит сблъсък. Твърденията на местния печат, че
бригадният командир подполковник Д.филов и другите русенски офицери не
се поддават на внушенията на руския консул31, не отговарят на истината. Офице­
рите русофили от Русе преговарят с гарнизоните в Шумен, Видин и Сливен за
обща антиправителствена акция, ако решенията на ВНС не удовлетворяват
техните виждания за разрешаването на династическата криза. В случай че
бъде преизбран княз Ал.Батенберг, или пък поради липса на удобна за Русия
кандидатура начело на властта остане регентството, четирите гарнизона смя­
тали да се обявят за независими от централното правителство и да изпратят
военна делегация до руския цар, за да постави на българския престол свой
избраник 32. Този въпрос се разисква на събрания на русенското офицерство
под председателството на подполковник филов по "парламентарна процедура"
в разрез с всички войскови устави33. Стига се до куриозна ситуация, при която
военният министър Д.Николаев не е в състояние да упражни наказателна мярка
срещу бригадния командир в Русе. По повод открито заявеното от филов не-
признаване на съществуващото в момента правителство в някои негови телег­
рами подполковник Николаев по телеграфа му съобщава, че го наказва с 10
денонощия арест. От своя страна филов, позовавайки се на по-ранното си произ­

28 Д. М а р и н о в. Цит.съч. 4.2. С., 1992, с.7.

29 Държавен вестник, бр.95, 7 окт. 1886; Зора, Силистра, бр.102, 30 септ. 1886; Свобода, бр.2,
8 окт. 1886.
30 Д. М а р и н о в. Цит.съч., с.16.
31 Славянин, бр.З, 23 септ. 1886.
32 Личният архив на Стефан Стамболов. Т.1, с.138.
33 С. Р а д е в. Цит.съч., с.341.

171
водство в чин, отговаря на министъра, че му налага 20 денонощия арест за
произвол срещу по-старши офицер34. Въпреки разхлабената дисциплина офице­
рите от Русенския гарнизон не предприемат някакви действия, а решават да
изчакат развитието на събитията. Но нарастващото напрежение между русофи-
лите и националистите сред тях заплашва да прерасне всеки момент във въоръ­
жено стълкновение 35.
На 28 септември генерал Каулбарс се отбива в Русе, но желанието му да се
срещне с офицерите от гарнизона не се осъществява. Само в качеството си на
частно лице подполковник филов го посещава в руското консулство. Воденият
разговор между тях е неизвестен, нб след него генералът казал, че "Русчушкият
гарнизон постъпил подло спрямо него"36. Същия ден пред Каулбарс се явяват
и две граждански депутации - русофилска, начело с Т.Теодоров и на национа­
листите, предвождана от З.Стоянов. Първата изразява надеждата си, че в най-
скоро време руският император ще се намеси решително за разрешаването на
българския династически въпрос. Втората генералът изгонва още пред вратата
на консулството 37.
На 2 октомври от Варна в Русе отново пристига генерал Каулбарс и за около
седмица превръща руското консулство в своя "главна квартира"38. Това предиз­
виква оправдани опасения у регентството, защото граничното положение на
града, по-близките му връзки с Русия, несигурността на местния гарнизон, го
правят твърде удобен за подбуждането от страна на ексцентричния генерал
на сериозен вътрешнополитически инцидент39. Като ответна предпазна мярка
подполковник филов е отстранен временно от длъжност, а Мантов засилва
наблюдението си над русофилската опозиция сред гражданството 40.
По повод мисията на Каулбарс в България и посещенията му в Русе З.Стоянов
започва да отпечатва "приятелски писма" до него във в."Славянин", с които
осмива дипломата-войник41. От края на септември 1886 г. вестникът на Т.Хад-
жистанчев се превръща в един от най-сериозните органи на националистичес­
ката идея в страната. На неговите страници намират място най-добрите образци
на българската политическа мисъл от това време. В статията "България раз­
клати, разруши Тройния съюз" във в."Славяни" българският студент в Германия
Д.Бакърджиев прави категоричен извод, че реална опасност за руска окупация
на страната не съществува и с нея не бива да се спекулира. След подробен и
логично издържан анализ той посочва, че фактически "българската криза" е
станала причина за разпадането Съюза на тримата императори (Тройният съюз
между Русия, Германия и Австро-Унгария - б.а., Л.З.)42. В други свои статии

34 Личният архив на Стефан Стамболов. Т.1, с.139.

35 С. Р а д е в. Цит.съч., с.342.
36 Пак там, с.344. С.Радев твърди, че в разговора си с Каулбарс филов изявил готовност да се
обяви против централната власт в страната, но предвид мапочислеността на Русенския гарнизон
отказал да поеме пръв отговорността за такава акция.- Вж. С. Р а д е в. Цит.съч., с.347.
37 Пак там, с.344.
38 Зора, бр.104, 7 окт. 1886.
39 Личният архив на Стефан Стамболов. Т.1, с.139; Свобода, бр.1,4 окт. 1886.
40 С. Р а д е в. Цит.съч., с.362.
41 Славянин, бр.7, 2 окт. и бр.9, 7 окт. 1886.
42 Пак там, бр.1, 18 септ. 1886. Т. М и т е в. Ранното социалистическо движение в България и
монархията (1885-1887 г.).- ГКМЛ при ВУЗ, r.XIV, 1980, № 2, 279-281. Изказаното мнение от
Бакърджиев, че руската окупация е невъзможна, се потвърждава и от едно писмо на директора на

172
като "Радвай се, гордей се българино!", "Абсолютният режим е в Европа безси­
лен", "В предвечерието на руската революция", "Бог помага, но в кошара не
вкарва” и пр. Бакърджиев със завидна ерудиция разглежда българо-руския
конфликт на фона на развиващия се общоевропейски политически процес 43.
Във всички политически анализи, публикувани във в."Славянин", се налага
виждането, че предвид патовата ситуация между великите сили, както никога
до тогава България може самостоятелно да решава своята съдба без външна
намеса. Това изисква обаче енергични действия от страна на регентството -
да обяви незабавно официално независимостта на страната и да повдигне с
цялата сериозност пред силите въпроса за националното обединение в граници­
те на Санстефанска България. Допуска се дори установяването на републикан­
ска форма на управление в страната, ако това ще допринесе държавният суве­
ренитет да бъде сигурно защитен. Но като най-удобно в конкретната ситуация
около династическия въпрос се предлага да бъде преизбран на българския
престол княз Ал.Батенберг 44. Към тази позиция се придържа и русенската
депутатска група в III ВНС.
Веднага след откриването на III ВНС в Търново на 19 октомври се извършва
промяна в регентския състав. Мястото на П.Каравелов е заето от приятеля на
Стамболов Г.Живков. С това националистическата ориентация сред управлява­
щите кръгове се засилва. Русенската група народни представите, начело с
пловдивския депутат 3 .Стоянов, агитира сред останалите за преизбирането
на княз Ал.Батенберг. Д-р Д.Вачов, като един от най-авторитетните лидери на
радославовото либерално крило, е избран за подпредседател на В Н С 45.
Работата на събранието се затруднява от усложненията на политическата
обстановка в страната, предизвикани от непрекъснатите искания на Каулбарс
за освобождаване на превратаджиите от 9 август, както и от двата руски кли-
пера "Память Меркурия" и "Забяг", акостирали пред Варненското и Бургаското
пристанище46. Към тях се прибавят и задкулисните интриги на руския консул в
Русе. В секретно писмо от 22 октомври 1886 г. Д.Мантов съобщава на Ст.Стам-
болов в Търново, че Б.Шатохин е изказал симпатии към него и е готов да посочи
кой кандидат за българския престол предпочита Русия. Мантов щял да инфор­
мира Стамболив за тази кандидатура в близките дни, когато отидел в Търново.
Стамболов обаче нарежда на Мантов телеграфически да остане в Русе, защото
има съмнение, че в негово отсъствие Шатохин може да подбуди бунт в града47.
Какви точно са били плановете на Шатохин е трудно да се каже, но пред
Мантов той цитира различни имена за кандидати на българския престол, които

Азиатския департамент от есента на 1886 г. до руския консул Шатохин в Русе. В писмото

недвусмислено се подчертава, че към окупация на България може да се прибегне само в краен
случай и то при положение, че се постигне договореност с останалите велики сили.- Вж. Авантюрите
на руския царизъм в България. Варна, 1991, с.63.
43 Славянин, бр.6, 30 септ.; бр.Ю, 9 окт.; 6р.13, 4 ноем.; 6р.23, 27 ноем. 1886 и др.
44 Славянин, бр.23, 27 ноем.; бр.ЗЗ, 23 дек. 1886.
45 Д. М а р и н о в. Цит.съч., с.44; ДА-Русе, ф.7К, ori.1, а.е.59, л.13. З.Стоянов неслучайно е
запален привърженик за завръщането на Ал.Батенберг на престола. След абдикацията на княза той
поддържа тайна кореспонденция с него, от която се вижда, че отношенията между двамата са
били приятелски и са имали еднопосочни разбирания за негативната роля на руския царизъм в
България.- ДА-Русе, ф.12К, оп.1, а.е.9, л.57-58.
46 С. Р а д е в. Цит.съч., 387-389.
47Личният архив на Стефан Стамболов. Т.1, 180-181.

173
са неприемливи, като княз Дондуков, Михаил Михайлович Олденбургски, дори
генерал Гурко. Накрая се спира на кандидатурата на граф Игнатиев48. Възможно
е С.Радев да е прав като твърди, че с тези си несъстоятелни предложения за
български княз Шатохин е целял само да отклони вниманието на първия регент
и да предизвика безредици в Русе. Още повече, че в същото време освободе­
ните офицери, участвали в заговора от 9 август, се намират в града и са чести
гости на руското консулство 49. Мантов следи отблизо техните действия, но
това не премахва опасността от нежелателни инциденти. Стамболов препо­
ръчва на Мантов при първо подозрение, че офицерите-детронатори се готвят
да предизвикат бунт, да бъдат арестувани и незабавно екстернирани50. Бунт в
този момент в Русе не избухна. Опити по това време за въоръжени ексцесии
сред военните има в Южна България, в Сливен и Бургас51. След тях офицерите-
детронатори напускат Русе и емигрират в Румъния.
Във ВНС продължават дискусиите за решаването на династическия въпрос.
Привържениците за преизбирането на княз Ал.Батенберг се увеличават. На 28
октомври на закрито заседание на събранието Ст.Стамболов произнася голяма
убедителна реч, в която посочва всички вътрешни и външни опасности при
едно евентуално преизбиране на Батенберг. След аргументираните доводи на
Стамболов 3 .Стоянов заявява, че той и неговите приятели отстъпват от
дотогавашната си позиция и се присъединяват към кандидатурата на регентст-
вото за Валдемар Датски 52. Изборът на Валдемар Датски и последвалият му
отказ от българския престол под натиска на Русия оставят открит династическия
въпрос, който е причина за непрекъснатото високо политическо напрежение в
страната. Скъсването на дипломатическите отношения между Русия и България
на 6 ноември 1886 г. слага край на опитите за пряка руска намеса във вътреш­
ните работи на Княжеството 53. Няколко дни след това руският консул в града
Б.Шатохин официално е изпратен от русенското пристанище на път за Букурещ.
Сред изпращачите са окръжният управител, всички чуждестранни консули,
местната руска колония и 3.Стоянов545. С клиперите "Память Меркурия" и "Забяг"
отпътуват варненският и бургаският руски консули 5Б. Като че ли "българската
криза" е решена окончателно в полза на българите.
Междувременно привържениците на твърдия националистически курс,
поддържащи политиката на регентството в Русе, започват да се организиран.
Като главна причина за тези техни действия тук може да се посочи засилващата
се пропаганда на русофилската емиграция в Румъния, както и поучителният
пример на русофилските метежи в Южна България56. На 8 октомври търговецът

48 Пак там, с.185; С. Р а д е в. Цит.съч., с.415.

49 С. Р а д е в. Цит.съч., с.415.
50 Личният архив на Стефан Стамболов. Т.1, с.185. В края на октомври 1888 г. в Русе се намират
взелите участие в детронацията на княз Ал.Батенберг на 9 август в столицата офицерите Груев,
Гуджев, Бендерев, Кърджиев, Зафиров.
51 С. Р а д е в. Цит.съч., с.415.
52 Д. М а р и н о в. Цит.съч., с.45; Славянин, бр.13, 4 ноем. 1886.
53 Дневници III ВНС, 1886, кн.1, с.104; Р. Π ο π о в. Стефан Стамболов и Васил Радославов в борба
за политическата власт в периода на регентството (1886-1887 г.).- ИПр, 1991, № 1, с.15.
54 Зора, бр. 111, 15 ноем. 1886.
55 Свобода, бр. 5, 12 ноем. 1886.
56 Славянин, бр.28,11 дек. 1886.

174
Лазар Динолов води разговор с Хараламби Ангелов и споделя с него своите
намерения за създаването в града на организация от запасното войнство, която
в нужния момент да бъде в помощ на правителството срещу опитите на русо-
филската опозиция да дестабилизира страната. На 11 октомври 1886 г. се про­
вежда учредителното събрание на русенския народен комитет "България за
себе си" и за пръв негов председател е избран Т.Живков 67. Така съставеният
комитет започва веднага да действа. Касиер става инициаторът за неговото
създаване Л.Динолов, а малко по-късно за почетен председател е обявен
окръжният управител Д.Мантов. Назначен е специален комисар, който да следи
за поведението на членовете на комитета и за точното изпълнение на решенията
му. За неговите нужди се наема помещение, провеждат се редовни ежеседмич­
ни заседания и се събира членски внос 5 78.
Клетвата и уставът на русенския комитет "България за себе си" представляват
документи, които изискват от членовете му вярност към идеята за национална
независимост, лоялност към правителството и законите на страната и опазване
тайните на организацията 59. Сред подписите под клетвения лист на 72-мата
учредители не личат имената на по-известни русенски политически дейци от
това време. Среща се името на бившия Ботев четник Анко Боянов, на по-замож-
ните граждани като А.Българов, П.Армянов, Д.Ангелов и др., но повечето от
членовете на комитета са млади хора, току-що отбили военната си служба и
нямат до тогава някакво по-забележимо участие в политическия живот на гра­
да 606
. Разбира се, този извод се отнася за началния състав на комитета. В
1
следващите месеци той бързо увеличава числеността си, а след потушаването
на русофилския бунт в града тя постепенно намалява.
Обръщението на свищовските запасни войни от 22 октомври, което не одоб­
рява лицата във върха на управлението и призовава към бързо подобряване на
отношенията с Русия, предизвиква остра реакция от страна на русенския нацио­
налистически ком итетβ1. На 28 октомври 47 запасни подофицери и войници от
Русе се обръщат към запасните от цялата страна с литографно възвание, в
което изказват категоричното си несъгласие с обръщението от Свищов. Освен
това във възванието се посочва, че за българските запасни войни и опълченци
винаги е имало само една партия - "България за българите, свободна и незави­

57 ИМ-Русе, инв.И044(к) и №4047(к). В.Танкова отнася създаването на първата дружинка (комитет)

"България за себе си" в Русе сравнително точно около момента на публикуваното от нея възвание -
28 октомври 1886 г.- В. Т а н к о в а. Проблеми на организационното устройство и развитие на
Народнолибералната партия (1886-1894).- Векове, 1988, № 5, с.25. Р.Попов посочва, че
организирането на първите дружинки става в края на януари и началото на февруари 1887 г.- Р. П о-
п о в. Дружинките "България за себе си".- ИПр, 1991 , №11 ,с.28. Тук, въз основа на документални
материали от ИМ-Русе, може да се посочи точната дата на учредяването на първата дружинка
(комитет) в страната. С.Радев в спомените си също пише, че първата дружинка "България за себе
си" е създадена в Русе.- С. Р а д е в. Цит.съч., с.480.
58 ИМ-Русе, инв.№ 4048(к).
59 ИМ-Русе, инв.№ 4040(к). Според Т.Ташев, автор на Клетвата-устав на комитета "България за
себе си" в Русе е 3.Стоянов и в него е залегнала идеята за привличане към националистическата
кауза не само на запасни и опълченци, но и на др. слоеве от населението.- Т. Т а ш е в. Животът на
Летописеца. Захарий. Ч.З. Пловдив, 1989,133-134, 311.
60 ИМ-Русе, инв.№ 4040(к).
61 Р. Π ο π о в. Цит.съч., 23-24; Славянин, бр.16, 11 ноем. 1886.

175
сима"62. Русенските националисти призовават свои местни комитети за поддър­
жане на вътрешния ред сред населението срещу опитите на русофилската опо­
зиция да дестабилизира държавното управление63. Несъмнено в това възвание
на русенското запасно войнство е залегнала изказаната от 3 .Стоянов идея
още по време на Съединението за създаването на една общобългарска поли­
тическа сила, наречена "патриотическа партия"646 .
5
С многобройни призиви за организиране на патриотичните сили в страната
от пролетта на 1886 г. излизат запасните и опълченските дружества от различни
градове. Най-активни в това отношение са свищовци. Но едва след създаването
на първия комитет "България за себе си" в Русе става ясна най-удачната орга­
низационна форма за учредяването на подобни структури по места. Примерът
на русенци е последван от свищовци и севлиевци и до края на 1886 и началото
на 1887 г. в много градове на страната са основани националистически дру-
жинки 66.
На 7 ноември, по случай годишнината от българските победи при Драгоман
и Сливница, в Русе се провежда парад на "старите и новите опълченци". След
националните знамена и военната музика маршируват колоните на опълченците
и запасното войнство, начело с обкичения с цветя портрет на княз Ал.Батенберг.
Тържественото шествие минава по всички главни улици и спира пред дома на
русофила Сп.Стоманяков. Тук се издигат лозунги за запазване независимостта
на обединена България, против вътрешните и външните врагове на отечеството,
за преизбирането на княз Ал.Батенберг на българския престол и пр.66 За русен­
ските националисти датите 6 септември, 7 ноември и 19 февруари са свещени
и трябва да се честват като официални празници от целия български народ67.
При тържествени случаи членовете на русенския комитет "България за себе
си" носят на гърдите си знак-цифрата "6" (тяхното идейно кредо, което защи­
тават, е съединена България - б.а., Л.З.)68. Така дори и в един отделно взет
град като Русе се вижда ясно как идеята на З.Стоянов за създаването на масова
организирана опора на регентството по места намира бързо своите привър­
женици 69.
Към края на 1886 г. още повече се засилва емигрантската русофилска пропа­
ганда сред русенското гражданство. Усилено се носят слухове, че емигрант­
ските комитети в Букурещ и Одеса подготвят въстание в България за пролетта
на 1887 г. Местният печат твърди, че Т.Кърджиев се заканвал в Букурещ да
"превземе" града след няколко месеца с руска помощ 70. Във в."Славянин"
"народен републиканец" призовава З.Стоянов, Д.Ризов и Д.Петков щом не могат
да наложат на ВНС преизбирането на княз Ал.Батенберг, да обявят България

62 ИМ-Русе, инв.№ 4046(к); Р. Π ο π о в. Цит.съч., с.24; В. Т а н к о в а. Цит.съч., 24-25; Славянин,

бр.14, 6 ноем. 1886.
63 Свобода, бр.5,12 ноем. 1886.
64 Р. Π ο π о в. Цит.съч., с.25.
65 Пак там, с.28; В. Т а н к о в а. Цит.съч., с.2.
66 Свобода, бр.5, 12 ноем. 1886.
67 Славянин, бр.82, 8 септ. 1886.
68 Свобода, бр.82, 9 септ. 1886.
69 Р. Π ο π о в. Цит.съч., с.25 и сл.
70 Славянин, бр.ЗО, 16 дек. 1886.

176
за република, защото само в "тези два случая българският народ ще може
тялом и духов да следва правителството"717 .
2
Руското консулство в града е закрито, но на негово място през декември
1886 г. се открива германско7г. Предвид поетата защита от Германия на руските
интереси в България, това буди подозрения сред управляващите. Още с назна­
чаването си германският консул в Русе започва да настоява пред окръжния
управител за освобождаване на задържаните лица в града по русофилските
метежи из страната 73. Призивите на Г.Кърджиев от страниците на столичния
в."Напред" за помирение между партиите се възприема от русенските нацио­
налисти като пореден опит на цанковистите "да улеснят руската окупация",
разполагайки съпротивителната сила на народа със "своята предателска агита­
ция"747
. Местният комитет "България за себе си" на свое заседание констатира,
5
че повечето от членовете му не притежават лично оръжие. За да се подсигури
срещу евентуална въоръжена акция на русофилската опозиция в града,
комитетът изпраща няколко души с молба до окръжния управител да му отпусне
известно количество стрелково оръжие. Молбата веднага е удовлетворена и
от държавните складове, чрез касиера Л.Динолов, на комитетските членове
през ноември-декември 1886 г. са раздадени 100 пушки и 20 000 патрона 767 .
С.Радев изтъква в спомените си, че обстановката в Русе в края на 1886 г.
била много тревожна. Това, според него, се дължало на постепенното премина­
ване на Т.Хаджистанчев и на издавания от него вестник от националистически
към едва прикрити русофилски позиции и на особената атмосфера в града без
присъствието на 3 .Стоянов, който заминава за София да редактира официоза
в."Свобода"76.
След контрапреврата от втората половина на месец август 1886 г. русофил­
ската опозиция загубва възможността да се изявява открито в политическия
живот на Русе. Русофилските настроения сред някои от офицерите на гарнизона
предизвикват основателните опасения на правителството. Обратно, национа­
листическите сили успяват да се консолидират и да вземат всички мерки за
смазването на евентуална опозиционна акция. Предвид близостта на Русе до
емигрантските русофилски центрове в Румъния развитието на събитията в
регионален план зависи не толкова от общата политическа стабилност на стра­
ната, колкото от случайни инциденти и субективните преценки на участващите
в тях хора.
Постепенно към края на 1886 г. споровете около династическата криза поза-
тихват. Във всички гари между Русе и Варна портретите на княз Ал.Батенберг
са свалени 11. Местният печат публикува съобщения от чуждестранните вест­
ници за качествата на новия кандидат за българския престол принц Фердинанд
Сакс Кобургготски 78. Вътрешната русофилска опозиция лишена от най-изя-
вените си водачи, които се намират в емиграция, не проявява признаци на

71 Пак там, бр.ЗЗ, 23 дек. 1886.

72 Зора, бр.115, 13 дек. 1886.
73 Личният архив на Стефан Стамболов. Т.1, с.24.
74 Свобода, бр. 13, 13 дек. 1886.
75 ИМ-Русе, инв.№ 4048(к).
76 С. Р а д е в. Цит.съч., с.591.
77 Славянин, бр.23, 27 ноем. 1886.
78 Пак там, бр.28, 13 дек. 1886.

12 Исторически преглед, кн.1-2/1998 177

живот. Опасността идва отвън и главно по канала Букурещ-Гюргево-Русе,
създаден от емигрантската русофилска опозиция. По този канал през ноември
1886 г. Т.Кърджиев влиза във връзка с опозиционните среди в Русе и основава
таен комитет срещу регентството. За председател на комитета е избран Кър-
джиев, а негови членове са Пенчо Черковски, Александър Цветков, братята
Симеон и Павел Златеви, Георги Геров, Димитър Анев и Димитър Бръчков 79.
Според Д.Маринов за това си "усърдие" Т.Кърджиев получил от руския посла­
ник в Букурещ М.Хитрово 45 хил. лв.8081Въобще въпросът за "рубладжийството"
става основен аргумент в злепоставянето на външната и вътрешната русо­
филска опозиция от засилващата се правителствена пропаганда срещу нея 31.
Но парите не са без значение дори за най-старателните служители на правител­
ството. В свое писмо от 10 януари 1887 г. Д.Мантов се оплаква на Стамболов,
че с 500 лв. месечна заплата не може да издържа семейството си и го моли
да му се отпуснат поне 400 наполеона от "извънредните" под предлог на "някое
политическо преследване". Русенският окръжен управител е убеден, че и финан­
совият министър ще бъде съгласен с това негово искане, в противен случай
заплашва с оставка 82.
Зачестяват прокпамациите на Букурещкия емигрантски комитет, които много
бързо се разпространяват в града 83. В една от тях се дава следната характе­
ристика на някои по-известни политически дейци в страната: Гр.Начович бил
"виенски фалит", Д.Ризов - турски шпионин и сръбски агент, 3 .Стоянов предал
Бенковски, Стамболов искал да се обогати от държавната покупка на жп
линията Русе-Варна, регентите и министрите разделили помежду си парите,
гласувани от Народното събрание срещу имотите на княз Ал.Батенберг. На
края всички прокламации на емигрантите завършват с призиви към народа и
армията да "изловят членовете на сопаджийското правителство и да ги пре-
дадат на най-жестока смърт"84.
Започналият да излиза в началото на февруари 1887 г. в Браила емигрантски
в."Деветий Август" също нелегално намира своите русенски читатели85. Руският
официален печат, разпространяван сред гражданството, допълнително раз­
духва негативни настроения срещу управляващите. Като контрамярка окръж­
ният управител Д.Мантов засилва полицейското наблюдение над вестникопро­
давците и издава строга заповед за забрана на продажбата на руски вестници
в Русе 86.
През януари 1887 г. за комендант на града и за командир на 3-та пеша бри­
гада, към която се числят гарнизоните в Търново, Г.Оряховица, Елена и Силист-

79 И. Р а д к о в. Бунтът на русофилите в Русе.- В: Сто години от Бунта на русофилите в Русе

(1887-1987 г.), с.175. Последните двама членове на русенския русофилски комитет са свищовлии,
временно задържани в Русе след русофилската демонстрация в Свищов през ноември 1886 г,-
Д. М а р и н о в. Цит.съч., с.107.
80 Пак там.
81 Свобода, бр.24, 4 февр. 1887.
82 Личният архив на Стефан Стамболов. Т.2, 70-71.
83 ДА-Русе, ф.1К, on.2, а.е.15, л.15.
84 С. Р а д е в. Цит.съч., с.588.
85 ДА-Русе, ф.1 К, оп.1, а.е.213, л.11
88 Деветий Август, Браила, бр.2, 5 февр. 1887.

178
pa, е назначен майор Ат.Узунов87. фактически това е опит от страна на военното
министерство да изолира русофилски настроения герой от Видин от възмож­
ността да командва по-големи войскови подразделения, концентрирани наедно
място.
По същото време официозът в."Свобода" напада Т.Хаджистанчев заради
публикуваната в неговия в."Славянин" критична статия на Д.Ризов срещу "без-
програмното" управление на правителството. Изказваното мнение в статията,
че народът "може да търпи политически, но не и икономически натиск", предиз­
виква причисляването от правителствените кръгове на Хаджистанчев и Ризов
в лагера на политическите им противници88. Веднага следват обвинения срещу
Т.Хаджистанчев, че чрез майор Узунов е получил от Хитрово 300 наполеона.
Той пък от своя страна сдобрил скараните преди Узунов и филов и ги въвлякъл
да работят заедно с антиправителствения заговор89. Няма да мине месец след
тези вестникарски нападки и Т.Хаджистанчев ще поеме пътя на емиграцията.
Това е един пример за принудително избутване от управляващите на умерените
каравелови привърженици в лагера на крайната русофилска опозиция. А
С. Радев, който е убеден русофоб, пише за отношенията между майор Ат.Узунов
и руския посланик в Букурещ следното: "С Узунова, който се бе прочул със
защитата на Видин като храбър офицер, Хитрово се споразумя лесно: за пръв
път руският дипломат виждаше един офицер, който му донасяше нещо друго
освен фрази - и не му искаше пари."90
Непрекъснатите заседания на тайния русофилски комитет, пътуването на
неговите членове до Букурещ и строгите полицейски мерки на Мантов създават
напрегната обстановка в града и засилват опасенията на правителството за
запазването на спокойствието в него91. На 25 и 26 януари 1887 г. на посещение
в Русе пристига регентът Г.Живков. От личен разговор с майор Узунов той
научава за недоволството на населението от Мантовата полицейщина, но от
друга страна разбира, че русенският комендант продължава да е краен против­
ник на правителството. Затова Г.Живков препоръчва на военния министър
Д.Николаев и на д-р В.Радославов Узунов да се премести от града, а Мантов
да се уволни. Според Д.Маринов ако тези препоръки са били взети предвид
бунт в Русе нямало да има 92. Заповеди за размествания на съмнителните
офицери в гарнизоните на Североизточна България са издадени от военния
министър, но тяхното изпълнение се забавя 93.
Д.Маринов има основания за своето твърдение, че именно Радославов и
Николаев, като вътрешна опозиция на доминиращото стамболовистко крило в
правителството, стават причина за забавяне навременните действия срещу
Русенския бунт. Това потвърждава и една телеграма на майор Узунов до воен­
ния министър Николаев от 15 февруари, само четири дни преди трагичното
събитие в Русе, с която се иска разрешение да инспектира частите от своята

87Свобода, бр.24, 24 ян. 1887; Ц. Г е н о в. Майор Атанас Узунов - строител на армията на млада
България.- В: Сто години от Бунта на русофилите (1887-1987 г.), с.63.
88 Свобода, бр.24, 24 ян. 1887.
89 Пак там, бр.30, 18 ноем. 1887.
90 С. Р а д е в. Цит.съч., с.593.
91 И. Р а д к о в. Ци+.съч., 178-179; Д. М а р и н о в. Цит.съч., с.108.
92 Д. М а р и н о в. Цит.съч., с.108.
93 И. Р а д к о в. Цит.съч., с.175.

179
бригада в Търново, Г.Оряховица, Елена и Силистра949. Искането на заподозрения
5
Узунов военният министър би следвало да тълкува най-малкото като опит от
негова страна за разширяване на русофилския заговор в тези градове и веднага
да го отстрани от длъжност. Телеграмата на Узунов показва още, че едва ли
русенският русофилски комитет е имал предварително определена точна дата
за вдигане на бунта. По-вероятно е, той да е предизвикан от разигралите се
събития в Силистра след 16 февруари 1887 г. Въведеното с княжески указ на
16 февруари военно положение във всички крайдунавски окръзи с нищо не
променя напрегнатата обстановка в Русе 96.
На 18 февруари до късно вечерта русофилският комитет уточнява подроб­
ностите около завземането на града от пионерния полк на другия ден. Мантов,
командирът на Пети пехотен дунавски полк капитан Вълков и командирът на
пионерния полк капитан Андреев дълго разговарят в пощенската станция по
телеграфа с правителството и регентството в столицата. Към един часа след
полунощ в пощенската станция пристига офицер, който носи телеграма за воен­
ния министър, с която майор Узунов иска да се отмени предвиденият за 19
февруари парад в града 96. Развръзката на събитията в Русе наближава, но
странно защо Мантов и офицерите националисти не правят опит с превантивни
арести да предотвратят кървавата междуособица. А народният комитет "Бъл­
гария за себе си" и на 18 февруари, последният ден преди бунта, продължава
да раздава оръжие на своите членове 97.
Както бе посочено в началото бунтът на офицерите русофили в Русе е доста­
тъчно проучен във фактологически план и не е нужно да се утежнява изложение­
то с описателната страна на събитието. По-скоро заслужават внимание някои
въпроси от политически аспект във връзка с Русенския бунт.
На първо място едва ли е състоятелно да се търсят причини за неговия неус­
пех и въобще за бързото угасване и на останалите русофилски бунтове в страна­
та още в своя зародиш. Нито вътрешнополитическата обстановка, нито външно­
политическите условия благоприятстват подобни акции. Обясненията с наме­
сата или ненамесата на различни социални прослойки от българското общество
в бунтовете, или пък анализите за произхода на офицерите, участвали в тя х 98,
също не са някакъв аргумент. Подобна е социалната характеристика и на тези,
които потушават бунтовете. Д а оставим настрана въпроса, че по него време
социалната диференциация у нас все още не е придобила ясно очертаващи се
класови граници. Неуспелият преврат на 9 август 1886 г. в столицата показва
най-добре обречеността на намесата на военните в разрешаването на полити­
ческата криза в страната. Русенският бунт е по-скоро акт на отчаяние. Следва
да се има предвид в това отношение твърдението на С.Радев, че нито един от
разбунтувалите се офицери не е бил цанковист. Според него те са били привър­
женици на П.Каравелов, а лично майор Узунов не е симпатизирал на емигран­
тите 99.

34 ЦВА, ф.1930, оп.2, а.е.20, л.7.

95 Свобода, бр.ЗО, 18 февр. 1887.
96 И. Р а д к о в. Цит.съч., с.182.
97 ИМ-Русе, инв.№ 4058(к).
98 Р. Л и п ч е в. Социалната характеристика на Русофилския бунт в Силистра.- В: Сто години от
Бунта на русофилите (1887-1987 г.), 155-163.
99 С. Р а д е в. Цит.съч., с.591,621.

180
 Що се отнася до самия план на бунта, за който сведения дават официалният
печат и съвременниците на събитието, предвиждащ овладяването на Русе и
със силите на още няколко близки гарнизона предприемане на поход към София
и с това вдигане на въстание в цялата страна срещу регентството 10°, е очевидно
нереален. Разбунтувалите се офицери в Русе не може да не са знаели, че във
всички гарнизони сред командния състав има както противници на правител­
ството, така и негови привърженици. Д а се разчита безусловно на тяхната
подкрепа е било повече от илюзорно. По-вероятно целта на бунта в Русе е
била да се задържи градът поне няколко дни от антиправителствените части,
които да обявят отцепването си от централната власт, и предвид разположе­
нието му, да се предизвика дипломатическата интервенция на великите сили
срещу управляващите в страната. Неуспехът не е бил фатален, поради благо­
приятната възможност за бързо оттегляне през Дунава в съседна Румъния.
Безспорно интерес предизвиква и въпросът за политическото кредо на вода­
чите на бунта. Това че офицерите русофили са били привърженици на външнопо­
литическия курс на Каравеловото правителство не дава основание да се твърди,
че те са били просто "предатели". Излишно е също да се изтъкват техните
заслуги в националноосвободителното движение, в Съединението и в Сръбско-
българската война, за да се доказва, че те са най-добрите патриоти. Желанието
им страната да следва проруския външнополитически курс е факт, но те едва
ли биха се съгласили тя да стане Задунайска губерния. По-скоро за тях е харак­
терно политическото мислене на възрожденския българин от последните години
на робството, който осъзнал силата на националната идея, по всякакъв начин
се стреми да я запази от влиянието на европейския меркантилизъм. В този дух
са и разсъжденията на редактора на спомените на Ана Стоманякова за съби­
тията от 19 февруари 1887 г. д-р Михаил Димитров: "Русенският бунт бе може
би горещ протест против настъпващия безпорядъчен европеизъм с неговата
алчност и обезличаване, с неговата случайност и привързаност."1 1011
0 2
0
Съдебният процес и разстрелът на деветимата водачи на бунта в Русе 10г,
предизвиква още сред съвременниците на събитията продължителни спорове,
съпътствани от многобройни обвинения, оправдания и противоположни оценки.
В досегашните изследвания обикновено не се посочват данни за загиналите в
него и се налага впечатлението, че жертви са само осъдените и разстреляните
офицери. Ако се вярва на емигрантския печат на 19 февруари 1887 г. Русе е
бил потънал в огън и пламъци и жертвите на правителствени части, потушаващи
бунта, са неизброими103. Но истината и без преувеличения е доста трагична. В
отговор на продължаващите емигрантски възвания за въстание в Княжеството
местният комитет "България за себе си", който има голям дял за потушаването
на бунта, публикувава обръщението към всички патриотични сили в страната

100 А. С т о м а н я к о в а. Цит.съч., с.14.

101 Пак там, с.6.
102 Разстреляни на 22 февруари 1887 г. са майор Ат.Узунов, майор О.Панов, капитан Г.Зеленгоров,
поручик Ил.Кръстеняков, подпоручик К.Кожухарски, подпоручик Г.Енчев, подпоручик ДЛГръмбешски
и гражданските лица-Т.Кърджиев и Ал. Цветков - ЦВА, ф.1920, оп.2, а.е.20, л.107,157, 233; Свобода,
бр.35, 7 март 1887. Смъртна присъда получава и капитан Больман, но като руски поданик е
екстерниран от страната.
103 Деветий Август, бр.5, 1 март 1887.

181
на 20 февруари, а в което посочва, че в Русе са убити 72 войници и граждани104.
В спомените си Л.Динолов, който ползва това обръщение, пише: "Русенските
улици бяха окървавени с кръвта на 76 души граждани и войници, от които 72
мъртви, а три дни след тоя кървав ден, са издигнаха на Сарабаир девет нови
гроба."105 Към общия брой на жертвите трябва да се прибавят поручик Мирослав
Матеев, загинал в ледените води на Дунава, и подполковник филов, починал
от раните си в болницата106. От посочените данни се вижда, че в това отношение
русенската трагедия от 19 февруари 1887 г. не може да бъде сравнявана нито
със Силистренския бунт, нито с бунтовете от есента на 1886 г. в Южна България,
още по-малко с безкръвния преврат от 9 август с.г. Естествено това обстоятел­
ство не може да не предизвика ответните мерки от страна на правителството.
Опасенията във Военното министерство, че подобен кървав инцидент като
русенския може да се повтори и в други гарнизони, въпреки взетите мерки, са
големи 107. От друга страна регентството си дава сметка, че безнаказаността
на офицерите-детронатори от 9 август, е оказала деморализиращ ефект върху
военните. Чуждестранните дипломатически агенти в столицата призовават
регентството за строго наказание на метежниците, а след произнасянето на
присъдите техните консули в Русе започват да ходатайстват за помилване на
осъдените 108. Както е известно в спомените си С.Радев и Д.Маринов отделят
специално внимание на вътрешната душевна драма на Стамболов при утвърж­
даване смъртното наказание на русенските офицери-бунтовници 109. Очевидно
той не е можел да спаси само личния си приятел Олимпи Панов. Въпросът за
наказанието е бил принципен от гледна точка на независимия вътрешен суве­
ренитет на страната.
Изглежда колебание за налагане на най-суровото наказание на водачите на
Русенския бунт е имал не само Стамболов, но и цялото регентство. Твърденията
на С.Радев за "студената непоколебимост на Муткуров" и неотстъпчивостта
на Г .Ж ивков110 са по-скоро фон на описваната лична драма на Стамболов. От
разменените телеграми между майор Р.Петров, натоварен да назначи военно­
полевия съм в Русе, и военния министър Д.Николаев от 20 февруари 1887 г.
става ясно, че след произнасянето на смъртна присъда веднага ще следва и

104 ИМ-Русе, инв.№ 4046(к). Официозът в."Свобода" публикува следните данни за жертвите на 19
февруари 1887 г. в Русе: от пионерния полк 10 убити, 14 ранени; от Пети дунавски полк I убит и
4 ранени; от гражданите и от комитета "България за себе си" - 4 убити и 23 ранени и 10-15 души
случайно леко ранени.- Свобода, бр.35, 7 март 1887. С.Радев посочва, че при престрелките по
време на Русенския бунт са загинали 15 опълченци (т.е. членове на комитета "България за себе
си"); от Дунавския полк 3-4 убити и ранени, а от пионерния полк до 40; имало мъртви жени и деца.-
С. Р а д е в. Цит.съч., 624-625.
105 ИМ-Русе, инв.№ 4039(к).
106 И. Р а д к о в. Цит.съч., с.184. Според съпругата на подполковник филов, Е.филова, трима
военни лекари са дали на ранения някакво лекарство, след което състоянието му рязко се ешошило
и той починал. Тя била убедена, че той без съмнение бил умишлено отровен.- А. С т о м а н я к о -
в а. Цит.съч., 58-59.
107 ЦВА, ф.1930, оп.2, а.е.20, л.116.
108 Свобода, бр.32-33, 26 февр. 1887.
109С. Р а д е в. Цит.съч., с.631 и сл.; Д. М а р и н о в. Цит.съч., с.118. Е.Каравелова в спомените си
твърди, че Стамболов вярвал във връзката между русенските русофили с техните водачи в столицата.
Но тя пък е убедена, че такава връзка не е съществувала.- Вж. Спомени на Екатерина Каравелова.
•С., 1984, с.187.
110 С. Р ад е в. Цит.съч., 632-633.

182
нейното изпълнение. Това се налагало, за да се предотврати евентуалната
намеса на чуждите дипломати у нас 1111 . Майор Петров има правомощия да
2
утвърждава присъдите, но още същия ден регентството му ги отнема. С две
последователни телеграми пак от 20 февруари, подписани от Ст.Стамболов,
С.Муткуров и Г.Живков, му се забранява да утвърждава присъди и да се из­
вършват екзекуции без тяхно съгласие " г.
След повече от едно денонощие размисъл решението е взето и водачите на
русофилския бунт в Русе са разстреляни рано сутринта на 22 февруари. Колкото
повече време минава от трагичния епилог на русенската драма, толкова по-
убедителен става Стамболов в правилността на своята позиция. В "Промемоа-
рията" си от пролетта на 1887 г. той съотнася вътрешната обстановка в страната
към очертаващата се нова конфигурация на силите в Европа. Сключеното между
Англия, Австро-Унгария и Италия през март с.г. Средиземноморско съглаше­
ние, получило одобрението на Бисмарк, за което една окупация на България
от Русия би станала повод за война срещу френско-руската коалиция, оконча­
телно премахва външната заплаха за страната. След това разсъждение Стам­
болов стига до извода: "фактът, че Русия бе принудена да приеме без да каже
нито дума против екзекуциите в Русчук и общото одобрение, което тази енерги-
ческа мярка предизвиква в цяла Европа, показва ясно линията на поведение,
която българското правителство трябва да следва спрямо Цанков, Климент,
Каравелов и компания. Докато България трябва да бъде управлявана от едно
регентство, положението е ясно определено."113 А що се отнася до външнопо­
литическата ориентация на България, за Стамболов тя не може да бъде друга,
освен в посока към оформящите се Централни сили, т.е. към австро-германския
съюз 1141
.
5
Противоречива е и обществената оценка на русенци за случилото се на 19
февруари 1887 г. в техния град. На 26 април с.г. регентите са на посещение в
Русе и вечерта, начело на факелното шествие от двеста членния комитет "Бълга­
рия за себе си", посещават всички позиции, където са станали сраженията
между "изменниците и храбрите защитници на България"116. На 1 май учителката
Петрана Хаджиева извежда учениците си на "майовка" извън града и поднася
цветя на гроба на разстреляните русофили 11в. На следващата година на 19
февруари комитетът "България за себе си" в Русе отново организира "всенарод­
но тържество" по случай потушаването на бунта117. По същото време пък кара-
велисткият орган в."Търновска конституция" твърди, че Ат.Узунов и О.Панов са
герои, защитили любовта си към отечеството с цената на невинно проляната
им кръв 118.

ЦВА, ф.1930, оп.2, а.е.20, л.101,233.

112 ИМ-Русе, инв.№ 3429(к).
113Личният архив на Стефан Стамболов. Т.1, с.261. Преценката на Стамболов за невъзможността
на Русия да предприеме решителна акция срещу регентството е много вярна. На телеграмата от
4 март 1887 г., която получава Александър III със сведения за потушаването на бунта в Русе, поставя
със собствената си ръка следната бележка: "Това е ужасното, че ние не можем да направим абсо­
лютно нищо за нещастните българи".- Вж. Авантюрите на руския царизъм в България, с.85.
114 Личният архив на Стефан Стамболов. Т.1, с.261.
115 Свобода, бр.53, 6 май 1887.
116 ДА-Русе, ф.76К, оп.1, а.е.1, л.25.
117Свобода, бр.129, 27 февр. 1888.
118Търновска конституция, бр.1,22 февр., бр.2, 26 февр. 1888.

183
 Когато Стамболов пада от власт през май 1894 г., по инициатива наТ.Теодо-
ров, Г.Губиделников, Ал.Каназирски и др., в града се провежда голяма демонст­
рация в памет на загиналите русофили. Както пише в спомените си Д.Маринов
най-яростни обвинения срещу Стамболов отправяли народниците, след това
каравелистите, а най-въздържани били главните потърпевши цанковистите119.
След официалното възстановяване на дипломатическите отношения с Русия в
началото на 1897 г. в местния печат се повдига въпросът, че русенската общест­
веност е задължена да почете "трагическата смърт на участниците в антире-
гентското въстание" с изграждането на подобаващ надгробен паметник 12°.
Тази идея се осъществява много по-късно от А.Стоманякова, сестра на раз­
стреляния русофил Ал.Цветков. Отпътувайки от Русе след потушаването на
бунта на борда на парахода тя се среща с големия руски писател Глеб Ив.
Успенски, идвал с намерението сам да провери разпространяваните слухове в
Русия за кървавите събития в България. Българските власти обаче не го допус­
нали да слезе на нито едно дунавско пристанище. Слушайки разказа на Стома-
някова за Русенския бунт, Успенски й дал идеята да напише спомените си за
това събитие 121. В Одеса с помощта на проф.Попруженко и проф.Палаузов тя
подготвя записките си на руски, но ги издава 43 години по-късно в Русе през
1930 г. Пак по нейна инициатива през 1933 г. се построява скромен паметник
на лобното място на офицерите-русофили край града. Но някогашните членове
на комитета "България за себе си" не позволяват на свещениците да извършат
подходящия за случая църковен ритуал122. Това е само една проява на трайно
уседналото фобство и филство у русенци.
Л.Динолов води на отчет останалите единадесет живи членове на комитета
"България за себе си" до началото на 1937 г. 123 Същата година на 7 март е
направена голяма панихида в памет на загиналите членове на комитета124. На
честването е поканен кметът на града, а Л.Динолов чете голям доклад за
събитието от 19 февруари 1887 г.125 В доклада липсват изкуственият патос и
крайните оценки, което като че ли показва вече едно по-мъдро отношение към
трагичните резултати от острия политически сблъсък между филството и фобст-
вото. Но промяната на конюнктурата в международните отношения отново се
превръща във фактор за нарастване на нетърпимостта между русенските фили
и фоби. На 22 срещу 23 март 1940 г. паметникът на русофилите край града е
взривен от местната организация на съюза "Родна защита" с участието на
бивши членове от комитета "България за себе си"126. Доста години след Втората
световна война, като поддръжници на руския царизъм, русенските русофили
са забравени, забравен е и техният разрушен паметник. Чак към края на 50-те
години те отново стават герои, а през 1967 г. е възстановен и паметникът им.
Разбира се, русофилският бунт в Русе има своя по-съществен отзвук в кон­

119 Д. М а р и н о в . Цит.съч., 120-121.

120 Законност, Русе, бр.27, 2 февр. 1897.
121 А . С т о м а н я к о в а . Цит.съч., с.5.
122 Н. С т о я н о в а. Паметникът на русофилите - символ на безсмъртие.- В: Сто години от Бунта
на русофилите (1887-1987 г.), с.274.
123 ИМ-Русе, инв.№ 4043(к).
124 ИМ-Русе. инв.№ 4041 (к).
125 Пак там, инв.№ 4039(к) и № 4042(к).
126 Н. С т о я н о в а. Цит.съч., 275-276.

184
кретната политическа действителност на страната през пролетта на 1887 г.
Процесът и инквизициите над осъдените в "мантовата гробница"127, предизвик­
ват нова емигрантска вълна сред гражданството. От друга страна, примерът
на русенския националистически комитет при потушаването на бунта е послед­
ван от масово възникване на такива комитети по места. На 1 март в столицата
се сформира централен националистически комитет начело със 3 .Стоянов,
Д.Петков, Ил.Въпчев и др.128 Почти във всички големи и малки градове регентст-
вото има вече своята организирана политическа опора. Но кървавото потушава­
не на Русенския бунт води и до разногласия сред управляващите кръгове, тъй
като за твърдите мерки срещу метежниците се обвиняват главно министър-
председателят и министър на вътрешните работи д-р В.Радославов и военният
министър Д.Николаев. Пак върху тях се хвърля вината за многобройните арести
на опозиционните дейци в столицата сред февруарските бунтове в Североиз­
точна България, станали известни с жестокото изстъпление над бившия пре­
миер П.Каравелов 129.
Важен епизод от вътрешноправителствените противоречия между стамболо-
висти и радослависти непосредствено след Русенския бунт, е опитът за покуше­
ние срещу Д.Мантов в Букурещ на 18 март 1887 г. Официалната версия е, че
Мантов отива в Букурещ по покана на Хитрово, който чрез него искал да направи
първа стъпка за предварителни преговори с регентството. Мантов дълго отказ­
вал, но накрая, заминавайки по частна работа в Румъния, получава разрешение
от Радославов да посети руския дипломат в Букурещ и да се запознае с него­
вите предложения 13°.
Както пише в спомените си Д.Маринов, Мантов още през есента на 1886 г.
от името на Радославов разговарял с Каулбарс в Русе а евентуално сваляне
на регентството. На 8 февруари 18887 г. по таен полицейски канал от Букурещ
донасят на Стамболов, че с помощта на бившия драгоманин при руското консул­
ство в Русе М.Якобсон по поръчение на министър-председателя Мантов ще
води преговори с Хитрово за отстраняване на регентството от властта. Стам­
болов настоява пред Радославов да уволни Мантов от поста му окръжен управи­
тел, но не успява да се наложи. Тогава той натоварва един свой приятел офицер
от Русенския гарнизон да следи всяка стъпка на Мантов 131. Когато на 18 март
русенският окръжен управител отива към руското посолство в Букурещ на угово­
рената среща с Хитрово е прострелян на улицата от двамата български емигран­
ти Васил Иванов и Димитър Кавазов132. По думите на Д.Маринов, когато Стам­
болов получил телеграфическата вест за това покушение, въздъхнал с облек­
чение 133.
Острият вътрешен конфликт между управляващите стамболовисти и радосла­
висти е избягнат. В румънския парламент обаче опозицията атакува правител­
ството заради негласната му подкрепа на българските емигранти под руски

127 Т. X а д ж и п е н о в. Цит.съч., с.77 и сл.; А. С т о м а н я к о в а . Цит.съч., с.50.

,2> Свобода, бр.34, 4 март; бр.36, 11 март 1887.
129 Р. Π ο π о в. Стефан Стамболов и Васил Радославов в борба за политическата власт в периода
на регентството (1886-1887).- ИПр, 1991, № 1, с.16.
130Свобода, бр.40, 21 март 1887.
,3' Д. М а р и н о в. Цит.съч., 158-159.
132 Авантюрите на руския царизъм в България, с.145 и сл.
133 Д. М а р и н о в. Цит.съч., с.159.

185
натиск и настоява да се изгонят всички политически бегълци от страната 134.
Руската дипломация успява да потули политическия мотив на покушението
пред съда 135. След едномесечен престой в букурещката болница Мантов се
завръща в Русе, тържествено посрещнат на пристанището. Сред посрещаните
е и офицерът, назначен от Стамболов да го следи, който е трябвало незабавно
да го арестува, ако мисията му е била успешна 136.
Не е възможно да се. посочат всички нюанси на отражението на Русенския
бунт върху общественополитическия живот в града и страната. Независимо от
подкрепата на великите сили за действията на регентството става ясно, че
изборът на нов княз е належащ и неизбежен 137. Само бързото решаване на
династическата криза може да донесе трайно успокояване на политическото
напрежение в България, Русенският бунт, както и другите русофилски бунтове
от есента на 1886 и началото на 1887 г., поставят началото на намесата на
армията в междупартийните борби и на откритото насилие в българската поли­
тическа действителност, фобството и филството стават трайни тенденции в
политическия живот на страната и слагат своя ярък отпечатък върху формира­
щото се партийно многообразие у нас в края на XIX и началото на XX в.

POLITICAL ASPECTS OF THE RUSSOPHILE REVOLT IN ROUSSE

OF FEBRUARY 19, 1887

Lyubomir Zlatev

The author has tried to throw light on some moments of the Russophile revolts in ESulgaria
in 1887 and on the revolt in the town of Rousse. On the basis of studies made so far and
documentary sources a fuller picture of the political situation during the revolt in Rousse and
certain political projection in the following years are outlined. The Russophile revolts and the
revolt in Rousse marked the beginning of the interference of the army in the struggles be­
tween the parties and open violence in Bulgaria’s political reality while Russophobia and
Russophilia became lasting tendencies in Bulgaria’s political life.

134 Свобода, бр.42, 28 март 1887.

135 Авантюрите на руския царизъм в България, 147-148.
136 Д. М а р и н о в. Цит.съч., с.160.
137 А. П а н т е в. Англия срещу Русия на Балканите 1879-1894. С., 1972, с.155.

186
 И сто р и о гр аф и я

ИСТОРИЧЕСКАТА СЪДБА НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА НЕМСКАТА

ИСТОРИОПИС (1878-1939)

Елена Бояджиева

След като през втората половина на XIX в. българите показаха на света, че

са узрели за свободата, и светът обърна очи към забравения доскоро и от бога
народ. Но най-вече след Освобождението (1878 г.) България става по-интригу-
ваща и по-достъпна за чуждия изследовател. Модерното за времето си историо-
знание, отличаващо се със своята енцикпопедичност, предлага богата гама
от открития, едно от които бе България. Привлечени от почти незнайната дотога­
ва нейна съдба, белязана драматично с епохи и на възход, и на падение, чужди­
те историци, предимно слависти, се захванаха да проучат произхода и етноса
на българите, техния език и писменост, бита и обичаите им, политическите и
стопанските структури. Безспорно първенството сред европейските изследвани
държаха немските учени.
Завладени от страстите на откривателя и отдадени изцяло на проучванията
си, историците-първостроители на българистиката от поколенията на бисмар-
ковия и вилхелмианския Райх оставиха великолепен пример на професионална
вещина и добросъвестно боравене със свидетелствата за миналото. Послед­
ваха ги онези български учени - техни ученици и сътрудници, чието творчество
извиси родната наука до най-добрите образци на европейската. По-късно, глав­
но на прага и по времето на двете световни войни, ще стане видно, че истинските
научни усилия все повече се сплитат със стратегическите интереси на великата
сила.
Следвайки хронологията - в публикационен аспект - на немската българис­
тика, ще обърнем внимание на три релефно откроени върха, споходени от най-
големите. В началото това са феликс Каниц и Георг Розен, Вятрослав Ягич и
Август Лескин. След тях идва многозаслужилият за българската народонаука
Густав Вайганд. През годините между двете световни войни техни достойни
приемници са Алоа Хайек, Карл X. Майер, Бернд фон Арним, Паул Дилс, Герхард
Геземан, Макс Васмар, Франц Дьолгер и Георг Щадмюлер.
Тук ще се спра и на авторите на популяризаторските трудове: Паул Линден-
берг, Рихард фон Мах, Карл Касиер, Вилхелм Руланд, Георг Кунцер и др. Макар
и да не са излезли от перото на историци по професия, техните пътеписи, дневни­
ци, мемоари и исторически повествования са наситени с атмосферата на съби-

Исторически преглед, кн. 1-2/1998

187
тията, на които в много случаи летописците са свидетели или дори действащи
лица. Своеобразното съчетание между предимството на автентичността и недо­
статъка на пристрастието, неизбежно вдигащо емоционалния градус, прави
четивата им по-достъпни и по-любопитни за широките читателски кръгове.
Захващайки се с настоящия преглед на немската българистика в границите
на шестдесетгодишния публикадионен период -1 8 7 8 -1 9 3 9 г. - имам предвид
убеждението, че приносът й в изучаването и в популяризирането на българската
история е важна, неотделима част от културните общувания между двата
народа. И същевременно - необходим поток от знания за страната, където
културното влияние на Германия спомага, макар и косвено, за стопанското
взаимодействие и взаимното разбирателство.
Обект на вниманието ми са излезлите в Германия от немски автори моногра­
фии без публикациите на архивни документи, учебници, речници и преводи.
Заглавията са издирени по библиографски и историографски пъ т1.
В зората на немската българистика, чието начало съвпада с раждането на
новата велика сила - единният германски Райх, се появяват първите солидни
научни изследвания върху историята на българите и на населяваните от тях
земи. Подобно на Иречек - основателят на модерната историопис за България,
феликс Каниц (1829-1904) съгради основите на етнографското й проучване.
Оригинална личност и безспорен авторитет в широкото поле на научните си
занимания - етнография, археология и география - Каниц остави наследство с
фундаментални приноси. Сред тях най-значимото са трите тома "Дунавска Бъл­
гария и Балканът", претърпели второ и трето издание почти непосредствено
след първото 2. Плод на шестнадесетгодишните му пътувания из България
(1860-1876) и проучването на археологически, етнографски и на всякакъв вид
писмени паметници за миналото й, обемистият труд е своеобразно откритие
за времето си. И днес той е богат рудник на сведения, без които не може да
мине и съвременният изследван. С него всъщност се обособи една нова научна
дисциплина.
В България делото на ф.Каниц е оценено и продължено от Ан.Иширков, Ст.Ро-
мански и Б.филов, а в Германия - от Адолф Щраус. През 1898 г. излиза от
печат неговата монография "Българите. Етнографски студии" - оригинално из­
следване на българските народни обичаи, на легенди, предания, поверия и
обичаи3. То е предшествано от публикуването на събраните от автора "Българ­
ски народни песни" в оригинал, което съдържа и анализ на текста и музиката4.

1ф. К р а у з е, ф. А. Л а у б е. България в германската литература.- Проблеми на българската

историография след И-тасвет. война. С., 1973; А. Р и м π о в а. Историята и културата на България в
германската литература (1878-1944).- Втора нац. школа на млади историци. 4.1. История на България.
С., 1981, 104-136; М. S а е n g е r. Verzeichnis deutschsprachiger Bücher über Bulgarien.- Bulgaria.
Jahrbuch 1942 der DBG e.V. Berlin. Leipzig, 1942, S.335-382; З д р . Р а д е н о в . Връзки между
български и германски учени и музеи,- В: Българо-германски отношения и връзки. Т.2. С., 1979,
305-326.
2 F K а n i t z. Donaubulgarien und der Balkan. Historisch-geographisch-ethnographische Reisestudien in
den Jahren 1860-1876. Leipzig, 1879,1880. 2. neu bearb. Aufl. 3 B-de. 269 S., 304 S., 386 S.; 1882. 3. neu
bearb. Aufl. 3 B-de. 269 S„ 304 S., 386 S.
3 A. S t r a u s s. Die Bulgaren. Ethnographische Studien. Leipzig, 1898. 477 S.; Рец.: И в. Ш и ш м а н
о в. Die Bulgaren. Ethnographische Studien von Adolf Strauss. Leipzig, 1898,- Бълг. преглед, 1898, № 4,
149-150. За ф.Каниц са писали В.Златарски, Геза фехер, В.Киселков, О.Василев и Здр.Радонов.
4 А. S t r а u s s. Bulgarische Volksdichtungen. Wien, 1895. 518 S.

188
 Друг почитател на българското народно творчество е Георг Розен, събрал и
публикувал в собствен превод "Български народни песни" (Лайпциг, 1879)s.
Изучавал източни езици в университетите на Берлин и Лайпциг, Розен е обходил
Балканите и Ориента. Впечатленията си той споделя с немския читател в творби,
в които рисува пъстрата мозайка от култури в посетените от него земи, проуч­
вайки историческите причини за многообразието. Принос към историята на
България предлага книгата му "Балканските хайдути" (Лайпциг, 1878)5 6 - ярка
панорама на първите прояви на въоръжена съпротива срещу турското робство,
създадена на основата на наши и чужди исторически свидетелства, както и от
сведенията на фолклора.
На превала между деветнадесетия и двадесетия век превес в немската бъл­
гаристика имат езиковите проучвания, които с анализи, изводи и оценки под­
хранват историческите. Тон дава професорът от Лайпцигския университет Ав­
густ Лескин (1840-1916). След като Микпошич публикува мнението си, че старо-
църковнославянският език бил предшественик на словенския, А.Лескин и В.Ягич
се захващат с най-детайлно историческо и езиково изследване на старите
църковни книги.
Докато Вятрослав Ягич се насочва към философско-историческата интерпре­
тация на проблема, резултатите от която обнародва във фундаменталния си
труд "История на възникването на църковнославянския език" (Берлин, 1913)7,
А.Лескин е завладян от желанието да приложи в практиката постигнатите
знания. Оповестявайки на света откритието си - плод на дългогодишните му
дирения, съпоставки и анализи, а именно, че староцърковнославянският език
е езикът на българите от IX в., той разработва и обнародва изключително полез­
ните и за науката, и за преподаването "Наръчник на старобългарския (староцър-
ковнославянския) език" и "Граматика на старобългарския (староцърковносла-
вянския) език"8. Наръчникът претърпява пет издания, като на неговата основа
и с помощта на граматиката Л.Милетич и Ал.Балан съставят своите старобъл­
гарски граматики. Българските учени Иван Шишманов, Беню Цонев и гореспоме­
натите осигуряват приемствеността на Лескиновото дело, а самите те - съиз­
мерими с европейските величини, допринасят за престижа на България в полето
на науката.
За българите проф. А.Лескин има освен чисто научна, но и културно-полити­
ческа заслуга. Бидейки постоянен сътрудник на Брокхаузовата енциклопедия9,
той води отдела за България и списва за нея материалите с онази обективност
и научна отговорност, присъща на учените, неподвластни на геополитически
интереси и комерсиални съображения.

5 Bulgarische Volksdichtungen. Gesamm. und ins Deutsche übertragen von Georg Rosen. Leipzig, 1879.
254 S.
6G. R o s e n. Die Balkan-Haiduken. Ein Beitrag zur inneren Geschichte des Slaventhums. Leipzig, 1878.
336 S.
7V. J a g i c. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913. 540 S.
8 A. L e s k i e n. Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Weimar, 1871. 245 S.;
Weimar, 1910. 351 S. etc.; Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Heidelberg, 1909.
260 S. За него вж. Ж. H у p и ж а н. Приятели на България. С., 1940, 141-143; З д р . Р а д о н о в .
Цит.съч., 308-309.
9 В. Й о р д а н о в . Лайпциг и българите (Културно-исторически и стопански очерк.) С., 1938. 156
с. (за А.Лескин - с.57-60).

189
 В началото на века се извисява една мощна творческа фигура, която мери
ръст с най-добрите. Това е професорът от Лайпцигския университет Густав
Вайганд (1860-1930), чиито изследвания се простират във времето от "бел
епок", та чак до зенита на Ваймарската република. Творческо дълголетие, ши­
рота на научните интереси и енциклопедичност отличават учения от неговите
съвременници и следовници в полето на науката.
Син на топлия рейнски край, Г.Вайганд притежава необичайна мащабност
на възгледите и търсещ, неспокоен дух. Специалист по романските езици и
ръководител на съответната катедра в университета, той изпървом се насочва
към румънския език като към най-неизвестния клон от романските. Тласкан от
жаждата да проникне в нови, неспоходени дотогава области на знанието, Вай­
ганд се запознава и с българския език, впечатлен от силното му влияние върху
румънския. Така още с първите си трудове младият учен отхвърля границите
на строго разделените научни дисциплини. В годините на творческата си зре­
лост Вайганд, който съгражда основите на сравнителното балканознание, се
отдава почти изцяло на българистичните проучвания.
Многобройните му пътувания из България и съприкосновението му с различни
слоеве на населението затвърждават убеждението у него, че жителите на Маке­
дония са българи. (На тази тема в творчеството на Г.Вайганд ще се спра по-
нататък.) Опознал страната, хората и езика им като местен човек, тридесетго­
дишният изследван обосновава изводите си в двутомния труд "Арумъните",
последван години по-късно от "Румъни и арумъни в България" и "Етнография
на Македония"10. В продължение на повече от тридесет и пет години Вайганд
проучва, пише и говори от своята катедра за участта на българското племе, за
неговия бит, култура, език и обичаи, за жестоко изстраданите от него национал­
ни идеали.
Автор на солидни монографии върху теорията на балканистиката, в България
Вайганд добива най-широка известност както с публикациите и сказките си за
Македония, така и с двата речника - българо-немски и немско-български - и с
трите граматики на българския език. Макар и да му спечелва най-голяма попу­
лярност, учебната литература заема всъщност твърде скромно място в твор­
чеството му.
Чрез българистичните проучвания и лекции на учения и преподавателя Вай­
ганд и чрез създадения от него и с помощта на българското правителство
"Български семинар" (1906) към Университета в Лайпциг семинарът се превръща
в център на немската българската. В поредицата "Българска библиотека" на
семинара излизат девет тома, сред които фундаментални изследвания на
В.Златарски, Н.Станев, Ан.Иширков и други, оставили диря не само в отечестве­
ната наука.
В тежките следвоенни години Г.Вайганд води борба за възстановяването на*S .

10 Г. В а й г а н д. Аромъне. Върна, 1899. 305 с. Rumänen und Aromunen in Bulgarien. Leipzig, 1907.
104 S.; Ethnographie von Makedonien. Geschichlich-nationaler, sprachlich-statistischer Teil. Leipzig, 1924.104
S. Рец.: В . М а р и н о в . Ethnographie von Makedonien... von Prof. Dr. Gustav Weigand. Leipzig, 1924.-
Учил. преглед, 1925, № 1-2,71 -73; С т . Р о м а н с к и . Gustav Weigand. Ethnographie von Makedonien.
Leipzig, 1924.- Макед. преглед, 1925, № 3,111 -118 и др. За Г.Вайганд вж. В. Й о р д а н о в. Цит.съч.,
61-69.

190
семинара11. След смъртта на учения работата там е преустановена. Библиоте­
ката обаче оцелява: книжовното й богатство се влива във фондовете на Инсти­
тута за Югоизточна Европа в Мюнхен (осн. 1930 г.)12.
Сътрудниците на Г.Вайганд в семинара: Ан.Иширков, Ст.Романски, Ив.Геор-
гов и Ал.Дорич, продължават неговото дело и изследваческа традиция върху
широкото поле на няколко взаимносвързани области на знанието - география,
история, етнография и езикознание. Приносите на немския учен в българската
народонаука и в полза на българщината са оценени от Ст.Романски и В.Йор­
данов, а в наши дни - от К.Косев, Здр.Радонов и др. И днес те звучат все така
актуално и дават повод за размисъл и сравнение с писанията на някои родни
т.нар. историци от десетилетието след деветосептемврийския преврат.

* * *

Статистическият анализ сочи, че през тридесет и трите години след Освобож­

дението на България (1878 г.) до подстъпите към първата Балканска война в
Германия от немски автори са публикувани общо 65 заглавия по българските
въпроси. В единадесет от тях те са засегнати дотолкова, доколкото са част от
общобалканските и/или югоизтоевропейските. Изцяло българистични са 54.
От тях пет са проучванията на античните паметници по българските земи, девет
- езиковедски приноси (на В.Ягич и А.Лескин) към средновековното минало
на България, по един върху турското робство (Г.Розен) и Българското възраж­
дане (Курт Шефлер "Българската екзархия", 1909), двадесет и два са посветени
на нова България, единадесет - на македонския въпрос и пет етнографски
(ф.Каниц, А.Щраус и Бр. фон Сидаков).
Публикациите, рисуващи пъстрата мозайка от събития в Третата българска
държава, както и онези, разнищващи изкуствено заплетения македонски въп­
рос, са предимно дело на любители-историци. Единственият научен труд е
монографията на К.Иречек "Княжество България"131 , която е богат извор на сведе­
4
ния, изключително полезни както за съвременниците му, така и за днешните
изследователи.
Онези от тях, добри познавачи на периода 1878-1912 г. и на чуждата книжни­
на за него, са констатирали факта, че интересът на немските историописци е
привлечен оправдано най-силно от кипежа по Съединението (1885 г.) и послед­
валата го сръбско-българска война. Някои са били непосредствени свидетели,
а дори и участници в събитията, поради което описанията им излъчват свежест­
та на преживяното, оживяваща сухата материя на статистическите данни и .
При други автори, като А.Кох и Х.Клебер, в центъра на повествованията им
за епохата е личността на княз Александър Батенберг - обединителна и герои­

11 ЦДИА, ф.177, оп.1, а.е.633, л.18-33: Писма на проф. Г.Вайганд и на Бълг. студ. д-во в Лайпциг
до М-вото на нар. просвещение за финансова помощ с цел възобновяване работата на семинара.
12G. S t а d t m ü 11 e r. Die Entwicklung der deutschen Bulgarien-Forschung - Bulgaria. Jahrbuch 1942
der DGB e.V. Berlin. Leipzig, 1942, S.332.
13 C. I r е c e k. Das Fürstentum Bulgarien. Wien-Leipzig, 1891.573 S.
14 A. v. H u h n. Der Kampf der Bulgaren un ihre Nationaleinheit. Politisch-militärische Geschichte der
bulgarisch-rumelischen Ereignisse im Jahre 1885. Leipzig, 1886. 321 S.; Aus bulgarischer Sturmzeit. Leipzig,
1887. 302 S.

191
ческа фигура, символизираща съединисткия идеал15. Добросъвестното описа­
ние на фактите из живота на току-що възкръсналата от пепелищата българска
държава се допълва от емоционално пресъздаденото напрежение на голямото
изпитание - Съединението и храбрата война на капитаните срещу генералите,
покрила със слава и младата българска войска, и нейния млад пълководец.
Личността и управлението на княз Фердинанд, компромисите му по пътя
към жадуваната корона и независимостта на България са привлекли - в грани­
ците на публикационния период - единствено Паул Линденберг 16. Плодовит
автор "българофил", ревностен поборник за най-тесни културни общувания меж­
ду двата народа, той ще се изяви най-вече след 1912 г. върху съдбовните
мигове в новата българска история.

* * *

В краткия отрязък от време, заключен между две първи войни -· Балканската

и Световната - и белязал трагически България с две поредни национални катас­
трофи, немската българистика сочи небивал дотогава количествен растеж. В
основата му безспорно стои стратегическият завой в политиката на Райха към
България, тласък за който дава и активизирането на френската политика към
страната ни.
Новият политически интерес на Германия към малката балканска държава
има за логична последица оживлението на културните връзки и намира отраже­
ние в големия брой публикации, посветени на нея. Едва ли се нуждае от комен­
тар фактът, че кривата на нарастването им се стрелва стремително нагоре,
след като България е хвърлена в огъня на голямата война, и то - като съюзник
на Райха.
В бързотечието на седемте военни години -1 912-1918 - с една кратка пауза,
недостатъчна на съкрушеното ни отечество да превъзмогне покрусата - на
книжния пазар в Германия се появяват 55 заглавия из тематичния кръг на
българистичната историопис. Или - приблизително толкова, колкото в продъл­
жение на предходните тридесет и три години. (В техния брой, както и преди, не
включвам преводи, учебна литература, речници, статии и брошури).
Измежду тези заглавия на монографични издания шест са онези, които вкрат-
це са проследили хилядолетната история на България. Макар аЕггорите им да
не са професионални историци, те оставят книги с непреходно значение за
популяризирането на историческата ни съдба. Знанията, които сеят Вилхелм
Руланд, Курт фльорике, Карл Касиер, Карл Асперн и др.17, се ограничават до
най-общото, но затова пък достигат до по-широки кръгове от читателската
публика. Характерни за тях са възхвалата на българските добродетели и на

15 А. К о с h. Fürst Alexander von Bulgarien. Darmstadt, 1887. 282 S.; H. K I а e b e r. Fürst Alexander I.
von Bulgarien. Dresden, 1904. 347 S.
16P L i n d e n b e r g . Ferdinand I, König der Bulgaren. Berlin, 1911. 169 S
17 W. R u I a n d. Auszug der bulgarischen Geschichte. Berlin, 1912. 64 S .;'K. F I o e r -
c k e . Geschichte der Bulgaren. Stuttgart, 1913. 88 S.; K. K a s s n e r. Bulgarien. Land und Leute. Leipzig,
1916.136 S.; K. A s p e r n. Illustrierte Geschichte der Bulgaren. Regensburg, 1916. 80 S.; G. B u s c h a n.
Die Bulgaren. Herkunft und Geschichte, Eigenschaften, Volksglaube, Sitten und Gebräuche. Stuttgart, 1917.
75 S.; H. S c h i n d I e r. Bulgarien. Land und Leute... Dresden, 1918. 77 S.

192
личността на цар Фердинанд, който ще остане в историята на България с едно
велико дело - обявяването на независимостта й.
В съзвучие с всеобщия изблик на българофилство в Германия са например
уводните слова в първата малка "История на българите" от Вилхелм Руланд:
"Представете си хилядолетната история на българите като стар героичен епос.
Някои епохи говорят с убедителен език, който трябва да настрои към размисъл
съвременния политик. Народ, който столетия наред е бил готов да мре за сво­
бодата си, е способен и в бъдеще да принесе най-тежки жертви в името на
политическите идеали"18.
Очевидно като изключим научните трудове върху античното минало. Българ­
ското средновековие и възраждане, обнародваната през тези години книжнина
за България е дело на твърде разнолики в професионално отношение среди -
общественици и политици, писатели и публицисти, учени и военни. Откриващи,
опознаващи, изучаващи България и българите, те допринасят да се съгради
мостът на двустранното сближение, свързващ сърцето на Европа с югоиз­
точната периферия, да се вникне в народопсихологията и душевността на бъл­
гарина, в силата на идеала му за целокупно отечество.
Същинските исторически изследвания са представени с три заглавия за
паметниците на древността върху теорията на българската държава, с още
три върху българското средновековие и с едно единствено - дисертацията на
Ернст Райнхард за учредяването на Българската екзархия (1870 г.) - в рамките
на възрожденската епоха19. Липсва самостоятелен труд, дори научно-популя­
рен, върху полухилядолетното робство, без да смятаме страниците в посочените
вече общи повествования.
Неспокойното битие на България след Освобождението, политическите тру­
сове - последица най-вече от разпокъсването й от Великите сили - са обект на
тридесет и две монографии, сред чиито автори пак не ще открием професиона­
лен историк. На историческите права на България върху Македония е посветена
кратка студия 20, а на българската участ в сложната плетеница от балкански и
югоизточноевропейски противоречия - девет. Сред тях се открояват публика­
циите на държавни мъже и политици - Хайнрих фон Бюлов, райхканцлер (1900-
1909), Фридрих Науман, депутат от левите либерали в Райхстага и Хелмут фон
ден Щайнен, специалист по въпросите на културата21. В книгите им исторически­
те знания хвърлят мост през вековете към бъдещето, като основоположната
идея се състои в изграждането на оста Средна Европа - Балканите. На България
се отрежда ролята на "основна брънка във веригата на Централните сили, която
трябваше да се разпростре от Северно и Балтийско море до Персийския залив22.
В половината от публикациите за следосвобожденска България главната
тема е войната. Това са предимно дневници и спомени за Балканските войни и

,e W. R u I а n d. Geschichte der Bulgaren. Berlin, 1911. S.6-7.

19 E. R e i n h a r d t. Die Entstehung der Bulgarischen Exarchats. (Diss.), 1912. 106 S.
20 M. R. F u n c k - M i s o u t c h. Bulgariens historische Rechte auf Mazedonien. München, 1917. 27 S.
21 H. v. B ü I o w. Deutschland, Österreich-Ungarn und die Balkanstaaten. Hamburg, 1914. 166 S.; F r.
N a u m a n n . Bulgarien und Mitteleuropa. Berlin, 1916. 69 S.; Η. v ο n d e n S t e i n e n . Die Bulgaren und
wir. Berlin, 1917. 93 S.; M. R o g g e. Unsere Bundesgenossen. Berlin, 1918.130 S.; Das mitteleuropäische
Bulgarien. Dresden, 1917.120S.
22 Bundesarchiv (BA) Koblenz, Deutsches Ausland-Institut, 1004/55: H . v o n d e n S t e i - n e n . Op.cit.,
S.10; R O s t w a I d. Die kulurpolitische Mission Bulgariens. Dresden, Leipzig, 1916, S.22.

13 Исторически преглед, кн. 1-2/1998 193

влизането ни в Първата световна война. Преобладават възторжените нотки на
удивлението от героизма и себеотрицанието на българския воин, които обаче
не могат да заглушат сериозните опасения, че жестокият сблъсък на балкан­
ските държави е прелюдия към приближаващата голяма война в Европа.
Сред най-активните летописци и популяризатори на новата българска история
са несъмнено Паул Линденберг и Карл Касиер. Писател и журналист, П.Линден-
берг е голям приятел на България. Поощрил и лично участвал в създаването
на Германо-българското дружество в Берлин (осн. в 1916 г.), той фактически
го ръководи от 1925 до 1930 г.
През 1912 г. Линденберг обнародва книгите "Нова България 1887-1912. Из­
следвания и военни набези" и "Срещу полумесеца. Повест от българо-турската
война"2232
2 , които както с повествованието си за преломни събития, така и с луксоз­
4
ното си оформление и богатите илюстрации грабват вниманието на любознател­
ния германец. Проф. П.Линденберг е автор на още три книги за България, от
които две - за цар Фердинанд. През 1916 г. той организира първата голяма
странстваща изложба на български художници в Германия гА. В съзвучие с
доминиращата вълна в немската българистика през разглеждания публикацио-
нен период (1912-1918) Линденберг възхвалява боеспособността и съпротиви­
телните сили на българите в барутните погреби, но най-високо оценява културни­
те им способности.
На особено голяма популярност в България се радва най-вече Карл Касиер,
доктор по метеорология и професор в Пруския метеорологичен институт и във
Висшето техническо училище в Берлин. Поклонник на историята и изкуствата,
след като се сприятелява с младия тогава (1910 г.) учен Анастас Иширков,
К.Касиер се захваща със страст да опознае неговото отечество и сънародници.
За пръв път Касиер посещава България всъщност още през 1900 г., за да
помогне при изграждането на българската метеорология. Очарован от хората
и природните красоти, той става чест гост тук и неуморен пътешественик из
всички краища на страната. Впечатленията си той споделя в научно-популярната
си книга "България. Земя и хора"25 и в около 80 студии, статии и сказки.
Като горещ приятел на България К.Каснер е сред вдъхновителите и най-
ревностните инициатори за учредяването на Германо-българското дружество
в Берлин. Дълги години ной неизменно участва в ръководството му 26.
Заслугите на берлинския професор както за развитието на българската метео­
рологична наука и за културното сближение между двата народа, така и за
популяризирането на България в Германия, а оттам - из цяла Европа, са поче­
тени от наша страна с ордена "За гражданска заслуга II степен", връчен му

22R L i n d e n b e r g . Das neue Bulgarien. 1887-1912. Berlin, 1912. 154 S. mit 60 Abb.; Das heutige
Bulgarien. Stuttgart, 1915. 148 S.; Wider den Halbmond. Eine Erzählung aus dem bulgarisch-türkischen
Kriege. Berlin, 1912. 270 S.
24 Bulgarische Kunstausstellung. Berlin, 1917.16 S.
” K . K a s s n e r . Op.cit., Рец.: В. Й о р д а н о в . "България“ от проф. д-р К.Каснер,- Учил преглед,
1927, № 4,624-625.
26 Ц в. Т о д о р о в а , Е. С т а т е л о в а . Към началната история на Γерманско-българското
дружество (1916-1918).- В: Бълг.-герм. отн. и връзки. Т.2, с.162, 175; Bundesarchiv (ВА) Koblenz,
Deutsches Ausland-Institut, 1004/55, BI.39.

194
лично от цар Борис III27. Подобно на В.Ягич, А.Лескин, Г.Вайганд и проф. К.Кас­
иер е избран за дописен член на Българската академия на науките 28.

* * *

След края на Първата световна война в немската историческа българистика

се наблюдава едно ново явление: намалява относителният дял на популярните
издания за сметка на научните, разработени предимно върху здравата основа
на документалната информация. Успоредно на това спада количеството на
публикациите, но пък се увеличава качеството им.
В продължение на двадесет години - от 1919 до 1939 - в Германия, която бе
разтърсена от ред съдбоносни за целия континент събития - разгром, рево­
люция, първа република и първи тоталитарен Райх, излизат от печат под немско
авторство 86 заглавия върху българската история. Тринадесет от тях са общо-
исторически, едно - принос към изучаване на праисторическото и три - на
античното минало на българските земи. Липсата на исторически трудове за
средновековна България се компенсира от седем историко-филологически
проучвания на старобългарски език.
Петстотингодишният период на османското владичество е обект на научно
възпроизвеждане и тълкуване в един солиден, обобщаващ труд и в други два,
където интересът е привлечен от частични детайли. Различни елементи от
пъстрата мозайка на новата българска история са осветлени в 28 публикации,
а македонският въпрос - в дванадесет. Етнографските студии са две на брой,
а историческите, разглеждащи България в по-широкия балкански и/или юго-
източноевропейски план - седемнадесет.
Измежду общоисторическите съчинения най-широка известност добиват
"България" (1919 г.) на Георг Ойген Кунцер, "България и българите" (1920 г.) на
Курт фльорике и "България вчера и днес" (1938 г.) с автор фр.Ото Лайброк,
професор по икономически науки. Всъщност, както в предидущите години, така
и сега авторите на най-обща историческа информация не принадлежат към
професионалното съсловие на историците. Полезността на работите им се раз­
крива в две посоки: а) опознаването на България и на българите от немската
общественост; б) открояването на приоритетите за стопанско проникване и за
културно влияние на голямата централноевропейска държава в малката балкан­
ска страна, важна поради стратегическото си място на полуострова.
Сред неколцината учени, отдадени на античните проучвания, се среща отново
името на Макс Цимерман, обнародвал втората свезка на труда си "Древните
строежи на България" (1923 г.), плод на личното му участие в археологически
разкопки по нашите земи. Отделни аспекти из историята на траките са изяснени
от Артур Щайн и Х.Улрих Инстински.
Традицията в изучаването на старобългарския език (а следователно - и на
ранната християнска култура на българите), положена от А.Лескин и В.Ягич, е
наследена от забележителните им ученици Карл Хайнрих Майер, Хайнрих
Шмид, Бернд фон Арним и Паул Дилс. И четиримата проучват псалтири и кон-

27 ЦДИА, ф.177, оп.2, а.е.607, л.126, 130 (1934).

28 История на Българската академия на науките 1869-1969. С., 1971, с.66.

195
дики, словообразуването, граматичните форми и преводите, за да потвърдят с
нови убедителни аргументи извода на откривателите за идентичността на старо-
църковнославянския и старобългарския език гв.
Изминало е половин столетие след появата на фундаменталната "История
на българите" (1876 г.) от Константин Иречек, когато във ваймарска Германия
излиза от печат едно ново солидно изследване на България под робство. Него­
вият автор е немския професор Алоа Хайек, преподавател във Виенския универ­
ситет, който издава монографията си в Щутгарт 2 30.
9
В рамките на триста страници ученият, уловил духа на епохата, пресъздава
драматичната атмосфера в България, имала злочестата съдба да изживее петте
века азиатски гнет. Изследването впечатлява с детайлния рисунък на полити­
ческите събития и личности, с богатата палитра от факти и данни за въстанията
и организираното освободително движение, извиращи от пълноводния докумен­
тален поток. Страница след страница се редят картините на духовното свестява-
не и културното възземване на българите след появата на Паисиевата история,
на родолюбивите дела на българската църква за подема на националното само­
съзнание.
На Априлското въстание А.Хайек е отделил 70 страници, където - подобно
на онези, посветени на Левски и на Ботев - е най-силна почудата и преклонение­
то му пред жертвоготовността на българина. Изследването, което е сред най-
добрите приноси на немската научна историопис за България, остава обаче
единствено по темата си не само до Втората световна война, но и до наши
дни.
В по-друг аспект са проучванията на известния немски турколог Франц Бабин-
гер. Като разкрива подробности от османското присъствие по нашите земи,
той осветява някои тъмни петна в българското средновековие.
В книгата си "Румелийски странствалия"3132професор Бабингер издава няколко
изследвания, резултат на издирените от него сведения и предания при пътува-
нията му из България. През пролетта на 1930 г. той посещава Делиормана,
където му направила впечатление дервишката обител на османски светия.
Всъщност натам го насочили диренията на ф.Каниц, който е описал текето.
Бабингер намира данните за незадоволителни и продължава да търси нови,
надявайки се, че разкопките на могилата ще дадат отговор на въпросите му.
Намеренията му се споделят и от Иван Дуйчев, който смята, че археологичес­
ките проучвания биха могли да бъдат от полза за българската медиавистика,
ако наблизо се открие гробът на хан О м уртагзг.
Публикациите върху следосвобожденската история на България са в преобла­
даващата си част посветени на войните. Открояват се три основни теми: българ­

29 К.-Н. M e y e r , Der Untergang der Deklination im Bulgarischen. Heidelberg, 1920. 75 S.; Altkir-
chenslavisch-griechisches Wörterbuch des Codex Suprasliensis. Glückstadt, 1935.302 S.; Altkirchenslavische
Studien. I. Fehlübersetzungen im Codex Suprasliensis. Halle, 1939; H. F. S c h m i d. Die Nomo-
kanonübersetzung des Methodius. Leipzig, 1922.120 S.; B. v. A r n i m. Studien zum altbulgarischeri Psalte-
rium Sinaticum. Leipzig, 1930. 289 S.; F! D i е I s. Altkirchenslavische Grammatik. Heidelberg, 11,1932. 307
S.;T.2, 1934. 116 S.
30 A. H a j e k. Bulgarien unter der Türkenherrschaft. Stuttgart, 1925. 330 S.
31 F r. В a b i n g e r. Rumelische Streifen. Berlin, 1938. 62 S.
32 Вж. рец.: И в. Д у й ч е в. Franz Babinger. Rumelische Streifen, Berlin, 1938л- Архив за поселищни
проучвания, 1939, №1,120-122.

196
ското участие в Първата световна война и причините за това; съюзническите
отношения между Райха и България; македонският фронт и пробивът при Добро
поле. В зависимост от темата описанията се люшкат между двата полюса - от
възхвала на боеспособността на малкия съюзник, "прусака на Балканите", до
тежки обвинения във връзка с пробива на Южния фронт, по линията на Солунско­
то стратегическо направление, от войските на Съглашението (септември 1918 г.).
От седемте книги с батално съдържание, излезли от 1923 до 1939 г., само
три имат изследователски характер, като изложението в тях се базира на воен­
ната доктрина в Райхсархива333 . Останалите са спомени и дневници, обагрени
5
4
от вълненията на преживяното и белязани с пристрастие. При всички случаи
обаче упреците към България, че пренебрегнала коалиционните интереси,
поставяйки националните над тях, показват непознаване на българската душев­
ност и народопсихология.
Единственият научен труд върху ранната политическа история на България
излиза пак от перото на Алоа Хайек. С книгата си "Освобождението и държав­
ното развитие на България при първия й княз" професорът по история хвърля
мост между две епохи 3\ Продължавайки изследванията си, обнародвани в
първата монография, тук той поставя въвеждащ акцент върху освободителната
Руско-турска война, от която произтичат твърде неблагоприятни последици за
политическия живот в младата българска държава. Опирайки се на богато
документално градиво и боравейки добросъвестно с неговата информация,
Хайек ярко откроява тази причинно-следствена връзка, която се изразява най-
вече в безцеремонния имперски натиск върху кормилото на държавния ни кораб,
В сгъстената от напрежение обществена атмосфера израстват онези полити­
чески мъже, обрисувани живо в книгата, които съумяват да защитят суверените­
та и достойнството на отечеството ни. В центъра им като водеща и обединител­
на фигура изпъква княз Александър Батенберг, чиито плюсове в управлението
са донякъде преувеличени за сметка на минусите.
Ясно послание за държавническата зрелост на строителите на нова България
откриваме още в увода към изследването: "Освобождението стана възможно
с помощта на Русия, която преследваше обаче собствена, противоположна на
българите цел: унищожаването на българската идентичност чрез превръщането
на българските земи в руска провинция. Показано е как един княз от немско
потекло, пълководец от немски тип, Александър фон Батенберг, помогна на
българския народ да попречи на това, да се освободи от руска опека и да
извоюва народностно единство"36. Що се отнася до външния аспект на българ­
ската история, някогашният историк открива ценни сведения в три научни труда,
които не са загубили своята актуалност и за днешния специалист-между народ­
ник. Това са обнародваните докторски дисертации: "България в политиката на
Бисмарк до възкачването на трона от Фердинанд фон Кобург" от Хайнрих Бене-

33G. S t r u t z . Herbstschlacht in Macedonien, Cernabogen 1916. Oldenburg, 1924.120 S.; Weltkriegsende

an der mazedonischen Front. Oldenburg, 1925. 187 S.; R K i r c h. Krieg und Verwaltung in Serbien und
Mazedonien 1916-1918. Stuttgart, 1928.179 S. (Beiträge zur Geschichte der nachbismarckschen Zeit und
des Weltkrieges. H.3).
34 А. H a j e k. Bulgariens Befreiung und staatliche Entwicklung unter seinem ersten Fürsten. München,
1939. 411 S. Хайек използва публикувани документи от Архив на Възраждането. С., 1908, Archives
diplomatiques 1873-1878, Berichte aus dem Wiener Kriegsarchiv etc.
35 A. H a j e k. Op.cit., S.l-Ill.

197
ке, "Австро-Унгария и България 1908-1913" от Ханс Теодор Шмид и "Германо-
българските търговски отношения" от Ерлфид Хофман зе.

* * *

Едва към края на миналото столетие немските учени, обществени дейци и

политически мъже преоткриват Македония, провокирани от изкуствено създаде­
ния на Берлинския конгрес македонски въпрос и последвалата го въоръжена
борба на българите за освобождение и единение. Публикациите им, в които се
сплитат личните впечатления от странстванията им из македонските земи с
проучванията на местното население откъм произход, етнос, език, култура и
религия, не са обременени със странични влияния и пристрастие към една или
друга нация на Балканите.
Ведно с изострянето на македонския въпрос, подпалил два балкански пожара
и тласнал България още веднъж в световния все в името на идеала "да се
съберат всички българи под един покрив", се разгаря все по-силно интересът в
Германия към тези оспорвани от всички съседи земи и население. Допълни­
телен подтик за него идва както от преоценката на германската политика към
България, така и особено от българския избор на посоката за влизане в голямата
война. Изводите и оценките в публикациите произтичат от сведенията в доку­
менталната информация, издирена в дипломатическите, военните и турските
архиви.
За немските автори, отдадени на Македония и търсещи истината в усукания
сноп от държавно-националните проблеми на Балканите, първостепенно значе­
ние има езиковият критерий. Израз на това разбиране за нация предложи още
през 1878 г. загребският професор ф.Брадашка: "В цялата област между Ниш,
Пирот, Варна, Одрин, Солун и Охрид властва един и същ език - българският..."337
6
Според него било повече от дръзко да се твърди, че санстефанските граници
на България не били справедливи. Следователно, макар в началото на века, а
и десетилетия по-късно да преобладава критерият за държавност като предпос­
тавка за наличието на нация (тук имам предвид немската социология и главно
водещия неин представител Макс Вебер)38, изследваните на Македония очевид­
но не се съобразяват на практика с него. И всъщност постъпват правилно,
защото резултатите от историческите проучвания променят мнението и на
социолозите, и на историците, теоретизиращи върху въпроса: "Що е това "на­
ция"?" През изминалите четири десетилетия, анализирайки националните проце­
си тъкмо в Югоизтока, те неизбежно се отдалечават от едностранчивия държав-
нообвързан подход и залагат на плодотворната двойка от взаимнообвързани
категории: нация като "етнографско-езикова" и като "историко-културна" общ­

36H . B e n n e c k e . Bulgarien in der Politik Bismarcks bis zur Thronbesteigung Ferdinands von Coburg.
(Diss.) Breslau, 1930. 99 S.; H.-T h. S c h m i d t. Österreich-Ungarn und Bulgarien 1908-1913. (Diss.)
Breslau, 1936. 107 S.; E. Η o f f m a n n. Die deutsch-bulgarischen Handelsbeziehungen. Mit besonderer
Berücksichtigung der Nachkriegszeit. (Diss.). Würzburg, 1937. 56 S.
37 F. B r a d as k a. Erläuterungen zu den statistisch-ethnographischen Daten des Sandschaks Seres von
Stefan J. Verkovic.- In: Petermanus Geographische Mitteilungen, 24 (1878), S.305.
38 Вж. E. L e m b e r g . Nationalismus. II. (Soziologie und politische Pedagogik). Hamburg, 1964, S.29.

198
н о ст39. Следователно, предшествениците им - изследвани на Македония и на
македонския въпрос - стигат до верни заключения (с малки изключения), без
да държат сметка за изискванията на теоретиците.
Най-първи измежду онези, които от 1878 г. насетне пребродиха нашир и
надлъж Македония и написаха книги за земите и за хората й, са Едмунд Науман,
Густав Вайганд, Рихард фон Мах и Хайнрих Гелцер. Описанията им, било то
научни или научно-популярни, излъчват свежия дъх на автентичност и стремежа
към максимална достоверност. В тях е най-силна приемствеността с германския
канцлер Бисмарк, чието мнение за етническите граници на България, изразено
пред Райхстага в деня на подписването на Санстефанския мирен договор (19
февруари 1878 г.) и основано на картите на Киперт, е буквално следното: Според
тях националната граница, границата на българската националност... на запад
стига до... смесените с албански племена области"40.
През 1894 г. излиза от печат книгата на Едмунд Науман "Македония и железо­
пътната линия Солун-Манастир"41. Обиколил македонските земи и опознал нра­
вите, бита и обичаите на хората, които живеят отколе по тях, авторът се удивлява
на любовта им към земята, видна от богатите им и процъфтяващи стопанства.
При това Науман не отминава без внимание въпроса за националната им при­
надлежност. "От Егейско море до границите с Албания се простира работливият,
търпелив и миролюбив народ на българите"42. И още нещо - Науман отвежда
читателя назад в миналото, рисувайки - с известни грешки в летоброенето - и
героични, и трагични събития из живота на българския народ. Черпейки от изво­
рите за българското средновековие, непреднамереният автор открива разковни­
чето на истината за етническите граници на България.
Сред германците, живели най-дълго време в отечеството ни, безспорният
доайен е Рихард фон Мах. В продължение на тридесет и девет години (1878-
1918) той не само наблюдава, но и лично участва в градежа и израстването на
възкръсналата от забравата държава. През 1879 г. Мах пристига в България,
където поема назначението си като адютант на Алеко Богориди, първия генерал-
губернатор на Източна Румелия. Волята на българите на всяка цена да постигнат
държавното единство откликва в душата на чуждоземеца, който се оказва
винаги във водовъртежа на събитията - както на Съединението, така и на затвър-
дилата го с кръв и победи Сръбско-българска война.
От 1885 до 1891 г. Мах служи като подполковник в Първи софийски резервен
полк. По това време той се сприятелява с много влиятелни люде, но най-вече
с княз Фердинанд и с министър-председателя Стефан Стамболов43. След 1891 г.
като дългогодишен кореспондент на "Кьолнише Цайтунг" Мах често пътува из
Македония и, владеейки отлично българския език, завързва познанства с мно­
зина от посветилите живота си на националната кауза. Така лично и на място
той опознава областта и населението й, като обнародва впечатленията си в
прочутите "Писма от македонските странствания", излезли на страниците на

39 М. В е r η а t h. Das mazedonische Problem in der Sicht der komrapativen Nationalismusforschung.- In:

Südostforschungen, 29,1970, S.237-248.
49 O. v. B i s m a r c k. Werke in Auswahl. Bd.6. Darmstadt, 1976, S.119.
41 E. N a u m a n n. Mazedonien und seine Eisenbahn Saloniki-Monastir. München-Leipzig, 1894. 58 S.
42 Е. H a u m a n n. Op.cit., S.28.
43 S. J. A p t i e v. D as Deutsche Reich und die mazedoniesche Frage. München, 1985, S.64.

199
неговия вестник в 1894 г. Заедно с появилите се пет години по-късно в Съоб­
щенията на "Петерман" негови "Приноси към етнографията на Балканския полу­
остров"444
, те разкриват добрия познавач на македонския въпрос, който чрез
5
личния си опит е стигнал до истината.
В книгата си "Македонският въпрос" (1895 г.), публикувана във Виена, Р.фон
Мах посочва данни за размера на територията и населението на областта. Без
да го класира към някоя народностна група, той се задоволява да констатира
само фактите, а именно: "Основната маса от населяващите Македония се със­
тои от славяни, които в голямата си част признават, че са от българската
националност, като тук и там, например, при Скопие, Тетово и Куманово, се
натъкват на сръбско съперничество"46.
Същата година в Лайпциг е публикуван първият голям труд на младия тогава
учен и преподавател Густав Вайганд "Арумъните"46. Като езиковед и с цел да
проучи езика на власите, заселили се в Македония, Гърция и Албания, Вайганд
три години (1886,1889-1890) обикаля тези земи и констатира преобладаването
на българите в македонските земи. Изучавайки езиково и етнографски местното
население, той стига до извода: "За мен лично не съществува и най-малкото
съмнение, че македонците трябва да се причислят към българите"47. Към изво­
дите от проучването си Вайганд посочва и гледната точка на тамошните жители:
"Те самите се наричат така, а и езикът им е български диалект".
Три години по-късно и пак в Лайпциг е отпечатана сказката "Националните
стремления на балканските народи", където Вайганд обобщава резултатите
от дотогавашните си изследвания, като ги онагледява с етнографска карта,
демографски и езикови сведения48. От тях е видно, че българите са огромното
мнозинство, заселило се още с идването си на Балканите в Македония и откъс­
нато от отечеството си по волята, т.е. съобразно интересите на великите сили
на Берлинския конгрес.
С тези и с по-късните си трудове Густав Вайганд се утвърждава като учен,
който допринася в най-голяма степен да се освети истината за българщината
в Македония и да се популяризира тя сред немската общественост.
В зората на двадесетия век македонският въпрос привлича със своята драма-
тичност дори историци, които не се занимават с новата история. Богата на
факти и сведения е книгата на византолога Хайнрих Гелцер "От Света гора и от
Македония" (1904 г.)49. Макар и да е плод на многократните пътувания и личните
впечатления на автора, тя не може да се причисли към жанра на пътеписите. В
нея читателят открива историята на областта и на жителите й, а също - статисти­
чески данни за тях според вероизповеданието и църковната им принадлежност.
Обхождайки епархиите, Гелцер установява броя на къщите, признаващи автори­
тета на Екзархията, и на онези, подвластни на Патриаршията. Живеещите в

44 R. V ο n -Mach. Beiträge zur Ethnographie der Balkanhalbinsel.- Petermanns Mitteilungen, 1899, 45,
S.97-106.
45 R. v ο n M a c h . Die mazedonische Frage. Wien, 1895, S.28.G. W e i g a n d. Die Aromunen. Bd.1.
Leipzig, 1895.
46G. W e i g a n d. Die Aromunen. Bd.1. Leipzig, 1895.
47 G. W e i g a n d. Op.cit., S.4.
48 G. W e i g a n d. Die nationalen Bestrebungen der Balkanländer. Leipzig,1898. 24 S.
49 H. G е I z e r. Vom heiligen Berge und aus Mazedonien. Leipzig, 1904.262 S.

200
тях той разпределя в три групи: българи, сърби и румънци (арумъни). Отделно
са изброени турците, албанците, евреите и циганите.
И така, Гелцер извървява пътя от верската статистика към тази по национал­
ности, като с търпеливост и упорство сам издирва, събира и класира данните.
За да заяви категорично, върху здравата основа на знанието, постигнато от
първа ръка, че "българите в Македония преобладават решително"505 .
1
На Македония са посветили книгите си археологът Адолф Щрук и езиковедът
Матиас Мурко, обнародвани съответно през 1907 и 1908 г. В "Македонски пъту-
вания" на Щрук съпреживяваме съприкосновението на немския учен с жителите
на областта, която той е кръстосвал цели шест години - от 1898 до 1903 г.
вкл., през неговия поглед откриваме следите на културата, оставени от пред­
шествениците им. Заедно с това авторът предоставя издирените от него статис­
тически данни из турските архиви, показващи съотношението по националности,
но главно за Халкидическия полуостров 61.
Що се отнася до езиковия аспект на македонските обитатели, си заслужава
да прочетем монографията на М.Мурко "История на по-старата славянска лите­
ратура". В известен смисъл проучванията в нея са хронологическо продължение
на сторените от А.Лескин и В.Ягич. Сравнението на езиковите особености на
текстовете от XVIII и XIX в. с тези от съвремието на Мурко дава достатъчно
основание за заключението му: "По-голямата част от диалектните признаци
говори за българите"52.
Анализирайки развоя на събитията в Македония и поведението на великите
сили, Мурко с горчивина предрича, че при евентуален дележ границите не ще
се определят от филолозите, от които би се очаквало това, а от дипломати и
стратези, интересуващи се толкова малко от диалектите, колкото и от стопан­
ските потребности. Пророческите думи на немския учен се сбъдват за жалост
след Балканските войни.
Изкуствено създаденият и допълнително усложненият от претенциите на
сърби и гърци македонски въпрос може да разчита на вярно решение, ако не в
живота, което явно не е съдено, то поне в научните изследвания. Това налага
да бъде огледан от всички страни и детайлно проучен, посредством издирва­
нето и съпоставянето на сведения от пътеписите, спомените, дневниците и
научно-популярните трудове, отразяващи личния поглед на автора, но най-вече
от документалните извори, съхранявани в заинтересованите държави.
От по-различен ъгъл в сравнение с досега посочените публикации хвърля
светлина върху македонския въпрос книгата на Курт Шефлер "Българската
екзархия и македонският църковен спор"53. Всъщност тя е първия научен труд,
излязъл от печат в Германия след защитата му като докторска дисертация в
Юридическия факултет при университета в Лайпциг54. Същността на изследва­
нето се свежда до българо-гръцкия спор в Македония, извиращ главно от цър­
ковните противоречия между двете съседни страни.

50 Н. G е I z е г. Op.cit., S.230.
51 A. S t r и с k. Mazedonische Fahrten. Bd.1. Wien-Leigzig, 1907. 63 S.
52 Μ. M u r k o. Geschichte der älteren südslawischen Literatur. Leipzig, 1908, S.12.
53 K . S c h e f f l e r. Das bulgarische Exarchat und der mazedonische Kirchenstreit. (Diss.). Leipzig, 1909.
42 S.
54 S. J. A p t i e v. Op.cit., S.75.

201
 Научно обосновано и без да вземи ничия страна Шефлер възпроизвежда
историята на църковното противопоставяне, което бе всъщност съпротива срещу
асимилаторските стремления и действия на гърците. Сполучливо въведение
към темата е ретроспективният поглед към покръстването на българите през
864 г. при княз Борис I. Черпейки от турски и гръцки архивни източници, авторът
проследява дейността на Българската екзархия от учредяването й с ферман
на Високата порта на 28 февруари 1870 г. до младотурската революция от
1908 г. Като приема гледната точка, че църковната принадлежност в Югоизтока
е в известен смисъл и белег на националната, той правилно тълкува борбата
на българския народ за самостоятелна църква като етап и форма на движението
за национална независимост.
Шефлер не се съмнява, че Екзархията, която обхваща големи области от
Мизия и Тракия, Добруджа и Македония ще помогне за единението на българ­
ската нация, за мирното й развитие чрез църквата и училището65. В изложението
му обаче липсва точният брой на българите в Македония. Основавайки се на
архивни документи, издирени в Гърция, той открива само 260 000 души, които
от гръцка страна се определят като "българогласни елини". Върху тях натискът
е особено силен - към националния гнет на турските поробители се добавяше
духовният, упражнен от Цариградската патриаршия, и своеволието на гръцките
банди, които по всякакъв начин препятстват присъединяването им към Екзар­
хията.
Логична последица от изучаването на македонското население е признава­
нето на немските учени и летописци, че в преобладаващата си част то е българ­
ско. Повечето от тях, пребродили неведнъж македонските земи, опознали
живеещите по тях, бита и културата им, стават свидетели на жестоко насилие
- национално и духовно, а след Балканските войни - на безпрецедентни опити
за асимилация и на непримиримостта на българите, подновили въоръжената
съпротива. Историците от Райха показват, че истината е една, а не някъде по
средата.
Естествено е обаче да има и изключения. В продължителното календарно
време от четиридесет години (1978-1918) това бяха само двама автори - Роберт
Кирнбергер, неизвестен в научните среди, и Хуго Маркузе. Поклонник на елинис­
тичната култура, Кирнбергер вижда само двама претенденти за Македония -
Гърция и България. В книгата си "Македонският въпрос" той признава главно
претенциите на гръцката страна, които обосновава с владенията на Византия,
започвайки с ретроспекция на събитията от разделянето на Римската империя*56.
Ползвайки единствено гръцки архивни източници, Кирнбергер изчислява
македонците на 1 850 000 души, от които само 440 000 били българи57. Безспо­
рен български характер имало населението в Родопската област.
За разлика от непознатия Кирнбергер известният берлински адвокат Хуго
Маркузе, който се изкушава да опита перото си и в историческа тематика, се
явява защитник на сръбските претенции. В монографията си "Сърбия и револю­
ционното движение в Македония, принос към македонския въпрос"58, написана

” К. S с h е f f I е r. Op.cit., S.24-25.
56 R. K i r n b e r g e r. Die mazedonische Frage. Berlin, 1908. 112 S.
57 R. K i r n b e r g e r. Op.cit., S.37-38.
58 Η. M a r c u s e. Serbien und die Revolutionsbewegung in Mazedonien. Ein Beitrag zur mazedonischen
Frage. Berlin, 1918. 200 S.

202
без необходимото градиво от документални извори, а единствено върху осно­
вата на сръбския печат, той посочва аргументи, които нямат необходимата
тежест и увисват във въздуха. Това прави впечатление не само на историка,
изследвал македонския въпрос69, но и на любознателния, непредубеден чита­
тел. А на всеки, който познава материалите в сръбската преса от първото
десетилетие на века, е ясно, че те са силно залюлени от вълната на шовинизма.
Мотивите за спора между България, Гърция и Сърбия, роден от съперничест­
вото им за Македония, Маркузе открива в миналото, а по-точно във владенията
им - по различно време - на областта или на части от нея. Националната про­
буда на балканските народи била - според него - полезна в началото и вредна
след освобождението им от османското робство, защото им пречела "да се
нагодят към реалните условия"5 60. Под реални условия авторът има предвид
9
политиката на Австро-Унгария, свързана с апетитите й на юг, към Босна и Херце­
говина, която ликвидира перспективата на Сърбия да се разширява на запад и
на море. Окупацията на Босна и Херцеговина (1878 г.) отприщва сръбската
пропаганда на юг, в Македония, където Сърбия вижда засега единствената си
възможност за разширение в съзвучие с великосръбската кауза.
Без да посочва някаква цифра за броя на населението в Македония, нито
данни за етническата му принадлежност, като се задоволява само с констата­
цията, че там живеели много сърби, Маркузе естествено не може да обясни
българския характер на националноосвободителното движение в провинцията.
Едва ли са аргумент злостните нападки срещу българските комити, които "с
тероризъм задушили в зародиш" раздвижването на сърбите та м 61. Цялостният
прочит на книгата от немския правист разкрива съществени слабости и несъот­
ветствие с всеобщо признатите критерии, предявявани към научните изслед­
вания. Първо, липсва всякаква документална база, второ, авторът пристъпва
към изложението с предубеждение, от позицията на предварително предвзета
теза, и трето, порочна е самата същност на "проучването", където тежестта е
пренесена от етнонационалния върху териториално-политическия аспект.
Така книгите на Кирнбергер и Маркузе се появяват в Райха като единствените
изключения измежду немските публикации по македонския въпрос, но и като
първите публични защити съответно на гръцките и на сръбските претенции. Не
бива и да се забравя, че чак до Първата световна война, независимо от верния
поглед на немската българистика по въпроса, тя не взема категорично страна
в тристранната съседска разпра за Македония, превърнала се в кървав сблъсък,
нито обосновава научно националните интереси на България. Но пък и никъде
не се среща дори и намек за някаква си "македонска нация" - понятие, което
се явява чак след Втората световна война, за да замени фалиралата теория на
Белград за "южните сърби" и политическата му практика за асимилиране на
населението в Македония.
В края на есента на 1915 г., след като войските на Втора българска армия
овладяват Вардарска Македония, са създадени донякъде условия за научното
й проучване. Военните цели налагат да се извършат точни географски и гео­
ложки анализи, както и картографиране.

59 S. J. А р t i е V. Op.cit., S.70-73.
60 Η. М a r с u s е. Op.cit., S.8.
61 Η. M a r c u s e. Op.cit., S.11.

203
 Пруското министерство на културата подбира тридесетина немски учени,
към които се присъединяват и български. На помощ им идва организираната
през 1917 г. "Македонска краеведческа комисия", наричана за по-кратко Мала-
к о 62. Появила се по инициатива на главнокомандуващия фон Белов и окончател­
но сформирана при наследника му генерал Шолц, тя има задачата да проучи
Македония в климатично, геоложко, географско и стопанско отношение, но
също и паметниците на историята и културата63. В Главната квартира в Ниш е
изпратен проф. д-р Г.Вайганд, който трябва да преговаря с военните за усло­
вията на работата на учените, както и с българското правителство за оказване
на научна помощ. За работата на Малако кайзер Вилхем II отпуска 50 000 мар-
ки 646.
5
Проучванията на комисията излизат извън предварително начертаните пре­
дели и обхващат етнографията, историята и езика на местните жители. Някои
от резултатите са предназначени за секретно ползване, а други - частично
публикувани. Най-значителните изследвания излизат от печат след войната.
Сред тях са забележителният труд на Густав Вайганд "Етнография на Маке­
дония" и книгата на Леонард Шулце "Македония"66.
Монографията на Вайганд е коронният му труд в полето на историческата
българистика. Черпейки от пълноводието на събраните от него исторически,
езикови и етнографски материали, ученият подкрепя с допълнителни и необо­
рими доказателства вярната теза, до която е стигнал в предишните си трудове.
С вещината на непосредствен познавач на Македония и с ерудицията на учен,
цял живот изучавал Балканите, Г.Вайганд изпървом разкрива корените: засел­
ването на българите и на другите малобройни етнически групи и съжителството
им в този райски кът на полуострова. "Главната маса на населението в Маке­
дония се образува от българите, които, начевайки от старите политически гра­
ници на България, се простират в една единствена неразделна маса до Преспа
и Охридското езеро, на север до планината Шар, а на юг достигат морето при
устието на Вардар" (с.29-30). Това което, според учения, свързва Македония с
България, е езикът. Така както се е говорел в провинцията, той е дал основата
на старобългарския книжовен е з и к 66.
На нас, българите, Г.Вайганд завеща научно потвърденото си убеждение:
"По своя характер модерният македонски език е на страната на българския и е
единен с него"67. Гласът му има най-голяма тежест пред европейската общест­
веност, защото той, чиято научна репутация е безукорна, а критическата му
преценка - неоспорима, не може да бъде заподозрян от никого, че предпочита
българите.
Три години след Вайгандовия труд в книжарниците на Ваймарската република
се появи книгата "Македония - изгледи и културни образи". Нейният автор -

62 S. J. А р t i е V. Op.cit., S.210-215.
63 Zentral- und Staatsarchiv (ZStA) Potsdam, 09.01. Auswärtges Amt Nr 219, Bl.75.
64 G. W e i g a n d. Ethnographie von Makedonien. Geschichtlich-nationaler, sprachlich-statistischer Teil.
Leipzig, 1924, S.lll.
65 G. W e i g a n d. Op.cit., VIII. 104 S.; L. S c h u 11 z e. Makedodonien. Landschafts- und Kulturbilder.
Jena, 1927. 250 S.
66 G. W e i g a n d. Op.cit., S.30. Рец.: С т. Р о м а н с к и . Gustav Weigand. Ethnographie von
Makedonien. Leipzig, 1924,-Макед. преглед, 1925, № 3,111-118.
67 G. W e i g a n d. Op.cit., S.19.

204
докторът по география Леонард Шулце, професор в университета на Марбург,
е обрисувал в една обозрима цялост, в пластично изваяни картини щедрата
българска земя и будното й население.
По време на войната Л.Шулце е бил мобилизиран в XI немска армия в Северна
Македония, където е служил в типографското отделение. Службата му осигу­
рява възможността да обиколи и проучи областта. През 1922 г. той отново се
връща там, като обхожда този път Южна Македония. Личните му впечатления
от природните красоти, от непосредствения досег с хората са сплетени със
сведенията от архивни извори, пътеписи и научна книжнина в интересно напи­
саната книга. Ползвал главно сръбски автори - Милоевич, Цвиич и други -
раздвоен между тях и Йордан Иванов, който също е пребродил Македония и
проучил българските старини по нейните земи, Шулце приема едно компромис­
но решение. Така той нарича населяващите областта "македонски славяни",
но признава, че езикът им е български диалект и че те самите се смятали за
българи далеч преди да е съществувал македонският въпрос 6в.
След войната в Германия започнаха да се чуват и други гласове по македон­
ския въпрос, които влизат в дисонанс с верния тон в немската българистика.
Общо взето, те са малобройни, не произтичат от авторитетни научни кръгове
и, обременени с пристрастието си към една или друга предвзета теза, нагаждат
фактите в нейна угода. Не бива да се пренебрегват обаче и вредите от такива
писания: изопачаването на историческата истина, тиражирано в няколко вест­
ника, не може да не окаже известно влияние върху общественото мнение в
Германия, от една страна, а от друга - настройва враждебно срещу бившия
съюзник общественици и политици от България, защото обезсмисля десетките
хиляди жертви, принесени от нея пред олтара на върховния национален идеал.
Известност с антибългарската си позиция по македонския въпрос добива
Херман Вендел, социалдемократ, занимаващ се с политика, който се опитва
да играе ролята на добронамерения миротворец между България и Сърбия, но
в ущърб на българската нация. В книгата си "Македония и мирът", обнародвана
непосредствено след края на войната, и в серията от статии в печатните органи
на германската социалдемокрация, той залага на принципа "подялба на Маке­
дония"*69. Очевидно Вендел продължава да упорства върху предвзетата теза
за общия произход на балканските славянски народи, която се лансира още
към края на века в книгата на Спиридон Гопчевич "Македония и Стара Сърбия"70.
Без да оспорват ползата от популяризирането на народностните традиции и
обичаи в Македония, българските учени, политици от всякакъв партиен цвят и
студенти в немските висши училища гневно възразяват срещу Венделовата
формула за омиротворяване на Балканите 71. Посочена е цялата несъстоятел­
ност на лансираната теза, изкована със завидно самочувствие при явното незна­
ние на средновековната балканска история.

·· В. Й о р д а н о в. Македония - изгледи и културни образи от д-р Леонард Шулце.- Учил.

преглед, 1927, № 7, 1125-1127.
69 Н. W е n d е I. Makedonien und der Friede. München, 1919. 113 S.
70 S. G o p c e v i c. Makedonien und Alt-Serbien. 1892.
71 Internationale Korrespondenz, 11.Juli 1917; Arbeiterzeitung, 18.Juli 1917; Internationale Korrespondenz,
2 4. Juli 1917; Die makedonische Frage. Eine Antwort an Hermann Wendel. Die Makedonischen
Studentenvereine im Auslande. Wien, 1927. 16 S.

205
 Същият неисторически поглед върху миналото на балканските народи откри­
ваме и в обемистата монография на Вендел "Борбата на южните славяни за
свобода и единство"72. Липсата на каквато и да е документация за фактите той
обяснява в предговора, че се е отказал от нея, защото щяла да спъва изложе­
нието. Българският народ - според него - нямал определено народностно съз­
нание до края на XVIII в., езикът му не се различавал съществено от сърбо­
хърватския, а македонците - неграмотни и обрулени през дългите векове на
робството - сами не знаели дали са сърби или българи73. Така те били пригодни
лесно да се превърнат или в едните, или в другите. Като не признава етничес­
ките сведения в статистиките и историческите аргументи, плодовитият социал­
демократ поставя на едно равнище свещената българска революция и контра-
четите на Сърбия, които след 1913 г. вършат това, което дотогава е работа на
турците 747.
5
И тук, и другаде Вендел все пледира за обединението на сърби и българи,
които - според него - били един народ. Но, както посочва Л.Милетич, "нито
един политик, от никакъв цвят, не е отивал толкова далеч, да желае съюз със
Сърбия при пълното обезличаване на българския народ"76. Защото обединител­
ната идея на Вендел предпоставя тя да се осъществи под скиптъра на Белград.
За съжаление тъкмо писанията на Маркузе и Вендел намират почва в след­
военната немска българистика, посветена на македонския въпрос. Казаното
от проф. д-р Матиас Бернат, дългогодишен директор на Института за Югоизточ­
на Европа в Мюнхен, за македонското население напомня почти дословно
X.Вендел: "Не можеше да се формира местна волеизява, защото в етнополи-
тически смисъл нямаше македонци... Именно в по-голямата си част селско,
предимно неграмотно славянско население на Македония поради аморфното
си обществено положение беше напълно безсилно да изрази, както подобава,
volonte generale"76. Причините за антибългарската позиция на съвременните нем­
ски автори са многобройни и посочени вече в българския печат 77. До голяма
степен тя се дължи на антидържавническото поведение на българските управ­
ници след деветосептемврийския преврат, когато историята на. македонския
въпрос, ако изобщо се докоснеше от родната марксистко-ленинска наука, беше
заложник на политическите взаимоотношения в триъгълника Москва-София-
Белград.
Ако отделям внимание на автори като Кирнбергер, Маркузе и Вендел, то е
да се знае погледът не само "за", но и "против". Макар че истината е само една
и не зависи от националната принадлежност или от политическите пристрастия
на историописеца. При това изкривяването на историческите факти и събития
и пренебрегването на отразяващото ги пълноводие от извори е в ущърб не
само на научния авторитет на автора, но и на двустранното сближение; бълга­
ринът е твърде чувствителен спрямо жестоко изстрадания национален идеал.

72 Н. W е n d е I. Der Kampf der Südslaven um Freiheit und Einheit. Frankfurt/M., 1925. 793 S.
73 Arbeiter Zeitung, 4.Juli 1917. Вж.; Б. Б у ж а ш к а. БРСДП(о) и македонският въпрос (1914—
1947).- В: Изсл. по мак. въпрос. Т.1. С., 1993, с.182.
74 Н. W е n d е I. Der Kampf der Südslaven..., S.510-513.
75 Рец.: Л . М и л е т и ч . Hermann Wendel. Der Kampf...- Мак. преглед, 1925, № 5-6, c.219.
76 M. В e r n a t h. Das mazedonische Problem in der Sicht der komparativen Nationalismusforschung.- In:
Südostforschungen, 29, 1970, S.245.
77 Е. B o j a d z i e v a. "Die Mazedonische Frage" und die deutschen Historiker - Bulg. Hist. Review, 1994,
№ 2, S.138-152.

206
 * * *

Прочитът на немската историопис за България, обнародвана монографично

в бурното течение на шестдесетте години от края на една освободителна за
отечеството ни война до началото на Втората световна война, дава основание
за някои изводи, които се свеждат най-общо до следното:
- Интересът на немските историци към България, пробуден ведно с появата
на обединена Германия и с почти успоредното възкресение на българската
държава след петвековното робство, расте по възходяща линия през следва­
щите десетилетия.
- Количественото нарастване на публикациите отразява в известна степен
стопанската и политическата заинтересованост на великата сила от "сърцето"
на Стария континент към малката балканска държава, стратегически важна с
ключовото си кръстопътно положение. Едва ли обаче трябва да се абсолюти-
зиратази зависимост, както беше по времето на марксистко-ленинската исто­
риография. Валидността й важеше не заучените, а за политиците и обществени­
ците от Райха, които гледайки напред, към бъдещото двустранно сближение,
търсеха опора в миналото, в трагично-героичната съдба на българите, в коре­
ните на пословичната им издръжливост.
- Характерно за немската българистична историопис е участието в нея не
само на представителите на университетската дисциплина "история", но и на
археолози, филолози, византолози, османисти и турколози. В него огледално
се отразява необходимостта от комплексни знания за щедрата българска земя
с древна история, свързваща и разделяща две цивилизации, за участта на
българското племе, за главоломните сътресения в живота на българската нация
и държава.
- Живото съпричастие и верният поглед на немските българисти (с единични
изключения) по македонския въпрос ги разграничава рязко от съвременните
им следовници. Почти единодушно последните се опитват да балансират върху
македонистката платформа, върху чиято изкуствено сглобена конструкция с
произволното тълкуване на документираните факти не може да се запази равно­
весие.
- Цялостният поглед върху богатата гама от публикации върху българската
история, излезли в Германия през посочения период (1878-1939), разкрива
удивително разнообразие от теми, което не може да се каже за следвоенните
години. Причините за това са от различен характер, но извират най-вече от
фактическата подялба на континента, при която България, попаднала зад "же­
лязната завеса", затрудняваше чуждия, особено идещия от Запад изследван
с недостъпността или подборната достъпност на архивите си.
- Интересът на немските учени и общественици към историческата съдба
на България, който допринесе и за изучаването й, и за опознаването й, намери
отклик сред българските интелектуалци. Нашите учени - историци, археолози,
филолози и други - предимно възпитаници на немските висши училища, на
напредналите школи на немската хуманитаристика, оцениха приносите в книги,
статии, отзиви и рецензии. Сплитаха се професионалните връзки върху благо­
датното поле на историята, които оплодотвориха творчески и двете страни. Но
това вече е друга тема, която заслужава специално проучване.

207
 BULGARIA’S HISTORICAL FATE AS SEEN BY GERMAN HISTORIOGRAPHY (1878-1939)

Elena Boyadj ieva

The interest of the German scholars in Bulgaria was stirred up together with the resurrec­
tion of the Bulgarian State after the Liberation (1878) form five centuries of Turkish slavery.
The quantitative increase in the publications to a certain extent reflected the economic and
political interest of the Great Powers in the "heart" of Europe in the small state in its periphery
but of strategic importance as a bridge between the East and the West, the North and the
South.
Characteristic of the German historical Bulgarian studies in that sixty-years long period
were: first, the participation in it of representatives of all branches of the humanities, as well
as of politicians, public figures, the military, etc.; second, the rich range of the themes and
events studied which contributed not only to a scientific acquaintance with the Bulgarian
lands, the Bulgarian people and the vicissitudes in the fate of the Bulgarian State, but also to
their popularization in Germany.
Unlike the works of the contemporary German historians, those of their pre-war predeces­
sors indicated the correct approach of a scholar not burdened by national bias and ad hoc
interstate relations on the Macedonian question. It was the fruit of thorough researches into
Bulgarian history and personal contacts with the population of the Macedonian land.
German historiography on Bulgaria has made a doubtless contribution to the strengthen­
ing of the scientific ties between historians of the two countries, to the professional commu­
nications from which they benefited and, therefore, to the enrichment of bilateral cultural
relations.

208
 И звори

НОВООТКРИТИ ПРИПИСКИ ОТ КОТЕЛ

Иван Русев

Вече повече от век редица изследователи насочват своето внимание към

колоритната и много интересна възрожденска история на град Котел - едно от
главните стопански и културно-просветни средища в българските земи през
XVIII—XIX в. Живият интерес на краеведи, историци и филолози е продиктуван
най-вече от обстоятелството, че през епохата на националното ни Възраждане
Котел и селищата от Котленския край преживяват буен икономически подем,
чието значение далеч надхвърля границите на района; че Котел е "родина" на
цяла плеяда възрожденски дейци от национална величина, повечето от които
остават трайно свързани със своето родно място; че в града отекват всички
важни събития от предосвобожденската ни история и т.н. За съжаление обаче
до нас са достигнали твърде малко оригинални документи от старата история
на града. Унищожителните пожари и големите изселвания на котленци изпепе­
ляват и разпръскват онова документално богатство, което днес би послужило
като надеждно градиво за сериозни и всеобхватни научни изследвания.
Известно е, че приписките върху старите ръкописи и църковно-богослужеб­
ните книги са отдавна наложени сред най-високо ценените извори за възрож­
денската ни история и тяхното издирване в наши дни е истинско предизвика­
телство за изследователите. Въпреки някои опити за обзорни публикации на
този вид документи все още липсва пълният им сборник, който трябва да бъде
предстояща задача на българската историческа наука. Но за комплектуването
на едно такова пълно издание е необходима по-добра представа за това какво
и как се съхранява в библиотеките на старите църкви в селищата из страната,
в музейните и галерийните фондове, в местните държавни архиви, в частните
колекционерски сбирки, в семейните архиви и пр. А там все още има какво да
се открие.
Водени от подобно разбиране за нещата се насочихме към конкретни проуч­
вания в селищата на Котленския край, които наистина дадоха очаквания резул­
тат.
Д о днес са известни и публикувани около двадесет и пет приписки от Котел,
датиращи от периода XVI-XIX в. Сред техните автори се открояват имената на
познати книжовници от Котленската книжовна школа, създали още през XVIII
в. множество ръкописи - преписи на книги с богослужебно и историческо съдър-1 4

14 Исторически преглед, кн. 1-2/1998 209

жание. Така например основателят на книжовната школа в Котел - поп Милко
Котленски, е оставил три известни засега приписки - за подвързан ог него
псалтир през 1747 г.1, приписка от 1748 г. за преписан часослов2 и приписка от
1752 г. също за преписан часослов3. Най-много приписки са останали от неговия
ученик и последовател поп Стойко Владиславов - бъдещият Софроний Врачан­
ски. Приписките на поп Стойко потвърждават и допълват известното за богатата
книжовна дейност на този наш просветен деец през котленския му период. От
тях узнаваме за двата "Софрониеви" преписа на "История славянобългарская"
съответно от 1765 г.4 и от 1781 г.5, за направения от него през 1765 г. препис на
д ам аскин6, за подвързани от поп Стойко книги - през 1767 г. подвързва пенти-
костар на църквата "Св. Илия" в село Тича 7, през 1770 г. часослов на същата
църква 8, а през 1769 г. триод на църквата "Св. Никола" в съседна Жеравна 9.
Най-старите котленски приписки са се съдържали в т.нар. "Триод на поп Дехо"
от Котел и са били дело на няколко души: през 1592 г. поп Люцкан отбелязва
току-що започналата война между Османската империя и Австрия, за същата
война пише и граматик (по-късно - поп) Драгота през 1592 и 1596 г., във втора
приписка от 1629 г. поп Драгота отбелязва, че е вече на деветдесет години, а
през 1639 г. граматик Тодор записва за помен името на своя баща - Л ю цкан10.
Сред известните припискари трябва да се споменат още: поп Велико (автор на
приписки от 1777 г.11 и от 1779 г.12), поп Тодор (приписки за Руско-турската
война от 1768-1774 г.13 и за подвързан от него псалтир през 1799 г.14), поп
Добри поп Георгиев (1728 г.151), Божил Чорбаджи18, хаджи Гено (1805 г.17), Павел
6
Попович (1821 г.18), Бончо поп Стефанович (1834 г.19). Съществуват и анонимни
приписки - т.е. бележки, авторите на които остават неизвестни 20.

1Б. Ц о н е в. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София. Т.2.

С., 1923, 10-11.
2 П. Н и к о в. Архивата на Варненската митрополия от преди Освобождението.- ГСУ, Исторически
факултет, 18,1922,17-18.
3 Б. С т. А н г е л о в. Съвременници на Паисий. Т.2. С., 1964, с.69.
4 Б. Ц о н е в. Опис на ръкописите... Т.1. С., 1910, 411-412.
5 В. Сл. К и с е л к о в . Софроний Врачански, живот и творчество. С., 1963, с.125.
6 П. И в а н о в. Котленски дамаскин, преписван от Стойко йерей на 1765 г.- Известия на семинара
по славянска филология, 9, 1921, с.55.
7А. В а с и л и е в . Български възрожденски майстори. Живописци, резбари, строители. С., 1965,
77-78.
8 А. Т е о д о р о в - Б а л а н . Софроний Врачански. За стогодишнината на новата българска
печатна книга (1806-1906). С., 1906, с.46.
9 Б. С т. А н г е л о в. Из ръкописната сбирка на П.А.Сирку.- Известия на НБКМ, 3 (9), 1963, с.65.
10Б. Ст . А н г е л о в . Съвременници..., т.2, 61-62; По сведенията на Г.С.Раковски в триода е
имало и друг текст, според който книгата е била преписана от някой си Дехо, дал името на ръкописа.
11 М . С т о я н о в . Хр. К о д о в . Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека.
Т.4. С., 1971, с.29.
12 Б. С т. А н г е л о в. Съвременници..., т.2., с.63.
13 М. С т о я н о в, X р. К о д о в„ Цит.съч., т.4, с.29.
14n . C T o j a H O B H h . Стари српски записи и натписи. Т.5. 1925, (№ 8887), с.258.
15 Б. С т. А н г е ло в. Съвременници..., т.2, с.62.
16 Б. С т. А н г е л о в. Из ръкописната сбирка..., 69-70.
17 Б. Ц о н е в. Цит.съч., т.1, с.456.
18 М. С т о я н о в, X р. К о д о в. Цит.съч., т.З, с.398.
19 Пак там, т.4, с.27.
20 В приписката от 1799 г. неизвестен автор пише за кърджалийските нашествия в Котленския
край и за укрепването на Котел с табии - В. Сл. К и с е л к о в . Цит.съч., с.17; а в приписка от 1824 г.

210
 Както става ясно, котленските приписи отразяват събития и факти от най-
различен характер - за това кога и кой е преписал или подвързал дадена книга,
за избухнали войни, за засушавания, въстания, екзекуции, данъци, за кърджа­
лийските размирици и пр. Те съдържат информация за известни и по-малко
познати книжовници от местната книжовна школа и благодарение на тях може
да се определи по кое време е творил един или друг книжовен деец.
Публикуваните до момента приписки от Котел се намират в книги и ръкописи,
съхранявани днес в централните архиви и библиотеки - в ръкописната сбирка
на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" - София, в Пловдивската
народна библиотека, в Библиотеката на БАН, в Църковния историко-археологи-
чески музей*21, в задгранични архивни фондове22. Това обстоятелство безспорно
е облекчавало изследователите, работили през годините в посочените архиви
и библиотеки, докато книгите и приписките в самия Котел и в околните му
селища са оставали встрани от тяхното внимание.
Ето защо с настоящата публикация си поставяме за цел да вкараме в научна
употреба онези котленски приписки, които и днес се намират там и на които
попаднахме в хода на извършвани от нас проучвания в района.
Новоиздирените котленски приписки не могат да се разглеждат изолирано.
Те са част от голямото книжовно богатство на Котленския край, от онова което
е запазено до наши дни и което в много случаи е оставено на произвола на
съдбата. В този смисъл тази статия е една от поредицата публикации23, имащи
за цел да съхранят и представят пред по-широк кръг специалисти и читатели
онези все още неизвестни приписки от селищата в Сливенско-Котленския бал-
кан, които биха дали скромен принос за осветляването на важни въпроси от
местната и националната ни история.

* * *

Най-ранните приписки от Котел, на които попаднахме, датират от края на

XVIII и самото начало на XIX в. Те се съдържат в месецослов, руско издание
(Москва) от 1790 г., понастоящем притежание на Сливенската държавна худо­
жествена галерия 242 . Ето и текстът на приписките, представени по страници 26.
5

се споменава за покачване на данъците, за продължаващото четвърта година гръцко въстание, за

три поредни сушави години, за екзекуцията на Цариградския патриарх и т.н. - Π. Н и к о в. Цит.съч.,
17-18.
21 М. С т о я н о в. Букви и книги. С., 1978, с.93.
22 През втората половина на XIX в. районът е посетен от руския изследовател Полихроний Агапиевич
Сирку, който отнася със себе си множество стари книги и ръкописи. По този начин в Русия се
озовават: дамаскинът на поп Стойко Владиславов от 1765 г. с негова приписка и с приписка от
Божил Чорбаджи, триодът на жеравненската църква с приписка на поп Стойко от 1769 г. и др.
Взетите от Сирку книги днес се съхраняват в Ръкописния отдел на Академията на науките в Санкт
Петербург - Б. С т. А н г е л о в. Из ръкописната сбирка..., 61-70.
23 Първата от поредицата наши публикации: "Проучвания в църквите на Жеравна, Нейково и
Ичера. Приписки върху богослужебни книги" бе публикувана в т.18 на "Известия на музеите за
Югоизточна България". Предстои обработването и подготвянето за публикуване на новоиздирените
приписки от църквите в Медвен и Градец.
24Художествена галерия "Д.Добрович" - Сливен, Спомагателен фонд, инв.№ 306.
25Текстовете на приписките представяме с някои несъществени промени с оглед на тяхното по-
лесно отпечатване. Излезлите от употреба буквени знаци i, $, w, Hs, a , н са заменени съответно с
"и", "у", "о", "е", или "я", "т", "т", "н" и "б"- Запазени са краесловните ерове. Лигатурите също са

211
 - на първата корица от вътрешната страна:
стоянъ сто
ЗБИАСЬ ЦИАРЬ
РАКИ ОПАКИ ИОДЕВИ
ТЬ КАШИ ХАПЬ ДАГИ
ЗЕИИШЬ САСЬ СОЛЬ
ДАИМЬ ПИ И ВО ДАТА
И ОТ ХРАСТУВУ ДАРВО
ВОДАТА 1233

КАКСА ЗАПРАВИХА
ЛУЗИ АТА ВАЛЕТУ
ДАС АЗНАИ СЭв (1805)
ДАСА ЗНАЙ ЩО ПОЕМАМЪ АЗЪ (разни см е тки )... ТЕЛИЦА

- първи лист:
МЦА ОКТОВРИЕ ДАНЬ
УМРЕНАДНИ 13 (16)
ВАЛЕТУ
(1801)

СИ ИА ДАСА ЗНАЙ
КАТУ УМРЕ МУИТА
КАШ(Н)ИЦА НАИМИ
ВЕЛИКА МОСТАВИ
СИРАЧИТА МАЛКИ % (7)
ИПОИАЧИКЬ СЕДИМЬ
ЦОНА Ж ЕКА БОНЧУ
ДРГАНЬ МАРИНА
И АНГИЛА ГОДИНИ Д (4)
, ЧЕТИРИ ИВАН
МАЛКИ ДИМЧУ
СИРАКЬ ГОДИНА
ГОДИНА ИДНА й (1)

- първи лист, гръб:

даса знай какъ писахъ
асъ стоянъ па иоаннуфъ
тосъ писму на: 1841

- последен лист:
станю
устабашията
нафсй дружина
той первии ипоследнии
мастуръ
уста башй

212
 на тирзиитй
абацййти

сего пророка йпретеча

крестителя иуанна
бго слова

- последен лист, гръб:

СИ И Я Д А СА ЗНАЙ
КАТУ ИЗБИ АЛИ АА
АЕНИНАТЬ ХОРАТА
И(НИ)БИАХА МАЛКО ПОИАЗИ *26
Д В А И С И -И Д И Н Ь КА 121)
ВАЛЕТУ ©-0· (1809)

даса знай кои завжапъ

тосъ писму й кога и писану
на синету271846 имаши
тогази сабута святи
патиримон28

- на втората корица от вътрешната страна:

ЗАУТУКА ИЛАЧЬ 29
ЗА С (...)НЬ
РОДИСА БОНЧУ ПУР (...)
БОНЧУ СА РОДИ
ЛЕТА грП-»П7891
СИА ДАСА ЗНАЙ КАКЬ
ЗЕХЬ ДАХРАНИЯ
БАЩА СИ ОТ ТОВУ
ГЕРГИ ВАЛЕТУ ©S Г18061

Представените приписки са писани от двама души през първото десетилетие

на XIX в. и през четиридесетте години на същия век. Би могло да се допусне,
че двама автори имат преки родствени връзки. Възможно е този месецослов
да е семейна реликва на стар котленски род, излъчил поне един свещеник,
който би закупил и ползвал тази книга в онази ранна възрожденска епоха.
Така или иначе видно е едно, че написалият ранните приписки в месецослова

запазени с изключение на често срещаната лигатура V , която е заменена с "от". Датите са дадени
без промяна - т.е. само в стар стил, а там, където годината е написана по църковнославянски (т.е.
с букви) в скоби до нея записваме същата година и с цифри. За яснота, пак в скоби, допълваме
липсващите и трудно разчетени букви. Чуждиците и остарелите думи съпровождаме с пояснения
(където е възможно това). Езиковите и стиловите особености на оригинала са запазени. Приписките
са подредени в хронологичен порядък.
26 Поязи - от пояс (нар.) - род, поколение.
27 Сене (от араб.-тур. sene) - година.
28 Патиримон - от гръцкото Патер имон - "Отче наш".
29 Илач (от араб.-тур. ilac) - лекарство, цяр, лек.

213
е грамотен за времето си човек, с будно родово и обществено съзнание, личност
с по-широки интереси.
Приписките на първия автор условно се групират в три групи - семейна лето­
пис (хроника), рецепти из народната медицина и сведение за Котленския "джум-
хур" от 1809 г.
Старателно и стриктно се води семейната хроника. След смъртта на неговата
"къщница" (съпруга) Велика през 1801 г. (16.Х.) анонимният за нас автор на
приписките от началото на XIX в. остава сам с осемте сирачета, чиито имена
са изписани в текста 30. Сред децата има по-големи, като Бончо например,
роден през 1789 г., но има и съвсем малки - Димчо е само на една година.
През 1806 г. бащата на автора - Георги е на преклонна възраст, поради което
той го взема при себе си, за да го храни и гледа. Година по-рано това семейство
се сдобива с лозе. Водят се сметки из семейния бюджет.
Втората група приписки от началото на XIX в. включва две рецепти из народ­
ната медицина - първата, доста подробна, за лекуване на бяс, и втората -
нечетлива и недовършена, за лекуване на оток.
Но безспорно най-голям интерес предизвиква приписката от 1809 г., даваща
малко, но много ценни нови сведения за такова ранно събитие, каквото е извест­
ния в местната история Котленски "джумхур", пряко свързан с кърджалийските
размирици от края на XVIII и началото на XIX в.
По своята същност джумхурът в Котел през 1809 г. представлява масово
движение на котленци - въстание срещу османпазарския 31 аянин Али ага,
искащ да обложи местното население с извънреден данъ к32. Местното преда­
ние, записано и преразказано от Момчо Драганов, изтъква като първопричина
на размирието острото съперничество между Али ага и силния карнобатски
аянин Арабоолу, в което съперничество котленскиятуправник Божил Чорбаджи
взема страната на Арабоолу и с помощна на населението на някои села от
Герлово напада сарая на Али ага и го опустошава 33.
След внезапната смърт на Божил Чорбаджи Али ага успява да възстанови
влиянието си в Котел и да поиска изплащането на неплатените данъци. Котлен­
ци решително се противопоставят й се вдигат на бунт срещу домогванията на
османпазарския аянин. Те нападат конака и след като не успяват да хванат
изпратените от Али ага служебни лица залавят и убиват намиращия се по това
време там преславски владика Неофит, дръзнал да защитава през разбунту­
валата се тълпа турската власт. Това става на 18 септември 1809 г. След това
котленци се отправят към Осман пазар, но при село Ешиолу (дн. с. Зелна Мо­
рава) те са посрещнати от многобройната и добре въоръжена войска на Али
ага и са жестоко разбити. Последва кървава разправа с котленското населе­
ние 34.
За съжаление това важно събитие от възрожденската история на Котел е
много слабо документирано, поради което отразяването му в литературата
обикновено се ограничава в повтаряне и систематизиране на вече познати фак­

30 В текста се споменава за 7 сирачета, а всъщност са изброени осем имена.

31 На град Осман пазар - дн. гр.Омуртаг.
32 В. Т о н е в. Котел през Възраждането. С., 1993, с.201.
33 М. Д р а г а н о в. Спомени за изгорелия Котел. Варна, 1898, 21-22.
34 В. Т о н е в. Цит.съч., 201 -202.

214
ти. Сред източниците по въпроса заслужава да се открои интересният летопис
на Жендо Вичов, който обаче е от по-късно време35. Последвалите писания за
Котленското въстание от 1809 г. се базират главно върху спомени и върху мест­
ното предание 36. В този смисъл публикуваната тук приписка, макар твърде
кратка и лаконична, има принос в осветляването на събитието. И този принос,
най-общо казано, се състои в следните два съществени момента.
На първо място това е съдържащият се в приписката факт, че Али аа(ага) е
избил много хора. "И не бяха малко пояси - 21", пише авторът. Видно е, че по
време на бунта от 1809 г. жертви дават двадесет и един котленски рода -
сведение, което се среща за първи път и на което не може да не се вярва, тъй
като за разлика от спомените и преданията то е записано от непосредствен
свидетел (а вероятно и участник) в събитието, в годината на самото събитие37.
И в тази връзка е най-същественият принос на документа, представляващ
засега единственият извор от самото време на Котленския "джумхур". Значи­
мостта на бунта от 1809 г., масовото надигане на котленци срещу домогванията
на Али ага, както и техният всеобщ копнеж сами да отстояват интересите си и
сами да "пишат" историята си, силно впечатляват автора на приписката, който
редом с най-важните дати от семейната хроника отбелязва датата на събитието
и понесените в него жертви от страна на котленци.
По-малко на брой са приписките от 40-те години на XIX в. (1841-1846). Техният
автор - Стоян Папайоанов (Попиванов) е поетична натура с художествени
наклонности. Под първия си текст (от 1841 г.) той е оставил интересна украса
във формата на бордюр и ивици, а на последната страница е записал кратко
стихче във възхвала на майстор Станю - устабашия на еснафа на абаджиите -
терзии. Негово дело са още три текста, записани в края на книгата - за Св.
Йоан Кръстител, цитат от Светото писание на гръцки език, записано с български
букви и бележка от 1846 г. Вероятно Стоян подпечатва на няколко места книгата
с печата си, който за съжаление остава нечетлив.
При оглед в старата котленска църква "Св. ап. Петър и Павел" попаднахме
на няколко много интересни приписки, съхранени в църковните книги.Църквата
е построена през 1834 г. на мястото на съществуваща преди това малка църков­
на постройка38. Шейсет години по-късно тя е засегнатат големия пожар, унищо­
жил за жалост голяма част от възрожденски Котел. Явно в пламъците на пожара
изгарят много от църковните книги и утвар на "Св. ап. Петър и Павел", понеже
повечето от използваните днес там книги и църковни пособия датират от девет­
десетте години на XIX в. Така например, дванадесетте тома минеи са руски
издания от 1894-1985 г., дарени на църквата от хаджи Васил хаджи Петров

35 Г. К и р о в. Летопис на Жендо Вичов от Котел.- СбНУНК, 12,1895, с.363; В. Н а ч е в, Н. ф е р-

м а н д ж и е в . Писахме да се знае. Приписки и летописи. С., 1984, с.308. Самият Жендо Вичов не
е съвременник на събитието. Той е раждан около 1813-1814 г. - Писахме да се знае..., с.396.
36 НБКМ, БИА, 1.Б.272/52, с.101-103 (Г.С.Раковски, Котленски джумхур - 1809 г.); М. Д р а г а -
нов. Цит.съч., 27-29; П. Т. Ц о н ч е в. Страници из историята на Котел от края на XVIII в. и първата
полрвина на XIX в.- В: Сборник Г.С.Раковски. Т.1. С., 1964, 285-286.
37 По по-късни данни, посочени от Г.С.Раковски, в сраженията от 1809 г. загиват 63-ма котленци
(НБКМ, БИА, I. Б.272/52, с. 103). Явно ползвайки Раковски, същата цифра посочвай Момчо Драганов
(цит.съч., с.29). Всъщност това не противоречи на сведението от приписката, което обаче, макар и
по-общо, е по-достоверно и надеждно.
38 Летопис на Жендо Вичов от Котел.- В: Писахме да се знае..., с.311.

215
Кръсликов "Котленец" през 1900 г. Хаджи Васил дарява през същата година
(на 23.11.1900 г. още октоих, руско издание от 1896 г. и цветен триод, руско
издание от 1894 г. Вторият комплект минеи (малък формат) са също руски
издания. Те са отпечатани в Киев през 1894 г.
Сред по-старите църковни книги, спасени от пожара, следва да се споменат:
требник, отпечатан във Влашко през 1635 г.; Слова на св. Йоан Златоуст (Санкт
Петербург, 1775 г.); псалтир, руско издание (Москва) от 1830 г.; "Канон Молеб-
НЬ1Й", Букурещ, 1841 г.; "Цветособрание на сичкото презгодишно церковно бого­
служение" от Николай Триандафилов "Сливненца" (Букурещ, 1847 г.); "Христои-
тия", в превод на учителя Райно Попович (Будим, 1857 г.); "Сочинения Святаго
Димитрия Митрополита Ростовскаго", части втора, трета и четвърта, издадени
в Москва през 1857 г.; църковен цветник, издаден от Ив.Н.Момчилов от Търново
през 1869 г.; минейник, издаден от Ангел Йоанов "Севлиевец" (Цариград, 1869
г.) и др. Съхранен е посребрен купел, изработен през 1788 г. и дарен на църквата.
Впрочем повечето от посочените стари книги вероятно не са били в църквата
до 1894 г., когато избухва пожара, а са й дарени от частни лица котленци в
годините след това. Тогава се разгръща широко дарителско движение. Във
връзка с него от 1896 г. е заведена специална книга за даренията, където се
вписват новите постъпления 39. Сред тях със сигурност са запазените до днес
стари издания като: "Новият завет", издаден в Смирна през 1840 г.; псалтир,
руско издание от 1863 г., дарен на църквата от Трендафил Ненчев през 1918 г.;
псалтир, руско издание от 1833 г., дарен от Анка Поппетрова през 1919 г.;
Евангелие, издадено в Русе от свещеник Ненчо Несторов през 1865 г.40, дарено
от Анка Жечова Рангюва през 1923 г. и др.
Интерес предизвиква най-старата книга, запазена в храма - споменатият
"Требник" ("Евхологион"), отпечатан през 1635 г. По писмени сведения на прото­
йерей Георги П. Бърдаров, приложени към книгата, тя е била реставрирана и
подвързана от свещеник Стой Владиславов (Софроний Врачански) - свещеник
в "Св. ап. Петър и Павел" в продължение на тридесетина години. Лансираното
от Бърдаров предположение има основание, още повече като се има предвид,
че Софроний е владеел специфичния за възрожденската епоха занаят да се
подвързват богослужебни книги41. Продължителният му престой в Котел през
втората половина на XVIII в. бележи началния етап от неговата книжовна дей­
ност. Като най-ярък представител на Котленския книжовен център, Софроний
оставя множество ръкописи, голямата част от които са все още в Котел към
средата на XIX в.42 За жалост днес от тях са съхранени и известни на науката
едва тридесетина преписа, някои от които във фрагментарен в и д 43.
Въпросният требник е не само изкусно подвързан, но и реставриран - три

39 Дарителската акция е част от мероприятията по възстановяването на църквата, което според

Летописната книга на храма (водена от свещеник Георги Петров Бърдаров) в общи линии е извършено
през периода 1895-1898 г. Както ще се убедим обаче книги на църквата са дарявани и в по-късно
време.
40 Една от най-често срещаните книги в селищата на Котленския район.
41 Е. Г е о р г и е в. Софроний Врачански.- В: Сб. Бележити българи. С., 1969, с.103.
42 Г. С. Р а к о в с к и. Дунавский лебед. Любословний български народен лист за наука и
забава.-У Новий сад, 1857, с.6.
43 Д. К а р а д ж о в а . За три неизвестни ръкописа на Софроний Врачански.- Palaeobulgarica, 1985,
№ 1, с.111; В. Т о н е в. Цит.съч., 133-134.

216
липсващи листа са преписани от възрожденеца-книжовник и приложени към
оригиналния текст.
В старите книги на църквата "Св. ап. Петър и Павел" открихме следните
приписки:
1) Приписки в книгата: "СТАГО ОЦА НАШЕГО ЙОАН НА ЗЛАТОУСТАГО СЛО­
ВА ОТ СВЯЩЕНСТВЕ ПЕРЕВЕДЕННЬ1Я СЪ ЕЛЛННО-ГРЕЧЕСКАГО НА РО-
СИЙСКИИ ИАЗЬ1КЪЛ НАПЕЧАТАНИ ВЪ САНКТПЕТЕРБУРГЕ ПРИ СТЕИШЕМЪ
ПРАВИТЕЛЬСТВУЮЩЕМЪ СИНОДЕ, ^ φ ο β (1775) ГО ДА;
- първа страница:
ИКОНОМЪ ТЕОДОРЪ ,Я<Ю1М (1881 г.)
- приписка на гърба:
СИЮ КНИГУ ОТ СЩЕНСТВЕ ЙЖЕ
ВОСПЯТИХЪ ОТЦА НАШЕГО ЙОАН НА
ЗЛАТОУСТАГО ПРОЧТОХЪ АЗЪ
ДИМИТРИЙ СЪБЮ(ПЛУ)В И МНОГУ
ПОЛЗУ ОБРЕТОХЪ 44 В ЛИЕТА
1836 ГОДА АПРИЛИЙ: 12: ЧИСЛА
Тези две приписки представляват интерес най-вече като стил, като начин на
описване, характерен за този вид исторически текстове. Споменатият през
1881 г. иконом Теодор е вероятно свещеник и в предосвобожденския период.
По данни на Летописната книга във времето от 1878 до 1891 г. свещеник в
църквата е бил иконом Костадин Петров (споменаван и по-късно като "Коста
иконом"), поради което може да се предполага, че и тази книга е дарена след
1894 г.
2) Приписки в книгата: Псалтир, руско издание от ^ЙСЗЛГ (1833 г.):
ПОДАРЯВАМЪ АСЬ РАНГЮ ЦОНКОВЬ
ТАЗИ КНИГА ПСАЛТИРЪ НА ΠΕΤΡΑ
НИНКОВЪ КОТИЛЪ 25 МАРТА 1878

ПОДАРЕНА ОТЪ Г-ЖА ПРЕЗВИТЕРА АНКА

ПОП ПЕТРОВА ГР. КОТЕЛЪ 9.VIII.1919 ГОД.
ВЪ ПАМЯТЪ НА СИНА И КОСТА ПЕТРОВЪ
УБИТЪ ВЪ ВОЙНАТА
Текстът от 1878 г. може да послужи като свидетелство за нарасналите култур­
ни потребности на българското възрожденско общество, щом като книгата
вече е станала търсен сред хората подарък.
Вторият текст свидетелства за разгърналата се дарителска акция след пожа­
ра от 1894 г., за начина, по който най-често се извършват тези дарения (в памет
на починал член на семейството). Същественият принос на тази дарителска
кампания се състои в това, че тя "връща" в Котел и събира на едно място
много стари книги, изнесени преди време вън от града покрай стопанската и
търговска дейност на котленци. Църковната библиотека е попълнена с множест­
во семейни реликви на котленски родове, съхранили през годините родовата и
обществената памет на своите първоначални притежатели. Най-показателен
в това отношение е следващият пример.

Намерих, придобих.

217
 3) Приписки в книгата: "Н0ВЬ1Й ЗАВЕТЪ ГОСПОДА НАШЕГО И ИСУСА ХРИС­
ТА", в превод на НЕОфИТА ЙЕРОМОНАХА П.П. РБ1ЛЦА (Неофит Рилски), изда­
дена в Смирна през 1840 година:
- приписки на гърба на първата корица:
ДАСА ЗНАЙ ОТЪ КАРГАНАТУ НА ОВЦЕТИ ВЪ ДОБРУЦА СИНЕТУ
БЕШИ ТОГИЗИ: 1852: АПАКЪ НА: 1853 СА ЗАПОЧЕ БОЗГУНЪ 4 56
САВАСТОПОЧКУТУ МОРАБЕ 46 фРАНЧУ -
ШКУТУ
ДАСА ЗНАЙ КАКЪСА
КУПИ СИНУТИ БЕШИ ТОГИЗИ
1850
АСЪ РАНГЮ СТАН ЧУфЪ

1853 ДАСА ЗНАЙ КОЛКУ ГОДИНИСА ПРИМИНУВАТЪ

ОТЪ БОЗГУНАТЪ СИНЕТУ БЕШИ ТОГИЗИ: 1853
ОТЪ КАКСА ПРАСНА ДОБРУЦАТА СИНЕТУ БЕШИ: 1854

- приписки на първия лист:

ДАИСЪ ВЕСТИМЪ ЗАПИСВАМЪ КОЛКУ
ГОДИНИСА ПРИМИНУВАТЬ ОТЪ КА "
КЪ ОТИДУХМИ О ДОБРУЦА ТОГИЗИ
БЕШИ СИНЕТУ: 1852: ГОДА

ЕВАНГЕЛИЕ
РАНГЮВУ СТАНЧУВЪ
1849

ЗАБЕЛЕЖВАМЪ КОГИ СА ПОМИНА

СОПРУГАТАМИ ДОНА НА 1915 СТА
ГОДИНА НА 13 СТИ ОКТВРИЙ
ПОГРЕБАСА НА 14 СТИ НА ПИТКОВДЕН
БГЪ Д А Я ПРОСТИ

- приписки на гърба на първия лист:

ЗАПИСВАМЪ ДАСА ЗНАЙ КОЛКУ
ГОДИНИСА ПРИМИНУВАТЪ ОТЪ
БОЗГУНАТЪ СИНЕТО БЕШИ 1853
фРАНЦУСКИЯ КАТО ДОХОДИХА НАПОМОШЬ
АПАКЪ КОГИТУ БЕШИ БЛАГОВЕ
ЩЕНИЯ НА СТРАСНАТА НИДЕЛЯ
НА РАСЪ ПЕТИЯТЪ ПЕТАКЪ
ТОГИЗИ СИНЕТО БЕШИ: 1855:

НА 1876: НА 8: МАЙЕ ВАЛЕ СНЕКЪ

ОКОЛО ДВЕ ПЕДИ И СА ПОЧНА ВА ЖЕРОВНА

45 Бозгун (от тур. bozgun) - разорение, бедствие.

46 От мурабе (араб.-тур. muharebe) - война, бой.

218
 ОСТАНИЕ ВА СУЩИЯ ДЕНЪ И ТОГИЗИСА
ПОЧНА МОРАБЕТО

НА 1877: НА 29: ДИКЕМРИЕ ИМАШИ ВЪ КО:

ТИЛЪ ОКОЛО ОСИМЪ ХИЛЯДИ ВОИНИ ТУРСКИ
КОИТО ВА СУЩИЯ ДЕНЪ И ПРИСЪ НОЩЪ СА
ДИГНАХА ЗА СКОРО СИНКИТЕ И КЕРИМЪ ПА
ША ЗАИДНО ОСТАВИХАНИ ТАИ И ХЮ КЮ -
МАТА 47 СА ДИГНА И ТИЛИГРАфА СИНКИТЕ
ОСТАНА КОТИЛЪ БИЗЪ ХЮКЮМАТЪ И БИ
ЗЪ АСКЕРЪ 48 НА 31: ДИКЕМРИЕ ДОЙДОХА ОТ
ДОЛО ОКОЛО ЧИТИРИСИ СОВАРИИ 495 0ЗА МОфА -
ЗАТА НА МИМЛИКЕТАТЬ 60

- приписки на гърба на втория лист:

1860 ЗАБИЛЕЖВАМЪ КОГИ СА
ПУМИНА БАЩАМИ СТАНЧУ НА 1860 НА СИНЕТУ
ЛЕТИ НА ИЛИНДИНЪ МИЧАРТА САХАТА ΠΑΚΑ
А МАЙКАСА ПОМИНА НА 1860: ВЪ НЕЯ ГОДИНА
ПО ДИРЪ БАЩАМИ НА 3 ТРИТИ МЕСИЦА
НА КОЛИШКИ 51 ЗАГУВЕЗНИ

РОЖДЕН И ЕТУ РАНГЮВУ СТАНЧУВЪ

НА 1835 ДОШЛЪ ОТ ВЛАШКУ
НА 1833: САМЪ РОДЕНЪ А СА ОЖЕНИХЪ
НА 1860: ПОПИТРОВДИНЪ ЗАТОВА ИЗА
БИЛ ЕЖВАМЪ АЗИ РАНГЮ И СОПРУГА МОЯ
ДОНА БОНЧУВА

НА 1835 ТА ГОДИНА ДОШЛЕ БАЩИ:

НИМИ ОТ ВЛАШКУ АСАМЪ БИЛЪ
НА 1: 1/2 ГОДИНА ТОГАВА

- приписки на последния лист:

1862
БОНЧУСАИ РОДИЛЪ НА МЕСИЦЪ
ИУНИЯ НА 12: ТОГО МЕСИЦА
ДЕНЕМЪ САХАТАТЪ ПО 5 СА НАМЕРИ
СТИфАНЧУСА РОДИ НА 1865 ГО ДА
НА фИВРУВАРИЯ НА 16: ДЕНА
ВЕЧЕРТА САХАТАТЪ ПО 2
ЗА БИЛЕЖВАМЬ КОГИСА РОДИ ТОДУРЧУ

47Хюкюмат (от араб.-тур. hükümet, -ti) - правителство, управление, власт, държава.

48 Аскер (от тур. asker) - войска, войник.
49 От пер.-тур. süvari - въоръжен конник, кавалерист.
50 Мемлекет (от араб.-тур. memleket) - родина, роден кът, страна.
51 Коледни.

219
 HA 1869: HA МЕСИЦЬ ИУЛИЯ HA
25: ДЕНЯ САХАТА ПО 10: ПРИСЪ ДИНЯ
ЗА БИЛЕЖВАМЪ КОГА СА РОДИ ПЕ(Н)ЧЮ
НА 1876 - ТА ГОДИНА НА МЕСЕЦЪ
АВГОСТЪ НА 16 - ТЬ1Й ДЕНА САХА
ТА ПО 1 - НЪ СУТНИН-ТА СА РОДИ
Записал Рандю Станчов Рандюв
род. 1833 год. поч. 1919 г. 1.XII.

- приписки върху вътрешната страна на втората корица:

1862
ЗАБИЛЕЖВАМЪ КОГА СА РОДИ БОНЧУ НА
МЕСИЦУ ИУНИЯ НА 12: ТОГО МЕСИЦА

- приписки върху външната страна на втората корица:

ЗАБИЛ ЕЖВАМЪ КОГА СА
РОДИ РАфАИЛЪ НА
1907 НА 2-ИИ АПРИЛЪ

Истинско събитие е в наше време да се попадне на толкова много интересни

приписки все за важни събития от нашата нова история. Още повече, че всички
те са дело на един и същи автор, при това с известно име - Рандю Станчев
Рандев.
Кой е Рандю Станчев? Добре образован и природно интелигентен човек,
той още в младежка възраст е със съзнанието, че трябва да се помнят важните
дати от историята на човека, на неговото семейство, на неговата родина (във
възрожденския смисъл на тази дума). Плод на историческото съзнание на Ран­
дю са всички приписки в книгата, които взети заедно оформят една интересна
и ценна по съдържание летопис за периода от 1833 до 1919 г.
Съдбата на Рандю Станчев и на неговото семейство носи почти всцчки беле­
зи, характерни за котленското житие-битие през възрожденската епоха. Родите­
лите на Рандю (Рангю - както сам той изписва името си) са сред множеството
изселници, напуснали родните си места след руско-турската война от 1828-
1829 г. и Одринския мирен договор от септември 1829 г. Известно е, че в изсел-
ническата кампания през 1830 г. се включват близо 100 000 души от Югоизточна
България 62. Сред тях са и няколко десетки котленски семейства 5 53, едно от
2
които е семейството на Станчо Рандев. Станчо се преселва във Влашко, където
през 1838 г. му се ражда син на име Рандю. През 1835 г. семейството отново
се завръща в Котел. По това време Рандю е едва на година и половина.
Станчо Рандев принадлежи към най-многобройното съсловие в Котел в сре­
дата на XIX в. - това на дребните собственици. Неговото име фигурира в още

52 Библиотека д-р Иван Селимински, кн.9, 71-76; С.Т а б а к о в . Опит за история на град Сливен.
Т.2.С., 1924, с.145.
53Според едни данни около 20 котленски семейства, според други - към 130 семейства или над
600 души.- Вж. Б. Я н о в с к и . Из бележника на английския генерал Йохмус за пътуването му по
източните български земи през 1847 г .- Известия на Българското историческо дружество (ИБИД),
26,1968, с.268; В. Т о н е в. Цит.съч., 223-224.

220
един стар оригинален документ от епохата - регистър за облагането на Котел
с данъка "верги" през 1847 г.54 Според този документ Станчо е бил жител на
котленската махала Кара Велчо и през 1847 г. е заплатил 60 гроша данък "вер­
ги"55.
Подобно на повечето котленци през Възраждането Станчо изкарва препита­
нието на своето семейство чрез овчарство. През 1852 г., придружен от деветна-
десетгодишния си син, той откарва стадото си в Добруджа. Това важно събитие
от семейната хроника за жалост съвпада по време с Кримската война (1853-
1856 г.), която силно впечатлява младия автор и той на няколко пъти я отбелязва
в своите приписки.
Както е известно Кримската война започва през есента на 1853 г., а след
като френският и английският флот навлизат в Черно море (в началото на 1854 г.)
и утвърждават превъзходството на съюзническите сили по вода, Русия е при­
нудена да насочи своето внимание към Балканите. През март 1854 г. руските
войски преминават р. Дунав и за кратко време заемат цяла Северна Добруджа.
Техният престой тук продължава до лятото на същата година, когато по заповед
на руския главнокомандващ войските са изтеглени на левия бряг на Дунав 56.
Рандю Станчев внимателно следи развитието на войната, още повече, че
той се намира в непосредствена близост до театъра на бойните действия - в
район, в който са струпани турски и руски войски. Той е добре информиран, че
войната ("морабето") започва през 1853 г., че в нея участва и франция (нарича
я "САВАСТОПОЧКУТУ МОРАБЕ фРАНЧУШКУТУ"), че сраженията се водят и
край Севастопол на Кримския полуостров, че Добруджа е въвлечена във вой­
ната през 1854 г.
През пролетта на 1855 г. (25.111.1855 г. се явява точната дата на първата
приписка върху гърба на първия лист) Рандю за пореден път отбелязва начал­
ната година на "морабето" и че в него са се включили и французите на помощ
на Турция. По всичко личи, че войната не се възприема от автора просто като
факт за регистриране, а като ужасно събитие, имащо пряко отрицателно въздей­
ствие върху него и върху неговото семейство. Той я нарича "бозгун" - разорение,
бедствие, нещастие и явно с нетърпение чака нейния край.
С педантична точност до подробности Рандю Станчев води своята семейна
хроника. На 20 юли 1860 г. (Илинден) почива бащата на Рандю - Станчо Рандев,
три месеца по-късно умира и майка му. През същата година, но по Петровден
(29 юни) Рандю вдига сватба. Жени се за Дона Бончева, която му ражда четири
сина: Бончо - роден на 12 юни 1862 г., Стефан - на 16 февруари 1865 г., Тодор
- на 25 юни 1869 г. и Пенчо - на 16 август 1876 г. Рафаил (вероятно внук на
Рандю) е роден на 2 април 1907 г. Съпругата му Дона почива на 13 октомври
1915 г., а е погребана на следващия ден (на празника Петковден). Авторът на
приписките умира четири години по-късно - на 1 декември 1919 г. Бележката
за неговата смърт е записана с молив и с друг почерк най-вероятно от някой от
наследниците на Рандю Станчев, който след това дарява книгата - семейна

54 Документът е заведен под № 623/1960 на музея в Котел и е публикуван от Върбан Върбанов в

Известия на Държавните архиви (ИДА), 48,1984, 211-223.
” В. В ъ р б а н о в . Регистър за облагането на Котел с данъка "верги" от 1847 г,- ИДА, 48,1984,
с.215.
и В. Т о н е в и др. Кратка история на Добруджа. Варна, 1986, 121-122.

221
реликва на църквата "Св. ап. Петър и Павел" в Котел. Впрочем и годината
(1849 или 1850), когато е закупена тази книга също е отбелязана сред важните
дати в семейната летопис.
Редом с отбелязаните дати на празните страници на "Новия завет" Рандю
води и сметки - на гърба на корицата, на последния лист и най-вече на гърба
на последния лист и на вътрешната страна на втората корица. Сметките се
отнасят главно до стопанската дейност на семейството - количество добита и
продадена вълна, за рогозки, за чували, за направени разходи вероятно по
поддържането на добруджанската къшла и прочие.
През 1860 г. вече зрелият и пълнолетен Рандю Станчев се сдобива със свой
самостоятелен печат, отпечатък от който ясно личи на последния лист на кни­
гата. Печатът съдържа следния текст: "РАНГ СТА 1860", разположен на три
реда.
Дело на Рандю Станчев са не само приписките в книгата, но и една ориги­
нална рисунка на гърба на последния лист. С перото на непрофесионалиста
той пресъздава трагична сцена из ежедневието на българите в годините на
робството - турчин с фес на глава и с ятаган в ръка замахва към отрязана
глава. Белязана с наивния (понякога до инфантилност) почерк на епохата тази
рисунка носи в себе си трагизма на българина в ония времена, когато неговият
живот е с много малка стойност.
Първият празен лист на книгата почти изцяло е запълнен с приписки, отнасящи
се до най-големите събития в политическата съдба на българския народ през
третата четвърт на XIX в. - Кримската война, Априлското въстание и Руско-
турската освободителна война. Рандю записва всичко онова, което го впечат­
лява във връзка с тези събития там, където се намира по време на всяко едно
от тях. В приписките за Кримската война става дума за това кога войната се
пренася в Добруджа, където по същото време е нашият автор. В приписките
за следващите две дати информацията му е основно от Котел, където са него­
вите близки, а вероятно и самият той през втората половина на седемдесетте
години на века.
Априлското въстание е отбелязано от Рандю Станчев с дата 8 май 1876 г. и
с природната аномалия по това време на пролетта да вали сняг и дори да
навали "около две педи". Въстанието, пише Рандю, започва същия ден в Жерав­
на и "...тогиз са почна морабето". Тези четири реда текст са достатъчно красно­
речиви за случилото се и потвърждават в голяма степен известното до момента
за хода на въстанието в този район.
В действителност въстанието във Втори (Сливенски) революционен окръг
не започна на 8 май, а пет дни по-рано, когато посветени в революционното
дело сливенци и апостолите се отправят към старото хайдушко сборище Куш
бунар в Балкана, а след това подкрепени от малобройна група от Ямбол потег­
лят към Нейково и Жеравна. На 7 май четата, предвождана от Стоил войвода
влиза в Жеравна и оттам привечер се изкачва на Ветрила, където остава в
очакване на нови попълнения от селищата от балканския район. За жалост
през нощта на 7 срещу 8 май времето рязко се влошава, започва да вали силен
дъжд, който скоро преминава в сняг. Влошаването на времето до голяма степен

222
осуетява включването на други четници и предопределя скорошния разгром
на четата 57.
Котел остава изолиран от въстаническите действия. Съществува предвари­
телна уговорка Стоил войвода да влезе в Котел, но поради променената ситуа­
ция акцията е неосъществена. Неуспява и малката група котленски младежи,
които начело с бъдещия известен военачалник Радко Димитриев правят опит
да се присъединят към четниците 585 .
9
Поради конспиративния характер и слабия размах на движението, подго­
товката на въстанието остава скрита за повечето хора, сред които е и авторът
на приписката. Ето защо за него въстанието започва едва тогава, когато четата
на Стоил войвода идва в Жеравна. Вестта за това, както сочат документите,
достига до управата на Котел на 7 май 69, но истинското съприкосновение на
котленци с въстанието е на следващия ден - 8 май, когато от Осман пазар (дн.
гр. Омуртаг) към Котел е изпратен турски отряд от 150 души, "...за да разбият
и прогонят появилите се в Жеравна бунтовници..."60. Това дава основание на
Рандю Станчев да запише, че "...ва сущия ден... са почна морабето".
Приписката от 29 декември 1877 г. е особено ценна, тъй като тя съдържа
нова информация относно събитията в Котел по време на Руско-турската осво­
бодителна война. Нейното съдържание допълва сведенията от единствения
известен досега османотурски документ от Котел от декември 1877 г. Става
въпрос за доклада на Абдул Керим паша, изпратен от Котел на 31.ХП.с.г. до
Дунавския валия Ахмед в Русе. Въз основа на заповед, издадена по-рано от
Главното командване, военната част на Абдул Керим паша напуска Котленския
район и се отправя за Ямбол. Заповедта се отнася и за държавните и телеграф­
ните служители в града, които също следва да се изтеглят, а бившият управител
на нахията - мюдюрът Ахмед ефенди, е възстановен на поста си 61.
Данните от приписката внасят допълнителна яснота за случилото се в края
на декември 1877 г. От нея узнаваме, че дислоцираните до този момент в
Котел войски наброяват около осем хиляди души - явно внушителна по размер
военна част, на която е възложена охраната на града и най-вече на прохода.
Неин командир (както става ясно и от доклада) е известният турски военачалник
Абдул Керим паша.
Интересна е съдбата на Абдул Керим паша (1807-1885) Роден в Чирпан, той
получава образованието си във Виена. Бил е военен министър, главнокоманд­
ващ на турската армия през 1876 г., а в началото на Освободителната война е

57 Д. К о н с т а н т и н о в . Жеравна в миналото и до днешно време. Историко-битов преглед.

Издава читалище "Единство" - с.Жеравна, 1948, 259-271; В. Д е ч е в. Априлското въстание във
Втори революционен сливенски окръг.- Във: Втори сливенски революционен окръг април - 1876. С.,
1966, 6-23; К. К о с е в, Н. Ж е ч е в, Д. Д о й н о в. История на Априлското въстание 1876. С., 1986,
427-433.
58 В. Т о н е в. Цит.съч., 260-263 и цит. там извори.
59 Априлското въстание 1876 г. Т.З. Сборник от турски документи. С., 1956, с.155 (Телеграма от
каймакама до сливенския мютесариф - Осман пазар, 7 май 1876 г.).
60 Пак там, 157-158 (Телеграма от каймакама до мютесарифа на Търново - Осман пазар, 8 май
1876 г.).
61 НБКМ, Ориенталски отдел, ф.112 (Русе. Вилает), а.е.5030. Документът е публикуван в: Извори
за българската история. Т. 17 (Турски извори за българската история (ТИБИ). Т.4). С., 1973,449-451;
Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Освободителната руско-турска война 1877-
1878. Издава НБКМ. Кн.1.С., 1979, с.375.

223
на поста главнокомандващ на Източната турска армия. Наскоро след като рус­
ките войски преминават Дунава при Свищов Абдул Керим е свален поради
нерешителност от поста главнокомандващ и според някои сведения е изпратен
на заточение на остров Лемнос ®2. Всъщност няколко документа от 1877 г.6 636
2 ,а
5
4
и публикуваната тук приписка доказват, че той остава в армията като помощник
или дивизионен командир до завършването на войната е4.
Осемхилядната войскова част на Абдул Керим паша, заедно с "хюкюмата"
(местната управа на Котел) и телеграфната служба напускат града още през
деня и нощта на 29 декември 1877 г. Два дена по-късно в Котел пристига
малко войсково подразделение, състоящо се само от 40 конника, което има
поставена цел да защищава "мемлекета". Но явно това подразделение не оказа
никаква съпротива на настъпващите руски части и опълченски дружини, които
най-напред на 8 януари, а след това и на 14 януари навлизат безпрепятствено
в Котел и го освобождават 66.
По своето съдържание приписките на котленеца Рандю Станчев Рандев пред­
ставляват ценен извор за възрожденската ни история. Специално за историята
на Котел те могат да "съперничат" дори на оригиналната летопис на Жендо
Вичов6в, като в някои отношения успешно допълват вече известните на науката
факти. Оформени в интересна хроника, приписките на Рандю Станчев разкриват
пред читателя духа на епохата, по-особения поглед на възрожденеца към съби­
тията, неговите вълнения и копнежи, неговото отношение към обкръжаващия
го свят. В този смисъл тия непознати до днес приписки са сериозна находка,
заслужаваща висока оценка и незабавното им включване в историческите и
краеведческите проучвания е наложително.
Интересни приписки се съдържат и в някои от богослужебните книги на по-
новата котленска църква "Света Троица", намираща се в днешния център на
града. Тя е построена през 1871 г.67 Сред по-старите църковни книги в нея
трябва да се споменат: печатно Евангелие, вероятно от 1722 г.; дванадесетте
тома минеи, руско издание от 1793 г.: "Акатисъ или несъдално пение", издаден
от поп Никола К. Грънчаров в Русе през 1866 г.; "Последование на Вечерня и
Утрення...", Русе, 1868 г.; "Новият завет", Ню Йорк, 1879 г. и др. С изящното си
оформление и подвързване впечатлява едно Евангелие в голям формат, руско
издание от 1890 г.
В старите книги на църквата "Света Троица" открихме следните приписки:
1) Приписка в "АКАТИСЪ ИЛИ НЕСЪДАЛНО ПЕНИЕ, от ПОП НИКОЛА К.
ГРАНЧАРОВА, РУСЧУКЪ, 1866 Г.":
САВА НИКОЛОВЪ УЧИТЕЛЪ 1870 ГОД
Името Сава Николов, вероятно котленски учител през 1870 г,, срещаме за
първи път в тази приписка към акатиса.
2) Приписка в миней за месец януари, руско издание (Москва) от 1793 г.:

62 Г. Г е о р г и е в. Освободителната война 1877-1878. Енциклопедичен справочник. G., 1986,

с.41 ; M o u z a f f e r p a c h a , T a l a at bey. Defense de Plevna. Paris, 1889.
63 ТИБИ. T.4, c.135, 189,428,450.
64 Пак там, c.512.
65 В. T ο η е в. Цит.съч., 268-269.
66 Г. K и p o в. Цит.съч., 358-378.
67Тази година е записана на каменна плоча, вградена над южния вход на притвора на църквата.

224
 ДАСА ЗНАЕ КОГА БЕШЕ ИГУМЕНЪ (ИЕРАНЧЕН) ТОГАС СТАНА
НА 1872 ПРЬВЪ БЛЪГАРСКИ
ЕКЗАРХЪ
Приписката отбелязва един важен момент от българската възрожденска
история - избирането през 1872 г. на Антим I като пръв духовен глава на ново­
учредената Българска екзархия. За жалост името на "игумена" (или вероятно
на иконома на църквата) е много трудно четливо.
3) Приписка в "НОВЬ1Й ЗАВЕТЪ ГДА НАШЕГО ИИСА ХРТА, НЪЮ ИОРКЪ,
1879":
1885: СЕПТЕМРИЕ
6 ПЕТАКЪ ЧАСА 10
СОЕДИНИСА БОЛГАРИЯ САСЪ
ИСТОЧНА РУМЕЛИЯ ПОТЪ
КНЯЗА АЛЕКСАНДРА ПЕРВИЕ
БАТЕМБЕРКЪ
Приписката е интересна, защото отбелязва много важен епизод от нашата
нова история - Съединението на Княжество България с Източна Румелия на 6
септември 1885 г. Явно актът на Съединението е провъзгласен в Котел в 10
часа на този ден.
4) Приписка в "ПОСЛЕДОВАНИЕ НА ВЕЧЕРНЯ И УТРЕННЯ СЪ ПРИБАВКА
НА КРАТЪКЪ УСТАВЪ ЗА ВЕЧЕРНЯ, УТРЕННЯ И ЗА ВСЕНОЩНО БДЕНИЕ,
ИЗДАВА САВВА МИХАЛЮВЪ, РУСЧУКЪ, 1868":
ПОДАРОКЪ НА КОСТА ИКОНОМЪ
ОТЪ Г: КОТЕЛЪ
ОТЪ ИЗДАТЕЛЯ СВЕ: С: МИХАЛЕВЪ
23 = СЕПТЕМРИИ 1901 = Г
С: КИПИЛОВО
Тази приписка е ценна най-вече с това, че е собственоръчен автограф на
издателя на книгата - Сава Савов Михалев (К ипи л о в ски ). Този наш
възрожденски деец е роден в недалечното на Котел балканско село Кипилово.
Известно е, че учителства през периода 1850-1852 г., след което става
свещеник в родното си село 68. Понеже твърде малко знаем за живота и
дейността на Сава Михалев, то от приписката в "Последование"-то научаваме,
че към септември 1901 г. той е все още жив, че вероятно служи в своето село
Кипилово и че поддържа приятелски отношения с известния котленски свещеник
"Коста иконом" (иконом Костадин Петров)69, на когото подарява екземпляр от
своята книга
Въпреки унищожителния пожар в Котел през 1894 г., въпреки голямата
миграция на котленци преди и след тази дата и днес в града все още могат да
се открият стари книги и други подобни семейни реликви на стари котленски
родове. На такива попаднахме в дома на Златка Петрова Ганева, потомка на

68 От него и за него вж.: ЦДИА, ф.№ 405, оп.1, а.е.З, л.2; М. С т о я н о в. Българска възрожденска
книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания 1806-1878 г. Т.1. С.,
1957, с.208; Енциклопедия Българска възрожденска интелигенция. С., 1988, 430-431.
69 Най-вероятно става въпрос за вече споменатия иконом Костадин Петров - според Летописна
книга на котленската църква "Св. ап. Петър и Павел“ свещеник в тази църква през периода от 1878
до 1891 г.

15 Исторически преглед, кн.1-2/1998 225

Спиридоновия род в Котел. "ПСАЛТИРЪ ИЛИ КНИГА ПСАЛОМСКА", издаден
в Лондон през 1857 г. и собственост на Спиридонови е подписан по следния
начин:
ЦОНКУ 1859
ХРИСТУ ИСПИРИДОНУВЪ КОТЕЛЪ 1859,
а д руг псалтир, също на това семейство (руско издание от 1834 г.) съдържа
следните приписки:
СИА ДАСА ЗНАЙ ТОИЗИ ПСАЛТИРЬ ИСПИРДОН
УВЬ ДИМЧУВЬ КОТЕЛЬ

СИА ДАСА ЗНАЕ ТОИЗИ ПСАЛТИРЬ

ХРИСТА СПИРИДОНОВЪ

ДАСА ЗНАЕ ТОЙЗИ ПИ

САЛТИРЪ ПРИНАДЛЕЖИ НА
Г-НУ ЦОНЮ СПИРИДОНОВУ кой
ТО ГО ОТКРАДНЕ ДА Е ПРОКЛЕ
ТЪ ОТЪ ГОСПОДЪ БОГА Н А -
ШЕГО 40 ПЪТИ
Според съхранените семейни спомени Спиридоновият род в Котел води
началото си от Димо Спиридонов - "търговец-абаджия преди 150-200 години",
търгувал "по турско време" в Гърция. Неговият син - Спиридон Димов също
като търговец-абаджия търгува в Гърция и си закупува магазин в Солун. Сред
децата на Спиридон по-известни са: Христо - оженен за богатата котленка
Дена Кьорпеева, собственик на голям чифлик край Бургас; Цоню - учи в Гърция,
а след това става гимназиален учител в Свищов; Стефан - "...офицер в Първата
легия на Раковски", по-късно се оженва в Германия, където и ум и р а 70.
Приписките от двата псалтира "документират" трима от представителите на
този род - Спиридон Димов и синовете му Цоню и Христо. По всичко изглежда,
че книгите са закупени от бащата, вероятно от там, където е ходил по търгов­
ските си дела, а към 1859 г. те вече са наследени от синовете. Впечатлява
отправеното от Цоню Спиридонов проклятие по адрес на евентуалния крадец
на книгата - да е проклет четиридесет пъти от "Господа Бога нашего". Това е
често срещана практика сред възрожденските приписки, при която, като се
залага на суеверието, се цели да се предпази свещената книга от чужди посега­
телства.

* * *

За разлика от вече публикуваните котленски приписки представените тук

съдържат сведения за събития и личности главно от XIX в. и по този начин
допълват и оформят един интересен блок от сходни извори за местната и нацио­
налната история. Прави впечатление, че докато през XVIII в. припискарите са
само духовни лица, то към края на века, и особено през следващия, сред авто­
рите на приписки в Котел се срещат и светски хора - Божил Чорбаджи, хаджи

70 Исторически музей - Сливен, инв.№ 2302 ВС, ВСР - 75 - Семейни спомени на Златка Петрова
Ганеваот Котел.

226
Гено, Рандю Станчев и др. Нещо повече. Едни от най-ценните документални
паметници от този род през XIX в., а и въобще през епохата на Възраждането
се свързват с творческото дело на светски имена, като тези на котленския
терзия Ж ендо Вичов и на овчаря Рандю Станчев. Очевидно е, че зародилата
се в Котел още през XVII—XVIII в. книжовна традиция силно се разраства и в
скоро време напуска по-ограничените рамки на църквата и на църковната лите­
ратура. Влечение към книжовна дейност започват да изпитват не само свещени­
ците, но и други хора, получили добро образование в местното училище. А
това несъмнено води до разширяване кръга на припискарите и до включване
на повече информация в записаните от тях бележки.
Представените новооткрити приписки принадлежат към богатото книжовно
наследство на възрожденски Котел и носят в себе си духа и почерка на своето
време, поради което интересът на изследователите към тях е напълно оправдан.

NEWLY DISCOVERED MARGINAL NOTES FROM KOTEL

Ivan Rous s ev

In this article are published for the first time newly discovered marginal notes in ten liturgi­
cal books form Kotel, kept at present in the churches of the town, in the Sliven State Art
Gallery and in private family archives. These texts contain information about various events:
the Kotel revolt of 1809, the population in 1830, the Crimean War (1853-1856), the April
Uprising (1876), the Russo-Turkish War of Liberation (1877-1878), the Reunification (1885),
about names and events connected with local history, and local Kotel families. Particularly
impressive are the scholia in the menologion dated form the end of the 18th and the very
beginning of the 19th century and the interesting chronicle of Randyu Stanchev Randev
(1833-1919). The newly found marginal notes should be regarded as part of the rich literary
heritage of the Kotel area owing to which the interest of the researchers in them would be
fully justified.

227
 ЕДИН ДОКУМЕНТ ЗА СЪДЪРЖАНИЕТО И РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ СЪВЕТСКО-
ЮГОСЛАВСКО-БЪЛГАРСКАТА ТАЙНА СРЕЩА В МОСКВА НА 10.11.1948 Г.

Веселин Ангелов

Съветско-югославско-българската среща в Москва на 10.11.1948 г. е обект

на обстоен анализ в изследвания на български автори 1.
В интерпретацията си за срещата М.Лалков се доверява на спомените на
Джилас, но се застрахова, че това "крие неточности и субективни преценки,
присъщи на всички мемоаристи". Той смята още, че Джилас е единственото
непосредствено свидетелство за срещата2. На базата на този запис М.Лалков
прави интересни изводи за срещата и резултатите от нея.
Другият източник е записът на професионалния стенограф и също участник
в срещата Тр.Костов - пресъздаден, но не напълно от Д .Мичев. Авторът акцен­
тира върху моментите, където Г.Димитров се е опитвал да се защитава и под­
чертава колко груби са Сталин и Молотов в разговора и отношението към него3.
Съпоставянето на двата записа показва, че отразяват почти по един и същи
начин проведените разговори 4. Основавайки се на тях, споменатите автори
като че ли изясняват въпроса за дискутираните проблеми и за резултатите от
срещата.
Има обаче и трети запис - на участника в срещата Васил Коларов, който
досега не е използван от изследователите. Това са бележки за дневния ред,
съдържанието и резултатите от срещата (49 ръкописни страници в бележник
на Коларов като председател на Народна република България)5.
Коларовите бележки потвърждават вече известното от записките на Тр.Кос-
тов и мемоарите на Джилас. Освен че потвърждават изнесеното, те са интерес­
ни и с това, че доуточняват и коригират някои твърдения за срещата. Стойността
им се повишава и от факта, че в тях намираме допълнителни сведения за пове­
дението на българската делегация в завършващата фаза на разговорите и непо­
средствено след тях.

1 Д. М и ч е в. Македонският въпрос в българо-югославските отношения, 9.IX.1944 - 1949 г. С.,

1994, 385-397; М. Л а л к о в. От надежда към разочарование. Идеята за федерацията в Балканския
югоизток. С., 1994, 266-282.
2 М. Л а л к о в. Цит.съч., с.277.
3 Д. М и ч е в. Цит.съч., 389-397.
4 Пак там, 385-397; М . Л а л к о в . Цит.съч., 272-277.
5 ЦПА, ф.147, оп.2, а.е.62, л.1-49.

Исторически преглед, кн.1-2/1998

 С оглед необходимостта от най-пълно и точно изясняване на всички въпроси,
свързани с тази среща, смятаме, че ще е полезно да се представи пълният им
текст. На базата на вече известните и някои неизвестни доказателства ще си
позволим да припомним и доуточним събитията, предизвикали срещата на
10.11.1948 г. в Москва, както и да представим някои бележки и изводи, които се
налагат от информацията в бележника на В.Коларов.

* * *

На 18.1.1948 г. във влака между Букурещ и Гюргево на връщане за България

след подписване на двустранния договор с Румъния Г.Димитров дава интервю
за чуждестранни журналисти. На въпрос възможно ли е създаването на феде­
рация между народите от Източна или Югоизточна Европа, той отговаря: "Въп­
росът за федерацията за нас е един преждевременен въпрос. Той не стои сега
на дневен ред и затова този въпрос не беше предмет на обсъждане на нашата
конференция. Когато въпросът узрее, а той непременно ще узрее, тогава нашите
народи, народите на народната демокрация - на Румъния, България, Ю го­
славия, Албания, Чехословакия, Полша, Унгария и Гърция - запомнете и Гърция!
- ще го решат. Те са, които ще решат какво да бъде - федерация или конфедера­
ция, и кога и как тя ще бъде образувана. Аз мога да кажа, че това, което сега
вършат нашите народи, до голяма степен улеснява разрешаването на този
въпрос в бъдеще". В отговора си Димитров допуска и сключването на митни­
ческа уния между споменатите страни 6.
Западната преса разпространява интервюто, следват коментари на полити­
ческите наблюдатели с подтекст, че Димитров бил издал плановете на Москва
за създаване на Балкано-Дунавска конфедерация, чрез която тя се готвела да
установи своето пълно господство в Източна Европа. Съвсем естествена при
това положение е и реакцията на управляващите кръгове в Лондон и Вашингтон
за необходимостта от военнополитическа консолидация на Западна Европа в
отговор на "разконспирираните" проекти на Москва за установяване на пълно
господство в Източна Европа 7.
Вероятно в съветския официоз "Правда" въобще не са очаквали някакви
усложнения от интервюто на Димитров, защото на 23.1.1948 г. вестникът публи­
кува негово резюме без коментар 8.
Последва остра реакция на Сталин, което ясно личи от телеграмата, която
той изпраща на Г.Димитров на 24.1.1948 г. Сталин оценява изявлението на Д и ­
митров за евентуалната федерация или конфедерация между страните с народ­
на демокрация, включително и Гърция, като "вредно, нанасящо ущърб на стра­
ните с нова демокрация и облекчаващо борбата на англо-американците против
тези страни". Като "невнимателно и вредно" той оценява и изявлението за митни­
ческа уния между страните, имащи договори за взаимопомощ. Накрая Сталин
пита Димитров какво го е накарало да направи такива "прибързани и необмис­
лени изявления"9.

6 Работническо дело, бр.14, 20 ян. 1948; Отечествен фронт, бр.1036, 20 ян. 1948.
7 Виж по-подробно вМ. Л а л к о в . Цит.съч., с.267 и сл.
8 Правда, 23 ян. 1948.
9 Цит. по Д. М и ч е в. Цит.съч., с.387; също М. Л а л к о в. Цит.съч., с.268.

229
 Реакцията от Запад кара съветското ръководство да демонстрира мигновено
и възможно най-публично разграничение, за да докаже, че няма подобни гло­
бални планове и да осъди изявлението на Г.Димитров. Това е направено в
публикация на в "Правда" от 28.1.1948 г. С телефонограма до Тр.Костов от същия
ден редакцията на вестника съобщава "за сведение по-долу следващото заяв­
ление на редакцията на "Правда", одобрено от ЦК на БКП(б) по повод известното
неотдавнашно интервю на др. Димитров на пресконференция в София". Следва
текстът на вестникарското изявление, представено като наложил се отговор
на "редица въпроси на читатели от различни краища на СССР". Те, читателите,
се били интересували дали поместването на интервюто на Димитров във
в."Правда" означавало, че вестникът се солидаризира с неговата позиция по
въпроса за "целесъобразността от организирането на федерация или конфеде­
рация на Балканските и Придунавските страни" и от необходимостта от създава­
не на митническа уния между народнодемократичните страни.
Във връзка с това следва "разяснението на "Правда": вестникът не могъл да
не публикува интервюто на Димитров, защото било поместено и в други страни.
А от това било понятно, че "Правда" не можела да направи каквито и да е
изменения в това интервю; това не означавало, че вестникът се солидаризира
с Димитров по горните въпроси, а напротив - смята, че "тези страни не се
нуждаят от проблематична и изкуствена федерация или конфедерация и от
митническа уния, а от укрепването и защитата на своята независимост и сувере­
нитет по пътя на мобилизацията и организацията на вътрешните народнодемок­
ратични сили", както правилно за това било казано и в неотдавнашна декларация
на деветте комунистически партии 10. По всичко личи, че реакцията на съвет­
ското ръководство, прикрита зад горецитираното изявление на официоза, е
предназначена за западните дипломати, външнополитическите коментатори
и управляващите среди в Западна Европа и Америка. На тях Москва явно иска
да внуши, че няма никакви намерения да създава афишираните от Димитров
конфедерация и митнически унии.
В София вече са получили Стапиновата телеграма, изявлението на в."Правда"
и са запознати с коментарите на западната преса и политическите наблюдатели.
Уплашен от неблагоприятното развитие на нещата, още на 28.1.1948 г. Г.Ди­
митров пише спешно обяснение до Москва, с което се надява да смекчи или
да предотврати очертаващите се лоши за него последици от Сталиновия гняв.
Готовото разяснение той разпространява като официално изявление на БТА по
повод съобщението на в."Правда" за интервюто. Трайчо Костов бърза да уве­
доми Суслов за изявлението на БТА с молба да бъде публикувано. На 29.1.1948 г.
разяснението на БТА е публикувано само в българската преса 11.
В разяснението си чрез БТА Г.Димитров искрено се опитва да обясни, че в
неотдавнашното си интервю пред чуждестранните кореспонденти е подчертал
изрично, че "въпросът за създаване на федерация или конфедерация той смята
за преждевременен и неактуален" и затова по този въпрос не е имало никакво
обсъждане между българската и румънската делегация в Букурещ, както не е
имало такова обсъждане и при сключването на договорите на България с Юго­

10 ЦПА, ф.146, оп.4, а.е.643, л.1; също Правда, 28 ян. 1948.

11 ЦПА, ф.146, оп.2, а.е.1766, л.4-6.

230
славия и Албания. Следва пояснение за становището на българския министър-
председател, изразено многократно по други поводи, че "основната гаранция
за независимостта и суверенитета на НРБ се заключава именно в мобилиза­
цията и организацията на своите вътрешни народнодемократични сили". Изрич­
на е декларацията, че никой от управляващите среди в България "не е мислил
и не мисли за създаването на източен блок под каквато и да е форма”. Такова
било истинското българско становище, което създателите на западния блок
се опитвали "тенденциозно да извратят". Обяснява се, че по въпроса за митни­
ческата уния в интервюто си Димитров е имал предвид не "един общ митнически
съюз" в Източна Европа, а сключените двустранни договори на България с
Румъния, Югославия и Албания, в които се предвиждала подготовката на митни­
ческа уния. Обяснението завършва с пояснението, че разширяването на иконо­
мическите отношения между споменатите страни не е в ущърб на икономичес­
ките отношения със западните страни, т.е. "никак не (ги) изключват", а напротив
- такива отношения със Запада били желани при условие, че има "взаимно
зачитане на интересите", на "националната независимост и държавния сувере­
нитет"12.
Напразно Г.Димитров се опитва да обясни истинското съдържание и смисъла
на неотдавнашното си интервю. В Москва изобщо не искат да вникнат в неговото
обяснение. От името на редакцията на в."Правда" на 30.1.1948 г. Суслов пише
на Тр. Костов, че тя не може да удовлетвори неговата молба за публикуване на
обяснението, защото смята, че "по същество разяснението е неправилно и
съвършено неубедително"13. Вместо това прави впечатление, че от ЦК на БКП(б)
изпращат неотдавнашното "разяснение на в."Правда" на югославяните, защото
те го публикуват в югославската преса на 1.11.1948 г.14 Видимо уплашен Г.Димит-
ров бие отбой, защото на 2.11.1948 г. от трибуната на Втория конгрес на Отечест­
вения фронт, препрочитайки известната бележка на в."Правда" от 28.1.1948 г.
по повод на неотдавнашното му интервю, прави унизителната декларация, че
"критическите бележки на вестник "Правда" ...са основателни и се явяват навре­
менно, ценно и полезно предупреждение срещу възможните неуместни и вред­
ни за народните демокрации увлечения"15.
Явно Г.Димитров е знаел, че предстои да дава обяснения пред Сталин "очи
в очи" и вероятно затова бърза да внесе горното уточнение и с това да смекчи
яростта на вожда. При всички случаи обаче не е знаел какво го очаква и какво
ще поиска Сталин във връзка с възникналите проблеми от неговото интервю.
Изявлението му пред конгреса на Оф подсказва, че с всичко ще е съгласен,
само и само нещата да приключат.
И югославяните не са знаели какво може да последва от въпросното интервю
и какво цели Сталин с публично афишираното разграничение от Г.Димитров.
Вероятно обаче са имали някакви съмнения и затова на поканата на среща в
Москва за 10.11.1948 г. Тито не се отзовава, а изпраща Е.Кардел, М.Джилас и
Вл.Бакарич. От българска страна участват Г.Димитров, В.Коларов и Тр.Костов,

12 Пак там.
13 Пак там, а.е.325, л.З.
14 Борба, 1 февр. 1948.
15 Работническо дело, бр.26, 3 февр. 1948.

231
а от съветска - Сталин, В.Молотов, М.Суслов и А.Жданов, а според други
източници са присъствали още Маленков и Зорин 16.
Такава накратко е предисторията, свързана с предизвикването на тайната
среща от 10.11.1948 г. в Москва. За да стане ясно какви въпроси се разискват и
какви решения се приемат, е най-добре да се предаде пълният текст на раз­
говорите по бележките на В.Коларов. Записът е правен със съкращения на
голяма част от думите, на места е труден за разчитане, затова са възможни
някои незначителни неточности. Текстът предаваме без стилна намеса. Разче­
тени са и съкратените думи, като в скоби са поставени липсващите в оригинала
писмени знаци 17.
Дословно предадени, бележките на В.Коларов изглеждат така:
Председател на Народната република България

10.11.1948 г. Среща с Й.С(талин) и Мол(лотов)

1) Б(ългаро) - югославският дог(овор).

2) Интервю(то) (на) Г.Д(имитров).
3) България (така е в оригинала, но от текста по-долу личи, че става въпрос
за Албания - б.а., В.А.).

I
Руски(те) забел(ежки)
Съв(етското) пр(авителство) това прав(ителство).
Дог(оворът) реш(ава)
а) безсрочен
б) да встъпи в сила веднага
в) облекчил (неясна дума) реакц(ионните) кръгове
Съв(етското) прав(ителство) не може да носи отг(оворност) за пакт с огр(ом-
на) важност
а в) неприемливо и недопустимо

Интервюто на Г.Д(имитров)
др.Дим(итров) се увлича. Изложил план (неясен текст) фед(ерация) и кон­
федерация). (неясен текст) Полит(ически) вредно - облекчил борбата на англо-
амер(иканците) против нар(одните) дем(окрации). Прибързано и необмислено.
Груба тактич(еска) грешка. Полск(ите) др(угари) помислили за част от интер­
вю то) - това е гледна точ(ка) на М(олотов). А когато ги попитали, а как мис(лят)
по същество, те отг(оворили) в: не сме съгласни.
Аналогът за митнич(еската) уния от 1904 (г.): "Тогава германците пречеха, а
сега руснаците".

Албанск(ият) в(ъпрос)
В бли(зките) дни трябваше да действ(а) въведената югосл(авска) дивизия в
Алб(анска) територ(ия).
16 Д. М и ч е в. Цит.съч., с.389; М. Л а л к о в. Цит.съч., с.272.
17 ЦПА, ф.147, оп.2, а.е.62, л.1-49.

232
 Не са предупредили М(олотов). След запитване на М(олотов) - Тито отгово­
рил, че изпращането на див(изията) е преустановено.
Стал(ин): Аз започвам да се съмнявам в победа(та) на гръц(ките) партизани.
Има и аргумент за ограничаване на партизан(ите). На американците е нужна
Гърция. Не е доказано, че на Б(алканите) ще бъде по-зле, ако в Гърция победи
мон(архо) фаш(исткото) прав(ителство). (Записът до тук е на руски език, а
текстът по-долу само на български - б.а., В.А.)

10.11.1948
Съществ(уват) разногл(асия) по три въпр(оса): бълг(аро)-югосл(авския) дого­
вор, инт(ервюто) на Г.Д(имитров), вкарв(ането) на югосл(авски) в(ойски) в Алб(а-
ния).

1) Грешкае, че българо-югосл(авският) дог(овор) биде сключен, и то безсроч­

но преди влиз(ането) в сила на мирн(ия) дог(овор) с Бълг(ария).
Със своето избързв(ане) двете прав(ителства) усилиха позиц(иите) на реак­
ционните) елем(енти) в Англ(ия) и Ам(ерика), като им дадоха повод да усилят
интерв(енцията) в Гърция против Б(ългария) и Югосл(авия). Съв(етското)
прав(ителство) трябва да предупр(еди), че то не може да взема отгов(орност)
за пактове от такава огромна важност, сключени без консулт(ация) с СССР.
С нас се съгласяваха, а постъпиха обратно, без да ни предупредят, неправил­
ни и недопустими са такива отнош(ения).
2) Струва ни се, че др. Г.Д. се увлича с пресконфер(енции) и интервюта, като
дава повод да го провокират по работи, за които не бива да се говори. Това е
неправилно и нежелателно. В интервюто беше изложен един план, който отива
твърде далеч без всяк(акъв) опит да се съгласува с когото и да е.
Поставя се въпрос за федер(ация) или конфедер(ация), за митнич(ески) съюз,
като се включв(ат) в него и Полша, и Гърция. Др. Г.Д. говори за всички тия
раб(оти), без да е упълном(ощен) от някого. Това е неправ(илно) по същество и
тактич(ески) вредно - с това се облекч(ава) раб(отата) по създаван(ето) на
Зап(аден) блок. За това Г.Д. биде предупреден по парт(ийна) линия.
Вашето изказване на пресконфер(енцията). Що се отнася до създав(ането)
на федер(ация) или конфедер(ация) се преценява като пакостно, то нанесе вреда
на стран(ите) на нов(ите) демокр(ации) и облекчава полож(ението) на англо-
амер(иканците). Вредно и недопустимо е и изказв(ането) за митнич(ески) съюз,
тъй като може да се разбере, че в него се включва и СССР, който скоро ще
има с тия страни пакт за взаимна помощ. Трудно е да се разбере, какво ви е
накарало на пресконфер(енцията) да направите толкова необмислено изказване.
Като приказвахме с полските другари, те казаха: Ние мислехме, че това е
мн(ение) на М(олотов). Всички така разбр(ират), че ако Д(имитров) и Т(ито)
говор(ят) за редица държ(ави), това излиза от СССР. А по същество полск(ите)
друг(ари) казаха, че те са против идеята на Г.Д. и я считат неправ(илна).
Ние трябваше да вземем позиция, понеже всички съчиниха - и врагове и
приятели - че това е наше глед(ище). Ние считаме това (за) абсол(ютно)
неправ(илно) и недопустимо в бъдеще.
Разясн(ението) на Д (им итров) не помогна, даж е още повече обърка

233
раб(отите). От него излиза, че по-рано за митн(ическата) уния федер(ация) с(ъс)
Сърбия попречила Герм(ания), а сега СССР.
Д (имитров): Не сме мислили така.
С(талин): Вие сте полит(ически) деятел и трябва да мислите не само за своите
намер(ения), но и за това, което се получава от ваш(ите) изказ(вания). Кол(аров)
(Васил - б.а., В.А.): Ние помислихме, че сте даже против митн(ическия) съюз
между Б(ългария) и Юг(ославия).
Ние против митнич(ески) съюз (между) Югосл(авия) и Бълг(ария) не само не
възразяваме, но наопаки.
М(олотов): Бенешов в-к веднага побърза да пише: "Д(имитров) издаде
комун(истически) планове, нека сега чешк(ите) ком(унисти) отговарят".
От друга страна тая поз(иция) на Г.Д. е в против(оречие) с деклар(ацията)
на 9-те комп(артии).
С.: Вашето интервю отклонява вним(анието) от вътр(ешните) въпроси, като
говори не това, което беше казано на конференцията) на 9-те к(омунистически)
партии.
М. Всичко това ние считаме недоп(устимо) в бъдеще.
3. Случайно узнахме, че в края на януари щяла да бъде въведена една юго­
славска) див(изия) в Албания за съвм(естна) охрана на границата. Албанците
казаха, че били уверени, че това се прави с наше съгласие.
От това следва, че ние разл(ично) оценяваме полож(ението) в Алб(ания). Не
може да се мине с мъпч(ание) подобно разногл(асие). Ние трябва открито да
погов(орим) по тия в(ъпроси), за да видим как вие оцен(явате) полож(ението).
В бъдеще ние смят(аме), че такива раб(оти) не бива да се допускат. Наличн(ите)
разногл(асия) тр(ябва) да ги изявим, ако има разл(ичия). Гледищата трябва да
се изкажат и обсъдят. Без консултации по такива въпроси не бива да се дей­
ствува в интереса на делото и на наш(ите) взаимни съглаш(ения). В бъдеще
др. Г.Д. тр(ябва) да избави себе си и нас от опасността от такива изяви.
Д .: За Блед аз признах грешката си, за интервюто - също. За повдигане
иконом(ическата) мощ и отбранит(елна) способн(ост) на страните нам е необ­
ходим о) сътруднич(ество) на (неясен текст) страни на нов(ите) демокр(ации).
С.: Вие искахте да кажете ново слово: Поляц(ите) и Чех(ите) се смеят над
вашата федер(ация). Питайте ги искат ли я?
Д ,: Това беше вредно и по същество неправилно. Разяснението беше насо­
чено против ония, които биха искали да използуват изявлен(ието) против нас и
СССР. Това беше увлечение. Такива деклар(ации) няма да се пов гар(ят) в бъде­
ще.
С.: Не се разбираме един другиго. А вие се опитвате да прикриете това.
М.: Това са сериозни работи, не са дреболии.
С.: Вие сте стар полит(ически) деятел. За каква грешка може да се говори.
У вас има друга установка, без това сами да съзнав(ате) това. Не бива да се
дават толкова често интервюта. Искате да кажете нещо ново и да учудите
целия свят. Говорите, като че ли сте още ген(ерален) секр(етар) на ком(интерна)
и давате интервю на комунистически) вестник. Вие давате храна на реак­
ционните) елем(енти) в Амер(ика) да убеждават обществ(еното) мнение, че
Америка няма да направи нещо особено, ако създаде запад(ен) блок, защото
на Балк(аните) има не само блок, но и митн(ически) съюз. Сега в Амер(ика) се

234
води голяма предизб(орна) борба. За нас има голямо значение, какво пра-
в(ител)ство ще има там. Защото Америка е силна държава, добре въоръжена.
Начело на нейното прав(ител)ство стоят не интелигенти, а същински парични
чували, които ни мразят страшно и само търсят поводи да ни пакостят. Те
могат да се провалят на изборите, ако ние с(ъс) своето поведение даваме
аргументи на прогрес(ивните) елементи. Но ако даваме храна на реакционерите,
ние ще помогнем на тях. Амер(иканското) прав(ител)ство стои пред избори и
се бои от последствията. Но ако в прав(ител)ството попаднат отново тия парични
магнати, ще бъдем в знач(ителна) степен виновни ние с нашето поведение.
Ще кажат: "Вие създавате не само блок, но обединявате цяла редица държави
- против кого?"
За какво ви е нужен подобен блок? - Най сетне, ако искате да се обединявате,
защо дигате толкова шум около това? Вие или сте небла(года)рни хора, или се
увличате като комсомолци, които като пеперуди литват право срещу пламъка.
За какво ви е нуждно всичко това? Защо облекчавате положението на вашите
врагове в Англ(ия), Амер(ика) и франция?
Или по повод на Албания колко лесно се решава от югосл(авските) другари
въпросът! През време на войната трите съюзни държави обявиха независи­
м остта) на Алб(ания) и казаха, че ще подкрепят тая независимост. От всички
възм(ожности) на борба между реакц(ията) и демокр(ацията) алб(анският) възел
е нашето най-слабо място. Албания не е приета още в ООН, англичани и аме­
риканци не я признават. Въпросът там остава открит. Друго такова слабо място
няма. Само Алб(ания) юридически в междунар(одните) отн(ошения) не е защи­
тена. Ако Тито вкара там дивизия или само полк, това няма да бъде скрито от
вним(анието) на ам(ериканците) и англ(ичаните). Те ще почнат да викат, че
Алб(ания) е окупирана. Нима Алб(ания) се е обърнала публ(ично) към Юго­
славия) за помощ? И тогава тия мерзавци от Англ(ия) и Ам(ерика) ще се явят
в ролята на защитници на алб(анската) независимост. Кой освен някой нера­
зумен човек ще седне да строи фронт, който е явно безнадежден? Сега трябва
да се усили организ(ацията) на тая войска. Д а й се дадат инструкции, въоръ­
жение. След това ако Алб(ания) бъде нападната, тя трябва да се обърне за
помощ към Югосл(авия). А инак Югосл(авия) ще бъде представ(ена) като стра­
на, която окупира друга независима държава. И тогава е напълно възможна
външна интервенция. Американските кораби, бази стоят. Това ще бъде най-
удобн(ата) и благодарна позиция за амер(иканците). Когато тръгваш на война,
трябва да строиш фронта си, както е изгодно за тебе, а тук просто излагаш
гърба си, за да бъде бит от америк(анци)те.
Вижте в Китай каква война се води. Нито един наш войник там няма. Нима
алб(ан)ците са по-лоши от китайците? Обучавайки ги, въоръжавайки ги и те ще
съумеят сами да се отбраняват. По-добре е, когато те сами си пазят своята
независимост.
Амер(икан)ците трудно биха нападнали сами, а инак тяхната задача ще бъде
облекчена. Вие много просто решавате тия въпроси, а те са сложни.
Ако гръцките партизани бъдат бити, вие ще почнете ли война?
К-л (Едвард Кардел - б.а., В.А.): Не.
С.: Аз изхождам от анализа на наличните сили на партиз(аните) и противници­
те им. В последно време започвам да се съмнявам в победата на партиз(аните).

235
Ако не сте уверени, че партиз(аните) ще победят, трябва да се свие партизан­
ското) движ(ение). Амер(икан)ците и англ(ича)ните се интерес(уват) много от
Средиз(емно) море. В Гърция те искат да имат база и няма да пожалят сред­
ства, за да запазят там такова прав(ител)ство, което да ги слуша. Това е гол(ям)
междунар(оден) въпрос. Ако се свие парт(изанското) движ(ение), няма да имат
повод да ви нападат. Не е тъй лесно да се почне сега война. Ако вие сте убедени,
че партиз(аните) имат шансове за победа, то е друг въпрос. Но аз малко се
съмнявам в това.
Г .Д .: От тук също малко информации получаваме.
С.: Вие имате право да искате от нас да ви уведомяваме. Нека тогава съста­
вим протокол за задължително консултиране помежду си по всички важни,
международни въпроси.
Д .: Ние ще съблюдаваме това.
С.: Договорът с Бълг(ария). Няма да забавяме много. На 15 т.м. ще бъдат тук
унгарците. След това ще се обърнем към (неясен текст), а след това към вас.
М.: В един от договорите се говори за унищожаване на всички огнища на
агресия. Това са само красиви фрази, които дават само излишно оръжие на
вашите врагове. Защо казвате повече, отколкото има в другите договори? Пре­
вантивна война ли ще водите?
С.: Това са левичарски увлечения.
М.: С договора се подкрепя всяка инициат(ива) на ООН против агресорите.
Те могат да я докарат така, че да бъде насочена против нас. Не обяви ли
(неясен текст) на нациите нас за агресори по повод разправ(ата) с Финландия?
А югосл(авските) другари не са позволили на Алб(ания) да купи от нас 5000
тона овес, а са я пратили да търси овес в Аржентина.
С.: Югославяните видимо се боят, че ще им отнемем Албания. Албания вие
трябва да вземете, но умно. Кол(кото) (неясен текст) дог(овора) с Р(умъния) е
съгласуван с Москва.
С постановле(ния) за съгласуване на стоп(анските) планове вие стеснявате
своя и на Рум(ъния) суверенитет.
Само три федерации са възможни и естествени:
1) Югосл(авия) и Бълг(ария) 2) Рум(ъния) и Унг(ария) и 3) Полша и Чехо­
словакия). Ето такива федерации са възможни и реални. Конфедер(ация) меж­
ду тях е нещо измислено.
7р.(Трайчо Костов - б.а., В.А.): Трябва ли да се счита, че можем да вземем
курс на ускоряване на федер(ацията) между Б(ългария) и Юг(ославия)?
С.: Направете я, ако искате, утре. Това е естествено и ние нямаме нищо
против. Ние сме само против комсом(олските) методи на федериране. феде­
рацията) трябва да се подготви, за да бъде приемлива за неприятелите вътре
в страната и за външния свят,
К(арде)л: Ние мислим, че даже с Б(ългария) не бива да се бърза главно по
междунар(одни) причини, защото това може да затрудни нашето положение.
С.: Вие тук грешите. Вие не бива да се бавите с обедин(ението) на трите
страни Югосл(авия), Бълг(ария) и Алб(ания). Но е необходимо нац(ионалните)
събрания да вземат решение и да наредят на прав(ител)ствата да започнат
преговори за обединение. По-добре е да се почне с полит(ическо) обединение
и тогава да се пратят войски в Алб(ания). Тогава това не може да служи като
предлог за наказание.

236
 Беше преждеврем(енно) да се прави федер(ация), докато нямаше мир с Бъл­
гария). Но сега Бълг(ария) е нормална и пълноправна държава. Сега по моему
вие не бива да отлагате тоя въпрос - по-добре е да се ускори. Ако ускорите
обединението чрез нац(ионалните) събрания - всичко ще бъде добре, феде­
рацията решава всички въпроси. Между българи и югославяни близостта и в
расово отношение, и в битово отн(ошение) е много голяма и всеки ще разбере
това обединение. А албанците също ще спечелят при една федерация, защото
ще се създаде една обединена Алб(ания) с почти удвоено насел(ение).
Трябва да се концентр(ират) всички усилия около такава една естествена
федерация: развивайте нейната икономика, националната култура, укрепвайте
войските. А иначе Полша не се надява на вас, вие и Полша - нищо няма да
излезе, няма никаква нужда да се отклоняваме от реш(енията) на 9-те ком­
партии).
М.: Ако е нужно да се унищожават гнездата на агресията, за които говори
др.Дим(итров), правете го, но каква нужда има да се крещи на всеослушание
по това. Сега хората се хващат за всяка дума.
Тр. (Костов): Ние считаме, че едно пораж(ение) на парт(изанското) дв(ижение)
в Гърц(ия) би създало много тежко полож(ение) за друг(ите) балк(ански) страни.
С.: Разбира се, партиз(аните) тр(ябва) да бъд(ат) подкреп(яни). Но ако перс­
пективата) на парт(изанското) дв(ижение) пада, по-добре да се отложи бор-
б(ата) за по-добри врем(ена). Това, което минава като съотношение на сила,
не може да бъде запълнено с възклицание и (неясен текст). Необходима е
разумна равносметка на силите. Ако тя покаже, че в даден момент не върви,
не тр(ябва) да се стесн(яваме) да призн(аем) това. И друг път са били свивани
парт(изански) движ(ения), ако обстан(овката) е неблагоприятна. Ако днес не
може, утре ще може.
Вие се страхувате да поставите остро въпроса. Вам ви прави впечатл(ение)
"моралният дълг". Ако не можете да вдигнете дадена тежест, с която сте се
натоварили, тр(ябва) да призн(аете) това. Вие не бива да се боите от някакъв
"категоричен императив" по въпроса за мор(алния) дълг. У нас такива категорич­
ни) импер(ативи) няма. Целият въпрос е в равносметк(ата) на целите. Ако си
добре - удряй. Ако не - недей приема боя. Ние прием(аме) боя не когато иска
противн(икьт), а когато е в наш интер(ес).
К-п: В няколко мес(еца) ще се изясни въпр(осът) какви са шансов(ете) на
парт(изаните).
С.: Добре тогава, почакайте. Може би вие сте прави.
Аз също се съмнявах, че китайците ще успеят и ги съветвах временно да се
споразумеят с Чан Кайши. Те формално се съгласиха с нас, а на дело продъл­
ж а х а ) своето - да мобилизират силите на кит(айския) народ.
След това открито поставиха въпроса: Ще продължаваме да се бием, народът
ни подкрепя. Ние казахме: добре, какво ви е нужно? Оказа се, че почвата у тях
е твърде благоприятна. Те се оказаха прави, ние - неправи. Може би и тук ще
се окажем неправи. Но ние искаме да действуваме сигурно.
К-в (Васил Коларов): Американците ще допуснат ли победа на партиз(аните)?
С.: Тях няма да ги питат. Ако има сили за победата и ако има хора, които
могат да използват нар(одните) сили, тр(ябва) да продължи борбата. Но не
тр(ябва) да се мисли, че ако в Гърция нищо не излезе, всичко е изгубено.

237
 Пограничн(ите) държави тр(ябва) да признаят прав(ителството) на Маркос
последни. Нека най-напред го признаят другите, които са по-далеч.
М.: Погрешно беше също изказв(ането) на др.Дим(итров) против Лулчевата
опозиция, което се използва така широко сега от враговете. Каква нужда имаше
от това?
Д .: То беше предизвикано повече от вътр(ешна) нужда - да не се опитват да
вдигат глава отново.
С.: С опозиц(ията) нека разговаря Югов, той умее да прави това.
К-в.: Ние смятаме, че между нас няма разногл(асия) по същество. Касае се
до отд(елни) грешки.
С.: Това не са отд(елни) грешки, а система.
В договора с Чехосл(овакия) може да се ограничите с чешката формула -
ако Герм(ания) или някоя съюзена с нея сила нападне, ако има опасност да
нападне друга страна, тогава ще влезе в действие пункта за взаимна консул­
тация.
Подпомагането на евреи да емигрират в Палестина върви по линията на
реш(ение) на ООН да се настанят в Пал(естина) до 400,000 д(уши). ООН се
отнесе благопр(иятно) към евр(ейските) искания. Така че англ(ичаните) нямат
никакво право да протестират.
Тр. (Костов): Много е тежко да си малка и неразвита страна. Ако ние поста­
вяме в(ъпроса) за стоп(анското) сътр(удничество) между балк(анските) държа­
ви, за съгласуване на плановете, е защото ние имаме нужда да си помагаме,
за да ускорим нашето стоп(анско) развитие.
С .: С Югосл(авия) вие може да скл(ючите) митнич(ески) съюз, ако искате
може да се слеете. Но не виждам с какво може да ви помогне митн(ическият)
съюз и съгласуване на планов(ете) с Рум(ъния). Рум(ънци)те продават своите
стоки евтин(о) или по-изгодно.
Молотов: Разногласие по три въпроса
1) бълг(аро)-югосл(авския) договор
2) интервю(то) на Г.Д.
3) вкарв(ането) на югосл(авска) войска в Алб(ания).
I. Грешка е, че б(ългаро)-юг(ославския) договор биде сключен преди влиз(ане)
в сила на мирн(ия) дог(овор) с Б(ългария) и безсрочно, без консултация с(ъс)
Съв(етския) С(ъюз).
С това прибързв(ане) се засили позиц(ията) на реакц(ионните) елем(енти) в
Ан(глия) и Ам(ерика), Konto намериха повод да засилят интерв(енцията) в Гър­
ция.
Съв(етското) прав(ителство) предупр(еждава), че то не може да вземе отго­
ворност) за пактове от такава огромна важност, включ(ително) без консул­
тация) с СССР.
Такива отн(ошения) са неправ(илни) и недопустими.

Др· Г.Д. се увлича с пресконф(еренции) и интервюта и дава повод да го

провокират да говори за работи, за които не бива да се говори.
В интервюто е изложен план, който отива твърде далеч без всяк(акъв) опит
да се съгласува с когото и да е.

238
 Това е неправ(илно) по същество и тактически вредно.
С това се облекчава работ(ата) по създаване на Западен блок, тъй като
реакцията счита, че това е инспирир(ирано) от СССР. За това Г.Д. биде предуп­
реден) по парт(ийна) линия.
По същество:
Създаването на федер(ация) или конфедер(ация) включит(елно) (с) Полша,
Чехосл(овакия), Гърция е нереално и неосъществимо. Три федерации са реални:
Б(ългария) и Югосл(авия); Рум(ъния) и Унг(ария), Полша и Чехосл(овакия).
Същото се отнася и до митнич(еската) уния. (Ний разяснихме, че проекто­
договора) с Р(умъния), който съдържа пункт за неупот(реба) на митн(ическа)
уния, биде съгласуван и одобрен от М(осква). След справка казаха, че това е
вярно, че те "прогледали". Но по същество митнич(еската) уния с Рум(ъния) е
също "нереална".
Полските др(уга)ри мислели, че идеята за федер(ация) е от Москва, но като
узнали, че това не е вярно, казали, че те също не са съгласни. Органът на
Бенеш също възложил отгов(орността) за тая "каша" върху чешките к о м у ­
нисти).
Позиц(ията) на Г.Д. е в против(оречие) с декларацията на 9-те (комунисти­
чески партии).
Разясн(енията) на Г.Д. не помогнаха.
Не са важни намер(енията), а трябва да се мисли какво закпюч(ение) ще
направят и другите.
Допълнително Ст(алин) разясни, че фед(ерация) между Юг(ославия) и Б ъ л ­
гария) може да бъде направ(ена) още утре, но това тр(ябва) да се направи
мъдро.

Случ(айно) узн(ах)ме, че Т(ито) искал да прати 1 югосл(авска) див(изия) в

Алб(ания) за съвм(естна) охр(ана) на границата. Алб(анците) помислили, че
това е съгл(асувано) с М(осква). След нашата намеса се отмени. Също югос(ла-
вяните) пратили алб(анците) да куп(уват) овес в Арж(ентина).
Разногл(асия) в оценка на междунар(одното) пол(ожение).
Необходима е консултация по важн(и) междунар(одни) въпроси. Особен про­
токол за това.
Ст.: 1) Между нас има съществени различия, а не само грешки. Това не бива
да се отрича и прикрива. В това няма нищо опасно. И у нас е им(ало) разно­
гласия) - и с Лен(ин).
2) С такива интерв(юта) се дава храна на амер(иканската) реакц(ия) да убеж­
д а в а ) общ(ественото) мнение в полза на един западен блок. Америка е пред
избори. Не е безразл(ично) кой ще я упр(авлява) утре. Тя сега се упр(авлява) от
пар(ични) чували. Цитата 1 (8-10) (оттук нататък В.Коларов е изоставил подроб­
ния запис, защото в заключителното си изказване Сталин е повторил накратко
казаното преди това от него по всички разисквани на срещата основни въпроси.
Те са записани от Коларов, а с допълнителни отпратки с цифри указва страни­
ците, от които може да се почерпи нужната информация - б.а., В.А.).
3) Албания. Цитата 2 (11-14)
4) Гръцките партизани. Цитата 3 (15-16, 24-28)

239
 5) Договорът с България.
На 15.11. с унг(арците), след това обръщ(ение) към фините(?); След това -
България.(17)
6) Унищожаване огнищата на агресия. Цитата 4 (17-18) (23)
7) За федерацията. Цитата 5 (19-23)
8) Лулчевата опозиция. Цитата 6 (М(олотов) 29)
9) Как да бъде в проекта за пакт с Чехосл(овакия). Цитата 7 (30)
10) Подпомагането на евреите да емигрират в Палестина. Цитата 8 (30)
11) Преговори с Турция. Съгласие.

Изводи:
. 1) Признава се правилна критиката упражнена от др.Сталин и др.Молотов в
връзка с Българо-Югославския договор и с интервюто на др. Г.Дим(итров),
даден(о) на журналистите в(ъв) вагона между Букурещ и Гюргево и взема акт
от дадените от тях препоръки и ги одобрява.
Признава се, че в случая не се касае до отделни грешки, а до съществени
разногласия по преценката на междунар(одното) положение въобще и на Балка­
ните и България особено.
Избързването с(ъс) сключването на българо-югославския договор без кон­
султация с СССР, публично оповестеният план за широка федерация или конфе­
дерация, която да обхване чак и Чехословашко, Полша и Гърция, без това да е
било обсъждано и решавано от заинтересованите страни и съгласувано с СССР,
заявлението за унищожаването на всички огнища на агресия, идеята за широка
митническа уния, с изказването на което би могло да се разбере, че тая уния
ще обхване и СССР - всичко това е по същество неправилно, неосъществимо
и политически вредно, понеже то облекчава опитите на реакционерите в Аме­
рика и Англия да заблудят общ(ественото) мнение и го спечелят за идеята за
един западен блок, насочен срещу новите демокрации и СССР.
2) Одобрява подписания протокол за взаимна консултация между България
и СССР по всички важни междунар(одни) въпроси и вменява в дълг на съответ­
ните ръководни другари да изпълняват точно и добросъвестно това задължение.
3) Признава се, че положението в Гърция трябва да бъде подложено на една
строга обективна преценка, като се изхожда от правилната оценка на съотноше­
нието на силите (тук е записан и текст "а не от някакъв морален дълг", който е
задраскан - б.а., В.А.). Във всеки случай на гръцкия народ трябва да се оказва
помощ на дело, без да се шуми около това.
4) Признава, че единствена реална и осъществима за нас е федерацията
между България, Югославия (и Албания) и се съгласява, че към нейното осъ­
ществяване трябва да се пристъпи в най-къс срок, като инициативата за това
излезе от народните събрания на двете страни. Необходимо е да се влезе
немедленно в връзка с ЦК на КПЮ, за да се обсъди съвместно тоя въпрос.
5) Одобрява се да се предприемат тактично опити за подобряване на отноше­
нията между България и Турция.
6) Решава да се организира контрол върху печата по международните въп­
роси.

240
 От внимателния прочит на Сталиновите указания, дадени по време на сре­
щата, могат да се направят редица изводи, формално обявеният от него дневен
ред е сключеният неотдавна българо-югославски договор, интервюто на Димит­
ров и въпросът за Албания. Тези въпроси обаче са само повод за провеждането
на срещ ата/За да бъдат разбрани истинските намерения и замисли на Сталин,
на преден план заслужава да бъдат извадени няколко негови внушения.
На няколко пъти Сталин набляга, че се съмнява в победата на гръцките парти­
зани, че партизанското движение трябва да се свие и че ако то се свие, нямало
да има повод англичаните и американците да нападат другите балкански стра­
ни. Борбата в Гърция трябва да се отложи за по-добри времена - става ясно от
многократното засягане на гръцката тема. И още: Югославия и България да са
последните държави, които ще признаят правителството на Маркос, а българите
да пристъпят към постепенно подобряване на отношенията си с Турция.
Англия и Америка имат сериозни интереси в Средиземно море и Гърция и за
нищо на света няма да ги отстъпят като своя зона на влияние - подчертава
ясно Сталин. Затова Гърция да бъде оставена в тяхната сфера на влияние,
което трябва да стане постепенно.
Югославия да спре до по-добри времена акцията за присъединяване на Алба­
ния, защото ще провокира нежелана англо-американска намеса. Москва не е
против Югославия да завладее Албания, но това трябвало да стане "умно".
Решаването на всички въпроси на Балканите трябва да става само след
провеждане на задължителни предварителни консултации с Москва, т.е. само
с нейно разрешение. България и Югославия имат право само да бъдат инфор­
мирани от СССР по важните международни (т.е. балкански) въпроси, а за да
не допускат в бъдеще нови грешки, трябва да сключат с Москва протокол за
задължителни консултации по всички важни международни въпроси.
Възможни били три вида федерации, но най-възможна в момента била бълга­
ро-югославско-албанската. Трите държави не бивало да се бавят и федерацията
между тях трябвало да се подготви с решения на националните събрания и
преговори между правителствата им. Такива са основните Сталинови внушения.
Ясни са и сведенията за поведението на югославската и българската деле­
гация. Поведението на югославяните е достойно, а на българите - унизително
и раболепно. Ръководителят на югославската делегация Кардел взема думата
три пъти, в два от които се осмелява да изкаже несъгласие със съветския
ръководител по разискваните въпроси: че не трябва да се бърза с федерацията
между България и Югославия и че югославяните нямат разногласие по същест­
во със Сталин и съветското ръководство. Няма данни, от които да личи югосла­
вяните да са подписали някакво споразумение, към каквото Сталин най-вече
се стреми. Те си отиват от Москва, обещавайки, че ще обсъдят повдигнатите
въпроси, че ще информират за решенията си Москва.
Обратно - българската делегация се съгласява с всички Сталинови упреци
и предложения, което,както е видно, незабавно се оформя в нарочен писмен
протокол.
Струва ни се пресилена оценката, че разговорите в Москва от 10.11.1948 г. са
"безпрецедентни" в развитието на отношенията между БРП(к) и ВКП(б), между

16 Исторически преглед, кн. 1-2/1998 241

България и Съветския съюз. В начина, по който се отнася Сталин към Димитров
или към България, няма нищо безпрецедентно и ново, защото неизменно такова
е съветското и Сталиновото отношение към тях още с окупирането на страната
от съветските войски през есента на 1944 г. и с идването на комунистите на
власт. Както и в предишни случаи и сега Сталин се държи по познатия начин
към подчинената му БРП(к) и нейния лидер - като към васали. България, БРП(к)
и нейният лидер Г.Димитров не са проблем за Сталин. В тази връзка още по-
пресилено е и другото мнение, че Димитров бил "силно заподозрян в под­
ценяване ръководната роля на ВКП(б) и на Съветския съюз в международните
отношения"18. По скоро е обратното - от Москва използват интервюто на Г.Ди­
митров, за да имат аргумент, повод за свикване на срещата, на която най-вече
държат да присъства Тито. Ако е вярно твърдението, че Москва подозира някой
в подценяване ръководната роля на ВКП(б) и Съветите, то това не е Г.Димитров,
а Тито. Той предвидливо не се явява на срещата, но повечето от посланията на
Сталин са адресирани към него. Сталин благодушно му подсказва с какви
въпроси може да се заеме - да гради българо-югославско-албанска федерация,
но да се откаже от апетитите за Северна Гърция. Подсказва му също, че няма
нищо против в удобен момент Тито да вземе Албания. С категорична сигурност
може да се твърди, че главната цел на Сталин е не българското поведение, а
това на югославяните, които според него вече му се изплъзват. Затова и него­
вата цел е да ги обвърже с нещо, давайки им при това щедри обещания.
Изниква въпросът кога Сталин е искрен в предложенията си за стъпките,
които трябва да предприемат сателитите му на Балканите и дали в случая не
става въпрос за изкусна дипломатическа игра с цел печелене на време. Със
сигурност може да се твърди, че е напълно сериозно решението му за оттегляне
от Гърция. Ясно е, че Москва е на мнение, че войната в Гърция няма да се
реши в полза на гръцките комунисти най-вече заради безкомпромисността, с
която Англия и САЩ защитават позициите си в този възлов регион на света.
Едва ли тази съветска позиция се дължи на спазването на някаква "джентъл­
менска дума" на Сталин пред Чърчил. Москва няма реална възможност и доста­
тъчно материални сили, с които ефективно да подпомогне борбата на прокому-
нистическите сили в Гърция. Плашат го и югославските апетити към Северна
Гърция и най-вече към Албания. Най-точно е, че Москва не желае нови услож­
нения на Балканите, а обратно - успокояване на обстановката, което може да
стане след оставянето на Гърция в сферата на влияние на англо-американския
блок. А това може бързо да стане, като се дадат указания на Югославия и
България да спрат базовото и техническо подпомагане за съпротивата на кому­
нистическите партизани в Гърция. Той иска още от сателитите си да демонстри­
рат желание за добри отношения със съседите си. Затова от България се иска
да подобри отношенията си с Турция, а Югославия да се откаже временно от
претенциите си към Албания, за да не предизвика нежелана англо-американска
намеса, срещу която Москва няма с какво да се противопостави.
Пресилено е да се смята, че Сталин лансира с цялата му сериозност стария
замисъл от 1944-1945 г. за българо-югославско обединение с надеждата, че в
хода на преговорите ще съумее да разиграе картата на лидерското съперни-

18 Д. М и ч е в. Цит.съч., с.394.

242
чество между Тито и Димитров, че можел с успех да използва Димитров като
спирачка за амбициите на Тито и т.н. Пресилено е още да се твърди, че Москва
се била ориентирала към идеята за незабавно, почти светкавично осъщест­
вяване на федерация между България и Югославия (и Албания), защото се
страхувала от създаването на голяма балканска федерация, в която можела
да влезе и Унгария. Страхувала се, защото подобно голямо формирование щяло
да бъде трудноконтролируемо и щяло да търси самостоятелно място в евро­
пейската политика 19.
Сталин никога не е желал и тогава не желае създаването на каквато и да
било голяма, та дори и славянска държава на Балканите. В плановете на СССР
по това време влиза само изграждането на система от двустранни договори
между малките сателитни държави от една страна, и от друга - двустранни
договори поотделно между СССР и всяка една от тях. Предложението за уско­
ряване на процеса за създаване на подобна федерация, към която добавя и
Албания, е най-вече тактически пресметнато. Конфликтът му с Тито вече е в
напреднала фаза и повече от ясно е, че в очертаващия се двубой Сталин търси
начин да отклони вниманието на Тито, като го тласне към явно безперспективни
преговори. Търси се време, за да може, като се използват просъветски настрое­
ните среди в ЮКП, да се реши въпросът с Тито, т.е. с неговото отстраняване,
та било то и физическо. Москва дава съгласие за федерация, подарява на Тито
Албания, за да печели време, през което да елиминира или ликвидира Тито.
Абсолютно прав е Джилас в твърдението си, че във федеративните планове на
Сталин има малко конструктивизъм и много повече стремеж да се внесе поли­
тически разнобой в ЦК на ЮКП. И такъв опит на практика се прави, но Тито
бързо се справя с просъветските агенти в ръководните среди на ЮКП, с което
проваля усилията на Кремъл да разцепи и подчини ЮКП.
От изложението на Сталин става ясно и какво е неговото отношение към
бившите съюзници от антихитлеристката ос. Югославските апетити към Алба­
ния, съветско-българо-югославската помощ за комунистическите сили в Гърция
и създаването на двустранни съюзи между народнодемократичните страни,
непредпазливите изявления за бъдещи съюзи стават в момент, когато в Аме­
рика се провежда предизборна кампания. За Москва е от голямо значение
какво правителство ще дойде на влайт в Америка - силна и добре въоръжена
държава. Според Сталин управляващите в Америка щели да се провалят, ако
поведението на групираните около нея сателитни държави е такова, че да дава
аргументи на "прогресивните сили” там. А аргументи от полза за предизборната
борба могли да бъдат ненамеса в Албания, спиране (или свиване) помощта за
партизанското движение в Гърция, признаване на правителството на Маркос,
подобряване отношенията с Турция, въобще демонстриране на политика, която
да не предизвиква англо-американците към създаване на западен блок, от
който той явно се страхува и не го желае.
Записът на В.Коларов потвърждава още, че в хода на изложението си Сталин
е правел всичко възможно да унижи своите събеседници, както твърди в интер­
претацията си Д.Мичев. Но това, видно от записа, се отнася само до един
"събеседник" - Г. Димитров, към когото е безкомпромисно груб, а към югославя-
ните - подчертано сдържан. Доказателство за това е начинът, по който той
19 М. Л а л к о в. Цит.съч., с.278.

243
реагира на двете несъгласия, изразени от Кардел. Същият автор твърди, че
българската и югославската делегации се били договорили "да се вземе курс
на ускоряване на южнославянската федерация", а на същото място под линия
- че се били договорили в най-скоро време да се проведе "среща на най-високо
равнище". Коларовият запис опровергава подобни твърдения. Той показва, че
на срещата се постига само едно - българо-съветско споразумение за подпис­
ване на протокол за взаимни консултации по важни международни въпроси.
По косвен път се потвърждава, че югославяните само обещават, че ще доклад­
ват на Тито и че ще дадат отговор на повдигнатите въпроси сляд тяхното обстой­
но разглеждане в Белград. Краят на Коларовите бележки фактически дава
отговор на въпроса какво е станало след това в София, а други документи
разкриват в каква посока еволюира позицията на Белград.
Веднага след срещата в Москва се свиква заседание на ПБ на ЦК на БРП(к),
на което се обсъждат резултатите от водените в Москва разговори. Приема се
решението, записано в края на Коларовия бележник 20. С него се одобрява
като правилна критиката на Сталин и Молотов за българо-югославските отно­
шения и за "неправилните изявления" на Г.Димитров за конфедерация. Одобрява
се и подписването на протокола за взаимни консултации между България и
СССР. Най-съществено е третото решение, с което ПБ признава, че "единствено
реална и осъществима" за България е "федерацията между България и Югосла­
вия (и Албания)" и че "към нейното осъществяване трябва да се пристъпи в
най-къс срок, като инициативата за това излезе от народните събрания на двете
страни". "Необходимо е да се влезе немедлено във връзка с ЦК на ЮКП, за да
се обсъди съвместно този въпрос" - завършва решението.
Резултатите от срещата в Москва се разглеждат на 1.111.1948 г. и в Белград.
На съвещание в тесен кръг под ръководството на Тито се стига до извода, че
отношенията между югославското и съветското партийно ръководство са стиг­
нали до "задънена улица". Най-важно в случая е приетото решение, че създа­
ването на федерация между България и Югославия е нецелесъобразно и че
към това не трябва да се пристъпва при никакви условия. Оценката за българ­
ското настояване за федериране е, че става въпрос за изпълнение на "указание
с политическа сметка със задни намерения". Най-просто казано - Тито разбира
отлично, че от Москва го залъгват, стремят се да го тласнат към безперспектив­
ни преговори, че той и Югославия никога няма да получат нито обещаната
Албания, нито ще се стигне до въпросната федерация. И затова не желаят
повече да са страна в явно неискрените съветски комбинации и фиктивни
планове за Балканите. Информация за решението достига и до ръководството
на БРП(к), и до Г.Димитров 21.
По повод предприетите стъпки на ПБ на ЦК на БРП(к) за преки преговори по
въпроса за федерацията, на 14.111.1948 г. ЦК на ЮКП изпраща телеграма до
българското партийно ръководство, в която се казва, че е още много рано да
се говори за федерация, че югославското ръководство ще запознае Г.Димитров
със своите проекти по време на неговото пътуване за Чехословакия 22.

20 ЦПА, ф.147, оп.2, а.е.62, л.42-45.

21 Пак там, ф.146, оп.2, а.е.458, л.1; оп.5, а.е.1493, л.1-2; БТА, Осведомителна бележка, бр.381,30
юли 1949; Борба, 2 окт. 1948 и 6 март 1949.
22 ЦПА, ф.146, оп.6, а.е.364, л.17.

244
 Във връзка с новосъздалото се положение между двете страни се постига
договореност за среща в Белград в края на април, на която да се изяснят
всички въпроси. По това време ЮКП все още не открива действителните си
намерения и това може да се обясни до голяма степен с опасението, че
откритият отказ ще доведе до премахване на всички придобивки по културно-
националната автономия в Пиринска Македония. А там по това време са в ход
всички присъщи за подобна автономия елементи, които в близка или по-далечна
перспектива биха допринесли най-много за постигане на крайната цел - обявя­
ване на присъединяването на този край към Югославия под формата на "обеди­
нение на македонския народ". Затова се предприема и тактиката на забавяне,
протакане и отлагане за неопределено време на въпроса за федерацията. Истин­
ските намерения на ЮКП стават повече от ясни, когато се отказва уговорената
с Димитров среща. На 25.IV. 1948 г., малко преди да тръгне от Прага за Белград,
той получава телеграма, с която ръководството на югославската компартия го
информира за своя отказ от среща между Тито и Г.Димитров, без да бъдат
обяснени причините за това гз.
Въпреки очебийните доказателства за отношението на югославското пар­
тийно ръководство по въпроса за федерирането и още по-ясните сигнали за
действителните намерения, насочени единствено към заграбването на Пиринска
Македония, ръководството на БРП(к) не прави съответните отговарящи на
националните интереси изводи. Тъкмо обратното. То продължава да робува
на македонистките си схващания и дори предприема съзнателни действия за
стриктно изпълнение на внушените от Сталин идеи за най-тясно обвързване и
обединение с Югославия. То се съобразява не с реалностите, а единствено с
указанията на съветското партийно ръководство. Комунистическото ръковод­
ство в България продължава да играе ролята на истински, искрен и верен съюз­
ник на сродната ЮКП, вярвайки в непогрешимостта на Сталин, в това, че набеля­
заният път е единствено правилен и възможен.
Известни са и следващите българо-югославски стъпки. Опитът на Москва
да въвлече чрез София Югославия в нови безплодни разговори за неосъщест­
вима федерация, в която съвсем умишлено като примамка се включва и Ал­
бания, не успява. Югославяните дават да се разбере, че не желаят никакви
преговори, ако това отново ще става под съветска егида. Чрез София идеята
за федериране се възкресява на няколко пъти до края на 1948 г., защото е
необходимо Югославия да бъде поставяна натясно чрез т.нар. македонски
въпрос и да се поддържа недоверието между двете съседни страни. В резултат
на инспирираното от Москва влошаване на двустранните отношения дълго вре­
ме бившите приятели се винят за провала на обединението. От Москва е и
идеята в България да пропагандира, че обединителният център на македонците
се е преместил в България, в "единствено свободния македонски край - Пирин­
ска Македония". И двете страни и особено българската не са в състояние да
разберат, че защитата на техните национални интереси никога не е била в
полезрението на съветската политика, че Москва никога не е имала искрени
идеи за равноправие в процеса на българо-югославското сближение, а само
фиктивни концепции, отговарящи най-добре на съветските интереси.

23 Пак там, л.18.

245
 A DOCUMENT ABOUT THE CONTENTS AND RESULTS OF THE SOVIET-YUGOSLAV-
BULGARIAN SECRET MEETING IN MOSCOW ON FEBRUARY 10, 1948

Vesselin Angelov

Unknown notes of V.Kolarov, member of the Politburo of the Central Committee of the
Bulgarian Workers’ Party (communists) and President of the People’s Republic of Bulgaria,
fully re-create the contents of the tasks during the secret Soviet-Yugoslav-Bulgarian meeting
on February 10, 1948. It is understood from them that the situation in the Balkans was a basic
concern of the Soviet leadership,. G.Dimitrov’s recent interview on a Balkan-Danubian Fed­
eration was only the occasion for which the meeting was held. Stalin did not wish a complica­
tion of the situation in this region of the world but its calming so as not to provoke a counter­
action by the West which be did not want and which he could not and had no strength to
resist. Stalin’s instructions to Bulgaria and Yugoslavia were clear: to discontinue gradually
their support to the partisan movement, led by the Greek Communist Party. Greece to be left
in the sphere of influence of the USA and England, Yugoslavia "temporarily" to give up its
claims on Albania, and Bulgaria to proceed towards a gradual improvement of relations with
Turkey.
In exchange for that Stalin launched his idea of 1944-1945 of the establishments of a
South-Slav Federation by Bulgaria and Greece, to which quite deliberately and as a bait he
added Albania. It was the question of a tactical Stalinist move aimed at playing for time until
Moscow solved in its favour the emerging problems with Tito and his elimination if necessary.
The meeting was held also to warn the satellite states in the Balkans, and Tito at the most,
that nothing could take place there without consultations in advance with and without the
consent of Moscow. The principal goal of Stalin, therefore, was to bind the participants in the
meeting by a written statement - agreement for obligatory mutual consultations on all impor­
tant international (i.e. Balkan) questions. To the proposals responded only the Bulgarians
who immediately signed such a statement. They accepted as justified the Soviet criticism,
and all Stalin’s proposals and suggestions. Returning to Sofia, they gave shape to their con­
sent with Moscow in a special decision of the Politburo of the CC of the Bulgarian Workers’Party
(communists), approving the Soviet criticism, the proposal to get down forthwith to the forma­
tion of a Federation with Yugoslavia and Albania, the signed statement of consultations and
steps for improving relations with Turkey. The Yugoslavs did not accept such obligations and
rejected the Soviet proposal for federating with Bulgaria and Albania as not topical, refusing
all negotiations on this and other questions on this and other questions and the signing of the
statement demanded by Moscow. Unsuccessful proved also the attempts of Moscow that
followed the meeting to use Bulgaria as a bait in the efforts for talks and agreements which in
a roundabout way would bind Yugoslavia to the USSR.

246
 Р е ц е н зи и и о тзи ви

ИВАН БОЖИЛОВ, ИЛИЯ ИЛИЕВ, ХРИСТО ДИМИТРОВ, ИВАН БИЛЯРСКИ.

ВИЗАНТИЙСКИТЕ ВАСИЛЕВСИ.София, Издателство "Абагар" 1997. 419 с.

Книгата съдържа 419 страници текст, разделен в две основни части. Първата, озаг­
лавена "Византийският василевс", въвежда в темата и очертава същността на импе­
раторската власт във Византия от началото на нейното създаване до края на същест­
вуването на империята. Втората, значително по-голяма по обем, съдържа биографии­
те на осемдесет и седем ромейски владетели (или съвладетели), разказвайки не са­
мо за техния личен живот и кариера, но и за основните политически събития, белязали
тяхното управление.
"Византийските василевси" е книга, която предлага познание на няколко нива. Тя е
достъпна за широк кръг читатели поради лекия, приятен и разбираем език, на който е
написана, и това според мен е едно неоспоримо качество. В същото време тя би мог­
ла да бъде полезна и за по-информирани любители на историята, за студенти, а и за
професионалисти. Литературата, приложена към всяка статия, на пръв поглед изг­
лежда не много, но в същност в нея са включени всички най-важни заглавия и всички
осйрвни автори, разглеждащи съответния период. Може би, като се има предвид, че
книгата е предназначена за разнообразна публика, щеше да бъде полезно да бъде
добавен кратък справочник, в който да бъдат обяснени службите и титлите в Констан-
тинополския двор, малко информация за "варварските" племена, с които империята е
воювала или е поддържала връзки по време на вековното си съществуване, а също и
други не дотам добре известни детайли от ромейската действителност. Една карта
на Византия, която да показва не само нейните предели, но по която читателят да
може да се ориентира в непрекъснатите войни, също щеше да бъде полезно. Разбира
се, някой би могъл да възрази, че това не е наложително, тъй като книгата представя
биографии на отделни личности, а не политическата, икономическата и културната
история на една държава, и това наистина е така, но все пак тези личности са имали
определена роля в историята на държавата и са били нейните най-активни представи­
тели.
В този смисъл е разгледана императорската власт в началото на книгата. В нея
Ив.Божилов се спира както на идеологията на властта, така и на нейното практическо
осъществяване. Още от античността властта се персонализира и владетелят се разг­
лежда като нейна еманация. Ксенофонт и Изократ са първите автори, които изискват
от владетеля определени качества, които пък от своя страна го превръщат в идеоло­
гически модел за власт. Моделът се развива като че ли предимно във времето и прос­
транството, а моралната му същност остава в голяма степен непроменена. Християн­
ството прибавя само някои нови подробности, за да може античният образ да добие
завършения вид на трафарет. И това категорично личи в произведенията на среднове­
ковните автори, които третират проблемите на властта - персонално или изобщо. Съв­
сем отделен е въпросът за практическото упражняване на "дадената от Бога" власт и
той е анализиран, макар и накратко и схематично, в цялата му плътнота. Авторът за­
познава читателите си с възникването на императорския култ и сакрализацията на

Исторически преглед, кн. 1-2/1998

247
цялото императорско ежедневие, които определяли местата за извършване на дър­
жавните церемонии, облеклото и инсигниите на василевсите, начините, по които те
трябвало да бъдат поздравявани и почитани, епитетите, които ги характеризирали.
Накратко е разгледана и титулатурата на върховния владетел. Впрочем именно титу-
латурата била в основата на неразбирателствата между владетелите на Изтока и
Запада. В това отношение спорът между император Фридрих Барбароса и император
Исаак II Ангел е твърде показателен. Тъй като и двамата претендирали за първото
място във великата и благородна общност на владетелите на християнския свят, Фрид­
рих настоявал, че "и по титла, и в действителност" той бил "римският император и
август", докато Исаак със същото основание се назовал "верен на Христа, богоувен-
чан, велик и могъщ, възвишен наследник на короната на Константин Велики и госпо­
дар на ромеите (римляните)". До съгласие така и не се стигнало и титлата "господар
на римляните" така и останала като една causa contradictionis до падането на Констан­
тинопол.
По-нататък следва описание на функциите на василевса, на неговия частен живот и
на неговото семейство. Обърнах малко повече внимание на тази част, той като в нея
са изложени всички отличителни белези на властта на василевсите. Те са подредени
ясно и точно и са наистина много сполучливо въведение към отделните биографии.
На животоописанията на всеки един от василевсите няма да се спирам по отделно.
Авторите са се стремили да спазват едни явно предварително уговорени изисквания,
според които да бъдат изяснени произходът, основните дати от живота на личността,
семейството и по-важните събития по време на управлението на всеки един от тях.
Всеки автор е написал статиите си по свой вкус, наблягайки предимно на политичес­
ките събития. Не са пропуснати, разбира се, важните икономически реформи, както и
по-значимите културни събития, най-вече тези, които се отнасят до строителната дей­
ност, покровителствана от василевса. Представянето на биографиите е в отделни руб­
рики, които авторите са определили като династии. Лично за мен този начин не е
съвсем сполучлив (поне до династията на Комнините), при условие, че василевсите
се представят един след друг в хронологически ред. Още в началото, при представя­
нето на т.нар. Константинова династия, И.Билярски прави уговорка, че да се говори за
династии, които да са реален политически факт, а твърде ранс». И това несъмнено е
така. Разделянето на династии, при предпочетеното хронологично представяне, всъщ­
ност създава едни изкуствени конструкции, при които узурпаторите се оказват члено­
ве на свалените от тях властващи фамилии. Същото се отнася и до избраните поради
липса на наследници императори, които от своя страна също не оставили след себе
си династия. Излишно е да изреждам всички тези случаи, тъй като сами по себе си те
не представляват историческа грешка, а и тази формална неточност не намалява стой­
ността на биографичния разказ.,
Бих искала да се спра на още една, формална по своята съицност, страна на изло­
жението на книгата. Впрочем тя се отнася не само до "Византийските василевси ", но и
до написаното в цялата българска медиавистика, в която цари истински хаос по отно­
шение на изписването на антропонимите и топонимите. Той се дължи най-вече на
нерегламентираното транскрибиране или транслитериране на буквата - ß -, която про­
изволно се предава ту с -б, ту с -в. В предложения текст обикновеното - ß - се преда­
ва с —в (василевс, Евсевий и т.н.), а името на император Василиск (с.104-105) неиз­
вестно защо е написано Басилиск. Има пропуски и при фонетичното предаване на - η,
понякога с -и, понякога с -е. Не по-добре изглеждат нещата с предаването на имена­
та на темите. Обикновено те са от два типа - старите географски названия (Тракия,
Пафлагония, Месопотамия и т.н.) и теми, които са назовани с имената на войските -
Оптиматон, Вукеларион и т.н. Вторите задължително са в родителен падеж, множес­
твено число, указвайки по този начин принадлежността на темата. В някои от тексто­
вете обаче е допусната голяма небрежност и ето как изглежда част от изброяването

248
на темите от времето на Леон VI - Опсикион, Вукеларий, Оптимати, Пафлагония, Ар-
мениак, Халдия; Колония, Харсиани, Анатолик, Тракезион и т.н. (с.234) Това, разбира
се, не може да се квалифицира като авторска грешка. По-скоро го приемам като про­
ява на общото нежелание да се обърне внимание на тези наглед простички неща,
които обаче във всички останали историографии въобще не представляват проблем.
Ако продължа този ред на мисли, би трябвало да обърна внимание на това, че автори­
те са направили първата крачка в това отношение. Всъщност именно в тази книга за
пръв път обосновано се налага изписването на имената, така както ги представят
изворите. В случая имам предвид името Леон, което още отдавна, предполагам пок­
рай руските преводи, е останало в българската историография като Лъв. Убедена съм,
че моето мнение ще има опоненти, които биха поддържали традицията, но в противен
случай авторите щяха да бъдат поставени в неудобното положение да продължат да
калкират имената Леонтий и Леонтия, а това вече би прозвучало смешно (Лъвчо и
Лъвка).
Накрая спокойно мога да заключа - това е една добра и, най-вече, необходима
книга. Не само защото в българската историография има недостиг на книги, посвете­
ни на Византия, а защото има нужда именно от подобни книги, в които се търси досег
с широката публика. Трябва да си признаем, че тя съвсем не е добре запозната и с
византийската, и с европейската история, да не говорим за историята на останалите
народи. Затова "Византийските василевси" има своето място в българската историог­
рафия и то съвсем не е без значение.

Красимира Гагова

249
 ОЛГА ТОДОРОВА. ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА И БЪЛГАРИТЕ (XV-XVIII в.).
София, Академично издателство "Проф. М.Дринов”, 1997. 299 с.

През последните десетилетия българската наука успешно разкри различни страни

от историческите процеси през първите три-четири столетия на османското влади­
чество в българските земи. Разшириха се не само емпиричните познания за време
XV—XVI11 в., но се осмислиха важни страни от обществено-икономическата, етноде-
мографската, политическата и културната история на българите за т.нар. късно бъл­
гарско средновековие. Ускореното развитие на историографския процес наложи пре­
осмисляне на историята на православната църква, която е най-големият официално
признат представител на поробените българи. Нейната дейност засяга различни сфе­
ри от живота на българите и възстановяването на вярната и по-детайлна картина на
развитие на българите, на народностното им съзнание и културен живот е невъзмож­
но без анализа на отношението между тази институция и паството й. Трудът на Олга
Тодорова "Православната църква и българите (XV-XVIII)" е посветен точно на този
важен и многопластов проблем. Авторката е освободила изложението от второсте­
пенни въпроси, като акцентира главно върху православната църква и нейните структу­
ри, като неделима част от цялостния обществен български организъм. Тя е успяла да
представи за изключително голям период от четири века същността на отношенията
между двата компонента на проучването си на фона на сложната духовно-религиозна
обстановка, в която живеят българите, разкъсани между три балкански църкви и без
свое виеше духовенство. Двата обекта на проучването - църква и народ са анализи­
рани в монографията като равнопоставени и взаимодействащи си, в състояние на кон­
фликт и на взаимна обвързаност.
Авторката преодолява много успешно относително бедната архивна база по изс­
ледвания проблем. За да запълни някои липси от документални доказателства О.То-
дорова издирва богат допълнителен изворов материал като приписки, надписи, цър­
ковно-религиозна книжнина и др., които заедно с гръцките писмени извори и османс­
ките документи й помагат да открои важни и интересни страни на този мащабен проб­
лем. Тя се отнася критично към достиженията на нашата и чуждата литература за
ортодоксалната църква, като консултира много съчинения на балкански и европейски
учени върху църковната история, изследвания за Цариградската църква, за Ипекската
патриаршия и Охридската архиепископия, за развоя на църковната догматика и др. Тя
допълва изводите на авторите, работили преди нея, доразвива обясненията на факти,
събития и процеси, създава свои оригинални тези. Положителната страна на изслед­
ването е, че се отхвърлят погрешни теории, битували в нашата историография, скрити
зад имената на известни изследователи.
Още в предговора на труда се прави оригинален исторически обзор и се предлага
типологична характеристика на православната църква преди турското нашествие. Ма­
ка и много сбито, но достатъчно убедително О.Тодорова развива оригиналната теза,
че чуждото нахлуване заварва автокефалната българска църква в преломен етап на
търсене на свой път за оцеляване в сложната политическа обстановка на Балканите.
Отслабената българска държавна институция, която не може да защити сигурно цър­
квата си, изтласква на преден план неуредени от векове спорни въпроси с Вселенския
престол. Търновската патриаршия е изправена пред дилемата между традиционно
независимата си политика и съобразяването с волята на гръцката църква.
В първата глава "формиране на ново църковно статукво в българските земи след
османското завоевание" се поставят няколко големи въпроса като ликвидирането на

Исторически преглед, кн.1-2/1998

Търновската патриаршия, основните насоки в религиозната политика в Османската
империя към православните институции и промените в църковната география в бъл­
гарските земи през XV—XVIII в. Чрез анализа на факти и известия авторката доразвива
тезата си, че сложният етап на търсене на нови духовно-религиозни ръководни нача­
ла остава незавършен поради турското нашествие, което лишава българската църква
от ясна идейна програма за бъдещето. О.Тодорова използва този факт като едно от
обясненията за края на независимата българска църква. На фона на българо-гръцките
църковни отношения от създаването на автокефалната българска църква до края на
XIV в. тя проследява доводите, с които Цариградската патриаршия оспорва независи­
мостта й и обяснява примирението на българите срещу закриването на Търновската
патриаршия. Авторката отхвърля наложената в историографията теза, че при унищо­
жаването на самостоятелността на Българската църква българите са единствено жер­
тва. Според нея закриването на Автокефалията не може да се вмени изцяло във вина
на външните фактори - гръцката Цариградска патриаршия и османския нашественик.
Цял комплекс от причини - политически, канонични и социално-психологически, ка­
рат българина да приеме края на своята самостоятелна църква като неизбежна.
В труда са разкрити промените в статута на православната църква в българските
земи след установяването на чуждия политически ред. Анализирайки разпространен
доказателствен материал О.Тодорова представя политиката на Османската държава
към християнската църква в правен, финансов и култов аспект като дискриминация, но
дозирана в зависимост от конкретните държавно-политически нужди за различните
исторически периоди. Колкото и непримирим да е християнско-мюсюлманският конф­
ликт, особено в началната си фаза, той носи, според авторката, характер на "конф­
ликт-контакт". И двете страни се съобразяват с "противника" и правят компромиси.
Основата за тях О.Тодорова търси в шериата и каноничното право чрез принципа на
"иконом#ията". Авторката отхвърля двуполюсната историографска схема за абсолют­
но беззащитна православна църква и неотстъпчивия османски господар, както и също
толкова пресилената и неточна представа за църквата в Османската империя като за
"държава в държавата".
На този фон се разглежда и църковната организация в българските земи с оглед на
международните отношения на Балканите. О.Тодорова се спира на отрицателните
последици от разпокъсването на българите между трите православни църкви, но по­
сочва и някои политически страни на този факт.
В тази част на изследването е анализиран особено важният въпрос за състоянието
на енорийската мрежа в българските земи, от която зависи интензивността на религи­
озно-духовния живот. Авторката илюстрира развитието на енорийската система и по­
лагайки големи усилия за откриването на повече данни, успява да проследи процеси­
те в тази тъй наречена микроструктура на църквата.
Втората глава разглежда "Православната църква и българското социално прост­
ранство през XV—XVIII в." Тя е посветена на статута и функциите на православното
духовенство и многостранната връзка между различните йерархически степени всред
самото духовенство и между духовенството и народа. О.Тодорова коригира някои
неточни тези за духовния облик на част от висшето духовенство и за образоваността
на нисшето. Тя внася яснота и по отделни моменти от църковното правораздаване,
което е представено като един от механизмите за връзка между църквата и паството.
Успоредно с това авторката анализира и останалите средства за поддържане на кон­
такти между тях. В тази част на труда се изследват процесите на демократизиране на
църковния живот в българските земи. Авторката очертава условията и причините за
сближение между църква и народ, като лаицизацията на църковната институция е
представена многостранно с нейните положителни и отрицателни страни и последи­
ците за цялостния духовен живот на българите. Очертани са измененията, които нас­
тъпват в църквата под натиска на християнското паство. О.Тодорова разкрива как

251
животът на обикновения християнин носи белега на двоен стандарт. В случаите, кога-
то православният българин смята че е неудовлетворен от решенията на духовните
власти, то се отнася до официалните ислямски институции, а в екстремални случаи
предпочита и вярата на привилегированата мюсюлманска народност. Това принужда­
ва православната църква да се съобразява с настроенията на паството и да допуска
нарушения на каноните. Като гарантират оцеляването на църквата тези компромиси
накърняват собствената й идентичност.
В последната заключителна глава "Православната църква и българската духовност
през XV—XVI11 в." е аналаизирана връзката между ортодоксалното християнство и би­
товото православие. Проследени са и функциите на църквата, които най-пряко засягат
духовното развитие на българите. Сполучливи са страниците, посветени на дейността
на православната църква за запазването на верския и народностен интегритет на ор­
тодоксалните българи и борбата срещу чуждите религиозни пропаганди и ереси.
В целия труд е показана еволюцията на православната църква в българските земи в
сравнение с предходната епоха. Сполучливо авторката подсказва, че най-ярките й
белези като постъпателната демократизация на идейно-културния живот, лаицизаци-
ята на църковните структури и изработването на ефикасни методи за контакт с бъл­
гарското паство са полезни в условията на иноверното владичество, но те оказват
негативно въздействие върху следващите генерации българи, като ги лишават от рес­
пект към духовитите институции. Приспособимостта на православните структури към
враждебната политическа среда също е факт с отрицателен знак в бъдещата исто­
рия.
В монографията е разкрита приемствеността с ръководните идейни начала на сред­
новековната автокефална Българска църква. В идеен план не толкова новаторството,
колкото способността да се съхрани традицията и да се опази Е*ерската и културната
самобитност дават положителна оценка на православието през османския период. В
същото време О.Тодорова показва как този спасителен за църквата и вярата консер­
ватизъм затвърждава спъващи прогреса на новото време черти, присъщи на средно­
вековния православен модел, което е една от бариерите за пълноценна еволюция в
следващия етап от духовно-религиозното развитие на българите.
Трудът на Олга Тодорова поднася интересни обобщения и важни изводи, които са
добре мотивирани и защитени. Книгата може да се оцени като достоен принос на
българските историци в световното честване на 2000 годишнината от християнството
и нова крачка в развитието на изследванията по църковна история

Румяна Радкова

252
 ДИМИТЪР ИГНАТОВСКИ. МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ ТЪРНОВСКИ. ЖИЗНЕН път
И ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКА ДЕЙНОСТ. Шумен, Аксиос, 1996. 270 с.

В края на март 1997 г. на книжния пазар се появи трудът на Димитър Игнатовски

"Митрополит Климент. Жизнен път и обществено-политическа дейност". Макар да ня­
ма други публикации по темата, авторът си поставя твърде амбициозната задача "да
проучи и издири всички известни и налични документи и материали и писаното досега
за него (Климент - б.а., П.П.)" и "въз основа на това да представи във възможно най-
пълна светлина неговия жизнен път и обществено-политическото му дело" (с.7). Тъй
като вече няколко години проучвам и изследвам обществено-политическите възгле­
ди и дейност на бележития духовник и държавник, публикувал съм няколко статии по
тази тема, позволявам си да взема отношение към написаното от Д.Игнатовски.
Васил Друмев - Климент Браницки и Търновски е една от най-ярките личности в
новата история на България - участник в националноосвободителните борби през Въз­
раждането, бележит писател, един от учредителите на Българското книжовно дру­
жество, а след 1878 г. - държавник, общественик и уважаван архиерей. Многобройни-
те измерения на неговата обществено-политическа активност са привличали интере­
са на редица автори: литератори и историци, юристи и журналисти, богослови и поли­
тици 1. Критичният преглед на историческата книжнина за живота, възгледите и дей­
ността на Климент Браницки и Търновски показва, че: 1. В основни линии фактите от
биографията му са известни и отразени в съществуващите публикации; 2. Налице е
немалка по обем литература за неговата разностранна дейност като духовник и дър­
жавник, но все още липсва цялостно научно изследване по посочения проблем; 3.
Въведена е в научна употреба сравнително малка част от запазените документални
свидетелства, отразяващи неговите идеи и дейност; 4. Не е оползотворен напълно
изворовият материал, запазен в централните архивохранилища, както и в архива на
Търновската митрополия; 5. Намесата на Климент във важни моменти от историята на
България до края на XIX в. е отразена в литературата косвено, предимно във връзка с
други личности, събития и приоритетни теми; 6. Почти не е изследвана специфичната
идеология на дееца на фона на реалното идейно многообразие в българския общест­
вено-политически живот до края на миналия век. Следователно ролята на Климент
Браницки и Търновски в новата българска история е все още непълно и незадоволи­
телно проучена и отразена в литературата.
На фона на тази констатация амбицията на Д.Игнатовски, че е "проучил и издирил
всички известни и налични документи и материали и писаното досега" за Климент
Търновски изглежда още по-претенциозна, а както ще стане ясно по-нататък и в зна­
чителна степен неоснователна. Той не познава и не използва не само редица изслед­
вания, свързани пряко или косвено с живота, дейността и идеите на бележития бълга­
рин, но и голяма част от публикуваните и непубликуваните извори по темата.
I. Публикувани изследвания по темата, които авторът не използва и не познава.
1. П. С т. П е т к о в. Климент Браницки и Търновски като министър-председател на
Княжество България.- Исторически преглед (ИПр), 1994-1995, № 5, 118-133 (книжка­
та е отпечатана още през 1995 г.); П. С т. П е т к о в. Митрополит Климент Търновски и
защитата на Съединението.- В: Съединението на България от 1885 година и нацио-

1 П. С т. П е т к о в . Климент Браницки и Търновски - български архиерей и държавник (1878-

1901 г.) - В: Болгарский ежегодник. Т.2. Харьков-София, 1996, 121-131.

Исторически преглед, кн.1-2/1998

253
налнообединителната програма на българите. Пловдив, 1995, 109-114; П. С т. П е т -
к о в. Климент Браницки и Търновски - български архиерей и държавник (1878-1901
г.).- В: Болгарский ежегодник. Т.2. Харьков-София, 1996, 121-131.
Високомерно-пренебрежителното отношение на Д.Игнатовски към пишещия тези
редове е тенденциозно и неоснователно. Позовавайки се на по-ранните ми публика­
ции за дейността и идеите на Климент Браницки и Търновски (които единствено поз­
нава и цитира), той заключава по мой адрес: "Интересни са изводите и разсъждения­
та на автора, но изследванията му страдат от един общ недостатък - липса на изчер­
пателна фактология за дейността на този бележит църковен и обществено-политичес­
ки деец" (с.6). Тази неточна преценка е многократно опровергала в книгата, тъй като
Д.Игнатовски неведнъж се позовава и използва мои публикации и то не само в оце­
нъчната им страна, но и във фактологичната, заемайки от мен не само факти и изводи,
но и целия научен апарат. По-нататък ще бъдат приведени редица примери, потвърж­
даващи направената констатация.
Д.Игнатовски е спестил необходимото уточнение, че през последните няколко го­
дини в моите публикации се анализира активното участие на Климент в редица важни
исторически събития след 1878 г., неговата роля в еволюцията на отношенията между
Българската православна църква (БПЦ) и държавната власт, както и особеностите на
идеологията му.
2. Й. Б о р и с о в. Васил Друмев - епископ Климент (1873-1878). Студия. Русе,
1989. 47 с.
3. И в. Р а д е в. Столица на оцелелите. С., 1984, глава V "Климент не е за владика,
а за политика" (с.255-318).
4. Г. С т. П а ш е в. Християнската общественост според възгледите на Търновския
митрополит Климент (В.ДрумеЕ*). Принос към началата на християнската социология.-
Годишник на СУ, Богосл. фак., 24, 1946-1947, 1-96. В библиографската справка (с.256)
Д.Игнатовски е посочил, че е използвал шест публикации на професора по богосло­
вие Г.Пашев, но в текста се е позовал на негови изследвания само два пъти.
5. М. Б ъ ч в а р о в. Васил Друмев и Българското книжовно дружество.- СпБАН,
1992, № 1; С ъ щ и я т. Житейският друм на Васил Друмев.- Читалище, 1992, № 7.
6. X р. Д и м и т р о в. Митрополит Климент (Друмев) като пастир и пасторолог.-
Годишник на Духовната академия (ГДА), 1 (27), 1950-1951; С ъ щ и я т . Митрополит
Климент (Друмев) като педагог.- ГДА, 2 (28), 1951-1952.
7. Т. Д и м и т р о в. Процесът срещу митрополит Климент (В.Друмев) през 1893 г.-
Военноисторически сборник, 1991, № 4.
8. Η. Г о р а н о в. Петропавловската духовна семинария.- В: Петропавловският
манастир - средище на духовен живот. В.Търново, 1992, 33-47.
9. Д.Игнатовски не познава и не ползва в книгата си най-добрите съвременни изс­
ледвания за важни събития от новата ни история, в които Климент Браницки и Търнов­
ски се намесва активно: монографията на Р. Π ο π о в. България на кръстопът. Регент-
ството 1886-1887. С., 1991; изследването на Е. С т а т е л о в а, А. П а н т е в. Съеди­
нението на Княжество България и Източна Румелия 1885 г. С., 1985, 1995, както и
монографията на И. Д и м и т р о в. Епоха 1885. С., 1987, 1995; книгата на В. И. К о -
с и к. Русская политика в Болгарии 1879-1886. М., 1991, която съдържа ценни сведе­
ния от руски дипломатически източници за дейността на Климент Търновски през 1885-
1886 г.
II. Публикувани исторически източници по темата, които авторът не използва и не
познава.
1. Т. И к о н о м о в . Мемоари. С., 1973. Съдържат важни данни и впечатления за
второто княжеско правителство, председателствано от Климент Браницки.
2. 3. С т о я н о в. Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания. С., 1994.
Предлага ценни сведения за участието на Климент в съпротивата срещу т.нар. режим
на пълномощията.

254
 3. К. И р е ч е к. Български дневник. С., Т.1., 1930; Т.2, 1932. Съдържа разнообразни
и изключително ценни сведения за участието на епископ Климент в обществено-поли­
тическия живот. Същото се отнася и за документалния сборник Из архива на К.Ире-
чек. Т.1. Преписка с българи. С., БАН, 1953.
4. Дневниците на Първото и Второто обикновено народно събрание (С., 1879, 1880),
в които Климент е бил депутат и е участвал в дебатите, изобщо не са ползвани от
Д.Игнатовски.
5. Т. Д и м и т р о в. Непубликувани писма и телеграми на митрополит Климент
(Васил Друмев) - 1875-1900 г.- Изв. на държавните архиви, 62, 1991, 251-273.
6. А. Г о л о в и н. Княз Александър I Българский (1879-1886). Варна, 1897.
7. Духовен прочит, Търново, 1881-1882. Оригиналните авторски материали на Кли­
мент в това списание остават извън полезрението и не са анализирани от Д.Игнатов­
ски. Той не е взел предвид и оценките за това периодично издание на литературните
историци Й. В а с и л е в (В: Периодика и литература. Т.1, С., 1985, 162-178), К. М и ­
х а й л о в (Във: Васил Друмев-Климент Търновски в културната и политическата исто­
рия на България. Юб. сборник. Варна, 1992, 86-97), М. Ч е м о д а н о в а ( В посочения
юб. сборник, 168-175).
8. Личният архив на Стефан Стамболов. С., Т.1, 1994; Т.2, 1995. Съдържа изключи­
телно ценна информация за отношението на Стамболов към Климент. Макар че по­
сочва в библиографската справка сборника "Стефан Стамболов и неговото време", С.,
1993, Д.Игнатовски никъде в книгата си не използва и не се позовава на обширните
сведения за Климент на Т. х.Станчов и С.С.Бобчев, включени в този сборник.
9. Търновски епархийски вести. Специален брой. Търново, 1941. Съдържа ценна
информация за Климент от негови съвременници и изследователи. Единственото по­
зоваване на този източник на с.213-214 в книгата (бел.25-28) Д.Игнатовски изцяло е
заимствал от моята статия "Търновският митрополит Климент и възстановяването на
дипломатическите отношения между България и Русия (1894-1896 г.)" в цитирания
юбилеен сборник, с.152-153.
10. Митрополит Климент Васил Друмев (1841-1941). С., 23.XI.1941. Паметен лист
по случай 100 г. от рождението му.
11. Литературен глас, бр.530, 19.XI.1941. Специален брой в чест на митрополит Кли­
мент.
12. Кореспонденция по Министерството на външните работи и изповеданията. С.,
1880. Съдържа оригинални документи за участието на епископ Климент в работата по
подготовката на правила за църковно управление на Княжество България 1878-1880 г.
III. Непубликувани източници, които Д.Игнатовски не използва и не познава.
1. Редица архивни материали от богатия личен фонд на Климент в Научния архив на
БАН (ф.54 к): а.е.54 - изложение на Климент за положението и устройството на БПЦ -
първообраз на записката, изпратена от Антим I до княз Дондуков с дата 15.IX.1878 г.;
а.е.48 - Правилник за училищния ред в Петропавловската семинария, съставен от
самия ректор епископ Климент; а.е.271, 274 - преписка между Климент и Фердинанд
I и между Климент и премиера К.Стоилов; а.е.227, 247 - преписка между Климент и
духовниците Максим и Гервасий по образуването на Старозагорска епархия и прила­
гането на Екзархийския устав в Южна България; а.е.222, 242 - съдържат ценна ин­
формация за участието на екзархийския делегат Климент Търновски в продължител­
ния спор между Екзархията и правителството в София за отпускане добавъчното въз­
награждение на свещениците; непълно е използвана преписката на Климент с посто­
янните му кореспонденти митрополитите Григорий и Симеон - а.е.228, 268 и др.
2. Не е използвана изключително интересната преписка между приятелите и съ­
мишлениците Климент и Т.Икономов, съхранена във ф.19 на Българския исторически
архив (БИА-НБКМ).
3. Протоколната изходяща книга на Екзархията 1883-1886 г., Изходящите писма на
Екзархията за 1884 г. и др. документи, съхранени в Архива на Църковно-историческия

255
и архивен институт (АЦИАИ), съдържащи важни сведения за отношенията между ек­
зарх Йосиф I и Климент Търновски.
4. Авторът не познава богатата архивна документация по темата във Великотърнов­
ския държавен архив: ф.805, а.е.125 - Равносметка на бившата Петропавловска семи­
нария при управлението на Климент Браницки, а.е.124 - Изходящ дневник на Петро-
павловското духовно училище, писан от ректора епископ Климент; ф.74 к, а.е.51 -
преписка по честването 100-годишнината от рождението на Климент Търновски, а.е.389
- преписка по кончината на митрополит Климент; ф.852 - Комитет по въздигане па­
метник на митрополит Климент; новопостъпили през 90-те години оригинални доку­
менти, съхранени във ф.74 к, оп.2 - общо 37 архивни единици.
5. Д.Игнатовски не познава и не ползва редица официални документи, запазени в
БИА-НБКМ, ф. 146, а.е.1 - високите отличия, с които Климент е удостояван от българ­
ските князе Александър I и Фердинанд I и от руските императори Александър II, Алек­
сандър III и Николай II.
6. Авторът не познава интересната преписка между епископ Климент и управлява­
щия Отдела за просвета и духовни дела проф. М.Дринов (1878--1879 г.), намираща се
■в Централния държавен архив (ЦДА), ф.405, а.е.1 и 2.
Трябва да се отбележи, че в книгата на Д.Игнатовски липсва задълбочен преглед
на историческата литература по темата. Краткото представяне на по-известните авто­
ри, писали за Климент, е по-скоро непълна библиографска справка, отколкото крити­
чен историографски обзор. Това е следствие както от изтъкнатия вече недостатък, че
авторът не познава голяма част от публикациите по темата, така и от предубеждени­
ето, внушено от Д.Игнатовски на читателя още в първите редове (с.5), че "името и
делото на Климент Търновски са потънали в дълбока забрава", т.е. че книгата ще е
едва ли не първото цялостно изследване за живота и дейността на бележития бълга­
рин, което не отговаря на истината.
Недоумение буди и христоматийният подход на автора в изложението. Д.Игнатов­
ски си е позволил във всяка част на книгата да цитира изцяло или подробно да пре­
разказва документи от и за Климент, повечето от които вече публикувани и интерпре­
тирани в други изследвания, без при това да прави нови изводи и заключения при
анализа им. Ето как неубедително авторът обяснява специфичния си подход към из­
ворите: "Като прийом на работа сме си позволили да изберем честото и по-обемно
цитиране на извадки от писма, документи, спомени и др. източници. Това го правим с
ясното съзнание, тъй като перифразирането не може да има оня ефект и респект,
както оригиналната и автентична фраза, измъкната от документа на епохата и подне­
сена в суров вид. Така се избягва и неволното понякога преиначаване на факти и мис­
ли, а дава и на читателя възможност сам да види и прецени конкретното събитие от
своята независима гледна точка" (с.7).
С основание може да се възрази и срещу структурата на изложението и предложе­
ната отД.Игнатовски периодизация на живота и дейността на Климент Търновски. За
етапна граница в развитието му авторът приема включването на Браницкия епископ
във второто княжеско правителство през ноември 1879 г. (откъдето започва третата
глава), а целия период от ръкополагането му за духовник (1873 г.) до есента на 1879 г.
обединява във втора глава. По този начин Д.Игнатовски пренебрегва няколко важни
обстоятелства: 1. След освобождението на Русе и подписването на Санстефанския
прелиминарен договор за Климент се откриват нови перспективи за обществено-по­
литическа и архиерейска дейност, които са оползотворени още през есента на 1878 г.
с назначаването му за управляващ Търновската епархия и ректор на Петропасшовско-
то духовно училище. Оттук именно започва нов период в живота и дейността му. Включ­
ването му във второто княжеско правителство през есента на 1879 г. не е начало на
нов етап в личностното му развитие, а продължение на вече започнала еволюция. Все
така неаргументирано авторът приема за етапна граница в изследването си за Кли­

256
мент Търновски не изключително важната промяна на 9.VIII.1886 г. и включването на
архиерея в една сложна политическа комбинация, която за първи път рязко го проти­
вопоставя на Ст.Стамболов, а началото на Стамболовото управление като министър-
председател през 1887 г. Следователно предложената периодизация е изградена не
в зависимост от активността на проучвания деец,, а съобразно тази на опонентите и
противниците му.
В книгата на Д.Игнатовски липсва анализ на един немаловажен аспект от общест­
вено-политическата активност на Климент Браницки -дейността му като народен пред­
ставител в българския парламент. Участието му в Учредителното и Първото Велико
народно събрание 1879 г. е изследвано от други автори и отразено от Д.Игнатовски
на основата на техните постижения и вече въведени в научна употреба документи. Но
дейността му в Първото и Второто обикновено народно събрание 1879-1880 г. изобщо
не е разгледана от автора. Климент не е сред най-активните народни представители,
но участва в редица прояви на ранния ни парламентарен живот. Липсата на характе­
ристика и анализ на тази му дейност трудно се съвместяват с амбицията на Д.Игна­
товски да представи "във възможно най-пълна светлина неговия жизнен път и общес­
твено-политическото му дело".
Прави впечатление и липсата на обобщена авторова оценка и поне отделен параг­
раф за идеологията на Климент Търновски. Специфичните обществено-политически
възгледи на дееца не са анализирани от автора, въпреки изобилието на историческа
документация за тях. В някои публикации на Г.Пашев, Ю.Трифонов, Ив.Снегаров, как-
то и на пишещия тези редове, се съдържат оценки и мнения за отделни аспекти от
идеологията на Климент Браницки и Търновски, но Д.Игнатовски нито ги е цитирал,
нито ги е ползвал или коментирал.
Още в първия абзац на предговора Д.Игнатовски обидно подценява и принизява
читателите си, а и самия Климент , като "пояснява" , че Васил Друмев и Климент Тър­
новски са "едно и също лице, което се наричало различно през трите етапа на своя 60-
годишен живот" (с.5). Ако книгата е предназначена за онази част от любителите на
историята, която не е запозната с факта, че Друмев и Климент са "едно и също лице",
то авторът не би трябвало да претендира за какъвто и да е научен принос, а само за
юбилейно популяризаторство.
В по-голямата си част произведението на Д.Игнатовски е компилация от трудовете
на други автори, от чиито публикации (на които не винаги се позовава) са заети не
само тези и изводи, но понякога и целия научен апарат. Могат да се посочат много
такива примери, но тук ще приведа само няколко.
Още в първата глава Д.Игнатовски заимства изцяло и структурата, и значителна
част от текста и изводите, аргументирани от Д.Леков в книгата му "Васил Друмев.
Живот и дело", С., 1976. На с.21-22 Игнатовски преразказва написаното на с.18 у
Д.Леков за отношенията между В.Друмев и Г.Раковски, но вместо да цитира ползва­
ното чуждо съчинение, той заема бележките му изцяло, включително и позоваването
от Д.Леков на М.Арнаудов. По-нататък Д.Игнатовски плътно следва текста на литера­
турния историк и отново не цитира неговата книга, а научния му апарат. На с.22 Д.Иг­
натовски пише следното: "Отначало прегледал някои западноевропейски романи, за
които бил слушал от любимия си учител С.Доброплодни - "Граф Монте Кристо", "Три­
мата мускетари", "Скитникът евреин" и др." и се позовава в бележка 74 не на Д.Леков,
откъдето заимства този текст, а на цитирания от него Ст.Минчев. Ето как изглежда
същия текст в книгата на Д.Леков: "Първоначално търси западноевропейски романи и
повести, за които е слушал от своя учител Доброплодни - "Граф Монте Кристо", "Три­
мата мускетари", "Скитникът евреин" и др." (с.18).
Заемките от Д.Леков и Ю.Трифонов без задължителното позоваване на съответни­
те съчинения продължават и по-нататък в книгата на Д.Игнатовски. На с.31 например
авторът е преписал не само текста от с.51 на Д.Леков, но е цитирал и посочената от

17 Исторически преглед, кн. 1-2/1998 257

него архивна единица в НБКМ--БИА (№ 6148), заета от труда на Ю.Трифонов. (с.38).
Същият тип заемане и на текст, и на научен апарат виждаме и на с.32 (срв. с.74 у
Д.Леков). Продължавайки да преписва от Д.Леков, Игнатовски показва, че не позна­
ва такъв важен документ като атестата на В.Друмев от Киевската духовна академия,
запазен в НА-БАН, ф.54 к, а.е.11, курсовата му работа (съхранена в същия фонд, а.е.4),
а преразказва тази информация точно както е в книгата на Д.Леков (с.75).
Претендиращият за научен принос и оригиналност Д.Игнатовски преписва и от пър­
вия биограф на Друмев-Климент - Ю.Трифонов - и както обикновено без да се позо­
вава винаги на източника си. Разказвайки на с.ЗЗ как "В.Друмев доста се сближил с
бившия игумен на Габровския Соколски манастир и не само водел неговата кореспон­
денция, но давал и различни идеи на пълния с идеи Йосиф Соколски...", Д.Игнатовски
заема значителна част от текста на Ю.Трифонов (с.48-49), както и цитираните от него
бележки.
Интерес предизвиква стилът на Д.Игнатовски и особено историческата логика, ко­
ято прилага. Ето как и до какви заключения стига авторът на с.45. Разказвайки за
"безперспективното... му стоене (на Климент - б.а., П.П.) в Българското книжовно
дружество", където "вършел цялата чиновническа хамалогия срещу дребно и нере­
довно заплащане", авторът заключава: "От друга страна годините напредвали, той
прехвърлил тридесетте, а семейното му положение на ерген още никой изследовател
не се е опитал да прозре (подч,. от а. - П.П.). Ранното му излизане от родния град и
продължителното 11-годишно учение в Русия предопределят, че позната девойка в
Шумен той е нямал. След като видяхме неговото изключително трудолюбие и учение,
съвсем естествено, че сближение с девойки не е имал нито в Одеса, нито в Киев.
Браилският му период също бил прекомерно много натоварен с работа и обществени
задължения. Българската колония там е била доста затворена и твърде консерватив­
на и вероятно Друмев не е имал контакти и връзки с никоя тамошна девойка. Ето защо
по това време той изобщо не е мислил да създава семейство и свой дом". Странни и
необосновани са изводите на Д.Игнатовски. От неговите твърде произволни и непод-
крепени с исторически извори разсъждения излиза, че трудолюбивият и акуратен сту­
дент и млад специалист В.Друмев е трябвало едва ли не да бъде аскет в личния си
живот.
Заемките от книгата на Д.Леков продължават и във втората глава. На с.58-59 Д.Иг­
натовски следва и текста, а преписва и бележките от монографията на Д.Леков (с.92-
93). От втория параграф на втората глава обаче Д.Игнатовски сменя основния си лите­
ратурен източник - вместо широко използвания дотук труд на Д.Леков той заема текст
и изворова информация от обширната студия на 3 .Маркова "Диоцез и управление на
Доростоло-Червенската епархия през 70-те години на XIX в." (Църковноисторически и
архивен институт. Централен църковен историкоархеологически музей. Известия. Т.З.
С., 1985, с.266-325), на която обаче рядко се позовава, а по-често направо преписва и
текст, и цитираните от авторката архивни източници. Ето само няколко примера. На
с.63 Д.Игнатовски пише: "Обикаляйки Тулчанско и Силистренско, Климент бил свиде­
тел на различни и многобройни неправди. Затова той често молел митрополит Григо-
рий за защита и съдействие... Епископ Климент, който често замествал митрополит
Григорий, също се радвал на благоразположението на властите, въпреки че неколци­
на го упреквали, че бил неопитен в правителствените работи и че нямал "владишки
такт". Мнението на Климент било, че всяка една работа, която чрез митрополията се
отнасяла до вилаетското управление, "зема се незабавно в сериозно разглеждане".
Ето как изглежда първообраза на преписания от Игнатовски текст в цитираното съчи­
нение на 3 .Маркова, с.300: "Обикаляйки Силистренско, епископ Климент става свиде­
тел на много неправди. Той моли митрополит Григорий да защити селяните... Замес­
твайки митрополит Григорий по време на отсъствието му от Русе, епископ Климент
също се радва на благоразположението на властите, макар че неколцина го упреква­

258
ли, че е неопитен в правителствените работи и че нямал "владишки такт". Впечатлени­
ето на епископа е, че всяка една работа, която чрез митрополията се отнася до вила-
етското управление, "зема се незабавно в сериозно разглеждане". Заемката е оче­
видна, при това Д.Игнатовски не е цитирал съчинението на 3.Маркова в съответните
бележки № 47-48, а направо е преписал използваните от авторката архивни докумен­
ти в НА-БАН и БИА-НБКМ.
Подобни директни заемки и преписване на текст и неизползвани извори се срещат
и по-нататък в книгата на Д.Игнатовски. На с.66 авторът отново преписва от 3 .Марко­
ва, отново не се позовава на нейното съчинение, а директно цитира използваните от
авторката архивни материали от Държавен архив - Русе (бележки 54, 55, 56 у Д.Игна­
товски и бележки 197-198, 200 у 3 .Маркова). Същият ненаучен подход се забелязва
на с.67, където Д.Игнатовски е преписал буквално цели пасажи от текста на с.302 у
3 .Маркова, вкл. и бел.204, която у Игнатовски е бел.59.
Внимателният прочит и сравнението на текста и научния апарат у Д.Игнатовски
(с.61-69) и у 3 .Маркова (с.300-303) показва, че първият е преписал не само големи
части от текста, но и повечето архивни източници, цитирани от 3 .Маркова. От 32 бе­
лежки в тази част на книгата (от № 44 д о № 76) Д.Игнатовски е посочил, че се позова­
ва на студията на 3 .Маркова само 4 пъти, а е преписал от нея (все едно че ги е полз­
вал непосредствено) 20 бележки - всичките са позовавания на първостепенни архив­
ни документи от БИА-НБКМ, НА-БАН, ДА-Русе, които всъщност са ползвани и анали­
зирани само от 3 .Маркова.
В частта от книгата, разглеждаща обществената и духовна дейност на епископ
Климент в Доростоло-Червенска епархия от 1873 до 1878 г. Д.Игнатовски изобщо не е
ползвал или цитирал изследването на Й.Борисов "Васил Друмев - епископ Климент
(1873-1878)", нито обнародваните от същия автор "Писма от В.Друмев като духовно
лице в Доростоло-Червенска митрополия 1873-1878", макар да посочва в библиог-
рафската справка на с.250, че е използвал втората публикация.
Въпреки че претендира за сериозен принос и фактологично уплътняване на биогра­
фията на Климент, Д.Игнатовски е пропуснал да изясни един важен период от живота
и дейността на Браницкия епископ, останал непроучен досега поради ограничената
изворова база, ползвана от Ю.Трифонов и Д.Леков. Става дума за времето от връчва­
нето на благодарствения адрес за освобождението на България в Сан Стефано (нача­
лото на април 1878 г.) до преместването на Климент Браницки в Търново (есента на
1878 г.). По този повод Д.Игнатовски пише на с.75, че от Сан Стефано през април 1878
г. "Климент се отправил за Русе", а от документите ясно личи, че епископът пристига
в Тулча 2. Ако Д.Игнатовски познаваше добре богатото архивно наследство на Кли­
мент и преписката между него и митрополит Григорий, щеше да знае и да отбележи,
че епископът не просто се' връща в Тулча "и с нетърпение чака съобщение за отиване
в Русия" (с.75), а започва обиколка в Добруджа като неин духовен пастир, посещавай­
ки Бабадаг, Мачин, Исакча, Силистра и др. селища, където продължава грижите си за
българското население и по-специално за българските църкви и училища 3.
Неприемливо е и твърдението на автора, че Климент пристига в Добруджа през
пролетта на 1878 г. "с много смесени чувства" (с.76), поради откъсването на областта
от българската държава по Санстефанския договор. От запазените макар и оскъдни
архивни материали личи, че през цялото време на престоя си той прави постъпки пред
властите, за да се запази българския характер на областта. Тревогите на населението
и своите лични убеждения по този въпрос Климент излага пред руския императорски
комисар княз А.Дондуков при посещението му в Тулча през май 1878 г. Като само
споменава за тази среща (с.76, бел.№ 101) и отново преписва и информацията за нея,

2 Литературен архив. Т.5. С., 1973, с,184.

3 НА-БАН, ф.54 к, а.е.228, л.156-161 (Климент до Григорий от Тулча, 29.V.1878 г.), л.162-163
(Климент до Григорий от Силистра, 15.VII.1878 г.).

259
и позоваването си на архивния източник изцяло от 3 .Маркова (цит.съч., с.307-308,
бел.№ 240), Д.Игнатовски пропуска да вземе отношение по един важен и от изеюстно
време спорен въпрос - може ли да се обвинява екзархийското духовенство за загуба­
та на Северна Добруджа, каквото мнение се прокрадва например в книгата на Ж.По-
пов "Българите в Северна Добруджа 1878-1913". С., 1991, с.368 (тази книга е непоз­
ната за Игнатовски, а в нея са оползотворени някои нови дипломатически източници
за срещата и разговора между Климент и Дондуков през май 1878 г. в Тулча). По този
начин Д.Игнатовски пропуска да вземе отношение и по един от най-актуалните въпро­
си, стоящи пред българското виеше духовенство (т.е. и пред Климент Браницки) след
Берлинския конгрес - въпросът за запазването на църковнонационалното единство
чрез съхраняване диоцеза и правата на Българската екзархия 4. Авторът изобщо не
познава и не използва интересните оригинални документи за отношението и действи­
ята на епископ Климент и другите архиереи по този въпрос, публикувани още през
1880 г. ("Кореспонденция по Министерството на външните работи и изповеданията").
Д.Игнатовски не коментира и изказаните в литературата мнения по въпроса за запаз­
ване на църковнонационалното единство след 1878 г. (3. М а р к о в а. Цит.съч,, 311-
313; П. С т. П е т к о в. Православните български архиереи в Учредителното и Първото
Велико народно събрание 1879 г,- Духовна култура, 1993, № 10).
Д.Игнатовски пропуска да спомене и да анализира и друга важна проява на епис­
коп Климент от лятото и есента на 1878 г., тъй като не познава в необходимата степен
архивното наследство на дееца и отношенията между БПЦ и руското окупационно
управление в периода след подписването на Берлинския договор. При работата си с
архива на Климент Браницки открих материали, които позволяват да се направи важ­
ното уточнение, че автор на записката, връчена от Антим I на княз Дондуков през
септември 1878 г., е всъщност епископ Климент. Запазен е оригиналният ръкописен
първообраз на записката, съставен от него и изпратен до Видинския митрополит и
бивш екзарх Антим, който го връчва на А.Дондуков. В писмо до Климент Антим I му
изказва специална благодарност за стореното патриотично усилие и го уверява, че
вижда в негово лице "една от най-ревностните душй, които са готови да принесат
себе си в жертва за интересите на черквата и които след време ще бъдат едни от
скъпоценните й накити"5.
Авторът изобщо не ползва и не анализира интересната преписка между Климент
Браницки и Т.Икономов (БИА-НБКМ, ф.19, а.е.42) от есента на 1878 г. по повод орга­
низираната от руския императорски комисар анкета с български първенци за характе­
ра на бъдещия основен закон на Княжеството. Епископ Климент също получава пис­
мо с въпросите на А.Дондуков и преди да отговори се допитва до приятеля и съмиш­
леника си Т.Икономов. Писмата между двамата от това време разкриват важни стра­
ни на обществено-политическите им възгледи, проявени по-късно в хода на Учреди­
телното събрание и при съвместното им участие във второто княжеско правителство.
Д.Игнатовски не обръща внимание на своеобразния идейно-политически тандем Кли-
мент-Икономов, чиято намеса в политическия живот на Княжеството вече е отбеляза­
на в някои публикации 6.
Вече споменах, че Д.Игнатовски неоснователно подценява публикациите ми по те­
мата с аргумента, че в тях "липсва изчерпателна фактология" (с.6). Ето едно от някол-
кото категорични опровержения, които сам авторът прави на тази неточна преценка,
заимствайки от мои статии и текст, и цитираните от мен архивни и др. източници. На
с.80 Игнатовски пише: "Екзарх Йосиф определил на 3 февруари 1879 г. за свой замес­

4 П. Ст . П е т к о в . Записка на екзарх Йосиф I от 1878 година върху историята на българския

църковен въпрос.- ИПр, 1993, № 3,121-131.
5 НА-БАН, ф.54 к, а.е.288, л.1-2.
6 П. С т. П е т к о в . Климент Браницки и Търновски като министър-председател на Княжество
България - ИПр, 1994-1995, №5,118-133.

260
тник в Учредителното събрание Варненско-Преславския митрополит Симеон, като за
целта уведомил както него, така и Временното руско управление". В моята статия
"Православните български архиереи в Учредителното и Първото Велико народно съб­
рание 1879 г." (Духовна култура, 1993, № 10) на с.16 е отбелязано: "На 3.11.1879 г. той
(екзарх Йосиф I) определя за свой заместник в Търново митрополит Симеон и уведо­
мява за това както него, така и руските власти". Посоченото от мен в бел.7 позоваване
на АЦИАИ, Протокол на екзархийските писма 1878-1880, л.11-13, е преписано бук­
вално от Д.Игнатовски в бел.121 на с.102. За да подсили впечатлението, че е ползвал
непосредствено цитирания документ, авторът е отбелязал неточно, че ползваната ин­
формация е от необработен фонд. Напротив, Протоколът на екзархийските писма 1878-
1880 е подвързан в отделно книжно тяло, има и пореден номер, но по традиция се
цитира по указания в моята статия начин (срв. 3. М а р к о в а. Българската екзархия
1870-1879. С., 1989, с.ЗЗО).
От същата моя статия (с.21) Д.Игнатовски е заимствал онази част, в която се раз­
казва за участието на Климент Браницки в Първото Велико народно събрание (с.83),
като се е позовал на моята публикация само веднъж в целия шести параграф на втора
глава. В тази част от книгата Игнатовски няма собствен принос - той или преразказва
известни и въведени от други автори в научна употреба документи, или компилира от
чужди изследвания: от трудовете на 3 .Маркова и Е.Стателова, Ю.Трифонов, Д.Леков
и др. Допуснати са и фактически грешки. На с.81 авторът неточно твърди, че предва­
рителните заседания по "общобългарския въпрос" на депутатите се провеждали в учи­
лището при църквата "Св. Троица" в Търново.
Следващия седми параграф от втора глава "С делегация в Русия" се състои от без­
критичен преразказ на публикациите за тази мисия през лятото на 1879 г. в тогаваш­
ния български печат (във вестниците "Витоша" и "Марица"), пътеписа на участника в
делегацията Димитър X. Коцов и съчинението на патриарх Кирил, откъдето Игнатовс­
ки е заимствал информацията за отрицателното отношение на Цариградската патри­
аршия към българо-руското духовно съслужение в Петербург. Преразказвайки с из­
лишни подробности известните факти за престоя на българската делегация в Русия,
Д.Игнатовски не е счел за необходимо да потърси отговор на поредицата от въпроси,
свързани с тази мисия - за характера на отношенията между "схизматичната" Българ­
ска екзархия и руския Св. синод, за специфичната роля на епископ Климент в делега­
цията и в отношенията между българи и руси, не е обяснил защо, "въпреки че не бил
водач на делегацията", Климент "навред се проявил като водеща фигура" (с.86-87).
Изтъкнатите дотук съществени слабости и недостатъци, както и ненаучният подход
на пълно заимстване на текст и архивни и др. източници от чужди публикации, харак­
теризират и следващите части от книгата на Д.Игнатовски. Още в началото на трета
глава той преписва от монографията на И в. С т о я н о в. Либералната партия в Кня­
жество България 1879-1886. С., 1989, 37-38, бел. 186, част от документ, който в своя­
та бел.10 на с. 106/149 цитира с оригиналните изходни данни, все едно че го е ползвал
непосредствено.
Много повече заемки Д.Игнатовски е направил от статията на Μ. П е т р о в. Прави­
телството на митрополит Климент.- ИПр, 1975, № 5. От тази публикация авторът е
преписвал и текст, и изводи, и изворови данни, и както обикновено не винаги е цити­
рал първоизточника си. Така например ако Игнатовски беше ползвал непосредстве­
но, а не преписал цитатите от дневника на К.Стоилов, щеше да цитира правилно тази
публикация в сп."Българска мисъл", 1925 г., т.е. не книга 1-2 (защото те не са обеди­
нени), а само кн.2, откъдето е цитирания текст на с. 107, бел.11. Но пснеже заемката
от статията на М.Петров е цялостна, Д.Игнатовски е преписал и неточно цитирания
източник.
По-голямата част от параграфа "Епископ Климент начело на правителството" е за­
имствана от посочените съчинения на М.Петров и Ив.Стоянов. На с.107 Д.Игнатовски

261
преписва не само текст от М.Петров, но и цитираните от него архивни източници в
БИА-НБКМ, съдържащи автобиографичните бележки на митрополит Климент (бел.11
у М.Петров и бел.16 у Д.Игнатовски). На други места в книгата Д.Игнатовски се позо­
вава на този източник в публикувания му вариант в сп."Духовна култура" 1951, № 9 -
10, а само тук цитира архивния оригинал, точно както е и у М.Петров. На същата с.107
Д.Игнатовски е преписал цял пасаж и от книгата на Ив.Стоянов, където на. с.38 е
отбелязано следното: "Съставът му (на правителството - б.а., П.П.) показва, че е нап­
равен опит за компромис, тъй като двама от кабинета са "чисти" консерватори - !Гр.На-
чович и Д.Греков, докато останалите трима - епископ Климент, П.Паренсов и Т.Ико-
номов, поддържат нормални отношения с либералите и са сравнително приемливи за
последните". Ето как изглежда този текст на с.107 у Д.Игнатовски: "Съставът на но­
вия кабинет показва, че бил направен опит за известен компромис, тъй като двама от
членовете били "чисти" консерватори - Гр.Начович и Д.Греков, докато останалите
трима - епископ Климент, Т.Икономов и П.Паренсов, поддържали нормални отноше­
ния с либералите и били сравнително приемливи за последните". И както обикновено
вместо да цитира откъде е заел целия текст, Д.Игнатовски просто преписва и бележ­
ка 188 от Ив.Стоянов, която при него е бел. 14.
На с.108 Д.Игнатовски преписва още един абзац от статията на М.Петров (с.60) -
текста за временния характер на кабинета, начело с Климент. По-нататък на същата
страница авторът заимства и от книгата на Ив.Стоянов (с.38), като отново преписва и
неговата бележка (№ 191) като своя № 22. По същия начин е компилирана и следва­
щата с.109. Игнатовски е заимствал от посочените съчинения на Ив.Стоянов (с:.38) и
М.Петров (с.62) до края на този параграф. Не може да се отрече, че между отделните
преписани текстове авторът се е опитал да вложи нещо и от себе си. Ето един красно­
речив пример за подобна оригинална намеса. На с.108 Д.Игнатовски заключава: "От
тези откровения на Климент Браницки става ясно, че той от най-добри чувства се
впрегнал в правителствения ярем... Освен това той притежавал истинско чувство за
отговорност и като добър самарянин не отказвал помощ на никого. Така и в конкрет­
ния случай той излязъл на политическата арена с ясното съзнание, че е призван да
работи за спасението на своето младо и неопитно отечество... Вместо да предпочете
спокойствието на духовника и охолния живот на владиката, Климент смело седнал на
премиерското кресло и поел в свои ръце съдбините на младото Българско Княжест­
во".
Макар да не е цитирал никъде в книгата моята статия "Климент Браницки и Търнов­
ски като министър-председател на Княжество България" (ИПр, 1994-1995, № 5), в
края на разглеждания параграф Д.Игнатовски твърде неумело се е опитал да заимс­
тва някои заключения от нея. Обоснованият от мен извод (с. 131), че с участието си в
изпълнителната власт Климент не е преследвал лично облагодетелстване и че чрез
това си спечелва повече неприятности, отколкото облаги и политическа слава, Игна­
товски несполучливо е перифразирал ето така: "Естествено всичко това е подравнило
много новоизлюпени политици, които със зъби и нокти дращели да се докопат до
облагите на властта. Скромният шуменец обаче бил далеч от такива суетни мисли и
намерения, а смятал, че служи беззаветно и предано на народ и родина" (с.112--113).
В следващия параграф от глава трета "Години на размисъл" Д.Игнатовски отново
не предлага нов прочит на публикуваните източници и литература, които използва,
нито прецизност при работата с тях. Така напр. на с.115 той дава обширна извадка от
писмо на епископ Климент до Др.Цанков, за което в бел.56 е посочил, че е цитирано
по съчинението на Ст.Цанков "Измененията на Екзархийския устав и участието на мит­
рополита Симеона в тях". Във въпросната публикация на известния църковен историк
обаче (чието заглавие неправилно е изписано от автора, защото най-вероятно не е
ползвано непосредствено) на посочената с.293 няма такова писмо от Климент Бра­
ницки. Цитираният документ е публикуван много по-рано, още през 1880 г. но не от

262
Ст.Цанков, а в сборник с документи, които Игнатовски изобщо не познава и не ползва
- "Кореспонденция по Министерството на външните работи и изповеданията" (с.38).
Демонстрирайки непознаване на сложните и твърде специфични отношения между
БПЦ и държавната власт след 1878 г., в развитието на които епископ Климент играе
важна роля, Д.Игнатовски заключава на с.114, че "правителството на Климент Бра-
ницки фактически нищо не направило по въпроса за църковното управление", без изоб­
що да се опита да аргументира твърдението си. Дори ако е заимствал това съждение
от Ст.Цанков (цит.съч., с.292), Д.Игнатовски би трябвало да препише от там и обясне­
нията, които църковният историк предлага. Категоричното заключение на автора е
далеч от истината. Ако Игнатовски познаваше моята статия за участието на Климент
в изпълнителната власт (ИПр, 1994-1995, № 5), щеше да знае, че като министър-пред­
седател Браницкият епископ осигурява още до края на 1879 г. финансовата издръжка
на Екзархията за нуждите й в неосвободените области Македония и Южна Тракия;
изплатени са и исканите от Йосиф I извънредни 20 000 фр. за пренасяне на седалище­
то й от Пловдив в Цариград. А що се отнася до работата по приспособяване на Екзар­
хийския устав в Княжеството (започнала още по време на Учредителното събрание)
при липсата на законно свикан Св. синод - "върховната духовна власт на БПЦ" според
конституцията - и на Народно събрание, то такава дейност е ненавременна и безпер­
спективна, както самият Климент подчертава в писмата си от този период.
Вече бе изтъкнато, че Д.Игнатовски изобщо не разглежда дейността на епископ
Климент като депутат в Първото и Второто обикновено народно събрание през 1879 и
1880 г. Вместо да анализира макар и скромната му парламентарна активност, авто­
рът преразказва съчиненията на Ю.Трифонов, Ст.Станимиров и документите, публи­
кувани от М.Чемоданова, за просветителската дейност на Климент като ректор на
Петропавловското духовно училище (с.114 и сл.).
По-нататък в същия параграф Игнатовски показва, че не познава и оригиналната
литературна и публицистична продукция на Климент Браницки в излизалото през 1881-
1882 г. сп .пДуховен прочит", предлагаща изобилен изворов материал за анализ на
идеологията на дееца.
Верен на твърде специфичния си стил, авторът нерядко прекъсва христоматийното
повествование с оригиналните си разсъждения. По повод колебанията на епископ Кли­
мент за оттегляне от ректорската длъжност или от управлението на Търновска епар­
хия на с.123 той пише: "Ако беше станало това, съдбата на В.Друмев би била непред­
сказуема. В онази епоха един "разпопен" епископ не би намерил поле за творческа
изява; би бил гонен отвред като "бясно куче"; навярно би свършил живота си в пълна
мизерия и забрава от всички. Можем само да се гордеем, че той успешно преживял
такива подобни душевни кризи и останал верен на дадения пред Бога обет и на своя
духовен идеал".
В третия параграф "Защитник на демокрацията" Д.Игнатовски не включва нито но­
ви документи, нито нови идеи за активно проявената позиция на Климент към т.нар.
режим на пълномощията. Авторът не познава интересната преписка между духовника
и Т.Икономов през този период (запазена във ф.19 на БИА-НБКМ), нито наскоро пуб­
ликуваното съчинение на 3.Стоянов "Превратът", нито дори изследването на Г.Тодо-
ров "Временно отменяне и възстановяване на конституцията в Българското княжество
(1881-1883)", С., БАН, 1991. Абсолютно непознати са на автора различните мнения в
нашата историческа литература (на Цв.Тодорова, Ив.Стоянов, А.Иванова и др.) за ха­
рактера на промяната през 1881 г. и т.нар. режим на пълномощията.
Д.Игнатовски допуска в книгата си и редица неточности и методологически несъ­
вършенства. Почти навсякъде вместо правилното Александър I той изписва името на
българския княз като Александър Батенберг (с.105, 106, 112, 118, 124, 126 и др.), а на
с.156 неточно именува втория български княз Сакс Кобург-Готски. Вместо да обясня­
ва доказани исторически факти, каквато е задачата на учения-историк, Д.Игнатовски

263
търси "вина" за това или онова събитие или проява. На с.125 той обвинява "честосме-
нящите се български правителства" за неуредения църковен живот в страната. Като
не отчита написаното от Ст.Цанков, Г.Пашев, З.Маркова и в моите публикации по този
въпрос, Игнатовски не успява да обясни и разкрие ролята на Климент в развитието на
отношенията между църква и държава. Авторът изобщо не изследва интересните вза­
имоотношения между епископ (митрополит) Климент и другите архиереи - Йосиф I,
Константин Врачански и др. Той продължава да преразказва отдавна известната би­
ография на дееца, щедро заимствайки от съчиненията на Ю.Трифонов, Д.Леков, М.Че-
моданова, Хр.Въргов и др.
В пети параграф на трета глава - "Начело на делегация в защита на Съединението"
- Д.Игнатовски показва, че не познава най-значимите изследвания за Съединението
и неговата защита - трудовете на Е.Стателова и А.Пантев, на И.Димитров, Й.Митев и
др. Авторът изобщо не споменава за моята статия по същия проблем, отпечатана
през 1995 г. (вж. по-горе). Той дори не цитира основния доклад на митрополит Кли­
мент и И.Е.Гешов от Копенхаген от най-прецизната му публикация в сборника "Външ­
ната политика на България. Документи и материали. Т.1. 1879-1886", С., 1978, а се
позовава на спомените на И.Е.Гешов и на съчинението на С.Радев (с.128-132), Д.Иг­
натовски не е запознат и с някои нови дипломатически документи за консултациите
между Климент Търновски и руските представители в България в най-тежките дни на
Сръбско-българската война 1885 г., въведени в научна употреба от В.И.Косик (цит.съч.,
с.109-138).
Авторът твърди, че депутацията начело с Климент изпълнила блестящо мисията си
"и Русия отново била спечелена за българската национална кауза" (с. 132), но това
твърдение остава неаргументирано. Като доказателство Д.Игнатовски можеше да
посочи например изключително важното предупреждение от руска страна, отправено
от външния министър Н.Гирс към Климент и българските пратеници, че опасността от
турско нахлуване в Източна Румелия не е толкова голяма, а много по-вероятна е сръб­
ската агресия в западните български земи. Тази информация митрополит Климент и
И.Е.Гешов докладват своевременно в София 7. От откровеността на руските висши
държавници пред българската делегация може да се съди както за действителното
отношение на Русия към Съединението, така и за уважението и авторитета, с които се
ползва ръководителят на мисията пред петербургските управници.
В дейността на Климент Търновски през 80-те години важно място заема работата
му като екзархийски делегат в София в няколко основни направления: прилагане на
приспособения през 1883 г. Екзархийски устав в Княжеството, особено що се отнася
до допълнителното възнаграждение на свещениците, въвеждането на устава в Южна
България след Съединението, споровете между БПЦ и правителството по редица те­
кущи въпроси. По тези проблеми съществува изобилна архивна и друга изворова ин­
формация, но тя остава извън полезрението на претендиращия за изчерпателност и
всеобхватност Д.Игнатовски, който само е маркирал част от посочените дейности на
Климент Търновски в началото на седми параграф' (с.138).
Без да познава най-изчерпателното съвременно изследване за политическата кри­
за през 1886 г. и управлението на Регентството на Р.Попов, без да цитира моите пуб­
ликации за намесата на Климент Търновски в управлението на страната през август
1886 г., Д.Игнатовски за сетен път си присвоява идеи и заключения, аргументирани и
обнародвани от други. Такъв е напр. изводът на с.141, че "Търновският митрополит
Климент, който застанал начело на временното правителство не като узурпатор, а с
най-добри намерения да предпази отечеството си от хаос и разруха, след военния
преврат, сега проумял, че трябЕза да направи всичко възможно, за да помогне наисти-

7 Външната политика на България. Документи и материали. Т.1.1879-1886. С., 1978, с.587; П. С т.

П е т к о в . Отново за дипломатическата и военната защита на Съединението 1885 г.- Епохи, 1996,
№ 3, с.24.

264
на за мирното разрешаване на конфликта. Затова след тридневно "управление" той
подал оставката на кабинета". Тезата изцяло е заимствана от моята статия по същия
въпрос (Истор. преглед, 1994-1995, № 5, с.126-132), без това да е посочено от авто­
ра. Д.Игнатовски не познава и не ползва и някои общодостъпни и отдавна публикува­
ни документи, разкриващи съществени страни от макар и кратковременната дейност
на Климент като министър-председател през август 1886 г. Скоро след преврата сре­
щу княз Александър I новият премиер митрополит Климент се обръща с телеграма до
руското правителство, от което иска да се предприемат мерки "за предпазване грани­
ците на Северна и Южна България срещу неприятелско нашествие", а също и "съвети
и указания по въпроса за осъществяване на пълното съединение на двете Българин"8.
В специално обособения параграф осми "По време на Регентството" Д.Игнатовски
се връща към вече изпробвания метод на пълно заимстване от други автори и на
текст, и на позовавания в научния апарат. В тази част от книгата главният му източник
е статията на Р. Π ο π о в. БПЦ и държавната власт в периода на Регентството (1886—
1887).- ИПр, 1992, № 11-12. От самото начало на този параграф (с.142) до края му
(с.149) Д.Игнатовски постоянно заимства от посочения източник като посочва в бе­
лежките си, че се позовава на него само пет пъти, а е преписал от статията на Р.Попов
всичките (в тази част над десет) позовавания на архивни документи от НА-БАН, ЦДА,
БИА-НБКМ. Ето само един от многото примери на пълно заимстване. На с.142 Игна-
товски пише: "На преследване и гонения бил подложен и митрополит Симеон, който
по време на преврата от 9.VIII.1886 г. бил по обиколка из епархията си. В Шумен граж­
даните го поканили да участва в митинг, организиран в подкрепа на временното пра­
вителство на Климент Търновски...". Ето как изглежда първоизточника у Р.Попов, с.42:
"След победата на контрапреврата на преследване бил подложен и Варненският и
Преславски митрополит Симеон. Превратът на 9.VIII.1886 г. го заварил на обиколка из
епархията. В Шумен, където се намирал, бил поканен да участва в митинг на гражда­
ните в подкрепа на създаденото временно правителство...". Както на много други места
Д.Игнатовски не е цитирал статията на Р.Попов, а направо е преписал от нея архивния
източник (срв. бел.175 у Игнатовски и бел.8 у Р.Попов). Преписването без задължи­
телното позоваване продължава до края на този параграф.
Критични бележки могат да се отправят и към четвърта глава "Митрополит Кли­
мент, княз Фердинанд и Стамболовият режим". Да се пише по тази тема, след като за
нея съществува немалка по обем литература, включително и от последните няколко
години, означава или да се въведат и анализират нови, неизвестни и неизползвани
досега исторически източници, или по качествено различен начин да се интерпрети­
рат вече известните извори и авторските заключения по тях. Д.Игнатовски не предла­
га нито едното, нито другото. В тази част от книгата особено ясно личи ограничената
изворова база на изследването. Не е използван изобщо обнародвания още през 1992
г. дневник на Йосиф I, съдържащ ценни сведения за отношението на екзарха към
конфликта между Климент и държавната власт. В нищожна степен са използвани
публикуваните още през 1895 г. документи за преследването на духовенството (в то­
ва число и на Климент) от управляващите. Само два пъти Д.Игнатовски цитира доку­
менти от този свод (бел.140 и 168), и то неточно изписвайки оригиналното заглавие на
сборника, което показва, че отново става дума за заемка от чужда публикация, а не
за непосредствена работа с изворите 9. Авторът не е използвал много оригинални

8 Авантюрите на руския царизъм в България. По документите на царските архиви. Варна, 1991,

с.49; П. Ст. П е т к о в . Климент Браницки и Търновски като министър-председател..., с.129.
9 Точното заглавие на документалния сборник е "Доклад (до VIII ОНС) на парламентарната ан­
кетна комисия (по злоупотребленията на Стамболовия кабинет от 22 август 1887 г. до 18 май 1894
г.). С Прибавление на документи, намерени в архивите на разните учреждения в Княжеството. С.,
1895", а Д.Игнатовски неправилно цитира публикацията като "Парламентарна анкетна комисия по
злоупотребленията на Стамболовия кабинет от 22 август 1887 до 18 май 1894 г. Прибавление",
както е изписана в някои изследвания по дискутираната тема.

265
непубликувани документи, съхранени в богатия личен фонд на Климент Търновски
в Н А-БА Н (ф.54 к, а.е.228, 233, 235, 242, 246, 249, 250, 309 и д р .). На много места и
в тази част на книгата Игнатовски преписва научния апарат и използваните извори
от чужди публикации. Особено показателен е случаят с бел. 143 и 150 на с.206, в
които един и същи брой на в."Работник" бр.37 - е датиран 10 юни 1893 г. (бел. 143)
и 11 юли 1893 г. (бел.150). Същата грешка е допусната от Ст.Чилингиров в обшир­
ната му статия за процеса срещу Климент, откъдето Игнатовски е преписал и пог­
решно изписаните позовавания на в."Работник".
Авторът изобщо не е взел отношение към статията на Т. Д и м и т р о в. Процесът
срещу митрополит Климент (В.Друмев) през 1893 г .- Военноистор. сб., 1991, № 4,
нито към моята най-ранна публикация по темата "Митрополит Климент Търновски
и Стамболовият режим (1887-1894 г.).- Духовна култура, 1991, № 3. Независимо
от това дали приема или не мнението и оценките на другите автори, публикували
по темата, Д.Игнатовски би трябвало да отчита техните изводи и заключения, след
като претендира за всеобхватно и изчерпателно познаване на историческата лите­
ратура за живота и дейността на Климент Търновски. Впрочем и в тази част ориги­
налната авторска оценка отсъства. На повечето места, където се налага да се
направят обобщения и аналитични заключения, Д.Игнатовски заимства чужди из­
води. Така е напр. на с.164-165, бел.41, и с.168, бел.58, където авторът се е позо­
вал на моите заключения от статията ми "Управлението на Стефан Стамболов и
Православната църква в Княжество България (1887-1894)".- Епохи, 1994, № 1, 63-
75.
Прави впечатление непоследователността и противоречивюстта в оценките на
автора. Така напр. на с.177 Д.Игнатовски определя Ст.Стамболов като "диктатор"
(кавичките са на а. - П.П.), което означава, че има резерви към тази популярна
характеристика за всесилния министър-председател. На с.190 обаче Игнатовски
характеризира Стамболовото управление като безогледна диктатура, т.е. приема
безусловно диктаторския характер на властта. Подобни примери на разностилие
объркват читателя и го карат д а се съмнява дали книгата е писана от един и същ
автор.
Д.Игнатовски твърде често използва фило-фобските квалификации като основ­
на, същностна характеристика на дейците, чиито обществени прояви анализира в
книгата си. Неведнъж той характеризира личната мотивация и политическата ак­
тивност на Климент с различни степени на русофилството (с.74, 83, 162, 178). На­
учната непригодност на този подход (фило-фобското противопоставяне) вече е ар­
гументирана в литературата, и то именно по повод обществено-политическата дей­
ност на Климент Браницки и Търновски 10. Д.Игнатовски сам дава доказателство
за неефективността и непрецизността на фило-фобските квалификации като неточ­
но определя стремежа към независима държавна политика на княз Александър I
след Съединението като "неприкрито русофобство". На с.139 той пише: "След Съе­
динението отношенията между Българското княжество и Русия били изострени, а
князът непрекъснато демонстрирал неприкритото си русофобство".
Без резултат остават усилията на Д.Игнатовски да интерпретира по нов начин
най-известните публични изяви на Климент Търновски по време на Стамболовия
режим. Липсва задълбочен анализ на речите и словата му: през август 1887 г. при

10 П. С т. П е т к о в. фило-фобският комплекс или за главното и второстепенното в българската

външнополитическа ориентация през XIX век.- Участие, 1996, № 3-4, 7-9.

266
посрещането на княз Фердинанд I в София - с. 157-158, на 14.11.1893 г. в Търново,
за което е обвинен и съден - с.178-179, на блестящата му защитна реч пред Тър­
новския съд на 8.VII.1893 г .- с. 189-190. Игнатовски просто е преразказал или ци­
тирал подробно словата и речите на Климент, без дори да посочи, че те вече са
интерпретирани от изследователите на Търновския митрополит Ю.Трифонов, Г.Па­
шев, П.Петков. Вместо задълбочена оценка читателят и тук ще открие твърде стран­
ни и неподходящ и за научните претенции на автора изводи и мнения. На с.188 по
повод изявите на Климентовите адвокати Д.Игнатовски заключава: "Въобще речи­
те и на тримата защитници били издържани и придали на съдебната зала физионо­
мията на митинг". Или на с. 178: "Свикнал на подобни псувни и закани. Климент не
подозирал, че само след броени дни те ще бъдат приведени в изпълнение" (под­
чертано от а. - П.П.).
Недоумение и несъгласие предизвикват някои категорични и неаргументирани
изводи на Д.Игнатовски. По повод предупрежденията на някои привърженици на
Стамболов, че обвиненията срещу Климент Търновски през 1893 г. не са издържа­
ни в правно отношение, без да се позовава на конкретни източници авторът неточ­
но заключава: "Ст.Стамболов обаче не се вслушал в тези предупреждения, поне­
же бил се ангажирал с това дело пред княза, правителството и чужденците" (с.182).
Не предварителен ангажимент към княза и правителството, а още по-малко към
чужди представители, са причините за твърдия курс на Ст.Стамболов към висше-
то православно духовенство и в частност към Климент. Стремежът на министър-
председателя (както вече е отбелязано в някои публикации по тази тема, при това
цитирани точно в този смисъл от Игнатовски - с.168, бел.58) е чрез бруталната
разправа с Търновския митрополит да сплаши архиереите и да ги принуди ако не
да сътрудничат на властта, то поне да не пречат и да не се противопоставят на
предстоящото твърде важно за Стамболов и княза изменение на чл.38 от консти­
туцията и на други правителствени инициативи.
Един общ поглед към цялата четвърта глава показва, че и в тази част от книгата
липсва какъвто и да е научен принос, допуснати са сериозни пропуски. Заглавията
на отделните параграфи ("Неприятностите продължават", "Свищовската афера", "В
навечерието на големия конфликт", "Следствието", "Процесът", "На заточение"),
христоматийното повествование (почти на всяка страница изложението се състои
в значителна степен от преразказ или пълно цитиране на документи, писма, спо­
мени) създават у читателя впечатлението, че се запознава с документален роман,
а не с научно изследване.
И в последната, пета глава, Д.Игнатовски не е постигнал амбициозната задача,
която си поставя. Изложението отново следва и заимства от чужди публикации по
темата. В значителна част от тази глава основен източник на автора е книгата на
Р.Попов "България и Русия (1894-1898). Политически отношения", С., 1985 и моята
статия "Търновският митрополит Климент и възстановяването на дипломатически­
те отношения м е ж д у България и Русия (1894-1896)". Част от текста, както и бе­
лежки № 19, 25, 26, 27, 28 са преписани от моята публикация, където те са с номе­
ра 21, 23, 25, 26, 27. Ако Игнатовски наистина бе ползвал преписката между пре­
миера К.Стоилов и П.Горбанов по повод участието на Климент в проектираната
парламентарна делегация (Държ. архив - В.Търново, ф.74 к, оп.1, а.е.51, л.77),
щеше да цитира и други, освен посочените от мен извадки от нея. Но неговите
позовавания на тези интересни документи удивително точно съвпадат с цитирани­

267
те от мен (с.214 у Игнатовски, с. 149 в моята публикация в юбилейния сборник "Ва­
сил Д рум ев - Климент Търновски...", Варна, 1992).
Авторът е заимствал и от първия биограф на Климент Търновски -- Ю.Трифонов,
без изобщо да се позове на неговото съчинение (с.210 у Игнатовски напълно съот­
ветства на с.185 у Ю.Трифонов. Както обикновено освен текста са преписани и
бележките - позоваванията на в."Свободно слово" и В.Велчев).
На с.213 (бел.23) Д.Игнатовски за втори път в книгата си се позовава на дневни­
ка на К.Стоилов, но за разлика от първия път, когато цитира (заимствайки от стати­
ята на М.Петров) публикация на този източник, сега посочва оригиналните изходни
архивни данни на дневника във ф.600 на ЦДА. Всичко това би било нормално, ако
не бе странното съвпадение - и в този случай цитирания текст от дневника на
К.Стоилов е напълно идентичен с използваните извадки от същия документ а спо­
менатата книга на Р.Попов (с.97-98, б е л .103). Авторът отново не се е запознал
непосредствено с източника, нито го цитира по съчинението на Р.Попов, а направо
преписва изходните му данни.
Като описва изключително подробно последните години от живота на Климент Тър­
новски, Д.Игнатовски отново показвд слабо познаване на архивното м у наследство.
Всички позовавания в тази част (с.238-242), освен преписаните, са върху ограничения
брой публикувани документи. Нито веднъж не е използван оригинален архивен източ­
ник, каквито изобилстват във ф.54 к на НА-БАН (а.е.236 - преписката между Климент
и племенницата му Райна Друмева, а.е.235 - Климент - П.Друмев и др.) Игнатовски
не познава и специално обособените в Държавен архив - В.Търново фондове, съдър­
жащи интересни документи за кончината на митрополит Климент, за създаването на
комитет "Климент Търновски" и юбилейните чествания на бележития духовен йерарх
- ф.74 к, оп.1, а.е.51, а.е.389; ф.74 к, оп.2, а.е.1-37; ф.852.
Противно на очакванията на търпеливия читател да открие в заключението емана­
цията на авторовите научни дирения и систематизирани най-важните му изводи и при­
носи, тази последна част от книгата започва с признанието на Д.Игнатовски, че ’изне­
сеното дотук не претендира за пълнота и изчерпателност" (с.243), което напълно про­
тиворечи на амбициозната цел, формулирана в началото на книгата (с.7).
И тук Д.Игнатовски смущава с твърде неоригиналните си откровения. След като
признава, че "все още не познава истинската душевност на В.Друмев" (с.244), той
прави кардиналния извод: "Когато трябва да служи на народните интереси, за Кли­
мент няма колебание. Щом е за народа и Отечеството, той си слага главата и в торба
(подчертано от а. - П.П.). Времената и обстановката са били такива, че нямаме право
да го корим, че не е извършил велики дела като държавник. Колоритните балкански
нрави и тогавашната българска действителност не са му позволили да стори това, а
не само и на него. Това е типично и за днешното смутно и тягостно време" (с.245).
Щом като в края на труда си авторът стига до заключение, че да участваш активно в
изграждането на младата българска държавност (изработването и приемането на ос­
новния закон, избора на първи княз, установяването на отношенията между БПЦ и
правителството), да застанеш на два пъти начело на изпълнителната власт в ситуа­
ции на политическа криза, да защитаваш конституционализма, парламентарната де­
мокрация, неформалната християнската нравственост през целия си живот, да участ­
ваш в отговорни дипломатически мисии за защита на Съединението (1885 г.) и приз­
наване на българския княз (1895 г.) не е "велико дело" и не е висша проява на граж­
данска отговорност и държавническа мъдрост, то той напълно обезсмисля труда и
претенциозните си цели.
Книгата на Д.Игнатовски не предлага на съвременната историческа наука нищо
ново и значимо по все още недостатъчно изследваната тема за обществено-полити­
ческите възгледи и дейност на една от водещите личности през втората половина на

268
XIX век - Васил Друмев Климент Браницки и Търновски. Начинът, по който е написана
- с щедро заимстване и преписване от други автори, с ненужна описателност и хрис-
томатийност, без необходимото вникване в духа на времето и в същината на идеоло­
гията на дееца, без да се потърси специфичното му място в обществено-политическия
спектър на българския XIX в. - показва, че усилията на Д.Игнатовски "да представи
във възможно най-пълна светлина неговия жизнен път и обществено-политическото
м у дело" остават без резултат. Идеите и дейността на Климент Браницки и Търновски
заслужават по-задълбочено и по-проникновено научно изследване.

П е т к о Ст. П е т к о в

269
 СТОЯН РАЙЧЕВСКИ. БЪЛГАРИНЪТ И МОРЕТО.. София, Издателство на
Народна библиотека "Св.св. Кирил и Методий", 1997. 141 с.

Душевност, бит и поминък на даден народ - това е своеобразно единство на мно­

гообразието, което предпоставя интердисциплинарен подход в неговото осветляване.
Такъв подход изисква научният анализ на всеки от "образите", защото са части от
цялото. С тази гносеологична гледна точка може да се оцени книгата на Ст.Райчевс-
ки "Българинът и морето". Авторът прилага междудисциплинен методологичен инст­
рументариум, за да разкрие морето като светоусещане, бит и поминък в народопсихо-
логията на българина.
Въведението към темата е в исторически план. Повествованието разкрива корабоп­
лавателните, корабостроителните и риболовните прояви на българите още преди об­
разуването на Дунавска България. Авторът черпи изворова информация от византийс­
ките хронисти Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Теофан и Никифор. факто-
логичният анализ показва, че ατ IV—VII в. до съвременността в международен оборот
са много български термини от морския и речния бранш. Съхранена е корабна и ри­
барска терминология, която има в основата си чисто българска лексика, неповлияна
нито от турския, нито от гръцкия език.
Риболовът, корабостроенето и корабоплаването по морета, реки и езера се развива
в Първото и Второто Българско царство. Това развитие е съпътствано с бележити
събития, без да убягва дори българският "принос" в морското пиратство. Духът на
старата корабостроителна школа, морският и речният поминък загасват отчасти през
османското владичество, за да възкръснат след Освобождението. Те стават държав­
на политика по време на Третото Българско царство. Забравата на постиженията от
това време кара Ст.Райчевски да зададе въпроса кому беше нужна представата за
българите "като неуки пастири и земеделци"? Загубихме ли чувството за историч-
ност, за българското присъствие по нашето и световното море или "уЕшечени по нови
миражи, нехаем за тези, които идват след нас"? В отговор на тези въпроси е книгата
"Българинът и морето".
В първата част - "Светоглед" - авторът разкрива морето, реките, корабоплаването
като част от цялата система на българите, с която са възприемали и подхождали към
действителността. С методите на историята, етнографията, историческата география
и ономастиката Ст.Райчевски проследява цветовата символика в хидронимияга и то-
понимията на българските земи. Той опровергава наивните обяснения за "черното"
море и установява етимологичната закономерност в употребата на "бяло-черно": като
разграничителна опозиция и като равнозначност на "бяло = дясно", "черно == ляво",
"бяло-черно" = "добро-зло".
Трайно място в светогледа на българина заемат имената на морските ветрове (вся­
ко е дадено с етимологична форма и съдържание) и свързаните с тях легенди. Те са
надживели времената, макар ветровете днес да не са главна навигационно средство.
Дълговечни са обичаите, поверията и обредните практики, свързани с риболова и ко­
рабоплаването. Народния опит е определил психологическите граници на добрите
знамения и лошите прокоби при първия улов, забраните по време на всеки риболов -
както за самите риболовци, така и за членовете на техните семейства.
Светоусещането на българина е отразено и в обредните практики за постигане на
добър улов, за укротяване на морската буря, при плетенето на рибарски мрежи и ра­
ботата с тях, при построяването и освещаването на нова лодка или кораб. Народната
психика е дала съдържанието в обредите на празниците на рибарите и моряците -

Исторически преглед, кн.1-2/1998

Никулден, Васильовден, Кукеровден, карнавала в неделята на Заговезни, Трифонов-
ден, Клидонас (Еньовден), Димитровден, Кръстовден. Тук обаче авторът оставя ана­
лиза само в етнографски план. Той би спечели, ако се разкрие откога и до каква сте­
пен има приемственост в традицията, прекъсвана ли е тя, има ли забравени, неподно-
вени нейни елементи?
Обобщен може да наречем отговора за дълбоката историчност на "морското" в
народното съзнание, който Ст.Райчевски дава с "Още една българска следа на мал­
кия остров". Етнографският, иконографският и историческият "разрез" на следата по­
казват, че котленският овчар хаджи Матей "строи църква" на острова срещу Бургас и
изписва иконостаса й. Направил го е не само за увековечаване на родовото име, но и
за да покаже черноморския път на българската търговия, на българските селскосто­
пански и занаятчийски произведения към близки и далечни пазари.
Значимостта на този път е формирала трайността на морския поминък и корабопла­
ване, която Ст.Райчевски ни представя във втората част на книгата. Анализът започва
с "Хронография" на византийския автор Теофан Изповедник (760-818). Той дава дос­
татъчно факти за извода, че българинът е свързал съдбата си с морето, дал е своя
принос в създаването на морската терминология още от VII—VIII в.
След кратка биологична справка за пасажните риби по западния бряг на Черно
море Ст.Райчевски ни въвежда в технологията на морския поминък. Подробно е опи­
санието на риболовните уреди: а) мрежи (далян, гриб, гъргър, канати, фустанела, че-
верме, бастарма, серкме и пр.); б) въдици (чиконти, еленка, парагади, чепари) и др.
На даляните е посветена отделна глава, тъй като 75 % от общия улов на черномор­
ска риба се е осъществил с този вид съоръжение. Най-ранното писмено сведение за
тях е от XV в. в османския закон за пристанищата Ахтопол, Созопол и Василико. Въз
основа на архивен материал и теренни проучвания Ст.Райчевски дава историко-сто-
панска и ономастична информация за даляните в Бургаския и Созополския залив, крой
Анхиало и Несебър, от Емона до устието на р.Резовска. Интересни са данните за
количеството и качеството на риболова с даляни, както и законодателството в тази
област от края на XIX до 40-те години на XX в.
Морето "присъства" в традиционния бит и поминък на родопчани. Авторът се осно­
вава на исторически извори, чрез които разкрива, че морето е в душата им - в песни­
те, приказките, поговорките. Към средата на XIX в. много от изкусните капитани и
матроси по Беломорието са родопски българи. До Балканската война около сто и
петдесет семейства от този край се препитават от морския риболов. След подписва­
нето на Ньойския мирен договор се прекратява и риболовната дейност. Интерес, осо­
бено за родоизследователите, представляват списъците на действителни членове на
Беломорската риболовна кооперация "Момчилови водоборци", на риболовци от с.Мом-
чиловци на големия далян при Порто Лагос (1919 г.) и на отделна чета рибари от
с.Горно Дерекьой.
Богато историко-географска, историко-стопанска и терминологична информация ни
поднася анализът, посветен на пристанищата и пристанищните съоръжения по запад­
ния бряг на Черно море в периода XV—XVIII в. Важното значение на пристанищата
форос и Бургас е описано от пътешествениците, минали по тези земи през XVIII в.
Любопитна за съвременника е и историята на Циганския пристан. Писмени и нумизма­
тични извори още от античността поднасят ценни сведения и за корабоплаването по
р.Марица.
Корабостроенето е друга част от морския поминък на българите. Ст.Райчевски раз­
крива приемствеността от нашите праотци, донесли на Балканския полуостров своята
значителна корабостроителна култура. Традицията не прекъсва и през османското
владичество. Корабостроителни центрове са Анхиало и Месембрия, а през 1941 г.
първи стъпки прави и странджанското корабостроене. С многовековна традиция са и
лодкарските работилници по Черноморското крайбрежие на Тракия.

271
 За солодобива може да се каже, че се заражда успоредно с човешката цивилиза­
ция. В дълбоката античност солта е разменно средство, по-старо и от най-ранните
домонетни форми, защото векове наред е достоен еквивалент на златото. Това дава
основание на Ст.Райчевски да подкрепи тезата за произхода на. златните находки във
Варненския праисторически некропол като натрупвания в резултата на солна търговия
с вътрешността на Тракия и с други съседни области. Авторът изказва и предложени­
ето, че по солния "път" може да има още неоткрити праисторически съкровища.
Освен като разменна "монета" солта става безусловно необходима за хранително­
то и кожарското производство. Това обуславя голямото развитие на солодобива и по
Черноморското крайбрежие, за което пишат още Херодот, много византийски и за­
падноевропейски хронисти и пътешественици. С богат изворов материал и резултати
от теренни проучвания Ст.Райчевски разкрива солодобивната традиция по нашия бряг
и стопанското й значение за страната.
"Българинът и морето" е книга за българските прозорци и пътя на българите към
себе си и към света. Интердисциплинарният анализ е изграден върху богат докумен­
тален и библиографски фонд. Книгата ще представлява интерес за специалисти от
областта на историята, етнографията, историческата география, ономастиката, генеа­
логията, а също и за учители, и за широкия кръг от любознателни читатели.

Антоанета Запрянова

272
 ЕЛЕНА СТАТЕЛОВА. БИОГРАФИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ. РОДЪТ ПАНИЦА.
София, Академично издателство "Проф. М.Дринов", 1997. 305 с.

Родовите или родословните изследвания са особен дял на историческото позна­

ние, който се осъществява от помощната историческа дисциплина, наречена генеало­
гия или родознание. В другите страни, особено в държавите, съхранили стари фео­
дални аристократични родове, тази дисциплина е твърде популярна, понеже издирва
необходимата информация за техните наследствени права, титли и звания. У нас по­
ради редица исторически причини генеалогията продължително време не се развива­
ше, като едва през последните няколко десетилетия интересът към нея се оживи.
Написани бяха и дори се отпечатаха десетки генеаложки проучвания, посветени на
собствените родове на техните автори или на видни български дейци.
За съжаление обаче повечето от тези проучвания бяха доста схематични или дори
скучни. Те изброяваха твърде изчерпателно поколенията и хората, които образуваха
един или друг род. Снабдени бяха с графични изображения на развитието на съответ­
ния род, наричани най-често родословни дървета. Положително явление сред този
вид родословни изследвания е новата книга на проф. д.и.н. Елена Стателова, посве­
тена на почти непроучения досега, макар и твърде известен род Паница.
Книгата на проф.Стателова се състои от уводни слова, шест глави и приложение,
съдържащо писма на представители на рода Паница и неговото родословно дърво.
Съдържанието на труда е разделено фактически на три основни части. В първата
авторката разглежда възникването и разселването на рода Паница и главно история­
та на неговата Виенска група.Втората и третата част са посветени на живота и делото
на двама от известните представители на рода - офицерът Коста Паница и македон­
ският деец Тодор Паница.
* * *

В уводните си редове авторката формулира целта на книгата си. Тя изтъква преди

всичко значението на рода в цялостния исторически процес на Б/ьлгария и обещава
"да отстрани съществуващото досега объркване на родословната нишка между виен­
ските банкери Паница, офицера Коста Паница и македонския деец Тодор Паница", да
внесе яснота за дейността им, да изнесе факти за по-малко известните членове на
фамилията и за тяхното място в обществено-политическия живот на България (с.7-8).
В уводните си бележки проф.Стателова засяга и някои принципни въпроси на бъл­
гарската генеалогична наука: за причините, поради които в нашата родова памет съ­
ществуват празноти и за факторите спомагащи за тяхното отстраняване; за значение­
то на родословните проучвания за укрепване на националното самосъзнание на бъл­
гарина и на неговото самочувствие; за необходимостта от системни и задълбочени
проучвания на родовата история на българина в наши дни и пр.
В първата част авторката се спира преди всичко на родоначалника на рода Паница
и на неговите преки наследници, родили се и живели в Търново и Търновско от среда­
та на XVIII началото на XIX в. Тук е любопитно обяснението за названието на фамилно­
то име Паница. То тръгнало от Георги, сина на родоначалника Димитър. Георги бил
известен търновски търговец. Когато посещавал сватби и други тържества, на които
всички пиели от една бъклица, той си носел дълбока паница или купа, в която му
наливали специално на него. Поради това неговите наследници започнали да се нари­
чат Паница или Купови.

18 Исторически преглед, кн.1-2/1998 273

 Интересни са сведенията за възрожденските прояви на някои от членовете на рода
и особено за видинските преселници Паница, които основали търговска къща и малка
българска колония в австрийската столица. Някои от виенските преселници на рода
се завърнали в България, а други се установили в Париж. Между тях е и Димитър или
Дими Паница, наричан днес Джон и посещаващ често родината си.
В следващите страници проф.Стателова спира вниманието си на онези членове на
рода, които заживели в България и създали тука свои семейства и професии. Един от
тях Георги Паница се установил в Свищов, където се занимавал с търговия. Негов
родственик бил Атанас, който също останал в България и имал два брака. Синът му
Никола, от първия му брак, се преселва в гр.Оряхово, където се ражда неговият син
Тодор Паница. От втория брак на Атанас произхожда майор Коста Паница.
В книгата се проследява родословието и на другите наследници на Атанас Паница,
които стават предимно дипломати и търговци в Букурещ и Варна. По-късно положи­
телна политическа дейност извършва потомъка на Атанас - Лиляна Паница, която е
временно секретарка на Комисариатството по еврейските въпроси в София. Тя имен­
но успява да предупреди обществените среди в България, които организират акцията
за защита на еврейското население в страната и предотвратяват неговото екстради­
ране и унищожаване от нацистите. -
Третият клон се оформя от най-малкия брат на Атанас Георги Хаджиниколов Купов.
Той се преселил като търговец във Варна. Най-известен негов потомък бил внукът му
Георги. Той завършил морско училище в Петербург, прочул се като героичен морски
офицер през войните и приключил, кариерата си като директор на Българското речно
плаване.
В края на първата част от своята книга авторката се спира по-подробно на дейност­
та на Виенската търговска къща '’Паница”. Тя извършва не само търговска, но и бан­
керска дейност, като поддържа връзки с Евлоги Георгиев, Цвятко Радославов от Сви­
щов, Димитър Хаджикоцов от София, братя Гешови и Златареви от Пловдив, Христо
Тъпчилещов от Цариград и др., Обслужва още български културни дейци като плов­
дивския книгоиздател и просветител Хр.Г.Данов, художника Н.Павлович, руския кон­
сул в Пловдив и виден книжовник Н.Геров, проф. М.Дринов, В.Д.Стоянов, Др.Цанков,
М.Балабанов, К.Стоилов и др.
Виенската къща на братя Паница участва в основаването и дейността на българско­
то просветно-благотворително дружество "Напредък", учредено в австрийската сто­
лица през 60-те години на XIX в., което събира средства за подпомагане на млади
българи, следващи в чужбина. След Освобождението дружеството постепенно за­
губва значението си, животът му все повече замира и през 1£592 г. се саморазтуря,
като с остатъка от капитала впоследствие се издават полезни книги на български
автори.
Още преди Освобождението Виенската къща "Паница" се интересува от политичес­
ките събития в България. Тя подпомага българските жертви по време на Априлското
въстание през 1976 г., грижи се за българите, участвали в Сръбско-турската война
през същата година, съдейства на европейската мисия на Др.Цанков и М.Балабанов.
Братята полагат грижи след Освобождението за българите, които посещават Виена и
други европейски градове. В навечерието и по време на войните в България се проявя­
ва Евстати (Стати) Паница, потомък на видинските дейци от рода Паница. Той е висо­
ко образован, знае няколко езика и поддържа широки международни връзки,, След
Първата световна война той се оженва за дъщерята на известния български банкер
Яблански и заживява в София. През Втората световна война Евстати прави опити да
подпомогне някои еврейски семейства, но след войната е обречен на изолация и заб­
рава.
Следващата част от книгата съдържа доста подробен биографичен очерк за Коста
Паница, споменаван често в литературата, но неизвестен достатъчно. За целта

274
проф.Стателова е проучила много архивни и печатни материали, събрала е спомени и
интервюта. По този начин тя ни поднася богата информация, изпълнена с много неиз­
вестни детайли от живота и делото на този голям българин с неспокоен и бурен дух.
Роден във Велико Търново през 1857 г., К.Паница учи в тамошното класно училище
заедно със Стефан Стамболов и Сава Муткуров. После се преселва във Варна, където
живеят братята му Димитър и Васил. Тук участва в революционна група. През Април­
ското въстание от 1876 г. се завръща в Търново, където подпомага революционния
комитет начело със Ст.Стамболов. Наскоро след това отива в Сърбия, където се сра­
жава в сръбско-турската война. Оттук през Румъния се озовава в Русия и постъпва в
юнкерското училище в Одеса. Скоро след това е зачислен в Плоещ в редовете на
Българското опълчение, преминава с негов в България, участва в боевете край Стара
Загора и на Шипченския проход. До края на войната е офицер в Опълчението.
След Освобождението К.Паница е зачислен в състава на младата българска ар­
мия, наречена тогава Земска войска. Той служи в родния си град Търново и членува в
тукашния комитет "Единство", борещ се за освобождението на Македония и за обеди­
няването на България. През 1879 г. Паница е местен в Пловдив, Стара Загора, Казан­
лък и Пазарджик. От тук е изпратен в Петербург и постъпва в местното военно учили­
ще, а през 1880 г., е зачислен като студент в Николаевската военно-юридическа ака­
демия, която завършва през 1884 г. През 1885 г. Паница получава чин капитан и пос­
тъпва на работа във Военно-съдебното ведомство на град Русе. Тук заедно със свои
приятели учредява Българо-македонски революционен комитет "Искра" и става негов
председател. Комитетът се обявява за Централен, образува свои клонове в по-голе-
мите градове на страната и изпраща първите чети в областта Македония, останала
под турска власт.
През 1885 г. Паница е в Пловдив и участва активно в Съединението на Княжество
България с Източна Румелия. Веднага след това е назначен за председател на Воен­
нополевия съд в Южна България. Два дни след това е включен в състава на Времен­
ното правителство, впоследствие става комендант на гр.Пловдив, после е назначен
за председател на Софийския военен съд. Когато избухва Сръбско-българската вой­
на, Паница застава начело на многоброен отряд, в който влизат различни войскови
части и значителна част български доброволци и харамии от Македония. След това
начело на нов отряд се отправя към Видин и изтласква от българската територия сръб­
ските войски.
След края на войната К.Паница се връща на поста си председател на Софийския
военен съд и е произведен в чин майор. След детронацията на княз Батенберг Паница
застава на страната на Ст.Стамболов, който със своите привърженици се стреми да
върне монарха в България. По това време той е вече главен военнополеви прокурор.
След временното завръщане на Батенберг и окончателното му заминаване от Бълга­
рия, за което решаваща роля изиграва руската дипломация, Паница се обявява против
Русия и започва да преследва нейните привърженици, между които са и такива видни
политически дейци като Петко Каравелов и др.
През лятото на 1887 г. в България пристига новият неин княз Фердинанд. Паница и
група негови привърженици обаче продължават да действат за завръщането на Ба­
тенберг, кота дори търсят подкрепата на някои руски управляващи среди. По същото
време той продължава да работи и за освобождението на Македония, като участва в
създаването на македонски комитети, в издаването на в."Македония". В това отноше­
ние той влиза в противоречие с плановете на Стамболовото правителство и скъсва
връзките си с него. Стяга се до там, че упоритият майор е арестуван, осъден на смърт
и разстрелян.
Целият този коренен поврат в събитията проф.Стателова е проследила доста под­
робно въз основа на неизползвани изворови сведения и е достигнала до интересни
изводи, които хвърлят нова светлина не само върху отношенията между майор Пани­

275
ца и неговия някогашен съученик Ст.Стамболов, но също между двамата и княз Фер­
динанд. Това са страници, които не само запълват съществена празнота в политичес­
ки живот на България по онова време, но и върху важен период от нашата нова исто­
рия. С особен интерес се четат редовете, в които Стателова разказва за последните
дни от живота на Паница, за решимостта на Стамболов да се разправи с него и за
хитрините, които Фердинанд прилага, за да не бъде обвинен в убийството му.
Доста страници авторката е посветила и на твърде оригиналния очерк за Тодор
Паница, братов син на Коста Паница и виден деец в македонското освободително
движение. Тя е направила това с искрен стремеж да бъде обективна в оценката за
живота и дейността на този виден борец за свободата на Македония, хулен и до днес
от едни и възхваляван от други,,
Роден през 1879 г. в Оряхово Т.Паница учи при вуйчо си във Варна, следва в Ломс­
ката гимназия, връща се в родния си град, където посещава социалистически кръжок,
отслужва военната си повинност в Ломската кавалерийска казарма. През 1903 г. той
напуска социалистическите идеи и навлиза решително в македонското освободител­
но движение, като се зачислява в четата на Н.Пушкаров и прониква в самата Македо­
ния. После начело на група четници участва в Илинденското въстание и върши дивер-
сантски действия в Скопско.
През 1904 г.Т.Паница продължава своята четническа дейност, като сменя на някол­
ко пъти своите воеводи. Отначало действа с Яне Сандански, после преминава във
ВМОРО, начело с Хр.Матов, д-р Хр.Татарчев, Ив.Гарванов и др. Междувременно дейс­
тва в четата на М.Даев, като съсредоточава усилията си главно в региона на гр.Дра­
ма. Впоследствие се връща при Сандански и по негово нареждане убива коварно
В.Сарафов и Ив.Гарванов, като поставя началото на взаимните македонски убийства.
След известния Кюстендилски конгрес на македонското движение през 1908 г.,
когато санданисти и привърженици на ВМОРО се разделят напълно и застават враж­
дебно едни срещу други, Т.Паница става санданиски войвода на Драмската револю­
ционна околия. Тук той прилага изцяло прийомите и политиката на Сандански, като се
отнася най-жестоко към своите врагове и установява връзки с младотурците. По съ­
щото време взема данъци от местното население, занимава се с търговия и с едро
земевладение. Върши и полезни дела, подкрепяйки заедно със Сандански учебното и
църковното дело в областта.
През 1911 г. начело на ВМРО застават Т.Александров, П.Чаулев и Хр.Чернопеев,
които подновяват и укрепват организацията. Санданистите и лично Т.Паница остават
извън нея. През 1912 г. избухва Балканската война. Привържениците на ВМРО подпо­
магат българските войски със свои чети. Към тях се присъединяват и санданистите,
които също подновяват четническата си дейност. Сам Т.Паница образува голяма че­
та, обединява се с четите на Сандански и Ал.Буйнов и подкрепя с тях българската
армия. През 1913 г., когато се води Междусъюзническата война, македонските чети,
включително и групата на Паница, действат в редовете на македоно-одринското опъл­
чение. През Първата световна война Паница е мобилизиран официално, участва в
боевете при Криволак и е ранен тежко, а после е изпратен с разузнавателни задачи в
Драмско и Серско.
След Първата световна война, когато начело на ВМРО застават Т.Александров и
Ал,Протогеров, Паница вече живее в България. По същото време се образува и група­
та на федералистите, която за разлика от ВМРО, разчитаща на вътрешната българска
помощ за образуване на автономна Македония, възлага надеждите си главно на Бал­
канска федеративна република. В групата влизат бившите санданисти, начело с Т.Па­
ница, бивши национални революционери, марксисти и др. Постепенно обаче отноше­
нията между двете групировки се обтягат и изострят, като се достига до известните
продължителни и многобройни взаимни братоубийства.
След преврата на 9 юни 1923 г. Т.Паница живее известно време нелегално в Бълга­

276
рия, после преминава в Сърбия, а накрая заедно със семейството си се установява
във Виена. Тук създава връзки с дейци на Българската комунистическа партия,които
движат работите на федералистите и разширяват влиянието им сред виенската об­
щественост. По същото време Коминернът се стреми да обедини в единен фронт ав-
тономистите с федералистите. Преговорите вървят обаче твърде трудно. Все пак през
май 1924 г. те завършват с подписване на известния Майски манифест, фактически
обаче манифестът остава само формален акт, непризнат и от двете враждуващи гру­
пировки.
През август 1924 г. е убит Т.Александров, а заедно с това и постигнатото споразу­
мение е обезсилено. Т.Паница е доволен от развоя на събитията и предприема дейс­
твия в Австрия, Югославия и Гърция за укрепване позициите на федералистите и за
борба срещу автономистите. ВМРО следи обаче действията на Паница и решава да
им сложи край. През май 1925 г. Менча Кърничева, годеницата на Иван Михайлов,
който наследява Т.Александров, убива Паница във Виенския Бургтеатър. По този на­
чин федералистите се лишават от последния си водач. Преди това са убити другите
съратници на Сандански Буйнов, Кантарджиев и др.
* * *

Книгата на проф. Е.Стателова е интересен и оригинален труд не само из областта

на родословните проучвания, но и на биографичния жанр в нашата историческа наука.
Тя е написана въз основа на богат изворов и библиографски материал, като разкрива
неизвестни страници от нашето минало не само за обикновения читател, но и за спе­
циалистите историци. В това отношение са доразкрити редица факти от това минало,
за които досега съществуваха доста недоумения: за ролята на виенските търговци от
фамилията Паница при основаването на българското културно-просветно дружество
"Напредък", за убийството на Стефан Стамболов от "македонските харамии", които
отмъщавали за разстрела на Коста Паница, за действителния образ на Коста Паница
и т.н. По-конкретно не можем да не отбележим съществения принос в книгата на Ста-
телова за историята на Виенската търговска къща на фамилията Паница. Авторката е
събрала богата информация за тази фирма, като запълва зееща празнота в българо-
австрийските търговски връзки и отношения. От постигнатото от Е.Стателова ще се
възползват както историците на българо-австрийските отношения, така и стопанските
историци, историците на дипломацията и други.
Не можем да не изтъкнем оригиналната и убедителната характеристика, която ав­
торката прави на Коста Паница, доста непознат и загадъчен за мнозина. Е.Стателова
набляга правилно на вътрешната раздвоеност и противоречивост на тази патриотична
и героична личност, които се натрапват на читателя през цялото време докато се
запознава с биографията и делото й и особено с последните години от нейния живот.
Положителна страна в разглежданата книга е нейният жив и увлекателен език. В из­
ложението се срещат личностни характеристики и образни описания, които съдържат
белетристични елементи. Това прави труда достъпен и любопитен и за най-широките
читателски среди.
Тук трябва да отбележим и някои критични оценки за книгата. Така например някои
твърдения на проф.Стателова за последиците от смъртта на К.Паница не могат да ни
убедят. Едва ли само неговото убийство е предизвикало жестоката смърт на Стефан
Стамболов, като е накарало "македонските харамии" да го насекат с ятаганите си във
файтона му, когато се връща в дома си. Едва ли също цар Фердинанд по време на
войните се стреми към разрешаване на македонския въпрос, покрай другото, и от
страх от отмъщението на т.нар. македонстващи за убийството на Паница.
В книгата на Стателова се срещат някои повторения. Редица страници съдържат
дребни факти, ненужни подробности и събития известни и на масовия читател: за

277
стоките, с които търгува кантората на "Братя Паница"; за битовите вещи на дъщерята
на Ив.Ев.Гешов, следваща във Виена; за дейността на дружество "Балкан"; за похода
на предния отряд и на Българското опълчение през Освободителната война; за извър­
шването на Съединението; за отношенията между К.Паница и княз Фердинанд; за
поведението на С.Стамболов по време на съденето и екзекуцията на К.Паница; за
младотурските революционери и за отношението на Сандански към тях и др.
Направените бележки не се отнасят обаче до същността на книгата и до главното в
нея. Те не накърняват голямото й историографско значение и ролята й на оригинален
труд, хвърлящ светлина върху съществени моменти от нашето недалечно минало.

Веселин Хаджиниколов

278
 П р е гл е д
НАУЧНА СЕСИЯ ЗА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СИСТЕМИ В БЪЛГАРИЯ И В РУМЪНИЯ
Най-реален израз на научния диалог в
сферата на историята между България и
Румъния е работата на смесената бълга­
ро-румънска комисия на историците. Съз­
дадена по време на тоталитарните режи­
ми, през 1985 г. тя преустановява своята
дейност поради забрана, наложена от
страна на комунистическото ръководство
в Букурещ. Освобождаването от полити­
ческия диктат върху науката след 1989
г.направи възможно възстановяването на
комисията. Научният интерес се насочи
към институционалната и политическата
история през периода от създаването на
модерните национални държави до уста­
новяването в тях на комунистически ре­
жими. Значението на тази тематика се оп­
ределя не само от нейната доскорошна
идеологическа обремененост, но и от ней­
ната актуалност с оглед повторяемостта
на някои процеси от миналото в наши дни.
След първата сесия на комисията в ру­
мънската столица през 1995 г., която бе­
ше посветена на модерната институцио­
нална система в двете страни 1, на 17 и
18 ноември 1997 г. в София се проведе
втората научна сесия. Темата беше: "По­
литическите системи в България и в Ру­
мъния от 1878/1882 до 1939 г." Сесията
се организира от българската част на сме­
сената комисия с председател проф. д-р
Веселин Трайков, заместник-председател
- ст.н.с. д-р Агоп Гарабедян, секретар -
ст.н.с. Павлина Бойчева и със съдействи­
ето на Международния отдел на БАН, Ин­
1 Р В о j с е V а. Colloque de la Commission bulgaro-roumaine d'histoire- Etudes balkaniques, 1996,
№ 1, 139-141.
Исторически преглед, кн.1-2/1998
ститута по история и Института по балка-
нистика при академията. Въпреки неиз­
бежните финансови проблеми, сесията
протече при много добра организация -
констатация, която беше потвърдена и от
страна на румънските участници. За тях
бяха организирани коктейл, посещение на
Боянската черква и среща със заместник-
председателя на БАН чл.-кор. Константин
Косев.
Научната сесия беше открита от проф.
В.Трайков, който припомни миналото на
смесената комисия. Участниците почето­
ха паметта на скоро починалия румънски
българист проф. Константин Велики. При­
ветствие поднесе председателят на ру­
мънската част на комисията акад. Дину
Джуреску, заместник-председател на Ру­
мънската академия на науките.
Изнесените доклади могат да бъдат
разделени на три групи, въз основа на сте­
пента на тяхната обобщеност и използва­
ния подход.
Първата група включваше обзорни док­
лади: на акад. Дан Бериндей - за основ­
ните черти на румънската политическа
система през разглеждания период, на
ст.н.с. Стойчо Грънчаров и на ст.н.с. д.и.н.
Антонина Кузманова - за българската по­
литическа система, съответно до и след
Първата световна война.
Други доклади бяха посветени на срав­
нителен анализ: на проф. Йон Скурту - за
развитието на политическите режими в
страните на Централна и Югоизточна Ев­
279
ропа през периода между двете светов­
ни войни, на д-р Кришан Илиеску и ст.н.с.
Милен Куманов - за взаимодействията
между правителствата и монархическия
институт в България и Румъния от края на
Първата световна война до началото на
30-те години, на ст.н.с. Владимир Мигев
- за безпартийния режим в България от
1934-1935 г. с оглед някои югославски и
румънски влияния, на д-р Добринка Пару-
шева - за социографските характеристи­
ки на управленските елити в България и
Румъния в края на XIX и началото на XX в.
В третата група доклади бяха разгле­
дани различни аспекти на голямата тема:
на проф. Йон Булей - за консерватизма и
румънския консервативен елит от 1868 до
1918 г., на доц. Михай Сорин Ръдулеску -
за румънския елит през същия период с
оглед неговата генеалогия, на ст.н.с. Ог­
няна Хрисимова - за еволюцията на по­
литическия режим в Румъния между кон­
ституциите от 1923 и 1938 г., на д-р Бла­
говест Нягулов - за участието на бълга­
рите в политическия живот на Румъния
между двете световни войни, д-р Володя
Милачков - за мястото на добруджанс­
ките организации в политическата систе­
ма на България от 1919 до 1944 г., на
ст.н.с. Парашкева Кишкилова -- за начи­
на, по който българският партиен печат
отразява позицията на Румъния през Бал­
канските войни.
Дори само изреждането на темите на
докладите показва определена неравно­
поставеност между участниците от бъл­
гарска и от румънска страна. Докато ру­
мънските историци осветляваха предим­
но "своите" национални измерения на из­
браната проблематика, българските учас­
тници анализираха не само "своята", но и
"другата" страна, както и двустранните ас­
пекти. Несъмнено това положение се дъл­
жи на несъответствието между научните
интереси към модерната история на съ­
седната държава - много по-силно изра­
зени в България, отколкото в Румъния. Ве­
роятно и затова по-ползотворни от сами­
те доклади бяха проведените дискусии.
Освен докладчиците, в тях взеха участие
акад. Д .Д ж ур е ску, проф. В,Трайков,
ст.н.с. д.и.н. Георги Марков и други коле­
280
ги. Преводът на изказванията стана въз­
можен благодарение на д-р Елена Сюпюр
и д-р Василка Алексова.
Акцентът в дискусиите беше поставен
върху приликите и разликите в развитие­
то на политическите системи на двете съ­
седни страни през разглеждания период.
Сравнението, спорещ проф. Й.Скурту, мо­
же да се направи въз основа на следните
елементи: отношението, или по-точно не­
съответствието между закон и политичес­
ка практика; качествата на политическия
елит, който няма голям политически опит;
капацитета на масите да участват в по­
литическия живот и практиката на това
участие. Според проф. Й.Булей и в двете
страни не може да се говори толкова за
демокрация, колкото за либерализъм.
Приликите той намира в: двете конститу­
ции - румънската от 1866 г. и българска­
та от 1878 г., които са "по-широки" от по­
литическото съзнание на българи и румън­
ци; наличието на континюитет и дискон-
тинюитет с оглед присъединяването на но­
ви територии, чието население има раз­
лично политическо съзнание; използване­
то на нелегитимни средства на политичес­
ка борба; силното влияние на външните
фактори. От друга страна, бяха посочени
следните различия; силната роля на ар-'
мията в политическия живот на България;
големите социални различия между ели-
та и масите в Румъния; по-силнотс влия­
ние на левите и десните политически си­
ли в България.
Сравнителният анализ беше допълнен
от българските участници в дискусията,
които също подчертаха, че различията в
социалната структура на двете страни -
егалитарно общество в България срещу
по-силен елит в Румъния, се отразяват
върху облика на политическите системи.
Ст.н.с. Ст.Грънчаров изтъкна, че докато
в модерната румънска държава се уста­
новява режим на конституционна монар­
хия, възстановената след 1878 г. българ­
ска държава се управлява предимно ка­
то парламентарна монархия. Според не­
го, през периода ог 1894 до 1918 г. раз­
делението на властите в страната функ­
ционира, въпреки личния режим на монар­
ха. Друга отлика в сравнение със съсед­
ните държави, включително и Румъния, е
по-слабата централизация на местното уп­
равление в България. За разлика от проф.
Й.Булей, ст.н.с.Ст.Грънчаров смята, че на­
личието на общо избирателно право не е
основен показател за демокрация. Проф.
В.Трайков обърна внимание на ролята на
националния въпрос в развитието на бъл­
гарската политическа система.
Българо-румънските паралели бяха
продължени по отношение на отделните
компоненти и характеристики на двете по­
литически системи - формирането на по­
литическите партии, съотношението меж­
ду консерватизъм и либерализъм, отно­
шенията между парламент, правителст­
во и монарх, разделението на властите,
политическите елити, етно-политически-
те аспекти. Голямо внимание беше обър­
нато на ролята на монарсите, особено с
оглед установяването на авторитарни ре­
жими в двете страни. Според ст.н.с.
Вл.Мигев, безпартийният режим в Бълга­
рия през 1924-1939 г. има по-умерен ха­
рактер отколкото подобните режими на
Балканите и в частност - в Румъния, къ-
дето режимът на крал Карол II се опира
на казионна партия и има по-силен десен
коректив в лицето на Желязната гвардия.
Румънските участници (акад. Д.Бериндей,
проф. Й.Скурту) отбелязаха, че кралският
режим в Румъния през 1938-1940 г. не е
пълна диктатура, а авторитарна монархия,
която се плъзга към тоталитаризъм. Ин­
терес предизвика и пренебрегваната дос­
коро тема за политическите елити, осо­
бено с оглед техния сравнителен социог-
рафски, или генеалогически анализ. Бе­
ше дискутиран и въпросът за степента на
запазване на демократическите традиции
в двете страни след периода на автори­
тарните и тоталитарните режими.
Макар че не бяха в центъра на внима­
нието, в докладите и в дискусиите по вре­
ме на сесията бяха засегнати и "деликат­
ните" за българо-румънските отношения
теми за добруджанския въпрос и положе­
нието на българското малцинство в Румъ­
ния. По повод констатацията на ст.н.с.
П.Кишкилова за неоправданата румънс­
ка позиция спрямо България по време на
Балканските войни, проф. Й.Булей изра­
зи мнение, че тогавашното поведение на
Румъния е било същото, както и на други­
те балкански страни, и че тезата за ней­
ната "европейска" роля в междубалканс-
кия конфликт не може да се поддържа.
Според акад. Д.Джуреску, темата за Доб­
руджа не трябва да се третира, както в
миналото - с враждебност, а да бъде под­
ложена на безпристрастна "медицинска
радиография" от историците в двете стра­
ни. Именно смесената комисия е призва­
на да намери такъв метод на дискусия,
който да изключи национално-политичес­
ките чувства.
Преминалата в колегиален тон диску­
сия демонстрира възможностите за сво­
бодна размяна на научни мнения и за дос­
тигане до общи становища дори по теми,
които традиционно са конфронтирали бъл­
гарските и румънските историци. Именно
чрез такъв научен диалог ще може да се
постигне демитологизиране на национал­
ните истории и на двустранните отноше­
ния в интерес на историческата истина,
но и с оглед на съвременните реалности.
Сходните процеси на демократизация и
европейска интеграция, които преживяват
двете съседни страни през последните го­
дини, създават предпоставките и налагат
необходимостта от продължаването на
този диалог.
Следващата сесия на смесената коми­
сия ще се състои през есента на 1999 г. в
Букурещ и ще бъде посветена на две те­
ми: 1) "Византийският модел и формира­
нето на българската и на румънските дър­
жави. Сравнителни аспекти." и 2) "Румъ­
ния и България между Мюнхенската кон­
ференция и Парижката конференция
(1938-1947 г.)" И двете теми предпола­
гат интересни дискусии върху значими
процеси, определящи историческата съд­
ба на българи и румънци, както и техните
взаимоотношения в периоди на преход.
Благовест Нягулов
281
 НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ, ПОСВЕТЕНА НА 1050-ГОДИШНИНАТА
ОТ КОНЧИНАТА НА СВ. ЙОАН РИЛСКИ
В старопрестолния град Велико Търно­
во се проведе научна конференция, пос­
ветена на 1050-годишнината от блажена­
та кончина на св. Йоан Рилски, организи­
рана от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий",
Православния богословски факултет към
университета и Научно-изследователския
център "Търновска книжовна школа".
Председател на организационния комитет
бе проф. Тотю Коев, а членове проф. Ге­
орги Данчев и проф. Антонии Хубанчев.
След откриване на конференцията от
проф. Георги Данчев приветствия произ­
несоха ректорът на ВТУ "Св. св. Кирил и
Методий" доц. Иван Стоянов и Великотър­
новският митрополит Григорий. Бяха из­
несени два пленарни доклада - на проф.
Тотю Коев "Православие и святост" и на
епископ Нестор - игумен на Троянския ма­
настир "За празниците на св. Йоан Рилс­
ки".
Още в началото беше изтъкнат фактът,
че св. Йоан Рилски е станал монах 12 го­
дини след покръстването на България. По
този повод доц. Казамир Попконстанти-
нов обърна внимание, че съществува и
друг светец, Антоний, чието име е вряза­
но в скалния манастир при с.Крепча (По-
повско). Този надпис е от 921 г. Отец Ан­
тоний умира през октомври в годината, ко-
гато е вдълбан надписът върху скалата.
В известен смисъл той е съвременник и
предшественик на св. Йоан Рилски.
Проф. Тотю Коев убедително обосно­
вава, че монашеското име на светеца е
Йоан, а не Иван, тъй като името Иван се
среща твърде рядко по времето, когато е
живял qb. Йоан Рилски. Централният проб­
лем в доклада на Тотю Коев се свежда
до богословското понятие святост по от­
ношение на Бога и на светията. Църквата
е свята, защото има за Глава Иисус Хрис­
Исторически преглед, кн. 1-2/1998
тос - ПЪТЯ, ИСТИНАТА, СЛОВОТО И ЛО­
ТОСА. Заедно с това светостта на Църк­
вата се определя и от обстоятелството,
че Светият Дух (третата ипостаса на Ед-
носъщната Света Троица) е основополож­
ник'на Църквата и Той пребъдва в нея.
Светостта се реализира чрез Светия Дух,
Който е животворящ и Който твори. Тър-
новград - столицата на Втората българс­
ка държава, се превръща в свят на све­
тни. В него се концентрират мощите на
всички известни български светни по то-,
ва време. Тук са пренесени и мощите на
св. Йоан Рилски. Именно в този смисъл
следва да се говори за право-СЛАВИЕ.
Правилното славене на Бога е онтологич-
ният модел на християнската философия.
Право-СЛАВНИЯТ катехисиз е гаранция
за правилното славене на Бога като фи­
лософия и богословие. Светият Дух гра­
ди, строи в Божията Църква и преобразя­
ва старозаветното вновозаветно чрез кръ­
щенето в името на Светата Троица. Све­
тостта е духовно съвършенство, което
изисква нравствена чистота и пълна сво­
бода в името на любовта (Бог). Е>итието
на Бога чрез Църквата се съпреживява ка­
то абсолютна свобода, върховна Благост.
Светата Троица е върховно Благо. Според
Иисус Христос едновременно Бог Отец е
Благ, чието битие е неподвижно поради
своята всеобхватност, но заедно с това
придава движение на всичко. Светиите в
Православната църква са свети, защото
само Бог е Свят и те са носители на тази
святост, т.е. Бог. Свят е Саваот. Светиите
са светилници, които просвещават. В Пра­
вославната църква светостта се осъщес­
твява чрез духовно-благодатната подкре­
па и чрез светите тайнства. Светиите са
осветени от Светия Бог и осветяват света
посредством несътворената светлина на
 Бога. Свят е този, който е роден по Дух и
приел начин на живот, обусловен от бла­
гостта на Светия Дух и Истината, чието
въплъщение е самият Иисус Христос. От­
шелникът, какъвто е св. Йоан Рилски, спо­
ред Православната църква приема анге-
лоподобен чин. Човек се намира между
Бога и животните и в зависимост от своя
избор се приближава към едната или дру­
гата природа - Божествената или живо­
тинската.
Докладът на проф. Тотю Коев предиз­
вика оживена дискусия, която се свежда­
ше до семантиката на двете богословски
понятия "святост" и "свещен" ( Иван Ж е­
лев, зам.-ректор на СУ "Св. Кл.Охридски").
Говори се за Новия Завет като Свещено
Писание. Но тези, които живеят според
Новия Завет, не са свещени, а святи. Све­
щениците също могат да не са святи, но
чрез тях се проявява Светия Дух и све­
тостта на Словото. Пак по повод доклада
на проф.Коев беше отбелязано обстоятел­
ството, че руснаците посвещават един от
първите си християнски храмове на св. Йо­
ан Рилски. Още тогава ръката от нетлен­
ното тяло на светеца е била отнесена в
Русия. Този храм е бил осветен от све­
тостта на св. Йоан Рилски и неговите нет­
ленни мироточиви мощи. В този контекст
на християнска святост следва да се раз­
глежда етимологията на старата българ­
ска столица Плиска - Плъсков - Плъско
- Плиско.
Кръщенето в Православната църква,
което е рождение изново по Дух, само по
себе си е есхатологическо. Празниците на
св. Йоан Рилски в този контекст заемат
важно място в годишния богослужебен
цикъл на Православната църква. Църков­
ният празник на св. Йоан Рилски е свят за
българите. Светостта е истинен начин на
битие на личността.
Епископ Нестор говори за руския град
Рилск, носещ името на светеца, освеща­
вал Рилската обител, Сердика, Търновг-
рад и Рилск. Паметта на светеца се чест­
ва на 19 октомври. В обхвата на гр.Рилск
се намира и свещен хълм, с името на св.
Йоан Рилски. Рилската православна кни­
жовна традиция отбелязва и пренасяне
мощите на св. Йоан Рилски в гр.Трапезонд
(Трапезица).
След пленарните доклади научната
конференция протече в две секции: "Бо­
гословие и изкуствознание" и "Литерату­
рознание, езикознание и история". Първа­
та секция се представляваше от проф. Ни­
колай Шиваров и проф. Антоний Хубанчев,
а втората от доц. Тодор Овчаров. В бо­
гословско и философско отношение инте­
рес предизвика докладът на А.Хубанчев
"Vita activa" и "oita contenpeativa" в Евти-
миевото житие на св. Йоан Рилски". Д ок­
ладчикът обърна внимание на двустран­
ната интернационалност на християнина
към човека и света. Пътят на богопозна-
нието се определя от свръхестествени ис­
тини (Свръхестествено Откровение). Ес­
тественото Откровение това е природата
(света). Нравственият закон на Стария За­
вет за евреите е записан върху каменни
плочки (скрижали), а нравственият закон
на християните е записан в скрижалите
на тяхното сърце. Теологията, свързана с
изучаването на природата на Бога, може
да бъде както апофатична, така и ката-
фатична. За разлика от сетивното позна­
ние на човека, което бележи границите на
сетивния свят, природата на Бога може
да се представи в апофатичен и катафа-
тичен контекст. Християнският живот на
св. Йоан Рилски предполага деяние "vita
activa" и съзерцателен живот "oita
contenpeativa". Православното богопозна-
ние на св. Йоан Рилски с пълно основа­
ние може да се отнесе към богословска­
та наука и християнската философия.
Св. Йоан Рилски е водил богоустремен,
свят живот, който чрез любомъдрието го
приобщава към образа и подобието на То­
зи, Който го е създал. Ангелоподобният
живот на Рилския чудотворец, покровител
на България, е пряко свързан с православ­
ната есхатология, раждането на Месията
и Неговото Първо и Второ Пришествие.
Проф. Любен Прашков посвети своя
доклад на изображенията на св. Йоан Рил­
ски в Света Гора (Атон). Тези изображе­
ния следват житието на светеца. Те пред­
ставят неговия живот на отшелник в пе­
щера, която наподобява пещерата на раж­
дането на Иисус Христос, Неговото пог­
ребение и възкресение. Пещерата в пла-
тонизма и християнския неоплатонизъм е
образ (образец) на Космоса.
283
 С оригинален изследователски дух се
отличаваше докладът на Иван Матев
(Стара Загора) "Стенописните изображе­
ния на св. Йоан Рилски в църквите на Ста­
ра Загора". Всъщност тук е приложен в
естетически контекст принципът "всяко
във всяко", който е принципът на Логоса,
Словото. Проф. д.ф.н. Георги Данчев
проследи култа към св. Йоан Рилски в
българската литература през XV в. Док­
ладчикът изтъкна огромното значение на
светеца за развитието на българската ли­
тература по това време. С приносен ха­
рактер беше и докладът на проф. Нико­
лай Ковачев (В.Търново), за появата и раз­
пространението на личното име Йоан -
Иван в българската антропология. Гл.ас.
Мария Спасова (В.Търново) направи съ­
поставка на Народното житие на св. Йоан
Рилски с Житията на светеца, предста­
вени в църковната традиция.
Своеобразен принос имаше докладът
на д-р Константинос Нихоритис (Солун) за
атонската агиографско-химнографска тра­
диция в разпространението на българска­
та агиология. Доц. Тодор Овчаров разг­
леда Житията на св. Йоан Рилски като ис­
торически извор и по специално - тяхно­
то значение за археологическата наука.
Гл.ас. Пенка Ковачева изнесе доклад на
тема "Земната храна на св. Йоан Рилски
(според книжовните източници)".
Гл.ас. Димитър Киров (В.Търново) про­
чете доклад за "Пустинята в християнс­
ката мистика (с оглед пустиножителство-
то на св. Йоан Рилски)". Според Стария
Завет пустинята е пустош, място, което
овцете са напуснали след като са опасли
тревата. В Новия Завет символът "пусти­
ня" има метафизичен смисъл, което след­
ва да се отчита в християнската филосо­
фия. Авторът обаче обърна повече внима­
ние на старозаветното староеврейско раз­
биране за пустинята, отколкото на ново-
заветното. Двете схващания за пустиня­
та имат противоположна ценностна сис­
тема, тъй като Новият Завет е отменил
Стария Завет. В Новия Завет християни­
нът пребивава в свобода и по Дух, а ста-
розаветният човек, човекът на Тората и
Талмуда живее по буква, която се стреми
да убие не само човека, но и самия Бог с
284
Неговата Святост. Тази разлика е фикси­
рана най-ясно в руското Православие. О т-.
тук се формира социалният смисъл на из­
раза "козел отпущения". В талмудистка-
та традиция винаги се търси някой винов­
ник (дори и без вина), за да се прехвър­
лят греховете на другите върху него. Той
се [от]пуска в пустинята, за да бъде изя­
ден от зверовете, независимо дали има
вина. В контекста на еврейското Свеще­
но Писание пустинята е населена със зве­
рове, които трябва да изядат козела, на­
товарен с греховете на евреите и с това
да изядат греховете, които са извършили
през годината.
Символиката на съществителните "пла­
нина" и "пустиня" в Първото приложно жи­
тие на св. Йоан Рилски беше осветена от
Венелин Грудков. Илка Петкова (В.Търно­
во) разгледа някои аспекти от култа на св.
Йоан Рилски, но не успя да постави гра­
ницата между свещено и профанно в жи­
вота на светеца.
С приносен характер за българското бо­
гословие беше докладът на проф. Нико­
лай Шиваров (София) "Аскетизмът в биб­
лейско осветление". В известен смисъл
той хвърли светлина и върху пустиножи-
телството на св. Йоан Рилски. Той изтък­
на необходимостта от демитологизиране
на Стария Завет с оглед новозавегните
духовни ценности. Ако светът е дело на
Божията святост, то това дело е добро. С
него е свързана новозаветната космого-
ния и теология. В Стария Завет изобилст­
ват митове, имащи отношение към раз­
лични божества. Така например, силната
алкохолна напитка у евреите сикер има
духовно-религиозна мотивация. Доклад­
чикът в сравнителен план хвърли СЕ!етли-
на и върху името назорей, имащо отно­
шение и към самата дейност на Иисус
Христос. Назорей е този, който е дал обет
към Бога. Нарушаването на обета е грях.
С назорейството се свързват дългите ко­
си на Иисус Христос. Тук напомняме, спо­
ред апостол Павел християнинът трябва
да носи къса коса, защото посрамва гла­
вата си. Явно подобно въздържание има
връзка с някаква инициация, изпитание.
Последното е израз на покаяние и прими­
рение с Бога. Интересно, че военните ла­
гери при евреите и начинът на живот на
военните се организират по религиозни
принципи и норми. Войните трябва да "слу­
жат" всеотдайно на Бога Яхве или Ело-
хим като убиват хора, принасяйки чрез
войната кръвни жертви. Дори и от войни­
те, а не само от светците се изисква ас-
кеза, което предполага презиране на тя­
лото като част от материята. Но в случая
онтологичният модел е обърнат и убийст­
вото на човека не може да бъде оправ­
дано с това, че се убива материята. Аске-
зата на св. Йоан Рилски е противополож­
на на старозаветната аскеза. Тя е проти­
воположна дори на аскетичния живот на
св. Йоан Кръстител, който още не е поз­
навал Новия Завет. Отначало Иисус Хрис­
тос е бил назорей, а после става съпри­
частен на радостите на живота, които се
подчиняват на принципа за максимално
удоволствие - "яде и пие". За да изяви
Себе Си като Бог - господар на виното
Той дори обръща водата в хубаво вино,
което се харесва особено много на сват-
барите в Кана Галилейска. Есхатологи-
ческата насоченост на новозаветната
Църква започва след Петдесятница. Та­
ка че старозаветната есхатология и свър­
заният с нея пустинен начин на живот са
неприложими. Според Николай Шиваров
пустинята е там, където не присъства чо­
векът. Всичко е пустиня без човека. Са­
мият Космос без човека е пустиня.
Доц. Росина Данкова обоснова правос-
лавнохристиянската етика на св. Йоан
Рилски. Тя разгледа духовната битийност
на неговия "Завет" като пример за йерар­
хия на християнските ценности, които
трябва да станат част от живота на мона­
сите, а чрез тях и на миряните-християни.
Не случайно Това завещание е предназ­
начено предимно за монасите-постници,
строго следващи пътя на своя учител -
св. Йоан Рилски, тъй като тяхното преби­
ваване в тленната плът е постоянна бор­
ба и отстояване на изкушенията за откло­
няване от Пътя, Истината и Живота на нет­
ленното. Нравствената цел на отшелни­
ческия живот на св. Йоан Рилски - да се
постигне в тленното тяло нетленно битие,
се основава на най-важните християнски
ценности вяра, надежда и любов. Вяра и
живот, вяра и богопознание, вяра и исти­
на са неотделимо свързани и те изграж­
дат устоите на християнските добродете­
ли.
Ас. Мариян Стоядинов в своя доклад
си беше поставил задачата да обоснове
монашеския подвиг като есхатологично
свидетелство. Монашеският подвиг в ду­
ховната бран е свързан непосредствено
с есхатологичните измерения на Църква­
та. Със своите тайнства и блаженства не­
съмнено Църквата излиза извън граници­
те на този свят. Мариян Стоядинов иска­
ше да покаже, че Църквата има за цел
да изгради новия човек и да преобразува
света.Той обаче не показа убедително
каква е разликата между преобразуване­
то на света и изграждането на новия чо­
век в идеалите на икуменизма и комуниз­
ма. Всеизвестно е, че структурите, съз­
дадени от икуменизма и комунизма (кои­
то са твърде близки), нямат нищо общо с
Христовата Църква и не са нито святи, ни-
то свещени, нито осветени. Допълнител­
но докладчикът разясни, че имал пред­
вид такова преобразуване на света, как-
вото ставало чрез освещаването на да­
дено място, като например водосвета. Но
това също не е убедително. Освещаване­
то има за задача да върне нарушената
хармония и да изгони бесовете като даде
простор на Светия Дух и на духовната свя-
тост.
Архимандрит Авксентий (В.Търново) за­
позна аудиторията с някои ранни служби,
посветени на св. Йоан Рилски. Ас. Росен
Русанов (В.Търново) посвети доклада си
на взаимоотношението между Църквата,
държавата и богомилите през X в. В слу­
чая обаче е важно да се има предвид, че
Църквата е Богочовешки организъм, а бо­
гомилите са последователи на павликян-
ството. Последното от своя страна възп­
риема идеите на гностицизма. Гностици-
те разглеждат човешкото тяло като зат­
вор, тъмница за душата. Богословският и
философският смисъл на разликата меж­
ду богомилството и исихазма се нуждае
от задълбочен анализ, тъй като и към св.
Григорий Палама са били отправяни не­
заслужени обвинения в пристрастие към
богомилството и гностицизма. Св. Йоан
285
Рилски също смята, че тялото трябва да
се обуздае (заедно с неговите страсти),
за да не бъде пречка в духовната бран с
космическото зло.
Доц. Евлоги Данков (В.Търново) изне­
се доклад на тема "Св. Йоан Рилски и
християнската философия в България”. Ос­
новното съдържание на доклада е фик­
сирано от подзаглавието - "Новозаветна-
та метафизика в Житията на св. Йоан Рил­
ски от св. Евтимий и Димитър Кантаку-
зин". Докладчикът изтъкна основните
трудности, които трябва да се преодоле­
ят, за да се включи св. Йоан Рилски - зак-
рилникът на България, в историята на бъл­
гарската философска мисъл като цяло и в
частност - в християнската философия в
България. Бъдещото включване на св. Йо­
ан Рилски в учебното пособие и препода­
ването на дисциплината история на бъл­
гарската философска мисъл предлага раз­
граничаване на два типа философия - вът­
решна (имплицитна) и външна (експлицит-
на). Вътрешната постига същността на би­
тието като творение и на битието на Бога
като Творец чрез същността и явленията.
Вътрешната философия като любомъдрие,
като Божия Премъдрост, упражнявана от
св. Йоан Рилски, има за задача да пос­
тигне многообразието на света чрез не­
говата същност, Божествените образи и
образци. На последните съответстват фи­
лософските категории като родови поня­
тия на битието и мисленето. С природата
на Бога (вечно Съществуващият) са свър­
зани Свръхестествените Откровения. Не­
щата от сетивния свят са резултата от Ес­
тественото Откровение на Бога. Светът е
Естествено Откровение, а светостта -
Свръхестествено. Богословието и филосо­
фията, като две привидно различни дис­
циплини, стават тъждествени в обхвата
на метафизиката. Богословието, когато
разкрива природата на Бога, има предвид
същите проблеми, които решава метафи­
зиката (първата философия), изучаваща
съществуващото, вечно Съществуващият.
Християнската философия като метафизи­
ка включва учението за разумността и
учението за свръхразумността (Словото,
Логоса). Както богословието, така и хрис­
тиянската философия решават проблеми,
286
които се отнасят до вярата и разума, вя­
рата и съмнението (скептицизъм). Вярата
изисква висша разумност. В християнска­
та философия актът на познанието включ­
ва теория и праксис. Този въпрос е разра­
ботен особено задълбочено в исихазма.
На равнище метафизика философското
познание и богопознанието решават ако
не едни и същи, то аналогични проблеми.
Християнската философия изследва и вза­
имоотношението между богопознанието
и реалността. От една страна познанието
има за предмет невъплътения Логос, Сло­
во (природата на Бога) и въплътения Ло­
гос - двете природи на Богочовека Иисус
Христос, които се съотнасят слитно-нес-
литно.
Венета Янкова (Шумен) запозна ауди­
торията с проблема за последователите
на св. Йоан Рилски в основаната от него
школа. Заслужава да се споменат още
имената на автори с изнесени и неизне-
сени (заявени) доклади: "Рилският манас­
тир и предвъзрожденската епоха - неиз-
вестности и размисли за бъдещи проуч­
вания" (ст.н.с. Георги Нешев), "Монашес­
тво и общество" (проф.Николай Кочев),
"Перманентност на символичната семан-
тика и нейните исторически конотации в
Евтимиевото житие на св. Йоан Рилски"
(Галина Лечева), "Лексиката на Лестви-
цата" (Нели Василева) и "За езика на
службите на св. Йоан Рилски в Скспски и
Драганов миней" (Тодорка Георгиева).
Когато средновековната столица Тър-
новград се въздига духовно като Трети
Рим, в царската идеология намира място
убеждението, че в Търновград трябва да
се концентрират мющите на всички бъл­
гарски светци. Тогава Иван I Асен през
1195 г. пренася мощите на светеца - чу­
дотворец, който става пазител на Бълга­
рия в столицата на Второто българско цар­
ство. Църквата, в която са положени мо­
щите на св. Йоан Рилски, се намира в юж­
ния скат на хълма Трапезица. Народните
традиции, свързани с пребиваването мо­
щите на светеца в Търновград, продъл­
жаваха допреди 20-на години. На място­
то на разрушената църква "Св. Йоан Рил­
ски" (на Трапезонд, Трапезица) се праве­
ше водосвет.
 В заключение ще отбележим, че кон­
ференцията, посветена на пазителя на
България - св. Йоан Рилски Чудотворец,
спомогна да се осъзнаят редица важни
моменти в историята на българската ду­
ховна и книжовна традиция. Всъщност то­
ва беше първата научна конференция, пос­
ветена на св. Йоан Рилски в историята на
ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Но тя по­
каза, че покровителят на България св. Йо­
ан Рилски е навлязъл трайно в тъканта на
множество дисциплини, преподавани в
Търновския университет.
Евлоги Данков
287