Professional Documents
Culture Documents
Копие От Pomagalo GPP Last
Копие От Pomagalo GPP Last
ПОМАГАЛО ПО ГРАЖДАНСКИ
ПРОЦЕС ЗА КАНДИДАТИ ЗА
МЛАДШИ СЪДИИ
1
Съдържание на помагало по ГПП за
кандидати за младши съдии:
2
на срокове. (Калоян Топалов) 207
4. Съдебна спогодба. (Красимир Влахов) 217
5. Изменяне и отменяне на определенията
от постановилия ги съд. (Красимир Влахов) 229
6. Отклонения от нормалното развитие
на исковия процес. 231
Редактор: Тотка Калчева
6.1. Другарство. (Красимир Влахов) 231
6.2. Процесуална субституция.
(Калоян Топалов) 248
6.3. Прехвърляне на спорното
право. Заменяне на страна. (Калоян
Топалов) 250
6.4. Трето лице-помагач. Обратен
иск. (Красимир Влахов) 256
6.5. Обективно съединяване на искове.
(Красимир Влахов) 276
6.6. Инцидентен установителен иск.
(Красимир Влахов) 294
6.7. Главно встъпване (Красимир Влахов) 300
6.8. Насрещен иск. (Красимир Влахов) 304
6.9. Възражение за право на задържане
и възражение за прихващане.
(Красимир Влахов) 315
6.10. Изменение на иска. (Красимир
Влахов) 323
6.11. Спиране на делото. (Калоян
Топалов) 334
6.12. Прекратяване на делото.
(Красимир Влахов) 354
6.13. Оттегляне на иска. (Калоян
Топалов) 356
6.14. Отказ от иска. (Красимир Влахов) 359
4
Част VIII ВЪЗЗИВНО ПРОИЗВОДСТВО.
Редактор: Тотка Калчева
1. Въззивна жалба. Отговор на въззивната
жалбаи насрещна въззивна жалба.Подготовка на
делото за въззивната инстанция. (Албена
Бонева) 750
2. Производство пред въззивната инстанция.
(Албена Бонева) 762
3. Въззивно решение. (Албена Бонева) 777
4. Производство по обжалване на
определенията. (Калоян Топалов) 782
5. Обжалване действията на съдебния
изпълнител. (Владимир Вълков) 792
6. Обжалване на отказ на съдията по
вписванията. (Борислав Белазелков) 815
6
ЧАСТ I
ПОДГОТОВКА НА ДЕЛОТО
1. ДЕЙСТВИЯ ПО ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА.
ДВИЖЕНИЕ НА ИСКОВАТА МОЛБА.
Калоян Топалов
9
2. ПРОВЕРКА ЗА ДОПУСТИМОСТ НА ИСКА И
РЕДОВНОСТ НА ИСКОВАТА МОЛБА.
Калоян Топалов
10
от исковата молба. За повечето от абсолютните
процесуални предпоставки това важи в хода на цялото
производство (арг. от чл. 270, ал. 3 и чл. 293, ал. 4 ГПК), тъй
като за да бъде същото допустимо е достатъчно те да са
налице към момента на постановяване на съдебното
решение. Проверката по отношение на местната
подсъдност по чл.109 ГПК по местонахождението на
недвижимия имот обаче // може да бъде извършвана до
края на съдебното дирене в първата инстанция (чл. 119, ал.
2 ГПК).
На първо място, съдът проверява дали изобщо е
налице иск, т.е. искане до съда да разреши
гражданскоправен спор, като даде защита на конкретно
субективно право. Изявление за защита и съдействие за
упражняване на субективно право, адресирано до друг
орган не е иск по смисъла на ГПК.
В действащия ГПК няма механизъм, при който един
несъдебен орган да изпрати на съда молба поради
неподведомственост. Разпоредбата на чл. 118, ал. 2 ГПК
има предвид изпращане на дело по компетентност от един
съд на друг, но не и от орган извън системата на
съдилищата. Това не означава, че една искова молба не
може да е погрешно адресирана (например на пощенския
плик) или получена от друг орган- тогава тя ще се изпрати
на съда, стига да представлява искане за защита,
отправено до него като адресат.
Ако прокуратурата изпрати на съда сигнал за
извършено престъпление, към което е приложено
Постановление за отказ да се образува предварително
производство, не е налице искова молба за заплащане на
обезщетение за описаните в сигнала вреди, тъй като липсва
адресирано до съда искане в този смисъл (Решение №
498/09.04.97 г., по гр.д. № 1010/96 г., на V г.о.).
На второ място, съдът проверява дали искането,
макар и отправено до съда, ангажира правораздавателната
компетентност на съдилищата изобщо, като залегналия в
ГПК (чл. 14) принцип е, че всички граждански дела са
подведомствени на съдилищата. Не са подведомствени на
съда например установителни искове за факти извън
предвидените от закона случаи, както и искове, насочени
към намеса в граждански правоотношения извън изрично
уредените в закона случаи /)/.Б.ред. По въпроса за
характера на производството по заявено по реда на
чл.32,ал.2 ЗС искане предстои произнасяне на ВКС по
11
т.д.№13/2012г. Искането подлежи на разглеждане от
съдилищата,макар и понастоящем редът,по който следва
да стане това да е спорен/.
На следващо място, се проверява дали е налице
гражданскоправен спор, тъй като само при наличието на
такъв е налице интерес от получаване на търсената с иска
защита, който е предпоставка за допустимостта на същия.
Например ако ищецът с исковата си молба предявява
положителен установителен иск (чл. 124, ал. 1 ГПК) за
собственост върху недвижим имот срещу лица, за които
липсват твърдения, а и от изложената в исковата молба
фактическа обстановка става ясно, че същите по никакъв
начин не му оспорват това право, липсва интерес от водене
на предявения иск.
В тази връзка следва да се разгледа т.нар. „спорна
съдебна администрация”, която няма регламентация в ГПК,
а в различни материални закони (чл. 123 и чл. 56 СК, чл. 32,
ал. 2 ЗС, чл. 300 ТЗ и др.). В това производство не се
разрешава правен спор със сила на пресъдено нещо, а се
осъществява съдебна намеса при уреждане на граждански
правоотношения, предпоставена от невъзможността за
постигане на съгласие между страните. Съдът действа по
целесъобразност, като решението му замества липсващото
съгласие на страните. На общо основание (чл. 103 ГПК)
тези дела са родово подсъдни на РС като първа инстанция,
тъй като исковете нямат определена цена по чл. 69 ГПК,
чийто размер да обуслови компетентността на ОС като
първа инстанция. При тези производства се прилагат
общите правила на исковия процес /Б.ред.както вече беше
отбелязано обаче по отношение приложимостта на общите
правила на исковия процес,вкл. досежно възможността да
бъде предявен инцидентен установителен иск,следва да се
изчака произнасянето на ВКС по ТД №13/2012г. на ОСГК/.
На следващо място се прави проверка за
процесуалната легитимация на страните по делото, т.е. за
принадлежността на правото на иск. Процесуалната
легитимация се определя от твърденията на ищеца в
исковата молба, който заявява, че именно той е носителят
на накърненото от ответника чрез възникналия между тях
правен спор материалното право (Решение № 5/06.06.2011
г., по гр.д. № 47/2010 г., на III г.о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК), за разлика от материалната легитимация,
която се определя от доказването на иска и обуславя
неговата основателност и по която съдът се произнася със
12
съдебното решение. Например процесуално легитимирано
да води ревандикационен иск (чл. 108 ЗС) е лицето, което
твърди, че е собственик на процесния имот на годно правно
основание, както и, че този имот се владее или държи от
ответника без основание. Дали в действителност тези факти
са се осъществили / е въпрос на материалноправна
легитимация на страните, която се установява от събраните
по делото доказателства. Много често се допуска грешка по
отношение на двата вида легитимация // не само от
страните, но и от техните пълномощници-адвокати по
делата, които правят възражение за недопустимост на
предявения иск и молят производството по делото да бъде
прекратено, оспорвайки материалната легитимация на
ищеца, твърдейки например, че той не е собственик на
претендирания имот. От // правилото,че искът се предявява
от лице,което твърди,че е носител на субективното
материално право,чиято защита се търси има, разбира се, и
изключения – процесуалната субституция (чл. 26, ал. 2 ГПК).
На следващо място, съдът извършва проверка за
това дали делото се води между правоспособни страни, тъй
като правото на иск принадлежи само на процесуално
правоспособно лице (чл. 27 ГПК). Принципът е, че всяко
физическо лице е правоспособно и има право на иск, но не
винаги е дееспособно,т.е. не винаги може самостоятелно да
търси защита на накърненото си право.
Ако искът е предявен от непълнолетен, съдът следва
служебно да издири неговите родители и да им даде
указания да потвърдят действията по подаване на исковата
молба. По същия начин се процедира и когато искът е
предявен от ограничено дееспособно лице. Макар и рядко,
възможно е искът да е предявен срещу несъществуващо
физическо лице, което може да се установи посредством
събраните по делото данни за ответника (от ГРАО, МРРБ,
МВР). Ако от същите е видно, че лице с посочените имена и
единен граждански номер не съществува, исковата молба
направо се връща, тъй като липсва страна по делото, по
смисъла на чл. 26, ал. 1 ГПК. По същия начин се постъпва и
ако се установи, че исковата молба е подписана от ищец,
починал преди завеждането й. В тези случаи разпоредбата
на чл. 227 ГПК не намира приложение, доколкото същата
предполага смърт на страната в хода на процеса, а не
преди това, тъй като тогава изобщо не е налице надлежно
възникнало процесуално правоотношение.
13
Правосубектността на страните - юридически лица по
принцип подлежи на установяване, освен ако същата не
следва от закона (общини, министерства, други ведомства,
агенции, съдилища, Прокуратурата на Република България
и пр.). Когато страна по делото е държавен орган, следва да
се има предвид, че не винаги държавните органи са
юридически лица, макар и да притежават административна
правосубектност по делата за обжалване на актовете им.
Така например, общинският съвет не е юридическо лице и
не може да е страна по гражданско дело, като юридическата
личност е общината (чл. 14 ЗМСМА). Аналогично не са
юридически лица общинските служби по земеделие. Те са
само териториални звена на областните дирекции
„Земеделие” /към/ към министъра на земеделието и храните
(чл. 33, ал. 1 ЗСПЗЗ), които пък от своя страна са
юридически лица. По изключение нормата на чл. 11, ал. 2
ЗСПЗЗ им е придала качеството на надлежни ответници в
определен вид гражданскоправни спорове.
В тази връзка следва да се посочи, че разпоредител
с бюджетни кредити, по смисъла на чл. 27, ал. 2 ГПК, са
тези държавни учреждения, които имат сметка в банка,
което се извлича се от нормата на чл. 18, ал. 2, изр. 2 ГПК
(отм.).
Ако страна е търговско дружество, кооперация или
сдружение с идеална цел, следва да се изиска
доказателство за правосубектност (решение за регистрация
или удостоверение от Агенцията по вписванията). По
принцип удостоверенията, издадени от „Информацонно
обслужване” ЕАД, не доказват правосубектност, тъй като по
съществото си те са частни документи, притежаващи само
формална доказателствена сила по чл. 180 ГПК. В случая
следва да се отчита нормата на чл. 23, ал. 4 от Закона за
търговския регистър, съгласно която ако е посочен ЕИК
(единен идентификационен код), съдът няма право да
изисква доказването на обстоятелства, вписани в
търговския регистър, и представянето на актове, обявени в
търговския регистър.Б.ред.В тези случаи справката се прави
служебно от съда.
На следващо място, извършва се проверка за
наличието на процесуална дееспособност (чл. 28 ГПК), т.е.
за възможността едно лице да извършва лично
съдопроизводствени действия.
o с обща процесуалната дееспособност
разполагат пълнолетните незапретени лица.
14
o със специална процесуалната дееспособност
разполагат непълнолетните лица и
ограничено запретените съпрузи по брачни
дела (чл. 319 ГПК), непълнолетните по
спорове относно техни трудови
правоотношения и сделки по чл. 4, ал. 2 ЗЛС
(чл. 28, ал. 3 ГПК).
o с ограничена процесуалната дееспособност
разполагат непълнолетните и ограничено
запретените лица, като те извършват
процесуални действия лично, но само със
съгласието на родителите или попечителите
си – за всяко процесуално действие или за
упълномощаване на процесуален
представител.
o не разполагат с процесуална дееспособност
малолетните лица, пълно запретените лица и
юридическите лица, като те участват в
процеса чрез своите законни представители
(родители, настойници и органи).
32
на една нередовна молба, констатира нередовности на
същата.
Ако исковата молба е оставена без движение с
указание да се представи документ за платена държавна
такса, подаването в течение на срока на молба за
освобождаване от такава по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК е
пречка за връщане на исковата молба, дори и искането да е
неоснователно, тъй като по смисъла на закона
освобождаването от държавна такса е алтернатива на
нейното внасяне. Затова, дори и молбата да се остави без
уважение, съдът не следва да връща исковата молба
поради неизпълнение на указанията, а трябва да определи
на ищеца нов срок за това, който ще тече от датата на
съобщението (Опр. № 359/15.07.2011 г., по ч.гр.д. №
111/2011 г., на I г.о.,постановено в производство по чл.288
ГПК). Разбира се, възможно е ищецът да бъде освободен
само частично от внасяне на държавна такса, в който
случай със същото определение съдът му указва в
определен срок да представи доказателство за внасяне на
разликата до пълния дължим размер. Определението на
съда, с което се отказва изцяло или отчасти освобождаване
от държавна такса, може да се обжалва от ищеца с частна
жалба (т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 г., по тълк.гр.д. № 1/2001
г., на ОСГК на ВКС).
По същият начин се процедира и в случаите, когато в
срока по чл. 129, ал. 2 ищецът поиска предоставянето на
правна помощ именно във връзка с изпълнение на дадените
указания, като същата е пречка исковата молба да бъде
върната, включително и ако молбата бъде оставена без
уважение с определение, което подлежи на самостоятелно
обжалване (чл. 95, ал. 5 ГПК). По аргумент от чл. 259, ал. 2-
ал. 4 ГПК молбата за предоставяне на правна помощ
прекъсва срока по чл. 129, ал. 2, до произнасянето по нея и
ако същата бъде оставена без уважение съдът следва да
предостави на ищеца нов срок за изпълнение на дадените
указания, в който той да може да отстрани констатираните
нередовности и който срок тече от датата на получаване на
съобщението. Ако на ищеца бъде предоставена правна
помощ, след посочване на адвокат от Националния
регистър за правна помощ от съответния адвокатски съвет,
който да осъществи същата, съдът е длъжен да връчи на
назначения адвокат // съобщение с указанията по чл. 129,
ал. 2 ГПК, като срокът за изпълнението им тече от момента
на получаването.
33
Дори и да е подадена молба за освобождаване от
държавна такса, съдът следва да изиска от ищеца
представяне на удостоверение за данъчна оценка, когато
таксата се определя въз основа на такава (чл. 69, ал. 1, т.т.
2, 3 и 4 ГПК). Това е необходимо за извършване на
преценка за родовата подсъдност на спора (чл. 103, т. 3 и т.
4 ГПК), с оглед съобразяване на материалните възможности
на ищеца за заплащане на конкретна по размер държавна
такса, която е функция на данъчната оценка, както и за
определяне размера на таксата по една евентуална бъдеща
въззивна жалба, която може да бъде подадена и от
ответника по иска,по отношение на който не е
постановявано освобождаване от държавна такса (същата
ще е в размер на половината от таксата, която е била
дължима в първоинстанционното производство, считано
към датата на предявяване на иска - чл. 18, ал. 1 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК). Недопустимо е при определяне
размера на таксата за въззивно обжалване, от въззивника
да се изисква актуална данъчна оценка на процесния имот,
тъй като таксата се определя въз основа на данъчната
оценка към деня на завеждане на исковата молба (арг. от т.
12 от Тарифа № 1 към ЗДТССПССМП). Дори и ищецът да
бъде освободен от държавна такса, отново следва да бъде
изискано представянето на данъчна оценка, с оглед
евентуалното заплащане на дължимата такава от страна на
ответника при уважаване на предявения иск (чл. 78, ал. 6
ГПК).
Ако в исковата молба не е посочен адрес на ищеца
или адресът е непълен или несъществуващ, същата се
оставя без движение с указания за посочване на адрес в
едноседмичен срок. Указанията се възпроизвеждат от
деловодителя на състава в обявление, което се поставя на
определеното за целта място в съда (обикновено в
деловодството на съда) в продължение на една седмица
(чл. 129, ал. 2, изр. 2 ГПК), като върху него се посочва
датата на поставянето. След изтичане на указания срок
обявлението се сваля от таблото и се докладва заедно с
делото на съдията-докладчик, който постановява
разпореждане за връщане.
Ако призовката до ищеца с указанията по чл. 129 ГПК
се върне от посочения в исковата молба адрес в цялост с
надлежно отбелязване, че лицето не се намира там, но за
повече от един месец, т.е. след като ищецът е бил търсен в
34
продължение на един месец, и то поне три пъти, редът е по
чл. 41, ал. 2 ГПК - призовката се прилага в цялост като
редовно връчена на датата, на която е оформена от
призовкаря, и след изтичане на едноседмичния срок
исковата молба се връща.
Срокът по чл. 129 ГПК е законен, но не е решителен.
Същият може да бъде продължен по реда на чл. 63 ГПК,
като ищецът подаде молба в този смисъл преди изтичането
му. В нея следва да се посочат уважителни причини, с оглед
на които указанията не могат да бъдат изпълнени в дадения
от съда едноседмичен срок (например неизготвяне на
данъчната оценка на имота от общинската администрация
или заболяване). Разбира се, няма пречка с
разпореждането си по чл. 129 ГПК съдът по своя преценка
да даде на ищеца не едноседмичен, а по-дълъг срок за
отстраняване нередовностите на исковата молба. Това е
наложително, особено когато изпълнението на указанията
предполага съдействие от страна на администрацията
(например снабдяване с удостоверение за данъчна оценка,
с удостоверение за актуално състояние, с удостоверение за
постоянен и настоящ адрес на ответника и пр.), тъй като в
тези случаи спазването на едноседмичния срок е
практически невъзможно.
Подаването на молба за издаване на съдебно
удостоверение, необходимо за изпълнение на указанията,
нито спира срока по чл. 129 ГПК, нито обвързва съда да го
продължи, щом това не е изрично поискано, независимо, че
обикновено у ищеца, а не рядко и у неговия процесуален
представител, е налице субективната увереност именно в
този смисъл. Няма пречка обаче в този случай съдът
служебно да измени разпореждането си по чл. 129 ГПК, като
определи на ищеца по-дълъг срок за изпълнение на
указанията, по реда на чл. 253 ГПК. Това разпореждане
подлежи на отделно съобщаване, като новият срок тече от
датата на получаване на съобщението. В случая правилото
на чл. 63, ал. 2, изр. 2 ГПК (предвиждащо, че
продължението на срока тече от изтичане на
първоначалния срок) не се прилага, тъй като
продължаването на срока става по инициатива на съда и
няма как страната да знае за него, ако не бъде уведомена,
поради което би пропуснала и този срок.
В случай, че ищецът отстрани посочените от съда
нередовности на исковата молба в срока по чл. 129, ал. 2
ГПК, същата се счита за редовна от деня на подаването й
35
(чл. 129, ал. 5 ГПК), т.е. отстраняването на нередовностите
в срок действа с обратна сила (ТР № 1/17.07.2001 г., по
тълк.гр.д. № 1/2001 г., на ОСГК на ВКС, т. 4).
Когато обаче ищецът не отстрани в срок
нередовностите, исковата молба заедно с приложенията се
връща, а ако адресът не е известен, се оставя в
канцеларията на съда на разположение на ищеца (чл. 129,
ал. 3, изр. 1 ГПК). По същия начин се постъпва и когато
дадените указания са били изпълнени, но след дадения от
съда по реда на чл. 129 ГПК срок, с оглед нормата на чл. 64,
ал. 1 ГПК, съгласно която извършените след изтичане на
срока процесуални действия не се вземат предвид (Опр. №
77/25.02.2011 г., по ч.гр.д. № 506/2010 г., на I г.о.). Срокът по
чл. 129, ал. 3 ГПК е преклузивен и с изтичането му се
преклудират правата на ищеца да отстрани недостатъците
на исковата си молба (Опр. № 17/06.2011 г., по ч.гр.д. №
724/2010 г., на IV г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК; Опр. № 453/17.09.2011 г., по ч.гр.д. № 395/2011 г., на III
г.о. постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК).
Следователно във визираната хипотеза ищецът разполага с
възможността да иска възстановяване на срока по реда на
чл. 64 и следващите ГПК.
Следва изрично да са отбележи, че в указания по чл.
129 ГПК срок ищецът е длъжен да отстрани всички посочени
от съда нередовности на исковата молба (например не е
достатъчно да бъде внесена дължимата държавна такса, а
следва да се представи и документ, удостоверяващ
внасянето й), в противен случай същата се връща (Опр. №
706/21.12.2009 г., по ч.гр.д. № 701/2009 г., на III г.о.; Опр. №
316/23.06.2010 г., по ч.гр.д. № 227/2010 г., на III г.о.). Ако
обаче с исковата молба са предявени искове в обективно
или в пасивно субективно съединение, отстраняването на
недостатъците в указания срок по отношение на част от
съединените искове или по отношение на част от
ответниците-обикновени другари има за последица
връщане на исковата молба спрямо исковете, респективно
ответниците, за които това не е направено.
Съдът не трябва да връща исковата молба
незабавно след изтичане на срока по чл. 129, ал. 2 ГПК, а
следва да изчака няколко дни, тъй като е възможно ищецът
да е отстранил посочените недостатъци с подадена по
пощата писмена молба.
В хипотезата на неизвестен адрес на ищеца (на
която следва да се приравни и тази на непосочен такъв –
36
чл. 129, ал. 2, изр. 2, предл. 1 ГПК), след като съдът е
изпълнил задължението си по изр. 2 на чл. 129, ал. 2 ГПК и
обявлението с дадените указания за отстраняване
нередовностите на исковата молба е свалено от таблото в
деловодството на съда, същото се докладва заедно с
делото на съдията-докладчик, който постановява
разпореждане за връщане. Това разпореждане също се
поставя на таблото в канцеларията (деловодството) на съда
в срока за обжалване, за да може ищецът да се запознае с
него и да подаде частна жалба. Именно това има предвид
закона, като вменява в задължение на съда да остави
върната искова молба заедно с приложенията в
канцеларията на съда на разположение на ищеца.
В тази връзка изрично следва да се подчертае, че
връщането на исковата молба не следва да се схваща във
физическия му смисъл, т.е. тя не се изпраща на ищеца, а
остава по делото, което се архивира. Ищецът единствено
може да поиска да му се върнат приложените в оригинал
към исковата молба писмени доказателства, като съдът
разпорежда да бъдат изготвени от ищеца заверени
ксерокопия на документите, за да останат по делото. След
това оригиналите му се връщат.
При връщане на исковата молба (както в хипотезата
на чл. 129, ал. 3 ГПК, така и в хипотезата на чл. 130 ГПК)
държавната такса не се връща, тъй като тя се дължи не за
разглеждането на делото, а за предявяване на искането.
За нередовностите на исковата молба съдът следи
служебно (а този въпрос може да бъде повдигнат и от
ответника) във всяко положение на делото, включително и
във втората инстанция. Ето защо законът (чл. 129, ал. 4
ГПК) предвижда, че ако бъде констатирана такава
нередовност съдът процедира по посочения в ал. 2 и ал. 3
на чл. 129 начин – оставя без движение исковата молба с
указание за отстраняване в определен срок на установените
пороци, като при неизпълнение - исковата молба се връща.
Ако въззивната инстанция констатира, че исковата молба е
нередовна, тя не може направо да обезсили на това
основание първоинстанционното решение и да прекрати
делото, а следва да я обездвижи със съответните указания
(Решение № 669/11.10.2010 г., по гр.д. № 1568/2009 г., на I
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). В случай, че не
процедира съгласно нормата на чл. 129 ГПК (т.е. не
отстрани нередовностите на исковата молба съгласно
правомощията си на съд по съществото на спора) и
37
постанови съдебно решение, същото се явява процесуално
недопустимо и подлежи на обезсилване (Решение №
398/17.05.2010 г., по гр.д. № 1341/2009 г., на III г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК; Опр. № 90/01.06.2011
г., по ч.гр.д. № 939/2010 г., на III г.о., които са обосновани с
т. 4 от ТР № 1 от 17 юли 2001 г., по тълк.гражд.д. № 1/2001
г., на ОСГК на ВКС, намираща приложение и при действието
на новия ГПК).
Актове на съда във връзка с допустимостта на иска и
редовността на исковата молба.
Когато делото се прекратява поради недопустимост,
съдебният акт е определение. С действащия ГПК (чл. 130)
законодателят въведе термина „връщане на исковата
молба”, а не „прекратяване” на производството поради
недопустимост на иска. От друга страна, в чл. 126 и чл. 299
ГПК изрично е посочено, че при констатиране на визираните
отрицателни процесуални предпоставки (наличието на по-
рано заведено дело със същия предмет и страни и
наличието на сила на пресъдено нещо) съдът „прекратява”
производството по делото. Следователно липсва
последователност в използваната терминология относно
това какво прави съда при наличието или липсата на
съответните процесуални предпоставки, касаещи
допустимостта на производството. Освен това,
използването на термина „връщане на исковата молба”
води до смесване на двата института – недопустимост на
иска и нередовност на исковата молба, макар последиците
да са едни и същи – прекратяване висящността на делото.
Ето защо в голямата си част съдебната практика (къде по
инерция, къде именно с оглед разграничаване на отделните
процесуални институти) продължава да борави с понятието
„прекратяване” на производството по делото, в случай на
недопустимост на същото.
Определението, с което се връща исковата молба
(респ. производството се прекратява) на основание чл. 130
ГПК не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради
което ищецът може наново да предяви същия иск.
Възможно е съдията-докладчик по второто дело да
прецени, че производството по него е допустимо и да
разгледа спора по същество, тъй като не е обвързан от
становището на първия сезиран съд по смисъла на чл. 299
ГПК, но може и да прекрати производството като
недопустимо, позовавайки се на същите пороци.
38
Ако въззивната инстанция констатира наличието или
липсата на процесуална предпоставка, водеща до
недопустимост на обжалваното решение, тя постановява
решение, с което обезсилва постановения
първоинстанционен акт, като в зависимост от порока
разполага с правомощията посочени в чл. 270, ал. 3 ГПК.
Исковата молба се оставя без движение и се връща
с разпореждане, а когато това се прави в хипотеза на чл.
129, ал. 4 ГПК в открито съдебно заседание – с
определение. Ако въззивният съд констатира нередовност
на исковата молба, той я оставя без движение с
определение в тричленен състав, като при неизпълнение
постановява решение, с което обезсилва
първоинстанционното решение и прекратява
производството по делото (т. 7 от ТР № 2 от 2 юли 2004 г.,
по тълк.гражд.д. № 2/2004 г., на ОСГК и ТК на ВКС).
Разпореждането (респективно определението) ,с
което производството по делото се оставя без движение по
чл. 129, ал. 2 ГПК не подлежи на самостоятелно обжалване,
тъй като не попада сред посочените в чл. 274, ал. 1 ГПК
съдебни актове. От една страна, то не прегражда по-
нататъшното развитие на процеса, а напротив – осигурява
неговото законосъобразно протичане. От друга страна,
законът не е предвидил изрична норма, по силата на която
този съдебен акт да подлежи на обжалване с частна жалба.
Евентуалната неправилност на това разпореждане може да
бъде обект единствено на инстанционен контрол при
обжалването на последващото разпореждане за връщане
на исковата молба (чл. 129, ал. 3 ГПК) или на
определението за прекратяване производството по делото
(Опр. № 804/17.10.2011 г., по ч.т.д. № 669/2011 г., на II
т.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК).
Разпореждането (респективно определението) за
връщане на исковата молба, както и определението за
връщането й (респективно за прекратяване на
производството) по чл. 130 ГПК, подлежат на обжалване с
частна жалба, включително и на касационно обжалване при
наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК (чл. 274,
ал. 3 ГПК). В случай, че тези актове са постановени преди
връчване препис от исковата молба на ответника за
отговор, на последния не се връчва препис от частната
жалба, тъй като той все още не е страна по процесуалното
правоотношение (арг. от чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК). Ако
обаче актовете са постановени след този момент, в хода на
39
производството, преписи от частните жалби срещу тях
следва да бъдат връчени и на ответника.
Понякога се налага съдът едновременно да
постанови определение (например за прекратяване на
делото по отношение на единия ответник поради
недопустимост) и разпореждане (за отстраняване
нередовността на исковата молба по отношение на другия
ответник). По съображения за икономия не се постановяват
два акта, а само един и той е определение, в което е
инкорпорирано и разпореждането по чл. 129, ал. 2 ГПК.
40
3. ВИДОВЕ ИСКОВЕ. УСТАНОВИТЕЛНИ
ИСКОВЕ.
Красимир Влахов
45
(Решение № 2517/10.12.94 г., по гр.д. № 2361/93 г., на ІV
г.о.).
Съгласно ТР № 1/10.02.2012 г., по т.д. № 1/2011 г., на
ОСГТК, обявеното по реда на чл. 189, ал. 3, изр. 2 ГПК
(отм.), респ. чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК съдебно решение,
което не е подписано от съдията, който след
постановяването му е избран за съдия в друг съд или е в
обективна невъзможност да стори това, не е нищожно.
Освен това, не е нищожно и съдебното решение, при
подписването на което някой от съдиите е бил избран за
съдия в друг съд.
Искът е неоценяем и родовата му подсъдност е
общата - компетентен като първа инстанция е районния
съд, независимо от размера на интереса, предмет на
решението, чиято нищожност се претендира.
46
Иск за обявяване относителната недействителност на
съдебно решение (чл. 299, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 135
ЗЗД)
Съдебното решение не е нищожно, ако е постановено по
привиден процес. По силата на чл. 299, ал. 3 ГПК, страните
по делото не могат да атакуват решението на това
основание и остават обвързани от него. Колкото до третите
лица, които решението уврежда, същите не могат да искат
прогласяване нищожността на съдебното решение, тъй като
в противен случай същото не би обвързвало страните, а чл.
299, ал. 3 ГПК не позволява това. Следователно третите
лица могат да се освободят от обвързаността си от това
решение само, ако предявят Павлов иск, с който решението
да бъде обявено за непротивопоставимо по отношение на
тях. Например при привиден процес за отмяна на дарение,
насочен към осуетяване възможността кредиторите на
надарения да се удовлетворят от имота. Или процес по иск
за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, за
да не може имотът да бъде придобит от купувач по
предварителен договор, сключен с ответника. Ако исковата
молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е вписана след тази по чл. 87, ал.
3 ЗЗД, с оглед поредността на вписването, решението за
разваляне на договора ще е противопоставимо на купувача
по предварителния договор. В тези случаи е налице интерес
от предявяване на иск за обявяване относителната
недействителност на съдебното решение по отношение на
увредените трети лица.
Привиден е процесът, при който страните, макар и да
знаят и да могат да докажат съответните изгодни за тях
факти, имат такова процесуално поведение, което не
позволява установяването на фактите. Не е привиден
небрежно воденият процес - когато страната, макар и да
разполага с възможността да докаже изгодните за нея
факти, не полага необходимите усилия за това, респ.
насочва усилията си по грешен начин. Изричното
признаване на един неоснователен иск, въпреки, че
ответникът знае фактите, обуславящи неоснователността
му, доказва по несъмнен начин привидността на процеса
(Решение № 1016/31.03.2005 г., по гр.д. № 1198/2003 г., на ІІ
г.о., публ. Бюлетин на ВКС, кн. 12/2004 г.).
Искът е неоценяем. Родовата и местната подсъдност
се определят по общите правила - първа инстанция винаги
е районният съд. Надлежни ответници са страните по
привидния процес.
47
4. ЦЕНА НА ИСКА. ДЪРЖАВНИ ТАКСИ.
Красимир Влахов
48
могат да обусловят промяна на вече установената цена,
освен ако искът е изменен по размер от ищеца (Опр. №
302/30.11.2004 г., по гр.д. № 318/2004 г., на ІІ г.о.). Това важи
и при определяне на държавната такса за въззивна жалба,
т.е. недопустимо е таксата да се събира върху по-голямата
данъчна оценка към момента на подаване на въззивната
жалба, а меродавна е оценката към предявяване на иска.
Според чл. 55, ал. 3 ГПК (отм.), когато с една искова
молба са предявени няколко иска, цената на иска е равна на
сбора на отделните искове. Това правило се отнася само за
определяне на държавната такса, но не и на подсъдността
при обективно съединени искове. При наличие на такова
съединение, родовата подсъдност се определя от цената на
отделните обективно съединени претенции (кумулативно
или евентуално), а не от сбора им. При евентуално
съединени искове (например за признаване нищожността и
унищожаване на договор) държавна такса се дължи и по
двата иска (Опр. № 276/25.04.2003 г., по гр.д. № 34/2003 г.,
на ІV г.о.). Формален аргумент за това се извличаше от чл.
3, ал. 1 от Закона за държавните такси, според който
държавната такса се заплаща при предявяване на
искането за извършване на действието и/или при
издаване на документа, за който се плаща такса, така
както е указано в тарифата. Т.е. таксата се дължи при
предявяване на искането, независимо дали същото ще бъде
допуснато до разглеждане, което сега намери
регламентация и в чл. 73, ал. 3 от действащия ГПК.
Следователно, когато се предявява евентуален иск, по него
на общо основание се дължи държавна такса, без значение
дали искът ще бъде разгледан или не. Ако не се разгледа,
таксата остава в тежест на ищеца.
Според чл. 72, ал. 2 от новия ГПК обаче, когато
евентуалните искове са предявени срещу един и същ
ответник, се събира държавна такса само за един иск.
Когато ответниците по евентуалните искове са повече, т.е.
когато ответниците по главния и по евентуалния иск са
различни, такса се дължи по исковете срещу всеки ответник
(чл. 72, ал. 3 ГПК).
Б.ред. По въпроса какъв е размерът на държавната
такса в хипотезата на обективно комулативно съединяване
на искове по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК предстои приемане
на тълкувателно решение по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на
ВКС.
49
Когато е предявен иск за собственост, респ. за
сключване на окончателен договор, съществуване
(прогласяване нищожността), унищожаване или разваляне
на договор с предмет недвижим имот, цената на иска е
данъчната оценка (чл. 69, ал. 1, т. 2 и т. 4 ГПК). Но докато по
отменения ГПК цената се определя като ¼ от данъчната
оценка, то по действащия ГПК това е самата данъчна
оценка. Ако данъчната оценка е над 25 000 лева,
компетентен да разгледа облигационния иск като първа
инстанция е ОС, а при вещните дела - над 50 000 лева (чл.
104 ГПК). При вещните дела, по сега действащия ГПК,
цената на иска е от значение само за определяне на
родовата подсъдност. Като критерий за определяне на
държавната такса продължава да служи ¼ от данъчната
оценка (чл. 71, ал. 2 ГПК). Държавната такса е 4% от цената
на иска (т. 1 от Тарифа № 1 към ЗДТ (отм.) и чл. 1 от
Тарифа за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК), т.е. 1% от данъчната оценка на имота
за вещните дела. При липса на данъчна оценка цената на
иска се определя от пазарната стойност към датата на
предявяване на иска, като за целта в закрито заседание се
допуска и приема заключение на съдебно-техническа
експертиза, разноските за която се внасят от ищеца.
Невнасянето на депозит за вещо лице в срок е основание за
връщане на исковата молба, като за целта последиците от
неизпълнението трябва да са указани на ищеца, тъй като
липсата на експертиза обуславя невъзможност за
определяне и събиране на дължимата държавна такса по
делото, при което исковата молба е нередовна (чл. 99, б. „б”
от ГПК (отм.), сега чл. 128, т. 2 от действащия ГПК). Има
застъпено и друго становище, че в случая е налице
хипотезата на чл. 57 ГПК (отм.), сега чл. 70, ал. 3 от
действащия ГПК, като този въпрос следва да се установи в
хода на производството.
По искове за собственост на МПС, респ. за
съществуване, унищожаване или разваляне на договори за
прехвърляне на МПС, цената на иска е ¼ от
застрахователната стойност на автомобила, съответно
самата застрахователна стойност (арг. от чл. 33, ал. 1, т. 4
от ЗМДТ). Същата се установява с удостоверение, което е
издадено от застраховател.
При субективно съединяване на искове, предявени
по отменения ГПК (например един ищец претендира от
няколко ответници отделни суми или няколко ищци искат
50
осъждане на ответника да заплати на всеки от тях парична
сума), чл. 55, ал. 3 ГПК/отм./ отново не се прилага. В този
случай всеки субективно съединен иск има своя цена и за
всеки се дължи отделна държавна такса. Например ако с
една искова молба ищецът Х иска ответникът У да му
заплати 1 000 лева, а ответникът Z - 1 500 лева, по първия
иск ищецът дължи държавна такса в размер на 40 лева, а по
втория - 60 лева. Ако таксата не е внесена, следва да се
дадат отделни указания по двата иска с посочване
поотделно на размера на дължимата държавна такса, като
неизпълнението по отношение на единия субективно
съединен иск ще обуслови връщане на исковата молба
само в тази й част, а не изцяло. Следователно правилото на
чл. 55, ал. 3 ГПК (отм.) се отнася само до определяне на
цената като критерий за дължимата държавна такса, и то
само при обективно, а не при субективно съединени искове.
Според чл. 55, ал. 2 ГПК (отм.), сега чл. 69, ал. 2 и чл.
71, ал. 1, изр. 2 от действащия ГПК, по искове, които не са
посочени в ал. 1 (както и по неоценяемите искове - ГПК
(отм.), таксата се определя от съда. В случая се имат
предвид 2 категории искове:
- Искове за защита на имуществени права извън
изрично посочените в чл. 55, ал. 1 ГПК (отм.), сега чл. 69,
ал. 1 от действащия ГПК. Например иск за признаване
нищожността или унищожаване на завещание; иск за
реално изпълнение на договорно задължение (например за
връщане на имот след прекратяване на наемното
правоотношение); искове за съществуване, унищожаване
или разваляне на договори, които нямат определена
стойност (за такъв се приема например договорът за влог,
при който стойността на вещта не е елемент от договора –
Решение № 409/97 г., на ІІ г.о.); спорна съдебна
администрация (чл. 32, ал. 2 ЗС, чл. 300 ТЗ). По тези искове
държавната такса при действието на отменения ГПК бе 15
лева (арг. т. 1 от Тарифа № 1 към ЗДТ (отм.), а сега - 50
лева (арг. чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК). Към тази категория искове
се причислява понякога и искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за
който има три становища: Според едното схващане,
доколкото искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е имуществен, но не
е сред изрично посочените в чл. 69, ал. 1 ГПК, размерът на
дължимата държавна такса се определя от съда (чл. 69,
ал. 2 ГПК), като на практика таксата винаги е в размер на 50
лева (чл. 1 от Тарифата за държавните такси събирани по
51
ГПК). Искът не е неоценяем по смисъла на чл. 71, ал. 1,
предл. 2 ГПК, тъй като с него се защитава имущественото
право на възстановяване на собствеността, поради което за
определяне размера на таксата е неприложима
разпоредбата на чл. 3 от Тарифата, според която държавни-
те такси за тези искове са в размер от 30 до 80 лева. Искът
по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е и типичният иск за собственост
по чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК (в крайна сметка собствеността
може да не бъде възстановена например поради проведено
мероприятие по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ и на правоимащите
лица да се определи обезщетение) и цената му не е в раз-
мер на данъчната оценка, респ. пазарната оценка на имота.
Преди всичко установяването на правото на собственост
към един минал момент в случая не е самоцелно, а е
насочено да определи правоимащите лица, които имат пра-
во на възстановяване на собствеността, т.е. провеждането
на този иск има обуславящо значение за административна-
та процедура по ЗСПЗЗ. Лицето, което предявява иска, не
твърди да е собственик, а защитава правото си на възстано-
вяване на собствеността. Освен това, доколкото искът има
за предмет установяване на собствеността към един минал
момент и имотът се индивидуализира (доколкото това е
възможно) съобразно границите му към момента на обоб-
ществяването му, то е невъзможно цената на иска да бъде
определена въз основа на данъчна или пазарна оценка към
настоящия момент, още повече че ищецът не е длъжен да
индивидуализира имота съобразно актуалния му статут, как-
то и изобщо не е длъжен да знае същия.
Според другото становище искът по чл. 14, ал. 4
ЗСПЗЗ е такъв за собственост, като разликата с другите
искове за собственост е, че момента на установяването на
принадлежността на правото е не на постановяване на
съдебното решение, а към датата на обобществяването,
т.е. към един минал момент, поради което цената му се
определя по правилата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК - данъчната
оценка, респ. пазарната оценка на имота, което
предпоставя индивидуализиране на същия съобразно акту-
алният му статут (Опр. № 384/25.07.2011 г., по ч.гр.д. №
303/2011 г., на I г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК). В тази връзка следва да се отбележи, че общините
издават данъчни оценки на тези имоти.
Третото становище е, че в случая се касае за
неоценяем иск, поради което държавната такса се определя
52
по реда на чл. 3 от Тарифата, т.е. същата е от 30 до 80
лева.
При исковете за собственост, когато се преценява
дали цената на иска може да бъде определена съгласно чл.
69, ал. 1, т. 2 ГПК, следва да се имат предвид разпоредбите
на Приложение № 2 към ЗМДТ, които определят за кои
обекти се изготвят данъчни оценки. Обстоятелството, че
даден обект няма самостоятелно значение и не е обект на
самостоятелни собственически права, не означава, че
същият не може да има собствена данъчна оценка.
Например според чл. 11, ал. 4 от Приложение № 2 към
ЗМДТ, мазетата и таваните имат отделна данъчна оценка,
макар и да са част от съответния жилищен обект. Също
така, според чл. 12 данъчна оценка има и незавършеното
строителство, независимо дали е достигната степента на
„груб строеж” по смисъла на § 5, т. 46 от Допълнителните
разпоредби на ЗУТ, а по смисъла на т. 1 на чл. 12 -
строителството подлежи на оценяване и при ниво „нулев
цикъл”.
Когато се иска ревандикиране на отделна стая от
жилище има две възможности за определяне цената на
иска: първата е по чл. 69, ал. 2 ГПК, а не върху данъчната
оценка на цялото жилище, макар и за уважаване на иска да
трябва да се установи собствеността на ищеца върху целия
обект. Това е така, тъй като между страните всъщност няма
спор за собственост върху целия обект, а само спор, дали
ответникът разполага с основание да държи отделното
помещение. Втората възможност е цената на иска да се
определи по данъчната оценка, доколкото се касае за спор
за собственост, като същата се определя пропорционално
от данъчната оценка на целият имот, съобразно площта на
помещението, съотнесена към тази на имота.
Б.ред. по въпроса какъв е размерът на дължимата
държавна такса при предявен иск за връщане на
вещ,предадена на облигационно основание-напр. договор
за наем,заем,лизинг,който впоследствие е прекратен или
развален,както и по предявен иск за предаване на
вещ,чието предаване е дължимо на облигационно
основание предстои приемане на тълкувателно решение по
тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
- Неоценяеми искове - това са исковете за защита на
неимуществени права (например искове за родителски
права по чл. 59, ал. 9, чл. 123, ал. 2, чл. 127, ал. 2, чл. 131,
чл. 132, чл. 133, чл. 135 СК; искове за защита на членствени
53
права - чл. 71 и чл. 74 ТЗ; иск за установяване нищожността
на съдебен акт и др.), а също така и исковете за
установяване на факти (вкл. исковете за установяване
истинност или неистинност на документ и за установяване
на престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 4 и ал. 5 ГПК. По
тези искове съдът определя държавна такса в размер от 30
до 80 лева (чл. 3 от Тарифата). Следва да се отбележи, че в
практиката се е наложило становището, че за част от
посочените в първата група искове, се прилагат правилата
за неоценяемите искове, най-вече от практическа гледна
точка, с оглед определеността на дължимата държавна
такса.
Според чл. 70, ал. 3 ГПК, когато определянето на цената
на иска е затруднено при предявяването му, същата се
определя приблизително от съда, като впоследствие се
изисква допълнителна такса или се връща надвзетата
съобразно цената, която съдът ще определи при решаване
на делото. Имат се предвид преди всичко случаите (които
на практика са твърде редки), когато търсещият защита по
един оценяем иск обективно не е в състояние да посочи
фактите, които по силата на чл. 69 ГПК, определят цената
на претенцията.
Например по отрицателен установителен иск за
установяване липсата на наемно правоотношение ще е
налице такова затруднение, когато ответникът твърди, че
ищецът е негов наемател, но не заявява твърдение за
определена наемна цена, с оглед на която да се определи
цената на иска. Или при иск за установяване
правоотношение по банков влог, открит в един минал
момент, като ищецът не е в състояние да посочи размера
на набраната сума към датата на предявяване на иска.
Налице е затруднение да се определи цената на исковете
по чл. 69, ал. 1, т. 2 и т. 4 ГПК и когато процесният недвижим
имот няма данъчна оценка, а не може да бъде оценен от
вещо лице поради причини, които ищецът не може да
отстрани (например липса на достъп поради отказ на
ответника да осигури такъв или природно бедствие -
наводнение, свличания на земна маса и пр.). В тези
хипотези се налага окончателната цена на иска да бъде
определена едва с решението (само в мотивите, а
диспозитив има единствено за разликата в държавната
такса), въз основа на събраните по делото доказателства,
доколкото това е възможно, ако в първият посочен по-горе
пример изобщо не се установи, че ответникът е твърдял
54
наемно правоотношение с ищеца, искът просто ще се
отхвърли, без да се определя окончателна цена, защото не
се установява размер на наема като критерий за
определяне на цената съгласно чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК.
Разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ГПК, не може да
намери приложение при осъдителните искове за заплащане
на парични суми, когато ищецът твърди, че не е в състояние
да посочи точен размер на претенцията си (например за
вреди от деликт или за лихви), а ще заяви такъв с оглед
доказателствата, които ще бъдат събрани по делото.
Такава искова молба би била нередовна поради липса на
петитум, доколкото, с оглед разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т.
1 ГПК, цената на един иск за парично вземане е винаги
точно определена и не може да представлява затруднение.
Недопустимо е също така на основание чл. 70, ал. 3 ГПК, в
хода на процеса да се допуска „уточнение” на исковата
молба чрез посочване на размер на търсената сума,
различен от първоначалния, тъй като това би
представлявало изменение размера на иска по смисъла на
чл. 74 ГПК, което има самостоятелна регламентация и
различно приложно поле от нормата на чл. 70, ал. 3 ГПК.
В практиката се срещат становища, според които е
налице затруднение да се определи цената на иска по
смисъла на чл. 70, ал. 3 ГПК тогава, когато самият ищец не
е в състояние да посочи точният размер на вземането си, и
е допустимо в исковата молба изрично да се заяви, че
цената се посочва приблизително (например когато искът е
за заплащане на деликтно обезщетение). В такъв случай се
извършва уточнение на цената в хода на процеса и всички
правни последици от предявяване на иска (вкл. поставянето
на ответника в забава) настъпват от предявяване на иска, а
не от уточнението (Решение № 3205/25.12.72 г., по гр.д. №
2364/72 г., на І г.о.). Изложената аргументация е спорна, тъй
като в хипотезата на чл. 70, ал. 3 ГПК, окончателната цена
се определя не с изявление на ищеца, а от съда при
постановяване на решението, т.е. въз основа на събраните
по делото доказателства. Следователно, законът има
предвид случаите, когато първоначалното определяне на
цената представлява обективна трудност при предявяване
на иска, а не субективно затруднение на ищеца да посочи
точния размер на търсената сума, което може да бъде
преодоляно чрез изменение размера на иска в хода на
процеса. Освен това, определянето на самата
приблизителна оценка на иска е изключително правомощие
55
на съда, когато цената не може да се определи въз основа
на фактическите твърдения в исковата молба, а не е
предвидена в полза на ищеца възможност, поради което е
недопустимо ищецът да посочва приблизителен размер на
исковата сума под предлог, че не е в състояние да
определи точно вземането си.
Окончателната държавна такса по чл. 70, ал. 3 ГПК се
присъжда в тежест на страната, срещу която е взето
решението - тя плаща разликата по сметка на съда.
- При действието на отменения ГПК държавната
такса по искове за възстановяване на нарушено владение
беше ½ от таксата по исковете за собственост (чл. 55, ал. 1,
б. „в” от ГПК (отм). Според чл. 69, ал. 1, т. 2 от действащия
ГПК, по искове за собственост и други вещни права върху
имот, цената на иска е данъчната (пазарната) оценка, а
според т. 3 по искове за нарушено владение цената на иска
е ¼ от цената по т. 2, т.е. четири пъти по-малко. От друга
страна обаче, според чл. 71, ал. 2 ГПК, когато предмет на
делото е право на собственост или други вещни права
върху имот, размерът на държавната такса се определя
върху ¼ от цената на иска, т.е. запазва се съществуващата
държавна такса - 1%. А щом по владелческите искове
цената на иска е ¼ от данъчната оценка, при 4% такса
върху цената на иска размерът на държавната такса е пак
1%. Това следва от формалния прочит на закона - само за
вещните спорове е предвидено изрично, че основата за
събиране на таксата е по-малка от посочената в чл. 69 ГПК.
Освобождаване от д.т.
В ГПК детайлно и изчерпателно са изброени лицата,
които са освободени от заплащането на такси и разноски,
като тези по ал. 1, на чл. 83, са освободени от това си
задължение по силата на закона, и то за всички инстанции.
Съгласно Опр. № 292/12.05.2011 г., по ч.гр.д. №
269/2011 г., на IV г.о., постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК, назначените по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особени
представители не попадат в категорията на т. 5, на ал. 1 на
чл. 83 ГПК, доколкото същите не представляват пред съда
лица с неизвестен адрес, а представляват такива лица,
чиито адрес е известен, но на който не са намерени.
Освен тях, освобождават се от такси и разноски и
физическите лица, за които е признато от съда, че нямат
достатъчно средства да ги заплатят (чл. 83, ал. 2 ГПК).
Тоест не могат да бъдат освободени от д.т. и разноски
56
едноличните търговците (освен ако участват по делото не в
това си качество) и юридическите лица. Освобождаването
става въз основа на молба от лицето, отправена до съда,
като същото може да бъде и частично. В практиката бе
спорно, дали освобождаването на ищеца от заплащане на
държавна такса за иска се отнася само до това конкретно
задължение или включва и бъдещите такси, които ще дължи
в процеса (например за въззивно обжалване), поради което
за тях впоследствие не следва да се иска ново
освобождаване. Доколкото чл. 83, ал. 2 ГПК има предвид
освобождаване от „такси” изобщо, по-правилно е второто
становище, според което освобождаването е еднократно и
се отнася за всички държавни такси, дължими в
производството, в който смисъл се установи и съдебната
практика (Опр. № 428/08.07.2010 г., по ч.гр.д. № 317/2010 г.,
на IV г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК). Разбира
се, трябва да се направи уговорката, че преценката за
материалните възможности на ищеца по чл. 83, ал. 2 ГПК се
извършва само с оглед размера на дължимата
първоначална такса за иска, доколкото към този момент
съществува неизвестност относно възникването и размера
на бъдещи задължения за такси в процеса.
Предметът на произнасянето по чл. 83, ал. 2 ГПК на
общо основание се определя от искането - за да бъде
освободен ищеца и от разноските, които ще направи в
процеса (за вещи лица и свидетели), е необходимо нарочно
искане в този смисъл и ако същото бъде уважено, тези
разноски се заплащат от бюджета на съда (чл. 83, ал. 3
ГПК). Ако искът бъде уважен, сумите се възлагат в тежест
на ответника с решението, който следва да ги заплати по
сметка на съда (чл. 78, ал. 6 ГПК), а ако искът бъде
отхвърлен – те остават в тежест на бюджета. Абсолютно
недопустимо е ищецът, който е освободен от такси и
разноски, да бъде осъден да ги заплати на съда, ако искът
му бъде отхвърлен.
По искането за освобождаване съдът се произнася с
определение, като отказът подлежи на обжалване с ч.ж. В
случай, че съдът остави без уважение искането за
освобождаване и определението му влезе в сила, същият е
длъжен наново да укаже на ищеца да внесе по сметка на
съда дължимата д.т., като му посочи и последиците от
неизпълнението, и ако в указания му срок същата не бъде
внесена, едва тогава се връща исковата молба на
основание чл. 129, ал. 3 ГПК (Опр. № 359/15.07.2011 г., по
57
ч.гр.д. № 111/2011 г., на I г.о.,постановено в производство
по чл.288 ГПК).
По искания за освобождаване от държавни такси по
подадени жалби срещу актове на съда, компетентен да се
произнесе по молбата е съдът, чийто акт подлежи на
обжалване, а не съдът, който е компетентен да се
произнесе по жалбата. Освобождаването от дължимата д.т.
е алтернатива на нейното внасяне, поради което тя е
свързана с изискването за редовност на жалбата, за което
следи онзи съд, чийто акт е предмет на същата.
Следователно по-долустоящият съд следва да изпрати
жалбата на по-горестоящия единствено, ако тя е редовна,
по смисъла на ГПК (Опр. № 359/15.07.2011 г., по ч.гр.д. №
111/2011 г., на I г.о.),т.е. по която е внесена дължимата
държавна такса,респ. е постановено определение за
освобождаване на жалбоподателя от задължението за
внасянето й.
В чл. 84 ГПК са предвидени особени категории лица,
които са освободени от д.т., но не и от съдебни разноски, а
именно – държавата и държавните учреждения, но само по
искове за публични държавни вземания и права върху вещи
– публична държавна собственост; Българският червен
кръст; общините, но единствено по искове за публични
общински вземания и права върху вещи - публична
общинска собственост.
Б.ред. по въпросите :
=кой е компетентен да се произнесе по искане за
освобождаване от държавна такса по чл.83,ал.2 ГПК при
обжалване-администриращият жалбата съд или съдът,до
който същата е адресирана; кой е компетентен да се
произнесе по искането за освобождаване по чл.83,ал.2 ГПК-
административният ръководител на съда или съдебният
състав,разглеждащ делото;
=приравнено ли е по значение на влязла в сила присъда
по смисъла на чл.83,ал.1,т.4 ГПК решението по чл.78а НК,с
което наказателният съд освобождава подсъдимия от
наказателна отговорност и му налага административно
наказание;
=дължи ли се държавна такса по подадена жалба от
особен представител на ответника по чл.47,ал.6 ГПК
предстои приемане на тълкувателно решение по
тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
58
5. РОДОВА И МЕСТНА ПОДСЪДНОСТ. СПОРОВЕ
ЗА ПОДСЪДНОСТ.
Калоян Топалов
Родова подсъдност
Както по отменения, така и по действащия ГПК,
основният първоинстанционен съд при разглеждането на
гражданските дела е районният съд, на когото са подсъдни
всички дела, с изключение на тези, които са подсъдни на
окръжния съд като първа инстанция (чл. 103 ГПК). Т.е.
районният съд разглежда и решава като първа инстанция
всички граждански дела, с изключение на онези, които
изрично са посочени в чл. 104 ГПК и които са подсъдни като
първа инстанция на окръжния съд.
В чл. 104 ГПК изрично са посочени делата, които са
подсъдни на окръжния съд като първа инстанция и това са:
- Исковете за установяване или оспорване на
произход, за прекратяване на осиновяване, за поставяне
под запрещение или за отменянето му.
60
Различният критерий за определяне на родово
компетентния съд при облигационните и при вещните
искове (съответно 25 000 лева и 50 000 лева) означава, че е
възможно например искът за собственост на един имот да е
подсъден на районния съд, а обуславящият го
облигационен иск (например за унищожаване на договор) да
е подсъден на окръжния съд, когато данъчната оценка на
имота е между 25 000 лева и 50 000 лева. В този случай и
двата иска следва да бъдат разгледани от окръжния съд
поради връзка между делата, при което е без значение, че в
действащия ГПК не е възпроизведена разпоредбата на чл.
80, ал. 2 от отменения ГПК, предвиждаща възможността
окръжния съд да изземе и реши дело, подсъдно на районен
такъв от неговия съдебен район, защото остава правилото,
че решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено
поради това, че искът е бил подсъден на районния съд (чл.
270, ал. 4 от действащия ГПК). Разбира се, няма формална
пречка окръжният съд да раздели производството и да
изпрати на районния съд за разглеждане иска за
собственост, който ще следва да бъде спрян до
приключване на производството по обуславящия
облигационен иск (като следва да се има предвид, че
определенията за разделяне не подлежат на инстанционен
контрол), но разумът и справедливостта налагат двата иска
да бъдат разгледани в едно производство.
По исковете за издръжка и по трудовите спорове,
независимо от тяхната цена, родово компетентен като
първа инстанция винаги е районният съд. Актът за начет,
съгласно чл. 417, т. 8 ГПК, е основание за издаване на
заповед за незабавно изпълнение. В случай, че длъжникът
по акта предяви иск по чл. 422 ГПК за установяване на
вземането, родовата подсъдност на същия се определя по
общите правила, с оглед цената на иска.
При обективно съединяване на искове родовата
подсъдност се определя от цената на всеки отделен иск, а
не от сбора на цената на всички искове.
При частичните искове родовата подсъдност се
определя от предявения размер, а не от размера на цялото
вземане, макар и при отхвърляне на иска да се формира
сила на пресъдено нещо за пълния, а не само за съдебно
предявения размер.
В производствата по т.нар. „спорна съдебна
администрация”, която няма регламентация в ГПК, а в
различни материални закони (чл. 32, ал. 2 ЗС, чл. 300 ТЗ и
61
др.) родовата подсъдност се определя на общо основание
(чл. 103 ГПК) - тези дела са родово подсъдни на районните
съдилища като първа инстанция, тъй като исковете нямат
определена цена по чл. 69 ГПК, чийто размер да обуслови
компетентността на окръжния съд като първа инстанция.
- Исковете за установяване на недопустимост или
нищожност на вписване, както и за несъществуване на
вписано обстоятелство, когато това е предвидено в закон.
Съгласно Опр. № 282/29.04.2011 г., по т.д. № 29/2010 г., на II
т.о., родовата подсъдност по т. 5 на чл. 104 ГПК касае
споровете във връзка с чл. 595 и чл. 604 ГПК свързани с
вписване на обстоятелства в регистрите за ЮЛ, които се
водят от окръжните съдилища, а не тези, подлежащи на
вписване в имотните регистри по Закона за кадастъра и
имотния регистър и Правилника за вписванията, които се
извършват от съдия по вписванията.
- Исковете, които по други закони подлежат на
разглеждане от окръжния съд. Такива например са:
исковете по чл. 71 ТЗ за защита на членство и отделни
членствени права; исковете по чл. 74 ТЗ за отмяна на
решения на общи събрания на търговски дружества;
исковете по чл.чл. 70, 95, 155, 252 ТЗ за обявяване на
търговско дружество за недействително и за прекратяване
на търговски дружества; исковете свързани с
несъстоятелността на търговец, предявявани пред съда по
несъстоятелността, който е окръжния съд по седалището на
търговеца към момента на подаване на молбата за
откриване на производството по несъстоятелност (чл. 613
ТЗ), като например исковете по чл.чл. 649, 679, 694, 750 ТЗ
и др.; исковете за екзекватура по чл. 118 и чл. 119 от
Кодекса за международно частно право, които са подсъдни
на Софийски градски съд; искът по чл. 28, ал. 1 от Закона за
отнемане в полза на държавата на имущество, придобито
от престъпна дейност; исканията за осиновяване (чл. 96, ал.
1 и 3 СК) и др.
До подсъдност на окръжния съд може да се достигне
и в хипотезата на връзка между делата, когато
обуславящият (главен) иск е подсъден на окръжен съд.
Такава е например хипотезата на иск за издръжка,
съединен с иск за бащинство, при която първият иск е
зависим от втория, явяващ се основен, поради което искът
за издръжка се подчинява на правилата за подсъдността на
иска за бащинство (Решение № 1162/17.05.73 г., по гр.д. №
754/73 г., на II г.о.).
62
Местна подсъдност
67
местонахождение, а ако няма такъв – пред съда по
последния постоянен адрес на наследодателя в страната.
4. Договорна подсъдност.
По принцип определената от закона подсъдност не
може да бъде променяна по съгласие от страните (чл. 117,
ал. 1 ГПК), т.е. правилата относно подсъдността имат
императивен характер. Законът допуска обаче, по
изключение, страните да договарят подсъдност различна от
законоустановената, или това е т.нар. договорна
подсъдност.
Съгласно чл. 117, ал. 2 ГПК, с писмен договор
страните по имуществен спор могат да посочат друг съд, а
не този, на който делото е подсъдно съобразно правилата
на местната подсъдност, с изключение на подсъдността по
чл. 109 ГПК по местонахождение на недвижимия имот. От
редакцията на нормата могат да бъдат направени няколко
извода:
На първо място, уговорката между страните по спора
следва да е направена в писмена форма, която е форма за
действителност. Законът говори за „писмен договор”, т.е. за
съглашение, което може да бъде постигнато отделно, но
което може да бъде и част, самостоятелна клауза от
материалноправния договор, спора по който е предмет на
съглашението за подсъдност . Същественото е, че тази
договорка има самостоятелно значение, „самостоятелен
живот” и дори когато е част от материалноправния договор,
се подчинява отделно на правилата на действителността.
Ето защо е възможно гражданскоправната сделка да е
действителна, но уговорката за подсъдността да страда от
72
пороци, които я правят недействителна. Възможна е и
обратната хипотеза – материалноправният договор да е
недействителен, но самата уговорка за местна подсъдност
да е, при което тя да се ползва при разрешаване именно на
спора за действителността на договора, ако това е предмет
на уговорката.
На второ място, уговорката за местна подсъдност,
представлявайки самостоятелен договор, обвързва
единствено страните по него, както и техните
правоприемници.
На следващо място, договорът за местна подсъдност
може да се отнася единствено за имуществен спор, каквито
са споровете за оценимо в пари право. Т.е. не може
предмета на договора да касае личен спор, като например
брачен иск (Опр. № 684/09.11.2009 г., по ч.т.д. № 747/2009
г., на II т.о.,постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК).
На следващо място, спорът, предмет на договора за
подсъдност, следва да бъде конкретно определен.
Освен това страните могат да договарят единствено
различна местна подсъдност, с изключение на тази по
местонахождение на недвижимия имот (чл. 109 ГПК), но не
и да променят определената от закона родова или
инстанционна (функционална) такава. Ако те направят това,
постигнатата договорка е недействителна като
противоречаща на закона, поради което сезираният съдът
не следва да я зачете. Ако страните уговорят едновременно
различна родова и местна подсъдност, недействителността
засяга единствено часта, която касае родовата подсъдност,
а в останалата си част, ако са налице останалите
предпоставки, същата е действителна и следва да бъде
зачетена от съда, когато страните се позоват на нея, като
родовата подсъдност ще следва да се определи по общите
правила на чл. 103 и чл. 104 ГПК, или други специални
такива, предвидени в закона (Опр. № 452/07.06.2011 г., по
ч.т.д. № 140/2011 г., на II т.о.,постановено по реда на
чл.274,ал.3 ГПК).
На последно място, избраният от страните по спора
местнокомпетентен съд следва да е посочен конкретно.
Следователно договорът за подсъдност по чл. 117,
ал. 2 ГПК, освен на общите изисквания за действителност,
следва да отговаря и на някои специфични - да е в писмена
форма, да се отнася за имуществен спор, който да бъде
конкретно определен, да е уговорена местна подсъдност и
компетентният съд да е посочен конкретно (Опр. №
73
684/09.11.2009 г., по ч.т.д. № 747/2009 г., на II
т.о.,постановено по реда на чл.274 ,ал.3 ГПК).
Производство по подсъдността
1. Проверка на подсъдността.
Подсъдността е една от предпоставките за
надлежното упражняване на правото на иск, обуславяща
допустимостта на иска, поради което, и с оглед нормата на
чл. 7 ГПК (задължаваща съда служебно да извърши
необходимите процесуални действия по движение на
делото и да следи за допустимостта и надлежното
извършване на процесуалните действия от страните), съдът
следва да направи проверка относно допустимостта на
висящото пред него производство. Ето защо законът (чл.
118, ал. 1 ГПК) указва, че всеки съд сам решава дали
започнатото пред него дело му е подсъдно. Но съдът не
извършва служебно тази преценка по отношение на всички
видове подсъдности, а единствено по отношение на
родовата подсъдност и тази по чл. 109 ГПК - по
местонахождение на недвижимия имот (арг. от чл. 119, ал. 1
и 2 ГПК), доколкото същите представляват абсолютни
процесуални предпоставки за упражняване правото на иск,
за разлика от останалите местни подсъдности, които са
относителни такива. Тази проверка съдът следва да
74
направи за първи път още след докладване на делото на
съдията-докладчик за проверка допустимостта и
редовността на исковата молба, но същата може да бъде
направена и по-късно – до приключване на производството
във втората (въззивната) инстанция, по отношение на
родовата подсъдност (чл. 119, ал. 1 ГПК), и до приключване
на съдебното дирене в първата инстанция, по отношение на
местната подсъдност по чл. 109 ГПК (чл. 119, ал. 2).
Следователно за родовата подсъдност служебно следи
както първоинстанционния, така и въззивния съд, докато за
местната подсъдност по местонахождение на недвижимия
имот следи служебно единствено първоинстанционния съд.
Освен служебно от съда, въпросът за родовата
подсъдност и местната такава по чл. 109 ГПК може да бъде
повдигнат и от ответника в посочените по-горе срокове -
приключване на производството във въззивната инстанция,
по отношение на родовата подсъдност, и приключване на
съдебното дирене в първата инстанция, по отношение на
местната подсъдност по местонахождение на недвижимия
имот (чл. 119, ал. 1 и 2 ГПК)
Ако във визираните срокове въпросът за родовата
подсъдност или тази по чл. 109 ГПК не бъде повдигнат
служебно от съда или не бъде направено възражение от
ответника, въпреки че са били налице предпоставките за
това, постановеното решение никога не може да бъде
обезсилено на това основание, тъй като с тяхното изтичане
този порок се е санирал. Обратно, ако въпреки основателно
направено възражение съдът е постановил съдебно
решение, същото подлежи на обезсилване от горната
инстанция. В тази връзка следва да се има предвид
нормата на чл. 270, ал. 4 ГПК, съгласно която, ако делото е
било подсъдно на районен съд като първа инстанция, но
спорът е решен от окръжния съд, неговото решение никога
не може да бъде обезсилено като недопустимо само на това
основание от въззивния (апелативния) съд.
В останалите случаи, извън визираните хипотези,
местната подсъдност не се следи служебно, а възражение
за неподсъдност може да бъде направено единствено от
ответника и то само до изтичане на срока за отговор на
исковата молба (чл. 119, ал. 3 ГПК). Едновременно с
възражението си ответникът е длъжен да представи и
доказателствата си в негова подкрепа (чл. 119, ал. 4 ГПК),
тъй като в негова тежест е да докаже твърдените
обстоятелства (Опр. № 251/19.04.2010 г., по ч.гр.д. №
75
214/2010 г., на IV г.о.,постановено в производство по чл.288
ГПК). В хипотезите, когато въпросът за подсъдността се
повдига служебно от съда, ищецът е този, който следва да
докаже обосноваващите я факти.
Предвид изложеното по-горе по отношение на
сроковете, в които може да бъде повдиган въпроса за
подсъдността, различно се решава и този, свързан с
момента, към който трябва да са налице обстоятелствата
обосноваващи избраната от ищеца подсъдност. По
отношение на родовата подсъдност, всички настъпили в
хода на производството промени във фактическите
обстоятелства, които я обуславят, са основание делото да
бъде препратено на компетентния съд. Например
изменението на иск за парично вземане по реда на чл. 214
ГПК, във формата на увеличаване или намаляване на
неговия размер над, респ. под 25 000 лева, е основание за
изпращане на делото на родовокомпетентния съгласно
изменението съд. При местната подсъдност, настъпилите
след подаването на исковата молба промени във
фактическите обстоятелства не са основание за
препращането на делото (чл. 120 ГПК). В случая се имат
предвид хипотезите, когато към датата на подаване на
исковата молба избраната от ищеца местна подсъдност
отговаря на определената от закона такава, но
впоследствие са настъпили нови обстоятелства (например
ответникът в хода на производството промени постоянния
си адрес), които биха обусловили различна местна
подсъдност. Именно с оглед евентуалното недобросъвестно
поведение на ответника чрез непрекъснати промени на
постоянния си адрес, респ. седалището си, или на други
обуславящи местната подсъдност обстоятелства, е
създадена тази норма (Опр. № 127/09.03.2010 г., по ч.гр.д.
№ 16/2010 г., на III г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.3
ГПК).
Когато съдът сам прецени, при извършената от него
служебна проверка в посочените по-горе хипотези, че
делото не му е подсъдно, или направи такава преценка по
повод на възражението на ответника и представените към
същото доказателства, той изпраща делото на надлежния
съд (чл. 118, ал. 2, изр. 1 ГПК).
Ако ищецът предяви иск срещу няколко ответника,
които имат постоянни адреси в различни съдебни райони,
пред съда по неговия постоянен адрес, и само един от
ответниците направи възражение за местна подсъдност в
76
отговора си на исковата молба, подсъдността, както бе
посочено по-горе, се определя по реда на чл. 116 ГПК - по
избор на ищеца. Следователно в случая съдът, пред който
са предявени исковете, при направеното от един от
ответниците възражение по подсъдността, следва да
приеме, че делото не е подсъдно на него. Той обаче не
може веднага сам да определи, че делото е местно
подсъдно на онзи съд, в района на който се намира
постоянния адрес на направилия възражението ответник, и
да му изпрати същото, тъй като ще наруши нормата на чл.
116 ГПК. Ето защо, за да бъде спазена същата, на ищеца
трябва да бъде предоставена възможност да посочи по
избор едно от съдилищата, в районите на които се намират
постоянните адреси на ответниците. Само в случай, че
ищецът не упражни в дадения му срок правото си на избор в
кое от тези съдилища иска да бъде разгледано делото,
съдът, пред който вече са предявени исковете и е
направено възражение за неподсъдност, ще определи
местнокомпетентния съд, като прецени пред кой от тях ще е
най-целесъобразно да стане това (Опр. № 82/02.09.63 г., по
гр.д. № 2043/63 г., на I г.о.).
По въпроса за подсъдността съдът се произнася с
определение, с което прекратява производството по делото
пред себе си и го изпраща по подсъдност на компетентния
според него съд, в случай, че са налице предпоставките за
това. Ако съдът счете, че направеното от ответника
възражение за неподсъдност на делото е неоснователно
(било защото не са налице твърдените за това
предпоставки, било защото не са ангажирани никакви
доказателства в тази насока или ангажираните такива са
недостатъчни), той оставя същото без уважение, респ. го
отхвърля (което е въпрос на изказ на конкретния съдия).
Следва да се отбележи, че дори във възражението да не е
посочено изрично, практиката безспорно приема, че
имплицитно в него се съдържа молба (искане) за
прекратяване на производството по делото и изпращането
му на надлежния съд.
Така постановеното от съда определение подлежи на
обжалване с частна жалба от заинтересованата страна (чл.
121 ГПК). С оглед редакцията на нормата съдебната
практика константно приема, че легитимиран да обжалва
определението е както ищецът, когато сезираният съд
прекрати производството по делото и изпрати същото за
разглеждане от надлежния съд, така и ответника, в случай,
77
че направеното от него възражение за липса на подсъдност
бъде оставено без уважение (Опр. № 655/04.08.2011 г., по
ч.т.д. № 736/2010 г., на II т.о.,постановено по реда на
чл.274,ал.2 ГПК).
В практиката на ВКС има противоречие относно това
дали въззивното определение по въпроса на подсъдността
подлежи на касационен контрол или не. Според едното
застъпено становище въззивните определения по чл. 121
ГПК попадат в обхвата на чл. 274, ал. 3 ГПК (включително с
оглед задължителните указания, дадени с ТР № 1/2001 г. от
17.07.2001 г., по гр.д. № 1/2001 г., на ОСГК на ВКС, т. 5,
което е запазило значението си и при действието на новия
ГПК в тази си част) и като такива подлежат на обжалване с
частна касационна жалба при наличието на предпоставките
на чл. 280, ал. 1 ГПК (Опр. № 158/14.03.2009 г., по ч.т.д. №
143/2009 г., на II т.о.; Опр. № 452/07.06.2011 г., по ч.т.д. №
140/2011 г., на II т.о.,постановени по реда на чл.274,ал.3
ГПК). Според второто цитирано определение, в посочения
смисъл има формирана трайна и последователна съдебна
практика на ВКС. Съгласно другото застъпено становище,
въззивните определения по частни жалби срещу
определения във връзка с подсъдността не подлежат на
касационен контрол, тъй като същите не са от категорията
на преграждащите по-нататъшното развитие на делото, по
смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, а са от категорията на
тези по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, обжалваемостта на които
изрично е предвидена в закона (чл. 121 ГПК). Следователно
контролът на първоинстанционните определения по
подсъдността е двуинстанционен, а ВКС е компетентен да
разглежда частни жалби срещу тях единствено, когато
въззивният съд за първи път се е произнесъл по този
въпрос, на основание чл. 274, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ГПК (Опр.
№ 120/27.01.2010 г., по ч.т.д. № 730/2009 г., на I т.о.; Опр. №
230/01.06.2011 г., по ч.гр.д. № 254/2011 г., на I
г.о.,постановени по реда на чл.274,ал.3 ГПК; Опр. №
655/04.08.2011 г., по ч.т.д. № 736/2010 г., на II т.о.; Опр. №
410/26.09.2011 г., по ч.гр.д. № 376/2011 г., на II
г.о.,постановени по реда на чл.274,ал.2 ГПК). Следва да
бъде подкрепено второто становище, с оглед
аргументацията, на която то почива, и да се възприеме
застъпеното в Опр. № 582/20.07.2011 г., по ч.т.д. №
465/2011 г., на I т.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК, че практиката за триинцанционното разглеждане на
78
определенията по чл. 121 ГПК следва да се счита за
изоставена.
След като делото бъде изпратено по подсъдност на
друг съд, същото се смята за висящо пред него от деня на
подаване на исковата молба пред ненадлежния съд, като
извършените от последния действия запазват силата си (чл.
118, ал. 2 ГПК). Няма спор както в правната теория, така и в
съдебната практика, че по този начин се запазва
процесуалния ефект и материалноправните последици от
предявяването на иска (прекъсване на давността, спазване
на преклузивен срок и пр.), макар и същият да е бил
предявен пред некомпетентен съд (Решение №
2321/18.11.75 г., по гр.д. № 1718/75 г., на І г.о.). Съгласно по-
старата практика по отменения ГПК, извършените от
първоначално сезирания съд процесуални действия
запазват силата си само тогава, когато този съд е родово
компетентен по спора (Опр. № 48/14.03.66 г., по гр.д. №
648/66 г., на ІІ г.о.; Опр. № 209/22.12.67 г., по ч.гр.д. №
3215/67 г., на ІІ г.о.; Опр. № 54/18.03.76 г., по гр.д. № 576/76
г., на ІІ г.о.). Процесуалните действия, извършени от
некомпетентния по правилата за родовата подсъдност съд
са недействителни и следва да бъдат повторени (например
допуснатото от него обезпечение на иска или дадените
указания за отстраняване нередовности на исковата молба).
В тази връзка се поставя въпроса дали следва при
решаването на спора да се кредитират събраните от
първоначално сезирания съд доказателства. При спор за
местна подсъдност отговорът е положителен. При родовата
подсъдност принципът е, че съдът основава решението си
на събраните пред него доказателства, като само при
делегацията е допустимо да се ползват доказателства,
събрани от друг съд (Решение № 390/10.04.91 г., по гр.д. №
179/91 г., на І г.о.). От това правило обаче има две
изключения:
- Ако ОС изпрати дело на РС, събраните от първия
съд доказателства следва да се кредитират по аргумент от
чл. 80, ал. 2 ГПК (отм.). След като горния съд може да
разгледа и реши дело от компетентността на по-долния, то
на още по-голямо основание извършените от него действия
по събиране на доказателствата следва да бъдат зачетени
от долния съд. Това правило се отнася до всички действия,
извършени от ОС. Тази постановка се запазва и при
действието на новия ГПК, с оглед нормата на чл. 270, ал. 4
от същия, съгласно която решението на окръжния съд, не
79
може да бъде обезсилено поради това, че искът е бил
подсъден на районния съд.
- Когато поради изменение размера на иска в хода на
процеса делото е изпратено от РС на ОС или обратно,
извършените от първоначалния съд действия по
доказателствата изцяло запазват силата си, тъй като към
момента на извършването им съответният съд е бил
компетентен по спора (например приети са писмени
доказателства и е изслушана експертиза, след което искът е
увеличен на сума над 25 000 лева и делото е изпратено от
РС на ОС).
Има противоречива практика по въпроса, дали
следва да се зачете внасянето на държавната такса по
сметка на ненадлежния съд или същата следва да се
освободи и да се изиска внасянето й по сметка на
компетентния съд. Следва да се подкрепи становището, че
крайното формализиране в случая е излишно, доколкото
всички суми, събрани от съдилищата, директно се
привеждат в приходната част на републиканския бюджет и
следователно с внасянето на таксата по сметка на
първоначално сезирания съд, макар и некомпетентен по
спора, изискването на чл. 128, т. 2 ГПК е изпълнено.
През последните години, включително и при
действието на новия ГПК, практиката се ориентира в друга
насока, като се възприема, че извършените от
първоначално сезирания съд процесуални действия
запазват силата си независимо от това, дали същият е бил
родово компетентен по спора или не, поради което не е
необходимо те да бъдат повторени отново от
родовокомпетентния съд. В този смисъл са например Опр.
№ 530/16.10.2009 г., по ч.т.д. № 479/2009 г., на I т.о. и Опр.
№ 120/27.01.2010 г., по ч.т.д. № 730/2009 г., на I
т.о.,постановени по реда на чл.274,ал.3 ГПК
83
6. ВПИСВАНЕ НА ИСКОВАТА МОЛБА
Калоян Топалов
84
з) влезлите в законна сила съдебни решения, които
заместват актовете по буква „а”, както и решенията, с които
се констатира съществуването на подлежащи на вписване
актове по предходните букви;
и) преписи от обявените завещания с предмет
недвижим имот и права върху недвижим имот;
к) молбите за отмяна на влезли в сила съдебни
решения, подлежащи на вписване.
85
В определени случаи, макар да е налице
прехвърляне и придобиване на вещни права върху
недвижим имот, законът предвижда изрично, че не се
извършва вписване. Тук следва да се има предвид чл. 5
ПрВп, съгласно който, не подлежат на вписване по чл. 4:
придобиване на недвижим имот по силата на закона;
завещанията - относно недвижими имоти, освен тези по чл.
4, буква „и” и всички други придобивания на недвижими
имоти по наследство; договори по чл. 4, буква „е”, ако са
свързани с държавна тайна.
Действието на вписването като правен акт е уредено
в чл. 113 ЗС, съгласно който: „Актовете по предходния
член до вписването им не могат да се противопоставят
на трети лица, които по-рано са придобили от същия
собственик и вписали вещни права върху недвижимия
имот”.
В чл. 114-чл. 115 ЗС (респ. в чл. 11-чл. 14 ПрВп) е
уредено действието на вписването на искови молби и на
постановените по тях решения. От същите се установява,
че практическо значение за работата на съда има
вписването на три категории исковите молби, с които се
предявяват определена категория искове и по отношение на
които законът предвижда вписване (чл. 114 ЗС), тъй като
съгласно изречение последно на визираната норма, на тези
искови молби не се дава ход в съдилищата, докато не бъдат
вписани, а именно:
а) исковите молби, с които се иска разваляне,
унищожаване, отменяване или признаване нищожността на
актове, подлежащи на вписване по чл. 112 ЗС, както и в
изрично посочени от закона случаи – чл. 17 ЗЗД, чл. 33 ЗЗД,
чл. 135 ЗЗД, чл. 211 ЗЗД, чл. 37 ЗН, чл. 87 и чл. 88 ЗЗД и
специалната хипотеза на чл. 189 ЗЗД, чл. 227 ЗЗД.
Когато вписването на исковата молба е предвидено с
изрична разпоредба на закона, тези искови молби
произвеждат спрямо трети лица действието, посочено в
същата разпоредба. При липса на такава разпоредба
вписването има значение само за да даде гласност на
съдебния спор относно имоти. При исковете за
прогласяване нищожност и за унищожаване на подлежащи
на вписване актове, вписването има само оповестително
действие, т.е. дава гласност на спора относно определен
имот. В други хипотези, когато това е предвидено изрично в
закона, като например чл.чл. 17, 33, 87 и 88 ЗЗД, вписването
има защитно-оповестително действие спрямо правата на
86
трети добросъвестни лица и в тези хипотези правата на
третите лица, придобити преди вписване на исковата
молба, се запазват.
б) исковите молби за постановяване на решение за
сключване на окончателен договор, с който се прехвърля
или учредява вещно право върху недвижим имот (чл. 19, ал.
3 ЗЗД).
Придобитите в тези случаи вещни права и наложени
възбрани след вписването не могат да се противопоставят
на ищеца. Т.е. и вписването на исковите молби по чл. 19,
ал. 3 ЗЗД има оповестително-защитно действие, тъй като
на ищеца не могат да се противопоставят извършените
след вписването актове на прехвърлителя за разпореждане
с обекта на предварителния договор, невписаните
претенции на трети лица за сключване на окончателен
договор със същия прехвърлител за същия имот и
последващо вписаните тежести – възбрана или ипотека.
Държавата или общината за вземанията си срещу
праводателя, станали изискуеми до деня на прехвърлянето
или учредяването на вещното право, може да обърне
взискането си към имота, в чийто ръце и да се намира той.
в) исковите молби за постановяване на други
решения по чл. 112, буква „з”, т.е. исковите молби за
постановяване на решения, заместващи вписани или
подлежащи на вписване актове и за решения, които
констатират съществуването на такива актове.
Придобитите от трети лица вещни права след
вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Т.е. и
в тази хипотеза вписването има оповестително-защитно
действие.
Както вече бе посочено, не се извършва вписване на
исковата молба, преди да е събрана дължимата държавна
такса по нея (чл. 12 ПрВп).
Разпореждането да се впише исковата молба следва
да изхожда от това длъжностно лице, което събира
дължимата държавна такса, а това е съдията-докладчик, по
аргумент от чл. 69, ал. 2 и чл. 83, ал. 2 ГПК.
Съпроводителните писма до Службата по вписванията
(СлВп), в зависимост от практиката на отделните съдилища,
се подписва или от нарочно определен служител или от
самия съдия-докладчик. Във втория случай се осигурява
вписването на наистина редовни искови молби, доколкото
именно докладчикът отстранява нередовността, и той следи
87
да се вписва окончателния вариант на исковата молба,
който определя предмета на спора.
В практиката на някои съдилища се приемаше, че с
оглед нормата на чл. 114 ЗС вписването на подлежаща на
вписване искова молба е условие за нейната редовност и за
надлежно упражняване на правото на иск, поради което
след депозиране на исковата молба в съда, по реда на чл.
129, ал. 1 ГПК, следва да се предостави възможност на
ищеца да впише молбата. Едва след вписването се
образува гражданско дело въз основа на същата искова
молба и се предприема извършване на по-нататъшните
процесуални действия по нея. Възможно бе да е
разпоредено вписване на исковата молба, но ищецът да
бездейства (например поради отпаднал интерес), като в
този случай исковата молба се съхраняваше, без да й се
дава ход, доколкото формално не бе налице основание за
връщане, тъй като липсва основание за нередовност, по
смисъла на чл. 129 ГПК, нито за архивиране, доколкото
делото все още не е приключило. Спорен бе въпроса дали
при невписване на исковата молба в предоставения срок
съдът може да я върне, на основание чл. 129, ал. 3 и ал. 4
ГПК. В практиката на ВКС имаше определения, в които се
приемаше, че такова връщане е недопустимо, тъй като
неблагоприятните последици от невписването са за ищеца
и ако той не впише исковата молба, ще понесе тези
последици. Имаше практика в обратния смисъл, съгласно
която, с оглед забраната на чл. 114, изр. последно ЗС, е
препоръчително да се постанови разпореждане за оставяне
на исковата молба без движение, като при неизпълнение
същата бъде върната. Разбира се съществуваше и
възможността да се изпрати служебно исковата молба за
вписване, а дължимата за това такса да се събере със
съдебното решението. Възможно бе и изобщо да не се
впише исковата молба, като тогава рискът е за ищеца, а
липсата на вписване не опорочава решението. Именно с
оглед създадената противоречива практика, включително и
във ВКС, бе прието ТР № 3/19.07.2010 г., на ОСГК, в което
се възприе второто визирано по-горе становище, като в т. 3
на същото изрично се посочи, че неизпълнението на
дадените от съда указания за вписване на исковата молба
по чл. 114 ЗС, в т.ч. и за съдебна делба, е основание за
нейното връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Това
разрешение предизвика много спорове още при самото
гласуване на тълкувателното решение, доколкото самото то
88
съдържа в себе си вътрешни противоречия. В т. 1 се
приема, че изискването за вписване на исковата молба не е
такова за нейната редовност и съдържание, по смисъла на
чл. 127 ГПК, но въпреки това, в т. 3 е визирано, че тя следва
да бъде оставена без движение от съда при неговата
проверка за редовността й по чл. 127 ГПК, като по пътя на
разширителното тълкуване неизпълнението на дадените от
съда указания следва да се приравни на неизпълнението на
изискванията за редовност на исковата молба. Около една
четвърт от съдиите в ГК на ВКС са подписали
тълкувателното решение с особено мнение, според което
вписването на исковата молба не е изискване за нейната
редовност, поради което невписването, което не е
процесуална предпоставка за надлежното упражняване
правото на иск, не може да обоснове отказ от правосъдие.
Причината за възприемането на това разрешение от ВКС е
по-скоро свързана с принципа за процесуална икономия,
както и с оглед на възникнали в практиката проблеми.Б.ред.
И доколкото даденото в ТР №3/19.07.2010г. на ОСГК на ВКС
тълкуване е задължително,съдилищата са длъжни да се
съобразяват с него.
Съгласно чл. 115 ЗС, влезлите в законна сила
решения, постановени по исковите молби по предходния
член, се отбелязват по представен препис от решението. В
решението, в което се уважава искът, съдът дава
шестмесечен срок на ищеца да извърши това отбелязване,
като след неговото изтичане вписването на исковата молба
губи действието си. В хипотезата на постановено по чл. 19,
ал. 3 ЗЗД решение, съдът не издава препис от същото,
докато ищецът не докаже, че са заплатени разноските по
прехвърлянето, както и данъците и другите задължения на
праводателя му към държавата.
Ако исковата молба не е вписана, решението, което е
постановено по нея, няма действие спрямо трети лица,
освен от деня, в който то е вписано.
90
решението. В този случай решението трябва да отговаря и
на изискванията на чл. 6.
Книгите, които се водят в службите по вписванията,
са посочени в чл. 33 и чл. 33„а” от ПрВп. Те могат да се
групират в три групи:
1) Актови книги (в които се подреждат самите
подлежащи на вписване актове);
2) Входящ регистър (в който се вписват
последователно, по реда на постъпването им, всички
актове, чието вписване се иска);
3) Партидна книга или картотека (която се състои от
партиди, водени по името на всеки отделен собственик, в
които се отразяват подлежащите на вписване
обстоятелства относно имотите, които той притежава).
Според изискването на Закона за кадастъра и
имотния регистър исковите молби подлежат на вписване
освен в посочените книги, също и в имотен регистър (вж. чл.
3, чл. 61, ал. 1, т. 12 и чл. 62, ал. 1, т. 5 ЗКИР). Вписването в
имотния регистър се извършва по разпореждане на съдията
по вписванията за недвижимите имоти, които се намират на
територията на съответния съдебен район. Целта е имотния
регистър да замести партидните книги, водени на личен
принцип, което е въпрос на бъдеща реформа в областта на
вписването. Регистърът е публичен и справки по него се
правят по отделни имоти, от партидните книги, партидите в
които са поименни.
91
7. ПРИЗОВКИ И СЪОБЩЕНИЯ.
ПО ОТМЕНЕНИЯ ГПК
Красимир Влахов
92
съдия-докладчик, който следи и за незабавното връщане от
страна на призовкаря на втория екземпляр от призовката в
деловодството, каквото задължение също отпадна от
действащия Правилник. Ако призовката не е връчена, върху
нея се прави отбелязване за причините (несъществуващ
адрес, ненамиране на лицето и пр.) и се връща в
деловодството. При всички случаи (вкл. когато призовката
не е връчена), призовкарят трябва да се подпише, да
посочи трите си имена и датата на удостоверяването.
Името и длъжността му могат да се обозначат и с личен
печат.
Датата на изпращане на призовката се обозначава
върху списъка на лицата за призоваване или върху
съдебния акт, който се съобщава, което е задължение на
деловодителя, респ. съдебния секретар. Призовката се
изготвя и подписва от деловодителя (съдебния секретар).
Призовкарят се подписва на обратната страна, която се
попълва при връчването или удостоверяване на
невъзможността за това.
По принцип неподписана от призовкаря призовка е не
може да се счита за надлежно връчена . Ако обаче
адресатът не оспорва обстоятелството, че същата му е
била връчена, призоваването е редовно (Решение №
1314/15.05.74 г., по гр.д. № 668/74 г., на І г.о.). Следователно
при наличие на такава призовка в съдебно заседание съдът
следва изрично да запита страната, респ. нейният
представител дали оспорва, че призовката й е била връчена
(разбира се, няма пречка преди това, при констатиране на
пропуска, да се вземат мерки за преодоляването му чрез
полагане на подпис от призовкаря). Ако страната не се
явява, призоваването следва да се приеме за нередовно
поради липса на възможност връчването да бъде
потвърдено от адресата. Когато с призовка се връчва
съобщение за указания на съда, за съдебен акт или препис
от жалба, липсата на подпис на призовката по принцип
обуславя необходимост от изпращане на нова, редовна
призовка, като възможността за потвърждаване тук по
принцип е изключена, тъй като проверката за редовността
на връчването не се извършва в открито заседание . Това
обаче е безпредметно, ако междувременно страната е
извършила съответното процесуално действие, с оглед на
което е изпратена призовката (например подала е молба за
изпълнение на указанията, респ. жалба срещу съдебния акт
или е депозирала възражение срещу жалбата и пр.). В този
93
случай тя се счита уведомена на датата, на която е
извършила съответното действие, сочещо на
уведомяването й.
Съдържанието на призовката винаги трябва да е
ясно. Когато се уведомява страна за съдебно заседание,
следва да се посочи не само номера на делото, но и дата и
часа на заседанието. Вписването на съдебния състав, който
ще разглежда делото, не е задължителен атрибут, съгласно
чл. 45 ГПК (отм.), и следователно неправилното му
посочване не обуславя нередовност на призоваването.
Когато се съобщават указания по чл. 100 ГПК (отм.), не е
достатъчно да се укаже, че исковата молба е оставена без
движение, а следва да се посочат конкретните указания
(най-добре чрез прилагане на копие от разпореждането) и
последиците от неизпълнението им.
Призоваването по принцип се извършва чрез
връчване на призовка. В бързи случаи обаче (например ако
остават няколко дни до заседанието и страната живее в
друго населено място), призоваването може да се извърши
по телефона, с телекс, факс или телеграма (чл. 41, ал. 4
ГПК (отм.). За първо съдебно заседание обаче, ответникът
не може да се призове по телефона, защото следва да му
се връчат и преписи от исковата молба и приложенията. За
да е редовно призоваването по телефона, следва
деловодителят да е отбелязал на списъка на лицата за
призоваване: датата и часа на телефонния разговор;
телефонния номер; трите имена и качеството на лицето, с
което е проведен разговора (като същото следва да е от
категорията лица, чрез които може да се призове страната,
съгласно чл. 46, ал. 2 ГПК (отм.); поетото задължение от
това лице да уведоми страната; трите имена и качеството
на служителя,извършващ призоваването; подпис.
Призоваване по телефона може да се удостоверява само в
тази писмена форма, като свидетелски показания са
недопустими (арг. чл. 133, ал. 1, б. „в” ГПК (отм.).
Когато призоваването се извършва по делегация
(например Варненския районен съд изпраща съдебна
поръчка до Ямболския районен съд за връчване на книжа
на лице от района на последния), призоваването може да се
извърши само чрез връчване на призовка, дори и да не
трябва да се връчват приложения. Ако призовкарят от ЯРС
узнае телефона на лицето, недопустимо е да го уведоми по
този начин, тъй като това е от компетентността единствено
на деловодителя от ВРС.
94
Липсата на надлежно удостоверяване на
призоваването по реда на ГПК не е абсолютно
непоправима. Възможно е самата страна да направи
писмено отбелязване по делото, че е уведомена за
заседанието, за указанията на съда, за постановения акт и
пр. Винаги обаче изявлението на страната, че е уведомена,
трябва да е изрично, а не мълчаливо, респ. знанието да се
извежда от действия, които сочат на наличието му по
несъмнен начин. Сам по себе си фактът на представяне на
писмена защита по делото не отстранява нередовността на
призоваването (Решение № 800/19.11.96 г., по гр.д. №
135/96 г., на 5-чл. с-в).
Ако в населеното място, където трябва да се връчи
призовката, няма съдебно учреждение, връчването става
чрез общината или кметството, като призовката се връчва
не на кмета, а от него на адресата (чл. 41, ал. 2 ГПК (отм.).
Това не е алтернатива на призоваването чрез призовка, тъй
като същото в случая е изобщо неприложимо. В тази
хипотеза обаче съдът може да разпореди призоваването да
се извърши чрез телеграма. Текстът на телеграмата се
написва от деловодителя (като няма пречка
заинтересованата страна да представи готов проект),
подписва се от съдията и се предава на заинтересуваната
страна, която я подава в пощата от свое име, като прилага
по делото известието за връчване.
Разпоредбата на чл. 41, ал. 6 ГПК (отм.) въвежда
принципа за еднократност на призоваването - щом страната
веднъж е редовно призована (независимо дали се е явила и
дали другите страни са били призовани или не), не й се
изпращат призовки за следващите съдебни заседания.
Предпоставка за прилагане на това правило следователно е
редовното призоваване само на тази страна, а не и изобщо
на всички страни по делото. Ако, например, за първото
заседание е бил редовно призован само ищецът, но не и
ответника, ход на делото не се дава и то се отсрочва, като
за следващото съдебно заседание се призовава само
ответната страна (ищецът се счита уведомен на основание
чл. 41, ал. 6 ГПК (отм.) независимо дали е присъствал в
залата).
Съществува и друго схващане, че под „първото
заседание” се разбира първото редовно с.з., за което
редовно са били призовани всички страни по делото,
независимо от това дали са се явили или не. Това означава
в горната хипотеза, че ако ответникът е бил нередовно
95
призован (т.е. няма първо редовно по делото съдебно
заседание) и ищецът не се е явил, то за следващото
съдебно заседание ще следва да се призоват и двете
страни по делото.
Ако призовката е била връчена в нарушение на срока
по чл. 41, ал. 5 ГПК (отм.), призоваването е нередовно и на
страната следва да се изпрати нова призовка, но не и
повторно да се връчват приложенията към призовката
(препис от искова молба и доказателства), тъй като същите
вече са получени. Ако на делото не се даде ход на
основание чл. 107, ал. 2 ГПК (отм.), за следващото
заседание страната не се призовава, щом е била редовно
уведомена за отложеното заседание. Отлагането на делото
поради пречка за разглеждането му в това съдебно
заседание не представлява „преграждане на по-
нататъшния му ход” по смисъла на чл. 41, ал. 6 ГПК (отм.),
който има предвид хипотезите на оставяне на исковата
молба без движение, спиране, прекратяване, изпращане на
делото по частна жалба или жалба за бавност на горната
инстанция. Когато на мястото на починала страна се
конституират нейните наследници, същите получават
призовки на самостоятелно основание, поради което чл. 41,
ал. 6 ГПК (отм.) не намира приложение при приемство на
страната в процеса (в крайна сметка, наследниците може и
да не знаят за делото с участие на техния наследодател).
Съдебен адрес
Според чл. 42 ГПК (отм.), страната (респ.
пълномощникът й, който я замества) може да посочи адрес
в седалището (т.е. населеното място) на съда (съдебен
адрес), където да се връчват призовките и съобщенията до
нея. При наличие на съдебен адрес призовките следва да
се връчват на него, а не на домашния адрес или адреса на
управление (Опр. № 368/15.11.2001 г., по гр.д. № 269/2001
г., на 5-чл. състав). Не е необходимо съдебният адресат да
е пълномощник на страната (дори и да е адвокат) и съдът
няма право да изисква доказателства за представителната
му власт. Ако съдебният адресат напусне адреса, без да
уведоми съда за новия си адрес, каквото задължение
предвижда чл. 51, ал. 1 ГПК (отм.), до страната се изпраща
съобщение с указания да посочи нов съдебен адрес. Ако
адресът на страната е неизвестен, т.е. по делото тя е
посочила само съдебен адрес, при напускане на последния
от адресата призовките следва да се прилагат в цялост
96
като редовно връчени, на основание чл. 51, ал. 2 ГПК (отм.).
На общо основание съдебният адресат трябва да е
дееспособен.
99
Призоваване по реда на чл. 46, ал. 2 ГПК
Уведомяването по този ред е редовно не просто с
връчване на призовката на някое от посочените лица, а с
получаването й от адресата. Това означава, че:
1) трябва това лице да се е задължило да я предаде и
това му задължаване да се отрази в призовката (като се
подчертае съответният текст в бланката);
2) ако има данни, че адресатът не е могъл да получи
призовката (например защото е в чужбина), призоваването
е нередовно, макар и да е налице връчване на лице от
посочените в чл. 46, ал. 2 ГПК (отм.) (Решение №
1804/27.05.83 г., по гр.д. № 1253/83 г., на ІІ г.о.). В тази
хипотеза е недопустимо и връчване на призовката при отказ
на лице от домашните, защото е налице обективна
невъзможност за предаването й на страната. Разбира се, в
случая е възможно да се злоупотребява чрез заявяване на
такива твърдения от близките на адресата, което налага
съдът да проявява активност (например да изиска служебна
справка дали лицето е напуснало страната).
За разлика от съседите, които не са длъжни да приемат
призовката, домашните на адресата, както и самият той, са
длъжни да приемат призовката, но имат право да откажат
получаването й (виж редакцията на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ГПК
(отм.). Затова, когато са налице съмнения в достоверността
на изнесената от домашните информация относно
пребиваването на призоваваното лице на адреса, съдът
можеше да разпореди призовката да се връчи със
съдействието на специализираното звено за охрана към
Министерство на правосъдието или т.нар. „съдебна
полиция”, съгласно чл. 36д, ал. 1, т. 4 ЗСВ (отм.), като
полицаят обаче не е връчител. Предвидената в отменения
ЗСВ възможност за съдействие от страна на Главна
дирекция „Охрана” на органите на съдебната власт при
призоваване на лица, при действащия ЗСВ се запази само
по наказателни дела, и то след изчерпване на
възможностите по чл. 178, ал. 1 НПК (чл. 391, ал. 3, т. 4
ЗСВ);
3) ако лицето, на което е връчена призовката, не я
предаде на адресата, а я пусне в пощенската му кутия или я
пъхне под вратата, призоваването е нередовно (Опр. №
85/14.05.81 г., по гр.д. № 1562/81 г., на ІІ г.о.);
4) ако лицето не е изпълнило задължението си да
предаде призовката на адресата, последният може да иска
100
възстановяване на срока, започнал да тече от връчването
(например за подаване на жалба). Но щом призовката е
редовно оформена по чл. 46, ал. 2 ГПК (отм.), срокът е
започнал да тече;
5) ако адресатът твърди, че призовката не му е
предадена, по принцип не следва да ангажира
доказателства (тъй като това е отрицателен факт) и е
достатъчно да твърди липса на получаване. В този случай
обаче, съдът следва служебно да призове като свидетел
лицето, на което е връчена призовката, за да заяви, дали е
изпълнило задължението си за нейното предаване (което не
противоречи на забраната за служебно събиране на
доказателства, тъй като проверката има за предмет
установяване редовността на призоваването, което, от своя
страна, е задължение на съда). Разбира се, адресатът може
да ангажира доказателства за положителните факти, чието
установяване би обусловило нередовност на връчването
(например че е намерил призовката в пощенската си кутия
или че през съответния период не се е намирал на адреса);
6) разпоредбата на чл. 46, ал. 2 ГПК (отм.) намира
приложение само по отношение на страната, но не и за
нейния пълномощник по делото. Адвокатът следва да е
призован винаги лично, а не чрез лице от домашните, съсед
или колега, тъй като под „призовано лице” чл. 46, ал. 2 има
предвид само страната по делото, доколкото ал. 1 изрично
разграничава призованото лице от неговия пълномощник.
Възможността за връчване на призовката на трето лице е
предвидена в ал. 2, само когато адресат е страната, а не
нейният представител;
7) „домашно лице” по смисъла на чл. 46, ал. 2 ГПК (отм.)
е роднина или друг близък, който живее в същото жилище.
Низходящ, който живее другаде и само инцидентно се
намира на адреса, не е домашно лице;
8) „съсед” по смисъла на чл. 46, ал. 2 ГПК (отм.) е
съседът по местоживеене, а не съседът на процесния имот
(Решение № 176/31.10.90 г., по гр.д. № 176/90 г., на 5-
членен състав);
9) ако страната е задържана в затвор или арест,
недопустимо е призоваването й чрез домашните или съсед.
В този случай редът за призоваване е указан в чл. 100
ПАРОАВАС - арестанти, затворници и служащи във
войската или МВР се призовават чрез съответния началник
или командир. До него се изпраща, отделно от призовката, и
писмо, подписано от съдията-докладчик, в което се посочва
101
задължително ли е личното явяване на призования.
Прилагането на последното обаче би ограничило правото
на защита на страната, доколкото би препятствало
участието й в процеса при посочване, че явяването не е
задължително. На основание чл. 15, ал. 3 ЗНА съдът може
да откаже да приложи този подзаконов текст, като
противоречащ на норми с по-висша юридическа сила (чл. 6
ЕКЗПЧОС, чл. 56 КРБ, чл. 4, ал. 2 ГПК (отм.), респ. чл. 9
действащия ГПК) и да не изпрати такова писмо, или да
посочи в същото, че осигуряването на възможност за
явяване на лицето е задължително.
ПО ДЕЙСТВАЩИЯ ГПК
Калоян Топалов
109
В случая се поставя въпросът дали представителят
следва да бъде назначен по реда на Закона за правната
помощ или не. Действително, не е налице хипотезата на
задължителна адвокатска помощ или представителство по
смисъла на чл. 23, ал. 1 ЗПП, доколкото съдът не е длъжен
да назначи такъв представител (още повече, че става дума
само за представителство за получаване на призовки и
съобщения, но не и за извършване на други процесуални
действия, тъй като страните може да са упълномощили т
адвокати,които да ги представляват по делото). От друга
страна, посочването, че представителят има право на
възнаграждение (в този смисъл е указанието, че разноските
са за сметка на тези страни), не позволява
възнаграждението да бъде определено от съда, доколкото
все пак общата идея, залегнала в ЗПП, е това действие да
бъде извършвано от специализиран орган извън системата
на съдилищата въз основа на преценка за извършената
работа (също така и този орган определя адвоката с цел да
се предотвратят корупционни практики). Оттук би могло да
се направи извода, че това представителство се учредява
по общия ред, предвиден в ЗПП. Въпросът все пак е спорен,
защото формалните предпоставки на ЗПП за предоставяне
на правна помощ не са налице. Поради това е възможно да
се възприеме и становището, че съдът сам следва да
назначи представител, като с определението си за
назначаване на адресата той следва да му определи
възнаграждение, като осъди въпросните страни да заплатят
сумата по сметка на съда.
Б.ред. По въпроса как се определя размера на
възнаграждението на особен представител на разноски на
ищеца /чл.47,ал.6 и чл.48,ал.2 ГПК/ предстои приемане на
тълкувателно решение по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на
ВКС-т.6.
5) Новият ГПК предвижда повече на брой начини за
връчване на призовки и съобщения, като съществуващите
по отменения ГПК способи се запазват. Нова е
възможността връчването да се извърши чрез куриерска
служба с препоръчана пратка с обратна разписка. Следва
да се приеме,че този начин на връчване става служебно по
преценка на съда, доколкото само за връчване чрез частен
съдебен изпълнител е предвидено друго – то се извършва
по искане на насрещната страна, докато връчването чрез
куриерска служба е уредено в общата разпоредба на чл. 42,
ал. 1 ГПК, наред с останалите общи способи. За това
110
връчване не се плащат разноски от заинтересованата
страна – същото е универсална пощенска услуга по
смисъла на чл. 34, ал. 1, т. 1, б. „а” от Закона за пощенските
услуги, като до 03.11.2009 г., всички оператори на такива
услуги, т.е. не само „Български пощи” ЕАД, бяха длъжни да
ги извършват срещу компенсация от Комисията за
регулиране на съобщенията, по реда на чл. 23а от закона, а
след 03.11.2009 г. – само „Български пощи” ЕАД, която
следва да извършва тази услуга при икономически
неизгодни условия срещу компенсация от Комисията, по
реда на чл. 29а от закона.
Също така по искане на страната съдът може да
разпореди съобщенията на другата страна да се връчват от
частен съдебен изпълнител, като разноските за това са за
сметка на страната, направила искането. Съдът не следва
обаче да следи дали страната е платила на съдебния
изпълнител, включително при присъждане на разноските,
тъй като същите остават за сметка на страната, независимо
от изхода на делото, а той само разпорежда връчването да
стане по този начин. Също така, не е необходимо страната
да посочва конкретния частен съдебен изпълнител, който
да връчи книжата. Съдът просто разпорежда връчването да
стане от частен съдебен изпълнител и на това основание
страната получава призовката, с която отива при избран от
нея такъв, който извършва връчването и после й предава
съответната разписка, която да се депозира в съда.
Според чл. 42, ал. 4 ГПК, на страната могат да се
връчват съобщения и на посочен от нея електронен адрес.
Става дума само за посочен от самата страна електронен
адрес, а не за такъв, посочен от противната страна. По
аргумент от чл. 137, ал. 2 АПК, връчването на съобщението
на електронния адрес следва да се смята за извършено с
постъпването му в посочената информационна система и се
удостоверява с копие от електронния запис за това.
6) Отпадна възможността съобщението да се връчи при
отказ на друго лице, освен на страната или на нейния
пълномощник (чл. 44, ал. 1 ГПК). Според визираната норма,
отказът да се приеме съобщението се отбелязва в
разписката и се удостоверява само с подписа на връчителя,
без да е нужен и подпис на един свидетел, тъй като това е
излишно, доколкото връчителят има удостоверителна
компетентност. От друга страна, според чл. 45 ГПК,
връчването на представител се смята за лично връчване и
следователно, само на представител съобщението може да
111
се връчи при отказ (в тази връзка и чл. 51, ал. 3 урежда
връчването при отказ на адвокат). Остава възможността за
връчване на съобщението на друго лице (пълнолетно лице
от домашните, работник или служител или работодател на
адресата), но само при изрично съгласие, като в този случай
лицето се подписва в разписката със задължение да
предаде съобщението (чл. 46).
Съдебният адресат няма задължение по служба, за
разлика от адвоката, да приема книжа, поради което на него
не може да се връчва призовка при отказ.
Когато страна по делото е непълнолетно дете,
призовката следва да се оформи с неговия подпис и този на
един родител. Няма пречка призовката да се връчи само на
родителя (доколкото той е лице от домашните), но не и при
отказ, защото връчване при отказ е допустимо само по
отношение на самата страна (в случая заедно с 1 родител)
и подписа на призовкаря.
С измененията на ГПК (ДВ, бр. 42/05.06.2009 г., в сила от
09.06.2009 г.) се предвиди възможността връчителите да
изискват удостоверяване самоличността на лицето, на
което се връчват призовките и съобщенията, чрез
представяне на документ за самоличност, след което
отбелязват в съобщението качеството на това лице (чл. 44,
ал. 1, изр. 2 ГПК). Ако лицето откаже да представи документ
за самоличност, връчителят може да поиска съдействието
на ГД „Охрана” при МП.
7) Отпадна възможността за връчване на съобщения и
призовки чрез съсед. По смисъла на чл. 46, ал. 2 ГПК, „друго
лице”, чрез което може да се връчи съобщението, е
пълнолетно лице от домашните или лице, което живее на
адреса (т.е. в същото жилище - къща или апартамент, а не
жилищен блок, който включва множество адреси), или което
е работник, служител или работодател на адресата.
Съобщението може да се връчи на това друго лице, само
ако то е съгласно да го приеме (чл. 46, ал. 1 ГПК).
8) Връчване чрез залепване на уведомление (чл. 47
ГПК). Такава възможност процесуалният закон предвижда
само за ответника и то само за връчване на исковата молби
и за нищо друго, но следва да се отбележи, че има и
противни становища. Този институт е насочен да преодолее
проблема, който стои в хипотезата, когато ответникът се
намира на адреса, но се укрива (не отваря вратата или
съзнателно отсъства от жилището си по време, когато
очаква да бъде търсен), а никой от съседите не желае да
112
приеме призовката. По действащия ГПК проблемът е още
по-голям, доколкото, както вече бе посочено, призоваване
чрез съсед е недопустимо. Отмененият ГПК не даваше
разрешение на този проблем, тъй като не можеше
ответникът да бъде призован чрез ДВ, щом адресът му е
известен.
По действащия ГПК процедурата на връчване е
следната:
- Изпраща се съобщение до ответника на посочения от
ищеца адрес, т.е. пращат му се преписи от исковата молба
и доказателствата. Ако не може да бъде намерен на адреса,
което според практиката на ВКС следва да е невъзможно
след търсене най-малко три пъти в рамките на един месец,
и не се намери лице сред посочените в чл. 46, ал. 2 ГПК,
което е съгласно да получи съобщението, връчителят
залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия,
а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата
или на видно място около нея. Когато има достъп до
пощенската кутия, връчителят пуска уведомлението и в нея,
което е допълнителна гаранция в случай, че уведомлението
бъде отлепено. Предпоставките за залепване на
уведомлението следва внимателно да бъдат преценени във
всеки конкретен случай. Преди всичко, очевидно е, че
уведомление не се залепва , когато връчителят установи, че
ответникът изобщо не пребивава на посочения в исковата
молба адрес. В тази хипотеза исковата молба е нередовна
поради липса на адрес за призоваване на ответника (чл.
127, ал. 1, т. 1 ГПК) и на ищеца следва да бъдат дадени
указания за поправяне на нередовността, но не чрез
посочване на друг адрес за призоваване, а направо чрез
представяне на адресна справка (чл. 47, ал. 4 ГПК).
Възможно е връчителят да събере сведения (от съседи, а и
с оглед надписите на врати, пощенски кутии, ел.звънци и
др.), че ответникът се намира на адреса, но да не може да
го намери, за да му връчи книжата. В такъв случай следва
да бъдат положени усилия за намиране на лицето, тъй като
е очевидно, че ако например последното е на работа през
деня, следва да бъде потърсено след работно време, а ако
има сведения, че отсъства от адреса, защото е на почивка,
връчителят следва да посети адреса след посоченото
време на завръщане. В случай, че усилията се окажат
безрезултатни, книжата трябва да се върнат в цялост със
съответно отбелязване, въз основа на което съдът да
прецени дали следва да се приложи връчването чрез
113
залепване на уведомление (арг. чл. 43, ал. 2 ГПК). Това е
така, тъй като преценката, дали ответникът „не може да
бъде намерен на посочения по делото адрес”, е твърде
относителна и е свързана с тълкуване и привеждане на
различни житейски хипотези под законовата норма, поради
което следва да бъде извършена не от призовкаря, а от
органа, който ръководи съдопроизводствените действия,
т.е. от съда. Разбира се, има и становища, според които
обявлението се залепва веднага от връчителя, без да се
чака разпореждане на съда.
Когато обаче връчването се извършва от частни
съдебни изпълнители или от служители на общината,
залепването на уведомление ангажира само собствената
им преценка, т.е. същото не е предпоставено от указания на
съда.
Уведомлението, което се залепва на адреса, не съдържа
книжата по делото, а само съобщение, че тези книжа се
намират на определено място, посочено в ал. 2
(канцеларията на съда, който връчва книжата, а не
непременно съда по делото, или в общината) и могат да
бъдат получени там в 2-седмичен срок от залепване на
уведомлението (в момента на залепване на уведомлението
книжата се намират у връчителя, защото той не може да
знае предварително, че няма да намери ответника). Идеята
на закона е, че ако няма достъп до входната врата на
жилището или офиса на ответника, уведомлението да се
постави на първото непреодолимо препятствие (външната
врата на сградата, будката на портиера, стената пред
преградната решетка и пр.). Дори когато връчването се
извършва чрез частен съдебен изпълнител, при залепване
на уведомление книжата остават в канцеларията на съда
(общодостъпно място), а не в кантората на частния съдебен
изпълнител (чл. 47, ал. 2).
Когато призовкарят, след поне три посещения в рамките
на един месец, не може да събере сведения дали
ответникът живее на адреса (например няма съседи, няма
обозначения и пр.), уведомление пак следва да се залепи,
макар и да няма данни, че това е адресът на ответника.
След изтичането на 2-седмичния срок от ищеца на общо
основание ще се изиска адресна справка и книжата ще се
изпратят на настоящия (постоянния) адрес на ответника
(респективно съдът служебно ще се снабди с такава
информация, съгласно Наредба № 14/18.11.2009 г. за реда
и начина за предоставяне достъп на органите на съдебната
114
власт до Национална база данни „Население”, т.е. като
резултат същият ще бъде търсен и на посочения в исковата
молба, и на регистрирания си адрес, като по този начин в
максимална степен ще се гарантира получаването на
книжата лично от адресата.
- Ако ответникът не отиде в съда или в общината да си
получи книжата в 2-седмичния срок (а там ще му се връчи и
съобщението с указанията на съда), съобщението се смята
за връчено, но при определени условия - ако в крайна
сметка се установи, че той е регистриран на този адрес.
Съдът указва на ищеца да представи справка за адресната
регистрация на ответника, като на общо основание го
предупреждава, че при непредставяне на такава в 1-
седмичен срок исковата молба ще бъде върната (като
обикновено се налага срока да бъде продължен поради
невъзможност за неговото спазването, поради което е
добре да бъде даден първоначално по-дълъг такъв). Ако
ищецът е променил адреса си или е напуснал страната, без
да посочи адрес, съобщението се прилага по делото като
редовно връчено и след една седмица исковата молба се
връща. Именно това има предвид чл. 47, ал. 3, като
посочва, че съдът указва на ищеца да представи справка за
адресната регистрация на ответника, „освен в случаите на
чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 1, в които съобщението се прилага
към делото”. За целта обаче трябва да се изпратят 2
съобщения през не по-малко от един месец. Това е едното
възможно тълкуване на чл. 47, ал. 3 ГПК. Другото е, че
разпоредбата има предвид прилагане в цялост на
съобщението до ответника, когато се касае за изпращане на
последващо съобщение в хода на производството, при
което се констатира, че той отсъства от адреса, от който
вече е бил призован. Трета хипотеза е налице в случаи,
при които ответникът е напуснал адреса, доколкото чл. 47
ГПК се отнася не само за връчването на исковата молба, но
и за последващо връчване на призовки и книжа. С оглед
изразеното по-горе становище, че нормата на чл. 47 ГПК се
отнася само за връчване на исковата молби на ответника и
за нищо друго, следва да бъде възприето първото
тълкуване.
- Щом ищецът представи адресната справка, съдът
проверява, дали регистрираният адрес (настоящият адрес,
а ако такъв няма - постоянният) съвпада с този, на който е
залепено уведомлението. Ако адресите съвпадат, се
презюмира, че уведомлението е получено и ответникът е
115
призован, считано от изтичане на 2-седмичния срок за
получаването му от канцеларията на съда или общината.
Ако се установи, че адресът по уведомлението не съвпада с
регистрирания адрес, съдът разпорежда връчване на
настоящия, респ. на постоянния адрес по общия ред. Т.е.
ако ответникът бъде намерен там, връчват му се книжата по
делото, а ако не може да бъде намерен - залепва се
уведомление. Ако лицето има и настоящ, и постоянен
адрес, съобщение се изпраща само на настоящия адрес, а
на постоянния адрес съобщение се праща само при липса
на настоящ адрес (чл. 38 ГПК). Ако в 2-седмичен срок от
залепване на уведомлението ответникът не се яви, за да си
получи книжата, съобщението се смята за връчено, считано
от изтичане на 2-седмичния срок, разбира се, при условие,
че лицето има адресна регистрация на този адрес. Важно е
да се посочи, че макар и ал. 3 на чл. 47 да препраща към
реда на връчване по ал. 1 и ал. 2, има една важна отлика -
ако връчителят установи, че ответникът не пребивава на
регистрирания си адрес, исковата молба вече не се оставя
без движение с указания, а направо се залепва
уведомление, тъй като възможностите за издирване адрес
на ответника вече са изчерпани. При действието на
отменения ГПК в този случай ответникът се призоваваше
чрез публикация в ДВ, но новото законодателно решение е
по-добро, тъй като при залепване на уведомление може в
много по-голяма степен да се предполага, че съобщението
ще бъде доведено до знанието на адресата, отколкото чрез
публикация в печатно издание, което на практика
обикновените граждани не четат. В тази хипотеза (когато
връчителят установи, че ответникът не живее на
регистрирания си адрес) е безпредметно да се изисква
залепването на уведомлението да се извършва по
разпореждане на съда, тъй като не е необходимо
извършване на особена преценка за наличието на
предпоставките за залепване - достатъчна е констатацията
на призовкаря, че лицето е непознато на адреса.
- Според ал. 4, когато връчителят установи, че
ответникът не пребивава на посочения от ищеца адрес,
съдът указва на ищеца да представи справка за неговата
адресна регистрация независимо от залепването на
уведомление по ал. 1, респективно изисква служебно такава
информация по реда на Наредба № 14. Всъщност
разпоредбата не предвижда нищо ново, тъй като и при
действието на отменения ГПК, ако ответникът не бъдеше
116
намерен на посочения в исковата молба адрес, исковата
молба се оставяше без движение с указания да се посочи
адрес за призоваване, с тази разлика, че от ищеца направо
вече се иска адресна справка (респективно съдът служебно
ще се снабди с такава информация), за да се подготви
връчването чрез залепване на уведомление - ако
ответникът не бъде намерен на регистрирания си адрес се
залепва уведомление и след 2 седмици се смята за
уведомен. При това положение е все едно дали на първия
адрес е било залепено уведомление, щом ответникът не
живее там. Да не „пребивава” по смисъла на ал. 4 означава
да се установи, че лицето е непознато на адреса. Тогава
исковата молба се оставя без движение по общия ред, за да
се изисква от ищеца представяне на адресна справка,
респективно съдията-докладчик се снабдява с
необходимата му информация по реда на Наредба № 14.
Тази хипотеза е различна от хипотезата по ал. 1, при която
ответникът „не може да бъде намерен на адреса”, т.е.
поначало има данни, че пребивава там. Но и в двата
случая, щом е залепено уведомление, на ищеца се дават
указания да представи адресна справка, от която да се
установи къде е адресната регистрация на ответника
(респективно съдът се снабдява сам с тази информация по
реда на Наредба № 14) и ако тя е на друг адрес, книжата да
се пратят там.
- След като установи редовността на връчването (т.е.
след изтичане на 2-те седмици), съдът разпорежда
съобщението да се приложи към делото и назначава на
ответника особен представител на разноски на ищеца.
Спорно е дали се касае за представителство по ЗПП или не,
като преобладава становището, че следва да се спазва
редът на ЗПП (т.е. определението се изпраща на
съответния адвокатски съвет за назначаване на
представител), с тази разлика, че по изключение съдът
определя размера на възнаграждението на адвоката (в
размера, посочен в Наредбата на Висшия адвокатски съвет
за минималните размери на адвокатските възнаграждения)
и задължава ищеца да го внесе (Опр. № 656/23.11.2010 г.,
по ч.гр.д. № 342/2010 г., на IV г.о.,постановено по реда на
чл.274,ал.2 ГПК; Опр. № 258/29.04.2011 г., по ч.гр.д. №
121/2011 г., на IV г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК). В Опр. № 120/13.02.2012 г., по ч.гр.д. № 65/2012 г., на
IV г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК, е застъпено
обаче становището, че в хипотезите на чл. 47, ал. 6 ГПК,
117
както и на чл. 48, ал. 2 ГПК, е неприложим редът на
Наредбата на Висшия адвокатски съвет за минималните
размери на адвокатските възнаграждения при определяне
на дължимите на адвокатите възнаграждения.
Възнаграждение се дължи за всяка една инстанция, като
същото следва да бъде внесето предварително от ищеца,
преди приключването на делото в съответната инстанция
(арг. чл. 76, изр. 2 ГПК). Тези указания се дават по реда на
чл. 129, ал. 2 ГПК, като на ищеца се указва необходимостта
в 1-седмичен срок да внесе сумата по сметка на съда, като
при неизпълнение исковата молба се връща. Това е така,
тъй като внасянето на възнаграждението е по същество
предпоставка за движение на делото. Разбира се, ако
ищецът е освободен от такси и разноски по реда на чл. 83
ГПК, възнаграждението ще се изплати от бюджета на съда
(чл. 83, ал. 3 ГПК).
Когато книжата се връчват от един съд по делегация от
друг (например делото е заведено пред Видински районен
съд, а ответникът е с адрес в Пловдив и връчването се
извършва от ПРС), делегираният съд само залепва
уведомлението и след изтичане на 2-седмичния срок връща
разписката на делегиращия съд (разглеждащия делото),
който назначава представител от адвокатската колегия на
собствения си съдебен район. Пред делегирания съд няма
образувано производство, в което да се назначи
представител, а и поначало, когато уведомлението е
залепено от частен съдебен изпълнител или служител на
общината, е очевидно, че представителят се назначава от
съда, който разглежда делото, а не от органа по
връчването.
Недостатъкът на тази процедура е, че много често се
стига до залепване на уведомления на вратите на трети
лица (т.е. когато посоченият в исковата молба адрес не е на
ответника, но призовкарят няма от кого да събере сведения
дали лицето е на адреса, макар че тогава уведомление не
трябва да се поставя), а също и в случаите, когато
ответникът поначало живее на адреса, но в момента не се
намира там по обективни причини.
Както вече бе посочено, уведомление не трябва да се
залепва, ако призовкарят събере сведения, че лицето
отсъства от адреса за непродължително време - тогава ще
следва се прати ново съобщение след завръщането му.
Още по-малко когато само в момента на посещението
страната не се намира на адреса си (например защото е на
118
работа). Тогава връчването трябва да се извърши по общия
ред след повторно посещение на адреса от връчителя по
време, когато може да се очаква, че адресатът се намира
там.
Когато едно лице е напуснало за няколко седмици или
месеци България или е било в друго населено място, и
междувременно на адреса му дойде съобщение и бъде
залепено уведомление, като 2-седмичният срок изтече
преди завръщане му на адреса, същото може да поиска
възстановяване на срок за подаване на отговор на исковата
молба. Началото на 1-седмичния срок е от деня, в който
лицето е могло да узнае за съобщението, т.е. от
завръщането му на адреса. Ако уведомлението е отлепено
и лицето изобщо не е могло да узнае, че има дело, ще може
да иска отмяна на влязлото в сила решение поради
нарушаване правото му на участие в процеса (чл. 303, ал. 1,
т. 5 ГПК), доколкото отлепването на уведомлението
определено е нарушение на закона, без значение от кого е
извършено. Фактът, че уведомлението не е било залепено
на адреса в продължение на 2 седмици подлежи на
установяване с всички доказателствени средства и най-
често със свидетелски показания (например съседът
установява, че е имало уведомление, което изчезнало на
третия ден). Разбира се, няма основание за отмяна на
решението, ако правото на защита на ответника не е
нарушено, т.е. когато същият е отсъствал през цялото
време на разглеждане на делото и уведомлението не е
било отлепено, тъй като в тази хипотеза той е бил надлежно
уведомен и представляван в процеса по предвидения в
закона ред.
Пак във връзка с възможността да се иска
възстановяване на срок или отмяна стои въпроса ако
лицето е било в държава-членка на ЕС, как да установи
този факт, предвид липсата на регистрация при
преминаване на ГКПП, след като напускането на страната
става само с лична карта? В този случай доказването може
да се извърши с всички доказателствени средства, вкл. със
свидетели, чрез представяне на самолетен билет и пр.
Разбира се, трябва да се има предвид, че дори и
уведомлението да бъде отлепено, защитата на ответника е
осигурена чрез назначаването на представител, за когото се
предполага, че ще потърси връзка с лицето (тъй като
адресът му е известен), като по този начин, на практика, ще
се осигури личното му участие в производството.
119
Редът по чл. 47 ГПК е на разположение само на три
категории връчители - служители от служба „Призовки” към
съдилищата, частни съдебни изпълнители и служители в
общината (ал. 2). Пощенски служители и куриерски служби
могат да връчват призовки само по общия ред.
Редът на чл. 47 ГПК намира приложение и в
заповедното производство - при връчване на заповедта на
длъжника. Ако същият не бъде намерен на посочения в
заявлението адрес, залепва се уведомление или не -
според установеното дали лицето е познато на адреса, и се
изисква от заявителя да представи справка за адресната
регистрация на длъжника, респ. съдията-докладчик сам се
снабдява със съответната информация по реда на Н-ба №
14, след което се търси там и евентуално се залепва
уведомление. Ако след изтичане на 2 седмици длъжникът
не се яви, за да си получи заповедта, не се назначава
представител, съгласно чл. 47, ал. 7 от ГПК (изм. ДВ, бр.
42/2009 г.) – Опр. № 708/15.10.2010 г., по ч.т.д. № 556/2009
г., на II т.о.,постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК; Опр. №
86/24.01.2011 г., по ч.т.д. № 567/2009 г., на II
т.о.,постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК.
Лицата, по отношение на които се прилага този ред за
уведомяване в исковия процес, са посочени изрично и
изчерпателно - ответник, подпомагаща страна, длъжникът в
заповедното производство, свидетел, вещо лице и
неучастващо в делото лице (например при задължаването
му да представи документ от значение за спора). Под
„подпомагаща страна” чл. 47, ал. 7 ГПК има предвид трето
лице-помагач, привлечено от главна страна (която ще
следва да представи адресна справка за него при
ненамиране на лицето на посочения от нея адрес, респ.
съдът сам ще се снабди с информация за това по реда на
Наредба № 14), но не встъпило по свой почин, тъй като, ако
последното не бъде намерено на посочения от него адрес,
на общо основание съобщението се прилага като редовно
връчено. Редът на чл. 47 ГПК не се прилага по отношение
на ищеца и ако последният отсъства за повече от 1 месец
от адреса, който е съобщил по делото, съобщението се
прилага като редовно връчено.
9) Връчване чрез публично обявление. То е уредено е в
чл. 48 ГПК, който възпроизвежда отчасти чл. 50 ГПК (отм.).
Предпоставка за призоваване чрез ДВ е липса на
регистриран постоянен или настоящ адрес в РБ (а не когато
ответникът не може да бъде призован от регистрирания си
120
постоянен адрес - тогава се прилага чл. 47 ГПК). Това се
установява с представена от ищеца справка, че ответникът
няма адресна регистрация, заедно с декларация, че не му е
известен адресът на ответника в чужбина (в държава, с
която РБ има договор за правна помощ). На общо
основание ответникът първо се търси на адреса, посочен в
исковата молба. Ако не бъде намерен там, залепва се
уведомление по реда на чл. 47 ГПК (или не се залепва -
зависи дали пребивава там), като след изтичане на 2-
седмичния срок, съдът изисква от ищеца да представи
справка за адресната регистрация, респективно сам се
снабдява с тази информация по реда на Наредба № 14. В
този момент вече се преценява по какъв ред ще продължи
призоваването на ответника - чрез изпращане на
съобщение на настоящия или постоянния адрес (ако има
такъв) или чрез публикация в ДВ (при липса на такъв
адрес). Това, че едно лице е гражданин на РБ, не означава
непременно, че същото има регистриран адрес, тъй като е
възможно то изобщо да няма документ за самоличност или
да пребивава продължително време в чужбина, без да е
регистрирало адрес в РБ.
След като е констатирал, че ответникът няма адрес в
РБ, на който да му се връчи исковата молба и
доказателствата към нея, съдът насрочва делото в съдебно
заседание, за което призовава същия, но само за
получаване на книжата от него. Т.е. не се провежда
същинско съдебно заседание, а само се констатира, че
ответникът не се явява, след което съда разпорежда да се
изпрати писмо на съответната адвокатска колегия за
определяне на особен представител, на когото вече ще се
връчат книжата по общия ред, след което ще се постанови
определение по чл. 140 ГПК и делото ще се насрочи в
съдебно заседание. Представителя на ответника се
назначава на разноски на ищеца, т.е. с даване на указания
за внасяне на възнаграждението в 1-седмичен срок, като
при неизпълнение исковата молба се връща.
При смърт на ищеца в хода на производството по
действащия ГПК, наследниците на когото са с неизвестни
адреси, съдът не следва да приложи по отношение на
същите процедурата по чл. 48 ГПК, т.е. те да се призоват
чрез ДВ, като особения представител се назначава за
сметка на съда, а той трябва направо да им се назначи
особен представител за сметка на съда, по аналогия от чл.
29, ал. 3 ГПК, доколкото нормата на чл. 48 ГПК касае само и
121
единствено хипотезата на ответник с липсващ постоянен
или настоящ адрес.
10) Когато страна по делото е търговец или юридическо
лице, същото се призовава на последния посочен в
регистъра адрес (както бе и досега по чл. 48 ГПК (отм.).
Връчването става в канцеларията на търговеца или
юридическото лице, на всеки работник или служител, който
се съгласи да приеме книжата, като връчителят отбелязва
имената и длъжността на получателя (ал. 3). Промяната в
сравнение с отменената уредба е, че по смисъла на чл. 48
от отменения ГПК не всеки работник или служител можеше
да приеме книжата, като се приемаше, че лицето трябва да
е натоварено да получава книжа (деловодител,
счетоводител, секретар и пр.), макар и това изискване
формално да отпадна от редакцията на чл. 48 по силата на
ЗИД на ГПК (ДВ, бр. 124/97 г.). Сега е достатъчно
служителят да работи в канцеларията все едно на каква
длъжност (в една агенция за недвижими имоти това може
да е всеки брокер; когато цялата дейност на търговеца е в
един офис - всеки служител). По-важна обаче е другата
промяна - според ал. 4, когато връчителят не намери достъп
до канцеларията и не намери някой, който е съгласен да
получи съобщението, той залепва уведомление по чл. 47,
ал. 1, като второ уведомление не се залепва. По този начин,
аналогично на призоваването при физическите лица, се
решава проблема, когато търговецът или юридическото
лице се намира на регистрирания си адрес, но е налице
физическа невъзможност за връчване на книжата (например
поради липса на достъп или нежелание на намерените на
място служители на страната да съдействат). В тази
хипотеза уведомлението се залепва и страната ще бъде
уведомена, считано от изтичане на 2-седмичния срок. Не е
необходимо ищецът тепърва да представя доказателство
за регистрирания адрес на ответника - такова е изискано от
него още при проверката на редовността на исковата
молба, тъй като представянето на доказателство за
регистрацията на ответника-юридическо лице или
едноличен търговец е елемент от изискването за редовност
(разбира се, ако това не е било направено, доказателство
за адреса на ответника ще се изиска по общия ред и
ответникът ще се счита за редовно уведомен, ако
уведомлението е било поставено именно на регистрирания
му адрес). На ответника-търговец или юридическо лице не
122
се назначава представител, тъй като препращането на чл.
50, ал. 4 ГПКе само към чл. 47, ал. 1 ГПК.
Ако връчителят установи, че търговецът изобщо не се
намира на адреса, това се отбелязва в съобщението и то се
прилага като редовно връчено, както и при действието на
отменения ГПК.
Редът на чл. 50 ГПК се прилага изобщо за призоваване
на юридически лица и търговци, вкл. еднолични търговци,
което означава, че последните се призовават само по тези
ред, а не по реда, предвиден за физическите лица.
Следователно, недопустимо е едноличният търговец да се
призовава например чрез лице от домашните, докато
отмененият ГПК даваше тази възможност (чл. 48 изискваше
връчването само на юридически лица да се извършва в
канцелариите им). Разбира се, ако едноличният търговец
бъде призован лично на домашния си адрес, различен от
този на управлението му, връчването следва да се смята за
редовно (арг. чл. 54 ГПК).
11) На адвокат вече може да се връчва съобщение не
само в кантората, но и навсякъде, където е по служба
(например в съда) - чл. 51, ал. 1 ГПК. Ако адвокатът не е в
кантората си и там няма кой да получи съобщението, се
залепва се уведомление по чл. 47, ал. 1, като второ
уведомление не се залепва (чл. 51, ал. 2 ГПК).
От буквалната формулировка на чл. 51, ал. 1 ГПК
следва, че призовката не може да се връчи на адвокат-
колега, който работи в същата кантора, тъй като лицето
трябва да работи за адвоката или да му сътрудничи
(например работещ по трудов договор адвокатски
сътрудник, както и лице, работещо при него по неформален
граждански договор - Опр. № 665/02.12.2011 г., по ч.гр.д. №
650/2011 г., на III г.о.). Следователно това не може да е друг
адвокат, освен ако е младши адвокат. Редно е да се
възприеме, че идеята на законодателя не е била точно
такава и следва да се приложи едно по-разширително
тълкуване, според което е допустимо връчване на всяко
лице, което работи в кантората. Със сигурност обаче
призовката не може да се връчи на лице от съседен офис
или кантора, тъй като такова лице по същество е съсед на
адресата.
123
8. ПОДГОТОВКА И НАСРОЧВАНЕ НА ПЪРВОТО
СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ.
Калоян Топалов
126
иска (например „Оспорвам иска!”) обаче означава липсата
въобще на отговор, а не непълен отговор.
Едномесечният срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, на общо
основание (чл. 63 ГПК), подлежи на продължаване при
наличието на уважителни причини. Молбата в този смисъл
се подава от ответника преди изтичане на срока за отговор
и ако бъде уважена, новият срок не може да е по-кратък от
един месец (арг. от чл. 63, ал. 2 ГПК). Същият тече от
изтичането на първоначалния срок, а не от произнасянето
на съда, т.е. от съобщението за това. Подаването на
молбата за продължаване на срока не спира неговото
течение и ответникът не трябва да разчита на това, че
същата ще бъде уважена.
Ако е подаден отговор след срока по чл. 131 ГПК и не
е направено искане за неговото продължаване, съдът не го
взема предвид, независимо от неговата пълнота и
изчерпателност. В тези случаи ответникът може да иска
възобновяване на срока, катоѝзложѝ твърдение за
наличието на особени непредвидени обстоятелства.
Когато в едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище,
не направи възражения, не оспори истинността на
представен документ или не предяви насрещен иск (чл. 211,
ал. 1 ГПК), инцидентен установителен иск (чл. 212 ГПК) и не
привлече помагач (чл. 219 ГПК), като предяви срещу него
обратен иск, той губи възможността си да направи това по-
късно, освен ако пропускът се дължи на особени
непредвидени обстоятелства (чл. 133 ГПК). Следователно с
изтичането на срока за отговор ответникът губи
възможността да релевира възраженията, които е могъл и е
трябвало да направи в същия, както и да оспори
истинността на представените към исковата молба писмени
доказателства, освен ако той докаже, че пропускът се
дължи на особени непредвидени обстоятелства (Опр. №
440/12.04.2011 г., по гр.д. № 1260/2010 г., на III г.о.). Когато
ответникът твърди наличието на такива обстоятелства за
неспазването на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, съдът е длъжен
да му предостави възможност за ангажиране на
доказателства в тази насока (Решение № 384/13.09.2009 г.,
по гр.д. № 1836/2009 г., на IV г.о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК).
Неподаването на писмен отговор от ответника не
означава признание на иска от негова страна или на
фактите по спора, поради което ищецът не се освобождава
127
от доказателствената си тежест по чл. 154 ГПК (Решение
67/06.07.2010 г., по т.д. № 898/2009 г., на I т.о., постановено
по реда на чл. 290 ГПК).
Разпоредбата на чл. 133 ГПК относно преклузиите,
които настъпват с изтичане на срока за отговор, не следва
да се тълкува и прилага буквално. Ответникът може и след
срока за отговор за първи път:
1) Да навежда твърдения за недопустимост на иска,
тъй като за допустимостта съдът следи служебно, с
изключение на възражението за местна неподсъдност (без
тази по чл. 109 ГПК - чл. 119, ал. 2 и ал. 3 ГПК) и за
наличието на арбитражна клауза (чл. 8, ал. 1 ЗМТА вр. чл.
19, ал. 1 ГПК).
2) Да оспорва основателността на иска, като навежда
правни доводи, тъй като това е свързано с приложимостта
на материалния закон, за което съдът също следи служебно
(т. 10 от ТР 1/17.07.2001 г., по тълк.гр.д. № 1/2001 г., на
ОСГК на ВКС). Тук следва да бъдат включени и
възраженията срещу доказателствената стойност и
относимостта на представените от ищеца доказателства, с
които, без да се оспорва тяхната истинност по смисъла на
чл. 193 ГПК, се поддържа, че те не са в състояние да
установят заявените от ищеца факти (Решение
67/06.07.2010 г., по т.д. № 898/2009 г., на I т.о.). Това са
възражения по същество, като съдът следи служебно за
годността на представените документи да установят
съответните релевантни за процеса факти, и за тези
възражения, за разлика от оспорването на истинността на
документите по чл. 193 ГПК, преклузивен срок не е
предвиден. Следователно всички възражения срещу
основателността на иска, свързани с приложимия
материален и процесуален закон, не могат да се
преклудират с изтичане срока за отговор на исковата молба
и ответникът може да си служи за първи път с тях и по-
късно. С оглед на това следва да се приеме, че със срока за
отговор се преклудират възраженията на ответника, които
не са свързани със служебното приложение от съда на
материалния и процесуалния закон, т.е. възраженията, при
които е нужно заинтересованото лице да направи съответно
волеизявление (например за унищожаване, за намаляване
на завещание или дарение до размера на запазената част,
за прихващане (Решение № 509/18.06.2010 г., по гр.д. №
1538/2009 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК,
съгласно което нормата на чл. 371 ГПК не се прилага в
128
общия исков процес, независимо от това дали по
възражението се налага събирането на доказателства), за
подобрения, за задържане, за погасителна и придобивна
давност (Решение № 111/08.10.2010 г., по т.д. № 1068/2009
г., на I т.о.; Решение № 85/17.06.2011 г., по т.д. № 682/2010
г., на II т.о.; Решение № 3/06.02.2012 г., по гр.д. № 189/2011
г., на I г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК), за
неизпълнен двустранен договор, респективно оспорване
истинността на документ по чл. 193 ГПК и т.н.). Това са
въпросите, по които съдът не се произнася, ако не е бил
сезиран с изрично възражение. Но едно възражение за
нищожност например, не може да се преклудира с отговора
на исковата молба, тъй като за нищожността съдът следи
служебно (Опр. № 751/17.08.2010 г., по гр.д. № 2022/2009 г.,
на I г.о.,постановено в производство по чл.288 ГПК).Б,ред,
По този въпрос обаче съществува и друго становище,а
именно,че съдът може да се произнася само по надлежно
въведени възражения за нищожност на правни сделки или
волоеизявления,освен ако нищожността не следва от
естеството на самото волеизявление или същото не е
извършено в предвидената от закона форма за
действителност.По възражение за нищожност на отказ от
наследство по причина ,че същият е предхождан от
действия,които несъмнено сочат на приемане на
наследството,съдът може да се произнесе само ако такова
възражение е въведено в спорния предмет по предвидения
от закона ред и срокове,доколкото такова възражение за да
се приеме за основателно,следва да бъде доказано,т.е.
следва да бъдат ангажирани доказателства,че
действително са били извършени действия по приемане на
наследството. Следователно ако основателността на
възражението не следва от неговото съдържание или не е
свързана с установено в закона изискване за форма за
действителност,същото следва да бъде въведено от
ответника в предвидения в закона срок.Освен това, ако в
отговора си ответникът пропусне да оспори твърдяни от
ищеца факти и да ангажира доказателства срещу тях, този
пропуск не е фатален. С оглед редакцията на нормите на
чл. 146, ал. 2 и ал. 3 ГПК, може да бъде направен извода, че
преклузията за вземане на становище по иска и за сочене
на доказателства настъпва не с подаване на исковата
молба, респективно с изтичане на срока за отговор, а едва
след първото по делото заседание, след като съдът е
направил доклада си по делото, с който са очертани
129
параметрите на спора (Решение 67/06.07.2010 г., по т.д. №
898/2009 г., на I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Щом в това заседание ищецът може да поиска събиране на
нови доказателства, след като е чул доклада на съда,
ответникът разполага с възможността, на основание чл.
144, ал. 1 ГПК, също да направи доказателствени искания,
свързани с провеждане на насрещно доказване,
независимо, че в отговора си не е оспорил изрично
фактическите твърдения на ищеца. Това е така, още повече
като се има предвид, че окончателното отделяне на
спорните от безспорните факти се извършва с доклада в
първото съдебно заседание, след като съдът е изпълнил
служебните си задължения да постави на страните въпроси
във връзка с фактите по делото, включително дали се
оспорват или признават фактическите твърдения на
противната страна (чл. 145, ал. 1 ГПК). Нещо повече,
възможно е в отговора ответникът да е признал дадено
фактическо твърдение на ищеца, а впоследствие в съдебно
заседание да оттегли признанието си (арг. от чл. 237, ал. 4
ГПК - само признанието на иска е неоттегляемо). Ако това
оттегляне причини отлагане на делото, с оглед
необходимостта ищецът да ангажира доказателства в
подкрепа на фактическите си твърдения, ответникът може
да бъде санкциониран като понесе, независимо от изхода
на делото, разноските по новото заседание и заплати глоба
в размерите по чл. 91 ГПК, като определението на съда
подлежи на обжалване по реда на чл. 92-чл. 92а ГПК. Тази
санкционна последица обаче ще настъпи само в случаите,
когато отлагането е станало неоснователно. Следователно
страната следва да даде обяснения и да изложи
съображенията си за оттеглянето, в противен случай тя ще
понесе санкцията на чл. 92а ГПК.
С измененията на ГПК, направени с ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., от текста на чл. 133 отпадна
невъзможността след срока за отговор на исковата молба
ответникът да посочи доказателствата си и конкретните
факти, които ще доказва с тях, като и да представи всички
писмени доказателства, доколкото така или иначе
окончателната преклузия за това настъпва едва в първото
по делото съдебно заседание, след постановяването на
доклада по делото от съда и предоставяне от последния на
страните възможност да вземат становище по него, както и
да ангажират доказателства във връзка с дадените в съда
указания (чл. 146, ал. 3 ГПК). Следователно
130
неизпълнението на изискването на чл. 131, ал. 3 ГПК не
преклудира възможността на ответника да направи това
след изтичане на срока за отговор. Ако обаче ответникът не
е подал отговор на исковата молба, за съда не съществува
задължение да му указва за необходимостта да представи
доказателства по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, тъй като
такова задължение е налице само, ако е подаден отговор и
в него са направени възражения и са посочени фактите, на
които те се основават (Решение № 429/21.06.2010 г., по
гр.д. № 1151/2009 г., на I г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК).
3) Да направи признание на иска, като част от
становището му относно основателността на същия.
4) В делбеното производство, съгласно специалните
правила на чл. 341, ал. 2 и чл. 342 ГПК, в първото по делото
с.з., дори и да не е упражнил правото си на отговор, всеки
един от сънаследниците може да поиска с писена молба да
бъдат включени в наследствената маса и други имоти, да
направи възражение против правото на някой от тях да
участва в делбата, против размера на неговия дял, както и
против включването в наследствената маса на някои имоти,
както и да представи доказателства във връзка с теци
искания и оспорвания. Доколкото самият закон е предвидил
такава възможност в делбеното производство, това е и най-
късният момент, в който страната може да направи
възраженията си. С оглед на това тези възражения не се
преклудират с изтичането срока на отговор на исковата
молба по чл. 133 ГПК, тъй като е налице специална
разпоредба в закона, предвиждаща преклузията за тези
оспорвания в делбеното производство да е в един по-късен
момент - първото по делото заседание (Решение №
311/04.01.2012 г., по гр.д. № 503/2011 г., на II г.о.; Решение
№ 385/18.04.2012 г., по гр.д. № 1538/2010 г., на I г.о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК). В първото по делото
съдебно заседание във фазата по извършване на делбата
всеки сънаследник може да предяви искания .за сметки
срещу друг,участвуващ в делбеното производство
сънаследник , като посочи и доказателствата си (чл. 346
ГПК), а в случаите, когато предмет на делбата е
неподеляемо жилище – да поиска поставянето му в негов
дял, при условията на чл. 349, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Следва изрично да се подчертае, че правата на
ответника по чл. 133 ГПК се преклудират не с подаване на
отговора, а с изтичане на срока за отговор. Това означава,
131
че до края на едномесечния срок ответникът може да
допълни отговора си и това е основание за съда да измени
съответно определението по чл. 140 ГПК, когато такова
вече е постановено. В действителност, в повечето случаи
отговорът се депозира непосредствено преди изтичане на
срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Ето защо, с оглед на
изложеното, се е наложила практиката съдът да изчака
няколко дена след изтичане срока за отговор, преди да
постанови определението си по чл. 140 ГПК, тъй като
същият, респективно неговото допълнение, може да са
депозирани по пощата.
Калоян Топалов
133
За конститутивните искове (за разваляне и унищожаване
на договори с предмет вещни права върху недвижими
имоти, за отмяна на дарения или за сключване на
окончателен договор със същия предмет и пр.) формално
не е налице пречка да бъдат арбитрирани. В практиката
обаче се е наложило едно по-разширително тълкуване на
чл. 19, ал. 1 ГПК, с оглед на което се приемат за
неарбитрируеми всички спорове, които макар и да нямат за
предмет вещно право върху недвижим имот, имат като
резултат обуславящо действие относно принадлежността
на вещното право.Б.ред. Подобно разширително тълкуване
в полза на правомощието на съда да разгледа спора е
допустимо.Счита се за недопустимо разщирително
тълкуване,касаещо правомощията на арбитражния съд.
Българската държава или българско държавно
учреждение може да е страна по договор за вътрешен
арбитраж (забраната в този смисъл отпадна с промените в §
3 от ПЗР на ЗМТА от 2001 г.).
Разбира се, ако ищецът е предявил иска пред
държавния съд, той не може да поиска делото да бъде
прекратено поради наличие на арбитражна клауза, защото
самият той се е отказал от арбитражното споразумение,
сезирайки държавен съд (проф. Ж.Сталев, „Арбитраж по
частноправни спорове”). В случай, че той пожелае, в крайна
сметка, да се възползва от арбитражното споразумение,
може да оттегли иска си, без да излага мотиви, и да го
подаде наново пред арбитражния съд. В този случай обаче,
ищецът рискува при подаването на исковата молба пред
арбитража да е изтекъл преклузивен или давностен срок, а
губи и заплатената държавна такса.
В случай, че съдът намери отвода за наличието на
арбитражна клауза за основателен, прекратява
производството пред себе си с определение, без обаче да
го изпраща служебно на арбитража, тъй като процесуалният
закон не предвижда такова задължение, за разлика от
хипотезите на неподсъдност (чл. 118, ал. 2 ГПК). Ищецът е
този, който следва да предяви исковата си молба пред
арбитража, като представи копие от определението за
прекратяване и от заведената искова молба, което е от
значение при преценката за спазване на сроковете, тъй като
искът е бил предявен пред компетентен държавен съд.
Възможно е ответникът, заедно с възражението за
наличие на арбитражна клауза, да оспори автентичността
на подписа си под договора или арбитражното
134
споразумение, ако то е самостоятелно, по реда на чл. 193
ГПК. В такъв случай съдът първо следва да се извърши
проверката по чл. 194 ГПК, след което ще се произнесе по
отвода. Ако оспорването е доказано, арбитражно
споразумение не е налице и делото ще остане за
разглеждане пред държавния съд.
Два абзаца по-горе са изложени същите
съображения-на кое място да се махне текстапредявил иска
пред държавния съд, не може да поиска делото да бъде
прекратено поради наличие на арбитражна клауза, защото
той самият се е отказал от арбитражното споразумение,
сезирайки съда. В случай, че пожелае да се възползва от
арбитражното споразумение, ищецът може да оттегли иска
си, без да излага мотиви (чл. 232 ГПК), и да го подаде
наново пред арбитражния съд. В този случай обаче той
рискува при подаването на исковата молба пред арбитража
да е изтекъл преклузивен или давностен срок, а губи и
заплатената държавна такса.
Делото не следва да се прекратява веднага и при
направено възражение за местна подсъдност, а следва да
се даде възможност на ищеца да оспори доказателствата,
които са представени от ответника в подкрепа на това
искане. Така би следвало да се процедира и при
абсолютните предпоставки за съществуването и
упражняването на правото на иск, по отношение на които
съдът е добре да се произнесе след пълното изясняване на
свързаните с тях обстоятелства, което може да стане в
откритото заседание по делото. Това становище не е
безспорно в практиката, поради което в повечето случаи
делата направо се прекратяват.
Ако с отговора на исковата молба ответникът не е
ангажирал доказателства във връзка с направените от него
възражения, с определението по чл. 140 ГПК съдът следва
да му укаже да ангажира такива (например да представи
доказателства за наличието на висящ процес, за наличието
на силата на пресъдено нещо и др.). Освен това съдът може
да се разпореди да бъде приложено друго дело или да
бъдат изискани доказателства, свързани с цената на иска,
ако има съмнения за нея към този момент.
В случай, че след размяната на книжа съдът
констатира нередовност на исковата молба, следва да се
процедира според естеството на недостатъка. Ако същият е
формален (например липса на такса, на подпис, единен
граждански номер на ищеца и пр.), трябва само да се дадат
135
указания по общия ред (чл. 129, ал. 4 вр. ал. 2 ГПК). Но ако
недостатъкът се отнася до същественото съдържание на
исковата молба (обстоятелствена част и петитум), при
неговото отстраняване следва на ответника да се връчи
копие от уточняващата молба, като му се предостави
правото да даде нов отговор в едномесечен срок. Тук важи
общият принцип, че преклузията е обусловена от
служебното начало и ответникът не може да бъде поставен
в неблагоприятно положение вследствие пропуск на съда,
при който му е изпратена за отговор една нередовна искова
молба.
Ако обаче неяснотите и противоречията в исковата
молба не са свързани с нейната нередовност, съдът може
да ги отстрани, като укаже за тях на ищеца в
проектодоклада си по чл. 140 ГПК (Решение №
644/12.10.2010 г., по гр.д. № 1269/2009 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Освен възраженията за редовност и допустимост на
предявения срещу него иск, с отговора ответникът може да
направи свои искания (включително и да предяви искове -
насрещен (чл. 211 ГПК), инцидентен установителен (чл. 212
ГПК) или обратен (чл. 219, ал. 3 ГПК), срещу привлеченото с
отговора трето лице-помагач) и възражения, които също
следва да бъдат проверени от съда по отношение на
тяхната редовност и допустимост.
Ако предявеният с отговора иск (насрещен,
инцидентен установителен или обратен) не отговаря на
установените в процесуалния закон формални изисквания
за редовност на исковата молба , на общо основание (чл.
129, ал. 2 ГПК) той следва да се остави без движение с
указания за поправяне на нередовността. Това не означава,
че без движение се оставя самият отговор (каквато
възможност закона не предвижда), а само обективираната в
него искова молба.
След отстраняване на нередовностите по
предявените от ответника искове, съдът следва да
процедира по общия ред - копие от отговора, който
обективира исковата претенция и свързаните с нея
приложения към него се връчват на ищеца по
първоначалния иск (при предявен насрещен или
инцидентен установителен иск), респективно на третото
лице-помагач (при предявен срещу него обратен иск), за
отговор в едномесечен срок. Въпреки че това не е посочено
изрично в закона, следва да се подразбира, тъй като
136
ответниците по тези искове не могат да бъдат поставяни в
по-неблагоприятно положение от който и да е друг ответник.
Необходимостта да се процедира по този начин може да е
основание съдът да постанови разделяне на
производството било по насрещния иск (тъй като
съвместното му разглеждане с първоначалната претенция
ще бъде затруднено - чл. 211, ал. 2, изр. 2 ГПК), било по
обратния такъв (по същите съображения - арг. чл. 210, ал. 2
ГПК). Независимо доколко това е справедливо и
целесъобразно, съдът е свободен да извърши такава
преценка, която не подлежи на инстанционен контрол. При
инцидентния установителен иск обаче тази възможност
следва да се счита за изключена, тъй като връзката на
преюдициалност налага двата иска все пак да бъдат
разгледани в едно производство, макар и с цената на
известно забавяне на делото, тъй като при предявявяване
на инцидентния иск в отделен процес ще е налице
основание за спиране на обусловеното дело (чл. 229, ал. 1,
т. 4 ГПК).
Едва след извършената размяна на книжата по
предявените от ответника искове съдът следва да се
произнесе с окончателно определение в закрито заседание
по реда на чл. 140 ГПК.
Съдът, както бе посочено по-горе, служебно
проверява допустимостта и редовността на направените от
ответника други (извън предявените искове) искания и
възражения. Например не може да се приеме направено от
последния възражение за право на задържане, ако
предявеният иск няма за предмет предаване на имот, в
който са извършени подобрения, както и ако същото не е
съединено с претенция за заплащане на тези подобрения
(предявена било под формата на насрещен иск, било под
формата на възражение) или не са налице твърдения, че в
отделно производство искът за подобренията е бил уважен,
предвид акцесорния характер на това възражение. Ако едно
такова възражението е допустимо, то може да е нередовно,
тъй като не са посочени фактите, на които същото се
основава (например липсва описание на извършените в
имота подобрения и посочване на тяхната стойност). При
такава нередовност възражението не се оставя без
движение, тъй като не е налице нормативно основание за
това. Съдът обаче се произнася по приемането му в
първото по делото заседание, след като даде възможност
на ответника да допълни и конкретизира твърденията си.
137
Именно в тази връзка чл. 140, ал. 2 ГПК предвижда, че
когато с отговора са предявени насрещни искания, съдът
може да се произнесе по тях и по допускането на някои от
поисканите доказателства в първото заседание по делото.
Няма никаква пречка обаче с определението по чл. 140 ГПК
съдът да укаже на ответника необходимостта в срок до
първото съдебно заседание да уточни възраженията си,
като по този начин страната ще получи възможност да
формулира надлежно изявлението, което ще направи в
съдебното заседание, респективно да обективира същото в
писмена форма.
След като разгледа всички изложени по-горе
предварителни въпроси, с определението си по чл. 140, ал.
1 ГПК съдът се произнася по тях, както и по допускане на
доказателствата, като може с него още да приеме
приложените към исковата молба и отговора относими,
допустими и необходими писмени доказателства.
Във връзка с приемането на представените от ищеца
писмени доказателства следва да се посочи, че съдът
приема неоспорените от ответника такива, а по приемането
на оспорените може да се произнесе след вземане
становището на ищеца по оспорването в първото съдебно
заседание (чл. 140, ал. 2 ГПК), или пък да приеме и тях, а
впоследствие (при докладване на делото в съдебно
заседание) да съобрази това обстоятелство. Същото се
отнася и до представените с отговора на ответника писмени
доказателства – те могат да бъдат приети с определението
по чл. 140, ал. 1 ГПК, а ако бъдат оспорени от ищеца в
първото по делото заседание, това да се съобрази при
произнасянето в съдебно заседание.Б.ред-доколкото
представилата оспорените доказателства страна следва да
заяви дали ще се ползва от тях.Само при наличието на
подобно изявление съдът може да приеме оспорените
доказателства и да открие производство по чл.193 ГПК.
С оглед изложеното следва да се отбележи, че
съгласно разпоредбата на чл. 133 ГПК, ответникът е длъжен
да вземе становище по представените от ищеца писмени
доказателства и да заяви оспорване на онези, които той
счита за неистински. Когато с отговора си ответникът е
оспорил истинността на документ, представен от ищеца с
исковата молба, на основание чл. 193, ал. 2 ГПК, съдът е
длъжен да запита ищеца дали желае да се ползва от
документа. Това става с определението по чл. 140 ГПК, в
което се дават указания на ищеца да заяви това най-късно в
138
първото съдебно заседание. Безпредметно е да се дава по-
кратък срок, след като съдът, така или иначе, ще може да
допусне доказателства във връзка с оспорването най-рано в
първото по делото заседание, при това след като даде
указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК. Все пак, ако съдът
прецени, срокът може и да е по-кратък. Самото откриване
на производството по чл. 193 ГПК следва да се извърши в
първото съдебно заседание - преди доклада по делото,
след като съдът е дал възможност на ищеца да заяви дали
желае да се ползва от оспорения документ (освен ако
срокът за това е изтекъл преди това). Със самия доклад
съдът уведомява страните и за откритото производство по
оспорване и разпределя доказателствената тежест помежду
им в това производство (чл. 146, ал. 1, т. 2 и т. 5 ГПК).
При бързото производство обаче следва да се
процедира по различен начин - указанията до ищеца се
дават пак с разпореждането от разпоредителното
заседание, но в едноседмичния срок за становище по чл.
312, ал. 2 ГПК ищецът следва да заяви, дали ще се ползва
от оспорения от ответника документ, като в такъв случай
съдът открива производство за проверка на истинността му
с определението си, постановено в закритото заседание по
чл. 312, ал. 3 ГПК. С това определение трябва да се
разпредели и доказателствената тежест, като се определи
срок за ангажиране на доказателства във връзка с
оспорването (иначе делото е докладвано още в
разпоредителното заседание по чл. 312, ал. 1 ГПК).
При търговските дела пред окръжните съдилища, ако
ответникът в отговора оспори документ, представен с
исковата молба, съдът следва да предостави на ищеца
възможност да заяви, дали ще се ползва от документа, в
срока за подаване на допълнителна искова молба по чл.
372, ал. 1 ГПК. Самото откриване на производството по чл.
193 ГПК се извършва с определението в закритото
заседание по чл. 374, ал. 1 ГПК, но на общо основание,
доказателствената тежест се разпределя с доклада в
първото по делото заседание, при което се докладва и
откритото производство по оспорване (чл. 375, ал. 1 във
връзка с чл. 146, ал. 1, т. 2 и т. 5 ГПК).
С определението по чл. 140, ал. 1 ГПК съдът се
произнася и по всички доказателствени искания на
страните, като допуска събирането на онези относими,
допустими и необходими доказателства, които са редовно
поискани (за представяне на доказателства от другата
139
страна или от трето лице; разпорежда издаването на
поискани съдебни удостоверения, въз основа на които
страните да се снабдят от трети лица с писмени
доказателства; назначава вещи лица; допуска до разпит
свидетели и т.н.), а по останалите се произнася в първото
заседание по делото (чл. 140, ал. 2 ГПК), след като даде
съответните указания. Например ако е поискан разпит на
свидетели, без да са изложени конкретните релевантни за
спора факти и обстоятелства, които ще установяват или не
е посочен режима (чрез призоваване или при довеждане),
при който са искани; ако е поискано изслушването на вещи
лица, без да са ясно и точно формулирани въпросите, на
които следва да отговорят и т.н. В такъв случай съдът ще
трябва да даде указания на поискалата доказателствата
страна в тази насока/ да приведе искането си в
съответствие с нормата на чл. 156 ГПК/, като посочи и срок
за изпълнение - първото по делото съдебно заседание (но
може и по-рано), когато и ще се произнесе по съответното
доказателствено искане. В зависимост от това дали
указанията са били изпълнени или не, съдът ще допусне
събирането на съответното доказателство или ще остави
молбата за това без уважение.
Следователно, с оглед на всичко гореизложено,
може да бъде направен извода, че с определението по чл.
140, ал. 1 ГПК сезираният първоинстанционен съд се
произнася по редовността и допустимостта на предявените
искове, както и по другите искания и възражения на
страните, т.е. по всички предварителни въпроси, както и по
допускане на редовно поисканите доказателства (Опр. №
367/19.06.2009 г., по ч.т.д. № 319/2009 г., на I
т.о.,постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК), а по
отношение на останалите дава съответните указания.
След постановяване на определението по чл. 140,
ал. 1 ГПК, съдът насрочва делото в открито заседание, за
което призовава страните, на които връчва препис от
определението (чл. 140, ал. 3, изр. 1 ГПК). Това става с
един съдебен акт – определение, в който са инкорпорирани
определението по ал. 1 и разпорежданията за насрочване
на делото и връчване на преписи от акта на страните.
Законът (чл. 140, ал. 3, изр. 2 ГПК) допуска заедно с
определението по чл. 140, ал. 1, съдът да направи и проект
за доклад по делото, ако не се налага исканията и
възраженията на страните да се уточняват и изясняват в
първото съдебно заседание, въпреки че е възможно такъв
140
проект да се изготви и в тази хипотеза, като съответните
уточнения на исканията и възраженията на страните се
вземат предвид при изготвянето на окончателния доклад на
делото в съдебно заседание. Макар и съдът да не е длъжен
да изготви проект за доклад (каквото задължение той има
само в бързото производство - чл. 312, ал. 1, т. 2 ГПК), в
практиката все повече се налага такъв да се прави по всяко
едно дело, с оглед неговите предимства. По този начин, от
една страна, се улесняват самите страни, защото те имат
възможност предварително да насочат процесуалното си
поведение според възприетата от съда квалификация на
иска, приетите за спорни и безспорни факти,
разпределената доказателствена тежест и т.н. Така ищецът
по-лесно ще може да се подготви предварително за първото
съдебно заседание да поясни и конкретизира исковата
молба, а и двете страни изобщо - да уточнят и обосноват
исканията и възраженията си. От друга страна, по този
начин изключително се улеснява и самия съд, защото в
съдебно заседание той само посочва, че се докладва
изготвения в закритото заседание проектодоклад, без
същият да бъде възпроизвеждан в съдебния протокол, тъй
като е известен на страните. Ето защо проекта за доклад
следва да бъде приобщен към съдебния протокол и да
стане неразделна част от същия, т.е. да се превърне в
окончателен доклад по делото по смисъла на чл. 146, ал. 1
ГПК. Ако не се налагат някакви промени по така изготвения
проект, с оглед изясняване твърденията, възраженията и
исканията на страните, т.е. когато последните нямат
възражения по него (или имат, но съдът счете, че те са
неоснователни и ги остави без уважение), той направо се
приема за окончателен. Ако обаче се налагат промени,
предвид направените от страните пояснения на техните
твърдения, искания и възражения, или пък те възразяват по
самия проектодоклад и съдът счете същите за основателни,
проекта се приема в първоначалния му вид, със
съответните допълнения и/или промени в него.
Освен това, проекта за доклад се изготвя в закрито
съдебно заседание, когато съдията-докладчик разполага с
много повече време спокойно да се запознае детайлно с
делото, да обмисли поставените от страните въпроси,
направените от тях искания и възражения, респективно да
се произнесе по същите, с каквото време той не разполага в
съдебно заседание, поради което (особено при по-сложните
от фактическа и правна страна дела) е възможно, а и често
141
пъти се допускат грешки или пропуски. Дори и да се налага
допълване и/или изменение в съдебно заседание на
изготвения проктодоклад, в повечето случаи това касае
една малка част от въпросите, по които съдът се е
произнесъл с него. Поради това обемът на същите (по които
той ще се концентрира и произнесе) е значително
ограничен, а оттук и възможността за допускане на пропуски
и грешки чувствително намалява.
Съдържанието на проекта за доклад е идентично
като структура и последователност на произнасяне по
съответните въпроси с това на самия доклад по делото, по
смисъла на чл. 146, ал. 1 ГПК, като в него съдът следва да
даде и указанията по ал. 2 на чл. 146. Особено съществено
е това съдържание на проекта да намери място в
диспозитива на съдебния акт, за да може при последващото
му инкорпориране в съдебния протокол той да се
трансформира в окончателен доклад по делото. Това не би
било възможно, ако въпросите, по които съдът се е
произнесъл, са намерили отражение единствено в
обстоятелствената и мотивационната част на акта.
Недопустимо е мотивите на акта, с който е приет проекта за
доклад, да се транформират и да станат окончателен
доклад по делото, по смисъла на чл. 146 ГПК, тъй като в
съдебно заседание, при постановяването на същия, съдът
се произнася по всеки един от въпросите по чл. 146, ал. 1 и
ал. 2 ГПК с изричен диспозитив. Ето защо в повечето
случаи, когато съдията-докладчик е постановил
определение по чл. 140 ГПК и проект за доклад в един акт, и
в диспозитива на същия се е произнесъл само по
доказателствата, а в мотивите – по въпросите по чл. 146,
ал. 1 и ал. 2 ГПК, по същество е налице единствено
определение по чл. 140 ГПК и мотиви за проект за доклад,
но не и проектодоклад (а такава е и масовата практика в
съдилищата). Впоследствие този т.нар. „проект за доклад”
не може да се трансформира и да се превърне в
окончателен доклад по делото (макар че на практика се
прави точно това), поради което в тези случаи, по същество,
е налице липса на доклад по делото.
Ако съдът е изготвил проектодоклад по делото, той
се изпраща на страните, заедно с преписа от
определението по чл. 140, ал. 1 ГПК. Възможно е двата акта
да бъдат инкорпорирани в един и същ документ, който по
съществото си е определение, като в диспозитива му съдът
следва да се произнесе първо по въпросите по чл. 146 ГПК,
142
а след това по доказателствата. Макар и проекта за доклад
да е уреден в ал. 3 на чл. 146, а определението по
предварителните въпроси и по допускане на
доказателствата в ал. 1, то съществото и характера на
въпросите, които са предмет на произнасяне в двата акта,
предпоставят онази последователност, каквато те имат в
първото по делото съдебно заседание. Безпредметно е да
се допусне изслушването например на съдебно-медицинска
експертиза или на свидетели, ако не е посочено по реда на
чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, че фактите и обстоятелствата, които
се иска да бъдат установени със същите, са включени в
предмета на доказване по делото, или те се допуснат за
определени обстоятелства, които впоследствие, по реда на
чл. 146, ал. 1, т. 4, съдът приеме за ненуждаещи се от
доказване.
С определението по чл. 140, ал. 1 ГПК (респективно с
определението, с което е направен и проект за доклад по
делото) съдът може да напъти страните към медиация или
друг способ за доброволно уреждане на спора (чл. 140, ал.
3 ГПК).
Определението по чл. 140 ГПК е оттегляемо и може
да бъде изменено от същия съд по реда на чл. 253 ГПК.
Освен това, доколкото то е насочено към подготовка на
делото за постановяване на решение по съществото на
правния спор и не прегражда по-нататъшното развитие на
делото, нито обжалваемостта му е изрично предвидена, т.е.
не попада в хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК, контролът
върху него се осъществява единствено по пътя на
обжалване на крайния съдебен акт (Опр. № 709/15.10.2010
г., по ч.т.д. № 211/2010 г., на II т.о.,постановено по реда на
чл.274,ал.2 ГПК; Опр. № 679/29.11.2010 г., по гр.д. №
639/2010 г., на IV г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК).
Не е посочено изрично, но се подразбира, че за
първото съдебно заседание на ищеца следва да се връчи
препис от отговора на ответника, заедно с приложенията,
доколкото според чл. 132, т. 2 ГПК, отговорът и
приложенията се представят с толкова преписи, колкото са
ищците. Така за първото съдебно заседание ищецът следва
да получи: призовка, копие от отговора на ответника с
приложенията и копие от определението по чл. 140 ГПК, а
евентуално и от проекта за доклад, а ответникът - призовка,
копие от определението по чл. 140 ГПК и евентуално и от
проекта за доклад. Ищецът не е длъжен да взема
143
становище по отговора на ответника, тъй като срокът за
него да направи доказателствени си искания във връзка с
направените от ответника възражения е първото по делото
заседание (чл. 143, ал. 2 ГПК). Разбира се, недаването на
писмено становище по отговора на ответника е от значение
предвид възможността на това основание (заедно с други
кумулативно дадени предпоставки) срещу ищеца да бъде
постановено неприсъствено решение (чл. 238, ал. 2 ГПК).
Красимир Влахов
Красимир Влахов
147
датата на изнасянето му. Контролният лист се поставя на
мястото на взетата папка (чл. 94, ал. 1 ПАРОАВАС).
- В деня преди съдебното заседание делата следва да
са на разположение на страните и техните представители
(чл. 87, ал. 4 ПАРОАВАС). Допустимо е в този ден делото да
е при съдията-докладчик, стига в дните непосредствено
преди това да е било на разположение на страните.
Последните обаче не могат да бъдат лишени от достъп до
делото повече от 2 дни преди заседанието под предлог, че
делото вече се намира при съдията.
- Несвършени дела (вкл. спрени) не се прилагат към
други дела и не се изпращат за послужване било на
прокурора, било на друг съд. Ако едно приключило дело е
приложено към друго, съдът следва периодично да изисква
информация дали нуждата от послужването е отпаднала и
да го поиска обратно (иначе съществува опасност делото да
бъде архивирано заедно с другото, към което е приложено),
съответно, при наличие на влязло в сила съдебно решение
и при архивиране на делата, когато към тях са приложени за
послужване други дела, следва същите да бъдат върнати
на съответни съд или съдебен състав.
- По спрените на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК
дела поне 2-пъти годишно да се изискват сведения, дали е
приключило съответното преюдициално производство и
какъв е резултатът по него, в противен случай, при
дезинтересиране на страните, делото може да остане
спряно дълго след отпадане на основанието за това.
- Поне веднъж на 6 месеца да се извършва проверка за
наличността на делата в деловодството (инвентаризация) в
период, определен от административния ръководител на
съда (чл. 107 ПАРОАВАС), но това може да стане и по
почин на съдията.
- Своевременно да се изпращат съобщенията заедно с
преписи от постановените решения и подлежащи на
обжалване определения и разпореждания, като се следи за
тяхното връчване и при нередовно оформено съобщение
или невръщане на същото в разумен срок да се разпорежда
изпращането на ново.
- Периодично да се проверява дали книгите на състава
са редовно водени.
148
9. ПРОЦЕСУАЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО.
Калоян Топалов
149
да се представи акт за раждане, съответно за назначаване
за настойник. При констатиране на липсата на такава
представителна власт в хода на производството, съдът
дава указания занейното отстраняване по реда на чл. 101
ГПК.Б.ред.-указанията следва да бъдат съобщени на
лицето,което по правилата на ГПК разполага с процесуална
дееспособност и може да действа от името и за сметка на
недееспособната страна.
Отстраняването на констатираните нередовности
може да стане писмено (например страната да потвърди
извършените действия без представителна власт), устно в
съдебно заседание или чрез конклудентни действия
(например внасяне на дължимата държавна такса по
подадена без представителна власт искова молба), даже и
след като противната страна се е позовала на такава липса
и преди да бъде даден срок за отстраняване на дефектите
(Решение № 1065/57 г., на IV г.о.). Потвърждаването е
допустимо и за действия, които са извършени от лице, което
не може да е упълномощено по чл. 32 ГПК.
Ако в дадения от съда срок не се потвърдят
извършените без представителна власт действия,
производството се прекратява (ако искът е бил предявен
без представителна власт) или същите се извършват
наново (ако липсата на представителна власт не засяга
подаването на исковата молба – например връчването на
постановеното по делото решение на адвокат, който не е
бил упълномощен по делото, разбира се, освен ако не е
колега на упълномощения такъв).
Когато се установи в хода на делото, че страната се
представлява от лице без представителна власт, същото се
отстранява от съда от участие в производството.
Решението, което е постановено по искова молба,
която е подадена без представителна власт, не е нищожно.
Същото обвързва представлявания, докато решението не
бъде отменено само по негова молба, по реда на чл. 303,
ал. 1, т. 5 ГПК. Ще е налице интерес от такава отмяна, ако
решението не е благоприятно за представлявания, в
противен случай той ще се ползва от него, без да го
обжалва,респ. без да иска неговата отмяна по реда на
чл.303,ал.1,т.5 ГПК. Следователно едно такова решение е
недопустимо, но с влизането му в сила то става
задължително за страните,вкл. за ненадлежно
представляваната страна,и за всички съдилиша в страната/
или иначе казано-най-перфектното решение/.
150
А) Представителство на физическите лица.
Физическите лица могат да бъдат представлявани от
техните законни представители и от пълномощник.
- Законни представители са лицата, чиято
представителна власт не зависи от представлявания –
всеки от двамата родители на малолетните (освен в
случаите, когато упражняването на родителските права е
предоставено само на единия родител), настойниците на
поставените под пълно запрещение. Родителите на
непълнолетния и попечителя на поставените под
ограничено запрещение не са законни представители, тъй
като те нямат право да действат от името на
представлявания, а само да одобряват извършените от тези
лица действия. Законните представители могат да
извършват всички действия, с изключение на тези, за които
е нужно изрично пълномощно (по аналогия на чл. 34, ал. 3
ГПК, доколкото не е възпроизведен чл. 17 ГПК (отм.) и е
налице празнота, която следва да се запълни), като
последните са валидни само, ако се одобрят от съда, пред
когото е висящо делото. Има и обратни становища, че
законните представители могат да извършват всякакви
действия, без ограничение. Представителната им власт
отпада, ако родителят бъде лишен от родителски права или
от деня, който малолетния стане непълнолетен. Оттук на
сетне действията са такива без представителна власт.
- Процесуалното представителство по пълномощие
може да бъде възложено единствено на лицата посочени в
чл. 32 ГПК (както и съдебния адресат – чл. 39 ГПК). В тези
случаи тяхната представителна власт произтича от волята
на представлявания. Упълномощаването следва да бъде
извършено от самата страна (ако тя е процесуално
дееспособна) или от нейния законен представител (ако тя
не е процесуално дееспособна). Упълномощаването от
ограничено дееспособен следва да бъде потвърдено от
родителя или попечителя. Пълномощникът с общо
пълномощно може да преупълномощи друго лице, стига то
да е от кръга на лицата по чл. 32 ГПК (чл. 34, ал. 1 ГПК). Ако
процесуалният представител е адвокат, за
преупълномощаването е необходимо съгласието на
упълномощителя (чл. 25, ал. 4 ЗА).
Процесуалните представители по пълномощие са
изброени в чл. 32 ГПК. Точка 5 на същия член предвижда,
че законът може да овласти и други лица да бъдат
пълномощници пред съда, като такива например са:
151
председателя на управителния съвет, респ. управителя на
ЕС (чл. 23, ал. 4 ЗУЕС); търговския пълномощник по
изрично пълномощно (чл. 26 ТЗ) и др.
За да е валидно упълномощаването, същото трябва
да е писмено, като съдържанието на пълномощното е
уредено в чл. 33 ГПК. Не е необходимо то да бъде
извършено на бланка от кочан на адвоката, за да е редовно
(което има значение за заплащането на дължимите от
адвоката данъци към фиска), нито да е заверено
нотариално. Т.е. пълномощното може да бъде и на бял лист
в свободен текст, стига да е ясно, че се касае за
пълномощно, както и какъв е обема на представителната
власт.
Според обема представителната власт може да е за
всички граждански дела, които би завел или биха били
заведени срещу упълномощителя; до определено дело; до
отделна негова фаза; до отделно процесуално действие.
Общо е онова пълномощно, което се отнася до
неопределен кръг от дела или процесуални действия по
едно определено дело. Изрично е пълномощното, което се
отнася до посочени в него дела (дело) или процесуални
действия (действие). Представителната власт по изрично
пълномощно за определени дела или действия обхваща
само посочените в него дела и процесуални действия.
Представителната власт по общо пълномощно, отнасящо се
до неопределен кръг дела, включва предявяването на
всички искове, освен тези за гражданско състояние (чл. 34,
ал. 2 ГПК), т.е. ответника може да бъде представляван от
пълномощник с общо пълномощно.
Пълномощник с пълномощно за определено дело,
без да са посочени процесуалните действия, които могат да
бъдат извършвани, обхваща всички действия във всички
инстанции до приключване на делото с влязло в сила
решение, включително и преупълномощаване (чл. 34, ал. 1
ГПК). Представителната власт по такова пълномощно
обаче, не включва процесуални действия по разпореждане
с предмета на делото, за които е необходимо изрично
пълномощно (чл. 34, ал. 3 ГПК), като изброяването е
примерно. Тук следва да се включат още и оттеглянето на
жалба, изменение на иска съчетано с отказ или оттегляне.
Разбира се представлявания може и сам да
извършва всички процесуални действия.
Оттеглянето на пълномощието прекратява
представителната власт на представителя. За да има
152
действие то следва да бъде доведено до знанието на съда.
Оттеглянето може да е пълно или частично (например само
относно действия свързани с разпореждането или за даден
вид инстанция).
Прекратяване на представителството е уредено в чл.
36 ГПК.
Процесуалното представителство е недопустимо
относно строго лични действия (например по брачни дела -
чл. 321, ал. 1 ГПК; в производството за поставяне под
запрещение - чл. 337, ал. 1 ГПК).
153
упълномощават адвокати, юрисконсулти или други
служители с юридическо образование.
154
10. ПРАВНА ПОМОЩ.
Красимир Влахов
155
т.е. и тази страна няма право на правна помощ предвид
естеството на спора (например дела на
телекомуникационни, енергоснабдителни и ВиК - дружества
срещу неизправни длъжници).
За да се улесни упражняването на това право, чл. 99
ГПК предвижда, че съдът информира страните за техните
законни права и задължения във връзка с правната помощ,
както и за правните последици при неизпълнение на
задълженията им. Тази информация се дава на ищеца със
съобщението по чл. 129, ал. 2 ГПК, а на ответника заедно с
връчването на препис от исковата молба за отговор.
Съгласно чл. 23, ал. 2 ЗПП, процесуално
представителство под формата на правна помощ се
предоставя на страна по гражданско дело, когато същата не
разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да
има такъв и интересите на правосъдието изискват това.
Молбата се подава до съда в писмена форма (чл. 95, ал. 1
ГПК) и към нея се прилагат писмени доказателства за
обстоятелствата по чл. 23, ал. 4 ЗПП, въз основа на които
съдът ще извърши преценка за нейната основателност.
По принцип, декларация се подава само за
имущественото състояние на молителя, докато другите
обстоятелства следва да бъдат установявани с нарочни
документи (например копие от трудова книжка или служебна
бележка от работодателя, експертни решения на ТЕЛК,
данъчна декларация и пр.). Това изискване не би следвало
да се абсолютизира, тъй като няма никаква пречка само с
една декларация молителят да заяви, че не притежава
доходи и имущество, респ. че притежава определен
месечен доход (например от пенсия), като посочи, че му е
известна наказателната отговорност за деклариране на
неверни данни. Други документи следва да се изискват само
ако лицето се позовава на определени факти, които са
изгодни за него (например че е инвалид или че заплаща
издръжка на свои роднини),като на страната следва да
бъдат дадени изрично указания какви доказателства следва
да бъдат представени.
Подаването може да стане във всеки един момент от
подаване на исковата молба до приключването на делото с
влязло в сила решение, т.е. предпоставя се едно вече
образувано гражданско дело.
Преди този момент решението за предоставяне на
правна помощ се взема от председателя на НБПП. Така
определения от него адвокат не само ще подготви
156
документите, но и ще осъществява процесуално
представителство и във всички стадии на процеса (чл. 26,
ал. 2 ЗПП). Съдът е длъжен да го допусне като процесуален
представител на ищеца само въз основа на решението на
председателя на НБПП, без да преценява дали са били
налице предпоставките на чл. 22 ЗПП за предоставяне на
правната помощ. Това означава, че законът не допуска
възможността за своебразно комбинирано предоставяне на
правна помощ - един път преди завеждане на делото във
връзка с неговата подготовка, и втори път под формата на
процесуално представителство по вече заведеното дело.
Ако до съда се подаде молба за предоставяне на
правна помощ по бъдещо дело, на основание чл. 10 ГПК
същата следва да бъде изпратена по компетентност на
НБПП.
Молбата може да бъде подадена от всяка от
страните по делото, като препис от нея за насрещната
страна не се представя, тъй като производството е
охранително и се развива единствено между молителя и
съда. Компетентен да се произнесе по молбата е съдът,
пред който е висящо делото (например РС е компетентен да
се произнесе по молба за предоставяне на правна помощ,
когато това е направено след постановяване на
първоинстанционното решение, във връзка с подаването на
въззивна жалба).
Молбата за предоставяне на правна помощ се
разглежда от съда в закрито заседание, освен ако съдът не
прецени за необходимо да изслуша страната за изясняване
на всички обстоятелства.
Основен предмет на произнасянето е проверката за
наличие на средства у молителя за заплащането на
адвокатско възнаграждение. Правна помощ не се
предоставя:
1) Когато лицето, което я е поискало разполага с
достатъчно средства за заплащане на адвокатско
възнаграждение, като преценката е конкретна - според
данните за материалното състояние на молителя въз
основа на документите, посочени в чл. 23, ал. 4 ЗПП.
2) Когато предоставянето на правна помощ не е
оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла
на лицето, кандидатстващо за правна помощ (чл. 24, т. 1
ЗПП). Разпоредбата не е формулирана твърде прецизно, но
очевидно се има предвид хипотезата, при която защитимият
интерес по делото като стойностно изражение не оправдава
157
разходването на средства за заплащането на правната
помощ (например иск за 1 лев деликтно обезщетение).
Критерият за определяне на съотношението между
интереса и стойността на правната помощ са определените
възнаграждения в чл. 23 от Наредбата за заплащането на
правната помощ. При прилагане на тази разпоредба не
следва да се подхожда първосигнално, т.е. само с оглед
размера на предявения иск, а трябва да се държи сметка
изобщо за размера на претендираното право (искът може
да е частичен, но при отхвърлянето му се формира сила на
пресъдено нещо за непритежаване на вземането в пълния
му размер,както и от значението на заявената претенция за
личните и имуществени права на ищеца като цяло ). Тази
разпоредба следва да се прилага твърде стеснително, тъй
като ограничава правото на защита.
3) Когато претенцията е очевидно неоснователна,
необоснована или недопустима (чл. 24, т. 2 ЗПП).
Проблемът, който поставя тази разпоредба, е
необходимостта съдът да формира предварително
становище по допустимостта и основателността на иска,
което би могло да породи съмнения в неговата
непредубеденост в процеса след това. На практика трите
хипотези трябва да бъдат разграничени:
- когато съдът намери предявения иск за очевидно
недопустим, той следва не само да отхвърли молбата за
правна помощ, но и да прекрати производството и в този
случай проблемът за неговата предубеденост няма да стои.
Проблемът по-скоро е в друго направление - че дори и
производството да бъде прекратено поради недопустимост,
ищецът все пак би могъл да се нуждае от правна помощ, за
да упражни правото си на частна жалба срещу това
определение. В този смисъл субективната преценка на
първоинстанционния съд за недопустимост на процеса не
би следвало да е основание да се отказва правна помощ,
защото при евентуалното предоставяне на такава и
подаването на една добре мотивирана частна жалба,
определението за прекратяване би могло да се отмени.
Наистина, отказът би могъл да бъде отменен, ако
въззивната инстанция намери, че производството е
допустимо, но това няма да възобнови висящността на
прекратеното производство, а междувременно срокът за
подаване на частна жалба срещу прекратителното
определение ще е изтекъл. Иначе казано, в този случай
законът поставя ищеца в положението да обжалва
158
едновременно и отказа да получи правна помощ, и
определението за прекратяване на производството, като
без квалифицирана адвокатска помощ формулира и
мотивира и двете жалби.
- когато претенцията е очевидно необоснована, т.е.
неподкрепена с доказателства. На практика, преценката на
съда в този случай е аналогична с хипотезата на чл. 391, ал.
1, т. 1 ГПК - необходимостта в обезпечителното
производство да се прецени вероятната основателност на
иска предвид наличието на убедителни писмени
доказателства. Дори и молбата да бъде отхвърлена на това
основание, не сме изправени пред наличието на основание
за отвод на съда, по смисъла на чл. 22 ГПК, защото е
налице предварително формиране на становище по
евентуалната основателност на иска в рамките на закона,
под формата на произнасяне на молба на страната, още
повече, че след произнасянето делото може да бъде
попълнено с допълнителен доказателствен материал.
- когато претенцията е очевидно неоснователна, т.е.
когато ищецът позовава на факти, които не са в състояние
да обусловят претендираното от него право (например
твърди да е собственик на негодно правно основание,
каквото е един нищожен договор). В тази хипотеза
становището на съда относно материалната легитимация
на ищеца не е обусловено от евентуалното събиране и на
други доказателства, защото неоснователността на иска
произтича от самите факти, на които се е позовал ищеца, а
не от тяхната недоказаност. И в този случай не е налице
основание за отвод на съда, доколкото самият закон го
овластява да формира и изрази такова предварително
становище по съществото на спора, без това да го поставя в
положение на безпристрастност (а според чл. 22, т. 6 ГПК
именно това са основанията за отвод).
По молбата съдът се произнася с определение, с
което се предоставя или отказва правна помощ.
Определението, с което се предоставя правна помощ,
представлява охранителен акт, поради което, с оглед
нормата на чл. 537, ал. 1 ГПК, не подлежи на обжалване.
Определението, с което се отказва предоставянето на
правна помощ обаче, подлежи на въззивно обжалване с
частна жалба, но не и на касационна проверка (арг. от чл.
95, ал. 6 ГПК)
Според чл. 25, ал. 1 ЗПП, определението за отказ
трябва да бъде мотивирано. От алинея трета, която
159
определя съдържанието му обаче, следва, че и
определението, с което се уважава молбата следва да бъде
мотивирано, тъй като се изисква да бъдат посочени
фактически и правни основания за издаването. Очевидна е
липсата на вътрешна съгласуваност в двата текста, защото
в крайна сметка не става ясно дали следва да се мотивират
положителните актове. Отговорът следва да е отрицателен,
с оглед нормата на чл. 254, ал. 1 ГПК.
Съгласно чл. 95, ал. 2 ГПК, с определението, с което
се уважава молбата, съдът посочва обема и вида на
предоставяната правна помощ. Видът на правната помощ
обаче е определена в чл. 21, т. 3 ЗПП и това е само
процесуално представителство. Съдът не може да
предоставя друг вид правна помощ. Що се отнася до обема
на правната помощ не е ясно какво се има предвид. Може
би редакцията е останала с оглед един от проектите на ГПК,
където бе предвидено освобождаване и от държавна такса
и разноски.
Определението за предоставяне на правна помощ
има действие за напред - от подаването на молбата, освен
ако съдът постанови друго. Разпоредбата няма смисъл,
доколкото определението е само първият елемент от
фактическия състав, от който възниква представителната
власт на безплатния за молителя адвокат.
Копие от определението се изпраща на съответния
Адвокатски съвет, който е длъжен да го изпълни (чл. 25, ал.
4 ЗПП). Не намира опора в закона практиката да се
изпращат молби за назначаване на адвокат въз основа на
определението за предоставяне на правната помощ,
доколкото в случая органите на адвокатурата само са
адресат на съдебните актове, които ги обвързват, без да
имат правото да преценяват дали да определят адвокат.
Свободата на преценка се ограничава единствено до
избора на конкретния адвокат от Националния регистър за
правна помощ.
В закона не е посочено в какъв срок следва
адвокатският съвет да определи адвокат от Националния
регистър за правна помощ и да уведоми съда за това.
Очевидно е, че това трябва да се извърши във възможно
най-кратък срок така, че да се осигури представителството
на страната преди следващото съдебно заседание, за което
адвокатът трябва да бъде уведомен поне една седмица
преди това (арг. чл. 56, ал. 3 ГПК). Това налага в
определението за предоставяне на правна помощ да се
160
посочат датата и часа на следващото съдебно заседание
(макар и те да не са сред реквизитите по чл. 25, ал. 3 ЗПП),
за да може адвокатурата да успее да действа
своевременно. Разумно е да се приеме, че дори когато
страната, на която се предоставя правна помощ, е
уведомена за следващото съдебно заседание, за
уведомяването на адвоката следва да намери приложение
чл. 56, ал. 3 ГПК, тъй като неговата представителна власт
не произтича от волята на страната и следователно не
може да се счете, че той знае за това, което знае
представлявания.
Нито ГПК, нито ЗПП определят обема на
представителната власт на адвоката. Според чл. 44 ЗАдв.,
адвокатът, вписан в Националния регистър за правна
помощ, е длъжен да осъществява правна помощ по реда на
ЗПП, когато е определен за това, т.е. той няма право да я
отказва. Адвокатът е длъжен да води възложеното дело със
същата грижа, както ако е бил упълномощен от клиента.
Следователно, по принцип за представителя възникват
общите права и задължения на адвоката-пълномощник,
предвидени в ГПК и ЗАдв., като особеностите са в няколко
направления:
- на основание чл. 26, ал. 3 ЗПП, адвокатът може да
преупълномощи друг адвокат, вписан в НРПП, за което не е
нужно съгласието на клиента (в хипотезата, когато се
представлява материално затруднено лице), като тук
разпоредбата на чл. 25, ал. 4 ЗАдв. не намира приложение,
тъй като представителната власт на адвоката не произтича
от волята на страната, а от акт на съда. Законът обаче не
изисква разрешение на съда за преупълномощаването.
- Адвокатът може да бъде заменен от съответния
адвокатски съвет по искане на съда, който разглежда
делото (чл. 26, ал. 5 ЗПП), т.е. ако делото вече е пренесено
в горна инстанция, компетентен е съда, пред който спорът е
висящ, а не съдът, предоставил правната помощ. Не са
уредени основанията за отправяне на такова искане, но
очевидно се имат предвид случаите, когато адвокатът
действа недобросъвестно или некомпетентно (това са
предвидените в чл. 37, ал. 2 ЗПП основания представителят
да не получи възнаграждение), както и при изпадане на
адвоката в състояние на невъзможност да осъществява
правната помощ (болест, смърт, поставяне под запрещение,
лишаване от права). Преценката за компетентността и
добросъвестността на адвоката е твърде деликатна,
161
доколкото е свързана не само с накърняване
професионалния имидж на адвоката, но и с предварително
формиране на становище у съда по правилността на
процесуалните му действия, с оглед на което тази
възможност за замяна на представителя следва да се
прилага твърде ограничително. Във всеки случай
адвокатският съвет няма право да откаже заменяването,
както и няма право да откаже да определи адвокат при
наличие на решение за предоставяне на правна помощ.
По отношение обема на представителната власт би
следвало да се възприеме становището, че адвоката има
правата на пълномощник с общо пълномощно, поради което
не може да извършва действията по чл. 34, ал. 3 ГПК, въз
основа само на акта за назначаването му. За разлика от
особения представител по чл. 29, чл. 47, ал. 6 и чл. 48, ал. 2
ГПК, който съдът е длъжен да назначи на страна по силата
на закона, и което не е предоставяне на правна помощ,
безплатната адвокатска помощ се предоставя по искане на
самата страна, с тази особеност, че тя не определя
адвоката сама. Особените представители извършват
действия, за които се изисква изрично пълномощно, само с
одобрението на съда, пред който се води делото. Такива
действия назначения безплатен адвокат може да извършва
само с нейно съгласие, дадено с изрично пълномощно, а
ако адвоката предприеме такова действие в отсъствие на
страната – то ще породи последици само, ако тя го одобри.
Две са обстоятелствата, при които предоставената
правна помощ е прекратява – промяна на обстоятелствата,
поради които същата е предоставена (от момента на
постановяване на определението), и при смърт на
физическото лице (от момента на смъртта). Промяната на
обстоятелствата е например подобряване имущественото
състояние на страната, което се извлича от чл. 27, ал. 1
ЗПП, съгласно която страната е длъжна да уведоми
незабавно съда за промяна на тези обстоятелства, като в
ал. 2 е предвидено, че съдът прекратява помощта от
момента на настъпване на промяната. Въпросът за
прекратяване на правната помощ може да се повдигне както
служебно от съда, така и от всяка една от страните, а не
само от тази, на която е предоставена правна помощ.
Лишаването от правна помощ се извършва когато се
установи, че предпоставките не са били налице към
момента на предоставянето й, като същото има обратно
действие. Въпросът за лишаването от правната помощ
162
може да се повдигне служебно от съда или от всяка една от
страните, а не само от тази, на която е предоставена правна
помощ, както и от назначения служебен адвокат.
Определението за лишаване подлежи на обжалване с ч.ж.,
по която произнасянето е окончателно. Лишената срана е
длъжна да внесе или да върне всички суми, от плащането
на които е била неоснователно освободена, както и да
заплати определеното възнаграждение на назначения й
служебен адвокат (което противоречи на ЗПП, тъй като
възнаграждението не се определя от съда, а от НБПП).
Разглеждането на молбата за прекратяване и лишаване
от правна помощ се извършва в закрито заседание, в което
се постановява определение, след като е дадена
възможност на страната да се защити.
Съдът налага глоба на страната, която неправомерно е
получила правна помощ (чл. 90 ГПК).
165
ЧАСТ II
ПРОВЕЖДАНЕ НА СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ
1. ПЪРВО СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ.
Калоян Топалов
166
Този принцип е гаранция за безпристрастността на
съда, както и за законосъобразността на извършваните от
него действия. Той е свързан, също така, и с основните
начала на гражданския процес за състезателното начало
(чл. 8 ГПК), равенството на страните (чл. 9 ГПК) и
установяване на истината (чл. 10 ГПК).
Най-яркият израз на принципа за публичност е
изискването разглеждането на делата в открито заседание
да става устно (чл. 11 ГПК). За да бъдат обаче
удостоверени процесуалните действия на съда, страните и
другите участници по делото, законът е въвел изискването
те да бъдат отразени в съдебния протокол, който се води за
всяко открито съдебно заседание и в който се описват
извършените по време на същото действия.
Изключенията от посочения принцип за разглеждане
на делата в отрити заседания са предвидени в закона (чл.
92, ал. 2, чл. 95, ал. 4, чл. 123, чл. 140, чл. 267, ал. 1, чл.
278, ал. 1, чл. 288, чл. 312, чл. 374 и др. ГПК). В закрито
заседание делата се разглеждат и в други, извън
визираните в закона случаи (например в производството по
първоначалната проверка за допустимост и редовност на
исковата молба (чл. 129, ал. 2 и ал. 3 и чл. 130 ГПК), в
производството по възобновяване на спрени дела (чл. 230,
ал. 1 ГПК), при пренасрочване на делото за друго съдебно
заседание, в производствата по проверка на въззивните и
касационните жалби (чл. 262, чл. 285 и чл. 286 ГПК), в
обезпечителното производство (чл. 389-чл. 396 ГПК) и др.).
Законът (чл. 136, ал. 1 ГПК) е посочил случаите, в
които принципът на публичност в гражданския процес може
да бъде ограничен, а именно: когато общественият интерес
налага делото да се разгледа при закрити врати (т. 1);
когато това е наложително с оглед защитата на личния
живот на страните, на семейството или на лицата под
попечителство (т. 2); когато делото касае търговска,
производствена, изобретателска или данъчна тайна, чието
публично огласяване би накърнило защитими интереси (т.
3); когато са налице други основателни причини. Но дори и
тогава, съгласно ал. 2 на чл. 136 ГПК, се допускат да
присъстват в залата страните по делото и техните
пълномощници, вещите лица и свидетелите, както и лицата,
на които председателят (на състава) разреши това
(например стажанти или съдебни помощници).
Молбата за изключване на публичността се
разглежда в открито съдебно заседание при закрити врати,
167
но пък определението, с което съдът се произнася по нея,
се обявява публично (чл. 137 ГПК). Това е резонно, тъй като
при обсъждането на причините за искането могат да бъдат
изнесени обстоятелства, свързани с предпоставките за
ограничаване на публичността, което, ако се направи в
открито съдебно заседание с присъствието на трети за
делото лица, би обезсмислило до голяма степен
провеждането на заседанието при закрити врати.
В случаите, когато съдебното заседание е било
проведено при закрити врати, законът (чл. 138 ГПК) е въвел
забрана за публичното огласяване на неговото съдържание.
Доколкото нищо не е посочено, то адресати на тази забрана
са всички лица, присъствали в съдебната зала – членовете
на съдебния състав, съдебния секретар, както и тези по чл.
136, ал. 2 ГПК. Законът не е предвидил санкция при
нарушаване на забраната, поради което следва да се
приеме, че нарушилото я лице на общо основание носи
отговорност за причинените от нарушението вреди.
Същественото е, че това нарушаване не се отразява на
действителността на извършените при закити врати
процесуални действия от съда и страните.
Независимо от това дали заседанието е проведено
при открити или при закрити врати, в залата, в която то се
провежда, не могат да присъстват две категории лица –
ненавършилите пълнолетие, освен ако не са страни по
делото или свидетели, както и въоръжените лица, освен
съдебната охрана (чл. 139 ГПК).
Принципно заседанията по делата (както откритите,
така и закритите) се провеждат в сградата на съда, като
изключения са допустими, ако по този начин може да бъдат
избегнати по-големи разноски (чл. 135, ал. 1 ГПК). Съгласно
чл. 133, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), в
изключителни случаи със съгласието на председателя на
съда съдебният състав може да реши да проведе
съдебното заседание в друга сграда. Имат се предвид
случаите, когато поради различни причини (ремонтни
работи, авария и др.) сградата на съда не в състояние да
осигури провеждането на съдебното заседание. Възможно е
обаче заседание да се проведе извън съдебната сграда и
по преценка на председателя на съдебния състав
(например при провеждане на оглед на недвижим имот по
реда на чл. 204 ГПК).
Съдът е този, който определя мястото, деня и часа
на откритите съдебни заседания (чл. 135, ал. 2 ГПК), като
168
това може да стане както в открито, така и в закрито
съдебно заседание (например при насрочване на първото
по делото съдебно заседание (чл. 140, ал. 3 ГПК), при
възобновяване на производството по едно спряно дело (чл.
230, ал. 1 ГПК) и др.).
181
се открие производство по оспорване истинността на
документ след срока по чл. 193, ал. 1 ГПК и пр.).
При изясняване фактическата страна на делото се
дава възможност на всяка от страните да заяви дали
поддържат направените с исковата молба и отговора
твърдения, искания и възражения, а ищецът да заяви и
становище по отговора на ответника. Последният може,
освен това, да поясни и допълни исковата си молба в
рамките на предявеното основание, позовавайки се и на
други конкретни, детайлни факти, представляващи част от
същото основание, или да отстрани вътрешно противоречие
в първоначално заявените факти, като и в двата случая не е
налице нередовност на исковата молба, която си има като
цяло ясно очертана обстоятелствена част (например ако
ищецът оспори датата или компетентността за съставяне на
приложен към отговора на ответника писмен документ, той
може по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК да допълни и поясни
исковата си молба с нови факти във връзка със съставянето
на документа (Решение № 415/21.05.2010 г., по гр.д. №
1077/2009 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК);
по иск за собственост върху недвижим имот, основан на
придобивна давност за определен период от време, ищецът
може да допълни, че през част от този период е
осъществявал владението чрез трето лице и т.н.).
Ищецът може, също така, да направи нови искания,
защото до този момент той не е могъл да изрази становище
във връзка с направените от ответника искания и
възражения, като има възможност да измени основанието
на иска или неговия петитум, да измени размера на
предявения иск, да премине от установителен към
осъдителен иск и обратно (чл. 214, ал. 1 ГПК); да предяви
инцидентен установителен иск (чл. 212 ГПК); да привлече
трето лице-помагач и да предяви срещу него обратен иск
(чл. 219, ал. 1 и ал. 3 ГПК).
Ищецът разполага с възможността да посочи и
представи доказателства, които са свързани със станалите
му известни от полученото копие от отговора на исковата
молба възражения и оспорвания на ответника, във връзка с
които той не е имал възможност да направи
доказателствените си искания до този момент. Той може,
освен това, да поиска събирането на нови доказателства,
насочени към установяване на собствените му фактически
твърдения, релевирани в исковата молба (аргумент от чл.
146, ал. 2 и ал. 3 ГПК).
182
От своя страна, ответникът може да посочи и
представи нови доказателства, които не е могъл да посочи и
представи с отговора си, както и да поиска от съда да му
предостави допълнителен срок за вземане на становище по
направените от ищеца за първи път в съдебното заседание
искания (включително и доказателствени такива) и да
посочи допълнителни доказателства във връзка с
направените от същия оспорвания - било на представените
с отговора писмени доказателства, било на
основателността на направените с него възражения (чл.
144, ал. 1 ГПК). Ако съдът уважи това искане, той е длъжен
да предостави на ответника такава възможност в един
кратък срок (например едноседмичен от датата на
заседанието). Това се извлича от нормата на чл. 144, ал. 2
ГПК, съгласно която, съдът се произнася по направените от
ответника оспорвания и искания в закрито заседание с
определение, което се съобщава на страните. Идеята е
съдът да извърши проверка относно допустимостта и
относимостта на оспорванията и исканията, да се произнесе
по тях, като съобщи решението си и на двете страни, които
да съобразят процесуалното си поведение с него в
следващото съдебно заседание, за да не се причини
ненужно отлагане на делото. Пропускът на съда да се
произнесе с определение по чл. 144, ал. 2 ГПК не е
основание представените от страната в дадения срок
допълнителни доказателства да не бъдат приети (Решение
№ 415/21.05.2010 г., по гр.д. № 1077/2009 г., на III г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК). Но при всички
положения в следващото съдебно заседание насрещната
страна ще може да заяви становището си по ангажираните
от противната страна доказателства и евентуално да посочи
свои такива във връзка с това и т.н.
Следователно при изясняване фактическата страна
на спора всяка страна е длъжна да направи и обоснове
всичките си искания и възражения, произтичащи от
релевираните до този момент факти (тъй като забраната за
последващо посочване на нови факти и доказателства все
пак не е абсолютна – например обстоятелствата по
основанието на иска, които са настъпили след заседанието
по чл. 143 ГПК, не могат да се преклудират от него, нито за
тях е необходимо ищецът да поддържа отделно,
последващо твърдение и обосновка като нововъзникнало
обстоятелство с оглед дадените веднъж указания на съда в
доклада по чл. 146 ГПК – Решение № 1014/23.12.2009 г., по
183
гр.д. № 221/2009 г., на III г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК), както и да вземе становище по твърдените от
насрещната страна обстоятелства (чл. 143, ал. 3 ГПК).
Тук страните, също така, следва да вземат
становище и по изготвения евентуално от съда проект за
доклад (чл. 140, ал. 3 ГПК) и дадените със същия указания.
185
- На първо място, в доклада по делото следва да
бъдат посочени обстоятелствата, от които произтичат
претендираните права и възражения на страните (т. 1), т.е.
какво твърди ищеца и какво оспорва и твърди ответника,
или това са правно релевантните факти, включително и
тези относно преюдициалните права и възражения
(Решение № 127/05.04.2011 г., по гр.д. № 1321/2009 г., на IV
г.о.; Решение № 527/15.03.2012 г., по гр.д. № 943/2010 г., на
IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК). В тази си част
докладът обхваща както изложеното в исковата молба,
респективно отговора на ответника, така и направените
допълнително от страните уточнения и пояснения по реда
на чл. 143 ГПК, включително и тези след зададените от
съда въпроси за изясняване фактите по делото по реда на
чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Тук се включват още и
становищата и възраженията на ищеца във връзка с
направените оспорвания от ответника, както и тези на
последния във връзка с поясненията на ищеца (Решение №
549/29.10.2010 г., по гр.д. № 56/2010 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Обстоятелствата, на които се основават правата и
възраженията на всяка една страна следва да бъдат ясно
посочени в доклада, за да могат впоследствие страните да
ги пояснят или да възразят, ако съдът неточно ги е
докладвал (Решение № 644/12.10.2010 г., по гр.д. №
1269/2009 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
- На второ място, в доклада по делото следва да се
посочи правната квалификация на правата, претендирани
от ищеца, както и на насрещните права и възраженията на
ответника (т. 2), т.е материалния закон. Съдът определя
приложимата правна норма въз основа на твърденията на
насрещните страни - както на базата на изложените в
исковата молба обстоятелства като основание за
предявения иск (без той да е обвързан от дадената от
самия ищец правна квалификация на претенцията -
Решение № 50/17.02.2011 г., по гр.д. № 762/2010 г., на III
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК; Опр. №
59/25.01.2011 г., по ч.т.д. № 890/2010 г., на I т.о.,
постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК), така и на базата
на твърденията и възраженията на ответника в отговора на
исковата молба, включително и въз основа на направените
от страните по реда на чл. 143 и чл. 145 ГПК уточнения,
искания, възражения, реплики, дуплики и т.н. (Решение №
186
452/16.11.2011 г., по гр.д. № 621/2010 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
- На следващо място, в доклада се посочва кои
релевантни за спора права и обстоятелства (факти) се
признават от всяка от страните (т. 3). Тези права и факти са
уточнени вече, включително и със съдействието на съда,
който по силата на чл. 143 и чл. 145 ГПК следва да изисква
от страните становище по всяко насрещно претендирано
право и всяко обстоятелство, на което насрещната страна
обуславя своите права и възражения (Решение №
549/29.10.2010 г., по гр.д. № 56/2010 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
За разлика от отменения ГПК (чл. 109, ал. 4), който
предвиждаше възможност за съда да признава за
безспорни само обстоятелства, действащият процесуален
закон допуска това да бъде направено и по отношение на
права с преюдициално значение за спорното право. От
друга страна, доколкото признанието не обвързва съда,
даден факт или право (макар и признати от противната
страна) може по преценка на съдията да не бъдат
изключени от предмета на доказване. В този случай следва
да бъдат дадени указания за ангажиране на доказателства
за установяването на тези права или факти. Ако ответникът
е пропуснал с отговора си да оспори факти, на които
ищецът се е позовал в исковата си молба, съдът не може да
ги признае за безспорни с доклада, тъй като признанието не
е изрично, а и предвид липсата на законова фикция, че
неоспорените факти се считат за доказани. Ето защо тези
факти ще останат включени в предмета на доказване и
ищецът ще носи на общо основание тежестта да ги
установи.
По реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът установява
спорните и безспорните факти между страните, а не
правните им твърдения, основани на тези факти. Например
обстоятелството дали договорът е подписан от ответника, а
не дали е нищожен поради липса на съгласие; дали
страните са сключили съглашение и има ли изпълнение по
него, а не дали исковата сума се дължи и т.н. Възможно е
обаче, с оглед предмета на конкретния правен спор, да
бъдат признати за безспорни между страните не само
факти, но и правни състояния (право на собственост,
владение, качество на кредитор и др.), когато по същество
спорът е концентриран другаде. Например при един
негаторен иск спорно между страните е обикновено
187
наличието на нарушение, а не правото на собственост на
ищеца; при един Павлов иск (чл. 135 ЗЗД) най-често се
спори относно увреждането на ищеца, а не за качеството му
на кредитор; при един иск за нарушено владение - за факта
на нарушението, а не относно владението на ищеца към
момента на нарушението и т.н. Във всички тези случаи е
допустимо на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК съдът
да признае за безспорни между страните тези правни
състояния, като предмет на доказване останат само
спорните факти. Това налага по реда на чл. 143, ал. 1 и чл.
145, ал. 1 ГПК съдът да задава въпроси на страните не само
по фактическите твърдения на противната страна, но в
определени случаи и по правните й твърдения,
произтичащи от тези факти (например оспорва ли
ответникът, че ищецът е собственик, кредитор, владелец и
пр.), като по този начин се насочи и подпомогне
процесуалното поведение на страните, а и се облекчи
самия процес от гледна точка на доказването.
Понякога е възможно да е налице мълчаливо
признание на факт, т.е. такова признание, което не е
обективирано в нарочно изявление, а се обосновава с
процесуалното поведение на страната (например ответник
по ревандикационен иск моли да му бъде признато право на
задържане върху процесния имот, с което по същество
признава, че същият се намира във фактическата му власт;
ответник по иск за разваляне на двустранен договор моли
съда да му определи подходящ срок за изпълнение по чл.
87, ал. 3, предл. 2 ЗЗД, с което признава факта на
неизпълнението си, и т.н.). Това мълчаливо признание не е
основание съответният факт да бъде признат за безспорен
и не освобождава ищеца от доказването му. Определение
по чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК се постановява само въз основа
на твърденията, възраженията и обясненията на страните,
т.е. на изричните им изявления относно съществуването
или несъществуването на релевантните за спора факти.
Значението на мълчаливото признание се определя от
нормата на чл. 175 ГПК, като при постановяване на
решението съдът взема предвид същия заедно с всички
данни по делото. Това означава, че мълчаливото признание
ще бъде кредитирано, доколкото по делото няма данни в
противен смисъл, без да е безусловно необходимо
признанието да бъде подкрепено от доказателствата
(например когато ответникът е направил възражение за
право на задържане, това е достатъчно в решението съдът
188
да приеме, че той владее имота, щом няма данни да го
владее някой друг, дори и да не събрани нарочни
доказателства за това обстоятелство).
В тази връзка се поставя въпроса и за
извънсъдебното признание на факт, което е налице, когато
извън процеса страната е предприела поведение,
съобразено с фактическото положение, твърдяно от
противната страна (например ответникът е изпратил на
ищеца писмо, с което моли задължението му да бъде
разсрочено, и с което по същество признава както
задължението си, така и че не е платил; или в такова писмо
той възразява срещу забавеното доставяне на стоката, с
което признава факта на получаването й и пр.). Такова
признание също се цени с оглед на всички данни по делото,
но не на основание чл. 175 ГПК, тъй като не представлява
признание, което е направено пред съд. Значението му се
изразява в това, че щом авторството на документа не се
оспорва, на основание чл. 180 ГПК се счита, че изявлението
изхожда от лицето, което го е подписало. Същевременно
това изявление на страната е материализирано в частен
документ, който обективира неизгодни за издателя си факти
и като такъв има доказателствена сила срещу него, която
ще бъде преценена съобразно общото правило на чл. 235,
ал. 2 ГПК.
Признанието на страната на даден факт или право е
оттегляемо (неоттегляемо е само признанието на иска – чл.
237, ал. 4 ГПК) и при неговото оттегляне съдът следва, на
основание чл. 253 ГПК, да отмени определението си по чл.
146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК относно същите.
- На следващо място, в доклада следва да се
посочат обстоятелства, които не се нуждаят от доказване (т.
4). Тук се включват преди всичко онези факти, които съдът е
посочил като признати по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК и
които той е преценил, че следва да изключи от предмета на
доказване, както и фактите, за които има установено от
закона предположение (т.е. законовите презумпции - чл.
154, ал. 2 ГПК), общоизвестните и служебно известните
факти (чл. 155 ГПК) - Решение № 549/29.10.2010 г., по гр.д.
№ 56/2010 г., на IV г.о., постановенопо реда на чл. 290 ГПК,
а също така и заявените от страните факти, които не са от
значение за спора.
- На последно място, в доклада се посочва как се
разпределя доказателствената тежест за подлежащите на
доказване факти (т. 5). В практиката (Решение №
189
549/29.10.2010 г., по гр.д. № 56/2010 г., на IV г.о.; Решение
№ 452/16.11.2011 г., по гр.д. № 621/2010 г., на IV г.о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК) е възприето, че съдът
разпределя между страните доказателствената тежест на
всички правнорелевантни факти, посочени в чл. 146, ал. 1,
т. 1 ГПК, без значение дали по отношение на някои от тях е
направено признание или не, тъй като съдът изяснява какво
доказване следва да проведе всяка страна – пълно главно
или е достатъчно и непълно. Едно такова становище, макар
и застъпено в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения,
не може да бъде споделено безрезервно. Идеята на
законодателя, струва ми се, е била по-различна (което се
подкрепя и от структурното съдържание на нормата на чл.
146, ал. 1 ГПК), а именно да се разпредели тежестта на
доказване единствено по отношение на онези факти, които
са останали в рамките на предмета на доказване, а не по
отношение на всички релевантни за спора факти. С оглед
на това не би следвало да се разпределя тежестта на
доказване по отношение на фактите, които съдът е
изключил от предмета на доказване по реда на чл. 146, ал.
1, т. 4 ГПК. Безсмислено и ненужно е да се указва на
страните, че носят тежестта на доказване за факти, които
така или иначе съдът е приел, че не се нуждаят от
доказване и ги е изключил от предмета на доказване. Вярно
е, че ако в хода на делото например призналата даден факт
страна оттегли признането си, съдът ще следва да измени
доклада си по чл. 146, т. 3 и т. 4, но няма никаква пречка да
направи това и в частта му по т. 5, касаеща именно този
факт, като разпредели тежестта на доказването му. Б.ред.
Разпределянето на доказателствената тежест по отношение
на факти,които съдът вече е приел за ненуждаещи се от
доказване само по себе си съдържа вътрешно
противоречие и би създало излищно объркване у
страните,както и основание съдът да бъде сезиран с
искания за събиране на доказателства за установяването на
тези факти. При произнасянето по тези доказателствени
искания съдът ще следва да отмени било определението,с
което е приел фактите за ненуждаещи се от доказване /ако
допусне събирането на исканите доказателства/,било да
отмени определението,с което е указал,че една от
спорешите страни носи тежестта да ангажира
доказателства за установяването на тези факти /ако
отхвърли искането/.
190
Същественото е, че при разпределяне
доказателствената тежест между страните относно
релевантните за спора факти съдът следва конкретно,
точно и ясно да укаже на всяка една от тях за кои факти
носи тежестта на доказване (Решение № 549/29.10.2010 г.,
по гр.д. № 56/2010 г., на IV г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК). Не представлява изпълнение на задължението на
съда за разпределяне на доказателствената тежест
указанието всяка една от страните да докаже например
„твърдените от нея факти”, „датата на изискуемостта”, „че е
собственик на процесния имот” и т.н. Съдът не следва да
указва доказването на правни последици (Решение №
385/10.05.2010 г., по гр.д. № 1245/2009 г., на III г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК), а трябва да посочи на
всяка една от страните конкретните подлежащи на
доказване от нея факти, на които тя основава своите
твърдения и възражения.
Съдът разпределя тежестта на доказване върху
релевантните за спора факти, независимо от това дали за
тях страните са ангажирали доказателства или не. Това
обстоятелство има значение единствено за указанията,
които ще бъдат дадени по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК.
В тази част на доклада съдът не може да указва кои
са допустимите доказателствени средства, но ако прояви
активност и даде такива указания, това няма да опорочи
процесуалните действия по допускане и събиране на
доказателството.
След като направи доклада по делото, съдът е
длъжен да укаже на всяка една от страните за кои от
твърдените от нея релевантни за спора факти не сочи
доказателства (чл. 146, ал. 2 ГПК), съобразно
разпределената доказателствена тежест, като се изключат
онези факти, които са обявени за ненуждаещи се от
доказване по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК.
На основание чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да
дава указания само за необходимостта да се сочат
доказателства за факти, на които страните вече са се
позовали в съответните процесуални срокове (Решение №
310/30.07.2010 г., по гр.д. № 1086/2009 г., на II г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК). Абсолютно
недопустимо е по този ред да се указва на ответника какви
възражения може да противопостави срещу иска, доколкото
служебното начало в процеса не може да се прилага
разширително. Съдът е длъжен да укаже на ответника
191
необходимостта от събирането на доказателства само ако е
подал отговор в срока по чл. 131 ГПК и в него е направил
възражения и е посочил фактите, на които те се основават
(Решение № 429/21.06.2010 г., по гр.д. № 1151/2009 г., на I
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Следователно
недопустимо е след указанията на съда, ответникът да
поиска събиране на нови доказателства, отнасящи се до
възражения, които не са релевирани в рамките на срока за
отговор, т.е. посредством възможността на основание чл.
146, ал. 3 ГПК да се правят доказателствени искания, с
които да се заобиколи ефекта на преклузията по чл. 133
ГПК.
Редакцията на нормата на чл. 146, ал. 2 ГПК дава
основание да се счита, че съдът дължи указания на
страните да ангажират доказателства единствено в случай,
че такива изобщо не са били посочвани за твърдените от
тях факти, но не и когато доказателства са били посочени,
но те са непълни или не могат да установят дадения факт.
Дали фактът е доказан или не е въпрос по съществото на
делото, освен ако ангажираните доказателства са негодни.
Противното би означавало, че ако събраните
доказателства, които са били посочени от страната след
указанията на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК, не са достатъчни
да установят по безспорен начин съответния факт, съдът
ще дължи ново указание за провеждане на пълно
доказване. Естествено в случай, че поисканите
доказателства са недопустими и неотносими, съдът ще
откаже приемането им и тогава на общо основание ще даде
указания на страната да ангажира доказателства.
След като даде указанията по ал. 2 на чл. 146 ГПК,
съдът предоставя възможност на страните да изложат
становището си във връзка с дадените указания и доклада
по делото, както и да предприемат съответните
процесуални действия, включително и да посочат нови
доказателства (чл. 146, ал. 3 ГПК). Тук страните могат да
възразят например срещу неточното излагане на
обстоятелствата, на които се основават техните твърдения
и възражения, срещу дадената от съда правна
квалификация или срещу разпределянето на
доказателствената тежест. Може да се оттегли направено
признание на факт, както и да се поиска събиране на
доказателства за релевантните към този момент факти, ако
това не е направено досега. Може да се измени вече
поставената задача към експертизата, да се представят
192
нови писмени доказателства, да се направят
доказателствени искания, да се оттеглят вече направени с
исковата молба и отговора доказателствени искания или да
се заменят с нови и т.н. Това се отнася и до такива
доказателства, по които съдът се е произнесъл с
определението по чл. 140, ал. 1 ГПК, което от своя страна
може да обуслови отмяната или изменението му по чл. 253
ГПК. Възможно е при представяне за първи път на писмени
доказателства от едната страна, насрещната страна да
поиска допълнителен срок, за да се запознае с тях, с оглед
обема им и възможността й за реакция.
Разпоредбата на чл. 146, ал. 3 ГПК трябва да се
тълкува във връзка както с ал. 2, така и с ал. 1, поради което
след като с доклада съдът посочва всички подлежащи на
доказване факти и разпределя доказателствената тежест в
процеса изобщо, независимо от това дали за част от
фактите страните вече са посочили доказателства или не,
следва да се приеме, чедоказателствените искания в
първото заседание не са ограничени само до факти и
обстоятелства,за които такива искания до момента не са
били правени. Това означава, че в това заседание страните
могат да правят доказателствени искания освен за фактите,
за които до този момент не са поискали събиране на
доказателства, така и за тези от тях, за които са направили
това.
Възможно е след доклада ищецът да предприеме
изменение на иска по основание или петитум (което е
допустимо до края на първото съдебно заседание - чл. 214,
ал. 1 ГПК). В такъв случай съдът следва да докладва новите
факти и да даде указания да се ангажират доказателства за
тях (при изменение на основанието), а при изменение на
петитума - да посочи новата правна квалификация,
евентуално и новите факти, които се нуждаят от доказване
в процеса (например при изменение на установителен иск
за собственост в осъдителен, това е фактът, че ответникът
владее или държи имота). При такова изменение ответникът
може да поиска възможност да вземе становище и да
направи допълнителни доказателствени искания в
определен от съда срок (чл. 144, ал. 1 ГПК). Тук вече може
да направи и нови възражения (вкл. и фактически) с оглед
новия предмет на делото (например възражение за
задържане, ако установителният иск за собственост е
изменен в осъдителен по чл. 108 ЗС), в определен от съда
срок, като самото възражение ще се докладва на общо
193
основание в следващото съдебно заседание. Освен това,
ответникът винаги може да си служи с нови защитни
възражения, основаващи се на нововъзникнали или
новоузнати факти.
Възможно е след първото заседание ищецът да
премине от установителен към осъдителен иск и обратно,
което е допустимо до края на съдебното дирене в първата
инстанция (чл. 214, ал. 1 ГПК). Ако съдът допусне
изменението, това ще е основание за изменяне на доклада,
свързано с даване на новата правна квалификация,
указване на необходимостта от посочване на
доказателствата за факта на владението (ако например
установителният иск за собственост е изменен в
ревандикационен по чл. 108 ЗС) и пр.
В първото по делото заседание ищецът може да
предяви инцидентен установителен иск (чл. 212 ГПК). Това
е абсолютно основание за отлагане на делото поради
необходимостта ответникът да даде по този иск отговор в
едномесечен срок. За целта в съдебно заседание му се
връчва препис от исковата молба и приложението, като му
се указва правото да даде отговор в едномесечен срок.
Следва отново да му се укаже кои права се преклудират с
изтичане на срока за отговор, макар и ответникът вече да е
получил тези указания с първата призовка, с която му е
изпратена първоначалната искова молба, защото съдът е
длъжен при всяко връчване на искова молба на
самостоятелно основание да даде на ответника съответни
указания, с оглед гарантиране ефекта на преклузиите. При
предявяване на инцидентен установителен иск от ищеца в
първото съдебно заседание, съдът преценява дали да
отложи за следващото заседание извършването на доклада
по делото, за да го докладва в цялост, или да извърши
доклада по първоначалния иск, като в следващото
заседание докладва само инцидентния иск (което
значително би объркало и затруднило страните, а и самия
съд).
До приключване на първото съдебно заседание
ищецът може също така да привлече на своя страна трето
лице-помагач (докато ответникът разполага с тази
възможност в рамките на срока за отговор - чл. 219, ал. 1
ГПК), с всички произтичащи от това последици.
Недопустимо е едва тук на този етап на
производството ответникът, с оглед дадената от съда
квалификация на предявения иск, да посочи възражения,
194
които досега не е направил. Неговите възражения са се
преклудирали с изтичане на срока за отговор и не може да
се приеме, че те са обусловени от доклада на съда,
доколкото ответникът е получил една редовна искова
молба, съдържаща ясно изложение на фактите, на които се
основава иска. Поради това той е разполагал с
възможността да прецени какви фактически твърдения и
защитни средства може да противопостави. Само в случай,
че не е посочил доказателства в подкрепа на възраженията
си, съдът е длъжен да му укаже този пропуск и да му даде
възможност да го поправи в определен срок.
След като изслуша становището на страните във
връзка с дадените указния и доклада по делото, съдът (при
необходимост) коригира и допълва същия.
С измененията на ГПК (обн., ДВ, бр. 100/21.12.2010
г.) в ал. 3 на чл. 146 се създаде ново изречение второ,
съгласно което, ако в изпълнение на предоставената от
съда възможност за становище и ангажиране на
доказателства страните не направят доказателствени
искания, те губят възможността да направят това по-късно,
освен в случаите по чл. 147 ГПК. С това изменение
нормативно се закрепи съществуващото и преди това
тълкуване на закона, а и създадената вече съдебна
практика (Решение № 549/29.10.2010 г., по гр.д. № 56/2010
г., на IV г.о.; Решение № 700/06.12.2010 г., по гр.д. №
304/2010 г., на III г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК),
че окончателната преклузия за ангажиране на
доказателства от страните по делото не настъпва преди
края на първото съдебно заседание, както и, че същата е
свързана със служебното изпълнение на задълженията на
съда касаещи дадените в доклада указания и разпределяне
на доказателствената тежест.
Ето защо, ако съдът например е дал грешна правна
квалификация и след становището на страните по доклада
съобрази това, определението за докладване на делото
следва да бъде отменено, като се направи нов доклад с
всички произтичащи от това последици, т.е. страните ще
имат възможността да поискат събиране на доказателства
за фактите, посочени от съда като нуждаещи се от
доказване с оглед новата квалификация. И тук преклузията
се явява обусловена от служебното начало, т.е. от
изпълнение на служебните задължения на съда да
докладва делото и да даде на страните указания съобразно
предвиденото в процесуалния закон.
195
Следователно именно от нормата на чл. 146, ал. 3
ГПК следва, че преклузията за страните да твърдят нови
факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след
като не са налице условията на чл. 147 ГПК, е във връзка
със служебното начало и оттук нататък тя настъпва
окончателно, защото съдът вече е дал указания, след като
параметрите на спора са били напълно очертани с доклада
по делото.
Преклузията не обхваща т.нар. нови факти
(обстоятелства) и доказателства, визирани в чл. 147 ГПК,
който ги разделя на две групи:
На първо място, това са новооткритите
обстоятелства и доказателства (т. 1). На практика това са
новите обстоятелства и доказателства по смисъла на чл.
303, ал. 1, т. 1 ГПК, т.е. обстоятелствата и доказателствата,
които страната не е могла да узнае, посочи или ангажира
своевременно, въпреки положената грижа за добро водене
на делото (Решение № 300/04.01.2012 г., по гр.д. №
136/2011 г., на II г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Тук се включват онези осъществили се релевантни за спора
факти, които страната не е могла да узнае, респективно да
заяви (твърди) своевременно (при подаването на исковата
молба или отговора, в първото по делото заседание и т.н.).
По отношение на ищеца, това означава наличието на такива
обстоятелства, които по своя характер не променят
основанието на иска. В противен случай, спрямо фактите,
които са от значение за изменение на иска чрез промяна на
размера му или на вида на търсената искова защита (чл.
214, ал. 1, изр. 3 ГПК), особеното изискване на чл. 147 за
доказване невъзможността за узнаване и посочване не
важи, поради което ищецът може направо да измени иска си
по размер или да премине от установителен към
осъдителен иск и обратно, без да са налице условията на
чл. 147 ГПК (Решение 87/14.07.2011 г., по т.д. № 688/2010 г.,
на I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Тук се включват, също така, и онези доказателства,
които страната не е знаела или макар и да е знаела,
обективно не е могла да приобщи към делото.
За да се допуснат тези нови обстоятелства и
доказателства, съдът трябва да прецени не само дали
същите са нови, но и дали са от значение за делото, т.е.
дали са относими. Освен това, не е достатъчно страната да
се позове на това, че е узнала за даден факт или
доказателството след подаване на исковата молба, след
196
срока за отговор и т.н., а съдът следва да й укаже да посочи
причините, поради които фактът не е бил заявен,
респективно доказателството не е било ангажирано по-
рано, и да проведе доказване за тях. В противен случай
ранната преклузия не би имала смисъл и страната винаги
би могла по-късно да заяви ново обстоятелство и да посочи
ново доказателство под предлог, че преди това не ги е
знаела. От съображения за икономия, по отношение на
новите доказателства, съдът може да допусне събирането
им щом те са относими, но под условие, че страната докаже
невъзможността си да ги ангажира в срок. Това означава, че
в следващото съдебно заседание първо ще бъдат събрани
доказателства за обстоятелствата, при които страната е
узнала за новото доказателство, като необходимостта от
такова доказване трябва да се укаже от съда на общо
основание, след което евентуално ще се събере и самото
доказателство (например ще се разпита допуснатия
свидетел, ще се задължи трето лице да представи намиращ
се в него документ, ще се приеме представеният от
страната документ и т.н.). Разбира се, на общо основание,
насрещната страна може да проведе насрещно доказване,
насочено към установяването, че доказателството не е
новооткрито, респективно че наведеното ново
обстоятелство не е такова. Ако страната не успее да
проведе доказването, същата ще следва да понесе
санкцията на чл. 92а ГПК за проведеното по нейна вина
съдебно заседание.
Не във всички случаи обаче, страната трябва да
провежда доказване, че поисканото от нея доказателство е
„новооткрито”. Това е ненужно в случай, че се касае за
доказателства свързани с изясняване на обстоятелства,
които са изложени в други събрани по делото
доказателствени средства (например експертно
заключение), тъй като тези доказателства не са във връзка
с твърдени нови факти и обстоятелства, а във връзка с
наведени в срок доводи, изяснени със своевременно
поискано и допуснато доказателство (Решение №
298/21.10.2011 г., по гр.д. № 1663/2010 г., на III г.о.,
постановано по реда на чл. 290 ГПК), или в случай, че
страната е узнала за това доказателство при извършени
съдопроизводствени действия пред самия съд (например в
представени от противната страна книжа се съдържат
данни за документ от значение за спора или документът се
споменава за първи път от разпитан свидетел). Разбира се
197
в тази втора хипотеза другата страна винаги може да
провежда доказване, че съответният документ е бил
известен и по-рано на страната, която иска неговото
несвоевременно ангажиране като доказателство.
На второ място, няма преклузия и за
новонастъпилите факти от значение за делото (т. 2), т.е.
фактите, настъпили в хода на процеса, които не
съставляват ново основание на иска, а са елемент от вече
релевираното основание, както и за доказателствата за тях.
Тези две групи обстоятелства и доказателства
страната може да релевира до приключване на съдебното
дирене в първата инстанция.
С оглед принципите за състезателност и
равнопоставеност на страните в процеса следва, че когато е
допуснато по реда на чл. 147 ГПК да се въведат
новооткрити посочени от едната страна обстоятелства и
доказателства, то във връзка с тях следва да се допуснат и
поисканите от другата страна относими доказателства
(Решение № 300/04.01.2012 г., по гр.д. № 136/2011 г., на II
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
201
2. СЪДЕБЕН ПРОТОКОЛ.
Калоян Топалов
202
преценка на председателя изявления (Постановление № 6
от 23 декември 1968 г., на Пленума на ВС), които са от
значение за делото, а не например размяната на реплики
между страните или извършването на различни уточнения
откъде да се изиска даден документ, кой е адреса на някое
учреждение и т.н. Изявленията се възпроизвеждат стегнато,
в съществената им част, при което при диктовката им,
когато те не са прецизирани, председателя може да ги
преформулира (освен ако лицето, чието изявление се
отразява, не възрази), но само като изказ, а не и по смисъл.
Устните пледоарии в хода по същество обаче следва да се
записват такива, каквито са направени.
В протокола за оглед на недвижим имот съдът
следва на общо основание да отрази констатациите си
относно призоваването и присъствието на страни,
свидетели и вещи лица. Констатациите на самия съд
относно предмета на огледа трябва да бъдат
възпроизведени точно, по начин, който да позволява при
прочит (от следващия съдия по делото, горната инстанция
или неприсъствала страна) да се формира конкретна
представа какво точно е констатирано. За целта съдът
следва да изготви окомерна скица на имота (ППВС №
6/23.12.68 г.), респективно да възложи това на вещо лице
(Решение № 1510/27.06.77 г., по гр.д. № 690/77 г., на І г.о.).
Освен това в протокола трябва да се посочи и точното
място на провеждане на огледа, а ако се констатира
местоположение на недвижим имот - следва конкретно да
се отрази откъде е започнал огледа, в каква посока е
продължил и къде е завършил.
Протоколът се съставя под диктовка на
председателя (чл. 150, ал. 2, изр. 1 ГПК) на колегиалния съд
или първоинстанционния съдия (ППВС № 6/2312.68 г.). Той
се изготвя в съдебно заседание и се предоставя на
разположение на страните (в канцеларията, деловодството
или адвокатска стая) в тридневен срок от заседанието (чл.
150, ал. 2, изр. 2 ГПК). Редакцията на отменения ГПК (чл.
126, ал. 1) предвиждаше, че протоколът се изготвя в
заседанието или в тридневен срок след провеждането му.
Това означава, че в този срок той може да се допълва по
спомен, както и че същият трябва да се подпише. Новата
уредба по съществото си не се различава от отменената,
като с оглед формулировката на новия текст е възможно и
сега протоколът да се изготви и/или да се допълни в
посочения срок.
203
В този срок в протокола могат да се правят поправки
и допълвания на ръка, но за да се считат за част от него, те
трябва да са удостоверени с подписа на председателя
(Решение № 766/21.10.60 г., по гр.д. № 7076/60 г., на ІV г.о.).
Нов момент, който се въведе с действащия ГПК е, че
при наличието на техническа възможност се прави
звукозапис на заседанието, въз основа на който в тридневен
срок се съставя протокола (чл. 150, ал. 3 ГПК).
За да се счита за изготвен, протоколът трябва да е
подписан от председателя (но понякога, например във
въззивната инстанция, това следва да стане от всички
членове на състава, ако в заседанието е постановено
подлежащо на обжалване определение) и секретаря. В
посоченият тридневен срок съдебният секретар е длъжен
да предаде обявените за решаване дела на съдията
докладчик, а отложените, прекратени и с изготвени в самото
заседание актове - в деловодството на съда (чл. 64, ал. 1, т.
10 ПАРОАВАС). Негово задължение е да отрази резултата
от заседанието в книгата за откритите заседания, с което
завършва фактическия състав на съставянето на протокола.
Липсата на подпис на председателя прави протокола
невалиден (Решение № 2398/23.12.61 г., по гр.д. № 8875/61
г., на ІІ г.о.; Решение № 199/25.01.75 г., по гр.д. № 2920/74,
на II г.о.). Той не може да бъде подписан след изтичането на
тридневния срок по чл. 150, ал. 2 ГПК, но практиката
допуска и по-късното му подписване, ако няма данни, че
пропускът се знае. Липсата на подпис на секретаря не
обуславя такава невалидност на протокола (Решение №
2504/13.10.64 г., по гр.д. № 1879/64 г., на ІІ г.о.). На
обратното становище е Решение № 790/13.10.83 г., по гр.д.
№ 567/83 г., на III г.о., което (с оглед редакцията на текста
на чл. 150, ал. 4 ГПК) следва да бъде споделено.
Ако протоколът не бъде изготвен, съответно не бъде
предоставен на разположение на страните в тридневния
срок, председателят следва да определи нов срок, за който
страните се уведомяват. Не се провежда ново съдебно
заседание, но това уведомяване е от значение, тъй като
поставя началото на седмодневния преклузивен срок за
подаване на молба за допълване и поправка на протокола,
считано от изтичане на новия срок.
След като бъде вече изготвен и предоставен на
разположение на страните, протоколът не може да бъде
поправян служебно от съда. В едноседмичен срок от
изготвянето му (което се смята за извършено с отразяване
204
резултата от заседанието в книгата за откритите заседания)
всеки участник в заседанието може да подаде молба за
неговото допълване и поправяне (чл. 151, ал. 1 ГПК) в
случай, че са били допуснати грешки, които се свеждат до
липсата на отразяване или неточното отразяване на
извършените в съдебно заседание процесуални действия,
но не и в случаите, когато самите страни са направили
грешни процесуални действия, още по-малко когато
грешките се изразяват в пропускането на законово
установени срокове (Решение № 486/25.06.2009 г., по гр.д.
№ 653/2008 г., на III г.о.; Опр. № 429/08.12.2008 г., по ч.т.д.
№ 379/2008 г., на ТК). С такова право разполагат не само
страните по делото, но и свидетелите и вещите лица, ако
направените от тях изявления не са били вярно
възпроизведени. При постъпване на такава молба съдът
насрочва съдебно заседание, за което се призовават
страните и молителя, както и съдебния секретар, изготвил
протокола (чл. 151, ал. 4 ГПК). Изслушването на последния
се налага само, ако в заседанието не е направен звукозапис
(арг. от чл. 151, ал. 2 ГПК). Поправката и допълването се
извършват въз основа на направени бележки по
съдържанието на протокола (чл. 151, ал. 3 ГПК), след
снемане обясненията на участвалия при съставянето му
секретар, което налага за това заседание да се осигури друг
съдебен секретар, който да води протокола. В заседанието
за поправка на протокола (когато не е направен звукозапис)
могат да се събират само доказателства за проверка на
неговото съдържание, но не и нови доказателства. Разпитът
на свидетел или вещо лице трябва да е насочен към
установяване съдържанието на направеното от лицето
изявление, респективно дали това изявление съответства
на отразеното в протокола. За целта на свидетелят или
вещото лице се задава въпроса дали си спомня какво е
заявил пред съда, като при нужда му се прочита
записаното. По същия начин се процедира и при разпита на
съдебния секретар, който се извършва винаги в това
производство, дори и такъв да не е бил поискан от
молителя. Ако се констатира несъответствие, не е
достатъчно отразяването на действително направеното
изявление, а във всички случаи съдът е длъжен да се
произнесе с нарочно определение по молбата за поправка
на протокола. Например ако се установи, че свидетелят е
бил заявил нещо различно от записаното, с определението
си по чл. 151, ал. 4 ГПК, съдът допуска поправка в
205
съдържанието на протокола в частта относно разпита на
свидетеля, като се счита, че изявлението е такова, каквото е
заявено при повторното изслушване. Недопустимо е съдът
да се произнесе въз основа на собствените си спомени,
което би означавало той да поправя подписания от него
протокол след изготвянето му, в противоречие с
разпоредбата на чл. 151, ал. 1 ГПК.
Когато показанията на свидетеля не са записани
пълно или точно, а самият свидетел не е в състояние да
възпроизведе изявлението си, на практика в производството
по чл. 151 ГПК показанията се снемат наново, т.е. извършва
се преразпит, но под формата на поправка на протокола.
Тогава няма нужда изявлението пак да се възпроизвежда в
протокола.
Ако е бил направен звукозапис на съдебното
заседание, поправката и допълването на протокола се
допускат само въз основа на звукозаписа, след неговото
изслушване (чл. 152, ал. 2 ГПК). Именно затова ГПК (чл.
151, ал. 5) предвижда, че звукозаписът се пази до изтичане
на срока за искане на поправки и допълване на протокола, а
ако е направено такова искане – до влизането в сила на
решението по делото.
Няма пречка молбата за поправка на протокола да се
разгледа в деня, за който е било насрочено следващото
съдебно заседание, стига той да не е твърде отдалечен във
времето, за да се спести на страните отделно явяване в
съда. В такъв случай обаче се съставят отделни протоколи
за редовното съдебно заседание и за заседанието за
поправка на протокола.
Определението по чл. 151, ал. 4 ГПК (независимо от
това дали с него се допуска или отказва поправката и
допълването), както и разпореждането, с което молбата за
поправка на протокола се връща като просрочена, не се
обжалват с частна жалба (Опр. № 253/26.12.69 г., по гр.д. №
3281/69 г., на ІІ г.о.; Опр. № 395/18.11.2008 г., по гр.д. №
1695/2008 г., на III г.о.; Опр. № 241/07.06.2011 г., по ч.гр.д. №
259/2011 г., на II г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК). Това е логично, след като самият протокол като
съдържание е необжалваем, а и тези актове не попадат в
приложното поле на чл. 274, ал. 1 ГПК.
206
3. СРОКОВЕ, ПРОДЪЛЖАВАНЕ И
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СРОКОВЕ.
Калоян Топалов
БРОЕНЕ НА СРОКОВЕ.
Като цяло е запазена старата уредба по отменения
ГПК, като по новата е дадено предпочитание на броенето по
месеци и седмици, за разлика от стария ГПК, който
боравеше предимно с дни. Т.е. навсякъде, където
отменения ГПК боравеше с дни (7, 14 или 30), действащият
ГПК ги определя в седмици и месеци, освен когато те са по-
къси от седмица (например срока за представяне на
съдебния протокол на разположение на страните - чл. 150,
ал. 2 ГПК).
Има специфика при броенето на сроковете когато се
броят по дни, както по действащия, така и по отменения
ГПК. В този случай срокът започва да тече от следващия
ден (чл. 33, ал. 3 ГПК (отм.), респ. чл. 60, ал. 5 от
действащия ГПК).
Винаги следва да се проверява дали срокът е
изтекъл в неприсъствен ден. Официалните празници са
обявени в чл. 154, ал. 1 КТ. Ако в деня не работят
учрежденията само в даденото населено място, срокът
тече, тъй като може по пощата да се изпратят съответните
книжа, молби и т.н., а може и да се иска възстановяване на
срока.
ПРОДЪЛЖАВАНЕ НА СРОКОВЕ.
- Тази възможност не се отнася до сроковете за
обжалване (подаване на жалби по смисъла на чл. 36, ал. 2
ГПК (отм.) и за подаване на молба за отмяна на влязло в
сила решение (чл. 63, ал. 3 ГПК), както и за молби за
възстановяване на срока (чл. 64, ал. 4 ГПК). По реда на чл.
63 ГПК може да се продължава срок за отстраняване
нередовността на искова молба или жалба (Опр. №
54/13.04.99 г., по гр.д. № 209/99 г., на І г.о.). Недопустимо е
обаче да се продължава срока за предявяване на
претенции за възлагане и по сметките във втората фаза на
делбеното производство. Този срок е решителен,
преклузивен (Опр. № 191/11.05.2011 г., по ч.гр.д. №
194/2011 г., на I г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК), и съвпада с началото на втората фаза на делбата,
207
поради което не може да се променя нито по искане на
страните, нито по инициатива на съда (Решение №
127/17.12.84 г., на ОСГК).
- Сроковете не се продължават служебно, а по искане на
заинтересованата страна. Но ако все пак съдът продължи
срока по свой почин и страната извърши действието в
рамките на продължения срок, същото се смята за валидно,
което се случва най-често в хипотезата на чл. 129 ГПК
(аргумент от чл. 62, ал. 3 ГПК). Когато обаче е продължен
срок, който не може да бъде продължаван (например за
подаване на въззивна жалба), действието, което е
извършено след предвидения в закона преклузивен срок,
макар и в даденото от съда продължение, е невалидно.
- Самата молба за продължаване може да бъде както
писмена, така и устна, когато искането се прави в съдебно
заседание (например за продължаване на срока за
изпълнение на указания по чл. 183 ГПК, чл. 191, ал. 1 ГПК,
чл. 193 ГПК, за внасяне на депозит за експертиза, чл. 131
ГПК и пр.). Препис от молбата не се връчва на противната
страна. Не винаги молбата на страната за продължаване на
срок е формулирана точно по този начин. Така например
искането за допълнително заявяване на становище по
истинността на представен в съдебно заседание документ,
представлява по съществото си молба с правно основание
чл. 63 ГПК, без да е нужно страната да е формулирала
изявлението си тъкмо като молба за продължаване на срок,
още по-малко да го е квалифицирала.
- Молбата по чл. 63 ГПК не трябва да е изрична като
квалификация и формулировка, но все пак следва да е
несъмнена и ясно да отразява волята на страната за
продължаване на определен процесуален срок. Искането за
издаване на съдебно удостоверение, необходимо за
изпълнение на указанията (например за снабдяване с
удостоверение за данъчна оценка), само по себе си не
съставлява молба за продължаване на срока, щом това не е
поискано (Решение № 108/22.02.2002 г., по ч.гр.д. №
58/2002 г., на ІV г.о.). Добре е в такъв случай все пак,
служебно да се продължи срока, доколкото от изявлението
на страната е видно, че поведението й е насочено към
изпълнение на указанията.
- Към датата на подаване на молбата срокът, чието
продължаване се иска, не трябва да е изтекъл.
- Определението, с което в закрито заседание молбата
за продължаване на срока се уважава и се определя нов
208
срок, по отменения ГПК следва да бъде съобщено (което не
го прави обжалваемо) и новият срок тече от съобщението.
Например исковата молба е оставена без движение с
разпореждане от първи април (01.04), същото е съобщено
на десети април (10.04), при което 7-дневният срок изтича
на седемнадесети април (17.04). На петнадесети април
(15.04) ищецът подава молба за продължаване на срока. С
определение от шестнадесети април (16.04) съдът
определя нов 7-дневен срок за отстраняване на
нередовностите. Този нов срок тече не от шестнадесети
април (16.04), а от датата на съобщаване на
определението. Действащият ГПК предвиди съществено
изменение в тази насока, като в чл. 63, ал. 2, изр. 2 изрично
е предвидено, че продължаването на срока тече от
изтичането на първоначалния срок. Това означава, че съдът
не е длъжен да изпраща вече съобщение до страната за
това, че молбата й за продължаване на срока е уважена, в
случаите, когато той се е произнесъл положително преди
изтичането на първоначалния срок. Разбира се, в случаите,
когато съдът се произнесе положително по подадена в срок
молба за възстановяване, но след изтичане на
първоначално определения срок, независимо от причините
за това, новият срок следва да бъде съобщен на страната и
той ще започне да тече от момента на получаване на
съобщението. Принципът отново е, че страната не може да
бъде натоварена с неблагоприятни последици от
неизпълнение на задължение от страна на съда.
Противното становище е застъпено в Опр. №
402/31.05.2011 г., по ч.т.д. № 278/2011 г., на I
т.о.,постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК.
- Определението по чл. 63 ГПК, не подлежи на
обжалване с частна жалба, но може да бъде отменено или
изменено от същия съд по реда на чл. 253 ГПК (но само, ако
първо е отказано продължаване на срока, а не обратното).
При постановяването на такова определение, същото
следва да се съобщи на страната, поискала
продължаването, за да може тя да съобрази процесуалното
си поведение със съдебния акт, а ако това е станало
безпредметно, тогава ще се съобщи разпореждането за
връщане.
- Другото ново нещо, което въведе действащия ГПК е, че
когато молбата за продължаване бъде уважена, новият срок
не може да бъде по-кратък от първоначалния (чл. 63, ал. 2,
изр. 1 ГПК).
209
- Когато молбата за продължаване на срока бъде
оставена без уважение, срокът за извършване на
съответното процесуално действие ще изтече съобразно
предвидения в закона или първоначално определения от
съда срок. Няма причина да се приеме, че с подаване на
молба по чл. 63 ГПК, теченето на срока спира, след като
този факт не е уреден като основание за спиране. Освен
това, да се приеме, че до произнасянето на съда срокът
изобщо не тече, би означавало, на практика, да се постигне
търсения от страната ефект, а именно - отложено изтичане
на срока, независимо от произнасянето на съда. Например
срок за отстраняване нередовност на исковата молба
изтича на двадесет и пети ноември (25.11), на двадесет и
трети ноември (23.11) ищецът подава молба за
продължаване на срока, която съдът отхвърля с
определение от двадесет и шести ноември (26.11). Със
същият акт съдът може да върне исковата молба, тъй като
междувременно срокът по чл. 129 ГПК е изтекъл. Именно
това налага произнасянето по чл. 63 ГПК да е незабавно, за
да може страната да предприеме необходимото с оглед
спазването на срока.
- Основанията за продължаване на срока се преценяват
конкретно, като следва да е налице причина, чието
преодоляване е извън субективните възможности на
страната - болест, отсъствие по обективни причини,
забавяне от страна на административен орган за издаване
на документ и пр. Няма нужда това изискване да се
формализира, като може в молбата по чл. 63 ГПК и да не се
сочи основание (например чл. 193 ГПК).
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СРОКОВЕ.
- На първо място, действащият ГПК въведе една
промяна относно предпоставките за възстановяване на
срока, като чл. 64, ал. 1 сочи, че процесуалните действия,
извършени след като са изтекли установените срокове, не
се вземат предвид от съда, за разлика от отменения ГПК
(чл. 40), който допълваше „освен ако не е предвидено
друго”. Т.е. по действащия ГПК, когато действието е
извършено след изтичането на установения срок, дори и
това да е направено преди постановяването на съдебния
акт, който има за основание изтичането на срока, съдът не
следва да зачете това действие, за разлика от отменения
ГПК.
210
- На възстановяване подлежат всички срокове,
включително и решителните.
- По молбата за възстановяване на срока се развива
нарочно производство, като се провежда открито съдебно
заседание с призоваване на страните. Това налага препис
от молбата да се връчи на противната страна, която може
да даде отговор в 1-седмичен срок, след изтичането на
който се насрочва и самото съдебно заседание. Няма
пречка молбата да бъде внесена за разглеждане в
редовното заседание по делото, без да се съставя отделен
протокол, въпреки че това е препоръчително, но с нарочно
призоваване на страните, макар по принцип те да са
редовно уведомени за заседанието по реда на чл. 56, ал. 2
ГПК. Въпреки че действащият ГПК не посочва кой е
компетентният да разгледа молбата съд, за разлика от
отменения ГПК (чл. 39, ал. 1), то единственият разумен
отговор е, че това е съдът, пред който следва да се
извърши пропуснатото действие.
- Производството по чл. 64, ал. 2 ГПК може да бъде
инициирано единствено от пропусналата срока страна, но
не и служебно от съда (Опр. № 572/20.12.2010 г., по ч.гр.д.
№ 503/2010 г., на I г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК).
- Определението на съда, с което се отказва
възстановяване на срока, подлежи на обжалване с частна
жалба (за разлика от отменения ГПК, според който на
обжалване подлежеше и определението, с което молбата се
уважава). Същото може да бъде обявено и в самото
заседание.
- Съществена новост е разпоредбата на чл. 66, ал. 3
ГПК, съгласно която, когато уважаването на молбата налага
провеждането на открито съдебно заседание, съдът при
необходимост може да отмени действията, извършени
преди възстановяването на срока. В този случай се има
предвид възможността за повторно провеждане на
пропуснато съдебно заседание (например ищецът пропусне
да се яви в първото по делото съдебно заседание по
непредвидени обстоятелства и не е подал отговор на
исковата молба, тогава това може да е фатално за него),
без обаче да са дадени предпоставките за това, като в този
случай ще важат тези на чл. 64, ал. 2 ГПК. В случая се
поставя въпросът от кога ще тече срока по подаване на
молбата, като не може да е този по чл. 63, ал. 3, изр. 1, тъй
като той се отнася само за конкретни действия, а няма
211
разпоредба задължаваща съда да съобщава за пропуснато
съдебно заседание, като даже, съгласно чл. 56, ал. 2 ГПК,
страната е длъжна да следи сама следващите такива. На
този въпрос ще следва практиката да даде отговор, като
най-разумно е срокът да започва да тече от датата на
пропуснатото съдебно заседание, тъй като така или иначе
страната е била редовно уведомена за него, т.е. тя е знаела
за същото, както и, че го е пропуснала.
- За разлика от чл. 63 ГПК, за уважаване на молбата
трябва да се установят особени непредвидени
обстоятелства, случили се в течение на целия пропуснат
срок, поради които страната не е могла обективно да
извърши съответното процесуално действие - заболяване,
природно бедствие, злополука, бездействие на
административен орган. Понятието „особени непредвидени
обстоятелства” следва да се тълкува по-широко, с оглед
възможността страната да получи защита (Опр. №
382/25.07.2011 г., по ч.гр.д. № 289/2011 г., на I
г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК ). Така
например едно хронично предшестващо заболяване
формално не е причина за възстановяване на пропуснат
срок, тъй като не е непредвидено, но на практика често се
приема за основание по чл. 64, ал. 2 ГПК. Обстоятелството,
че лицето, получило призовката със задължение да я
предаде на адресата, не е изпълнило това си задължение, е
основание за възстановяване на пропуснатия срок, който
тече от връчване на призовката (Опр. № 85/14.05.81 г., по
гр.д. № 1562/81 г., на ІІ г.о.).
Новият момент по действащия ГПК е, че предпоставка
за възстановяването е страната да не е могла да
преодолее тези непредвидени обстоятелства. По този начин
към обективния критерий, се добавя и субективен такъв, с
оглед засилване на процесуалната дисциплина.
- Един друг нов момент съгласно действащия ГПК е, че
чл. 64, ал. 3, изр. 2 предвижда, че не се допуска
възстановяване на срока, ако е било възможно
продължаване на срока за извършване на пропуснатото
действие. Т.е., освен особените непредвидени
обстоятелства, които страната не е могла да преодолее,
съдът следва да обоснове възстановяването на срока и с
невъзможността да се иска неговото продължаване. Като,
разбира се, извън приложното поле на чл. 64, ал. 3, изр. 2
ГПК остават и хипотезите на чл. 63, ал. 3 ГПК, поради
недопустимостта за продължаването им.
212
- Молбата по чл. 64, ал. 3 ГПК, се подава в 1-седмичен
срок от съобщението за пропускане на срока, като се имат
се предвид случаите, когато жалба или молба се връщат
като просрочени и на страната се съобщава
разпореждането за връщане. Когато е пропуснат срок за
обжалване на решение, на определение за спиране или
прекратяване, на разпореждане за връщане на искова
молба или жалба, срокът тече от дата на съобщението за
връщане на жалбата като просрочена. В такъв случай е
безпредметно да се изисква прилагане на жалбата към
молбата (чл. 65, ал. 2 ГПК), тъй като самата жалба вече е
била подадена преди това и именно съобщението за
връщането й представлява уведомление за пропускане на
срока. В подобна хипотеза , ако се възстанови срокът, съдът
направо ще пристъпи към администриране на вече
подадената жалба, тъй като по силата на възстановяването
тя вече е в срок. Няма нужда разпореждането за нейното
връщане да е отменено от горната инстанция, дори и
същото да е влязло в сила- страната упражнява повторно
правото си на жалба във възстановения срок. Може обаче
да се иска и възстановяване на срок без да е налице
подлежащ на обжалване и съобщаване съдебен акт
(например срок за оспорване на документ по чл. 193 ГПК
или срок за внасяне на разноски за допуснати
доказателства). В тези случаи страната не получава
нарочно съобщение за пропускането на срока и ще бъде
уведомена за това, когато пристъпи към извършване на
съответното просрочено действие (например заяви
оспорване на документ, приложен към исковата молба, в
първото по делото заседание). Разбира се, страната може
да подаде молбата по чл. 64 ГПК и преди това, т.е. винаги
щом срокът е пропуснат, защото при липса на уведомяване
от страна на съда срокът по чл. 64, ал. 3 ГПК изобщо не е
започвал да тече, дори и когато е минало много време, като
е въпрос по същество дали през цялото време е имало
обективна пречка за извършване на действието. На
практика, когато е пропуснат срок за внасяне на разноски,
нарочно производство за възстановяване на срока не се
развива, а е достатъчно съдът да предостави на страната
възможност да внесе сумата, като определи срок за
събиране на съответното доказателство (чл. 158, ал. 1 ГПК).
Аргумент за това е и чл. 76 ГПК, съгласно който
свидетелите и вещите лица се призовават след внасяне на
разноските, макар и след срока.
213
- Особен случай на подаване на молба за
възстановяване на срока е разпоредбата на чл. 46, ал. 4
ГПК, съгласно която срокът за подаване на молбата за
възстановяване тече от момента, в който адресатът е могъл
да узнае за връчването. В този случай правото е
обусловено от отсъствието на адресата от мястото на
връчване, станало причина за невъзможността му да узнае
своевременно за връчването. На общо основание, както
вече бе посочено, този е моментът, от който може да иска
възобновяване на срока и лице, което е призовано при
условията на чл. 47 ГПК. Има становища в теорията, че в
този случай не се касае до хипотезата на чл. 64 ГПК, тъй
като срок въобще не е започнал да тече- този срок тече от
момента на завръщането на лицето на адреса.
- Съдържанието на молбата за възобновяване на срока
е уредено в чл. 65, ал. 1 ГПК, като, с оглед редакцията на
разпоредбата, не е необходимо да се представят писмени
доказателства или въобще някакви доказателства.
- Изискването на чл. 65, ал. 2 ГПК, за представяне на
книжата, за чието подаване се иска възстановяване на
срока (касационна жалба, въззивна жалба, частна жалба,
насрещна искова молба, молба за привличане на
подпомагаща страна) обуславя не основателността, а
редовността на молбата. Ако книжата липсват, молбата
следва да се остави без движение с указания, а не да се
отхвърля (Опр. № 183/11.01.81 г., по гр.д. № 3179/81 г., на ІІ
г.о.). На противното становище е Опр. № 548/07.07.2010 г.,
по ч.т.д. № 482/2010 г., на I т.о.,постановено по реда на
чл.274,ал.3 ГПК.
- Съгласно чл. 65, ал. 3 ГПК, подаването на молбата не
спира хода на делото, която норма е излишна, доколкото
основанията за спиране са изложени в чл. 229 ГПК. Т.е. би
имало смисъл последицата да се предвиди изрично , ако се
спираше хода на делото по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 7
ГПК.
- Във всички случаи следва да се съобразява дали е
налице пропускане на срока по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК,
или същият изобщо не е започвал да тече. Например ако
призовката е нередовно връчена (получена е от лице извън
тези по чл. 46, ал. 2 ГПК), срокът не е започнал да тече и
следователно не следва да се иска възстановяването му
(Решение № 4/10.01.72 г., по гр.д. № 2174/71 г., на І г.о.). В
такъв случай молбата по чл. 64 ГПК, следва да бъде
отхвърлена, като в мотивите на определението на страната
214
се укаже, че срокът не е пропуснат. Същият ще започне да
тече от връчването на решението, съгласно чл. 259, ал. 1
вр. чл. 7, ал. 2 ГПК, но ако жалбата вече е подадена като
приложение, тя направо ще се администрира. Аналогичен е
случаят, когато призовката е неистинска, т.е. подписана е от
лице, различно от адресата. В тази хипотеза, за да се
приеме, че съответното процесуално действие не е
просрочено (например че жалбата е в срок), следва да бъде
оборена обвързващата доказателствена сила на призовката
като официален документ, чрез ангажиране на
доказателства, вкл. графологична експертиза, за
установяване на твърдяната неистинност, като, разбира се,
за целта в жалбата следва изрично да е посочено, че
съобщението за изготвения съдебен акт, който се обжалва,
е неистинско. Това налага да се насрочи съдебно заседание
с призоваване на страните, за да се съберат тези
доказателства, т.е. провеждане на производство, подобно
на това за възстановяване на срок, което може да направи и
въззивния съд. Разликата е, че съдът не се произнася с
нарочно определение, тъй като в случая се твърди, че срок
изобщо не е започвал да тече, а след преценка на
събраните доказателства се съобразява допустимостта на
съответното процесуално действие. Например ако се
твърди неистинност на съобщение за първоинстанционно
решение, съдът или приема, че въззивната жалба е в срок и
предприема действията по чл. 262, ал. 1 и чл. 263, ал. 1 ГПК
или я връща като просрочена. Обратно - ако призовката е
редовно оформена от външна страна, но не е била
предадена от получилото я трето лице на адресата, срокът
е започнал да тече на общо основание и подлежи на
възстановяване.
Във всички случаи съдът следва служебно да
преценява, с оглед изложените в молбата или жалбата
твърдения, дали е налице жалба или молба по чл. 64 ГПК,
според това дали се твърди, че има редовно съобщение или
не. Например иска се възстановяване на срок за подаване
на въззивна жалба, върната като просрочена от районния
съд, като се твърди, че съобщението за
първоинстанционното решение е било получено не от лице
от домашните на адресата, а от съсед. По същество се
твърди, че срокът за обжалване изобщо не е започнал да
тече. Ако действително съобщението не е редовно
оформено, въззивната жалба е в срок и следва да бъде
администрирана. В този смисъл разпореждането на
215
районния съд за връщане на жалбата би било
незаконосъобразно. По съществото си молбата по чл. 64
ГПК е частна жалба и следва да се изпрати по
компетентност на окръжния съд. Частната жалба ще е в
срок, щом е спазен 1-седмичния срок по чл. 64, ал. 3 ГПК.
- Нов момент в действащия ГПК е разпоредбата на чл.
67, съгласно която, всички разноски, които са произтекли за
насрещната страна от пропускането на срока и в
производството по възстановяване на срока, се понасят от
молителя.
216
4. СЪДЕБНА СПОГОДБА.
Красимир Влахов
Понятие.
Съдебната спогодба представлява договор, потвърден
от съда по висящо дело, с който се разрешава със сила на
пресъдено нещо правния спор или част от него, и по този
начин съдът се десезира от разглеждането му. Тя има
значението на влязло в сила съдебно решение, без да е
съдебен акт, но определението за одобряване на
спогодбата е охранителен акт. Т.е. съдебната спогодба
включва три елемента - договор, охранителен акт и
определение за прекратяване. За да се одобри спогодбата
договореното от страните трябва да не противоречи на
закона и морала, като основания за нищожност по смисъла
на чл. 26 ЗЗД.
Процесуални изисквания:
1) Съдът е длъжен да напъти страните към спогодба,
когато естеството на спора позволява това и въз основа на
фактическите им твърдения установи, че такава е възможна
(чл. 234 ГПК), както и да им посочи последиците от
постигането й (половината от внесената от ищеца държавна
такса се връща, а разноски по делото остават така, както са
направени от страните, освен ако не е уговорено друго със
самата спогодба – чл. 78, ал. 9 ГПК). В протокола се
отбелязва, че страните са напътени към спогодба, но ако
това се пропусне, решението не е опорочено. Например ако
в делбеното производство е налице възможност всеки
съделител да получи реален дял или делбеният имот не
може да бъде възложен на никой от тях, защото не е
жилище или защото не са налице предпоставките за
възлагане по чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК (отм.), респективно
чл. 349, ал. 1 и ал. 2 от действащия ГПК. Също така, ако
ответник по иск за предаване на имот не оспорва правото
на ищеца и неоснователността на собствената си
фактическа власт, а само твърди, че няма къде да живее,
съдът може да прояви активност и да напъти страните към
спогодба, при която ищецът ще се снабди с изпълнително
основание за предаване на имота, а ответникът ще получи
възможност да държи жилището за определено време,
спестявайки си разноските при продължаване на процеса.
217
Иначе казано, принципът следва да бъде: спогодбата да не
е изгодна само за едната страна.
2) Съдът е длъжен не просто да напъти страните към
спогодба, но и към възможните способи за постигането й,
т.е. да прояви активност при определяне на условията,
действайки като своебразен „посредник” между страните.
Например в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС да предлага
различни варианти за разпределяне на ползването; при иск
за заплащане на парична сума - схеми за разсрочено
плащане на задължението; при дело за делба - начини за
разпределяне на имотите съобразно квотите на
съделителите и т.н.
3) Когато страните заявят, че са в процес на преговори
за постигане на спогодба, делото следва да се отложи (вкл.
повече от един път, докато постигането на съгласие е
възможно). Основанието за отлагане трябва да се посочи в
протокола. В тези случаи на страните се указва извън
протокола, че при постигане на спогодба могат да се явят
пред съдебния състав и преди насрочената дата, като
представят проекто-протокол за съдебна спогодба, която
съдът да одобри. В такъв случай не е необходимо в
протокола да са удостоверени изявленията на страните, че
не възразяват срещу нередовността на призоваването им за
заседанието, на което е одобрена спогодбата, доколкото
заявеното пред съда съгласие за доброволно уреждане на
спора очевидно предполага това.Б.ред. Подобно
отразяване на изявленията на страните в протокола обаче е
желателно,тъй като определението за прекратяване на
производството подлежи на обжалване. Разбира се, делото
не следва да се отлага, ако само едната страна заяви
желание за постигане на спогодба, а другата изрично се
противопоставя.
4) Страните по договора за спогодба трябва да са
легитимирани да се разпореждат със спорното право. В
тази връзка, съдебна спогодба е недопустима в следните
хипотези:
- По дело за развод, тъй като бракът се прекратява само
по съдебен ред, а не по силата на договаряне между
съпрузите. Аргумент за това са разпоредбите на чл. 49, ал.
3-4 и чл. 50 СК, съгласно които, дори когато е постигнато
съгласие за личните и имуществени последици от развода,
прекратяването на брака настъпва по силата на съдебно
решение, като специално в делото за развод по исков ред
трябва, на общо основание, да е установено, че бракът е
218
дълбоко и непоправимо разстроен. Не е допустима и
съдебна спогодба, по силата на която например ответникът
се задължава да не упражнява физически и психически
тормоз върху ищцата и да заживее заедно с нея, тъй като
съдържанието на брачната връзка е императивно
установено от закона и не може да е предмет на договор
между съпрузите. По този въпрос все пак има съдебна
практика в противен смисъл - според Решение №
1298/14.11.56 г., по гр.д.№ 6949/56 г., на ІІ г.о., ако брачно
дело приключи със съдебна спогодба, недопустимо е да се
предяви нов иск за развод, основан на същите факти.
Допустима е обаче съдебна спогодба по дело за
прекратяване на СИО по чл. 27, ал. 2 СК. От съдържанието
на нормата на чл. 27, ал. 3 СК, която предвижда
възможността СИО да се прекрати по време на брака, ако
съпрузите изберат да сключат брачен договор, може да се
направи извода, че те могат да направят това и в
производството по ал. 2, като уредят имуществените си
отношения чрез съдебна спогодба, която да бъде одобрена
от съда, имаща характера на брачен договор по отношение
на тези отношения.
По същите съображения е допустима съдебна спогодба
и по иск за установяване на трансформация на лично
имущество (чл. 23, ал. 1 и ал. 2 СК). Такава спогодба обаче
е непротивопоставима на трети лица, вкл. кредитори на
единия или двамата съпрузи. Възможно е един такъв
процес да е симулативен и да е насочен срещу кредиторите
на единия съпруг, за да се лишат същите от възможността
да насочат изпълнение върху общото имущество за личен
дълг на този съпруг. Според чл. 299, ал. 3 ГПК, влязлото в
сила съдебно решение, на което е приравнена съдебната
спогодба (чл. 234, ал. 3 ГПК), не може да бъде оспорвано
като постановено по привиден процес, а същото може да се
оспорва само от третите лица, които решението уврежда.
Аргументи за тази непротивопоставимост могат да бъдат
извлечени и от нормата на чл. 40, ал. 2 СК, съгласно която с
брачния договор не могат да се засягат правата на трети
лица, които те са придобили преди неговото сключване.
Допустима е също така съдебната спогодба при спор
относно упражняване на родителски права (например в
хипотезата на чл. 127, ал. 2 СК). При постигането на такава
спогодба по същество ще се осъществят последиците на
утвърденото от съда споразумение между родителите в
охранителното производство по чл. 127, ал. 1 СК.
219
- Правната теория (например проф. Ж.Сталев) допуска
възможността да се сключи съдебна спогодба по дела,
образувани по конститутивни искове (за унищожаване и
разваляне на договори, отмяна на дарения, обявяване на
предварителен договор за окончателен и пр.). Приема се, че
съдебната спогодба има вещно-прехвърлително действие,
включително когато предмет на делото е потестативно
право. Аргумент е разпоредбата на чл. 365, ал. 2, предл. 2
ЗЗД, според която с договора за спогодба могат да се
прехвърлят права при спазване на предвидената в закона
форма за валидност, т.е. допустимо е със съдебна спогодба
да се прехвърля право, когато съдебното решение по
делото има транслативно действие относно това право.
Практиката обаче не допуска редът на чл. 234 ГПК да се
използва за оформяне на сделки, които следва да се
извършат по друг ред, като в такива случаи съдебната
спогодба е недопустима (Решение № 2566/10.11.70 г., по
гр.д. № 1814/70 г., на І г.о.). В цитираното решение е
формулиран именно такъв краен извод, макар и в друга
връзка. В дадения случай е била сключена съдебна
спогодба по делбено дело, по което не е било установено,
че имуществото предмет на делбата съществува (а според
чл. 34 ЗС е допустима делба на налична, а не на бъдеща
вещ). Изведеното от конкретния казус правило обаче,
следва да намери приложение изобщо при преценка на
допустимостта на съдебната спогодба по конститутивни
искове. Договорите се развалят по реда на чл. 87 ЗЗД с
едностранно волеизявление до неизправната страна, а
когато имат за предмет вещни права върху недвижими
имоти - по съдебен ред. Единствено със съдебно решение
се постига и ефекта на унищожаването, отмяната на
дарение, обявяването на предварителен договор за
окончателен. Ако между страните е налице съгласие за
прекратяване на договора, те разполагат с възможността да
сключат съглашение в този смисъл (чл. 8, ал. 1 ЗЗД).
Следователно съдебната спогодба има вещно-
транслативно действие, но само в делбеното производство,
като се явява недопустима по дела, образувани по други
конститутивни искове. Разпоредбата на чл. 365, ал. 2,
предл. 2 ЗЗД се отнася до материалния договор за
спогодба, доколкото няма пречка с един нотариален акт да
се прехвърли например спорната идеална част от
съсобствен имот, но не и за съдебна спогодба. Това следва
и от изискването за форма, доколкото при една съдебна
220
спогодба, която се материализира в съдебния протокол,
спазване на особена форма (нотариална или нотариално
заверена) е очевидно невъзможно.
- Недопустимо е посредством съдебна спогодба да се
санира нищожна сделка чрез постигане на одобрено от
съда съгласие между страните, че договорът е валиден. В
този случай, за да възникне целеният от страните правен
резултат, следва да се сключи нов, действителен договор.
- Недопустимо е да се сключи съдебна спогодба, с която
страните да се съгласят, че ищецът не притежава
претендираното спорно право и да се формира сила на
пресъдено нещо по този въпрос, т.е. действието на такава
спогодба е като на отхвърлително съдебно решение.
Отказът от право на иск следва да бъде извършен по реда
на чл. 233 ГПК, при което мотивът на ищеца действително
може да е постигнато съгласие с ответника, но съдът не
следва да се интересува от него. При частично признаване
на вземането е възможно да има частична спогодба, но за
разликата трябва да има изричен отказ, а при отказ няма
нужда от съгласие на ответника.
- Няма пречка обаче да се сключи съдебна спогодба по
дело, образувано по установителен иск, чрез постигане на
съгласие между страните относно съществуването на
съответното право или факт, което да се признае от
ответника, като по този начин спогодбата формира сила на
пресъдено нещо на установително съдебно решение на
предявеното основание (например спогодба, с която
страните се съгласяват, че в отношенията между тях
процесният имот се счита собственост на ищеца и
ответникът се задължава да не оспорва правото му). Важно
е в спогодбата да се посочат фактите, за които се формира
СПН по делото (например че ищецът притежава спорното
вземане по силата на определен договор), както и да се
съобрази предметът на иска, защото съдебната спогодба
има значението на влязло в сила съдебно решение и трябва
да е несъмнено кой е конкретният правен спор, който
урежда. Такава спогодба може да се сключи и по иск за
собственост (установителен или осъдителен), независимо
от липсата на доказателства процесният имот да е
собственост на ищеца, дори и имотът да е собственост на
трето лице, тъй като спогодбата не му е противопоставима.
5) Когато искът е предявен от процесуален субституент,
последният не е титуляр на спорното материално право и
като такъв не може да се разпорежда с него. Той обаче е
221
титуляр на правото на иск, с което може да се разпорежда
чрез оттегляне или отказ. Доколкото съдебната спогодба
представлява едновременно акт на разпореждане и със
спорното материално право и с процесуалното право на иск,
валидното й сключване предполага участие както на
субституента, така и на титуляра на предявеното от него
материално право, а на общо основание - и на ответника.
6) В случаите на чл. 29 ГПК за сключване на съдебна
спогодба от представителя е нужно одобрението на съда
(чл. 29, ал. 5 ГПК). За целта не следва съдът да одобрява
отделно самото волеизявление на представителя, след като
одобрява съгласието на насрещните страни като цяло.
Значението на изискването за одобрение е в задължението
на съда да провери дали спогодбата съответства на
интересите на представлявания, който е лишен от
възможността да участва лично в процеса, т.е. да прецени
дали уговореното от представителя, ако е неизгодно за
представлявания, кореспондира с данните по делото.
Например съдът не следва да одобрява спогодба, с която
представителят се задължава призованият чрез ДВ
ответник по чл. 48 ГПК да заплати на ищеца исковата сума,
ако по делото няма доказателства, че тази сума
действително се дължи. Ако все пак това се направи,
спогодбата като договор е нищожна поради противочечие с
морала, но следва да се зачете до установяване на
нищожността по съдебен ред с иск по чл. 26 ЗЗД. Самата
спогодба като охранителен акт противоречи на закона и
може да бъде отменена по иск на прокурора.
7) Според чл. 234, ал. 1 ГПК, съдът одобрява
спогодбата, ако намери, че не противоречи на закона и
морала. Това означава, че самото съглашение не следва да
е нищожно по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Макар и да не е
указано изрично, договорът не следва и да е унищожаем,
което би противоречало и на морала, тъй като при
унищожаване на спогодбата би се възобновила
висящността на процеса, а това не съответства на целите
на института.
Налице е противоречие на спогодбата със закона
например в следните случаи:
- по иск за заплащане на парична сума страните
постигат спогодба, според която ответникът обезпечава
задължението си чрез обещание да прехвърли в полза на
ищеца свой имот с уговорката, че ако не плати в срок,
предварителният договор за прехвърляне на имота ще се
222
обяви за окончателен. Такова съглашение е нищожно
поради нарушаване забраната на чл. 152 ЗЗД.
- по иск за собственост на недвижим имот, предявен
срещу общината, се сключва спогодба, с която ответникът,
представляван от кмета (респ. упълномощен юрисконсулт),
признава правото на собственост на ищеца и се съгласява
да му предаде владението на имота. Такава спогодба е
нищожна поради нарушаване на реда за прехвърляне на
собственост върху общински имоти, уреден в чл. 35 ЗОС.
Макар и в случая спогодбата да няма вещно-транслативно
действие, тя все пак има установително действие в
отношенията между страните относно принадлежността на
правото. При действието на отменения ГПК юрисконсултът
на общината не можеше да сключва спогодбата, така или
иначе, на общо основание, дори и да бъде изрично
упълномощен (чл. 22, ал. 3).При действието на новия ГПК
това е възможно , но само с изрично пълномощно.
В посочените случаи е налице нищожност на одобрения
от съда договор, но не и на самата съдебна спогодба, която,
макар и порочна, обвързва страните със силата на съдебно
решение (Решение № 112/02.10.67 г., по гр.д. № 66/67 г., на
ОСГК). Действието на съдебната спогодба ще отпадне едва
след като с влязло в сила съдебно решение бъде
установена нищожността на съглашението.
8) Принцип е, че поначало съдебна спогодба може да се
сключва само за предмета на спора, но не и за уреждане на
други отношения между страните. Ако все пак одобрена
спогодба урежда и друг спор, освен процесния, тя ще
формира сила на пресъдено нещо само досежно предмета
на съдебния спор (Решение № 3141/30.11.79 г., по гр.д. №
2115/79 г., на І г.о.). Следователно допустимо е все пак пред
съда да се постигне спогодба, чийто предмет е по-широк от
предмета на делото, но тя ще се одобри само относно
спорния предмет, още повече, че е възможно постигането
на съгласие и по друг спорен предмет да има стимулиращо
действие за доброволното уреждане на предявения пред
съда спор.
Спогодбата се сключва само пред съда по конкретното
дело. Ако страните имат две дела пред един съдебен
състав, спогодбите трябва да са отделни - всяка по
съответното дело, освен ако делата не се съединят. Не
може обаче, разглеждайки едното дело, съдът да одобри
спогодба и по другото, макар и то също да е висящо пред
него.
223
По дело за заплащане на неустойка съдът не може да
откаже да одобри съдебна спогодба за доброволно
заплащане на исковата сума под предлог, че неустойката е
прекомерна (според ТР № 1/2009 г., от 15.06.2010 г., по т.д.
№ 1/2009 г., на ОСТК, т. 3, прекомерната неустойка не я
прави a priori нищожна поради противоречие на морала,
каквато практика се бе появила през последните години, с
оглед заобикаляне на забраната за намаляване на
неустойката между търговци).
Съдът не проверява доколко спогодбата защитава
интересите на страните и съответства на действителното
правно положение. По изключение, в хипотезата на чл. 29
ГПК, одобряването на спогодбата е обусловено от
съобразяване интереса на страната. По същите
съображения не следва да се абсолютизира изискването за
„взаимни отстъпки” по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД, като
елемент от съдебната спогодба. От значение е съгласието
на страните за доброволно уреждане на спора, без да е
безусловно необходимо да се уговаря, че всяка от тях
отстъпва нещо на другата.Б.ред. В делбеното производство
обаче практиката е възприела принципа,че съдът
задължително проверява дали имуществото,предмет на
делбата, действително е съсобствено между страните.
9) Съдебната спогодба не подлежи на тълкуване по
реда, предвиден за съдебните решения, тъй като по
съществото си е договор, чието действие е приравнено на
това на решенията (Решение № 2694/17.11.60 г., по гр.д. №
7272/60 г., на І г.о.).
По същите причини не е допустимо да се иска поправка
на явна (очевидна) фактическа грешка в съдебна спогодба.
Ако е налице грешка при сключване на самия договор, това
е основание за унищожаването му съгласно чл. 28 ЗЗД. Ако
е допусната грешка при отразяване волята на страните в
съдебния протокол, по реда на чл. 151 ГПК следва да се
поиска поправянето му в 1-седмичен срок от изготвянето
(Решение № 619/23.11.95 г., по гр.д. № 315/95 г., на І г.о.).
Ако този срок е пропуснат, страната може да поиска от съда
да го възстанови, ако пропускането се дължи на особени
непредвидени обстоятелства (чл. 64 ГПК) - например
заболяване или задържане на делото при съдията след
изготвяне на протокола, вследствие на което страната е
била лишена от възможността да се запознае с него. При
липса на предпоставките за възстановяване на срока по чл.
151 ГПК, налице е интерес да се предяви иск за
224
установяване неистинността на съдебния протокол в тази
му част (чл. 124, ал. 4 ГПК). Ако съдът е одобрил спогодба
за нещо различно от спорния предмет (например за
прекратяване на съсобствеността върху имот, който не е
предмет на делбата, но иначе е съсобствен между
страните), спогодбата, като охранителен акт, противоречи
на закона по смисъла на чл. 537, ал. 3 ГПК, тъй като
съдебната спогодба е способ за уреждане именно на
предявения пред съда спор и може да бъде отменена по иск
на прокурора. Срокът за обжалване на определението за
прекратяване на делото не може да се възстановява.
10) По принцип съдебна спогодба може да бъде
одобрена до приключване на устните състезания. Ако
страните постигнат съгласие за доброволно уреждане на
спора след постановяване на решението, но преди
влизането му в сила, на основание чл. 249 ГПК, същият съд
може да обезсили решението си, което става с
определение, и да одобри спогодбата, като прекрати
производството, ако са налице две условия:
- страните да заявят, че са се спогодили, като изложат в
писмен вид съдържанието на спогодбата, и
- да поискат прекратяване на производството (Опр. №
128/06.07.99 г., по гр.д. № 658/99 г., на ІІ г.о.).
Задължително е и в този случай да се състави протокол,
в който да се възпроизведе съгласието, за да е ясно какво
точно е одобрено, в случай, че изчезне от делото
оригиналното съглашение. Другият вариант е в
определението да се възпроизведе съдържанието на
самата спогодба.Б.ред. Становището за изготвяне на
съдебен протокол,който да възпроизвежда съглашението,не
може да бъде споделено,тъй като процесуалният закон не
предвижда подобно производство да бъде провеждано в
открито съдебно заседание и доколкото след приключване
на съдебното дирене по конкретното дело съдът разполага
с правомощието да провежда ново открито съдебно
заседание само по предвидения в закона ред.
Съдебна спогодба по дело за делба е допустима и в
двете фази на делбеното производство.
11) Определението на съда, с което отказва да одобри
съдебната спогодба, подлежи на обжалване по реда на чл.
538, ал. 1 ГПК, тъй като по същество представлява отказ за
издаване на охранителен акт (Решение № 166/97 г., на І
г.о.).
225
Ако съдебната спогодба бъде одобрена, на общо
основание (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК) на обжалване с частна
жалба подлежи определението за прекратяване на делото,
т.е. не се издава препис от определението преди изтичане
на 1-седмичния срок, освен ако страните заявят, че се
отказват от правото си на частна жалба. Жалбата обаче не
може да се основава на твърдение за порочност на самата
спогодба, тъй като същата е договор и не може да се
обжалва.
12) Спогодбата като договор може да се атакува по
исков ред като нищожна или унищожаема (Решение №
683/08.09.99 г., по гр.д. № 62/99 г., на І г.о.), както и да се
иска развалянето й поради неизпълнение. Ако такъв иск
бъде уважен, производството по делото се възобновява.
Самото определение за прекратяване на производството
може да се атакува, когато не са налице формалните
предпоставки за десезиране на съда от спора - при
неотразяване текста на спогодбата в съдебния протокол;
при неподписването й от някоя от страните, от съдията или
съдебния секретар; когато спогодбата не е одобрена от
съда; когато основанието за прекратяване на делото е
извънсъдебна спогодба; когато спогодба по делото е
недопустима и пр.
13) Когато страна по делото е дете, за сключване на
съдебна спогодба е необходимо становище на дирекция
„Социално подпомагане” по настоящия адрес на детето
(арг. чл. 15, ал. 6 ЗЗДт), не само когато интересът на детото
е елемент от материалната легитимация по делото.
Аргумент е и чл. 29 ГПК, според който съдът следи
служебно за интереса на детето. Становището следва да се
депозира по делото в писмен вид или да се отрази в
протокола, без да е нужно представителят на Дирекцията да
подписва самата спогодба, тъй като не е страна по спора.
Пропускът да се вземе такова становище не опорочава
самото съгласие на страните, но прокурорът ще може да
предяви иск за отмяна на определението за одобряване на
спогодбата (чл. 537, ал. 3 ГПК). Тук служебно се следи за
интереса на детето.
14) При сключване на спогодба при действието на
отменения ГПК разноските остават върху страните, така
както са ги направили, освен ако е уговорено друго (чл. 66).
Съгласно чл. 78, ал. 9 от действащия ГПК, при приключване
на делото със спогодба половината от внесената държавна
такса се връща на ищеца, а разноските по производството и
226
по спогодбата остават върху страните, както са ги
направили, ако не е уговорено друго. Следователно,
липсата на уговорка относно разноските не прави
спогодбата непълна, предвид наличието на законова
разпоредба, която урежда този въпрос. При одобряване на
съдебна делба-спогодба всеки от съделителите се осъжда
да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на
2% от стойността на дела му (чл. 8 от Тарифата), което
налага изслушване на експертиза, която да даде
заключение за пазарната стойност на делбения имот, като
данъчната оценка е база само при предвидените от закона
случаи. Няма пречка страните да уговорят в спогодбата, че
в отношенията между тях таксата ще се дължи от един или
някои от тях.
15) При одобряване на съдебна делба-спогодба съдът
не следва да проверява дали по отношение на съделителя,
който придобива делбеното жилище в дял и изключителна
собственост, са налице предпоставките за възлагане по чл.
349, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Указанията в противен смисъл,
дадени в ПП № 4/23.06.69 г., следва да се считат за
изгубили сила, тъй като същите се основават на вече
отменен закон, ограничаващ сделките с недвижими имоти
(Закон за реда за прехвърляне вещни права върху някои
недвижими имоти - ЗРПВПННИ).Б.ред. В практиката обаче
се поддържа и друго становише-че поставяне в дял чрез
сключване на спогодба в делбеното производство е
допустимо само ако съделителят отговаря на изискванията
на процесуалния закон,доколкото противното би означавало
да се толерира извършването на действие,с което се
заобикаля закона.
228
5. ИЗМЕНЯНЕ И ОТМЕНЯНЕ НА
ОПРЕДЕЛЕНИЯТА ОТ ПОСТАНОВИЛИЯ ГИ
СЪД.
Красимир Влахов
230
6. ОТКЛОНЕНИЯ ОТ НОРМАЛНОТО РАЗВИТИЕ
НА ИСКОВИЯ ПРОЦЕС.
6.1. ДРУГАРСТВО
Красимир Влахов
I. Понятие.
Другарство в процеса е налице, когато на страната на
ищеца или на ответника участват повече от едно лица,
поради което то бива активно и пасивно другарство.
Другарството е допустимо в два случая:
1) когато исковете от, респ. срещу другарите имат за
предмет техни общи права или задължения (например иск
за собственост, предявен от съсобствениците, или
договорен иск, предявен от лицата, намиращи се на една
страна в материалното правоотношение - купувачи,
изпълнители, възложители, наемодатели и пр.);
2) когато исковете почиват на едно и също основание,
т.е. един юридически факт (например деликтен иск,
предявен от няколко пострадали срещу причинителя).
Съществува и едно допълнително изискване, а именно -
исковете на другарите да подлежат на разглеждане по един
и същ процесуален ред и да са подсъдни на един съд, в
противен случай производството следва да бъде разделено
(аргумент от чл. 210, ал. 2 ГПК). Например ако в една искова
молба до районния съд, подадена от двама ищци, единият
претендира от ответника обезщетение в размер на 15 000
лева, а другият - 27 000 лева, производството следва да се
раздели, като това по втория иск бъде изпратено по
подсъдност на Окръжния съд (чл. 104, т. 4 ГПК). При
кумулативното субективно съединяване на искове
подсъдността се определя от цената на отделните искове, а
не от сбора им.
Практиката приема, че разпоредбата на чл. 210, ал. 2
ГПК намира приложение и при обикновеното другарство не
само относно изискването за обща подсъдност и еднакъв
процесуален ред за разглеждане на претенциите, но и
относно възможността производството по тях да бъде
разделено, ако съвместното им разглеждане ще бъде
значително затруднено (Решение № 27/03.02.55 г., по ч.гр.д.
№ 6/55 г., на ОСГК), което е обратно на поддържаното в
теорията (проф. Ж.Сталев) становище по въпроса. Ако
231
например единият от ответниците обикновени другари
следва да бъде призован със съдебна поръчка от чужбина,
това би забавило разглеждането на претенциите срещу
останалите ответници, поради което разделянето на
производството срещу този ответник има своето основание.
Другарството по принцип се учредява с обща искова
молба, която е подадена от няколко ищци или срещу
няколко ответници. Освен това, е възможно другарството да
възникне и в хода на процеса – при хипотезата, когато
ищецът насочи иска си и срещу нов ответник, като на
последния се връчи препис от исковата молба; когато в
течение на производството някоя от страните почине и тя
бъде заместена от няколко нейни наследници (чл. 227 ГПК);
когато се предяви иск за чуждо право (чл. 26, ал. 2 ГПК –
процесуалната субституция във формата на процесуалното
застъпничество, при което съдът конституира служебно и
носителя на спорното право (например чл. 134, ал. 2 ЗЗД);
когато се съединят няколко дела образувани от или срещу
лица, които биха могли да бъдат другари (чл. 213 ГПК).
237
трябва да получи копие от исковата молба, тъй като същата
не е подадена от него.
Задължителното другарство е процесуална
предпоставка за допустимост на процеса и като такава
ограничава правото на защита, като последната не може да
бъде получена, ако по делото не участва задължителният
другар. На това основание задължителното другарство
трябва да се прилага стриктно, а не разширително, още
повече, че това е не легално понятие, а теоретична фигура.
Такова другарство е налице само когато самият закон
изрично предвижда, че определено лице задължително
трябва да участва в процеса, въпреки че съдебната
практика разширява значително приложното му поле.
При необходимото другарство, вкл. задължителното
такова, всички действия на разпореждане с предмета на
спора трябва да са извършени по общо съгласие на всички
другари (например необходимо е съгласието на всички
необходими другари, когато трябва да се сключи съдебна
спогодба, да се оттегли иска или да се направи отказ от
него, да се извърши изменение на иска, когато това е
свързано с отказ или оттегляне, да се спре делото по
взаимно съгласие, да се извърши отказ от обжалване или
оттегляне на въззивната жалба). Ако един необходим
другар, който е ответник, признае иска, а останалите не, ще
намери приложение чл. 217 ГПК, т.е. признанието ще се
цени от съда с оглед на всички данни по делото.
Според т. 2 от ТР № 1/04.01.2001 г., по гр.д. № 1/2000 г.,
на ОСГК на ВКС, при необходимото другарство подаването
на въззивната жалба от един от тях има действие и по
отношение на останалите, които не са подали такава (чл.
216, ал. 2, изр. 1 ГПК). С оглед наложителността от
идентитет на решението по отношение на всички
необходими другари, подаването на въззивна жалба от
един от тях ще доведе до конституирането и на останалите
като главни страни пред въззивната инстанция. Ето защо
съдът е длъжен да ги призове в това им качество, за да
обезпечи правото им на участие в производството, в който
смисъл е и изричната разпоредба на чл. 265, ал. 2 ГПК,
съгласно която, в хипотезата на необходимо другарство
съдът служебно конституира другарите на жалбоподателя,
като се имат предвид само онези другари, които са
участвали в първоинстанционното производство, а не
обвързаните от съдебното решение по силата на чл. 304
ГПК.
238
При необходимото факултативно другарство, при което
допустимостта на процеса не се свързва с участие на
всички другари в него, влязлото в сила съдебно решение
обвързва и неучаствалия необходим другар, който на това
основание може да иска неговата отмяна (чл. 304 ГПК).
Калоян Топалов
Понятие.
Процесуалната субституция представлява едно
изключение от правилото, че с процесуална легитимация
разполага само лицето, което е носител на спорното право
или на право, което ще бъде накърнено, ако спорното право
съществува. Т.е. когато едно чуждо на спорното
правоотношение лице разполага с право на иск.
Процесуалният субституент е главна страна в исковия
процес, което участва вместо или наред с носителя на
спорното право. По отношение на него се формира сила на
пресъдено нещо и отговорността за разноски.
Доколкото процесуалната субституция е изключение от
правилото, то тя (съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК) е допустима
само в предвидените от закона случаи: чл. 134 ЗЗД;
прокурора по: чл. 107 СК (прекратяване на осиновяването
при смърт на осиновителя), чл. 132 и чл. 133 СК (лишаване
от родителски права), чл. 47 СК (иск за унищожаване на
брака), чл. 336 ГПК (поставяне под запрещение), чл. 537
ГПК (отмяна на постановен охранителен акт), чл. 70, ал. 2
ТЗ (иск за недействителност на учредено дружество), чл.
155 ТЗ (иск за прекратяване на дружество) и др.; при
съгласие на страните по делото подпомагащата страна
може да замести подпомаганата и да води делото от свое
име вместо нея (чл. 222 ГПК); при прехвърляне на спорното
право в хода на процеса делото продължава между
първоначалните страни, като прехвърлителят води делото
от свое име, без да е носител вече на спорното право (чл.
226, ал. 1 ГПК); държавните учреждения и предприятия,
248
които не са преобразувани в търговски дружества,
Министерства и др. органи, въз основа на предоставената
им за ползване и управление държавна собственост.
Тъй като се упражнява чуждо право на иск, при
предявяване на осъдителен или конститутивен иск, с
петитума на исковата молба процесуалният субституент
трябва да иска осъждане или правна промяна не в своя
полза, а в полза на носителя на спорното право. При
установителните искове ще иска признаване на дадено
право в полза на неговия носител. Ответникът ще
организира защитата си, изхождайки от отношенията си с
носителя на това право.
Тъй като не е носител на спорното право, процесуалният
субституент не може да се разпорежда с него, но може да
се разпорежда с правото на иск, освен в случите, когато той
е овластен да се разпорежда с това право (например
държавните учреждения, на които е поверено
стопанисването и управлението на дадени имоти държавна
собственост).
249
6.3. ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА СПОРНОТО ПРАВО.
ЗАМЕНЯНЕ НА СТРАНА.
Калоян Топалов
Заменяне на страна.
Заменянето на страна е единия от видовете изменение
на иска, при което единствено ищецът извършва промяна
на страните по висящ процес, като процесуалните действия
по първоначално предявения иск запазват силата си спрямо
новата страна по делото. Т.е. заменянето на страна е
налице, когато ищецът заменя някоя от страните по
първоначалния иск с друга страна или прибавя нов ответник
към първоначалния такъв.
Заменянето на страна не може да стане по почин на
съда (Решение 1366/12.04.83 г., по гр.д. № 4490/82 г., на I
г.о.). Не може, също така, то да се предприеме от
правоприемниците на починалия във висящ процес ищец по
иск, чийто предмет е строго лична претенция на
праводателя (например, претенция за обезщетение за
неимуществени вреди - Опр. № 455/17.05.93 г., по гр.д. №
1810/92 г., на IV г.о.).
Чрез изменението на иска в тази му форма може да се
достигне до:
- субективно съединяване на искове, когато ищецът
предяви иск към новия ответник, конституирайки го като
другар на първоначалния такъв;
- до заменяне на първоначално предявеният иск с друг
иск отнасящ се до друга страна - ищец или ответник, като
първоначално предявеният иск се оттегли или ищецът се
откаже от него.
Ищецът може да замени страната когато той иска да
бъде заменен с друг ищец или когато насочва иска си срещу
друг ответник, когото привлича наред с първоначалния
такъв или с когото заменя същия. Това е допустимо да
стане със съгласието на ответника и на новия ищец, а при
насочването на иска срещу нов ответник – със съгласието
на последния. Т.е., заменянето на страна се съчетава не
само оттегляне или отказ от първоначалния иск, но и с
доброволно процесуално приемство по висящия процес.
Заменянето на страна може да стане както в съдебно
заседание, така и извън него. Когато то се прави в съдебно
заседание, това може да стане и в устна форма (арг. чл. 100
ГПК), като на новата страна следва да се връчи препис от
съдебния протокол.
252
Заменянето на страна може да се направи по правило
до приключване на устните състезания пред първата
инстанция и то при първото разглеждане на делото, но не и
при връщането му за ново разглеждане.
Изискванията, на които следва да отговаря изменението
на иска във формата на заменяне на страна, са такива за
редовно предявяване на новия иск, който се заявява. Т.е.,
то е недопустимо, ако някое от тези изисквания не е
налице.
По направеното искане съдът се произнася с
определение, което не подлежи на обжалване, включително
когато се отказва да се допусне поисканата замяна, тъй като
не се прегражда пътя на защитата, която се търси (Опр. №
2/13.01.2006 г., по ч.т.д. № 2/2006 г., на I т.о.; Опр. №
337/10.06.2009 г., по ч.т.д. № 305/2009 г., на I т.о.).
Непроизнасянето с определение от страна на съда за
конституирането на нова страна не представлява
съществено процесуално нарушение, стига страната да е
редовно призована за всички съдебни заседания (Решение
№ 1206/19.05.59 г., по гр.д. № 2611/59 г., на II г.о.).
253
2) На второ място, при замяната на първоначална
страна с нова се предявява нов иск вместо първоначалния,
който се оттегля или ищецът се отказва от него. В този
случай едновременно се заменя както спорното право, така
и една от страните в процеса. Единствената хипотеза, при
която замяната ще доведе само до промяна на страните е
когато процесуалният субституент бъде заменен от
носителя на спорното право (чл. 226, ал. 2 ГПК, съответно
чл. 222 ГПК).
Допустимостта на замяна на първоначална страна е
обусловена от съгласуваните изявления на страните по
първоначалния иск и на новата страна, които са насочени
към заменянето или на ищеца с нов или на ответника с нов.
С оглед на това
а) при смяна на ищеца такова съгласие от страна на
ответника е абсолютно необходимо, като то не може да се
елиминира, тъй като по отношение него искът се запазва (за
ответника не е все едно кой е ищец по делото);
б) когато се иска заменяне на досегашния ответник с
нов, съгласието на първия не е необходимо, когато ищецът
се отказва от иска спрямо него (чл. 228, ал. 2 ГПК), т.е., от
аргумент за противното, когато се прави само оттегляне на
иска, то съгласието на ответника е необходимо;
в) винаги е необходимо съгласието на новата страна,
тъй като не може да й се наложи положението на приемник
в един висящ процес, съответно да бъде обвързана от
действия, в които не е участвала. Ето защо нейното
несъгласие е пречка за заменяне на страната. Ако даде
обаче съгласие, то производството продължава между
първоначалната страна и новия ищец, съответно новия
ответник. В качеството си на приемник новата страна е
обвързана от последиците на процесуалните действия,
които са извършени до момента на приемството.
3) На трето място, възможно е ищецът да иска да
привлече наред със стария ответник нов такъв или да
замени стария с нов, но без тяхното съгласие. Поради
липсата на съгласие приемство в процеса не може да
настъпи, но това не е пречка да се предяви от ищеца срещу
този ответник иск, като подаде искова молба до съда срещу
него, но в този случай искът ще се счита за предявен срещу
новия ответник от деня на постъпването на исковата молба
в съда (чл. 228, ал. 3 ГПК). В този случай извършените до
този момент процесуални действия ще бъдат
непротивопоставими на новия ответник, поради това
254
ищецът ще следва да заплати нова д.т. и т.н. Съгласно
Решение № 91/17.08.2011 г., по т.д. № 404/2010 г., на ІI т.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, в основата на процеса
срещу новоконституираният ответник е първоначалната
искова молба, която изключва внасянето и на нови такси от
страна на ищеца, поради което съдът с решението си е
длъжен да се произнесе по заявените с нея основание и
петитум.
В тази връзка следва да се отбележи, че въпреки, че в
действащият ГПК не е възпроизведен изрично чл. 117, ал. 4
от отменения, а именно възможността в хода на процеса да
бъде привлечен нов ответник наред с първоначалния, то
според общата разпоредба на чл. 228, ал. 3, съгласно която
ищецът може да насочи иска си срещу ответник, който не е
съгласен да встъпи в делото, може да се направи извода, че
възможността по чл. 117, ал. 4 ГПК (отм.) остава. Това е
така, още повече като се има предвид, че при необходимото
другарство няма как да се откаже конституиране на
необходим другар на страната на ответника в хода на
процеса, след като това лице така или иначе има право на
въззивна жалба (т. 17 от ТР № 1/04.01.2001 г., по гр.д. №
1/2000 г., на ОСГК на ВКС). В този случай ще се наложи по
отношение на новия ответник да се проведе процедурата по
размяна на книжа чрез връчване на препис от исковата
молба и молбата за привличане, но ново първо заседание
няма да се провежда, а е достатъчно в първото заседание
след конституиране на лицето да му се съобщи направения
доклад и да му се дадат указания за необходимостта да
ангажира доказателства за изгодните за него факти, които
са посочени в отговора. Ето защо ще е най-добре да му се
връчи копие от доклада или от протокола от първото
съдебно заседание, но ще се докладват и неговите
възражения.
Следва да се отбележи, че в практиката се срещат
схващания, че доколкото в действащия ГПК не е
възпроизведена изрично нормата на чл. 117, ал. 4 от
отменения, то по действащата уредба е недопустимо
привличането на нов ответник, наред с първоначалния без
тяхно съгласие (Опр. № 803/24.11.2011 г., по ч.т.д. №
778/2011 г., на I т.о.), което обаче, предвид гореизложеното,
не намира логическа и правна опора. Бележка на редактора:
В цитираното определение е прието, че определението, с
което се отказва конституирането на нов ответник не
подлежи на обжалване. Изложеното становище е в
255
мотивите на определението и не представлява
задължителна за съдилищата практика на ВКС съгласно ТР
№ 2/28.09.11г. по тълк.д.№ 2/10г. на ОСГТК.
Независимо, че новият ответник има самостоятелно
право на отговор в 1-месечен срок, той не може да прави
възражение за местна подсъдност според постоянния си
адрес, тъй като местната подсъдност в процеса вече е
стабилизирана окончателно с изтичане на срока за отговор
по отношение на първоначалния ответник, още повече, че
ако ответниците имат постоянни адреси в районите на
различни съдилища, съгласно чл. 116 ГПК, исковата молба
така или иначе може да се предяви пред който и да е от тях
по избор на ищеца. В случая местната подсъдност в
процеса вече е определена и след като е налице интерес от
привличане на новия ответник по това дело, той ще трябва
да участва в него, без да може да противопостави на
първоначалните страни правото си да иска спорът да се
разгледа от съда по неговия постоянен адрес (Опр. №
70/25.03.98 г., по ч.гр.д. № 110/98 г., на III г.о.).
Както вече бе посочено, искът срещу новия ответник се
смята предявен от деня, в който е постъпила исковата
молба срещу него в съда, т.е. от този ден за него настъпват
последиците от предявяване на иска (например прекъсване
на давност, поставяне в забава и т.н.).
Когато привличането е станало по висящо по отменения
ГПК дело, по отношение на новия ответник, на общо
основание, ще се прилага стария ред на разглеждане на
делото, съгласно § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК.
Красимир Влахов
Трето лице-помагач.
Помагачът е лице, което участва в чужд исков процес, за
да помага на една от страните с цел издействане на
благоприятно решение за нея. По този начин третото лице
се защитава срещу неблагоприятните последици, които
биха настъпили за него в случай, че решението е срещу
подпомаганата страна.
Две са основанията за конституиране на подпомагаща
страна - встъпване по неин почин и привличане от
подпомаганата страна. Недопустимо е служебно
256
конституиране на третото лице, т.е. трябва да е налице
искане в този смисъл (Решение № 1051/21.10.91 г., по гр.д.
№ 849/91 г., на І г.о., Бюлетин на ВС, бр. 10/91 г.).
На общо основание (чл. 27 ГПК) третото лице-помагач
следва да е правоспособно. Ако в първото по делото
заседание, в което е поискано привличане като помагач на
едно юридическо лице (по отменения ГПК), съответно в
отговора на исковата молба от ответника и в първото по
делото съдебно заседание от ищеца (по действащия ГПК),
няма доказателство за неговата правосубектност,
привличането остава допустимо, щом е направено
своевременно и е посочен адресът на третото лице. В такъв
случай съдът, при наличие на правен интерес, конституира
подпомагащата страна, като на основание чл. 25, ал. 2 ГПК
(отм.), респ. чл. 101 от действащия ГПК, дава на главната
страна срок за представяне на доказателство за
правосубектност, и в случай на неизпълнение - отменя
определението си за привличане на помагача. При
привличане на трето лице-помагач няма изискване всички
нередовности на молбата по чл. 219, ал. 1 ГПК да са
отстранени в първото по делото заседание.
В ТР № 109/16.04.85 г., на ОСГК на ВС е прието
следното:
1) Третото лице-помагач се привлича в процеса
независимо от неговата воля, и дори против волята му.
2) По допускане на третото лице съдът се произнася с
определение, а не с разпореждане.
3) Третото лице става подпомагаща страна от деня на
определението за привличането му, а не от деня, в който е
заявило, че ще вземе участие в делото.
4) Установителното действие на съдебното решение в
отношенията между третото лице и противната страна,
респ. обвързващата сила на мотивите в отношенията между
него и подпомаганата страна, не са обусловени от това,
дали третото лице е заявило, че желае да участва в делото.
5) Третото лице може да извършва всички процесуални
действия в защита на страната, на която помага, с
изключение на тези, които представляват разпореждане с
предмета на делото. Не може да предявява насрещен иск
или инцидентен установителен иск.
6) Третото лице може да обжалва решението, дори и да
не е подадена жалба от подпомаганата страна, а може
също така да се присъедини към жалбата на подпомаганата
страна.
257
Разпоредбата на чл. 175, ал. 1, изр. 3 ГПК (отм.), която
предвижда, че от третото лице зависи дали да встъпи или
не в делото, се отнася само до хипотезата на привличане на
третото лице от главната страна. Когато то е встъпило по
свой почин по реда на чл. 174 ГПК (отм.) и с това е заявило
желание да участва в процеса, съдът е длъжен да го
призовава, да му връчва преписи от книжа, да му съобщава
подлежащите на обжалване актове. В хипотезата на
привличане обаче, съдът има такова задължение само, ако
третото лице е заявило, че ще участва в делото или е
предприело процесуално поведение, сочещо на желанието
му да участва (например явило се е в съдебно заседание и
е заявило становище по спора, поискало е събиране на
доказателства, депозирало е молба с искания или
възражения). Това е така, защото чл. 175, ал. 1 ГПК (отм.)
изрично посочва, че третото лице има различно
процесуално положение от това на главните страни.
Последните също не са длъжни да вземат фактическо
участие в делото, но само за помагача изрично е
предвидено, че участието му зависи от неговата воля,
следователно законът прави разлика между процесуалното
положение на третото лице и фактическото му участие в
делото. Дори и третото лице да е заявило, че не желае да
участва, респ. не е заявило нищо, то винаги може в хода на
процеса да промени становището си и да предприеме
процесуално действие, което съдът ще е длъжен да вземе
предвид. Оттук нататък то следва да бъде призовавано по
делото, защото вече е заявило воля за участие в него. В
тази връзка е необходимо, дори когато третото лице не е
заявило желание за участие в процеса, на него винаги да се
изпращат съобщения за подлежащите на обжалване актове
(решения и определения), за да се определи по този начин
срок, в който помагачът да упражни правото си на жалба,
т.е. значението на чл. 175, ал. 1, изр. 3 ГПК (отм.) на
практика се свежда до задължението на съда да призовава
третото лице за съдебно заседание. В противен случай, ако
например първоинстанционното решение не му е съобщено
и срок за подаване на въззивна жалба не е започнал да
тече, такава ще може да се подаде от него винаги,
включително и след изтичане на срока за обжалване по
отношение на главните страни, което би застрашило
правната сигурност. Ако насрещната главна страна упражни
правото си на жалба, препис от същата следва да се връчи
на подпомагащата страна, която ще се счита уведомена за
258
първоинстанционното решение от датата на получаване на
преписа. Във всички случаи изпращането на призовка до
третото лице, ако същото не е заявило желание да участва
в делото, не е процесуално нарушение.
Освен това, разпоредбата на чл. 175, ал. 1, изр. 3 ГПК
(отм.) се отнася само до фактическото участие на третото
лице в делото, но не и до неговата обвързаност от
съдебното решение, т.е. дори и да не е заявил желание за
участие в процеса, помагачът е обвързан от решението,
съгласно чл. 179 ГПК (отм.), щом е бил надлежно
конституиран.
Нормата на чл. 175, ал. 1, изр. 3 ГПК (отм.) не е
възпроизведена в действащия ГПК, поради което сега съдът
е длъжен да призовава привлеченото трето лице,
независимо от това дали то е заявило или не участие по
делото, както и да му връчва преписи от книжа, а на общо
основание на чл. 7, ал. 2 ГПК - да му връчва и преписи от
подлежащите на самостоятелно обжалване актове.
Особени хипотези.
1) Не е допустимо участие на трето лице в
производството за поставяне под запрещение, защото
липсва интерес, тъй като решението няма да окаже
въздействие върху правното положение на третото лице
(Опр. № 144/12.07.77 г., по гр.д.№ 2019/77 г., на ІІ г.о.).
2) В хипотезата на чл. 59, ал. 7 СК, когато брачният съд
настанява детето при трето лице, се има предвид не трето
лице по смисъла на чл. 218 и следващите от действащия
ГПК, доколкото същото изобщо не е страна в процеса, а
представлява особена фигура без аналог в гражданския
процес (ТР № 18/01.04.83 г., на ОСГК на ВС).
3) Не е допустимо в брачния процес да участва трето
лице относно спора за ползването на семейното жилище,
макар то да има интерес жилището да се предостави на
един от съпрузите (например е негов наемател или близък,
който живее с него). Според ПП № 5/78 г., в брачния процес
изобщо е изключено участието на трето лице предвид
строго личния характер на брачния иск. От друга страна,
самата претенция по чл. 56 СК, не може да се разглежда
самостоятелно, извън бракоразводния процес (чл. 322, ал. 2
ГПК). Освен това и при тази претенция се преценяват
редица фактори от обществен интерес, а не интересите на
трети лица.
Обратен иск.
Обратният иск на подпомаганата срещу подпомагащата
страна е една от формите на последващо обективно
съединяване на искове в хода на процеса. То се подчинява
на следните принципи:
1) Обратният иск винаги е евентуален, тъй като се
разглежда само, ако бъде постановено неблагоприятно
решение по делото за подпомаганата страна (Решение №
1389/10.01.94 г., по гр.д. № 655/93 г., на V г.о.). Това следва
273
изрично от естеството на претенцията, без да е нужно
подпомаганата страна да е заявила изрично, че предявява
иска си при условията на евентуалност. Например винаги,
когато ответникът по чл. 49 ЗЗД привлича като помагач
прекия причинител на увреждането и предявява срещу него
обратен иск по чл. 54 ЗЗД, разглеждането на този иск е при
условие, че бъде уважен искът на увредения срещу
работодателя. Евентуалността на обратния иск се отнася и
до размера му, като той се разглежда за толкова, за колкото
е уважен главният иск срещу ищеца по обратния иск. Не
винаги обаче главната страна има обратен иск срещу
помагача (например когато помагач е необходим
факултативен другар на страната на ответника, който има
интерес да му помага, за да не е обвързан от
неблагоприятно съдебно решение). В този смисъл и чл. 219,
ал. 3 ГПК посочва, че „страната, която има обратен иск
срещу третото лице, може да го предяви за съвместно
разглеждане в същото производство”, т.е. не всяка
подпомагана страна има право на такъв иск.
2) Обратен иск се предявява само от подпомагана срещу
подпомагаща страна, като е недопустим обратен иск от
помагач (Опр. № 183/20.11.91 г., по гр.д. № 563/91 г., на V
г.о.).
3) Обратният иск се приема за съвместно разглеждане с
определение. Има становища, според които с изпращането
на препис от исковата молба по обратния иск за отговор на
ответника по същия се счита, че съдът го е приел за
съвместно разглеждане. Отказът не подлежи на обжалване
с частна жалба, тъй като не прегражда по нататъшното
развитие на делото по този иск (Опр. № 55/29.03.2006 г., по
т.д. № 54/2006 г., на ТК, 5-членен състав; Опр. №
317/23.06.2010 г., по ч.гр.д. № 251/2010 г., на III г.о.; Опр. №
30/20.01.2012 г., по ч.т.д. № 22/2012 г., на I т.о.).
4) Ако обратният иск бъде предявен в срок, но исковата
молба е нередовна, искът следва да се приеме за
разглеждане и на ищеца се дадат указания по чл. 129, ал. 2
ГПК.
5) На общо основание (чл. 210, ал. 1 ГПК) обратният иск
трябва да е родово подсъден на същия съд и да подлежи на
разглеждане по същия съдопроизводствен ред, както и
първоначалният иск. Например, по предявен иск за
собственост срещу купувача, той предявява обратен иск
срещу помагача-продавач по чл. 189 ЗЗД и продажната
цена е повече от 25 000 лева. Тогава обратният иск не може
274
да се приеме, но няма и основание да се изпрати служебно
на ОС, доколкото служебното образуване в отделно
производство е предвидено изрично само при отказ за
приемане на насрещен иск.
6) Трябва да е налице причинна връзка между
правопораждащите факти по първоначалния и по обратния
иск, т.е. фактическото и правно положение да е такова, че
изходът на спора по първоначалния иск да породи регресни
права на подпомаганата страна срещу третото лице
(Решение № 133/04.07.60 г., по гр.д. № 3505/60 г., на ІV г.о.).
Следователно не всяка претенция на подпомаганата срещу
подпомагащата страна може да бъде предявена по реда на
чл. 219, ал. 3 ГПК.
7) Когато по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК се предявяват
като частични два или повече обективно съединени иска
(например за главница и лихви), трябва да е посочен
техният размер поотделно. Когато обратните искове са в
пълен размер, такова разграничение не е необходимо, тъй
като те са проекция на главните искове. Например:
предявен е главен иск по чл. 49 ЗЗД в размер на 1 000 лева,
съединен с иск за лихви в размер на 100 лева. Ако се
предяви обратен иск срещу помагача за 1 100 лева,
очевидно е, че се претендират 1 000 лева главница по чл.
54 ЗЗД и 100 лева лихви. Ако обаче се предяви обратен иск
за 500 лева, трябва да се посочи основанието, дали се
претендира само главница или главница и лихва, както и
размерът на всеки от двата иска. В противен случай
исковата молба е нередовна.
8) В частта относно обратния иск съдебното решение
може да се обжалва само от страните по него
(подпомаганата и подпомагащата страна), но не и от
насрещната главна страна, в чиято полза е постановено
решението по първоначалния иск. Например, ако е уважен
иск за собственост на трето лице срещу купувача, и на това
основание е разгледан регресния иск на купувача срещу
продавача по чл. 189 ЗЗД, в тази му част решението не
може да се обжалва от ищеца по първоначалния иск, тъй
като той не е страна по това процесуално правоотношение
(Решение № 1921/27.08.60 г., по гр.д. № 1406/60 г., на ІІІ
г.о.).
9) Според т. 15 от ТР № 1/04.01.2001 г., по гр.д. №
1/2000 г., на ОСГК на ВКС, въззивният съд може за пръв
път, след като е уважил жалбата срещу главния иск, да се
произнесе по същество по отношение на евентуалния, по
275
който не се е произнесла първата инстанция (чл. 271, ал. 2
ГПК). Това означава, че ако първоинстанционният съд не се
е произнесъл по обратния иск, защото не се е сбъднало
условието за произнасянето му, но въззивният съд отмени
това решение и постанови ново такова в противен смисъл,
ще е налице първо произнасяне по обратния иск във
въззивното решение, което на практика е изключение от
принципа за инстанционност на гражданския процес.
10) За да се уважи обратният иск, не е необходимо
ответникът вече фактически да е платил (например при
регресен иск на работодателя срещу работника по чл. 54
ЗЗД или на застрахования срещу застрахователя по чл. 229
КЗ). Това би лишило от съдържание института на обратния
иск, по който съдът следва да се произнесе едновременно с
първоначалния иск и следователно плащане все още не
може да има. Диспозитивът по обратния иск е условен, като
третото лице се осъжда да плати при условие, че ищецът по
обратния иск заплати сумата, която е осъден да плати като
ответник по първоначалния иск (Решение № 1315/27.04.60
г., по гр.д. № 2848/60 г., на І г.о.). Това означава, че при
издаване на изпълнителен лист в полза на ищеца по
обратния иск следва да се съобрази разпоредбата на чл.
418, ал. 3 ГПК (в който нормата е част от производството по
издаване на заповед за незабавно изпълнение) и да се
представи доказателство за плащане (например разписка,
платежно нареждане и пр.).
11) Недопустимо е със съдебното си решение по
първоначалния иск съдът да осъди направо ответника по
обратния иск, т.е. да прескочи ответника по него.
Красимир Влахов
I. Понятие.
Обективно съединяване на искове (ОСИ) е налице,
когато в рамките на едно производство са предявени
няколко искови претенции за общо разглеждане и
решаване. ОСИ е наложено от съображения за процесуална
икономия и с оглед избягване на противоречиви съдебни
решения, когато исковете са обусловени един от друг. Не е
необходимо исковете да са предявени непременно от
ищеца срещу ответника. ОСИ може да възникне и по почин
276
на ответника, чрез предявяване на насрещен или
инцидентен установителен иск срещу ищеца, обратен иск
срещу подпомагаща страна, а също и по почин на трето
лице по реда на чл. 225 ГПК.
По принцип ОСИ не е задължително, като дори и
претенциите да са обусловени една спрямо друга те могат
да се разглеждат отделно. Тъкмо тази хипотеза е уредена в
чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК като основание за спиране на
производството по обусловения иск, предявен за
разглеждане в отделен процес. Аналогично може да е
налице обусловеност и между исковете, предявени с една
искова молба, но и в тази хипотеза съдът може да раздели
производството по реда на чл. 210, ал. 2 ГПК, като на
основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спре делото по
обусловения иск. Например ако са предявени в обективно
съединение иск за разваляне на договор за покупко-
продажба поради евикция и искове за връщане на цената и
за заплащане на направените необходими и полезни
разноски, ако разглеждането на паричните искове би
затруднило производството по конститутивния иск,
производството по тях може да бъде разделено и спряно до
приключване на спора за развалянето. В случая е налице
обусловеност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй
като заплащането на претендираните парични суми по чл.
189, ал. 1 ЗЗД е предпоставено от разваляне на договора за
продажба.
Като изключение от общото правило за
незадължителност на ОСИ, разпоредбата на чл. 322, ал. 2
ГПК предвижда, че с брачните искове задължително се
предявяват и разглеждат исковете за упражняване на
родителските права, личните отношения и издръжката на
децата, ползването на семейното жилище, за издръжката
между съпрузите и фамилното име. Когато от брака има
ненавършили пълнолетие деца, пропускът да се предявят
искове за упражняване на родителските права след
развода, личните отношения и издръжката на децата, както
и ползването на семейното жилище не е фатален - предвид
задължението на съда служебно да се произнесе по тези
въпроси (чл. 59, ал. 2 и чл. 56, ал. 1, изр. 2 СК). Извън тази
хипотеза непредявяването на тези искове в брачния процес
има за последица преклудирането им. От друга страна,
дори и в това производство съдът не може да се произнася
служебно за издръжката между съпрузите и фамилното име
след развода, ако това не е поискано, т.е. ако не са
277
предявени нарочни искове. Това е задължително обективно
съединяване на искове.
279
основание за обезсилване на съдебното решение (чл. 270,
ал. 4 ГПК).
Когато местната подсъдност е задължителна (чл. 109
ГПК), изискването на чл. 210, ал. 1 ГПК относно общата
подсъдност на ОСИ е абсолютно (недопустимо е например
съединяване на искове за собственост върху имоти, които
се намират в районите на различни районни съдилища).
Когато с една искова молба се предявяват искове с
различна местна подсъдност (например иск за собственост
върху имот и иск за заплащане на обезщетение) е от
значение пред кой от двете местно компетентни съдилища е
заведена исковата молба. Ако е сезиран съдът по
местонахождението на имота, за местната подсъдност по
другия иск не се следи служебно (чл. 119, ал. 3 ГПК) и ако в
първото заседание ответникът направи отвод за местна
подсъдност, производството следва да бъде разделено,
като се изпрати паричният иск на съда по постоянния адрес
на ответника (чл. 105 ГПК). Ако обаче исковата молба е
била заведена пред съда по постоянния адрес на
ответника, на основание чл. 119, ал. 2 ГПК, този съд е
длъжен служебно да изпрати на съда по местонахождение
на имота иска за собственост, като остави за разглеждане
пред себе си облигационния иск.
3) По принцип предпоставка за допустимост на
първоначалното обективно съединение на искове е
идентичността на страните, т.е. ответникът по претенциите,
обективирани в исковата молба, да е един и същ (чл. 210,
ал. 1 ГПК). И това изискване не е абсолютно, доколкото
според чл. 213 ГПК при съединяване на дела като форма на
последващо обективно съединяване на искове, следва да е
налице или идентичност между страните или връзка между
делата. Следователно е допустимо съединяване на искове
срещу различни ответници, стига между тях да е налице
връзка. Така например възможно е в една искова молба
ищецът да поиска да се обяви за окончателен
предварителен договор между него и ответника (чл. 19, ал.
3 ЗЗД), както и обявяване относителната недействителност
на договора, с който ответникът се е разпоредил с имота в
полза на трето лице преди вписване на исковата молба (чл.
135 ЗЗД). Ответник по първия иск е само прехвърлителят по
предварителния договор, а по втория - той и третото лице.
Между двата иска има връзка, защото само при уважаване
на Павловия иск първият ответник ще се счита за
собственик на имота по отношение на ищеца, което по
280
смисъла на чл. 363 ГПК е предпоставка за уважаване на
иска за обявяване на предварителния договор за
окончателен.
Но дори и да не са налице условията на чл. 210 ГПК и
съдът да е разгледал няколко иска в едно производство,
това не опорочава решението, а само затруднява
разглеждането на делото.
Определението за разделяне на производството по
обективно съединените искове не подлежи на обжалване,
доколкото не прегражда пътя на защита по отделните
искове (Опр. № 274/11.06.2010 г., по ч.гр.д. № 619/2009 г., на
I г.о.; Опр. № 511/05.07.2011 г., по ч.т.д. № 576/2009 г., на II
т.о.).
В случай на разделяне на исковете съдът не следва да
прекратява производството по който и да е от тях, а е
длъжен да образува отделни дела и да продължи
производството по всяко едно от тях (Опр. № 434/22.08.2011
г., по ч.гр.д. № 373/2011 г., на III г.о.).
292
13) Възможно е в една искова молба да се съединят
искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и чл. 108 ЗС, макар и първият
да има за предмет собствеността върху процесния имот към
един минал момент, а вторият предполага ищецът да е
настоящ собственик, при наличие на следните
предпоставки:
а) в полза на ищеца да е проведено административното
производство по възстановяване на собствеността,
завършило с решение на ОСЗ, респ. на съдебно решение;
б) между страните да е налице спор за материално
право по отношение на процесния имот - ответникът да е
подал заявление за възстановяване или иск по чл. 11, ал. 2
ЗСПЗЗ;
в) имотът да се намира във фактическата власт на
ответника.
При този фактически състав ищецът има интерес да
води както установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ,
предвид наличието на спор в чия полза следва да се
възстанови собствеността, така и иска по чл. 108 ЗС,
доколкото разполага с титул за собственост и имотът се
владее от ответника. Още повече, че искът по чл. 14, ал. 4
ЗСПЗЗ е обуславящ по отношение на ревандикационния,
доколкото ищецът е собственик, само ако е имал право на
възстановяване на собствеността. От друга страна, ако се
уважи само искът по чл. 108 ЗС, няма да се разреши спорът
за материално право, доколкото мотивите на решението по
този въпрос не формират СПН, а ако след това ответникът
успешно проведе срещу ищеца иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ,
за което не съществува пречка именно поради липса на
формирана СПН относно спора за материално право към
миналия момент, ще е налице ново основание между тях да
възникне спор за собственост.
14) Не е допустимо да се предявят в евентуално
обективно съединение иск по ЗОДОВ и иск по чл. 49 ЗЗД -
ако сумата не бъде присъдена на едното основание, да се
присъди на другото. В случая не са налице различни искове,
тъй като фактическото основание е едно, както и петитума,
а позоваване на различни правни квалификации, които не
обвързват съда.
16) Недопустимо е да се съединява иск по чл. 45 ЗЗД с
искане за поправка на акт за смърт, тъй като е налице
различен съдопроизводствен ред - исков и охранителен
(Решение № 3975/29.12.82 г., по гр.д. № 3307/82 г., на I г.о.).
293
6.6. ИНЦИДЕНТЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК.
Красимир Влахов
Понятие.
Това е иск, който се предявява в хода на процеса от
някоя от страните и има за предмет установяване
съществуването или несъществуването на определено
правоотношение, което е преюдициално за спора като цяло,
респективно за един или повече от исковете - първоначален
или насрещен. Инцидентният установителен иск (ИУИ)
представлява форма на последващо обективно
съединяване на искове. По тази претенция съдът се
произнася с нарочен диспозитив в съдебното решение,
който следва да предшества диспозитива по главния иск,
доколкото е логично първо да се разгледа обуславящата, а
след това обусловената претенция. Институтът на чл. 212
ГПК е аргумент за това, че мотивите на съдебното решение
не формират сила на пресъдено нещо, след като е нужно
предявяване на нарочен иск относно преюдициалния
въпрос. Чл. 212 ГПК не е самостоятелно основание за този
иск, а само основание установителен иск да се предяви по
този специален ред.
Винаги следва да се преценява интересът от
предявяване на един ИУИ по реда на чл. 212 ГПК във
висящия процес, тъй като дори и такъв установителен иск
поначало да е допустим, искането за съвместното му
разглеждане е неоснователно, щом не е обуславящ за
произнасянето по конкретния правен спор. Например при
иск за заплащане на обезщетение за ползване на имот по
чл. 59, ал. 1 ЗЗД е допустим инцидентен установителен иск
(положителен от страна на ищеца или отрицателен от
страна на ответника) относно правото на собственост на
ищеца, тъй като това е преюдициален въпрос. В противен
случай, ако не се предяви такъв иск, съдът ще се произнесе
по въпроса за собствеността само в мотивите, но сила на
пресъдено нещо няма да се формира (Решение №
1670/21.11.2000 г., по гр.д. № 791/2000 г., на ІV г.о.). При иск
за собственост върху недвижим имот е допустимо да се
предяви по реда на чл. 212 ГПК иск за установяване
нищожност на нотариалния акт (чл. 576 ГПК) или на
сделката, от която произтича правото на собственост по чл.
26 ЗЗД (Решение № 39/20.01.99 г., по гр.д. № 841/98 г., на V
г.о.).
294
При споровете за собственост със съдебното решение
се формира сила на пресъдено нещо относно
съществуването на правото на ищеца към момента на
приключване на устните състезания във въззивната
инстанция, когато се преклудира възможността за
ангажиране на доказателства за установяване на
релевантните факти (т. 6 от ТР № 1/04.01.2001 г., по гр.д. №
1/2000 г., на ОСГК на ВКС). Това не изключва интереса от
предявяване на нарочен инцидентен установителен иск
относно съществуването или несъществуване на
правоотношението, от което произтича правото на
собственост. Това е така, защото това правоотношение е
обуславящо по смисъла на чл. 212 ГПК за преценката
относно наличието на правото, и в този смисъл предметът
на инцидентния установителен иск и на първоначалния иск
е различен - правоотношението (т.е. договора), респективно
правото на собственост, което е придобито по силата на
това правоотношение.
Съдебното решение формира сила на пресъдено нещо
относно съществуването на правото само за предявеното от
ищеца основание, а не изобщо (ТР № 52/68 г., на ОСГК на
ВС). Следователно, ако искът за собственост бъде
отхвърлен на предявеното основание (например договор),
след това ще е допустим нов иск за собственост на друго
основание (например давност). В тази връзка
допустимостта на инцидентния установителен иск следва
да се преценява именно във връзка с предявеното
основание на иска, като предмет на този иск може да е само
релевираното от ищеца правоотношение, с оглед на което
се иска да бъде разгледан и уважен искът му, но не и друго
правоотношение, на което той не се е позовал.
Един установителен иск може да се предяви от
ответника и като насрещен, и като инцидентен. По
отменения ГПК до приключване на първото по делото
заседание ответникът има право на избор по какъв ред да
предяви претенцията си - по чл. 104 или по чл. 118. Негово
право е още в това заседание да избере по-леката форма,
т.е. ИУИ, който може да се предяви и устно. Освен това,
дори когато се предявява в първото заседание, не е
необходимо недостатъците на исковата молба да бъдат
отстранени в това заседание, доколкото правилото на чл.
104, ал. 2 ГПК (отм.) намира приложение само когато искът
се предявява като насрещен. Това означава, че даже
исковата молба да е нередовна, искът следва да се приеме
295
за разглеждане, като по реда на чл. 100 ГПК (отм.), на
ищеца се дадат указания за отстраняване на
нередовността.
При действието на новия ГПК срокът за предявяване
на насрещен и на инцидентен иск за ответника е един и същ
- най-късно с отговора на исковата молба. Това означава, че
исковата молба на ответника по чл. 212 следва
задължително да е обективирана в писмена форма
(аргумент от чл. 100 ГПК). Ищецът може да предяви
инцидентен иск най-късно в първото заседание за
разглеждане на делото, като в самото съдебно заседание
това действие може да бъде извършено и в устна форма
(чл. 100 ГПК). Когато ответникът с отговора си предяви ИУИ,
на общо основание препис от исковата молба следва да се
връчи на ищеца по първоначалния иск за отговор по чл. 131
ГПК, след което съдът в закрито заседание се произнася по
всички предварителни въпроси и по допускане на
доказателствата по двете искови претенции (чл. 140, ал. 1
ГПК). По изключение, ако съдът прецени, по приемане на
инцидентния иск и по допускане на свързаните с него
доказателства произнасянето може да е в първото
заседание по делото (чл. 140, ал. 2 ГПК).
Конкретни хипотези.
1) Недопустимо е по реда на чл. 212 ГПК да се предяви
Павлов иск по чл. 135 ЗЗД, тъй като по този ред могат да се
предявяват само установителни, а не конститутивни искове.
2) Недопустим е по отменения ГПК ИУИ за установяване
неистинността на документ, представен като доказателство
по делото и оспорен по реда на чл. 154 ГПК (отм.). Това е
така, тъй като по направеното оспорване съдът дължи
нарочно произнасяне, насочено към проверка на
доказателствена стойност на документа и годността му да
бъде използван като доказателствено средство в
производството (макар и това произнасяне да не формира
сила на пресъдено нещо по въпроса). Следователно,
отделен иск по чл. 118 от ГПК (отм.) е допустим само, ако
документът не е бил оспорен в срок (Опр. № 53/22.06.84 г.,
по гр.д. № 50/84 г., на І г.о.). При действието на новия ГПК, с
оглед сроковете за предявяване на ИУИ, както бе посочено
по-горе, тази хипотеза не е актуална.
3) Не е допустим ИУИ за установяване на
правоотношение, което е настъпило след това, което е
предмет на първоначалния иск, тъй като последващото
правоотношение не може да е преюдициално (Опр. №
61/03.06.92 г., по гр.д. № 663/92 г., на ІV г.о.). Например, ако
предмет на делото е нищожност на договор между
страните, недопустимо е по реда на чл. 212 ГПК да се иска
297
установяване на последваща сделка, сключена между
ответника и трето лице за прехвърляне на процесния имот,
тъй като същата е без значение за преценката на
действителността на първоначално сключеното
съглашение.
4) Допустимо е да се предявява в първата фаза на
делбата ИУИ за установяване нищожността на сделка или
на нотариален акт, когато тяхната действителност е
обуславяща за преценката относно наличието на
имуществена общност между съделителите (Решение №
6/14.02.85 г., по гр.д. № 970/84 г., на І г.о.).
5) Недопустим е ИУИ за установяване нищожността на
индивидуален административен акт, който има
преюдициално значение (например решение на Общинска
служба по земеделие, заповед на Областния управител или
Кмета за възстановяване на собствеността върху
одържавен имот). Когато един административен акт е
обуславящ за изхода на гражданскоправния спор, по реда
на т.нар. „косвен съдебен контрол” гражданският съд може
да се произнесе по въпроса за неговата действителност, но
само в мотивите на решението, а не с изричен диспозитив,
за което е компетентен само административния съд
(Решение № 188/15.04.2004 г., по гр.д. № 414/2003 г., на ІІ
г.о.). В този смисъл е и нормата на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК,
съгласно която съдът се произнася инцидентно по
валидността на административните актове независимо от
това, дали те подлежат на съдебен контрол.
Красимир Влахов
Понятие.
Главно встъпване е налице, когато в един висящ процес
се съединят за общо разглеждане и решаване с
първоначалния иск претенциите на трето лице срещу
страните, с които то претендира за себе си права,
изключващи правата на спорещите страни. Това е форма на
последващо обективно съединяване на искове.
Главно встъпване е допустимо, когато трето лице
твърди, че е носител на право, което изключва правата на
страните по спора. Според чл. 225 ГПК, третото лице трябва
да заявява „самостоятелни права върху предмета на спора”.
Оттук възниква въпросът трябва ли непременно да е
налице тъждество между правото - предмет на спора, и
правото - претендирано от третото лице? Разбира се в
класическата хипотеза такова тъждество е налице
(например когато в един спор за собственост встъпва трето
лице, което предявява установителен собственически иск
срещу ищеца и ревандикационен иск срещу ответника, или
когато в един спор за материално право по чл. 14, ал. 4
ЗСПЗЗ встъпва главно трето лице с твърдението, че имотът
следва да се възстанови на него и предявява срещу
първоначалните страни установителни искове със същия
предмет). Възможно е обаче, претенцията на третото лице
да има и различен предмет, стига нейното уважаване да
изключи правата на страните по спора. Например, ако е
предявен иск за обявяване на предварителен договор за
покупко-продажба за окончателен (чл. 19, ал. 3 ЗЗД), а
трето лице твърди, че имотът, предмет на предварителния
договор, е негова собственост, допустимо е по реда на чл.
225 ГПК това лице да встъпи главно в този процес, като
300
предяви срещу страните искове за собственост. В случая не
е налице тъждество в предмета на претенциите, тъй като
искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД защитава не правото на
собственост, а потестативното право да се иска обявяване
на предварителния договор за окончателен. Същевременно
обаче, претенцията на третото лице изключва правата на
спорещите страни, доколкото при уважаването й ответникът
няма да се счита за собственик на имота и няма да има
правата на продавач по договора, а ищецът няма да може
да придобие собствеността, тъй като е договарял с
несобственик (чл. 363 ГПК). Аналогичен е и случаят, когато
в производство по предявен иск за изкупуване на идеална
част по чл. 33, ал. 2 ЗС встъпи трето лице с претенцията, че
е собственик на процесния имот и предяви срещу страните
собственическите си претенции - срещу купувача
собственически иск за целия имот, а срещу продавача - за
процесната идеална част, като и в този случай, ако се
установи, че имотът принадлежи на третото лице, искът за
изкупуване на идеална част от него следва да бъде
отхвърлен, като ответникът-продавач няма да се счита за
собственик и на останалата идеална част от имота.
Възможността и в двете хипотези третото лице да предяви
правата си в отделен процес не обуславя липсата на
интерес от встъпването, тъй като такава възможност е
налице винаги за необвързаното от съдебното решение
трето лице, но от съображения за икономия законът допуска
неговите претенции да бъдат разгледани в едно
производство с първоначалния иск предвид взаимната им
обусловеност.
Следователно интерес от главно встъпване е налице, не
само когато правото на третото лице е тъждествено с
предмета на спора, но и изобщо винаги, когато това право е
несъвместимо с правото, предявено с първоначалния иск.
Иначе казано, третото лице трябва да има интерес да се
отхвърли претенцията на ищеца, защото уважаването й
изключва, не зачита неговото собствено право.
Твърдението на третото лице за притежаване на
самостоятелни права обаче не е самостоятелно основание
за допускане на главно встъпване - необходимо е
претенцията му да подлежи на разглеждане по същия
съдопроизводствен ред, по който се разглежда спорът. Така
например, недопустимо е главно встъпване в делбеното
производство на трето лице, което твърди, че е
изключителен собственик на делбения имот, тъй като
301
спорът за собственост се разглежда по общия исков ред
(Решение № 1647/15.06.57 г., по гр.д. № 3126/57 г., на ІV
г.о.). На противното становище е ПП № 4/30.10.64 г.,
съгласно което, щом са налице условията за главно
встъпване то е допустимо в делбения процес, но само в
първата фаза (Решение № 328/19.05.2009 г., по гр.д. №
1194/2008 г., на II г.о.).
Доколкото третото лице има интерес да се отхвърли
предявеният от първоначалния ответник иск, главно
встъпилият се явява помагач на ответника по този иск. С
оглед на това, той ще бъде обвързан от силата на
пресъдено нещо по този иск спрямо ищеца по него и от
силата на мотивите в отношенията му с ответника по
първоначалния иск, съгласно чл. 223 ГПК.
303
6.8. НАСРЕЩЕН ИСК.
Красимир Влахов
Понятие.
По смисъла на чл. 211, ал. 1 ГПК това е искът, който
само и единствено ответникът предявява срещу ищеца за
общо разглеждане с първоначалния иск. Насрещният иск
(НИ) представлява способ за последващо обективно
съединяване на искове, като същевременно е форма на
защита на ответника срещу претенцията на ищеца.
Производството по този иск е самостоятелно, което
означава, че:
1) Неговата допустимост и основателност се преценяват
отделно. Изключение от това правило е хипотезата, когато
насрещният иск се предявява като евентуален, като в този
случай произнасянето по него е обусловено от уважаването
на първоначалния иск (например срещу предявен иск за
разваляне на договор за покупко-продажба може да се
предяви НИ иск за връщане на цената и заплащане на
направените необходими и полезни разноски, който да бъде
разгледан в случай, че договора бъде развален; срещу иск
по чл. 108 ЗС, може да се предяви НИ за заплащане на
подобрения, който да се разгледа при евентуално
уважаване на иска за собственост). В тези случаи няма
нужда ответникът изрично да посочва, че искът му е
евентуален, тъй като това следва от естеството на самата
претенция. Разбира се, трябва да се прави разлика между
допустимостта на един иск изобщо и допустимостта искът
да се предявява като насрещен, като в последния случай,
освен общите процесуални предпоставки, следва да са
налице и специалните изисквания на чл. 211 ГПК.
2) По принцип, при прекратяване на производството по
първоначалния иск делото остава висящо в частта относно
насрещния, освен ако е предявен като евентуален, в който
случай производството се прекратява в цялост.
3) Разноските по НИ се определят на общо основание по
реда на чл. 78 ГПК. Това означава, че съдът дължи отделно
произнасяне за разноските по първоначалния и по НИ иск, а
ако уважи и двата иска - със самостоятелни диспозитиви
осъжда ответника да плати разноските на ищеца по
първоначалния иск, респ. ищецът-ответник по НИ да
заплати направените от ответника, като ищец по този иск,
304
разноски. Няма основание съдът служебно да компенсира
насрещните вземания за разноски, но е възможно и често се
прави в практиката. Когато ответникът, предявил НИ, е
представляван в процеса от адвокат, без да е уговорено
отделно възнаграждение за защитата по първоначалния и
по насрещния иск, каквато е масовата практика, размерът
на подлежащата на присъждане част от възнаграждението,
когато по единия иск решението е благоприятно за
ответника, а по другия – не, се определя от съотношението
в цената на двата иска. Така например, ако цената на
първоначалния иск е два пъти по голяма от цената на
насрещния (например съответно 2 000 лева и 1 000 лева) и
двата иска бъдат уважени, заплатеното от ответника
възнаграждение в размер на 300 лева подлежи на
присъждане до размера на сумата 100 лева, т.е. за 1/3,
колкото е съотношението между цената на уважения иск и
общата цена на исковете, по която е осъществявана
защитата.
4) Доказването на НИ се подчинява на общите правила -
всяка страна следва да докаже положителните факти, които
я ползват (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Ред за предявяване.
НИ се предявява с писмена молба, която трябва да
отговаря на всички изисквания за редовност съгласно чл.
127 и чл. 128 ГПК. Препис от насрещната искова молба се
връчва на ищеца - ответник по насрещния иск. Устно
предявяване на насрещен иск по отменения ГПК е
307
недопустимо (Решение № 142/20.01.59 г., по гр.д. № 7597/58
г., на ІІІ г.о.). По действащия ГПК тази недопустимост
произтича от срока, в който може да бъде предявен НИ –
най-късно с отговора на исковата молба на ответника.
Според чл. 104, ал. 2 ГПК (отм.) всички недостатъци на
насрещната искова молба трябва да са отстранени до
приключване на първото по делото заседание. Поначало се
имат предвид случаите, когато порокът е лесно отстраним
(например липса на подпис под исковата молба, на
пълномощно, на документ за внесена държавна такса, на
преписи и др.). Няма пречка обаче в този срок да се
отстрани и по-съществен недостатък, свързан със самото
съдържание на исковата молба (например липса на
обстоятелствена част или петитум, противоречие между
обстоятелствената част и петитума), като в този случай
следва да се прекъсне съдебното заседание и да се
предостави възможност на ответника да напише
уточняваща молба с препис за ищеца, респ. изцяло нова
искова молба, след което разглеждането на делото да
продължи.
Изискването на чл. 104, ал. 2 от ГПК (отм.) за
отстраняване нередовностите на исковата молба до
приключване на първото заседание за разглеждане на
делото не е възпроизведено в действащия ГПК, в който
преклузията за предявяване на НИ настъпва още с изтичане
на срока за отговор. Следователно при наличие на
нередовност поначало следва да се процедира по общия
ред, като на ответника се дадат указания за поправяне на
насрещната искова молба. В този случай обаче съдът може
да прецени, че това ще обуслови значително затрудняване
на съвместното разглеждане на двата иска и да постанови
отделяне на НИ (чл. 211, ал. 2 ГПК).
По приемане на НИ при действието на отменения ГПК
съдът се произнася с нарочно определение, след като
вземе предвид становището на ищеца (ако присъства) по
допустимостта на искането. Определението следва да
индивидуализира претенцията по страни и предмет, при
което ще отпадне необходимостта от докладване на НИ
реда на чл. 108 ГПК (отм.), след като искът бъде приет за
съвместно разглеждане направо ще се пристъпи към
изслушване становищата и исканията на страните, свързани
с него, отделяне на спорно от безспорно по този иск и т.н.
По действащия ГПК съдът също следва да се произнесе
с нарочно определение по приемането на НИ, въпреки че
308
има становища, съгласно които с изпращането на препис от
насрещната искова молба за отговор на ответника се счита,
че съдът е приел НИ за съвместно разглеждане с
първоначално предявения. Съгласно действащата уредба
съдът следва задължително да направи доклад по НИ, след
като извърши необходимите действия по изясняване
фактическите твърдения и исканията на страните съгласно
чл. 143-чл. 145 ГПК. На практика НИ следва да се докладва
заедно с доклада по делото, който включва правната
квалификация на насрещните права, предявени от
ответника (чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК).
Определението, с което НИ се приема за съвместно
разглеждане не подлежи на обжалване с частна жалба.
Поначало същото не се мотивира, освен ако въпросът е
спорен, т.е., ако ищецът е възразил срещу това искане
(само в хипотезата на отменения ГПК).
Противоречива е практиката по въпроса, дали подлежи
на обжалване определението, с което се отказва
приемането на НИ иск за съвместно разглеждане.
Класическото становище е, че това определение не
подлежи на обжалване, тъй като не прегражда
възможността НИ да бъде разгледан в отделно
производство (Опр. от 29.09.59 г., по гр.д. № 6444/59 г., на ІІІ
г.о.; Опр. № 268/12.04.2011 г., по ч.т.д. № 247/2011 г., на I
т.о.; Опр. № 392/18.05.2010 г., по ч.т.д. № 287/2010 г., на I
т.о.; Опр. № 503/07.10.2011 г., по ч.гр.д. № 436/2011 г., на III
г.о.). В обратен смисъл е Опр. от 18.03.2002 г., по гр.д. №
24/2002 г., на І г.о., според което това определение подлежи
на обжалване, като аргументът е, че с него се прегражда
възможността претенцията на ответника да се разгледа
заедно с тази на ищеца при условията на обективно
съединение, както и да се ползва като защитно средство
срещу първоначалния иск.
По-аргументирано е първото становище, в който смисъл
е и преобладаващата съдебна практика. Действително
определението, с което се отказва приемане на НИ за
съвместно разглеждане прегражда възможността за
разглеждането му само в това производство, а не изобщо.
Аналогията с хипотезата на чл. 129 ГПК обаче, при която
връщането на исковата молба подлежи на обжалване с
частна жалба, макар и да не е пречка искът да се предяви
отново, е неуместна. Това е така, тъй като разглеждането
на исковата претенция в този случай е обусловено от
нейното бъдещо и несигурно повторно предявяване от
309
ищеца. Когато се откаже приемане на НИ, положението е
различно, тъй като по силата на чл. чл. 211, ал. 2 ГПК този
иск се разглежда отделно, т.е. съдът служебно образува
отделно производство по този иск, без да е нужно да се
предявява отново, освен ако насрещният иск е недопустим
(Опр. № 775/29.12.2009 г., по ч.т.д. № 706/2009 г., на I т.о.).
Нещо повече - такова повторно предявяване би било
недопустимо на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Хипотезата на
чл. 211, ал. 2 ГПК по същество е аналогична на уредената в
чл. 210, ал. 2, предл. 2 ГПК за разделяне на производството
по обективно съединените искове, когато съвместното им
разглеждане е затруднено. И в този случай се прегражда
възможността разделеният иск да се разгледа в
първоначално образуваното производство, което обаче не
обуславя „преграждане на по-нататъшното развитие на
производството” по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй
като по този иск съдът служебно образува отделно
производство, в което се реализира правото на защита на
ищеца. И накрая, да се допусне обжалване на
определението, с което се отказва приемане на НИ за
съвместно разглеждане, би означавало в повечето случаи
да се забави производството по първоначалния иск до
приключване на производството по частната жалба, което
пряко противоречи на принципа, че съвместното
разглеждане на исковете не трябва да затруднява
движението на делото (чл. 210, ал. 2, предл. 2 ГПК).
Възможно е при действието на отменения ГПК, поради
пропуск на съда, да е приета за съвместно разглеждане
нередовна искова молба, която не е била поправена в
предвидения за това преклузивен срок - първото по делото
заседание. Ако впоследствие съдът констатира
нередовността са възможни две разрешения - да се остави
без движение насрещната искова молба, на основание чл.
100, ал. 3 ГПК (отм.), или да се раздели производството,
като по насрещния иск се образува отделно производство, в
което се дадат указания за отстраняване нередовността на
исковата молба, което предполага и отмяна на
определението за приемане на НИ по чл. 195, ал. 2 ГПК
(отм.). За правилно следва да се приеме второто
становище, тъй като законът не допуска след първото
заседание да е налице нередовна насрещна искова молба,
тъй като обездвижването й по реда на чл. 100, ал. 3 ГПК
(отм.) би довело до забавяне на производството по
първоначалния иск. По смисъла на чл. 104, ал. 2 ГПК (отм.)
310
допустимостта на последващо обективното съединяване на
първоначален и НИ е обусловена от наличието на редовна
насрещна искова молба при приключване първото
заседание и ако тази предпоставка не е налице, вкл. защото
съдът не е изпълнил задължението си да даде указания за
поправяне на нередовността в срок, производството следва
да се раздели. По този начин се осигурява приложението на
универсалното правило на чл. 103, ал. 2, предл. 2 ГПК
(отм.), според което обективното съединяване на искове не
следва да затруднява движението на делото, и именно
поради тази причина чл. 104, ал. 2, предл. 2 ГПК (отм.)
изисква недостатъците на насрещната искова молба да са
отстранени в срока за предявяването й.
Както беше посочено по-горе този проблем не по същият
начин стои при действащия ГПК, който не изисква
недостатъците на насрещната искова молба да бъдат
поправени до края на първото заседание за разглеждане на
делото, тъй като срокът за предявяване е по-рано. Но все
пак, доколкото и при новия закон НИ не трябва да
затруднява разглеждането на първоначалния, на практика
последващата констатация за нередовност на насрещната
искова молба ще следва да е основание за разделяне на
производството - първоначалният иск вече е докладван,
съдът е пристъпил към събиране на доказателствата по
него и е очевидно обременително за процеса да се
провежда ново първо заседание само относно НИ, който да
се докладва след изясняване на фактическите твърдения и
доказателствените искания на страните.
Дори и при действието на отменения ГПК, ако
насрещната искова молба се поправеше по реда на чл. 100,
ал. 3, след първото съдебно заседание, решението в тази
част няма да е недопустимо, като поправеният иск се смята
за редовен, считано от предявяването му. Още по-малко
такава недопустимост е налице при действащия ГПК, който
не изисква недостатъците на насрещната искова молба да
бъдат поправени най-късно в първото съдебно заседание.
Ако по реда на чл. 104 ГПК (отм.) се предяви насрещна
искова молба, която подлежи на вписване, това не е
основание да се откаже приемането й за съвместно
разглеждане. Действително според чл. 114, ал. 2 ЗС на
исковата молба не следва да се дава ход преди да е
вписана, но това не обуславя значително затрудняване
движението на делото по смисъла на чл. 103, ал. 2, предл. 2
ГПК (отм.), тъй като вписването на исковата молба е
311
еднократно действие, с чието извършване отпада пречката
за по-нататъшен ход на процеса, освен ако делото е
изяснено още в първо съдебно заседание и няма друго
основание за отлагане, в който случай необходимостта от
вписване на насрещната искова молба е основание за
разделяне на производството по насрещния иск. Освен
това, доколкото на вписване подлежат една значителна
категория искови молби, такова крайно тълкуване би
ограничило по един недопустим начин приложното поле на
института на НИ. Все пак в този случай не може да се обяви
делото за решаване, като доказателства по НИ могат да се
съберат и в първото заседание.
Разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ГПК (отм.) не означава,
че насрещната искова молба трябва да е вписана
предварително, тъй като според чл. 12 ПрВп, съдът следва
да е констатирал, че е събрана дължимата държавна такса
и да е разпоредил вписването. Това налага, след като се
приеме за разглеждане НИ и се разпореди вписване на
исковата молба, на основание чл. 114, ал. 2 ЗС делото да се
отложи за кратък срок, колкото е необходим за вписването,
след което да се пристъпи към провеждане на първо
съдебно заседание по НИ. Възможно е обаче, също така,
делото да продължи своя ход, като само се отложи
извършването на процесуалните действия по НИ до
вписване на насрещната искова молба, т.е. междувременно
да се извършват действия по допускане и събиране на
доказателства по първоначалния иск, без да се решава
делото.
При действащия ГПК необходимостта да се впише
исковата молба още по-малко затруднява разглеждането на
делото, тъй като НИ се предявява с отговора и
следователно исковата молба ще е вписана още преди
първото съдебно заседание. Ако ответникът - ищец по
насрещния иск не е предприел необходимото активно
поведение и до първото заседание не е вписал исковата си
молба, това ще е основание за разделяне на
производството на основание чл. 211, ал. 2, изр. 2 ГПК.
При НИ по принцип местната подсъдност не е от
значение, освен в хипотезата на чл. 109 ГПК. Следователно
проверката на съда се ограничава единствено до родовата
подсъдност (Опр. № 113/16.02.2012 г., по т.д. № 20/2012 г.,
на I т.о.). Поставя се обаче въпросът дали когато съдът
откаже да приеме НИ за съвместно разглеждане, пред себе
си ли да образува отделно производство по него или да го
312
изпрати на местно компетентния съд, ако последният е
различен. Например, ищец с постоянен адрес в гр.
Пазарджик предявява иск пред СРС. Ответникът предявява
пред същия съд НИ, който съдът не приема за разглеждане.
В СРС или в РС Пазарджик следва да се образува
производството по този иск? По смисъла на чл. 211, ал. 2
ГПК, когато се откаже приемането на НИ за съвместно
разглеждане, по него се образува отделно производство, но
в същия съд, освен ако основанието е липса на родова
подсъдност или задължителна местна подсъдност, когато
по реда на чл. 118, ал. 2 ГПК НИ следва служебно да се
изпрати на надлежния съд. Единствено в случай, че от
страна на ответника по НИ е направено възражение за
местна подсъдност (чл. 119, ал. 3 ГПК), НИ следва да се
изпрати за образуване на отделно производство в
съответния местно компетентен съд.
Няма пречка след срока за отговор НИ да бъде увеличен
на общо основание по реда на чл. 214 ГПК. Това не
представлява предявяване на нов иск за увеличения
размер, извършено след преклузивния срок по чл. 211, ал. 1
ГПК. Според т. 9 от ТР № 1/04.01.2001 г., по гр.д. № 1/2000
г., на ОСГК на ВКС при промяна на размера на заявения
петитум не е налице промяна на претендираното спорно
право, като предявеният иск за неговата защита се запазва
като предмет на делото, т.е. не е налице предявяване на
нов иск за увеличението.
Не е допустимо по реда на чл. 214 ГПК да се изменя НИ
чрез прибавяне на ново основание или нов петитум заедно
с първоначалните, защото това би означавало да се приеме
за разглеждане нов насрещен иск след изтичане на
преклузивния срок. В останалите случаи изменението на НИ
е допустимо на общо основание.
Когато първоначалният иск е предявен от процесуален
субституент (например кредиторът на купувача по
предварителния договор предявява от свое име иска по чл.
19, ал. 3 ЗЗД) е недопустимо ответникът да предявява НИ
срещу субституента, тъй като последният не е носител на
спорното материално право. В посоченият пример не може
да речем да се предяви срещу субституента НИ за
унищожаване или признаване нищожността на
предварителния договор. Такъв НИ обаче може да се
предяви срещу носителя на спорното право, който по
силата на чл. 26, ал. 4 ГПК служебно се конституира като
съищец. Именно на него, а не на субституента, следва да се
313
връчат преписи от насрещната искова молба и
доказателствата и именно на него следва да се предостави
възможност за защита по този иск.
С решението си съдът по принцип първо се произнася
по първоначалния иск, а после по насрещния, освен ако
насрещният е обуславящ (например за признаване
нищожността на договора, на който се основава
първоначалния иск).
314
6.9. ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ
И ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПРИХВАЩАНЕ.
Красимир Влахов
Възражение за прихващане.
Понятие.
В материалноправен аспект прихващането е способ за
прекратяване на две насрещни вземания до размера на по-
малкото от тях. Самото възражение за прихващане е
процесуален способ за упражняване на материалното
потестативно право да се извърши компенсация, уредено в
чл. 103-105 ЗЗД.
Възражението за прихващане е процесуално действие, с
което ответникът се защитава срещу иска. Недопустим е
самостоятелен иск за извършване на прихващане (Решение
№ 1244/28.12.98 г., по гр.д. № 551/98 г., на ІІ г.о.). Предмет
на възражението по правило е едно спорно вземане, по
което се формира сила на пресъдено нещо (чл. 298, ал. 4
ГПК). Разбира се възражението по естеството си винаги е
318
евентуално – то се разглежда доколкото съдът признае за
основателно вземането по първоначалния иск.
322
8) При отхвърляне на исковата претенция съдът не
дължи произнасяне по възражението, защото същото е
предявено при условията на евентуалност, т.е. ответникът е
поискал да бъде разгледано и уважено в случай, че се
уважи претенцията на ищеца. В случая не се е сбъднало
условието за разглеждане на възражението по смисъла на
чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
9) Възражението за прихващане е винаги евентуално, не
само доколкото условие за неговото разглеждане е
признаване основателността на вземането на ищеца, но и
от гледна точка на неговия размер, тъй като съдът
разглежда възражението само до размера, за колкото е
признал за основателен първоначалния иск. Дори и
предявеното с възражението насрещно вземане да е по-
голямо по размер, при неговото уважаване се формира
сила на пресъдено нещо само до размера на иска. Ако
обаче възражението за прихващане бъде отхвърлено като
неоснователно, формира се сила на пресъдено нещо за
несъществуване на вземането за целия му размер, а не
само до размера на предявения от ищеца иск.
10) Когато възражението за прихващане е отхвърлено
не поради неговата неоснователност, а поради
неизискуемост или некомпенсируемост на насрещното
вземане - сила на пресъдено нещо не се формира. В
случаите, когато приеме, че насрещното вземане е
некомпенсируемо, съдът не се произнася по неговото
съществуване, основателност и пр., т.е. липсва произнасяне
по същество по него. Мотивите на решението, с което съдът
се е произнесъл по възражението за прихващане, формират
СПН по отношение на него, само ако съдът е установил
неговото съществуване или несъществуване, т.е. ако има
„разрешение” по него (Решение № 45/22.04.2009 г., по т.д.
№ 483/2008 г., на I т.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК).
Красимир Влахов
Понятие.
Изменението на иска (ИИ) е настъпила единствено по
искане на ищеца, направено в хода на процеса, промяна в
страните или в предмета на иска. Промяната в предмета
може да е промяна в основанието, т.е. във фактическите
323
твърдения на ищеца чрез прибавяне или замяна на факти,
или в петитума на исковата молба. ИИ може да има за
резултат последващо обективно съединяване на искове,
когато се прибави ново основание към първоначалното при
същия петитум (например евентуално позоваване и на
давност, ако ищецът не бъде признат за собственик по
силата на договор) или се прибави и нов петитум при
запазване на основанието (например ако договорът не бъде
признат за нищожен, да се унищожи). В тези случаи съдът
следва да допусне изменението и да приеме за
разглеждане новият иск, като евентуално даде указания за
отстраняване на нередовностите му и разпореди вписване
на новопредявената искова претенция, ако същата подлежи
на вписване. Недопустимо е едновременното изменение на
обстоятелствената част и петитума на иска, тъй като това
би представлявало предявяване на нов иск, който няма
нищо общо с първоначалния (Решение № 63/28.05.2011 г.,
по т.д. № 490/2010 г., на II т.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК). Затова основният проблем, който се поставя при
ИИ, е необходимостта да се прецени кога е налице такова
едновременно изменение на основанието и петитума, което
чл. 214, ал. 1 ГПК не допуска.
Според т. 9 от ТР № 1/04.01.2001 г., по гр.д. № 1/2000 г.,
на ОСГК на ВКС, с оглед принципа на изчерпателност на
брачния процес, предвиден в текста на чл. 260, ал. 1 ГПК
(отм.), до приключването на устните състезания пред
въззивната инстанция е допустимо да се измени
предявеният брачен иск чрез прибавяне на нов, да се
изменят дори едновременно основанието и петитумът, като
вместо предявения иск за развод се предяви такъв за
унищожаване на брака по чл. 12 и чл. 96, ал. 1, т. 1 СК (отм.)
или същият се предяви като евентуален наред с
бракоразводния, без да се съобразява ограничението на чл.
116, ал. 1 от ГПК (отм.). Тези положения остават актуални и
при новата процесуална уредба по действащия ГПК,
доколкото принципът за изчерпателност на брачния процес
е възпроизведен в чл. 322 от същия.
Не е налице недопустимо изменение, когато
установителен иск се изменя в осъдителен и обратно, макар
и допустимостта на осъдителния иск за собственост да е
обусловена от фактическото твърдение, че процесната вещ
или имот се владее от ответника, т.е. необходимо е при
изменението на петитума ищецът да се позове и на нов
факт. Възможността да се допусне такова изменение е
324
изрично предвидена в чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК. Според т. 9
от ТР № 1/04.01.2001 г., по гр.д. № 1/2000 г., на ОСГК на
ВКС, в случая е налице промяна само на вида, но не и на
предмета на търсената защита, при което се запазва
предявеният иск като предмет на делото.
Има разлика между изменение на иска и промяна на
правната квалификация, на която се позовава ищеца.
Изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК е налице,
когато ищецът променя фактите, на които се позовава, или
отправеното до съда искане за защита. Посочената от
ищеца квалификация на иска не обвързва съда, който е
длъжен служебно да определи надлежната квалификация
въз основа на заявените фактически твърдения и петитум.
Ето защо изявление на ищеца, че променя „правното
основание” на иска като норма, на която се позовава
(например искът да се счита предявен не на основание чл.
59 ЗЗД, а на основание чл. 45 ЗЗД), не е изменение на иска
и не следва да се взема предвид от съда.
Основен принцип е, че изменение на иска може да се
допусне само по молба на ищеца. Недопустимо е съдът
служебно да изменя предявения пред него иск (Решение №
309/08.02.68 г., по гр.д. № 2305/67 г., на І г.о.).
Основанието на всеки иск са фактите, с които ищецът
свързва възникването и съществуването на спорното право,
чиято защита търси по реда на исковото съдопроизводство,
а не самото право. Всякакви други факти, които нямат
отношение към заявеното в исковата молба материално
правоотношение, не са основание на иска по смисъла на чл.
214 ГПК (Решение № 454/03.06.2010 г., по гр.д. № 195/2010
г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Така
например, основанието на един иск за собственост не е
правото на собственост, а фактите, от които то произтича
според твърденията на ищеца. Ако не са изложени такива
конкретни фактически твърдения, исковата молба е
нередовна поради липса на обстоятелствена част и следва
да бъде поправена по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК (Решение
№ 2162/22.10.69 г., по гр.д. № 1615/69 г., на І г.о.). Тези
фактически твърдения определят предмета на доказване и
на произнасяне и не е допустимо, ако не е било предприето
изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК, същият да бъде
разгледан на фактическо основание, различно от
посоченото в исковата молба (например ищецът да бъде
признат за собственик по силата на договор, на който не се
е позовал). В тази връзка, когато в исковата молба са
325
изложени различни самостоятелни фактически основания,
от които може да произтича претенцията, трябва да е ясно
кое основание поддържа ищецът. Например, ако в исковата
молба ищецът твърди, че е собственик на процесния имот,
който е предоставил под наем на ответника, и предвид
прекратяване на наемното правоотношение моли за
осъждане на ответника да му предаде имота, всъщност се
излагат фактически твърдения, обуславящи интерес както
от собственически иск по чл. 108 ЗС, така и от облигационен
иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. В такъв случай по реда на чл. 129,
ал. 2 ГПК на ищеца следва да се дадат указания да посочи
на какво основание претендира предаването на имота - като
собственик или като наемодател по прекратен договор за
наем. Това уточняване е въпрос не на правна
квалификация, а на редовност на исковата молба, тъй като
по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК ищецът дължи
да посочи фактите, от които произтича заявения петитум,
определя предмета на доказване в производството, което е
от значение за защитата на ответника, а също и за размера
на дължимата държавна такса и преценката за
необходимост от вписване на исковата молба. Самата
правна квалификация ще бъде определена от съда при
докладване на спора в първото съдебно заседание, както и
в съдебното решение.
При предприето изменение на иска по реда на чл. 214,
ал. 1, изр. 3 ГПК ищецът може да въвежда нови фактически
твърдения, извън първоначално заявените с исковата
молба, без да са налице условията по чл. 147 ГПК за
своевременно узнаване, посочване или представяне на
нови обстоятелства и нови доказателства, ако тези
фактически твърдения са обуславящи за изменението на
размера на иска и със същите не са променят
едновременно основанието и петитума на иска (Решение №
87/14.07.2011 г., по т.д. № 688/2010 г., на I т.о., постановено
по реда на чл. 290 ГПК).
Възможно е по реда на чл. 214 ГПК един първоначално
недопустим иск да бъде изменен в допустим такъв.
Например, предявен е иск за заплащане на парична сума на
основание, за което ответникът възразява, че е налице сила
на пресъдено нещо и моли за прекратявене на
производството. Ищецът изменя основанието на иска си,
като заявява други факти (например посочва друг период на
обезщетението по чл. 59 ЗЗД) при запазване на петитума,
т.е. искането за заплащане на сумата. Според Решение №
326
1019/10.05.96 г., по гр.д. № 519/95 г., на ІV г.о., такова
изменение е допустимо, тъй като правният интерес трябва
да е налице при приключване на устните състезания и
винаги до този момент ищецът може да измени иска си чрез
посочване на факти, обуславящи такъв интерес.
330
13) Когато се изменя основанието на иска чрез
позоваване и на нови факти, наред с първоначалните, това
не може да има за резултат вътрешно противоречие в
обстоятелствената част на исковата молба, при което
първоначалните и новозаявените фактически твърдения
взаимно се изключват. Например, при предявен иск за
собственост по силата на договор, ако по реда на чл. 214
ГПК ищецът се позове и на реституция, следва да уточни
кое от така заявените две основания е предпочитано и кое е
евентуално, тъй като собствеността не може да е придобита
едновременно на две различни основания. Изменението
следва да се допусне едва след като се направи уточнение
в този смисъл, при което съдът ще приеме за разглеждане
предявеният при условията на евентуалност иск за
собственост.
14) Когато по реда на чл. 214 ГПК се намалява иска,
това се съчетава с оттегляне или отказ от иска за
намаления размер. Съдът следва да даде указания на
ищеца да заяви под каква форма извършва намалението
(Решение № 1940/13.07.78 г., по гр.д. № 913/78 г., на І г.о.).
Даването на такива указания е свързано както с преценката
за необходимост от съгласие на ответника след първото
заседание, така и с последиците от намалението, доколкото
при оттегляне претенцията може да се предяви отново, а
при отказ – не.
15) При увеличение на иска погасителната давност за
увеличения размер се смята прекъсната от увеличението, а
не от датата на предявяване на първоначалния иск. Ето
защо е възможно искът да бъде уважен за първоначално
предявения размер и отхвърлен за увеличената част като
погасен по давност, разбира се при условие, че ответникът
се е позовал на погасителна давност.
331
това е допустимо до приключване на съдебното дирене в
първата инстанция.
2) По отменения ГПК бе допустимо изявлението за
изменение на иска да се извърши устно в съдебно
заседание, ако присъства ответникът, в противен случай
формата е писмена, с препис от молбата за ответната
страна. Съдът се произнасяше веднага, но постановяваше
да се връчи препис на ответника за следващото заседание,
т.е. делото не можеше да се реши в това заседание.
Нямаше пречка обаче, съдът да се произнесе след като
вземе предвид становището на ответника. При действието
на новия ГПК изменението винаги следва да се извърши в
писмена форма, щом се предприема извън съдебно
заседание, а в самото заседание може и устно, дори и в
отсъствие на ответника (чл. 100 ГПК).
3) Когато ищецът поиска да се допусне изменение на
иска, следва да се даде възможност на ответника, ако
присъства, да заяви становище по допустимостта на
искането. След като се допусне изменението, страните
следва да заявят становища по вече изменения иск, а
ответникът - и по новопредявените факти, и да направят
доказателствени искания във връзка с изменението,
подобно но първото по делото заседание.
4) По допускане на изменението съдът се произнася с
определение. Дори обаче да е пропуснал да постанови
такова, той е длъжен с решението да се произнесе по иска
съобразно изменението, щом са били налице условията на
чл. 116 ГПК (отм.) - Решение № 269/21.02.96 г., по гр.д. №
1243/95 г., на V г.о. Следователно, ако при постановяване
на решението съдът констатира, че не е постановил
определение по искането за изменение на иска, това не е
основание за отмяна на определението за даване ход на
устните състезания и връщане на делото в зала. Според
Решение № 302/18.05.2004 г., по гр.д. № 552/2003 г., на ІІ
г.о., изменението на иска се счита за прието, след като с
решението си съдът се е произнесъл по новопредявеното
основание. При действието на новия ГПК тази постановка
следва да се приеме, че е изгубила значението си,
доколкото определението на съда по допускане на исканото
изменение е свързано по необходимост с изменение, респ.
допълване на постановения по делото доклад по чл. 146,
ал. 1 ГПК, на основание чл. 253 ГПК, а оттук и с
възможността на страните да вземат становище по
изменението и да поискат събирането на нови
332
доказателства във връзка със същото и установените за
това преклузии. Ако при действието на новия ГПК съдът не
постанови определение за допускане на исканото
изменение, респ. не измени и допълни доклада си, и
въпреки това се произнесе с решението съгласно
поисканото изменение, то всяка една от страните ще може
да поиска пред въззивната инстанция събирането на
съответните доказателства, респ. да се позове на нови
възражения, свързани с поисканото изменение, които иначе
биха били преклудирани, именно с оглед неизпълнението
на служебните задължения на съда, с неблагоприятните
последици от които страните не биха могли да бъдат
натоварени.
5) Ако съдът не е връчил на ответника препис от
молбата за изменение на иска, това е процесуално
нарушение, което според Решение № 1219/07.10.94 г., по
гр.д. № 2495/93 г., на V г.о. обуславя недопустимост на
решението, тъй като не е налице валидно изменение. Това
становище не е актуално. Във въззивното производство
такова нарушение не е основание за обезсилване на
първоинстанционното решение, по смисъла на чл. 209, ал. 1
ГПК (отм.), тъй като ответникът има възможност да заяви
становището си по изменения иск и да ангажира
доказателства пред въззивния съд. В тази връзка т. 6 от ТР
№ 1/04.01.2001 г., по гр.д. № 1/2000 г., на ОСГК на ВКС
посочва, че пред въззивния съд е допустимо да бъдат
използвани от страните нови защитни средства, считано до
приключване на устните състезания във въззивното
производство. В случай, че поради допуснато процесуално
нарушение ответникът не е ангажирал пред
първоинстанционния съд доказателства, свързани с
допуснатото изменение на иска, то събирането на същите
във въззивното производство няма да е свързано с
прилагането на санкцията по чл. 65 ГПК (отм.). В този
смисъл е и разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от действащия
ГПК, съгласно която във въззивното производство може да
се иска събиране на доказателствата, които не са били
събрани от първоинстанционния съд поради процесуални
нарушения.
6) Ако исковата молба, по която е образувано
производството, подлежи на вписване, трябва да се впише
и молбата за изменение на иска, респ. протокола от
съдебното заседание, в което е направено устното
изявление за изменение. Възможно е обаче, делото да
333
продължи, като се отложат само процесуалните действия по
изменения иск, докато се впише молбата по чл. 214 ГПК, т.е.
междувременно да се извършват действия по допускане и
събиране на доказателства по останалите искови
претенции, разбира се, ако по делото има такива. Във всеки
случай делото не може да бъде обявено за решаване,
преди да е вписана молбата по чл. 214 ГПК.
7) Определението, с което се отказва да се допусне
исканото изменение на иска, по правило не подлежи на
обжалване с частна жалба, тъй като не прегражда защитата
на ищеца (Опр. № 77/01.03.2011 г., по ч.гр.д. № 427/2010 г.,
на II г.о.; Опр. № 759/11.11.2011 г., по ч.т.д. № 743/2011 г.,
на I т.о.). От този принцип има едно изключение - подлежи
на обжалване определението, с което се отказва да се
допусне увеличение на иска, тъй като за горницата не може
да се води отделен иск, докато е висящ спора за
първоначално предявения размер, защото предметът и на
двата иска е един и същ (чл. 126, ал. 1 ГПК).
Калоян Топалов
Понятие.
Спирането е временно преустановяване развитието на
исковия процес, при което висящността на делото се
запазва, както и значението на вече извършените
процесуални действия, но се забранява извършването на
процесуални действия на съда и страните, които са
насочени към решаване на спора.
Забраната за извършване на процесуални действия по
спряното дело не е абсолютна, като същата се отнася само
до същинските действия, свързани с разглеждане и
решаване на спора по същество - провеждане на съдебни
заседания, допускане и събиране на доказателства,
провеждане на устни състезания. Няма пречка обаче да се
иска обезпечение по спряно дело, вкл. обезпечаване на
доказателства по чл. 207 ГПК, да се издават преписи,
удостоверения, да се конституират правоприемници по чл.
227 ГПК и т.н. Фактът, че делото е спряно, не е основание
да се отказва извършването на такива действия.
Спирането настъпва по силата на закона, по волята на
страните и по разпореждане на съда.
334
Според т. 8 от ТР № 1/17.07.2001 г., на ОСГК на ВКС, в
хипотезите на чл. 182, ал. 1, б.б. „а”, „б”, „в”, „е” и „ж” ГПК
(отм.), респективно чл. 229, ал. 1, т.т. 1, 2, 3, 6 и 7 от
действащия ГПК, производството може да бъде спряно и
пред ВКС. Това ТР приема, че е недопустимо спиране на
делото пред ВКС на основание чл. 182, ал. 1, б.б. „г” и „д”
ГПК (отм.), тъй като ВКС не е инстанция по същество и не
може да съобрази при постановяване на решението си нови
фактически обстоятелства, каквито представляват
установените такива с решението или с присъдата по
обуславящото дело, а трябва да изхожда при упражняване
контрола си за законосъобразност само от установената от
въззивния съд фактическа обстановка. С т. 9 от ТР №
2/2004 г., на ОСГТК на ВКС тази постановка беше
коригирана, като се прие, че спиране на касационното
производство на посочените две основания е възможно,
когато ВКС е дал ход за разглеждане по същество на
обусловеното дело, при условията на чл. 218и, ал. 2 ГПК
(отм.), с оглед зачитане задължителната сила на влязлото в
сила решение, респ. присъда на наказателен съд, по
обуславящото дело, които имат значение на доказателства
за новооткрити обстоятелства. Тази постановка е запазила
значението си и при действието на новия ГПК, по
отношение основанията за спиране по чл. 229, ал. 1, т.т. 4 и
5, с оглед нормата на чл. 295, ал. 2 от същия.
Актът, с който се постановява спиране, съответно се
оставя без уважение молбата за спиране, е определение,
което може да бъде постановено не само в открито, но и в
закрито съдебно заседание. При действието на отменения
ГПК определението, с което се постановяваше спиране на
делото подлежеше на обжалване с частна жалба пред
горната инстанция (чл. 185), като преграждащо пътят за
търсене на защита, тъй като същата се отлага за
неопределено дълго време (Опр. № 106/26.12.88 г., по гр.д.
898/88 г., на II г.о.). В действащия ГПК, макар и да няма
изрична норма като тази на чл. 185 ГПК (отм.), това правило
се извлича от общата разпоредба на чл. 274, ал. 1, т. 1.
Определението, с което се оставя без уважение
искането за спиране на производството обаче, не подлежи
на обжалване с частна жалба, тъй като то не е нито
преграждащо, нито за него е предвидено изрично
обжалване (Опр. № 156/16.04.2010 г., по ч.гр.д. № 59/2010
г., на II г.о.).
335
Доколкото определението, което касае спирането на
делото е свързано с движението на делото, то същото може
да бъде отменено служебно от съда, който го е постановил
по реда на чл. 253 ГПК, тъй като не слага край на делото,
когато се установи, че не са били налице например
условията за спиране на делото или че е допусната грешка,
и обратно - той може да отмени определение за оставяне
без уважение на искането за спиране, ако установи, че към
момента на искането тези условия са били налице. Тази
възможност налага извършването на последваща проверка
по делата, спрени с влезли в сила определения, за да се
осигури развитието на процеса при погрешно прилагане на
правилата за спирането.
Основания за спиране.
1) Съгласие на страните (чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК). Прави
впечатление, че по действащия ГПК е отпаднало
изискването за „общо” съгласие и на двете страни, което бе
предвидено в чл. 182, ал. 1, б. „а” ГПК (отм.), а е останало
само „съгласие на страните”. Смисълът на нормата обаче
се запазва, независимо от редакционната промяна. Т.е. и по
действащия ГПК искането за спиране трябва да бъде
заявено и от двете страни, респективно да се съдържа в
обща тяхна молба до съда, която може да бъде подадена и
извън съдебно заседание.
Съгласието за спиране следва да изхожда лично от
страната или от неин пълномощник, изрично овластен да се
разпорежда с предмета на делото (чл. 34, ал. 3 ГПК), тъй
като това спиране е основание за прекратяване на
производството в хипотезата на чл. 231, ал. 1 ГПК (Опр. №
20/13.02.56 г., по гр.д. № 631/56 г., на IV г.о.; Решение №
2490/21.10.64 г., по гр.д. № 1465/64 г., на I г.о.; Опр. №
45/17.05.68 г., по ч.гр.д. № 866/68 г., на I г.о.). По същата
причина и съобщението за спиране следва да бъде връчено
на страната или на такъв пълномощник.
На противното становище, а именно, че не е
необходимо изрично пълномощно за искане за спиране на
делото на това основание, е Опр. № 191/08.06.2007 г., по
ч.гр.д. № 664/2007 г., на ГК.
Когато са налице условията на чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК,
съдът е длъжен да спре делото на посоченото основание,
като спирането настъпва не от изявлението на страните за
наличието на съгласие за спиране, а от деня на
постановяване на определението на съда. Бележка на
336
редактора: Авторът има предвид – от деня на влизане в
сила на определението на съда, с оглед на началото на 6-
месечния срок по чл.231, ал.1 ГПК, което е посочено по-
долу в изложението.
Ако е било направено от страните по делото искане за
неговото спиране по тяхно съгласие, но въпреки това съдът
остави без уважение искането или въобще не се произнесе
по него и постанови решение, то така постановеното
решение не е недопустимо (Решение № 1046/30.06.99 г., по
гр.д. № 235/99 г., на V г.о.).
При спиране на делото на това основание, съдът указва
на страните, че ако в 6-месечен срок от спирането някоя от
тях или и двете не поискат възобновяване на
производството, същото ще бъде прекратено.
Шестмесечният срок по чл. 231, ал. 1 ГПК, тече от
„спирането” с влязло в сила определение, а не от датата на
постановяване на определението, което към този момент не
е окончателно. Следователно 6-месечният срок започва да
тече от изтичане на 1-седмичния срок за подаване на
частна жалба, считано от съобщаването на определението
за спиране на последната от страните.
В производството по съдебна делба, ако решението за
допускане на делбата е влязло в сила и производството по
нейното извършване е било спряно по съгласие на
страните, и в 6-месечния срок никоя от тях не поиска
възобновяването му, съдът не може да прекрати
производството по делото, с изключение на частта относно
заявените претенции по сметки, тъй като, от една страна,
съделителите не могат да искат повторно допускане на
делбата, която вече е допусната и решението за това се
ползва със сила на пресъдено нещо, поради което всяко
ново производство при наличие на влязло в сила решение
за допускане на делбата подлежи на прекратяване (чл. 299
ГПК), и на второ място - защото с решението за допускане
на делбата още не е реализирано правото на
съсобствениците за прекратяване на съсобствеността, а те
по силата на по чл. 34, ал. 1 ЗС, респ. по чл. 69, ал. 1 ЗН, не
могат да бъдат задължени да останат неделени (Решение
№ 2408/23.08.82 г., по гр.д. № 1854/82 г., на I г.о.), като по
отношение на останалата част делото следва да бъде
внесено в архива (Решение № 1503/16.09.67 г., по гр.д. №
1005/67 г., на I г.о.). Прекратяването в частта относно
сметките е допустимо, защото тези претенции могат да се
337
предявят с нов иск, тъй като те не са преклудирани от
влязло в сила решение.
Налице е и изключение от тази практика, съгласно което
в тази хипотеза е допустимо на общо основание да се
прекрати производството по делото, но само в частта му
относно извършването на съдебната делба, но не и да се
обезсили решението по отношение нейното допускане,
което вече е влязло в сила (Решение № 75/15.01.69 г., по
гр.д. № 20Б1/68 г., на I г.о.).
В хипотезата на чл. 231, ал. 1, изр. 2 ГПК, ако делото не
е било изпратено на горната инстанция по реда на
обжалването, постановеното решение се обезсилва от
съда, който го е постановил (арг. от чл. 249 ГПК). Това е
хипотезата, когато е било постановено първоинстанционно
решение, но преди влизането му в сила страните са
поискали спиране на производството по общо съгласие. В
такъв случай срокът за подаване на въззивна жалба спира
да тече, но дори и да се подаде такава, съдът не следва да
я администрира. Ако в 6-месечният срок от спирането не се
поиска възобновяване, същият съд с определение в закрито
заседание обезсилва решението си и прекратява
производството по делото.
Съгласно чл. 231, ал. 2 ГПК, когато делото бъде
прекратено след изтичане на 6-месечния срок, се прилага
разпоредбата на чл. 232, изр. 2 ГПК, т.е., ако ищецът
предяви наново същия иск, той може да се ползва от
събраните по прекратеното производство доказателства,
ако за тяхното повторно събиране има трудно преодолима
пречка.
С оглед да се избегне шиканиране на производството за
спиране на делото на това основание, чл. 229, ал. 3 ГПК
допуска спирането на основание т. 1 само веднъж в течение
на производството в една инстанция.
2) Смърт на някоя от страните по делото (чл. 229, ал. 1,
т. 2 ГПК).
Това е първата от хипотезите, при които спирането
настъпва по силата на закона (наред с тези по т.т. 3, 6 и 7
на чл. 229, ал. 1 ГПК – според ТР № 1/17.07.2001 г., на ОСГК
на ВКС, респ. т.т. 3 и 7 – според проф. Ж.Сталев). В тези
случаи спирането настъпва, когато се реализира предвиден
от закона факт, без да е необходимо разпореждане на съда
или изявление на страните, т.е. от деня на събитието
следва да се преустановят процесуалните действия на съда
и страните по делото. С определението си за спиране съдът
338
само санкционира едно вече настъпило спиране на
производството, а не го предизвиква.
В тази хипотеза, както и в хипотезата на т. 3 на чл. 229,
ал. 1, ако предпоставката е настъпила след приключване на
съдебното дирене, съдът постановява определението за
спиране след постановяване на съдебното решение (чл.
229, ал. 2 ГПК).
В хипотезата на т. 2 се има предвид само смърт на
страна-физическо лице. Според теорията (проф. Ж.Сталев)
тази разпоредба следва да се приложи по аналогия и при
заличаване на юридическо лице. Тогава обаче делото
следва де се прекрати поради липса на правосубектна
страна по процесуалното правоотношение, а в хипотезите
на сливане, вливане и разделяне се конституира
правоприемник съгласно чл. 227 ГПК.
Основание за постановяване на определение за спиране
на делото по т. 2 е безспорно установеният факт на
смъртта, а не само данни в този смисъл (например
изявление на друга страна или отбелязване в призовка, че
получателят е починал). При наличие на такива данни, както
за ищеца, така и за ответника, съдът е длъжен служебно да
извърши проверка, като изиска сведения от съответната
общинска администрация - служба „Гражданско състояние”
за евентуалната смърт на страната. При смърт на ищеца
съдът следва да изиска данни и за имената и адресите на
неговите наследници (чл. 230, ал. 1 ГПК), но не е грешно
това да се направи и при данни за смърт на ответника, за да
се спести спирането на делото и даване на указания на
ищеца по чл. 230, ал. 2 ГПК. Разбира се при установяване
смъртта на ответника съдът формално е длъжен само да
спре производството, като укаже на ищеца в 6-месечен срок
от съобщението да посочи имената и адресите на
правоприемниците с предупреждение, че в противен случай
производството ще бъде прекратено. Следва да се има
предвид и уредбата на Наредба № 14/18.11.2009 г., за която
стана въпрос на няколко пъти в първите модули.
При смърт на ищеца, ако наследниците му са с
неизвестни адреси, не се прилага чл. 48 ГПК, а се
назначава особен представител по чл. 29, ал. 3 ГПК, по
реда на ЗПП, за сметка на съда.
При смърт на ответника, ако се установят наследниците
му, но адресите им не са посочени в удостоверението за
наследници, делото се спира с указания до ищеца да ги
посочи.
339
Както бе посочено, смъртта на страната е основание за
постановяване на определение за спиране на делото само в
случай, че съдът е установил по несъмнен начин този факт
(например чрез представяне на акт за смърт или
удостоверение от общината), но няма данни за
наследниците. Възможно е обаче, едновременно да бъдат
установени както смъртта, така и имената и адресите на
правоприемниците (например чрез представяне на
удостоверение за смърт и наследници или чрез снабдяване
с тази информация по реда на Наредба № 14), като в този
случай няма основание за постановяване на определение
за спиране, а направо по реда на чл. 227 ГПК на мястото на
починалата страна се конституират нейните наследници.
Ако починалият е оставил и завещание, конституират се
само законните наследници, защото заветникът не е
наследник. Ако завещанието е универсално или спорът се
отнася до предмета на завета - конституират се както
законните наследници, така и заветника или заветниците,
като въпрос по същество е дали завещанието е валидно и
дали е произвело правоприемство.
При задължителното другарство (например в делбеното
производство) смъртта на един от ответниците и
непосочване от страна на ищеца на имената и адресите на
неговите наследници в 6-месечния срок по чл. 230, ал. 2
ГПК, е основание за прекратяване на делото в цялост.
Също така, с оглед характера на делбеното
производство, по което всички съделители имат характера
на ищци и на ответници, в хипотезата на т. 2, ако е починал
съделител-ответник, то в дадения 6-месечен срок по чл.
230, ал. 2 ГПК може и друг съделител-ответник да изпълни
дадените указания и да посочи неговите наследници и
адресите им, като освен това, в тази хипотеза съдът има и
служебните задължения по чл. 230, ал. 1 ГПК (Решение №
982/22.12.94 г., по гр.д. № 862/94 г., на I г.о.).
В бракоразводния процес, ако почине ищецът,
производството по делото се прекратява, а не се спира, с
изключение на случая, когато искът за развод се основава
на вината на ответника. В тази хипотеза съдът дава 2-
седмичен срок на наследниците на починалия низходящи
или възходящи да заявят дали желаят да продължат
делото. Ако в дадения срок наследниците не заявят, че
искат делото да бъде продължено, същото се прекратява.
Ако те заявят, че желаят делото да се продължи, съдът се
произнася само по посоченото от починалия първоначален
340
ищец като основание за прекратяване на брака виновно
поведение на преживелия съпруг-ответник (чл. 327 ГПК).
Същото се отнася и за производството по иск за
унищожаване на брака, като тук критерият за продължаване
на делото е недобросъвестността на преживелия съпруг-
ответник.
Когато почине съпругът ответник, бракоразводното дело
продължава от неговите низходящи или възходящи
наследници, само ако предявеният иск е във връзка с чл. 7
СК, касаещ пречките за сключване на брака, и ищецът е
недобросъвестна страна при сключване на брака (чл. 328
ГПК), като във всички останали хипотези производството се
прекратява, а не се спира.
По смисъла на чл. 230, ал. 2 ГПК спряното производство
се прекратява, след като изтече 6-месечният срок по
отношение на всички ищци. Недопустимо е делото да бъде
прекратено само по отношение на ищеца, за когото срокът е
изтекъл. Щом делото още е висящо, защото тече 6-
месечният срок по отношение на друг ищец, уведомен по-
късно за спирането, всеки от ищците може да изпълни
указанията за посочване наследниците на ответника и
съдът е длъжен да вземе предвид това процесуално
действие, без значение дали по отношение на този ищец
срокът е изтекъл или не.
3) Необходимост от учредяване на настойничество или
попечителство на някоя от страните (чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК).
По въпроса кога делото следва да бъде спряно на това
основание е налице противоречива практика.
Едното становище е, че е достатъчно да има данни, че
страната не може да извършва лично всички процесуални
действия поради влошено умствено състояние (например
когато ответникът е настанен за лечение в психиатрично
заведение). Тогава съдът следва служебно да назначи
медицинска експертиза, която да даде заключение за
способността на лицето да участва в делото. Ако
заключението установи такава неспособност, делото се
спира и се сезира прокурора, за да поиска поставяне под
запрещение (Опр. № 11/04.02.64 г., по гр.д. № 225/64 г., на II
г.о.; Решение № 3318/24.10.83 г., по гр.д. № 2771/83 г., на ІІ
г.о.). Няма нужда от експертиза, ако влошеното умствено
състояние на страната е безспорно установено с
медицински документи (например епикриза). От друга
страна, делото не следва да се спира, ако страната има
341
представител, защото това спиране не е самоцел, а е
способ за осигуряване защита на страната по делото.
Според другото становище, основание за спиране е
само влязлото в сила съдебно решение за поставяне на
лицето под запрещение, тъй като тогава има законово
основание за назначаване на настойник или попечител
(Опр. № 32-А/04.04.67 г., по ч.гр.д. № 529/67 г., на II г.о.;
Опр. № 41/15.06.88 г., по гр.д. № 389/88 г., на ІІІ г.о.;
Решение № 414/23.06.95 г., по гр.д. № 118/95 г., на I г.о.).
Следва да бъде споделено първото становище, което се
застъпва и от теорията (проф. Ж.Сталев), тъй като идеята
на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК е да се осигури възможност на
страната да се защити в спора, ако не лично, защото не
може да действа разумно, то чрез другиго, макар и
формално да не е лишена от дееспособност. Тук съдът има
и важна обществена функция - да сигнализира за
необходимостта от поставяне на лицето под запрещение,
при което ще му бъде назначен настойник или попечител,
който да се грижи за интересите му. В противен случай
такова производство може никога да не бъде възбудено и
интересите на страната по делото да бъдат накърнени
поради неспособността й да се защитава разумно и
ефективно.
Съдът, който спира делото на основание чл. 229, ал. 1,
т. 3 ГПК, не може да назначава временен попечител, тъй
като според чл. 337, ал. 2 ГПК това е изключително
правомощие на окръжния съд, пред който е поискано
поставянето на страната под запрещение. На практика
такъв временен попечител следва да бъде назначен винаги
щом лицето е страна по съдебен спор, предвид
необходимостта от осигуряване на защитата му по делото,
и в частност - с оглед възможността по едно спряно дело да
се извършват процесуални действия, подлежащи на
съобщаване и обжалване (например обезпечаване на иска).
В противен случай извършването на тези действия би
следвало да се отложи до учредяването на настойничество.
Затова трябва в сигнала до прокурора да се изиска той да
поиска от окръжния съд назначаване на временен
попечител, който да представлява лицето по висящото
дело, като по този начин ще се осигури по-бързото му
възобновяване и движение.
4) Когато в същия или в друг съд се разглежда дело,
решението по което ще има значение за правилното
342
решаване на спора, т.е. наличие на преюдициален спор (чл.
229, ал. 1, т. 4 ГПК).
Това е първата от хипотезите, при които спирането
настъпва по силата на разпореждане на съда, наред с тази
по т. 5 на чл. 229, ал. 1 ГПК – според ТР № 1/17.07.2001 г.,
на ОСГК на ВКС, респ. с т.т. 5 и 6 – според проф. Ж.Сталев.
В тези случаи спирането се реализира след преценка на
съда за наличие на определени факти - висящност на друго
дело, от което зависи правилността на решаването на
спряното дело или съществуването на престъпни
обстоятелства, от значение за изхода на гражданско-
правния спор.
В разглежданата хипотеза основанието за спиране е
налице само когато предмет на обуславящото дело е
правоотношение, чието съществуване или несъществуване
се явява предпоставка за съществуването на
правоотношението, предмет на обусловеното дело (Опр. №
376/21.06.2010 г., по ч.гр.д. № 286/2010 г., на IV г.о.).
По т. 4 е без значение видът на обуславящото дело -
гражданско, наказателно или административно. Няма
значение и кога е заведено същото, като е възможно това
да е станало и по-късно по време от обусловеното дело. Не
е основание за спиране заведена молба за отмяна на
влязло в сила решение по чл. 303 ГПК (Опр. №
14/30.12.2011 г., по ч.т.д. № 840/2011 г., на II т.о.). Такова
основание ще е налице едва след като ВКС отмени
решението и възобнови висящността на делото, по което
същото е било постановено (чл. 307, ал. 3 ГПК), стига между
двете дела да е налице връзка на преюдициалност.
Критерият е дали решението по другото дело би формирало
сила на пресъдено нещо, обвързваща съда при преценката
на обуславящите факти. Например искът за установяване
наличието на професионално заболяване е преюдициален
по отношение на иска за обезщетение на претърпените
неимуществени вреди, причинени от професионалното
заболяване; спорът за материално право по чл. 14, ал. 4
ЗСПЗЗ е преюдициален по отношение на производството по
ч. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ; спорът за собственост е преюдициален
по отношение на иск за заплащане на обезщетение за
ползване на имота по чл. 59 ЗЗД и т.н. В последната
хипотеза не е основание за спиране обаче, ако другото
дело, което е между същите страни за заплащане на такова
обезщетение, но за друг период, тъй като по него се
формира сила на пресъдено нещо само относно
343
дължимостта на претендираното обезщетение, но не и
относно собствеността, която е преюдициален въпрос,
който се преценява само в мотивите на решението.
Бракоразводното дело е преюдициално по
отношение на иска по чл. 108 ЗС за собствеността върху
семейното жилище, с оглед учредяване на правото на
ползване с бракоразводното решение върху същото, т.е. с
оглед определяне правното основание, на което някой от
съпрузите следва да осъществява фактическа власт върху
това жилище. Бележка на редактора: Авторът има предвид
вероятно „предоставяне на ползването”.
Висящността на дело за поставяне под запрещение на
страната по принцип не е основание за спиране на делото,
тъй като лицето се смята за дееспособно до влизане в сила
на решението, лишаващо го или ограничаващо
дееспособността му. Както вече посочихме, ако е нужно, по
преценка на съда разглеждащ молбата за поставяне под
запрещение може да се назначи временен попечител, който
да се грижи за интересите на лицето (чл. 337, ал. 2 ГПК).
Изключението от това правило е бракоразводното дело,
което следва да се спре на основание т. 4, при наличие на
висящо дело за поставяне на един от съпрузите под
запрещение. Според Опр. № 59/18.04.79 г., по гр.д. №
1093/79 г., на ІІ г.о., това производство е абсолютна
отрицателна процесулна предпоставка за разглеждане на
бракоразводния процес с оглед необходимостта от лично
участие на съпруга. Ако същият бъде поставен под
запрещение, делото за развод няма да е недопустимо, но
това ще е основание да не се провежда помирително
заседание (по отменения СК), а направо се пристъпва към
провеждане на съдебно заседание, в което съпругът може
да бъде представляван. Следователно, ако помирителното
заседание вече е било проведено към датата на подаване
на молбата по чл. 275 ГПК (отм.), бракоразводното дело не
следва да се спира на това основание.
При действието на новия ГПК, по който липсва
помирително заседание, както и с оглед разпоредбата на
чл. 321, ал. 1 от същия, съгласно която в първото по делото
съдебно заседание страните следва да се явят лично, и
която на практика възпроизвежда задължението за лично
участие на страните в помирителното заседание по
отменения ГПК, ако първото по делото съдебно заседание е
било проведено към датата на подаване на молбата по чл.
344
336 ГПК, производството не следва да се спира на това
основание.
Изложеното по-горе не противоречи на разпоредбата на
чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото необходимостта от
учредяване на настойничество или попечителство не
произтича от самия факт на завеждане на дело за
поставяне на страната под запрещение, а от констатациите
на самия съд по делото, че е възможно страната да не е в
състояние да действа разумно, което пречи на защитата й
(например настаняване на лицето за лечение в
психиатрично заведение, неадекватно поведение в съдебно
заседание, подаване на лишени от разумно съдържание
молби и т.н.). Ако съдът не е установил данни в този
смисъл, самият факт на подаване на молба по чл. 336 ГПК
не е основание за спиране на гражданското дело, след като
дееспособната страна очевидно може да се справи със
защитата си, респ. упълномощила си е адвокат, който я
представлява. Страната се счита за дееспособна до
влизане в сила на решението за поставянето й под
запрещение.
Досъдебното наказателно производство никога не е
основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, доколкото
разпоредбата има предвид само висящо пред съд дело. Ако
по делото има данни за престъпление, чието установяване
е от значение за изхода на гражданско-правния спор,
основанието за спиране е т. 5.
Не е основание за спиране производството по
гражданско дело наличието на обжалваем, но още
необжалван административен акт (Опр. № 15/03.02.83 г., по
гр.д. № 4406/82 г., на I г.о.).
Не е налице основание за спиране на производството по
предявен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД
откриването на производство по несъстоятелност срещу
ответника (Опр. № 100/17.03.2004 г., по ч.гр.д. № 53/2004 г.,
на ІІ т.о.). В случая разпоредбата на чл. 637, ал. 1 ТЗ не
намира приложение, тъй като потестативното право да се
иска обявяване на предварителния договор за окончателен
не може да бъде реализирано в производството по
несъстоятелност. По същите съображения, след откриване
на производството по несъстоятелност не е налице пречка
за предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по смисъла на
чл. 637, ал. 5 ТЗ, тъй като принудителното осъществяване
на това потестативно право е възможно само по
345
предвидения за това исков ред, а не чрез синдика (Опр. от
05.03.2004 г., по ч.гр.д. № 67/2004 г., на ІІ т.о.).
5) Когато при разглеждането на едно гражданско дело
се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на
които зависи изходът на гражданския спор (чл. 229, ал. 1, т.
5 ГПК).
Необходимо е само наличието на данни за
престъпление по самото гражданско делото, а не
образувано вече наказателно преследване относно това
разкрито от гражданския съд престъпление, т.е. висящо
вече дело, иначе самият факт на обуславящо наказателно
производство е основание за спиране по т. 4, което е и
разликата между двете основания по т. 4 и т. 5. Основание
за спиране на производството е не простото констатиране
на данни за престъпление във връзка с делото, а такова
престъпление, чието установяване по наказателен ред с
влязла в сила присъда, е решаващо за начина, по който ще
се произнесе гражданския съд.
Например възможно е гражданският съд да установи, че
разпитан пред него свидетел е дал лъжливи показания,
което съставлява престъпление по чл. 290 НК. Това не
означава, че е налице основание за спиране на
гражданското дело по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК,
тъй като съдът може сам да прецени, с оглед на всички
данни по делото, дали свидетелите са заявили истината и с
оглед на това да изложи съображения в мотивите на
решението си защо кредитира едни показания, а други не.
Следователно установяването на самото престъпление
лъжесвидетелстване по наказателен ред не е обуславящо
за гражданския спор.
Друг пример е ако в производството по проверка
истинността на оспорен документ в гражданския процес (чл.
193 ГПК) са събрани доказателства, че документът е
неистински по смисъла на чл. 93, т. 6 НК, тъй като му е
придаден вид, че изхожда от друго лице, а не от това, което
в действителност го е съставило. Тази констатация не е
основание за спиране на гражданското дело поради
разкриване на данни за документно престъпление.
Истинността на документа е предмет на самостоятелна
проверка от гражданския съд в производството по чл. 193
ГПК, било с нарочен установителен иск по чл. 124, ал. 4
ГПК, предявен като инцидентен такъв. Следователно, след
като гражданският съд може сам да извърши проверка на
истинността на оспорения документ, което е достатъчно за
346
нуждите на гражданския спор, наличието на данни за
неистинността на документа не е основание за спиране на
делото по т. 5, тъй като установяването на самото
документно престъпление по наказателен ред не е от
значение за изхода на гражданския спор. Нещо повече,
възможността неистинността на документа да е предмет на
самостоятелен инцидентен установителен иск (чл. 124, ал. 4
ГПК) изключва интереса да се води и иск за установяване
на документно престъпление (чл. 124, ал. 5 ГПК), тъй като
обуславящо значение за гражданското дело има само
преценката дали документът е истински или не, но не и
наличието на документно престъпление.
Аналогичен е случаят, при който в един спор за
собственост всяка от страните се легитимира като
собственик на процесния имот с издадено в нейна полза
решение на ОСЗ, като двете решения са от една и съща
дата, но издадени от различен персонален състав. Поне
единият от двата акта е неистински, тъй като не може на
определена дата един административен орган да е имал
различен състав. Делото обаче не следва да се спира на
основание т. 5, тъй като гражданският съд може, дори и да
не е открито производство по оспорване на всяко от
решенията от противната страна, да събере доказателства
за състава на ОСЗ към съответната дата и с оглед на това,
по реда на косвения съдебен контрол, да признае едното от
решенията (а е възможно и двете) за нищожно, което е
достатъчно за изхода на спора. Установяването на самото
документно или друго престъпление, с неговата обективна и
субективна страна, не е от обуславящо значение за
решението по делото.
Основание за спиране на гражданското дело по чл. 229,
ал. 1, т. 5 ГПК е налице, когато влязлата в сила присъда би
била обуславяща за гражданското дело относно
извършването на деянието, неговата противоправност и
вината на дееца, т.е. когато присъдата установява фактите,
за които по силата на чл. 300 ГПК произнасянето от
наказателния съд обвързва гражданския. Например, когато
делото е за вреди от деликт, който разкрива признаците на
престъпление (например телесна повреда, убийство,
грабеж, унищожаване на чуждо имущество и пр.), присъдата
на наказателния съд е задължителна за гражданския съд
относно всички елементи на фактическия състав по чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, с изключение на размера на вредите, тъй като
същите не са сред фактите, посочени в чл. 300 ГПК.
347
Следователно в такъв случай е налице основание за
спиране на гражданското дело до приключване на
наказателното производство, като на самостоятелно
доказване пред гражданския съд ще подлежи само
размерът на причинените от престъплението вреди.
Според Решение № 3421/18.01.80 г., по гр.д. № 1366/79
г., на І г.о. , за да е налице основание за спиране на
гражданското дело по т. 5, трябва да е налице тъждество
между деянието, предмет на наказателното производство
като престъпление, и деянието, което е предмет на
доказване в гражданския процес, като обуславящ
юридически факт.
Когато размерът на вредата е елемент от престъпния
състав (например кражба в особено големи размери),
установяването на този размер от наказателния съд
обвързва гражданския, който разглежда гражданските
последици от деянието (Решение № 478/26.09.89 г., по гр.д.
№ 478/89 г., на ІV г.о.). Това обаче се отнася само до
размера, за който наказателният съд се е произнесъл. Ако
пострадалият твърди, че е претърпял вреди в по-голям
размер от посочения в обвинителния акт, и за които се е
произнесъл наказателният съд в присъдата си, той може да
ги докаже в гражданското производство.
Пострадалият от престъпление от частен характер,
наказателното преследване за което се възбужда чрез
тъжба на пострадалия, може да търси обезщетение за
вредите от това престъпление без да иска от наказателния
съд осъждане на дееца, поради което, когато такава тъжба
не е подадена, а пострадалият се е обърнал направо към
гражданския съд, установяването на тези престъпни
обстоятелства по гражданското дело не е основание за
спиране на същото по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.
Следователно, основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5
ГПК са само такива престъпни обстоятелства, от които
зависи изходът на един граждански спор, установяването на
които става по пътя на публичното обвинение, т.е. когато се
касае до престъпление от общ характер, а не и до
престъпления от частен характер (Решение № 993/23.05.67
г., по гр.д. № 486/67 г., на I г.о.).
Когато делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т.т. 4
и 5 ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за условията за
възобновяване на производството (чл. 230, ал. 1 ГПК). Това
означава, че периодично (поне веднъж на 6 месеца)
съдията трябва да изисква сведения от съответния
348
гражданския, наказателния или административния съд за
висящността на преюдициалното дело, като при
приключване на същото с окончателен съдебен акт
спряното дело служебно се възобновява.
6) Когато Конституционният съд е допуснал
разглеждането по същество на искане, с което се оспорва
конституционосъобразността на приложим по делото закон
(чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК).
Основанието е образуване на дело пред КС, а не просто
сезиране на същия, че приложимия по делото закон
противоречи на Конституцията на Република България, т.е.
трябва да се изчака Пленумът на ВКС да сезира КС, който
да образува дело, като допусне питането по същество, след
което да се спре производството по делото. Според ВКС
основание за спиране на делото е образувано пред КС
дело, но единствено по негово искане, а не и от друг
правоимащ субект, като това сезиране следва да касае
конкретен спор по конкретно дело. Именно на това
основание ВКС отказаха да спират образуваните пред тях
дела, във връзка с конституционното дело по атакуване на
текстовете на действащия ГПК. Но това становище е спорно
и не намира опора в закона.
7) Последното основание за спиране е „в изрично
предвидените в закона случаи” (чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК).
Тук са включени различни хипотези за спиране на едно
висящо гражданско дело, при част от които спирането
настъпва по силата на закона, а при друга – по силата на
разпореждане на съда. Част от тези хипотези са например:
а) Основната и най-често срещаната хипотеза тук е тази
на чл. 637, ал. 1 ТЗ, свързана с откриване на
производството по несъстоятелност спрямо длъжника-
ответник, т.е. не е основание за спиране образуването на
търговско дело за несъстоятелност (Опр. № 765/10.10.2003
г., по ч.гр.д. № 704/2003 г., на V г.о.). В този случай
подлежат на спиране заведените преди откриването на
производството по несъстоятелност парични
(облигационни) искове срещу търговеца, с изключение на
трудови спорове по парични вземания, които могат да бъдат
удовлетворени в производството по несъстоятелност, и
съответно само тези искове са недопустими след откриване
на производството по смисъла на ал. 6 на чл. 637. За всички
други искови претенции - установителни, конститутивни,
включително и претенцията по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (както вече
споменахме), и осъдителни, които нямат за предмет
349
парични притезания или са с предмет парични вземания, но
са били обезпечени с имущество на трети лица (чл. 237, ал.
5 ТЗ), откриването на производство по несъстоятелност
срещу ответника не е основание за спиране на делото и
няма пречка за предявяването им след този момент.
Например, не следва да бъде спряно производство по иск с
правно основание чл. 108 ЗС, предявен срещу ответника
след откриване на производство по несъстоятелност (Опр.
№ 141/16.02.99 г., по гр.д. № 1926/98 г., на IV г.о.).
Когато делото е завършило с постановено решение и е
налице производство за поправка на явна фактическа
грешка по чл. 247 ГПК, и се открие производство по
несъстоятелност спрямо длъжника, то това производство не
следва да бъде спирано на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ вр.
чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, тъй като делото по основния спор
вече е свършило (Решение № 1243/15.06.95 г., по гр.д. №
1845/94 г., на V г.о.).
Когато делото се спре на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ,
съдът е длъжен на основание чл. 230, ал. 1 ГПК служебно
да проверява дали са налице условията на възобновяване
на производството по чл. 637, ал. 3 ТЗ, т.е. периодично
(поне веднъж на 6 месеца) да изпраща писма до съда по
несъстоятелността, с които да иска сведения дали
процесното вземане е включено в одобрения от синдика
списък по чл. 692, ал. 1 ТЗ, респ. в одобрения от съда
списък по чл. 692, ал. 2 ТЗ. Ако вземането е прието, делото
поначало се прекратява, в противен случай то подлежи на
възобновяване. Според чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ, когато
вземането не е включено в списъка на одобрените от
синдика вземания или в одобрения от съда списък,
възобновеното дело продължава с участието на предявилия
иска кредитор, както и на синдика, в качеството му на
представляващ търговеца, съгласно чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ.
Ако вземането е включено в списъка на одобрените от
синдика вземания, но срещу него е направено възражение
по реда на чл. 692, ал. 2 ТЗ, във възобновеното
производство участва, освен кредитора и синдика, и лицето,
което е подало възражението (чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ). Не е
посочено какво е процесуалното качество на това лице, но
следва да се приеме, че същото е помагач на страната на
ответника, доколкото като конкуриращ кредитор има
интерес от отхвърляне на иска срещу длъжника. Това не
означава, че съдът служебно го конституира като
подпомагаща страна, а само е предвидена възможност за
350
встъпване по реда на чл. 218 ГПК, при която третото лице е
освободено от обосноваване на правния си интерес от
участие в процеса, респ. ответникът в лицето на синдика е
освободен от такова обосноваване (Опр. № 20/17.03.98 г.,
по ф.д. № 245/97 г., на V г.о.).
В тази хипотеза спирането на делото настъпва по
силата на закона, което означава, че това става с
осъществяване на предвидения в закона факт, без да е
нужно искане на страната или разпореждане на съда
(Решение № 763/02.05.97 г., по гр.д. № 1304/96 г., на V г.о.).
От своя страна, производството по несъстоятелност се
спира с одобряването от съда на списъка на приетите
вземания по чл. 692 от ТЗ, съгласно разпоредбата на § 5,
ал. 2 ДРТЗ.
б) Друга хипотеза е тази на чл. 277 ГПК, в случая на
обжалване на определение, когато частната жалба не спира
производството по делото, нито изпълнението на
обжалваното определение, освен ако в закон е предвидено
друго или ако разглеждащият частната жалба съд
постанови такова спиране. В случая е налице спиране на
производството или по силата на самия закон или по
разпореждане на съда, след извършване на преценка на
основателността на частната жалба и в каква степен
нейното уважаване ще се отрази върху делото.
в) Следващата хипотеза (имаща значение единствено за
касационното производство) е тази на чл. 292 ГПК, съгласно
който при противоречиво разрешаване на въпроси от ВКС
съставът предлага на ОС да постанови тълкувателно
решение, като спира производството по делото.
г) Следваща хипотеза е тази на чл. 320 ГПК, съгласно
която производството по брачни искове се спира по искане
на съпругата, ако тя е бременна и до навършване на 12-
месечна възраст на детето.
д) На следващо място, отново в брачния процес,
разпоредбата на чл. 321, ал. 3 ГПК, съгласно която
производството по бракоразводното дело се спира, ако
страните постигнат съгласие за започване на медиация или
друг способ за доброволно уреждане на спора. В тази
хипотеза всяка от страните може да поиска възобновяване
на производството по делото в 6-месечен срок, в противен
случай делото се прекратява (чл. 321, чл. 4 ГПК). Доколкото
не е посочено от кой момент започва да тече този 6-
месечен срок, то следва да се приеме, тъй като
разпоредбата е аналогична на тази на чл. 231, ал. 1, че
351
срокът започва да тече от деня на влизане в сила на
определението за спиране.
е) Следваща хипотеза е тази на чл. 22и, ал. 1 от Закона
за закрила на детето, съгласно който, съдът спира
производството по чл. 22ж, ал. 1, свързано с Конвенция за
компетентността, приложимото право, признаването,
изпълнението и сътрудничеството във връзка с
родителската отговорност и мерките за закрила на децата
от 1996 г., по отношение на която се прилагат правилата на
Глава трета, „а” - Производство за връщане на дете или за
упражняване на правото на лични отношения, когато:
решението е предмет на обжалване; в български съд има
висящо производство по съществото на спора, което е
започнало преди производството в държавата, където е
постановено решението, чието признаване и/или допускане
на изпълнение се иска, в който случай съдът уведомява
незабавно съответния съд, който е длъжен да се произнесе
в едномесечен срок от уведомлението; друго решение
относно упражняване на родителските права е предмет на
производство по признаване и/или допускане на
изпълнението му.
ж) На следващо място е хипотезата на § 5в от ПЗР на
Закона за търговския регистър, съгласно който в случаите
на висящо към 1 януари 2012 г. съдебно производство, по
което страна е търговец по § 5, ал. 2 (търговец или
кооперация, за които не е направено искане за
пререгистрация към 31.12.2011 г., или имат влязъл в сила
отказ за пререгистрация), съдът спира производството и
дава указания на ищеца да поиска своята и/или тази на
ответника пререгистрация и ликвидация, като определя и
срок не по-дълъг от 31.01.2017 г., като при неизпълнение на
дадените указания в определения срок съдът прекратява
производството по делото. Бележка на редактора: виж
изменението на §5в от ПЗР на ЗТР с ДВ бр.99/2012г.
з) Следващата хипотеза е тази на чл. 64, ал. 2 от Закона
за патентите и регистрацията на полезните модели,
съгласно който когато ответникът по иск за нарушение е
подал в Патентното ведомство искане за обявяване
недействителност на патента или за заличаване
регистрацията на полезен модел, съдът спира делото за
нарушаване на изключитеното право до постановяване на
окончателно решение по искането.
и) На следващо място, хипотезата на чл. 11, ал. 6 от
Закона за банковата несъстоятелност, съгласно който съдът
352
спира производството за банкова несъстоятелност, до
приключване на административния спор по свързан със
издадената от БНБ заповед, в която се установява, че
дадената банка се намира в състояние на
неплатежоспособност (в хипотезата на чл. 125 и чл. 130 от
Закона за кредитните институции), респективно с акта за
отнемане на издадения лиценз на банка поради
неплатежоспособност (в хипотезата на чл. 36, ал. 2 от
Закона за кредитните институции).
Със спирането на делото спират да текат всички
процесуални срокове (законни и съдебни), които са
започнали да текат преди това, а ако срокът не е започнал
да тече, същият ще започне да тече от възобновяването на
делото.
Възобновяването на делото става, след като отпаднат
пречките, които са довели до неговото спиране.
Възобновяването, за разлика от някои хипотези на
спирането, не става автоматично, т.е. по право с отпадане
на дадената пречка, а е необходимо нарочно определение
на съда, с което се констатира, че пречката е отпаднала.
Възобновяването на делото може да стане както по
почин на страните, така и на съда. Единствено при
спирането на делото по съгласие на страните,
възобновяването не може да стане по почин на съда, а само
по искане на някоя от страните по него.
С възобновяване на делото, същото продължава своето
развитие от онова действие, при което е било спряно (чл.
230, ал. 3 ГПК).
Определението, с което се възобновява делото не
подлежи на обжалване, като същото може да бъде
отменено от постановилия го съд по реда на чл. 253 ГПК
(например ако присъдата или решението по обуславящото
дело не са влезли в сила).
Определението, с което се отказва възобновяване на
делото обаче, подлежи на обжалване с частна жалба, тъй
като с него се прегражда развитието на производството,
като то също така подлежи на отмяна по реда на чл. 253
ГПК, тъй като не слага край на делото.
353
6.12. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДЕЛОТО.
Красимир Влахов
Понятие.
Прекратяването е преустановяване висящността на
спора, при което се отказва решаването му по същество и
се заличават с обратна сила всички процесуални действия
по делото.
Производството се прекратява с определение, което
подлежи на обжалване с частна жалба и не може да бъде
отменено от същия съд, тъй като слага край на делото (чл.
253 ГПК). След като бъде прекратено, делото не може да
бъде възобновено.
Определението за прекратяване, както и това за
спиране, е колективен акт. Ето защо, когато то се
постановява от съд, действащ в състав от трима съдии
(окръжен, апелативен или върховен), същото следва да
бъде произнесено и постановено от всички членове на
състава.
При прекратяването, както и при постановяване на
решение по съществото на спора, съдът дължи присъждане
на разноски на ответника (чл. 78, ал. 4 ГПК), стига такова да
е било поискано. На общо основание (чл. 78, ал. 3 ГПК)
ответникът няма право на разноски, ако с поведението си е
предизвикал завеждане на делото (например отказал е да
плати задължението си, с което е предизвикал предявяване
на иск, като в хода на процеса е последвало плащане и
искът е бил оттеглен).
Основанията за прекратяване на производството са
различни и в зависимост от конкретното основание делото
се прекратява изобщо или пред конкретния съд, като се
изпраща по компетентност на друг съд.
354
- наличие на по-рано предявен иск със същия предмет
(чл. 126 ГПК);
- наличие на арбитражна клауза;
- оттегляне или отказ от иска, съдебна спогодба;
- невъзобновяване в срок на дело, спряно по общо
съгласие на страните (чл. 231, ал. 1 ГПК), както и на
основание чл. 230, ал. 2 ГПК;
- смърт на страна по строго лично процесуално
правоотношение, при което процесуално правоприемство е
недопустимо (например ответник по иск за поставяне под
запрещение; родител по спор за родителски права; ищец по
дело за развод);
- сливане качеството на ищец и ответник в едно лице,
ако другата страна не е единствен наследник, делото се
прекратява само за идеалната част, за която има
правоприемство;
- предявяване на иск за необезпечено с имущество на
трети лица парично вземане срещу търговец, по отношение
на когото вече е открито производство по несъстоятелност
(чл. 637, ал. 6 ТЗ);
- искане на ответника в хипотезата на чл. 238, ал. 2 ГПК,
когато ищецът не се е явил в първото по делото съдебно
заседание, не е взел становище по отговора на исковата
молба и не е направил искане делото да се разглежда в
негово отсъствие;
- в случаите на чл. 238, ал. 3 ГПК, когато ищецът не е
посочил и не е представил доказателства с исковата си
молба и ответникът не е подал отговор в срок, и двете
страни не се явят в първото по делото съдебно заседание,
без да са направили искане делото да се разглежда в тяхно
отсъствие;
- връщане на исковата молба по реда на чл. 129 ГПК,
което има последиците на прекратяване, т.е. десезиране на
съда от спора. Разбира се в тази хипотеза ответникът няма
право на разноски, ако още не е получил препис от исковата
молба, т.е. не е бил конституиран. По същата причина
дотогава ищецът може свободно да изменя иска, без
ограниченията на чл. 214 ГПК, защото това е уточнение, а
не изменение на иска;
- невъзобновяване в срок на бракоразводно дело, което
е спряно при постигане на съгласие между съпрузите за
започване на медиация или друг способ за доброволно
уреждане на спора (чл. 321, ал. 4 ГПК);
355
- при неявяване на ищеца по бракоразводен процес в
първото по делото съдебно заседание без уважителни
причини (чл. 321, ал. 1 ГПК), респ. при неявяване на някой
от съпрузите в съдебно заседание без уважителни причини,
при развод по взаимно съгласие (чл. 330, ал. 2 ГПК);
- постигане на споразумение между страните за
запазване на брака (чл. 321, ал. 5 ГПК – където макар и да
не е посочено какво следва да бъде съдържанието на
споразумението, то същото не може да е такова, с което се
уреждат параметрите на прекратяване на брака, тъй като
при прекратяване на делото не съществува възможност
брака да бъде прекратен).
Калоян Топалов
Понятие.
Оттеглянето на иска представлява изявление на ищеца
до съда, с което той се отказва от търсената с иска по
висящия процес защита, и по този начин десезира съда от
спора, като си запазва обаче направените от него правни
твърдения, както и възможността да предяви същите с нов
иск срещу същия ответник. Ето защо определението за
прекратяване на делото поради оттегляне на иска не се
ползва със сила на пресъдено нещо (Решение №
2169/08.10.59 г., по гр.д. № 6385/59 г., на II г.о.).
Оттеглянето на иска може да се направи винаги, докато
делото е висящо. Когато това е направено до приключване
на първото по делото съдебно заседание, за да се прекрати
производството по делото, не е необходимо съгласието на
ответника. Има се предвид първото редовно проведено
съдебно заседание пред първата инстанция. В противен
случай, след този момент, за да се прекрати
производството, е необходимо съгласието на ответника,
което следва да бъде дадено изрично - писмено или устно.
Според Опр. № 158/16.12.70 г., по гр.д. № 3059/70 г., на II
г.о., следва да бъде доказано пред съда, че ответникът е
дал съгласието си, т.е. че той изрично е направил това.
Според правната теория (проф. Ж.Сталев), съгласието
може да бъде дадено и мълчаливо, което донякъде намира
опора в закона, с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 2 ГПК,
че когато съгласието следва да е дадено изрично, то
356
законодателят го е предвидил специално. Ето защо, когато
оттеглянето на иска е направено след визирания момент,
съдът е длъжен да уведоми ответника за това, като изчака
неговото становище, за да се произнесе по направеното
искане за прекратяване на делото. Изискването за съгласие
на ответника изхожда от правото му да получи защита
срещу ищеца по висящия процес, като постигне
разрешаване на спора с влязло в сила решение, което
потвърждава правното му твърдение и отрича правното
твърдение на ищеца (Опр. № 158/16.12.70 г., по гр.д. №
3059/70 г., на II г.о.). Поради това, ако съдът прекрати
производството по делото без съгласието на ответника, то
правото на защита на последния е нарушено (Опр. №
44/11.06.71 г., по ч.гр.д. № 657/71 г., на II г.о.), поради което
прекратяването представлява съществено процесуално
нарушение (Опр. № 90/21.04.80 г., по ч.гр.д. № 1271/80 г., на
II г.о.).
Допустимо е оттеглянето на иска да бъде направено
след приключване на устните състезания и преди влизане в
сила на постановеното решение, като в такъв случай, по
аналогия от чл. 249 ГПК, същият съд ще прекрати
производството и ще обезсили постановеното от него
решение. По същият начин се постъпва и когато
оттеглянето е направено пред въззивната или касационната
инстанции (арг. чл. 233 ГПК), т.е. обжалваното решение се
обезсилва.
Ако е направено валидно изявление за оттегляне на
иска, но въпреки това съдът постанови съдебно решение, то
същото се явява недопустимо (Решение от 22.06.2006 г., по
гр.д. № 1646/2005 г., на ІV г.о.).
Изявлението за оттегляне на иска може да бъде
оттеглено от ищеца, докато същото не е прието от
ответника (Опр. № 554/25.10.2011 г., по ч.гр.д. № 550/2011
г., на III г.о.). То може да се обезсили по взаимно съгласие
на страните, преди съдът да е прекратил производството по
делото. Бележка на редактора: Авторът вероятно има
предвид изявления и от двете страни по делото – оттегляне
на оттеглянето и оттегляне на съгласието на ответника,
преди прекратяване от съда на производството по делото.
Когато оттеглянето се прави от пълномощник, е
необходимо последният да е изрично овластен да се
разпорежда с предмета на спора (чл. 34, ал. 3 ГПК).
Според чл. 29, ал. 5 ГПК, представителите на безвестно
изчезналите и обявените за отсъстващи, на
357
недееспособните без законен представител или попечител,
на лицата с неизвестен постоянен и настоящ адрес, както и
на представлявания при противоречие на интересите му с
представителя, могат да се разпореждат с предмета на
делото само с одобрението на съда, пред който се води
делото. Това се отнася и за особения представител,
назначен от съда по реда на чл. 29, ал. 3 ГПК, в хипотезата
на починал ищец, наследниците на когото са с неизвестни
адреси.
Когато оттеглянето от иска се прави от необходими
другари, съгласието следва да изхожда от всички (Решение
№ 20/21.06.91 г., по гр.д. № 1305/90, на I г.о.).
В хипотезите на искове които имат строго личен
характер (например за обезщетение за претърпени
неимуществени вреди), ако в хода на производството
ищецът почине, неговите наследници могат да продължат
предявения вече иск, както и да направят оттегляне на
същия, но не могат след това да предявят нов такъв иск, по
смисъла на чл. 232, изр. 2 ГПК (Решение № 2732/20.12.75 г.,
по гр.д. № 1487/75 г., на I г.о.).
По отношение на гражданския иск в наказателния
процес важат общите правила на ГПК. Когато делото се
намира в стадий на редовна инстанционна проверка,
прекратяването на производството в гражданската му част
поради оттегляне на иска може да има само при условията
на чл. 232 ГПК - със съгласието на ответника. Делото не
може да бъде прекратено в гражданската му част в този
стадий с доводи за недопустимост на иска поради
последващото му предявяване и по гражданскоправен ред
(Решение № 785/22.12.2004 г., по н.д. № 381/2004 г., на II
н.о.).
Определението, с което се прекратява производството
подлежи на обжалване с частна жалба.
При прекратяване на делото ответникът, на общо
основание (чл. 78, ал. 4 ГПК) има право на разноски
(Решение № 117/19.01.61 г., по гр.д. № 8998/60 г., на I г.о.),
но не и ищецът.
Както вече посочихме, след оттегляне на иска ищецът
може да предяви наново същия иск срещу същия ответник,
включително и на същите основания при един
бракоразводен процес (Решение № 2/05.01.72 г., по гр.д. №
2749/71 г., на II г.о.), като по него наново следва да бъдат
повторени извършените в първоначалното производство
процесуални действия, които са били обезсилени от
358
оттеглянето на иска. Ако обаче за повторното събиране на
събраните в първото производство доказателства са налице
трудно преодолима пречка (например починал свидетел или
свидетел, който е заминал в чужбина), при новото
предявяване на иска ще могат да се ползват тези
доказателства, които са събрани по оттегления иск.
Красимир Влахов
Понятие.
Отказът от иск представлява изявление на ищеца до
съда, с което окончателно се отказва от търсената с иска
359
защита, тъй като предявеният от нето иск е неоснователен,
и по този начин десезира съда от спора. Именно поради
това ищецът не може да предяви наново същия иск срещу
същия ответник, т.е. определението за прекратяване на
делото поради отказ от иска се ползва със сила на
пресъдено нещо, която обаче се разпростира единствено
между страните по делото и техните правоприемници, но не
и по отношение на трети лица (Решение № 1019/13.05.76 г.,
по гр.д. № 671/76 г., на I г.о.).
Отказът от иска може да се направи винаги, докато
делото е висящо, без да е необходимо съгласие на
ответника.
Според ТР № 99/10.12.79 г., на ОСГК на ВС, отказът от
иск е процесуално действие на ищеца, което го лишава
занапред от възможността да търси правна защита по
съдебен ред на своето материално право.
Когато отказът се прави от пълномощник, е необходимо
последният да е изрично овластен да се разпорежда с
предмета на спора (чл. 34, ал. 3 ГПК).
Според чл. 29, ал. 5 ГПК, представителите на безвестно
изчезналите и обявените за отсъстващи, на
недееспособните без законен представител или попечител,
на лицата с неизвестен постоянен и настоящ адрес, както и
на представлявания при противоречие на интересите му с
представителя, могат да се разпореждат с предмета на
делото само с одобрението на съда, пред който се води
делото. Това се отнася и за особения представител,
назначен от съда по реда на чл. 29, ал. 3 ГПК, в хипотезата
на починал ищец, наследниците на когото са с неизвестни
адреси.
По отменения ГПК, с оглед разпоредбата на чл. 17,
която визираше разпоредбата на чл. 16, ал. 2 от същия,
свързана с представителството на малолетните,
направения от родителя като законен представител на
детето отказ от иска не означава, че същият е нищожен на
основание чл. 73, ал. 3 СК (отм.). Цитираната разпоредба
имаше предвид отказ от материални права (отказ от право
на собственост или отказ от наследство). Нормата на чл. 17
ГПК (отм.) изрично допуска законните представители на
малолетните да се разпореждат с предмета на делото, вкл.
да се отказват от иска. Изискването за одобрение на съда
означава само, че съдът не е длъжен да прекрати
производството, ако прецени, че с оглед наличните данни
360
по делото отказът не е съобразен с интереса на
представлявания.
Доколкото чл. 17 ГПК (отм.) не е възпроизведен в
действащия ГПК, а нормата на чл. 29, ал. 5 от същия не
обхваща тази на чл. 28, ал. 4, касаеща представителството
на малолетните, е налице празнота, която следва да се
запълни по някакъв начин. Единствената възможност е да
се приложи по аналогия чл. 34, ал. 3 вр. чл. 29, ал. 5 ГПК,
т.е. действието по отказ от иска ще е валидно само, ако се
одобри от съда, пред когото е висящо делото. Но има и
обратни становища, че на общо основание, доколкото
изрично не е предвидено, както по отменения ГПК,
родителят може да прави отказ от иска без да е необходимо
одобрението на съда. Изложеното се отнася на общо
основание и до оттеглянето на иска от родител на
малолетния.
Съгласно Опр. № 97/18.03.97 г., по гр.д. № 540/97 г., на
ІV г.о., само държавният орган, който е образувал
едноличното търговско дружество с държавно имущество, е
овластен да упражнява правата на държавата като
собственик, и следователно само той, респ. изрично
упълномощено от него лице, може да прави отказ от иск,
тъй като по съществото си това е акт на разпореждане с
държавно имущество. Бележка на редактора: В цитираното
определение е разгледан отказ от иск за право на
собственост върху недвижим имот, заявен от юрисконсулт
без изрично пълномощно.Следва да се има предвид и, че е
приложен ЗОЕТДДИ, като следва да се съобразят и
последвалите изменения на законодателната уредба
относно преобразуването и представителството на
едноличните търговски дружества с държавно имущество.
Основен принцип е, че предварителен отказ от иск е
недопустим. Отказът винаги е процесуално действие,
адресирано до съда по висящо дело (Решение №
780/19.12.95 г., по н.д. № 751/95 г., на ІІ н.о.).
Допустимо е отказът от иска да бъде направен след
приключване на устните състезания и преди влизане в сила
на постановеното решение. В такъв случай, по аналогия от
чл. 249 ГПК, същият съд ще прекрати производството и ще
обезсили постановеното от него решение (Опр. №
57/14.02.77 г., по гр.д. № 300/77 г., на ІІ г.о.). Недопустимо е
отказът от иска да се направи след влизане в сила на
постановеното решение (Решение № 82/01.12.69 г., по гр.д.
№ 76/69 г., на ОСГК на ВС).
361
Ако отказът от иска е направен пред въззивната или
касационната инстанция, обжалваното решение се
обезсилва.
Отказът от иск е неоттегляем (Опр. № 554/25.10.2011 г.,
по ч.гр.д. № 550/2011 г., на III г.о.).
Искането на ищеца исковата му претенция да бъде
уважена частично не представлява частичен отказ или
оттегляне на иска (Решение № 45/10.01.67 г., по гр.д. №
1760/66 г., на III г.о.).
Когато отказът от иска, като волеизявление, е опорочен
(например направен е от недееспособно лице или от
представител без представителна власт, или пък ако е
симулиран), съдът не следва да го вземе предвид. Ако
въпреки това той прекрати производството по делото и
определението за прекратяване е влязло в сила, в
зависимост от порока, същото ще може да бъде атакувано
по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК или по исков път, при
пороци на волята или при симулация.
Ако отказът от иска е направен в резултат на измама,
която е установена с влязла в сила присъда, определението
за прекратяване може да бъде отменено на основание чл.
303, ал. 1, т. 2 ГПК (Решение № 1019/13.05.76 г., по гр.д. №
671/76 г., на I г.о.; Опр. № 53/21.01.2010 г., по ч.гр.д. №
715/2009 г., на IV г.о.).
Недопустимо е в бракоразводния процес да се извърши
отказ или оттегляне на иск за родителски права, ползване
на семейното жилище, издръжката на децата, щом от брака
между страните има ненавършили пълнолетие деца. Такъв
отказ би имал за последица десезиране на съда от въпрос,
по който се дължи служебно произнасяне. Освен това,
родителят не може да се разпорежда с родителските си
права (Опр. № 117/25.07.78 г., по ч.гр.д. № 1682/78 г., на ІІ
г.о.).
Няма пречка да се извърши оттегляне, респ. отказ от
иска от страна на процесуален субституент, тъй като това е
форма на разпореждане със собственото му право на иск.
Такъв отказ не е пречка впоследствие носителят на
спорното материално право да предяви иск за неговата
защита, защото той не се е отказал от своето право на иск.
Отказ от молба за откриване на производство по
несъстоятелност по реда на чл. 233 ГПК вр. чл. 621 ТЗ може
да се прави до датата на постановяване на решението за
откриване на производството по несъстоятелността
(Решение № 383/16.06.2005 г., по т.д. № 33/2005 г., на I т.о.).
362
На противното становище е Опр. № 248/08.04.2002 г., по
ч.гр.д. № 114/2002 г., на V г.о., съгласно което длъжникът не
може да се откаже или да оттегли подадената от него молба
за обявяването си в неплатежоспособност и откриване на
производство по несъстоятелност, тъй като предявяването
й е не само негово право, но и задължение. На още по-
голямо основание той не може да направи това след
постановяване на решение по чл. 630 ТЗ, тъй като това
решение действа спрямо всички, независимо от участието
им в производството до този момент. Бележка на редактора:
Определението разглежда само хипотезата на подадена
молба от длъжника за откриване на производството по
несъстоятелност и не следва да се прилага по отношение
на молба на кредитор.
Определението, с което се прекратява производството
подлежи на обжалване с ч.ж.
По отношение на разноските при прекратяване на
делото важи казаното при оттеглянето на иска – ответникът
има право на такива на общо основание (чл. 78, ал. 4 ГПК),
но не и ищецът.
Някои особености в производството за съдебна делба.
С оглед разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗС отказ от иск за
делба е недопустим (Решение № 433/11.02.83 г., по гр.д. №
3811/82 г., на I г.о.).
Според съдебната практика, основание за прекратяване
на делбеното производство може да е не отказът от иск, а
отказът от право на дял в общността (например когато
ответникът е представил по делото завещание в своя полза,
с оглед на което ищецът се отказва от твърдението си, че
разполага с права по отношение на делбения имот). Такъв
отказ е допустим и обуславя прекратяване на делото
поради липса на интерес за лице, което не твърди, че има
участие в имуществената общност, да иска прекратяването
й чрез делба. В такъв случай съдът е длъжен да изиска от
ищеца да заяви от какво се отказва - от иска за делба, което
е недопустимо, или от правото си на участие в общността,
което е основание за прекратяване на делбеното
производство поради липса на интерес (ТР № 99/10.12.79 г.,
на ОСГК на ВС; Опр. № 52/26.12.85 г., по ч.гр.д. № 666/85 г.,
на І г.о.; Решение № 284/88 г., на І г.о., Бюлетин на ВС, бр.
12/88 г.), но такъв отказ обаче е недопустим след допускане
на делбата (Решение № 311/29.04.93 г., по гр.д. № 940/92 г.,
на I г.о.).
363
ЧАСТ III
ДОКАЗВАНЕ И ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА
Красимир Влахов
Понятие и видове.
Доказването включва всички процесуални действия
на съда и страните, насочени към установяване на
релевантните за спора факти. Това са действията по
посочване, представяне, допускане, събиране и обсъждане
на доказателствата.
Според теорията съществуват следните видове
доказване:
1) Пълно и непълно
- пълното доказване е правилото, като то е насочено
към сигурното установяване съществуването или
несъществуването на даден факт;
- непълното доказване е насочено към създаване на
вероятност, че даден факт съществува или не съществува.
Такова доказване е налице например в хипотезата на чл.
391, ал. 1, т. 1 ГПК (установяване на вероятна
основателност на иска) или чл. 165, ал. 2 ГПК (начало на
писмено доказателство като предпоставка за допускане на
свидетели за разкриване на симулация).
364
главно, а на ищеца - насрещно. Следователно видът на
доказването (главно или насрещно) не се определя от
процесуалното положение на страната, а от
доказателствената тежест, като всяка страна следва да
проведе главно доказване на фактите, на които се
основават нейните претенции и възражения;
- обратното доказване е насочено към оборване на
законова презумпция (например презумпцията за анимуса
на държателя или за вината на дееца) или на обвързващата
доказателствена сила на официален документ (чл. 179, ал.
1 ГПК). За да е проведено успешно това доказване, то
винаги трябва да е пълно (например не е достатъчно само
да се създаде съмнение за неистинност на документа).
3) Пряко и косвено
- прякото доказване е насочено към установяване на
самия релевантен факт;
- косвеното доказване е насочено към установяване
на друг факт, от който може да се направи извод за
съществуване или несъществуване на главния факт
(например фактът, че приобретателят по алеаторния
договор е посещавал жилищния блок на прехвърлителя, е
косвено доказателство, че се е грижил за него; фактът, че
едно лице е било забелязано в близост до мястото на
извършване на деянието непосредствено преди това, е
косвено указание за авторството му по отношение на
деянието). Разбира се косвеното доказване може да е
свързано и със сигурно опровергаване на главния факт
(например ако ответникът със сигурност е бил на друго
място по време на извършване на деянието, значи, не е бил
на мястото на деянието).
Примери:
А. Иск по чл. 108 от ЗС
Ищецът трябва да докаже:
1. Фактите, които сочат на осъществяване на
твърдяното в исковата молба основание за
придобиване право на собственост - пълно и главно
доказване;
2. Фактическа власт или владение на ответника - пълно
и главно доказване;
3. Ако ответникът е направил възражение, че е придобил
имота по давност (за целта следва да проведе пълно и
главно доказване на факта на упражняване на фактическата
365
власт), ищецът може да проведе обратно доказване, с което
да обори презумпцията за анимус на държателя (например
като представи договор за наем), както и насрещно
доказване за опровергаване факта на държането на
ответника.
Ответникът трябва да докаже:
1. Ако твърди, че не владее, по принцип не доказва
нищо, защото на доказване подлежат само положителни
факти, но ако твърди, че владее друг, доказването е главно,
пълно и косвено. В тази хипотеза не може да се говори за
насрещно доказване, оборващо достоверността на факта на
неговото владение, защото насрещното доказване трябва
да има за предмет същия факт.В случая се твърди друг,
самостоятелен факт - че имотът се владее от трето лице.
Това е изгоден за ответника факт и на общо основание
подлежи на доказване от него;
2. Ако ответникът твърди, че владее на годно основание
– главно (тъй като тежестта за този факт е върху него) и
пълно доказване;
3. Ако ответникът твърди, че е предал имота на ищеца -
главно (отнася се до самостоятелен положителен факт, на
който се основава правоизключващо възражение) и пълно
доказване.
Предмет на доказване.
Предмет на доказване в процеса са релевантни за
спора факти. Факти и обстоятелства, които могат да бъдат
включени в предмета на делото само чрез изменението на
предявения иск по основание в съответните срокове, не се
включват в предмета на доказване (Решение №
526/03.02.2012 г., по гр.д. № 681/2010 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК). Не се доказват
правата, които произтичат от тези релевантни за спора
факти (например правото на собственост или вземане, тъй
като това е въпрос на правен извод, а не на доказване).
Следователно допустимостта на всяко доказателствено
искане следва да се преценява с оглед посочения предмет
на доказване, като това трябва да са факти, които са от
значение за съществуването на спорното право, а освен
това, следва да се прецени и допустимостта на поисканото
доказателство. Честа практика е например в
производството по искове с правно основание чл. 14, ал. 4
ЗСПЗЗ да се иска допускане на гласни доказателства за
установяване правото на собственост на наследодателя на
ищците по отношение на процесния земеделски имот към
момента на включването му в ТКЗС. Такова искане е
недопустимо, тъй като може да се доказва не правото на
собственост, а само фактите, от които според ищците
367
произтича собствеността на наследодателя им (правна
сделка, давност и пр.), при което не винаги тези факти се
доказват с всички доказателствени средства. Недопустимо
е също така, предмет на доказване в бракоразводния
процес да е фактическата раздяла между съпрузите, тъй
като това не е факт, а правно състояние, чието наличие се
преценява с оглед определени факти от брачния живот на
страните.
Според чл. 153 ГПК, предметът на доказване
включва и връзките между спорните факти от значение за
делото, т.е. тези явления от обективната действителност,
чието установяване по правило предполага специални
знания, за което е нужно назначаване на съответна
специализирана експертиза (например дали счетоводните
книги на страната са редовно водени; дали оспореният
документ е подправен; каква е пазарната стойност на
процесния имот и пр.).
Няколко категории факти са извън предмета на
доказване, макар и да са релевантни за спора:
1) Факти, за които съществува установено от закона
предположение (чл. 154, ал. 2, изр. 1 ГПК) - например
презумпцията за вина при деликта; за анимуса на
държателя; за знанието за увреждане в хипотезата на чл.
135, ал. 2 ЗЗД и др.
2) Общоизвестни факти (чл. 155, предл. 1 ГПК). Имат се
предвид факти, известни на неопределен кръг от лица, вкл.
и на съда (не непременно в цялата страна, а в определен
район или населено място). Такива факти могат да бъдат
природни бедствия, качеството на обществено известна
фигура (кмет, министър, управляващ обществена
организация и др.), провеждането на избори на определена
дата и т.н. Най-общо, на това основание може се да
изключи от предмета на доказване всеки факт, станал
обществено известен посредством средствата за масова
информация. Съдът е длъжен да съобщи на страните, че
смята съответния факт за общоизвестен, и на основание чл.
146, ал. 1, т. 4 ГПК обяви същия за ненуждаещ се от
доказване.
3) Служебно известни факти (чл. 155, предл. 2 ГПК).
Това са факти, които съдът знае във връзка с работата си,
т.е. във връзка с други дела (например фактът, че страните
по делото са разведени). Може този факт да се е
осъществил пред същия съдебен състав или пред друг
състав в същия съд, а дори и пред друг съд (например
368
факта на вписване на дадено обстоятелство в търговския
регистър). Като цяло се имат предвид факти, свързани с
работата на съда, които съдът по делото знае, макар и да
не са свързани със собствената му правораздавателна
дейност. Източник на сведения в последния случай може да
е и разменена информация между колеги, но за да се обяви
даденият факт за служебно известен, е необходимо съдът
да е се е уверил в неговото наличие чрез извършване на
служебна проверка по другото дело. По същия начин съдът
може по свой почин да провери даден факт от значение за
делото, макар и да не разполага със сведения за него
отпреди това (например когато страната се позовава на
съдебно решение, което не представя като доказателство,
съдът може да провери дали такова решение е било
постановявано и влязло ли е в сила, като това не е
служебно събиране на доказателство, тъй като страната се
е позовала на факт, осъществен пред съда). Обявяването
на даден факт за служебно известен и изключването му от
предмета на доказване става по реда, по който това се
прави и за общоизвестните факти – с определението по чл.
146, ал. 1, т. 4 ГПК.
4) Фактите, обявени за безспорни с доклада по делото
(чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК), за които съдът е преценил, че
следва да изключи от предмета на доказване.
5) Връзките между факти, за които съдът разполага със
специални знания (например информация за цените на
недвижимите имоти в определен район или на
автомобилите от определена марка и клас, особеностите и
лечението на определена болест, технологията на
определено производство и др.). Иначе казано, това са
факти, за чието установяване поначало следва да се
назначи експертиза. Съдът може, служебно или по повод
направено искане за назначаване на вещо лице, да обяви,
че разполага със специални знания в съответната област,
за да могат страните да вземат отношение по въпроса и да
направят възраженията си срещу установяването на
фактите по този начин. В тази връзка той следва да посочи
и източниците си на знания, за да преценят страните дали
да се доверят на тези му знания. Недопустимо е съдът да
„изненада” със специалните си знания страните едва с
решението, а е необходимо в съдебно заседание да обяви,
че счита даден факт за установен по силата на специалните
си знания в съответната област, като посочи и източниците
369
си (Решение № 630/08.06.55 г., по гр.д. № 3079/55 г., на ІІ
г.о.).
Тази възможност следва да се смята по-скоро за
теоретична, тъй като действително разпоредбата на чл.
157, ал. 1 ГПК (отм.) я допуска, като посочва че при
необходимост от специални знания съдът назначава вещо
лице, ако не разполага с такива, но дори и
първоинстанционния съд да има специални знания в
дадената област, въззивният съд по същото дело няма да
разполага с такива и ще бъде поставен в невъзможност да
установи на самостоятелно основание съответния факт,
което е негово задължение като инстанция по фактите. Това
ще наложи назначаване на експертиза във въззивното
производство (вкл. по почин на съда - т. 10 от ТР №
1/04.01.2001 г., по т.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК), което
обезсмисля извършеното от първоинстанционния съд
действие по признаване на съответния факт за установен
по делото/Б.ред.-ако обаче страните в производството пред
въззивния съд не спорят за осъществяването на този
факт,изслушването на подобна експертиза няма да бъде
необходимо/.
Действащият ГПК предпоставя назначаването на
експертиза само от нуждата от специални знания, без да
изисква съдът да не разполага с такива (чл. 195, ал. 1 ГПК).
Следователно, дори и съдът да разполага със специални
знания в съответната област, за изясняване на съответния
въпрос следва да бъде назначено вещо лице.
Във всички посочени случаи, при които релевантните за
спора факти се считат за установени на някое от
визираните основания, исканията на страните за тяхното
събиране следва да се оставят без уважение. Винаги е
възможно обаче определението, с което фактът е признат
за установен, да бъде отменено от същия съд по реда на
чл. 253 ГПК (например при оттегляне от страна на ответника
на признанието, с оглед на което фактът е признат за
безспорен по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК; при преценка
на самия съд, че определението му е неправилно и пр.).
Тежест на доказване.
Принцип в процеса е, че всяка страна доказва
изгодните за нея положителни факти, на които основава
своите искания и възражения (чл. 154, ал. 1 ГПК). Това
означава, че доказването на иска не е свързано непременно
с доказване на всички релевантни за спора факти от ищеца.
370
Например при един иск за плащане на парична сума е
достатъчно ищецът да докаже основанието за възникване
на задължението, но не и отрицателния факт на
неизпълнението на ответника и ако последният твърди, че е
платил, следва да докаже този положителен факт; ищецът
по чл. 108 ЗС не следва да доказва липсата на основание
ответникът да владее имота, а ако ответната страна твърди
наличие на такова основание, в нейна тежест е да го
докаже.
При един отрицателен установителен иск, насочен
към установяване, че ответникът не притежава спорното
право (например право на собственост или вземане) е
достатъчно ищецът да обоснове правния си интерес от
търсеното установяване като предпоставка за допустимост
на иска. В тежест на ответника обаче е да докаже фактите,
въз основа на които твърди да притежава правото. Ако не
проведе такова доказване, искът срещу него ще се уважи,
за което не е нужно да е доказано, че правото принадлежи
на ищеца, доколкото предмет на установяване в този
процес е само принадлежността на правото към
патримониума на ответника. Дали самият ищец го
притежава е релевантно при предявен от него положителен
установителен иск, при който, на общо основание, ищецът
следва да докаже не само интереса си, но и съответните
правопораждащи факти. Разбира се, срещу доказването на
ответника ищецът може да проведе насрещно доказване,
насочено към оборване доказването на ответника, но с
предмет същите факти.
При уважаване на отрицателен установителен иск
срещу ответника се формира сила на пресъдено нещо
относно това, че той не притежава спорното право, т.е.
последиците са същите, както при отхвърляне на предявен
от него положителен установителен иск за същото право.
Следователно ответникът, срещу когото е уважен такъв
отрицателен установителен иск, не може след това да
предяви положителен такъв на същото фактическо
основание, което е преклудирано от силата на пресъдено
нещо. Това поначало налага, когато е предявен
отрицателен установителен иск, ищецът да посочи
конкретното фактическо основание, от което произтича
претенцията на ответника да притежава спорното право,
защото именно за това основание, а не изобщо, ще се
формира сила на пресъдено нещо от решението по делото.
Ако това основание не е посочено в исковата молба, налице
371
е нередовност по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, която
следва да бъде отстранена по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК.
Това изискване обаче, не следва да се абсолютизира, тъй
като ищецът може и да не знае на какво основание
ответникът заявява собственически претенции. Ето защо
исковата молба следва да се остави без движение на общо
основание, но да не се връща, ако ищецът заяви с молбата
си, че това основание не му е известно. Дори обаче, по тази
причина ищецът да не е посочил в исковата молба
основанието, на което ответникът твърди да е собственик, в
съдебното решение това основание трябва да се посочи с
оглед заявените от ответника в отговора му на исковата
молба или след изясняване от съда на фактическата страна
на спора, по реда на чл. 143, ал. 1 ГПК, факти и
представени доказателства. По изключение, ако ответникът
е пасивен и не заявява нищо като защитна теза, със
съдебното решение искът ще се уважи (няма да са събрани
доказателства, че ответникът е собственик), т.е. ще се
признае за установено, че същият не е собственик на
процесния имот, без да се посочва разгледано конкретно
фактическо основание. В тази хипотеза последващ
положителен иск за собственост от него срещу ищеца ще е
допустим, само ако се основава на нововъзникнало
основание, т.е. такова, което е възникнало след
приключване на устните състезания във въззивната
инстанция. Тази възможност обаче по-скоро е теоретична,
доколкото по правило, при спор за собственост, ответникът
винаги се е снабдил с някакъв титул за собственост
(нотариален акт, индивидуален административен акт) и е
активен в процеса.
Следователно за разпределението на
доказателствената тежест е без значение каква
процесуална роля заема страната в процеса, т.е. не зависи
от качеството й на ищец или ответник, а от отношението й
към спорното право - дали страната твърди, че то
съществува или отрича съществуването му.
Принципът, който е установен в чл. 154, ал. 1 ГПК, е,
че на доказване подлежат само положителни факти. Все пак
това правило не е абсолютно, като понякога е възможно да
се допусне доказване и на отрицателни факти, изгодни за
доказващата страна. Например ако ищецът по един иск за
собственост се позовава на придобивна давност в
определен период, ответникът може да ангажира
доказателства, че ищецът никога не е бил забелязван да
372
посещава имота (чрез разпит на съседите като свидетели),
или при иск за разваляне на договор за прехвърляне на
имот срещу задължение за издръжка и гледане, ищецът-
прехвърлител по договора може да ангажира
доказателства, че ответникът никога не го е посещавал
(чрез разпит като свидетел на лице, живеещо в същото
жилище).
Съществува и друго разбиране, че на доказване винаги
подлежат всички факти, от които произтича твърдяното
право, дори и отрицателните такива, което разбиране е
спорно.
По искането за допускане на доказателствата съдът
се произнася с определение (чл. 157 ГПК). Първото такова
определение е това по чл. 140, ал. 1 ГПК, с което съдът
допуска поисканите от ищеца в исковата му молба и от
ответника в отговора на същата доказателства.
Определението за допускане на доказателствата
може да бъде постановено както в закрито съдебно
заседание (хипотезата на чл. 140, ал. 1 ГПК или когато
съдът се произнася по искането между съдебните
заседания), така и в открито съдебно заседание. В него се
определя и срокът за събирането на доказателствата, който
започва да тече от деня на съдебното заседание, в което е
определен, включително и за страната, която не се е явила
(чл. 157 ГПК), но съдът може да постанови и друго.
В случаите когато искането за допускане на
доказателствата е за факти, които нямат значение за
решаване на делото, както и несвоевременните искания
(например искането на ищеца за допускане на
доказателства за установяване на твърдян в исковата
молба факт, направено във второто съдебно заседание, в
противоречие с нормата на чл. 146, ал. 3 ГПК) се отхвърлят
(оставят без уважение) от съда с определение (чл. 159, ал.
1 ГПК). Доказателства извън така определените се приемат
по делото и подлежат на решаваща преценка, щом са
относими и допустими (Решение № 358/18.06.2010 г., по
гр.д. № 1183/2009 г., на ВКС, III г.о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК).
В случай че за установяването на един и същи факт
страната сочи повече свидетели, съдът може да допусне
само някои от тях, като останалите свидетели ще бъдат
допуснати, в случай че призованите такива не установят
спорния факт (чл. 159, ал. 2 ГПК).
373
Ако за събирането на някое доказателство са
необходими разноски (например за призоваване на
свидетел, за изслушване на вещо лице и прочие), съдът
определя техния размер и срок за внасянето им, който срок
започва да тече от деня на съдебното заседание, в което е
определен, включително и за страната, която не се е явила
(чл. 160, ал. 1 ГПК), освен ако съдът не постанови друго.
Срокът за внасяне на разноските се прекъсва с подаването
на молба за освобождаване от внасянето им и не тече,
докато молбата се разглежда (чл. 160, ал. 3 ГПК).
В случай че доказателството е допуснато при
определяне на разноски, същото се събира след
представянето на документа за внасяне на определения
депозит за тях (чл. 160, ал. 2 ГПК). В практиката, по инерция
от нормата на чл. 111, ал. 3 ГПК (отм.), се е наложило
свидетелите при призоваване и вещите лица да бъдат
призовани след внасяне на определения депозит.
Съгласно разпоредбата на чл. 158, ал. 1 ГПК, ако
събирането на някое доказателство е съмнително или
представлява особена трудност, съдът може да определи
съответен срок за събирането му, след изтичането на който
делото да се гледа без него. Такъв е например случаят, при
който страната не води допуснатите й свидетели, респ. не
внася депозит за призоваването им съгласно чл. 160 ГПК;
не представя документа, за снабдяване с който й е било
издадено съдебно удостоверение; не осигурява достъп до
имота на вещото лице по поисканата от нея експертиза.
Хипотезата на чл. 158, ал. 1 ГПК обаче, е налице не само
когато заинтересованата страна не е активна при събиране
на допуснатото й доказателство, но и когато това е
затруднено по причини извън субективните й желания и
възможности (например невъзможност да бъде издирен
допуснат при призоваване свидетел, непредставяне на
поискан от трето лице по реда на чл. 192 ГПК документ,
отказ от страна на държавен орган за достъп на вещото
лице за извършване на необходима за изпълнение на
задачата му справка, вкл. и след налагането на санкция по
чл. 405 ЗСВ). В тези случаи съдът не може направо да
отмени определението си за допускане на съответното
доказателство, а е длъжен на основание чл. 158, ал. 1 ГПК
да определи краен срок за неговото събиране с указание, че
след срока делото ще бъде гледано без него. Разбира се,
ако след изтичане на срока делото не бъде решено, а
отложено на друго основание, доказателството ще може да
374
бъде събрано (евентуално при санкциониране на страната
по реда на чл. 92а ГПК, ако забавянето е било причинено от
нея без да са налице извинителни причини ). Тази
възможност е предвидена изрично в чл. 158, ал. 2 ГПК -
доказателството може да бъде събрано при по-нататъшното
разглеждане на делото, стига това да не забавя
производството. За целта обаче, на общо основание
заинтересуваната страна трябва да направи искане в този
смисъл (арг. чл. 156, ал. 1 ГПК). При наличие на уважителни
причини срокът по чл. 158, ал. 1 ГПК може да бъде
продължен по молба на заинтересованата страна, подадена
преди изтичане на срока (чл. 63, ал. 1 ГПК).
Разпоредбата на чл. 161 ГПК предвижда възможност
съдът да приеме за доказани факти, относно които страната
е създала пречки за събиране на допуснати доказателства.
Това не е абсолютно правило, доколкото съдът може, но не
е длъжен да го приложи, като взема предвид всички данни
по делото, т.е. съответният факт не следва да се приема за
доказан, макар и страната да е препятствала неговото
установяване, ако по делото има данни, които сочат,че този
факт не се е осъшествил . Тези последици се прилагат при
постановяване на съдебното решение, като е недопустимо с
нарочно определение, преди приключване на устните
състезания, даден факт да бъде признат за установен или
неустановен на основание чл. 161 ГПК.
За да се приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК,
страната трябва предварително и точно да е предупредена
за последиците при създаване на пречки пред събиране на
допуснатото от съда доказателство (Решение № 3/04.02.80
г., по гр.д. № 3118/79 г., на ІІ г.о.). За целта:
а) винаги трябва да са ясни фактите, за чието
установяване се допуска дадено доказателство (например
когато се допускат свидетели, в определението трябва да
се посочи кои обстоятелства ще се установяват с
показанията им). Разбира се не винаги е необходимо такова
нарочно посочване, тъй като например когато се назначава
експертиза, подлежащите на установяване факти са видни
от самата задача на вещото лице. В случая следва да се
има предвид и нормата на чл. 156, ал. 1 ГПК, съгласно която
всяко доказателствено искане трябва да съдържа фактите,
предмет на доказване, и съответните доказателствени
средства за тяхното установяване.
б) определението на съда, с което се изисква от
страната определено поведение за събиране на дадено
375
доказателство, трябва да е формулирано така, че при
неизпълнение да могат да се приложат последиците на чл.
161 ГПК, т.е. да са посочени фактите, които съдът ще
приеме за установени в такъв случай. Например когато се
задължава ищецът да представи намиращ се у него
документ, установяващ плащане на исковата сума, да му се
укаже, че в противен случай съдът може да приеме, че
сумата е платена; когато се задължава страна да се яви
лично в съдебно заседание и да отговори на поставени от
противната страна въпроси по реда чл. 176 ГПК, да се
посочи, че при неявяване ще може да се приеме за
установен факта, представляващ част от формулировката
на въпроса. Ако това не е направено при самото допускане
на доказателството, следва с нарочно определение да се
укажат на страната последиците на чл. 161 ГПК, като й се
предостави възможност да предприеме съответното
процесуално поведение и едва след това да се приложат
последиците от неизпълнението.
При формулиране на въпроса по чл. 176 ГПК няма
значение дали ще се използват стандартните
формулировки „вярно ли е, че ...” или „не е ли вярно, че ...”,
важното е въпросът да е формулиран така, че ясно и
несъмнено да се отнася до точно определен факт.
Когато се установи, че представен от едната страна
документ по делото е бил откраднат или унищожен от
противната страна, на основание чл. 161 ГПК, съдът може
да приеме за установени фактите, за чието доказване е
било ангажирано доказателството. Разбира се, ако
представилата го страна поиска да й се допуснат
свидетели, които да установят съдържанието на документа
по реда на чл. 165, ал. 1 ГПК, това искане следва да бъде
уважено. Дори и да не бъде проведено успешно доказване
обаче, съдът не следва да допуска противната страна да
черпи изгода от собственото си противоправно поведение,
т.е. с решението съответните факти ще бъдат признати за
съществуващи срещу нея, освен ако по делото, все пак, има
убедителни доказателства в противен смисъл. Това
поведение на страната може да бъде установявано в
процеса с всички доказателствени средства, вкл. разпит
като свидетел на съответния съдебен служител, пред когото
е било осъществено деянието. В случая не е налице
основание за спиране на делото поради разкриване на
престъпно обстоятелство (чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК), защото
присъдата на наказателния съд не е обуславяща за изхода
376
на гражданското дело, тъй като установяването на
престъплението по чл. 319 НК няма да задължи
гражданския съд да приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК, и
последния сам извършва преценката с оглед на всички
данни по делото. На общо основание, и с оглед на всички
данни по делото, съдът може, но не е длъжен, да приеме за
установени фактите, пред чието доказване са били
създадени пречки с открадване или унищожаване на
документа.
Когато административният орган, чрез когото е
подадена жалбата (например ОСЗ в производството по чл.
14, ал. 3 ЗСПЗЗ), не е изпълнил задължението си да
изпрати заедно с жалбата и административната преписка,
това не е основание по реда на чл. 161 ГПК, съдът да
приеме за установени изгодните за жалбоподателя факти (в
конкретния пример - предпоставките за възстановяване на
собствеността). Разпоредбата на чл. 152, ал. 2 АПК не е
насочена към събиране на доказателствата по делото, а
към обезпечаване надлежното сезиране на органа,
компетентен да се произнесе по спора. Отговорността на
виновните длъжностни лица, които не са изпълнили
задължението си да изпратят преписката на съда, вкл. и
след изискването й по реда на чл. 152, ал. 4 АПК, е
административна (чл. 405 ЗСВ) и дисциплинарна.
Съгласно нормата на чл. 162 ГПК, ако искът е
установен в своето основание, но няма достатъчно данни за
неговия размер, съдът може да определи този размер по
своя преценка или да съобрази заключението на вещо лице.
Това означава, че ако основанието на вземането (например
за деликтно обезщетение, за обезщетение по чл. 31, ал. 2
ЗС или чл. 59, ал. 1 ЗЗД) е доказано, съдът не може да
отхвърля иска като недоказан по размер (ТР № 129/30.06.86
г., на ОСГК). В този случай той е длъжен сам да определи
размера, а ако това не е възможно поради необходимост от
специални знания - да назначи експертиза (Решение №
175/06.06.2011 г., по гр.д. № 1242/2010 г., на ВКС, III г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Трябва да се прави разлика между недопустими и
неотносими доказателствени средства.
1) Недопустимите доказателствени средства са тези,
върху които съдът не може да изгради своето убеждение.
Те биват няколко групи:
377
- доказателствени средства, които са извън
предвидените в ГПК (например следствен експеримент,
претърсване, изземване);
- доказателствени средства, които са негодни за
установяване на определени факти (например свидетелски
показания в хипотезите на чл. 133 ГПК (отм.), респективно
чл. 164 от действащия ГПК);
- доказателствени средства, които поначало са
предвидени в закона, но страната е поискала събирането
им в ненадлежна форма (например писмени свидетелски
показания) или по начин,който процесуалният закон не
допуска (например експертизи и свидетелски показания,
събрани по друго дело).
2) Неотносими са тези доказателства, които се
отнасят до правно ирелевантни за спора факти (например
доказателства за факта, че ответника по паричен иск е бил
поканен да плати сумата, ако не е предявен в обективно
съединение иск за лихви; графологична експертиза за
установяване автентичността на документ, чиято формална
доказателствена сила не е оспорена; доказателства за
установяване на личните отношения между страните по
имуществен спор).
И в двете хипотези, когато се иска събиране на
недопустими или на неотносими доказателства, искането
следва да се отхвърли или остави без уважение.
378
2. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА.
Калоян Топалов
379
закон, според която съгласието за допускане на
свидетелите трябва да е „изрично”.
Съгласието може да се бъде оттеглено, но не и след
събиране на гласните доказателства. Даването на такова
съгласие не представлява разпореждане с предмета на
делото и следователно за него не е необходимо изрично
пълномощно по смисъла на чл. 34, ал. 3 ГПК.
Предмет на свидетелските показания не могат да
бъдат въпроси, предполагащи специални знания, дори и
свидетелят да разполага с такива, тъй като за изясняването
на такива въпроси от значение за делото съдът назначава
вещи лица (чл. 195, ал. 1 ГПК).
Ако на противната страна са няколко необходими
другари (например двама съпрузи), достатъчно е
съгласието само на един от тях, като на основание чл. 216,
ал. 2 ГПК, това съгласие обвързва и неизвършилия това
действие другар. Заявяването на съгласието за допускане
на свидетели по чл. 164, ал. 2 ГПК не е разпореждане с
предмета на спора, за което е необходимо общо съгласие
на необходимите другари.
При обикновеното другарство съгласието обвързва
само този другар, който го е дал и свидетели ще се
допуснат само по отношение на него,т.е. само по отношение
на него съответният факт може да се приеме за установен.
Изключения от недопустимостта.
- На първо място, това е хипотезата на чл. 165, ал. 1
ГПК, съгласно която свидетелските показания са допустими
във всички случаи, в които законът изисква писмен
документ, когато същият, макар и редовно създаден, е бил
впоследствие изгубен или унищожен не по вина на
страната, домогваща се да докаже съдържанието му
(Решение № 548/08.07.2010 г., по гр.д. № 1128/2009 г., на
ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК), например
по вина на противната страна; при унищожаване на
документи от архив преди или след изтичане срока на
съхраняването им (ТР № 51/30.09.67 г., по гр.д. № 17/67 г.,
на ОСГК; Решение № 493/21.05.2009 г., по гр.д. №
1736/2008 г., на ВКС, I г.о.), включително и нотариални дела,
но само при наличие на данни, че този документ се е
съдържал в съответната преписка или дело и т.н.
Допустими са свидетелските показания, когато документът е
изгубен или унищожен и поради небрежност, проявена от
страната (Решение № 132/15.05.2003 г., по гр.д. № 43/2002
380
г., на IV г.о.), доколкото законът има предвид единствено
умишлената или грубо небрежната вина като пречка за
допускане на свидетелски показания (Решение №
700/12.07.2006 г., по гр.д. № 202/2006 г., на II г.о.). В такива
случаи за доказване на тези обстоятелства (за загубването
или унищожаването) са допустими всички доказателствени
средства, включително и свидетели, които следва да
докажат, че именно съответният документ, на който се
позовава страната, е бил изгубен или унищожен.
- Втората хипотеза, при опровергаване
съдържанието на документ, т.е. когато се иска със
свидетелски показания да се установи симулативността на
съдържащото се в документа, обективиращ сделката,
съгласие (чл. 164, ал. 1, т. 2 и т. 6 ГПК). В тези случаи чл.
165, ал. 2 ГПК допуска доказването на симулацията, по
изключение, при условие че страната, която се домогва да
докаже симулацията, направи това си твърдение вероятно,
чрез т.нар. „начало на писмено доказателство”-като
представи документ, материализирал се извън далия
форма на оспорваната сделка акт, изходящ от противната
страна (а не от опровергаващата такава) или пък
удостоверяващ нейно изявление пред държавен орган, от
което може да се заключи, че симулацията е вероятна. За
да се постигне пълното доказване на симулацията, в тези
случаи се допускат свидетелски показания. Съставянето на
този документ може да предхожда, да е по време или да
следва съставянето на документа, чието съдържание се
иска да бъде опровергано. Такова начало на писмено
доказателство например може да бъде дадено от страните
по делото обяснение пред съда по реда на чл. 176 ГПК или
изричното признание на факт, които по съществото си са
изявления пред държавен орган, когато те сочат на
наличието на симулация (Решение № 453/20.06.2003 г., по
гр.д. № 990/2002 г., на II г.о., Решение № 27/10.03.2005 г., по
гр.д. № 1147/2003 г., на II г.о.).
При другарството, когато началото на писмено
доказателство се отнася до общ за другарите факт, то
признанието на единия от тях за наличието на симулация
или наличието на начало на писмено доказателство в този
смисъл правят вероятно твърдението на противната страна,
че съгласието е привидно, поради което са допустими
свидетелски показания за установяване на симулативността
на този факт (Решение № 464/16.06.2010 г., по гр.д. №
1069/2009 г., на ВКС, I г.о., постановено по реда на чл. 290
381
ГПК), а на общо основание това е така винаги при
необходимото другарство (Решение № 417/26.03.66 г., по
гр.д. № 2494/65 г., на I г.о.). Следователно обратното писмо,
изхождащо от един от другарите, има значение на начало
на писмено доказателство за допускане на свидетели за
разкриване на симулацията и по отношение на другия
другар (Решение № 1326/24.07.2009 г., по гр.д. № 4614/2007
г., на ВКС, IV г.о.).
Начало на писмено доказателство е необходимо не
само когато страната, която иска да опровергае
съдържанието на документа, го е подписала, но и при
фигурата на „подставено лице”, когато искът е насочен
срещу последното, т.е. за установяване на персонална
симулация (Решение № 3831/13.11.59 г., по гр.д. № 7247/59
г., на I г.о.; Решение № 83/20.02.96 г., по гр.д. № 4199/95 г.,
на V г.о.).
Не е необходимо обратното писмо да бъде
подкрепено със свидетелски показания, когато самото то
разкрива напълно привидността на изразеното в документа
съгласие (Решение № 193/28.03.97 г., по гр.д. № 1357/96 г.,
на II г.о.).
В практиката се прави разлика между т.нар. „обратно
писмо” и „началото на писмено доказателство”. Обратното
писмо (контра летр), разкриващо съдържанието на един
прикрит договор, съдържа волеизявлението на всички
страни по прикрития договор и служи за пълно разкриване
на симулацията, поради което свидетелските показания са
недопустими. Началото на писмено доказателство се
състои в документ, изхождащ от една от страните по делото
(противната страна) или пък удостоверяващ нейно
изявление пред държавен орган, от което може да се
заключи, че симулацията е вероятна, в който случай, за да
се постигне пълно доказване на симулацията, се допускат
свидетелски показания (Решение № 890/06.10.2008 г., по
гр.д. № 2746/2007 г., на III г.о.; Решение № 1449/14.01.2009
г., по гр.д. № 4699/2007 г., на IV г.о.; Решение №
120/16.02.2009 г., по гр.д. № 5226/2007 г., на IV г.о.; Решение
№ 464/16.06.2010 г., по гр.д. № 1069/2009 г., на I г.о. и
Решение № 544/06.01.2011 г., по гр.д. № 1053/2010 г., на II
г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК). В последните две
решения и в двата случая се говори за обратен документ,
като в първия с него се установява напълно прикритото
съглашение, а във втория той прави само вероятно
твърдението за симулация.
382
На по-различно становище е Решение №
484/11.06.2010 г., по гр.д. № 375/2010 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно което когато
ответникът по иск за разкриване на симулация е издал
едностранно писмено изявление, в което привидността е
ясно и категорично призната, то този документ съставлява
обратно писмо, тъй като с него симулацията се разкрива
пълно и ако документът е истински, той е достатъчно
доказателство за уважаване на иска. Следователно, за да
се третира изявлението като обратно писмо, не е
необходимо то да е съставено писмено от всички страни по
оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от страната,
която оспорва доводите за привидност. Начало на писмено
доказателство е този документ, в който привидността не е
призната, но са обективирани други изявления, които
създават индиция, че е възможно сделката да е
симулативна. Именно в съдържанието е разликата между
началото на писменото доказателство и обратното писмо, а
не в това, кой е издател на документа.
Насрещното писмо има значение в отношенията
между страните по привидната сделка и не може да се
противопостави на страната, която ползва, в един спор с
трето лице, ако се намира у издалата го страна (Решение №
152/05.03.85 г., по гр.д. № 820/84 г., на I г.о.).
Изискванията за обратно писмо (начало на писмено
доказателство) не се отнася за трети лица, както и за
наследниците на страната, когато сделката е насочена
срещу тях (Решение № 639/09.10.95 г., по гр.д. № 483/95 г.,
на 5-членен с-в; Решение № 492/12.07.2010 г., по гр.д. №
1904/2009 г., на I г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Следователно разпоредбата е неприложима например при
сделка чрез подставено лице, тъй като нито кредиторът,
нито наследниците се увреждат, доколкото имуществото на
представляваното лице се увеличава.
Неучаствалият в сделката съпруг не е трето лице по
смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, тъй като той придобива права
по силата на закона, и в този смисъл има правно
положение, подчинено на правното положение на съпруга-
страна по сделката. Изявлението, изхождащо и от
неучаствалия съпруг, ще представлява пълен обратен
документ и ще служи за пълно разкриване на симулацията,
когато гласните доказателства биха били недопустими
(Решение № 775/22.11.2010 г., по гр.д. № 929/2009 г., на
ВКС, I г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
383
Обратният документ представлява писмено
доказателство на общо основание, поради което ако той
бъде оспорен, на първо място следва да се проведе
производството за установяване неговата истинност или
неистинност и едва след като бъде установена истинността
му, свидетелски показания във връзка с установяване
симулативността на сделката са допустими. Ако по
безспорен начин се установи неистинност на документа,
същият не представлява годно доказателство и съобразно с
това не е основание за допустимост на свидетелски
показания за установяване симулативността на сделката
(Решение № 784/20.01.2011 г., по гр.д. № 246/2010 г., на III
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
391
със свидетелски показания признание на вземане над 5 000
лева.
5) чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК - за погасяване на установени с
писмен акт парични задължения. Имат се предвид всички
случаи, в които е налице писмено доказателство за
паричното задължение, а не непременно писмен договор.
Този писмен акт може да е признание, разписка, съдебно
решение, което установява съществуването на устния
договор. Няма значение размера на паричното задължение,
като дори да е по-малко от 5 000 лева, погасяването му не
може да се установява със свидетели, щом има писмен акт,
който установява възникването му.
Тази забрана обхваща и установяването на
облигационно правоотношение с трето лице, щом се
твърди, че това правоотношение е способ за погасяване на
паричното задължение (Решение № 62/25.01.2002 г., по
грд.д. № 891/2001 г.).
6) чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК - за установяване на писмени
съглашения, в които страната, поискала свидетелите, е
участвала, както и за тяхното изменяване или отменяване.
Във втората хипотеза се имат предвид случаите, при които
е съставен нарочен документ, материализиращ съгласието
на страните по договора, а не когато са налице случайни
писмени доказателства, сочещи на наличието му (разписка,
писмено признание, протокол за предаване на работата).
При наличие на такова писмено съглашение не може със
свидетели да се доказва, че впоследствие страните са се
съгласили да изменят съдържанието на договора или да го
прекратят. Ако се твърди, че в договора е предвидена
възможност за едностранното му прекратяване, на
основание чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК е недопустимо това да се
доказва със свидетели, тъй като разпоредбата има предвид
всяко прекратяване на писменото съглашение – било по
общо съгласие или едностранно.
Когато един писмен договор е бил развален по реда на
чл. 87 ЗЗД, това обстоятелство не може да се доказва със
свидетели, тъй като според чл. 87, ал. 1, предл. 2 ЗЗД,
предупреждението за разваляне трябва да е направено
писмено, щом договорът е сключен в писмена форма. В
случая недопустимостта на гласните доказателства
произтича от разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК
(забрана за доказване със свидетели на правни сделки, за
чиято действителност се изисква писмена форма), а не чл.
392
164, ал. 1, т. 5 ГПК, която има предвид „отменяване”, т.е.
прекратяване на договора.
Ако страната по писменото съглашение твърди, че
текстът му е непълен, защото не включва всички направени
уговорки, не е допустимо със свидетели да се установяват
наличието на невписаните клаузи, тъй като това е свързано
с установяване на различно съдържание на договора
(Решение № 1290/96 г., на ІІ г.о.).
Калоян Топалов
401
2) когато страната не се е явила или е отказала да
отговори. Когато тя присъства в залата при допускане на
разпита, тогава, на основание чл. 176, ал. 3 ГПК, съдът
може да приеме за доказани фактите, за чието
установяване е бил поискан разпитът й, което следва да
бъде извършено само с решението по делото, а не с
определение, тъй като приложението на тази възможност
налага да се вземат предвид всички данни по делото, т.е.
събраните доказателства. Според чл. 176, ал. 3 ГПК тези
последици могат да се приложат и в случай, че отговорите
на страната са уклончиви или неясни. Цитираната
разпоредба има предвид, че могат да бъдат приети за
доказани само конкретни обстоятелства (факти), за които
другата страна твърди, че съществуват или не съществуват
(Решение № 173/12.01.2011 г., по т.д. № 901/2009 г., на I
т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
При отменената нормативна уредба противоречиви
бяха становищата по въпроса дали е допустимо по реда на
чл. 114 ГПК (отм.) да се призове за даване на обяснения
законният представител на физическо или юридическо
лице. Утвърденото в практиката, а и в правната теория
(проф. Ж.Сталев) мнение бе, че по реда на чл. 114 ГПК
(отм.) е допустимо да се извършва само личен разпит на
страните - физически лица, а представителите на същите
могат да бъдат разпитвани в качеството им на свидетели. В
противен смисъл е Решение № 135/19.02.88 г., по гр.д. №
718/87 г., на ІІІ г.о., според което директорът на
предприятието - страна по делото, не може да е свидетел.
Същият, в качеството си на представител на
предприятието, е страна в процеса и може да дава
обяснения по реда на чл. 114 ГПК (отм.). Това становище
следва да се счита за изолирано в практиката, а освен това
и за несъобразено със закона. Схващането, че
представителят на страната не може да бъде разпитван
като свидетел, а може да дава обяснения по реда на чл. 114
ГПК (отм.), противоречи на разпоредбата на чл. 136 ГПК
(отм.), според която показанията на свидетеля, който е
настойник или попечител на посочилата го страна, се
преценяват от съда с оглед всички данни по делото.
Следователно, доколкото настойникът представлява
недееспособния по силата на чл. 164, ал. 2 и ал. 3 СК, а
процесуалният закон изрично допуска да бъде разпитван
като свидетел по делата, по които представляваният е
страна, очевидно е, че представителите се считат за трети
402
лица в процеса и не могат да дават обяснения по реда на
чл. 114 ГПК (отм.).
В действащия ГПК приложното поле на института е
определено ясно и недвусмислено, като обяснения могат да
се дават не само лично от страната-физическо лице, но и от
законните представители на юридическите лица, длъжникът
и синдикът по дела, свързани с масата на
несъстоятелността, съдружниците в събирателното
дружество, лично отговорните съдружници в командитните
дружества (чл. 177, ал. 1 ГПК). В случай, че страна по
делото е малолетно или поставено под пълно запрещение
лице, съдът може да изслуша нейният законен
представител, а ако е непълнолетна или поставена под
ограничено запрещение - може да се разпита самата страна
в присъствие на родителя или попечителя (чл. 177, ал. 2
ГПК).
Даването на обяснение от страната се допуска
(разпорежда) от съда с определение, в което се указва, че
същата следва да се яви лично в открито съдебно
заседание, за да даде обяснения за релевантни по делото
обстоятелства (чл. 176, ал. 1 ГПК). За да допусне това
доказателствено средство, съдът следва да извърши
проверка за неговата относимост, допустимост, годност и
необходимост. Същественото при тази преценка е, че дали
се касае до изясняване на обстоятелства от съществено
значение за спора, както и че поставените за изясняването
на същите въпроси трябва да са ясно и сбито формулирани
(ППВС № 5/28.05.75 г., т. 4).
На задължената страна, ако не присъства в съдебно
заседание, съдът изпраща съобщение, в което следва да
бъдат отбелязани въпросите, на които тя трябва да
отговори, както и предупреждение, че ако не се яви или
откаже да отговори на поставените въпроси без
основателна причина, ще се приложи последицата на чл.
176, ал. 3 ГПК (чл. 176, ал. 2 ГПК). Ако това не бъде
направено и страната не бъде предупредена за
неблагоприятните последици на чл. 176, ал. 3 ГПК, същите
не могат да бъдат приложени по отношение на неявилата
се страна, тъй като изискването за предупреждение е
императивно, а не инструктивно (Решение № 328/26.04.2010
г., по гр.д. № 158/2009 г., на IV г.о.; Решение №
97/22.03.2011 г., по гр.д. № 417/2010 г., на IV г.о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК).
403
Според отменения ГПК разпит на страна по реда на
чл. 114 ГПК (отм.) се допуска само по искане на противната
страна, а не и по почин на съда. И по действащия ГПК може
да стане по искане само на противната страна, но не и по
служебен почин на съда. Макар и в разпоредбата на чл.
176, ал. 1 ГПК да не е формулирана такава забрана, каквато
съществуваше в чл. 114, ал. 1 от отменения ГПК, този извод
се извлича от нормата на чл. 156, ал. 3 ГПК, който е в
съответствие с прогласеното в чл. 6 ГПК диспозитивно
начало в гражданския процес.
Абсолютно недопустимо е по този ред да се дават
обяснения по искане на пълномощника на самата страна
или по нейно собствено искане, поради това, че
изявленията й ще бъдат ценени само като нейни твърдения
по определени факти и обстоятелства (Решение №
386/14.07.2009 г., по гр.д. № 1713/2008 г., на II г.о.).
Помагачът може да иска разпит на насрещната
главна страна, но не и на тази, на която помага.
Новост е разпоредбата на чл. 176, ал. 4 ГПК,
съгласно която, когато страната не може да се яви пред
съда поради трудно преодолима пречка (например
заболяване), обясненията й може да бъдат дадени пред
делегиран съд.
Калоян Топалов
Красимир Влахов
Калоян Топалов
413
е длъжно да издаде исканите документи или да обясни
причините за неиздаването им (чл. 186 ГПК).
От страните по принцип се представят по делото и
печатните материали, но в случай че съдът може сам да ги
достави без особена трудност, достатъчно е страната да
посочи къде те са публикувани (чл. 87 ГПК). И за тях, като за
всяко друго писмено доказателство, за да бъдат приобщени
към доказателствения материал по делото, важат
изискванията на чл. 183 ГПК.
Сами по себе си печатните материали са
доказателство единствено за съществуване на
публикацията, но не и за нейната достоверност (Решение №
651/23.07.85 г., по гр.д. № 372/85 г., на II г.о.; Опр. №
299/18.03.2009 г., по гр.д. № 355/2009 г., на III г.о.).
Принципът в гражданския процес е, че всяка страна
представя документите, от които иска да се ползва във
връзка с установяване на направените от нея твърдения,
възражения, оспорвания и пр. Когато обаче страната не
разполага с документите, от които иска да се ползва, тя има
възможност да поиска от съда да задължи другата страна
по делото (чл. 190 ГПК) или трето неучастващо по делото
лице (чл. 192 ГПК), да представят намиращите се у тях
документи. За да може съдът да задължи тези лица обаче, е
абсолютно необходимо по делото да има данни, че такъв
документ действително е бил съставен и се намира било у
страната, било у третото лице, респективно същите да не
оспорват това обстоятелство, предвид неблагоприятните
последици от неизпълнение на задължението за
представяне на документа. Освен това, задължаването за
представяне на документ изисква същият да бъде,
доколкото е възможно, индивидуализиран по вид, дата и
издател и прочие.
Недопустимо е по реда на чл. 190 и чл. 192 ГПК,
страната или трето лице да бъдат задължавани да съставят
нарочен документ за нуждите на процеса (например
общината да издаде и изпрати удостоверение). Този ред е
приложим само за документи, за които не се спори или са
налице данни, че вече съществуват и се намират в държане
на съответното лице, защото непредставянето е свързано с
неблагоприятни последици за него.
Искането по чл. 190 ГПК може да бъде направено
както устно в съдебно заседание, така и писмено - било в
съдебно заседание, било извън него (например с исковата
молба или отговора на същата). Искането по реда на чл.
414
192 ГПК, за разлика от това по чл. 190 ГПК, винаги става с
писмена молба, с препис за третото неучастващо по делото
лице, с точна индивидуализация на искания документ, който
е от значение за спора. Препис от молбата се изпраща на
третото лице, с указание за срока, в който документът
следва да бъде представен.
В чл. 191 ГПК е уредено правото на задължена по
реда на чл. 190 ГПК страна да откаже представянето на
документа, като се позове на основанията по т. 1 и т. 2 на
ал. 1 – когато съдържанието на документа се отнася до
обстоятелства от личния или семейния живот на страните,
но в тези случаи, когато се касае за установяването на
такива обстоятелства, независимо дали в писмена или
устна форма, се предвижда, че се ограничава публичното
заседание (чл. 136, ал. 1, т. 2 ГПК), и когато представянето
на документа би довело до опозоряване или наказателно
преследване на страната или нейни близки по смисъла на
чл. 166 ГПК.
В ал. 2 на чл. 191 ГПК е предвидено, че когато
основанията по ал. 1 касаят част от документа, страната
може да бъде задължена да представи заверено от нея
извлечение от същия.
Неизпълнението на задължението за представяне на
съответните документи, в случай че са налице
предпоставките за това, е свързано с определени
неблагоприятни последици. В хипотезата на чл. 190 ГПК
непредставянето от страната на намиращ се у нея
документ, се преценява от съда съгласно чл. 161 ГПК. В
случай че третото неучастващо по делото лице
неоснователно не представи намиращ се у него документ,
то носи отговорност по чл. 87 ГПК - глоба в размерите по чл.
91 ГПК (от 50 до 300 лева, а при повторност от 100 до 1 200
лева). Освен това, лицето носи отговорност и за вреди,
спрямо страната, която е поискала документа, при
постановяване на неизгодно за нея решение.
Красимир Влахов
419
Документът, в който след текста е положен само печат,
не се смята за подписан и не се ползва с формална
доказателствена сила съгласно чл. 180 ГПК, тъй като не
сочи на авторството на определено лице. Авторството на
такъв документ се преценява на общо основание, като
печатът може да е само указание, че изявлението изхожда
от лице, овластено да представлява притежателя на
печата. Не винаги обаче това се свързва с обосновано
предположение за личността на автора на документа, ако
не е посочено името му, доколкото в практиката документи
от името на юридическото лице се съставят от множество
лица извън тези, разполагащи със законна представителна
власт (например счетоводители, ръководители на отдели,
юрисконсулти и пр.). Формален аргумент за това, че печатът
не замества подписа на автора на документа, е например
разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ПАРОАВАС, съгласно който
призовкарят може да положи върху призовката личния си
печат, който обаче замества само ръкописното изписване
на трите му имена, но не и изискването връчването да се
удостовери с неговия подпис. Разбира се, на основание чл.
145, ал. 1 ГПК, съдът е длъжен преди всичко да изследва
дали авторството на документа е предмет на спор между
страните или не.
420
Разпоредбите на чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ установяват
едно изключение от това правило относно редовно
водените счетоводни книги на търговеца, които могат да
служат като доказателство в негова полза. Те не се ползват
с някаква задължителна доказателствена сила, а същата се
преценява от съда с оглед на всички доказателства по
делото (Решение 218/05.07.2011 г., по гр.д. № 775/2010 г.,
на III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Следователно редовно водените счетоводни книги не
притежават доказателствена сила, равнозначна на
материалната доказателствена сила на официален
свидетелстващ документ, тъй като са производни, т.е. те се
изготвят на базата на първични счетоводни документи.
Именно и поради това, както чл. 182 ГПК, така и чл. 55 ТЗ,
изискват те да са редовни, т.е. всяко вписване в тях да бъде
надлежно удостоверено.
Редовното водене на търговските книги не се
предполага, а трябва да бъде установено посредством
съдебно-счетоводна експертиза. Затова винаги, когато се
назначава такава експертиза по делото, която има за
задача да извърши проверка в счетоводството на
търговеца, съдът следва служебно, ако това не е поискано,
да постави на вещото лице и въпроса, дали счетоводните
книги на страната са редовно водени през периода, за който
се извършва проверката. Разбира се, на основание чл. 145,
ал. 1 ГПК, и в този случай съдът е длъжен преди всичко да
изследва дали редовността на счетоводните книги е
предмет на спор между страните, или не. Ако това не е така,
съдът следва да признае този факт за безспорен с доклада
по чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, като по този начин се спести
провеждането на едно ненужно доказване, т.е. в този
случай не е необходимо да се назначава експертиза (ТР №
39-2/05.03.54 г., на ОСГК).
Протокол, обективиращ обяснения на една от
страните в гражданския процес, дадени в предварително
наказателно производство, има значението на частен
свидетелстващ документ, който има доказателствена сила,
ако съдържа неизгодни за издателя си факти (например
признание, че деянието е извършено - Решение №
28/28.02.99 г., по гр.д. № 3114/97 г., на ІV г.о.). Документът
има това значение само в частта, която материализира
изявлението на страната (подписаните от нея обяснения). В
останалата си част, обективираща подписано от органа на
предварителното производство изявление, че обясненията
421
са дадени пред него, той представлява официален
свидетелстващ документ. Обвързващата му
доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК, се отнася само
до факта на даване на обясненията със съдържанието,
записано в протокола, но не и до тяхната вярност, т.е.
съответствието на обясненията с действително
осъществените факти. За последното документът, в
качеството си на частен, има материална доказателствена
сила, защото обективира изявление за факти, които са
неизгодни за издателя.
427
- при съставяне на констативен нотариален акт за
собственост (чл. 587, ал. 1 ГПК) се формира обвързваща
доказателствена сила само относно факта, че пред
нотариуса са били представени описаните в приложната
част на акта документи, но не и че същите действително
легитимират молителя като собственик. Съдът не е
обвързан от преценката на нотариуса относно
съществуването на удостовереното в констативния акт
вещно право, а съобразява това по вътрешно убеждение
(например възможно е индивидуалният административен
акт, послужил като основание за издаване на нотариалния
акт, да е нищожен и нотариусът да не е направил правилна
правна преценка за валидността му).
Когато един официален документ удостоверява
изявления на граждани, той се ползва с обвързваща
доказателствена сила само относно това, че лицето е
направило изявление със съответното съдържание, но не и
че това изявление съответства на действителността
(например протоколът за разпит на свидетел установява
само факта на даване на показанията с отразеното в
протокола съдържание на посочената дата и пред
съставилия протокола съдебен орган). Аналогично е и
доказателственото значение на съставения от нотариуса
протокол за разпит на свидетели по реда на
обстоятелствената проверка (чл. 587, ал. 2 ГПК).
Нотариалният акт, в който е отразено заявление на
страните, че продажната цена е заплатена, има обвързваща
доказателствена сила само относно факта на направеното
пред нотариуса изявление, но не и относно факта на
плащането. Нещо повече, дори и плащането да е било
извършено пред нотариуса и това да е отразено в акта, в
тази си част той няма значението на официален документ,
тъй като нотариусът няма компетентност да удостоверява
такива действия (чл. 580, т. 4 ГПК, нотариалният акт трябва
да включва „съдържанието на акта”, т.е. общото съгласие на
страните за сключване на договора). Следователно, в
частта, в която е направено такова удостоверяване,
нотариалният акт има значението на частен свидетелстващ
документ, който се ползва с материална доказателствена
сила срещу продавача, тъй като е подписан от него.
428
Удостоверението за наследници се издава от общината
въз основа на молба-декларация на наследника, който иска
да се снабди с документа. Неговите сведения обаче може
да са лъжливи (например съзнателно да се укрие наличието
на друг наследник) или просто непълни поради незнание.
Издателят на документа не е възприел лично пред себе си
фактите, на които се основава наследственото
правоприемство, а само извършва проверка в регистрите на
населението, където същите са отразени, поради което
удостоверението няма задължителна доказателствена сила
относно кръга на посочените в него наследници, което е
въпрос на правна преценка и се преценява от съда с оглед
на всички обстоятелства по делото. Разбира се в този
случай е най-добре по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК,
посоченият в удостоверението кръг от законни наследници
да се признае за безспорен между страните, което
предполага активност от страна на съда. По изключение,
удостоверението има обвързваща доказателствена сила
относно факта, мястото и датата на смъртта на
наследодателя, защото съдържа позоваване на Акта за
смърт, чието наличие длъжностното лице е възприело
лично и който, съгласно чл. 34, ал. 2 ЗГР, има
доказателствена сила за тези факти до доказване на
противното. На общо основание съдът е обвързан да
приеме за установен и факта, че удостоверението за
наследници е издадено на посочената в него дата.
В обратен смисъл е Решение № 2684/18.03.98 г., по гр.д.
№ 2261/96 г., на ІV г.о., според което удостоверението за
наследници не е частен, а официален документ. Според
това решение, смисълът на клетвения характер на
декларацията, въз основа на която се издава
удостоверението, е същата да представлява
доказателствено средство до опровергаване на данните в
нея. Това се обосновава с предвидената наказателна
отговорност за даване на неверни данни, поради което
деклараторът не е длъжен да доказва верността на
посочените от него факти, т.е. тежестта за доказване на
неистинността е върху оспорващата страна. Това
становище не може да бъде споделено, тъй като по
същество това означава, че всеки документ, с който частен
субект декларира определени факти пред орган на власт,
има обвързващо доказателствено значение, което пренася
доказателствената тежест за установяване на
неистинността му върху противната страна. Нещо повече,
429
ако на такъв документ се признае качеството на официален,
неговата обвързваща доказателствена сила би могла да
бъде оборена само по реда на чл. 193 ГПК, и в случай, че
противната страна остане пасивна, съдът може да се окаже
обвързан от едно непълно или невярно удостоверение,
който по същество възпроизвежда изявление на
ползващата се от документа страна.
Според решение Решение № 544/15.06.2009 г., по гр.д.
№ 2526/2008 г., на III г.о., удостоверението за наследници е
официален свидетелстващ документ.
433
състав, или поради незачитане стабилитета на предходен
индивидуален административен акт).
Според проф. Ж.Сталев („Нотариалният акт”), по два
начина може да се обори законната доказателствена сила
на нотариалния акт:
а) като се установи някое от основанията за нищожност
по чл. 576 ГПК, което може да стане и служебно от съда, и
б) като се обори нотариалния акт поради неистинност на
констатацията на нотариуса, че удостовереното в него
право на собственост съществува, което става:
- като се докаже в производството чл. 193-194 ГПК, че
актът е неистински като документ, в частта, с която е
удостоверено, че нотариусът е проверил собствеността на
молителя или прехвърлителя, което е по-скоро теоретична
възможност, тъй като се има предвид удостоверяване не на
факт, а на умозаключение, или
- като се докаже, че правото на собственост изобщо
не е било придобито, т.е. проверката на нотариуса по чл.
586, ал. 1 и чл. 587, ал. 1 ГПК е била основана на погрешни
правни изводи (например при зачитане на придобивна
давност в нарушение на закона или кредитиране на
нищожен договор или нотариален акт). Формирането на
такъв извод у съда не е свързано с провеждане на
производство по оспорване на акта по чл. 193-194 ГПК, тъй
като обвързващата доказателствена сила на официалните
документи по чл. 179, ал. 1 ГПК, задължава съда да приеме
за установени в процеса само определени факти, без да
ограничава вътрешното съдийско убеждение при преценка
на тяхната правната значимост.
Когато два нотариални акта се конкурират по начин,
че доказателствената им сила относно правото на
собственост взаимно се изключва (например издадени
нотариални актове за собственост по реда на
обстоятелствена проверка в полза на две различни лица на
основание придобивна давност за един и същ период),
законната доказателствена сила на двата акта взаимно се
обезсилва и всяка от спорещите страни трябва да докаже
правото си с допустимите доказателствени средства. При
спор за собственост по чл. 108 ЗС, ищецът ще е този, който
ще следва да докаже, че праводателите му са били
собственици на имота (Решение № 427/22.05.2009 г., по
гр.д. № 1957/2008 г., на IV г.о.).
Законната доказатателствена сила на нотариалния акт
относно съществуването на правото на собственост, за
434
разлика от обвързващата доказателствена сила по чл. 179,
ал. 1 ГПК, не е абсолютна и не задължава съда във всички
случаи, когато правото не е оспорено от противната страна,
да приеме за собственик ползващото се от акта лице. Съдът
е свободен по вътрешно убеждение и с оглед всички данни
по делото да прецени, дали в действителност това лице е
собственик. При наличие на доказателства, обуславящи
извод в противен смисъл, респ. при преценка, че
констатацията на нотариуса относно придобиването на
правото противоречи на закона (например признаване на
собственост по силата на 10-годишна придобивна давност
по отношение на държавен имот, който може да се
придобие на това основание най-рано на 01.01.2012 г., и то
ако представлява частна държавна собственост (чл. 7, ал. 1
ЗДС), съдът няма да зачете доказателственото значение на
нотариалния акт като титул за собственост.
Доказателствената сила на нотариалния акт относно
правото на собственост не е свързана с неговата истинност
като изявление. Предмет на оспорване по реда на чл. 193
ГПК, е само истинността на документа, т.е. съществуването
на удостоверените от нотариуса действия и изявления. Ако
се твърди, че нотариалният акт не легитимира ползващото
се от него лице като собственик на имота, т.е. оспорва се
значението му на титул на собственост (например защото
прехвърлителят не е бил собственик или защото имотът не
е бил владян от молителя в производството по чл. 587, ал. 2
ГПК), това възражение има отношение към материално-
правната легитимация по спора и следва да бъде обсъдено
в съдебното решение.
Красимир Влахов
Общи положения.
Истинността е родово понятие и включва: автентичност
(авторството на изявлението) и вярност (съответствие на
удостовереното в документа с действителността). Затова
оспорването на истинността на документите по реда на чл.
193 ГПК, може да има за предмет:
- оспорване автентичността на всички видове документи,
които имат определен автор - официални и частни,
свидетелстващи и диспозитивни, и
- оспорване верността на свидетелстващите официални
документи, които имат обвързваща материална
доказателствена сила.
436
Както вече бе посочено, материална доказателствена
сила имат и тези частни свидетелстващи документи, които
удостоверяват неизгодни за издателя си факти (например
разписка за получена сума или извънсъдебно признание на
дълга, обективирано в разменена между страните
кореспонденция). Съдържанието на такъв документ може да
е подправено. Възможно е също така с такова съдържание
да бъде попълнен празен лист (бланкет), подписан от
лицето с друго намерение. И в двете хипотези документът
може да бъде оспорен по реда на чл. 193 ГПК, с
твърдението, че подписът наистина е на страната, но
текстът над него не представлява нейно изявление. По
съществото си това е оспорване не на верността, а на
автентичността на изявлението, и е насочено към оборване
на формалната доказателствена сила на документа по чл.
180 ГПК, макар и да не се оспорва авторството на самия
подпис.
Обикновено, когато се оспорва автентичност на частен
документ, обект на оспорване е подписа на самата
оспорваща страна, която има интерес да обори формалната
доказателствена сила на документа по чл. 180 ГПК. Може
обаче да се оспорва и автентичността на подписа на трето
лице, ако страната е обвързана от материално-правните
последици на изявлението му (например документ, издаден
от неин праводател или представител).
Възможно е лицето, подписало частния документ, да
твърди, че обективираното в него изявление е невярно, тъй
като не съответства на действителното фактическо
положение (например лицето, издало разписката, да
твърди, че всъщност не е получило сумата; страната по
договора да твърди, че заявеното от външна страна
съгласие е симулативно; направилият извънсъдебно
признание на факт да поддържа, че обективно този факт не
се е осъществил). В тези случаи не се твърди неистинност
на частния документ по смисъла на чл. 193 ГПК, защото не
се оспорва, че страната е направила съответното
изявление, а се оспорва съдържанието на документа по
смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Това означава, че
документът може да е истински, но с невярно съдържание.
В теорията се поддържа (проф. О.Стамболиев), че
производството по чл. 193 ГПК намира приложение само
при оспорване на авторството, а не и на съдържателната
(удостоверителната) част на свидетелстващите документи.
Аргументите за това са следните:
437
а) официалният свидетелстващ документ има
материална доказателствена сила и опровергаването на
неговото съдържание, т.е. доказване на несъответствие на
удостовереното в него с обективната действителност, не
може да се извърши по реда на чл. 193-194 ГПК, със
свидетелски показания. Заинтересованата страна има
интерес да докаже неговата неавтентичност и ако успее,
документът ще изгуби своята материална доказателствена
сила;
б) частният свидетелстващ документ, ако е подписан,
има само формална доказателствена сила и следователно
не е необходимо да се открива производство по чл. 193
ГПК, за да се установи несъответствие на изявлението с
обективната действителност, защото съдът така или иначе
е свободен да прецени съответните факти по вътрешно
убеждение, без да е обвързан от обективираното в частния
документ.
Тези аргументи следва да бъдат споделени само във
втората им част относно частните свидетелстващи
документи, които поначало действително не разполагат с
материална доказателствена сила (както беше посочено по-
горе, когато се твърди, че е подправено съдържанието на
частен свидетелстващ документ, който важи срещу своя
издател, по същество се оспорва автентичността на
изявлението, т.е. опровергава се формалната
доказателствена сила). При официалния свидетелстващ
документ обаче, е възможно, дори и същият да е
автентичен, т.е. да изхожда от посоченото като издател
длъжностно лице, обективираното в него изявление да е
невярно (например упълномощителят да не се е явил лично
пред нотариуса, нотариалният акт да не е бил прочетен на
страните, издалият болничния лист лекар да не е прегледал
лицето и т.н.). Във всички тези случаи, когато длъжностното
лице е удостоверило осъществени пред него факти, които в
действителност не са се случили, е налице неистинност на
обективираното в официалния свидетелстващ документ
удостоверяване, която може да бъде разкрита по реда на
чл. 193-194 ГПК. Затова и преобладаващото становище
както в теорията (проф. Ж.Сталев, проф. П.Венедиков), така
и в съдебната практика (Решение № 37/08.01.64 г., по гр.д.
№ 2424/63 г., на ІІ г.о.; Решение № 7/15.01.73 г., по гр.д. №
1180/72 г., на ІІІ г.о.; Решение № 173/27.07.2010 г., по гр.д.
№ 5166/2008 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК) е в смисъл, че предмет на оспорване истинността на
438
официалните свидетелстващи документи може да бъде не
само тяхната автентичност, но и верността им.
441
5) В производството по чл. 193 ГПК, ако се установи
неистинност на оспорения документ, той изобщо се
изключва от доказателствата по делото и не може да бъде
ползван при формиране изводите на съда досежно
релевантните за спора факти, изцяло или в съответната
част, която е била оспорена. Ако бъде опровергано
съдържанието на документа по смисъла на чл. 164, ал. 1,
т.т. 2 и 6 ГПК, той не се изключва от доказателствата, а се
обсъжда в решението, при което съдът го преценява с оглед
всички данни по делото.
6) По направеното оспорване на истинността съдът
може да се произнесе с нарочен акт (определение) или с
решението си по делото (чл. 194, ал. 2 ГПК). В хипотезите
на чл. 164, ал. 1, т.т. 2 и 6 ГПК, съдът се произнася по
направеното възражение за опровергаване съдържанието
на документа в мотивите на решението си.
Начинът, по който съдът се произнася по оспорването с
решението си, както и правните последици на това
произнасяне, са обект на противоречиви тълкувания в
теорията и практиката. Класическото становище в
юриспруденцията е, че произнасянето на съда по въпроса
за истинността на оспорения документ по реда на чл. 193
ГПК, формира сила на пресъдено нещо по този въпрос, тъй
като по същество оспорването на истинността на документа
представлява предявяване на инцидентен установителен
иск по чл. 212 във връзка с чл. 124, ал. 4 ГПК. Следователно
произнасянето с решението следва да е обективирано в
неговия диспозитив и подлежи на обжалване, а когато
становището на съда е изразено с отделно определение,
същото подлежи на обжалване заедно с решението (проф.
Ж.Сталев). В мотивите на ТР № 1/04.01.2001 г., по т.гр.д. №
1/2000 г., на ОСГК, т. 9 обаче, е застъпено друго виждане,
като се поддържа, че производството по чл. 193 ГПК има за
предмет факта на истинността на документа и изводът на
съда ще се отнася само до неговата доказателствена
стойност и годността му да бъде използван като
доказателствено средство в производството. Това
произнасяне не формира сила на пресъдено нещо и
следователно двуинстанционно разглеждане на въпроса не
е необходимо. Предвид задължителния характер на така
даденото тълкуване (което запазва значението си и при
действащия ГПК), следва да се приеме, че произнасянето
по въпроса за истинността на оспорения документ не
формира сила на пресъдено нещо и следователно същото
442
не следва да е обективирано в диспозитива на решението, а
само в неговите мотиви. В случай, че съдът се е произнесъл
с определение, същото не подлежи на отделно обжалване,
като при пренасяне на делото в горната съдебна инстанция
същата ще се произнесе по оспорването като
преюдициален за изхода на спора въпрос. Недостатък на
това разрешение е, че по този начин въпросът за
истинността може да се разреши по различен начин в
следващ процес между страните, в който същият документ
да се представи като писмено доказателство.
448
явяването й в съдебно заседание), може да поиска
възстановяване на срока.
В практиката бе спорен въпросът, дали при
пропускане на срока по чл. 193, ал. 1 ГПК страната
разполага с правен интерес да предяви в отделно
производство иск за установяване неистинността на
документа по чл. 124, ал. 4 ГПК, с оглед преклузията
предвидена в чл. 193 и чл. 133 ГПК. Този въпрос логически
е свързан с друг - дали решението по такъв иск, с което
документът е признат за неистински, представлява
основание за отмяна на влязлото в сила решение, основано
на документа. По този въпрос още при действието на
отменения ГПК имаше противоречива практика. Според
Решение № 2853/25.10.96 г., по гр.д. № 3755/95 г., на IV г.о.,
по смисъла на чл. 231, б. „в“ ГПК (отм.) основание за отмяна
на влязлото в сила решение е само установяване
неистинността на документа с присъда на наказателния
съд, респ. решение на гражданския съд по чл. 97, ал. 4 ГПК
(отм.). В този смисъл беше и редакцията на б. „в“, където се
говореше за „подправен“ документ. Другото становище
беше, че и уважаването на иска за установяване на
неистинността на документа по чл. 97, ал. 3 ГПК
представлява основание за отмяна на влязлото в сила
решение (Решение № 1006/30.06.2001 г., гр.д.
№ 153/2000 г., на IV г.о.).
В практиката се беше наложило по-скоро първото
становище, според което основание за отмяна по чл. 231,
б. „б“ и „в“ ГПК (отм.) е извършено престъпление
(разпоредбата на б. „в“ е частен случай на б. „б“ и трябва да
се тълкува във връзка с нея), а престъпление се установява
от гражданския съд само в производството по предявен иск
с правно основание чл. 97, ал. 4 ГПК (отм.). Сега с чл. 303,
ал. 1, т. 2 от новият ГПК това становище се закрепва в
закона – неистинността на документа систематично е
подредена в точката, която предвижда като основания за
отмяна престъпни действия на участници в процеса във
връзка с воденето на делото. Логично е да е така, доколкото
простата неистинност на документа следва да се установи в
процеса по реда на чл. 154 ГПК (отм.), респективно чл. 193
от дестйвщия ГПК, и след изтичане на срока за оспорване
тази възможност вече се е преклудирала. В този смисъл е
уредбата и по отменения ЗГС. Преобладаващата практика
на ВКС при действието на новия ГПК бе именно в посочения
смисъл, като се приема, че страната може да оспори
449
инцидентно истинността на представен от противната
страна документ най-късно с отговора на
съдопроизводственото действие, с което документът е
представен (чл. 193, ал. 1 ГПК), като пропускането на тази
възможност има за последица изгубване на правото да се
позове на неистинността, освен ако тези неистинност е
установена с влязла в сила присъда или решение по чл.
124, ал. 5 ГПК. В този смисъл се приема, че страната,
пропуснала срока по чл. 193, ал. 1 ГПК, няма на това
основание да предяви иск за установяване неистинност на
документа по чл. 124, ал. 4 ГПК (освен ако разполага с друг
правен интерес от установяване на неистинността),
респективно че решението по такъв иск не е основание за
отмяна на влязлото в сила решение по делото, по което
документът е бил представен като доказателство (Решение
№ 459/01.06.2009 г., по гр.д. № 1203/2008 г., на I г.о.;
Решение № 802/06.11.2009 г., по гр.д. № 3006/2008 г., на I
г.о.; Решение № 884/18.11.2009 г., по гр.д. № 3015/2008 г.,
на I г.о.; Опр. № 936/30.12.2010 г., по ч.т.д. № 995/2010 г., на
ІІ т.о.; Опр. № 253/02.03.2011 г., по ч.т.д. № 834/2010 г., на ІІ
т.о.; Опр. № 217/08.04.2011 г., по ч.гр.д.№ 202/2011 г., на
ВКС, ІV г.о.; Опр. № 229/14.04.2011 г., по ч.гр.д. № 38/2011
г., на ІV г.о.). По въпроса обаче бе налице и практика в
обратен смисъл, която приемше, че страната, пропуснала
възможността да оспори неистинността на документа в
срока по чл. 193, ал. 1 ГПК, има правен интерес да предяви
иск за установяване на неговата неистинност, тъй като
решението по този иск ще представлява основание за
отмяна на влязлото в сила решение, основано на документа
(Решение № 136/09.11.2009 г., по т.д. № 397/2009 г., на I
т.о.; Опр. № 289/11.11. 2008 г., по ч.т.д.№ 269/2008 г., на І
т.о.; Опр. № 384/23.06.2009 г., по ч.т.д. № 301/2009 г., на І
т.о.).
Противоречието в практиката по визираните въпроси
бе преодоляно с ТР № 5/18.10.2012 г., по тълк.д. № 5/2011
г., на ОСГТК на ВКС, с т. 1 и т. 3 на което изрично се прие,
че е недопустим иск по чл. 124, ал. 4 вр. ал. 1 ГПК за
установяване неистинността на документ, ако ищецът
извежда правния си интерес от възможността да се позове
на влязло в сила решение по установителния иск в
производството по висящ исков процес, в който документът
е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за неговото
оспорване по чл. 193, ал. 1 ГПК, или с възможността да
ползва съдебното решение по този иск като основание за
450
отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на влязлото в сила
съдебно решение по делото, по което документът е бил
представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването
му по чл. 193, ал. 1 ГПК.
Противоречива бе съдебната практика и по въпроса,
дали предявеният след срока по чл. 193 ГПК иск за
установяване неистинност на документа по чл. 124, ал. 4
ГПК е основание за спиране на производството по делото, в
което документът е бил представен като доказателство и не
е бил оспорен в срок. Едното становище е в смисъл, че
предвид преклудирането на възможността за оспорване
истинността на документа, основание за спиране на делото
по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в случая не е налице
(Опр. № 217/08.04.2011 г., по ч.гр.д.№ 202/2011 г., на ІV г.о.;
Опр. № 229/14.04.2011 г., по ч.гр.д. № 38/2011 г., на ІV г.о.).
Поддържа се обаче в практиката и противната теза, според
която производството, по което е представен документът,
следва да бъде спряно до приключване на преюдициалното
производство (Опр. № 936/30.12.2010 г., по ч.т.д. №
995/2010 г., на ІІ т.о.; Опр. № 253/02.03.2011 г., по ч.т.д. №
834/2010 г., на ІІ т.о.), предвид възможността двете дела да
се съединят по реда на чл. 213 ГПК, ако са висящи в един и
същи съд.
И това противоречие бе преодоляна с ТР №
5/18.10.2012 г., по тълк.д. № 5/2011 г., на ОСГТК на ВКС, с т.
2 на което се прие, че предявяването на иска по чл. 124, ал.
4, изр. 1 ГПК не представлява основание по чл. 229, ал. 1, т.
4 ГПК за спиране на производството по делото, по което
документът е бил представен. Аргументите за това са
идентични с тези, изложени по-горе - щом възможността да
се релевира оспорването на истинността на документа е
преклудирана предвид пропускането на срока по чл. 193
ГПК, установителният иск по чл. 124, ал. 4 ГПК е
недопустим поради липса на правен интерес и
следователно предявяването му не може да е основание за
спиране на производството.
Когато се представя ново писмено доказателство в
хода на процеса, не е необходимо същото да е придружено
от препис за противната страна, доколкото според чл. 128,
т. 3 и чл. 132, т. 2 ГПК е необходимо да се представят с
преписи за противната страна само от документите,
приложени към исковата молба и отговора на ответника по
чл. 131.
451
При представяне на документа в открито съдебно
заседание, независимо дали другата страна присъства или
не, съдът го приема с определение, ако го намери за
относим към спора. Заявеното от противната страна
оспорване на истинността на документа не е пречка пред
неговото приемане. Нещо повече, самото откриване на
производство по оспорване предполага документът вече да
е приобщен към доказателствата по делото (аргумент за
това се черпи от чл. 194, ал. 2 ГПК, според който, ако
оспорването бъде доказано, документът се изключва от
доказателствата).
По аргумент от чл. 145, ал. 1 ГПК, съдът следва да
прояви активност, като запита противната страна за
становището й относно истинността на представения
документ – дали оспорва същата или не. По отменения ГПК,
ако страната не е присъствала в заседанието, в което
документът е представен, въпросът ще й се постави в
следващото заседание, ако се яви в същото, възможност,
която е изключена при действието на новия ГПК, тъй като по
силата на чл. 193, ал. 1, изр. 2 възможността да се оспори
документа се преклудира с приключване на заседанието, в
което същият е представен, независимо дали противната
страна е присъствала на него.
Когато страната заяви, че оспорва документа, следва
да бъде поканена да уточни конкретния предмет на
оспорването, тъй като оспорване изобщо няма. Оспорва се
доказателствената сила на документа - формалната или
материалната, когато документът се ползва с такава, и то по
отношение на автентичността на определено изявление,
респ. верността на удостоверяването на определени факти,
които следва да се посочат от оспорващия. Често се
заявява оспорване, при което страната не твърди, че
документът е неистински като изявление, а само, че същият
не легитимира представилата го страна като титуляр на
спорното право (например че нотариалният акт за сделката
не прави приобретателя собственик). В такъв случай
оспорване по реда на чл. 193 ГПК не се открива. Същото се
отнася и за случаите, когато се оспорва верността на един
частен свидетелстващ документ, който изобщо няма
материална доказателствена сила, противопоставима на
противната страна (например документ, материализиращ
договор, в който последната не е участвала - договор между
трети лица или между представилата документа страна и
трето лице).
452
Когато се оспори истинността на документа се
запитва страната, която го е представила, дали желае да се
ползва от него (чл. 193, ал. 2 ГПК). В такъв случай с нарочно
определение съдът открива производство по проверка
автентичността или верността на оспорения документ, в
което посочва конкретно предмета на оспорването
(автентичността на подписа на определено лице, верността
на удостоверителното изявление относно определен факт
или изявление).
Ако страната, представила документа, заяви, че не
желае да се ползва от него, с определение същият се
изключва от доказателствата по делото или изобщо не се
приема. По същия начин следва да се процедира и в
случай, че в отговор на запитването на съда страната не
заяви нищо, доколкото по смисъла на чл. 193, ал. 2 ГПК,
желанието на страната да се ползва от доказателствената
сила на документа следва да е заявено изрично и
следователно мълчанието сочи на липсата на такава воля.
Ако в заседанието, в което е заявено оспорването, не
присъства представилата документа страна, съдът й указва
в определен срок, който е обикновено до следващото
заседание, да заяви ще се ползва ли от документа или не,
като след изтичане на същия, документът се изключва от
доказателствения материал по делото. Указанията се
съобщават с призовка, тъй като по смисъла на чл. 193, ал. 2
ГПК, запитването дали страната желае да се ползва от
документа следва да бъде доведено до знанието й.
Често в заседанието, в което следва да се заяви
оспорването, противната страна не прави такова изявление,
а само иска по реда на чл. 183 ГПК да бъде представен
оригиналът на документа или официално заверено копие,
като след представянето му в следващото заседание го
оспорва съгласно чл. 193 ГПК. Такова оспорване е
недопустимо и съдът не следва да открива производство по
проверка истинността на документа, тъй като възможността
за това вече се е преклудирала. Копието има същата
доказателствена сила, както и оригинала, и следва да бъде
оспорено в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК. Изискването на
оригинала само по себе си не продължава срока за
оспорване, щом това не е поискано изрично, но е възможно
например срокът по чл. 193, ал. 1 ГПК да бъде удължен до
представяне на оригинала. Друг е въпросът, че в самото
производство по чл. 193 ГПК може да се изиска оригинала
на оспорения документ и при непредставянето му копието
453
да се изключи от доказателствата. В такъв случай съдът
няма да се произнася по истинността по реда на чл. 194, ал.
2 и ал. 3 ГПК.
Възможно е едната страна да представи документ,
чиято доказателствена сила ползва противната страна, и да
оспори истинността му (например ищецът представя
завещание в полза на ответника и оспорва автентичността
му, като при условията на евентуалност, в случай, че
оспорването остане недоказано, прави искане за
възстановяване на запазената си част от наследството,
накърнена със завещанието). Това са случаите, при които
документът се представя, не за да се ползва
доказателствената му сила, а напротив, за да се получи
защита срещу неизгодните за страната последици от
съставянето му. В тази хипотеза противната страна, за
която документът е изгоден, не може да бъде запитана дали
желае да се ползва от него, защото не го е представила, т.е.
не се е позовала на доказателствената му сила. Може
обаче да й се даде възможност да заяви, дали желае
документът да бъде приет като доказателство по неин
почин и тогава този, който го е представил, ще може да го
оспори като насрещна страна. В случай, че ползващата се
от документа страна не заяви изрично, че желае
приобщаването му към делото, съдът не го приема,
доколкото при състезателното начало в процеса
събирането на доказателствата предполага посочването им
от страните, при което е недопустимо да се приема като
писмено доказателство документ, от чиято доказателствена
сила никоя страна не желае да се ползва.
Когато по делото е допуснато изслушване на
съдебно-графологична експертиза и на страните е
предоставена възможност да представят сравнителни
образци от изследвания почерк или подпис, същите следва
да се приемат като писмени доказателства и на общо
основание истинността им може да се оспори от противната
страна. Това е така, тъй като експертното заключение не
може да се основава на неистински документи, в противен
случай се рискува, ако оспореният документ е подправен,
заключението на вещото да го признае за истински въз
основа на съпоставянето му на подправени със същия
почерк сравнителни образци.
454
Доказателствена тежест в производството по
оспорване истинността на документ.
След отпадането на служебното начало в процеса (ДВ,
бр. 124/97 г.), при действието на отменения ГПК съдът не
беше длъжен, а и нямаше право да напътва страните
относно разпределянето на доказателствената тежест и
допустимите доказателствени средства при проверка
истинността на оспорения документ. Според чл. 146, ал. 1,
т. 5 от действащия ГПК обаче, разпределението на
доказателствената тежест е служебно задължение на съда,
което следва поначало да се изпълни при докладването на
делото, а когато документът е бил представен и оспорен по-
късно (в хипотезите на чл. 147 ГПК) - с отделно
определение. Доказателствената тежест в производството
по чл. 193 ГПК се разпределя, както следва:
- когато се оспорва истинността на официален документ,
тежестта за доказване на неистинността е върху страната,
която го оспорва. Същото се отнася и при оспорване
подписа под документ, който е официално удостоверен;
- когато се оспорва истинността, т.е. автентичността, на
частен документ, който е подписан от оспорващата го
страна, тежестта да се докаже неистинността му е върху
нея (вр. чл. 180 ГПК). Проблем възниква, когато едната
страна представи документ, подписан от другата страна, а
последната заявява, че подписът не е неин, като в случая
се поставя въпроса дали може да се приеме, че такъв
документ „носи подписа на страната, която го оспорва”, и
следователно тя трябва да докаже неистинността му.
Общовъзприетото в теорията (проф. Д.Силяновски, проф.
Ж.Сталев) становище по въпроса е, че след като в
документа има подпис, положен като такъв на страната, на
която той се противопоставя, тя трябва да докаже, че този
документ е неистински, вкл. че подписът не е неин. В този
смисъл се поддържа, че чл. 193, ал. 3 ГПК съдържа
своебразна презумпция за истинност на подписания частен
документ. Обратното становище се поддържа от проф.
П.Венедиков, според когото щом авторството на подписа е
спорно, не може да се приеме, че документът е подписан от
страната, на която се противопоставя, защото тъкмо това е
обект на спора между страните, и следователно страната,
представила документа, следва да докаже автентичността
на оспорения подпис.
По-аргументирано е първото становище, тъй като
когато страната, на която се противопоставя документа,
455
носещ нейния подпис (например разписка), оспори, че
подписът е неин, е налице оспорване на автентичността на
документа, което именно е обект на проверката по чл. 193
ГПК, доколкото верността на удостоверителното изявление
е обект на оспорване само при официалните
свидетелстващи документи.
И обратно, ако тази страна не отрича автентичността
на собствения си подпис под документа, то и самото
производство по оспорване няма обект, тъй като при
частните документи се оспорва само авторството на
изявлението, но не и неговото съдържание. Следователно
разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК има предвид случаите,
при които се оспорва автентичността на подписа на
страната, на която документът се противопоставя, при което
тежестта да се обори презумпцията за истинността му е
върху нея, след като документът носи нейния подпис. Това
се отнася с още по-голямо основание и до случаите, когато
се оспорва формалната доказателствена сила по чл. 180
ГПК, без да се отрича авторството на самия подпис, т.е.
когато се твърди, че подписът е бил положен на бял лист
или че впоследствие текстът е бил подправен. Приложното
поле на чл. 193, ал. 3, предл. 1 ГПК, че тежестта на
доказване е върху оспорващата страна, при това положение
включва само официалните документи - тяхната
неистинност следва да бъде доказана от оспорващата
страна.
Когато документът изхожда от праводателя на
страната, на която същият се противопоставя, той не е
подписан от нея, макар и в материално-правен аспект
правното положение на правоприемника произтича от това
на праводателя. По смисъла на чл. 193, ал. 3, предл. 2 ГПК,
наследникът е трето лице по отношение на документа,
подписан от неговия праводател. Например в дело по иск за
собственост ответникът представя саморъчно завещание, с
което първоначалният собственик на имота, който е
наследодател на ищеца, завещава имота на него, при което
ищецът оспорва автентичността на завещанието. В случая,
доколкото документът не носи подписа на оспорващата го
страна, тежестта да се докаже неговата истинност е върху
страната, която го е представила (Решение №
202/24.07.2001 г., по гр.д. № 583/2000 г., на І г.о.; Решение
№ 991/12.01.2010 г., по гр.д. № 1987/2008 г., на IV г.о.). Ако
се приеме обратното, ще е невъзможно да се разпредели
доказателствената тежест в спор между двама наследници,
456
когато и двамата са правоприемници на лицето, съставило
завещанието в полза на единия от тях. Формален аргумент
в подкрепа на изложеното е разпоредбата на чл. 165, ал. 2,
предл. 2 ГПК, уреждаща аналогична хипотеза, когато
наследниците на страната, сключила привидно съглашение,
са трети лица по договора и за тях не важи забраната за
разкриване на симулацията със свидетели. По въпроса все
пак е налице и практика в обратен смисъл, като според
Решение по гр.д. № 559/2001 г., на ІІ г.о.; Решение №
544/15.06.2009 г., по гр.д. № 2526/2008 г., на III г.о.), според
която тежестта за доказване истинността на подписан от
наследодателя документ е върху наследниците, като
според второто решение от това правило е изключена
единствено хипотезата на оспорване автентичността на
саморъчното завещание.
Аналогична е хипотезата, в която документът е
подписан от пълномощник на страната, на която той се
противопоставя (например протокол за приемане на
работата, подписан от пълномощник на възложителя по
договор за изработка). Ответникът, срещу когото е предявен
иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, има интерес да оспори
формалната доказателствена сила на документа, макар и
същият да не е подписан от него, защото на основание чл.
180 ГПК се счита, че пълномощникът е направил
съответното изявление, а то обвързва упълномощителя,
съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД. В случая документът не носи
подписа на страната, която го оспорва, и на основание чл.
193, ал. 3, предл. 2 ГПК тежестта за доказване на неговата
истинност е върху страната, която го е представила.
Когато се представя документ от няколко страници,
от които е подписана само последната (например договор
или устав), а противната страна твърди, че неподписаните
страници са подменени, по същество е налице оспорване
на истинността (автентичността) на подписания от страната
частен документ, тъй като тя твърди, че в подменената си
част същият не представлява нейно изявление. В случая
тежестта да се докаже истинността на документа в
оспорената му част е върху страната, която го е оспорила,
макар и в тази му част обективираното в документа
изявление да не носи подписа на оспорващата страна (чл.
193, ал. 3, предл. 2 ГПК), а документът като цяло си има
формална доказателствена сила.
В производството по проверка истинността на
оспорения документ са допустими всички доказателствени
457
средства - писмени, гласни, експертизи (чл. 194, ал. 1 ГПК).
Страната, която носи доказателствената тежест съгласно
чл. 193, ал. 3 ГПК следва не само пряко да ангажира
доказателства, но и да окаже съдействие на вещото лице по
графологичната експертиза за изпълнение на задачата,
като му предостави необходимия сравнителен материал,
както и да внесе депозита, което предполага при служебно
назначаване на експертизата съдът да съобрази кой носи
доказателствената тежест, като го задължи да внесе
разноските за вещото лице. Разбира се извършването на
експертизата не е изцяло обусловено от съдействието на
страните, вещото лице може да се снабди със сравнителни
образци от подписа посредством различните институции, в
които се съхраняват такива (например данъчна или
общинска администрация, органите на НОИ и др.), като за
целта му се издаде съдебно удостоверение. Другата страна,
която не носи доказателствена тежест обаче, също е
длъжна да окаже съдействие на вещото лице (например да
му представи намиращите се в нея образци от подписа на
автора на документа). Ако не направи това и по тази
причина изпълнението на задачата стане невъзможно,
съдът ще може да приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК,
като в решението си се произнесе по оспорването на
документа по неблагоприятен за тази страна начин.
По оспорването съдът се произнася или с нарочно
определение преди да пристъпи към решаване на спора по
същество, или в мотивите на решението (чл. 194, ал. 2 и ал.
3 ГПК), но не и с диспозитива на същото. Ако признае
документа за неистински, съдът го изключва от
доказателствата по делото и изпраща сигнал на прокурора,
ведно с копие от съдебния акт и от документа, което на
практика почти не се прави. Това не е основание за спиране
на производството по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, тъй като
установяването на самото престъпление по наказателно-
правен ред не е обуславящо за гражданско-правния спор.
За изхода на последния е достатъчно да се установи, дали
оспореният документ е истински, което се извършва в
производството по чл. 193 ГПК.
Недопустимо е съдът да приеме, че представен по
делото документ е неистински по смисъла на чл. 194 ГПК,
ако същият не бил е оспорен от страните в производство по
чл. 193 ГПК (Решение № 86/18.07.2011 г., по т.д. № 682/2010
г., на I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
458
2.4. ЕКСПЕРТИЗИ.
Калоян Топалов
по отменения ГПК
Съгласно чл. 157, ал. 1 ГПК (отм.), вещо лице се
назначава, когато за изясняване на някои възникнали по
делото въпроси са нужни специални знания из областта на
науките, изкуството, занаятите и др., които съдът няма. Т.е.
предмет на доказване са факти, обстоятелства и причинно-
следствени връзки, за които съдът няма необходимите
специални знания, но не и логически и правни изводи или
изводи, касаещи приложението на закона. Вещото лице не
може да събира доказателства или да дава правна
преценка на доказателствата, които са събрани от съда
(Решение № 2056/13.10.58 г., по гр.д. № 5916/58 г., на II г.о.).
С оглед специалността на вещото лице и предмета
на изследване се различават различни видове експертизи:
графологически, медицински, технически, автотехнически,
счетоводни, икономически, химически и др.
Доколкото заключението на вещото лице е
доказателствено средство, то същото се преценява от съда
с оглед всички данни по делото, подобно и на другите
доказателства.
Подобно на всяко друго доказателствено средство и
заключението на вещото лице трябва да бъде допуснато от
съда, което може да стане или по искане на някоя от
страните или по почин на самия съд, когато той не
разполага със съответните необходими специални знания
(ТР № 1/04.01.2001 г., по т.гр.д. № 1/2000 г., на ОСГК на
ВКС, т. 10; ТР 1/17.07.2001 г., по т.гр.д. № 1/2001 г., на ОСГК
на ВКС, т. 11; Решение № 169/22.04.2003 г., по гр.д. №
2520/2002 г., на V г.о., Бюлетин на ВКС № 4/2003 г., стр. 33;
Решение № 131/18.03.2003 г., по гр.д. № 41/2002 г., на IV
г.о., Бюлетин на ВКС № 4/2003 г., стр. 31; Решение №
712/05.12.2003 г., по гр.д. № 212/2003 г., на I г.о., Бюлетин
на ВКС № 12/2003 г., стр. 22; Решение № 1985/17.10.2005 г.,
по гр.д. № 1075/2005 г., на IV г.о., „Собственост и право”, бр.
2/2007 г., стр. 16).
Вещото лице се назначава с определение от съда,
след като изслуша страните, респективно им предостави
възможност да изразят становището си, като по
допускането той може да се произнесе и в закрито съдебно
заседание. Преди да се произнесе по допускането на
459
експертизата, съдът е длъжен да направи преценка за
относимостта, допустимостта, годността и необходимостта
от исканата експертиза.
Определението на съда за допускане на
експертизата следва да съдържа: предметът и задачата на
експертизата; материалите, които се предоставят на вещото
лице; името, образованието, специалността, местоработата
и длъжността на вещото лице. Въпреки че не е посочено
като изискване в закона, следва да се посочи и адреса за
призоваване на вещото лице, телефона му (ако има такъв),
както и определения депозит – размер и срок за внасянето
му. В практиката е възприето, че е възможно да се посочи
само номера, под който вещото лице фигурира в списъка на
вещите лица за съответната година.
В случаите, в които експертизата се допуска
служебно от съда, отново се определят разноски за
възнаграждение на вещото лице, които се възлагат на
заинтересованата страна (Решение № 108/16.05.2011 г., по
гр.д. № 1814/2009 г., на IV г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК).
Вещото лице се уведомява за задачата и съдебното
заседание след внасяне на определения от съда депозит,
освен ако страната не е било освободена от неговото
заплащане.
При сложност на предмета на изследването съдът
може да назначи три вещи лица, в който случай всяка една
от страните, в 3-дневен срок от съдебното заседание (или в
определен от съда по-дълъг срок), в което е допусната
тричленната експертиза, посочва по едно вещо лице, като
третото се определя от съда. Това се прави и в случаите,
когато е било оспорено заключението на единичната
експертиза (чл. 157, ал. 2 ГПК (отм.). Ако в посочения срок
страната не посочи вещо лице, същото се определя от
съда. Възможно е в състава на допусната тричленна
експертиза, когато е оспорено заключението на единичната
такава, съдът да определи да участва това вещо лице,
което е изготвило оспореното заключение, доколкото то
винаги се определя от него. Според Решение №
155/23.03.2004 г., по гр.д. № 493/2003 г., на I г.о., не
съществува процесуална норма, която да позволява
назначаването на петорна експертиза, от което може да се
направи извода, че такава експертиза е недопустима.
Не могат да бъдат назначавани за вещи лица
роднините на страните по права линия, съпрузите,
460
роднините по съребрена линия до четвърта степен
включително и по сватовство от първа степен, както и
лицата, заинтересувани от изхода на делото (чл. 158, ал. 1
ГПК (отм.). Не може да бъде вещо лице по дело, по което
страна е юридическо лице или едноличен търговец, негов
служител. Не може да е вещо лице страна или неин
пълномощник.
Назначеното от съда вещо лице може да бъде
освободено от изготвяне на заключението в случаите,
когато се допуска отказ от свидетелстване, поради
некомпетентност или поради болест (чл. 159 ГПК (отм.).
Заключението на вещото лице, следва да бъде
подписано и депозирано най-малко 5 дни преди
заседанието (чл. 157, ал. 1 ГПК (отм.). Ако срокът не е
спазен и страните не направят възражение за това / те
следва изрично да бъдат запитани от съда дали правят
такова възражение/ вещото лице може да се изслуша. Ако
страните или някоя от тях не дадат такова съгласие, или и
двете страни или само едната не присъстват в съдебно
заседание, съответно не са изпратили свой представител,
въпреки че са редовно призовани, вещото лице не може да
се изслуша, поради което приемането на заключението
следва да се отложи за следващото съдебно заседание.
Приемането на заключението при неспазване на 5-дневния
срок и при липсата на останалите предпоставки
представлява съществено процесуално нарушение
(Решение № 114/23.11.85 г., по гр.д. № 68/85 г., на ОСГК;
Решение № 3/15.12.88 г., на Пленума на ВС). Същото се
отнася и до неподписаното в посочения срок заключение
(Решение № 437/09.05.94 г., по гр.д. № 296/94 г., на I г.о.),
като, разбира се, вещото лице може да подпише
заключението си и в съдебно заседание, при изразено от
страните изрично съгласие за това.
Заключението на вещото лице трябва да бъде
събрано като доказателство, чрез изслушването на същото
лично от съда. Именно поради това даденото по друго дело
заключение не може да се използва по делото (Решение №
636/24.03.77 г., по гр.д. № 3017/76 г., на I г.о.).
Вещото лице трябва да изготви заключението си
само на база на своите знания и опит, както и въз основа на
събрания по делото доказателствен материал и на
предоставените му от страните писмени доказателства, т.е.
на обективни данни, но не и въз основата на странични
данни или предположения (Решение № 356/30.03.55 г., по
461
гр.д. № 1208/55 г., на I г.о.; Решение № 1072/06.07.56 г., по
гр.д. № 4267/56 г., на II г.о.). Ето защо е възможно вещото
лице, ако в задачата е поставено заключението да бъде
изготвено след разпита на допуснати свидетели, на който
той следва да присъства, да задава въпроси, с оглед
поставената задача.
Заключението следва да бъде подписано, като при
тройната експертиза с особено мнение на едно от вещите
лица заключението се подписва от всички тях с
отбелязване, че едното вещо лице е на особено мнение,
което трябва да е приложено към заключението и да е
подписано от съответното вещо лице.
Вещото лице се изслушва в открито съдебно
заседание, като се снема неговата самоличност, пита се
дали има родствена връзка с някоя от страните и дали няма
дела с някоя от тях, след което му се напомня
наказателната отговорност по чл. 291, ал. 1 НК. Вещото
лице дава обещание, че ще даде заключението си без
всякакво пристрастие (чл. 160 ГПК (отм.). След това се
пристъпва към изслушването му, като въпроси към него се
задават първо от страната, която е поискала заключението,
после от насрещната страна, и накрая от съда. В съдебния
протокол се отбелязват само отговорите на вещото лице, но
не и поставените въпроси. Не се допуска да се задават
въпроси към вещото лице, които са извън предмета на
заключението, т.е. извън поставената задача, освен ако
противната страна не се съгласи това да бъде направено и
ако вещото лице може да отговори на същите в това
съдебно заседание. Не се допускат и въпроси, които
изискват логически и правни изводи от страна на вещото
лице или относно приложението на закона. В този случай в
съдебния протокол следва да се запише поставения
въпрос, след което съдът не допуска същия с мотивирано
определение.
Вещото лице е длъжно да се яви и да отговори на
поставените му въпроси, в противен случай носи
отговорностите за неявяване без уважителна причина и за
отказ да даде заключение без да е налице такава.
След изчерпване на въпросите, съдът приема
заключението на вещото лице, като на същото се определя
да се изплати внесения депозит, за което му се издава
разходен касов ордер (РКО).
Ако заключението на единичната експертиза е
оспорено, съдът приема същото, след което допуска
462
изслушването на тройна такава. Ако е оспорено
заключението на тройната експертиза, съдът може да
назначи нова тройна експертиза, състояща се от нови три
вещи лица. Това съдът може да направи и служебно, когато
например трите вещи лица са дали самостоятелни
заключения и няма две от тях, които да са на едно мнение
или съществуват такива разногласия между тях, по които
съда не може да вземе становище. В този случай съдът
може да изиска от същите вещи лица да направят
допълнителни изследвания (чл. 161 ГПК (отм.).
Освен това съдът не е задължен при всяко изразено
недоволство от заключение на назначената експертиза да
назначава нова такава в разширен състав, а това се прави
само при сериозно направените възражения за пропуски,
некомпетентност и необоснованост (Решение №
510/10.03.78 г., по гр.д. № 2854/77 г., на II г.о.), като е
достатъчно възражението само на едната страна. На
противното становище е проф. Ж.Сталев, според когото
несъгласни със заключението трябва да са и двете страни.
Заключението на вещото лице се обсъжда от съда в
мотивите на решението, в съвкупност с останалите събрани
по делото доказателства (чл. 157, ал. 3 ГПК (отм.). Ако по
делото има приети и единична и тройна експертизи по едни
и същи задачи, то в решението трябва да са изложени
мотиви кое от двете заключения се възприема и защо, като
може да не се възприеме нито едно от тях, в който случай
съдът следва да формира изрични мотиви за това (Решение
№ 3152/26.12.69 г., по гр.д. № 2365/69 г., на II г.о.). Т.е.
приетото от съда заключение, макар и да не е оспорено от
страните, не е задължително да бъде възприето и не го
обвързва (Решение № 932/25.09.91 г., по гр.д. № 699/91 г.,
на I г.о.; Решение № 712/18.11.2004 г., по т.д. № 141/2004 г.,
на I т.о.). Ако в заключението на вещото лице има
логически, правни и др. изводи, които съдът може да
направи и не са необходими специални знания, същите не
се обсъждат.
По действащия ГПК
Промените в действащия ГПК са в няколко насоки:
На първо място в действащия ГПК законодателят
легално закрепи правомощието и задължението на съда
служебно да назначава вещо лице, което по отменения
закон, както вече бе посочено, бе изведено по тълкувателен
път от богатата съдебна практика по въпроса, включително
463
и дадените в тази насока задължителни указания с ТР № 1
от 4 януари 2001 г., по тълк.гражд.д. № 1/2000 г., на ОСГК на
ВКС, т. 10. В правомощието на съда се включва не само
възможността и задължението при наличието на
съответните предпоставки служебно да назначава вещо
лице, но и служебно да формулира задачата на
експертизата.
Въззивният съд, като такъв по съществото на спора,
също служебно може да назначава експертиза, дори и да
няма оплакване във въззивната жалба, че в нарушение на
съдопроизводствените правила това не е направено от
първоинстанционния съд. Това означава, че пропускът да
се поиска експертиза пред първата инстанция на практика
не е фатален, като страната винаги може във въззивната си
жалба да се позове на допуснатото от първата инстанция
процесуално нарушение, изразяващо се в пропуск да се
събере служебно съответното доказателство, а и самият
въззивен съд ще е длъжен служебно да следи за това (в
този смисъл е и Решение № 6/03.06.2011 г., по гр.д. №
344/2010 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Последното означава на практика, че страната винаги може
да поиска от въззивния съд да изпълни служебните си
задължения, дори и да е преклудирана възможността й да
сочи нови доказателства, защото това няма да е искане за
събиране на доказателството по неин почин. Дори и
страната да не е поискала назначаването на вещо лице, тя
с касационна жалба може да атакува въззивното решение
като постановено при съществено нарушаване на
съдопроизводствените правила, изразяващо се в пропуск на
въззивния съд да допусне служебно изслушването на
експертиза.
На второ място в новия закон отпадна изискването
съдът да не разполага със съответните специални знания в
съответната област, за да бъде назначено вещо лице.
Следователно съдът е длъжен да назначи вещо лице,
когато за изясняването на определени по делото въпроси са
необходими специални знания в съответната област,
независимо от това, дали съдията притежава такива или не,
т.е. той вече не може да откаже да допусне това
доказателствено средство с мотива, че разполага със
съответните специални знания. На противното становище
обаче е Решение № 108/16.05.2011 г., по гр.д. № 1814/2009
г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно
което вещо лице се назначава от съда, в случаите когато
464
съдията не разполага със съответните специални знания,
което становище не може да бъде споделено по изложените
по-горе съображения, с оглед редакцията на текста на чл.
195, ал. 1 ГПК.Б.ред. От съществено значение е какъв
смисъл се влага в понятието „специални знания”,за да бъде
извършена във всеки конкретен случай преценка дали
такива са необходими. Ако изводът за осъществяването на
правнозначимия факт може са бъде направен и въз основа
на правилата на обичайната житейска логика,допускането
на експертиза не е необходимо.
На трето място и сега съдът поначало назначава
единична експертиза, но ако обстоятелствата налагат
вещите лица може и да са повече (чл. 195, ал. 2 ГПК). В
случая законът има предвид както комбинираната
експертиза, която е съставена от толкова специалисти,
колкото са необходими според поставените въпроси от
различните области на науката, изкуството, занаятите и
прочие, така и хипотезата, когато задачата е сложна и
съдът може да я възложи по своя преценка на трима или
повече нечетен брой специалисти от съответната област, за
да се образува мнозинство.
На четвърто място при оспорване на заключението
на едноличната експертиза, което може да се направи
докато трае изслушването на вещото лице, но не и по-
късно, съдът може да назначи друго или повече вещи лица
(чл. 200, ал. 3 ГПК), след като приеме оспореното
заключение. Следователно, за разлика от отменения ГПК,
действащият предвижда възможност, по преценка на съда,
при оспорване на заключението съставът на
първоначалната експертиза да не бъде разширяван. Това
означава, че съдът, при оспорване на единична експертиза,
може да назначи друго вещо лице, което да отговори на
вече поставената задача, или да назначи повече от едно
вещи лица, без да е ограничен в техния брой, за разлика от
отменения ГПК, който предвиждаше в тази хипотеза
съставът на експертизата да е от три вещи лица (чл. 157,
ал. 2, изр. 3).
В случай че съставът на експертизата, чието
заключение е оспорено, е определен от съда по реда на чл.
195, ал. 2 ГПК, последният може да назначи нови вещи
лица, запазвайки първоначално определената бройка на
състава, или да назначи повече вещи лица.
Във всички случаи, когато съставът на експертизата
включва повече от едно вещи лица, важно е те да бъдат
465
нечетен брой, за да може да се формира мнозинство, освен
в хипотезата на комбинираната експертиза, когато по
същество всяко вещо лице отговаря на различни въпроси от
различните области на науката, изкуството, занаятите и
прочие. Но дори и в този случай, когато по един и същи
въпрос от определена област на науката, изкуството,
занаятите и прочие са назначени повече от едно вещи лица,
те следва да бъдат нечетен брой, по изложените вече
съображения.
Ако заключението на експертизата е изготвено в
състав от повече от едно вещи лица и между тях е налице
разногласие, като всяка група излага свои отделни мнения
(например при тричленен състав на експертизата всяко
едно от вещите лица дава самостоятелно заключение и
няма две от тях, които да са на едно мнение или
съществуват такива разногласия между тях, по които съдът
не може да вземе становище), съдът изисква от същите
вещи лица допълнителни изследвания или назначава други
вещи лица (чл. 203 ГПК), в същия или в разширен състав
(арг. от чл. 200, ал. 3 ГПК).
На пето място ако се твърди, че заключението не е
достатъчно пълно и ясно (въпреки пълно, точно и ясно
поставените въпроси), по искане на страните или служебно,
съдът поставя на същото или същите вещи лица
допълнителна задача, т.е. задължава ги да изпълнят
поставената задача в нейния пълен обем (чл. 201, предл. 1
ГПК). Ако се твърди от някоя от страните или съдът
констатира служебно необоснованост на заключението,
поставяща под съмнение правилността на крайния извод на
експертизата, се назначава повторна експертиза (чл. 201,
предл. 2 ГПК), която по преценка на съда се възлага на
друго вещо лице, респективно на повече вещи лица (арг. от
чл. 200, ал. 3 ГПК).
На шесто място изключена е възможността страните
вече да посочват вещи лица, когато заключението следва
да бъде изготвено от повече от едно вещи лица (било в
хипотезата на чл. 195, ал. 2 ГПК, било в тези на чл. 200, ал.
3 ГПК или на чл. 203 ГПК), т.е. вещите лица винаги се
определят от съда, за разлика от отменения такъв (вж. чл.
157, ал. 2, изр. 2).
На седмо място според чл. 199 ГПК срокът за
депозиране заключението на вещото лице вече не е най-
малко 5 дни, а 1 седмица преди съдебното заседание. В
466
този срок, макар и изрично да не е посочено, заключението
следва да бъде и подписано.
В случай че определеният от съда срок за изготвяне
на заключението не е достатъчен, вещото лице е длъжно
незабавно да уведоми съда, че няма да може да изготви в
същия срок експертизата, както и да посочи какъв срок му е
необходим (чл. 197, ал. 2, изр. 2 ГПК).
На осмо място вещото лице може да бъде
освободено, освен в посочените в отменения ГПК хипотези,
така и когато не е изготвило своевременно заключението си
(чл. 198 ГПК).
Красимир Влахов
471
3. СЪБИРАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ
СРЕДСТВА ЧРЕЗ СЪДЕБНА ПОРЪЧКА.
Биляна Балинова
474
Делегиращият съд пристъпва към изготвяне на
съдебната поръчка след като по делото постъпят: 1)
разписките за връчени призовки до свидетелите, вещите
лица или страната (ако по делегация е възложено даване
на обяснения по реда на чл. 176 ГПК), с които са уведомени
за датата на съдебното заседание пред делегирания съд; 2)
разписките за връчени призовки до страните, с които се
уведомяват за насрочване на процесуалното действие по
делегация и за датата на съдебното заседание пред
делегирания съд за провеждане на това процесуални
действие (в случай, че насрочването на делегацията от
делегиращия съд не е станало в присъствието на всички
страни); 3) в определения от делегиращия съд срок
въпросните листа, съдържащи въпроси за вещите лица и
свидетели; 4) вносен документ за платените по сметка на
делегирания съд разходи за провеждане на процесуалното
действие.
Съдебната поръчка следва да съдържа:
1) Препис от определението, с което
делегиращият съд допуска събирането на
доказателствени средства от делегирания
съд, както и насрочва дата на съдебно
заседание пред делегирания съд за
извършване на възложеното процесуални
действие.
2) Посочване на трите имена на всички
страни по делото.
3) Списък на всички участници, призовани за
участие в съдебното заседание пред
делегирания съд, чрез посочване на трите
им имена, адрес, способ и дата на
уведомяването им. Изготвянето на списъка
е необходимо в случай на отлагане на
делото от делегирания съд за друга дата,
за да може неявилите се участници да
бъдат уведомени от делегирания съд.
4) Датата на съдебното заседание пред
делегиращия съд, която следва да бъде
съобразена от делегирания съд, който
трябва да положи усилия за изпълнение на
поръчката до тази дата, в случай, че
делото пред него бъде отложено.
5) Въпросни листове за разпит на вещи лица
или свидетели, приподписан от съдията –
475
докладчик. С приподписването на
въпросния лист съдията – докладчик
удостоверява, че посочените във
въпросните листове въпроси за вещи лица
и свидетели са допустими, относими и са
във връзка с обстоятелствата, за
установяване на които е допуснат разпит
или съдебна експертиза.
6) Вносния документ за платени
разноски за провеждане на процесуалното
действие пред делегирания съд.
Съдебната поръчка следва да се изготви и изпрати
на делегирания съд дори и в случаите, когато страните в
указания им от делегиращия съд срок не са представили
въпросни листове за целите на провеждане на разпит на
вещо лице или свидетел. В този случай делегиращият съд
следва изрично и изчерпателно да укаже на делегирания
съд предмета и задачите на съдебната експертиза, респ. –
обстоятелствата, за установяване на които са допуснати
свидетелски показания.
Предвид процесуалните действия, които следва да
бъдат извършени преди пристъпването от делегиращия съд
към изготвяне на съдебната поръчка, последният следва да
съобрази датата, за която насрочва делото по делегация
пред делегиращия съд, така, че да е налице достатъчно
време за връщане на призовките по делото, изпратени до
участниците, включително – до вещи лица и свидетели; за
представяне на въпросните листове и вносния документ за
внесени разноски за събиране на доказателства.
При получаване на съдебната поръчка в делегирания
съд се образува нарочно дело по делегация. До провеждане
на съдебното заседание по събиране на доказателствени
средства по делегация не се налага извършването на
никакви процесуални действия от делегирания съд, тъй като
участниците за съдебното заседание са уведомени от
делегиращия съд. Делегираният съд следва да проведе
съдебното заседание по събиране на доказателствените
средства по делегация на датата и часа, за които е
насрочено делото от делегиращия съд, освен ако не са
налице непреодолими препятствия, за които делегираният
съд следва да уведоми делегиращия съд и участниците в
производството. В случай, че делегираният съд установи, че
по отношение на някои от участниците в съдебното
заседание по делото по делегация са възникнали
476
обстоятелства, препятстващи явяването му пред
делегирания съд, последният следва да отсрочи
разглеждане на делото по събиране на доказателства по
делегация за друга дата, за която уведоми делегиращия съд
и всички участници в производството по делото по
делегация.
В съдебното заседание по събиране на
доказателствени средства по делегация делегираният съд
извършва проверка (ако той е извършвал призоваване на
участниците в заседанието в посочените по – горе случаи)
или констатация на редовността на уведомяване на
участниците за това съдебно заседание, след което
пристъпва към извършването на процесуалното действие,
което му е възложено по делегация по правилата,
предвидени в ГПК за извършване на това действие.
Делегираният съд е съд по събиране на доказателственото
средство, не и по неговото допускане, поради което той не
може да извършва преценка за допустимостта,
относимостта или необходимостта на процесуалното
действие и да откаже на това основание извършването му.
В случай, че на делегираният съд е възложено провеждане
на разпит на вещо лице или свидетел, това провеждане се
свежда до задаване от съда на въпросите, включени във
въпросните листове, изпратени със съдебната поръчка, като
е допустимо съдът или присъстващите страни да задават
въпроси само в рамките на включените във въпросните
листа и за целите на тяхната конкретизация. В случай, че
със съдебната поръчка не са изпратени въпросни листове,
тъй като такива не са били представени от страните,
делегираният съд и/или присъстващите страни следва да
зададат въпроси на свидетелите за посочените им от
делегиращия съд обстоятелства, за установяване на които
са били допуснати свидетелите, а по отношение на
заключението на вещото лице – само във връзка с
посочените от делегиращия съд задачи, за които е
допусната съдебната експертиза. След приключване на
разпита на вещото лице делегираният съд с определение
приема заключението по допусната съдена експертиза и
прилага същото към делото, образувано по делегация.
Делегираният съд се произнася с определение по
изплащане на разходите за съответното процесуално
действие, които най – често са относно изплащане на
възнаграждения за вещи лица и свидетели, които
477
предварително са били внесени по сметка на делегирания
съд.
В случай на отлагане на делото делегираният съд
уведомява неявилите се участници за датата и часа на
съдебното заседание пред него, на което ще бъде
извършено процесуалното действие по делегация.
Делегираният съд може да постанови принудително
довеждане на неявилия се пред него свидетел, както и да
наложи глоба на неявило се вещо лице и свидетел, което
неявяване е причина за отлагане на делото пред
делегиращия съд. При отлагане и ако е възможно времево
делегираният съд следва да насрочи дата на съдебно
заседание, която да предхожда датата на съдебно
заседание по разглеждане на делото пред делегиращия
съд. В такъв случай не е необходимо уведомяване на
делегиращия съд за обстоятелството по отлагане на делото
по делегация и за датата, за която е отложено, тъй като се
предполага, че до датата на съдебното заседание пред
делегиращия съд съдебната поръчка ще бъде изпълнена. В
обратната хипотеза делегиращият съд следва да бъде
уведомен за датата на съдебното заседание пред
делегирания съд, за да може да се съобрази тази дата с
датата на следващото съдебно заседание пред
делегиращия съд.
Делегираният съд може да прекрати съдебната
поръчка без да е извършил възложеното му процесуално
действие единствено при възникването на непреодолими от
него пречки, препятстващи извършване на действието.
Делегираният съд прекратява с определение
производството, образувано по вътрешна съдебна поръчка
след извършване на процесуалното действие, което му е
възложено за провеждане по делегация, поради изчерпване
на предмета на производството и постановява изпращане
на делото в оригинал на делегиращия съд. Определението
за прекратяване на производството по делото по делегация
не подлежи на обжалване.
Делегиращият съд, след получаване на делото по
делегация от делегирания съд докладва в съдебно
заседание обстоятелството по изпълнение на съдебната
поръчка и прилага делото по делегация към делото, по
което е възникнала нуждата от събиране на
доказателствени средства по делегация. Извършеното по
делегация процесуално действие е част от производството
по разглеждане на делото, по което е възникнало нуждата
478
от събиране на доказателства по делегация и преценката
им от решаващия делото съд се извършва по правилата за
преценка на доказателствените средства, така, както ако
събраното по делегация средство беше събрано от
делегиращия и решаващ съд.
483
3. ОБЕЗПЕЧЕНИЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВА.
Калоян Топалов
484
бъдещия иск, дали е представен препис от нея за
насрещната страна, дали са налице предвидените в закона
условя за това и т.н. При необходимост молбата се оставя
без движение на основание чл. 101 ГПК, с даване на
съответните указания.
Ако молбата е допустима и редовна, препис от нея се
връчва на противната страна, а това е страната по спорното
правоотношение, което, при обезпечаване на доказателства
по бъдещ иск, следва да бъде индивидуализирано, т.е. това
са страните по бъдещия процес.
Когато насрещната страна е неизвестна, респ.
молителят не може да посочи нейният адрес, в хипотезата
на обезпечаване на доказателства по бъдещ иск, съдът й
назначава особен представител за сметка на молителя,
респ. на ищеца, на когото се връчва препис от молбата.
Наред с връчването на преписа съдът допуска
доказателството, чието събиране се иска, като при нужда
определя и съответния депозит за това (за в.л. или за
призоваването на свидетел), като е възможно и на този етап
да насрочи делото в открито с.з., за което се призовават
страните, или да направи това след внасяне на
определения депозит, но по този начин делото може да се
забави, което ще обезсмисли понякога провеждането на
производството.
Съгласно чл. 208, ал. 4 ГПК, в това производство
съдът може да събере и доказателства, които са посочени
от другата страна, ако те са тясно свързани с тези на
молителя. По това искане съдът следва да се произнесе
незабавно, ако е направено с писмена молба преди с.з.,
препис от която следва да се връчи на молителя на общо
основание.
По молбата съдът се произнася с определение, като
съгласно чл. 208, ал. 3 ГПК, когато тя се оставя без
уважение, същото подлежи на обжалване с ч.ж. Такова
определение се постановява в закрито съдебно заседание,
доколкото, в противен случай, ако е насрочено открито
заседание, то това предполага уважаване на молбата,
поради наличието на предпоставките за това. След като
бъдат събрани съответните доказателствени средства в
открито с.з., съдът постановява определение за
прекратяване на производството по делото, поради
изчерпване на неговия предмет, което определение не
подлежи на обжалване.
485
Събраните в това производство доказателства се
ползват със същата доказателствена сила, която биха
имали, ако биха били събрани в съответната фаза на
висящия процес.
Направените от молителя, респективно от
насрещната страна разноски, не се присъждат в това
производство, а се вземат предвид при решаването било на
висящия спор, било на бъдещия исков процес (чл. 209 ГПК).
486
ЧАСТ IV
ПОСТАТОВЯВАНЕ НА СЪДЕБЕН АКТ
1. СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ.
Калоян Топалов
487
при фактическа и правна сложност на делото по искане на
някоя от страните съдът да определи подходящ срок за
представяне на писмени защити с преписи според броя на
страните. Преписите не се връчват, тъй като съдът няма
такова задължение, а същите само остават на
разположение в канцеларията. Следователно писмени
защити по принцип не могат да се депозират, ако страната
не е поискала това от съда и тази възможност не й е била
предоставена изрично.
Съгласно Решение № 476/07.07.2010 г., по гр.д. №
420/2009 г., на IV г.о. и Решение № 84/28.02.2012 г., по гр.д.
№ 1430/2011 г., на IV г.о., ако съдът постанови решението
си преди да е изтекъл дадения от него срок за представяне
на писмена защита е налице съществено процесуално
нарушение, тъй като същото е равнозначно на решаване на
делото без провеждане на устни състезания. Макар и
постановени при условията на чл. 290 ГПК, трудно може да
бъде споделена застъпената в решенията теза, че
писмената защита замества устните състезания. От една
страна - от редакцията на чл. 149 ГПК не може да бъде
направен такъв извод. Стадият на устните състезания е
задължителен, по смисъла на ал. 1, за разлика от
възможността за представяне на писмени защити от
страните, която се предоставя по субективна преценка на
съда. От друга страна - идеята на законодателя е не да се
отлага във времето (по преценка на съда) фазата на
устните състезания, а при наличието на предпоставките на
чл. 149, ал. 3 ГПК страните, след като са изложили в
съдебно заседание фактическите и правните си доводи по
спора, да ги доразвият подробно в писмените си защити.
Неслучайно стадият на „устните” състезания е предвиден да
се проведе в открито съдебно заседание, за да може всяка
една от страните, освен да изложи своите фактически и
правни доводи, да изрази становище и по фактическите и
правни доводи на противната страна, което е невъзможно
да стане при представянето на писмени защити, тъй като
законът не е предвидил задължение за съда да връчва
копие от същите. Това е така именно защото страните са
длъжни в съдебно заседание да изразят становището си по
предмета на делото, с което насрещната страна да се
запознае, а в писмената си защита само да изложи по-
подробно вече заявеното. Противното означава „устните”
състезания да бъдат заменени с писмено становище на
едната или и на двете страни, при което отпада и
488
елементът на състезателност, с оглед липсата на
задължение за връчване на копие от същото, при което ще
бъде нарушено съществено правото на защита на страните,
израз на което е стадият на устните състезания. Б.ред.
Както вече беше отбелязано,след като процесуалният закон
предвижда определена възможност за извършване на
съдопроизводствени действия в писмена форма,съдът е
длъжен да спазва установените от законодателя правила и
да съобразява с тях собственото си процесуално
поведение-ако е определил по поредвидения в закона ред
срок за представяне на писмена защита,съдът следва да
изчака този срок да изтече,страната да упражни признатото
й от закона право и едва след това да постанови решение
по спора.
Решението се постановява от този съдебен състав,
който е участвал в заседанието, в което е завършило
разглеждането на делото, т.е., в което са приключили
устните състезания (чл. 235, ал. 1 ГПК). Решението, което е
постановено в друг състав е неправилно поради
съществено нарушение на съдопроизводствените правила
(Решение № 141/31.05.2011 г., по гр.д. № 1469/2009 г., на IV
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Ако то е
произнесено с участието на съдия, който, въпреки че е бил
такъв при последното съдебно заседание, към момента на
постановяването му не е член на съда, същото е нищожно
(Решение № 1426/12.11.94 г. по гр.д. № 605/93 г., на V г.о.;
Решение № 416/09.03.99 г. по гр.д. № 2195/98 г., на V г.о.).
Волята на съда се формира след тайно съвещание
на целия съдебен състав и след гласуване на всички съдии,
чрез което да се определи какво решава мнозинството
(Решение № 154/29.04.99 г., по гр.д. № 91/98 г., на 5-членен
с-в). Това съвещание се ръководи от председателя на
състава (чл. 21, ал. 1 ГПК), като никой от съдиите не може
да се въздържи от гласуване (чл. 21, ал. 2 ГПК).
Гласуването на решението става в поредност по
старшинство, като първо гласува младшия член, а последен
– председателя на състава (чл. 21, ал. 3 ГПК - който текст
липсваше в отменения ГПК) – постановка която е изведена
от наложилата се съдебна практика.
Един нов момент в действащия ГПК, който бе
наложен отново от съдебната практика е правилото, че в
случаите, когато са предявени няколко иска, по всеки от тях
се провежда отделно гласуване (чл. 21, ал. 4).
489
Решенията на съда се приемат с мнозинство на
гласовете на съдиите, като несъгласния с мнозинството
член на състава е длъжен да подпише решението с
посочване, че това се прави с особено мнение, което се
мотивира отделно, и което се пришива и е неразделна част
от самото решение (чл. 21, ал. 5 и ал. 6 ГПК). Решение,
което е подписано при особено мнение на двама съдии от
състава, който го е постановил, е недействително и не
поражда никакви правни последици за страните по него
(Решение № 1556/19.07.55 г., по гр.д. № 3004/55 г., на III
г.о.).
Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, решението на съда се
основава върху приетите от него за установени фактически
обстоятелства по делото и върху закона, който е действащ
към момента на постановяване на решението (Решение №
102/23.03.90 г., по гр.д. № 57/90 г., на I г.о.), след преценката
на всички доказателства по делото и доводите на страните
по негово убеждение (чл. 12 ГПК). Съдът е длъжен да
обсъди само онези твърдения и възражения на страните,
които се отнасят до основните факти по делото, и да
прецени доводите им (Решение № 78/10.02.86 г., по гр.д. №
868/85 г., на II г.о.), но не всички доводи, а само
съществените такива, които биха имали значение за
правилното решаване на делото (Решение № 143/30.01.56
г., по гр.д. № 483/56 г., на I г.о.; както и постановените по
реда на чл.290 ГПК Решение № 217/09.06.2011 г., по гр.д. №
761/2010 г., на IV г.о. и Решение № 447/18.11.2011 г., по
гр.д. № 1964/2010 г., на IV г.о.).
Съдът, също така, при постановяване на решението
следва да обсъди и прецени всички събрани по делото
доказателства относно правнорелеватните за спора факти
(Решение № 447/18.11.2011 г., по гр.д. № 1964/2010 г., на IV
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК), да констатира
съществуващите между тях противоречия и да каже кои
счита за достоверни и кои не, излагайки мотиви за това
(Решение № 24/28.01.2010 г., по гр.д. № 4744/2008 г., на I
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Следователно той
трябва да обясни защо дава вяра на едните, а на другите не
вярва (ППВС № 1/13.07.53 г.; Решение № 748/18.07.56 г., по
гр.д. № 4123/56 г., на II г.о.), т.е. да се отнесе критически към
събрания по делото доказателствен материал (Решение №
737/09.07.56 г., по гр.д. № 4080/56 г., на II г.о.).
Съдът следва да постанови решението си само
върху допуснатите и приети от него доказателства.
490
Недопустимо е той да постанови решението си въз основа
на доказателства, които не са допуснати по съответния ред
в производството (Решение № 2375/22.07.81 г., по гр.д. №
1861/81 г., на II г.о.), нито въз основа на доказателства,
които са представени след приключване на устните
състезания (например с писмените бележки) – Решение №
608/28.09.92 г., по гр.д. № 407/92 г., на I г.о. Също така,
недопустимо е решението да се основава на доказателства,
които са събрани по делегация, ако съдебната поръчка не е
била налице към делото в последното съдебно заседание
(Решение № 32/25.03.86 г., по гр.д. № 1/86 г., на ОСГК на
ВС).
При дела разглеждани по реда на отменения ГПК
въззивната инстанция, като такава по същество, е длъжна
да обсъди всички събрани по делото доказателства и
доводите на страните, да направи от тях собствени
констатации за фактическата обстановка и да формулира
собствени правни изводи. И по действащия ГПК въззивната
инстанция е инстанция по съществото на спора и макар да
разглежда делото само по наведените в жалбата
основания, е длъжна да обсъди представените пред нея и
приети доказателства, като в случай, че са неотносими,
следва да се обоснове (Решение № 589/29.06.2010 г., по
гр.д. № 1359/2009 г., на I г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК).
Съдът не може да се позове на правата по
направено завещание, въз основа на други доказателства,
ако самото то не е представено (Решение № 244/17.04.2003
г., по гр.д. № 601/2002 г., на I г.о.).
Съдът следва да изгради своите изводи не само
върху отделните факти, но и от връзката между тях, като ги
преценява съвместно с доказателствата по делото и с оглед
на неговия предмет и вида на търсената защита (Решение
№ 189/14.07.2005 г., по гр.д. № 2219/2003 г., на IV г.о.).
При постановяване на решението си съдът следва да
установи правилно фактите, като ги прецени от гледището
на закона, при което конкретно, точно и ясно посочи какво
приема за установено относно фактическите положения и
върху кои доказателства основава фактическите си изводи.
Той е длъжен да изгради фактическите си изводи относно
всички релевантни за спора обстоятелства, дори и
доказателствата по делото да не са достатъчни, като
приложи правилата за последиците от разпределението на
491
доказателствената тежест в процеса (Решение №
1985/17.10.2005 г., по гр.д. № 1075/2005 г., на IV г.о.).
При постановяване на решението съдът следва да
вземе предвид и настъпилите след предявяването на иска
факти, които са от значение за спорното право (чл. 235, ал.
3 ГПК), било защото го пораждат или защото го погасяват.
Това е така, доколкото преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на
устните състезания (а не в деня на предявяване на иска),
което може да стане, ако съдът вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяването на иска (Решение №
61/30.04.2010 г., по т.д. № 741/2009 г., на I т.о.; Решение №
178/13.05.2011 г., по гр.д. № 984/2010 г., на III г.о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК).
За да се вземат предвид фактите, които се отнасят
до основанието на иска, настъпили след като той е бил
предявен, е необходимо те да бъдат наведени под формата
на изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК (Решение №
15/01.03.72 г., по гр.д. № 8/72 г., на ОСГК на ВС; Решение №
26/22.02.2010 г., по т.д. № 1069/2009 г., на I т.о.,постановено
в производство по чл.303 ГПК).
Условие за действителност на съдебното решение е
неговата писмена форма (чл. 235, ал. 4 ГПК), като същото
има съответното съдържание.
Съдебното решение по съществото на спора следва
да е структурирано по следния начин и последователност,
като след титулната му част, в която се сочи решение,
датата и мястото на неговото постановяване, „В името на
народа”, имената на съдиите, участващи в състава на съда,
на секретаря и на прокурора, когато той е взел участие в
делото, и номера на делото, по което се постановява
решението (ППВС № 1/13.07.53 г.), се посочва:
І. Основание на иска.
На първо място се посочва основанието на иска -
например: „Предявен е иск с правно основание чл. 108 ЗС.”,
т.е. посочва се правната норма, съставляваща
квалификацията на иска. Ако исковете са няколко, т.е.
предявени са в обективно или субективно съединение, това
също се посочва.
492
ІІ. Твърденията на страните.
1) На първо място се посочват заявените в исковата
молба фактически твърдения и искания на ищеца, като се
излагат само релевантните факти, с оглед на които същият
твърди, че притежава спорното право, както и онези факти,
въз основа на които търси защита срещу конкретния
ответник. След това се посочва правния резултат, към който
е насочена исковата претенция, т.е. петитума - осъждане,
установяване или правна промяна. Ако се претендират
законна лихва и/или разноски, това се посочва изрично.
Понякога е възможно да не се описват отделно
фактическите твърдения и петитума на исковата молба, а
да се посочат заедно, при което основанието на иска се
извежда от естеството на самото искане. Например:
Предявен е иск с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ.
Ищецът моли ответникът да бъде осъден да му заплати
сумата 5 000 лева, представляваща застрахователно
обезщетение по договор за имуществено застраховане,
сключен със застрахователна полица № 2378/31.01.2009 г.,
поради настъпило на 23.07.2009 г. застрахователно събитие
- кражба на застрахования лек автомобил марка „Опел-
Кадет” с ДК№ С 45 22 КС, и отказът на застрахователя да
заплати дължимата на това основание сума.
2) Посочват се заявените в хода на процеса искания и
изявления на ищеца, които са свързани с предмета на
спора. Например: на основание чл. 212 ГПК е предявен
инцидентен установителен иск с правно основание ....;
заявление на ищеца, че не поддържа исковата претенция в
определена част, което не десезира съда, щом не е
съчетано с оттегляне или отказ от иска, но се взема
предвид при постановяване на решението на основание чл.
12 вр. чл. 235, ал. 2 ГПК, и с оглед данните по делото съдът
може да отхвърли иска на това основание, или обратното -
да го уважи, защото независимо от субективното становище
на ищеца, искът е доказан, и др.
3) Описва се становището на ответника по съществото
на спора, ако е заявено такова, като се посочват и
релевантните фактически твърдения и възражения, на
които се основава това становище. Общото становище на
няколко ответници се излага общо. Ако ответниците
(необходими или обикновени другари) излагат различни
фактически твърдения или правят различни искания
относно произнасянето на съда, становищата им се
493
възпроизвеждат отделно. Ако се претендират разноски,
това се посочва изрично.
4) Посочват се извършените от ответника в хода на
процеса действия, които разширяват предмета на спора -
предявяване на насрещен иск, на инцидентен
установителен иск, на възражения за подобрения или
прихващане, оспорване истинността на представен от
ищеца документ по реда на чл. 193 ГПК, ако е открито
производство по проверката му, като това може да се
посочи и при обсъждане на доказателствата, което е по-
правилно, за да се формулират направо изводите по
оспорването.
5) Посочва се становището на ищеца по предявения
срещу него насрещен иск, инцидентен установителен иск
или възражение, както и фактическите твърдения и
възражения, на които е основано това становище. Посочва
се и заявеното от ищеца оспорване истинността на
представен от ответника документ, ако е открито
производство по чл. 193 ГПК, но и това може да бъде
направено при обсъждане на доказателствата.
6) Посочва се, че по искане на едната или другата
страна е конституирано трето лице-помагач в процеса,
респективно, че такова е встъпило по свой почин по реда на
чл. 218 ГПК, както и становището на третото лице по
съществото на спора.
7) Посочва се евентуалното предявяване на обратен иск
от главната срещу подпомагащата страна и фактическите
твърдения, на които се основава претенцията, като
последното не винаги е необходимо, тъй като понякога
фактическото основание се подразбира (например обратен
иск от ответник-работодател, срещу когото е предявен иск
по чл. 49 ЗЗД, срещу работника-причинител на
увреждането).
8) Посочва се становището на третото лице по
предявения срещу него обратен иск с излагане на
фактическите твърдения, на които то се основава.
9) Посочва се, че е налице главно встъпване на трето
лице по реда на чл. 225 ГПК, като са предявени отделни
претенции срещу всяка от първоначалните страни, т.е.
индивидуализира се поне по петитум иска срещу всяка от
тях.
10) Посочва се становището на ищеца и на ответника по
предявените срещу тях искове на главно встъпилото лице,
494
както и фактическите твърдения, на които се основават
същите.
Ако в хода на процеса е настъпило правоприемство на
страна, това се посочва в тази част на решението
(например отбелязва се изрично, че ищецът А е
конституиран по реда на чл. 227 ГПК, на мястото на
починалия в хода на процеса първоначален ищец Б).
Ако в хода на процеса някоя искова претенция е била
изменена по чл. 214 ГПК, не е необходимо да се посочва
какво е било първоначалното й съдържание и какво
изменение е било допуснато, а е достатъчно искът да бъде
индивидуализиран такъв, какъвто е към момента на
приключване на устните състезания (което се отнася и до
страните), т.е. в окончателния си вид, който определя
предмета на решението. Това се отнася по принцип и до
хипотезите на частично прекратяване на делото, но разбира
се не е грешно това да бъде посочено.
Абсолютно ненужно е в тази част на решението да се
индивидуализира всяка една от страните, като се посочват
техните адреси, единни граждански номера, единни
идентификационни кодове и т.н. Това се прави единствено в
диспозитива на решението, с оглед индивидуализацията на
лицата между които се е водило делото и които са
обвързани от силата на пресъдено нещо.
498
Посочва се, т.е. мотивира се, защо се дава вяра на едни
свидетели, а на други - не (ППВС № 1/13.07.53 г.; Решение
№ 268/06.02.64 г., по гр.д. № 2795/63 г., на II г.о.; Решение
№ 1989/02.06.83 г., по гр.д. № 1405/83 г., на II г.о.), след
преценка на правдоподобността и достоверността на
твърденията им с оглед на самите тях и на останалите
данни по делото, с оглед обстоятелствата по чл. 172 ГПК,
но и въз основа на други съображения (например защото
един свидетел посочва лични възприятия, а друг
възпроизвежда косвени данни; един свидетел познава
отношенията между страните отблизо, а друг е имал
инцидентни контакти; с оглед особености в поведението на
свидетеля при неговия разпит, които са отразени в
съдебния протокол (чл. 171, ал. 3 ГПК) и пр.). Показанията
на свидетелите, които установяват конкретни и решителни
за спора между страните обстоятелства, както и на всички
други такива доказателства, следва да бъдат конкретно
обсъдени от съда, когато той не им дава вяра.
Декларациите на страните, че са съгласни съдът да
основе решението си на гласните доказателства, събрани
по чуждо за тях дело, при изводите си за спорни между
същите факти, не могат да послужат на съда като
основание да ползва тези доказателства и изгради
убеждението си по истинността на тези факти (Решение №
2169/21.10.76 г., по гр.д. № 1684/75 г., на I г.о.).
Обсъждането на свидетелските показания с израза „От
съвкупната преценка на доказателствата …” не
представлява обсъждане (Решение № 923/14.04.60 г., по
гр.д. № 1756/60 г., на III г.о.).
9) Обсъждат се приетите от съда заключения на вещите
лица, което става с оглед на останалия събран по делото
доказателствен материал, като, ако съдът не кредитира
същите, той следва да се мотивира защо не прави това
(Решение № 58/13.02.2012 г., по гр.д. № 408/2010 г., на I г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК). Добитите от съда
лични впечатления при огледа не го освобождават от
излагане на съображения за невъзприемане на
заключението на вещите лица по отношение на процесния
недвижим имот, който е бил предмет на огледа (Решение №
2148/29.10.55 г., по гр.д. № 4547/55 г., на IV г.о.).
10) Посочва се кои факти и обстоятелства са признати
за установени в хода на процеса и са изключени от
предмета на доказване с определението по чл. 146, ал. 1, т.
4 ГПК (фактите, които съдът е посочил като признати по
499
реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, и които той е преценил, че
следва да изключи от предмета на доказване;
общоизвестните и служебно известните факти), което не е
чисто процесуален въпрос, тъй като има отношение към
решаването на делото по същество.Б.ред. Възможно е в
самото начало съдът да посочи кои факти и обстоятелства
са безспорни между страните и след това да се
съсредоточи върху доказателствата,които установяват
осъществяването на релевантните за спора факти,които са
спорни. Решението може следователно да бъде
структурирано по различен начин според естеството на
правния спор,дали страните спорят за осъществяването на
всички релевантни за спора факти или само за някои от тях
/а е възможно досежно фактите между страните да не
съществува спор и спорът да е съсредоточен върху
правните последици ог осъществяването им/. При
обективно съединение на искове е възможно събраните по
всеки един от тях доказателства да се обсъждат в
посочената последователност или това да стане общо по
всички искове.
По принцип доказателствата следва да се обсъждат като
изявления, т.е. от външна страна, без да се посочва
отнапред, че от тях следват определени фактически и
правни изводи. Например от нотариалния акт следва само,
че на посочената в него дата страните са постигнали
съгласие за сключване на определен договор, а не че такъв
договор обективно е сключен и е породил определени
правни последици, доколкото това е правен извод. По
принцип не е правилно направо да се посочва, че от
представения нотариален акт за покупко-продажба е видно,
че между страните е сключен такъв договор. Не винаги
обаче това изискване следва да се абсолютизира, като
понякога е възможно направо да се посочи при обсъждане
на дадено доказателство, че от него се установява
съществуването на определено право или правоотношение,
ако то самото не е предмет на спора (например при
разпределяне ползване на съсобствен имот по чл. 32, ал. 2
ЗС не се спори, че всяка от страните притежава определена
част от имота, а се твърди невъзможност за постигане на
съгласие за разпределяне на ползването; при иск за
плащане на наемна цена, ако не се спори, че има договор
за наем, може направо да се посочи при обсъждане на
доказателствата, че на определена дата е бил сключен
договор за наем с определено съдържание, което се
500
установява от представения документ и т.н.).Б.ред. В тази
част на решението съдът следва да посочи кои релевантни
за спора факти и обстоятелства приема за установени и как
по делото осъществяването им е било установено,т.е. с
какви доказателствени средства.Обсъждайки определено
доказателство или доказателствено средство,съдът следва
да посочи и осъществяването на кой правно значим факт то
установява. Правните изводи касаят последиците от
осъществяването на тези факти и обстоятелства с оглед
правната норма,която съдът е приел за приложима.
Неправилно е направо да се посочва каква фактическа
обстановка съдът приема за установена по делото с общото
препращане към „събраните по делото доказателства”, като
основание на формираните фактически изводи. Съдът е
длъжен да обсъди доказателствата поотделно или на групи,
когато няколко документа еднопосочно установяват даден
факт или еднородни факти (например няколко квитанции
или разписки за последователно заплатени месечни наеми),
като прецени противоречията между тях и посочи защо дава
вяра на едни, а на други - не.
V. Правни изводи.
501
В тях съдът прави преценката на установените факти и
приложението на закона към тях (ППВС № 1/13.07.53 г.).
Същите се излагат след посочване обикновено на една
общо приета фраза: „С оглед на изложената (установената)
по-горе фактическа обстановка, съдът прави (направи)
следните правни изводи: …”, след което се:
1) Излагат съображения за приложимия материален
закон, фактическият състав, от който произтича спорното
право, обсъждат се правните доводи и съображения на
двете страни.
2) Претенциите, предмет на спора, се разглеждат в
съответната логическа последователност - главен,
акцесорен иск, възражения за подобрения или прихващане,
насрещен иск, обратен иск и пр. Ако уважаването на
главния иск е обусловено от уважаването или отхвърлянето
на предявен в процеса инцидентен установителен иск,
същият се разглежда първо, макар и да е предявен по-
късно.
Съдът е длъжен да даде правна квалификация и на
възраженията, които ответникът противопоставя срещу иска
(което по действащия ГПК той трябва да направи още с
доклада по делото – чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК) и да обсъди
тези възражения с оглед на всички други доказателства по
делото и изясняване на действителните отношения между
страните (Решение № 367/30.05.2006 г., по гр.д. №
2965/2004 г., на IV г.о.).
Когато по делото е направено възражение за
погасителна давност, съдът следва да се произнесе по
същото, след като установи в мотивите си наличието на
субективното право, чиято защита се търси (Решение №
249/18.02.80 г., по гр.д. № 2718/79 г., на I г.о.).
При постановяване на правните изводи по искове за
нищожност на сделките, сключени в противоречие на
закона, както и в заобикаляне на същия, съдът е длъжен да
изложи мотиви коя норма от закона е нарушена или коя
норма от закона е заобиколена (Решение № 33/02.06.87 г.,
по гр.д. № 10/87 г., на ОСГК на ВС).
При установяване на обективната истина, съдът може да
си служи и с човешки презумпции (Решение № 400/13.04.55
г., по гр.д. № 1962/55 г., на I г.о.).
503
№ 1019/2009 г., на III г.о., постановени по реда на чл. 290
ГПК).
В тази връзка следва да се има предвид нормата на чл.
272 ГПК, съгласно която, в случаите, когато
първоинстанционното решение е правилно и въззивния съд
следва да го потвърди, е възможно последният да не излага
свои мотиви, а да препрати директно към мотивите на
първоинстанционния съд. Въззивният съд, който е съд по
съществото на спора, извършва самостоятелна преценка на
събрания пред него и пред първата инстанция
доказателствен материал и по вътрешно убеждение и
според разпореденото в закона прави своите фактически и
правни изводи, за да достигне до свое собствено решение,
което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт.
Когато има съвпадение с фактическите и правните
констатации на първоинстанционното решение, а не само
на крайния резултат от решаващата дейност на
съдилищата, въззивната инстанция може да препрати към
мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги
направи свои. В този случай втората инстанция не действа
като контролно-отменителна такава (дали едно или друго
разрешение на първата инстанция е правилно или не), а се
ползва от обосновката в първоинстанционното решение и
така осъществява своята решаваща дейност (Решение №
643/12.10.2010 г., по гр.д. № 1246/2009 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК). Предвидената в чл.
272 ГПК възможност обаче не дава основание на въззивния
съд да откаже изобщо излагането на собствени мотиви по
съществото на спора (Решение № 324/22.04.2010 г., по гр.д.
№ 1413/2009 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК).
Следва да се отбележи, че изискването за посочване на
мотиви, се отнася само и единствено за присъственото
решение и за решението, което е постановено при
признание на иска, докато при неприсъственото решение са
предвидени отклонения, които ще разгледаме по-нататък, и
които не налагат мотивиране на постановеното решение.
VІI. Диспозитив.
Същият следва да съдържа точно, конкретно и ясно
какво е решил съдът по делото, така, че да позволява да се
определи за кои факти, за какъв предмет и за кое искане се
формира сила на пресъдено нещо с решението, защото
само диспозитивът на решението представлява източник на
504
силата на пресъдено нещо, за разлика от мотивите, които,
съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, не са част от решението,
доколкото в същите се съдържат констатации относно
доказателствените и правнорелевантните факти, които не
са обхванати от спорния предмет (Решение №
44/07.02.2012 г., по гр.д. № 1188/2011 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК). Само ако с
диспозитива не е било очертано пълно спорното право, от
мотивите на решението могат да се почерпят необходимите
данни, за да се индивидуализира правото, предмет на спора
(Решение № 275/12.07.2012 г., по гр.д. № 487/2012 г., на II
г.о.).
С оглед на изложеното, когато е разгледан иск за
собственост, следва в диспозитива да се посочи
фактическото основание, на което съдът е признал или не е
признал ищеца за собственик, за да е ясно за кой факт се
формира сила на пресъдено нещо, тъй като мотивите не се
ползват с такава. Освен това в диспозитива на решението
следва да се индивидуализира подробно имотът, предмет
на иска. На малко по-различно становище е Решение №
444/08.12.2008 г., по гр.д. № 3067/2008 г., на II г.о., съгласно
което единствено при уважаване на иска имотът следва да
се конкретизира с всички индивидуализиращи белези. В
случаите когато исковата претенция се отхвърля, не се
налага посочването на граници на имота.
Ако се установи, че ищецът е собственик, но ответникът
не владее процесния имот, трябва с отделен диспозитив да
се признае за установено спрямо ответника правото на
собственост на ищеца, като се отхвърли искането по чл. 108
ЗС за предаване владението на имота. В противен случай,
ако с решението направо се отхвърли иска по чл. 108 ЗС,
защото ответникът не владее спорния имот, няма да се
формира сила на пресъдено нещо в отношенията между
страните относно съществуването на правото на ищеца на
предявеното фактическо основание (Решение №
1417/06.01.2009 г., по гр.д. № 6073/2007 г., на II г.о.;
Решение № 170/11.05.2009 г., по гр.д. № 327/2008 г., на IV
г.о.; Решение № 128/28.03.2012 г., по гр.д. № 1085/2011 г.,
на II г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). На
противното становище бе по-старата практика (Решение №
2419/13.10.60 г., по гр.д. № 3461/60 г., на I г.о.), според
която, ако съдът установи, че вещта не се намира във
владение или държане на ответника, той следва да
отхвърли иска.
505
Разбира се, ако съдът не установи принадлежността на
правото на собственост у ищеца на претендираното
придобивно основание, искът следва да бъде отхвърлен
направо, без да се дължи произнасяне с отделен
отхвърлителен диспозитив по установителната част на
ревандикационния иск (Решение № 715/05.11.2009 г., по
гр.д. № 1460/2008 г., на III г.о.).
Съгласно преобладаващата практика (Решение по гр.д.
№ 1158/2001 г., на ІІ г.о.; Решение № 656/08.10.2009 г., по
гр.д. № 1832/2008 г., на IV г.о.; Решение № 665/12.11.2010 г.,
по гр.д. № 1921/2009 г., на I г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК) по иска с правно основание чл. 108 ЗС съдът
дължи произнасяне с два диспозитива - установителен за
правото на собственост и осъдителен за владението, тъй
като в ревадникационния иск са инкорпорира две претенции
за правна защита - установяване, че ищецът притежава
право на собственост върху процесната вещ (имот), и
осъждане на ответника да му предаде владението или
държането върху нея.
Според Решение № 104/10.02.2009 г., по гр.д. №
5827/2007 г., на I г.о., съдът дължи прпоизнасяне с два
диспозитива по иска с правно основание чл. 108 ЗС
единствено, когато същият се отхвърля поради липса на
пасивна материално правна легитимация, т.е. когато се
установи, че ответникът не осъществява фактическа власт
върху спорната вещ.
В диспозитива на решението съдът задължително
трябва да посочи страните, между които се решава спорът
(Решение № 463/02.08.90 г., по гр.д. № 649/90 г., на IV г.о.),
както и да посочи техните адреси, което се извлича от чл.
236, ал. 1, т. 4 ГПК.
В диспозитива на решението, с което се обявяват за
нищожни договори или се унищожават или развалят, освен
страните по делото, се посочват и страните по тези
договори с трите им имена, и индивидуализация по
договора, ако те не са страни по делото. В случаите, когато
предмет на делото е недвижим имот, той се
индивидуализира детайлно по представения по делото
нотариален акт (ако такъв е представен), в зависимост от
предмета на иска. Б.ред. Имотът може да се
индивидуализира и по представената по делото скица с
оглед по-пълната му индивидуализация,ако се установи
различие в описанието на имота по нотариален акт и по
скица,но идентичността е установена по категоричен начин.
506
Когато се уважи възражение на ответника за право на
задържане до заплащане на подобрения, респ. възражение
за прихващане със стойността на подобренията или с друго
насрещно вземане на ответника, не се постановява отделен
осъдителен диспозитив срещу ищеца в решението, тъй като
възражението е само защитно средство. Същевременно
произнасянето по самото възражение трябва да е
обективирано в диспозитива на решението, тъй като по
предявените от ответника претенции с възраженията се
формира сила на пресъдено нещо (чл. 298, ал. 4 ГПК). При
уважаване на възражение за право на задържане се
постановява условен осъдителен диспозитив по чл. 418, ал.
3 ГПК, при което ответникът се осъжда да предаде на
ищеца владението на имота, при условие, че ищецът му
заплати съответната сума на определено фактическо
основание. В решението се посочва, че изпълнителен лист
в полза на ищеца за предаване владението на имота ще се
издаде след представяне на доказателство за плащане на
сумата съгласно чл. 418, ал. 3 ГПК. При уважаване на
възражение за прихващане искът срещу ответника се
отхвърля за сумата, за която е уважено възражението, като
погасен чрез прихващане, като се посочи фактическото
основание на насрещното вземане. Ако възражението за
прихващане или подобрения бъде отхвърлено изцяло или
отчасти, това се отразява с отделен диспозитив, защото на
основание чл. 298, ал. 4 ГПК съдебното решение формира
сила на пресъдено нещо, че предявеното с възражението
насрещно вземане на ответника не съществува.
Не е нищожно решението, когато скицата, определена
като неразделна част от него в диспозитива му, не е
подписана от съдията, доколкото тя представлява
графическо изображение на формираната в решението
воля и служи за онагледяването й (Решение №
865/10.07.2000 г., по гр.д. № 6/2000 г., на IV г.о.).
Същественото е, че диспозитивът и мотивите следва да
съвпадат и да не са противоречиви, т.е. диспозитивът да е
следствие от изложените в решението мотиви.
На края се посочва дали решението подлежи на
обжалване, пред кой съд и в какъв срок.
Съгласно чл. 236, ал. 3 ГПК, решението се подписва от
всички съдии, взели участие в постановяването му. Когато
някой от съдиите не може да го подпише, председателят
или старшият съдия отбелязва върху решението причините
за това. Ако председателят на състава не означи причината,
507
поради която решението не е подписано от всички съдии,
взели участие при разглеждане на делото, това е основание
да се приеме, че няма постановено решение (Решение №
957/14.04.66 г., по гр.д. № 360/66 г. на II г.о.).
Неподписването на съдебното решение от член на състава
не прави същото нищожно. Този дефект може да се
отстрани и с допълнителното му подписване по-късно
(Решение № 2103/26.07.78 г., по гр.д. № 1227/78 г., на II г.о.).
Член от състава на съда обаче, не може да подпише
съдебното решение след като е освободен от длъжност
(Решение № 235/16.07.99 г., по гр.д. № 112/99 г., на 5-
членен състав). Съгласно ТР № 1/10.02.2012 г., по т.д. №
1/2011 г., на ОСГТК, обявеното по реда на чл. 189, ал. 3,
изр. 2 ГПК (отм.), респ. чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК съдебно
решение, което не е подписано от съдията, който след
постановяването му е избран за съдия в друг съд или е в
обективна невъзможност да стори това, не е нищожно.
Освен това, не е нищожно и съдебното решение, при
подписването на което някой от съдиите е бил избран за
съдия в друг съд.
След постановяването на решението, същото се
обявява в регистъра на съдебните решения, който е
публичен и всеки има право на достъп до него (чл. 235, ал.
5, изр. 2 ГПК), което става при спазване изискванията на
Закона за защита на личните данни. Регистърът бе уреден в
чл. 58а от отменения ПАРОАВАС. В чл. 62, ал. 4 от сега
действащия Правилника за администрацията в районните,
окръжните, административните, военните и апелативните
съдилища (Обн. ДВ. бр.66/18.08.2009 г.), е предвидено, че в
регистъра на съдебните решения по чл. 235, ал. 5 ГПК се
отбелязват само номерът на делото, датата на отбелязване
на решението и неговия диспозитив, т.е. вече не се
подреждат самите съдебни решения.
Поставя се въпросът, дали ако след приключване на
устните състезания съдът е констатирал, че е пропуснал да
впише исковата молба, той следва да отмени
определението за даване ход по същество, по аргумент от
чл. 114, ал. 2 ЗС. Отговорът е отрицателен, тъй като по-
късно извършеното вписване няма обратно действие и не
осигурява защита за вече изминалия период. Действително,
в случая е допуснато нарушение, но е безсмислено да се
отложи решаването на делото с цел извършване на
вписване, което така или иначе ще действа само занапред.
В този случай няма пречка съдът да разпореди вписването
508
независимо от стадия на процеса. Б.ред. Няма обаче и
пречка съдът да отмени определението за даване ход по
същество и да разпореди вписването,тъй като това ще
осигури действие на вписването до приключване на
производството по делото с влязло в сила съдебно
решение. Ако вписване не бъде извършено,предвидените в
ЗС последици няма да настъпят изобщо.
509
2. РЕШЕНИЕ ПРИ ПРИЗНАНИЕ НА ИСКА.
Калоян Топалов
510
На практика това са ограниченията, при които съдът
не може да одобри съдебна спогодба.
Решението при признание на иска подлежи на
обжалване на общо основание.
Постановяване на решение при признание на иска е
изключено при брачните искове (чл. 324 ГПК), при исковете
за гражданско състояние (чл. 334 ГПК) и в производството
за постановяване под запрещение (чл. 339 ГПК).
Има становища, според които в брачното
производство е допустимо постановяване на решение при
признание на иска по отношение на някои от обективно
съединените искове, а именно: по тези, по които съдът не
следи служебно за интереса на децата, тъй като страните
не могат да се разпореждат с родителските си права,
следователно с изключение на исковете за родителските
права и издръжката на децата и ползването на семейното
жилище, т.е. това са исковете за издръжка между
съпрузите, ползването на семейното жилище, когато няма
родени от брака непълнолетни деца, и фамилното име след
развода. В тези случаи обаче, решение по тези искове не
може да се постанови преди решението за прекратяване на
брака, поради което по делото ще следва да се постанови
едно решение, като в едната му част то ще се основава
единствено на направеното от ответника признание.
Когато на страната на ответника е конституирано
трето лице-помагач, няма пречка да се постанови на общо
основание решение при признание на иска, но по
отношение на третото лице решението няма да произведе
предвиденото в чл. 223 ГПК действие, тъй като с това
решение не се обсъжда по същество дали спорното право
съществува или не.
При обикновено другарство на страната на
ответниците няма пречка решение по чл. 237 ГПК да се
постанови само по отношение на един обикновен другар,
който е признал иска, като по отношение на останалите
разглеждането на делото ще продължи по общия ред. При
необходимото другарство признание на един от
необходимите другари не е основание за постановяване на
такова решение по делото, ако няма признание и на
останалите необходими другари (арг. от чл. 216, ал. 2 ГПК,
съгласно който, за извършване на действия на
разпореждане с предмета на делото е необходимо съгласие
на всички необходими другари).
511
Ако делото е образувано по конститутивен иск
(например за разваляне на договор), решение при
признание на иска не може да бъде постановено, тъй като
ефектът на унищожаването, отмяната на дарение,
обявяването на предварителен договор за окончателен се
постига единствено по общия съдебен ред - посредством
решение, обективиращо правораздавателната воля на съда
въз основа на формираните от него фактически и правни
изводи. Т.е. мотивите за недопустимост на постановяване
на решение при признание на иска са аналогични на тези за
невъзможност на сключване на съдебна спогодба за
признаване на потестативното право на ищеца, за които
говорихме при съдебната спогодба. Има, разбира се, и
обратни становища по въпроса, че доколкото липсват
ограничения в закона, то институтът на решение при
признание на иска, е приложим при всички категории
искове.
Няма пречка обаче да се постанови решение при
признание на иска при допускане на делбата, ако е налице
признание от страна на всички ответници, след като в това
производство е допустима съдебна спогодба. Това е
решение за допускане на делбата, след което се преминава
към втората фаза на делбеното производство по
извършване на самата делба.
512
3. НЕПРИСЪСТВЕНО РЕШЕНИЕ.
Калоян Топалов
513
останалите особени искови производства, на общо
основание, може да се постановява неприсъствено
решение, макар че има становища, че това не е така
(например в делбеното производство или в производството
по колективните искове, с оглед спецификата на същите);
з) постановяването на неприсъствено решение е
недопустимо и в производството, по което е приложена по
отношение на ответника разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК
или тази чл. 48, ал. 2 ГПК, т.е. призовката е връчена чрез
залепване на уведомление или чрез публично обявление,
доколкото в тези случаи съдът назначава особен
представител.
Законът предвижда постановяване на неприсъствено
решение както по отношение на ответника, така и срещу
ищеца, като предпоставките за това са различни.
За да се постанови неприсъствено решение срещу
ответника, съгласно чл. 238, ал. 1 ГПК, следва да са налице
3 кумулативни предпоставки:
- непредставянето в срок на отговор на исковата молба;
- неявяване в първото по делото съдебно заседание;
- липса на искане от страна на ответника делото да се
разглежда в негово отсъствие.
При наличието и на трите предпоставки ищецът може да
избира: или да поиска постановяване на неприсъствено
решение срещу ответника или да оттегли иска си без
съгласие на ответника, тъй като ще предпочете пътя на
заповедното производство, в което не е нужно да бъдат
ангажирани доказателства. Разбира се, ищецът не е длъжен
да се възползва от никоя от тези две възможности, като при
наличие на посочените предпоставки разглеждането на
делото може да продължи и по общия ред. Също така и
съдът не е длъжен да постанови такова решение, дори
ищецът да е поискал това, тъй като ще следва да прецени,
дали искът е вероятно основателен с оглед на посочените в
исковата молба обстоятелства и представените
доказателства. Когато съдът остави без уважение искането
за постановяване на неприсъствено решение,
определението му е окончателно и не подлежи на
обжалване, като разглеждането на делото продължава. В
определението си по чл. 239, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да
посочи, които точно предпоставки отсъстват и съставляват
пречка за постановяване на неприсъствено решение
(Решение № 157/29.11.2010 г., по т.д. № 262/2010 г., на I
т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
514
Следователно неприсъственото решение се
постановява само и единствено по искане на ищеца, но не и
по инициатива на съда. Това искане може да бъде
направено от ищеца в първото по делото съдебно
заседание, когато той се е явил, или още с исковата молба
или с допълнителна молба преди съдебно заседание,
когато не се яви на него, с която заяви желание да се
постанови срещу ответника неприсъствено решение, ако са
налице предпоставките за това. Налице са и становища,
според които искането за постановяване на неприсъствено
решение срещу ответника може да се направи единствено
от явил се в първото по делото съдебно заседание ищец, но
не и с писмена молба, подадена преди това.
В чл. 239, ал. 1 ГПК са посочени материалноправните
предпоставките по същество за постановяване на
неприсъственото решение, а именно:
1) когато на страните са указани последиците от
неспазването на сроковете за размяна на книжа и от
неявяването им в съдебно заседание (т. 1), като това
следва да е указано в бланката на първото съобщение до
страните, но е пропуснато в утвърдения от Министъра на
правосъдието образец за съобщение до ответника и се
налага съдът да допълва указанията;
2) когато искът е вероятно основателен с оглед
посочените в исковата молба обстоятелства и
представените писмени доказателства. Това изискване
наподобява на една от предпоставките, при които се
допуска обезпечение на иска. Вероятно основателен е
искът, когато наведените в исковата молба факти
обосновават в достатъчна степен основателността на
исковата претенция, които факти се подкрепят и от
представените с исковата молба писмени доказателства.
Следователно, ако наведеният в исковата молба
фактически състав е непълен, недостатъчен, ирелевантен
или не се подкрепя от никакви доказателства по делото,
съдът няма да може да направи извод за вероятната
основателност на иска и ще следва да отхвърли искането с
определение.
Поставя се въпросът, дали ако ищецът не разполага с
писмени доказателства или е посочил само гласни такива,
ще може да се постанови неприсъствено решение.
Отговорът е отрицателен, доколкото това противоречи на
изричното изискване на закона, искът да е подкрепен от
представените към исковата молба писмени доказателства.
515
Когато обаче тежестта на доказване е на ответника, а не
на ищеца, то не е необходимо вероятната основателност на
иска да е подкрепена от приложените към исковата молба
писмени доказателства (например отрицателен
установителен иск за дължимост на дадена сума). Какво ще
стане, ако размерът на иска за главницата или за
мораторната лихва например не е подкрепен с писмени
доказателства, а е поискано изслушването на ССЕ - ще
следва ли такава да се допусне, с оглед установяване
размера на същата, или пък когато от исковата молба и
приложените към нея писмени доказателства е видно, че
периодът, за който се дължи претендираната главница или
лихва е по-малък от исковия?
В първия случай, не би следвало да се допуска
изслушването на ССЕ, доколкото постановяването на
неприсъствено решение по съществото на спора
предполага това да стане непосредствено след даване ход
на делото и установяване на предпоставките за това, без да
могат да се събират нови доказателства. Ще се стигне до
постановяване на неприсъствено съдебно решение, ако
искът е вероятно основателен с оглед на представените
доказателства, доколкото съдът може и служебно да
определи размера на същия по реда на чл. 162 ГПК, което в
случая ще съвпадне с посочения в исковата молба размер.
На практика обаче, в редица случаи, щом с проекто-доклада
и определението по чл. 140 ГПК, съдът е допуснал
изслушването на ССЕ и такава е изготвена, съдът приема
заключението, след което преминава към постановяване на
неприсъствено решение.
По отношение на втория въпрос формално не би
следвало да може да се постанови неприсъствено съдебно
решениe, доколкото искът не е изцяло вероятно
основателен, но на практика, често пъти такова се
постановява.
За да се постанови неприсъствено решение срещу
ищеца, съгласно чл. 238, ал. 2 ГПК, отново следва да бъдат
налице 3 кумулативни предпоставки:
- неявяване на ищеца в първо съдебно заседание;
- невземане на становище от страна на ищеца по
отговора на ответника на исковата молба, т.е. има се
предвид депозирано по делото писмено становище;
- ищецът да не е поискал разглеждане на делото в
негово отсъствие.
516
При наличието на тези предпоставки ответникът има две
възможности: или да поиска прекратяване на делото и
присъждане на разноски, като в този случай няма да се
формира сила на пресъдено нещо, че заявеното с исковата
молба право не съществува, поради което, ако ищецът
предяви наново същият иск, той ще може да се ползва от
събраните по прекратеното производство доказателства
само ако за тяхното повторно събиране има трудно
преодолима пречка, или да поиска постановяване на
неприсъствено решение срещу ищеца.
Материалноправните предпоставки за постановяване на
неприсъствено решение спрямо ищеца са същите като тези
за постановяване на такова решение спрямо ответника,
като втората е вероятната неоснователност на иска с оглед
на направените възражения и подкрепящите ги
доказателства. Следователно, ако искът е вероятно
основателен, ако направените от ответника възражения са
неотносими или пък те се опровергават от представените от
ищеца с исковата му молба писмени доказателства, съдът
ще следва да отхвърли искането с определение и
разглеждането на делото продължава.
Поставя се въпросът дали е възможно да иска
постановяване на неприсъствено решение срещу ищеца
ответник, който не е представил отговор на исковата молба
и ако е направено – как следва да процедира съда?
Отговорът е отрицателен, най-малкото с оглед на това, че
една от формалните предпоставки за постановяване на
такова решение е невземането на становище от страна на
ищеца по представения от ответника отговор на исковата
молба. Поради това, ако такова искане е направено, съдът
следва го да остави без уважение.
В закона не е предвиден краен срок, в рамките на който
страната може да упражни правото си да иска
постановяване на неприсъствено решение срещу
противната страна. Няма пречка искането за това да се
направи във второто или следващо заседание по делото.
Ако насрещната страна междувременно се е явила в
съдебно заседание, това е пречка за постановяване на
неприсъствено решение, защото явяването представлява
заявено желание да участва в делото. Има разбира се и
друго становище - че това може да бъде направено само в
първото по делото съдебно заседание, доколкото при
наличието на съответните предпоставки съдът следва да
премине към постановяване на решението непосредствено
517
след даване ход на делото, без да могат да се събират нови
доказателства.
Макар и да не е предвидено изрично, се подразбира, че
при постановяване на неприсъствено решение срещу
ответника, както и при решението при признание на иска,
трябва правото да е признато от правния ред, тъй като на
общо основание съдът не може да се произнесе със сила на
пресъдено нещо за съществуването на право, което
правния ред не признава, както и предмета на делото (във
всички случаи и при неприсъствено решение срещу ищеца)
да е в рамките на разпоредителната власт на страните.
В хипотезата на обикновено другарство няма пречка да
се постанови неприсъствено решение по отношение на
един или няколко от обикновените другари, като спрямо
останалите разглеждането на делото да продължи по
общия ред. При необходимото другарство обаче, предвид
необходимостта съдебното решение да е еднакво по
отношение на другарите, неприсъствено решение по
отношение само на някои от тях е недопустимо, поради
което съдът ще следва да се произнесе по спора на общо
основание с присъствено решение, като остави без
уважение искането за постановяване на неприсъствено
такова спрямо един от необходимите другари.
Неприсъственото решение на общо основание формира
сила на пресъдено нещо и разполага с изпълнителна сила.
Както посочихме вече, пътят на защита срещу
неприсъственото решение е различен от общия такъв, и е
уреден в чл. 240 ГПК. Макар и неприсъственото решение да
не подлежи на обжалване, на общо основание (чл. 7, ал. 2
ГПК) същото подлежи на връчване на страните. Именно от
този момент, съгласно чл. 240, ал. 1 ГПК, започва да тече
едномесечният преклузивен срок, в който страната, срещу
която е постановено неприсъственото решение, може да
поиска от въззивния съд неговата отмяна, ако е била
лишена от възможността да участва в делото, поради
изброените три причини, а именно:
1) при ненадлежно връчване на преписа от исковата
молба (само за ответника) или на призовките за съдебното
заседание (и за двете страни) – основание, което е
аналогично на това по чл. 303, ал. 1, т. 5, предл. 1 ГПК;
2) при невъзможност на страната за узнаване
своевременно за връчването на преписа от исковата молба
или призовката за съдебно заседание поради особени
518
непредвидени обстоятелства (например третото лице не е
могло да предаде книжата);
3) поради невъзможност страната да се яви лично или
чрез повереник в съдебно заседание поради особени
непредвидени обстоятелства, които страната не е могла да
преодолее – основание, което е аналогично на това по чл.
303, ал. 1, т. 5, предл. 2 ГПК.
Действащият ГПК не съдържа уредба на реда за
подаване и разглеждане на молбата за отмяна, т.е. дали тя
се подава чрез първоинстанционния съд или направо до
въззивния такъв, дали се уведомява насрещната страна за
молбата и по какъв начин, дали й се дава възможност за
становище или не, как се разглежда молбата и какви
правила се прилагат, как следва да постъпи въззивната
инстанция. От изложените в чл. 240, ал. 1 основания е
видно, че производството пред въззивната инстанция е
контролно-отменително, като то е свързано с наличието или
липсата на посочените формални предпоставки. Ето защо,
по аналогия, следва да се приложат правилата за отмяна на
влезли в сила съдебни решения (Опр. № 50/20.01.2011 г. по
ч.т.д. № 636/2010 г., на I т.о.,постановено по реда на
чл.274,ал.3 ГПК). Т.е. молбата за отмяна се подава чрез
първоинстанционния съд, заедно с преписи към нея за
насрещната страна, на която същите се връчват.
Последната може да подаде отговор на молбата в 1-
седмичен срок от получаването. Молбата се разглежда в
открито съдебно заседание, с призоваване на страните,
като в случай, че същата е основателна, въззивният съд с
решение, отменя постановеното неприсъствено решение и
връща делото на първоинстанционния съд за
разглеждането му с участието на двете страни.
Поставя се въпросът дали делото следва да се върне на
същия съд или на друг такъв и от кой момент продължава
разглеждането на делото? Ако се следва уредбата на
отмяната на влезли в сила съдебни решения, то делото
следва да се върне за разглеждане на същия съд но от друг
състав, като въззивният съд ще следва да посочи от къде
да започне новото разглеждане. Има и друго становище - че
няма пречка делото да бъде върнато на същия съдебен
състав, доколкото той не се е произнесъл по съществото на
правния спор, т.е. не е обсъждал представените по делото
доказателства и не е излагал мотиви по делото.
На общо основание, решението на въззивния съд не
подлежи на обжалване, тъй като същото е постановено в
519
извънинстанционното производство за отмяна, а не
представлява въззивно решение (Опр. № 9/08.02.2010 г., по
т.д. № 799/2009 г., на I т.о.; Опр. № 122/03.06.2011 г., по т.д.
№ 457/2011 г., на I т.о.,постановено в производство по
чл.288 ГПК). То не съдържа констатация относно
съществуването на спорното право, т.е. с него въззивният
съд не се произнася по съществото на правния спор. На
противното становище е Опр. № 73/07.02.2011 г., по ч.гр.д.
№ 1/2011 г., на IV г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК.
В чл. 240, ал. 2 ГПК е уреден един особен исков път на
защита, който имат на разположение страните срещу
неправилността на постановеното неприсъствено решение.
Т.е. по исков път се пререшава решен с влязло в сила
решение правен спор. Това е едно от изключенията на чл.
299, ал. 1 ГПК, съгласно който решен с влязло в сила
решение спор не може да бъде пререшаван, освен в
случаите, когато законът разпорежда друго.
Съгласно тази разпоредба страната, срещу която е
постановено неприсъствено решение, може да предяви с
иск същото право или да го оспори с иск, когато се намерят
новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства от съществено значение за делото, които не
са могли да й бъдат известни при решаването му или с
които тя не е могла да се снабди своевременно. Това на
практика са предпоставките за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1
ГПК.
Искът се предявява в 3-месечен срок от деня на
узнаване на новото обстоятелство, респективно от деня, в
който страната е могла да се снабди с новото писмено
доказателство, но не по-късно от 1 г. от погасяване на
вземането, т.е. от приключване на принудителното му
събиране. Компетентният съд по този иск следва да се
определи по правилата на родовата и местна подсъдност,
независимо от специфичните предпоставки, които следва
да са налице при предявяването му.
Когато искът се предявява от ищеца, това е същият иск,
по който е постановено неприсъственото решение, а когато
той се предявява от ответника, това е отрицателен
установителен иск, че признатото с постановеното
неприсъствено решение право не съществува, респективно
в случаите, когато искът е предявен след погасяване на
вземането, това е иск за връщане на недължимо платеното
въз основа на неприсъственото решение.
520
Предявяването на иска по чл. 240, ал. 2 ГПК не спира
изпълнението на неприсъственото решение, но ищецът по
него може да обезпечи иска си чрез спиране на
изпълнението на това решение.
В чл. 238, ал. 3 ГПК е уредена една особена хипотеза,
при кумулативното наличие на предпоставките на която е
невъзможно да се достигне до постановяването на
неприсъствено решение. Съгласно тази норма, когато
ищецът не е посочил и не е представил доказателства с
исковата си молба, но не каквито и да е доказателства, а
само такива, които са допустими и относими за спора, и
ответникът не е подал отговор в срок, и двете страни не се
явят в първото по делото съдебно заседание, без да са
направили искане делото да се разглежда в тяхно
отсъствие, делото се прекратява служебно от съда, като
определението за прекратяване подлежи на общо
основание на обжалване с частна жалба, като преграждащо
по-нататъшното развитие на делото (чл. 274, ал. 1, т. 1
ГПК).
521
4. ДОПЪЛВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО.
Калоян Топалов
522
474/2009 г., на IV г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК);
- спорен е въпросът дали е налице ЯФГ или
основание за допълване на решението, когато съдът е
пропуснал да изрази част от иначе формираната от него
воля. Според част от правната теория и практика (Решение
№ 2192/28.12.84 г., по гр.д. № 1124/84 г., на II г.о.; Решение
№ 475/26.10.2010 г., по гр.д. № 881/2010 г., на II г.о.,
постановено по реда на лч. 290 ГПК, и проф. Ж.Сталев), в
случая е налице ЯФГ, тъй като предпоставката за
допълване е липсата въобще на формирана от съда воля
(както в мотивите, така и в диспозитива) по определена част
от спорния предмет. Според преобладаващата съдебна
практика обаче (Решение № 2172/16.10.72 г., по гр.д. №
814/72 г. на II г.о.; Решение № 3359/29.12.77 г., по гр.д. №
2466/77 г., на II г.о.; Опр. № 219/23.03.2011 г., по ч.т.д. №
886/2010 г., на I т.о.), в случая не е налице ЯФГ, а основание
за допълване на решението;/Б.ред. Следва да се има
предвид,че към настоящия момент противоречието в
практиката на съдилищата по смисъла на чл.292 ГПК
следва да се приеме за преодоляно с факта на
постановяване на решение по чл.290 ГПК до момента,в
който друг тричленен състав на ВКС,отново по реда на
чл.290 ГПК,не постанови решение в противния смисъл/.
- когато съдът не се е произнесъл по някое от
възраженията на ответника (например възражение за
прихващане, право на задържане и др.) или по искане за
солидарно осъждане на ищеца. В тези случаи съдът ще се е
произнесъл по целия спорен предмет, и ако се произнесе по
тази въпроси с допълнително решение, може да се промени
постановеното съдебно решение, докато допълването не
може да доведе до променяне на постановеното решение, а
само до добавяне на ново, допълващо решение (Решение
№ 1/25.01.85 г., по гр.д. № 115/84 г., на ОСГК на ВС, което
разглежда въпроса за допустимостта на допълнително
решение, когато ВС е пропуснал да се произнесе по едно от
изтъкнатите основания за отмяна по чл. 231 от ГПК (отм.),
както и според проф. Ж.Сталев), като в тези случаи
решението следва да се обжалва, а не да се постановява
допълнително такова. Налице е и практика в обратния
смисъл, съгласно която при пропуск на съда да се
произнесе по възражението на ответника за прихващане
или право на задържане следва да се постанови
допълнително решение, с оглед на това, че по отношение
523
на тези възражения се формира сила на пресъдено нещо
(Решение 1458/15.07.69 г., по гр.д. № 1991А/68 г., на I г.о.).
Това становище намира опора и в закона, с оглед
граматическото му тълкуване, който сочи, че допълването
на решението става по инициатива на страната, а не на
ищеца, по цялото искането на която съдът не се е
произнесъл, както и, че препис от молбата за допълване се
връчва на насрещната страна, а не на ответника.
С допълването на решението не може да се иска
пререшаване на спора по същество (Решение №
169/09.07.92 г., по гр.д. № 369/91 г., на 5-чл. с-в).
Както посочихме, производството по допълване на
решението се образува по искане на страната, по чието
искане съдът не се е произнесъл изцяло или отчасти, т.е. в
зависимост от искането това може да е както ищецът, така и
ответника. Недопустимо е производството да започне по
инициатива на самия съд.
По действащия ГПК (чл. 250, ал. 1, изр. 2), за разлика от
отменения, при който молбата за допълване се подаваше в
1-месечен срок от деня на заседанието, респективно от
връчване на съобщението (чл. 193, изр. 2), срокът за
подаване на молбата за допълване е 1-месечен от
връчването на решението или от влизането му в сила, т.е. в
хипотезата на неприсъствените решения, тъй като те не
подлежат на обжалване и връчването им не е свързано с
такова, както и тези по чл. 280, ал. 2 ГПК (с обжалваем
интерес до 5 000 лева – за граждански дела, и до 10 000
лева за търговски дела – ДВ, бр. 100/21.12.2010 г.), като до
изтичането му решението за неразрешената част
продължава да е висящо (Решение № 2836/13.01.77 г., по
гр.д. № 2370/76 г., на I г.о.).
Срокът по чл. 250 ГПК е преклузивен и за него съдът
следи служебно (Решение № 1235/25.10.94 г., по гр.д. №
716/94 г., на II г.о.), поради което подадена след срока
молба следва да бъде оставена без разглеждане, като
процесуално недопустима (Решение № 695/18.06.93 г., по
гр.д. № 55/93 г., на II г.о.). В този случай заинтересованата
страна може да предяви нов иск, давността за който ще
тече от прекратяване висящността на делото, т.е. с
изтичане на срока по чл. 250 ГПК (Решение № 1117/17.11.86
г., по гр.д. № 662/86 г., на II г.о.; Опр. № 362/19.07.2010 г., по
ч.гр.д. № 219/2010 г., на I г.о.,постановено по реда на
чл.274,ал.2 ГПК).
524
Недопустимо е да се иска допълване на решението след
отхвърляне на предшестващо искане за допълването му
(Решение № 1294/03.01.95 г., по гр.д. № 1072/85 г., на II г.о.).
Съдът съобщава на насрещната страна искането за
допълване, т.е. връчва й се препис от молбата, с указание
за представяне на отговор в 1-седмичен срок.
Молбата се разглежда по правило в закрито съдебно
заседание, за разлика от отменения ГПК, съгласно който
това ставаше винаги в открито съдебно заседание, освен
ако съдът не прецени, че това следва да стане в открито
такова, с призоваване на страните, когато това е
необходимо за изясняване на неразрешената част от спора
(чл. 250, ал. 2 ГПК).
По молбата съдът се произнася с допълнително
решение, което подлежи на обжалване по общия ред.
Допълването става от съда постановил решението, като
допълнителното решение се произнася от състава,
завършил разглеждането на правоотношенията, за които се
издава допълнителното решение, а не от състава
произнесъл основното такова (Решение № 2836/13.01.77 г.,
по гр.д. № 2370/76 г., на I г.о.).
525
5. ПОПРАВКА НА ЯВНА (ОЧЕВИДНА)
ФАКТИЧЕСКА ГРЕШКА.
Калоян Топалов
528
Ако въззивната инстанция пропусне в диспозитива на
решението си да отмени първоинстанционното решение, а
направо се произнесе по съществото на спора, е налице
ЯФГ по смисъла на чл. 247 ГПК (Решение № 2011/01.11.95
г., по гр.д. № 824/94 г. на IV г.о.).
Неправилното изчисляване от съда на направените
от страната разноски по делото представлява ЯФГ,
поправянето на която става по реда на чл. 247 ГПК
(Решение № 110/08.09.55 г., по ч.гр.д. № 93/55 г., на ОСГК
на ВС).
Не е налице ЯФГ, когато в мотивите на съдебното
решение съдът се е произнесъл по предмета на спорното
право, а не е отразил това в диспозитива на решението. В
тези случаи ще е налице непълнота на решението, а не
ЯФГ, поради което чл. 247 ГПК е неприложим (Решение №
2172/16.10.72 г., по гр.д. № 814/72 г., на II г.о.; Решение №
3359/29.12.77 г., по гр.д. № 2466/77 г., на II г.о.). На
противното становище са посочените вече Решение №
2192/28.12.84 г., по гр.д. № 1124/84 г., на II г.о.; Решение №
475/26.10.2010 г., по гр.д. № 881/2010 г., на II г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, и Решение №
117/13.03.2012 г., по гр.д. № 86/2011 г., на III г.о., както и
правната теория (проф. Ж.Сталев).
Споменахме вече при разглеждането на съдебната
спогодба, че очевидните фактически грешки, допуснати в
нея, не подлежат на поправка по начина, по който се
поправят съдебните решения (Решение № 619/23.11.95 г.,
по гр.д. № 351/95 г., на I г.о.).
От гореизложеното следва, че поправянето на ЯФГ
не представлява изменение или отмяна на формираната от
съда воля, поради което, и с оглед забраната на
разпоредбата на чл. 246 ГПК, то се извършва от съда, който
е постановил решението. Поправката не може да се
извърши по реда на обжалването (Решение № 671/09.01.98
г., по гр.д. № 416/97 г., на 5 чл. с-в), ето защо страните по
делото нямат правен интерес да обжалват решението,
когато допуснатите при неговото постановяване нарушения
представляват ЯФГ (Опр. № 62/25.03.77 г., по гр.д. № 239/77
г., на II г.о.).
Поправката се инициира както от някоя от страните,
така и служебно от съда, без това да е ограничено във
времето (Решение № 441/14.02.66 г., по гр.д. № 3273/65 г.,
на II г.о.).
529
По действащия ГПК, за разлика от отменения, не е
задължително производството за поправка на очевидна
фактическа грешка да се провежда в открито съдебно
заседание. Според чл. 247, ал. 3, съдът призовава страните
в открито заседание, само когато прецени това за
необходимо (ако например е допусната техническа грешка
при посочване номера на делото или име на страна, такава
необходимост очевидно не е налице), т.е. по правило
произнасянето става в закрито съдебно заседение, което е
възприето с оглед бързина на производството.
При всички положения обаче съдът съобщава на
страните, когато поправката става по негова инициатива,
съответно на другата страна, когато поправката става по
инициатива на някоя от тях, за исканата поправка, с
указание за предоставяне на отговор в 1-седмичен срок.
Другото схващане е, че съдът съобщава това и дава срок за
отговор само когато е направено искане за поправката от
някоя от страните, но не и когато същата става по
инициатива на самия съд, с оглед израза на чл. 247, ал. 2
ГПК, който говори за „исканата” поправка. Макар и да не е
посочено е ясно, че съобщението на практика ще означава
връчване на молбата на някоя от страните за поправка на
останалите страни по делото.
По правило данните за ЯФГ се черпят от мотивите на
съдебното решение или от досието на делото (например в
случаите когато границите на имота, които са погрешно
отбелязани в диспозитива на решението, се съдържат в
неоспорен по делото нот.акт). Недопустимо е обаче,
поправката на ЯФГ да стане въз основа на представени
след постановяване на решението нови доказателства
(Решение № 212/06.06.89 г., по гр.д. № 174/89 г., на IV г.о.).
В тази връзка, не може във втората фаза на делбата да се
иска поправка на ЯФГ в постановеното решение, с оглед
твърдение за настъпили в хода на процеса промени в
квотите, при които делбата е била допусната (Решение №
738/28.11.2002 г., по гр.д. № 66/2002 г., на I г.о.).
Когато въззивната или касационната инстанция
констатират наличието на ЯФГ в първоинстанционното,
респ. въззивното решение, въззивното/касационното
производство следва да бъде прекратено, а делото върнато
на първоинстанционния/въззивния съд за нейната поправка,
след което делото следва да се върне на
въззивната/касационната инстанция (Решение №
671/09.01.98 г., по гр.д. № 416/97 г., на 5-чл. с-в; Опр. №
530
49/23.06.2009 г., по т.д. № 305/2009 г., на I т.о., което касае
производствата по частни дела).
По поправката на ЯФГ съдът се произнася с
решение, с което искането за поправка се оставя без
уважение (се отхвърля) или се допуска, като същото се
връчва на страните. И в двата случая това решение
подлежи на обжалвана по реда по който подлежи на
обжалване решението.
С решението за поправка на ЯФГ не може да се
изменя вече постановеното съдебно решение (Решение №
1132/20.07.2001 г., по гр.д. № 2163/2000 г ., на IV г.о.), т.е.
недопустимо е чрез поправката на ЯФГ да се замества или
променя формираната от съда воля, нито да бъдат
допълвани мотивите на решението (Решение №
246/17.04.2003 г., по гр.д. № 684/2002 г., на I г.о.; Решение
№ 85/01.06.2010 г., по гр.д. № 1654/2009 г., на IV г.о.).
След влизане в сила на решението за поправка на
ЯФГ, то става с обратна сила неразделна част от
постановеното решение, което важи с него от деня на
неговото постановяване (Решение № 517/05.08.2010 г., по
гр.д. № 1795/2009 г., на I г.о.; Решение № 475/26.10.2010 г.,
по гр.д. № 881/2010 г., на II г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК).
531
6. ТЪЛКУВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО.
Калоян Топалов
532
чл. 251, ал. 2 ГПК, тълкуване на решението не може да се
иска, след като то е изпълнено, и то изцяло, т.е. частичното
изпълнение не прегражда тълкуването. Следователно с
привеждане в изпълнение на постановеното решение се
преклудира възможността да се иска неговото тълкуване
(Решение № 1469/28.04.82 г., по гр.д. № 1046/82 г., на II г.о.).
Решението е изпълнено не само когато е приведено
в изпълнение по реда на изпълнителното производство, но
и когато предписанията, които то съдържа по установителен
или конститутивен иск, са изпълнени от съответния съд или
орган, до който те се отнасят (Решение № 1615/08.07.68 г.,
по гр.д. № 2221/68 г. на I г.о.). На малко по-различно
становище е Решение № 978/11.04.57 г., по гр.д. № 2007/57
г., на IV г.о. съгласно което, доколкото установителните
решения не подлежат на изпълнение, затова и искането за
тълкуването им не е ограничено със срок.
Споменахме вече при разглеждането на съдебната
спогодба, че съдебната спогодба не подлежи на тълкуване
по реда, предвиден за съдебните решения, тъй като по
съществото си е договор, чието действие е приравнено на
това на решенията (Решение № 2694/17.11.60 г., по гр.д. №
7272/60 г., на І г.о.; Решение № 489/28.02.68 г., по гр.д. №
2421/67 г., на I г.о.).
Искането за тълкуване се отправят до съда, който е
постановил съдебното решение, като то се прави от някоя
от страните по делото или от прокурора (Решение №
1804/13.09.63 г., по гр.д. № 1815/63 г., на II г.о.).
Недопустимо е тълкуването на решението да стане по
почин на самия съд (Решение № 155/15.02.85 г., по гр.д. №
1013/84 г., на I г.о.).
Съдът съобщава на страните за исканото тълкуване,
т.е. връчва им преписи от молбата за тълкуване, като им
указва, че могат да представят отговор в 1-седмичен срок
(чл. 251, ал. 3 ГПК).
По правило молбата се разглежда в закрито съдебно
заседание, освен ако съдът не прецени за необходимо, че
това следва да стане в открито съдебно заседание, за което
се призовават страните по делото.
И при тълкуването следва да се изхожда от мотивите
на постановеното решение, а не от нова преценка на
доказателствата (например ново тълкуване на даден
договор) или на нови факти или до приложението на закона
(Решение № 188/20.11.2009 г., по гр.д. № 1948/2008 г., на II
г.о.; Решение № 23/01.03.2010 г., по т.д. № 663/2008 г., на II
533
т.о.; Решение № 109/26.10.2010 г., по т.д. № 799/2009 г., на
II т.о.). Не може по пътя на тълкуването да се извърши
постановяване на нещо различно от отразеното в
решението, дори и то да е неправилно (Решение №
774/08.01.96 г., по гр.д. № 805/95 г., на I г.о.). При него
страните не могат да се позовават на решения, които са
постановени в други производства, както и от други
съдилища.
Тълкуването на решенията при неясен или непълен
диспозитив се допуска като се изхожда от приетите за
установени фактически обстоятелства към момента на
постановяване на решението, и въз основа на които са
уредени с решението правата и задълженията на страните
(Решение № 1425/26.05.76 г., по гр.д. № 2548/75 г., на II г.о.).
При тълкуването съдът е длъжен да изясни не само
неясните изрази в диспозитива, но и да запълва празнотите
в него, стига с допълнението да не се създават нови права и
да не се присъжда нещо повече от това, което е било обект
на мотивите на решението (Решение № 118/16.02.74 г., по
гр.д. № 3093/73 г., на II г.о.), т.е. не може да се извършва
допълване чрез произнасяне по въпроси, по които съдът е
пропуснал да се произнесе с решението (Решение №
656/10.05.99 г., по гр.д. № 1680/98 г., на V г.о.).
Следователно обсегът на тълкуването обхваща само
изясняване на направените констатации и изложените в
решението мотиви, но не и признаването и установяването
на нови факти (Решение № 1475/14.07.65 г., по гр.д. №
858/65 г., на III г.о.).
По искането за тълкуване съдът се произнася с
решение, с което искането се оставя без уважение (се
отхвърля) или се допуска тълкуване на постановеното
решение. Същото подлежи на обжалване по реда, по който
се обжалва решението, което се тълкува. Ако тълкуваното
решение не подлежи на обжалване, не може да се обжалва
и тълкувателното решение (Опр. от 18.05.60 г., по ч.гр.д. №
4256/60 г., на III г.о.).
След влизане в сила на тълкувателното решение, то
става неразделна част от тълкуваното решение.
534
6. БЪРЗО ПРОИЗВОДСТВО
Калоян Топалов
535
решение, както и по отношение момента, от който същото
подлежи на обжалване.
544
8. РАЗНОСКИ.
Калоян Топалов
545
включват и разноски, за които самата страна е забравила.
Следователно от текста на посочената разпоредба става
ясно, че на присъждане подлежат не просто действително
направените разноски, а само включените в списъка, когато
такъв е представен. Ако страната е поискала разноски, но
не е представила списък, то съдът следва да присъди
такива, но страната не може да иска изменение на
решението в тази част по реда на чл. 248 ГПК от съда, който
го е постановил (Опр. № 763/30.12.2009 г., по ч.гр.д. №
665/2009 г., на IV г.о.; Опр. № 642/29.09.2011 г., по ч.т.д. №
560/2011 г., на I т.о.). Според преобладаващата съдебна
практика когато единствените претендирани разноски са
направените разходи за адвокатска защита, представянето
на списък по чл. 80 ГПК не е необходимо, като в този случай
самият документ, доказващ разходите, има функцията на
такъв списък (Опр. № 13/13.01.2011 г., по гр.д. № 1527/2010
г., на IV г.о.; Опр. № 237/02.05.2011 г., по ч.гр.д. № 178/2011
г., на III г.о.; Опр. № 647/11.11.2011 г., по ч.гр.д. № 464/2011
г., IV г.о.; Опр. № 17/11.01.2012 г., по ч.гр.д. № 598/2011 г.,
на II г.о.). На противното становище е Опр. №
268/25.05.2010 г., по ч.гр.д. № 240/2010 г., на III г.о.
Изискването за предстяване на „списък” на разноските
не означава задължитилно същият да е материализиран в
нарочен документ. Възможно е този списък да е
материализиран в друг документ, например в молба на
страната по съществото на правния спор, депозирана преди
последното по делото с.з. (Опр. № 3/05.01.2011 г., по ч.гр.д.
№ 633/2010 г., на IV г.о.).
Поставя се въпросът дали когато е представен списък
съдът следва да следи за действителното извършване на
същите. Едното становище е, че съдът не извършва такава
проверка, а присъжда посочените в списъка разноски, като
насрещната осъдена страна може да обжалва решението в
тази му част, при което въззивната инстанция ще проверява
размера на действително направените разходи, доколкото
целта на разпоредбата е освобождаване на съда от
пресмятане на разноските. Другото становище, което
следва да бъде споделено, е, че съдът проверява
единствено посочените в списъка разноски дали са били
направени или не, с оглед изискването на чл. 78, ал. 1 ГПК
за действително направените разходи, като
доказателствата за това следва да бъдат представени до
приключване на последното съдебно заседание в
546
съответната инстанция (Опр. № 62/23.03.2011 г., по ч.гр.д.
№ 218/2011 г., на I г.о.).
Платените такси за получаване на преписи от документи
по делото не представляват разноски по водене на делото,
поради което същите не подлежат на присъждане по реда
на чл. 78 ГПК (Решение № 71/11.05.2009 г., по гр.д. №
4081/2007 г., на I г.о.).
2) По принцип на присъждане подлежат само
действително направените, т.е. заплатените разноски,
включително и адвокатския хонорар (Решение №
1844/09.10.57 г., по гр.д. № 6327/57 г., на II г.о.; Опр. №
335/06.07.2011 г., по ч.гр.д. № 470/2010 г., на I г.о.; Опр. №
100/29.04.2011 г., по гр.д. № 1040/2010 г., на IV г.о.; Опр. №
134/07.06.2011 г., по гр.д. № 617/2010 г., на IV г.о.). Не се
присъждат суми, които реално не са заплатени, а само е
поето задължение за това (например в договора за правна
помощ е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на
1 000 лева, от които обаче са заплатени само 500 лева или
не е посочено въобще, че са били заплатени) – Опр. №
133/15.03.2012 г., по ч.гр.д. № 374/2011 г., на I г.о. Ако е
посочено, че адвокатското възнаграждение е платено, но не
е посочено в какъв размер, следва да се присъди
уговорената сума. Има и обратна практика, която е
изключение, съгласно която разноските по производството,
включващи възнаграждението на един адвокат, се дължат
независимо от това дали същото е заплатено преди
приключване на делото или не.
Това правило не е абсолютно и изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените в закона
случаи:
а) Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв, когато адвокатът е оказал
безплатна правна помощ на нуждаещо се от издръжка,
материално затруднено лице или на свой роднина, близък
или друг юрист, при постановяване на благоприятно
решение по спора за представлявания съдът осъжда
насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение
в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на
Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. За целта на
общо основание адвокатът трябва да е направил искане да
му се присъди възнаграждение, което не е обусловено от
това, дали са били присъдени разноски в полза на неговия
доверител. Смисълът на разпоредбата е, че адвокатът има
право на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, когато по
отношение на представляваната от него страна са налице
547
общите предпоставки на чл. 78 ГПК, т.е. решението е
благоприятно за нея, без да е нужно непременно да са й
присъдени разноски с решението, още повече, че в редица
случаи това ще е обективно невъзможно. Например ищецът
по иск за издръжка, който е освободен от държавна такса по
силата на чл. 83, ал. 1, т. 2 ГПК, който не е направил
разноски в производството, изобщо няма срещу ответника
вземане по чл. 78, ал. 1 ГПК, но това не означава, че
неговият адвокат няма право на възнаграждение по чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. Не е необходсимо да се доказват
предпоставките за оказване на безплатна правна помощ,
като е достатъчно позоваване на това обстоятелство.
б) Според чл. 64, ал. 5, изр. 2 ГПК (отм.), ако делото е
решено в полза на държавно учреждение, община или друго
юридическо лице, в тяхна полза следва да се присъди
адвокатско възнаграждение, ако са били представлявани от
юрисконсулт, без да е необходимо в полза на последния да
е уговаряно и изплащано нарочно възнаграждение.
Размерът на подлежащото на присъждане възнаграждение
на общо основание не може да е по-малък от минимално
определения в наредбата по чл. 36 ЗАдв. На общо
основание трябва да има искане за присъждане на тези
разноски.
Съгласно чл. 78, ал. 8 от действащия ГПК, в полза на
юридически лица и еднолични търговци се присъжда
адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Изискванията за размер и претендиране на
тези разноски са същите. От действащия режим, в
сравнение с този по отменения ГПК, отпаднаха държавните
учреждения и общините, тъй като юрисконсултите
получават трудово възнаграждение, а не получават отделно
възнаграждение за процесуалното си представителство, и
за разлика от тези при ЮЛ и ЕТ, на тях не им се признава
разхода за такова възнаграждение (Опр. № 329/02.05.2012
г., по гр.д. № 79/2011 г., на I г.о.).
Ако страната е представлявана едновременно от
адвокат и юрисконсулт, на присъждане подлежи
адвокатското възнаграждение, тъй като разпоредбата на чл.
64, ал. 5, изр. 2 ГПК (отм.), респективно чл. 78, ал. 8 от
действащия ГПК, е специална и намира приложение само в
случай, че страната не е представлявана от адвокат.
3) Според чл. 78, ал. 1 ГПК присъжда се възнаграждение
само за един адвокат. Ако страната има двама адвокати,
всеки от които е овластен с отделно пълномощно, следва
548
да се присъди възнаграждението, заплатено на по-рано
упълномощения адвокат, тъй като страната е
упълномощила втория такъв на свой риск, поради което не
може да иска присъждане на заплатеното му
възнаграждение. Ако двете пълномощни са от една и съща
дата, но размерът на възнагражденията е различен, по
принцип страната следва да заяви кое от двете претендира.
На практика това не се случва и въпросът се поставя едва
при постановяване на съдебното решение. В такъв случай е
правилно и справедливо да се присъди по-голямото
възнаграждение, доколкото осъждането за разноски
представлява и санкция за противната страна поради
неоснователно предизвикания от нея процес. Ако двамата
адвокати са вписани в едно пълномощно и
възнаграждението е определено общо, присъжда се
половината от него. Ако обаче в договора за правна помощ
фигурира само един адвокат, тъй като често се допуска
пропуск, като името на втория адвокат се вписва само в
пълномощното, възнаграждението се присъжда изцяло,
защото е уговорено за един адвокат.
Ако страната е уговорила възнаграждение под
минимума, няма проблем, тъй като ще се присъди толкова,
колкото е уговорено и платено. Съдът следи за спазването
на минималните размери на адвокатските възнаграждения
само когато самият той определя техния размер (например
в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв).
Понятието „възнаграждение за един адвокат” обхваща,
както възнаграждението на адвоката за положения труда,
така и обезщетението за направените извънредни разходи –
пътни и дневни, които същият прави за защита на
доверителя си по делото (Опр. № 24/17.02.65 г., по ч.гр.д. №
405/65 г., на II г.о.), което е спорно, но се отнася в пълна
степен за страните.
4) Когато ответникът е бил представляван от назначен
от съда особен представител (чл. 29, ал.ал. 2, 3 и 4, чл. 47,
ал. 6 и чл. 48 ГПК), ако съдебното решение е в негова
вреда, той следва да бъде осъден да заплати на противната
страна заплатеното на представителя възнаграждение и
разноски, без тези по искане на особения представител по
чл. 47 ГПК, тъй като той не е освободен от такива по чл. 83,
ал. 1, т. 5 ГПК, респ. част от същото, съразмерно на
уважената част от иска. Ако исковата претенция е
отхвърлена разноските остават за ищеца.
549
5) При частично уважаване на исковата претенция на
ищеца се присъжда частта от разноските, съответна на
уважената част (чл. 78, ал. 1 ГПК). Съответно и ответникът
има право да иска заплащане на направените от него
разноски съответно с отхвърлената част от иска (чл. 78, ал.
3 ГПК). Например ако искът е в размер на 1 000 лева и е
уважен за 300 лева, ищецът има право на 300/1000 ид.ч.
(ако са 300 лева, дължимото възнаграждение е 90 лева –
300х300 делено на 1000), а ответникът на 700/1000 ид.ч.
(ако са 250 лева, дължимото възнаграждение е 175 лева –
700х250 делено на 1000) от направените разноски./Б.ред.-
прилага се простото тройно правило: уважената част от
иска се дели на предявения размер,като получаната
стойност се умножава по направените по делото разноски-
уважената част/предявената част х направените разноски./
В тези случаи понякога в практиката се извършва служебна
компенсация, като със съдебното си решение съдът
присъжда направо разликата между двете насрещни
вземания за разноски, който подход не е съобразен с
материалния закон, предпоставящ компенсацията от
наличие на изрично волеизявление.
6) Когато са предявени в обективно съединение няколко
иска, като са уважени само част от тях, на присъждане
подлежат направените от ищеца разноски, съответни на
уважената част на исковете. Критерият за определяне на
съотношението следва да е размерът на дължимата за
исковете държавна такса, а не цената им, тъй като исковите
претенции извън тези по чл. 69, ал. 1 ГПК нямат определена
цена. Например отхвърлен е иск за собственост с държавна
такса 200 лева, а е уважен деликтен иск с държавна такса
50 лева. Следователно съотношението, в което се
присъждат направените от ищеца разноски е 50/200+50, т.е.
50/250 (уважения иск върху сбора от двата иска), съответно
ответникът има право да иска разноските, които е направил
за защита по тези искове, в съотношение 200/250.
Трябва да се държи сметка за това, че някои разноски се
правят само по отделен иск, а не изобщо по
производството. В разгледания пример може да е
изслушана съдебно-медициска експертиза със задача,
която има отношение само към деликтния иск. Щом този иск
е изцяло уважен, направените разноски за експертизата се
присъждат изцяло. Обратно, заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение е уговорено по двата иска,
550
поради което ще се присъди съразмерно с уважената част
на исковете, т.е. 50/250.
В практиката се допуска и простото деление на искове,
като в рамките на всеки един от тях да се определят
дължимите за съответния иск разноски и адвокатско
възнаграждение, в зависимост от изхода на делото.
Например ако е предявен иск с правно основание чл. 108
ЗС, който е уважен, както и иск с правно основание чл. 59
ЗЗД, за сумата 5 000 лева, който е уважен за 2 000 лева, и
ако е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
300 лева, то същото следва да се раздели на две, т.е. по
150 лева за всеки един иск, поради което дължимото
адвокатско възнаграждение ще бъде в общ размер на 210
лева. Така ще се изчисляват всички останали разноски по
делото, като се съобрази обстоятелството, че някои
разноски ще се отнасят само да определен иск (например
съдебно-техническа експертиза за дължимия размер на
обезщетението).
7) Според чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с
поведението си не е причинил завеждане на делото и ако
признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Това
означава не само, че направените от ищеца разноски
остават в негова тежест, но също така, че ищецът следва да
заплати на ответника направените от последния разноски
(Опр. № 163/25.05.2011 г., по гр.д. № 1070/2009 г., на I г.о.).
За целта двете предпоставки трябва да са налице
едновременно. Например ако ответникът е отказал да плати
доброволно задължението си и с това е причинил
предявяване на иска, то признаването му или дори
извършеното в хода на процеса изпълнение няма да го
освободи от разноски. Значението на разпоредбата на чл.
78, ал. 2 ГПК е, че основанието за присъждане на
разноските е не непременно изходът на делото, а
поведението на ответната страна. Искът срещу ответника
може да е уважен, но щом той не е бил канен преди това да
плати (в хипотезата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД) и след
предявяване на иска признае вземането, не ищецът, а
ответникът има право на разноски.
8) При прекратяване на делото (например при връщане
на една нередовна искова молба, поради неотстраняване
на нейните нередовности – Опр. № 289/12.05.2011 г., по
ч.гр.д. № 255/2011 г., на IV г.о.), включително и при
оттегляне или отказ от иска, ответникът (но не и ищецът) на
общо основание (чл. 78, ал. 4 ГПК) има право на разноски,
551
стига да е поискано тяхното присъждане. Следователно
поведението на ответника за завеждането делото има
правно значение за отговорността за разноските само при
приключването му с решение, с което изцяло или частично
са уважени исковете, но не и в хипотезата на
прекратяването му, при която причините, мотивирали ищеца
да се разпореди с предмета на делото, като се откаже от
тях или предприеме оттеглянето им е ирелевантна по
отношение на установеното в чл. 78, ал. 4 ГПК правило
(Опр. № 298/06.07.2010 г., по ч.гр.д. № 244/2010 г., на II г.о.;
Опр. № 906/16.11.2011 г., по ч.т.д. № 218/2010 г., на II т.о.).
На обратното становище е Опр. № 133/22.03.2012 г., по
ч.гр.д. № 3/2012 г., на I г.о., според което и в хипотезата на
прекратяване на производството ищецът има право на
направените по делото разноски, тогава когато ответникът с
поведението си е дал повод за завеждане на делото. Това
становище не може да бъде споделено, както с оглед
редакцията на тескта на изричната разпоредба на ал. 4,
която въвежда изключение от правилото на ал. 1-3 на чл. 78
ГПК за присъждането на разноски на страните по делото,
приключило със съдебно решение, така и с оглед
систематичното място на текста на ал. 4, непосредствено
след тази на ал. 3, визираща дължимите на ответника
разноски.
Доколкото по принцип ответникът може да направи
искане за присъждане на направените по делото разноски и
да представи доказателства за сторените такива до
приключване на устните състезания пред съответната
съдебна инстанция, в хипотезата когато производството по
делото е прекратено по искане на ищеца поради оттегляне
или отказ от иска преди провеждане на първото съдебно
заседание по делото, такова искане ответникът може да
направи, респ. да представи доказаталества и след
постановяване на определението, с което производството е
прекратено (Опр. № 101/12.03.2012 г., по гр.д. № 102/2012 г.,
на II г.о.).
9) Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК допуска при
прекомерност на заплатеното от страната адвокатско
възнаграждение с оглед сложността на делото, съдът да го
присъди в по-нисък размер, но не по-малко от минимално
определения размер по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. По действащият
ГПК, за разлика от отменения, упражняването на тази
възможност е свързана с искане на противната страна, а не
и служебно от съда. Разбира се, не може да се изисква от
552
страните да правят такива искания още в хода на устните
състезания, когато всяка страна пледира делото да бъде
решено в нейна полза, а не да бъде намалявано
адвокатското възнаграждение в полза на насрещната
страна при постановяване на неблагоприятно решение, т.е.
допустимо е това право да бъде упражнено по реда на
изменението на съдебното решение в частта за разноските
(чл. 248 ГПК).
Налице е и практика в обратния смисъл, според която
искането по чл. 78, ал. 5 ГПК може да бъде направено най-
късно до приключване на последното по делото с.з., до
който момент страните са длъжни да представят списък на
разноските по чл. 80 ГПК и да ангажирарт доказателства за
извършването на същите. Не бъде ли направено до този
момент, възможността да се иска намаляване на разноските
поради прекомерност се преклудира и пропускът не може да
бъде саниран по реда на чл. 248 ГПК (Опр. № 51/24.03.2011
г., по т.д. № 271/2010 г., на I т.о.; Опр. № 337/03.10.2011 г.,
по гр.д. № 1101/2010 г., на II г.о.).
Няма пречка, също така, въззивната инстанция да
намали възнаграждението, присъдено от първата
инстанция.
Проблем възниква във връзка с разпоредбата на § 2 от
Допълнителните разпоредби на Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
според която, в случаите на чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.), както и
в случаите на чл. 78, ал. 5 ГПК, присъденото
възнаграждение не може да е по-ниско от трикратния
размер на възнагражденията, посочени в тази наредба.
Подзаконовата норма се намира в очевидно противоречие
със законовата разпоредба, според която съдът е свободен
в преценката си доколко до намали подлежащото на
присъждане възнаграждение, като е обвързан да не
определя същото в размер, по-малък от минимално
установения в чл. 7 от Наредбата, с оглед предмета на
спора и интереса. При такова противоречие на основание
чл. 15, ал. 3 ЗНА, съдът следва да откаже да приложи
нормативния акт от по-ниска степен, като съобрази закона,
който му позволява да намалява възнаграждението до
минимално установения размер за съответното дело (Опр.
№ 335/06.07.2011 г., по ч.гр.д. № 470/2010 г., на I г.о.; Опр.
№ 269/04.05.2011 г., по ч.гр.д. № 155/2011 г., на IV г.о.; Опр.
№ 422/04.07.2011 г., по ч.гр.д. № 308/2011 г., на IV г.о.).
Противното становище е застъпено например в Опр. №
553
153/03.02.2010 г., по ч.т.д. № 63/2010 г., на I т.о.; Опр. №
218/01.04.2010 г., по ч.гр.д. № 143/2010 г., на IV г.о.; Опр. №
515/20.09.2011 г., по ч.гр.д. № 419/2011 г., на IV г.о., Опр. №
473/19.10.2011 г., по ч.гр.д. № 394/2011 г., на II г.о.,
10) Когато ищецът е освободен от държавна такса на
основание чл. 83, ал. 1 и ал. 2 ГПК и искът му бъде
отхвърлен, съдът не го осъжда да заплати дължимата
държавна такса. Съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК, само при
уважаване на иска следващата се такса се понася от
ответника, който се осъжда да я заплати по сметка на съда,
като това се прави служебно, защото няма кой да го поиска.
Иначе казано, освобождаването от държавна такса по чл. 83
ГПК е не първоначално, а окончателно. В случаите, когато
страната е освободена от внасяне на такса само при
завеждане на делото, законът посочва изрично, че при
неблагоприятен изход на спора таксата се събира от нея
(чл. 9а и чл. 10 ЗОДОВ).
Разпоредбата на чл. 83, ал. 1 и ал. 2 ГПК има предвид
освобождаване не само от държавна такса, но и от всички
други разноски, които се определят от съда (например за
свидетели и вещи лица). Аргумент за това е разпоредбата
на чл. 84 ГПК, че само изрично посочените субекти се
освобождават само от държавна такса, но не и от съдебни
разноски.
Също така, следва да се разграничават случаите, при
които ищецът е освободен от държавна такса по право, от
тези, при които освобождаването предполага нарочно
искане и произнасяне на съда.
11) Когато на физическото лице, което няма средства за
адвокат, е осигурена правна помощ под формата на
процесуално представителство (чл. 21, т. 3 ЗПП),
възнаграждението на адвоката се заплаща от
Националното бюро за правна помощ (НБПП) въз основа на
писмен отчет за извършената работа пред съответната
инстанция (чл. 38 и чл. 39 ЗПП). Според чл. 78, ал. 7 ГПК,
ако претенцията на лицето, получило правна помощ, бъде
уважена, следващите се такси и платени разноски се
присъждат в полза на НБПП съразмерно с уважената част
от иска, т.е. в тежест на противната страна. Ако решението
е осъдително, лицето, получило правна помощ, дължи
разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, т.е.
дължи на НБПП възстановяване на съответната част от
заплатеното на адвоката му възнаграждение. Най-общо
идеята е изплатеното от НБПП възнаграждение на адвоката
554
да не остане в тежест на бюджета, а да се заплати от
страната, в чиято вреда е постановено решението, а при
частично уважаване на иска, да се разпредели съразмерно
между страните.
Разпоредбата означава освен това, че съдът не може да
се произнесе по тези разноски още при постановяване на
решението си, защото към този момент възнаграждението
от страна на НБПП все още не е изплатено (според чл. 3,
ал. 1, т. 2 от Наредбата възнаграждението се изплаща след
приключване на производството пред съответната
инстанция, т.е. след постановяване на решението).
Следователно, произнасянето от страна на съда за
присъждане на разноски в полза на НБПП следва да се
извърши по реда на чл. 248 ГПК, чрез изменяне на
решението в частта за разноските, с определение. За целта
следва да се подаде молба от НБПП в срока за обжалване,
а ако решението е необжалваемо – в 1-месечен срок от
постановяването му. Проблем тук е, ако изплащането на
възнаграждението се забави след тези срокове, което е
въпрос на организация на работата на НБПП. По въпроса
има и друго становище, съгласно което съдът следва да
възстанови на НБПП изплатеното възнаграждение по реда
на чл. 77 ГПК, в който случай искането няма да е обвързано
със срок.
12) Ако делото приключи със съдебна спогодба между
страните, половината от внесената от ищеца държавна
такса се връща, като разноските по производството и по
спогодбата остават върху страните, както са ги направили,
ако не е уговорено друго (чл. 78, ал. 9 ГПК). Това е
направено с цел насърчаване приключването на делата със
съдебна спогодба.
13) На участващото по делото трето лице-помагач не се
присъждат разноски и то не дължи такива, с изключение на
онези разноски, които е причинило със своите процесуални
действия (чл. 78, ал. 10 ГПК).
14) Когато в делото участва като страна прокурорът,
дължащите се разноски се присъждат на държавата или се
заплащат от нея (чл. 78, ал. 11 ГПК), което става служебно.
15) При брачните дела съдебните разноски се възлагат
върху виновния или недобросъвестния съпруг. Когато няма
вина или недобросъвестност или когато и двамата съпрузи
са виновни или недобросъвестни, разноските остават в
тежест на всеки от тях, както са ги направили (чл. 329, ал. 1
ГПК). При вина и на двамата съпрузи, ако ищецът е бил
555
освободен от заплащането на държавна такса, същата не
се възлага върху ответника (Решение № 1034/10.11.86 г., по
гр.д. № 603/86 г., на II г.о.). При отхвърляне на иска за
развод разноските се определят по реда на чл. 78 ГПК, като
по този ред се определят и разноските при обжалване на
решението (чл. 329, ал. 2 ГПК).
16) В производството по съдебна делба страните
заплащат разноските съобразно стойността на техните
дялове, а по присъединените искове в делбеното
производство разноските се определят на общо основание
по чл. 78 ГПК (чл. 355 ГПК).
Самата държавна такса по исковете за делба не се
събира при тяхното предявяване, а се определя с
решението по извършване на делбата. Затова при
обжалване на решението по допускане на делбата, когато
все още не е определена стойността на дяловете, се дължи
държавна такса като при неоценяем иск, макар самият иск
за делба да не е неоценяем (Опр. № 611/15.12.2011 г., по
ч.гр.д. № 502/2011 г., на I г.о.).
Освен това, в първата фаза на делбеното производство
страните не си дължат разноски, а присъждането на такива
се прави едва с решението по извършване на делбата (Опр.
№ 203/17.05.2011 г., по гр.д. № 205/2011 г., на I г.о.).Б.ред.-
освен по присъединените искове,които подлежат на
разглеждане във фазата по допускане на делбата.
17) По принцип разноски се присъждат само по исковете,
а не по възраженията. В чл. 10 от Тарифа за държавните
такси, които се събират по ГПК е предвидено едно
изключение - когато е уважено възражение за подобрения,
се дължи държавна такса в размер на 4% от признатите с
решението суми, но не по-малко от 20 лева. Първоначална
такса не се дължи. Държавна такса не се дължи и за
отхвърлената част.
18) Разноските, направени в производството по
проверка истинността на оспорения документ, подлежат на
присъждане на общо основание според резултата от
оспорването. Претенцията представлява своебразен
инцидентен установителен иск, по който се формира сила
на пресъдено нещо. Страната, провела успешно
оспорването, има право на извършените в това
производство разноски, макар и самото решение по
съществото на спора да е срещу нея.
19) Подлежащите на присъждане разноски не включват
санкциите, на които е била осъдена страната, в чиято полза
556
е постановено решението (например допълнителна
държавна такса по чл. 65, ал. 1 ГПК (отм.), респ. глоба по
чл. 92а от действащия ГПК; глоба за нарушаване реда в
съдебно заседание; при неправомерно получаване на
правна помощ и др.). Тези суми се понасят от страната
независимо от изхода на делото, тъй като са причинени от
собственото й поведение.
20) Съдът се произнася с решението по въпроса за
разноските само в случай, че ги присъжда. Ако претенцията
за присъждане на разноски е неоснователна изцяло или
отчасти (например при липса на доказателства, че такива са
извършени или ако ответникът не е дал повод за завеждане
на иска, макар и същият да е основателен), съдът не следва
да постановява нарочен отхвърлителен диспозитив. По
съществото си претенцията за разноски не е отделен иск, а
е акцесорно вземане, което подлежи на присъждане при
уважаване, респ. отхвърляне на иска, но не и на
отхвърляне, за разлика от исковете. В случай, че страната
твърди, че разноски й се дължат и тя ги е поискала, но
съдът не ги е присъдил в нейна полза със съдебното
решение, редът е указан в чл. 248 ГПК, т.е. следва да се
поиска от съда да допълни решението си в частта за
разноските (Опр. № 157/19.05.2011 г., по гр.д. № 599/2010 г.,
на II г.о.). Следователно е недопустимо въззивният съд да
разгледа частна жалба, с която се атакува самото решение
в частта за разноските, като по съществото си тя
представлява молба по чл. 248 ГПК, поради което следва
служебно да се изпрати за произнасяне на
първоинстанционния съд.
21) По отменения ГПК, в частта за разноските съдът
може, за разлика от произнасянето по съществото на спора,
и служебно да изменя решението си (чл. 192, ал. 4 ГПК
(отм.). Това означава, че ако съдът изобщо е пропуснал да
се произнесе по разноските, той може служебно да допълни
решението си в тази му част, докато допълването на самото
решение по спорния предмет по реда на чл. 193 ГПК (отм.)
предполага искане на заинтересованата страна. Това може
да стане в срок до два месеца след влизане в сила на
съдебното решение.
По действащият ГПК (чл. 248, ал. 1 ГПК) съдът няма
право служебно да измени постановеното решение в частта
относно разноските. Това вече може да стане само по
искане на страна по делото. Срокът по новият ГПК е този за
обжалване на постановеното съдебно решение, а ако
557
решението е необжалваемо – в едномесечен срок от
постановяването му.
Производство по чл. 248, ал. 1 ГПК е предвидено за
допълване на решението при непроизнасяне на съда по
искането за разноски или изменение на решението при
допусната грешка в изчислението, но не и за отстраняване
на пропуск на страната, когато не е заявила искане за
присъждане на разноски и/или не е представила списък и
доказателства за направени разноски в срока по чл. 80 ГПК
(Опр. № 363/19.07.2010 г., по ч.гр.д. № 238/2010 г., на I г.о.).
До изменението на чл. 80 ГПК с ДВ, бр. 100/2010 г.,
съществуваха две становища относно това дали страната,
която не е представила списък на разноските, поиска
изменение на решението в тази му част по реда на чл. 248
ГПК, може да представи такъв в това производство. Едното
становище бе, че може, доколкото тя винаги може да
изпълни свое процесуално задължение и така да отстрани
занапред неблагоприятните последици, които са породени
от неговото неизпълнение. Другото становище бе, че
посоченият в чл. 80 ГПК срок е преклузивен, поради което
не може такъв списък да се представи в производството по
чл. 248 (Опр. № 77/02.02.2010 г., по ч.т.д. № 41/2010 г., на II
т.о.), а въпросът следва да бъде решаван с оглед на общите
принципи за представените по делото доказателства и
действително направените разноски. След изменението на
чл. 80 ГПК този въпрос не стои, доколкото съгласно изр. 2,
ако не е представен такъв списък, страната въобще не може
да инициира производство по чл. 248 ГПК.
И по отменения, и по действащия ГПК изменението на
решението в частта за разноските не може да е свързано с
пререшаване на делото, т.е. произнасянето по този въпрос
трябва да е съобразено с начина, по който е решен спора.
Недопустимо е например по реда на чл. 248 ГПК съдът да
постанови диспозитив, с който да присъди разноски на
страната, срещу която е взел решението.
Определението по чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.), респ. по чл.
248 от действащия ГПК, се постановява в закрито съдебно
заседание, при което, за разлика от отменения ГПК, по
действащия препис от молбата за изменение се връчва на
противната страна, с указание за представяне на отговор в
1-седмичен срок.
По действащия ГПК препис от така постановеното
определение се връчва на страните по делото, като то
подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на
558
обжалване и самото решение, за разлика от отменения ГПК,
съгласно който определението подлежеше на обжалване с
частна жалба. Т.е. ако решението не подлежи на
обжалване, то и определението по чл. 248 ГПК е
необжалваемо. Доколкото не е посочено изрично, и макар
решение да се обжалва с жалба, то определението по чл.
248 ГПК се обжалва с частна жалба.
Следва да се отбележи, че по отменения ГПК
съществуваше донякъде противоречива съдебна практика
относно това по кой ред следва да се отстрани липсата на
произнасяне от съда по искането за присъждане на
направените по делото разноски – дали по реда на
допълване на решението (чл. 193) или по този за изменение
на решението в частта за разноските (чл. 192, ал. 4),
каквато практика бе цитирана по-горе при разглеждане на
въпроса за допълване на решението. По действащия ГПК
практиката (с единични изключения) е константна, в смисъл,
че единственият ред за защита и промяна на решението на
съд в частта за разноските е този уреден от разпоредбата
на чл. 248 ГПК (Опр. № 212/09.04.2009 г., по т.д. №
189/2009 г., на ТК; Опр. № 441/14.07.2010 г., по ч.гр.д.№
406/2010 г., на IV г.о.). ГПК предвижда два възможни
способа за допълване на решението – този на чл. 248,
който урежда изменението и допълването на съдебни
актове в частта относно дължимите разноски в
производството, и този на чл. 250, който урежда
отстраняването на непълнотите въобще. Както вече бе
посочено, непълен е този съдебен акт, в който липсва
произнасяне от страна на съда по целия спорен предмет на
делото. Спорният предмет се определя според твърденията
и исканията на ищеца в исковата молба и насрещните
възражения на ответника. Съпътстващите искания за
разноски също са част от предмета на делото и когато
съдът не се е произнесъл по тях в диспозитива на акта, с
които разрешава спора или с който приключва
производството по друг начин, съдебният акт е непълен.
Именно за отстраняването на този порок е предвиден
специалният процесуален ред на чл. 248 ГПК, който касае
изключително и само хипотезите, в които съдът е пропуснал
да възложи разноските или ги е възложил неправилно.
Правен принцип е, че специалният закон изключва
приложението на общия, а доколкото правилото на чл. 250
ГПК обхваща всички случаи на непроизнасяне на цялото
искане, това е общото правило. Специалното правило е
559
това по чл. 248 ГПК, тъй като то касае само хипотезата на
непроизнасяне по искането за разноски. Следователно
когато до съда е отправено искане да допълни акта си с
произнасяне по въпроса за разноските, приложимият ред е
този по чл. 248 ГПК, а не по чл. 250 ГПК (Опр. №
608/25.10.2010 г., по ч.гр.д. № 582/2010 г., на IV г.о.).
По въпросите,свързани с присъждане на разноски
следва да се имат предвид разясненията,дадени от ОСГТК
на ВКС по тълк.д.№6/2012г.
560
ЧАСТ V
ОБЕЗПЕЧИТЕЛНО ПРОИЗВОДСТВО
Калоян Топалов
1. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА.
1) Това е едно особено производство, което поставя
специфични проблеми:
- в него съдът се произнася, поне като първа
инстанция, само въз основа на доказателства, представени
от едната страна, което обуславя възможността да бъде
подведен при недобросъвестно поведение на молителя,
доколкото ангажираните от последния писмени
доказателства далеч не винаги сочат на действителното
положение по спора (например може да не се представят
доказателства за изпълнението на длъжника или за
забавата на кредитора);
- няма трайно установена практика по тези
производства, дори в рамките на един съдебен район;
- често с правото да се иска обезпечение се
злоупотребява като се цели неоправдано затрудняване на
противната страна с намерение да бъде принудена да
изпълни задължението си.
Тези особености на едностранното обезпечително
производство не следва да обуславят крайния извод, че във
всички случаи подаването на молба за обезпечаване на
иска съставлява злоупотреба с право и следва да се
отхвърля, каквито становища се срещат в практиката. При
постановяване на определението си съдът на общо
основание следва да постъпва по съвест, но с особено
внимание, защото ефектът на обезпечението е незабавен и
подаването на частна жалба не спира изпълнението му.
Затова по тези дела следва да се действа предпазливо и
при съмнение, че действителното фактическо и правно
положение не е такова, каквото сочат представените от
молителя доказателства, да се изисква представяне на
подходяща по размер гаранция.
2) Обезпечението цели да предостави привременна
защита на спорното право, докато спорът е висящ, срещу
такива действия на ответника, които биха затруднили или
осуетили удовлетворяването на ищеца.
3) Обезпечителната защита цели бързина и внезапност,
затова на ответника не се връчва препис от молбата (чл.
561
395, ал. 1 ГПК). По същата причина и компетентният съд
при обезпечаване на бъдещ иск може да бъде съдът по
постоянния адрес на молителя, т.е. съдът, до който той
може веднага да се обърне.
4) Може да се обезпечава всеки иск без значение вида
на търсената защита - осъдителен, установителен,
конститутивен. Най-често се обезпечават осъдителни
парични искове чрез налагане на възбрана или запор върху
имуществото на ответника. Не се обезпечават искания,
които не са иск по смисъла на ГПК (например за искане за
разноски или искане по чл. 537, ал. 2 ГПК).
5) При наличие на арбитражно споразумение
компетентен да се произнесе по молбата за обезпечение е
държавният съд, тъй като според чл. 9 ЗМТА, всяка от
страните може да поиска преди или по време на
арбитражното производство обезпечаване на иска от
съответния компетентен държавен съд. Местно
компетентният съд се определя по правилата на чл. 390
ГПК, а не съобразно седалището на арбитражния съд, както
често се иска. Според чл. 21 ЗМТА, може да се допусне
обезпечение и от арбитражния съд, ако това не е изрично
изключено в арбитражното споразумение. Арбитражният
съд може да постанови единствено такива обезпечителни
мерки, които имат действие само между страните, без да
обвързват трети лица, т.е. изключват се възбраната и
запора, които обвързват съдебния изпълнител. Например
може да се задължи една от страните да предостави
определена гаранция; да предостави на трето лице
пазенето на спорната вещ; да продаде подлежащи на
разваляне стоки, които държи; да преустанови или
продължи определени действия и др. Определението на
арбитражния съд по молбата за обезпечение не подлежи на
обжалване пред държавния съд, а постановените
обезпечителни мерки не подлежат на принудително
изпълнение.
6) Възможно е обезпечението да се отнася до бъдещ
или до висящ иск, като в двете хипотези има различия:
А) Обезпечение на бъдещ иск:
- При обезпечението на бъдещ иск родово компетентен
да се произнесе по молбата е съдът, на който искът е
подсъден като първа инстанция (РС или ОС), за разлика от
отменения ГПК, където родово компетентен винаги бе РС. С
измененията на ГПК (ДВ бр. 42/2009 г.), се създаде нова ал.
2 на чл. 390 ГПК, съгласно която, при искове, при които
562
родовата компетентност се определя от размера на
данъчната оценка на недвижим имот, компетентен е
окръжният съд по местонахождението на имота, независимо
от цената на иска. Това се направи с оглед бързината на
производството в противен случай, предвид уредбата до
този момент, когато се искаше обезпечаване на бъдещ иск
за собственост или иск за признаване нищожността,
унищожаване или разваляне на договор с предмет вещно
право върху недвижим имот, респективно обявяване на
предварителен договор за окончателен, молбата се
подаваше до съответния родовокомпетентен съд, който в
почти всички случаи бе РС, и който следваше да провери
своята компетентност от данъчната оценка на имота. С
такава данъчна оценка обаче ищецът не разполага, поради
което съдът, пред който бе подадена молбата, оставяше
същата без движение с указания до молителя да представи
данъчна оценка, като същият за целта следваше да поиска
съдебно удостоверение от съда. В резултат на това
произнасянето по молбата се бавеше понякога
продължително време, при което бе налице опасност от
накърняване правата на молителя. Изключения бяха
случаите, при които молбата се подаваше директно пред
съответния ОС, и макар и да не бе ясно дали същият е
родово компетентен по бъдещото дело, той да постанови
определение по нея, с оглед разпоредбата на чл. 270, ал. 4
ГПК. На практика и съответния ОС оставяше без движение
молбата за представяне на удостоверение за данъчна
оценка на недвижимия имот.
- Местната компетентност при обезпечението на бъдещ
иск в определени случаи е изборна, т.е. по волята на
молителя - или съдът по постоянния адрес, респективно
седалището на същия, или съдът по местонахождението на
имота, който ще служи за обезпечение. Следователно тя е
изборна в случаите, когато се иска като обезпечителна
мярка възбрана на недвижим имот. Следва обаче да се
отбележи, че има противоречива практиката както по
отменения, така и по действащия ГПК, дали в случая се
касае само за местонахождение на недвижим имот или и на
движима вещ, респ. местожителството на лицето, което
държи вещта:
Според едното становище това може да бъде и съда по
местонахождение на движимата вещ, върху която се иска да
се наложи запор, респективно по местожителството на
лицето, държащо вещта, което налага в молбата по чл. 309
563
ГПК (отм.), който е аналогичен на чл. 390 ГПК, това
местонахождение да се посочи. По аналогия това правило
се прилагаше и при запор върху вземания по банкови
сметки, т.е. може да се иска обезпечаване на бъдещ иск
чрез налагане на запор от съда по местонахождението на
централата или клона, където е открита сметката.
Формален аргумент за това се извличаше от разпоредбата
на чл. 324 ГПК (отм.), аналогична на тази на чл. 427 ГПК,
която урежда местната компетентност при съдебното
изпълнение. В ал. 2 на същия е установена алтернативна
подсъдност при определяне компетентността на съдебния
изпълнител. Според чл. 324, ал. 1, б. „б” ГПК (отм.),
аналогичен на чл. 427, ал. 1, т. 2 ГПК, когато изпълнението
се насочва върху вземане, местно компетентен е именно
съдебният изпълнител по постоянния адрес, респ.
седалището на третото задължено лице, т.е. по
местонахождението на банката, респ. на банковия клон
(аргумент от чл. 89, ал. 1 ГПК (отм.), респективно чл. 108,
ал. 1 ГПК, и чл. 18 ТЗ, според които местонахождението на
клона е критерий за определяне на местната подсъдност,
макар и клонът да не е правосубектен). Оттук се правеше
извода, че под местонахождение на имуществото по
смисъла на чл. 309 ГПК (отм.) се има предвид и
местонахождението на банката (банковия клон), срещу
която ответникът има вземане по паричен влог.
Според другото становище в случаите на чл. 309 ГПК
(отм.) се има предвид само и единствено
местонахождението на недвижим имот.
Разликите идват от тълкуването на термина имот. По
отменения ГПК под „имот” се разбираше имущество
изобщо, т.е. недвижими имоти, движими вещи и вземания,
поради което част от практиката приемаше, че местната
подсъдност по чл. 309 ГПК (отм.) е или съдът по
местожителството на ищеца или по местоизпълнението.
Според другото схващане в обезпечителното производство
под „имот” се разбира единствено недвижим имот, но не и
движими вещи или вземания.
И по действащият ГПК има такова противоречие, тъй
като, според преобладаващото становище, под „имот” се
разбира само недвижим имот, но доколкото тази идея не е
прокарана съвсем последователно в закона, то и по новата
уредба под „имот” следва да се подразбира и движими
вещи и вземания на длъжника.
564
Следователно извън посочения случай, когато се иска
като обезпечителна мярка възбрана върху недвижим имот,
единствено компетентен е съдът по постоянния адрес на
молителя.
В случаите на обезпечение на бъдещ иск чрез спиране
на изпълнението по действащия ГПК, молбата се подава до
родово компетентния съд по мястото на изпълнението, за
разлика от отменения ГПК, където подсъдността бе
местожителството на молителя. Следователно и тук липсва
изборна подсъдност, като в тези случаи, при уважаване на
молбата, спирането на изпълнението се допуска само
срещу представянето на гаранция (чл. 390, ал. 4 ГПК).
Когато молител по заявеното по реда на чл.390 ГПК
искане е чуждестранно лице следва да се приложи по
аналогия чл. 107, ал. 3 ГПК, т.е. молбата за обезпечаване
на бъдещия иск се подава пред компетентния съд в София
или пред компетентния съд по местонахождението на
имота, който ще служи за обезпечение. В случай, че втората
възможност е неприложима, изключителната компетентност
е на софийските съдилища.
За подсъдността в обезпечителното производство, вкл.
местната, съдът следи служебно, като тук разпоредбата на
чл. 119, ал. 3 ГПК не намира приложение, тъй като
производството не е двустранно. Ако съдът, пред който е
подадена молбата за обезпечение на бъдещ иск, намери, че
не е местно компетентен да се произнесе по същата, той
прекратява производството и изпраща делото по
подсъдност на съответния местно компетентен такъв. По
същия начин постъпва и въззивния съд, ако намери, че
първоинстанционният съд не е бил местно компетентен,
като той следва да обезсили определението му и да
изпрати молбата за произнасяне на съответния местно
компетентен РС.
- При обезпечаване на бъдещ иск молбата по чл. 390
ГПК е самостоятелна и тя трябва ясно да индивидуализира
бъдещият иск, чрез посочване на всички реквизити на чл.
127 ГПК, както и да отговаря на изискванията на чл. 128, т. 1
(липса на пълномощно по подадена от пълномощник молба)
и т. 2 (липса на документ за внесена д.т.) от същия. По
принцип няма основание молбата за обезпечаване да се
оставя без движение, тъй като уредбата на
обезпечителното производство не препраща към чл. 129
ГПК, а и в противен случай би се обезсмислила
спецификата на производството и неговите цели, както и
565
изискването молбата да се решава в деня на подаването й
(чл. 395, ал. 2 ГПК). Ако обаче все пак това се направи и
указанията се изпълнят, определението на съда не е
опорочено (косвено на това сочи Опр. № 358/24.10.2008 г.,
по ч.гр.д. № 1527/2008 г., на V г.о.). Често се постъпва така
например когато не е ясна каква обезпечителна мярка се
иска, не е представено пълномощно или не е внесена
дължимата д.т. Съдът обаче не е длъжен да дава указания
за отстраняване нередовността на молбата (например за
посочване на обезпечителна мярка) и може направо да я
остави без разглеждане. В практиката по отменения ГПК
обаче в такъв случай молбата обикновено се оставяше без
уважение, т.е. съдът се произнасяше по същество, а не се
оставяше без разглеждане, доколкото при отказ за
произнасяне по съществото на претенцията определението
подлежеше на касационен контрол (съгласно т. 5 от ТР
1/17.07.2001 г., по т.гр.д. № 1/2001 г., на ОСГК на ВКС),
докато при произнасяне по същество определението на
въззивния съд бе окончателно. Съгласно ТР № 1/21.07.2010
г., по т.д. № 1/2010 г., на ОСГТК, при действието на новия
ГПК въззивните определения касаещи обезпечителното
производство не подлежат на касационен контрол, поради
което е без значение дали първоинстанционния съд ще
остави молбата за обезпечение без разглеждане или без
уважение. Разбира се, ако за първи път въззивния съд се е
произнесъл по молба за обезпечение, неговото
определение винаги ще подлежи на въззивно обжалване
пред ВКС, на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, което води
до уеднаквяване на практиката.
Различна е практиката на въззивните съдилища, когато
с подаването на молбата по чл. 390 ГПК молителят не е
индивидуализирал в достатъчна степен бъдещия иск, за да
може съдът да прецени дали са налице предпоставките за
допускане на исканото обезпечение, поради което същата е
оставена без уважение, и едва с ч.ж. молителят прави
такава индивидуализация. Според част от практиката
направеното с ч.ж. уточнение не следва да се разглежда от
въззивния съд, тъй като се преценяват наличието на
предпоставките за обезпечение към момента на
постановяване на обжалваното определение, поради което
такова уточнение е недопустимо и въззивния съд следва да
потвърди обжалваното определение. Според другата
практика въззивната инстанция, като такава по същество,
следва да вземе предвид и направените с ч.ж. уточнения на
566
молбата за обезпечение, с които се отстраняват нейните
нередовности.
- Срокът за подаване на молба по чл. 390 ГПК е до
предявяването на иска. Ако се установи, че искът вече е
предявен (например при служебна проверка или при
възражение на ответника, ако е узнал за молбата), съдът
прекратява производството и изпраща молбата на
съответния съд, пред който делото е висящо.
- По молбата се дължи държавна такса в размер на 40
лева (чл. 22, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се
събират по ГПК), независимо от броя на поисканите
обезпечителни мерки и броя на бъдещите искове.
- При уважаване на молбата съдът е длъжен да
определи срок за предявяването на бъдещия иск, който не
може да е по-дълъг от 1 месец (чл. 390, ал. 3, изр. 1 ГПК), за
разлика от отменения ГПК, където липсваше такова
ограничение и съдът бе свободен да определи срок по своя
преценка, който понякога бе прекалено и неоправдано
дълъг. Срокът по чл. 390, ал. 3 ГПК на общо основание
подлежи на продължаване и възстановяване.
Съдът е длъжен освен това да посочи и момента, от
който започва да тече този срок, като по този въпрос има
редица становища. Според първото от тях този момент
следва да е датата на издаване на обезпечителната
заповед, тъй като едва въз основа на нея молителят може
да пристъпи към действия, които накърняват правната
сфера на ответника. Проблемът тук е, че молителят може и
да не се снабди навреме с издадената в негова полза
обезпечителна заповед, поради което може или указания
срок за предявяване на бъдещия иск да е изтекъл или
реално той да е по-малък, което ще го постави в
неблагоприятно положение.
Според друго становище този момент следва да е
връчването на определението на молителя, доколкото,
съгласно чл. 396, ал. 1 ГПК, то му се връчва винаги,
включително и когато обезпечението е допуснато.
Опасността тук е, че връчването на определението може да
се забави прекалено дълго, а междувременно молителят да
се снабди с издадената обезпечителна заповед, което на
практика ще доведе до продължаване на срока за
предявяване на бъдещия иск и ще постави в
неблагроприятно положение длъжника-бъдещ ответник.
Б.ред. Получаването на обезпечителната заповед
удостоверява,че молителят е узнал за определението и
567
следователно от този момент започва да тече срока за
предявяване на бъдещ иск. Последващото връчване на
определението не би могло да промени началния момент на
срока.
Според третото становище, което следва да бъде
споделено като най-аргументирано, този момент е
снабдяването на молителя с обезпечителната заповед, тъй
като именно от този момент същият реално може да
пристъпи към действия, които да накърнят правната сфера
на ответника.
В хипотезата на Закона за отнемане в полза на
държавата на имущество, придобито от престъпна дейност
(т.н. Закон „Петканов”), родовокомпетентен по искането за
налагане на обезпечението е ОС, а местната компетентност
се определя от постоянния адрес на лицето, респективно –
адреса на седалището на ЮЛ, което е контролирано от
лицето придобило имущество от престъпна дейност, което е
внесено в капитала на това ЮЛ, а в случаите, когато в
имуществото е включен недвижим имот - по
местонахождението на имота. В тази хипотеза наличието на
повдигнато обвинение по текст от НК, попадащ в
приложното поле по чл. 3 ЗОПДИППД, и презумираната от
специалния закон нужда от обезпечаване в тези случаи е
налице вероятна основателност на бъдещия иск по чл. 28
ЗОПДИППД, без да е необходимо представянето на други
доказателства, освен за наличието на повдигнато
обвинение. В тези случаи съдът налага съответните
обезпечителни мерки при условията и по реда на ГПК.
Началният момент, от който следва да тече едномесечния
срок за предявяване на бъдещия иск по чл. 28, ал. 1
ЗОПДИППД, е влизането в сила на осъдителната присъда в
наказателното производство (ТР № 1/14.09.2009 г., на
ОСГТК). В случаите обаче когато правните последици на
осъждането за престъпление от кръга на изброените в чл. 3,
ал. 1 ЗОПДИППД са настъпили преди молбата за налагане
на обезпечителни мерки - приложение намират общите
правила на ГПК относно началния момент, от който започва
да тече срокът за предявяване на искането по чл. 28, ал. 1
от закона, и това е постановяване на определението за
допускане на обезпечението (Опр. № 140/17.02.2012 г., по
ч.гр.д. № 625/2011 г., на IV г.о.).
Възможно е да бъдат поискани и т.нар.
„допълнителни обезпечителни мерки”, съгласно чл. 22, ал. 3
от Закона, който предвижда, че при опасност от
568
разпиляване, унищожаване, укриване или разпореждане с
имуществото, придобито от престъпна дейност, по искане
на органите по чл. 12, ал. 10 съдът може да разпореди
запечатване на помещения, оборудване, превозни средства
и други, в които се съхранява това имущество.
В това производство съдът се произнася с
определение в деня на постъпване на искането, като
определението, с което то се уважава, подлежи на
незабавно изпълнение. Определението, независимо от
неговия вид, подлежи на въззивно и касационно обжалване,
което е изрично предвидено в чл. 23, ал. 2 от Закона.
Не се налагат обезпечителни мерки върху
имуществото, по отношение на което не може да се насочва
принудително изпълнение.
Третото лице, което претендира самостоятелни
права върху имущество, по отношение на което са
наложени обезпечителни мерки, може да поиска отмяна на
тези мерки, като към искането си то следва да приложи
декларация относно източниците на средствата,
основанието за придобиване на имуществото и
доказателствата за това.
По реда на този закон се налагат обезпечителни
мерки върху имущество, придобито от престъпна дейност,
когато то се намира на територията на Република България
и е отправено искане от компетентните органи на друга
държава, когато това е предвидено в международен
договор, по който Република България е страна.
573
2. ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ДОПУСКАНЕ НА
ОБЕЗПЕЧЕНИЕТО.
575
Гаранцията има за цел, освен да обезщети ответника, да
дисциплинира молителя, т.е. тя го възпира от подаването на
неоснователни и неподкрепени с убедителни писмени
доказателства молби, насочени не към действително
гарантиране на правата му, а към затрудняване на
противната страна с цели, които стоят извън процеса.
Двете предпоставки на чл. 391, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК
могат да се кумулират, т.е. да се изиска гаранция и при
наличие на писмени доказателства (чл. 391, ал. 2 ГПК). В
правомощията на съда е да прецени, че с оглед конкретните
обстоятелства и нуждата от обезпечение, такова следва да
се допусне при внесена от ищеца гаранция, каквато съдията
може да определи и в случая по ал. 1, т. 1. Следователно
внасянето на гаранция и нейният размер, е по преценка на
съда с оглед конкретните обстоятелства и нуждата от
обезпечение. Съгласно Опр. № 151/28.02.2012 г., по ч.гр.д.
№ 101/2012 г., на III г.о. ,постановено по реда на чл.274,ал.3
ГПК,тази преценка на съда подлежи на инстанционен
контрол.
Когато искът се обезпечава срещу гаранция,
диспозитивът е на практика условен - допуска се
обезпечение, срещу представяне на гаранция в определен
размер. В такъв случай обезпечителна заповед се издава
след представяне на доказателство за внасяне на сумата по
сметка на съда (чл. 395, ал. 3 ГПК).
Както бе посочено по-горе, гаранцията представлява
абсолютна предпоставка за допускане на обезпечението по
бъдещ иск (чл. 390, ал. 4 ГПК), докато внасянето на
гаранция по чл. 391, ал. 2 ГПК по вече образувано исково
производство става по преценка на съда и в определен от
него размер. Следователно с новия ГПК въпросът за
внасяне на гаранция по допускане обезпечение на бъдещ
иск и по вече образувано исково производство се
регламентират различно от закона (Опр. № 134/23.02.2010
г., по ч.гр.д. № 700/2009 г., на IV г.о.,постановено по реда на
чл.274,ал.3 ГПК).
Разпоредбата на чл. 391, ал. 3 ГПК предвижда, че когато
обезпечението се допуска срещу представяне на гаранция,
размерът на гаранцията се определя от размера на преките
и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако
обезпечението е неоснователно. Разпоредбата по същество
е разяснителна, тъй като и при действието на отменения
ГПК гаранцията по естеството си обезпечаваше бъдещия
иск за вреди, който ответникът би имал срещу ищеца, ако
576
обезпечението на иска се окаже неоправдано, т.е. ако
бъдещият иск не бъде предявен в срок, предявеният иск е
отхвърлен или производството по него е прекратено.
Практиката по чл. 322 ГПК (отм.), респективно чл. 403 ГПК, е
установила кои са подлежащите на обезщетяване вреди при
допуснато незаконно обезпечаване на иска (например
обезценяването на запорираната или възбранена вещ за
периода, през който обезпечението е действало; ако поради
невъзможността да разполага със сумите по запорираните
банкови сметки, ответникът е изтеглил кредит, вредата е в
размер на разликата между лихвата по кредита и лихвата по
запорираните банкови сметки и т.н.).
Не се дължи гаранция от лицата по чл. 391, ал. 4 ГПК, а
именно: държавата, държавните учреждения и лечебните
заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения
(центровете за спешна медицинска помощ, центровете за
трансфузионна хематология, лечебните заведения за
стационарна психична помощ, домовете за медико-
социални грижи, в които се осъществяват медицинско
наблюдение и специфични грижи за деца, както и лечебните
заведения към Министерския съвет, Министерството на
отбраната, Министерството на вътрешните работи,
Министерството на правосъдието и Министерството на
транспорта, информационните технологии и съобщенията,
които по смисъла на посочената норма са държавни
учреждения), като за разлика от отменения ГПК, по новия са
отпаднали общините. Т.е., за да се допусне обезпечение по
исковете на тези лица, е достатъчно наличие на
обезпечителна нужда, след като липсата на писмени
доказателства не е основание да се изиска представяне на
гаранция.
Безпредметно е обезпечението да се допуска при
представяне на гаранция, ако неоснователността на иска
следва от фактическите твърдения в самата молба, респ.
искова молба (например иска се признаване нищожността
на договор, без да се твърди наличие на предвидено в
закона основание за това; предявява се иск за собственост
на основание, което не прави ищеца собственик и т.н.). В
такива случаи молбата следва направо да се отхвърли,
респ. остави без уважение, макар и да е налице
обезпечителна нужда.
3) Интерес от обезпечаване на иска, т.е. нужда от
обезпечаване. Такава е налице, когато без обезпечението
ще се затрудни или осуети реализирането на правата на
577
ищеца по решението. Обезпечителната нужда се преценява
не само с оглед предмета на спора, но и с оглед поисканата
обезпечителна мярка, която трябва да е подходяща спрямо
нуждата, т.е. да съответства на обезпечителната нужда на
молителя. На практика тези две предпоставки не могат да
бъдат разделени, защото съдът е обвързан да се произнесе
само за поисканата от молителя обезпечителна мярка. Така
например, ако ще се предяви иск по чл. 108 ЗС, а се иска
обезпечаването му чрез спиране на строителството в
процесния имот, молбата е неоснователна с оглед вида на
обезпечителната мярка, тъй като същата е неподходяща,
доколкото с ревандикационния иск се защитава правото на
владение, а не се иска осъждане на ответника да
преустанови строителството, което може да е предмет на
негаторен иск, който да се обезпечи по този начин; или
например се иска налагането на запор върху банковите
сметки на ответника, която мярката отново е неподходяща и
не съответства на обезпечителната нужда на молителя, тъй
като няма да гарантира по никакъв начин правата на
молителя при едно положително за него бъдещо решение, а
единствено ще ограничи неоснователно правната сфера на
ответника. Ако обаче ответникът с действията си променя
самата идентификация на имота (например присъединява
процесния апартамент към съседен обект на етажа),
спирането на строителството е подходяща обезпечителна
мярка и по отношение на ревандикационен иск, въпреки че
съгласно Опр. № 318/27.07.2009 г., по ч.гр.д. № 255/2009 г.,
на II г.о., постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК, такава
обезпечителна мярка винаги е неподходяща, тъй като
предполага отношение на контрол от страна на оторизирани
административни органи, които не са органи на
изпълнителния процес.
По иска с правно основание чл. 135 ЗЗД подходящата
обезпечителна мярка е възбрана върху имота, предмет на
прехвърлителната сделка, и то само преди вписване на
исковата молба, но не и например запор или възбрана
върху други имущества на длъжника, защото предметът на
иска ограничава обезпечителната нужда до осуетяване
разпореждането с процесния имот, а не изобщо с всички
имоти на длъжника, доколкото не е предявен иск за
събиране на самото вземане, в който случай
обезпечителните мерки биха могли да обхванат цялото
секвестируемо имущество на длъжника. При отрицателен
установителен иск за недължимост на дадена сума,
578
единствената адекватна обезпечителна мярка е спиране на
изпълнението на изпълнителното производство.
При паричните притезания обезпечителната нужда на
практика се предполага, доколкото всяко разпореждане на
ответника с имуществото му затруднява удовлетворяването
на кредитора. В тази връзка една възбрана или запор
винаги са подходящи обезпечителни мерки при иск за
парично вземане.
Въпросът за обезпечителната нужда е конкретен за
всяко дело и по всяко дело се извършва преценка за
наличието на интерес от обезпечение с оглед вида и
характера на търсената със съответния иск защита.
Преценката на съда относно нуждата от обезпечаване е
комплексна - съдът, когато прави тази преценка, може да
съобрази и това коя е страната, срещу която се иска
обезпечение, и какво е финансовото й състояние, но не
изолирано, а с оглед и на останалите обстоятелства, които
са от значение за тази преценка - размера на
претендираното вземане, каква е практиката на страната и
дали когато дължи изпълнение, доброволно го осъществява
и др. При доказана обезпечителна нужда не може да се
откаже обезпечение срещу ответника само защото се касае
за застрахователно дружество с добро финансово
състояние. Липсата на нужда е очевидна, когато за иск за
парична сума в минимален размер, искането за
обезпечение на иска е насочено срещу банка. Финансовото
състояние на длъжника не съставлява отделно
обстоятелство при преценката налице ли е обезпечителна
нужда (Опр. № 86/06.02.2009 г., по ч.т.д. № 61/2009 г., на II
т.о.,постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК).
В практиката се застъпва становището, че
обезпечителната нужда следва да се преценява и с оглед
съотношението между размера на вземането на ищеца и
стойността на имуществото, обект на обезпечението,
поради което в молбата трябва да са изложени твърдения
за стойността на това имущество и да са ангажирани
доказателства за този размер, иначе обезпечението може
да се допусне, но при гаранция. Приема се, че не е
подходяща обезпечителна мярка налагането на възбрана
или запор върху имущество, което е несъразмерно по-
голямо по стойност от вземането на ищеца, тъй като в този
случай неоправдано ще се ограничи правната сфера на
ответника. В този смисъл се счита, че обезпечителният
запор или възбрана е различен от изпълнителния, където
579
това е без значение, тъй като обезпечението не може да
поставя в прекомерно затруднение противната страна, след
като вземането на кредитора е спорно и процесът
продължава продължително във времето, а през това
време ответникът не може да се разпорежда с
обезпеченото имущество. От друга страна обаче молителят
не може да знае с какво имущество разполага длъжника му
и е нормално да бърза да обезпечи иска си чрез единствено
известния му имот на ответника, докато в изпълнителния
процес няма нужда от такава бързина, тъй като взискателят
може спокойно да провери имущественото състояние на
длъжника. За последния винаги е налице възможността, ако
твърди, че разполага с друго имущество на по-ниска
стойност, да предложи замяна на обезпечението по реда на
чл. 398 ГПК. Също така и по пътя на обжалването той може
да ангажира доказателства, че възбраната е наложена
върху единственото му жилище (например справка от
Службата по вписванията по постоянния му адрес) и да иска
на това основание определението на първоинстанционния
съд да бъде отменено. Затова стойността на имуществото,
върху което се иска налагане на обезпечението, не следва
да е критерий при преценката за основателността на
молбата (Опр. № 218/23.04.2009 г. по ч.гр.д. № 227/2009 г.,
на ІV г.о., постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК).
Разбира се, няма пречка в молбата за обезпечаване на
иска да се поискат няколко обезпечителни мерки при
условията на евентуалност, т.е. втората да бъде разгледана
в случай, че се отхвърли първата. Мерките може да се искат
и кумулативно, при което съдът дължи произнасяне по
всички, но е свободен да прецени, че една от мерките е
достатъчна с оглед нуждата (например защото стойността
на възбранения имот изцяло покрива интереса на
молителя), поради което искането по отношение на
останалите обезпечителни мерки да се отхвърли, респ. да
се остави без уважение. Съществува практика, според която
е допустимо назначаването на служебна експертиза в
закрито съдебно заседание за определяне на стойността
имуществото, върху което се налага обезпечителната
мярка, ако това е необходимо (например застрахователната
стойност на МПС не е меродавен критерий за определяне
на действителната стойност, за разлика от
застрахователната сума по договор за застраховка тип
„Каско”, която може да се ползва от съда при преценка на
обезпечителната мярка). Според преобладаващата
580
практика обаче това е недопустимо, доколкото в това
производство, с оглед неговите функции и цели, не могат да
се събират доказателства, включително и служебно от съда,
а в посочената хипотеза, няма пречка стойността на МПС да
се определи на базата на удостоверение за неговата
застрахователна стойност.
При всички случаи е недопустимо две или повече
обезпечителни мерки да се искат при условията на
алтернативност (т.е. съдът сам да избере коя от тях да
уважи), тъй като това представлява липса на определен
петитум.
Противоречива е практиката относно допустимостта на
обезпечителната мярка „възбрана” по исковете за
собственост. Такива мерки масово се допускат, като се
счита, че при наличие на вписана възбрана ответникът не
може да прехвърли имота в хода на процеса. Всъщност, от
формална юридическа гледна точка, обезпечителна нужда
при вече заведените собственически искове не е налице.
След като исковата молба за собственост подлежи на
вписване, на основание чл. 226, ал. 3 ГПК съдебното
решение обвързва и приобретателя на имота, който го е
придобил след вписване на исковата молба, в този смисъл
действието на вписването на исковата молба покрива това
на възбраната по чл. 452, ал. 2 ГПК. И в единия и в другия
случай извършеното прехвърляне на имота в хода на
процеса е непротивопоставимо на ищеца. Следователно,
ако същият е вписал исковата си молба, той няма интерес
да иска налагане на възбрана. В случай, че ответникът
предаде владението на имота на приобретателя, на
основание чл. 523, ал. 1 ГПК, съдебният изпълнител ще
изпълни и срещу него, щом владението е било предадено в
хода на процеса. Ето защо обезпечителна нужда от
налагане на възбрана е налице при обезпечаване на бъдещ
иск за собственост, респ. на предявен иск - за периода до
вписване на исковата молба. При исковете за собственост
върху недвижим имот възбраната има действие, аналогично
на вписването на исковата молба - оповестително-защитно
(Опр. № 22/13.01.2010 г., по ч.гр.д. № 603/2009 г., на I
г.о.,постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК).
На противното становище е Опр. № 3/12.01.2009 г., по
ч.гр.д. № 1321/2008 г., на IV г.о.,постановено по реда на
чл.274,ал.3 ГПК, съгласно което целта на обезпечаването
на един установителен иск за собственост върху недвижим
имот, чрез налагане на обезпечителната мялка „възбрана” -
581
запазване на процесния имот от разпоредителни действия
спрямо ищеца, както и от всякакви други действия, които
биха го променили, увредили или унищожили, чрез
ограничаване правната сфера на ответника, което е и
средство да се намали желанието му да продължи исковия
процес, не се постига чрез факта на вписване на исковата
молба, което има само оповестително действие.
По исковете за издръжка се допуска обезпечение и без
да се спазват изискванията на чл. 391 ГПК, като в този
случай съдът може и служебно да вземе мерки за
обезпечение на иска (чл. 392 ГПК), т.е. допускането на
обезпечението може да стане и по почин на съда, пред
който делото е висящо.
Според чл. 393, ал. 1 ГПК, не се допуска обезпечение на
иск за парично вземане срещу държавата, държавните
учреждения, общините и лечебните заведения по чл. 5, ал.
1 от Закона за лечебните заведения. Уредбата на реда за
събиране на парични вземания срещу бюджетно
субсидираните заведения, каквито са болниците, се
съдържа в чл. 520, ал. 1 ГПК, съгласно който, не се допуска
изпълнение върху средствата по банкови сметки на тези
длъжници, постъпили като субсидия от републиканския
бюджет, доколкото те са им предоставени от държавата за
осигуряване на техните публични функции, в противен
случай те няма да могат да функционират. На общо
основание не е допустимо принудително изпълнение и
върху публичната им собственост, която е неотчуждаема.
Но върху друго тяхно имущество - частна собственост
изпълнение за парични вземания се извършва по общия ред
(чл. 520, ал. 2 ГПК). По този начин се осигурява по-бързото
събиране на вземанията, а кредиторите не са принудени да
чакат отпускане на кредит по бюджета, както бе по
отменения ГПК (чл. 399), при което изпълнението се
извършва върху имущество, което не е извадено от
гражданския оборот. По отношение на държавните
учреждения, каквито са болничните заведения по чл. 5, ал.
1 ЗЛЗ, а с измененията на ГПК (ДВ, бр. 13/16.02.2010 г.) и по
отношение на общините, се запази стария ред, като не се
допуска принудително изпълнение, вкл. върху имоти частна
държавна или общинска собственост, и вземането се
изплаща от предвидения за това кредит в бюджета им,
респ. най-късно в следващия бюджет (чл. 519 ГПК).
Държавата, респективно общината е длъжна да плати
доброволно дължимото, но само въз основа на влязло в
582
сила решение. Разбира се, забраната на чл. 519 ГПК се
отнася само за парични вземания, като друго изпълнение
срещу държавата или общината се извършва по общия ред.
С Решение № 15/21.12.2010 г., по к.д. № 9/2010 г.,
обнародвано в ДВ, бр. 5/14.01.2011 г., КС на РБългария
прогласи противоконституционността на измененията на чл.
519 и чл. 520 ГПК, направени с ДВ, бр. 13/16.02.2010 г., като
по този начин се възстановиха първоначалните редакции на
тези текстове.
Следователно, с оглед на гореизложеното, и предвид
допълването на чл. 393, ал. 1 ГПК със ЗИД от ДВ, бр.
50/2008 г., с прибавянето на общините, на практика се
възстанови забраната за налагане на обезпечителни
възбрани и запори по парични искове върху общинско
имущество.
Съгласно чл. 393, ал. 2 ГПК, не се допуска обезпечение
на иск за парично вземане чрез налагане на запор върху
вземания, върху които не се допуска принудително
изпълнение. Т.е. отпадна забраната на чл. 316, ал. 3 ГПК
(отм.), за налагане на запори и възбрани върху
несеквестируемо имущество (единственото жилище, 2 глави
работен добитък, 1 крава, 5 глави дребен добитък, 10
пчелни кошера, вещите за упражняване на занаят или
свободна професия, градини и лозя до 5 дка, ниви до 30 дка
и пр., от която защита не можеха да се ползват длъжниците
относно вещта, върху която е учреден залог или ипотека,
когато взискател е заложният или ипотекарният кредитор).
И по действащия ГПК има несеквестируемо имущество (чл.
444, който възпроизвежда чл. 339 ГПК (отм.), но е
отпаднала забраната същото да е обект на обезпечение.
Това бе направено с оглед на обстоятелството, че при
постановяване на обезпечението съдът няма как да знае
дали жилището е единствено на ответника, дали има и
други животни освен посочените в молбата и пр. Освен
това, несеквестируемостта следва да се преценява с оглед
имущественото състояние на длъжника при насочване на
изпълнението, но не по-рано. Ето защо действащият ГПК
забранява само обезпечаване на парични искове чрез
налагане на запор върху вземания, върху които по принцип
не се допуска принудително изпълнение, както и
несеквестируемият доход по чл. 446, ал. 1 ГПК - трудово
възнаграждение и пенсия над определен размер.
Следователно рискът остава за молителя, ако наложи
обезпечение върху несеквестируемо имущество, тъй като
583
впоследствие няма да може да насочи изпълнението си
върху него.
5. РАЗНОСКИ.
7. ОТМЯНА НА ОБЕЗПЕЧЕНИЕТО.
599
ПРИЛОЖЕНИЯ:
РАЗПОРЕЖДАНЕ
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РАЗПОРЕДИ:
СЪДИЯ:
601
РАЗПОРЕЖДАНЕ
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РАЗПОРЕДИ:
СЪДИЯ:
602
Приложение към Част I, т. 5:
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ОПРЕДЕЛИ:
СЪДИЯ:
603
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
...........................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
......................................................................................................
...................................................................
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен
състав намира, че компетентен да се произнесе по молбата
е Окръжен съд (Районен съд) гр. ................ , а не Районен
съд гр. ........, поради което делото неправилно е било
изпратено по компетентност на последния. Ето защо, и на
основание чл. 93, ал. 2 ГПК, следва да бъде повдигната
препирня за подсъдност.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
604
Делото да се изпрати на Апелативен съд (Окръжен
съд) гр. ............. за произнасяне по препирнята за
подсъдност.
Определението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ:
605
Приложение към Част I, т. 8.1.:
РАЗПОРЕЖДАНЕ
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЪДИЯ:
607
Приложение към Част II, т. 4:
…………………
О П Р Е Д Е Л И :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЕКРЕТАР:
608
Приложение към Част II, т. 6.4.:
609
Пример за диспозитив по обратен иск
610
Приложение към Част II, т. 6.6.:
611
Приложение към Част II, т. 6.7.:
612
Приложение към Част II, т. 6.8.:
613
Приложение към Част II, т. 6.9.:
614
съобщението до страните, че е обявено, респ. в 2-седмичен
срок от връчването му на страните.
Забележка: съдът не се произнася по възражението
за подобрения, ако отхвърли осъдителния иск (вкл. когато
признае ищеца за собственик, но отхвърли искането за
предаване на имота по чл. 108 ЗС).
615
Примерен диспозитив на решение, обективиращо
произнасяне по възражение за прихващане
616
Приложение към Част II, т. 6.10.:
617
Приложение към Част II, т. 6.11.:
618
Пример за определение по чл. 182, ал. 1, б. „в” ГПК
(отм.),
респ. чл. 229, ал. 1, т. 3 от действащия ГПК
619
Приложение към Част III:
ИЩЕЦ ОТВЕТНИК
Собственост – главно, Ако твърди, че има
пълно правно основание за
вледеене или държане –
пълно, главно
Ответникът владее – Ако твърди, че не владее
пълно, главно – не доказва.
Ако твърди, че е предал
владението – не доказва
621
Примерни диспозитиви на определения за допускане
и събиране на доказателства
І. Свидетели
1. При довеждане:
ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на ищеца за
ангажиране на гласни доказателства чрез довеждане на
двама свидетели (ДОПУСКА ИЗСЛУШВАНЕТО на двама
души свидетели на ищеца при режим на довеждане) в (най-
късно в) следващото съдебно заседание (в първото с.з.) за
установяване на факта, че в периода ....... г. - ......... г. той е
упражнявал фактическа власт върху процесния имот.
2. При призоваване:
ДОПУСКА СЪБИРАНЕТО НА ПОИСКАНИТЕ ОТ
ИЩЕЦА ГЛАСНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА чрез призоваване за
следващото съдебно (в първото по делото) заседание на
свидетеля (ДОПУСКА ИЗСЛУШВАНЕТО на един свидетел
на ищеца чрез призоваване за следващото съдебно (в
първото по делото) заседание, а именно:
................................., с адрес: гр. ................., ул. ................. №
......, който да даде показания за
......................................................................................................
.........................
Определя депозит в размер на …........ лева, вносим
от ищеца (ответника) по сметка на съда в 1-седмичен срок
от днес (респ. от получаване на съобщението).
Свидетелят да се призове след представяне на
доказателство за внесен депозит.
622
Преминава се към разпит на всеки един свидетел
поотделно.
ІІ. Експертизи:
ДОПУСКА (ИЗСЛУШВАНЕТО НА) съдебно-
........................ експертиза със задача: вещото лице след
запознаване с материалите по делото (при страните, оглед,
освидетелстване, справка, изчисление и др.) да отговори на
следните въпроси:
......................................................................................................
................................................, ПРИ (Определя) депозит (за
възнаграждението и разноските, свързани с изготвяне на
експертизата) в размер на .......... лева, вносим (който да се
внесе) от ищеца (ответника) в едноседмичен срок от днес
(или от получаване на съобщението) по сметка на Районен
съд гр. ..............., като в същия срок се представят
доказателства за внасянето му. Определя за вещо лице
.............................. (трите имена), адрес ................, телефон
........, което да се призове след внасяне на определения
депозит. (Евентуално, но не е задължително - Указва на
вещото лице, че заключението следва да бъде изготвено в
............ срок и депозирано по делото минимум една седмица
преди съдебното заседание с копия за всички страни.).
III. чл. 101 ГПК (отм.), респ. чл. 183 от действащия ГПК
1. ЗАДЪЛЖАВА ищеца (ответника), на основание чл.
101 ГПК (отм.), респ. чл. 183 от действащия ГПК, в (най-
късно в) следващото (първото) съдебно заседание да
представи оригинал или официално заверен препис от
приложения към исковата молба (отговора на исковата
молба) .............................................. В противен случай съдът
ще изключи от доказателствата по делото представеното
копие от документа.
623
IV. чл. 114 ГПК (отм.), респ. чл. 176 от действащия ГПК
ЗАДЪЛЖАВА ответника/ищеца да се яви лично в
(най-късно в) следващото (първото) съдебно заседание, за
да отговори по реда на чл. 114 ГПК (атм.), респ. чл. 176, ал.
1 от действащия ГПК, на следния въпрос:
.................................................................
.................................................................................................
.....................................................
УКАЗВА на същия, че при неявяване или отказ да
отговори на така поставения въпрос, на основание чл. 114,
ал. 3 ГПК (отм.), респ. чл. 176, ал. 3 от действащия ГПК,
посоченият факт може да бъде приет за доказан в процеса.
VI. чл. 131 ГПК (отм.), респ. чл. 158, ал. 1 от действащия
ГПК:
ОПРЕДЕЛЯ на ищеца, на основание чл. 131 ГПК
(отм.), респ. чл. 158, ал. 1 от действащия ГПК, краен срок за
ангажиране на допуснатите му гласни доказателства чрез
довеждане на двама свидетели, а именно следващото
съдебно заседание, като му указва, че след този срок
делото ще бъде гледано без тези доказателства.
VII. чл. 152 ГПК (отм.), респ. чл. 190, ал. 1 от действащия
ГПК
ЗАДЪЛЖАВА ответника (ищеца), на основание чл. 152
ГПК (отм.), респ. чл. 190, ал. 1 от действащия ГПК, в (най-
късно в) следващото (първото) съдебно заседание да
представи намиращият се в него документ, представляващ
............................................
......................................................................................................
......................................................................................................
..... В противен случай съдът, на основание чл. 128, ал. 2
ГПК (отм.), респ. чл. 161 от действащия ГПК, може да
624
приеме за установено, че
......................................................................................................
.............................................
VIII. чл. 153 ГПК (отм.), респ. чл. 192 от действащия ГПК:
ЗАДЪЛЖАВА на основание чл. 153 ГПК (отм.), респ.
чл. 192 от действащия ГПК ....................................... (посочва
се третото неучастващо в делото лице) да представи в 7-
дневен срок, респ. в едноседмичен срок от получаване на
съобщението ..................................................
(индивидуализира се документа). В противен случай
................................. носи отговорност по чл. 73 ГПК (отм.),
респ. чл. 87 от действащия ГПК, и пред страната за
причинените й вреди.
X. Съдебно удостоверение
ДА СЕ ИЗДАДЕ на ищеца/ответника съдебно
удостоверение, по силата на което да се снабди с
удостоверение от ............................................., от което да е
видно ................................................ (Евентуално само ДА СЕ
ИЗДАДЕ на ищеца/ответника поисканото съдебно
удостоверение.)
625
Диспозитиви на определения за събиране на
доказателства:
626
Пример за определение по чл. 156 ГПК (отм.),
респ. чл. 194, ал. 2 от действащия ГПК
627
Приложение към Част IV, т. 4.:
628
Приложение към Част IV, т. 5.:
629
Приложение към Част IV, т. 6.:
630
Приложение към Част V:
632
Определението подлежи на обжалване с частна
жалба пред Окръжен съд гр. ............................... в
едноседмичен срок, който за молителката тече от
връчването му, а за ответника - от деня, в който му бъде
връчено съобщението от съдебния изпълнител.
633
Примерен диспозитив на определение
по чл. 390, ал. 2, изр. 2 ГПК
634
Примерен диспозитив на определение
по чл. 402, ал. 2 ГПК
635
Примерен диспозитив на определение
по чл. 403, ал. 2 ГПК
636
ЧАСТ VI ПРОИЗВОДСТВО ПО ИЗДАВАНЕ НА
ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЛИСТ
Владимир Вълков
ПРЕДМЕТ
Ако изпълнителното основание отразява
съдържанието на субективното право – кой, кому и какво
дължи, в производството по издаване на изпълнителен
лист съдът следва да се увери, че е налице право за
принудително изпълнение и да го удостовери в нарочен
съдебен акт. В този смисъл изпълнителният лист следва да
възпроизвежда точно съдържанието на произтичащото от
изпълнителното основание притезание.
Издаденият изпълнителен лист легитимира
правоимащото лице в рамките на изпълнителното
производство и доколкото отразява признато право за
принудително изпълнение, оправомощава съдебния
изпълнител да предприеме действия, обезпечаващи
реализацията на изпълняемото право. На властта на
съдебния изпълнител кореспондира задължението на
длъжника да понесе въздействие върху своята правна
сфера, доколкото това е необходимо за удовлетворяване на
зачетения от закона и удостоверен в изпълнителния лист
интерес на кредитора.
Изпълнителният лист определя личните и предметни
предели на изпълнителното производство, дори и когато се
различава по съдържание от изпълнителното основание.
Подобно несъответствие сочи на порок на съдебния акт,
който може да бъде отстранен единствено от издалия го
съд – чл. 406 ал. 4 ГПК.
Изключение от правилото за предварителна
установеност на подлежащото на изпълнение притезание се
явява нормата на чл. 521 ГПК. По силата на закона
съдебният изпълнител е овластен както да определи
равностойността на липсващата или развалена движима
вещ, така и да предприеме действия по събиране на сумата.
Не се нуждае от нарочно овластяване съдебният
изпълнител и при предаване на движимата вещ на купувача
при публичната продан – чл. 521 ал. 2 вр. чл. 474 ал. 5 изр.
четвърто ГПК. Влязлото в сила постановление е
предвидено от закона основание за предаване на
фактическата власт върху вещта.
637
КОМПЕТЕНТНОСТ
638
принципно различни, а и прогласяването му не би могло да
се случи в рамките на производството по чл. 405 ГПК.
Затова, струва ми се, наложително е поправително
тълкуване на нормата като под това понятие се включи
именно решение на въззивен съд. В този смисъл следва да
се приеме, че компетентен и при условията на действащия
понастоящем закон се явява въззивният съд (така Опр. №
209 от 02.10.2008 г. по ч.т.д. № 223/2008 г., ТК, І Отд. на
ВКС,постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК, Опр. № 44 от
21.01.2009 г. по ч.т.д. № 384/2008 г., ІІ ТО на
ВКС,постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК Опр. № 548 от
23.09.2009 г. по ч.гр.д. № 530/2009 г., ГК, І ГО на ВКС, Опр.
№ 8 от 05.01.2011 г. по ч.гр.д. № 690/2010 г., ГК, IV ГО на
ВКС,постановено по реда на чл.122 ГПК.
и др.).
В съдебната практика се породи и противоречие кой
е компетентният съд да издаде изпълнителен лист при
отменен по реда на институционалния контрол отказ да
бъде издадена заповед за изпълнение. Според едното
тълкуване нормата на чл. 405 ал. 2 ГПК изричното
свързване на компетентността за издаване на изпълнителен
лист със съд, различен от първоинстанционния, който е
издал заповедта за изпълнение, придобива смисъл само,
ако визира съда, осъществяващ институциален контрол.
Позицията инцидентно е изразена и в Опр. № 209 ОТ
02.10.2008 г. по т.д. № 223/2008 г., ТК, І ТО на ВКС. В
последващата си практика Върховния касационен съд прие,
че в условията на заповедното производство отменяйки
отказ за издаване на заповед за изпълнение въззивният съд
може да възложи на районния съд издаването на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист като указанията в тази
насока са задължителни – Опр. № 427 от 16.07.2009 г. по
ч.т.д. № 374/2009 г., ТК, І ТО на ВКС,постановено по реда на
чл.274,ал.2 ГПК Опр. № 87 от 22.01.2010 г. по ч.т.д. №
864/2009 Г., Т. К., І Т. О. на ВКС,постановено по реда на
чл.274,ал.3 ГПК Опр. № 155 от 04.02.2010 г. по ч.т.д. №
79/2010 ., І ТО на ВКС,постановено по реда на чл.274,ал.2
ГПК и др.).
В трайната си практика Върховният касационен съд
допуска приложимост в производството по издаване на
изпълнителен лист на правилото на чл. 270 ал. 4 ГПК –
разпореждането не може да бъде отменено само поради
обстоятелството, че изпълнителен лист е издаден от по-
горестоящ съд – Опр. № 57 от 15.01.2010 г. по ч.т.д. №
639
838/2009 г., ТК, І ТО на ВКС,постановено по реда на
чл.274,ал.2 ГПК, Опр. № 36 от 17.01.2012 г. по ч.т.д. №
953/2011 г., ТК, ІІ ТО на ВКС,постановено по реда на
чл.274,ал.2 ГПК, Опр. № 518 от 14.11.2011 г. по ч.гр.д. №
458/2011 г., ГК, ІІ ГО на ВКС, постановено по реда на
чл.274,ал.2 ГПК.
С оглед предмета на изложението хипотезите,
обуславящи компетентност на окръжен съд, ще бъдат само
маркирани. За онагледяване в сравнителната таблица е
посочен и компетентният съд при обратен изпълнителен
лист, който въпрос ще бъде обсъден допълнително (виж
приложението).
ПРОЦЕДУРА
Тъй като правният ред очаква добросъвестно поведение
на страните по конкретно правоотношение, то и потърсеното
съдействие, довело до установяване на притезанието, не е
достатъчно, за да обуслови нужда от съдействие и на
последващия етап – изпълнение на решението. Безспорният
характер на задължението предполага длъжникът да
предприеме извънсъдебно конкретни действия за реализацията
му. В тази насока и процесуалният закон свързва развитието на
производството по издаване на изпълнителен лист с искане от
страна на кредитора. Изключение от правилото се явява
държавното вземане като за материалния интерес на държавата
съдът следи служебно – арг. от чл. 405 ал. 5 ГПК.
От друга страна обаче, твърдението, че доброволно
изпълнение липсва само по себе си е достатъчно, за да осигури
търсената защита. Във фазата по признаване правото за
принудително изпълнение съдебното производство се развива
едностранно. Доколкото спорът предполага реално засегнат
интерес на длъжника, то и в случай, че било преценката на съда,
било поведението на кредитора не почиват на правилата,
длъжникът е в правото си да обжалва съдебния акт, а
въззивният съд е призван да разреши повдигнатия спор.
Законът не установява срок за иницииране на
изпълнителното производство в това число и на предхождащото
го производство по издаване на изпълнителен лист.
Следователно това е възможно включително и след като делото
бъде унищожено поради изтичане на срока за съхранението му.
640
Състав на съда
По правило молбата се разглежда от съда,
администрирал производството по делото.
Когато изпълнителното основание се явява осъдително
въззивно решение, молбата се разглежда еднолично от съдия
във въззивния съд по изрична разпоредба на закона – чл. 405 ал.
6 ГПК. С оглед правилото на чл. 83 ЗСВ младшият съдия не
може да заседава еднолично, поради което не е оправомощен да
издава изпълнителен лист.
Активна легитимация
Легитимиран да търси принудително изпълнение е
посоченият в изпълнителното основание кредитор. Съгласно чл.
298 ал. 2 ГПК решението има сила за наследниците и частните
правоприемници на страните. Следователно, на общо основание
универсалните правоприемници се ползват и от произтичащата
от акта изпълнителна сила като дължат да докажат факта на
641
смъртта и родствената си връзка с физическото лице, ползващо
се от изпълнителното основание. Правилото е приложимо и при
правоприемство на юридическо лице. В случай, че данни за това
не се съдържат в Търговския регистър, молителят дължи да
представи и доказателства.
Предвид самостоятелния характер на производството по
издаване на изпълнителен лист и доколкото то бива инициирано
именно от правоприемника, няма основание за процесуално
правоприемство. Отчитайки настъпилия материалноправен
ефект на правоприемството, молителят се явява овластен да
получи единствения екземпляр на изпълнителния лист,
възпроизвеждащ съдържанието на изпълнителното основание
включително и досежно страните на материалното
правоотношение. В този смисъл легитимиран се явява да получи
изпълнителния лист за цялото притезание и само един от
наследниците. Действието по иницииране на производството и
предприемане на изпълнение само по себе си е такова по
управление на наследството, с каквото правомощие се ползва
всеки от наследниците дори и да не е приел наследството – арг.
от чл. 58 ЗН. Правата на всеки сънаследник подлежат на
съобразяване във фазата на изпълнението.
Издаване на изпълнителен лист може да бъде поискано и
от частен правоприемник, който дължи да докаже както
обстоятелствата, при които е настъпило правоприемството, така
и че длъжникът е уведомен за цесията. Тъй като изпълнителното
основание отразява определено по основание и съдържание
задължение на длъжника с оглед изричната норма на закона
придобилият притезанието би следвало да се ползва от
съдебното решение, включително и от произтичащата от него
изпълнителна сила. Нормата не дава основание за
разграничаване на универсалното от частното правоприемство.
След като в условията на съдебното изпълнение частното
правоприемство и по отношение на взискателя може да бъде
валидно установено от съдебния изпълнител, не съществува
пречка това да бъде направено и от съда при издаване на
изпълнителния лист.
Настъпило и в хода на исковия процес частно
правоприемство при условията на чл. 226 ГПК легитимира
приобретателя да получи изпълнителен лист като в случай, че е
станало известно на съда, то следва да бъде огласено с
решението (Опр. № 249 от 28.04.2009 г. по ч.т.д. № 134/2009 г.,
ТК, І ТО на ВКС,постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК).
Прехвърлянето на вземане не води до погасяването му, а
персоналната промяна проявява изрично предвидения в
642
процесуалния закон ефект – прехвърлятелят продължава
участието си в процеса, отстоявайки вече чуждо право.
Проверка по същество
Надлежно упражненото процесуално действие, което
включва и наличието на активна процесуална легитимация,
обуславя разглеждане на искането по същество. Съгласно чл.
406 ал. 1 ГПК предметът на преценка на твърдяното право за
принудително изпълнение в полза на молителя предполага
положителен отговор на следните обстоятелства:
1. Липса на издаден вече изпълнителен лист.
Тъй като изпълнителният лист удостоверява правото на
принудително изпълнение и сам по себе си е основание за
предприемане на изпълнителни действия, изпълнителният лист
се издава в един екземпляр. Без значение е обстоятелството
дали изпълнителният лист е получен от молителя. С оглед
процесуалната му функция ,ако първообразният изпълнителен
лист бъде изгубен или унищожен,дубликат се издава по
предвидения в чл.409 ГПК ред.
2. Документът, въз основа на който се иска издаване на
изпълнителен лист да е редовен от външна страна.
Така установеният критерий предполага документът да
притежава указаните от чл. 404 т. 1 ГПК белези – акт,
удостоверяващ било непосредствен извод за съдържанието на
притезанието – решение или определение, било удостоверяващ
постигнато съгласие и съответствието му на закона и добрите
нрави – съдебно-спогодителен протокол при утвърдена от чл. 234
ГПК форма, респ. сключена спогодба пред арбитражен съд.
Няма утвърдена практика досежно споразумение,
сключено в процедура по медиация и одобрено от съда – чл. 18
от Закона за медиацията (ЗМ). В тази насока изпълнително
основание се явява било обективирано в предписаната от чл. 234
ГПК форма, било при удостоверено в съдебно решение в
охранително производство (виж тема „Изпълнителни основания“).
В случая съдебният акт единствено придава предписаната от
закона форма на споразумението, за да придобие изпълнителна
сила и се явява изключение от указаното правило за съдебно
установено притезание.
Редовността на документа предполага категоричен извод,
че отразява точно волята на своя автор. Ето защо и извършени
поправки в документа, поставящи под съмнение било неговия
автор, било съдържанието на волеизявлението, е пречка да бъде
издаден изпълнителен лист.
В самостоятелното производство по издаване на
643
изпълнителен лист съдът дължи да се увери и във валидността
на изпълнителното основание. Когато самият документ сочи на
порок, обуславящ нищожност на изпълнителното основание,
следва да бъде отказано издаване на изпълнителен лист.
3. Тъй като изпълнението предполага определено по
съдържанието си притезание, съдът дължи да се увери,
че изпълнителното основание позволява отговор на
въпросите какво, кому и от кого се дължи.
4. Притезанието да подлежи на изпълнение.
По правило на изпълнение подлежи безспорно
задължение, установено било с влязъл в сила съдебен акт, било
по съгласие между страните. Висящността на спора след
постановено решение е обусловена от правото на жалба на
ответника. С оглед диспозитивното начало ответникът е в
правото си да прецени дали и съответно в какъв обем да
повдигне спор досежно утвърденото правно положение.
Пропуснатият срок задължава съда да приеме, че съдебният акт
е влязъл в сила било изцяло, било в необжалваната част –
аргумент от чл. 296 т. 2 ГПК. Следователно при частично
обжалване изпълняемото право извън рамките на повдигнатия
спор подлежи на изпълнение по смисъла на закона.
Подобен извод обаче предполага еднозначно определен
обхват на повдигнатия с жалбата спор. Жалбоподателят е в
правото си да определи както дали, така и как да упражни
признатата му възможност. Бланкетната жалба, съдържаща
искане за отмяна на съдебно решение, касаещо различни
притезания, ангажира въззивния съд да осъществи проверка за
допустимост на цялото решение, поради което считам, че така
повдигнатият въпрос препятства извода за окончателно решен
спор.
Съгласно чл. 269 изр. второ ГПК въззивният съд е
ограничен от конкретизирания със жалбата въпрос. В тази насока
и нормата на чл. 260 т. 3 ГПК предписва жалбата да отразява
указание за пороците на обжалвания акт. Указанието е включено
в бланката на съобщението до страната, придружаващо преписа,
поради което и законодателят не възприема липсата на
конкретизация като порок, обуславящ връщането й – чл. 262 ГПК.
Смисълът на чл. 262 ал. 1 ГПК изключва липсата на този
реквизит като единствено основание за забавяне
администрирането на частната жалба. Считам обаче, че не
съществува процесуална пречка въпросът да бъде повдигнат
служебно при нередовност на процесуалното действие особено
при невнесена държавна такса. Обхватът на спора е основа за
определяне и размера на таксата. Освен за икономическия
644
интерес на жалбоподателя точното дефиниране на проблема,
обусловил несъгласие със съдебния акт, обезпечава
изследването му в рамките на въззивното производство. От
друга страна изясненото съдържание на повдигнатия спор би
могло да ползва и ищеца, особено когато заетата по съществото
на спора позиция сочи на частично оспорване.
Постъпилата жалба след законоустановения срок не
може да бъде зачетена с оглед правилото на чл. 64 ал. 1 ГПК и
следователно не препятства издаването на изпълнителен лист и
съответно възможността да бъде предприето изпълнение. По
тези съображения не препятства изпълнението и постъпила
молба за възстановяване на срока за обжалване на съдебния акт
(Опр. № 197 от 31.03.2011 г. по ч.гр.д. № 536/2010 г. на ВКС, ГК.,
ІV ГО, постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК).
Обжалване
Разпореждането за издаване на изпълнителен лист се
обжалва с частна жалба, а следователно и за развитието на
производството на общо основание приложими са правилата на
Глава ХХІ /Обжалване на определенията /.
Съдът, постановил разпореждането следва да извърши
проверка за съответствие на жалбата с правилата за надлежно
упражняване на процесуалното действие – чл. 275 ал. 2 във
връзка с чл. 260 и чл. 261 ГПК като компетентността му е
ограничена до указаното правомощие в чл. 262 ГПК – да върне
частната жалба при неотстранена в срок нередовност. Извън
тези рамки остава въпросът дали за жалбоподателя съществува
интерес да повдигне спора. Единствено компетентен да се
произнесе в тази насока е съдът, до когото е отправено искането
за защита. Титулярът на изпълняемото право има интерес да
повдигне въпроса в случай, че разпореждането е
незаконосъобразно, доколкото откриването на този порок
впоследствие затруднява реализацията на притезанието. От
друга страна въззивният съд следи служебно за валидността и
допустимостта на обжалвания акт. Ето защо разпореждането
подлежи на обжалване и от молителя дори и да удовлетворява
искането му. Макар и законът да не указва изрично, след като
длъжникът няма признат от закона интерес да участва в процеса
на удостоверяване подлежащото на изпълнение право, липсва
необходимост да бъде ангажиран и в производството по
жалбата.
Законът свързва интереса от защита за длъжника едва с
предприето срещу него изпълнение, поради което и срокът за
обжалване на разпореждането започва да тече от връчване на
поканата за доброволно изпълнение – чл. 407 ал. 1 ГПК.
Задължението на първоинстанционният съд да се увери, че
жалбата е подадена в срок налага да бъде събрана информация
за тази дата било чрез представено копие от покана за
649
доброволно изпълнение и разписка за връчването й, било чрез
удостоверяване на тези обстоятелства от съдебния изпълнител.
Липсата на документ, удостоверяващ датата на връчване е
основание за оставяне на жалбата без движение. Тъй като
въпросът касае достъпа до правосъдие, следва да бъде указана
както необходимостта от удостоверяване на това обстоятелство,
така и начинът, по който може да стане. По правило страната
носи доказателствената тежест да установи надлежното
упражняване на правото си. Неизпълнението на това
процесуално задължение позволява извод, че срокът не е
спазен.
Повдигнатият с частната жалба въпрос засяга признатото
право на принудително изпълнение, поради което в
производството по частната жалба следва да бъде обезпечено и
участието на молителя. Ето защо към частната жалба следва да
бъде приложен и препис.
Срокът за обжалване на разпореждането за издаване на
изпълнителен лист е двуседмичен – чл. 407 ал. 1 ГПК. Макар и §
2 ал. 9 ПЗРГПК да определя като приложим за образуваните
производство при отменения Граждански процесуален кодекс
установения от него ред, приложим е определеният с новия
процесуален закон срок, доколкото е изтекъл при неговото
действие – Опр. № 594 от 23.12.2008 г. по ч.гр.д. № 1820/2008 г.,
І ГО на ВКС, постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК.
Срещу постановен акт по искане за издаване на
изпълнителен лист от районен съд компетентен да се произнесе
е състав на съответния окръжен съд.
С оглед нормата на чл. 407 ал. 2 ГПК, която не предвижда
изключение, общото правило на чл. 277 изр. второ ГПК – за
спиране на изпълнението по разпореждането за издаване на
изпълнителен лист е неприложимо (Опр. № 773/26.10.2010 г. по
ч.т.д. № 717/2010 г. ТК, I ТО на ВКС,постановено по реда на
чл.274,ал.2 ГПК).
650
Частни хипотези на производства за издаване на
изпълнителен лист
651
на вземането, предмет на обратния изпълнителен лист,
производството по установяването му се развива при участието
на твърдяния длъжник.
Постановеният акт следва да отрази признатото за
доказано притезание и разпореждане за издаване на обратен
изпълнителен лист.
Тъй като съдебно утвърденото право произтича от
закона, а отмяната на изпълнителното основание предпоставя
установена незаконосъобразност, даденото от длъжника се
явява без основание. Възникналото при тези условия парично
задължение на общо основание е лихвоносно. Трайната съдебна
практика утвърждава възможност акцесорното вземане за лихва
да бъде реализирано и в производството по издаване на
обратния изпълнителен лист – особеният ред следва да осигури
както възстановяване на даденото, така и обезщетение за
вредите (Опр. № 1061 от 30.12.2011 г. по ч.т.д. № 575/2011 г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО). Противоречиво обаче се разрешава въпросът за
момента, от който се дължи лихва. Според мен отношението
обусловило размяната на блага проявява специфика, която се
налага да бъде отчетена. Липсва типичната за института на
неоснователното обогатяване субективна представа за
дължимост – даването е наложено било в рамките на
принудителното изпълнение, било поради опасността да бъде
предизвикано такова и да доведе до допълнителни вреди.
Липсва и характерното за непозволеното увреждане виновно
поведение у предполагаемо добросъвестния кредитор,
легитимиран с изпълнителното основание да очаква, съответно
да изиска изпълнение. Следователно не намира пряко
приложение нито предвиденото от чл. 84 ал. 3 ЗЗД правило,
определящо за меродавен момента на настъпване на вредата –
плащането на сумата от длъжника, нито поканата от длъжника,
обуславяща изискуемостта при даденото без основание.
Правопорядъкът предполага подчинение на съдебно
утвърденото правило за поведение при установени гаранции за
законосъобразност. Следователно логично е съобразилият се с
вмененото му задължение привиден длъжник да бъде надлежно
обезщетен за невъзможността да се ползва от даденото.
Същевременно тъй като съдебното решение не поражда
притезанието, то не би могло и да легитимира извличането на
облага от полученото. При тези съображения необходимият
баланс в отношенията между страните бива осигурен от
задължението на привидния кредитор да заплати лихва от
датата на получаване на сумата. От този момент насетне той
фактически събира облаги за чужда сметка. От друга страна
652
след като се ползва от предположението за съществуване на
притезанието, логично е именно той да поеме и тежестите в
случай, че впоследствие то бъде опровергано. Няма причина
имуществената тежест да бъде възложена върху длъжника,
принуден да се подчини на съдебния акт.
На общо основание постановеният акт подлежи на
обжалване с частна жалба и може да бъде обжалван пред ВКС
при условията на чл. 274 ал. 3 т. 2 ГПК - Опр. № 723 от
07.12.2011 г. по ч.гр.д. № 614/2011 г. на ВКС, ГК., ІV
ГО,постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК.
654
ДУБЛИКАТ НА ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЛИСТ#
За да инициира изпълнително производство с оглед
реализация на признатото му от съда изпълняемо право,
кредиторът следва да представи на съдебния изпълнител
удостоверяващия го документ – изпълнителния лист. Ето защо и
държането на документа се явява предпоставка за
удовлетворяване на зачетения от закона негов интерес.
Следователно изгубената фактическа власт върху
изпълнителния лист е пречка за постигане на този, желан от
правния ред резултат. Процесуалният закон урежда
самостоятелно производство за преодоляването й – издаване на
дубликат.
За разлика от производството по издаване на
изпълнителен лист, призвано да установи и удостовери правото
за принудително изпълнение, уреденото от чл. 409 ГПК се
развива като спорно с произтичащите от този му характер
особености.
Процедура
Компетентен да се произнесе по искането е съдът, издал
първоначалния изпълнителен лист. С оглед използваното в
производството родово понятие „съдът“, налага се извод, че в
хипотезата на издаден изпълнителен лист въз основа на
осъдително въззивно решение, молбата следва да бъде
разгледана в състав от трима съдии.
Производството не е свързано със срок.
657
Приложение
Изпълнително основание Местна/функционална привръзка Компетентен съд Основание
постановил отхвърлително решение, 405 ал. 2 предл. първо,
отменено впоследствие първа алтернатива ГПК
постановил изпълнителното основание Районен съд
Влязъл в сила съдебен акт на
постановил отказа за издаване на Съдебна практика
български съд и съдебно-
заповед за изпълнение.
спогодителен протокол
Постановил отменително решение, 405 ал. 2 предл. първо,
отменено впоследствие първа алтернатива ГПК
постановил изпълнителното основание
Първоинстанционен
Европейско изпълнително Постоянен адрес на окръжен съд чл. 624 предл. първо
основание за безспорно вземане длъжника/местоизпълнение ГПК
Решение по иск с малък Постоянен адрес на чл. 624 предл. второ
интерес длъжника/местоизпълнение ГПК
Решение на български чл. 51 ал. 1 ЗМТА
арбитраж
Решение на чуждестранен Софийски градски съд чл. 51 ал. 2 и 3 ЗМТА
арбитраж чл. КМЧП
Решение, подлежащо на чл. 405 ал. 2 предл.
касационно обжалване, с което е второ, алтернатива първа
уважен иск/потвърдено е ГПК
уважително първоинстанционно
решение Въззивен съд
Окончателно отменително чл. 245 ал. 3 ГПК
решение при допуснато
предварително изпълнение
Отменително решение при Върховен касационен съд
допуснато предварително
изпълнение
658
ЧАСТ VII ЗАПОВЕДНО ПРОИЗВОДСТВО
Хрипсиме Мъгърдичян
ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
659
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение
проверката дали вземането съществува следва да се извърши в
общия исков процес.
4. Характерно за заповедното производство е и това, че
при подаването на възражението от длъжника по чл. 414 ГПК
делото не се трансформира служебно в исково производство.
Същевременно заповедното производство е изключително
формализирано – то се развива изцяло в писмена форма, като
се използват стандартни, предварително установени типови
образци за волеизявленията на съда и страните. Всичко това
осигурява достъпност и позволява бързо произнасяне по
исканията.
5. Заповедното производство условно се разделя на две
различни заповедни производства – чл. 410 ГПК (”модел без
доказателства”) и чл. 418 вр. с чл. 417 ГПК (”доказателствен
модел”), като производството по чл. 410 ГПК може да се
определи като общо. За разлика от производството по чл. 418 вр.
с чл. 417 ГПК, в хипотезата на чл. 410 ГПК изпълнителният лист
се издава след като заповедта влезе в сила и преценката дали
да бъде издадена заповед за изпълнение се осъществява
единствено въз основа на твърденията на заявителя (не е нужно
искането да е подкрепено с писмени доказателства) и
установените в закона предпоставки. В хипотезата на чл.417 ГПК
законът придава формална доказателствена сила на изброените
в посочения законов текст документи и въз основа на тях съдът
прави изводите си дали вземането е изискуемо и ликвидно
(Определение № 358 от 28.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
213/2010 г., I т. о., ТК).
6. Заповедното производство в пълна степен се основава
на принципа, че съдбата му е изцяло поставена в зависимост от
реакцията на длъжника или от нейната липса, без да се изисква
каквато и да било намеса на съда – длъжникът би могъл да
предотврати влизането в сила на издадената заповед с простото
отричане на дълга, като подаде възражение.
7. Заповедното производство се развива изцяло писмено
посредством използване на утвърдени образци за формата на
волеизявленията на страните. Формата и съдържанието на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респективно
за незабавно изпълнение, следва да бъдат съобразени с
особени изисквания, които са изрично нормативно установени.
Заявлението следва да съответства на установения типов
образец - приложение № 1 към Наредба №6 от 20.02.2008 год. за
утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление
за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка
660
със заповедното производство, когато се иска издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (чл.3 от Наредбата) и
приложение №4, когато се иска издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК (чл.5 от Наредбата).
8. При произнасянето си съдът е ограничен в рамките на
заявеното искане. При уважаване на заявлението по чл. 3 от
Наредбата издава заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от ГПК
по образец съгласно приложение № 2 (за парично задължение),
съответно съгласно приложение № 3 (за предаване на движими
вещи), а при уважаване на заявлението по чл. 5 от Наредбата
издава заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по образец
съгласно приложение №5 (за парично задължение).
9. При отхвърляне на искането за издаване на заповед за
незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК е
недопустимо да бъде издадена в полза на заявителя заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. След като заявителят е подал
заявление, като е ползвал съответния образец по чл. 417 ГПК,
въз основа на този образец съдът не може да издаде заповед на
основание чл. 410 ГПК (по този начин съдът ще се произнесе по
искане, с което не е бил сезиран). А от друга страна, при наличие
на данни, че вземането не е изискуемо, издаването на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК би противоречало на закона – чл.
411, ал. 2 ГПК (В този смисъл – Определение №17 от 12.01.2010
год. на ВКС по ч. т. д. №734/2009 год., II т. о., ТК, Определение №
253 от 9.05.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 61/2011 г., III г. о., ГК и
Определение №583 от 20.07.2010 год. на ВКС по ч. т. д.
№506/2010 год. на ВКС, ІІ т. о., ТК).
Съответно, когато заявлението е подадено на основание
чл. 410 ГПК, съдът не може да издаде заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК (в този
смисъл Определение № 462 от 10.06.2011 г. на ВКС по ч. т. д. №
358/2011 г., II т. о., ТК и Определение № 487 от 30.06.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 171/2010 г., II т. о., ТК).
661
срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се
преклудирали. Извън уредените в заповедното производство
способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита.
Тези способи са: възражения срещу заповедта за изпълнение,
възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение,
възражение по чл. 423 ГПК.
Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за
специални процесуални норми, установяващи специфични права
/съответно задължения/ - относими само към страните по вече
инициирано производство по издаване на заповед за
изпълнение. Поради характера си тези разпоредби изключват
прилагането на общите разпоредби на ГПК. Това разбиране се
налага с оглед логиката и духа на уредбата, приета с новия ГПК
(в сила от 01.03.2008 год.), защото предвиденият специален ред
е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна защита
на интересите му (възражение по чл. 414 ГПК, възражение по чл.
423 ГПК или предявяване на иск по чл. 424 ГПК). Длъжникът е
улеснен, защото законът изисква само депозирането на
възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят
задължен да установява вземането си по исков ред, в
предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за
длъжника последици, но това не му дава основание да търси
защита чрез друг иск, извън предвидените възможности за
защита в заповедното производство. (В този смисъл –
Определение № 688 от 14.12.2009 год. на ВКС по ч. гр. д №
692/2009 год. на ІІІ ГО, ГК; Определение №643 от 02.11.2009 год.
по ч. т .д. № 680/2009 год. на ІІ ТО, ТК на ВКС; Определение
№244 от 12.05.2010 год. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 год. на ІІІ
ГО, ГК; Определение № 194 от 08.03.2010 год. на ВКС по ч. т. д.
№ 772/2009 год. на ІІ ТО, ТК и Определение № 335 от 27.06.2012
год. на ВКС по ч. гр. д. №311/2012 год., I ГО, ГК).
Пропускането от длъжника на горепосочените способи за
защита, доколкото има за последица преклудирането на
възможността същият да оборва дължимостта на сумите по
влязлата в сила заповед за изпълнение, е пречка да се предяви
и иск за недействителността на договор, послужил като
основание за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410
ГПК и по чл. 417 ГПК (Определение №616 от 10.07.2012 год. на
ВКС по ч. т. д. №472/2012 год., ІІ ТО, ТК, арг. и от Тълкувателно
662
решение от 14.11.2012 год. по т.дело №5/2012 год. на ОСГТК на
ВКС).
2. При наличието обаче на нови факти, настъпили след
изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК (т.е.
влизане в сила на заповедта за изпълнение), длъжникът би
могъл да търси защита по реда на чл. 439 ГПК.
Прилагането на исковия ред по чл. 439 ГПК за защита на
длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение, не
влиза в колизия с правата му по чл. 424 ГПК. Фактическите
състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането,
са различни. В първия случай, длъжникът може да се позовава
на факти, които са новонастъпили, докато във втория – фактите
или доказателствата следва да са новооткрити. Следователно
искът по чл. 439 ГПК е предоставен на длъжника и преди
изтичане на сроковете по чл. 424, ал. 2 ГПК (Определение № 956
от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г., I ТО, ТК).
663
заповедното производство се прилага за вземания за парични
суми, произтичащи от граждански и търговски сделки, когато
цената на иска е до 25 000 лева. (Определение № 472 от
17.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 311/2010 г., I ТО, ТК).
- Вземания за предаване на заместими движими вещи –
по отношение на тези вземания е без значение дали те са
облигационни, търговски или са вещноправни – за предаване на
вещите; имат се предвид само притезания, насочени към
престиране на заместими вещи /заместими са онези движими
вещи, които се определят по число, мярка и тежест, т.е. вещи,
които не са индивидуално определени/.
- Вземания за парични суми – имат се предвид всички
парични вземания с размер до 25 000 лв., които произтичат както
от договор, така и такива, които произтичат от извъндоговорно
основание /деликт, неоснователно обогатяване, водене на чужда
работа без пълномощие/, вземания от трудови правоотношения,
издръжка и др. Бележка на редактора: Въпросът е включен
в тълк.д.№ 4/13г. на ОСГТК.
Забележка: В Определение № 338 от 4.06.2012 г. на ВКС
по ч. т. д. № 275/2012 г., I т. о., ТК, се приема, че предявяване на
част от вземане, което сумарно с остатъка изключва
подсъдността на иска на районен съд като първа инстанция не
отговаря на очертаното в чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК изискване за
издаване на заповед за изпълнение на това основание.
Аргументи: Наличието на специална уредба – чл. 410 и сл. ГПК,
дерогира общите правила, поради което не следва да се прави
аналогия с предявяване на частичен иск в исковото
производство, нито субсидиарно да се прилагат общите правила.
Преценката на съда за допустимост и основателност на
искането е свързано с изискванията, регламентирани в 410 ГПК,
а условието за родова подсъдност е част от законоустановения
фактически състав. Нейното наличие се свързва с функции на
самото производство и очертава изрично търсеното от
законодателя решение за облекчено реализиране на права по
отношение на конкретно изброени вземания, извън които,
очевидно този облекчен ред не може да бъде реализиран,
поради императивно заложеното правило в процесуалния закон
/В този смисъл Определение № 338 от 4.06.2012 г. на ВКС по ч.
т. д. № 275/2012 г., I т. о., ТК/.
Разбира се в случаите, когато една част от вземането е
погасена от длъжника и непогасеният остатък е под 25 000 лв.,
няма пречка да се издаде заповед за изпълнение.
664
Не могат да бъдат предмет на заповедното производство
публичноправните вземания, които също са парични /виж чл.
162, ал. 2 ДОПК/.
Ограниченията относно размера не намират приложение
в хипотезите, при които по силата на специален закон
кредиторът може да се снабди със заповед за изпълнение
независимо от размера на вземането си, но тогава искът по чл.
422, ал.1 ГПК, ако е за сума над 25 000 лева, на общо основание
е подсъден на окръжения съд.
Примери: Закон за водите – чл. 203; Закон за
енергетиката – чл. 107, чл. 154 и чл. 184 /виж Определение №
226 от 22.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 905/2009 г., II т. о., ТК/;
Търговски закон – чл. 708; Закон за адвокатурата – чл. 37; Закон
за нотариусите и нотариалната дейност – чл. 61 и чл. 89, ал. 3;
Закон за частните съдебни изпълнители – чл. 54 и чл. 79, ал. 3;
Закон за камарите на архитектите и инженерите в
инвестиционния процес – чл.30; Закон за сдруженията за
напояване – чл.54; Кодекс на труда – чл. 210, ал. 5.
665
Т.е. имат се предвид индивидуално определени вещи –
дължимият резултат е конкретен и означен с индивидуалните си
белези/.
При подаване на заявление за издаване на заповед за
предаване на движима вещ е препоръчително да е посочена
нейната стойност (а при леките автомобили – застрахователната
стойност), за да се прецени дали са налице предпоставките за
издаване на заповед (виж Определение № 634 от 11.07.2012 г.
на ВКС по ч. т. д. № 937/2011 г., II т. о., ТК – как се определя
размерът на дължимата държавна такса при подадено
заявление на предаване на движими вещи, съгласно чл.410, ал.2
ГПК и приложението на чл.70, ал.3 ГПК и Определение №674 от
17.11.2009 год. на ВКС по ч. т. д. №624/2009 год., І т.о., ТК –
цената на иск по чл.233, ал.1 ЗЗД е определяема по правилото
на чл.69, ал.1, т.5 ГПК – наемът за една година).
Идентично е положението в хипотезата на чл. 417, т. 3
ГПК – обект са както движими вещи, така и недвижими имоти.
В практиката се поддържа и друго становище, че не е
нужно да е посочена стойността на вещта; държавната такса при
искане за издаване на заповед за изпълнение на задължение за
предаване на движима вещ може да бъде събрана в минималния
размер от 25 лв. Аргументи – искът по чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 233,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД е неоценяем /минималната държавна такса е 30
лв./, тъй като се претендира изпълнение на задължение за
предаване на вещ, което е такова за предметна престация/.
Забележка: Въпросите - Какъв е размерът на дължимата
държавна такса при предявен иск за връщане на вещ, предадена
на облигационно основание- например договор за наем, заем,
лизинг, който впоследствие е прекратен или развален, както и
при предявен иск за предаване на вещ, чието предаване е
дължимо на облигационно основание, са предмет на
Тълкувателно дело № 6/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС.
3. С §51 от ПЗР на ГПК се установи едно изключение,
като в разпоредбата на чл. 46, ал. 2 ЗС се предвиди, че въз
основа на влязлото в сила решение на Общото събрание по чл.
45 ЗС за изваждане на собственик от сградата управителят или
председателят на управителния съвет може да поиска издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК.
Преди да се стигне до вземане на решение по чл. 45 ЗС,
за което е необходимо мнозинство по чл. 17, ал. 2, т. 2 ЗУЕС,
собственикът, респективно ползвател или обитател, трябва да е
предупреден писмено от управителя, че ще бъде изваден от
имота и след това предупреждение да не е прекратил
нарушението – чл. 45, ал. 2 ЗС. Предупреждението трябва да се
666
отнася до конкретно нарушение (а не по принцип), което да е
връчено на собственика, както и да бъде посочен срок, след
изтичането на който ще се стигне до вземане на решение за
изваждане от имота. Решенията на общото събрание се
изпълняват в определените в тях срокове, а когато срокът не е
определен изрично, те се изпълняват в 14-дневен срок от
оповестяването им (чл. 38, ал. 1 ЗУЕС). Когато решението по чл.
45 ЗС не се изпълни в определения срок, председателят на
управителния съвет (управителят) може да подаде заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, като
към заявлението се прилага препис от решението и екземпляр от
предупреждението по чл. 45, ал. 2 ЗС (чл. 38, ал. 2 и ал. 3 ЗУЕС).
Тъй като законът говори за заповед въз основа на „влязло в сила
решение”, то трябва – да не е подадена молба за отмяна в 30-
дневен срок по чл. 30, ал. 2 ЗУЕС или да е подадена молба, но
решението на общото събрание да е оставено в сила от съда (с
влязло в сила решение – чл. 42, ал. 3 ЗУЕС).
Тъй като заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК може да се отнася за вземания за
парични суми или за заместими вещи и за предаване на движими
вещи, то очевидно е, че хипотезата по чл. 46, ал. 2 ЗС не попада
напълно в приложното поле на общото заповедно производство.
Изваждането на собственик, ползвател или обитател на
самостоятелен обект или на част от него, се приближава най-
много до предаване на недвижим имот, поради което в
практиката възникват затруднения кой от утвърдените образци
за заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК да бъде използван.
Няма пречка при уважаване на заявлението по чл. 3 от Наредба
№6 от 20.02.2008 год., съдът да издава заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по образеца съгласно приложение № 3, като
отрази, че задължението има за предмет недвижим имот.
4. В правната уредба на заповедното производство
липсва изискване вземането, което е предмет на заявлението, да
е изискуемо (за разлика от Закона за гражданското
съдопроизводство). Това обаче следва от разпоредбата на чл.
411, ал. 2, т. 2 ГПК. Доколкото целта на заповедното
производство е да се създаде изпълнително основание, то
несъмнено е, че вземането трябва да е изискуемо. Когато
вземането не е изискуемо, кредиторът не може да иска
доброволно изпълнение, а още по-малко принудително
изпълнение.
В този смисъл, предмет на заявлението могат да бъдат
само изискуеми вземания и заявителят трябва да изложи
твърдения в тази насока (В този смисъл – Определение № 17 от
667
12.01.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 734/2009 г., II т. о., ТК и
Определение №497 от 21.06.2010 год. по ч.т.дело №292/2010
год. на І ТО, ТК на ВКС).
Ако все пак бъде издадена заповед за изпълнение за
вземане, което не е изискуемо, длъжникът може да се защити
като подаде възражение по чл. 414 ГПК.
Забележка: Струва ми се, че няма пречка да се иска
издаването на заповед за изпълнение за повтарящи се
задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след
постановяване на решението.
Бележка на редактора: Авторът има предвид вероятно
повтарящи се задължения, чиято изискуемост настъпва след
подаване на заявлението.
С разпоредбата на чл. 124, ал. 2 ГПК е уредена
възможността, кредиторът който има вземане за повтарящи се
парични задължения, да заяви иска си за тяхното изпълнение,
преди да е настъпила изискуемостта им. Предмет на
претенцията следва да бъде парично, повтарящо се вземане на
кредитора спрямо длъжника, при установен източник на
задължението и размер, т. е. при безспорна ликвидност.
Критерият за това кои повтарящи се парични вземания могат да
бъдат предмет на защита следва да зависи от това кои парични
задължения по принцип могат да се защитят чрез иск пред съда,
а това безспорно са съществуващите дължими, повтарящи се
вземания за суми установени по размер и падеж /например
издръжка/. Такива вземания не са обусловени от бъдещо
поведение на длъжника, а само от изтичането на време, т.е., от
факт, който е неизменен, поради което кредиторът би могъл да
претендира доброволното им изпълнение. А заповедното
производство има за цел да установи, че вземането не се
оспорва от длъжника, и по тази причина да се издаде
изпълнително основание, за да може по-бързо да се използва
принудителното изпълнение по ГПК.
668
Дали заявлението има изискуемото се от закона
съдържание - кога съдържа изложение на обстоятелствата, на
които се основава вземането и кога са изпълнени изискванията
на чл. 127, ал. 1 и ал. 3 и чл. 128, т. 1 и т. 2 ГПК, се преценява с
оглед обстоятелствата по делото.
В нормата на чл. 410, ал. 2 ГПК липсва препращане към
чл. 127, ал. 2 ГПК, т.е., за прилагане на доказателства за
установяване на вземането. Следователно заявителят може да
приложи такива, но не е длъжен, доколкото целта на
производството е само да се провери дали вземането е спорно
или не. Тази проверка се извършва само въз основа на
твърденията на заявителя. Т.е. когато заявлението е допустимо
с оглед предметния си обсег (цена на вземането и подсъдност) и
отговаря на останалите формални изисквания (чл. 411, ал. 2
ГПК), се издава заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК без да се
проучва наличието или не на вземането, както и неговата
основателност.
Поради тази причина в заявлението трябва да са
изложени всички обстоятелства, от които произтича
притезанието (без да е нужно да се квалифицира правно
релевирания фактически състав). Следователно вземането
трябва да бъде индивидуализирано по основание и размер –
заявителят трябва да посочи източника на претендираното
вземане, като посочи фактическите обстоятелства на неговото
възникване, съществуване и изискуемост, неговия размер и в
зависимост от вида на вземането и периода, за който същото се
отнася. Това е нужно, защото:
а) по този начин се осигурява яснота за съда относно
спорното право;
б) длъжникът трябва да може да се ориентира какво
точно вземане се претендира от него, за да прецени дали да го
изпълни доброволно, или да го оспори, подавайки възражението
по чл.414 ГПК срещу заповедта (длъжникът да бъде поставен в
положение на неяснота или съмнения за произхода на заявеното
кредиторово вземане);
в) ако длъжникът не оспори вземането, въз основа на
заповедта се издава изпълнителен лист, а както не може да се
иска доброволно изпълнение на вземане, което не е
индивидуализирано, на още по-малко основание може да се
провежда принудително изпълнение за такова вземане;
г) при оспорване на вземането, ако заявителят предяви
иск за установяване на вземането по чл.422, ал.1 ГПК, този иск
ще се счита за предявен с оглед на погасителната давност и
преценката за висящността на процеса от момента на
669
предявяването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда. Това не би могло да стане, ако вземането не
е индивидуализирано в заявлението. Отделно от това, съдът,
издал заповедта за изпълнение, както и съдът, сезиран с иска по
чл.422, ал.1 ГПК, трябва да може да осъществи категорична
преценка за идентичността на вземането по издадената заповед
и вземането, предмет на исковия процес.
В този смисъл – Определение № 124 от 22.02.2012 г. на
ВКС по ч. т. д. № 18/2012 г., II т. о., ТК; Определение № 431 от
9.12.2008 г. на ВКС по ч. т. д. № 414/2008 г., II т. о., ТК;
Определение № 484 от 30.12.2008 г. на ВКС по ч. т. д. №
293/2008 г., II т. о., ТК; Определение № 488 от 30.06.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 96/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 385 от
13.05.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 337/2010 г., I т. о., ТК;
Определение № 617 от 16.08.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
527/2010 г., II т. о., ТК (дали при предявени претенции срещу
солидарни длъжници следва да се посочва основанието, на
което се претендира солидарна отговорност); Определение №
744 от 28.10.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 731/2010 г., II т. о., ТК;
Определение № 49 от 20.01.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 705/2010
г., I т. о., ТК; Определение № 46 от 17.01.2011 г. на ВКС по т. д.
№ 893/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 103 от 25.01.2011 г. на
ВКС по ч. т. д. № 872/2010 г., II т. о., ТК (следва ли да бъде
издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл.417 ГПК в случай, че в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е посочен единен граждански номер на длъжника,
различен от единния граждански номер на длъжника по
документа); Определение № 437 от 2.06.2011 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 158/2011 г., II т. о., ТК; Определение № 327 от 4.05.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 881/2009 г., II т. о., ТК и др.
670
искане за солидарно осъждане, така и при разделност, доколкото
съществува общност на основанието и претендираното благо е
едно).
При искане за присъждане на суми поотделно срещу
двама длъжници (при условията на разделност и при липсата на
общност в основанието, т.е., ако основанията за отговорността
са различни), на практика сме изправени пред две заявления за
издаване на заповед за изпълнение и би следвало да се събира
отделно държавната такса.
Терминът „интерес”, използван за означение на базата
(сумата), върху която следва да се изчисли размера на таксата,
не е легално дефиниран. Тарифата не съдържа препращане към
общите разпоредби на ГПК – глава VІІІ, които уреждат
съдържанието на задължението за държавна такса в исковия
процес и визират цената на иска (когато същия е оценяем) като
основа за определяне на държавната такса – чл. 71, ал. 1 ГПК.
Същевременно в глава ХХХVІІ от ГПК „Заповедно производство”
липсват разпоредби, аналогични на тези в глава VІІІ от ГПК,
които да определят правила относно изчисляването на
държавната такса за заповедното производство. Независимо от
това, че разпоредбите на глава VІІІ се намират в част І от ГПК,
озаглавена „Общи правила”, същите не могат механично да
бъдат отнесени към заповедното производство, тъй като
понятието „иск” не е тъждествено с понятието „парично
вземане/задължение”, използвано в чл. 410 ГПК. При
отсъствието на специални разпоредби съдържанието на термина
„интерес” по смисъла на чл. 12 от Тарифата следва да бъде
преценявано съобразно спецификите на заповедното
производство.
Цитираните в глава ХХХVІІ от ГПК – „Заповедно
производство” изрази „вземане” и „задължение”, са използвани,
за да означат паричната сума, за чието изпълнение (плащане)
кредиторът е предприел защита по реда на заповедното
производство. Законът не се интересува от това дали вземането,
респ. задължението, е формирано от една или от няколко
претенции . В този смисъл „интересът” по смисъла на чл. 12 от
Тарифата се съизмерва със сумата, предмет на исканата
заповед за изпълнение, без значение дали тази сума
представлява едно самостоятелно вземане или сбор от различни
вземания, произтичащи от общ източник.
Разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ГПК намира приложение
единствено в исковото производство, като според чл.1 от
Тарифата, таксата в исковия процес се определя върху цената
671
на отделните искове, а не върху общия интерес по исковата
молба.
В този смисъл: Определение №640 от 16.07.2010 год. на
ВКС по ч. т. д. №436/2010 год. на І т. о., ТК; Определение №99 от
08.02.2010 год. на ВКС по ч. т. д. №793/2009 год. на ІІ т. о., ТК;
Определение №540 от 18.09.2009 год. на ВКС по ч. т. д.
№277/2009 год. на ІІ т. о., ТК; Определение №379 от 11.05.2010
год. на ВКС по ч. т. д. №215/2010 год. на І т. о., ТК; Определение
№ 14 от 12.01.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 849/2010 г., I т. о., ТК;
Определение № 245 от 29.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
920/2009 г., II т. о., ТК; Определение №606 от 10.08.2010 год. на
ВКС по ч. т. д. №393/2010 год. на ІІ т. о., ТК; Определение №331
от 05.05.2010 год. на ВКС по ч. т. д. №215/2010 год. на ІІ т. о., ТК
и др.
672
Заповедното производство е едностранно и длъжникът не
би могъл да релевира възражения за неподсъдност
(включително и във фазата на обжалване). В този смисъл макар,
че се касае за местна подсъдност не би следвало да се правят
аналогии с правното значение, която тази подсъдност има в
исковото производство (чл. 105 и сл. ГПК – съдът не следи за нея
служебно, а я проверява по отвод на ответника), тъй като при
отсъствие на изрично законово препращане към разпоредбите,
уреждащи местната подсъдност на исковото производство,
последните са неприложими в заповедното производство (В този
смисъл – Определение № 523 от 28.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 334/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 515 от 14.09.2009 г. на
ВКС по ч. т. д. № 257/2009 г., II т. о., ТК и Определение № 521 от
7.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 477/2010 г., II т. о., ТК).
Спазването на уредената в чл. 411, ал. 1 ГПК местна
подсъдност е от значение за защитата на длъжника. Смисълът
заявлението да бъде подадено в районния съд по постоянния
адрес (седалището) на длъжника е той да бъде по-лесно
намерен и заповедта да му бъде връчена в разумни срокове с
оглед целта на заповедното производство за бързо, лесно и
ефективно изпълнение на неоспорените вземания. Идеята е да
не се стигне до принудително изпълнение срещу длъжник, на
който не е гарантирано участие в производството чрез връчване
на заповедта за изпълнение с оглед упражняване правото му на
възражение по чл. 414 ГПК.
По аналогия от исковия процес, ако се иска издаване на
заповед за изпълнение срещу двама длъжници с постоянни
адреси в различни съдебни райони, компетентен е съдът по
всеки от тези райони, по избор на заявителя – арг. чл. 116 ГПК.
Забележка: В случай, че задължението е възникнало от
преки отношения с поделение или клон на длъжника – държавно
учреждение или юридическо лице, разпоредбата на чл. 108 ГПК
не намира приложение и заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК следва да се подаде по реда на
чл.411, ал.1 ГПК – до районния съд по постоянния адрес или по
седалището на длъжника (Определение № 486 от 30.06.2010 г.
на ВКС по ч. т. д. № 145/2010 г., II т. о., ТК).
Уговорената от страните договорна подсъдност по чл.
117, ал. 2 ГПК не може да бъде приложена в заповедното
производство, предвид специалното правило на чл. 411, ал. 1
ГПК.
673
1. В образеца за заявление липсва искане за присъждане
на разноски, но пък е налице общата графа № 14 –
„Допълнителни изявления и допълнителна информация”, в която
следва да се включи искането за разноски, като това може да се
направи и в графа „Искане”.
Искането за разноски следва да бъде изрично заявено, за
да бъде разгледано. Ако такова липсва, на общо основание
разноски не се присъждат.
а) Разпоредбата на чл. 80 ГПК, като част от общите
правила, не може да намери приложение в заповедното
производство – наличието на специална уредба дерогира
общите правила; съобразно чл. 410 и сл. ГПК страната има
задължение за попълване на конкретно очертаните заложени в
заявлението - образец данни, което определя и предмета на
произнасяне на сезирания съд (в този смисъл Определение №
499 от 23.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 55/2010 г., I т. о., ТК).
В практиката се поддържа и обратното становище, което
не би следвало да бъде споделено.
б) В случай, че са присъдени поисканите от заявителя
разноски за един адвокат, които обаче длъжникът счита, че са
прекомерни – последният не би могъл да се ползва от
възможността по чл. 248 ГПК, тъй като заповедното
производство е едностранно – развива се без участието на
длъжника, поради което и той не би могъл да направи искане по
чл. 78, ал. 5 ГПК. От друга страна, в заповедното производство е
изрично предвидено, че заповедта за изпълнение подлежи на
обжалване само в частта за разноските – чл. 413, ал. 1 ГПК.
Следователно длъжникът би могъл да иска намаляване на
размера на присъденото възнаграждение за един адвокат само
по реда на обжалването.
в) Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 1 ГПК заповедта
за изпълнение не подлежи на обжалване, освен в частта за
разноските. Следователно единствено в частта за разноските
заповедта за изпълнение може да бъде обжалвана, както от
длъжника, така и от подалия заявлението за нейното издаване
(Определение № 168 от 12.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
13/2010 г., I т. о., ТК).
Тъй като заповедта за изпълнение в частта за разноските
се обжалва с частна жалба, дължимата държавна такса е в
размер на 15 лв. съгласно чл. 19 от Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Препоръчително е да се постановява нарочен съдебен акт -
разпореждане, с което се оставя без уважение искането за
издаване на заповед за изпълнение за разноските в заповедното
674
производство. В практиката се срещат и случаи, при които
отказът се обективира в самата заповед за изпълнение. Бележка
на редактора: Въпросът за разноските в заповедното
производство и за приложението на чл.248 ГПК е предмет на
тълк.д.№ 4/13 ОСГТК.
В утвърдените образци на заповедите за изпълнение по
чл. 410 ГПК и чл.417 ГПК в Наредба № 6/20.02.2008 г. на МП е
отразено, че заповедта подлежи на обжалване пред съответния
окръжен съд само в частта за разноските в двуседмичен срок.
Срокът за депозиране на частната жалба съгласно
общите правила е едноседмичен – чл. 275, ал. 1 ГПК.
Същевременно делегацията по чл. 425, ал. 1 ГПК се отнася само
до образците на заповед за изпълнение, заявление за издаване
на заповед за изпълнение и другите книжа във връзка със
заповедното производство.
Съдебната практика приема, че срокът за обжалване в
този случай е едноседмичен, а доколкото в издадената по
образец заповед е посочен по дълъг срок, намира приложение
разпоредбата на чл. 62, ал. 3 ГПК (В този смисъл – Определение
№387 от 14.05.2010 год. на ВКС по ч. т. д. №302/2010 год., І т. о.,
ТК; Определение №429 от 29.06.2009 год. на ВКС по ч. т. д.
№287/2009 год., ІІ т. о., ТК; Определение №743 от 28.10.2010 год.
на ВКС по ч. т. д. №720/2010 год., ІІ т. о., ТК и Определение
№753 от 23.12.2009 год. на ВКС по ч. т. д. №851/2009 год., ІІ т. о.,
ТК).
Забележка: според чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
(изм. ДВ, бр. 2/2009 г.), за защита в производства по издаване на
заповед за изпълнение адвокатското възнаграждение се
определя по правилата на ал. 2 /защита в исков процес по дела с
определен материален интерес/ на базата на половината от
стойностите на претендираните суми.
675
становище е изолирано, но въпросът е включен в тълк.д.№ 4/13г.
на ОСГТК.
Предвид формалния характер на заповедното
производство и изискванията на чл. 425 ГПК сезираният със
заявление по чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, съд, е длъжен да се
произнесе по всички искания на заявителя, в т. ч. и по
акцесорните претенции за лихви и разноски, само доколкото
същите са заявени формално и редовно в утвърдения с Наредба
№ 6/20.02.2008 г. на МП образец на заявление (В този смисъл:
Определение №387 от 25.06.2009 год. на ВКС по ч. т. д.
№279/2009 год. на І т. о., ТК; Определение №346 от 26.04.2010
год. на ВКС по ч. т. д. №224/2010 год. на І т. о., ТК; Определение
№154 от 06.03.2012 год. на ВКС по ч. т. д. №979/2011 год., II т. о.,
ТК; Определение № 418 от 4.12.2008 г. на ВКС по т. д. №
464/2008 г., II т. о., ТК и Определение № 440 от 2.06.2011 г. на
ВКС по ч. т. д. № 116/2011 г., II т. о., ТК).
Отказът на районния съд да издаде заповед за
изпълнение за поисканата със заявлението лихва или срещу
посочения в заявлението втори длъжник подлежи на обжалване
на основание чл. 413, ал. 2 ГПК.
676
Наличието на която и да е от тези предпоставки е пречка за
издаването на заповед за изпълнение.
По силата на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК съдът се произнася
едновременно по редовността на заявлението по чл. 410, ал. 2
във вр. с чл. 127, ал. 1 и ал. 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК и по
основателността на искането по чл. 411 ГПК.
В чл. 425, ал. 2 ГПК е предвидена изрична възможност
районният съд да дава писмени указания, но само когато не е
използван образец на заявлението или използваният е
неправилен. Разпоредбата на чл. 101, ал. 1 ГПК, вменяваща
задължение на съда да следи служебно за надлежното
извършване на процесуалните действия, не намира приложение
при констатирана нередовност на заявлението по чл. 410 ГПК,
респективно по чл. 417 ГПК. Същата въвежда общи правила за
поправяне на процесуалните действия на страните, но не и при
нередовност на сезиращия съда акт - заявление за издаване на
заповед за изпълнение. Липсата на изрична или препращаща
норма налага извода, че при нередовност по чл. 127, ал. 1 и ал. 3
или по чл. 128, т. 1 и 2 ГПК съдът се произнася с разпореждане
за отхвърляне на заявлението, т.е., по съществото на искането.
В този смисъл – Определение №30 от 16.01.2009 год. на
ВКС по ч. т. д. №361/2008 год., І т. о., ТК; Определение №431 от
09.12.2008 год. на ВКС по ч. т. д- №414/2008 год. на ІІ т. о., ТК;
Определение №484 от 30.12.2008 год. на ВКС по ч. т. д.
№293/2008 год. на ІІ т. о., ТК; Определение № 134 от 18.03.2009
г. на ВКС по ч. т. д. № 120/2009 г., I т. о., ТК, Определение №629
от 11.07.2012 год. на ВКС по ч. т. д. №394/2012 год., ІІ т. о., ТК и
др.
В обратния смисъл е само Определение № 31 от 10.01.2012
г. на ВКС по ч. гр. д. № 714/2011 г., IV г. о., ГК, което има
изолиран характер. Бележка на редактора: Въпросът е поставен
в тълк.д.№ 4/13г. на ОСГТК.
а) когато искането не отговаря на изискванията на чл. 410
- т.е. не се отнася за заплащане на парични суми или заместими
вещи с цена до 25 000 лева, респ. движими вещи от категорията
на тези по ал. 1, т. 2, както и когато заявлението е нередовно;
677
- да не е посочен въобще адрес в заявлението - на такъв
длъжник няма как да се връчи препис от заповедта за
изпълнение, за да може да оспори вземането. Тогава, доколкото
съдът не може да дава указания за отстраняване на
нередовности, заявлението направо се отхвърля – арг. от чл.
411, ал. 2, т. 1 ГПК.
- когато в заявлението е посочен някакъв адрес в
страната, но той не е верен. Тогава съдът издава заповедта, но
длъжникът ще разполага с възможността (ако по някакъв начин
заповедта му се връчи или той узнае за нея) да подаде
възражение пред въззивния съд (чл. 423 ГПК), който на това
основание да обезсили заповедта.
Ако след издаването на заповедта, същата не може да бъде
връчена на длъжника на адреса, посочен в заявлението (защото
той въобще не живее там), съдът би могъл да извърши служебна
проверка за наличието на постоянен адрес (а ако това е
невъзможно да даде указания на заявителя за представяне на
справка за постоянния адрес на длъжника) и ако се окаже, че
длъжникът няма такъв на територията на страната, следва да
бъде постановено обезсилване на заповедта, като се констатира
наличието на отрицателната предпоставка по чл. 411, ал. 2, т. 3
ГПК. Бележка на редактора: Въпросът е поставен в тълк.д.№
4/13г. на ОСГТК.
678
България) на практика може да бъде направена (включително и
служебно чрез изискване на справка от Национална база данни
„Население”) едва при предприемане на действията по връчване
на заповедта за изпълнение. Допълнителни аргументи могат да
се черпят и от разпоредбата на чл. 423, ал. 3 ГПК, където това е
предвидено като основание за обезсилване от въззивния съд и
би следвало да се прави от първоинстанционния, ако при липса
на адрес заповедта не може да се връчи на длъжника (В този
смисъл – Определение №92 от 03.02.2011 год. на ВКС по т. д.
№8/2011 год. на І т. о., ТК; Определение № 513 от 24.06.2010 г.
на ВКС по ч. т. д. № 276/2010 г., I т. о., ТК и Определение № 87 от
22.01.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 864/2009 г., I т. о., ТК).
Неоткриването на длъжника на адреса по заявлението
(при положение, че той има официално регистриран постоянен
адрес в България), не е основание за обезсилване на заповедта
за изпълнение.
При връчване на заповедта за изпълнение се прилага
разпоредбата на чл. 47, ал.1 – ал.5 ГПК, съгласно изричното
предвиждане за това в ал. 7 от същия законов текст. Т.е., ако се
установи, че лицето не пребивава на посочения в заявлението
адрес (независимо дали там е залепено уведомление или не),
съдът служебно изисква адресна справка. Ако се окаже, че
адресът на длъжника е друг, но в същия съдебен район, съдът
разпорежда връчването на заповедта на този адрес (респ.
залепването на уведомление, при наличието на предпоставките
за това).
Ако се окаже, че адресът на длъжника е друг, но в
различен съдебен район - има две становища: 1/ заповедта се
обезсилва от същия съд, заповедното производство се
прекратява и се препраща на местно компетентния съд и 2/
съдът, издал заповедта, връчва същата на установения адрес на
длъжника, макар и в друг съдебен район.
Следва да бъде споделено второто становище, тъй като
съдът, издал заповедта, няма основание да я обезсили,
доколкото не е налице нито една от отрицателните предпоставки
по чл. 411, ал. 2 ГПК и връчването на заповедта е възможно (а и
преди извършване на преценката за обезсилване съдът е
длъжен да изчерпи процесуалните възможности за редовното
връчване на заповедта за изпълнение при спазване на
правилата на Глава VІ от Общите правила на ГПК). След като
длъжникът е уведомен за заповедта за изпълнение, за него
съществува възможност да защити правата си, ако счита, че не
дължи сумата, като подаде възражение, респ. обжалва
разпореждането за незабавно изпълнение (като той не би могъл
679
да направи отвод за неподсъдност във възражението и/или в
частната жалба). От друга страна, при предявяване на
установителния иск за съществуване на вземането от заявителя,
следва да бъде спазена местната подсъдност, предвидена за
общия исков процес, а ако съответните разпоредби бъдат
нарушени, ответникът по иска ще има право да направи
възражение за местна подсъдност (виж Определение № 624 от
18.08.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 531/2010 г., II т. о., ТК).
В хипотезата на незабавно изпълнение, където заповедта
се връчва от съдебния изпълнител, при невъзможност за това
поради липсата на регистриран постоянен адрес на длъжника в
страната, книжата трябва да се върнат на районния съд със
съответно отбелязване, за да се обезсили заповедта на
основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК. В случая чл. 430 ГПК
(назначаване от съда на особен представител на длъжника в
изпълнителното производство поради липса на адрес в
Република България) не може да намери приложение, защото в
тази хипотеза законът предвижда обезсилване на заповедта, т.е.
прекратяване на изпълнителното производство. Освен това, не
може да се изпълнява принудително въз основа на заповед за
изпълнение срещу лице, което не е упражнило правото си да
възрази срещу вземането, защото целта на заповедното
производство е да провери, дали вземането е безспорно, и ако
тази проверка не може да се извърши поради липса на
регистриран постоянен адрес на длъжника в Република
България, въз основа на заповедта не може да се изпълнява, а и
самата заповед не може да влезе в сила (няма регистриран
адрес, на който да се залепи уведомлението по чл. 47 ГПК).
Забележка: когато съобщението със заповедта е върнато
с отбелязване, че лицето е в чужбина, съдът следва служебно да
изиска адресна справка. Тогава съобщението ще се залепи на
регистрирания в страната настоящ или постоянен адрес, а ако
към тази дата длъжникът няма обичайно местопребиваване в
страната, на ново основание ще може да иска обезсилване на
заповедта от въззивния съд (чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК).
680
стане ясно по-късно. Идеята е да не се стигне до принудително
изпълнение срещу такъв длъжник, без вземането да е съдебно
проверено при гарантирано участие на самия длъжник в
производството, доколкото е възможно заповедта да му се връчи
не лично, а чрез трето лице - лице от домашните, и това е
формално редовно връчване, след като е направено на
регистрирания адрес на длъжника.
Когато заповедта за изпълнение е била връчена чрез
трето лице и в този ден длъжникът не е имал обичайно
местопребиваване в Република България, той може на това
основание да подаде възражение пред въззивния съд, съгласно
чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК. Аналогично на изложеното по-горе, в този
случай заповедта подлежи на служебно обезсилване, но вече
само от въззивния съд (чл. 423, ал. 3 от ГПК). Няма как
заповедта да се обезсили от районния съд, защото при
регистрирани в страната настоящ и постоянен адрес на
длъжника е налице редовно извършено връчване и влязла в
сила заповед за изпълнение, а и няма как тези обстоятелства да
станат достояние на съда, преди да ги изтъкне самия длъжник.
Ако обаче длъжникът има само постоянен адрес в
страната, но официално регистрираният му настоящ адрес е в
чужбина (събрани са данни за това) и не може да бъде
осъществено връчване, няма пречка заповедта да бъде
обезсилена от районния съд.
Забележка: Дефиниция на понятието „обичайно
местопребиваване” се съдържа в чл.48, ал.7 КМЧП – По смисъла
на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо
лице се разбира мястото, в което то се е установило
преимуществено да живее, без това да е свързано с
необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване
или установяване. За определянето на това място трябва да
бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или
професионален характер, които произтичат от трайни връзки на
лицето с това място или от намерението му да създаде такива
връзки.
681
тъй като тя никога не може да влезе в сила, защото няма на кого
да се връчи – хипотеза на изначална липса на надлежна страна
(В този смисъл – Определение № 356 от 30.12.2008 г. на ВКС по
ч. т. д. № 330/2008 г., I т. о., ТК; Определение № 456 от
19.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 487/2008 г., II т. о., ТК;
Определение № 485 от 30.12.2008 г. на ВКС по ч. т. д. №
506/2008 г., II т. о., ТК; Определение № 464 от 22.12.2008 г. на
ВКС по ч. т. д. № 510/2008 г., II т. о., ТК; Определение № 346 от
3.11.2008 г. на ВКС по ч. т. д. № 294/2008 г., II т. о., ТК).
Определенията за обезсилване, като преграждащи
развитието на заповедното производство, подлежат на
обжалване на общо основание – чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.
Забележка: Заявител в заповедното производство може
да бъде правосубектно юридическо лице, с каквото качество
клонът на търговското дружество не разполага (Определение №
141 от 2.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 496/2009 г., I т. о., ТК).
682
І.1. Заповед за незабавно изпълнение се издава, когато
заявителят поиска това, и когато вземането, независимо от
неговата цена, се основава на някой от актовете по чл. 417 ГПК,
които на практика (с малки изключения) са несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 на отменения ГПК.
Законодателят е изразил доверието си в обективността,
достоверността и надеждността на актовете по чл. 417 ГПК,
предвид техния автор и предвидените в закона завишени
изисквания за съставянето им.
Записът на заповед и менителницата са посочени едва в
последната т. 9 на чл. 417 ГПК, което не е случайно, тъй като
режимът им по действащия ГПК е по-особен.
За разлика от нормата на чл. 410 ГПК, тук липсва
изискването искът да е подсъден на районен съд, но същият е
компетентен на общо основание да се произнесе по искането за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по силата на чл.
411, ал. 1 ГПК, който се отнася за заповедното производство
изобщо.
Както вече бе посочено, основната разлика между
заявлението за изпълнение и заявлението за незабавно
изпълнение, че към първото не се прилагат писмени
доказателства, а към второто трябва да е приложен някой от
актовете по чл. 417 ГПК, както и да има искане за постановяване
на незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист. За
този вид заявление има нарочна бланка.- приложение №....
Незабавното изпълнение, както и самото заповедно
производство, е факултативно. Кредиторът, дори и да разполага
с някое от основанията (документите) по чл. 417 ГПК, не е
длъжен да иска издаване на заповед за незабавно изпълнение, а
само заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
683
Заповед за незабавно изпълнение въз основа на
специален закон може да се издаде или в полза на публични
тела /субекти/, или в полза на частни тела с публични функции
(например адвокатския съвет за принудително изпълнение на
дисциплинарното наказание „глоба”, както и за разноските в
дисциплинарното производство).
684
Тази проверка касае единствено външната редовност на
документа, при която следва да бъде съобразен видът на
документа и евентуално съществуващи нормативни изисквания
за неговото издаване. Проверката за редовност обаче не
включва преценка за истинността на самия документ, в. т.ч. и
достоверността на датата на неговото издаване, нито за
валидността на извършени от други органи или лица действия
във връзка с документа. Тази преценка следва да се извърши в
рамките на исковото производство по реда на чл. 422 ГПК за
установяване съществуването на самото вземане, в което
страните са длъжни да изчерпят всички свои доводи и
възражения относно спорното вземане, в т.ч. и във връзка с
документа по чл. 417 ГПК (В този смисъл Определение №143 от
23.02.2010 год. на ВКС по ч. т. д. №912/2009 год. на ІІ т. о., ТК на
ВКС и Определение № 358 от 21.04.2011 г. на ВКС по ч. т. д. №
99/2011 г., II т. о., ТК).
Предметът на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение трябва да бъде изискуемо вземане, което ще рече,
че падежът трябва да е настъпил преди подаване на
заявлението в съда - заповедното производство не е исково
производство и за него не важи правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК,
съгласно което съдът трябва да вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяване на иска, които са от значение за
спорното право (Определение № 118 от 24.02.2009 г. на ВКС по
ч. т. д. № 25/2009 г., II т. о., ТК).
Предмет на заявлението не може да бъде условно
притезание, ако условието за престиране не е настъпило към
момента на предявяването му, т.е., настъпването на друго
обстоятелство е допустимо само, ако условието се е сбъднало –
чл. 418, ал. 3 ГПК. Не може да бъде уважено искане за
едновременно изпълнение на насрещни вземания (например
чл.90 ЗЗД), защото длъжникът няма процесуална роля преди
издаване на заповедта за изпълнение.
Ако все пак бъде издадена заповед за незабавно
изпълнение за вземане, което не е изискуемо, длъжникът може
да се защити като подаде частна жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК,
заедно с възражение по чл. 414 ГПК.
Според чл. 418, ал. 5 ГПК, на длъжника се връчва
заповедта за изпълнение с отбелязването за издаден
изпълнителен лист. Това означава, че при уважаване на
заявлението за незабавно изпълнение съдът следва да
разпореди и издаване на изпълнителен лист. Няма значение по
какъв начин ще се обективира това разпореждане - като част от
диспозитива на заповедта или като отбелязване върху същата.
685
За издаване на изпълнителния лист не се събира отделна
държавна такса /според чл. 12 от Тарифата, таксата за издаване
на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист е една/. Такса
за издадените преписи от заповедта също не се дължи.
Забележка: В образеца за заповед за изпълнение на
парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК
/Приложение №5/, само в частта „Важна информация за
длъжника” – т. 3, е отразено – „Заповедта подлежи на незабавно
изпълнение и въз основа нея е издаден изпълнителен лист
срещу Вас”.
Примерно допълнение на разпоредителната част
(диспозитива) на заповедта:
ПОСТАНОВЯВА на основание чл.418, ал.1 във вр. с
чл.417, точка от 1 до 9 ГПК незабавно изпълнение на заповедта
за изпълнение.
ДА СЕ ИЗДАДЕ изпълнителен лист, за което да се
направи надлежна бележка върху заповедта за изпълнение и
представения документ /напр. извлечение от сметка/ съгласно
чл. 418, ал. 2, изр. 2 ГПК.
На заявителя да се издадат съответен брой преписи от
заповедта за изпълнение с извършеното отбелязване за
издадения изпълнителен лист за връчване на
длъжника/длъжниците съгласно чл. 418, ал. 5 ГПК.
5. Кога задължително трябва да се представи оригиналът
на документа по чл. 417 ГПК, с оглед необходимостта от
поставянето на надлежна бележка за издаването на
изпълнителен лист – винаги, когато документът по правило се
създава само в един оригинален екземпляр (например
менителничен ефект - в този смисъл Определение №481 от
17.08.2009 год. на ВКС по ч. гр. д. №315/2009 год. на ВКС, ІV г. о.,
ГК).
6. Разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК, която
възпроизвежда чл. 243, ал. 1, изр. 2 ГПК (отм.), предвижда, че
когато според документа изискуемостта на вземането е в
зависимост от изпълнението на насрещно задължение или от
настъпването на друго обстоятелство, изпълнението на
задължението или настъпването на обстоятелството трябва да
бъдат удостоверени с официален или с изходящ от длъжника
частен документ. Това е хипотезата, в която заявителят
(кредиторът) освен документа по чл. 417 ГПК трябва да
представи допълнителни доказателства, които, обаче, ще
установят не размера на вземането, а неговата изискуемост.
686
7. Съгласно чл. 418, ал. 4 ГПК, разпореждането, с което
се отхвърля изцяло или отчасти молбата за издаване на заповед
за незабавно изпълнение, може да се обжалва с частна жалба в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя. Това
разпореждане трябва да е мотивирано и за него няма утвърден
образец. Ако заявлението е частично основателно, може
актовете да са два – заповед за част от вземането или
вземанията и разпореждане за отказ за останалата част , но
няма пречка съдът да се произнесе с един акт, като внесе
съответна промяна в бланката за заповед и включи в същата и
отхвърлителен диспозитив за съответната част от вземането или
вземанията.
8. Според чл. 418, ал. 5 ГПК, заповедта за незабавно
изпълнение с отбелязването за издаден изпълнителен лист се
връчва от съдебния изпълнител. Това означава на практика, че
кредиторът получава от съда заповедта за незабавно
изпълнение и изпълнителния лист и отива при избран от него
държавен или частен съдебен изпълнител, който пристъпва към
действията по обезпечаване на вземането и изпраща на
длъжника заповедта и съобщение за наложените запори и
възбрани (тъй като изпълнението е незабавно).
Тогава длъжникът решава дали да подаде възражение
срещу заповедта за изпълнение. В хипотезата на чл. 417 ГПК
няма нужда пред съда да се представят доказателства за
връчване на заповедта на длъжника, тъй като въз основа на нея
се изпълнява и съдът вече е издал изпълнителен лист, макар и
същата да не е влязла в сила. Дали е налице надлежно
връчване на заповедта за незабавно изпълнение и кога е
осъществено връчването, е от значение единствено от гледна
точка на защитата на длъжника по чл. 414, чл. 419, ал. 1, чл. 420
и чл. 423 ГПК.
Забележка: По отношение на местната подсъдност,
изискванията за редовност /чл. 410, ал. 2 ГПК/, дължимата
държавна такса, общите предпоставки за издаване /чл. 411, ал. 2
ГПК/, произнасяне по цялото искане и поправяне на очевидни
фактически грешки важи вече казаното за заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
687
Тази разпоредба се отнася само до частни парични
вземания. Тя не се отнася за публичните вземания по смисъла
на чл. 162, ал. 2 ДОПК. Публичните вземания се установяват в
съответните административни актове за установяването им – чл.
166, ал. 1 ДОПК. Тяхното изпълнение е по реда на ДОПК – чл.
163, ал. 1 (Определение № 26 от 15.01.2009 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 311/2008 г., I т. о., ТК).
Разпоредбата на чл. 417, т. 1 ГПК не се отнася и за
административноправни притезателни права.
Административните актове, установяващи
административноправни притезания, са изпълнителни основания
за принудителното изпълнение по реда на АПК (а не по реда на
ГПК). За това принудително изпълнение не е нужно да се иска
издаване, нито на изпълнителен лист, нито на заповед за
изпълнение, в т.ч. и когато то е от компетентността на съдебния
изпълнител.
Изпълнителни основания по АПК са влезлите в сила или
подлежащи на предварително изпълнение: индивидуални или
общи административни актове; решения, определения и
разпореждания на административните съдилища; споразумения
пред административните органи или пред съд /чл. 268 АПК/.
Според чл. 269, ал. 1 АПК публичните вземания,
породени от изпълнителни основание по чл. 268, се изпълняват
по реда на ДОПК, а съгласно чл. 269, ал. 2 АПК частните
вземания на държавата и общините, вземанията за вреди от
незаконосъобразните административни актове и от
принудително изпълнение и другите частни парични вземания,
породени или удостоверени от изпълнителни основания по чл.
268, както и вземанията за разноски, свързани с изпълнението,
се изпълняват по реда на ГПК.
За приложението на чл. 417, т. 1 ГПК може да се мисли,
когато изпълнителното основание е по чл. 268, т. 1 АПК –
административен акт. Въз основа на изпълнителните основания
по чл. 268, т. 2 и т. 3 АПК – решения, определения и
разпореждания на административните съдилища и споразумения
пред административните съдилища, следва да се издаде
изпълнителен лист по чл. 404, т. 1 ГПК (т.е, не нужно
провеждане на заповедно производство) - арг. и от §2 от ДР на
ДОПК и чл. 144 АПК.
А влезлият в сила административен акт, установяващ
държавно или общинско вземане, е предвиден като основание за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 7
ГПК.
688
Вземанията за вреди от незаконосъобразни
административни актове (чл. 204, ал. 2 АПК) и от принудително
изпълнение (чл. 299 и чл. 300 АПК), ако бъдат установени в
рамките на съдебно производство по реда на АПК, то въз основа
на решението на административния съд, с което същите се
присъждат, следва да се издаде изпълнителен лист по чл. 404, т.
1 ГПК.
а) По ЗУТ има административни актове, които
установяват частни парични вземания, както в полза на
общината, така и в полза на други правни субекти - чл. 210, ал. 6
ЗУТ; чл. 196, ал. 6 ЗУТ и чл. 225, ал. 5 ЗУТ.
чл.404, т.1
- вземанията за вреди от незаконосъобразните
ГПК административни актове и от принудително
изпълнение, породени или удостоверени от
решения, определения и разпореждания на
административните съдилища или от
споразумения пред административните
съдилища /чл.269, ал.2, пр.2 АПК/
-
чл.417, т.1 другите частни парични вземания, породени
ГПК или удостоверени от индивидуални или общи
административни актове /чл.269, ал.2, пр.3
АПК/
689
полза на държавни предприятия, кооперации или други
обществени организации или на граждани, се изпълняват по
реда, предвиден в ГПК – т.е., те са основание за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК.
Следва да се има предвид, че наказателните
постановления не покриват съдържанието на понятието
„административен акт” по смисъла на чл. 21 АПК. Те са акт на
държавна администрация, но със санкционен характер.
690
д. № 506/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 506 от 6.07.2011 г.
на ВКС по ч. т. д. № 365/2011 г., I т. о., ТК; Определение № 571 от
19.07.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 243/2011 г., I т. о., ТК;
Определение № 931 от 15.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
614/2010 г., I т. о., ТК и Определение № 7 от 10.01.2011 г. на ВКС
по т. д. № 814/2010 г., I т. о., ТК).
Съответно, цесионер, който не е банка и на когото е
прехвърлено от банката вземане срещу кредитополучател по
договор за банков кредит, не може да получи заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК, тъй като правото
да получи заповед за незабавно изпълнение е принадлежало на
банката и не принадлежи на правоприемника (В този смисъл
Определение № 352 от 4.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 360/2009
г., II т. о., ТК).
Документите по чл. 417, т. 2 ГПК се отнасят само до
вземания по граждански и търговски сделки, т.е., те важат за
парични вземания, произтичащи от договор (В този смисъл
Определение № 26 от 15.01.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 311/2008
г., I т. о., ТК). Те не могат да се използват за вземания за вреди
или за неоснователно обогатяване.
691
на изискванията, установени в чл. 418, ал. 2 ГПК. Следователно
заповедно производство по чл. 417 ГПК би могло да се проведе
успешно при позоваване и представяне със заявлението на
повече от един писмен документ. В този случай преценката за
изпълняемостта на вземането, претендирано по реда на
заповедното производство, се осъществява на базата на всички
депозирани пред съда документи (Определение № 130 от
27.01.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 415/2009 г., I т. о., ТК) -
например иска се заповед за незабавно изпълнение срещу
кредитополучател и поръчител, като в извлечението от сметка е
посочен само кредитополучателят, но същевременно към
заявлението е приложен договорът за кредит, респ. договорът за
поръчителство – в този случай няма пречка заповед да се издаде
и срещу солидарния длъжник, тъй като последният отговоря за
задължението по силата на чл. 121 и сл. ЗЗД.
Не е достатъчно обаче да се представи само договорът
за кредит (без извлечение от счетоводните книги).
В ГПК, в Закона за счетоводството и в Международните
счетоводни стандарти не се съдържа определение на понятието
„извлечение от счетоводните книги”, нито са установени
специфични изисквания към съдържанието му и неговите
реквизити. В този смисъл следва да се приеме, че характер на
извлечение от сметка има всеки документ, който съдържа
информация, базирана на записванията в счетоводните регистри
(активна сметка на банката, по която се водят задълженията на
кредитополучателя). За да бъде извлечението от счетоводните
книги основание за издаване на заповед за незабавно
изпълнение, необходимо е същото да е издадено от компетентен
орган и да съдържа достатъчна информация за претендираното
вземане. Без значение е как е наименован този документ.
Правните последици произтичат от съдържанието на документа,
а не от неговото наименование (Определение № 461 от
28.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 272/2010 г., II т. о., ТК).
692
договорните и наказателните лихви, респ. неустойки, както и
периода за който са начислени.
Когато заявителят се позовава на предсрочна изискуемост
на целия кредит или на част от него, фактът на предсрочната
изискуемост също трябва да е удостоверен в извлечението:
- ако в договора за кредит е уговорено предсрочната
изискуемост да настъпи автоматично при неплащане на
определени вноски или част от тях, в извлечението трябва да се
посочат конкретните предпоставки, с които се свързва
предсрочната изискуемост, както и момента на нейното
настъпване. Също така трябва да бъдат посочени и конкретните
неплатени вноски /включително и падежите им/, за да се прецени
дали непогасеният кредит или остатъкът от него действително са
станали предсрочно изискуеми към момента на иницииране на
заповедното производство.
- в случай, че предсрочната изискуемост е поставена в
зависимост от упражняване правомощието на банката - кредитор
да обяви кредита за предсрочно изискуем, това обстоятелство
следва да се удостовери от заявителя с документи по чл. 418,
ал. 3 ГПК – покана до длъжника, изпратена и получена преди
иницииране на заповедното производство (Определение № 706
от 23.11.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 525/2009 г., II т. о., ТК;
Определение № 641 от 16.11.2009 г. на ВКС по ч. т. д. №
656/2009 г., I т. о., ТК; Определение № 543 от 25.09.2009 г. на
ВКС по ч. т. д. № 464/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 92 от
16.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 467/2008 г., II т. о., ТК,
постановено по реда на чл.290 ГПК). В тази хипотеза правото на
Банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита на
основание неплащане на дължими вноски, се упражнява с
изпращане за това на писмо до длъжника и не е обусловено от
уведомяване и изпращане на покана за погасяване на кредита и
до поръчителите (Определение № 555 от 2.10.2009 г. на ВКС по
ч. т. д. № 505/2009 г., II т. о., ТК).
В Определение № 426 от 16.07.2009 г. на ВКС по ч. т. д. №
332/2009 г., I т. о., ТК, се приема, че когато изискуемостта на
целия кредит е поставена в зависимост от настъпването на
определени обстоятелства, предвидени в договора за кредит, то
в този случай именно договорът е документът, въз основа на
който може да бъде направен извод дали вземането по
извлечението от счетоводните книги е изискуемо - преценката за
настъпила предсрочната изискуемост на кредита следва да се
извърши съобразно условията на конкретния договор.
В съдебната практика се поддържа и становището, че ако
се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК
693
на основание извлечение от сметка, но въпреки това е
представен и договорът за кредит, би следвало съдът да
провери дали има съответствие между данните в извлечението
от сметка и договора по отношение на предпоставките, при които
настъпва предсрочната изискуемост.
Забележка: В Определение № 591 от 18.07.2011 г. на ВКС по
ч. т. д. № 47/2011 г., II т. о., ТК, се приема, че е недопустимо
присъждане на уговорените в договора за банков кредит като
годишен процент върху главницата лихви (възнаградителни и
наказателни), претендирани за бъдещ период от завеждане на
заявлението до окончателното погасяване на присъдената
главница, тъй като към момента на подаване на заявлението
същите не са били изискуеми.
СЪДЕБНА ПРАКТИКА:
Съдържание на извлечението от сметка - Определение №
231 от 23.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 115/2010 г., II т. о., ТК;
Определение № 162 от 9.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 66/2010
г., I т. о., ТК; Определение № 174 от 16.02.2010 г. на ВКС по ч. т.
д. № 18/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 264 от 7.05.2009 г. на
ВКС по ч. т. д. № 210/2009 г., I т. о., ТК; Определение № 693 от
16.11.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 731/2009 г., II т. о., ТК;
Определение № 328 от 21.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
160/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 359 от 21.04.2011 г. на
ВКС по ч. т. д. № 15/2011 г., II т. о., ТК; Определение № 427 от
3.06.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 70/2011 г., I т. о., ТК;
Определение № 637 от 2.09.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 746/2009
г., II т. о., ТК; Определение № 764 от 3.11.2010 г. на ВКС по ч. т.
д. № 409/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 24 от 11.01.2011 г.
на ВКС по т. д. № 884/2010 г., II т. о., ТК и др.
Предсрочна изискуемост на кредита - Определение № 351
от 15.04.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 170/2011 г., II т. о., ТК;
Определение № 504 от 6.07.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 343/2011
г., I т. о., ТК; Определение № 177 от 7.02.2011 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 776/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 701 от 20.11.2009 г. на
ВКС по ч. т. д. № 727/2009 г., II т. о., ТК и др.
694
както за претендираното вземане, така и за неговата ликвидност
и изискуемост.
Ако лимитът е завишен – трябва да е ясно кога е бил
завишен и кога и как е усвоен, респ. кога е спряло плащането.
Това от своя страна означава, че в извлечението от
сметката на картодържателя на кредитна карта трябва да се
съдържат и данни и кога е спряло плащането, респ. кога
длъжникът е изпаднал в забава, за да се счете, че се е сбъднало
посоченото в договора условие и вземането на кредитора е
станало изискуемо. При твърдения за настъпила предсрочна
изискуемост важи вече казаното във връзка с договора за банков
кредит (В този смисъл Определение № 563 от 18.07.2011 г. на
ВКС по ч. т. д. № 7/2011 г., I т. о., ТК; Определение № 692 от
7.09.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 925/2010 г., II т. о., ТК;
Определение № 579 от 16.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
433/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 384 от 13.05.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 319/2010 г., I т. о., ТК и Определение № 1023 от
22.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 921/2010 г., II т. о., ТК).
ПО ДОГОВОР ЗА РЕВОЛВИРАЩ БАНКОВ КРЕДИТ -
Извлечението трябва да съдържа данни за движението на
погасяването на кредита, т.е., броя на погасените, респективно
непогасените в срок вноски.
Това е необходимо и с оглед спецификата на процесния
договор за револвиращ банков кредит. Револвиращ банков
кредит е този, при който автоматично се възобновява
отпуснатият кредит в рамките на предварително уговорен между
страните размер. Кредитната линия е уговорената максимална
сума, която банката отпуска на заемателя. Понякога този кредит
се означава като открит. При него сумата се отпуска на траншове
и погасяването става на части, периодично (В този смисъл
Определение № 187 от 11.03.2011 г. на ВКС по ч. т. д.
№164/2011 год., I т. о., ТК; Определение № 161 от 1.03.2012 г. на
ВКС по ч. т. д. № 81/2012 г., I т. о., ТК и Определение № 17 от
10.01.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 111/2010 г., II т. о., ТК).
695
подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника – чл. 418,
ал. 2 ГПК, като извън този документ може да събира
доказателства само относно удостоверяване изискуемостта на
вземането, ако според представения документ изискуемостта е
поставена в зависимост от изпълнението на насрещно
задължение или настъпването на друго обстоятелство – чл. 418,
ал. 3 ГПК. Поради това е недопустимо обсъждане на
обстоятелства във връзка с наследяването и отговорността на
наследниците по чл. 60, ал. 1 ЗН за задълженията, с които е
обременено наследството, поради това, че наследниците
отговарят за задълженията на наследодателя си, само ако са
приели наследството – тези обстоятелства са извън документа,
въз основа на който се иска издаване на заповед за изпълнение
и не попадат в изключението по чл. 418, ал. 3 ГПК.
В практиката на съдилищата се поддържа и обратното
становище, което следва да бъде споделено, че няма пречка въз
основа на документ по чл. 417 ГПК да бъде издадена заповед за
изпълнение срещу универсалните правоприемници на длъжника
– физическо лице или търговско дружество, като във всички
случаи заявителят трябва да разграничи поотделно дължимите
суми от всеки от наследниците в съответствие с размера на
наследствения дял /чл. 60, ал. 1 ЗН/, а в хипотезата на чл. 417,
т.2 ГПК тези обстоятелства трябва да бъдат отразени в
извлечението от сметка.
Съгласно разпоредбата на чл. 51 от ЗН, съдът определя срок
на лице, което има право да наследява, да заяви дали приема
наследството, само по искане на заинтересованата страна по
делото. Последицата от неприемането на наследството в
дадения от съда срок, съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗН, е загубване
на правото на наследника да приеме наследството
впоследствие. Това обаче не е пречка за наследника да възрази
срещу заповедта за изпълнение, а впоследствие да оспорва
предявения срещу него иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Приемането на
наследството по опис от някой от наследниците ще
възпрепятства изпълнението върху негово лично имущество. А
въпросите дали е направен отказ от наследството и дали той е
действителен, следва да обсъждат в исковото производство по
чл. 422, ал. 1 ГПК, в случай, че бъде подадено възражение в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Бележка на редактора:
Определянето на срок по чл.51, ал.2 ЗН не би могло да се
осъществи в заповедното производство. По въпросите на
приемането на наследството по опис е образувано тълк.д.№
3/13г. на ОСГК.
696
г) Когато по извлечение от счетоводните книги са издадени
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда
на чл.417, т.2 ГПК за главницата и не са издадени такива за
поискана от молителя законна лихва, считано от датата на
подаване на заявлението (като това искане е оставено без
уважение), е допустимо издаването на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за законната лихва, без да се
изискват от заявителя други доказателства по чл. 417, т. 2 ГПК, а
ако задължението е погасено или изплатено, длъжникът може да
оспори заповедта (В този смисъл Определение № 235 от
17.04.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 233/2009 г., II т. о., ТК).
697
Следва да се има предвид, че правото на кредитора да
получи заповед за изпълнение на основание чл. 417, т. 3 ГПК е
за задължения, основани на договора. Документът по чл. 417, т.
3 ГПК обаче не е основание за пораждане на задължение за
връщане на даденото по неизпълнен договор – чл. 55, ал. 1 ЗЗД
(Определение № 423 от 25.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. №
437/2009 г., II т. о., ТК).
В разпоредбата на чл. 417, т. 3 ГПК под „задължения за
предаване на определени вещи” се имат предвид както движими
вещи, така и недвижими имоти (В този смисъл Определение
№309 от 18.06.2010 год. на ВКС по ч. гр. д. №325/2010 год. на ІІІ
г. о., ГК).
Тъй като съдът извършва проверката чрез преглед на
документа от външна страна, претендираното от заявителя
вземане трябва да е подкрепено от съдържанието на документа,
въз основа на който заявителят може да иска заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист: например – в
нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот следва
да има включена уговорка за предаване на имота на купувача
(Определение №110 от 12.02.2010 год. на ВКС по ч. гр. д.
№44/2010 год. на ІV г. о., ГК). Денят за изпълнение на
задължението /падежа/ може да е определен , а ако няма
уговорен срок за изпълнение, заявителят трябва да установи
настъпването на изискуемостта с документ по чл. 418, ал. 3 ГПК
(например: нотариалната покана, изпратена от заявителя до
длъжника, представлява официален документ в частта относно
извършеното от нотариуса удостоверяване на нейното
предаване от канещия и получаването и от адресата).
698
вземания/задължения за неустойки, но и техния конкретен
размер. (В този смисъл Определение № 467 от 30.06.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 834/2009 г., II т. о., ТК; Определение № 548 от
12.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 434/2010 г., II т. о., ТК;
Определение № 321 от 3.05.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 286/2010
г., II т. о., ТК; Определение № 355 от 28.04.2010 г. на ВКС по ч. т.
д. № 136/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 733 от 26.10.2010 г.
на ВКС по ч. т. д. № 672/2010 г., II т. о., ТК (дали анексът,
сключен с нотариална заверка на подписите, представлява годно
основание по смисъла на чл.417, т.3 ГПК, ако основният договор
е сключен без нотариална заверка на подписите).
Ако обаче фактът на неизпълнението и периодът на
забавата са удостоверени в документа по чл. 417, т. 3 ГПК
/например споразумение/ или е налице признание, обективирано
в изходящ от длъжника документ, няма пречка да бъде издадена
заповед за изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК за вземане за
неустойка, респeктивно обезщетение за забава в размер на
законната лихва.
В практиката се застъпва и обратното становище, което
следва да бъде споделено, че може да бъде издадена заповед
за изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК за неустойка (Определение №
500 от 23.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 146/2010 г., I т. о., ТК;
Определение № 76 от 14.02.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. №
666/2010 г., IV г. о., ГК).
699
страни, то това приложение е елемент от самия договор, т.е.,
договорът и неговото приложение не съставляват отделни
основания за плащане, независимо, че договорът е
материализиран в два документа. Следователно нотариалната
заверка на подписите се отнася и за приложенията към договора
като неразделна негова част (виж и чл. 20, ал. 1 от Наредба №
32 на Министерство на правосъдието за служебните архиви на
нотариусите и нотариалните кантори). Следва да се има
предвид, че не може по отношение на договора, включително и
приложението към него, да бъдат въвеждани изисквания за
реквизити, като към тези по чл. 417, т. 2 ГПК (В този смисъл
Определение № 508 от 6.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 281/2010
г., II т. о., ТК; Определение № 500 от 23.06.2010 г. на ВКС по ч. т.
д. № 146/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 358 от 21.04.2011 г.
на ВКС по ч. т. д. № 99/2011 г., II т. о., ТК, Определение № 75 от
27.01.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 58/2011 г., I т. о., ТК).
г) Не може цесионер, на когото с договор за цесия с
нотариална заверка на подписите е прехвърлена част от
вземане по договор /който е без нотариална заверка на
подписите/, да получи заповед за изпълнение по чл.417, т.3 ГПК
въз основа на договора за цесия – последният удостоверява
само отношенията между цедент и цесионер, но не удостоверява
задължението на длъжника (Определение № 768 от 3.11.2010 г.
на ВКС по ч. т. д. № 707/2010 г., II т. о., ТК).
В Определение № 76 от 14.02.2011 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 666/2010 г., IV г. о., ГК, се приема, че ако вземането по
договор с нотариална заверка на подписите, бъде цедирано,
няма пречка в полза на цесионера да бъде издадена заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК, въпреки че заявителят и
длъжникът не са съдоговорители и не са заявили съгласие да се
обвържат със съответното съглашение, тъй като ЗЗД допуска
всяка страна да бъде заместена в облигационното
правоотношение. Доколкото съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор, то следва да бъде представен документ по
чл. 418, ал. 3 ГПК за уведомяването на длъжника за цесията.
д) Подлежащото на изпълнение вземане на кредитора по
смисъла на чл. 418, ал. 2 ГПК е обективирано в документа по чл.
417, т. 3 ГПК и същото е ликвидно, ако е определено по
основание, както и ако е определено или определяемо и
съответно изискуемо - ако е с настъпил падеж.
Договорната свобода по чл. 9 от ЗЗД допуска дължимата
парична престация да бъде не само абсолютна цифрова
700
величина, но и да е определяема според зададени от страните
показатели (математически действия при зададени параметри;
например – уговорката за заплащане на обезщетение за забава
при неизпълнение на главното задължение може да препраща
към нормата на чл. 86 от ЗЗД, като в този случай неговият
размер е определяем съобразно размера на законната лихва;
точно определени по площ наети земеделски земи и наем в
размер 10 лв. на декар).
Изискванията за редовност на заявлението по чл. 410 във
вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК включват посочване на размера на
вземането като абсолютна величина, но същата би могла да
бъде определена от заявителя при спазване на критериите в
договора за определяемост на дължимата престация.
Евентуалните грешки на заявителя или спорът относно
определения размер на вземането подлежат на разглеждане и
разрешаване в исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, след
депозиране на възражение на длъжника. Следователно съдът
може да постанови издаването на заповед за изпълнение за
вземания за обезщетение за забава и за неустойка, размерът на
които не е цифрово определен в документа по чл. 417, т. 3 ГПК,
но е определяем, ако страните са уговорили в договора
критериите за определянето му и ако в заявлението този размер
е посочен от заявителя като абсолютна величина (В този смисъл
Определение № 234 от 23.03.2011 г. на ВКС по ч. т. д. №
205/2011 г., I т. о., ТК).
701
следното: Когато залогодателят не окаже необходимото
съдействие за изпълнение върху заложеното имущество или за
запазването му, заложният кредитор въз основа на извлечение
от регистъра за вписано обезпечение и за започване на
изпълнението може да поиска от съдебния изпълнител
предаването на заложеното имущество по реда на чл. 521 от
Гражданския процесуален кодекс.
По този начин действащата редакция на чл. 35, ал. 1 ЗОЗ
установява извлечението от регистъра за вписано обезпечение и
за започване на изпълнението като пряко изпълнително
основание (каквото то е било преди приемането на новия ГПК) -
арг. и от чл. 426, ал. 1 ГПК и чл. 36 ЗОЗ. Наличието на облекчена
процедура за предприемане на принудително изпълнение по
отношение на заложеното имущество, въведена с по-нов закон,
лишава заложния кредитор от правен интерес да търси защита
на правото си на принудително изпълнение по реда на чл. 418
ГПК и обезсмисля разпоредбата на чл. 417, т. 4 ГПК (В този
смисъл: Определение № 102 от 25.01.2011 г. на ВКС по ч. т. д. №
840/2010 г., II т. о., ТК).
702
вписан договор за лизинг, в зависимост от твърденията си
заявителят следва да представи и самия договор, тъй като от
неговите клаузи може да се направи извод за настъпване
изискуемостта на вземането за връщане на продадената или
отдадена на лизинг вещ – арг. чл. 418, ал. 3 ГПК
Следователно, когато изискуемостта на вземането зависи
от настъпването на друго обстоятелство, включително от
прекратяване или развалянето на договора, настъпването на
това обстоятелство трябва да бъде удостоверено с официален
или изходящ от длъжника документ (В този смисъл Определение
№ 622 от 11.07.2012 год. на ВКС по ч. т. д. № 128/2012 г., ІІ т.о.,
ТК и Определение № 955 от 26.10.2012 год. на ВКС по ч. т. д. №
419/2012 г., ІІ т.о., ТК).
703
б) Вземането, което е обезпечено с ипотечния акт,
трябва да се съдържа в ипотечния акт и да е посочен размерът
на сумата, за която се учредява ипотеката (не може да се
препраща към задължение по друга сделка). Това изискване е
установено с чл. 170 ЗЗД като условие за действителността на
договорната ипотека (Определение № 879 от 13.12.2011 г. на
ВКС по ч. т. д. № 840/2011 г., I т. о., ТК; Определение № 481 от
30.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 476/2008 г., II т. о., ТК;
Определение № 577 от 16.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
530/2010 г., II т. о., ТК и Определение № 855 от 31.10.2011 г. на
ВКС по ч. т. д. № 600/2011 г., II т. о., ТК).
в) Доколкото при основанието по чл. 417, т. 6 ГПК
документът за издаване на заповед за незабавно изпълнение е
самият ипотечен акт, то съществуването на претендираното
вземане следва да се установява именно от този акт, а не от
други документи. Следователно от посочената разпоредба не
следва, че ипотекарният кредитор може да се снабди със
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда
на чл. 417, т. 6 ГПК срещу приобретателите на част от
ипотекирания от длъжника имот. Последните не са страни по
ипотечния акт. Учредената ипотека е за обезпечение на
договорно задължение и осигурява възможност кредиторът да се
удовлетвори предпочитително от цената на ипотекирания имот, в
чиято собственост и да се намира той – чл. 173, ал. 1 ЗЗД
(Определение № 285 от 16.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
235/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 490 от 02.07.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 298/2010 г., II т. о., ТК).
704
това държавно вземане като частно на плоскостта на
неоснователното обогатяване – арг. чл. 162, ал. 4 във вр. с ал. 2
ДОПК (Агенцията за социално подпомагане е държавно
учреждение съгласно чл.5 от ЗСоцП).
В чл. 3, ал. 7 от Закона за Националната агенция за
приходите се предвиди, че Националната агенция за приходите
събира редица частни държавни вземания. Съгласно чл. 3, ал. 8
от закона вземанията по ал. 7, с изключение на вземанията по
ал. 7, т. 5, се установяват с акт за установяване на частно
държавно вземане, който се издава от изпълнителния директор
на агенцията или оправомощено от него лице. Въз основа на
акта за установяване на частно държавно вземане агенцията
може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение
по реда на чл. 418 от ГПК (съгласно чл.2 от ЗНАП Националната
агенция за приходите е държавно учреждение).
Забележка: В Определение № 79 от 30.01.2012 г. на
ВКС по ч. т. д. № 813/2011 г., I т. о., ТК, се приема, че според §
36, ал. 3 от ПЗР на Закона за държавния бюджет на РБ за 2010
год. вземанията на изпълнителните агенции по
предприсъединителните финансови инструменти и
управляващите органи на оперативни програми, които възникват
въз основа на договор, са частни държавни вземания и се
събират от Националната агенция за приходите по реда на ЗНАП
– арг. чл. 3, ал.7, т. 6 ЗНАП. В този случай актът за установяване
на частното държавно вземане се издава като констатация за
неизпълнени задължения по договор; актът не подлежи на
контрол по административен ред, тъй като няма характер на
индивидуален административен акт и събирането на вземането,
както и оспорването му се извършват по гражданскоправен ред.
Възможността да се поиска издаването на заповед за
незабавно изпълнение въз основа на акт за установяване на
частно държавно вземане произтича от специалния закон – чл. 3,
ал. 8 от ЗНАП. В този смисъл актът, издаден на основание чл. 3,
ал. 8 ЗНАП и § 36, ал. 3 ПЗР на ЗДБ, е за частно държавно
вземане, което подлежи на събиране по реда на чл. 418 ГПК. За
редовността на акта от външна страна е необходимо същият да
е издаден от изпълнителния директор на Националната агенция
по приходите или от оправомощено от него лице съгласно чл. 3,
ал. 8 ЗНАП, като за оправомощаването заявителят следва да
представи доказателства със заявлението за подаване на
заповед за незабавно изпълнение.
705
С ПЗР на ГПК се измени чл. 27, ал. 4 от Закона за
държавната финансова инспекция (ЗДФИ), като се предвиди, че
въз основа на акта за начет се издава заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл. 418 ГПК. Успоредно с това се измени
и чл. 51 ППЗДФИ, като се предвиди, че проверяваната
организация изпраща акта за начет на съответния съд за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.
418 ГПК. Това изменение е и във връзка с липсата в новия ГПК
на особено исково производство за финансови начети, каквото
имаше в ГПК (отм.).
Заявители са ощетените организации и лица по
смисъла на чл. 21, ал. 1 във вр. с чл. 4, т. 1-3 ЗДФИ – арг. и от чл.
27, ал. 5 ЗДФИ и чл. 51 ППЗДФИ (Определение № 2 от 8.01.2010
г. на ВКС по ч. гр. д. № 593/2009 г., III г. о., ГК).
При проверката по чл. 418, ал. 2 ГПК следва да се
прецени от външна страна формалната редовност на акта за
начет съгласно изискванията на ЗДФИ и ППЗДФИ, действали при
съставянето му. Наличието на оправдателна присъда по
наказателното дело, когато първо е потърсена наказателна
отговорност на начетеното лице, както и съображенията на
наказателния съд за нейното постановяване, нямат отношение
към проверката по реда на глава ХХХVІІ от ГПК – тези
обстоятелства стоят извън съдържанието на документа по
чл.417, т.8 ГПК и защитата на длъжника е обезпечена с
възможността да възрази срещу заповедта след нейното
издаване (Определение № 333 от 01.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 270/2010 г., III г. о., ГК).
Актът за начет трябва да е съставен от компетентен
орган, а именно от финансови инспектори от Агенцията за
държавна финансова инспекция, съгласно чл. 22, ал. 1 ЗДФИ
(Определение № 88 от 18.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 48/2011
г., IV г. о., ГК).
Трябва да бъде представен целият акт за начет с
фактическите констатации за произхода на нанесените вреди и
техния размер със заключенията и съответните приложения
(Определение № 114 от 04.03.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. №
107/2010 г., III г. о., ГК).
Съдържанието на акта за начет е установено в чл. 43
ППЗДФИ. В него задължително се начисляват лихвите до деня
на съставянето на акта в съответствие с чл. 26 ЗДФИ.
Преди подаването на заявление по чл. 417, т. 8 ГПК
следва да бъде изпълнена следната процедура: Актът за начет
трябва да се връчи от финансовия инспектор лично на виновното
лице, за което се подписва двустранен протокол – чл. 46, ал. 1
706
ППЗДФИ /при неявяване на лицето след получена покана по ал.
2 или 3 актът се счита за връчен – чл. 46, ал.4/. След като изтече
срокът за възражение на начетеното лице, който не може да
бъде по-кратък от 14 дни след връчването на акта, се съставя
заключение от финансовия инспектор, което се предоставя на
проверяваната организация и на начетеното лице (чл. 47
ППЗДФИ). Актът за начет, доказателствата към него,
възраженията и заключението се предоставят на комисия,
съставена от директорите на специализираните дирекции в
агенцията, за проверка по чл. 22, ал. 6 ЗДФИ (чл.49, ал.1
ППЗДФИ), като би следвало да се изчака произнасянето на
комисията, тъй като е възможно да бъде направено мотивирано
предложение за прекратяване на производството – арг. чл. 22,
ал. 7 ЗДФИ и чл. 49, ал. 7 ППЗДФИ.
В чл. 22, ал. 5 ЗДФИ (респ. чл. 44, ал. 4 ППЗДФИ) е
постановено, че фактическите констатации в акта за начет се
смятат за истински до доказване на противното. При подадено от
длъжника възражение по чл. 414 ГПК, проверката за
презумптивната доказателствена сила на акта за начет се
осъществява в исковия процес по чл. 422, ал.1 ГПК –
доказателствената тежест за нейното опровергаване е в тежест
на ответника (длъжника). При постъпило искане от длъжника по
чл. 420, ал. 2 ГПК за спиране на изпълнението съдът би
следвало да извърши преценка и във връзка с посочената
обвързващата сила на акта за начет, установена в ЗДФИ.
707
приет за плащане /акцептиран/ за сумата, написана с думи – чл.
460 вр. с чл. 537 ТЗ.
Не е нищожен запис на заповед на предявяване, в който
падежът е посочен "да се предяви за плащане не по-късно от
определена дата", който запис на заповед има падеж на
предявяване, а срокът "до определена дата", на основание чл.
487, ал. 1, изр. 3 ТЗ във вр. с чл. 537 ТЗ, се отнася за определен
друг по-дълъг срок за предявяване на записа на заповед за
плащане, от едногодишния срок от издаването му, което е
допустимо (Определение № 776 от 5.11.2010 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 733/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 108 от 16.02.2012 г. на
ВКС по ч. т. д. № 70/2012 г., II т. о., ТК).
Нищожен е запис на заповед, който съдържа падеж на
определена дата и в него е посочено и че е платим при
предявяване, тъй като падежът следва да бъде посочен ясно и
по начин, който не буди съмнение, т.е., падежът е определен
едновременно по два от начините, посочени в чл. 486 ТЗ
(Определение № 146 от 23.03.2009 г. на ВКС по ч. т. д. №
125/2009 г., I т. о., ТК; Определение № 749 от 23.12.2009 г. на
ВКС по ч. т. д. № 857/2009 г., II т. о., ТК; Определение № 762 от
2.11.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 712/2010 г., II т. о., ТК).
Когато записът на заповед съдържа падеж, който е поставен
в зависимост от предявяването на записа на заповед (чл. 486,
ал. 1, т. 1 ТЗ), за да настъпи падежът, ценната книга трябва да се
предяви за плащане, за да направи вземането изискуемо. При
липса на доказателства за предявяване на записа на заповед,
вземането по него не е станало изискуемо и не може да бъде
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК (В този
смисъл Определение № 776 от 5.11.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
733/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 813 от 30.12.2009 г. на
ВКС по ч. т. д. № 868/2009 г., I т. о., ТК; Определение № 108 от
16.02.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 70/2012 г., II т. о., ТК;
Определение № 861 от 3.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 899/2010
г., II т. о., ТК; Определение № 52 от 17.01.2011 г. на ВКС по т. д.
№ 852/2010 г., II т. о., ТК, Определение № 407 от 26.11.2008 г. на
ВКС по ч. т. д. № 403/2008 г., II т. о., ТК, а в обратния смисъл
Определение № 25 от 13.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 823/2010 г.,
I т. о., ТК, в което се приема, че непредявяването на записа на
заповед за плащане – издаден с падеж на предявяване, не
рефлектира върху възможността за принудително изпълнение на
вземането по изпълнителния титул. Задължението за плащане е
поето от издателя на записа на заповед с подписването му, а
предявяването за плащане е само покана за изпълнение). Виж
ТР №1/2005г. на ОСТК.
708
Изискуемостта на вземането по записа на заповед,
платим на предявяване, трябва да бъде установено от
заявителя. Когато предявяването се извършва с нотариална
покана, последната може да бъде връчена съгласно чл. 47, ал. 5
ГПК, която разпоредба намира приложение и при връчване на
нотариална покана съгласно чл. 50 ЗННД, независимо, че не се
назначава особен представител, тъй като не се касае до исково
производство. Съдът обаче осъществява проверка за това дали
връчването е надлежно (Определение № 108 от 16.02.2012 г. на
ВКС по ч. т. д. № 70/2012 г., II т. о., ТК).
Забележка: Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1
от 28.12.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС,
предявяването на менителничния ефект за плащане се явява
предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и
представлява необходимото съдействие на кредитора за
изпълнение на задължението.
СЪДЕБНА ПРАКТИКА:
а) По отношение на реквизита по чл. 535, т. 1 ТЗ –
наименованието "запис на заповед" в текста на документа на
езика, на който е написан (т.1 от Тълкувателно решение № 1 от
28.12.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2004 г., ОСТК на ВКС;
Определение № 642 от 2.11.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 627/2009
г., II т. о., ТК).
б/) По отношение на реквизита по чл. 535, т. 2 ТЗ –
„безусловно обещание да се плати определена сума пари” –
сумата трябва да е точно определена, а не определяема – виж
чл. 494 ТЗ (Определение № 69 от 28.01.2010 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 899/2009 г., II т. о., ТК).
в/) По отношение на реквизита по чл. 535, т. 4 ТЗ – място
на плащането (Определение № 549 от 12.07.2011 г. на ВКС по ч.
т. д. № 345/2011 г., I т. о., ТК).
г/) По отношение на реквизитите по чл.535, т.6 и 7 ТЗ –
дата на издаване и подпис на издателя (Определение № 309 от
28.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 28/2010 г., II т. о., ТК;
Определение № 861 от 3.11.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 841/2010
г., II т. о., ТК).
д/) По отношение на мораторната лихва върху сумата по
записа на заповед, считано от датата на падежа до датата на
подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист и по
отношение на законната лихва върху сумата по записа на
заповед за времето от датата на подаване на заявлението до
окончателното й изплащане и съдебните разноски (т. 4 от
709
Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2004 г., ОСТК на ВКС; Определение № 203 от 11.03.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 15/2010 г., II т. о., ТК).
Забележка: В определение № 754 от 3.10.2011 г. на ВКС
по ч. т. д. № 563/2011 г., II т. о., ТК, се приема, че за да е редовен
от външна страна записът на заповед по отношение на поетото в
него задължение за заплащане на възнаградителна лихва,
лихвата трябва да е посочена като процент, начисляван върху
сумата по главницата, а не като конкретна сума, формирана за
съответния период, поради следните съображения:
Разпоредбата на чл. 459, ал. 1 ТЗ допуска в точно определени
случаи (при менителница, платима на предявяване или на
определен срок след предявяването) издателят на
менителницата да поеме задължение за лихва върху сумата по
нея, като се поставя изискването размерът на лихвата да бъде
посочен в самата менителница (чл. 459, ал. 3 ТЗ). Под "размер
на лихвата" следва да се разбира процентът, начисляван върху
сумата, за която е издадена менителницата, а не общата сума,
на която възлиза лихвата за съответния период. Този извод
следва от буквалното тълкуване на чл. 459, ал. 2 ТЗ, от една
страна, и от логическото тълкуване на чл. 459, ал. 1 и ал. 2 и чл.
535, т. 2 ТЗ, от друга страна. Изискването на чл. 535, т. 2 ТЗ
записът на заповед да съдържа "безусловно обещание да се
плати определена сума пари" се отнася за самата сума, предмет
на записа на заповед, т. е. за главното задължение, но не може
да бъде отнесено към акцесорното задължение за лихва.
Размерът на задължението за лихва би могъл да бъде
определен едва след настъпване на падежа на записа на
заповед, който към датата на издаването му още не е известен,
тъй като е обусловен от настъпването на бъдещ юридически
факт - предявяването на ефекта. Т.е., не е допустимо издаването
на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за
лихвата, ако в записа на заповед е посочен падежът /определен
ден – чл. 486, т. 4 ТЗ/.
е) По отношение на реквизита по чл.535, т.2 ТЗ - ако не е
уговорено условие, записът на заповед е валиден, дори и в него
да не е възпроизведен буквално чл.535, т.2 ТЗ – т.е., да липсва
терминът „безусловно” (т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от
28.12.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2004 г., ОСТК).
ж) Опорочават ли добавките (за наличието на каузално
правоотношение) абстрактния характер на менителничните
ефекти?
Според едното становище, което следва да бъде
споделено, е позволено добавянето на факултативния елемент –
710
причината на менителничното задължение, каузалната сделка,
по повод на която е създаден записът на заповед, като тази
добавка не опорочава формата на документа и не нарушава
безусловността на задължението. С оглед менителничното право
се счита неписано факултативното изявление на издателя на
записа на заповед, това изявление има за цел да осигури
доказателство за каузалните отношения, по повод на които е
издадена ценната книга и няма общо с абстрактността на
менителничното волеизявление – т.е., не поставя условие за
пораждане на действието на поетото задължение за плащане
(Определение № 578 от 16.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. №
517/2010 г., II т. о., ТК). А и следва да се има предвид, че
Обратното становище се поддържа в Определение № 636 от
16.07.2010 год. по ч.т.дело №262/2010 год. на І ТО, ТК на ВКС, с
което се приема следното: При абстрактните сделки каузата стои
извън сделката. Менителничните задължения не са напълно
независими от каузални отношения, но въвеждането на
конкретното каузално правоотношение (в случая договор за
финансов лизинг), като елемент от ефекта е в противоречие с
абстрактния му характер. Т. е., възможно е да има добавки в
записа на заповед, които да се примат "като неписани", но това е
валидно за такива, които не са пряко свързани с конкретна кауза
(основанието за поемането на задължението). В случай, че
поемането на менителничното задължение пряко произтича от
изпълнение на задължение по конкретна каузална сделка и това
е отразено в ефекта, в този случай той би могъл да има значение
на разписка или документ обслужващ каузалното
правоотношение, но като документ по чл. 417, т. 9 ГПК би бил
недействителен. Бележка на редактора: Този въпрос е включен в
тълк.д.№ 4/13г. на ОСГТК.
Забележка: В производство по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
установяване на вземане по заповед за изпълнение по чл. 417 т.
9 ГПК въз основа на запис на заповед с падеж на предявявяне,
когато съдът приеме за основателни възраженията на издателя
на записа на заповед, че не е предявен в срока по чл. 487 ал. 1
ТЗ и че вземането е погасено по давност на основание чл. 531
ал. 1 ТЗ, съдът следва да отхвърли иска по чл. 422 ГПК и не
може в това производство да изведе правата на поемателя на
записа на заповед, основани на иска за неоснователно
обогатяване по чл. 534 ТЗ, на което основание да уважи иска за
съществуване на вземането по чл. 422 ГПК (Решение № 162 от
02.11.2012 г. на ВКС по т.д. № 1126/2011 год., ІІ т. о., ТК).
711
ЗАЩИТА ПРИ ОТХВЪРЛЯНЕ НА ЗАЯВЛЕНИЕТО ЗА
ИЗДАВАНЕ НА ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ
712
на указания на заявителя по чл. 415 ГПК следва да се извърши
на общо основание от районния съд.
При обжалване на разпореждането, с което се отказва
издаване на заповед за изпълнение, препис от частната жалба
не се връчва на длъжника – чл. 413, ал. 3 и чл. 418, ал. 4 ГПК.
Заповедното производство е едностранно и длъжникът има
право на участие в него само след издаване на заповедта и
връчване на препис от същата – т.е. процесуалното
правоотношение възниква едва в този момент.
ЗАЩИТА НА ДЛЪЖНИКА
713
несъгласие, всяко изречение, от което е видно, че длъжникът не
признава вземането. Но, ако с възражението се признава
вземането, като само се заявява нежелание за плащане
(например поради липса на парични средства или се иска
разсрочване/отсрочване на изпълнението), това не е същинско
възражение (т.е. не е осъществена материалноправна защита
срещу заповедта за изпълнение) и заповедта ще влезе в сила,
респ. на заявителя се издава изпълнителен лист. Бележка на
редактора: Въпросите за съдържанието на възражението по
чл.414 ГПК са включени в тълк.д.№ 4/13г. на ОСГТК.
Следователно налага се понякога съдът да тълкува
изявлението на длъжника, за да установи дали действително е
налице възражение срещу вземането, а не просто несъгласие с
изпълнението. Ако не се оспорва самото вземане, а само
изпълнението, това не е възражение по смисъла на закона.
Изпълнението се оспорва само при незабавното
изпълнение, като според чл. 419, ал. 2 ГПК то може да се
основава само на съображения, извлечени от актовете по чл.
417 ГПК.
В рамките на компетентността на съда, пред който се
подава възражението по чл. 414, ал. 1 от ГПК, е да прецени дали
то е насочено срещу дълга и в този смисъл дали има характера
на възражение по смисъла на цитираната разпоредба (В този
смисъл определение №39 от 19.01.2010 год. на ВКС по ч. т. д.
№844/2009 год., ІІ т. о., ТК).
714
Възражението по чл. 414 ГПК може да се съдържа в
частната жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК, т. е. да бъде депозиран
единен документ (Определение № 68 от 18.01.2010 г. на ВКС по
ч. т. д. № 690/2009 г., I т. о., ТК).
3. Подаденото от длъжника възражение по чл. 414 ГПК
преди връчването на заповедта за изпълнение не е
преждевременно, респ. не е процесуално недопустимо. Такова
би било само ако липсва издадена заповед за изпълнение (т.е.
ако липсва акт, подлежащ на обжалване или акт срещу който
длъжникът да упражнява защита).
Правото на възражение (респ., обжалване) възниква от
момента на постановяването на заповедта за изпълнение (респ.
на обжалваемия съдебен акт). От този момент е обективирана
формираната волята на съда, като уведомяването на страните е
само израз на служебното задължение на съда да доведе този
акт до знанието на страните – арг. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Задължението за уведомяване гарантира правото на страната да
узнае съдържанието на обжалваемия акт. Уведомяването е от
значение за началния момент, от който ще започне да тече
преклузивният срок за депозиране на възражение, респ. за
обжалване. Ако длъжникът го е узнал по-рано, преди
уведомяването му, това не прави подаденото от него
възражение (респ. частна жалба) процесуално недопустимо, като
преждевременно заведено (Определение № 473 от 15.06.2011 г.
на ВКС по ч. т. д. № 374/2011 г., I ТО, ТК).
715
защита, както се приема в Определение №15 от 10.01.2012 год.
на ВКС по ч. т. д. №764/2011 год., II т. о., ТК, така и поради отвод
за висящ процес – заповедното производство (което е с напълно
идентичен предмет).
В случай, че заявителят е предявил в срока по чл. 415,
ал. 1 ГПК установителен иск за съществуване на вземането, тъй
като правото на възражение е упражнено, то ответникът не би
могъл да предявява отрицателен установителен иск за
несъществуване на вземането, тъй като намира приложение чл.
126 ГПК.
716
издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 407 ГПК –
аргументи: не е налице нарушаване на законова норма и с оглед
процесуална икономия).
- възражението се прилага към делото със съответно
отбелязване (може да се впише, че заповедта е влязла в сила); в
този случай длъжникът ще може да се защити срещу
неправилната преценка на съда за просрочие на възражението,
като по общия ред на чл. 407 ГПК обжалва разпореждането за
издаване на изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила
заповед. Този ред обаче може да бъде използван само от
длъжник срещу който е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК. Длъжникът, срещу който е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, обаче, остава незащитен,
тъй като заявителят вече е получил изпълнителен лист срещу
него.
Забележка: Препоръчително е да се постановяват изрични
разпореждания за издаване на изпълнителен лист (тъй като при
обжалване трябва да е налице акт, по отношение на който да се
осъществи инстанционен контрол). Не е достатъчно само да се
издаде изпълнителен лист, в който са се отрази, че заповедта е
влязла в сила, тъй като изпълнителният лист се издава в един
оригинален екземпляр, който се взема от заявителя. Бележка на
редактора: Въпросът е включен в тълк.д.№ 4/13г. на ОСГТК.
717
съдът издава изпълнителен лист, тъй като според чл. 410, ал. 2
ГПК самото заявление обективира такова искане, а нормата на
чл. 416 ГПК не предпоставя издаването на изпълнителния лист
от отделно искане на заявителя.
За издаване на изпълнителния лист съдът следва да
направи отбелязване върху заповедта, съответно върху
представения документ по чл. 417 ГПК, тъй като изпълнителен
лист се издава само веднъж – чл. 418, ал. 2 ГПК. За този
изпълнителен лист не се събира отделна държавна такса,
доколкото в чл. 12 от Тарифата е посочено, че таксата за
заповедта за изпълнение и за изпълнителния лист е една.
718
осигурява бързина и се спестяват редица процедурни въпроси,
които следва да извършат от съда, пред който е предявен иска.
719
изпращане на съобщение за определението за продължаване на
срока. Ако продълженият срок не е достатъчен или са налице
други обективни обстоятелства, които не позволяват на ищеца
да изпълни указанията на съда, ищецът има право да поиска
ново продължаване на срока, като удостовери причините, поради
които не може в предоставения срок да изпълни дадените
указания. Бележка на редактора: В тълк.д.№ 4813г. на ОСГТК е
поставен въпросът за процесуалните предпоставки за
съществуването и надлежното упражняване на правото на иск,
вкл. за спазването на срока по чл.415, ал.1 ГПК.
720
приема, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да бъде разгледан
единствено от компетентния надлежен съд, но не и от
арбитражен съд. Съображения: Предявяването на иска по чл.
422 ГПК е процесуално действие, съставляващо част от
проведеното заповедно производство, тъй като същият се счита
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване
заповед за изпълнение (чл. 422, ал. 1 ГПК). Субсидиарното
прилагане на ГПК по неуредени в ЗМТА въпроси е изрично
изключено – арг. чл. 24 ЗМТА; приложимият съдопроизводствен
ред – ГПК, по отношение на започналото заповедно
производство не е предвидил такъв ред за приключването му; с
постановено арбитражно решение, неприложим става и чл. 416
ГПК, регламентиращ влизане в сила на издадената заповед за
изпълнение.
В съдебната практика съществува и друго виждане, че няма
пречка искът по чл. 422, ал. 1 ГПК да се предяви пред
арбитражен съд. Съображения: Арбитражното решение слага
край на спора и е задължително за страните – чл. 38, ал. 4 от
ЗМТА. Следователно, макар и постановено от частен
(недържавен) съд, арбитражното решение поражда правни
последици, както и решението на държавния съд, когато то е
влязло в сила, т.е. ще настъпи последицата по чл. 416 ГПК –
влизане в сила на заповедта за изпълнение. Бележка на
редактора: Практиката е на първоинстанционни и въззивни
съдилища. В цитираните определения на ВКС са разглеждани
възражения за отвод поради наличието на арбитражна клауза.
721
Целта на производството по чл. 419 ГПК е да осигури
защита на длъжника срещу последиците на незабавното
изпълнение, когато то е допуснато от съда въпреки липсата на
подлежащо на изпълнение вземане, основано на документ от
кръга на посочените в чл. 417 ГПК. Доколкото подаването на
частна жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК е свързано с отричане на
изпълняемостта на претендираното в заповедното производство
вземане, длъжникът има правен интерес да иска наред с
отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение, и
обезсилване на изпълнителния лист, удостоверяващ признатото
в полза на кредитора право на принудително изпълнение.
722
Съгласно чл. 419, ал. 3 ГПК обжалването на
разпореждането за незабавно изпълнение не спира
изпълнението.
Ако междувременно е висящо производството по чл. 419,
ал.1 – срещу незабавното изпълнение, няма основание за
спиране на исковото производство – заповедта остава,
независимо от обжалването на разпореждането за незабавното
изпълнение.
Забележка: при постъпване на частна жалба по чл. 419
ГПК, заедно с възражението на длъжника срещу заповедта за
незабавно изпълнение, съдът, който на общо основание дължи
служебна проверка за спазването на двуседмичния срок за
обжалване, следва да изиска от длъжника (жалбоподателя)
доказателства за датата, на която му е връчена заповедта, тъй
като връчването е извършено не от съда, а от съдебния
изпълнител – с оглед неблагоприятния за длъжника резултат при
евентуално неподаване на възражението в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, в негова тежест е да докаже датата, на която му е била
връчена заповедта за незабавно изпълнение от съдебния
изпълнител (Определение № 190 от 22.03.2012 г. на ВКС по ч. т.
д. № 82/2012 г., I т. о., ТК). Разбира се, няма пречка
доказателствата за датата на връчване на заповедта да бъдат
събрани и по почин на съда, стига да има данни за конкретното
изпълнително дело, което е било образувано срещу длъжника.
723
4. По частната жалба срещу разпореждането за
незабавно изпълнение се дължи общата такса за частна жалба,
т.е. 15 лева – чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК (Определение № 868 от
9.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 609/2011 г., I т. о., ТК;
Определение № 431 от 2.06.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 370/2011
г., II т. о., ТК; Определение № 527 от 6.07.2011 г. на ВКС по ч. т.
д. № 490/2011 г., I т. о., ТК и др.).
724
в случаите, когато по заявлението по чл. 410 ГПК, респ. чл. 417
ГПК, се е произнесъл въззивния съд по частната жалба на
заявителя. Този акт на районния съд обаче не подлежи на
обжалване, тъй като е в изпълнение на постановление на
въззивния съд, който се е произнесъл по съществото на частната
жалба на заявителя.
Доколкото разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК препраща
към правилата за обжалване на решенията, издадените от
окръжния съд заповед за изпълнение, респ. заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист не са недопустими –
арг. чл. 270, ал. 4 ГПК (Определение № 87 от 22.01.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 864/2009 г., I т. о., ТК).
Забележка: Когато е издадена заповед за незабавно
изпълнение, срещу която длъжникът е подал както възражение,
така и частна жалба срещу разпореждането за незабавно
изпълнение, при обезсилване на заповедта за незабавно
изпълнение с влязло в сила определение на основание чл. 415,
ал. 2 ГПК (непредявяване в срок на иск от заявителя), отпада и
интересът от подадената преди това частна жалба по чл. 419,
ал. 1 ГПК и производството по нея (ако още е висящо) подлежи
на прекратяване. В този случай районният съд служебно следва
да съобщи това на окръжния съд, който разглежда частната
жалба, а ако все още не му е изпратил същата по компетентност,
следва той да прекрати производството по нея. Бележка на
редактора: Разрешението за служебно съобщаване е спорно.
725
Възражението не спира принудителното изпълнение на
заповедта за незабавно изпълнение в случаите на чл. 417, т. 1-8
ГПК, освен ако длъжникът не представи надлежно обезпечение
за кредитора по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД /пред съд /. Съгласно
трайната практика по чл. 250 ГПК (отм.), обезпечението трябва
да е представено с възражението и да е в размер на дължимата
сума, заедно с лихвите до датата на депозиране на
възражението, което следва да се възприеме и по действащия
ГПК. В този смисъл следва да се приеме, че обезпечението по
чл. 180 и чл. 181 ЗЗД е определено от закона, а не определяемо,
поради което и за съда не съществува задължение да дава
указания на длъжника във връзка с размера му (В този смисъл
Определение №163 от 01.03.2010 год. на ВКС по ч. т. д.
№504/2009 год. на ВКС, ІІ т. о., ТК и Определение №293 от
22.05.2009 год. на ВКС по ч. т. д. №285/2009 год. на І т. о., ТК).
Съдебният залог се учредява чрез едностранен акт на
залогодателя (длъжника) – влагане на сумата в банка, т.е., по
банковата сметка на съда – чл. 181, ал. 1 ГПК.
Учредяване на ипотека като обезпечение пред съд се
осъществява по реда на чл.181, ал.2 ЗЗД – чрез вписване на
нотариално завереното съгласие на собственика (длъжника) на
недвижимия имот за нейното учредяване (Определение №453 от
25.06.2010 год. на ВКС по ч. т. д. №478/2010 год., ІІ т. о., ТК).
В съдебната практика се поддържа и становището, че ако
преди образуване на заповедното производство длъжникът е
учредил ипотека върху своя вещ за обезпечаване на същото
вземане (в неговата цялост), за което на заявителя е била
издадена заповед за изпълнение, то няма пречка да бъде
постановено спиране на изпълнението на основание на чл. 420,
ал. 1 ГПК. Аргументи – обезпечението е учредено още към
момента на възникване на задължението и не може да бъде
учредено за втори път по реда на чл. 181, ал. 2 ЗЗД.
Забележка: Следва да се има предвид, че основанията за
спиране по чл. 420 ГПК са разделени в две групи: основания за
спиране по силата на закона (ex lege) и основания за спиране по
разпореждане на съда. Подаването в срок на възражение срещу
заповедта за изпълнение и учредяването на обезпечение на
кредитора пред съд по чл. 180 и 181 ЗЗД (без да съществува
никакъв срок) спира изпълнението по силата на закона и в
определението си съдът само констатира и прогласява
настъпилото спиране. Следователно при подадено възражение в
срок длъжникът по всяко време би могъл да учреди
определеното от закона обезпечение на кредитора и да
726
постигне спиране на изпълнението (Определение № 163 от
1.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 504/2009 г., II т. о., ТК).
727
допуснато незабавно изпълнение въз основа на актове по чл.
417, т. 1-8 ГПК, а не и по т. 9, когато самото възражение спира
изпълнението, без да е нужно да се представят писмени
доказателства или обезпечение.
Аналогично на подаване на частна жалба срещу
разпореждането за незабавно изпълнение, искането за спиране
не може да се направи, без да е депозирано възражение -
длъжникът не може да спира изпълнението, ако не оспорва
вземането.
Според нормата на чл. 421 ГПК, която възпроизвежда чл.
251 ГПК (отм.), при няколко задължени лица обезпечението
служи само за лицето или лицата, за които е представено, а
когато възражението се отнася само до част от вземането, както
и когато представеното обезпечение е частично, съдът спира
изпълнението само за съответна част от вземането.
728
установяване съществуването на вземането (В този смисъл
Определение № 71 от 19.01.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 767/2009
г., I т. о., ТК; Определение № 614 от 9.11.2009 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 589/2009 г., I т. о., ТК; Определение № 927 от 30.12.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1020/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 924 от
21.11.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 482/2010 г., II т. о., ТК и др.).
729
в/ Според третото становище държавната такса е в
размер на половината от таксата, дължима за заявлението за
издаване на заповедта, т.е. върху обжалваемия интерес – чл. 18
от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК (предвид характера на производството).
730
Ако заповедта за изпълнение е била издадена от
въззивния съд след отмяна на отказа на районния съд, това не
променя подсъдността по молбата за отмяна, тъй като съгласно
чл. 423, ал. 1 ГПК, компетентен да се произнесе по молбата за
отмяна е съдът, който е въззивен на съда, пред който е подадено
заявлението.
Хипотезите по чл.423, т.1, т.3 и т.4 ГПК са аналогични на
тази по чл.231, б.”е” ГПК.
Забележка: В хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК,
релевантният момент, към който се преценява дали длъжникът
има обичайно местопребиваване или място на дейност в
Република България, е денят на връчване на заповедта – това
изрично е посочено в чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК.
В хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК обаче се
преценява дали длъжникът е имал постоянен адрес или
седалище в Република България в деня на издаване на
заповедта, а не в деня на връчването й, тъй като отрицателните
предпоставки на чл. 411 ГПК се преценяват към датата на
произнасяне на съда, с изключение на тази по т. 4, за която има
друга специална разпоредба, доколкото при липса на адрес
връчване поначало не би могло да има, а и да е извършено
връчване някъде, то е без значение при липсата на постоянен
адрес в Република България.
731
Определение № 813 от 29.11.2011 г. на ВКС по ч. т. д. №
762/2011 г., I т. о., ТК).
732
по ч. т. д. № 17/2012 г., II т. о., ТК; Определение № 685 от
18.10.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 613/2011 г., I т. о., ТК).
733
подаденото в срок възражение (каквото е приетото възражение
пред въззивния съд) не спира изпълнението, а трябва да са
налице и предпоставките по чл. 420 ГПК.
Когато възражението е прието, съдът разглежда и
подадените с възражението жалби по чл. 413, ал. 1 и чл. 419, ал.
1 от ГПК. Когато възражението е прието, защото не са били
налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 (длъжникът
няма постоянен адрес или седалище, респ. обичайно
местопребиваване или място на дейност в Република България),
съдът служебно обезсилва заповедта за изпълнение и
издадения въз основа на нея изпълнителен лист.
Доколкото съгласно чл. 419, ал. 2 ГПК частната жалба
срещу разпореждането за незабавно изпълнение се подава
заедно с възражението, тъй като именно последното изключва
стабилизирането на заповедта до успешното провеждане на иск
по чл.422 ГПК от кредитора, то произнасянето по
разпореждането за незабавно изпълнение е обусловено от
произнасяне по възражението по чл.423, ал.1 ГПК (в противен
случай въззивният акт би бил недопустим). Същото важи и за
произнасянето по частната жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК –
поредността е изрично указана в чл. 423, ал. 3, изр. 2 ГПК.
От друга страна, приемането на възражението не
обвързва въззивния съд да уважи частните жалби по чл. 413,
ал.1 и чл. 419, ал.1 ГПК. Тяхната основателност се преценява на
самостоятелно основание (например може присъденото в тежест
на длъжника адвокатско възнаграждение да не е прекомерно или
несъдебното изпълнително основание да е редовно от външна
страна).
734
543/2009 г., ІV г. о., ГК). Бележка на редактора: По въпросите на
подлежащите на касационно обжалване актове в заповедното
производство е образувано тълк.д.№ 4/13г. на ОСГТК.
Според чл. 423, ал. 4 ГПК, разглеждането на делото от
първоинстанционния съд продължава с указания по чл. 415, ал. 1
ГПК, като както вече бе посочено в това производство съдът
разглежда и подаденото с възражението искане за спиране по
чл. 420, ал. 2 ГПК.
Ако заповедта за изпълнение е обезсилена в хипотезите
на чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 ГПК, тогава заповедното производство
приключва и заявителят ще може да си търси вземането само по
исков ред.
Забележа: Недопустима е молба за отмяна по чл. 303 и
сл. ГПК на заповед за изпълнение, тъй като последната е акт, с
който не се разрешава материалноправен спор за съществуване
на вземането, за чието изпълнение е издаден, като защитата
срещу неговите последици е възможна единствено чрез
уредените в чл. 414 ГПК, чл. 419 ГПК, чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК
специални способи, но не и посредством извънинстанционното
производство.
735
тъй като същите са преклудирани с изтичане на срока за
подаване на възражение и заповедта е влязла в сила,
независимо от това дали се е позовал на тях във възражението,
което поначало няма нужда да се мотивира.
От значение е дали обективно те са съществували и са
били на разположение на длъжника към този момент. Ако имаше
възражение в срок, въпросът за дължимостта на вземането
щеше да се изследва в исковия процес по чл. 422 ГПК. Тук се
има предвид влязла в сила заповед при липса на възражение в
срок. Абсолютно аналогично на производството за отмяна на
влезли в сила решения, искът може да бъде предявен в 3-
месечен преклузивен срок, считано от деня, в който на длъжника
е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който
длъжникът е могъл да се снабди с новото писмено
доказателство, но не по-късно от 1 г. от погасяване на
вземането, т.е. от приключване на принудителното му събиране
въз основа на влязлата в сила заповед /чл. 424, ал. 2 ГПК/.
Следва обаче да се има предвид, че правният интерес да
бъде съдебно отречено едно парично вземане не отпада в
момента, в който вземането бъде погасено поради изпълнение. В
чл. 424, ал. 2 ГПК изрично е посочено, че този иск може да бъде
предявен до една година от погасяване на вземането или този
преклузивен срок касае само подаването на исковата молба в
първоинстанционния съд (Решение № 360 от 18.05.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1449/2009 г., IV г. о., ГК).
Ако се установи, че искът за оспорване на вземането е
предявен след изтичането на предвидения в разпоредбата на чл.
424, ал. 2 ГПК преклузивен срок, същият се явява процесуално
недопустим и исковата молба подлежи на връщане на основание
чл.130, изр. 1 ГПК (Определение № 597 от 17.10.2011 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 538/2011 г., IV г. о., ГК).
736
662/2011 г., III г. о., ГК; Определение № 706 от 22.11.2011 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 645/2011 г., IV г. о., ГК; Определение № 682 от
4.10.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 514/2012 г., IV г. о., ГК;
Определение № 454 от 20.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. №
161/2012 г., IV г. о., ГК; Определение № 225 от 27.03.2012 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 41/2012 г., III г. о., ГК; Определение № 196 от
16.03.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 148/2012 г., III г. о., ГК и др.).
Погасителната давност не може да бъде основание за
предявяване на иска по чл. 424 ГПК. Преди всичко, изтичането
на давността до срока за възражение не е „новооткрито
обстоятелство” по смисъла на закона, т.е. обстоятелство, което
към този момент е съществувало, но обективно не е могло да
бъде известно на длъжника. Освен това, при липса на подадено
в срок възражение давността следва да се смята за прекъсната
(арг. от чл. 116, б. „а” ЗЗД, съгласно който, давността се прекъсва
с признаване на вземането от длъжника, а неподаването на
възражение е именно такова признание). Бележка на редактора:
Въпросът дали неподаването на възражение може да се
приравни по правни последици на признание на вземането не е
безспорен.
Следователно, не може, след като заповедта е влязла в сила
поради липса на възражение, впоследствие длъжникът да
предяви иск за оспорване на вземането с довода, че не дължи
поради последващо изтичане на погасителна давност. Бележка
на редактора: Под „последващо изтичане на погасителната
давност” следва да се разбира – изтичане на срока след
подаване на заявлението.
В случай, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК, която е влязла в сила поради липса на подадено
възражение в срок, длъжникът не може да води иск по чл. 124, т.
4 ГПК за установяване неистинността на документа, послужил
като основание за издаване на заповедта, тъй като според чл.
424 ГПК вземането може да се оспорва само въз основа на
новооткрити обстоятелства, а в случая такова не е налице –
длъжникът е получил заповедта за незабавно изпълнение и ако е
смятал, че документът по чл. 417 ГПК е неистински, е следвало
да възрази по реда на чл. 414 ГПК.
Забележка: В случай, че с исковата молба по чл. 424 ГПК
се въвеждат новооткрити обстоятелства или се представят нови
писмени доказателства от съществено значение за делото,
страната следва да обоснове по-късния момент на позоваването
на тях. В този случай, съдът следва да даде отговор на
въпросите дали действително доказателствата и
обстоятелствата са нови, дали те са от съществено значение за
737
делото и променят ли дължимостта на вземането с решението си
по съществото на спора.
738
В този случай специалният иск по чл. 424 ГПК не може да
намери приложение, тъй като се отнася само за оспорване на
вземания - предмет на проведено заповедно производство
(Определение № 262 от 30.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 265/2009
г., II т. о., ТК, Решение № 129 от 14.10.2011 г. на ВКС по т. д. №
864/2010 г., I т. о., ТК).
739
Определение № 450 от 24.07.2009 г. на ВКС по ч. т. д. №
203/2009 г., I т. о., ТК; Определение № 382 от 15.06.2009 г. на
ВКС по ч. т. д. № 417/2009 г., II т. о., ТК; Определение № 383 от
15.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 150/2009 г., II т. о., ТК;
Определение № 444 от 10.07.2009 г. на ВКС по ч. т. д. №
394/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 27 от 8.03.2010 г. на ВКС по т.
д. № 521/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 89 от 2.06.2011 г. на ВКС
по т. д. № 649/2010 г., II т. о., ТК; Решение № 90 от 27.05.2011 г.
на ВКС по т. д. № 674/2010 г., II т. о., ТК; Решение № 102 от
9.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 767/2009 г., I т. о., ТК; Решение №
207 от 24.07.2012 г. на ВКС по гр.дело № 914/2011 год., ІV г. о.,
ГК и др.).
Правен интерес от предявяване на осъдителен иск
ищецът би имал само ако не е подавал заявление за издаване
на заповед за изпълнение (т.е., не е било провеждано заповедно
производство) или ако заповедта за изпълнение е била
обезсилена – преди образуване или в хода на производството по
чл. 422, ал. 1 ГПК (В този смисъл Решение № 51 от 18.05.2012 г.
на ВКС по т. д. № 427/2011 г., I т. о., ТК и Решение № 78 от
06.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 511/2011 г., IІ т. о., ТК).
Допустимо е обаче в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК
(което се разглежда по общия исков ред) ищецът да премине от
установителен към осъдителен иск съгласно чл. 214, ал. 1, изр. 3
ГПК, ако в хода на исковия процес заповедта за изпълнение
бъде обезсилена (В този смисъл Решение № 454 от 3.06.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 195/2010 г., IV г. о., ГК и Определение № 622
от 18.08.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 382/2010 г., II т. о., ТК).
Ако възражението по чл. 414 ГПК бъде оттеглено от
длъжника, отпада правният интерес от предприетата от
заявителя защита по чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като с този иск
кредиторът цели последицата по чл. 416 ГПК – снабдяване с
изпълнителен лист с оглед удовлетворяване на субективното си
материално право (Определение № 733 от 21.09.2011 г. на ВКС
по ч. т. д. № 587/2010 г., II т. о., ТК). Предприетото от длъжника
оттегляне на възражението следва да се вземе предвид при
възлагане на разноските в исковото производство по чл. 422, ал.
1 ГПК - доколко ищецът е бил добросъвестен и при
неоснователното възражение на длъжника, е бил принуден да
потърси и искова защита, с оглед на което да направи съдебни
разноски (арг. чл. 78, ал. 2 и ал. 3 ГПК).
740
сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на
основанието, на което е претендирана със заявлението и на
което заповедта за изпълнение е издадена (неизпълнение на
договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно
обогатяване и др.). В този смисъл, следва да има идентитет
между страните и предмета на заповедта за изпълнение и
установителния иск. Разбира се, няма пречка заявителят да
предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от
това, за което е получил заповед за изпълнение (за
непредявената част заповедта подлежи на обезсилване,
включително и в пропорционалната част от разноските).
Възражението на длъжника по чл. 414 ал. 1 ГПК срещу
част от заповедта за изпълнение определя предмета на делото
по установителния иск - само оспореното вземане.
Предмет на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е и законната лихва
(ако е поискана) върху сумата, за която е издадена заповедта за
изпълнение, считано от датата на подаване на заявлението, тъй
като искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението, ако е спазен срокът по чл.
415, ал. 1 ГПК, т. е. уважаването му включва и законните
последици от уважаване на заявлението – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК.
Изтеклите лихви след депозиране на заявлението представляват
законна последица от уважаването му, като в общия исков
процес прибавянето на изтекли лихви след предявяването на
иска няма характер на самостоятелно съдебно предявено
притезание и не формира цената на иска (ако не е била поискана
заповед за изпълнение за законна лихва, но в производството по
чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът направи искане по чл. 214, ал. 2 ГПК,
то би следвало да се приеме, че няма пречка съдът да присъди
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението,
с изричен осъдителен диспозитив, като в този случай
изпълнителният лист ще бъде издаден въз основа на влязлото в
сила решение за установяване на вземането – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Бележка на редактора: Въпросът е дискусионен.
Поисканите в заповедното производство разноски за
осъществяването му, следва да бъдат присъдени в същото
производство, в това число и ако съдът постановил заповедта за
изпълнение е пропуснал, въпреки искането да ги присъди – той
може да допълни заповедта си, поради задължението му да се
произнесе по цялото заявено искане. Разноските в заповедното
производство съставляват акцесорно вземане (което произтича
от процесуалния закон), което пряко е обвързано с уважаването
или отхвърлянето на иска за установяване на вземането. Те не
се включват в спорното право, нямат характер на самостоятелно
741
съдебно предявено притезание, а представляват правна
последица, поради което са и извън предметния обхват на иска
по чл. 422, ал. 1 ГПК. В този смисъл следва да се приеме, че
самостоятелен установителен иск за разноските в заповедното
производство не следва да се счита за предявен с исковата
молба, независимо дали кредиторът е направил искане за
разноски. Съдът, разглеждащ установителния иск, следва да се
произнесе в мотивите на решението си за отговорността за
разноските в заповедното производство в зависимост от
резултата по спора (но само при изрично заявено в исковата
молба искане за разпределяне на отговорността за разноски в
заповедното производство). В този смисъл - Определение №
290 от 01.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 244/2010 г., I т. о., ТК;
Определение № 417 от 3.06.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 315/2011
г., I т. о., ТК; Определение № 666 от 13.07.2012 г. на ВКС по ч. т.
д. № 461/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 40 от 5.06.2012 г. на ВКС
по т. д. № 148/2011 г., I т. о., ТК. Бележка на редактора: Въпросът
за разноските в заповедното производство е включен в
образуваното тълк.д.№ 4/13г. на ОСГТК.
Забележка: Ако в исковото производство се установи, че
съществува само част от вземането, то в хипотезата на чл. 410
ГПК изпълнителен лист ще се издаде за съдебно признатото
вземане, независимо от съдържанието на заповедта на
изпълнение. В хипотезата на чл. 417 ГПК заповедта за
изпълнение и изпълнителният лист ще бъдат обезсилени за тази
част от вземането, за която искът по чл. 422, ал.1 ГПК е бил
отхвърлен – по аргумент за противното от чл. 416 ГПК.
Липсата на възражение има за последица влизане в сила
на заповедта, но в частта за разноските същата влиза в сила и
ако не е обжалвана по реда на чл. 413, ал. 1 ГПК. Допустимостта
на оспорването на заповедта за изпълнение само в частта за
разноските предоставя възможност на длъжника да иска нейната
проверка по реда на инстанционния контрол, но не вменява
задължение за кредитора за установяване на вземането за
разноските в заповедното производство чрез предявяване на
самостоятелен установителен иск.
3. Заповедта за изпълнение не прекъсва погасителната
давност, защото заявлението за нейното издаване не е иск, а е
част от изпълнителния процес. Обаче, ако при условията и в
срока на чл. 415, ал. 1 ГПК бъде предявен иск за установяване
на вземането, който на общо основание прекъсва давността (чл.
116, б. „в” ЗЗД), се счита, че този ефект е настъпил със задна
дата, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение (арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК). Следователно
742
материалноправните и процесуалноправните последици от
предявяване на иска ще настъпят от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Както вече
бе посочено при липса на подадено в срок възражение давността
следва да се смята за прекъсната по аргумент от разпоредбата
на чл. 116, б. „а” ЗЗД, съгласно която, давността се прекъсва с
признаване на вземането от длъжника, а неподаването на
възражение е именно такова признание. Бележка на редактора:
По въпроса за неподаване на възражението в срок и признание
на вземането виж бележката 24.
743
б/ Подсъдността на установителния иск по чл. 422, ал. 1
ГПК се определя съобразно общите правила за подсъдността,
включително и за родовата подсъдност (Решение № 17 от
24.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 382/2010 г., I т. о., ТК).
в/ С предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК се установява
съществуването на вземането на кредитора, като предметът на
делото е обусловен от издадената заповед за изпълнение.
Независимо от това, за исковите производства приложение
намира чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК и държавната такса следва да се изчисли
съобразно с цената на иска. Ако в заповедното производство са
били заявени няколко вземания и заповедта за изпълнение е
издадена, съответно искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен за
признаване на установено съществуването на повече от едно
вземане, то е налице кумулативно съединяване на исковете. По
силата на чл. 72, ал. 1 ГПК държавната такса следва да се
определи върху цената на всеки един иск.
Следователно ищецът по установителния иск по чл.415,
ал.1 ГПК дължи държавна такса, изчислена съгласно чл.72, ал.1
ГПК, т. е. върху цената на всяко едно вземане, предмет на
установяване в производството по делото и представляващо
самостоятелен иск, по правилото на чл.1 от Тарифата, т.е. в
размер на 4%, но не по -малко от 50 лв. От тази сума се
приспада платената такса в заповедното производство и
разликата формира размера на държавната такса за довнасяне.
Например: При заявени в заповедното производство
вземания за главница в размер на 1 000 лв. и лихва в размер на
200 лв., държавната такса е определена по чл.12 от Тарифата
върху интереса и е в минималния размер от 25 лв. По
установителния иск се държи държавна такса върху цената на
всеки иск - за главницата и за лихвата по 50 лв., т. е. общо 100
лв. От сумата 100 лв. се приспада платената в заповедното
производство такса от 25 лв. и размерът на държавната такса за
довнасяне е 75 лв. (В този смисъл – Определение № 640 от
16.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 436/2010 г., I т. о., ТК и
Определение № 155 от 24.02.2012 г. на ВКС по ч. гр. д.
№111/2012 год., IV г. о., ГК).
Забележка: При предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК
заявителят следва да представи доказателства за платената в
заповедното производство такса, която да се приспадне от
таксата, дължима за исковата молба (вносната бележка). Също
така той би следвало да представи и копия от издадената
заповед за изпълнение, възражението на длъжника по чл. 414
ГПК и разпореждането, с което са му дадени указания по чл. 415,
744
ал. 1 ГПК, както и данни за датата, на която му е било връчено
съобщението за тези указания, респ. съдебно удостоверение,
което да ги замества.
Всички тези въпроси се решават, ако заповедното
производство се приложи служебно към исковото или ако делото
по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК се разпредели на съдията, който е
разглеждал заповедното производство и към него се приложи
заповедното такова (съгласно чл. 89, ал. 8 и чл. 97, ал. 1 от
ПАРОАВАС).
г/ В случай, че след издаване на заповедта за изпълнение
вземането по нея бъде цедирано, ищец по иска по чл. 422, ал. 1
ГПК може да е цесионерът (В този смисъл - Определение № 366
от 19.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 994/2010 г., I т. о., ТК и
Определение № 329 от 31.05.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. №
226/2011 г., IV г. о., ГК). Бележка на редактора: Въпросът е
включен в образуваното тълк.д.№ 4/13г. на ОСГТК.
д/ Допустимо е разглеждането на предявено от ответника
възражение за прихващане в производството по установителния
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Срещу основателността на този иск
ответникът има право да противопостави всякакви възражения
/както правоизключващи или правопогасяващи, че сумата е
недължима, че е погасена по давност или чрез плащане, така
също и да предяви възражение за прихващане с негово
насрещно вземане/, които биха довели до отхвърлянето на иска
или до частичното му уважаване (Решение № 215 от 13.12.2011
г. на ВКС по т. д. № 895/2010 г., II т. о., ТК). По същите
съображения е допустимо и предявяването на насрещен
осъдителен иск от ответника.
Няма пречка при наличие на предпоставките по чл. 210 ГПК
ищецът да предяви при условията на първоначално обективно
кумулативно съединяване установителен иск по чл. 422, ал. 1
ГПК за съществуване на вземането, за което му е била издадена
заповед за изпълнение (например за главница), и осъдителен
иск за друго вземане (например за обезщетение за забава,
неустойка по същото правоотношение или друго вземане срещу
същия ответник, чиито източник е различен). Бележка на
редактора: Въпросите са включени в образуваното тълк.д.№
4/13г. на ОСГТК.
745
възникнали валидни процесуални правоотношения в предходно
развило се заповедно производство, настъпилата след този
момент загуба на правоспособността на страната (смърт на
длъжника) не се отразява на допустимостта на образуваното
исково производство, което следва да продължи срещу нейните
наследници по правилата за процесуалното правоприемство –
чл. 227 ГПК (Определение № 707 от 15.10.2010 г. на ВКС по ч. т.
д. № 314/2010 г., II т. о., ТК).
ж/ Типичното приключване на исковия процес е
постановяване на решение, но законът предоставя възможност
на страните, когато последните могат да се разпореждат със
спорното право, да приключат правния спор и делото със
съдебна спогодба. Целта на заповедното производство е да се
провери дали вземането е безспорно и да се осигури по-бързо
принудително изпълнение на задължения, които не се оспорват
от длъжника, без да е необходимо провеждане на исков процес.
Поради това е допустимо в исковото производство по чл. 422
ГПК страните да постигнат спогодба, с която по ясен и безспорен
начин да установят произхода и размера на вземането - предмет
на издадената заповед за изпълнение. В този случай одобрената
от съда съдебна спогодба ще има значението на влязло в сила
решение по чл. 422, ал. 1 ГПК (арг. от чл. 234, ал. 3 ГПК) и ще
предизвика ефекта на стабилизиране на заповедта за
изпълнение по смисъла на чл. 416 ГПК. Следователно ако
производството по чл. 422 ГПК приключи със спогодба, с която
се установява размерът на вземането, предмет на издадената
заповед за изпълнение, няма основание за обезсилване на
заповедта за изпълнение, съответно на заповедта за незабавно
изпълнение и изпълнителния лист (Определение № 218 от
17.02.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 1040/2010 г., II т. о., ТК).
746
представяне на доказателства в този смисъл от заинтересувания
длъжник. Разбира се, това е по-скоро технически въпрос,
свързан с необходимостта да се приключи и архивира
заповедното производство. От гледна точка на длъжника е
безразлично дали и кога заповедта ще се обезсили, след като
така или иначе въз основа не нея не може да се изпълнява.
747
При издаване на обратния изпълнителен лист на
длъжника следва да се присъди и законната лихва върху
дължимата от взискателя сума, считано от момента на нейното
плащане на взискателя до окончателното и изплащане, което
вземане е безспорно и не се налага установяването му в
отделен исков процес (Определение № 11 от 8.01.2010 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 520/2009 г., IV г. о., ГК; Определение № 1061 от
30.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 575/2011 г., II т. о., ТК).
Ако събраните суми се намират по сметка на съдебния
изпълнител, няма основание за издаване на обратен
изпълнителен лист, тъй като взискателят не е получил нищо по
изпълнението. Всички събрани суми по изпълнителното дело
принадлежат на длъжника и след като правото на взискателите
да ги получат е погасено или отречено с влязло в сила съдебно
решение, те следва да бъдат върнати незабавно на длъжника.
Ако съдебният изпълнител отказва да върне дължимите суми на
длъжника, той и отговорните за поведението му дължат
обезщетение за всички вреди от процесуално
незаконосъобразните му действия и бездействия /Определение
№ 55 от 23.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2242/2005 г., IV г. о., ГК/.
Забележка: дори и заповедта за незабавно изпълнение да
е била издадена от по-горен по степен съд, разпореждането за
издаване на обратен изпълнителен лист следва да бъде
постановено от съда, който поначало е компетентен да издаде
заповедта, т.е. от районния съд. Според нормата чл. 245, ал. 3
ГПК, към която препраща чл. 422, ал. 3 ГПК, компетентността за
това принадлежи на съда, който е отхвърлил иска, по който е
допуснато предварително изпълнение. В разглеждания случай
обаче това правило не може да намери приложение, доколкото
заповедта за изпълнение и решението, с което е установено, че
вземането не се дължи, се издават в различни производства, при
което съдът, разгледал иска, не разполага с компетентност в
заповедното производство.
На общо основание разпореждането на районния съд по
чл. 422, ал. 3 във вр. с чл. 245, ал.3, изр. 2 ГПК подлежи на
обжалване с частна жалба пред окръжния съд.
748
правомощия да отсрочва или разсрочва изпълнението. Такова
може да бъде постановено само от съдебния изпълнител – чл.
454, ал.1 ГПК или по споразумение на длъжника и кредитора.
Има две становища по отношение на възможността
съдът, постановил решението по чл. 422, ал. 1 ГПК, да отсрочи
или разсрочи изпълнението (по този въпрос няма формирана
задължителна практика):
а) Според едното становище изпълнителната сила е
последица, присъща само на осъдителните решения – тя се
състои в правото да се иска принудително удовлетворяване на
съдебно потвърденото притезание и в задължението да се
понася принудителното изпълнение. Отлагането на
изпълнителната сила се състои в отсрочване или разсрочване на
принудителното изпълнение – чл. 241 ГПК. Т.е., подобно
отлагане на изпълнителната сила е възможно само за
осъдителни решения (имат се предвид всякакви осъдителни
решения – за парични вземания, за предаване на вещи, за
действия или бездействия). Исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК по
изрично разпореждане на закона са установителни и решението
по тях не се ползва с изпълнителна сила, т.е., при
установителните искове не може да бъде поставян въпрос за
отлагане на изпълнението. Следователно съдът, постановил
решението по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да отсрочва или
разсрочва изпълнението, което становище следва да бъде
споделено.
б) Според второто становище, независимо от това, че
искът по чл. 422, ал.1 ГПК е установителен, кредиторът се
ползва от изпълнително основание - издадената заповед за
изпълнение, поради което няма пречка при постановяване на
решението си съдът да отсрочи или разсрочи изпълнението.
Нещо повече, да се отрече това право, би означавало да се
ограничат признати от закона права на ответника само по волята
на ищеца, който е предпочел пътя на заповедното производство.
749
ЧАСТ VIII ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ
1. ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА. ОТГОВОР НА ВЪЗЗИВНАТА
ЖАЛБА. НАСРЕЩНА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА.
ПОДГОТОВКА НА ДЕЛОТО ЗА ВЪЗЗИВНАТА
ИНСТАНЦИЯ
Албена Бонева
750
пресъдено нещо и щом крайният резултат ги удовлетворява,
нямат правен интерес от обжалване.
Другарите, обаче, са обвързани в техните вътрешни
отношения от фактическите констатации на съда относно общите
факти, съдържащи се в мотивите към решението. Другарят,
поради това има правен интерес да обжалва решението, с което
се отхвърля иска срещу негов другар, за да избегне
обвързаността на мотивите, когато тя не отговаря на
действителното положение. Бележка на редактора: Виж частта
за „Другарство”.
Срокът за обжалване е двуседмичен, считано от връчване
на препис от решението.
Началният момент на срока за обжалване на решение,
постановено в бързо производство, е датата, на която съдът е
посочил, че ще се произнесе в открито съдебно заседание
съгласно чл. 315, ал. 2 ГПК, стига съдът да е постановил и
обявил решението си до предварително определената дата.
Връчването на препис по чл. 7, ал. 2 ГПК в този случай има само
информативен характер и ще е от значение за обжалване на
решенето, само ако на страните е изпратен препис от решението
с други указания или решението е обявено след датата,
предварително посочена по чл. 315, ал. 2 ГПК. Бележка на
редактора: Виж ТР № 12/11.03.2013г. по тълк.д.№ 12/12г. на
ОСГК.
Подаването на молба за правна помощ прекъсва теченето на
срока за обжалване. Бележка на редактора: виж чл.259, ал.2
ГПК.
Срокът почва да тече отново, след като по молбата за
правна помощ има влязло в сила произнасяне.
Когато молбата е отхвърлена, страната следва със
собствени сили и средства да организира защитата си и това
трябва да стори в двуседмичен срок, който започва да тече от
влизане в сила на решението за отхвърляне на молбата за
правна помощ.
Ако решението е положително, Бюрото за правна помощ
назначава служебен адвокат. На него се връчва препис от
решението и от тогава започва да тече срокът за обжалване,
който е двуседмичен.
Когато жалбоподателят е поискал предоставяне на
правна помощ след изтичане на срока за обжалване или на
срока за отстраняване на нередовностите на подадената
въззивна жалба, с подадената след тези срокове молба за
предоставяне на правна помощ не може да се възстанови
751
течението на вече изтеклите срокове /Определение №444/2010 г.
по гр.д. № 374/2010 г. на I ГО на ВКС/.
Веднъж отхвърлена молбата за правна помощ, не е
пречка страната в по-късен етап от развитието на процеса, да
поиска отново предоставяне на такава. Последващата молба,
обаче, нито спира, нито прекъсва срока за въззивно обжалване –
чл.259, ал.4 ГПК.
Право да обжалват решението имат насрещните страни
по делото, когато то не ги удовлетворява, техните трети лица-
помагачи, главно встъпилото лице, когато е отхвърлен неговият
иск и, когато е уважен основният иск срещу ответника, чийто
помагач се явява. Необходим другар на главна страна
/факултативен или задължителен/, който не е бил конституиран
като страна в първоинстанционното производство, има право да
обжалва решението, защото то го обвързва със сила на
пресъдено нещо. Процесуалните правоприемници на посочените
лица са също легитимирани да обжалват решението.
В жалбата трябва да са посочени имената и адресите на
страните, от чието име тя се подава, а когато жалбата се
подписва от представител - и неговото име и адрес. В случаите,
при които жалбоподателят е непълнолетно лице или лице
поставено под ограничено запрещение, трябва да са посочени
трите имена и адрес на родителя, съответно попечителя, които
потвърждават действията на непълнолетния, съответно
ограничено запретения.
Малолетните и поставените под пълно запрещение
действат чрез своите законни представители или настойници,
поради което и техните имена с адресите им трябва да са
посочени.
Жалбата не може да бъде подадена само от
пълномощник, без в нея да са отбелязани трите имена и адреса
на доверителя.
В жалбата трябва да се обозначи обжалваното решение.
Възможно е това да стане и само чрез посочване на съда и
деловодния номер на делото, по което е постановено. Има
вероятност по делото да са постановени повече от едно решения
и тогава да се яви необходимост от индивидуализиране на
обжалвания съдебен акт и с номер и дата на обявяване. Следва
да се посочи, че от значение е доколко от съдържанието на
жалбата е ясно срещу кое съдебно решение е подадена и ако
предметът на жалбата не буди съмнение, начинът на означаване
на обжалваното решение не е порок, който да налага оставянето
й без движение.
752
Няма разписано изискване в жалбата да се посочи съдът,
до който е адресирана. Функционалната компетентност следва
от закона и съдът – този, който администрира жалбата и този, на
когото е изпратена, сами следят за подсъдността, като тя не
може да се определи по желание на страната.
Жалбоподателят трябва да конкретизира от коя част на
решението изразява недоволство, което обуславя и неговият
интерес от жалба, когато има несъответствие между исканото от
страната в процеса и постановеното от съда. Жалбоподателят
може да обжалва всичките или част от постановените, неизгодни
за него, решения по няколко обективно съединени в процеса
иска или да насочи жалбата си само срещу част, а не срещу
всички обикновени другари.
В този смисъл, съдът е обвързан от обективните и
субективни предели на жалбата, което е в съответствие и с
диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК. В необжалваната част
– решението влиза в сила и ако въпреки всичко въззивният съд
се произнесе, неговият акт ще е недопустим в тази част
/Решение № 475/2010 на II ГО на ВКС по гр.д. № 881/2010/. В
това решение е поставен и интересният въпрос за предмета на
въззивното обжалване, когато след въззивната жалба има
поправка на явна фактическа грешка в първоинстанционното
решение. Изяснено е, че решението за поправка на очевидна
фактическа грешка, след като влезе в сила, се инкорпорира в
първоначалното решение и те съставляват едно цяло.
Подадената първоначално жалба е достатъчна за извършване
на проверка и на поправеното решение в тази му част.
При обжалване на първоинстанционното решение поради
нищожност и недопустимост, няма значение дали порокът е
изрично въведен или, макар и въведен – неправилно
квалифициран от въззивника, защото съдът и сам ще провери
валидността и допустимостта на решението. В тази част
въззивната жалба и правомощията на въззивния съд не се
отличават от касационната жалба и правомощията на контролно-
отменителната инстанция. Ето защо, могат да се черпят и
доводи от разрешения на ВКС при проверка на въззивните
решения – съдът не е обвързан от подобно оплакване, нито от
становището на страните, а и за тях няма срок да го въведат – и
в хода на висящото производство. Според ТР №1 от 19.02.2010 г.
по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС преди да разреши спора
по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното
решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост –
разрешението е във връзка с касационното обжалване, но е
753
принцип, приложим и за въззивното производство. Бележка на
редактора: Виж образуваното тълк.д.№ 1/13г. на ОСГТК.
Основанията за порочността на решенията, посочени като
част от съдържанието на чл. 260, т. 3 ГПК, не следва да се
приемат като задължителен реквизит за редовност на
въззивната жалба /арг. чл. 262, ал. 1 ГПК/. Казаното значи, че
няма изискване, но жалбоподателят може да квалифицира
пороците на първоинстанционното решение. Относно
нищожността и недопустимостта стана ясно, че съдът и сам ще
извърши подобна проверка. Относно неправилността на
първоинстанционното производство, ако липсва обосновка или е
извършена само квалификация на пороците – нарушение на
материалния закон, съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, непълнота на доказателствата
или необоснованост, е налице бланкетна жалба.
Казаното, обаче, не значи, че самата жалба е нередовна
и, че следва да бъде оставяна без движение с указания за
обосновка на оплакванията.
По този въпрос, практиката на Върховния касационен съд е
единна, макар и по различни съображения, свързани с предмета
на въззивната проверка. Бележка на редактора: Виж т.2 на
тълк.д.№ 1/13г. на ОСГТК.
Възможно е в жалбата да са изложени съображения за
пороците на първоинстанционното решение, които са неясни или
се съдържат противоречиви твърдения – напр. не може да се
прецени дали оплакването за допуснато съществено нарушение
на съдопроизводствените правила е за неправилно
разпределение на доказателствената тежест, в резултат, на
което страната не е била в известност за какви факти следва да
проведе пълно главно доказване, или е нарушено правото й на
участие в производството и поради това е пропуснала да посочи
доказателства, или се твърди недопускане в нарушение на
закона на доказателствени искания, заявени в срок пред първата
инстанция.
В този случай, съдът трябва да изиска от жалбоподателя
да конкретизира оплакванията си, съответно да отстрани
противоречията в жалбата. Неизпълнението, обаче, няма за
последица връщане на жалбата, защото порокът касае
незадължителните й реквизити, което значи, че и без мотивирано
оплакване, с нея валидно се сезира втората инстанция.
Жалбоподателят има право, но не е длъжен да сочи нови
факти, които да се вземат предвид при решаването на делото от
въззивната инстанция. Те могат да са само новонастъпили и
754
новооткритите, за които следва да изложи причините, които са
му попречили да ги посочи.
Жалбоподателят има право, но не е длъжен да сочи и
иска събиране на нови доказателства, за които трябва да изложи
причините, които са му попречили да ги посочи и представи.
Не е нередовност на въззивната жалба непосочването на
доказателствени искания /напр. в жалбата има оплакване за
допуснати процесуални нарушения, което има смисъл само, ако
поради това въззивникът може да посочи нови доказателства/.
Възможно е във въззивната жалба да е направено
бланкетното искане за „събиране на нови доказателства”, искане
за събиране на посочени доказателства „за установяване на
твърденията във въззивната жалба”, както и на доказателства,
за които общо се твърди, че страната не е могла да се снабди
своевременно или пък късно е узнала за тях.
По тези искания съдът трябва да се произнесе, а за да
стори това, следва да му е ясно какви обстоятелства ще се
установяват с исканите доказателства, тези обстоятелства
относими ли са, доказателствените средства допустими ли са,
съответно налице ли са предпоставките за допускането им във
въззивното производство с оглед ограничението по чл. 266 ГПК.
Основното начало, въздигнато в чл. 7 ГПК, задължава съда
винаги да следи за надлежното извършване на процесуалните
действия на страните, като им съдейства за изясняване на
делото от фактическа и правна страна. Доказателственото
искане страната трябва да направи с поясненията според
разпоредбата на чл. 156 ГПК, която намира приложение и във
въззивното производство – чл. 268, ал. 2 ГПК. Бележка на
редактора: Авторът има предвид изискванията по чл.156 ГПК за
посочване на фактите и средствата , чрез които същите ще
бъдат доказани.
Съдът, в подобни случаи, трябва да поиска уточнение от
страната да поясни съответно какви обстоятелства ще
установява или каква е обосновката за искането. Когато се сочат
нововъзникнали факти след съдебното дирене в
първоинстанционното производство и съответно доказателства
за установяването им, страната следва да докаже това. Когато
се сочат новооткрити обстоятелства или новооткрити
доказателства за правно релевантен факт, страната трябва да
посочи причините, поради което не ги е посочила своевременно.
Причините и доказателствата за последните са от
значение, за да се зачете позоваването на нов или
нововъзникнал факт и съответно да се допуснат доказателства
за установяването им или доказателства, които са нови или
755
нововъзникнали за известен и значим за спора факт. /Решение
№ 466-2010-1ГО ВКС по гр.д. № 1297/2009 г./
Уточненията от страната следва да се изискат чрез оставяне
на жалбата без движение или в закритото заседание по чл. 267
ГПК. Бележка на редактора: Уточненията относно
доказателствените искания могат да се направят в първото по
делото заседание съгласно чл.267, ал.1, изр.2 ГПК, именно с
оглед изслушване на устните обяснения на страните. След като
неизпълнението на указанията за уточнение на
доказателствените искания, не е основание за връщане на
въззивната жалба, то не е необходимо и задължително същата
да се оставя без движение.
756
По същия начин се процедира и тогава, когато към
жалбата е приложен документ, чието събиране се иска, но няма
преписи за всички насрещни страни.
Въззивната жалба трябва да бъде подписана от
жалбоподателя/жалбоподателите или от процесуалния им
представител.
Към жалбата се прилагат преписи за насрещните страни и
техните трети лица помагачи. Липсата на достатъчно преписи е
нередовност и при неотстраняването й в срок, жалбата се
връща.
Представят се преписи и от посочените писмени
доказателства за връчване на всички насрещни страни и техните
трети лица помагачи.
Когато жалбата е подписана от пълномощник, към нея
трябва да бъде приложено пълномощно, освен ако по делото
вече е представено общо пълномощно за процесуално
представителство и за въззивна инстанция.
Представя се доказателство, че по сметка на въззивната
инстанция е внесена дължимата държавна такса.
Съдът, постановил решението, преценява характера на
подадената жалба. Ако тя съдържа оплакване, което е за
допълване на решението, за изменяне на решението в частта за
разноските, за тълкуване, за поправка на очевидна фактическа
грешка, първоинстанционният съд разглежда искането. Съдът се
ръководи не от дадената от страните квалификацията на
оплакването, а от съдържанието на искането.
При положение, че жалбата е подадена от
нелегитимирана страна или срещу акт, който не подлежи на
въззивно обжалване, жалбата се връща от първоинстанционния
съд като недопустима.
Първоинстанционният съд извършва проверка за
редовност на въззивната жалба и, ако тя не отговаря на
изискванията по чл. 260 ал. 1, т. 1,т . 2, 4 и 7 и 261 ГПК я оставя
без движение с указание до страната да отстрани
нередовностите в едноседмичен срок.
При неизпълнение в срок на указанията, въззивната
жалба се връща.
Така процедира съдът и когато жалбата е подадена след
срока.
Страната може да поиска възстановяване на срока и по
тази молба се произнася първоинстанционният съд по реда на
чл. 64-67 ГПК и неговото определение, с което отказва да уважи
искането, подлежи на обжалване.
757
Когато едновременно с молбата по чл. 64 ГПК е подадена
и частна жалба срещу връщане на жалбата поради просрочие
или поради неизпълнение в срок на допуснатите нередовности,
съдът следва да администрира първо частната жалба. Ако се
установи, че сроковете не са пропуснати, то няма правен интерес
от молбата за възстановяването им.
Разпорежданията на първостепенния съд за връщане на
въззивната жалба поради необжалваемост на акта, липса на
процесуална легитимация, липса на правен интерес, също
подлежат на обжалване с частна жалба.
Допустимата и редовна въззивна жалба се връчва на
насрещните страни.
Необходимите другари на въззивника /задължителни и
факултативни/ стават въззивници наред с него по силата на
закона (чл. 216, ал. 2), но преписи от жалбата не им се връчват,
тъй като те се намират в едно и също процесуално качество с
жалбоподателя и действията му ги ползват. Бележка на
редактора: Виж и частта „Другарство”.
Необжалвалите обикновени другари на въззивника не
стават въззивници. Те имат право да участват във въззивното
производство само, ако се присъединят към жалбата до
приключване на първото заседание за разглеждане на делото от
въззивната инстанция. В противен случай, въззивният съд не
може да отмени решението по отношение на тях.
Обикновените другари на въззивника не са и насрещни
страни по неговата жалба, стига той да не обжалва мотивите на
решението в обвързващата ги част. Бележка на редактора: виж
частта „Другарство”.
Следователно, на обикновените другари на въззивника не
се връчва препис от въззивната жалба.
Копие от жалбата се връчва на третото лице-помагач на
насрещната страна по жалбата, но не и на третото лице-помагач
на въззивника. То е страна и във въззивното производство в
качеството си на помагач на въззивника.
Третите лица-помагачи могат да обжалват решението и
когато главните страни, които подпомагат не го правят. В този
случай, копие от въззивната жалба не се връчва на
подпомаганата страна, а на насрещната главна страна и третото
лице, което е привлечено или встъпило да я подпомага. Напр. по
жалба на третото лице-помагач на ответника, копие се връчва на
ищеца и на неговото трето лице-помагач. Подпомаганата страна
на въззивника се конституира служебно във въззивното
производство като жалбоподател, без да е необходимо да се
присъединява към жалбата.
758
Ако по делото има допуснато главно встъпване,
встъпилото лице е помагач на ответника по главния иск; ищец по
своя иск, по който ответници са първоначалните ищец и
ответник.
Когато първоначалният иск е отхвърлен и е уважен искът
на главно встъпилото лице, последното няма правен интерес от
въззивна жалба.
Когато първоначалният иск е уважен /спорното право е
признато за ищеца/ и съответно е отхвърлена претенцията на
главно встъпилото лице, както и когато първоначалният иск и
искът на главно встъпилото лица са отхвърлени, копие от
жалбата му се връчва на първоначалните ищец и ответник.
Подпомаганата страна се конституира като въззивник
наред с подпомагащата, без да е необходимо да се
присъединява към жалбата.
759
останалите по тази причина неупражнени процесуални
възможности или права, се преклудират. Бележка на редактора:
Следва да се постави въпросът дали например при неподписан
отговор /нередовен съгласно чл.263, ал.1 вр. чл.260, т.7 ГПК/ или
друга нередовност от кръга на посочените в чл.263, ал.1 ГПК,
съдът не следва да предостави възможност за отстраняването й
съгласно чл.101 ГПК. Този въпрос е от значение с оглед и на
застъпеното становище, че неупражнените процесуални права се
преклудират – по арг. от чл.273 и чл.133 ГПК.
Съдът няма задължение да връчва препис от отговора на
жалбоподателя и помагачите. Копията от отговора са на
разположение на страните като приложения към делото и могат
да се получат срещу подпис в канцеларията на съда.
760
делото заедно с жалбите и отговорите се изпраща на въззивния
съд.
761
2. ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД ВЪЗЗИВНАТА
ИНСТАНЦИЯ
Албена Бонева
763
събира доказателства, служебно да се самосезира или
служебно да следи за интереса на децата/. Решение №
643/2010 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. № 1246/2009 г., Решение №
702/2011 Г. на IV ГО на ВКС по гр.д. № 1036/2009 г. Бележка на
редактора: По въпросите за правомощията на въззивния съд и за
служебното събиране на доказателства е образувано тълк.д.№
1/13г. на ОСГТК.
В производството по спорна съдебна администрация
съдът определя начина за упражняване на материалните
субективни права, който зависи и от новонастъпилите или
новооткрити факти. Доколкото те имат значение за начина на
осъществяване на гражданските правоотношения, съдът
служебно следва да събере доказателства за тях в случаите,
когато задължението му е да охранява интереса на страна в
производството. Последицата е, че предявяването на искания в
тези производства няма изисквания за форма и срок, а за
събиране на доказателства за нови факти няма срокове и
процесуални преклузии - Решение № 64/2012 г. на IV ГО на ВКС
по гр.д. № 1398/2011 г.
Въззивният съд е длъжен да посочи вярната правна
квалификация на спорните правоотношения /в пределите на
жалбите/ във въззивното решение - Решение № 177/2012 г. на IV
ГО на ВКС по гр.д. № 193/2011 г. Бележка на редактора: По този
въпрос, свързан и с редовността на исковата молба е
образуваното тълк.д.№ 1/13г. на ОСГТК.
В множество решения по чл. 290 ГПК състави на
Върховния касационен съд са постановили, че в останалите
случаи, въззивният съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Той проверява законосъобразността само на посочените в
жалбата процесуални действия и обосноваността само на
изтъкнатите фактически констатации на първоинстанционния
съд, като е обвързан при преценката си за неговата правилност
само от посочените в жалбата пороци, като надхвърлянето на
правомощията му по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
решението му.
В Решение № 670/27.12.2010 г. на III ГО на ВКС по гр.д.
№ 1728/2009 г. е изяснено, че с новия ГПК от 2007 г. характерът
на въззивната инстанция като съд по същество се запазва, но
при ограничен въззив – ограничения при събирането на
доказателства, а съгласно чл. 269 ГПК и в проверката за
правилността на решението до въведените основания от
въззивника. Порокът за неправилност трябва да е указан чрез
посочване в какво се изразява същият, за да може въззивният
съд да извърши проверка на първоинстанционното решение по
764
оплакването. За това, което не е посочено, ефектът на
първоинстанционното решение се запазва. Ако не съдържа
конкретно указание за порочността на първоинстанционното
решение, жалбата е допустима и се разглежда, но въззивният
съд проверява само валидността и допустимостта на решението,
както и правилността във връзка са приложение на императивна
материалноправна норма.
В същото време, има съдебни решения, постановени от
Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, в които се приема, че
ако първоинстанционният съд е допуснал нарушения по
приложението на чл. 146 ГПК, въззивният съд е длъжен сам да
ги констатира и да повтори опороченото действие – напр.
Решение № 151/2012 г. на III ГО на ВКС по гр.д. № 1055/2011 г.
Решение № 110/2011 г. на II ТО на ВКС по т.д. № 597/2010 г.
Неизготвянето на доклад или неточното докладване на делото от
първоинстанционния съд е процесуално нарушение, което има
отношение към правилността на решението. Следователно,
може да се приеме, че се поддържа становище за задължение на
въззивния съд да извърши проверка на първоинстанционното
решение за правилност в обжалваната му част изцяло , без да е
ограничен от твърденията и оплакванията в жалбата. Бележка на
редактора: По тези въпроси е образуваното тълк.д.№ 1/13г. на
ОСГТК.
Нееднакво се разрешава и въпросът за доклада във
въззивното производство.
Според едни съдебни състави въззивният съд не прави
доклад по делото. По силата на чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва
жалбите и отговорите – в коя част е обжалвано решението, кои
правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост
се поставят /за това следи служебно/, какви оплаквания за
неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат
отстранени. Въззивният съд дава указания на страните във
връзка с проверката на валидността и правилността на
обжалваното решение и не дава указания във връзка с
проверката на правилността му и поправянето на допуснати
нарушения. Той не може да приеме за установено нещо
различно по фактите, нито да констатира нарушение на
съдопроизводствените правила, без съответно оплакване в
жалбите или отговорите. / Решение № 452/2011 г. на IV ГО на
ВКС по гр.д. № 621/2010 г., Решение № 144/2012 г. на IV ГО на
ВКС по гр.д. № 609/2011 г./
Когато страната е поискала с въззивната жалба или с
отговора събиране на доказателствата, които не са били
допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални
765
нарушения, включително и поради пропуск на съда при
изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК, те се
допускат от въззивния съд, но той не повтаря, нито коригира
доклада на първата инстанция.
Въззивният съд, когато променя правната квалификация,
също не коригира доклада, а прилага относимата правна норма,
когато разрешава спора с решенето. / Решение № 452/2011 г. на
IV ГО на ВКС по гр.д. № 621/2010 г., Решение № 177/2012г на IV
ГО на ВКС по гр.д. № 193/2011 г./.
Според другото становище, когато с оглед оплакванията във
въззивната жалба и отговора по нея, са установени процесуални
нарушения във връзка с доклада по чл. 146 ГПК, въззивният съд
като съд по съществото на спора поправя процесуалното
действие, като сам го извършва /напр. разпределя тежестта на
доказване, указва за кои относими факти страната не сочи
доказателства и пр./. Поставя се въпросът дали и какви искания
и възражения могат да правят страните след този момент с
оглед преклузията по чл. 146, ал. 3 ГПК, която настъпва след
доклада по делото. Бележка на редактора: Въпросът за
правомощията на въззивния съд е включен в образуваното
тълк.д.№ 1/13г. на ОСГТК.
Нееднакво се разрешава и въпросът за възможността
въззивният съд да повтори процесуалните действия, когато
правото на участие на страна е било нарушено в първата
инстанция при неконституиране на необходим другар в
първоинсатнционното производство и при постановяване на
решението от първата инстанция по нередовна искова молба.
Според едното становище, въззивният съд е длъжен да
повтори процесуалните действия по отношение на
новоконституирания необходим другар, по отношение на
страната, чието право да участва по делото е било нарушено и
тя може да заяви всичките си възражения във въззивното
производство, включително и за придобивна давност. След
уточняване на исковата молба, ако е необходимо, трябва да се
повтори и докладът по чл. 146 ГПК.
Според другото становище, във въззивната инстанция,
включително при подобни хипотези, не може да се повтаря и
коригира докладът по чл. 146 ГПК.
В Решение № 269/2012 на ІV ГО на ВКС по гр. д. 187/2010
г. е застъпено становището, че когато порокът в исковата молба
касае конституирането на страните, нередовността й не може да
бъде отстранена от въззивния съд и той не може да повтори
валидно процесуалните действия по делото и в тази хипотеза са
загубили значението си задължителните разяснения в
766
Тълкувателно решение № 1/2001 на ОСГК. В тези случаи,
въззивното решение се обезсилва и делото се връща на първа
инстанция за правилното конституиране на страните и повтаряне
на всички процесуални действия спрямо тях. Доводите – във
връзка с характера на ограничения въззив, би трябвало да са
относими и за случаите на нарушено участие на страна в
първата инстанция.
По изложените въпроси има направено искане за тълкуване
от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии.
Бележка на редактора: Въпросът е включен в тълк.д.№ 1/13г. на
ОСГТК.
Няма спор в практиката на Върховния касационен съд
при прилагане на ГПК от 2007 г., че когато обжалваното решение
е постановено по нередовна искова молба, въззивният съд не
обезсилва направо първоинстанционното решение, а
предприема действия по отстраняване на нередовностите й.
Противоречието между факти, от които ищецът извлича
защитаваното субективно право, и петитума е нередовност на
исковата молба /Решение № 949/2010 на IV ГО по гр.д.
№653/2009 г./
Едва след уточнение на исковата молба в срок, когато се
установи, че първата инстанция се е произнесла по непредявен
иск, въззивният съд може да обезсили решението на
първостепенния съд и да му върне делото за ново разглеждане.
Трябва да се прави разлика между непредявен иск и неточна
материалноправна квалификация, като в последния случай не е
необходимо да се оставя исковата молба без движение.
Задължение на въззивния съд е да приложи материалната
правна норма към въведените в предмета на делото факти и
обстоятелства и отправеното искане за защита. Бележка на
редактора: Въпросът е включен в тълк.д.№ 1/13г. на ОСГТК.
Когато исковата молба бъде поправена в срок и няма
случай на разглеждане на непредявен иск, въззивният съд сам
се произнася по заявения спор, а поправената искова молба се
счита за редовна с обратна сила, като съдът сам определя
правната квалификация.
Ако задължената страна не отстрани в срок
нередовностите на исковата молба, въззивният съд, след
призоваване на страните, постановява решение по чл. 209, ал. 3
ГПК.
Съдът трябва да изиска и други сведения, уточнения и
доказателства, ако това е нужно за преценката му относно
валидността на исковото производство – напр. при данни да
друго висящо дело със същия предмет, кое от двете е по-рано
767
образувано; дали има решение, с което спорът, който разглежда
е разрешен със сила на пресъдено нещо в отношенията между
страните; има ли висящ преюдициален спор; какъв е правният
интерес на ищеца от предявения от него иск и пр.
Въззивният съд, също така, ако намери, че при
разглеждане на делото се разкриват престъпни обстоятелства,
от установяването на които зависи изходът на спора, следва да
спре въззивното производство, като сезира прокуратурата.
По всички изложени въпроси, въззивният съд може да се
произнесе в подготвителното заседание по чл. 267 ГПК. В него
разглежда и доказателствените искания на страните.
В това заседание въззивната инстанция се произнася и по
служебно събиране на доказателства – във връзка с
допустимостта и валидността на решението и на производството,
във връзка с правилността на решението, в случаите, когато
съдът по силата на закона е длъжен да следи за определен
интерес; в случаите на необходимост от изготвяне на съдебна
експертиза, оглед или освидетелствуване. Бележка на
редактора: Въпросът е включен в тълк.д.№ 1/13г. на ОСГТК.
Съдът призовава страните за откритото съдебно
заседание с препис от определението.
Когато за събирането на някои доказателства се дължат
разноски, съдът трябва да укаже техния размер, коя от страните
ги дължи и в какъв срок трябва да внесе определените суми и да
представи доказателства за плащането.
По всички посочени въпроси въззивният съд може да се
произнесе и в първото заседание за разглеждане на делото, ако
е пропуснал да го стори по чл. 267 ГПК поради грешка или
опущение или ако е необходимо да се изслушат и устните
обяснения на страните.
Съдът може да реши, че е нужно да придобие лични
впечатления от разпита на свидетелите и обясненията на
вещите лица и да ги призове за открито съдебно заседание, за
да ги преразпита.
Въззивният съд, ако намери, че прието по делото от
първата инстанция доказателство е нечетливо и не е годно да
установи твърденията на страната, следва да укаже за това и да
разпореди документът да се представи по делото в оригинал или
официално заверен препис. Без да предприеме подобни
действия, съдът не може направо да изключи документа от
доказателствата /решение № 458/2010 г. на III ГО на ВКС по гр.д.
№ 1299/2009 г.
Кои обстоятелства и доказателства могат да се сочат
във въззивното производство?: Бележка на редактора:
768
Въпросите за новите възражения, които могат да се релевират
във въззивното производството и дали постановките на т.6 и т.12
ТР №1/200г. са актуални, са предмет на тълк.д.№ 1/13г. на
ОСГТК.
1.до срока за подаване на въззивна жалба за въззивника,
съответно до срока за отговор на въззивната жалба за
въззиваемата страна:
а/Обстоятелствата, които са настъпили след
приключването на съдебното дирене в първата инстанция до
подаването на въззивната жалба или отговора, както и тези,
които макар и да са се осъществили по-рано, са открити в същия
период – новооткритите. Допускането на новооткрити факти с
правно значение е възможно, само ако бъдат установени
причините, които са попречили да бъдат посочени своевременно
и съдът приеме, че страната е добросъвестна и е положила
дължимата грижа за добро водене на делото.
б/Доказателствата, които могат да се представят са тези,
с които страните са се сдобили след приключването на
съдебното дирене в първата инстанция до подаването на
въззивната жалба или отговора – новооткрити и съответно
всички доказателства за проверка на така допуснатите. Относно
допускането на новооткритите доказателства също има
изискване преди това страната да установи причините, които са
попречили да бъдат посочени своевременно.
в/Обстоятелства и доказателства, които не са били
посочени, съответно представени поради процесуални
нарушения на първата инстанция.
Такива са и непосочените доказателства, поради
неизпълнение на служебните задължения по чл. 146 ГПК за
разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на
доказване факти, при недаване на указания за кои факти и
обстоятелства страните не сочат доказателства – решение
№549/2010 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. № 56/2010 г.
Ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да
посочи доказателство поради собственото си поведение /не се е
явила в съдебно заседание, въпреки редовното си призоваване/,
тя не може да поправи собствената си небрежност във
въззивното производство.
г/Всякакви обстоятелства и доказателства, имащи
отношение към валидността на първоинстанционното решение,
допустимостта му в обжалваната част, допустимостта на
въззивното производство, правилността на обжалваното
решение, както и когато съдът е длъжен служебно да вземе
предвид всички обстоятелства, съответно да събере
769
доказателства – Решение № 644/2010 г. на IV ГО по гр.Д. №
1269/2009.
След срока за подаване на въззивна жалба и отговор на
въззивната жалба, до приключване на съдебното дирене ,
страните могат:
Да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят
нови доказателства, само, ако не са могли да ги узнаят, посочат
и представят в този период. Ограничението е и до въззиваемия.
С подаването на въззивната жалба, спорът е пренесен пред
въззивната инстанция, като независимо от изхода пред първата,
всяка една от страните отново е длъжна да направи своите
доказателствени искания било то за нови или нововъзникнали
обстоятелства и доказателства, както и тези, които не са били
събрани пред първата инстанция, макар и да са поискани от
страните. Решение № 341/2010 г. на II ГО по гр.д. № 177/2010 Г.
Страните могат да твърдят обстоятелства, които са
възникнали след подаването на жалбата или след изтичането на
срока за отговор, както и да сочат и представят доказателства за
тях. Така също и за настъпване на изискуемоста на вземането
при разглеждане на делото във въззивната инстанция.
Когато срокът по чл. 225, ал. 1 КТ изтече във въззивното
производство, допустимо е събиране на доказателства за
новонастъпилите обстоятелства – Решение № 326/2010 г. на III
ГО гр.д. № 1498/2009
Могат да се сочат и всякакви обстоятелства и
доказателства, имащи отношение към валидността на
първоинстанционното решение, допустимостта му в
обжалваната част, допустимостта на въззивното производство,
правилността на обжалваното решение, както и такива, които
съдът е длъжен служебно да вземе предвид , съответно да
събере доказателства.
Недопустимо е въвеждане на нови обстоятелства, ако
съставляват изменение на иска, независимо дали в тази връзка
има допуснати нарушения от първата инстанция – Решение №
217/2010 г. на II ГО по гр.д. № 367/2009.
В брачния процес всички факти от живота на съпрузите,
които обосновават дълбоко и непоправимо разстройство на
брака, или тези, които обуславят неговата унищожаемост,
представляват основание на отделен иск за развод, или
унищожаване на брака. Те, с оглед особеностите на брачния
процес и принципа на изчерпателност – чл. 322, ал. 1 и 2 ГПК,
могат да се заявят за първи път във въззивното производство до
даване ход на устните състезания, въпреки, че по този начин се
770
стига до прибавяне на ново основание или замяна на едно с
друго основание или иск.
Във въззивното производство не могат да се правят
възражения за придобивна давност или за изтекла погасителна
давност, възражение за подобрение и възражение за
прихващане. Бележка на редактора: По този въпрос е
образуваното тълк.д.№ 1/13г. на ОСГТК.
Пред въззивния съд не може да се изменя исковата
претенция по основание, петитум и страни, включително не е
допустимо преминаване от установителен иск към осъдителен
иск или увеличение на размера на иска.
Допустимо е изменение в размера на иска чрез неговото
намаляване, когато ищецът прави частичен отказ или оттегляне
на иска. Смятам, че е допустимо изменение на иска от
осъдителен към установителен, защото по този начин също е
налице десезиране на съда за част от спорното право.
Прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от
вещта след завеждане на исковата молба съгласно чл. 214, ал. 2
ГПК не е изменение на иска и е допустимо да се заяви за първи
път във въззивната инстанция.
Не е допустимо главно встъпване пред въззивната
инстанция, както и привличане и встъпване на трети лица
помагачи.
Не е допустимо предявяване на инцидентен
установителен иск и насрещен иск във въззивното производство.
771
з/допустимост на съдебното производство; възможни
възражения в тази връзка; необходими действия на съда по
установяване допустимостта на съдебното производство
е/евентуални възражения на насрещната страна и възможни
доказателствени искания
ж/преценка дали е нужно провеждане на заседанието при
закрити врати по инициатива на съда
772
Бележка на редактора: Авторът не е посочил, но вероятно
има предвид въпроси, относими към допустимостта на иска – т.е.
основания за спиране, прекратяване на делото и посочените в
т.1.
преценка има ли пречки по хода на делото и нарочно
определение за даване ход на делото
3. Произнасяне по молба на другар на въззивника за
присъединяване към жалбата, съответно конституирането му
като страна.
4. Очертаване предмета на спора и становища на страните
по фактите и доводите.
задаване на въпроси към страните за отстраняване на
празноти или непълноти, противоречия в жалбата и отговора
устен доклад:
Съдът докладва жалбите и отговорите по тях, като
съобразява последвалите уточнения, включително и в съдебното
заседание. Няма спор относно това, че трябва да бъде посочен
предметът на делото пред въззивната инстанция, коя част от
първоинстанционното решение се обжалва, в какво се състоят
неговите пороци според страната, какво е искането й, кои нови
факти и доказателства се сочат и кои са причините на страната
да не ги посочи своевременно и как ще установи тези факти и
обстоятелства
Съдът поставя въпроси по изясняване на жалбата и
отговора,ако е необходимо
Изисква становища на страните по служебно повдигнатите
въпроси от съда в подготвителното заседание
5. Допускане и събиране на доказателства
Становища на страните по определението на съда, с което се
е произнесъл по доказателствените искания.
Сочене на нови обстоятелства и доказателства от страните
Събиране на доказателствата за установяване дали
посочените с жалбата, отговора и след това до съдебното
заседание нови обстоятелства и нови доказателства са
новооткрити или нововъзникнали, след което съдът се
произнася дали ще вземе предвид новото обстоятелство и
дали ще допусне новото доказателство.
Разпределя доказателствената тежест относно
установяването на новите обстоятелства, въведени по
надлежен ред във въззивното производство
Указва на страните за кои от тях, за които носят
доказателствена тежест, не сочат доказателства
Открива производство по оспорените в срок писмени
документи и разпределя тежестта на доказване. Указва на
773
страната, която носи доказателствена тежест за оспорването,
ако тя не сочи доказателства
Допуска допустимите, относими и необходими доказателства
по исканията на страните, разгледани в съдебното
заседание, възлага тежестта за разноските
Събира допуснатите в подготвителното и в откритото
съдебно заседание доказателства /при необходимост отлага
делото за събирането им в следващо съдебно заседание/.
служебно събира доказателства
относно въпроси, касаещи допустимостта на съдебното
производство;
в особени съдебни производства, когато това е вменено
на съда;
експертиза, оглед, освидетелствуване
6. Устни прения: последователно всяка от страните излага
доводите си.
По искане на някоя от страните, съдът може да определи
подходящ срок за представяне на писмени защити, които се
представят с преписи според броя на страните.
Процесуалните действия на съда и страните следва да
бъдат записвани ясно и точно в съдебния протокол в тяхната
последователност. Протоколът е огледало на работата на съда в
съдебно заседание. Съдът определя структурата на съдебното
заседание, като е добре да не допуска страните да променят
схемата на съдебното заседание. Когато е нужно, прекъсва
страната с обяснение, че по този въпрос ще й бъде дадена
думата по-късно. Страните следва да знаят, че имат възможност
да изразят становище по всяко насрещно искане и довод.
Съдията диктува съдебния протокол. Не бива да си “спестява”
т.нар. стандартни мотиви или определения, които секретарят да
вписва по “подразбиране”.
Протоколът се подписва от председателя на състава и
съдебния секретар.
ПРОТОКОЛ
774
ОТВЕТНИКЪТ:……..
ТРЕТО ЛИЦЕ ПОМАГАЧ………
жалбоподателят/неговият представител/: Да се даде ход
на делото /да не се дава, защото………..
ответникът:………..
…………………..
Съдът намира, че ход на делото не следва да се дава,
защото… и
ОПРЕДЕЛИ:
/СПОРЕД СЛУЧАЯ/ ОСТАВЯ БЕЗ ДВИЖЕНИЕ
производството по делото; СПИРА производството по делото;
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по делото или само
НАСРОЧВА за …. /напр. не е редовно призована страна и това е
пречка за даване ход на делото/
или Съдът намира, че не съществуват процесуални
пречки по хода на делото и
ОПРЕДЕЛИ:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
Съдът – въпроси по изясняване на жалбата и
отговора,ако е необходимо
ДОКЛАДВА ЖАЛБАТА:.
........................
ЖАЛБОПОДАТЕЛЯТ: /становище/ Поддържам жалбата.
ОТВЕТНИКЪТ: /становище/
Становище на жалбоподателя по отговора
Изисква становища на страните по служебно повдигнатите
въпроси от съда в подготвителното заседание
Становища на страните по определението на съда, с
което се е произнесъл по доказателствените искания.
Сочене на нови обстоятелства и доказателства от
страните
Определение по доказателствата:
Съдът, като взе предвид исканията на страните по
доказателствата и прецени тяхната относимост, допустимост и
необходимост
ОПРЕДЕЛИ:
………………………
775
Или
Съдът счете делото за изяснено от фактическа страна и
ОПРЕДЕЛИ:
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ
---------------------
Съдът обяви, че ще се оттегли на съвещание, след което
ще се произнесе с решение.
776
3. ВЪЗЗИВНО РЕШЕНИЕ
Албена Бонева
777
въпреки отсъствието на положителна или наличието на
отрицателна процесуална предпоставка, за която ответникът е
направил и доказал своевременно отвода си, както и ако съдът е
бил десезиран.
Когато установи наличието на такъв порок, съдът не може
да продължи с проверка на правилността на решението. Той
трябва да прецени дали порокът е отстраним и ако не е,
обезсилва решението в обжалваната част. Ако порокът е
отстраним, въззивният съд трябва даде указания и възможност
за поправяне на нередовностите, и едва ако те не бъдат
поправени в срок – да обезсили решението в обжалваната част.
Ако правото на иск не е било надлежно упражнено, тъй
като искът е предявен не пред надлежния съд, решението ще е
недопустимо, ако за подсъдността въззивният съд следи
служебно или ако въпросът за подсъдността е повдигнат и
доказан своевременно - в останалите случаи. Въззивният съд
следи служебно единствено за родовата подсъдност и затова,
ако тя е нарушена, съдът трябва да обезсили решението
независимо от това дали въпросът е повдиган по-рано. За
подсъдността по местонахождение на имота служебно следи
само първоинстанционният съд и то до приключване на устните
състезания. Не е ли повдигнат от някоя от страните или
служебно от съда въпросът до този момент, подсъдността се
стабилизира и решението е допустимо. За останалите
подсъдности съдът не следи служебно. Когато обезсили
решението поради неподсъдност, въззивният съд изпраща
делото по компетентност на надлежния съд.
Ако е предявен един, а съдът е разгледал друг иск,
първоинстанционното решение се обезсилва и делото се връща
за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд.
Съгласно решение № 207/2012 г. на ІV ГО на ВКС по гр.д.
№ 914/2011 г. съдът се произнася по нещо различно от това, с
което е сезиран, когато не даде защита на заявения предмет, а
предметът на спора се определя чрез страните,
правопораждащите юридически факти и петитума. Не е налице
произнасяне по нещо различно, ако съдът присъди по-малко,
отколкото е поискано. Такава е хипотезата, не само при
отсъждане на по-малко като количество /сума, вещи и пр./, но и
при признаване на претендираното право на собственост от
ищеца по иск с правно осн. чл. 108 ЗС и отхвърляне на
претенцията за предаване на владението върху същата вещ,
защото е установено, че тя не се владее от ответника; при
признаване на частична трансформация по чл. 21, ал. 2 СК от
1985, отм., съответно по чл. 23, ал. 2 СК от 2009 г. по иск, с който
778
се търси пълна трансформация по чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г.,
отм., съответно чл. 23, ал. 1 СК от 2009 г
В същото решение е отговорено, че недопустимо е и
решението постановено при липса на правен интерес от искова
защита. Интерес от искова защита ще е налице, когато чрез
избрания от ищеца способ, ще може да разреши съществуващ
между него и противната страна правен спор и то в най-пълна
степен. Решението трябва да способства за признаване или
удовлетворяване на негово субективно материално право,
засегнато от посоченото действие. Така напр., няма правен
интерес от иск, който няма да се отрази върху правната сфера
на ищеца или ако в негово разположение има друг по-ефективен
способ за защита. В подобни хипотези избраната форма на
защита изключва съдействието на съда, което обуславя извода
за липсата на правен интерес.
Забраната за влошаване на положението на обжалващия
важи при всеки порок на решението.
Когато по делото към главния иск е съединен евентуален,
разглеждането на евентуалния иск зависи от изхода на делото
по главния. Ако главният иск бъде уважен, но при обжалване
въззивният съд стигне до различно решение и го отхвърли,
въззивният съд не връща делото на първата инстанция, а е
длъжен сам да се произнесе по евентуалния иск.
Съдът може да отмени решението и по отношение на
необжалвалите обикновени другари на жалбоподателя, само ако
те са се присъединили към жалбата по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК
и така са станали въззивници наред с обжалвалия.
Необжалвалите необходими другари на жалбоподателя
стават въззивници наред с него по силата на закона (чл. 216, ал.
2) и съдът може да отмени решението и по отношение на тях.
Въззивният съд е съд по съществото на спора, което
значи, че извършва самостоятелна преценка на събрания пред
него и пред първата инстанция доказателствен материал и по
вътрешно убеждение и според разпореденото в закона прави
своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое
собствено решение, което намира отражение и в мотивите на
съдебния му акт.
Въззивният съд обсъжда всички събрани доказателства
и в двете инстанции и въз основа на съвкупен анализ прави
фактически изводи.
Във всички случаи съдът трябва да мотивира защо дава
или не дава вяра на едни или други свидетели, но не може да
игнорира свидетелските показания, освен ако неправилно ги е
779
допуснал като доказателствени средства /били са неотносими
или недопустими/ решение по гр.д. № 4216/2008 на IV ГО на ВКС/
Съгласно чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с
фактическите и правни констатации на първоинсатнционното
решение, въззивната инстанция може да препрати към мотивите
на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. В
този случай втората инстанция не действа като контролно-
отменителна /дали едно разрешение на първата инстанция е
правилно или не/ а се ползва от обосновката в
първоинстанционното решение и така осъществява своята
решаваща дейност Р-643-12.10.2010 по гр.д. № 1246/2009-4ГО.
„С оглед на обстоятелството, че необосноваността по
смисъла на чл.281 т.3 от ГПК е опорочаване на фактическите
констатации на съда вследствие на допуснато от него
нарушаване на правилата на логиката, на науката или на опита,
се налага извод, че когато тя е основание за въззивно
обжалване, няма пречка за приложение на разпоредбата на
чл.272 от ГПК - щом въззивният съд споделя фактическите /и
правни/ изводи на първоинстанционния, не е необходимо да
повтаря обсъждането на всички доказателства, доводи и
възражения./ Решение № 237/2010 г. на ІV по гр.д. № 826-2009 г.
/.
Излишно е въззивният съд да препраща към тази част от
мотивите на първоинстанционното решение, по която няма
оплаквания във въззивната жалба. В тази част е достатъчно
въззивният съд да възпроизведе фактическите констатации и
правните изводи на първоинстанционния съд.
Въззивният съд не може да постанови неприсъствено
решение, включително и тогава, когато първоинстанционният съд
е отказал да го стори. Освен това, въззивната инстанция не може
да проверява и правилността на заключението по чл. 239, ал. 3
ГПК на първоинстанционния съд /решение по гр.д. № 1388/2009 г.
на ІV ГО на ВКС/.
Въззивният съд потвърждава по същество правилното
решение, каквито и основания за отменяването му да са
съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци –
повторил е или е позволил на страните да повторят опорочените
процесуални действия и е извършил или е позволил на страните
да извършат пропуснатите процесуални действия.
Диспозитивът на въззивното решение трябва да отговаря
на предмета на спора във въззивната инстанция.
Когато отменя първоинстанционното решение, въззивният
съд дължи произнасяне и с диспозитив по всички разгледани
искове, както и по възраженията за прихващане, за подобрения и
780
за възстановяване на запазена част /чл.30 ЗН/. Изрично се
вписва дали решението е постановено при участието на трето
лице помагач /трите му имена,адрес/, както и на коя страна е
подпомагал.
В случаите, когато потвърждава първоинстанционно
решение, което в диспозитива си не съдържа пълна и точна
индивидуализация на предмета на спора, въззивният съд е
длъжен да възпроизведе в своето решение точния диспозитив.
Напр. по предявен иск по чл.240, ал.1 ЗЗД. В решението на
първата инстанция е записано: „Осъжда ищеца да заплати на
ответника 2000 лв.” Диспозитивът на въззивния съд –
„ПОТВЪРЖДАВА решение № 1/25.02. 2012 г. на ....РС по гр.д. №
1000/2010 г., с което Иван Иванов Иванов е осъден да заплати на
Стояна Стоянова Стоянова сумата от 2000 лв., представляваща
невърнат заем по договор от 01.03.2009 г., на осн. чл. 240, ал. 1
ЗЗД.“.
Указанието за обжалваемост по своя характер е
разпореждане и при грешка, съдът може да го измени и сам, без
да е нужно да спазва процедурата по поправка на очевидна
фактическа грешка.
781
4. ПРОИЗВОДСТВО ПО ОБЖАЛВАНЕ НА
ОПРЕДЕЛЕНИЯТА
Калоян Топалов
783
просрочие, неизпълнение на указанията за поправяне на
нередовността й и т.н., независимо от това дали определението
срещу което частната жалба е подадена подлежи на касационно
обжалване или не (ТР № 1/17.07.2001 г., по т.гр.д. № 1/2001 г.,
на ОСГК на ВКС, т. 5, което запазва значението си и при
действието на действащия ГПК). Тези определения подлежат на
обжалване единствено на една инстанция, т.е. те се обжалват
пред ВКС, с което се изчерпва пътя на защита срещу тях (Опр.
№ 153/16.03.2010 г., по ч.гр.д. № 133/2010 г., на III г.о.).
Ако определението по чл. 274, ал. 1 ГПК е постановено за
първи път от състав на ВКС (например същият отказва да
предостави правна помощ, върне касационна жалба, остави без
разглеждане подадената частна касационна жалба и др.),
същото подлежи на обжалване пред друг 3-членен състав на
ВКС. Тук разликата с отменената процесуална уредба е
значителна, тъй като по отменения ГПК на обжалване пред 5-
членен състав на ВКС подлежаха само преграждащите
развитието на касационното производство (респективно
производството за отмяна) определения на 3-членните състави
(за връщане на жалба или на молба за отмяна, респективно за
оставянето й без разглеждане), т.е. обжалването пред 5-членен
състав беше изключение. При действието на новия ГПК
обжалването пред друг 3-членен състав е правило не само
когато определението прегражда производството, но и когато за
първи път ВКС се е произнесъл по даден процесуален въпрос,
който подлежи на инстанционно разглеждане (например да се
върне държавна такса и др.).
По отношение на преграждащите развитието на
производството определения на първата инстанция действащият
ГПК, както и отменения, възприема принципа за 3-инстанционно
разглеждане, но вече не винаги, а при съобразяване на
предпоставките за допускане на касационно обжалване. Същото
се отнася и за разглеждането на процесуалните въпроси със
самостоятелно значение (например за издаване на заповед за
изпълнение), при които производството е 3-инстанционно, но
третата, касационната инстанция е обусловена от наличието на
специалните основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Докато при
действието на отменения ГПК производството за издаване на
изпълнителен лист беше 2-инстанционно, то според новия
процесуален закон определение на окръжен съд, с което същият
е оставил в сила отказ на районния съд да издаде заповед за
изпълнение, на общо основание подлежи на касационно
обжалване при наличие на специалните предпоставки за
допускане на касацията.
784
Следователно, с оглед на гореизложеното, можем да кажем,
че съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК обжалването на определенията по
чл. 274, ал. 1 ГПК пред ВКС е задължително, тъй като той
процедира като втора инстанция на обжалваните пред него
определения на въззивния съд (било то окръжен или
апелативен).
За разлика от ал. 2, според чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличие на
предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за допускане на
касация, на касационно обжалване подлежат някои въззивни
определения (т.е. не определенията на въззивните съдилища, с
които те се произнасят за първи път по даден процесуален
въпрос и които подлежат на обжалване пред ВКС като втора
инстанция на общо основание), а именно:
- определенията, с които се оставят в сила
първоинстанционните определения, преграждащи по-
нататъшното развитие на производството (т.е. тези, които и при
действието на отменения ГПК подлежаха на обжалване с частна
жалба, но вече не във всички случаи). В тази връзка следва да се
посочи, че е налице противоречива съдебна практика относно
това дали някои категории прекратителни определения подлежат
на триинстанционен контрол или не. Така например налице е
противоречива практика относно това дали определенията
свързани с неподведомствеността и неподсъдността подлежат
на обжалване пред ВКС или не. Според част от практиката (Опр.
№ 312/20.04.2010 г., по ч.т.д. № 130/2010 г., на I т.о.; Опр. №
258/11.04.2011 г., по ч.т.д. № 182/2011 г., на I т.о.; Опр. №
764/14.11.2011 г., по ч.т.д. № 741/2011 г., на I т.о.; Опр. №
380/29.05.2012 г., по ч.гр.д. № 279/2012 г., на III г.о. и др.) тези
определения не са преграждащи по смисъла на чл. 274, ал. 1
ГПК, поради което подлежат на обжалване пред ВКС само в
хипотезата на чл. 274, ал. 2 ГПК. На противното становище са
Опр. № 892/10.11.2011 г., по ч.т.д. № 787/2011 г., на II т.о.; Опр.
№ 330/03.05.2012 г., по ч.т.д. № 342/2011 г., на II т.о.; Опр. №
459/10.07.2012 г., по ч.т.д. № 226/2012 г., на I т.о.; Опр. №
493/16.07.2012 г., по ч.гр.д. № 201/2012 г., на III г.о.; Опр. №
841/28.09.2012 г., по ч.т.д. № 630/2012 г., на II т.о.; Опр. №
889/10.10.2012 г., по ч.т.д. № 686/2012 г., на II т.о. и др.;
Бележка на редактора: По този въпрос е образувано тълк.д.№
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
785
се прегражда тяхното развитие (например определенията за
спиране и или прекратяване на тези производства). Тук се имат
предвид случаите, когато по тези въпроси за първи път се е
произнесъл първоинстанционния съд, а след него и въззивния,
тъй като, ако въззивният съд се е произнесъл за първи път,
неговото определение, независимо от наличието на
предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, подлежи на обжалване
пред ВКС като втора инстанция на общо основание. По
отношение на тази категория определения следва да се има
предвид, че принципа при тях е, че те подлежат на обжалване на
една инстанция, а двуинстанционното обжалване, при условията
на чл. 274, ал. 3 ГПК, е изключение, в който смисъл е и
практиката на ВКС. Така например не подлежат на обжалване
определението, с което се оставя без уважение молбата за
обезпечение на доказателства; разпореждането за издаване на
изпълнителен лист; определенията за допускане на
предварително изпълнение или отказ от такова и др.
Във връзка с тази втора категория определения по чл. 274,
ал. 3 ГПК следва да се отбележи, че бе създадена
противоречива практика във ВКС относно това, дали подлежат
на касационно обжалване въззивните определения, с които
въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу
определение на първоинстанционния съд, с което е допуснато
обезпечение на иска или молбата за обезпечение е била
оставена без уважение, т.е. в случаите когато въззивната
инстанция се е произнесла по определение на
първоинстанционния съд, касаещо произнасяне по молба за
обезпечение. С оглед уеднаквяване на съдебната практика ВКС
прие ТР № 1/21.07.2010 г., по т.гр.д. № 1/2010 г., на ОСГТК, в
което изрично е посочено, че тези въззивни определения не
подлежат на касационно обжалване, като мотивите са, че
същите не отговарят на изискванията на чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2
ГПК. Това становище търпи сериозна критика, като същото бе
наложено най-вече с оглед съображения за процесуална
икономия, без сериозна правна аргументация, поради което
тълкувателното решение бе подписано от голям брой съдии с
особено мнение. Правните аргументи за това, че тази категория
определения подлежи на касационно обжалване, доколкото те
отговарят на изисквания на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК са много, но
най-сериозните са, че във визираната нормативна хипотеза е без
значение дали със съдебния акт се разрешава по същество един
материалноправен спор, нито същият има привременен характер
спрямо исковия процес. Същественото по отношение на тази
категория определения е, че същите са свързани с „друго
786
производство” по смисъла на ГПК, който не въвежда
ограничителен критерий относно обхвата на производствата,
като със самото определение освен това се слага край на
обезпечителното производство, поради което същото не
подлежи на отмяна или изменение от постановилия го съд по
реда на чл. 253 ГПК, освен в изрично визираните в закона
хипотези. На противното становище е Опр. № 154/22.03.2011 г.,
по ч.гр.д. № 153/2010 г., на IV г.о., според което определението
на съда в обезпечителното производство подлежи на промяна и
отмяна от постановилия го съд по реда на чл. 253 ГПК. Бележка
на редактора: След приемането на ТР № 1/10г. е изменена
нормата на чл.396, ал.2 ГПК, като е предвидена обжалваемост
пред ВКС на определение на въззивен съд, постановено по
частна жалба, с което исканото обезпечение е допуснато.
Посочените две категории определения по чл. 274, ал. 3 ГПК
подлежат на обжалване пред ВКС само в случай, че са налице
основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. предпоставките за
допускане до касация, предвидени за въззивните решения. Тези
предпоставки се преценяват единствено от ВКС, а не от
въззивния съд, който само администрира частната жалба и
проверява единствено дали определението по принцип подлежи
на обжалване, наличието на правен интерес от обжалването,
спазването на срока за подаване на частната жалба, внасянето
на дължимата държавна такса и наличието на съответните
преписи. На общо основание въззивният съд проверява и дали е
налице изложение на основанията за допускане на делото до
касация, но не и дали тези основания са годни, което е въпрос на
преценка единствено и само от ВКС, с оглед предвиденото в чл.
278, ал. 4 ГПК съответно приложение на правилата за обжалване
на решенията. Въззивният съд, който администрира
касационната частна жалба, е длъжен да провери дали същата е
редовна с оглед наличието на твърдение за наличие на
конкретно/и основание/я за допускане на касацията, при което не
е достатъчно жалбоподателят да се позове бланкетно на едно от
трите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК (например нередовна е
касационна жалба, в която само се твърди, че допускането на
касацията е от значение за развитието на правото), а е
необходимо, като предпоставка за редовност на жалбата, в
същата или в отделно приложение към нея, изрично да се
формулира конкретният материалноправен или
процесуалноправен въпрос, по който въззивния съд се е
произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, който е
разрешен противоречиво от съдилищата или който е от значение
за развитието на правото, като в първите две хипотези следва да
787
се посочат и конкретните решения, на които се позовава
жалбоподателя, както и да се представят преписи от тях, а в
третата хипотеза следва да се обоснове с какво разглеждането
на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на
правото (например чрез позоваване на липсата на практика на
ВКС по съответния процесуален въпрос), като тези основания
трябва да се обосноват, а не само да се възпроизвежда
законовия текст (Опр. № 379/25.07.2011 г., по ч.гр.д. № 223/2011
г., на I г.о.).
Следователно, с оглед на гореизложеното, можем да кажем,
че обжалването пред ВКС по ал. 3 на чл. 274 ГПК, за разлика на
това по ал. 2, е факултативно.
Според чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на касационно
обжалване определенията по дела, решенията по които не
подлежат на касационно обжалване, т.е. такива с цена на иска до
5 000 лева по граждански дела, и 10 000 лева по търговски дела.
Разпоредбата на ал. 4 следва да се разглежда във връзка с ал.
3, но не и с ал. 2, където тя е неприложима. При исковете, чиято
цена се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 ГПК,
обжалваемият интерес се определя на база данъчната оценка,
ако има такава (Опр. № 21/05.02.2010 г., по гр.д. № 1326/2009 г.,
на I-во г.о., потвърдено с Опр. № 358/15.07.2010 г., по ч.гр.д.
№ 167/2010 г., на друг 3-членен състав на ВКС, I г.о.; Опр. №
137/31.03.2011 г., по ч.гр.д. № 124/2011 г., на I-во г.о.; Опр. №
316/04.07.2011 г., по ч.гр.д. № 249/2011 г., на II г.о. и др.), макар
че се срещат и други становища, като например, че критерият е
пазарната цена на имота. Когато с въззивното определение е
потвърден отказ на първоинстанционен съд да освободи ищеца
от държавна такса, обжалваемият интерес също се определя от
цената на иска, а не от размера на дължимата държавна такса.
Това е така, тъй като според т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 г., по
т.гр.д. № 1/2001 г., на ОСГК на ВКС, това определение е
преграждащо и препятства упражняването на правото на иск.
Срокът за подаване на частна жалба е 1-седмичен, считано
от съобщаването на определението, към което се прилага копие
от определението, съгласно чл. 7, ал. 2 ГПК, а ако
определението е постановено в съдебно заседание, в което
страната е присъствала, срокът тече от заседанието (чл. 275, ал.
1 ГПК).
Подаването на молба за правна помощ прекъсва срока за
обжалване на определението (чл. 275, ал. 2 вр. чл. 259, ал. 2
ГПК). В случая се има предвид само правна помощ под формата
на процесуално представителство, т.е. осигуряване на
адвокатска защита по чл. 21, т. 3 ЗПП и чл. 94 ГПК. Молбата се
788
подава до първоинстанционния съд по реда на чл. 95 ГПК. Ако
същата бъде отхвърлена, респективно оставена без уважение,
от влизане в сила на определението (защото същото подлежи на
обжалване) тече нов срок за подаване на частна жалба. Ако
молбата бъде уважена, срокът за обжалване тече от връчване
на определението или разпореждането на назначения по реда на
ЗПП служебен адвокат, т.е. съдът е длъжен служебно да му
връчи копие от подлежащия на обжалване съдебен акт, макар и
веднъж вече да го е връчил на страната. Идеята на закона е
назначеният служебен адвокат да разполага с пълния срок за
обжалване, за да може да подготви частната жалба. Аналогично,
когато молбата за предоставяне на правна помощ бъде
отхвърлена, респективно оставена без уважение, страната, която
е имала очакването, че ще получи служебен адвокат, трябва да
разполага с достатъчен срок било сама да формулира частната
си жалба, било да ангажира адвокат, който да е в състояние да
защити правата й. Това прекъсване течението на срока обаче е
еднократно, поради което следваща молба за предоставяне на
правна помощ няма този ефект (чл. 259, ал. 4 ГПК).
Частната жалба, съгласно нормата на чл. 275, ал. 2 ГПК,
следва да отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК,
относно нейното съдържание и приложенията към нея.
Проверката за редовност на частната жалба, както и относно
това дали същата е подадена в срок, се извършва от
първоинстанционния съд, съгласно нормата на чл. 262 ГПК, към
която препраща чл. 275, ал. 2 ГПК. Ако съдът констатира
нередовности – оставя без движение частната жалба със
съответните указания, които, ако не бъдат отстранени в дадения
срок, респективно - ако жалбата е подадена след срока по чл.
275, ал. 1 ГПК – същата се връща с разпореждане, което
подлежи на самостоятелно обжалване. По същият начин
постъпва и въззивната инстанция, ако констатира, че подадената
до нея частна жалба не отговаря на изискванията за редовност
или е просрочена, на основание чл. 278, ал. 4 вр. чл. 267, ал. 1
вр. чл. 262 ГПК.
В случай, че частната жалба е редовна и подадена в срок,
препис от нея се връчва на другата страна, която може да
подаде отговор в 1-седмичен срок от получаването му, за
разлика от отменения ГПК, където срокът бе 3-дневен (чл. 215,
ал. 1 ГПК (отм.).
След изтичането на срока за отговор, съдът постановил
обжалвания съдебен акт, изпраща частната жалба, заедно с
отговора и приложенията, ако има такива, на горестоящия съд,
към които прилага и препис от обжалваното определение.
789
Следователно по принцип самото дело не се изпраща на горната
инстанция, с оглед да се избегне затрудняване на неговото
движение, предвид нормата на чл. 277 ГПК, съгласно която
частната жалба не спира производството по делото, нито
изпълнението на обжалваното определение, освен ако в закон не
е предвидено друго или решаващият съд не прецени това за
необходимо, но само до решаване на частната жалба. Разбира
се понякога е невъзможно разглеждането на делото да продължи
при наличие на висящо производство по частната жалба
(например ако е постановено определение за спиране или
прекратяване на делото). Но ако се обжалва определение по
обезпечаване на иска или отказ да се върне държавна такса,
няма пречка междувременно разглеждането на делото да
продължи, като на горната инстанция се изпратят в преписи само
тези документи от делото, които са необходими за
произнасянето. Следователно, когато обжалваното определение
не слага край на производството, съдът прилага към книжата и
препис от определението, а когато с обжалваното определение
се слага край на делото, съдът прилага цялото дело.
Частните касационни жалби до ВКС срещу въззивни
определения следва да бъдат приподписани от адвокат или
юрисконсулт, освен ако жалбоподателят е правоспособен юрист
(арг. от чл. 278, ал. 4 вр. чл. 284, ал. 2 ГПК). Това обаче не се
отнася за случаите, когато по съответния самостоятелен
процесуален въпрос се е произнесъл за първи път въззивния съд
или въззивния съд за първи път е спрял или прекратил делото,
тъй като тези определения подлежат на обжалване с частна
жалба пред ВКС като втора инстанция на общо основание,
независимо от наличието на основанията по чл. 280 ГПК.
По заварените дела, образувани по искови молби, подадени
при действието на отменения ГПК, определенията подлежат на
обжалване с частна жалба по реда на същия, по аргумент от § 2,
ал. 2 от ПЗР на ГПК, относно предвиденото за въззивните жалби,
тъй като според чл. 278, ал. 4 ГПК при обжалване на
определенията намират съответно приложение правилата за
въззивното обжалване. Колкото до обжалването на въззивните
определения, прилагат се новите правила за обжалване пред
ВКС (арг. от § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК), т.е. преценява се
наличието на основанията по чл. 280 ГПК.
Независимо, че чл. 278, ал. 4 ГПК препраща за неуредените
въпроси при обжалване на определенията към правилата за
обжалване на решенията, насрещна частна жалба е
недопустима. Насрещната жалба е специален процесуален
институт, предвиден изрично от законодателя само при
790
въззивното и касационното обжалване. Препращането на чл.
278, ал. 4 ГПК не е относно предмета на обжалване, а само до
реда за разглеждане на жалбите.
Производството за разглеждане на частната жалба е
идентично с това по отменения ГПК, като то се прилага и в
случаите, когато частната жалба се разглежда от ВКС, т.е.
частната жалба се разглежда по правило в закрито съдебно
заседание, освен ако съдът не прецени, че е необходимо тя да
бъде разгледана в открито съдебно заседание, с оглед
възможността му да събира доказателства по негова преценка.
Съдът служебно проверява релевантните факти, като сам
преценява събраните от първата инстанция, представените с
частната жалба и отговора на същата доказателства, както и
онези доказателства, които самия той е събрал. Ако
обжалваното определение е законосъобразно, съдът го
потвърждава, излагайки собствени мотиви за това, но може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд, съгласно
чл. 272 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК. Ако обжалваното определение е
незаконосъобразно, съдът го отменя и сам решава въпроса по
подадената частна жалба, като постановеното от него
определение е задължително за долустоящия съд. Бележка на
редактора: По въпросите за подлежащите на обжалване
определения на първоинстанционен и на въззивен съд е
образувано тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК, а по въпросите на
подлежащите на касационно обжалване актове, постановени в
заповедното производство – тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК.
791
5. ОБЖАЛВАНЕ ДЕЙСТВИЯТА НА СЪДЕБНИЯ
ИЗПЪЛНИТЕЛ
Владимир Вълков
792
съдебният изпълнител не е страна.
(ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 4393 ОТ 16.05.2005 Г. ПО АДМ. Д.
№ 2593/2005 Г., III ОТД. НА ВАС)
Така възникналият дебат е разрешен със
задължителна съдебна практика, утвърдена с
Тълкувателно решение № 3/12.07.2005 год. на ОСГТК на
ВКС. Произнасяйки се по въпроса кой е компетентен да
разгледа жалбата, Съдът е определил естеството на
актовете на съдебния изпълнител като властнически
волеизявления, израз на предоставеното му държавно
правомощие да предизвика задължителни за правните
субекти последици. Решението е актуално и при ГПК в
сила от 01.03.2008 г. (така изрично Определение №
164/05.03.2012 г. по ч.гр.д. № 99/2012 г., ГК, III ГО на ВКС,
Определение № 34 от 19.01.2009 г. по ч.т.д. № 333/2008 г.,
ТК, II ТО на ВКС и др.)
793
явява изпълнителният титул. Освен, че определя
подлежащия на удовлетворяване интерес, този документ
задължава съдебния изпълнител от една страна да
предприеме предписаните от закона действия, за да
осигури реализацията му, а от друга – да съхрани
признатите от правния ред интереси на задълженото лице,
респ. на третите лица на изпълнението. Липсата на
предвиденото от закона основание за предприемане на
изпълнение или неизпълнението на задължение, довело до
засягане на признат от правния ред интерес опорочават
изпълнението.
Споменатото разграничение на условията за
изпълнение обуславя специфика в средството за защита.
Липсата на материалноправна предпоставка предполага
спор за материално право, поради което защитата е искова.
Нарушението на процесуалните условия за
изпълнение поражда процесуалноправен спор като редът
за неговото разрешаване е жалба срещу незаконното
действие или бездействие на съдебния изпълнител, което
ще бъде и обект на настоящото изложение.
794
Законът изрично определя действията, които
подлежат на обжалване като ограничава приложното поле
на защита посредством жалба срещу действията на
съдебен изпълнител до лимитативно описаните хипотези.
Нормата на чл. 435 ГПК определя част от подлежащите на
обжалване действия, но изрично са предвидени и други
подлежащи на съдебен контрол действия. Доколкото не е
указано изрично следва да се приеме, че и при
допълнителните хипотези редът за защита е предвиденият
от чл. 436 и сл. ГПК.
Характерно и за съдебното изпълнение като уредена от
закона процедура е, че съставлява динамичен фактически
състав – последователност от процесуални действия както
на страните, така и на органа по ръководство на
изпълнителния процес като всяко едно се явява
предпоставка за надлежно упражняване на следващото
процесуално действие. Ето защо и евентуален порок в
обуславящо действие рефлектира върху обжалваемото.
Изключение се явява нормата на чл. 435 ал. 3 ГПК,
лимитираща предмета на жалбата до нарушение в
наддавателната процедура или неотчетено предложение
на по-висока цена. Ето защо и макар преценката на
съдебния изпълнител по чл. 493-495 ГПК да обуславя
последващото постановление за възлагане, не подлежи на
проверка – в този смисъл Определение № 683/27.11.2009 г.
по ч.гр.д. № 499/2009 г. ВКС, ГК, ІV ГО.
Неупражненото право на жалба валидира
изпълнителното действие в рамките на процедурата по
изпълнение. Това решение обезпечава правната сигурност
и е основа за реализация законния интерес на взискателя
да получи изпълнение в разумен срок. На общо основание
евентуално произтекла от незаконността на действието
вреда за адресата на упражнената власт, подлежи на
обезвреда при условията на чл. 441 ГПК.
795
необходимост, действащият понастоящем процесуален
закон не определя срок с изтичането на който да се
презумира отказ. В случай, че взискателят държи да
ангажира непосредствено избрания от него съдебен
изпълнител съществува възможност да въздейства косвено
чрез сезиране било министъра на правосъдието, било
Съвета на камарата на частните съдебни изпълнители за
липсващото произнасяне посредством института на
дисциплинарната отговорност.
796
в ГПК. Затова и развитието му предполага накърнен
интерес за жалбоподателя – арг. от чл. 26 ал. 2 ГПК.
Както бе посочено в хода на изпълнението съдебният
изпълнител дължи да съблюдава от една страна интереса
на взискателя, а от друга – зачетените интереси на
адресата на въздействие, който по определение е и
длъжник по изпълнението – лицето, посочено в
изпълнителния титул като задължено да удовлетвори
удостовереното в документа притезание. Възможно е обаче
в хода на изпълнение адресат на въздействие да бъде и
непосочено в изпълнителния титул трето лице по смисъла
на закона.
Подлежащите на обжалване действия и лицата,
легитимирани за това са:
797
режима на СИО
се позовава на
пренебрегнато от
съдебния изпълнител
лично имущество на
съпруга-длъжник, което е
налице и вземането може
да се удовлетвори от него
– чл. 503 ал. 2 вр. чл. 502
ГПК.
трето лице, което в деня на
запора или възбраната владее
вещта или имота.
1. всяко лице, внесло задатък
до последния ден на
проданта;
2. взискател, участвал като
наддавач, без да дължи
задатък;
3. длъжникът, ако:
наддаването при
публичната продан не е
извършено надлежно
постановлението или
за възлагане имуществото не е
при публична възложено по най-
продан на високата цена
недвижим имот 4. съпругът недлъжник, ако
изпълнението е насочено
към вещ, съпружеска
имуществена общност и:
наддаването при
публичната продан не е
извършено надлежно
или
имуществото не е
възложено по най-
високата цена.
длъжникът, ако се
позовава на ненадлежно
отнемане на
уведомяване за
движима вещ
изпълнението (чл. 521
ал. 1 ГПК);
съпругът недлъжник за
798
вещ СИО (чл. 503 ал. 3
ГПК);
трето лице, което в
деня на предаването
владее вещта – (чл. 435
ал. 4 ГПК вж. и чл. 452
ал. 1 ГПК).
длъжникът, ако се
позовава на ненадлежно
уведомяване за
изпълнението (чл. 522
ГПК)
съпругът недлъжник за
въвод във
вещ СИО (чл. 503 ал. 3
владение
ГПК)
трето лице, което е
било във владение на
имота преди
предявяване на иска,
решението по който се
изпълнява (чл. 523 ГПК)
постановление за длъжникът
определяне съпругът недлъжник за вещ
равностойност СИО
на ненамерена у взискателят
длъжника
движима вещ
(чл. 521 ал. 3
ГПК)
постановлението длъжникът (чл. 435 ал. 2 пр.
за глоба първо вр. чл. 527 ал. 4 ГПК)
оправомощаване длъжникът
на взискателя
да извърши
действие за
сметка на
длъжника
(чл. 527 ал. 4 ГПК)
постановлението длъжникът
за разноските
(чл. 435 ал. 2 предл.
последно ГПК)
799
ВЪПРОС: Може ли взискателят да обжалва
постановлението за разноски?
Подобна възможност не е предвидена с редакцията на чл.
435 ГПК и след изменението с ДВ бр. 100/2010 г., като е
ограничена до длъжника. Взискателят може да се защити в
случай, че разноските не са определени правилно
включително и по повод приложението на чл. 78 ал. 5 ГПК с
жалба срещу първото процесуално действие, подлежащо
на обжалване – разпределение по чл. 463 ГПК, а ако такова
не се прави – прекратяването на изпълнението. В рамките
на това производство съдът следва да прецени и
законосъобразността на действието по определяне
размера на разноските. Произтичащият от закона и
неудовлетворен интерес на взискателя опорочава
изпълнителното действие.
800
на жалба срещу действията на съдебния изпълнител (така
изрично Определение № 253 от 19.04.2010 г. по гр.д. №
228/2010 ВКС, ГК, ІV ГО).
801
ВЪПРОС: Съществува ли интерес за длъжника да
обжалва предявеното му разпределение при хипотезата на
чл. 462 ал. 2 ГПК?
Хипотезата не е уредена изрично в общия текст на
чл. 435 ГПК. Макар и разпределението да бива предявено и
на длъжника, доколкото то предполага конкуренция на
вземания – арг. от чл. 460 ГПК, пряко не поставя под
въпрос интереса на длъжника. Непосредственият засегнат
интерес при това изпълнително действие би принадлежал
на взискател с пренебрегнато вземане, а, по аргумент от
чл. 26 ал. 2 ГПК.
Същевременно обаче доколкото разпределението
съставлява основание за разпореждане с негово
имущество, а поредността на вземанията би могло да
окаже влияние върху размера на дължимата лихва, такъв
интерес е налице. Това налага изследването му във всеки
конкретен случай.
ПРОИЗВОДСТВО ПО ЖАЛБАТА
Формални изисквания за упражняване правото на
жалба.
Съдържание на жалбата
В изпълнителния процес на общо основание е
приложимо диспозитивното начало. Това изисква
жалбоподателят писмено да определи рамките, в които
желае да се развие съдебното производство. В тази насока
нормата на чл. 436 ал. 4 ГПК препраща към текстовете,
касаещи съдържанието на въззивната жалба чл. 260 ГПК.
Тъй като извън предмета на разглеждане в
съдебното производство по чл. 435 и сл. ГПК остава
материалното право, неприложими остават изискванията
на чл. 260 т. 5 и т. 6.
802
Приложение към жалбата
Както при всяко съдебно производство, основано
на диспозитивното начало в тежест на лицето, което го
инициира е да осигури предпоставките за администриране
на жалбата – да внесе дължимата държавна такса, да
удостовери представителната власт, в случай, че жалбата
се подава чрез пълномощник и да представи преписи
според броя на останалите участници в производството –
за другата страна, когато е образувано по жалба на страна
в производството и за взискателя и длъжника, ако е
инициирано от трето лице.
803
предприетото изпълнение – жалба срещу
действията на съдебния изпълнител – чл. 436 ГПК
Всяко от тези производства се развива при
различни предпоставки, респ. - компетентен да го
администрира и разгледа е различен орган. Ето защо и
макар текстът да не предвижда изрично, след като от
съдебния изпълнител се очаква да окомплектова жалбата с
възражението по нея, налага се извод, че той именно е
компетентен да повдигне въпроса за естеството на
очакваната защита. Това единствено осигурява както
възможност да бъде определена процедурата, респ.
компетентният съд да разгледа искането, така и да бъде
осигурено ефективно участие на всички лица с признат от
закона интерес да участват в съдебното производство.
Средство за това се явява правомощието по чл. 262 ал. 1
ГПК като съдебният изпълнител е оправомощен да откаже
временно администриране на жалбата до отстраняване на
нередовността.
Нередовност е налице, когато:
1. липсва изискуем от закона реквизит на жалбата,
който не дава възможност за отговор на
поставените вече въпроси – чл. 260 ГПК;
2. правото на жалба е ненадлежно упражнено – чл.
261 ГПК;
3. макар и да са налице формално установените
реквизити, в жалбата е налице противоречие, което
не позволява да бъде определена еднозначно
търсената защита. Това изискване не е установено
изрично, но, струва ми се, то произтича от смисъла
на закона.
804
на последиците от процесуалното бездействие на
жалбоподателя. Същевременно чл. 2 ГПК задължава съда
да разгледа всяка отправена до него молба. Така
утвърденото правило предполага изключение доколкото
такова е изрично установено от закона. Макар и да
препраща към материята по администриране на въззивна
жалба, извън съдържанието на препратката остава нормата
на чл. 263 ал. 1 ГПК, която, според мен, утвърждава
компетентността на първоинстанционния съд в
производството по администриране на жалба срещу
постановен от него акт. Именно защото тази норма изрично
свързва администрирането на жалбата с нейното
приемане, налице е изключение от правилото,
овластяващо администриращия орган да не препрати
жалбата до съда, за който е адресирана тя. След като
законът не възпроизвежда това правомощие за съдебния
изпълнител, а напротив – безусловно го задължава да я
администрира, струва ми се, че признаването на такава
процесуална компетентност за съдебния изпълнител не
намира опора в буквата на закона.
Освен това, поддръжниците на обратното
становище придават на акта на съдебния изпълнител, с
който администрира жалбата характер на изпълнително
действие, подлежащо на съдебен контрол. Ако широката
формулировка на чл. 332 ГПК (отм.) дава възможност за
такъв извод, при лимитираните основания за обжалване на
действията по чл. 435 ГПК би довело и до практически
проблем. Легитимиран да обжалва отказ е единствено
взискателя, поради което и признаването на компетентност
за съдебния изпълнител да упражни това правомощие
поставя под съмнение възможността както длъжника, така и
третото лице да се защитят срещу незаконосъобразен
отказ от администриране на жалбата.
От друга страна, смисълът, който би могъл да бъде
вложен в подобно виждане опира единствено до
разтоварване на съда от преценка на редовността на
жалбата, но, струва ми се, сам по себе си не оправдава
подобен подход. Няма причина да бъде отказана съдебна
проверка за законосъобразност на преценката на съдебния
изпълнител. Утвърждаването на самостоятелен характер
на това изпълнително действие предполага развитие на
самостоятелно производство по частна жалба, доколкото
към този ред препраща 262 ал. 3 ГПК. Доколкото
преценката предхожда размяната на книжата при установен
порок в тази насока предполага или връщане на делото на
805
съдебния изпълнител, за да администрира надлежно
жалбата, което ще забави неоправдано разглеждането й по
същество, или извършване на несвойствени за съдебната
институция действия по администрирането й при все, че са
възложени безусловно на съдебния изпълнител. Ето защо и
няма основание да се счита, че връщането на жалбата от
съдебния изпълнител осигурява яснота в процесуалното
отношение. Напротив, това налага самостоятелно
действие, което практически отдалечава във времето
преценката на съда дали и при какви условия ще даде
защита.
При тези условия считам, че след изтичане на срока
за възражения съдебният изпълнител е задължен да
изпрати на окръжния съд комплектована преписка, която
включва:
1. Жалбата
2. Възраженията
3. Копие от изпълнителното дело
4. Писмени обяснения за действията си
806
Преценка за редовност на жалбата
808
Съгласно чл. 437 ГПК съдът е длъжен да разгледа
жалбата въз основа на данните в изпълнителното дело
като разграничава отговорността за попълване на
съдебното дело в тази насока и с оглед поисканите от
страните доказателства. Ако липсата на проявена от
страните активност засяга пряко и непосредствено нейния
интерес, разглеждането на жалбата с оглед данните в
изпълнителното дело гарантира правната сигурност. Ето
защо и съдът дължи да прояви активност в тази насока.
Средство за това е отговорността на съдебния изпълнител
по чл. 405 вр. чл. 215 ЗСВ.
Обяснението на съдебния изпълнител не засяга
нито гарантиран от закона интерес на страните в
производството – фазата, на която съдебният изпълнител
дължи да ги даде от една страна и предвидената по
правило форма на контролното производство – закрито
заседание от друга, изключват възможността те да станат
достояние на страните в изпълнението. Освен това, не
съществува нито правна, нито фактическа възможност да
бъде осигурено обосновано обяснение. Ето защо и липсата
на такова не е пречка за разглеждане на жалбата по
същество.
Връщане на жалбата
Пропуснатият срок, респ. неотстранената нередовност
на жалбата е основание съдът да откаже разглеждането й
по същество – чл. 262 ал. 2 ГПК.
В практиката противоречиво се разрешава въпросът
за обхвата на нормата на чл. 261 т. 4 ГПК. Едното
поддържано становище е, че тази норма обхваща всички
такси, които осигуряват администриране на жалбата, както
държавната, така и установената с Тарифа за таксите и
разноските към Закона за частните съдебни изпълнители –
т. 8 – за изготвяне на препис от изпълнителното дело и
предоставянето му на компетентния съд се събира
такса 20 лв. и т. 5 – за връчване на препис от жалба ... се
събира такса 20 лв. Второто становище е, че нормата
визира единствено държавната такса, обуславяща
развитието на съдебното производство.
811
Правни последици на постановеното решение
812
Спиране на изпълнението
814
6. Обжалване на отказ на съдията по
вписванията
Борислав Белазелков
815
Вписването има оповестително действие, то може да се
изразява в противопоставимост – конкуренция на права от
същия праводател; конститутивно действие – елемент от
фактическия състав на ипотека, възбрана и отказ от
собственост (но не и от вещни права); и публичност без други
последици. Самото вписване не може да засегне ничии права.
Доколкото се засягат права, те се засягат от вписания акт, а не
от вписването му.
Вписването в нотариалните книги (за разлика от
вписването в регистрите за юридически лица) може да страда
от един единствен порок – нищожност, когато е вписан
неподлежащ на вписване акт. Затова уредената в чл. 537, ал. 2
и 3 ГПК искова защита срещу порочните охранителни актове е
неприложима по отношение на вписванията в нотариалните
книги – на липсата на правни последици от вписването
засегнатата страна може да се позове чрез възражение в
производството по иска за защита на своето право,
произтичащо или засегнато от вписания акт.
Както всички останали охранителни актове, така и
вписването в нотариалните книги не подлежи на обжалване.
Както беше посочено по-горе, то не подлежи и на никакво
оспорване. Нужда от защита има не срещу вписването, но
срещу вписания акт. Неговите пороци накърняват субективни
права. Като дава публичност на вписания акт, вписването
всъщност облекчава защитата срещу пороците му, тъй като
улеснява засегнатата страна да го узнае.
Наред с обществения интерес от публичността на
актовете относно правата върху недвижими имоти съществува
и частен интерес от впиването на отделен акт – това е
интересът на приобретателя или на титуляря на правата,
произтичащи от вписания акт да запази било правото, което е
придобил, било правото, чието реализиране може да бъде
осуетено или най-малкото затруднено в случай на
разпореждане с недвижимия имот. Затова отказът на съдията
по вписванията да впише представен акт подлежи на
обжалване.
Съществува противоречива съдебна практика по
предметния обхват на проверката, която съдията по
вписванията извършва съгласно чл. 32а ал.1 ПВ относно това,
дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията
на закона. На този и други въпроси е посветено т.д. № 7/2012
ВКС, ОСГТК, по което предстои да бъде прието тълкувателно
решение.
За да бъде вписан представеният акт, на първо място
следва да се прецени дали той подлежи на вписване. Ако
816
представеният акт не подлежи на вписване, извършеното
въпреки това вписване ще е нищожно. Подлежащите на
вписване актове са посочени в нормативни актове с ранг на
закон: Закон за собствеността (ЗС), Закона за устройство на
територията (ЗУТ), Търговски закон (ТЗ), Закон за
задълженията и договорите (ЗЗД), Закон за особените залози
(ЗОЗ) и др. Изброяването в чл. 4 и 5 ПВ е неизчерпателно, то е
опит за систематизирането на подлежащите на вписване
актове и изрично посочване на някои актове, които не подлежат
на вписване.
На следващо място, се проверява формата на акта.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ПВ актовете трябва да са извършени по
нотариален ред или да са с нотариално заверен подпис. Това
не означава само нотариални актове и актове с нотариална
заверка на подписите, но също и актове, които са удостоверени
от други лица, които със закон са овластени да изпълняват
нотариални функции (съдия, съдия по вписванията, органи на
местната администрация, български дипломатически и
консулски представители, капитани на кораб). Може да бъдат
вписани и актове във формата на официален документ
(съдебни решения и спогодби, възбрани от съдебен или
публичен изпълнител, актове за държавна и общинска
собственост и др.). От общото изискване за форма на
вписвания акт изключение правят подлежащите на вписване
актове, които по естеството си не се извършват по нотариален
ред, нито може да бъдат извършени във формата на
официален документ – това са исковите молби и молбите за
отмяна на влезли в сила съдебни решения.
За да бъде вписан, актът трябва да има и необходимото
съдържание: за идентификацията на страните (чл. 6, ал. 1 б.
„а” ПВ) и за идентификацията на имота (чл. 6, ал. 1 б. „в” ПВ).
Когато недвижимият имот се намира в район с одобрена
кадастрална карта, описанието се извършва съобразно
данните по чл. 60, т. 1 - 7 ЗКИР. В тези случаи към акта се
прилага скица-копие от кадастралната карта (чл. 6, ал. 3 ПВ).
Това изискване е въведено не с оглед нуждите на вписването
в нотариалните книги, а за да бъде улеснено изграждането на
бъдещия имотен регистър. Никакви изисквания за
идентификация на имота няма за актовете, които не се
отнасят до индивидуално определени имоти: договорите за
прехвърляне на наследство (чл. 6, ал. 2 ПВ), преписите от
обявени завещания, договорите за прехвърляне на търговско
или занаятчийско предприятие, удостоверенията за вписан
залог върху търговско или занаятчийско предприятие (въпреки
изричното изменение в обратен смисъл на чл. 23а, ал. 1 ПВ),
817
актовете за преобразуване на търговски дружества по ТЗ,
както и други актове, които се отнасят до съвкупности.
Спазването на изискване за идентификация на имоти е
невъзможно поради правното естество на съвкупностите –
техните елементи са определяеми, към момента на
вписването те са неизвестни или подлежат на промени (напр.
чл. 20, ал. 2 ЗОЗ). Съдържащите се в тях имоти не се описват,
а когато някои от тях се описват, това има друго правно
значение. Бележка на редактора: Виж т.3 и т.7 на тълк.д.№
7/12г. на ОСГТК на ВКС.
На последно място, се проверява внесена ли е таксата
за вписване (когато такава се дължи) и представени ли са
доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264
ДОПК (освен при вписването и отбелязването на съдебно
решение).
В производството по вписване не може да се проверява
дали представеният за вписване акт противоречи на закона
или на добрите нрави. Уреденото в чл. 574 ГПК задължение на
нотариуса да провери дали удостоверяваната сделка или
документ, както и да съобрази дали извършваното действие
противоречи на закона или на добрите нрави се отнася за
извършваното от него нотариално удостоверяване.
Извършваното нотариално удостоверяване от съдията по
вписванията е „вписване”. Правно невъзможно е то да
противоречи на добрите нрави, а на закона то ще противоречи
само ако бъде вписан неподлежащ на вписване акт.
Евентуални пороци на представения за вписване акт, колкото и
съществени да са, не може да бъдат установявани в
охранителното производство нито от съдията по вписванията,
нито от съда по жалба срещу извършен отказ. Те може да
бъдат установени само в исково или друго спорно
производство с участието на всички засегнати от спора страни.
Съдията по вписванията не може да преценява и дали
прехвърлителят, завещателят, длъжникът по възбраната или
което и било друго лице е собственик на недвижимия имот,
предмет на вписвания акт. Той няма правомощието да
проверява правото на собственост нито има контролни
функции по отношение на нотариуса, съда, съдебния,
публичния изпълнител или друг орган, удостоверил или издал
представения за вписване акт. Бележка на редактора: Виж т.6
на тълк.д.№ 7/12г.
Съдията по вписванията не може да преценява също
редовността на представената за вписване искова молба или
молба за отмяна на влязло в сила решение, това е
компетентност на съответния съд. Той не може да проверява
818
също и дали представеният за вписване акт относно
съвкупност засяга недвижими имоти нито дали такива
недвижими имоти се намират в неговия съдебен район.
Представен ли е за вписване акт на разпореждане със
съвкупност, съдията по вписванията е длъжен да го впише.
Различно е положението на съдията по вписванията,
когато той действа в качеството на нотариус. Действа ли в
такова качество, той има правата и задълженията на
нотариус. Правата и задълженията на нотариус съдията по
вписванията има също и когато за вписване е представен
вписан в търговския регистър апорт (непарична вноска).
Правото и задължението на съдията по вписванията да
провери правото на собственост в този случай произтича от
изричната разпоредба на чл. 73 ал. 5 ТЗ и той е длъжен да
откаже вписването, ако не са представени доказателства за
правото на собственост на вносителя или от представените
доказателства правото на собственост не се установява.
Бележка на редактора: Виж т.5 на тълк.д.№ 7/12г.
ГПК не съдържа особени правила за вписването в
нотариалните книги. Правилата уреждащи производството по
вписване са уредени в ПВ, но доколкото в правилника не е
уредено изрично отклонение от общите правила за
нотариалните (глава LIV, раздел І, чл. 569 – 577 ГПК), общите
правила за охранителните производства (глава XLIX, чл. 530 –
541 ГПК) и общите правила на гражданския процес (част І, чл. 1
– 102 ГПК), те се прилагат и за производството по вписванията.
Производството по вписване се урежда и при съответна
приложимост на правилата на исковото производство (чл. 540
ГПК). (разлика между пряко прилагане на общи правила и
съответно прилагане на аналогични правила).
Във връзка с отказите се поставя въпросът, как следва
да процедира съдията по вписванията, когато молбата за
вписване е нередовна? Трябва ли да постанови отказ или
трябва да даде указания за отстраняване на нередовността,
както съдът процедира с нередовната искова молба съгласно
чл. 129, ал. 2 ГПК. Въпросът с нередовността на извършено
процесуално действие на страна в производството е уреден в
чл. 101 ГПК, който е поместен в общата част на ГПК и е пряко
приложим за всички производства: искови, изпълнителни,
обезпечителни, охранителните производства и
производствата по спорна администрация. Съгласно чл. 101,
ал. 1, изр. 2 ГПК при нередовност на молбата за вписване
(напр. не са представени: скица-копие от кадастралната карта,
доказателства за внесена такса за вписване, доказателства за
изпълнението на изискванията на чл. 264 ДОПК,
819
представеното за вписване извлечение от акт е непълно или
нечетливо и др.) съдията по вписванията е длъжен да укаже,
в какво се състои нередовността, как тя може да бъде
отстранена, като определи и срок за извършване на
поправката. Едва след изтичането на указания срок може да
бъде постановен отказ, ако нередовността не е отстранена
(чл. 101, ал. 3 ГПК). Бележка на редактора: Виж т.1 на
тълк.д.№ 7/12г.
Вписването, като охранителен акт, не подлежи на
обжалване (чл. 537, ал. 1 ГПК). Както беше посочено по-горе,
то не подлежи и на никакво оспорване. На обжалване съгласно
чл. 538, ал. 1 ГПК подлежи отказът на съдията по вписване да
впише представения акт.
Преди да бъдат разгледани в тяхната логическа
последователност процесуалните правила, уреждащи
материята на обжалването в производството по вписване
трябва да бъде изяснено правното значение на една радикална
промяна в това производство, въведена с новия ГПК.
Промяната се състои в задължението на съдията по
вписванията първо да впише представения акт в отделните
нотариални книги по чл. 577, ал. 2 ГПК и едва след това да
може да постанови отказ. Това означава, че преди отказа
вписването в нотариалните книги е извършено с поредността
при представянето на акта, но под условие, че постановеният
отказ бъде отменен от съда.
Отказът на съдията по вписванията подлежи на
обжалване с частна жалба (чл. 538 ГПК). Обжалването по този
ред е при условията на „пълен въззив”, т.е. няма основания за
обжалване, няма ограничения за позоваване на нови факти и
представяне на нови доказателства и няма ограничения на
правомощията въззивния съд. Окръжният съд преразглежда
молбата за вписване и ако уважи частната жалба, сам
постановява вписването. Така съдът по жалбата води
нотариалните книги. Пазителят им изпълнява пряко решението
на съда, без да е необходим акт на съдията по вписванията.
Отказът може да има само един порок –
незаконосъобразност. Нищожност, недопустимост и
неправилност са пороци на съдебното решение по предявен
иск. Отказът е незаконосъобразен, когато представеният акт
подлежи на вписване, извършен е в надлежната форма, има
необходимото съдържание и констатираните нередовности на
молбата за вписване са отстранени в указания срок. В жалбата
срещу отказа молителят може да се позове на нови факти и да
представи нови доказателства. Той не може да основе жалбата
на доказателства за отстраняването на нередовности след
820
изтичането на указания срок (чл. 101, ал. 3 ГПК). В защита на
обществения интерес от публичност на актовете относно
правата върху недвижими имоти съдът може да отмени отказа
поради непосочени в жалбата закононарушения и да постанови
вписване на акта.
Процесуално легитимиран да обжалва отказа е
молителят, който има частен интерес (приобретателят на
имота, кредиторът, по чието искане е наложена възбрана,
ищецът по исковата молба и др.) и затова представя акта за
вписване. Съществува противоречива съдебна практика, може
ли да се обжалва отказа и кой може да го обжалва, когато в
производството няма молител, а вписването на акта е
наредено от съда (напр. за вписване на възбрана по чл. 364,
ал. 1 ГПК), от друг съдебен орган (напр. от държавен съдебен
изпълнител за вписване на възбрана по чл. 449, ал. 2 ГПК), от
държавен орган в кръга на компетентността му по закон (напр.
публичния изпълнител по чл. 205 и чл. 221, ал. 4 ДОПК) или от
лице, изпълняващо публична функция по силата на закон
(частен съдебен изпълнител за вписване на възбрана по чл.
449, ал. 2 ГПК). Противоречива е и съдебната практика, когато
по силата на закона актът се представя за вписване не от
заинтересования, който би бил молител в производството, а от
лице, изпълняващо публична функция по силата на закон
(напр. нотариус за вписване на удостоверен от него
нотариален акт по чл. 8, ал. 1 ПВ).
В първия случай съдията по вписванията няма
компетентност, тъй като вписването на възбраната е наредено
от съда. В случая съдията по вписванията не е органът, който
води нотариалните книги. Когато съдът нарежда вписването,
той води нотариалните книги по същия начин, по който ги води
и когато постановява решение по чл. 577 ГПК. Дори в такъв
случай съдията по вписванията да постанови отказ (той няма
никакви контролни правомощия по отношение на съда и най-
малко по отношение на влязло в сила съдебно решение), той
преди това е вписал възбраната в отделните книги по чл. 577,
ал. 2 ГПК. Тя е наложена с поредността на постъпването на
съдебния акт, но условието, при което се счита извършено
вписването е несъществуващо. Не може да се очаква съдът „да
обжалва” отказ на съдията по вписванията. Такъв „отказ”
никога няма да „влезе в сила”.
В случаите, при които друг съдебен орган (държавен
съдебен изпълнител), държавен орган (публичния
изпълнител) или от лице, изпълняващо публична функция
(частен съдебен изпълнител) в кръга на компетентността му
по закон, които не може и не са молители в охранителното
821
производство представят за вписване техен акт, съдията по
вписванията действа в качеството си на орган, който води
нотариалните книги. Той не разполага с никакви контролни
правомощия по отношение на тези органи или лица,
изпълняващи публична функция нито по отношение на
постановените от тях актове, но доколкото правният ефект на
вписването зависи от съдържанието на вписвания акт, той
може да даде указания за отстраняване на нередовности,
които пречат да се прояви ефекта на вписването (напр.
непълна идентификация на лицето, чиито права засяга акта
или непълна идентификация на недвижимия имот); и в случай
на неотстраняване на нередовностите, след като впише акта в
отделните книги по чл. 577, ал. 2 ГПК, съдията по вписванията
може да постанови отказ, който подлежи на обжалване от
органа или лицето, изпълняващо публична функция, макар те
да не са молители в охранителното производство. В такъв
случай отказът ще породи действие, ако бъде потвърден от
съда, съответно извършеното условно вписване ще се
стабилизира окончателно, ако съдът отмени отказа. Бележка
на редактора: Виж т.8 на тълк.д.№ 7/12г.
Възможен е и отрицателен отговор на поставения
въпрос, т.е. да се приеме, че държавният, публичният и
частният съдебен изпълнител не могат да обжалват
постановения отказ, но в такъв случай трябва да бъде зачетен
частния интерес на кредитора от вписването на възбраната.
Отказът не може да влезе в сила преди съобщаването му на
лицето, което има право да го обжалва и преди да изтече срока
за обжалване. Когато възбраната е наложена като
обезпечителна мярка от съда, кредиторът представя
обезпечителната заповед за вписване. В този случай отказът
се съобщава нему и той има право да го обжалва. Виждането,
че отказът за вписване на възбрана може да бъде обжалван от
кредитора, по чието искане тя е наложена от съответния орган
за принудително изпълнение е ново в съдебната практика. В
постановлението на органа за принудително изпълнение се
посочва името на кредитора (това не се прави в
постановлението на публичния изпълнител), но досега няма
практика да се посочва и неговия адрес (той може да е в
чужбина). Ако такава съдебна практика се наложи, в
постановлението за възбрана трябва да бъде посочвано не
само името, но и адресът на кредитора, за да може
постановеният отказ да бъда връчен нему. Инак отказът няма
как да бъде съобщен, няма да започне да тече срок за
обжалването му и той никога няма да влезе в сила.
822
Общественият интерес от публичност на актовете
относно правата върху недвижими имоти изисква всички
актове, с които се прехвърля правото на собственост или с
които се учредява, прехвърля, изменя или прекратява
друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове,
с които се признават такива права да бъдат вписани най-
кратко време след извършването им. Заинтересованите
страни може да не дооценят частния си интерес и по
различни съображения да забавят или забравят
представянето на акта за вписване. Затова в чл. 8, ал. 1 ПВ
е уредено правомощието и задължението на нотариуса,
който е извършил акта да го представи за вписване същия
ден. А когато съдията по впиванията, в качеството му на
орган, изпълняващ нотариални функции извърши акт,
подлежащ на вписване, на него изрично е забранено (чл. 9,
ал. 4 ПВ) да извърши каквото и да било друго действие
след извършването на акта и преди вписването му. Когато
нотариус представя за вписване удостоверен от него
нотариален акт, той действа в качеството си на законен
представител на страните. Законът не забранява на
страните да представят акта за вписване, но ако те не го
представят своевременно, нотариусът носи отговорност за
това. Право да обжалват постановения отказ несъмнено
имат всички страни по акта, а приобретателят на права по
акта има и частен интерес от обжалването. Въпросът, който
се поставя, при липсата на изрична уредба е, може ли
нотариусът, който представлява по закон страните в
производството по вписване да обжалва отказа в това си
качество? Защо законодателят не е уредил изрично тази
възможност, защото е приел, че едното следва от другото
или защото е искал да забрани на нотариуса да обжалва от
името на страните. Предпочитание трябва да бъде дадено
на първия отговор. Законният представител е овластен
общо да предприеме всичко в защита на интереса на
представлявания (родители, настойници, попечители,
представителни органи на юридически лица, управители на
незаето наследство), такова общо овластяване не може да
бъде отречено на нотариуса, особено когато съществува и
значим обществен интерес от публичност на актовете
относно правата върху недвижими имоти. Аргумент в
подкрепа на това становище е и обстоятелството, че дори
при договорното представителство (при което обемът на
представителната власт се определя от изявлението на
упълномощителя) в чл. 34 , ал. 4 ГПК е установено общото
правило, че пълномощното има сила до завършването на
823
делото във всички инстанции, ако не е уговорено друго.
Бележка на редактора: Виж т.9 на тълк.д.№ 7/12г.
АРХИВИРАНЕ НА ДЕЛАТА
827
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ИЗГУБЕНИ И УНИЩОЖЕНИ
ДЕЛА
ПРЕДМЕТ НА ПРОИЗВОДСТВОТО
829
представеното от страната копие е идентично по
съдържание с изчезналия оригинал - в противен случай, по
реда на възстановяването съдът би бил сезиран с
претенция, различна от действително предявената.
Информация в тази насока може да бъде получена и от
входящия дневник доколкото нормата на чл. 38 ПАРОАВАС
изисква тази книга да съдържа и описание на входящите
документи. Тази книга се води от служба „Регистратура“
като въпрос на организация на дейността на
администрацията в съда остава дали и какво конкретно
съдържание ще се вложи в нея. Молби по висящите дела
се приемат и от служба „Съдебно деловодство“, където
такава книга не се води, а и не е предвидена необходимост
да бъде регистрирана постъпилата молба.
Информация за съдържанието на молбата би могло да
бъде извлечена и от други данни по самото дело (например
за размера на сумата, с която се иска увеличаване на иска,
може да се съди от размера на внесената държавна такса;
показател за това, чието привличане като ответник е било
поискано по реда на чл. 117, ал. 4 ГПК (отм.), респ. чл. 228
ал. 3 ГПК или на трето лице, е призовката до него и пр.).
Разбира се, когато молбата е изисквала нарочно
произнасяне на съда (например молба за допускане на
обезпечение или продължаване на срок по чл. 36 ГПК
(отм.), респ. чл. 63 ГПК, за съдържанието й може да се съди
от самия съдебен акт, ако същият е налице.
Когато обаче са изгубени само представени по делото
доказателства, тази процедура е неприложима, тъй като е
налице специален ред, предвиден в чл. 134, ал. 1 ГПК
(отм.), респ. чл. 165 ал. 1 ГПК – съдържанието на липсващ
документ може да бъде установено със свидетелски
показания в рамките на производството по съществото на
спора. Разбира се, ако делото е изгубено или унищожено в
цялост, липсващите доказателства се възстановяват като
част от материалите по него при установените правила.
Недопустимо е обаче образуване на самостоятелно
производство по чл. 99 ПАРОАВАС на основание изгубени
или унищожени документи.
Забележка: когато са изгубени или унищожени само
отделни молби на страните, преди да се пристъпи към
съставяне на Акт за изгубени (унищожени) книжа като
начален етап на производството за възстановяване, трябва
да се изследва възможността за преодоляване на липсата
чрез представяне на копия от липсващите молби. За целта
страните могат да бъдат запитани дали разполагат с такова
830
копие (вкл. противната страна, ако от молбата е следвало
да се връчи препис), респ. да им се изпратят призовки с
указания в определен срок да представят копие в случай,
че разполагат с такова. По този начин може да се спести
провеждане на производството по чл. 108 ПАРОАВАС, щом
целта му може да се постигне по друг, по-лек начин,
спестяващ процесуално време на съда и страните. Тази
възможност обаче е неприложима при липсващи съдебни
актове и протоколи – в такъв случай, по силата на
изричната разпоредба на чл. 108 ал. 5 ПАРОАВАС
провеждането на производство за тяхното възстановяване
е задължително, дори и страна да заяви, че разполага с
копие от липсващия акт (последното е от значение
дотолкова, доколкото обуславя възможност за
възстановяване на липсващия съдебен акт в нарочното за
целта производство).
В обобщение: на възстановяване подлежат във
всички случаи актовете на съда, а съдебните протоколи и
молбите на страните – доколкото са от значение за
предмета на спора.
ПРОЦЕДУРА ПО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ
831
делото – когато е изгубено или унищожено не цялото дело,
а само отделни актове или протоколи.
Фактът, че делото не може да бъде намерено по
реда му, предполага проверка за установяване наличността
и местонахождението му в помещенията на съда в това
число и дали не се намира в друга институция, за което
информация се черпи от описната книга – приложение № 1
към ПАРОАВАС. Тъй като в задължението на служба
„Съдебно деловодство“, респ. служба „Архив“ е да
организират съхранението на делата, налага се извод, че,
след като извърши такава проверка, съдебният
администратор или административният секретар е длъжен
да отрази констатациите си писмено и да докладва на
административния ръководител.
Според чл. 108 ПАРОАВАС началото на
производството се поставя с нареждане на
административния ръководител на съда. Няма значение по
какъв начин е констатирана липсата – служебно (например
при инвентаризиране на делата) или по сигнал на страна,
която не може да получи достъп до делото си.
Предвидената централизация на дейността е средство
административният ръководител да бъде информиран за
проблема включително и с оглед вземането на съответни
мерки, за да предотврати възпроизвеждането му
впоследствие. Тъй като дейността не е израз на
правораздавателна функция, не съществува пречка за
делегиране на тази компетентност.
Въз основа на нареждането съдебният
администратор или административният секретар (ако в
съответният съд все още не е назначен съдебен
администратор) съставя т.нар. Акт за изгубено
(унищожено) дело. Това е по същество констативен акт – с
него се удостоверява, че делото не е налице, което е
основание да се пристъпи към същинското производство за
възстановяване. Ако причината за изгубването или
унищожаването на делото е известна, тя следва да се
посочи в акта (например пожар в сградата на съда или
неправомерно предоставяне и изнасяне на делото от
страна или неин представител).
Деловодителят на състава комплектова книжата в
самостоятелна папка с номера на липсващото дело, в която
оттук насетне се подреждат всички документи, които ще
бъдат събрани или съставени в производството по чл. 108
ПАРОАВАС. Делото се докладва на съдията-докладчик за
832
развитие на условно наречената в настоящото изложение
подготвителна фаза на производството.
ПРАВЕН ИНТЕРЕС
Характерно за всяко съдебно производство, каквото
безспорно се явява и това по чл. 108 ПАРОАВАС, е, че се
развива, за да удовлетвори конкретен, признат от правния
ред интерес на страна в процеса. Приложимостта на този
критерий в особеното производство по възстановяване на
книжа изрично е отчетено и от състави на Върховния съд с
Тълкувателно решение № 14 от 01.02.1968 г. по гр.д. №
2/1968 Г., ОСГК на ВС и Решение № 2835 от 31.10.1978 г.
по гр. д. № 1567/78 г., I Г. О. Макар и тълкувателният акт да
е постановен във връзка със съдебно производство, което
понастоящем не е уредено от процесуалния закон,
застъпените в него принципни положения са приложими и
при действащия понастоящем съдопроизводствен ред.
Следователно, ако до момента на приключване на
производството по делото със стабилен съдебен акт
интересът от развитие на производството безспорно
съществува, обемът и случаите, в който то следва да се
развие, при приключил спор произтича от конкретния
интерес. Липсва правен интерес от възстановяване на
цялото дело, когато страната разполага с официално
заверен препис от постановения съдебен акт – така
изрично Решение № 2835 от 31.10.1978 г. по гр.д.. №
1567/78 г., I Г. О.
В този смисъл решението е достатъчно, за да
осигури безспорност в отношението между страните. Когато
обаче, предмет на преценка в бъдещо производство са
извършените процесуални действия, обусловили крайния
резултат, налице е интерес от възстановяване на делото в
пълен обем, с оглед нуждата на бъдещото производство.
ПОДГОТВИТЕЛНА ФАЗА
833
вписванията копие от вписаната искова молба, екземпляр
от която е подреден в особеното канцеларско дело
съгласно чл. 12, ал. 2 от Правилника за вписванията.
2. При действието на ГПК (отм.) информация за
постановените актове по делото дават деловодните книги –
описната и книгата за разпоредителни и закрити заседания.
В първата се обявява съдебното решение, а във втората -
определенията и разпорежданията, постановени в закрито
заседание (за оставяне без движение, спиране,
прекратяване, разделяне на производството, обезпечаване
на иска и пр.). Ако делото е спряно, прекратено или
оставено без движение в открито съдебно заседание, това
се отразява в книгата за откритите заседания. Важно е тези
книги да се водят редовно, като диспозитивът на съдебния
акт се отразява точно и достатъчно подробно, за да може
по този начин отбелязванията в книгата да послужат при
евентуално възстановяване на актовете при евентуално
изгубване или унищожаване на делото. Не винаги може да
се разчита на това, че страните разполагат с копия от
съдебните актове – може да не са се снабдили с препис,
или страната, разполагаща с препис, да не желае да го
представи, тъй като актът е неизгоден за нея.
1. Съгласно чл. 235 ал. 5 ГПК съдът обявява
решението си в регистъра на съдебните решения.
2. Възможно е също така в съда да се намират
копия от материали, представляващи част от делото, но
предявени отделно на самостоятелно основание –
например оплакване до председателя, към което е
приложено копие от решение или определение по делото.
Доколкото такава възможност все пак е налице, може да се
извърши служебна проверка в регистратурата на съда
(входящия дневник), за да се установи подавани ли са
молби от страните по делото.
1. Съществува практика при подаване на частни
жалби срещу определения и разпореждания на съда, на
горната инстанция да се изпраща за произнасяне не цялото
дело, а само необходимите за произнасяне по частната
жалба преписи – от обжалвания акт и други книжа (искова
молба, други молби, съдебни протоколи, писмени
доказателства и пр.). По този начин се осигурява
нормалното движение на делото, което няма да е
обусловено от срочността на произнасянето по частната
жалба. Разбира се, предметът на обжалване не трябва да е
обуславящ за предмета на спора и участниците в
производството – в такъв случай делото не може да се
834
разглежда, докато не приключи процедурата по
обжалването (например при определение за частично
прекратяване на производството или отказ за
конституиране на подпомагаща страна). Ако обаче се
атакува например определение по молба за обезпечаване
на иска или отказ за отмяна на наложена глоба (чл. 92
ГПК), не е необходимо изпращане на цялото дело на
горната инстанция и междувременно то може да продължи
нормалния си ход, без да се съобразява висящността на
частното производство. В този случай, ако делото бъде
изгубено или унищожено, намиращите се в частното дело
копия от книжа ще могат да се използват в производството
за възстановяване.
2. Практика е също така в някои съдилища да се
изготвя електронно досие на делото чрез сканиране на
представените документи на хартиен носител.
835
за идентичност на текста се явява автоматично
актуализираната дата при промяна, както и датата на
отпечатване на документа.
СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ
837
изявлението на вещото лице, че поддържа заключението
си.
Забележка: при повторния разпит не могат да се
задават въпроси, които не са били задавани при
първоначалния разпит – това са нови доказателства,
каквито не могат да се събират в производството по чл. 108
ПАРОАВАС. За целта свидетелите и вещите лица се питат,
помнят ли какво са заявили при разпита им, и въпросите на
страните могат единствено да ги насочват към
възпроизвеждане на вече заявеното пред съда.
Възниква въпросът как се процедира, ако делото е
изгубено или унищожено след постановяване на
първоинстанционното решение – кой е компетентният съд и
приложима ли е процедурата по чл. 108 ал. 2 ПАРОАВАС?
Съществува виждане, че на общо основание описаната
вече процедура е приложима като компетентен е съдът,
при който делото е било изгубено или унищожено. Аргумент
в тази насока се извлича от нормата на чл. 108 ал. 1
ПАРОАВАС като приложението на чл. 108 ал. 4 ПАРОАВАС
се свързва с дело по приключил вече спор.
Според мен (В.В.) в случая на общо основание
приложение следва да намери нормата на чл. 108, ал. 4
ПАРОАВАС, а процедурата по чл. 108 ал. 2 ПАРОАВАС е
неприложима по следните съображения:
* терминът „приложено дело“ не е правно-технически,
поради което, струва ми се, определящо в случая е
местонахождението му. Правилникът не свързва
приложението на нормата с приключил вече спор като
същевременно установява изключение от забраната за
прилагане на делото, повелявайки да бъде изпратено в
цялост на горната инстанция. Фактът, че делото е изгубено
или унищожено след като вече е било изпратено, определя
като приложим именно реда по чл. 108 ал. 4 ПАРОАВАС –
компетентен е съдът, при който делото е било образувано.
Освен този формално-юридически аргумент, налице е и
такъв от организационен аспект – книжата са постъпили
или са създадени от съда, при който делото е било
образувано, което позволява и по-голяма оперативност при
събирането им по служебен път. Налице е и житейски
аргумент, който не би следвало да бъде пренебрегван. По
правило процедурата пред горна инстанция предполага
развитието й на сравнително отдалечено място от това,
където делото е било образувано. Струва ми се
неоправдано едно производство, наложено поради
838
неизпълнение задължението на съда да съхранява делото,
да предизвика допълнителни разноски за страните;
* с оглед принципа на непосредственост при действието
на ГПК (отм.) фактическите изводи на
първоинстанционният съд не обвързват въззивния, който
на собствено основание дължи да изгради свои. Предвид
обективно изтеклото време липсва обективна гаранция, че
възпроизведените наново свидетелски показания и
изявлението на вещото лице биха могли да отразяват
достоверно заявеното по-рано. В тази връзка, струва ми се,
събирането на тези доказателства може и следва да стане
при условията на чл. 205 ал. 1 изр. последно ГПК (отм.).
При действащия понастоящем процесуален закон
съдържанието на свидетелските показания, респ.
заявеното от вещото лице при защита на заключението му
в съдебно заседание пред първата инстанция, е от
значение при преценка правилността на решението. При
действащия понастоящем процесуален закон въззивният
съд е ограничен от повдигнатите с жалбата въпроси като
изрично е предвидена и възможност да прецени дали и
доколко е налице необходимост да ги изслуша повторно –
чл. 267 ал. 2 ГПК. Следователно, невъзможността да бъде
възстановен протоколът, в случай, че повдигнатите от
страната въпроси за разглеждане при контрола на
постановеното решение ги определя като относими,
следва да бъдат събрани от въззивния съд.
Ето защо, в случай, че необходимост от преценка на
тези обстоятелства не е налице, повторното ангажиране на
участието на свидетелите и вещите лица пред
първоинстанционния съд се явява неоправдано.
Доколкото основание за касационно обжалване е
нарушение на съдопроизводствените правила или
необоснованост, то липсата на протокол, указващ
съдържанието на свидетелските показания или заявеното
от вещото лице и отсъствието на процесуална възможност
тези доказателства на собствено основание да бъдат
събрани в рамките на касационното производство,
определя процедурата по възстановяване като единствено
средство за приобщаване към материалите по делото. В
този смисъл се налага поправително тълкуване на нормата
на чл. 108 ал. 2 ПАРОАВАС, с оглед на което да бъде
допуснат преразпит на свидетели и вещи лица, в случай, че
такива са били събрани в рамките на изгубено или
унищожено въззивно дело.
839
По възстановяването съдът се произнася с
определение, разрешавайки евентуален спор между
страните за съдържанието на събраните по делото
материали. Предметът на преценка е обусловен от целта
на особеното производство, поради което критерий се
явява възможността за съда да се убеди в съдържанието
на конкретен документ. Индиция за автентичност се явява
местонахождението на заместващия документ – служебно
извършено копие, например. Досежно свидетелските
показания и заключението на вещите лица на общо
основание гаранция се явява наказателната им
отговорност.
Нормата на чл. 108 ал. 7 ПАРОАВАС предвижда
възможност делото да не бъде възстановено поради
недостатъчност на събраните материали. Следователно
необходимо е по тълкувателен път да бъдат установени
критерии за необходимото съдържание на подлежащото на
възстановяване дело, респ. съдебни книжа. С оглед
посочената цел на производството налага се извод, че
събраните материали са достатъчни, когато позволяват
определяне предмета на спора. Невъзможността да бъдат
възстановени съдебни книжа предполага липса на такива, а
следователно и обуславя основание за извършване на
съответните процесуални действия на общо основание.
Доколкото нормата предвижда необходимост да бъде
заведено повторно дело, без да зачита извършеното
действие, предпоставя опасност за настъпване на сериозни
неблагоприятни последици за ищеца – да пропусне
междувременно преклузивен или давностен срок, да изгуби
защитното действие на обезпечението. Ето защо няма
пречка за възстановяване на делото дори и да е повдигнат
спор за наличието на несъбрани материали, когато
съществува възможност да бъдат повторени. В
определението за възстановяване книжата следва да
бъдат индивидуализирани.
Неясният предмет на спора е обективна пречка за
развитие на делото. Ето защо и когато наличните
материали не позволяват еднозначен извод в тази насока,
следва да намери приложение нормата на чл. 108 ал. 7
ПАРОАВАС. В този случая твърдението за съдържанието
на претенцията, след като делото е загубено или
унищожено поради неизпълнено задължение от страна на
съда да го съхранява, само по себе си е основание да бъде
предявен отново без да се събира повторно държавна
такса.
840
В практиката възникна въпрос подлежи ли на
възстановяване и при какви условия приложената в
оригинал ценна книга. На общо основание това е възможно
да стане при представено копие на документа. Няма пречка
да бъде възпроизведен и при съгласие на страните за
съдържанието му. Не е възможно обаче да бъде заместен с
други доказателствени средства.
С оглед едностранния характер на заповедното
производство, до издаване на заповедта за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК е възможно единствено
документално удостовереното съдържание на липсващия
документ с негово копие. Изискуемите реквизити на
заявлението позволяват идентификация както на
приложения към него документ, така и възможност за
съотнасяне на копието с индивидуализиращите
предявеното вземане обстоятелства. Участието на платеца
в процедурата по възстановяване не би могло да
допринесе за изясняване на въпроса – липсата на зачетен
от закона интерес да участва по делото във фазата до
издаване на заповедта предполага да е лишен от достъп до
делото. От друга страна предметът на производството по
възстановяване на съдебни книжа е ограничен до факт –
представен ли е съответният документ в преписката. Ето
защо и не предполага изследване на типичния за
заповедното производство предмет – съществуване на
предявеното право. Невъзможността за възстановяване на
документа на общо основание определя като приложимо
общото заповедно производство, където и следва да бъде
проверено наличието на вземането в това число и
създаването на липсващия документ. Евентуално
повдигнатият спор включително и за съществуването на
ценната книга може и следва да разгледан в исков процес,
където на общо основание приложение може да намери и
правилото на чл. 165 ГПК. В исковия процес следва да
бъдат обсъдени включително евентуални доводи за
съществуване на документа.
В обобщение: като проекти за книжа се използват
представените от страните копия и намиращите се в съда
материали, както и служебно направените преписи –
извлечения от деловодните книги. Може отделно да се
съставят проекти на книжа (т.е. да се възпроизведе
съдържанието им в един нов, нарочно съставен документ),
ако съдържанието им не е предмет на спор. Такъв документ
може да е не само съдебен протокол, но и съдебен акт или
молба на някоя от страните.
841
ОБЖАЛВАНЕ
842
ПРИМЕРНИ ОБРАЗЦИ
843
СЪДЕБНА ПРАКТИКА
ИНТЕРЕС от производството
844
надлежно удостоверяване, че решението е влязло в сила.
Този писмен документ не би имал значение при
постановяване на определението по искането за
възстановяване на делото в смисъл, че не би довел до
други изводи и друго разрешение. Съгласно чл. 143, ал. 2
ГПК официално завереният препис от официален документ
има същата доказателствена сила, както и оригиналът.
Следователно представеният препис от решението
удостоверява, че спорът, предмет на делото, е разрешен с
влязлото в сила решение и не може да се пререшава.
Решението подлежи на изпълнение и въз основа на
преписа, ако оригиналът е изгубен или унищожен. В такъв
случай за молителката липсва правен интерес от искане да
се възстанови делото, тъй като може да приведе в
изпълнение решението въз основа на притежавания препис
от него. Ако този официално заверен препис бе представен
в производството по исканото възстановяване, резултатът
би бил същият - отказ да се възстанови делото, но по други
съображения - липса на правен интерес.
По тези съображения Върховният съд приема, че
определението, с което се отказва възстановяване на
изгубено или унищожено дело преди срока за пазенето му,
поради това че събраните материали са недостатъчни, не
подлежи на отмяна по реда и по основанията на чл. 231 и
след. ГПК. Ако заинтересованата страна притежава
официално заверен препис от влязлото в сила решение по
изгубеното или унищожено дело преди срока за пазенето
му, тя няма правен интерес от възстановяване на делото.
Предпоставки за възстановяване
845
ПРИ НОВОТО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО НЕ Е
НЕОБХОДИМО ЦЯЛОСТНО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА
СТАРОТО ПРОИЗВОДСТВО, А СЛЕДВА ДА СЕ
ВЪЗСТАНОВЯТ САМО ОНЕЗИ КНИЖА, КОИТО СА
НЕОБХОДИМИ ЗА ПРАВИЛНОТО РЕШАВАНЕ НА ДЕЛОТО
§ 53, 216 (*3) И 222 (*4) от Правилника за организация
на работата на съдебните учреждения
847
(*6) Срв. измененията на чл. 226 (ДВ, бр. 31/1990 г.)
(*7) Пак там
(*8) Срв. чл. 51 от същия правилник
Определение за въстановяване
849
на първо гражданско отделение на ВКС. Други документи
не са представени от страните и не се намират в съда.
Адв. Молерова - представител на Р. М. ответник в
производството по гр. д. № 100/1997 г. изразява становище
за възстановяване на решението.
Като съобрази горните данни и във връзка с чл. 99, ал. 4
и ал. 5 от Правилника настоящият състав на Върховния
касационен съд намира, че събраните материали не са
достатъчни за възстановяване на цялото гр. д. № 100/1997
г., поради което следва да се възстанови само
постановеното по същото дело съдебно решение. По
изложените съображения и на основание чл. 99, ал. 5 от
Правилника за администрацията в районните, окръжните,
административните, военните и апелативните съдилища -
ДВ, бр. 9/2008 г. настоящият петчленен състав на
Върховния касационен съд, гражданска колегия
ОПРЕДЕЛИ:
850
и от СГС е прието, че спорното завещание е унищожено и
че такова въобще липсва, поради което то не е взето
предвид при допускане на делбата и определяне квотите
на страните.
С решение № 355 от 20.05.1994 г. на ВС, І г. о.
решенията по допускане на делбата са отменени по реда
на надзора и делото е върнато за ново разглеждане с
указания да се приложи разпоредбата на чл. 35, ал. 1 ЗН,
като в мотивите на съда е прието, че заветът е произвел
правно действие и следва да се съобрази при допускането
на делбата.
При новото разглеждане на делото съдилищата не са се
съобразили със задължителните указания на Върховния
съд по приложението на материалния закон и отново са
приели, че заветът не е произвел действие. Това
нарушение е дало основание на Върховния съд отново да
отмени по реда на надзора решенията и да постанови
решение № 23 от 23.01.1997 г., с което е даден ход на
делото за разглеждане по същество по реда на чл. 208, ал.
2 ГПК и за събиране на допълнителни доказателства във
връзка с приложението на чл. 35, ал. 1 ЗН.
Както се вижда от този преглед на делото и двете
решения, за които се твърди, че има основание за отмяна
по чл. 231, б. "г" ГПК са отменителни и с тях не се
разрешава със сила на пресъдено нещо правния спор.
Решенията са постановени при разглеждането на един и
същ спор в различните фази, през които е преминало
производството по делото. В резултат на последното
решение е възстановена висящността на спора по
допускането на делбата, който тепърва ще бъде разрешен
с влязло в сила съдебно решение.
Поради тези съображения не може да се твърди, че има
постановени две противоречиви решения и да се иска
отмяна на едното от тях в хипотезата на чл. 231, б. "г" ГПК.
Освен всичко друго, посочените от молителя решения не са
и противоречиви, тъй като и двата състава на Върховния
съд приемат, че заветът е произвел правно действие и
следва да се съобрази при допускането на делбата.
Поради изложените съображения Върховният
касационен съд, петчленен състав
РЕШИ:
851
23 от 23.01.1997 г. по гр. дело № 947/1996 г. на ВКС, І г. о.,
като противоречащо на решение № 355 от 20.05.1994 г. по
гр. дело № 247/1994 г. на ВС, І г. о.
ОСЪЖДА Л. Н. М. от гр. С., ул. "В. Търново" № 13, ет. 1
да заплати на Р. П. М. разноски по делото за настоящото
производство в размер на 25 000 лева.
НЕ ДОПУСКА възстановяване на цялото изгубено гр. д.
№ 100/1997 г. по описа на ВКС, петчленен състав.
Настоящото определение е окончателно и не
подлежи на обжалване.
853
ЧАСТ X СЪДЕБНА ДЕЛБА
ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СЪДЕБНАТА
ДЕЛБА-СЪЩНОСТ НА ПРАВОТО ЗА ДЕЛБА
КАТО СУБЕКТИВНО ПОТЕСТАТИВНО ПРАВО
Светлана Калинова
855
норми за продажба, замяна, изкупуване, публична продан,
придобивна давност и т.н.
856
неизгодни условия за прехвърлителя,като тук няма
определена граница, от която нагоре
да се приеме наличност на явно неизгодни условия. При
договора за делба съгласно чл.74 ЗН унищожението може
да се иска само ако съсобственикът е получил реална част,
чиято стойност е по-ниска от стойността на дела му с най-
малко ¼, при което унищожението на делбения договор не
предпоставя в тези случаи увреденият съсобственик да се
е намирал в положение на крайна нужда.
=всеки един от съсобствениците може
самостоятелно да се разпореди с правна сделка с
притежаваната от него идеална част от имота и тази сделка
ще породи предвидените в закона правни последици,
докато при делбата, за да се постигне ликвидиране
състоянието на съсобственост е необходимо участието на
всички съсобственици. Когато делбата е извършена без
участието на някой от съсобствениците, тя е изцяло
нищожна /чл.75,ал.2 ЗН/.
Производството за съдебна делба има за цел да
ликвидира състоянието на съществуващата имуществена
общност, като всеки един от участниците в общността може
да иска делба на общата вещ.Противната уговорка между
съсобствениците или противното разпореждане на
наследодателя са недействителни/чл.34,ал.1 ЗС и
чл.69,ал.1 ЗН/.
857
=всеки съсобственик разполага с възможността да
иска делба на съсобствената вещ,като правото да се иска
делба не се погасява по давност /чл.34,ал.3 ЗС/.Това право
е еднакво по интензитет на правото на всеки друг от
съсобствениците.Не съществува ограничение досежно
упражняването на това право, вкл. и по съдебен ред.
=делбеното производство следва да бъде
образувано независимо от това кой от съсобствениците е
предявил иска за делба.
=заветникът,комуто е завещан конкретен имот обаче
не разполага с иск за делба срещу наследниците по закон
до момента,в който заветът не е намален и не е
възстановена запазената част на наследниците по закон от
наследството и то при положение,че не е налице условието
за парично възмездяване на наследника при хипотезата на
чл.36,ал.1,изр.второ от ЗН.668-85-І.
=по правната си природа искът за делба е
конститутивен.
858
ВИДОВЕ ДЕЛБА/доброволна и съдебна/
Светлана Калинова
1.Доброволна делба
1.1.Форма
1.2. Предмет
С договора за доброволна делба се извършва
поделяне на общата вещ или съвкупност от вещи по общо
съгласие на всички съсобственици.
Предмет на договора за доброволна делба може да
бъде само вещно право.
В практиката се поддържат две становища.
Съгласно първото становище не съществува пречка да
бъде сключен договор за доброволна делба и на
неподеляем недвижим имот - след като в процесуалния
закон съществува възможност да бъде извършена съдебна
делба на реално неподеляем имот чрез поставянето му в
дял на един от съсобствениците, то това е възможно и по
волята на самите съсобственици. Поддържа се обаче и
друго становище /изразено в р.834-52-І на ВС/, че подобна
спогодба представлява покупко-продажба, която е
недействителна поради липса на форма. Според това
становище може да бъде сключен договор за доброволна
делба само на имоти, които са реално поделяеми, т.е. от
които може да бъде обособен реален дял за всеки един от
съсобствениците. По този въпрос виж решение
№447/02.12.2011г., постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№1182/2010г. на І ГО на ВКС.
Допустимо ли е по силата на договор за доброволна
делба да се поставя в дял на един от съсобствениците
недвижим имот срещу задължение за издръжка и
гледане? В решение №577/2001г. по гр.д.№21/2001г. на ІІ
ГО на ВКС/Бюлетин №6/2001г.,стр. 32/ е прието, че подобна
уговорка в спогодбата не води до нейната
недействителност, тъй като съставлява насрещна
престация, еквивалентна на паричното уравнение на
859
дяловете. Подобна теза се поддържа и в други съдебни
актове. В решение №103/06.06.2011г. по гр.д.№876/2010г.
на ІІ ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, обаче
се приема, че при договор за доброволна делба може да
бъде уговорено само парично уравнение на неравенството
в дяловете, но не и алеаторна насрещна престация.
Прехвърлянето на право на собственост, респ. идеална
част от правото на собственост срещу задължение за
издръжка и гледане не съставлява делба и договорът
следва да бъде сключен в нотариална форма съгласно
чл.18 ЗЗД. Това становище е основано на разпоредбата на
чл.69,ал.2,изр.2 ЗН, която изрично предвижда, че при
делбата неравенството на дяловете се изравнява в пари. В
ГПК също изрично се предвижда само възможността за
парично уравнение при поставяне в дял на неподеляем
имот и доколкото съдебното производство може да
приключи със спогодба е възприето от практиката,че е
възможно и постигане на спогодба в такъв смисъл.
Процесуалният закон не предвижда възможност
уравнението да се извършва чрез друга насрещна
престация, което също е аргумент в подкрепа на тезата, че
при уговаряне на насрещно задължение за гледане и
издръжка прехвърлянето на дял следва да бъде извършено
само в нотариална форма. Ако обаче уговорката за
поемане на задължение за издръжка и гледане не е пряко
обвързана от постигнатото съгласие за доброволно
поделяне на съсобственото имущество, това не води до
недействителност на договора за доброволна делба. В този
смисъл е и становището, изразено в решение
№73/14.02.2011г. по гр.д.№1936/2009г. на І ГО на ВКС,
постановено по реда на чл.290 ГПК, в което произнасяйки
се по обективно съединен иск за недействителност на
договор за доброволна делба съдът е приел, че договорът
за доброволна делба, по който съделителят не получава
имот или парично уравнение, е нищожен,тъй като съдържа
дарствено разпореждане, което не е извършено в
предвидената в чл.18 ЗЗД форма за действителност.
Бележка на редактора: По въпроса за нищожността на
договор за делба, по който има уговорка за алеаторна
престация е образувано тълк.д.№ 3/13г. на ОСГК.
1.3.Специфични особености
С договора за доброволна делба състоянието на
съсобственост се ликвидира по общо съгласие на всички
съсобственици. Неучастието на някой от съсобствениците
860
при сключването на договора води до неговата
недействителност /арг. от чл.75,ал.2 ЗН/.
Не съществува пречка спогодба за поделянето на
недвижим имот или движими вещи да бъде сключена и в
производството за съдебна делба.
Спогодба за доброволно поделяне на
съсобствеността може да бъде сключена както в
първата,така и във втората фаза на делбеното
производство.
Уравнението на дяловете при постигането на
съдебна спогодба или на договор за доброволна делба
извън делбеното производство може да се извърши с имот
или с пари. Уравнението може и да не съответства на
действителната пазарна цена на имуществото, предмет на
делбата, тъй като доброволното ликвидиране на
съсобствеността се основава и на взаимни отстъпки и
компромиси от страна на съсобствениците. Достатъчно е
страните да са заявили изрично, че уреждат окончателно
отношенията си по повод съсобствеността посредством
уговорената насрещна престация за уравнение на
дяловете.
И при доброволното разделяне на обща сграда или
жилище е необходимо изготвяне и одобряване на
инвестиционен проект/чл.202 ЗУТ/.
По отношение на договора за доброволна делба
обаче изискването на чл.39,ал.2 ЗС не намира
приложение. Не съществува пречка съсобствениците да
постигнат съгласие за разделяне на обща сграда дори
същото да може да се извърши само след извършването на
значителни преустройства и неудобства по-големи от
обикновените.
Допустимо е с договора за доброволна делба да се
уговори запазване на право на ползване в полза на един от
съсобствениците.
С оглед на тези особености на договора за
доброволна делба съдията при одобряване на съдебна
спогодба по делбено дело следва да :
=извърши проверка дали всички съсобственици
участват при сключването на спогодбата, респ. дали са
надлежно представлявани;
=извърши проверка за принадлежността на правото
на собственост;
=извърши проверка дали е уговорено уравняване на
дяловете,респ. е налице изрично изявление от страна на
съсобствениците, че с така постигнатата спогодба
861
отношенията им по повод съсобствеността са окончателно
и напълно уредени;
=извърши проверка налице ли е надлежно одобрен
инвестиционен проект за разделяне на общата сграда или
жилище;
=да определи дължимата държавна такса по чл.8 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК /2% върху стойността на всеки дял/, ако
спогодбата е сключена преди съставянето на
разделителния протокол. Ако спогодбата е сключена след
съставянето на разделителен протокол се събира такса от
4% върху стойността на всеки дял; При определяне на
таксата следва да се има предвид, че всеки съсобственик
дължи такса върху равностойността на своята квота в
съсобствеността, а не върху стойността на имуществото,
което получава в реален дял. Не съществува пречка обаче
страните да уговорят друг начин на разпределение на
таксата и един от съделителите да внесе по сметка на съда
целия размер на дължимата държавна такса. Заверен
препис от спогодбата не се издава преди да са
представени доказателства, че е внесена дължимата
държавна такса,както и местната такса за прехвърляне на
собствеността.
=да напътва страните към постигане на спогодба
в хода на делбеното производство, тъй като извършеното
по общо съгласие на съсобствениците разпределение на
съсобственото имущество посредством взаимни отстъпки и
компромиси и при отчитане на предпочитанията на всеки
един от тях е по-добро и от най-доброто съдебно решение.
2.Съдебна делба
Съдебната делба представлява специфичен способ
за ликвидиране състоянието на съсобственост, който е
обособен като особено исково производство.
Основните особености на делбеното производство
се изразяват в следното:
=делбеното производство протича в две фази, като в
първата фаза се установява наличието на съсобственост
/чл.344,ал.1 ГПК /чл.282,ал.1 ГПК/отм./, а във втората фаза
така установеното състояние на съсобственост се
ликвидира посредством един от предвидените в закона
способи.
=допустимостта на съединяването на искове в
делбеното производство е обусловена от неговата крайна
цел, а именно ликвидиране състоянието на съсобственост,
862
и в този смисъл в делбата е допустимо съединяване само
на искове, касаещи принадлежността на правото на
собственост върху имуществото, предмет на делба по
конкретното делбено дело,кръга от лица, на които това
право принадлежи, както и окончателното уреждане на
отношенията по повод съсобствеността.
=всички съсобственици са задължителни
необходими другари в това производство.
=общите правила на ГПК намират приложение само
доколкото не е установено специално правило в глава 29
ГПК.
Обобщавайки особеностите на делбеното
производство в мотивите към определение №206/2009г. по
ч.гр.д.№144/2009г. тричленен състав на ІІ ГО на ВКС е
изразил становище, че в делбения процес спецификата на
производството се определя от факта,че предмет на
заявения иск от страната-ищец е реализирането на едно
субективно потестативно материално право-правото да се
иска ликвидиране на съсобствеността на конкретна
движима или недвижима вещ и превръщането й в
индивидуална собственост. При реализирането на това
материално право по съдебен ред е задължително
участието на всички титуляри на правото на собственост
/всички съсобственици/ под страх от недействителност на
делбата по аргумент от чл.75,ал.2 ЗН и то като главна
страна, имаща качеството ищец и ответник.
863
съдията трябва да има предвид се изразяват в
следното:
=само при съдебната делба може да се упражни
правото на изкупуване на неподеляем имот, предвидено в
чл.349 ГПК/чл.288 ГПК/отм./.
=правилото на чл.345 ГПК/чл.283 ГПК/отм./ се
прилага само при съдебната делба.
=само в производството за съдебна делба се
разглеждат и разрешават при условията на чл.343
ГПК/чл.281 ГПК/отм./ и то само за нуждите на делбеното
производство оспорвания на произхождение и на
осиновявания /виж раздел “Съединяване на искове”/. В
производството по обявяване на предварителен договор за
делба за окончателен, ако делото се разглежда от
районния съд, разглеждането на такива искове при
условията на обективно съединяване е недопустимо, тъй
като съгласно чл.104,т.1 ГПК/чл.80,ал.1, буква”а” ГПК/отм./
тези искове са подсъдни на окръжния съд.
4 .Т.нар.делба приживе
Тази ”делба” наследодателят извършва приживе
между своите наследници като разпределя помежду им
притежаваните от него имоти с дарение или със
завещание. Същинска делба тук няма, тъй като няма
съсобственост, която да се прекратява. Касае се до
същинско прехвърляне на имоти от досегашен собственик
на друго лице, като при дарението прехвърлителният ефект
настъпва веднага.Особеното е, че разпорежданията са в
полза на лица,които при смъртта на прехвърлителя биха
имали качеството наследници по закон. Именно по
отношение на тези разпореждания на наследодателя /ако
са дарствени/ законът установява изискване да не
накърняват запазената част от наследството на определен
кръг от лица. По отношение на тези разпореждания
съдията трябва да има предвид следното:
864
може да бъде упражнено само след смъртта на
наследодателя.
865
придобивен способ. Членственото правоотношение в ЖСК
не подлежи на делба.
866
обект в сграда, построена въз основа на договор за групов
строеж, сключването на договора и построяването на
сградата не е достатъчно. Необходимо е след
построяването на сградата да бъде извършена делба
/доброволна или съдебна/ между сключилите договора за
групов строеж лица. Макар да е сключен в писмена форма
с нотариална заверка на подписите, договорът за групов
строеж не може да бъде приравнен по правни последици на
договор за доброволна делба, тъй като към момента на
неговото сключване сградата не съществува, а делбата на
бъдеща вещ е недопустима. Предмет на делба могат да
бъдат само вещи, които реално съществуват към
момента на нейното извършване.
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№241/16.07.2010г. по гр.д.№3650/2008г. по описа на ВКС, ІV
ГО е прието, че договорът за групов строеж по естеството
си е съглашение за бъдещо разпределение и в този смисъл
в частта, отнасяща се до определянето на обектите има
значение само на предварителен договор за делба. Прието
е също така,че всеки от участниците в груповия строеж при
завършването на сградата в груб строеж става
съсобственик на съответната част от обема на
притежаваното право на собственост,а съсобствеността
следва да се прекрати като се извърши делба между всички
участници в груповия строеж,като в случай, че в делбата не
участва страна по договора за групов строеж , то тази
делба е нищожна по аргумент от чл.75,ал.2 ЗН. Това
становище изразява трайно установената съдебна практика
досежно правната природа на договора за групов строеж с
изключение на извода, че този договор има характера на
предварителен договор за доброволна делба, доколкото
решението не отчита факта,че договорът за групов строеж
се сключва преди започване на строителството, а в
практиката се приема, че договорът за делба на бъдеща
вещ е недействителен.
Според решение №317/21.07.2010г., постановено по
реда на чл.290 ГПК по гр.д.№4475/2008г. по описа на
ВКС,ІІІ ГО делбата на построените обекти след
приключването на строителството по договор за групов
строеж следва да се извърши между съсобствениците на
терена, респ. на правото на строеж към момента на
завършване на строителството или към момента на
извършването на делбата, ако след приключване на
строителството са настъпили вещноправни промени в
съсобствеността на мястото, тъй като придобиването на
867
правото на собственост върху отделен обект от сградата,
изградена чрез групов строеж е обусловено от
притежаваните вещни права върху терена.
868
СЪДЕБНАТА ДЕЛБА КАТО ОСОБЕНО ИСКОВО
ПРОИЗВОДСТВО
Светлана Калинова
870
върху част от сградите, т.е. ако се оспорва наличието на
съсобственост;
=постройките, които нямат самостоятелен
характер,а представляват подобрения се делят винаги
заедно с дворното място,независимо дали изрично такова
искане се съдържа в исковата молба;
=по отношение на останалите постройки, които
представляват самостоятелен обект на правото на
собственост, практиката приема, че подлежат на делба
заедно с дворното място, т.е. включват се в предмета на
делбеното производство, освен ако в исковата молба
изрично не е посочено, че се предявява иск за делба само
на дворното място без построените в него сгради. Ако
подобно уточнение в исковата молба липсва, не е
необходимо постройките, които представляват
самостоятелни обекти на право на собственост и по
отношение на които е предявен иск за делба да бъдат
индивидуализирани чрез посочване на тяхното
предназначение /жилищни, стопански/ и етажност,дали се
състоят от няколко самостоятелни обекта на право на
собственост, напр.двуетажна жилищна сграда, състояща се
от два апартамента, тъй като въпросите за броя на
самостоятелните обекти ще бъдат разрешени във втората
фаза на делбеното производство. Не е необходимо и
посочване на застроената площ на сградата. Подобни
уточнения са необходими само при наличие на оспорване,
както вече беше отбелязано;
=ако в дворното място съществуват няколко сгради
и предмет на делбата е само една от тях, е необходимо
сградата, предмет на делбата да бъде индивидуализирана
по начин да бъде разграничена от сградите, които не са
предмет на делбеното производство, вкл. чрез посочване
на отделните самостоятелни обекти в нея.
В този смисъл е и постановеното по реда на чл.290
ГПК решение №473/09.10.2010г. по гр.д.№285/2010г. на ІІ
ГО на ВКС,в което е прието, че за да е редовна исковата
молба следва да са посочени достатъчно
индивидуализиращи белези, чрез които делбената вещ да
се разграничава от други подобни вещи,обект на вещни
права. Ако обект на делбата е цялата сграда, достатъчно е
да се посочат нейните индивидуализиращи белези. Ако
обаче възникне спор относно наличието на съсобственост
върху някои от обектите в тази сграда вече е необходимо
да се посочат и индивидуализиращите белези на тези
обекти. Във всички случаи в съдебното решение,
871
с което се допуска делбата на недвижими имоти се
отразява не само тяхната индивидуализация по исковата
молба, но и индивидуализиращите им белези към
настоящия момент,установени от доказателствата по
делото-скица според подробен устройствен план или
кадастрална карта, или експертно заключение.
Движимите вещи следва да бъдат
индивидуализирани чрез посочване на основните
индивидуализиращи белези, които изначално не могат да
бъдат изброени и систематизирани, а зависят от
конкретната вещ. Следва да бъдат посочени достатъчен
брой белези, които да са достатъчни за отграничаването на
движимата вещ от други движими вещи от същия вид.
=за лек автомобил следва да бъде посочен
регистрационният номер, номер на двигател и рама, както и
цвят, марка и модел.
=за техниката/телевизор, видео касетофон,
компютър, аудиокасетофон, СД, пералня, хладилник,
печка/следва да бъде посочена марка.
=за книги-автор, заглавие, издателство, година на
издаване;
=за мебели-вид, цвят, размери;
=за сервизи-предназначение, от колко части се
състои, от какъв материал е, какъв цвят, респ. с каква
шарка.
=за постелно бельо и килими-размери и основна
шарка;
=за бижута-вид, тегло, описание на самото бижу, от
какъв метал.
При нередовност на исковата молба настъпват
посочените в чл.129 ГПК /чл.100 ГПК/отм./ последици-
исковата молба се оставя без движение, а ако
нередовността не бъде отстранена в срок, тя се връща.
872
твърдения и петитум определят предмета на разглеждане
и предмета на доказване в делбеното производство.
Исковата молба за делба подлежи на вписване-ТР
№3/2009г. от 19.07.2010г. по тълк.д.№3/2009г. на ОСГК на
ВКС.
Съгласно т.3 на ТР №3/2009г. при действието на
правилата за проверка редовността на исковата молба по
чл.127 ГПК, респ. за необходимите приложения по чл.128
ГПК и на установения принцип на служебното начало с
чл.7, ал.1 ГПК, неизпълнението на изричното указание на
съда за вписване на исковата молба по чл.114 ЗС, в т.ч. и
за съдебна делба,е основание за нейното връщане на
основание чл.129, ал.3 ГПК.
За това съдията трябва да:
=даде указания за вписване на исковата молба за
делба
=при неизпълнение на указанията в срок да
върне исковата молба на основание чл.129, ал.3 ГПК.
873
за непълнота на представеното вече удостоверение за
наследници,да представи ново такова/доколкото
процесуалният закон допуска това/, което да доведе до
необходимостта производството по делото да бъде
оставено без движение до конституирането на всички
задължителни необходими другари. /Доколкото
разпоредбите на чл.127, ал.2, чл.131, чл.133, чл.143 ГПК
установяват принцип на изчерпателност на възраженията,
оспорванията и доказателствените искания, би следвало
последващите доводи за непълнота на удостоверението за
наследници да се основават само на новооткрити и
новонастъпили факти и обстоятелства. Всички
съсобственици обаче имат качеството задължителни
необходими другари в делбеното производство и с оглед
последиците от неучастието им в делбеното производство
би следвало да се приеме,че доводи за необходимостта от
участие и на други лица в делбеното производство е
допустимо да се правят и след изтичането на сроковете по
чл.127, чл.131 и др. ГПК. По отношение становището за
значението на удостоверенията за смъртта и наследниците
и за притежаваните от наследодателя имоти няма
основание за промяна и при действието на ГПК,2007г./.
Доколкото обаче тези доказателства съдържат данни за
осъществяването на относими към делбеното производство
факти, съдията следва да даде указания за тяхното
представяне при разпределяне на доказателствената
тежест.
Делбеното производство е исково.В него се
разрешават съществуващите между страните спорове
,свързани със съсобствеността, като целта е с приключване
на производството тези спорове да бъдат разрешени
изцяло.
ОСНОВАНИЕТО ,на което се поддържа,че е налице
съсобственост, също следва да бъде посочено в исковата
молба. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№628/05.10.2010г. по гр.д.№1684/2009г. на І ГО на ВКС е
прието, че съдът е задължен да се произнесе по допускане
на делбата само въз основа на предявеното основание.
874
Започва да тече давностен срок за предявяване на
претенцията по чл.12,ал.2 ЗН-т.4 на Постановление №7 от
1973г. на Пленума на ВС.
4.Подсъдност
По правилата на родовата подсъдност искът за
делба следва да бъде предявен пред РС /чл.341, ал.1 ГПК-
чл.278,ал.1 ГПК/отм./. Родовата подсъдност е абсолютна
процесуална предпоставка и за спазването й съдът следи
служебно.
Относно местната подсъдност при иск за делба на
наследство важи правилото на чл.110, ал.1 ГПК/чл.84
ГПК/отм./-искът се предявява в съда, в района на който е
открито наследството, т.е. в последното местожителство на
наследодателя /чл.1 ЗН/. Местната подсъдност е от
диспозитивен характер.
При обикновената съсобственост,която се основава
на друг правопораждащ юридически факт, различен от
наследяването,местната подсъдност се определя от
местонахождението на имота-чл.109 ГПК/чл.83 ГПК/отм./.
Когато един имот е придобит по време на брака на
наследодателя, съсобствеността възниква на основата на
наследяване, но с факта на смъртта се прекратява и
съпружеската имуществена общност, т.е. смъртта на
наследодателя и в двата случая е правопораждащ факт.
Доколко обаче е налице смесен фактически състав, който
би могъл да доведе до спор във връзка с подсъдността? В
случай, че бракът е прекратен със смъртта на
наследодателя, преживелият съпруг също има качеството
наследник и съсобствеността се поражда от момента на
откриване на наследството, поради което искът за делба
следва да бъде предявен по местооткриване на
наследството. Досежно правопораждашия съсобствеността
факт не е налице сложен фактически състав. Ако обаче
бракът на наследодателя е бил прекратен с развод преди
неговата смърт, то съпружеската имуществена общност е
прекратена с развод и от този момент е налице обикновена
съсобственост. След смъртта на наследодателя
притежаваното от него право на собственост върху идеална
част от вещта преминава в патримониума на неговите
наследници и не всички съсобственици имат качеството
наследници. Поради това е мислимо искът за делба да
бъде предявен и по местонахождението на имота и в
случая може да се поддържа, че правото на избор на
875
подсъдността принадлежи на съсобственика, който е
инициирал делбеното производство като ищец.
Ако наследодателят-български гражданин,по време
на смъртта си не е имал местожителство в страната,
съгласно чл.110,ал.2 ГПК/чл.84,ал.2 ГПК/отм./ искът за
делба може да се предяви по избор в последното негово
местожителство в страната или пред съда, в района на
който се намира имотът.
Ако имотите се намират в районите на различни
съдилища, искът за делба може да се предяви пред което и
да е от тези съдилища.
Възражение за местна подсъдност се прави само от
ответника и то най-късно в първото съдебно заседание.
Действията, които съдията следва да извърши
непосредствено след постъпване на исковата молба за
делба, са следните:
=да извърши проверка дали делото му е подсъдно
по правилата на родовата и местна подсъдност
=да извърши проверка по редовността на исковата
молба особено по отношение на индивидуализацията на
имуществата,предмет на делбата, като на първо място
прецени дали предмет на делбата е вещно право.
=да даде указания за вписване на исковата молба
=да съпостави изложените в обстоятелствената част
на исковата молба фактически твърдения с формулирания
в същата петитум. За да се приеме, че съдът е сезиран с
искова молба за делба, в обстоятелствената част на
исковата молба следва да се съдържат твърдения за
наличие на съсобственост между страните, а в петитума-
искане за нейното ликвидиране.
=да извърши проверка дали в производството
участват всички лица, които притежават дял от
имуществата, предмет на делбата, на основата на
изложените в исковата молба твърдения.
876
писмен отговор в едномесечен срок. В този срок ответникът
е длъжен да изрази становище по наведените в
обстоятелствената част на исковата молба твърдения за
основанието,на което се твърди, че е възникнала
съсобствеността, за лицата , между които имотът е
съсобствен и за делбените им права,както и да наведе
правоизключващите и правопогасяващите си възражения и
да изрази становище по представените с исковата молба
писмени доказателства. Изтичането на установения в
чл.131 ГПК срок обаче не преклудира правата на ответника
по чл.341, ал.2 ГПК и чл.342 ГПК, както и правата по чл.346
и чл.349 ГПК. Дори да не е упражнил правото си на отговор,
ответникът може в първото съдебно заседание да поиска
включването и на други имущества в делбеното
производство,да възрази срещу правото на някой от
съделителите да участва в делбата,както и срещу размера
на посочения от ищеца дял и да представи доказателства
във връзка с тези искания и оспорвания. Поради това
докладът в делбеното производство може да бъде
допълван с оглед направените от ответника искания и
оспорвания в първото съдебно заседание. Дори съдията да
е изготвил проект за доклад, произнасяйки се по
предварителните въпроси и по допускане на поисканите с
исковата молба и отговора доказателства, той е длъжен да
допълни доклада,ако ответникът е заявил включване и на
други имущества в делбената маса по реда на чл.341, ал.2
ГПК или е оспорил правата на останалите съделители по
реда на чл.342 ГПК.
Въпреки особеностите на делбеното производство
по отношение на сроковете и възможностите за включване
и на други спорни въпроси в предмета на делото, съдията
е длъжен да изготви доклад в делбеното
производство по установените в ГПК правила, в който
смисъл е и становището,изразено в постановеното по реда
на чл.290 ГПК решение №311/2011г. от 04.01.2012г. по
гр.д.№503/2011г. по описа на ІІ ГО на ВКС и, както вече
беше отбелязано, да допълни доклада,ако ответникът по
правилата на глава 29 ГПК е заявил и други искания и
оспорвания. Тези особености обаче касаят само
предявения иск за делба, но не и другите обективно
съединени искове в първата фаза на делбеното
производство. По отношение на тях намират приложение
само общите правила и съответните срокове за
процесуални преклузии.
877
Доколкото разпоредбата на чл.346 ГПК предвижда
възможност за допълнително обективно съединяване на
искове във втората фаза на делбеното производство,
съдията е длъжен да изготви доклад и във втората
фаза на делбеното производство, в който да очертае
предмета на разглеждане, а оттам и предмета на
доказване във фазата по извършване на делбата.
Искането по чл.341,ал.2 ГПК следва да бъде
заявено с писмена молба. Устно заявено искане за
включване на други имоти в делбената маса не може да
бъде прието за разглеждане.
Право да заяви искане за включване и на други
имоти в делбената маса има само ответникът в делбеното
производство. Ищецът не разполага с такава процесуална
възможност.
Ако посочените в заявеното по реда на чл.341, ал.2
ГПК искане недвижими имоти не са надлежно
индивидуализирани,съдът следва да даде указания и да
определи срок за тяхното изпълнение, както и да даде
възможност на останалите съделители да изразят
становище и да ангажират доказателства в подкрепа на
възраженията си, след което да постанови определение, с
което да включи имотите в делбената маса и да
разпредели доказателствената тежест, както и да се
произнесе по доказателствените искания на
съделителите,допълвайки по този начин доклада.
6.Държавна такса
При предявяване на иска за делба държавна такса
не се внася. Таксата, съгласно чл.8 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК,
се събира върху стойността на дяловете при приключване
на делбеното производство,т.е. определя се с решението
по извършване на делбата, респ. с определение при
прекратяване на производството поради постигане на
спогодба, като в последната хипотеза таксата е в размер на
2% върху стойността на всеки дял.
При отхвърляне на иска за делба с решението по
чл.344 ГПК се определя държавна такса по реда на чл.9 от
тарифата в размер до 100лв.,но не по-малко от 25лв.
Такава такса се определя и при прекратяване на делото за
делба поради оттегляне на иска или в хипотеза,при която
производството е било спряно по общо съгласие на
страните и в предвидения в чл.231 ГПК срок никоя от
878
страните не е поискала производството да бъде
възобновено.
Не се внася държавна такса и при предявяването на
претенции по сметки във втората фаза на делбеното
производство по реда на чл.346 ГПК/чл.286 ГПК/отм./. В
този смисъл е разрешението, дадено в определение
№512/19.11.2010г.,постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК
по ч.гр.д.№411/2010г. на ВКС, І ГО, в което е прието, че
тази хипотеза е аналогична на предявяване на възражение
за подобрения в исковия процес, в
който случай Тарифата за таксите, събирани от
съдилищата по ГПК изрично предвижда в чл.10 държавната
такса върху присъдените суми за подобренията,направени
с възражение да се събира с решението. Последният
аргумент изглежда приемлив, но следва да се има предвид,
че предявяването на претенции по сметки представлява по
естеството си последващо
обективно съединяване на искове във втората фаза на
делбата, не се заявява за разглеждане под формата на
възражение и освен това правилото за определяне на
държавната такса с решението,с което съдът се произнася
по така заявените претенции /доколкото същото може да
бъде самостоятелно и да предхожда или следва решението
по извършването на делбата/ е установено като принцип в
съдебната практика по извършването на съдебната делба,
предхождаща приемането на сега действащата Тарифа за
таксите, събирани от съдилищата по ГПК.
879
ПРЕДМЕТ НА СЪДЕБНАТА ДЕЛБА
Камелия Маринова
1. Право на собственост
Предмет на делбата е правото на собственост
върху конкретна, индивидуализирана в исковата молба
вещ. Вещта се дели в състоянието, в което се намира към
момента на постановяване на решението - решение №
473/9.10.2010 г. по гр.д. № 285/2010 г., ВКС, ІІ г.о. – във
всички случаи в съдебното решение, с което се допуска
880
делбата на недвижими имоти се отразява не само тяхната
индивидуализация по исковата молба, но и
индивидуализиращите им белези към настоящия момент,
установени от доказателствата по делото – скица според
подробен устройствен план или кадастрална карта или
експертно заключение.
Урбанизирани
- незастроен неурегулиран имот –
индивидуализацията е по кадастралната основа.
- незастроен урегулиран имот – съобразно
регулационния му статут към момента на постановяване на
съдебното решение /макар легитимацонните документи на
съсобствениците да отразяват неурегулиран имот, а също
и при промяна на регулационните граници/.
При влязла в сила кадастрална карта
индивидуализацията на урегулираните и неурегулираните
имоти е по кадастралните данни – определение №
464/26.11.2010 г. по ч.гр.д. № 455/2010 г., ВКС, ІІ г.о. –
значение на кадастралната карта и начина на отразяване
на имотите в нея и съставлява ли непредставянето към
исковата молба скица от кадастралната карта нередовност
на исковата молба или се касае до непълнота на
доказателствата.
За начина на индивидуализация на имоти –
решение № 429/28.10.2011 г. по гр.д. № 579/2010 г., ВКС,
ІV г.о. Пропускът да се отрази или неправилното
отразяване в кадастралната карта на обекта на правото на
собственост е основание за допълване или поправянето й,
но не е пречка да се установи правото на собственост,
както и да се прекрати съсобствеността – решение №
506/17.02.2012 г. по гр.д. № 506/2011 г., ВКС, І г.о.
Актуалното състояние на имота се установява със
скица и удостоверение за идентичност, а при необходимост
се ползва вещо лице.
Правни режими на дворищната регулация и
значението им за делбата:
При всички закони до ЗУТ – Закон за
благоустройството на населените места в Княжество
България от 1898 г., Закон за благоустройство на
населените места от 1941 г., ЗПИНМ от 1949 г. и ЗТСУ от
1973 г. – дворищната регулация има непосредствено
отчуждително действие – чл.39, ал.3 ЗПИНМ и чл.110
881
ЗТСУ, т.е. в момента на влизането в сила на
дворищнорегулационния план дворните места, придадени
към съседните парцели се считат за собственост на лицето,
на което е принадлежала кадастралната основа, за която е
отреден парцелът. В това се състои непосредственото
отчуждително действие на дворищнорегулационния план
относно придаваемото се място. Отчуждителното действие
е поставено под условие от прекратителен характер, тъй
като ако не са изпълнени условията за завземане на имота,
отчужден по регулация, при нейното изменение или
създаване на нова регулация ще се изходи от
първоначалното положение на имотите, отразено в
кадастралния план и отчужденията, извършени по нея ще
отпаднат с обратна сила. Докато регулационният план не
бъде изменен по предвидения в закона ред, по силата на
прякото му отчуждително действие правото на собственост
върху придадените части от съседни имоти принадлежи на
собственика на имота, въз основа на който е образуван
парцелът и към който тези части са били придадени.
При този режим след влизане в сила на
регулационния план правото на собственост върху имотите,
послужили за кадастрална основа, се преобразува в право
на собственост върху парцелите, които са отредени за тези
имоти /пример: ако парцел І е отреден за имот пл. № 5, то
собственика на имот пл. № 5 става собственик на парцел І
от влизане в сила на плана, независимо, че в парцел І са
вкючени площи от съседните имоти пл. №№ 3 и 4 и са
изключени площи от имот пл.№ 5; ако два или повече
имота са урегулирани в един парцел, при наличието на
предпоставките за това, то собствениците им стават
съсобственици на парцела, т.е. възниква съсобственост по
регулация/.
ЗУТ запазва действието на съществуващите
регулационни отреждания, като изрично предвижда, че ако
поземлените имоти са били веднъж регулирани, те не
подлежат на последващо урегулиране с подробен
устройствен план. Действащите към влизане в сила на ЗУТ
регулационни планове могат да бъдат приложени в срока
по § 6, ал.2 ПЗР ЗУТ, след което съгласно § 8, ал.1 ПЗР
ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но
неприложени дворищнорегулационни планове за
изравняване на частите в образувани съсобствени
дворищнорегулационни парцели и за заемане на
придадени поземлени имоти или части от поземлени имоти
се прекратява. Това означава, че собствеността върху тези
882
придаваеми площи се връща към собственика на имотите,
към които са принадлежали преди тази регулация.
Кои са придаваеми части – решение №
1036/10.01.2010 г. по гр.д. № 3326/2008 г., ВКС, ІV г.о.,
решение № 150/21.03.2011 г. по гр.д. № 1666/2009 г., ВКС,
І г.о.
Когато изменението на регулационния план е
извършено по волята на заинтересованите собственици,
планът се счита приложен и не може да става въпрос за
отпадане на отчуждителното действие. Решение №
222/4.05.2010 г. по гр.д. № 136/2009 г., ВКС, ІІ г.о. - при
изменение на дворищнорегулационния план по съгласие на
заинтересуваните собственици следователно
регулационните линии получават значението и на имотни
граници от момента на влизане в сила на заповедта за
изменение на дворищнорегулационния план, доколкото
изменението на регулационния план е извършено не
съобразно кадастралната основа, а по волята на
заинтересуваните собственици, и по реда на чл.134,ал.2,т.2
ЗУТ подробният устройствен план не би могъл да бъде
изменен. Същото разрешение следва да бъде дадено и в
хипотеза,при която изменението на регулационния план е
извършено по искане на заинтересуваните лица,вкл. и
когато по искане на собствениците на имот, включен в общ
парцел заедно с други имоти,за техния имот е обособен
самостоятелен парцел,тъй като изменението на
дворищнорегулационния план по волята на пряко
заинтересуваните лица,извършено при действието на
ЗТСУ/отм./ може да касае съгласно чл.93,ал.1
ППЗТСУ/отм./ очертанията и размерите на парцелите,както
и обособяването на повече или по-малко парцели за същия
имот. След като заинтересуваните собственици веднъж
вече са изразили волята си за начина,по който следва да
бъде извършено изменението на регулационния план пред
общинската администрация и не са обжалвали издадената
въз основа на тяхното искане заповед за изменение на
плана,вкл. с твърдението,че същата не съответства на
искането или не отразява действително съществуващите
на място граници на имота,същите не разполагат с
възможност да искат това несъответствие да бъде
отстранено по общия исков ред чрез установяване на
грешка в кадастралната карта и регистър.
Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по
гр.д. № 2/1993 г., ВС, ОСГК – кога се счита приложен
дворищнорегулационен план.
883
Тълкувателно решение № 3 по т.д. № 3/2010
ОСГК - условията на § 8, ал.1 ПР ЗУТ отчуждителното
действие се прекратява автоматично, без да е необходимо
провеждане на административна процедура по § 8, ал.2 ПР
ЗУТ за изменение на неприложения
дворищнорегулационен план.
Решение № 727/28.10.2010 г. по гр.д. №
1889/2009 г., ВКС, І г.о. - по въпроса за редовността на
исковата молба, когато индивидуализирането на имота,
предмет на иска, не е направено по актуалното
кадастрално заснемане и действащия регулационен план, с
което е обоснован извод за неоснователност на иска - След
като имотът е бил индивидуализиран с регулационния му
статут по предходните регулации, а в хода на съдебното
дирене и по действащия план, то той е достатъчно
индивидуализиран, поради което исковата молба е била
редовна и това не е процесуална пречка за постановяване
на решение по съществото на спора. Посочването на имота
с актуалния му регулационен статут в решението, не би
било еднозначно с произнасяне по непредявен не иск.
Индивидуализацията се извършва по документите за
собственост, кадастралната основа и по действащия план
след като същия не е изменен, независимо, че е отпаднало
отчуждителното му действие. Ако се установи приложение
на § 8 ПР ЗУТ, съдът следва да се произнесе в рамките на
установеното от него право на собственост.
Досежно допустимостта на делбата на имот, който
попада в приложното поле на § 8 ПЗР ЗУТ - Съгласно
разпоредбата на чл.24, ал.2 ЗКИР поземленият имот е част
от земната повърхност, вкл. и тази, която трайно е покрита
с вода, определена с граници съобразно правото на
собственост. Именно този имот е предмет на делбата. Дори
разпоредбата на § 8 да намира приложение делбата е
допустима, тъй като имотът не е загубил своето
местоположение, нито своето предназначение по смисъла
на чл.25 ЗКИР и продължава да съществува реално.
Отпаднало е само отчуждителното действие на
действуващия регулационен план по отношение на
придадените части и няма възможност в тази част планът
да бъде приложен чрез заплащане на обезщетение,
определено от общинската администрация. Отпадането на
отчуждителното действие на дворищно-регулационния
план не рефлектира върху съществуването на основата, от
която този имот е образуван, нито върху принадлежността
на правото на собственост върху тази основа. Въпросът
884
опира само до придадените по регулация части към тази
основа. Освен това разпоредбата на § 8 изрично
предвижда, че изтичането на сроковете по § 6 само по себе
си не води до промяна в дворищнорегулационния план.
Съгласно § 8, ал.1 след изтичането на сроковете по § 6,
ал.2 и 4 отчуждителното действие на влезлите в сила, но
неприложени дворищнорегулационни планове за
изравняване на частите в образувани съсобствени
дворищнорегулационни парцели и заемане на придадени
поземлени имоти или части от поземлени имоти се
прекратява, но това представлява основание за изменение
на дворищнорегулационните планове при условията и по
реда на ЗУТ. т.е. дори сроковете по § 6 да са изтекли, е
необходимо да се извърши изменение на
дворищнорегулационния план, за да се приеме, че имотът
вече има друг статут. Изменението на ПУП се извършва по
реда на чл.134 и сл. ЗУТ. Съгласно разпоредбата на
чл.136, ал.2 ЗУТ действието на съответния предходен
устройствен план се прекратява от деня на влизането в
сила на новия или изменения устройствен план. При това
ще следва да се спази и процедурата по чл.17 ЗУТ, т.е. да
е налице съгласие между собствениците на маломерните
имоти и сключване на предварителен договор помежду им.
Възможно е обаче да възникне разделна
собственост в устойчивата териториална единица УПИ –
както, ако предварителните договори по чл. 17 ЗУТ не
бъдат обявени за окончателни, така и при отпадане на
отчуждителното действие на регулационния план в
хипотезите на § 6 и § 8 ЗУТ, тъй като за връщане на
първоначалното статукво е необходимо изменение на ПУП,
а ЗУТ не регламентира различен статут на УПИ, в които
съсобственост не е възникнала. Изменението на плана
става по реда на неговото създаване и на основание
съгласие на всички заинтересовани собственици.
В тези случаи, ако не е изменен планът, то
парцелът съществува като обект на вещни права, но не
е съсобствен, а е налице разделна собственост на
имотите, включени в него, а съответно и такъв УПИ не
може да се дели между собствениците на отделните
имоти или части от имоти, включени в него.
Може да се допусне /ако е поискана/ делба между
съсобствениците на някой от поземлените имоти, като
последният се индивидуализира по кадастралния му статут
и се впише, че е част от урегулирания поземлен имот, стига
885
отпадането на отчуждителното действие на регулационния
план да е установено между всички заинтересовани лица.
Решение № 112/5.03.2010 г. по гр.д. № 3797 по
описа за 2008 г. на ІV г.о., ВКС, І г.о. - Неоснователно се
поддържа в касационната жалба, че съдът е подменил
предмета на делото, като вместо делба на урегулиран
поземлен имот, каквото е заявеното искане, е допуснал
делба на поземлен имот. Петитумът на исковата молба
следва да се разглежда не само с оглед на формалното му
заявяване /чл. 98, ал. 1, б. “д” ГПК-отм., чл.127, ал.1, т.5
ГПК/, а предвид неговото съответствие с изложението на
обстоятелствата /чл. 98, ал. 1, б. “г” ГПК-отм., чл.127, ал.1,
т.4 ГПК/. В исковата молба е посочено, че дворното място,
съставляващо УПИ I-110 от кв. 40, е с неуредени
регулационни сметки, при което положение точното
приложение на закона е изисквало да се допусне делба
именно на поземления имот, а не на отредения за него
парцел /урегулиран поземлен имот/. Касационното
обжалване е допуснато на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3
ГПК по въпроса за точното приложение на пар. 6, ал. 5 от
ПЗР на ЗУТ в хипотеза на неприложен
дворищнорегулационен план за заемане на придадени
части от поземлени имоти. Нормата постановява, че не
могат да се извършват сделки за разпореждане с
дворищнорегулационен парцел, за който не са изплатени
дължимите обезщетения за уреждане на сметки по
регулация, когато такива обезщетения се предвиждат.
Смисълът на забраната произтича от това, че след
изтичане на сроковете за прилагане на регулацията /един
от способите за което е уреждането на облигационните
отношения/, съгласно пар. 8, ал. 1 от ПРЗ на ЗУТ отпада
/прекратява се/ отчуждителното действие на неприложения
регулационен план и общинската администрация следва да
измени плана така, че имотната граница между двата
съседни имота /този, за който е отреден парцелът, и имота,
от който се е придавало място към този парцел/ се
трансформира в имотна граница между урегулирани
поземлени имоти. Изхождайки от това разбиране, следва
да се приеме, че забраната се отнася до парцелите с
неприложена регулация, чието отчуждително действие е
отпаднало по силата на закона, но не и до поземлените
имоти. Затова няма пречка да се прехвърли чрез сделка
собственото място на имота, за който е отреден
дворищнорегулационен парцел. Неоснователен е доводът
за нищожност на съдебната делба на основание чл. 75,
886
ал.2 ЗН поради неучастие в производството на всички
съсобственици. Преди всичко собственикът /собствениците/
на съседния от север имот пл. № 109, 56 кв. м. от който са
били придадени по регулация към УПИ I-110 от кв. 40, не е
съсобственик на поземления имот № 110, който е обект на
делбата. Това е така, защото действието на неприложената
дворищна регулация отпада по силата на самия закон, като
отпадането на действието й не е свързано с коригирането
на плана от общинската администрация, нито пък до
промяната се създава съсобственост между лицето, което
не е платимо придадения му имот, и лицето, което си е
възстановило правото на собственост върху незаплатената
земя.
Решение № 143/16.03.2010 г. по гр.д. № 913/2011
г., ВКС, І г.о. – може ли част от имот, по отношение на
която е отпаднало отчуждителното действие на дворищно-
регулационния план, да бъде предмет на делба – ако към
момента на отпадане на отчуждителното действие на
дворищно-регулационния план имотът, от който тези части
са били отчуждени по силата на този плана, вече е поделен
между неговите съсобственици и при тази делба е бил
възложен на един от тях или е бил закупен на публична
продан, върнатите придаваеми части не могат да се делят
отделно. Те ще станат индивидуална собственост на
съделителя, на който главният имот е бил възложен при
делбата или на купувача по публичаната продан, а
останалите съделители биха имали право само на
обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на
сумата, съотвестваща на стойността на дяловете им от
частите, върнати към бившия им съсобствен имот след
отпадане на отчуждителното действие на дворищната
регулация. Ако обаче към момента на отпадане на
отчуждителното действие на дворищно-регулационния
план имотът, от който тези части са били отчуждени по
силата на този план, все още не е поделен, върнатите към
имота придаваеми части следва да се поделят заедно с
този имот. Тоест, делбата следва да се извърши не на
парцела, а на имота в неговите имотни граници преди
влизане в сила на дворищно-регулационния план, чието
отчуждително действие е отпаднало по силата на § 8 ПР на
ЗУТ. Съответно в хипотезата на предявен иск за делба на
парцел, ако в хода на делото се установи, че
отчуждителното действие на дворищно-регулационния
план е отпаднало за придаваемите към съседни палцели
части от имота, послужил като основа за образуване на
887
парцела, който се иска да бъде поделен, съдът е длъжен
да даде срок на съделителите да уточнят имота, чиято
делба се иска, по актуалния му градоусройствен статут –
като имот с площ и граници от преди влизане в сила на
дворищно-регулационния план, чието отчуждително
действие е отпаднало.
Определяне правата съсобствеността на
създадени по регулация общи парцели - Когато със
застроителен и регулационен план при действието на
ЗПИНМ-отм. и ЗТСУ-отм. са образувани
дворищнорегулационни парцели, които са съсобствени, по
отношение на дяловете на съсобствениците следва да се
имат предвид разпоредбите на устройствения закон, който
е действувал към момента на образуване на съсобствения
парцел. Ако дворищнорегулационният парцел е образуван
чрез урегулиране на имоти или части от имоти в общ
/съсобствен/ парцел по реда на § 49 или § 50 ППЗПИНМ-
отм. или чл.28, ал.1, буква”в” или чл.29 ЗТСУ-отм.,
дяловете се определят по правилата на § 52 ППЗПИНМ,
респ. чл.31, ал.1 ЗТСУ, които предвиждат, ако общият
парцел е предназначен за малкоетажно при ЗПИНМ и
малкоетажно и средноетажно застрояване при ЗТСУ, то
частите на съсобствениците в новообразувания по
регулация общ парцел са равни, като се дължи
обезщетение за изравняване частите в парцела. Когато
обаче образуваният общ парцел е за средно етажно и
многоетажно застрояване при ЗПИНМ и многоетажно и
комплексно малкоетажно застрояване при ЗТСУ, частите на
съсобствениците съответстват на стойността на местата,
включени в парцела, която стойност се определя по реда
на § 85, 87 и 88 ППЗПИНМ, респ. чл.115 ЗТСУ. В такива
случаи е необходимо да се изслуша експертиза за
установяване реда, по който е образуван общият парцел и
предназначението му към момента на образуването, а в
случаите по чл.31, ал.2 ЗТСУ и на стойностите на местата,
включени в парцела. Тази експертиза следва да се допусне
и по почин на съда, доколкото наличието на съсобственост
вече е установено, но липсват данни за дяловете на
съсобствениците.
Земеделски или горски имоти –
индивидуализират се според картата на възстановената
собственост
ПМС № 216 от 8.11.1961 г. за подобряване
устройственото планиране на населените места и
увеличаване фонда на обработваемата земя /ДВ
888
бр.95/1961 г./ - с изключването на имота от регулация, той
губи своята индивидуалност по силата на чл.7 и чл.12
Примерния устав на ТКЗС и от същия момент се променя
предназначението му, като се превръща в селскостопански
имот. Дори по-късно имотът отново да бъде включен в
регулация, това не създава права на първоначалния
собственик в реални граници, нито пък би могъл да бъде
предмет на разпоредителна сделка между последния и
трето лице. Третото лице не би могло да придобие
собствеността и по давност на включения отново в
регулация имот, защото упражняваната фактическа власт
не може да се охарактеризира като владение, което
предполага отнемане на фактическата власт от ТКЗС и
прекратяване на правото на кооперативно земеползване –
арг. чл.86 ЗС – решение № 322 /6.08.2010 г. по гр.д. №
1316/2009 г., ВКС, ІІ г.о.
- застроен имот
Имотът се допуска до делба заедно с всички
подобрения, т.е. с всички постройки които не съставляват
самостоятелни обекти на право на собственост – чл.92 ЗС.
Такива са бараки, навеси, лятна кухня, външни тоалетни,
складови постройки.
Самостоятелните обекти се допускат до делба
само ако това изрично е поискано при предявяването на
иска за делба. Поради това от изключителна важност е
исковата молба да съдържа подробно описание на
имотите, чиято делба се иска с оглед правилното
установяване обема на делбената маса. Ако в дворното
място има самостоятелни постройки, чиято делба не е
изрично поискана, те не се допускат до делба и по
отношение на тези постройки след влизане в сила на
решението, с което делбата се допуска не възниква сила на
пресъдено нещо досежно въпросите, които се разрешават в
първата фаза на делбеното производство и по същото
дело не може да се извърши делба на тази постройки.
Поради това от съществено значение е да се изясни
предметът на делбата.
- жилищни обекти
§ 5, т.29 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ –
определение за жилищна сграда.
Жилищните сгради, съгласно чл.102 Наредба № 7
от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на
отделните видове територии и устройствени зони, се
разделят на етажи, като тази разпоредба предвижда какви
обекти могат да бъдат изграждани в отделните етажи.
889
Съгласно чл.97, ал.2 от наредбата жилищните сгради биват
еднофамилни /с едно жилище/ и многофамилни /с повече
от едно жилище/.
§ 5, т.30 ДР на ЗУТ – определение за жилище
Наредба № 7 регламентира изискванията, на които
следва да отговаря жилището и отделните му елементи.
§ 5, т.46 ДР на ЗУТ груб строеж е сграда или
постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и
покрива, без или с различна степен на изпълнение на
довършителни работи.
При влязла в сила кадастрална карта без значение
е дали самостоятелният обект е нанесен и как – като
еднофамилна сграда или като сграда с отделни
самостоятелни обекти. Налице ли е самостоятелен обект,
върху който съществува съсобственост се преценява въз
основа на придобивното основание и последвалите го
факти от значение за спора.
Тълкувателно решение № 96/71 г. на ОСГК - при
делба на заварени към 17.V.1963 г. съсобствени жилищни
сгради, отредените в реална собственост етажи или части
от етажи могат и да не отговарят на нормите на § 38 и § 39
от Строителните правила и норми, ако тези етажи или
части от етажи представляват обособени от по-рано
отделни жилища. Ако при разделянето на такива сгради се
образуват нови жилища, разпоредбите на § 38 и § 39 СПН с
предвидените в тях изключения са задължителни.
Съображенията за подобно разрешение са, че за пръв път
с изменението на § 38 СПН от 05.ІV.1960 г. /ДВ.бр.13/50 г./
се създават норми за преустрояването на заварените
сгради, но това изменение не урежда как следва да стане
разделянето на жилищните сгради на етажи или части от
етажи. То урежда само на какви норми следва да отговаря
евентуално изграденото в жилищната сграда бекярско
жилище. С изменението на § 38 СПН от 17.V.1963 г.
/ДВ.бр.39/63 г./ изрично се предвиждат норми за
преустройство на жилищните сгради при съдебното им
поделяне, но положението на заварените вече обособени
жилища не е уредено. Поради това се приема, че при
съдебното поделяне на съсобствени жилищни сгради,
заварени като такива към 17.V.1963 г., разделянето им на
етажи или части от етажи по смисъла на чл.39, ал.2 ЗС
следва да стане и без спазване напълно на строителните
правила и норми само за обособените дотогава отделни
жилища и за жилища, при чието преустрояване не се
достига до създаване на нови жилища. Когато обаче в
890
резултат на това разделяне и преустройство се достига до
създаване на нови жилища, последните следва да
отговарят на изискванията на новите строителни правила и
норми.
Тълкуването е от значение, както при преценка
дали даден имот е годен обект на вещни права, а
съответно и дали може да бъде предмет на съдебна делба,
така и при спорове относно действителността на
придобивното основание или на завещание. Възприето и в
практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение №
118/30.05.2011 г. по гр.д. № 467/2010 г., ВКС, І г.о.,
решение № 44/12.09.2012 г. по гр.д. № 699/2011 г., ВКС, ІІ
г.о.
ТР 34/83 г. – подпокривно пространство – може да
бъде обща по предназначението си част когато има
нужната височина, пространство, обем и нормален достъп
от стълба и от което могат при спазване на съответните
законни изисквания да се изградят отделни обекти или
сервизни помещения към самостоятелните обекти в
етажната собственост /преустройството може да стане по
съгласие на всички етажни собственици и при спазване на
законните изисквания/. Ако няма посочените
характеристики и не може да се използва освен за
изолация между последната етажна плоча и покрива,
тогава е обща част по естеството си и не може да се
променя предназначението му. Подпокривното
проистранство, което е обща част на сградата не може да
бъде обект на прехвърлителни сделки и на съдебна делба,
нито да се придобива по давностно владение, докато не
бъде променено предназначението му, съответно
отделните етажни собственици не могат да извършват
разпоредителни действия със своята идеална част от него.
Кога подпокривното пространство или таванът на
сграда, притежавана в режим на етажна собственост,
представлява обща част на сградата – решение № 332 от
6.07.2010 г. по гр.д. № 633/2009 г., ВКС, ІІ г.о. по чл.290
ГПК.
Узаконяването на незаконно строителство в
подпокривното пространство на сграда, етажна
собственост, създава ли права за лицата, осъществили
строителството – решение № 399/10 от 10.05.2010 г. по
гр.д. № 1013/2009 г., ВКС, І г.о.
Решение № 163/17.09.2012 г. по гр.д. №
1170/2010 г., ВКС, І г.о. - не е допустима делба на отделно
помещение в сграда, щом то не е самостоятелен обект. Но
891
ако то е принадлежност към основния обект, заедно с него
съставляват самостоятелна архитектурна единица, която
може да се дели. Разрешението се отнася и за дворното
място, което е застроено със сграда /сгради/ в режим на
етажна собственост.
Стопански постройки - гаражи, магазини, ателиета,
работилници – представляват самостоятелен обект на
вещни права и ако не са описани в исковата молба, остават
неподелени.
Движими вещи
Исковата молба следва да съдържа подборно
описание на движимата вещ, чиято делба се иска, като
същата бъде индивидуализирана, тъй като именно по
отношение на така описаната движима вещ следва да се
установи наличието на съсобственост между съделителите.
МПС
Собствеността върху МПС може да бъде доказана
не само с писмен договор за придобиването му /чл.144,
ал.1 ЗДвП/, но и със свидетелството за регистрация на
МПС. Последното е официален свидетелстващ документ,
тъй като се издава в рамките на възложена със закон
компетентност – чл.144 и чл.145 Закона за движение по
пътищата и Наредба № І-45 от 24.03.2000 г. за
регистрацията, отчета, пускането в движение и спирането
от движение на моторните превозни средства и на
ремаркетата, теглени от тях, издадена на основание чл.140,
ал.2 Закона за движение по пътищата и по силата на
изрична правна норма – чл.33, ал.2 от посочената Наредба
№ І-45 удостоверява правото на разпореждане на
собственика с превозното средство и го легитимира като
собственик при необходимост с оглед на което е
предвидено и задължение да бъде носено при използване
на превозното средство.
животни - ПМС № 67 от 25.03.1998 г. за
идентификация на селскостопанските животни и
регистрация на животновъдните обекти в страната /обн.
ДВ.бр.37/98 г./, Закон за ветеринарномедицинската дейност
- чл.35. Кметовете на общини регистрират животните на
тяхната територия и издават свидетелства за собственост
на едрите преживни и еднокопитни животни.
огнестрелно оръжие - Закон за контрол над
взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпасите
и правилникът за неговото приложение. Съгласно чл.30 и
чл.39 от ППЗКВВООБ юридическите и физическите лица
892
могат да придобиват ВВ и ООБ чрез закупуване, замяна, по
наследство, от награда или чрез дарение.
При движимите вещи част изискуемото
съдържание на исковата молба и на предмета на доказване
е в чие държане се намират – чл.344, ал.1 от ГПК.
Ограничени вещни права
Делба на правото на строеж
Когато в полза на съделителите е учредено вещно
право на строеж върху чужд имот, съдът допуска делбата
на правото на строеж, макар и строежът да не е бил
извършен /ППВС 7/73; ТР 33-71,ОСГК; 458-94-І/. Ако въз
основа на учреденото право на строеж е вече изградена
постройка, съдът допуска делба на същата без терена, като
делбата се извършва без участието на собственика на
терена, тъй като делбата е допустима само между лица,
които имат общи права от еднакво естество.
Ако строежът не е завършен /до фаза груб строеж/
предмет на делбата е правото на суперфиция.
Тълкувателно решение № 1/2011 от 4.05.2012 г.
по т.д. № 1/2011 г., ОСГК, ВКС – понятието „упражняване
на правото на строеж”.
Съгласно ТР № 33/71 г. на ВС съдебна делба на
вещно право на строеж в случаите, когато постройката не е
извършена, е допустима. Приема се, че правото на строеж
като типично вещно право по смисъла на чл.63 ЗС може да
бъде наследявано, защото законът не изключва изрично
неговото наследяване при смъртта на притежателя му и
следователно при смъртта на носителя на правото на
строеж, то преминава върху неговите наследници по закон
по пътя на универсалното правоприемство и те стават
негови съсобственици. По пътя на наследяването се
създава общност върху правото на строеж, като такава
имуществена общност може да бъде създадена и по пътя
на договорите.
Правилото на чл.34 ЗС и чл.69 ЗН следва да
намери приложение съгласно чл.111 ЗС и спрямо правото
на строеж, тъй като не съществува законна разпоредба,
която да постановява друго за вещното право на строеж и
освен това неговото естество и предназначение не са
несъвместими с неговата делба. Във всички случаи обаче
това право трябва да е било учредено. То може да бъде
предмет на делба както когато е поделяемо, т.е. включва
възможността за строеж на няколко обекта, така и когато е
неподеляемо, понеже се ограничава в строеж само на един
обект. В последния случай се приема, че не съществува
893
законова пречка то да бъде поставено в дял само на един
от съделителите.
Следва да се има предвид и разпоредбата на
чл.181 ЗУТ, съгласно която правото на строеж на сграда
или на част от нея може да бъде предмет на
прехвърлителна сделка /а следователно и на делба/ от
момента на учредяването му до завършването на сградата
в груб строеж.
Основният принцип е, че всяко вещно право, което
може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, може да
бъде предмет и на съдебна делба.
Делба на правото на надстрояване и
пристрояване
Като при правото на строеж. Участват всички
етажни собственици, които са го учредили. От значение са
лицата, които са го учредили и предмета на правото, като
обекта би могъл да има самостоятелен характер, но при
липса на такъв се прилагат правилата на приращението.
Правото на ползване като вещно право по чл.56
ЗС.
Същото е лично – съгласно чл.56, ал.2 ЗС
ползувателят не може да отчуждава своето право, а
съгласно чл.59 ЗС правото се погасява със смъртта на
ползувателя, освен ако не е учредено за по-кратък срок.
Поради конститутивния характер на иска за делба и
характеристиката на правото на ползване, последното не
може да бъде предмет на съдебна делба. Ползувателите и
съсобствениците могат да разпределят ползването на
имота по чл.32 ЗС, но това разпределение няма характер
на делба.
Сервитутни права – винаги следват имота, т.е.
съставляват тежест върху имота, поради което не могат да
бъдат предмет на съдебна делба.
894
НЕДОПУСТИМОСТ НА ДЕЛБАТА
Камелия Маринова
896
член-кооператорът се снабди с нотариален акт съгласно
чл.35, ал.2 ЗЖСК /същото важи и за член-кооператорите по
право/ - ППВС 3/83 г. Правилата на чл.15 и чл.23 ЗЖСК за
уреждане на отношенията при прекратяване на
имуществената общност между съпрузите и при смърт на
член-кооператор касаят членственото правоотношение и не
намират приложение при делба.
Делото се прекратява, ако от исковата молба е
видно, че се иска делба на членственото правоотношение,
но ако е предявен иск за делба на конкретен обект и в хода
на производството се установи, че не е издаден
нотариален акт, искът се отхвърля
5. облигационните вземания на наследодателя -
те се считат поделени между наследниците му с откриване
на наследството - 2495-83-І. Такова вземане е и паричния
влог. Недопустима е делбата по съдебен ред както на
наследените парични влогове, така и на влоговете на
бивши съпрузи - 708-87-І. Претенциите на бивш съпруг за
част от влог на другия съпруг се предявяват по реда на
чл.14, ал.5 СК1968 г.-отм. /чл.29 СК от 1985 г.-отм, чл.30 СК
от 2009 г./ - 216-71-І. Предмет на делба могат да бъдат
само съсобствени вещи или вещни права върху вещи, но не
и облигационни права - 3389-82-І.
Делото се прекратява.
6. сгради, подлежащи на събаряне -
Разпоредбата на чл.196 ЗУТ възлага на собствениците за
тяхна сметка премахването на строежите, за които има
заповед на кмета на общината, че трябва да бъдат
премахнати, като ако собствениците не премахнат в
определения срок строежите, те се премахват от общината
за тяхна сметка. До влизане в сила на заповедта на кмета,
освен ако не е допуснато предварителното й изпълнение,
обектът на правото на собственост съществува и
съсобствеността може да бъде прекратена чрез делба.
7. Незаконни строежи - които са изградени без
строителни книжа и разрешение и не подлежат на
узаконяване и запазване в бъдеще.
§ 16, ал.1 ПЗР ЗУТ - строежите, изградени до
07.04.1987 г., за които няма строителни книжа, но са
допустими по действащите подробни градоустройствени
планове и по правилата и нормативите, действали по
време на извършването им или съгласно този закон, са
търпими строежи и не подлежат на премахване. Те могат
да бъдат предмет на прехвърлителна сделка след
представяне на удостоверение от органите, които са
897
овластени да одобряват съответните инвестиционни
проекти, че строежите са търпими. Следователно е
допустима при такива условия и съдебната делба на такива
сгради.
§ 16, ал.2 ПЗР ЗУТ - незаконните строежи,
започнали в периода 8 април 1987 г. - 30 юни 1998 г., но
неузаконени до влизането в сила на този закон, не се
премахват, ако са били допустими по действащите
подробни градоустройствени планове и по правилата и
нормите, действали по време на извършването им или
съгласно този закон, и ако са декларирани от
собствениците им пред одобряващите органи до 31
декември 1998 г. Допустима е съдебната делба при
наличието на визираните в тази разпоредба предпоставки.
§ 16, ал.3 ПЗР ЗУТ - незаконните строежи,
започнати след 30 юни 1998 г., но неузаконени до
обнародването на този закон, не се премахват, ако са били
допустими по действащите подробни градоустройствени
планове и по правилата и нормативите, действали за
посочения период или съгласно този закон, и ако бъдат
декларирани от съсобствениците им пред одобряващите
органи в 6-месечен срок от обнародването на този закон.
Обстоятелството, че строежите са били извършени
в посочените в горните разпоредби срокове и че са налице
останалите предпоставки за търпимостта на строежа
подлежат на доказване от лицето, което твърди, че делбата
е допустима.
§ 184, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ /ДВ бл.65/2003 г./
Строежи, извършени незаконно до влизане в сила на този
закон, могат да бъдат узаконени по искане на собственика,
ако са допустими по разпоредбите, които са действали по
времето, когато са извършени, или по действащите
разпоредби.
Предвидена е административна процедура по
узаконяване, която се инициира в шестмесечен срок от
влизане в сила на законовата норма от заинтересованото
лице.
§ 127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ /ДВ бр.82/2012 г., в сила
26.11.2012 г./ Строежи, изградени до 31 март 2001 г., за
които няма строителни книжа, но са били допустими по
разпоредбите, които са действали по времето, когато са
извършени, или по действащите разпоредби съгласно този
закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване
или забрана за ползване. Те могат да бъдат предмет на
прехвърлителна сделка след представяне на
898
удостоверение от органите, които са овластени да
одобряват съответните инвестиционни проекти, че
строежите са търпими.
ал.2 Строежи по § 184 от преходните и
заключителните разпоредби на Закона за изменение и
допълнение на Закона за устройство на територията (ДВ,
бр. 65 от 2003 г.), незаявени за узаконяване до влизането в
сила на този закон, могат да бъдат узаконени по искане на
собственика, ако са били допустими по разпоредбите, които
са действали по времето, когато са извършени, или по
действащите разпоредби съгласно този закон.
§ 127 ЗИДЗУТ въвежда режим на търпимост на
незаконните строежи, извършени до 31.03.2001 г.,
аналогичен на този по § 16, ал.1 ПЗРЗУТ, като
същевременно дава възможност заинтересованите да
поискат узаконяване в определен срок по административен
ред.
Както ЗПИНМ /отм./ в редакцията на този закон
след 1958 г., така и ЗТСУ /отм./ визират различни категории
незаконни строежи, които обаче се считат за търпими и не
подлежат на премахване. Всички тези категории са
обобщени в ЗУТ, който обхваща всички такива строежи с
оглед посочените в § 16 и § 127 срокове, без да
разграничава различните останали характеристики на тези
строежи, визирани в предходната правна уредба.
Съществувалите до този момент социални основания на
режима за търпимост на строежите, характерни за ЗТСУ,
новият закон заменя с чисто технически. С оглед на тези
технически основания на режима на търпимост на
строежите се различават две категории юридически
търпими строежи, предвидени в разпоредбата на § 16, ал.1
ПЗРЗУТ и § 127, ал.1 ЗИДЗУТ:
- строежи, допустими по подробните
градоустройствени планове, правила и нормативи,
предвидени в ЗПИНМ и ЗТСУ
- строежи допустими по правилата на ЗУТ, т.е.
строежът трябва или да е допустим по подробния
градоустройствен план и по действащите към момента на
изграждането му строителни правила и нормативи, макар и
да е изграден без строителни книжа, или, макар и да не е
бил допустим по подробния градоустройствен план и по
действащите към момента на изграждането му строителни
правила и нормативи, да отговаря на изискванията за
допустимост по ЗУТ.
899
Правният режим и на двете категории търпими
строежи е еднакъв – те могат да бъдат обект на
прехвърлителна сделка след представяне на
удостоверение от органите, овластени да одобряват
инвестиционни проекти, че строежите са търпими.
Обстоятелството, че строежите са били извършени
в посочените в ЗУТ срокове и че са налице останалите
предпоставки за търпимостта им, при наличие на
оспорване, подлежи на доказване от лицето, което твърди,
че делбата е допустима.
За разлика от юридически търпимите строежи по §
16, ал.1 ЗУТ, които могат да бъдат обект на
прехвърлителни сделки без да е необходимо извършването
на каквито и да било последващи действия от страна на
техните собственици, останалите търпими строежи,
визирани в § 16, ал.2 ПЗРЗУТ, биват наричани от някои
автори „фактически търпими строежи” /Вл.Петров –
„Устройство на територията”, СИБИ, 2004 г./, тъй като могат
да бъдат обект на прехвърлителни сделки само ако са били
декларирани в предвидените от закона срокове.
Понастоящем по силата на § 127, ал.1 ЗИДЗУТ /ДВ
бр.82/2012 г./ и тези строежи, дори да не са били
декларирани, придобиват статут на юридически търпими
строежи.
По въпроса за делбата на незаконни строежи
счита се, че делбата им е допустима само при наличието
на посочените в закона предпоставки. Ако обаче предмет
на делбата е дворното място с всички постройки в него, то
тогава е допустима делба и на такива строежи, дори да не
представени доказателства за тяхната търпимост, тъй като
собственикът на земята по силата на чл.92 ЗС е собственик
и на всички подобрения, като разпоредбите на ЗУТ не го
лишават от това негово право. Извършвайки делбата на
дворното място, съдът ще извърши делба и на незаконно
построените сгради, като при оценката във втората фаза
следва да се отчете обстоятелството, дали същите са
търпими или подлежат на премахване.
Как се установява наличието на задължение за
премахване на строежа – с предписание на техническите
органи – заповед по чл.225 ЗУТ. Не е достатъчно, че не е
поискано в срок узаконяването.
Решение № 308/30.10.2012 г. по гр.д. № 271/2012
г., ВКС, І г.о. и решение № 315/25.10.2012 г. по гр.д. №
1189/2011 г., ВКС, І г.о.
900
8. идеални части от вещи или от вещни права –
ППВС 4/64 г. – по принцип искът е недопустим и делото се
прекратява, но ако се иска делба на конкретен обект, а в
производството се установи, че съществува съсобственост
само на идеални части от имота, като в този случай, ако не
се поиска конституиране на лицата, които притежават
останалите идеални части от обекта – искът се отхвърля.
Делба по чл.345 ГПК /чл.283 ГПК-отм./
Когато в наследството има имоти, които
наследодателят е притежавал в съсобственост с трети
лица, съдът допуска до делба и тези имоти съгласно
чл.345 ГПК. Тази хипотеза е налице, ако съсобствеността с
участие на третите лица е съществувала преди смъртта на
наследодателя и по наследство съделителите са
придобили само идеалната част от имота, която е
притежавал техният наследодател. Ако наследодателят
приживе е притежавал правото на собственост върху
целия имот и след смъртта му трети лица, извън кръга на
наследниците-съделители са придобили право на
собственост върху идеална част от имота, хипотезата на
чл.345 от ГПК не е налице.
До делба се допуска целия недвижим имот, като в
диспозитива се посочва общият дял, който съделителите
притежават от този имот, както и техните делбени права
/напр. допуска делба при условията на чл.345 ГПК на
недвижим имот, от който наследниците А и Б притежават ½
ид.ч. при права в съсобствеността ¼ ид.ч. за А и ¼ ид.ч. за
Б/..
Предпоставки:
а/ делба на наследство /не и на обикновена или
смесена съсобственост/
б/ имотът е бил съсобственост между
наследодателя на съделителите и трето лице
в/ това не е единствения имот, предмет на делото
за делба, т.е. делят се един или няколко изцяло
сънаследствени имота, както и един или няколко имота,
които наследодателят е притежавал в съсобственост с
трето лице.
Решение по първата фаза – имота се допуска до
делба при условията на чл.345 ГПК /чл.283 ГПК-отм./ без
участието на третото лице, като:
- до делба се допуска целия имот
- определя се на съделителите обща
наследствена квота в имота
901
- определя се квотата на всеки
наследник
Производството по делото продължава, като
висящото пред съда производство за делба на наследство
не се спира до приключване на делбата с третото лице.
Как се процедира, ако до съставянето на
разделителния протокол не е извършена делба между
сънаследниците и третото лице?
„преди съставянето на разделителния протокол” –
даване ход на делото по същество във втората фаза на
делбата.
„извърши делба” – влязло в сила решение във
втора фаза, съдебна спогодба или договор за доброволна
делба.
1. Ако не е извършена делба с третото лице –
имотите се изключват от поделяемата маса, т.е.
прекратява се производството за делба на тези имоти.
2. Ако е извършена делба с
третото лице:
а/ в тази делба имотът е поставен в дял на
третото лице /независимо от способите/ - прекратява се
производството за делба на този имот в делото между
наследниците.
б/ в тази делба имотът е поставен в дял на
някой от сънаследниците – също се прекратява
производството по делото по отношение на този имот.
в/ в тази делба имотът е поставен в общ дял
на сънаследниците или на някои от сънаследниците –
съдът който разглежда делото за делба на наследство,
извършва делбата. Именно, за да може да се извърши
делбата във втората фаза, с решението по първата фаза
до делба се допуска целия имот.
Решение № 261/10.11.2011 г. по гр.д. № 346/2011
г., ВКС, ІІ г.о.
9. насажденията – недопустима е делба отделно
от терена - 393-86-І делото се прекратява.
10. земеделски земи - разпоредбата на чл.72 ЗН
изключва възможността полските имоти, лозя и градини да
се делят на реални части, по-малки от установените
минимуми. Не съществува пречка обаче всеки от
съсобствениците да поиска делба, която да се извърши с
публична продан на имота или с поставянето му в дял на
един от съделителите при наличието на няколко имота в
делбената маса. Недопустимо е реалното поделяне и
902
преценката се извършва във втората фаза на делбеното
производство. Делбата като иск е допустима.
11. УПИ – ППВС 2/82 г.
т.1, б.”д” – на съсобствен парцел, в който има две
или повече самостоятелни сгради, които могат да бъдат
обект на собственост и са изключени от съсобствеността, а
принадлежат на отделни съсобственици на парцела.
По отношение приложението на разрешението па
ППВС 2/82 г., т.1, б.”д” при действието на ЗУТ – решение
№ 87 от 7.07.2011 г. по гр.д. № 825/2010 г., ВКС, ІІ г.о. -
при действието на ЗУТ, е отпаднало тълкуването, основано
на разпоредбите на чл.58, ал.1 и чл.61, ал.4 З. /отм./ и
делбата на съсобствено УПИ е недопустима, само ако
същият е застроен с обекти, индивидуална собственост на
собствениците на терена, тъй като в този случай земята е
обща част или в случаите, когато намира приложение
нормата на чл.183, ал.4 ЗУТ /нова – ДВ бр.17 от 2009 г./.
Само ако всички съсобственици в УПИ притежават
самостоятелни сгради или обекти в такива сгради. В този
случай терена е обща част и искът за делбата му се
отхвърля. Ако обаче някой от съсобствениците в УПИ няма
самостоятелен обект, то делбата на терена е допустима,
независимо от застрояването му.
Допустима е и делбата на терена, ако са
обособени две УПИ във всяко от които има сграда,
собственост на един от съделителите – решение №
227/16.05.2011 г., гр.д. № 316/2010, ВКС, І г.о.
Допустима е делба на УПИ, ако е застроено със
сграда, собственост на единия съделител, но и с друга
сграда, която е съсобствена – решение № 59 от 12.03.2012
г. по гр.д. № 911/2011 г., ВКС, ІІ г.о.
Кога застроеното със сгради дворно място е обща
част и какъв е способът, съобразно с която ще се извърши
тази преценка – решение № 293/12.12.2011 г. по гр.д. №
265/2011 г., ВКС, ІІ г.о. - когато сградите са индивидуална
собственост на съсобствениците на земята, то последната
е обща част във всички случаи, когато е невъзможно
разделянето на дворното място на толкова урегулирани
поземлени имоти, колкото са съсобствениците и съответно
притежаваните от тях сгради, като се спазят изискванията
за площ и лице за всеки новообособен урегулиран
поземлен имот, отстоянията на съществуващото
застрояване, достъп до улици и т.н. Ако това разделяне е
възможно при спазване на всички изисквания на
благоустройственото законодателство, то тогава земята е
903
останала в обикновена съсобственост, независимо от
застрояването със сгради, които са индивидуална
собственост на съсобствениците. Преценката за
допустимостта на делбата се извършва въз основа на
действащия градоустройствен статут на дворното място,
което следва от характера на съдебната делба като способ
за прекратяване на съществуваща съсобственост чрез
заместването й с индивидуално право на собственост
върху определена част от общите до момента вещи,
поради което допустимостта на делбата се преценява с
оглед състоянието на тази съсобственост към момента на
постановяване на решението в първата фаза. Делбата не
би била несъвместима с предназначението на дворното
място като обслужващо построените в него сгради в
случаите, когато към посочения момент вече е налице
проект за изменение и заповед за изменение на подробния
устройствен план, с която се обособяват отделни
урегулирани поземлени имоти за собствениците на
сградите.
т.1, б.”е” – на парцели, в които е изградена етажна
собственост – недопустимостта на делбата на общия
парцел не изключва възможността да бъде извършена
делба между наследниците на едни от съсобствениците
върху правата, които е имал в съсобствения парцел, без да
се засяга собствеността на неделимия парцел.
В случаите, в които се установи, че делбата е
недопустима, искът се отхвърля.
Тълкуването по т.1, б.”в” от постановлението,
касаещо недопустимост на делбата на парцел, застроен
със сграда или за който е дадено разрешение на един от
съсобствениците за застрояване, е изгубило сила при
действието на ЗУТ – решение № 380 от 15.10.2010 г. по
гр.д. № 104/2010, ВКС, ІІ г.о. по чл.290 ГПК.
В посочените хипотези е недопустима делбата на
дворното място между собствениците, притежаващи
отделни обекти в сграда или отделни сгради, но когато
предмет на делбата е отделен обект в тази етажна
собственост до делба се допуска и припадащата му се част
от земята – решение № 309/18.11.2011 г. по гр.д. №
215/2011 г., ВКС, ІІ г.о.
Незастроен УПИ или при делба на сграда и УПИ -
устройствените закони /чл.40 ЗПИНМ, ЗТСУ, ЗУТ/ не
допускат да се делят на реални части по-малки от
предвидените благоустройствени правила в местата за
застрояване. В тези случаи делбата се допуска, но е
904
изключена само възможността да се иска делба в натура,
т.е. получаване на реален дял.
Чл.61 ЗТСУ – при доброволна делба и съдебна
спогодба – официална скица-копие от застроителния и
регулационен план, с която се установява, че съответните
дялове са обособени в самостоятелни парцели. При
съдебна делба – след обособяване с проект за
разделителен протокол, като планът е подлежал на
административно обжалване.
Чл.200 ЗУТ – само ако отговарят на изискванията
за минимални размери по чл.19 от ЗУТ и съгласно чл.200,
ал.3 ЗУТ – кметът на общината одобрява устройствен план
преди издаване на нотариалния акт.
При съдебна делба – чл.201 ЗУТ – след становище
от общинската администрация относно поделяемостта,
като главният архитект нарежда да се изработи проект за
изменение на действащия подробен устройствен план.
Заповедта за одобряване на подробния устройствен план
или отказа за разделяне подлежи на обжалване.
12. приплод на наследствен добитък или
естествените плодове, ако не са налице или са били
изконсумирани. Прилага се общият принцип, че е
допустима делба само на реално съществуващи вещи с
известно местонахождение.
13. избените и таванските помещения - когато
според архитектурния проект са изградени и функционално
свързани с жилищните помещения като принадлежност към
тях. В тези случаи избените и тавански помещения не
представляват самостоятелни обекти. Когато таванското
помещение е общо и не са обособени отделни клетки, то
представлява обща част на сградата и поради тази причина
не подлежи на делба.
Възможно е да подлежат на делба отделните
обособени самостоятелни клетки от такова помещение, ако
по силата на архитектурния проект не са придадени към
отделните обекти в сградата.
14. подпокривно пространство – ТР 34/83 г. –
когато е обща част не може да бъде обект на делба, докато
не е променено предназначението. Въпросът относно
промяната на предназначението и самостоятелността на
подпокривното пространство се изследва в І-ва фаза с
оглед на допускане на делбата или отхвърляне на иска.
15. вещи в СИО преди прекратяването на брака
или на общността по реда на чл.26 СК – поради естеството
си на бездялова съсобственост. Когато имотът е
905
съсобствен между съпрузите и трети лица делбата е
допустима, като на съпрузите се отрежда дял в СИО.
Делото се прекратява, ако от твърденията в
исковата молба е видно, че се иска делба на вещ под
режим на непрекратена СИО
Съдът се произнася с решение, ако е налице спор
дали вещта е под режима на СИО или е при обикновена
съсобственост, респ. лична собственост.
16. недвижими имоти, собствеността върху
които е възстановена по реда на чл.3, ал.2 и 3
ЗВСГЗГФ.
Съгласно чл. 3 (1) (Предишен текст на чл. 3 - ДВ,
бр. 49 от 1999 г.) Правото на собственост върху горите и
земите от горския фонд по чл. 2 се възстановява на
български физически и юридически лица, от които те са
били отнети, или на техните наследници и
правоприемници.
(2) (Нова - ДВ, бр. 49 от 1999 г.) Възстановява се
правото на собственост на бившите член-кооператори,
съдружници и акционери или на техните наследници върху
горите и земите от горския фонд на горовладелски и/или
всестранни кооперации и други юридически лица, заличени
от регистрите след 9 септември 1944 г. в съсобственост
като идеални части от ревира.
(3) (Нова - ДВ, бр. 49 от 1999 г.) Правото на
собственост върху горите и земите от горския фонд на
горовладелски и/или всестранни кооперации, които не са
били заличени от регистрите, преобразувани след 9
септември 1944 г., се възстановява на бившите член-
кооператори към датата на преобразуването им или на
техните наследници, в съсобственост като идеални части
от ревира.
(4) (Нова - ДВ, бр. 26 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 36 от
2001 г.) Делба на гори и земи, възстановени в
съсобственост при условията и по реда на ал. 2 и 3, не се
допуска.
17. Паметници на културата – Закон за
културното наследство – ограничения във втората фаза при
преценка реална поделяемост на недвижими имоти - чл.84
/режим на съгласуване/.
18. Взривни вещества, огнестрелни оръжия и
боеприпаси – ЗАКОН за оръжията, боеприпасите,
взривните вещества и пиротехническите изделия –
специален разрешителен режим за придобиване,
съхранение, носене и употреба – чл.83, ал.7 – при
906
наследяване следва да се поиска разрешение за
придобиване и ако такова бъде отказано, оръжието се
предава на ГДНП на МВР, съответно РУ на МВР, като
собственикът може да прехвърли собствеността на лице,
получило разрешение за придобиване.
Ако собственикът не прехвърли собствеността в
срок от 6 месеца от изземването за взривните вещества и в
срок от 1 година за оръжията и боеприпасите – вещите
остават в полза на държавата ? – чл.17, ал.3
Делбата е допустима, като при извършването й се
съобразява специалния закон.
19. Животни – делбата е допустима. Съществуват
особености при доказване на собствеността по Закона за
ветеринаромедицинската дейност и ПМС № 67 от
25.03.1998 г. за идентификация на селскостопанските
животни и регистрация на животновъдните обекти в
страната.
20. Инвестиционни бонове, дялове и акции от
търговски дружества - следва да се има предвид, че
правоотношението не поражда вещни права и не съдържа
такива, поради което искът за делба е недопустим.
22. авторски права – Закон за авторското право и
сродните му права. Определени са имуществени и
неимуществени авторски права, като част от
неимуществените са неотчуждими – чл.16, а след смъртта
на автора се упражняват от наследниците. Искът за делба
е недопустим, тъй като авторското право не е вещно права
и при накърняване на авторските права, отношенията се
уреждат по специалния закон.
допустима е делба на материалния обект, предмет
на авторско право – книга, картина и т.н.
23. търговски марки – Закон за марките и
географските означения – допуска съвместно притежаване
на право върху марка и е допустимо прехвърляне, но само
с писмено съгласие на всички съпритежатели, като
прехвърлянето се вписва в държавния регистър – чл.21.
Правото на марка се прекратява с изтичане на срока на
регистрацията или прекратяването на ЮЛ – без
правоприемство – чл.20, а правото на колективна марка не
може да се прехвърля.
Следователно въпреки допустимостта на
прехвърлителни сделки, правото на марка не е вещно
право и не може да бъде предмет на съдебна делба.
907
СТРАНИ В ПРОИЗВОДСТВОТО ЗА СЪДЕБНА
ДЕЛБА И ЗНАЧЕНИЕ НА ПРАВИЛНОТО
КОНСТИТУИРАНЕ НА СТРАНИТЕ ЗА
ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НА СЪДЕБНАТА ДЕЛБА
Светлана Калинова
908
на чл.290 ГПК по гр.д.№307/2012г. на ІІ ГО на ВКС и
решение №320/06.07.2010г.,постановено по реда на
чл.290 ГПК по гр.д.№1314/2009г. на ІІ ГО на ВКС.
=Съществува обаче и становище,че съдът разполага
с правомощието служебно да конституира съделители в
качеството им на задължителни необходими другари.След
като конституира тези лица като съделители обаче съдът
ще следва да даде указания за посочване на точните им
адреси за призоваване,както и за представяне на преписи
от исковата молба и доказателствата към нея за връчване
на новоконституираните съделители.
Изпълнението на това задължение от страна на
съда има изключително важно значение,тъй като ако
някой от участниците в общността не е взел участие в
делбата ,тя е нищожна и не поражда правни последици
както за тези,които не са участвали в нея,така и за
тези,които са взели участие в същата.
Нищожна е обаче само делбата,в която не са
участвали всички съсобственици.Делбата,в която наред с
всички съсобственици е участвало и лице,което няма
права върху съсобствената вещ не е нищожна.
Постановеното решение би било неправилно и неговият
порок следва да бъде отстранен по пътя на обжалването.
В изпълнение на задължението си да следи
служебно за правилното конституиране на страните в
делбеното производство съдът следва да:
=конституира неучастващите в делбата
съсобственици служебно или да даде указания на ищеца за
тяхното конституиране
=при смърт на съделител в хода на делбеното
производство да изиска служебно сведения за неговите
наследници по закон и за техните адреси независимо от
обстоятелството дали починалият съделител има
качеството ищец или ответник в делбеното производство.
2.Значението на принадлежността на
материалното право и наличието на съсобственост за
процесуалните възможности,с които разполагат
участващите в делбеното производство лица.
Всеки съделител е самостоятелна страна по делото
за делба,но тук всеки от тях,независимо от процесуалното
му качество на ищец или ответник, е заинтересован да се
извърши разпределение на делбената маса и да получи
своя дял от общността.Независимо от процесуалното си
качество обаче всеки съделител изразява своето
909
самостоятелно становище по иска-дали приема или не
изразеното в исковата молба,вкл. може да поддържа,че
съсобствеността е възникнала на друго правно
основание,различно от посоченото в исковата молба.Една
от основните особености на делбеното производство с
оглед на това процесуално положение на страните се
изразява в това,че
910
момента на откриване на наследството е роден неспособен
да живее,като се предполага,че всеки,който е роден жив е
способен да живее/чл.2,ал.2 ЗН/. При съмнение дали
детето е било жизнеспособно при раждането, онзи,който
твърди,че то не е било способно да живее,следва да го
докаже.
Особена хипотеза на право на заченат да наследи е
разгледана в решение №6/28.01.2009г. на ІІ ГО на ВКС по
гр.д.№5430/2007г.,като е прието,че при установяване на
произход от бащата по съдебен ред,ако още към момента
на раждането бащата е починал /т.е. детето е било
заченато към момента на откриване на
наследството/,детето придобива с обратна сила по реда на
наследственото правоприемство съответен дял от цялото
имущество,което наследодателят е притежавал към
момента на своята смърт.
Недостойни да наследяват:
Недостоен да наследи е онзи,който е извършил
спрямо личността на наследодателя определено
престъпление /чл.3,буква”а” и “б” ЗН/ или е упражнил
определено въздействие върху волята на наследодателя
или върху съставено от него завещание /чл.3,буква”в”
ЗН/,както и онзи,който съзнателно си е служил с неистинско
завещание /чл.3,буква”в” ЗН/.
В ТР №25/04.03.1963г.,постановено по реда на чл.17
ЗУС по гр.д.№7/1963г. е прието,че по смисъла на
чл.3,буква”а” ЗН лицето,което е лишило умишлено от живот
другиго е недостойно да наследява имуществото на
последния нито непосредствено чрез негов наследник,нито
посредствено след смъртта на някой наследник на убития.
В решение №203/02.07.2010г.,постановено по реда
на чл.290 ГПК по гр.д.№790/2009г. на ІІ ГО на ВКС е
прието,че:
=при наличие на предвидените в чл.3,буква”в” ЗН
предпоставки недостойнството да се наследява настъпва
“ex lege”
=не е достатъчно обаче само наличието на
неистинско завещание или използването му,но е
необходимо наследникът да е знаел,че то е неистинско, т.е.
да е налице и субективната страна на деянието.
=последното предпоставя установяване в
наказателното производство осъществяване на състава на
престъплението или при невъзможност да се образува
такова-по реда на исковото производство по чл.124,ал.5
ГПК,като установяването следва да се осъществи с влезли
911
в сила присъда или решение на гражданския съд,тъй като
се касае за престъпно обстоятелство,имащо значение за
наследственото правоприемство,респ. за правата на
законните наследници.
Приема се следователно,че недостойнството
настъпва по право,а не от момента на установяването
му по съдебен ред./В теорията се поддържа и теза,че
последиците от недостойнството се проявяват след
установяването му по съдебен ред. Това има значение за
основателността на претенцията за ползването на
наследственото имущество и плодовете,които то е давало
от момента на откриване на наследството до момента на
установяване на недостойнството,както и за извършените
от недостойния разпореждания с наследствено имущество/.
Искът за установяване на недостойнството може да
бъде предявен от всяко заинтересовано лице:
=сънаследниците на недостойния
=онези роднини на наследодателя,които биха били
призовани към наследяване,ако недостойнството бъде
установено
=заветниците и надарените,ако недостойният е
наследник с право на запазена част /ако бъде установено
недостойнството,те ще могат да запазят подарените или
завещани имоти/.
Може ли искът за недостойнство да бъде
предявен от кредитори на онова лице,което би било
призовано към наследяване,ако недостойнството бъде
установено по съдебен ред?
Поддържани са две становища,като основният
въпрос в този случай е дали искът за установяване на
недостойнството се приема за иск за упражняване на
право,упражнението на което зависи от личната преценка
на длъжника. Ако се приеме,че упражняването на правото
да се иска установяване на недостойнството зависи от
личната преценка на длъжника,т.е. на лицето, което има
правото да се позове на недостойнството,то следва да се
приеме,че кредиторът не разполага с право да предяви
този иск по реда на чл.134 ЗЗД.
Компетентен да се произнесе досежно наличието на
недостойнство е гражданският съд. Пред наказателния съд
може да бъде ангажирана само наказателната отговорност
на лицето за извършеното престъпление, установяването
на което обаче не е достатъчно,за да се приеме,че същото
е недостойно да наследява лицето,на чиято личност или
воля е посегнало,както беше посочено и по-горе в
912
цитираната съдебна практика,вкл. и с оглед възможността
наследодателят да признае,че извършилото
престъплението лице е достойно да го наследи.
Последиците от деянията по чл.3 отпадат,ако
наследодателят изрично признае извършилото ги лице за
достойно да го наследи по реда на чл.4 ЗН. Право да
извърши подобно опрощаване има само наследодателят,но
не и лицата,които биха били призовани към
наследяване,ако недостойнството бъде установено.
Признаването за достоен следва да бъде
извършено:
=изрично чрез акт с нотариално заверено
съдържание,който следва да съдържа изявление на
наследодателя,че признава провинилото се спрямо него
лице за достойно да го наследи.
=чрез завещание,съдържащо изрично изявление на
наследодателя,че признава лицето за достойно да го
наследи
=чрез завещание,което не съдържа подобно
изявление,но е направено след като наследодателят е
узнал за причината за недостойнството /чл.4,ал.2 ЗН/. В
този случай недостойният наследява само в границите на
завещанието, т.е. ако същото е признато за
недействително или запазената част на останалите
наследници е възстановена чрез намаляване на това
завещателно разпореждане,посоченото в него лице не би
могло да наследява по закон.
2.Наследници по закон
2.1.деца,респ.други низходящи на
наследодателя,вкл. и осиновените от него/чл.5 ЗН/ без
ограничение на степените,без разлика на пола и
поредността на брака на наследодателя,от който са се
родили. Доведените и заварените деца от различни
бракове обаче наследяват само своя родител,но не и
неговия последващ съпруг. /114-57-ОСГК/.
Извънбрачните деца,чийто произход е установен,са
приравнени на родените от брака.
Децата,респ. другите низходящи на наследодателя,
са наследници от първи ред,при които е налице родство
по права линия с наследодателя,т.е. такава родствена
връзка,при която съгласно разпоредбата на чл.74,ал.1 СК
от 2009г. /чл.46,ал.1 СК от 1985г./отм./ едното лице пряко
или непряко произхожда от другото. Низходящата права
линия свързва наследодателя с тези,които произхождат от
913
него. Отделната степен в линията се нарича коляно,като
наследяване по колена е налице при заместване в
наследяването. При наследяване направо /jure proprio/
наследственото имущество се разпределя на глава.
2.2.родителите или онзи от тях,който е жив
или осиновителите в случай на осиновяване,наследяват
поравно/чл.6 ЗН/.Родителите изключват братята и
сестрите,тъй като са от по-горен ред.Когато родителите на
наследодателя са живи,братята и сестрите му не
наследяват. Братята и сестрите наследяват заедно само с
възходящи от втора и по-горна степен. Родителите са
наследници от втори ред,при които е налице родство по
права линия с наследодателя,който пряко произхожда от
тях /чл.46,ал.1 СК от 1985г./отм./-чл.74,ал.1 СК от 2009г.
Тази линия на наследяване е възходяща, т.е. линия,която
свързва наследодателя с онези,от които той произхожда.
Родителите наследяват и припознатите си
деца,както и децата,чийто произход е установен по
съдебен ред.
Осиновителите наследяват осиновените.
2.3.братя и сестри и по право на заместване
техни деца и внуци, както и роднините по права
възходяща линия от втора и по-горна степен
/чл.7,чл.8,ал.1,чл.8,ал.2 и чл.8,ал.3 ЗН/.
=ако наследодателят е оставил само братя и
сестри,т.е. не е оставил и възходящи от втора или по-горна
степен,братята и сестрите наследяват по равно,но
еднокръвните и едноутробни братя и сестри получават
половината от това,което получават родните братя и
сестри/чл.8,ал.3 ЗН/. Значението на това правило се
изразява в следното:
а.ако наследодателят е оставил само родни
братя и сестри, наследственото имущество се разпределя
поравно между тях
б.ако наследодателя е оставил еднокръвни и
родни братя и сестри,т.е. както братя и сестри,с които имат
един и същи произход от бащата, така и братя и сестри,с
които имат един и същ произход както от бащата,така и от
майката, всеки от родните братя и сестри трябва да получи
два пъти по-голям дял от дела на всеки от еднокръвните
братя и сестри. Първо мислено се определя броя на
дяловете като сбор от броя на еднокръвните братя и сестри
и умножения по две брой на родните братя и сестри. Един
такъв дял се пада на всеки от еднокръвните братя и
914
сестри,а родните братя и сестри получават по два такива
дяла. Общият брой такива дялове сочи знаменателя на
дробта, посредством която се определя квотата в
съсобствеността,а броят дялове за всеки един от
наследниците-числителя на тази дроб.
Пример:
А-роден брат
Б-родна сестра
В-еднокръвен брат
Брой на дяловете:1 /за еднокръвния брат В/+2 /за
родния брат А/+2 /за родната сестра Б/=5. От тези 5 дяла В
получава 1 или 1/5 ид.част от наследството,а А и Б
получават по 2 дяла или по 2/5 ид.части от наследството.
в.ако наследодателят е оставил едноутробни
и родни братя и сестри,т.е. както братя и сестри,с които
имат общ произход само от майката, така и братя и
сестри,с които имат един и същ произход както от
бащата,така и от майката,разпределението се извършва
както при наличие на еднокръвни и родни братя и сестри.
г.ако наследодателят е оставил
едноутробни,еднокръвни и родни братя и сестри ,първо
мислено се определя броя на дяловете като сбор от броя
на еднокръвните и едноутробни братя и сестри и
умножения по две брой на родните братя и сестри. Един
такъв дял се пада на всеки от еднокръвните и едноутробни
братя и сестри,а родните братя и сестри получават по два
такива дяла. Общият брой такива дялове сочи знаменателя
на дробта, посредством която се определя квотата в
съсобствеността,а броят дялове за всеки един от
наследниците-числителя на тази дроб.
Пример:
А-роден брат
Б-родна сестра
В-едноутробен брат
Г-еднокръвен брат
Д-еднокръвна сестра
Брой на дяловете: 1 /за еднокръвната сестра Д/+1
/за еднокръвния брат Г/+1 /за едноутробния брат В/+2 /за
родната сестра Б/+ 2 /за родния брат А/=7.
От тези 7 дяла А получава 2 или 2/7, Б получава 2
дяла или 2/7,а В,Г и Д получават по 1 дял или по 1/7 ид.част
от наследственото имущество.
Възможен е и друг начин на разпределение на
наследственото имущество между родни,едноутробни и
еднокръвни братя и сестри като първо мислено се отделя
915
общ дял за родните братя и сестри,който е два пъти по-
голям от отделения за едноутробните и еднокръвните,след
което така определените дялове се разпределят поравно
между родните,едноутробните и еднокръвните братя и
сестри. Този начин на разпределение обаче се приема за
по-несправедлив,тъй като ако родните братя и сестри са
повече на брой,всеки един от тях ще получи по-малък дял.
И обратно-ако повече на брой са едноутробните или
еднокръвни братя и сестри,всеки от тях ще получи по-
малък дял. Поради това в практиката се предпочита
първият вариант,доколкото начинът на пресмятане не е
изрично установен в закона.
г.ако наследодателят е оставил само еднокръвни и
едноутробни братя и сестри,наследственото имущество се
разпределя помежду им поравно-правилото на чл.8,ал.3 ЗН
в този случай не намира приложение.
=ако наследодателят е оставил само възходящи от
втора и по-горна степен,т.е. не е оставил братя и
сестри,наследяват по равно най-близките по степен
възходящи. Ако възходящите са от различна степен,
наследството се получава от най-близките по степен
независимо дали е по бащина или по майчина линия. Ако
са от една и съща степен,независимо дали по бащина или
по майчина линия,те наследяват поравно. Възходящите и
по двете линии имат еднакви права.
=ако наследодателят е оставил както възходящи от
втора или по-горна степен,така и родни братя и
сестри,приложение намира правилото на чл.8,ал.2 ЗН, т.е.
братята и сестрите получават 2/3 от наследството,които се
разпределят помежду им по равно,а възходящите от втора
или по-горна степен получават 1/3 от наследството,която
също се разпределя помежду им поравно.
=ако наследодателят е оставил родни,едноутробни
и еднокръвни братя и сестри,както и възходящи от втора
или по-горна степен,приложение следва да намери първо
правилото на чл.8,ал.2 ЗН като бъде определен общо
делът на братята и сестрите на наследодателя и общо
делът на възходящите от втора и по-горна степен,след
което делът на възходящите бъде разпределен помежду
им по равно,а делът на братята и сестрите-по правилото на
чл.8,ал.3 ЗН.
=ако наследодателят е оставил
едноутробни/еднокръвни братя и сестри и възходящи от
втора и по-горна степен.
916
При действието на ЗН/отм./ се е приемало,че в
такава хипотеза едноутробните/еднокръвни братя и сестри
ще получат 1/3,а не 2/3 ид.части от наследството,т.е.
половината от онова,което биха получили родните братя и
сестри,като останалата 1/3 ид.част ще уголеми дела на
възходящите. Основание за подобно тълкуване е давала
редакцията на чл.25,ал.2 ЗН/отм./, съгласно която
еднокръвните и едноутробните братя и сестри получават
само половината от частта,която се пада на родните братя
или сестри,било че първите наследяват сами или
заедно с родните. В сега действащия ЗН /чл.8,ал.3/
последното уточнение липсва. Уточнението при действието
на ЗН/отм./ е имало приложение само когато
едноутробните/еднокръвни братя и сестри наследяват
заедно с родните,заедно с родните и с възходящите от
втора и по-горна степен и сами /без родни братя и
сестри/,но заедно с възходящите от втора и по-горна
степен и е имало значение за определяне дела на
еднокръвните и едноутробни братя и сестри в последната
хипотеза. При липса на подобно уточнение,но след като
чл.8,ал.3 ЗН изрично предвижда,че установеното в него
съотношение на права намира приложение в случаите и на
двете предходни алинеи,следва да се изхожда от
правилото,че еднокръвните и едноутробни братя и сестри
са “на половина роднини по кръв”, т.е. “братя и сестри на
половина” с наследодателя в сравнение с родните му братя
и сестри и на основата на това правило във всички
случаи,при които наследяват заедно с други роднини на
наследодателя, те следва да получат по-малък дял
отколкото биха получили родните братя и сестри,ако
наследодателят имаше такива. Или
Ако еднокръвните и едноутробни братя и сестри
наследяват заедно с родни братя и сестри,то частта на
всеки един еднокръвните и едноутробни братя и сестри
е равна на половината от частта на родните братя и
сестри.
Ако еднокръвните и едноутробни братя и сестри
наследяват сами, без родни братя и сестри,но заедно с
възходящи от втора и по-горна степен, то всеки
едноутробен или еднокръвен брат или сестра получава
само половината от това, което би получил, ако беше
роден.
Мислимо е обаче и друго становище, а именно,че
делът на братята и сестрите в хипотезата на чл.8,ал.2 ЗН е
определен независимо дали същите са родни,еднокръвни
917
или едноутробни и дори възходящите от втора и по-горна
степен да наследяват заедно с еднокръвни и едноутробни
братя и сестри на наследодателя /който не е оставил родни
братя и сестри/,наследството се разпределя по правилото
на тази разпоредба,т.е. възходящите получават 1/3 ид.част
от наследството,а еднокръвните и едноутробни братя и
сестри-общо 2/3 ид.части от наследството, които се
разпределят помежду им по равно.
Заварените и доведени деца не се наследяват
помежду си,тъй като не произхождат от общ
прародител,т.е. нямат помежду си връзка на произход,
която е задължително условие,за да се приеме,че е налице
наследяване.
Братята и сестрите и възходящите от втора и по-
горна степен са наследници от трети ред.
2.4.роднини по съребрена линия до шеста
степен включително,като в този случай по-близкият по
степен и низходящият на по-близък по степен изключва по-
далечния по степен без разлика на бащина и майчина
линия на родство.Заместване в този случай не се
допуска./ТР №3/94г. на ОСГК/. Когато обаче след
откриване на наследството на едно лице по време на
процес за делба на неговото имущество почине един от
призованите вече да го наследят наследници по съребрена
линия от ІV до VІ степен и остави за свои наследници по
закон-низходящи,то за последните е налице
материалноправно и процесуалноправно правоприемство
по отношение на починалия съделител. Те наследяват
неговата част от наследството,предмет на делбата и са
обвързани от процесуалното му качество към момента на
смъртта му-наследството на общия наследодател е било
открито преди да почине наследникът му по съребрена
линия от ІV или по-горна степен и последният вече е
придобил в патримониума си полагащата му се част-
решение №164/01.06.2010г. на ВКС, ІІ ГО,постановено по
реда на чл.290 ГПК по гр.д.№538/2009г.
Степените на родство се изчисляват като към броя
раждания между общия родоначалник и наследодателя се
прибави броя на ражданията между общия родоначалник и
наследника без да се брои раждането на родоначалника.
При твърдения за наследяване от роднини по
съребрена линия следва да се има предвид,че
918
разпоредбата на чл.8,ал.4 ЗН няма обратно действие
и следователно намира приложение само за наследства,
открити след нейното приемане през 1992г.
/28.07.1992г./. За реституираните имоти, при които
наследодателят е починал преди възстановяване на
собствеността, тази разпоредба не намира
приложение./Р 2188/95г. на ВКС, ІV ГО-Бюлетин
бр.6/1966г.;Р 216/96г. на ВКС,І ГО-Бюлетин бр.8/1996г.;Р
643/28.07.2000г. на ВКС,І ГО по гр.д.№749/99г.-Бюлетин
бр.3/2000г.,стр.20/.
919
бил прекратен с развод и по-късно възстановен,не се
зачитат /206-71-І;3210-72-І/. Преценява се
продължителността на последния брак, който е прекратен
със смъртта на наследодателя.
Правото на съпруга се основава на брачната връзка
с наследодателя, поради което следва да съществува
действителен брак към момента на смъртта на
наследодателя,който да не е бил прекратен с развод.
Съпругът изключва от наследявяне наследниците от
четвърти ред и съгласно разпоредбата на чл.9,ал.3 ЗН
получава цялото наследство. Наследниците от четвърти
ред се призовават към наследяване само ако
наследодателят не е оставил преживял съпруг.
По отношение на реституираните имоти следва да
се има предвид факта кога е бил придобит отчуждения
имот-дали при действието на СК или преди влизане в сила
на разпоредбите,въвеждащи института на СИО
/22.05.1968г./. Ако имотът е бил придобит по време на
брака при действието на режим на СИО следва да се
приеме,че
такъв статут е имал и към момента на отчуждаването.А
след като е отчужден съсобствен имот /притежаван от
двамата съпрузи при условията на бездяловата СИО/,това
обстоятелство следва да бъде отчетено при
възстановяване на собствеността.Ако обаче имотът е бил
придобит по време на брака,но при действието на режим на
разделност на имуществата на съпрузите,то и към момента
на отчуждаването имотът е бил лична собственост само на
съпруга,на чието име е придобит и следователно
собствеността се възстановява само на лицето,от което
имотът е бил отчужден,респ. на неговите наследници.
Преживелият съпруг ще има вещни права върху имота в
качеството на наследник на починалия съпруг. В този
смисъл Р №361/95г. на ВКС,І ГО-Бюлетин бр.6/95г.,стр.6.
Съгласно разпоредбата на чл.14,ал.7 СК,68г./отм./
когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на
починалия,той не получава дял от частта на последния от
съпружеската имуществена общност. Поради това от
съществено значение е датата на смъртта на
наследодателя,за да бъдат определени делбените права
на преживелия съпруг,вкл. и при имущества,собствеността
върху които се възстановява,тъй като кръгът от
призованите към наследяване и наследствените им дялове
се определят към момента на откриване на наследството.
920
Бившите съпрузи престават да бъдат наследници по
закон един на друг, ако бракът бъде прекратен с развод
преди смъртта на наследодателя,в случая на чл.52,ал.2 СК
от 2009г. по арг. от чл.54 СК от 2009г., аналогична
разпоредба на чл.102 СК от 1985г./отм./ и при унищожаване
на брака по исков ред.
Съгласно чл.9а ЗН,когато към открито наследство се
възстановява собствеността върху имоти, одържавени или
включени в ТКЗС или в други образувани въз основа на тях
селскостопански организации,наследниците на последващ
съпруг не наследяват,ако той е починал преди
възстановяване на собствеността и от брака му с
наследодателя няма родени или осиновени деца. Кръгът на
законните наследници на възстановената собственост
върху имоти, одържавени или включени в ТКЗС или други
образувани въз основа на тях селскостопански организации
се определя към момента на смъртта на наследодателя.
Изключение от това правило са правата на наследниците
на последващия съпруг по чл.9а ЗН.
Понятията “последващ съпруг”,”новооткрито
наследство”,моментът, към който се определя кръгът от
наследниците,са определени в ТР №1/98г. на ВКС,както
следва:
”Последващ съпруг” по смисъла на чл.9а ЗН е
този, който е сключил брак с наследодателя-собственик
след одържавяването на имотите или включването им в
ТКЗС или други образувани въз основа на тях
селскостопански организации.
С въвеждане на понятието "новооткрито наследство"
не се изменят моментът на откриване на наследството,
уреден с разпоредбата на чл. 1 3Н, нито кръгът и редът на
наследниците, призовани да наследят пряко или чрез
заместване.Новооткритото наследство е такъв обект на
наследяване, при който наследствените правоотношения
се уреждат от специалните правила в закона,като се
предвижда,че с реституцията за законния наследник на
собственика на отчуждавания имот се открива
възможността да приеме или се откаже от своята
наследствена част от реституирания имот, и то без оглед
другото имущество влизащо в обхвата на наследството на
починалия собственик на реституирания имот, което пък се
подчинява на общите норми на 3Н.-Виж и решение
№241/25.06.2010г. по гр.д.№775/2009г. на І ГО на ВКС,
постановено по реда на чл.290 ГПК.
921
В новооткритото наследство по смисъла на чл.
91а ЗН се включват и всички движими и недвижими
имущества, отнети без законово основание от държавата,
от общините и народните съвети в периода от 09.09.1944 г.
до 1989 г. и земеделските земи,независимо дали са били
включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях
селскостопански организации, собствеността върху които
се възстановява с измененията на чл.2 ал.2 ЗВСОНИ /ДВ,
бр.107/1997 г. изм. бр.45/98 г./ и чл. 10 ал. 1 ЗСПЗЗ /ДВ, бр.
98/97г.//т.5 на ТР №1/98г. на ВКС/. Решенията на ПК/ОСЗ/,с
които се възстановява правото на собственост върху
земеделски земи,имат конститутивно действие. Едва след
влизането им в сила в патримониума на наследниците
възниква “новооткрито наследство” по смисъла на чл.91а
ЗН,по отношение на което може да се направи валиден
отказ от наследство /решение№468/ 22.12.2011г.,
постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№1585/2010г. на
ВКС,І ГО/.
922
на заместване представлява правото на наследник да
заеме мястото и да встъпи в степента и правата на своя
наследодател и да получи частта,която би се паднала на
последния,ако той беше жив в момента на откриване на
наследството на общия наследодател или ако беше
достоен да наследява. То е самостоятелно право на
лицето,което наследява по реда на чл.10 ЗН и не
съществува правоприемство между замествания и
заместника.Поради това се допуска заместване и в полза
на лице,което се е отказало от наследството на
възходящия,когото замества, доколкото е открито ново
наследство/нова съвкупност от права и задължения/ по
отношение на което отказ не е бил правен.
Допустимо е заместване само на починали или на
обявени за починали. Живи лица се заместват само когато
са недостойни да наследят. Живо лице, което се е отказало
от наследство не може да бъде заместено по реда на чл.10
ЗН.
Наследяване по право на заместване се допуска
само между лица, между които съществува родствена
връзка,вкл. и при пълно осиновяване. Заместване,основано
на брачна връзка законът не допуска.
За да наследи по право на заместване,
заместващият следва да може да наследява,т.е. да е бил
заченат при откриване на наследството,да е роден
способен да живее и да не е недостоен да наследи
лицето,което замества.
Низходящите се заместват в наследяването по
закон от своите низходящи без ограничение в
степените,т.е. отредения на съответното коляно дял винаги
остава за това коляно,след което се разпределя в рамките
на коляното според броя призовани към наследяване
/чл.10,ал.1 ЗН/.
Заместване в полза на възходящи законът не
допуска-най-близкият по степен възходящ изключва
останалите.
По съребрена линия заместване в наследяването се
допуска само в полза на децата и внуците на братята и
сестрите на починалия /чл.10,ал.2 ЗН/ било когато те
наследяват заедно със своите чичовци и лели,било когато
всички братя и сестри на наследодателя са починали преди
него и наследството е преминало по заместване върху
техните деца и внуци.
Заместване в наследяването е допустимо и в
случаите на наследяване между еднокръвни и едноутробни
923
братя и сестри. В тази случай наследството се разпределя
по правилата на чл.8,ал.3 ЗН-делът на еднокръвните и
еднородни братя и сестри ще бъде половината от
частта,която се пада на родните братя и сестри,като
съответният дял се разпределя в рамките на коляното. Или
тези, които заместват еднокръвните и едноутробни братя и
сестри получават половината от това,което получават
онези,които заместват родните братя и сестри.
Важно при заместването е:
=допуска се заместване в наследяване само на
основата на кръвна /родствена /връзка. Преживял съпруг не
замества в наследяването.
= заместването в наследяването на низходящи е без
ограничение в степените
=заместване в наследяването на братя и сестри се
допуска само в полза на техните деца и внуци
=всички останали роднини по съребрена линия
могат да наследяват само направо /jure proprio/ по
правилата на чл.8,ал.4 ЗН като по-близкия по степен
изключва по-далечния по степен. Това правило не се
отнася при заместване в наследяването на братя или
сестри на починалия. Т.е. само ако наследодателят не е
имал братя и сестри или те са починали без да оставят
низходящи,наследството ще отиде в роднините по
съребрена линия,при което заместване в наследяването не
се допуска.
=винаги когато е допустимо заместване в
наследяването,разделянето на имуществото на
наследодателя става по колена.
=допуска се заместване в наследяването и на живи
лица в хипотеза на недостойнство. При отказ от наследство
обаче заместване в наследяването е недопустимо.
2.7.обявеният за умрял се наследява по общите
правила. Ако едно лице е обявено само за
отсъстващо,предполагаемите наследници могат само да
бъдат въведени във владение на имуществото му, да го
ползват и управляват,но не го наследяват до момента,в
който не се обяви смъртта,т.е. те не биха могли да искат
делба на имуществото на обявения за отсъстващ.
2.8. правилото на чл.10а ЗН
Когато няколко лица,които биха могли да бъдат
призовани към наследяване един на друг,са починали и не
може да се установи последователността,в която е
настъпила смъртта,се счита,че по-възрастният е починал
преди по-младия. В подобна хипотеза на първо място
924
следва да бъдат събрани доказателства за момента на
смъртта на всеки един от наследодателите и само ако
последователността не може да бъде установена,
приложение намира установената в закона презумпция.
Доколкото законът не установява ограничение за
допустимите доказателства и доказателствени
средства,следва да се приеме,че установяването на
момента на смъртта на всеки един от наследодателите
може да се извърши с всички допустими от ГПК
доказателствени средства,вкл. и със свидетелски
показания,напр. свидетел-очевидец на катастрофа или
пожар. Следва да се имат предвид и правилата на
формалната логика,т.е. какво обичайно се случва при
бедствие или катастрофа.
Когато към наследяване са призовани
наследници по закон, особено важно е да се има
предвид следното:
=следва да се определи приложимия закон-
законът,който е действал към момента на откриване на
наследството
=следва да се изготви родословно дърво,за да се
определи степента и вида на родствената връзка с
наследодателя
=да се определи кръгът от лица измежду всички
роднини на наследодателя,който формира реда на
призованите към наследяване и делбата бъде допусната
само между тях
=наследственото имущество може да премине в
патримониума на наследници само от един ред.Едва след
изчерпването на този ред се призовават към наследяване
наследниците от следващия ред.Дори при наследяване по
право на заместване не се преминава към смесване на
редовете. При отказ от наследство делът на отреклия се
уголемява дяловете на останалите наследници от същия
ред и не се преминава към призоваване на негово място на
наследниците от следващ ред,освен ако всички наследници
от един и същи ред са се отказали от наследство.
=Когато на трето лице е продадена идеална част от
наследствен имот,в делбеното производство следва да
участва като главна страна лицето, което притежава
правото на собственост към момента на предявяване на
иска за делба,като съобразно изразеното по делото
становище на сънаследниците в производството следва да
бъде конституиран и наследникът-продавач-ТР №1/2004г.
на ОСГК на ВКС.
925
=Наследникът,по отношение на когото е признато с
влязло в сила решение,че е недостоен да наследи не
участва в делбата.
Определянето на приложимия закон е важно,тъй
като този закон определя реда за призоваване към
наследяване, лицата,които могат да придобият права по
наследство и размера на дела на всеки един от
призованите към наследяване. Начинът,по който се
определя размерът на дела е особено важен при делба на
земеделски земи,правото на собственост върху които
се възстановява по реда на ЗСПЗЗ,когато наследството е
открито преди 16.10.1944г. /арг. от чл.89 ПР ЗН/. По
отношение на тези имущества приложение намира
разпоредбата на чл.21,ал.3 ЗН/отм./,която предвижда,че
когато низходящите са от мъжки и от женски пол и те
наследяват непокритите недвижими имоти и
движимите,които се считат принадлежност към
земеделческото стопанство,частта на низходящите от
мъжки пол е два пъти по-голяма от частта на низходящите
от женски пол. По отношение дела на преживелия съпруг
обаче приложение ще намери разпоредбата на чл.38 от
същия закон и ако децата на наследодателя са от различен
пол,то делът на преживелия съпруг при три и повече деца
ще бъде равен на частта на дете от мъжки пол,а при две и
по-малко деца-на частта на дете от женски пол.
Родословно дърво:
Стволът на дървото е правата линия на
наследяване.
От всяка степен на тази права линия излизат
съребрените линии,като всяка степен по отношение на
правата линия,която следва от нея,образува коляно. От
колената излизат стъбла,а от стъблата-клони на
родословното дърво.
Наследници по завещание
Завещанието е отменим акт,чрез който едно лице
се разпорежда по установения в закона ред за след
своята смърт с цялото или с част от имуществото си в
полза на едно или няколко лица.
Наследникът,който се позовава на извършено в
негова полза завещание трябва да представи
завещателния акт,съставен съобразно изискванията на
чл.24 и чл.25 ЗН /нотариално или саморъчно завещание/.
Заветникът,в полза на когото е завещан конкретно
определен имот, поначало не може да иска съдебна делба
926
и да участва като съделител в производството.Когато обаче
предмет на завета е идеална част от конкретен
имот,участието на заветника в делбеното производство е
необходимо. Същият следва да участва в делбеното
производство и когато в същото се разглежда въпросът за
намаляване на завета.
Споровете за действителността на
завещанието,както и искания за възстановяване на
запазена част от наследството могат да бъдат разглеждани
в делбеното производство/виж раздел “Съединяване на
искове” и раздел “Възстановяване на запазена част от
наследството”/.
При участие в делбата на наследник по
завещание съдът трябва да има предвид, че :
= следва да прецени дали завещанието е
универсално или частно на основата на волята на
завещателя и неговото намерение,напр. ако е завещан
само един точно определен имот,но с него се изчерпва
наследственото имущество,следва да се приеме,че
завещанието е универсално.
=универсалното завещание придава на ползващото
се от него лице качеството наследник
=следва да разгледа споровете относно
действителността на завещателното разпореждане с
участието на ползващото се от него лице.Ако ползващото
се от завещателното разпореждане лице не участва в
производството,решението няма спрямо него сила на
пресъдено нещо.
=следва да разгледа исканията за възстановяване
на запазената част от наследството с участието на
ползващото се от завещателното разпореждане лице.
=ако в делбеното производство е представено
завещание, наследниците по закон следва в това
производство да изчерпят всички свои възражения за
неговата действителност,както и да упражнят правото си да
искат възстановяване на запазена част от наследството,ако
ползващото се от завещателното разпореждане лице
участва в производството,тъй като с влизане в сила на
решението по допускане на делбата тези техни права се
преклудират
=ако в полза на наследник по закон,който е участвал
в делбеното производство,е оставено завещание,същото
следва да бъде представено по делото,тъй като с влизане
в сила на решението по допускане на делбата правото му
да се позове на съставения в негова полза завещателен
927
акт се преклудира-спорът за принадлежността на правото
на собственост върху имуществото,предмет на делбата, и
за делбените права на страните вече е разрешен със сила
на пресъдено нещо.
=по отношение на изискването за форма на
завещанието приложение намират разпоредбите,които са
действали към момента на съставянето му: чл.90 ПР ЗН-
завещанията,направени до влизането на този закон в сила
във формите,предвидени в досега действащия Закон за
наследството,запазват силата си;
Тълкувателен закон на чл.89 ЗН/отм./ от 17.02.1907г.-
завещание, извършено преди влизането в сила на Закона
за наследството от 17.12.1889г. и по формите,установени
от законите,действащи във времето и мястото на
извършването му,се признава за действително,макар
завещателят да е умрял при действието на ЗН от
17.12.1889г.
=когато наследник по завещание на идеална част от
наследството е същевременно и наследник по закон,той
има право да получи освен завещаното имущество и
съответната дробна част от останалото имущество наред с
другите наследници по закон /решение
№267/31.08.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№564/2010г. на ВКС,І ГО/.
928
съгласието на всички страни по делото.Приобретателят
може да вземе участие в процеса и като трето лице при
условията на чл.218 и чл.219 ГПК/-ПП ВС 4/64.
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№427/16.07.2010г. по гр.д.№732/2009г. на І ГО на ВКС е
прието,че при прехвърляне на спорното право в хода на
делбеното производство от един съделител на друг е
налице материалноправно правоприемство,което уедрява
съсобствеността,но няма за последица включването на
трети лица в съсобствеността с цел поставяне на
първоначалните съсобственици в по-неблагоприятно
положение при конкуренцията на права или при
предлагането на по-висока цена. В този случай нормата на
чл.76 ЗН не намира приложение. Извършеното
прехвърляне от един съсобственик на друг в хода на
процеса в първата фаза на делбата следва да бъде
отчетено от съда като осъществен в хода на
производството юридически факт,съгласно чл.235,ал.3
ГПК,защото с решението по допускане на делбата със сила
на пресъдено нещо се определят правата на страните към
момента на постановяването му и с него се преклудират
фактите,настъпили до този момент.
Когато обаче в хода на делбеното производство един от
съделителите прехвърли на трето,неучастващо в
производството лице,правото на собственост върху своя
дял от съсобствения имот,третото лице може да замести
прехвърлителя в първата фаза на делбеното производство
само по реда на чл.226 ГПК,т.е. със съгласието на всички
съделители. Ако такова съгласие не бъде
постигнато,приобретателят не може да бъде конституиран
в производството, тъй като сега действащият
гражданскопроцесуален закон не допуска последващо
субективно съединяване на искове,респ. конституиране на
нови главни страни наред с първоначалните /освен при
главно встъпване/ , каквато възможност съществуваше в
ГПК/отм./-чл.117,ал.4. Бел.ред.:“Разпоредбата на чл.228,
ал.3 ГПК допуска в общия исков процес ищецът да насочи
иска си и срещу ответник, който не е съгласен да встъпи в
делото, като в този случай искът срещу новия ответник се
смята предявен от деня, в който исковата молба срещу
него е постъпила в съда. В този смисъл, по въпроса се
поддържат две становища, отразени в помагалото в частта
за „Изменение на иска”.
По въпроса за приложението на чл.226 ГПК в делбеното
производство е образувано тълк.д.№ 3/13г. на ОСГК.
929
Ако съделителите не желаят конституирането на
приобретателя в делбата,производството следва да
продължи между първоначалните страни,като съдът е
длъжен да зачете вещноправното действие на
прехвърлителната сделка,тъй като съгласно чл.235,ал.3
ГПК е длъжен да вземе предвид и фактите,настъпили след
предявяване на иска,които са от значение за спорното
право, и ако установи,че имотът не е съсобствен между
участващите в производството лица,да отхвърли иска за
делба. В този случай съдът не разполага с правомощието
служебно да конституира съделител,респ. да дава указания
за конституирането му, тъй като действащия ГПК не
предвижда подобна възможност. Указания за
конституирането на съсобственик могат да бъдат дадени
само ако прехвърлянето на дела е извършено преди
предявяването на иска за делба. В този смисъл е и
разрешението,дадено в решение №145/03.09.2012г. по
гр.д.№984/2011г. на ІІ ГО на ВКС,постановено по реда на
чл.290 ГПК.
За това съдът трябва да:
=отчита извършените в хода на първата фаза на
делбата разпоредителни сделки между съсобствениците
при постановяване на решението по допускане на делбата
и да допусне делба само между онези лица, които се
легитимират като съсобственици към момента на
приключване на устните състезания.
=да разграничава материалноправните последици
на извършените в хода на делбеното производство
разпоредителни сделки от процесуалноправните и дори
третото лице,на което в хода на делбеното производство е
прехвърлен дял от имота,предмет на делбата,да не е било
конституирано по реда на чл.226,ал.2 ГПК,да зачете
правните последици на сделката.
930
Непълнолетни съделители
Непълнолетните лица придобиват вещни права на
същите основания, както и пълнолетните.При тях обаче от
съществено значение в делбеното производство е
обстоятелството кой ги представлява,т.е. по какъв начин те
могат да упражнят правото
си да искат делба на съсобственото имущество, както и
начинът,по който приемат наследството.
Малолетните съделители се представляват в
процеса от своите законни представители/родители/,освен
ако последните също не участват в производството на
самостоятелно основание,в който случай следва да намери
приложение разпоредбата на чл.29,ал.4 ГПК/чл.16,ал.6
ГПК/отм./, ако е налице противоречие в интересите на
представляван и представител.Такова противоречие често
не е налице в първата фаза на делбеното производство, но
с оглед защита интересите на малолетния или
непълнолетен съделител е наложително назначаването на
представител във втората фаза на производството.В
първата фаза на делбеното производство противоречие в
интересите би било налице,когато е съставено завещание в
полза на законния представител,което е оспорено с искане
за възстановяване запазената част на
непълнолетния,респ.когато е съставено завещание или е
налице дарение в полза на непълнолетния
съделител,което е оспорено от неговия законен
представител.
Непълнолетните съделители действат лично и със
съгласието на своите родители.
Когато участник в доброволната делба е
недееспособно или отсъстващо лице,сключването на
съдебна спогодба предпоставя съдебно разрешение,като
без такова разрешение фактическият състав на
доброволната делба не е завършен и не може да породи
целените правни последици.В този случай доброволната
делба представлява сложен фактически състав,който
включва два съществени елемента-договор между всички
съсобственици и разрешаване или одобрение от
съда.Липсата на някой от тях пречи да настъпи
прекратяването на съсобствеността,т.е. основната
последица на делбата. Такова е схващането на
акад.Василев. Според Хр.Тасев съдебното разрешение в
тези случаи не е условие за валидност на делбата,а само
предпоставка,за да има тя сила спрямо недееспособните и
931
отсъстващи лица /чл.17 ГПК/. ГПК,2007г. не съдържа
подобно изискване,освен за особения представител
/чл.29,ал.5 ГПК,2007г./.
Съгласно чл.61 ал.2 ЗН недееспособните,държавата
и обществените организации приемат наследството само
по опис.Какви са последиците от неприемането?Законът
не разграничава малолетните и поставените под пълно
запрещение лица,които са напълно недееспособни от
непълнолетните и поставените под ограничено
запрещение,поради което следва да се приеме,че
разпоредбата намира приложение спрямо всички тези
лица. Наследството се придобива с приемането
му.Досежно приемането на наследство от посочените в
чл.61,ал.2 ЗН лица се предвижда специална хипотеза.Тези
лица могат
да приемат наследството само по опис. Следователно
тези лица не могат да приемат наследството с
конклудентни действия или само с изявление по чл.49,ал.1
ЗН.За да придобият права по наследство тези лица следва
да приемат наследството по опис.Ако не са представени
доказателства,че наследството е прието по опис,следва да
се приеме,че не се е осъществил съставът на чл.48 ЗН,т.е.
не е налице приемане на наследство и съответно
придобиване на такова.Предявеният иск следва да бъде
отхвърлен.Ако впоследствие непълнолетното лице приеме
наследството след навършване на пълнолетие по реда на
чл.49,ал.1 ЗН или по чл.49,ал.2 ЗН следва да се приеме,че
фактът на приемане на наследството и на придобиване на
наследството се е осъществил.Лицето има качеството
наследник и след отпадане на изискването за приемане на
наследството в определен срок следва да се приеме,че
последващото приемане произвежда предвиденото в чл.48
ЗН правно действие. Обстоятелството,че приемането не е
станало в срока по чл.61,ал.1 ЗН не преклудира правата на
непълнолетния и възможността му да приеме наследството
след навършване на пълнолетие.До момента,в която
наследството не е прието непълнолетният не носи
отговорност за задълженията на наследодателя.Ако обаче
същият не приеме наследството по опис,а приеме същото
след навършване на пълнолетие,тъй като срокът по
чл.61,ал.1 ЗН вече е изтекъл,той ще отговаря неограничено
за задълженията на наследодателя.Съдът може да даде
указания за представяне на доказателства,че наследството
е било прието по опис от непълнолетния съделител. В този
смисъл е и разрешението,възприето в решение
932
№187/20.04.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№1780/2009г. по описа на ВКС,І ГО.
Малолетните наследници могат да се отказват от
наследството на починалия им наследодател, когато са
призовани като ответници по делото вместо него, но само
при условията и по реда на чл.130,ал.4 СК от 2009г.-чл. 73
СК от 1985г./отм./- при нужда или очевидна тяхна полза и с
разрешение на съда /решение № 1077 от 21. VI. 1958 г по
гр. д № 3413/58 г. на IIII г. о./.
При участие в делбеното производство на
непълнолетни съделители съдът следва да:
=извърши проверка за надлежното
представителство на непълнолетния съделител в процеса
=назначи особен представител при наличие на
противоречие в интересите на непълнолетния с неговия
законен представител,дори в хипотеза, при която законният
представител е упълномощил адвокат
=приложи особените правила на Закона за закрила
на детето
=извърши проверка дали непълнолетният е приел
наследството по опис, като напъти представляващото го
лице към представяне на доказателства за това с оглед
защита интересите на непълнолетния съделител,а при
неизпълнение на това указание да уведоми Общинската
служба за социално подпомагане.
=при сключване на спогодба да проследи за
спазване на изискванията на чл.17 ГПК /отм./.
933
имуществена общност съобразно правилата на чл.21,ал.3
СК от 2009г.-чл.19,ал.3 СК от 1985г./отм./, чл.22 СК от
2009г.-чл.20 СК от 1985г./отм./ и чл.23 СК от 2009г.-чл.21 СК
от 1985г./отм./, както и досежно приложимия режим
съобразно правилата на СК от 2009г.По отношение
допустимостта за съединяване на подобни искове в
делбеното производство виж раздел “Съединяване на
искове”.
934
Установени са обаче някои ограничения досежно
възможността чужденци да придобиват вещни права върху
недвижими имоти,които следва да се имат предвид в
делбеното производство.
Съгласно разпоредбата на чл.22,ал.1 от
Конституцията на Република България/изм.ДВ.бр.18/2004г./
чужденци и чуждестранни юридически лица могат да
придобиват право на собственост върху земя при
условията, произтичащи от присъединяването на
Република България към Европейския съюз или по силата
на международен договор,ратифициран,обнародван и
влязъл в сила за Република България,както и чрез
наследяване по закон.
Следва да се имат предвид следните разпоредби:
=Приложение VІ към Списък по чл.23 от Акта за
присъединяване на Република България към ЕС
=чл.29 ЗС
=чл.3,ал.3,4,5,6 и 7 ЗСПЗЗ
=чл.3а ЗСПЗЗ
=чл.3б ЗСПЗЗ
Съществува следователно изискване придобития по
наследство от чужд гражданин недвижим имот да бъде
прехвърлен в определения от закона срок. Разпоредбата
обаче не предвижда санкционна последица при
неизпълнение на това задължение.Поради това следва да
се приеме,че дори лицето,което не е български гражданин
да не е прехвърлило в предвидения от закона срок
имота,делбата е допустима,тъй като неизпълнението на
това задължение няма за последица промяна в
принадлежността на правото на собственост.
935
представляващи юридическото лице. Това
представителство не се променя, дори собственик на
капитала да е държавата.Упражняващият правата на
държавата като собственик на капитала министър не
представлява юридическото лице в делбеното
производство.Собственикът на капитала представлява
юридическото лице,само когато това негово качество
съвпада с качеството на представляващ дружеството,което
следва изрично да е вписано в търговския
регистър/чл.18,ал.1 ГПК/отм./ и чл.30 ГПК,2007г./.
При участие в делбеното производство на
юридическо лице съдът трябва да има предвид:
=правилата за процесуално представителство на
юридическите лице
=собственик на имуществото е самото юридическо
лице,а не собственикът на капитала
Държавата
Държавата се представлява от министъра на
регионалното развитие и благоустройството или от
министъра на финансите съобразно характера на
включените в делбената маса обекти /чл.31 ГПК-чл.18,ал.2
и ал.3 ГПК/отм./ .
Държавата участва в делбеното производство в
хипотезите на :
= чл.11 ЗН когато няма лица,които могат да
наследяват или когато всички наследници се откажат от
наследството или изгубят правото да го приемат.
По римското право наследство,за което не се
намерят наследници, става bona vacancia-имущество без
стопанин,което се дава на държавата или от него се
изплащат дълговете на починалия.
Като получи bona vacancia,държавата встъпва в
правата на починалия по всички искове и претенции за
негово имущество,отговаря за задълженията му и е длъжна
да изпълни волята му,ако е оставил завет.
Отговорността на държавата обаче е ограничена,тъй
като тя приема наследството само по опис/ чл.61,ал.2
ЗН/,т.е. дълговете на починалия се изплащат само до
размера на наследственото имущество.
Същата хипотеза е възпроизведена и в
разпоредбата на чл.3,т.4 от Закона за държавната
собственост,която предвижда,че държавна собственост са
имотите и вещите, включени в наследства, за които няма
наследници по закон или по завещание, всички наследници
936
или заветници са се отказали или са изгубили правото да ги
приемат, с изключение на тези имоти и вещи, които стават
общинска собственост по реда на закон.
=когато придобива наследство по завещание
=когато притежава дял от имота на друго
правно основание
Общината:
=чл.2,ал.1,т.4 от Закона за общинската
собственост- имотите и вещите, дарени или завещани на
общината
=имотите и вещите, които общината
придобива по силата на прехвърлителна сделка,по давност
или по друг начин,определен със закон
=останалите хипотези на чл.2 ЗОС
Главно встъпване.
Съгласно ТП №4/64г.,т.1 в съдебната делба могат
да участват и трети лица,щом като са налице условията на
чл.174,175,181 ГПК,1952г. /чл.218,219 и чл.225
ГПК,2007г./,тъй като подобно участие ще спомогне за
охраняване интересите на страните или на третите
лица.Приема се,че понеже решението влиза в сила в
отношенията спрямо страните и третите лица в рамките на
чл.179 ГПК,1952г. /чл.223 ГПК,2007г./,то с това ще се
постигне процесуална икономия,като ще стане излишен и
недопустим следващ процес между тях.
937
Дали е възможно в производството да участва
кредитор на един от наследниците,в чийто интерес е този
наследник да получи реален дял?-Би могъл да встъпи като
помагач на длъжника си.
Дали е възможно в производството да участва
управителят на едно неприето наследство, който съгласно
чл.59,ал.2 ЗН предявява и отговаря по исковете относно
наследствените имущества и задължения?-Би могъл да
предяви дори чужди права при условията на чл.15
ГПК/отм./-чл.26,ал.2 ГПК,2007г/.
Дали е възможно в производството да участва
изпълнителят на завещанието,който съгласно чл.46,ал.2 ЗН
влиза във владението на наследственото имущество и го
управлява,доколкото тия действия са необходими за
изпълнение на завещателните разпореждания?-Има
становище, че е възможно това лице да участва в делбата
доколкото биха били засегнати в делбеното производство
направените завети.Кр.Цончев допуска възможността
изпълнителят на завещанието да предявява иск за
делба,ако това налага да се запази волята на завещателя.
938
СЪЕДИНЯВАНЕ НА ИСКОВЕ В ПЪРВАТА ФАЗА
НА ПРОИЗВОДСТВОТО ЗА СЪДЕБНА ДЕЛБА
Камелия Маринова
940
Особеност: с решението по допускане на делбата
по чл.344, ал.1 ГПК се преклудират непредявените
претенции и неупражнените права в делбеното
производство, които касаят наличието на съсобственост
между определени лица върху определени имущества и
правата в съсобствеността – решение № 150/23.02.2012 г.
по гр.д.№ 656/2011 г., ВКС, ІV г.о.
Примерно изброяване на искове, чието
съединяване е недопустимо в съдебната делба:
чл.19, ал.3 ЗЗД – за обявяване на предварителен
договор за окончателен
чл.227 ЗЗД – за отмяна на дарение
чл.27, ал.2 СК /чл.26, ал.2 СК-отм./ – за
прекратяване на съпружеската имуществена общност по
време на брака
чл.27 – чл.31 и чл.33 ЗЗД – за унищожаване на
прехвърлителна сделка /с изключение на завещание/. При
съдебната делба не намира приложение правилото на
чл.32, ал.2 ЗЗД за упражняване правото да се иска
унищожаване чрез възражение, тъй като искът за делба не
е иск за изпълнение на облигационен договор.
чл.29 СК /чл.28 СК-отм./ – за определяне на по-
голям дял от прекратената съпружеска имуществена
общност
чл.30 СК /чл.29 СК-отм./ – за получаване на дял от
личното имущество на единия съпруг
чл.33 ЗС – за упражняване правото на
съсобственика за изкупуване
чл.87, ал.3 ЗЗД, чл.42, ал.2 СК – за разваляне на
договор поради неизпълнение, за разваляне пълно или
частично на брачен договор.
чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ – решение № 534/24.09.2001 г. по
гр.д. № 717/2000 г., Бюлетин СП 7/2001 г., решение № 748
от 25.10.2010 г. по гр.д. № 911/2009 г., ВКС, І г.о. –
недопустимо е съединяването на иск за съдебна делба с
иск за материално право по ЗСПЗЗ предвид на
конститутивния характер на следващия съдебното
решение стабилен индивидуален административен акт на
органа на поземлената собственост, с който става
реалното възстановяване на правата на собствениците на
земеделски земи.
Решенията по тези искове могат да са от значение
за съсобствеността между страните и за квотите, но чрез
предявяването им се упражняват потестативни права, т.е.
това са конститутивни искове /с изключение на чл.14, ал.4
941
ЗСПЗЗ/ и не отразяват състоянието на съсобственост към
момента на предявяване на иска за делба. Предявяването
им в делбеното производство не е изрично предвидено в
чл.343 ГПК /чл.281 ГПК-отм./, поради което е недопустимо.
Във случаите, когато споровете са преюдициални за
съдебната делба и при висящо дело по някой от горните
искове, делбата се спира при условията на чл.229, ал.1, т.4
ГПК /чл.182, ал.1, б.”г” ГПК-отм./
Допустимо ли е съединяване на иск по чл.53, ал.2
ЗКИР с иска за съдебна делба? За да се отговори на
въпроса следва да се има предвид разликата между
уредбата и правното значение на кадастралния и
регулационния план до 2001 г. /ЗПИНМ и ЗТСУ/ и тези на
кадастралната карта и подробния устройствен план,
уредени в действащите ЗКИР и ЗУТ. При режима на ЗТСУ
и предхождащите го градоустройствени закони
кадастралният план, освен останалите данни, следва да
отразява имотите според границите им съгласно правото
на собственост или материализираните на място граници.
Кадастралният план служи за основа при изработването на
регулационния план. Урегулираните с регулационния план
парцели обаче не следват имотните граници – парцелът се
отрежда за даден имот, съставляващ негова кадастрална
основа, но често включва и площи от съседни имоти,
собственост на други лица. Регулационният и
кадастралният план, послужил като негова основа, се
одобряват с една заповед. Грешките в кадастралния план
/кадастралната основа/ при спор за правото на
собственост се установяват чрез специалния иск по чл.32,
ал.2 ЗТСУ. Въз основа на съдебното решение по този иск
верните имотни граници се нанасят в кадастралния план,
но администрацията преценява дали да измени
регулационния план както това е предвидено в чл. 33, ал. 1
ЗТСУ, като изменението може да се състои в образуването
на нов дворищнорегулационен парцел, или в заличаването
на образувания по предишния план, или в отреждането му
за други собственици, или в предвиждането на други части
на съсобствениците в парцела с последващи задължения
за изплащане на обезщетения, и т. н., а ако той не бъде
променен, спорната част остава собственост на лицето в
чийто парцел е включена. Затова при тази нормативна
уредба е недопустимо съединяването на иск по чл.32, ал.2
ЗТСУ с иск за собственост към настоящия момент или с
иск за делба. При сега действащата уредба по ЗКИР и ЗУТ
кадастралната карта съдържа данни за поземлените
942
имоти, които по легалното определение на чл.24, ал.2
ЗКИР са част от земната повърхност, вкл. и тази, която
трайно е покрита с вода, определена с граници съобразно
правото на собственост, като основната й функция е да
документира местоположението, границите, площта,
трайното предназначение и начина на трайно ползване на
недвижимите имоти, както и да служи за създаване и
водене на имотния регистър. С подробния устройствен
план се определят изискванията за използване и
застрояване на отделните поземлени имоти в бъдеще, т.е.
при този режим урегулирането определя само
изискванията за използване и застрояване на отделните
поземлени имоти, а не трансформира правото на
собственост върху поземления имот в право на
собственост върху урегулирания имот. Урегулирането /с
изключение на случаите по чл.16, ал.1-5 ЗУТ/ става по
имотните граници, т.е. по границите на правото на
собственост, установени с кадастралната карта, които са и
граници на урегулирания поземлен имот /чл.17, ал.1 ЗУТ/.
Имотната граница може да не бъде спазена само при
съгласие на пряко заинтересуваните собственици /чл.17,
ал.2 ЗУТ/, т.е. принципът е за ненамеса на
администрацията в правото на собственост. Съдебно
решение, с което е уважен иск по чл.53, ал.2 ЗУТ
задължава администрацията да измени подробния
устройствен план при условията на чл.134, ал.2, т.2 ЗКИР и
да приведе регулационните линии в съответствие с
верните имотни граници. Следователно при настоящата
уредба е допустимо съединяване на иск по чл.53, ал.2
ЗКИР с иск за собственост към настоящия момент, а
съответно и с иск за делба, щом всички заинтересувани
лица участват в съдебното производство.
Към настоящия момент е налице противоречива
съдебна практика на ВКС по въпроса допустимо ли е
съединяването на иск по чл.53, ал.2 ЗКИР с иск за
собственост /установителен или ревандикационен/, както и
допустимо ли е разглеждане на иск за собственост, ако не
е предявен и уважен иска по чл.53, ал.2 ЗКИР и не е
отстранена грешката или непълнотата в кадастралната
карта.
Видове искове, съединяването на които е
допустимо в производството за съдебна делба
1. Оспорвания изрично предвидени в чл.343 ГПК
/чл.281 ГПК-отм./ – относно произхода, валидността на
943
осиновяването или акта на припознаването – предявяват
се само с възражение.
Това са спорове за гражданско състояние, които
съгласно чл.104, т.1 ГПК /чл.80, б.”а” ГПК-отм./ са подсъдни
като първа инстанция на окръжния съд.
Чл.343 ГПК не създава нова компетентност на
районния съд, поради което той не може да разреши този
спор със силата на пресъдено нещо. Тази разпоредба дава
възможност на съделителите да направят посочените
оспорвания, но в този случай районният съд е длъжен да
вземе отношение по направеното възражение само в
мотивите с оглед нуждите на делбеното производство.
Ако е предявен отделен процес, делбеното дело се
спира на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК /чл.182, б.”г” ГПК/.
По допустимостта в делбата да се оспорва
произход – решение № 675/22.12.2009 г. по гр.д. №
359/2009 г., ВКС, ІІ г.о., решение № 594/10 от 28.06.2010 г.
по гр.д. № 1289/2009 г., ВКС, І г.о. по чл.290 ГПК.
По отношение доказателствените средства и
оспорване на произход и значението на удостоверението
за наследници – решение № 100/2.03.2011 г. по гр.д. №
1820/2009 г., ВКС, І г.о.
Спорове относно произхода - това са уредените в
СК – чл.62, чл.66, чл.67, чл.68, чл.69 СК /чл.31 – 45 СК-
отм./ – за произход от майката, за произход от бащата, за
оспорване на бащинство, за оспорване или унищожаване
на припознаването, за установяване на произход от
майката и за установяване на произход от бащата.
В Семейния кодекс предявяването на исковете е
обвързано с преклузивен срок и с точно очертаване на
легитимираните страни по всеки от исковете. По
отменения СК само относно оспорване на припознаването
беше допустимо предявяването на иска от всяко лице,
което има правен интерес от това /чл.38 СК/, но съгласно
чл.66, ал.1 от действащия СК оспорването на
припознаване може да се извърши само от родителя или
детето. При смърт на бащата или майката искът се
предявява срещу техните наследници – чл.72, ал.2 СК
/чл.44, ал.2 СК-отм./.
В съдебната делба оспорването може да се
направи само под формата на възражение. Приетото от
съда в производството за делба относно произхода не
променя установеното гражданско състояние и споровете
могат да бъдат пререшавани – Решение 2706-69-І;
Решение 1485-67-І.
944
Доказване: допустими са всички доказателствени
средства, включително свидетели и вещи лица.
ППВС № 5/78 г.
За предпоставките за установяване на произход по
Закона за лицата от 1907 г. – решение № 383 от
22.06.2010 г. по гр.д. № 486/2009 г., ВКС, І г.о. – при липса
на осиновяване и писмен документ – акт за раждане, е
приложим Законът за лицата, ДВ бр.273/17.12.1907 г.,
действал до 1949 г.
Чл.55 от Закона за лицата - Ползуването отъ звание
на законно дете произлиза отъ редица събития, които, въ
своята скупность, са годни да установятъ отношенията на
произхождение и родство между едно лице и семейството,
къмъ което то казва, че принадлежи.
Главните отъ тези събития са:
лицето да е носило всякога името на бащата, на
когото то казва, че принадлежи;
бащата да го е ималъ като свое дете и, въ това
качество, да се е грижилъ за неговото издържане,
възпитание и настаняване;
да е било признавано постоянно за такова въ
обществото;
да е било признавано въ това качество отъ
семейството.
Доказателствена тежест: на този,който прави
възражението.
Особеност: При оспорване на припознаване, може
да се оспори, както произхода, така и акта на
припознаване.
Пример: пред длъжностното лице по гражданското
състояние е представена декларация за припознаване, в
която припознаващият прави изявление за съществувала
интимна връзка с майката и поема задължение да извърши
припознаването. Въз основа на тази декларация
длъжностното лице по гражданското състояние е вписало
декларатора като баща. В случая липсва изричен акт, с
който се заявява, че се припознава заченато дете, поради
което е налице и неправилно вписване в акта за раждане и
респ. са налице условията за успешно упражняване на
възражение за оспорване на припознаването.
Оспорване по реда на чл.193 от ГПК /чл.154 от ГПК-
отм./ на автентичността на декларацията, въз основа на
която припозналият е вписан в акта за раждане.
Спорове, свързани с осиновяването – важат
съображенията за оспорване на произход.
945
Допустимо е установяване на нищожност на
извършено осиновяване.
Оспорванията на осиновяването могат да касаят не
само действителността на акта на осиновяване, но и
правото на наследяване, кръга на наследниците и
наследствените квоти, с оглед последиците от
осиновяването.
Тези оспорвания се заявяват с възражение, тъй
като установяването на посочените права би било предмет
на установителен иск, който съвпада с предмета на
делбата. От значение за делбата и за правата на
съделителите е видът на извършеното осиновяване с
оглед промените в правата уредба.
Историческо развитие на режимите на
осиновяването:
Чл.22 ЗН-отм. – ал.1 Под законните деца се
разбират тъй също и узаконените деца, осиновените и
техните низходящи.
Ал.2. Но макар осиновените деца и техните
низходящи да наследяват осиновителя, даже заедно със
законите му деца, те не наследяват роднините на
осиновителя
1.Закон за припознаване на незаконнородените
деца, за узаконяването им и за осиновяването – ДВ
бр.9/12.01.1980 г.
чл.33 – Осиновеният запазва всичките си права и
длъжности спрямо семейството, към което принадлежи.
Осиновяването не създава граждански отношения
между осиновителя и роднините на осиновения, нито
между осиновения и роднините на осиновителя
Форма – с определение на Председателя на
окръжния съд, което се обнародва в ДВ и в местните
вестници.
2. Закон за извънбрачните деца и
осиновяването – ДВ бр.267/26.11.1940 г. /отм. със ЗЛС
от 9.09.1949 г./
чл.48 – Осиновяването не създава
гражднаскоправни отношения между осиновителя и
роднините на осиновения, нито между осиновения и
роднините на осиновителя
чл.49 – Осиновеният запазва всичките си права и
длъжности спрямо семейството, към което принадлежи по
рождение.
Форма – с определение на околийския съдия,
обнародвано в ДВ.
946
3. Закон за лицата и семейството – ДВ бр.182 от
1949 г.
чл.81 – Осиновяването не създава
гражданскоправни последици между осиновителя и
роднините на осиновения и осиновеният запазва всичките
си права и задължения спрямо семейството, към което
принадлежи по рождение.
Форма – решение на народния съдия
По тази нормативна уредба съществуват само
осиновявания, които съответстват на сегашното непълно
осиновяване – осиновеният наследява рождените си
родители и техните роднини, наследява и осиновителя, но
не и неговите роднини.
4. С изменение на Закона за лицата и семейството
– ДВ бр.50 от 1961 г. се преурежда режима и всички
осиновявания стават пълни.
Чл.81 /изм.Изв. бр.50 от 1961 г./ Между осиновителя
и неговите роднини, от една страна, и осиновения и
неговите низходящи, от друга, възникват права и
задължения, каквито съществуват между роднини по
произход.
Правата и задълженията между осиновения и
неговите низходящи, от една страна, и роднините им по
произход, от друга, се прекратяват, освен когато родителят
на осиновения е съпруг на осиновителя.
След измененията на ЗЛС от 1961 г. съществуват
само пълни осиновявания. Този режим продължава до
1968 г., когато приетият Семеен кодекс допуска
паралелното съществуване на двата типа осиновяване,
който режим е възприет и от Семейния кодекс от 1985 г. и
сега действащия Семеен кодекс.
5. Семеен кодекс от 1968 г. – ДВ бр.23 от 1968 г., в
сила от 22.05.1968 г.
чл.54 урежда пълното осиновяване, а чл.55 -
непълното, като родителските права и задължения
преминават върху осиновителя, а рожденият родител не
наследява осиновения.
Чл.105 СК – ал.1 за заварените осиновявания се
прилагат правилата относно пълното осиновяване; ал.2 -
правилата на непълното осиновяване се прилагат за
заварени осиновявания, ако осиновителят, осиновеният и
родителите на последния постигнат съгласие за това и
направят искане пред съда, който е допуснал
осиновяването, в едногодишен срок от влизане на кодекса
в сила.
947
Тълкуване на понятието „заварено осиновяване” –
това, което съществува, т.е. към влизане на новия закон в
сила не е прекратено.
ЗЛС и действалите преди него закони, уреждащи
непълното осиновяване, предвиждат само съдебен ред за
прекратяването му. Въпреки това се приема, че и смъртта
на осиновителя или осиновения довежда до този резултат
– правоотношението губи едната си страна и то не може да
продължи да съществува. Изводът е, че заварено от
изменението на ЗЛС от 1961 г. е това осиновяване, което
не е прекратено по съдебен ред или поради смърт на
някоя от страните. С влизане в сила на ЗЛС от 1961 г.
завареното осиновяване се е трансформирало в пълно,
т.е. всички осиновявания в периода от 1961 до 1968 г. са
пълни. С влизане в сила на СК от 1968 г. всички заварени
осиновявания са пълни и това са осиновяванията, които не
са прекратени по съдебен ред. Заварени са и
осиновяванията, при които осиновителят е починал, тъй
като при пълните осиновявания при смърт не се
прекратява правоотношението. Предпоставките на чл.105,
ал.2 СК са само досежно възможността заварено пълно
осиновяване да се трансформира в непълно.
Решение № 96/89 г. на ОСГК – когато е извършено
осиновяване от двама съпрузи, то не се счита за заварено
по смисъла на преходното правило на ЗИД на ЗЛС и на
чл.105 СК /отм./, ако към датата на влизане в действие на
нормативния акт са починали осиновителите или единия от
тях. Примерът в решението е следния: осиновяването е от
14.12.1928 г.; осиновителят е починал на 21.06.1956 г., а
осиновителката – на 22.06.1966 г. Прието е, че
осиновяването не е заварено от изменението на ЗЛС от
1961 г., защото към тази дата е жива само осиновителката,
а осиновяването е било извършено от двамата съпрузи, в
който случай режимът се отличава от режима на
осиновяването от едно лице. Съм смъртта на единия
осиновител, осиновяването е прекратено.
Подобно тълкуване е напълно логично при
действието на режима до 1961 г., тъй като всички
осиновявания са непълни. Тъй като при пълното
осиновяване със смъртта на осиновителя връзката между
осиновения и роднините на осиновителя не се прекратява,
в теорията изразеното в Р № 96/89 г. становище се
критикува. Практиката на ВКС обаче поддържа това
становище.
948
При действието на СК
При осиновяване от двама съпрузи и при смърт
само на единия – осиновяването е заварено по отношение
на живия осиновител – аргумент от чл.56, ал.3 СК от 1968
г. и чл.65, ал.2 СК от 1985 г. /в случаите на смърт на
единствения или на двамата осиновители, осиновяването
се счита прекратено, но осиновеният наследява
осиновителя/.
Примери:
- осиновяване на 20.03.1960 г.; осиновителят почива
на 23.06.1968 г., а осиновителката – на 12.02.1993 г. –
заварено от ЗИД на ЗЛС от 1961 г. и преуредено в пълно
- осиновяване на 20.03.1960 г.; осиновителят почива
на 30.12.1960 г., а осиновителката – на 12.02.1993 г. –
прекратено на 30.12.1960 г.
- осиновяване на 20.03.1960 г.; осиновителят почива
на 13.02.1968 г., а осиновителката на 21.05.1968г.–
преуредено от ЗИД на ЗЛС от 1961 г., но не е заварено от
СК от 1968 г.
Доказателствени средства: актове за гражданско
състояние, удостоверения за наследници, съдебно
решение за прекратяване на осиновяването, актове на
съда съобразно времето на допускане на осиновяването.
Доказателствена тежест – по общите правила
според твърденията на страните.
По посочените възражения съдът се произнася
само в мотивите.
2. Оспорвания, разглеждането на които е
допустимо съгласно чл.342 ГПК /чл.279 ГПК-отм./
Това са всички оспорвания досежно страните и
досежно обекта на делбата, които могат да се предявят
както чрез иск, така и чрез възражение.
Видове:
- недостойнство за наследяване
Разлика между неспособността и недостойнството
за наследяване: първото препятства придобиване на
наследствено право, а второто препятства само
запазването му. Неспособността се намира в самото битие
на неспособния, а причините на недостойнството
произтичат всякога от престъпление.
Неспособни – който още не е заченат, когато се
открие наследството и който е роден неспособен да живее.
Нежизнеспособността трябва да докаже онзи, който се
позовава на нея и при това да докаже, че тя действително
е съществувала.
949
Чл.3 ЗН постановява, че един наследник е
неспособен като недостоен да наследява, когато той, само
в определените от закона случаи, се е провинил лично
спрямо наследодателя или спрямо неговата воля.
Чл.3, б.”а” ЗН
Не може да се прогласи за недостойно лицето,
което умишлено е убило наследодателя, което по закона е
ненаказуемо за това деяние – такова лице е напълно
способно да наследява умрелия. Недостойнството няма
място в следните случаи:
1. при неизбежна отбрана
2. при невменяемост
3. ако убиецът е малолетен
ТР 25/63 г.: Който е лишил умишлено от живот
другиго, е недостоен да наследява имуществото му като
негов непосредствен наследник, а така също и като
наследник на друг наследодател, който е бил придобил по
наследство имуществото на убития. Като се изхожда от
този запрет, който законът съдържа, налага се изводът, че
е без значение дали убиецът би бил призован като
непосредствен наследник да получи останалото в
наследство имущество на убития, или пък би бил призован
да наследи същото имущество по-късно след смъртта на
някой наследник на пострадалия. Имуществото на убития
не може да бъде наследявано въобще нито направо, нито
посредством друго лице от извършителя на убийството.
Недостойнството по чл.3, б.”а” ЗН възниква само
при умишлено убийство или опит за убийство, които са
наказуеми. Ако наказуемостта е изключена, извършителят
не е недостоен да наследи.
Чл.3, б.”б” ЗН - набеждаване в извършване на
престъпление, наказуемо с лишаване от свобода, освен
ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и
такава не е била подадена.
По чл.3, б.”а” и б.”б” ЗН предпоставките на
законовите хипотези се установяват с влязла в сила
присъда или с решение по чл.124, ал.5 ГПК /чл.97, ал.4
ГПК-отм./, но не и инцидентно.
Решение № 19/2.02.2011 г. по гр.д. № 1788/2009 г.,
ВКС, ІV г.о. – нормата на чл.3, б.”а” ЗН е императивна и не
зависи от желанието на заинтересуваната страна да се
позове на нея или не. Законодателят не е предвидил и
специален ред, нито исково или друго съдебно
производство за изключване от кръга на наследниците на
лице поради недостойнство, поради което не може да се
950
поставя като условие за приложението на чл.3, б.”а” ЗН
изричното обявяване от съда на недостойнство да
наследи. Недостойният да наследи няма процесуално
основание за участие като страна по делото.
- недостойнство за наследяване по завещание –
Насилие или измама, извършено спрямо наследодателя с
цел да се принуди да изрази волята си чрез завещание, да
измени вече изразената воля против неговото желание или
да го възпрепятства да прояви волята си чрез завещание
или да отмени изразената си веднъж воля.
Възпрепятстване да се прояви волята на наследодателя,
законът вижда и в унищожението, скриването и
изменението на направеното веднъж завещание, както и в
съзнателно служене с неистинско завещание.
Съзнателно служене с неистинско завещание може
да се признае, ако е направено от страна на
заинтересования наследник или ответник с документ, който
от външна страна е съставен във форма, която се изисква
за действителността на завещанието, но не изхожда от
означения негов автор.
Машинописно завещание е нищожно поради
липсата на изискваната форма и затова е опит с негодно
средство, който не може да се отъждестви на съзнателно
служене с неистинско завещание.
Опитът за служене с негодно завещание не е
тъждествен на съзнателно служене с неистинско
завещание, т.е. със завещание, което не изхожда от
неговия автор. Затова не следва да бъде прогласено
недостойнство за наследяване от наследника, който го е
представил и се е позовал на него /Решение № 639 от
23.VII.1986 г. по гр. д. № 344/86 г., I г. о./.
Не е неистинско саморъчно завещание, което е
само подписано, но не е написано саморъчно от
завещателя. Завещателното разпореждане в такова
завещание е нищожно. Наследник, който си е послужил с
него, не е недостоен /Решение № 982 от 23.I.1987 г., I г. о./.
От цитираните решения е видно, че в съдебната
практика на ВС се е приемало за допустимо
недостойнството за наследяване по чл.3, б.”в” ЗН да се
изследва инцидентно в делбеното производство при
направено възражение. Практиката на стария ВКС е била,
че всички престъпления против волята на наследодателя,
трябва да са констатирани с решение или присъда. Тази
практика е приета сега и по реда на чл.290 ГПК с решение
№ 203 от 2.07.2010 г. по гр.д. № 790/2009 г., ВКС, ІІ г.о,
951
според което установяването на недостойнството по чл.3,
б.”в” ЗН става с влязла в сила присъда или с решение по
чл.124, ал.5 ГПК /чл.97, ал.4 ГПК-отм-/, но не и инцидентно.
Съществувал е спор дали недостойнството за
наследяване настъпва по право или трябва да бъде
прогласено. Чл.2 и чл.3 ЗН употребяват израза „не може да
наследява”, което обосновава, че законодателят е имал
предвид, че недостойнството за наследяване настъпва
ipso jure – сега в този смисъл вече посоченото решение №
19/2.02.2011 г. по гр.д. № 1788/2009 г., ВКС, ІV г.о.
Недостойният да наследява се замества от своите
низходящи – чл.10, ал.1 ЗН.
Недостойнството се опира на предполагаемата воля
на наследодателя и престава, когато последният е изразил
противна воля, възстановявайки недостойния с публичен
акт или със завещание.
Чл.4 ЗН – недостойнството може да бъде опростено
от наследодателя чрез акт с нотариално заверено
съдържание или чрез завещание. Признаването за достоен
трябва да е изрично.
Може ли недостойният да бъде признат за достоен
от наследниците, които ще го заместят?
Може ли завещателят да направи недостойния
достоен да наследява със саморъчно завещание?
По тези въпроси виж в частта „Физическите лица
като страни в делбата.“
- оспорвания относно нищожност на
прехвърлителни сделки – чл.26 ЗЗД
Важат общите правила за предявяване – с искова
молба, съединени с иска за делба, с възражение или с
инцидентен установителен иск.
Следва да се предявят всички права, които се
разрешават окончателно от решението по допускане на
делбата.
Формира се сила на пресъдено нещо и
непредявените права и неупражнените възражения се
преклудират.
При направени оспорвания чрез установителен иск,
съдът се произнася и с диспозитив в съдебното решение, а
ако споровете са релевирани чрез възражение, се
обсъждат само в мотивите, като изводите по тези спорове
намират отражение в диспозитива за допускане или
недопускане на съдебната делба.
Основанията за нищожност на прехвърлителните
сделки са уредени в ЗЗД.
952
При предявяване на искане, с което се оспорва
действителността на прехвърлителна сделка, съдът
следва въз основа на твърдените обстоятелства и
петитума, да определи правното основание на
претенцията – дали се касае до нищожност или
унищожаемост – с оглед преценка допустимостта на
разглеждането й в делбеното производство, а след
влизане в сила на ГПК от 2007 г. – и с оглед спазването на
процесуалните правила – чл.140 и чл.146.
Особености:
От значение за споровете, които могат да се
разглеждат в първата фаза на делбата във връзка с
предмета й са нормите на:
Чл.40 ЗПИНМ - Парцелите по
дворищнорегулационния план не могат да се разделят по
съдебен ред или чрез доброволна делба на части с
размери по-малки от предвидените по действащите
разпоредби и преди съответните дялове да бъдат
обособени по законния ред в самостоятелни парцели.
Такива части не могат да бъдат предмет на
отчуждителни сделки, на завети и на придобивна давност.
Такива части от парцели могат да бъдат предмет на
отчуждителни сделки или завети, ако се включат в съседен
парцел при спазване на действащите разпоредби.
Тълкувателно решение № 76 от 01.06.1967 г. по
гр.д. № 42/1967 г., ОСГК на ВС - изискването за
обособявене на самостоятелни парцели по законния ред е
установено само с оглед доброволната или съдебната
делба, а част от парцел, за да може да бъде предмет на
отчуждителна сделка, на завет и на придобивна давност,
достатъчно е частите, на които се разделя по този начин
парцелът, да са с размери, при които съгласно
действащите разпоредби, залегнали в § 39-46 ППЗПИНМ,
могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели, без
да е нужно предварителното им обособяване по законен
ред в самостоятелни парцели.
Чл. 59 ЗТСУ Реално определени части от
дворищнорегулационни парцели не могат да се
придобиват чрез правни сделки или по давност.
Чл. 181 ЗТСУ (1) Изтеклата до влизане в сила на
този закон придобивна давност върху реално определени
части от дворищнорегулационни парцели запазва
действието си, ако частите, предмет на владението, и
останалите части от парцела могат да бъдат обособени в
самостоятелни парцели по правилата, които са действали
953
досега, или съгласно този закон и правилника за неговото
приложение.
(2) Правни сделки за реално определени части от
дворищнорегулационни парцели, сключени до влизане в
сила на този закон, са действителни, ако частите, предмет
на сделката, и останалите части от парцела могат да
бъдат обособени в самостоятелни парцели по правилата,
които са действали досега или съгласно този закон и
правилника за неговото приложение. Това се отнася и за
сключените до влизане в сила на този закон
предварителни договори за такива части от
дворищнорегулационни парцели.
(3) Когато в случаите по предходните алинеи не е
допустимо да бъдат обособени самостоятелни парцели,
приема се, че е придобита идеална част, съответстваща на
реално определената част от парцела. Споровете относно
размера на съответстващите идеални части от парцела се
решават по съдебен ред.
Решение № 222/4.05.2010 г. по гр.д. № 136/2009 г.,
ВКС, ІІ г.о. - при изменение на дворищнорегулационния
план по съгласие на заинтересуваните собственици
регулационните линии получават значението и на имотни
граници от момента на влизане в сила на заповедта за
изменение на дворищнорегулационния план,доколкото
изменението на регулационния план е извършено не
съобразно кадастралната основа,а по волята на
заинтересуваните собственици, и по реда на чл.134, ал.2,
т.2 ЗУТ подробният устройствен план не би могъл да бъде
изменен.
Решение № 515 от 10.01.2011 г. по гр.д. №
1194/2009 г., ВКС, ІІ г.о. – когато е реда на ЗСПЗЗ в стари
реални граници е възстановена собствеността на имот,
включен в площта на УПИ от преди възстановяването, не е
необходимо ново заснемане, за да бъде защитена по исков
ред реституираната собственост в съответния обем
идеални части.
Решение № 734/2.11.2010 г., гр.д.№ 1631/2009 г.,
ВКС, І г.о. - кадастралните планове са само основа за
идентифициране на подлежащия на реституция имот, но
пространствените предели на правото на собственост се
определят от картата на възстановената собственост,
респективно от устройствените планове за урбанизираните
територии, които трябва да отразяват действителното
право на собственост.
954
Решение № 862 от 9.12.2010 г. по гр.д. №
1805/2009 г., ВКС, І г.о. - поставен е и въпроса за
възможността да се придобие по давност при условията на
чл.59, ал.2 ЗТСУ/отм./ част от имот, включен в парцел и по
този начин да се осъществи приложение на регулацията.
Отговорът на този въпрос следва да се търси в
разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗТСУ/отм./ и Тълкувателно
решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/93 г., ОСГК,
според което хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗТСУ предвижда,
че приложението на регулацията изисква кумулативно
изпълнение на условията за заемане на придаваемите
части, както и самото им заемане, като владението върху
тях следва да продължи минимум десет години. След
изтичане на десетгодишния срок на владение върху
придадените части новият план ще се изработи въз основа
на създадените с опорочената регулация парцелни
граници, които ще се третират за имотни с оглед
усложненията, които биха настъпили след един такъв
дълъг период от време от отпадането с обратна сила на
отчужденията по отменения план. В конкретния случай при
съществуващото съгласие между собствениците на двата
парцела и доброволната промяна на границите с оглед
изтеклия десетгодишен срок следва да се счете, че планът
е бил приложен, т.е. разместването на собствеността е
стабилизирано.
Нищожност, когато предмет на сделката е
несамостоятелен обект.
Решение № 27/1.03.2012 г. по гр.д. № 365/2011 г.,
ВКС, І г.о - съгласно чл. 59 ЗТСУ /отм./ в редакцията с ДВ
бр. 29 от 1973 г., реално определени части от
дворищнорегулационни парцели не могат да се
придобиват чрез правни сделки или по давност. След
изменението, обнародвано в ДВ бр. 34 от 2000 г., реално
определени части от поземлени имоти в границите на
населените места могат да се придобиват чрез правни
сделки или по давност, но само ако отговарят на
изискванията за минимални размери за площ и лице,
определени с правилника за прилагане на закона. Предвид
на тази законодателна уредба, нормата на чл. 59 ЗТСУ
/отм./ се отнася се само за имоти които се намират в
регулация, но не и за такива, които към момента на
изтичане на необходимия срок за придобиване на имот по
давност са извън регулация.
Решение № 3/20.04.2012 г. по гр.д. № 724/2011 г.,
ВКС, ІІ г.о. – при действието на ЗТСУ /отм./, съгласно чл.59
955
ЗТСУ /отм./, в сила от 1.06.1973 г., не е допустимо
придобиването както на реално определени, така и на
идеални части от дворищнорегулационни парцели чрез
давностно владение на части от такива парцели.
Владението на реални части от парцел за какъвто и да е
срок не се счита за владение на идеална част от парцела и
не може да има за последица придобиването по давност
на съответна идеална част.
Чл.62, ал.1 и ал.4 ЗТСУ – правни сделки за
прехвърляне на реално определени части от сгради или
жилища – само ако обособените части и дялове отговарят
на одобрен за това архитектурен проект. Това
обстоятелство се установява от техническите органи.
Одобреният архитектурен проект представлява
индивидуален административен акт.
Чл.202 ЗУТ – одобрени инвестиционни проекти,
което се удостоверява от техническите органи.
Решение № 30/7.02.2012 г. по гр.д. № 401/2011 г.,
ВКС, І г.о. – предмет на придобиване на вещни права са
само самостоятелно съществуващи движими и недвижими
вещни. Когато недвижимата вещ е сграда, самостоятелно
може да се придобива само такава част от нея, която по
силата на архитектурен /инвестиционен/ проект, одобрен
съгласно действащите строителни правила и норми, е
обособена като самостоятелен имот /жилище, ателие или
др.подобни/. В този смисъл са разпоредбите на чл.62, ал.1
ЗТСУ /отм./ и чл.202 ЗУТ.
Разграничение – ако предмет на договора е реална
част от неподеляема сграда или урегулиран поземлен
имот, този предмет не съществува реално, но е възможен.
Този предмет ще възникне, когато бъде извършено
преустройство за реално обособяване на частта, предмет
на договора, в самостоятелен обект или за
присъединяването й към съседен отделен обект в
сградата, съответно одобряването на ПУП за обособяване
на реалната част в отделен УПИ или присъединяването й
към съседен УПИ. Ако при сключването на договора това е
било възможно, то договорът не е нищожен поради липса
на предмет. Доколкото обаче са нарушение посочените по-
горе разпоредби, договорът е нищожен поради
противоречие със закона. При разглеждане на такъв иск е
необходимо да се прецени какво основание е въвел
ищецът в исковата молба и по кое от двете основания за
нищожност следва да се квалифицират твърденията.
956
Прехвърляне на право на строеж върху вече
изграден обект – решение № 334 от 1.10.2012 г. по гр.д.
№ 1011/2011, ВКС, І г.о.
Разрешението по ТР № 96/71 г. – при делба на
заварени към 17.05.1963 г. съсобствени жилищни сгради
отредените в реална собственост етажи и части от етаж
могат и да не отговарят на нормите по § 38 и 39 от
Строителните правила и норми, ако тези етажи и части от
етажи представляват обособени от по-рано отделни
жилища /на 17.05.1963 г. с изменение на Строителните
правила и норми са предвидени за първи път норми за
преустройство на жилищни сгради/.
Решението касае делбата, но намира приложение и
при преценка действителността на прехвърлителни сделки
– дали същите имат предмет.
Тълкувателното решение има значение и при
определяне предмета на делбата – дали е налице
обособяване на жилища с оглед допустимостта им до
делба, както и във втората фаза – относно избора на
способ за извършване на делбата.
Одобреният инвестиционен проект представлява
индивидуален административен акт.
- косвен контрол върху индивидуалните
административни актове:
Решение № 205/26.03.2001 г. по гр.д. № 795/2000 г.,
ІІ г.о., БСП-7/01 г. – гражданският съд не може да
проверява инцидентно законосъобразността на
индивидуалните административни актове. Инцидентно той
може да проверява само тяхната валидност и съответно да
зачете или не правните им последици.
Тълкуването не касае косвения съдебен контрол на
индивидуалните административни актове за
възстановяване право на собственост.
Пример: иск по чл.26 ЗЗД – продаден е втори
жилищен етаж от двуетажна къща. За изповядване на
сделката пред нотариуса е представено удостоверение от
техническите органи на общината, в което неправилно е
записано, че съгласно одобрения проект и разрешението
за строеж вторият етаж е обособен като самостоятелно
жилище, тъй като няма одобрен проект, преустройство не е
осъществено и продаденото жилище не представлява
самостоятелен обект. Първоинстанционният съд е приел,
че в строителното разрешение липсват задължителни
реквизити – ЕГН, издадено е на името на един от
собствениците, а не на всички и не са посочени адреси.
957
Проектът е незаконосъобразен – нарушени са чл.40, т.4 и
чл.53 Наредба № 5 – липсва складова площ и входно
преддверие с минимална височина 1.30 м., 1-ят и 2-ят етаж
са свързани с вътрешно стълбище. Въззивният съд е счел,
че е налице одобрен архитектурен проект, но той не
отговаря на строителните правила и норми, поради което е
незаконосъобразен и следователно липсва годен обект на
прехвърляне. ВКС е приел, че „представеният
архитектурен проект, като издаден от компетентен орган по
установения ред, е бил валиден. В правомощията на
решаващия съд е да провери валидността на
административния акт и ако установи, че актът е нищожен
да отрече гражданскоправните му последици, а ако е само
незаконосъобразен и да се съобрази с него и да зачете
действието му”.
ТР № 2/91 г. на ОСГК за нищожните
административни актове:
- издадени от некомпетентен орган – по материя, по
място и по степен
- порок във формата
- нарушение на административните правила при
издаване на акта
- материална незаконосъобразност – при особено
съществено нарушение на материалните норми /това
основание за нищожност на административните актове не
е безспорно, но е възприето и в практиката на ВАС/.
Обобщение: проверката за валидността,
извършвана от гражданския съд по реда на косвения
съдебен контрол, касае нищожността на
административните актове.
Не е допустимо да се упражнява косвен съдебен
контрол върху административен акт, с който се определя
начин на обезщетяване по реда на ЗОСОИ – решение №
6/16.03.2011 г. по гр.д. № 925/2011 г., ВКС, ІІ г.о.
- Прехвърлителни сделки с имоти, собственост
на търговски дружества
Дружество с ограничена отговорност.
Чл.137, ал.1, т.7 ТЗ – общото събрание взема
решение за придобиване и отчуждаване на недвижими
имоти и вещни права върху тях.
Атакуването на решението на общото събрание
става по реда на чл.74 ТЗ.
Акционерно дружество.
Относими разпоредби на ТЗ:
958
Чл.244, ал.4 ТЗ – съветът на директорите възлага
управлението на изпълнителен директор, като същият
изразява и валидна воля от името на дружеството при
сключване на сделки.
Чл.235, ал.4 ТЗ – ограниченията на
представителната власт на СД, на УС и на овластените от
тях лица да представляват дружеството няма действия по
отношение на трети лица.
Събирателно дружество.
Чл.84, ал.2 ТЗ – за придобиване и разпореждане с
вещни права върху недвижими имоти е необходимо
съгласието на всички съдружници.
Забележка: разпоредбите на Търговския закон са от
значение при атакуване в делбата на прехвърлителни
сделки, по които отчуждител е търговско дружество.
Решение № 782/27.05.2011 г. по гр.д. № 1865/2009 г.,
ВКС, І г.о. – за действителността на делбата на съсобствен,
между две търговски дружества, имот, която е сключена
без да е взето решение на общото събрание на
дружеството с ограничена отговорност по чл.137, ал.1, т.7
ТЗ. Бележка на редактора: По въпроса за приложението на
нормата на чл.137, ал.1, т.7 ТЗ е образувано е тълк.д.№
3/13г. на ОСГТК на ВКС.
Едноличен търговец.
Решение № 491/22.07.2005 г. на ВКС по гр.д. №
119/2005 г., І г.о. – ТЗ урежда две хипотези за прехвърляне
на търговското предприятие на едноличния търговец –
чрез правна сделка по чл.15, ал.1 ТЗ и чрез наследяване
при смърт. Във втората хипотеза, на основание чл.60, ал.2
ТЗ е възможно наследниците да постигнат съгласие и
предприятието да бъде поето от едни от тях заедно с
неговата фирма. Даването на съгласие от наследниците за
запазване на фирмата означава, че е постигнато и
съгласие за поемане на търговското предприятие. В този
случай, поемането на фирмата, наред с предприятието,
следователно е способ за прекратяване на
съсобствеността по отношение на имуществото на
едноличния търговец, което настъпва с вписването в
търговския регистър на новия собственик.
- привидни договори.
Допустимо е разглеждането и на възражения, че
сделката е привидна, като прикриваща друга сделка.
Намира приложение главно, когато се твърди, че
959
възмездна сделка /напр. продажба/ прикрива дарение и
след разкриване на симулацията се иска възстановяване
на запазена част.
Чл.17, ал.2 и ал.3 ЗЗД – запазват се правата на
третите лица, придобити от приобретателя по привидната
сделка, вкл. и спрямо кредиторите на приобретателя,
вписали запор или възбрана, освен ако се касае до права
върху недвижим имот, придобити след вписване на иска за
установяване на привидността.
Доказване – при условията на чл.165, ал.2 ГПК,
съотв. чл.134, ал.2 ГПК-отм.
Относно допустимостта в делбеното производство
да се съедини иск за обявяване на привидност на даден
договор и разкриване на действителното съглашение –
решение № 155/10.07.2012 г. по гр.д. № 22/2012 г., ВКС, ІІ
г.о.
- представителна власт и пороци на волята –
решение № 132 от 26.02.2001 г. по гр.д. № 587/2000 г. на
ВКС, ІІ г.о.: едно лице може да представлява друго по
волята на представлявания и когато тази воля е
опорочена, то от същият порок ще страдат и правните
действия, извършени от пълномощника.
От значение при преценка дали предявеният иск
касае твърдение за нищожност или унищожаемост на
сделка и съответно допустимо ли е съединяването му в
делбата.
За сделка с недвижим имот се изисква да бъде
посочен конкретно видът на разпореждането и
съществените му условия, а когато в пълномощното не са
посочени имотите, вида на разпореждането, конкретните
условия на договаряне и цената, пълномощното е общо,
като предоставянето на неограничена представителна
власт и предоставяне право упълномощеният да договаря
при каквито условия намери за добре не изразява воля на
упълномощителя относно основните параметри на
сделката и не представлява израз на конкретно
упълномощаване - решение № 367/10 от 13.07.2010 г. по
гр.д. № 869/2009 г., ВКС, ІІІ г.о., решение № 48 от
17.02.2011 г. по гр.д. № 613/2010 г., ВКС, ІІ г.о.
- недействителност по чл.76 ЗН
Сега по приложението Тълкувателно решение № 1
от 19.05.2004 г. по тълк.гр.д. № 1/2004 г., ОСГК на ВКС.
- оспорване истинността на писмени
документи
960
По общите правила. Единствено при оспорване
подписа на саморъчно завещание, тежестта на доказване
истинността пада върху страната, която се ползва от
завещанието.
При оспорване на нотариален акт по обстоятелствена
проверка се събират доказателства и без да е открито
производство по чл. 193 ГПК /чл.154 ГПК-отм./. Бележка на
редактора: По въпроса виж ТР №11/21.03.2013г. по
тълк.д.№ 11/12г. на ОСГК.
Изводите по отношение направеното оспорване на
документ съдът излага в мотивите на съдебното решение.
Не се постановява самостоятелен диспозитив, с който
документът се признава или не се признава за истински.
4. оспорвания и възражения по правото на
собственост или на квотите в съсобствеността.
Зависят от конкретното придобивно основание.
Съдът може да допусне делба и когато установи
придобиване по давност и респ. да разгледа възражение
на едната страна, че е придобила целия имот по давност.
Решение № 222/20.06.2012 г. по гр.д. № 44/2012,
ВКС, І г.о. – дава тълкуване на въпроса дали реституцията
по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС на реална
част от парцел води до възникване на съсобственост в
идеални части с лицата, които са собственици на
останалата невъзстановена реална част от парцела.
Решение № 416/22.10.2012 г. по гр.д. № 294/2012
г., ВКС, І г.о. – при предявен иск по чл.7 ЗВСОНИ в
идеална част, възниква ли съсобственост между частично
реституирания собственик и третото лице, купило от
държавата, респективно правоприемниците му, или
нереституираната идеална част става държавна
собственост, поради това, че сделката е обявена за
нищожна.
Особеност – при действието на ЗТСУ-отм. правото
на собственост върху имоти, предоставени като
обезщетение за отчуждени имоти, възниква по силата на
заповедта по чл.100 ЗТСУ-отм. /с която се конкретизират
обектите, отстъпени като обезщетение/, включително и в
случаите, когато още не са построени, т.е. преди обективно
да възникне обектът на собствеността, отчужденият
собственик е собственик на отстъпения в обезщетение
недвижим имот, без този имот да съществува като обект в
правния мир. От значение при спорове между бивши
съпрузи дали придобивното основание е осъществено по
време на брака, като в тези случаи без значение е кога е
961
платена разликата в стойността на отчуждения и
предоставения в обезщетение имот.
5. спорове относно приемането и отказа от
наследство
6. искането по чл.12, ал.1 ЗН
Може да бъде предявено само в делбата и то още в
първата фаза на делбеното производство.
Съгласно чл.12, ал.1 ЗН наследниците, които са
живели заедно с наследодателя и са се грижили за него,
получават в наследство обикновената покъщнина, а ако се
занимават със земеделие и не са съответно възнаградени
по друг начин - и земеделския инвентар на наследодателя.
Това искане се разрешава при допускане на делбата.
а/ предпоставки:
- претендиращият да има качеството
наследник по закон или по завещание
Обикновената покъщнина, придобита през време на
брака, може да бъде получена от преживелия съпруг,
макар и да наследява заедно с деца на починалия, когато
наследството е открито по време на действието на СК от
1968 г. – ТР 28/70 г.
- да е живял с наследодателя
- да се е грижил за наследодателя
Договорното задължение на наследника да живее
заедно с наследодателя и да се грижи за него включва за
него правото да получи обикновената покъщнина, тъй като
в този случай е правно ирелевантно дали наследникът е
бил възнаграден по друг начин – решение № 458 от
19.02.1968 г. по гр.д. № 238/67 г., І г.о.
Смисълът и целта на тази разпоредба е
наследникът, който е полагал грижи за наследодателя да
бъде съответно възнаграден за това, като получи
движимите вещи, които е ползвал заедно с наследодателя,
докато е живял с него. Поради това ако грижи за
наследодателя едновременно са полагали повече лица,
тази разпоредба не би могла да намери приложение. Ако
няколко наследници последователно са полагали грижи –
този, при когото наследодателят е живял по-
продължително време и то когато е имал най-много нужда
от грижи.
- да се е занимавал със земеделие, ако се
претендира земеделски инвентар
- да не е съответно възнаграден, ако се
претендира земеделски инвентар. Наследникът, който е
живял с наследодателя и се е грижил за него получава
962
обикновената покъщнина независимо от това дали е бил
възнаграден по друг начин.
Предпоставките следва да са налице кумулативно -
Р 533/2001 г., І ГО, Бюлетин №7/2001 г./.
б/ понятието”обикновена покъщнина”
ППВС 7/73, т.2 – при определяне на покъщнината
като обикновена по смисъла на чл.12, ал.1 ЗН се включват
онези вещи, които съобразно с общия стандарт на живота
и бита на домакинството са били в обичайно ползване.
Правото е наследимо. Задължително се
предявява в първата фаза.
С решението по допускане на делбата се
постановява изричен диспозитив и ако сезирането е с
възражение, имуществото по чл.12, ал.1 ЗН се отделя и не
се включва в делбената маса, т.е. предоставя се на
съответното лице.
Правото да се получи в наследство ОП може да се
упражни и по отношение на назначени със завещание
наследници, но не и по отношение на заветници – чл.16,
ал.1 ЗН – универсалното завещание придава качеството
на наследник на лицето, в полза на което е направено, т.е.
приравнен е на наследник по закон. При завета – законът
не съдържа забрана да се завещават вещи, които
представляват ОП – Решение 693/1985 г., Сб., стр.222.
7. Установителни искове по СК.
8. Спорове относно вписванията
Решение № 206/25.07.2012 г. по гр.д. № 238/2012
г., ВКС, ІІ г.о., Решение № 698/08.06.2011 г. по гр.д. №
1281/2009 г., ВКС, I г.о. - с изменението на чл.112 ЗС / ДВ.
бр.34/2000 год./ и създадената нова б.”и” е предвидено
задължително вписване на препис от обявените
саморъчни завещания с предмет недвижим имот и права
върху недвижим имот. Това вписване има чисто
оповестително действие и цели само да даде възможност
на наследниците по закон и на трети лица да узнаят за
извършения от наследодателя акт на разпореждане с
имуществото за след смъртта им, и за намерението на
бенефициера да се ползва от него. Обявяването на
саморъчното завещание по реда на чл. 27 ЗН, както и
вписването на препис от обявеното саморъчно завещание
не са условие да се породи вещноправното действие на
завещанието. Общото завещателно разпореждане по чл.
16 ал.1 ЗН придава на лицето, в чиято полза е направено
универсалното завещание качеството на наследник, който
измества от наследяване / на цялото или на дробна част от
963
него / наследниците по закон, като наследяването по
завещание е с приоритет пред наследяването по закон.
Наследникът по закон наследява, само ако налично
завещание не е породило действието си. Правилото,
установено с чл.113 ЗС, според което актовете по чл.112
ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на
трети лица, е неприложимо когато се касае до отношения
на придобиване на наследствени права по силата на
завещание спрямо наследника по закон, както и в
отношенията между придобиване на права от наследника
по завещание, придобили права по силата на
наследственото /законово/ правоприемство и трети лица,
придобили права по силата на транслативен акт, сключен с
наследника по закон, поради изключеното наследствено
правоприемство от наследника по завещание.
Добросъвестността на третите лица е без значение, тъй
като придобиват от несобственик.
964
СПОРОВЕ ОТНОСНО ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НА
ЗАВЕЩАНИЕТО
Камелия Маринова
Нищожност
Възможно е позоваването на нищожност, не само
когато са нарушени разпоредбите на ЗН, но и когато са
налице основанията за нищожност, посочени в ЗЗД – Реш.
130/91 г. – отнася се до завещание на несамостоятелен
обект;
Завещанието е нищожно, когато се отнася до
недопустим предмет - част от жилище, което не може да
965
бъде самостоятелно, тъй като противоречи на закона - Р
2974-82-І.
Сега посочените разрешения са възприети в
практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение №
245/31.10.2011 г. по гр.д. № 1189/2010 г., ВКС, ІІ г.о.
Нищожното завещание не може да бъде потвърдено от
завещателя или неговите наследници, тъй като
недействителността му не е от категорията на висящата
недействителност, която може да бъде заздравена с
някакъв последващ акт, изходящ от завещателя или
наследниците му и с някакво проявено от тях бездействие
/например неоспорване в определен срок/. За да
произведе действие волята на завещателя, тя трябва да се
обективира в ново завещание, отговарящо на изискванията
за действителност.
Чл.42 ЗН, съгласно който завещателното разпореждане
е нищожно:
а/ когато е направено в полза на лице, което няма
право да получава по завещание.
Например: - лице, което не е заченато към момента на
откриване на наследството или е родено нежизнеспособно
/чл.2 ЗН/
- неперсонифицирано ЮЛ – ако не съществува
към момента на откриване на наследството, независимо
дали е съществувало преди това или е поставено условие,
че ще възникне по-късно /от това правило има едно
изключение: за фондациите, които се учредяват със
завещанието – при откриване на наследството тя не
съществува още като правен субект, но въпреки това тази
фондация, която се намира още в процес на учредяването
си, е способна да получава по наследство по завещанието
на своя учредител – чл.33, ал.1 от Закона за юридическите
лица с нестопанска цел гласи, че фондация се учредява
приживе или по случай на смърт с едностранен акт/.
- недостойните да наследяват, освен при
условията на чл.4 ЗН.
Лошите отношения между завещател и назначен със
завещание наследник, последвали извършването на
завещанието, не го правят недействително /Решение №
629 от 25.IX.1990 г. по гр.д № 636/90 г., I г. о./.
б/ когато при съставянето на завещанието не са
спазени разпоредбите на чл.24, съответно чл.25, ал.1;
Нотариално /публично/ завещание:
Решение 719/25.07.2000 г. по гр.д. № 1436/1999 г., ВКС,
II г.о. - Според чл. 475, ал. 2 ГПК /изм. ДВ, бр. 28 от 1983 г./-
966
отм. /чл.579, ал.2 ГПК/, когато някое от участващите лица
не може да подпише, поради неграмотност или недъгавост,
прилага се разпоредбата на чл. 151 ГПК-отм. /чл.189 ГПК/
като актът не се приподписва от свидетели. Според тази
разпоредба само ако отпечатъкът на десния палец не може
да бъде сложен, в документа трябва да се отбележи
причината за това. Разпоредбата на чл. 151 ГПК /отм., сега
чл.189 ГПК/ важи и когато завещателят е грамотен, но не
може да се подпише ръкописно. В този случай вместо
съответно отбелязване за причината, поради което не може
да се подпише, завещателят трябва да сложи отпечатък от
десния си палец, който замества неговия подпис. Законът
не прави разлика в значението на ръкописния подпис и
подписа чрез отпечатък от десния палец или от друг пръст,
ако такъв няма. Само в последния случай трябва да се
отбележи причината, поради която не е сложен от
указаният палец. Затова не е нужно отпечатъкът да се
приподписва от двама свидетели, съгласно чл. 475, ал. 2
ГПК /отм., сега чл.579, ал.2 ГПК/. При хипотезата на чл. 24,
ал. 3 ЗН изявлението на завещателя замества неговия
подпис. При тази по чл. 24, ал. 2 ЗН е необходим подпис на
завещателя. В случая този подпис е положен от
завещателя чрез отпечатък на десния му палец.
ТР № 61/1973 г. на ОСГК – не е необходимо документ,
изхождащ от неграмотен или грамотен, но недъгав, да
бъде приподписан от двама свидетели, когато
подписването или полагането на отпечатък от палец или
друг пръст става пред съда или нотариуса.
Невписването на името на заветника в текста на
нотариалното завещание не може да бъде заместено от
други документи, несъставени в изискваната за самото
завещание форма /Решение № 109 от 14.II.1992 г. по гр. д.
№ 1242/91 г., I г. о./.
Практика по ЗН от 1889 г. - Волята на завещателя
трябва да бъде изразена устно – не е допустимо да бъде
изразена чрез даване на моносилабни отговори /”да”, „не”,
„одобрявам”, „съгласен” и т.н./ на въпросите, които се
задават от нотариуса или свидетелите или да се предаде
на нотариуса чрез писмен документ. Не е допустимо да се
използва преводач, тъй като в този случай волята на
завещателя ще се диктува не от него, а от преводача.
В същия смисъл и практиката по чл.290 ГПК - решение
№ 322/2.11.2011 г. по гр.д. № 1898/2010 г., ВКС, ІІІ г.о. –
изискването за устно изразяване на волята на завещателя
е елемент от фактическия състав на формата на
967
завещанието по чл.24, ал.2 ЗН и липсата му води до
нищожност на завещанието, поради неспазване на
предписаната форма.
Завещанието трябва да е написано така, както е
диктувано, но стилистически поправки, внесени от
нотариуса, заменянето на нелитературни думи с
литературни, т.е. редактиране на словесния изказ, чрез
който се обективира волеизявлението, за да се изрази
точно последното, не опорочават завещанието; без
значение е дали нотариусът е предал изявленията на
завещателя в пряка реч или в косвена.
Изискването за прочит на завещанието е да се провери
дали волята на завещателя е записана точно и
прочитането е част от формата на публичното завещание,
затова пропускът то да се извърши прави завещанието
нищожно, поради липса на форма.
Тежест на доказване при оспорване: Нотариалното
завещание доказва всички обстоятелства, които
нотариусът е засвидетелствал: че съдържащите се в него
изявления са направени от посоченото в акта лице пред
нотариуса и то по начина, по който са обективирани; че
изявленията за записани така, както са диктувани; че са
прочетени на завещателя в присъствието на свидетелите;
че при съставянето на акта са участвали посочените
свидетели; че завещанието е подписано от завещателя,
нотариуса и свидетелите или че завещателят е заявил, че
не може да подпише, поради определена причина; че
завещанието е съставено на посочената в него дата. Този,
който оспорва истинността на тези обстоятелства, трябва
да докаже, че те са неверни.
В същия смисъл е и практиката по чл.290 ГПК –
решение № 233/14.07.2010 г. по гр.д. № 3703 по описа за
2008 г. на ІІІ г.о., ВКС, ІV г.о.
Нямат доказателствено значение изявленията, които
нотариусът не е компетентен да прави. Например: че
завещателят е в добро психично здраве и разбира
свойството и значението на извършването /нотариусът не
е компетентен да преценява умствените способности на
лицата/.
968
съгласно които изписването е от ляво на дясно, се приема,
че подписът е под завещателните разпореждания.
Решение № 821/19.11.2010 г. по гр.д. № 1906/2009 г.,
ВКС, І г.о. – законът определя поредността, в която трябва
да се намират подписа и датата, доколкото при
разпореждане подписът следва да е след датата, но
точното място на датата преди подписа не е определено.
Следователно датата може да е написана в началото на
завещанието като част от текста, или в края му преди
подписа. И в двата случая завещанието е надлежно
датирано.
Примери за нищожност при саморъчно завещание:
- написано на пишеща машина и тогава, когато след
машинописния текст завещателят е добавил саморъчно, че
поддържа този текст /Решение № 892 от 4.11.99 г. по гр.д.
№ 214/99 г., I Г.О./.
- написано от друго лице, макар и подписано от
завещателя.
Решение № 73/2.02.2010 г. по гр.д. № 5065 по описа
за 2008 г. на ІV г.о., ВКС, І г.о – всяка установена
вероятност, че изпълнението на текста и на подписа е на
завещателя, но с помощта на друго лице, съставлява
вероятност и за това, че текстът и подписът не изхождат от
него, поради което това не е пълно доказване на спорните
факти. В случая фактът, че е възможно при изписване на
текста и на подписа завещателката да е подпомогната от
лицето, което е назначила са свой универсален наследник,
дава основание за съмнение, че саморъчното завещание
не изразява само волята на завещателката.
- което не е подписано – може подпис с параф, с
изписване на името, но не и отпечатък.
Решение № 243/31.05.2011 г. по гр.д. № 976/2010 г.,
ВКС, І г.о. – поставянето и на пръстов отпечатък след
подписа на завещателя не нарушава формата на чл.25 ЗН,
тъй като с подписването на завещанието, тя е спазена.
- което не е датирано.
Саморъчното завещание е нищожно, ако завещателят е
вписал в него две различни дати на съставяне /Решение №
1050 от 21.X.1991 г. по гр. д. № 853/91 г., I г. о./
Според чл. 42, б."б" ЗН нищожно е саморъчното
завещание, когато при съставянето му не са спазени
разпоредбите на член 25, ал. 1 ЗН, а едно от съществените
изисквания на този последен текст е датирането на
завещанието. Означението на датата върху саморъчното
завещание е задължително, защото само чрез датиране
969
може да се прецени при наличие на няколко завещания
тяхната поредност и последиците от отменяване на едното
от тях с последващо. Освен това завещателната
дееспособност се преценява не въобще, а към точно
определената дата на съставяне на завещанието и защото
при оспорване на автентичността му сравнителният
материал трябва да бъде максимално близък до датата на
съставяне и подписване на документа. Поради това, когато
са поставени две дати, не може да се даде положителен
отговор на посочените три основни въпроса за действието
на завещанието, защото не е възможно и двете дати да са
верни. Друг е въпросът, когато авторът на завещанието е
посочил първата от двете дати като начална на
написването му и втората - като край на този процес. Това
обаче следва да бъде ясно от самия текст на завещанието.
Решение № 343/1.11.2011 г. по гр.д. № 1147/2010 г., І
г.о. – по въпроса валидно ли е саморъчно завещание, в
което датата на изготвяне следва подписа на завещателя.
Нищожно е саморъчното завещание, на което датата е
поставена от друго лице, а не от завещателя, макар и с
негово съгласие /Решение № 1302 от 20.ХII.1991 г. по гр. д.
№ 1102/91 г., I г. о./.
Решение № 176/14.06.2012 г. по гр.д. № 1512/2011 г.,
ВКС, ІІІ г.о. – когато в саморъчното завещание е посочена
една дата, а то в действителност е съставено на друга
дата, актът е нищожен. Хипотезата се приравнява на липса
на дата, защото законът изисква да е поставена датата на
съставяне на завещанието. Такава не е нито по-ранна
дата, когато няма изразена воля, нито отбелязвана по-
късна дата, която на практика следва вече изразено, но
невалидно волеизявление /в случая в саморъчното
завещание е положена дата, която по време предхожда
датата на издаване на документа за самоличност на
завещателя, който документ за самоличност завещателят
е описал в текста на завещанието и тъй като от текста на
завещанието не е установено по положителен начин на коя
дата е съставено, е прието, че завещанието няма дата/.
Непълното означение на датата в саморъчното
завещание е равнозначно на липса на дата. При липса на
дата и при непълно означение на датата саморъчното
завещание е нищожно. Липсата на дата и непълнотата на
датата могат да бъдат попълнени само въз основа на
самия текст на завещанието /например: днес, в деня, в
който навършвам шестдесет години.../, а не и на данни
970
извън него /Решение № 4384 от 14.ХI.1980 г. по гр. д. №
2083/80 г., I г. о./.
Завещанието е формален акт и според чл. 42, б. "б" ЗН
неспазването на формата било на чл. 24, било на чл. 25,
ал. 1 ЗН има за последица неговата нищожност. Поради
това всички разпореждания в завещанието трябва да се
съдържат в самото завещание. Това се отнася и за датата
на завещанието, и за подписа на завещателя, и в не по-
малка степен за името на назначения наследник или на
заветника. Нито една от посочените части не може да се
съдържа в друг някакъв акт или документ, при съставянето
на който не е спазена изискваната от закона форма за
завещанието, дори ако в самото завещание се споменава
за друг акт. Вписването на името на бенефициера в
завещанието е несъмнено необходимо, защото само
формално посоченият заветник придобива завещаното му
право. То е необходимо освен това и за проверка дали
заветникът е неспособен или недостоен да получава по
завещание, дали е от кръга на лицата, на които не може да
се завещава цялото имущество на завещателя, дали
наследниците с право на запазена част могат да искат
възстановяването й, без да са приели наследството по
опис. Всичко това потвърждава задължителното изискване
името на заветника или на назначения наследник да е
изрично вписано в самото завещание.
Решение № 821/10 от 19.11.2010 г. по гр.д. №
1906/2009 г., І г.о. – кога е налице липса на дата.
- ако пораждането на действието му е поставено в
зависимост от това дали трето лице ще го одобри или ако
е в полза на лице, което трябва да бъде посочено от трето
лице – противоречи на личния едностранен характер на
завещанието
Тежест на доказване при оспорване: Саморъчното
завещание е частен документ по смисъла на чл.180 ГПК
/чл.144 ГПК-отм./. То естествено не носи подписите на
законните наследници, които го оспорват. Поради това и по
силата на чл.193, ал.3 ГПК /чл.154, ал.3, изр.2 ГПК-отм./
тежестта за доказване истинността на завещанието пада
върху страната, която го е представила и се ползва от
него. Това е лицето, което основава своите права върху
завещанието, т. е. назначеният наследник. По силата на
чл.154, ал.1 ГПК /чл.127, ал.1, изр.1 ГПК-отм./ ползващата
се от частния документ страна е длъжна да установи
автентичността на документа и то по нетърпящ съмнение
971
начин – решение № 243/31.05.2011 г. по гр.д. № 976/2010
г., ВКС, І г.о.
в/ когато завещателното разпореждане или изразеният
в завещанието мотив, поради който единствено е
направено разпореждането, са противни на закона, на
обществения ред и на добрите нрави; същото важи и
когато условието или тежестта са невъзможни.
Завещанията са типични едностранни волеизявления
по смисъла на чл. 44 ЗЗД, защото според закона те
пораждат за бенефициерите определени права. Пак
според закона за едностранните сделки се прилагат
правилата относно договорите, а според чл. 26, ал. 1 ЗЗД
договорите, а следователно и едностранните сделки са
нищожни, когато противоречат на закона.
Завещателните разпоредби са нищожни не само когато
нарушават разпоредбите на ЗН, но и тогава когато са
налице основанията, посочени в ЗЗД за нищожност
/Решение № 1301 от 20.XII.1991 г. по гр. д. № 1078/91 г., I г.
о./.
Завещание, съдържащо завещателни разпореждания, с
които се вменява задължение за осигуряване издръжката
на завещателя от страна на лицето, в чиято полза е
направено или от трети лица, не поражда правни
последици, защото противоречи на безвъзмездния
характер на завещанието /Решение № 1194 от 30.VII.1984
г., I г. о./.
Ако в текста на завещанието е посочено, че издръжката
и грижите са полагани преди съставянето на завещанието
– налице е възнаградителен мотив и завещанието е
действително.
Може да е изразена само надежда за бъдещи грижи –
съобразно формулировката следва да се прецени дали се
касае до възмездност или само до очакванията на
завещателя.
По своята правна същност завещанието е акт на
безвъзмездно разпореждане с имуществото, което е
налице в деня на смъртта на съставилото завещанието
лице. Въпреки тази характерна черта на завещанието като
безвъзмезден акт, то може да носи и възнаградителен
характер. Ако наследодателят е получил някаква облага от
заветника, това е мотив, за да извърши завещанието и по
този начин да го възнагради. Но този акт не предполага
престиране на имуществена облага в полза на завещателя
за в бъдеще, нито пък е негова равностойност. При
определяне на получената облага към деня на
972
завещанието от наследодателя заветникът при условията
на чл. 12, ал. 2 ЗН има правната възможност да иска това
увеличение, ако полученото по пътя на завещанието е
еквивалент на имуществената облага, която е получил
наследодателят. Недопустимо е обаче завещанието да
съдържа в себе си изявление, че се прави с оглед на
бъдеща имуществена облага, която не е дадена към деня
на съставянето му от страна на лицето, посочено като
дестинатор-легатар в него. Тези отношения могат да бъдат
оформени с друг вид двустранна сделка - договор срещу
гледане и издръжка и т.н.
Завещание, в което завещателят не е направил
разпореждане в полза на кое лице да остане имуществото,
а само е изразил желание определен наследник да бъде
лишен от наследство не може да произведе никакви
правни последици - Р 1351-62-І.
Нищожният завещателен акт е недействителен сам по
себе си и на нищожността може да се позове всяко лице,
което има правен интерес. Това право не е ограничено с
давностен срок.
973
Условие – действието на завещателните
разпореждания се поставят в зависимост от едно бъдещо
несигурно събитие /отлагателно или прекратително/.
Завещанието е нищожно поради невъзможност на
условието или тежестта и когато е направено в полза на
всички наследници по закон при равни права, както и
когато е направено при условие за гледане и даване
издръжка /Решение № 593 от 2.X.1987 г. по гр. д. № 367/87
г., I г. о./.
Тежест – клауза, с която завещателят налага на
лицето, в полза на което е направено едно завещателно
разпореждане, да даде, да извърши или да не извършва
нещо.
Разлика между тежест и завет – с тежест може да бъде
задължен само наследника по завещание, докато със
завет – всеки който получава нещо по повод смъртта на
завещателя. Заветът винаги има имуществено
съдържание, а тежестта може да има неимуществен
характер. Заветникът винаги трябва да бъде конкретно
определен, а тежестта може да не създава права за трети
лица /”оставям А за свой наследник, който всяка година да
издава една от книгите ми” – няма определено лице, което
да има оценим в пари интерес от изпълнението на
тежестта/.
със завета се създава едно право на трето лице, което
може да иска изпълнението му /”оставям А за свой
наследник, който да даде 1000 лв. на Б” – Б може да иска
изпълнение на това разпореждане, тъй като
разпореждането да му се предаде сумата е тежест за А и
завет за Б/.
Чл.18, изр.1 ЗН – всеки заинтересуван може да иска
изпълнение на наложената със завещанието тежест –
„заинтересуван” е този, който има имуществен /оценим в
пари/ интерес тежестта да се изпълни.
Невъзможността се преценява с оглед обективни
критерии – дали физическите човешки възможности,
естествените природни процеси, развитието на науката и
техниката позволяват осъществяването на условието или
тежестта.
Унищожаемост
Завещанието е едностранна сделка и оспорването му
като унищожаемо се извършва с предявяването на
конститутивен иск, но в случая съгласно чл.343 от ГПК
/чл.281 от ГПК от 1952 г./е изрично предвидено
974
предявяване на иска за унищожаемост на завещание в
производството за съдебна делба.
Унищожаемите завещателни разпореждания
притежават всички изискуеми елементи за тяхната
действителност, но са засегнати от порок, който ги прави
недействителни и за това е необходимо унищожаването
на завещателното разпореждане да бъде поискано
изрично. Това искане следва да се направи в тригодишния
срок по чл.44, ал.1 ЗН. Когато искането за унищожаване е
направено във формата на възражение по предявена
претенция за изпълнение на завещанието, то не е
ограничено със срок.
На основание чл.44 във връзка с чл.35 ЗЗД следва, че
унищожаемите завещателни разпореждания могат да
бъдат потвърдени от всички лица, които са легитимирани
да искат унищожението им. Това са наследниците по
закон, но заинтересован може да се окаже и наследник по
завещание /ако универсално завещание е отменено с ново
завещание, което обаче е унищожаемо като съставено при
известен порок във волята/. При изричното потвърждаване
по чл.35, ал.1 ЗЗД писмената форма е условие за
действителност. Мълчаливото потвърждаване по чл.35,
ал.2 ЗЗД изисква доброволно изпълнение, което е акт на
способно да действа лице, нестрадащ от пороци на волята
и знание у това лице за основанието за унищожението.
Знанието трябва да се докаже от бенефициера по
унищожаемото завещание – самото доброволно
изпълнение не се счита презумптивно за признаване на
знанието, а на направилото го лице не може да се възлага
да доказва незнанието си. При наличие на две или повече
заинтересовани от унищожението лица потвърждението,
изходящо от едного от тях, не означава потвърждение и от
другите. Потвърдилият завещанието загубва правото да
иска след това унищожението му, но непотвърдилите
могат да предявят исковете по чл.43 ЗН.
Основанията за унищожаемост са като по ЗЗД.
Разлика: допустимо е оспорване на завещание и поради
грешка в мотива и не може да се оспорва завещание, като
направено при крайна нужда.
Чл.43 от ЗН – завещанието е унищожаемо:
а/ когато е направено от лице, което по време на
съставянето му не е било способно да завещава.
Неспособни да действат разумно са лицата, които не са
поставени под запрещение, но поради слабоумие, душевна
болест или друга причина не са в състояние да
975
разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат
да разбират и да ръководят постъпките си /Решение № 244
от 31.I.1979 г. по гр. д. № 2578/78 г., I г. о.:
От съдържанието на чл. 13 ЗН по аргумент за
противното трябва да се заключи, че не могат да се
разпореждат със своето имущество за след смъртта си
чрез завещание ненавършилите 18 години, поставените
под пълно запрещение и неспособните да действат
разумно. Неспособни да действат разумно са лицата,
които не са поставени под запрещение, но поради
слабоумие, душевна болест или друга причина са в
състояние на невъзможност да разсъждават нормално,
липсва им здрав разум и не могат да ръководят и да
разбират постъпките си. Дали това състояние е трайно или
кратковременно, е без значение. Важното е да е
съществувало по времеизвършването на завещанието.
Способността на едно лице да разбира свойството и
значението на постъпките си и да ги ръководи се
установява чрез изслушване на експертиза.
Поставеното под ограничено запрещение лице може да
се разпорежда със своето имущество за след смъртта си
със завещание и то ще е действително, ако при
извършването му е разбирало смисъла и значението му - Р
2639-69.
Разлика с унищожаемостта на сделки по чл.31 ЗЗД –
към завещанието не се прилагат изискванията на чл.31,
ал.2 ЗЗД. Унищожаемост на завещание може да се иска
независимо дали приживе е поискано запрещение на
завещателя и дали доказателствата за недееспособността
произлизат от същия акт. Идеята за различното третиране
на правните сделки между живи и на завещанието, е че
завещанието е доброволен акт и всичко, което влияе в
момента на изготвянето му за намаляване на
доброволността, води до неговото опорочаване.
Тежестта на доказване е на този, който се позовава на
унищожаемостта, тъй като се предполага, че всеки
пълнолетен човек е дееспособен, докато не се докаже
противното. Доказването може да се осъществи с всички
доказателствени средства, но задължително се изслушва и
експертиза.
б/ когато е направено поради грешка, насилие и
измама.
976
самото завещание и единствено поради него е направено
разпореждането.
Не може да се оборва завещателно разпореждане
поради грешка в единствения мотив, ако този мотив
представлява една чисто субективна преценка, която
завещателят дава на известни факти или отношения –
например: „оставям за свой наследник А, защото най-много
ме обича” или „оставям 1/3 на А и 2/3 на Б, защото Б има
по-голяма нужда” /не може да се доказва, че А не е обичал
завещателя или друг го е обичал повече или че А има по-
голяма нужда от Б/.
Законът изисква погрешен, а не неверен мотив – щом
завещателя изтъква погрешен мотив /”например оставям
за свой наследник А, защото ми помага при управлението
на имуществото ми”, макар А никога да не му е помагал/,
за който знае, че е неверен, очевидно е, че това не е
истинския мотив, поради който е направено завещанието и
същото не подлежи на унищожаване.
977
двустранни договори, а респ. и едностранните сделки, по
отношение на които текстът на общо основание има
приложение, са нищожни. А липсва ли волеизявление,
липсва и сделка. Затова, когато волеизявлението е
извършено като последица на насилие, разбирано като
физическо насилие, сделката не може да породи правни
последици. Завещанието е едностранна сделка. Но и то ще
е нищожно, ако е било извършено от завещателя в случай
на упражнено над него пряко физическо насилие.
Нищожността на такова завещание ще се основава на чл.
26, ал. 2 ЗЗД. На неговата нищожност може да се позовава
всеки заинтересуван и при всяко положение на делото,
включително и чрез възражение. Доказването на
физическото насилие е допустимо с всякакви
доказателства. Но насилието като отрицателен елемент за
действителността на сделките има специфично значение
при завещанията.
Според чл. 43 „б" ЗН извършеното завещателно
разпореждане при насилие е унищожаемо, а не нищожно.
Този текст обаче има пред вид упражнена принуда и натиск
върху психиката на завещателя по времето, когато е
формирана волята му за извършване на завещанието. Той
няма пред вид грубото, физическото насилие, при което е
изключено изобщо проявлението на воля. В този смисъл
„насилието", което има пред вид чл. 43 „б" ЗН, по своето
съдържание, значение и последици е тъждествено на
заплашването, което като явление е третирано в чл. 30
ЗЗД. Затова завещанието, извършено при такова
„насилие", е унищожаемо подобно на всички други сделки.
Насилието, за което важи чл. 43 "б" ЗН, има и друго
специфично значение при завещанията. За разлика от
унищожаемостта на всички останали сделки, която може
да се постигне чрез нарочно предявен иск и при
спазването на определените условия и срокове - чл. 32
ЗЗД, унищожение на завещанието може да се постигне и
чрез обикновено възражение, което при това съгласно чл.
44, ал. III ЗН не се явява ограничено от никакъв срок.
В производството по иск за унищожаване на
завещателно разпореждане страната, без да иска
изменение на основанието на иска по реда на чл.116 ГПК
/отм./ може да се позове на неговата нищожност /Решение
№ 212 от 23.V.1989 г., I г. о./.
978
Недействителност по чл.19, ал.1 ЗН.
Заветът на една определена вещ е недействителен,
ако завещателят не е собственик на тази вещ /Чл.19, ал.1
ЗН/. Тази недействителност отпада, когато предметът по
време на съставяне на завещанието е принадлежал на
трето лице, но по време на откриване на наследството е
собственост на завещателя. Заветът на родовоопределени
вещи обаче е действителен независимо дали в
патримониума на наследодателя са се намирали такива
към момента на откриване на наследството. В този случай
заветът се състои в задължението на наследника по закон
да достави и предаде завещаните вещи на заветника,
макар и наследодателят да не е притежавал такива. Ако
обаче наследодателят е разпоредил, че вещите следва да
бъдат взети от наследството, заветът ще произведе
действие само ако такива вещи има в наследството.
Разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗН намира приложение и
при завети с предмет земеделски земи, собствеността
върху които е възстановена по реда на ЗСПЗЗ. Заветът е
действителен само ако към момента на смъртта на
завещателя правото на собственост върху посочените в
него земеделски земи вече е било възстановено в реални
граници с решение на Поземлена комисия. Това
разрешение не се прилага при универсални завещания,
които щом са валидни и отговарят на изискванията на
закона, произвеждат действия и по отношение включени в
наследството земеделски земи, реституционната
процедура по отношение на които не е приключила към
момента на откриване на наследството – решение №
166/31.05.2012 г. по гр.д. № 65/2012 г., ВКС, ІІ г.о.
Разпоредбата на чл.21, ал.2 ЗН – наследодателят не
може да задължи наследника да запази и да предаде след
своята смърт изцяло или отчасти полученото наследство
на трето лице – фидеикомисарна субституция.
979
Решение № 855 от 11.12.2010 г. по гр.д. № 1497/2009
г., ВКС, І г.о. - може ли при тълкуване волята на
завещателя за това кой е завещаният имот съдът да
изхожда не само от текста на завещанието, но и от други
доказателства по делото - когато възникне спор относно
това кой е завещаният имот, в определени случаи волята
на завещателя следва да бъде изведена не само от целта
на завещанието, обичаите в практиката и
добросъвестността и взаимната връзка на отделните
клаузи една с друга и в смисъла, който произтича от целия
текст на завещанието, но и от характеристиките на самия
имот, притежаван от завещателя. Тълкуването не може да
пренебрегне тези характеристики, тъй като се касае за
обективни факти, които могат да изяснят истинската воля
на завещателя. Следва да се отчитат и други факти, които
са от значение за изясняване на истинската му воля.
Например – ако по делото е изяснен обемът на
наследственото имущество, от този факт може да се
направи извод дали едно завещание, съдържащо
изброяване на конкретни имущества, е общо или частно.
Ако е завещана “голямата нива”, чрез изясняване на вида
и броя на земеделските земи, които се включват в
наследството, може да се изясни коя от тях е имал
предвид завещателят. Във всички случаи обаче,
тълкуването, което се опира на характеристиките на
вещта, следва да бъде такова, че да не оставя съмнение в
действителната воля на завещателя.
Тълкуване съобразно общите правила за тълкуване на
сделките /чл.20 ЗЗД/ се налага и когато завещанието не е
ясно досежно предмета на разпореждане – решение №
379 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 40/2009 г., ВКС, І г.о. по
чл.290 ГПК за преценката дали едно от разпорежданията в
завещанието съставлява условие или тежест.
Разпоредбата на чл.90а ЗН – приложното поле е
свързано с времето на съставяне на завещанието – преди
или след одържавяване на имотите.
Разпоредбата е обявена за противоконституционна
само досежно селскостопанските имоти.
ТР № 1 от 2004 г., т.3: “Частните завещателни
разпореждания (чл. 16, ал. 2 ЗН) на земеделски земи,
собствеността на който се възстановява по ЗСПЗЗ не се
обхващат от приложното поле на чл. 90а ЗН.
Универсалните завещателни разпореждания (чл. 16,
ал. 1 ЗН) имат действие и следва да се зачетат по
отношение на земеделските земи, собствеността на които
980
се възстановява по ЗСПЗЗ, дори и съставени след като
тези земи са включени в ТКЗС или други образувани въз
основа на тях селскостопански организации и
наследството на завещателя е открито преди обявяване
противоконституционността на нормата на чл. 90а ЗН (ДВ,
бр. 21/1996 г.), в хипотезите на висящ съдебен спор към
датата на обявяване противоконституционността на
нормата на чл. 90а ЗН, т. е. към дата 16.03.1996 г.”
Ако завещанието е съставено след одържавяването и
при възстановяването на собствеността наследодателят е
починал – общото завещателно разпореждане няма
действие.
Ако завещанието е съставено след одържавяването, но
при възстановяване на собствеността наследодателят е
жив – завещателното разпореждане има действие.
981
за които съществува възможност да бъдат съотнесени към
първоначално разпоредения – решение 245/31.10.2011
г.по гр.д. № 1189/2010 г., ВКС, ІІ г.о.
Решение № 229/24.10.2012 г. по гр.д. № 279/2012 г.,
ВКС, ІІ г.о. - Тъй като завещанието поражда действие със
смъртта на завещателя, то волята на последния кое лице и с
какво имущество да облагодетелства, трябва да е
несъмнена. До момента на пораждане на действието му,
завещателят е свободен да промени волята си и да отмени
завещанието, което може да стане изрично или мълчаливо
/чл.38 ЗН/. Хипотеза на мълчалива отмяна на завет е
регламентирана в чл.41, ал.1 ЗС – отчуждаване изцяло или
отчасти на завещана вещ отменя завета за това, което е
отчуждено, дори и ако вещта бъде отново придобита от
завещателя или когато отчуждението е унищожено поради
други причини, а не поради порок във волята. Когато
отчуждението по смисъла на чл.41, ал.1 ЗН е извършено в
полза на заветника, при преценката дали същото отменя
предхождащия го завет трябва да се обоснове доколко
волеизявленията в недействителния отчуждителен акт
съответстват на безвъзмездния характер на завещанието и
доколко отразяват променена воля на завещателя.
Волеизявлението за прехвърляне на собствеността по
възмезден начин е несъвместимо с безвъзмездния характер
на завещателното разпореждане, поради което макар
отчуждаването да е извършено в полза на заветника,
следва, че заветът е отменен съгласно чл.41, ал.1 ЗН, освен
ако възмездното прехвърляне е недействително поради
порок във волята.
982
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЗАПАЗЕНА ЧАСТ ОТ
НАСЛЕДСТВОТО И НАМАЛЯВАНЕ НА
ЗАВЕЩАНИЕ И ДАРЕНИЕ
Камелия Маринова
983
запазена част на съпруга – 1/4
запазена част на всяко от децата – по 1/4
разполагаема част – 1/4
8.съпруг + три и повече деца:
запазена част на съпруга и децата – 5/6
разполагаема част – 1/6
9. съпруг + наследници без запазена част /ППВС
№ 1 от 84 г./
при брак повече от 10 г. – 1/2 ид.ч.
при брак по-малко от 10 г. – 1/3 ид.ч.
Право на запазена част имат не само децата, но и
техните низходящи /чл.29, ал.1 ЗН/. Размерът на
разполагаемата част обаче се определя само от числото на
децата, а не от броя на техни низходящи.
Тъй като броя на децата играе главна роля при
определяне размера на запазената част, то възниква
въпросът: за определяне размера на запазената част
трябва ли да се считат и а/ децата, които са се отрекли от
наследството на умрелия, б/ децата, които са обявени
недостойни спрямо умрелия и в/ децата, които безизвестно
отсъстват. По посочените въпроси е налице спор в
правната теория, но същите нямат разрешение в
съвременната съдебна практика.
Разполагаемата част, събрана със законната,
съставляват цялото наследство; от тук излиза правилото,
че ако е известна една от тези части, и другата е известна,
защото тя е разликата между известната част и цялото
наследство.
984
елементи на наследството/. Когато наследодателят е
оставил низходящи или възходящи, неговото имущество се
разделя на две части: едната, която той може да дари или
да завещава, а другата, с която не може да се разпорежда.
Претенцията за намаляване на завещателни или
дарствени разпореждания е самостоятелно субективно
потестативно право. Макар Законът за наследството,
уреждайки запазената част /чл.28 и чл.29/ да употребява
изразите “част от наследството” и “част от имуществото на
наследодателя”, това не означава, че запазената част е
квота, дял от определено имущество, т.е. дял в натура.
Начинът на определяне на размера на запазената част
съгласно чл.31 от ЗН в случаите на завети или дарения на
отделни имущества от наследството, налага извода, че
запазената част е и цифрова величина, дроб от една
стойност, която се изчислява чрез извършване на
регламентираните в закона действия. Поради това в тези
случаи съдебното решение се ползва със сила на
пресъдено нещо досежно размера на наследствената маса,
респективно на запазената част и сумата необходима за
допълването й - решение № 209/ 29.04.2010 г. по гр.д. №
1048/2009 г., ВКС, ІІ г.о.
Решение № 180/27.05.2004 г. по гр.д. № 705/2003
г., І г.о. - след като правото да поиска възстановяване на
запазената си част е упражнено и е поискано намаление на
конкретно завещателно разпореждане или дарение, то
наследникът не разполага с друго потестативно право по
чл.30 от ЗН да иска възстановяване на запазената му част
по отношение на друг имот /извън този предмет на вече
заявената претенция/, но разполага с възможността да иска
допълване до пълния размер на накърнената му запазена
част, като поиска намаляване и на друг разпореден
безвъзмездно имот. Ако искането за намаляване е
направено с две отделни искови молби, то или съдът
следва да обедини двете дела, тъй като правото по чл.30,
ал.1 от ЗН е едно и законът в разпоредбите на чл.30-34 от
ЗН предполага именно реализиране на правото по чл.30,
ал.1 от ЗН в пълен обем в едно производство, или съдът,
пред който е висящо по-късно заведеното дело, следва да
спре исковото производство и да изчака приключване на
спора по първоначално заявения иск по чл.30, ал.1 от ЗН за
намаление на другото имущество /различно от това,
предмет на заявеното искане пред него/, за да бъде
гарантирана на страната-ищец възможност за реализиране
на субективното й право в пълен обем.
985
Образуване на наследствена маса по чл.31 ЗН –
идеята е, че наследството се възстановява такова, каквото
би било в деня на смъртта на наследодателя, ако
последният не беше направил безвъзмездните
разпореждания.
Образува се само при завет/и и/или дарение/я, но
не и при универсално завещание – решение № 580 от
2.08.2010 г. по гр.д. № 1315/2009 г., ВКС, І г.о.
Решение № 833/10 от 8.01.2011 г. по гр.д. №
1221/2009 г., ВКС, І г.о. – за преценката дали едно
завещание е частно или универсално.
Събирате се:
1. всички имущества, които са принадлежали на
наследодателя към момента на смъртта му - касае се за
движими /вкл.покъщнината/ и недвижими имущества,
парични средства и вземания. Ако имуществото се
притежава под несбъднато прекратително условие, то се
включва, а ако се касае до несбъднато отлагателно условие
– не се включва.
Включват се и внесените от наследодателя земи в
ТКЗС, макар и още невъзстановени по реда на ЗСПЗЗ в
реални граници. С ТР № 46/82 г. на ОСГК е взето
становище, че внесените в ТКЗС земи имат своя цена, а
щом като имат цена, това представлява едно имуществено
право – актив на наследството. Тази цена се включва в
масата по чл.31 от ЗН.
- не се включват имущества, които съществуват, но
нямат или няма да имат никаква цена /животни, които макар
да съществуват в момента на смъртта, са заразени от
болест със сигурен летален изход или поради която ще
бъдат унищожени/
- не следва да се включват вземанията на
наследодателя срещу неплатежоспособен длъжник, понеже
те нямат парична стойност, а при частично
неплатежоспособен длъжник, следва да се вземе само онзи
размер, който може да бъде осъществен от кредитора.
Бележка на редактора: Вземанията на наследодателя
срещу неплатежоспособен длъжник имат парична стойност
доколкото вземането съществува от момента на
възникването му и то има характер на такова, ако е
определено по основание и размер. Предвид на уредбата
на производството по несъстоятелност в ТЗ следва да се
отчита дали вземането е предявено в производството по
несъстоятелност, тъй като непредявените права се
погасяват – чл.739, ал.1 ТЗ. В тази хипотеза е мислимо да
986
се приеме, че такова вземане не би следвало да се
включва в наследствената маса. По отношение на
предявени вземания може да се коментира размерът, в
който същите са или ще бъдат удовлетворени, като би
следвало да се съобразява и разпоредбата на чл.739, ал.2
ТЗ относно неудовлетворените в производството по
несътоятелност вземания. При обявяване на длъжника в
несъстоятелност, без вземането на наследодателя да е
удовлетворено / в посочените хипотези/, то същото би
могло да се изключи от наследството. Считам, би могло да
се придаде значение и на обстоятелството към кой момент
е открито производството по несъстоятелност на длъжника
на наследодателя – преди смъртта или след това, тъй като
след откриване на наследството наследниците придобиват
качеството на кредитори на длъжника и следва да упражнят
правата си по предявяване на вземането. По тези въпроси
липсва практика на ВКС.
987
2. изваждат се задълженията на наследството, вкл.
и тези по чл.12, ал.2 от ЗН. Разполагаемата част се
изчислява върху чистия актив, тъй като само с него могат да
се правят облагодетелствувания. Поради това от масата на
всички имоти следва да се приспаднат дълговете, вкл. и
задълженията към някои наследници, както и увеличението
на наследството по чл.12, ал.2 от ЗН.
Вадят се онези дългове, които са съществуващи в
момента на смъртта. Ако има дълг, който умрелия дължи
солидарно с други съдлъжници, то има спор дали в масата
се пресмята само припадащата се нему част от дълга
според числото на съдлъжниците или трябва да се извади
целия дълг.
Данъците се изваждат изцяло за пълната данъчна
година, през която е умрял наследодателя.
Дълговете трябва да се извадят независимо от
личността на кредитора – такъв може да бъде самия
наследник с право на законна част, но в този случай от
наследствената маса ще се извади само онази част от
дълга, която не е погасена чрез сливането. Например Х.
умира и оставя две деца А. и Б., едното от които А. е
кредитор на баща си за 100 000 лв. Този дълг ще трябва да
се плати от А. и Б. по равно, т.е. по 50 000 лв. Значи А. е
кредитор на наследството за 50 000 лв. и е длъжник за
същата сума. Затова от наследствената маса ще се
извадят само 50 000 лв., които А. ще получи в качеството
на кредитор на наследството.
3. Прибавят се мислено даренията, направени било
пряко, било косвено, с изключение на обичайните такива
/преценката дари дарът е обичаен се прави за всеки
конкретен случай, както до обичайността на повода, по който
е извършено дарението – рожден ден, нова година,
встъпване в брак и т.н. – така и до размера им с оглед
стандарта на живот на конкретния наследодател/.
Присъединяването на даренията става мислено, т.е. то е
само аритметична операция.
Дарение по ЗТСУ-отм.:
по чл.56, ал.2, т.2 – съпругът на собственика,
роднините му по права линия, братята и сестрите му могат
да строят в неговия имот с негово съгласие, дадено до
техническата служба писмено с нотариално заверен подпис,
след като се впише в нотариалните книги /с това се
учредява право на строеж/.
по чл.102 – лицето, което се обезщетява за
отчужден имот с жилище или друг обект може да прехвърли
988
правото си на член на семейството си или на син или
дъщеря – нечленове, писмено с нотариално заверени
подписи /на отстъпващия и на приемащия/.
по чл.80, ал.2 – когато собственикът не е жител на
населеното място, обезщетението в имот може да се
отстъпи на син или дъщеря, а ако и те не са жители на
населеното място – на внук /в този случай дарителят няма
право да придобие собствеността, поради което следва да
се приеме, че се касае за дарение на паричната сума от
стойността на отчуждения имот/.
При безвъзмездно прехвърляне на жилищно-
спестовен влог наследникът с право на запазена част,
когато тя е накърнена с това прехвърляне, може да иска
нейното допълване не само чрез заплащане на съответна
сума, а и чрез намаление на всички права по влога –
решение № 1146 от 9.06.1976 г. по гр.д. № 687/76 г., І г.о.
- не се присъединяват към масата недвижими
имоти, които са погинали случайно и без погрешка на
надарения. Погиналите по такъв начин недвижими имоти не
се присъединяват, защото и без дарението, можеха да
загинат и в ръцете на дарителя и в такъв случай не може да
се каже, че дарението на тези имоти е намалило
наследството. Включват се обаче подарените имоти, които
впоследствие са отчуждени в полза на държавата, тъй като
срещу тях е получено обезщетение – решение №
81/20.04.2012 г. по гр.д. № 937/2011 г., ВКС, ІІ
След извършване на горните операции се получава
стойността на наследствената маса, т.е. цифрова величина,
въз основа на която се определя стойността на
разполагаемата и запазената част по правилата на чл.29 и
съобразно броя на наследниците със запазена част.
Поредността на формиране на наследствената
маса по чл.31 от ЗН следва да се спазва, тъй като в
противен случай би могло да се стигне до математически
друг резултат.
989
надарен. Отчита се, обаче, изменение на стойността,
произхождащо от случайни причини, независещи от волята
на надарения /прокарана инфраструктура е повишила
цената на имота; в резултат на природно бедствие цената
му е намаляла/.
2б. Дарените движими вещи се оценяват съгласно
състоянието и стойността им към момента на подаряването.
Особености при наследяване на дялове и акции:
ООД - Чл.125, ал.1 от ТЗ – участието на съдружника
се прекратява при смъртта му.
Чл.129 от ТЗ – Дружественият дял може да се
прехвърля и наследява. Прехвърлянето на дружествения
дял от един съдружник на друг съдружник се извършва
свободно, а на трети лица – при спазване изискванията за
приемане на нов съдружник.
Прехвърлянето се извършва с нотариално заверени
подписи на договора и се вписва в търговския регистър.
Особеностите за прехвърляне на дружествен дял са
обусловени от природата на дружеството с ограничена
отговорност, при което членственото правоотношение
възниква по силата на решение на орган на дружеството,
като за приетия съдружник възниква задължението да
изплати или да внесе дела си от капитала. Неизпълнението
на това задължение е скрепено със санкцията – изключване
на съдружника. При прекратяване на участието в
дружеството бившият съдружник губи правата, произтичащи
от притежаването на дружествения дял /чл.123 от ТЗ/ и
имуществените последици се уреждат съгласно чл.125 от
ТЗ. В това отношение се проявява и разликата с
акционерното дружество, при което не се поставя въпроса за
приемане или за изключване на акционер, тъй като
членственото правоотношение е обусловено от
притежаването на акции от капитала на дружеството.
Имуществените права, произтичащи от
притежаването на дружествения дял, възникват при
прекратяване на участието в дружеството по чл.125 от ТЗ и
се уреждат въз основа на счетоводен баланс към края на
месеца, през който е настъпило прекратяването.
Извод: При наследяване на дружествен дял не
възниква членствено правоотношение за наследниците само
по силата на наследяването. Следователно в общия случай
не е допустима делба на дружествен дял, а наследниците
имат права по отношение на дружеството за уреждане на
имуществените отношения, като стойността на
притежаваните от наследодателя дружествени дялове се
990
определя по счетоводния баланс на дружеството. В този
смисъл при образуване на масата по чл.31 от ЗН следва да
се изхода от стойността на дяла, но и според разпоредбите
на ТЗ, тъй като липсва пазарна цена на имуществените
права от този вид.
Събирателно дружество
Чл.93 от ТЗ – при смърт на съдружник дружеството
се прекратява, ако не е уговорено друго.
Чл.97 от ТЗ – може да не се прекратява, като при
смърт на съдружник, встъпват като съдружници изявилите
желание наследници.
При прекратяване и смърт се изплаща на
наследниците стойността на дела на наследодателя от
дружественото имущество и дела от годишната печалба за
времето до прекратяване на дружеството.
Акционерно дружество.
Чл.185 от ТЗ - акциите на приносител се
прехвърлят с предаването им.
Прехвърлянето на поименни акции се извършва с
джиро и трябва да бъде вписано в книгата на акционерите,
за да има действие по отношение на дружеството.
Реш. № 1860/19.11.2001 г. по гр.д. № 478/01 г., V г.о.,
БСП 10/01 – преди вписването прехвърлянето е
относително недействително по отношение на
дружеството, но е настъпил прехвърлителният ефект и
вписването има само декларативно, а не конститутивно
действие. Бележка на редактора: Следва да се има
предвид, че разрешението е дадено по спор за акционерни
права и е за действието на прехвърлянето спрямо
дружеството, но не и в отношенията между прехвърлител и
приобретател, което е от значение за за делбеното
производство.
Съгласно чл.177 от ТЗ акциите са неделими и
когато акцията принадлежи на няколко лица, те упражняват
правата по нея заедно, като определят пълномощник.
При публичните дружества – чл.127 от Закона за
публично предлагане на ценни книжа – разпореждането с
безналични ценни книжа има действие от регистрацията в
Централния депозитар. Бележка на редактора: Актуална
редакция на нормата: „Издаването и разпореждането с
базналични финансови инстументи има действие от
регистрацията им в Централния депозитар.”
Оценка:
991
Легални методи са дефинирани по Закона за
счетоводството
Чл.13 – активите, собствения капитал ... се
оценяват и записват при тяхното придобиване или
възникване по историческата им цена или друга цена, в
съответствие с приложимите счетоводни стандарти –
историческа е цената на придобиване, себестойността или
справедливата цена.
По Данъчно осигурителния процесуален кодекс
§ 1, т. 10. "Методи за определяне на пазарните
цени" са:
а) методът на сравнимите неконтролирани цени
между независими търговци;
б) методът на пазарните цени, където обичайната
пазарна цена е цената, използвана в процеса на продажба
на стоки и услуги в непроменена форма на независим
партньор, намалена с разходите на търговеца и с
обичайната печалба;
в) методът на увеличената стойност, при който
обичайната пазарна цена се определя, като себестойността
на продукцията се увеличи с обичайната печалба;
г) методът на транзакционната нетна печалба;
д) методът на разпределената печалба.
След извършване на аритметичните операции при
спазване поредността на действията по чл.31 от ЗН, се
получава стойността на наследствената маса, т.е. цифрова
величина, въз основа на която се определеля стойността на
разполагаемата и запазената част по правилата на чл.29 и
съобразно броя на наследниците със запазена част. При
преценка накърнена ли е запазената част на ищеца, следва
от цифровата стойност на запазената му част да се извадят
/прихванат/ направените в негова полза завети и дарение /с
изключение на обичайните дарове/ - чл.30 от ЗН.
Пример: наследодателят е оставил син А и дъщеря
С, като е завещал на А имот за 30 000 лв., а на С – имот за
10 000 лв. Чистият актив на наследството е 2 000 лв., а
стойността на наследствената маса – 42 000 лв. С. е
поискала възстановяване на запазената си част на стойност
14 000 лв. От чистия актив на наследството е получила 1000
лв. към които следва да се прибави /по правилото за
прихващане на направения в нейна полза завет/ 10000 лв.
или С. е получила 11 000 лв. и за допълване на запазената й
част са необходими 3000 лв., с колкото следва да се намали
дарението в полза на А.
992
Действия на съда по формиране на
наследствената маса и тежест на доказване:
Съдът първо преценява дали вида на
безвъзмездното разпореждане изисква формиране на
наследствена маса – не се формира при универсалните
завещания; формира се при завети и дарения.
В случаите на дарения, извършени от повече от
едно лице, включително и съпрузи за имоти съпружеска
имуществена общност, се формират наследствени маси за
всяко лице /приема се, че всеки съпруг е дарил ½ от имота
СИО, ако не са установени други права/ и в решението се
постановява отделен диспозитив за всеки наследодател -
решение № 209/29.04.2010 г. по гр.д. № 1048/2009 г., ВКС,
ІІ г.о.
Ако се формира наследствена маса, съдът следва
да изиска от страните да посочат всички наследствени
имущества и задължения на наследството /наследствата/.
При условията на чл.109, ал.последна от ГПК поставя
въпроси на страните досежно техните фактически
твърдения, евентуално изрично им дава възможност да
изложат такива. Ако се касае за дарени недвижими имоти
трябва да изискат твърдения на страните за състоянието им
към момента на подаряването.
След отделянето на безспорните от спорните
обстоятелства се пристъпва към събиране на доказателства
по отношение на имуществата, за които съществува спор.
Безспорните факти се обявяват с изрично определение за
ненуждаещи се от доказване.
Стойността на наследствената маса се установява
чрез експертизи, като задължение на съда е да формулира
задачата, включваща момента на оценяването,
имуществата, които ще се оценяват, състоянието, в което
тези имущества ще се оценяват. Възможно е задачата да се
постави в различни варианти съобразно твърденията на
страните. Съдът е длъжен и служебно да допусне
експертиза, ако страната не я е поискала и не може да
отхвърли иска по чл.30 ЗН, поради неустановяване размера
на наследствената маса – решение № 678/12.10.2010 г. по
гр.д. № 589/2009 г., ВКС, І г.о.
Тежестта да установи размерът, т.е. паричната
стойност на наследствената маса е на ищеца и нему се
възлагат разноските по експертизата.
Ответникът по искането има интерес да установи,
че в наследството се включват и други имущества /т.е., че
размерът на наследствената маса е по-голям и съответно
993
стойността на имуществото, предмет на безвъзмездното
разпореждане, не надхвърля стойностното изражение на
разполагаемата част/.
Ако липсват доказателства за някои от елементите
на масата по чл.31 от ЗН, тя се формира без тях. Липсата на
доказателства не е пречка за формиране на масата. Ако не
е установено по делото наследодателят да е притежавал
към момента на смъртта си друго имущество, освен
завещаното, респ. освен това, което е било предмет на
оспорените дарения, масата се формира само от
завещаните, респ. подарените имущества и се
остойностяват само те.
В мотивите на решението съдът следва да се
произнесе относно това кои имоти включва в
наследствената маса, респ. какви задължения, както и какъв
е техния размер, тъй като е възможно част от имотите да са
били притежавани от наследодателя в съсобственост или в
режим на съпружеска имуществена общност. В тези случаи в
наследствената маса се включва само частта на
наследодателя, вкл. и частта от прекратената със смъртта
СИО. Формирането на масата и оценката обикновено се
извършват едновременно в мотивите.
994
дарственото разпореждане и от стойността на получения
чист актив се изваждат задълженията.
2. от така получената стойност се изчислява
стойността на имуществото, което ще получи наследникът с
право на запазена част, съобразно квотата си в
наследяването.
3. получената стойност се съпоставя със стойността
на запазената част на наследника.
Ако стойността на имуществото, което ще получи от
чистия актив е по-висока от размера на ЗЧ, то няма
превишение; запазената част не е накърнена, а съответно
завета или дарението не подлежат на намаление и не се
възстановява ЗЧ.
Ако стойността на имуществото, което ще се получи
от чистия актив е по-ниска от размера на ЗЧ, то е налице
превишение, т.е. ЗЧ е накърнена и съответно заветът или
дарението подлежат на намаление и ЗЧ следва да бъде
възстановена.
Размерът на намалението е равен на размера на
превишението /накърнението/ за наследника с право на ЗЧ,
който е поискал възстановяването й.
Съобразява се изискването по чл.30 от ЗН да се
прихванат, направените в полза на наследника, предявил
иска за възстановяване на ЗЧ, дарения или завети.
Постановяване на намалението
Според начина, указан в чл.32 – 37 от ЗН
При завет или дарение – като цифрова величина.
При универсално завещание – като дробна част,
без да се образува наследствена маса.
Хипотези:
Ред за намаляване на завещателни
разпореждания:
универсални завещания
Намалението се извършва с дроб, съобразно чл.29
от ЗН, без да се прави наследствена маса по чл.31 от ЗН.
995
Следователно разполагаемата част е превишена с 15/36. От
незавещаната 1/3 част /равняваща се на 12/36/ всеки от
наследниците получава по 4/36. Следователно за допълване
на запазената част на дъщерята Д. завещателното
разпореждане следва да бъде намалено с 5/36 /4/36 + 5/36 =
9/36 или 1/4/.
996
необходими за допълване на запазената част на В. от
наследстото на А, която е на стойност 11000 лв.
Примерен диспозитив:
НАМАЛЯВА, на основание чл.30 ЗН,
завещателното разпореждане, извършено от
наследодателя............................................, починал
на.............., направено със саморъчно завещание от
................................., В ПОЛЗА на ..................................... в
размер на ........................, като ВЪЗСТАНОВЯВА
запазената част на ...........................................от
наследството на............................., починал на
........................., в размер на ..........................
/същият диспозитив и при намаляване на дарение/
Примерен диспозитив, ако иска по чл.30 ЗН е
съединен с иск за делба:
Трима съделители и наследници с право на ЗЧ– А,
Б, В. А е и заветник, а искане за намаление е направил
само Б.
НАМАЛЯВА, на основание чл.30 ЗН,
завещателното разпореждане, извършено от
наследодателя............................................, починал
на.............., направено със саморъчно завещание от
................................., В ПОЛЗА на ............Б......................... в
размер на ........................, като ВЪЗСТАНОВЯВА
запазената част на ..................Б.........................от
наследството на............................., починал на
........................., в размер на ..........................
ДОПУСКА да се извърши съдебна делба на
следния недвижим имот, а
именно:....................................................описание на
имота.....................
Между: ....А............име, ЕГН:, адрес на
съделителя................., при квота:...напр.1/2 ид.ч.............. ,
И .........Б.......име, ЕГН:, адрес на
съделителя................., при квота:...напр.1/2 ид.ч.............
ОТХВЪРЛЯ иска за делба по отношение на
............В..........
при повече от едно завещание
Остойностява се наследствената маса и се
преценява налице ли е превишение на разполагаемата
част. При наличие на превишение се процедира по
правилото на чл.32 от ЗН – завещателните разпореждания
се намаляват съразмерно. Не се прави никаква разлика
между заветниците – дали са чужди лица или наследници
на завещателя; не се прави разлика дали завещателните
997
разпореждания са саморъчни или нотариални, нито дали са
частни /завети/ или универсални /например две завещания,
едното за 1/3 от имуществото, другото за 1/4 от
имуществото, като при универсални завещания не се прави
наследствена маса/.
Например: А. е оставил за наследници по закон три
деца В., М. и Д., като е направил завет в полза на В. на
стойност 18000 лв. и завет в полза на Д. в размер на 24 000
лв. М. е поискал възстаноивяване на запазената си част.
Наследствената маса е на стойност 48000 лв. Запазената
част на децата е 2/3 или 32000, т.е. стойността на
запазената част на всяко дете е 10633.33 лв. Стойността на
разполагаемата част е 16 000 лв. Общата стойност на
заветите е 42 000 лв. или същите превишават
разполагаемата част с 26000 лв. В наследството е останало
имущество за 6000 лв., от което всеки от наследниците
получава имущество за 2000 лв. Следователно за
допълване на запазената част на М. е необходимо
имущество за 8633.33 лв., с колкото общо следва да се
намалят двата завета.
С колко конкретно следва да се намали всеки от
заветите /за да се спази изискването за съразмерно
намаляване/ се изчислява по няколко начина:
по формулата Х = (А . В) : С, при което
Х е намалението на конкретния завет;
А е стойността на завета;
В е стойността на накърнението;
С е общата стойност на завещаните имущества.
По примера изчисленията са следните:
Х = (18000 . 8633.33) : 42000 = 3700 лв. с колкото
следва да се намали заветът в полза на В.
Х = (24000 . 8633.33) : 42000 = 4933.33 лв. с колкото
следва да се намали заветът в полза на Д.
998
3. стойността на накърнението се разделя на
стойността на завещанията и се получава коефициент, чрез
който се изчислява намалението:
8633.33 : 42000 = 0.2055554
18000 . 0.2055554 = 3700 лв., с колкото следва да се
намали заветът в полза на В.
24000 . 0.2055554 = 4933.33 лв., с колкото следва да
се намали заветът в ползва на Д.
Съразмерното намаляване на завещателните
разпореждания е основано на предполагаемото намерение
на завещателя и естествено е, че завещателят има право
да изяви противно желание, т.е. завещателните
разпореждания да не се намаляват пропорционално, а
едни да се изплащат предпочитително пред другите, стига
само да не накърнява законната част. Заявлението на
завещателя в такъв случай трябва да е изрично,
включително при няколко да се укаже и редът, по който ще
трябва да вървят завещателните разпореждания.
Пример: завещателя оставя един син и 10 000 лв.
чисто наследство; завети има три: на П. 4000 лв., на С.
5000 лв. и на Е.3000 лв., всичко завещано 12 000 лв. При
това в завещанието изрично е казано, че завета на П.
трябва да се изплати преди другите. Наследствената маса
е 22 000 лв. /10 000 лв. чист актив плюс стойността на
заветите/. Предпочитането трябва да се направи, защото
макар сумата на всички завети /12 000 лв./ да надминава
разполагаемата част, която е 11000 лв. с 1000 лв.,
стойността е на двата завета на С. и Е., която е 8000 лв. е
достатъчна да допълни запазената част, накърнена с 1000
лв. И тъй заветът на П. ще се изплати, а заветът на С. и Е.
ще се намалят съразмерно, защото за тяхното покриване
от разполагаемата част след като плати завета на П.,
остава само 7000 лв.
Възможно е да се намали и заветът с
предпочитание, ако той самият надминава разполагаемата
част – завещателят оставя един син. Наследствената маса
е 6000 лв. и включва два завета - на Н. 4000 лв. и на М.
2000 лв., като е казано, че заветът на Н. трябва да се
изплати преди завета на М. Това предпочитание трябва да
се направи, но понеже законната част е накърнена с 3000
лв., заветът на Н. макар и да е с предпочитание, ще се
намали, защото размерът на завета на М. /2000 лв./ не
може да попълни запазената част – 1000 лв. не стигат за
допълването. Предпочитаният завет ще се намали с
999
толкова, колкото не стигат за допълването след като
изцяло се отмени заветът на М.
Завещателят е оставил един син и наследствената
маса е 36 000 лв., включваща и четири завета, все с
предпочитание - на А. – 8000 лв., на Б. – 5000 лв., на В. –
7000 лв. и на Г. – 4000 лв. – всичко завещано 24 000 лв.,
като в завещанието е казано, че най-напред трябва да се
плати на А., после на Б., след него на В. И най-после на Г. В
случая запазената част е 18 000 лв. и е накърнена с 6000
лв. Най напред ще се плати завета на А. без намаление,
защото стойността на заветите на Б., В. и Г. /16 000 лв./
може да попълни накърненото от запазената част, което е
6000 лв.; заветът на Б. ще се изплати също без намаление,
защото стойността на другите два завета – на В. и Г. /11
000 лв./ може да попълни накърненото от запазената част.
Заветът на В. не може да се изплати без намаление,
защото сумата от завета на Г. /4000 лв./ не може да
попълни накърнението на запазената част /6000 лв./ - 2000
лв. не стигат за попълване. Заветът на В.-, макар
предпочитан пред Г., ще се намали с 2000 лв. и вместо
завещаните 7000 лв. В. ще получи само 5000 лв., а заветът
на Г. от 4000 лв. ще се отмени изцяло.
Недопустимо е да се даде предимство на
завещание пред дарение.
Този начин на намаление се прилага и при
извършване на повече от едно едновременни дарения в
полза на различни лица.
1000
лек автомобил, на стойност към момента на дарението
12000 лв. на внучката си. Дъщерята К е поискала
намаляване на даренията до размера, необходим за
възстановяване на запазената й част. Наследствената
маса е на стойност 48 000 лв. /имущество за 6000 лв., към
което мислено се прибавя стойността на дареното
имущество: 15000 лв. + 21000 лв. + 6000 лв. /1/2 от
стойността на автомобила, придобит в СИО и дарен от
двамата съпрузи/, следователно разполагаемата част в
размер на 1/3 е 16 000 лв. и по толкова е стойността на
запазените части на съпругата и дъщерята К. Общата
стойност на извършените от А. дарения е 42 000 лв. или
същият е превишил разполагаемата си част с 26 000 лв. От
останалото в наследството имущество /за 6000 лв./ К.
Получава имущество за 3000 лв. или необходими са 13 000
лв. за възстановяване на запазената й част. Последно е
дарението на лекия автомобил и същото следва да бъде
отменено изцяло за правата на наследодателя, т.е. за 1/2
ид.ч. равняваща се на 6000 лв. За допълване на запазената
част на К. са необходими още 7000 лв., т.е. дарението от
1999 г. следва да се намали със 7000 лв. Дарението от
1975 г. е извършено от разполагаемата част на А.
Ако обаче и дарението от 1999 г. беше в полза на
внучката, с право да поиска възстановяване на запазената
си част разполага и съпругата. Всички наследници със
запазена част имат еднакви права да допълнят
накърнението от едни и същи имущества. Затова, ако
съпругата не участва в процеса между К и
облагодетелстваните лица /сестрата и внучката на
наследодателя/, т.е. налице е възможност в бъдеще да
поиска възстановяване на запазената си част, намалението
ще се извърши върху 1/2 /тъй като в примера са двама
наследници със запазена част; ако за трима – върху 1/3 и
т.н./ от направените от наследодателя дарения. В този
случай дарението на 1/2 от лекия автомобил ще бъде
намалено с 3000 лв., а дарението на дворното място и
вилната сграда – със 10000 лв.
Ако автомобилът беше дарен на дъщерята К,
която иска възстановяване – в този случай при изчисляване
с колко е накърнена запазената част следва да се съобрази
и чл.30, ал.1 ЗН, изискващ да се прихванат направените в
полза на искащия възстановяването завети и дарения, с
изключение на обичайните дарове. Запазената част е
16000 лв. От чистия актив К получава 3000 лв., към които се
прибавя стойността на подарената от наследодателя ½
1001
ид.ч. от лек автомобил 6000 лв. или К е получила 9000 лв. и
запазената й част е накърнена със 7000 лв.
Едновременно намаляване на завещателни
разпореждания и дарения
Остойностява се наследствената маса и се
преценява налице ли е превишение на разполагаемата част.
При наличие на превишение се процедира по правилото на
чл.33 от ЗН – възстановяването се извършва от
завещателните разпореждания, а ако същите не са
достатъчни за допълване на запазената част, се пристъпва
към намаляване на даренията, като се започне от
последните и се върви към предшестващите. Ако запазената
част може да се възстанови от завещанията, същите се
намаляват съразмерно. Ако не може – завещанията се
отменят изцяло, а да разликата, необходима за допълването
на запазената част, се пристъпва към намаляване на
даренията.
1002
да не го изпълнят, като отстъпят вместо него собствеността
на разполагаемата част /право на опция/.
чл.35 ЗН съдържа две части, отнасящи се до завет
за гола собственост и завет за плодоползване или
пожизнена рента, т.е за наследниците остава или голата
собственост или ползването. Първата част предвижда
завет за плодоползване или пожизнен доход, а втората –
завет от гола собственост. И в двата случая обаче,
наследниците с право на законна част имат право на опция.
Съществуват две мнения при какви предпоставки
може да се упражни правото по чл.35 ЗН. Според едното
наследникът във всички случаи има право на избор, дори и
дохода от разполагаемата част да не е превишен от
разпореждането за плодоползване или пожизнен доход и
въпреки завещателното разпореждане, наследникът може
свободно и веднага да се ползва от цялата си запазена
част, т.е. абсолютно право на наследникът е да отстъпи
собствеността на разполагаемата част винаги, когато
намери, че е в негов интерес да го направи. Второто
мнение е, че наследникът може да отстъпи собствеността
на разполагаемата част само тогава и дотолкова, когато и
доколкото ползването или пожизнения доход накърнява
ползването от запазената част. В практиката липсва
разрешение, но второто мнение е по-съобразено с
принципа, че волята на наследодателя не се зачита, само
доколкото е накърнена запазената част на наследниците.
Наследникът може да иска да не изпълни
завещателното разпореждане, а да отстъпи собствеността
на разполагаемата част, но не може да иска намаление на
първата.
Оценяване: отделно се оценява правото на
ползване /дохода/ за имота, за който се отнася завета и
дохода от разполагаемата част от цялото наследство /т.е.
такава квота от дохода от цялото наследство, която отговаря
на размера на разполагаемата част/. Съотнасят се и се
преценява дали наследодателят се е разпоредил с повече
от разполагаемата си част. Възстановяването се извършва
чрез намаляване на завета до размера, необходим за
възстановяване на запазената част и трансформирането му
в завет на пълна собственост върху разполагаемата част,
т.е. заветникът добива квота от наследството –
разполагаемата част от всичко, което влиза в него.
Прилага се и при дарение на право на ползване.
Ако обаче има завет за право на ползване/гола
собственост и друг завет/дарение на определени вещи,
1003
чл.35 ЗН не може да намери приложение, тъй като дава
специален начин, по който се определя накърняването на
запазената част.
При повече от един наследник решението да се
упражни правото на опция може да бъде взето само със
съгласието на всички – чл.35, ал.3 ЗН.
Примерен диспозитив:
НАМАЛЯВА завещателно разпореждане от
11.10.1995 г. на Тодор Николов Попов, починал на
18.04.1998 г., в полза на Николай Иванов Попов и Нели
Иванова Попова, за голата собственост на апартамент №
143, находящ се ...., с ½ /една втора/, необходима за
възстановяване на запазената част на Венета Давидова
Върбанова от наследството на Тодор Николов Попов,
починал на 18.04.1998 г., като ТРАНСФОРМИРА
завещателното разпореждане за голата собственост на
целия апартамент в право на собственост на заветниците
Николай Иванов Попов и Нели Иванова Попова върху ½
ид.ч. от апартамент № 143, находящ се ...
/в примера се касае до завет на голата собственост
върху целия имот в полза на Николай и Нели и завет на
правото на ползване върху целия имот в полза на Венета и
страните не спориха, че с този имот се изчерпва цялото
наследство/.
Ако плодоползването е завещано върху един имот,
а в наследството има и други имущества, то в
трансформирането ще бъде върху съответната дроб
/представляваща разполагаемата част/ от цялото
наследство, без да се описват конкретните имущества.
Действия на съда в хипотезата на чл.35 ЗН
- изясняване елементите на наследството
/имущества, вземания, задължения/
- изискване твърдения, относими към вероятната
продължителност на живота на облагодетелствания и
формулиране задачата на вещото лице по оценка правото
на плодоползване /дохода от имота, предмет на завета/ при
отчитане възрастта и здравословното състояние на
заветника/надарения.
- формулиране задача на вещото лице по оценка
на дохода от имуществата, включени в наследството с оглед
вероятната продължителност на живота на
облагодетелствания. Формиране на извод от съда какъв
доход съответства на разполагаемата част от наследството.
1004
Предявяване на иска по чл.30 от ЗН и
упражняване правото на възстановяване на запазена
част.
Легитимирани лица:
Наследници, които имат право да искат намаляване
и възстановяване на запазена част
1. Низходящи, възходящи, съпруг, призовани към
наследяване, които са приели наследството.
Наследниците могат да претендират законната
част само на това основание, че те като наследници са
призовани да наследяват по правилата за наследяването.
Второто условие е да приемеш наследството било
безусловно, било под опис. Качеството на дете е само
причината, която кара законодателя да установи в негова
полза законна част, а качеството наследник е условието,
под което това право може да бъде упражнено, съответно
отричането от наследство заличава това качество.
2. Наследник по заместване – правото е наследимо.
Правото да се иска намаление на завещателно
разпореждане или дарение има имуществен характер и
може да се предяви и от наследниците на лицето, чиято
запазена част е накърнена, но не може да бъде упражнено
от други приобретатели на наследствени права, освен ако
не им е прехвърлено изрично /ППВС 7-73/.
3. Кредиторът на наследството – ППВС 7/73, т.3 –
при бездействие на наследника с право на запазена част,
ако не могат да се удовлетворят от личното му имущество –
определение № 64/22.02.2012 г. по ч.гр.д. № 521/2011 г.,
ВКС, ІІ г.о.
Намалението ползва само наследника, предявил
иска или направил възражението /ППВС 7-73, б.”в”/.
Даренията и завещателните разпореждания, които
наследодателят е направил, произвеждат правното си
действие, независимо дали с тях е накърнена запазената
част на наследниците. За наследникът, засегнат от
накърнението, възниква само правото да иска
възстановяване на запазената си част чрез отмяната или
намалението на тези дарения или завещателни
разпореждания. Дали ще упражни това право или не, зависи
изцяло от неговата воля, с изключение на хипотезата на
чл.35 ЗН, когато при повече от един наследник се изисква
съгласието на всички. Правото на всеки наследник със
запазена част е отделно от правата на неговите
сънаследници и е независимо от тях. Затова всеки от тях
може да предяви отделно и самостоятелно иска по чл.30 ЗН
1005
без участието на другите наследници със запазена част. В
тези случаи пресмятането трябва да се прави така, както ако
всички сънаследници са поискали да се допълнят
запазените им части – за всеки от тях, като се прихванат
даренията и завещателните разпореждания в полза на
ищеца и се определи накърнена ли е и с колко запазената
му част и даренията и завещателните разпореждания се
отменят, респ.намалят само дотолкова, доколкото трябва, за
да се попълни запазената част на наследника, който е
поискал възстановяването.
Пример: ако имаме двама наследници А и Б, чиито
запазени части са накърнени с по 5000 лв. и две дарения –
първото за 10000 лв. и второто за 4000 лв. Искът е предявен
само от А, като Б не участва в делото. В този случай
последното дарение от 4000 лв. ще бъде намалено с 2000
лв., а предходното от 10000 лв. – с 3000 лв., тъй като се
отчита, че и Б може да поиска възстановяване на запазената
си част и има право да я възстанови от същите имущества.
Съществуват обаче две тези как следва да се
извърши намалението, ако вторият наследник Б участва в
производството, по което А е поискал възстановяване на
запазената си част и не е упражнил правото си по чл.30 ЗН.
Според едната и в този случай намаляването се извършва
като в предходния пример, а правата, за които не е
упражнено правото на възстановяване на запазена част,
остават за облагодетелстваните – надарен или заветник.
Според втората последното дарение от 4000 лв. ще се
отмени изцяло, а предходното от 10000 лв. – с 1000 лв.
Допълнително изискване по чл.30, ал.2 ЗН за
приемане на наследството по опис - с Тълкувателно
решение № 1/04.02.2005 г. по т. гр. д. № 1/2005 г., ОСГК на
ВКС се обявява за изгубила сива т. 15 от Постановление на
пленума на Върховния съд № 4/1964 г. /което приемаше, че
по смисъла на чл.30, ал.2 от ЗН „наследници по закон” са
всички лица, посочени в чл.5 – 10 от ЗН, т.е. тези, които биха
могли да бъдат наследници, независимо дали са призовани
към наследяване/, като практиката се връща към
тълкуването, дадено в Тълкувателно решение № 28 от 1962
г. на ОСГК на ВС, с което бе възприето, че под термина
наследници по закон по чл. 30, ал. 2 ЗН трябва да се
разбират наследниците, които в конкретния случай са
призовани да наследяват, а не всички лица по чл. 5 - 10 ЗН.
Описът е елемент от основанието за възникване на
правото да се иска намаляване на завещателното
разпореждане, според практиката на ВКС след ТР № 1 от
1006
2005 г.: решение № 56/22.02.2012 г. по гр.д. № 701/2011 г.,
ВКС, ІІ г.о.
Когато заветникът или надареният не е наследник
по закон, възстановяване на запазена част се допуска, ако
той е заявил изрично, че приема наследството по опис и
такъв опис е съставен от районния съдия.
Приемането по опис е винаги изрично и не може да се
презюмира от други действия на наследника. Дори да е
съставен по някаква причина опис на наследството,
последното не се счита прието по опис, ако не е налице
изрично писмено заявление за приемане на наследството по
опис до районния съд. Наследникът не може да се ползва от
опис направен служебно и то на част от наследственото
имущество. Описът трябва да бъде направен от районния
съдия, а не от друг орган. Орган на общината или
кметството може да състави опис, но само ако това действие
му е възложено от районния съд, а протоколът за описа се
изпраща на съда чл.553, ал.2 от ГПК.
Когато има повече от едно безвъзмездни
разпореждания в полза на различни лица, се преценява
дали спрямо всяко от тях е налице изискването на чл.30,
ал.2 ЗН за приемане наследството под опис. Във всички
случаи съдът отчита и тези разпореждания при преценка с
каква сума следва да бъде намалено всяко от
разпорежданията в зависимост от различните хипотези на
чл.32-35 ЗН, независимо, че искът спрямо някой от
облагодетелстваните е неоснователен, поради липса на
предпоставката по чл.30, ал.2 ЗН - решение №
209/29.04.2010 г. по гр.д. № 1048/2009 г., ВКС, ІІ г.о.,
решение № 141/23.03.2012 г. по гр.д. № 785/2011 г., ВКС, І
г.о.
Разпоредбата на чл.30, ал.2 ЗН за приемане
наследството по опис намира приложение само в хипотези,
при които наследодателят се е разпоредил приживе с
конкретни имоти посредством дарение или завет, но не и в
хипотеза, при която разпореждането е било извършено с
универсално завещание – решение № 82/16.03.2011 г. по
гр.д. № 221/2010 г. ВКС, ІІ г.о., решение № 324/16.10.2012
г. по гр.д. № 654/2011 г., ВКС, І г.о.
Следва да се има предвид и въпроса прилага ли се
изискването по чл.30, ал.2 ЗС, ако искът е предявен от
кредитор на бездействащия наследник, по който няма
съдебна практика.
1007
Предявяване:
Въпросите за намаление на завещателни
разпореждания и дарения не могат да се повдигат
служебно от съда.
Сезирането става:
- делбеното производство чрез иск или възражение
– решение № 177/28.05.2011 г. по гр.д. № 844/2010 г., ВКС,
ІІ г.о. Искът по чл.30 ЗН е неоценяем. Когато е предявен
самостоятелно или съединен с делба се събира държавна
такса като по неоценяем иск, независимо, че за самата
делба държавната такса не се внася предварително.
- Самостоятелно извън делбеното производство –
ищец е наследникът, чиято запазена част е накърнена, а
ответник е облагодетелстваният от завещателното
разпореждане или дарение, който е получил повече от това,
което се съдържа в разполагаемата част.
Наследниците със запазена част не са необходими
другари в производството по иска по чл.30 ЗН, предявен от
един от тях.
Когато запазената част е накърнена с
разпореждания в полза на повече от едно лице, искът може
да бъде заведен срещу всички наведнъж или срещу някой от
тях, но и във втория случай от ответника може да се търси
само това, което би могло да се търси, ако искът беше
предявен срещу всички облагодетелствани.
Пример – ако има завет за 3000 лв. и дарение за
5000 лв., а запазената част е накърнена с 4000 лв. и искът е
предявен само срещу надарения, то се отчита, че първо
следва да се отмени заветът и съответно предявеният
срещу надарения иск се уважава чрез намаляване на
дарението с 1000 лв.
Ако с предявяването на иска за делба ищецът
представя и завещанието в полза на трето лице за
единствения имот, предмет на делбата, приема се, че той
предявява с иска за делба и претенция за възстановяване
на запазената част /Решение № 164 от 2.V.1990 г. по гр. д.
№ 74/90 г., I г. о./.
По поставения за разглеждане иск за собственост
съдът може и следва да разгледа и претенцията на ищеца
за намаляването на завещателното разпореждане със
спорния имот, извършено в полза на ответника /Решение №
36 от 10. I 1963 г. по гр. д. № 1743/62 г. на I г.о./.
- Под формата на възражение по предявен срещу
наследника иск от облагодетелствания, основан на
завещателното разпореждане /36-63-І/.
1008
По принцип претенцията по чл.30 от ЗН се
предявява в първата фаза на делбеното производство с
исковата молба или в първото по делото съдебно
заседание. Възможно е обаче страна по делото за делба да
почине при висящността на процеса, включително във
втората фаза. Ако починалият е направил завещателни
разпореждания или дарения с имота, предмет на делбата,
възстановяването на запазената част от наследството може
да се иска и във втората фаза на делбеното производство -
Р 256/2001 г., І ГО, Бюлетин №4/2001 г./.
Възражението за намаляване на завещателно
разпореждане до размера, необходим за допълване на
запазената част на наследника, може да бъде направено до
края на съдебното дирене в съответната инстанция по
същество, когато правото по чл.30 ЗН е възникнало в хода
на производството. Същевременно, по изложените по-горе
съображения, това право не може да бъде упражнено за
първи път пред въззивната инстанция, ако заинтересуваната
страна е могла да направи това в рамките на
първоинстанционното производство. В случай, че
потестативното право по чл.30 ЗН е възникнало пред
първата инстанция, заинтересуваният наследник следва да
го упражни до приключване на съдебното дирене в тази
инстанция, независимо дали в първото заседание след
възникване на правото или по-късно, което е от значение
единствено при формиране на преценка за наличието на
предпоставките по чл.92а ГПК. След приключване на
първоинстанционното производство ефектът на преклузията
е настъпил както по отношение на фактическите твърдения
и доказателствените искания, така и досежно
материалноправните възражения с обуславящо значение за
предмета на спора. Възражението по чл.30 ЗН може да се
направи пред въззивната инстанция единствено в случай, че
правният интерес от него е възникнал след приключване на
съдебното дирене пред първоинстанционния съд – решение
№ 268/17.10.2012 г. по гр.д. № 479/2012 г., ВКС, ІІ г.о..
Независимо от начина на сезиране /с искова молба
или с възражение/ съдът разглежда претенцията и се
произнася по основателността й с изричен диспозитив на
съдебното решение – решение № 36/1.04.2011 г. по гр.д.
№ 125/2010 г., ВКС, І г.о.
Ако искът по чл.30 ЗН е предявен като евентуален и
условието се е сбъднало пред въззивния съд, то ако
въззивният съд отмени решението по главния иск, следва да
разгледа и да се произнесе по евентуалния, както ако
1009
условието за това би се реализирало още пред първата
инстанция – решение № 696/20.07.2011 г. по гр.д. №
511/2009 г., ВКС, І г.о.
Погасителна давност:
Правото да се иска намаление на завещанието или
дарението е ограничено със срок и това е срокът на общата
погасителна давност по чл.110 ЗЗД.
Погасителната давност почва да тече от деня,
когато са налице всички елементи от конкретния фактически
състав, т.е. от момента, в който вземането е станало
изискуемо /а вземанията стават изискуеми от възникване на
задължението/, а само в законно предвидените изключения.
По принцип искането за възстановяване на
запазена част от наследството може да бъде предявено
едва след откриване на наследството, поради което във
всички случаи погасителната давност не може да започне да
тече в един по-ранен момент.
Начален момент:
- При завещанието, независимо дали е саморъчно
или нотариално - от момента, когато заветникът упражни
своите права по завещание /ППВС 7-73 г., б.”г”/.
Завещанието е едностранен акт на завещателя, с
който се разпорежда със своето имущество или с конкретен
имот от него за след смъртта си, като създава само една
възможност за придобиване на завещаното от страна на
наследника или заветника. Придобиването получава правен
ефект, ако наследникът или заветникът извърши
приемането на завещанието. От момента на приемането му
преминава и собствеността върху завещаното имущество.
Този извод се налага от чл. 22, ал. 2 ЗН, който препраща към
разпоредбите на чл. 48 - 54 от същия закон. Приемането
може да се осъществи чрез способите, които са посочени от
чл. 49 ЗНасл. Правата по завещанието могат да бъдат
упражнени и в момент, който следва откриването на
наследството, поради което този факт се приема за начало
на погасителната давност. Наследникът с право на запазена
част не може да иска нейното възстановяване преди
заветникът да е предявил по един или друг начин правата си
по завещанието. Завещанието може да не бъде обявено,
може да не бъде прието.
Релевантно е не кога ищецът по иска по чл.30 ЗН е
узнал за съществуването на завещателното разпореждане,
а кога заветникът е изразил, изрично или мълчаливо, волята
си да приеме наследството по завещание, тъй като съгласно
чл.48 ЗН наследството се придобива с приемането му –
1010
решение № 24/17.02.2012 г. по гр.д. № 407/2011 г., ВКС, ІІ
г.о., решение № 142/21.04.2012 г. по гр.д. № 988/2011 г.,
ВКС, ІІ г.о.
Обявяването на завещанието по молба на
заветника може да се приеме като израз на това намерение.
Но, законът допуска завещанието да бъде обявено и по
молба на всяко друго лице, което е заинтересовано от това.
В такъв случай, доколкото облагодетелстваното от
завещанието лице не е длъжно да се ползва от него,
обявяването на завещанието не може да се счита за начало
на погасителната давност на иска по чл. 30 ЗН, а същата ще
започне да тече от деня, в който заветникът извърши
действия, които сочат, че приема завещанието – решение
№ 868/20.07.2011 г. по гр.д. № 1685/2009 г., ВКС, І г.о.
Действието по обявяване на завещанието не бива
да се абсолютизира, тъй като е напълно възможно един
наследник да обяви завещание, без да знае неговото
съдържание и следователно - без обявяването да означава
непременно, че той упражнява правата по него. От друга
страна, наследниците, на които се противопоставя това
завещание, могат изобщо да не знаят за неговото
съществуване и при това положение за тях не би следвало
да започне да тече погасителната давност за упражняване
на правото по чл.30, ал.1 от ЗН. Затова съдът следва да
държи сметка и за двата факта – налице ли са действия по
упражняване на правата по завещанието и дали тези
действия са могли да бъдат узнати от наследниците, на
които се противопоставя това завещание – решение №
208/7.05.2012 г. по гр.д. № 820/2011 г., ВКС, І г.о.
- при даренията - от деня на откриване на
наследството /ППВС 7-73, т.3,б.”г”/.
Изложеното следва от обстоятелството, че елемент
на договора за дарение е приемането на подареното от
страна на надарения. От момента на приемане на дарението
надареният вече упражнява правата си по договора. От
друга страна, накърнението на запазената част от
наследството се определя в момента на откриване на
наследството. Поради това от този момент - откриване на
наследството започва да тече петгодишният давностен срок.
Прекъсване на давността:
- с признание, направено преди изтичане на
давностния срок, а не след като е вече изтекла и
- с подаване на исковата молба, а не с вписването
й, ако то предшества подаването на исковата молба.
1011
/По отменения ГПК възражението за изтекла
давност можеше да се заяви и пред въззивната инстанция -
решение № 671 от 27.07.2000 г. по гр.д. № 689/1999 г., I г.о./
Времето, през което завещаният имот е бил
отчужден и после възстановен със Закона за
възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти
по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБИМ и ЗС, не е юридически факт, който
прекъсва давността на иск за редукция на завещание
/решение № 18 от 19.01.1994 г. по гр.д. № 827/93 г., І г.о./
Облагодетелстваният не може да възразява, че е
придобил имота по давност. Наследник по закон и
завещание на делбения имот не може при наличието на
действително завещание да твърди, че след откриване на
наследството е установил за себе си владение върху имота
и е придобил по давност частите на останалите наследници.
Правото по чл.30 от ЗН е потестативно и правата на
облагодетелствания от дарението или завещанието отпадат
за в бъдеще от момента на постановяване на съдебното
решение, от който момент се възстановява запазената част
на ищеца.
Действие на възстановяването – чл.36 от ЗН
Искът за възстановяване на накърнена запазена
част от наследството е конститутивен и съответно с
влизането в сила на решението настъпва и промяната в
отношенията между страните – облагодетелстваният от
завещанието или дарението губи права над частта, с която е
накърнена запазената част на ищеца.
Това, с което е надвишена разполагаемата част
следва да се върне в наследствената маса за
разпределение между наследниците.
Връщането се осъществява според изискванията на
чл.36 от ЗН, т.е. в натура – чрез отделяне на част от вещите
или на част от недвижимия имот, равностойна на
намалението.
Първата алинея от текста установява общия
принцип, че всеки заветник, безразлично дали той е чуждо
лице или е наследник с право на законна част, получава в
натура завета от недвижим имот, макар да превишава
разполагаемата част, като се отдели превишението, ако
недвижимият имот се поддава на такова намаление.
Втората и третата алинея, като изключение, се
прилагат само тогава, когато имота е неудобно делим и
когато има превишение в известен размер. Изисква се
съвкупността от двете условия.
1012
Когато отделянето на една част от недвижимия
имот е неудобно, тогава законът предлага два способа.
1. когато назначената на заветника част надминава
разполагаемата част с повече от ¼, заветникът е длъжен да
остави цялото недвижимо имущество на наследниците, а
вместо разполагаемата част да получи нейната стойност.
Например: завещателят е оставил една дъщеря и
чисто наследство от един недвижим имот, от който завещал
на Х. 11/16 части. Разполагаемата част е ½ или 8/16 или
размера на завета, 11/16 надминава разполагаемата част
/8/16/ с повече от една четвърт - 1/4 от разполагаемата част
е 2/16, а излишъка с който се надминава разполагаемата
част е 3/16 или с други думи излишъкът, с който се
надминава разполагаемата част /3/16/ е по-голям от
четвъртата част на разполагаемата част 2/16. Х.
Имуществето, предмет на завета /11/16 ид.ч./ ще се върне в
наследството, а заветникът ще получи стойността на
разполагаемата част /8/16/.
Ако частта на заветника надминава разполагаемата
част точно с ¼, заветникът има право да задържи цялото
недвижимо имущество като възнагради с пари всички
правоимащи на запазена част.
2. Заветник с право на запазена част може да
задържи цялото недвижимо имущество, ако стойността на
това имущество не надминава сумата от разполагаемата
част и от запазената част на заветника.
Завещателят има три деца и чисто наследство от
8000 лв., в което има и един недвижим имот на стойност
3600 лв. На А. завещал от имота 9/10 части, които струват
3240 лв. Ако А. е заветник който има право на запазена част,
той ще може да задържи завета, защото неговата стойност
/3240 лв./ не надминава сумата от разполагаемата част
/2666.67 лв./ и от запазената част на А. /1777.77 лв./.
Разбира се в този случай А. трябва да възмезди с пари
другите наследници, съответно на накърнената им запазена
част. По същия начин ще бъде и ако стойността на имота е
равна на разполагаемата и запазената част, но ако е по-
голяма, имотът се връща в наследството, като наследниците
заплащат стойността на разполагаемата част.
Целта на закона и в двете хипотези е еднаква: ако
недвижимият имот остане у заветника, той плаща на
наследниците стойността на запазената част, ако
недвижимият имот се върне в наследството, наследниците
плащат на заветника стойността на разполагаемата част. А
където целта на закона е една и съща, там и
1013
постановленията на закона трябва да имат еднакъв смисъл
и значение. По силата на това процесуално правило, ако
стойността в една хипотеза се изплаща с пари към момента
на намаляването, то и в другата хипотеза изплащането на
стойността ще стане с пари към същия момент.
Това налага във всички случаи, в които се образува
наследствена маса, да се изслуша експертиза и за
настоящата стойност на имота, предмет на завета или
дарението.
При преценката дали наследник със запазена част
може да задържи имота в хипотезата на чл.36, ал.2 от ЗН се
вземат предвид и запазените части на наследниците, които
са зачели волята на наследодателя и не са поискали
възстановяване, които се прибавят към запазената част на
облагодетелствания и разполагаемата част на
наследодателя преди съпоставката със стойността на
завещаното/подареното имущество – Р 8-77-ОСГК.
И в хипотезите на ал.1, и на ал.2 на чл.36 от ЗН
задържането на имота може да се постанови само при
изрично направено искане в този смисъл от страна на
облагодетелствания.
Налице е особеност при преценка хипотезата на
чл.36, ал.2 ЗН извършени повече от едно дарствени
разпореждания – по правилото на чл.33 ЗН намалението се
извършва, като се започва се от последните дарения /т.е.
тези които са най-близко по време към момента на
откриване на наследството/ и се върви последователно към
предшестващите. Размерът на разполагаемата и запазената
част в хипотезата на дарствени разпореждания или завети
се определя като дроб от цифровата стойност на цялата
наследствена маса /включваща и стойността на подарените
имущества/ и при приложението на чл.36, ал.2 ЗН, за да
бъде задържан подарения имот, неговата стойност не
следва да надвишава запазената част на надарения и
припадащата се част от разполагаемата част на
наследодателя, а тази припадаща част зависи от броя на
дарствените разпореждания /при две безвъзмездни
разпореждания припадащата се част е 1/2, при три – 1/3 и
т.н./ - решение № 230/25.10.2012 г. по гр.д. № 354/2012 г.,
ВКС, ІІ г.о.
Чл.36 ЗН има предвид случай с един наследник със
запазена част или когато всички наследници със запазена
част са страни по делото и е ясно дали искат
възстановяване или зачитат волята на наследодателя. Ако
наследникът не е само един и не всички от наследниците с
1014
право на запазена част са страни по делото /т.е. съществува
възможност да поискат възстановяването в друг процес/, то
възстановяването се извършва в идеална част от имота. В
този случай намалението по чл.30 от ЗН ще се постанови в
цифрова величина, както и възстановяването на запазената
част. Делбата, ако е поискана ще се допусне между
наследника с възстановена запазена част и
заветника/надарения. Квотите на наследника със запазена
част се определят: числител – стойността на накърнението,
с което е намален заветът; знаменател – стойността на
имота към момента на откриване на наследството.
Когато имотът се връща в наследството срещу
заплащане на стойността на разполагаемата част, то
същият става съсобствен и при искане се допуска до делба
между наследниците по закон при правата им, следващи от
наследяването – решение № 123/12.07.2011 г. по гр.д. №
№ 569/2010 г., ВКС, І г.о.
36, ал.3 от ЗН - Заветникът или надареният са
длъжни да върнат плодовете от имотите /касае се за всички
плодове/, които надминават разполагаемата част, от деня на
смъртта на наследодателя, ако искът за това е предявен в
едногодишен срок от същата дата, а в противен случай - от
датата на исковата молба.
Примерен диспозитив при иск по чл.30 ЗН с
приложение на чл.36, ал.1 ЗН и иск за делба:
НАМАЛЯВА, на основание чл.30 ЗН,
завещателното разпореждане, извършено от
наследодателя............................................, починал
на.............., направено със саморъчно завещание от
................................., В ПОЛЗА на ......................................
в размер на ........................, като ВЪЗСТАНОВЯВА
запазената част на ............................................от
наследството на............................., починал на
........................., в размер на ..........................
ПОСТАНОВЯВА задържане на недвижимия
имот ...........................от заветника ..........................., на
основание чл.36, ал.1 ЗН.
ОСЪЖДА ............В......................... да заплати
на ...А..............., сумата от ..........., на основание чл.36,
ал.1 ЗН, представляваща стойността, която би
получил от завета, извършен от ........................., в
полза на .......................
ОСЪЖДА ............В......................... да заплати
на ...Б..............., сумата от ..........., на основание чл.36,
1015
ал.1 ЗН, представляваща стойността, която би
получил от завета, извършен от ........................., в
полза на .......................
ОТХВЪРЛЯ иска за делба ..................................
Същият диспозитив е и ако имотът се връща в
наследството, но тогава се постановява връщане в
наследството и наследниците се осъждат да заплатят на
заветника съответните суми. Ако наследниците са поискали
делба между тях, такава се допуска според правата им като
наследници по закон.
1016
наследникът с накърнена запазена част да предяви иск
срещу ответника, ако последният е придобил собствеността
преди да е изтекла една година от откриване на
наследството или след като е била вписана исковата молба
за намалението. Приобретателят има правната възможност
да избегне връщането на имота, като допълни запазената
част в пари. Касае се за конститутивен иск, като
субективното преобразувателно право се поражда в полза
на наследника с накърнена запазена част, едва когато не
може да се удовлетвори от имуществото на
облагодетелствания. Преди констатиране на това
обстоятелство неговото право не е изискуемо и той не може
за предяви иска.
Едногодишният срок по чл.37 ЗН е част от
фактическия състав за отмяната на разпореждането, наред
с останалите условия, т.е. въпросът за спазването на срока
не е условие за допустимостта на иска по чл.37 ЗН, а е
свързан с основателността на претенцията – определение
№ 549/15.11.2011 г. по гр.д. № 350/2011 г., ВКС, І г.о.
Относно предпоставките и правното действия на
отменителния иск по чл.37 ЗН – статия на Стоян Ставру,
публикувана в Правна мисъл, бр.1/2011 г.
Относно фактическия състав на чл.37, ал.1 ЗН и
приложим ли е при извършени отчуждения на имота от
третите или четвъртите лица, които са го придобили
впоследствие – решение № 444/13.07.2011 г. по гр.д. №
468/2010 г., ВКС, ІІ г.о.
1017
ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ И
ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА
Светлана Калинова
1.Удостоверение за смъртта на
наследодателя и за неговите наследници.
До доказване на противното това удостоверение се
ползва с доказателствена сила по отношение качеството
наследник на изброените в него лица. Качеството
наследник може да се установява и с актове за произход,
като при разногласие между данните в общинското
удостоверение за наследници и тези по регистрите за
гражданско състояние, последните имат по-голяма
доказателствена сила/532-52-ІІ,сб.392/. Регистрите за
гражданско състояние обаче не са единствените
1018
доказателствени средства, годни да установят активната
легитимация на страните в делбеното производство.
Релевантният факт може да бъде установен в делбеното
производство, дори и без особената процедура по чл.542
ГПК/чл.438 ГПК/отм./. В този смисъл е и
становището,изразено в постановеното по реда на чл.290
ГПК решение №100/02.03.2011г. по гр.д.№1820/2009г. по
описа на І ГО на ВКС,в което е прието,че удостоверението
за наследници представлява официален свидетелстващ
документ, който се ползва от материална доказателствена
сила съгласно чл.143, ал.1 ГПК/отм./ респ. чл.179, ал.1 ГПК
относно удостоверените факти. Прието е обаче, че тази
доказателствена сила може да бъде оспорена, както и че
доказателствената сила на удостоверението за наследници
следва да се прецени и с оглед предвидената в закона
процедура по издаването му и с оглед вероятността вкл.
след извършена от длъжностното лице проверка в
регистрите на населението в удостоверението да не бъдат
вписани всички наследници по закон /ако не всички
документи във връзка с гражданското състояние на лицата
са съхранени,други са унищожени, както и отразяването в
регистрите да е невярно. Поради това в практиката се
приема, че наличието на удостоверение за наследници
не изключва възможността качеството
наследник да бъде установено и чрез други
доказателства, удостоверяващи наличието на
родствена или брачна връзка, както и че дори и без
изрично оспорване на удостоверението за
наследници,верността на съдържанието му може да
бъде проверена и съобразно всички останали
представени по делото доказателства относно
релевантните факти и обстоятелства,за което се приема,
че е необходимо и с оглед разпоредбата на чл.75, ал.2 ЗН.
Невписването на едно лице в удостоверението за
наследници следователно не го лишава от качеството
наследник по закон.
По отношение на доказателственото значение на
извършените по предвидения от закона ред вписвания в
регистрите за гражданско състояние в решение
№85/14.07.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№635/2010г. по описа на ІІ ГО на ВКС е прието,че
извлечението от регистрите има доказателствена сила по
чл.143 ГПК/отм./, респ. чл.179, ал.1 ГПК относно вписаните
в тях обстоятелства, но при противоречие на данните от
актовете за гражданско състояние и регистрите за
1019
населението, меродавни са вписванията по актовете за
гражданско състояние.
Когато смъртта е настъпила в чужбина следва да
бъдат представени доказателства за установяване на това
обстоятелство, съставени в съответната държава, като
съдът следва да прецени тяхното доказателствено
значение с оглед разпоредбите на ГПК и Кодекса за
международно частно право. Представеният по делото акт
за смърт също може да бъде оспорен,както досежно факта
на смъртта, така и досежно деня, часа на смъртта с
твърдението, че в същия е допусната грешка, особено в
хипотеза на чл.10а ЗН.
Когато съответният правнорелевантен факт е
настъпил в чужбина следва да се имат предвид
разпоредбите на Конвенцията за премахване на
изискването за легализация на чуждестранни публични
актове /Обн.ДВ.бр.45/2001г./. От съществено значение е
съобразно действащите в съответната държава правни
норми дали актът представлява официален документ с
оглед необходимостта от неговата легализация.
Необходимо е да бъде установена чуждестранната правна
норма, както и дали съответната държава също е
ратифицирала конвенцията. При направено искане за
събиране на доказателства със съдействието на съда
следва да се имат предвид разпоредбите на Конвенцията
за събиране на доказателства в чужбина по граждански или
търговски дела/ДВ.бр.13/2000г./ и Конвенцията за
международен достъп до правосъдие/ДВ.бр.13/2000г./.
Ако акт за гражданско състояние не е бил съставен
или е бил изгубен или унищожен не по вина на страните
следва да бъдат допуснати и гласни доказателства.
Не съществува пречка в делбеното производство да
бъдат оспорени отразените с удостоверението за
наследници удостоверявания, въпреки че това
удостоверение представлява индивидуален
административен акт. Този акт е свидетелстващ по
правната си природа официален документ, който по
смисъла на чл.179, ал.1 ГПК/чл.143,ал.1 ГПК/отм./
съставлява доказателство за изявленията, направени пред
издалия го държавен орган,както и за извършените от този
орган или пред него действия, поради което същият може
да бъде оспорен по реда на чл.193 ГПК /чл.154 ГПК/отм./
както досежно неговата автентичност, така и досежно
истинността на извършените с този акт удостоверявания.
Наследяването се основава на родствената връзка, а
1020
удостоверението за наследници не би могло да удостовери
наличието на такава връзка между наследодателя и
посочените в него лица, доколкото Законът за гражданската
регистрация изрично предвижда, че данни за произхода на
едно лице се съдържат в акта за неговото раждане, който е
съставен именно за удостоверяване факта на раждането и
произхода.
2.Удостоверение за притежаваните от
наследодателя имоти.
Неприлагането на удостоверенията по чл.341,ал.1
ГПК /чл.278, ал.1, буква”а” и “б” ГПК/отм./ не е основание за
оставяне производството по делото без движение нито за
прекратяването му, тъй като тези удостоверения не са
единственото доказателствено средство за установяване
на наследствения характер на имота. За установяване
наследствения характер на имота са допустими всички
доказателствени средства, вкл. и свидетелски показания с
оглед на изложените по делото твърдения досежно
способа, посредством който наследодателят е придобил
собствеността.
Това удостоверение може да се приеме за
достатъчно доказателство за наследствения характер на
имота и на обстоятелството, че собствеността е
принадлежала на наследодателя към момента на
откриване на наследството само ако между страните не
съществува спор за тези обстоятелства. При наличието на
правен спор досежно правопораждащия факт,досежно
наследствения характер на имота и досежно квотите,
обстоятелството на какво основание наследодателят е
придобил собствеността и кога подлежат на доказване по
общия ред с допустимите от ГПК доказателствени
средства. Правното основание и моментът на придобиване
имат правно значение с оглед института на СИО, както и с
оглед наличието на съсобственост, ако някой от
съделителите твърди, че правото на собственост е било
придобито от тях след смъртта на наследодателя или
приживе на наследодателя,но на основание, изключващо
неговите права или променящо дела му в съсобствеността.
Твърдението на някой от наследниците, че
имотът,макар и да не е записан на името на наследодателя
е наследствен, както и твърдението, че макар имотът да е
бил записан на името на наследодателя вече не е
наследствен, защото е придобит по давност от трето лице
или от някой от наследниците следва да се доказва по
1021
общия ред с всички допустими от закона доказателствени
средства, вкл. и със свидетелски показания.
Доказателствената тежест досежно твърдението, че
след смъртта на наследодателя правото на собственост
върху имота е придобито от трето лице е на съделителя,
който го поддържа.В тежест на ищеца е да установи, че
правото на собственост е принадлежало на наследодателя
към момента на неговата смърт и че участващите в
производството лица имат качеството наследници по закон,
по завещание или че притежават право на собственост
върху идеална част от имота на друго правно
основание,различно от наследяването.
4.Свидетелски показания
Със свидетелски показания в делбеното
производство може да се доказва:
=произход,ако акт за гражданското състояние
на лицето, чийто произход се оспорва или не е установен е
бил изгубен или унищожен
=придобиване на правото на собственост
върху имота,предмет на делбата, по давност
=придобиване на движимости
=съществуват ли към момента на
приключване на устните състезания движимите вещи,
предмет на делбата и кой от съделителите ги държи
=произхода на средствата,с които е платена
цената на имот, придобит по време на брака, когато
предмет на делбата е такъв имот и е направено
възражение за пълна или частична трансформация на
лично имущество по смисъла на чл.23 СК от 2009г.-чл.21
СК от 1985г./отм./
1022
=момента на построяване на сграда, когато
правото на собственост е придобито по реда на чл.63 ЗС и
се спори дали сградата е била построена приживе на
наследодателя
=способността на наследодателя да разбира
свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи
при оспорване на завещателно разпореждане, като след
разпита на свидетелите се изслушва и съдебно-
психиатрична експертиза
=наличие на симулация по смисъла на чл.17
ЗЗД по отношение на договор за продажба,сключен между
наследодателя и негови низходящи, когато се твърди,че
този договор прикрива дарение, с което пък се накърнява
запазената част от наследството.
5.Експертизи
=за способността на завещателя да разбира
свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи
=за начина на образуване на съсобствен
недвижим имот по регулация с оглед определяне
делбените права на страните
=за регулационния статут на имота,предмет
на делбата,ако по този въпрос съществува неяснота или
спор
=за законността,респ. възможността за
узаконяване на строежи, когато предмет на делбата са
само сгради без дворното място,в което същите са
построени и съществува спор за законността на
строителството,а оттам и за допустимостта на делбата
=за авторството на оспорени писмени
доказателства
=за стойността на наследственото имущество
при искане за възстановяване на запазена част от
наследството
1023
прието,че изясняването на въпроса за идентичността на
недвижим имот,придобит пред 1924г. с имота по исковата
молба, индивидуализиран според сега действащия план на
населеното място,безспорно изисква назначаване на вещо
лице, а съгласно т.10 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на
ВКС назначаването на експертиза може да бъде
осъществено по преценка на съда и без да има искане от
заинтересованата страна, на която обаче трябва да се
възложат разноските за възнаграждението на вещото лице.
Същото разрешение според състава на І ГО следва да се
даде и в случай когато искането на страната за допускане
на експертиза е било уважено,но впоследствие същата е
заличена поради невнасяне на определения депозит.
Само по причина,че не е установена идентичността
на имота, придобит преди много години с имота по исковата
молба,индивидуализиран според сега действащия ПУП на
населеното място, съдът не може да отхвърли иска за
делба. Следва да даде указания или служебно да назначи
съдебно-техническа експертиза като възложи заплащането
на разноските на всички съделители.
1024
личен регистрационен картон или от Националната база
данни.
1025
В решение №311/04.01.2012г. по гр.д.№503/2011г. на
ІІ ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, е
изложено становище, че в делбеното производство
приложението на чл.133 ГПК е ограничено от правилото на
чл.343 ГПК, т.е. преклузията по отношение на
възможността за представяне на доказателства в
делбеното производство настъпва в един по-късен момент,
а именно в първото по делото заседание.
По отношение на направените в срока по чл.342 ГПК
оспорвания в първото съдебно заседание следва да се
отдели спорното от безспорното, да се разпредели
доказателствената тежест и да се даде възможност на
страните да представят доказателства в подкрепа на
твърденията си.
По отношение на имуществата,включени в
делбената маса по реда на чл.341, ал.2 ГПК ищецът може
да изрази становището си в първото по делото заседание
като заяви дали оспорва искането за включване и
съответно за поделяне на тези имущества и да посочи
доказателствата си. Ако съдът включи имуществата в
делбената маса, следва да отдели спорното от
безспорното и да разпредели доказателствената тежест.
Ако тези имущества не са надлежно индивидуализирани в
писмената молба съдът следва да даде указания за
отстраняване на констатираните нередовности и едва след
като тези указания бъдат изпълнени да включи
имуществата в делбената маса, да разпредели
доказателствената тежест и да се произнесе по
направените доказателствени искания.
По въпроса за обжалваемостта на определенията,
с които съдът е отказал да включи и други имоти в
делбената маса в практиката се поддържат две различни
становища.
Според първото становище тези определения не са
от категорията на определенията, посочени в
чл.274,ал.1,т.1 ГПК, т.е. нямат характер на преграждащи,
тъй като съделителят, който е направил искането, не е
лишен от възможността да предяви искането си в отделен
процес. В този смисъл определение №3/26.10.2010г. по
ч.гр.д.№515/2009г. на ІІ ГО на ВКС и определение
№344/12.07.2011г. по ч.гр.д.№171/2011г. на ІІ ГО на ВКС,
постановени по реда на чл.274,ал.2 ГПК.
Според второто становище определението, с което
съдът е отказал да включи и други имоти в делбената маса
следва да се възприеме като преграждащо, т.е. като
1026
обжалваемо по реда на чл.274, ал.1, т.1 ГПК, тъй като
макар и да не прегражда принципно възможността да се
иска делба на невключения в делбената маса имот,
преграждащият ефект е по отношение на възможността да
се постигне по-благоприятен от гледна точка на целите на
делбата и способите за извършването й правен резултат
във втората фаза на процеса. /В този смисъл определение
№365/18.07.2011г. по ч.гр.д.№312/2011г. на І ГО на ВКС/.
Това становище съответства на предшестващата
влизането в сила на сега действащия ГПК трайно
установена практика на ВКС и се счита към настоящия
момент за преобладаващо.
1027
РЕШЕНИЕ ПО ЧЛ.344 ГПК/ЧЛ.282 ГПК/ОТМ./-
СЪЩНОСТ И ПРАВНО ДЕЙСТВИЕ
Светлана Калинова
1029
извършването на делбата. Следва точно да се опишат
сградите,предмет на делбата,които съществуват като
самостоятелни обекти на право на собственост,като се
посочи тяхното предназначение,застроена площ и
етажност,ако между страните съществува спор за
принадлежността на правото на собственост върху някой от
тези обекти,както и ако някои от самостоятелните обекти в
сградата са изключени от делбеното производство. Ако в
първата фаза на делбеното производство е установено,че
в една сграда съществуват няколко самостоятелни
обекта,същите следва да се индивидуализират в
диспозитива на решението и чрез посочване на
помещенията,от които се състои всеки самостоятелен
обект /но само при наличие на спор,както вече беше
отбелязано/.Ако такива доказателства в тази фаза на
производството липсват,може да се допусне делба на
сградата като цяло само с посочване на застроената й
площ. В този смисъл решение
№473/09.12.2010г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№285/2010г. на ІІ ГО на ВКС,в което е отразен и
основният принцип,че в решението,с което се допуска
делбата на недвижими имоти се отразява не само
тяхната индивидуализация по исковата молба,но и
индивидуализиращите белези към настоящия момент,
установени от доказателствата по делото-скица според
подробен устройствен план или кадастрална карта или
експертно заключение.
Несамостоятелните второстепенни постройки може
и да не се описват подробно,тъй като същите съставляват
подобрения в дворното място, оценяват се като такива и
дори след влизане в сила на решението,с което делбата е
допусната допълнително да е изградена такава постройка,
същата ще бъде оценена във втората фаза на делбеното
производство и съответно ще следва дворното място.
Самостоятелен обект в сграда се допуска до делба
заедно с припадащите се към този обект идеални части от
общите части на сградата и дворното място. В този смисъл
решение №309/18.11.2011г.,постановено по реда на чл.290
ГПК по гр.д.№215/2011г. по описа на ВКС,ІІ ГО,в което е
отбелязано също така,че в това становище не изключва
принципната позиция,изразена в т.1,б.”д” и б.”е” ППВС
№2/1982г., че делбата на дворното място,имащо статут на
обща част по смисъла на чл.38,ал.1 ЗС е недопустима, тъй
като дворното място е обща част само и единствено по
отношение на всички собственици,притежаващи отделните
1030
обекти в сградата. Установената в чл.38,ал.3 ЗС забрана
касае само възможността за реално поделяне на общите
части между собствениците на отделните обекти в
етажната собственост,но когато предмет на делбата е
отделен обект в тази етажна собственост,до делба се
допуска и припадащата му се част от земята. В този смисъл
и решение №279/20.06.2011г. по гр.д.№915/2010г. на І ГО
на ВКС,постановено по реда на чл.290 ГПК.
Гаражът представлява самостоятелен обект на
право на собственост и следва да бъде изрично посочен в
диспозитива на решението,ако е била поискана делба на
този обект.Ако в исковата молба не се съдържа искане за
делба на гараж,въпреки,че по делото е установено,че такъв
обект в дворното място съществува,делба не се допуска,
ако между страните съществува спор за принадлежността
на правото на собственост и се установи,че гаражът не е
съсобствен. Ако исковата молба съдържа изрично
изявление за изключване на гаража от делбата,той може да
бъде поделен допълнително в друг процес.
Насажденията не се описват в диспозитива,като
може да се посочи само,че се допуска делба на дворното
място,заедно с подобренията и насажденията.
4.С това решение или в отделно определение след
постановяване на решението, съдът по искане на
наследниците,които не ползват наследствения имот
съобразно правата,които имат,извършва временно
разпределение на ползването на имота до окончателното
извършване на делбата или определя сумата,която
наследниците,които ползват имота, следва да заплатят на
останалите наследници на осн.чл.344,ал.2 ГПК/чл.282,ал.2
ГПК/отм./. Така извършеното разпределение може да бъде
изменено от същия съд до приключване на делбеното
производство /чл.344,ал.3 ГПК/. В съдебния акт следва
изрично да се посочи кой имот на кой съделител се
предоставя за ползване до приключване на делбеното
производство,както и какви суми следва да бъдат
заплащани на неползващия имота съделител от момента
на влизане на този акт в сила до приключване на
производството.
5.Когато в наследството има имоти,които
наследодателят е притежавал в съсобственост с трети
лица,съдът допуска до делба и тези имоти съгласно чл.345
ГПК/чл.283 ГПК/отм./.Тази хипотеза е налице,ако
съсобствеността с участие на третите лица е съществувала
преди смъртта на наследодателя и по наследство
1031
съделителите са придобили само идеалната част от
имота,която е притежавал техният наследодател.Ако
наследодателят приживе е притежавал правото на
собственост върху целия имот и след смъртта му трети
лица,извън кръга на наследниците-съделители са
придобили право на собственост върху идеална част от
имота,хипотезата на чл.345 ГПК/чл.283 ГПК/отм./ не е
налице. Хипотезата на чл.345 ГПК не е налице и когато
само част от имота е сънаследствена,а друга част е
притежание на един от наследниците на друго правно
основание,вкл. и когато собствената на един от
сънаследниците част от имота представлява съпружеска
имуществена общност. В този смисъл решение
№261/10.11.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№346/2011г. по описа на ІІ ГО на ВКС. До делба се
допуска целият недвижим имот,като в диспозитива се
посочва общият дял,който съделителите притежават от
този имот,както и техните делбени права.В този смисъл
решение №115/10.08.2011г., постановено по реда на чл.290
ГПК по гр.д.№1054/2010г. на ІІ ГО на ВКС.
6.Искът за делба се отхвърля когато съдът
констатира,че между страните не съществува имуществена
общност.
Искът за делба може да бъде отхвърлен изцяло или
да бъде допусната делба само между някои от страните
или само за някои от имотите.Дори делбата може да бъде
допусната само между ответниците по делото,ако ищецът
бъде изключен от участие в нея поради това,че не е
наследник или е изгубил правото на наследяване,но само
при условие,че ответниците изрично са изразили воля
делбата да бъде допусната помежду им.
7.Разноски-съгласно чл.355 ГПК разноските в
делбеното производство се заплащат от страните
съобразно стойността на дяловете им,т.е.
разноските,направени с оглед нормалното развитие на
делбеното производство остават за сметка на страните.
Разноски по правилата на чл.78 ГПК се присъждат само по
присъединените искове в делбеното производство,т.е. по
повод всички оспорвания,които са въведени в спорния
предмет и които са били приети за основателни,като искът
за делба е отхвърлен или делбата е допусната при
посочените от ответника квоти с оглед уважено негово
възражение.
8.С решението по чл.344 ГПК държавна такса се
определя само ако искът за делба бъде отхвърлен.
1032
В решението по допускане на делбата съдът
следва да:
=се произнесе налице ли е съсобственост
=между кои лица
=при какви квоти
=като се произнесе и по всички наведени
възражения срещу включването на определени имоти в
делбата,както и срещу правото на някои от съделителите
на дял от тези имоти /правопогасяващи и правоизключващи
възражения/
=се произнесе по направените оспорвания на
завещателни разпореждания и дарения,вкл. по искания за
възстановяване на запазена част от наследството,като по
тези искания съдът задължително постановява и
диспозитив независимо от обстоятелството дали са
въведени като обективно съединени с делбата искове или
под формата на възражение
=се произнесе по възражения за пълна или
частична трансформация на лично имущество по смисъла
на чл.23 СК от 2009г. /чл.21 СК,1985г./отм./
=съществуват ли пречки за допускане до
делба на имота с оглед разпоредбата на чл.34,ал.1 ЗС.
=при делба на движими вещи да посочи кой
от съделителите ги държи
=да постанови отделен диспозитив по
претенциите по чл.12,ал.1 ЗН.
По други възражения съдът не се произнася с
отделен диспозитив. Такъв диспозитив се постановява по
спорните въпроси само ако са въведени в предмета на
делото чрез предявяване на инцидентен установителен
иск.
Диспозитиви:
=ДОПУСКА да бъде извършена съдебна делба на
следния недвижим имот: апартамент №5,находящ се в
гр.С,ул.”135-та”№8,на ІІІ етаж,със застроена площ от 76
кв.м.,състоящ се от две стаи,кухня и сервизни
помещения,при съседи:ап.4 и ап.3,ведно
с избено помещение №5,при съседи:избено помещение
№3 и избено помещение №4, както и 33% от припадащите
се идеални части от общите части на сградата и от
дворното място,в което е построена,представляващо УПИ
ІІІ-28 в кв.5 по плана на гр.С, при съседи на дворното място:
/дава се пълно описание на имота,вкл. с посочване на
идентификатор,ако има такъв/,
1033
между съсобственици: И.Т.А.,ЕГН...,от гр.С.../точен
адрес на съделителя/ и П.Т.А.,ЕГН....,от гр.П.../точен адрес
на съделителя/,
при квоти: ½ идеална част за И.Т.А. и ½ идеална
част за П.Т.А.
1034
съдията и представляваща неразделна част от настоящето
решение.
П.Т.А.,ЕГН...,от гр.П.../адрес на съделителя/ да
ползва частта от имота /описва се подробно/,находяща се в
югозападната част на дворното място,по букви ГВДЕГ по
скицата на в.л. И.М., приподписана от съдията и
представляваща неразделна част от решението.
=ДОПУСКА да бъде извършена съдебна делба на
следния недвижим имот: дворно място,находящо се в
гр.С,ул.”135-та”№8,представляващо УПИ ІІІ-25 в кв.8 /пълно
описание на имота/, МЕЖДУ СЪСОБСТВЕНИЦИТЕ:
И.Т.А.,ЕГН...,от гр.С.../адрес на съделителя/ и
П.Т.А.,ЕГН...,от гр.П../адрес на съделителя/,
ПРИ КВОТИ :1/2 ид.част за И.Т.А. и ½ ид.част за
П.Т.А.
ОСЪЖДА И.Т.А.,ЕГН...,от гр.С.../адрес на
съделителя/ да заплаща на П.Т.А., ЕГН...,от гр.П.../адрес на
съделителя/ на основание чл.344,ал.2 ГПК сума в размер
на 150лв. /сто и петдесет лева/ месечно за ползването на
делбения имот /описва се подробно/,считано от влизане на
настоящото решение в сила до окончателното извършване
на делбата.
1035
ВТОРА ФАЗА НА СЪДЕБНАТА ДЕЛБА
Светлана Калинова
1037
по-специално обстоятелството дали са предявени
претенции за възлагане на жилищен имот,тъй като законът
установява специален способ за извършване на делба на
такъв имот,който представлява изключение от общото
правило на чл.69,ал.,ал.2 ЗН като предвижда възможност
за поставяне в дял на реално неподеляем имот.
І.Претенции за извършване на съдебната
делба-начини и срокове за предявяване
В първото съдебно заседание след влизане в сила
на решението,с което е допусната делбата,съделителите
следва да изразят становище за начина,по който да бъде
извършена делбата и да ангажират доказателства в
подкрепа на посочения от тях способ.За претенциите за
възлагане това съдебно заседание е преклузивен срок за
предявяване. Макар,че подобно условие се съдържа в
ГПК/отм./ изрично само за претенцията по чл.288,ал.2
,практиката извърши т.нар.поправително тълкуване на
закона и прие,че този преклузивен срок касае и
претенцията по чл.288,ал.3 ГПК/отм./, изхождайки именно
от принципа,че в първото съдебно заседание следва да
бъде изразено становище и за способа на извършване на
делбата. Ако претенцията за възлагане е направена след
срока,същата не се приема за разглеждане.Направената в
срок претенция се приема за разглеждане с
определение,за да се внесе яснота по спорния предмет и
предмета на доказване в производството.
В разпоредбата на чл.349,ал.4 ГПК,2007г. вече е
установен един и същи срок за предявяване на
претенциите за възлагане и при действието на тази
разпоредба няма да се налага да се прави тълкуване от
съда.
Допустимо е претенциите да бъдат предявени и при
условията на евентуалност.
Всички предявени от съделителите претенции по
извършването на делбата следва да бъдат приети от
съда,като по тяхната основателност съдът се произнася с
решението си.
Допустимо е да се предяви и претенция от няколко
съделители за поставяне в общ дял в случаите,в които се
иска делбата да бъде извършена по реда на чл.353
ГПК/чл.292 ГПК/отм./.
В първото съдебно заседание след влизане в
сила на решението по допускане на делбата съдията
трябва да :
1038
=допусне изслушване на експертиза за
поделяемостта и средната пазарна цена на
имуществото,предмет на делбата. Тази експертиза може да
бъде допусната и с отделно определение,постановено
преди провеждане на това съдебно заседание. Допускането
й обаче представлява съдопроизводствено действие,което
съдът задължително трябва да извърши независимо от
волята на страните.Експертизата се допуска служебно от
съда като депозитът за вещото лице се разпределя между
съделителите според квотите им в
съсобствеността,определени с решението по допускане на
делбата. Ако така определеният депозит не бъде внесен в
определения от съда срок, съгласно разпоредбата на
чл.69,ал.2 от Правилника за администрацията в
районните,окръжните,административните,военните и
апелативните съдилища делото се внася в архив.
=след като страните изразят становището си за
начина на извършване на делбата, с нарочно определение
да приеме и постави на разглеждане предявените
претенции за възлагане,но само по отношение на
неподеляем жилищен имот;
=с нарочно определение за приеме и постави на
разглеждане предявените по реда на чл.346 ГПК/чл.286
ГПК/отм./ искове по сметки. Едва след като ги приеме за
разглеждане съдията може да остави производството по
така предявените искове без движение,ако е констатирал
нередовности и да даде указания за тяхното отстраняване.
=отдели спорното от безспорното по отношение
фактическите твърдения на страните досежно претенциите
по сметки.
Приемането и поставянето на разглеждане на
претенциите,даването на указания, квалифицирането на
претенциите,отделянето на спорното от безспорното и
разпределянето на доказателствената тежест са
процесуални действия на съда по изготвяне на доклад
във втората фаза на делбеното производство.
Посредством тези действия съдът внася яснота в предмета
на разглеждане,а оттам в предмета на доказване.
Хипотези
І.1.1.Чл.349,ал.1 ГПК/чл.288,ал.2,ГПК/отм./
А.Ако неподеляемият имот е жилище,което е
било СИО, прекратена с развод,може да бъде поставен в
1039
дял на съпруга,на когото е предоставено упражняването на
родителските права по отношение на децата,родени от
брака,ако той няма друго жилище.
По отношение на имота съдията следва да има
предвид че:
=имотът трябва да е реално неподеляем и да е
жилищен по предназначение,т.е. да не съществува
възможност от този имот да бъдат обособени реално два
или повече дялове.
=целият имот трябва да е придобит в режим на
СИО.Не е достатъчно в режим на СИО да е придобита само
идеална част от имота. Т.е. този способ е неприложим ако
имотът е съсобствен с трети лица.
1040
чл.173,ал.2 СК в качеството си на попечител или
настойник,тъй като статутът на лицата,поставени под
пълно и ограничено запрещение е приравнен по силата на
закона на този на малолетните и непълнолетните лица.
1041
А.Ако неподеляемият имот е жилище,всеки от
съделителите,който към момента на откриване на
наследството е живял в него и не притежава друго
жилище,може да поиска то да бъде поставено в негов
дял,като дяловете на останалите съделители бъдат
уравнени в имот или в пари.
По отношение на предявяването на тази
претенция съдията следва да има предвид,че:
=практиката и при действието на ГПК от 1952г.
приема,че и тази претенция следва да бъде предявена най-
късно в първото съдебно заседание след влизане в сила на
решението,с което е допусната делбата,тъй като това е
съдебното заседание,в което страните следва да изразят
становището си досежно начина на извършване на
делбата.Противното би довело до възможността
претенцията да се предяви за първи път пред въззивния
съд,което противоречи на принципа на триинстанционното
разглеждане на делата.
=допустимо е претенцията,направена по стария
ред,да бъде уточнена в последствие,вкл. и по реда на
чл.349,ал.1 ГПК/чл.288,ал.3 ГПК/отм./.
=с оглед липсата на възможност за извършване на
преценка за наличие на конкуренция на възлагателни
претенции според имотното и здравословно състояние на
съделителите,в т.7 на ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС беше
изразено становище,че по този ред не може да се прави
претенция за поставяне на имота в дял от няколко
наследници,тъй като в този случая има конкуренция и
следва да се проведе наддаване, т.е. че не може да има
групиране на сънаследници и възлагане в общ дял по реда
на чл.349,ал.2 ГПК/чл.288,ал.3 ГПК/отм./.
=ако обаче претенцията е направена от
съделител,който е починал в хода на процеса се
поддържа,че е възможно неговите наследници да заявят,че
поддържат претенцията и искат имота да бъде поставен в
общ дял ако отговарят на изискванията, като следва да се
извърши преценка дали е основателна претенцията на
наследодателя преди смъртта му и неговото коляно би
могло да получи имота.Наследниците не биха могли да
предявят самостоятелни претенции,ако са конституирани
след провеждане на първото съдебно заседание.Всеки
един от тях ще направи самостоятелна претенция, когато
делят наследството на този наследодател.В този случай
делба в делбата не би могло да се направи,тъй като става
дума за новооткрито наследство.Правата в делбеното
1042
производство принадлежат на този,по отношение на когото
делбата е била допусната.С решението по чл.344
ГПК/чл.282 ГПК/отм./ се установяват личните права на
съделителите.Ако съделител почине във ІІ фаза,неговите
наследници встъпват в неговото признато с решението
лично право в съсобствеността и затова получават правата
общо.Ако има няколко претенции тези наследници имат
право да наддават общо.
По отношение на предпоставките,при които е
допустимо имот да бъде поставен в дял по реда на
чл.349,ал.2 ГПК/чл.288,ал.3 ГПК/отм./ съдията следва да
има предвид,че:
= имотът трябва да е жилищен по
предназначение,т.е. да служи за задоволяване на жилищни
нужди и да отговаря на изискванията на ЗУТ за
самостоятелно жилище;
=да е реално неподеляем;
=съсобствеността да е възникнала от наследяване
Право на възлагане по чл.349,ал.2 ГПК/чл.288,ал.3
ГПК/отм./ има само сънаследник,т.е. само лице,което е
придобило идеална част от имота по наследство и то в
хипотезата,при която съсобствеността е възникнала от
наследяване. Придобилият по силата на сделка идеална
част от жилище няма основание да го получи чрез
възлагане от съда по реда на чл.349,ал.2 ГПК/чл.288,ал.3
ГПК/отм./-Р 257/2001г.,І ГО,Бюлетин бр.4/2001г.При
наличие на т.нар. смесена съсобственост извършването на
делбата по реда на чл.349,ал.2 ГПК/чл.288,ал.3 ГПК/отм./ е
недопустимо-т.8 от ТР №1/2004г.,т.е. при
съсобственост,възникнала в резултат на повече от един
юридически факт, възлагането по чл.349,ал.2
ГПК/чл.288,ал.3 ГПК/отм./ е недопустимо и делбата следва
да бъде извършена чрез изнасяне на неподеляемия
жилищен имот на публична продан по реда на чл.348
ГПК/чл.288,ал.1 ГПК/отм./. Съображенията за подобно
тълкуване са, че тази претенция е противопоставима само
на сънаследник,но не и на лице,което е придобило правото
на собственост върху своя дял на основание,различно от
наследяване.
Доколкото в ГПК,2007г. не са установени различни
правила,следва да се имат предвид дадените в ТР
№1/2004г. на ОСГК на ВКС разяснения и указания по
приложението на закона.
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№148/07.04.2010г. по гр.д.№437/2009г. на І ГО на ВКС е
1043
прието,че когато част от сънаследниците прехвърлят
своите идеални части от съсобствен имот на друг
сънаследник,не е налице хипотезата на смесена
съсобственост,за която в ТР №1/2004г. се прие, че може да
се прекрати само чрез изнасяне на имота на публична
продан,а не чрез възлагане по чл.288,ал.3 ГПК/отм./.
=съделителят,който е предявил претенцията да е
живял в имота към момента на откриване на наследството.
Когато съсобствеността на неподеляем делбен
жилищен имот е възникнала в резултат на две или повече
открити наследства,то за възлагането по чл.349,ал.2
ГПК/чл.288,ал.3 ГПК/отм./ е достатъчно претендиращият
възлагането съделител да е живял в имота при откриване
на наследството,от което черпи права-т.9 от ТР №1/2004г.
на ВКС.
Наследникът следва да е живял в имота
постоянно,продължително,т.е. да е налице трайно
фактическо състояние,което да е продължително във
времево отношение и да се изразява в
установяване,пребиваване в делбения имот с цел
използването му по предназначение за задоволяване
жилищните нужди на съделителя-т.7 на ТР №1/2004г. на
ОСГК на ВКС Законът не изисква съделителят да е живял с
наследодателя в едно домакинство.Въпросът следва да се
решава фактически. В този смисъл в решение
№336/14.12.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№174/2011г. на ІІ ГО на ВКС е прието,че когато
наследник и наследодател са живели заедно в един
имот,но в различни жилищни постройки или стаи,във всеки
различен случай,при установяване,че са ползвали заедно
едни и същи общи помещения или части от имота и
фактическото съжителство е било такова,че те са живеели
като
едно общо домакинство,може да се приеме,че този
наследник отговаря на изискването “да е живял” в
наследствения имот.
=да не притежава друго жилище
Според дадените в т.7 на ТР №1/2004г. указания
следва да се има предвид дали този съделител притежава
в своя индивидуална собственост самостоятелен жилищен
имот,т.е. имот който да служи за задоволяване на
жилищните му нужди и да може да бъде ползван
целогодишно като жилище. Притежаването на идеална част
от друг жилищен имот не е пречка да се извърши
възлагането.
1044
Ако единият от съделителите едновременно има
качеството на преживял съпруг и на наследник по закон и
правото на собственост върху имота,предмет на делбата е
придобито от него и от наследодателя по време на техния
брак в режим на съпружеска имуществена общност,то
преживелият съпруг може да предяви претенция за
възлагане по чл.349,ал.1 ГПК/чл.288,ал.2 ГПК/отм./, а
останалите съделители-по реда на чл.349,ал.2
ГПК/чл.288,ал.3 ГПК/отм./.В тази хипотеза наличието на
предпоставките за възлагане на имота по чл.349,ал.1
ГПК/чл.288,ал.2 ГПК/отм./ изключват разглеждането на
евентуалните претенции по чл.349,ал.2 ГПК/чл.288,ал.3
ГПК/отм./-т.7 от ТР №1/2004г. Конкуренцията на правните
основания за възлагане според даденото в ТР №1/2004г.
разрешение следва да се разреши според принципа,че
специалният закон изключва приложението на общия,като
разпоредбата на чл.349,ал.2 ГПК/чл.288,ал.3 ГПК/отм./ ще
намери приложение доколкото не са налице условията за
възлагане на основание чл.349,ал.1 ГПК/чл.288,ал.2
ГПК/отм./,напр. ако преживелият съпруг има друго
жилище.Ако обаче имотът, предмет на делбата е бил лично
имущество на наследодателя по смисъла на чл.22 и чл.23
СК/чл.20 и чл.21 СК от 1985г./отм./, преживелият съпруг ще
се ползва само от правата си на наследник по чл.349,ал.2
ГПК/чл.288,ал.3 ГПК/отм./.
Б.Когато няколко съделители,отговарящи на
условията на чл.349,ал.2 ГПК/чл.288,ал.3,изр. първо
ГПК/отм./, предявят претенции за поставяне на имота в
техен дял,законът предвижда,че се предпочита онзи,който
предложи по-висока цена. В тази хипотеза възлагането се
извършва след проведено наддаване.
Предпоставките за провеждане на наддаване са
следните:
-да са направени претенции от няколко
съделители
-първоначалната цена е действителната
пазарна цена на имота -следва да се
извърши в отделно съдебно заседание
-съдът е обвързан от факта на предлагане на
най-висока цена
-наддаване се извършва еднократно
-действията на съда и страните се отразяват
в съдебния протокол.Книжата се прилагат към делото.
1045
-извършва се само ако целият имот е
наследствен,т.е. съсобствеността и възникнала от
наследяване.
Редът,по който следва да бъде извършено
наддаването,т.е. процедурата по определяне на
приоритетното предложение, е определен в т.7 от ТР
№1/2004г.,като смисълът е да се гарантира равенството на
страните: аналогично на наддаването в изпълнителния
процес/чл.489 ГПК-чл.378 ГПК/отм./ да се проведе в хода
на съдебното следствие тайно наддаване между
съделителите - претенденти,като в определеното за
наддаването открито съдебно заседание всеки от
съделителите предостави на съда в
затворен плик подписано лично от него или от
пълномощника му предложение при минимална цена за
имота,тази която е посочена от изслушаната по делото
експертиза като средна пазарна цена на имота. Пликовете
с предложенията следва да бъдат отворени в присъствие
на призованите страни и техните представители,като в
протокола съдът следва да впише предложението на всеки
един от конкуриращите съделители.Съдът следва да
приеме и приложи пликовете и предложенията към делото.
Преценката за предложената най-висока цена следва да се
извърши при постановяване на решението.Оплакванията
на съделителите,свързани с нарушения на
съдопроизводствените правила при провеждане на
процедурата по наддаването следва да се релевират по
пътя на обжалване на решението,а не по реда на чл.151
ГПК/чл.126 ГПК/отм./.
По отношение на възможността делбата да бъде
извършена чрез поставяне на имота в дял на един от
съделителите по реда на чл.349,ал.1 или ал.2
ГПК/чл.288, ал.2 или ал.3 ГПК/отм./ съдията следва да
има предвид,че:
=този способ за извършване на делбата е допустим
само ако предмет на делбата е неподеляем жилищен
имот.По отношение на имоти,които имат друго
предназначение този способ за извършване на делбата не
може да бъде приложен,тъй като съставлява изключение от
установеното в разпоредбата на чл.69,ал.2 ЗН правило.
=основанието за възникване на съсобствеността е от
съществено значение,тъй като този способ е приложим
само ако съсобствеността е възникнала от наследяване
или имотът е придобит в режим на съпружеска
имуществена общност,която вече е прекратена.
1046
І.2.Разделителен протокол и теглене на
жребие
І.2.1.Предпоставки за извършване на делбата
посредством теглене на жребие
Делбата се извършва чрез теглене на жребие когато:
= от допуснатите до делба имоти могат да се
образуват достатъчен брой реални дялове,за да може
всеки съделител да получи реален дял,
=при което квотите на съделителите,определени с
решението по допускане на делбата са равни
=или броя на имотите е равен на знаменателя на
дробта, посредством която са определени квотите на
съделителите с решението по допускане на делбата
=не са налице обстоятелства,които да обуславят
невъзможност на извършването на делбата посредством
този способ или да правят извършването на делбата
посредством теглене на жребие много неудобно.
Практиката приема,че тегленето на жребие е винаги
невъзможно когато не съществува възможност всеки
съделител да получи реален дял,т.е. че е недопустимо по
този ред група съделители да получат общ дял,тъй като
законът не установява правила за начина,по който ще бъде
извършено теглене на жребие от група лица.
1047
съсобственият имот следва да се изключи от делбената
маса,ако между наследниците и третото лице не се
извърши делба до съставяне на разделителния протокол.
При съставяне на разделителния протокол е
необходимо недвижимите имоти,включени в отделните
дялове да се индивидуализират,като се обозначат ясно
пространството и границите им.Сградите също следва да
се индивидуализират. Съдът следва да посочи кои имоти
се включват в дяловете,каква е стойността /цената/ на
всеки от дяловете и какви суми за уравнение са дължими
между получателите на отделните дялове.
1048
=с това решение се определят и дължимите за
уравнение на дяловете суми,ако дяловете са на различна
стойност
=с това решение се определя и дължимата от всеки
съделител държавна такса,тъй като размерът на таксата не
зависи от обстоятелството кой дял на кой съделител ще се
падне при тегленето на жребие.
В диспозитива на решението съдът следва да
посочи кои имоти се включват в дяловете,каква е
стойността на всеки от дяловете и какви суми за уравнение
са дължими между получателите на отделните дялове.
Силата на пресъдено нещо на решението по обявяване на
окончателния разделителен протокол обхваща именно тези
три въпроса. Решението представлява изпълнително
основание както за извършването на въвод във владение
върху падналите се в дял на съделителя имоти,така и за
заплащане на паричните суми за уравнение на дяловете.
Поради това решаването на въпросите за цената на
дяловете и паричното уравнение между получателите на
различните дялове не може да бъде отложено за след
влизане в сила на окончателния разделителен протокол. В
този смисъл решение №296/29.11.2011г., постановено по
реда на чл.290 ГПК по гр.д.№442/2011г. на ІІ ГО на ВКС.
След като решението за обявяване на
разделителния протокол за окончателен влезе в
сила,съдът призовава съделителите в съдебно заседание
за разпределение на дяловете.Недопустимо е след като е
било постановено решение по обявяване на окончателния
разделителен протокол делбата да се извърши
посредством друг способ,различен от теглене на жребие. С
факта на постановяване на това решение съдът е
разрешил между страните със сила на пресъдено нещо
спора досежно начина на извършване на делбата и ако
съделителите не се споразумеят кой дял на кого да се даде
чрез постигане на съдебна спогодба,разпределението на
имотите,предмет на делбата,може да се извърши само
чрез жребий.В резултат на тегленето на жребия в
протокола съдът с определение констатира кой дял на кого
от съделителите се отрежда,като действията на съда по
теглене на жребий могат да се обжалват на общо
основание. С тегленето на жребий формирането на
дяловете получава свой персонален носител,т.е. идеалните
части се превръщат в реални и делбеното производство
приключва.
1049
Преди да пристъпи към покана на страните да
теглят жребие съдът е длъжен да:
=приготви листчета,в които да отбележи дяловете
=билетчетата да не бъдат различни по форма и вид
=да бъдат сгънати по еднакъв начин,за да не се
отличават външно по форма едно от друго.
Досежно действията по теглене на жребие Хр.Тасев
приема,че същото е техническо действие.Според
проф.Сталев това е част от съдебната дейност.Според
ВС/104-54-ІV/ то е съдебна дейност,подлежаща на съдебен
контрол,свързано е с разделителния протокол и съставлява
част от него.
В делбения протокол следва да се отразяват точно
всички извършени в това съдебно заседание процесуални
действия/ПП 7/73,т.9/.
С тегленето на жребие делбата
приключва.Разделителният протокол и действията по
теглене на жребие установяват правата на съделителите
върху съответния реален дял и съответно представляват
титул за собственост.Въз основа на тях се издава
изпълнителен лист на съделителите за фактическото им
въвеждане във владение/чл.522,ал.1 ГПК-чл.414,ал.1 и
чл.415,ал.1 ГПК/отм./.
Действията по теглене на жребие подлежат на
въззивно и касационно обжалване.
1050
съделители,с изключение на един вече са получили реален
дял.
Имотите,чиято делба е допусната,следва да се
разпределят така,че всеки от съделителите да получи дял
в натура,като дяловете трябва да бъдат образувани по
начин да не се раздробяват отделните имоти,доколкото
това е възможно.Основен принцип е получаване на
реален дял,който е максимално близък по стойност до дела
от наследството,който се пада на съответния съделител.
Постановени по реда на чл.290 ГПК решение
№60/26.07.2010г. по гр.д.№534/2009г. на І ГО на ВКС;
решение №826/22.11.2010г. по гр.д.№257/2009г. на І ГО
на ВКС;решение №140/24.03.2011г. по гр.д.№373/2010г.
на І ГО на ВКС; решение №300/27.06.2011г. по
гр.д.№1040/2010г. на І ГО на ВКС; решение
№832/06.07.2011г. по гр.д.№219/2010г. на І ГО на ВКС;
решение №397/24.10.2011г. по гр.д.№1499/2010г. на І ГО
на ВКС.
Делбата се извършва чрез разпределение на
имотите без да се тегли жребие, когато съставянето на
дяловете и тегленето на жребий би се оказало невъзможно
или много неудобно.
Тегленето на жребие е невъзможно когато
=до делба са допуснати имоти,съществено
различаващи се един от друг по площ или стойност
=частите на съделителите са различни
=се извършва делба по колена
В решение №258/25.10.2011г.,постановено по
реда на чл.290 ГПК по гр.д.№144/2011г. на ІІ ГО на ВКС и
решение №165/08.05.2012г. по гр.д.№900/2011г. на ІІ ГО
на ВКС е прието,че е допустимо разпределение по чл.353
ГПК и на различни по вид самостоятелни имоти ако между
съделителите липсва спор относно обособяването им в
самостоятелни дялове.
Тегленето на жребий е неудобно когато:
=в някои от имотите един от наследниците е
извършил значителни подобрения,при което ако при
разпределението на имотите по реда на чл.353 ГПК/чл.292
ГПК/отм./ подобрителят получи онова,което е подобрил,
делбата ще се извърши по най-безболезнения начин.
=когато са представени доказателства,че
съделителите преди предявяването на иска за делба са
извършили фактическо разпределение на имотите,това
също може да послужи за довод при извършването на
делбата по реда на чл.353 ГПК/чл.292 ГПК/отм./.
1051
=тегленето на жребий би довело до
нецелесъобразно разпределение на имотите,до
усложняване на отношенията между съделителите,до
неудобства в изравняването на дяловете/ППВС 7/73;
решение №397/24.10.2011г.,постановено по реда на
чл.290 ГПК по гр.д.№1499/2010г. на І ГО на ВКС;решение
№832/06.07.2011г., постановено по реда на чл.290 ГПК
по гр.д.№219/2010г. на І ГО на ВКС/.
= при делба на сграда,построена като групов строеж
съдът следва да съобрази уговореното между страните.
По този ред делбата може да се извърши само ако в
делбената маса има достатъчно имоти,от които за всеки
съделител може да бъде отреден дял в натура.По този ред
е недопустимо някой от съделителите да получи дял в
натура,а на другите съделители да се присъжда парична
равностойност.
Възможно е по този ред да стане разпределението и
при групиране на съделителите чрез поставяне на имот в
общ дял по тяхно общо съгласие или когато
разпределението се извършва по колена,като в дял на
всяко коляно се поставя един имот.В този смисъл е
постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№826/22.11.2010г. по гр.д.№257/2009г. на І ГО на
ВКС,решение №171/26.05.2010г. по гр.д.№4171/2008г. на І
ГО на ВКС, решение №634/04.10.2010г. по
гр.д.№1378/2009г. на І ГО на ВКС.
Ако във втората фаза от имота са образувани два
парцела-застроен и незастроен,делбата не може да се
извърши по реда на чл.353 ГПК/чл.292 ГПК/отм./.
ВС приема,че при разпределение на имотите по
реда на чл.292 ГПК,1952г. не се съставя разделителен
протокол /ППВС 7/73/. Доколкото в разпоредбите на
ГПК,2007г. установените в ГПК,1952г. правила за
извършване на делбата не са променени,следва да се
приеме,че дадените с ППВС 7/73г. разяснения и указания
по приложението на закона запазват своето значение.
В решението си съдът трябва задължително да
изложи съображенията, поради които разпределението се
извършва по този ред.Това решение замества решението
за обявяване на разделителния протокол за окончателен и
може да се обжалва по реда на чл.351 ГПК/чл.290
ГПК/отм./.Въз основа на този акт съделителят може да
получи изпълнителен лист за своя дял съгласно чл.404
ГПК/чл.237 ГПК/отм./ и да иска въвеждане във владение на
недвижимия имот,отреден при делбата за него /чл.522
1052
ГПК,респ.чл.415 ГПК/отм./. Относно принудителното
отнемане на движим вещи се прилага чл.521 ГПК/чл.414
ГПК/отм./.
Разпределение на дяловете без теглене на жребие
може да се приложи като способ за ликвидиране на
съсобствеността и за движимо имущество,щом са налице
условията на чл.353 ГПК/чл.292 ГПК/отм./-14-67-І/.
Възможно е този принцип да бъде приложен и при
ликвидиране на съсобствеността по различни дела.
Когато са налице условията на
закона,разпределението на имотите, допуснати до делба
има приоритет пред другите способи за извършването й-Р
285/2001г.,І ГО,Бюлетин №5/2001г.
Разпределението по реда на чл.353 ГПК/чл.292
ГПК/отм./ обикновено се извършва при допуснати до делба
имоти при различни квоти, като на съделителя с по-голям
дял се възлага по-голям като стойност имот-Р 1/2001г.,І
ГО,Бюлетин №1/2001г./.
В решението,с което делбата се извършва по
реда на чл.353 ГПК/чл.292 ГПК/отм./ съдията трябва да
изложи съображенията си за:
=наличието на предпоставките за извършването на
делбата посредством именно този способ
=невъзможността делбата да бъде извършена чрез
теглене на жребий или за обстоятелствата,които обуславят
наличие на неудобства за разпределение на имуществото
посредством теглене на жребие
=поставяне на определени имоти в дял на
определени съделители /
подобрения,ползване,предхождащи делбата съглашения и
др./.
І.4.Публична продан
Съгласно разпоредбата на чл.348 ГПК/чл.288,ал.1
ГПК/отм./ когато някой имот е неподеляем и не може да
бъде поставен в един от дяловете,съдът постановява да
бъде изнесен на публична продан. Този способ за
ликвидиране на съсобствеността се използва следователно
когато не са налице предпоставките да извършване на
делбата посредством някой от останалите, предвидени в
закона способи,които винаги предполагат поделяемост или
предвиждат специален ред за извършване на делбата на
неподеляеми имоти.
1053
Предпоставките за извършване на делбата чрез
изнасяне на имотите, предмет на делбата на публична
продан са следните:
=не съществува възможност всеки съделител да
получи реален дял, т.е. броя на имотите,предмет на
делбата,е по-малък от броя на съделителите
=не съществува възможност неподеляемото
жилище,предмет на делбата,да бъде поставено в дял на
един от съделителите,тъй като съсобствеността е
възникнала на основание,различно от наследяването, респ.
не са налице хипотезите на чл.349 ГПК /чл.288,ал.2
ГПК/отм./ или никой от съделителите не отговаря на
установените в чл.349,ал.2 ГПК/чл.288,ал.2 и ал.3 ГПК/отм./
изисквания.
Делбата на неподеляемо жилище,съсобствено
между съделителите по силата на сделка,се извършва с
изнасянето му на публична продан-Р 26/2001г.,І
ГО,Бюлетин №1/2001г.
С решението,с което се постановява изнасяне на
имота на публична продан се формира сила на присъдено
нещо досежно способа,чрез който се извършва делбата.
Правото да се иска публична продан може да се упражни от
всеки съделител и не се погасява по давност/2789-71-І/.
Изпълнителен лист може да бъде издаден на всеки един от
съделителите,независимо,че вече е издаден по искане на
друг съделител.
Ако след постановяване на решението за изнасяне
на публична продан настъпят нови факти,които изменят
характера на имота,напр. дворното място се застроява с
двуетажна жилищна сграда или се утвърждава нова
регулация, която от неделимия двор съставя два парцела,
според Кр.Цончев следва да се предяви нов иск за делба
на имота,тъй като след промяната няма единство на
предмета на иска,няма и пресъдено нещо. Напоследък
подобно становище се поддържа и в съдебната практика.
Следователно,когато е предявен нов иск за делба при
наличие на влязло в сила решение между същите
съделители,респ. между техните наследници или
правоприемници,с което е постановено делбата на един
имот да бъде извършена чрез изнасянето му на публична
продан съдията трябва да прецени настъпили ли са нови
факти и обстоятелства,които да не са били преклудирани с
факта на постановяване на това решение и които да
обуславят допустимостта на новото делбено производство.
1054
ІІ.Критерии за избор на способ за извършване на
делбата
1055
могат да бъдат обособени два или повече урегулирани
поземлени имоти, всеки от които да отговаря на
съответните изисквания по чл.19 за лице и повърхност. При
техническа възможност за разделяне на урегулирания
поземлен имот вече не съществува задължение за съда
служебно да предложи на органите на съответния народен
съвет да обособят парцели със застроителния и
регулационен план съобразно проекта за разделителен
протокол.
Главният архитект на общината нарежда с
мотивирано предписание на страните да изработят проект
за изменение на действащия подробен устройствен
план,т.е. разрешаването на проблема е обвързано с
интереса и активността на заинтересованите страни.
Следователно само по изрично искане на страните съдът
може да предприеме действия,свързани с разделянето на
имота на повече реални дялове.Съдът може само да даде
на страните указания за действията,които следва да бъдат
предприети извънсъдебно. Преди постановяване на
съдебното решение обаче е необходимо да е налице
одобрен подробен устройствен план за новото положение
на поземлените имоти.
За урегулираните поземлени имоти със статут на
обекти на културноисторическото наследство становището
на общинската администрация за поделяемостта се
съгласува предварително с Министерство на културата.
Когато становището на главния архитект на
общината е,че имотът е неподеляем, ако съдът прецени,че
това становище е необосновано и че не са налице пречки
за разделянето на имота,с определение дава
задължителни указания за изменение на плана по
посочения в чл.201,ал.3 ЗУТ ред.
Съгласно разпоредбата на чл.201,ал.2 ЗУТ в
редакцията от 2003г. неподеляеми имоти са тези,за които
не може да се изготви проект за разделянето им на две или
повече части,без да се създава недопустимо от закона
разположение на съществуващите сгради или на
разрешени строежи и без да се създават урегулирани
поземлени имоти с лице и повърхност под минимално
установените по закон за определените с плана за
застрояване за разделения имот характер и начин на
застрояване.Следователно УПИ е поделяем при
кумулативното наличие на следните предпоставки:
=за него може да се изготви проект за разделяне на
две или повече самостоятелни части;
1056
=това разделяне не създава недопустимо по закон
разположение на съществуващи сгради или на разрешени
строежи;
=след разделянето реално обособените урегулирани
поземлени имоти няма да бъдат с лице и повърхност под
минимално определените по закон за определените с
плана за застрояване на разделения имот характер и начин
на застрояване.
Ако съдът прецени,че становището на главния
архитект за неподеляемост на имота е правилно,той ще
извърши делбата на неподеляемия имот съобразно
предвидените в ГПК способи в този му вид.
Ако съдът прецени,че становището на главния
архитект за неподеляемост на имота е необосновано и
даде задължителни указания за изменение на плана:
=кметът може да издаде заповед за изменение на
регулационния план.
=кметът може да откаже да издаде такава
заповед,тъй като счита,че предпоставките за реално
поделяне на имота не са налице.Кметът не е длъжен да се
съобрази с дадените от съда указания,тъй като преценката
му дали са налице предпоставките за реално поделяне е
суверенна и обвързана единствено от изискванията на
закона.
Ако кметът откаже да издаде такава заповед
възможно ли е въпреки това съдът да извърши
делбата,изхождайки от становището,че имотът е реално
поделяем и да обособи с решението си два или повече
реални дяла от този имот.Някои автори поддържат,че
преценката на съда за поделяемостта на имота е
достатъчна и с влязлото в сила съдебно решение
общността на имота ще бъде прекратена,като планът за
регулация ще бъде изменен по силата на задължителните
указания,дадени с определението на съда,без да
необходима заповед на кмета на общината./Вл.Петров-
“Устройство на територията”-СИБИ-2004г./.Ако обаче тези
реално обособени части от имота не бъдат нанесени в
регулационния план като самостоятелни УПИ,нямат
съответен номер като такива,то същите не биха могли да
бъдат занапред обект на прехвърлителна сделка като
самостоятелни имоти,тъй като от гледна точка на ЗУТ
имотът ще остане неподелен.Поради това становището не
може да бъде споделено,тъй като целта на делбеното
производство е не просто за бъде ликвидирана една
общност между съделителите,а съсобствеността да бъде
1057
ликвидирана по такъв начин,че занапред всеки един от
съсобствениците да притежава като индивидуална
собственост имот, който да отговаря на всички законови
изисквания за самостоятелен обект на право на
собственост и да може да бъде обект на прехвърлителна
сделка, т.е. спрямо него да могат да бъдат упражнявани
всички правомощия на собственика-владение, ползване и
разпореждане.
Следователно, когато в заключението на вещото
лице се съдържа констатация за наличие на
възможност за обособяване на повече от един реални
дяла от допуснатия до делба урегулиран поземлен
имот, съдът трябва да:
=изиска становище от главния архитект на общината
дали подобно разделяне е допустимо с оглед установените
в ЗУТ правила
=при наличие на становище на главния архитект,че
разделянето е допустимо и възможно да напъти страните
към изготвяне на проект за изменение на ЗРП,който следва
да бъде одобрен от главния архитект на общината
=да зачете действието на изменението на
ЗРП,извършено от главния архитект.
1058
били създадени при това.Инвестиционният проект
трябва задължително да отразява онези необходими
преустройства, които
трябва да се извършат,за да стане възможно
реалното обособяване на новообразуваните
самостоятелни обекти. Одобреният инвестиционен проект
подлежи на съдебен контрол.
Възможно е по този начин да бъде създадена
етажна собственост,като сградата бъде реално поделена
на етажи или части от етажи,които представляват
самостоятелни обекти,при което е допустимо реално
образуваните обекти да не отговарят на идеалните части
на всеки съделител в съсобствеността,като неравенството
в дяловете се изравнява с пари.При създаването на етажна
собственост чрез съдебна делба етажите или частите от
етажи се включват в отделните дялове,а мястото остава
обща част съобразно стойността на отделните обекти,които
се предоставят на съделителите.Когато сградата не е
довършена по време на делбата, дяловете на
съделителите от общите части се определят съобразно
съотношението между стойностите на отделните обекти
към момента на завършване на строежа. В подобна
хипотеза след като в резултат на обособяване на етажите в
самостоятелни обекти,които след делбата ще принадлежат
на различни собственици,дворното място,в което е
построена сградата,придобива статут на обща част и
следва да се конкретизира в проценти и припадащата се
част от него към всеки дял при спазване на правилото на
чл.40 ЗС,което се отразява и върху стойността на дяловете
и върху сумите,които следва да се изплатят за
уравняването им-в този смисъл решение
№22/30.01.2012г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№145/2011г. на І ГО на ВКС.
Съгласно разпоредбите на чл.202 и 203 ЗУТ не е
необходимо изготвяне на инвестиционен проект за
обектите по чл.147,ал.1, т.1 ЗУТ,т.е. за второстепенните
или други постройки на допълващо застрояване,като
допълващото застрояване по смисъла на чл.41-48 ЗУТ
включва и самостоятелни обекти като гаражи,работилници
и магазини. При действието на ЗТСУ предварително
одобрен архитектурен проект се изискваше само при
подялба на жилищни обекти,поради което подобно
разрешение е мислимо и при сегашната уредба,но
доколкото подобно изрично уточнение в разпоредбите на
1059
чл.202 и 203 ЗУТ не се съдържа е възможно и друго
тълкуване от практиката.
Съгласно чл.39,ал.2 ЗС по съдебен ред може да се
раздели обща сграда,ако отделните етажи или части от
етажи могат да се използват самостоятелно без значителни
преустройства и без неудобства,по-големи от
обикновените.Тази разпоредба следва да се има предвид
дори и при наличие на одобрен инвестиционен проект за
разделянето. Несъответствието на стойностите на
съставените дялове с идеалните части, притежавани от
всеки съсобственик не е пречка за поделянето на сградата.
/Р-1390-55-ІV ГО/.
Самостоятелността на етажите по смисъла на
чл.39,ал.1 ЗС е обективно съществуваща
самостоятелност/Р-1422-59-ІІІ ГО/.В случая етажите или
частите от етажи е необходимо да притежават
характеристиките на самостоятелни обекти на право на
собственост вкл. и по смисъла на §5 т.29 и т.30 ДР на
ЗУТ.Дефинициите на понятията етаж,подземен етаж,
полуподземен етаж,надземен етаж и тавански етаж, дадени
в §5,т.44-48 ДР на ЗУТ в случая имат значение само
досежно индивидуализацията на конкретния самостоятелен
обект с оглед неговото местонахождение в сградата.
Делбата на етажи и части от етажи задължително
трябва да включва и припадащите се идеални части от
общите части на сградата и обслужващите помещения към
отделните самостоятелни обекти в сградата.
По приложението на чл.201 ЗУТ-вж.
решения,постановени по реда на чл.290 ГПК:решение
№368/17.01.2011г. по гр.д.№851/2009г. на ІІ ГО на ВКС.
Преценката дали преустройството,което се
предвижда по одобрения инвестиционен проект е
значително и дали би довело до неудобства,по-големи от
обикновените,се извършва от съда.За установяване
стойността на преустройството може да бъде назначена
експертиза.
Извършвайки преценка за значимостта на
преустройството и създадените с него неудобства
съдът трябва да има предвид следното:
=преценката за значимостта на преустройството и
създадените от него неудобства се извършва на основата
на правилата на формалната логика за всеки конкретен
случай,при което следва да се има предвид състоянието и
стойността на имота,както и обема и стойността на
необходимото преустройство. Въпросът е фактически и се
1060
разрешава конкретно във всеки отделен случай,но при
спазване на няколко общи правила.
=значителни преустройства са онези,които
предвиждат сериозна промяна на първоначалния
архитектурен вид на сградата,респ. жилището, свързани са
с промяна на предназначението на обекта или на отделни
негови помещения,премахване на стени, прокарване на
отоплителна или водопроводна инсталация,да изисква
значителна техническа трудност, специални материали и
механизация,специални умения,които да правят
преустройството трудно за изпълнение,т.е. преценява се
доколко е оправдано от гледна точка на здравия разум да
бъде извършено такова преустройство. Необходимо е да се
съпоставят състоянието и стойността на жилището преди
преустройството с обема и стойността на необходимите
строително-монтажни работи за обособяването на
самостоятелните обекти в него. Като количествен критерий
практиката възприема средствата за преустройството да са
повече от 10-15 % от стойността на самия преустройван
обект-решение №826/22.11.2010г.,постановено по реда на
чл.290 ГПК по гр.д.№257/2009г. на І ГО на ВКС.
=под неудобства, по-големи от обикновените
следва да се имат предвид обикновените житейски
неудобства с оглед жизнения стандарт за даденото
време,напр. ако във връзка с преустройството се налага
отделни помещения да не се ползват за дълъг период от
време,да се сваля покривната конструкция,да се прекъсват
инсталации, както и ако преустройството налага
премахване на определено помещение или преместването
му на неподходящо място,напр. до санитарен възел-
решение №233/12.05.2010г.,постановено по реда на чл.290
ГПК по гр.д.№1065/2009г. на ІІ ГО на ВКС.
В решение №826/22.11.2010г.,постановено по реда
на чл.290 ГПК по гр.д.№257/2009г. на І ГО на ВКС например
се приема,че невъзможността сградата да се ползва по
предназначение докато се извършва преустройството не
представлява неудобство,по-голямо от обикновеното,тъй
като всеки един ремонт на сграда /основен или текущ/ води
до такова ограничение.
В ПП №7/73г.,т.5,буква”в” на Пленума на ВС е
прието,че когато обособяването на съсобствените сгради
или жилища в самостоятелни жилища при съдебна делба е
свързано с изменение на утвърдения архитектурен
проект,това обособяване не може да бъде извършено по
съдебен ред преди да бъде одобрен в определен от съда
1061
срок архитектурен проект за обособяването на
дяловете.Одобрение на архитектурен проект за
обособяването не е необходимо,когато обособяването не е
свързано с изменение на утвърдения архитектурен проект.
Според разрешението,дадено в ТР №75/81г. на
ОСГК на ВС одобрението на нов архитектурен проект да
обособяване на самостоятелни обекти е задължителна за
съда предпоставка при разделянето на жилището или
сградата,като този одобрен проект е задължителен за съда
и по отношение на техническия начин на разделяне.Ако
съдът приеме,че сградите или жилището са реално
поделяеми,той ще трябва да осъществи самото разделяне
в съответствие с одобрения архитектурен проект.Съдът
обаче не е обвързан от одобрения проект по въпроса дали
сградата или жилището са поделяеми.Преценката му
доколко са съобразени строителните правила и норми и
дали обособяването на дяловете по проекта е извършено
без значителни преустройства и без неудобства,по-големи
от обикновените е суверенна.Следователно съдът в
производството за делба осъществява контрол за
законосъобразност на одобряването на инвестиционния
проект както по отношение на неговото съответствие на
строителните правила и нормативи,така и дали
предвидените преустройства за значителни и дали
създават неудобства,по-големи от обикновените.
По въпроса кои преустройства са значителни или
създават неудобства, по-големи от обикновените виж
постановени по реда на чл.290 ГПК решения на
ВКС:решение №285/17.08.2010г. по гр.д.№3818/2008г. на І
ГО на ВКС; решение №826/22.11.2010г. по
гр.д.№257/2009г. на І ГО на ВКС; решение
№233/12.05.2010г. по гр.д.№1065/2009г. на ІІ ГО на
ВКС;решение №210/13.09.2011г. по гр.д.№1770/2009г. на І
ГО на ВКС.
Ако главният архитект на общината утвърди повече
от един вариант за реално поделяне,съдът е компетентен
да определи кой от тези варианти с оглед предвидените
преустройства да възприеме.
Ако обаче липсва надлежно одобрен инвестиционен
проект,въпреки заключението на изслушаната по делото
експертиза,че сградата или жилището са реално
поделяеми,реално поделяне не би могло да бъде
извършено. Съдебна делба на съсобствена сграда,жилище
или друг обект,извършена без да е налице надлежно
1062
одобрен инвестиционен проект за обособяване на
самостоятелните дялове е нищожна.
Следва да се имат предвид и разпоредбите на
съответния устройствен закон, Закона за културното
наследство и др. Сградите, определени като паметници на
културата /културно наследство/,макар да са делими,не
могат да се разделят на самостоятелни дялове без
съгласуване на инвестиционните проекти по реда на
чл.84,ал.1 и 2 от Закона за културното наследство
/чл.83,ал.1,т.1,буква”а” от Закона за културното
наследство/. Съгласуването се извършва от министъра на
културата или оправомощени от него длъжностни лица
след писмено становище на НИНКН. Отказът подлежи на
обжалване по реда на АПК.
Ако предмет на делбата за сгради-паметници на
културата /културно наследство/ с оглед динамичността на
законодателството съдията следва да извърши проверка за
действащите към момента на извършването правни норми.
Дали сградата е делима се преценява с оглед
нормите на съответния благоустройствен закон,а не с оглед
жилищната нужда на съделителите. Следва да се има
предвид дали сградата е заварена към момента на влизане
в сила на съответния благоустройствен закон и какво
предвиждат разпоредбите на този закон досежно
заварените сгради.Нормативите,на които следва да
отговаря едно жилище се определят от §38,ал.1 и 4 от СПН
и чл.110 и сл. от Наредба №7 от 2003г. за правила и
нормативи
за устройство на отделните видове територии и
устройствени зони,но тези нормативи не се отнасят за
жилища,които са заварени от тези нормативни актове.Ако
обособяването, изполването на отделните жилища или
части от жилища или части от етажи като отделни
самостоятелни обекти е станало преди изменението на §38
от СПН /17.05.63г./,а сега и с оглед чл.22 и чл.303 от
ППЗТСУ след 17.05.1963г.,в отклонение с изискванията на
тези нормативни актове,то разделянето е възможно.Според
ВС правилата на СПН и наредба №5 имат материален
характер и са в действие от 17.V.1963г.,поради което,
когато постройката е правена преди тази дата,следва да се
преценяват възможностите за делба с оглед условията на
чл.39,ал.2 ЗС без да е необходимо спазването на СПН
/659-67-І/В такъв случай е достатъчно жилището да има
най-необходимите помещения за битови нужди.Когато
обаче в производството за съдебна делба се създават
1063
самостоятелни отделни жилища,следва да се имат предвид
действащите към момента на извършването на делбата
СПН, които са задължителни.-ТР №96 от 16.11.1971г. на
ОСГК на ВС; решение №118/30.05.2011г.,постановено по
реда на чл.290 ГПК по гр.д.№467/2010г. на І ГО на ВКС.
Сега действащата Наредба №7/2003г. за правила и
нормативи за устройство на отделните видове територии и
устройствени зони,която отмени Наредба №5/2001г. за
правила и нормативи за устройство на територията
/обн.ДВ.бр.51/2001г./, предвижда нови правила и
нормативи за проектиране на жилищни сгради и
жилища,които съгласно чл.95 от наредбата се прилагат при
проектиране на жилищни сгради и жилища,при
пристрояване и надстрояване на жилищни сгради и при
преустройства и разделяне на жилища.Тези правила се
съдържат в глава 26 от наредбата.
Практиката допуска и присъединяване на отделни
помещения към съседен апартамент,който е индивидуална
собственост на един от съделителите,като за такова
присъединяване е необходим одобрен инвестиционен
проект./р.686/96г.-ІV/,р.1887/81г. по гр.д.№1266/81г.-
І;р.461/96г.-І;р.861/86г.-І/.
Когато предмет на делбата е обща сграда и
съществува възможност същата да бъде реално
поделена на няколко самостоятелни етажа или части от
етажи съдията трябва да:
=изиска становище от главния архитект на общината
дали подобно реално поделяне е възможно от гледна точка
на действащите строителни правила и норми
=да напъти страните към необходимостта от
изготвяне на инвестиционен проект за разделянето,който
да бъде одобрен от главния архитект
=при наличие на надлежно одобрен инвестиционен
проект за разделяне на обща сграда да извърши контрол за
законосъобразност
=да извърши преценка дали необходимото за
разделянето преустройство ще бъде значително или ще
създава неудобства,по-големи от обикновените.
=да назначи съдебно-техническа експертиза,която
да даде заключение за вида, обема и стойността на
преустройството,което следва да бъде извършено.
1064
предвидената в разпоредбата на чл.7,ал.3 ЗСПЗЗ
процедура.
На първо място следва да се има предвид,че
разпоредбата на чл.72 ЗН установява минималните
изисквания за площ на земеделските земи при тяхното
реално поделяне,а именно:3 дка за нивите, 2 дка за
ливадите и 1 дка за лозята и овощните градини. Ако в
полза на съделителите е възстановено по реда на ЗСПЗЗ
правото на
собственост върху обекти,чиято площ е под
установения в тази разпоредба размер, тези обекти са
годни да бъдат поставени в самостоятелни
дялове,доколкото реално поделяне на всеки един от тях на
повече дялове няма да се извършва.
Обособяването на реални дялове е
допустимо,ако
=те отговарят на установените в чл.72 ЗН размери,
=налице е изработен или одобрен от общинската
служба по земеделие проект.
Ако становището на изслушаната във втората фаза
на делбеното производство експертиза е,че от допуснатите
до делба земеделски земи могат да бъдат обособени
реални дялове,отговарящи на изискванията на чл.72 ЗН,по
искане на съделителите съдията следва да изпрати
изготвения от вещото лице проект за реално разделяне на
общинската служба по земеделие за одобрение.Ако
общинската служба по земеделие одобри проекта,следва
да се извърши делба на новообразуваните реално
обособени имоти.Възможно е също така съделителите да
представят изготвен от общинската служба по земеделие
проект,който се преценява от съда в съвкупност с
останалите доказателства по делото,като съдът във всички
случаи следи за спазване изискването на чл.72 ЗН.
ІІ.1.4.Като отделни самостоятелни обекти в дяловете
могат да бъдат поставяни и гаражи,магазини,ателиета и
др.,тъй като те имат самостоятелно значение.
ІІ.1.5.В дяловете може да се включва и вещното
право на строеж, надстрояване и пристрояване,макар и
строежът да не е извършен,но това може да стане само ако
вещното право е учредено и делбата за него е била
допусната.Необходимо е освен това съответното право да
е предвидено от подробния градоустройствен план /респ.
действащия към момента регулационно-застроителен план/
и да не е свързано със значителни преустройства на
самата сграда.
1065
ІІ.1.6.Селскостопанските имоти
/ниви,ливади,лозя,овощни градини/също могат да бъдат
предмет на реална делба при условията на чл.72 ЗН.
ІІ.1.7.Движимите вещи се оценяват по пазарната им
цена по време на съставяне на дяловете.
С оглед спазване на равенството между
съделителите при съставянето на дяловете във всеки дял
трябва да се включат по възможност еднакви по количество
и вид и приблизително равни по стойност имоти,като
неравенството на дяловете се изравнява в пари.
Недопустимо е при реалната делба,извършвана
чрез разпределение на допуснатите до делба имоти някои
от съделителите да получат само пари,тъй като в този
случай всъщност се извършва продажба,което е
недопустимо освен в изрично предвидените от закона
случаи /чл.349 ГПК/чл.288 ГПК/отм./ или при съдебната
спогодба /ППВС 7/73/.
Допустимо е също така и с оглед разпоредбата на
чл.69 ЗН имотите да бъдат поставяни в общ
дял,обикновено на наследниците от едно коляно, но и други
съделители могат да получат имот в общ дял,ако са
изразили изрично съгласие за това. Групирането между
съделителите следва да стане с оглед броя на реално
съществуващите като обособени имоти, които могат да
образуват самостоятелен дял и само ако има изрично
изразена воля за това.
ІІ.2.Вид и предназначение на допуснатите до
делба имоти
=дали имотът е жилищен по предназначение-само
по отношение на неподеляем жилищен имот е допустимо
възлагане по реда на чл.349 ГПК/чл.288,ал.2 и ал.3
ГПК/отм./.
=дали съществува възможност всеки съделител да
получи в дял имоти от един и същи вид,ако до делба са
допуснати имоти,които са различни по вид и
предназначение.Този критерий е особено важен при
извършване делба на движими вещи. Да се имат предвид и
вече посочените решение №258/25.10.2011г. по
гр.д.№144/2011г. на ІІ ГО на ВКС и решение
№165/08.05.2012г. по гр.д.№900/2011г. на ІІ ГО на ВКС.
=ако не е налице възможност всеки съделител да
получи в дял имоти от един и същи вид,дали са налице
други обстоятелства,които позволяват разпределение на
имотите между съделителите по реда на чл.353 ГПК/чл.292
ГПК/отм./ или чрез теглене на жребий
1066
ІІ.3.Основание за възникване на съсобствеността
=само по отношение на неподеляеми жилищни
имоти,съсобствеността върху които е възникнала от
наследяване или посредством прекратяване на СИО е
допустимо възлагане по реда на чл.349 ГПК/чл.288,ал.2 и
ал.3 ГПК/отм./.
=при съсобственост,възникнала от
наследяване,делбата може да бъде извършена и по
колена,като всяко коляно получи общ дял.
1067
При избор на способ за извършване на делбата
съдът трябва да:
=съпостави броя на имотите с броя на съделителите
=съпостави стойността на имотите със стойността на
дела на всеки един съделител от делбената маса
=прецени налице ли са предпоставки за възлагане
на неподеляем имот
=прецени налице ли са обстоятелства,които да
обусляват невъзможност за теглене на жребий или правят
тегленето на жребий много неудобно
=прецени налице ли е съгласие за получаване на
имот в общ дял
=прецени значението на всички обстоятелства,които
биха имали значение за извършване на делбата
посредством един от предвидените в закона
способи,особено в хипотеза на разпределение по чл.353
ГПК/чл.292 ГПК/отм./.
Диспозитиви:
=ПОСТАВЯ В ДЯЛ по реда на чл.349,ал.1 ГПК на
И.Т.А.,ЕГН...,от гр.С.../точен адрес на съделителя/
апартамент №5,находящ се в гр.С,ул.”135-та”№8 /точно
описание на имота/,който ще придобие правото на
собственост при условие,че заплати на П.Т.А.,ЕГН...,от
гр.П.../точен адрес на съделителя/ за уравнение на
дяловете му сумата 4000лв./четири хиляди лева/ в
шестмесечен срок от влизане на настоящето решение в
сила,ведно със законната лихва върху тази сума от влизане
в сила на решението до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА И.Т.А. на основание чл.31,ал.2 ЗС да
заплати на П.Т.А. обезщетение за лишаване от ползването
на апартамент №5 /точно описание на имота/ в размер на
2500лв./две хиляди и петстотин лева/ за периода от
01.01.2010г. до 01.12.2010г.,ведно със законната
лихва,считано от влизане на решението в сила до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА И.Т.А. и П.Т.А. да заплатят по сметка на
СРС държавна такса в размер на 160лв./сто и шестдесет
лева/ всеки един от тях.
1068
ОСЪЖДА П.Т.А. да заплати на И.Т.А. сумата
1500лв./хиляда и петстотин лева/ за уравнение на дяловете
/ако подобно уравнение следва да бъде заплатено/.
ОСЪЖДА П.Т.А. и И.Т.А. да заплатят по сметка на
СРС държавна такса в размер на 160лв./сто и шестдесет
лева/всеки един от тях.
=ОБЯВЯВА по реда на чл.350 ГПК окончателен
разделителен протокол както следва:
ДЯЛ І,включващ апартамент №5,находящ се в
гр.С.../точно описание на имота/ на стойност 4500лв.
/четири хиляди и петстотин лева/.
ДЯЛ ІІ,включващ апартамент №3,находящ се в
гр.П.../точно описание на имота/ на стойност 4300лв./четири
хиляди и триста лева/.
ОСЪЖДА П.Т.А. и И.Т.А. да заплатят по сметка на
СРС държавна такса в размер на 176лв./сто седемдесет и
шест лева/всеки един от тях.
1069
ОБЕЗСИЛВАНЕ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ ЗА
ВЪЗЛАГАНЕ
Светлана Калинова
1070
=производството е исково,самостоятелно.Искът е
конститутивен.
=необходимо е задължението да е изискуемо и
ликвидно и да е налице виновно неизпълнение,тъй като
съдът следва да обсъди и обективната невъзможност за
изпълнение.
=задължението е парично,носимо и при преценка за
точното му изпълнение за приложими общите способи за
погасяване на парично задължение
/прихващане,новация,опрощаване,сливане и др./
=приложими са правилата на ЗЗД за изпълнение на
задълженията,вкл. и нормата на чл.83,ал.1 ЗЗД,която
предвижда възможност за освобождаване на длъжника от
отговорност поради неоказано от страна на кредитора
съдействие,както и при обективна невъзможност по
смисъла на чл.81 ЗЗД. Преценява се и вина на кредитора и
се отчита дали е налице неоказване на съдействие.Правно
значение има обстоятелството дали кредиторът е бил
уведомен и дали е приел плащането.
=валидно е и плащането чрез откриване на сметка в
банка, дори банката да е фалирала.Валидно е и плащане
по пощата.
=при частично неизпълнение за една вноска се
прилагат разпоредбите на чл.63 и сл. ЗЗД.
=обезсилването в случая представлява санкция
само при неплащане на главница,но не и на лихви,тъй като
това е най-обременителното задължение. В следващите
редакции и неплащането на лихва се свързва с тази
санкционна последица.
=обезсилва се с решение,като едва след влизането
му в сила се възстановява състоянието на съсобственост и
се насрочва ново съдебно заседание по извършване на
делбата. До момента,в който възлагането се обезсили с
решение,съделителят,в чийто дял е поставен имотът,се
счита за негов собственик и може свободно да се
разпорежда с него.
2.Обезсилване на решения по
възлагане,постановени от 01.04.98г. до 20.07.99г.
Характерни особености на производството.
=съделителят,в чийто дял е поставен
имотът,придобива собствеността от момента на влизане на
възлагателното решение в сила. До момента,в който
възлагането се обезсили с решение,съделителят,в чийто
дял е поставен имотът,се счита за негов собственик и може
свободно да се разпорежда с него.
1071
=производството е исково,самостоятелно.Искът е
конститутивен.
=приложение намират правилата на ЗЗД досежно
точното изпълнение, както и правилата за освобождаване
на длъжника от отговорност и последиците от приемане на
забавеното плащане от страна на кредитора.
=задължението е парично,носимо и при преценка за
точното му изпълнение за приложими общите способи за
погасяване на парично задължение /прихващане,
новация,опрощаване,сливане и др./
=задължението включва и лихвата,като срокът е 6
месечен и брани длъжника. Длъжникът може да плати
сумата наведнъж или на части в рамките на срока. Няма
установени месечни вноски.Кредиторът е длъжен да
приеме както плащане на цялото, така и плащане на части
в рамките на срока.Длъжникът може да плати изцяло и
преди изтичане на срока.
=преди изтичане на срока искането е недопустимо
като преждевременно направено.
=обезсилва се с решение,като едва след влизането
му в сила се възстановява състоянието на съсобственост и
се насрочва ново съдебно заседание по извършване на
делбата.
3.Обезсилване на решения в редакцията от ДВ
бр.64/99г. след 20.07.1999г.
В тази хипотеза съделителят,в чийто дял е поставен
имотът, придобива правото на собственост само ако
заплати дължимите за уравнение на дяловете суми в 6-
месечен срок от влизане в сила на решението по
извършване на делбата.Ако сумите не бъдат изплатени в
този срок,вещноправният ефект на възлагателното
решение не може да настъпи и се счита,че възлагането е
обезсилено по право.Основанието за обезсилване на
възлагателното решение по право и за възстановяване
висящността на делбения процес е неплащането в
определения от закона срок на определеното с
възлагателното решение парично задължение за
уравняване на дяловете, като срокът за изпълнение на
задължението и самият факт на плащане на дължимото
уравнение имат характеристиката на отлагателно условие
за проявление на конститутивното действие /вещноправния
ефект/ на влязлото в сила решение по възлагане.В тази
хипотеза е недопустимо да се приеме,че е налице
извинителна причина за неизпълнение на задължението по
1072
смисъла на чл.81,ал.1 ЗЗД-ТР №1/1004г. на ОСГК на
ВКС,т.10/.
=делото се насрочва,ако постъпи молба от
кредитора,за да се изслуша становището на длъжника и да
се съберат доказателства,дали сумата е платена.В т.10 от
ТР №1/2004г. се приема,че по така постъпилата молба
възражението на длъжника,че паричното задължение за
уравнение на дяловете и лихвите е изпълнено надлежно
чрез предвидените в ЗЗД способи за изпълнение подлежи
на пълно и пряко доказване от него, т.е. тежестта на
доказване на факта на изпълнение е на длъжника при
спазване на установените в разпоредбата на
чл.133,ал.1,буква”г” ГПК/отм./,респ. чл.164 от сега
действащия ГПК ограничения.
=ако дължимата като уравнение сума не е платена в
срока, съсобствеността се запазва и делбата следва да
продължи.
=разпоредбите на чл.81 и чл.83 ЗЗД не намират
приложение
=правилата на чл.103,ал.1 ЗЗД,чл.104 ЗЗД, важат
само доколкото компенсаторният ефект е настъпил в
рамките на 6-месечния срок.
=правата на трети лица са непротивопоставими,тъй
като правото на собственост се придобива едва след
плащането на дължимите за уравнение на дяловете суми и
то в предвидения от закона срок.
=с ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС се прие,че съдът
постановява изричен диспозитив по искането на
съделителя-кредитор за прогласяване на настъпилото по
право обезсилване на възлагателното решение на
основание чл.288,ал.7 ГПК /т.11/-отм. без да постановява
самостоятелно решение,когато след обезсилването
делбата ще се извърши чрез изнасяне на имота на
публична продан.В мотивите съдът ще констатира, че
дължимото уравнение не е платено в срок, че
съделителят,на когото имотът е възложен не е придобил
собствеността,че възлагането е обезсилено по право,че
съсобствеността не е прекратена и отново ще извърши
делбата.Делбата продължава,тъй като обезсилването
настъпва по силата на закона.За това е необходимо да се
призоват всички съделители. Фактът на неплащане и
обезсилване по право се отразява в мотивите на
решението,с което делбата се извършва отново.
=ако обаче се касае до хипотеза на възлагане при
ново предложение за плащане веднага,то съгласно т.11 от
1073
ТР №1/2004г. съдът следва да постанови две
самостоятелни решения-за прогласяване на обезсилването
по право и по извършването на делбата по реда на
чл.288,ал.7,изр. трето ГПК/отм./. Мотивите за това
разрешение са,че законът изрично е предвидил в тази
хипотеза да бъде заплатена цената,по която имотът е
оценен при делбата,а това е неговата пазарна цена към
момента на извършването на делбата. И тъй като искането
за прогласяване на обезсилването по право и за ново
извършване на делбата може да бъде отдалечено по време
от датата на постановяване на обезсиленото възлагателно
решение,това налага изслушване на ново експертно
заключение за пазарната цена на имота.Ако съдът при
постъпило искане за обезсилване констатира,че са налице
предпоставките на чл.288,ал.7,изр. трето ГПК/отм./, той ще
прогласи с решение настъпилото по право обезсилване на
възлагането и след като това решение влезе в сила ще
насрочи ново съдебно заседание по извършването на
делбата с назначаване на експертиза за оценка на
имота.Ако съделител,който вече е имал претенция за
възлагане плати веднага чрез неотменим акредитив или в
депозитна сметка на съда,с решението съдът разпределя
сумите само принципно и дава право на съделителите да ги
получат от мястото,в което тези суми се държат.
Разпоредбата на чл.349,ал. 6 ГПК,2007г. съдържа
правила, идентични с установените в разпоредбата на
чл.288,ал.7 ГПК/отм./ в редакцията обн.
ДВ.бр.64/1999г.,поради което и за решенията,
постановени след 01.03.2008г. следва да се прилагат
правилата за обезсилване на възлагането по право.
Дадените в ТР №1/2004г. указания намират приложение.
1074
ПРЕТЕНЦИИ ПО СМЕТКИ
Камелия Маринова
Същност
В т.нар. производство по сметки съделителите
предявяват искания за присъждане на вземания, които имат
един срещу друг във връзка с делбената общност. Касае се за
вземания, възникнали от правоотношения, свързани с
управлението, стопанисването и използването на имотите,
предмет на делбата и с наследяването. В делбеното
производство се разглеждат само искания за суми, които имат
връзка със съсобствеността, с имуществото, което е предмет на
делбата /293-90-І/. В делбеното производство не могат да бъдат
разглеждани сметки, които произтичат от правоотношения,
стоящи извън наследството, т.е. правоотношения, произтичащи
от лична сделка на един съделител с друг съделител, ако
сделката не касае имота, предмет на делбата. Тези сметки
нямат връзка с подлежащата на прекратяване общност и не
могат да бъдат разгледани в делбеното производство /ППВС 7-
73, т.4, б.”а”/. С уреждането на сметките в делбеното
производство се цели ликвидирането на всички свързани с
делбата въпроси между съделителите, като законът дава такова
право, но не задължава съделителите да предявят своите
претенции в това производство. Те могат да осъществят своите
права и в отделен исков процес, когато не са ги предявили в
производството по сметките. Предявяването им в делбата
съставлява последващо обективно съединяване на осъдителни
искове с производството по извършване на делба, което е
допустимо по изричната разпоредба на чл.346 ГПК /чл.286 ГПК-
отм./.
Видове и характеристики:
1./ необходими разноски
2./ подобрения
- подобренията, извършени със съгласието на
останалите съсобственици
- подобренията, извършени без съгласието на
другите съсобственици
- подобренията, извършени при наличието на
противопоставяне от страна на останалите съсобственици
- подобренията, извършени от съсобственик, който
упражнява фактическата власт върху целия съсобствен
имоти изключително за себе си
Предявяването на такава претенция в делбеното
производство представлява в същност предявяване на иск, като
1075
в случая важат правилата на чл.127 и 128 ГПК /чл.98 и чл.99
ГПК-отм./. Следва да бъде уточнено:
размера на претенцията
основанието – дали владее за себе си целия имот или
е държател на частите на другите съсобственици
дали разноските са извършени със съгласието, без
съгласието или при противопоставяне на останалите
съсобственици
всяко подобрение поотделно – по вид и стойност
време на извършване на всяко подобрение.
3./ Претенции за събрани доходи.
4./ Претенция за лишаване от ползване по чл.31, ал.2
ЗС
5./ искане за платени задължения
6./ претенция за разходи за гледане на наследодателя
или за разходи, направени по повод смъртта на наследодателя
Правното й основание е чл.59 ЗЗД. Дължат се
обичайните разходи, направени по повод смъртта на
наследодателя. Давността е от момента на извършването.
7./ претенция за причинени щети на общото
имущество
8./ претенции за лихви
Общата характеристика на посочените вземания е, че
са възникнали в периода на съществуване на съсобствеността.
Относно посочените в т.1 до т.8 облигационни претенции виж
„Вещно право”, „Съсобственост”.
9./ Правата по чл.12, ал.2 ЗН.
Тази разпоредба дава възможност в делбеното
производство да се разглеждат и претенции, възникнали преди
откриване на наследството, които са във връзка с общността-
предмет на делбата. Искането по чл. 12, ал. 2 ЗН е конкретно,
особено приложение на принципа за недопустимост на
неоснователното обогатяване. То е във връзка с увеличаване
имуществото на наследодателя, за което е спомогнал
наследникът, т.е. то е имуществено право на общо основание.
Решение № 481/11.01.2011 г. по гр.д. № 884/2009 г.,
ВКС, ІІ г.о. – при иска по чл.12, ал.2 ЗН имущественото
съдействие на наследника приживе на наследодателя трябва да
касае именно имотите, предмет на делбата, като част от
наследството на общия наследодател.
Квалификацията зависи единствено от момента на
извършване на действията – щом са преди откриване на
наследството, претенцията се квалифицира по чл.12, ал.2 ЗН.
Фактически състав:
- претендиращият да има качеството наследник
1076
Легитимиран да предяви иска е наследник, който
лично е допринесъл за увеличението на наследството, както и
неговите наследници, тъй като претенцията има имуществен
характер и по пътя на правоприемството преминава към
наследниците, които встъпват в наследствения дял на своя
наследодател и във всички права, свързани с него.
Заветникът не може да иска при делба да се
пресметне в негова полза това, с което е спомогнал да се
увеличи наследството приживе на наследодателя.
Преживял съпруг, който твърди, че е вложил лични
средства при придобиването на имота, може да претендира за
частична трансформация в първата фаза на делбата, но не и за
увеличение на наследството във втората фаза /поради силата
на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата, с
което е прието, че имотът е изцяло съпружеска имуществена
общност, т.е. е придобит с общи средства/.
Ако имотът е бил лична собственост изцяло или
частично на наследодателя, преживелият съпруг може да
претендира увеличение на наследството.
- да е спомогнал за увеличаване на
наследството
Увеличението на наследството трябва да е ясно
изразено в някаква форма /изграждане на постройка, направа
на посаждения, предоставяне на парични средства, изплащане
на задължения и др./ и да е налице към момента на откриване
на наследството. Приносът може да се състои и в изплащане на
задължения на наследодателя, в труд и средства на
наследника. При определяне размера на увеличението обаче е
от значение не колко е изразходвал наследникът в труд и
средства, а с колко е увеличено наследственото имущество,
като разходите могат да бъдат по-малки или по-големи от
увеличението.
- действията, довели до увеличението, да са
извършени приживе на наследодателя.
- действията, довели до увеличение на
наследството, следва да са без правно основание – наличието
на договорно правоотношение /дарение, плащане на дълг със
съгласието на длъжника и т.н./ изключват приложението на
чл.12, ал.2 ЗН.
Решение № 481/11.01.2011 г. по гр.д. № 884/2009 г.,
ВКС, ІІ г.о. – претенцията е уредена като имуществен коректив,
черпещ основателността си в принципа на неоснователното
обогатяване, т.е. по своята същност е извъндоговорна
облигационна връзка, обусловена от доказването на факта на
неоснователното /некаузално/ разместване на имуществени
1077
блага между две правни сфери, като в резултат на същото е
реализиран актив или не е реализирана загуба в правната
сфера на получилия икономическо съдействие наследодател,
довело до увеличение или запазване на имуществото му като
наследствена маса, по отношение на която наследствена маса
имат права всички наследници.
Решение № 248/20.04.2010 г. по гр.д. № 4147/2008 г.,
ВКС, ІІІ г.о. – не всяко безвъзмездно даване на нещо е дарение,
а само когато е установена взаимна воля на страните за такъв
договор.
- претендиращият да не е бил възнаграден по
друг начин /чрез завещание, дарение, ползване на имота през
определен период от време/.
Възнаграждението трябва да покрива
увеличението, т.е. да не е по-малко от него. Ако е налице
възнаграждение, липсва елемент от фактическия състав и
искът е неоснователен.
Тежестта да докаже, че ищецът е бил възнаграден
е на ответната по иска страна – решение № 135/6.08.2012 г.
по гр.д. № 926/2011 г., ВКС, ІІ г.о.
Предявяване:
- чрез съединяване на иск във втората фаза на
делбата.
Претенцията се предявява най-късно в първото по
делото съдебно заседание след допускане на делбата.
- самостоятелно, преди предявяване на иска за делба
– в този случай искът е установителен и се признава само с
каква сума /вкл. и като еквивалент на вложен труд или
материали/ е увеличено наследството. Изложеното следва от
обстоятелството, че увеличението се присъжда според цените
към момента на делбата. Ако обаче сънаследниците са се
разпоредили с имота, върху който е концентрирано
увеличението и делба не може да бъде предявена, искът се
разглежда като осъдителен за парично вземане и се уважава по
цени към момента на прекратяване на съсобствеността чрез
разпореждането.
- самостоятелно след първото по делото заседание от
втората фаза на делбата или след приключване на делбата, но
в този случай може да се претендира само присъждане на
парично вземане и увеличението ще се пресметне към момента
на делбата - Определение № 327/26.10.2005 г. по ч.гр.д. №
216/2005 г., ВКС, І г.о., Бюлетин, кн.1/2005 г.
- в първата фаза на производството за съдебна делба
– само в случаите при предявен иск или възражение по чл.30
ЗН, когато е необходимо образуване на наследствена маса, тъй
1078
като вземането по чл.12, ал.2 ЗН е задължение на наследството
и се отчита при формиране на наследствената маса чрез
изваждането му от останалите в наследството активи и
изчисляване на чистия актив. Ако вземането не бъде предявено
в първата фаза на делбата, се преклудира възможността за
последващо предявяване на иск по чл.12, ал.2 ЗН, тъй като
решението по чл.30 ЗН в случаите на завет или дарение
формира сила на пресъдено нещо и за размера на
наследствената маса, а съответно и за съществуването на
задължения на наследството. В тази фаза на производството
искът по чл.12, ал.2 ЗН може да бъде уважен само в
установителната му част за наличието на принос на определена
стойност. Ако имотът, върху който е концентрирано
увеличението на наследството се допуска до делба – искът
следва да бъде приет в първото по делото заседание след
допускане на делбата и разгледан по същество във втората
фаза на делбеното производство.
Давност:
Общата петгодишна погасителна давност.
Започва да тече от предявяването на иска за делба –
ППВС 7-73 г., т.4, б.”б”.
Начин на присъждане:
Увеличението се присъжда съобразно конкретния
случай по преценка на съда в имот или в пари.
В първия случай на наследника, който има това право,
се отделя от наследствената маса имущество на стойност в
размер на това увеличение, а останалото имущество се
разпределя между всички наследници. Има се предвид
състоянието на увеличеното имущество по времеоткриването
на наследството и неговата стойност по време на извършване
на делбата.
Приносът се концентрира върху имота, за който е
даден. Ако се касае до изграждане на постройка, която е
самостоятелен обект на вещни права и е допусната до делба, тя
се предоставя на ищеца по чл.12, ал.2 ЗН, а делбата се
извършва на останалото имущество, ако има такова.
Във втория случай се присъжда сумата, съставляваща
еквивалент на приноса към момента на извършване на делбата,
респ.прекратяване на съсобствеността. Всеки от останалите
сънаследници дължи такава част от сумата, която е съответна
на наследствените им права, а за правата на ищеца е налице
сливане на качеството кредитор и длъжник и погасяване на
задължението.
1079
При предоставени средства за придобиване на имота
се преценява какъв процент от придобивната му стойност са
средствата и се присъжда този процент от стойността на имота
към релевантния момент /извършване на делбата или
прекратяване на съсобствеността/. По същият начин се
процедира и при заплатено задължение на наследодателя във
връзка с имота.
При вложени труд, материали и/или средства за
подобряване на имота – стойността към релевантния момент, с
която в резултат на този принос се е увеличила цената на имота
/т.е. следва да се изслуша заключение за цената на имота, ако
тези работи не са извършени и за цената с тях/.
Приема се, че ако съществува възможност за
присъждане на имот, съдът е обвързан от направеното в тази
насока искане. Присъждането на парична сума, вместо исканото
присъждане на имот, следва да е обосновано и мотивирано –
ако приносът не покрива стойността на имота и е невъзможно
отделянето на част от него /удостоверено съгласно чл.203 ЗУТ/.
Воля на ищеца е дали ще претендира имот или пари.
1080
Особености:
- предявяването може да стане както в писмен вид,
така и устно – определение № 486/8.10.2012 г. по ч.гр.д. №
437/2012 г., ВКС, І г.о.
- при предявяването не се внася държавна такса
Във всички случаи претенцията трябва да съдържа
елементите, от които да се определи спорното право:
фактически твърдения, от които може да се извлече
основанието на предявения иск, искането, както и цената на
претенцията.
Преценката за редовността на предявения иск /с
изключение на изискването на подаване на формална искова
молба и внасяне на държавна такса/, както и отстраняване
нередовностите на исковата молба се извършва по общите
правила на чл.127, чл.128 и чл.129 ГПК. Ако искът е предявен в
съдебно заседание и страната присъства, могат при
необходимост да се зададат уточняващи въпроси /определение
№ 486/8.10.2012 г. по ч.гр.д. № 437/2012 г., ВКС, І г.о./
Допустимо е да се прави възражение за прихващане
като защитна теза на ответника по такъв иск, като това
възражение не е свързано с преклузивния срок по чл.346 ГПК за
предявяване на самата претенция. Приема се, че възраженията
следва да бъдат ограничени само до случаите, когато са
свързани с наследствените отношения. Насрещното вземане
следва да бъде изискуемо и ликвидно.
Легитимиран да отговаря по тези претенции е
съсобственика към момента на извършването им, тъй като при
последващо прехвърляне приобретателят заплаща тяхната
цена, т.е. той не се е обогатил неоснователно за сметка на
извършилия подобренията. Задължението за обезщетяването
им е възникнало в лицето на бившия съсобственик, който е
прехвърлил своята идеална част от имота – решение № 283 от
20.06.2010 г. по гр.д. № 1173/2009 г., ВКС, ІІ г.о. по чл.290 ГПК.
1081
върху ответниците, съобразно дължимия от тях размер за
основателната част от исковете.
Разноските по съединените във втората фаза на
делбата искове се присъждат по общите правила.
Решението може да се обжалва с обща жалба заедно
с решенията по чл.348, 349 и 350 от ГПК /чл.288, 289, 292 ГПК-
отм./.
Влязлото в сила решение съставлява пресъдено нещо
и въпросите, които са били разрешени с него не могат да бъдат
предмет на нов исков процес.
1082
СЪДЕБНА ДЕЛБА-СПОГОДБА
Светлана Калинова
1.Характер
По своята същност съдебната спогодба е договор,с
който съделителите по висящ делбен процес чрез взаимни
отстъпки разпределят помежду си общото имущество и по
този начин прекратяват съществуващата съсобственост.
Съдебната спогодба има сложен фактически
състав,който обхваща договора за спогодба и
определението на съда,с което се одобрява спогодбата
като законосъобразна и непротиворечаща на добрите
нрави.
Съдебната спогодба може да бъде сключена във
всяко положение на делото докато не са разпределени
дяловете между съделителите,т.е. както в първата,така и
във втората фаза на делбеното производство.
При неподеляем недвижим имот съделителите имат
правна възможност да се споразумеят,като поставят в дял
имота на някой от съделителите.В този смисъл решение
№447/02.12.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№1182/2010г. на І ГО на ВКС.В този случай
съделителите определят начина на заплащане и
разпоредбата на чл.349,ал.5 и 6 ГПК/чл.288,ал.6 ГПК/отм./ е
неприложима.Поради това не може да се иска обезсилване
на спогодбата поради неплащане на вноските,респ.тя да се
счита обезсилена по право.Ако съделителят не изплати в
уговорения срок сумите за уравнение на
дяловете,останалите съделители могат да искат разваляне
на спогодбата-вж. решение №447/02.12.2011г.,постановено
по гр.д.№1182/2010г. на І ГО на ВКС.
Допустимо е със спогодбата да бъде учредено и
право на строеж съгласно чл.63,ал.3 ЗС.
При спогодбата изискването на чл.39,ал.4 ЗС
преустройството на жилищна сграда да не е значително
или да не създава неудобства по-големи от необходимите
не се прилага,тъй като по волята на съсобствениците може
да се уговори и по-значително преустройство.И в този
случай обаче е необходим одобрен инвестиционен
проект,както и изменение на подробния устройствен
план,ако се създават повече урегулирани поземлени имоти.
Със спогодбата в дял на всеки съсобственик се
поставя отделен имот или единственият имот се поставя в
дял на един от съсобствениците,като на останалите се
1083
заплаща парично уравнение.Необходимо е в спогодбата
страните да са уговорили начина на уравняване,тъй като в
противен случай се приема,че е налице безвъзмездно
прехвърляне на дял,което следва да бъде извършено при
спазване разпоредбата на чл.18 ЗЗД.Възможно е
съделителите да уговорят,че са уравнили дяловете си и с
оглед на други постигнати помежду им спогодби,но
изявление в този смисъл трябва да има.
Дали е възможно насрещната престация да
представлява поемане на задължение за гледане и
издръжка е спорно.Напоследък в някои обикновени
решения на ВКС се приема,че подобна уговорка не води до
нищожност на спогодбата. Доколкото обаче спогодбата
касае спорния предмет,като следва да се основава и на
разпоредбите на закона, установените от практиката и
теорията правила,следва да се приеме,че уравнението
може да бъде само парично.Този извод се налага от
правната същност на делбата като правен институт
/делбата е акт,уговорен от всички съсобственици или
издаден от съда при участието на всички съсобственици,по
силата на който съществуващата между тях съсобственост
се прекратява и замества с отделни права на собственост
върху отделни обекти,представляващи реални части от
общия имот или от
отделни имоти от няколко общо притежавани
имущества,съразмерно с досегашните дялове на
съсобствениците./.В решение 2566-70-І на ВС е прието,че
не е допустимо използването на съдебното производство
за оформяне на сделки,които следва да се извършват по
друг ред.При делбата според проф.Венедиков се извършва
размяна на стопански блага,като идеалните части на
съсобствениците се разменят със или без
заплащане.Според Кр.Цончев при делбата в
патримониумите на съделителите не става обмяна на едно
благо с друго,а става превръщане и то от идеална в реална
част, съсредоточаване на предмета на правото към една
реална част от имуществото,поради което според
Кр.Цончев при делбата не трябва да се говори за
основание и причина на придобиването на реалната част от
единия съделител.Просто препращане към правилата за
замяна или продажба действително не може да се
направи,доколкото законодателят предвижда специални
последици при договора за делба,като напр. унищожаемост
при увреждане с повече от ¼,пълна нищожност при
неучастие на един съсобственик,както и специална форма
1084
и държавни такси.Този договор във всички случаи е
възмезден.Има уговаряне на насрещна престация:реални
дялове за всички съсобственици; необходимост от парично
уравняване,ако дяловете са с различна стойност и се
различават от правата на отделните
съсобственици.Разпоредбата на чл.69,ал.2,изр.2 ЗН
изрично предвижда,че при делбата неравенството на
дяловете се изравнява в пари.В т.8 на ТП 7/73г. на ВС е
изразено становище,че спогодбата има прехвърлително
действие досежно вещите, предмет на делбата,вкл.и
тогава,когато такъв предмет е една вещ, която по силата на
спогодбата се поставя в дял на един съделител ,а
останалите получават парично уравнение.Когато със
спогодбата се създават, изменяват или погасяват
правоотношения,които не са предмет на делото за
делба,този ефект не настъпва със самата спогодба, ако
законът предвижда за това друга форма. За да настъпи
създаването, изменението или погасяването на тези
правоотношения спогодбата трябва да бъде последвана от
сключване на акт в определената от закона форма и в този
случай спогодбата представлява договор,който може да
бъде обявен за окончателен по реда на чл.19,ал.3
ЗЗД.Следователно спогодбата,с която се предоставя на
един съделител имотът,а другите получават пари не се
нуждае от формата на чл.18 ЗЗД,а направо прекратява
съсобствеността.В този смисъл в решение
№103/06.06.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№876/2010г. на ІІ Го на ВКС изрично е прието,че при
договор за доброволна делба може да бъде уговорено
само парично уравнение на неравенството на
дяловете,но не и алеаторна насрещна престация.
Разликата между договора за доброволна делба
и съдебната делба:
=във формата-съдебната спогодба следва да бъде
възпроизведена в съдебен протокол и одобрена от
съдията.Договорът за доброволна делба следва да бъде
сключен в писмена форма с нотариална заверка на
подписите съгласно разпоредбата на чл.35,ал.1 ЗС.
=по същество съдебната спогодба също е договор и
се подчинява на всички изисквания за действителността на
договорите/ТП 7/73г./.
=формата на договора обуславя и необходимостта
да се представят доказателства за собственост.Доколкото
доброволната делба не се сключва в нотариална форма,не
важи и изискването на чл.586 ГПК/чл.482 ГПК/отм./ което
1085
задължава нотариуса при извършването на нотариален акт
да провери дали лицата,
които се разпореждат с едно право чрез акта,
притежават такова право. При съдебната спогодба обаче
съдът задължително следи дали правото на собственост
принадлежи на съделителите и дали участват всички
съсобственици.
=съдържанието на спогодбата следва да бъде
възпроизведено изцяло в съдебния протокол,който се
подписва от съда и от страните и следва задължително да
бъде одобрена от съда,докато при договора за доброволна
делба функцията на нотариуса се изчерпва с нотариалната
заверка на подписите.
=повереникът следва да е специално упълномощен
съгласно разпоредбата на чл.34,ал.3 ГПК/чл.22,ал.2
ГПК/отм./.
=делба чрез спогодба може да се извърши и преди
съдът да е допуснал делбата/ТП 4/69г./.
2.Страни.
Договорът за делба следва да бъде сключен между
лицата,които са съсобственици на вещта.При прехвърляне
на идеална част от имота след наследяването обаче
съгласно ТР 72/86г. и ТР №1/2004г.,ако съсобствеността е
възникнала от наследяване следва да участва
прехвърлителят. Приобретателят участва когато е
прехвърлена идеална част от единствения останал в
наследство имот или когато прехвърлената идеална част е
придобита от прехвърлителя на правно основание
различно от наследяването.Ако участват и двамата
спогодбата е действителна.
3.Действие
Спогодбата има вещно прехвърлително действие
досежно вещите, предмет на делбата,вкл. и когато се касае
до делба на една единствена вещ,която се поставя в дял
на един от съделителите/ППВС 7-73,т.8-б/.
ВС приема,че със съдебната спогодба могат да се
създават,изменят или погасяват и правоотношения,които
не са предмет на делото за делба,но когато тези действия
по силата на закона трябва да се извършат в специална
форма,съдебната спогодба сама по себе си не произвежда
ефект/чл.365,ал.2 ЗЗД/.С оглед на това,за да настъпи
създаването,изменението или погасяването на
правоотношенията,които не са били предмет на делбата,
1086
спогодбата трябва да бъде последвана от сключване на акт
в определената от закона форма.Евентуално може да се
приеме,че спогодбата в тази част представлява
предварителен договор,който може да бъде обявен за
окончателен по реда на чл.19,ал.3 ЗЗД.
Както съдебната делба-спогодба,така и
доброволната делба-договор подлежат на вписване,което
се извършва по искане на заинтересованите страни.
4.Пороци
Съдебната спогодба е договор,като определението,с
което тя се одобрява е обикновен акт на охранително
производство и не отнема договорния й характер,нито
премахва недостатъците й,които биха я направили
нищожна или унищожаема.Ако съдебната спогодба има
недостатъци,които я правят нищожна или унищожаема като
договор,макар и да е одобрена с определение на
съда,нищожността или унищожаемостта могат да се
предявяват по исков ред,а не чрез атакуване на
определението на съда./т.7 на ТП 7/73/,решение
№447/02.12.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№1182/2010г. на І ГО на ВКС.
Недопустима е спогодбата,която цели да бъде
заобиколен законът и спогодбата да бъде използвана за
оформяне на сделка,която следва да се извърши по друг
1087
ред. Допустимо е по съдебен ред разкриване привидността
на съдебната спогодба. /чл.17,ал.1 и чл.26,ал.2 ЗЗД/.Това
може да стане и чрез възражение.
5.Способи за разваляне.
При предявен иск за разваляне на съдебна
спогодба съдът трябва да:
=прецени дали задължението за заплащане на
дължимото уравнение е изпълнено точно според
постигнатото в спогодбата съгласие
=не осъществява контрол върху
законосъобразността на определението,с което спогодбата
е била одобрена.То не е предмет на съдебен контрол в
това производство.
1088
В решение №384/02.11.2011г.,постановено по реда
на чл.290 ГПК по гр.д.№1450/2010г. на І ГО на ВКС е
прието,че съдът може да се самосезира и да упражнява
косвен контрол по действителността на договор за
доброволна делба с трето
лице и без предявен самостоятелен иск за това или
направено възражение,тъй като нормите,уреждащи
нищожността на сделките са от императивен характер и за
приложението им съдът следи служебно,т.е. когато
страната се позовава на договор,съдът е длъжен да
провери неговата действителност от гледна точка на
формалните основания за нищожност-форма,предмет и без
да има позоваване на нищожност. Така изразеното
становище следва да бъде споделено досежно изискването
за спазване на предвидената в закона форма за
действителност на договора,ако същият има за предмет
недвижим имот,както и имот,изваден от гражданския
оборот. Ако обаче за съда съществува съмнение дали
имотът е годен като самостоятелен обект да бъде предмет
на разпореждане,следва да бъдат дадени указания на
страните да ангажират доказателства и да се назначи
съдебно-техническа експертиза. Освен това по отношение
на пороците,свързани с волята на страните,съдът не
разполага с правомощие служебно да се произнася по
въпроса за действителността на договора. Не може
следователно да се приеме,че във всички случаи съдът
следи служебно и може да се самосезира и да упражнява
косвен съдебен контрол по действителността на договора.
Във всички случаи съдът е длъжен да уведоми страните за
намерението си да упражни косвен съдебен контрол върху
договора,да им даде възможност да изразят становище и
да ангажират доказателства.
1089
СПЕЦИФИЧНИ СПОРОВЕ И ПРОИЗВОДСТВА,
СВЪРЗАНИ С НАСЛЕДЯВАНЕТО
Светлана Калинова
1.Откриване на наследство
Съгласно чл.1 ЗН наследството се открива в
момента на смъртта в последното местожителство на
умрелия. От този момент преживелият роднина, който по
правилата на чл.5-10 ЗН е призован към
наследяване,придобива правата върху притежаваното от
починалия имущество,ако приеме наследството.
Към момента на откриване на наследството се
определя кръгът лица, призовани към наследяване.
Местооткриването на наследството определя
съда,който е компетентен да се произнася по спорове и
искания,свързани с наследяването:
=по иск за делба на наследство-чл.110,ал.1 ГПК
=по иск за унищожаване или намаляване на
завещания-чл.110,ал.1 ГПК
=по иск за унищожаване на доброволна делба по
чл.74 ЗН-чл.110,ал.1 ГПК
=по други искове за наследство-чл.110,ал.1 ГПК
=по искане за приемане на наследство-чл.49,ал.1 ЗН
=по искане за определяне на срок за приемане на
наследство,заявено самостоятелно-чл.51 ЗН.Аргумент за
подсъдността по това искане е разпоредбата на чл.51,ал.3
ЗН,съгласно която изявлението на наследника се вписва в
книгата,предвидена в чл.49,ал.1 ЗН.
=по извършване на отказ от наследство-чл.52 ЗН
=приемане на наследство по опис-чл.61,ал.1
ЗН,както и приемането с писмено заявление
=по искане на кредиторите на наследството и
заветниците за отделяне на имуществото на
наследодателя от имуществото на наследника-съгласно
чл.67,ал.2 ЗН отделянето се извършва за недвижимите
имоти-чрез вписване,а за движимостите-чрез молба до
районния съдия,която се вписва по реда на чл.49,ал.1 ЗН.
=за назначаване на управител на незаето
наследство-чл.59 ЗН
=за определяне на срок за представяне на
завещание-чл.27,ал.2 ЗН
=за определяне на срок за приемане на
назначението на изпълнител на завещание-чл.45,ал.2 ЗН
1090
=за освобождаване от длъжност на изпълнителя на
завещанието-чл.47 ЗН
= за запечатване,разпечатване и опис на открито
наследство-чл.553 и чл.556 ГПК.
Тази зависимост е обусловена от
предимството,което дава концентрирането на исковете по
едно наследство в местооткриването на
наследството,където се съхранява най-пълна информация
за притежаваното от наследодателя имущество,неговото
гражданско състояние или най-общо
състоянието на неговите дела. Освен това всеки
заинтересован може да получи необходимата информация
за състоянието на наследството по мястото на неговото
откриване.
2.Приемане на наследство
За да участва в делбата наследникът по закон
трябва да приеме наследството,тъй като с откриване на
наследството той придобива правото да получи
наследственото имущество,но последното преминава в
патримониума му от момента на приемане на
наследството.
Наследството се придобива с приемането му /чл.48
ЗН/,като приемането произвежда действие от момента на
откриване на наследството. От момента на откриване на
наследството следователно наследникът,който е приел
наследството, придобива съответната на наследствения му
дял част от цялото имущество,което наследодателят е
притежавал към момента на смъртта си ,с изключение на
ненаследимите права,и отговаря за съответната част от
задълженията на наследодателя,освен за свързаните с
личността. От този момент произвежда действие и отказът
от наследство,т.е. от момента на откриване на
наследството делът на отказалия се сънаследник
уголемява дяловете на сънаследниците,които са приели
наследството.
Наследниците не придобиват права върху:
=имуществата,които наследодателят е притежавал
под прекратително условие и това условие е неговата
смърт
=притежаваното от наследодателя право на
ползване,освен в изрично предвидените от закона случаи
Приемането на наследство представлява изрично
или мълчаливо изразяване на съгласие за придобиване на
правата и поемане задълженията на наследодателя от
1091
страна на лице,на което законът дава право на
наследяване.
Необходимо е да бъде прието както наследство по
закон,така и наследство по завещание. И в двата случая
приемането може да се извърши направо или по опис.
Приемането направо може да бъде изрично по реда
на чл.49,ал.1 ЗН или мълчаливо,когато наследникът
извърши действия,които по несъмнен начин предполагат
неговото намерение да приеме наследството.Съдът
преценява във всеки конкретен случай с оглед
обстоятелствата на делото дали извършените от
наследника действия съставляват мълчаливо приемане на
наследството /ППВС 4/64г./.
Действието следва да бъде и от такова естество,че
приемащият да може да го извърши само бидейки
наследник. Ако може да извърши подобно действие и без
да има качеството “наследник”,не може да се приеме,че
действието сочи на категорично и несъмнено намерение за
приемане на наследство. Например ако наследникът е
притежавал имота в съсобственост с
наследодателя,ползвал го е и продължава да го ползва и
след откриване на наследството,не може да се приеме,че
това ползване предполага несъмнено намерение за
приемане на наследство. Също и ако наследникът е
едновременно и изпълнител на завещание или е завладял
имота на наследодателя преди неговата смърт. Практиката
приема,че участието на наследника в охранително
производство или исков процес,които засягат интересите на
наследството,т.е. наследственото имущество като
съвкупност от права и задължения,представлява
мълчаливо приемане на наследството,освен ако не е
участвал в това производство единствено с цел запазване
на наследственото имущество. Ако обаче наследникът е
поискал само съставяне на опис и запечатване на
наследственото имущество по реда на чл.553 и сл.
ГПК,това негово действие може да е извършено с цел
установяване размера на активите на наследството, за да
прецени дали да приеме наследството или да се откаже от
него с оглед и на задълженията,които то включва. Поради
това преценката винаги следва да се извършва конкретно с
оглед на естеството на действието и на намерението на
лицето,което го извършва.
Претендирането на обезщетение за претърпени
вреди от смъртта на наследодателя срещу лицето,което е
причинило смъртта,не представлява действие по приемане
1092
на наследството,тъй като е извършено от лицето не в
качеството му на наследник,а в качеството му на близък
роднина на починалия, тъй като вредите са претърпени
поради наличието на емоционална и родствена връзка,а не
поради наличие на установена в закона възможност за
придобиване на наследствено имущество.
Извършеното разпореждане с наследствено
имущество винаги предполага намерение за приемане на
наследството,тъй като подобно разпореждане може да
бъде извършено от лицето само в качеството му на
наследник,т.е. на лице,което е придобило по наследство
правото,с което се разпорежда,доколкото друго основание
за придобиване на правото не е установено.
Изричното приемане,т.е. приемането с думи,може да
се извърши само по реда на чл.49,ал.1 ЗН.
Мълчаливото приемане представлява приемане на
наследство чрез действие. То не може да бъде извършено
вербално като наследникът просто заяви в устна форма,че
приема наследството,пред сънаследници,кредитори,
приятели и др. Отправеното до кредитор на наследството
изявление от наследника,с което иска определяне на срок
за изплащане на дълга или разсрочване,представлява
действие по приемане на наследството,тъй като съдържа
признание на факта,че направилото го лице има
определено задължение.
Приемането като акт касае цялата съвкупност от
права и задължения, които представляват наследствено
имущество и не е необходимо изрично изявление за всеки
един имот.
С отмяната на чл.50 ЗН/обн.ДВ.бр.60/92г./ не се
предвижда срок,в който наследникът следва да заяви ще
приеме ли наследството или не,като тази отмяна се отнася
както за откритите преди влизане в сила на този закон
наследства,по които в срока не е направено
възражение,така и относно имотите,собствеността върху
които се възстановява /§9 ПР на ЗН/.
По искане на всеки заинтересован съдът може да
определи подходящ срок на наследника за заяви дали
приема наследството или се отказва от него /чл.51 ЗН/ вкл.
и в делбеното производство. Ако в дадения срок
наследникът не отговори,той губи правото да приеме
наследството и се изключва от числото на
наследниците,призовани към наследяване. Срокът трябва
да бъде достатъчен призованият към наследяване да
провери състоянието на наследството и да прецени дали
1093
да го приеме,да го приеме ли по опис или да се откаже от
наследството.
Наследникът,който изрично се е отказал от
наследството по реда на чл.52 ЗН във вр.с чл.49,ал.1 ЗН
също се изключва от числото на наследниците.
С оглед изискването за приемане на наследството в
делбеното производство съдът трябва да има предвид:
=налице ли е приемане на наследство от страна на
всички съделители /изрично или мълчаливо/-приема се,че с
предявяването на иск за делба по категоричен начин се
изразява воля наследството да бъде прието;
=да прецени дали приемането е валидно
извършено-валидно е само онова приемане на
наследство,което е извършено след откриване на
наследството от лице,което към момента на извършването
е било призовано към наследяване;
=да прецени дали недееспособните,държавата и
обществените организации са приели наследството
надлежно,т.е. по опис;
=по искане на заинтересованите съделители да
определи подходящ срок за приемане на наследство на
наследник,за когото липсват данни по делото да е приел
наследството;
Наследството може да бъде прието направо /pure et
simple/ или по опис /beneficium inventari/. Правните
последици от различните видове приемане са съществени
и имат голямо значение,както за отговорността на
наследника за задълженията на наследодателя,така и за
възможността му да упражни определени права.
Приемането pure et simple:
=по отношение правата на наследника то има за
последица смесването на имуществото на наследника с
припадащата му се част от имуществото на наследодателя.
От момента на откриване на наследството,което е прието
направо,тези имущества образуват вече едно цяло,една
съвкупност.
=ако наследникът е бил кредитор на наследодателя,
за съответната припадаща му се част от наследството
задължението се погасява;
=наследникът се задължава да плати съответната
част от всички задължения на наследодателя,дори същите
да надхвърлят по размер актива на наследството-
чл.60,ал.1 ЗН;
=поемането на задълженията на наследодателя е
универсално и неделимо, в смисъл че обхваща всички
1094
задължения и тежести на наследството и не може да бъде
ограничено само до определени задължения,респ. само до
задълженията,които са били известни на наследника-
съгласно чл.54,ал.1 ЗН приемането на
наследството,направено под условие,за срок или за част от
наследството,е недействително;
=поемането на задълженията е
неотменимо,доколкото веднъж приел наследството
наследникът не може да се откаже от него-извършеният
след приемане на наследството отказ е недействителен.
1095
от изгодите на приемане на наследство по опис,напр. от
правото да иска намаляване на завещания и на дарения в
полза на лица,които нямат качеството наследници по закон.
Наследникът не може да се ползва от опис, направен
служебно и то на част от наследственото имущество.
Описът трябва да бъде направен от районния съдия, а не
от друг орган. Орган на общинския съвет или на кметството
може да състави опис, но само ако това действие му е
възложено от районния съд, а протоколът за описа се
изпраща на съда (срв. чл. 449, ал. 2 и 455 ГПК,1952г. респ.
чл.553-559 ГПК,2007г.).
При постъпила молба за вписване на приемане
на наследство по опис съдията трябва да:
= прецени дали е спазен срокът по чл.61,ал.1 ЗН
освен в хипотеза на приемане на наследство от
недееспособен,който може да приеме наследство по опис и
след изтичането на срока. Дали е доказан моментът,в който
наследникът е узнал,че наследството е открито,преценява
съдът,до който е подадено заявлението за приемане на
наследството по опис.
=укаже на молителя,че следва да посочи всички
имущества,които наследодателят му е притежавал към
момента на смъртта си,както и всички вземания и
задължения на наследодателя,които са му известни и да
представи доказателства-едно наследство не може да бъде
прието отчасти направо и отчасти по опис. Именно поради
тази причина съгласно чл.64 ЗН наследникът е длъжен да
посочи всички известни нему наследствени имущества.
Съдията вписва имотите в описа така,както са посочени от
наследника.
=да назначи експертизи за установяване пазарната
цена на това имущество,като при необходимост постанови
извършване на опис и запечатване по реда на чл.553,ал.2 и
чл.557 ГПК/чл.449,ал.2 и чл.455 ГПК/отм./.
=да насрочи делото в открито съдебно заседание,за
да даде възможност на молителя да изрази становище по
изготвените експертизи
=да състави опис на наследственото имущество,в
което да включи всички имущества,за които е
установено,че наследодателят е притежавал към момента
на своята смърт,вкл. за вземанията и задълженията на
наследодателя,в който да посочи и тяхната средна пазарна
цена към момента на съставяне на описа. В този опис
следва да бъдат посочени отделно и имущества,за които
молителят твърди,че са били собственост на неговия
1096
наследодател,но за които не разполага с доказателства с
оглед разпоредбата на чл.64 ЗН.
=след съставяне на описа да постанови вписване на
приемането на наследството по опис в специалната книга
на съда по реда на чл.49,ал.1 ЗН.
4.Изискване за приемане на наследство по опис от
недееспособни-чл.61,ал.2 ЗН
Описът ограничава отговорността на
недееспособния за задълженията на наследството само до
стойността на неговия актив.
Изискването за приемане на наследството по опис в
този случай е израз на установения в законодателството
принцип за ограничаване възможността на
недееспособните да се задължават,а както вече беше
отбелязано,при приемане на наследството направо
наследникът приема и всички задължения на
наследодателя.
Правото на недееспособните да приемат
наследството по опис не се погасява с изтичането на
установения в чл.61,ал., ЗН срок. Те могат да приемат
наследството по опис и след изтичането му. Заявеното
след изтичането на срока искане няма да бъде
недопустимо-в този смисъл решение
№187/20.04.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№1780/2009г. по описа на І ГО на ВКС.
Недееспособните не могат да носят отговорност за
това,че техните представители не са извършили надлежно
съответните действия по приемане на наследството по
опис. Именно поради това съдът е длъжен да даде
указания за приемане на наследството по опис от
недееспособния съделител,както и по реда на
чл.51,ал.1 ЗН да определи и подходящ срок за
приемане на наследството. Приема се също така,че
недееспособният няма да изгуби изгодите на описа,които
са свързани с приемане на наследството по опис,ако
неговият представител не е посочил всички известни нему
наследствени имоти при съставянето на описа,каквато
санкционна последица е установена в чл.64 ЗН.
Недееспособните се считат винаги да наследници
beneficium inventari по силата на самия закон до момента,в
който недееспособността отпадне.
Това изискване се прилага само когато
недееспособните имат качеството наследници по закон
или по универсално завещание. Когато недееспособните
са облагодетелствани от завет,приемане на наследство по
1097
опис не е необходимо,тъй като по силата на завета се
придобива само определено имуществено право,но не и
задължения на наследството. Заветниците не са
наследници,а кредитори на наследството.
Разпоредбата на чл.55 ЗН:
=тази разпоредба ограничава отговорността само на
наследник с право на запазена част от наследството
=разпоредбата касае само заветите,тъй като
наличието на универсално завещание придава качеството
“наследник” на ползващото се от него лице и лишава
низходящите,родителите и съпруга от правото да
придобият имуществото по наследство.
=от съществено значение е установяване момента
на откриване на завещанието-ако се докаже,че същото е
открито след приемане на наследството,то по правилата на
формалната логика не е могло да бъде известно на
наследника. Наследникът следователно има интерес да
установи, че моментът на откриване на завещанието
следва приемането на наследството-негова е
следователно и доказателствената тежест.
=заветникът има интерес да получи завета,поради
което негова е тежестта да докаже,че завещанието е било
известно на наследника и преди приемането на
наследството
=необходимо е да се остойности наследственото
имущество,да се определи запазената част на наследника
и да се извърши съпоставяне на стойността на запазената
част и стойността на завещаното имущество.
От тази разпоредба,която единствена ограничава
отговорността на наследника по отношение на открити след
приемането разпореждания,следва, че откритите след
приемането задължения на наследството /извън заветите/
следва да бъдат изпълнени.
1098
предвиждал, че първо съдът следва да постанови
определение за извършване на оглед и оценка на имота от
вещо лице,след което с второ определение да разреши
продажбата. След разрешението продажбата се извършва
по правилата за делба на наследство и публична продан.
1099
Припадащите се на лицата по чл.459 ГПК суми ще
бъдат заделени. Остатъкът следва да се разпредели
съразмерно между останалите кредитори и за да бъде
зачетено извършеното от съда определяне на реда и
начина на плащане, би следвало да бъдат заделени и
съответните суми за кредиторите, посочени в съдебния
акт,които обаче не са се присъединили към изпълнителното
производство,като тези суми им бъдат предадени след
представяне на изпълнителен лист.
1100
част от наследството срещу лице извън призованите към
наследяване да бъде уважен.
В решение №135/06.07.2011г.,постановено по
реда на чл.290 ГПК по гр.д.№1482/2010г. по описа на
ВКС,ІІ ГО е прието,че в охранителното производство по
вписване на отказ или приемане на наследство по опис
участие и възражения на трети лица са недопустими и ако
има трети лица, чиито права са засегнати от направения
отказ и последвалото вписване на наследството по опис и
правните последици от тези факти,те могат да ги заявят в
друго производство,в което процесуалният ред позволява
това. Прието е,че при приемане на наследството по опис
след предвидения в чл.61 ЗН срок за надарения
съществува процесуална възможност по предявен срещу
него иск с правно основание чл.30 ЗН да направи
възражение за неспазването на предвидения законов срок
за приемане на наследството по опис с оглед разпоредбата
на чл.61 ЗН. Изложени са съображения,че предвидения в
разпоредбата на чл.61 ЗН срок за приемане на
наследството по опис е в полза на надарените лица,които
не са наследници,призовани да наследят и доколкото
тези лица не са страни в производството пред районния
съд по вписване на приемането на наследството по опис,те
биха могли да правят своите възражения за неспазването
на срока по чл.61 ЗН в други производства. Бележка на
редактора: По въпросите на описа е образувано тълк.д.№
3/13г. на ОСГК.
8.Отказ от наследство
Наследникът,който изрично се е отказал от
наследството по реда на чл.52 ЗН във вр.с чл.49,ал.1 ЗН се
изключва от числото на наследниците.
Отказът от наследство е едностранен писмен
формален акт,с който призованият наследник изявява
волята си да не приеме наследството.
Наследникът може да се откаже от наследството
само ако преди това не го е приел.Отказът,който е
направен след като е прието наследството е нищожен/ 20-
71-І/. При спор дали отказът се предхожда от мълчаливо
приемане на наследството съдът следва да извърши
преценка дали по своето естество извършеното преди
отказа действие сочи на категорично и безусловно
намерение за приемане на наследството,тъй като е
възможно действието да е било извършено само с цел
1101
запазване на наследственото имущество. Не сочат на
намерение за приемане на наследство действия,които:
=са извършени в изпълнение на морално
задължение или като отдаване на почит към починалия;
=са извършени с цел осведомяване за състоянието
на наследственото имущество преди да бъде взето
решение за приемане или отказ от наследството;
=са извършени само и единствено с цел запазване
актива на наследството,вкл. и действия по поддържане и
запазване на конкретен имот,но без намерение за
своене,т.е. на неотложни действия,предприети в интерес на
наследството-действия по опазване,наглеждане и
временно управление-действия по чл.58 ЗН.
Тези въпроси могат да бъдат поставени както в
хипотеза на оспорване на отказа от страна на кредитори на
наследството,така и при твърдения от страна на отреклия
се,че е налице мълчаливо приемане на наследството,което
предхожда отказа. Критериите за извършването на
преценката на действията обаче и в двата случая следва
да бъдат еднакви.
От наследство може да се откаже както наследник
по закон,така и наследник по завещание,тъй като никой не
е длъжен да приеме едно наследство, което му се пада по
закон или му е дадено по волята на наследодателя.
Отказът може да бъде установен само чрез
представяне на писмени доказателства за извършано
вписване в специалната книга на съда. Със свидетелски
показания отказът би могъл да се доказва само ако се
установи,че архивата на съда е била унищожена по
причина,за която наследникът не носи отговорност,тъй като
дори издаденото въз основа на вписването удостоверение
да е било загубено или унищожено, наследникът може да
се снабди с ново от архивата на съда.
Отказът не може да бъде оттеглен по причина,че
след извършването му са открити неизвестни на отреклия
се имущества на наследодателя,които значително
надхвърлят пасива на наследството.
При постъпване на молба за вписване на отказ
от наследство съдията трябва да:
=извърши проверка дали молбата е подадена до
районния съд по последното местожителство на
наследодателя/арг. от чл.49,ал.1 ЗН и чл.52 ЗН/;
=извърши проверка дали молителят е от кръга на
наследниците по закон, които са призовани към
наследяване;
1102
=извърши проверка дали изявлението за отказ от
наследство е подписано лично от молителя-било като
подписът е положен пред районния съдия,било като това
обстоятелство е удостоверено нотариално;
=да постанови вписване на отказа в специалната
книга на съда.
Отказът от наследство е недействителен когато:
=е направен след като наследството вече е било
прието;
=е направен пред районен съд извън последното
местожителство на наследодателя;
=е направен под условие,за срок или за част от
наследството-чл.54,ал.1 ЗН.
Недопустим е отделен иск за установяване
приемането на наследството или че направеният отказ е
нищожен.Въпросът следва да се разреши в делбеното
производство.Само ако наследникът не разполага с
никакъв друг иск,той може да предяви самостоятелен иск за
установяване нищожността на отказа или наличието на
приемането на наследството-ПП ВС 7/73,т.7.
Съдът разполага с правомощието да се произнесе
по валидността на отказ от наследство само ако в
делбеното производство е направено възражение за това
или е предявен инцидентен установителен иск за
прогласяване нищожността на отказа. При липса на спор
съдът следва да зачете правните последици на отказа. В
този смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№244/19.10.2012г. по гр.д.№252/2012г. на ІІ ГО на ВКС.
Унищожаване на отказа от наследство поради
пороци на волята обаче може да се иска както в делбеното
производство, така и в отделно производство,като
унищожаване на отказа могат да искат и кредиторите на
отреклия се от наследство при невъзможност да се
удовлетворят от имуществото му,като в този случай искът
се предявява извън делбеното производство-ПП ВС 7/73г.
Може да се иска прогласяване
недействителността както на отказа, така на
приемането на наследството /чл.54,ал.1 ЗН/.Приемането
и отказът не могат да бъдат оспорени само поради
грешка. Тежестта на доказване на порока е на
наследника,който е извършил действието по приемане или
отказ от наследството. По отношение на допустимите
доказателствени средства приложение намират общите
правила.
1103
Искът на кредиторите за унищожаване на отказа
може да бъде предявен в едногодишен срок от узнаване за
отказа,но не по-късно от три години след отказа/чл.56 ЗН/.
Само кредиторите на лицето,което се е отказало могат да
предявят такъв иск,т.е. само спрямо тях отказът може да се
приеме за унищожаем по причина,че не могат да се
удовлетворят от имуществото на отказалия се,т.е. по
причина,че отказът ги уврежда. В тежест на кредиторите е
да установят,че отказът ги уврежда,т.е. че не могат да се
удовлетворят от имуществото на отказалия се. Те следва
да докажат също така,че в наследственото имущество има
достатъчно активи,за да могат те да удовлетворят
вземанията си. Постановеното решение ще ползва само
онези кредитори,които са предявили иска и са установили
по съдебен ред,че отказът ги е увредил. Намерението,с
което е извършен отказът при този иск е ирелевантно за
разлика от иска по чл.135 ЗЗД.
От разпоредбата на чл.53 ЗН, която предвижда,че
частта на отказалия се уголемява дела на останалите
следва, че е недопустимо наследниците на отказалия се да
го заместят. Разпоредбата на чл.10,ал.1 ЗН ,даваща право
на лицето което се е отказало от наследството на своя
наследодател, починал преди откриване на
наследството,да го замести касае друго наследствено
имущество,по отношение на което отказ от наследство не е
бил правен.В този случай заместването е допустимо.
Съгласно чл.53 ЗН при отказ от наследство частта
на отреклия се уголемява дяловете на останалите
наследници от същия ред,но когато в този ред има
наследници от едно коляно и някои от тях се откаже от
наследството, уголемяването отива в полза само на
наследниците от същото коляно.В този случай отказът от
наследството намалява броя на наследниците от коляното,
но не и дела,който се следва на коляното.75-63-І.
Особени правила,които съдът следва да има
предвид:
=приложение на чл.53 ЗН при наследяване от съпруг
/ТР №137А от 1955г. на ОСГК на ВС/
Когато преживелият съпруг наследява с наследници
от първи или втори ред, и всички,с изключение на него се
откажат от наследство, призовават се към наследяване
наследниците от следващ ред и преживелият съпруг
наследява заедно с тях,като частта на отказалите се
преминава към следващия ред наследници и към
преживелия съпруг,а не единствено към последния.
1104
=ако в хипотезата на чл.9,ал.2 ЗН от наследство се
откаже единият от възходящите или единият от братята на
наследодателя,неговият отказ ще уголеми дяловете на
останалите възходящи,респ. братя и сестри,но не и на
преживелия съпруг.
=ако към наследяване са призовани братя и сестри
на наследодателя заедно с възходящи от втора и по-горна
степен,отказът на наследника от определена линия
/възходяща или съребрена/ уголемява дела само на
наследниците от същата линия,т.е. отказът на брат или
сестра ще уголеми дяловете на останалите братя и
сестри,но не и на възходящите. И обратно-отказът на
възходящ ще уголеми дяловете на останалите възходящи в
рамките на общо припадащия им се дял от 1/3 ид.част от
наследството,но не и дела на братята и сестрите на
наследодателя. Отказът на наследник от една линия
уголемява дела на наследниците от другата линия на
наследяване,само ако отказалият се е единствен
наследник в своята линия.
=ако наследяват еднородни,еднокръвни и
едноутробни братя и сестри, отказът на един от тях
уголемява дяловете на останалите при спазване правилото
на чл.8,ал.3 ЗН,т.е. приема се,че отреклият се никога не е
имал качеството “наследник” и се извършва ново
изчисляване на дяловете по формулата,дадена в глава
“Страни в делбеното производство”.
=отказ от наследство и продажба на наследствени
права
Ако преди отказа от наследство друг наследник е
прехвърлил по реда на чл.212 ЗЗД наследството,след
вписване на отказа уголемяването на наследствения дял
ползва продавача на наследство,а не купувача на
наследствените права,тъй като предмет на договора за
продажба е притежаваното към момента на сключването му
наследство като съвкупност от права и задължения,но не и
качеството наследник,което продавачът не губи.
Ако прехвърлянето на наследство следва отказа се
приема,че първо като последица от отказа от наследство е
настъпило уголемяването на дела на продавача,след което
последният е прехвърли и уголемяването като част от
наследството.
=отказ от наследство при възстановяване на
собствеността.
Съгласно чл.91а ЗН при наследство,в което влизат
имоти, одържавени или включени в ТКЗС или в други
1105
образувани въз основа на тях селскостопански
организации,собствеността върху които се възстановява,
отказът от наследство,извършен след одържавяването,
съответно включването на имотите,няма действие по
отношение на тези имоти.Те се смятат за новооткрито
наследство по смисъла на чл.1 от закона. Ще породи
действие следователно само отказ от
наследството,извършен след възстановяването на
собствеността върху тези имоти.
С въвеждане на понятието "новооткрито наследство"
не се изменят моментът на откриване на наследството,
уреден с разпоредбата на чл. 1 3Н, нито кръгът и редът на
наследниците, призовани да наследят пряко или чрез
заместване.Новооткритото наследство е такъв обект на
наследяване, при който наследствените правоотношения
се уреждат от специалните правила в закона,като се
предвижда,че с реституцията за законния наследник на
собственика на отчуждавания имот се открива
възможността да приеме или се откаже от своята
наследствена част от реституирания имот, и то без оглед
другото имущество влизащо в обхвата на наследството на
починалия собственик на реституирания имот, което пък се
подчинява на общите норми на 3Н. Това произтича от
смисъла на редакцията на чл. 91а 3Н, с който се обявяват
без правно действие спрямо реституираните имоти само
онези откази от наследство, които са направени след
одържавяването./Р№363/94г. по гр.д.№253/94г., ВКС,І ГО/.
Законодателят е употребил термина "новооткрито
наследство" действително като една фикция. По своята
правна същност фикциите са техническо помощно
средство, за да се разширяват правните последици,
установени за друг фактически състав - действителното
откриване на наследството, настъпило със смъртта на
наследодателя, което е съвкупност, комплекс от
имуществени права и задължения на наследодателя. В
този смисъл фикцията, установена в текста на новелата не
променя времето на откриването му като юридически факт,
предпоставките и лицата, които са призовани да
наследяват. Възстановяване правото на собственост по
силата на реституционните закони, отнети по различно
време и на различно основание от наследодателя, се
приравнява във времето към момента на откриване на
наследството. Фингираният състав не съществува в
действителност, защото наследството е открито при
влизането им в сила, поради което не е възможно втори път
1106
да се открива, и то в един сравнително по-кратък срок или
по-дълъг срок от смъртта на наследодателя.
Отказът от наследство е строго формален акт по чл.
52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН, докато неприемането на
наследството след одържавяването на недвижимите имоти
няма действие при възстановяване на правото на
собственост след смъртта на наследодателя този, който е
изгубил правото да приеме наследството по чл. 50 ЗН
/отм./, консективно неприемането няма действие по
отношение на реституираните недвижими имоти. По този
начин текстовете на параграф 9 от Преходната разпоредба
на ЗИДЗН и чл. 91а ЗН са в тясна връзка един с
друг.Идеята на двата текста е една и съща - да се осигури
на наследниците в бъдеще да получат собствеността, щом
изявяват воля за това./Р№207/96г. по гр.д.№70/96г. на
ВКС,І ГО/.
=чл.57 ЗН или правило на наследствената
трансмисия-отказът от наследството на прекия
наследодател има за последица невъзможност да бъде
прието наследството,което последният не е успял да
приеме приживе,т.е. приема се,че се извършва трансмисия
на наследството през прекия наследодател и ако неговото
наследство не бъде прието,не може да се приеме и
наследството,което преминава опосредено. Напротив,отказ
от наследството, което преминава опосредено е
допустим,макар наследството на прекия наследодател да е
било прието,доколкото в този случай самостоятелно се
упражнява правото на прекия наследодател да се откаже
от наследството, което той самият приживе е бил призован
да получи.
=чл.22,ал.1 ЗН
Отказът от наследство по закон не лишава
наследника от право да получи имот по силата на
завет,касаещ конкретно определен имот.Съгласно
чл.22,ал.1 ЗН наследникът по закон или по завещание има
право да получи завета,който му е направен,дори и когато
се откаже от наследство, тъй като заветът създава частно
правоприемство в полза на заветника/3340-78-І/.При
наследяване по закон правоприемството е универсално.
=отказ от наследство от непълнолетен
Приложение намират правилата на чл.130 СК /чл.73
СК от 1985г./отм./.
1107
9.Назначаване на управител на наследство по чл.59
ЗН
По реда на чл.59 ЗН може да бъде назначен
управител на наследство,по което лицето,което има право
да наследява е с неизвестно местожителство или макар
местожителството му да е известно,не е поело
управлението на наследственото имущество.
Управителят се назначава от районния съдия по
местоокриване на наследството служебно или по искане на
заинтересуваните.
Заинтересувани лица са кредиторите и
заветниците,както и длъжниците на наследството,за които
съществува интерес от определяне на лице,срещу което да
предявяват исковете си,свързани с наследственото
имущество /длъжниците имат интерес да установят,че
дългът им е погасен/. Заинтересувани са и съдружниците
на починалия,негови съсобственици,както и лицата,които
са страни в искови производства,имащи за предмет
наследствено имущество.
Управителят е длъжен да направи опис на
наследственото имущество по предвидения в ГПК ред. По
този начин се установяват активите на наследството.
Управителят предявява и отговаря по исковете
относно наследствените имущества и задължения,като за
изпълнение на наследствените задължения, на
заветите,както и за продажба на наследствените имоти той
трябва да иска разрешение от районния съдия.
Относителна недействителност на
разпорежданията с наследствено имущество
Съгласно чл.76 ЗН актовете на разпореждане на
сънаследник с отделни наследствени предмети са
недействителни,ако тия предмети не се падат в негов дял
при делбата.
По приложението на тази разпоредба ВС е приел
Тълкувателно решение №1/2004г.
Съгласно т.1 актът на разпореждане на
сънаследник, изцяло или отчасти с отделна наследствена
вещ/права върху вещи/ е относително недействителен.
Това разпореждане валидно обвързва страните по
сделката и поражда желаните и целени от тях правни
последици,както и в отношенията им с трети лица.Трети
лица,които не са страни по сделката или сънаследници не
могат да се позовават на тази недействителност.
Легитимирани да се позовават в делбеното производство
или по иск за собственост на тази относителна
1108
недействителност са само съделителите-
сънаследници,неразпоредили се с дела си.
Относителната недействителност по чл.76 ЗН е
особен вид недействителност.Правото да се иска
прогласяването на тази относителна недействителност
може да се упражни като инцидентен,преюдициален и
обуславящ установителен иск или чрез възражение.Под
страх от нищожност на делбата-чл.75,ал.2 ЗН при
релевиране на относителната недействителност на акта на
разпореждане като главна страна в процеса следва да
участва сънаследника-прехвърлител по заявения иск за
делба,както и приобретателят по сделката-по заявения иск
по чл.76 ЗН.В делбения процес,сънаследниците, които не
са извършили разпоредителна сделка със
сънаследствената вещ, следва да заявят правото си до
приключване на устните състезания в първата фаза.
Влязлото в сила решение по чл.282,ал.1 ГПК/отм./,респ.
чл.344 от сега действащия ГПК разрешава спора относно
материално легитимираните титуляри в спорната
съсобственост и преклудира непредявеното от тях
основание по чл.76 ЗН.
С това ТР е обявено за изгубило сила ТР №72/1985г.
на ОСГК на ВС-т.1,т.2-предложение последно и
т.4.Следователно сънаследникът-прехвърлител,който се е
разпоредил с придобитата си по наследство идеална част
от имота не може да се позовава на разпоредбата на чл.76
ЗН. С такова право разполагат само сънаследниците,които
не са се разпоредили с идеалните си части от имота.Освен
това предявяването на самостоятелен иск по чл.76 ЗН
извън делбеното производство,респ. извън спор за
собственост е недопустимо.
С оглед изразеното в ТР №1/2004т. становище
следва да се приеме също така, че след като
сънаследниците,които не са се разпоредили с придобитите
по наследство идеални части от имота,предмет на делбата,
не заявят до приключване на устните състезания в първата
фаза на делбеното производство основанието на чл.76
ЗН,то те са приели извършената от своя сънаследник
прехвърлителна сделка,не й се противопоставят и желаят в
делбата да участва приобретателят по тази сделка.След
като решението по допускане на делбата влезе в
сила,делбата ще бъде валидно извършена с участието на
приобретателя по тази сделка и занапред е недопустимо
предявяването на нов иск за делба на същия имот с
участието на сънаследника-прехвърлител с позоваване на
1109
чл.76 ЗН и твърдения,че делбата е била извършена без
участието на сънаследник.
Разрешенията,дадени в т.2,предл. първо и т.3 от ТР
№72/85г. на ОСГК на ВС не са обявени за изгубили сила и
следва да се имат предвид:
=Чл.76 ЗН няма приложение при
съсобственост,която не е възникнала от наследяване,и при
съсобственост поради прекратяване на съпружеска
имуществена общност при смърт на единия от съпрузите.
=Ако наследството съставлява и се изчерпва само с
една вещ (предмет, имот),актът на разпореждане на
сънаследника с идеалната част, която съответства на
наследствения му дял,съставлява акт на разпореждане с
наследството,което е получил.
=Чл.76 ЗН няма приложение за актовете на
разпореждане с наследството като съвкупност от права и
задължения.
Относно приложението на тази разпоредба
съдът трябва да има предвид и следното:
=на относителната недействителност по смисъла на
чл.76 ЗН може да се позове само сънаследник,който не се е
разпоредил с наследственото имущество
=възражението за относителна недействителност на
разпореждането следва да бъде направено до
приключване на първата фаза на делбеното производство
=спорът за относителната недействителност на
разпореждането се разрешава винаги с участието на
приобретателя
=при наведен довод за приложение на чл.76 ЗН в
делбата задължително трябва да участват както
приобретателя,така и прехвърлителя
=спорът за относителната недействителност на
разпореждането може да се разглежда само в делбено
производство или при заявен спор за собственост,но не и
като самостоятелен иск.
1110
НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА ДЕЛБАТА И ПОРОЦИ
НА СЪДЕБНИЯ АКТ,С КОЙТО Е ИЗВЪРШЕНА
Светлана Калинова
1.Ред за установяване
Недействителността на договора за делба може да
бъде установена в последващо делбено производство или
по общия исков ред,като съдът следва да установи с оглед
разпоредбата на чл.26,ал.4 ЗЗД дали договорът би бил
сключен и без тази част и с оглед на това да прецени дали
делбата е нищожна,т.е. дали съсобствениците биха
заявили същата воля.Приложими са разпоредбите на ЗЗД
досежно пороците на договора.
Съгласно т.8 от ТП № 7/73г. на ОСКГ съдебната
спогодба,постигната в производството за делба,както и
спогодбата в исковото производство,не се отличават по
своята същност от извънсъдебната и подобно на нея
представлява двустранен договор.Поради това,когато са
налице условията на чл.26 ЗЗД тя се явява нищожна.
Съдебната спогодба може да бъде унищожена по
съдебен ред в случаите,предвидени в чл.27 ЗЗД.Тя също
може да бъде развалена поради неизпълнение на поетите
с нея задължения.
Определението на съда,с което се одобрява
съдебната спогодба,няма самостоятелно значение и не
променя договорния й характер.Поради това то не следва
да се отменя по реда на чл.225/по реда на преглед по реда
на надзора/ и чл.231 ГПК,1952г./ чл.303
ГПК,2007г./.Съделителите могат да се позоват на
нищожността или да искат унищожаването на спогодбата
или нейното разваляне поради неизпълнение без да е
необходима отмяна на определението.
2.Хипотези
=при неучастие на съсобственик.
Съгласно чл.75,ал.2 ЗН делбата,извършена без
участие на някои от сънаследниците е изцяло
нищожна.Поради това договорът за доброволна
делба,когато като страна в него не участва някой от
съсобствениците на вещта,както и съдебната
делба,извършена без участието на някой съсобственик,са
нищожни./ТП №7/73г. на ОСГК,т.7/.Това е специфична
хипотеза на недействителност. Според решение
№490/15.12.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
1111
гр.д.№24/2011г. на І ГО на ВКС,разясненията на т.7 на
ППВС №7/1973г. намират приложение и в случаите,при
които идеална част от вещта принадлежи на съпрузи и
един от тях не е участвал в делбеното производство.
=неспазване на формата
Досежно вещите,които са предмет на
делбата,самата спогодба има вещно прехвърлително
действие,като със съдебната спогодба могат да се
създават,изменят или погасяват и правоотношения,които
не са били предмет на делото за делба.Когато тези
действия по силата на закона трябва да се извършат в
специална форма,съдебната спогодба сама по себе си не
произвежда ефект.Това следва от разпоредбата на
чл.365,ал.2 ЗЗД и с оглед на това,за да настъпи
създаването,изменението или погасяването на
правоотношенията,които не са били предмет на
делбата,спогодбата трябва да бъде последвана от
сключване на акт в определена от закона форма.Тъй като
спогодбата се сключва писмено,практиката приема,че тя би
представлявала предварителен договор,който може да
бъде обявен за окончателен по реда на чл.19,ал.3 ЗЗД. В
подобна хипотеза съдът може да констатира,че договорът
за доброволна делба не е произвел предвидените в закона
правни последици дори да не са наведени доводи в тази
насока. Бележка на редактора: По въпроса за
допустимостта на самостоятелен иск по чл.75, ал.2 ЗН е
образувано тълк.д.№ 3/13г. на ОСГК.
1112
разглеждане на по-специална хипотеза,в решение
№317/21.07.2010г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№4475/2008г. на ВКС,ІІІ ГО и в решение
№579/09.07.2010г., постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№456/2009г. на ВКС,І ГО е прието,че лице, което не
притежава право на собственост или право на строеж
върху терена,върху който е построена сграда по договор за
групов строеж,не може да придобие право на собственост
върху самостоятелен обект в същата,независимо от
обстоятелството,че към момента на извършване на
делбата същото е страна по договора за групов строеж, тъй
като приобретателят на права по договора без да
притежава вещни права върху терена няма качеството
съсобственик на построеното и не е легитимиран участник
в делбата. Прието е също така,че извършената делба след
завършването на груповия строеж без участието на
съсобственик,който е прехвърлил правата си по договора
за групов строеж,но не е прехвърлил притежаваните
идеални части от правото на собственост върху терена или
правото на строеж е нищожна съгласно чл.75,ал.2 ЗН.
Последната хипотеза представлява интерес,тъй като
провежда разграничение между последиците от една
облигационна връзка и вещноправните последици,свързани
с притежаваните права върху построеното и върху терена.
Лицето,което е участвало при сключването на договора за
групов строеж в качеството си на съсобственик на терена и
е придобило с факта на построяване на сградата правото
на собственост върху съответната идеална част от
построеното,може да прехвърли тези права на трето лице
само ако се разпореди и с правата си върху терена.
=противоречие със закона,заобикаляне на
закона,накърняване на добрите нрави, както и ако
наследството все още не е открито-чл.26,ал.1 ЗЗД
=невъзможен предмет-ако урегулиран поземлен
имот е поделен реално без да е налице изменение на ЗРП
или на части по-малки от допустимите,както и ако сграда
или жилище са поделени на части,които не отговарят на
изискванията на ЗУТ и действащите към момента на
сключване на договора строителни правила и норми за
самостоятелни обекти.В този смисъл решение
№45/09.04.2012г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№273/2011г. на І ГО на ВКС.
=липса на съгласие или основание
=унищожаемост-следва да се има предвид
разпоредбата на чл.74 ЗН, а именно,че делбата може да
1113
бъде унищожена само ако е налице увреждане на
съсобственик с повече от ¼ от стойността на неговия дял
от съсобствения имот и то независимо от обстоятелството
дали увреденият съсобственик се е намирал в състояние
на крайна нужда или не. Тази разпоредба е приложима
само към договорите за доброволна делба и съдебната
делба-спогодба,но не и към делбата,която е извършена по
съдебен ред. След като спорът за размера на дяловете и
тяхната стойност е разрешен със сила на пресъдено
нещо,дори решението да е неправилно,то е задължително
както за страните, така и за съда. Този иск е ограничен със
срок/чл.74,ал.2 ЗН/,а в чл.74,ал.3 ЗН е установена
специфична хипотеза на саниране на порока на договора,а
именно делът на увредения да бъде допълнен в пари или в
натура от останалите съсобственици.
=разваляне-при неизпълнение на поетото с договора
за делба насрещно задължение,кредиторът по това
вземане има право да иска разваляне на договора по реда
на чл.87,ал.3 ЗЗД-решение №447/02.12.2011г.,постановено
по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№1182/2010г. на І ГО на ВКС.
Недопустимо е в подобна хипотеза да се иска обезсилване
на спогодбата по реда на чл.288,ал.7 ГПК/отм./,респ.
чл.349,ал.6 ГПК от 2007г. В този смисъл и
разясненията,дадени в т.8 от ППВС №7/1973г.
При спор за недействителност на делба съдът
трябва да има предвид следното:
=приложение намират общите правила на ЗЗД за
нищожността на договорите
=делбата може да бъде унищожена само ако е
налице увреждане на съсобственик с повече от ¼ от
стойността на неговия дял от съсобствения имот,като
унищожението не може да се допусне ако делът на
увредения е вече допълнен от останалите съсобственици в
пари или в натура.
=съществено изискване за действителността на
делбата е спазването на разпоредбите на съответния
устройствен закон и на строителните правила и норми.
=разпоредбата на чл.75,ал.2 ЗН установява
специфична хипотеза на недействителност,а именно
неучастие на съсобственик.На този порок може да се
позове и съсобственик,който е участвал в делбата.
=делба,извършена с участие на несобственик не е
нищожна.
1114
=спорът за недействителността на предходната
делба може да бъде разрешен и в ново делбено
производство.
=допустимо е иск за установяване нищожност на
договора за доброволна делба поради неучастие на всички
съсобственици да бъде предявяван в самостоятелно
производство-в този смисъл решение
№219/27.06.2012г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№216/2012г. на ІІ ГО на ВКС.
1115