КАМЕН ДОНЕВ

ВСИЧКО ДOТУК

Камен Донев. Автор. 2009

ВСИЧКО ДОТУК, заглавие
Второ Издание
Иван Петров, Редактор
Чавдар Гюзелев, Графичен дизайн
Формат 60/90/16
Печат “Абагар” АД, Велико Търново

Големи благодарности на Диана за помощта

при намиране и обработката на книгата!

© http://openbooks.tk
© http://ekni.ga

ISBN 978-954-427-861-8
 СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор............................................................................................................................4
УЧИТЕЛЯТ.........................................................................................................................5
ЕРГЕНЪТ..............................................................................................................................7
АМАЗОНКА......................................................................................................................10
ВЕЧЕРЯТА........................................................................................................................12
НЯКАК СИ........................................................................................................................15
ЛОВДЖИЙКА..................................................................................................................17
ТУП.....................................................................................................................................19
ИНФАРКТ.........................................................................................................................21
ОБЪРНЕТЕ ВНИМАНИЕ..............................................................................................26
ФИНАЛНА БОРБА..........................................................................................................35
ЧЕТИРИ ЧИФТА ПАГОНИ..........................................................................................48
ОФИЦИАЛНО ОБЛЕКЛО............................................................................................68
ВЕРАНДАТА С ПЛЕТЕНИТЕ СТОЛОВЕ.................................................................79
ДАНЧО, МАРТИН И МАЙКА ИМ..............................................................................98
СРЕДИЗЕМНОМОРЦИ................................................................................................112
ВЕЧНИЯ АПРИЛ...........................................................................................................142
НА ГОСТИ......................................................................................................................186
НА СВАТБА....................................................................................................................194
УЮТ..................................................................................................................................216
ЖИВОТ И ЗДРАВЕ........................................................................................................233
ПОЧИВЕН ДЕН..............................................................................................................270
CARNIVAL......................................................................................................................322
АНТОНИЙ И КЛЕОПАТРА 322
МОЦАРЕЛА И ПАРМИДЖИАНО 329
ХАМЛЕТ И ОФЕЛИЯ 334
МАРИО КАВАРАДОСИ И ТОСКА 341
ДОН ХОЗЕ И КАРМЕН 346

2
 ВИНЕТУ И ОЦЕОЛА 352
САМОЛЕТЪТ БЕГЛЕЦ...............................................................................................357
ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ I 357
РИМ - РАНО СУТРИН I 365
РАМЗЕС I 366
КОНТРОЛЬОРКА I 369
ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ II 370
РИМ - РАНО СУТРИН II 372
РАМЗЕС II 373
КОНТРОЛЬОРКА II 374
ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ III380
РИМ - РАНО СУТРИН III 382
РАМЗЕС III 383
КОНТРОЛЬОРКА III 386
РИМ - РАНО СУТРИН IV 389
РАМЗЕС IV 391
КОНТРОЛЬОРКА IV 394
РАМЗЕС V 396
FINALE.............................................................................................................................399
НАЙ-ВАЖНИТЕ НЕЩА..............................................................................................403
ЕПИЛОГ..........................................................................................................................452
За Автора.........................................................................................................................454
КАМЕН ДОНЕВ НАПИСА КНИГА, АМИ СЕГА?!...............................................459
Театрално ревю: Уроци с Камен Донев.....................................................................462
Разговор с Камен Донев ( Интервю от 14 Март 2007).............................................464
Камен Донев: 20 гениални мисли (18 Април 2014)..................................................466
Всички обичат Камен Донев (Интервю от 6 Април 2015)......................................471
НАМИРАМ УТЕХА В СМИРЕНИЕТО (Интервю от юли 2015 „Биограф“)....484
http://shvargalo.com/ - клипове с негово участие.....................................................510

3
 Предговор

Уважаеми читателю,

Книгата, която държиш в ръце, е малко особена. Тя се появява на бял

свят съвсем спонтанно и навреме. Когато написах първите си текстове
за театър, дори не смеех да помисля, че могат да бъдат публикувани,
исках само да носят радост на актьорите и публиката. За мое голямо
щастие това се случи и продължава да се случва. За един автор на пиеси
най-важно е те да бъдат търсени в театрите. През годините на
актьорската ми кариера имах възможността да играя на сцената и
същевременно да пиша. Това съчетание продължава да е решаващо,
защото двете занимания взаимно се обогатяват и защото практиката
наистина е най-големият учител. Много пъти са ме питали кое от двете
неща правя с по-голямо удоволствие и винаги съм отговарял - и двете. За
мен те са неделими. Една от причините да събера всичко написано дотук
е професионалният интерес на колегите от театралната гилдия и не по-
маловажен за мен - интересът от страна на кандидат-студенти и
студенти в школите и училищата по актьорско майсторство.
Съществена причина обаче си остава една традиция, която винаги съм
спазвал и обичал. Когато напиша нов текст, се събирам с най-добрите си
приятели и им го прочитам, както се казваше едно време, изразително.
Нещо като премиера. По време на това изразително четене за първи път
виждах къде греша и къде се справям. С невероятна скорост умът ми и
сърцето ми запечатваха и най-малката реакция. Това затвърди у мен
необходимостта от четенето на глас.
Повечето от текстовете в книгата вече имат своите сценични
реализации. Някои от тях са плод на импровизация в телевизионното
студио или пред колеги в моменти на забавление. Други са писани на един
дъх, но има и такива, на които посветих месеци. В крайна сметка това
няма значение. Единственото и важно нещо за мен остава те да бъдат
харесвани както на сцената, така и на белия лист. Надявам се да успея.

Камен Донев

4
 УЧИТЕЛЯТ
/монолог-импровизация на тема “Изчезващи хора”/

TV-шоу “УЛИЦАТА”
режисьор Теди Москов

Изчезнаха учителите-авантюристи, чешитите... дето можеш да

споделиш с него, да го поканиш на кафе... Мен са ме канили на кафе...
и на рождени дни. Не че не съм се напивал, напивал съм се... И много
пъти съм падал, пак съм ставал, пак съм се напивал.
Мъчно ми е, мъчно ми е, че няма вече, така, учители от моята
характеристика, разбираш ли, няма ги вече, така, хората с отворените
сърца - да кажат две-три добри думи. Не че не съм удрял, тупвал съм
някого, естествено. И досега някое момче като ми каже, а бе така и
така, и като му шибна два шамара, то се оправи. Ето, пенсионираха
ме, защото съм честен и откровен човек и винаги съм държал за
дисциплината. Не че не съм удрял.
Все се случва да цапнеш някой, но аз никога не съм спестявал, пък
като срещна, да речем, директора, съм си мислел да му кажа
“чукундур“, и съм му казвал: Ти си чукундур - казвам. Той после
ходи, рита, хвърля по мене разни пили, чукове, триони, но аз си знам -
на тоя човек съм му го казал ... На образователната система ето пъти
съм казвал - Вие сте - съм им казвал - котенца, бе, котенца сте, бе...
Вий - казвам - не сте лъвове, бе! Трябва да сте лъвове, да ви уважават
като лъвове, а вий - викам - сте котенца, бе! И сега пак ще си стоим на
село, ще си стоим при жената... Те пак ще ме потърсят... И сега ми се
обаждат ученици, от Ню Йорк ми се обади една моя ученичка... Няма
кой да ми шибне - вика - два шамара, да ми сплеска бушона - казва...
Ей такива неща. Изпрати ми - викам - пари, изпрати ми - викам -
поканата и ще дойда в Америка и не само на тебе ще ти откърша два
шамара, на който си искаш ще ти го... Аз за шамари ли е, не се
стискам. Ей на, вкъщи бия жената. Като хвана бой, бой, пребивам я.
Тя казва “Защо“? Викам - защото те обичам - викам - затова те бия -
викам. Кучето, като го бия, то знае, разбира и изпълнява, щото го бия -

5
казвам, - а тебе, ако не те бия, как ще изпълняваш???... И себе си бия
по някой път. Както си лежа и спя, стана, пък взема една талпа, пък се
бия, бия... Ей тука, горе, затова ми е сплеснато... И ме викат по
конференции в чужбина, казват - Що ти е сплесната главата? Казвам -
Щото се бия. И други хора са ме удряли. Не мога без бой. Е, с бой съм
се родил, с бой ще си умра. Аз, когато съм се родил, майка ми хванала
едно, разбираш ли, джезве и с джезвето - туп! по главата ме е
праснала, пък аз за това съм си станал учен човек... съм преподавал...
въобще боя, той не е да разгражда, той изгражда.
Сега не ги бият, сега само мъмрят. Не можеш да мъмриш, брат!
Не можеш! Все едно хан Аспарух, и да мъмри... Не. Все едно
Симеон да мъмри, разбираш ли, войниците, кога са се били горе на
Шипка, разбираш ли, горе на Клокотница...! Аз сапун, колко пъти съм
му казвал...?! Викам - Ти дай ми... Ти дай ми - викам - две кила
моркови, пък после - викам - мини в Сърбия и ми се обади по
телефона, защото - казва жена ми - е, ми няма салфетки... Викам -
няма! Няма, защото то едното не може да се съизмерва с другото...
камионче на детето, което му купих за Нова година, и вчера ми се
обаждат, че Майкъл Джексън .. защо не съм го бил уважил за
рождения ден с дъщеря ми Димитричка.
Да сме се събрали в Брацигово, разбираш ли, на хижите, разбираш
ли, да ходим нагоре да копаем картофите... Че човекът иска натюрел...
Не че нямаме чукове и триони и не че примерно сме бедни, да кажеш,
да не можем да си отворим две врати... Не.
Жена ми, и тя да вземе, разбираш ли, и тя да се... на един кон, пък
да се цапне, разбираш ли, къде Шумен в една табела.. Та я
погребвахме вчера. Та не можем пък после да я извадим, щото си бях
забравил в ковчега три ролекса, разбираш ли... И всичко това аз
трябва, разбираш ли, да го пренеса да напиша автобиография... Добре,
ще я издаде, Джордж Лукас ми дава и пари, вика “издай”... Издай
автобиография!!! Аз не че нямам чалма, но понеже съм си грък по
националност...

Двама санитари го изнасят от студиото.

6
 ЕРГЕНЪТ

TV-шоу ‘‘УЛИЦАТА”
режисьор Теди Москов

Добър ден, понеже си търся гадже, разбрах, че само от тука мога да

го намеря. Много, много ми е трудно да си намеря гадже... Странно,
просто така седя пред себе си и се чудя защо, какво ми е, всичко си
имам... Имам една татуировка - котва с малка змия.
Тук имам едно платноходче, отзад съм си направил моряшка
фланелка, а отпред искам да си сложа известен политик... Коланът ми
е Джак Даниеле, облечен съм в хубави, топли и изискани в лек дизайн
дрехи. Е, вярно сега, някои хора ми казват, че съм тъп, но за мене това
може би няма значение. Мога да правя интересни и необичайни за
ежедневието жестове, като например ето тук горе да правя с тази ръка
вертикално, а долу да въртя по корема. Мога също с много рязък жест
да хвана муха ето така и да я пусна. Мога да клекна до долу и със скок
да се изправя и да се завъртя - ето така...
Имам само някои малки изисквания към моята приятелка, която
евентуално да ми пише на адрес - София, п.к №2 за Роберт...
Тя трябва да не е много висока, да е с виеше образование, да
говори английски. Другото е, че искам да си купим лозе и малка яхта,
която аз да ремонтирам, тя няма да плава, просто искам да я
ремонтирам... Също моята приятелка трябва да е много чаровна и да
може да жонглира с двете си гърди, за да ме развеселява вечер, когато
се върна от работа. Да може да прави шпагат, понеже това е
необходимо, както знаете, за да се явява на Олимпийски състезания,
където да печели награди и да дава парите на мен. Също да е силна, за
да издържа на селскостопанска работа... Да ме изхранва, тъй като на
мене ми е неудобно да ви призная, но аз съм много мързелив и ... така
де.
И още някои елементарни неща - да не пие кафето със захар, за да
има и за дечицата, да им готвим и на тях качамак. Освен това да не се
разхожда безцелно из двора, защото откак се върнах от моята мисия в

7
Камбоджа, аз бях там мисионер, католик съм и стрелях с пушка аз,
когато видя нещо да се движи между храсталака, стрелям... Другата
ми претенция към моята бъдеща приятелка е въобще ако може да не
говори, освен ако не я попитам нещо важно, като например: Здравей!
- и тя да каже здравей. Също искам да науча моята спътница в живота
да стреля с лък и с копие, понеже там където живеем между моите
приятели индианците на остров Майорка се прехранваме единствено
с дивеч и тя трябва да умее да скача на въже и скок височина, за което
ще ѝ наема специална треньорка, за да може да се оправя сама в
джунглата, разбира се, ако ѝ е останало едно око, с което да види кое е
ляво, кое е тунел, кое е мост, кое звезда. Това са моите кратки
изисквания към вероятната ми жена. Също искам да я предупредя, че
аз имам още две жени и трябва някак си така да направим времето... и
една диспечерка имам приятелка - тя контролира моята
ангажираност, че да не си пречим един на друг, да мога... едната жена
е кранистка - ходя да я виждам на крана, тя там живее, а другата ми
жена е хирург в Маями и също често ходя там при нея, да я изнудвам,
аз съм рекетъор... Първо съм бил дълго време шахматист,
произвеждах фигури за шах, после станах рекетъор и сега съм и
крадец... и също съм голям интригант, но мисля, че това нея въобще
няма да я занимава, тя няма да е посветена толкова в моите неща,
понеже с папата сме се разбрали да се виждаме по-често, тъй като
той, както знаете, е световен шампион по крикет и папата и...
попарата, защото в Турция според последните сведения много малко
е процентът на увеличаването на звездобройците в момента...
Други неща кои мога да кажа примерно за нея... Тя да не е
спекулантка, аз съм такъв и стига, нали, да има един човек, който да е
спекулант. И ако може да знае ръченица и Дайчово хоро поне,
защото, когато се оженим, никой няма да я пита нея знае ли или не...
Ще извадя пистолета и ще го научи Дайчовото хоро, както майка ѝ не
си го е представяла, че може да го научи. Другото е - да не ходи
дибидюс гола, за да не плаши гаргите в нашия район. Последния път,
когато моята жена се съблече гола, съседът някак си така почина, той
беше баща ѝ, възрастен човек със слабо сърце. Сложихме му второ
сърце от прасе, оживя човекът... И какво друго важно... Освен да кажа
да се обичаме и да бъдем честни един към друг, защото малко сме
мръсниците на този свят.

8
КРАЙ

9
 АМАЗОНКА

/на Анастасия Ингилизова/

И като се отвори тая врата и застана той във фоайето, същински

дивак, реших аз - ей това ще бъде бащата на децата ми. Но не ме
забеляза той, хич даже. Летеше, летеше. Шест месеца само за едно
здрасти съм го преследвала. Ето, тайно му направих снимка с
полароида. А това копче му изпадна на улицата. Де да можех да му го
зашия. Пазя си го. Той гледа като кон - само напред. Заставала съм
така, че отражението ми (в някоя витрина например) ще му извади
очите. Безуспешно. Хвърлена енергия, любов хвърлена - ей така.
Нарочно минавам оттам, където и той. Няма, братко. Космос. Два-
три пъти, като се срещнем (уж случайно), кимвам така доста ярко
“Добър ден”. Оня, братче - гипс. Дреме като заспаняк. Изобщо
каквото можах - направих. Дълбоко за себе си имам разрешение на
ситуацията. Газ, издухвам надалеч. Целия си живот за 10 години
напред го посвещавам на работа. Работа до откат. Спя, развивам се и
го обичам. Само него. Натрупвам пари, богатство. Хората ще ме знаят
и по магазините даже. Той нека живее с някоя там, нека вдишва
денонощно лъжовната ѝ миризма! Да се наслади хубаво на плътското.
Нека. Разтоварване по течението. Авантюри, мяу-бау, еуфория.
Добре. Но един ден все ще е самотен. И тогава - бам - идвам аз. Уж
случайно. Срещам го - като дива мечка заек. И е мой, мой. Но трудно
се издържат 10 години. Мене отвътре ми е вулкан.
Днес съм много приятно тъжна. И то защото знам какво ме очаква,
докато съм жива. Всъщност единствени хората си задават такива
въпроси. Кучето не се вълнува дали ще живее в тъга или щастие! То
просто си живее, ама като си харесаш някого, и ти пламне душата, и
почнеш да трепериш от вълнение. Как да не си зададеш въпроси.
Задаваш си, че и оттатък. Сега мога, както уж на нищо не приличам,
да хукна и да избягам 30 км от раз. А какво ли правят в САЩ хората
сега? Вълнуват се. Ама то, като се вълнуваш, е хубаво по същия

10
начин и някой за теб да се вълнува, не да дреме по улицата. Виждам
напоследък толкова много неща, които съм подминавала. Чакай сега
да си затворя устата да не излезе някоя тайна. Мисля, мисля за него и
като не мисля за него, пак той е в мислите ми. Все едно с печат са ми
го праснали ей тука в сърцето. Бяла работа. А бе, как да го опиша -
хем отпадналост, хем сила. А, излязла ми е бримка на чорапогащника.
Защо, Господи, не му извърнеш погледа на тоя човек. Защо малко
не му помогнеш да си изправи зурлата от свинарника и да види, да
разбере какво значи да те искат истински. Сигурна съм, наистина съм
сигурна, че ще ме прегърне с очите си без колебание. Само да се
случи един миг. Едничък. Но не се случва тоя миг. Любовна мъка -
нямам нищо против нея, - но като изтлее, ще ми е мъчно, че не мога
отново да я изживея. Трепери си, трепери си. Ох, тези облаци. Лесно
им е, обикалят където им душа поиска.

Ще взема да го открадна тоя мъж. Навремето нали момци са

открадвали моми. Сега пък ще стане обратното. Точно така (бурен
смях). Ще поживеем като нормални хора, бе. Ще се насладим на
цялата тази лъжа. Да му се невиди и пъпленето, и чудото. Нямам
време хич. Ето ми визата (показва). САЩ (бурен смях и радост). Така
ще се живее. Грабвам го.

КРАЙ

11
 ВЕЧЕРЯТА

Ресторант. Мъж и жена са седнали един срещу друг. Жената

постоянно яде. Чуваме вътрешния глас на мъжа.

Мъжът. През цялото време, докато вечеряме, гледам ръцете ѝ.

Проследявам грациозните движения на пръстите. Определено ми се
ще да ги сграбча и да ги целувам, да ги целувам до припадък. Ще ми
се да е празен целият ресторант или електричеството да спре поне за
десетина минути, в които наистина ще се осмеля да я прегърна.
Представям си как се нахвърлям отгоре ѝ, като лъв на лъвица, как я
схрусквам със зъбите си безжалостно. Бих я повалил направо на
мекия килим, нищо че не е чисто. Ще ѝ раздера роклята от горе до
долу, ще ѝ скъсам бельото и чорапогащника, за да мога да облея това
пищно, мускулесто тяло с вино и целувки. Ласкаво, разбира се,
ласкаво. Само някак си да изгаснат тия лампи, но не изгасват... да... а
времето си тече. Ами ако тя започне да се дърпа и да ме отблъсква?
Ще напъвам докрай. Сила, ако трябва и силата си няма да пожаля,
само да я изтръшкам долу. На мене ръцете ми хванат ли веднъж
здраво, зацепи ли колелото, аз един път да я захапя, тя няма къде да
бяга. Като я заклещя хубаво, ще не ще, трябва да се примири. Но
пустият му ток... просто не виждам начин, освен да взема да
изпотроша бушоните и да се върна, да я обърна тази жена, както на
мен ми е в природата. Точно така! Тука, ако се изпочупи
електрическото табло, си става тъмно, и тогава спокойно ще я
излумбуркам аз без много- много приказки. Дори, ако се наложи, и
главата ще ѝ строша, но за срам няма да стана. Мене всички ме знаят,
че нароча ли нещо, не прощавам. Няма тука “Ама ако може другия
път”. Директно - тряс в муцуната и навън - бой, бой. Пречи ми токът,
много ми блестят тия лампи. Ето, оня там, направо ме изкара от
кожата. Без погром явно няма да се размине, колкото и да се
контролирам, няма да се размине да се събори, разбираш ли, до
основа цялата тази постройка, разбираш ли, да се разруши хубаво,
защото не може вече два часа и половина да яде тя спагети с месо, а аз
да си изстисквам мозъка как поне малко да я предразположа към

12
нежност. Ето как се примиряват хората в подобни ситуации и им се
изтъркват нервите от чакане, ето - и не виждам вече добре. Пада ми
пердето и аз си знам “Давай!”, “Започвай”! Сега, ако не я убия на
място, няма начин. Търся да съм спокоен, но то кръвта ми е огнена и
пот ме облива. Край с романтиката - на лошо отива. И нейното ядене
край няма. Тя, ако знае какво ми е на мене, ама тя не знае, защото яде,
забила очи в соса там, в месото. Гледа само надолу, все едно че аз
съм нещо предмет ли, или как да го нарека. Не знам. Всъщност, това
ме подлудява, точно това: сега, чинията ли е по-интересна, или моята
личност. То е ясно, ясно е как всеки момент юмрукът ми ще се
стовари върху тази неразумна женска глава, ще я разплеска на масата.
Възможно ли е?... (Пауза)... Дали пък да не я заговоря? Защо не. Щом
тя не иска да ми обърне едно малко късче внимание, аз ще я заговоря.
Но, ако ми се направи на интересна, нещо ако ми интелектуалничи,
превзето да ми се глезондри с ирония, ще овършея целия ресторант с
нея, без срам. Свети ли токът, или не свети? Точно така. Мечка страх,
мен не страх. Заговарям я: - Добра ли беше вечерята?
Жената. Би могло да се каже добра, ако сравняваме по нашия
стандарт на живот. Но, отнесено към европейския, а да не говорим за
световния, качеството далеч не заслужава дори и това ваше
определение.

Затъмнение. Чува се изстрел. Осветлението се връща. Мъжът

стои с насочен пистолет към жената. Пистолетът дими.

Жената. Какво правите? Какви са тези шеги?

Мъжът. Халосен патрон. Малко да се развеселим.
Жената. Като нищо щях да оглушея.
Мъжът. Вие, Вие... Аз исках...
Жената. ...кафе...Да, може да изпием по кафе. Гарсон! Гарсон!
Мъжът. Имах предвид...

13
 Влиза Гарсонът с пистолет в ръка.

Гарсон. Ще ми изневеряваш, а? Лъжкиньо скучна. Съсипа ми

живота. (Застрелва я брутално.) Свободно ли е?
Мъжът. Разбира се, заповядайте!
Гарсон (слага на масата бутилка). Знаете ли я тази мелодия: На-
на-на, курвата умря.
Мъжът. Не.
Гарсон. Сега ще Ви науча втори глас. Слушайте: На-на-на, на-на-
на. Курвата умря.
Мъжът. Ха-ха-ха...
Гарсон. Смешна е, нали. И аз като я чух за първи път, и аз се смях.
Ето. (Дава му пистолет.) Постреляйте си.

Пият и стрелят в тавана.

14
 НЯКАК СИ

/на Валери Малчев/

Моята история е необичайна. Аз злоупотребих с алкохола, защото

силно обичах жена си. Дарявах я с върховете на моята
чувствителност. Боях се от деня, в който няма да видя усмивката на
лицето ѝ, леко присвитите очи, потръпващите ръце. Страхувах се. Не
ме е срам да си го призная и затова ѝ се наслаждавах. Денонощно.
Докато стои или се разхожда из къщата. Докато шие някое копче.
Обичах да я възприемам, че е част от очите ми, и страдах при мисълта
за евентуална самотност. И така... Иначе съм весел човек. Обичам
хората. Обичам да пея, да свиря... Не ги крия тия неща, но не знам
дали... или от другото може би, откакто се ожених, друг някак си
станах... Някак си самовглъбен... Да. Самовглъбен и уморен. Купих си
велосипед и колчем обикалях. Тя все беше пред очите ми. С нейните
дрехи, прически, приятелки, проблеми в службата. Исках да я
разбера, но не успях, защото тя някак си се промени. Рядко ме
поглеждаше. Нищо. Просто период - казах си, но се оказа дълго.
Дълго продължаваше всичко това. По професия съм летец и обичам
пространството. Да разперя ръце далеч от земята. Както и да е.
Продавачката в магазина ми налита от време на време. И аз ѝ
намигнах оня ден, но ме срам някак си. Някак си ми е ученически.
Амбициозен съм спрямо живота си, но времето е по-амбициозно.
Определено. Всичко се повтаря. Ето сега например, докато си свивам
цигарата, имам чувството, че вече съм преживял един път този
момент. Дали ще се преборя? С какво? Кой знае? Започнах да се
усмихвам, без да искам. Жена ми това явление я дразни. Все ми вика;
“Що се хилиш?” А аз...не знам... не знам, наистина не знам. Някак си
от само себе си ми се усмихва устата. Как да го обясня? На една
вечеря с приятели не правих нищо друго. Само се смеех и пиех
алкохол. Завчера тя ме нарече невзрачен човек и изрази
разочарование. Бракът е загадка. Но също така има и много по-големи

15
загадки, в сравнение с които бракът е 2 и 2 = 4. Купих мебели за
кухнята. Специална изработка. ...И нея нощ спахме най-неспокойно.
Истинско щастие. Аз съм на 86 години. Нямам още 90, а кръвта ми е
тъй буйна. Всичките ми приятели измряха. Аз обаче държа някак си.
И жена ми, и тя умря. От гимнастика. Една сутрин се пренатовари и
спука артерия. И знаете ли - имам куче. Трето по ред. Погребал съм
две жени и две кучета. И някак си ми е весело... необяснимо леко. Ще
засадя леха, няколко дръвчета и ще пиша писма. На майка ми, на
братята ми, те всички са живи и пият много алкохол. Оцеляваме
някак си сигурно. Уча се да карам ски, също и детски песнички,
приказки, че вече внуци се навъртат. И когато бях летец, няма да
забравя как летенето ми изглеждаше някак обикновено, не го
изживявах като особен момент, а напротив - даже си почивах. Като
направя сравнение със сега, няма разлика. Вчера например гледах
само нагоре в небето и като се събудих - то се съмнало и целият род
застанали над мене - смеят се с бутилки вино в ръцете. И измежду тях
- поп. Що щеше тоя поп там? В родата нямаме поп. Приех го някак
си.

КРАЙ

16
 ЛОВДЖИЙКА

/ на Верчето Коларова /

Познавам един идиот, който държи кучето си в отделен

апартамент. Не мога да си го обясня това и не мога, и не искам
даже, защото, извинявайте, какво е това? Каква психика трябва
да имаш, за да затвориш животното само. Да лежи то по цял ден
на паркета и да гледа цепката на вратата кога ще се появи
стопанинът му. Е, какъв живот живее това куче? Нали е уж
домашно куче? Ако е жаба, или котка, или риба - да, но това е
куче. Иска полянка, дървета... айде добре, разхожда го оня идиот
от време на време за по петнайсет минути, и това е. Но къде е
човещината? Да го погалиш, да му кажеш две-три добри думи, да
си поиграете. Очичките на кучето те гледат с преданост и любов.
Не може, ако си нормален човек, да не отвърнеш, бе. Нямаш
право да подминаваш добрината, бе. Аз всяко кокалче и остатък
от храна отделям за моя Захари... Че аз съм готова и от залъка си
да дам, само той да е добре. И сърцето ми все едно с игли го
бодат, като го гледам тоя моя съсед... Че той сигурно и жена си
ще я затвори в отделен апартамент. Сигурно му пречи. Ами да,
така е най-лесно. Дайте да се изпозатворим по апартаментите. И
тогава - питам ви аз, тая цивилизация как, обяснете ми, как ще се
излекува...
...Оня ден отстъпвам място на една жена в трамвая... тя само
дето не ми повърна в лицето. Такава физиономия направи.
Обиди ми се... Що? Щото ѝ помислих доброто... Е, как тая жена
ще види красотата, да речем, в едно камъче, в ятото, прелитащо
един път и неповторимо в нашия живот? Как тая жена ще усети
уханието на вечната любов, която излъчват пъстроцветните
птиченца? Няма как Защото тя мисли къде какви чорапогащници
са пуснали или ролки за коса, и е завистлива и се чуди каква
простотия да каже в службата си, че да ѝ обърнат внимание. Рови
се, така, някоя клюкичка да докопа и да си я коментира цял ден

17
на кафенце, така... (пауза)
... Аз му казах, притиснах го до стената тоя идиот. Ако ще го
измъчваш в тоя апартамент - викам му, - по-добре ми го дай!... А,
друго се сетих... Като го изведе на разходка, вземе та му хвърли,
моля ти се, една тухла и му крещи като фашист: “Донеси”. Ще си
издере гърлото да вика “Донеси”, “Донеси”, та “Донеси”. Е,
какво да донесе това куче? Какво, бе? Тухлата ли? Викам си,
това вече не може да бъде. Обаче гледам, че онова миличкото
полека-лека отиде до тухлата, захапа я и му я донесе, моля ти се. Пет
минути се мъчеше да я захапе, а оня крещи “Донеси”! А то е тухла, и
на зъбките му - колко им трябва... Ий, кръвното ми направо изби, като
фонтан. И ми падна пердето, слязох аз долу в мазето. Навремето бях
ловджийка, ама се отказах, та я прибрах двуцевката далече от децата.
Взех патрони и от балкона... пам... точно в главата го ударих от
първия път. Точно както Кенеди, ако си спомняте, го уцелиха. Жалко
за човека... И тоя идиот точно така го изперках, даже нямаше време да
разбере какво стана. В главата - пам. И кучето пусна тухлата и сега е в
един двор, ей тук наблизо. Елате да ви покажа!

Отива до решетката на килията и показва.

К Р А Й

18
 ТУП

/на Борето Стоилов/

Трудно ми е да разбера някои неща. Някак си като се случат, и ми

прималява... и така гледам, гледам право напред, да не взема нещо да
падна и да се нараня. А ми се е случвало и върху друг човек да падна,
съвсем ненадейно да го тупна по главата с юмрук, но не щото искам,
ами просто си избликвам. Нещо вътре казва чик - и избликва.
Близките и приятелите ми казват: “Помисли малко, прецени - и
тогава!” И аз ги правя тия неща - мисля, преценявам и взема че хвана
някоя летва или камък, и в главата - туп - и оня туп долу на пода. И по
едно време осъзнавам донякъде, че колкото по мисля или преценявам,
и толкоз по-силно правя туп, та човекът ме гледа с бялото на окото, и
реших собствено да не мисля въобще, ами, така, да си стоя просто
някъде, докато нещо ми се появи. Майка ми ми носи храна,
безалкохолно, вестник, аз гледам и не мисля... Ям, мия си зъбите,
гледам в огледалото, виждам, че съм аз, и ми е по-спокойно.
Например виждам прозореца, там перваза... и там едно птиченце
нещо подскача, не ме касае собствено, шие майка ми на машината,
трака-трак, птиченцето... не че няма и дървета и листа, и един голям
комин, нищо не претендирам. Сняг вали много, явно така си трябва,
пипам си лицето - брада, бръсна се спокойно, спя, не да не спя, но
през деня пак спя, пък по някое време вземе да зазвучи музика и аз
така си слагам ръцете на ушите, щото вътре избликва. Музиката си
тече и оня ден, като се изпотих, сякаш ми се издължиха ръцете, взе да
ми тупка главата, така, и мускули усетих, че имам за първи път.
Силно, силно ми се видя слънцето. Хубаво изгря, отпразнувахме го
ние, а музиката широка, широка, обкръжава ме целия, искам, така, да
я пипна, някак да я уловя, е, бягам из квартала след музиката. А, да
отбележа - аз собствено избягвах музиката, понеже важни хора
препоръчаха да не би да изпадна в невъздържаност и трябвало съвсем
шумовете да ги намаля, та по тая причина и музика, и телевизия, и
радио аз избягвах. Стоях си така на улицата, на пейка или, така, на

19
балкона просто стоях. Пък си остават в миналото тия дни. И сега,
където да отида - познати- непознати ми свирукат с уста, различно,
тананикат мелодийки или на инструмент, а аз гоня музиката,
причаквам я, дебна хитро, от ниско долу я заобикалям и - туп, ловя с
ръцете, въртим се из паднали листа, където има, овладявам. Няма как.
И оня ден, да ви споделя, съвсем без да искам, на една китара като
налетях, свири оная китара, истинска сладурана, от тук, от там,
започвам по нея - не се измаря съвсем. Питам я - Искаш ли да си
починеш? Не - казва тя, - не ща почивка, не ща ръце аз други да ме
галят, а твоите да чувствам. И работих, работих върху една мъничка
нота, и те ми пляскат хората. Един като се ухили, чак ме достраша,
майка ми стои с лекарствата и с една спринцовка и ми пляска тя. Че аз
си помислих: Гледай ти как можело да стане в такъв ден да не
мислиш въобще и... туп - вече с нови обувки се разхождам извън
града, там, до един стар локомотив чета книга. И вали, и чета аз до 17
ч., и после вкъщи с майка ми. В Ню Йорк ме премести тя, точно до
някаква сграда да ходя. Да съм ходил около 800 пъти, едно и също
свиря с китарата, там те го слушат в една кабина, и то по няколко
пъти, и ме питат добре ли съм журналистите, аз казвам, че съм си
добре, и има дни, ми казват - колко хиляди хора ме чакали, аз малко
избликвам и току тупна с крак от нерви... как да се срещна с тия хора?
Как да си поспя срещу прозореца, като го няма дървото, ами има една
моя снимка голяма, са я залепили на отсрещната сграда. Все едно не
се виждам в огледалото, ами като погледна навън - пак аз... Аз обаче
съм скромен човек... Ето - ям само шоколад, че тази китара мен само
чака..
Свири виртуозно.

КРАЙ

20
 ИНФАРКТ

/Монолог на един съвременен мъж/

Ние живеем според американския стандарт. В това нямаме дилеми

и сме убедени, че така трябва да е.
Изглеждаме добре, защото козметиката, която използваме, е от
натурални, екологично проверени продукти, като например: жожоба,
акация, коприва, билки, женшен и въобще много от този род чисти
неща. Пренасяме природата в домовете си и тя ни разкрасява. Ето
храната... Да вземем сега храната... Конфитюрчето е без консерванти,
все едно домашно приготвено, пише „ произведено в планинските
райони на Холандия”. Холандия! И то конфитюрчето само да е, а то
не е само то... ето и маслото, и житните продукти, колбасът, сирената,
кашкавалите...
И пием изключително минерална вода - богата на минерали,
пречистваща, която и тонус дава, и добро самочувствие... водата, ако
имаш проблеми, пиеш минералната вода и тя успокоява нервната
система, респективно - проблемите не тормозят тъй силно. Въздухът
се регулира от климатична инсталация, както и съответно неговата
температура - това, защото градският въздух е мръсен и вреден е той,
а без кислородно изобилие мозъкът издава багажа, а ние с мозъци
работим, мислим... Та, значи, в автомобила също имаме климатична
инсталация и така - от чист въздух на чист въздух се придвижваме...
Е, само в супермаркета дето си е свинарник, но там не зависи от нас,
няма как... Чухме обаче, че скоро ще въведат доставки по домовете и
ще отпадне ходенето в супермаркета.
Детски глас: Татко каза, че наща климатична инсталация толкова
силна била, че можела, ако двайсет души наведнъж пръцнат, за
двайсет секунди да изсмуче - и все едно че не е било пръднато. Значи,
в училище го сметнахме с другите деца, че един човек, ако пръдне, и
за една секунда пръднатото му изчезва.

21
 Мъжът: Да, тате, тихо сега!...
Животни нямаме... То детето иска куче, но аз съм казал - куче, като
си купим къща, на двора... Иначе знаете - тении, бълхи, бяс даже е
възможно, да чукна на дърво... У нас дървото е тиково, или така
нареченото желязно дърво... скъпа мебел и какво друго... друго,
друго... Вечер нямаме бърза работа, ходим си натам-насам из къщата
или с приятели се събираме на уиски... У нас уискито само КАРДЮ,
кашуто с торби го ядем и като се съберем с приятели, всеки, така, по
нещо разказва, какво ново, какво си купил, някоя много интересна
история, слушаме музика и така си... въобще страхотно си
прекарваме, направо такива фиести... супер изживявания, дето във
филмите само можеш да видиш... Супер жестоки неща си оформяме,
супер сме си... И изобщо, живеем го тоя живот като американци, и
какво повече...?
То, ако погледнеш реално, живеем ние така, обаче не е чак да сме
без проблеми... Не е чак да се смеем, както сега. Даже често се
споглеждаме и едно такова усещане се придобива... за... нищо. Нали
сигурно сте усещали да сте НИЩО? Момент, да е по-точно...
например сутринта едно дете мина с колелото си така близо до мене и
ме изпръска с вода, пък аз като взех че му теглих една майна, и то
като ме погледна, като голям човек, все едно ми е на годините, и ми
стана неудобно... Иначе пък, като си помислих - тоя панталон в края
на краищата струва 200 долара... и после пък, от друга страна, нали в
гардероба имам 20 такива. Прибрах се вкъщи, наядох се едно хубаво
и оправих едни стари сметки. Бая работа свърших.
А дъщеря ми пък намерила един маркуч и решила тя да полива
градината. Все едно тая градина не я поливат ежедневно...
И ѝ казвам - Остави го тоя маркуч, има кой да полива градината - и
тя взе та се разрева... Че като я наплесках, и с маркуча даже я праснах
два пъти, и забрави и градина, и поливане, и ... както и да е, да не се
нервирам. Не че съм лош човек, но що пък да не ме поздравяват?!... Е,
питам се... откакто живеем в тая къща, не че ми е от голяма важност
или пък толкова да не мога без един поздрав, но... Що да не ме
поздравяват - ей така, от куртоазия даже... даже и така?!?... Защо един
друг се поздравяват и в супермаркета, и на улицата, а мене все едно че
ме няма...? Защо? Нищо лошо не съм им направил... Завиждат ли ми?
Сигурно ми завиждат... за колата или за хубавите дограми... Щото на

22
мене само дограмите ми струват колкото на тях цялата къщица. И си
мислят, че като не ме поздравяват, ще се хвърля под влака... ще ми
накривите на мене шапката. Умрял съм им за поздрава... Нещастници,
плебеи... На какво отгоре бе, чак изумявам, значи?!? На какво отгоре
ще ми се правят на царе, все едно не ги виждам, че само кисело мляко
и хляб нагъват и дънките им - да пресяваш баластра с тях... Откъде
пък това самочувствие бе, го извадихте?! Откъде? Да не би да сте
нещо no-развити умствено? Може. Ама как... да, той съседът отляво
работел в правителствена болница, хирург, и преподавател бил там, и
някакъв си носител на премия за хуманизъм... Той е Велик ум и той
вече е къде-къде по-нависоко от мене... Е, какво да направя аз? Да му
измия краката ли? Айде моля... Айде добре - хирург, добре, помага
там на хората... Както и да е... Ами тоя от провинцията? Той пък
пишел книги. Той що не поздравява? Нали е уж културен? Що?
Пишел книги и бил професор и много ученици... и какво ти пречи да
си човек бе, професоре??? Награди... те ми казаха там, жена ми му
била чела книгите... Е, добре де, хубаво... Жена ми я поздравява, а
мене, дето ще го замерям от тука до границата с пари и ще му купя
книгите до края на живота му, целите му тиражи ще изкупя, да не
види една стотинка, да стои като бухал у тях... мене няма да се сети да
ме поздрави... Кажи, професоре, какво ти става на устата, като ме
срещнеш?! Да не се вълнувам много, че може и инфаркт да получа...
Затова пия, ето вижте, пия - от Германия ми ги доставят специални
хапчета, които, усетиш ли, че вървиш към инфаркта, и гълташ едно, и
хоп... Смъртта е винаги близо и дебне... дебне да те изненада. Хоп,
едничко - и готово. Здрав съм си. По природа съм си здрав. От баща
ми явно... Той е бил планинар, дишал е чист въздух, а не като тоя
тука, дето дишаш все едно си астматик и ... и я врънкам аз жена ми да
си вземем една вила извън града, на чистия въздух... и хора няма да ти
се пречкат ... имаме възможност, веднага можем да купим... Тя - не, та
не. Като че ли няма кола и не може да идва в града, когато ѝ се прище.
Що ще ме манипулира тя мене?! И то, като погледнеш, направо ме
манипулира, все едно съм някой глупак и все едно не съм аз мъжът в
тая къща... Докога ще си търпя и ще преглъщам... и сапунерката ми
пак е пълна с вода... все едно не мога да му кажа аз на шефа да върви
на майната си... мога, естествено, и без него мога... ще ме прави той
мене за резил пред колегите... Нямало да съм заминел за Северна

23
Каролина, защото съм забавил три превода... какво иска да ми докаже
той... Че е голям мъж!? Че като бивш съпруг на жена ми може да ме
манипулира както си ще!?! Не съм решил - не съм го сринал, щото
зная всичките му кирливи ризи... Как се живеело без хора на тая вила?
Ей така, живее се... Няма да пазаруваш всеки ден и да им гледаш на
съседите тъпите мутри, ами ще гледаш планината или видео ще си
гледаш... е, детето... Жена ми какво си мисли, че нямам право да
променям тоя живот? Какво иска тя от мене - подчинение? Че аз да не
съм ѝ слуга... Аз съм зодия ОВЕН - водач... Аз имам мисия и аз тази
мисия ще я изпълня... кораби, уредена мрежа за експорт... тука в тая
глава зреят велики дела, няма случайна секунда в моя живот.
Наполеон също е бил подложен на изпитания... и не само той...
Ами Орест? Ами, оня... Спартак... оня ден изби горещата вода и два
часа съм изпомпвал вода от мазето... коя е тази персона, дето ще спре
отприщения бент???... Шефът ли? Жена ми ли? Кой? Кой? Кой? ...
Ако трябва, ще взема един багер и сам ще си построя вилата, и
архитект сам ще си бъда... от копка да ключ... с ей тия ръце... Какво
ми е? Мислят си те... живуркат си и си мислят, че ще ги търпя аз
вечно и ще им играя по свирката...
Благородният метал благородна ръжда хваща... и я виждам много
добре как ми бърка из джобовете за бележки от други жени, в
лайсната на колата я виждам как тайно си оправя чорапогащника,
щото г о е с ъ - б у - в а - л а - ааа... да... въргаляла се е с него, с
братовчед ми - актьор в операта... Дон Кихот... бърза, като се върне от
работа, да си уговори срещичка с приятелка, само и само да не е
вкъщи... Все едно не съм обзавел дом, уютен и полезен за семеен
живот, дом за 270 000 долара...

Не знам какво е семеен живот, щото пък и за какво се събрахме с

тая жена... щото забременя? Ама дали е от мене, един Господ знае...
още утре ще направя ДНК-анализ на детето... още утре... Момент,
хапче от Германия... А!? Свършили са хаповете... Нищо де,
свършили- свършили... Вземам от видеотеката романтичен филм и
само щерката го гледа.. Вземи романтичен филм! - поръчва ми жена
ми... Вземам и като го пусна, тя на средата на филма се опулва
насреща ми с влага в очите, явно иска нещо, а филмът си тече...
Питам я да го спра ли? Не - казва тя и продължава да ме гледа с
особен поглед. Изтърваш действието - казвам... Нищо - отговаря тя в

24
една такава меланхолия... И сега това продължава известно време и
после хвърля дистанционното, фръцне се и духне нанякъде... Е, какво
иска, да хукна подире ѝ ли? Е, няма да хукна... няма... Що филми съм
изгледал така... Малката заспива, аз гледам като идиот, сам в 23 ч.,
филм за психичноболни и една, дето от любов превъртяла и пак от
любов влезнала в ред... Сам, гледам видеото... видеото... Вместо да ме
гледат мене по новините как откривам филиали на фирмата в
Брюксел например...
... Не ме разбират тия хора, и там им е грешката... Ще съжаляват...
Един ден ще си блъскат главите как не са били по-съобразителни и
как не са ме пазили и уважавали... Далновидност им липсва и
способност за проумяване на основните двигателни неща от краткия
ни живот, каквито са например: да си валяк, братко... да мачкаш... да
ги рутиш... Който ти излезе насреща - директно в муцуната, няма
прошка, брате, никаква милост... Няма „да изчакаме, да видим...”
шибаш коня и цепиш напред, да ти гълтат прахоляка, да измират там
гнидите му нещастни ... да гният в мизерията там, мамицата им
затлачена селяндурска... и това е то да имаш писта в живота... да
жулиш мотора... Стапяш буталата, слагаш нови и пак с мръсна газ ги
издухваш... Няма приятели, няма деца, майка, татко - никой, братче...
Дето има една приказка - САМ ЮНАК НА КОНЯ... и той народът го
е казал много точно, много образно го е извел това, че юнакът и сам
да е, но е на коня си... Разбирай, значи - пълна бойна готовност, значи
- никакви компромиси, с никой... и колкото и врагове да са - няма,
братче, никакво значение... щото, ако си юнак, значи си и парен чук...
лъв си, значи... изтребител, ледоразбивач... Значи, откъдето и да го
погледнеш, сложил си му юздите на тоя живот и препускаш и тогава,
брате, ти си перпетуум-мобиле... разбирай, значи, че си си супер и аз
съм си супер... супер съм си., супер... Какво стана? Нещо стана...

Мъжът умира.

25
 И като безумец с брадва във ръка
във онзи час ни следваше съдбата
От филма “Огледалото”, А. Тарковски

ОБЪРНЕТЕ ВНИМАНИЕ
/едноактна пиеса/

на Петър Гюров

Действащи лица:

Съдията
Гроздан Ушев Челиков, обвиняем
Пенелопа Кривакова Пенелопова, съпроцесник
Обвинител
Защитник
Съдебни заседатели
Охрана
Публика от няколко граждани и техните гласове
Стенографка
Джонатан, внук на съдията, около 17-годишен
Място на действие, съдебна зала

В залата всички са заели местата си с изключение на Съдията.

След пауза
Съдията влиза.

Съдията. Това е вътрешно разследване. Медиите, вън!

(Към Гроздан.)... Вие, признавате ли, че се казвате Гроздан Ушев?
Гроздан. Признавам.
Съдията. А за виновен признавате ли се?

26
 Гроздан. Признавам се за много виновен.
Съдията. Разкажете каква е вашата невероятна история! Гроздан.
Всичко се случи, когато на път за провинцията тя влезе в моето купе и
аз веднага разбрах колко силно я обичам. Казах ѝ, че ще ѝ купя къща,
кола и всичко, което пожелае, само да се омъжи за мен. Отворих
прозореца, за да и покажа колко ценя дивната природа, издекламирах
сонет от Шекспир. Тя много се смя, но нищо повече. Лицето ѝ беше
ангелско. Спрях влака с аварийната спирачка, сграбчих я и избягахме
през нивите. Оженихме се в близкото село. Имах пари в една банка,
изтеглих ги и купихме апартамент, а тя все си беше с ангелско лице.
Доверих ѝ чувствата си безрезервно. И тогава...
Съдията. Продължавайте!
Гроздан. Заминахме в Сингапур на екскурзия. Там тя си загуби
златния часовник, който ѝ бях подарил за сватбата. Наех водолази-
професионалисти, но напразно. След време разбрах, че го е продала за
бижута.
Съдията. Бяхте ли наясно, че като държавен служител нямате
право да напускате страната без съответното разрешение. Уведомихте
ли Министерския съвет или генералния щаб на нашата страна.
Гроздан. Признавам, постъпих подло спрямо нашата страна, но
разберете ме, бях влюбен, дори обичах тази жена.
Съдията. Давам думата на обвинението.
Обвинител. Видели са ви да обядвате и с други жени.
Защитник. Протестирам, това няма нищо, ама абсолютно нищо
общо с делото.
Съдията. Отхвърлям те. Продължете си.
Обвинител. С кого обядвахте в Ню Йорк на 8-и август?
Гроздан. С посланичката на Кувейт. Дължеше ми пари.
Обвинител. За второто не съм ви питал.
Гроздан. Знаех, че няма да се сдържите.
Обвинител. Нямам повече въпроси.
Съдията. А сега вие, защитнико. Старт.
Защитник. Много ви благодаря, уважаеми. И така (На
всеослушание.), погледнете този човечец. На какво би могъл да се
оприличи? На едно малко котенце.
Съдията. Господине, вие защита ли сте, или някакво подобие на
защита? Този човек разчита на вас. Какво става?

27
 Защитник. Простете... простете... (Рови в документи.) Простете ми!
Изглежда съм сбъркал документацията по делата. (Към Гроздан.) Вие
как се казвате, извинете?
Гроздан. Гроздан Ушев Челиков.
Защитник. Да, ето... намерих го.
Съдията. Но моля ви, подготвяйте си нещата вкъщи! Това е
аматьорщина.
Защитник. Господин Съдия, мерете си приказките, защото знам
някои неща за вас, когато сте били прокурор.
Съдията. Добре. Продължете!
Защитник. И така. Пред вас, уважаеми съдебни заседатели, Те-
мида е изправила нещастната любов на този човек. Кой не се е
влюбвал, кой не е правил лудории в името на изгарящата клада в
сърцето?
Глас. Койчо.
Съдията. Вън.
Глас. Койчо да излезе на пропуска.
Съдията. Койчо, станете!
Женски глас. Той спи. А, събуди се.
Съдията. Койчо, марш вън.
Койчо. Слушам.
Съдията. Давайте защитата!
Защитник. Гроздан има нещастно детство. От малък е психически
малтретиран, обърнете внимание “психически”.
Обвинител. Кой го доказва?
Защитник. Доктор Шпрее. Вътрешни болести. Майор.
Обвинител. Приемам.
Защитник. Може ли?
Съдията. Какво искате?
Защитник. Да продължа.
Съдията. Exactly.
Защитник. Въпреки че Гроздан е малтретиран, завършва основното
си образование успешно. Под натиска на родителите си следва военна
академия в Петербург, специалност “Междуконтинентална балистика
на ракетните звена”. Завършва с медал за отличие и е почетен
гражданин на Питсбърг, САЩ. (Ръкопляскания.) На 26 години е
произведен в чин “генерал” и изпратен като представител на военните

28
академици в Брюксел, Белгия. (Ръкопляскания)... И сега, обърнете
внимание - Гроздан нито веднъж до този момент не се е влюбвал.
Убивал е хора, но за любов не му е оставала и минута. Представете си
как е гледал филми с целуващи се страстно герои и влюбени двойки
по парковете. Гроздан е страдал истински, дълбоко и не е споделял
това дори с генерал Съсев.
Обвинител. Въпрос?
Съдията. Разрешавам, естествено.
Обвинител. Нека генерал Съсев потвърди гореказаното от
защитата!
Съдията. Тук ли е достопочтеният генерал?
Глас. Той умря.
Съдията. Как така? Вчера говорих с него по телефона. Коя сте вие,
станете веднага, ако обичате! Веднага!
Глас. Аз съм негов партньор по бадминтон. Работя в отдел “Лоши
хора”. Тази сутрин едно врабче прелетя ниско, помислих, че е
перцето за бадминтон и го изпрасках ето така (Удря банката и тя се
строшава.), генералът явно се е изплашил или изненадал, защото не
реагира, и врабчето влезе в устата му. Той се задави и умря.
Съдията. Добре, седнете.
Глас. Слушам.
Съдията. Нататък, препускай! Искам сензация.
Защитник. И така, животът си минава. Гроздан Челиков изпада в
депресия и започва да харчи пари за колекцията си от карети. Търси
любовта и сред обикновените хора. Влиза в магазините, държи се
вежливо, отстъпва място в градския транспорт и се старае да завързва
запознанства. Обърнете внимание, запознанства, а не авантюри на
дребно. В този период бива ранен от заблуден куршум и лежи в
болница с 18 шева до гърдата.
Съдията. Моля заседателите там да не се преобличат още. След
малко ще дам почивка.
Глас. Много е силно парното.
Съдията. Ами силно е, аз да не съм парнаджия.
Глас. Поне саката да си свалим.
Съдията. Добре, добре. Кой сте вие там с фуражката? Открийте се!
Веднага!
Глас. Полковник Сополски - адютант на полския посланик у нас.

29
 Съдията. Я, ако обичате, светнете лампите, че ми е тъмно!
Сополски. Слушам, господин съдия! (Светва. Залата надава
одобрителен възглас. Някои от съдебните заседатели скандират
"Гладни сме”.)
Съдията. Тихо. Изтрайте още 15 минути!
Глас. След 15 минути всички сандвичи ще са изядени от
прокуратурата.
Съдията. Тук се разглеждат човешки съдби.
Глас. И ние сме хора.
Съдията. Вие сте нереализирани хора. Слуги.

Дълго мълчание.

Съдията. Продължете защитата, но по-бързо, хората не са

закусвали.
Защитник. Гроздан излиза от болницата коренно променен.
Знае два езика, борави свободно с компютър и пее кънтри.
Колегите му са във възторг. Подаряват на Гроздан балистична
ракета, разположена върху карета с генералски флаг. Все пак той
решава да използва отпуската си по устав, за да посети майка си.
Обърнете внимание - майка си. Качва се на първия влак,
откупвайки цялото купе. Чете книги, пее и пуши, потопен в
зеления пейзаж. Сам със своята самота. Изведнъж божественото
природно огледало е раздробено с един образ. В отражението на
прозореца Гроздан вижда жена, и то сама, която се суети да влезе
ли, или не. Той поема нещата в свои ръце... за огромно негово, а
впоследствие и мое разочарование. В купе № 6 започва
трагичната история на един излъган ерудиран държавник.
Гроздан потъва в океана на сляпата любов. Обърнете внимание -
сляпата любов. Той става обект на хладнокръвна измама,
изнудване и подигравка. Генерал Гроздан Челиков е
изманипулиран от тази жена. Пенелопа Кривакова Пенелопова -
пекинската шпионка постига своята цел! (Ръкопляскания.)
Настоявам да бъде оправдан.
Съдията. Почивка. Не се разпръсквайте много. Чухте ли?
Гласове. Добре, господин съдия. Веднага. Без промяна.

30
 След почивката.

Съдията. Кажете си името, моля!

Пенелопа. Пенелопа Кривакова Пенелопова.
Съдията. Години?
Обвинител. Протестирам.
Съдията. Не се приема. Години?
Пенелопа. Седемдесет и осем годишна съм.
Глас. Лъже.
Съдията. Закълнете се!
Пенелопа. Добре, излъгах. На седемдесет и три години съм.
(Ръкопляскания.)
Съдията. Как сте запазили този външен вид. Изглеждате на 26-27
години.
Пенелопа. Пила съм отвара от корени, практикувала съм йога и
някои техники на дишане.
Съдията. Благодаря. Знаете ли за какво сте тук.
Пенелопа. Чух различни версии от приятели.
Съдията. Аз също, за съжаление.
Заседатели. Ние не знаем нищо.
Съдията. Вие сте мързеливи и пропаднали хора, затова не знаете.
Слуги. (Мълчание.) Обвинението?
Обвинител. Аз съм пас.
Защитник. Може ли?
Съдията. Какво искате?
Защитник. Думата.
Съдията. Давайте сега, айде!
Защитник. Погледнете тази жена! Тя е хладнокръвна и нахална, но
аз ще ѝ покажа кон боб яде ли! (Избухва.) Кучка азиатска...
Съдията. Дръжте го! Точно така.
Защитник ... мисли се за недосегаема ли?! На мушката си, да
знаеш. Пътуваш към ада...
Съдията. Я да се успокоите. По-трезво.
Пенелопа (към защитата). И не ме обиждайте. Това си е
неуважение към съда.

31
 Съдията. Благодаря, Пени. Челиков, искате ли нещо да споделите.
Гроздан. Да.
Съдията. Давайте смело, сега, бързо!
Гроздан. Аз съм жертва на една жестока неправомерност.
Съдията. Имате право на това, но в края на краищата ще обясните
ли постъпките си. Признавате ли се за виновен.
Гроздан. Не искам да говорим за това сега.
Обвинител. Искам думата!
Съдията. Ето, давам ви думата.
Обвинител. Позволете ми да запозная следствието със същината на
цялата проблематика.
Съдията (към стенографката). ... Моля... Какво било! А-ха...
Повторете пак, че стенографката не е успяла да го запише.
Обвинител. Позволете ми да запозная следствието със същината на
цялата проблематика!
Съдията (към стенографката). Записа ли?
Стенографката. Да, господин Съдия.
Съдията. Ако още един път се наложи да повтаряме заради тебе,
ще те изхвърля от системата на правосъдието. Чу ли?
Стенографката. Голяма работа.
Съдията. Нататък, газ!
Обвинител. Уважаеми господин Съдия, господа съдебни
заседатели, уважаеми граждани, и вие, господин Челиков...
Съдията. Спазвайте чиновете на военните служители.
Гроздан. Благодаря.
Съдията. После ще си благодарим. (Към обвинението.) Ало,
издухвай вече!
Обвинител. Генерал Челиков е продал 8 броя балистични ракети с
ядрен заряд на американското правителство, освен това - секретна
информация за находящите атомни скривалища и фотоси на секретни
проекти. С получените милиарди долари щедро се е размотавал с
Пенелопа Кривакова из най-затънтените точки на земното кълбо,
отдавайки се на похот и разсипия. На всичкото отгоре Пенелопа е
доказана и добре позната пекинска шпионка, емигрирала в Парагвай.
Пенелопа. Протестирам!
Съдията (удря ѝ шамар). Ще протестираш у вас.
Глас. Ако още веднъж я удариш, ще те заровя в земята, така че

32
няма да те открият и от природонаучния музей.
Съдията. Извинявай.
Пенелопа. Протестирам.
Съдията (удря ѝ шамар). Ще протестираш у вас. Курвенски номера
няма да преглъщам.
Глас Сега те убих.
Съдията (стреля с пистолет). Изнесете го!
Пенелопа. Густав, защо се издаде?
Густав (лежи смъртно ранен). ... от любов... от любов, прелестна
моя Пенелопа. Помниш ли нашите срещи под Айфеловата кула.
Цветята наоколо, канделабрите, прелитащите самолети. Ти държеше
чадърче, а аз потъвах в очите ти от щастие. Вземи тази полароидна
фотография и кажи на Агафе, че винаги съм я обичал. Кажи ѝ, че
нейният татко умря от... от...
Пенелопа. Густав, не умирай!!!
Густав. от... любов. (Издъхва.)
Пенелопа. Стига вече жестокост, стига смърт! Нима съм
обречена?!
Защитник. Не ѝ вярвайте, това е симулация!
Пенелопа. Простак.
Защитник. Простак е този, който те е възпитал.
Съдията (вика). Тишина. (Тактува с чукчето и пее.)

Всичко се случва на живия човек и нищо на мъртвия.

Затова, обичайте се цял живот, туй ви казва мъдростта.

Пенелопа (към Гроздан). Ти си виновен.

Гроздан. Не опорочавай връзката ни!
Пенелопа. Аз ли я опорочавам? (Смях.)... Знаеш ли, Гроздане,
когато дръпна аварийната спирачка, повярвах колко силни са били
чувствата ти. Не случайно се омъжих за теб. Аз съм шпионин, но
това, че ти се оказа продажник, е чиста случайност. Откъде да знам,
че си генерал от командването? Не съм настоявала да живея в
охолството, с което ме затрупваше, но ми беше хубаво. Мислех, че си
достойно забогатял човек. Уви! Излъгала съм се в теб... Знаеш ли,
Гроздане... ако ми беше казал за тези ракети, щях да ти помогна да ги
продадеш много по-изгодно, например на афганците, и да не ни
заловят, но ти... да... ти... ти никога не ми се довери, а уж ме обичаше.

33
 Съдията. Стига вече, стига!
Гроздан. Наистина те обичам.
Заседателите. Браво, браво!
Пенелопа. Ако не беше избързвал, сега вече да сме на Маями с
шейховете на масите.
Гроздан. Ще бъдем! Нали баща ти обеща да ме оправдае.
Съдията. Каквото съм обещал, ще го изпълня.
Защитник. Вуйчо, аз си искам своето.
Съдията. Ако брат ти ми целуне ръка за прошка.
Обвинител (примирен). ... Прости ми, вуйчо. (Целува ръка.)
Съдията. Мир. Да живей Мира. (Към стенографката.)... Изгори
всичко, Пенке!
Глас (далече). ... Нищо, Пенке, няма да гориш, да не ти изгори
животецът.
ПЪЛНО онемяване и сконфузил.
Съдията. Това е внук ми Джонатан.
Влиза Джонатан с автомат в ръка.
Джонатан. Ще ме елиминирате, а? Обърнете ми внимание,
наивници! (Зарежда автомата.) Мерзавци! Винаги сте
подценявали новото поколение.
Стреля и избива всички до един. Пали цигара и изпълнява
монолога на “Хамлет ” от Шекспировата пиеса.

Да бъдеш или да не... и т.н.

КРАЙ
8 декември 1997 г.
Зима.
Студено.

34
 ФИНАЛНА БОРБА
/психологически скеч в едно действие/

Съревнование в областта на умствените постижения между

трима професори, представители на три висши учебни заведения.
Водещ на състезанието е човек със съмнителна стойност по
отношение на живота си.

Водещ. Добре дошли в най-авторитетното състезание в областта

на умствените постижения. Нека ви припомня, че то е част от
международната верига “Аз съм умен”, която има за цел
популяризирането на духовната и мисловната работа у нас, хората.
Представям ви нашите участници тази вечер: №1 професор Попче от
“Южния университет”, № 2 професор Дробче от “Здравната
академия” и № 3 професор Кръгче от “Висшия лицей за изящни
изкуства”. Да ги аплодираме! И така, всяка област има по пет
въпроса. Започваме с областта “Енциклопедия”. Моля за тишина и
внимание! Какво значи думата “автомобил”? Дробче натиска пръв...
Дробче. Автомобилът е тази част от архитектурната постройка, в
която има най-голямо базисно съпротивление на основата, и също
“автомобил” е марка датско лепило за корабни платна.
Водещ. Съжалявам, обаче отговорът ви е грешен... Кръгче натиска
своя бутон...
Кръгче. Без да искам... Тука е много тясно.
Водещ. Попче?
Попче. Автомобилът е самоходна машина на три или повече
колела, изобретена от човека с цел превозване на хора или товари от
едно място до друго. Като основно предимство му се отчита лесната
експлоатация и поддръжка и спестяването на тежък физически труд.
Водещ. Отлично! Кръгче?
Кръгче. Да?
Водещ. Имате право на допълнение.
Кръгче. Автомобил?
Водещ. Да.

35
 Кръгче. Не знам. Той каза всичко... Мерси.
Водещ. И аз ви благодаря. Господа, продължаваме със следващия
въпрос. Той е от областта “Животни”. Слушайте! В каква природна
среда живее костенурката? Кръгче?
Кръгче. Не знам.
Водещ. Дробче?
Дробче. Във въздуха.
Водещ. Грешка.
Кръгче. В пещерите.
Водещ. Не.
Кръгче. Извън тях.
Водещ. Къде по-точно?
Кръгче. Пред самите входове на пещерите.
Водещ. Не!
Дробче. Обитава високи дървета... Боабаб, топола...
Водещ. Грешите и този път.
Кръгче. Костенурката спи на камък.
Водещ. Не.
Дробче. Може ли въпроса пак?
Водещ. Може, но това ще е последният ви опит, че доста
затлачихте.
Дробче. Добре.
Водещ. В каква природа живее костенурката?
Кръгче. Близо да яде и подслон.
Водещ. Не мога да приема. Дробче?
Дробче. Ами тя живее в пустинята Гоби.
Водещ. Грешка. Попче?
Попче. Костенурката живее във водата и понякога излиза на
сушата да си снесе яйцата...
Водещ. Перфектен отговор на професора. Костенурката живее във
водата... Нека преминем към следващия въпрос от третата, последна
област, която е “Храни и напитки”. Чета: Любимата напитка на
древногръцкия бог Дионис е...? Дробче светва.
Дробче. Това е цитрусовият екстракт амброзия.
Водещ. Грешите. Първи път... Дробче пак?
Дробче. Любимата напитка е амброзия и тя е била главно
предназначена за сватби по време на олимпиадите тогава и след

36
военни действия в града.
Водещ. Съжалявам, но втори път грешите... Кръгче?
Кръгче. Светна ли?
Водещ. Да.
Кръгче. След малко ще кажа.
Водещ. Защо натискате тогава?
Кръгче. За всеки случай, но...
Водещ. Знаете ли отговора, или се колебаете?
Кръгче. Още мисля за костенурката...
Водещ. Мислете за любимата напитка на бог Дионис!
Кръгче. Добре.
Водещ. Професор Дробче, пак натискате, надявам се да сте точен?
Дробче. Любимата игра на бог Дионис е волейболът.
Водещ. Не игра, а напитка... Напитка!!!
Дробче. Напитката е... според мен амброзия.
Водещ. Не е!
Дробче. Тя е!
Водещ. Не е тя! Достатъчно, моля! Кръгче светва...
Кръгче. Не знам... Въобще не се сещам... Мерси!
Водещ. Професор Попче?
Попче. Дионис е богът на виното, защото по време на празниците
в негова чест се е правело и пиело вино в огромни количества. Оттам
и наименованието Трифон Зарезан.
Водещ. Глупости!
Попче. Обърках се... Що се отнася до амброзията, за която
колегата твърдеше невъзпитано, то тя е любимата напитка на
боговете от планината Олимп в Турция.
Водещ. Благодаря ви, професор Попче. С това завърши първият
кръг от състезанието. Ето и класирането до момента: Първо място за
професор Попче, второ място за професор Дробче и професор Кръгче
не се класира, но продължава... Връщаме се отново на темата
“Енциклопедия”. Да видим втория въпрос от тази невероятна област!
Ето го и него... Как се наричат съоръженията, които свързват двата
бряга или две точки, между които има голямо разстояние? Дробче е
първи?
Дробче. Те се наричат мантинели и опасват пространството с цел
да изолират зоната на активно движение от зоната на населения

37
район, обезопасявайки и едните, и другите от евентуално
произшествие или несполука в личния живот на хората от no-средна
ръка за Новогодишните празници.
Водещ. Не.
Дробче. Мерси.
Водещ. Кръгче?
Кръгче. Не съм натиснал... Тоя път не съм.
Водещ. Натиснете, ако знаете!
Кръгче. Колебая се, но мога да кажа нещо...
Водещ. Не бързайте! Дробче натиска своя бутон...
Дробче. Съоръженията с коя буква започват?
Водещ. Искате джокер?
Дробче. Искам, да, искам джокер!
Кръгче. И аз искам!
Водещ. Първо на професор Дробче.
Кръгче. По-възрастен съм, но ще преглътна.
Водещ. Съоръженията започват с буквата “м”.
Дробче. Само с “м” ли?
Водещ. Да. Кръгче?
Кръгче. Аз за джокер...
Водещ. Съоръженията са предимно от желязо и бетон.
Кръгче. Мерси.
Водещ. Кажете, Дробче!
Дробче. Мрежи. Това са мрежи.
Водещ. Какви мрежи?
Дробче. Телени мрежи...
Водещ. Не познахте. Това ви беше вторият опит. Имате още един.
Кръгче натиска за отговор.
Кръгче. В момента нищо не ми хрумва, още малко...
Водещ. Дробче, вие пак натискате. Съзнателно ли е?
Дробче. Да. Става въпрос за съоръжението... Знам. То е
съоръжението “макара”, която има широк аспект на използваемост
днес и занапред при нужните условия, естествено, ако няма
свръхнатоварване под кръста.
Водещ. Нищо общо с отговора... Професор Кръгче, вие ще се
пробвате ли пак?
Кръгче. Ами ... да.

38
 Водещ. Слушам ви.
Кръгче. Нямам какво да кажа. Нищо не знам. Мерси.
Водещ. И аз благодаря. Ваш ред е професор Попче!
Попче. Съоръженията, за които става дума, се назовават мостове и
те не са одушевени предмети, защото не играят роля в политиката...
Водещ. Стоп! До тук. Отговорът ви е верен, но малко започвате да
се отплесвате. И така, господа, продължавам с втория въпрос от
областта “Животни”. Пригответе се, защото той е по-труден от
предишния! Готови ли сте... Кръгче, вие светвате?
Кръгче. Това е слонът.
Водещ. Какво?
Кръгче. Слон.
Водещ. Аз още не съм задал въпроса...
Кръгче. Извинете!
Водещ. Тишина! Един древен европейски пътешественик описва
по следния начин животното, което е видял в джунглите на Африка.
“И тогава измежду дърветата видях гигантско животно на четири
крака с две опашки. Едната доста развита, с която пъхаше в
устата си листа и се обливаше с прах или вода. А на главата му
неспирно се ветрееха огромни на площ уши и пъдеха множеството
насекоми.” Какво животно е видял европеецът? Професор Кръгче?
Кръгче. Може ли да повторите въпроса?
Водещ. Не.
Кръгче. В такъв случай ще изчакам.
Водещ. Добре. Лампата на професор Дробче светва...
Дробче. Според мен тук в този случай европеецът е съзрял много
популярното за района на Африка животно, а именно големоухата
мечка, майка на мечетата си.
Водещ. Сбъркахте. Не е големоухата мечка.
Дробче. А че какво е тогава?
Водещ. Моля за акуратност!
Дробче. Какво е, като не е тази мечка?
Водещ. Кръгче иска да каже...
Кръгче. Много ми е трудно днес...
Водещ. Джокер 2.
Кръгче. Дайте!
Водещ. Мъжките екземпляри имат бивни, които често са обект на

39
бракониерство с цел търговия.
Кръгче. Мерси.
Дробче. Аз се досетих.
Водещ. Слушам ви.
Дробче. Става въпрос за много рядко срещаната порода, много
трудно е да се види, много е намаляла популацията на този вид, за
който всички тук говорим с много любов.
Водещ. Грешите, професоре! Втори път вече имате последна
възможност, но виждам, че професор Кръгче е натиснал вече своя
светлинен бутон... Слушам ви!
Кръгче. Не може ли на мен някакъв по-лесен въпрос?
Водещ. Защо?
Кръгче. Обърках се нещо... Не се чувствам добре... Ще отида до
тоалетната.
Водещ. Разбира се, професор Дробче, виждам, че пак сте на линия
както винаги... Кажете!
Дробче. Европеецът, който слонът е видял, се казва Франсис
Пелие Робертсон, бивш поручик на Кралските гвардейски части, а
впоследствие един от пионерите в изследването на миграциите на
африканските бозайници през 1873-1881 г. Починал в Найроби след
ухапване от змия. Женен с две деца. По народност белгиец.
Водещ. Вие отговорихте на съвсем друго нещо... Професор Кръгче
се връща... Как сте?
Кръгче. Много по-добре.
Водещ. Ще отговорите ли на въпроса?
Кръгче. Не. Просто нищо не знам. Не знам.
Водещ. Дойде ред и на професор Попче.
Попче. Аз много внимателно следях дебата и след като обмислих
казаното дотук, смея да заявя, че тук европеецът визира познатото ни
от цирка любимо животно слона... което се дели на няколко вида:
африкански, индийски, полярен и корпусен със закалена броня и
радиочестотна защита през 1902, във вариант за бързи военни
действия тип бръмбар...
Водещ. Стоп! Вие отговаряте по принцип правилно, но после
поемате в друга посока... Недейте!
Попче. Извинявам се, от хвърчило...
Водещ. Стигнахме и до темата “Храни и напитки”, с които ще

40
завършим втория етап от днешната надпревара. Внимание! Какви
продукти включва картофеното пюре? Дробче е първи.
Дробче. Картофеното пюре включва белтък, захар, нишесте,
канела и бакпулвер... може и стафиди.
Водещ. Не.
Дробче. Как така “не”???
Водещ. Не е вярно.
Дробче. Добре, може ли да се коригирам?
Водещ. Може.
Дробче. Включва и картофи...
Водещ. Не мога да приема отговора. Непълен е. Край!
Дробче. Извинявам се.
Водещ. Кажете, професор Попче!
Попче. Ще изчакам колегите...
Водещ. Ваше право. Кръгче е на линията.
Кръгче. Да.
Водещ. Отговорът ви?
Кръгче. Аз... просто съм пас.
Дробче. Аз знам.
Водещ. Кажете!
Дробче. Картофеното пюре се състои от картофи и ситно смляно
пюре.
Водещ. Пълна измишльотина!
Дробче. Вие сте измишльотина! Само ме потискате...
Водещ. Без обвинения!
Дробче. Всичко ми отхвърляте...
Водещ. Не всичко...
Дробче. Какво ми признахте досега, например? Какво?
Водещ. Достатъчно, или ще ви декласирам!
Кръгче. Не се карайте!
Дробче. Вас никой не ви пита!
Водещ. Още една дума, и спирам надпреварата... Така. Професор
Попче, имате думата за точния отговор.
Попче. Благодаря. Значи, картофеното пюре, което аз толкова
обичам, се приготвя от варени картофи, пасирани картофи, мляко, сол
и много сериозна предварителна, душевна настройка, заради
събитията от 1515 г. На Южния полюс няма да е същото...

41
 Водещ. Стоп! Професоре, правя ви втора забележка за тези
отклонения... Вие давате точни отговори, но необяснимо защо после
поемате в няколко посоки, които не се отнасят към въпроса... Вие с
това наясно ли сте въобще?
Попче. Да.
Водещ. Тогава нека това е последната ми забележка по тоя ваш
проблем!
Попче. Да.
Водещ. Продължаваме към следващите въпроси от трите
области... Класирането продължава да е същото. Противоречията са
изгладени. Третият въпрос от темата “Енциклопедия” е: Какво
представлява самолетът? Тишина! Професор Дробче?
Дробче. Самолетът представлява специален нож за чистене и
приготвяне на риба.
Водещ. Естествено, че не.
Дробче. Професор Попче ми го каза...
Попче. Лъже!
Кръгче. Аз пък нищо не знам. Много съм зле. Мерси.
Водещ. Тихо! Спазвайте благоприличие! Дробче?
Дробче. Вие знаете ли какво представлява самолетът?
Водещ. Това си е моя работа.
Дробче. Май че хич не знаете...
Водещ. Тук въпросите задавам аз.
Кръгче. Джокер! Дайте ми джокер!
Водещ. Движи се във въздуха...
Кръгче. Ще помисля.
Водещ. Разбира се... Дробче?
Дробче. Самолетът е вид граблива птица с голям клюн и е
защитена от закона.
Водещ. Пак не уцелихте.
Дробче. А вие пак сте пиян!
Водещ. Вън!!!
Попче. Моля ви, заради мен и титлата ми...!
Водещ. Тоя път ще го преглътна... кажете!
Кръгче. Самолет?...
Водещ. Да, самолет.
Кръгче. Те са...

42
 Водещ. Ясно... Дробче., последен опит!
Дробче. Самолетът е спътникова планета на Слънцето от
съзвездието Интернет.
Кръгче. И аз така мисля.
Водещ. Грешите, съжалявам... Не е планета.
Дробче. Ти грешиш, пияна маймуно!
Водещ. Вън!!! Чудовище!
Попче. Господа, моля ви...!
Дробче. Самолет... самолет... Какви са тия въпроси? Откъде го
измисли това?
Водещ. Професор Попче, кажете вие на вашия колега какво
представлява самолетът и толкова ли е труден въпросът, колкото той
го смята!?
Попче. Разбира се. Самолетът е машина, създадена от един човек,
чиято функция е да превозва по въздуха хора и товари, като по този
начин, освен че спестява ток и... дълго, същевременно предоставя
безплатно ядене, ходят до тоалетната, пеят и някои скачат при
роднините си, ако бързат, или пилотите биват изнудвани, подкупи,
има перки, реактивно, вози и не се разтваря в течна среда за разлика
от буквата алфа... до самия вход пред парламента със знаме, не вали и
как иначе ще се запали огън до малка колибка на заспало мече-герб,
заради... блага дума железни врати... люлка.
Водещ. Стоп! Стоп! Стоп! Пак много неща... Аз ви мислих за
ерудиран човек... Колко пъти да ви казвам?
Попче. Да.
Водещ. Какво “Да”???
Попче. Разбирам.
Водещ. Да видим!... Последният въпрос от областта “Животни” е
много кратък. Внимание! Какъв звук издава... кучето! Както
обикновено професор Дробче..
Дробче. То тропа.
Водещ. Какъв гласов звук? Кръгче?
Кръгче. Не знам. Сигурно нещо... Кучеу, нали?
Водещ. Не кучеу, а... к у ч е .
Кръгче. ... Гледай ти. Не ми хрумва точно. Мерси.
Дробче. Куче или котка?
Водещ. Куче, куче, куче казах...

43
 Кръгче. Кучу.
Дробче. Ако е куче ... най-добре...
Кръгче. Весело пришляпва.
Водещ. Не. Продължете, Дробче!
Дробче. Ако е куче, най-добре по-далече, да не ухапи хората...
Водещ. Моля?!
Дробче. Да не ухапи някой...
Водещ. Искате да кажете “ухапе”...
Дробче. Кучето е...
Водещ. Вече няма значение. Професор Кръгче?
Кръгче. Светна ли?
Водещ. Да.
Кръгче. Знаех си.
Водещ. Знаете? Отлично...
Кръгче. Не, аз ... лампата нали светна?!
Водещ. Светна.
Кръгче. Защо ли...? Аз не натискам...
Водещ. Кой тогава?!?
Кръгче. Не знам.
Попче. Моята свети ли сега?
Водещ. Не.
Попче. Странно...!
Водещ. Кое е странно, бе?
Попче. Ами аз натискам от около половин час...
Дробче. Кучето носи кокал.
Водещ. Млъкнете!!!... Професор Кръгче, дръпнете се от пулта!
Професор Попче, натиснете бутона си! Наистина удивително, светва
не вашата лампа, а тази на професор Кръгче?!?
Кръгче. Аз нали ви казах!
Водещ. Я натиснете вие бутона!
Кръгче. Готово.
Водещ. Светва вашата лампа, професор Попче- Попче. Така ли?
Водещ. Уви, да... Но няма значение... Зарежете ги тези лампи! Ще
вдигате ръце. Дробче, вие нещо искате... Това ви е последен опит.
Дробче. Кучето издава звука “ре”.
Водещ. Не. Кучето не е музикален инструмент.
Дробче. Защо?

44
 Водещ. Защото не е, край!
Дробче. А какво е? Не е ли то като нас?!?
Водещ. Може би е като вас.
Дробче. Карабас-барабас...
Водещ. Вие сте луд!
Кръгче. Кучето е животно и не е виновно...
Дробче. ... Контрабас.
Водещ. Професор Попче, отговорете!
Попче. Кучето лае, потрива нервно ръце и прибягва към упойка
само в краен случай, ако е тъмно, подпръцва и рие с крака, за да го
видят... Отличителен белег - рог.
Водещ. Професоре, вие съвсем сте зле.
Кръгче. Аз въобще не зная какво правя... тук.
Дробче. Аз съм победител!
Попче. Аз съм!
Водещ. Аз ще реша кой е победител.
Кръгче. Подценявах състезанието и ще си понеса последствията.
Дробче. Не ми се даде обещаният шанс да победя, ще се оплача.
Водещ. Тишина или ще извикам други състезатели! Така...
Можело значи. Ще прочета последния въпрос от областта “Храни и
напитки”... Пригответе се! Какво се получава с яйцето, когато престои
във вода с температура = 100 градуса повече от 4 минути?
Много дълга пауза.
Дробче. Според мен се зачервява.
Водещ. Според мен пак грешите... Попче?
Попче. Яйцето не се зачервява, то...
Дробче. Откъде сте сигурен?
Водещ. Моля, не прекъсвайте! Попче!
Попче. Яйцето може да се каже, че...
Дробче. То лъкатуши.
Попче. Аз не знам защо професор Дробче все ме прекъсва!!?
Дробче. Щото сте скучен.
Попче. Господин водещ ...
Водещ. Дробче, стига вече!!!
Дробче. Стига ще Викаш на бензиностанцията!
Водещ. Вън!!! Вън, срам за науката!!!
Дробче. Няма да търпя отношение...

45
 Попче. Той не беше такъв... Той беше откривател.
Кръгче. А аз?... Аз???
Водещ. Вие сте същински тулуп.
Кръгче. Как да го разбирам това!??
Водещ. Както можете.
Дробче. Няма да обиждате човека! Той пише поезия и жонглира с
кибритени клечки.
Водещ. Вън! Гоня Ви!!! Вън, фарисеи...
Пауза.
Попче. Да пийнем по кафе!
Дробче. Извинявам се, не бях на себе си...
Кръгче. Моят живот се пропиля из лабораториите в Мюнхен.
Попче. Относно яйцето...
Водещ. Какво яйце?
Попче. Въпросът понеже...
Дробче. Не знаех какво правя... простете!
Водещ. Прощавам Ви.
Дробче. Дължа ли Ви нещо?
Водещ. Нищо.
Кръгче. А аз? Пари, дрехи?
Водещ. Не.
Попче. А аз ви дължа.
Водещ. Какво?
Попче. Един отговор.
Водещ. Давайте!
Попче. ... То се сварява.
Водещ. Кое?
Попче. Яйцето.
Дробче. А съм виждал яйце от тюлен.
Водещ. Аз не.
Попче. Има ли такова яйце?
Дробче. Не.
Водещ. Защо го твърдите тогава, щом няма?
Дробче. Защото бих искал да има.
Кръгче. А аз съм виждал яйце от яйце.
Попче. Аз пък видях яйце между яйце.

46
 Дробче. Аз произвеждам яйца без жълтък.
Водещ. Аз пък жълтъчен белтък.
Попче. Аз правя спираловидно яйце с дръжка.
Дробче. Аз топкащи се яйца за деца, които не спят.
Кръгче. А пък аз обучих кокошка да снася направо великденски
яйца.
Водещ. Аз имам кокошки, дето обучих да играят баскетбол с
яйце.
Попче. Това нищо не е... Аз имам кокошка, която пуши яйце с
лула.
Дробче. Аз накарах една кокошка да нарисува едно яйце и да го
измъти от нарисуваното и тя го измъти.
Кръгче. А пък аз успях със средствата на логиката да убедя една
кокошка приятелка, да се превърне в яйце и тя ме послуша.
Водещ. Имам кокошка, способна да не снася яйце, ако не ѝ се
снася.
Попче. Вкъщи ядем само яйца и нищо друго.
Дробче. Ние яйцата ги ядем цели...
Кръгче. Ние у нас спим с яйца...
Водещ. Ние се возим с яйчен бензин...
Попче. У нас яйцата разказват приказки на децата.
Дробче. А пък у нас всички сме яйца и говорим на яйчен език.
Водещ. Пръц... Пръц... Пръц...! (Пауза.)... Утре ще преобладава
облачно време с откъслечни слънчеви проблясвалия. В покрайнините
ще остане без промяна, но в централните райони може да се очакват
кратки валежи. Към края на деня ще настъпи прохладна вълна от
атлантика и въздухът ще носи уханието на печени курабийки. Към
полунощ температурите ще се покачат и планинските високи места
ще са благоприятни за наблюдения. През нощта се очаква
окончателно разсейване на облачната маса, за да може на другия ден
хора и животни спокойно и в хармония да стигнат там, закъдето са се
запътили. Ние с вас ще се срещнем отново около 10 ч., за да
инструктираме участниците от генералния щаб относно правилата на
играта. Желая на всички... Желая ... Желая им... Довиждане!

К Р А Й

47
 ЧЕТИРИ ЧИФТА ПАГОНИ
/психологически скеч в едно действие/

Кабинет в Министерството на въоръжените сили.

Четирима генерали, съответно главнокомандващи на четири
рода войски, седят на една маса, върху която има само един
телефон и някакви празни листи хартия.

1. Господа, току-що ми се обадиха по телефона и ми казаха, че

срещу нас са предприети военни действия... т.е. ние сме във война.
3. Кой каза?
1. Как кой?
2. От кой е информацията?
1. От Радка, секретарката на президента.
4. Знам я Радка, живее под нас. Не трябва да ѝ се вярва!
1. Защо?
4. Защото така... Говорил съм с нея, има нещо там... Дълга и
широка.
2. И аз съм чувал за нея, че била лъжкиня...
1. Както и да е.
3. Да попитаме разузнавачите!
4. Няма ги.
3. Къде са?
2. На почивка.
3. Чакайте! Защо да питаме наляво и надясно, ами не врътнем един
телефон на президента?
1. Той следобед спи.
2. Тогава към пет часа...
1. А дотогава какво ще правим?
4. Да идем да хапнем някъде!
3. Да, ама къде?
2. Отсреща в “МакДоналдс” има много вкусни неща, дават и

48
играчка.
1. Можем да си вземем в торбички и да седнем в градинката да си
го изядем и после да попушим.
3. Да не ни види адмиралът?!
4. Голяма работа, нали и той пуши в тоалетната.
1. Ако ни види, ще го почерпим нещо, и готово.
2. . Не, не, по-добре да изпратим Пенка да ни купи ядене, а пък
ние тука да мислим какво да предприемаме!
3. Точно така. За какво да се бъхтим, като ей я Пенка...
4. Нали това ѝ е работата?!
2. Тя Пенка е пъргавка... Аз съм спал с нея в един креват.
3. Да я викнем ли?
1. Не още!
4. Обаче, наистина много интересна работа!!!...
1. Коя?
4. Войната.
1. А бе, стягат ни нещо, мотат ни...
3. Откъде си сигурен?
1. Е, нали разузнаването щеше да ни каже... Какво си мислите
Вие? Как тъй допускате, че разузнавачите няма да я усетят те тая
работа и да се обадят я по телефона, я чрез друг способ...
3. Вярно, Радка ще знае, ние не...
4. Радка е една интригантка.
2. Тя има да ми връща шейсет долара.
1. И на мен петнайсет.
4. На мен няма да ми връща нищо. Аз имам да ѝ връщам 90
долара.
3. Ти пък си го загазил... Защо така?
4. За детето...
1. Отплеснахме се.
3. Предлагам да изпратим пощенски гълъб да разбере какво
става.
2. Къде да го изпратим гълъба?
4. При президента ли?
3. Не знам.
1. Още няма да хабим гълъба. Да изпратим Пенка уж да иска
салфетки от Радка и да я подпиша...

49
 4. ... или сапун...
1. Да.
3. Да не се заприказват нещо за някоя женска клюкичка, и ние тука
да висим и да ги чакаме като диреци...
2. Прав е. Абе, да изпратим мойта малка дъщеря, ама тя пък още
не говори.
4. Е, нали е на 15 години...
2. Да де, ама вчера, като бяхме на лов, да вземе да ми застане зад
ръката и като я кютнах с лакътя, цялата и челюст раздробих.
4. Ти пък с детето ли ходиш на лов?
3. Той няма куче понеже.
1. При нас има едно куче, улично е.
2. Каква порода е?
1. Йоркширски нюфаундленд.
2. Не го искам.
3. То и без това няма такова куче.
1. Има.
4. Няма
2. Има.
1. Стига! Пак се отплесваме.
4. Ние кои сме сега тука?
3. Тоя въпрос е за по-нататък.
4. Слушам.
2. И аз слушам.
4. И аз съм с вас.
1. Какво да правим сега?
3. Да хвърлим едни карти!
2. Кои? Кои карти?
1. Има едни стари топографски карти при инженерното.
2. Аз имам само карти за шосетата, и това е.
3. Не бе, аз имах предвид един белот да му извъртим.
2. Може.
1. Аз не мога на белот...
3. Пенка знае ли белот?
4. Виж, тая игра аз пък не я знам.
1. Кой ли може да ни е обявил война???
3. Някой простак...

50
 2. Да не са терористи и само да ни стряскат, да ни развалят
спокойствието с техните глупости?!
4. Може и някое дете да се е пошегувало по телефона.
1. Децата сега са на училище.
3. Добре де, на тебе Радка какво по-точно ти каза?
1. Каза, че... забравих точно какво, чух накрая в о й н а...
2. Може пък тя да се е избъзикала нещо?
1. Тя няма чувство за хумор.
1. Той, президентът, като се събуди, ще се обади и ще каже вярно
или не и ние да си правим програмите за седмицата и да си ходим по
къщите, че жените ни чакат.
2. Гризе ме нещо отвътре...
1. Как така те гризе?! Със зъби?
2. Не. Някакво лошо чувство...
1. Пийни кафе!
4. Ти що не пийнеш кафе?!
1. Щото не искам.
1. Тогава защо аз да пия???
1. Стига препирни!
2. Почнахме да се изнервяме.
1. Наистина е фатално, ако се изнервим.
2. Поне от границата да се беше обадил някой бе, да му се не
види!
3. Може граничарите сами да са...
1. Тихо!
3. Какво?
1. Някой ходи горе...
2. Нали има кабинет там?
1. Вярно. И какво казваш за граничарите?
4. Забравих си го.
1. Аз знам... Ти искаше да кажеш, дали граничарските войски,
като са усетили, че ще има някакво нападение, да са се овреме
осъзнали, прегрупирали и както са въоръжени, а ние здраво сме ги
напръскали с всякакво оръжие от малък и голям калибър, и те, като
използват тази си мотивировка, да са решили направо да ги думнат
нападателите още докато са в начална фаза, и по тоя начин да не ни
безпокоят излишно...

51
 1. Дали? Мислиш ли? Възможно ли е това?
1. Ти искаше това да кажеш.
2. Значи искате да кажете, че граничарските войски са
победители?!?
1. Объркахме се един друг...
2. Да звъннем на врачката!
3. Тя умря.
2. Тогава да не ѝ звъним. (Чува се изстрел, телефонът звъни.)
1. Слушам... Кой?... Слушам! (Затваря.)
3. Какво?
1. Генералът от разузнаването се е самоубил.
4. Заместникът му е по-добър.
3. Те нали са братя?
2. Колко братя?
3. Трима.
1. Стига!
3. Я кажи на Пенка да донесе по нещо сладко!
4. Пенка е шпионин...
2. Пенка ми е майка!
2. Извинявай! Ние не говорим за майка ти.
1. Тихо!
3. Какво?
1. Нещо изшумоля...
3. Котето е.
2. Какво коте???
3. Родиха се тука вчера осем котета и още са слепи.
4. Пенка много ги обича.
2. Пенка...
1. Колко е часът?
3. Отива към 16 и 30.
2. Да изпратим кученце с буре на врата със съобщение!
4. Да изпратим кон с куче!
2. И маймуна...
3. По-добре маймуна с топка и въже.
1. Не, не... Най-добре нещо друго... Нали?
2. Да изпратим някой цирк!
4. Да изпратим невидимата жена да разбере.

52
 2. Не може. Оня ден, докато се връщала от гробищата, паднала в
някакъв пресен гроб много пияна, заспала и я заровили.
1. Пенка нали по едно време беше сляпа?
3. Подмениха ѝ главата.
2. Робот ли е?
4. Киборг.
2. Аз не го знаех туй.
3. Ти си един простак.
1. Защо?
2. Не знам... така спонтанно ти го казах.
2. А пък ти си срам за системата и аз една неделя, докато бяхме
на учение, се целувах с жена ти. Детето го приспахме с коняк и
играме кючек чието голи. После жена ти ми каза, че съжалява, защото
си я хранел и обличал със скъпи дрехи, и каза да не се срещаме у вас,
да не се обърквала, и сега ходим да се натискаме в едно хотелче, ако
се сещаш - от главния път, и ти се смеем зад гърба, че ти си толкова
прост и наивен. Теглим пари от книжката ти и ги харчим за любовни
експерименти. Жена ти, между другото, е много загубена и не знае, че
крадеш от зенитни войски и че в колата често пускаш газове, и че
ядеш много боб и кисело зеле. Това е.
3. А пък аз те видях веднъж как ядеш и си казах “да се задавиш
дано” и ти се задави и щеше да умреш.
2. Ти ли беше тогава?
3. Аз бях.
1. Искам да ви прекъсна за малко и да ви помоля да се обединим
и да звъннем на президента!
2. Добре.
3. Добре.
4. Правилно.
1. (набира)... Ало, добър ден, тук е генералният щаб, с кого
говорим? Коя Мими? А, ти ли си бе, тате? Там ли е Радка, куцата
секретарка?... От какво е умряла? От старост... Добре. Я ни свържи с
президента, тате, че май са ни обявили война! (Чака.)... Радка умряла
от старост.
4. Те са две Радки. Майка и дъщеря.
1. Значи майката... Нищо де, без това не може.
3. Те по-добре и двете да бяха умрели.

53
 2. Що?
3. Да не ги бъркаме, за това...!
1. Дали Пенка да не забърка едни яйца, че току-виж сме умрели
от глад...
4. Яйцето вреди на щитовидната жлеза.
2. Яйцето няма нищо общо с щитовидната жлеза!
3. Така е. То е против запек
1. Аз нямам запек.
2. Имаш.
1. Той има.
3. Аз имам проблеми със зъбите, че си прехапвам езика.
4. Езикът ти е ленив.
1. Аз моите зъби ги изпилих и сега съм друг човек...
3. Ти си пропаднал човек, защото нямаш висше образование.
1. A ти си страхливец, защото миналото лято, когато Пенка си
глътна сливицата и се поду, ти избяга в другата стая, където се изпоти,
та три дни проветрявахме. Тогава аз те докладвах да ти вземат
служебното оръжие и да те понижат в чин, защото не се знае какво
можеш да направиш по време на извънредни ситуации. (Телефонът
звъни) Ало, здравейте, господин президент, търсихме ви преди време,
ама вие спяхте... Както и да е. Тука от генералния щаб имаме едно
питане... Вярно ли е, че сме в състояние на война, или излишно вдигат
парата тука някои хора? Значи още ви е мъгла и не знаете. Добре, не
се газирайте излишно! То може да е прост блъф... Ще се обадите...
Добре. Оправете си се спокойно, пийнете кафето и тогава! Ние сме
тука. Няма да избягаме. Говорим за туй-онуй. (Затваря.) Той току-що
е станал и още са му в мъгла нещата.
3. Той пък все спи...
2. Това е, защото като малък въобще не е спал. Даже е нямал
легло.
4. Защо?
2. Бил сомнамбул.
3. Къде?
2. У тях, къде...! Да не искаш у съседите да е сомнамбул?
1. Сомнамбул.
2. Да.
1. Ти откъде си сигурен?

54
 2. Това си е лично моя работа.
3. Аз като малък бях религиозен фанатик.
1. На колко малък?
3. На има-няма пет години.
1. Аз на пет години бях старши лейтенант.
2. Аз пък - животинче, намерено в гората, и лешник за здраве.
4. А аз на пет години проговорих на индийски език и преплувах
Ламанша.
3. Няма такъв език в Ламанша!
4. Има.
1. На пет години вече разглобявах и сглобявах танк за половин час.
2. Аз карах от сутрин до вечер само влакове и самолети.
3. Аз пък пеех с ухо.
4. Аз пък...
1. Какво?
4. Аз...
3. Видя ли колко си тъп?! Нищо не можа да измислиш. Аз преди
като ти казах, че си тъп, ти не ми вярваше. Видя ли сега? Видя ли?
4. Видях.
3. И така, ние сме умни, ти си тъп. Да се знае, нали?
4. Да.
2. Да уточним сега, после да не се изметнеш?!
4. Няма да се изметна. Аз съм точен човек. Аз съм тъп.
3. Ето, пред свидетели...
4. Добре.
3. Приемаме го като нещо постоянно, че си прост и няма да се
промениш. Ясно ли ти е?
4. Ясно ми е.
1. Стига! Въпросът е, ако се наложи да атакуваме, как да
подхванем работата!?!
2. Да ги думнем с бомби, да им изпопадат зъркелите и така, както
са кьорави - да ги избием с пушки.
4. Не. Това не... По-добре да ги завардим от всички страни и да им
кажем да се предадат.
1. А не е ли по-добре да ги помолим първо с добро и ако не си
вдигнат чуковете, тогава вече да им размазваме главите с приклади и
танкови вериги?

55
 3. Най-добре е въобще да не се показваме, ами да им действаме
психологически, като им се смеем в лицата и ги обиждаме на майка.
2. Предлагам да пуснем пърдящите ракети и да ги издушим още в
окопите.
4. Ако духне вятър обаче, ще умирише и по родните земи... По-
добре да се преоблечем като чужди войници и те така ще си
помислят, че са сбъркали държавата.
1. Мислиш ли, че ще се хванат?
4. Не.
1. Тогава защо го предлагаш?
4. Защото исках и аз да участвам в разговора, но явно не се
представих добре, защото още от дете се чудя кой път да хвана и дали
има смисъл от педагогиката, щом вече няколко милиона години
човечеството използва електричеството не по предназначението му в
производството на меки възглавнички за малките ни приятели от по-
долните класове, заедно пред квартирата на любимата жена, заедно с
тях по-лесно ще успеем в точицата там горе на небето и
с няколко решаващи думи да осмислим временното си пребиваване
в казармата с кучето и Пенка.
3. Ти си луд, бе!
4. Я да им дадем пари, и ще видите как веднага ще ни оставят на
мира!
2. Нямаме.
3. Защо?
1. Изхарчихме ги за парада тази година.
4. Аз мога да дам назаем, но ако до Нова година ми ги върнете, че
имам да връщам и аз едни откраднати пари отпреди.
1. Ти нали продължаваш да си тъп?
4. Да.
3. А така!
2. Има още един вариант...
3. Кой?
1. Кажи!
4. Какъв е?
2. Да се спазарим с тях по най-халваджийския начин.
3. Ти може би говориш за бизнес???
2. Да.

56
 4. Не е зле.
1. А президента?
2. А бе, президента... Президента...
4. Наистина!
3. Той е идеалист, трудно ще го приобщим.
1. Аз го знам още от детската градина... Все беше самостоятелен.
2. Тогава...?
4. Какво?
3. Да го утрепем с някаква отрова!
1. Точно така!
3. Нали и без това все някога ще умре...
2. Пенка ще го отрови най-добре. Тя вече доста хора затри.
4. Да не забъркваме жената в лични отношения!
1. Вярно.
2. Мойта малка дъщеричка можеше да свърши тая работа, но
ръцете ѝ не са добре...
3. Защо? С протези ли е?
2. Не. Просто оня ден я помолих да смени гумата на колата и тя
да вземе с голи ръце - и всичките и пръстенца в джантата се
прищипаха.
3. Жалко... Щото детето щеше да е най-добре. То носи своята
невинност и чистота, която природата му е дала да я раздава по
земята, докато си играе на пясъчника и с кофичка на плажа и гребло,
където с другите деца и хвърчила си подаряват едно на друго
дрънкулки, пиидуни, балони със свирки, шарени книжки с картинки
да се смеят, облечени в пъстри костюмчета с нарисувани на тях
зайчета, барабан и коте, а също така и светкащи обувки и шапки с
пискюли и звънчета. Те се боричкат с весел смях и ние трябва да им
помогнем.
1. Стига! Да изпратим Радка, куцата секретарка?!
4. Точно така. Тя може и в кафето наместо захар да му стовари
жлъчно биле, така че на президента да му се размекнат мозъчните
полукълба и да се одърви на прозореца, без да си дава сметка спи ли,
не спи ли.
2. То за него е по-добре да спи.
3. Радка има съвест и после много ще се терзае.
1. Така е. Нали преди един месец я накарахме да наръга на шиш

57
главнокомандващия на междузвездните войски и после цяла седмица
ни беше обидена.
4. И не ни говореше.
1. Тогава кого да изпратим? Това се питам аз. Кого? Кого да
издухаме да свети маслото на президента? Това е проблемът.
2. Да му изпратим стар шаман да му внуши и президентът сам да
си тегли калема!
1. Нямаме толкова стар шаман.
3. На тебе колко стар ти се върти в главата?
2. Двеста-триста хиляди годишен.
1. Той няма да иска да дойде.
4. Сещам се за един шаман от провинцията, но той от ето
буболечки прави само едно кокиче и две медни телчици.
1. Ти продължаваш да си тъп и това е хубаво.
1. Мерси.
3. Да извикаме дете с прашка, да му вкара една стоманена гайка в
главата!
2. Може пеещо мече, уж е добро, и той - като го съжали и като го
отгледа да стане голяма мечка, ние да кажем на мечката да го убие с
лапа!
3. Дълго е.
4. А какво ще кажете да го убедим, че печели от тотото и...
1. И какво?
4. Не знам...
1. Браво! Харесваш ми как си много тъп.
4. Благодаря.
2. Да му думнем кабинета с противотанкова ракета, да се изпържи
вътре.
3. Кой ще я изстреля?
2. Момчето от пропуска.
1. Гошко?
2. Да.
4. Той нали се уволни?
2. Не бе, тука е.
4. Айде на бас!
2. Айде!
1. Стига! Отплеснахме се. Уж щяхме да ходим да ядем, а само се

58
размотаваме.
3. Ние все искаме да ядем и нищо още не сме хапнали...
2. Да изядем котетата на Пенка!
4. Не ми се яде коте.
3. А какво?
4. Комукичка.
1. Какво е това?
3. Не знам.
3. Ти, който си много тъп... Какво ще кажеш?
4. Нищо.
2. Значи наистина си много тъп.
1. Много е важна тактиката, ако опре работата до военни
действия...
2. Прав е колегата. Тактически ние не сме много наясно какво
трябва да се прави.
3. Ти недей много да знаеш... Това са си наши проблеми.
1. Дори и да не сме сигурни, все ще скалъпим някоя насока.
2. Важното е да не се излагаме пред обществото.
4. И аз така мисля.
1. Все исках да ви кажа, но сега е моментът... Ние президента
хубаво ще го утрепем, ама какво ще предприемем относно
населението?
4. Умен въпрос.
3. Ти нали каза, че ще си тъп?
4. Забравих.
1. Според мен ще е най-добре да отричаме, че сме във война.
2. Вие осъзнавате ли колко сме зле ние с вас тука?
3. Тоя въпрос е за по-нататък.
4. Май че сме аматьори?!
2. И аз съм си го мислел.
1. Тихо.
3. Какво?
2. Чух звук.
1. Пенка е.
4. Какво ли прави?
3. Плаче.
1. Ако се престорим, че не сме от генералния щаб и излезем по

59
магазините, дали няма да подочуем някоя автентична информация?
3. Аз и без това имам нужда от долни гащи.
2. Аз ходя без гащи - да икономисвам за цигари.
1. Е, жена ти какво пере у вас, щом си без гащи?
2. Купил съм един чифт, дето стоят само в нас, и тя си мисли, че
ги нося, и ги пере.
4. Ти също изглеждаш тъп.
2. Знам. Аз съм си бил винаги тъп.
3. Но той е още по-тъп от тебе, нали?
2. Естествено.
1. Знам едно магазинче, където продават всякакви животинчета...
Да купим на Пенка едно, че днес има рожден ден!...
3. Каква да е породата?
4. Пеньоар.
2. Добре, това е чистокръвна порода.
1. Стига! Отплеснахме се. Колко е часът?
4. 36 часа и 89 минути.
3. Мерси.
1. Кое време е това?
4. Това е секретно време.
1. Предлагам да звъннем на врага и да го питаме кога точно
смята да атакува, за да се подготвим, да си редим програмите с оглед
на това ще се бием ли, или ще се спасяваме с предателства!
3. По-добре с предателства!
2. И аз така мисля.
4. Правилно.
1. Колко пъти вече сме го пробвали... Най-сигурно е.
3. Трябва ли да остане между нас!!!
4. Да не бързаме, обаче!
3. Що? Що да пропускаме ползи?
2. Да не стане така още да не са атакували, и ние да се предадем-
1. Вярно.
4. Хрумна ми нещо...
3. Какво?
4. Забравих го.
1. Браво, поддържаш тъпота!
2. На мен също ми хрумна.

60
 3. Казвай!
2. То е като неговото.
1. Стига! Има два варианта: Да им се обадим и да ги помолим да
атакуват, за да можем да се предадем, или да чакаме инвазията и
тогава да се предадем?
3. Ха сега, де?!
2. Да чакаме!
4. Най-разумно!
2. Чакане му е майката.

Дълга пауза.
1. А бе, Пенка защо не черпи, като има рожден ден?!?
4. Просто е стисната.
2. Миналата година ни почерпи...
1. С какво?
4. С някакво месо.
1. Така ли?
4. Да. Тя нали е ловец.
3. Тя е киборг... Но нека аз ви разкажа нейната история! Сглобена
е преди четиринайсет хиляди години от египетски атомни инженери,
руски квантови физици, марсиански химици, кръстоносци, насекоми
и наши спортисти под командването на извънземния корпус на
червения кръст. Първо е била проектирана като робот за любовни
развлечения, но веднъж по време на преход през безпощадната
пустиня я напекло слънцето и ѝ се стопил контролният панел.
Вследствие на това станала духовен водач на известната по онова
време секта “Умишлено изкривени тела”. Скоро след това е
зверски размазана от метеорит, но са я преработили. В новата ѝ
версия можем да се радваме на Пенка като на опростен киборг за
забавление и говорещ калкулатор.
1. Не ги знаех тези неща за Пенка... А аз я гледам една такава
никаква... Мижитурка. Как да предположа, че... Гледай ти! Нищо
и никаква сгрухана женица... Утрепана от живота. Лицето ѝ
цялото омазано в съсипия... Разглобена походка, разпасана,
омърляна в лекета, мирише на канал, пък... странно как толкова
обрулена жена, толкова вече примитивно изкопаемо ще има
биографията на... И как се е свила там до тоалетната...

61
 3. Чакай, бе! Ти за коя Пенка мислиш, че става дума?
1. Чистачката.
2. Не бе, ние за секретарката говорим.
1. Значи и аз съм много объркан.
4. Както и да е. Предлагам да ѝ се обадим по телефона и да я
поздравим с песента “Честит рожден ден”! (Набира.) Ало,
Пенке... Ти ли си? Слушай! (Пеят.)
1. Пита какви са заповедите?
3. А сега, де?
4. Сега се сещам, че тя не може да разпознава пеене и музика.
2. Проектирана е само за говор.
1. Нещо важно...
3. Казвай!
1. Трябва да извикаме творци, поети и интелектуалци да ни
увековечат с произведения на изкуството!
2. Прав е колегата. Докато сме още живи и можем да им
бъдем полезни.
3. Щото после, като умрем, кой знае какви ще ги наплескат?
4. . Пенка ще им разказва, ама аз Пенка, като я знам как е
пристрастна...
1. Ние на Пенка трябва да ѝ видим сметката!
2. Така е, няма какво да се заблуждаваме.
3. Така е, ако си отвори устата, всичко ще се обърка.
4. Аз искам да ви се извиня...
2. За какво?
4. Че съм толкова чувствителен. И предполагам, че ще умра по-
бързо от вас, защото всичко го сдържам вътре и то се трупа на
сърцето. И на нас Винаги ни е било жал за тебе.
1. Ние затова не ти казахме за предишната война.
4. Без мене ли воювахте?
2. Ти нали тогава каза, че отиваш със семейството си на южното
крайбрежие, защото жена ти много почнала да закъснява?
3. Да.
2. Е защо, кажи, да те хвърляме така жестоко в боя, след като
имаш такива проблеми?!
4. Вие тогава предадохте ли се, или се бихте?
3. Предадохме се.

62
 4. Защо не ме извикахте да се предам и аз и после да се върна при
жена ми?
1. Много бяхме напрегнати.
2. Освен това и други искаха да се предават... Нямаше как да
угодим на всички...
3. Нищо де... Сега пък ще се предадеш първи и ще наваксаш за
миналия път.
1. Ако случим врагът да е по-заможен, идва възможност - освен
че ще се предадем, а и да предадем разни неща...
2. Е, стига да имаме късмет...
3. Дано!
1. От твоите уста в божиите уши.
2. И аз се моля всеки ден за това.
4. Дано. Дано да са обявили война и да влизат по-бързо!
1. Ние обаче трябва съвестно да свършим каквото зависи от нас!
2. Само президентът да не оплеска нещата.
3. Той със сигурност пак е заспал...
1. Аз ви предлагам, ако трябва, да им се обадим на тия хора от
противниковия лагер и да ги помолим да я захващат атаката, че и ние
да заживеем като бели хора.
2. Аз им изгубих телефоните...
4. Аз имам тука едни...
1. Дай ги!
4. Жалко, останали са ми в полковнишката униформа.
3. Да звъннем на услуги! Последният път оттам взехме маса
адреси!
1. Дайте вече наистина да отидем да мушнем нещо, че стомасите
къркорят!
1. Гладна мечка хоро не играе...
2. Сетих се!
1. Бързо споделяй!
2. Бъди интимен с нас!
3. Ще си поръчаме хапването по телефона.
4. Умно.
1. Ей, това е то... Браво!
1. Ще те повишим в чин, заради тази идея.
2. То няма по-нагоре да се издигам...

63
 3. Тогава ще те понижим и пак ще те повишим.
2. Да, обаче какво да хапнем? А? Как мислите? Кажете сега какво
да изискаме да се натъпчем доволно? Предлагайте, де! А сега да ви
видя колко ви стиска? Да видим, ще можем ли да се справим с това
предизвикателство!?? Не ви е срам...! Големи мъже, да не могат да
решат какво искат... Чудовища!
1. Стига, бе... Ти съвсем подкара влака.
3. Аз ще изям първо, второ и трето и един голям десерт с кафенце.
4. И аз същото като него, засега.
2. И за мен така плюс сол, черен пипер, оцет и олио и това е
засега.
1. За мен едно ручейче.
2. Как ручейче?
1. Да ми ромоли, да гали ухото, докато ям.
2. За мен едно магаренце с добра жена, която го води и му шепти,
и две гонещи се козленца!
3. Аз пък ще продам балистичните ракети, защото първи си ги
заплюх.
3. Аз танковете и самолетите.
4. Миналия път нали пак ти ги продаде?! Защо все ти най-
хубавото?!!!
3. Гледай си работата! По-силен съм от теб и ако ти ударя един
шамар, ще ти счупя кръста. Разбра ли? Мога да те смачкам физически.
4. Извинявай... Тогава пък аз ще продам кодовете за достъп в
навигационната система.
1. Те ги знаят.
1. Откъде?
2. Пенка им ги каза.
4. Пенка???
3. Тя нали първо работеше за тях.
4. Не го знаех туй...
1. Защото си тъп.
4. Аз съм тъп.
1. Тука Пенка започна да се сваля с оня надувко от
контраразузнаването и забременя.
2. Че той е импотентен...
3. Тя от мене забременя.

64
 1. Как, бе? Тя ми каза, че от мене било...
4. На мен пък друго ми каза.
3. Гледай я ти тая Пенка...!
2. Като совалка е станала.
1. Ти кога точно прави любов с нея?
3. Пролетта.
1. Аз бях пролетта.
2. И аз тогава... Брей, че загадка...
1. Дайте друг път да ги уговаряме тези работи, защото вижте сега
какво объркване става...
2. То тогава и детето ще излезе доста объркано.
3. Дано само да е военен!
4. Е, тя Пенка не го ли е родила вече?
1. Не е споделяла такова нещо.
2. Нали щяхме да я видим да го кърми по коридорите или води
по коридорите?!
3. Аз не съм забелязал да носи назрял плод в утробата си...
1. Тя го крие с димка и чадър.
4. Ама, наистина... защо не ражда тая жена, бе?!?
2. Може още да не ѝ се иска.
4. Толкова да го износва...! Не ми се връзва нещо...
2. Според мен тя го отглежда и възпитава вътре и ще го роди
направо полковник и тогава ще видите вие...
4. Виж как го е измислила!!! Конспиративно.
3. Да ѝ препоръчаме да изчака още малко и да го извади генерал!
1. А ако изчака до пролетта, ще е готово станало президент.
2. Нали на тоя и без това ще му видим сметката, ще му видим
сметката...!?
1. Да не избързваме още!
4. Ами ако е момиче?
3. Няма да е момиче.
4. Откъде си сигурен?
3. Аз ги правя само момчета.
2. И аз.
1. Ти нали имаш дъщеря?
2. Тя не е моя.
3. Е, на кого?

65
 2. Намерих я пред КПП-то.
4. Ако пък нещо извънредно стане и се окаже момиче, ще я
качим на една ракета и право в космоса, за да си обикаля в орбита, да
ѝ дойде умът в главата...
3. По-дълбоко да гледаме на нещата! (Телефонът звъни.)
1. Ало... Слушам Ви, господин президент... Така ли било? Е, ми
добре... Жалко, защото ние губим от цялата работа. Проблемът е в
това, че и ние тука не може да се разберем. Някой обърка нещата. Ще
го разберем кой е... Не, не сте вие... Както и да е... Винаги се отварят
възможности. Не се ядосвайте! И на нас ни се искаше, но това е
животът... Лягайте си и почивайте! Живи и здрави! Чао. (Затваря,
пауза.) Току-що говорих с президента по телефона, който ми каза, че
срещу нас няма предприети военни действия... т.е. ние не сме във
война.
2. Втасахме я.
1. Лицемери.
3. Кои?
1. Враговете.
4. Защо?
1. Миналата седмица нали идваха тук?... Всичко договорихме...
Не помните ли?!
2. Така беше.
1. Трябваше да нахълтат, и толкоз. Какво се лигавят сега?!?...
3. Простаци.
2. Това стана, защото повечето от тях са хомосексуалисти.
4. Усещах аз, че ще направят някой номер...
1. Ама и ние сме тъпи...
3. Е ми каквито сме - такива... Станалото, станало. (Пауза, палят
цигари.)
1. Колко е часът?
2. Няма значение.
4. Утре имаме ангажимент.
3. Вярно! Нищо не сме репетирали...
1. Тя и Пенка сигурно вече си е заминала?
2. Да ги изпеем без Пенка нещата, че то и няма друго време!
4. Не сме се разсвирили.
3. Е, какво чакаме? Да вземем пак да се объркаме?

66
 2. Достатъчно вече сме объркани!
1. Прав е колегата... Давайте нещо конкретно, че току-виж сме
преживели пак някоя метаморфоза!

Стават, изваждат изпод масата по един музикален

инструмент и след кратко разсвирване изпълняват
изключително професионално певческа, пълна с дълбок
емоционален заряд, композиция.

КРАЙ
26 ноември 2001
София

67
 ОФИЦИАЛНО ОБЛЕКЛО
/монолог на един мъж/

На дядо Илия, заради бодрия му дух

Как така се получи в моя жизнен път, че към залеза на земното

съществуване ме споходиха всички блага, които на младини само
бленувах, но свиквах с липсата им?! Как така се получи тази
метаморфоза-в предполагаемия разцвет на силите да имам вид на
изстискан от времето неугледен човек, а сега, в спокойните
години на увехналата плът, да се разхождам под небето в чисто и
спретнато състояние, по-хубав и впечатлителен на фона на
всичките ми връстници. Ето така се получи. Неочаквано, разбира
се, защото, което е очаквано, то е мимолетно и по-малко
радостно за духа на човека.
Всичко започна по времето, когато моите внуци израснаха -
може да се твърди по-скоро физически, отколкото умствено.
Гледах на това тяхно развитие така както градинарят гледа на
овощно дръвче - с радост и очакване.
С радост, понеже бяха буйни и любознателни, и с очакване на
деня, в който ще изберат по кой път да поемат.
Та по него време се обличах с най-обикновени риза и
панталон, рядко посягах към шапка. Не ми правеше впечатление,
че сменям общо три ризи и два панталона. Просто ежедневието
ми не изискваше повече от тези, които имах в наличност. Имах и
едни стари, но що-годе съхранени обувки, и толкоз. Така само
искам да вметна, че тези обувки много спомогнаха походката ми
и Стойката по време на вървене да е по всички правила на
аристократичния етикет. Дори бих казал висшето общество. А
всички знаем как е хубаво, удовлетворително и благо за окото да
вижда нещата в изящен вариант. И така... имах, разбира се, и две
сака от евтин плат, решен в посредствен десен. Тези сака си ги
обичах, понеже жените често ме заглеждаха със съмнение дали
не съм ерген и в техните очи долавях повей от младостта. Чисто
във функционален план сакото е много удобна дреха, която може
да побере тефтерче с химикалки, портфейл, документи, вестник,

68
кърпичка, ключове, дори бутилка с нещо загряващо... и така.
В топло и мразовито време човек неизменно можеше да ме
види в това облекло и без да се замисли, да си каже: “Тоя е
нямал, няма и със сигурност няма да има други дрехи”.
Да, обаче по друг начин дойдоха работите... Най-напред се
случи големият ми внук да бъде абитуриент. Всички знаем в
какви въртележки се превръщаме около абитуриента, докато не
ни блесне пред очите, излязъл сякаш от “Бевърли Хилс”. Всички
знаем и колко мимолетно е чувството на тържественост при
встъпване в самостоятелния живот и колко скоро връхлитат
истинските битки за утвърждаване. Та става така, абитуриентът
напълно да забрави и костюма си, и дамата, която е натискал до
сутринта, и разплаканите от умиление роднини.
Окончателно тази картина бива замазана в главата му с
бойните тръби, знамена и безкомпромисната мутра на
професионалния боец. Минават годините, но за абитуриентския
костюм те не значат нищо, понеже той е грижливо увит и
прибран, докато му дойде времето. Времето обаче си върви и
скоро идва денят да се констатира, че костюмът вече не може да
побере абитуриента, и всички трябва да се примирят с това.
Да, но на мен нещо ми просветна относно цялата тая работа...
Само при мисълта как това бижу, шито по поръчка от тънък
английски туид, с класическа кройка, широк ревер и сума ти
джобчета, ще виси забравено в гардероба, устата ми сама се
отвори, за да го изпроси, и то благосклонно ми беше връчено.
Още повече че и внуците, и майка им изпитваха известни
угризения по отношение на моя външен вид.
Същия ден, но късно вечерта, когато жена ми прегърна
възглавницата, веднага отидох в кухнята и се издокарах в новата
дреха. Кръвта ми се раздвижи и ми се прииска да изляза, но се
задоволих с едно малко коняче и тананикаме на песничка. За
хубаво или не се оказа, че както съм пил коняче, така съм си
заспал и жена ми ме нарече “куку”.
В съботния ден на същата седмица дъщерята и внуците ни
поканиха на гости. Тия гостувания бяха предимно по един до два
часа, в които повече се гледахме и подсмихвахме, отколкото да
си кажем нещо съществено. Този път обаче гостуването се разви

69
по изненадващ за мен начин... Освен че се бях облякъл в
костюма, аз не пропуснах да си извъртя и подобаваща прическа.
Обувките лъснах с гъша мас и сложих вратовръзка. Когато се
появих на вратата, настъпи кратко, спонтанно увисване в
пространството, последвано от радостен възглас и потупване по
гърба, че съм бил истински младоженец. Няма лошо. През цялото
време и от този ден нататък у мен нещо се събуди и забръмча.
Взех по-често да се поглеждам в огледалото. Когато можех, си
купувах чорапи или носни кърпи. В неделните дни, особено
есенно време, в малкото джобче на сакото слагах градинска роза.
На съседите им трябваше известно време да свикнат с новия ми
външен вид, но това стана сравнително бързо, защото аз
продължавах да се държа с всички уважително и приветливо.
Скоро стана така, че и на малкия ми внук отесняха някои дрешки
и естествено беше да ми ги подарят. Междувременно трябва да
кажа, че моята телесна структура претърпя промени... От 70
килограма аз постепенно олекнах до 60 и увеличих с три дупки
колана си. Всички се обезпокоиха да не съм нещо заболял и ме
съжаляваха, но аз си бях много добре, дори... вече мога да кажа -
Аз се усещах по-добре, отколкото на младини... Да. Краката ме
носеха леко и безотказно. Изчезнаха болките в кръста и гръбнака.
Започнах без да искам да подтичвам по тротоара. Веднъж в едно
училище тайно поиграх футбол с децата... Стълбите също не ми
представляваха проблем. Точно в този ми период на ренесанс - и
духовен, и физически, се наложи да посетя двайсетина
погребения. Това бяха все връстници, приятели от казармата или
просто познати. Гардеробът ми до този момент наброяваше два
костюма от коприна, един костюм от три части от шантунг, един
от туид, четири панталона, два от които вълнени, шест ризи с
различен десен, три ризи - едноцветни, седем вратовръзки
“Кристиан Диор”, четири чифта обувки, едни зимни боти,
английска филцова шапка, шотландски кариран каскет и два
шлифера - френско производство, единият от които с дебел,
вълнен хастар.
Смея да кажа, че от тогава до ден днешен не се е случвало да
си позволя да изглеждам по друг начин. Никога... Аз превърнах
официалното облекло в моя философия... Изучих всички способи

70
да го поддържам чисто и запазено... и дори успях да се влюбя,
тоест влюбиха се в мен, но ме досрамя и прекратих тази
ненавременна авантюра.
Когато се случи това, моята възраст беше точно 70 години.
Както се изразиха внуците - “достойна възраст”. И като споменах
внуците, идва ред да споделя за онова, което се случи на моя
юбилей. Пак неочаквано за мен открих значението на танца.
Причината за това стана подаръкът, с който бях удостоен, а
именно малък, но квалитетен магнетофон. Винаги съм обичал
музиката, но дано не прозвучи като оплакване, в по-предишните
години така и не успях напълно да ѝ се порадвам. Още повече -
по наше време да притежаваш техника, си беше малък лукс. Тъй
като всички бяха нетърпеливи да чуят как свири, особено аз,
пуснахме първата ни попаднала касета, която се оказа една от
симфониите на Бетовен. Нямаше как да танцувам на тази музика,
но я познавах до последната нота, затова започнах леко да
дирижирам. Отначало всички се смееха и ръкопляскаха, но скоро
забелязаха, че аз не се шегувам, а дирижирам сериозно, верен на
дълбокия трагизъм... И това ги накара за втори път да увиснат в
пространството в продължение на 27 минути. Записът беше
изключително добър, при това концертен...
Запомних този ден не заради юбилея, а защото за първи път от
толкова време се изпотих. В края бях възнаграден със спонтанни
и пълни с любов аплаузи и понеже потта не спираше да приижда
с всяка въздишка, използвах случая незабележимо да поплача и
да се порадвам на вълнението си. Дъщеря ми ме убеди да си
сменя дрехите, като преди това се изкъпя. В банята бях влизал
многократно и знаех, че пусна ли водата, и топ да гръмне, няма
да трепна... Ушите ми бяха изневерили почти изцяло... но тази
вечер водата шуртеше, а аз чувах глъчката на възбудената
компания. Усилих струята, но нищо не се промени. Усилих я още
и тогава за капак на всичко съвсем ясно чух как един от
племенниците ми говори с баща си по телефона каква жестока
изцепка съм бил и всички в момента били изпокапали от умора
да се смеят с мене. И животът ми в края си тръгна към възход и
със сигурни подстъпи към онова, което в музиката наричат
“апотеозо”. Жена ми гледаше на промяната почти безразлично...

71
Тя почти не излизаше от вкъщи, а аз вършех задълженията си
както преди, не утежнявах семейния бюджет и не исках нищо
допълнително като грижи... Така изминаха следващите пет
години. Внуците редовно ми оставяха по някоя хубава дреха и
също така в случай, че има възможност ми, купуваха нова
музика, предимно класическа.
Неотдавна на път към дома се случи да чуя танго. Първо
помислих, че е от някой ресторант, но после си дадох сметка в
кое време живея и ресторантите, освен че са скучни, предлагат
изпълнения, които с усилие могат да се доближат до музиката...
Нямах бърза работа и отидох да видя откъде долиташе тангото.
Оказа се приземно помещение, около шейсет квадратни метра.
Покрай стените бяха наредени прости дървени столове. Имаше и
две маси с различни напитки... Но основното се намираше в
средата. Дузина двойки на моята възраст, а и по-млади от мене,
енергично се опитваха да танцуват. Половината от тях
умилително успяваха, но другата половина просто си играеха със
земното притегляне, рискувайки и последните си дни. Всъщност
трябва да се отбележи, че една жена с червена коса и гердан от
оникс почти в ступор съзерцаваше танцуващите, без да движи
потрошения си врат. Второто нещо бе паркетът... Излъскан до
версайски блясък може би с цената на няколко живота. Стоях
така доста дълго. Никой не ме забеляза. Всички бяха така
улисани и старателни, че почти им завидях. А тангото? Да,
тангото проникваше в сърцето ми като тирбушон. Плътно, леко и
сигурно. Огледах се и видях табелата на вратата. Всеки вторник
и четвъртък от 18 до кой колкото издържи... Добре... Цяла вечер
ми трябваше да констатирам, че в развитието на моя живот няма
нищо случайно. Първо, официалното облекло и чудото с
физиката ми, второ - магнетофонът и музиката, а ето сега и
тангото... Все неща, чужди на кратката ми младост. Какво ли още
щеше да се появи?!... Няма значение... Явно господ беше решил
да си навакса. Съгласен съм. И без това бях убеден, че всичко в
живота на човека се случва навреме и по необходимост, така че
отворих една книга и потънах в нея. По-късно, преди да заспя,
констатирах и още нещо: Аз живеех без пари. Наистина не
харчех за нищо. Имах всичко необходимо. Хранеха ме,

72
получавах подаръци, и то не само дрехи. Радвах се на всеки ден,
без да похарча и една излишна стотинка. Скоро в главата ми
отново се появи тангото и си обещах да му обърна внимание при
първа възможност.
Не че не обичам фотографиите, обичам ги, но никога не съм
бил запален по фотографирането. За мен е само спомен, нищо
специално. Наложи се да променя и този си възглед. При
поредното гостуване у дъщерята разглеждахме фотоалбуми.
Единият от тях спокойно можеше да бъде наречен на мое име.
Десетки снимки, запечатали какво ли не от най-ранно детство до
старини. Дъщерята се оказа много прилежна. Тъкмо мислехме да
приключваме, когато от последния албум изпадна нещо. Бях аз...
На около 35 години, облечен в спортно сако. В едната ръка
държах ноти и кларинет, а в другата шапка с козирка...
Жена ми изрови кларинета и след като го почистих, обилно го
намазах с бадемово масло. На другия ден констатирах, че все
още мога да свиря. Жена ми обаче не ми спести нищо и каза
колко дълбоко съжалявала, че не го е продала този кларнет...
Така каза “кларнет”. Чудех се къде ли можех да свиря на
спокойствие, когато се сетих за тангото и клуба на танцуващите
пенсионери. Облякох си белия костюм и борсалиното, грабнах
кларинета и точно в 18 часа се изтъпаних на входа. Поканиха ме
най-любезно да вляза, но веднага разбрах, че положението хич не
е весело и че тази вечер ще е така, понеже някой си бил умрял.
Какво пък - казах си аз, - ще остана, поне ще се запозная с тоя-
оня... За какво се обличах толкова?! Имаше и много вкусни неща
за ядене, от които всички разнасяха, защото нямаше какво друго
да правят. За пиене видях коняк, вино и бадемов аперитив. Аз
пих коняче. След втората чаша видях, че точно до мен е седнала
жената с потрошения врат. Поразговорихме се деликатно. Тя взе
да се усмихва и аз побързах да отбележа колко леко може да бъде
едно погребение, щом го споходи дамската усмивка. Тя съвсем се
отпусна. Запознах я с моите възгледи относно живеенето в
официално облекло. Тя много ги хареса... Попита ме накъде съм
тръгнал с този кларинет. След този въпрос аз просто го извадих.
Другите хора се сепнаха, но побързах да ги успокоя, като
засвирих една тъжна мелодия от родния край...

73
 Поплакахме.
След няколко минути се представих официално и ги попитах
дали знаят, че у някои народи на смъртта се гледа и от веселата
страна? Че хората вярват в освобождаването на душата от
земните мъки и страдания и в това няма нищо осъдително или
срамно. Някои бяха чували за тези неща. Не се усетихме кога от
дума на дума лицата грейнаха и аз открих дансинга заедно с
жената “счупен врат”, и то с танго. Знам, че е банално, но
баналното е винаги гаранция за вълнуващо. След няколко срещи
всички ме обичаха и очакваха с нескрит трепет. За моя голяма
изненада констатирах тоталната промяна в общия стил на
обличане. Старческите натруфени и помпозни кройки бяха
изхвърлени и решително заменени с класическа английска и
италианска линия. Чисти силуети, качествени платове,
стегнатост, панталони с ръб, поли и рокли по тялото, борсалина...
Обувките основно в черен цвят, жените на умерено висок ток с
чантички от лакирана кожа и семпли бижута. Бяхме аристократи,
изпаднали от колелото на времето в едно малко, но удобно
общество.
А годините си вървяха... Жена ми почина, внуците създадоха
семейства, дъщеря ми и мъжът ѝ останаха сами. Аз продължавах
това, което и преди - танцувах, свирех, дирижирах... Научих
името на жената със счупения врат. Казваше се Грациела. И
когато чукнах осемдесетте и съответно всички се събрахме да го
празнуваме, си позволих да я взема с мен. Рожденият ми ден
стана по-весел от който и да било. Караха ме да им разказвам за
клуба на “Официалното облекло”, за танците и оркестъра, който
ръководех. Изсвирих им една своя композиция или по-скоро
вариация на стара народна песен.
Грациела плака и дъщеря ми каза, че съм развалил
настроението на компанията. Побързах да го оправя и за целта
вкупом изпяхме “Хорът на евреите” от Набуко, естествено, под
мое дирижиране. По- късно всички заспаха. Метнах едно одеяло
върху Грациела и излязох на терасата. Небето кротко
полюшваше звездите. Тук-таме имаше облаци и започнах да си
ги намислям като фигури, много хубава игра, когато човек е сам.
Исках да се уморя и да заспя на хладния въздух. Мина доста

74
време, но силите не ме напускаха. Изпих две конячета. Нищо. И
тогава се уплаших.
С мен беше станало още нещо... Не можех да спя... Взех
някаква случайна книга, прочетох я, но и това не свърши работа.
Изкъпах се с гореща вода - без промяна. Кръвта ми след малко
кипна към главата... Помислих си дали не си въобразявам?
Можеше да е временно състояние на превъзбуда... Легнах до
Грациела и затворих очи...
Събудиха ме малко грубо. Мисля, че беше почти обяд. Есента
напомни за себе си с мириса на изгнила шума. Дъщеря ми
държеше телефонната слушалка с две ръце и ми каза, че някакъв
мъж ме търси спешно, затова с интерес грабнах слушалката.
Случаят определено можеше да се причисли към тези от книгите
или киното. На същия ден, в градската градина, близо до
общината, трябвало да се отбележи годишнина от раждането на
Джузепе Верди. И понеже диригентът на общинския хор предния
ден умрял от естествена смърт, се получило така, че нямало кой
да застане на неговото място така бързо. Сега чак си дадох
сметка, че два етажа над нашия клуб наистина репетираше този
хор, и ние често се поздравявахме заради сходните занимания. За
съгласяване, бях съгласен, но ги уведомих, че нямам
задължителния за тази цел фрак. Те ме попитаха дали съм
склонен да облека този на покойника и аз склоних. Изхвърчах от
къщата със скоростта на звездолет. Фракът се оказа по мярка и
точно в 13 часа аз заех мястото си на диригентския пулт.
Поклоних се както е прието и без да се замисля, вдигнах палката.
Сега, след толкова време мога да кажа, че нищо не може да се
сравни с минутите, в които човек се отдава на другите. Било то в
която и да е професия. В края на изпълнението взе да ми
изтръпва лявата ръка, а на другия ден доведоха докторите...
Определиха го като миниинфаркт. И на мен ми се искаше да е
така. В един вестник излезе похвален материал. Имаше и снимка.
Общинският хор ми подари фрака и сключихме договор за една
година, над което аз малко се пошегувах да си приготвят все пак
резервен вариант. Освен че издържах тежестта на палката,
успяхме да обогатим репертоара с нови неща.
Грациела взе да се заседава пред телевизора или прекалено

75
дълго да чете от главата на някоя книга. Казваше, че вече е
уморена от сбирките в клуба. Приготвяше вкусни неща и най-
после след толкова бреме увеличих теглото си с два килограма.
Това обаче не ми попречи да си продължа да си нося хубавите
дрехи. Всеки ден, без компромис, от ваксата на върха на
обувката, до кърпата в джобчето на сакото. Един съсед ме попита
нямам ли намерение да умирам. Казах, че когато умра, много
хора ще си спомнят за официалното ми облекло, а когато умре
той, за него ще си спомня само аз. Това го обърка мисля за месец
напред.
Почти по същото време един от приятелите в клуба ми
подхвърли идея, над която се замислих сериозно. След като се
забавлявахме с танци и музика, от само себе си стана така, че
изпяхме няколко мелодии от стария джазов репертоар. На
последната аз вече почти бях прегракнал, но това не ми попречи
да извъртя една кратка импровизация. Именно тогава този мой
приятел взе да ме убеждава, че си струва да опитаме с пеенето
по-упорито. Основание за това било особената дрезгавина и
едновременно с това летливост на тембъра ми. Първо опитах
вкъщи с малкия магнетофон и определено не бях за
пренебрегване. Просто ми липсваше работата с микрофон. През
следващите няколко години овладях и този момент в
музикалното си развитие, което ме направи достатъчно
атрактивен.
И така до деветдесетата година репертоарът ми съдържаше 30
песни, също толкова композиции за кларинет, 17 вариации върху
танго, както и дузина класически произведения за хор и
оркестър. Продължавах да танцувам, без да се изморя, около
един час и ежедневното ми физическо натоварване включваше
общо 60 лицеви опори, 100 коремни преси, 50 стискания на
гумичка, 50 клякания и два пъти седмично крос по 1500 метра.
Не на последно място трябва да отбележа и комплекса за
гъвкавост. Дори и сега мога да демонстрирам някои
упражнения...
Деветдесетгодиишината предизвика едва забележима истерия
у Всички, без изключение. Грациела не преставаше да ме
контролира и да настоява по-редовно да си почивам. Дъщеря ми,

76
според мен, хранеше тайни опасения дали тази моя кондиция
няма да се окаже нещо като лебедова песен, прикрити сигнали,
последни живителни импулси преди неизбежния край.
Внуците пък си мислеха, че съм загубил чувството за хумор, и
решени твърдо да ме изпитат, ми обещаха, ако обиколя града с
тяхната кола, без да направя грешка в правилника за
движение, ще ми подарят същата тая кола... И то на мига.
Първата ми работа беше да накарам Грациела да не трепери и
да си отвори страничния прозорец. После прегледах спирачките,
светлините и маслото, натоварих останалите и ги прибрах вкъщи
след три часа и половина перфектно шофиране. Те увиснаха за
трети път в пространството, а аз се сдобих с Мерцедес модел.... с
никелирани брони и калници и волан от абанос. Грациела се
спомина... Пях и свирих погребални мелодии... Зимата дойде.
И сега, като се връщам назад, задавайки си купища въпроси,
стигам до единствената и съществена причина - официалното
облекло - безспорно. То ме накара да го обичам и да повярвам в
себе си такъв, какъвто бях. То ме извади от дългите дни на
старостта... Официалното облекло ме въвлече в една игра,
омагьоса ме и аз се хванах за него като спасение. Използвах го
всеотдайно и то ме извеждаше в нови орбити, задължаваше ме да
се променям, защото играта е такава. И толкова исках тя да
продължи... Бях готов да я играя до край... Изведнъж
констатирах, че оставам сам. Клубът се разпадна по естествен
път. Прибрах всички снимки от стените. Внуците почти не се
обаждаха, дъщеря ми навлезе в тежък период. Споделяше доста
от времето си с мен, но виждах, че това не ѝ помага кой знае
колко. Случайно в главата ми бликна изречението, с което често
се подиграваха на такива като мене: Неизживяно детство. Не е
лошо. Бих казал, че е повече от чудесно.
Последния път се събрахме без повод. Бях се отбил при
дъщеря си да почина и да изпия едно коняче. Внуците с дечицата
също се случиха там. По едно време навън притъмня и
прозорецът трепна под напора на вятъра. Отнякъде стана
течение, вратите се разхлопаха, къщата се изпълни с прахоляк,
листа, дори клони. Хукнахме да затваряме стаите. Щом се озовах
в коридора, нещо сякаш ме дръпна. Забих се в стената, всички

77
тичаха около мен, децата се смееха, а аз не можех да си обясня
какво ми става. Събрах сили, направих две-три крачки, протегнах
се да затворя голямото крило на гардероба и в този миг
течението като че ли нарочно се усили. Огледах се... Никой не ме
наблюдаваше. Задържах крилото, поразместих дрехите и се
напъхах вътре. Предполагам знаете как мирише един гардероб...
Аз зная отлично. Минаха няколко минути, в които с нетърпение
очаквах децата да ме открият, за да ги стресна. Това обаче не се
случи. Извъртя се почти половин час, но положението не се
промени. Въпреки че бурята отмина, продължавах на инат да не
излизам. Вдишвах дълбоконафталина и китайските ухания.
Опипвах платовете на дрехите. В някои открих стари бележки за
пазаруване, копчета, стотинки, дори забравени чорапи. После
напипах една своя риза, измъкнах я от закачалката, намерих
зашитата дупчица от Грациела и заспах...

КРАЙ

14 август 2001
Русе

78
 ВЕРАНДАТА С ПЛЕТЕНИТЕ СТОЛОВЕ
/на Мария Атанасова/

За първи път изживях любовна наслада, когато бях ученик в

началното си образование.
Тогава под влюбеност се разбираше да чакаш момичето
където и да е, колкото и да е, с цената на всичко, но да я изчакаш.
Също така съм тичал като олимпиец след автобуса, с който тя
се прибираше, в продължение на 20 км, скачал съм в дълбоки
локви, за да покажа колко съм откачил по нея, съчинявал съм
стихове, пълни с бяс и жертвоготовност, а такива неща като
телефонни маратони, цветя, бележки, алкохолни бури, празни
погледи, подаръци и все познати елементи на безумната любов,
аз, собствено, бях превърнал във втора природа и жонглирах с
тях като китайски циркаджия. Естествено, тези събития най-
силно се отразиха на семейството ми.
Доброволно се лишавах от храна, свирех с часове върху една
струна на китарата, нощем обикалях квартала с велосипед, всеки
повод за напускане на дома ме взривяваше и се изстрелвах като
ракета навън.
Два месеца се оказаха напълно достатъчни, за да утихнат
всички любовни урагани и да си заминат безвъзвратно от моя
живот.
Утрините пак си бяха утрини, Светът някак си просветна,
започнах да се храня, да спортувам и за първи път се докоснах до
това велико нещо - иронията.
Бившата ми любов се омъжи, погрозня, което ми се хареса,
тялото ѝ вече не беше гъвкаво и привлекателно, вървеше бавно,
мислеше банално.
Започнах да се изявявам междувременно и в обществото, бих
казал с успех.
По природа съм веселяк, невъзпитан, колкото се може по-прям
и не пропусках случай да си премеря остроумието с някой по-
възрастен от мен, защото го правех за срам. Той почервеняваше,

79
скачаше да ме бие, а аз бягах и му се смеех. Изсмях се и в лицето
на бившата си любов, без въобще да ме интересува как ще го
приеме.
Природата придоби истинско и определящо значение в
младостта ми, благодарение на книгите.
В книгите тя е по-красива и възвишена, по-съпричастна,
закриляща, забелязваща се, вдъхновяваща, приказна, абсурдна,
благородна, неразбираема.
Понякога сядах на тревата и дълго наблюдавах малките
мушици.
Те никога нямаше да видят небето, а аз никога нямаше да видя
това, което е тяхна привилегия.
Потънал в океана от думи, описания на далечни светове,
музикални нощи и разговори на философски теми, твърдо се
убедих, че любовта е унижение за човек като мен, че тя изпива
жизнените ми сокове, нужни за големи, възвишени цели.
Връстничките ми ме намираха за странен, трудно достъпен
надувко, а това ме устройваше.
Стремях се към нещо, но не знаех към какво.
Опитах да просвиря на пиано - безуспешно.
През следващите години през ръцете ми минаха барабани,
китара, контрабас и акордеон - все безуспешно.
Единственото занимание, където спокойно не се тормозех,
беше съчиняването на истории, докато звездите заемаха мястото
си по небосвода.
Звездите...
Оказа се, че живее съвсем наблизо.
Пак се започна...
Проследявах я в продължение на две седмици.
Влюбените двойки обикновено правят едно и също - целуват
се, хранят се заедно, ходят на кино, разхождат се из закътани
места, за да се поразсъблекат, хилят се за щяло и не щяло,
държат се за ръце понякога без особено да им се иска, изхабяват
огромни количества козметика, лъжат, спят заедно, но не им се
спи, ревнуват се, подаряват си цветя, малки спомени, кълнат се
един на друг за всякакви глупости, не се изморяват; повтарят
едни и същи реплики безброй пъти, скарват се за нещо

80
незначително, плачат и се разделят сред дълги угнетителни
паузи, на чиято драматичност би завидял всеки голям романист.
След като аз преплувах океана на сляпата любов, вече
непоклатимо взех решение, че така не трябва да се живее и би
било крайно омерзително да разтварям вратите на сърцето си
занапред.
Тялото ми се нуждаеше от тренировки.
Правех каквото ми падне, само и само да се натоварвам
физически.
Основната грешка на младостта е, че иска да постигне всичко
по най-бързия начин, по най-краткия път.
Все пак от тренировките имах полза, и то голяма.
Сдобих се с издръжливост и закалих волята си.
Закалих я аз, обаче умът си явно бях забравил да закаля, щото
ето ме пак над листа с любовните излияния, пиша ли пиша.
Любовната ми връзка скоро се разпадна поради външни
обстоятелства и най-вече защото започнах следването си в
Университета.
Приеха ме специалност право и философия с разширено
обучение по социални науки.
Често започна да ми се случва да избухвам.
Например ако ми заядеше ципът на панталона.
Нощем улиците се превръщат в реки от хора, автомобили, а аз
се носех някъде заедно с тях.
Постоянно размествах мебелите.
Айфеловата кула на живо през нощта.
Ако човешката душа нямаше тяло, нещата щяха да стоят
другояче.
Тялото е като воденичен камък за духа...
Цял живот го обслужваш, щеш или не щеш...
Превръщаш се в роб на плътта.
В мозъка е заложена система за разпознаване и избирателност
в най-съвършена форма.
В този план дори неукият човек знае кое е правилното и
полезно решение.
Осъзнавайки тази велика природна тайна, аз изцяло ѝ се
отдадох.

81
 Есенните листа беснееха из въздуха, а после дъждът ги
превръщаше в послушен, ароматен килим.
Слънцето дремеше върху него заедно с бездомните кучета.
Постъпих на работа като юрист.
Предприятието се занимаваше с недвижими имоти,
индустриални строежи и заемаше едно от челните места в
бранша.
Болестта, наречена кариера, ме облъхна още с постъпването.
Някаква жена с напращял бюст редовно се пльоскаше на
бюрото ми уж вещо да провери, а току-що произведеният
началник умишлено грешеше името ми, дори и в тоалетната чух
невероятно съчинена интрига по мой адрес.
Белгийка на неопределена възраст с католическо образование
се взираше в мене като телескоп “Хабъл”, обелваше си очите,
хапеше си кутрето и с извиване на шията много държеше да
разбера, че не е безразлична към мен, да забележа, че в крайна
сметка е готова на саможертва, само и само да се тръшне в
кревата ми.
Тази удивителна енергия ме възбуждаше, но и плашеше
същевременно, тъй като гейзерите на страстта с присъщата им
разрушителна сила, освен че те въздигат до най-върховни
наслади, след това оставят в изтерзаното човешко поведение
пълна липса на разсъдък, душевен баланс и комуникативност.
Нощта протече под командването на белгийката. Когато на
другия ден я видях без грим, ми се дощя да се застрелям от срам.
С много усилия се сдържах и запазих добрите ни отношения -
заради дъщеря ѝ.
Дъщерята на белгийката - нежно и умислено девойче -
всъщност показа доста опърничав характер.
Наистина тялото ѝ беше първото нещо, което видях, но на
втората година от съвместния ни живот телесната прелест се
стопи във въздуха и се случи по-лошото - роди ни се дъщеря.
Настаниха ме в нов, по-голям кабинет.
Посрещна ме момиче с дъвка в устата, речник от пет думи и
буен характер, който ме блъсваше в лицето всеки ден.
Веднъж в желанието да изчисти някакво петно от сакото ми, за
малко не ми изкара ръката от рамото, а сакото впоследствие

82
просто изхвърлих.
Белгийката ме следваше неотлъчно.
На всяка командировка се лепваше за мене, та по едно време
започнах да си лягам в 20 часа, симулирайки преумора, и около
полунощ засядах в близкия бар.
Тя с гордост забърсваше всеки мъж в скъп костюм, по-висок
от 1 м и 80 ст, а не беше трудно да разбера, че и дъщеря ѝ, т. е.
жена ми, не е по-различна. В това се уверих съвсем натурално
със собствените си очи, като в третокласна канадска мелодрама.
Рижав мъж с кегла вместо глава доволно облизваше ходилото
ѝ, докато тя мачкаше косата му така както се меси тесто.
От това рижавата маймуна несъмнено изпитваше върховен
екстаз, защото краката му вдървени летяха по пода, докато
ръцете
зверски впиши в бедрото ѝ го разтърсваха с такава сила, че
всеки момент очаквах да се откъсне.
За музикално оформление двамата сластолюбци бяха избрали
един превъзходен концерт за цигулка от Виенявски, моя
собственост, и тъкмо това най-много ме вбеси.
За десет минути им показах как всяко нещо, създадено от
човешка ръка, може да се разруши.
Показах им също, че съм великодушен, като напуснах
апартамента без скандал, а само го подпалих с газ.
Съседите ги спасиха.
Белгийката се опита да ме прободе с отвертка в сърцето,
подхлъзна се и си промуши таза.
Рижавия маймуняк виждах в продължение на месец
безупречно пиян да си говори с един плакат на Марлон Брандо.
А жена ми...
С жена ми се разбирахме чудесно.
Съкровената ѝ молба - да потулим и забравим тази история, бе
уважена от мен.
Всичко в името на детето... детето!
Месеците се изнизваха с лекотата на собствените си дни.
Започнах да посещавам библиотеката... заради спокойствието.
Разглеждах стари географски карти, прочетох няколко
знаменателни биографии на мореплаватели и открих следващата

83
по значимост дума в моя живот - призванието.
Ако всеки от колегите ми достигнеше този етап в кариерата
си, на който бях аз, то автоматично би сметнал това за
неописуемо щастие, съдбовна справедливост, заслужена награда,
сигурност до старини и за нищо на света дори не би облъхнал
прагматичния си мозък с намерение за каквото и да било друго
занимание, а да съм още по-ясен; от креслото на моята служба
редовият чиновник кариерист можеше да прави само едно нещо -
да не прави нищо. Ден след ден стотиците имена на населени
места, реки, планини, провлаци, морета, заливи, пристанища ме
раздираха от интерес, инжектираха във вените ми
авантюристична страст, трепет пред непознатото. Заспивах над
разтворените атласи сред теченията на околоземните ветрове.
На няколко пъти сбърках адреса на службата с този на
библиотеката.
Сложих очила.
Древните мореплаватели са имали за ориентир звездите,
общували са с тях.
Една нощ, докато съм бълнувал, дъщеря ми ме записала на
диктофон.
Усъмних се дали въобще това дете е мое.
Курсът по астрономия за напреднали се провеждаше през
нощта.
Изкачвахме се на една висока сграда и дълго зяпахме
планетите.
След половин година получих грамота и специална препоръка
от професора.
На едно събрание ме смъмриха, че на работното ми място
няма необходимата хигиена.
Глупости и мръсни лъжи...
Хигиената бе моя основна черта и аз се гордеех с нея.
Станах и им казах, че освен санитарната хигиена има и
душевна такава и че не подобава на възрастни жени да си
търкалят циците по бюрата на колегите си, както и да говорят по
телефона за психическите си проблеми относно брака, защото
никой не е длъжен да е съпричастен на нечия силиконова
инплантация заради мексикански милиардер ерген.

84
 На последната дума трябва да съм припаднал, понеже
следващия образ, който видях, бе на жена ми с още трима
доктори и дъщерята, ухилена до уши.
Отпуската ми се отрази добре.
Когато обаче отидох в службата, изведнъж очите ме заболяха,
олюлях се и паднах в шадраванчето на фоайето.
За първи път ми се прииска да извърша нещо много
конкретно, много, тъй да се нарече - изведнъж.
Дразнеха ме покривката на масата, мебелите, изгледът през
прозореца.
Купих си професионален телескоп.
Сума пари дадох.
А времето тук се оказа отвратително.
Цял месец нищо не можах да видя.
Никаква планета или звезда.
Не вдигах телефона.
Една сутрин в пощенската кутия се натъкнах на обява.
Търсеха готвач.
Ресторант с работно време само през нощта - отлично.
Разбирах от кулинария.
Обичах да си измислям гозби.
Жива професия, дишаща, натурална...
Беше от ония баровски ресторанти, които имат твърда
клиентела.
Главният готвач веднага ме хареса и ми подари майсторска
шапка.
Още си я пазя.
Часовете минаваха бавно, а кожата ми се пропиваше с
миризмата на лук, пържена соя, картофи, месо и всякакви сосове.
Жена ми явно започна да се досеща.
По косата.
Косата ми, колкото и да я миех, попиваше кухненската
миризма като сюнгер.
Косата...
Обръснах се гола глава.
Уволниха ме от службата.
Причината?

85
 Нямал съм представителна външност, бил съм разсеян,
раздразнителен, рязък, невнимателен, ироничен, разсеян,
излишно превъзбуден...
Бил съм променен.
Започнах да пия лекарства...
Започнах да пия и уиски...
Не ми се спеше, а жена ми все спеше.
А когато ми се случваше да заспя, сънувах една каменна
поляна, пълна с изоставени машини как работят.
Съдията ме гледаше с кривите си очи така, сякаш можех да му
ги оправя.
Не бях виждал толкова кривоглед човек.
Може би е най-безпристрастният съдия на света, нищо не
вижда в идеалния му вид, доверява се най-предимно на ушите си.
Осем години без право на обжалване.
Може би е справедливо, но...
Може би е справедливо... все пак да забиеш някому тирбушон
в главата, не е малка работа, но ако този някой те нарича помияр
и всяка вечер прегръща бедрата на жена ти... с разкопчана риза,
потна рижава глава... и да лигави пръстите ѝ...
А???
Как иначе трябва да се постъпи...?
Би било редно да убия нея, а не рижавата маймуна...
Но детето...
Нали има нужда от майка?!
А тя... все едно, няма значение.
Свободата дойде неочаквано.
Приятелите ми все едно виждаха граф Дракула.
Не мога да им се сърдя.
Интересно... сърцето ми започна да бие като барабан в духов
оркестър.
Имах няколко възможности; едната беше още на мига, в който
докопам оръжие, да си пробия главата; другата - да постъпя в
армията на изоставените мъже кутсузлии, които изпиват бърбъна
на света, и трета възможност - да се оженя отново, за друга жена,
на друго място, с друга работа и друго небе.
Чудех се няколко минути и избрах третото.

86
 Третият избор е класически и това е неоспоримо.
Казваше се Изабел Легал-Филаделфийска.
По професия - фармацевт, смееше се плахо веднъж на
седмица, хапеше си долната устна, очите ѝ побираха в себе си
наивността на селско дете.
Около тялото ѝ можех да се удавя в ухание на жасмин,
перилен избелващ препарат, локум, нафталин или слама...
Дрехите ѝ лежаха превъзходно подредени в 100-годишен
гардероб от абанос, така сякаш не ги обличаше, а всъщност
винаги бяха върху нея.
Дори светлината в нашата къща се оказа не слънчева, а
някаква смесица от отмираща есен и планинско езерно сияние,
сговор от безброй нюанси, които смело танцуваха из най-
затънтените места.
Изабел ставаше от леглото така, както беше заспала; сресана,
намазана с крем от жожоба, без торбички под очите, без лош дъх
в устата, абсолютно натурална.
Така и не разбрах кога свършваше домакинската работа,
защото откакто пристъпих прага на къщата, аз собствено се
занимавах единствено с това да се отдавам целодневно на
любимите си книги, ездата и разговорите с по-образованите хора
в градчето, т. е. не работех, консумирах малко храна и заспивах
до топлите гърди на жена си без угризения, защото не ми
оставаше време за такива...
Всяка пролет се посвещавах в организирането на
традиционния карнавал и придружаващите го мероприятия на
открито.
За няколко седмици градчето заприличваше на разпилени из
детска стая играчки, комбинация от всевъзможни елементи на
архитектурата караха човека да изпада в превъзбуда, трепетно
обикаляне и ядене на храни, които иначе ненавиждаше.
Лятото събирахме дърва за зимата, складирахме провизии и
укрепвахме мостовете, разклатени от придошлите реки.
Всички се обръщаха към Изабел, щом станеше въпрос за някоя
билка или помада. Не беше лесно това занимание, имайки
предвид натрапчивите миризми, способите, капризите, с които се
обграждаше един фармацевт.

87
 Синът ни се роди една сутрин около 6 часа. Денят се оказа
неделя, в понеделник сковах детско кошче, а също така се научих
да пиша на машина.
Дядо ми почина от инфаркт.
Не знаех какво да ям или да пия или как да спя, понеже
организъмът ми се измени по свой собствен начин, а именно:
спрях да проявявам интерес към досегашните обкръжаващи ме
събития, както и да ги анализирам...
Изгубих потребността от присъщите на човека удоволствия,
каквито са пиенето, пушенето, любовният или полов акт,
спортуването...
Баба ми почина съвсем добре.
Не се мъчеше в последните си мигове, но ще я запомня как
оцвети живота ми завинаги с багрите на деня.
Не плаках за баба, тъй като до последно баба някак си трудно
ме разпознаваше, но пък ми се усмихваше, щом като се досети.
Баба погребахме в друго гробище и сега вече си давам сметка,
че така не е много редно, но всъщност, след като душите им са
във висинето, това няма особено значение.
Навлязох в период, пълен с очакване.
Най-вече на някой сън, в който баба и дядо да ми се явят, но
това се случи само един път, и то много бегло.
Изабел започна да отслабва и да линее.
Местният доктор обясни, че не може да се справи, и ми
препоръча някаква авторитетна болница в град Чикаго.
Към тази си препоръка прибави адреса на някакъв професор
Намек, който бил негов голям приятел и който просто нямало
начин да не намери решение на проблема. Рождения ми ден
отпразнувахме в градината заедно с още двайсетина деца.
Хубав ден беше.
Оставих детето при едно приятелско семейство и заминах с
Изабел за Чикаго.
Изабел почина в Чикаго в 23.10 часа с думите “Мили мой,
налей ми малко вода!”
Изпих доста алкохол и нищо чудно да съм се сдърпал с
някого, понеже очите ми са се отворили много трудно - едва след
като полицаят излял шеста кофа върху ми.

88
 Благодарих и си тръгнах.
Чикагските полицаи се оказаха свестни хора.
В джоба на сакото си с радост открих връзката ключове,
шофьорската книжка с останалите документи, парите (не малко
на брой) и, разбира се, снимката на Изабел и моя син.
Изпратих го в колеж.
Той сам пожела и, убеден съм, майка му би се гордяла с него, а
аз постъпих на служба като шофьор.
Обикалях по градовете, черпеха ме с какво ли не, ако им
спечелех някой-друг ден.
Научих, че бившата ми жена е умряла.
Решила да си гримира окото в градския транспорт, но не щеш
ли, за беда автобусът спукал гума и целият молив потънал в
главата ѝ...
Какво ли не става за една секунда.
От този си брак имах едно дете, което, естествено, дойде при
мен, пуши цигара в лицето ми и ме засне с видеокамера,
непонятно защо, а синът ми завърши колежа...
По цял ден ме нямаше, но те се оправяха и сами, дори с
колежанина, както тя го наричаше, засадиха около дузина
дървета, не знам защо.
Денят трябва да е бил петък или не, по-скоро събота, понеже
бързах да се прибера за вечеря...
На един завой, съвсем като на кино, разпознах на два-три
метра от камиона формата на голямо меланхолично прасе,
облечено в сигнално-червена плетена жилетка с номер 9.
Блъснах го...
Или по-скоро то мен ме блъсна...
Впоследствие научих, че това прасе се казва Диоген и беше
притежание на управителя на нашата област, но обърнете
внимание, какво ли трябва да е било за губернатора това прасе,
Диоген, след
като светкавично бях уволнен и наказан да платя за нова броня
и фар на камиона.
Най-интересното беше, че децата платиха тази броня с техни
пари, откъде ги извадиха, не знам.
Почувствах се горд.

89
 Зимата се спусна като гилотина.
Електрическите кабели се изпокъсаха от буйствата на
ветровете, телефоните замлъкнаха, нито една птица не се осмели
да размаха криле, от комините в продължение на цял месец
неспирно, неуморно димеше и тук му е мястото да се благодари
на изобретателя на радиото и, разбира се, на покойната ми жена
Изабел, за която си спомнихме с умиление.
Спомниха си и други хора...
Облечени в черно, с присъщия им сух глас те седнаха в
дневната и след като отказаха всичко, което им предложих за
ядене и пиене, с явно неудоволствие ме запознаха със следния
факт.
А именно: как някакъв си човек на име Морис Драгунов
Легал- Филаделфийски с титлата граф на Гренландия е оставил в
наследство не знам си колко хектара земя и колосална сума пари
на своята родственичка Изабел Легал-Филаделфийска, т.е. жена
ми, и как сега всичко туй юридически принадлежи на мен, един
вид изведнъж се оказах богат.
Децата ми разказаха, че след тази среща съм спал три дни и
три нощи и те даже се усъмнили по едно време да не би да съм
умрял...
Гренландия се оказа много голяма, бяла и ослепителна.
Ослепителна се оказа и Вероника.
Жена, ако мога да я опиша с една дума - спонтанна.
От момента, в който започнахме да контактуваме, говорех
само аз, а тя се хилеше.
Нещото, което веднага направих, беше да отведа Вероника от
Гренландия.
Тя плака през цялото пътуване, но пък бързо се засмиваше,
като ѝ направех някоя смешка.
Децата се ожениха, а Вероника вече не се смееше както преди.
Прочетох в един вестник за изложба на малки локомотиви.
Малките локомотиви представляват железни макети, дълги
колкото човек и абсолютно идентични с големите локомотиви.
На изложението човек се чувства същински Великан и
необяснимо защо приятно самотен.
Стотици възрастни и по-млади мъже мълчаливо пушеха

90
цигари, следейки пуфтящите машини.
Спомних си детството и си поплаках...
Той отдавна се навърташе около Вероника...
Предлагаше ѝ безплатно месо...
Определено досаден тип...
А тя, понеже е възпитана, учтиво кимаше и бузите ѝ
поруменяваха от неудобство.
Той веднъж дори си позволи да ѝ подари някаква подправка,
знаейки че ѝ е любима, и то точно пред очите ми...
От нагло по-нагло...
Беше се свила до камината, на запалено осветление, цялата в
синини, радиото свиреше, краката ѝ трепереха...
За миг се намразих, че я бях довел от бялата Гренландия тук,
сред гъмжилото от невротизирани, вманиачени хора...
В магазина за месо бяха месарят и клиентка на около 70
години...
Помолих жената да си отиде...
Заключих вратата отвътре...
Той се разплака.
Може би искрено, не знам.
Какво ли не прави страхът?
За секунда си оправих яката на ризата, убиваше ме и на
втората секунда видях блестяща кука да лети срещу лицето ми...
Добре я беше хвърлил, не може да му се отрече...
Но нали куката се оплете в едни висящи суджуци, се получи,
че не само не ме достигна, ами се залюля до изходната си точка
на движение, закачи самият месар и съвсем категорично го
прободе в брадичката, мина през устната кухина и показа
връхчето си от разплаканото му око, вследствие на което този
човек изпусна някакъв газ и просто умря в страшен грохот и
мъка...
Жена му ме обвини в убийство...
Вървях към съдебната зала за втори път в живота си и си
мислех колко по-добре бих се чувствал, ако лично го бях убил с
тази кука и как нямаше да се стига до всички съдебни процеси...
Оправдаха ме в рамките на два астрономически часа.
Да се обесиш се искат две неща: здраво въже и здраво място,

91
за което да го завържеш...
Вероника не беше свършила както трябва нито едното, нито
другото...
Гледахме анимационни филми...
Купихме си нова къща...
На 580 км от старата...
Обичах да гледам Вероника, когато плува...
В Гренландия има основно лед...
Как да плуваш в лед!?
В една година ми се родиха двама внуци, Вероника забременя,
оплешивях, просвирих на саксофон и кларнет, купих си двойка
коне за езда, куче, таралеж, моторна лодка, отворих магазин за
велосипеди, фалирах, построих малка обсерватория, което се
оказа атракция, и усвоих стрелбата с лък...
Третото дете ми беше одрало кожата...
За първото имах съмнение, но, виж, за третото можех да се
подпиша и с краката си.
Дебютният ми концерт се състоя в хола пред всичките
роднини.
Ръкопляскаха ми много, но на последната нота едва не умрях
от задух.
Разотидоха се до следващата година.
Утрешният ден по календар беше понеделник - ден за работа,
а двамата с Вероника не станахме от плетените столове.
Сложих на верандата плетени столове, защото го прочетох в
една книга и ми хареса.
Просто мечта.
Понеделник на плетените столове...
Небето не помръдваше, дори още повече увисна с тежките си
облаци.
Чуваше се шумът от детската въртележка и подвикванията на
продавачите.
Вечерта побърза да се настани.
Помислих си - дали не сме умрели...
Виковете ‘Татко, дядо, бабо, майко, татко” откънтяха, като
картечен откос в пещера...
Оставихме плетените столове да се поклащат доволно...

92
 Тази година концертът се състоя от две части: първата част -
изпълнение на саксофон и кларнет, и втора част - вокални
партитури в изпълнение на Вероника.
Подариха ми люлеещ се диван, разглеждахме стари снимки,
стреляхме с лък. Пътуването се оказа изненадващо ободрително.
Щом навлязохме в ледените простори, лицето на Вероника
неволно се усмихна и видях, че имаше малки бръчици около
очите, които грижливо беше прикрила с пудра...
Държеше ръката ми непрекъснато, също като в оня ден, когато
я отвеждах оттук.
Нищо не беше променено и тя се отпусна в скута ми, изморена
от гледане.
Този път мълчаливият бях аз...
Докато Вероника крачеше смело по невидимите за мен пътеки,
осъзнах колко малко я познавам и колко тя се беше променила.
Цялата искряща белота ѝ подхождаше повече от всичко на
света.
Превръщаше я в кралица, завърнала се от дълго изгнание.
Може би тук е трябвало да построя малката обсерватория...
Звездите заливаха белия океан, плуваха редом с малкото
дървета, без да се интересуват от мимолетното дихание на
човека...
Смееха се право в лицето ми, също както аз преди много време
се смеех на едно куче, което гонеше голяма конска муха.
През нощта ръцете ѝ прегръщаха шията ми и раменете,
шепнешком бълнуваше нещо неразбираемо, а други вечери
просто гледаше втренчено в тавана.
Казват, че когато човек е решил да се самоубие, то рано или
късно ще го направи независимо от обстоятелствата.
Изгубих Вероника, както я намерих; внезапно, грандиозно,
красиво...
По пътя пред очите ми се повтаряше едно и също.
Последният поглед, който ми подари, преди да се хвърли във
водата.
Месец юни лежах на верандата.
Месец юли изпих 7 кашона ром и три кашона уиски.
Месец август покривът протече поради обилните дъждове.

93
 Месец септември някакви млади момичета ми предложиха да
се грижат за мен.
Пратих ги да ми купят ром и пури.
Месец октомври есента ни облада и заедно с младите
момичета ходихме на излет.
Първо помислих, че е паяк или насекомо, но нямаше насекомо
с толкова ухайна миризма.
Цяла нощ се целувахме, по-точно тя мене...
Целият ноември се целувахме на верандата пред очите на
съседите, които завиждаха.
Ремонтирах покрива.
Декември месец построих беседка и финска баня.
Играх дядо Коледа в празника на гимназията, едно дете ме
разпозна и се разплака.
Моята млада спътница постоянно подскачаше из къщата,
разиграваше кучето, говореше по телефона с майка си колко
добре си прекарвала с мен и колко съм бил смешен.
Не знаех, че съм смешен, а всъщност нищо лошо няма, нека
съм смешен.
На юбилея всичките ми деца, внуци и роднини ми подариха
японски лък, специално поръчан от Япония.
За първи път от години наред нищо не ми дойде наум да им
кажа... гърлото ми се стегна, но се сдържах.
Децата летяха из цялата къща, като от време на време кацаха
да си почиват, чуруликайки...
Учех ги да стрелят с лък, да карат велосипед, да разпознават
съзвездията...
Краката ми потъваха в пръстта...
Тя бягаше бързо, криволичейки между дърветата... викаше ме
с разголени гърди...
Търкаляше се из местата все по-навътре и по-навътре...
Прегазихме рекичката и седнахме на брега...
Въздухът, въздухът...
Въздухът миришеше, както в началото...
Сестрата спря кислорода и махна тръбичката от носа ми...
Отново на верандата...
Сънувах баба и дядо...

94
 Помислих си, че съм умрял...
Понеделник на плетените столове.
Моята млада приятелка уши възглавници за сядане.
Няма как, трябваше да гледам телевизия...
Всеки ден около залез-слънце по телевизията една жена
обясняваше как от старите или счупени домакински уреди можем
да направим нови...
Нелепо...
Прочетох, че вселената или няколко там сфери издават звук,
който ние не чуваме, защото е постоянен, неизменчив... Вечен
звук...
Как тогава са констатирали, че го има, след като не може да се
чуе??!
Усещам необяснима бодрост...
Залових се отново с кулинарните занимания, както едно
Време...
Младата ми приятелка беше възхитена.
Една сутрин я помолих да ме избръсне...
Изпитах най-върховна наслада...
Треперещите ѝ пръсти, прехапаният от старание език,
съсредоточено свитите очи...
Как неловко държеше бръснача.
От роклята ѝ едва-едва долавях миризмата на пот, на някакъв
сапун...
По време на разходката едно дете мина с колелото си така
близо до мене и ме изпръска с вода, пък аз се разхилих, щото
като малък ги правех същите работи.
Колкото и да се обличам, все ми е студено, но установих, че
кафявият цвят, а също и бордото ми дават усещане за топлина.
Понеделник на плетените столове...
Гледам младата си приятелка как полива градината...
Единият плетен стол започна нещо да се разпада.
Сложих си в кафето четири лъжички, а тя ми каза, че има
достатъчно захар.
Не усетих обаче никаква сладост, дори и след четирите
лъжички.
Не мога да се откажа от пурите, от късния ром, от кларинета,

95
от стрелбата с лък..
Свиря по пет минути на ден.
Тя ми стесни три панталона.
Изхвърлихме плетения стол, понеже нямаше как да се
поправи... плаках тайно.
Младата ми приятелка също плаче скришом и аз знам защо.
Вече вървя по цели 100 метра.
Един петъчен следобед къщата зазвъня като празнична
камбанария...
Не допусках, че имам толкова роднини...
Едва успяхме да ги изхраним.
Обгръщаха ме с много внимание, разказваха ми интересни
случаи, а като се обърнех, се побутваха зад гърба ми.
Концертът продължи дълго.
През изминалите години овладях кларинета и саксофона
толкова добре, че с лекота засвирвах която и да е мелодия, а
импровизацията просто обожавах.
Моята приятелка изпълни няколко пиеси от Шопен, а най-
малката ми внучка свири на цигулка удивително за възрастта
си...
Запалихме камината.
Не можех да им запомня имената.
Щъкаха неуморно из къщата, като мравки, намерили
козуначена кифла...
Наближаваше полунощ.
Дойде съобщение, че съм удостоен със званието професор по
астрономия и почетен вензел на майсторите оптици.
Спука ми се гумата на инвалидната количка и много се
смяхме, аз най-много...
Какъв ли е този вечен звук?
Изведнъж настана небивала екзалтация.
В килера децата откриха 14 кученца, току-що родени.
Като си помислих, падаше се по кученце на дете.
Първата ми дъщеря съчини специално стихотворение за
кученцата, написахме мелодия и кръстихме всяко с името на
съответното дете. Хубаво нещо бил портокаловият сок, но ромът
и бърбънът са по-хубави...

96
 Седнахме на верандата.
Само двамата, далеч от шантавите деца.
Издиктувах всичко на един дъх, без колебание.
Най-омразният епизод в живота ми...
Всеки получи онова, за което може би се молеше, преди да
заспи...
Имах и някои малки изисквания от духовно естество, като
например да се грижат за семейната гробница и да не се чувстват
задължени към името ми, когато кръщават новородените, и да не
редактират спомените ми.
Погрижих се и за младата си приятелка.
Успех, успех, успех, точно малко след полунощ.
Духнах ги с едно поемане на въздух...
Свещите изгаснаха и на тяхно място се появиха звездите над
верандата...
Колкото повече ги гледам, толкова по-силно стискам ръката
ѝ... жал ми е, но я стискам...
Тя ме целуна с мокрото си лице... устните ѝ неспирно
търкаляха дума след дума, но нищо не мога да чуя... поисках си
ром...
Едно малко момченце се изкатери на верандата, прескочи
парапета, седна в скута ми и каза, ако не се лъжа - “Честит
рожден ден, дядо”, но аз не знам защо отвърнах, че ей сега ще
дойда, от който ми отговор момченцето рипна с весело
чуруликане надолу по стълбите...
Прозрачната ѝ ръка ми подаде ром, зави ме с одеало, запали
ми пура и седна на плетения стол, за да сподели този блажен миг
срещу звездите, тук, на верандата, под звуците на плахата детска
цигулка...

КРАЙ
1999г.
София

97
 ДАНЧО, МАРТИН И МАЙКА ИМ
/по идея на Стоян Радев/

Сутрин. Някъде на морския плаж. Влиза майка на две деца,

които вече са на
плажа, но не се виждат. Тя е натоварена с плажни атрибути и
най-различни
чанти - повече, отколкото може да поеме. Духа силен вятър.

- ... Мартине, Данчо, какво стана бе, майко, бе?! Защо бе,
божке, напряко все ми правите?... Да умра ли искате? Още не сме
седнали, и вече ми го разтупкахте пулса... изтръпна ми главата,
всичко... Защо, кажете ми - от сутринта ме морите бе, да му се не
види и почивката, и чудото. Коя друга майка е като мене, бе?
Вижте другите деца тормозят ли така майките си?!... С кой акъл
бе, Мартине, чак до шамандурата? Казах ти, че духа силно...
Десет пъти ти казах... С кои акъл, те питам, се бухаш навътре...
Знамението видя ли го там! Ей го там знаменцето показва да не
се влиза. Видя ли знамението... Щом е червено, значи, и духа
вятър, и вълни, и не се влиза, и толкоз... Ти хукна да я гониш тая
възглавничка - все едно е златна... С кой акъл да те питам... Как
бе, божкеее, ти хрумна точно с възглавничката... не виждаш ли
вълните, че не е за възглавничка. Ама и аз с кой акъл.. Добре че
поне излезе жив, че заради една възглавничка, дето се вика,
можеше... Ама и тя... Гледай, значи, какво нещо... морето, като...
представи си как дърпа отдолу, щом... гледай я възглавничката
къде е чак! Божкеее! Гледай, гледай! И ти, Мартине, цапа-лапа,
цапа-лапа след нея... С кой акъл да те питам, ама и аз с кой акъл
да ви оставя по- напред от мене, и то с тая възглавничка... Ами
нали уж сте големи вече... Може ли бе, майко, заради една
възглавничка да скачаш ей така.. Ами ако, не дай си боже, се
беше случило да потънеш там, как щях да живея аз бе, мамо, бе?..
Какво щях да обяснявам на баща ти?! Как щях да гледам хората в

98
очите? Ще кажат хората - отиде тая патка със синовете си на
море и го остави единия да се удави заради една възглавничка.
Гледай я къде отиде чак! Божкеее. Ей там чак, маме, виждате ли,
дето се жълтее! Е то̀ , е то̀ възглавката, виждате ли, маме!
Божкеее... Плува като патенце... Виждате ли къде чак там отиде
възглавничката... На дълбокото... И ти, Мартине, тръгна след
нея... С кой акъл направо... Докато се обърна, бе... А бе, буквално
докато се обърна за малко, и като гледам, ти вече след
възглавничката цапа-лапа, цапа-лапа до шамандурата... Божкеее,
кръвчицата ми изстина... Добре че и Данчо не ти се повлече по
акъла, че... ай, леле, леле, не ми се мисли... Мартине, не си пипай
окото, не го чеши с тия мръсни ръце! Досега рови в пясъка, в
мръсотията... Как може бе, Мартине?! Духнал е вятърът
възглавничката, запокитил я в морето, голяма работа, майната ѝ...
Въпреки че не е наша, няма да мрем сега за едно възглаве.
Божкеее, гледай, още се вижда възглавничката, уж такава малка...
Малка, ама жълта, затуй се вижда. Плува като патенце. Малка,
малка, ама пет минути не мога да я надуя, лошо ми стана...
Помниш ли, Данчо, как пет минути надувам и не мога да я надуя,
и не мога, и толкоз... Помниш ли? Викам си, какво става бе,
божке, каква е тая възглавничка, какво е туй чудо!?!? То вярно,
че и аз вече не съм оная жена... Едно време гръден кош имах -
ковашки мех... И съм тичала, и плуване под вода, над вода,
маратони, преходи в планината, дроб- здрав... А одеве с тая
възглавничка черно ми стана, за малко да падна да умра... От
каква материя беше тая възглавничка... или пък вентилът нещо да
е по-труден. Като се сетя колко велосипедни гуми с гола уста съм
надувала... Гледай, гледай, май отива надясно... то тука е залив,
може да я поизвърти морето, пък да я изхвърли... Ама едва ли...
То е море. Не можеш го разбра кога дърпа, кога изхвърля, кога
водовъртеж... и сега, като се сетя, ти, Мартине, как тръгна след
нея и докато ти извикам, ама то не се чува... Викам си на акъла
“Отиде ми синчето, божкеее, за една възглавничка за пет лева...”
Спасител не виждам, направо... Добре че Данчо не се юрна и той
след възглавничката... Пууу... Съвсем се отдалечи... Само много
добър, ама много добър плувец може да стигне да я донесе...
Божкеее, как заради една възглавничка Мартин направо на

99
дъното, мъжът ми щеше да ме убие - и ето ти го Данчо сирак, с
един родител... Мартине, остави топката на момичето, нали
виждаш, че не иска да си играе с тебе?! Дааа, такива
възглавнички няма вече... Уж нищо и никаква, гледаш я малка
такава, евтина, ама като я надуеш, се оказва много полезна, бе да
ѝ се не види и възглавничката. Брех. Не е много обемиста, не е и
малка... Точно приляга, колкото за главата. И на кръста да я
подпреш... Само... Да, ей това само, дето е лека и при най-
малкото ветровито... може да не я видиш повече... Лека, лека.
Ами лека, аз какво искам - тежка възглавница? Приказвам аз по
някой път... Взе да напича... Я да отворя чадъра, за какво съм го
взела тоя чадър? (разтваря чадъра дълго заради засилилия се
вятър)... Най-после... Данчо, тука пред мене да те виждам! Ясна
ли съм? Не ме карай да обръщам дебелия край. Вчера дойдохме,
и разногледа станах. На лекарства съм, моля ви! Големи деца
сте, като кажа нещо, да се разбираме от първия път! Казах ли
одеве на Мартин да не бърза да влиза във водата? Казах ли?
Казах. А така. Той не само, ами на туй отгоре и с възглавничката
и пердаши навътре с всичка сила... какво видя толкоз навътре,
питам те бе, Мартине? Какво толкоз се засили, че и шамандурата
подмина, и цепиш, и не се обръщаш даже да видиш къде е
брегът, къде е брат ти и майка ти... Ами ако ти се беше схванал
крак? Мина ли ти през акъла такова нещо? Тръгнал нашият цапа-
лапа, цапа-лапа... Майната ѝ на възглавничката, друга ще
купим... Въпреки че откъде ще купим като тая - Ваня си я е
купила от Одеса... Ако ти се беше схванал единият крак и ...
Божкеее... Направо добре че изплува. А, ей го спасителя, сети
се... След дъжд - качулка... Къде беше преди малко бе, да те
таковам в спасителя... Простак, ама иначе пък хубавец. Сложил
нашият червения байрак и кърти спокойно на сянката. Детето
заради една възглавничка щеше да стане зян... Мартинеее...
(хвърля му тубичка плажно масло)... Намажете се да не изгорите!
Ще изгорите и после сън няма да видя заради вас. Ще се пулим в
бунгалото... А! Аз заключих ли го бунгалото? А сега, де? Май го
заключих... Божкеее, то остана и да ни окрадат... то това остана
сега - да се приберем по плувки в квартала... Аууу, не ми се
мисли, значи... Сякаш поутихна моренцето. Дали да не взема

100
едно водно колело, за половин час съм при възглавничката. Хем
ще се пораздвижа, спорт, хем да я взема... Що така лесно се
отказвам? Що? Щото са скъпи водните колелета. С тия пари ще
купя пет такива възглавнички. То поне да имаше някой навътре
да му дам знак... (звъни мобилен телефон) А, Стамен. Сега вече не
знам какво ще обяснявам (обажда се)... Ало, Стамене... Е, тука
сме вече на плажа... Абе наред, наред, ама не е много наред...
Духа вятър тука, направо ми обрули муцуната... Взе обаче да
поутихва. Добре са. Добре са, ама за малко... ай да не започвам,
че не е за телефон... Няма значение... Мартин ми изкара акъла
преди половин час... Щях да умра тука... Докато слизахме към
плажа, те и двамата хукнаха преди мене, като торпили. И аз,
очите ми в тях, не виждам, моля ти се, че спасителите дигнали
червения флаг, понеже и вятър, и вълни... И като гледам после,
изведнъж виждам Мартин подир възглавничката на Ваня шляпа-
шляпа вече зад шамандурата... Божкеее - викам си, - с кой акъл го
пуснах преди мене... Хвърлих всичко, хукнах натам, извадих
Данчо... Гледам пак, тука Мартин, там Мартин - няма го... Само
възглавничката се люшка отгоре... Божкеее, затрих си детето и
аха да викам спасителя, гледам го Мартин на два метра пред
мене... Той, моля ти се, плувал бил под вода. Да ме изненадал
иска... С кой акъл да го питаш... Акъла ми изкара... Сега се
кротнаха вълните... ама съм ги наказала един час никакво къпане,
да се научат... И сега какво ще обяснявам на Ваня? На нея ѝ е
спомен тая възглавничка... пари няма да ми вземе... Как ще се
реванширам, не знам... то тука и няма подобни възглавнички,
иначе лесно... Не знам. Божкеее, защо въобще тръгнах, като знам
какво е? Стамене, да не забравиш да го платиш мобилния, че
нямам пари, че ако го спрат, направо умираме... Ама как нищо не
е станало?!? Как да не се тормозя?!? Ти не можеш си представи
какво беше тука. Аз щях да побелея, Стамене, ако вече не съм
побеляла. Инфаркт щях да получа... Ти не можеш си представи
какво нещо, какви ексцесии... заради една възглавничка. Значи,
като ми изчезна Мартин, викам - майната му, - дай ще спасяваме
възглав... а, извинявай, обратното исках да кажа, като тръгна
възглавничката, викам - майната му на Мартин - ох, чакай, че се
оплетох, в смисъл - като тръгна възглавничката, викам - бе

101
майната ѝ на възглавничката... Детето ми го няма, давай детето
да ... Майната му на възглавничката. Въпреки че не е наша и
Ваня беше така добра да ми я даде и не заслужава... но няма го
детето пет, десет, дванайсет секунди. Божкеее - викам си, -
изгубихме го Мартин, отиде си ... и в тоя момент той, хоп - пред
мене... Да знаеш, другата година на тая дата трябва курбан...
Кажи на Ваня, че дълбоко съжалявам... Моля те, обясни ѝ
подробно, да не си мисли, че ей така... с лека ръка... Щото тя
Ваня и тя ... нали я знаеш каква е мнителна... и тя е една
селяшка... Ще ми надуе главата за тая възглавничка и ... Чакай,
чакай, Стамене... Понеже самата възглавничка върви в комплект
с една върва, дето я обрамчва и върбата минава, минава през
едни специални дупки по краищата на възглавето, и тая върва е
именно за това да не я изгуби човек, докато плува. Обаче на
Данчо снощи му се скъса върбата на късите гащи и нямаше какво
друго, сложих му вървата от възглавничката... с кой акъл да ме
питаш... И за секунда ми мина през акъла, че ако не дай си боже
се изгуби възглавничката, сигурно ще е заради вървата - и гледай
сега, сякаш пророк съм била, щото точно така и стана
изгубването на възглавничката. Но на Ваня недей казва за
вървата, щото тя веднага ще каже ”Ето, дадох ти я с вървата,
нарочно, да не я изгубите, и ти въпреки това махаш вървата”. Чу
ли? Ваня ми е ясна като цветен телевизор. Ей така, ехидно ще ми
го изсъска във физиономията. Разбра ме, нали, Стамене?...
Водата? Коя вода, в бунгалото? В морето, чакай да питам
Мартин, той пък сега... А бе откъде да я знам... Данчо седи вътре
като жаба... Ние да се благодарим, че е живо детето... Божкеее,
като си помисля само... Само като се сетя... леле-мале, лелеее,
Стамене, да знаеш... Ама край вече, отсега нататък само пред
очите ми... Айде, айде, довечера пак ще ми се обадиш, (затваря и
вика) Много поздрави имате от баща си... Чухте ли? Данчо,
Мартине, чухте ли какво ви казах?... Че имате много поздрави от
баща си... (крещи) Чухте ли ме бе, мама му стара? Елате тука
веднага! Бързо! На кого говоря аз, бе? А? Така както ме гледате,
на кого мислите, че крещя? С кого съм дошла аз тука? На
ненормална да ви изглеждам... Нали виждате, че говорих по
телефона?! С кого мислите, че говоря два часа по телефона? С

102
баща ви, с кой друг?! Защо ме влудявате, бе... Баща ви ви
поздравява... Защо бе, божичко, ме докарвате до ръба на
границата, да се потя тука... да треперя, кръв да ми протече,
тумор да се появи, да заседне някъде. Да умра. Това ли искате?...
Като ви кажа, че баща ви ви поздравява, пък елате, поздравете го
и вие, баща ви е. Какво сте вие, не мога да разбера, бе!? Знаеш
ли, Мартине, баща ти как се притесни, като му разказах. А?
Знаеш ли? Откъде да знаеш?! А да се приближиш, да се
позаинтересуваш малко... Че човекът отсреща така се притесни,
глътна си езика, пребледня, едвам две думи обели...Заради една
възглавничка щяхме черни да ходим цял живот... Ти сметка
даваш ли си с тая възглавничка какво причини и на мене, и на
брат си , и на баща си и не на последно място на Ваня, която не
знам как ще компенсираме. Че и дюшекът е неин... Имайте
късмет нещо да стане с дюшека!!! Ще ви удавя и двамата и
накрая и аз ще се удавя, че да се свърши с тия надувни
простотии... Простотии, простотии, ама като се замислиш, без
тях на море си за никъде... Ще изкукаш от скука... нямаш ли
дюшек да те подмята по вълните или възглавничка да си
подложиш, все едно нищо нямаш... А опитай да легнеш на пясъка
да четеш книга без възглавничка... ще четеш друг път. Веднага
ще ти се одърви вратът... Ти, Данчо, взе ли си книга да четеш?
Не? Браво! А ти, Мартине? И ти, а така. А аз? И аз съм забравила.
Но аз исках да си взема, а вие не сте и помислили. Бях си
приготвила, но я забравих заради вас... Да викам подире ви като
железничар на товарна гара. Това в куфара, онова в куфара...
Възглавничката, дюшека, пояса, топките, фрисбито няма да ги
забравим, книгите ще ги забравим. Не ви е срам!!! Сега. Ето,
червеното знаме още стои... Значи - къпането забраненно... Да не
сте припарили на повече от 50 сантиметра навътре... Чухте ли...
Тука, от края - колкото да ви плакнат вълничките... видя ли ви на
повече от 50 сантиметра навътре, ще ви начупя краката и ще ви
заровя до кръста в пясъка. А идете сега до моренцето, че ми
пречите точно сега да гледам възглавничката! Оппа, сменят
знамето. Зелено. Какво значи зелено, иди отгатни?! Зелено,
червено, пембено, възглавничката не я интересува... Замина. За-
ми-на! Край! (крещи) Махни я тази медуза от тука! Не ми я носи

103
тука тая гнусотия! Чуваш ли?! Защо ти е тая медуза, кажи?! Виж
другите деца с медузи ли играят. Кое дете държи медуза?
Виждаш ли някое друго дете да носи на майка си медуза или
водорасли?! Кажи бе, Данчо? Това ли заслужавам аз? Ако бях
заспала, сигурно щеше да ми я пльоснеш на лицето... Мартине,
остави помпата на чичкото! Напълни му устата с пясък. Той е
възпитан чичко и не ти се кара, но едвам се сдържа човекът. Ще
ти забие накрая един шамар и ще ти завие сопола около врата.
Кажи “извинете”! А така. Може ли бе, маме? Беше му го заврял
маркуча точно в носа... не ме карай да те шамаря пред всички.
Ако още веднъж отидеш при помпата, ще кажа на чичкото да те
плесне и ще видиш тогава... А, сега пък бяло знаме... ту червено,
ту зелено, ту бяло. Тия хора не познават морето, бе... И аз съм
тръгнала децата си да им поверявам... Божкеее, с кой акъл да ме
пита човек... Мале, мале, мале. С какъв акъл, божке ле, съм
тръгнала?! Ама гледай сега какво нещо, бе да му се не види...
Гледай колко време мина, какво ли не се случи тука, и
знаменцата сменяваха... Колко, значи, време се мандахерца по
вълните тая възглавничка, и още се вижда бе, божке, бе?!... Брех,
мама му стара... Какво е туй чудо, бе?! Това морето - а, иди го
разбери! Айде разгадай я, ако можеш, тая природа! Кога я
изтървахме възглавката... Откога, значи, отплува... пък навътре
се заби, после наляво, надясно... Аха да излезе на брега... Не...
Брей... Айде после вятър, отиде до скалите... Рекох си “Сбогом,
възглавничке!” Да, обаче се обърна вятърът, тръгна възглавето
нанасам и ето я сега пак тука. Какво е туй нещо - акъла ми не го
побира... Прищяло ѝ се, хоп-хоп... от кое време, аха, да я изгубя,
и тя вземе да се приближи... Инат... Ей го сега, някаква лодка
обикаля, ама не я виждат ли, що ли?... Да кажеш да е спукана... а
то не... Колко време я надувах, божкеее. Като се сетя само как
пребледнях... да ме питат сега с кой акъл... Заради едно
възглаве... Оле-леее, вярно бе... чак сега ми се проясни. Чудя се
какво така ме човъркаше... Божкеее, ами да - той мъжът ѝ на
Ваня умря с тая възглавничка... Вярно, че се беше опитал да я
надуе и му се запуши в главата вена, там някаква вена, и умря тоз
човек с възглавничката в устата... Божкеее, как бях забравила... И
аз с кой акъл надувам, като компресор? Да ме питаш къде ми

104
беше акъла? Направо... Айде, юрна се народът. Сега все някой ще
докопа възглавето. Мартине, Данчо, не по-навътре от 10 метра.
Да не се налага да ви вадя с ритници на брега. И не постоянно до
шията потопени! Студена е още водата. Ще посинеете и
пневмониите дошли... Чухте ли?! 10 метра, не по-навътре! Данчо,
ти на 5 метра!... Да те виждам хубаво! Дюшекът да ви е в ръцете,
че ако го изтървем и него, не знам ...(чува се глъчка)... Какви са тия
бе? Гледай, гледай какви надувни работи имат! И басейнче,
животни, фотьойл, топки-мопки, пояси, леле-мале какви
дюшеци, цветове, божкеее, чадърите им... майкооо! Какво е туй
чудо, акъла ми не го побира. Чужд език говорят... Аууу, какъв
грамаден кораб! Какво е туй нещо, бе?! Сега ако направи вълни,
и може да докара възглавничката... Много взе да пече... Ами
море е - пече... Аз какво искам... И аз не знам какво искам. Ох,
душата ми се е свила тука на топка заради тая възглавничка.
Какво ще обяснявам сега на Ваня?! Какво, какво, какво... Ей сега
ако вземе та звънне, направо акъла ми не го побира какво ще ѝ
обяснявам. Божкеее, колко народ, колко нещо! Ама наистина, ако
Ваня се обади... Стамен няма начин да не е издрънкал... Ама и аз
с кой акъл му казах... (вади мобилния телефон) Я чакай да го
изключа, уж че ми е свършила батерията, (в тоя момент
телефонът звъни) А? Ваня. Сега стана тя каквато стана... (вдига)...
Ало, Ванче, добре че се обади... Аз точно щях да ти звъня да ти
разкажа... Моля? Да, хубаво е... Малко ветровито и течения
опасни в морето, особено на повърхността, то поради тая
причина... Моля? Ами не много... Даже по към скалите почти
няма хора, освен ония, голите, знаеш ги там... Ванче, сега, аз още
не мога да проумея... Моля? Какви цени? Да ти кажа, ако не е
претенциозен човек, направо от пазарчето, и цените са като при
нас... Е, в ресторантите е по-така, но знаеш - курорт... Та за
твоята възглав... Моля? Стоките... като навсякъде... Ако за
плажните стоки питаш, една възглавничка например... Моля?
Хотели... Не знам, да ти кажа... Ние сме на бунгалата... А? Добре,
ще разпитам и утре ще ти кажа... Ванче, чуй ме само... а... добре,
добре... тя и мойта батерия едвам държи... Добре, айде до утре...
(затваря) Божкеее, да не би пък Стамен да не ѝ е казал, да си е
затраял... (набира)... Ало, Стамене, току-що говорих с Ваня... Ти

105
какво ѝ каза за възглавничката?... И тя?... Така ли!!!?? Щото и
пред мене дума не обели... Направо акъла ми не го
побира...Толкоз да се е променила... Сама жена... Айде, чао!
(затваря, изважда бинокъл и гледа към морето)... Олеле, майко,
майчице! Отдалечава... Ай леле, божке... нагазва в откритото
море. То вече няма връщане... то отиде, та се не видя... Акъла ми
още не може да го побере... Мартине, Данчо, излизайте вече,
устните ви треперят! (вика)... Излизай!!! Бързо навън! Ей сега ще
видите какво ще направя! Ей сега ще видите какво ще стане!
Мартине, куче... На кого викам аз? На кого, кажи? Взимай Данчо
и веднага навън! Тракат ти зъбите, бе, затова...
Ще си глътнеш пломбите след малко. А така. С другите деца,
да... На слънчице може там с другите деца... а така, помогнете
им, мамо, за замъка, че те са малки деца, още са прости и има да
се мъчат цял ден... Ама първом дръпнете дюшека по-далеч от
морето, че видяхте какво стана с възглавничката на леля ви Ваня.
Още, още, а така, мама... А, играйте сега с децата!... (чете
вестник известно време, но бързо ѝ става безинтересен и заглежда
децата)... Мартине, вземи лопатката на русото дете и му покажи
как да я държи! Данчо, дай на момиченцето с плитката и
братчето му две кофички да носят мокър пясък!... Мартине,
върни лопатката и започнете с очилатото момче крепостната
стена, като съблюдавате откъм морето да е по-висока, за да спира
вълните! С ръчички, с ръчички, не с крака!... Данчо, ама
моделирайте, докато е още мокър пясъкът, бе! Айде, не се
туткайте. Или работете, или... Мартине, не си говори с детето, а
почвайте вътрешните постройки!... Я първо направете един тунел
през средата, че да ви влиза вода по малко! Данчо, ще взема това
фрисби и ще ти го ударя в кратуната... За фрисби ли е сега
времето?! Какво искаш ти? Ще го завее вятърът навътре - и айде
сбогом на фрисбито... първо възглавничката, после фрисбито...
Ама няма да ме морите вие мене, бе! Не съм ви докарала тука да
правим циркове, да ме гледа целият плаж... че големи хора сте
вече, бе?! По десет кюфтета изяждаш на обед, Мартине... Данчо,
ти четеш вестници вече. Искам от една дума, като кажа, да се
разбираме... Щото, ако ме бяхте слушали, цялата тази работа с
възглавничката никога нямаше да се случи. Ни- ко-га! Да, да,

106
точно така, нямаше... И да се благодарим, че леля ви Ваня е
разбрана и сърцето ѝ е... че не е някоя стисната... че има широко
сърце и ми е приятелка... Я да бяхме затрили възглавничката на
Атанаска... А? Представете си какво щеше да стане?! Акъла ми
не го побира. Щеше да ни разкости на място. Божкеее, то докато
се усетя, слънцето мръднало. Чудя се какво ми стана така топло...
Чакай да наместя чадъра., (дълго го наглася)... Трябваше по-голям
чадър да взема... Тя Ваня има чадър, и то голям... Божкеее, как
така нейният чадър?! Глупости... Точно тоя чадър... Като се сетя
тая история, направо... Веднъж както бил уж забит здраво, да
вземе изведнъж един ей такъв силен вятър, даже два пъти по-
силен, и като го емва тоя чадър, изтръгва го от пясъка и цели 200
метра го подмята из въздуха и ей там, където са скалите, само
един човек легнал гол и се пече... И чадърът, моля ти се, така да
се извърти в последния момент, че точно с острието - и право в
окото на оня и... на място. Въобще тая Ваня каквото си купи, все
утрепва някого. Аууу!!! Как не съм си дала сметка досега, че той
и дюшекът е неин (вика) Данчо, Мартине, да не сте пипнали
повече дюшека, чухте ли?! Миналата година по това време все в
краката ми стояха, сега не мога с две ръце да ги вдигна... Как
минава времето, божкеее!!! Ей така, докато се занимаваш с
възглавнички, чадъри, дюшеци, животецът - търкул, търкул

Жената млъква, вперва поглед в морето

и не помръдва 1 минута.

...Загуби се възглавето, божкеее... (плаче)... Как така си пое по

пътя... Като жива бе, да ѝ се не види и възглавничката... Като че
ли сама реши да влезе, пък се помота, все едно се чудеше накъде
да хване, обходи за сбогом родния бряг и айдее - в откритото
море... Да можех сега да съм аз тая възглавничка... Да попътувам
и аз... Уж проста възглавка, ама след няколко дена - хоп - в
Португалия... После я Испания, я Сардиния... Както духне
вятърът... Аз съм я запушила здраво, няма отпихване... ще я
грабне океанът и ето ти я възглавката в Япония, Холандия,
Африките там, екватора и така нататък... Пък аз? Аз??? Аз ще си
седя тука, докато залезе слънцето. Ще ги викам тия мойте сто

107
пъти да излизат от водата. Накрая ще стана, ще ги напляскам, ще
съберем багажа, ще си измием краката на чешмата и ще се
затътрим към бунгалата. Като се изкъпем и преоблечем, аз ще
започна да готвя на верандата. Ще пека чушки и туй-онуй, те
двамата ще играят с другите деца. После ще отидем със
сготвеното да вечеряме при Христина и Манол от бунгало № 8.
Първо ще пийнем аперитив, след вечеря дини, череши, ще си
пушим цигарки... Ще си говорим... По някое време, съвсем като
се стъмни, ще се пооблечем, че захладнява... Манол може и огън
да запали... и като се умълчим и няма какво да си кажем, аз ще се
сетя за възглавничката. Христина и Манол щат не щат, ще
изслушат цялата история и накрая Христина ще каже, че
надувните неща са нож с две остриета, а Манол ще каже, че
надувните неща не са за много малки деца, щото едно дете с
пояс, ако го оставиш без надзор, течението като нищо ще го
отнесе навътре, точно както стана и с възглавничката. И с това
разговорът ще приключи. И ще се приберем в бунгалото, ще си
измием зъбите... и по леглата. На сутринта пак юруш с багажа
към плажа... и така нататък, същото още една седмица... (мисли)...
и ... и на мене в акъла все ще ми е “Къде ли се намира сега
възглавничката? Спукана ли е вече? Моряк ли я е намерил? Или
просто си се носи по вълните?! Дали не е изхвърлена на някой
остров?” Хм! На остров! Как звучи само! Де да можеше и аз така
да се отпусна на вълните - и накъдето духне вятърът. Хубаво
звучи. Накъдето духне вятърът.

Жената запява импровизирана песен с това заглавие.

(Звънва мобилният)...
А, Стамен! Съвсем се отплеснах... (вдига) Ало, Стамене... Ами
нищо, стоим си тука на плажа... Не, всичко е наред... Слушат, да,
слушат... Ваня ми се обади одеве... Да, тя ми каза за възгла...
т.е. ... не тя, аз исках... тя ми каза, че... Ти защо си ѝ казал за
възглавничката?!... Нищо, все едно... Да, чувам те... Много важно
ли?... Ами нека като се приберем да... Така ли?!?! Добре, кажи,
щом е толкоз важно!... Да, да, чувам те идеално !!?? Какво
каза?...

108
 Защо? Сериозно ли говориш? Как така бе, Стамене, се
напуска семейство, ти Не, не, чакай малко, че... Ами
децата?.... Стамене, не мога да го повярвам това нещо!!!... Такъв
ти е особен гласът. Да не сте се събрали мъже там и да ме
поднасяте нещо?... Оле, Стамене, не мога въобще да... Ти никога
не си бил такъв сериозен... Виж, още утре ще се приберем и ще
погово... Моля те, изслушай ме!... Как така няма какво да
говорим бе, човек?!?... Как така напускаш?!... Аз... Аз да не съм
телефонна кабина, че ей така ще ме напуснеш... че ти тоалетната
по-трудно напускаш от мене, бе (плаче)... Е, как да
се успокоя... Да не съм спечелила от тотото... Как?!... Ама
какво ми говориш ти?!... Аз усещах обаче... Още оня ден, като се
чухме, нещо ме прободе за секунда... Викам си - има нещо... И
сега по телефона?!! Все едно отказваш резервация... С какво,
кажи ми, го заслужих!?! Ама и аз къде съм тръгнала с тия
въпроси!?... Стамене, какво ти стана бе, човек? Къде отиваш? По
средата на живота ни, дето се вика... Какво ще обяснявам сега на
децата? Стамене, слушай сега! Искам да се видим. Как не искаш
бе, човек?! Толкова ли съм ти противна вече?!?! Поне заради
децата да поговорим Адвокат ли?!?... Пращаш ми адвокат?!
На мене??? Слушай, Стамене... не, не, слушай ме много
внимателно какво ще ти кажа!!! Нека да дойде адвокат, ще
говорим, ще уточним всичко, но запомни какво ще ти кажа - само
да припариш до децата, мамицата ти ще разплача, кълна се...
кървава пот ще лееш само да си погледнал към тях... А така! И да
знаеш също, че понеже за трети път ми го спряташ тоя номер,
нали? А така... Тоя път, ако ми звъннеш пак на вратата, ще те
застрелям, децата при майка ми, влизам в затвора, и толкоз.
Запомни! И накрая, ако си поне малко съпруг, кажи ми Ваня седи
ли до тебе в момента... А това се искаше... Ей това да ми го бяха
казали преди 25 години, като се венчавахме, нямаше да го
повярвам... Кое ли? Ами, че ще стана съседка на мъжа си, ей
това! Божкеее, акъла ми не го побира!... Врата до врата, звънец
до звънец... Дано не ми звъннете някоя вечер да ви услужа я с
яйце, я с пресен чесън. (смях) Божкеее, такава ирония в
световната литература не можеш видя... Ало... Ало... Затвори!?!
Затвори ми телефона! А аз с кой акъл, да ме питаш, с кой акъл

109
тръгнах на море, че взех не само възглавничката, ами и дюшека
на Ваня!? Блъсках се по автобусите, после в това гадно бунгало...
само и само той да си починел... И да ме питаш с кой акъл два
часа вече заради тая възглавничка треперя и се чудя какво да
обяснявам... А той през това време си е изнасял багажа при Ваня.
После са се изкъпали, тя е направила нещо за закуска, кафенце и
айде в кревата... А на мене през това време очите ми изтекоха по
тая възглавничка... Главата ми се пръсна да я мисля... аз се
тормозя, те двамцата се мляскат на друга възглавница... аз се
моля да духне вятърът, те блажено пушат на отворен прозорец,
пердетата пуснати, подухва вентилаторът, кеф, бъдещето пред
тях... аз крещя по Данчо и Мартин, Стамен и Ваня си гугукат...
Аз си фантазирам къде ли ще отиде възглавничката, в това време
те сигурно си фантазират, че са по същите места. В един момент
виждам, че възглавничката вече не се вижда... Айде - викам си, -
загуби се най-после... хоп, Стамен се обажда, че ме напуска... с
Ваня при това!!! И сега... като размисля малко... имайки предвид,
че веднъж хване ли веднъж - държи докрай, направо мъчно ми
става за Стамен... Ще му се насити и ще го остави пиян да
обикаля квартала. Такава е Ваня. Значи реално погледнато, аз
съм въвлечена в един любовен триъгълник... Само дето в този
триъгълник мене не ме обичат, а аз дали обичам...???... А сега,
де? Божкеее, като по филмите... И, ако не беше тая възглавничка,
така и нямаше да разбера, че съм в любовен триъгълник... Щях да
си ставам рано с децата, закуска, после на плажа, после пак в
бунгалото... и така... Тази година, другата, по-другата... Докато
сега, ако да речем, някой хубав мъж излезе от водата с
възглавничката в ръка, приближи се и галантно попита -
Извинете, тази възглавничка случайно да е ваша? - Аз ще кажа -
По принцип е моя, но ако трябва да съм точна, възглавничката е
на една жена, която ми е съседка и ми я даде на заем, докато в
това време съпругът ми лежи до нея и ми се обажда, че ме
напуска. А хубавият мъж казва - В такъв случай тази
възглавничка вече не ви е нужна?! Да - казвам аз. Взимам
възглавничката и с вилицата - прас! (звъни телефонът) А?!! Ваня.
За вълка говорим... Каква наглост. Ало, Ваня, не очаквах да се
обадиш и нямам намерение да говоря с тебе, но понеже съм

110
възпитана, ще те изслушам, за да видиш, че съм човек... Слушам
те, кажи.

Пауза 10 секунди. Прекъсва връзката.

Бог да го прости... Може пък поне за малко да е бил щастлив...

Знам ли А, взе да се заоблачава... След няколко часа
слънцето ще почне да залязва... Трябва да се прибираме в
бунгалото... Що пък да се прибираме? Защо? (отпива от малко
шише алкохол)... Бог да го прости! (пие)... Божкеее, колко е
красиво туй слънце! Все едно за първи път го виждам... Айде
сега пък дъжд... Мале, мале, майчице, гледай какви цветове,
какво нещо! Направо акъла ми не го побира... Как съм го
подминавала досега това нещо бе, божке?! Щото все бързам към
бунгалото... Гледай какво чудо, каква картина!!! Сърцето ти се
пълни с щастие... И като се замисля сега, ако не беше тая
възглавничка, ако не беше цялата тази катастрофа... как щях да
му се зарадвам на слънцето? Мартине, Данчо, я вижте
слънчицето, маме, как залязва! Вижте, мамо, колко е красиво!
Вижте красотата, бе! Я да го заснема аз с фотоапарата!...
(снима)... Така... Ами сега какво да правя? Нямам бърза работа...
(пийва)... Децата си играят... Стамен умря... Не мога да тръгна
веднага... В бунгалото?... Там какво... не, не... не искам... Ей,
добре, че са тия деца, божкеее... Добре, че Стамен поне това успя
да направи с мене... Бог да го прости! А... яхта. Музика. Веселят
се хората. Правилно. Радвай се на света, че днеска си тука, утре...
Като възглавничката... (смее се)... Ако някой сега ме попита как се
чувствам, веднага ще му отговоря, ама без да се замислям -
чувствам се като възглавничка в открито море ... (смее се)...
Такааа... Колко стана часът?... Децата сигурно са прегладнели...
Децата, децата... Какви деца бе, божке?! Свърши се то детството,
(вика) Мартине, Данчо, елате бързо да ви кажа нещо много
важно! Елате, елате, мамо!

КРАЙ

Септември,

111
2006 г.

112
 СРЕДИЗЕМНОМОРЦИ

Действащи лица
Симо и Кинка - семейни добри хора
Джердизи, главатар
Оскар, претендент бандит
Мигел, претендент бандит
Пипо, претендент бандит
Детелин, влюбен човек
Салсиче, владетел на острова
Арчи, куче на Салсиче
Сюзан, разюздана жена
Ахил, мъж на Сюзан, войник
Инженерът, водач на строителите на пътя
Никола, строител на път
Абдула, строител на път
Свещеник, сватбарски оркестър, бандити от страна на
Салсиче
Място на действие, остров някъде на Средиземноморието

ПЪРВА СЦЕНА

По пладне, на морския бряг... Слънцето припича с пълна сила.

Влиза Симо силно разтревожен, изпява испанска балада за
изгубената любов. Влиза Кинка с чадър, който забива в пясъка.
Разхлажда Симо с вода и му помага да седне. Дава му музикален
инструмент и Симо засвирва акомпанименто. Кинка присяда до
него.

Кинка. Дойдоха тука преди време и казват, моля ти се -

“Хайде сега - покъщнина, най-необходимото, каквото
натоварите, че утре тука права тухла няма да остане”. И това го
викат, моля ти се, все едно че им е бащиния - те са орали, те са
копали, представяте ли си. Сега аз не мога да се разправям и

113
пращам мъжа ми. Иди, викам му, виж там по-подробно защо е
цялата тази работа. Той се връща след има-няма половин час. Е и
- казвам. “Път ще строят, дълъг и широк” отговаря ми той. Бре -
викам си, - значи път било. И докато си мисля ей така подпряна
на тезгяха, чувствам как хем си мисля за пътя, как хем главата ми
празна и започва да се пълни, моля ви се, с всякакви спомени,
сънища, разни дреболии, умрели хора, приятели, избягали в
чужбина, ей такива неща се въртят, въртят, моля ти се, като
смерч. Чак си помислих да не е болест някаква да съм
прихванала от метеорита. Тука наблизо падна метеорит и
направи дупка, от която, така разправят, се изпарил дим, странен
дим, така казват. Та вече здравата се бях уплашила да не съм
нещо подлудяла и... смерчът спря. Хващам си главата - цялата
огън. Гледам през прозореца, дядо ми, Бог да го прости, седнал
на двора, оправя стенния часовник и пуши. Той много, ама много
пушеше. Зад него, моля ти се, чак до края на погледа Ц път - прав
като конец, широк, хубав път. Път?! Път да сънуваш, не знам,
ама да ти се появи посред бял ден, нещо особено ще означава...
Къде се дяна мъж ми? Той пък тогава тъкмо се връщаше от
сватба. Значи смерчът да е бил продължил с часове. И влиза мъж
ми през двора ей така: - Я, Симе, покажи как влизаш след сватба!
Така. Влезе Симо и дядо ми се изпари, и пътят, и всичко. Ела
тука - викам - миличкият ми, седни, а така! - Я, Симе, покажи как
седна тогава! - Така и така всичко му разправих. И за дядо. Той
много обичаше дядо. Седяхме така и си плачехме, плачехме. А
Симо: “То щом умрял човек се яви, трябва да се почерпи за Бог
да прости”. Добре - ето тука едно шише ракия, последно е.
Пийвахме си така и по едно време аз викам - Що не си останем
тука на строежа?! На тая земя сме се родили, от тая земя нищо
лошо не сме видели. Пък и както гледах във видението, пътят
беше хубав, голям. Все ще ни намерят работа. Мъж ми, знам, без
мене е за никъде! Стана той - Я, Симе, стани! - Качи се на масата,
отпи две-три глътки, удари си шапката у земята и с все сила
викна: - Я кажи, Симе, какво извика?
Симо. Тука оставаме.
Кинка. А така, точно тъй беше. “Тука оставаме”. И стоим вече
една седмица. Дъжд вали, вятър вее, никой не идва, обаче ние

114
стоим. Цялото село замина, обаче ние стоим.
Симо и Кинка се хващат за ръце и танцуват без музика.
Отдалеч се чува траурен марш, който приближава. На
преден план влизат Джердизи, Оскар, Пипо, Мигел, носейки
ковчег.
Симо и Кинка са останали в дъното на сцената, притихнали в
очакване.

ВТОРА СЦЕНА

След като ковчегът е положен долу.

Джердизи (чете). Слънцето днес свети за теб, татко наш

Калцоне. Луната му завижда за тази чест, а всички небесни
звезди плачат от радост, че отиваш при тях. Безкрайна е мъката
ни, скъпи покровителю. Даваме твоето тяло на морето, тъй както
се дава син на майка. Ето птичките ти казват “Сбогом” и ние
плачем със сълзи, по-солени от водата на Мъртво море. Ти чуваш
тази природна музика и се смееш сигурно, защото велико
чувство за хумор имаше ти, покровителю. Всичките ги убиваше.
Както и да е. Умрял си вече. Не можем да те върнем. Това е
нашият реквием. Музика! (Зазвучава марш.) Нека целият свят
помни благородния Калцоне и сведе глава в знак на преклонение.
Нямам сили да говоря повече, затова падам на колене и целувам
земята, по която си стъпвал. Амин.
Всички целуват земята, сядат край ковчега и пият ром.
Оскар (плаче). А бе душата му пееше на него.
Пипо. Замълчи, Оскаре!
Мигел. Оскаре, що се обаждаш сега ни в клин, ни в ръкав?
Пипо. Старостта не прощава.
Джердизи. Оставете свадите за после. Това е погребение, а не
магистрален локал!
На заден план преминава групата на строителите и излиза
от сцената. Влиза Детелин. Дрехите му са разкъсани,
на гърба му се клатушка детска китара, косата му е в пясък
и мръсотия. Държи дамска обувка

115
 ТРЕТА СЦЕНА

Детелин на авансцената.

Детелин. Защо, Господи, защо ме наказваш така?! Искаш да

страдам?! Добре. Ще се посипя с пепел, морето ще прелее от
сълзите ми, щом е за нея...Как да ѝ го кажа? Толкова ли съм
жалък и безплътен в очите й?! О, мила моя Сюзан, виж на какво
заприличах. Дрехите ми, майната им, душата ми е разкъсана.
Плача. Радостен съм все пак, че мога да те виждам всеки ден. Че
мога да дишам твоя въздух. Какво говориш, безкръвно човече?!
Майко, защо си ме родила въобще? Няма ли кой да ми помогне?
Всичко е тъй безнадеждно, тъй несъществено...
Какво ми е, мама му стара, грозен ли съм, глупав ли съм? Не!
Защо тогава? Любящата душа не заслужава ли награда? Не ми се
живее без нея. Ще пея, ще пея за теб, любов моя, докато издъхна.
(Пее песен за любовта) Ето това е олтарът на моите молитви.
(Вдига обувката) Ти, скъпа моя Сюзан, захвърли обувката си на
боклука и аз я взех с благодарност към съдбата. С нея искам да
ме погребете. И нека, когато тя дойде на гроба ми, знае, че
нейният Детелин умря от обич, а не от друго нещо. (Ридае)
Джердизи се приближава.
Джердизи. Момче, можем ли с нещо да ти помогнем?
Детелин. Как бихте ми помогнали?! Та вие не знаете ли, че
Сюзан е любовница на Салсиче - най-могъщия и влиятелен човек
на Средиземноморието?
Пипо. Кой не го познава!
Оскар. Опасен човек.
Мигел. Не си поплюва, професионалист.
Джердизи. Да-а. За вълка говорим, а той в кошарата. Скрийте
се и го наблюдавайте!

116
 ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

На сцената излиза Салсиче с кучешка каишка и вестник в

ръка. Спира се и говори към страничните кулиси, където е
кучето.

Салсиче. Арчи, хайде, моето момче! Ела тук! Тука! Не там,

фу, фу! Арчи, ти чуваш ли ме, бе? Не яж там! А бе, чакай сега да
дойда, ще видиш ти! Хайде, ела! Няма цяла сутрин с теб да се
занимавам. Чуваш ли ти, бе? Веднага ела при мен, бързо! Я
донеси пръчката! (Хвърля пръчката.) Донеси я тук! При мен, да ти
се не види и кучето. Не ме нервирай сега бе, мама му стара! Ех,
че тъпо куче! Арчи (Крещи), ще те убия, ела тука! Ще ти смачкам
главата, маменцето ти. Я виж, виж какво имам, а, какво е това?
(Изважда бонбон.) Ела, няма страшно моето момче. Тука ела бе,
простак такъв, не издържам вече. Идиот, торба такава. Ей, скъса
ми нервите ти, направо ме разболя, ще си умра аз! Ела бе, куче
краставо, помияр. Полудявам аз (Крещи истерично.) Арчи!!! Ех,
защо нямам едно ласо. Ей, ти чуваш ли ме, като те викам? А!
Глух ли си? Не, не, аз нещо ще направя. Тука, бе. Тука ела!
Майко, животеца ми изяде това куче. А е породисто,
чистокръвно е?! Изпи ми мозъка на мене силния. Арчи, мръсник,
донеси пръчката! Пръчката! Отиде ми бизнесът, всичко ми
изгоря. Да полудея ли искаш, твоята мама утрепана? (Салсиче
рязко се задушава, гълта хапче, сяда върху вестник и пали цигара.)
Сега да ми се размине. Дано, дано прескоча трапа. Майчице, къде
си сега да ми донесеш една чаша вода? Устата ми пресъхна. Един
облак, ако се сблъска с друг, и става дъжд. (Салсиче си възвръща
здравия дух и успокоен, допушва цигарата.) Пожали ме съдбата,
Арчи, видя ли? Хайде ела сега тука. Донеси пръчката! Я сега
скок, скок! Прескочи пейката! Хайде де! Я на място! А сега скок
от място. Дай глас! Къде са бандитите? Я, къде са? (Джердизи и
останалите се изпокриват.) Легни долу! Стани! Седни! Браво на

117
кучето. Ето, яж. Бонбона, Арчи! Бонбона бе. Яж! Яж, Арчи,
бонбоната! Не я плюй! Не ти ли се яде? Ами така кажи. Я чети
вестник! Я, едно, две, три, четири! “Когато ни е лошо, пием...”
Айде де! Умно куче, пък не може да чете. “Когато ни е лошо,
пием чай”. Браво! Легни! Може да чете и всичко разбира. Арчи,
какво ти стана, миличък? Арчи, сам ли ще ме оставиш! Я виж -
гълъбче! Гони го! Хайде! Ще се оправиш, ще се оправиш.
(Салсиче изважда пистолет и убива гълъбчето. Арчи не помръдва.
Салсиче плаче.)
Появяват се отново Джердизи, Оскар, Пипо и Детелин.
Джердизи. Както си и знаех, кучето Арчи е слабото му място.
Ключето само падна в краката ни. Остава да проникнем в
крепостта. Салсиче ми дължи острова и едно извинение. Смятам
да си го поискам. С мен ли сте?
Оскар. Докато тези ръце и тази глава са мои.
Пипо. До гроб.
Мигел. Верен ваш слуга.
Детелин. А Сюзън? Какво ще стане с нея? Ще я имам ли?
Джердизи. Ще я имаш, момче. Бъди търпелив. Да отидем да
похапнем и да обсъдим предстоящите действия. Помнете, че
човек трябва да има идеали и да живее в името на тяхното
осъществяване. Животът е освен всичко друго - божествена
светлина върху нашия път. Следвайте светлината, а не
първичните си низки страсти. Бъдете птици, а не къртици.

ПЕТА СЦЕНА

Влизайки по горещия пясък.

Кинка. Дай ги, Симе, тука дюшеците! Тука, тука ги дай, че е

по- сенчица. И чадър донеси, де! Симе?! Чадъра, донеси! Голям
си повлекан. Голям. Айде, че всеки момент ще мине. Чуваш ли
ме, Симо?
Симо. Ние всеки ден го чакаме да мине, а той не минава.
Кинка. Е, ми то е море. Не се знае, бури има, ветрове, може и

118
повреда да е получил. Всяка година идва. Я пусни радиото, може
нещо да съобщят.
Симо. Треперят ми ръцете.
Кинка. Треперят, щото много пиеш. Ама аз си те обичам. Ела
да те гушна! Ела!
Симо. Само да не умра. (Плаче.)
Кинка. Ти си жилав, скоро няма да умреш. Ето ти бинокъла,
гледай хоризонта!
Симо. Делфините ще дойдат и няма с какво да ги нахраним.
Кинка. Имаме, имаме. Гледай сега хоризонта! Аз малко ще се
топна.
Симо изважда магнетофон. Насочва го към вълните, след
което го поднася към себе си.
Симо. Морето... Морето! Преди години беше, Вечерта късно
излязох по брега да се разходя. Облякох се по-дебело и пийнах
ракия малко и не си обух обувките нарочно. Да усещам пясъка.
Запалих си цигара, полека-лека... Вечерта - хубава много. Ветрец.
Ресторантите, улиците - пълни с народ. Бях се разхождал и други
Вечери, ама до едно място стигах, и обратно. Влезе ми мухата
оная Вечер, усещах силата си в краката. Вдишвах, издишвах, По
едно Време гледам, доста съм се отдалечил. Викам си - да не
бързам сега обратно, що да не хапна една риба с вино. А откъм
морето - корабна сирена. Не бях чувал досега такава. Дълбока.
Вкамених се. На около километър спускаше котва истински
остров от стомана. Стотици светлинки, безшумен като влюбен
кит. Гледам с бинокъла към кърмата, името му да видя. Тъмно.
На палубата туристи разглеждат брега. Насочих бинокъла към
една каюта, празна на пръв поглед. Но ето че се отвори вратата,
една жена бързо влезе, взе нещо и излезе. Запомних я добре,
защото беше хубава жена. Качиха се туристи на лодката, и към
брега. Ясно - пари ще харчат. Почти си бях хапнал рибата,
усещам зад гърба си нещо хубаво. Обръщам се. Чудотворен
момент - жената от кораба.
Поканих я и тя взе че седна. Оказа се испанка. Ето това
медальонче ми е подарък от нея. Издава мелодия. Чуйте!

Отваря медалъончето. Зазвучава мелодия. Кинка се появява и

119
се бърше с кърпа.
Прозвучава корабна сирена.

Коментар на Кинка.
Прочетох в един вестник следната случка: Някакъв човек имал
син, когото много обичал. Мило и драго давал за него. Пораснал
синът и заминал на плаване с кораб, защото го приели във
флотата, и тъй, минало доста време, години минали много.
Бащата събирал пари да има да се отсрами, ако опре до сватба
работата. Минало още време и той не издържал повече. Извикал
една пътуваща трупа актьори. Дал им пари да изиграят сцена, в
която синът му се завръща, а той го посреща на трон в египетска
носилка. И така, облекли го актьорите по всички царски правила,
гримира ли го, посипали пътя му с рози и благоухания. През
цялото време свирела духова музика. Когато един от актьорите
се появил в ролята на сина, бащата едва не умрял от вълнение.

ШЕСТА СЦЕНА

Звучи тържествена музика

Баща. Сине!
Син. Татко!
Баща. Скъпи мой! Скъпи мой!
Син. Татенце, къде си, тате? Дойдох си.
Баща. Тук съм, синко, ето ме. Ела да те прегърна, елене мой!
Син. Душата ми пресъхна, тате. Къде ли не скитах, какво ли
не видях.
Баща. Вярвам ти, момчето ми. Разхубавил си се.
Син. Дойдох си.
Баща. Дойде си, дойде си, гълъбче.
Син. Храниш ли още делфините?
Баща. Всеки ден. Те са тук. Погледни!
Син. Наистина, татко, виждам ги.
Баща. Повиках ги да те видят, толкова съм им говорил за тебе.
Син. Денят си отива, трябва да починеш.

120
 Баща. Животът си отива, как ми се пее.
Син. Тогава да се веселим. Още сега. Да пием за този
момент. Татко, защо плачеш?
Баща. От хубаво, синко.
Син. Решил съм да се женя. Дай ми благословията си!
Баща. Синко?!

Актьорът, изпълняващ ролята на сина, изпява песен от

цялото си сърце.

Мамо, виж ме с облеклото

на моряшките земи -
крачоли, като камбана
блузата ми - морска пяна,
панделката чудодейна.
(Кинка отговаря с песен.)
Где е моряко? Пак ли гониш
улиците на земята.
Не, сега аз гоня, мамо,
улиците на морето.
(И Симо добавя)
Блуза синя и барета синя
с лента чудодейна на гърдите!*

(* Стихове от испанския поет Рафаел Алберти)

Актьорската трупа излиза. Кинка прегръща Симо и

двамата бавно излизат от дъното на сцената.

СЕДМА СЦЕНА

Появява се Детелин, облечен в скъп костюм и шпага в

дясната ръка. На рамото му е кацнала птица.

Детелин. Страстта! Страстта! Ето кое ме измъчва. Страстта

изпива моята жизненост, убива ме, но аз живея благодарение на

121
нея. Тя е моят дъжд и моето слънце е тя. Ръцете искат да
докосват и да бъдат докосвани. Сърцето плаче от любов, бленува
нежност и ласка, иска всичко. Всичко е страст. Изгубим ли я,
значи сме изгубили себе си и трудно може би ще се намерим.
Какво ли не бих дал, за да се зарея на крилете на собствената си
страст, да се изпепеля. Звукът на любовта е диханието на нашето
болно от страст сърце. Ние заспиваме за една нощ и през тази
нощ не виждаме слънцето, но все пак него го има. Очите ни го
жадуват и го чакат на сутринта. Страстта е слънцето, без което
Светът е изоставена камбана. О, Сюзан, Сюзан. Аморе мио.

ОСМА СЦЕНА

На прага на къща, край брега на морето. Сюзан и Ахил

.
Сюзан. Всичко ли си взе?
Ахил. Сюзан, питаш ме за трети път!
Сюзан. Талисманът ми?
Ахил. До сърцето ми е.
Сюзан (реве). Господи, защо? Защо ми го отнемаш?
Ахил. Не плачи, все още съм жив. И знаеш, че съм добър боец.
Само ме чакай!
Сюзан. Ще те чакам, Ахиле, и ще крея, бъди убеден.
Ахил. Убеден съм, разбира се, че съм убеден.
Сюзан. А, заваля. Взе ли си чадър?
Ахил. Отивам на война, а не в парка за букети и смешки.
Сюзан. Ето, изрязала съм фотоса от каталога на Димитричка.
Парфюм, а не тоалетна вода. Запомни! Ако може от същата
марка и сапунче. Би било чудесно!
Ахил. Грижи се за себе си! Искам да те заваря красива. Адиос.
Сюзан. Адиос. Бог да е с теб.
Ахил излиза от сцената. Започва музикална интродукция.
Сюзан пристъпва напред и запява баладично.
За мене си спомни, изгоро,

122
 когато в морето открито потеглиш,
когато бурята, изгоро,
забие копие в платното,
когато блед е капитанът на поста.
Когато телеграфът вече замлъква.
Когато мачтата погълнат вълните.
Когато бъдеш ти в морето сирена.
За мене си спомни, изгоро!
Сюзан се изгубва в светлината на морето. Слънцето изгрява.
Птичките пеят ежедневно.
Коментар на Кинка.
Тази песен е дълбоко съкровена и също толкова лицемерна.
Сюзан пее за някакъв свой образ на любим, но не и за законния
си съпруг Ахил. Нещата трябва да се различават.

ДЕВЕТА СЦЕНА

След като е ударил няколко юмрука на Сюзан, Салсиче храни

Арчи със сладолед. Сюзан постоянно си оправя външния вид и му
налива минерална вода. И двамата са изпаднали в безсилие.

Салсиче. Ако те бия, бия те, защото те обичам. Ти трябва да

ги разбираш тези моменти. Трябва. Голяма жена си, а все още си
така проста. Не ти прилича някак си. Мене ме е грижа за тебе,
разбери. Сърцето ми тупти с двойна сила, заредено с любовта
към тебе. И затова може да се случи да те напляскам няколко
пъти, да се отърсиш от меланхолията, в която си изпаднала. Ето,
бия Арчи и той разбира, знае къде да седне и като му кажа
донеси пръчката - носи я. Но аз го обичам и боят помага на Арчи
да изпълнява командите и да го обичам още повече. Както
вятърът подвива короните на дърветата и те не се съпротивляват,
защото той спомага да паднат сухите листа и съчки на дървото,
подир туй диша и се развива. Кажи ми, нима не се наблюдава
това явление в морето, когато бурите и вълнението изхвърлят
плуващите безцелно дънери, изоставени салове, кораби и боклук.

123
Природа. Аз те обичам и ще е възможно да те бия, докато те
обичам.
Сюзан. Но ти ме осакатяваш, правиш ме жалка в очите на
хората. Какво остава за съвестта ми и моралът, на който все пак
държа все още?!
Салсиче. Хората, хората! Какво ме интересуват хората. Аз съм
решил да те направя царица. Цар Салсиче и Царица Сюзан.
Купих титли, поръчал съм и портретите. Всичко е задвижено. И
ти искаш сега да се изсереш на метеното. Заради два-три шамара.
Как пък не те е срам малко. Как не се засрами?! Кажи?! Толкова
ли си недалновидна?!
Сюзан. Не знаех за този план.
Салсиче. Това не е план, това е история. Но ти си толкова
тъпа, тъпа, много тъпа и нищо не проумяваш. Ето, питам те сега:
Искаш ли да си Царица?
Сюзан. Да, искам да съм Царица.
Салсиче. Е, какво хленчиш тогава. Другата седмица целият
остров ще бъде мой. И кога ще забременееш най-накрая. Мене
ми трябва наследник
Сюзан. Ахил е още жив. Нали го чакам да се разведем. Той е
стриктен човек.
Салсиче. Нахрани Арчи, аз заминавам по бизнес. Ела да те
цункам сега, фрегато моя испанска! Какъв пожар има в тия гащи.
Кобрата - усещаш ли я?
Сюзан. Царю на живота, дай ми звездите и вземи слънцето за
себе си. Покрий ме с пелени от облаци, а себе си увий в тога от
млечни пътища. Възбуждай ме, Царю, аз съм ненаситна.
Използвай ме!
Сюзан връхлита страстно Салсиче, като разголва гърдите си.
Салсиче. Сузи, не бъди прибързана! Чичко Цар има нужда от
почивка. Надениците сигурно са узрели, а как подхождат за
червено вино. Пълен е Светът със сладости, рее се душата в
радости, щом очите и душите ни бленуват.
Излизат.

ДЕСЕТА СЦЕНА

124
 Далеч на заден план се чува маршова музика. Появяват се
Симо, Кинка, а след тях групата на Инженера в крайно окаян
вид. Носят се топографски уреди, чадъри и чиновнически чанти.

Инженерът. Здравейте, уважаеми селяни! Ние сме

строителната група и от днес тук ще започнем работа за
построяването на пътя.
Кинка. Нашето градче беше много хубаво, но щом сте решили
да има път, добре! Даже се радваме.
Абдула. Ние тръгнахме преди една седмица за насам. Пътят не
го знаехме и голямо обикаляне беше. В километри сигурно сме
изминали 30 км. Без какъвто и да е превоз.
Симо. Герои.
Абдула. На 10 км оттук ни ограбиха и набиха много лошо, а на
господин Инженера му счупиха очилата. Също ни взеха дрехите,
кой каквото имаше по-скъпичко и храната ни най-безцеремонно.
Никола. Имахме и едно камионче. То обаче потегляше по
специален начин и като не можаха да го подкарат, счупиха ни го.
Цялото това нещастие се случи до един свинарник. И храната ни
откраднаха.
Кинка. Доста сте препатили. А как е времето във вашия край?
Абдула. Много е лошо. Много.
Никола. При вас как е?
Симо. При нас е много хубаво. И за реколтата помага доста.
Тая година сме се чудили откъде да я захванем по-напред. И
зеленчуци и овощията, и лозята. Пшеницата стана ей тъй висока.
Абдула. А пък на нас храната ни я откраднаха.
Симо. Лоши хора.
Кинка. Тука нямаме такива. Задружно си живеехме. Който ѝ
да се зажени, цялото село на сватба. Да-а-а.
Симо. Къпем се на морето. Чисто е много и риба излиза
всякаква.
Никола. Каква например имате тук... в къщата?
Кинка. В момента нямаме.
Симо. Риба ли ви се яде?
Абдула. На нас понеже ни откраднаха храната, всичката.

125
 Инженерът припада.

Симо. Гладни са хората.

Кинка. Ами, защо да не похапнем тогава. То и без това е
време. На господина май му премаля.
Никола. Той е доста слабоват.
Кинка. Симе, айде да ги водим хората, че са огладнели като
вълци!
Абдула (оживено). Ще направим канализация! В едно селище
няма ли канализация, все едно че е осакатено пространството.
Даже древните хора са имали канализация. Канализацията е ясен
критерий за цивилизацията. Спирането на водата и съответно
нейното пускане да тече е преимущество на човека за разлика от
животното. Жи- вот-но-то.

Всички ръкопляскат.

ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Скръбно влиза Сюзан с писмо в ръка. Пее.

Снощи му дойде неговото конче.

На кончето седлото, под седлото писмо във писмото пише,
пише и говори.
Ожени се любе, че ази се ожених за черната земя, за жълтата
трева.
Зарад мене плачат картечници и бомби.
Свещи ми гореха малките куршуми.
Появява се Салсиче с куфар и спортна чанта.
Салсиче. Плачеш, а не казваш защо! Ахил е умрял, би
трябвало да се радваш.
Сюзан. Отвлякоха Арчи.
Салсиче. Кой?!
Сюзан. Джердизи.
Салсиче. А ти къде беше?

126
 Сюзан. В кухнята. Готвех.
Салсиче. Лъжеш. Никога не си готвила. Къде беше?
Сюзан. При Димитричка.
Салсиче. При тази сводница. Ще ви убия и двете.
Нещастници.
Сюзан. Моля те, не ме убивай. Убий Димитричка! Тя ме
заприказва.
Салсиче. Какво иска Джердизи?
Сюзан. Документите за целия остров. Иска той да го
притежава.
Салсиче. Ах, да му се не види. Пак кръв. Отново кръв ще се
лее. Но първо ще убия Димитричка. Тази... пиростия.

ДВАНАДЕСЕТА СЦЕНА

Кинка сама. Простира пране.

Кинка. Мога да открия щастие в една щипка за пране. Звучи

дребнаво, но е така. Когато завали дъжд, лицето ми несъзнателно
се усмихва. Щастлива съм, че мога да обичам. Имам син. Голямо
и хубаво момче. Понякога ми пише писма, обажда ми се по
телефона. Не го виждам с месеци, но душата ми пита за него
всяка секунда. Спомням си, че когато му сресвах косата, той се
дразнеше, защото съм го скубела. Пътищата, пътищата земни,
еднакво съдбовни и за мравки, и за хора. Смъртта истински ни
завижда. Смъртта е бедна и не познава тя стремежите на душата.
Синко, спиш ли сега? Сънуваш ли своите мечти? Утре ще изцедя
изпраните дрехи, но между тях няма да са твоите, гълъбчето ми.
Но ти си птица, да, птица си ти и летиш по-високо от орел.
Миличък мой, далечен син.

Затъмнение.

127
 ТРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Висока скала на морския бряг. Слънцето почти преваля.

Горещо. На сцената една срещу друга стоят групата на
Джердизи и тази на Салсиче. Всички са въоръжени. Детелин
стои отстрани и държи чувал, който шава.

Салсиче. В тази торба е навярно моят Арчи, така ли е

Джердизи? И ако е така, какво искаш в замяна. Всичко ще ти
дам. Всичко. Знам, длъжник съм ти, но и в големия звяр има
капка милост. Пари? Земя? Отказвам се от репутацията си. Стар
човек съм, изнемощях и Арчи е единственият ми приятел.
Джердизи. Дай ми острова! А любовницата ти е за този
момък. Той я обича повече от който и да било, а и тя го обича.
Разстоянията унищожават чувствата им. Дай ми Сюзан и острова
и веднага ще ши върна кучето.
Салсиче. Арчи, Арчи, добре ли си? Отговори ми, смелчаго!
(Арчи лае и се мята в торбата.) Жив си, слава Богу! Ах,
душичката ми, скоро ще те прегърна, моето момче. Изтърпи, ей
сега. (Салсиче изважда документи и ги подава на Джердизи.) Вземи,
Джердизи! Тук е всичката документация. Оттеглям се с мир.
(Към Детелин.) А ти, момко, как се казваш?
Детелин. Името ми е Детелин Спартаков.
Салсиче. Да не би да си син на Спартак Спартаков, генерала?
Детелин. Така е, лека му пръст. Да са свети името и делата му.
Салсиче. Да го поздравиш от мене!

Салсиче изважда автомат и започва престрелка, в която не

следва победа, защото групата на строителите влиза. Чува се
глас в суматохата: Вижте, но това е татко Калцоне!

Джердизи. Никой да не стреля!

Оскар. Възкръснал е от мъртвите.
Мигел. Има чудеса! Има чудеса!
Пипо. Вижте, другите носят свещени скрижали.
Оскар. Света Богородице, доживях съдбовен миг.
Пипо. Коленичете, приятели!

128
 Мигел. Ликува моята душа.
Джердизи. Тихо, да чуем какво ще ни съобщи!

Напрегната тишина. Инженерът, Никола и Абдула се

приближават внимателно в центъра на сцената. В различни по
земята пози лежат убити хората на Салсиче. Самият Салсиче
се е вкаменил и оцъклил до крайност Далеч се чува шумът на
морето. Събитието е много деликатно и никой не предприема
каквото и да е от страх пред неизвестното.

Инженерът. Добър ден... Ние сме строителна група. Казаха

ни, че това е най-високото място в района... в смисъл... удобно е
за наблюдение.

Тук Салсиче просто не издържа и умира от удар.

Пипо. Какво ще строите?

Никола. Ами, оттук трябва да мине път.
Джердизи. Какви сте вие, бе? Какво правите тука? Нали ще ви
смачкам бе, идиоти такива. (Оръжията прещракват.)
Абдула. Строители сме, най-обикновени, нищо лошо не
правим.
Оскар. Досега в тоя край не сме имали нужда от път. Как така
изведнъж - път? Защо?
Инженерът. Господине, аз съм чувствителен човек и мога да
се разстроя. (Плаче.)
Мигел. Защо разстрои човека?
Оскар. Аз не исках.
Никола. Господин инженерът носи в сърцето си детска мечта.
Несбъднат възвишен блян. Нали така, господин Инженер?!
Инженерът. Да. (Плаче.)
Никола. Той смята, че човечеството загива, защото култивира
у себе си отрицателни емоции и похотливи стремежи вместо
доброта и хуманизъм. Той е убеден, че построяването на пътя е
стъпка към осъществяването на висшия божествен идеал,
заложен у нас, хората.
Джердизи (прегръща Инженера). Виждате ли? Инженер! Умен,

129
чувствителен човек. Браво! Помните ли, като ви казах, че човек
трябва да има идеали и да живее в името на тяхното
осъществяване?
Пипо. Помним, разбира се.
Джердизи. Хайде да се поопознаем!
След като двете групи се оттеглят, Детелин, полуранен, пие
вода. Звучи лирична музика. Свечерява се. Влиза Сюзан в
настроение от радост и тъга, с телеграма в ръка.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Сюзан. Как жестоко се разпорежда с хората съдбата понякога!

Мощна като ураган. Ахил е убит. Най-после. Но какво говоря, да
ме простят гръцките богове. Как не ме е срам. Сюзан, Сюзан. На
кого ме оставяш, Ахиле? (Смях.) Естествено, че на Салсиче. Но
ето, че и Салсиче е умрял от куршумите хорски. Поне да беше ме
направил Царица. v Документите за острова ги няма. Джердизи
ги е взел. Този жребец. Изтървах го аз на времето. Няма как, към
Джердизи ще бяга моето сърце. Проклятие, да ми изсъхнат
очите, ако това не е Детелин. Досадна личност, а и странен при
това. Какви ги вършиш тук, Детелине?
Детелин. Аз те обичам, Сюзан. Ти си всичко сега и преди и ще
си в бъдещето ми.
Сюзан. Ранен си, Детелине...
Детелин. Сюзан,ti amo, моля те! Животът е пред нас.
Сюзан (към публиката). Неовладян човек. (Към него.)
Детелине, умираш. По-скоро помощ да извикам.
Детелин. Ако ме оставиш тук сам, ще умра. Немощен съм.
Толкова ли ти липсва елементарно чувство. Коя си всъщност, че
гордостта ти ме убива като мъж?
Сюзан. Става хладно, Детелине, а виж колко леко съм
облечена.
Детелин. Ела, ще те стопля с кръвта си, имай вяра! Сърцето
ми е като Везувий. Яйце можеш да свариш.
Сюзан. Прости ми, Детелине, но Ахил умря и вдовицата
трябва да жали, а не да се ебе с тоя и оня.

130
 Детелин. Ти унищожи последното изворче любов у мен.
Изплю се безпардонно върху откровенията, в които те посветих.
Аз разбивах на парчета всяка преграда по пътя си към теб, а ти
повърна върху тях с лекота и удоволствие. Глупак съм, може би,
но съм орел в своя върховен полет. Но аз съм калена натура,
физическото ми състояние е отлично, мога да смачкам бизон.
Имам стремежи и не мога да те мразя, че си толкова проста жена.
Абсолютно изнемощяла свиня си ти, не умееш да се угоиш,
защото кожата ти е мръсна от лъжи. Патка! Даже патката е
полезна, за разлика от тебе - презряна гъбка вдън гората. Счупена
червива тиква, речна глина, войнишка шапка, гилза от заблуден
куршум, блатна жаба, сляпа змия, мушичка жалка посред буря,
пералня за ремонт, бърсалка сервитьорска, тапа коркова, чалма
на турчин, статуя от пясък, неспособна жена във всеки смисъл на
думата. С една дума - ти си нищо. Докато аз превземам света, ти
ще гниеш на касовия апарат на някоя долнопробна пълна с мухи
сладкарница. Добре че излезе тоя вятър, та най-после да разперя
криле.

Детелин разперва ръце и излита от високата скала.

Сюзан (сама, тихо). Глупак, нещастен! Ще видиш ти кой е

мушичка посред буря. Само да стане това, което съм намислила...
нямам време за губене.

Сюзан отново пребърква джобовете на всички

умрели и излиза на прибежки.

ПЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Къщата на Симо и Кинка. Детелин е седнал на прага,

а домакините от двете му страни го превързват.

Кинка. Готово. Само не се пренапрягай, раната е дълбока.

Симо. Цигара?
Детелин. Благодаря, с удоволствие!

131
 Симо. Детелин ли беше?
Детелин. Да.
Симо. Много приличаш на моя роден син. (Плаче.)
Детелин. Господине, аз изобщо не ви познавам, но вие
двамата сте толкова грижовни. Това ме прави ваш приятел.
Всъщност, не зная кой съм точно. Знам, че мога да мечтая и да се
радвам на пъстротата около мен. Вие държите ръката ми, плачете
за мен, кроите, може би, някакви планове и всичко това само от
чиста човешка симпатия, да не казвам любов. Бих станал ваш
син.
Симо (озарен). Да ви осиновя?!
Детелин. Защо не. Ще ходим за риба, имам чисто нови
макари. Симо. Вижте тази калинка. Иска да излети, но е по гръб.
Ето сега ще ѝ помогна и - хоп, всичко е наред.
Детелин. Излетя.
Симо. Да, а защо да не излетим и ние. Вие сте за мен това,
което аз бях за калинката. Ето ги - бързо, бързо! (Хуква.)
Детелин. Кои?
Симо. Делфините. Бързо! Трябва да ги нахраня. Елате да се
запознаете.
Кинка. Симе, няма да плачеш! Детелин всичко ще ми каже.

ШЕСТНАДЕСЕТА СЦЕНА
На морския бряг. Групите на Джердизи и Инженера са се
разположили на земята.

Инженерът (с чаша в ръка). Ние не сме случайни пришълци

тук. Ето вижте - цялата тази вода облива бреговете на много
земи. Ако Вие плачете в морето, някой друг далеч оттук изпива
вашите сълзи. Ако същият този човек прекоси континента и
изплаче мъката си в океана, сълзите му ще се вледенят в айсберг
и след хиляди години някое живо същество ще ги изближе
измъчвано от жажда. Ние сме едно. Пътят, който искам да
построя, е за вас, господин Джердизи, и за Оскар, Мигел, Пипо.
Вие ще карате по него своите кабриолети. Аз се вдъхновявам от
тази перспектива. Преградите ме измъчват още от детство.

132
Прескачах всяка ограда виртуално. Но вярата те окрилява. Знаете
ли, господин Джердизи... аз вярвам във вас!
Джердизи. А мен ме измъчва лицемерието, затова си купих
бинокъл.
Никола. Всички сме с бинокли.
Оскар. Я вижте, вижте, някой приближава към нас.
Мигел. Изглежда доста зле.
Пипо. Та това е Сюзан. Вдовицата. Мъжът ѝ Ахил падна
геройски в битката.
Влиза Сюзан преднамерено изподрана и съсипана.
Плаче, грухти, говори несвързано.
Абдула. Получила е шок.
Никола. Аз ще се погрижа.
Абдула. Тихо, тихо, нещо бълнува.
Никола. Някакво име.
Сюзан. Джердизи, къде си, спасителю?
Абдула. Вашето име, господин Джердизи.
Джердизи. Грешка някаква.
Сюзан. Обичам те, Джердизи. Винаги съм те обичала.
Джердизи. Нещо не разбирам. Плиснете ѝ вода! (Плискат ѝ
вода. Сюзан идва на себе си.)
Сюзан (виждайки Джердизи). Най-после Бог те изпрати, спаси
ме, властелине! (Целува го.)
Детелин. Пипо. Сватба.
Мигел. Свещена случка.
Оскар. Доживях, горчиво!
Джердизи. Да става каквото ще, и без това съм на възраст.
Появява се сватбарски оркестър, сякаш е бил във въздуха.
Групата на Джердизи, обзета от внезапен възторг, плаче,
докато самият Джердизи носи Сюзан на ръце. Строителите
ръкопляскат и поздравяват щастливата двойка. Тук някой от
актьорите може да импровизира със стихотворение или песен,
подходящи за случая.

СЕДЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

133
 Вечер. Под лунната светлина Симо и Детелин пушат лули.
В дъното на сцената се разхожда кучето Арчи, което след
време идва при тях.

Симо. И капитанът чул някаква мелодия. Обърнал се. Лулата

му застинала въпреки морските ветрове. И капитанът видял
светлина, която го заслепявала, но продължавал да гледа. И
корабът тихо превземал вълните в посока към север и се
отдалечавал с всяко морско дихание от мелодията. Но тя звучала
необикновено възвишено и с най-пълно откровение. А капитанът
гледал онемял от възхищение. Забравил, че е човек, капитанът
излетял от палубата в посоката на своя поглед и дълго плакал от
щастие. Тогава мелодията отстъпила, тъй както нощта отстъпва
от дневната светлина, а делфините пеели своите песни
необезпокоявани. Видял всичко това, капитанът разперил ръце,
затворил очи и също така необезпокояван забравил цялото си
нищожно минало.

Симо отваря медальончето и зазвучава мелодия.

ОСЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

На другия ден. Сутрин. Къщата на Джердизи. На верандата

Сюзан с мокра коса, облечена в булчинска рокля, държи сешоар,
който явно не работи.

Сюзан. Ах, да му се не види. Уж е чисто нов, пък... Гледай

сега каква работа. Точно сега пък да се случи. Тя, Димитричка,
ако беше жива, щеше да помогне, ама... (Почуква го от разни
страни.) Ето, пише “Включете в положение 1 и натиснете зеления
бутон”. Натискам, натискам аз, ама не ще. Ех, лоша работа. Да е
от кабела, не е. Как може сега. Не мога да си направя фризурата.
Каква простотия. Я контакта да видя.
Джердизи (някъде отвън). Сюзан, хайде, царице моя.
Свещеникът чака и оркестърът е тук.
Отдалеч се чува сватбарски оркестър.

134
 Сюзан. Ида, ей сега. Брех, мама му да еба, що така? А, готово!
Я сега. И сега вече ако не стане, направо ще умра. Я хоп!

Сюзан включва щепсела в контакта, след което натиска

зеления бутон. Сешоарът гръмва в ръцете ѝ колкото е
възможно по-силно. Сюзан се изпружва на пода изцяло и
безвъзвратно мъртва. Оркестърът е вече съвсем близо и бумти
до небесата.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Същия ден. Групата на Джердизи, Строителите, Симо,

Кинка и свещеникът са седнали на дългата сватбарска маса.
Джердизи е в средата, облечен в сватбарския си костюм.

Джердизи (с чаша в ръка, отлива на земята. Същото правят и

останалите). …. Да... наистина е трагедия... но погледнато от
друга страна, какво толкова се е случило! Сюзан си беше проста
и си умря от простотията. Аз нищо не чух, защото оркестърът
свиреше.
Мигел. Шефе, аз няколко пъти ѝ показах как да борави със
сешоара, но тя не ме слушаше съсредоточено. Даже ме нарече
идиот.
Оскар. Може би пък така е трябвало да стане.
Пипо. Замълчи, Оскаре.
Джердизи. Не, Пило, ши замълчи! Оскар има право. Така е
трябвало да стане. Защо не умря ти или Мигел, или аз, ами точно
тя? Господ си знае работата. А ние трябва да уважаваме делата
му и да се радваме на решенията му. Щом е трябвало да умре, ето
- умря си. Така ли е, отче?
Отецът. Напълно сте прав. Трябва да ликуваме в името на
живота. Останалото е в божията власт. Наздраве!
Всички вдигат чаши, целуват се и изпяват тържествена
песен до половината, защото не я знаят до края.
Джердизи. А ти, Инженере, защо мълчиш? Да не си

135
слънчасал?
Инженерът. Не, аз просто... пък и не само аз, Никола, Абдула
- така огладняхме пред тази гледка (Сочи масата.)... преставам да
мисля за каквото и да било. Искаме да ядем и да пием за твое
здраве под звуците на твоя оркестър.
Никола. Бая работа свършихме днес на скалата. Силици не ни
останаха.
Абдула. Така е, признаваме си.
Джердизи. Тогава да се веселим, доколкото издържим. Светът
е гостоприемен за човешките радости. Няма време за губене.
Оркестранти, спите ли или какво? Аз съм свободен, няма сватби,
няма Сюзан. Вижте тези делфини как подскачат. Музика.

ДВАДЕСЕТА СЦЕНА

Влизат Детелин и Симо. Симо носи часовник за стена.

Детелин (слага стол на Симо). Готово. Аз ще седна на пясъка.

Симо (сяда). Да, скъпи Детелине, ето че наближава есента.
Донесох храна за делфините, но тях ги няма. Да не са умрели?!
Детелин. Не са умрели. Заминали са нанякъде. И те имат
нужда от разнообразие.
Симо. Какво стана с пътя? Построиха ли го?
Детелин. Не.
Симо. Как така? Хубава идея беше.
Детелин. Кинка каза, да ѝ наловим риба.
Симо. Ще купим. Нямам сили да ловя риба. Имам сили само
да мечтая.
Детелин. Мечтите, мечтите... Колко ли много са във
вселената! Всяка вечер въздухът около земното кълбо прелива от
мечти.
Блуждаят от меридиан до меридиан и търсят къде да кацнат. А
ние всъщност така и не знаем дали са кацнали, или са се удавили
завинаги. Остава едно възможно нещо, което да направим за тях.
Симо. И какво е то, скъпо мое момче? Какво е то?
Детелин. Да ги възпеем, татко. Ако ги възпяваме по-често,

136
нашите мечти ще ни чуят, ще се сетят за нас и току-виж ни
ощастливили.
Симо. Тогава нека да ги възпеем сега, на този бряг.
Тъкмо да запеят, влиза Кинка.
Симо. Кажи, Кинче.
Кинка. Искаш ли да изпълня само едно стихче от една
жътвар- ска песен?
Симо. Добре.
Кинка (пее). Там дето слънце захожда, там има нива голяма.
Симо. Защо ми изцеждаш душицата, защо?
Кинка. Да те разтуша исках.
Симо. Кине!
От дъното на сцената се появяват трима свирачи, които
тихо свирят жътварската песен на Кинка. Следва ги дядото на
Кинка, пушейки тържествено. Симо става, подава му
часовника, събува си обувките и се запътва към морето.
Осветлението се променя към силно светло на авансцената.
Рязко настъпва пълен мрак. Тишина. Далеч звучи мелодията от
Симовото медалъонче.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА СЦЕНА

След известно време. Есен. На високата скала. Джердизи е

поканил всички на почерпка. След като добре са си пийнали,
нашите герои се движат бавно и бързо.

Джердизи. За да се запомни, че аз не съм лош човек, че

обичам и уважавам достойните си врагове, пия за Салсиче, лека
му пръст.

Докато останалите пият, Кинка влиза на преден план с

бутилка в ръка и сподавена усмивка.

Кинка. Ако сега, както съм се докарала, се изпусна и им кажа

за метеорита, голямо объркване ще настане. Защото то всъщност
заради метеорита стана всичко. Ето как стана така и никой в

137
момента не подозира за него. Изключително интересен феномен.
Метеоритът ги привлече като магнит, изпи им силиците и те сега
Вижте на какво заприличаха... Те заприличаха на камъчки,
дето има да се търкалят с векове по суша и море. Не, няма да им
обяснявам аз нищо, ами ще им се радвам отстрани. Вижте ги,
вижте ги. (Смеещ) Не, не, точно така, нищо няма да им
разяснявам. То се вижда, че тука жив човек няма да остане, ами
поне да им се порадвам. (Смее се.) Но метеоритът си остава
тайна. Да не се изтърве някой... Знаете ли (Поверително.), че
Детелин може да лети. И Арчи също лети. Видях ги. Ето така. А
косата му се вее, вее. Феномен. (Смее се.)

Кинка излиза, пеейки си някаква мелодия. Отново светлината

става силна и рязко следва пълен мрак Тишина.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА СЦЕНА

Някъде. Мъж и момченце, хванати за ръка.

След малко се разбира, че това е Симо, но по-млад.

Момчето. Гледай, какво има там! Под дървото.

Симо. Жътварки.
Момчето. За първи път ги виждам тук. Преди време беше
пусто. Само птици.
Симо. Преди беше, но вече има жътварки.
Момчето. Стари са.
Симо. Не са стари. Навлечени са с дрехи, затова изглеждат
дебели и стари.
Момчето. Какво правят?
Симо. Почиват си. Ядат хляб и вода.
Момчето. Спокойни хора, нали?
Симо. Да.
Момчето. Могат ли да пеят?
Симо. Пеят винаги, когато работят. Песента приспива
облаците и прави по-ясно небето, за да не вали дъжд.
Момчето. Стават.

138
 Симо. Влизат навътре в нивите.
Жетварките запяват.
Момчето. Виж, виж, това е мама.
Симо. Махни ѝ, хайде, широко!
Момчето. И тя ми маха.
Симо. Това е животът. Сега аз ще изпуша една цигара.
Симо сяда и пали цигара. Момчето се катери по дърво.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА СЦЕНА

Детелин сам с медальончето на Симо.

Детелин. Преди да си замине, Симо ми сподели, че много

лесно се разплаквал. Например, ако види две кончета да си
играят на полето, и веднага му се доплаква. И също, ако някой го
попита нещо за него, да сподели нещо свое, на втората дума
започва да реве. Понякога толкова ревял, че огладнявал.
Дояждало му се риба и като хванел някоя риба по-голяма от
обикновените, тутакси хвърлял рибата обратно в морето, защото
му дожалявало. Ето такъв човек. Безпокоеше се дали е нормално
да се плаче така често. Аз му казах, че природата си знае
работата. Той сякаш не ме разбра и се наложи да му дам
конкретни примери. Как на екваториалния пояс дъждовете са по-
обилни, откъдето и да било, но това не е ненормално. Как през
есента дърветата се оголват и слънцето не е тъй силно.
Елементарни неща. Той се успокои и ми подари тези криле, каза,
че не му трябвали вече. Ето такъв човек.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

139
 Настъпил е върховният момент на почерпката. Всички
персонажи са изпаднали в неподозирана за самите тях
екзалтация. Те неистово танцуват и дерат гърлата си, шум
почти няма, защото са изнемогнали и пресипнали и посвоему
тъжни.

Мигел. Вижте каква голяма птица лети там.

Оскар. Има тяло на човек, а е с крила.
Пипо. Идва към нас, да я убия ли, шефе?
Джердизи. Почакай, Пипо! О, какво виждат очите ми, та това
е Детелин.

Детелин се приземява. Всички персонажи не знаят как да

възприемат това събитие.

Детелин. Джердизи, нямаш много време за живот.

Джердизи. Чаровно момче, толкова си смел! Безпокоиш мен и
моята компания точно сега най-безцеремонно. Мъртъв си,
соколе.
Детелин. Ветровете са на моя страна. Делфините също.
Цялата природа. Тази ръка, Джердизи, е по-силна от опашката на
кит и по-бърза от пума. Виж!

Детелин улавя във въздуха комар, но така, че да не го

умъртви.

Никола. О, чудо! Видяхте ли?!

Абдула. Той хвана комар, без да го убие.
Инженерът. Любопитно.
Джердизи. Ха-ха-ха, комарът е бавен. Хвани ми това.

Джердизи хвърля копие, Детелин го хваща, забива го в земята

и копието се превръща в дръвче.

Мигел. Но това е дърво!

Пипо. Той е магьосник.

140
 Оскар. Шефе, Детелин притежава силата на съзиданието.
Инженерът. Рядка дарба.
Оскар. Само велики хора могат да имат този Божи дар.
Детелине, от днес нататък съм ваш слуга. (Коленичи.)
Джердизи. Замълчи, Оскаре! (Застрелва го.) Я гледай ти! За
първи път и с мен да се случи чудо. Какво остава да направя,
освен да свия рамене, глава да килна в знак на преклонение, на
колене да падна със смирение пред този чародей от виеше
естество... Изплют ми от съдбата днес, когато аз, във вихъра на
веселбата, видях и уверих се неведнъж, че слънцето изгрява ли и
подир туй луната, аз ще съм единственият властелин на шир и
длъж. И тебе нямаше те, сладуранчо, ванилов кремчо, шиши-
миши, нежен мой противнико... да, нямаше те да чуеш всичко
туй. Затуй сега в името на Зевс приготви се да посрещнеш огъня
на меча...
Мигел. Не, Джердизи, първо с мен ще трябва да се справиш!
Инженерът. Момчета, не се бийте, договорете се някак си.
Никола. Има и добрина.
Джердизи. Замълчете, мравки! Хайде, Мигел. Ще бъдеш
скоро не Мигел, а за курбан заклан петел. (Вият се. Джердизи
побеждава.)
Абдула. За Бога, спрете тази разправия, едната гордост - тя ще
ви убие!
Джердизи. Мълчи, аране, ако ти е мил животът!
Пипо. Джердизи, идвам с теб и в гроба.
Джердизи. Искаш да ми кажеш, че ще умра?! Проклетник!
(Застрелва го.)
Детелин. Достатъчно, злосторнико. Готов съм.
Джердизи. Музиканти... свирете!

Музикантите свирят туш, а след това войнствена музика.

Джердизи и Детелин се хвърлящ в битка.
На авансцената излиза Кинка със стомна вода.

Кинка. Спрете. Но за какво се биете?!

Музиката секва. Двамата спират битката и изнемощели се

141
дотътрят при Кинка. Тишина. Тя им дава да пият вода и те
дълго пият.
Кинка (пее).
Там дето слънце захожда,
там има нива голяма.
Много пъти съм се чудела как е съчинена тази песен. Кога?
Кой я е изпял за първи път? Ако можех някак си да разбера.
Просто от интерес.

Всички изваждат далекогледи. Запяват песен.

Влизат и умрелите - Симо, Салсиче, Сюзан, Пипо, Мигел,
Оскар, Ахил. Нареждат се в една редица, пристъпват напред
и поглеждат колкото е възможно по-надалеч.

КРАЙ
София
Есен

142
 ВЕЧНИЯ АПРИЛ
/Пиеса/

Посвещавам на майка ми и баща ми

Действащи лица
Донко, съпруг
Божилка, негова съпруга
Франсоа, техен син
Веска, тяхна дъщеря
Кънчо, втори брат на Донко, около 40 г.
Стефка, негова съпруга
Ернестина (Тинка), - тяхна дъщеря, гимназистка, около 16 г.
Ставри, трети брат на Донко
Анка, негова съпруга, около 55 г.
Цецко, техен син, около 18 г.
Жаклин, тяхна дъщеря, около 18 г.
Място на действие, къщата на Донко и Божилка. Двуетажна и
приятно подредена.

ПЪРВА ЧАСТ

Донко (бършейки се с кърпа).... Не мога да разбера защо в тази

област е толкова дъждовно! Естествено, благоприятно е за
природата, но около нас няма големи водоеми... Откъде тая
вода?... Все пак е чудесно.
Божилка (слизайки от горния етаж.). ... Веске, избърса ли
големия сервиз от Будапеща, дето си го купихме с татко ти
навремето?
Веска. Избърсах го.
Божилка. Къде е Франсоа?
Веска. Изчислява.
Донко. Би било практично да се прокарат пътища. Широки и

143
гладки. Хората ще започнат да идват, да се възхищават на всяко
дърво и птиче!
Веска. Ташко, слушал ли си “Дуби брадърс”?
Дочко (към Веска). Моля те, направи ми кафе! Силно да е.
(Разгръща вестник.)... Вчера, като минавах покрай хълма, едни
дечица си играеха пред къщата на Костадинови с една топка...
Направили си, моля ти се, пред вратнята полянка - игрище, да
играят разни игрички.
Божилка ... Американци. Хора с финес.
Дочко. Ако бях разполагал с такава площ пред вратнята...
Божилка. Щеше да засадиш тикви или боб.
Веска (влиза с поднос и кафе). Татко, искаш ли курабийка?
Франсоа (от горния етаж). Скоро в тая къща трябва да се
прокара телефон.
Дочко ... Не, донеси ми от щрудела!
Веска. Добре. (Излиза.)
Божилка. Колко е часът?!
Дочко. Единайсет и пет. Скоро ще запристигат.
Франсоа ... Защото младите хора имат нужда от връзка със
света. Имат нужда от елементарни условия, за да се развиват.
Младите хора вече не са сърдити, а гневни, с кипяща кръв във
вените, майко и татко! Не затваряйте вратите пред детето си!
Веска (носи щрудел). Ето. Да ви се похваля: изработих от една
стара чашка порцеланова - свещник. Много изящен стана.
Дръжчицата на чашката беше счупена, затова я използвах. Пък
хубаво нещо се получи и необходимо.
Франсоа. И къде ще светиш с него?
Веска (мълчи, засегната).
Божилка. Сутринта рано, като отворих прозореца, в стаята
Влезе пеперуда.
Дочко (чете на глас). В Япония най-големият деликатес бил
плънка от преработени човешки изпражнения.
Франсоа. Японската нация е гениална!
Веска. Никога не бих хапнала такова нещо.
Франсоа. Ти си селянка. Едва ли ще отидеш в Япония... Я се
виж - буренце...
Веска (вади пистолет от едно чекмедже).... Аз те търпях

144
тебе, ама сега вече няма да ти се размине.
Франсоа. Ти само стрелни, пък да видиш...
Веска (натиска спусъка, чува се щракване, зарежда наново.
Всички се хвърлят, вземат ѝ пистолета и я слагат да седне)...
Червей! (Излиза.)
Божилка. ... Иди, мамо, донеси свещника, дето си го направила
Ще го сложим да го видят родата. (Към Дочко.) И го заключвай
този пистолет, казвала съм ти сто пъти! Нали ги знаеш, ще се
избият като нищо. Ти нормален ли си да държиш оръжие така?!
Донко. Държа го, ако влезе крадец, да ми е удобно да го
извадя.
Божилка. Заключи пистолета и ми дай ключа! (Правят го.)
Веске донеси, мама, каренцето от Пиргово, от баба ти Кунка!
Франсоа, помогни ми за масата, ако обичаш... Вчера цял ден съм
шетала, кръст не ми остана. (Сяда на масата.)
Донко. Цецко станал търговец.
Божилка. И с какво търгува?
Донко. Някакви стоки. Италиански май... Гледам го все в
костюми, стегнат, сериозен.
Франсоа. Дрисльо.
Веска (вече влязла). Дрисльо си ти. Докато се пулиш горе в
компютъра, момчето стана човек.
Франсоа. Аз боравя с други житейски стойности, ма! Какво ще
ми говориш ти за Цецко. Основно образование едва изкара. Като
пише, два килограма сваля от напрежение, а книга пък да
прочете, пет години напред има да я мисли... Цецко! (Излиза.)
Божилка. Като бяхте малки, така си играехте на пясъчника...
А! Я усили радиото, мамо! (Веска го усилва. Звучи народна песен)
... Любимата ми песен. От майка си я знам.

Пее. Франсоа се появява гол до кръста и по шорти, спира

радиото и пуска грамофонна плоча. Звучи джаз-балада.

Франсоа. Скъпинка Веске, искаш ли да потанцуваме? Като

малки танцувахме на дансинга, помниш ли, пред оркестъра?
Хайде, мила!
Веска. Рано е.

145
 Франсоа. Прегърни батко!
Божилка. Американска музика.
Дочко. Страхотна!
Веска. Бате, много ми харесват шортите ти.
Франсоа. Аз, обаче, започнах да огладнявам.
Веска. Има толкова неща за ядене.
Франсоа. Ще ми направиш ли от твоите сандвичи?
Веска. Кои точно?
Франсоа. С малко краставичка, филе и крема сирене.
Веска. Добре, обаче ще смъкнеш столовете отгоре, щото са ми
тежки.
Франсоа. Край... Благодаря.
Веска. Моля. Само като си представя що хора ще се съберат
тук.
Дочко. Тази картина там много ме дразни. Някакъв си кораб.
Божилка. Това са корабокрушенци.
Дочко. Не виждам корабокрушенци. Виждам само кораб.
Божилка. Ако се приближиш, ще видиш и самите
корабокрушенци.
Дочко. Нямаме ли нещо по-пасторално?
Веска. Имаме една с ябълка и дюли.
Франсоа. И една с гола жена.
Дочко. Ябълки и дюли е чудесно... Утре пак ще вали...
Майчицата земя ликува.
Божилка. За пръв път откакто се родиха децата ще се съберем.
Дочко. Искам да отида в Бразилия.
Франсоа. Татко, ти нали имаш и пушка?
Дочко. Едно време бях ловец.
Божилка. Ловец. Уби едно прасе и туйто.
Дочко. Ти нищо не разбираш... Веске, налей ми кафе!
Веска излиза.
Божилка. Веска скоро има рожден ден.
Дочко. Как бързо израсна!
Франсоа. Да, бая израсна.
Божилка. Малко е пълничка.
Дочко. Който я хареса, и така ще я вземе. Да не я
комплексираме.

146
 Франсоа. Съвременните жени са слаби. Тя по цял ден само
тука кисне. Походи малко из нивите, прибере се, обяд - и ляга да
спи! Нужни са физически и духовни занимания!
Божилка. Можем да я запишем на гимнастика.
Дочко. И не е скъпо.
Франсоа. Че да изпотроши уредите. Плуването е идеалният
спорт.
Дочко. Ами, ако се удави?
Франсоа. Няма, нали е дебела, ще изплува.
Божилка. Ти пък все едно си идеален. Твоите кусури не ги
виж- все на другите.
Франсоа излиза спокойно. Малко след това се чува тупуркане
и гласът му:
"Казвах ви тази греда да я махнем!”.
Дочко. Какво стана с Ганка?
Влиза Веска с кафето, сервира.
Божилка. Коя Ганка?
Дочко. Дето я ухапа щъркел.
Божилка. А-а-а! Имала някаква дупчица на бедрото.
Дочко. Отворена?
Божилка. Не... Всъщност не знам. Той, щъркелът, май два пъти
я е ухапал. Щели да вземат месо от прасеца, за да запълнят
дупчицата.
Дочко. Много закъсняха тия хора... Е как така ще я ухапе?
Божилка. Тя нали в сряда си купи от пазара една китайска
рокля на жаби.
Дочко. Знам я. Хубава рокля!
Божилка. И да вземе, моля ти се, да се качи на покрива да
чисти комина, щото била паднала някаква птица и го задръстила.
А те, щъркелите, се гласели да си правят гнездо. И като я видял
единият щъркел, и се хвърлил отгоре ѝ.
Веска. Щъркелът не е такава птица. Той е добър.
Дочко. Чух, че синът ѝ на Ганка станал пожарникар.
Веска. Слухове... Работи във Винзавода.
Дочко. Горкичката.
От горния етаж, Франсоа засвирва на китара. На вратата
се звъни. Божилка се качва нагоре. Дочко отива да отвори.

147
Веска разтваря още един прозорец и също избягва нагоре, гласът
на Дочко.
Дочко. Добре сте дошли... Братко!
Влизат Кънчо, Стефка и Ернестина с два големи куфара и
кашюнче, което Тинка внимателно държи.
Кънчо. Добре заварили.
Дочко. Моите момичета сегинка ще дойдат.
Кънчо. Да няма притеснение! Да няма притеснение!
Стефка. Мислехме, че трудно ще ви намерим, пък то...
Кънчо. Не било толкова трудно.
Тинка. А-а-а, бая се помотахме с колата...
Дочко. Има вече табели навсякъде, не е като едно време.
(Смях.) Божилке, (Вика.) айде, дойдоха. Облича се... Влизайте,
де... Не се събувайте.
Стефка. Тинче, внимателно, мамо, с кашончето, нали,
маминко... Ама Тинка, а?
Дочко. Да... Голямо момиче. Браво! А, Тинче! Ей! (Щипе я по
бузите и рамената.)
Кънчо. Влизайте, тате, с кашончето, че е скъпо!
Стефка. Дай го, мамо, тука да го сложим на сигурно място...
Идва Божилка, облечена в официална рокля и с фризура
Божилка (въодушевено). А така... За малко да ме заварите
набрашняна. Изчака ни се чакалото. Децата все - чичо Кънчо, та
чичо Кънчо. Ето го чичо ви Кънчо. Айде, де. Ето го. Целунете го,
де... А-а... Хубава работа. Къде са децата? Доче? Франсоа?
Веске? Ама къде сте, мамини... Тинке, хвърли го това кашонче
някъде и ела да ти дам едни чехли. Течение става. Доче, затвори
прозореца! Ау, Стефке, каква си ми хубава!
Идват Веска и Франсоа, облечени официално.
Стефка. Тинче, леко с кашончето.
Тинка. Знам мъ, мамо.
Кънчо. Ей там го остави, до килера.
Божилка. Какво има в туй кашонче толкоз. Къде ходите вие бе,
мушмороци? Чичо ви Кънчо и леля Стефка дойдоха. Ами Тинка?
Вижте я, де!
Франсоа. Добър ден.
Веска. Добър ден.

148
 Кънчо. Добър ден.
Стефка. Добър ден.
Тинка. Добър ден.
Божилка. Вижте Тинка, де! Вижте я, де!
Франсоа. Видяхме я.
Стефка. Остави ги децата!
Божилка. Айде да не се ядосвам сега. Доче, хвърли им някъде
багажа . Влизайте, айде! Ех, че се радвам. От сутринта сме ви
зачакали.
Добре ли пътувахте? А! Добре ли?
Кънчо. Да, по хладничко. Хубаво.
Тинка. Спукахме гума.
Божилка. А! Браво. И гума спукахте.
Стефка. Кънчо я оправи. (Пауза.) Наредили сте се, то и ние
отдавна не сме идвали.
Веска. По едно мъничко аперитивче?
Стефка. С удоволствие.
Веска. За тебе, чичо Кънчо?
Дочко. Веси, пита ли се така?
Веска. Ами, той, защото... нали е шофьор?
Дочко. Свърши шофьорлъкът. Че той чичо ти Кънчо ако не
пийне, кой друг? (Веска излиза.)
Божилка. Нали не сме ви провалили някаква работа?
Стефка. Не-е... Тъй се радваме. Тинче, измий си малко ръцете,
че са целите в мръсотия. Недей така пред чичо си Дочко! Айде!
Божилка. Франси, заведи, мамо, Тинка в банята, покажи и там
сапуна!
Франсоа и Тинка излизат.
Кънчо (вика).... И да не се заиграете там, ей! (Смях.)
Стефка. Ей и ти, Къне. Деца са още.
Кънчо. Майтап си правя.
Стефка. Пораснал Франсоа. С какво се занимава?
Божилка. Компютри.
Стефка. Браво! Чу ли, Кънчо?
Кънчо. Какво?
Стефка. Франсоа... С компютри.
Кънчо. Браво! Значи е умно дете. Ние Тинка я записахме на

149
пиано. Вече трета година учи. И свири с една душа.
Дочко. Ами, да я чуем!
Стефка. Ще, ще. Малко е срамежлива. Божилке, то малко
неудобно, ама... Много пътувахме и ако може да се изкъпем
набързо, че ей на, виж, Кънчо целият лепне.
Божилка. Как... Разбира се... Веске!
Кънчо. Е, не веднага. Да се видим, пък има време.
Влиза Веска.
Божилка. Нищо, тя да приготви. Веси, ела, мамо. (Към
гостите.) Голяма къщовница!
Веска приближава. Божилка ѝ шушне, Веска излиза.
Стефка. И Тинка същата. Все около нас, докато готвим. Я
гледа чорбата, я да нареже нещо.
Кънчо. Но е срамежлива. На Стефка се е метнала.
Влизат Франсоа и Тинка.
Кънчо. А, Франси, ела да пийнеш една ракийца.
Дочко. Той не пие.
Кънчо. Голямо момче, пък не пие?!
Стефка. Колкото по-късно се научи, толкова по-добре!
Кънчо. А пуши ли?
Божилка. Не.
Стефка. Браво! Юнак. Нали, Кънчо?
Кънчо. Да-а... Истински юнак. (Пощипва го.)
Влиза Веска със сгънати хавлии в ръце.
Божилка. Седни, Веске! Е-е, сега да се видим като хората.
Дочко. Айде, наздраве! (Чукат се с чаши.)
Божилка. То, раничко още, ама нищо. Дано вече да дойдат и
Анкини. Много се забавиха.
Стефка. На моя мъж, честно да ви кажа, много не му се
тръгваше, обаче аз не отстъпвам. Викам му: слушай, Кънчо, кажи
ми кога сме се събирали така. Трите братски семейства, наедно с
децата. Вече големи, умни. Мамини те. (Гaли децата, Кънчо се
задавя.) Тинке, тупни го, мамо, тати си по гърба. Та, викам: ще се
забравим, не е редно. Една рода сме. Една кръв. (Пие.) И той
стоя, стоя, че като скочи, трес-трес куфарите в колата и - газ.
Нали, Къне?
Кънчо (едва диша). Да... Да.

150
 Стефка. Аз братята си, вика, ако не видя, че кого? Нали, Къне?
Кънчо (зле му е). Така е...
Стефка. А? Кажи, де!
Кънчо (зачервен). Да... така беше. (Пие вода, минава му.)
Божилка. А при вас колко е чесънът?
Стефка. 6 долара.
Божилка. А какво има в онуй кашонче там?
Кънчо. Изненада.
Дочко. Ти пък недей така! Те ако искат, ще ни кажат.
Франсоа. Чичо Кънчо, покапал си се тука, по ревера.
Кънчо. А, пак съм се осрал.
Стефка (бърше го с кърпа). Все така ще се осере.
Тинка. Мамо, тате, недейте говори така.
Стефка. Ние сме големи, Тинче. Ние можем всякак да
говорим. (Към Дочко и Божилка.) Възпитана е. Усеща.
Дочко. Нашият Франсоа, веднъж сме се събрали тука
съседите, идва целият охлузен. Що си така, викам, бе, какво
стана? А той да
вземе да каже на Зарко от бакалията “хуйчо”. И ми го вика
пред гостите. Потънах в земята от срам. А, Франсоа?
Тинка се изкисква. Всички я гледат.
Кънчо. Ами ние ще вземем да се изкъпем.
Стефка. Да.
Веска. Ето кърпите. Първите три са големи, другите за лице .
Елате да ви заведа.
Излизат към горния етаж.
Франсоа. Сандвичът ми готов ли е?
Веска (връща се). Във фурната е. Изчакай леля Анка и тогава
ще обядваме всички.
Франсоа излиза на верандата. Веска се дооправя пред
огледалото, след което помага на майка си да нагласят масата
и столовете. Донко сменя картината и слага свещника на Веска
в центъра на масата.
Дочко. Елате всички тук. Седнете! Всичко приготвено ли е?
Божилка. Да. Само Анкини да идват по-скоро.
Дочко. Нали е красива масата?
Веска. Никога не сме я разпъвали за толкова хора.

151
 Дочко. Франсоа?
Франсоа. Хубава е. Трябва да сложим още един свещник.
Божилка. Ще сложим.
Дочко. Да не забравите фотоапарата и статива!
Франсоа. Тук е. Зад полилея.
Дочко. Франсоа, вчеши се малко и пусни музика!
Звънене.
Божилка. Анкини.
Дочко. Веси, отвори, че не съм си сложил вратовръзката.
Веска отива. Гласове: Добър ден”, "Добре дошли”. Влизат
Ставри, Анка, Цецко и Жаклин, официално облечени. Носят
куфари.
Веска. Разполагайте се! А, ето ги и нашите!
Божилка. Вече се безпокояхме. Ей сега идвам. (Излиза.)
Анка. Не ни върви днеска, и това е.
Дочко. Нещо лошо ли?
Анка. Неприятности. Аз, нали с кръвното съм малко така...
Пък и Ставри. Както и да е.
Ставри. То почти ѝ попремина.
Донко. Веске, донеси кафе и едно аналгинче! Бързо! (Веска
излиза.) ще се оправиш. Отпусни се. Дишай малко. Ставринко,
Ставринко. Ела тук да те прегърна! Колко минаха?
Ставри. Кажи ги шест.
Донко. Шест години! Виж го, Божилке. Все същият жребец.
Ставри. А, увиснах и аз вече. За нищо не ставам.
Донко. Я, да мълчиш! Да мълчиш, че... За нищо не ставал.
Приказки. Наливай! (Чува се тупуркане.) Какво става?
Франсоа. Мама се изпльоска.
Божилка (носи плодове). Ами като сте разлели тука сапуна.
Веска. Нали михме прозорците.
Божилка. Ми, като сте мили, приберете, избършете. За срам да
ставам. Извинявайте. (Към гостите.) Ето, да се почерпите.
Цялата се оклепах.
Донко. Айде сега, нищо, паднала си, голяма работа.
Божилка. Ти какво, искаш да ме ядосаш ли сега?
(Появяват се Кънчо, Стефка и Тинка, препасани с хавлии.)
Донко. Извинявай, извинявай!

152
 Стефка. А-а, да се разберем, днеска никакви препирни. Че то,
ако ще започваме тъй... Анке, разгеле дойдохте. Ставринко! Вий
се знаете с мъжа ми Кънчо, а това е щерка ни Ернестина, галено
Тинка.
Всички се здрависват един с друг. Подът вече е доста мокър.
Кънчо. Ние отиваме да се поизсушим. (Излизат.)
Ставри. Да не се бавите много. (Смях.)
Божилка. Хубави работи чуваме за Цецко, търговец станал.
Разхубавил се. А Жаклинка, тя с какво ще се похвали?
Анка. Тя има така склонността да пописва. Стихчета, пиеси...
Божилка. Франсоа пък към музиката го дърпа, освен
компютъра, разбира се.
Донко. Нека са умни дечицата. Ставри, какво има?
Ставри. Нещо ми боде тука.
Донко. А, от канапето излиза една телчица. Я стани! Стани да
я закривя. Готово. Сядай!
Божилка. Какво го боде Ставри?
Донко. Телчица някаква от канапето.
Божилка. Оправи я, де!
Донко. Оправих я.
Божилка. Боде ли ти, Ставри?
Ставри. Не, не, добре съм.
Божилка. Ако ти боде, кажи!
Ставри. Добре съм, добре съм.
Донко. Няма да се притесняваш!
Жаклин. Татко е притеснителен.
Анка. Жаклин!
Цецко. Мамо, подай ми един суджук от оная чиния там.
Донко. Взимай, Цецко. Има и филенце, искаш ли?
Анка. Рано му е още. Да дойдат и Кънчови.
Божилка. Що? Като е гладно, да яде детето!
Ставри. То това не е за наяждане, ама...
Донко. Нека взима!
Ставри. Не е толкоз гладен.
Божилка. То с яденето идва апетитът. Пък да си вземе!
Анка. Едничко може. Да не му стане нещо.
Божилка. Вземи, Цецко.

153
 Донко. Дай тука, цялата чиния. А-а, колкото иска, толкова.
Нали затова е на масата.
Божилка. Налей му и ракийка.
Цецко. Ако може уиски!
Онемяване.
Божилка. Може, как да не може.
Анка. Цецко!
Жаклин. Мамо!
Донко. Чуден дъждец.
Идват Кънчови. Натъкмени. Стефка и Тинка, гримирани и
облечени официално.
Божилка (с шише уиски). Красиви хора бе, да не им е уроки.
(Ръкопляскания.) Американци!
Следва етюд на настаняване, където всички се пазарят и
преразпределят доста дълго, стараейки се да останат
толерантни един към друг. Накрая, седнали, палят цигари и се
поотпускат.
Дочко (нагласява фотоапарата.) Така. Най-сетне, готово... Да
запалим свещничетата. Сядам и аз. Усмивки!
Всички застиват за секунди. Щракване. Светкавица, след
което действието продължава.
Ставри. Много хубава ракия.
Анка. Северняците винаги са правили хубави ракии.
Донко. Ами, като е хубава, хайде! Наздраве, де! Какво още
чакаме?
Наздравици. Чукат се всеки с всеки. Пак има ставане, сядане,
обърквайки.
Донко (почуква с прибора по чашата). Бях си намислил да
вдигна тост и въпреки малкия си опит в красноречието, ще
опитам. Мили братя, и вие Стефке, Анче, Божилке. Деца.
Пардон, вече не сте деца. Днешният ден е от периода на така
наречената “първа пролет”. Всичко живо се събужда, разцъфтява,
отваря сетивата си за нов живот. Природата винаги ми е давала
урок и пример как да изживявам дните си. На това исках да науча
и децата си и доколко съм успял, после ще се разбере, но да не се
отклонявам... Та, сега е април. Не случайно ви събрах точно по
това време, не случайно на този ден. (Отпива.) ... Откак се

154
задомихме и заживяхме разделени, сякаш забравихме, че сме
едно семейство, че сме братя. Ако не за друго, поне децата ни
трябва да се видят, а не след години на улицата да се разминават
с едно “здрасти”. Може да е остаряло или смешно, но аз, Дочко, с
цялото си сърце бленувам пролетта да дойде и в нашия живот, с
всичките си багри, ветрове и пъстри ухания. Затова пия за вас, за
живота, за вечния април. Обичам ви. Наздраве!
Аплодисменти, чукат се.
Дочко. Я да видим какво меню е направила Божилка.
Жаклин. Стринке, имате ли животни?
Божилка. Трудно, стринко, се гледат вече животни, пък и на
работа ходим.
Анка. Тя много обича животните! Направо, като види някое
кученце, да речем, и бърза да му бръкне я в ухото, я в устата.
Нали, мамо?
Стефка. Ау, че то така е опасно ма, Анке! Знаеш ли го,
животно е! Всичко може да му хрумне.
Ставри. А те ѝ се радват. Виждат я, че е такава добричка, и...
въртят, въртят опашките. Нали, тате? А?
Дочко. Нека, нека. Каквото можеш да научиш от животното, и
от човека не можеш да го научиш.
Всички се съгласяват.
Божилка. Забелязвате ли това свещниче?
Анка. Кое свещниче?
Божилка. Ей там, пред Дочко.
Стефка. Аз още от вратата го мернах.
Анка. А-а, това на масата? Разкошно е!
Божилка. Веси, стани мамо! Придърпай го по към нас да не па
не... Оня ден го е направила от някаква стара чашка.
Кънчо. Златни ръчички. Браво!
Божилка. Много ми е надарена. Все да направи, все да
изобрети И в готвенето помага.
Стефка. Тинка и тя.
Дочко. Вярно ли е, Тинче?
Тинка (мълчи).
Божилка. Тинче, вярно ли е?
Тинка. Ъ-хъм... (Смях.)

155
 Цецко кихва. Всички се изреждат да му кажат “наздраве”.
Той отговаря.
Пауза.
Ставри. Цеци, и умната с алкохола, тате! (Смях.)
Стефка. Много хубаво подухва при вас. И тоя дъждец -
истински рай.
Жаклин. Аз пък не бих могла да живея на толкова отдалечено.
Без телефон, телевизия.
Веска. Имаме радио.
Божилка. Дочко обеща да купиме сателит.
Франсоа. То, по-добре да прекараме телефон най-напред, пък
после сателит.
Дочко. Всичко с времето си, Франсоа.
Ставри. Точно така. И аз това казвам на моите!
Пауза.
Ставри (замезва). Каква е салатката?
Божилка. Италианска. С шунка.
Анка. Помня, Божилка веднъж готви курбан чорба у нас.
Облизахме си пръстите на краката.
Франсоа. Предпочитам по това време да постя.
Цецко си взема филе. Всички го гледат.
Божилка. Ама Цецко, а?
Дочко. Пораснал.
Ставри. Растат, растат.
Анка. Ние остаряваме, те растат.
Дочко. Но, душите ни са още млади. Помниш ли, Къне? (Пее.)
“Моряците се връщат от синьото море...” (Възрастните
запяват.)
Божилка. Луди млади бяхме! (Смях.) Помните ли Ставри, като
го ритна оня кон?
Анка. Горкият!
Дочко. Къде го беше ритнал?
Анка. В челото.
Стефка. Айде, моля ви се, все тоя кон!
Анка. Няма, няма.
Дочко. Смятам да засадя домати в градината. Имам място за
две-три лехи. Сигурно е голямо удоволствие да ги поливаш

156
сутрин. Значи, представям си тъй още в 6.30 часа, слънцето
шаман се показва. Ставам. Свеж, опънат. Отивам в градината със
сечивата. Лицето ми тръпне от студа. Обирам росицата с ръка и
се наслаждавам на червения цвят. Това е да се грижиш за нещо,
да го отгледаш!
Кънчо. Ми че вземи си едно прасе по-добре.
Дочко. Как така прасе?!
Кънчо. Ами прасе, бе. От мъничко като го угояваш, и полека-
лека те, нали знаеш, прасетата, стават големи. С много сланина,
огромни. И като го тъпчеш, то наддава яко, и един ден... Месце...
Дочко. Какво ми говориш ти изобщо?
Ставри. Не... Виж сега, той е прав... Обаче много трудно се
гледа прасе. Аз нали помня баба на село. То трябва в една копаня
с кофите да му носиш да яде. Мирише. Не е за всеки работа.
Дочко. Аз искам градинка със зеленчуци. Чисто, прегледно, да
ми е кеф, като си ходя вътре! А така, с това прасенце, съвсем
други стават нещата. Обърква се работата.
Кънчо. Нищо няма да се обърка. На прасето ти ще му
направиш кошара... свинарник с корито, така се слага един
улей... (Чертае по масата с прибора.) ... за помията. Сипваш в
улея и то си яде.
Дочко. Много грухтят обаче.
Кънчо. Е, грухтят. Ти какво искаш, да пеят ли? То е прасе.
Животинка...
Ставри. Грухтят, ама после, като си хапваш сладко пържолки,
не ти грухтят, нали? Вкусно е. Тогава...
Кънчо. Не грухти. То трябва да се измъчиш малко, че после да
ти е вкусно.
Дочко. То остана и като го ям да грухти...
Ставри. Обаче, като трябва да се заколи, пак проблеми.
Кънчо. Трябва майстор да го коли, иначе квичи адски.
Ставри (пийнал). Майстор не, ама майстор... Аз разказвал ли
съм ви, дето веднъж в Русенско колиха едно прасе? А? Страхотна
работа! То е направо... Има си начини. Как да го хванеш да не те
ритне, къде се забива ножът. Мурафети... А ония, братче, видели
не видели, решиха да колят. А пък се оказа голямо животно.
Някъде 250- 300 кг. Хубаво гледано. И, значи, влизаме ние в

157
двора, то явно усети и хукна да бяга. Как да е, хванахме го. И
сега тия, като не знаят, нали... те прасетата хапят, ритат, не се
дават лесно. И единият да вземе за джуката - ей така... (Показва
Върху Франсоа.) да го хване, уж да му спре главата, а то се
извъртя, като каза хряс... и му отхапа единия пръст. (Замезва.)
Така че ти хубаво ще го отгледаш, ама за коленето трябва
майстор.
Голяма пауза.
Дочко. Ама аз не искам да гледам прасе.
Кънчо. Не искаш, защото си будала.
Дочко. Ти, като не си будала, що гледаш кокошки, а не прасе?
Кънчо. Щото кокошката дава и яйца, и месо.
Ставри. И перушина.
Кънчо. И не иска толкова труд. Какво? Само просо ѝ даваш, и
това е.
Дочко. Ама защо говорим за животни? Аз ви споделям чисто
по братски, че искам да отглеждам зеленчуци. Какво сте ме заяли
с тия прасета и кокошки.
Ставри. Кой те е заял, ние ли?
Дочко. Вие, ами кой?
Кънчо. Ние ти предлагаме само. А ти, ако искаш, гледай. Като
дойде зимата обаче, ще си купуваш суджуци за по 20 долара...
Ставри. ... и ще си спомняш: “Хубаво ми казваха братята, ама
що не ги послушах?!”
Стефка. Айде за нещо друго да си говорим, моля ви се. Стига с
тия прасета, направо ще грухна след малко!
Кънчо. Е за какво, за ковъори ли да си говорим?!
Божилка. Къне, моля те, моля те. (Пауза.) Нека Тинка изсвири
нещо на пианото! То съде туй пиано само гости свирят на него и
Франсоа по нещичко, ако го накараме. Айде, тъкмо аз докато
сложа супата. (Излиза.)
Дочко. Ами, наливайте си, де! Хубава работа. Цецко, остави го
Франсоа. Той не пие. (Наливат и замезват.) А така! За това е
сложена масата - да се яде. Като го изядем, има още. Браво,
Цецко, вземай си, вземай си смело!
Ставри. И все пак мярката да я има. (Цецко спира.)
Анка. Остави го да яде! Какво си го заял момчето? Кога друг

158
път ще може така да си хапне?
Ставри. Какво да хапне? Кажи ми сега?
Анка. Деликатес.
Ставри. Да не е дошъл тука да яде! Айде да не се разправяме
пред хората.
Анка. Добре, добре.
Ставри. Не е добре. Хич не е добре. Даже е много зле.
Дочко. Е-е, хубава работа. Ставре, дайте да не си убиваме
апетита сега!
Кънчо. Правилно.
Стефка. Един път сме се събрали, Ставре, недей!
Кънчо. Ти не се обаждай сега. Когато има налице мъжки
проблем, жените нямат работа! Ясно ли ти е?!
Стефка. Не ми е ясно.
Кънчо. Да не ти изясня набързо! А?! Искаш ли сега да ти
изясня?
Стефка. То остана и тука пред хората...
Кънчо. Ще видиш ти. Айде, че деца има.
Стефка. Че кое му е мъжкото на проблема, искам да те питам
бе, Къне? Можеш ли ми каза? Кое? Къде? Какво се случи, все е
мъжки проблемът. Все да не се обаждам. Що бе, Къне? Що? Че
какво съм аз тука? Саксия ли съм или дирек? Кое му е мъжкото
пък на тоя проблем, че момчето си хапва деликатес? Хапва си
суджук. Яде му се, хапва си. Защо трябва да го спирате? Всеки
ден все се спираме за нещо. Сакън, да не се изложим или какво
ще кажат другите? Утре можем да умрем и кел‘файда от всичко
тука. Защо е сложена тая маса? Нали да ни е вкусно, да се
отпуснем, толкова години не сме се виждали. Децата не се
познават. Това ли ни събира, или ще ги държим на въже през
цялото време?!... Колко ще изяде момчето бе, Къне? Щом му е
вкусно, значи му е хубаво. Сега как мислиш, ще може ли пак да
яде? Що въобще трябва да стават на въпрос такива работи? И
щом като това е мъжки проблем, ние за какво сме ги раждали тия
деца? Дай само в кухнята да стоим и да сервираме!
Кънчо. Стига!
Влиза Божилка с поднос, върху който дими голяма купа.
Анка. Кънчо, права е Стефка. По тоя начин вие косвено и нас

159
обиждате.
Ставри. Ти, и ти ли сега започваш? Само наливаш масло в
огъня...
Божилка. Супата е с масълце. Няма тлъстини, само
зеленчуци... Яжте, докато е топла. Ето-о-о... (Сервира.) На
Жаклинчето, на Цецко. Той обича да си хапва. Нали, Цецко?
Дочко. Божилке!
Божилка. Да?
Анка. Тя откъде да знае?
Божилка. Какво да зная?
Стефка. Мъжки проблеми.
Кънчо. Стефке!
Анка. Кънчо!
Ставри. Анке!
Божилка. Доче, какво става тука?
Дочко. Каквото станало, станало. Ставри направи забележка
на Цецко за суджука.
Божилка. Че какво за суджука? А, Ставре?
Ставри. Божилке, айде моля ти се сега да не обяснявам и на
тебе, че вече байгън!
Жаклин (прихва да се смее).
Божилка. Кажи, Жаклинче, кажи на леля?!
Ставри. Божилке, айде стига, че кръвното ми ще падне вече!
В този момент Кънчо се задавя. Стефка го тупа по гърба.
Жаклин се смее.
Божилка вика: Вода дайте!” Фрасоа и Веска излизат за вода.
Ставри се зачервява, Анка вади лекарства да му дава. Божилка
и Дочко разтварят прозорците. Стефка тупа Кънчо по гърба.
Ставри припада, Анка търси помощ. Франсоа и Веска идват с
водата. Анка ги вика при нея, а Стефка към нея си.
Франсоа отива при Анка. Веска при Стефка.
Стефка. Боже, ще го изтървем! Боже, помогни ми! Отива си!
Кънчо. Добре съм. (Става, залита и пада. Дочко и Божилка го
вдигат и го слагат на канапето.)
Анка. Вино, вино. Божилке! Червено.
Божилка. Веске, донеси чаша червено!
Веска. Свършило е.

160
 Божилка. В долапа виж. (Веска изхвърча.)
Анка. Ставри, Ставри, дишай бе, човек! Оле, майко! (Влиза
Веска с чаша вино. Дава го на Анка. Анка го излива в устата на
Ставри. Ставри става, отива до прозореца и вика: „Свобода,
братя! Вдигнете се за свободата! Смърт, призовавам те!”.)
Анка. Ставре, дръж се бе, миличък!
Вятърът се усилва. Чува се перка на хеликоптер. Цецко
припада на масата.
Жаклин. Майко, Цецко умря!
Анка. Стига, ма! Цецко! Цецко!
Веска. Отивам за вода.
Кънчо. Гледай какъв кашкавал му е заседнал на гърлото!
Гледай колко голямо парче!
Ставри (на прозореца). Тук съм. Ела насекомо да ти покажа.
Франсоа. Чичо Ставри, това е вертолетът на стопанската
авиация.
Влиза Веска с кана вода.
Анка. Дай, Веске. (Излива му на главата.)
Цецко става рязко и удря Веска по брадата. Веска пада върху
Тинка и ѝ раздира роклята. Тинка панически побягва.
Божилка. Весе, цялата си в кръв! Какво стана?!
Веска. Цецко ме удари.
Божилка. (удря шамар на Цецко). ... Дрисльо!
Цецко отново се строполява на масата.
Дочко. Не го бий, той е невинен!
Анка. Така е.
Ставри. Ура! С “ура”, само с “ура” ще ви разгромим!
Кънчо. Искам да седна!
Стефка. Ела, по към прозореца. Боже, от оня свят го върна.
Кънчо. Я Виж, портфейлът ми тука ли е? А, чакай! Ето го. Налей
ми вино!
Анка. Цецко, Цецко! (Удря му шамари.) Вода! Франсоа, моля
те! Вода!
Франсоа излиза. Ставри се е качил на прозореца и мълчи,
вперил поглед в небето. Хеликоптерът се отдалечава.
Ставри. Избяга, избяга, гад такава. Уплаши се от свободния
човек.

161
 Кънчо. Какво му е на Ставри?
Анка. Падна му кръвното.
Кънчо. Да не скочи долу! (Хуква.) Ставри, недей!
Ставри. Видя ли?
Кънчо. Чакай, Ставри, деца имаш.
Влиза Франсоа с водата и я излива върху Цецко. Цецко се
съвзема и вижда баща си. Ставри също го вижда.
Ставри. Цецко, целият си потен. Голяма битка, а, сине мой.
Гледай го как се изпари. (Оглежда стаята.) Тук е истинско
бойно поле! Цецко. Татко, добре ли си?
Ставри. Благодаря, синко. Отлично. Кънчо, Стефке, Анке и
вие, Дочко и Божилка, се сражавахте истински. Имате сърцето
ми. (Целува ги и ги прегръща. Влиза Тинка с раздрана рокля)
Тинче, съща си като от картината “Свободата води народа към
барикадите”!
Тинка. Роклята ми, тате!
Кънчо. Ще ти купя друга.
Стефка. Ще ти купи, Тинче, не се сърди. Щом казва, ще ши
купи.
Тинка. Стига ма, мамо!
Божилка. Извинявай, Цецко, че те ударих.
Цецко. Веске, и ти извинявай!
Веска. Нищо, вече ми мина.
Пауза.
Дочко. Така. А сега, кой иска кафе? Айде, смело, смело.
Много е хубаво. Черно, бразилско.
Ставри. Аз искам.
Анка. Кръвното ти не е добре.
Ставри. Пие ми се сега.
Анка. Тогава по-леко да е!
Дочко. Добре...

“А останалите веселуши
пъргави юнаци
що да сторят, май не знаят
сал се чудят и се маят... ”
Смее се. Всички го гледат неразбиращо.

162
 Божилка. Доче, сега ли намери време за кафе? Ами нали
пържоли сме приготвили? Веска за какво се трепа вчера цял ден?
Всичкото месо очука и за буркани даже остана. Нали, Веси?
(Веска мълчи.) Кажи, маме!
Веска (през зъби). Остана.
Божилка. Да-а... Много ни е работлива. Само дето е слаба
ученичка. Само тройки и тук-таме четворки. Съдба. Ама ние
няма да я правим инженерка, я! За кулинарка я гласим, ако не ѝ
провърви, може да опита и в театъра къде едно-друго или в
оперетата. Нали, маме? Шоубизнеса, а?
Веска. Майко, аз сама избирам пътя си!
Божилка. Разбира се. Айде сега, идете да приготвите
пържолите с Франсоа, че хората няма да стоят гладни, а?
(Франсоа и Веска излизат.)
Божилка. Веска скоро има рожден ден.
Анка. Браво!
Стефка. Честито!
Жаклин. Мамо, леля Божилка каза скоро, а не днес...
Кънчо. Да не се задълбочаваме! (Яде.)
Стефка. Бавно яж, Къне! Че одеве ми изкара акъла.
Кънчо. Случва се, а ти какво си викаше, а? Тъкмо се отървах.
Точно навреме, че и аз да видя живот, а, Стефче?
Дочко. Кънъо, Кънъо, пепел ти на устата.
Стефка се изчервява и го гали по косата.
Божилка. Недей да говориш така. Ако я беше видял - цялата
трепереше.
Кънчо (смее се). А-а-а, милата.
Стефка. Той така се шегува. Черен хумор. Ама аз си го
обичам, какво да го правя! Нали сме си дружинка!
Анка. Така, Стефче, сам човек само за тоалетна.
Жаклин. Мамо, на масата сме все пак!
Всички се смеят и пощипват Жаклин. Възцарява се
отпусната
наслада от хумора.
Анка. Много е възпитана.
Ставри. Гордеем се с нея.

163
 Жаклин. Тате!
Божилка. И е срамежлива.
Ставри. Но си знае цената.
Жаклин. Тате!
Ставри. Айде, айде, не се притеснявай, тук сме си наши.
Анка. Остави я, де! Нали я познаваш?
Ставри. Добре, добре.
Всички се гледат по повод това, което се случи преди малко.
Влизат с подноси Веска и Франсоа, който носи вино.
Ръкопляскане. Тинка излиза скришом в суматохата. Веска и
Франсоа сервират.
Дочко. Я сега да пуснем малко музикa! (Тръгва.)
Анка. Браво! А бе, чудя се аз какво липсва.
Кънчо. Музиката си е музика.
Ставри. Чакай, Дочко! Защо ще пускаш музика? Тинка нали е
тук?!
Божилка. Е, ми нали и тя трябва да яде
Ставри. После ще яде. Сега ще ни посвири.
Дочко. Ставри, ти, без да искаш, ми напомни нещо много
интересно. Спомням си, скоро гледах по телевизията за един
фермер в Дания. Кравар, и то голям. Около 30-40 глави да
имаше. Та показваш, разбираш ли, една хубава поляна. Зелена,
сочна и на фона планински върхове, разбираш ли? Картичка! Все
едно картичка. И на полянката кравите пасат си спокойно, а
насреща им стои този фермер и свири на акордеон. Постоянно
свири. Те може да си се движат насам- натам, той все им свири.
Дъжд, сняг, жега - свири и им се усмихва. Като ги прибере по
яслите и жена му започне да ги дои, продължава да свири, само
че синът му - ей такова момченце. (Показва.) Същото това
момченце го показаха как свири и на прасетата, докато ядат...
Каква всъщност била работата? Музиката, разбираш ли,
поощрявала храненето, т.е. да ядат повече. Също така и самото
храносмилане ставало по-бързо. И следователно - продукцията е
голяма и паричките идват повече.
Стефка. Чак да не повярваш - крави и прасета?!
Дочко. Да. В Дания...
Франсоа. Действието на “Хамлет” се развива в Дания.

164
 Жаклин. Страната с най-висок стандарт.
Дочко. Та, мисля си сега. Защо да не опитаме, докато си
хапваме, Тинка да ни изпълни това-онова? Какво ще кажете?
Анка. Чудесно!
Ставри. Браво, Дочо!
Божилка. Защо не!
Кънчо. Аз съм “за”.
Стефка. Че що да не бъдем и ние като датчаните? Да не сме
нещо по-прости или какво?
Анка. И те ходят до тоалетна.
Ставри. Стига и ти с тая тоалетна, ма!
Донко. Който е съгласен, да изпие до дъно чашата си - на екс!
Всички пият на екс. Влиза Тинка, облечена в ослепителен
тоалет. Франсоа заковава погледа си в очите ѝ. Тинка свежда
поглед. Мелодия на кларнет пронизва въздуха. Осветлението
леко се тушира за 4-5 секунди. Изведнъж светкавица изтрещява
с пълна сила.
Божилка. Идва буря.
Кънчо. Тинче, ела, тате! Всички тебе чакаме.
Тинка. Че защо?
Анка. Сама познай! (Гледа я закачливо.)
Тинка. Не, моля ви!
Светкавицата за втори път изтрещява, но много по-силно.
Всички се изпокриват под масата. Електричеството навсякъде
спира. Остава само светлината от свещничето на Веска.
Трясъкът отшумява. Започват да се чуват ударите на
тежките капки по ламарините. За няколко секунди дъждът
прераства в порой. Мълчание. В къщата засиява едва доловима
синя светлина.

Завеса.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ

165
 ВТОРА ЧАСТ

Същата обстановка. Шум на преминаваща железница.

Донко. Има ли пострадали?
Всички се изправят.
Божилка. Всички сме добре, слава Богу!
Веска взема свещничето и тръгва към вратата. Когато се
скрива, се чува топуркане.
Веска (глас). Ай да му се не види!
Божилка. Весе, какво, мамо! Какво стана?
Донко. Жива ли си?
Веска. Спънах се тука в нещо. За малко да си счупя главата.
Кънчо (уплашен). Кашончето!
Стефка. Бягай, Къне, да видиш! (Кънчо хуква.)
Ставри. Какво кашонче?
Анка. Ние сега разбираме.
Стефка. Специално е, много специално.
Анка. А че какво е де?
Кънчо (глас). Здраво е. Всичко е здраво.
Стефка. Ох, слава Богу!
Донко. Франсоа, Цецко, идете помогнете на чичо си Кънчо.
(Отиват.)
Божилка. Разчистете малко тука. Айде! Тинке, Жаклинче...
Внимателно.

Момичетата започват да разчистват. През това време влиза

групата с кашончето и го слага на разчистеното място.
Божилка запалва газени лампи.
Дочко свещи. Събират се около кашончето.

Кънчо. Слушайте ме сега! (Отдъхва.) Тате, преди да почине,

заръча това кашонче да го отворим, когато се съберем всичките
(трите) семейства. Да го отворим и... да го разделим!
Божилка. Какво да разделим?

166
 Кънчо. Да разделим ракията. (Всички онемяват.) Тука има три
шишета ракия, направена преди триста години. Предавана от род
на род. Не знам дори кой я е направил. Но тате каза изрично да
изпълним заръката. И като ги изпием, да направим нови три
шишета с наша ракия. Каза, че по тоя начин...
Дочко. Кажи, Кънчо, какво каза?
Кънчо. ... че по тоя начин се създавала традиция. Колкото и
просто да звучи, но така каза - традиция.
Ставри. Кънчо, чакай да те питам. Може ли да ми отговориш
защо никой от родата преди нас не я е изпил, а точно ние?
Кънчо. Не знам. Тате, лека му пръст, нищо друго не ми каза...
(Пауза.) Каза ми това. Като се съберете всичките членове на
трите фамилии, изпийте я тая ракия, цялата, и направете нови три
шишета.
Дочко. Интересна работа.
Стефка. Облечи се, Къне! Целият си вир-вода.
Ставри. И какво сега? Нямаме ток, а?
Дочко (поглежда през прозореца). Електрическата жица се е
скъсала. Нищо не можем да направим.
Анка. А и захладня.
Божилка. Ще напалим печката.
Дочко. Печката си е печка. Тази ракия за какво е тука?
Ставри. Така ами. Триста годишна! Взе ми акъла бе, Къньо.
Божилка. То да ти е грях да я отвориш.
Стефка. Направо.
Кънчо. Трябва.
Цецко. Щом като трябва, да я отворим бе, тате!
Ставри. Гледай само как е запечатана.
Дочко. Франсоа, дай тирбушона и ножа. (Франсоа отива.) Кой
ще ги отвори? (Франсоа се връща.)
Кънчо. Тримата взимаме по една бутилка и всеки отваря
своята.
Ставри. Добре, ти си пръв, Къне.
Божилка. Чакайте! (Излиза и се връща с чисто нов сервиз
чашки за ракия.)
Божилка. За специален случай го пазех.
Ставри. Без мезе.

167
 Дочко. Без.
Кънчо. Никакво мезе. Чисто.
Кънчо изважда бутилките, взема едната, маха восъка с
ножа, завива тирбушона и изважда тапата. Всички ахват.
Мълчаливо Ставри и Дочко последователно извършват същото
действие. Без да е преднамерено, всичко това отстрани
наподобява странен ритуал, в който участващите не са наясно
какво искат.
Кънчо. Готово. Сега да налеем в чашите!
Наливат всеки на своето семейство. Внимателно, така че
капка да не падне.
Дочко. Наляхте ли си всички?
Ставри. Всички.
Кънчо. За Бог да прости. (Отливат.) Да видим що за ракия е
тази, мама му стара.
Пият внимателно, като, без да искат, изпиват чашите до
дъно. Пауза. Жаклин, забила поглед в земята, застива с
отворена уста
Жаклин. Майчице!!!
Ставри. Какво има?
Анка. Жаклин, добре ли си?
Цецко. Дишай! Лекар.
Жаклин.... ракията я няма!
Дочко. Ами няма я, нали я изпи.
Божилка. Уплашила се е нещо в тъмното.
Жаклин. Сякаш в пясък потъна.
Анка. Я ѝ дайте вода!
Кънчо. Жаклинче, тук сме моето момиче.
Жаклин. Знам бе, чичо Кънчо.
Тинка. Братовчедке, какво ти стана? Всички си изпихме
ракията.
Веска. Така е! И пак ще си налеем, нали?
Жаклин. Я си погледнете в краката.
Всички поглеждат и застиват изумени. Бързо си наливат и
отново отливат на земята. Ракията изчезва.
Кънчо. Да сме пияни всички, не сме?!
Божилка. Не сме. Тинка въобще не е пила. (Сядат, все едно че

168
нищо няма.)
Пауза
Стефка (кръсти се). Аз съм набожна и имам страх от Господа.
Кънчо. Никой не те пита!
Стефка. Аз да си кажа.
Божилка. Добре че имаме фенери.
Тинка. Сега искате ли да ви изсвиря нещо на пианото? (Смее
се.)
Анка. Сакън, Тинке!
Веска. Защо не? Няма да седим като мумии тука!
Божилка. Че какво толкова сега? Ето, има ракийка. Ще донеса
още мезе. Печката работи. Какво? Да не ни е зле?!
Ставри. Като сме най-зле, така да сме!
Кънчо (бодро). Ма, разбира се бе, хора! Какво сме оклюмали?
Нямало ток? Голяма работа. Важното, че се виждаме един друг.
Цецко. И телефон няма.
Кънчо. И без телефон можем да минем, айде де! Ракия има ли?
Ставри. Има, и още как.
Кънчо. Е, какво седим тогава, ами не пием?
Стефка. Прав е мъж ми. Голяма работа. Ток. Да не забравяме
за какво сме се събрали!
Кънчо. Я, Франсоа... я, моето момче... Веске, айде, чичовото,
наливай подред! (Наливат.)
Божилка. Аз ей сега ще донеса още мезенце. (Излиза.)

Неловка пауза, в която всички се понаместват, покашлят.

Ставри слага две-три дървета в печката. Кънчо усмихнат
оглежда всички. Жаклин, Тинка, Франсоа и Веска гледат в
чашите с ракия и към Дочко. Дочко, усамотен и потънал в
размишление, е вперил очи в картината. Влиза Божилка, сервира
мезето и сяда до Дочко. Мълчание.

Кънчо. Еми, хайде, наздраве!

Вдигат чаши и се чукат. Дочко обаче не се чуква. Настъпва
сконфузване.
Ставри. Дочко, не ѝ бери грижа на жицата. Ще я оправят.
Майната ѝ, някаква си жица.

169
 Кънчо. Какво ти е бе, бате? Защо онемя така?
Анка. Да не му е зле?
Стефка. А? Божилке, виж какво му е?
Божилка. Нищо му няма, ще се оправи.
Кънчо. Доче, недей да мълчиш така, че се притесняваме. Ако
има нещо, кажи ни! Тука сме си наши хора.
Ставри. Да му е прилошало от алкохола, не вярвам.
Анка. Той пи малко. А? Божилке?
Божилка. Оставете го малко и ще му мине.
Кънчо. Дочко, да не те е обидил някой? Кажи две думи. Защо
трябва точно сега да развалиш празника? Виж колко ни е добре.
Събрали сме се, пийваме, хапваме, смеем се... децата тука...
заедно сме...
какво по-хубаво от това? Ако има нещо, кажи да се разберем,
щото така, като мълчиш, всичко отива на “дядо му дивия”.
Стефка. Така е, Доче... Тъкмо стана приятно и ти...
Анка. На него може пък да не му е приятно.
Ставри. Е, хайде сега! Глупости. Ако ще си говорим така...
Донко, какво ти стана бе, мама му стара. Скъса ми нервите. Поне
заради децата. Тъкмо се отпуснахме. Що правиш така?
Кънчо. Проблем ли имаш?
Донко. Имам!
Ставри. Пууу... продума. А така! Пий сега една ракийка и
кажи какво става?
Дочко. Нищо не става.
Кънчо. Каза, че имаш проблем, значи нещо не е наред.
Дочко. Всичко е наред.
Кънчо. Е, къде е проблемът тогава?
Дочко. Това е проблемът.
Ставри. Кое?!
Дочко. Това.
Кънчо. Нали каза, че всичко е наред?
Дочко. Да. В това е проблемът.
Ставри. Дочо, чакай сега... Искаш ли да си легнеш?
Анка. Ставри, прекаляваш.
Стефка. Той не е малко дете.
Дочко. Ставри, не искам да си легна. Не съм пиян и не съм

170
болен.
Ставри. Е, какви ги говориш тогава?
Дочко. Каквито ги мисля.
Ставри. Ама ти заяждаш ли се сега?
Анка. Ставре, моля те!
Ставри. Какво сме ти криви ние, та си позволяваш тука...
Стефка. Ставри, стига!
Кънчо. Дочко, не мога да те разбера.
Дочко. Сега ще ви обясня. (Децата тръгват да излизат.) Не,
не, стойте и вие тука! Искам всички да сме заедно. Така. Кънчо,
ти си имаш къща, нали?
Кънчо. Имам.
Дочко. Добре. Колко е голяма?
Кънчо. Колкото твоята.
Дочко. А така. Аудио- и видеоапаратура имаш ли?
Кънчо. Имам
Дочко. Браво. Телефон имаш, телевизор, пералня, печка,
хладилник, фризер, кафемелачка, сокоизстисквачка, фритюрник,
прахосмукачка имаш, нали?!
Кънчо. Имам.
Дочко. Така. Кола имаш, значи всичко ти е наред и си добре.
Кънчо. Може да се каже, че ми е добре.
Дочко. А, ей това ти е проблемът.
Кънчо. Не те разбирам.
Дочко. Ами, твой проблем.
Кънчо. Какво искаш ти от мене? Да ме изкараш нещо трала-
ла?
Дочко. Нищо не искам. Просто, според теб, ти нямаш проблем.
Кънчо. А според теб имам, така ли?
Дочко. Така, така...
Ставри. Чакай, Дочко! Аз също ги имам тия работи. Какво
искаш сега да ми кажеш? И аз ли трябва да имам проблем?
Дочко. Логично е и ти да имаш.
Стефка. Доче, допреди малко нищо ти нямаше.
Анка. Доче, що се заяждаш? Какво лошо има да притежаваме
такива работи? Че и у вас има тия работи!
Стефка. Във всяка къща ги има.

171
 Дочко. Аз много добре знам, че ги има. Няма нужда да ми
казвате вие какво има във всяка къща. Само че, мене ме вълнува
нещо, за което вие и хабер си нямате... Или по-скоро не искате да
имате.
Стефка. Ама не, виж сега... Ти, ако си мислиш да го обръщаш
на препирня, просто си го запази за някой друг път. Не сме
дошли тука да ни обиждат за щяло и не щяло.
Кънчо. Стефке, мълчи сега!
Стефка. Е, че все аз мълча!
Анка. Не мога да разбера, Доче, чакай сега... Не мога да
разбера откъде ти идват сега такива работи?! Допреди малко си
беше добре... как изведнъж се сети за тия неща? Изброи разни
неща... и тия неща тебе какво те притесняват? Защо въобще се
сети, аз не знам... тия работи, дето ги изброи, нали те затова са
създадени - да се купуват и да се ползват... нали? (Всички я
гледат като ударени.) Сега... ами тия неща, те дават удобства...
те ти помагат. Ето сега, ако трябва да ти кажа нещо важно,
вдигам телефона, и готово... леснота. Ако са мръсни едни дрехи,
не ги пера на ръка, ами в пералнята се изпират и се сушат...
Прахосмукачката изсмуква мръсотията... няма нужда да вдигам
прах с метлата... не зная... Ами че видеото, телевизора ... филми,
новините гледаме. В крак си със света, знаеш какво къде има...
Тия неща според мене, нали сега това е мое мнение, все за нещо
помагат? Иначе. Ето сега - може ли, купиш си сирене или
кашкавал, или салам, дето, ако стои навън, ще се развали... искам
да кажа за хладилник ... Как би се съхранило едно яйце, ако не е
на студено... ама че то ще се развали на втория ден? Не знам
защо си против тия неща... Не знам.
Всички гледат Анка, която е пред нервен припадък
Дочко. Аз сега, и да ти обясня, едва ли ще разбереш, защото,
като те слушам как разсъждаваш, ми се изпарява цялото желание
да ти обясня каквото и да било. Затова, пийвайте си и да си
гледаме рахатлъка, нали така?!
Ставри (надига се). Дочо, виж какво ще ти кажа: ние не сме ти
чучела... и си мери приказките, щото, знаеш, лесно кипвам...
Анка. Моля те, Ставри!
Божилка. Е, браво... то остана и да се изпотрепете сега.

172
 Кънчо. Чакай, Божилке... Аз, като идвах насам, предполагах,
че ще се случи нещо такова.
Дочко. Лъжеш. Ти си лъжец!
Кънчо. Откъде си сигурен, че лъжа?
Дочко. Лъжеш бе, лъжеш... Ти, ти - като си шофирал насам и
си разглеждал пътя, в главата ти е било какво ще има за ядене и
пиене? С какво ще се похвалите и, ако може така, да поразпиташ
за някоя интимна работа. Ти това си си мислел. Ей за такива
дребни работи. Еснафски проблеми... Ти например, Ставри, като
имаш телевизор, е, да те питам, гледа ли оная вечер филма на
Федерико Фелини по втора програма?!?
Ставри. Кой филм? От колко часа?
Дочко. Ето, виждаш ли! Гледал си си оная работа. Той е такъв
филм, че ако си го гледал, няма да питаш за него бе, Ставро-о-о!
Ама ти само мачове гледаш и новини... Кой е Агаси, знаеш ли?
Ставри. Тенисист.
Дочко. Е, тенисисте, ама знаеш ли му произхода?
Ставри. Не.
Франсоа. Дете на арменец и иранка.
Дочко. Виждаш ли култура.
Кънчо. Ние да не сме на изпит бе, Дочко... какви те
прихващат?
Дочко (към Кънчо). Откъде идва думата “саботаж”?
Кънчо. От Франция.
Дочко. Е, от Франция, ама произхода ѝ, знаеш ли как се е
появила?
Кънчо. Не знам... Как?
Дочко. По време на една голяма стачка, в една фабрика,
работниците са си свалили сабото и са започнали да удрят с него
по машините... От там идва “саботаж”.
Кънчо. Дреме ми на патката.
Дочко. Ей това ти е проблемът. Че не ти дреме на патката. Ако
му дремеше на патката на нашия народ, нямаше да сме на това
дередже.
Ставри. Ама ти голям философ се извъди. В национален
мащаб вече мислиш. Само не казвай, че си патриот.
Дочко. Патриот съм... Тая ракия, що мислите я пием сега. И

173
като я пием, какво? Сетихме ли се веднъж да си спомним за тате?
Да изпеем нещо? (Пауза.)
Стефка. Че какво ни е дереджето бе, Доче?
Дочко. Я чакай, да те питам: какво ни е дереджето бе, Стефке?
Стефка. Всичко си имаме, кво повече?!
Дочко. А.. Браво... имаме. Това добре. А сърца и души дали
имаме? Е, ако те помоля сега да ми изтанцуваш танго, ще го из-
танцуваш ли? Мълчиш. Ами добре, тогава нека да помоля Веска
да го изиграе... Не може... Ами валс? О! Можеш ли бе, Ставри,
валс?
Ставри. Айде стига! Анке, Цецо, Жаклин, ставайте! Тръгваме
си! Не ми се слушат пиянски истории. Ставайте!
Дочко. Там е работата, че не ти се слушат каквито и да било
истории, а камо ли нещо друго. Ти си слушаш едно и също от
двайсет години.
Ставри се спира.
Кънчо. Дочо, пиян си.
Дочко. Не съм пиян, ето! (Прави мост.)
Ставри. Добре... добре!
Отива до масата, налива си ракия, изпива я наведнъж и си
съблича сакото.
Всички са в напрежение.
Ставри. Тинке, знаеш ли да свириш танго?
Тинка. Зная, чичо Ставри.
Ставри. Моля те, изсвири тогава едно хубаво танго! С леля
Анка ще се опитаме нещо по-мащабно.
Анка. Ставри, какво те прихвана... не сме танцували от сума
време?
Ставри. Сега ще танцуваме!
Анка. Що му уйдисваш на акъла на Дочко?...
Ставри. Ела, ела сега! (Хваща я)
Анка (разплаква се). Моля те бе, Ставри, възрастна жена съм,
не ме прави за резил пред хората!
Ставри. Няма страшно... И не си възрастна!
Анка. Защо насила? Напук ли го правиш? А? Напук на Дочко
ли?
Ставри разчиства пространството. Взема Анка за ръка и

174
застават в центъра на стаята.
Ставри. Тинке... Танго!
Тинка отначало несигурно засвирва. Ставри и Анка танцуват.
Придобила смелост от приятната сцена, Тинка засвирва така,
както изисква този стил музика и двойката танцьори стават
неузнаваеми. Тангото свършва. Анка е уморена приятно и
възбудена. Ставри гледа победоносно Дочко. Засмиват се.
Кънчо. Какво става тука, я да се разберем. Това театър ли е
някакъв или какво? Стефке, видя ли? Браво. Станахме и за мезе.
А, Стефке, видя ли? Тинка и тя! И тя се курдиса готова, веднага.
Шинлик да си прави с баща си. (Имитира я) Зная, чичо Ставри.
Героиня!
Веска. Тя какво е виновна, чичо Кънчо, че чичо Ставри я
накара? Като може да свири, що да не го изсвири?
Кънчо. А, браво бе, Веске! Ти я защитаваш... Айде обърнете се
всички срещу мене!
Стефка. Успокой се, Къне, седни тука!
Анка. Ох, ще глътна малко въздух, така не бях танцувала
отдавна.
Божилка. Завиждам ти. Веске, донеси някаква кърпа за леля ти
Анка!
Анка. Уморих се малко. Ама и ти, Ставри...
Стефка. И на мене ми се доигра. И само като те видях, Анке...
(Радва ѝ се.)
Дочко. Браво бе, Ставри... да ти се ненадява човек.
Ставри. Защо? Май че ме бяхте отписали.
Кънчо. И Стефка знае една много хубава песен.
Стефка. Коя песен? Все едно, че беше Лондон.
Божилка. Или Париж... Толкова нежно, лековато.
Дочко. А и Тинка свири чудесно, с душа!
Анка (отпусната на фотьойла). Не бях танцувала от
дванайсет години.
Ставри. Някак си страшно звучи.
Анка. Цели векове. (Пие.) И още мога да танцувам.
В стаята се възцарява стаено весело настроение.
Кънчо. Стефка знае една много хубава песен.
Стефка. Коя песен?

175
 Кънчо. За момичето и морето.
Дочко. Наистина е чудесна. Спомням си колко често я пееше,
Стефче. Я, Франсоа, вземи китарата! Тинке, знаеш ли я?
Тинка. Разбира се.
Стефка. Но аз не съм пяла от години... само ще се изложа...
Къне, що ти трябваше?
Кънчо. Хайде, музо моя, знам, че можеш...
Божилка. Стефке, я не се превземай!
Анка. Песен, песен, песен. (Всички.) Песен, песен!
Стефка. Добре. (Приготвя се да е малко по-фатална.)
Франсоа настройва китарата. Тинка пробва няколко акорда.
Останалите се настаняват удобно. Стефка се качва на масата
с газов фенер в ръка и започва да имитира корабна палуба.
Тинка започва с малка интродукция, след което като ритъм се
включва и Франсоа. А може и обратното.
Стефка (пее).

(припев)
Морето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега,
ах едно, ах едно момиче,
морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната,

да се люлее на морските вълни,
момичето обичаше моряка,
морякът - всички хубави жени.

До дъно преобърнахме морето,

със устни посинели от тъга,
да търсим момичето, което
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната,
да се люлее на морските вълни.

И плакахме и двамата смутени,

за наща фея с русите коси.

176
 Кънчо се качва при нея. Разиграват края на историята.

(припев)

Морето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега,
ах едно, ах едно момиче
морето не изхвърли на брега.

Всички плачат. Пауза на съвземане.

Божилка. Да му се не види, добре стана, че се скъса тая жица...
И ето, тук се изпълни с ухание на музика. Заблудени облаци се
надвесват в нашия двор и дърветата гледат учудено нагоре. Защо
- казват дърветата - ни лишавате от животворния слънчев дъжд
този следобед, мили облаци?” А облаците отговарят: “Извинете
ни, но ветровитите борби ни запратиха тук, без да ни питат.
Затова пък ще ви напоим с дъжд от Южна Африка и Северна
Англия, който мирише на сочна ливада и мъх от камък пустинен.
О, благодарим ви, възликували дърветата и широко разтворили
клоните си. А долу, по рохкавата почва, защъкаха буболечки и се
скриха под листа и черупки, за да не си намокрят ефирните очи”.
Стефка (с възхищение). Как хубаво говориш, Божилке! Никога
преди това не си говорила така.
Дочко. Говорила е, говорила е. (Целува я.)
Цецко (закачливо, драматично). Аз съм моряк и съм мераклия
на хей онази млада продавачка. Тя продава пъпеши в жегата на
прашното лято. Ах, тези плодове как ме привличат! Устата ми
сама отваря се и вдишва свежия им дъх. Но жената е напълно
грациозна. Полюшва своята снага, тъй както корабът полюшва се
след дълъг път. Гърдите ѝ същински рифове в живота на
младежа. Разтворени са те, пристегнати с корсет от корени на
роза. Прегръщам ги, удавен, но за нов живот. Поглежда ме
продавачката с крайчеца на окото си, а мен ме избиват тръпки по
гърба. Косата ми настръхва като глиганска четина и ноктите ми
се удължават. Казвам си, че ще вдишвам векове този ябълков дъх
на устата ѝ. Ето как ръцете ми я обвиват виртуозно, а тя диша по-

177
бързо от подгонена кошута. Но не е страхлива тя, а подивяла от
безстрашното си сърце. Надвивам тежестта на селското ѝ тяло и
я стоварвам върху тарабата сред буйните пъпеши. Но какво
дочува обиграното ухо на моряка? От кораба ме призовават към
далечни подвизи. Захвърлям продавачката и си вземам пъпеш. Тя
изгаря земята със сълзите си. Далеч съм от брега бленуван.
Сгушил се до пъпеша, мисли моят ум за продавачката. Но не
страда моряшкото сърце, защото задникът ѝ се е отпечатал върху
пъпеша. Изяждам пъпеша, корите, облагодетелствани от кожата
ѝ, хвърлям на акулите и плача за първия дъждовен ден на село,
когато седях в скута на баба и гледах мокрите кучета.
Веска. Отворете тези прозорци. Толкова птици чакат да ги
приема днес. (Хуква.)
Кънчо. Веске, какво ти става.
Дочко. По-тихо, Кънчо, нима си толкова буен днес ти, роден
братко, но роден за кратко! (Плаши го с ножа.)
Кънчо. Но, какво му става?!
Дочко. Разбира се, шега е туй невинна като планински ручей.
Кънчо. И също тъй невинно бих пил от нея, ако не беше я
изплюл със злоба.
Дочко. Навярно злобно ти се струва и това “Прости ми”!
(Целува му обувките.)
Кънчо. Простено да ти е, макар че тази прошка просташки
прозвуча ми.
Франсоа.
Но, чуйте, те говорят тъй изкусно че езикът ми увил се е в ума
от страх, да не изтърси кал от думи.
Дочко.
Спокойно, сине!
На волята си вдъхвай сила, когато с ум езикът е сдобила!
Франсоа.
Да бъде тъй, почтени татко, и не по-малко, вие, чичо Кънчо,
лели мои, по дърво роднинско,
Анке, Стефке, и вие братовчеди, а тебе, майчице, оставям най-
накрая не поради друго, а поради първото от Господа дарено
чувство на безмерна обич и признателност до гроб.
Обичам ви, обичам Ви и мразя се, че толкоз мъничка е думата

178
за святото ми чувство.
Във този ден, или пък нощ или пък денонощ, избликват от
порите на мойта кожа, увенчани с цвят вселенски.
Най-топли извори от щастие, смиреност, блян и свян пред Вас.
Аз бленувам един нов живот, където да се разположа удобно
седнал срещу отворения прозорец и напъпилите клони на
дърветата. Защо “нов живот”? Това е, когато тялото плавно се
смесва със въздуха. И срещу мене на масата има всичко, за което
сега мечтая. Съвършената комуникация с Вселената. Мрежа от
информационни реки. Сърцето ликува и ми се пие, като я гледам
тази перуника. Виждате ли семенцата й? Няма по-красива гледка.
Няма. Поне засега. Но, Веске, аз те прекъснах. Прости ми.
Веска. Франсоа, важен е полетът на мисълта.
Жаклин (пристъпва в унес). Няма за мен ден или нощ.
Неспирно ми е на мен поточето на славата, доста от което пия.
Да-а-а. Като цвят на жасмин се разтварям, вятърът ме поема и
хвърля в поточето буйно. Но ето че не потъвам, ами изкусно
заобикалям камъните, гледам рибките, слънцето пече, но ми е
хладно от водата. Провирам се през шубраци, пълни с детелини
места... Колко много върби мият косите си тук. Бръмбарче
прехвърча и ме поздравява. Стотици пеперуди шумят из въздуха
и се гонят между слънчевите лъчи. Нося се по реката като
индианска лодка. Веске, ти каза полетът на мисълта. Аз казвам
полетът на духа. Скок-подскок, зайчета любими, тромави мечета
с весели очи. Трала-ла, пее песента с кошничка в ръка.
Претъркул - претъркул и къде? В татул? Не. Кой пък ще ме спре.
Тук кокиче, там момиче, но не плаче, че е то сираче. Братчета си
има гъбки горски. Щит срещу одумки хорски. Аз съм
помощничка в хралупата на добротата. Трала-ла, трала-ли, ти
ключа ми подхвърли за твоето сърце и аз ще те обичам. Трало-
ло, Трю-лю-лю на реката в шест часа ще те чакам аз, Жаклинка...
Танцува ефирно.
Божилка (взима книга и коронка под мишница). Както всички
знаем, кокошката не е птица. Просто е тя лековата по нрав. Не
обременява тя ума си с възвишени стремежи. Кьорава е във
възгледите си и не пее с чуден глас, ами ходи пощръкляла из
двора да я подритваш прасета и коне. Ето пък, че мъти си яйцата

179
и ни дарява с холестерин, белтък и жълтък. Когато я заколим, от
нея става вкусна мазничка супа. Бялото месце приляга за яхния,
краката даваме на прасето да хрупа, а с перата пълним
възглавници, за да спим и сънуваме чудни светове. Кокошката
тези неща не знае. Кудкудякя, кудкудяка весело, докато един ден
умре. Как мислите, не сме ли и ние жените един вид кокошки?!
Докато снесем, и вземем та умрем. Разбира се, че “не”! Говоря
метафорично. Да не ме помислихте за феминистка. Ние сме
кокошки, но с лебедово сърце и крака на морска нимфа. А очите
ни са като на царицата Клеопатра. (Към Дочко театрално.)
Не е лесно да бъдеш лекомислена, когато са тежки мислите ти!
Но, прости ми, защото ако нравът ми ти пречи, за мен той е
смърт! Честта зове те, към нея тръгвай, затули слуха си за мойто
непожалено безумство!
Небето да е с теб! На твоя меч победата да кацне с клон от
лавър, а лесният успех цветя да стеле в нозете ти!
(Ръкопляскат ѝ всички.)
Аз съм танцьорката Кармен.
Аз съм владетелката на този дворец.
Целувайте краката ми с цвят на слонова кост, роби мои
любими! Палави деца!
Хей, къде сте, музиканти?
Оркестърът да долети веднага в тронната ми зала.
Покрива махнете и дверите широко разтворете. Божилка се
пробуди за вашата любов. Трала-ла! (Пее.) Кокошка съм аз, но
царица- хубавица... (Аплодисменти. Божилка е в еуфория.)
Дочко (Възпламенен отвътре).
Ах, жено, като говориш тъй,
аз влюбвам се в теб повторно.
Ти си като истинска испанка.
Страстна и дива ти караш ме да подлудявам.
О, тази моя кръв, Божилке... Кажи ми как да я възпра! Издува
ми сърцето тъй, че то реве от страст обезумяло. О, богове, къде
сте да ви смачкам като въшки, да ви разпарчардисам, като зайци
от памук. Аз съм бурята, а вий сте корабите в океана. Смейте се
сега, ако ви стиска! И знайте: Дочко този път е обладан от своята
любов издъно! Звезди, сестрици мои, целувам ви по белите коси,

180
приятели, роднини, животинчета, любима пушко моя, Веси,
Франсоа и вие, братя - УРА! С песента напред! Ще се оправим.
Какво като не живеем в Дания или Америка. Нашите сърца не са
по-малко богати на сърдечност и любов. Нашите деца да не са
случайно по-прости от техните зализани пикльовци? Аз съм
сигурен в щастието! Да. На всички вас. Франсоа, с компютрите
си ти ще покориш света. В Оксфорд ще те пратя. Ти, Жаклин, си
новата Агата Кристи, Ивлин Уо достойно загърби. И Тинка,
милата ми пианистка, предричам ти световна слава, реки от
радост и морета от цветя! А Цецко пък, винар прочут, ще
дегустира той по фестивали и медали ще закичва, като пръв
експерт. Ти, Веске, не кухнята, а сцената завземай! Под
прожекторите хляба си вади, радвай хорските души и в Холивуд
ще бъдеш не звезда, планета даже. И, позволете най-накрая
Кънчо да ви изпее сага, затуй как честността и смелостта
понякога отстъпват на подлите деяния. Франсоа, свири!
Франсоа засвирва драматично и твърдо интродукцията.
Кънчо си хвърля сакото, изпива на екс една чаша ракия,
приглажда си косата с лимонада, за да блести, и запява
интродукцията с вокала
Кънчо.
Живял във горските усои смелчага.
Той храбър бил със здрави мишци.
Духът му боен в миг раздирал всеки враг.
Оръжията с лекота владеел, в ездата майстор пръв, летял на
кон и пеел в битката облян от кръв.
Копаел ровове и крепости строял, спасявал от пожари, бентове
градял.
Пронизвал с копие чудовища незнайни, главите им отсичал в
пръска кал!
Но, имало смелчага по-голям!
И един ден го издебнал, докато спи, и го убил с една сабя.
Всички аплодират. После се изреждат да го имитират.
Кънчо се радва на добрите постижения. Умора. Пауза.

181
 ФИНАЛНА СЦЕНА

Анка. Така ми се иска да не свършва тази нощ. Ще запомня

всичко, до най-малката подробност.
Стефка. Отвореният прозорец и пътя през ливадите?
Анка. Светлината на нощта...
Стефка.... шумът на железницата...
Анка. Ето там клоните се люлеят...
Стефка. ... танцуват с вятъра. Неуморно. От векове може би...
Кънчо. Човек не може да се умори, ако танцува с вятъра.
Стефка. Той лети, забравил, че има гравитация.
Кънчо. Човекът е устроен да се поддава.
Анка. На любовта.
Стефка. Като малка имах дневник...
Анка.... на тихото омайване!...
Стефка. ... дълго време се срамувах да го отворя...
Анка. Колко е изящен този грамофон! Доста стар изглежда.
Стефка. Сега непременно ще го отворя!
Кънчо. Аз вече го прочетох.
Ставри. Колко е хубаво, че никой не ни безпокои. Все едно
сме на кораб. Усещате ли поклащането?
Анка. Аз да!
Кънчо. И аз.
Стефка. И какво... хареса ли ти дневникът?
Кънчо. Чета си го редовно и малко ме е срам.
Стефка. Някоя вечер искаш ли да ми почетеш, преди да
заспим. Веска. Тази къща май че се понесе нанякъде. Прозорците
зейнаха.
Анка. Чудя се какво ли ще стане утре, когато слънцето изгрее.
Ставри. Ще ти стане тъжно. Утрините са тъжна работа!
Стефка. Ще трябва да си измиеш зъбите и да подреждаш

182
дрехите в куфари!
Анка. И да се гримираш.
Кънчо. Веднъж улових една риба, но ми дожаля и я пуснах.
Пък и не беше кой знае каква риба.
Стефка. Допуши ми се цигара! (Пали цигара.)
Франсоа. Пирамидите в Египет са изчислени спрямо земята,
слънцето и луната... Кой ги е изчислил... не се знае.
Кънчо. Така ли?
Веска. Франсоа знае много неща.
Франсоа. Всичко на пръв поглед е просто, а като вникнеш -
чиста математика.
Анка. Има ли кафе?
Ставри. Има бренди. Дочко, защо се смееш?
Дочко. На Божилка.
Божилка. Че какво ми е?
Дочко. Имаш корона на главата си. Откъде я взе тази корона?
Всички ѝ се смеят тихо.
Божилка. Не знам. Намерих я тука някъде.
Веска. ... Моя е.
Стефка. Кой каза бренди?
Кънчо. Ставри, а Анка пита за кафе.
Анка. Не... не... може и бренди.
Кънчо. И за мен.
Божилка. Има ли някой, който няма да пие? Няма. Значи
бренди за всички.
Дочко. Чувате ли някаква мелодия?
Анка (поглежда през прозореца). Ами да... Вижте колко
крави! Стефка. Дочко, да не са на онзи датчанин?
Веска. Какви са красиви! Вижте, приближават се.
Вече съвсем ясно се чува акордеон. Всички излизат на
верандата.
Цецко. Датчанинът! Татко... той е, той е!
франсоа. Хубаво свири! Как да не му дават кравите мляко!
Жаклин. Ама те и танцуват?! Танцуващи крави!
Тинка. Що не го поканим у нас?
Анка. Това е чудесна идея.
Стефка. Да се запознаем и ние с чужденец.

183
 Кънчо. Е, не е американец, но пък свири на акордеон.
Божилка. Маха ни с ръка. (Излиза.)
Дочко. Отминава. Може би бърза.
Тинка. Жалко. Изглежда интересен човек.
Божилка. Моля за внимание... утринното бренди пристига.
Ръкопляскания.
Кънчо. Нима е вече утро?!
Божилка. Слънцето вече се подава...
Пауза.
Стефка. Въобще не ми се спи.
Анка. Как бързо мина нощта.
Веска. Какви са тези хора там?
Дочко. Поправят жицата.
Веска. Нещо се смеят.
Жаклин. На нас се смеят.
Дочко. Не се смеят на нас, а на онези кученца ей там!
Жаклин. Наистина, вижте ги само как си играят!
Тинка. Не ми се тръгва. Влюбих се в това пиано.
Анка. Пролетта пристигна.
Дочко. Хората ще започнат да идват, да се възхищават на
всяко дърво и птиче.
Божилка. Вчера сутринта, като отворих прозореца, в стаята
влезе пеперуда...
Веска. Мамо, това се случи и миналата година.
Кънчо. И после какво?
Божилка. Не знам.
Стефка. Ето я... ето я, на перваза!
Жаклин. Изчакала е да се стопли.
Дочко. Утре ще оформя градината, а ти, Франсоа, ще отидеш
за семена!
Франсоа. Утре съм на интервю.
Цецко. Сигурно за Оксфорд.
Франсоа. Позна. (Всички го целуват.)
Стефка. По-често трябва да се събираме!
Анка. Разбира се... Все искам да те питам. Как ги правиш ти
онези курабийки?
Стефка. Много е просто, първо... (Излизат.)

184
 Кънчо. Дочко, ако е за градината, препоръчвам ти - изчакай
малко! Да си вземе почвата въздух, и след като я прекопаеш...
Много е важно да има една дюля.
Дочко. Защо?
Ставри. Аз ще ти кажа, дюлята... (Излизат.)
Франсоа. Онова колело аз съм го правил.
Цецко. Хубаво е. Аз никога в живота си не съм имал колело.
Франсоа. Сериозно?
Цецко. Да.
Франсоа. Ела, ела, подарявам ти го!
Цецко. Наистина ли?
Франсоа. Ела, по черния път се кара най-добре. Все едно си 6
лодка.
Цецко. Чакай да те питам... (Излизат.)
Жаклин. Миналото лято бях си хванала щурче.
Тинка. Щурче?
Жаклин. Да, и му направих къщичка от голям буркан. За
туршия. Надупчих капачката, за да може да диша, а дъното
застелих с тревица.
Тинка. Къде е този буркан?
Жаклин. Не знам, но искам пак да си хвана щурец. Каква
хубава рокля имаш!
Тинка. На баба ми е. Сега са модерни тези кройки.
Жаклин. Заваля.
Тинка. Гледай ти, а уж нямаше облаци.
Жаклин. Искаш ли да се разходим, когато вали, ливадите
ухаят на пролет. (Излизат.)
Веска остава сама. Нещо започва да разтребва. След
известно време един по един нашите действащи лица влизат с
цветя и тайничко я обграждат. Тинка сяда на пианото.
Франсоа взема китарата и се приготвят. Жаклин скача на един
стол и рецитира.
Жаклин.
Те са празник.
Красиви.
Уханни. Тържествени.
На крехките си стръкчета понесли съдбата на сълзите и тъгата

185
на щастието, радостта...
Знак за неизказани слова нежни, прекрасни, съдбовни ЦВЕТЯ!
С тях е приказно, детско.
С тях с най-нежно,
с тях е най-безбрежно.
С тях морето е най-синьо от всичко.

Подаряват ѝ цветя. Веска плаче от радост. Докато трае

това действие, Тинка и Франсоа свирят песента Честит
рожден ден, а Донко и Божилка, излезли тайничко, се връщат с
торта и запалени свещички. Веска полудява от радост. Духа
свещичките. Аплодисменти. В този момент слънцето пробива с
пълна сила и стаята се осветява като в приказка

Франсоа. Скъпа Тинке, искаш ли да потанцуваме?

Цецко. Позволете и на мен!
Тинка си избира Цецко. Таниуват сковано. Всички други ги
гледат с възхищение. Усеща се привкус на дълго търсена идилия.
Кънчо. Пак се покапах...
Стефка. Баш ти няма да се покапеш.
Кънчо и Стефка излизат на авансцената и започват чистене.
Божилка, Дочко, Ставри и Анка също идват да помагат.
Задният фон избледнява. Чува се позната музика на акордеон,
но този път придружена от кларинет. На вратата се звъни, но
никой не чува, защото тече разправия.
Божилка. Дайте да отидем в кухнята. Имам един специален
препарат!
Всички излизат. Цецко и Тинка таниуват, погълнати един от
друг.
ЗАТЪМНЕНИЕ
ЗАВЕСА

КРАЙ
21 март, петък 1997 г.
Зимен, студен ден София

186
 НА ГОСТИ
/едноактна пиеса/

Действащи лица
Мецан и Лукреция - семейни хора
Янко и Жана - също семейни хора, техни съседи
Събин и Здравка -деца на Янко и Жана
Рейнолд, баща на Жана
Огретен, таен любовник на Лукреция
Група на Спешна медицинска помощ
и също така малък сватбарски оркестър
Място на действие: Жилището на Мецан и Лукреция.

Лукреция. Няма да дойда, решила съм вече, няма!

Мецан. Колко е часът?
Лукреция. Въобще не ме е грижа. Казах ти. Върви сам! Сам ще
ти е по-добре.
Мецан. Сега е шест и половина, в седем часа започват
поздравленията.
Лукреция. Няма да мръдна от тука.
Мецан. Айде, стига вече, айде, да спрем с фасоните. Ето ти
палтото!
Лукреция. Не ми го навирай палтото, защото вече ти казах
"Няма да дойда".
Мецан. Така ли?
Лукреция. Така, да, така!
Мецан. Ставай, че се изнервих доста!
Лукреция. Остави ме, чуваш ли? Пусни ме!
Мецан. Ставай, закъсняхме, хората ще ни се смеят.
Лукреция. Хората и сега ни се смеят, само че зад панела. Ти ей
това не можа да разбереш.
Мецан. С инат няма да прокопсаш много.
Лукреция. Не е инат, не е нищо. Пусни ме, ще ми съдереш
ръкава!

187
 Мецан. Нямаш ли малко такт! Какво искаш повече? Извиних
ти се. Всички сме грешни. Какво още да направя, да ти угодя?
Какво?
Лукреция. Ти от двайсет и пет години все ми се извиняваш.
Мецан. Пак започваш, пак скандал. Обличай се!
Лукреция. Пусни ми ръкава, че ще се съдере, и после, като ти
поискам ново палто, ще ме гледаш като комбайнер по обедно
време.
Мецан. Малко се иска такт и култура. Хората ще ни чакат.
Обувай се!
Лукреция. Моят живот също ме очаква.
Мецан. Кой ти пречи в твоя живот?
Лукреция. Мецане, нямам какво да ти обяснявам.
Мецан. Защо?
Лукреция. Защото ей тука (Сочи сърцето.) е блато. В душата
ми е блато.
Мецан. Как блато?!
Лукреция. Затъва ми сърцето, уморено от напрежение и
безчовечност.
Мецан. Какво говориш, вече не знам.
Лукреция. Аз страдам, Мецане... (Пауза.)... но какво...
Мецан. Ти сега... Лукреция, овладей се! Тези твои избухвалия,
сума народ в момента нас чака да ни дойде кефът, да пристигнем.
Лукреция (истерично). Няма да дойда. Моята къща е моя
крепост... И не е работата до кефа. Няма да тръгна, защото
тръгвам против себе си.
Мецан. Обичам те.
Лукреция (смее се)... Мецане!
Мецан. Обичам те, обаче съм затворен за чувствата си.
Лукреция. Няма живот в тази атмосфера. Огледай се наоколо -
от години нищо не сме променяли. Всичко си стои по местата.
Виж сега тези снимки! Ето, това са от по-миналата, от миналата и
от тази Коледа. Хубаво виж, всичко е еднакво. Чашите,
покривките, приборите, цветята. Лицата ни. Всичко.
Мецан. Лукреция, моля те, пази си гласа!
Лукреция. Гласът си е мой!
Мецан. С него си вадиш хляба.

188
 Лукреция (пауза). Мецане... махни се (Събира багаж..).
Мецан. Лукреция, има и разбирателство.
Лукреция. Има, дренки.
Мецан. Не мога без очите ти, не искам да дишам без дъха ти.
Лукреция. Ще свикнеш... Край... край.
Мецан. Не те пускам.
Лукреция. Ще замина, ако ще и слънцето да угасне.
Мецан. Тука ще живееш, деца имаме!
Лукреция. Свободна съм до гроб. Моралния въпрос ще го
уредим по телефона.
Мецан (грабва нож)... Ако престъпиш прага...!
Лукреция. И какво?
Мецан. Режа където намеря по себе си.
Лукреция. Стига бе, недей, че ще се разплача.
Мецан. Ще видиш, само пристъпи!
Лукреция. Глупак, наивник. Сбогом! (Тръгва.)
Мецан. Айде сега да видим. (Реже се.)
Лукреция. Мецане, за Бога, Мецане...!
На вратата се звъни.
Мецан. Това е Жана, има да връща едно яйце.
Лукреция. Господи, превръзка трябва.
Мецан. Отвори ѝ на жената!
Лукреция (отваряйки). Жана, виж..
Жана (влетява). Добър вечер... Ау-у-у, Мецане, каква е тая
кръв? Какво си направил?
Мецан. От глупост.
Лукреция. Какво?
Мецан. Жана, моля те, иди си!
Лукреция. Какво каза?!
Мецан. Нищо.
Лукреция. От глупост ли?!
Мецан. Лукреция...
Лукреция... значи, нашият живот, любовта ни, всичко е
глупост?... Така ли да разбирам?!
Мецан. Не ми беше това на ума.
Жана. Кръвта тече, а вие не вземате мерки.
Лукреция... Нека тече!

189
 Жана. Викам аз доктор...
Мецан. Извикай погребалното бюро... Сам няма да живея,
(влиза Здравка.)
Здравка. Майко, татко каза, че ако до пет минути не си
дойдеш, ще застреля дядо Рейнолд.
Жана. Брат ти да го задържи! И ми донеси от аптечката
риванола! Бързо!
Здравка. Кое е риванол?
Жана. Дето снощи си слагах на окото... Четох в една книга, че
класическата музика въздейства благоприятно на нервната
система. Искате ли да послуша...
Лукреция. Глупост ли е тогава моята всеотдайност? А!!... Не
съм прочела една книга като хората от 15 години насам.
Мецан. Мога да се променя...
Лукреция. Да, можеш за една седмица и после тука става
“дивото зове”.
Мецан. Няма да пия повече. Повярвай ми!
Лукреция. То няма и за кога. (Чува се изстрел.)
Жана. Убиха татко... Тате! (влиза Янко.) Уби ли го, изроде?!
Янко. Жив е, но трябва да го превържем... Аз те предупредих.
(Влиза Здравка.)
Здравка. Майко, ето риванола... Дядо е паднал.
Янко. Дай го тука! Иди при дяда си! (Здравка излиза.)
Жана. Този риванол е за Мецан, виж, срязал си е вените!
Янко. Баща ти бере душа, а ти за Мецана мислиш. Какъв ти е
на тебе Мецан, че така си се загрижила?! Казвай, стюардесо!
Мецан. Спасете Рейнолд, мойта песен е ията.
Янко. Какво да правим? зп
Жана. Разделете го на две!
Мецан. Оставете ме! Само някой да ме пипне. (Влиза Здравка.)
По-добре да умра.
Здравка. Дядо бере душа...
Жана (към Здравка). Обади се в болницата... (Телефонът
звъни.)... Ало... ало... Няма тука Лир...
Янко. Готов съм с риванола. Мецане, това ти ли си?!
Лукреция. За Бога, с риванол ли ще ги спасяваме?!
Янко. Друго няма...

190
 Здравка... Ало, добър вечер, едно такси моля за...
Жана. А бе, Здравче, казах ти в болницата, бе!
Здравка (набира). Ало... добър вечер... тука. (Звъни се на
вратата.)
Жана (отваря). А...?
Огретен. Всъщност вие не ме познавате, но няма значение.
(Влиза с цветя и подарък.)
Жана. Лукреция, тука някакъв човек...
Огретен (тенорно). Лукреция, мон амур...
Лукреция. Огретен??? Как посмя?!
Огретен. философски въпрос... Идвам за теб, пълен с порив за
живот.
Мецан. Кой е този палячо?
Огретен. Точно така... Един палячо, който обича Лукреция с
горещо сърце, това ли ти е багажът? Въоръжен съм с доводи.
Здравка. Ало... да. Адресът ли? Сериозно е, разбира се... да,
има кръв... моля... ще се обадите... (Затваря.) Ще се обадят.
Жана. Какво става с тая линейка?
Здравка. Казаха, че нямат кола, всички патрули били заети.
Лукреция. Огретен, сега ли намери?
Огретен. В живота всичко значимо се случва в един миг...
Жана. Какви патрули, бе?! Здравче, Здравче, дай го тука
телефона. (Набира. Влиза Рейнолд с лист в ръка и кървяща рана.)
Рейнолд (чете). Завещавам цялото си движимо и недвижимо
имущество на православния дом в моето родно градче, за
благосъстоянието на вярващите.
Жана. Татко, татко... ало, изчакайте моля! Татко, не прави
това, ще те спасим... Ало, ало... затвориха, що за хора. Здравче,
продължавай да звъниш!
Рейнолд. Сетихте се вие да ме спасявате. (Влизат Янко и
синът Събин с пистолет.)
Янко. Дай го тука завещанието!
Събин. Татко, не го закачай, той има права!
Огретен. Мигът прави нашия живот ценен.
Лукреция. Огретене, не е сега този миг, за който говориш. Хич
не е сега.
Огретен. Сега е!

191
 Жана. А бе, не е сега ти каза жената!
Лукреция. Ти не се набърквай!
Огретен. Лукреция, втори път няма да дойда, имам оферта от
Гватемала.
Мецан. Нямам сили да те спра, но ще ти изпея нещо,
посветено на твоето сърце от моята душа. Жана, подай ми
китарата!
Пее балада, в която се включва Лукреция.
Останалите персонажи пригласят хорово.
Мецан (след последния акорд)... Умирам...
Лукреция. Живей, моля те, живей!
Мецан. Сам няма да живея... ах, нещо пари...
Жана. Отворете прозореца.
Огретен. Що за дилеми, Лукреция? Ти ми се закле.
Здравка. Дядо Рейнолд! Деденце!
Рейнолд. Внучето ми, ела да те погаля по косата. Ти не
трябваше да виждаш всичко това, твоята невинна душа
заслужава...
Здравка. Дядо Рейнолд! (Набира номер.) Ало... какво става бе,
да му еба майката, ще дойда там и ще ви разплескам
физиономиите, маймуни такива... а? Идва, пътувал вече... ай да
му се не види. Лукреция. Мецане... какво стана...
Мецан. Какво стана, нещо стана...
Лукреция го превързва и прегръща.
Събин (превързал Рейнолд). Кураж, кураж!
Жана. Янко, защо плачеш?
Янко. Объркан съм.
Здравка. Татко, всичко ще се оправи, повярвай ми! Важното е
да сме живи.
Събин. Готово, спрях кръвта.
Янко. Спря ли? Спря ли наистина?
Събин. Как си, дядо?
Огретен. Какво правя аз тука? Чувствам се като някоя мравка.
Лукреция. Всички сме мравки, Огретене. А целият свят е
мравуняк. Мъкнем своите съдбици на гръб и не виждаме по-
далече от себе си.
Рейнолд. По-ведро трябва да се разсъждава. В края на

192
краищата минахме само с уплаха.
Здравка. Линейката скоро трябва да дойде.
Отвън се чуват гласове “Честито младоженци"
В рамката на вратата се
появяват трима музиканти със сватбарско настроение.
Янко. Що ще тука тоя оркестър?
Всички гледат Здравка.
Жана. Ти ли ги извика, ма?
Здравка. Не съм аз и не ми говори на “ма”!
Мецан. Нищо... хубаво свирят.
Лукреция. А бе, така и така са дошли... (Правят им знак да
влязат.)
Янко. Прости ми тъсте, Рейнолд!
Рейнолд. Да забравим всичко! (Прегръщат се.)
Появяват се двама доктори. Едвам дишат.
Здравка. А, ей ги докторите!
Доктор 1. Тук ли е № 27?
Здравка. Айде бе... тука е... тука. Най-после.
Доктор 2. Трудно го намерихме блока.
Доктор 1. Може ли малко да поседнем, че омаляхме от
бъхтене.
Доктор 2. Аз пък взех че стъпих накриво. Целият ми глезен
като тиква се наду.
Жана. Ще го оправим.
Доктор 1. И музика си имате... Браво.
Лукреция. Събине, я, мойто момче, отваряй шампанското.
(Отпускат се.) Чувствайте се като у дома си. То и без това
толкова рядко си ходим на гости. (Изважда бонбони.)
Жана. Утре, дето се вика, пък ще дойдете у нас.
Събин. Да си направим снимка за спомен от гостито.
(Разклаща шампанското.)
Огретен. Аз ще снимам. (Нареждат се за снимка.) Зеле! (Вади
пистолета, който тайно е взел от Събин.) Сбогом, Лукреция!
(Застрелва се.)

Музикантите свирят траурно.

Персонажите са със застинали усмивки.

193
 КРАЙ
30 януари
1998 София

194
 НА СВАТБА

Действащи лица
Янко и Жана - семейни хора
Събин, техен син (слабоумен), после вундеркинд
Здравка, тяхна дъщеря (младоженка)
Рейнолд, баща на Жана
Мецан и Лукреция - семейни хора
Виолин, техен син (младоженец)
Алберт, брат на Жана - министър на културата
Музиканти от по-елитно естество
Място на действие: Апартаментът на Янко и Жана

Привечер. Янко пие ракия. Жана и Здравка разглеждат

каталог за булчински рокли. Събин е седнал до баща си, гледа в
масата и мълчи.

Жана. А бе, недей бе, маме, плюнчи така страничките!

Олигави го, целия каталог го направи на пихтия...
Здравка. Ти все ми пилиш на мозъка, да му се не види и
каталога и...
Янко. Събине, сол!
Събин (не чува).
Янко. Събине!... Сол! Сол, бе! (Събин излиза.)
Жана. Не ми харесва Събин... Умислен е някак си.
Янко. Той от осем години е умислен. Да работи, бе! Що не
работи!? Здрав, прав мъж...
Жана. Айде и ти сега... Знаеш, че е странен.
Янко. Аз от четиринайсетгодишен бичех трупи... За хляба
бичех.
Жана. И затова си прокопсал много.
Янко... Като умра и няма кой да ви храни, ще видиш ти

195
прокопсал ли съм - не съм ли... Ти тогава... друга песен ще
запеете със
Здравка, ама аз ще ви гледам отгоре, и да видим! И...
Рейнолд... и... ще ме оцените, ще ме търсите вие, ама само ще си
мечтаете... Да го видя тогава Събин какво ще направи. Нали
опитва!
Жана. Навсякъде го гонят. Че го и набиха последния път.
Събин се връща със солница и книга. Солта дава на баща си и
сяда да чете.
Янко. Събине, какво четеш?
Събин. Шекспир.
Янко. От кого?
Събин. От библиотеката е.
Янко. Питам те кой е авторът? Кой я е написал?
Събин. Шекспир.
Янко. Да.
Събин (чете си на глас).
Янко. Събине! Кой е написал книгата, бе
Събин. Бе, татко, никой не я е писал. Шекспир я е писал, той е
авторът.
Янко. Е, Събин що не казва, че това е авторът? Аз да не съм
вундеркинд, че... Да не се нервирам сега! Малко ми трябва.
Жана. Що пък са тия нерви?... Аз също мога да се нервирам.
Сега... Разбирам какво ти е ... ами мене питаш ли ме?...
(Прегръща със всичка сила Здравка.) Едно на майка, далеч от
очите ми... Знаеш ли душичката ми как се е свила?!
Янко. Без драми... без драми!
Жана. Дано да е читаво момчето!
Янко. Дано да е читаво, инак ще го събирате с чаена лъжичка...
Аз за дъщеря си човек убивам...
Здравка. Татко, ай стига и ти все едно съм някоя идиотка!
Одумвахте го, вече един месец го приказвате. То... все едно е
престъпник, не годеник. Че кой може да знае за един човек? Нали
трябва време... да поживеем заедно...
Янко. От деца се знаете... от деца се знаете. Ей от такива.
Жана. Деца бяха едно време. Сега, я ги виж! По-големи от
тебе. Мамини те. Ние Виолин го харесваме, маме... никой нищо

196
лошо не иска да каже... Той татко ти с добро... с добро се ядосва.
Янко. Събине, налей тука! (Събин налива.) Кажи нещо, бе!
Сестра ти се задомява.
Събин. Какво да кажа?
Янко. Питай я нещо!
Здравка. Татко!?!
Жана. Яне, що го мъчиш?!
Янко. Питай я нещо!
Събин. Какво?
Янко. Я по-добре гледай тотото да не изтървеш, че ще те
изтърва през балкона.
Жана. Как пък да забравим да пуснем! Само Съби пуснал.
Умно момче.
Здравка. Той дано фиша да пази.
Янко. Събине, Събине! Фиша си пазиш ли го?
Събин. Ето... фишът е...
Янко. Браво на момчето! Татко ще го изпрати на море... да
плува! Да плава с рибките и с лодките.
Здравка. Ах, майко, ах, гледай я тази! Гледай каква линия! И
не е чисто бял цвят, ами нещо примесено. И букетче има
пришито на кръста. Майко, а? Не е ли супер? Не е ли небе?
Направо небе. Майко, майко, нали!? И дантелата ѝ е дантела, и
деколтето семпло... Класика. Аз към класиката се придържам...
Жана. Да, маме, ама да видим колко струва. Щото то кажи-
речи всичко стопихме покрай тоя годеж. А роклята си е
булчинска, маме, за сватба. Сега нали годеж?!
Здравка. Да не вземат да свършат?
Жана. Те тия работи не се свършват... Колко пише там, че
струва?
Здравка. Пише 1500 долара.
Янко (скача). Ти, Здравче, малко се поспри с тия цени, да не
ти зашия един шамар и да те изпратя на село при свинете. Тогава
ще видиш 1500 долара. Ще ги виждаш всяка сутрин в четири
часа, докато чистиш курника.
Жана. Ей го е тотото. Съби, оправи звука!
Янко (вика). Събине, сядай тука! (Към Жана.) Нали няма да
види числата, докато оправя звука. Нали числата Събин трябва ...

197
той е пуснал фиша... Ти нещо да не си...
Жана. Ми, ей, Здравка ще записва.
Янко. Здравка няма нито лист, нито химикалка. Да стои Събин
тука и да записва! Може и без звук.
Здравка. Той и без това не чува. Що му е звук?
Жана. Трябва да го поправим тоя телевизор. Срамота е. Утре
гости ще дойдат...
Янко. Събине, пиши числата, бе! Недей ме гледа! Числата
пиши, бе!
Жана. Ох, Боже, мъка до мъка в тая къща. Хайде, Здравче,
поне ти да си щастлива!
Янко (към Жана). Донеси кисело нещо! (Жана излиза.
Известно време мълчание.) Дано да е хубаво времето, да живне
малко тая къща.
Здравка. По радиото казаха, че щяло да вали. Цялата ще се
оплескам.
Янко. Нека, нека! Ще върви по вода. Дъждът си е благина...
Едно време хората по селата са се молили за дъжд, какво си
въобразяваш ти? Къде се намираш? Тая реколта нали си иска и
слънце, и дъжд, и вятър. Какво си мислиш?
Здравка. Нищо не си мисля. (Жана се връща с чиния, която
слага пред Янко.)
Янко. А така, мерси!
Жана. Ценю умрял, от съседния вход.
Янко. Така ли?
Жана. Паднал от едно буре и си счупил шийните прешлени.
Янко. Събине, пиши тотото, бе! Тотото.
Здравка. Че той Ценю няколко пъти пада.
Събин. Първото теглене не успях.
Янко. Видя ли?!
Жана. Иди, мамо, питай чичо си Мецан! Той го е записал
Здравка. Да звънне по телефона! Какво ще ги притесняваме
хората!
Жана. Правилно. И без това от утре сме си рода. Да не им
досаждаме! (Набира по телефона.) Ало, Мецане, ти ли си? Чакай
Събин да те пита нещо!
Събин. Ало, чичо Мецане, Събин е на телефона. Чичо Мецане,

198
ти записа ли първото теглене. Записал си го. А може ли, ако
обичаш, да ми го дадеш, че аз не успях да го запиша? Момент?
Да изчакам? Добре, чичо... (Към Янко.) Сега ще ми го даде, каза
да изчакам. Ало, пиша, да. Да... така, да, 27, да... Колко? Да.
Благодаря, чичо...
Янко. Ей, стига си чичил, бе!
Събин. Ало, моля? Ами нищо. Тук сме си и нищо не правим...
Нищо... Нищо. (Смее се.)
Янко. Айде, бе!
Събин. Дочуване, чичо Мецане. (Затваря телефона.)
Янко. Какво толкова си говорите с Мецана?!
Събин старателно проверява числата.
Янко. Проверяваш ли, тате!
Събин. Проверявам тотото.
Янко. Да, тате, проверявай, проверявай!
Жана. Що се майтапиш с момчето?!
Янко. Той е вече мъж. Ето, тотото сам го пуска и сам го
проверява. (Развеселява се.)
Здравка. Има и по-евтини рокли.
Жана. Здравче, каза ти татко ти вече! Чакай да си стъпим на
краката.
Янко. Събине, какво става, тате?
Събин. Ами, нищо, дотука съвпадат.
Янко. Колко провери?
Събин. Три.
Янко. Я дай, дай на мене!
Жана. А бе остави го, като му е мерак, да си ги проверява!
Здравка. Ето, почва ревюто - Ив Сен Лоран. (Чете от
телевизора.) Ив Сен Лоран и неговото ревю пряко от Париж.
Майко, ревюто. Пряко от Париж, пряко.
Жана. Да, маме, гледай си!
Янко. Сега вече оправяйте говора! Събине?
Събин. Пет съвпадат... (Телефонът звъни.)
Янко. Ало, да, Лукреция, аз съм. Какво сгрешил? А-а-а, добре,
че се обадихте, защото той Събин тъкмо проверява. Добре.
Седем, добре. Благодаря, до утре. Събине, Мецан е сбъркал.
Последното число е седем. Чу ли, бе? Събине, последното -

199
седем.
Събин. Седем? Ако е седем, те всички си съвпадат. От второто
теглене не си съвпадат, но от това, дето чичо Мецан даде -
съвпадат...
Янко (набира телефона). Ало, Лукреция, извинявай, дай ми
Мецан, че тук стана една работа. Мецане, я ела тука с това, дето
си записал! Ела, ела. (Затваря, към Здравка.) Спри го тоя
телевизор, ма! (На вратата се звъни.)
Жана. Аз ще отворя.
Влиза Мецан с хартийката в ръка.
Мецан. Добър вечер!
Всички. Добър вечер!
Янко. Мецане, я дай да сравним пак, че Събин май удари
шестицата... Това са числата, нали? Сигурен ли си, че са верни?
Мецан. Двамата с Виолин писахме... Всичко е верно...
(Споглеждат се, докато Янко проверява.)
Янко. Шестица!!! Събин всичко е познал.
Мецан. Ами... Честито!

Янко получава сърдечен пристъп, изправя се и тръгва

нанякъде. Жана изважда инжекцията. Мецан и Събин се мъчат
да сложат Янко в хоризонтално положение. Здравка излиза да
извика Лукреция и Виолин. Янко иска нещо да каже, но не му се
разбира. След малко успяват да схванат, той повтаря
„Фишът!!!
Дават му фиша. Влизат Лукреция, Виолин и Здравка.

Лукреция. Какво става, Мецане?!

Мецан. Събин спечели шестица от тотото.
Лукреция (щипе го силно). Събине, ух, на леля!!!
Янко (с усилие). Не пипайте Събин!
Виолин. Добър вечер...
Здравка. Виолине, ти кога дойде от село?
Жана. Температура сякаш има. Ето, пот.
Лукреция. Тук му е твърдо на главата... Я го дайте на земята!
Виолине, придърпай го одеялото под главата на чичо си Янко!
Янко (след като Виолин изпълнява). Виолине, зетко, пази ми

200
момичето!
Виолин. Чичо Янко, ама...
Жана. Янко, пусни фиша!
Мецан. Нека го държи!
Здравка. Целият прежълтя.
Янко. Събине!!!
Янко става и целува Събин, след като рязко се строполява,
без да изпуска шията му. Събин започва да се души.
Лукреция. Жана! Мецане! А бе...
Събин. Татко...!
Здравка. Майко, ще го удуши, бе! Събин почервеня!
Виолин. Чичо Янко, пусни Събин!
Жана. Той от любов, ама не си усеща силата.
Янко. Момчето ми. Късметлия си и ти с тоя живот.
Жана. А бе, Янко, пусни го, бе! Боже, какво става тука?!
Виолин и Мецан дърпат Събин, а Лукреция, Жана и Здравка
държат Янко.
Янко. Сватба! Направо сватба вдигайте! И да умра, вдигайте
сватба!
Жана. Яне, добре, миличък, ама пусни Събин, че ще го
удушиш
вече!
Здравка (След като изважда пистолета на Янко, гръмва във
въздуха Янко пуска Събин, който от инерцията пада и си удря
окото. Останалите залягат.)... Край, това беше само да го
пусне.
Жана. Янко, Янко, миличък, недей стиска така фиша, че може
да се скъса. Божичко, ето, направи го на топче. Яне!!! Пусни, бе!
Лукреция. Не чува.
Виолин. Може да е оглушал. Чувал съм за сходни случаи...
Мецан (удря шамар на Виолин). Искаш ли да ти изстине
сополът?!
Здравка. Чичо Мецан, не го удряй така, той не е малко момче!
Жана. Янко, какво е това сега? Брей, че организъм.
Лукреция. Вижте, излезе му пяна от ухото.
Мецан. Как от ухото, ма! Ти не виждаш ли, че от устата
излиза?!

201
 Лукреция. Жане, да не си сбъркала инжекцията?! Донеси да
видим!... Ами да, това е ваксина за куче, а ето тука е
съдоразширяващото. Разкопчай му ризата. А така. (Бие
инжекцията.) Ето, почна да пуска фиша.
Жана. Да не го изтървем да умре тука?
Всички. Жана, говорили се така?! Е, хубава работа!
Янко. Иска ти се на тебе да ме изтървеш. Иска ти се, ама...
(Пада.)
Жана. Що си такъв сега?
Лукреция. Нещо успокоително да заспи? Ако искате, доктор
да Викаме?
Жана. В никакъв случай. Ще го приберат.
Здравка. Ще се грижим колкото можем. Ето, успокой се.
Жана. Да го оставим на тишина!
Пауза, в която всички преместват Янко на по-изолирано място.
Лукреция. Нека пийнем по нещо!... Уиски?
Виолин. Аз ще донеса.
Жана. Като сте казали уиски, уиски!... Само да си наметнем по
нещо, че ей я Здравка по балдъри.
Мецан. Вио, уискито е в шкафа. Айде. (Виолин излиза.) То тая
вечер у нас каквото дал Господ, защото не успяхме да
напазаруваме...
Жана. Не се притеснявайте, и ние сме така! Добре че Съби
спечели тая шестица, че иначе едвам връзваме двата края.
Здравка. Той и чичо Мецан има принос... Ако не беше видял
сбърканото число, ние как щяхме да разберем, че това си е
печелившо, откъде Събин да се... и то добре че ти, майко, се
обади, че чичо Мецан да донесе какво точно е записал.
(Мълчание.)
Събин. Майко, татко спи ли?
Жана. Спи, маме. Я го завий с едно одеяло! (Събин излиза.)
Лукреция. Събчо и той станал за женене... и сега с тая печалба
лесно ще си намери булка.
Жана. Е, дай Боже!
Мецан. Той до колко вече може да брои?
Здравка. До 50 и обратно.
Всички (учудени). Сериозно? Браво! (Мълчание.)

202
 Мецан. Ние Виолин го записахме висше.
Лукреция. Цигулката понеже...
Жана. А... каква специалност???
Лукреция. Композиция.
Жана. Как? (Виолин изтърва една чашка.)
Виолин. Пардон.
Мецан. Нежни му ръцете много. Само за цигулка. Когато се
роди и с Лукреция щом му видяхме ръцете, решихме - цигулар
ще е. И не съжаляваме де. На самия инструмент го кръстихме -
“Виолин” Да го изписват по афишите с ей такива букви...
Всички. Да, разбира се. Не ще съмнение.
Мецан. Оня ден го накарах да смени един бушон, щеше да си
изпочупи пръстите. Ето, сега пък чашката.
Жана. Той и Събин така изтърва.
Лукреция. А бе, изтърва, изтърва, ама тотото го хвана за
гушата.
Събин се връща, Мецан пълни чашите.
Мецан. За печалбата и за годениците - до дъно!...
Жана. За младоженците! То... както каза Янко, направо сватба
да вдигаме.
Лукреция. Така се вълнувам... Наздраве!
Събин изяжда почти всичкото кашу.
Мецан (към виолин). Иди донеси още кашу! (Виолин излиза.)
Жана. Извинете, че ги изяде!... Събине, то не е за наяждане,
майко! То е ядки.
Мецан. Ама моля ти се, нека си взема, като му е вкусно!
Лукреция (през сълзи). Аз, Жане, съм прям човек и искам да
ти кажа, че съм много щастлива... Изобщо... Как стана така...
точно нашите деца да се... Извинявай! Значи... спомням си ги ей
такива бръмбъзлъци долу по игрушките... Кой?... Кой?... Кой да
предположи, че един...
Мецан. Лукреция! (Появява се Виолин с ярките.)
Лукреция. Чакай сега!... И изведнъж колелото на фортуна се
завъртяло с гигантска скорост... Увлечени в ежедневните
проблеми, не сме видели това чудо... Ей така... проспали сме
възвишеният пласт от човешката душевност... Двамата
малчугани - вече зрели хора със своите мечти и характери. А

203
ние? А те... А ние - слепи, слепи, слепуни. Жане! Сега си давам
сметка. Докато ние сме се облещили във фурната, те са разгаряли
стихията в сърцата си, но... съдба! За едни тежка и безмилостна,
за други загадъчна и щастлива... но... нека се обичат и...
Мецан. Лукреция!
Лукреция (към Мецан, но на Жана и на всички). ... и да не
повтаряте нашите грешки! (Пие и се смее.) Наздраве!
Жана. Да сме живи и здрави! Ама така де...
Лукреция. Събинчо сякаш не се радва много.
Здравка. Той откъде да осъзнава какво е това... Видял е
фишове там, избрал си един, пуснал го, и това е. Нали, Съби?
Събин. Да.
Мецан. И аз пускам от 30 години, обаче... Виолине, ти пускаш
ли, татко?
Виолин. Не, аз съм над тия неща.
Мецан. Ти може и да си над... но тото трябва да пускаш! Виж
Събин, като е умно момче, пуска и печели! Виждаш ли?!
Виолин. Виждам.
Мецан. Чепки виждаш.
Лукреция. Сега можем и родова фирма да отворим...
Семейният бизнес е най-сигурният в света...
Жана. Можем, що да не можем?! Ние и без това сме си го
мислили...
Мецан. Ресторантьорство.
Лукреция. Като нищо. И работа ще има за всички.
Жана. Кой в кухнята, кой по снабдяването. Момичетата
сервитьорки.
Мецан. За две-три години верига ще отворим. Ето, Виолин ще
свири вечерно време... Здравка...
Здравка. Какво?
Лукреция. Каквото си избереш, лельо. А Събинчо направо го
слагаме управител, а? (Всички гледат Лукреция.)
Виолин. Предлагам Събин, като виновник за това щастливо
събитие, да вдигне тост.
Лукреция. То досега само ние говорим и момчето се е свило,
срам го е да се обади.
Жана. А бе той не е много по говоренето, ама... щом е за тост

204
нека опита!
Здравка. Събине, тост.
Събин. Аз не знам за тост какво да кажа... Виолине.
Лукреция. Кажи, лельо, за сестра си нещо! Нали ще се
омъжва?!
Мецан. Ти например какво ще им подариш за сватбата?
Събин. Аз?... На Здравка... Не знам още.
Янко (изведнъж дошъл). А така... Хубав въпрос. Кажи татко,
сега, като спечели от тотото, с какво ще зарадваш младоженците?
Мецан. Е-е-е Янко, ти си бил жив, бе!
Лукреция. А ние си изкарахме акълите.
Мецан (към Виолин). Налей на чичо си Янко! А така. Наливай,
наливай, то си е съдо...
Лукреция. Съдоразширяващо.
Жана. Ами, дай Боже, все така да се разширяваме. Наздраве!
(Чукат се.)

В този момент влиза Рейнолд, облечен официално,

съпровождан от Алберт, който пък от своя страна е
съпровождан от двама музиканти в изискано облекло. Алберт
държи едната си обувка в ръка. Всички са леко пийнали.

Рейнолд. Ха познайте сега кой съм ви довел?!

Жана. А сега, де!
Янко. Чертите са ми познати.
Рейнолд (към Алберт). Аз казах ли ти?
Жана. Здравче, кажи, маме!
Здравка. Ми не знам... Мисля, че...
Събин. Това е Алберт, братът на мама.
Алберт. Да не повярва човек. Такова око! Браво, Събин.
Лукреция. Ние нямаме удоволствието да се познаваме, но ето
съдбата - трес! Аз съм Лукреция - майката на младоженеца. А
това е...
Мецан. Луси, мога и сам, писано... Мецан. Репрестично баща
на Виолин, бохем. Виолине, подай ръка на господина!
Виолин. Добър ден.
Алберт. Благословен.

205
 Янко. Браво бе, не мога да те позная. Също че си дипломат.
Рейнолд (смее се). А-а-а горещо, горещо!
Янко. Не думай!
Жана. Алберт, дай си сакото!
Рейнолд. Алберт е вече министър...
Жана. Татко, татко... не искам така, това не е толкова важно.
Важното е да сме хора.
Янко. Честито, Алберте! Събин пък...
Жана. Янко, нека да седнем, че тогава. Татко, хайде
настанявайте се! (Към Алберт.) Остави я тази обувка най-после,
де!
Рейнолд. Тука пред входа взе че стъпи в едно лайно.
Лукреция. Бе аз се чудя какво мирише?
Янко. Нищо де, голяма работа. На всеки може да се случи.
Мецан. То лайното не подбира. (Смее си се сам, другите го
гледат.)
Янко. Здравче, изчисти... не, не ти... Ей, Събин ще...
Жана. Нали е късметлия...
Мецан. То лайното си е на късмет.
Янко. Тъсте, айде, че си най-близо. (Рейнолд излиза.)
Алберт. Музиката е за цяла нощ, но нека първо се видим.
Жана. Да дойде и Рейнолд...
Здравка. Може някое дете да се е изакало.

Влиза Рейнолд и сяда. Янко шепне на ухото на Жана. Жана

пита Здравка. Здравка поглежда Виолин, той кима. Жана се
изправя с приповдигнато настроение.

Жана. Нашето семейство смята за най-добре, така и така сме

се събрали... да не чакаме до утре, ами още тази вечер да
приемем, че е годежът, а утре, живот и здраве, направо сватбата
да... Простете ми, че се вълнувам, но всяка майка на моето
място... (Лукреция се разплаква.)
Всички. Айде сега, недейте! То е за хубаво.
Рейнолд. Майки са, не може без тъга. (Жените се успокояват
и сами се разсмиват.)
Янко. Ти, свате, какво ще кажеш?

206
 Мецан. На мене каквото ми е на сърцето, това ми е в очите.
Наздраве!
Рейнолд. Ех, доживях, ей!
Алберт. (към музикантите). Сватбарска!
Музика. Персонажите мълчаливо потъват в себе си,
запазвайки радостта В очите и телата. Накрая Янко гърми с
пистолет.
Мецан. Разтопихте ми душата, браво!
Янко. Алберт, да си жив и здрав, че ги докара.
Лукреция. Нали ще свирят пак.
Музикантите. Разбира се, до изгрев чак.
Мецан. Хе-е в рима. (Ръкопляскания.)
Жана (към Здравка). Сладките, маме, виж да не изгорят!
(Здравка излиза.)
Лукреция. Че кога успяхте!
Жана. Тук сме така... Виолине, извинявай, моето момче, че...
Това е брат ми Алберт. Запознайте се!
Алберт. Време беше, такова хубаво момче.
Виолин. Е.
Янко. И е цигулар. Ще учи композиция.
Алберт. Очарован съм.
Мецан. Хайде Виолин и Лукреция да изпълнят “Хорът на
евреите” от Набуко.
Жана. Браво, бе! Съвсем бях забравила.
Янко. Без класиката за къде сме? (Здравка се появява с нова
блуза и се завърта като на ревю.)
Всички. Ау-у, браво! Принцеса. Пу, да не ѝ е уроки.
Здравка. А! А! А!
Алберт. Фамозно и въздушно!
Янко. И е чисто нова.
Виолин. А аз вижте каква запалка имам от татко! (Вади и пали.
Никой не му обръща внимание.)
Рейнолд. Като сърничка си, деде. Като сърничка. Деде-деде.
Като някоя сърничка в гората си.
Жана. Татко, чухме бе.
Мецан (към Виолин). Вио, иди за цигулката, татко! Нали
“Набуко”! (Виолин излиза.)

207
 Алберт. Дали да не проветрим?
Янко. Събине, отвори, че може да сме се поизпотили... Аз
казвам, докато дойде Виолин, оркестърът да изпраска още едно
хоро! Така, да се поотпуснем.
Рейнолд. Като сърничка си, деде.
Янко. Тъсте, ай стига с тая сърничка! Стига! (Влиза Виолин с
цигулката.) А после Събин ще каже на глас всичките числа от
тотото.
Рейнолд. Че защо?!
Янко. Ще видиш.
Алберт. Някаква игра ли?
Янко. Не е игра, не е игра.
Мецан. Музиканти, оле!
Янко. Жега искам! Жега. Един път ми се жени щерката.
Всички танцуват. Накрая са щастливи.
Лукреция. Аз искам първо Виолин и Здравка да кажат по
няколко думи.
Янко. А така.
Рейнолд. Тъй си е по традиция.
Алберт. Денят е светъл ден за слова.
Мецан. А Янко одеве щеше да умре...
Жана. Както и да е... Оживя като Феникс.
Рейнолд. Думата има младоженецът.
Виолин. Ами... дойде и този ден, в който на драго сърце да
кажа пред всички, че обичам Здравка... Обичам я и ще се грижа
за нея. Без вас, скъпи чичо Янко и лельо Жана, това нямаше да е
възможно... Затова днес искрено моля за ръката на Здравка,
защото сърцето ѝ вече ми принадлежи. (Всички плачат.)
Рейнолд. Ех, Виолине, кога се научи да говориш така? Ела
моето момче! (Прегръща го.)
Янко. Ние нямаме какво да крием или кой знае какво толкова
да кажем... Виолин е свестно, интелигентно момче. Дано да са
щастливи и да ни зарадват с внук! (Ръкопляскания.)
Мецан. Айде целунете се, де! Целувка... и пръстена, татко, да
не забравиш.
Жана. Аа-а, първо пръстена.
Виолин изважда кутийка, изважда пръстен и го слага на

208
Здравка.
Всички. Честито! (Двамата се целуват.)
Здравка и Виолин. Благодарим, мерси!
Янко. А сега Събин ще каже числата от тотото.
Събин. 1, 15, 13, 27, 25 и 7.
Всички. Браво!
Янко. И наизуст, а?
Събин. Да, научих числата наизуст.
Алберт. Какви са тези числа?
Рейнолд. И аз не съм запознат.
Жана. Днеска Събин... удари шестица от тотото.
Рейнолд (вкаменява се). Как така!
Алберт. Ето значи какво било...
Янко. Ето я!... Сега, ако рече, не министър, ами президент
можем да го направим Събчо. Нали, Жане. С пари всичко се
купува.
Алберт. Само дето ум не можеш да си купиш...
Жана. Алберт!
Янко... Умно си е то, момчето.
Мецан. Наздраве! (Лукреция запява под акомпанимента на
Виолин “Набуко”. Музикантите също се включват.)
Всички. Браво!
Алберт. Изглеждате ми позната физиономия.
Лукреция. Е...
Мецан. Тя е оперна певица... “Тоска”...
Алберт. Но, разбира се... “Тоска”, разбира се! Поздравявам ви!
Лукреция. Благодаря. Ние нищо не сме сготвили, защото се
гласяхме за утре.
Жана. Ние също. Янко пи ракия с краставички.
Здравка. Сладките са готови отдавна.
Жана. Донеси ги, маме! Изгоряха ли?
Здравка. Малко.
Янко. Нищо, нищо, нека ги донесе! Все някой ще ги изяде.
Здравка. По-препеченото е полезно за стомаха.
Всички. А-а-а. Ето, ученото си е учено.
Рейнолд. Каквото дал Господ. (Здравка излиза.)
Алберт. Важна е духовната храна. (Прави знак на

209
музикантите. Те започват да свирят тихо и ритмично. Здравка
се връща с поднос.)... Знаете ли... с Жана не сме се виждали от
девет години. През това време видях много неща, открих разни
светове, борих се и успях. Да, успях! Не ме е страх да го кажа,
защото книгите бяха неотлъчно в ръцете ми. Просвещението ме
облада и аз му се посветих. Посветих се на знанието и човешката
душевност. През най-трудните си години съм мислил не за себе
си, а за вас, мили мои. Взирах се във всяка една подробност от
вашето ежедневие, за да ви опозная напълно. Знам, че се
нуждаете от помощ, и знам, че само хора като мен могат да ви я
дадат... Духовна подкрепа, съвест, успокоение... или каквото си
помислите... Изкачвах стъпалата на знанието, за да сляза обратно
при вас, обикновените хорица, и да бъда за вас извор, от който да
се напиете с духовната сила... Щастлив съм, че присъствам на
този духовен празник, и се радвам на плодовете на моя труд.
Жана. Алберте, какви ги говориш, бе? Тука не е конференция,
наши хора сме се събрали.
Рейнолд. Знае той какво говори...
Събин. Аз искам... защото нали за подарък... аз нямам подарък
и ето, подарявам на Здравка и Виолин фиша от тотото - да си
купят каквото им се хареса. (Сяда си на мястото.)
Всички застиват. Събин си налива уиски и яде от ядките.
Янко. Събине, много хубаво, ама...
Здравка. Татко, както кажете.
Жана. Че какво да кажем? Събин си е решил.
Янко. Здравче, какво ти става?
Виолин. Съби, нямаше нужда...
Лукреция. Защо бе, Виолине, да няма нужда?!
Мецан. Преценило си е момчето...
Събин. Нещо лошо ли направих?
Всички. Не! Как така лошо?! Даже е добро! Най-доброто
решение.
Здравка. Ние с Виолин много ти благодарим. Това е най-
хубавият подарък. Никога не сме и сънували, че... (Плаче.)
Всички. Хайде, хайде, Здравче... И двамата го заслужавате.
Всяко младо семейство има нужда от пари.
Здравка (към Събин). Сега ще ти купя не телескоп, ами цяла

210
обсерватория. (Събин е весел. Прегръщат се.)
Мецан. Аз предлагам танго за младоженците.
(Въодушевление.)
Жана. Ама тука има и други музиканти. Те срамуват ли се ...
що ли?
Алберт. Браво, все хора на изкуството.
Янко. Тя тука е китарата...
Мецан. Е, добре де... Като е гарга, да е рошава.
Всички се приготвят с инструментите. Здравка и Виолин се
хващат за танц.
Лукреция дава знак и тангото започва.
Всички. Браво, “Болшой театър” нищо не е.
Лукреция. И с каква жар...
Алберт. Огънят на любовта.
Янко. На майка си се е метнала. Тя, Жана, навремето беше по
танците.
Мецан. Виолине, браво, татко! Както я беше подхванал, все
така да я държиш. Не като цигулка, а като булка! (Смеят се и
ръкопляскат.)
Лукреция. Гургулици, те... гургулици.
Рейнолд. Като сърничка си, деде. Съща сърничка.
Лукреция. А Виолин - като елен.
Янко. Наздраве за горските обитатели елен и сърничка.
Събине ела да те прегърна, на татко момчето, ти ни оправи
живота... Яж ядки! Хапни си, всичко изяж!
Алберт. Събинчо, ти вече не си малък и трябва да знаеш някои
неща. Ето, и пари печелиш, не са ти обяснили някои работи...
Жана. Алберте!
Лукреция. Какво има тука?
Алберт. Има това-онова. И мой дълг е да го кажа, поне заради
Здравка... Да-а-а... Та, Събинчо... Янко и Жана, да знаеш, че не са
ти истински родители... Ти си осиновен.
Янко. Ще ти строша гръбнака, да знаеш!
Алберт. А-а, внимавай с приказките!
Жана. Алберте, какво ги засягат хората сега нашите работи?
Защо го правиш? Какво искаш ти?
Алберт. Защо да се страхуваме от истината? Нека знаят! Нали

211
сте си рода?!
Янко (скача). Марш навън, мърляч такъв!
Рейнолд. По-кротко, по-кротко!
Янко. Кротко на село в обора.
Алберт. Аз отдавна съм ти вдигнал мерника на тебе... Дето
съсипа сестра ми... дето я заби в тая дупка.
Жана. Алберте, стига толкоз! Напусни къщата, веднага си
иди!
Лукреция. По-добре ние да си ходим...
Янко. Не... няма да стане! Няма заради тази пияница да си
разваляме празника. Жана, донеси десерта!
Жана. Алберте, стига си пил!
Алберт. А-а-а, досвидя ли ви?
Събин. Чичо Алберте, наистина ли е това, което ми каза преди
малко, а? Чичо Алберте?...
Янко. Събине, после ще ти обясня, синко... Ние си те обичаме.
Събин. А Здравка? И тя ли...
Алберт. Взели са те от дом за сираци, щото на Янко му е
трябвало момче ... да продължи рода.
Янко. Лъжеш, свиня такава... ще те заколя! (Скача, спират го.)
Алберт. Леко, лекичко, че ей сега да вдигна телефона, и
отиваш в ареста... И така, Събинчо, като си пораснал, се оказало,
че...
Янко (изважда пистолета). Не ми мигва окото, да знаеш...
тука ще те оставя с пръснати черва... (Тишина.)
Рейнолд. Алберт! Ще те застреля, сине... замълчи! Много ти
дойде алкохолът.
Алберт. И ти ли си с тях?
Рейнолд. Той е способен... да те убие... Чуй ме!
Алберт. Ха-а-а! Както и тебе преди време. (Тишина.)
Жана. Десертът. (Сервира на всеки в отделна чиния. Навън се
стъмва. Чуват се щурци. Жана тихо плаче, вперила очи в
Събин.)
Събин. Виолине, ти за една минута мигна с очи 131 пъти.
Очите са прозорците на човешката душа. През тях влиза и излиза
всичко, което ни прави съизмерими с останалата част от
природата.

212
 Янко. Какво каза?!?!
Жана. От къде го прочете това, майко?
Събин. От никъде... просто наблюдавам живота...
Янко. Подиграваш ли ни се нещо, а?
Събин. Не, татко, само си говорим. До тук аз, ти и майка
изговорихме общо 63 думи заедно с предлозите и
местоименията.
Лукреция. Той е невероятен!
Мецан. Исторически ден.
Янко. Сине!
Жана. Вече нямам сили...
Рейнолд. А сега, де... феномен?
Здравка. Брате ...ти ли, братлето ми?
Събин (рецитира)...
След зимата на нашите раздори настана над страната пищно
лято под слънцето на този син на Йорк... и т.н.
Виолин. Но, това е Шекспир!!! Ричард III
Лукреция. Все едно е от Кралския театър.
Мецан. И да не кажете до сега?! Такава дарба!
Лукреция. И какъвто е скромен... Как да предположиш?
Жана. Но той никога преди не е говорил така...
Янко. Събине, как се развиваш ти днес... не знам?! Ох... пак
пробожда... тука... Жана, сърцето ми...
Жана. Янко, недей отново! Вълнението те съсипва.
Лукреция. Много му дойде.
Виолин. Ако приспим Събин, и чичо Янко ще се успокои.
Мецан. Ти на чичо си Янко няма да му береш грижата...
Здравка. Ето, отново тази пяна. Вижте.
Жана. Яне, пак ли? (Здравка тича за инжекцията.)
Лукреция. Аз ще инжектирам. (Инжектира. Янко се е вперил в
Събин.) Пак се вторачи, както предния път.
Мецан. Свате, свате... кажи нещо, бе! Аз съм Мецан.
Жана. Съби, тебе гледа.
Здравка. Татко, на колене ти падам... Съвземи си кондицията,
моля те!
Мецан. Оп-па, сякаш иска нещо да каже.
Виолин. Да му дадем кафе.

213
 Жана. Ето, вече не е толкоз вдървен.
Рейнолд. Мисли си за село! За пуйките... за яренцата...
Лукреция. Свате, слушаме те... говори! Само не се предавай!
Янко (с много усилие, сочейки Събин)... Вундеркинд!!!
Вундер... кинд...
Жана. Събине, защо бе, майко, са тия промени сега?
Алберт. Момчето е за милиони.
Лукреция. Вие по-добре не се обаждайте!
Жана. До преди два часа си четеше спокойно Шекспир. Ние
със Здравка гледахме каталога, Янко си пийваше... (Избухва в
плач.) Кой да предположи, че и тотото, сега вече... и
вундеркинд... Кой да е... от една страна - радости, а от друга -
препятствия. Два пристъпа за един час... Защо бе, Яне? На кого
ще ме оставиш?! Яне! Янко!... Булдоче...
Алберт. Съдбата следва неумолимия си ход.
Лукреция. А пък вие се осрахте.
Виолин. Да е от алкохола, не е...
Жана. Не, моето момче, не е от алкохола... Той на алкохол
носи много...
Мецан. Просто шок.
Жана. Моля?
Мецан. Казвам, че е просто шок. Здравче, я гръмни пак с
пистолета!
Жана. В никой случай, полицията ще дойде. Май ще каже
нещо...
Янко (към Събин). Ти ще покориш света.
Лукреция. Видения ли има?
Жана. Божичко!!!
Виолин. В подобни състояния у човек се пробуждат
неподозирани възможности...
Мецан. Тихо... иска да говори.
Янко. Виждам... една гора... Нещо свети в гората... Да, голяма
табела... На табелата с големи букви пише “ПРЕЗИДЕНТ’...
Събин е вдигнал ръка за поздрав... А отдолу надпис “Здравей
свят!” Моето момче поздравява света.
Жана. Ох, този човек вече съвсем е другаде.
Здравка. Вижда брат ми като президент на света.

214
 Виолин. Той добре че говори... Ако му се беше парализирала
челюстта, нищо нямаше да разберем. (Алберт плаче.)
Лукреция. Какво ви стана?
Рейнолд. Алберте, ти пък защо?
Алберт. Аз съм виновен... Янко, прости ми! Върни се при нас!
Ти можеш.
Янко. Вундеркинд!!!
Събин. Запалете му цигара!
Лукреция. Как!!!
Мецан. По-лошо няма да стане.
Виолин. Ето... (Пали цигара.)
Рейнолд. По-добре някакъв плод...
Лукреция. Жане, помислете!
Жана... Вярвам на Събин. Дайте му цигара!
Янко пуши известно време. Става и запява народна песен.
Всички пеят с него.
Янко. Оживях.
Жана. Направо Феникс!
Мецан (като го прегръща). Бик. Истински бик.
Здравка. Добре че Съби каза за цигарата.
Лукреция. Как разбра, лельо?
Събин. Не знам.
Жана. Нали е вундеркинд. Ела, на майка...! (Всички прегръщат
и целуват Събин.)
Алберт (тържествено). Прости ми, зетко!
Янко. Дреболия.
Мецан. Я да си налеем.
Рейнолд. Не съм пил алкохол от 36 години.
Алберт. Татко, днес съдбата е благосклонна към всички ни.
Нека сме весели.
Жана. Мъничко е даже полезно.
Янко (налива). Айде, тъсте Рейнолд, нищо няма да ти стане. Я
каква канара си.
Здравка. Той, дядо, на куршумите удържа, когато стреля по
него, че на едно уиски ли ще се даде.
Жана. Здравче!!! Амин и наздраве!
Янко. Събине, я, без да гледаш часовника, кажи колко е часът!

215
Събин. 23:38 ч.
Лукреция. Може ли аз?
Янко. Разбира се.
Лукреция. Събине, а кой е този тон. (Пее.)
Събин. Ре.
Виолин. А листата на онова цвете? Колко са?
Събин. 108.
Здравка. Колко лунички имам на лицето?
Събин. 46.
Мецан (вади табакера). Цигарите? Я кажи колко са!
Събин. 19.
Жана (излизайки напред). Я, мамо, кажи, колко лампи светят в
квартала!
Събин. 24801.
Янко. Чакайте сега! Синко, съсредоточи се! Погледни нагоре!
Виждаш ли звездичките?
Събин. Да.
Янко. Я сега, кажи за звездичките!
Събин. (мълчи)
Янко. А, тате?
Събин. Звездичките... (музика)

КРАЙ

23 август
1998 г. София

216
 УЮТ

Действащи лица:
Янко и Жана - семейни хора, заможни
Събин, техен син - вундеркинд
Здравка, тяхна дъщеря, съпруга на Виолин
Рейнолд, баща на Жана
Мецан и Лукреция - семейни хора, заможни
Виолин, техен син, съпруг на Здравка
Донатела, колежка на Виолин, цигуларка
Изумруд, малко бебе, син на Виолин и Здравка

Есенно време. Вечерта около 20.30 ч. Богато подредена къща,

в която живеят заедно двете семейства. На стената има
плакат на Виолин с цигулка в ръка. Облечени луксозно, в хола са
се разположили Янко, Жана, Мецан, Лукреция и в бебешкото
кошче - синът на Виолин и Здравка - Изумруд. Всички гледат
концерта на Виолин от Лондон, предаван пряко по телевизията.
Долавя се някаква тревожност.

Жана (на детето). Чуваш ли, бабо, цигу-мигуто? А? Е-е-е,

всичко чуваш ти. Цигу-мигу, цигу-мигу прави тати. Тати на
телевизора, бабо, не е тука. Той скоро ще дойде... да... да... А
докато дойде, ето - ще го гледаме по телевизията. А? Я виж, виж!
Виж, бабе, как му пляскат на тати с ръчички! Пляс-пляс, пляс-
пляс. А така, и ти пляскай! Ух, на баба мъжагата. Айде малко при
дядо... хоп! (Дава го на Янко.) Яжте, де! Що не ядете? Такава
хубава салата. Яжте, че ще взема и ще изхвърля всичко, да му се
не види (Хвърля и троиш.), с телеграма ще ми поръчва той на
мене да съм приготвила вечеря. Все едно в Лондон нямат
телефони. Гостенка... скъпа гостенка... Знам я аз... Женен мъж, с
авторитет, с дете... Прасе. Нам каква си била, нам коя била... Аз
може да съм всичко, ама чучело няма да стана и по-скоро ще си
избода очите да не гледам и да се червя пред хората... Той само
да дойде! Само да...

217
 Лукреция. Жана, ако е за червене, мене питаш ли ме? Дето съм
го отгледала... Питаш ли ме какво ми коства?! (Плаче.) Целият
този циркаджилък. Да ме разпитват разни квартални дропли...
питаш ли ме как ям, как спя?
Мецан. Стига сте се вайкали! Нека обмислим отново цялата
история! Каква е гаранцията, че са ви казали истината?
Жана. Алберт няма да лъже. Той ми е брат. Алберт може да се
е държал всякак, но мене той не ме е лъгал и щом казва (Крещи.)
нещо, то значи го е видял. (Смях.) Ти, Мецане си наивен човек.
Мислиш си, че ей така ще седне да говори Алберт наизуст. Че
нали ги е следил там... по концерти, коктейли, приеми... Нали
оная не го е пускала, ако не и в тоалетната да му го е държала.
Как Алберт ще тръгне, мислиш, да съчинява разни
пикантерийки... все едно няма той работа до уши в това
министерство... ох, Мецане, Мецане... Ай не ме разсмивай сега!
Лукреция. Ти, Жана, овика целия свят, а Виолин още го няма и
не е редно някак зад гърба му да...
Жана (крещи). Не е ли редно? А? Не е?... Не било редно... А
редно ли е да я обръща оная от креват на креват? Да ѝ купува
колиета и по ресторантите валсове? Редно ли е, ма?
Лукреция. А-а-а, не така! Така на мене, не!
Жана. Редно ли е едно писмо да не изпрати на жена си цял
месец? Айде остави писмото, да не го надценяваме, един телефон
да не вдигне??? Как сте, що сте?... Потрошил толкова милиона,
не знам, да се халосват по Малдивските острови, а не може една
картичка на Здравка да изпрати за имения ден. Не било редно...
ай сиктир...
Лукреция. Култура ти липсва на тебе, колкото и пари да имаш,
не можеш да си я купиш. Култура! Култура!
Мецан. Я да престанете, че заприличахме не на аристократи,
ами на чергари!
Жана. Колкото до културата, то се вижда кой как си е
възпитал детето... Виж я Здравка!... Не е мръднала от къщи,
всичко на нейните плещи. Тя няма ли право да си поживее? Ама.
Ама е културна и знае кои са ѝ задълженията. Дума не е обелила.

218
Търпи и чака.
Лукреция. Виолин има кариера... не може той да се клъопне на
канапето. Цяла Европа го слуша.
Жана. Кариера има той из бардаците. (Жана започва да къса
фотографии от годежа и сватбата на Виолин и Здравка, както
и да троши подаръци и сувенири.)
Лукреция. А така, късай спомените! Късай ги! То се вижда
колко пари струвате.
Янко (на Жана). Какво правиш, ма?
Жана. Ай мълчи и ти там... пундъо!
Лукреция (съблича си горната дреха). Скъсай, съдери и това!
Всичко унищожи! Дано да не се е случвало. Давай, давай.
Жана. Едно момиче имам, няма да го оставя да се зачерни.
Мецан. Чакайте! Жана, спри! Не със сила...
Жана (удря го с ютията). Чаках аз достатъчно... Отдръпни се,
мизерник. (Удря го.)
Лукреция. Помощ, ще ни убият!
Мецан. Добре съм, не викай!
Янко. Жана... Жана!
Жана. Какво, бе? Кажи! Какво? Кажи нещо, бе! А? Янко!
Кажи, да те видим!
Янко. А бе... изпусна се детето...
Жана (иронично). Така ли-и-и? И сега какво ще правим? А,
Яне? Пак Жана, нали? Че кой друг? Жана, естествено...
Янко... Ами... виж...
Лукреция (към Жана). Свато, какво ти е виновно детето? Дай
го, Янко! (Взема бебето.) Ела на баба... (То плаче.)... шш-ш-ихт...
Жана (през прозореца). А-а-а-а, елате, хора, да видите, че аз не
мога да повярвам на очите си. Тя да му смени пеленките. Ох,
доживях и аз... Ох, леле-мале... (Влиза Здравка с коса навита на
ролки.)
Здравка. Майко, какво сте се развикали? Ще станем за срам на
квартала.
Жана. Ела, Здравче, да видиш осмото чудо! Ела да видиш
свекърва си с детето на ръце... Ох, ще умра аз... (Чупи картината
или часовник от стената.)
Янко (като я задържа). Няма да беснееш, щото до гуша ми

219
дойде... Няма да ти търпя золумите!
Жана (удря го). Къде си тръгнал и ти бе... меланхолична
душице? И ти ли си с тях, а? Искате да ви е мирно и тихо?
Мецан. Жана, искаме яснота и разбирателство.
Жана. Ето... добре... спирам да говоря. Но ще подпаля
мълчешком цялата къща, да се свърши веднъж за винаги. (Взема
бутилка с газ и започва да полива.)
Лукреция. Дръжте я, бе!... Здравче, извикай Събин!
Здравка. Той е в тоалетната...
Мецан. Остави газта. Жана, бъди разумна!
Жана. Бях аз разумна едно време... Стига разум! Свърши се.
(Влиза Рейнолд с хляб и букетче.)
Рейнолд. Добър дееен. Здравче, къде си, деде?
Здравка. Кажи, дедо!
Рейнолд. Това букетче е за тебе, деде. Заповядай!
Здравка. А е... дедо, ти... Благодаря.
Рейнолд. Мале... Чистите ли?
Жана. Татко, дай кибрит!
Рейнолд (търси). Ей сега...
Всички. Не, Рейнолд! Недей, за Бога!
Събин (появява се по долни гащи с пожарогасител). Майко!
Опиках къщата зарази вас.
Рейнолд. Какво се случва тука?
Жана. Татко, поне ти бъди с мене! Поне ти...
Лукреция (на Рейнолд). Иска да пали апартамента.
Рейнолд. Аз за тоя апартамент си продадох къщата и
последните си пари дадох, за да има къде семейно гнездо да
свиете. Да се радвам на внуци и правнуци... Майка ти, Жана, Бог
да я прости, не можа да ви се порадва, аз пък доживях. И за
какво? За какво? Да видя тази вандалщина, тая съсипия...
озверелите очи... И то ти, Жана... Как ти даде сърце? Само за себе
си ли мислиш ?
Жана. Не за себе си, ами за внучката ти мисля. Че мъжът ѝ,
освен дето никакъв го няма, а на всичкото отгоре ще докарва тая
вечер и любовницата си. За това мисля.
Рейнолд (немощен). Какво говориш? Верно ли е, Здравче?
Здравка. Аз за първи път чувам... Майко... и всички тука...

220
Какво криете?
Мецан. Още нищо не е сигурно...
Лукреция. Като дойде Виолин, всичко ще се изясни.
Здравка. Какво за Виолин? Какво да се изясни? Майко? На
идиотка ли ме правите?
Янко. Дъще, чичо ти Алберт е наблюдавал Виолин в
чужбина...
Здравка. Е, и...?
Жана. И е видял работи, дето ще ти окапе косата барабар с
ролките.
Здравка. И какво е видял?
Жана. През всичкото време с оная Донатела. Уж колеги, уж по
работа, а все под ръка... В ресторантите на една маса... След туй
под ръка... досещай се...
Лукреция. Това са пълни измишльотини.
Мецан. Вие тука... не мога да разбера изкукуригахте ли, бе? А
бе, кой е тоя Алберт, да го таковам и министъра и в чудото, че
каквото каже, трябва като чиста монета да се приема?... Ти,
Жана, например сети ли се доказателства да поискаш? Или
вярваш... ей така... Че това не е шега работа! Това е семейство...
Ами че Алберт утре може да ти каже, че Рейнолд се е оженил, ти
ще му повярваш ли? Недейте така, моля ви се!
Здравка (смях). Знаех си... Разбира се... толкова време не се
обади. Какво друго може да е... Да-а-а... Е, не съм имала късмет.
Събин. Мисля, че...
Здравка. Мълчи, Събине! Не искам утешител!
Събин. Все пак телефона...
Жана. Какво телефона? (Вдига слушалката.) Прави ли та-та-
та? Прави. Значи работи. Какво телефона? (Пие хапчета.)
Събин. Телефона...
Янко. Събине, стига! Стига!!!
Рейнолд. Детенцето плаче...
Лукреция. Наакало се е.
Жана. Дай го тука! (Поема детето.) Ела, мойто момче, че
току- виж те изтървали на глава.
Лукреция (скача и налита). Слушай, проклетио... няма да
спекулираш с детето! То е на всички... Няма да си развяваш

221
байрака, че ето го ножът... Ще те заколя и въобще не ми трепва
окото!
Жана. Това да не ти е оперетата, ма! Така се колело то.
Пръдла. Айде, коли! (Оставя детето в Рейнолд.) А! Коли, де! Да
те видя колко си ербап? Убий ме, де!
Лукреция (пуска ножа). Мецане, защо на нас?... Не съм лош
човек. Как ни дойде това до главата?
Здравка. Майко, ти защо не си ми казала досега?
Жана. За твое добро. Мислех, че ще се размине някак си.
Здравка. Татко, и ти ли?
Янко. Майка ти ме настрои. Тя разговаряла с Алберт... Тя
знаеше най-добре.
Дълго мълчание.
Здравка (в устрем). РАЗВОД.
Всички, без Жана. Чакай!
Здравка. Развеждам се, ако ще и Айфеловата кула да падне!
Лукреция. Има изход, само...
Здравка (събира багаж). Край!... Край!
Мецан. А детето?
Здравка. Детето му го оставям, да види какво е да си майка.
Лукреция (към Жана). Браво, а така... и детето зарежете!
Всичко зарежете!
Рейнолд. Най-добре аз да ви зарежа (Скача с пистолет на
слепоочието.) Няма да се живее така. Да се срамувам от погледа
на хората в очите... (Никой не му обръща внимание.)
Рейнолд (насочва пистолета към бедрото си). По-добре
сакат, но жив. (Натиска спусъка, няма изстрел.)
Янко. Тъсте ... (Взема пистолета.) Ти... и ти ли полудя...
Какво искаш? В затвора ли да вляза? Що ме правите на маймуна
вие мене? Все едно аз не мога да реша да се махна оттука.
Здравка. Ето халката. Ето и свидетелството. Сбогом, Изумруд,
ще мисля за теб.
Жана. Къде отиваш?
Здравка. Накъдето ми видят очите.
Лукреция (патетично). И какво, Здравче? Без майчица ли ще
израсне Изумруд? Без топла !!!!! и нежна милувка? Замисли ли
се, преди да хукнеш? Какво е виновно това беззащитно същество,

222
че да бъде изоставено? (Взема детето.) Виж го за последно!
Нима ще заспиваш без тези очи, без тези ръчички? Нима ще се
събуждаш без мъжкия му глас, а? То е плът от плътта ти, кръв от
кръвта ти... Виолин може да е сторил всичко, но нима Изумруд
заслужава трагична участ? Ти... не... си... такава... Ти не си...
безсърдечна, защото в очите ти все още виждам любов към тази
рожба...
Здравка. Сбогом!

Излиза с багажа. Никой нищо не предприема. Звъни се. Събин

отваря, Здравка
влиза и взема Изумруд.

Здравка. Милият ми Изумруд... как бих могла? Как? (Изумруд

реве.) Няма, няма, майче! Тук съм, при тебе, малко мое. Винаги
ще съм с теб. (Ридае горчиво и му пее.)
Рейнолд. Майката си е майка. Никой не трябва да я съди.
Вчера едно ей такова мъничко котенце излязло там на улицата...
Ама беззащитно... беззащитно. Като нищо на няколко пъти да го
сгази я кола, я камион, я някой велосипедист. И то не помръдва...
Легнало така на слънце, пече си коремчето и зяпа. Викам си -
бре, интересна работа - това коте да не му има нещо, че така
лежи и не мърда. И отивам аз, чесах го, галих го, а то... като
извади едни зъбки - същински топлийки, и вижте какво ми
направи пръстите! Така ли - викам му, - чакай да видиш ти кой е
по-дявол? И му дадох ето тази топчица... Значи, като се заигра
онова котенце... ей тъй хвърчеше - пиу-пиу, от единия край до
другия. Не можеш го види. Пиу-пиу из едни локви, цялото стана
в кал. Сума народ се събра. И дойде майка му на котенцето и то -
хоп- хоп - след нея. Та мисълта ми беше, ето и котката, и тя
майка.

Дълго мълчание.

Жана. А-а-а... татко, я вече да си изпиеш лекарствата!

Янко. Събине, остави го тоя пожарогасител, бе! Половин час
вече го държиш.

223
 Жана. Остави го бе, майко!
Лукреция. Май не чува...
Мецан (показва му). Събине, пожарогасителя остави! Да,
пожарогасителя не го дръж така! Няма нужда от него. Остави го!
Долу на земята го постави!
Събин. Аз... аз... исках ... относно...
Здравка. Искам да се изкъпя, Виолин скоро ще дойде.
Събин. Д-д-д...
Лукреция. Събин иска нещо да каже...
Жана (на Събин). Какво, майко?
Събин. Д-д-д...
Янко. Какво, бе? Ей...
Мецан. Да му казваме думи и той, ако отгатне, ще кимне, че е
разбрал.
Жана. Ох, сега пък какво се промени бе, маме?
Лукреция. Дядо ти ли нещо?
Здравка. Днес?
Янко. Диня?
Лукреция. Древността...
Рейнолд. Долапа?
Янко. Дограмата?
Здравка. Детето ли?
Жана. Целият се изчерви.
Янко. Притеснява се.
Лукреция. Да го пусне долу тоя пожарогасител!
Събин енергично кима.
Мецан. А, нещо отгатнахме.
Янко. Пожарогасителят?
Жана. А бе, Янко, не виждаш ли, че на “д” запецва той? На
“д”.
Мецан. Луси, повтори какво каза!
Лукреция. Каза да го пусне долу... (Събин кима)
Всички. А-а-а... Нещо за долу иска да каже. И какво долу бе,
Събине?
Събин. Долу му падна на Изумруд шапчита...
Жана. Каква шапчита пък сега?
Лукреция. Иска да каже “шапчицата”, нали, Събине?

224
 Събин. Д-д-д...
Янко. Да ли, бе?
Събин. Д-д-д...
Мецан. Кимни, бе! (Събин кима.)
Всички. Е-е-е-е, разгеле...
Жана. Колко е часът?
Мецан. 21:00
Жана. Скоро ще пристигнат.
Лукреция. Жана, Янко, Мецане, Здравче и ти, скъпи Рейнолд,
чуйте ме! Нека загърбим лошото между нас! Да пооправим тука,
все едно нищо не е имало, и да ги посрещнем обединени в
нещастието! Така ще видят тотален отпор. Нашата правда е
силна, щом сме заедно. Знаем, всеки го боли, но достойнство
трябва да има. Да не показваме слабости! Ще се облечем, ще
приготвим масата и ще покажем превъзходство, сила. Нека не
позволяваме да ни се надсмеят! Съгласни ли сте?
Янко. Харесва ми. Те сами ще си кажат всичко.
Мецан. Аз съм съгласен. Трябва да видят насреща си
характери. Жана. Ще видят те... много хубаво ще видят. Айде!
Запяват заедно песен, привеждайки в ред помещението. На
вратата се звъни.
Съби отива да отвори. Влизат тържествено Виолин и
Донатела с цигулките си. Виолин носи голям букет, а Донатела
малък подарък.
Виолин. Добър вечер... Скъпа, ела тук! (Прегръща Здравка.)
Най- после. Донатела, това са моите родители... Жена ми,
Здравка, нейните родители... дедо ми Рейнолд, Събин, брат на
жена ми, а това... е, я да видим кой е това? (Вдига на ръце
Изумруд.)... Изумруд ли е това? Ах, на татко момъкът. (Към
всички.) Това е Донатела, моя колежка от Лондонския
симфоничен оркестър.
Донатела. Много ми е приятно. (Пауза.)
Жана. Е, хайде, разполагайте се... Нещо загряващо? (Сядат на
масата.)
Донатела. Уиски.
Жана. Уиски, значи?
Донатела. Разбира се.

225
 Жана. А-ха.
Янко. Аз ще налея. То май всички сме на...
Лукреция. Уискито си е уиски... Как е времето в Лондон?
Донатела. Чудесно е. (Янко налива уиски.)
Рейнолд. Там, доколкото съм информиран, обикновено
преобладава дъждовно и мъгливо време...
Донатела. Да, така е, но...
Мецан. Вие от кога сте там?
Донатела. От шест години.
Лукреция. Коя цигулка свирите?
Донатела. Първа цигулка.
Всички. Първа? Браво!
Жана. А нещо друго ще желаете ли засега?
Донатела. Нищо друго, освен да се наслаждавам на приятната
компания. Няма нищо по-хубаво от интелигентни и усмихнати
лица.
Събин. Да пусна ли някаква музика, или ще предпочетем
тишината? (Мълчание.)
Всички. Айде тишината. Нали доскоро слушахме Виолин.
Събин. И все пак, Брамс?
Донатела. Интригуващо... По това време на деня.
Лукреция. И аз харесвам Брамс, но сега не е ли късно за
Брамс?
Донатела. Да оставим за утре.
Събин. Вижте, Донатела, имам автограф от Клаудио Абадо.
Донатела. Аз имам от всички по-известни диригенти.
Лукреция. Е, Вие сте там... на пъпа на... това... То няма как да
нямате...
Янко. Там където е тя, и да не искаш автограф, пак ще ти
дадат. Ей така, от уважение...
Донатела. Не е чак така... на мен например...
Мецан. Не е чак така! Големите творци са затворени, потънали
в себе си хора. Те няма да тръгнат ей така, да си губят времето.
(На Донатела.) Така ли е? Не съм ли точен?
Донатела ... Е... Да, разбира се.
Мецан. Наздраве! (Чукат се и пият.)
Събин (рязко). Донатела, обичам те... Толкова дълго се

226
крихме... Не искам да живея без теб.
Жана. Съби...
Събин. Донатела, защо мълчиш?!?!
Донатела. Ще ми се пръсне сърцето... Какво пък, защо да
отлагаме? (Гордо.) Да... Ние със Събин се обичаме. (Плаче и се
смее.)
Виолин. Донатела?
Жана. Развратници...
Янко. Виолине, ти чакай сега! Събине, превъртя ли нещо, бе?
Че вие с Донатела току-що се запознахте?
Събин. Ние поддържаме връзка вече 6 месеца...
Донатела. Крихме се, защото аз съм в процес на развод.
Жана. Е, браво! Браво! И парясница си имаме.
Донатела. Моля, какво казахте?
Жана. Като те прасна с черпака, ще видиш какво съм казала!
Донатела. Нещо не разбирам.
Виолин. Майко, какво ти дава право да се държиш така?
Здравка. Виолин, що се правиш на ударен, бе? А? Алберт ви е
наблюдавал двамата с Донатела как сте се натискали по
хотелите. Майка всичко знае. Как може да си толкова нагъл?
Събин. Това са лъжи. Едни лоши лъжи...
Мецан. Виолине... Тихо, Съби!... Сине, ти знаеш, че аз един
път кипвам... (Надига се.)
Лукреция. Дайте с добро!
Жана. С добро ли? Ето до къде я докарахме с добро.
Рейнолд. Не викайте бе, хора! Да изслушаме всяка една от
страните!
Жана. Омръзна ми на мене да слушам.
Донатела. Обичам Събин и искам да стана негова жена... Но
това, което ви е казал Алберт, е вярно... Виолин и аз
флиртувахме.
Жана. Ти срам нямаш ли, ма? Един мъж не ти ли стига?
Виолин. Майко, майко, майко!... Престани с тези драми, че ще
изкипя! Донатела има какво да каже...
Донатела. Аз... Аз помолих Виолин да флиртуваме, за да
ускоря развода си... За да дам достатъчно аргументи пред съда,
че имам любовник, и то известен. Това беше театър. Само една

227
инсценировка. Събине, ти знаеше...
Янко (на Събин). Що не каза, бе?
Събин. Кога да кажа? Кога? Вие тука не спряхте да крещите.
Майка щеше да запали къщата, дядо тръгна да се самоубива,
сестра ми “Развод”, та “Развод”... кога да кажа? Все ме оставяте
настрани, и после - Събин виновен. Все Събин ви е на мушката.
(Ридае.) Знаете ли колко се измъчих... и там с тоя
пожарогасител... “пусни го” че “пусни”! Е, разбрах... това ли е
най-важното. Само ме разигравате.
Лукреция. Никой не е искал да те разиграва, моето момче. Ние
от грижа го правим.
Донатела. Не знаех за тези му терзания...
Събин. Те са отскоро... Не исках да те натоварвам.
Рейнолд. Да се поразходим!
Жана. Татко, що не изчакаме малко? Виж каква се забърка...
Рейнолд. Като се разходим, и ще видите как ще ви светне.
Едно време дядо ми, лека му пръст, случеше ли се нещо такова, и
веднага излизаше сред полето... Тръгне и ходи, ходи, пипа
земята, тревата... гледа птиците, сърните, зайците. Пийваше си от
едно шишенце червено вино. След няколко часа се връща -
лицето му грейнало, мокро от росата, шегува се и ние всички, без
да искаме, и ние се развеселявахме.
Здравка. Дядо, къде ще се разхождаме? Тука в квартала само
това чакат. Има да ни одумват, докато сме живи.
Донатела. Не бъдете с предразсъдъци! Правете каквото ви се
прави, а то, обществото, винаги ще приказва.
Мецан. Така е. Ако си стоиш вкъщи, ще те коментират защо не
излизаш, ако обикаляш навън, защо обикаляш...
Лукреция. Някой, като иска да върже кусур, все ще намери за
какво.
Рейнолд. Точно така.
Мецан. Бе, нека сме като европейците, бе! А, Донатела? Какво
сме тръгнали да се съобразяваме с тези еснафи тука...
Янко. И аз така мисля.
Виолин. Браво, татко!
Жана. А вечерята?
Янко. Майната ѝ на вечерята.

228
 Лукреция. Ние сме над тия неща. Нали, Вио?
Донатела. Аз обаче съм малко гладна...
Всички. Ама така кажи! Тука за това е сложено.
Янко. Я да хапнем, пък после ще се разхождаме.
Здравка. После ще заспим.
Донатела. Няма да заспим, защото такова нещо ще ви разкажа,
че ще се ококорите като ония яйца там...
Всички. Какво?
Донатела. Нека е тайна! Нека остана още малко загадъчна!
(Всички се смеят и я потупват.)
Янко. Събин, и той е музикален. Я, татко, изпей “Набуко”.
Здравка. Тате, ай да не е сега.
Жана. Защо? Има си дарба момчето, нека я покаже!
Донатела. То и аз не съм го чувала да пее.
Янко. Съби само при специални поводи. Айде, татко!
Лукреция. Аз ще акомпанирам.
Рейнолд. Аз предлагам само Донатела да му акомпанира.
Всички. Чудесно. Двамата влюбени в “Набуко” от Джузепе
Верди.
Всички освен Събин и Донатела се настаняват удобно.
Двамата след кратка договорка заемат сценични пози.
Здравка. Чакайте! Виолине, дай детето! Снимай с камерата
всичко. Днес е особен ден. (Виолин изважда люлка видеокамера,
слага я на статив.)
Виолин. Готово.
Здравка. Камера?
Виолин. Работи.
Здравка. Начало!
Събин и Донатела започват, като с времето се включват и
останалите. След
финала се поздравяват.
Лукреция. Ми ние направо да ходим всичките в Лондон. Я
гледай какъв състав сме!
Мецан. Хайде, наздраве! (Чукат се и започват да вечерят.)
Жана. Значи, Виолине, такава била цялата работа? Артистични
номера.
Донатела. И в живота се налага.

229
 Янко. А ние тук щяхме да се изтрепем. (Смях.)
Донатела. Защо?
Янко. Защо ли? Ами защото Жана човек убива заради Здравка.
Като се разбесня тука, четирима мъже не можем да я удържим.
Мецан. Не бяхме четирима, ами двама. Рейнолд дойде накрая,
а Събин не пусна пожарогасителя сума време.
Лукреция. Здравка пък като отсече “РАЗВОД”, и край.
Виолин. Сериозно?
Лукреция. Ама не издържа сърцето и се върна. (На Здравка.)
Нали, лельо?
Здравка. Че къде ще ходя. (Смеят се.)
Жана. Татко, а да ти кажа ли ти какво се опита да направиш?
Рейнолд. Стига, достатъчно! Аз съм човек на възраст.
Янко. А бе човек на възраст, обаче заглеждаш съседките в
квартала.
Рейнолд. Е...
Жана. Татко, вярно ли е?
Рейнолд се смее, после всички го потупват.
Донатела. Много е вкусно... Бях ги забравила тези гозби.
Жана. Яж, яж, хубаво си хапни! После ще ти дам и рецептите.
Янко. Да му готвиш на Събин.
Мецан. Пийте от виното, де!
Лукреция. Собствено производство.
Виолин. Разкошно е, татко.
Мецан. Знам, тате, знам... Такова вино, където щеш ходи, няма
да намериш.
Лукреция. Даже...
Мецан. Даже и в “Шератон” няма такова вино. Наздраве!
Донатела. Я да го опитам.
Янко. Събине, налей на гостенката!
Донатела. Благодаря... (Пие.) Е-е-е-е това е несравнимо. Тази
гъстота... и един особен аромат на...
Мецан. А сега!
Донатела. На... портокал, ако не се лъжа?
Всички ръкопляскат и викат “Браво”.
Донатела. Ние със Събин заминаваме тези дни за Англия.
Преди месец той спечели стипендия за асистент в

230
обсерваторията... Ще се оженим и ще работим в Лондон. (Дълго
онемяване.)
Жана. Така ли? Гледай ти новина.
Янко. Наистина изненада.
Лукреция. Браво, много хубаво!
Жана. Ние Събин много си го обичаме...
Донатела. Знам. Той ми е разказвал за живота тук... но аз също
Ще го обичам.
Янко. Събине, ще се обаждаш, нали, тате?
Събин. Да, татко... редовно
Жана. Ела да те целуна, на майка момчето!
Здравка. Есен е... Да послушаме дядо Рейнолд и да се
поразходим! Изумруд, ти какво ще кажеш? (Смеят се.)
Жана. Че какво да каже Изумруд? Изумруд по цял ден е на
затворено.
Янко. Ако можеше да ходи, вече отдавна да е изтичал.
Лукреция. И това ще стане.
Мецан. Дано да сме живи да го дочакаме и тоя ден!
Виолин. Прекрасна вечеря, точно каквато ти поръчах.
Жана. А бе и ши си един... (Щипе го.)
Здравка. Е, ами да се приготвяме полека-лека за разходката.
Донатела. Аз ще си взема един душ набързо...
Всички. Разбира се... Как иначе... Няма мръсна да ходите... Не
набързо, ако искаш и бавно!
Лукреция. Ние тука ще ви чакаме.
Мецан. Ще гледаме един филм...
Жана. Комедиен. Английски...
Янко. Айде, не ги занимавайте с глупости сега. (Към
младите.) Оправяйте се, оправяйте се!
Събин. Дядо, нали и ти ще дойдеш?
Рейнолд. Боли ме нещо кракът.
Здравка. Лъжеш, дядо. Хайде, ела!
Донатела. Елате, скъпи Рейнолд! Времето е чудесно. Хайде!
Рейнолд. Аз съм лесен. Само чадъра не мога да се сетя къде го
сложих последния път...
Събин, Донатела, Виолин, Здравка и Рейнолд излизат. Жана
включва телевизора и сяда до Лукреция, Мецан и Янко. Бебето

231
Изумруд спи. Комедийният филм е започнал. От екрана се чуват
взривове от смях.
Янко. Жана, какво има?
Жана. Нищо няма.
Янко. Плачеш ли?
Жана. Глупости...
Янко. Я се обърни! Обърни се! Погледни ме, де!
Жана. Янко, моля те!
Янко. Жана! Жана!
Лукреция. А бе, Янко, остави я на мира! Тя си го преживява.
Мецан (на Лукреция). И ти ли плачеш?
Лукреция. Що да не плача? Да не съм от камък?
Мецан. Айде и Янко... Хубава работа. Всички ревнахте.
Недейте така бе, хора! Да не мислите, че на мене не ми се реве.
Янко. Ами какво се спираш? Поплачи си!
Жана. Добре че случихме комедия... Няма как да ни чуят.
Лукреция. Ние тихо си плачем.
Янко. А ако влязат?
Лукреция. Ще се преструваме, че ревем от смях.
Мецан. Я си вземете по една чаша, уж че пием вино!
Жана. Сега да ревне това бебе, ама не ще.
Янко. Идват, идват, стегнете се!
Лукреция. Мецане, гримът ми размазан ли е?
Мецан. Добре си...
Жана. Айде, смейте се сега!
Влизат младите и Рейнолд, облечени за разходка. Всички са в
приповдигнато настроение.
Здравка. Вижте дядо какво букетче ми подари одеве! Ей така
ще си го нося на кръста. А? Как съм? Или не, Донатела, по-добре
го вземи ти! На тебе истински ще подхожда. Събине, какво ще
кажеш?
Събин. Същинска нимфа...
Здравка. Ела, на мама момчето! Хоп! Я виж кой е това, мамо?
Кой? Татко. Това е татко.
Виолин. Тръгваме. Ще ви покажа един маршрут.
Донатела. Аз съм готова.
Събин. Чакайте! Щях да забравя фотоапарата!

232
Здравка. Виолине, вземи камерата!
Виолин. Взех я.
Донатела. Здравей есен... Довиждане.
Лукреция. Довиждане.
Мецан. Довиждане.
Янко. И умната!
Жана. Приятна разходка! Кой ще пие кафе?
Мецан. Да изпушим по цигара.
Янко. Имам специални за случая.
Лукреция. О-о-о, какви са фамозни!
Янко. Френски.
Палят, пушат и пият кафе.
Жана. Така ми се спи... (Смеят се.) … с Янко.

КРАЙ

27 септември 1998 г.
Топъл есенен ден
София

233
 ЖИВОТ И ЗДРАВЕ
/Комедия/

Действащи лица
Койчо, лекар, 37 г.
Агнеса, учителка, 26 г.
Джеймс, предприемач, 63 г.
Маргиола, музикант, 60 г.
Тодор, инженер, 65 г.
Райна, плетачка, 59 г.
Моню, художник, 30 г.
Ребека, дизайнер, 32 г.
Зарко, бивш спортист, 40 г.
Спаска, фризьорка, 44 г.
Григор, шофьор, 55 г.
Трънка, счетоводител, 51 г.
Найко, свещеник, бодър човек, 63 г.
Бисер, син на Койчо и Агнеса

В хода на действието стават ясни роднинските и други

отношения между персонажите.

Място на действието - дворът на къщата на Койчо и Агнеса.

Топъл есенен ден. Насред двора са разпънати няколко маси.
Виждат се и приготвените по места чаши за кафе. Влизат
Агнеса и отец Найко.

Агнеса. Ето го и нашият любим двор.

Найко. Да. Подреденичко. Животни?
Агнеса. Нямаме още.
Найко. Нямате ли кученце?
Агнеса. Още не, нали сме пресни-пресни?
Найко. Пък ще си вземете едно кученца по-нанататък. Едно
малко паленце.
Агнеса. Живот и здраве, ако е рекъл Господ.
Найко. Кученцата пазят от малки още. Лаят.

234
 Агнеса. Ето тук е вашето място. Удобно ли е?
Найко. Много е добре. Покосили сте тревицата.
Агнеса. Да.
Найко. Да играят дечицата. Нека играят. Нека да са весели.
Нали са деца?
Агнеса. Да.
Найко. Колко е часът?
Агнеса. Наближава 8 часа. Скоро ще запристигат.
Найко. Май че подраних аз, ама ще ме извините. Подраних аз.
Подраних ли?
Агнеса. Нямайте грижа!
Найко. Пък е толкова приятно, че ще му цапна едно кафенце.
А?
Агнеса. Разполагайте се свободно, аз ще ви оставя, че всичко
мене чака.
Найко. Вършете си работата, а аз тук ще му цапна от това
хубаво кафенце. Я, колко е приятно тука! И птички, и въздух и
всичко!
Агнеса. До скоро! (Излиза.)
Найко (изважда требник, нещо си преговаря и брои на глас).
1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11 и аз... точно дванайсет човека. (Влиза
Койчо.)
Койчо. Отче, добре сте дошъл!
Найко. А, Койчо, и ти си тука вече! Не те видях, като влизах
одеве?
Койчо. Бях до тоалетната.
Найко. А така, хубаво. Как мина там?
Койчо. Нормално.
Найко. Честито! Ела да те стисна! Ела! Ех, Койчо, и ти вече си
баща. И ти вече не си оня Койчо. Я се виж - баща. Браво, време
беше. Точно си си на възрастта. А?
Койчо. Да. Пийнете си отче!
Найко. Благодаря, вече цапнах едно кафенце за отскок.
Койчо. Да сте жив и здрав, че толкоз пъти така се отзовавате!
Найко. Сега, Койчо, искам да те стисна още веднъж, че после,
като дойдат хората, ще ми е неудобно! Дай да те стисна! А така.
Кажи сега за рожбицата!

235
 Койчо. Мъжка е. Мъжка рожба.
Найко. Хубава работа си свършил. И как ще го именувате?
Койчо. Още не сме решили.
Найко. Как така?
Койчо. Ами...
Найко. И кога ще стане тая работа?
Койчо. Днеска трябва да стане. (Агнеса вика отвън.) Някой
дой. де... Ще ида да видя. (Найко остава сам.)
Найко. А така... а така - тичай като жребче. През есента
листата падат от дърветата. И ако не духне вятър, остават си
така. И щом завали дъжд и ги намокри, те начеват своето
разложение около ствола. И тъй с хода на времето съвсем
започват да се разтварят в почвата под тях, като по този начин
отдават полезните си вещества на корените. След туй с
настъпването на пролетта се вижда, че вече са изчезнали съвсем
и са се преобразували в живителна храна за онова, същото дърво,
което ги е родило и от което са паднали. Ето как по тоя начин се
вижда какво е кръговрат и какво нещо е природата, че ни показва
как едно нещо може да ражда и да се храни с това, което ражда, и
така с хиляди години... И си мисля, не е ли същото и при човека.
Че майката и бащата създават сина, отглеждат го, остаряват, а
после той ги храни и се грижи за тях, ако са болни... Така че
здравето - и душевното, и анатомическото - с много основно
нещо в нашия живот.
Отвън се чува шум на автомобил. Влизат Тодор и Райна с
подарък Съпровождат ги Койчо и Агнеса.
Райна. А така, дойдохме и ние... А къде е бебенцето? Къде да
седнем? А? Агнеса? Къде сте сложили на баба внучето
ненагледно?
Агнеса. Заспало е горе. Не искам да го будя още.
Райна. Е хубаво, де! Да спи е хубаво.
Тодор. Тогаз по-тихо да се държим!
Агнеса. В никой случай! То си спи дълбоко.
Тодор. Така ли? Е, ми добре... Щом спи дълбоко, значи здраво
ще е.
Койчо. Това е отец Найко. Той ще извърши обреда.
Райна. Приятно ми е, бабата. Вече и баби станахме и няма как,

236
ще му се радваме. Баби ли, майки ли, любовта все си е любов.
Така ли е, отче Найко?
Найко. Така е. Животът ни подмята, без да ни пита. Днеска е
едно, а утре какво ще е, не се знае.
Райна. А така, като истинска сентенция.
Тодор. Имам честта, Тодор - бащата на Койчо.
Найко. Познавам Койчо откак съжителстват тука и го давам
като пример за всичко. Ще живеете - казвам - като Койчо. Койчо,
където стъпне, с добро го изпращат. Нали?
Тодор. Щом казвате...
Найко. А, Койчо? Ти си скромен. Знам те аз. Но за добрия
човек трябва да се говори! Вие опитахте ли кафенцето?
Тодор. Дойдохме с колата.
Райна. Дойдохме с автомобил.
Тодор. Аз вече казах на отеца.
Райна. Да.
Найко. Аз обаче цапнах няколко. (Всички се смеят.)
Райна. Е, тогава и ние да му цапнем, да се освежим! Я какво е
пекнало, пък не е горещина... Айде!
Агнеса. Само че вашите места са ей тука. Ние с Койчо сме
разпределили...
Тодор. Къде? Къде трябва да се настаним?
Койчо. Тука.
Райна. А, виж, Тодоре, имената ни написани... Така ли сте го
намислили?
Тодор. Сигурно си имат нещо на предвид.
Райна. А бе, всичко е с фасон.
Койчо. Ние сега ще ви оставим, че нали знаете как е в такива
моменти?
Райна. Знам, майче, ох, колко добре знам!!!
Тодор. Ние откъдето идваме, вие за натам отивате.
(Смях. Койчо и Агнеса излизат.)
Пауза.
Райна. Откога го чакахме това внуче... То ще ни е радостта.
Затова и малко сме се развълнували.
Тодор. Преди да се оженим, гледахме куче. Роко.
Найко. Кучето е хубаво нещо. И очите му очи, и е умно, и с

237
душа. Котка - не, куче - да. Много важно е въпреки всичко да се
съхрани мигът. И то колкото се може по-дълго! Тогава
разтегляме щастието, като че ли е от гума, и със сетни сили му се
наслаждаваме.
Райна. Как е вълнуващо да се опростяват сложните неща! А
вие, отче Найко, го умеете... Изчиствате мръсотията и блясва
жадувалото от окото пламъче.
Тодор. Отецът е духовен човек, не се заблуждава нито за
минута. Свободен и прям. Наздраве.
Найко. Наздраве (Пият.)
Райна. Отче, на колко сте години?
Найко. На 63.
Райна. Достойно - свеж сте като морков.
Тодор. Отче, не мислите ли, че според мен думите променят
човека? Че го представят някак мъгляво, как да се изразя,
далечно?
Райна. Тодоре, да не се задълбочаваме отсега!
Тодор. Сигурен съм, че с отеца можем да дискутираме
денонощно.
Райна. Той, отецът, си няма друга работа...
Тодор. На него точно това му е работата, да е при хората...
Райна. Аз пък ще ти кажа обратното. Хората трябва да ходят
при него, за да се изповядат и да търсят помощ и утеха. Така ли
е, отче Найко? Кажете! Права ли съм?
Найко. Права сте. (Тайно намига на Тодор.)
Райна. И друг път съм била права, но кой да го оцени?! Явно
вкъщи няма кой.
Тодор. Стига сме натоварвали отеца с лично ежедневие!
Райна. Отче, да сте жив и здрав! (Пият.)
Найко. Чувате ли птичките как пеят! Сякаш знаят по какъв
красив повод се събираме.
Райна. Птички са, но и те носят душици. Затуй пеят.
Тодор. Птичките изначало просто си пеят, не съм съгласен да
им приписваме нашите обстоятелства и възприятия. Да не
асоциираме излишно!
Райна. А като млад беше романтичен...
Тодор. Романтичното, както всичко друго, и то се променя с

238
времето. Други работи са ми романтични сега.
Райна. Какви например? Кажи, че ми е любопитно!
Тодор. Например, като гледам някаква хубава машина как
работи. Ставам друг. Успокоявам се. Силата, която излъчват
смазаните механизми... Точността, прецизността на
изработването на детайла. Шумът и топлината наоколо. Усещам
се сигурен, подреден, съсредоточен. Мисълта ми полита надалеч
със силата на машината. Ето това е...
Найко. И за каква машина точно може да се говори?
Тодор. За машината, наречена Карусел.
Райна. И каква е тя?
Тодор. Металообработваща машина, на която детайлите се
закрепват в основата, която се върти.
Райна. И къде е тук романтичното? Обясни ми, че се обринах!
Найко. Мисля, че Ви разбирам, Тодор. За вас по-скоро е важен
поводът, отправната точка към романтичното, а не чистата ѝ
форма.
Тодор. Отлично го формулирахте.
Райна. Каква примамлива тревици! Дали да не походя боса?
Найко. И на мен би ми дошло добре.

Отвън се чува някакво изстенване, което стряска всички и ги

кара да отидат в дъното на сцената. След известно време
влизат, придружавани от Койчо и Агнеса, Джеймс и Маргиола.
Маргиола леко понакуцва. Цялата група идва напред и се
разполага както намери за добре.

Маргиола. Аз съм си виновна... Като не си гледам в краката.

Тодор. Какво стана?
Райна. Нещо те ухапа ли бе, свате?
Джеймс. Не.
Найко. То тука няма какво да я уапи.
Джеймс. Не я ухапа нищо.
Райна. А какво стана? Тя ли извряска? Ний тука всичките си
помислихме, че някой умира.
Джеймс. Моля ви, още не сме се видели, и вие пак за умиране
говорите!

239
 Райна. Прощавам се.
Агнеса. Как си, майко? Я дай да го видя! Надува ли се!
Маргиола. Още не мога да преценя.
Найко. Не го чешете и не го разтривайте!
Джеймс. Вижте, просто е нужен покой! Да не се занимаваме
повече!
Без никой да забележи, са се появили кръстниците Григор и
Трънка. Те са с малък багаж, стоят и гледат.
Трънка. Чук-чук! Има ли някой тук?
Агнеса. Ох, Вие сте дошли! Простете ми! Тука стана една
малка неприятност.
Григор. Само да не е фатално?
Койчо. Нищо няма. (На всички.) Нашите кръстници.
Трънка. Какво е станало?
Агнеса. Майка ми си изкълчи глезена, докато слизаше от
колата.
Трънка. Лед. Сложете го целият да е в лед!
Маргиола. Все още не е започнал да се подува.
Григор. Тогава сте вън от опасност!
Джеймс. Никога не е имало опасност!
Агнеса. Мисля, че Ребека и Моню пристигнаха. Койчо, моля
те поеми ситуацията! (Излиза.)
Койчо. Е, да обърнем гръб на лошото! Разполагайте се! Тъсте
ето тези места са за вас. Кръстниците да заповядат тука!
Трънка. С места ли сме?
Койчо. Налага се.
Трънка. Като в театър, а?
Григор. Хубаво. Хубаво измислено. Да се знае кой кум, кой
сват, кой на булката брат.
Трънка. Виж, Григоре, ние сме съвсем до младите! Ето ги и
техните табелки!
Григор. Ами като няма друг начин, поне на табелки да сме с
тях.
Смях. Джеймс и Маргиола не се смеят.
Койчо. Има налято кафе. Обслужвайте се! А, как щях да
забравя. (Представя.) Григор и Трънка. А това са родителите ми
- Райна и Тодор, и родителите на Агнеса - Джеймс и Маргиола.

240
Отец Найко вече го знаете. Чувствайте се като у дома си! (Всички
казват “наздраве” и пият, с изключение на Джеймс и
Маргиола.) Ребека и Моню пристигнаха. (Излиза.)
Джеймс. Отче, вие какво мислите относно пътуването?
Найко. Аз рядко пътувам, но непрестанно мисля за една дълга
обиколка из Европа.
Пауза.
Джеймс. Не е лошо. Хорските характери се разгръщат най-
широко, когато пружината-време и колелото-пространство се
съюзят и ни завъртят.
Тодор. Така е.
Джеймс. Имаш ли огънче, свате?
Тодор. Не пуша, но винаги нося. (Запалва му цигарата.)
Джеймс. Браво. Практик.
Райна. Тъсте, ти колко ги навъртя годинките?
Джеймс. 67.
Райна. А пък както те гледам, пушиш като комин. Не че ти се
меся де, ама просто ти се възхищавам на здравето. Иначе, така,
като изкачваш стълбите, задъхваш ли се? Ама сега се сещам, че
вие нямате стълби у вас... Понеже, така, от мене да го знаеш,
стълбите най-верно показват за дробовете. Ти, щом усетиш, че
трудно вече се изкачваш, да знаеш, че трябва някакви мерки да се
вземат, щом ей така начене да те стяга гръдната тука област,
имай предвид да намалиш тютюна и витамини почни,
гимнастика, колело, така, покарвай от време навреме, а бе
въобще при тебе е много специфично, защото не си спортувал и
може да ти дойде изневиделица. Значи да знаеш, ако начене
някакво схващане или изтръпване, значи е близо или не знам, ти,
като те гледам, имаш склонност към подпухване, но не е силно.
Та мисълта ми беше за кръвното налягане. По него ще разбереш
кога има опасност от криза. Тахикардията, неоросяване на
мозъка, ти сигурно затуй не пийваш? Добре правиш! Но недей
изключва и остър бъбречен отказ, суха дразнеща кашлица и
бронхит, ринит рядко, но тъканите отичат. Сега, относно
стомашно-чревния тракт внимавай, ако наченат повръщане,
разстройство, запек или безапетитие! Подцениш ли тия
симптоми, може и черва да преплетеш. Кожни промени

241
обикновено се явяват на алергична основа, екзантем, уртикария,
ангионефротична едема. Имах един познат, който го удари в
нервната система: най-напред взе уж слабо така главоболие,
уморяваше се бързо, замайваше се изведнъж, също депресии,
безсъние и ми разправяше как имал усещането, че го лазят
мравки. И крайниците му студени, равновесие трудно пазеше,
обърканост, шум в ушите и вече съвсем накрая не виждаше и си
спомням, че си купи едно ей такова куче за водач. Но не се
застояваше де, куцук-куцук, изминаваше по сто метра на ден.
Обаче накрая съвсем грохна, прегърби се, почна да се напикава,
косата му падна, залежа се, тъпкаха го там с морфин една
седмица, обаче те вътрешни рани, нямат оправяне, и оня, както
беше милионер, една сутрин каза “А” и умря. Така че недей да
подценяваш, ако ти са се появили някакви симптоми и си
направи едно обстойно изследване.
Джеймс. Ти, свато, с каква професия беше?
Райна. Плетачка съм, що?
Джеймс. Е, като си плетачка, що си не гледаш плетките, ами
си тръгнала да обясняваш неща, които нито разбираш, нито
някога ще разбереш?
Райна. А, хубава работа сега, аз за твое добро, пък ти ме
обиждаш. А така. И какво ще правим сега? То от тука нататъка
мене по-добре да ме няма. Щом по тоя начин ще си говорим.
Какво да си мисля вече, не знам... Тодоре, що мълчиш?
Тодор. А какво да кажа? А? Вие с Джеймс всеки път се караше
Какво искаш да кажа?!
Райна. Вземи страна, бе! Страна вземи поне!
Тодор. Ще взема аз таблата и ще те лупна по тиквата, дето
приказваш неща, за които никой не те пита!
Райна. Извинете ме всички. Ще отида да се освежа. (Излиза,
пауза.)
Тодор (на Джеймс) ...Свато, извинявай, ама и ти си виновен...
Щото колкото пъти се съберем, все ще намерите да се заядеше.
Маргиола. Май че се заоблачава.
Найко. И да завали, на хубаво ще е.
Маргиола. Размина ми се и този път. Още едно такова
изкълчване, и направо ще купуваме инвалидна количка.

242
 Джеймс. Приключихме по тоя въпрос. Какво става с Ребека и
Моню?
Найко. Сигурно се приготовляват.
Тодор. Те и наще закъсняват.
Джеймс. Никой не уважава вече точността. Поне заради
възрастта ни...
Чува се силен смях. Появяват се Ребека, Моню, Спаска, Зарко,
Койчо, Агнеса.
Всички са в приповдигнато настроение.
Тодор. Е, това вече не го очаквах, да се изсипете накуп. Изчака
ни се чакалото. Почнахме да оклюмваме.
Джеймс. Никой не е оклюмал. Престани да говориш глупости!
Ребека. Познайте какво се случи!
Джеймс. Какво? Нещо смешно трябва да е.
Тодор. Е ми щом се смеят, смешно ще да е...
Ребека. Блъснахме се.
Маргиола. Ау, кога това?
Ребека. Преди петнайсет минути.
Маргиола. И кои са тия простаци, бе? Кои са, да ги чумата
тръшне!
Спаска. Ние бяхме тия простаци. (Пауза, всеобщ смях.)
Маргиола. Оле-ле, простете ме, без да искам!
Тодор. Е, така пък не се бяхте срещали.
Зарко. То, дето има една приказка, да го бяхме гласили,
нямаше така да го нагласим.
Спаска. Значи смеем се ние сега, обаче като се издумкаха ония
ми ти ламарини, направо си се изпонасрахме.
Найко. Само едно ще ви кажа... Важното е, че сте живи и
здрава.
Агнеса. Точно така. Хайде сега заповядайте, да се видим като
хората! Койчо, давай!
Койчо. Обърнете внимание на табелките. Всеки е с указано
място. А така. Сядайте!
Всички са седнали и се гледат. От дъното бързо идва Райна.
Райна. Какво се е случило? Гледам колите смачкани.
Спаска. Блъснахме се на кръстовището.
Райна. А така, ние с Тодор също сме се удряли там.

243
 Найко. Нова кола се купува, човешки живот - не.
Джеймс. Нека все пак не забравяме, че днес празнуваме един
нов човешки живот!
Зарко. Хубаво го каза, тъсте. То нащо вече се е видяло, ами да
мислим за новото в живота! Някой от вас дава ли си сметка какво
става сега? Едва ли. Бих ви запитал колко пъти в годината се
случва кръщене и от тази позиция на роднини ние не трябва ли
да сме не само щастливи, но и удовлетворени? Мълчите. А ако
погледнем през призмата на безкрайното, няма ли да осъзнаем
уникалността на този ден? Питам ви?
Агнеса. Сега, Зарко, така е, само че ти може би в момента си
малко изморен и подхващаш разговор, дето е за по-нататък.
Спаска. Той ще се оправи, като хапне малко. Сега е още
изнервен.
Зарко. Не съм изнервен. Развълнуван съм.
Койчо. Добре, добре, хайде да се видим най-напред, пък има
време да си говорим!
Зарко. Ами, нали се виждаме, бе!
Маргиола. А къде е мъничето? Още не съм го виждала.
Райна. Спи като заклано...!
Джеймс. Тази твоя уста няма контрол, и това е.
Райна. Аз в добрия смисъл бе, свато. В смисъл, че е здраво
детето.
Джеймс. Объркана жена си ти, но както и да е.
Тодор. Пак ли почвате? Ще кипна вече...
Найко. Мир да има! Кръщене предстои.
Райна. А, отче, вие не ни обръщайте внимание, ние така си
говорим...!
Джеймс. Вие у вас може да си говорите така, но ние си
говорим далеч по-различно!
Райна. Ние, отче, така си говорим. Няма проблеми. Недейте
забелязва!
Маргиола. Свато, моля те да приключим въпроса!
Райна. Отче, вие още не ни познавате, но има време...
Тодор. Райно, ти глуха ли си, или какво?
Райна (на Найко). Мъж ми е все изнервен и го предава на
другите.

244
 Спаска. Бебето не се ли събуди вече?
Агнеса. Колко е часът?
Зарко. Точно 8 и 20 часа.
Спаска... И пет, ако трябва да сме точни.
Найко. Трябва. Служителите чакат.
Агнеса. Отивам да го будя. Койчо, ела с мене! (Излизат.)
Маргиола. Вие, кръстници, как сте?
Трънка. Много благодаря, ама пихме вече.
Григор (на Трънка). Госпожата пита как сме? Много сме
добре. Трънка. Аз чух, че ни пита дали искаме кафе.
Джеймс. А, не, грешно сте чула.
Трънка. Моля?
Маргиола. Счуло ви се е.
Трънка. Да, е... случва се.
Ребека. Тя какво чу?
Моню. Не разбрах нищо аз. Не знам.
Райна. Тя помисли, че за кафе я пита свата.
Трънка. Не, мерси.
Ребека. Моля?
Григор. Трънке, чакай! Ние сега обясняваме, дето ти се счу
грешно въпросът на свата Маргиола.
Ребека. Тя си знае най-добре.
Джеймс. Жена ми я попита как са.
Григор. То вече няма значение.
Трънка. Кое?
Спаска. Нищо, Трънке, нищо.
Зарко. Що се нервираш? Обяснете ѝ на жената!
Трънка. Моля?
Зарко. Няма значение.
Григор. Ребека не разбрала какво ти се е счуло, че се
разправяме тука. Карай!
Трънка. Какво е то?
Ребека. Лельо Трънке, разбрах аз вече, разбрах.
Райна Трънке, не го мисли, бе! Кютай си!
Трънка. За мене ли нещо???
Джеймс... Трудно вървят разговорите тука!
Спаска. Много сме далеч понеже едни от друг.

245
 Трънка. На мен понякога ми се счува грешно...
Григор. Разбраха всички.
Трънка Вие за това ли говорихте досега?
Джеймс. Трънке, добре ли се чувстваш?
Трънка. Да.
Джеймс. Е, това е. Друго не ти трябва да знаеш!
Райна. Тя не чува ли?
Григор. Чува.
Тодор. Чува, но одеве просто се обърка жената.
Райна. Да гълта мед и орехи!
Трънка Гълтам един витамин аз, шведски.
Райна. Ако имаш шум, трябва по-строги мерки. Ухото не е
шега работа.
Тодор. Райне, пак почваш...
Райна. От ухо и от зъб може да се умре.
Маргиола. Това вече е прекалено.
Спаска. Но и аз съм чувала такива работи.
Зарко. А ухото свързано ли е със зъба?
Моню. Пък аз бъркам с каквото ми дойде... Даже с фиба.
Джеймс. Браво, бъркай, зетко!
Райна. Ушната кал се чисти след парна баня, нежно и с
памуче. Джеймс. Как може за такива глупости да си говорим?
Спаска. Що бе, свате? Здраве е това. Недей така да се
омаловажаваш!
Маргиола. Изопнаха ми се нервите.
Трънка. Пийни чайче! Ще те възстанови.
Моню. Райна, ти какво ще ми препоръчаш да не ме боли
ухото?
Трънка. Запали си восък вътре!
Райна. Най-добре го пази от шум!
Моню. Мерси.
Ребека. Той и без това не е на шумно.
Спаска. Чувала съм, че от ухо и зъб можело да се умре.
Джеймс. И от око може.
Спаска. Така ли?
Маргиола. И от мишница може.
Райна. От всичко може да се умре. И от една драскотина може.

246
Ако гангреняса, и край.
Спаска. Мисълта ми беше... Забравих. (Пауза.)
Джеймс. Свате, а от сопол може ли да се умре бе, свато? А?
Тодор. Прекалихте вече! Райно, заради тебе...
Спаска. Зарко, какво ти е? Защо гледаш така?
Зарко. Замислих се нещо.
Ребека. То такива умнотии се говорят тука, че как няма да се
замислиш.
Зарко. В нашето село имаше един човек, дето веднъж, докато
спял, някаква буболечка му влезнала в ухото и оттам по каналите
навътре и взела та умряла, а скоро след това и той умрял.
Трънка. Ирония и парадокс.
Спаска. Роман се казваше.
Зарко. Точно така, Роман.
Маргиола. И какво от това? Питам сега.
Зарко. Това, че човек не знае от какво ще умре.
Ребека. А нужно ли е?
Моню. Съдбата си знае работата.
Джеймс. И съдбата омесихме.
Григор. А така. Каквото е писано.
Ребека. А писано ли е, че точно днес, вместо да се радваме на
бебенцето, ще си говорим за умиране, уши, болести и буболечка?
Райна. Явно е писано, докато чакаме, за това да си говорим.
Ребека. Свате, а ти ще му оплетеш ли на Моню един пуловер?
Райна. Що да не му оплета?
Моню. Не ми трябва пуловер.
Райна. Нищо работа. Само прежда да изберем.
Спаска. Аз оплетох на Зарко една шапка от камилска вълна.
Моню. Не ща ни пуловер, ни шапка!
Ребека. А какво искаш?
Моню. Нищо.
Райна. Не може без тия работи. Зима иде.
Моню. Може и още как.
Найко. Като стана дума одеве, ще ми се само да заключа, че
човек трябва да умре със спокоен, смирен дух и вяра в сърцето.
Тодор. А според мен да гледа да не е глупав и сам.
Джеймс. А така. Няма да се отказваме, мъдрости трябва да се

247
раждат!
Найко. А, ето я и всеобщата радост!
Агнеса и Койчо пристигат с повитото бебе. Настъпва
оживление, всички отиват да го видят. След това се обличат и
приготвят ш тръгване.
Койчо. Да побързаме!
Трънка. Оле-ле. (Всички се спират.)
Агнеса. Какво има, кръстнице?
Трънка. Име няма намислено.
Маргиола. Вярно, маме, как сте го именували? (Пауза.)
Койчо. Именувано е вече, но там ще разберете. Да тръгваме!
Райна. Ден на изненади.
Всички излизат от сцената. Някъде се чува шум от малък
аероплан.
Тишина.
Затъмнение.

ВТОРА ЧАСТ

Късният следобед на същия ден. Цялата група с изключение

на отец Найко се връща от кръщенето.

Спаска. Ох, уморих се. Уж нищо не правим, пък...!

Райна. А-а-а, емоцията също измаря. Човек не е само мускули,
има и сетива, психика!
Ребека. И това ядене...! Агнеса, направо се подухме като
прасета!
Зарко. Един път е кръщене!
Моню. Сега няма да е зле да поспим.
Григор. Ами да. Разходихме се, обсъдихме това-онова и
храната улегна.
Тодор. Това се иска.
Трънка. Моля?
Тодор. Казвам, че това се иска.
Трънка. Какво искаш?

248
 Тодор. Храната да улегне.
Трънка. Къде да легнем?
Маргиола. А бе, Трънке, говорим, че е добре за улягането на
храната, като се разходим.
Трънка. Така ли?
Ребека. Да, така.
Трънка. Е, нали досега се разхождахме?
Григор. Е да де, ние за това говорим.
Трънка. Извинявайте, аз не съм разбрала.
Джеймс. Нищо.
Трънка. Моля?
Джеймс. Нищо, бе! Нищо не е станало.
Трънка. Просто не съм чула добре.
Маргиола. Свате, както да е, да сменим темата!
Спаска. Аз лично изядох доста от сладкото.
Моню. Аз пък изпих цяло шише вино и сега всичко ми е на
опаки.
Райна. Само не се навеждай рязко, че може да повърнеш!
Джеймс. Свато, тази твоя култура няма оправия, и това е.
Райна. Човешките неща не са ми чужди. От нищо човешко не
се гнуся.
Джеймс. Какво да ти кажа сега? Просто немея...
Спаска. Пред жената трябва да се немее!
Зарко. Така ли?
Спаска. Така.
Зарко. Да не онемееш сега набързо. (Пауза.)
Маргиола. Койчо, каква е програмата за довечера?
Койчо. Музикално-артистична.
Маргиола. Браво!
Агнеса. Започваме с аперитив. И свършваме с китайски гозби.
Спаска. У-ха, дай ми китайско на мене!
Ребека. Пак ще се подуем.
Маргиола. Стига, де!
Тодор. Бисер е хубаво име, обаче... (Пауза.)
Григор. Да е като бисер сред сметището на живота! Да блести
напук на всичко!
Спаска. А така... Я, заоблачава се.

249
 Трънка. Да не вземе да завали пък сега?
Агнеса. Ако завали, ще се приютим на сухо.
Маргиола. Есенна романтика.
Койчо. Що не поседнем малко?
Тодор. Да поседнем, ама както сме се омързеливили, да не
вземем да изпозаспим?
Моню. Че и да изпозаспим, погледнете реално, какво толкова?
Нали? Виж го отвсякъде и си дай сметка, какво ни пречи?
Попитайте дълбоко в себе си и ще видите, че няма нищо
проблематично в това. Ето сега, питам ви? Какво от това? Какво?
Може ли да ми кажете с ръка на сърцето, какво толкова, че ще
заспим???
Ребека. Нищо, бе.
Агнеса. Ще ида за кафе.
Излиза. Пауза, в която всички стоят и се гледат неловко, без
да продумат.
Агнеса се връща с бебето.
Агнеса. Я да видим сега, кой пристига тука?
Спаска. А така, туй е вече друга работа.
Тодор. Оппа-ла-ла, юначе на дядо!
Райна. Койчо, направо кожата ти е одрало.
Моню. Кой се е наспал, на чичо момчето?
Трънка. Я, Агнеса, дай го тука, докато има още слънчице! Дай
да го сложим тука!
Спаска. Да, много правилно.
Райна. Ух, бузките на баба! Ух, косица златна и ръчички! Ето
от баба! На! Какво е това? А? Шапчица, бабе. Да пази на
главичката!
А? Смееш ли се ти, бабе? Ай, тез устенца, как ще ги изям.
Браво Койчо!!! ’
Тодор. Извъртял си го синковеца по твой тертип.
Трънка. Да не се изпоти тука на слънцето?
Маргиола. Не е чак толкова топло.
Ребека. Добре си е.
Зарко. Искам и аз да го видя! Веселяк.
Джеймс. Нека е винаги весел и засмян.
Спаска. Нека да има много пари! Че без пари си за никъде.

250
Маргиола. Най-напред характер да оформят, те парите сами ще
дойдат!
Райна. Агнеса и Койчо си знаят работата.
Моню. У-у, виж чиче, какво хубаво слънчице, а? То грее за
тебе,
чиче.
Райна. Да не падне от кошчето?
Маргиола. Защо да пада?
Джеймс. Свато, стига си предизвиквала съдбата!
Ребека. Сама дърпаш дявола за опашката.
Агнеса. Няма страшно, кошчето Койчо го е правил!
Ребека. Знаех си аз. Стилът личи.
Спаска. Яло ли е бебенцето?
Агнеса. Като ламя.
Григор. Браво!
Райна. И все пак теглото да се съблюдава!
Ребека. Аз като малка съм била ей такава топка, а сега... Райна.
Те и нервите си влияят.
Джеймс. Айде, стига вече! Махаш ли, деде, с ръчички? Махай,
деде! Радвай се! А така. Ние заради тебе сме се събрали, деде, да
ти се радваме..Да си те видим. (Бебето започва да реве.) Защо?
Защо, деде, плачкаш?
Спаска. Свато, гледай го малко по-отдалеч! Плашиш го така.
Зарко. Щом плаче, значи ще стане певец.
Койчо. Що?
Ребека. Щото много ще прокопса, затова...
Спаска. Ето, успокои се.
Агнеса. Я да му изпеем нещо да заспи!
Григор. Да не се стресне нещо, а, Агнеса?
Койчо. Той най-много обича за птиченцето.
Маргиола. За кое птиченце?
Койчо. За косето.
Райна. Сетих се. Така. Готови?
В момента, в който се канят да запеят, Григор кихва много
силно и ги сепва.
Трънка. Наздраве!
Григор. Мерси. (Киха.)

251
Спаска. Пак наздраве.
Григор. Мерси.
Райна. Някой те споменава.
Григор (киха). Извинете. (Киха.)
Спаска. Брех!
Григор (киха).
Койчо. Какво става бе, кръстник? Почвам да се тревожим.
Григор. Съжалявам. (Киха.)
Ребека. Много взе да се зачервяваш.
Григор (киха).
Ребека. Да не е смръкнал нещо, без да иска?
Райна. Я да легне на тревичката той!
Григор (киха).
Тодор. Какво правиш бе, човек???
Григор. Незнам. (Киха.)
Агнеса. Спри се, кръстник! Воля малко извади!
Григор (киха). Не мога... Нещо... (Киха.)
Трънка. Ще се задуши.
Ребека. Плиснете му вода!
Григор (киха).
Трънка. Майко мила... Григоре!!!
Григор (киха).
Трънка. Друг път не му е ставало така...
Спаска. Към гърч отива.
Григор (киха).
Моню. Кръстник!
Григор (киха). Да. (Киха.)
Моню. По-зле става.
Зарко. Хванете го! (Хващат го.)
Григор (киха).
Зарко. Обърнете го надолу с главата!
Маргиола. Защо е това?
Григор (киха).
Зарко. Обръщайте! (Обръщат го.)
Маргиола. Да не му стане нещо??!
Григор (киха).
Трънка. Оле-ле, майко!

252
 Спаска. Ще го изтървем.
Григор (киха).
Ребека. Много му се наду шията...
Джеймс. Григор, какво усещаш?
Григор (киха).
Ребека. Пуснете го долу! (Пускат го.)
Райна. Такова нещо не бях виждала!
Григор (киха.).
Трънка. Оле-ле, ами сега? Да не умре, бе? А?
Ребека. Пазете се! Пази се, Зарко!
Ребека сяда върху него и му удря два силни шамара. Григор
спира да киха. Всички са се вкаменили.
Койчо. Нищо... мина вече. За малко да...
Райна. Щеше да умре тука.
Агнеса. Кръстник, добре ли си?
Григор. Да.
Тодор. Какво стана бе, човек?
Григор. Сигурно от...
Маргиола. Спокойно!
Григор. Нали говорехте за слънцето... там и аз се загледах...
замислих се нещо и така.
Джеймс. Чак да не повярваш... Звучи като метафора.
Спаска. Какво казахте?
Райна. Свата описа случката като метафорична.
Зарко. Разбра ли?
Спаска. Да.
Трънка. Хайде, стани вече! Стани, то слънцето и без това се
скри!
Койчо. Захладня ли?
Ребека. Подухна леко, но не е още студено.
Спаска. А бе, заоблачи си се.
Койчо. Значи моментът е дошъл.
Маргиола. Какъв момент?
Ребека. Аз май се досещам.
Трънка. Какво е?
Агнеса. Имай търпение, кръстнице!
Джеймс. И аз се сетих.

253
 Койчо. Скъпа, извади чашите!
Агнеса излиза. Койчо измъква изпод едната маса няколко
бутилки, подредени вдървено сандъче. Отваря ги и Агнеса
пристига с чашите. Отвсякъде съвсем ясно се чува гласецът на
някакво птиченце. То почти заглушава иначе прозаичната сцена
на поливане на виното.
Койчо. Собствено производство.
Тодор. Сега, Григоре, ще забравиш и кихане, и михане, и къде
е стартер, къде картер.
Григор. Е, от кога го чакам аз тоя момент.
Зарко. Чак пък толкоз!
Койчо. Имат ли всички?
Всички. Да.
Койчо. Наздраве тогава!
Всички. Наздраве. (Пият. Дълга, мълчалива пауза.)
Джеймс. Трябва да мълчим. Да запазим абсолютна тишина и
да затворим очи. Мълчанието е първата стъпка към
пречистването в нашето свръхтехнологично общество. Думите
по-скоро означават това, което не сме. Изсмукват така
потребната ти духовна сила и я изливат безцелно, като по този
начин лишават от живителен сок жадните корени на истинската
ни човешка същност. Ако мълчим, поне малко ще се научим да
побеждаваме този паразитен близнак на словото, този измамлив,
илюзорен приятел на мисълта, който ни води към нещо
съществено. И тук аз не говоря за отиване към крайности. Не.
Моят апел е за умението да млъкнем тогава, когато, подтикван от
суетата, езикът изпреварва ума и бълва никому ненужни
излияния. Мълчанието може да бъде и привилегия. Древните
мислители-философите са го правили с дни, дори с години.
Всичко, казано след дългото мълчание, е изкристализирала и
полезна мисъл, освободена от товара на времето. Дори от
визуална гледна точка в мълчаливия човек има нещо красиво и
обаятелно. Това, че не си отваря устата, а е отправил поглед
някъде в пространството, го прави лек, въздушен, прозрачен...
Например, статуята на Огюст Роден “Мислителят” е нарицателна
за умълчан човек. Седнал приведен напред с облегнат лакът на
лявото коляно, мислителят просто мълчи. И когато го гледаш, ти

254
се иска това да продължи по-дълго, защото, проговори ли, цялата
магия ще се претопи във въздуха. Цялата красота и смисленост
на мълчанието се свежда до това да не се проговаря колкото се
може по-дълго. Дори сега, докато говоря всичко това, дълбоко си
давам сметка, че може би трябваше да си мълча... Да.
Райна. Да, свате, обаче извинявай, но ти изпадаш в едно
противоречие.
Маргиола. Светът открай време е противоречив.
Спаска. Тогава как да процедираме? Питам се.
Моню. В това е цялата работа. Голямото “ЗАЩО”.
Джеймс. Цялата работа е, че се напихме и взехме да говорим
глупости.
Моню. Не си прав.
Джеймс. Нищо градивно няма в тоя разговор.
Райна. А ти се държиш, сякаш си съдия.
Джеймс. Защо?
Райна. Защото по тоя начин, по който говориш, у нас някак си
изплува едно чувство за вина.
Джеймс. Това е ваш проблем. Аз просто разсъждавам.
Спаска. Не, тя е права, понеже говориш за много сериозни
неща на глас, ние, като едни интелигентни хора, не можем да не
се замислим.
Джеймс. Е, и???
Трънка. Ами, провокираш ни, бе.
Спаска. Ето, да те питам сега, дето казваш, че трябва да
мълчим, как аз, ако се умълча, ще бъда разбрана от другите?
Джеймс. Това е различно.
Спаска. Що да е различно? Ето, събрали сме се на кръщене и
вземем та млъкнем и какво ще си помисли например отецът, ако
дойде?
Ребека. Той е мъдър човек.
Зарко. А бе той е мъдър, ама като дойде тука, ще очаква да
срещне весели и озарени хора, а ще види едно погребение.
Агнеса. Ти пък...!!!
Трънка. Така е. Ами ако искаш да ме питаш нещо важно за
тебе? Нещо така неотложно или свръхспешно и аз те гледам като
пукал и мълча, няма ли да ми теглиш една майна?

255
 Ребека. Права е. Ще ѝ теглиш една майна и тя ще ти тегли и...
край на добрия тон.
Джеймс. Сбъркал си адреса, аз не ругая току-тъй и защо
тогава, мислите, народът е казал “МЪЛЧАНИЕТО Е ЗЛАТО”?
Григор. То е поговорка.
Джеймс. Точно за това.
Григор. За кое? Обясни ми!
Джеймс. Че е поговорка. Как е произходила?
Райна. Че откъде да знаем ние.
Маргиола. Народът е по-мъдър от всичко.
Зарко. Чакай малко, ти какво искаш да кажеш? Че който не
мълчи, е прост, така ли?
Джеймс. Ами...
Моню. Сега пък преувеличихте. Той искаше да каже, че
понякога мълчание е злато, защото както е скъпоценно златото,
така трябва да се опитваме и с мълчанието да направим
скъпоценни нещата, за които говорим, и да натрупаме една
съкровищница тук, вътре в нас, която съкровищница да става все
по-голяма за поколенията и за съхранението на родовите
традиции.
Ребека. Ох, изморих се вече. За какво става въпрос?
Спаска. Докога тия дебати?
Зарко. Правилно! Пикая на всички философски теми, да се
държим като нормални хора!
Григор. А така! Да се върнем сред народа!
Зарко. Я, дайте още вино! In Vino Veritas.
Тодор. Това е приказка. Искам да се издумкам като патрон! Да
изригна... Да направя нещо много така... бясно. Да извикам “ДА
ЖИВЕЙ ЖИВОТЪТ!”.
Агнеса. Недей още!
Тодор. Що? Какво може да ме спре?
Агнеса. Бебенцето спи.
Тодор. Това, да, това, да. Пред твоя довод просто занемявам.
Бебенцето. Млъквам.
Моню. Стига!!! (Пее нежна песен, която постепенно увлича
останалите. Всички пеят тихо и по-скоро за себе си.)
Агнеса. Заспа.

256
 Моню. Това се искаше.
Трънка. Моля?
Григор. Нищо, Трънке... (Пауза.)
Зарко. Наздраве!
Григор. Извинете, къде е тоалетната?
Койчо. Като излезеш по стълбите, вляво ще видиш едно
коридорче, то така завива и не първата, втората врата вляво -
зелен цвят, влизаш и веднага вляво от нея е мивката, там има
сапун и кърпа и огледало, ако ти трябва, до него бялата врата е
тоалетната, то си пише... и малко по-силно натисни дръжката
отвътре, да щракне езичето, и значи е затворена вратата, даже,
ако искаш за по-сигурно, сложи и резе, но не знам дали има
нужда... ти ще прецениш, понеже долу има вода и там на прага
сме оставили едни чехли, ако е текла вода... Но ги обуй да не си,
такова, обувките... пък както си прецениш, че одеве, като влизах,
течеше и като свършиш, там... бутона на казанчето - придържай
го да не падне до края, защото по някой път пада и запецва там
една телчица, просто ей толкова разстояние да има е достатъчно,
нали ме разбра... Или пък я чакай, аз ще дойда с тебе за по-
сигурно и аз да съм спокоен! (Двамата излизат.)
Джеймс. Какво мислите за призванието?
Райна. Моля?
Маргиола. Призванието на човека... Онова, което най-силно
вълнува сърцето му?
В дъното, облечен в цивилно облекло, се е появил отец Найко и
ги слуша.
Найко. Май дойдох точно навреме...
Всички се сепват. Пауза. Следват ръкопляскания и викове
“БРАВО”
Спаска. Бяхме почнали да се чудим къде сте.
Трънка. Не е хубаво без вас.
Ребека. Е, хайде, сега... Да сме живи и здрави!
Агнеса. Заповядайте, отче Найко!
Моню. Бравос на него, велосипедист!
Найко. Няма как... разстоянията...
Зарко. Точно така, точно така. Тонус да има!
Трънка. Моля?

257
 Найко. Малка радост за старото ми тяло.
Трънка. Добър ден, отче Найко.
Найко. Добър ден. (Залита и пада.)
Спаска. АУУУ…
Райна. Какво стана?
Джеймс. Падна, какво? (Найко се изправя.)
Агнеса. Добре ли сте?
Найко. Идеално.
Спаска. Да не сте се изморил?
Найко. Не.
Зарко. Кръщенето не е лесна работа...
Моню. Това са си все вълнения.
Агнеса. Заповядайте, отче... пазим го за вас. (Найко сяда.)
Райна. А така... Това е друго нещо. Я вижте да не кьрви
някъде!
Найко. Добре съм.
Маргиола. Костюмът ви стои чудесно!
Спаска. Манекен.
Ребека (остава при него). Сега малко да оправим и косицата.
А?
Райна. Друг човек.
Джеймс. Отче, пийнете си малко!
Найко. Пих вече с други отци. (Пауза.)
Маргиола. Е, нищо, и с нас ако може да споделите
компанията...
Зарко. За адет, дето се вика!
Найко. Като нищо ще му цапна едно вино. (Наливат му и
пият.)
Трънка. Какво стана с Григор и Койчо?
Зарко. Отидоха до тоалетната.
Трънка. Моля?
Ребека. В тоалетната са.
Трънка. Да де, ама доста време вече...
Маргиола. Нещо са се заприказвали...
Джеймс. Ще ги изчакаме.
Зарко. Петима Петко не чакат. Наздраве! (Пият.)
Тодор. Ех, браво, отче Найко, и той вече сред нас...

258
 Найко???
Райна. Че ако не е той, кой да е?
Спаска. Някой друг отец не може да е...
Трънка. Някой случаен човек ли?
Райна. Ти, Трънке, как си?
Трънка. Добре съм си. Комфортно ми е.
Спаска. Трънка е най-добре от всички ни.
Ребека. Няма спор.
Райна. Защо?
Ребека. Личи ѝ по изражението.
Спаска. Може да се каже и така. (Пауза.)
Трънка. Отче Найко, искам да ви попитам нещо.
Найко. Целият съм в слух. (Пие.)
Трънка. Аз на младини исках да вляза в манастир, но животът
така ме завъртя, че не успях да вляза. Според вас как може да се
обясни едно такова развитие на живота? Дали това, че не съм
влязла в манастир, значи, че нещо ми липсва? Дали животът ми е
направил изненада, или просто не съм била, така да кажа...
погълната от решението твърдо аз да отида в манастир? И ако е
така, питам ви къде е тук верният път? Какво да мисля аз сега?
Как да постъпя? Дали да размисля по-дълбоко, или да приема
нещата такива, каквито са?
Защото може и така, но може и онака да се гледа на
проблема...? В манастира щях ли да съм тази Трънка, която съм в
момента? Може ли да се каже, че съдбата наистина е въртящо се
колело? Ту така, ту така? Не знам. И след като нямам друг избор,
освен да се примиря с житейската си моментност, какво е най-
правилното? Духовното узряване до пълна старина или
професионалното самоусъвършенстване? Кажете ми!
Найко. Ти, Трънке, доста сложно си погледнала на нещата...
Трънка. Така е. (Пауза.)
Найко. В момента ми е трудно да ти кажа нещо категорично...
Да оставим въпроса малко да поотлежи!
В този момент пристигат Григор и Койчо, който носи
акордеон.
Тодор. Ей, дойдохте най-после!
Райна. Какво правихте толкоз време в тая тоалетна, бре?

259
 Койчо. Сетихме се за акордеона...
Зарко. Хубаво сте се сетили.
Спаска. Аууу, кой е музикантът?
Трънка. Мъж ми.
Спаска. Не знаех.
Трънка. Той, Григор, с акордеона ме спечели. Така ми завъртя
главата, че забравих на земята ли съм, или на небето...
Ребека. Сега, като те слушам, лельо Трънке, няма да ти е добре
в манастир...
Райна. И аз разсъждавам така.
Трънка. Отчето да каже!
Найко. Има време... Да се видим най-напред! Наздраве!
(Всички пият.)
Райна. Спи ли детенцето? Спи ли милото ми внуче?
Тодор. Спи.
Ребека. Сънят е здраве.
Моню. Сюрреалистите са се вдъхновявали от сънищата.
Трънка. Кой?
Джеймс. Сюрреалистите.
Трънка. Не съм запозната...
Моню. Това е направление в живописта.
Трънка. Не съм чувала други път...
Ребека. Както и да е...
Трънка. За пръв път чувам.
Маргиола. Винаги има първи път.
Найко. Относно живописта мога да кажа само, че ѝ се
възхищавам!
Джеймс. Това въобще не е малко.
Григор. Вкъщи имаме една картина “Коте си играе с кълбо”.
Трънка. Къде го?
Григор. Вкъщи.
Спаска. Пак се обърка разговорът.
Трънка. Моля?
Спаска. Тя, Трънка, сега разбра, че тука някъде коте си играе с
кълбо...
Трънка. Къде е?
Григор. Картината у нас... У нас...

260
 Трънка. Картината у нас?
Спаска. У вас сте имали картина с коте и кълбо...
Трънка... Да...
Найко. Тя е много погълната от нещо.
Тодор. Просто с ухото има проблем.
Моню. Въобще не трябваше да го подхващам сюрреализма...
Маргиола. Е, ние не сме се и задълбочавали.
Зарко. Отче Найко, вие, гледам, карате велосипед?
Найко. Редовно.
Зарко. Държа да ви кажа, че чест ви прави тая работа.
Похвално! Все така да продължавате!
Найко. Благодаря.
Моню. Колелото е голяма работа.
Зарко. Аз затова го похвалих Отеца, понеже според мен той
Неслучайно кара колело. Не току-тъй върти педалите. Отецът
според мен, така, отвътре, е проумял ли, или как да кажа...
Според мен той е прозрял, че не случайно колелото е в живота на
човека... Колелото е измислено от хората и според мен това
въобще не е случайно. Как иначе да обясним например цялата
тая цивилизация, ако не е било колелото? Според мен няма как.
Нали още, дето казват “КОЛЕЛОТО НА ЖИВОТА”! Значи има
въртене на нещо... Какво е то? Дали е колело, което ние не
виждаме или нещо друго...? Според мен това е трудно да се
обясни, но го има. И отеца и той като един духовен човек си кара
колелото и си гледа службата съвестно. И хармонията му налице,
и религията му, и всичко. Перка звънеца, жули спирачките и
никой копче не може да му каже... Защото си го е заслужил, и
толкоз. А ние! Как живеем ние? Според мен рядко щастливи и
вечно недоволни. Все нещо не ни достига... Докато ето, да
вземем за пример

Отеца! И на най-малкото е доволен. Никакви претенции. Кара

си човекът колелото, скромно облечен, но елегантен... Пийва,
хапва, смее се, пее и това е. Гледа си църквицата, друго не го
интересува. Дето се казва, покрив само да има над главата,
хлебец малко, вода и библията и пак ще е доволен. Защото кара
колело и знае цената на човешкото съществуване. Защото нищо

261
не му трябва, освен едно колело, с което да ходи и помага на
хората. Така че, Отче Найко, аз ви пожелавам да сте все така
категоричен в карането на колело и много успех и в църковните
дела. Пожелавам ви също и много успехи в църковните дела и
смелост. Вие си знаете най-добре... Желая ви бодрост, здрава
ръка и да сте все така над нас, да ни пазите така, както майката
мечка пази и обича своите мечета... (Плаче.)... Да живее
колелото!

ТРЕТА ЧАСТ
ФИНАЛ

Моню. Като Ви гледам така... Идилия, пасторал...

Ребека. Моню, много пи, а не ядеш... Спри малко си почини!
Моню. Пак започваш... Вместо да...
Ребека. Почини си, зле изглеждаш... Окото ти вече играе...
Моню. Когато творецът усеща и навлиза в по-такава, по-
висока духовна материя, то тогава няма значение той... тогава,
дали... алкохол ли, или просто... нищо не е от значение. Ти това
така не го разбра... Но. Важното е, че има врата.
Ребека. Моню, дерайлираш, бе!
Трънка. Какво става? Нещо важно ли?
Тодор. Лични недоразумения.
Моню. Ако аз не се облегна на природата и не оцветя с моите
багри онуй, което е невидимо за вас, то тогава питам къде е
смисълът на моя талант?
Джеймс. Койчо, дай ми коняк!
Койчо. Нали не биваше да пиете?
Джеймс. Отказваш ли ми?!
Маргиола. Джеми...?!?
Джеймс. Койчо...!!! ... Да не ти изстине сопола!
Койчо. Добре... Добре. (Излиза.)
Спаска. Моню, ние ви прекъснахме...
Ребека. Не сте, не сте...

262
 Моню. Всяка секунда е важна...
Райна. Да няма алергия нещо човекът...
Ребека. Има той...!
Райна. Може на психическа основа да е.
Моню. Лъв и кон...
Трънка. Какво каза?
Спаска. Според мен зодии тълкува.
Ребека. Тълкува той...
Григор. Много говорим... Много. (Агнеса се връща с коняк.)
Джеймс. А така... Класико!
Агнеса. Внимавай, тате!
Джеймс. Да го ударим през просото!
Маргиола. Стана тя... Джеми, моля те!
Григор. Дечица няма ли, наследници няма ли... Нищо няма.
Трънка. Григор, спи ли ти се?
Моню. Измъчено е това наше човечество, щом намира утеха в
едното ядене... Защо не си представим, че изведнъж всички
замръзнем по местата си... Сега, на мига... И останем така, в тези
пози, 100 или 200 години примерно... или даже 600 години и като
дойдат някакви хора и ни видят, какво ще си помислят за нас?
Ребека. Моню, окото ти, бе!
Моню. Какви ли естетически изводи може те да направят,
провокирани от всеки един от нас? Питам?...
Спаска. Умен човек.
Джеймс. Продължавай, Моню!
Спаска. Енциклопедик.
Райна. Брадата му трепери.
Ребека. Трепери ами... Моню!!!
Моню. И веднага ще ви отговоря, но без да ми се сърдите...
Тези хора след там - колко века бяха, ще видят една задръстена,
упадъчна човешка маса. Това е.
Маргиола. А, хубава работа...
Григор. Нищо не разбрах...
Трънка. Нещо се задръстило ли? Авария ли нещо има?
Спаска. Не, Трънке, духовни проблеми.
Райна. Вие художник ли бяхте?
Ребека. Беше той...

263
 Моню. А вие коя сте?
Койчо. Моню, изпий един парацетамол!
Моню. Пия аз каквото трябва.
Ребека. Виждаш ли ме, бе?
Моню. Кръщене... Хубаво ще ви изографисам...
Маргиола. Какво каза?
Моню. Така ще се казва платното.
Маргиола. Как?
Райна. “Кръщене”. Ето как.
Джеймс. Аз го разбирам.
Агнеса. Ребека, дали да не го занесем да поспи малко?
Джеймс. Не пипайте момчето! Той е осенен.
Зарко. Толерантност и сила...
Моню. Виждам вратата, през която ще вляза и никога няма да
се върна. Ще заключа след себе си и край... Може би ще отварям
само от време на време на белите хора... Те идват с пръчки в
ръце, стъкмяват огън и разказват чудновати истории. Тези хора
имат музикални инструменти и се наричат... хора-дъги.
Спаска. Има нещо тука...
Трънка. Как се наричат?
Григор. Не е казал още.
Райна. Ушите му се зачервиха, а това не е на добре...
Моню. Искам само четка и бои... Може и малко кученце в
краката.
Зарко (пее). Войниче бях... (Найко също запява.) Отче, аз
винаги съм вярвал, че човек, стига да иска, винаги може да
постигне всичко. Така ли е?
Найко. Така е. Зависи си от човека.
Зарко (с много енергия). ... А така... Хубаво го казахте. Зависи
от човек а... Знам една такава история: Един човек в
продължение на дълги години тренирал усилено, докато накрая
успял да овладее един изключително сложен номер - жонглиране
с кибритени клечки. Когато отишъл да го покаже в една голяма
циркова трупа, директорът не го взел, защото номерът нямало да
се вижда с просто око. Казват, че след това човекът се самоубил.
Не е можел да върши нищо друго. Как ще ми изтълкувате тази
история? (Моню се изправя рязко.)

264
 Моню. Покорете ме! Забийте знамето на върха!
Спаска. Моню идеалист ли е?
Агнеса. Може да се каже.
Григор. Винаги има изход...
Трънка. Тръгваме ли си?
Григор. Дума да не става! Интересното сега започва.
Трънка. Пия, пък не ме хваща? И един литър да изгълтам, все
едно вода съм пила... Що?
Маргиола. Искаш ли ти, Трънке, да разбереш защо се
наблюдава такова явление?
Трънка. Искам. По природа аз съм любознателна, но нямам
Воля... Иначе другото ми е наред. Искам, да искам.
Маргиола. Тогава запомни, че хората, които, колкото и да
пият, и това не им се отразява, е вследствие на дълбока,
неосъзната социална блокировка.
Трънка. Оппа, сложно ми е.
Маргиола. Като за тебе ще го преведа: Ти нямаш обичайните
емоционални и смислови натрупвания като при активно
ангажирания в обществения живот човек, у който след
употребата на алкохол тези натрупвания започват да бълбукат и
да не дават покой, докато не бъдат овладени... т.е., ако трябва да
ти го опростя съвсем, ти сега си в положението на човек, който
се изкачва до втория етаж, а се е екипирал като за връх
Килиманджаро... Даже още по-ясно: ши искаш примерно да
литнеш във въздуха и току си се издигнала и не знаеш какво
правиш там... С едно изречение, твойта работа може да се каже
така: Ако не бях патка, щях да съм лебед.
Джеймс. Марги, защо така с жената?!
Трънка. Нека си довърши!
Маргиола. Аз нямам какво да довършвам, това е работа на
природата.
Трънка. Нищо не разбрах, но ти благодаря... Много са ми
ценни такива мисли и ти щом ги владееш, заслужаваш да те
обича човек. Да си жива и здрава! (Пие.)
Райна. Ти, Трънче, чу ли въобще какво ти каза тя?
Трънка. Мерси, но не ми се яде нищо повече...
Райна Ясно, глътнахме вода. (Пауза.)

265
 Спаска. Как е Бисерчо?
Агнеса. Спи, как да е? Не го ли виждаш?
Спаска. Виждам го, но...
Агнеса. Спи. Той спи.
Спаска. Нека спи душицата! Като порасне, ще идва да го
подстригвам без пари... Ей така, когато му скимне, хваща влака и
идва в салона... Само се обажда от предния ден да си освободя
време. Зарко си взема два дни болнични да го кара с колата
насам-натам. Ние със Зарко, нали знаете... нямаме деца и Бисер,
всичко, което е наше - и негово ще е... и един фризьорски курс
ще изкара, ако му идва отръки, що да не я повърти ножицата
няколко години? Пари ще си изкара... независимост, така... Пък
сватбата въобще не може да се смята за проблем. У нас има
място за три сватби и двор - цял цирк да разположиш. Да е живот
и здраве, де. Стаи за деца и работни кабинети, гаражи. Наемът
ще е съвсем символично така... Никой да не е притеснен. Щото
те на сватбата, като съберат по-основните неща, пари, дето се
казва, само за храна и тоалетна хартия. Така че въобще няма да
се стеснявате за пари! Ние пари на първо време не щем. Щастие
да има - друго може и да няма. Бисерчо като е добре, ние оттам
нанагоре... Вярно, чужд град, малко ниски са температурите, но
местните хора имат дълбоки традиции. Ходят на лов всеки ден,
дивечът пресен... Риби - свят да ти се завие. Пълни ти се душата
от природа и красота... Студено било - пак ще каже някой...
Студено, ама със Зарко, ето и той да каже, откакто сме се
заселили, не знаем какво е болест, какво е лекар, какво е... Нали,
Зарко?! Така че, той Биската да дойде,
пък винаги може да си тръгне, ако ни затрудни. Така де,
предлагам го между другото, защото видях, че се умълчахме...
Агнеса. Нека първо порасне и тогава ще ги мислим тези
събития.
Спаска. Не, не, както съдбата си отреди.
Райна. Ти, Спаске, доколкото дадох ухо на приказките ти,
говориш за неща след 15-20 години, а не се знае въобще ние
живи ли ще сме тогава... Затова дайте да си пием виното и да не
се задълбочаваме в планирания. Моню, ти как си сега? (Моню
мълчи.)

266
 Ребека. Понякога изпада така в едно вкаменяване...
Джеймс. Важното е, че е добър човек!
Ребека. Добър е той, но ето вече всичко му е твърдо. Където и
да пипнеш - кокал. Очите му ги няма никакви. Падат дълбоко
надолу, уж спи, а не спи. Левият му крак е свит в коляното, което
значи, че скоро ще вали. Десният крак през пет секунди рита -
иска нещо да каже. Положението на ръцете показва къде точно се
намира във фазата на промяна. Дясната ръка тупа бедрото и
дърпа чорапа, следователно нещо си доизяснява. Лявата ръка
стиска силно задния джоб... като малък големите деца все са му
вземали парите. Но това скоро ще мине и лявата ръка ще започне
да се вдига нагоре до отвесно положение. Така заявява, че е жив
и мисли. Коремът му се подува, окото спира да играе и
преминава изцяло в лявата половина. Другото око се отваря и
затваря ритмично, като рамото, издадено напред, подсказва
желание за контакт. Устата се гърчи, защото преговаря стари
спомени, но след малко долната устна ще започне да се стреми
към носа, търсейки опора. Гръбнакът му се извива вследствие на
спазъм на бъбрека, а тазът се завърта надясно, за да компенсира
тежестта, която главата е изместила. Ако до половин час не се
възвърне, започвам да му обтягам ушите и разтривам дланите,
нали, миличък...?
Найко. Труден живот... Живот на изчакване.
(Пият, раздвижване, пауза.)
Григор. През цялото това време, докато говорихте, гледах
бебенцето и знаете ли какво си мислех?...
Джеймс. Какво, Григоре? Сподели ни твоите разсъждения, не
се възпирай!
Григор. Мислех си, че един ден, когато нас няма да ни има,
същото това бебе, вече голям човек, ще седи и ще гледа друго
такова бебе... Ще гледа как малките му ръчички палаво гонят
слънчевите лъчи, докато по лицето му се образува голяма
усмивка... И докато ви слушах, ми се прииска да съм това
същество в кошчето...Също толкова заспал и неподвижен... Утре
ще се събудя, ще изпия голямо, черно кафе и когато потеглим на
път, ще знам единствено, че миналото ми е повече от бъдещето.
По този повод искам да ви изпея една мелодия, която случайно

267
чух по радиото. (Пее, някои плачат, утихване.)
Агнеса. Кафе? (Сепване.)... Кекс, ликьор, бонбони...?
Джеймс. Давай.
Бебето изведнъж започва да плаче, Агнеса го взема в себе си и
излиза, пауза, чува се гласът ѝ - “Койчо, ела да ми помогнеш!” -
Койчо излиза.
Тодор. Сега ли да дадем подаръците, или утре?
Джеймс. Сега.
Маргиола. Сега.
Райна. Така е прохладно... Спомних си баба.
Спаска. Винаги има вечер, която те кара да се усмихваш.
Зарко. Тихо!
Трънка. Какво?
Зарко. Тихо, казах!
Григор. Наоколо няма никой...
Ребека. Всички вече са на товарната гара. Там ще е маневрата
на влака.
Трънка. Какъв влак?
Ребека. Тъсте, кажи им!
Тодор. Оттук ще мине влакова композиция с китове...
Григор. Четох някъде за това... Спасявали ги...
Тодор. Цяло стадо. (Идват Койчо и Агнеса с ликьор, бонбони и
кекс.)
Койчо. Да си подсладим живота.
Агнеса. Дойде ли композицията?
Ребека. Всеки момент...
Григор. А как ще разберем?
Тодор. Общината отпуска пари за фойерверки.
Трънка. Обичам такива неща...
Зарко. Виждам нещо...
Агнеса. Къде е Бисер?
Койчо. Тук е.
Джеймс. Да не изтърве събитието?
Агнеса. Бисере... Бисере!
Койчо. Айде, тате, идвай!
Всички. Бисере! (Бисер, някъде отвън - “Идвам”. Спаска се
качва на масата.)

268
 Спаска. Така е по-добре. (Останалите също.)
Трънка. Нищо не виждам...
Зарко. Всеки момент.
Моню. Важен е всеки момент.
Агнеса. Бисере, айде бе, мамо...!!!
(Бисер, отвън - “Сега, де...!” - влиза Бисер, виждаме, че той е
вече 7-8-годишно момче, облечено прилежно.)
Бисер. Ето ме.
Григор. Качвай се тука! Така, сега дай ръка! Хоп, готово...
(Момчето е на раменете му.)
Джеймс. Време е.
Чуват се пукотевици и проблясват светлините от
фойерверките. Всички са на масата и гледат в една посока.
След известно време светлините угасват.
Пауза.
Найко. Минаха...
Тодор. Да.
Маргиола. Студено ми е.
Агнеса. Всички вътре! Бързо!
Койчо. Запалил съм камината.
Спаска. Ауу, аристократи...!
Всички се прибират в къщата, с изключение на отец Найко,
който остава на масата умислен, но никой не забелязва това.
Найко. А така, тичай, Бисере, тичай като жребче... През есента
листата падат от дърветата и ако не духне вятър, остават си така.
И щом завали дъжд и ги намокри, те начеват своето разложение
около ствола. И тъй с хода на времето съвсем започват да се
разтварят в почвата под тях, като по този начин отдават
полезните си вещества на корените. След туй, с настъпването на
пролетта, се вижда, че те са вече изчезнали съвсем и са се
преобразували в живителна храна за онова, същото дърво, което
ги е родило и от което са паднали. Ето как по тоя начин се вижда
какво е кръговрат и какво нещо е природата, че ни показва как
едно нещо може да се храни с това, което ражда, и... така с
хиляди години... И си мисля... не е ли същото и при човека? Че
майката и бащата създават сина, отглеждат го, остаряват, а после
той ги храни и се грижи за тях, ако са болни... Така че здравето -

269
и душевното, и анатомическото - е много основно нещо в нашия
живот...
Найко заспива, опитва се да стане, но не успява и се захлупва
на масата. Влиза Бисер, запъхтян.
Бисер. Отче!... Добре ли сте? Отче Найко! (Вика към къщата.)
Заспал е... Майкоуу, той спи... Спи...
Избягва отново навътре, откъдето се чуват смях и караници.

КРАЙ

21 януари 2002 г.
София

270
 ПОЧИВЕН ДЕН

Действащи лица
Венко и Стефка - семейство - около 45-годишни
Петко и Петя - техни деца
Едуард, баща на Стефка, туко-що изписан от психиатрията.
Заможен човек и бивш военен.
Еленка, майка на Стефка, бивша съпруга на Едуард, но
отново до него - по съпричастност.
Ваклин Пръцлев, ВиК-майстор. По предварително стечение
на обстоятелствата залюбил Петя по INTERNET.
Спиридон, съсед, нотариус
Васко, 18-годишен - син на съседите Димо и Цеца, които в
същия ден започват ремонт. Васко е нещо като приятел на Петко.
Венера Милофска, туристически агент
През цялото време на основното действие тече друго
паралелно действие в апартамента на Димо и Цеца. Чуват се
удари, пробиване, стъргане и всякакъв ремонтен шум.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
ПЪРВА СЦЕНА

Апартаментът на Стефка и Венко. Около 9.00 часа. В

кухнята Стефка и Петко пият кафе. Чуваме продължение на
разговор, който преди малко е започнал.
Стефка. ... Петко, престани вече! Дай да не си разваляме
настроението още от сутринта...Неделя е.
Петко. Майко...
Стефка. Край! Казах ти вече, не разрешавам.
Петко. Татко също е бил боксьор.
Стефка. Баща ти е бил боксьор, колкото аз съм от Скотланд
Ярд.
Петко. ... Бил е.

271
 Стефка. Петко, виж какво... Родила съм те нормален и няма да
преживея някакъв катил да ти разплеска физиономията и да ми се
тътриш вкъщи с комоцио след комоцио. Ако толкова искаш,
върви на бокс, но от мене нищо повече няма да очакваш.
Петко. Васко как ходи на джудо и нищо му няма?
Стефка. Васко е тъп като баща си... Толкова тъп, че и с
менгеме да го блъскаш, по-тъп няма накъде да стане. В
супермаркета се хили и стои на едно място.
Петко. Има черен колан.
Стефка. И като има, какво? Кажи ми! Какво като има черен
колан.
Петко. Ами...
Стефка. Кажи, де!
Петко. Значи е майстор.
Стефка. Така ли!
Петко. Да.
Стефка. Така както е майстор, майка му го дърмони по два
пъти на ден, дето не знае да сметне дробно число. Осми клас го
повтаря трета година и не може да си каже ЕГН-то наизуст.
Петко. Какво да тренирам тогава? Шах ли?
Стефка. Нали ти купихме ролери?
Петко. Те не са спорт...
Стефка. А какво са?
Петко. Ами просто така.
Стефка. Що ти ги купихме тогава? Няма угодия.
Петко. Абе, майко, то беше преди една година. Вече и кракът
ми порасна. На Петя всичко разрешавате. Има си стая и
компютър, и принтер.
Стефка. Сестра ти се готви да кандидатства и ти много добре
го знаеш.
Петко. Знам аз колко се готви. По цял ден си пише с някакъв.
Стефка. С кого? Какво си пише?
Петко. Такова...
Стефка. Я кажи! Кажи с кого си пише!
Появява се Венко, по пижама.
Венко. Добро утро. Какви са тия разправии от сутринта?
Стефка. Нищо. Кажи му на сина си, пускаш ли го да ходи на

272
бокс?
Венко. Да ходи, като иска.
Стефка. Така ли?
Венко. Ами да.
Стефка. А като му счупят носа?
Венко. Моят е счупен и нищо ми няма. Така ще се научи да се
защитава.
Стефка. Правете каквото искате.
Петко. Майко, аз ще внимавам.
Венко. Първо обаче трябва аз да те потренирам и после
отиваш в залата.
Петко. Добре.
Венко. Има ли кафе?
Стефка. Има.
Петко (налива му). ... Ето, татко. Заповядай.
Венко. Днес е неделя, нали? Времето се очертава да е хубаво.
Можем да отидем в планината.
Стефка. Забравил си.. Нали ти казах, че майка и татко ще
дойдат. Изписали са го най-после.
Петя. (влязла незабелязано). Изписали са дядо?
Венко. Първо се казва “Добро утро”.
Петя. Добро утро. Баба ли ще го доведе?
Стефка. Да. И ще нощуват у нас.
Петко. Татко, нали и дядо Едуард е бил боксьор?
Венко. Има републиканска титла.
Петко. Има и евтини боксови ръкавици...
Петя. Боксьор ли ще ставаш, бе?
Петко. Гледай си работата!
Венко. Стига! Сядайте! В колко ще пристигнат?
Стефка. Преди обед.
Венко. Тогава ще извикам майстора да отпуши канала.
Стефка. Не може ли друг ден?
Венко. Зает е човекът. Вече втори път отлагаме. Той няма да
пречи.
Петя. Аз как ще работя на компютъра?
Венко. Няма да работиш. И без това ще имаме гости. Не сте
виждали дядо си от няколко месеца.

273
 Петко. Дядо защо беше полудял?
Стефка. Дядо ти е вече излекуван и не говори за него по този
начин. Казва се “временно психическо разстройство”. И това е
вече в миналото.
Венко. Имаме ли за обед?
Стефка. Не.
Венко. А с какво ще ги посрещнем?
Стефка. Ще измислим нещо.
Започват да се чуват шумове от ремонта в апартамента на
съседите Димо и Цеца.
Стефка. Какво става, бе?!?
Венко. Димо ще бута стената към кухнята.
Стефка. Е, днеска ли точно намери тоя човек, бе!?
Венко. Ами кога? Нали е почивен ден. Кога да я свърши иначе
тая работа? Ние кога редихме паркета, помниш ли?
Стефка. В неделя.
Венко. А така... Тогава дай да проявим разбиране, защото на
всеки се налага. Добре че стана така... Я, Пете, дай ми, тате,
телефона и онова бележниче и очилата (Тя носи.) Мерси. (Той
набира телефонен номер.) Ало... Добро утро... Извинете, че
толкова рано, търся господин Ваклин Пръцлев.
Петко. Ега ти фамилията.
Петя. Стига!
Венко. Ало... Господин Пръцлев, обажда се Венко Венев...
Да... както се уговорихме. Вкъщи съм. Както Ви е удобно. Тук
съм целия ден. Канала на банята. Може и да са косми, може и
нещо едро да е. Не знам... Добре... Значи, довиждане (Затваря)...
Готово. Най-после. Че то на нищо не прилича тая работа... Да
газим в блато.
Стефка. Как може такава фамилия да има!? Направо
недоумявам. Пръцлев.
Венко. Важното е, че е майстор и го търсят хората.
Стефка. Петя, Петко, идете да се облечете и си оправете
леглата. (Децата излизат.) Венко, трябва да ти кажа нещо...
Венко. Да.
Стефка. С майка ми преценихме, че тази вечер ще е най-добре,
ако убедим татко да напише някакво завещание. Каквото и да е

274
то. Лекарите гарантирали, че състоянието му е стабилно, но на
тази възраст вече всичко може да се очаква. Майка също мисли
така. Говорихме и със Спиридон....
Венко. Добре
Стефка. Моля те да си внимателен! Не го раздразвай, защото
силните емоции са опасни за него. А за алкохол и дума не може
да става.
Венко. Поне вино или бира?
Стефка. Нищо! Нищо! Нищо!
Венко. И аз ли?
Стефка. И ти!
Венко (пауза). Добре де, ама ще дойде и Ваклин Пръцлев. И
сега... ако не му отворя една бира.
Стефка. Ще му налееш в банята... Да не идва тука с чашата. В
банята да пие колкото иска и да не идва тука.
Венко. Аз не може ли да си налея в порцеланова чаша? Нищо
не се вижда.
Стефка. Той усеща миризмата.
Венко. И колко време ще остане тука баща ти?
Стефка. Утре ги изпращаме на вилата.
Венко. Да не стане така, да се закотвят тука, и тогава...
Стефка. Казах ти... Бъди спокоен
Венко. Защото аз чакам и Йовчо с жена си от Аржентина.
Хората се обадиха... Вино са донесли, подаръци. Искат да се
видим специално.
Стефка. Ще се видим, щом те кажат. (На вратата се звъни.)
Петко, я отвори, майко! Ти няма ли да се облечеш?
Петко отива да отвори.
Венко. Ще се облека аз, въпреки че знаеш ли какво ти бях
намислил! Знаеш ли ти... (Прегръща я.)
Стефка. Венко!!!
Венко. Искаш ли да направим една сутрешна обездка?
Стефка. Стига, бе! Ще ни видят.
Венко. Един стийпълчейз да те пришпоря. Значи ставаш от ден
на ден по-хубава, да знаеш. Всяка сутрин те виждам различна.
Влюбвам се наново и по-силно отпреди.
Стефка. Венко, моля ти се! Хубаво ми е, обаче... Петко (Вика.)

275
Петко, кой е бе, майко!?
Петко води Васко.
Петко. Васко... чичо Димо нещо...
Венко. Кажи, Васко!
Васко. Чичо Венко, татко ми ...
Венко. Какво иска татко ти?
Васко. Чук.
Венко. Нали имате чук?
Васко. Татко каза, че си имал голям чук, защото има да се рути
яко. Така каза.
Венко. Иска голям чук? Така кажи!
Васко. Да, големия...
Венко. Ей сега ще ти го донеса. (Излиза.)
Стефка. Васко, палачинка искаш ли?
Васко. Да
Стефка. Е, не е ли опасно това джудо бе, Васко?
Васко. Не. (Изяжда палачинката.) Мерси.
Стефка. Още искаш ли?
Васко. Да. (Тя му слага.)
Стефка. Какъв искаш да станеш след училище?
Васко. Пилот.
Стефка. Пилот?!?
Васко. Да... Що?
Стефка. За пилот трябва математика... А вие с Петко само
тройки сте ги наредили по математика.
Васко (смее се). Да... Вярно. Карай!
Стефка. Искаш ли още една палачинка!
Васко. Искам още две! (Тя му слага.)
Стефка. А сестра ти?
Васко. Тя е проста.
Стефка. Защо да е проста! Я виж, пълна отличничка. Без изпит
- направо в Кеймбридж. (Слага му палачинка.)
Васко. Голям праз. Мерси.
Стефка. Майка ти какво прави?
Васко. Чисти една кокошка. Татко заколи кокошката в банята
и майка сега чисти перата и източва кръвта (Венко се връща с
чук.)

276
 Венко. Ето, заповядай! И му кажи да си сложи ръкавици или
да омотае нещо на дръжката заради вибрациите! Що се смееш,
бе? Васко. Вибрациите...
Венко. И какво?
Васко. Като вибратор... (Смее се и си тръгва).
Стефка. Петко, виждаш ли го твоя Васко. Едно просто
изречение не може да състави. За всяка дума си рови в главата
като археолог. Виждаш ли го?
Петко. Да.
Стефка. Това от какво мислиш че е освен от джудото?!
Венко. Глупости. Васко от малък си е прост. Но за джудото
наистина има талант.
Петко. Баба и дядо кога ще дойдат?
Стефка. Скоро... Петя! Петя!
Петя (идва). Да, майко!
Стефка (вади листче). Тук съм написала какво да се
напазарува. Моля те, майко, побързай, че вчера не ми остана
време. Петко, ако искаш, иди с нея!
Петко. Може ли да се отбием до спортния?
Стефка. Добре, ама не се бавете много! (Те излизат.
Телефонът звъни)... Ало, майко, здравей. Така ли? Чудесно...
Спокойно, не бързайте и не купувайте нищо! (Затваря.) До час,
час и половина ще са тук.
Венко. Идеално.. А до тогава мога ли аз целия този разкош да
го изконсумирам?
Стефка. Венко, какво ти става, бе? Много кафе ли пи?
Венко. Ах, ти...
Стефка. Венко да отидем в хола!
Венко. Тука, тука!
Стефка. Моля те! Все пак тука се храним...
Венко. Тогава в антрето
Стефка. Неординерно ли искаш?
Венко. Неординерно...
Стефка. Добре.
Венко я сграбчва и излизат. Чуват се боричкане и любовна
игра.

277
 ВТОРА СЦЕНА

В кухнята. След около 2 часа. Стефка вади от печката

някаква гозба. Венко чете вестник. И двамата са облечени като
за гости.
Стефка. Не ме гледай така!
Венко. Как те гледам?
Стефка. Дяволито.
Венко. А защо не?
Стефка. Ако се бяха върнали децата?
Венко. В това е номерът.
Стефка. В кое?
Венко. В напрежението. Суспенса. Другият път ще отидем на
балкона. А, виждам че и тука е удобно. (Става и я прегръща.)
Стефка. Моля те, Венко... Тъкмо си я нагласих прическата.
Моля те, не ме усуквай толкова.
Венко. Искам те!
Стефка. Е нали допреди малко...
Венко. Още!!!
Стефка. Вдругиден.
Венко. Още...
Стефка. Венко! Съвземи се, бе! Разгонил си се като... Че ти на
двайсет и осем не беше такъв напорист.
Венко. Наведи се малко! Стой така!
Стефка. Какво правиш, бе? Ще влязат деца.
Венко. Няма. Стой така!
Стефка. Ох, чакай, бикините ми, бе!
Венко. Аз ще ги дръпна, остави на мен! Стана ли?
Стефка. Стана, ама...
Венко. Няма “ама”...
Стефка. Внимателно, да не бутнем тавата! Майка ми...
Венко. Майкини ще чакат.
Стефка. Недей силно.
Венко. Няма... Усещаш ли вече средновековния таран?
Стефка. Е, ти как мислиш?
Венко. Ох, Стефке....Ох, галеро моя... ти не знаеш какво е за

278
мене всичко това?!! Ти само ако знаеш.
Стефка. Венко!?
Венко. Да.
Стефка. Много ми е хубаво, обаче наистина ме е страх децата
да не...
Венко. Пред компютъра са... Няма мърдане от там.
Стефка. Да бяхме пуснали щорите.
Венко. Късно е вече.
Стефка. Венко, нали...
Венко. Какво?
Стефка. Нали внимаваш!?
Венко. Тавата е далече. Няма страшно.
Стефка. Не за тавата... Нали ме пазиш!?
Венко. Стефке, Стефке .... защо те срещнах аз тебе? Защо ....
два живота на един път? Не ми ли стига едно щастие?!?
Стефка. Внимавай, помолих те!
Венко. Нали сме си мислили за трето?!
Стефка. Не е сега моментът.
Венко. То е божа работа. Може и сега да е...
Стефка. Тесен е апартаментът за трето дете...
Венко. Нов ще купим.
Стефка. Оле-ле, ти почна вече... Стреляш ли...?
Венко. Не мърдай! Не мърдай, моля те! Това са истинските
олимпийски игри.
Стефка. Ох, майко... майчице, не ме държат... изтръпнаха ми
краката
Венко. Ела да те прегърна, любов моя!
Стефка. Венко, обуй се, моля те! Косата ми как е?
Венко. Добре.
Стефка. Прещипах се тука на чекмеджето... Ти полудя направо
бе, Венка.
Венко. Да не си била толкова хубава. (Звъни се на вратата.)
Стефка. Това сигурно са майкини... Иди виж!
Венко излиза и се връща с Васко.
Стефка. Какво бе, Васко? Как върви работата по ремонта?
Васко. Татко си изпраска коляното с чука и пита дали имате
някакво мазило за коляно да му услужите, че майка ми не била

279
купила...
Стефка. Имам една мазило... Ти обядвал ли си?
Васко. Не, още чакам кокошката да уври.
Стефка. Обичаш ли мусака?
Васко. Обичам. Да.
Стефка (сипва му)... Я седни! Опитай, да ми кажеш хубава ли е
станала! Аз ще отида да потърся мазилото. Ти си хапвай! Не се
притеснявай. Венко, прави му компания на момчето. (Стефка
излиза. Васко започва да яде и пред очите на Венко изяжда
половин тава.)
Венко. Много си гладен, чиче...
Васко. Да, много бях огладнял.
Венко. Не си ли закусвал?
Васко. Ядох палачинки. Леля Стефка ми даде. Пет натъпках.
Венко. Много, бе.
Васко. Майната му.
Венко. Вкусна ли е мусаката?
Васко. Става. Ако можех и една бира да му шибна. Има ли?
Венко. Има (Става и му отваря една бира.)
Васко. Мерси. Нали няма да кажеш на татко?
Венко. Няма. Поркай си!
Васко. Аз ей сега ще я изльокам.
Венко. Спокойно! Не бързай!
Васко. Още една филийка, може ли?
Венко (дава му). Заповядай.
Васко. Хлябът - въглехидрати.
Венко. Баща ти много ли се удари?
Васко. Поду му се всичко. Проснахме го на канапето. Все едно
блъснат от влак.
Стефка пристига с мазилото.
Стефка. Ето, намерих го най-после... (Вижда тавата.)... А!!!
Ама какво си направил ти, моето момче? Половината тава си
изял... Браво!
Васко. И биричка пийнах. С биричката много добре влиза.
Стефка. Ами че хубаво... Ето, занеси го на баща си.
Васко. Мерси. Плюснах като за световно.
Венко. А така... Да си жив и здрав.

280
 Васко. Сега няма да клъопам чак до 4 часа.
Стефка. То сега е 13 часа.
Васко. Треньорът каза да набивам по 5-6 пъти на ден. Да съм
здрав...
Венко. Вземи да го смениш баща си!
Васко. Добре... Чао. (Излиза.)
Стефка. Прасе такова. Ама и аз защо въобще му дадох да яде!?
Ти не можа ли да го спреш?
Венко. Кога да го спра? Аз докато се обърна, и той вече
тъпчеше.
Стефка (слага си престилката). Сега трябва нещо друго да
измисля.... Тая мусака за кой по-напред... Вземи да настържеш
орехи! Помогни ми малко!
Венко. Баклава ли си замислила?
Стефка. Татко много я обича... Забравил ли си?
Венко. Хубаво.
Влизат Петя и Петко, като нещо се карат.
Петя. Татко, Петко иска да играе на компютъра, а аз трябва да
работя.
Петко. Не може ли веднъж и аз да си поиграя?
Петя. Ти нали не искаше компютър?! Аз имам да уча.
Петко. Татко каза, че днес няма да работим.
Венко. Тихо! Петко, донеси ми портфейла! (Петко го носи.)
Колко струват боксовите ръкавици?
Стефка. Венко!
Венко. Моля ти се, Стефке! (На Петко.) Колко струват?
Петко. Марковите са по 100 лева с бинтовете.
Венко (вади пари). ... Ето ти.
Петко. Наистина ли, татко?
Венко. Вземи, щом ти давам!
Петко. Може ли сега да изляза да си ги купя!
Венко. Може, може. (Петко хуква.)
Стефка. Пете, извинявай, мамо, иди пак до магазина и вземи за
още една мусака, че тоя Васко... както и да е...
Петя. Имам нужда от чорапогащник.
Венко (дава ѝ пари). Ето ти.
Петя. Много са.

281
 Венко. Купи си два.
Петя. Мерси, тате. (Излиза.)
Стефка. Забавиха се нещо майка и татко. Да не са заседнали в
асансьора?
Венко. Готово. Още да стържа ли?
Стефка. Стига толкова! Можеш да извадиш приборите.
Венко (прегръща я). ... Стефке...
Стефка. Да?
Венко. Искам те, Стефче! Не знам какво ми се случва днеска.
Защото е почивен ден ли! Какво става? Виж ми ръцете! Останем
ли двамата насаме, и тръгват към теб. Искам те.
Стефка. Да не си пил някакви стимуланти?! Това вече дали е
нормално?
Венко. Не знам нормално ли е? Нищо не съм пил. Кръвта ми
се събира на едно място. Ще се пръсна, ако не те имам.
Стефка. Абсурд... Наистина, не се сърди! Разбери ме! Няма да
го преживея да влязат майкини и да ни сварят...
Венко. Ще заключим вратата.
Стефка. Ти си полудял!
Венко. Ела, ела! Ела тука!
Стефка. Настъпваш ме, бе...
Венко. Мини малко назад! Още малко!
Стефка. Къде сега последно?
Венко. Седни отгоре!
Стефка. Чакай, че е мазно! Чакай да избърша!
Венко. Нека е мазно. Искам мазно!
Стефка. С нови бикини съм... Ох, боже.. Готово.
Венко. Колко си топла. Апетитна. Току-що извадена от
фурната. Стефке!
Стефка. Моля те да не говориш толкова. Ох, майко мила,
какво ще правя сега?
Венко. Майка ти ли дойде?
Стефка. Не, не, въздишам си... Не ме клати толкова силно, ще
паднат подправките! Ох... Да... Точно така. Веньо... Ох, да...
нежно... Обожавам, когато си нежен.
Венко. Мога да обърна и дебелия край. Само кажи!
Стефка. Не, не, недей точно днеска! Добре си започнал! Да,

282
да.. Усилвай бавно!
Венко. Стефке, изгаряш ме...
Стефка. Давай, давай, давай! Сега вече смело!
Венко. Сигурна ли си?!
Стефка. Да... Махни стъргалката!
Венко. Извинявай!
Стефка. Ох... Много е... Ох...
Венко. Ще паднат подправките. Мини по-към мен... Ще
паднат, Стефке...
Стефка. Ебала съм им майката!
Венко. По-тихо!
Стефка (крещи.). Да... Разкъсай ме... Да умра... Да...
Венко. Стефке!
Стефка. Венко!
Венко. Стефке!
Стефка. Венко!
Венко. Стефке!
Стефка. Венко... Господи!
Венко. Стефке!
Стефка. Обичам те...

На врата се звъни.
Затъмнение.

ТРЕТА СЦЕНА

Светлина.
Двамата бързо се обличат и отиват да отворят. След
няколко секунди се връщат заедно с Еленка и Едуард, които вече
са си събули обувките и носят малък ръчен багаж.

Стефка. Добре дошли!

Венко. Най-после...
Едуард. В кухнята ли ще седнем?
Еленка. Съблечи се, Едуард, тук е топло. Ще се изпотиш.
Едуард. В кухнята ли ще седнем?

283
 Стефка. Татко, само на първо време... Да се видим, докато
дойдат деца.
Едуард. Донесъл съм им аз по нещо на тях... По една лична
изненада. (Сядат на масата.)
Венко. Как си, Едуард?
Едуард. Здрасти, Венко.
Венко. Питам как си? Как се чувстваш?
Едуард. Добре бе, що? Добре съм.
Стефка. Майко, гладни ли сте?
Еленка. Аз не съм още... Едуард, ти гладен ли си?
Едуард. Да дойдат децата, че тогава.
Еленка. Много добре стана така, че се случи почивен ден...
Иначе то все някой нанякъде... Едуард, изморен ли си? Искаш ли
да полегнеш малко?
Стефка. Тъкмо докато дойдат децата, и ние да приготвим
обеда...
Едуард. Може малко да подремна на софата...
Венко. А така. Ела, тате, ще те заведа оттатък. Той съседът
прави ремонт, ама чувам, че сега е спрял за малко. Ще си
починеш на спокойствие. (Венко и Едуард излизат.)
Стефка. И му дай родопското одеало.
Венко. (Глас) Добре, добре...
Пауза. Стефка приготвя баклавата за печене
Еленка (след като гледа умислено Стефка). ... Ех, Стефче,
Стефче... Дай сега да те целуна! (Целува я.) ... Ама много добре
изглеждаш - зачервена, превъзбудена, разхубавила си се...
(Дяволито.)... Да не се е случило нещо? Кажи, палавнице!
Стефка. Ти пък, майко...! Какво може да се е случило?
Еленка (като вижда тавата). ... А, вие сте обядвали ли вече?
Стефка. Детето на съседите го изяде, докато се усетим. Ще
направя баклава за татко... (Елена пали цигара и помага за
баклавата.)
Еленка. Как са децата?
Стефка. Растат. Петя се готви да кандидатства. Петко още
вятър го вее на бял кон. Кажи за татко!
Еленка. Нали виждаш - друг човек. Поне е спокоен.
Стефка. Да...

284
 Еленка. С Венко как сте?
Стефка. Добре, нормално...
Еленка. Пие ли още?
Стефка. Не. Работи като луд. Отслабна, намали и цигарите.
Добре му влияе тази работа.
Еленка. Е хубаво, това да се чува. (Влиза Венко.) Много орехи
сте настъргали.
Венко. Аз съм виновен... Имах прилив на енергия... Едуард
заспа като къпан. Какво стана с тия нашие деца, бе? Къде се
запиляха?
Стефка. Ще дойдат... Майко, аз казах на Венко за
завещанието.
Еленка. Хубаво... Ами така и така сме дошли... Да я свършим
тая работа, че нищо не се знае... Утре може и да му прегорят
бушоните, и край.
Венко. Не се говори така...
Еленка. Спиридон още ли е вдовец...?
Венко. Още... Миличкият... Самотна работа.
Еленка. Аз по-едно време... грях ми на душата, ама мислех, че
е умрял...
Стефка. ... Е, майко!!! Ало, Спиридон ли е... Извинете
(Затваря.) ... Грешка.... (Пак набира.)
Влизат Петко и Петя. Петко носи в голям прозрачен плик
боксови ръкавици, а Петя хранителни продукти и два
чорапогаищика в опаковки.
Стефка. Ало... Извинете... (Затваря.)... Какви са тия Пейчеви,
бе? Преплитане...
Венко. Ето ги, бе... Ето ги децата, бе... Кажете “здрасти” на
баба и дядо.
Петко. Дядо не го виждам.
Петя и Петко. Здрасти...
Еленка. Елата да ви целуна! Ох, на баба, гевречетата! Петко,
ама ти си пораснал бе, бабе. Я гледай ти! Върлина. Пъпките са
минали... Как Върви училището?
Петко. Е.... ами....
Елена. Петето вече станала за женене мома... Мома за
женене .... Браво. Кога ще я женим?

285
 Петя. Няма да е скоро.
Бенко. Я не говори така на баба си! Тя за добро те пита...
Извини ѝ се!
Петя. Извинявай, бабо...
Бенко. Още веднъж! По-силно!
Петя. Извинявай, бабо...
Еленка. Нищо де, нищо...
Петко. Къде го дядо Едуард?
Венко. Легна да си почине малко...
Стефка междувременно е набрала номера.
Стефка. ... Ало, Спиридоне, здрасти. Стефка съм. Ти нали не
си забравил за тая вечер? Не, не е утре... Довечера е. Ето,
забравил си... Ще можеш ли да дойдеш, че той утре татко
заминава. А така. Чудесно. До довечера. Чао.
Венко. Колко стана часът?
Стефка. Отива към 14.10.
Започват силни удари от ремонтна работа.
Еленка. Оле-ле, какво става?
Стефка. Димо - съседът, прави ремонт.
Еленка. Следобед е бе, Стефке!!! На какво прилича това!?
Венко. Няма друго време... Ще му влезем в положението.
Еленка. На такива работи аз им казвам простащина.
Появява се Едуард.
Стефка. Татко, как си? Изплаши ли се?
Едуард. Сънувам, че ме промушват с едно голямо стъкло.
Стефка. Седни, татко...! Ето ги децата.
Венко. Целунете дяда си!
Едуард (след като ги целува). Ето на вас - по едно моливниче.
Аз съм ги правил.
Венко. Кажете “благодаря”!
Петя и Петко. Мерси.
Венко. Ясно го кажете, бе! Какво мрънкате?!
Петя и Петко. Мерси.
Петко. Дядо, ти нали си бил боксьор?
Едуард. Единадесет години.
Петко. Татко ми купи такива ръкавици... Виж.
Едуард. Добре... После ще се побоксираме.

286
 Стефка (която постоянно готви). Още малко, и ще е готово
Има ли прегладнели! Венко? Петко? Татко?
Венко. Раздели ни от мусаката колкото е останала.
Еленка. Дай на мене, Стефче! (Сипва им.) Хайде, да ви е
сладко! Ние жените трябва да пазим талия. Нали, Петенце?
На врата се звъни.
Стефка. Пете, иди да видиш, майко!
Петя излиза и след секунди се връща с Васко, който носи
някаква тавичка
Васко. Добър ден...
Венко. Ето кой изяде половин тава мусака.
Васко. Лельо Стефке, майка изпраща от кокошката да я
опитате.
Стефка. Мерси, Васко...
Венко. Как върви ремонтът?
Васко. Добре, ама се спука някаква тръба и сега всичко е вода
и татко каза да помоля, ако имате някаква кофа в повече и
парцали...
Стефка. Пете, дай им кофата от банята! (Петя и Васко
излизат.) Ето, имаме и печена кокошка. Тя, Цеца, хубаво я готви.
Опитайте!
Едуард. Иначе дремнах малко. Сънувах, че ме промушиха с
едно голямо стъкло... и вместо кръв от мене тече шампоан.
Хранят се. Петя се връща ядосана.
Петя. Тоя Васко не е добре е главата...
Венко. Защо, Пете?
Петя. В банята взе да ме пита искала ли съм да се чукам с
него.
Венко. В такава възраст е момчето. Пък и ти си хубава.
Едуард. Барабанче.
Стефка. Какво казваш, татко?
Едуард. Барабанче.
Еленка. Искаш барабанче ли?
Едуард. Като малък свирех на барабан.
Стефка. Татко, как се сети за това?
Едуард. Трам-та-та-там (Пее си.) Ходом марш... Сега има ли
барабанчета?

287
 Венко. Има цели комплекти.
Едуард. А по единично?
Венко. Има, всичко има.
Еленка. Едуард, какво става, бе?
Едуард. Трам-та-та-там...
Стефка. Татко, баклавата е готова. Искаш ли?
Едуард. Искам.
Стефка слага парче баклава в порцеланова чинийка.
Едуард (изведнъж) ... Но ето, хората постоянно търсят
смисъл... Смисъл на това или онова... Какъв бил смисълът на
предметите, природните явления... Даже си позволяват да търсят
смисъл на живота. Аз имах много време да размишлявам върху
тези неща и изведнъж разбрах, че въобще е грешно едно такова
умствено усилие. Това стана, когато направих първото си
моливниче... Подържах го малко в ръцете си и голямо, голямо
ведро чувство се настани у мен! Влезе през ухото ми като
насекомо от памук. Някакъв бял облак се промуши, повъртя се из
тялото и накрая спря в тази част на главата. Казах си: Едуард,
ама че ето го смисълът... той е един такъв бял и лек. Щом
почувстваш как вътре в тебе бавно се надува една усмивка и
става все по-голяма. И щом тази усмивка заподскача и си се
сгуши в задната част на главата, значи всичко е наред... с течение
на времето правех все повече моливничета... Ставал съм преди
изгрев слънце...И ето, сега гледам тази баклава и облачето пак се
провира през ухото ми и като немирно духче се щура вътре в
мене. Защо човек има ръце и крака...? За да ги използва и
развива... Да вземем например обстоятелството, което ни дава
тази баклава...Тя не е просто, за да я натъпчем в стомаха си...
Стефка е замислила баклавата предварително... Родило се е
чувство на грижа и любов. Ръцете са чупили орехи, чистили са
ги, стъргали са ги. Тестените кори, масълцето, сиропа... Стефка е
открила смисъла на своя живот в тази великолепно изящна
баклава. Смисълът на Стефкините дихания и вълнения се е свел
до нещо конкретно и видимо. Превъзходната, приказна баклава.
И какво повече може да иска Стефка от тоя живот? Нищо. Ще
разреже на парчета, ще сложи в чинийки и това е! Подсладихме
си...така е и с барабанчикът, който сръчно отмерва ритъма с

288
палките - там-та- та-там, там-та-та-там (Яде.) Допуснете само!
Малката чинийка не е ли напълно удовлетворена и щастлива, че
сочната баклавица легнала е в нея и положила главица?

Чинийке миловидна,
Похъркваш ли в отмала
Под пухеното одеало!
Там Стефка е втъкала
Орехи - златно засияли
Под шумките на ствол зелен,
Където катеричка е играла,
Където бобърчето е дълбало,
Където котенцата са се въргаляли
В щурака дънер ветеран.
А вие, чуднички черупки,
Останали свидетел ням
На този кулинарен блян.
Завърта слънчицето сянка
И виличката вече нанка
Във празната чинийка плитка,
А идва време за напитка!
Дали кафе ще бъде от джезве?
Или пък чайче врящо ни зове.
Небцето бързо да ликува,
А облачето се подува,
Изплува ясен смисъл нов
“живей живота си с любов!”

Пауза.

Еленка. Едуард, целият си мокър... Трябва да се изкъпеш.

Стефка. Деца, заведете баба и дядо в стаята. Дайте им хавлии.
Майко, каналът е запушен, ама не обръщайте внимание!
Чуват се шумове от ремонта на съседите. Децата, Еленка и
Едуард излизат.
Венко. Какво беше това с баща ти?
Стефка. Ти ми кажи! Лекарите твърдят, че е излекуван. Ето ги

289
последните експертизи. Ох, да го оправим това завещание, че да
ми е мирна главата.
Венко. Стефке, не се ядосвай! Ела да те разтрия малко! Ела!
Тя сяда на едни стол. Венко започва да я масажира, като
постепенно ръцете му слизат към гърдите ѝ.
Стефка. Този път няма да ти мине номерът.
Венко. Обичам те...
Стефка. Рисковано е.
Венко. Ти само стой така! Никой няма да разбере.
Стефка. Ти си болен, Венко. Станал си сексманиак.
Венко. С такава жена като теб сексманиак е задължително.
Извърти се малко сега!
Стефка. Орална любов ли искаш?
Венко. Искам да те убия...
Стефка. Какво!!! Защо?
Венко. Защото ме убиваш, без сама да подозираш...
Стефка. Към висша поезия прибягваш вече.
Венко. Ще те любя, докато стана инвалид, и тогава ще
продължавам в ума си да те обладавам, докато всяка въздишка
стане оргазъм. Докато не изпразня всичко и остане купчина
кокали и зъби. Стефка. Сложи поне райбера!
Венко (слага го). Готово! Под прикритие... Ела!
Стефка. Под масата ли, бе?
Венко. Ела да те прегледа чичо доктор с големия термометър.

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА
В хола. Привечер. Всички са облечени официално. Отново се
чуват шумове от ремонт.

Стефка. Тоя човек си разби къщата, бе...

Еленка. Много думка... Не се ли умори?
Венко. Димо е свястно момче. Всичко сам прави.
Едуард. Висшата сила на духа е да пробужда духа. Казал го е
Гьоте.
Венко. И аз така мисля...
Едуард. А за да бъде духът силен, трябва да се поглъщат

290
витамини.
Стефка. Тази вечер ще има салата от патладжан. Чакаме
майстора за канала, и слагаме салатата.
Еленка. А така.
Едуард. Хубаво. Къде са децата?
Стефка. Петя е на компютъра, Петко в тоалетната.
Венко. Петко много обича да стои в тоалетната.
Едуард. И изживява ли нещо? Да не се тормози?
Венко. Чак пък да се тормози... Не е способен още на
дълбочини.
Появява се Васко, който видимо се клати. Появяват се Петя
и Петко.
Стефка. Васко, стресна ни бе, лельо. Що не чукаш?
Васко. Сори. Прощавам се.
Венко. Добре ли си, чиче?
Васко. Супер съм.
Стефка. Васко, запознай се с майка ми Еленка и баща ми
Едуард.
Васко (ръкува се). Васил.
Венко. Какво става сега! Как върви ремонтът? Докъде
докарахте работата!
Васко. Той татко сега спи... Аз бутнах стената.
Стефка. Ами да... Трябва да го сменяш вече..
Венко. То и в живота така ще стане... Още няколко годинки и
на вашите плещи ще падне товар.
Васко. Не знам аз... Майка пита имате ли да ни услужите с
чесън.
Стефка. Имаме... Колко иска?
Васко. Забравих. Ще ида да попитам.
Тръгва си. В този момент на врата се звъни
Петко. Как се е насмукал Васко!!!
Петя. Аз ще отворя. (Излиза.)
Едуард. Много е хубава Петя. Наляла се е, цъфнала е като
трендафил. Бели зъбки... Богинче! Малко трябва да отслабне, но
си е добре. И косата ѝ - водопад.
Петко излиза.
Венко. Има на кой да се метне.

291
 Едуард. Не е на теб всеки случай. От Стефка повече е взела...
Венко. Знам, тъсте, ама недей така! И за имам пръст в тая
работа.
Едуард. А, то не се знае много. Прът може и да имаш, ама
пръст според мене нямаш.
Венко. Е, недей така, тъсте, сега!
Едуард. Какво “недей”. Какво ми се ежиш? Кой може да е
100% сигурен.
Венко. Е, сега... Айде моля ти се, да не задълбочаваме.
Едуард. Много пък си чувствителен, бе... Ти преди не беше
така... Като се задомихте със Стефка, и стана една мекица.
Венко. Дай да спрем до тука!
Едуард. Що? Иначе какво ще стане? Ще ме набиеш ли?
Еленка. Едуард!
Венко. Нищо няма.
Едуард. Кажи де, какво ще направиш, ако пак ти кажа, че си
мекица? Мекица си - ето!
Венко. Тате...
Едуард. Шегувам се, бе! (Смее се.)
Стефка (вика). Пете, кой е бе, мамо?
Поява се Петя и ВиК-майсторът - Ваклин Пръцлев.
Той носи чанта с инструменти и също вече си е събул
обувките.
Венко. А, ето го и господин Пръцлев. Майсторът на
майсторите. Дупки отпушва всякакви! Добре дошъл, господин
Пръцлев.
Ваклин. Добър ден. Викайте ми Ваклин.
Едуард. Кой пръднал?
Еленка. Никой не е пръднал. Господинът се казва с фамилия
Пръцлев.
Едуард. А-ха... (Дава ръка на Ваклин.) Приятно ми е Едуард
Дрислев.
Стефка. Татко!!! Как може?!
Ваклин. Свикнал съм.
Едуард. Шегувам се, бе. Какъв сте вие?
Ваклин. ВиК-услуги.
Едуард. Искам да ви попитам нещо сериозно, което отдавна ме

292
мъчи.
Ваклин. Слушам ви.
Едуард. Можете ли да ми отпушите дупките на носа?
Стефка. Татко!
Еленка. Едуард, не те познава човекът.
Венко. Малко се минава границата.
Едуард. Ти си мекица и не се обаждай!
Венко. Тъсте аз търпя, обаче...
Едуард. Шегувам се, бе... Какво се връзваш толкова.
Венко. Е, сега... И ти да си, и ти...
Едуард (стряска го). ПА!!! Ето! Виж как се стресна.
Венко (към Ваклия). Аз съм Венко Венев... Говорихме по
телефона. Ще ви заведа в банята.
На излизане се разминават с влизащия Васко.
Стефка. Кажи, Васко!
Васко. Майка иска пет скилидки чесън и дава тая ракия да се
почерпите.Сливова.
Стефка. Нямаше нужда. Друг път ще ни даде ракия.
Едуард. Как да няма нужда... Я дай тука шишето!
Еленка. Едуард, в никой случай!
Стефка. Татко, много добре знаеш...
Едуард. Стойте мирно! Казах мирно! Когато един
барабанчик... А-а-а... Да не си разменяме шапките.
Ваклин и Венко се връщат.
Еленка. Какво става?
Венко. Ами той Петко пак е в тоалетната.
Едуард. Не е на хубаво толкова да се задържа. Да няма
хемороид?
Стефка. Ще отида да видя.
Едуард. Венко, виж какво е изпратил съседът!
Венко. Едуард, дай тука бутилката!
Едуард. Добре, добре. Слушам г-н ст. лейтенант.
На вратата се звъни. Стефка отива да отвори.
Едуард. А, някой приятел. Ура.
Еленка. Едуард!
Едуард. Става голяма компанията.
Еленка. Успокой се малко!

293
 Появяват се Стефка и нотариусът Спиридон.
Спиридон. Добър вечер на всички. За тези, с които не се
познаваме - казвам се Спиридон. (Ръкува се с всички.)
Стефка. Заповядай, седни!
Спиридон. А Вие сте Едуард, нали?
Едуард. Така, така.
Спиридон. Много съм слушал за Вас.
Венко. Какво става с Петко?
Стефка. Тренира с боксовите ръкавици.
Венко (вика). Петко, излизай от там, че трябва да отпушваме
канала.
Стефка. Какво му щукна на това момче?! Бокс, та бокс?!
Еленка. Мъж е Все пак.
Появява се Петко, в спортен екип с боксовите ръкавици и
леко запотен.
Венко. Петко, иди се измий, облечи се като хората и тогава
ела! (На Ваклия.) Майсторе, ела да те заведа!
Спиридон. Петко, ти боксьор ли си вече? Атлет ли си?
Петко. Ще стана. Дядо Едуард ще ме научи. Нали, дядо?
Едуард. Още сега ще вземем първия урок. Ела тук. Вдигни
хубаво ръцете! Ето така. Това се нарича гард - защита.
Приклекни леко! Очите Винаги да Виждат. Точно така. Браво.
Гледай сега внимателно! Прав удар с лява, прав удар с дясна.
Целиш се в брадата. Повтори сега! (Петко изпълнява.) Браво бе,
дедо... Ти си цял талант. Дай, сега! Удари в ръката ми! Хубаво
разгъни ръката! Пусни я! Така... и веднага връщаш в гард.
Отлично.
Спиридон. На неговите години и аз се боксирах. Имам даже
медал от училищното първенство.
Едуард. Така ли? Петко, застани в гард срещу Спиридон!
Спиридон, готов ли си?
Спиридон. Напълно.
Едуард. Петко, айде сега - удари. ЛЯВ! ПРАВ! ДЕСЕН...Така.
Петко удря плахо няколко пъти.
Спиридон. Не бой се! Удари хубаво, моето момче!
Петко вкарва чудесен прав в брадата на Спиридон, той пада
на земята и не помръдва.

294
 Едуард. Браво, внучето ми!
Еленка. Оле-ле, Спиридон, добре ли сте?
Спиридон. Всичко е наред.
Еленка. Тече ви кръв от устата.
Спиридон. Спомних си младостта...
Спиридон се изправя, но незнайно защо, Петко го удря още
веднъж, и Спиридон пак пада. Минават няколко секунди, но този
път не се изправя.
Стефка. Майчице! Уби го.
Еленка. Човекът не мърда.
Стефка. Петко, как може такова нещо бе, майко?!
Еленка. Ама той съвсем е пребледнял и е вдървен.
Появява се Васко.
Васко. Лельо Стефке, чичо Венко тука ли е?
Стефка. Тука е, защо? Какво има сега?
Васко. Татко се заклещи в тоалетното клекало.
Стефка. Как така се е заклещил.
Васко. Ами хлътна навътре и сега не можем да го извадим.
Дърпаме, обаче не става. Майка каза: вакуум.
Едуард. У вашия блок много се заседявате по тоалетните!
Васко. Той сега, понеже е така без гащи... Ако може чичо Венко
нещо да направи...
Стефка. Петя, кажи на баща си.
Петя излиза.
Васко. Какво му е на Спиридон?
Петко. Праснах го в брадата.
Васко. Добър удар.
Спиридон се надига.
Еленка. Спиридон! Съвзе ли се най-после, слава богу!
Стефка носи вода. Еленка му дава да пие.
Едуард (на Еленка). Ти много си се загрижила за него.
Еленка. Не виждаш ли, че е зле човекът.
Спиридон. Къде съм?
Стефка. У нас... У Стефка и Венко Веневи.
Спиридон. Какво стана?
Стефка. Петко те удари... Извини се, Петко, на чичо си
Спиридон!

295
 Петко. Извинявай, чичо Спиридоне.
Стефка. Седни, Спиридоне, почини си. Искаш ли да пийнеш
нещо?
Спиридон. Едно уиски?
Стефка. Уиски ли?
Спиридон. Нямате ли?
Появява се Венко, ръцете му са изцапани с нещо неясно.
Венко Има, има. И аз ще пийна едно... Ей, Димо ... как се беше
заклещил.
Еленка. Какво стана?
Венко. Разбихме тоалетната чиния.
Едуард. Венко, налей и на мен.
Еленка. Едуард!
Едуард. Само малко. Да го опитам.
Венко. Лед искате ли? (Налива на Едуард.)
Едуард. Да не се глезим толкоз ...
Спиридон. Чудесна мебелировка, Стефче. Като нова е.
Стефка. Ами тя си е нова.
Спиридон. Извинявай! Наздраве.
Едуард. Луксът разглезва и докарва дископатия. Какво сте се
разплъоскали по тия възглавници. Спартак как е живял. Ами в
Шао-лин. Трябва да сме монаси. Дзен и нищо друго.
Еленка. Едуард, това сме го слушали вече. Всеки сам си
определя живеенето.
Едуард. Правилно.
Спиридон. Кога ще пристъпим към завещанието. (Пауза.)
Едуард. Какво завещание?
Спиридон. Нали за това съм дошъл. Стефка ми каза, че вие,
Едуард, сте решили да оформите завещание и ...
Стефка. Спиридоне!
Едуард. Не го прекъсвайте човека!
Еленка. Аз не ти казах, но така и така сме тук...
Влиза Васко със синина под окото.
Венко. Кажи, Васко! Какво има пък сега? Защо са ти подути
очите?
Васко. Татко ме би.
Венко. Защо?

296
 Васко. Пих от една ракия.
Венко. Айде сега, голяма работа. В почивните дни всички сме
изнервени. Ела! Седни при нас.
Стефка. Ама първо иди си събуй обувките, Васе, че са много
мръсни.
Васко. То у нас е направо кочина.
Появява се Ваклин Пръцлев.
Ваклин. Готово.
Венко. Какъв беше проблемът?
Ваклин. Стари са сифоните тука.
Стефка. Сядай, Ваклине, да пийнеш едно уиски.
Всички сядат около масата. Стефка донася салата и някакви
ядки. Телевизорът работи, но с неясен звук. Свечерява се. Отвън
бавно нахлува уличното осветление. Ремонтът в съседите
продължава с пълна сила.
Стефка. Хайде... Наздраве! (Всички пият)... Елате сега да ви
покажа как остъклихме балкона на спалнята и стана като отделно
стайче.
Всички стават и излизат с изключение на Петя и Ваклин.

ПЕТА СЦЕНА

Петя. Защо дойде?

Ваклин. Не искам повече да се крием.
Петя. Ваклине, ти наруши правилата... Бяхме си обещали
платонична любов.
Ваклин. Вече една година сме на платонична любов. Ходих на
лекар. Объркаха ми се хормоните. Аз те обичам и те искам
истинска. Колко още трябва да чакам?
Петя. За любовта времето е без значение.
Ваклин. Да, но не и за страстта. Трябваше да те видя на живо.
Сънищата ми преливат от теб. Искам да те докосвам, да те
притискам до себе си. Така както би искал всеки нормален мъж.
Петя. И аз искам...
Ваклин. Тогава какво чакаме?!
Петя. Ти трепериш...

297
 Ваклин. Петя, няма да изляза от тук без теб.
Петя. Изневерявал ли си ми?
Ваклин. Не, а ти?
Петя. И аз не съм... Обичам те.
Ваклин. Петя... (Целуват се.)
Петя. Баща ми въобще не се усети. Само брат ми знае, но си
трае.
Ваклин. Баща ти как реши да се обади на мене точно?
Петя. Бях ти забравила визитката в коридора и той пита на
кого е. Казах, че съм я намерила в пощенската кутия.
Ваклин. Страхотна си... (Целуват се.) Ще се оженим, нали?
Петя. Ваклине, ако сега се оженим...
Ваклин. Никога няма да се разделим.
Петя. Чакай! Аз нали трябва да следвам? Ваклине - разбира
се... Ако замина в чужбина.
Ваклин. И аз ще замина.
Петя (пауза)... Сега ли да им кажем?
Ваклин. Какво още да чакаме? Не ти ли доказах, че те
заслужавам?
Петя. Да, доказа ми... Просто, тая вечер... баба ми, дядо ми,
Спиридон и тоя тъпак Васко... постоянно се влачи... Какво се
изсипаха тия хора...
Ваклин. Ще издебнем момента. Ела!
Петя. Не. По-късно обещавам да ти се отдам.
Ваклин. Наистина ли?
Петя Да. Изтърпи малко!
Започват да се целуват. Влиза Петко и ги вижда.
Петко. Значи, ти си гаджето на Петя?
Петя. Петко, обещал си ми нещо?
Петко. Добре де, натискайте се спокойно.
Групата се връща с оживено говорене.
Едуард. И всичко това сам?
Венко. Е, и Петко помогна.
Едуард. Значи не си бил чак такава мекица за каквато те
мислех.
Венко. Тъсте, стига с тия мекици, бе!
Еленка. Едуард, наистина... Все ще развалиш настроението.

298
 Едуард. Шегувам се, бе... Хайде, от мен да мине... не си
мекица вече.
Спиридон. ПВЦ-то е добър материал.
Еленка. Вие, Спиридон, много се зачервихте.
Спиридон. Така ли?
Еленка. Да не сте с комоцио. Той, Петко, по някой път не си
знае силата. Има случаи след такъв удар, уж нищо, нали, а след
време ослепява човек, почва да се люшка или да стъпва като в
паници.
Стефка. Майко, пепел ти на устата.
Васко. Той, чичо Спиридон на обед беше у нас и пиха ракия с
татко.
Спиридон. Васко, тебе никой не те пита... (На вратата се
звъни.)
Стефка. Петко, иди да отвориш! (Той отива.)
Еленка. Да нямате спукани капиляри?
Спиридон. Като пийна едно уиски, всичко ще ми се нагласи.
(Смях.)
Едуард. Най-много да ти се нагласи едни инсулт. Но пък на
теб ти е време вече.
Спиридон. Ама, това е възмутително! Какво си позволява този
човек...
Венко. Тате, обиждаш хората.
Едуард. Шегувам се, бе. Вие пък на всичко се връзвате.
Спиридон. Тези шеги ги пробутвайте в бакалията.
Едуард. Ти много кудкудякаш, бе. Уж си паун, а кудкудякаш.
Спиридон. Преди години щях да ви извикам на дуел.
Едуард. Ти ли бе, индианец? Ти на мен можеш само масаж да
ми направиш на задника. Полилей такъв. Вече са те накацали
мухите и попът обикаля с кандилото. Ако ти тресна един в
муцуната, ще ти вкарам долните пломби в горните зъби. Ей сега
ще те пусна в месомелачката, ще ти натикам месото в червата и с
тая кървавица ще нахраня цял резерват от твоите братя -
индианците.
Спиридон. С това примитивно въображение можеш да се
запишеш в книгата “Гинес” за постижение в деволюцията. И като
те признаят, че си примат, веднага да те фотографират, да те

299
видят роднини от селата, щото, докато стане снимката, ще си се
превърнал в амеба и Господ съвсем ще се е отказал от тебе.
Едуард. Един ден всички ще умрем - затова нека бъдем
приятели. (Целува Спиридон.)
Еленка. Едуард, всичко унищожи.
Едуард. Глупости. Ето, целунахме се и забравихме случката.
Появява се Петко, който води със себе си Венера Милофска.
Венера. Добър вечер, аз съм Венера Милофска, туристически
агент на фирма “Магелан”.
Стефка. ...Венче!!! Ти ли си, ма?
Венера. Стефке!!! Оле-ле, Стефке.
Стефка. Оле-ле...
Венера. Толкова време. Къде се изгуби бе, чудовище?
Стефка. Венеро, идиотко, как можа да не се обадиш.
Помислих, че си умряла. Как ме намери?
Венера. Случайно... не съм те търсила. До сега обяснявах на
момчето разни оферти. Такава ми е работата. Обикалям по
домовете и сключвам договори за екскурзии по света.
Стефка. Оле-ле мале, оле-ле Венеро, гледай съдба. Браво. А
какво стана с министерството? Напусна ли?
Венера. Хванаха ме по време на орална любов и ме уволниха.
Свърши се... (Пауза.)
Еленка. Какво? Какво каза тя?
Едуард. Идеалите са много относително понятие за видимото
и невидимото.
Стефка. Запознай се! Това е баща ми Едуард, Еленка - майка
ми, мъжът ми Венко. Виж колко големи деца имам! Петя - скоро
ще е студентка, и с Петко вече сте се запознали.
Венера. Браво!
Стефка. А това са наши гости - Спиридон Благиев - нотариус в
общината, Ваклин...
Ваклин. ... Да.... просто Ваклин.
Стефка. Майстор по ВиК-технологии и Васко - съседско
момче, джудист, черен колан.
Венера. Много ми е приятно. Ами аз да не безпокоя семейната
сбирка...
Венко. Моля ви се, Венера, ние нямаме комплекси. За нас ще е

300
празник една красива дама да озари помещението с прелест.
Едно уиски?
Венера. Ами, добре ще ми дойде.
Венко. А така! Да отпуснем малко жилата. (Налива.) Наздраве.
(Пауза.)
Спиридон. Извинете, но не чух добре, даже простете за
любопитството, но поради каква причина казахте, че са ви
уволнили от министерството? Питам ви, защото аз там имам
известни контакти.
Венера. Осъществявах на един колега орална любов. (Пауза.)
Васко. Духала си, значи?
Стефка. Е, Васко, бива ли така?
Васко. Извинете...
Еленка. Деца има тука, все пак.
Венко. Те, децата, вече ги знаят тия работи.
Едуард. Аз ако бях, щях не да ви уволня, а министър да ви
направя... Да сте пример... Пример за себераздаване.
Ваклин. Ами да... Тази Чичолина, тя нали така...
Петя. Как?
Ваклин. С разни видове любов... Продава си любовта, раздава
любов и стана депутатка...
Петя. Ти харесваш ли я?
Ваклин. Аз казвам само във връзка с това, което Едуард
предложи, че има и такива случаи...
Петя. Ами ако взема и аз така да направя...
Ваклин. Глупости сега...
Венера. Съжалявам... Не трябваше да отварям дума.
Венко. Не, не, добра е темата.
Стефка. Не е добра темата. А ти, Петя, не се бъркай в чуждо
мнение. Господин Пръцлев е достатъчно зрял човек да си избира
какво му харесва и какво не.
Венко. Няма нищо лошо в това да дадеш любов... Пък била
тя... Еленка. По наше време думата “любов” значеше друго нещо.
Любовта беше въпрос на дълбоки чувства.
Васко. А по наше време трябва да духнеш или да ти духнат.
Това е въпросът.
Еленка (удря му шамар). Келеш такъв!

301
 Васко. Не ме удряй, ма, дърта сврако!
Еленка (набива го). Иди сега се оплачи на баща си.
Стефка. Васко, ти няма ли да си ходиш вече?
Васко. Не.
Стефка. Не те гоним, ама вашите да не се безпокоят.
Васко. Те си кютат там. Ще пийна още ракия и се махам.
Еленка. Ти вече си пиян, бе. Колко още искаш да пиеш. Докато
пукнеш ли?
Васко. Аз мога много. Още искам.
Венко. Васко, не си навличай неприятности. Бъди разумен!
Утре не си ли на училище?
Васко. Пикал съм му на училището.
Еленка. Ти да ми беше на мене син, щеше да видиш... Ох-
мале!!!
Васко. Какво щях да видя ма, вещицо... Щях да те накълцам и
да ще натъпча в комина. Вкисната вещица такава.
Стефка (бие го). Ти кого обиждаш бе, идиот такъв! Ти не
знаеш ли, че майка ми стои срещу теб?!
Стефка го изритва навън.
Венко. Много му се насъбра на това момче.
Еленка. Ми като е прост... Чудя се как го търпите досега?!
Стефка. Хайде сега да се успокоим и да не си разваляме
почивния ден. След малко ще стане и основното ядене.
Венко. Наздраве! Добре сме се събрали. (Пият.)
Венера. А какъв е поводът, ако не е тайна?
Стефка. Поводът е...
Еленка. Семеен.
Венко. Да се видим.
Спиридон. Нали завещание ще оформяме, Едуард?
Едуард. Ще ти оформя на тебе тиквата, точно за Хелоуин.
Спиридон (става). ... Аз бях до тук...
Едуард (връща го). ... Шегувам се, бе.
Спиридон. Те вашите шеги, само вие си ги разбирате.
Еленка. Извини му се, Едуард!
Едуард. Извинявай! (прегръща го). Ще направим завещание,
разбира се. Нали за това сме се събрали... Но първо ще ви изпея
арията на Туриду от операта “Селска чест” от великия

302
композитор Пиетро Маскани.
Пее. Завеса. Антракт.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
ПЪРВА СЦЕНА

В хола. Ръкопляскане за изпълнението на Едуард. Той Взема

чашата си, останалите сядат, а Венко почуква с лъжичка по
чашата! Всички притихват.

Венко. Тъстът иска да вдигне тост.

Едуард. Благодаря ти, Венко. И така, на този хубав, почивен
ден сме се събрали не случайно всички ние - Венко, Стефка,
Еленка, Петко, Петя, Спиридон, Ваклин и Венера. Милофска, и
затова аз - Едуард, пия за вас! За теб, Венко, за теб, Стефче -
дъще моя, за теб, Еленке - обичам те, нищо че сме разведени.
Милите ми внучета: Петко - бъдещ боксьор, Петя - хубавица...
И за тебе, Ваклин... Поклон пред красотата на Венера Милофска
и Спиридон - достолепни... Защото всички тук: Венко, Стефке,
Еленке, Петко, Петя, Ваклин, Спиродон и Венера, заслужавате
моето уважение... колко е важно, че всеки от вас не е кой да е, а
си е верен на самия себе си - такъв, какъвто е, според него си...
Колко е хубаво, че ти, Венко, си си Венко, ти, Стефке, си си
Стефка, ти, Еленке, си си Еленка, ти, Петко, си си Петко, ти,
Пете, си си Петя, ти, Спиридоне, си си Спиридон...
Стефка. Татко
Едуард. ... а ти, Ваклине, си си Ваклин, тук няма спор, както и
Венера Милофска, по-хубава от онази Венера на гениалния
живописец Тициан... Сега веднага си мисля - някой може да
каже, че Петко прилича на Венко, Петя на Стефка, Стефка на
Еленка и на мене, Спиридон на баща си или на майка си, Ваклин
на неговите си родители, че Венера Милофска прилича на своите
родители... Но това ще е грешка, защото аз виждам у всички вас
най-индивидуалното у човека - очите. А моите очи се радват да
видят точно тези очи на Венко, на Стефка, на Еленка, на Петко,

303
на Петя, на Спиридон, на Ваклин и на Венера Милофска... и ако
благоволят да бъдат дните ни още много... Всички ние - аз,
Венко, Стефка....
Стефка. Татко, повтаряш се вече.
Едуард. Моля?
Стефка. Татко...
Еленка. Едуард, за десети път вече ни изреждаш имената, не се
ли усещаш. Моля те. Не се ли усещаш?
Едуард. Не.
Еленка. Ами усети се, де! Аз вече почвам да се безпокоя. Като
те взех тая сутрин, беше добре.
Едуард. Че сега какво ми има?
Еленка. Циклиш, бе... от половин час ти прескача плочата.
Нали искаше тост да вдигнеш?
Едуард. Да.
Еленка. Ами тогава кажи и друго, освен имената ни.
Едуард. Добре. Пия за вас: Стефке, за теб, Еленка, Венко...
Еленка (става). ЕДУАРД!!!
Едуард. Да.
Еленка. Какво става?
Едуард. Вдигам тост.
Еленка. Не може ли да не ни изреждаш всичките...
Едуард. Защо?
Еленка. Защото ни изреди вече.
Едуард. Така ли?
Еленка. Така.
Едуард. Добре. Извинявам се. Ще опитам пак... пия за вас.
Еленка. Стоп! Достатъчно!
Едуард. Стига ли толкова?
Еленка. Напълно. Наздраве! (Пият.)
Стефка. Венче, ти обаче трябва да видиш как остъклихме
балкона на спалнята.
Венера. Е как няма да видя.
Стефка. Хайде, елате всички пак да го видим!
(В суматохата Еленка и Спиридон се измъкват и остават
сами.)
Спиридон. Ако позволите, ще подържа ръката ви една минута,

304
защото едва ли ще имам втори шанс...
Еленка. Искрено се надявам да имате.
Спиридон. Може ли да ви целуна?
Еленка. Ако не го сторите, ще го направя аз.
Спиридон. Тогава... (Целуват се.)
Еленка. Чувствам се като героиня от филм.
Спиридон. Еленка, сбъднат сън...
Еленка. Тая ваша изтънченост...
Спиридон. Какво?
Еленка. Покрай Едуард бях забравила... няма значение... Той
не е виновен.
Спиридон. Как ще живея от сега нататък?! Очите ми ще са
слепи, ако не ви виждам.
Еленка. Не мога да го оставя. Той е лабилен...
Спиридон (целува я). Какво му е на бившия ти мъж? Глух ли е,
или е луд?
Еленка. И двете.
Спиридон. Защо си с него? Ти можеш да започнеш нов живот.
Еленка. Спиридон, като как си го представяш тоя живот, с теб
ли?
Спиридон. С мен.
Еленка. Истината е, че ми е жал да го оставя сам.
Спиридон. Нали е състоятелен? Може да си наеме гледачка.
Еленка. На него не му трябва просто гледачка.
Спиридон. Стефка и Венко ще го посещават от време на
време...
Еленка. Не знам...
Спиридон. Аз съм влюбен... (Целува я.) Да избягаме заедно. В
чужбина. Аз ще свиря на китара, а ти на хармоника... Ще
обикаляме от град на град, ще спим по поляните и ще ядем
каквото припечелим. Ягоди, гъби, вода...
Еленка. Ти сериозно ли?
Спиридон. Устните ти... Врата на изкушението... (Целувал.)
В този момент се появява Васко, по лицето му личи, че
отново е бит, и то сериозно. Облечен е в костюм, носи бонбони
и цветя. Еленка и Спиридон го виждат и се сконфузват.
Васко. Добър вечер.

305
 Еленка. Здравей, Васко, ти кога дойде? Да нямаш рожден ден?
Абитуриент ли си?
Васко. Идвам да се извиня.
Спиридон. Кой те е пердашил?
Васко ... Майка ми.
Еленка. Васко, ти няма да кажеш какво видя, нали?!!
Васко. Няма.
Еленка. Ела, ела, да се сдобрим!
Прегръщат се. В този момент групата оживено влиза в
стаята.
Венера. Аз, на това балконче, бих се изтегнала чистак гола,
даже и през зимата. За слънчеви бани е разкош.
Венко. А? Васко, какво е станало?
Васко. Нищо.
Венко. Защо си в костюм?
Еленка. Дошъл е да се извини.
Стефка. Тия синини от мене ли са, Васе?
Васко. Майка ми ме маризи. (Дава цветя на дамите.) Ето,
заповядайте!
Ваклин. Какво работи майка ти?
Васко. Преди мяташе едно гюле. Сега стои у нас.
Ваклин. Била е гюлетласкачка.
Васко. Да. Има медали.
Ваклин. А баща ти?
Васко. Той носеше гюлето. Сега пренавива бубини.
Венко. Свършихте ли с ремонта?
Васко. Не още. Той баща ми сега разби банята, щото така и
така ще сменяме клекалото...
Стефка. Казва се “тоалетна чиния”.
Васко ... Тоалетната чиния, да, и направо, щото и банята била
за ремонт... и направо... и нея я оправяме... и така...
Еленка. А ти, Васко, как си сега? Боли ли те?
Васко. Ами., боли.
Еленка (налива му). Я пийни една ракийка. Ще притъпи
болката. Ще стопли стомахчето.
Васко. Мерси. (Изпива до дъно.) Тя е от нашата ракия, нали?
Венко. Да. (Налива му.) Наздраве!

306
 Васко (отново изпива до дъно). Много обичам ракия. На татко
съм се метнал.
Еленка. А какво друго си наследил от него?
Васко. Имам голяма пишка, като неговата. И който ме ядоса,
го плесвам с нея по челото...
Еленка. А така... весело момче.
Петя. Селски хумор.
Стефка. Васко, пийни вода по-добре.
Васко. Не, не, аз още малко ракийка със салатката.
Стефка. Стига толкова. Главата ти натежа.
Еленка. Нека пие момчето, като му е сладко.
Стефка. Майко!!!
Васко (гледа часовника). Ей сега трябва да почне зарята.
Ваклин. Каква заря?
Васко. Де да знам, така чух...
Спиридон. Да не е някакъв празник?
Едуард. Много празнуваме ние. Празнуваме, почиваме,
празнуваме и между другото поработваме по малко. Колкото да
не ни закърнеят крайниците.
Ваклин. Не съм съвсем съгласен.
Едуард. Ти, Ваклин, си изключение. Ела да те целуна. (Целува
го.) Харесваш ми. (Чуват се гърмежи.)
Венко. Това е. Чувате ли?
Васко. Аз нали ви казах?
Стефка. Да отидем в спалнята. От там се вижда идеално.
Венко (на излизане). Стефке, я кажи кой настояваше да сме
нависоко?
Стефка. Ти, ти... Хайде бързо!
Всички излизат.

ВТОРА СЦЕНА

Силно звучи духова музика

Еленка. Какво е туй, бе?

Венко. Някой се жени...

307
 Стефка. Никой не се жени... Димо, съседът, ги пуска тия
мелодии, като си пийне. Нали, Васко?
Васко. Като вкара пиене, и издува до дупка тръбите.
Стефка (на Васко). Я иди и му кажи да намали малко, защото и
ремонт, и оркестър - малко вповече ни идва. Толерантни сме, но
да не се качва на главите ни. Запомни ли? Толерантни сме, но да
не се качва на главите ни.
Васко. Горе-долу.
Стефка. Кажи му просто, че е почивен ден и да слуша тихо
оркестрите.
Васко. Добре. (Излиза, като се клати.)
Венера. Много се е насмукало това момче, Стефке.
Еленка. От възрастта е... Ти, Петко, пиеш ли алкохол! Ама,
честно кажи.
Петко. Не. Само бира.
Еленка. Биричка може. Тя пречиства червата и бъбреците.
Петко. И много пикае човек.
Венко. Петко, на масата сме.
Еленка. Абе хайде сега и ти, Венко. Те, младите, са
разкрепостени. Правят си каквото им се иска, без да им пука от
никого. Оня ден в тролея влязоха момче и момиче. Че като се
награбиха едно хубаво - да се чудиш кой по-силен! Магнити.
Право уста в уста. Като заплетоха езици, дъх не им остана.
Хората наоколо взеха да се озъртат. Подсмихват се, други се
възмущават. Малките обаче - пълни пердета. По едно време,
гледам, момчето посяга към оная си работа.
Викам си “това пък вече няма да стане”... Няма-няма, но така
както се чудех - хоп! и той си я намести върху коленете... Че като
започна едно връткане... И момичето опитно, чевръсто, така
разкършено в кръста. Работата направо стана лунапарк. Даже,
честно да ви кажа, и аз отначало малко се възмущавах, но с
развитието на нещата почнаха да ме обливат едни топли вълни.
Хубаво ми стана. Хора сме. Наздраве! (Пият. Пауза.)

Изведнъж от съседния апартамент се чуват викове.

Духовата музика секва. Отново се чуват викове. Връхлетява
Васко, пребледнял.

308
 Васко. Татко се метна от балкона.
Венко. Мъртъв ли е?
Васко. Не успя да падне на земята.
Стефка. Как така!?!
Васко. Закачи се на антената и сега виси там.
Венко. Бързо да го спасяваме! Стефке, вземи видеокамерата!
Всички излизат без Венера Милофска и Петко. Неловка пауза.
Венера. Ти кой клас си, Петко?
Петко. Девети.
Венера. Наистина ли?
Петко. Да.
Венера. Я да видим? Да не ме лъжеш? Гледай ме сега в очите.
(Те се приближават съвсем близо.) Друго нещо имаш ли да ми
кажеш?
Петко. Да.
Венера (целува го). Това ли?
Петко. Да.
Венера. Друго?
Петко. Ами...
Венера. Къде е, например, твоята стая? Ще ми покажеш ли?
Петко. Детската ли?
Венера. Детската.
Петко. Да.
Венера, (целува го). Хайде, да не губим време.
Излизат в посока детската стая. Групата се връща.
Едуард. Браво, момчета! Спасихме един човешки живот.
Ваклин здрава ръка извади, а ти, Венко, за малко щеше да го
изтървеш.
Венко. Е, тъсте, сега.. Недей така да говориш!
Едуард. Щеше, щеше... С тия меките ръце... Защото си се
разнежил.
Стефка. Татко, моля те! Не се е разнежил въобще.
Едуард. Шегувам се, бе.
На вратата се звъни. Петя отива да отвори.
Венко. Какво е това, Петя?
Петя. На Миневи им се родило дете. Да се почерпим.

309
 Едуард. Браво. (Пак се чуват силни викове. Телефонът звъни.)
Венко ... (вдига). Ало. Какво?! Идваме. (Затваря.) Димо пак е
скочил, но се е оплел в кабелите и сега виси на седмия етаж.
Еленка. Боже, защо така тоя човек, бе? Толкова ли иска да
умре?
Всички излизат. Остават само Ваклин и Петя. Той тръгва да
я целува, но тя се дърпа.
Петя. Не сега, Ваклин!
Ваклин. Да отидем в спалнята на вашите?
Петя. Не е удобен моментът. Сега, не!
Ваклин. А кога? Виж какви неща поднася съдбата... Утре може
и да е късно.
Петя. Ти си пиян, Ваклин. Блед си.
Ваклин Глупости... Ела, ела тука!
Петя. Не, остави ме! (Отблъсква го.)
Ваклин. Аз те обичам.
Петя. Пусни ме, Ваклине! Боли ме...
Ваклин (поваля я долу)... До кога ще чакам? (съблича я)...
Искам те...
Петя (вика). ... Моля те... Спри.
Влизат Петко и Венера, които са чули виковете, и се
втурват към Ваклин. Ваклин се извръща и удря Петко, който
пада. В това време Венера хуква да вика останалите, а Петя
удря Ваклин с едно шише по главата и той се сгромолясва.
Венера се връща със Спиридон. Ваклин се изправя. Спиридон се
хвърля срещу него. Ваклин се измъква, хваща го изотзад и
започва да го души. Петя хуква да вика помощ, а Венера удря
Ваклин с друго шише по главата. Влизат Еленка, Едуард и
Стефка. Петко се съвзема. Стефка му помага. Едуард вижда,
че Ваклин отново се е съвзел и се втурва към него с две бутилки,
които чупи в главата му. Ваклин се свлича на секундата. Влизат
Венко и Васко. Трудно им е да се ориентират в ситуацията.
Изненадващо Ваклин намира сили и отново се вдига на крака.
Той отчупва крака на единия стол и удря Едуард, който пада
върху Еленка. Венко се нахвърля върху Ваклин. Следва борба, в
която се включва и Васко. Успяват да свалят Ваклия на земята.
Спиридон се свестява и също се включва в борбата. От

310
апартамента на Димо и Цеца отново зазвучава духова музика.
Малко след това започват и зловещи удари от чук. Всички
спират боричкането, защото виждат, че ударите са по
стената на хола и стават по-зловещи. Започва да пада мазилка.
Венко, Васко, Спиридон и Петко хукват да се разправят с Димо,
който явно е побеснял. Ваклин се изправя и докопва някакъв нож.
Ударите учестяват. Ваклин се засилва към Петя. Едуард му
препречва пътя. Ваклин го пробожда в ръката. Стефка взема
една табла и удря Ваклин, който пада на земята. Еленка започва
да превързва Едуард. От съседния апартамент се чуват викове
и бой. Появява се Венко, целият в кръв. Стефка зарязва Едуард и
го поема. Петко придържа Спиридон, който явно е ударен в
коляното и не може да върви. Васко изпива цяла чаша уиски и
казва: ”Ще го убия”.
Излиза.

Чуват се полицейски сирени и отново духова музика. Ваклин

се е изправил. Петя се опитва да го удари с дъската за рязане.
Васко се връща пребит до неузнаваемост. Петя не го вижда и
без да иска, го удря Той пада. Ваклин се нахвърля на Петя.
Петко го удря със стол в гърба и Ваклин се сгромолясва върху
Спиридон, който простенва: “Еленке!!!”. Чуват се гласове на
полицаи. Музиката секва. Ваклин успява да промълви: “Ще ви
убия”.

• Забележка: В тази сцена актьорите е желателно да усвоят

отлично мизансцена, начините на удари, падане и борба. С цел да
се постигне максимална автентичност на трагедията

ТРЕТА СЦЕНА

След един час. Атмосферата е спокойна. Стаята е

почистена и масата наредена за вечеря. Всички са се изкъпали и
преоблекли. Липсват Ваклин Пръцлев, Васко и Венера Милофска.
Само превързаните рани и синините издават случилото се.

311
 Венко. Е, било каквото било. Да гледаме напред. Добър
апетит.
Започват да вечерят. По телевизията вървят новини. В края
на емисията МВР съобщава, че от болницата за спешна помощ
е избягал Ваклин Пръцлев, определен като непредвидим и опасен.
Всички замръзват от новината. В този момент на врата се
звъни. Венко и Петко стават, като на излизане се вижда, че
носят ножове. Стефка и Петя също вземат нещо в ръка. След
секунди Петко и Венко се връщат с Васко.
Стефка. Какво става, Васко? Как е баща ти?
Васко. Добре.
Венко. А майка ти?
Васко. Тя спи... (Пауза.)
Стефка. Искаш ли нещо?
Васко. Не...
Стефка. Защо си дошъл?
Васко. ... Нямаше къде да отида.
Еленка. Сядай, лельо! Сядай да хапнеш. Гладен ли си?
Васко. Много.
Еленка. Ето ти прибори.
Васко. Може ли една бира да тресна?
Венко. Не. Категорично.
Еленка. Нека пийне! Много му се насъбра.
Венко. Само една.
Васко започва да яде и по реакцията на останалите виждаме,
че е на път да погълне всичко.
Стефка. Васко, бавно бе, моето момче! Храни се бавно. То
няма да избяга от чинията.
Едуард. Да оформим завещанието!
Спиридон. Чудесно!
Едуард. Каква е процедурата?
Спиридон. Елата с мен. (Излизат.)
Стефка започва да плаче. След малко и други.
Стефка. Колко ме е срам...
Еленка. Стига, Стефке!
Стефка. Като съм чела такива истории във вестниците, съм си
казвала как са възможни такива низости. Мислила съм си как ли

312
изглеждат хората, които го правят. Била съм сигурна и щастлива,
че такова нещо на мен не може да се случи. А сега... В центъра на
простащината.
Еленка. Никой не си избира съседите и не знае кой ще му
влезе в къщата. Венко, ти пък защо плачеш?
Венко. Не знам.
Еленка. Стига. Минало - заминало.
Стефка. Откъде да знам... Оня кретен е избягал. Мога ли да
съм сигурна, че няма да нахълта тука.
Еленка. А, това е “Селска чест” - арията на Туриду... Я, Петко,
усили звука, да чуе дядо ти.
Петко усилва звука. След няколко секунди се появяват Едуард
и Спиридон. Едуард започва да пее с телевизора и накрая плаче.
Едуард. Простеше. Прекалено красиво е.
Стефка (намалява звука). Сядай, татко!
Венко. Васко, ти успя всичко да изядеш...
Васко. Много вкусно беше.
Венко. То хубаво, ама има и други хора, освен теб...
Еленка. Нека яде момчето, сега му е времето. У тях сигурно
нищо няма.
Васко. У нас направо бомба е паднала.
Стефка. Ти утре не си ли на училище?
Васко. Не може ли да остана тука да преспя? (Пауза.)
Стефка. Може, Васко!
Васко. Аз ви метнах.
Венко. За кое?
Васко. Майка ... Нали веднъж ме питахте защо не идвала... Нея
я е срам, щото татко я бие.
Венко. Защо не си казал до сега?
(Телефонът звъни. Венко вдига.)
Венко. Ало. (Физиономията му бавно замръзва, докато
отсреща гласът монотонно говори, около 10 секунди.)
Венко. (прекъсва го). ... Слушай бе, червей! Ако искаш още
утре Ще уредим нещата... Само не ми заплашвай семейството!
Разбра ли! Още една дума за семейството ми, и ще те дам на
майка ти във вид на реване, да те изяде и да те повърне в кенефа.
(Затваря.)

313
 Стефка. Ваклин ли? Какво иска?
Венко. Ще го смажа!
Стефка. Какво каза?
Венко. Иска мъст.
Стефка (вдига слушалката). Викам полицията.
Венко (взема ѝ я от ръката). Не ми трябва полицията. Знам
аз какво ми трябва... (Отваря един от шкафовете и изважда
пушка -помпа и бронежилетка)
Еленка. Оле-ле, Венко, какво става?
Стефка. Венко, деца има тука.
Венко. Децата ги смъквайте у Миневи. Аз и Едуард оставаме
тука. Щом иска война, ще я има.
Петко. И аз оставам.
Стефка. Петко!!!
Петя. Няма да отида у Миневи.
Васко (тръгва). Ей сега ще се върна... (Излиза.)
Стефка. Венко, това е безумие! Съвземи се! Татко, ти поне си
патил от такива неща...
Едуард. Няма да ви оставя в ръцете на някакъв полудял.
Васко се връща с ловна пушка и пистолет.
Васко (на Едуард). Пистолетът е за тебе.
Еленка. Господи!
Стефка. Васко, дай пушката? Ще се обадя на баща ти.
Венко. Остави го! Васко ни е нужен.
Спиридон. Виждам кръвнина...
Едуард. Той не знае какво го чака тука... такъв отпор не е
сънувал.
На врата се звъни. Всички се изпокриват, а тримата бързо
зареждат оръжията и ги насочват.
Стефка. Кой е!
Глас. Аз съм Венера Милофска.
Стефка. Ей сега, Венче.
Стефка отваря внимателно. Изведнъж се чува гласът на
Ваклин: ‘'Свалете оръжията или ще я убия. Свалете ги,
казвам!” Всички свалят оръжията. Ваклин се появява и
виждаме, че държи Венера като заложница.
Ваклин. Сложете ги на земята и ги ритнете към мен!

314
 Те изпълняват нареждането. Ваклин изхвърля оръжията
навън и заключва вратата.
Ваклин. Ето я цялата компания. Сядайте и никой да не мърда.
(Изпълняват.)
Петя. Гад мръсна. Лъжец.
Ваклин. Петя, аз наистина те обичам.
Петя. За това искаше да ме изнасилиш.
Ваклин. Не е вярно. Просто се превъзбудих. Ти така и не
разбра, Петя, но... крачолът ми се закачи за дивана и се ядосах.
Не съм искал да те нараня. Аз съм мъж все пак. Познаваме се от
една година... Толкова много насъбрах в себе си.
Едуард. Лъжеш!
Ваклин ... Тогава се появиха Венера Милофска и брат ти,
полугол.
Стефка. Заедно?
Ваклин. Да. Да пукна, ако лъжа! Всички бяхте някъде, а те
дойдоха заедно двамата. От тази стая.
Венко. Петко, вярно ли е?
Петко. Вярно е.
Стефка. Венче, какво значи това?
Венера. После ще ти обясня.
Ваклин. Нахвърлиха се отгоре ми. Това още повече ме ядоса и
ударих Петко... Петко, прощавай! Останалото го знаете. (Пуска
Венера) Ето, повярвайте ми! (Оставя ножа на земята.) И ви
моля да ми простите! (Пада на колене.) Петя, върнах се заради
тебе... Да те поискам... Да ти докажа... (Ридае.)
Стефка ...Еба си майката!
Едуард. Дайте ми бял лист и писалка! (Петя отива да донесе.)
Спиридон. Едуард, желателно е да напишете завещанието си
сам, без присъствието на други хора.
Едуард. Да... Да... Сам.
Пеш се връща с няколко бели листа. Едуард ги взема и излиза
към кухнята.

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

315
 След около час. Виждаме всички изправени. В средата е
Едуард, който прочита последните думи от завещанието си.

Едуард. Това е моята последна воля. Надявам се всички да са

доволни.
Стефка. Татко, ние сме ти признателни.
Венко. Тъсте, наистина... Такъв жест. Само голямо сърце като
твоето...
Едуард. Стига, стига! Няма нужда. Спиридон, парафирайте
документа и да свършваме.
Спиридон. Разбира се.
Докато Спиридон оформя завещанието, всички се гледат и не
знаят какво да си кажат.
Стефка. Татко, изморен си... Трябва да си легнеш!
Едуард. Не съм изморен.
Венко. Имаш ли нужда от нещо?
Едуард. Не.
Еленка. Едуард, да ши направя чай?
Едуард. Не искам чай!.., Искам да ви погледам... (Пауза.)
Спиридон. Готово. Остава да се подпишете.
Едуард (подписва се). ... Ето... Това се искаше от мен, нали! А
сега, ако ми позволите...
Стефка. Кажи, татко!
Едуард. Искам да ви погледам още малко! (Гледа ги известно
време. Те не помръдват.) Какъв ден е утре?
Петя. Понеделник.
Едуард. Ти, Пете, какво ще правиш утре?
Петя. На курсове съм.
Едуард. А ти, Петко?
Петко. На училище.
Едуард. Хубаво... (Пауза.)
Стефка. Татко, аз съм на работа, но Венко ще ви закара на
вилата. Уредила съм и камион за багажа. (Пауза.)
Едуард. Да...
Еленка. Стана късно.
Едуард. Аз... аз не искам да ходя на вилата.
Еленка. Как така?

316
 Едуард. Ей така.. Вече не искам.
Еленка. Едуард, моля те, какво говориш? Вече продадохме
жилището.
Едуард. Знам, Еленке.
Еленка. Къде ще живеем?
Едуард. Все едно.
Венко. Тъсте, ние с удоволствие бихме ви поканили у нас, но
виждаш колко хора сме..
Стефка. Венко, чакай сега!!!
Венко. Аз наистина...
Еленка. Венко, той не е споменал да останем у вас.
Стефка. Татко, у нас ли искаш да останеш? (Едуард мълчи.)
Ние нямаме нищо против, но сам виждаш каква лудница е. Деца,
съседи... Съвсем ще ти гръмне главата. От 7 ч. сутринта като ни
завърти колелото, и няма спиране. Няма да можем да ти обърнем
внимание. А и нали виждаш колко стаи са. На вилата е широко,
чист въздух, природа...
Венко. Тъсте, ние също бихме се радвали да живеете тука, но
то чисто физически ще е трудно. Една баня, една тоалетна...
Хайде остави това, ама и ти ще се заразиш от тая история. А за
теб е
противопоказно. За какво ти е да си късаш нервите на тези
години... (Пауза.)
Венера. У нас е широко... и без това живея сама.
Стефка. Глупости... Венче, моля те!
Ваклин. Не Ви се бъркам, но ако Петя приеме да живеем
заедно, тука ще се освободи една стая.
Еленка. Добре, Едуард... Защо изведнъж така реши? Нали ти я
избра тази вила! Колко се радваше, като я купихме... Е, след
развода остана на теб. Ти настояваше да живеем там, не помниш
ли?
Едуард. Помня, но сега не искам.
Еленка. А къде искаш?
Едуард. Къде ли? Труден въпрос.
Еленка. И какво да правим сега?
Едуард. Когато бях съвсем дете, помня, че много исках да мога
да летя като майския бръмбар. Хващах го и го връзвах с тънък

317
конец, да не избяга. Майският бръмбар лети тежко, бавно...
Понякога, като го гледа, човек има чувството, че се е изморил от
летене и иска да тупне на земята. Полетът му прилича на някакъв
ритуален танц. За това тези бръмбари са лесни за хващане. Някои
деца ги удряха, за да ги зашеметят, и така събираха десетки
бръмбари. А аз никога не посмях да ударя бръмбар. Даже не съм
искал. Просто го гонех, докато го хвана във въздуха, без да го
наранявам. Изведнъж тези бръмбари изчезнаха... След толкова
години ги видях, когато ходихме до оглеждаме вилата. Затова я
купих.. Но вече и там са изчезнали.
Мълчание.
Венера. Аз трябва да тръгвам. Беше ми много хубаво с вас.
Наистина... Въпреки всичко, което се случи... Ще намина отново.
Венко. Петко, изпрати Венера Милофска до вкъщи!
Венера. Не е необходимо...
Венко. Късно е... Така и ние ще сме спокойни. Хайде, Петко!
Петко. Добре. (Излизат с Венера.)
Ваклин. Ние с Петя ще се разходим, да вземем малко въздух.
Лека нощ на тези, с които няма да се видим.
Стефка. Ще ви изпратя. (Излизат.)
Телефонът звъни.
Венко (вдига). Ало... Здравей, Цеце. Да, при нас е... Васко,
майка ти.
Васко. Знам.
Спиридон. Аз също ще тръгвам. Радвам се, че бях полезен
Венко. И ние ти благодарим, Спиридоне.
Венко изпраща Васко и Спиридон до вратата.
Еленка. Едуард?
Едуард. Оставаме.
Еленка. Шегуваш се, нали?
Едуард. Оставаме.
Венко и Стефка се връщат.
Еленка. Ние къде ще спим?
Стефка. Елате!
Всички излизат. След малко се връщат Венко и Стефка.
Венко я е хванал и я поваля на дивана.
Стефка. Венко, нямам сили вече...

318
 Венко. Тихо!
Стефка. Как ще стана утре?
Венко. Не мисли сега за това!
Стефка. Ох, чакай, че нещо съм накриво! Не може ли в
спалнята?
Венко. Трябва да уважим новата мебелировка... Не се смей!
Стефка. Идиотщина... Почивните дни са идиотщина.

ПЕТА СЦЕНА

На другата сутрин. Денят е понеделник. Около 6 и 30 часа. В

кухнята Едуард е сложил престилката и приготвя закуската.
Едуард (пее).

Да отворим широко прозорците –

Вятърът да ни разбуди!
Да посрещнем усмихнати слънцето!
В понеделник човек се труди.
(припев): След почивните дни с нови сили
се зареждат мускули, ум, концентрация -
чак до петъка трябва да се труди цялата нация.
Да закусим с полезни продукти
с мляко, яйце, свежи фрукти,
конфитюрче, колбас или баница,
с новия ден от живота пишем нова страница....

(припев)

По време на песента се появяват Стефка и Венко. Още са по

пижами. Не закъснява и Еленка. На всички им личи, че не са се
събудили по свое желание.
Стефка. Татко, какво става?
Едуард. Закуската е готова. Измийте се, облечете се и може да
сядате.
На врата се звъни.
Еленка. Къде са Петко и Петя?

319
 Венко. Аз ще отида да отворя.
Стефка. Още не са се прибрали...
Венко се връща с Васко.
Васко. Добро утро.
Стефка. Кажи, Васко! Случило ли се е нещо?
Васко. Майка пита дали можете да ни услужите с тостера, че
нашият изгоря.
Стефка. Може, разбира се.
Еленка. Искаш ли да хапнеш пържени филийки?
Стефка (с поглед). ... Майко!
Васко. Искам...
Изведнъж, в кухнята забързано влиза Петя, хапва нещо на
крак, налива си кафе и излиза. Появява се и Петко в дрехите от
снощи, прави почти същото и също излиза. Телефонът звъни.
Стефка. Ало... Здравей, Венче... Да, прибра се... Всичко е
наред.
Едуард. Браво на Петко! Удари шестица от тотото... Кой може
да каже, че е бил с Венера Милофска?
Телефонът пак звъни.
Венко. Ало... Да, тука е, Цеце... Веднага (Затваря.).. Васко,
майка ти те вика.
Венко. Отивам да се изкъпя. (Излиза.)
Стефка (вади ключове). ... Майко, татко, това са резервните
ключове. Пазете ги, че няма други! Чао, ще се видим довечера.
Стефка излиза. Постепенно започват да се чуват шумове от
градски трафик. Към тях се присъединяват такива на
асансьори, чешми, радиоприемници, телевизори, кафеварки,
сешоари и т.н.
Еленка и Едуард са сами в кухнята.
Шумовете постепенно утихват. Остава единствено
тиктакането на часовника. Еленка и Едуард седят на масата.
Едуард. Няма да отида на вилата!
Еленка. Знам.
Едуард. Тръгнаха ли?
Еленка. Да.
Едуард. Еленке! (Целува я.)... Ти сега имаш ли работа?
Еленка. Защо?

320
 Едуард. Ела да ти покажа нещо! (Целува я по-дълго.)
Еленка. Едуард, откажи се!
Едуард. Никога...
Еленка. Не е хубаво да се натоварваш емоционално...
Едуард. Така ли?
Еленка. Да.
Едуард. Ще проверим тая работа. (Целува я по-страстно.)
Еленка. Едуард!?
Едуард. Сами сме.. Ела! Ела! (Води я навън.)
Еленка. Наистина ли го мислиш?
Едуард. Да... (На вратата се звъни.) Кой е?
Глас. Аз съм... Васко. Да върна тостера.
Едуард. Подарявам ти го, Васко.
Васко. Бъзикаш ли се?
Едуард. Не. Вземай го, като ти казвам!
Васко. Мерси.
Еленка. Чуваш ли?
Едуард. Не... какво?
Еленка. Нещо бръмчи...
Едуард. Къде?
Еленка (сочи му главата). ... Тук.
Едуард. Сега го чувам. Майският бръмбар...
Еленка. Сега ще го хвана.
Едуард. Хайде, де! (Танцува.)
Еленка. Почти успявам. Готово.
Едуард. Ще го вържеш ли с конец?
Еленка. С много тънък конец. Колкото да не го изгубя.
Телефонът звъни.
Еленка. Ало... Добър ден. Не, не е Стефка. Аз съм майка ѝ.
Кажете, ако трябва нещо да предам. Момент само! (Взема лист и
химикалка.) Да, слушам ви... Йовчо и Виолета Сьриеви... от
Аржентина. Кога идвате? В неделя, около 20 часа. Добре,
благодаря ви, ще предам. (Затваря.)... Разбра ли сега? Гости ще
идват от Аржентина.
Едуард. Браво! Откога чакам някой да ме научи танго.
Звучи танго, те танцуват.

321
 КРАЙ

Ноември,
2003 г.

322
 CARNIVAL
/КАРНАВАЛ/

АНТОНИЙ И КЛЕОПАТРА
Клеопатра. Антонии...
Антонии. Да.
Клеопатра. Това ли ти е истинското име?
Антонии. Да.
Клеопатра. Какво съвпадение...!
Антонии. Няма нищо случайно... Вярвам в тази изтъркана
фраза.
Клеопатра. Както и да е... Антоний, бързам да ти кажа за
нещо, което ме притесни... преди да дойдем тук...
Антоний. Какво е то?
Клеопатра. Притесних се, когато долу ми каза, че ме
обичаш...
Антоний.... Аз наистина те обичам...
Клеопатра.... Но ние се запознахме по телефона вчера,
срещаме се за първи път днес, не са минали петнайсет минути и
ти ми казваш, че ме обичаш... това практически е несериозно.
Антоний. Така изглежда, но аз...
Клеопатра. Само да си довърша.
Антоний. Екскюзе моа.
Клеопатра. Освен това ми го каза толкова енергично, даже се
стреснах... С някакви остри реверсивни движения... като от
кунгфу... Изведнъж се засили и прескочи пейка... Защо?!?
Антоний. Зарадвах се, че дойде...
Клеопатра. И затова скачаш през пейка?!
Антоний. Не исках да те плаша... Аз самия никога не знам как
точно да изглеждам... Пулсациите ми...
Клеопатра. Добре, добре...
Антоний. Любовта ме окрилява. С никой тя не се съобразява...
Клеопатра. Спри, моля те! Седни си на мястото! Нека се
успокоим!
Антоний. Да поръчаме нещо... Някакви аперитиви...

323
 Клеопатра. Какви?
Антонии. Екзотични, силни, изпепеляващи...
Клеопатра. Например?
Антонии. Уиски, ром, текили... всичко.
Клеопатра. Ти принципно пиеш ли много?
Антонии. Не знам... Принципно пия за здраве.
Клеопатра. За здраве се пият сокове и билки, приготвени от
вещи стари майстори, по древни рецепти, изпитани и утвърдени
от хода на столетията.
Антонии. ...Имах трудно детство... Пороците от рано се
разкриха пред мен... Зная и черното, и бялото на живота... Но да
говорим за друго!
Клеопатра. Да, да, добре. Антонии, пак си така...
Антонии. Как?
Клеопатра. Не се ли усещаш?! Изправил си се от стола.
Станал си остър ... все едно се криеш от някого...
Антоний. Намествам се още.
Клеопатра. Целият си напрежение. Да не пиеш някакви
антибиотици?
Антоний. Като те гледам, и нещо ми става... Нещо ми се
обърква... искам да пея...
Клеопатра. Недей, моля ти се! Разбирам бушуването в душата
ти. Хайде да пийнем най-после нещо, че... (Извиква келнера с
жест.)... Нашите знаят, че сме тук.
Антоний. Така ли!?!
Клеопатра. Да, но те са готини...
Антоний. И мойте... Естествоизпитатели са.
Клеопатра. Мойте са в спорта. Баща ми е треньор по бокс...
Антоний А?!... Браво, аз много си падам по бокса. Колко
време имаш?
Клеопатра. Защо?
Антоний. Просто питам.
Клеопатра. Не знам. Колкото си реша.
Антоний. Студено ли ти е?
Клеопатра. Добре ми е. (Появява се келнерът. )
Келнер. Добър вечер.
Антоний. Добър вечер. За мен двоен бърбън.

324
 Келнер. За дамата?
Клеопатра. И аз искам бърбън, троен, с лед, кока-кола и малка
пуретка.
Келнер. Добре, това ли е засега?
Антонии. Засега е абсолютно това. (Келнерът излиза.) ...
Странен човек!
Клеопатра. Тук се танцуваше, нали?
Антонии. В полунощ всички, които са вътре, ще обърнат
погледи насам.
Клеопатра. Хубаво измислено и същевременно е
издевателство. Заради масата е, нали?
Антонии. Така е, това място е особено красиво... Аз съм
израснал ей там, където е онзи кран... Виждаш ли?
Клеопатра. Крана? Да, да, видях го.
Антонии. Там е моят квартал. Като малък не се прибирах
вкъщи до среднощ... Побоища, огньове, натискахме момичетата,
разправии с полицията... Живот. Суров живот.
Клеопатра. Ти пък сега се зачерви...
Антонии. Моля те! Това е, защото ме наблюдаваш... поканих
те... тук сме, защото бях чувал, че това място е... И ти си наясно,
нали? По-особено е... Небето, кораби, изолирано от ...Човек може
да каже... да сподели по-такива неща... Речникът ми не е...
Клеопатра. Не се притеснявай! Разбирам за какво говориш.
Но ти вече ми каза, че ме обичаш...
Антонии. Не... Да, но исках да кажа...
Клеопатра. Извинявай!
Антонии. ...да кажа... Забравих го.
Клеопатра. След като ми каза, че ме обичаш, и аз се
изнервих... И преди това си бях разцентрована, понеже бях
чувала за тебе, че си странен такъв, труден за определяне... И ти
щом ми каза, че ме обичаш, веднага... Аз например не мога така...
Аз също усещам, че мога да те обичам, но ...как да говоря за...
Антоний. Знам, обаче...
Клеопатра. И ето... Постави се на мое място - и някой на тебе
да ти го каже така рязко, и ти ще... Абе, какво да го говорим
повече това.
Антоний. Точно така. Важното е, че се харесваме, нали?

325
Пасваме си така.... Поне до тоя момент?
Клеопатра. Аз въобще не съм искала да те отблъсквам... даже
напротив... Заинтригувах се...
Антоний. Ясно. Влизаме си в положението, големи хора сме
бе, да му се не види...
Клеопатра. И аз пак ти казвам... Не че не си ми
суперсимпатичен, ти знаеш, аз веднага се съгласих да се видим,
въпреки че скоро скъсах с Бранимир и е малко ... но ти си много
готин, просто те бях фиксирала отпреди и като ми се обади, не
можах да повярвам, че такъв страхотен мъж ми звъни...и...
Антонии. Аз...!!!
Клеопатра. ...И аз съм готова още сега да... Както и да е...
Антонии. Ти не знаеш колко си хубава от пръв поглед. Какво
Внушително обаяние пръскаш... Как превръщаш закона на
Нютон в купчина отломки ... Ти пикаеш на логиката...
Клеопатра. Ето, пак почна да ме плашиш...
Антонии. Аз имам дарба да виждам красивото в живота, дори
в неодушевения свят... Да, моя любов. И щом го видя...
Клеопатра. Седни, моля те ...!
Антонии ...и щом го видя, все едно тука вътре някой стартира
ракетен двигател. Аз оценявам съвършенството на мига, на
мимолетието, защото твоето е не само съвършенство, то е
измерителна единица за житейски смисъл, онова, за което
малкото теленце се блъска във вимето на кравата... онова, за
което патенцата казват па-па...
Клеопатра. Какво съвършенство?!?
Антоний. Такова, каквото си ти.
Клеопатра. Недей така, моля те!
Антоний. Добре, ще спрем до тук.
Клеопатра. Много добре.
Антоний. Утре ще се видим ли?
Клеопатра. Ами да... То не е ли ясно!?
Антоний. Ти кой певец харесваш най-много?
Клеопатра. Стинг. Защо.
Антоний. И аз него. А цвят?
Клеопатра. Изумруд.
Антоний. И аз много изумруд... Ще го имам предвид.

326
 Клеопатра. Вие сега у вас какво правите?
Антоний. Кои ние?
Клеопатра. Ти и твоето семейство... В момента то какво
прави, освен че те чака да кажеш как е минала срещата?
Антоний. Те сега гледат телевизия...
Клеопатра. Нашите и те така...
Антоний. Тъжно е малко... Дано и ние не станем така!
Клеопатра. Моля те, с мен не бива да правиш гигантски
крачки във времето. Мене трябва да ме четеш като енциклопедия
- бавно, старателно и внимателно... Може да се наложи да
повтаряш някои пасажи.
Антонии. Кои например?
Клеопатра. Например тези за проникването... в душата.
Антонии. Ще ги повтарям...
Клеопатра. Много ли?
Антоний. Според това на кое пристанище ще е заспала
тримачтовата ни яхта...
Клеопатра. Ох...!!! Мисля, че говориш за секс...
Антоний. Ти виждала ли си си ръцете?
Клеопатра. Какво им е?
Антоний. Те са като корени на роза - изящни и крехки, а
същевременно излъчват сила.
Клеопатра. Ръце като ръце...
Антоний. Наздраве.
Клеопатра. Наздраве. (Пауза.)
Антоний. Добре че се срещнахме, че се запознахме.
Клеопатра. Защо са решили да се казваш така?
.Антоний. За да срещна своята Клеопатра.
Клеопатра. В дълбоката любов се съдържа велико
нещастие ...
Антоний. Знам. Тоска. Джакомо Пучини.
Клеопатра. Гласът ти по телефона е съвсем различен.
Антоний. Груб ли съм?
Клеопатра. Напротив ... Хубав е ...Хубав е ...
Антоний. Може ли да те целуна?
Клеопатра. Не.
Антоний. Извинявай.

327
 Клеопатра. Може, може, само внимавай, моля те, че клатиш
цялата маса!
Антоний. Ако искаш по-късно...?
Клеопатра. Искам сега! Целуни ме, защото се настроих вече!
Антоний. Добре. (Целува я.)
Клеопатра. Мерси... Оху, мина и тоя момент.
Антоний. Да, и аз снощи си мислех как ли ще мине този
момент.
Клеопатра. Ами той си е най-важният...
Антоний. Колко глупости изприказвахме, само и само...
Клеопатра. Така е, обаче пък не върви да се награбим без
текст.
Антоний. Нищо не се е променило от древността...
Клеопатра. Я да пием!
Антонии. О.К.
Клеопатра. Много красота, като се... Искам да кажа, като се
случат такива силни преживявания близо едно до друго, и ми
натежава главата, не знам на коя планета съм... и плача...
Антонии. Недей!
Клеопатра. Все така се случва... Изсипват се и природа, и
любов, и тая музика сега, вятъра... усещаш ли ми шампоана?
Всичко е направо като от филм и ми става лошо... Знаеш ли
защо?
Антонии. Защо, мила моя?
Клеопатра. Защото друго такова състояние няма да се случи
скоро.
Антоний. Не, не е така...
Клеопатра. Преживяла съм го... Седни! Какво ти е? Добре ли
си?
Антоний. Ти си част от... една и флора и фауна.
Клеопатра. Какво искаш да кажеш!?
Антоний. Ти ще се прераждаш...
Клеопатра. Релаксирай се, заприличваш на обладан! Хората
започват да се обръщат...
Антоний. Страх ли те е?
Клеопатра. Страх ме е да не паднеш долу...
Антоний. Искам да те прегърна!

328
 Клеопатра. Добре, но по-далеч от парапета. Ще вземем да
умрем нелепо и после ще ме е яд, че няма да сме класика.
Антоний. Обичам те!
Клеопатра. Ти обичаш живота, нали!
Антоний. Не мога да ти опиша колко много...
Клеопатра. И бързаш да вземеш колкото може повече от него,
нали?
Антоний. Да.
Клеопатра. А един ден, когато няма да ме обичаш?
Антоний. Няма да има такъв ден.
Клеопатра. Наистина ли?
Антоний. Да.
Клеопатра. Няма ли да се уморим?
Антоний. Слънцето измаря ли се да свети?!
Клеопатра. Слънцето... Аз... искаш ли да направим нещо?
Антоний. Какво?
Клеопатра. Да го решим заедно... Нещо много важно за мен.
Антонии. Да.
Клеопатра. Ще си го обещаем и който не спази обещанието,
ще се оттегли от другия.
Антонии. Какво е?
Клеопатра. Ти каза, че ме обичаш...
Антонии. Да, обичам те, тройно повече отпреди...
Клеопатра. Ако ти кажа, че и аз те обичам, готов ли си никога
повече да не го казваш?
Антоний. ...Че те обичам...?
Клеопатра (появява се келнерът). ...Да.
Келнер. Ще се възползвате ли от времето за танц?
Клеопатра. Чакам отговор...
Келнер. Всички очакват какво ще покаже една такава хубава
двойка като вашата.
Антоний. Добре... Нека бъде така.
Келнер. Благодаря ви. (Келнерът излиза.)
Клеопатра. Това за мен ли беше или за него?
Антоний. И за двамата. Ще танцуваме ли?
Клеопатра. Друго не ни и остава.

329
 МОЦАРЕЛА И ПАРМИДЖИАНО

Моцарела. Добър ден.

Пармиджиано. Добър ден.
Моцарела. Защо не ме заприказвахте преди малко?
Пармиджиано. На мен ли говорите?
Моцарела. Да, на вас... Много добре знаете за какво става
дума. Срещнахте ми погледа, аз ви се усмихнах, но вие, който
явно сте голяма работа, не ми отвърнахте... Защо?
Пармиджиано. Защото не е възпитано.
Моцарела. Защо да не е? Добре че ви поканих...
Пармиджиано. Не ви познавам, може да сте обвързана.
Моцарела. А ако не съм?
Пармиджиано. Ами...
Моцарела. Не погледнахте ли ръцете ми?
Пармиджиано. Погледнах ги.
Моцарела И какво, обвързана ли съм?
Пармиджиано. Не...
Моцарела. Тогава какво чакахте?
Пармиджиано. Вижте, аз се притеснявам все пак...
Моцарела. Ако не бях отворила дума, така и щяхме да се
разминем завинаги в тоя огромен град - убежище на самотници и
развъдник на страсти... Права ли съм?
Пармиджиано. Да.
Моцарела. Щяхме да съжаляваме, че ни е било срам... Да се
оглеждаме като лалугери и всеки път на същото място да си
припомняме усещането и възбудата... Така ли е?
Пармиджиано. Така е.
Моцарела. И кажете ми откровено, животът не е ли пълен с
подобни тъжни неща?
Пармиджиано. Пълен е...
Моцарела. Да, обаче, въпреки че го знаете, нищо не
направихте...
А уж сте мъж... Харесах ви, зяпахте ме с едно око, чесахте си
врата и нищо... Нищо...
Пармиджиано. Не е толкова лесно.

330
 Моцарела. Как да не е? Казвате “Добър ден” и аз съм готова...
Да не мислите, че щях да се съпротивлявам? Бях ви
открехнала вратата, от вас се искаше да я разтворите докрая...
Видяхте ли как си замятах косата и мърморех, уж че имам
някакъв проблем?
Пармиджиано. Видях.
Моцарела. Ами то си бяха знаци... Да ме попитате нещо, дали
имам нужда от помощ... И какво стана в крайна сметка?
Пармиджиано. Какво?
Моцарела. Ами аз свърших цялата работа... И сега от тук
нататък как ще я караме? Все така ли ще пъплим под тежестта на
недомлъвки и липса на кураж? Кажете ми!
Пармиджиано. Не знам...
Моцарела. Аз обаче знам... Знам, защото отдавна ми е
омръзнало от такива като вас...
Пармиджиано. Какви?
Моцарела. Културни.
Пармиджиано. Че какво лошо има да...
Моцарела. ... Има лошо, има, и то много... Защото такива като
вас всичко съсипват още в зародиш и го обвиват във вреден
прахоляк.
Пармиджиано. Така ли?
Моцарела. Точно така... Докато си превъзмогнете културата,
и мигът отминава... Ей така, с лека ръка елиминирате
решаващата сила на съдбата... Въобразявате си и напълно се
заблуждавате, че все има време... Че животът тепърва ще е
благосклонен към вас... Че кръвта ви е буйна и няма прегради за
дръзките ви намерения... Да, обаче няма никакво време, никакви
бонуси няма да спечелите и колкото повече се колебаете, толкова
повече животът ще се колебае с вас. Докато много се подготвяте
и чакате, и животът ще ви задмине... Изобщо, вие не си давате
сметка, че се ограбвате поради липса на малодушие и смела
офанзива...
Пармиджиано. Мислел съм си за тия неща...
Моцарела. А друго нещо не сте ли си мислел? А? Нещо по-
така?...
Пармиджиано. Какво нещо...?

331
 Моцарела. Няма начин нощем под одеялото вашата нищожна
душичка да не си е мечтала да катурне някоя като мене на
самотния матрак и да ѝ прегорят реотаните... Но то всичко ви е
плахо на вас... Клеясало е и няма как ток да премине...
Въглищата са се намокрили и си плакнете погледа с разни
опърпани изгледи... Иска ви се, ама не ви стиска... Ако не е някоя
като мене, ей така ще си угаснете... Буен и сам. Ето сега
например какво ви идва да направите? Ама честно...
Пармиджиано. Да ви целуна.
Моцарела. И защо не ме целувате?
Пармиджиано. Имам афша.
Моцарела. Нищо... И аз имам.
Пармиджиано. Тука ли да ви целуна?
Моцарела. А къде?
Пармиджиано. Някъде на по-закътано...
Моцарела. Къде на по-закъшано, в някоя землянка ли? При
мечките? Тука, тука, сега! Да гледа който иска и ако ще да се
надриска... Виж ме, бе!
Пармиджиано. Да.
Моцарела. Виж каква жена стои срещу тебе бе, мухльо! Друг
на твое място досега да ми е стопил гарнитурата...
Пармиджиано. Големи хора сме...
Моцарела. Е, точно затова, де...
Пармиджиано. Добре, само малко да подъвча дъвка, че не съм
сигурен как ми е дъхът...
Моцарела. Я дай и на мен! Така, и докато дъвчем, да
направим една програма за месеца...
Пармиджиано. Цял месец?!?
Моцарела. А ти как си я представяш работата? Нали ще
трябва секс да се упражнява?!
Пармиджиано. Да... Да, секс...
Моцарела. У нас или у вас?
Пармиджиано. У вас.
Моцарела. Добре. А между другото, знаете ли какво съм
открила?
Пармиджиано. Какво?
Моцарела. Умът, или мозъкът, все едно... Та този човешки

332
орган е най-издръжливият орган в човешкото тяло. С годините
всички останали се амортизират или спират да работят, но с
мозъка това се случва много рядко и по-скоро се наблюдава
обратното.
Пармиджиано. И какво от това?
Моцарела. Това, че трябва, докато сме по-млади да си
използваме органите, които първи остаряват, и особено тези, с
които изпитваме неповторимата наслада на взаимния контакт.
Пармиджиано. Разбирам.
Моцарела. Време беше. Я сега ми дъхнете! От кога не сте се
целували?
Пармиджиано. Това са си мои лични работи...
Моцарела. Хайде, хайде!
Пармиджиано. От няколко месеца.
Моцарела. За друго да питам ли?
Пармиджиано. То е ясно.
Моцарела. Така, ето ви сега един витамин... Изпийте го и
докато стигнем до леглото, ще сте като “Ферари”.
Пармиджиано. Така ли?
Моцарела. Давай, давай, глътвай го по-бързо и гледай какво
става! Сам няма да се познаеш...
Пармиджиано. Значи вие... Вижте, направо не мога да
повярвам, че има такива като вас...
Моцарела. Какви?
Пармиджиано. Ами... Едновременно и умни, и така изпънати
в тялото, искам да кажа, че сте люта чушка...
Моцарелая. Ясно.
Пармиджиано. Но това е много хубаво... Въобще не съм
допускал, че в истинския живот се случват такиви неща...
Моцарела. Казва се такива.
Пармиджиано. А?
Моцарела. Случват се.
Пармиджиано. Значи, сеганана, аз отпосле нали когато да си
свършимо... ще де мога ли отида дома вземе си ги някои мои
работи, нисесер, белъо, пижамката...
Моцарела. Може, разбира се... (Изважда мобилен телефон и
набира.)

333
 Пармиджиано. Какво правите?
Моцарела. Потвърждавам резервация.
Пармиджиано. За къде?
Моцарела. Капри. Тризвезден. Урежда ли те?
Пармиджиано. Ами пари?
Моцарела. Аз поемам.
Пармиджиано. Цял месец на триз...
Моцарела. Стига си се газирал! Нали се разбрахме? Отиваме
там, удряме го през просото и после - кой откъде е...
Пармиджиано. Да.
Моцарела. Така, сега трябва да се подпишеш тук... (Изважда
договор в два екземпляра.) и тук! Много добре.
Пармиджиано. Договор ли е?
Моцарела. А ти как мислиш...
Пармиджиано. Ще звънна на мама да знае, да не се
притесни...
Моцарела. Браво, добре момче... И не се бави много, че след
това трябва да купим някои неща от секс магазина.
Пармиджиано. Какви неща?
Моцарела. Лоши и опасни, болезнени и страстни.
Пармиджиано. Ще боли ли?
Моцарела. Малко.
Пармиджиано. А романтика?
Моцарела. Ще има и романтика.
Пармиджиано. Сред природата?
Моцарела. Да.
Пармиджиано. На обществени места?
Моцарела. Разбира се.
Пармиджиано. Може и във водата...
Моцарела. Всичко може.
Пармиджиано. Чакай, ти как се казваш?
Моцарела. Моцарела.
Пармиджиано. Виж какво съвпадение, а аз пък съм
Пармиджиано.
Моцарела. Ами ето, няма нищо случайно на тоя свят.
Пармиджиано. Пък аз вече се бях притеснил...
Моцарела. Не трябва, не трябва... Защо плачеш сега? Голямо

334
момче, пък... Това ми е любимото парче. Я ставай, да се
съвземеш малко! А и да свършим една полезна работа... Нали
обичаш да танцуваш...!?
Пармиджиано. ... Обичам, как да не обичам!

ХАМЛЕТ И ОФЕЛИЯ

Офелия. Свободно ли е?
Хамлет. Да.
Офелия (сяда). Благодаря. Нали не ви притеснявам с нещо?!...
Честно ми кажете!
Хамлет. Не, не...
Офелия. Ама, честно?
Хамлет....??? Честно.
Офелия. Защо сте сам?
Хамлет. Това е твърде личен въпрос...
Офелия. Извинявайте тогава... Много приятно местенце е
тука... Така, на пръв поглед, отвън като се гледа, нали, е нищо
особено, но проникнеш ли... Надуших го аз - старата хрътка - ... и
си викам - “Я да се мушна бързо, да излапам няколко татарски
кюфтета, ако ще да се подуя... щото така съм изгладняла, червата
ми играят жиу- жицу, сълзи проливат за нещо месесто...” И само
като го фокусирах интериора и ми се отлепи ретината и си казах -
“Влизай вътре, Офелийо, поръчвай здраво и хрупай, докато ти
издържат зъбите!”... Вие харесвате ли го местенцето?
Хамлет. А?
Офелия. Моля ви... естествено... Какво пък питам и аз... Щом
сте тука... То е ясно. Кой глупак ще яде там, където... Край,
забравяме го. Ама че съм глупава! Ау, каква патица съм
недосетлива и невежа! Да пукна, ако сгафя отново! (Мъжът се
оглежда за сервитьорка.) Студено ли ви е?
Хамлет. Не...
Офелия. Дразня ли ви?
Хамлет. Ами вижте... Ние не се познаваме и...
Офелия. Взехте ми думата от устата... Аз тъкмо този въпрос
смятах да зачекна. Приятно ми е - ОФЕЛИЯ.
Хамлет. Аз съм Хамлет.

335
 Офелия. Ау че съвпадение! Браво на вас... Хамлет! Навява на
древността... Архаично, примитивно... Замириса ми на коне, на
пушек, кръвосмешение, дуели...
Хамлет. Кръстен съм на дядо ми.
Офелия. Хубаво, хубаво... Бързате ли?
Хамлет. ... Малко.
Офелия. Ама като гледам, не сте си счупили краката да
бързате... Заформя ми се така едно впечатление за вас, че сте
общо взето мирен човечец... Какво ядохте?
Хамлет. Омлет.
Офелия. Яйцето е полезно... Като малка толкова обичах яйца,
че кокошките не можеха да ми насмогнат. Лапах от две, до
четири яйца още на закуска. После ги ритах кокошките по двора,
да снасят по-бързо...
Хамлет. Така ли!!!
Офелия. ... Веднъж в седмицата за обяд убивах една-две
кокошки и ги изяждах топли-топли... Така че аз съм израснала с
яйцата... Заради яйце съм готова човек да убия... Ако съм гладна,
разбира се. Така. Значи омлет и друго какво?
Хамлет. Бира.
Офелия. А така. За перисталтиката. Древните монаси в
Бавария са произвеждали бира и са се наливаш като бесни...
Пият, пикаят, молят се, стават, пак пият, пикаят... и така с
векове... Бирата убива всичко, що е токсини... Жените трябва да
пият, да им пораснат циците... Виж ме мене... Ако имам дете
някой ден, още като се освести, и ще му излея една халба в
гърлото... Да знае сладостта на живота... Хмела... Не напразно
казват старите лекари - кръвното влиза в обороти, и чрез урината
изхвърляш всичката баластра, става ти благо, сядаш пред
наденичката, зениците полягат ниско долу, Светът придобива
цялостен смисъл... С една дума - комфорт... Само не бива да се
прекалява, де... че може да се зацапат кюлотите... Я ми кажете
честно, ама честно... Калко бирички гаврътнахте?
Хамлет. Една.
Офелия. Само едничка...! Браво на юнака! Ама вие сте много
мълчалив... Кротък, търпелив... Да не ви заварвам тъжен? А,
мечо?

336
 Хамлет. ...!?!... Не...
Офелия. Уморено ли е пингвинчето на кака?
Хамлет Не....
Офелия. А какво тогава, пандишпанът на леля...?
Хамлет Нищо...
Офелия. Има нещо. Зачервихте се... Да не сте
хомосексуалист???
Хамлет. Моля ви!!!
Офелия. Длъжна съм да попитам. Искате ли да му цапнем по
едно кафенце? Въпреки че след бирата да не...
Хамлет. Е, айде сега...
Офелия. Значи искате?
Хамлет Може би по-добре едно коняче...
Офелия. Това се иска. Айде разкопчайте си малко ризата, че
всеки момент ще ви тресне ифарктът... Браво! Много сте се
навлякъл, Хамлете... Не е чак толкова студено. Погледнете
навън: птички пеят, момичетата почти без полички... Есен е, а
вие сте се омотал в костюми и вратовръзки...! Срамота е! Да не
сте болен? Честно ми отговорете!!!
Хамлет. Не съм болен.
Офелия. Я изпийте две конячета!
Хамлет. Не трябва...
Офелия. Защо, на работа ли сте?
Хамлет. Не... Аз...
Офелия. Край! Аз също ще изпия две-три конячета. Много
обичам коняче... Вкъщи особено, изкъпвам се, напарвам се яко и
после чисто гола се изтягам на кушетката и пия... пия, докато не
стана цвят бордо... Веднъж, без да се усетя, бях изпила цяла
бутилка и като ме удари съчмата, метнах едно тънко рокле,
пуснах музика и като се развъртях на терасата... Целият квартал
наизлезе... Шоу. Пляскаха, викаха... Пари ми даваха... И оттогава
ми излезе прякор... “Съчмата”... Вие пушите ли?
Хамлет. Не.
Офелия. От една страна това е хубаво... но от друга... Един път
живее човек... И кажете ми...! Не, кажете ми, как с конячето... как
да не му смукнеш една пуретка...? Кажете, Хамлет?! Ама
омръзнаха ми вече тия официалности. Минаваме на “ТИ”.

337
 Хамлет. Добре....
Офелия. Ти си цяла находка.
Хамлет. Защо?
Офелия. Защо ли? Защото интелигентните хора можеш да ги
познаеш по това, че умеят да изслушват другия и са търпеливи...
А, ето го келнера... Щом планината не идва при Мохамед,
Мохамед отива при нея... Ей сега се връщам... Поръчвам и
долитам в гнездото. (Става и отива нанякъде.)
Хамлет (сам). ... Каква жена!? Сигурно е избягала от някоя
лудница и сега я търсят с кучета. Ако кажа нещо погрешно, тя
може да извади нож и да ми избоде окото... Ако я следвам във
всяко желание, току-виж се оказала нимфоманка и ще ме
разглоби от секс. Като нищо ще ме омагьоса, ще ме хвърли в
някоя селска дупка и ще иска откуп. Чувал съм, че такива жени
владеят екзотични бойни техники, моперират с голи ръце и могат
с една дума или докосване да направят така, че пенисът да
спадне завинаги. Техни верни приятели са бухалите и совите,
които им носят жлъчни билета. Разказвали са ми как една такава
вещерка наела едно младо момче, студент, да ѝ помогне за
мебелите, че не влизали в асансьора, и той ѝ помогнал, разбира
се - кой студент ще откаже да изкара малко пари и... Значи
свършило момчето работата и тя го почерпила нещо, оня го
изпил, омекнал на секундата и обърнал зъркелите. Заключила
вещерката вратата, дръпнала завесите, съблякла го гол-голеничък
и като го подхванала това клетото момче... няколко дена и
няколко нощи - силиците му изпила... Майката на момчето се
видяла в чудо... Звъняла в полицията, при врачки ходила - ни
вест, ни кост... Една сутрин той сам се прибрал. Изкъпан, сресан,
облечен и с една столевка в ръката. Попитал го баща му къде е
бил толкова време и той, още замаян, разказал всичко в
подробности. След два дни и бащата изчезнал, ама доброволно...
Така че, има си и хубави страни, но не бива да се подценява
рискът... Какво да предприема сега? Това е проблемът. Дали да
се измъкна по чорапи и да си живея кротко...?!? Или да се
разпаша с пълна сила, така както само аз си знам...? Да извадя
дълбокозамразените сетивности, че да проверим и двамата
докъде са пределите на необузданото буйство... Защото това, как

338
ще подходим към същината на нещата, то ни спира... То прави
всяка наша стъпка значима или познато празна. Дори и да е
непозната таз жена, аз чувствам как отдавна предал съм ключа от
свойта крепост и занемял пред себе си, раздирам се на хиляди
страни какво да бъда? Дали чорап провесен насред зима, или
високо вдигнат в небето боен флаг, подобен на комета...? Туй в
мене, в началото - кълбо от хилави остатъци, сега узрява и
показва плод, тъй сочен и загадъчен, че по-скоро ме поглъща,
вместо аз да го изям... И, струва ми се, виждам какво съдбата е
решила... Додето плат купувам, тя вече дреха е скроила... Но
тихо, идва идиотката пленителна...
Офелия пристига с напълно преобразен външен вид. Носи
голяма, кръгла торта, бутилка коняк и две чаши. След като
разтоварва всичко на масата, сяда и изважда малък пакет
свещички, малка опакована кутия и фотоапарат че.
Офелия. Ето ме и мен... Готово... Забавих се малко, но нямаше
как, така се бяхме разбрали с келнера. Ти притесни ли се? Честно
искам да знам!
Хамлет. Ами...
Офелия. ... Поне за малко не ти ли се разтупка барабанчето, а?
Хамлет. Да, помислих си, че сте си... че си си отишла...
Офелия. Сериозно?! Честно, това ли си помисли?
Хамлет. ... Защо сега плачеш?
Офелия. Ти не можеш да си представиш... ако наистина си си
го помислил това... То... То тогава... Добре, да не задълбаваме!
Както и да е... Няма много време. (Разрязва тортата.)
Хамлет. Каква е тази торта?
Офелия. Не ти ли харесва?
Хамлет. Харесва ми, но...
Офелия. Ходих за свещички. Направо съм за убиване... Айде,
душице, давай сега да ги запалим огънчетата на тоя единствен
живот! Този наш живот, така да ми харесва и толкова да ме е яд
на него... Особено като се позамисля някой път... Значи, виж сега,
на човека, и по-скоро на неговия дух - защото аз мисля, че
човекът е преди всичко дух - та, значи, на човека животът му е
организиран малко екстремално... Забелязал ли си, че до към
двайсет и осем-девет години човек постоянно приказва, планира

339
и обещава... Мине ли обаче трийсет и три-четири, изведнъж
осъзнава, че няма време за приказки, и, ако е умен, веднага се
захваща да свърши нещо полезно. Я ги запали ти, че се
развълнувах и ми се разтрепераха китките!
Хамлет. Рожден ден ли имаш?
Офелия. Да. Защо?
Хамлет. Нищо.
Офелия. Я ги преброй, да не ме е излъгала оная в магазина...
Хамлет. 35.
Офелия. Да.
Хамлет. И аз съм на 35.
Офелия. Така ли? Е, това е вече съдбовен знак... И кога си
роден?
Хамлет. Няма да ти кажа.
Офелия. Заклевам те!
Хамлет. Днес.
Офелия. Днес?!? И защо мълча до сега?
Хамлет. ... Какво да кажа? Ти нали говореше...
Офелия. Ах ти, дяволче такова. Да пием!
Хамлет. Да.
Офелия. Виж каква ситуация, а? Едно на един милион...
Хамлет. Да.
Офелия. Ако не те бях намерила... Още щеше да си висиш тука
и да си тъжен.
Хамлет. Да.
Офелия. Виж каква съм съдбовна повелителка!
Хамлет. Да.
Офелия. Какво има? Пак се натъжи...
Хамлет. Офелия, аз имам само едно желание... Не съм
танцувал от години... Родителите ми си отидоха един след друг...
Разведох се... Синът ми стана сериозен човек, ожени се още млад
и... Винаги в мене нося една музика... Вечер заспивам с нея и си
представям как танцувам... С някоя жена като теб. Хубава,
приказлива, изобретателна... Всеки един ден може да бъде хубав
и да радва сърцето...
Офелия. Да.
Хамлет. И днес това е възможно.

340
 Офелия. Да.
Хамлет. И няма нищо случайно?
Офелия. Не знам. Какво значение има?
Хамлет. Права си. Но ние не сме тъжни хора, нали?
Офелия. Не сме.
Хамлет. Тогава отивам да кажа, че ще танцуваме на музиката.
Офелия. Върви, миличък!
Хамлет излиза, Офелия си сменя обувките с други за
танцуване. Зазвучава музика. Хамлет се връща с преобразен
външен вид, облечен е във фрак. Двамата танцуват.

341
 МАРИО КАВАРАДОСИ И ТОСКА

Марио. Искам всичко да ти разясня...

Тоска. Така ли???
Марио. Много мислих...
Тоска. Слушам те, но имай предвид, че знам повече, отколкото
предполагаш... Приличаш на безпомощен уличен артист.
Марио. Това е истинското ми его.
Тоска. Скоро ли го откри?
Марио. Човек по принцип живее в заблуда. Разликата в хората
е, че някои си дават сметка за това рано или късно, а други така и
не го разбират.
Тоска. Станал си философ... Ретро дрехи, прическа, променил
си Стойката, въобще... Раздялата ти се е отразила добре.
Марио. Моля те, Тодорке... Не сме заедно вече една година...
Аз страдам от странно психическо безпокойство.
Тоска. Бъзикаш ли се с мен?
Марио. Не, като ти разкажа, ще ми повярваш.
Тоска. Добре, въпреки че топът ти ме смущава.
Марио. От известно време насам сънувам странни сънища,
които не мога да разтълкувам. Обърнах се за помощ към няколко
гледачка, но се оказа незадоволително.
Тоска. Интересно, и какво?
Марио.... Тези сънища са свързани с теб.
Тоска. Глупости!... Ти вече прекаляваш... И преди си ги
говорил такива... измисляш си поводи да се виждаме и да искаш
секс от мен.
Марио. Не е вярно.
Тоска. Вярно е. Досега сме се срещали поне петнайсет пъти и
какво се случва? Два часа ме омайваш с духовни неща и после ме
водиш някъде да правим секс... Аз, Цвятко ... Аз крайно се
обърквам... Исках да има диференциация. Всеки да си съблюдава
съдбовния път...
А сега с тези полови взаимоотношения...
Марио. Тодорке, моля те, приеми го като съвпадение!
Тоска. Е, как съвпадение, бе!? Как така всеки месец се съвпада

342
да ме обладаваш всяка нощ и да пием разни смески от алкохол.
Марио. Били са внезапни пориви...
Тоска. Не знам аз внезапни ли са били, какви са били... Знам
само, и сега си го констатирам, че колкото пъти се видим, ти ме
счупваш от нови сексуални техники... Последният път, ако не
знаеш, да ти кажа за твоя информация, че последният път скъсах
сухожилие и лактите ми още са контузени. Ти, освен това... Айде
да не влизам в подробности, защото и морално нещата
прекрачват границите.
Марио. Не ти ли беше хубаво? Само това ми кажи?! Искам да
го знам. Кажи ми истината и не ме лъжи!
Тоска. Беше, но не е редно.
Марио. Кое, кое, кое не е редно, за бога!!!???
Тоска. Нали сме разведени?!...
Марио. То е по формуляр...
Тоска. Нали не се обичаме вече...?!
Марио. Има необясними за човешките взаимоотношения
неща... Фройд ги изследва... Защо искаш... Всичко не може да се
формулира с логика.
Тоска. Край, този път няма да стане... Решила съм твърдо.
Марио. Тодорке, как грешно си се настроила само...
Тоска. Преди защо не ме желаеше така силно?
Марио. Не бях открил истинското си его.
Тоска. Стига с това его!!! Не ми ги говори тия глупости,
защото ще те заритам тука пред всички. Знаеш, че съм по-силна
физически, и така ще те овъргалям, че ще си смениш и егото, и
религията, и всичко... И само посмей да се разплачеш! Само
посмей... Петнайсет години живя с мене и като се разведохме, се
сети, че можеш да ме използваш за секс.
Марио. Бил съм заслепен.
Тоска. Просто беше пиян. Точка.
Марио. Знаеш, че тази тема отдавна е приключена...
Тоска. Не се просълзявай! Предупредих те... Не се надявай на
този номер!
Марио. На нищо не се надявам вече... Вземи!
Тоска. Какво е това?
Марио. За Петко е.

343
 Тоска. Какво е?
Марио. Камионче. Съвсем само товари и разтоварва боклук.
Тоска. Ще му го предам... (Пауза.)... Как си с парите?
Марио. Оправям се... (Чува се смях.)
Тоска. Хората се веселят...
Марио. Да.
Тоска. Искаш ли да поръчаме още нещо?
Марио. Една голяма водка.
Тоска. (тя извиква келнера и той веднага идва). Две големи
водки и херинга...
Келнер. Мадам, наближава полунощ и ви напомням, че ако
искате, можете да танцувате на специално избраната от
публиката за вас мелодия. Нашите посетители очакват този
момент и ще се радват, ако не ги разочаровате.
Тоска. Да, известно ми е, че тук го правите това... Ами не
знаем още... Сигурно ще се възползваме.
Келнер. Добре. Две големи водки и херинга, нали?
Тоска. А така.
Келнер. До минута са тук. (Излиза.)
Марио. Обичаш ли джаза?
Тоска. Не бих казала.
Марио. Това е музиката близо до най-вътрешното
въображение на човека.
Тоска. Сигурно... Ще ми кажеш ли все пак?
Марио. Какво да ти кажа?
Тоска. Тези сънища...
Марио. Няма значение. (Келнерът донася поръчката.).
Наздраве.
Тоска. Наздраве... Моля те!
Марио.... Добре, добре. Сънувам, че съм гълъб и летя из
някакви лабиринти. Тесни и високи, от камък. Коридорите са с
хиляди дървени врати. Блъскам се в тях, много искам да изляза,
но не мога. Изнемощявам от летене и търся друг гълъб, който
знае изход към небето.
Тоска. Така.
Марио. И изведнъж се появява сияние... Една от вратите се
отваря и аз се впускам вътре. Но вместо да излетя в

344
пространството, виждам една красива гълъбица... Питам я защо
стои затворена тук, а тя ми отговаря, че е сама и дали ще е вътре
или вън, ѝ е все едно. Но през цялото време нещо познато ми се
привижда в нея. И така, поразприказвахме се ние и аз накрая я
питам как се казва... и тя ми казва, че се казва Тодорка...
Тоска. Е ти вече наистина прекали. Такава плоска
измишльотина... По-умно нещо не можа ли да съчиниш? Значи,
представям си за каква идиотка ме мислиш, щом очакваш да ти
се вържа на приказките... Ама и аз... И аз направо се чудя какво
правя още тука!? Как може три часа да вися с тебе и накрая да
чуя тая простащина!!! На себе си се учудвам.
Марио. Тодорке...
Тоска. Виж къде си ме довел, бе! Виж какви кораби се
разхождат по хоризонта! Каква панорама!... Холивуд... Повече
сигурно. Светът е красив, необятен, пълен с толкова изумителни
неща, за които да си говорим, а ти ме лъжеш нагло, че си гълъб, а
аз... Направо ме възмущаваш, Цвятко!!! Толкова пък прозрачно...
Чак дрънчи на секс. Гълъб и гълъбица... Той я попитал, пък тя му
отговорила, че се казва Тодорка... Ама и аз имам едно име...
Майка ми и баща ми Елвис и Бийтълс не са ли слушали!?
Тодорка. Сигурно баба ми го е изплескала... Тя нали певица...
Играла, пяла и ... Тодорка... Цял живот като дамга... Все едно.
Марио. То защото Цвятко е много хубаво.
Тоска. Поне други животни да беше измислил, бе...
Марио. Какви други?
Тоска. Тигри да бяхме.
Марио. Тигри...
Тоска ... Ама то пък тигрица Тодорка... съвсем вече... Сама се
оплетох.
Марио. Наистина сънувах гълъби ...
Тоска. Ай стига вече! Наистина. Значи, да беше казал направо
- "Тодорке, искаш ли да пренощуваме заедно?” - досега да сме се
опаткали десет пъти.
Марио. Исках романтично.
Тоска. Е, гълъби ли е романтично?!
Марио.... Гледах един клип по Ем Ти Ви...
Тоска. С гълъби?

345
 Марио. Май, че да...
Тоска. Е аз клип ли съм? Питам те? Така като ме гледаш,
виждаш ли ме да съм клип? Какво съм аз за тебе, освен явно
кукла за секс?
Марио. Ти си...
Тоска. Какво? Кажи най-после!
Марио. Ти си и огън, и лед...
Тоска. Какво съм?
Марио. Огън и лед.
Тоска. Защо?
Марио. И сгряваш, и смразяваш.
Тоска. Виж какво, аз мислех, че като пийнем по-нормални, ще
станат нещата, но явно между нас не било писано... Както и да
е... Влязъл ти е дим в двигателя.
Марио. Да, така ти е най-лесно... Да ме нагрубиш.
Тоска. Не съм аз този, който нагрубява тази вечер... (Идва
келнерът.)

Келнер. Уважаеми клиенти, точно полунощ е. На вас се пада

честта да откриете нашия малък карнавал. Чрез гласуване всички
останали в ресторанта избират за вас музикална изненада и ще е
прекрасно, ако танцувате на нея.
Марио. Добре.... Разбира се. (Келнерьт излиза.)
Тоска. Сухожилието ми е зле...
Марио. Танцувай с мен, моля те!
Тоска. Няма да ме хвърляш много...
Марио. Няма...

346
 ДОН ХОЗЕ И КАРМЕН

Кармен. Докога си тук?

Хозе. Тук съм още два дни.
Кармен. А жена ти?
Хозе. Да не говорим за това...!
Кармен. Моят мъж почина.
Хозе. Знам ... Съжа... Сигурно ще ме намразиш, но аз искам да
поговорим за бъдещето.
Кармен. Не те разбирам... За какво бъдеще? Аз съм изморена.
Хозе. Много мислех дали да те потърся... Страхувах се, че...
Кармен ...че ще ме видиш остаряла и погрозняла.
Хозе. Не... Страхувах се дали въобще ще те видя повече...
Знаеш, че претърпях злополука.
Кармен. Чух за това... Как можеш да застанеш зад
матадорите?! На по-горните редове се вижда по-добре и е
безопасно. Но какво ли се чудя... След като цял живот си бил на
арената, напълно разбираемо е да те привлича до сетния миг...
Слава Богу си жив.
Хозе. Забравих докъде стигнах...
Кармен. Болницата, лежал си...
Хозе. Да... Докато лежах, си дадох обещание, щом оздравея, да
видя отново най-хубавите неща в живота си... А ти си...
Кармен. Спри дотук! Веднага.
Хозе. Обикалям вече месец и скоро трябва да се прибирам...
Остана само ти.
Кармен. Недей!...
Хозе. Сигурно изглеждам пълен глупак с тази камера... Исках
да те прегърна, да се снимаме за спомен.
Кармен. Спри за малко! Радвам се, че те виждам, и съм тъжна,
че заминаваш... Всичко е объркано. Ще ми се пръсне сърцето.
Хозе. Как мина погребението?
Кармен. Мина... Не ми се говори... Забравих какво беше... Да...
Свърши бързо. Сега дишам по-леко... Защо дойде?! По-добре да
те беше убил онзи бик... Как смееш да се връщаш?! Точно когато
те бях забравила... ти... Ти си инквизитор, мазохист... Говориш за

347
най-хубавите неща в своя живот и какво очакваш? Но аз знам и
без да ми казваш. Да... Ти си дошъл, за да искаш реванш.
Неслучайно се срещаме тук, на този ден... Нарочно си избрал
този ресторант. Тук бяхме облечени като царевица и цвекло и се
целувахме ... После абитуриентският бал, пак тук... Толкова си
хитър!!! Пихме до безсъзнание и си казахме всички клетви на
света. Знаеш, че тук аз ще претърпя метаморфоза. Това е подло,
преднамерено, спекулативно предложение. Това е отваряне на
раната, не просто снимка за спомен... Не бих издържала.
Хозе. Не си тръгвай!
Кармен. Няма да си тръгна, но те предупреждавам, че не искам
и да чуя за миналото. Само да отвориш дума...
Хозе. Добре, добре. (Пауза.)
Кармен. Значи след два дена заминаваш?
Хозе. Зависи.
Кармен. От какво зависи?
Хозе. Няма значение. Майка ти жива ли е?
Кармен. Не. Не ми се разправя. А ти? Какво ти е сега
положението?
Хозе. Инвалидна пенсия.
Кармен. Лошо.
Хозе. Но... разрешават ми да се натоварвам физически,
колкото да поддържам форма.
Кармен. Сигурен ли си?
Хозе. Да, защо?
Кармен Нищо.
Хозе. Ти изглеждаш много добре...
Кармен. Отслабнах.
Хозе. Станала си по-хубава отпреди.
Кармен. Наистина ли?
Хозе. Като те погледна, и ми се разместват гръбначните
прешлени.
Кармен. Тя да те чуе жена ти...
Хозе. Жена ми е в космоса.
Кармен. Глупости, поднасяш ме нещо...
Хозе. Замина преди два месеца. Експериментална експедиция.
Мисля, че е изцяло погълната от небесата и сферите.

348
 Кармен. Защо?
Хозе. Казва, че щом се прибере, ще започне подготовка за по-
дълъг престой. Горе било неописуемо....
Кармен. Разбирам.
Хозе. Какво се случи с мъжа ти?
Кармен. Някакви снайперисти го застреляха погрешка... Той
нали си смени местоработата...
Хозе. Да.
Кармен. И реши да се промени малко... Така, просто за
освежаване. И майка ми му предложи да си купи нови дрехи, да
смени цвета на косата, прическа, фитнес и така нататъка... Той я
взе тая идея присърце и за половин година стана неузнаваем...
Като излязъл от холивудски филм. А между другото въобще не
сме разбрали, че през две къщи се е настанил тоя, известният
мафиот, кажи му името...
Хозе. Рахан.
Кармен. Точно така. И един ден отварям вестника, гледам
снимката на тоя Рахан. Поглеждам към Генади и щях да падна.
Все едно близнаци. Викам му на Генади — “Я виж тая снимка и
открий осемте разлики!". Той като го напуши един смях... Изряза
снимката и тръгна да я показва из квартала. Една вечер в
новините говорят за някакви истории, контрабанда, игри на
борсата, подкупи и накрая... споменават пак тоя Рахан. Генади
пак го напуши смях и както и да е, легнахме си. На сутринта,
беше неделя, щото си спомням камбаната, майка ми се върна от
пазар. Почнах да мия плодовете и поглеждам случайно през
прозореца и смътно ми се стори необичайно за неделя
раздвижване. Генади стана, закуси, облече си коженото яке и
каза, че отива да огледа за куче... Той много искаше да си имаме
куче... Изпратих го на вратата, той излезе на улицата и след
втората крачка падна.
Хозе. Нищо ли не се чу? Изстрели? Откоси?
Кармен. Нищо. Веднага отидох, помислих, че му е
прилошало... Като го обърнах - кръв. И така. После полицията ми
обясни, че ония явно са се объркали. Това и аз можех да си го
обясня.
Хозе. Мъчно ли ти е за него?

349
 Кармен. Да... Все още има тъга.. Но ми отминава полека-лека.
Хозе. Ама и майка ти ги е надробила едни... Защо го е
подтикнала точно към този дизайн?!?...
Кармен. Какво намекваш?
Хозе. Няма значение... Хипотеза.
Кармен. После, няколко дни след погребението, на вратата се
звъни, отварям, и познай?!
Хозе. Майка ти.
Кармен. Рахан. Истинският, и по-мъжествен такъв... Дава ми
жълт плик и казва - “Тъгата отминава, животът продължава...!”.
В тоя момент майка ми се показва да види кой звъни и се
вцепени... Помисли, че Генади е възкръснал и идва да ѝ отмъсти.
Тя нали си беше религиозна...
Хозе. Не беше ли окултистка...?
Кармен. Все едно... И докато ѝ обясня какво става, тя се
строполи и умря - удар. Рахан тръгна, излезе на улицата и падна.
Хозе. Убили са го?
Кармен. Полицията обясни, че тоя път нямало как да сбъркат.
Хозе. Гледай ти съвпадения...!
Кармен. И сега си стоя сама у дома, като кукувица...
Хозе. Ами не искаш ли да отидем у вас?
Кармен. Защо?
Хозе. Да не си сама. Да си поприказваме... Да слушаме музика.
Кармен. Като в американски филм ли?
Хозе. Да, като в американски.
Кармен. Ама нали ще си много внимателен, че отдавна не
съм...
Хозе ... Аз съм в същото положение.
Кармен. Добре, тогава първо ще се предразположим
внимателно... Да се адаптират телата и тогава чак може вплитане.
Хозе. Разбира се... Нямаме бърза работа, настройката е важна.
Човек, като тръгва на дълъг път, как си проверява автомобила...
Кармен. Два дена ще ни стигнат ли?
Хозе. Като нищо.
Кармен. Ще напаля камината. Генади все не искаше...
Хозе. Чудесно. Аз пък ще запаля ароматни афродизиаци и
свещи, плуващи във вода...

350
 Кармен. Музика?
Хозе ... и музика.
Кармен. Стоп! Чакай, не говори!
Хозе. Какво има?
Кармен. Дежа ву... Тихо. Имал ли си чувството, все едно че
животът е голяма, буйна река и ти плуваш в средата, а покрай
тебе минават всякакви хубави и загадъчни неща, които не
успяваш да хванеш, да ги разгледаш и вкусиш от тях... поне
малко?
Хозе. Да.
Кармен. Защо е така?
Хозе. Винаги е било така.
Кармен. Играят си с нас...
Хозе. ... Ще се омъжиш ли за мен?
Кармен. ... Да.
Хозе. Купих халки.
Кармен. Жена ти?
Хозе. Ще ѝ запиша послание и ще го дам в центъра за
управление на полетите. Ще ми помогнеш ли?
Кармен. Какво трябва да правя?
Хозе. Дръж камерата неподвижна и гледай винаги да съм в
квадратчето. Застани тук, за да се вижда небето. Тя е някъде
там... Готова ли си?
Кармен. Готова съм.
Хозе. Мила моя... има едно чувство... То може би няма нищо
общо с любовта. Може би е нещо съвсем различно от истинската
обич. Това е един момент, когато сърцето сякаш проговаря на
непознат език и започва да ти обяснява някакви неща... Този
момент прилича на въртене. Сърцето се върти, изпада в
безпокойство и иска да излезе от тялото, да вдиша чист въздух,
да се разходи. То иска да не е сърце, а просто ходещо същество...
Виждаш, че му е омръзнало да се вълнува, че се е изморило да
тупти за всяко нещо. Усещаш, че в него е узряла друга, странна
воля... И понеже сърцето е по-силно от всичко, дори от разума,
ти искаш да се разкъсаш, да го освободиш това сърце и да му
кажеш - “Хайде, бягай! Дишай! Прави каквото искаш!”. Ти
знаеш, че това ще е много хубаво и за теб, обаче няма как да

351
стане... Така е. Няма как да се разкъсаш. Може би това е една от
причините за самоубийствата напоследък. И то тупка, тупка,
бори се, блъска и накрая все пак се измори и вземе и се укроти.
Обаче ти знаеш, че това не е победа, не е поражение, че не е
удовлетворение чрез въображение. Дълбоко някъде там ти знаеш,
че това е предателство. Малко, съвсем незначително и
незабележимо за другите. То даже няма нищо общо с познатия
смисъл, който влагаме в тази дума. То е едно неизбежно
предателство. И всеки един от нас рано или късно го прави. Така
както ще сторя и аз... И понеже те обичам, моля те, прости ми го
това малко предателство... Оттам, където си ти, то може би
изглежда съвсем незначително... Адиос.
Кармен. Тя е мъртва, нали?
Хозе. Защо искаш всичко да развалиш?!
Кармен. Ела! (Прегръща го и го целува.) Ела да танцуваме,
скъпи мой Дон Хозе!

352
 ВИНЕТУ И ОЦЕОЛА

Винету. Искам да знам, ти мен уважаваш ли ме?! Оцеола. Да.

Винету. Не, кажи ми!
Оцеола. Уважавам те.
Винету. Така, както аз тебе ли?
Оцеола. Да.
Винету. Искам да знам...
Оцеола. Нали ти казах вече... Уважавам те.
Винету. Ние трябва да се уважаваме!
Оцеола. Ами ние се уважаваме...
Винету. В това е приятелството, нали?
Оцеола. Да.
Винету. Наздраве.
Оцеола. Наздраве.
Винету. Ти колко ме уважаваш?
Оцеола. Много.
Винету. Колко много?!
Оцеола. Както и ти мене...
Винету. Тогава, защо не го виждам?
Оцеола. Не знам.
Винету. С друг уважавате ли се така?
Оцеола. Не.
Винету. Помисли!?
Оцеола. Ти си приятелят, който най-много уважавам. Винету.
Кажи ми честно, ако не ме уважаваш! Оцеола. Честно ти казвам -
уважавам те!
Винету. Какво би направил за мене?
Оцеола. За тебе...
Винету. Кажи!
Оцеола. Какво да кажа, бе?!! Ти какво би направил? Винету.
Бих умрял за тебе.
Оцеола. И аз така.
Винету. Не ти вярвам...
Оцеола. Много задълбахме.

353
 Винету. Трябва да уважаваме и другите хора!
Оцеола. Кои хора?
Винету. Наоколо.
Оцеола. Аз ги уважавам.
Винету. Хората са добри... А ти вече не си оня човек.
Оцеола. Защо?
Винету. Криеш нещо...
Оцеола. Нищо не крия.
Винету. Измъчен ми се виждаш, неудовлетворен...
Оцеола. Глупости!
Винету. Грижа се за теб.
Оцеола. Няма нужда.
Винету. Значи не уважаваш моята грижа?!?
Оцеола. Не е така.
Винету. Тогава какво!?
Оцеола. Стига вече, айде да си пием и да си говорим за друго
нещо!
Винету. За какво друго?
Оцеола. Все едно.
Винету. Яд те е, че се ожених за Гайка, нали?
Оцеола. Глупости...!
Винету. Не-е-е, не са глупости!
Оцеола. С Гайка бяхме само приятели...
Винету. Лъжеш. Лъжеш, ти я обичаше.
Оцеола. Никога не съм обичал Гайка... Тя беше налудничава.
Винету. Излизахте заедно.
Оцеола. Завел съм я два пъти на йога.
Винету. Така ли?!?
Оцеола. Така.
Винету. Само това ли? После, след йогата, пробвахте ли ги
асаните на голо?
Оцеола. Моля те, да не си говорим по този неуважителен
начин.
Винету. Ето, виждаш ли? Криеш нещо.
Оцеола. ... Ти щастлив ли си с нея?
Винету. Аз не, но ти можеше да си щастлив.
Оцеола. С Гайка се живее трудно...

354
 Винету. Откъде знаеш?
Оцеола. Тя има приливно-отливна офанзивна психика,
съчетана с премодулация на говорния апарат и децентрализирано
управление на центъра на тежестта... Още тогава разбрах, че не е
за мен.
Винету. А твойта психика каква е?
Оцеола. Стройна.
Винету. Айде, бе?!? Сигурен ли си? Защо не те приеха В
армията тогава, а? Забрави и кон да яздиш...
Оцеола. Знаеш, че ме ухапа муха цеце.... Защо се заяждаш
излишно.
Винету. А така както беше ухапан, правихте ли секс?
Оцеола. Честно ли да ти кажа?
Винету. Ако ме уважаваш?
Оцеола. Правихме секс, но тя получи прозрение и глътна една
жива жаба. Оттогава приключих с нея.
Винету. Добре, уважавам откровеността ти... Нали сме кръвни
братя!
Оцеола. И аз те уважавам, че имаш силата да го признаеш това
твое житейско поражение. Но виждам, че още нещо гложди
твоята душа... Какво е то?
Винету. Гайка иска да се оттегли в будистки манастир.
Оцеола. Защо?
Винету. Чувства се грешница...
Оцеола. Ами виж какво, сигурно съвестта ѝ се е пробудила... И
да ти кажа, че като по-млада тя си даваше заявки за грешница... и
ти като се женеше, аз ти казвах да не бързаш, да изчакаш малко
проверката на времето, ти тогава даже ми се разсърди... После тя,
като уби онази котка, пак ти казах да я прегледаш тая жена... Ти -
не, Гайка си е странна, но достойна жена. И какво стана?!?
Помниш ли, че почна да се увлича по даоизма... Измисли си
японско име, пропя сложни японски песни. Ти я преби два-три
пъти - никакъв резултат... Напротив - нощем прескачаше
оградите с прът за овчарски скок. Започна да яде четирилистни
детелини и да носи магьосническа шапка. Това както и да е... Но
съгласи се, че да регулира пътното движение, беше повратен
момент?! Прибраха я в психото, но тя избяга, построи си колиба

355
в гората и отново уби котка. Написа автобиографията "Гайка и
другите".
Разказваше, че е била на кораб, който се разбива, и тя е
изхвърлена на брега на един остров, който бил във владението на
петнайсетметров брадат змей с плътен глас, с чувствителна душа
и притежаващ дарба да разкрива бъдещето. Тя го почерпила с
торта, кана бира, месо и делва тамян. Дала му запалка с пропан-
бутан и играла кючек, за да го умилостиви. Тогава брадатият
змей ѝ разкрил, че тя е раковина от мраморно море, която
раковина издава вълшебен звук, ако се намерел свирач с голяма и
благородна душа. Гайка отишла в едно село, съблякла се чисто
гола и един говедар я наметнал с дрехата си. Тя му казала да
зареже говедата и да свири на нея, защото е раковина. Но
говедарят отвърнал, че жена му е наблизо и не може да свири на
Гайка, ако и да е раковина... и я оставил да пренощува при
говедата. На сутринта Гайка я нямало, а всички говеда били
удушени. За говедаря имало кратко писмо. Той не можел да чете
и го занесъл в академията на науките на своя брат Академик.
След като прочел писмото, Академик преценил, че става дума за
древношумерска еротична поезия:

Боже мой, като вино сладко е питието на тази мома.

Като нейното питие е сладка нейната вулва.
Благоуханно е нейното питие...
Като нейните устни е сладка нейната вулва,
благоуханно е нейното питие.
Сладък е нейният сок...
Нейният сок.

Говедарят тръгнал да търси Гайка, но не я намерил, полудял и

прописал на древношумерски. Взел един дудук и започнал да
свири из планината, докато не го чула някаква мечка с мечета,
които спели. Мечката излязла от бърлогата си, погледнала го, но
той не спирал свирнята. Тя го изяла и се прибрала. И това ми го
разказа един дезертьор, който по това време се криел в съседна
бърлога, която мечката му дала под наем. Дезертьорът, като
видял изяждането, не можал да издържи психически и сега

356
продава захаросани ябълки. Така че Гайка е причинила много
страдания заради неспокойния си дух... И аз всичко това мислех
да ти го кажа, но ти не искаше да чуеш и сега ти го казвам,
защото да видиш, че те уважавам, и ако не беше така, нямаше да
ти го разкрия.
Винету. А на времето не ме ли уважаваше?
Оцеола. Уважавах те, но ти не ме уважи да ти ги кажа тогава
тия неща...
Винету. Извинявай за неуважението!
Оцеола. Няма проблем... Минало-заминало.
Винету. Аз затова те уважавам... че омаловажаваш
маловажните неща и помниш най-важното.
Оцеола. Да, трябва да се уважаваме.
Винету. Дойдохме си на думата...
Оцеола. Аз Гайка иначе си я уважавам, но всичко това...
Винету. Прав си. Извършила е толкова неща... Не мога да я
виня... Уважавам правото на свобода, но да причини това на
котка и говедар...!!! Това?!? Не знам...
Оцеола. Това не е за уважение...
Винету. Така е.
Оцеола. Това си е рецидив.
Винету. Аз искам да те попитам... Ти мене, сега, след като съм
изтърпял всичко това с Гайка... ти... искам да знам на всяка цена.
Кажи ми!
Оцеола. Какво да ти кажа?
Винету. Ти мен уважаваш ли ме? (Появява се келнер.)
Келнер. Господа, ще се възползвате ли от нашата оферта?
Оцеола. Сега като се замисля, откривам, че ние сме щастливи
хора... Що да не се възползваме... Помниш ли какви танцьори
бяхме на времето?
Винету. Малко сме пийнали...
Оцеола. Ама сме чаровни.
Винету. Да не се появи Гайка отнякъде?...
Оцеола. Няма, няма... Ставай, нали затова дойдохме тука!

357
 САМОЛЕТЪТ БЕГЛЕЦ
ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ I

Самолетен салон. В салона са седнали четирима пасажери,

съответно П1, П2 и П3, впоследствие П4 - наричан Юзъм,
който през цялото време си гледа часовника.

Глас по уредбата: Добре дошли на борда на чартърен полет

2338. Намираме се на височина 6000 метра и ви желаем приятно
пътуване.
Влиза стюардесата.
Стюардесата. Добър ден.
Пътник 1. Добър ден.
Пътник 2. Добър ден.
Пътник 3. Добър ден.
Стюардесата. Ще ви покажа инструкция за оцеляване в
извънредни ситуации. И така, моля за внимание! (Показва.) Ясно
ли ви е? (Мълчат.) Ясно ли ви е как да оцелеете при извънредна
ситуация или да ви покажа отново?
Пътник 1, Пътник 2, Пътник 3. Ясно ни е.
Стюардесата. Така... Моля за акуратност! Кафе или чай?
Пътник 1. Чай.
Стюардесата. Вие?
Пътник 2. Кафенце ли казахте?
Стюардесата. Кафе или чай?
Пътник 2. Може едно кафенце с млекце.
Стюардесата. Мляко с кафе?
Пътник 2. Млекцето, ако може отделно!
Пътник 3. За мен един чай, моля! Или не, хайде да е кафе,
или...
Стюардесата. Чай или кафе?
Пътник 3. Какъв е чаят?
Стюардесата. Английски.
Пътник 3. Тогава чай с мед, не кафе!

358
 Пътник 1. Бисквита има ли към кафето?
Стюардесата. Естествено.
Пътник 3. Тогава, моля, аз променям, оставам на кафе.
Стюардесата. Кафе. С мляко ли?
Пътник 3. Не знам.
Стюардесата. Без мляко, така ли?
Пътник 3. (към Пътник 1). С мляко ли е по-вкусно?
Пътник 1. Гледайте си работата!
Пътник 3. Добре, тогава чай. Но бисквитка има ли?
Стюардесата. По принцип към чая няма бисквита.
Пътник 3. А какво?
Стюардесата. Кексче.
Пътник 3. Чудесно! Чай с кексче.
Стюардесата. Какво да е кексчето?
Пътник 3. А какво има?
Стюардесата. Има плодово, кокос и шоколад.
Пътник 3. Ами... шоколад.
Стюардесата. Шоколад?
Пътник 3. Да.
Стюардесата. Сигурен ли сте?
Пътник 3. Защо?
Стюардесата. Нищо.
Пътник 3. Добре, отказвам се от шоколад. Нека да е плодово!
Стюардесата. Плодово кексче, така ли?
Пътник 3. Да. Плодовете, нали... за здравето?
Стюардесата. Да. Приети са поръчките, дами и господа.
Пътник 1. Извинете, казахте, че към чая има кексчета?
Стюардесата. Има едно кексче.
Пътник 1. Променям си поръчката. От кафе сменям на чай.
Стюардесата. Добре. Какво да е кексчето?
Пътник 1. Какви има?
Стюардесата. Има плодово, кокос, шоколад и лешник.
Пътник 1. Лешник.
Стюардесата. Добре. Чай с лешниково кексче.
Пътник 3. На мен не казахте, че има лешник.
Стюардесата. Съжалявам, искате ли?
Пътник 3. Не. Оставам си на шоколад.

359
 Стюардесата. За Вас записах плодово.
Пътник 3. Не, не, исках шоколад.
Пътник 2. Какво е кафето?
Стюардесата. Бразилско.
Пътник 2. С кофеин?
Стюардесата. Без кофеин. Абсолютно натурално, ухае
неповторимо и предразполага към уют.
Пътник 2. Да.
Стюардесата. Това ли е всичко? Значи имаме два английски
чая, лешниково кексче, шоколадово кексче и кафе е бисквита и
пура.
Пътник 2. Пура ли?
Стюардесата. Да. Не искате ли?
Пътник 2. Искам. Каква е пурата?
Стюардесата. Турска.
Пътник 2. Машалла!
Пътник 1. А не може ли и на нас пури?
Стюардесата. Не, не може. Към чая пури няма. Само към
кафето.
Пътник 3. Тогава аз променям от чай на кафе с бисквитка и
пура!
Пътник. 1. Аз пък не.
Стюардесата. Значи, Вие се отказвате от чая за сметка на
кафето с бисквита и пура?
Пътник 3. Точно така.
Стюардесата. Добре. Други промени?
Пътник 1. Аз искам да поръчам още един чай.
Стюардесата. Добре. Какво да е кексчето към него?
Пътник 1. Какви видове имаше?
Стюардесата. Има плодово, кокос, шоколад, лешник и ягода.
Пътник 1. Ягода ли?
Стюардесата. Да.
Пътник 1. Тогава ягода.
Пътник 3. На нас не ни казахте, че има и ягода.
Стюардесата. Има.
Пътник 1. Значи, аз искам ягодово кексче. Нали е прясно?
Стюардесата. Естествено. Освен това, в нашата компания,

360
който първи поръча два чая, печели бонус от още две кексчета и
слънчеви очила.
Пътник 1. Наистина ли?
Стюардесата. Да. Честито.
Пътник 1. Благодаря.
Стюардесата. Така. Значи, до тук имаме за Пътник 2 - чай с
плодово кексче, за Пътник 3 - кафе е бисквитка и пура, за Пътник
1 - два чая е четири кексчета, две от които лешник и ягода, а
останалите какви да бъдат, моля?
Пътник 1. А какви имаше?
Стюардесата. Има плодово, кокос, шоколад, лешник, ягода,
кайсия и локум.
Пътник 1. Много обичам локум.
Стюардесата. Какво да запиша?
Пътник 3. Каквото и да е, само по-скоро!
Стюардесата (на ПЗ). Моля за акуратност! (На П1.) И така?
Пътник 1. Една кайсия и един локум.
Стюардесата. Добре.
Пътник 3. Извинете, моля...
Стюардесата. Да?
Пътник 3. Искам да поръчам още едно кафе.
Стюардесата. Добре. Това ли е всичко?
Пътник 3. Ами...
Пътник 2. А аз, ако поръчам още един чай, ще спечеля ли още
две кексчета и слънчеви очила?
Стюардесата. Не.
Пътник 2. Благодаря.
Пътник 3. Тогава аз искам още едно кафе!
Стюардесата. Значи три кафета. Сигурен ли сте, че е
безопасно за здравето Ви?
Пътник 3. То си е моя работа.
Стюардесата. Добре. Значи три кафета с три бисквитки и
също толкова пури.
Пътник 2. Може ли?
Стюардесата. Слушам Ви.
Пътник 2. Още четири чая!
Стюардесата. С какви кексчета?

361
 Пътник 2. С всякакви.
Стюардесата. Не може така. Трябва да ми кажете точно какви
да са кексчетата.
Пътник 2. От всяко по едно.
Стюардесата. Те са шест на брой, а Вие сте поръчал общо пет
чая до тук.
Пътник 2. Тогава ги правя шест чая с по едно кексче от всеки
вид.
Стюардесата. Добре.
Пътник 3. А с кафето възможно ли е да се спечели бонус?
Стюардесата. Не е възможно.
Пътник 3. Тогава променям. Оставам на кафе.
Стюардесата. Значи си остава кафе с бисквитка и пура?
Пътник 3. Ами да.
Стюардесата. Захар?
Пътник 3. Три лъжички.
Стюардесата. При нас захарта е на пакетчета от по пет грама,
които се равняват на половин лъжичка.
Пътник 3. Тогава, значи, шест пакетчета.
Стюардесата. Добре. Останалите?
Пътник 1. За мен десет пакетчета.
Стюардесата. В нашата компания, който първи поръча повече
от осем пакетчета захар, печели бонус - ключодържател.
Пътник 1. Благодаря.
Стюардесата. За вас?
Пътник 2. Аз без захар... Аз, нали мед?
Стюардесата. Благодаря. Приета поръчка.
Пътник 2. Извинете, и една салфетка.
Пътник 3. И за мен.
Пътник 1. И за мен също.
Стюардесата. Мокра или суха?
Пътник 3. Аз и от двете.
Пътник 1. Пък аз, май мокра, или...
Пътник 2. Аз също - суха.
Стюардесата. Отлично. Значи, за Пътник 3 - кафе с бисквита,
пура, шест пакетчета захар, суха и мокра салфетка, нали?
Пътник 3. Да.

362
 Стюардесата. За Пътник 2 - шест английски чая с кексче от
всеки вид по едно, мед и суха салфетка, нали?
Пътник 2. Да.
Стюардесата. А за Пътник 1 - два чая с четири кексчета от
които двете лешник и ягода, едно кайсия и един локум и колко
захар?
Пътник 1. Нека са двайсет и осем пакетчета.
Стюардесата. Добре. Салфетка?
Пътник 1. Влажна салфетка. Влажна!
Стюардесата. Искате да кажете мокра.
Пътник 1. Вече ми е все тая.
Стюардесата. Суха или мокра, или и от двете по две?
Пътник 1. Ами една суха, една мокра и после от двете по пет.
Пътник 3. За мен петнайсет мокри салфетки.
Пътник 2. За мен кърпа.
Стюардесата. Кърпи нямаме. Тук не е хотел.
Пътник 2. Тогава се оттеглям.
Стюардесата. Добре.
Пътник 2. Искам си чайовете!
Стюардесата. Моля за акуратност!
Пътник 2. Че аз съм акуратен, само дето няма чай!
Стюардесата. Моля!!!
Пътник 3. Жената Ви помоли вече!
Пътник 1. Жената си знае работата. И ще Ви помоля за една
чаша минерална вода.
Стюардесата. Газирана или негазирана?
Пътник 1. Ами...
Пътник 3. Аз също вода - газирана.
Пътник 2. На мен негазирана!
Пътник 1. А на мен от чешмата.
Стюардесата. Тук няма чешма.
Пътник 1. Моля?
Пътник 3. Няма чешма Ви казаха.
Пътник 1. Тогава не искам вода. Ако може нещо друго?
Пътник 2 (изправя се). Какво друго? Как-во... дру-го!!??!
Пътник 1. Моля за акуратност!
Пътник 3. Стига с това “моля”!

363
 Стюардесата. Колко чаши вода?
Пътник 3. Две.
Пътник 1. Пет.
Пътник 2. Сто.
Пътник 3. Сто и пет.
Пътник 1. Двеста.
Стюардесата. Последно?
Пътник 3. Една чаша газирана и край.
Стюардесата. Топла или студена?
Пътник 3. Студена.
Стюардесата. За Вас?
Пътник 2. За мен също така, но с лед, негазирана.
Стюардесата. Добре. А за Вас?
Пътник 1. А, за мен ли? Ами за мен една с лед, газирана, една
студена негазирана и две студени в топли чаши, без лед,
газирани.
Стюардесата. Добре. Друго?
Пътник 1. Аз нямам.
Пътник 2. И аз така мисля.
Пътник 3. Аз... Един момент...
Стюардесата. Ще изчакам, не се притеснявайте!
Пътник 3. Аз също нямам какво да добавя.
Стюардесата. Отлично. Значи за Пътник 1 - два английски чая
с четири кексчета, от които две лешник и ягода, едно кайсия,
един локум, двайсет и осем пакетчета захар, шест сухи, шест
мокри салфетки, една топла вода е лед, газирана, една студена
негазирана и две студени в топли чаши, без лед, газирани, нали?
Пътник 1. Не знам вече...Да.
Стюардесата. Да или не?
Пътник 1. Да.
Стюардесата. Отлично. За Пътник 2 - шест английски чая с
кексче от всеки вид по едно, мед, суха салфетка и топла вода с
лед, негазирана, нали?
Пътник 2. Точно така.
Стюардесата. Отлично. За Пътник 3 - има едно бразилско
кафе без кофеин, бисквита, пура, шест пакетчета захар, една
суха, една мокра плюс още петнайсет мокри салфетки и една

364
чаша студена газирана вода, нали?
Пътник 3. Абсолютно перфектно.
Стюардесата. Това ли поръчахте?
Пътник 3. Да.
Стюардесата. Благодаря. Моля, изчакайте няколко минути!
Напомням ви, че всяко ставане е нежелателно.
Стюардесата тръгва да излиза. Пътник 4 яде нещо малко.
Пътник 3 (към стюардесата). Извинете...
Стюардесата. Да?
Пътник 3. Нищо. Исках да попитам за обяд, но...
Стюардесата. Ще питате ли?
Пътник 3. Не, благодаря. (Стюардесата излиза.)
Пауза.
Пътник 1. Вие какво си поръчахте?
Пътник 2. Няма да ви кажа.
Пътник 1. А Вие?
Пътник 3. И аз няма да Ви кажа.
Пътник 1. Тогава и аз няма да Ви кажа.
Пътник 2. Аз поръчах чайове.
Пътник 3. Аз пък съм по-умен от вас...
Пътник 1. Защо?
Пътник 3. Защото чаят не е оригинален, а кафето е.
Пътник 2. Глупости. Пил съм и друг път чай в този самолет.
Оригинален е.
Пътник 3. Не е.
Пътник 1. Оригинален е. Вас просто ви е яд, че не спечелихте
бонус.
Пътник 3. Махайте се с вашите бонуси.
Влиза стюардесата.
Стюардесата. Кацаме. Моля, сложете предпазните колани и
преустановете всякакви странични занимания!
Пътник 4. Трябва нещо да кажа.
Стюардесата. Какво?
Пътник 4 (изважда пистолет, всички остават спокойни)....
Това е едно отвличане на самолет...

365
 Затъмнение.

РИМ - РАНО СУТРИН I

Някъде в провинцията млад мъж, със скромен багаж.

Той. Ще тръгна по широкия свят да си търся жена. От малък

изпитвам необходимост да се оженя. Да се отдам на фамилност.
Да създам деца, мои наследници, а също така да имам куче, което
вечер да чеша пред камината, докато чета книга. Когато бях
юноша, се озъртах къде по-смело, къде не толкова, набелязвах си
според критериите ми някоя момичка и я ухажвах пламенно,
додето ми позволяваше приличието. Стигал съм и до безразсъдни
постъпки, като да вземем например тази: когато една привечер в
градината или по- скоро в празния фонтан, след като се
целувахме, изпълних една малка песничка, непринудено взех та
се вдъхнових относно бащинството и като я понапънах момата...
тя взе да се смее с всичка сила и да ме удря по главата с гърдата
си... Давах най-големите дълбочини от себе си, само и само да
спечеля нечие сърце, но не знам защо в любовта си не намерих
ответност, нито разбиране, а само една тежест тук в раменете,
често бивах заливан и с подигравки. Реших, че моят проблем до
голяма степен е регионален, имайки под внимание еснафщината,
липсата на морал, духовност и много други добродетели. По тая
причина съм тук насред улицата... Ще оставя всичко зад гърба си
и ще тръгна по широкия свят да си търся късмета... Може би и да
ми провърви... Човек не знае... Има толкова градове на тази земя.
Все в някой ще намеря ответност. Има толкова пътища, все
някой Ще ме заведе където е писано.

366
 РАМЗЕС I

Опера. Аплаузи. Певицата отстъпва пред затварящата се

завеса. Суетене.
Тя сяда на малък стол в дъното на сцената. Появява се мъж с
букет от някакви цветя:

Рамзес. Вие се докоснахте до божественото, въвлякохте ме в

положение на извънредна възбуда. Длъжен съм, тъй да се каже,
да Ви благодаря.
Певицата. Моля Ви, оставете възхвалите!
Рамзес. Гледам Ви за 38 път...
Певицата. И цял живот да ме гледате, не виждам какво
толкоз! По-добре идете в зоологическата градина!
Рамзес. Как?!
Певицата. Всичко тук е лъжа. Умряла работа. Казвам Ви...
Идете при истинските неща!
Рамзес. Вие сте истината!
Певицата (смях). Аз... напускам. Напускам...
Рамзес. Но защо?! Шегувате ли се?
Певицата Уморена съм. Какво искате от мен? Каква е тая
тържественост тука? Кой сте всъщност?
Рамзес. Аз...
Певицата. Клечите тук с тоя букет като средновековно
привидение. Пишете ми писма, все едно сте фронтовак.
Изтъркахте си обувките тука. Какво чак толкоз намерихте у мен?
И все различни комплименти пльоскате. От къде тая фантазия?
Туй дивашко препускане из полетата на страстта? Ръцете Ви се
изчервяват, гледате на посоки, вдигате си постоянно панталона, а
чорапите Ви... износени. Нямате ли гордост? Мъжкарско нещо...
нещо пърчовско, артилерийско? Мощ да усетя от кожата Ви...
Нямате ли грам арогантност? Брутален, разюздан камшик, с
който да ме плеснете, та да се вкаменя от благоговение? Що е тоз

367
романтизъм? Що са тия увертюри, панделки разни, към най-
същественото? Целият град Ви се смее на поведението.
Коментират Ви дрехите, жестовете, префърцунената прическа...
Куцо и сакато се киска зад гърба Ви, а Вие все едно сте сляп...
Пък запалете я тая пещ, да се разгори! Да ме нажежи, да изпадна
в безразсъдност! Жегнете ме малко! Сръгайте с юстена! Бийте ме
с чувства, додето се разкърша в любовен екстаз! Омазали сте си
ревера с майонеза, чистили сте го, ама напусто... Дайте на турбо!
Издухайте ме по магистралата! Издуйте ми вътрешната гума!
Пък да отпрашим на някъде, да потрошим някое легло! Що
ревете сега?! Само мокрите пода, да взема да се лързулна, да се
изтопуркам долу в оркестрината, да стана за срам пред оперния
елит! Аз съм спортна кола... дай ми на мене писта! Напълни ми
резервоара до горе и газ към либидото! Да не сте глътнали зелка,
че шията ви се издува - същинска жаба? И името ви знам. Не сте
тукашен. Искате ли да се преобразим? Да бъдем безразсъдни до
небесата. Искате ли?!
Рамзес. Аз...Вие?..Аз ..
Певицата. Няма аз, няма Вас! Ще взема да ви прасна един в
зурлата... Да Ви кървясат и нос, и уста, че да ви съблека дрехите,
да се погрижа за Вас! След малко излизам пред публика. Дайте
да ви засмуча, пък дано да си отприщите готическите сили!
Дайте го малко ръгби! Малко... тореадор! Шибнете ме с тези
рози най-сетне!
Рамзес. Дойдох да се оженя за Вас...
Певицата. Това хубаво, ама да има и нещо испанско. Стига
тия езерни вълнички! Ясно ли е?! Ще ви чакам след спектакъла в
гримьорната, малко да се поразкършим... и... никакви предпазни
средства! Пълниш автомата и стреляш на откоси! Да ме удари
ток искам, да се изприщя, да се изпотят прозорците и след туй
съм ваша.
Рамзес. Имате го... Ще Ви чакам.
Певицата. Хайде да видим! Да проверим ще става ли нещо,
няма ли да става.
Оркестърът се разсвирва.
Рамзес. Отивам да заредя бомбите и право на аеродрума.
Певицата. Хубаво, трябва да излизам.

368
 Рамзес. Торпедо ще Ви удари...
Певицата. А така... Две торпеда.
Рамзес. На атоми ще станете...
Певицата. Така, така. До скоро, петльо!
Рамзес. Съвсем до скоро...
Певицата. Ей, това ми е мечтата. Даже няма какво да
кибичиш до края, ами след двайсет минути, като свърши това
действие, и по конете.
Рамзес. Тук вече ще свирят гумите...
Певицата. Ще се паркираме, ей там, до гръцките колони.
Рамзес. По епикурейски.
Певицата. А така, хрускаш я ти историята...Като чипс я
хрускаш. Дано и живота ми да го схрускаш така!
Рамзес. Алигатор съм, хищник съм...
Певицата. Хищниците обичам аз. Адиос! Я виж гримът ми да
не се е размазал!
Рамзес. Не е... не е...
Певицата. Супер. Накрая обаче ще го размажеш. Кипна ли ти
малко?
Рамзес. Тръгват буталата...
Певицата. Адиос.

Завесата се отваря, певицата запява мощно, тъй както

никога през живота си.

369
 КОНТРОЛЬОРКА I
Сама в кухнята пред отворена захарница. Чува се тряскане
на врата.

Контрольорката. Не съм ли знаела с колко захар го пие? Е,

може би и да съм знаела, но изключих. Ами човек съм... С три
лъжички... Е хубаво, аз сложих две... какво му пречи да си сложи
още една и ... какво? Ето, взема лъжичката, загребва от
захарницата и си слага в кафето, разбърква и пие. Аз му сложих
две, нали? Не знам вече... Е и... какво толкова! Въпреки че не
сложих една, сложих две, но... добре, дори и една да е, какво му
пречеше... ето я пред него захарницата... какво му коства да си
вземе още две лъжички и да си го пие това кафе, толкова като
иска да е с три лъжички. Проста работа. Дали пък въобще сложих
аз захар?!... Сложих си на мене и после... чакай-чакай... после на
него дали му сипах аз проклетата захар?! Ако съм се размислила
нещо... Възможно е в неговата чаша да не съм сложила,
възможно е. Въпреки че от две години всяка сутрин, като го
налея кафето - слагам захар първо на мене, после викам - “Колко
захар?” - той казва там еди колко си и му слагам и на него, сядам
тук открая и го чакам и той идва напарфюмиран и двамата
разбъркваме така кафетата и пием и така... А сега, ами сега се
загледах в един бял самолет и нищо чудно да не съм му
сложила... но какво пък? Дори и да не съм му сложила... Ето я
захарницата... Какво му струва да се пресегне - за три секунди се
слагат три лъжички... А колко близо мина тоя самолет! Как ме
изплаши! Прозорците иззвъняха. Но... хубав самолет беше...
голям... Пътуват хората, пътуват... А ние тука кафе пием със
захар...

370
 ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ II
Юзъм. Това е едно отвличане на самолет. Отвличам го аз...
Декларирам, че зад мен не стои никаква политическа партия или
терористична организация. Правя това по собствени убеждения.
Сега кажете на пилота да кара към топлите страни! В противен
случай ще трябва да застрелям някой от вас. Няма да се
поколебая, стрелял съм и друг път и нищо не може да ме уплаши.
Ти (Към стюардесата.), да ти виждам ръцете! Сега ще правиш
каквото ти кажа! Вие, останалите, не ме подценявайте! Нищо, че
изглеждам да не съм такъв, какъвто се представям, нали? Правя
това отвличане на самолет с идеална цел, т.е. любов. Ти (Към
стюардесата.) по директната връзка говори ли с пилота?
Стюардесата. Пилотът каза, че до топлите страни е бая път и
няма толкоз гориво в резервоара. Пита какво да прави?
Юзъм. Кажи му да кара към най-близкото летище!
Стюардесата. Над океана сме.
Юзъм. Нищо. Кажи му, ако може, да прелети океана и да
кацне там където се отвори място!
Стюардесата. Добре. (Излиза.)
Юзъм. Така-а-а-а. Дайте една цигара! Мерси. Умълчахте се
нещо, бе... Някой не иска ли кафе, чай, кексче, а? Ако кацнем
нейде, ще ви поръчам хапване, но сега кротувайте, иначе бум-
бум. Ха-ха-ха. (Влиза стюардесата.) Казвай, душо!
Стюардесата. Пилотът каза, че ще заредим във въздуха.
Юзъм. Супер. Къде?
Стюардесата. Някъде наблизо... Пилотите ни са много
известен дует и имат приятели във ВВС, които се връщат от
учение и ще ни дадат бензин, т.е. гориво.
Юзъм. Супер. Но им кажи да не казват, че това е едно
отвличане на самолет, чу ли?
Стюардесата. Добре. (Излиза.)
Юзъм. По природа съм миролюбив, но от едно известно време
чувствам дискомфорт. Любовта липсваше в моя живот, но
смятам, че сега вече съм я намерил, но едно по едно. (Влиза
стюардесата.) Кажи! Какво става вече?

371
 Стюардесата. Нищо. Всичко е О.К След малко ще заредят и
отбиваме към топлите страни.
Юзъм. А музиката? Ще избичат ли нещо?
Стюардесата. Всеки момент.
Юзъм. Свестни хора. Всъщност, да се върнем към най-
важното. (към стюардесата.) Иди долу в икономическата класа,
има един човек с черни дрехи. Казва се Водомер. Да идва тука!
Той знае за какво става въпрос.
Стюардесата. Добре. (Излиза, започва музика)
Юзъм. Отпуснете се! Не съм злодей! Просто имам план, но...
едно по едно. Да няма притеснения...Пу-у-у-у, гледай какво
голямо ято! Къде ли се е понесло? Според теб къде отива ятото?
Пътник 1. На юг.
Юзъм. Не. А според теб?
Пътник 2. На юг.
Юзъм. Не. Не отива на юг. А ти как мислиш?
Пътник 3. Мисля, че отива към топлите страни.
Юзъм. Точно така. Към топлите страни. Там е топло,
природата е екзотична и чужденецът се ползва с уважение. Там
чужденецът може да изживее вълнуващи моменти. Като
например да прави любов на плажа, под някоя палма с някоя
черна, натурална, примитивно чувствена местна жителка... а? Ха-
ха-ха. Странен съм малко, но не се тормозете! Благоприятност да
има, бодрост

...(Влизат стюардесата и Водомер.) ...

Водомере, давай да действаме!

Затъмнение.

372
 РИМ - РАНО СУТРИН II

Шум от блъскащи се коли. На земята един мъж с окървавена

глава, вперил поглед в краката си. Появява се жена с пазарска
чанта.

Тя. Господине! Господине! Гледай го сега, уж е жив, пък...

Хей, моля, добре ли сте? Добре си е човекът, ама... Брех, да му се
не види, как не помръдва! Прав да е умрял, не е... ето - диша,
гледа си човекът в краката... Господине, Вас ви блъсна кола,
нали? Нали Вас ви блъсна? И Вие така хвръкнахте... ударихте се
в един пилон, изпищяхте нещо и тупнахте, нали?... Защото
пресичахте самонадеяно. Знаете ли коя кола Ви удари? Ей, оная
там, червената. Като ви изтряска, помислих си “Край с тоя
идиот”, направо на карантия ще го изсипят в ковчега. Вий
помните ли ги тия работи?... Не... Таквоз изживяване! Пък ако
знаете колко красиво литнахте! Така, фиу-у-у, цялата улица затаи
дъх, завидяха Ви. Някой пък викна - “А бе остави ги, те снимат
филм”. А-а-а - викам си, - не ми говорете, че е филм. Филми аз
съм снимала, знам какво е, ами това си е баш катастрофа или
поетично казано “Докосване до отвъдното”. Я, ставайте вече!
Айде, вижте се! Като някое диво прасе... Кръв, кал...Искате
цигара? Заповядайте! Защо-о-о? Защо тези сълзи? От щастие
плачете Вие. Сега ще Ви заведа вкъщи на топло. Хубаво ще си
хапнете, ще му ударите един сън. После разходка. Става ли?
Разбира се, че става... Пушете си. Пушете си спокойно! Така...
Дайте сега ръката! Хооп. Носила съм и по-тежко. Внимателно!
Браво, ето че си вървите... Мислех, че краката Ви са изпочупени,
а те - като на елен. Точно така. Дишайте! Дишайте дълбоко!
Хубавото предстои. Виждали ли сте Рим? Рим, рано сутринта
при изгрев слънце. Ще Ви го покажа... Хайде!

373
 Излизат.

РАМЗЕС II
Кръчма. Мъжът, който сме видели с певицата

Рамзес. Мощно, неповторимо я изконсумирах тази жена. Аз я

уморих... Виновен съм за смъртта ѝ, но от любов я убих и с
любов я погребах, лека ѝ пръст. И вече какъв живот оттук
нататък?! Какво дишане? И тези очи за какво са ми, щом в
тъмата на скръбта блуждаят. Книга би трябвало да се напише за
нея. Пък защо книга? Защо суета? Три легла потрошихме за две
седмици. Всичко изхарчих. И диоптрите свалих, и диабет вече
нямам, а сърцето ми пееше за нея. С последните пари си купих
този револвер и ще се простя с всичко останало. Отивам при нея,
в новия дом... Ето... пуша последна цигара, изпивам я тая бутилка
и бягайте далеч от мене, понеже няма космическа сила, която да
ме спре. Ще се прострелям в главата, за по-сигурно... И, моля ви,
приберете там от къщата ми... имам там, разни лични вещи, една-
две снимки, топче за пинг-понг, комплект отвертки, малко старо
радио, бръсначът ми, чадърът, очилата, бинокълът, военен е,
хубав е... Пък ги продайте и... парите там в някое
сиропиталище... Нека идат там за дечицата! Да ме помнят с
добро! Да остане нещо от нас, и туйто! И така... Студено стана.
Пролетта неизменно ще ви прегърне. Да... Какво друго да
кажа?... Друго, друго... да не забравя нещо... Май че това беше
всичко. А, за последно ще изпълня любимата ѝ песен със
съпровод на оркестър, и край. (Пее.) Адиос! (Прострелва се.)

Както ще разберем впоследствие - неуспешно.

374
 КОНТРОЛЬОРКА II
Място на действието: трамвайна спирка или място около
нея

Контрольорката. Айде, давай сега, за глобата! Глобявам те,

давай тука! Пари! Пари искам...
Пътник. Нали Ви казах вече, нямам пари.
Контрольорката. Дай пари и да не се разправяме! Айде!
Пътник. Ма... немам... казах Ви вече...
Контрольорката. Тогава друго ще направим. Тогава, като си
голям тарикат, идваш с мене в полицията! А така. Там, в
полицията, като те арестуват, ще намериш и пари, и мари, ще
видиш кой кум, кой сват, кой на булката брат. Айде, пред мене!
Пътник. Моля Ви, много бързам за работа...
Контрольорката. Ах, гледай го... че и нахален на туй отгоре!
Чуйте го бе, хора! Аз го таксувам нередовен пътник, разбираш
ли, съблюдавам тука за реда и законността, а той, моля ви се, бил
бързал, моля ви се ! На какво ти приличам аз на тебе, а? Я, кажи!
Пътник. На нищо не ми приличате... Настина много бързам.
Контрольорката. Брей, брей, брей, няма граница... Случайно
на будала да ти приличам? На кого? На чучело некое... Кой си ти
бе... Мошеник. Дегенерат. Престъпник ли си? Мижитурка.
Нахалник. Питам те аз пред всички съвестни граждани. Кой си
ти? Кой си ти, че ми се усукваш тука. Другите могат да дупчат
билет, ти не, така ли? Кой си ти?
Пътник. Игнат се казвам. Нека Ви обясня нещо!
Контрольорката. Ама какво ще ми обясняваш, бе... Какво ти
на мене сега тука ще ми обясняваш бе, хей? Да не сме пили кафе
заедно, че да ми обясняваш. Пусни я тая табела и тръгвай, недей
ми губи времето! И моето, и на обществото.
Пътник. Лекар съм, извикаха ме спешно, а колата ми не
запали... Трябва да разберете. Нямам и пари в момента.
Контрольорката. Лекар, пък няма пари! Брей че си сладък,
бе. Как ги измисляш, ама обстоятелствата? Чухте ли го бе, хора...
Не стига, че е престъпник, ами и лъже. Лъже, като циганин
лъже...

375
 Гражданин. Айде, стига сте викала!
Контрольорката. Вие си гледайте пътя!
Гражданин. Човекът е лекар, какво сте се запънали. На всеки
се случва.
Контрольорката. Като е лекар, да не е хванал Господ за
шлифера?
Жена. Ей че уста отворихте! За една глоба... Утре, дето се
вика, при него ще се лекувате. Как не Ви е срам!?
Контрольорката. Няма да се лекувам аз. Няма да се лекувам.
Аз да се лекувам няма. Хич даже. И за какво да ме е срам? Да не
съм гола, че да ме е срам. А пък Вие май сте от духовата
музика...
Жена. Що?
Контрольорката. Щото много бучите, затова...
Жена. Нищо не разбрах.
Контрольорката. Така, така. Айде сега, моля, дайте да не се
месим един на друг! Моля, по-встрани от мене! По-встрани.
Гражданин. По-встрани ще викаш у вас. Това да не ти е
бащиния.
Контрольорката. Ти гледай да не ми срещнеш шамара. Има
да ходиш напикан две седмици напред.
Гражданин. А бе, ако не бяхме тука, досега да съм ти извил
врата, ама имаш късмет.
Контрольорката. Ти ли, бе?! Ти ли ще ми извиеш врата, бе? Я
се виж какъв си оглозган! Чируз такъв. Ти нямаш сила да се
изкашляш, жена ти ти пуска водата в тоалетната, сигурно и на
балкона не излизаш, когато е ветровито, а кафето си го
разбъркваш на почивки. Тръгнал и той да ми извива врата.
Мухльо.
Пътник. Вижте, наистина трябва да тръгвам.
Контрольорката. Ще тръгнеш ти към затвора. Имаш пари,
платиш, тогава тръгнеш си... Дай за глоба!
Жена. Да опустееш дано!
Контрольорката. Какво? Какво каза?!
Жена. То бива проклетия, ама вашето...
Контрольорката. Няма да ми говорите така, защото съм пет
пъти по-интелигентна от Вас.

376
 Жена. А-у-у, не ме разсмивайте!
Контрольорката. Имам завършено висша математика,
логаритми, докторат... Второ висше - дирижиране и композиция,
шест концерта, публикация, очерк в телевизията, тринайсет
турнета в чужбина... Къде се намираш ти?
Жена. Не Ви личи.
Гражданин. Кудкудякате само. Като ритната кокошка.
Контрольорката. Ами ти? Като те гледам, с тия дрехи си от
десет години и сигурно мълчиш у вас пред жена си... мълчиш
като пундек. А навън си много ербап. Що не му плашиш глобата
тогава? Нали. Солидарност? Нали сте уж много загрижени? А?
Не ти стиска! Циция такава. Или ти, госпожа? Айде да те видя.
А? Стискате се като германци... Когато е да обидиш и унижиш
човека... смелост колкото щеш, ала щом трябва да се помогне -
никакви ни няма. Каква съм аз тука? Парцал ли съм? Че нямам ли
право и аз?
Жена. Стига, моля. Психопатка.
Гражданин. Пък и не сте за тая професия. Току-виж сте убили
някого. Знам ги такива като Вас. Избиване на комплекси.
Незадоволеност.
Жена. На калпава ракета, космосът ѝ крив.
Гражданин. Цялото общество им е виновно, че не са се
реализирали - все недоволничат, все неразбрани.
Жена. Тя затова е по трамваите, щото е много интелигентна...
Гражданин. Композиция? Нали?
Жена. Не бе, тя е с висша математика и там каквото беше...
дирижиране...
Гражданин. Дирижира тя кокошките на село да снасят.
Жена. И която не снесе - “Дай за глоба”. Пари дай!
Гражданин. Колко беше пет по пет?
Пътник. Не се подигравай! Нещастник!
Контрольорката. Ти не се обаждай!
Гражданин. О-хо, ти май си падна по нея, а? Що не се
вземете... да си народите дечица...
Жена. Ти го плюеш, то мисли, че дъжд вали.
Пътник. Айде, да ви няма.
Гражданин. Да ги оставим насаме.

377
 Жена. Току-виж почнали да се натискат.
Гражданин. Да си играят на “чичо доктор”.
Контрольорката. Ти щом си толкоз умен и щом имаш
енергия да се хилиш като михлюзин в градска баня, толкова ли
нямаш някоя сериозна амбиция, ами се лензиш на чуждите
проблеми, навираш си зурлата, душиш и се лигавиш за работи,
дето не те засягат? Питам те. До тука ли опря? До улицата... да се
занимаваш с мене? Що поне не четеш вестник, айде книга явно
ти е в повече, или поне яж нещо... там... фъстъци, бонбонка, що
ли? И Вие, госпожа, му пригласяте с такова удоволствие, все
едно съм Ви влязла в къщата. Тя, госпожата, виждам няма
проблеми... напазарувала си е тя спокойно, пила там коняк с
приятелка, купила си прах за пране, знае, че има време до
сериала, и какво-какво? Я дай, така и така всичко ми е
благополучно, я дай да и натрия на тая контрольорка муцуната...
хубавичко да я оплескам. Така, пред хората, та Вдън земя да
потъне. Ами тя нали е контрольорка - тя бита карта. Я малко сеир
да стане. А ти, господине, щото няма на кого да си го изкараш,
понеже си насекомо и пъплиш В тоя живот, хаа, един ден - чудна
Възможност... сама контрольорка. Я сега да я засмуча, мамицата
ѝ ще разплача... Така ли е? Мълчите, а?
Пътник. По-спокойно, моля ви!
Контрольорката. Ти трай!...Как да има, гола да ме съблечете,
да ме вържете с едно въже за трамвая и айде през целия град...
Всички да видят маймуната... Как да има, с мед ще ме намажете,
да ме кацат мухи, пчели и хищни птици, да се подуя, да ме
изядат. Как да има начин, и в прах ще ме валяте, та съвсем вече,
ако Ви се отдаде да ме вържете в центъра, на фасадата, та който
мине - да плюе отгоре ми, щото тя, тая жена, е прочетен вестник,
спукана туба, стара чанта, вкиснало мляко... нали... Тя понеже
вече за нищо не става и няма друга работа, и няма си тя
съкровености, пориви свои, дечица и едно куче - болно, болонка,
няма къща горе до родилното, дето къща на нея само чака, и
мъжът ѝ от 25 години не изтрезнява, няма си тя да оправя
покрива, ами ей тъй на, разбирате ли, кефнало ѝ на нея, закипяло
ѝ отвътре и един ден решили да постъпи като контрольор в
градския транспорт, да се заяжда с хората и да ги глобява, така,

378
щото си няма друга работа...Нали!!!? Що не ме убиете направо,
да не ви преча? Да не ви дишам въздуха! А? Убийте ме, де!
Гражданин. Айде, айде...всеки с проблемите си...
Контрольорката. Ами гледайте си проблемите тогава...
И аз искам да помириша пролетта в Рим ... Италия... ама не
мога... Имам свирено с акордеон осемнайсет години... читалище
“Изгрев”... танцувано осем години... отгледала съм три папагала
и две кучета, градинка с овощия, стара къща в балкана, сама я
зидах, три деца - едното умря, двете са на училище... водя си
дневник от 15-годишна - един ден нямам пропуснат, и после
университетът... Да не би да ми е много добре тука по трамваите?
Понякога нарочно слизам на по-празна спирка, ако видя улично
куче, пък взема кренвирши и му дам. Ето, вижте тука! Тука в
чантата - три чинии. Само трички. От общо двайсет и шест.
Целият сватбен сервиз. От 2000 км съм го донесла, и оня ден се
напил, та чак прав си пикае в панталоните, и взе да троши,
глистът му мръсен, наред... чиния по чиния... Щях да го заколя...
а аз не съм яла, за да ги купя, гледах ги музеите отвън и пеша...
пеша... само и само да имаме нещо хубаво за сватбата. Нещо
достойно... дето се казва - за поколенията да остане... натроши ги,
не му мигна окото, сърцето ми се разкъса... Сега... трите ги нося
при майка ми, на сигурно място... Свършено е, нищо не може да
се направи... А иначе и на мен ми се пее с акордеона, това елече
от баба ми, старо, ама още държи... а, не мислете, че се оплаквам!
И сега тая глоба... хич не ми е приятно да ръчкам, да хокам тука
човека за някакви мизерни пари, ама с тия пари мога... няма
значение. Казахте... подигравахте се тука... да се оженим... пък
то, ще си призная, и без това вече... пък то, с цялото си същество
го бленувам аз това... понеже... все ще намеря сили... отначало
да... все някой ден, ако... айде да не... о-ох... о - сърцето... моля
ви... схвана се тука...
Пътник. Бързо! Идете за вода!
Гражданин. Аз ли?
Пътник. Да, ти! Бягай! Ей там...
Жена. Какво ѝ стана на жената? Майчице, ще умре ли сега?
Аз как да помогна? Ох... Ми тя пребледня съвсем...
Пътник. Госпожо... Госпожо, дишайте бавно. Вие спрете едно

379
такси!
Жена. Да, да, сега...
Пътник. Аз съм до Вас... Не се вълнувайте! Спокойно! Сега
ще отидем в болницата.
Гражданин. Ето водата!
Пътник. Напръскайте ѝ лицето! Внимателно! Леко...точно
така.
Гражданин. Инфаркт ли?
Пътник. Мълчете! Ето, посъвзе се малко.
Жена. Не искат да спират.
Пътник. Оставете, просто ще полежи малко.
Гражданин. Така се изплаших... нали не съм виновен? Вижда
ми се по-добре... Трябва да тръгвам. Вие сте лекар. Ще се
погрижите.
Жена. А аз... от мене... ето един лимон. Ето още един и за Вас.
Хапнете си! Ще тичам, че детето е само... Довиждане.
Контрольорката. Чувате ли музика?
Пътник. Да.
Контрольорката. Някой се упражнява.
Пътник. Шопен.
Контрольорката. Гримът ми размазан ли е?
Пътник. Добре е.
Контрольорката. Мога ли да стана?
Пътник. Бавно.
Контрольорката. За първи път ми се случва.
Пътник. Трябвало е, случило се!
Контрольорката. Айде сега, плати си глобата!
Пътник. Парите са ми вкъщи.
Контрольорката. Ще дойда с тебе... Имаш ли цигари?
Пътник. Не е разумно да се...
Контрольорката. Имаш ли цигари?
Пътник. Имам. (Палят цигари.)
Контрольорката. А кафе имаш ли?
Пътник. Имам.
Контрольорката. Браво...Виж, виж! Самолет.
Пътник. Доста е нависоко.
Контрольорката. Накъде ли отива?

380
 Пътник. На някъде...
Контрольорката. А ние сега отиваме у Вас...
Пътник. Ще ти пусна един концерт.
Контрольорката. Кой концерт?
Пътник. Изненада...
Контрольорката. Престъпник такъв...

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ III

Юзъм. Водомере, давай да действаме!

Водомер. Да действаме. И така... Вижте сега каква е
работата... Казвам се Водомер Ерихонски и съм църковен
служител. Понеже тук ще се проведе една сватбена церемония,
вие трябва да помогнете за туй-онуй. Т.е. всичко да си е както му
е редът. Да не чувам, че някой не иска или не му е до такива
неща! Имаме много работа и колкото повече сме концентрирани,
толкова по-качествено ще я свършим. А след това ни чакат щури
изцепки и веселби, дори можем да потрошим самолета, но
повтарям - после! Точно след половин час ще ни включат в ефир
и по целия свят ще ви гледат. Пооправете се! Прически едно-
друго. Не гледайте като пещерняци! Усмивки да греят!
Отпуснете телата! Гъвкавост е нужна, тонус, бодрота, както си
трябва. И така... Кой чете ноти, я да вдигне ръка! (Пътник 1
вдига.) Вие там, моля, вземете партитурата! След малко ще ви
кажа кое след кое е! Така. А кой владее китара? (Мълчание.)
Стюардесата. Пилотите свирят на китари като виртуози, но
нали са пилоти - пилотират самолета.
Водомер. Кажи им да карат машината на автопилот и колкото
могат, да свирят!
Стюардесата. Те са дует. Ако може дует?
Юзъм. Да.
Водомер (на стюардесата). Облечете тази булчинска рокля!
Стюардесата. Добре. (Излиза.)
Водомер (към Пътник 1.). Започваш с пасторала. След това
тропар № три и четири и накрая шест. Ясно?

381
 Пътник 1. Ясно.
Стюардесата. Но, аз не ви обичам!
Юзъм. Има време за тия неща.
Водомер. Недейте сега се занимава кой кого обича! Гледайте
бляскавост да има. Да им вземем акъла! Става ли?
Всички. Става.
Водомер. Отбор ли сме?
Всички. Да.
Водомер. Не чух.
Всички. Да-а-а-а.
Водомер. Хип-хип...
Всички. Ура.
Водомер. Хубав ден. Хубав ден. Булката?
Стюардесата (появява се в булчинска рокля). Готова.
Водомер. Ето ти цветята.
Стюардесата. Прелестни. Свежест.
Водомер. Младоженецът?
Юзъм. Готов.
Водомер. Така.. (Разтваря олтарче, вади коронки, слага си
епитрахила, пали свещи.)... Вие двамата, вземете свещите, вие
сте свидетелите, застанете от двете страни на двойката! Така.
Пилотите да чакат знак.
Стюардесата. Дадено, отче.
Водомер. Когато церемонията свърши, всеки от вас ще получи
каквото си е поръчал. Освен това младоженецът ще почерпи
щедро с квалитетни напитки и мезета. Когато кацнем, ще
получите снимка за спомен и сребърно кръстче. Готови ли сте,
ангели мои?
Всички. Готови сме, Водомере.
Пътник 1 (запява пасторала).

382
 РИМ - РАНО СУТРИН III
Жената и Господинът в домашна обстановка пред торта с
една свещичка. Жената: (след като изпява песничката за
честит рожден ден)

Тя. Хайде, духвай го огънчето! Добре, тогава ще опитам аз.

Готово. Да отворим шампанското. Пиеш шампанско, нали? Ще
ти хареса. Наздраве! Харесва ти. Ето и торта. Така. Имам новина.
Продадох стария бюфет и заминаваш. Изпращам те на екскурзия.
Ще видиш много неща. Очите ти ще се променят. Съгласен ли
си? Яж! Съгласен си. Девет години се мъчих да разбера кой си,
напразно. Известно време няма да сме заедно. Но като се върнеш,
ще ми разказваш, нали? Да. Внимание... А това е моят подарък за
теб. Това е фотоапарат. Сега ще те науча как да си служиш с
него. Виж, много е просто! Държиш здраво с двете ръце,
показалецът на това копче. Дръпваш капачето, поглеждаш с
едното око ето тук това което ще снимаш и - хоп, натискаш да
светне мълнията! Хайде! Да те видя сега! Браааво. Не така,
обратно, да, така, едното око и... и хоп, светна. Светне ли, значи
снимката е готова. Виждаш ли как изскача самичка, ето... това си
ти, а това аз. Искам да ми донесеш много снимки. Снимай
всичко! Ще облепим стените със снимки. Чу ли? Чу. Снимай ме
сега още веднъж! Отличник. Виждаш ли колко е лесно? Няма
нищо страшно, когато човек е на екскурзия. Ще се грижат за теб.
Просто обикаляш много градове, виждаш исторически места,
разказват ти интересни истории, събития... Ще те чакам да ми
разкажеш. Ще пием вино, ще танцуваме и ти ще си по-добре. Дай
сега аз да те снимам. Внимание. Усмихни се! Щрак, готово.

383
 РАМЗЕС III
Тоалетна в голям ресторант. На масичката за разплащане
стои мъж с голям белег от отдавна зараснала огнестрелна
рана. Влиза Маргъорит, облечена в булчинска рокля.

Маргъорит. Рамзес?!
Рамзес. Маргъорит?!
Маргъорит. Какво правиш тук?
Рамзес. Работя.
Маргъорит. Миличкият ми! Толкова си липсвахме. Омъжвам
се...
Рамзес. Да.
Маргъорит. ...Няма как. Нахлузвам пеньоара.
Рамзес. Маргъорит, колко си изящна в тази рокля! И пръстен
имаш, и диадема.
Маргъорит. И ти ще се ожениш някой ден, ще видиш.
Рамзес. Обичаш ли го?
Маргъорит. Не.
Рамзес. Все същата си си.
Маргъорит. А ти малко си се сбръчкал.
Рамзес. Знам, знам. Охлузи ме времето като рибарска лодка.
Маргъорит. И докога ще стоиш тука? Мога да ти намеря
работа. Ти просто се унижаваш.
Рамзес. Унижавам се.
Маргъорит. И аз се унижавам. Какво нещо е съдбата! И
двамата се оказваме унижени.
Рамзес. А ти? Ти, защо? Хубава си, сърцето ти е огън... Защо
си с него, щом не го обичаш? Не мога да го обясня.
Маргъорит. Заради парите, миличък... Много е подкован
откъм финанси. Пък и какво семейство сме ние?! Той е все
нанякъде с разни делегации, все подписва нещо. Еба ли му
майката. На мен обаче ми е добре.
Рамзес. Правите ли любов?
Маргъорит. Правим миличък. Ща не ща, дарявам му ласка.
Държа се заради старините ми. Искам хубава да остарея. Млада -

384
унижена, стара - уважена. Пък и деца, едно-друго... нали трябва
да се изучат... фундаменти изливам, миличък. Строя етаж по
етаж, обзавеждам, та като побелея, да има къде да умра
спокойно, независимо...
Рамзес. Какви думи! Остаряване, побеляване, смърт... Млада
си още, животът те иска, пращиш от здраве, а очите ти, като на
тигрица... гледам те и ми идва да изровя земното ядро и да те
коронясам с него. Нека всички ти се възхищават... но вече си на
друг. (Плаче.) Сега пък какво ми стана? Отивай! Може да се
притеснят.
Маргьорит. Плачеш ли, миличък? Какъв е този белег? Какво
си преживял? Чувстваш се унижен, изоставен и плачеш.
Рамзес. Остави ме! По-бързо! Махай се!
Маргьорит. През всичките тези години съм мислила за теб.
Понякога, нощем, когато Леополд заспиваше, обикалях улиците
да те търся.
Рамзес. Долна лъжкиня! Не искам съжаление. Нищо не искам.
Само свобода.
Маргьорит. Кълна ти се, миличък... Съдбата ми даваше знаци,
че си наблизо.
Рамзес. Какви знаци?
Маргьорит. Ту някоя кола ще спука гума, кафето ми ще се
разлее под формата на “Р” или ще мерна човек с мустаци, като
твоите, даже с дрехи подобни на твойте. А съвсем скоро беше,
изведнъж около главата ми зазвуча нашата песен.
Рамзес. Коя? (Запява.)
Маргьорит. Да, миличък. Спомних си как хубаво я пеехме на
два гласа. Искаш ли да я издумкаме, сега, тук в тоалетната?
Рамзес. Може би вече не пея както преди...
Маргьорит. Пееш и още как. Виж каква акустика има...
Хайде! (Пеят заедно.) Браво, Рамзес! (От ресторанта се чува
музика.)
Рамзес. Може ли да се осмеля за един танц? Да се докосна до
теб?
Маргьорит. Нека се унижим! Да се унижим един друг,
Рамзесе, циганино кръвясал! Давай! Тази тоалетна е само за
танци и любов. Прегърни ме! Обладавай ме, докато съм жива!

385
Само внимавай с роклята!
Танцуват и влизат в женското отделение. След време влиза
Леополд, който я вика. Чува се шум на вода. Рамзес се появява
от мъжкото отделение с четка и кофа, а от женското излиза
Маргьорит.
Леополд. Маргьорит, какво правиш толкова време?
Маргьорит. Гримът ми се беше размазал.
Леополд. Всички те чакат.
Маргьорит. Изчакай ме! Само секунда.
Леополд. Ще те изчакам тук.
Маргъорит (към Рамзес). Имате ли салфетки да се подсуша?
Рамзес. Разбира се. Заповядайте!
Маргъорит. Мерси. Колко струва тоалетната?
Рамзес. Тук е написано.
Маргъорит. Да, имам тук едни дребни. (Изважда голяма
щипка банкноти и тайно му я дава.) Заповядайте! Хайде, скъпи!
(Леополд излиза първи.) Замини някъде!
Рамзес. Маргъорит...
Маргъорит. Махни се! Замини! Замини!

386
 КОНТРОЛЬОРКА III
Контрольорката и Лекарят. Ресторант.

Контрольорката. Благодаря за прекрасната Вечер.

Лекарят. Аз съм този, който трябва да благодари.
Контрольорката. Толкова пари потрошихте по мене.
Лекарят. Да не говорим за това. Има и по-важни неща.
Контрольорката. Никога не бях яла така... Искам да кажа
толкова изискано. С такива финеси.
Лекарят. Все трябва да има първи път.
Контрольорката. Моля?
Лекарят. Все трябва да има първи път.
Контрольорката. Притеснявам се някак си. Необичайно ми е.
Този лукс. Знаете ли, може би не заслужавам всичко това... Може
би се заблуждавате. В крайна сметка аз съм... аз съм...
Лекарят. Вие сте уникат, Вие сте перла сред сметището.
Морски полъх в пустинята. Вие сте пълна с чаровни неща. И
това, което правя, е най-малкото, което заслужавате в
действителност.
Контрольорката. А така, вижте, чак толкоз не
съм.. .нормална съм си...
Лекарят. Скромността само Ви облагородява и лицето Ви се
превръща в разлистено пролетно дръвце.
Контрольорката. Така ли?
Лекарят. Уверявам Ви. Не случайно се срещнахме. Съдбата е
велика властница.
Контрольорката. Моля?
Лекарят. Съдбата е велика властница и хората ѝ принадлежат
във всяка една секунда от мимолетното си съществуване.
Контрольорката. Да... да...
Лекарят. Вие как милите?
Контрольорката. Да... аз така, като Вас...
Лекарят: Цигара?
Контрольорката. Давайте! .. Таквиз думи от Вас? Поет.
Лекарят. Нищо особено. Не говоря аз, а моето сърце. Трябва
да се прави разлика.

387
 Контрольорката. Да, трябва. Много са удобни столовете.
Лекарят. Радвам се.
Контрольорката. Мекички са. Едни такива... вкъщи... биха
паснали идеално... даже... и... цветът... подхожда... на стените.
Защо ме гледате тъй?
Лекарят. А Вие как мислите, че Ви гледам?
Контрольорката. Някак сложно.
Лекарят. Трудно ми е да...
Контрольорката. Дайте, аз ще го доизям!
Лекарят. Да. Вземете!
Контрольорката. Сосът е фантазия.
Лекарят. Не знам как да подхвана, но аз имам чувства към
Вас... Изпитвам, тъй да се каже, необходимост да Ви се обясня,
не искам да тълкувате погрешно, това са сериозни неща, наясно
съм, но какво от това. Премислих много добре. Ето, виждаме се
от толкова време... Знам, Вие там, семейство, деца дълъг брачен
път, знам, влизам в положение. И въпреки тези обстоятелства,
въпреки цялата житейска река да ни носи устремено по
течението си, аз съм готов да се хвърля, да...
Контрольорката. Мисля, че Вие искате...
Лекарят. ...момент... Как беше? Да се хвърля отново в лодката
на любовта... Тази лодка няма платно и кормчия, тя е твърде
крехка, несигурна, но тази лодка...
Контрольорката. Каква лодка?
Лекарят. ...лодката на любовта е най-лека и бърза. В нея
човек живее истински, разтваря се напълно, отдава същността си
за другия до него. И това заменя всички посредствени,
материални облаги, обществени постове, звания, награди... Аз Ви
обичам, безусловно...
Контрольорката. Обичате ме... мене... че...
Лекарят. Искам да станете моя жена, а аз да бъда вашият мъж
Контрольорката. Сбъркал сте адреса.
Лекарят. Не съм го сбъркал.
Контрольорката. Сбъркал сте го, а и сте нахален.
Лекарят. Защо не ми вярвате?
Контрольорката. Подигравате се с мен... Това ли
заслужавам? Мен ли намерихте за чучело? Ще си тръгна.

388
 Лекарят. Това, което заслужавате, е да бъдете обичана и
въобще не сте чучело. Не плачете, моля Ви! Няма смисъл
Успокойте се!
Зазвучава музика.
Контрольорката. Това става ли за танцуване?
Лекарят. Става.
Контрольорката. Дайте тогава! Айде, моля! Да танцуваме, да
танцуваме! Малко да се разсея от тези ваши приказки. Да хвърля
малко енергия и после нали ще излезем на терасата. Имам нужда
от въздух.
Лекарят. Разбира се. Моля, след вас.
Контрольорката. Да, след мене. Ти добър танцьор ли си?
Лекарят. Ще ти покажа.

Танцуват.

389
 РИМ - РАНО СУТРИН IV
Къщата е празна. На масата е оставен изписан лист и чаша.
След като оглежда стаите, Господинът се спира в кухнята.
Изважда от чантата си много снимки и започва да ги
подрежда, мърморейки:

Той. Рим, Милано, Флоренция, Рим, Мадрид, Венеция, Падуа,

Салерно, Болоня, Берлин, Люксембург, Рим, Бон, Залцбург,
Генуа, Виена, Хага, Рим, Амстердам, Единбург, Дъблин, Лондон,
Триест, Ливорно, Страсбург, Дижон, Коняк, Брюксел, Рим, Лион,
Париж, Париж, Сен Лазур, Монте Карло, Рим...

Появява се жената с пазарска чанта.

Тя. Добре сте дошъл...

Той. Добър ден. Аз... Адресът, понеже... Имах и ключ...
Тя. Всичко е наред. Съблечете се!
Той. Вие ли сте?
Тя. Аз съм.
Той. А аз съм...
Тя. Знам... Мина много време.
Той. Да... Снимките...
Тя. Както Ви поръчах.
Той. Снимах всичко.
Тя. Много добре. Хубав ли е Рим?
Той. Рим съм снимал най-много... Сутрин. При изгрев слънце.
Ето!
Тя. Не сте се променил.
Той. Фотоапаратът се развали...
Тя. Изморен ли сте?
Той. Малко съм гладен.
Тя. Седнете!
Той. Какво е това?
Тя. Сандвич?
Той. Да.
Тя. И аз ще хапна. Днес пазарувах доста.

390
 Той. Плачете ли?
Тя. Да Той. Добре.
Тя. Яжте!.. Тук в града има нови неща. Има люлки...
Има...едно зелено влакче за разходки.
Той. Ще се разходим.
Тя. Хубаво време ще се отвори. Облаците си отиват.
Той. Нищо не помня.
Тя. По-добре яжте.
Той. Грижила сте се за мен...
Тя. Да. Блъсна Ви кола.
Той. Къде?
Тя. На едно кръстовище. Никой не помогна. Линейката отнесе
шофьора. Някои започнаха да гасят колата. Вие седяхте на
улицата, по средата, целият в кал и кръв и си гледахте ходилата.
Той. Така ли? (Смее се.)
Тя. Нямахте багаж. Нито документи. Нищо. Мълчахте.
Изпушихме по цигара. Взех Ви и се прибрахме тук. Мълчахте
девет години, никой не Ви потърси. Реших да Ви изпратя на
специална екскурзия.
Той. Голяма обиколка...
Тя. Имало е защо...
Той. Дълго време...
Тя. Имало е смисъл... говорите... Говорите много добре.
Той. И сега какво ще правим?
Тя. Нищо. Ще гледаме през прозореца, докато дъждът спре. И
после излизаме на разходка.
Той. Добре.
Тя. Гладен ли сте още?
Той. Не
Тя. Кафе?
Той. Да... Ще усиля радиото. Може ли да усиля звука на
радиото?
Тя. Може. Ето от това копче.
Той. Кафето е хубаво. Недейте да плачете!
Тя. От хубаво е...
Той. Добре.
Усилва радиото, звучи музика. Двамата дълго се прегръщат

391
 на дъждовния прозорец.

РАМЗЕС IV
Киносалон, почти празен. Леополд и Маргъорит са седнали
отпред. Малко зад тях е седнал Рамзес. Леополд става и излиза.
Рамзес тихо плаче. След като се обръща няколко пъти,
Маргъорит го разпознава.

Маргъорит. Рамзес, ти ли си?

Рамзес. Маргъорит!
Маргъорит. Миличък, скъпи мой!
Рамзес. Сама ли си ?
Маргъорит. Не, Леополд отиде до тоалетната.
Рамзес. Ще се бави ли?
Маргъорит. Обикновено се бави... Ела! Ела тук! (Прегръщат
се.) Рамзес. Колко хубаво!
Маргъорит. Седемнайсет години...
Рамзес. Да...
Маргъорит. Събличай се!
Рамзес. Тук ли?
Маргъорит. По-бързо!
Рамзес. Маргъорит! (Правят любов.)
Маргъорит. Да?
Рамзес. Какво става с нашия син?
Маргъорит. Расте.
Рамзес. Хубав ли е?
Маргъорит. Приличате си. Само дето той е като маркуч.
Рамзес. Хубав ли е?
Маргъорит. Учи в Америка. Имам снимка.
Рамзес. Покажи я!
Маргъорит. Още има пъпки. А косата му е буйна.
Рамзес. Хубав е.
Маргъорит. Обичам те!
Рамзес. Тихо!
Маргъорит. Гледай дали идва!
Рамзес. Сега гледам снимката.

392
 Маргъорит. Дай я!
Рамзес. Утре е рожденият ми ден.
Маргъорит. Искаш ли пари?
Рамзес. Глупости.
Маргъорит. Вземи!
Рамзес. Не, не...
Маргъорит. Вземи ги ши казвам! Замини някъде!
Рамзес. Къде да замина?
Маргъорит. Рамзес....
Рамзес. Маргъорит... Искам да го видя на живо! Искам да се
здрависам с него!
Маргъорит. Казах ти... В Америка е.
Рамзес. Няма ли да си дойде?
Маргъорит. Замини! Махни се далеч от тука! Виж се на какво
приличаш! Умря ли майка ти?
Рамзес. Да. Какво общо има майка ми?
Маргъорит. Кой се грижи за теб?
Рамзес. Защо някой трябва да се грижи? Какво значение има?
Маргъорит. Чаках те... чаках те заедно със слънцето и луната!
Болен ли си?
Рамзес. Чакай ме!
Маргъорит. Идва ли?
Рамзес. Още не. Да свършваме вече!
Маргъорит. Още малко! Още малко! Прегърни ме като мечка!
(Прегръщат се.)
Рамзес. Маргъорит, такъв ли е бил винаги животът?
Маргъорит. Готов ли си?
Рамзес. Напълно съм свършен. До последния патрон.
Маргъорит. Любов моя. Ти не намираш ответност. Замини!
Замини!
Рамзес. Стига с това заминаване! Аз... това той ли е?
Маргъорит. Той е. Бъъързо! Добре, че има кокоша слепота.
Рамзес. Аз съм жив, да знаеш. Мисля за теб.
Маргъорит. Изчезвай.
Рамзес. Жив съм. Някой ден... ще видиш... и аз... имай
търпение... ще се увериш със сърцето си...
Маргъорит. Някой ден... закопчал си се накриво. Мисля... аз

393
мисля... напред във времето... за нас... Адиос... Това е за теб....
(Дава му пари.) Изчисти си устата! (влиза Леополд.)
Леополд. Какво стана?
Маргъорит. Нищо особено. Бащата направи скандал и тя
избяга при леля си.
Леополд. А-ха. Лелята ще оправи нещата. Не ти ли е студено.
Маргъорит. Не.
Леополд. Да нямаш температура?
Маргъорит. Нямам. Изгубих сюжета...

394
 КОНТРОЛЬОРКА IV
Къщата на контрольорката. Мъжът ѝ, пиян, на отворен
прозорец. Звучи музика.

Съпругът. Само ми мълчиш. Мълчи си! Мълчи си цял живот!

Какво искаш от мене? Все си недоволна. Ще те убия, аз ти
казвам... Ще те изхвърля през прозореца да те изядат кучетата.
От мъка пия. Хубаво ми е. Ще пия. Всичко ще изпия. А тебе ще
разменя за една бъчва вино. Ще ми мълчи тука! Що??? Аз...
какъв съм? А? Нещо не съм ти на нивото ли? По-прост ли съм?
Ти ли ще ми кажеш какво да правя? Че коя си ти? Ще ви избия
всички. Ще ви изхвърлям през прозореца. Чу ли? А? Ще ми се
разпорежда тука... Аз... Не ме познаваш ти... не съм казал, не
съм... Не знаеш с кой си имаш работа... Кой стои насреща ти.
Лошо си се научила. Претенции. Все се цупи. Докарала се,
нацапотила се... балет... Кафенце със сметана тука... зеленчука...
ходя аз... ми се разгонва фамилията. Тя си развява гащите из
града. Интелектуалка. Отпуснал съм те аз. И ми се прави тука, че
има работа. Префърцунва ми се... Ще ми накриви шапката. На
тебе ти говоря. Какво става сега? Какво пак сме решили? Пак ли
ще се напускаме? А? Как иначе... Айде! Давай, да те няма. Махай
се от тука! Точно така, всичко си вземи! Пералнята, печки,
кревати, къщата вземи! Сам ще си остана. Като куче ще живея,
но свободен. Щото съм пич. Щото съм расов кон. Имам си
принципи. Имам достойнство. Пазя крепостта. Знам го тоя
живот. Ще го преборя и ще му сложа ярема, щото тука вътре
лампата свети, бръснача сече, сече... Нищо, че... ти... сега може
да ме гледаш така, че съм малко... но тука вътре моториката е
друга и ти... а-ха-а-ха-ха-ха-ааа... ти ще го разбереш един ден, но
ще е късно. Ще съжаляваш тогава и ще ме търсиш. Как само ще
обикаляш гола и боса да просиш хляб и подслон... ей тогава. Не
съм лош човек - ще си го спомниш, тогава всичко ще си
спомниш. Цялата попара, дето я дробиш сега, и сърцето ти ще се
разкъсва, да, ще кърви, ама няма как, късно ще е... Времето,
времето ще покаже. “Най-добрият съдник е времето”. Казал го е

395
Достоевски. И е казал още "Животът е страдание”. И аз знам
някои неща, но ги крия, и аз мога да искам... изкуството, четири
куфара, грим, а така, напред! Мене кучета ме яли. Оп-па, леко с
тоалета! Няма да се обаждаш по телефона! Утре... Чакай! Вземи
си и чадъра! Той... е...кажи де... Кой е там, не знам... богат ли е?
Ще се... във ваната... после свещи...хоп... Ай лов ю...
подаръчета... цветенце... капна тука, нищо, ще избърша... брей...
каква... какво... са... мо... облада... ние... Гледай! Няма сълза...
железобетонната лейди. Ай-на-на-на-на... Любимата песничка...
на изпращане. Да пукнеш дано! Дано сте живи и здрави и
децата... нека.. от време на време... порязах се... Виж! И кръв
пролях за тебе, мамицата ти... сърце нямаш ли? Курва
безподобна. Нали уж опитахме, нали... пачавра такава. Аз ли съм
баща... правото е... Продажница. Така е най-лесно. И аз мога
така. Багажа и... хубаво ли ти е? А? Виж ме! Ето, сега се гърча.
Кеф ли ти е? Махай се! Не ме гледай! Живейте си! Какво ме
зяпаш, а? Кажи една дума поне! Айде де! Едно “Сбогом” кажи!
Или и това ти се свиди? Къде си ги завела? При майка си? Аз съм
им баща. Или те изобщо не са от мене? Кажи нещо, моля те! От
мене са, нали? Нали приличат на мене? Кажи нещо, моля те, ще
полудея, моля те! Моля те! Моля те! Моля те!
Контрольорката. Изключвай си електроуредите!
Съпругът. Това ли е? А? Това ли само ще ми кажеш? Да съм
изключвал електроуредите! Чухте ли? Целият свят трябва да знае
какво ми каза тя. Изсечете го с ей такива букви в някоя скала! Да
остане навеки! Да си извадят поука поколенията. Изключвай си
електроуредите! Браааво. Браво на нея. А аз за нея земята
обръщах. Давах си живота за нея. Дарих я с деца. От залъка съм
си давал за нея. В църква се венчахме. Сърцето си ѝ излях. А тя
ми казва накрая да съм си изключел електроуредите! Да съм...
Тя идва и му удря шамар.
Контрольорката. Изключвай ги, щото, като се подпалиш, тоя
път няма да има кой да те загаси!

Излиза.

396
 РАМЗЕС V
Бистро. Седнали на известно разстояние, Рамзес и
Маргъорит все още не
са се забелязали. Рамзес, след като разлива кафето си:

Рамзес. Извинете...
Маргъорит. Нищо, нищо... Всичко е наред...
Рамзес. Не мога да повярвам!
Маргъорит. Миличък!
Рамзес. Жив съм.
Маргъорит. Казаха ми, че си мъртъв.
Рамзес. Не успях. Оживях, любима моя.
Маргъорит. Не ме гледай! Вчера ми извадиха два зъба.
Рамзес. Няма да те гледам. (Смее се.) Такъв ли е животът?
Кажи ми, мила моя Маргъорит! Защо не можем да сме млади?
Маргъорит. Глупчо си ти...
Рамзес. Поне малко млади...
Маргъорит. Глупчо такъв. Гласът ти е изтънял.
Рамзес. Така ли?
Маргъорит. Пиеш ли?
Рамзес. Пия.
Маргъорит. И аз пия. Не ме гледай, моля те! Недей!
Рамзес. Добре.
Маргъорит. Миличък... Защо? Защо не замина, като ти давах
пари? Толкова пари ти дадох!
Рамзес. Даде ми...
Маргъорит. Какво направи с тях? Кажи, говедо такова!
Рамзес. Виж, катастрофа...
Маргъорит. Къде са парите? Какво ги направи?
Рамзес. Нищо. Някой май е умрял.
Маргъорит. Кажи, какво направи с парите?
Рамзес. Нищо не съм направил... Събирах ги...
Маргъорит. Заваля. Ще угаси пушека.
Рамзес. ...в една кутия от бонбони. Всичките. Нищо не съм

397
изхарчил.
Маргъорит. Рамзес, какво искаш ти? Защо си такъв?
Рамзес. За тебе...
Маргъорит. За мене? Какво за мене? Коя съм аз, че все за мене
говориш?
Рамзес. Да ти ги дам. Те са за тебе.
Маргъорит. Господи, миличък!
Рамзес. Имаш нужда.
Маргъорит. Имам, знам.
Рамзес. Да те целуна ли?
Маргъорит. В никой случай.
Рамзес. Ще те целуна. Помниш ли тогава? В киното?
Маргъорит. Стига си говорил!
Рамзес. Вторият ни син... А в тоалетната?
Маргъорит. Бях булка.
Рамзес. Танцувахме, пяхме. Влезе мъжът ти... Маргъорит, той
разбра ли?
Маргъорит. Нищо не разбра. Така си и умря, свинята му със
свиня.
Рамзес. Ти не го обичаше.
Маргъорит. Защо пиеш? Нали обеща? Нали ми се закле?
Рамзес. Линейки... Пия, нали?
Маргъорит. И аз пия. Не плачи. Ела да те гушна! Не ме гледай!
Рамзес. Маргъорит, все така миришеш на прах за пране.
Маргъорит. Рамзес... Те са живи и здрави... и двамата.
Рамзес. В колата ли?
Маргъорит. Синовете ти. Двамата приличат на тебе. Единият
преподава архитектура. Вторият се ожени преди седмица. Ето,
виж снимките! Миличък, аз им казах... Всичко... поискаха да те
видят.
Рамзес. Да ме видят ли? Не, не, не... Маргъорит! Виж на какво
съм заприличал! Кажи им, че съм умрял! Някоя там снимка ще
свърши работа. Само да не ме виждат такъв!
Маргъорит. Миличък, миличък мой, колко те обичам! Обърни
си главата! Не искам да ме гледаш!
Рамзес. Да ме видят, значи...
Маргъорит. Да.

398
 Рамзес. Добре, добре. (Чува се музика.) Какво е това?
Маргъорит. Звучи ми познато.
Рамзес. Това е нашата мелодия.
Маргъорит. Не ме гледай!
Рамзес. Мога ли да се осмеля за един танц?
Маргъорит. Тук ли?
Рамзес. Да те прегърна и да се плъзнем по пода.
Маргъорит. Няма да ме гледаш! Ще ни изгонят.
Рамзес. Ела! Точно така! Отпусни се! Мила моя, Маргъорит!
Стара чанто лачена.
Маргьорит. Циганино кръвясал. Стига!
Рамзес. Не мога...
Маргьорит. Не се смей! Ще паднем.
Рамзес. Не мога да се сдържа.
Маргьорит. Какво толкова смешно има?
Рамзес. Виж, там в огледалото! Каква двойка само!
Маргьорит (смее се). Миличък, стига! Рамзес, не е смешно!
Рамзес. Смешно е.

Танцуват.

399
 FINALE

Шестима старци на припек

1 (с цигара). Няма ми го кибритът.

3 (дава му). А мен ме поканиха на едно увеселение в
провинцията.
6. Още малко трябва да се стопли, и започвам.
4. Близо до нас всяка вечер кука кукавица. Ку-ку.
5. Трудно заспивам, ако не прочета нещо класическо. Нещо,
така, да ме разтресе.
1. Без кибрит си за никъде. Всеки мъж трябва да носи кибрит,
нож и кърпа
3. Много е пътят. Много е. То ако си струваше, щях да се
вдигна аз, ама...
6. От всичко ще засадя. Щастието е в земята... Дарява ни с
какво ли не благине, а ние просто...
3. Въпреки че с автобуса съм там за един час.
1. И малко коняк също трябва да се носи.
6. Поливане, каквото е нужно, торене, копане... Само да се
постопли. Стопли ли се още малко, и почвам.
4. Явно гнездо си е свила и явно е снесла яйца. Кука.
2. Няма значение. Аз правя най-хубавото вино. Мога да го
продавам. Скъпо. Мога да съм производител от голям мащаб.
5. Така и не научих чужд език. Виж, да превъртя три пъти
палачинка във въздуха - и на сън да ме бутнеш, ще я превъртя, но
с езиците...
6. Внимателно си трябва. Стока е, зеленчук е.
1. Схваща ми се ръката... Навремето, като служех в
артилерията, с едната ръка вадех клечката от кибрита, драсвах я
и си палех цигарата, а с другата ръка, с друг кибрит, същото
упражнение.
2. Знам си цената. Уважават ме. Вино е това...
6. Ще им взема ума. Климат ми дай! Благоприятен климат и
гледай какво става!
2. Може на година сто-двеста шишета, но който е пил, не е

400
забравил и пак се връща.
3. Без багаж. Една шапка и туйто. Колко му е.
4. Часовниците са с кукувици. Не случайно. Защо не друга
птичка? А? Защо не гарга? Има си дълбока причина. Кука.
2. Но само вино. Нищо друго. Ви-но!
5. Когато оня от Лондон, цял ден само “Как си?”, “Добре
съм”. Цял ден. Усмивчици, танци. Пък танци да видиш. Свят му
се зави, паунът му с паун.
6. Натурален тор. С химията няма да стигнем далече.
Говеждото изпражнение е тор. Листата, изгорялото дърво,
птичите екскременти също. В тях има всичко каквото е
необходимо, полезно... Да.
5. Ядях за трима.
1. Добре я наредихме.
5. Книги ми дай на мене! Книги.
1. Само да не завали.
6. То веднъж да завали.
3. И да завали, ще спре. Ще се размирише на трева. Като ни
понамокри, голяма работа. Гледай го това куче! Без един крак,
пък търчи като лудо.
1. Знае си то. Усеща.
3. Дали? Дали усеща?
5. Щом не разбираш езика на природата, не ми се хвали!
Може да знаеш десет езика, и пак нищо. Природата ти говори
всяка секунда.
6. Аз също няма да продавам. Ще ви дам на вас. Може и на
сина ми. Морковите са много витаминозни.
5. Какво по-интересно от това? Хич и не искам да се
замислям.
1. Ама в самолета, а?
3. Ей, луд човек.
2. С кой акъл? Сега да ме накараш.
6. Всичко си беше по канона.
4. Напих се тогава, като хамалин.
6. Че кой не се напи?
5. Пилотите излязоха хора. Казвам ви.
Всички. Така е.

401
2. Небесна работа.
5. Ти пък извади късмет.
2. Извадих аз, ама и той извади.
1. Моля за акуратност.
2. Моля!
4. Насветках се с уиски. От щастие.
6. И всичко - директно в ефира.
3. Отбор. Направо отбор.
4. Към топлите страни, а?
5. Кафе или чай?
6. Кексче, моля! Плодово.
2. И колко захар?
4. Една суха и една мокра салфетка.
3. И пура.
1. Бонус?
2. Слънчеви очила.
4. Ключодържател, моля. Моля ви!
5. Кажи там да избичат нещо по-гневно!
3. И една вода! Газирана.
4. Пасторалът, отче... Красота. Като имаш предвид, че бях
пресипнал.
6. Хубаво пя.
2. Той самият пасторал си беше хубав.
4. Нали е пасторал.
3. Писан е с душа.
5. Което си е с душа - личи.
2. Няма да отрека.
1. Приказвате само. Чешете си езиците. Трябва да се действа,
да се живее. Напече ви малко слънцето, и заприличвате на тесто
за втасване. Приказки ви дай на вас.
6. Приказвай и ти!
1. Мърморите си.
3. Никъде няма да ходя. Тука.
5. Добре съм си. Гледай го това куче!
2. А пасторалът? Както и да...
4. И аз си мисля същото.
6. Нали? Щото и аз...

402
1. Какво намеквате. Стари циркаджии такива.
5. Всички знаем.
3. Ние зъбите си знаем, че какво остава за един пасторал.
2. Стоп!
1. Какво, бе?
2. Пийнете! (Дава шише с вино.)
6. Що да не пийнем? (Пие.)
3. Какво е туй?
4. Ще видиш.
5. Вино ли е, а? Вино е.
2. Пийте! Пийте! По-бързо!
1. Изпихме ли го шишето?
6. А не, ще го гледаме.
3. Чак в петите удря.
4. Кука.

(Запява пасторала, а след него запяват и останалите.)

КРАЙ

403
 НАЙ-ВАЖНИТЕ НЕЩА
Сценарий за филм в 2 части

1. Начало. Пролог. Ранните часове на нощта.

Наблюдаваме действието през оптическия мерник на
неизвестен снайперист, заел позиция на около 800 метра от
голяма бензиностанция на Шел. Кадилакът на Меридиан Захара
е отбил от магистралата и спира на една от колонките.
Меридиан зарежда и влиза да плати. Няма и минутка, и ето че
се връща с някакъв пакет, вероятно купен в последния момент.
Приближава задната врата и спира Следва почти беззвучен
изстрел. Попадението е точно в сърцето. Меридиан се завърта
назад и наляво и пада по лице на капака на съседен автомобил.

2. Екранът просветлява. Виждаме настолна нощна лампа,

която се клати като при силно земетресение. Звучи
класическият Ракотци марш. Музиката е постепенно
изместена от мощно, но все пак сподавено пъшкане. Сега вече се
вижда и домашният лекарски кабинет на Кремена. Часовникът
отмерва четвъртия час от новия ден. В кабинета е разхвърляно,
по масата и по пода има детски играчки, бутилки и дрехи.
Михалаки е заклещил Кремена в ъгъла на стаята и упорито се
прибижава до своя сексуален екстаз. Главата на Кремена се
удря в шкафчето, върху което е лампата. Чуваме глас от
радиоапарата. "Прекъсваме нашия концерт, за да съобщим, че
преди няколко минути на бензиностанцията на шосе С-66 беше
извършен опит за убийство срещу известния милионер,
предприемач и промишлен магнат Меридиан Захара.
Попадението е било изключително точно, но тъй като
Меридиан Захара е бил с бронирана жилетка - несполучливо.
Полицията е отцепила района. Затова молим шофьорите да
избягват този път и подстъпите към него”. Михалаки изкарва
Кремена от вцепенение и тя завършва любовния транс с букет
от смях, плач, дращене по гърба на мъжа и нещо, наподобяващо

404
грухтене.
Изведнъж Михалаки пъргаво се изправя, прави няколко крачки
назад с необяснимо ръкомахане и квичене и с крайно
почервенялото си лице се стоварва обратно между гърдите на
Кремена, изцъклен до степен, трудна за осмисляне.

3. Слънцето изгрява. Следват надписите на филма.

"НАЙ-ВАЖНИТЕ НЕЩА"

4. Клиника за душевно възстановяване. Кабинетът на доктор

Фараш. Меридиан Захара е седнал в твърд, но удобен стол.
Слънчевата светлина сякаш е заспала във въздуха. Отвън долита
шумът на механична косачка за трева. Доктор Фараш дръпва
пердетата, за да скрие силната светлина, и в кабинета настъпва
полумрак. Чуваме гласа на Меридиан. Доктор Фараш сяда срещу
него.
Меридиан ... Още от детството си, а после на младини живеех
много бедно... Мечтаех да си имам топла баня с тоалетна, цялата
в зелено, понеже много обичам да си седя в тоалетната... да си
мисля разни неща... Един ден, след като се наседях в тоалетната,
се подхлъзнах и си ударих главата в крана на топлата вода. После
не помня, но ... Яви ми се сън. Голяма дълга река, в която плуват
всички планети от Слънчевата система. Зачудих се защо ли го
няма Слънцето измежду тях и точно тогава то дойде и седна до
мен. (Действието прелива в съня). ...Мълчеше. От другата ми
страна седнаха трима души: един висок човек с въдица, жена,
която плетеше много дълъг шал, и някакъв усмихнат човек с
вързопче книги.
Д-р Фараш. Интересно...
Меридиан. Човекът с книгите ме попита как се казвам. Казах
му, че се именувам Меридиан. Тогава той отвори книгата на
някаква карта, посочи с пръст и каза: “Чувай, Меридиане. Ето
тука е най- важното. Тука е твоето земно щастие. Иди и му се
възрадвай”. След тия му думи слънцето се търкулна в реката,
заваля дъжд и тримата човеци заспаха. (Действието се връща в
кабинета). Дъждът взе да се засилва. Събудих се и видях, че
жена ми ме пръска с розмарин.

405
 Д-р Фараш. Защо с розмарин?
Меридиан. Тя си беше още от тогава малко...
Д-р Фараш. След това?
Меридиан. След това главата ми не беше добре, обаче веднага
отлетях към мястото, което ми посочи човекът от съня. И там
насред пустинята на пресечната точка на два пътя...
Д-р Фараш. Спокойно, не се вълнувайте.
Меридиан. Осем тона злато, докторе. Осем тона чисто злато
на осем метра под земята. (Докторът си налива голяма доза
уиски.)
Д-р Фараш. За Вас?
Меридиан. Налейте много! За по-малко от година животът ми
се преобърна. Станах акционер, играх на борсата, инвестирах в
цяла Европа, създадох тази компания, но някак си нещата от
ежедневието ме затискаха. Имам двайсет и девет кокоши тръна,
гръбнакът ме боли, в дясното ухо имам шум, а като клекна, ми се
дохожда по голяма нужда... Но да се върнем в началото.
Д-р Фараш. Да, разкажете ми за Мелинда!
Меридиан отпива голяма глътка, вперва очи в малкото
порцеланово прасе върху масата, въздъхва и започва.
Едновременно с гласа му действието прелива в ретроспекция.

5. Вечерно време. Неголям, но квалитетен ресторант.

Меридиан, облечен в елегантен, но средна ръка костюм, седи
сам на маса и пие на малки глътки. Случайните чести
избухвалия на смях и възклицания от другите маси го изнервят и
той пали тънка кубинска пурета. Чуваме задкадровия глас на
Меридиан, който следва действието на екрана.
...С Мелинда се запознахме една вечер съвсем случайно. Чаках
мой евентуален клиент, но той закъсняваше. Почти реших да си
тръгвам и тогава се появи тя - най-хубавата сервитьорка в целия
свят. Хората по масите се обръщаха да ѝ се наслаждават.
Въздухът трептеше след косите ѝ... Всички светлини сякаш бяха
в нейна чест. Спря се толкова близо до мен, че чак се сконфузих.
Гледах право в сребърното кръстче на шията ѝ. Ръцете ми се
изпотиха... Изведнъж тя ме попита доста троснато докога смятам
да пазя масата. Отвърнах, че вече е свободна, след което тя се

406
врътна и влезе в кухнята. Мина известно време, допих си питието
и понечих да ставам, когато вратата на кухнята се изтреска и
същата тази сервитьорка с невъзмутимо спокойствие седна на
стола срещу мене и започна да реве... Знаете ли, докторе, тогава
аз просто, колкото да я успокоя, ѝ казах, че когато една жена
плаче, това е обичайно, но...
Преливане. Действието се връща в кабинета.

6. Меридиан е леко изморен.

...Когато една жена седи на маса заедно с мен и плаче - това
вече е прецедент. Тя, докторе, така грейна, сякаш утрото дойде.
Докато се смееше, ѝ потекоха сополи... Купих си тринайсет
чифта от най-скъпите италиански чорапи, а на нея подарих
обувки от змийска кожа. Най-важното беше, че се обичахме.
Обичахме се някак си изведнъж и едновременно с това отпреди.
А нали знаете... най-важното е да си обичан.

7. Градското гробище. Сутрин. Птичките започват да пеят.

След като гробарите пет минути не могат да спуснат ковчега
и го лашкат на разни страни, така че за малко да се разтвори,
най-после операцията г извършена. Лидия, Зефир и Маринела
палят цигари и пият вино. Гробарите си получават парите и си
отиват.
Лидия. Хич не му се умираше. Теглеше го животът до
последно, ама като не знае мярката, ето го как свърши. Като
препариран паун свърши.
Зефир. Стига, майко.
Лидия. Хубав, надарен, очарователен, но...до тука... Другото -
бохемска работа и епикурейщина. Поне умря доволен.
Зефир. Бог да го прости (Пият вино.)
Маринела. Лельо Лидия?
Лидия. Кажи, миличка!
Маринела. А от какво умря чичо Михалаки? От какво
всъщност?
Лидия. Глътна си езика.
Маринела. Целия?
Лидия. Целия.

407
 Маринела. Не са ли го извадили?
Зефир. Не, както виждаш.
Маринела. И що така? Що не са му извадили езика?
Лидия. Нямало е кой, миличка.
Маринела. Никой ли е нямало наоколо?
Лидия. Само един човек.
Маринела. И кой е бил той? Кой?
Зефир. Докторката от съседния блок.
Маринела. Кремена?
Лидия. Точно тя.
Маринела. И защо... аз просто не мога да го обзема този
факт... съвсем нищо да не предприеме... нали е, не, не... Акълът
ми не го прихваща тоя абсурд... не то, ами тя, дето се вика... А,
лельо Лидия... Що така?
Лидия. Щото е била чистак гола, милинка, и два пъти по-
пияна от него... толкова пияна, че наместо в Бърза помощ се
обадила на майка си да ѝ изпрати линейка. (След като дълго
мисли.)
Маринела. Гледай ти житейско положие.

8. Клиниката за душевно възстановяване. Меридиан и д-р

Фараш са излезли от кабинета.
Меридиан.... След две години се завърнах... Мелинда беше
видимо променена. Въобще не ми се зарадва, а малко след това
започнаха изстъпленията... Работех като луд и не обръщах
достатъчно внимание нито на нея, нито на детето. А сега? Само
изверги... Накъдето и да се обърна... Завиждат ми... Едвам
издържам да не започна война... Страх ме е заради детето и
Мелинда.
Стаята на Мелинда. Аскетично обзаведена с привкус на
португалски артистизъм. Тук-таме има различни вази със сухи
цветя. На стената виси репродукция на картина от Мондриан.
Мелинда е седнала на малката масичка в ъгъла и довършва
грима си. Звучи класическа джазова музика. Обслужващата
сестра
спира радиото. Мелинда се сепва за миг, след което с грейнало
лице изтегля тънка очна линия. Сестрата ѝ заглажда косите и

408
минава на въпроса.
Сестрата. Госпожо Захара... Желаете ли още нещо?
Мелинда. Да не ставаме сантиментални. Ще ми липсваш.
(Прегръщат се силно.) Аванти! (Сестрата взема чантите и
цветята.)
В единия край на дългия коридор виждаме д-р Фараш и
Меридиан, който държи огромен букет. В дъното на коридора
се появява Мелинда и малко след нея Сестрата с багажа.
Известно време Мелинда сякаш застива. Настъпва дълбока
тишина, след която Мелинда вихрено пробягва коридора и се
хвърля на врата на доктора.
Меридиан. Мелинда....
Мелинда. Ще ми липсвате, докторе.
Д-р Фараш. И ти на мен.
Мелинда хваща Меридиан за ръката. Появява се
телохранителят на Меридиан - Гаврил.
Мелинда. Ела тук! Нали не ревнуваш? Колко рози! Ще има за
всички. Гавриле, раздай на мойте приятели. Къде е колата? ...
(Докато излизат навън.) Докторе, аз съм вдъхновена
Д-р Фараш. Довиждане. Пазете се.
Меридиан. Хайде, мила, чака ни път.
Меридиан, Мелинда и Гаврил се качват в колата.
Мелинда. О'ревоар.
Д-р Фараш и Сестрата. О'ревоар.
Колата потегля
Мелинда. Защо Ангелина не дойде да ме посрещне?
Меридиан. Извади си роклята! Заклещила се е на вратата.
Няколко метра след набиращият скорост кадилак от една
пряка алея изплува масивен колокран и бързо набира след
семейство Захара.

9. По същото време. Обрасло с буен храсталак място около

дома ш Меридиан. Съвсем като партизани, въоръжени с
бинокъл и туристически фотоапарат Иларион и Зефир,
притаени в очакване, разглеждат някаква фотография
Иларион. Ей, тоя с борсалиното е способен да купи всичко,
което можеш да видиш за един ден пеша.

409
 Зефир. Голям лъв, значи?
Иларион. Голям е, обаче животът му е пълен боклук.
Зефир. Що? Що да е боклук животът му?
Иларион. Жена му частично е откачила... Развеждат я като
куче по разни болници, ама няма надежда. Гледай какъв смарагд.
Зефир. Готина е.
Иларион. Никой не те пита, пръдльо.
Зефир. Извинявай, въобще не ме интересува.
Иларион. Баща ѝ е готов е да си отреже оная работа само
косъм да не падне от главата ѝ... има охрана, като в банков
трезор. Три двойки полицаи се въртят на денонощие. На ръката
си носи сигнална гривна с чип за проследяване, даже в
тоалетната я пази жена.
Зефир. А стига, бе! И как ходи на училище?
Иларион. Учителите ходят при нея.
Зефир. Ти направо без дъх ме остави.
Иларион. Тихо! Ето ги.
Иларион и Зефир се снишават. Входната врата на къщата е
отворена. Пред самата врата и долу на стъпалата стои по
един телохранител. Чисто ново тъмночервено волво паркира и
задната му врата към тротоара се отваря наполовина. Показва
се Ангелина, слага си плетена шапка и тръгва към колата.
Бодигардовете се качват след нея.
Иларион. Зефире?
Зефир. Готов съм.
Иларион. Виж я как ходи само! Все едно казва ... (Иларион
отпива от метален термос незнайна напитка.)
Зефир. И делиме?
Иларион. Делиме.
Двамата почти клекнали пресичат малката градинка и
влизат в колата на Иларион. Автомобилът потегля. Зад волана
е Зефир, а Иларион гледа с бинокъла и снима с фотоапарата.
Иларион. Не приближавай много. Отива на фитнес. Всеки ден
избират различен маршрут. Сега тоя до шофьора ще си купи
вестник...
Зефир. Позна... носят му го до колата.
Иларион. Ако поиска, и ще му го прочетат даже. Тия са

410
държавни полицаи, братко... Знаеш ли какво значи това?
Зефир. Хич не съм светнат... Какво?
Иларион. За тях няма закони... Гръмва ти китарата по-бързо
от метеорит.
Зефир. Не карат бързо.
Иларион. Няма нужда, пък и стъклата са бронирани.
Пежото, което съпровожда колата на Ангелина, дава ляв
мигач.
Зефир. Това ли са другите?
Иларион. Тази кола е по-специална. По принцип съпровожда,
но ако стане напечено, действа като буфер. Първа поема удара.
Зефир. А жълтата?
Иларион. При инцидент Ангелина трябва да се прехвърли в
нея... Газ, да се махаме.
Зефир набива спирачки.

10. Голям жилищен блок. В апартамента на Лидия. На

смрачаване. Лидия и Маринела, облечени в домашни дрехи, са се
затворили в кухнята. Лидия пържи тиквички и ги слага в йенска
тенджера. Всички прозорци са отворени. Отвън долитат
веселите звуци от детска площадка. Вятърът люлее прането на
отсрещния блок, както и короната на единствения бор наоколо.
Маринела си реже ноктите, пили ги и старателно лакира в
различни цветове, убедена, че това е много шик и секси! След
известно мълчание Лидия продължава по тема, върху която
явно и преди са говорили. Лидия едва сдържа сълзите си.
Лидия. Ако не беше Зефир, досега да съм се самоубила... От
малка свирех на цигулка... Свирех добре, даже много добре.
Какво стана после, всичко се изпари. И цигулката, и мечтите ми.
Омъжих се, защото наистина бях влюбена, наистина исках да му
посветя живота си. Да имаме деца, с които да се гордеем.
Въобще... най-важните работи за един човек...Само за няколко
години радостта ми сякаш се стопи завинаги... почнах скришом
да плача, напълнях, взех да се застоявам пред телевизора... А, я,
миличка, пусни го, че скоро е филмът! А така... Даже със
съседите си дискутирам, дето въобще не са ми на нивото.
Срамота. Обзело ме е безпокойство почти до нетърпимост.

411
 Маринела. Не губи надежда, лельо Лидия... Все нещо ще ти
изпрати съдбата.
Лидия. Че какво ще ми изпрати съдбата на тия години?!...Виж
ме на какво приличам. (Плаче тихо.)
Маринела. Моля те... недей! Добре си си за възрастта.
Лидия. В старческия дом са по-жизнени.
Маринела. Горе главата! Дай да те гушна!
Лидия. Милата ми... само не ме съжалявай!
Чува се превъртане на ключ. След малко влиза Зефир и се
запътва към хладилника.
Зефир. Здрасти, майко... (Към Маринела.) Как си, сладурано?
(Изважда си бира.)
Маринела. Супер.
Зефир. Оп-па... новините... Я увеличи!
Маринела. Ти обикновено не гледаш новините...
Зефир. Вече ги гледам.
Говорителката в новинарската емисия изчита дежурно какво
ще включва емисията и започва с първата новина: - Днес, между
10.20 и 10.40 часа 6 транзитната зона В южната част на града
беше извършен поредният опит за убийство срещу известния
магнат Меридиан Захара, съпругата му Мелинда и
телохранителя. На подземния излаз от терминала върху кадилака
на семейство Захара връхлетява колокран на строителния
консорциум “Палада” - по всяка вероятност откраднат. От
пресцентъра на полицията не дават подробности, но публична
тайна е, че за тази година това е четвъртият атентат срещу
бизнесмена Захара, който не може да се похвали със семейно
щастие и е отговорен по две дела в международния стопански
съд. Ето и картина от произшествието.
Тече репортаж от мястото на катастрофата, в който не
става ясно нищо друго, освен че и тримата потърпевши са
живи и отказват всякакви отговори и коментари.
Лидия. Ей го тоя идиот... Съсипа я хубавата жена,
заприличала е на парцал. Дай на друга програма, че не мога да го
гледам.
Зефир превключва канала и попада на някаква филмова
престрелка, но ние виждаме само лицето му и блуждаещия

412
някъде поглед.

11. Елитна фитнес зала. Сред неспирно работещите хора и

механизми отличаваме нежното тяло на Ангелина, която,
незнайно защо, се чувства добре сред тоновете желязо и
запотена плът. Камерата улавя входната врата, през която
един мъж трескаво прелита, озърта се известно време и след
като вижда това, което му трябва, енергично идва на преден
план. Пред нас в пълната си сила е Ганка и Мазут, който не я
изчаква да си завърши упражнението, вече е започнал разговора.
Ганка. Мазуте, казвала съм ти да не идеш тука, додето бъхтя.
Нали съм ти казвала вече?!
Мазут. Ганке...
Ганка. ...Тука не мога да ти обръщам никакво внимание,
додето се трепя. Ти някак си не го ли разбра това?
Мазут. ...Понеже е важно...
Ганка. Мазуте, сега в тоя момент ти вниманието ми го
разсейваш и ти ми пречиш... не знам как вече да ти го обясня.
Мазут. Гани...
Ганка. Не ми викай “Гани”! Пак ме наричаш “Гани”, а знаеш
как мразя тъй да ми се обръщаш... Знаеш, нали?
Мазут. Ганке...
Ганка. Кажи ми... нали сме говорили, Мазуте, че се дразня аз
така.
Мазут. Ти, Ганке, въобще не ме уважаваш...
Ганка. Пак ли пускаш плочата? А? Чакай малко да ти кажа
напреки! Ако си се изтипосал тука пак да ми говориш твойте
глупости, там... да ми се разнежваш... аз вече не знам какво ще
направя... щото аз се моря, виж на какво приличам... това е
серия... трябва въобще да не спирам да бъхтя... и ти, като
довтасаш ти, като ми изсипеш тия твойте простотии, ми
прекъсваш и серията, и направо ми ебаваш мамата на целия ми
ден, до края се чувствам като китайска джапанка, да се влача из
къщи и да плача...
Мазут. Не, Ганке, не исках...
Ганка. Не, ама, ето - край! Ти вече ме размотолеви... Аз си
знаех. Сега ми смаза цялата ми дневна настройка.

413
 Мазут. Съжалявам.
Ганка. Махай се от тука, моля те! Моля те, да те няма, да не те
срещам скоро, че ето - пак се обринах.
Мазут. Мога да се справя.
Ганка. Стига сме се дискутирали за тия неща!
Мазут. Мога да те обнадеждя...
Ганка. Мярката ти я няма на тебе... Виж! Пъпка между пъпка!
Виж ме, станах като краставица! Айде, ходи си! Има хора, гледат
как се резилим ние с тебе, Мазуте. Вече три години тука голям
сеир им правиш с твойте мераци... Казах ти го и ти го повтарям
за суперпоследно. Няма да се оженим, няма да ме целунеш в
бяло, додето не ми лъснеш пред очите като свестен човек... И ми
писна... колко безброя говорих, ти - пак... и... айде съвсем да ти
го бетонирам в главата, че тоз моя живот е един... Един път
живея - един път се женя... Майка ми, баща ми и братята, знаеш,
живеят, като аборигени - само прасета и дървета наоколо. Мерси
- ще кажа аз - на тоз живот... Мерси - ще кажа - и на тебе, и на
тебе - да съм по-вежлива, щото аз, както знаеш, чувствата ги
имам, но... Мазуте, слушай ме, любов моя!... Додето не те видя на
терасата на някоя триетажна къща и пред тебе най-малко море да
се плиска с лодка... И додето не ми светне Ролс-Ройс в очите, аз
няма да мръдна от тука, няма кафе да ти направя, няма “ало” да
ти кажа по телефона... Разбери го това, Мазуте! Татуирай си го
на челото, ако щеш, да не си възпроизвеждаш илюзии за цялата
ситуация. Дай ми сега кърпата, че цялата плувнах!
Мазут. Ганке, поне да се сгодим...
Ганка. Млък, млък, млък.
Мазут. Имам го шанса...
Ганка. Да не се философства... да не размазваме отношенията!
Мазут с лице към нея бавно напуска залата.
Мазут. Добре, унижавай ме, но един ден ще видиш кой съм
бил всъщност!

12. Апартаментът на Кремена. Кремена и Зефир лежат в

леглото голи до кръста, обляна в следобедно слънце. По всичко
си личи, че са се любили буйно и не само на едно място. Кремена
пуши цигара, прегърнала през гърдите Зефир, самият Зефир

414
говори на английски език с много добре усвоен акцент.
Зефир. ...Казвам се Зефир, защото по Време на моето раждане
в града се раздухал много силен вятър и една от другите родилки
казала на майка, че това е знак. Какъв точно знак, аз не мога да
разбера.
Кремена. Ню Мексико е чуден град, пълен със злато и пари...
Ех, мачо, мачо...
Зефир. Общо Взето рядко изпитвам удовлетвореност.
Кремена. Вземи ме, мачо, в Тихия океан.
Зефир. Отчуждено ми е от една страна, а от друга... не знам...
От едно Време насам Всичко, което е американско, започна да ме
впечатлява до изумление и аз реших, че няма какво повече да се
чудя, ами направо трябва по-скоро да се издухвам за USA и
животът ми да си потече благополучно.
Кремена. Бяла ми е кожата, като на скандинавска русалка...
Зефир. За тая работа главно разчитам на по-големия ми брат,
който от малък е там.
Кремена. Сирена съм на бряг пустинен...
Зефир. Майка казва, че брат ми е абсолютно перфектен мъж,
защото на него можело да се разчита винаги и за всичко. Сега
чакам моята годеница Маринела да роди и веднага се
изстрелваме за Ню Йорк...
Кремена. Ще заживея с делфин в откритото море...

13. Към залез-слънце. На високо място извън града. Семейната

вила на Захара. В градината са седнали Меридиан, Мелинда и
Ангелина и почти приключват с предястието. Усеща се
приятно, приповдигнато настроение, недоизказани емоции и
наслада от дългоочаквания миг. На няколко метра от тях в
голям плетен хонконгски стол седи Гаврил с автомат в скута и
чете вестник

Мелинда. Направих си татуировка.

Ангелина. Мамо, сериозно!?
Мелинда. Виж!
Ангелина. Страхотна е! Браво! Сега са на мода.
Мелинда. Всичко знам.

415
 Меридиан. Ела да те целуна!
Ангелина. Задръжте така!! Гавриле, снимай ни!
Гаврил. Идвам, госпожице.

Гаврил идва, взема фотоапарата от Ангелина, прави няколко

снимки и се връща на мястото си.

Ангелина. Има ни за вечни времена.

Мелинда. Променили сте градината... Нови храсти...
Меридиан. Да. Вечнозелени.
Ангелина. Какво има, мамо?
Мелинда (разплаква се). Нищо, натъжих се...
Ангелина. Мамо, недей!
Меридиан. Скъпа, дай си ръката!
Мелинда. Нека си поплача. Чувствата са като бумеранг -
хвърлиш ги и не се знае кога ще се стоварят отгоре ти. Може би...
Няма значение... Внушавам си... Да... Точно така... Простете ми!
Колко е хубаво!... Дали е наистина?
Ангелина (прегръща я). Мамо, разбира се, че е наистина.
Мелинда. Искам да направя много неща.
Меридиан. Каквото искаш, скъпа...
Мелинда. Ще разместя мебелите, ще купя нови прибори за
хранене...
Ангелина. И пердетата...
Мелинда. И пердетата.
Меридиан. Мелинда, хапни малко поне!
Мелинда Гледа ми се небето.
Меридиан. Небето е само твое. Подарявам ти го.
Мелинда. Ще засадя броколи и шу'д брюсел... Може ли?
Меридиан. Каквото искаш...

Хранят се. След известно време Ангелина продължава с друг

тон.

Ангелина. Татко, днес те търсиха от счетоводството в Цюрих.

Меридиан. Кой?
Ангелина. Госпожица Свенсон.

416
 Меридиан. Уф... Благодаря ти, милинка.
Мелинда. Защо? Какво се е случило?
Меридиан (към Ангелина) .Ти какво ѝ каза?
Ангелина. Естествено, че те няма.
Меридиан. Винаги покриваш стария си баща.
Ангелина. Тя нещо ми се тросна.
Меридиан. Тя си е тросната по рождение.
Ангелина. А... първо, татко, татко... как щях да забравя...
Меридиан. Какво, мила?
Ангелина. Тя първо ме помисли за мама, но после каза
специално да я поздравя за излизането от болницата.
Мелинда (спира да се храни). ...Така ли... Много интересно...
(Смее се.) От къде госпожица Свенсон в Цюрих знае, че съм била
при доктор Фараш ?!...
Ангелина. Заваля!
Меридиан. Гавриле, премести всичко на верандата!
Докато Гаврил си върши работата, телефонът на верандата
иззвънява. Мелинда като опарена се втурва към него.
Мелинда. Аз ще вдигна... Ало!... Ало...
Лицето и внезапно застива, а тялото сякаш останало безкръвно
се свлича на пода.

14. Ден. Около обед.

Крайградско място със съмнително излъчване. Виждат се
складови постройки, малка, изненадващо чиста река и голяма
пътна артерия, по която се движат главно тежкотоварни
автомобили. На тревата до едно изсъхнало дърво седи Зефир и
пише писмо. Малко по-встрани е Иларион с бинокъл, насочен към
шосето. Чуваме текста на писмото, което пише Зефир.

Зефир. ...Веднъж да свършим с тая работа, и ще дойда при теб,

да пием мастика и да снимаме птиците в Небраска.
Иларион. Айде, стига с тия писма, бе!
Зефир. Ей, сега. (Пише.) Засега това е всичко, мили мой
братко... Трябва да свършвам, защото ме чака важна среща.
Мисля за теб ден и нощ. За рождения ден на майка купих дамска
чанта и ѝ казах, че е от двамата. Както знаеш, татко умря. Баба и

417
майка го сложиха в бял ковчег - навремето бил споменал, че така
иска. Майка пък използва всяка свободна минута за каланетика...
Иларион. Ало, Достоевски!
Зефир. Казвам ти чао, скъпи братко, и силно те прегръщам.
Твой брат - Зефир. (Към Иларион.) Готов съм.
Иларион. Голямо писане изписа.
Зефир. Брат ми понеже...
Иларион. Знам бе, знам... А, ето го човекът! Дойде най-
после...
Иларион отпива от малкия термос и го прибира в джоба си.
Таско Мазута пристига неспокоен. Облечен като в гангстерски
филм, в едната ръка държи сак, а в другата ключове за кола.
Мазут. Иларион?
Иларион. Аз съм.
Мазут. А ти си?
Зефир. Зефир.
Иларион. Таско Мазута?
Мазут. Точно.
Иларион. Мазуте, тука ли ще се паркираме или някъде
другаде?
Мазут. Тук става течение, обаче е завет. Добре е.
Иларион. Давай сега!
Мазут (отваря чантата). Льо Мат, голямокалибрен,
заглушител и инструменти за поддръжка.
Иларион. А патроните?
Мазут. Както ги искахте - халосни, една кутия, и една
трансиращи.
Зефир. Светещи.
Иларион. Стига си се обаждал!
Мазут. О.К. Всичко е чистак ново - 1 500 $.
Иларион. Колко?
Мазут. Добре... за тебе - 1 000.
Иларион. Много е.
Мазут. Ходи дроби зеле тогава. (Тръгва си.)
Иларион. Добре, добре... Ела! (Разплащат се и Мазут бързо си
тръгва.)
Зефир. Защо му викаш “Мазута”?

418
 Иларион. Веднъж се хванал на бас заради някаква Ганка, че
може да изяде половин кило мазут...
Зефир. И какво?
Иларион. Изял го.
Зефир. Бравос на него. Практик.

15. Веднага след като продава оръжието, Мазут се качва в

колата си, където виждаме до шофьорското място Гаврил.
Мазут е доста приятно превъзбуден и с неочаквано за него
самия вдъхновение подема нещо като монолог.
Мазут. Ще види тя, като се върна на бял кон и като ѝ
размахам живота от тук до Монте Карло и обратно. Ще види кой
е Таско Мазута - потомък на хайдутски род. Ще ѝ обърна
представата къде ляво - къде е дясно... Само да стане работата,
както е потекло ручейчето... Ще ми се кокетничи... Принцеса...
Арабела... Ама като свърши всичко искам да я видя аз... Искам да
видя целите тез претенции имат ли ей така поне минимално
покритие... Има ли тя умението едни яйца на очи да извърти... Е,
тогава ако пак ми се изрине с пъпки... е тогаз ще види тя кой е
Таско Мазута... Малко само да издуе платната, така ще я оритам -
да ѝ се разместят органите... да не знае кое е крак, кое - зъби.
Фитнеси. Направо в книгата на рекордите на тоя ... Гинес ще я
запиша... В зоологическата градина в Мюнхен ще я изпратя, да
ходи народът - с вход по 5 марки и деветдесет пфенинга, и да се
чуди от коя планета е дошла тая. Ще ме разиграва тя мене, якаш
съм кашалот... Обичала ме... Ей тука сега е най-важното...
Идвай, Гавриле!

Таско спира автомобила на няколко метра от голям

музикален магазин. Двамата влизат Вътре. В магазина е пълно с
хора, които разглеждат компактдискове и касети и слушат
музика на слушалки. Съвсем тихо тече класическа музика. Таско
се отправя директно към едно момиче от персонала.

Мазут. Дай ми онова голямото кариоке и Пашата №1.

Момичето пуска синбека. Отзвучават първите тактове на

419
интродукцията на известната песен от албума на пашата.
Таско взема микрофона и запява:

Кой ще може да ми каже

как планетата върти се.
Как отчаяният даже,
се събужда със мечти.
Кой Владее тази сила
тъй сърцето покорила,
че за нея няма бряг,
че смъртта бледнее даже.

(Рефрен)

Всички раждат се, умират,

но най-важното остава
и в очите ще го видиш –
другото е плява, плява.
Ето - облаците вече
нивга няма да се върнат,
само в твоите зеници
пак ще се прегърнат.
Всички раждат се, умират,
но най-важното остава
и очите ще го знаят -
другото е плява, плява.

Всички в магазина неусетно са се групирали около Мазута. В

този момент невидима сила кара Гаврил да отлепи вниманието
си от развихрения Мазут и да погледне навън. Силата на звука е
по-голяма и ето че на улицата са се спряли няколко минувачи.
Гаврил се приближава до прозореца с каменно лице и изтръпнал
поглед. Таско съвсем е набрал скорост. Слушателите вече
започват да си танцуват. И сега през погледа на Гаврил
виждаме преминаващата по отсрещния слънчев тротоар
Кремена. Същинска газела в африканската савана, тя ритмично
превзема пространството. Ренесансовата ѝ фигура,

420
изтънченият грим, ефирната коса и небрежният сластен
поглед напълно покоряват Гаврил и със сигурност го превръщат
в един от многото, които трудно ще заспиват без спомена за
Кремена. Последните няколко метра на тази жена съвпадат с
финалните акорди на песента, последвани от бурни аплаузи.
Гаврил, все още погълнат от видяното, механично изрькоплясква
и пали цигара.

16. Вечер. Елитен ресторант в центъра на града. Меридиан и

Мелинда са привършили с вечерята. През няколко маси Гаврил
сам пие нещо и не ги изпуска от очи.
Меридиан (с жест). ... Ако обичате! (Пристига млада, хубава
сервитьорка с прическа с цветенце.) ... Сметката, моля! И... като
за последно един бърбън.
Сервитьорката. Да, господине...(Отива си.)
Мелинда. Отвратителен си. Направо ме е гнус от тебе.
Меридиан. Скъпа.
Мелинда. Не ми викай “скъпа”, лицемер такъв! Не ме наричай
както в най-хубавите дни...
Меридиан. Какво искаш?
Мелинда. Че и питаш на всичкото отгоре. Нагъл си...
Меридиан. Мелинда!
Мелинда. Кога ще се срещнете? Утре? Или може би още тая
нощ, след като ме преспиш, ще я опънеш в кадилака.
Меридиан. Стига! Момичето няма нищо общо...
Мелинда. Защитаваш ли я вече? Айде... Оженете се пред
очите ми, под дъжда от сълзите ми.
Меридиан. Нищо не съм направил и ти отлично го знаеш.
Отлично. Тази сутрин те видях. В чудесно здраве си. Шегуваше
се, пяхме, танцувахме. Аз избягах от работа. Не помниш ли?
Преподредихме цялата къща. Тази сутрин, Мелинда... Не искам
други... Искам само теб, всеки ден, докато съм жив.
Мелинда. Лъжеш. Всички ме лъжете, като прасета, за да
кротувам в някоя дупка, а вие да си живуркате на воля. Юди!
Меридиан. Не викай, хората ни познават.
Мелинда. По сервитьорките ли си падаш? Колко си извръткал

421
вече! Сто? Двеста?
Меридиан. Момичето не заслужава това... Виждаш, че просто
си върши съвестно работата.
Мелинда. Ах ти, мазно говедо.
Меридиан. Виждаш, че е любезна и услужлива, за да ни е
приятно.
Мелинда. Затова те докосна с кърпата, нали?
Меридиан. Мелинда!?
Мелинда. Хванах ли тоз детайл? Хванах ли го? Стоеше по-
близо до твоя стол...
Меридиан. Нали аз съм кавалерът, аз поръчвам...
Мелинда. Държеше си ръцете отпред. Да се видят дългите ѝ
бели пръсти, че няма халка.
Меридиан. Ставаме!
Мелинда. Аз казвам кога ще ставаме. Тази вечер те
преоткрих. Всичко, което ме терзаеше, се оказа истина...
Омръзна ми, разбираш ли, омръзна ми! Мразя ви! Всичките.
Меридиан. Ще говорим вкъщи...
Мелинда. Ще говорим където е казала съдбата. (Пристига
сервитьорката.) О-о-о ... муци...
Сервитьорката. Ето, господине...
Мелинда. Сладкишче, недопечено. Петифурка.
Сервитьорката. Моля?
Мелинда. Да знаеш - той чука лошо. Много бавно и през
цялото време говори.
Сервитьорката. Не разбирам...
Мелинда. Ще разбереш... след девет месеца.
Меридиан. Не ѝ обръщайте внимание!... Извинете! Ето! Не ми
връщайте! (Меридиан повлича Мелинда към вратата.)
Мелинда (през рамо). Естествено, ще му ги върнеш довечера.
Скъсай го, гълъбице! Накарай го да плаче!
Меридиан. Жена ми е неразположена.
Мелинда. Има един хубав магазин през две преки от тука - Ив
Сен Лоран. Избери си повечко неща, че това ще ти остане.
Гаврил, Мелинда и Меридиан са пред ресторанта. Гледаме ги
през опашката на снайперова пушка.
Меридиан. Гавриле, помагай бе, мама му стара!

422
 Мелинда. О, Гавриле, къде си, малко момче, наказано от
природата? Не са ли те гръмнали още? Толкоз хора затри, волска
кожо, гьон такъв. Как заспиваш ти, бе? А? Я кажи на хората!
Помагай му на Меридиан, че е заслабнал. Много работи той...
Много сервитьорки - трудно се издържа. (Движенията на
тройката карат снайпера да се лашка на всички посоки.)
Гавриле, тая нощ те каня в будоара си, да си поиграем. Ела,
здраво момче, ако ти стиска! Ела при леля Мелинда!
Точно когато снайперистът успява да фиксира и стабилизира
оръжието, пред ресторанта спира автобус, от който се
изсипват екзалтирани абитуриенти.
В кадилака на Меридиан. Гаврил шофира бързо. Меридиан
току-що е поставил инжекция на Мелинда.
Меридиан. Принуждаваш ме да правя неща, които
ненавиждам.
Мелинда. Горкичък!
Меридиан. Мелинда!?
Мелинда. Да, змийо, говори ми!
Меридиан. Докога?
Мелинда. Фор ревър... Природата е по-силна от човека.
Гавриле?
Гаврил. Да, мадам.
Мелинда. Знаеш ли, че акулата нямала чувство за хумор.
Гаврил. Не, мадам.
Мелинда. Да знаеш тогава.
Мелинда отпуска назад глава и заспива.

17. В драматичния театър. Тече генерална репетиция за

премиерата на пиесата "Тимон Атински”. Иларион е около
сцената и отпива от металния термос. На заден план тече
промяна за следващото действие. Отнякъде се прокрадва Зефир
и леко стряска Иларион.
Иларион. Айде, бе. Защо закъсняваш?
Зефир. Маринела там...
Глас по уредбата. Иларион при режисьора.
Иларион. Виж сега! Това е ключът за железната врата, а този
за вратата към стълбището... Другото го знаеш... нали?

423
 Зефир. Да.
Глас. Иларион на сцената.
Иларион. Внимавай да не ги изръсиш някъде.
Зефир. Няма.
Иларион. Изчезвам.
Глас. Пет минути до начало. Иларионе, чакат те.
Иларион (вика). Идвам...

18. Вечерта късно в дома на Меридиан. Доктор Фараш е

дошъл спешно. Заварваме всички в момент, когато явно нямат
какво да кажат. Гаврил пуши, Меридиан си налива уиски,
Ангелина си оправя косата, а докторът е седнал срещу Мелинда.
Д-р Фараш. Оставеше ни сами! (Всички излизат.)
Мелинда. И Вие сте се съюзили с тях.
Д-р Фараш. Мелинда...
Мелинда. Колко Ви платиха, да ме освидетелствате? Сигурно
достатъчно.
Д-р Фараш. Никой няма да те освидетелства. Просто се
налага да се върнеш за известно време при нас.
Мелинда. Не.
Д-р Фараш. За твое добро е.
Мелинда. Казах, че няма да се върна.
Д-р Фараш. Послушай ме!
Мелинда. Вие явно не разбирате... Няма човек, който да ме
върне там. Няма. Край.
Д-р Фараш. Знам, миличка... Знам, че ти дойде в повече, но
нещата в никой случай няма да започнат отначало. Една, две
седмици, и се връщаш у дома. За мен най-важното е да си здрава.
Мелинда. А за тях най-важното е да ме няма. Улучих ли? Да
го обърнат спокойно на бардак. Мълчите.
Д-р Фараш. Те те обичат. И аз те обичам.
Мелинда (избухва). Как смеете да го казвате!? Как ви дава
сърце да изричате всички тия гадости?... Против волята си. Що за
мъж сте вие в крайна сметка? Що за лекар? Разигравате целия
този театър. Малоумник, наивист, сребролюбец, позорна фигура,
продажник, хамелеон, търгаш. Не искам да ви виждам повече!
Марш от тук! (Останалите влизат.)

424
 Д-р Фараш. Успокой се, моля те!
Мелинда (взема от стената стара кавалерийска сабя). ... Не,
не приближавайте!
Меридиан. Скъпа, чуй ме, никъде няма да ходиш.
Размислихме.
Мелинда. Лъжеш.
Ангелина. Мамо, остави това!
Мелинда. Лъжеш, носорог разгонен.
Ангелина. Мамо!
Мелинда. ...и тебе е оплел в мрежите си.
Ангелина. Какво говориш, мамо! Ти не си такава. Какви са
тия думи? (Плаче.)
Д-р Фараш. Мелинда! ... Променям решението си... (Тръгва
бавно към нея.)... аз ще идвам тук... всеки ден... ще четем, ще си
говорим... (Почти е стигнал до нея.)... ти ще готвиш... никакви
болници... само ние двамата.
Мелинда (пауза). Бели бъбреци по нормандски и поркоканана.

В момента, в който докторът се докосва до Мелинда и я

хваща за ръката, проехтяват няколко изстрела. Големият
френски прозорец се свлича на пода, а малко след него и
докторът - напълно бездиханен, с пробита глава.
Меридиан. Гавриле!
Гаврил. Лягайте долу!
Ангелина. Мамо!
Гаврил. Не мърдайте!
Всички лягат на пода. Стрелба обаче няма Гаврил пролазва до
съседната стая и се връща със снайперова пушка. Проехтяват
още два изстрела. Първият попада в стайната врата, а
вторият в електрическата лампа на стаята. Пълен мрак.
Инфрачервената точка на неизвестния стрелец блуждае из
стаята. Гаврил се прицелва. Никой не мърда. Гаврил стреля три
пъти на автоматичен режим.
Гаврил. Ударих го.
Меридиан. Иди го виж кой е. Бързо! И не се връщай тук. Ще е
пълно с полиция.
Мелинда. Мъртъв ли е?

425
 Меридиан. Вървете оттатък!
Мелинда. Умря ли?
Ангелина. Да, мамо.
Мелинда. Доктор Фараш? (Отива към него.) Дайте да
запушим тая дупка, така де... ще му изтече кръвта.
Ангелина. Мамо!!!
Меридиан. Гавриле...
Гаврил. Слушам.
Меридиан. Кой мислиш, че е?
Гаврил. Не знам. Целил се е в госпожата.

КРАЙ НА I ЧАСТ

426
 II ЧАСТ

19. В дома на Меридиан. Около 18 часа. Навън се заоблачава.

Ангелина е в преддверието, облича се и си обува обувките.
Меридиан се появява от кабинета си.
Меридиан. За къде си се облякла така официално?
Ангелина. Татко, много добре знаеш, че има премиера.
Меридиан. Постоянно киснеш в тоя театър.
Ангелина. Обичам изкуството.
Меридиан. Има и други изкуства.
Ангелина. За мен театърът е най-важното, другите изобщо не
ме греят.
Меридиан. И само един театър те грее, доколкото забелязвам.
Само в тоя театър ти се сгрява душата.
Ангелина. Така е...
Меридиан. Само че аз много силно интуитивно се подсещам
какво толкоз те грее в тоя театър.
Ангелина. И какво?
Меридиан. ...Някой артист... Някой измисленяк... деградирал
интелектуал... сюнгер някой, напоен с алкохол, от тия, дето
денем ръсят демагогия пред обществото, а нощем се въргалят из
бардаците с разни разюздани селянки и колежки. Ей това
намирисвам и дано да не се окажа прав, защото тогава...
Ангелина. Мислех, че си по-демократичен по същността си...
Мислех, че можем интелигентно да комуникираме.
Меридиан. Ти не мисли много, ами си сядай на задника и учи!
Учи и работи и се реализирай, като истински човек!
Ангелина. Нали уча? Нали сме говорили? Какво повече?
Меридиан. Нямаш мащаб, нямаш амбиции, размах нямаш ти...
Ангелина. Ами нямам... Да не съм космонавт? Млада съм,
живее ми се - ще си живея. (Пее популярна песен за живота.)
Меридиан (избухва). Стотинка няма да видиш от мене...
Ангелина. Не ми трябват парите ти... парите ти не ми трябват,
хич даже... Искам поне един ден спокойно да изляза без тия

427
пазванти. Искам да покарам колело, да седна на някоя пейка...
Меридиан. Много добре виждаш колко хора изтрепаха заради
мене. Знаеш, че са готови на всичко да ме съсипят.
Ангелина. Знам, татко, но цял живот ли ще продължава така?
Кажи ми?... На двайсет години съм, докога да чакам? Утре ще
съм стара мома... съсипах си съществуванието... момчетата
минават като трамвай покрай мене... Викат ми самоходната
бижутерия... докога ще живея така? (Избухва в силен плач.)
Меридиан. Не плачи! Моля те, миличка! Ела да те прегърна!
Недей, недей! Виж какво хубаво слънце залязва! Душицата ми...
Ето, вземи! (Дава ѝ пари.)
Ангелина. Много са...
Меридиан. Иди някъде! Иди на ресторант...
Ангелина. Много ли съм омазана?
Меридиан. Като пица си.
Ангелина. Татко!!! Как така пица? (Развеселява се.)
Меридиан. ... А така, усмихната пица... Тръгвай, че ще
закъснееш.
Ангелина. Обичам те.
Меридиан. Тичай!
Ангелина. Сама?
Меридиан. Сама. (Ангелина хуква.) Ангелина...
Ангелина. Да, тате.
Меридиан. Вземи мобилния!
Ангелина. Нали гривната е на ръката ми. Бъди спокоен. Чао.
(Излиза. )
Меридиан (сам). Чао.

19 А. Действието се пренася пред дома на Меридиан. Гаврил

отваря вратата, Ангелина изхвърча като птичка и хуква към
отсрещния тротоар. Гаврил е плътно до нея. Като по поръчка
пристига голямо жълто такси. Гаврил го спира и Ангелина се
качва на задната седалка. Колата постепенно се отдалечава.
Гаврил я изпраща с поглед и се прибира в къщата.

19 Б. Предната част на друг автомобил. Мъжка ръка сръчно

слага пистолет “Глок” в кобур, закрепен на глезена. Включва на

428
първа скорост и поема след таксито на Ангелина. Ангелина
спира пред улично магазинче за цветя, слиза, купува голям букет
и се връща в колата. Другият автомобил продължава да ги
следва неотлъчно.

20. Около 19 часа. Слънцето почти залязва. Влиза Мелинда в

изискан сексапилен тоалет. Загася телевизора, пали дълга
зелена свещ, отваря шампанско, налива в две чаши и сяда срещу
мъжа си.
Меридиан. Няма да питам нищо.
Мелинда. Недей!
Меридиан. ...“Дом Периньон”?!
Мелинда. И Ела Фицджералд... (Стартира музикалната
уредба с дистанционното управление.)
Меридиан. Не бях те виждал в тази рокля ... Изумрудено
зелено...
Мелинда. Заради теб. Наздраве!
Меридиан. Дай да те целуна! (Целуват се.)
Мелинда. Къде е Гаврил?
Меридиан. Пуснах го.
Мелинда. Хубаво. Значи сме сами?
Меридиан. Абсолютно.
Мелинда. Тази вечер си на мойте заповеди.
Меридиан. Така ли?
Мелинда. Непреклонна съм.
Меридиан. Добре... Е, на вашите заповеди съм, генерале.
Мелинда. Съблечи се, полковник!
Меридиан. Сега ли?
Мелинда. Веднага!
Меридиан. Изцяло ли?
Мелинда. Да почнем със сакото! (Мелинда нежно му
развързва връзката, налива шампанско в чашите и пият.) Имаме
три часа...
Меридиан. Заваля. Любимото ти време.
Мелинда. Поръчах си го по телефона.
Меридиан. Гладна ли си?
Мелинда. Жадна съм и съм гореща. (Смее се.)

429
 Меридиан. Мила моя, не мога да те позная.
Мелинда. Виждаш ли, още те изненадвам. Отслабнах...
Меридиан. А аз, не...
Мелинда. Винаги си бил мързеливец.
Меридиан. Мисля за бъдещето.
Мелинда. И сега ли си изморен? Я да Видим? Я, ела...
Меридиан. Мила моя... отдавна не сме...
Мелинда. Не се страхувай! Да загася ли?
Меридиан. Не, не, моля те!
Мелинда. Добре, тюленчето ми... Успокой се! Трепериш.
Меридиан. Да...
Мелинда. Студено ли ти е?... (Целува го страстно.)
Меридиан. Не... Аз... вълнувам се... Толкова отдавна...
Мелинда. Скъпи мой...
Меридиан. Добре, прави ме каквото искаш.
Мелинда. Шампанско?
Меридиан. Давай! (Пият шампанско.)
Мелинда. Така те харесвам... (Съблича се.) Истински викинг!
Меридиан. Тук ли?
Мелинда. Защо не?
Меридиан. Добре тогава! (Целуват се дълго.)

20 А. Драматичният театър. Наближава началото на

представлението. Почти всички са си седнали по местата. В
страничната дясна ложа влиза Ангелина с букет в ръцете и
сяда. Малко след това на празния стол до нея се разполага
Зефир. Спектакълът започва гръмовно и мащабно.
Осветлението почти изчезва. Виждат се само табелките за
изход - входовете. Няколко секунди тъмнина, Зефир упоява
Ангелина и напръсква гривната на ръката ѝ. Светлината бавно
започва да залива сцената и част от салона. Мъж на средна
възраст, облечен в безупречен костюм, поглежда към ложата
на Ангелина и светкавично се изстрелва навън. Мъжът е в
ложата. Вижда падналия на земята букет и сигналната гривна,
счупена на две. От сцената проехтяват фанфари.

21. По същото време в дома на Меридиан. Мелинда и

430
Меридиан все още се целуват и галят, но се усеща, че са към
края на увертюрата. Мелинда става настъпателна, без да губи
нежността си, а Меридиан изцяло се е отпуснал в ръцете ѝ.
Прозвучават финалните акорди от песента на Ела Фицджералд
и едновременно с това откьнтява мобилният телефон на
Меридиан. Мелинда се сепва, но не спира. Меридиан бързо става,
намята се и взема апарата. Мелинда остава безучастна.
Дъждът навън се засилва, а слънцето проблясва и се скрива.
Меридиан (говори на английски език). А, госпожице Свенсон,
намерихте ме все пак... Кажете! Нещо спешно ли е?...Ало... Да...
Чух Ви. Госпожице, разбирам, не ми обяснявайте!... Да... Утре
ще Ви се обадя и ще се разберем по-подробно... казах Ви утре ще
се разберем... Светът няма да се срине, бъдете спокойна!... Лека
нощ! (Оставя телефона на масата. Мелинда вече се е облякла и
пали цигара.) ... Все едно нямам заместници. Виж... всичките ми
пръсти са червени! Все едно 38 началници спят по местата си...
Идиоти, мързеливци... Ти разбираш, че това не е моя работа.
Мелинда. Не е и моя...
Меридиан. Какви ги приказваш?
Мелинда. Трябваше да се пробваш за актьор.
Меридиан. Мелинда!?
Мелинда. Браво, интонацията ти е перфектна. (Имитира
го.)..."Мелинда”... Да не се разплачеш сега.
Меридиан. Обиждаш ме. Не виждаш ли, че имам проблеми?
Мелинда. Виждам, че нагъваш някоя руса скандинавска
дропла.
Меридиан. Пак ли започваш?
Мелинда. ...Колко съм наивна! Господи, каква съм глупачка...
Естествено, че ще се обади точно в тоя момент. А аз съм седнала
да го любя с “Дом Перинъон”... Повръща ми се от тебе. Сега вече
съм сигурна... Нерез такъв!
Меридиан. Не пестях пари и време, само и само да си по-
добре, да си усмихната и спокойна. Да си щастлива...
Мелинда. Най-щастливата... Мъжът ѝ лашка всяка разгонена
кобила...
Меридиан. Пияна си. Излез!
Мелинда. Дръвник. Ще ти се не само да изляза, а и да ме

431
няма... Искаш ли да пукна? Кажи, де! Мълчиш.
Меридиан. Излез или ще изляза аз!
Мелинда. Голям праз... А, рима: ще изляза аз ... голям праз...
Меридиан (набира на мобилния си телефон). Ало, Гавриле...
(Мелинда му го изтръгва от ръцете, слага го на масата и
стоварва бутилката шампанско отгоре му. Меридиан посяга
към нея, но тя отскача и взема един от ножовете на стената.
Мелинда изплюва скоростно няколко реплики на брилянтен
френски език.)
Меридиан. Дай тоя нож!
Мелинда. Не приближавай!
Меридиан. Дай ножа! (Мелинда замахва и го порязва) ...
Защо?! Мелинда (пуска ножа). ... Не мога повече, не мога да
издържам (Пада на земята.)... Не мога... Помогни ми, моля те!
Помогни ми!
Меридиан. Ела! (Прегръща я, слага я да легне и я завива със
сакото.)- Не плачи! Всичко ще се оправи... Чу ли? Успокой се!
Мелинда (след като се успокоява). Трябва да те превържем.
Донеси нещата от аптечката... и една ножица!
Меридиан излиза от стаята. Мелинда пуска нова песен на Ела
Фиджкералд, намята си сакото и излиза на терасата. Дъждът
утихва. Известно време Мелинда е сама. Сякаш за пръв път в
хармония със себе си и всичко наоколо.
Пристига Меридиан и двамата започват да превързват раната
като деца, които си играят на доктори. Мелинда нежно
почиства разреза.
Мелинда. Боли ли те?
Меридиан. Малко.
Мелинда. Дълбока е.
Мелинда превързва мястото. Меридиан не откъсва поглед от
лицето, което в този момент му се струва небивало спокойно и
хубаво.
Мелинда. Къде е Ангелина?
Меридиан. На театър. Премиера.
Мелинда. Защо у нас не поставят Алфред дьо Мюсе...
Ножицата!
Меридиан. Ето.

432
 Меридиан ѝ подава на пръв поглед малка ножица, но
острието ѝ се оказва необичайно дълго. Мелинда е направила
последното възелче на бинта, отрязва дългите краища и му се
усмихва.
Мелинда. Стегнато ли е?
Меридиан. Добре е.
Мелинда. Чудесно!
Меридиан я погалва и за секунда се разсейва встрани.
Едновременно с това Мелинда се пробожда с ножицата точно в
сърцето, без да издаде нито звук. Меридиан не реагира, просто я
поема и двамата лягат един до друг на пода. Мелинда сякаш
заспива. Меридиан гледа небето.

22. Нощ, около 23 часа.

Стара селска къща извън града. Ангелина седи кротко с
вързани очи. На отворения прозорец Зефир видимо нервен пуши
някаква скъпа цигара. Отнякъде се чува ресторантска музика.
Иларион паркира зад къщата и влиза при тях. И двамата
говорят и се държат с намерението да са страшни.
Иларион. Зефире?
Зефир. Всичко е наред... Кротка е.
Ангелина. Този глас.
Иларион. Какво ми е на гласа?
Ангелина. Нищо... просто някъде...
Иларион. Казвай!
Ангелина. Извинете, обърках се...
Иларион. Гледай занапред да не се объркваш!
Зефир. Една така се беше объркала, Бог да я прости.
Иларион. Гладна ли си?
Ангелина. Малко.
Иларион. Дай ѝ да яде! (Зефир излиза към кухничката.
Иларион обикаля около нея).... Слушай сега... Ще се обадиш на
баща си... Да те чуе, че си жива и... толкоз! Само да креснеш
нещо, някоя глупост там... Няма да видиш ни хляб - ни вода, нито
каквато и да било човешка придобивка. Ясно?
Ангелина. Ясно.
Иларион. Айде по-бързо с това ядене, бе!

433
 Зефир (пристигайки с поднос). ... Идва. Хайде, яж! (Ангелина
бавно започва да яде)... Яж, на татко принцесата... Татко сигурно
вече е позеленял... Сигурно бързо кипва, а? Как иначе. Тия
татковци лесно палят кибрита. Само че, ако твое тати иска пак
тебе види, трябва зарадва първо нас - чичковците. Той има пари -
той даде. Тати много даде за своя дъщеричка Ангелинка...
Иларион. Стига, бе! Какво ти става? (Към Ангелина.) Наяде ли
се?
Ангелина. Да.
Иларион. Вода?
Ангелина. Да.
Иларион. Пий!
Ангелина (след като пие). Пари ли искате? ... Той ще ви даде.
Иларион. Ти трай! Какъв е номерът?
Ангелина. 02 175 233 80
Иларион. Така. Казваш само, че си добре.
Зефир. Набрах.
Ангелина. Ало... татко... аз съм добре... (Иларион взима
слушалката.)
Иларион. Ще бъда кратък...
Меридиан. Върнете ми я, иначе ще ви отеснее планетата!
Зефир (грабва слушалката от Иларион...). Слушай, кюфте
татарско... няма да заплашваш, че да не спретнеш опело... Разбра
ли, тикво червива? Разбра ли, или да ти го демонстрирам?
Меридиан. Разбрах.
Зефир. А така. Момичето е живо и здраво. Ако искаш да я
гушнеш отново, приготви 100 000$. Имаш двайсет и четири часа.
Скоро ще се чуем пак. (Затваря Иларион го гледа изумено и
възторжено, с респект.)
Иларион. Бравос, амиго!

23. Малко след като е говорил със Зефир и дъщеря си,

Меридиан все още е на бюрото . От дясната му страна до
телефона се вижда портативен работещ магнетофон.
Меридиан е облечен безупречно в черен костюм. Избръснат.
Косата му е пригладена назад с брилянтин. В едната ръка

434
държи пълна догоре водна чаша с уиски. Зад него, в дълбочина, в
погледа се набива внушителна церемониална погребална
картина. Масивен дървен ковчег от орех, в който е положена
Мелинда, и изкусно аранжирани около него стотици цветя и
свещи. Осветлението в стаята е приглушено, леко студено.
Малко По-встрани е стената, с която Меридиан се гордее. От
долу до горе човек може да се любува на автентични и по-нови
действащи оръжия. Както хладни, така и огнестрелни.
Изведнъж тишината е нарушена от запис на телефонния
разговор с похитителите. Меридиан обаче пуска наново и
наново мястото, където е гласът на Ангелина. Лицето му е
непроницаемо и отпуснато.

23 А. След кратко почукване на вратата Меридиан спира

магнетофона и отпива.

Меридиан. Да. (Влиза Мазут, конвоиран от Гаврих)...

Мазутът?
Мазут. Същият.
Меридиан. Гаврил ми е разказвал за тебе.
Мазут. На мен също.
Меридиан. Значи си изял половин кило мазут заради някаква
Ганка?
Мазут. Да не говорим сега за това...
Меридиан. Знаел си къде е Ангелина?
Мазут. Зная къде живее единият от похитителите, но не и къде
е дъщеря Ви.
Меридиан. Знаеш ли, друже...
Мазут. Таско.
Меридиан. Да. Таско. Знаеш ли, Таско, кое е най-важното за
човек като мен?
Мазут. Предполагам.
Меридиан. Ще ти кажа, друже. Ето това! (Сочи сърцето
си.) ... Ако това тук страда, значи животът ми е болен и значи
трябва да има лекарство.
Мазут. Да, разбирам...
Меридиан (става и тръгва към него). Ти, Таско, се появяваш

435
навреме с малка доза лекарство за моето сърце. (Взема го под
ръка и двамата бавно тръгват покрай цветята и ковчега). Кажи
ми, Таско, каква е цената и ще ти платя, но нищо повече...
Слушам те.
Мазут. Сто хиляди долара в брой.
Меридиан. Кога?
Мазут. Утре сутрин.
Меридиан. Бъди здрав! Гаврил ще се погрижи.
Мазут (ръкостискат се). ...Успех! (Тръгва към вратата.)
Меридиан (застанал точно пред стената с оръжията).
Таско!
Мазут. Да.
Меридиан. Знаем само тримата... Ако утре се мерне полицай
или вестникар, ще те погребват в найлонов плик без цип. О.К?
Мазут О.К. Бъдете сигурен.
Гаврил и Мазута излизат. Меридиан взема чашата с уиски и я
изпива наведнъж.

24. На другия ден. Около 18.30 часа.

Улица. Телефонна кабина. Вътре е Таско Мазута, който явно
е взел парите и набира някакъв номер. Целият разговор протича
на разделения на две екран, като към края акцентът пада върху
Ганка.
Мазут. Ало, Ганка?
Майката. Кой я търси? В банята е.
Мазут. Доктор Пенев.
Майката. Чакайте тъй! (Вика.) Ганке! Телефонът е.
Ганка (идва току-що излязла от банята). Ало...
Мазут. Ганке, привет!
Ганка. Мазуте, ти пак ми звъниш, и то у дома, а майка ми
спеше.
Мазут. Ганке, имам какво да ти кажа...
Ганка. Аз, Мазуте, не знам, ама каквото и да е, ти... аз съм ти
заповядала да не дрънчи телефонът между преди 9 часа у къщи,
щото хора спят.
Мазут. Ганке, чуй ме, коте...
Ганка. Коте ли съм, не съм ли, пак ти го изричам за последно

436
- Стига си изтерясвал по мене, щото вече ме одумва целият
квартал.. Иди някъде зад граница, стегни се малко, пък се върни -
като Александър Македонски, да видя, че не ти е куха китарата,
да им събереш очите на всички дебили в квартала, да ми се
отпусне животът най-подире!
Мазут. Ганке, моля те, нека ти кажа...
Ганка. Гола съм, мокра съм и съм гладна... Дай го малко по-
телеграфно, че ще ми изпуши релето и току-виж са ме ритнали в
някоя болница с пет-шест болести, разбираш ли, и ще си изгубя и
време, и пари заради това ти да ми се козиш по сутрешно време.
Мазут. Добре. Чуй само едно нещо... (Прелиства пачка с
пари.)
Ганка. Какво да чуя бе, Таско?
Мазут. Не чуваш ли?
Ганка. Ще ми се да чуя как поп те опява.
Мазут. Ганке. Коте, богати сме. Чуй!
Ганка. Ти, Мазуте, си направо да те оковат в психодиспансера
до живот.
Мазут. Богати сме, вярваш ли, или не...
Ганка. Таско, пийни кафе нещо или си легни!
Мазут. Сто хиляди долара, коте. Току-щоо ги боднах.
Ганка. Таско!!! Маймуно зелена...
Мазут. Като ги Видиш, ще ти замирише на комфорт. Сто
хиляди долара!
Ганка. Таско, къде си?
Мазут. Идвам при тебе... Приготвяй се!
Ганка. Оле-ле, Тасе, кажи, че ме лъжеш?
Мазут. Ах, любов моя!
Ганка. Кажи, че сънуваме! Че ме работиш нещо! Че се гавриш
с мене... А?
Мазут. Няма начин, коте... В ръцете ми са.
Ганка. Прави му сметката, ако ме стягаш!
Мазут. Ганке, свърши се с мизерията.
Ганка. Кога идваш?
Мазут. Когато кажеш.
Ганка. Тасе, истински ли са? Да не са те хлъзнали нещо?
Мазут. До една.

437
 Ганка. Крал ли си?
Мазут. Викай ми “Ваше величество”!
Ганка. Питам те дали са крадени, бе?
Мазут. Чисти са, прелест моя! Само ме изчакай и не ме мисли!
Ганка. Господи, Таско, колко се възбудих! Колко ми изтръпна
всичко! Права ме обезкости.
Мазут. Изтърпи още малко. Идвам. (Затваря.)
Ганка (сама). Лети, жребецо! Приюти ме!

24 А. Мазута припряно излиза от телефонната кабина.

Изведнъж, чува името си, обръща се и вижда Зефир на
десетина метра от него. Зефир хуква към него. Следва бясно
преследване по улиците. Най-после Зефир го сгащва в малък
вътрешен двор, смила го от бой и ,у взема парите, след което
изчезва. Мазута крещи с всичка сила:

Мазут. Ще ви избия, обещавам ви! Ще ви избия като свине...

25. В дома на Ганка. Ганка е облечена в официален тоалет с

гол гръб. До нея, от двете и страни са майка ѝ и баща ѝ, също
официално облечени, но много демоде. Срещу тях седи Таско -
обезобразен, който явно току-що е разказал всичко.
Семейството са оцъклени.
Ганка. Майко, татко, излезте! (Родителите бързо напускат
стаята) ... Таско, ти сега... направо, не само ми погуби
ежедневието, ами и ме оризели, да не смея хляб да си купя до
края на живота си. Да се тъкмя аз, като принцеса тука от един
час, да се възвисявам, и ти накрая да дойдеш тука труден за
рисуване, без зъби, да ми фъфлиш разни съчинения, да се
блещим всички като бухали... и аз сега какво да те правя, кажи,
освен че ще те изолирам от мене завинаги, аз така държа да ти го
сервирам във физиономията, че си един пълен... загубеняк.
Мазут (остава безмълвен).

26. Апартаментът на Лидия. Пред вратата са Меридиан и

Гаврил, който носи тежък сак. Меридиан натиска звънеца.
Лидия го чува, но тъй като мие чиниите, се провиква към

438
Маринела.
Лидия. Мъри, отвори вратата, миличка, че съм на мивката!
Маринела. Добре. (Отваря вратата, Меридиан изважда
пистолет със заглушител и влизайки, ѝ запушва устата)
Меридиан. Ако викнеш - край с тебе. Ясно?
Маринела. Ясно.
Меридиан. Сама ли си?
Маринела. Не.
Меридиан. С кого си?
Маринела. С Лидия...
Меридиан. Къде е?
Маринела. В кухнята.
Меридиан. Води ни! (Пристигат в кухнята.)
Маринела. Лельо Лидия! (Лидия се опулва и застива
неподвижно.)
Меридиан. Госпожо... не викайте! Не правете нищо, ако ви е
мил животът...! Сядайте! (Всички сядат.)
Лидия. Вие?!? Господин Захара?
Меридиан. Да, аз. Това е Гаврил... Синът ви е забъркал една
работа, от която аз съм потърпевшият, и докато не се оправят
нещата, ще Ви кажа - няма да излезете живи от тука.
Лидия. Какво е станало? Убил ли е някой?
Меридиан. Не.
Лидия. Дъщеря Ви...
Меридиан. Браво.
Гаврил. Гледали сме новините...
Маринела. Не мога да повярвам - Зефир...
Меридиан. Къде е той?
Лидия. Не знам... Не се е прибирал от два дни.
Меридиан. Така, слушайте ме сега! Аз и Гаврил ще останем
тук, докато историята приключи. Телефонът ще вдигате само с
мое разрешение. Гаврил ще се погрижи за храната и пиенето.
Носим си спално бельо и тоалетни принадлежности, така че няма
да имате грижа. Затворете прозорците и дръпнете завесите.
Гаврил изпълнява командата на Меридиан, но преди да дръпне
последната завеса, на балкона на отсрещния блок вижда
красивата, фриволна Кремена, този път замислена и може би

439
малко одухотворена. Тя пуши. Безспорно тази гледка го изважда
за малко от равновесие, но гласът на Меридиан го връща в
ситуацията.
Меридиан. Няма да отваряте на никого, ако не съм проверил...
В кой месец си?
Маринела. Май че в деветия... Не знам вече.
Гаврил. Сега я втасахме.
Меридиан. Ще се оправим...
Маринела. Нали няма да го убиете?
Меридиан. Зависи.
Маринела. Той не е лош.
Меридиан (към Лидия). Къде да се настаним?
Лидия. Тук, в спалнята.
Меридиан. Гавриле, скрий колата зад блока! (Гаврил излиза.)

27. Зефир е влязъл във входа и току-що е извадил някакво

писмо от пощенската кутия. Изведнъж чува стъпките на
Гаврил и скрива писмото. Гаврил спира до него, гледа го няколко
секунди и любезно пита.
Гаврил. Тук ли живеете?
Зефир. От скоро.
Гаврил. Да познавате случайно един младеж на име Зефир?
Зефир. Не...
Гаврил. Благодаря.
Гаврил се отправя към колата, качва се и я подкарва към
вътрешния паркинг. Зефир, симулирайки спокойствие, излиза от
входа и тръгва по тротоара с умерен ход. В този момент го
вижда излязлата на балкона Кремена и му подвиква. Зефир ѝ
прави някакъв знак, но Кремена явно не вдява положението,
Гаврил вече е заобиколил блока и приближава паркинга Кремена
се провиква към Зефир два пъти по-силни. Зефир изтръпва, но
запазва самообладание. Гаврил е на паркинга и си търси място.
Кремена, вбесена, че Зефир не и обръща внимание изстрелва
цяла тирада зад гърба му, така че да я чуе целият блок.

Кремена. Така ли станахме вече, Зефире! Зефи, не се виждаме,

не се чуваме? А, Зефи? И ти си като баща си , Зефире! Ау, гледай

440
го ти как му порасна работата. Май ти се опънаха чорапите ..
Айде, да те няма. Бягай, бягай, че ако те срещна - две седмици с
компреси ще ходиш, Зефире...

Зефир минава опасната зона и се скрива точно когато Гаврил

е паркирал и излиза от колата. Кремена е млъкнала. Гаврил
интуитивно се обръща и погледате им се срешат. Няколко
секунди са достатъчни за да заключиш, че за хубаво или лошо -
нещо между тях ще се случи. Зефир е в колата, дава газ и
изчезва

28 Къщата, където са Ангелина и Иларион. Влетява Звфир

потен, обезумял, с парите

Зефир. Те са у нас.
Иларион. Кои?
Зефир. Меридиан и един глиган.
Ангелина. Казва се Гаврил.
Зефир. Ето. Прибрах ги от Мазута. Казал е къде живея.
Иларион. Юда Искариотски. Колко са?
Зефир . Сто хиляда
Ангелина. Фалшиви до една.
Зефир набира по телефона
Ангелина. Баща ми пипа здравата, ще ви намери и на Марс,
ако трябва.
Действието се прехвърля върху Лидия.
Меридиан. Вдигни!
Лидия. Ало.
Зефир. Майко, добре ли сте?
Лидия. Зефи, къде си?
Зефир. Направиха ли ви нещо?
Лидия. Добре сме.
Меридиан. Ало, Зефи, кажи на твоя приятел, че не съм от
търпеливите. Ако до 12 часа не доведете дъщеря ми, вземи си
сбогом с всички тука. (Затваря)
Зефир. Нещастник. Прощавай, Иларионе, трябва да съм близо
до тях. Маринела всеки момент ще роди.

441
 След като Зефир отпрашва с колата.
Ангелина. Вие??? Иларион.
Иларион. Внимавай какво ще изръсиш!
Ангелина. Вие сте любимият ми актьор...
Иларион. Не ме интересува.
Ангелина. Толкова съм Ви гледала... Не знаех, че сте бандит.
Иларион. Не съм бандит.
Ангелина. Защо ме отвлякохте тогава?
Иларион. То си е моя работа.
Ангелина. Вие сте... интелигентен, чувствителен човек...
Имате си сериозна работа, хората Ви обичат, аплодират Ви всяка
вечер... Не знам, парите няма да помогнат... Баща ми... Защо
правите всичко това? Кажете ми, Иларион ?

29. В апартамента на Лидия. Всички са седнали около масата

и се хранят мълчаливо.
Меридиан. Гавриле, донеси още! (Гаврил става.)
Маринела. Винаги ли е с два пистолета?
Меридиан. Дори когато спи.
Маринела. Защо?
Лидия. Защото е главорез и престъпник... затова. (Блъсва
чинията, излиза на терасата. Веднага след нея става Меридиан,
разминава се с Гаврил и отива при Лидия.)
Маринела. Ще ида да си легна. (Излиза.)
Меридиан (след тактична пауза). От доста време вали...
Обичате ли дъжда?
Лидия. Какво Ви интересува Вас?
Меридиан. Просто искам да си говорим.
Лидия. И утре да ни изпозастреляте...
Меридиан. Зависи от сина Ви.
Лидия. Нищо не зависи... Оня може да е някой луд... Въвлякъл
го е... Какво може да зависи от него?
Меридиан. Може... Повярвайте! (Тишина.) Стана хладно... Да
Ви донеса ли да се наметнете?
Лидия. Оставете ме сама!
Меридиан (мълчание). ...Казват, че при движението си във

442
вселената планетите издавали звук - недоловим за човешкото
ухо...
Лидия. Те все казват нещо.
Меридиан. Така е, но на човек му се иска да е вярно... Иска му
се да чуе този звук. И той... търси начин... напряга се... надява се
да открият апарат, разбирате ли? Нещо го влече все по-далеко и
по-далеко към неизвестното... така де... Думата ми беше за този
звук...
Лидия. Защо говорите тези неща?
Меридиан. Не знам.
Лидия. Искате да ме омаяте?
Меридиан. На моята възраст?... Мисля за необяснимите неща,
за които човек мечтае по всяко време на денонощието.
Лидия. Как говорите...
Меридиан. Как?
Лидия. Необичайно за физиономията Ви.
Меридиан. Че какво ми е на физиономията?
Лидия. Плоска е... Първична.
Меридиан. Така ли?
Лидия. Да... Гледате ме като мравояд.
Меридиан. Май прекалявате...
Лидия. И прическата Ви...
Меридиан. Какво?
Лидия. Същински глиган.
Меридиан. Как тъй глиган?
Лидия. Космалаци и четина.
Меридиан. Лидия... Може ли да Ви целуна по ръката?
Лидия. Моля Ви! Не трябва Не е редно...
Меридиан целува ръката и нежно и бързо. Изведнъж Лидия се
стяга. Меридиан Вижда излязлата на балкона Кремена, която
ги гледа Двамата се връщат в кухнята.
Меридиан. Гавриле! (прави му знак, който е достатъчен за
Гаврил.)

30. Виждаме Гаврил в антрето пред огледалото, стегнат в

друг костюм, как старателно се сресва, след като обилно си е

443
намазал косата с брилянтин. Зефир е спрял някъде наоколо,
взема си пистолета от жабката, излиза от колата и тръгва
към блока. Минава през някаква кална локва и продължава без
обувки. Той толкова се е устремил, че това не му прави никакво
впечатление. Кремена вижда Гаврил, който излиза от съседния
блок и със самурайска осанка тръгва към нея. Тя набързо се
оправя пред огледалото. Изведнъж звънецът издрънчава.
Кремена отваря и вижда на прага мокрият до кости Зефир с
револвер в ръка. В същия миг чува и стъпките на изкачващия се
Гаврил Зефир неусетно се е вмъкнал в антрето и стои. Кремена
бързо го изтласква навън, така че той си изпуска револвера на
пода. Гаврил е през един етаж. Зефир не знае как да реагира.
Кремена го засилва нагоре по стълбите и Зефир се скрива на
полуетажа. Гаврил застрашително се показва вече в цял ръст.
Виждаме чудесно овладялата се Кремена, която играе, че го
очаква. Гаврил се спира Хладнокръвно я изпива с поглед. Вижда
подозрителните мокри следи на Зефир, но докато се чуди,
Кремена го придърпва нежно и впива устни в неговите,
едновременно с това сритва револвера на Зефир. Гаврил тръгва
на пръсти към горните етажи. След няколко стъпала застава
на място. В сушилното помещение вижда двама мъже в гръб.
Единият държи някакво средство за наблюдение, а другият
досглобява снайперова пушка “Драгунов”. Не му трябва много
време, за да се досети, че вниманието им е насочено към
Меридиан.

31. Вилата. Ангелина все още е със залепени очи. Иларион е

видимо развълнуван.
Иларион.... Не виждах друг начин да стигна до теб. (И
двамата мълчат. От някъде зазвучава музика. Косите на
Ангелина се развяват от вятъра.)
Ангелина. Гледала съм ти абсолютно всичко по няколко пъти.
Иларион. Знам.
Ангелина. Имам карта за ложата.
Иларион. Знам. (Тонът им започва да влиза в хармония с
музиката. И двамата са седнали от двата края на голяма

444
люлка, окъпани в светлина. Люлката постепенно набира
скорост.)
Ангелина. Някои сцени ги знам наизуст.
Иларион. Аз знам цялото ти дневно разписание. Маршрутите,
бодигардовете, всичките ти дрехи.
Мелодичният до момента речитатив преминава в откровено,
виртуозно пеене. И двамата сякаш политат, забравили
гравитацията.
Ангелина. Знам наизуст програмата ти за месеца и си събирам
всяко твое интервю в пресата.
Иларион. Обичам кампари.
Музиката достига апотеоза си.
Ангелина. Обичам те.
Иларион. Ангелина! (Прегръща я нежно.)
Ангелина. Иларионе! (И тя го прегръща.)
Иларион. Прости ми, ако съм бил груб!
Ангелина. Любов моя! (Целуват се дълго.)

Песента на двамата свършва

32. Апартаментът на Кремена. Кремена и Гаврил

разсъблечени са седнали в леглото. В пространството между
тях лежи револверът “Льо мат”, който Зефир носеше при
идването си. Гаврил гледа оръжието с детинска спотаена
радост и внимателно го взема. Моментът е необикновено
нежен. Кремена не откъсва поглед от Гаврил. Мъжът започва
да разглобява бавно оръжието.

Гаврил. “Льо Мат”, офицерски. Тази цев варира между 42 и

44, а тази тук, долната, е еднозарядна и 63-ти калибър. Барабанът
е 9. Чукчето и спусъкът в синьо. Тежи 3 либри и 7 унции.
Направен е от “Жирард и съдружници” в Париж..
Кремена. Париж...
Гаврил. ...около 1860 г. Изобретателят е д-р Жан Александър
Франсоа Льо Мат от Ню Орлиънс, Луизиана...
Кремена. Ню Орлиънс, Луизиана...
Гаврил. ...най-романтичният револвер, правен някога. Бил

445
любим на генерала от кавалерията Дж. Т. Б. Стюарт. Първият
модел е направен от Джон Крайдър - във Филаделфия...
Кремена. Филаделфия...
Гаврил.... но заради войната продукцията е била
преразпределена в Париж. После револверите били изпратени в
Англия...
Кремена. Англия...
Гаврил.... където били натоварени и закарани в Бермуда...
Кремена. Бермуда...
Гаврил. ... откъдето поели път през морската блокада, за да
стигнат до конфедерацията. Ето, пресъздадено от “Нейви армс
къмпани” за колекционери, историци и стрелци.
Кремена ...И стрелци...подарявам ти го...

33. В апартамента на Лидия. Маринела спи дълбоко. В

банята Лидия и Меридиан един срешу друг са се излегнали във
ваната с миниатюрни чашки кафе. Виждаме първо Лидия.
Лидия. ...Въобще, аз съм страшно объркана жена, но
интуицията ми е много силна... Когато тук вътре нещо ми се
преобърне - значи моментът е съдбовен... и край... с всичко преди
това... Нещата, до които се докосваш, придобиват друг смисъл.
Стават специални. Ето например този сапун сега го обичам...
мога да му говоря съкровености и ми е жал да го мокря с вода.
Обичам и четчицата, и гъбата, защото са негови приятели... Те са
посветени във вълненията ми и докосват само мен и теб.
Любовта превръща човека в безмоторен самолет, който се рее
далеч от всичко, устремява се, издига се в прегръдките на
невидими въздушни течения. И така - до безкрай... А защо не и
да навлезеш в космоса редом с безтегловността. Може би
влюбеният човек чува онзи, Вечния звук на планетите...
Меридиан, за който ти говореше. Спиш ли? Спи, любов моя!

Затъмнение.

34. На черния екран се изписва “40 дни по-късно". ТВ

екран. Обедно време. Огромен ресторант с градина. Високите

446
плъзгащи прозорци са отворени докрай, така че закритата част
и градината са станали едно пространство, препълнено с хора.
В закритата част е построена маса под формата на буквата
“П”, на която са седнали четирите двойки младоженци -
Меридиан и Лидия, Иларион и Ангелина, Зефир и Маринела,
Гаврил и Кремена, и още стотина души. Тържеството е в
разгара си. Виждаме характерните за такива събития картини.
Играещи деца, келнери, плачещи от щастие роднини, пияни
опулени лица, залепнали за гърба блузи, хвърлени сака, тичащи
помагачи на младоженците, случайно попаднали хора, дузина
репортери. ТВ водеща репортерка, която не крие, че е
екзалтирана и съпричастна на церемонията, с треперещ глас
информира зрителите за това, което виждат, и не пропуска
своя личен коментар.

Репортерката. Поради проявения голям интерес от ваша

страна, скъпи зрители, предаваме пряко грандиозното тържество
по случай четирите бракосъчетания В обкръжението на
нашумелия напоследък бизнесмен Меридиан Захара. Виждате и
самите младоженци - господин Захара и съпругата му Лидия,
Зефир - нейният син, и бременната му съпруга Маринела,
дъщерята на магната - Ангелина, дала ръката си на известния
драматичен актьор Иларион Иларионов, и най-верният човек от
охраната на г-н Захара - Гаврил, със своята половинка Кремена.
Дано са живи и здрави. Специално за подаръците е отделена ето
тази зала вляво. Осемдесет метра е дълга масата за всички
официални гости. Сто и петдесет фазана, 180 патици по китайски
са приготвени за гостите. Двайсет и пет агнета, 12 млади
прасенца и половин тон риба чакат да бъдат унищожени за
здравето на щастливците. Стриди и салатиери от Брюж, Лиеж,
Северна Фанция, Тиери и Батипалия пристигнаха с чартърен
полет от Париж. Над 18 вида вина от Португалия, Мадагаскар и
Франция. Една партида от любимото на Иларион “Перно”
пристигна тази сутрин като специален подарък от Меридиан за
зет си. Но ще спра до тук, за да остане време и за не по-малко
интересните аксесоари: Меридиан Захара е пред вас в ансамбъл
на “Лагерфелд” и пура “Партага”, обувки “Лоб” с неизменното

447
си борсалино, поръчано в Италия. Лидия е в скромен тоалет на
нюйоркската къща “Талита”, с перлена огърлица от Кот ди'воар,
ръчна изработка на цюрихския клон на “Моше Амбризи Гевер”.
Иларион блести в костюм на виенската къща “Итала”, на
стойност 2 700 долара, а пръстенът на малкия му пръст бе
закупен от Йерусалим чрез агент на Скотланд ярд. Ангелина е
по-красива от всякога в рокля “Живанши” с диамант на челото,
подарък от турския космонавт Али Зет - собственик на
околоземната навигационна мрежа “RAN-ZEN-NET”. До нея
Зефир е по-скромен. Облечен във “Вага & Бристол” -
дизайнерското бюро на междуконтиненталните ракети
ДЕЖИСТИВО - RIPPA. Маринела също е предпочела загатнатия
лукс с рокля и наметка на италианската моделиерка Лазаняна от
Милано. Гаврил, както винаги, е верен на класиката. “Армани” -
показан миналата година в Болоня, и очила “Прошуто Крудо” с
вградена програма за релаксирано. И неизвестната на всички
Кремена - в тоалет, за който нищо не разбрахме, вероятно купен
в последния момент.

Камерата се изтегля и ние виждаме, че това е телевизорът в

дома на Ганка, а самата тя яде слънчогледово семе и гледа с
празен поглед. Изведнъж нещо я кара да трепне. На екрана
става внезапна суматоха. Измежду блъскащите се, крещящи
хора Таско Мазута хваща Ангелина отзад през гърлото и
насочва пистолет в главата. Действието излиза от контекста
на телевизионния екран и се прехвърля в центъра на събитието.
Таско Мазута се е изтеглил на подиума при оркестъра.
Камерите го следят плътно. Таско хваща микрофон, който му
попада, и съобщава:
Мазут. Правя всичко това от любов към Ганка Янакиева...
защото иначе съм в тотално неизгодна позиция... Заради някои
хора от тука, дето се женят... Ще пея за нея, ако трябва и да
умра... никой да не мърда (Към оркестъра.)... Най-важното в
живота - Пашата!... Текстът си е мой и песента се казва: “Най-
важното, кажи ми!”

Таско дава микрофона на Ангелина да го държи. Оркестърът

448
засвирва известната песен. Таско запява, както никога досега.
Гласът му е вълнуващо лек.

Мазут, (пее)

Кой ще може да ми каже

как планетата върти се.
Как отчаяният даже
се събужда със мечти.
Кой владее тази сила,
тъй сърцето покорила,
че за нея няма бряг,
че смъртта бледнее даже.

Рефрен

Всички раждат се, умират,

но най-важното остава
и в очите ще го видиш –
другото е плява, плява.

Ето - облаците вече

нивга няма да се върнат,
само в твоите зеници
пак ще се прегърнат.

Всички раждат се, умират,

но най-важното остава
и очите ще го знаят -
другото е плява, плява.
Смеем се или отново плачем ...
спим и тайно пеем.

Кой ще може да ми каже

редно ли е да стареем.
Утрото града връхлита с
лед прегръдката лукава,

449
 искаш просто да попиташ
важното къде остава.

Рефрен

Всички раждат се, умират,

но най-важното остава
и в очите ще го видиш
другото е плява, плява.
Ето - облаците вече нивга
няма да се върнат,
само в твоите зеници
пак ще се прегърнат.

Всички раждат се, умират,

но най-важното остава
и очите ще го знаят –
другото е плява, плява.

Домът на Ганка. Ганка е абсолютно облещена. В очите се

появяват нещо като сълзи. Звучи припев. Ганка скоква, излиза на
улицата, взема колелото на някакво дете, яхва го и с мъка
завърта педалите. Таско показва виртуозни постижения в
припева. Ганка набира скорост. Сега вече виждаме, че плаче с
пълна сила. Колелото се носи вихрено през улиците, което
придава на Ганка героичен вид. Таско подхваща третия куплет,
но вече напълно сам, погълнат от съдбовния миг. Ангелина е
встрани, но така е зяпнала - все едно нищо не се е случило.
Страхът е забравен, единствено насладата от изпълнението
цари над сватбарите. Следва трогателен финал и
аплодисменти. Мазут не може да повярва. Сега вече се виждат
и неговите сълзи. Силен грохот обръща всички към входния
портал. Ганка е паднала с колелото и току-що се е изправила.
Сърцата на всички замират. Видът ѝ е застрашителен.
Камерите поемат новия персонаж. Мазут се е вкаменил до
крайност. Ганка пресича цялата градина и се качва на подиума

450
до Мазут. Двамата се гледат няколко секунди. Мазут все още
стои с вдигнат пред гърдите си микрофон. Едва се долавя
учестеното дишане на Ганка.

Ганка. Таско, без евентуална реакция ме остави с това твое

влизане в телевизора... Изпуши ми бушонът, ти като си извиси
гласовите данни, и съм се обримчила до синьо с едно колело, без
тоалет, без фасада - да се уверявам тет-а-тет, че ти го лашкаш
този пистолет из малкия екран... че си се разпял зарад мене с
истински ноти около микрофона на момичето. А като те
асимилирах сега в целия ти апотеоз, светна ми в душата колко
натуралност съдържаш и дарба да си чаровен всяка секунда...
Колко мъжка ти е нежността, уж я криеш. На колелото още ми
светнаха освен светофарите и други мисловни находки за двама
ни... И сега съм тука на живо, пред обществото - да ти срещна
ръцете, да ти изпия устните, да се огледам в очите ти и съвсем в
есенция да ти го обобщя - сега като ме прегърнеш, да не ме
пускаш до края на живота ни...
Мазут. Ганке!

Таско я прегръща, последван от нея. Взрив от възгласи

“Браво”, “Честито” и “Горчиво” прави щастието двойно.
Ганка и Таско плачат, докато върху им се сипят цветя.
Двамата постепенно си пробиват път и сядат до другите
младоженци.

Репортерката. Драги зрители, виждате как животът

продължава да ни поднася изненади, коя от коя по-хубави. Какво
друго ни остава на нас телевизионерите, освен да сме
съпричастни. Горчиво! Горчиво! Горчиво!
Гаврил забелязва мъж на около петдесет години, облечен
изцяло в сиво, който ритмично си пробива път към Лидия и
Меридиан. Усетил, че присъствието му не е за добро, Гаврил
понечва да си извади пистолета. Мъжът, явно по-изпечен и
ловък, вече е насочил своя пистолет и в момента, в който Гаврил
се прицелва, последва изстрел. Гаврил се стоварва назад с дупка
в главата. Всичките близо 300 души като по команда изпищяват

451
и се захлюпват на земята. Единствено Меридиан остава изправен
срещу насоченото в лицето му оръжие. Необяснимо защо, и
двамата се гледат мъчително дълго. Времето сякаш е спряло да
си почине. Меридиан несъзнателно отронва ...Червения... Точно
когато паузата и напрежението стават нетърпими, мъжът
застрелва Меридиан хладнокръвно. Последният пада на земята
по гръб. Мъжът изстрелва още шестнайсет патрона и
необезпокояван си отива така, като се е появил. Настъпва
болезнена тишина. Екранът се затъмнява до черно и се изписва
надпис:

" НАЙ-ВАЖНИТЕ НЕЩА "

452
 ЕПИЛОГ

Следва кратък киноразказ на текста, който се изписва в

долната част на екрана.

- На 2 юни Зефир със семейството си пристигнаха при

брат му в Ню Йорк, но там се разгоряха други страсти...

Братът на Зефир и Маринела след страстна целувка започват

да се разсъбличат.
Отчаян, Зефир крачи по улиците на Ню Йорк
Пред очите на Маринела Зефир застрелва брат си от упор.
На върха на Емпайър Стейт Билдинг Зефир захапва дулото и
слага край на живота си.

- След няколко неуспешни опита за лечение от

алкохолизъм на 7 юни Иларион и Ангелина отлетяха за
остров Сардиния.

Моторна лодка навътре в морето.

Двама леководолази с гръб към нас скачат във водата.
След време единият се показва и дава знак.
Ангелина се надвесва над перилото на лодката.
От морските дълбини водолазите възнасят към нея трупа на
Иларион.

- Певческата слава на Таско Мазута стигна до най-

затънтеното кътче, но за кратко...

От балкона на хотелска стая Ганка вижда как група

екзалтирани почитателки разкъсват дрехите на Таско Мазута
и го понасят на ръце.
Ганка ридае горчиво.
Полуголият Мазут идва при нея.
Вместо ласки следва скандал.
Таско я зашлевява.

453
 Излязла извън контрол Ганка с неземна сила отвръща на
удара и премята завинаги Мазута през балкона.

Затъмнение

Градските гробища. На централната алея паркират три

класни лимузини. От тях слизат петте вдовици: Лидия,
Кремена, Ангелина, Ганка и Маринела, облечени елегантно в
луксозни черни тоалети. В ръцете си носят също толкова
луксозни букети, които едва прикриват напредналата им
бременност. Дамите грациозно навлизат между гробовете.
Внезапно Ганка спира, олюлява се и присяда на първата по-
удобна надгробна плоча. Останалите я наобиколят и започват
да помагат. Не след дълго ще чуем и вика на новороденото.

КРАЙ!

454
 За Автора

РОДЕН е през 1971 в Русе. Завършва актьорско майсторство в

НАТФИЗ през 1993 г. в класа на проф. Крикор Азарян и Тодор
Колев През следващата година започва да играе на сцената на
„Българска армия" Има над 50 роли в театъра и киното. През
2006 г. издава сборника „Всичко дотук - текстове за театър, кино
и телевизия*, събрал най-доброто от многогодишното му
творчество. Става известен на публиката от шоупрограмата
„Улицата" на Теди Москов (2000-2001 г ). За ролята на Нагул в
„Грехът на Куцар' постановка на Иван Добчев, получава
номинация „Аскеер” за изгряваща звезда. Многократен носител е
на отличието „Максим за превъплъщенията си на сцената на
Армията.

РЕЖИСЬОРСКИЯТ МУ ДЕБЮТ е през 2000 г с телевизионните

адаптации на Шекспировите пиеси „Сън в лятна нощ* и
„Венецианският търговец“. За „Укротяване на опърничавата"
получава специалната награда на филмовия фестивал в Слънчев
бряг. Пак през 2000 г взема наградата на САБ за драматургия за
пиесата „Самолетът беглец“

ЗА ПОСТАНОВКАТА СИ „Почивен ден" през 2004 г е

номиниран за „Икар и „Аскеер" за драматургия. Най-известната
му постановка до момента е „Възгледите на един учител за
народното творчество“ Премиерата на спектакъла е през 2007 г и
оттогава не спира да пълни салоните и да му носи награди Това е
може би най-успешният театрален проект в България за
последните десетина години.

До момента е изиграл над 40 роли в театъра и киното и е написал

повече от 30 драматургични творби. Реализирал е авторски
постановки и хореография. Има участия в български и
международни театрални фестивали. През ноември 2006 г. е
публикуван сборникът му „Всичко дотук – текстове за театър,
кино и телевизия“, съдържащ текстове от дългогодишното му

455
творчество. Второ издание на книгата излиза през 2009.
А електронната фен книга /с допълнителни материали за автора/,
която държите в ръцете си – август 2015.

Няколко снимки са приложени по-долу:

456
457
458
459
 КАМЕН ДОНЕВ НАПИСА КНИГА, АМИ СЕГА?!

“Който може едно нещо, може всичко” – с тази фраза доцент Георги
Лозанов обоснова разнообразните изяви на Камен Донев при
представянето на книгата му „Всичко дотук”.

Няма по-страшно схващане от това, което изповядва един от медийните

любимци – Георги Лозанов.
Ако е истина изреченото от г-н Лозанов, излиза че добрият политик би
следвало с лекота да става когато му скимне и писател, и художник, и
певец, и артист...
Певецът, който може да пее – би следвало да пише книги, да е политик,
философ, учен, гробар, аптекар.
А нима не е точно така?
Нима актьор не седна на министерско кресло?
Нима друг актьор не си въобрази, че е роден за политик и не е вече втори
мандат депутат (да сте чули нещо да е свършил, освен да доказва
лоялността си към своя политически Господар..)? Но втурването на
актьори в политиката е нещо подразбиращо се вече у нас..
Нима театралните режисьори не се превърнаха у нас в драматурзи? Да си
спомним печалния пример с Бойко Богданов, който сега се
преквалифицирал в композитор...
Нима актьори като Камен Донев не станаха режисьори и драматурзи?
Признавам, че съм прочел съм само двайсетина от пиесите на Камен
Донев, написани през последните няколко години. Не вярвате, че има
толкова? Отидете в Театралната библиотека на улица „Славянска”... Вярно
е, че Лопе Де Вега е написал повече пиеси. Но нима Камен Донев няма да
го надмине?
Една голяма част от тези „пиеси” са и поставени къде ли не.
Това също не би било смущаващо, ако пиесите на Донев бяха поставяни в
частни театри, тоест в тях инвестираха продуценти и печелеха от тях.
Щяхме да си кажем, ами щом ги харесва публиката, нека се играят!
Но у нас театрите са държавни и общински, за възвращаемост на
вложените средства не може и да се мечтае. Социализмът се съхрани в
българския театър в най-лошия си вид, благодарение на схващането, което
изповядва доцент Георги Лозанов. То всъщност не е и негово, той е само
говорител.

460
Социализмът в най-лошия си вид се съхрани в българския театър, защото
директорите на театри се превърнаха в истински самодържци – те вършат
какво ли не, за да не кажем всичко.
Да си спомним Бойко Богданов, да не говорим за директора на един
извънстоличен театър, който пишеше даже и музиката на своите
постановки, в които бе режисьор, актьор, извайваше декорите... Същински
Фигаро – хонорар от тук, хонорар от там, а в театърът-погром!
При така изповядваното схващане, че „който може едно, може всичко”
всичко е възможно. Сами разбирате – телевизионните водещи са и
писатели, певците пишат книги с лекота, журналистите участват в журито
на литературни конкурси, въобще царува всеобщо щастие.
Всеки върши всичко, а резултатът от цялата тази шумотевица е едно
абсолютно нищо.
Има и нещо друго – двайсетината пиеси (а Камен Донев залашва, че ще
продължи заниманията си като драматург! ) служеха като потьомкиновско
село. Има ли съвременни български пиеси по театралните сцени – има! И
още как!
Като добавим и сътвореното от Бойко Богданов, театърът все
процъфтяваше и даже раждаше... Няма значение, че това бяха кошмари.
Българската драматургия преживяваше своя небивал разцвет изпод
ловките пръсти само на двамина.
Все пак да се радваме, че не са много актьорите, които последваха
примера на Камен Донев – инак представяте ли си какъв потоп от пиеси
щяха да се стоварят върху плещите на държавно-общинските ни театри?
Камен Донев издаде книга. Това е чудесно! Защото тази книга е
красноречив паметник за това, което може да изтърпи нашия театър.
Навремето учителят Пискюллиев бе призовал Петко Славейков:”Пиши,
Славейков, пиши!”
Та и ние сега ще призовем нашенския Лопе Де Вега:”Пишете, Донев,
пишете!” То, между другото, това, което сте сътворили е малко, може и
повече. Няма значение какво е качеството на написаното, вие пишете!
Защото държава има - тя е щедра, както се убедихте, та пишете, Донев,
пишете!
Навремето имаше упорити списователи, които Ботев, уви, неправилно
порица – Сапунов, Пишурката, Владикин, а сега няма Ботев, та не бойте
се!
Пишете Донев, пишете!
„Театралната библиотека” е голяма ще събере трудовете ви, ако трябва от
нея ще бъдат изхвърлени празните му там шекспировци, ибсеновци,
гоголевци, вазовци. И ще настъпи ерата на Камен Донев, та той ни дава
всичко в списованията си, нима не разбрахте най-подир?!
Камен Донев показа че може, вярно е, че не помним точно какво, но щом
доцент го е казал, така ще да е! Нещо може Камен Донев, а щом едно

461
може, какво остава за всичко останало!
Пък и не бива само театъра да ви притежава, г-н Донев, отдайте се и на
политиката, понагледайте журналистиката, помислювайте и за
образованието – преподавайте, възпитавайте! Напишете например история
на театъра през последните пет години, то от тогава и начева историята му
де, от вашата поява в него, ама обяснете го, опишете го! Всички пътища са
веч открити за вас – тръгнете по тях смело, тъй както прегазихте театъра....
Пък и време ви е романче да драснете, защо да не е и епопейка, а?
Многотомна, главоломна! Литературата ви очаква, страда, чувства се
пренебрегната!
То и Бродуей вече е на път да фалира както се чува – научили, че може да
кривнете къмто тях и треперят, викат с и - ами ако нахлуе при нас? Не ги
притеснявайте, явете се, ще ви приемат – поучете ги, потанцувайте им
попейте им, обяснете им как се прави театър, тъй че и пукнат зрител да не
се явява на представленията, вие пак да режисирате, пак да пописвате
пиеса след пиеса, да ги видим тогаз! Ама те са бедни там, ще си затворят
театрите, защото ги е страх да си губят паричките!
Затуй стойте си тук – държавата богата, министерството на културата ви е
осиновило – не ви дава само това, което не сте поискали.
Пък и след година-две, можете и към министерски пост да погледнете, ще
ви го дадат! Щом Абрашев бе седял в него, щом г-жа Москова го бе яхала
като метла, що пък вие да не седнете в него и да пишете, да пишете! Няма
значение какво, все ще е добро, както би казал доцент Георги Лозанов!

И потърсете свястен скулптор да ви сътвори един бюст, да е готов. Това

може и доцент Лозанов да го спретне, щото той може едно – да говори
нелепости, защо тогава да не може и всичко друго, например и паметници
да извайва, а?
Камен Донев издаде книга.
То не е всъщност книга, това е паметник!
На какво, съдете сами!

Стоян ВЪЛЕВ

462
 Театрално ревю: Уроци с Камен Донев

Много не обичам да пиша негативни ревюта, просто защото чувствам, че

не мога да се справя по-добре, особено когато говорим за театър. Но щом
така и така сте тук, сигурно ви интересува моето мнение (или сте се
объркали, Ctrl+W), тъй че ще си го позволя. На 1 април, тематично,
гледахме Камен Донев и неговата Лекция за народното творчество и
резултатът беше доста далеч от очакваното, а и от обществената лудост по
това шоу.

Замислих се, че аз вероятно съм част от последните набори, за които

Камен Донев е “онзи от Улицата”. Харесвам и него, и Гърбов, и
Лафазанов, и общо взето всички, които в постното откъм телевизионни
забавления десетилетие се явяваха в ефира и си казаха “шефе, ти си голям
гъз”. Но присъствието на Учителя на голямата (голяма, голяма, голяма)
сцена на зала 1 въобще с нищо не ме спечели.

Защо ли? Ами защото представлението е мащабно. И тук имам предвид

всички негативи, които тази мащабност носи – като продължителност,
като размиване на съдържанието, ако щеш и като видимост. Няма как на
толкова мащабна схема да ти проработят скечове, които трябва да се видят
отблизо – дори на екраните 4х3 метра от двете страни пак като че ли
гледаш на изключително малък телевизор – друг е въпросът защо, аджеба,
би отишъл на живо да гледаш като на телевизор. Съдържанието е също
толкова мащабно – и разсеяно от твърде дълги скечове, а и от народни
танци.

Сега, по въпроса за народните танци – за мен няма нещо по-яко от мъже,

които танцуват хоро, ама честно, особено секси ми е. Само че в такова
събитие (защото това е много повече шоу или събитие, отколкото
постановка или представление) те вадят зрителя от смешното, карат го да
се възхити, да се забавлява, но не и да се смее, докато динамиката на едно
забавно събитие се крие в надграждането. И също в близостта до скеча,
което просто няма как да се случи в зала 1 на НДК.

Няма да си кривя душата, смях се на глас в някои моменти – но те не бяха

дори толкова, колкото при гледане на полу-професионален stand-up. Като

463
цяло, повечето лафове успяха най-много с канска мъка да измъкнат
усмивка – може би for old times’ sake.

Не мисля, че е нужно да описвам повече, за да разберете мнението ми.

Едно обаче ще кажа – невероятно впечатляващо е качеството на
мениджмънта тук. Върху един талант (какъвто театрален има достатъчно у
нас) се гради умело с PR и правилно управление на събитията, за да са
пълни залите, а приходите – надявам се, адекватни. И тъй като на драго
сърце бих се занимавала именно с такъв тип маркетинг, изумително
любопитно ми е как се случва това – и се надявам да се случва за все
повече достойни актьори. И тъй като се разнежих за Улицата, ето ви нещо
за финал:

ЛИНКОВЕ
Всичко по-долу ще намерите в плейлиста в Youtube:
„Уча се“ – моменти от „Улицата“:
Камен Донев: За простотията
Kamen Donev Prognoza
Kamen Donev - Ladies And Gentlemen
The FBI is Calling - Kamen Donev
Daskala, Kemen Donev, Ulicata
Камен Донев – Сърничка
Tеди Москов - За ползата от веселието
Ucha se (Уча се)
Камен Донев – Копаница

Линк за Youtube playlist:

https://www.youtube.com/playlist?list=PLhd-
HmZF3jFPkwcEAb7wpPxd037x7pkfI
Друг плейлист с 50+ клипчета:
https://www.youtube.com/watch?
v=SyWydWLmszE&index=2&list=RDzRLWTb9sPE8
Официална страница на Камен Донев във Фейсбук:
https://www.facebook.com/pages/%D0%9A%D0%B0%D0%BC
%D0%B5%D0%BD-%D0%94%D0%BE%D0%BD
%D0%B5%D0%B2/172366476285021?fref=ts
Фен страница на Камен Донев във Фейсбук
https://www.facebook.com/pages/%D0%A4%D0%B5%D0%BD-%D0%BA
%D0%BB%D1%83%D0%B1-%D0%BD%D0%B0-%D0%9A
%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD-%D0%94%D0%BE%D0%BD
%D0%B5%D0%B2/260173020683160?fref=ts

464
 Разговор с Камен Донев ( Интервю от 14 Март 2007)

- Може ли да се определи книгата ви „Всичко до тук” като една

равносметка, каква е тя за вас?

- Равносметката не може да се разделя, защото професионалната част от

живота на човека го формира като личност. Не съм планирал да си правя
равносметка, всичко дойде от само себе си и вярвам, че човек прави това,
което усеща, и то точно навреме. Вярвам в случайността на нещата и не
смятам да планирам в глобален мащаб. Всичко стана от само себе си.

- Винаги, тръгвайки към такава стъпка, има приятели, които дават

кураж. Имаше ли около вас?

- Не бих казал. Това си беше мое начинание и помощ ми оказаха Vivatel.

Приеха идеята да я спонсорират. Тя без тяхна помощ нямаше да стане.

- Раздвоен ли сте между театър, драматургия, писане?

- Не, не съм раздвоен. Просто е назрял моментът да напиша. Винаги

намирам време да напиша това, което се е насъбрало.

- На срещата с русенци видимо се развълнувахте, къде се върнахте?

- Върнах се в ученичеството. В тази библиотека съм идвал доста пъти,

хората, които са ме учили, бяха тук. Усещах една много силна енергия.

- Да очакваме ли друга книга?

- Не. Възнамерявам да започна да пиша книга, която по-скоро да е на

актьорска тематика. Това ще бъде нещо като учебник по актьорско
майсторство, но за хора, които са просветени в професията. По-скоро ще
представя мои открития по време на работа, но всичко е подчинено на
актьорската ми работа.

- Славата тежи ли на Камен Донев?

465
Не познавам истинската слава. В България е трудно да се говори за слава,
която е позната от Холивуд или от другите европейски сцени. Не, не ми
тежи, но определено ме зарежда, защото ме кара да ставам по-добър и да
бъда в кондиция.

- Кога да ви очакваме пак в Русе?

Вероятно за Великден или лятото. Сега ми предстои да работя с Теди

Москов в Германия.

Автор: Лилия Рачева

***

466
 Камен Донев: 20 гениални мисли (18 Април 2014)
(Или висшият пилотаж на иронията)

ЛИ(РИ)ЧНИ ОТКЛОНЕНИЯ

Въпреки че е творил в чужбина, в работата си Камен Донев се

чувства най-добре в България и не вижда смисъл „да весели
чужди хора". Казва, че има много работа, а "който работи е
щастлив, създава нещо, чувства се потребен". Определя се като
"весел човек , но това не означава, че е доволен".

Смята, че простотията, мързелът, завистта и чалгата убиват

вдъхновението в България, а мехлемът срещу тях е "влизаш в
библиотеката и четеш". Според Камен иронията е най-висшето
чувство на интелектуално удовлетворение. И ние с две ръце
заставаме зад това твърдение! Ти си великан, човече!
"Сега не ги бият. Сега само мъмрят. Не може да мъмриш брат, не
можеш... Все едно хан Аспарух да те мъмри - не. Все едно
Симеон да мъмри войниците, кога са се били на Шипка... горе, на
Клокотница."

"Човек има съзнателна и несъзнателна автобиография. За своята

несъзнателна такава мога да кажа, че аз съм завършил
специалности, за които не знам и не държа да знам.”

"Знанието обуславя, то не прославя. Тъгата върви редом с

остротата. А дъгата, която се изписва в душата на човека е
вратата към мащаба на нещата."

"Моето знание се основава единствено на моето незнание. Аз не

желая да знам това, което не знам, при положение, че не знам за
знанието. Вие нали съзнавате колко хипотетично може да бъде
знанието при наличието на едно незнайно знание?!”

"Не пилешки, човешки дреболии, защото в пилешките няма

467
нищо лошо."

"На едно дете му теглиш два шамара и няма какво повече да му

обясняваш. Излишните думи само обременяват децата."

"Универсалният закон гласи: Трябва да Е само ако не Е, когато

не трябва, а Е, когато Е трябвало."

"В зависимост от това, дали стъпваш с лявата или дясната страна

на ходилото, може да ти се износи лявата или дясната страна на
главата."

"Когато човек започне да говори за наука, а в погледа му виждам

една такава бистрота, се радвам, че има какво да си кажа с него...
с погледа му, не с него."

"Чужденците идват у нас и се женят... Представяте ли си от какво

бягат?"

"На прост човек - голям подарък - да компенсира, на умен човек -

може и без - той ще оцени намерението, на лош човек - коте, на
дете - може... мъртво коте."

“- Къде е по-добре човек да се реализира професионално, в

България или в чужбина?
- Най-добре е това да става на границата, там където няма
хора. Когато застанеш на граничната бразда има много силно
магнитно поле. Това магнитно поле събира всичката информация
от световни университети и ако ти се наведеш, но не прекалено
ниско, за да не изглежда унизително, тази информация ще влезе
през шийните прешлени, ще слезе към гърба и ще бъде
асимилирана от така наречената С-точка.”

“- Какво означава свободна професия?

- Това са професии, свързани с лесното падане на гащите.
Тоест, ластиците там са по-разхлабени. Хората, подходящи за
тези професии са хора, които не се обръщат назад - или лягат

468
или продължават напред. Хора с по-широк кръгозор, готови на
по-големи компромиси, без назадничави мисли, без никакви
скрупули, хора отворени към бъдещето.”

"Професионално реализиралия се човек се познава по

брадичката. При него тя е по-високо от останалите, някъде от 60
до 80 градуса. Знаете, че мозъкът е една течност и с тази поза на
брадичката се получава ефектът на зимника - мислите се събират
в задната част на главата, където се съхраняват на по-хладно и
по-добре. Недобре развития професионално пък държи
брадичката си ниско, така знанията и мислите му се събират
напреди и той често издухва това, което е научил дотук."

Из "Възгледите на един учител за всеобщата просвета":

“Някои родители си мислят, че децата им са усмихнати и

469
щастливи. Не. Дълбока заблуда. Просто с пицата устата се е
деформирала."

"Веднъж подарих на един третокласник книжка. Той, разбираш

ли, получи колики. Следващите две години пак се върна, гледам
го, той блее. Ближе сополи и ги пуска като балони. Сочи луната и
внезапно се смее. Иска да изяде самата луна. На гълъбчето вика
мяу. Нищо не сънува, защото вътре не протичат процеси. То е
просто като касичка."

"В училищата говорът е нещо средно между раждаща лъвица,

пресипнала кокошка и грипава хиена."

"Чужденците обичат да шофират по нашите пътища, защото те

водят в неизвестни посоки без табели. Обидно е някак да пише
"Щутгарт 250 км" и наистина след 250 км да дойде Щутгарт.
Къде е изненадата, трепетът пред неизвестното? Пътищата ни са
тъмни, с кратери. Излизат някакви хора, които те санкционират.
През два-три метра има размазани коте, куче, таралеж, лъв,
човек. Отстрани комбайнери ровят за злато. Пътната маркировка
само загатва за себе си. Ето табела "Созопол 100 км". След 100
км виждаш табела "Созопол 250 км". Това те кара да мислиш, да
виждаш отвъд видимото. Самите табели често са простреляни от
куршуми. По едно време край пътя някакъв човек ака. До него
акат съпругата му и децата му. До тях бабата повръща и го
запокитва. От това се е родила дисциплината хвърляне на чук."

"Веднъж ми се случи следната случка. Бях в командировка на

морето. Наех възрожденска къща. Спокойствие и тишина. По
едно време се събуждам от вой на койот. Скочих. Воят идва от
съседната стая. В тоя момент почна тътен. Чувам женски глас:
“Мачкай, мачкай, лозето. Спукай я тая Лозница, с плодове тежки
ще те дари". Викам си: "гроздобер да е, ама не е". Излязох
отвънка и чух шум от падащи бутилки. Спрях се пред вратата.
Отворих. Не можах да повярвам на очите си. Оня я беше хванал
между терасата и леглото. С двете ръце между краката на
раменете коленете, гръбнакът ѝ се изопнал, очите е изпъкнали.

470
Викам какво е това нещо, бе - секс ли е, сумо ли е. Накрая
главата ѝ се вдълба в носещата греда."

"Сега ще ви разкажа за абитуриентските балове, тема, достойна

за перото на Толстой. Веднъж гледам го едно момиче направо по
бельо. Другото изобилно облечено, заклало цял зоопарк.”

471
Всички обичат Камен Донев (Интервю от 6 Април
2015)
Разговор за сватбите, за отговорността, за вричането, за традициите, за
любовта, за изкуството, за чудесата, за смирението и за вярата.

6 АПР'15
 Автор Диана Алексиева
 Фотограф Павел Червенков

 15 мин

Казва ми, че подготвя грандиозен спектакъл за месец ноември в зала "Арена Армеец" и
уточнява, че е на сватбарска тематика. И веднага си го представям. И него, и
музикантите, и танцьорите, и залата, и всичко. И се усмихвам, защото...защото
зная, че ще е смешно. И зная, че ще е и тъжно. Защото такъв е Камен Донев. И
смешен, и тъжен, и романтичен, и гневен, и земен, и в същото време недостижим.
Той е истински добър разказвач. Докосва те с лекота и те оставя с мисъл.

Камен Донев в Интервюто.

В края на месеца заминаваш за Лондон.

Какво ще представиш там?

472
В Лондон ще играя за първи път "Възгледите на един учител за всеобщата
просвета". Малко щампосана е мотивацията "поради големия интерес", но
в случая е точно така. При първото ми гостуване с "Възгледите на един
учител за народното творчество" дойдоха много хора и направих
извънредно представление. И затова решихме следващото представление
да бъде в по-голяма зала. Спряхме се на зала "Трокси" - тя е известна, там
се случват много събития и е с доста повече места. И аз отивам с голямо
вълнение, защото публиката там е е страхотна.

Какви бяха хората, които дойдоха на първото

представление?
Според мен основно са хора от бизнеса. Не са емигранти, останали
отпреди много време, макар че има и такива. Дойдоха много млади хора,
които явно учат, работят, във въртележката на живота са. Отворени, с
много добро чувство за хумор и с една лека, приятна носталгия към
България. Идват с умиление, идват да чуят нещо по-истинско, да чуят
българско слово. И, разбира се, или поне аз така се надявам, те идват
заради начина, по който аз поглеждам към България - малко по-различно,
с чувство на ирония, със сатиричен оттенък.

Това леко чувство на ирония към нещата, които се случват

тук ли е начинът ти да оцелееш и като човек, и като творец?
Това е моят начин да се боря с нещата, доколкото мога. Това е моето
оръжие. Разчитам на чувството за хумор, разчитам на находката, на
въображението, доколкото мога да съм честен, прям, да казвам нещата
така, както ги мисля. Да, това е моят начин.

И в живота извън сцената ли го правиш?

Правя го, но по-рядко. Мисля, че сцената, изобщо театърът е мястото,
където хората са готови да приемат интерпретация, тълкувания.

Сцената е нещо, което в хубавия смисъл е "извадено от реалността", но в

същото време е дълбоко в реалността. Тоест тя е една абстракция. И
когато кажеш нещо на сцената, то винаги има голяма сила, защото е
отделено От живота и в същото време е За живота.

473
Баналният израз е, че сцената е лупа. И наистина е така. В живота хората
трудно възприемат, когато нещо им се казва - независимо дали са на
опашка, в автобуса или на ресторант. Там те гледат на думите по един
начин. Но когато думите са произнесени от сцената, от този фундамент, от
този пиедестал, и то произнесени с дълбока мотивация и с убеждение и
вяра, тогава те придобиват голяма сила и хората ги възприемат по друг
начин.

Ти внимателен ли си с думите?
Научих се да бъда много внимателен, тъй като по принцип човек, който
борави с думи, по инерция забравя да внимава. Дори често се опива,
излиза извън нужното. Много лесно може да се изпадне в прекалени
словоизлияния, особено в компания, в която хората споделят едни и същи
виждания. В такъв момент аз намразвам ситуацията. Когато прекалено
много се изприказва и нещата станат "одумани". И с годините се научих и
усещам сам за себе си някакъв напредък. Научих се колко да говоря, как
да говоря и се радвам, че го осъзнавам.

А на сцената трябва да си още по-внимателен.

От сцената е най-важно. Там нямаш право буквално на едно излишно
изречение. Моноспектаклите стартираха с по-обемен текст, много от него
падна и почти толкова се добави и аз всеки път си казвам колко интересно
нещо е времето и, разбира се, опитът, играта. Колко е важно да го има
това, защото с времето и с рутината, в хубавия смисъл на думата, ти
виждаш кое е излишно и трябва да се разделиш с него, като същевременно
откриваш новите неща и ги вкарваш в текста. И ако може да намеря
метафора, то е като да строиш една голяма къща и постоянно да слагаш и
да махаш някакви неща. И тя става все по-хубава, по уютна.

Щом правиш промени по представленията, значи все още ти

пука за тях. Не ги правиш, за да си известен или само за да
печелиш пари?
Не го правя, за да съм известен, нито, за да съм богат.

Правя го, защото това е моят начин да бъда чут и разбран. Същевременно,
това е моят начин да съм с много хора наведнъж, което е много силно
усещане. Когато разсмееш или разплачеш много хора наведнъж, връзката
между вас става много сериозна. Доста интимна. Срещал съм хора, които
ми казват, че ме обичат.

474
Много често след спектакъл при мен идват момчета и момичета и казват
"Мога ли да ви прегърна?". Това е страхотно усещане. В живота няма как
това да се случи.

Ако един ден станеш преподавател, на какво ще учиш

студентите си?
Преди време бях за кратко преподавател в Нов български университет, но
бързо се отказах, тъй като видях, че нещата не се получават. Но тогава си
направих един голям извод. И той е какво трябва да се казва на младите
хора. Най-много ще изисквам, ако трябва да преподавам, в което дълбоко
се съмнявам, да се четат много книги, да се гледат хубави филми, да се
слуша качествена музика. И най-важното - анализ, анализ, анализ. В
нашата професия най-важна е психологията. Трябва да познаваш
ситуацията, човека срещу теб. На петата минута, само по дрехите, да
разбираш какъв е той, кой е той. Това до голяма степен е и дарба - така
наречената наблюдателност. Самият Станиславски говори за това, не
казвам нищо ново. Но без четене, музика, филми, театър, изкуство въобще,
няма как да бъдеш творец, актьор.

475
Не е ли достатъчно просто да имаш талант?
Не е достатъчно. Талантът сам по себе си, дарбата, е едно задължение,
което е условие да се развиваш. Ако не четеш, талантът ти ще остане
плосък, той ще стане като недоразвито дете, като зародиш.

Тоест ще се вижда, че имаш нещо, но както казват старите актьори, ще

играеш само характерни роли - глупака, наивника, бияча, любовника. А
това не е пътят в изкуството. В този смисъл това, което дава литературата,
боравенето със словото е задължително. Защото литературата развива
въображението, въображението развива изказа, изказът развива мисленето.
Всичко това те прави бърз, рефлективен, остроумен, наблюдателен, точен.
Един актьор трябва да притежава такива качества.

Приятно ли е да имаш и такава публика срещу теб -

интелигентна и взискателна? Или е по-трудно?
Много е приятно, когато усетиш, че публиката е взискателна и в един
момент реагира много точно. Тази публика не е щедра на реакция. И
тогава пред теб застава един много висок, трудно изкачим, но приятно
труден връх, който искаш да покориш.

Това е като игра между двама гросмайстори. И двамата са добри и играта е

интересна. Иначе е лесно. Можеш бързо да ги разсмееш. Въпросът е в тази
волтова дъга. Между залата долу и хората на сцената.

И тази дъга много често я няма в нашия театър. Има я в много

представления, но в повечето липсва. Тоест актьорите си играят,
публиката си гледа джиесемите и накрая: "Ами тъпо е представлението, за
какво дойдохме, тия пари можехме да ги дадем за друго…". Актьорите от
своя страна: "Тая публика е тъпа, не разбира нищо…". И става едно
мазало. Но аз и друг път съм казвал - публиката винаги е права. Когато
кажеш на някакви хора : "Дайте 15-20 лв. и аз ще ви забавлявам", трябва
да го направиш добре; ако не го направиш, публиката не ти е виновна.

Къде куца театралната ни система?

Аз не мисля, че нещо куца. Мисля, че всичко е точно. Всичко е наред.
Единственото нещо, с което не съм съгласен, е, когато някой казва за друг,
че нещо "не е това". Демек някои, които правят така наречения
авангарден, глупав за мен, независим театър, такива независими формации
от нереализирани артисти, объркани още от малки, (защото те са млади

476
хора, а вече са видоизменени), та те казват за други, че това е грешно или
не е правилно. Това е много жалко, защото в изкуството няма такова нещо.

В изкуството всеки прави това, което може, и това, което иска.

Единственият, който може да казва, това е публиката.

Не и критикът, не и той. В тоя ред на мисли - всички тези, които взимат

пари от държавата, за да направят своите елитарни представления и после
говорят, че публиката не ги разбира или че не държат да имат публика,
просто плюят върху собствената си физиономия. Защото поставят
постановките си с парите на хората, които после плюят. И с киното е
същото. И с каквото и друго да дам за пример. Ако взимаш пари от
държавата, бъди така добър да направиш нещо, което хората,
данъкоплатците, по някакъв начин да разберат, да усетят, да му се
зарадват, защото ти го правиш с техните пари. Ако си такъв гъзар и си
много елитарен, ако си толкова извън конюнктурата, продай апартамента
на баща си, твоя апартамент, земите на дядо си, плати си и си направи сам
театър. И тогава можеш да кажеш "Ето, аз съм независим." Иначе не си
независим.

Има примери на световни елитарни, както ги наричаш, или

алтернативни форми на изкуство, които са много добре
оценени от публиката.
Специално за елитарни и алтернативни неща в изкуството не мога много
да говоря, тъй като съм гледал твърде малко. Защото не искам да гледам,
не ми е интересно.

Но ако се огледаме в попмузиката, в киното, в театъра, в операта, в

изкуството като цяло, в световен мащаб, ще видим, че най-хубавите неща
са и най-гледаните неща. И никой не може да ми каже копче срещу това.

Да каже, че Райна Кабаиванска е комерсиална или че Андреа Бочели е

комерсиален… Мога много да изброявам - Боби Макферин, Юри Башмет,
Найджъл Кенеди - комерсиални ли са? Те са талантливи, добри музиканти,
певци, гениални, затова хората ги харесват. Имената са стотици. Не
можеш да говориш за талантите, че са комерсиални. Напротив, трябва да
кажеш "Слава Богу, че съществуват и толкова хора ги гледат и им се
радват!"

Аз пък гледах раздаването на театралните награди "Икар" и

ми направи впечатление, че по-малки представления (по-
некомерсиални) взеха награди. Защо се случва това, нали

477
това не са награди за алтернативно изкуство?
Там си има жури, комисия, които гледат и решават. И въпреки че са
няколко човека, оценката пак е субективна. И е много нелепо всичко.
Опитват се да наложат определени спектакли, режисьори, да говорят за
тях като за "новатори", за "двигатели на съвременното театрално
изкуство". Тъжното знаеш ли кое е? Най-тъжното е, че те умишлено
омаловажават, игнорират, пренебрегват публиката. Просто се правят, че
публиката я няма. А това е много страшно. Страшно е да се говори за
театъра като за абстрактно явление, което не е свързано с живота, с
публиката, с реакциите й. Това пренебрежително отношение дойде с
демокрацията. Дойде заедно с новоизлюпени критици, критички,
общности от авангардни, псевдосъвременни режисьори и писатели, които
се обединиха в някакво клубче със запарена атмосфера и се настроиха
срещу всичко, което е посещавано и харесвано от масовия зрител. Аз не
казвам, че няма и слаби спектакли. Но нека хората решат кое е слабо и кое
не. Кое харесват и кое не. Ако нещо за един е хубаво, за друг може да не е.
Затова тази склонност на българската театрална общност да слага етикети,
да класифицира, да определя не ми харесва и аз не мога да се съглася с
това. Проблемът е, че все още има хора, които се изживяват като коректив,
казват какво е театър и какво не е театър. Как някой ще казва кое е театър
и кое не е?! За себе си можеш да го знаеш и да се стремиш към това, но да
определяш какво да има и какво да няма не е нормално.

И друго ми направи впечатление на тези награди. Вие,

хората от театралната гилдия, сякаш сами не си ги
уважавате. В залата, в публиката, която беше от хора,
свързани с театъра, нямаше никакъв празник. Не говоря
дори за бални рокли или прически, а за респект, за желание
да изглеждаш добре на собствения си празник.

Да, много от тях дъвчеха дъвка и гледаха отегчено. Човек, стига да иска,
може да изглежда празнично, не е въпрос на пари. Не говорим за
манекенска красота, а за излъчване и респект към собствения труд. Аз не
ги гледам вече тези награди. Първо, защото нямам време и второ, защото
ако погледам малко, за да съм в час какво се случва, и на мен ми става
неудобно. И по някакъв начин се радвам, че не съм там.

Но и ти си получавал тези награди.

478
Аз съм взимал и "Икар" и "Аскеер", но наградите не ме вълнуват. Вълнува
ме това себеуважение, за което говориш. Явно трябва да се поживее още,
да минат години, нещата да се променят.

Как се държиш като режисьор, как работиш, когато трябва

да поставяш с други хора?
Приемливо нервен съм. Нямам желание да се доказвам пред актьорите,
като че съм режисьор. Обичам още "на маса" по-детайлно поговорим
върху нещата и в процеса на репетиции ми е приятно да се пускаме "по
пързалката", да не мислим много. Защото ако човек се притеснява, когато
прави нещо, не се получава добре. Особено актьорът - за него е важно да
може да се пусне. И после, когато нещата са в последната фаза, ги стягам,
организирам ги.

През ноември ще правиш голям спектакъл в зала "Арена

Армеец". Какъв ще бъде той?
Ще бъде с песни и танци и мои истории на сватбарска тематика. За
сватбите по Балканите - България, Гърция, Македония, Сърбия, Турция,
Румъния, Албания. Поканил съм много силни музиканти и около 20
танцьори. Спектакълът ще бъде пак своеобразна лекция, но по-музикално-
танцова. Разбира се, и характерът на моноспектакъла ще се запази. Трудно
ми е да кажа финално какво "животно" ще бъде това, но ми се иска да бъде
"one man мюзикъл". Един човек, който разказва, после пее,танцува, после
пак разказва.

479
Защо избра точно сватбите?
Избрах сватбата като един пределен момент в живота на човек, в добрия
смисъл на думата. Моментът, в който кажеш пред една жена едни
определени слова или кажеш "да" и тя казва "да", за мен е много сериозен.
Много от хората се майтапят с това и, общо взето, минава в кръга на
шегата. Но нека да се върнем назад във времето, което аз правя в този
спектакъл, когато в този акт на вземане ти поемаш в ръцете си още един
живот. И после, когато се появи детето, и второ, и трето...

Това е моментът, в който мъжът поема отговорност, както и жената. И

тази отговорност е свързана с много тъжни и трудни моменти, както и с
много радост и щастливи мигове.

Тоест вече не си същият.

За теб така ли беше? Това ли беше "преломния момент"?

Да. Докато не минеш през това, няма как да го усетиш.

И като се роди детето, става ясно за какво става дума. Занимава ме точно
този момент. Тази промяна в агрегатното състояние на живота. Ако е било

480
вода и пара, изведнъж минава в друго агрегатно състояние,
изкристализират работите, придобиват различни форми.

Откриваш неща у себе си, които не си знаел, и за човека до себе си - също.

Най-точната дума е предел. Минаваш в друг етап на живота си.

Като каза "сватбите на Балканите", се сещам веднага за

сватбата в "Черна котка, бял котарак".
Балканите са много колоритно място. Тук се случват големи идиотщини в
добрия смисъл, има много крайности. Но ги избрах основно заради
богатството, които тези земи дават като фолклор, като внушение,
темперамент. Аз тук съм израснал и тук живея, на мен са ми интересни.
Трудно бих направил нещо за Южноафриканската република, да кажем. А
тук ми е интересно откъде идват музиката, всички ритуали, хората,
репликите, провикванията, крадене на булки, петли, разбиване на врати,
девствена ли е булката, не е ли блага ракията, гърменето с пушки, три дни
пиене, не могат да се освестят още един месец след това… Кръвта тук
много кипи.

Да, а родителите дават всичките си спестявания, за да стане

"хубава сватба".
Виждали сме в американски филми как само булка и младоженец
забърсват непознат от някой бар да им е свидетел и набързо се женят в
някоя църква. При нас това е грандиозен ритуал. Ти се прощаваш с един
живот, за да започнеш друг. Всички плачат, неясно защо, бушуват много
чувства.

Няколко пъти поставяш в НДК, а сега се подготвяш за зала

"Арена Армеец". Очевидно нямаш страх от "големи
пространства"?
Нямам страх. Първоначално мислех да е в НДК, която е много хубава зала.
Но там няма да мога да се разпищоля, да направя голям размах. А и най-
вече - иска ми се много повече хора накуп да се съберат по един такъв
повод. В "Арена Армеец" ще има наистина предложение на мъж към жена.
Отсега има заявка. Там и чисто финансово нещата стоят по-различно,
защото каня много известни музиканти и генерирам голяма звукарска
апаратура, екрани, танцьори и на сцената ще се съберат много хора, които
дори за НДК ще бъдат повече. Иска ми се да е пред повече хора, да стане
по-голям джумбуш.

481
Каза, че сватбата е пределен момент в живота на човек, а кой
е бил за теб най-важният момент в живота ти досега?
Не е свързано с битово-социален акт, по-скоро с душевен. Това според мен
е моментът, в който човек открие за себе си кое му е същественото, защото
това определя по-нататък целия му живот.

Ако не си намерил навреме кое е значимото и същественото за теб като

личност, вървиш в мъгла в планината и не се знае как ще завърши това. Ти
си без посока. Когато разбереш какво ти е важно, какво те вълнува, на
какво си се посветил като човек, това е най-важният момент.

И той идва доста късно. След 35 години. Моментът, в който откриеш

твоята лична мисия.

Хубаво е дотогава да си вървял във вярната посока.

Да, хубаво е да можеш да четеш, да не паркираш с 8-те гуми върху главата
на някого, ако може поне да си възпитан и канализиран в някоя посока. И
не говоря за професия, а за нещо по-дълбоко.То идва като дар отгоре.
Един ден се събуждаш и… Гледал съм подобни филми и съм чел за човек,
който работи в банка, да речем, и един ден се събужда и започва да рисува.
И рисува страхотно. И се посвещава на това. Някои приемат каузи, борят
се за деца, за болни, неоправдани. Това е наистина страхотен момент.

Вярваш ли в Господ, в съществуването на висша сила?

Да, вярвам. Има доказателства, че сме изградени от чудеса, които нищо не
може да обясни. Нито наука, нито каквато и да е логика. Вследствие на
това аз няма как да не призная, че има висш разум. Чудесата са стотици,
хиляди. Това, че много от хората не желаят да ги признаят като такива, не
значи, че ги няма.

Не е ли чудо четири опънати жици на едно дървено нещо да изтръгват от

душата на публиката плач, възторг. Не е ли чудо как един концерт, едно
невероятно музикално произведение да те докосне така, че после да си
развълнуван с дни… Самият факт, че материята, моделирана по някакъв
начин и докосната от човека, събужда у него такива емоции, по-голяма
вълшебна пръчка от това няма.

И не само в изкуството е така. И в науката. Много са примерите. Самият

интернет. Това не е технологично чудо. Това е изцяло духовно. За да стане
технологично, трябва да е поискано на духовно ниво. Никой не се събужда

482
и казва "Ще направя интернет". Всичко минава през една вътрешна
комуникация, докато стигне навън е се материализира.

Ти за какво духовно чудо би се помолил?

Много харесвам думата "смирение" и съм намерил утеха в тази дума. И в
тая посока чудото, което аз бих искал по-често да се случва, е хората да са
смирени. Не покорни, смазани, потиснати, а смирени. Смиреният човек е
човек, който осъзнава това, че има и по-важни неща от него самия. Че има
и неща, за които си струва да се жертва. Че има неща, за които си струва
да се говори, да отстоява, да се лишава. Смирението е свързано с голяма
любов към другите и стремеж да разбираш. Да не се опитваш да се
налагаш. Това е чудото, което си мисля че трябва по-често да се случва.
Ето аз например, като се движа из града и правя дребни жестове на
толерантност, примерно пускам някой да мине или паркира, които дори са
възпитание, и виждам как хората се променят, усмихват се. И за малко
настъпва един много приятен момент, на щастие, че сме хора. И това са
такива дреболии. Обаче ако денят ти минава в тях, ти ще бъдеш щастлив и
ще родиш красиви неща.

Линкове за билети към представленията (2015):

Билети за "Възгледите на един професор за всеобщата просвета" на 24 април в

Лондон може да намерите тук : https://bglive.yapsody.com/event/index/7504/kamen-
donev-in-london

Билети за "Песни, танци и истории из Балканските земи. ЗА СВАТБИТЕ" може

да намерите тук : http://www.eventim.bg/bg/bileti/kamen-doneb-i-boban-marko-markovic-
sofia-sports-hall-arena-armeec-390933/event.html#details-section

483
484
 НАМИРАМ УТЕХА В СМИРЕНИЕТО (Интервю от
юли 2015 „Биограф“)

 Не съм крепостен актьор

 Двадесет пъти пълна зала 1 на НДК, надявам се да
напълня и „Арена Армеец“
 Цената на успеха е заключена в думата „труд”
 Жени не са ме предавали
 Никога не съм държал някои да ми каже „обичам
те“, а да ми го покаже
 Оптимизмът ми се храни от пълните салони
 Политиците са хора без позиция, не заслужават
уважение • Публиката е тигър - или ще те погали,
или ще те изяде
 Често мисля за старостта

Защо в спектаклите си стъпваш толкова силно върху

народната музика? Това ли е в кръвта ти?

Да, народната музика е нещото, което най-силно ме кара да се

вълнувам. Може би идва от факта, че съм израснал с нея, и затова
разчитам много на музиката като изкуство. А народната музика е
необяснима любов, която не мога да разтълкувам. Явно е
заложена в генетичен код.

Казваш, че виждаш музиката. Разтълкувай ми, моля те, това

възприятие.

За мен най-важното усещане е, когато започне една песен или

една мелодия и ме просълзи или ме накара да се изправя на
крака. След това идват образите и картините, които емоциите
предизвикват, асоциациите, които идват в ума. Това е вторият

485
момент, А третият е чувството, че когато мелодията свърши,
изпитваш усещането, че самата музика те е разконспирирала,
самата песен е успяла да отключи всички врати в теб и да се
настани там завинаги. Станала ти е като съквартирант, като
майка, като любима, като приятел - влиза в теб по всички начини.

Благодарен ли си на баща си за това, че те е качил на сцената

още като дете?

„Благодарен” е много слаба дума. Признателен съм.

486
Ако не беше те включил в танцовия ансамбъл „Найден
Киров”, какво щеше да стане от теб?

Един Господ знае. Това беше много особен момент в живота ми.
Баща ми изчакваше да порасна, тъй като започнах да танцувам
още в 5-6. клас. Ходех три пъти седмично на репетиции.
Доставяше ми голямо удоволствие, макар че баща ми
проявяваше доста взискателност към мен, не се ползвах с
никакви „привилегии” като негов син. Бях наравно с големите.
Това ме мотивира. Истината беше, че много исках да танцувам, а
баща ми не ми разрешаваше заради това, че не бях на
необходимата възраст, която се изискваше.

487
Как все пак „проби” баща си?

Помня една вечер, много плаках вкъщи, защото той не ме взе със
себе си на репетиция. Майка ми му се обади и му каза: „Камен
седи тук и плаче, вземи го!” И той каза: „Хайде, идвай!” И аз на
бегом към залата... Така започна всичко. Вълнението, което
тогава изпитах в залата за репетиции, беше много по-голямо,
отколкото качването на сцената. Защото влизаш, отваряш вратата
и прекрачваш в един салон, пълен с около 40-50 човека танцьори,

488
певици, оркестранти. Усещаш топлия въздух, усещаш една
специфична миризма, която я има в спортните зали, в танцовите
салони, на хора, които се движат. Усещаш едно вълнение, една
емоция... И изведнъж всички погледи се обръщат към теб и
питат: „Кой си ти?” Спомням си, че като влязох и докато вървях
до последната редица най в дъното на залата, някой даже ме
ритна отзад.

За „добре дошъл”!

Да, това е чувство за хумор и с добро. В танцовите ансамбли има

нещо от казармата - дисциплината, взаимоотношенията,
йерархията „малки-големи”, всичко се спазва. И тогава това беше
много вълнуващо. Няма да го забравя никога. Така стана моето
„кръщене” в народните танци.

Говориш колко вълнуващи са били тели първи няколко

минути в залата за репетиции. А помниш ли мига, в който се
изправи за първи път в зала 1 на НДК и публиката очакваше
с вълнение да види какво ще направиш? В зала 1 на НДК ли?

Да, връщам те преди 15 години, когато никой не очакваше

моноспектакъл в тази огромна зала. Един срещу 4000! Това беше
суперпредизвикателство, ти излезе сам срещу всички. Истината
е, че излязох най-вече срещу себе си. Исках да видя мога ли със
същата сила на голяма сцена, каквото е НДК, да пресъздам това,
което правя и на малка цена. Тогава моят голям приятел
режисьорът Стоян Радев ми каза: „Може би трябва да играеш
така, все едно играеш за един човек в такава голяма зала”.

489
А когато играеш, гледаш ли в очите само един човек?

Усещам цялата зала, всяка мимика, всяко действие на зрителя.

Но в актьорската професия има един принцип - не се гледа
конкретно човек от публиката, това е като Божи закон Не че не
мога да го правя. Понякога съм го правил - заиграя се с някого от
залата или някой се обади от първия, втория ред, но това не е
редно. Защото зрителят е притеснителен и когато го погледнеш в
очите, изведнъж нарушаваш правило, разчупваш договор - вадиш
го от неговата приятна анонимност и той се чувства неудобно.

А на него му е хубаво да е някъде скрит том долу В тъмнината на

залата и да се наслаждава на онова, което се случва на осветеното
място. И това е не само негово право, ами негово особено
очарователно състояние като зрител. Той се чувства много добре
в тази роля, нещо като вид воайорство, един особен поглед към
случващото се на сцената.

Кога усещаш, че публиката с твоя?

Когато хората мълчат и когато не се движат, когато не си говорят

един на друг. Най-силно се усета публиката в паузата. Ако
направиш пауза, независимо дали е голяма или малка, и нито не

490
се случва в тази пауза, има само въздух и тишина, тогава
чувстваш дачи спектакълът става... Когато за първи път застанах
срещу публиката в зала 1 на НДК, най-странно беше усещането,
че играя срещу една огромна пещера, тъмна. Публиката не се
Вижда, осветлението на сцената е силно, хората остават някъде
далеч в тъмното и реакциите им идват е няколко секунди
закъснение. Първия път това много ме изненада, не го бях
предвидил и започнах да ги изчаквам - идват реакции отдолу, от
партера, посее от първи балкон, а има и втори балкон. И аз си
казах, че трябва да изчаквам реакциите, иначе се застъпваме един
друг със зрителите и излиза все едно че проявявам неуважение
към хората, а не е така. От друга страна, гледам да поддържам
темпо, тъй като разказът е динамичен, пък и все пак не мога да се
разпростирам безкрайно във времето. Това съм запомнил от
първото ми представление в НДК. След това вече връзката
между мен и публиката стана по-изградена, по-здрава, не се
притеснявах толкова какво ще се случи.

Как попадна в класа на Крикор Азарян?

Когато кандидатствах във ВИТИЗ, на първо място записах

кинорежисура, з на второ - актьорско майсторство. И бях приет
режисура. Но не видях името си 8 списъка и така пропуснах на
следващия ден да се явя. И останах в актьорско майсторство. Но
явно съдбата така е решила. Запознах се после е Азарян, взех две
години за една и така завърших неговия клас.

Каза, че в НДК е било като пещера.

Ами „Арена Армеец”, в която искаш да влезеш през октомври?

Как ще се чувстваш - сигурно това ще е като Космоса? За „Арена
Армеец” нямам притеснения.

Сериозно, нямаш притеснения?

Не, нямам притеснения, защото, първо, там ще има много големи

екрани, на които зрителите ще виждат идеално. Връзката между
мен и публиката ще бъде на по-друг принцип - музикалната
картина на представлението ще бъде много по-наситена, ще има

491
много известни музиканти. Ще има и текст, но той няма да е
толкова много, колкото в двата моноспектакъла За „Арена
Армеец" изцяло разчитам на тоталното звуково внушение.

Представлението е озаглавено „Песни, танци и истории из

балканските земи за сватбите“ и ще бъде съвместно със
сърбите Бобан и Марко Маркович и техния оркестър.

Спектакълът включва 15 отбрани български музиканти, 12 от

оркестъра на Бобан Маркович, 20 танцьори, 6 певици, а моята
роля е да разказвам и да коментирам сватбените традиции на
Балканите. Постановката ще е нещо средно между музика, танци
и мои истории - всичко това в една голяма гозба.

Защо избра сватбата?

Защото сватбата е преломен момент в живота на човека, това

определя пътя му по-нататък. Поемаш в ръцете си още един
живот. Поемаш отговорност - и мъжа, и жената. И тази
отговорност е свързана е изпитания и в трудни, и в щастливи
моменти. После идват децата. Сватбата тотално те променя -
откриваш нещо у себе си, които не си знаел, и за човека до теб -
също. Просто минаваш в друг етап от живота си. И това ми е
интересно да го изследвам и да го покажа. А пък балканските
сватби са такова преживяване, все едно идва краят на света

Сръбската нишка в това отношение е много колоритна.

Да, Балканите са земя на крайности. Интересни са ми всички

ритуали, богатството на фолклора, темперамента, подвикванията,
репликите, краденето на булки, носенето на петли, разбиването
на врати. Къде другаде има проверка дали булката е девствена,
дали ракията е блага? Къде три дни се пие и гърми е пушки до
степен, че цял месец след това не могат да се освестят? Кръвта на
балканците много кипи.

Залата в „Арена Армеец“ ще ти даде възможност да се

развихриш в това отношение.

492
Да, ще могат да се съберат много хора накуп по един такъв повод
като сватбата.

Какво са за тебе аплаузите, когато изригне залата? Вид

нирвана ли е?

Няколко силни варианта на аплаузи съм преживявал. Единият е

на повърхностно ниво - аплаузите като мечтана почивка. Защото
когато наложа високо темпо на спектакъла, идва момент, в който
имам нужда буквално от няколко секунди да си поема въздух. В
по-дълбок смисъл аплаузите са една необходима за актьора
награда, мъничка награда, която обаче събира в себе си целия
смисъл на това, което той прави Още по-издълбоко, ако трябва да
говоря, аплаузът е вид любов. Той ти засвидетелства не само
това, че на зрителя му е интересно и те харесва, а и че ти дава
подкрепа. Мощният аплауз е голяма любов. И идва на място,
означава, че си достигнал същината, достигнал си гръбнака на
нещо, което искаш да кажеш на хората, и между теб и тях е
стаили някаква спойка, дълбока връзка. Друго измерение на
аплауза е съпричастност. Да речем, когато кажеш нещо, което не
е смешно или остроумно, но е много вярно, просто си го казал
така, както трябва да бъде, и следва аплауз - това е израз на
някакъв чисто човешки момент - че са те разбрали, че те
подкрепят. И, разбира се, най-силни са финалните аплаузи, които
осмислят и ти дават онова удовлетворение, от което имаш нужда
и заради което си се качил на сцената.

А как се чувстваш след представление? Мариус Куркински

ми е разказвал как след бляскави аплаузи се чувства ужасно
самотен, как вкъщи демоните му го връхлитат, той иска да
стои на сцената и да не мърда оттам. При теб как е?

При мен с точно обратното. Аз се чувствам много силен, толкова

силен, че мога да изиграя още веднъж представлението.
Споделял съм го с приятели не за да се правя на оригинален или
да парадирам с нещо, а защото това с самата истина. След силни
аплаузи съм зареден с огромна енергия, с физическа енергия,
чувствам се... „Щастлив" може би не е точната дума, но съм

493
радостен. Радостен, че не съм предал онова, за което по някакъв
начин се боря с моето изкуство. Радостен от това, че не съм
разочаровал публиката. В моя актьорски път съм преживявал и
спектакли, при които съм получавал недотам добро разбиране от
страна на публиката, за което тя не е виновна, и съм преживявал
дълбоко това отношение Много е болезнено да слезеш от сцената
и да видиш, че хората не са съпреживявали с теб, не са доволни
от това, което си им предложих Болезнено е за актьора, когато
публиката е разочарована. Ужасно е да го видиш!

Как актьорът преживява този миг? Как се изправя, за да

застане пак пред публиката?

Такива драматични провали не съм имал. Но понеже харесвам

азиатските култури и тяхната философия, съм приел провала
като част от пътя напред. И ако ми се случи, няма да имам
проблем да го преживея.

Това е някакъв вид смирение?

Да, човек трябва да е смирен с онова, което му се случва, да го

приема. Може да ти звучи банално, но го приемам дори като
нещо полезно. Ако има провал, значи е трябвало да има провал.
Ако има грешка, приемаш грешката и продължаваш нататък. Не
страдам от това. Много харесвам думата „смирение“ и съм
намерил утеха в нея. Смиреният човек с онзи, който осъзнава, че

494
има и по-важни неща от самия него. Че има и неща, за които си
струва да се жертва. Смирението е свързано с голяма любов към
другите и стремеж да ги разбираш. Да не се опитваш да се
налагаш. Искам да ти отговоря и за онова усещане след
спектакъла, което ти е споделил Мариус, за чувствата след това.
Мен не ме измъчват демони. Онова, за което мисля след края на
спектакъла, е как да изляза някъде с приятели и ще седнем да си
приказваме. Винаги го правим, когато можем, и няма нищо по-
хубаво от момента, когато хората идват в някакъв ресторант и ти
казват: „Гледахме те тая вечер” и започват да говорят с теб.
Никога не се затварям, не преживявам нещата като Мариус, аз
просто искам да продължа да усещам отношението на хората към
мен.

С Мариус сте приятели.

Той е различен човек.

Вие и по различен начин сте фокусирани в публиката, макар

че и двамата я обсебвате с това, което излъчвате. Имаш ли
нужда в такъв момент от оценката на жена? Джоко Росич ми
е казвал: „Всичко, което прави един мъж, го прави и една
жена, заради нейното одобрение". Така ли с при тебе

Ами, не знам, чак така като Джоко... Не

Имаш ли нужда в такъв момент да се огледаш в очите на

жена, която да те харесва и тя да те вдига на пиедестал?

Не. нямам. Моята съпруга е много по-млада от мен. Тя е и много

земно момиче Не е от актьорската професия и е много пряма. За
мен е достатъчно само да ме погледне или просто да се разходим
малко, за да усетя как е минало, или къде има проблема. Нямаме
връзка на такава платформа, за каквато говори Джоко.

Пред нея ли играеш първо спектаклите си?

Не.

Тя с какво се занимава?

495
Наскоро завърши икономика, тя е много малка.

Колко с годишна?

На 25.

Значи имаше 20 години разлика.

19.

Браво на теб! Какво те с съветвал баща ти? Каква жена да си

намериш?

Не сме говорили много за това, избягвахме тези теми. Баща ми

много искаше да види какво ще стане с мен като човек, а не
толкова дали ще се оженя. И беше много щастлив, че видя. че
съм стъпил на пътя си.

С жена до себе си?

Не, говоря за професията. Иначе, разбира се. беше и щастлив, че

имам такова момиче до себе си. Но най-главното в живота му
беше да си намеря професионалния път.

Разликата в годините ви не създава ли понякога

дисхармония?

Не, чак дисхармония не. Понякога имаме нормални

разминавания, но те са даже някакво очарование в отношенията
ни. Защото съм преживял много повече неща в живота, а на нея
тепърва ѝ предстои да ги преживее. Понякога се усещам как
тръгвам да ѝ обяснявам нещо, за което би било по-добре тя да го
преживее сама, отколкото аз, някакъв чичка, да ѝ давам съвети...

Познавайки те, смятам, че си много улегнал за възрастта си и

вероятно точно тук може да се получава никакво
разминаване.

496
Честно казано, нямаме проблеми с това. Предпочитам каквото
мога да ѝ помагам, когато тя пожелае, да не и натрапвам моето
мнение, въпреки че понякога греша.

Кой готви вкъщи?

Тя, аз нямам време. Ние много често се храним навън.

Дъщеря ти на колко години стана?

Знаеш ли, не само това е важно. Бих написал книга за нашата

професия, която би била много полезна. Има няколко големи
заблуди за актьорската професия и най-голямата е, че тя е много
лесна. Постоянно срещам хора, които едва ли не смятат, че това е
тяхното призвание. Първата заблуда е, че те изобщо нямат
представа за какво изпитание става дума, за какво посвещаване
на тази професия, за какъв къртовски труд и за какво
самоизграждане говорим. Втората голяма заблуда е децата да се

497
даваш от съвсем малки в учебни школи. Това и мен е едно
безсмислено опорочаване, тъй като актьорската професия, както
казва Брук, когато го питали кой е инструментът на актьора, той
отговорил: „Това е неговият живот". Един актьор започва да
става актьор на възраст, когато вече е преминал през определени
периоди от живота, осъзнал е някои неща, започнал с да мисли
по-активно, да чете, да се самообразова, да се
самоусъвършенства, да има гражданска позиция. А да вкарваш
едно дете в някакви актьорски щампи, това е голяма грешка и е
абсолютно безсмислено. Човек трябва да стане актьор след 30
години. Да, трябва да почне да се учи някъде от 20, до 30-35 и
след 35-40 може да се говори, че е актьор. Това е моето виждане.

Ти направо обезверяваш тези млади, които искат на 25

години славата да кацне на рамото им.

Това е третият проблем, за който трябва да се говори - порочното

смесване на външната част на тази професия: суетата,
популярността, славата, за пари в България не може да се говори,
с истинското призвание. Младите хора, изкушени и привлечени,
омаяни и напомпани от онова, което гледат по телевизията,
изтърват същественото в професията - къртовския труд.
Приемам, че това е нещо нормално за младите, макар че си
спомням как беше в нашия клас при проф. Азарян. Нямаше
такива заблуди, работеше се сериозно.

Коко Азарян ви сваляше на земята, не ви позволяваше да

хвърчите.

Да. Така е. А сега не искам да обобщавам, сигурно има и млади

хора, които са наясно и знаят, че резултатът не идва бързо, но
има и такива, които се лъжат. Борбата в България е много
сериозна и иска много време и отдаване. При младите има един
момент на нетърпение, желание всичко да се случва набързо.
Присъщо на младостта е да искаш веднага да станеш номер едно.
Но това не става бързо. Успехът не идва бързо.

Какъв съвет би дал на младите си колеги?

498
Да бъдат търпеливи и вярващи. Да вярват в себе си, защото няма
по-хубаво нещо от това човек да вярва на интуицията си и да е
сигурен, че това което иска да направи, е негово, собствено, че
ще му донесе удовлетворение. Човек не трябва да чака някой
друг да го одобри, да му даде съвет. В България има едно масово
колебание - да направя ли нещо, да не го ли направя, ама ще
стане ли, няма ли да стане. Направи го! Действай! Опитай!
Троши си главата! Ако чакаш друг да и свърши работата, няма да
стане.

499
Славата блазни ли те?

Никога не ме е блазнила.

Добре, като ходиш по улицата и хора те поздравяваш.

вероятно на пазарите ти пъхат в ръцете домати, краставици,
това ес ти ли носи удовлетворение?

Не, не!

Защо?

Приемам го вее едно, че е някакъв филм, който друг е пуснал. Аз

не се изживявам вътре в този филм, не се виждам. В квартала, в
който живея, до НДК, си ходя нормално по улиците, срещам се е
хората, поздравяваме св, не се крия зад очила, зад шапки. Който
ме познава, ще потвърди.

Чашката спасявала ли те е от депресии?

Чашката? Ами понякога, да. Но, слава Богу, не съм тръгвал в

тази посока.

Кога си изпадал в депресии?

А, не помня! Кога съм имал депресии? При семейни трудности

или когато съм бил на някакъв кръстопът. Но „спасение в
чашката” ми звучи малко неточно. По-скоро в такива моменти
съм търсел компанията на човек, на когото вярвам и с когото бих
могъл да анализирам и да ми помогне. Слава Богу, имам няколко
такива приятели, е които можем да седнем, да изпием една
бутилка уиски и да си говорим за нещата от живота.

Жени предавали ли са те?

Не, не!

Ти си щастливец!

За мен предателството има различно измерение от това, което

хората са свикнали да виждат. Например важно е жената до теб,

500
дори да не казва с думи, а с начина, по който се държи, мъжът да
усеща, че тя е с него. Никога не съм държал някой да ми казва, че
ме обича или че няма да ме предаде. Никога! са излишни неща
Аз съм много сетивен човек, интуитивен, чувствителен, на мен
ми е достатъчно буквално половина от окото на човека, за да
видя кога наистина имам подкрепа и кога той ме е предал. Не ми
трябва много да приказваме или да ми се обяснява.

Това значи ли, че ти си пестелив израза „обичам те“.

Сравнително, да. Да!

А нали знаеш, че жените обичат е ушите си?

Знам. Но засега не съм имал проблеми с това. Не казвам, че не го

казвам. Казвам го. Но ти знаеш много добре колко е важна
мярката в нещата. Когато започнеш много често да повтаряш
едно нещо, то загубва смисъла си и тогава и изниква въпросът:
„А бе, нещо не е наред". Или пък когато въобще не казваш
„обичам те“, това също създава проблем. Търся баланса. Защото
в баланса има и смирение, и компромис, и себеучение. Търсейки
баланса, ти се опитваш да не се натрапваш, да не доминираш над
останалите.

Кога си губил почва под краката?

Когато имам някакви трудности, когато нещо не зависи от мен, а

от други обстоятелства и други хора и аз не владея положението.

Тогава на какво се осланяш?

Пак на интуицията. Понеже съм по-нервен, имам малко сприхав

характер и от десетина години св опитвам да потискам това
чувство. Защото когато работиш е хора, толерантността е много
важна.

Усещам. че като че ли изповядваш някаква източна

философия. Така ли е?

501
Не, не. Аз съм православен християнин и дори смятам, че
човешката същност, човешката природа не е на никого, тя не е
определима, тя не принадлежи към някакво конкретно
философско течение или религия. Но има съвпадения, има
чудеса, които нищо не може да ги обясни. Нито наука, нито
каквато и да е логика. Затова смятам, че има някакъв висш разум,
който ни направлява. Самият факт, че материята, моделирана по
някакъв начин и докосната от човека, събужда у него такива
емоции, по-голяма вълшебна пръчка от това няма.

Искам да сложа ново заглавие на твоята най-известна

постановка. Може ли да я наречем: „Възгледите на един
политик за политиката”? Как би изглеждал един такъв твой
спектакъл?

Бих направил „Възгледите на един учител за политиката”, не на

един политик.

Но аз искам да те вкарам в ролята на политика, който

критикува политиката, а не в ролята на учителя.

Цялата работа е там, че самото словосъчетание „Възгледите

на....” е замислено като лекция. А бидейки политик, тогава не би
трябвало да говорим за възгледите. Но дори да приемем, че, окей,
спектакълът е за възгледите на един политик, тогава идва изцяло
професионален, структурен и драматургичен въпрос - кой е този
политик, който аз играя? Дали играя себе си Камен в ролята на
политик, или играя някакъв събирателен образ на политик? Кой е
той, от коя партия е? За мен тук няма провокация, за съжаление.
Защото политикът като субект, като професия на мен ми е
напълно безинтересен, тъй като това са хора без позиция. В
политиката, ако се вгледаме по-внимателно, ще се види много
ясно, че поради самата партийна система няма как да има хора е
позиция. Видяхме през годините как хора е позиция много бързо
биват отлюспвани, забравени, охулвани. Имаше много такива
случаи и ти ти знаеш по-добре от мен. А за мен е много важна
позицията. Заставайки на сцената, аз искам да заявя нещо пред
публиката, за което се боря, нещо, от което се възмущавам, което

502
искам да променя, да намеря някаква панацея. Така че, ако
погледнем от друга страна - да речем, да изиграя политик, който
има свои позиция за нещо - да, бих могъл да го направя. Но не
мисля, че това ще е интересно. Тъй като аз обичам да оглеждам
нещата от всички страни и се поставям на мястото на публиката,
която ще гледа един политик, когото е виждала цял ден по
телевизията, дори и да го играя добре, на хората няма да им е
интересно, тъй като материята е пошла, тя не е радваща.

Даваш много жестока оценка за политиката и политиците.

Имам една фраза за политиците, която ще включа в третия си

моноспектакъл „Политиците са тези, които презират тези, които
ги избират."

Звучи отчайващо!

Не знам защо става така. И моят учител Азарян ни учеше винаги

да оставаме учудени и наивни към света. Разбира се, опитвам се
да съм такъв, но виждайки спецификата на политиката, никога не
мога да имам някакво положително отношение към нея, дори за
уважение към тези хора не може да се говори. Защото ако трябва
да съм верен на сърцето, очаквам тези хора да обичат, да са
съпричастни, да са състрадателни, да са добронамерени, да са
морални... След толкова години някаква демокрация, за
съжаление, аз не виждам това. Тогава към какво да изпитвам
уважение? Да не говорим за нещо по-силно като преклонение...
Няма имена, няма светли фигури, няма личности днес в
политиката, които да събуждат положителни емоции. За мен
поне няма. Има едни изключително обиграни хора,
безскрупулни, наистина безскрупулни, които нямат никаква
спирка, нямат никакви задръжки, за да прокарат своите интереси
- лични, партийни. Това дори е по-страшно от организираната
престъпност. Ти ме попита за предателството - ето, това се
нарича предателство. Престъпникът поне не претендира, той е
такъв. А този, който е там горе и претендира да управлява, да
обича, да се грижи, да спазва закона, да мисли за просперитета на

503
народ и държава, той не го прави. Значи ако говорим за
предателство, ето това е голямото предателство.

А оптимизмът ти от какво се храни?

Оптимизмът ми... Хм, ами например, какво да ти кажа... Ще

раздразня мнозина с това, което ще ти кажа - оптимизмът ми се
храни от пълните салони.

От какво точно ще се раздразнят хората?

Знам, че много хора не харесват това, че салоните ми са пълни.

От пълните салони!

Да. Защото зала 1 на НДК събира 3700 зрители и вече двайсети

път тази зала е пълна на моите спектакли! Това е оценка. И който
ми каже нещо друго срещу това, бих му препоръчал да се качи на
сцената, да пробва и тогава да говори.

Защото някои казват, че не е важно театърът да има

публика?

Да. Искам тези, които говорят как театърът не би трябвало да се

интересува дали има публика, как това било комерсиално и т.н.,
да ги върна назад във времето, когато артистите са играели и
след това са си делели онова, което са получавали от зрителите.
И нека да прочетат за Шекспир какъв е бил, как е започнал. Нека
да видят, че нищо на този свят не идва ей така. Че духът е строго
зависим от материята и че никой художник не може да рисува
без бои, че никой скулптор не може да работи без бронз. И
Микеланджело, и Рафаело, и Леонардо... Мога още примери да
дам - това са неоспорими доказателства, че ти не можеш да
правиш нещо за духа, ако нямаш материалната сигурност за това.
На сцената трябва да се радваш, да се чувстваш добре и щастлив
Но това минава през одобрението на публиката.

Каква цена плати за успеха си?

504
Годините, в които играех в театър „Българска армия”, аз
използвах да се уча. Но в един момент работата много натежа.
Играех почти всяка вечер до късно - по 22-23 представления в
месеца. Нямах личен живот. Живеех под наем, нямах семейство,
нямаше и как да имам - ставах в 8 часа и си .лягах в 12. Така
беше в продължение на повече от десетина години. По време на
т.нар. реформи в театъра, които така и не станаха, в театралните
среди най-много се говореше за това какъв трябва да бъде един
театър, как да функционира, колко трябва да печели. И ако
печели, това прави ли го по-различен, по-лош. И някак
естествено аз прецених, че повече нямам място нашия държавен
театър, и защото нещата там са абсолютно капсулирани и не
дават поле на развитие. А нали в този кратък човешки живот
мечтаем, искаме да се реализираме пълноценно. Така в мен назря
решението да и сляза от структурата, наречена „държавен
театър”, и да се пробвам сам, в открито море. Без да знам дали то
ще има успех . Три години подготвях първия си моноспектакъл.

Защо моноспектакъл?

Защото ако иска актьорът да покаже себе си най-добре, а и най-

безболезнено във финансов аспект, трябва да излезе сам под
прожектора. Трудно е сам да финансираш спектакъл е десет
човека, да плащаш, да инвестираш и т.н. Този моноспектакъл от
години зрееше у мен.

Това не е ли голям риск - да напуснеш театър с осигурена

заплата, с планирани спектакли и да излезеш сам на
улицата? Кой те подкрепи, кой ти сложи рамото?

Сам реших да го направя. Казах си, че нямам право да предавам

младостта си. Колкото и странно да звучи, често мисля за
старостта. Не защото има нещо, а защото хората около мен
остаряват, променят се и аз виждам всичко това. Освен това
винаги съм бил състрадателен, съпричастен съм към слабите
хора. А възрастните хора по някакъв начин са слаби. Когато
реших да изляза на свободната сцена и да започна своя път, си
казах: „Камене, сега си на трийсет и няколко години и нямаш

505
право да отлагаш! Нямаш право да чакаш и да се надяваш, че
нещо ще се случи, което да ти даде това удовлетворение, което
искаш! Изявата няма да дойде от друго място, никой няма да те
извика нито в киното, нито в театъра. Трябва да поемеш по свой
път и да правиш това, което най-силно усетиш, че искаш да
правиш!”

При кого отиде първо и с кого сподели идеята си?

Не помня, може би даже не съм споделял. Може би с родителите

си съм говорил първо. Баща ми, светла му памет, само вдигаше
рамене и казваше: "Помисли!" Той беше човек, който винаги
обмисляше всичко. Аз бях по-импулсивен.

Майка ми ми е казвала, че ме подкрепя, каквото и да направя, че

ще бъде с мен до края - нещо, което всяка една майка би
направила за детето си. На тях съм споделил. Това беше. Просто
си казах „Ето, животът има такова измерение. Човек до едни
възраст трябва да направи нещо, после друго. И ако не го
направиш, ако нямаш силата да рискуваш, после много
съжаляваш." Много е горчиво, когато си на някаква възраст - да
речем, над 50 години, да почваш отначало. Особено силно това
важи и твореца. И идва моментът, в които си лягаш и си казваш:
„Добре де, защо навремето не го направих това?" Предполагам,
че е тежичко. Аз, слава Богу, поне на тоя етап мисля, че съм
направил каквото ми е било по силите, за да не си задам след
години този въпрос. Ако е рекъл Господ, може би за нещо друго
ще съжалявам, но не за професионалното си развитие. Засега
най-важното е, че за това, което съм избрал да правя, нямам
капка съжаление, дори за секунда! За нито - и за трудностите,
които съм претърпял, и за рисковете не съжалявам Защото
наградата е огромна. И тя идва от хората. Попита ме за цената на
успеха - за мен цената на успеха в една дума е „труд".

А пък от завистта понякога идва и репликата: „Камен Донев

е комерсиален.” Това огорчава ли те?

506
Не. Да ти кажа откровено, аз не съм усещал завист към мен, но
съм чувал, че я има. Когато за първи път трябваше да изиграя
спектакъла за народното творчество, беше в Пловдив през 2007
година, аз не знаех какво съм направил. Първите пет минути на
сцената имах усещането, че съм застанал срещу един тигър или
един лъв, които е вътре в клетката. Не знаех това животно
публиката, казвам го в хубавия смисъл на думата, какво ще
направи е мен. Защото публиката може да те изяде, може да те
погали и да те вдигне на пиедестал. Първите пет минути на една
премиера за актьора са най-голямото изпитание. Може би
космонавтите усещат това огромно вълнение. Няма как да го
опиша. Ти си абсолютно сам срещу всички, направил си нещо,
даваш всичко от себе си и не знаеш дали твоята любов, твоето
отдаване ще бъде прието. Изправен си пред един много сериозен
изпит. След това, когато всичко мина, когато спектакълът тръгна
и публиката започна да влиза, видях, че салоните са пълни, и бях
много щастлив. Какво да отговоря на онези, които казват, че това
е комерсиално - вее едно да се чувстваш виновен, че си направил
нещо хубаво. По тази логика комерсиални са Павароти и
Найджъл Кенеди, а Роджър Уотърс е направо гаден
комерсиалист. Такива са и нашите големи оперни изпълнители.
Въобще всички талантливи хора са гнусни комерсиалисти. Да,
човек се чувства добре, когато е гледан и когато има финансово
отражение на това, което прави. Но то идва впоследствие. Това
никой не ти го дава ей така. Работиш сам на сцената - с фантазия,
с любов, отделяш много време за подготовка, за репетиции... И
най-страшното - рискуваш. Не знаеш, ще се хареса ли. Ами ако
не се хареса? Това мислене в България ми е адски противно.

Опитват се някои да налагат вкусовщина, елитарност...

Не го разбирам това и отказвам да го разбера. Не мразя никого,

слава Богу, но се дразня, защото така се слагат грешни етикети и
се влияе на младите. Абсурдно е да кажеш: ..Не правете
спектакли, които пълнят залите, недейте, това е пошло, това е
народен, масов вкус, правете елитарни, бутикови неща." Да
казваш, че да нямаш публика е хубаво.. Това не го разбирам. И да
претендираш е това, като че ли е някакво качество..

507
А ако не беше успял със свободната сцена? С
моноспектакъла?

Щях да го приема лично и като голямо поражение. Когато реших

да напусна сигурното място в театъра, го направих е пълното
съзнание, че трябва да се боря сам. Аз не съм крепостен актьор.
Исках да бъда честен със себе си. Исках да се чувствам истински
пред себе си. Тогава и наградата, и поражението биха били
големи. Мен ме сполетя първото. Хората оценяват това, което
правиш от сърце.

508
Имаш ли талисман?

Нямам.

509
Заставаш ли пред икона?

Заставам. Имам икони вкъщи, често се моля вечер за някакви

неща, които усещам вътре в мен.

Защо избухна конфликтът ви със Сашо Морфов?

Нямам представа, не знам откъде. По-важното е, че двамата

лично изяснихме позициите си, нямаме търкания, възобновяваме
приятелските си отношения и творческата работа.

Остана ли ти огорчение от този вероятно творчески сблъсък,

който доби такава публичност, че мнозина заговориха за
война между двама ви?

Не! Не се сърдя на никого. За Сашо не съм казал никъде една

лоша дума, нямам лошо отношение нито към него, нито към
театъра. Напротив!

Какво ще стане е хитовата постановка „Животът е

прекрасен”, на която режисьор е Александър Морфов, а ши
изпълняваш главната мъжка роля!

От есента „Животът е прекрасен“ отново е в афиша на Народния

театър. Ще продължат да се играят и авторските ми спектакли
„Почивен ден“ и „Работно време” с участието на Антон Радичев.
И трите постановки се продават много добре.

Хуморът в спектаклите ти е завладяваш. на места остър,

стигаш до сарказъм дори. Осмиваш българина, нравите му. С
какво чувство го правиш?

Всичко, което правя, не е със злост. Не мразя българина, радвам

се, че той умее да се смее над себе си. Иронията е начинът да се
погледнем отстрани и да се променяме. Даже са ми казвали хора,
след като са гледали „Възгледите…“: „Промених се! Вече не
пресичам на червено и не храча по улицата!“ Значи съм
постигнал целта си. Значи съм бал чут и разбран. Срещал съм
хора, които са ми казвали, че ме обичат. Много често след
спектакъл при мен идват момчета и момичета и казват: „Мога ли

510
да ви прегърна?” Това е страхотно усещане. В живота няма как
това да се случи.

Наградата, която най-много те радва, освен аплаузите на

публиката?

Номиниран съм бил за „Аскеер“, имам „Икар“, имам две награди

„Максим”, която е само за актьорите от „Българска армия”. Но
най-голяма радост ми донесе наградата „Златно перо”, която се
връчва за принос към българската култура. На една скромна
церемония на камерната сцена в Народния театър ни дадоха по
една грамота и едно перо от чисто злато. Много се развълнувах
тогава, макар че не го показах.

Някога мислил ли си да напуснеш България?

Не. Харесвам българската публика, харесвам българското

чувство за хумор и се чувствам нужен тук!

511
 http://shvargalo.com/ - клипове с негово участие
Безброй клипове ще намерите на страничката по-горе

("Shvargalo" е арт компания, която се занимава с продуциране

и произвеждане на филми, книги, спектакли, музикално-танцови
и сценични произведения.)

Вижте снимки от уебсайта по-долу:

512
513
514
 Камен Донев
ВСИЧКО ДОТУК

Редактор Иван Петров

Художник Атанас Атанасов
Графичен дизайн Чавдар Гюзелев
Коректор Златина Бончева
Предпечатна подготовка “Абагар” АД
Формат 60/90/16
Печатни коли 26.50
Печат “Абагар” АД, Велико Търново
Издателство “Абагар”,

515